Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата страна селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Аз съм само един полковник

Октомври 28, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Посещавайки морските корабостроителници, Николай II разглеждал както обичайно различните работилници и разговарял не само с инженерите, но и с обикновените работници. С това той предизвиквал доста притеснения сред лицата от Царската свита. По време на тези разговори понякога имало забавни случки. Така през 1915 г. Царят посетил корабостроителниците в Николаевска област. Тук, в един от горещите цехове, както обикновено, бил някакъв непрестанен кошмар: тракане, чукане, нажежени стоманени искри… Императорът следял изкусната работа на работниците. Накрая, казал на едно от лицата в свитата да повика един от работниците, и му дал неговия личен златен часовник. Работникът не очаквал такава Царска милост, много се изненадал – от очите му потекли сълзи, и нервно промърморил: „Ваше Превъзходителство… Ваше Превъзходителство…“

 

Царят се трогнал дълбоко от вълнението на стария работник, той също се смутил, приближил се към него и бащински го потупал по рамото, по мръсната работна риза и със сърдечен образ му казал: „Моля ви, моля ви, аз съм само един полковник…“

 

…….

 

Царят никога не носел пари в себе си. Веднъж, когато бил в една провинциална църква на литургия, епитропът се приближил към него с дискоса. Аз видях дълбоко безпокойство сред членовете на императорското семейство, зад които се намирах. Великата княгиня Татяна Николаевна се наклони към мен: „Не бихте ли могли да дадете на заем на баща ми десет златни рубли?“ – попита тя шепнешком. Аз извадих монета и я мушнах в ръката й.

 

А на другия ден получих пратка с личния печат на Императора. В нея имаше малка кутийка с чудно синьо покритие, в която лежеше златна монета от десет рубли, и върху неголяма хартия Императора беше написал: „От благодарния длъжник за щедрия заемодавец“.

 

Баронеса С. К. Буксгевден

 

……..

 

Веднъж Императорът дошъл в лазарета, в който работели Великите Княгини. Седнал на леглото на един от войниците, Императорът започнал подробно да го разпитва дали е доволен от всичко и добре ли се грижат за него.

 

- Да, Ваше Величество, от всичко съм доволен, дори и да не се оправя, – отговорил раненият, но после се сетил за нещо и добавил:

 

- Само че, Ваше Величество, сестрата е малко разсеяна… Неотдавна дадох на тази сестра, която стои там, онази веселата, дадох й десетачка за цигари, а тя нито цигари, нито парите ми върна…

 

- Олга, – повикал Императора сестрата, – защо не изпълняваш поръчението. Обещала си да донесеш цигари, а си забравила.

 

Великата Княгиня навела глава.

 

- Затова му купи за рубла.

Войникът след това цял ден охкал.

- От кого се оплакох! От царската дъщеря. Господи, какъв грях!

 

………

 

О. Офросимова си спомня: „Веднъж докараха нова група от ранени. Те, както винаги бяха посрещнати от Великите Княгини на гарата. Те изпълняваха всичко, което им беше казал докторът, и дори миеха ранените им крака, още тук на гарата, почистваха раните от мръсотията за да се избегне заразяване на кръвта. След дългата и тежка работа Княгините с другите сестри настаняваха ранените в отделенията.

 

Изморената Велика Княгиня Олга Николаевна седна на леглото на един от новодокараните войници. Войникът веднага започна да говори. Олга Николаевна, както винаги, не каза нито дума, защото е Велика Княгиня.

 

- Измори ли се сърдечна? – попита войникът.

 

- Да, малко съм уморена. Хубаво е когато се измориш.

- Какво му е хубавото?

- Значи, съм се потрудила.

- Не трябва да стоиш тук тогава. Отиди на фронта.

- Мечтата ми е да отида на фронта.

- Какво пък. Отивай.

- Аз бих отишла, но баща ми не ме пуска, казва, че съм с твърде слабо здраве.

- А, ти плюй на баща си и върви.

 

Княгинята се засмя.

- Не, не мога да плюя. Ние много се обичаме.

 

 

………

 

Разказано от самия княз Л. И., служещ в Гусарск в полка на Негово Величество, във времето когато Императорът, бъдещият наследник, командвал една ескадрила в полка.

 

„Във връзка с юбилеите през 1812г. и 1813г. една малоимотна земевладелка от Курска губерния, чийто имение било с дълг 9000 рубли от покойния й съпруг, поради което се продавало на търг, се обърнала към предводителя на дворянството в тази губерния, княз Л.И. Дундуков-Изъединов с молбата да ходатайства пред Господаря, който да й помогне да си откупи имота. Дундуков бидейки в Ялта, на прием при Господаря, след като завършил своя доклад, пъхнал листите в портфейла си, и Господарят виждайки сгънатата хартия в портфейла, попитал: „А това какво е?“ Княз Дондуков обяснил, че това е една необоснована, незаконна молба. „Как незаконна?“ – и взел хартията и я пригледал на бързо. „Оставете това на мен. На никого не казвайте. Заповядвам Ви. Ще направя каквото мога“.

 

След известно време княз Дундуков бил повикан от Господаря в Петербург.

 

„Изненада ли Ви моето повикване? Вие помните ли незаконната молба, която Вие, ми предадохте в Ялта? И така: предайте 12000 рубли, 9000 – за откуп на имението, и 3000 – за закупуване на инвентар“.

 

Князът не се сдържал и заплакал. Господарят го прегърнал и повторил, че на никого не трябва да казва за това.

 

Връщайки се в Курск, княз Дондуков отишъл при старицата, за да й предаде парите от Господаря.

 

„Е, мили мой, отказаха ли ми?“ – „Не, майчице, не ти отказаха. Негово Величество Ви изпраща 9000 за да откупите имението и 3000 за инвентар.“ Старата жена припаднала. По-късно написала писмо до Господаря върху старо късче хартия, което имала у дома.

 

При следващия прием у Господаря, княз Дондуков Му предал писмото, а Господарят, който бил винаги сдържан, едва успял да удържи своето вълнение след като прочел писмото. Сълзи изпълнили Неговите очи, устните му треперели, а писмото почти не изпаднало от Неговата ръка“.

 

Спомени на княз Дундуков-Изъединов (Лъв Иванович)

……

Императрицата пътуваше с дъщерите си до Наугейм, възхищаваше се на магазините и понякога се отбиваше да си купи по нещо. Веднъж когато дойде в Хомбург Господарят с двете по-големи княгини ми се обадиха да ги посрещна. Разхождахме се повече от час из града. Господарят разглеждаше с удоволствие изложените по витрините вещи. Скоро обаче ни откри полицията: от някъде се взе един фотограф и ни направи снимка, а заснетата снимка се появи на страниците на списание „Die Woche“. В пресечката към парка, ние се сблъскахме с пощенската кола, от която ненадейно изпадна на тротоара една кутия. Господарят незабавно отиде до тротоара, вдигна от пътя тежката кутия и я подаде на пощенския служител; той едва успя да му благодари. На моята забележка, защо се вълнува, Господарят отговори: „Колкото е по-високо човек, толкова повече той е длъжен да помага на всеки и никога в обръщение да не си спомня за своето положение; такива трябва да бъдат и моите деца“.

 



 

 

Източник: https://vk.com/итреба

 

 

 

 

 

Директорът на банка, който станал монах

Септември 30, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница



Архимандрит Иларион (Дан) е един от най-уважаваните румънски духовници в наши дни. В света той заемал високо положение, имал големи възможности, но се отказал от всички тези светски блага заради живота в Христа.

„Човекът търси слава, адреналин, но да живее пълноценен живот без Христос – не може”

В света отец Иларион бил известен икономист, стажувал в чужбина, където високо го ценили и му предлагали интересна работа, имал много приятели, водел интензивен светски живот. Но той се отказал от всичко, заради единствено възможната на света свобода – тази, която дава любовта Христова. Станал монах.

Ион Дан завършил международни икономически отношения в Търговския факултет на Букурещката академия за икономическо образование през 1980 година. Бил изпратен на работа в държавната туристическа фирма „Брегът на Мамая”1, след това няколко години работил в Главно управление на митниците. През 1990 година, след като работил известно време в департамента по реформи на румънското правителство, той преминал на работа в банковата сфера. До 2007 година оглавявал клоноветe на Bancorex2, OTR Bank3 и Румъно-турската банка в Констанца, след което подал оставка. През февруари 2009 година приел монашески постриг и станал послушник Иларион, а през април същата година бил ръкоположен за иеромонах и назначен за духовник на девическия манастир на Светия Кръст в окръг Констанца, на няколко километра от село Круча4.

Ион раснал в напълно нерелигиозна среда. Родил се през 1956 година, по неговите собствени думи – в „разгара на сталинизма”. Неговите родители, както и всички по това време, „били продукт на режима”. Отец Иларион пояснява:

– Баща ми нито веднъж не бе излизал от нашето градче5, а единственото предложение тогава бяха патриотичните бригади и той постъпи там.

На Църква го водела баба му, когато той отивал при нея по време на ваканциите. Едва в юношеска възраст у него започнали да се появяват търсения и въпроси, на които нямал отговор. Тогава той започнал много да чете, особено книги по философия, но не намирал това, което търсел, докато веднъж в ръцете му не попаднала книга от серията „Съвременни идеи”, издадена от „Политиздат”.

– В тази серия излизаха различни книги – по социология, философия, икономика, в голямата си част с ляв уклон. Но се срещаха и други, например, „Дух и материя” на физика Ървин Шрьодингер. Този човек твърдеше, че духът е нещо различно от материята. И започваше с интересен експеримент. Отговаряйки на въпроса: „Какво е цветът?”, той физически демонстрираше, че в действителност цветът съществува само в нашето съзнание и е просто усещане, възникващо в субекта, който се състои не само от материя, но и от дух. Със своята духовна част ние виждаме цветовете и светлината. Сблъсквайки се с такъв подход, аз започнах да чета още повече, да търся, и станах, макар и не убеден християнин, но все пак теист: „Да, Бог съществува”.

Ион Дан открил за себе си християнството, Православието, едновременно с революцията6:

– Това беше подобно на падане на окови – спомня си отецът.

През 1990 година, работейки в Букурещ, за пръв път се изповядал.

– Попаднах в ръцете на велик духовник – отец Софиан (Богиу) от манастира „Антим”. Човек с рядко срещана кротост. Тогава реших да се върна у дома, в Констанца.

Отец Софиан го насочил към отец Арсений (Папачок) от манастира Текиргьол.

– Не бях чувал за отец Арсений, макар че, като студент, по време на ваканциите работех като екскурзовод и водех по манастирите чуждестранни туристи. След срещата с него вътрешният ми живот придоби нова дълбочина. Той стана за мен такава мощна подкрепа, че ако го нямаше край мен, у мен щяха да започнат големи, сериозни душевни проблеми.


През 1992 година, в Констанца, бъдещият отец Иларион бил въвлечен от отец Николай Пику в проект по строителството на храм на свети Мина в парка „Табакария”. Те заедно съставяли проекта, заедно търсели майстори в Марамуреш7. Тогава той бил директор на Bancorex.

 

– Бяхме пълни с ентусиазъм, но се сблъскахме с проблем с площадката, върху която щеше да се строи. Отидохме в кметството, но когато там чуха, че искаме да строим в „Табакария”, подскочиха като ужилени: „Как може да сложим църква в парка? За да се появите там с покойник ли? Хората ще изпаднат в шок: дошли са да си починат, да се разходят и изведнъж – покойник!”

В края на краищата, за да се отърват от нас, ни дадоха място ”също в Табакария, но не там където искате, а зад Микро Делта8”. Как се огорчи отец Николай! А аз познавах това място, защото често ходех там на разходка с децата ни, там беше много тихо. Предложих на отеца да отиде и да го види: може би това иска свети Мина!

Мястото, отредено за строителна площадка, беше прекрасно: равно, без дървета, там ние можахме да се разгърнем, разполагайки спокойно строителните материали, целите вагони дървени греди, които ни докараха, планините от стърготини… А на мястото, което искахме първоначално, нямаше как да се строи: имаше дървета, събираха се големи локви – но ние видяхме това едва след няколко години и разбрахме, че така се бе разпоредил Бог.

Беше романтично време, богослуженията се извършваха в походни военни палатки, ние живеехме единодушно, като в ранната Църква – разказва с усмивка отец Иларион.

1999 година била ужасна за него. През тази година починала съпругата му.

 

– Беше на четиридесет. Бяхме още млади, а децата ни – в съвсем крехка възраст: дъщеря ни беше на 16, а синът – на 14. Много ми помогна това, че посещавах отец Арсений. Той ме подкрепяше, за да се справя с това изпитание. В професионален план също бях претоварен и физически, и морално. Носех огромна отговорност, бях поел много рискове. Аз хванах целия този период на структурни изменения в икономиката и изцяло преживях този икономически шок, усетих го върху собствената си кожа, с всички произтичащи от това последствия. И изведнъж, неочаквано, се оказах и майка, и баща.

Моята жена беше изключителна майка, а за мен беше не просто съпруга, а най-добър приятел и съветник. Аз възприех нейното отхождане от този свят като жертва, принесена за мен и за децата – така го възприех.

Тогава у бъдещия отец духовник се появила мисълта да отиде в манастир. Отишъл на Атон, в румънския скит „Продрому” (Свети Йоан Предтеча):

– Там ми мина мисълта: „Ами аз също мога да стана монах (усмихва се), макар че тогава това беше невъзможно, защото имах малки деца, за които трябваше да се грижа. Сега разбирам, че дори тогава това да беше възможно, аз все още не бях готов. Малко по-късно разбрах какво означава да отидеш в манастир.

„Не да кажеш, а да тръгнеш – ето какво е нужно, за да стигнеш”

През 2000 година започна проектът „Манастир Касиан”9:

– Неговият настоятел, иеромонах Юстин (Петре), беше много млад. Едва завършил богословското си образование, беше изпратен тук, в Добруджа, да строи манастир. Но откъде да започне, с какви средства да строи? Аз му се притекох на помощ и между нас се зароди много близко приятелство. На практика от първия момент, в който се появиха населниците на манастира, аз бях в него. После последваха проектът, строителството и аз винаги бях с тях. Всяка събота и неделя прекарвах там. В продължение на няколко години това беше моето прибежище.

Мисълта за монашеството пускала корени в неговия ум:

– Година, две аз непрекъснато обмислях разни варианти, в това число и как ще изглеждам в тези одежди! – смее се отец духовникът. – Бях споделил своето желание с отец Арсений още няколко години преди това и той ме поощряваше, а през последната година започна всеки път да ме пита: „Е, как вървят нещата при нас?” А аз му отговарях, че все още не съм решил своите проблеми в света, защото непрекъснато възникваше нещо: ту дела от материален характер, ту нещо с децата, а и трябваше да получа тяхното съгласие. Когато решиш да отидеш в манастир, възникват някои изкушения.

В някакъв момент той ми каза: „Брат Ионел, няма какво да чакаш повече!” Аз го попитах: „Добре, а как се прави това?” – Вземаш торбичката си, отиваш и казваш: аз дойдох!” Да се каже беше много просто, но да се направи беше по-сложно.

Имах още един проблем – майка ми. Знаех, че тя няма да бъде съгласна. Но в края на краищата си казах: „Стига, достатъчно! Да става, както ще става”. С отец Арсений вече бяхме решили, че ще отида в манастира „Св. Иоан Касиан”. Мислех си, че той ще ме насочи към някой манастир в Молдова. А заради послушанието, аз бих отишъл навсякъде.

И ето, взех пътната си чанта и похлопах на манастирските порти. Беше ми лесно да постъпя в манастира, защото той ми беше известен, хората ми бяха познати. По тези причини стресът от приспособяването не беше силен. От този момент всичко при мен тръгна нормално, естествено. Аз съзрявах за тази крачка много дълго, осем години. Който отива в манастир, за да намери там манастир, отива напразно: няма да го намери. Трябва отначало да устроиш манастир в собственото си сърце.

На мнозина им се сторило странно, че един директор на банка надява монашеско расо. Може би затова на монашеския постриг на известния икономист присъствали, за негово учудване, около 200 души.

– Постригаха ме в пещерата на св. Иоан Касиан на храмовия празник на манастира, 28 февруари 2009 година. Мислех си, че ще бъде обикновено пострижение, но Високопреосвещеният Теодосий дойде и каза: „В пещерата”. Това беше голяма изненада.

Обикновено постриженията се извършват в тесен кръг. А на моето имаше много народ, защото беше празникът на манастира и дойдоха много хора. Те ме познаваха (през 1997-98 година аз бях една от най-известните в Констанца личности), но не знаеха, че именно аз ще се замонашвам. Оказах се сред множество познати.

Всички близки приятели на отеца били потресени от този постриг, но го одобрили. Те отдавна чувствали, че той върви натам. Само един човек бил разочарован:

– Аз имам много добър приятел в Америка, бизнесмен с много успешен бизнес. Той беше много заинтригуван от факта, че съм отишъл в манастир. Единствено той реагира отрицателно. Дойде при мен и какво стана!? Изложи ми всички стереотипи: че свещениците са корумпирани, че те правят всичко заради пари… Аз не влязох в спор с него, оставих го да завърши. А след това му казах: „Достатъчно, аз направих своя избор!” – „Но какво ще правиш тук, в тази пустиня? За кого ще извършваш богослужения? За гълъбите, за птиците?” – Това така ми хареса! – „Да, за гълъбите!” Самият аз навярно нямаше да мога да му отговоря така красиво, както се изрази той. Бедният, отиде си съвсем разстроен и аз не можах да направя нищо за него.

Дъщеря ми реагира много благородно: „Татко ни разрешаваше да правим каквото искаме и ни подкрепяше. Как бихме могли да не му разрешим?” Те, разбира се, предчувстваха това. Във всеки случай, сега вероятно имам повече време за тях, отколкото преди. А от финансова подкрепа те вече не се нуждаят.

Синът ми се чувстваше малко изоставен. Аз му казах, че там няма да бъда в затвор, но той отговори: „Да, но няма да е съвсем същото”. И е прав. Сега аз не съм просто техният баща. Той ме помоли: „Остани още малко”. И аз останах още една година.

Баща ми беше малко обезпокоен, когато му съобщих, но той винаги ме съветваше да постъпвам, както ми повелява душата. Почина през същия месец, в който ме ръкоположиха. А майка започна да ме посещава едва сега.

„Отче, къде е по-трудно да се живее?”

Какво е да живееш в манастир?

– Това означава да живееш по друг начин, по различен начин да гледаш на света, на самия себе си. Ти вървиш по своя път, знаеш какво трябва да правиш и си абсолютно убеден в това. Забележително е и това, че сега не просто мислиш за нещо, че е така, но и го знаеш. Свети Николай (Велимирович) разказва, че когато бил в затвора на концлагера Дахау, при него дошъл немски надзирател и го попитал (той знаел, че владиката е много образован човек, защитил пет дисертации): „Вие наистина ли вярвате в Бога?” На което владика Николай отговорил: „Когато бях млад, аз вярвах в Бога, но сега вече не вярвам…” – немецът го погледнал с поглед, който говорел: „Е, накрая и той ще излезе здравомислещ човек!”, но владиката продължил – „…сега аз вече знам, че Той съществува!” (смее се) и немецът излязъл от килията, като затръшнал вратата.

Същото е и при мен, след всичко, което се случи през тези 20 години. Когато преминеш през всичко това, у теб не остават никакви съмнения.
Във всеки случай, всичко, което мога да кажа е, че никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Веднъж дойдоха едни хора и ме питат: „Отче, къде е по-трудно да се живее – в света или тук?” В света, братя! В света е по-трудно да се живее. Аз гледам с любов и болка на онези, които останаха в света, на моите бивши колеги, с които все още общувам по телефона. Те там едва издържат, смазани са от ежедневните житейски проблеми, а аз … как да кажа? На мен дори ми е неловко, че се чувствам така добре.

700 хиляди километра зад волана

В Америка Ион Дан пристигнал за пръв път през 1994 година на стаж в банковата сфера. Теоретичните занимания преминавали в Делауер, на източното крайбрежие, а практиката – в банка на юг от Чикаго. След това бил в Америка още два пъти. Предлагали му да остане на работа там, но той отказал:

– Достатъчно пътувах по света. Много видях, карах много и различни коли. Веднъж пресметнах, че за своя живот съм навъртял 700 хиляди километра. Колосално. Харесваше ми да шофирам. А сега предоставям това на майката игуменка. И нямам ни най-малко желание да седна зад волана.

Често ме питат: „Не съжалявате ли за нещо?” За какво да съжалявам? За свободата на придвижване? Ето, аз се изкачвам на върха на този хълм и се чувствам там по-добре от всякъде. Това е къде-къде повече, от пътуване до Ню Йорк!

Кризата, през която преминаваме е системна

През 2003 година той имал период, когато половин година не работел, защото не можел:

– Обхвана ме ужасен стрес. Какъвто и лист хартия, какъвто и документ да вземех – рязко започваше главоболие, съпроводено със световъртеж. Това беше много тежко. Бях болен, имах стрес. А сега, когато чувствам пълно отсъствие на всякакъв стрес и знам, как се мъчат бедните хора в това безумно преследване на пари и накрая остават без нищо… Знам това, защото аз имах пари, получавах големи заплати, но колкото и да получавах, всичко изразходвах. И нямах никакви илюзии: оставаш си без нищо. Комфорт? Какво е комфортът? Когато се намираш в такъв стрес, той вече не те радва.

Това, което се случва сега в света, е ужасно. Аз разбирам механизма на тази криза, нали съм икономист: това не е просто икономическа криза, това е нещо по-дълбоко. Това е системна криза. Самият човек е в криза. Започват да се рушат най-очевидните неща, а какво по-очевидно от парите?

Пред човека стоят три фундаментални въпроса: кой съм аз, откъде идвам и къде отивам? Ако честно потърсиш отговор на тези въпроси, неизбежно ще срещнеш Христос. Защото не съществува друг отговор. Той, Христос, е отговор на всичко и решение на всички наши проблеми. Всяко друго решение е илюзия. Ние сами мамим себе си. Твърдя това на базата на собствения си опит. Това не е прочетено в книгите! Аз сам го преживях.

За съжаление, съвременният човек живее с мита за постоянния прогрес, мита за технологиите, обещаващи да решат всичко по чудесен начин. Може този технологически прогрес да има и полезни страни, но всички ние се нуждаем от привързаност, от любов. А източникът на любовта е Христос и ако Него Го няма у теб, ако ти не стигнеш до източника, до ресурса, тогава у теб няма любов. Тогава човек започва да търси други ресурси: слава, пари, адреналин – в желанието си да чувства, че живее пълноценен живот. Но пълноценен живот не можеш да живееш по друг начин, освен в Христа.

Съвременният човек отчаяно търси нещо, но намира само сурогати и започва да търси още по-отчаяно.

Бележки:
1. Мамая – известен румънски черноморски курорт край гр. Констанца.
2. Bancorex – Румънска външно-търговска банка.
3. OTR Bank – Международна търговска банка.
4. Круча (рум.) – кръст.
5. Град Овидиу, окръг Констанца.
6. Т.е. след свалянето на социалистическия режим през 1989 г.
7. Марамуреш – окръг в Северна Румъния, където е разпространен особен стил на дървено строителство.
8. Микро Делта – зоопарк в Констанца, в делтата на река Дунав. Заедно с планетариума и делфинариума, той представлява любим зона за отдих на жителите на града.
9. Преп. Йоан Касиан Римлянин (ок. 360 – ок. 450, паметта му се отбелязва на 29 февруари) е известен със своята книга „Писания”, съдържаща подробни сведения за уставите на древните монашески киновии и беседи на египетските подвижници. Роден е в гръцкото селище Vicus Cassiani в Малка Скития, днес Добруджа, източна Румъния, където и бил основан манастир на неговото име.

Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

За равина, обърнал се към православната вяра

Юни 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

В архондарика на манастира в Нямц монаси разказваха историята на един схимонах (беше много отдавна и за съжаление съм забравил името му. Ще спомена само онова, за което си спомням).

Преди това той бил еврейски равин, който живял в Йерусалим, Египет, Солун и в Константинопол, бил много учен мъж и подвижник, уважаван от всички евреи; имал 20 ученика, които много го обичали и никога не се отделяли от него. Всички евреи имали желание да го видят. Като прочел всички пророчества за Месията, той бил признал Иисус Христос за истинския Месия, но много години пазил това в тайна. Обходил много страни и градове; после от Константинопол пристигнал във Влахия и посетил Букурещ. Оттам, по молба на някои молдовски евреи се отправил за Молдова, град Яш, но по пътя си не отсядал при евреи, а при християни и всяка нощ разговаряйки с учениците си за Месията, им привеждал доказателства, че Той отдавна е дошъл в света. Като пристигнал във Фокшани, където пътят се разделял за Яш и манастира в Нямц, той останал да нощува там. В онази нощ той казал със сълзи на учениците си: „Възлюбени мои чеда, кажете ми като пред самия Всемогъщи Бог, ако ме уважавате, ще ме послушате ли за онова, за което искам да ви говоря?”

Те паднали на земята, заплакали и казали: „Отче, учителю, наставниче наш, велики равине, ти, който си като пророците! Ти си обходил много страни и земи, в Азия, Палестина и Африка, а сега и в Европа, навсякъде посещаваш и утешаваш нашите странствуващи и различни евреи от разсеянието, пръснати сред други народи, всички тях утвърждаващ в закона Моисеев, всички учиш на добродетели, а сам нищо не вземаш от временните и тленни блага, по цели дни се изнуряващ в пост, умъртвявайки плътта си, с нищо земно не се утешаваш, но с целия си ум си се обърнал към Бога. Как няма да те обичаме? Не сме недостойни дори и лицето ти да гледаме. Толкова те обичаме, че сме готови и душите си за тебе да положим, почитаме те като пророк; та нали знаем, че Бог е с тебе, и те слуша във всичко, както някога и Моисей?“


Тогава той им казал: „А ако сега примерно ви кажа, че вярвам в Иисус Христос и искам да се кръстя, то бихте ли се съгласили с мене?“ Те отвърнали: „Както кажете, отче, където Вие, там сме и ние, от теб няма да се делим“.

Тогава той развълнувано започнал да им говори: „Сега слушайте, чеда мои, вашия отец и учител, отворете ушите си и внимавайте какво ще ви кажа: искам да ви открия една велика радост, която са провъзгласили всички пророци; искам да ви кажа за този велик пророк, за Който е казал Моисей: „Господ, Бог твой, ще ти въздигне отсред братята ти пророк като мене, него слушайте“ (Второзаконие 18:15).

Искам, възлюбени мои чеда, да ви възвестя пришествието на Месия в света. О, благословена е тази нощ, в която искам да ви открия тайната, която превъзхожда всеки човешки ум! Искам да ви покажа правия и верен път към Царството Небесно, нашето небесно отечество. Знаете, чеда мои, че аз съм се родил от евреи, от един от знаменитите еврейски родове, възпитан съм в еврейските обичаи и научен на Моисеевия закон и от ранна възраст възлюбих Господа, моя Бог, от младенческа възраст се посветих на служение на Него, не пожелах да се свързвам в брак, не пожелах да водя жена, отвърнах се от всяка земна грижа, много години се отдавах на учение, учих се при много учители, изучих целия Закон и пророците. Вникнах в нашето плачевно състояние, в Божието ни наказание и гняв. Та нали вече минаха цели 1800 години ( бел. – става въпрос за втората половина на 19 век), и сме разпръснати между всички народи на земята. Нямаме нито царство, нито град, нито храм, нито жертвоприношения; и много съм плакал и ридал за това, колко ли много сме прогневили Господ Бог и защо сме така немилостиво наказани? Та нали Той ни е изгонил от Светия Си град Йерусалим и ни е пръснал по лицето на земята за подигравка на всички народи, разорил е Божия ни храм със Святая Светих, премахнал е жертвоприношенията ни и вече не приема жертви от ръцете ни, нямаме вече никакви пророци, които да ни открият някаква Божията милост; но сме толкова далеко от Бога, вече 1800 години и Господ не желае да ни стори никаква милост, и надежда за такава дори нямаме, и много съм мислил и сълзи съм проливал, търсейки причината, за какво Бог ни е наказал? Ето, спазваме Моисеевия закон в цялата му строгост, изпълняваме преданията на отците ни, не се покланяме на идоли, с друговерци не се събираме – но само онова, което Сам Бог ни е казал да правим, него вършим и каквото са ни учили пророците.

Тогава за какво ни е наказал безмилостно Царят Небесен, по каква причина? Питал съм за това мнозина равини и учители, но всички са ми казвали, че не се знае и са приписвали това на неведомите пътища Божии. Но аз все така продължавах да скърбя и да плача и винаги да се учудвам на моите сънародници евреи, които тънат в суети и грижи, в страсти, разкош и в светски развлечения. Та нали да живееш без Божието благоволение и под Неговия гняв си е чиста мъка. Затова и заминах за светия град Йерусалим, който Сам Бог е избрал за Свое жилище, па макар и сега да е завладян от друговерци; надявах се там да утеша скръбта си, дори бях решил вече да живея на това място, избрано от Бога, където са живяли нашите отци и пророци, където е бил издигнат храма на Всевишния Господ Бог наш, където са му били принасяни всекидневни жертви и Той е слушал молитвите на нашите отци. Надявах се там да умилостивя Господа моя Бог и да попрося макар и мъничко утешение за скърбящата си душа. Дойдох в Йерусалим и проживях там много години, както знаете, и ето, вече остарях. Но какво да ви кажа? И там не намерих утешение за душата си, но още повече скърбях.


Всеки ден се изкачвах и обръщах лицето си на изток, гледах планината Амория, избрана от Бог, от същото това място, където е стоял въздигнатият от Соломон храм на Всевишния Бог, където нашите отци принасяли всекидневни жертви. Сега това място е празно, в ръцете на поганците турци, а посред него стои джамията на Омар, а за нас, евреите, това свято място е съвсем недостъпно. И обзет от горест, падах на земята и проливах много сълзи, просих от Бога милост за себе си, да не враждува вечно с мене и да не се сърди докрай. А когато станех и обръщах лице на север, към Сионската планина, виждах там големия храм с двата купола, построен над Гроба на Иисус Христос, в който влизаха народи от четирите краища на света; този храм пробождаше сърцето ми и мъчеше съвестта ми; стоях в недоумение и много дни прекарвах без храна и молех Бог със сълзи, да ми открие онази тайна и да ми покаже Своята Свята Църква и защо е разорил нашия законен храм и премахнал нашето по закона Моисеев жертвоприношение, и защо този друг храм, също на Сион, е прославен по целия свят с многото си чудеса, а за нас тези светилища са тъй недостъпни?

И все така молех Господ да ме помилва мене, окаяния и да ме настави на пътя на истината. После в душата ми се зароди силно желание да узная всичко за Иисуса Христа, и за времето, когато трябва да се появи Месията. И почнах да изследвам пророчествата. Тогава Господ ясно ми откри чрез пророците времето на пришествието на Месията – Той е трябвало да дойде в света след края на Данииловите пророчества и във времето на унищожението на юдейското царство, по същото време, когато е живял Иисус Христос. Ясно ми се откри пришествието на Месията в света. Наистина Месията е Иисус Христос, пратен от Бог да изкупи и освободи човешкия род със Своята кръв от властта на дявола; за Него пророк Моисей е написал: „Господ, Бог твой, ще ти въздигне отсред братята ти пророк като мене; Него слушайте“ (Второзаконие 18:15).

За същия този Иисус са предизвестили всички пророци, говорили са за Неговото рождение и живот, за чудесата Му, за страданията Му, за смъртта Му, и за Неговото възкресение. И макар че нашите отци от завист са Го разпнали, те с това така са прогневили Господ Бог, че и до днес ние, техните чеда, носим последиците от гнева Му. Заради техния грях Господ е отстъпил от тях, отнел е от тях благодатта Си, разорил е града им и храма им е разрушил, жертвите им отхвърлил и самите тях разпръснал сред народите по целия свят за поругание. И до днес още сме под Неговия гняв. Минаха 1800 години оттогава, а краят не се вижда. Цялата Своя благодат Господ е отдал на новите си съработници, наречени християни. И аз искам да се избавя от нашето прародителско съгрешение и да се сподобя с Господнята милост и благодат в тоя век, а след смъртта си да придобия и вечно блаженство – и тъй, вярвам в Господ Иисус Христос, признавам Го за Син Божий, истинен Бог и Човек, Месията, предречен от всички пророци. И искам да се кръстя в името на Света Троица и да бъда верен християнин.

Възлюблени мои чеда! Който иска да ме последва и да заглади нашия отечески грях, да се примири с Бога, и да получи вечно блаженство, да дойде с мене в манастира в Нямц, и там да приеме Свето Кръщение. А който не иска, да отиде в Яш при евреите. В утрешния ден пред нас лежат два пътя – към манастира в Нямц и старозаветният – към Яш“.

В един глас всички ученици казали: „Отче и учителю наш, добри ни пастирю! Ако ти си се сподобил да узнаеш такава велика тайна, че да признаеш Иисус Христос за истинския Месия, да оставиш Моисеевия закон и да приемеш кръщение, то и ние няма да те оставим, ще те последваме и ще се кръстим. Както си бил наш учител по закона Моисеев, така бъди ни и учител и наставник по закона Христов. Защото знаем, че Бог е с теб“. Голяма радост била между тях, от тая радост дори плакали и не могли да спят през цялата нощ.

Сутринта тръгнали за манастира в Нямц и като пристигнали, съобщили за решението си на архимандрита. Той в началото се смутил, после съобщил на митрополит Вениамин. Митрополитът казал първо да бъдат изпитани, после да бъдат оглашени и накрая да се кръстят. Когато се покръстили, пожелали да приемат монашество; самият равин се постригал във велика схима, заживял в безмълвие, упражнявал се в умната молитва, без думи, само в сърце и толкова обикнал Господа Иисуса Христа, че и за миг не желаел да се раздели в мислите си с Него; за това получил от Господ дара на прозорливост и бил готов да пролее и кръвта си за своя Господ Христос.

Скоро евреите се сетили за своя равин и предположили, че от Влахия той пак се е върнал в Палестина и го търсили много години, но не го открили никъде между сънародниците си. После почнали да го търсят сред християните. Най-накрая разбрали, че равинът е със своите ученици в Молдова, в манастира в Нямц, че всички са се кръстили и подстригали за монаси; това страшно ги разгневило и направили общ съвет как да го убият.

На това се решил един млад евреин от Яш – пристигнал в Нямцкия манастир, изявил желанието си да се покръсти и поискал да види бившия равин, за да го утвърди във вярата. Допуснали го, той станал негов ученик; когато се покръстил, пожелал и да се замонаши; известно време живял така в манастира.

Веднъж, когато всички ученици отишли на нощно бдение, отишъл и той с тях, но по някое време се върнал в килията си, взел нож и влязъл в килията на стареца.

Старецът му казал: „Чедо мое, какво искаш да правиш? Може би искаш да бъдеш втори Юда? И за какво искаш да убиеш мен, невинния? Но, впрочем, благодаря на моя Господ Иисус Христос, че чу моите молитви и изпълни желанието ми да приема мъченически венец като съучастник на Неговите страдания, това винаги е желаела моята душа; а на теб, ето какво ще ти кажа, мое възлюбено чедо: помни само, че не трябва да отстъпваш от Христа; па макар и да приемеш временно телесно наказание. Но ако отстъпиш и се върнеш пак в юдейството, ще получиш две наказания едновременно – телесно и душевно завинаги. А сега прави, каквото искаш“.

В началото убиецът се изплашил, че старецът провидял намерението му, но после се хвърлил напред, пронизал го с ножа си и избягал. Но скоро го настигнал Божият гняв; едва изминал десетина версти от манастира, близо до град Нямц очите му се помрачили и като не могъл да намери пътя, бродил по полето до разсъмване. След всенощното бдение учениците на стареца излезли от църквата и когато влезли в килията на стареца, намерили го да лежи мъртъв. Казали на архимандрита, а той, като се досетил кой може да е убиецът, изпратил хайка след него. Намерили го близо до града, скитащ се по полето, хванали го и го завели в манастира. Той си признал и разказал всичко. Предали го на властите; гражданският съд го осъдил на смърт. А стареца погребали с почести, като постник, безмълвник и мъченик; и до днес учениците му са живи и го помнят. Всичко това ни разказаха братята в архондарика; зарадвахме се на този разказ, защото и ние бяхме чували преди по нещо за този равин, но не толкова много.

Източник: из книгата на монах Партений Агеев „Сказания за странстванията по Русия, Молдова, Турция и Светите земи“
Издание: Света гора Атонска, 2015 г.

Послепис: За този случай пише и Николаос Амвразис в своята книга за чудесното обръщане на равина, който се наричал Исаак М. и бил родом от Епир, Йоанина. Авторът го познавал лично от 1872г., когато той учил в Богословското училище в Халки, а Исаак учил в еврейското училище в Хаскиу. Двамата имали много спорове за истинността на Христовото учение и Мойсеевия закон. След обръщането си бившият равин приел името Йоан Хризостом (Златоуст).

Архимандрит Йоаким и мъченица Анастасия, Елеонски подвижници

Юни 6, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Архимандрит Йоаким Строгилос (1950-2009 г.) се подвизавал в Йерусалим, на Светата Елеонска планина. Той създал там обител и построил храм, като получил благословение за това от Самия Наш Господ Иисус Христос, още когато бил малко момче.

Той изпълнил Божията заръка, но на каква цена! Ето разказа за подвига на о. Йоаким и неговата мъжествена майка Анастасия днес, когато отбелязваме 10 години от неговата кончина.


Майката на о. Йоаким – Анастасия Панагопулу – Строгилу, е родена в 1912 г. в Гърция и живяла 73 години, като приела мъченически венец в Светата Земя, в Йерусалим, през 1995 г. Тя била дълбоко вярваща, благочестива и образована жена (според някои данни, професор по физико-математически науки). В началото живяла на о-в Хиос на Егейско море, като се ползвала с голям авторитет сред съотечествениците си.

О. Йоаким разказвал: „Моята майка била кмет на о-в Хиос, както и ректор на лицея и гимназията. Освен това преподавала физика в девическата гимназия на Хиос“.

През 1950 г. тя родила син – бъдещия архимандрит Йоаким. Водила обикновен живот до съдбоносната 1957 г., когато синът й навършил 7 години. Тогава се случило едно събитие, което преобърнало цялото й дотогавашно съществуване – на момчето се явил Сам Нашия Господ Иисус Христос и му поставил поръчение, на което той посветил целия си останал живот. А преданната му майка станала негов ангел-хранител – тя зарязала всичко и се отправила заедно със сина си за Светата Земя, за да изпълнят заръката на Христа.

 

О. Йоаким разказва: „Когато бях на около седем години, видях в съня си, че излизам от Хиос и отивам в Йерусалим, издигам се на Елеонската планина и там на нейния връх виждам един Млад Свещеник. Разбрах, че това е Христос. Той ми каза: „Оттук се възнесох на Небето, и оттук ще дойда пак. Сега това не е Моето място, но ти ще Ми го приготвиш“.

Сега този сън ми дава сила. И от онзи момент аз не мога да го забравя. Това ме накара да стана свещеник. И когато дойдох на това място реших, че каквото и да стане, аз ще умра тук. Дори и да ме убият тук, все едно, ще стоя докрай. От това произтича моята сила. Този детски сън залегна дълбоко в душата ми.

И майка ми знаеше това от самото начало… И именно майка ми придаде сила на детския ми сън. Тя ми каза: „Това означава, че ще срещнеш смъртта, ако отидеш там и подготвиш това място. Но само за едно моля Бог – първо да вземе мене, пък после тебе. Ако аз си замина първо, а после ти – друго няма да има значение за мен“.

Тези нейни думи се оказали пророчески, защото всичко така и станало…

 

Малкият Йоаким пораснал, изкарал войнишката служба, завършил обучението си в Атинския Университет, където учил богословие и право, приел монашеско пострижение и станал свещеник.

В 1984 г. на Възкресение Христово, на 34 годишна възраст о. Йоаким най-накрая пристигнал в Йерусалим заедно с майка си Анастасия. Скоро бил приет в братството на Светия Гроб, станал и преподавател в Патриаршеското Училище на Сион. Известно време служил и в Гетсиманската градина, в Гробницата на Пресвета Богородица.

Веднъж го извикал Йерусалимския патриарх Диодор ( той също бил от Хиос)… Ето какво разказвал отеца за това в 2007 г.: „Патриархът молел ту един, ту друг от клириците на Патриаршията да дойдат на това място, дано се съгласи някой… Но не се намерил ни един желаещ, никой не се решил да отиде. Най-накрая стигна и до мен. Каза ми: „Изпращам те на Елеон, давам ти мястото на Възнесението, вложи там всичките си лични средства, които имаш от свещеническата си заплата до този момент, ако имаш и някои наследствени средства, каквото намериш – всичко вложи там… Но това ще бъде като един вид мая, защото после, като почнат да идват поклонници и християни, каквото ти оставят, един ден всичко ще ти се върне напълно… По този начин ще възстановим както трябва мястото на Възнесението като поклонническо място“. И тъй, започнах всичко това от нулата“.

По всяка вероятност, о. Йоаким пазил в тайна откровението, което получил от Господ и чакал своя час. Това показва прекрасните качества на неговата душа – скромността и смирението.

И така, в 1987 г., три години след пристигането му в Израел, патриархът благословил о. Йоаким да издигне манастир на Елеонската планина. Сбъднало се онова, което било открито на момчето преди цели 30 години!

От този момент нататък целият останал живот на о. Йоаким бил посветен на изпълнението на Христовото поръчение!

 

Това било твърде трудна, дори опасна работа. Много скоро о. Йоаким изпитал на гърба си цялата тежест на послушанието си. В това време цялата територия на Гръцката патриаршия на Елеон представлявала един ограден полузапуснат участък земя с хаотично растящи дървета и място за изхвърляне на боклуци, нарочно устроено там от арабите за подигравка (тяхното любимо издевателство над християните в Израел).

Трябва да се отбележи, че тогава в Светата Земя нямало такъв голям поклоннически поток, особено на това място. Преживявали оскъдно, практически само от пенсията на майката. В едно кратко интервю през 1992 г. майката на о. Йоаким простодушно казала: „Ами че отецът дава всяка една стотинка, която му оставят, за църквата. Мечтата му е да построи църква. Всичко за там, всичко за там“.

И още казала: „Отначало не исках да идвам тук, защото много съм чела и слушала, че поп на попа добро не желае. Но като видях какво търпение има, казах: „Сине мой, с Бога напред! И искам да не съжаляваш за това“.

На въпрос от страна на журналиста, труден ли е животът тук, майката на о. Йоаким отговорила така: „Много труден, защото се намираме във враждебна среда на мюсюлмани, които ни завиждат за някакви пари и т. н. А пък ние се прехранваме със салати…“

И казала още: „Искаше ми се да видя сина си със семейство и деца, защото сега животът му е мъчение. Но ако с това се чувства удовлетворен и това иска душата му, нямам нищо против“.

Икономисвали всичко, само и само да продължава строителството. По свидетелството на очевидци, Анастасия купувала от арабите гнили овошки и приготвяла от тях храна. Скоро от Патриаршията започнали да доставят продукти, а по-късно и поклонниците, като научили за отеца, почнали да посещават това благословено място. И станало малко по-леко.

О. Йоаким извършил титаничен труд – разчистил територията на манастира, намерил пещерата, в която вероятно е пребивавал Спасителя и учениците Му, намерил гробове на отдавна погребани монаси, убити от мюсюлманите, изградил параклис в памет на тези неизвестни мъченици, запалил кандила на древните гробници. Накрая, о. Йоаким направил прекрасна градина в обителта – с нарови, фъстъчени и бадемови дървета, маслини, декоративни храсти, палми и цветя. И най-важното – започнал да строи храм!

Господ дал мъдрост на о. Йоаким да построи първо крипта, като един вид резервен храм – „в случай, че горната църква бъде разрушена“. Пророческо решение защото, ако няма храм, може и манастир да няма…Като построил криптата, отецът започнал да служи там – това било първото богослужение в историята на гръцкия Възнесенски манастир.

Колко много важни исторически събития са се случили там благодарение на непрестанния героичен труд на о. Йоаким и неговата храбра майка Анастасия, която му служила за опора и поддръжка! Тя стояла до него през всички изпитания. Извършвала своя подвиг.

По начало обстановката в Израел е много сложна, тъй като налице е постоянно противопоставяне между израилтяните-юдеи и арабите-мюсюлмани. И така, отецът се намирал като между два огъня.

 

Най-много били притесненията от страна на мюсюлманите, понеже манастирът се намирал в мюсюлманския район на Йерусалим. Ислямистите постоянно досаждали на о. Йоаким, недоволни от появата на православен свещеник тук. В предпоследната година от своето служение (2008 г.), отецът признава: „Ако един православен йеромонах попадне на място, където живеят мюсюлмани, а до този момент е нямало никой духовник, знаете ли с какво се сблъсква? Но с Божията милост и повече търпение преминахме и през това“.

Твърде скромно казано. А на практика отецът бил заплашван, неведнъж бил бит, изнудвали го да дава пари, неведнъж палели храма, крадели и причинявали всякакви щети. О.Йоаким разказва само за един от случаите за опожаряване на храма: „Веднъж дойдоха да подпалят храма, но пак ни спаси чудо. Тази нощ не можах дълго да заспя… Не зная от какво се събудих, майка ми ме вдигна и каза: „По-бързо отивай в храма!“ Отидох, а там пушек… казах си, край, храмът изгоря… Не можех и да вляза вътре. Повиках мюсюлманите, които работеха тук, те си поставиха на носа и устата влажни кърпички, аз пък се увих с епитрахила и така влязохме в храма. Как да е, намерихме главнята и я изкарахме навън…“

О. Йоаким казвал, че всяка вечер, излизайки от храма, не знаел дали на сутринта ще го види отново… Струва си да се опитаме да си представим обстановката, в която се намирали о.Йоаким и престарялата му майка и неволно да настръхнем – всяка нощ била изпитание за тях – дали ще ги бият, убият или ще унищожат храма… Всеки ден – като на война, на предната линия – постоянен страх и напрежение, които трябва да преодоляват… Това могат да разберат само онези, които са били в подобна ситуация. Но о. Йоаким героически устоял и понесъл всички изпитания.


Ето какво казва о. Йоаким за нападенията на евреи-фанатици над него: „Веднъж преживях нападение в Сион, където се намира Семинарията на Патриаршията. Нападна ме един юдеин-фанатик с нож и ми каза следните знаменателни думи: „Вие, гърците-християни, държите нашите най-хубави места. Имайте впредвид, че Гърция е за гърците, а Израел – за евреите. Тук нямате място. От стари времена е така“.

Друг път на Велики петък, когато водих около стотина поклонници, за да се поклонят на Гроба Господен, по пътя ме хванаха евреи-фанатици и ми се изплюха в лицето. Докато се опомня, ми оплюха и краката. Тогава това ми направи силно впечатление…

Пред мен десет пъти разрязваха с нож гръцкото знаме, сякаш казвайки: „И теб те чака същото! Ти ни навираш знаме с кръст в очите, но ще ти видим сметката!“

Аз не им обръщам внимание и продължавам да развявам над това място гръцкото знаме и кръст. И дори някой ден да поискат да се разправят с мене, това не ме плаши!“

 

Над криптата о.Йоаким започнал да строи друг храм, като взел за първообраз един древен храм на о-в Хиос от 10-ти век. Направили скица и голям металически макет на храма – той и до днес може да се види в манастира. Строежът вървял трудно и заради поведението на израелските власти. О. Йоаким трябвало постоянно да моли за разрешение за постройката. Работата била там, че в историческата част на Йерусалим било разрешено само реставриране на стари обекти, но не и строеж на нови. И представителите на властта ту обещавали да дадат разрешение, ту не. Това била своеобразна дипломатическа игра, с издевателства и подигравки. Един ден те все пак дали разрешение, но устно, като обещали по-късно да оформят всичко и с документи – казвали, че проблемът със строителството на гръцкия храм в тази местност ще бъде разрешен.

Сега се разпространява клеветата, че уж о. Йоаким самоволно и без разрешение започнал да строи църква и затова справедливо си платил. Но това е лъжа, за което свидетелства о. Йоаким в един видеозапис.

И така, о. Йоаким повярвал на израелските власти и започнал строителството. В 1992 г. бил завършен грубия строеж на храма. И внезапно властите решили да го разрушат. През юли 1992 г., използвайки отсъствието му от манастира, на територията му нахлули израелски войници и полиция с булдозери и почнали да разрушават храма. Горната църква била почти напълно унищожена. Но когато пристъпили към разрушаването на криптата, станало чудо – в момента, в който кофата на булдозера почнала да бута тавана на храма, иконата на Христос Спасител се оказала пред булдозера и той внезапно се повредил. Крехката дървена икона се оказала по-здрава от метала! И никакви усилия не могли да накарат техниката да заработи.

По думите на о. Йоаким, самият храм оказал съпротивление. Всички били до такава степен потресени от чудото, че изоставили разрушителните работи и си заминали. Очевидно, това впечатлило дори и израелските власти и те отстъпили, разбирайки, че Сам Бог ги възпрепятства и повече не направили опит да рушат храма. Господ възпрял разрушението на храма.

 

О. Йоаким оставил повредения булдозер в горния ъгъл на храма, като напомняне за извършеното кощунство и за Божието застъпничество. Иконата, спасила храма, сега се намира в него и се почита като чудотворна.

Жалко е, че о. Йоаким, въпреки своите наистина забележителни трудове за благото на Църквата не се ползвал от всеобщо благоразположение в средата на йерусалимското братство. Някои от събратята му не го долюбвали. О. Йоаким не се оплаквал, но веднъж горчиво признал: „Когато разрушиха църквата, престанаха да ми изплащат заплата и трапеза за две години… Патриаршията ме зачита, когато всичко върви добре. Но само да се появят и най- дребните проблеми или най-малки неприятности с израелските власти или с местните араби-ислямисти, тогава Патриаршията веднага се прави, че не ме забелязва…“

Ето в какви условия живял о. Йоаким.


В 1995 г., три години след разрушаването на храма, над о. Йоаким било извършено покушение, но бил спасен от един руски поклонник. Господ запазил живота на о. Йоаким, но неговата майка Анастасия приела мъченическа смърт, като първа застанала на пътя на злодеите. По този начин се изпълнила нейната молба към Господ.

Ето какво разказва за това самия о. Йоаким: „Това се случи през нощта срещу 21 юли. Свечеряваше се, но още не се бе стъмнило. В това време винаги влизам в църквата, за да запаля кандилата. Преди това моята майка за последен път ми беше приготвила кафе и поднесла чаша вода… И когато влязох в църквата, за да запаля кандилата, скоро след това влезе и тя. Влезе през вратата… И ми казва: „Прекрасна църква построи ти! Възпрепятстваха те, спираха те, но все пак ти я построи! Направи прекрасни стенописи, сложи прекрасен мрамор, направи прекрасен иконостас. Нямам внуци от теб, но тази църква е моя внук. И сега се чувствам така удовлетворена, сякаш виждам своя внук… Велико дело е това, че ние вярваме във Възнесението Христово оттук… Преди теб тук не е стъпвал свещенически крак. В течение на много векове, още от времето на Христа тук не е имало свещеник – ти си първия. Ти се потруди, за да построиш на това място църква. Отивам си от този свят доволна!“ После се приближи до мен, протегна ми ръката си към устните ми и каза: „Целуни ми ръка!“ Учудих се, защото това не се бе случвало преди и й казах: „Нима ти си свещеник, че да ти целувам ръка?“ А тя ми говори: „Дай да целуна твоята ръка, а ти целуни моята“. Много се смутих… А после тя ми каза: „Отивам си, отивам горе… И ще те чакам, не се бави, ела скоро“. И отиде към изхода. Това беше нашия последен разговор“.

 

След 10 минути той излязъл от църквата и се отправил към дома. Внезапно му налетяли двама едри, силни бандити в черни дрехи с качулки, лицата им били напълно закрити, само с прорези за очите. О. Йоаким разказвал: „Видях в цялото им поведение една подигравка, ирония, сякаш искаха да кажат: „Падна ли ни в ръцете!“ В същия момент аз, не преценявайки опасността, ги тупам по раменете, мислейки, че ме поднасят“.

Бандитите пръснали в очите на свещеника парализиращ спрей, но отровата не подействала. Отецът не загубил самообладание и решил да се престори на поразен, изимитирал, че се задъхва и захриптял. Бандитите отстъпили назад и тогава о. Йоаким взел да силно да вика за помощ. Те веднага се обърнали и взели да го удрят по ръцете и краката, опитвали се да извадят очите му с молив, порязали езика и цялата уста… После залепили устата и носа на отеца с дебело тиксо и приготвили торба, за да го задушат. В това време притичал, чувайки шума, руският поклонник Владимир и прогонил бандитите, спасявайки отеца.

Владимир бил иконописец от Санкт-Петербург. Ние се познавахме и мога да кажа, че по това време той приличаше на млад руски богатир – висок, красив, благороден и смел. В същата тази фатална вечер той почукал на вратата на манастира и казал на о. Йоаким, че няколко вечери не бил спал – ту се молил на Гроба Господен, ту ходил на Голгота, ту в Гетсимания и нямал пари за хотел. Помолил да пренощува, като добавил: „Господ ще ти отплати за гостоприемството, отче!“ О. Йоаким го съжалил, пуснал го пренощува – и така, тази нощ той го спасил! Дивни са делата Господни! Отецът казва, че това било чудо.

Сега Владимир е монах в Атон и се нарича о. Варсануфий. А в манастира, където се случили тези събития сега се подвизават руски сестри заедно с гръцки сестри – традиция, която смятаме, че има благословията на о. Йоаким от небето.

О. Йоаким имал рядък дар на слово. Само на него патриархът възлагал да произнесе проповедта на Велики петък на Страстната седмица край Разпятието. О. Йоаким стоял заедно с патриарха и йерусалимските владици на стъпалата на Страничния олтар на Гвоздея, придържайки Светия Кръст и проповядвал. Множество народ от различни страни на света го слушали, стоейки пред храма на Гроба Господен. Аз съм свидетел: от неговата проникновенна реч плачели почти всички присъстващи там, макар и мнозина да не знаели гръцки – но скръбта в очите му и ридаещия му глас достигали до най-дълбоките недра на сърцата…

Може би и затова престъпниците се помъчили да го лишат от гласа му – самият сатана в образа на убийците рязал на части Благодатния език на отеца, който докосвал сърцата на мнозина и възпламенявал в тях Божествената любов.

И така, спасилият се по чудо о. Йоаким, цял в рани, драскотини и кръв, станал и тръгнал към дома. Надявал се, че майка му го чака там. Но по пътя я видял лежаща на земята с вързани ръце, с омотана с дебело тиксо уста, също и шията й била омотана няколко пъти с тиксо. Анастасия вече била мъртва…

Отецът казвал, че когато приел послушание на Елеон, предвиждал агресивни нападения, бил обмислил всичко, чак до това да бъде убит и бил готов да посрещне смъртта. Но не можел и да си помисли, че могат да убият неговата майка – една престаряла и немощна жена…

Кои са били убийците – фанатици-юдеи или фанатици- ислямисти? Отецът бил нападан неведнъж и от едните, и от другите.

Убийците така и не били открити.

 

Необходимо е да кажем и друго важно нещо за героичната Анастасия, майката на архимандрит Йоаким. Също като мироносица тя последвала своя син в неговата апостолска мисия в Светата Земя. Знае се, че веднъж тя прочела житието на един светия, което така докоснало сърцето й, че признала на сина си: „Щях да съм много щастлива, ако Господ би ме удостоил и аз да узная кога ще умра“. И Спасителят изпълнил това нейно желание…

Три години след погребението й, с благословението на патриарх Диодор било извършено отварянето на гробницата й – тялото на мъченица Анастасия било намерено нетленно и благоухаело. Отново го върнали в земята и след още седем години, когато отново отворили гробницата, тялото било все така нетленно, но пръстите на дясната ръка били свити за изобразяване на кръстен знак.

От този момент тя била причислена към светиите, почитани на о-в Хиос. Нетленните мощи на Анастасия Елеонска се намират в специална гробница, доближена до криптата.

По древна византийска традиция, о. Йоаким веднага почнал да почита майка си като мъченица за Христа – заради начина, по който тя умряла. Казвал: „Тя, без съмнение, е мъченица. Много по-тежко ми беше да преживея това, отколкото ако се бе случило с мене. Смъртта на моята майка е все едно да умра два пъти“.

На мястото на нейното убийство отецът поставил престол, с намерение по-късно да изгради параклис. Но сегашният настоятел премахна ограждението и сега това свято място се тъпче от краката на нищо не подозиращите поклонници…

Около храма о. Йоаким построил гробница, където поставил мощите на майка си в стъклен саркофаг. Мощите били открити. Те били с наситено-меден цвят и от време на време изобилно мироточили, така че о. Йоаким раздавал на желаещите памучета, натопени в мирото. Но за жалост, днес мироточивите мощи на мъченица Анастасия са закопани в земята.

Още приживе, отецът получавал писма със свидетелства за явяването на мъченица Анастасия и помощта й, оказвана на хората. Известен е случаят, в който тя се появила със следи от рани по лицето. Тя казала, че е проляла кръвта си за храма.

Народът чувствал светостта на новомъченица Анастасия. Руските поклонници донесли на о. Йоаким икона на майка му, също и гръцките иконописци изписали образа на Елеонската новомъченица. Отецът се зарадвал много и поставил иконите за поклонение.

 

На 27 май 2009 г., 14 години след кончината на майката, също така внезапно се прекъснал и животът на о. Йоаким – неговото горещо, христолюбиво сърце престанало да бие в навечерието на празника Възнесение Господне. Тогава той бил едва на 59 години. О. Йоаким, след като отслужил празничното всенощно бдение в своята Елеонска обител, се представил на Господ.

Православните хора видели в това явен знак за избранничеството на архимандрит Йоаким.

Отецът бил погребан в гробницата заедно с любимата си майка-мъченица. Така те останали завинаги заедно и във вечния живот, както били заедно и в земния.

Но поклонниците трябва да знаят, че мястото на погребението на отеца е указано невярно, защото табелката с името му се намира на отсрещната стена, на която е разположен храмът.

 

Веднага след смъртта на о. Йоаким патриарх Теофил Трети изпратил в обителта монах Ахилий. Той събрал една малка група сестри от различни православни страни. Криптата, построена от о. Йоаким е действаща – там се извършват всекидневно утренно и вечерно монашеско правило, а в четвъртъците – Божествена литургия. На мястото на разрушения храм има открит параклис. На мястото на мъченическата смърт на Анастасия е запазен открития престол, поставен още от о. Йоаким.

Отецът украсил територията на манастира с прекрасни сияещи мозайки, от които се е запазил образа на Богородица Одигитрия. За съжаление не е запазена прекрасната градина, направена от о. Йоаким, както и някои някои негови постройки като разрушения баптистерий, в който извършвал кръщения… Запазени са сведения, че при отеца идвали тайно и мюсюлмани, и юдеи, за да се кръщават. И той съхранил тази тайна до края на живота си.

Днес манастирът е посещаван от поклонници от различни страни в света. По желание на всеки поклонник, престъпил прага на манастира, сестрите дават информация на неговия език – на гръцки, руски, английски, сръбски, румънски.

Вярващият народ чувства с просто и чисто сърце светостта на мъченица Анастасия и о. Йоаким. Руските поклонници биха искали да узнаят повече за тях. По молба на елеонските сестри и ние решихме да обнародваме един спомен за тези славни подвижници на благочестието. Сметнах за свой дълг да почета тяхната памет, като разкажа за техните подвизи, така че колкото може повече хора да разберат за тези изключителни човеци, защото те принадлежат на цялото днешно православие.

О. Йоаким имал едно любвеобилно, чисто сърце, от което радостта се изливала щедро в душите на хората. Нека и нашия път към Христа да бъде осветен с радостта на любимия поздрав на отеца: „Кали Ана стаси! Кали Ана липси!“ (Добро Възкресение! Добро Възнесение!).

Отче Йоакиме и мъченице Анастасийо Елеонски, молете Бога за нас!


Източник: www.pravoslavie.ru

 

 

 

 

 

 

 

 

“Науката” на дядо Пройчо

Май 27, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

- Подранил си, дядо Пройчо!


- И двамата сме подранили, Съби.


- Пак на църква, нали? Все там си в празник!


- Както знаеш. Църквата е училище за мене, Съби. Ако не отида в празник там, ще забравя науката.


Съби се засмя широко.


- Ех и ти с тази своя наука, дядо Пройчо! Дип, че те познавам, а то – да те чуе някой друг, току виж помислил, че за професор се готвиш… А колкото до науката, тя съвсем не е в църквите. Другаде е тя, дядо Пройчо!


- Свободен си да мислиш както искаш, Съби, но аз не се шегувам: в църквата се преподава наука за живота. И всички, които живеем и искаме да живеем, трябва да знаем тази наука.


- Тъй си мислиш ти и щом така мислиш, разбирам, че ти е добре там. А мене ме занимава повече друга наука, която да ми даде съвет, като е умрял конят ми сега, какво да стане, че пак да мога да си изора нивите. Грижа ме гнети, дядо Пройчо; и реших да прескоча до кръчмата и да я разсея с една-две чашки.


И Съби влезе в кръчмата, а дядо Пройчо продължи за църквата.


Добри хора бяха и двамата съселяни и добре си живееха като съседи. Често Съби се шегуваше с набожността на по-стария си съсед, но дядо Пройчо не се сърдеше на шегите. Почти винаги той повтаряше, че в църквата усвоява наука за живота и че без тази наука той не би могъл да живее.


Влезе дядо Пройчо в храма, запали свещица и застана смирено в своя кът. Тъй стоя до края на службата.


Като се връщаше, след отпуста, към дома си и като мина край кръчмата, Съби го повика отвътре. Като видя старецът, че Съби е сам, влезе, та седна при него.


- Мисля си, дядо Пройчо – подкачи Съби – върху това, което толкова пъти си ми казвал, а одеве натърти, че го казваш сериозно. За науката – дето в църквата я придобиваш. Аз с толкова хора съм се срещал и, да ти кажа, повече съм чул, че църквата е за простите хора, за тези, които нямат нищо общо с науката и че тя е празна залъгалка за хората, като им пречи дори да живеят както трябва. Ако обичаш, кажи ми какво научаваш ти от ходенето в църква, та да разбера и аз науката ти.


- Много работи съм научил, Съби, и много работи си припомням като ходя в храма.


- Е, че кажи де! Какво, например?… – усмихна се не без подигравка Съби.


- Като настояваш толкова, да ти кажа. Слушай тогава. – Най-напред се научих, че за да можеш да живееш по-добре, трябва да откраднеш, та да имаш повече. Ако, при кражба, някой те види и си застрашен да бъдеш издаден, можеш да го убиеш и да заличиш следите. Ако, като си придобил повече, някой бедняк ти поиска да му помогнеш, ти недей му дава, защото пак можеш да обеднееш. Че бил някой болен – нека си кара болестта, ти няма защо да се стараеш да му помагаш; ако умре, можеш и ти да се възползуваш от благата му. Трябва ли да защитиш себе си и да запазиш онова, което имаш, можеш  да излъжеш. Изобщо – живей като мислиш само за себе си и грижи се само за своя живот…


Съби докачено сложи ръката си върху ръката на дядо Пройчо.


- Достатъчно си сериозен, за да се шегуваш… Ти ми се подиграваш!


- Защо да се подигравам? – вдигна рамене дядо Пройчо и погледна събеседника си изпитателно.


- И това ако не е подигравка, тогава какво може да бъде? Та ти говориш точно противното на онова, което е!


- Щом знаеш това, тогава защо ме питаш? Ти знаеш какво научава човек в църквата, защо тогава говориш против нея и се подиграваш с онези, които я обичат и посещават? Сега аз ти казах неща, които ти никога не ще повярваш. Защото знаеш много добре, че Бог, Чийто дом е Църквата, учи да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да не живее човек само за себе си, а и за другите, като помага на онези, които се нуждаят от неговата помощ, да се грижим за бедните, болните…


- Е, да, защо не каза това преди малко, ами взе да се подиграваш с мене.


- Казах ти защо… Защото сам знаеш много добре, на какво учи човека вярата в Бога и няма защо да ме питаш. Вярата учи само на добро! Човек, който искрено вярва в Бога, никога зло никому не ще направи. Тогава как може да бъде лоша самата вяра, как може да бъде вредно посещаването на Божия дом? Отговори ми!


Но Съби не отговори на въпроса на дядо Пройчо. Той беше подпрял главата си с две ръце и замислено гледаше в празната чаша пред себе си.


- Ти се замисли, нали? – потупа дружески по гърба своя съсед дядо Пройчо. Полезно е това. Хайде да си вървим, че е време вече, пък ти по пътя пак мисли. А преди да се прибереш в къщи, ще те водя у дома да видиш, дали моята кобилка би могла да отмени умрелия ти кон – та да си изореш нивиците. Аз привърших оранта, – та колко ли е земята ми! – услужи си и ти с моето добиче. Хайде!


Съби стана от мястото си и отправи благодарствен поглед към дядо Пройчо. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво.


Като излизаха от кръчмата, Съби погледна към църквицата, която се белееше на селския площад. Погледът му се спря на камбанарията, в която блестяха две малки камбанки. Те висяха в покой, но на Съби се стори, че се люлеят. В ушите му зазвуча техният празничен звън. Никога този звън не бе изпълнял с такова умиление душата на Съби, както сега. Той вървеше до дядо Пройчо и мислеше за „науката” на стареца. Сега Съби вярваше на неговите думи, вярваше, че само доброто сърце повежда към храма и само добро научава всеки, който прекрачва неговия праг.

 

Из книгата: “Живата вяра”

Добрата почва дава добри плодове

Април 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

Блаженопочившият наш духовен отец, архимандрит Клеопа (Илие), е роден в община Сулица, жупания Ботошани, на 10 април 1912 година.

Неговите родители Александру и Ана Илие били жив пример за християнски живот, преминаващ в любов към Бога, Църквата и децата им. Те никога не изоставяли светите богослужения, давали милостиня, молели се много, заедно с децата, и водели чист в Христа живот. Къщата им била като църква, както разказваше и самият отец Клеопа: „Имахме една стая, цялата в икони. Нещо като параклис. Там се молехме. Дори и в полунощ ставахме и четяхме молитви”. Всекидневният живот течал спокойно като бистра изворна вода, както бил наследен от прадедите им. Такава била и християнската традиция в обкръжението им.

Макар че домът на семейство Илие бил като жива църква, той не заменял селския храм, където служел прочутият свещеник Георге Кириак. Както казваше сам старецът Клеопа, жителите на село Сулица слушали своя свещеник като самия Христос и не предприемали нищо без неговия съвет и благословение. Затова, всекидневният живот течал естествено, църквата била пълна с вярващи, а многобройните деца украсявали селото.

Такива били румънските села в първите десетилетия на двадесети век.

Бащата

За своя баща – Александру – отец Клеопа казваше следното: „Бог да прости моя баща. Беше висок човек, плешив, с голяма бяла брада, много набожен. На всеки празник отиваше в храма, заедно с нас, децата, и помагаше на сираците. Никога, никой не го е виждал пийнал или да пуши, или да прави нещо друго подобно.

Сутрин, когато тръгвахме на училище, майка ни казваше да хапнем или да си вземем нещо за ядене в торбичките. Но татко казваше: „Не! Остави ги, бабо, няма да умрат!”. Когато се връщахме от училище, вземахме света нафора и едва след това ядяхме. Моите братя, особено брат ми Михай, не хапваха нищо, докато не завършат четенето на Псалтира.

Докато не бяхме се молили един час, татко не ни даваше да ядем нищо. Дори и когато не беше пост, казваше: „Не се яде сега. Когато се върнеш от училище, на обед. Не си свиня, та да ядеш от сутринта”.

Не беше грамотен, но имаше страх Божи. Да се случи някой от нас да си легне вечерта без да се помоли, или да седне на масата без да е казал „Отче наш”? Или да не отиде в неделя на Църква? Или, не дай Боже, да се чуе, че е псувал или пушил или е откраднал нещо? Такива неща от него никога не бяхме виждали. Имаше един каиш, наричаше го „Свети Никола”. Само да те хване в нещо – пази Боже! Казваше: „Вижте „Свети Никола”! Захващай се за молитвата! Родил съм те с две очи, грамотен си, чети Псалтира и молитвите!”

Веднъж, на връщане от училище, намерих на пътя хамут. Взех го радостен и го занесох у дома. Щом ме видя, баща ми ме попита откъде съм го взел. А аз му казах: „Намерих го на пътя и помислих, че може да ни бъде от полза”. Но татко решително каза: „Отиди и го върни обратно, защото не ти си го оставил там!” Той беше светилник в нашия дом. Беше господар над нас.

Майката

Ана Илие, майката на отец Клеопа, се родила в семейство на земеделци и добри християни. През 1902 година встъпила в брак с Александру и в този брак им се родили десет деца, от които две починали като малки. Пет от останалите осем – четири сина и една дъщеря – поели пътя на монашеския живот.

Ана била простодушна жена, дребна на ръст, неграмотна, но с изключителна памет. Често плачела, защото имала дара на сълзите. Най-голямата й болка била, че всичките й деца починали млади. Единственият, който доживял до дълбока старост бил отец Клеопа. Но Бог я укрепил със Своята благодат, за да носи кръста си.

След като овдовяла, през 1943 година, отец Клеопа я довел в манастира и след това била замонашена в „Старата Агапия” с името Агапия. След повече от двадесет години, през 1968 година, схимонахиня Агапия се преселила във вечността на 92 годишна възраст.

Децата

Мария

Най-голямата дъщеря в семейство Илие. Родена е през 1903 година. Като най-голяма тя се грижила за своите по-малки братя, давайки им добро възпитание. Омъжила се и родила дъщеря. Рано останала вдовица. Не след дълго починала и дъщеря й.

Василе

Второто дете в семейството. Роден е през 1905 година. Заедно с двамата си по-малки братя, Георги и Константин (бъдещия отец Клеопа), пасял овцете на семейството в околностите на близкия скит „Козанча”. През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, Нямц. След двегодишно подвизаване и послушание при овцете се упокоил през лятото на 1931 година.

Георге (Монах Герасим)

Роден е през 1907 година. Бил много кротък, благочестив и мъдър, но и много строг към себе си. Образовал се духовно в скита „Козанча”, бидейки послушник на йеросхимонах Паисий Олару. След това встъпил в братството на скита „Сихастрия” и бил замонашен под името Герасим. Най-големият подвижник между своите братя. Много постел и се молел непрестанно. Знаел Псалтира наизуст и го повтарял всекидневно, докато пасял кравите на скита. След шест години монашески живот предал духа си в Божиите ръце през есента на 1933 година.

Порфира

Родена е през 1910 година и не е встъпвала в брак. Носела бремето на семейството, трудейки се на полето и грижейки се за по-малките си братя.

Веднъж, докато копаела на нивата се почувствала зле. Помолила своя брат Константин (Клеопа) да чете Псалтира и докато той четял, предала своя дух в ръцете Господни.

Константин (в монашество Клеопа)

Роден е на 10 април 1912 година като пето от десетте деца на семейство Илие. Посещавал седем годишното основно училище в родното си село. Подобно на майка си, имал изключителна памет. Повече от три години се ползвал от наставленията на йеросхимонах Паисий Олару, пустинник от скита „Козанча”.

През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, заедно с по-големия си брат Василе.

До 1935 година пасял овцете на скита заедно със своя брат. След това го взели във войската. Върнал се в скита през 1936 година и на 2 август 1937 бил замонашен с името Клеопа. Получил послушание да се грижи за овцете на скита, което изпълнявал до лятото на 1942 година.

През 1942 го върнали в скита и го назначили за заместник на игумена Йоаникий Морой, който бил болен.

В края на 1944 година бил ръкоположен за йеродякон, а на 23 януари 1945 – за йеромонах, след което официално го определили за игумен на „Сихастрия”.

През 1947 година, скитът „Сихастрия”, който имал повече от шестдесет монаси и послушници, получил статут на манастир, а протосингел Клеопа Илие, с благословението на патриарх Никодим, бил въведен в сан архимандрит.

През 1948 година, поради гонения от комунистическата власт, се оттеглил за шест месеца в горите край „Сихастрия”.

През 1949 година, по решение на патриарх Юстиниан, бил определен за игумен на манастира „Слатина” , Сучеава и преминал там, заедно с тридесет монаси от братството на „Сихастрия”.

В манастира „Слатина” основал братство, наброяващо повече от 80 души. Тъй като бил следен от Държавна сигурност, между 1952 и 1954 година, той се оттеглил в планината Станишоара, заедно с монах Арсений Папачок. След две години пустиннически живот се върнал в манастира по повеля на патриарх Юстиниан.

През 1956 година се върнал в мястото на пострижението си, а през пролетта на 1959 година за трети път се оттеглил в планината Нямц, където се подвизавал повече от пет години.

През есента на 1964 година се върнал в „Сихастрия” като духовник на цялото братство и поучавал непрестанно както монасите, така и миряни в продължение на 34 години до 2 декември 1998 година, когато предал своя дух в ръцете Христови.

Екатерина

Третата сестра на стареца Клеопа е родена през 1914 година. След като завършила основното училище в родното си село, постъпила в манастира „Стара Агапия”, където се подвизавала като послушница повече от година. След това се оттеглила в манастира „Агафтон”, жупания Ботошани, където млада се преселила във вечността.

Михай

Четвъртият брат на стареца Клеопа е роден през 1917 година. През 1934 година бил приет за послушник в манастира „Дурау”, където се подвизавал няколко години. След това се оттеглил в скита „Козанча” и починал в Господа през 1940 година.

Харета

Родена е през 1920 година. Учила в основното училище в селото и помагала на своите родители в полската работа. Както и останалите свои братя и сестри, се преселила в Господа в ранната си младост, за да се радва непрестанно с ангелските чинове.

Другите две деца

Анна Илие родила още две деца, чиито имена не са ни известни. Те умрели рано и са погребани на гробищата в родното си село.


(…)

С овцете в скита „Козанча”

Всяко лято Александру Илие правел бачия* за овцете си по хълмовете и поляните в околностите на скита „Козанча”, на около 5 километра от селото. След това поверявал стадото на тримата си по-големи сина: Василе, Георге и Константин, които още от деца познавали добре тези благословени места. Там се намирала и килията на пустинника Паисий Олару, техния духовен отец.

Този йеросхимонах бил роден в община Лунка, Ботошани през 1897 година. През 1922 година встъпил в братството на скита „Козанча”. Тук се подвизавал в малка пустинническа килия в продължение на 26 години, денонощно славейки Бога и утешавайки много души.

Старецът Паисий много обичал братята и те често посещавали скита. Стараели се да пеят на певницата, да обработват градината и да донасят това, което било необходимо на старите отци от скита.

Така Бог отредил тези млади издънки от малки да се подготвят за великия монашески подвиг, който им предстоял. Щом ги сполитало някакво изкушение те бързали при пустинника Паисий и искали от него душеполезно слово. А той ги съветвал да пазят мълчание, постоянно да казват Иисусовата молитва, всекидневно да правят поклони, а вечер, след доенето на овцете, да четат Псалтира и Богородичния акатист.

Братята, бидейки послушни, никога не погазили думата на стареца. Но дяволът ги нападал все повече и повече, не можейки да търпи някакви си деца да го поразяват, прогонвайки го със силата на псалмите. Затова им създавал много изкушения.

Веднъж, когато си играели и се боричкали, по дяволско действие, един от тях бил ударен така, че всички го помислили за мъртъв. Друг път дяволът ги обезпокоявал по време на молитва. Понякога, когато се молели нощем, бесовете вдигали силен шум на тавана и грухтели като свине. Отначало Константин, който бил най-малък, питал братята си: „Чувате ли?” Тогава по-големият брат Василе казвал: „Спокойно! Не обръщай внимание! Остави го, защото само това може!”

Виждайки, че братята го изгарят с молитва и пост, неприятелят им създал още по-голямо изкушение. Късно една вечер, когато тримата се молели на колене и четели Псалтира около огъня, изведнъж видели някаква непозната птица, нещо като орел, да лети покрай тях. Най-малкият брат Константин оставил Псалтира и казал: – Каква хубава птица!

– Мълчи, моли се и не говори повече! – отвърнал му Василе, по-големият брат.

Докато Константин гледал тази чудна птица, която всъщност била неприятелят, тя изведнъж се хвърлила в огнището, предизвиквайки голям шум и, като разпръснала цялата жарава, запалила бачията. В огъня изгорели много овце. С големи усилия братята угасили пожара и събрали разпръснатото стадо. След това се затекли при пустинника Паисий и му разказали какво са изпатили от дявола.

Старецът поръсил овцете и бачията със светена вода, а тримата братя окуражил да не се плашат, защото Христос е свързал дявола и той няма власт да убива хора.


* бачия – оградено място, извън село, дето доят овцете и обработват млякото

източник: svetosavlje.org

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

 

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

 

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

 

 

Как eдин журналист стана монах

Февруари 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Бившият известен френски журналист и фотограф Жерар Гаскел, а понастоящем отец Герасим, станал православен монах преди 35 години. Автор на много книги, редактор на списанието „Art sacre“, той редовно представял свои фотографии в Шамбези – Швейцария, където се намира резиденцията на Вселенския Константинополски Патриархат, а също и в Ним, в Берлин, в Нижни Новгород – Русия.

Отец Герасим разказваше: „Интересно е това как станах монах. До тридесет и три годишната си възраст живях живота на едно дете, което имаше успехи, приятелки, едно бохемско и приятно съществуване, дружба с велики художници на нашето време, завеждах хроника, посветена на изкуството. Именно по тази причина дойдох в Атон, когато бях на 33 години. Искам да подчертая, че именно тогава, в тази възраст, когато животът е твърде неустойчив, аз избрах да направя нещо, което впоследствие се оказа от такова голямо значение за мен – да подготвя репортаж за иконите. В Света гора, както и в някои манастири в Русия, съхраняват костите на починали монаси в костници. Тогава, пред купищата от черепи аз, който до този момент не бях се замислял за смъртта, разбрах, че един ден животът ми ще завърши без никакъв смисъл. Поисках от един гръцки монах да ми каже нещо за една икона, но той не знаеше нито дума на френски. При невъзможността да се разберем един друг той започна да пее някои песнопения, които му идваха на ум и това негово пеене така дълбоко ме докосна. В него имаше всичко – древна традиция, красота, дълбочина и дори чувственост. Това пеене беше по-добро от всякакви думи. При завръщането си аз продадох всичко, каквото притежавах, и се простих с японското момиче, което така добре ме разбираше, дори по-добре, отколкото моите родители. Исках да бъда самия себе си. Разбрах, че трябва да свидетелствам за благодатта, да бъда свидетел на Христа…“

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.

 

 

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

Тихото успение на праведната американка Теоклития

Октомври 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Манастирът „Св. Йоан Предтеча“ в планината Кисавос (Оса), който се намира до селото Анатоли (близо до Лариса) е една от най-уникалните обители в Гърция.

Основан през 10-ти век, манастирът преживял разцвет при игумена преподобномъченик Дамян Нови (+ 1568). В началото на 21-ви век в запустелия манастир пристигнал светогорският старец Доситей, който започнал изграждането на нови сгради. В доскоро изоставения манастир дошли монахини, наставлявани от стареца и ръководени от дейната и опитна игумения Теодектия. Това, което отличава този манастир от другите е, че монахините в него са не само от Гърция, но и от други страни като Австрия, Австралия, Англия, Армения, Германия, Кипър, Ливан, Русия, САЩ, Естония, Япония, като част от богослужението в обителта се извършва и на родните им езици.

Една от обитателките на тази уникална по себе си обител била и блаженната Теоклития, за която искаме да разкажем сега.

Посетилите монахиня Теоклития чувствали, че беседват с ангел.

Американката Клара Телен (родена в 1984 г.), търсейки корените на християнската вяра се запознала с православието в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в 2008 г. Като преминала катехизация и се подготвила, тя приела кръщение на 19 февруари 2009 г. под името Фотиния. През 2013 г. на Великден тя била подстригана за расофорна монахиня с името Теоклития.

През есента на същата година се появили проблеми със здравето й и след обичайните прегледи било установено, че има рак на гърлото и хранопровода. Започнала химиотерапия. През април 2014 г. на Светли четвъртък тя се чувствала вече много зле и поради това митрополит Игнатий Димитриадски я постригал във велика схима. На следващия ден тя постъпила в Университетската болница на гр. Лариса, където престояла четири месеца. Въпреки тежкото си състояние по всяко време излъчвала мир и оптимизъм. Болничният персонал, както и многобройните посетители на монахиня Теоклития имали чувството, че беседват и общуват с ангел.

Сестрите от манастира, които постоянно били с нея свидетелствали, че тя обладавала голямо търпение и бодрост и винаги се тревожила за другите хора. Нейната чувствителна душа станала още по-отзивчива в страданието си и заради това можела да отгатва незабавно трудностите и тревогите на ближните. Монахиня Теоклития умеела да утешава всички със светлата си усмивка и непрестанна Иисусова молитва, като превръщала тъгата в надежда. Тя обзавела болничната си стая като монашеска килия, в която горели непрекъснато кандило и тамян пред светите образи, а самата тя се молела и се занимавала с ръкоделие според манастирския устав.

В този момент тя се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“.

Неведнъж лекарите и сестрите смятали, че монахинята ще угасне, обаче Теоклития всеки път надвивала болестта със своята несравнима усмивка, която отново и отново се появявала на благодатното й лице. През юли състоянието й се влошило още повече. Лекарите я поставили на кислород и уведомили манастира. Но още щом любимата й игумения – старицата Теодектия се появила в отделението, монахиня Теоклития веднага свалила кислородната маска от лицето си и помолила да се причасти, тъй като светото причастие станало за нея като ежедневна храна и утешение.

След като се причастила, тя се почувствала напълно ободрена и по-късно казала на игуменията си, че в този миг се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“. Душата на монахинята почувствала една необикновена тишина и спокойствие, но помислила и за болката, която неволно ще причини на своите сестри с отхождането си в другия свят. Казала: „Да бъде както Ти искаш, Господи!“ И Господ й подарил още един месец живот, или, по-правилно, подарил го на сестрите от манастира.

Тихо и леко, монахиня Теоклития предала душата си в ръцете на Възлюбления си Христос в ранното утро на 18 август 2014 г. Тялото й съхранило своята мекота и гъвкавост до самия момент, в който го положили в гробището на манастира, там, където тя прослужила време на голяма любов и самоотречение, там, където оставила следи по всичките места на своето послушание.

По свидетелството на много духовни хора, някои от които не я познавали лично, но се молили за нея, монахиня Теоклития постигнала не само упокоение, но и дързновение пред Бога. В манастира често идват хора, които молят да ги пуснат в гробището за да се помолят на гроба на монахиня Теоклития за всички неща, които ги вълнуват.

Удивително е, как една толкова простичка и открита за Бога душа успяла само за четири години да съзрее духовно, да се освети с абсолютна отдаденост на Него, да постигне обожение – цел на всеки вярващ християнин. Била изпълнена с голяма любов и безпрекословно подчинение на своята старица, избягвала да осъжда хората не само с думи, но и с мисли – две добродетели, които подобно но две крила съвсем за кратко време вдигнали душата на монахинята на Небесата. Там тя срещнала душите на светите иноци, подвизавали се векове преди това на планината Кисавос, благоуханието на чиито подвизи и до днес се усеща в обителта.

Сестринството на нашия манастир може да научи много от тихото пребиваване в нашето лоно на такава забележителна душа – новата послушница на Доситей. Всички наши сестри са убедени, че монахиня Теоклития е станала първата устроителка на нашата небесна киновия, където ще ни чака да дойдем – всички ние.

Източник: http: pravoslavie.ru

Йеродякон Инокентий

Май 3, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Случвало ми се е да се срещам с истински светци. Един от най-интересните и незабележимите от никого беше блаженият йеродякон Инокентий.

 

Отец Инокентий беше йеродякон в нашия манастир. Той бе от далекоизточните емигранти, някога ходел на лов за тигри в Манджурия. Казват, бил вдовец. Когато дошъл в обителта, започнал да посещава усърдно всички богослужения. След година го постригали. Аз бях на послушание при него. Пчелите сами идваха при него и даваха приказно количество мед. Някои негови кошери бяха по 15 етажа и повече. Манастирът продаваше меда му и заработваше по 40 000 долара на година. По това време това бяха много големи пари. Той работеше непрестанно, без да отпуска ръце. Както в последствие видях, той спеше само по 2 часа в денонощие, наистина, единствено два часа неговата килия беше затворена. През тези часове той се оттегляше в своята килия след утринната работа. По обяд вече беше излязъл. През нощите, зима и лете, той ходеше на манастирското гробище и се молеше пред изоставените гробове. Сам приготвяше восъчни свещи и ги слагаше на гробовете. Независимо от сезона беше облечен по един и същ начин: подрасник, расо, мантия, камилавка и старички ботуши. А при нас, зимата достигаше до -38 градуса. Даже по време на виелица неговите свещички не гаснеха, докато той стоеше на колене пред някой гроб и се молеше за упокой на душата на някой напълно непознат човек. Притежаваше и дар на изцеление, който отчаяно скриваше и го приписваше на меда: „Манастирски е, благодатен, ето че лекува!“

 

Рано сутринта чистеше снега от пътеките, водещи към храма, после чистеше целия храм, издържаше всички утринни служби, след което отново изчистваше целия храм и се оттегляше в килията си за два часа. Когато ми се случи да бъда на Светата Земя заедно с него, той ме излекува след отравяне и особено висока температура. Но ме предупреди сериозно да не говоря за това на никого, „иначе, с приятелството ни е свършено и на този и на онзи свят. А когато умра, лъжи колкото искаш“. Когато се върнахме в обителта, той престана да скрива от мен благодатните си дарове, но повтори предупреждението си.

 

През живота си не съм виждал човек да влиза в олтара с такова благоговение. Когато отец Инокентий служеше, бъркаше службата. До днес не знам, дали го правеше като юродив, или действително от благоговеен страх.

 

Няма да пиша за всички известни и интересни събития от живота на отец Инокентий. Само ще кажа, че неговите наставления до сега измъчват душата ми и облекчават пастирското ми служение. Той умря през 80-те години, преди да доживее 60 години. Когато го отнасяха към братското гробище, над гроба му кръжеше цяло ято пчели, изплашвайки мнозина. Когато го заравяха, пчелите се спуснаха на хълмчето от пръст, жужейки и махайки с крилца. След това отлетяха, и дойдоха птичките, които той хранеше всяка зима. Те останаха там цял час и пяха – и то как пяха! Всички се просълзихме. След като се простиха с „господаря си“, отлетяха. В последствие някой от братята казал: „може би ние нещо не разбрахме… Видно е, че отец Инокентий е бил Божий угодник.“

 

Спомням си за този случай с отец Инокентий. Беше зима, студ -35 градуса. Нощ. Аз си спях на топло дълбок сън, когато чух почукване на вратата, след което влезе отец Инокентий. Той каза, че му трябва помощ, да се облека и да изляза с него. Забелязах, че той беше напълно облечен: расо, камилавка и даже мантия. Нищо не разбирайки и сърдейки се на този „робовладелец“, се облякох по-топло и излязох на двора. Студът ме прониза до кости, въпреки топлото яке. Пред семинарския корпус стоеше допотопното камионче на отец Инокентий, а той се мъчеше да вмъкне някакви големи медни контейнери в каросерията. Помъчих се да му помогна, но контейнерите бяха пълни и не можех да ги мръдна от мястото им. А той, по-нисък на ръст и по-слаб от мен, ги вдигаше и някак си ги вмъкваше. Това беше удивително. После ми даде ключовете и ме помоли да запаля двигателя, и побягна на някъде. Треперейки от студ, седнах в камиона, пъхнах ключа, където трябва, завъртях, но нищо не последва. Пробвах още няколко пъти – никакъв ефект. Махнах с ръка, пъхнах се по-дълбоко в якето и задрямах. Върна се отец Инокентий и веднага ми се нахвърли: „Ти какво дремеш? Трябваше да запалиш двигателя!“ „Да, но не пали. Пробвах няколко пъти“ – отговорих аз, обиден и на него, и на студа, и на съдбата изобщо, и на целия свят – просто е студено и ми се спи.

 

„А ти прекръсти ли се?“ – попита отец Инокентий.

 

Не, разбира се, не се бях прекръстил. Беше студено, бях нещастен – експлоатираха ме. И някакъв луд – хрумнало му през нощта някъде да ходи и някаква контрабанда да носи!

 

Отец Инокентий ме изкара от кабината, махна с ръка и отвори капака. След това взе фенера и почна да оглежда двигателя. Аз също погледнах и не повярвах на очите си – половината двигател го нямаше! Останалата половина беше обвита с парцалчета, бинтове и евтино лепило за хартия.

 

Но отец Инокентий доволно извика, прекръсти този „двигател“, затвори капака и заповяда отново да запаля. Беше ми интересно, колко ли часа ще продължи това. Но за мое учудване, моторът веднага завъртя и плавно заработи. Отец Инокентий седна зад волана, погледна ме, усмихна се и каза: „Маловерец си ти, безпомощен! А пък си ми иподякон!“ И тръгнахме. Седя замаян и мълча. Тогава той каза: „Каквото Господ ти откри на Светата Земя, няма да го крия от тебе. Но помни предупреждението ми – никому ни дума, нито намек, защото…“ Само при мисълта, че ще се лиша от близостта и доверието му, внезапно ми стана страшно, и аз го уверих, че никому нищо няма да кажа.

 

Оказа се, че той през нощите разнасял остатъците от манастирската трапеза по домовете на бедните, самотни и болни хора в това село. Как е разбрал за нуждите им – ум не ми достига. На един донасял яйчица от своя курник, на други борш, на трети хляб. Разнесе ги в продължение на няколко часа, след това се върнахме в обителта, и аз пак се върнах в леглото. Но ми бе трудно да заспя, въпреки че бях уморен. Нали прекарах нощта със светец, с чудотворец!

 

Да, сред нас има забележителни Божии угодници. Но те често се крият, или по-право, скриват своите благодатни дарове. Човек може да се спаси и в нашето лукаво време.

 

свещеник Владимир Иванов

 

източник: православие ру

 

Избранникът на Божията майка

Ноември 26, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

По случай 35-годишнината от явяването на мироточивата чудотворна икона на Божията Майка „Иверска-Монреалска” и 20-годишнината от убийството на нейния пазител Йосиф Муньос-Кортес

 

Преди 35 години православният испанец Йосиф Муньос-Кортес бил призован от Господа към особено служение. Това служение започнало на Атон, когато на Йосиф било предадено за съхранение копие на чудотворната икона на Божията Майка „Вратарница”, което през нощта на 23 срещу 24 ноември 1982 г. по непонятен за ума начин започнало да мироточи. Преди двадесет години, през нощта на 31 октомври 1997 г., Йосиф запечатал своето 15 годишно служение на Божията Майка и на Църквата с мъченическа смърт.

Отбелязвайки 35 годишнината от явяването на мирточивата икона на „Иверската” Божията Майка, ние имаме възможност да се замислим над смисъла на великото Божие чудо и да се докоснем до съдбата на човека, който в нашия прагматичен, комютъризиран и рационален век отдаде живота си за православната светиня.

Йосиф (Хосе) Муньос-Кортес се родил на 13 май 1948 г. в католическо семейство в Чили. Когато едва бил навършил 14 години, отивайки в католическата катедрала, той се заблудил из уличките на Сантяго и като чул необикновени песнопения, влязъл в православен храм. На този ден се чествал празникът Въздвижение на Животоворящия Господен Кръст.

Красотата в наредбата на храма, иконите и богослужението поразили момчето, потресли го до дълбините на душата му и от този момент то започнало да посещава православния храм. След две години архиепископ Леонтий Чилийски му дал благословение да премине към Православието. Това било през 1964 г. В продължение на три години Йосиф изучавал иконопис и богословие. След това се преместил в Канада, завършил там академия по изобразителни изкуства и впоследствие преподавал история на иконописта в Монреалския университет. Йосиф се надявал да стане монах, но в Канада нямало православен мъжки манастир.

През 1982 г. по време на поклонническо пътуване из Света Гора, Йосиф посетил скита Рождество Христово. Тук, в иконописното ателие, той видял икона на Божията Майка, която дълбоко го впечатлила. Поискал да я купи и настойчиво молил да му я продадат, но получил отказ. Тогава младият поклонник започнал горещо да се моли на Божията Майка да му позволи да отнесе нейната икона в Канада. Когато вече излизал от вратите на скита, той видял бързащия към него игумен, който му връчил иконата с думите: „Пресветата Дева трябва да замине заедно с вас”.

Намирайки се на борда на кораба, пътуващ към атонското пристанище Дафни, той чул вътрешен глас, който му повелил да отиде в Иверския манастир и да положи своята икона върху чудотворния образ на Божията Майка „Вратарница”, небесната покровителка и пазителка на Атон. Връчената му икона била копие на този чудотворен образ. Йосиф изпълнил тази повеля. Като се върнал в Монреал, той сложил иконата в стаята си и всяка нощ четял пред нея Акатист.

На 24 ноември 1982 г., около три часа през нощта, той се събудил и усетил силно благоухание. Като погледнал иконата на Пречистата Божия Майка, той забелязал върху нея някакви капки и помислил, че това е елей от кандилото. Но когато ги изтрил, с изумление усетил, че благоуханието излиза именно от тях. Станало му ясно, че това е благовонно миро. От този момент иконата мироточила постоянно, с изключение на Страстната седмица.

По Божията милост чрез иконата се извършвали много чудесни изцеления, но, според Йосиф, най-голямото й чудо било, че тя подбуждала хората към покаяние.

Вестта за новата чудотворна икона била възприета с особена радост в тогава все още подяремната Русия. Аз нееднократно разказвах за нея по радио „Гласът на Америка” в своята програма „Религията в нашия живот”. Тогава получавах много писма от руски слушатели, които искаха да узнаят нещо повече за иконата и за брат Йосиф. И до днес срещам хора, които си спомнят тези предавания. Веднъж ме издири православен испанец на име Хорхе Фернандес и ми разказа една забележителна история. Помолих го да изложи разказа си в писмен вид, за да го публикуваме в енорийското ни списание, където събираме троха по троха всичко, което можем да намерим за брат Йосиф и за монреалската икона. Ето откъс от разказа на Фернандес:

„Веднъж през 1984 г. в моята московска квартира се опитвах да настроя радиоприемника си на вълните на „Гласът на Америка”, за да слушам религиозното предаване, което водеше свещеник Виктор Потапов. Това беше трудно, тъй като властите усърдно заглушаваха сигнала, за да лишат нас, православните, от един от малкото източници на религиозна информация. В тази вечер аз чух нещо удивително, което западна дълбоко в сърцето ми. Отец Виктор разказа за един чилиец, който получил в манастир на Атон икона на Божията майка и известно време след това тази икона започнала да мироточи. Аз не можах да чуя всички подробности поради лошото качество на звука, но силно ме впечатлиха и зарадваха две обстоятелства: първо, самото чудо, и второ, че на света има още един латиноамериканец, който също като мен е станал православен християнин, но за разлика от мен толкова искрено и дълбоко е тръгнал по този път, че се удостоил с великата чест да стане избраник на Пречистата Божия Майка. Така се сдобих с приятел, макар в това време да не подозирах каква роля ще изиграе той в моя живот.”

Към разказа на Хорхе Фернандес ще се върна малко по-късно.

В освободилата се от комунистическото иго Русия, вярващият народ храни към Иверската икона особена почит. По мое дълбоко убеждение многострадалните православни народи окръжават иконата „Вратарница” с изключителна почит, защото и самата тя е многострадална. Преди повече от хиляда години дързък воин ударил с меч пречистия Й лик и от образувалата се рана потекла кръв. Това било първото зримо за човешките очи чудо на иконата. Второто знамение било от духовно естество: поразеният от чудото воин се разкаял, оставил иконоборческата ерес и приел монашество. На 24 ноември 1982 г. пазеното от брат Йосиф копие на Атонската Иверска икона явило първото си чудо – започнал да мироточи. Второто й чудо се изразило в покаянието на множество хора.

Пазителят на иконата, Йосиф, вярвал, че изтичането на мирото било свързано с прославянето през 1981 г. от Руската Задгранична Църква на руските новомъченици и изповедници. Той особено почитал преподобномъченицата великата княгиня Елисавета Фьодоровна. Френският историк, Жан Бес, който лично познавал Йосиф, пише:


„Веднъж, когато се отбих при него в ателието на Леснинския Богородичен манастир (във Франция), аз усетих някакъв неизвестен аромат, различаващ се от благоуханието на мирото. Казах му това, а в отговор той ми посочи една икона на св. Елисавета Фьодоровна с частица от нейните мощи. И добави: „Великата княгиня и мъченица беше тук, пред самия ваш храм… Тя ме посещава от време на време. Както виждате, аз имам нейни мощи. Понякога, след като Великата княгиня си отиде, те започват да благоухаят.”

Йосиф рядко говорил за своя вътрешен живот, но общувайки с него, хората физически усещали, че пред тях стои човек с невероятна чистота. Без всякакво съмнение и без капка лирика може да се каже, че той бил земен крин на Небесната Царица. Всеки ден той четял пред чудотворната икона акатист на Богородица (обикновено на френски) и на чествания светец. По време на църковните богослужения се държал много скромно и никога не привличал вниманието към себе си: стоял тихо отзад, незабележим като истински монах.

Веднъж, на планина Синай, млади американци срещнали брат Йосиф. Той се представил, като споменал че е от Канада (от Квебек). Младежите му казали, че са чували за мироточива Иверска икона, която се намира в Монреал. Брат Йосиф отговорил, че знае това, но премълчал, че имено той е нейният пазител.

В своя характер Йосиф съчетавал откритост в общуването с твърдо отстояване на вярата. Той странял от интриганти, топлохладни и пресметливи хора. Йосиф страдал много, виждайки липсата на любов сред вярващите, завист и клевети. „Господи, колко ме натъжава всичко това”, – записал веднъж той в своя дневник.

Чудото, на което му било съдено да стане пръв свидетел, задълбочило и без това силния му молитвен дух. Той имал 58 кръщелници. И за всеки от тях се молел ежедневно – и не само за тях. Неговият поменик приличал на манастирски синодик. Всеки ден той се молел на Божията Майка за православните младежи „всички те да станат свети мъже и жени”.

Един от френските познати на Йосиф, Владимир, в частно писмо разказва:


„Иконата винаги засенчваше брат Йосиф (на най-законно основание). Той ни изглеждаше простодушен, скромен, винаги близък (почти всеки можеше да каже – той беше мой приятел), обикновен човек като нас – е, наистина, с когото се бе случило такова чудо… Но сега, когато иконата я няма, неговият образ започна да се очертава по различен начин. Нали той три седмици се молил пред иконата, четейки акатист всеки ден, нали по неговите молитви започнала да мироточи тя, сякаш се получило натрупване, препълване на неговата любов и тя започнала да прелива, на което Божията Майка отговорила с ответен акт на чудотворство. Нали той скитал със светинята из цял свят, без да обръща внимание на нищо – нито на личните си болести, нито на трудностите на пътуването, нито на липсата на средства, нито на съпротивата на някои хора (чак до последните години, за което той многократно ми бе разказвал) и едновременно с това той успявал да извършва своето обширно молитвено правило (включително до хиляда Иисусови молитви в добавка към всичко останало), да рисува икони… Той не можел да има никакъв личен живот. Хора идвали, звънели, пишели, молили за помощ, за застъпничество, за молитви. И той се молил за всички”.

Йосиф нямал големи средства. Придобивайки иконата, той дал обет, че тя няма да стане за него източник на обогатяване. И го изпълнявал до своята смърт. Със сигурност знам, че понякога парите не са му стигали за да си купи лекарства и предмети от първа необходимост. Често той давал последните си пари на нуждаещите се.

В дневника на Йосиф била намерена записка на френски език, написана с неговата ръка през 1985 г., от която става ясно колко трудно му било да носи послушанието на пазител на мироточивата икона на Божията Майка, и която свидетелства, че той предвидил своята мъченическа кончина много преди тя да настъпи.

Ето текстът на тази записка:


„Господи Иисусе Христе, Който дойде на земята заради нашето спасение доброволно се остави да бъдеш прикован към кръста и претърпя страдания за нашите грехове, дай и на мен да понеса своите страдания, които приемам не от врагове, а от своя брат, Господи! Не му вменявай това в грях”.

Дмитрий Михайлович Гортински, диригент на хора при Спасо-Възнесенския храм в Сакраменто (Калифорния, САЩ), в писмо до моята презвитера от 25 декември 1997 г. разказва следния случай от живота на Йосиф:
„Той се събудил през нощта и почувствал, че ръцете и краката му са вързани. Устата му също била завързана и той не можел нито да говори, нито да извика. Опитвал се да се освободи, но не можел и само се молел в себе си. Знаел, че това е нечистата сила и тя го държала така през цялата нощ. Това Хосе (Йосиф) сам разказал на жена ми на испански преди една година. Тогава тя ми го преведе, а сега повторно ми го разказа, за да мога да го запиша точно”.

По думите на самия Йосиф това съвсем не било сън, а станало наяве и било точно една година преди убийството му.

В своето последно интервю, публикувано в издаващото се в Сан-Франциско списание „Руски пастир”, сякаш предчувствайки мъченическата си кончина, Иосиф казал:


„Вярващите трябва да бъдат готови да умрат за истината, да не забравят, че придобивайки врагове тук, ние придобиваме Небесното Царство… Този, който бъде верен в малкото, когато се наложи, ще бъде верен и в голямото. Имаме ли възможност да станем изповедници, не трябва да я пропускаме. Губейки земния си живот, придобиваме небесния. Не трябва да се боим от смъртта за Христос”.

Хотелската стая в Атина, в която бил измъчван Йосиф е ъглова с изход към балкона. Тя е единствената в целия хотел, с достъп до покрива на съседната сграда. Това обяснява защо вратата на стаята, в която бил убит Йосиф се оказала заключена отвътре. Според лекаря, извършил оглед на тялото, убийството било извършено от двама или трима души: единият го държал, другият връзвал ръцете и краката му, а третият нанасял ударите. Както изглежда, убийците искали да научат, къде се намира иконата. Ще уточним, че понастоящем местонахождението на иконата е неизвестно.

По какъв начин са примамили Йосиф в хотелската стая, в която било извършено това страшно убийство, остава тайна.

Пред съда лекарят свидетелства, че според всички данни, Йосиф не се е съпротивлявал. Той бил намерен свързан напречно на леглото. Следи от изтезанията бяха видни по лицето, краката, ръцете, гърдите. Съдията ни показа ужасяващи полицейски фотографии, свидетелстващи за това, че Йосиф е умирал дълго и мъчително в самота…

Свещеник Александър Ивашевич, живеещ в Аржентина, който съпровождал Йосиф в последното му пътуване до Гърция, разказва за неговите последните дни, на които му било съдено да стане свидетел: „През последната нощ не ни се спеше, дългият разговор се превърна във взаимна изповед… в един момент брат Йосиф премина през целия си живот…” Разделили се на аерогарата: „Е, това беше – време е да се простим. Брат Йосиф ми каза: Прости ми, отче, за всичко и ако съм те обидил, от все сърце моля за прошка”. „Ти ми прости, Хосе”. „Бог да прости!” – отвърна ми той. – Благодаря за всичко, много благодаря”. И тук, на аерогарата, брат Йосиф ми направи поклон, и аз на него… прегръщахме се дълго и силно. Аз трябваше да тръгвам и брат Йосиф възкликна: „Благослови, отче!” – „Бог да те благослови, Хосе!” „Сбогом!” – каза ми той. „Сбогом!” – казах му аз… за последен път… Така се простихме с брат Йосиф всичко на всичко два часа преди неговата смърт…”

През лятото на 1996 г. Йосиф пътувал до Атон, за да се прости с отиващия си от този живот схиигумен Климент, своя духовен отец. Тогава схимникът му казал, че следващата 1997 г. ще бъде съдбоносна за него и ще се случат страшни събития. В навечерието на своята мъченическа смърт Йосиф, заедно с иерей Александър Ивашевич, посетил манастира на св. Николай Чудотворец на о. Андрос, за да се поклони на неговите светини. Монахът, който им отворил дверите на главния манастирски храм, се изненадал много като видял, че от древната икона на Божията Майка текат сълзи. Настоятелят на манастира, архимандрит Доситей, обяснил, че иконата плаче, когато назряват страшни събития или по време на такива. Това знамение на Божията Майка дълбоко впечатлило Йосиф и той нееднократно казвал на о. Александър: „Отче, чувствам, че скоро ще се случи нещо страшно. Не знам какво, но нещо ще стане”. В самия ден на смъртта, сутринта, Йосиф още веднъж споделил това свое предчувствие с о. Александър.


Пазителят на мироточивата икона на Божията Майка „Вратарница” бил погребан тринадесет дни след неговото убийство. Искали да извършат опелото при затворен ковчег, в който тялото било поставено в запечатан найлонов чувал. Но Бог отсъдил иначе. Ковчегът бил отворен, чувалът разкъсан и всички видели следите от мъченията. Не били видни никакви признаци на тление.

Множеството хора от цял свят, които се стекли в тези дни в Джорданвил, свидетелстват за благодатната атмосфера на погребението. Един бивш монах от Светотроицкия манастир в Джорданвил, щат Ню-Йорк, пише за настроението, което царяло на опелото и погребението на брат Йосиф:


„Имах чувството, че присъствам на богослужението на Велика Събота, припомних си благоговейното предстояние пред Плащаницата, когато душите на вярващите със страх и трепет се покланят на спасителните Господни страсти и възпоменават Неговото погребение. Случващото се беше така тайнствено-величаво и изпълнено със светла печал. Разбира се имаше и сълзи – как бихме могли да ги удържим, когато на дневна светлина видяхме по-ясно неговото измъчено лице, мъченическото му тяло, украсено с рани, като с някакви Божествени перли. Видяхме ръцете му, по които бяха останали морави следи от въжетата, с които го беше вързал палачът…”.

Един Божи раб, дошъл от Русия и попаднал на погребението на Йосиф, казал: „Имах чувството, че присъствам не на опело и погребение, а на чина на Тържество на Православието. Аз ясно осъзнах, че дори ако в тази минута ни бяха извели от храма и ни бяха разстреляли, то все едно – ние щяхме да бъдем победители!”.

А сега да се върнем към разказа на споменатия от мен в началото православен испанец Хорхе Фернандес:

„В началото на деветдесетте години аз отидох в Испания, откъдето са моите корени и станах енориаш на единствения православен храм в цялата страна, принадлежащ към юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Тук също никой не беше чувал за този чилиец, чието име не знаех, но за когото често си спомнях. След това се преместих със семейството си в САЩ. Пред три месеца, в разговор с една послушница от руския православен манастир в Йерусалим, аз я попитах не знае ли нещо за чилиеца. Тогава тя ми разказа, че той е бил зверски убит преди десет години, а също и че чудотворната икона е изчезнала. След това ми каза, че е погребан недалеч от Ню-Йорк, в Джорданвил. Трудно мога да предам чувствата, които ме обхванаха, когато научих това. Тъга от неговата смърт и загубата на иконата и същевременно радост, че той е близко до мен и накрая ще мога да отида при него, което и направих след няколко дни. И тук започва най-трудната, важна и, може би, най-кратката част от моя разказ, защото има неща, които е трудно да бъдат предадени с думи.

В момента, в който застанах край гроба му, аз ясно почувствах присъствието му – присъствието на приятел. Господ освещава не само душите, но и телата на онези, който приживе изцяло са посветили себе си Нему и по такъв начин в нашия тленен, паднал свят се появяват островчета на бъдещия. Край такова островче стоях тогава. Аз му се молих на испански, по-точно дори не се молих, а просто разговарях с него и го молих за това, за което молим нашите небесни приятели – светците. Всичко, за което молих, и дори повече, ми бе дадено. На следващия ден, след Литургията, един човек, когото никога преди не бях срещал, ми даде малко памук, напоен с миро от Монреалската икона на Иверската Божия Майка, пазител на която повече от петнадесет години е бил брат Йосиф. След завръщането ми в Ню-Джърси в моя живот произтекоха ред събития, които не могат да бъдат обяснени по друг начин, освен чрез Божия промисъл.

Отчасти от чувство на благодарност, отчасти поради желанието за лична среща с Хосе, аз отидох на неговия гроб в деня на десетата годишнина от неговото убийство. По това време ние с жена ми вече бяхме прочели книгата за неговия живот „Монреалската мироточива икона и брат Йосиф”, което още повече ме сближи с него. При това второ пътуване, след връщането ми у дома, брат Йосиф ми оказа огромна милост.

Призовавам всички, които четат този мой непохватен разказ, да му се молят, да просят, да благодарят. По възможност да отидат при него, да запалят свещ и да се помолят на неговия гроб. От собствен опит зная, че никой няма да си тръгне с празни ръце. Брат Йосиф и неговата чудотворна икона ни бяха подарени от Господа, според мен, като напомняне за идещият свят и укрепване на нашата вяра. Ние не знаем къде е иконата, но знаем, къде е нейният пазител. Идвайте при него и нека нашият Господ Иисус Христос, по молитвите на Неговата пречиста Майка, да запази всички нас”.

След мъченическата смърт на брат Йосиф през 1997 г. и укриването на Монреалската икона на Божията Майка мнозина питаха: ще се върне ли при нас иконата?

По Божия милост, на 6 октомври 2007 г. – годината на възстановяването на каноническото единство в Руската православна Църква (на празника Зачатие на св. Йоан Предтеча) в щата Хавай започна да мироточи репродукция на Монреалската икона, известна като „Хавайската” икона.

Това беше отговор на въпроса на вярващите „ще се върне ли иконата!”. Връщането на Иверската Мироточива икона на Божията Майка се показа като важен духовен резултата от Акта за каноническо общение и знак на Божието благоволение към Поместната Руска Православна Църква.

 

превод от руски език

 

Блаженната старица Макрина (1921 – 1995)

Юни 6, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

На 4 юни честваме паметта на блажената старица Макрина (в света – Мария Васопулу), игумения на манастира Панагия Одигитрия близо до град Волос, духовно чедо на стареца Йосиф Исихаст и на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски). Старицата Макрина притежавала многочислени духовни дарове и се сподобила с високо духовно състояние.


Божия избраница от утробата на майка си


Блажената старица е прeживяла много скърби, ранна загуба на своите родители, смъртоносно-опасни болести, глад, ужасите на войната, тежки трудове. Тя е била Божия избраница още от утробата на майка си. Когато малката Мария била на 7 години, по време на молитва с други деца, чула вътрешен глас, който я зовял за ангелския живот на монашеството. В този момент момиченцето изпитало Божието присъствие в сърцето си и започнало да плаче с обилни сълзи. Оставило другарчетата си, побягнало към къщи и с плач паднало пред светите икони.

В същата вечер, когато баща й се върнал у дома, Мария му казала, че иска да стане монахиня. Когато баща й я запитал знае ли какво значи да бъде монахиня, тя не могла да отговори. Тогава той разбрал, че това е било Божий зов. Усмихнал се, подкрепил желанието й, благословил я и казал: „Бъди добра монахиня, дете мое!“

Как Мария се изцелила от смъртоносно-опасна болест

От ранно детство Мария много почитала Пресветата Богородица. По време на немската окупация на девойката била поставена диагноза „плеврит“. Когато седяла сама в тъмната стая, умирайки от глад, тя се молила на Божията Майка и спокойно чакала Тя да я прибере при себе си. В този момент стаята се изпълнила със светлина и Мария видяла монахиня, която се приближила до нея и с любов обещала да я излекува. Веднага болката и глада изчезнали, и Мария се почувствала така, все едно е вечеряла до насищане. След чудесното видение тя се излекувала от тежкия плеврит.


Такива чисти мисли не съм срещал у никой човек“

Блажената старица била близка с няколко благочестиви гръцки подвижници, причислени от Църквата към лика на светците. Когато за пръв път срещнала неотдавна прославения свети Паисий Светогорец и направила земен поклон пред него, старецът веднага й отговорил със същия поклон. Той не се изправил, докато старицата не се изправила първа. След два месеца душата на блажената Макрина преминала във вечността. Като узнал това, преподобният казал, че „няма да има друга като нея.“

Блаженият старец Яков Цаликис (Евбейски), обръщайки се към хората, живеещи в близост до манастира на игумения Макрина, им казваше следното: „Ако бях на ваше място, бих ходил всяка сутрин пеша до манастира, за да получа благословение от старицата Макрина, а после да отивам по своята работа.“ Също и свети Порфирий Кавсокаливит и блажения старец Йероним, са говорили с почитание за старицата Макрина.


Старецът Ефрем Аризонски е написал за нея: „Тя бе изключително добродетелен човек и се отличаваше със смирение, кротост, внимание и непрестанна молитва. Притежаваше удивителна чистота на ума.“

Манастирът на игумения Макрина се превърнал в „Божествен разсадник“

Благодарение на игумения Макрина манастирът Панагия Одигитрия се превърнал в „Божествен разсадник“, от който израснали няколко нови манастира в САЩ и Канада. Днес в диоцеза на Гръцката архиепископия в Северна Америка има десет женски манастира, и всеки един от тях води началото си от преподобния Йосиф Исихаст.

Пет истории на блажената старица Макрина

Бихме искали да споделим с вас, скъпи читатели, няколко истории, които самата блажена старица Макрина разказвала на своите духовни чеда за назидание.

Първата история – за благочестивата вдовица

Веднъж една вдовица чула как някой почукал на вратата й. Отворила и видяла една непозната бременна млада жена, която, плачейки й казала: „Майко моя, защитнице моя, спасение мое!“ Без да се колебае, вдовицата я пуснала в дома си и се грижила за нея в течение на следващите няколко месеца. Всеки ден по тъмно я извеждала на чист въздух, за нейно здраве и същевременно да не я вижда никой. Малко след като родила, с нейно съгласие намерила една благочестива семейна двойка, която осиновила детето. Скоро след това синът на вдовицата, който живеел в Америка, й се обадил с молба да му намери някоя добра и благочестива девойка, за която да се ожени. Майка му казала да си дойде по-скоро в Гърция, защото има в предвид една. Преди да ги запознае, му разказала историята на онази млада жена с извънбрачното дете.

Отначало синът много се разстроил, защото не можел да повярва, че майка му може да му предложи за невяста жена, изгубила чистотата си. Но все пак тя успяла да го убеди,че такава е Божията воля, и че съвместният им живот ще бъде щастлив. И така, бракът бил сключен в селото на вдовицата, след което младото семейство заминало за САЩ.

През 1919 г. в Европа избухнала пандемия от грип, в резултат на което загинали повече от 20 милиона души и благочестивата вдовица била една от жертвите. Тъй като синът й не успял да дойде за погребението на майка си, той решил да го направи след три години, когато по стара гръцка традиция тялото се изравя за препогребение. Тогава всички били свидетели на едно чудо – появило се дивно благоухание, а костите на вдовицата изглеждали като чисто злато. Когато жената на сина й видяла това, паднала на колене и казала на всички: „Това е защото на времето тя ме спаси!“ Когато това се разчуло, много хора от цяла Гърция започнали да пристигат за поклонение пред гроба на благочестивата вдовица – в това число и много епископи и свещеници.

А на колко повече ранени души е помогнала да се спасят блажената старица Макрина със своята безусловна любов и на колко още продължава да помага със своето постоянно ходатайство и молитви пред небесния Божий Престол.

История втора – за необходимостта да се благодари на Бог за всичко случващо се

Блажената старица винаги е учила своите сестри и тези, които са идвали при нея за духовен съвет да славят Бога за всичко – и за тъй нареченото добро, и за тъй нареченото зло. Ето каква история е разказала тя по този повод.

В едно от селата близко до манастира на старицата живеела двойка вярващи християни, които имали син на десет години. Тяхна съседка била една стара жена с непоносим характер. Тя постоянно се карала с тях, говорела лоши и несправедливи думи за своите съседи, а когато синът им се връщал от училище, тя го замеряла с камъни и клони. Веднъж бащата се обърнал към Бога с гореща молитва и Го попитал как да се справи със злия характер на старата жена. И Господ му казал: „Тя ще живее още тридесет години!“ И какъв бил отговорът на бащата? Той казал: „Слава Богу!“ Жена му, като научила, също казала “Слава Богу!” И синът, като се върнал от училище и разбрал за Божият отговор на молитвата на баща си, също казал – „Слава Богу!“

На следващия ден в дома на злата старица царяла пълна тишина. Тя не се показвала. Тогава бащата решил да я посети и видял, че тя очевидно е умряла в съня си. Започнал незабавно да се моли на Бога, за да разбере защо се е случило това и Господ му казал: „Когато ти отговори: „Слава Богу!“, Аз съкратих живота й с десет години. Когато жена ти каза същото, й взех още десет години. И когато синът ти също Ме прослави, взех последните десет години от живота й.“

История трета – за необходимостта да се борим с духа на противоречието

Ето още една история, която старицата Макрина обичала да разказва. Когато Моисей се намирал с израилтяните в пустинята, те умирали от жажда. Бог поискал от него да удари с жезъла си скалата, за да излезе от там вода. Пророкът се усъмнил: „Нима е възможно от този камък да излезе вода?“ Блажената старица Макрина, по време на своето поклонническо пътуване в Светите земи намерила това място. Тя го нарекла „камъкът на противоречието.“ Моисей не послушал веднага Господ, проявил съмнение. След това Господ му казал: „Затова че ми възрази, ти никога няма да влезеш в Ханаан, Обетованата земя.“

Старицата казвала, че ние сме длъжни да се борим с духа на противоречието, стараейки се винаги да проявяваме послушание. Именно затова послушанието е първата и най-важна добродетел, която се възпитава в манастира.

История четвърта – за благодатта на търпението

Тази история е разказвала духовното чедо на старицата, Александра Лагу, професор по история на медицината в Медицинския университет в Йоанина, Гърция. Едно от любимите поучения на блажената Макрина било за Божието благоутробие – то се срещало често в нейните беседи. Особено често тя говорела и за търпението. Помня, как ме наставляваше с нейната характерна мекота: „Благоутробието Божие има ли край? Не! Така и човешкото търпение трябва да бъде безкрайно.“

Помня, в 1992 г., когато блажената Макрина дойде в Америка, за да посети блаженопочившата герондиса Таксиархия, многочасовият полет над океана й направил такова силно впечатление, че после ми казваше: „Що за чудо – летиш, летиш – а под тебе само океан и океан! Божието благоутробие е безкрайно, като океана. Така и човешкото търпение е длъжно да бъде безкрайно, като океана.“

Много пъти в края на нашите беседи аз навеждах глава за да ме благослови и тя ми говореше: „Колкото са огромни океаните, колкото са големи реките и долините – толкова много търпения да ни даде Господ.“ При това думата „търпение“ тя винаги използваше в множествено число. Освен това ми казваше: „Благодатта на търпението е най-силната благодат“, защото търпението лежи в основата на всички добродетели. Без търпението не можем да придобием друга добродетел.

История пета – за чудното оздравяване на Мария

Старицата често подчертаваше острата необходимост да имаме „духовна напоритост“ особено при четенето на Иисусовата молитва, която тя смяташе за най-важна, а също така и при изпълнение на ежедневното ни молитвено правило. Ето една от нейните любими истории, която ни разказваше при своите наставления за молитвата.


Една жена на име Мария прекарала инсулт, след която останала напълно парализирана под кръста и частично на дясната страна. Старицата Макрина пет години преди инсулта я научила да повтаря Иисусовата молитва и молитвата „Пресвета Богородице, спаси ни“ толкова често, колкото е възможно в течение на целия ден, особено, ако възникне някой неочакван проблем. И сега, прикована към постелята и обездвижена, с броеница в лявата ръка Мария непрекъснато, с болка и дръзновение произнасяла: „Пресвета Богородице, помогни ми!“ и „Пресвета Богородице, спаси мене, грешната!“ Старицата Макрина оставала в дома й в продължение на много дни. Лицето на Мария греело от благодатта, която е получила. Тя не само започнала постепенно да се обръща от едната страна на другата, но и след няколко дни напълно се излекувала и станала от болничното легло.

В края на този разказ старицата Макрина казвала, че Пресвета Богородица може всичко, за което Я призоваваме да ни помогне. Старицата говорела: „Какво ни е казвала Тя? Аз искам да ме призовавате. Аз искам да ме викате, и тогава ще ви чуя и ще дойда при вас. Аз искам вие да казвате: „Помогни ни, Пресвета Богородице, Пресвета Богородице, спаси ме, Пресвета Богородице, спаси детето ми“ – и всичко това да излиза от дълбочината на сърцето ви.“


Блажената старица искала да покаже с тази история, че Пресвета Богородица иска да се обръщаме към Нея, и ни обещава, че ще ни покаже своето присъствие!

По молитвите на блажената старица Макрина, Пресвета Богородице, спаси ни!

Източник: Православие.ру

 

Животът и успението на “безсмъртните”

Март 28, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Откъс от книгата на Месогейския и Левреотикийски митрополит Николай (Хаджиниколау) „Света Гора – най-високата точка на Земята”. Книгата представлява своеобразен дневник на пътешествията на автора из Атон през седемдесетте години на ХХ век, както и в наши дни, и разкрива пред читателя непреходния образ на Света Гора – мястото изцяло устремено от земята към Небето, от временния към вечния живот.


Напускайки Света Гора, аз почувствах силна носталгия и дълбоко родство с това място. Липсваха ми манастирските здания, дръзновено устремени към небето, ненарушимата тишина на пустинята, отмереността на общежителния манастирски живот и усещането за някакъв друг свят, изпълнен с надежда и насъщна дълбочина. И главното, липсваха ми монасите – истинското достояние на това свято място.


Напускаме кораба и веднага се налага да тичаме, за да хванем автобуса до Солун. Бързането… Първият признак на новия, но толкова добре познат за нас свят. Скоро в автобуса се качват две жени. Те започват да се карат за едно от свободните места. Пискливи ноти, нарастващо напрежение… Някой се опитва да ги успокои, отново на висок тон. Работещото радио излива върху всички някаква песен, от която ти прилошава. Цигареният дим е просто непоносим. Някой започва шумно да протестира, че автобусът закъснява с тръгването. Нажежаващите въздуха кавги стават две… Какво общо има цялата тази атмосфера с онова „Слаа-ава Тебе Боже”, което произнасяше старецът-монах, поливайки вечер овощните дървета в Карея? Или с „Го-о-осподи, помилуй” на отец Митрофан? Или с дълбоките молитвени въздишки, възнасяни от стареца Паисий? Каква пропаст лежеше между това, което ме вдъхновяваше и това, което аз в крайна сметка бях избрал! Само моята собствена въздишка, отронила се при внезапния преход от рая на Света Гора към земното „небе” на Уранополис1, ясно показваше истинското ми отношение към този свят…


Но какво мислех аз за този необичаен, друг свят, който току що бях познал и който ми се стори истинен? Какво беше моето отношение към този свят, в който в най-близко родство живееха радостта и скръбта, бедността и богатството, животът и смъртта, Богът и човекът?


Спомням си, как, изкачвайки се по стълбите на архондарика в манастира „Свети Павел”, видях надпис: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш след като умреш”. Светогорците живеят повече с вечността, отколкото с ежедневната действителност. Гледайки ги, разбираш, че те правят всичко, носейки в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса (2 Кор. 4:10). А след смъртта те излъчват благоуханието на нетленния и вечен живот. Такъв незнаен, скрит и даже съвсем несъществуващ за този свят монах, беше отец Митрофан, с когото по особено Божие благословение се запознах по-отблизо, когато живях около двадесет месеца в манастира „Свети Павел”. Не мога да кажа, че го познавах. Такива хора не можеш да опознаеш докрай. Тези тайнствени светогорски подвижници обикновено остават непостижими за нашия свят. Ние просто можем да научим нещичко за тях.


За светското минало на отец Митрофан в манастира знаеха твърде малко. И още по-малко можеше да се разбере за неговото мистическо настояще. Преди той бил женен и дошъл в манастира през 1964 година, наближавайки вече петдесетте, веднага след като жена му починала. През всичките двадесет и пет години, прекарани в манастира, той носеше същата тази монашеска одежда, която му бяха дали при замонашването. Неговите поправяни и преправяни обувки, расото му с множество акуратно зашити четириъгълни кръпки в различен оттенък на черното и различна степен на избеляване, протритата до блясък камилавка – цялата тази най-чиста одежда, наметната върху неговото безтегловно, но огромно тяло, скриваше тих, пълен с небесен мир облик на истински подвижник. Тя бе сякаш само „рамка” на неговото благородно и великодушно присъствие в нашия свят. От тези чистички, старички , акуратно и грижливо пришити кръпки се беше изтъкало ново одеяние – неръкотворният хитон на монашеската чистота. Бедните дрехи на този човек подчертаваха величието на неговото отричане от моментните, тленни удоволствия на света.


За тридесетте години прекарани в манастира, той едва ли бе промълвил и тридесет думи заради светско празнословие. Преди няколко години го намерили в килията му. Той седял на стол, главата му лежала върху възглавниците, в ръцете си държал още топлата броеница. Така премина във вечността отец Митрофан, оставайки след себе си спомена за удивителен подвижник-исихаст от общежителния манастир. Той сякаш даже не премина във вечността, а с изключителна лекота се плъзна в нея. Прекрачи прага й напълно незабележимо.


Познавах и други монаси от манастира „Свети Павел, които бяха усърдни подвижници и хора с рядко срещани добродетели2. Тук бих споменал накратко за отец Георги, чиято килия беше редом с моята.


В последните години от живота му аскетическият подвиг на отец Георги се състоеше в непрекъсната борба за придобиване на непрестанна молитва и търпеливо участие в дългите, многочасови служби, въпреки немощите на старостта и непоносимите болки в кръста. Освен това той изобщо не се миеше и с търпение понасяше последствията от това. Килията му беше съвсем занемарена и миришеше, както и тялото на самия подвижник. Миризмата беше толкова силна, че можеше да се усети дори със запушен от хрема нос. Неговото общество се състоеше от няколко икони, протрита броеница и, разбира се, голямо количество насекоми и дребни животинки, които намираха в килията му гостоприемен дом и обилна храна. Аз самият неведнъж бях подлаган на нашествие от страна на неговите „съквартиранти”. Многократно дървениците, живеещи в „развъдника” на отец Георги, оставях следи от своите „зъби” върху изнеженото ми тяло. За мен това беше непоносимо. А отец Георги никога не беше се оплакал дори с една дума. Може би дървениците вече нямаше и какво да изсмучат от него? Постоянство, издръжливост и търпение, достойни за възхищение.


Спомням си как през 1989 година, заедно с един послушник, ме изпратиха във Великата Лавра като член на делегацията на нашия манастир на празничната служба в чест на преп. Атанасий Атонски3. Около пет часа следобед пред вратите на манастира ни очакваше джип, за да ни откара на манастирския пристан, където трябваше да се качим на курсиращото между манастирите корабче. Отец Георги (а тогава той беше вече на осемдесет години) смирено слезе до пристанището пеша. А ние – младежите! – пътувахме с автомобил. На кораба видях как той стои в един ъгъл, склонил глава, превърнал се буквално в едно цяло със своята броеница. Той не пропиля за нас нито една дума, не прахоса неразумно съкровището на своята молитва.


Когато доплавахме до пристанището на Лаврата, там вече ни очакваше товарна кола, за да ни откара в манастира. Разстоянието от пристанището до Лаврата е около четиридесет минути път пеша през планината. Отец Георги изчезна някъде. Аз мислех, че се е скрил, за да се помоли. Но когато изминахме половината път, го видяхме да се изкачва към манастира пешком. Шофьорът спря, за да качи отец Георги, но той ни направи знак да продължим. Тогава не можах да разбера какво се случва. По-късно ми обясниха, че през 1963 година, като представител на манастира „Свети Павел”, отец Георги активно противодействал на прокарването на първия на Света Гора автомобилен път от Дафни до Карея, който бил предназначен да облекчи придвижването по време на тържествата за хилядолетния юбилей4. Оставайки верен на своята позиция, той никога не се придвижвал из Света Гора с автомобил.


Когато пристигнахме в манастира, отец Георги не само отказа да си почине преди всенощното бдение, но даже не пожела да си остави торбичката в стаята, определена за представителите на нашия манастир.


- Дошли сме тук не да отдъхваме и почиваме или за да ни оказват всякакви почести, а заради бдението, смирението и молитвата. Само с това можем да трогнем нашия светец – каза отец Георги.


И отиде право в храма. Беше седем часът вечерта. Бдението започна чак в девет. А завърши (след тържествената трапеза) в 12.30 на следващия ден. Отец Георги не напусна храма нито за минута. Трезв, бодър, потопен в молитва, той престоя в своята стасидия седемнадесет часа без прекъсване. Корабчето, което трябваше да ни върне обратно в нашия манастир, тръгваше в пет часа вечерта. Тялото ми си отдъхва три часа върху леглото в тихата килия. Умът ми и съвестта ми – нито секунда. Забележката на отец Георги не ми даваше покой. Автомобилът на Лаврата ни откара до пристанището. На около петдесет метра от нас отец Георги настойчиво премяташе броеницата си подобно на изкусен ловец в очакване на улов. Това свое занимание той продължи и на кораба.


Акостирахме на пристанището на „Свети Павел” около шест вечерта. Моят героичен съсед мина край мен. Очите му бяха червени от сълзи. Душата – белоснежна, животът – изпълнен с плодове. Той мина и покрай очакващият ни джип, за да продължи своето изкачване към манастира – възхождане към своето търпение и последователност, възхождане към своето освещение. Стана ми срамно за самия мен. Поисках да му подражавам, но за мен това се оказа невъзможно. Отец Георги беше на осемдесет години. Аз – на малко по-малко от половината от неговата възраст. Той беше два пъти по стар от мен, превъзхождаше ме многократно по духовната си сила и несравнимо повече по причастността си към Божията благодат. Господ го упокои от земните му трудове през 1998 година, като утоли неговата небесна жажда по вечността.


Такива духовни бисери можеха да се намерят в съкровищницата на манастира „Свети Павел”. Те бяха безценно духовно богатство, скрито в тайниците на Света Гора.
На Атон аз научих, че монасите и след смъртта си са изпълнени с живот. Аз сам съм усещал признаци за това, че те са живи и тогава, когато всички човешки сетива и самата наука свидетелстват за безвъзвратната им кончина. Щом биологическият живот на човека приключи, щом в подвижниците грубата плът отстъпи, започваш да усещаш тяхното вечно и безсмъртно присъствие в този свят.


Когато вече бях йеромонах, ми се случи да бъда свидетел на удивителното успение на един незнаен както за мен, така и за болшинството от живите, но знаен за Бога подвижник. Бях на посещение при мои приятели-монаси в една от каливите на Кавсокаливия5, когато един старец, живеещ в близкия скит ни помоли да отидем при него. Искал да ни съобщи нещо важно. Важното съобщение се състоеше в това, че в същия час този старец трябвало да напусне този свят и сам предчувствал това. Той ни помоли, всички заедно да „потеглим” казано по монашески „броениците за него”, за да бъде облекчено отхождането на душата му. Този старец имаше такова страстно желание, такава жажда да напусне този свят, че ние просто не можехме да проумеем това, но послушни на неговата настойчивост, започнахме да се молим: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб (тук добавяхме името на монаха). Започна и старецът да се кръсти и да повтаря: „Христос воскресе!” Пак прекръстване и отново „Христос воскресе!” . А ние: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб…” Времето минаваше и постепенно гласът на стареца ставаше все по-умиротворен, но едновременно с това започна да отслабва: губейки временното, той придобиваше небесното. След няколко минути, като събра всичките си сили, той, славословейки, възкликна: „Христос воскресе! Наистина воскресе!” И като склони глава, изпусна половината от своя дъх – половината от това дихание за живот, което му беше дал Бог, както дава и на всички нас6. Тази половина, която е потребна за живота на тялото. И задържа половината от своето дихание, което е нужно за вечния живот на душата. Това дихание е най-скъпоценното притежание на всеки човек – то служи като гориво за бъдещия живот. И веднага наоколо се разнесе дивно благоухание. Аз не знам коя от половинките на диханието беше негов източник – тази която старецът изпусна, или тази, която задържа. Първата беше уверение за светостта на неговия живот, втората беше обещание за небесните блага. Тялото му дълго време запазваше свръхестествена топлина и мекота и разпространяваше утешителното за нас благоухание на неговата святост. Очите ни се напълниха със сълзи, но не сълзи на скръб по отишлия си, а сълзи на жалост, за тези, които оставаха.


За подобен случай, който беше оставил дълбока следа в душата му, ми разказа един светогорски игумен. В техния манастир живеел един твърде нерадив монах. На служби той ходел рядко: прибягвал в храма, целувал иконите и изчезвал. Никой не знаел къде отива. Никой не знаел, с какво се занимава. Имал и още една слабост: пиел. От него непрекъснато „благоухаело” на вино. Но този монах не пречел на никого – никой не бил чул от него и една лоша дума. Животът му обаче никак не приличал на монашески.


Минало известно време и този монах умрял. Братята изпаднали в скръб за неговата душа, за спасението му. Нали той си отишъл неподготвен, дълги години вече не бил се причастявал – поне доколкото било известно на братята от манастира. Със сълзи на очи възнасяли те молитвени въздишки за него в своите нощни бдения. Дошло време за погребението. Събрани край тялото на починалия, отците скърбели не толкова за раздялата с починалия, колкото за гибелта на душата му. Когато спускали тялото в гроба, братята с недоумение започнали да се споглеждат, докато накрая, най-простодушният от тях възкликнал:


- Старче, но той благоухае! – това усещали и другите монаси, но никой не смеел да го признае.


И наистина, неизказан аромат се разнесъл наоколо. Гробът на „нерадивия” монах благоухаел няколко дни, свидетелствайки за някакво скрито величие и потвърждавайки Божието тайнство. Човекът, от който в този живот миришело на вино, във вечния живот започнал да благоухае с „аромата” на благодатта, с „аромата” на богоугождението. Зад неговите немощи се криел свят живот, истинска монашеска душа, за която братята се успокоили, и в която завинаги намерил покоище Божия Дух.


Колко велика е разликата между Бога и човека! Колко много се различава Божият съд от човешкия!


Названието „Света гора” се състои от две думи. По обозначеното от едната ходиш с краката си – гора (планина – църковн. слав.) А обозначеното от другата постигаш с молитва – светост. Първото виждаш, гледайки възвисяващите се над земята атонски върхове. Второто – когато обърнеш взор към скритите в дълбините на планината пещери. Пещерите на Света гора разкриват много повече от нейните върхове.

 

Бележки:
1. Уранополис (от гр. Небесен град).
2. Св. Йоан Лествичник казва: „Монахът е постоянно принуждаване на естеството”, „Лествица”, стъпало 1. А Господ е казал: „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – бел. авт.
3. Преп. Атанасий Атонски (ок. 925 – 1000 г.) – византийски монах, основател на Великата Лавра – първият общежителен манастир на Атон.
4. През 1963 г. на Атон тържествено се отбелязва хилядолетието от възникването на общежителното монашество на Света Гора. Първият светогорски общежителен манастир е Великата Лавра, основана през 963 г.
5. Кавсокаливия – скит в южните покрайнини на Атон.
6. Виж: ”И създаде господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Духовното общуване между свети Паисий Светогорец и стареца Яков Цаликис

Март 27, 2017 in Начална страница, Сладкарница


Духовно чедо на йеромонах Яков Цаликис, разказва следната случка: „Аз бях мирянин, студент в църковната гимназия на Ламия през 1986г., името ми е Джон. Щях да заминавам за Света Гора, за да посетя с благословението на моя старец Яков Цаликис, стареца Паисий Светогорец, и да се посъветвам с него дали да стана монах или не. Старецът Яков имаше особена почит към стареца Паисий, и когато отивах при него, ми даде да му занеса нещо като благословение, и ми каза: „Кажи на стареца Паисий, когато отидеш на Атон, да дойде да ни види. Що се отнася до мен, Джони, за мен е трудно да отида да видя Стареца, защото трябва да премина през планини, долини и морета, а здравето ми не го позволява, да не говорим, че старецът Паисий е светец, а аз съм грешник и съм недостоен.“ След това той ми даде 5000 драхми, за да запаля свещ и да ги оставя в неговия параклис.

 

Когато пристигнах на Света Гора, се срещнах със стареца Паисий. Видях го пред вратата му и той ми каза направо:

 

- Веднъж се видяхме с отеца, бяхме заедно…

 

И после каза:

 

- Ей, радвам се да те видя, радвам се да те видя!

 

Взех му благословение, и той ми каза:

 

- Ей, ти как мислиш? Ще можем ли да те направим монах?

 

- Отче, – му казах аз – имам проблем с родителите ми.

 

- Слушай какво ще ти кажа, остави родителите ти да плачат един или два месеца, така или иначе не могат да плачат вечно, а  после ще загубиш съкровището. (Той имаше предвид стареца Яков, без да съм му казал за това, че искам да стана монах.)

 

- Отче, – казах му аз – имаш благословията на отец Яков, от Свети Давид в Евбея.

 

- О, детето ми, това е светец, който днес се бори, и се моли със смирение и любов. Аз не съм достоен да видя този гигант на православието, но също така разстоянието е голямо, за да се срещнем и това изисква много усилие и труд. Но Бог ни е дал любовта, с която общуваме помежду си духовно.

 

- Отче, ще благословите ли да се поклоня в параклиса?

 

- Не, това не е необходимо.

 

- Отче, имам желание, да се благословя…

 

- Не, детето ми, защото сигурно отец Яков ти е дал 5000 драхми. И след това какво ще правя с тях. Та аз съм само един монах?

 

Той не ме пусна да се поклоня. Даде ми броеница и малък кръст да го предам на стареца Яков. Когато се върнах в манастира, отец Яков ме посрещна с радост. Подарих му подаръците от стареца Паисий и той веднага каза:

 

- Ето ти тези 5000 драхми, които стареца Паисий не прие, и не ти позволи да се поклониш в параклиса му. Вземи ги с теб за разходите ти в училището в Ламия.

 

Бях изумен.

 

- Отче, как разбрахте за това?

 

И той ми каза, шепнейки в ухото ми:

 

- Ние, моето дете, общуваме духовно.


източник: http://full-of-grace-and-truth.blogspot.bg


Изповядвайки се пред стареца Паисий Олару

Февруари 8, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

Срещнах стареца Паисий Олару по време на поклонничеството си в манастира Сихастрия и скита Сихла, заедно с моите съученици и преди всичко с моя уважаван отец и професор Константин Галериу, истински брилянтен водач в търсене и намиране на духовни съкровища.

 

По време на моето следване в Богословското училище в Букурещ бях посъветван от някои познавачи да чета свещени текстове в оригинал и едновременно с това да изуча повече езици, отколкото ми бе възможно. В един момент изпаднах в остра екзистенциална криза, която ме накара да се замисля върху смисъла на моя живот. Изморен и объркан, реших да направя пълна изповед (започвайки от моето детство) пред най-скъпия духовен отец, който някога съм срещал, стареца Паисий Олару.

 

В един от моите лични разговори със стареца архимандрит Никодим Сакеларие, той каза: „Старецът Паисий и старецът Клеопа са истински монаси и велики изповедници. От тях може да се научи много.“

 

И така купих билети за влака от Букурещ до Молдова. Въпреки, че тичах да хвана влака, го изпуснах. Ядосан и нетърпелив се върнах до гишето за продажба на билети и реших да взема следващия влак, който напускаше Букурещ, въпреки че щеше да ми се наложи да обиколя цяла Румъния. И така, взех влака по маршрута Брашов – Чичеу – Онести – Аджуд – Бакъу – Пиатра – Нямц, след това хванах автобус. Вървях пеша през целия път от Агапия до Сихла. Бях си нахвърлил едни странички със записки с дребни букви, за да се изповядам възможно най-подробно пред този свят мъж.

 

Старецът живееше в малка къщичка нагоре по хълма, вдясно от една църква. Точно преди да пристигна, силна буря разпръсна поклонниците, които идваха да видят Стареца. Аз го намерих откъм южната част на това място, в малка градинка между скалите. Приближих се, целунах му ръка, поисках му благословение и настоях доста рязко да чуе моята изповед. Той ми отговори направо, че това е невъзможно.

 

Сконфузих се от неговия отговор и си помислих, че може би това е защото не съм бил достатъчно любезен и уважителен и, че първо е трябвало да си поговорим преди да чуе моята изповед. Така, че опитах да завържа някакъв разговор и след това пак го помолих да ме изповяда. Старецът Паисий отново ми отказа. Направих последно усилие да го убедя да чуе изповедта ми, но и сега ми каза „не“.

 

Недоволен, объркан и развълнуван, аз го попитах, „А защо не?“ С дълбок глас той отговори: „Не мога, защото съм сляп.“ Отговорът премина като гръмотевица през мен. Помислих си: „Господи, не бих могъл да нося неговият кръст“, повече няма да съм способен да чета свещени текстове от целия свят на техните оригинални езици! – за мен това щеше да е голям удар. Признавам, че няма да е по силите ми да нося такъв кръст – „Защо го даде на своя възлюбен ученик, о Господи?“ – Но все пак, това не беше моя работа. Във всеки случай – си мислех – по-добре мъртъв, отколкото сляп.

 

Тежестта на неговия кръст ме разтърси. Въпреки това, моето егоистично упорство донесе следната мисъл в съзнанието ми: „Е, в действителност това, което искам от него е да ме изслуша, не да ме гледа.“ Помислих това без да го изричам на глас. Тогава той ме попита: „Знаеш ли къде е най-лошото място?“ Аз казах, че не знам. Той каза: „Най-лошото място е там, където съм. “ Попитах го отново дали ще чуе моята изповед.

 

Неговият категоричен отказ породи в ума ми следната мисъл: „Чудя се защо Старецът ме отхвърли? В края на краищата аз съм образован мъж, а той е просто един обикновен човек.“ В следващия момент бях изправен пред лавина от въпроси: „Какво търсите, идвайки при мен, един прост и необразован човек.“ Старецът се обърна към мен директно по име – „…защо не отидете да се изповядате и да говорите с вашите известни професори и ръководители – Отец Стънилое, отец Галериу и всички останали?“

 

Чувствах се, че бях в един друг свят в неговото присъствие. Пространството, времето и дълбочината на неговите думи приемаха едно ново измерение, сякаш че идва от друг свят. Изненадах се отново от точността на информацията, която ми даде, въпреки че не му бях казал името си, къде уча и кои са ми преподавателите – той ги знаеше. Огледах се наоколо – не видях никой друг, нямаше електрически кабел, нито телефон – да не говорим, че не бях споделял с никого моите планове за отиването и изповедта при Стареца Паисий. След това разбрах, че е харизматичен старец, че знае всичко, и че е имал дар на прозорливост от Бога.

 

Настоях за пореден път, опитвайки се да го накарам да ми обърне внимание. „Знаеш ли, отче, аз съм беден, направих много усилия, за да пропътувам целия път до тук за изповед.“ Той отговори: „Знам, че сте изпуснали влака си в Букурещ. Знам, че сте дошли тук след голям обход през Брашов, Чичей, Аджуд, Бакъу, но – не мога.“ И тогава ми се стори, че сякаш искаше да отклони темата на нашата дискусия, позовавайки се на това колко трудно е било да се преместват някои скали… Разбрах всъщност какво означаваше това – беше състоянието на моето сърце, което беше като камък. Отецът се позоваваше на Пророка, който казва, че сърцата ни трябва да се променят от каменни – в сърца от плът, за да може Бог след това да ги поднови със своя Дух. Силата на неговата вътрешна молитва беше способна да строши камъка на закоравялото ми сърце.

 

Какъв горчив вкус, причинен от отказа му и от моето наранено его. Реших да направя още един опит. Този път той обоснова отказа си с думите: „Аз съм ужасен човек, много упорит и горд.“

 

Разбрах, че непрекъснато ми показва огледалото на моя вътрешен живот. Реших да се откажа. Тази мисъл ми хрумна и си казах: „Спри да тревожиш този човек! Не губи времето му за молитва. Целуни ръката му, поискай му благословение и си отивай.“ Не бях завършил мисълта си, когато отец Паисий отново ме изненада, като каза: „Сега, мили мой сине, мога да чуя изповедта ти.“

 

Той ме хвана за ръка и ме заведе в килията си с малки прозорци, сложи си епитрахила и фелона, запали свещ и започна да казва молитвите преди изповед от сърце. В същото време взех листите с бележките от джоба си, като исках да направя пълна изповед. Опитвах се да хвана един лъч светлина от свещта и от малкото прозорче, за да мога да прочета всичко, което бях записал.

 

За пореден път – изненада. След като завърши молитвите си, отец Паисий започна да ме пита и да ми казва моите грехове, в реда, в който ги бях писал на листите. Имах чувството, че ще се запаля. Бурята от мислите и емоциите рязко ме бяха отклонили. Въпреки това, една лоша мисъл ми дойде в ума: около половин час след като отеца беше започнал да ми казва собствените грехове, си казах: „Отец Паисий е свят човек, но не е Бог.“

 

В началото си помислих, че е просто съвпадение, че е случайност да знае няколко неща за мен – но след като 45 минути той казваше дума по дума всичко, което бях написал в моите собствени листи, аз съвсем отстъпих – това беше твърде много! …

 

С натъжен глас той ми каза: „Скъпи ми сине, защо все още се съмняваш, дори и сега?!“ Тогава разбрах, че всичко, което ми казваше, за това, че съм сляп, глупав, със сърце като камък, инат, горд и всички други неща, за които ме обвиняваше е било, за да ми помогне да се събуди в мен смирението, покаянието и сълзите. От този момент нататък той промени своя метод на изповед.

 

Той ми казваше това, което беше в моя ум и сърце, и това, което е написано на листите ми, в продължение на повече от три часа. В един момент, спря, сякаш раздразнен, разстроен от мълчанието ми, но и за да прикрие дарбите си, които притежаваше и, които се разкриха в неговата килия и ми каза: „Първо ме смути един час да слушам твоята изповед – сега… казвай, това, което трябва да ми кажеш.“ Аз отговорих: „Отче, ти ми каза всичко. Нямам какво повече да кажа.“

 

Тогава той се обърна към мен, с думите, с които моята майка ме наричаше като дете; след това ми каза имената на моите родители, колеги, роднини, приятели, учители; възрастта им, професиите, значителни подробности за тях и много други подробности, свързани с живота на всеки. Стотици, стотици имена. Това ме накара да мисля, че най-страшните институции, чиято конкретна задача е да записват най-малките подробности в личното досие на човека, са само шега в сравнение с огромното количество информация, която отец Паисий ми даде в този ден.

 

Кулминацията на моята изненада беше, когато започна да ми говори за бъдещето. Разказваше ми историята на манастира Свети Стефан Велики в Путна, по начин, по който не би разстроил политическите власти, които са така враждебни към Църквата, както в миналото, така и сега.

 

В момента, в който започна да казва опрощаващите молитви, аз вкусих небесните радости предварително. Веднага забравих всичко, което ми беше казал за бъдещето, но когато събитията по-късно настъпиха в моя живот в ума ми се върнаха думите на Светия отец. В продължение на 30 години от моя живот думите, които ми бе казал отец Паисий Олару, се сбъдваха с математическа точност.

 

Нямам думи да опиша истинската радост, която чувствах, когато отец Паисий казваше опрощаващата молитва.

 

 

източник:valahia.wordpress