Великден в затвора

Май 22, 2020 in Видео, Начална страница





Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, обичай

Май 4, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Слово на опелото на стареца Ефрем Аризонски

Старецът Ефрем Филотейски и Аризонски, духовното чедо на преподобни Йосиф Исихаст и основателят на 19 манастира в САЩ и Канада, в това число и на манастира „Свети Антоний Велики” в Аризона, се престави в Господа на 8 декември 2019 година. Настоящото слово на архимандрит Паисий, игумен на манастира „Свети Антоний”, е произнесено при погребението на стареца на 11 декември 2019 г.

Наш скъпи старче и любими отче!

На мен, както и на цялото наше братство, ми е много трудно да намеря подходящи думи по повод на твоето1 отминаване от този живот. Мисля, че за старец от твоята величина по-подходящи от всякакви думи, биха били мълчанието, любовта, уважението и молитвата. Тази непрестанна молитва, която съгряваше твоето сърце с любовта към Христос и Пресвета Богородица. Иисусовата молитва, която ти постоянно ни призоваваше да повтаряме без прекъсване. Твоят глас все още звучи и винаги ще звучи в нашата съвест: „Произнасяй молитвата, дете мое, не спирай, не разговаряй, произнасяй я така, че да се чува”.

Днес, Ваше Високопреосвещенство архиепископ на Америка, високопреосвещени епископи, многоуважаеми игумени, игумении и възлюбени в Господа мои братя, ние отбелязваме знаменателно събитие, значението на което е очевидно. Ето, „възвесели се, Пастиреначалнико, като гледаш чедата Си около Твоята трапеза, носещи клончета от добри дела”2. И както е казано у пророк Исаия: „Повдигни твоите очи, Сионе, и погледни наоколо: ето дойдоха при теб като богосияйни светила от запад и от север, и от юг, и от изток твоите чеда, благославящи в тебе Христа во веки”3, изпращайки те в желаното Отечество, което ти винаги съзерцаваше със своя вътрешен взор, копнеейки по-скоро да се съчетаеш с възлюбения Христос, Женихът на нашите души.

Мисълта на стареца винаги беше устремена към горното, той горещо обичаше всичко небесно и никога не се безпокоеше за нищо земно, с изключение на спасението на душите на своите духовни чеда.

Старецът ни казваше:

„Винаги размишлявай за смъртта, сякаш всеки нов ден е последният за теб, и казвай: ”Дерзай, душо моя, мълчи, моли се, търси примиряване, обичай, плачи с болка за своите грехове, защото настъпи краят”. Докато още имаме време, нека се подвизаваме, защото това е единственото, което ще остане с нас. Всичко останало – всичко светско – ще бъде развято по четирите посоки. Молете се и за мен, който говоря, а сам не изпълнявам; горко на мен, триждиокаяния! Какъв ще видя лицето на Господа?”

Днешното събитие е едновременно и тъжно и радостно. Тъжно – поради временната телесна разлъка и радостно – защото ние придобихме силен застъпник пред Господа. Нашият старец не умря, той се упокои и се престави в небесните обители, в братството на своя старец – преподобни Йосиф Исихаст. Приветстват го светите апостоли, мъчениците, преподобните, ангелските ликове, нашата Всесвята и Владиката Христос, когото той така беше възлюбил, Светлината на Истината, Пресветата Троица. Той премина житейското поприще с голяма вяра, любов и упование на Божията воля и сега заслужено си почива в приготвеното му място на упокоение.

Настъпи часът на неговото отхождане от този свят. Той го очакваше и често говореше за него. А и колко дълго още би могъл да е с нас, колко още би могъл да търпи разлъката със своя старец на небесата?! Неговото търпение надмина всички граници, неговата безпределна любов щедро се предлагаше на всички нас.

Ти страда много, свети наш отче, търпеше болка – и ние заедно с теб; търпеше клевети, отхвърляне, мъченичеството на болестта, носеше своя тежък кръст мъжествено, с вяра в Божието милосърдие и любов, за слава и в името на нашия Христос – и най-вече в мълчание. При все това твоят глас, твоите поучения, които ни призовават към подвига на придобиване на добродетелите, завинаги ще останат за нас като многоценна съкровищница. Моли се, свети старче, да вървим по твоите стъпки, всеки съобразно със способностите си.

Пред много години ти ни каза, че е дошъл часът на твоето заминаване, но Христос е продължил времето, заради твоите възлюбени духовни чеда. Но днес Владиката Христос пожела да призове твоята благодатна, просветена, чиста и богоподобна душа от твоето многострадално тяло. Днес настъпи дългоочакваният ден на твоето преселване на небесата. Многоуважаеми старче, земен ангеле и небесни човече, днес ти оставяш този временен свят, заради небесния свят, където вечно сияе светлината на Възкресението, където новороденият небесен Младенец, въплътилият се Създател на цялото творение, те очаква в пещерата и твоето успение става триумф и прослава на Царя Христа. И както ти казваше в едно свое поучение:

„Умът4 е привлечен, притегля го към себе си химна „Христос се ражда, славете Го…”5. Боже мой, Христе мой, нямам думи! Моето сърце замира, така сладък Си Ти! Какво да кажа? Като свещица се топи моето сърце, защото аз съм съвършено недостоен. О, кога, кога ще Те видя, Отче мой? Твоята сладост превишава всеки разум и разбиране.”

Ние пък изпитваме смесени чувства. Мирни сълзи и радостотворен плач има в нашите сърца. Днес ние изпращаме към престола Божий нашия застъпник и ходатай, новия стълб на нашата Църква. Днес ние придобихме преподобен, който се подвизаваше в пещерите на Малката Света Анна6 и преуспя в послушанието, както малцина други са успявали. Ние придобихме равноапостол, който неуморно обработваше земята на Америка и Канада, принасяйки безсмъртни души, възродени чрез покаянието и изповедта. Неговите думи – прости, пламенни и дълбоко духовни, достигнаха краищата на вселената. Придобихме мъченик, който претърпяваше всякакви страдания и от своите ближни, и от невидимите врагове. Възлюбени наш старче, право беше твоето сърце, прав беше и пътят ти. Светла и блажена да бъде паметта ти!

Ти подари на всички нас своята вежливост, своето неизменно радостно лице, своите просветени слова и Христоцентрично учение, своя великодушен характер, своята доброта, кротост и безкрайното си Христоподобно смирение пред всеки.

Наистина, кой, срещнал се с теб, не те обикна? Кой, след разговора с теб, скланяйки се под твоя епитрахил, не почувства сърдечно умиление? Всеки, който те доближаваше, преживяваше изменение към по-добро и черпеше от бездънния извор на Божествена благодат, който неизменно бликаше от твоята божествена душа и изпълваше не само пребиваващите край теб хора, но и тези, които бяха далеч и се намираха в нужда. Всички желаеха да бъдат край теб, по-близо до теб. Особено простите сърца, разпознали твоята непорочна и просветена чистота.

Молим те, свети наш отче и възлюбени старче, „колесница на Израиля и негова конница”7, не ни оставяй сираци, но винаги се моли на Господа за всеки от нас, за смиреното твое братство и за всички, които са дошли тук на твоето погребение, за да ти сторят последен поклон и да целунат твоите изпълнени с благодат, осветени ръце, непрестанно въздигани в молитви за нас, за нашето отечество, за целия свят и за Църквата.

И накрая, подражавайки на твоята вежливост, старче, изразявам топла благодарност на Негово Високопреосвещенство Архиепископа на Америка Елпидифор, на всички присъстващи днес архиереи, игумени и игумении, на всички братя и сестри и особено на Негово Светейшество Вселенския патриарх Вартоломей, представляван от всепреподобния игумен на светогорския манастир Филотей архимандрит Никодим, за вашето отеческо и патриаршеско благословение и за утешителните думи, обърнати към нашето братство в Христа.

Вечна памет на многоуважаемия старец, отец и игумен архимандрит Ефрем!

Архимандрит Паисий – игумен на манастира „Свети Антоний Велики”

1. Според нормите за употреба на личните местоимения в гръцкия език, обръщението към стареца на „ти” е израз на уважение, близост и искрено послушание, с което чедата му се отнасят към него.
2. Степенни на 3 глас (преводът на български е даден по Методи Григоров, Обширен възкресник на български език, Сливен, 2019).
3. Из осма песен на Пасхалния канон – Ис. 60:4 (преводът на български е даден по Методи Григоров, Пентикостар на български език, Сливен, 2018).
4. Ум (гр. νούς) е светоотечески/богословски термин, който се отнася до способността на душата да встъпва в общение с Бога.
5. Ирмос на първата песен от канона на Рождество Христово.
6. Малката Света Анна – светогорски скит, където се е подвизавало братството на стареца Йосиф Исихаст.
7. 4 Цар. 2:12.

 

Св. Арсений Кападокийски – неизчерпаемият източник на чудеса

Април 27, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Искам да видя умрелия си мъж

Една селянка от Фараса изпаднала в отчаяние след смъртта на мъжа си, с когото била живяла едва няколко години след сватбата си. Като се смятала виновна за неговата смърт, тя не искала вече да види нито хора, нито родното си село, заживяла в една пещера и се хранела само с треви. След като прекарала така три години, тя се явила пред о. Арсений, съвсем неузнаваема и му рекла:

- Хаджиефендис, благослови. Ти можеш всичко, върни ми моя Василакис.

О.Арсений й казал:

- Чедо мое, ти страдаш силно. Ако поискаш, ще те благословя да се омъжиш повторно.

Само че тя настоявала:

- Не, искам да видя моя Василакис. Няма ли да те мъчи съвестта, ако посегна на живота си?

О. Арсений я умолявал:

- Не го прави, чедо мое, не давай душата си на бесовете.

Но във възбудата си тя повтаряла все същото. Тогава той я успокоил, казал й да се върне в пещерата, където живеела, защото там ще й се яви Василакис, за да се помири с него. А сам той взел да се моли със сълзи.

Жената отишла в пещерата, където във видение й се явил Василакис. „Злодейко“ – казал й той – „и тук ли дойде? Но знам, че те е пратил Хаджиефендис. Той има голямо дръзновение в Бога“.

Жената с разкаяние почнала да го моли за прошка. Василакис й простил и видението престанало. С мирен дух нещастната жена се върнала в селото и прекарала останалия си живот тихо, в покаяние.

Понеже по дяволско внушение тази жена станала отчасти причина за смъртта на мъжа си, лукавият я хвърлил в отчаяние и едва не я довел до самоубийство. Но благият Бог не допуснал това и я спасил от гибел с помощта на своя верен раб Арсений.

О.Арсений предотвратява нападение над Фараса

Както обикновенно в деня на св.Константин, о. Арсений се канел да отслужи всенощно бдение в църквата, посветено на светията. Цял ден той бил прекарал в разкарване от единия край на селото до другия, от един страдащ до друг и можал да се отправи на път едва по мръкнало. Заедно с него тръгнали петима поклонници – Продромос Корциноглу, Хаджи Христос, Хаджи Минас, Продромос Езнепидис и Христофоридис. Когато излезли от селото, били станало съвсем тъмно и трудно за вървене. Поклонниците били неспокойни.

- Какво става? – попитал ги о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис – отвърнали те – нищо не виждаме отпреде си.

- Не виждате ли светещия Кръст, който върви пред вас? – попитал той.

- Не – отвърнали поклонниците.

Те наистина нищо не виждали.

- Дръжте се за ръката ми – казал им той.

Така, ръка за ръка с о. Арсений, те стигнали до храма на св. Константин, където отслужили всенощното бдение, а след това и Божествена литургия. След службата хората радостно излезли от храма и насядали по тревата да похапнат. Като се нахранили, по-старите се разговаряли помежду си, а по-младите започнали да играят и да пеят духовни песни.

Неочаквано обаче радостното настроение на хората се сменило с ридание, като видели отдалече да се задава отряд от турски липотакти (дезертьори), които вършили навред страшни грабежи и убийства. Били много добре въоръжени и по жестокост надминавали и разбойниците. Жените, с децата на ръце, почнали да ридаят и се събрали плътно около о. Арсений. Старците посъветвали малцината младежи, които били сред тях, да се скрият някъде и да не стрелят, за да се избегне кръвопролитие. Скрили се и жените с децата, останали само старците. О. Арсений се мъчел да успокои всички, и малки и големи, изпаднали в силно вълнение: „Не бойте се, нека само дойдат по-наблизо, да дойдат по-наблизо“. Като усетили увереност в думите на Хаджиефендис, селяните се поуспокоили.

Когато липотактите дошли съвсем близо до тях, о. Арсений вдигнал ръка и казал: „Бъдете проклети от Бога и вързани от мене“. След тия думи разбойниците замръзнали на място. Тогава почнали да се разкайват и да молят о. Арсений: „Прости ни и благослови, признаваме, че сме престъпници; разреши ни да пристъпим и да вземем от теб благословение, занапред обещаваме да бъдем добри хора“.

Тогава Хаджиефендис ги развързал от невидимите примки и им казал: „Хвърлете оръжието си, то вече няма да ви трябва и елате насам“. Един след друг, разбойниците почнали да предават оръжието си. После всички паднали на колене пред о. Арсений и със сълзи помолили за прошка. Заедно с разбойниците плачели от умиление жените и децата.

Но младежите, които така и не успели да премерят сили с турците, стояли намръщени. Особено недоволен бил Продромос Езнепидис. Като не могъл да се сдържи, той хванал главатаря на шайката, най-бойкия от всички и почнал да го бие. Добрият Хаджиефендис го спрял, говорейки му: „Аф етерим“, което значело „прощавам му и го пускам“. Жителите на Фараса събрали оръжието, натоварили го на мулета и го откарали във Вереки (Свети Константин), където го предали на турските власти.

Самите липотакти в крайна сметка наистина се променили, някои от тях даже тайно приели християнството и по време на размяната на населението след войната заедно с жителите на Фараса заминали за Гърция. Разбойникът, който бил бит от Продромос Езнепидис също станал християнин, като от Сюлейман се прекръстил на Елефтерий, също заминал за Гърция и се заселил в Яница. В 1982 г. той още бил жив, на повече от 90 години и местните жители го наричали Турколефтерис.

Покръстената туркиня

Една омъжена жена-мюсюлманка от Фараса веднъж казала на майката на г-жа Агатия, от която знам тази история, че желае да се покръсти. О. Арсений тайно приел в дома си нея, която пожелала да стане кръстница на туркинята, както и самата туркиня, за да ги подготви за кръщението. След оглашението той кръстил мюсюлманката с името Елевферия. Тя тайно се причастила три-четири пъти и заживяла както другите тайни християни.

От момента на кръщението Елевферия, преструвайки се на болна, не осквернила тайнството на кръщението с общение със своя мъж-мюсюлманин. Тежко й било да живее сред неверници, затова благия Бог скоро я приел при Себе Си. Тя внезапно заболяла и няколко дена лежала прикована към постелята. Искала да се причасти, но нямало как да отиде при Хаджиефендис. Той още повече не можел да отиде при нея, но все пак не я оставил без причастие. Взел една малка ябълка, сложил в нея Светото Причастие и като повикал кръстницата, й казал внимателно да предаде ябълката на болната. Тя с благоговение и радост взела ябълката, и като кръстосала ръце на гърдите, тръгнала. Новопокръстената сякаш почувствала Божието присъствие, лицето й светнало, тя казала: „Христос, душа моя“. А не знаела, какво й носят! Кръстницата й подала ябълката и тя се причастила.

След това Елевферия бавно започнала да отхожда към Господ. Развълнуваната кръстница се затичала към о. Арсений.

- Благослови, Хаджиефендис. Елевферия умря. Ами сега, какво!? Туркините ще й умият тялото!

- Не се вълнувай – казал й той.

Но тя настоявала:

- Ама как така, Хаджиефендис?

О. Арсений казал:

- Ще се счете както обикновено къпане.

Обаче кръстницата продължавала да се вълнува – та нали за мюсюлманите умиването на покойника се явява като кръщение! Те смятат, че по този начин на умрелия се опрощават всички сторени в живота му грехове. Което, разбира се, е сериозно заблуждение.

Кръстницата все досаждала на о. Арсений с опасенията си и накрая той се принудил да й каже:

- Ама нали самият аз съм я кръстил! Нима си мислиш, че ще позволя туркини да умият тялото й! – и продължил да се моли за Елевферия. И ето какво се случило. Всеки път, когато някоя туркиня се опитвала да умие тялото на починалата християнка, ръцете й отказвали да й служат. Турците се принудили да погребат Елевферия на своето гробище без ритуалното умиване. Хаджиефендис извършил задочно опело за нея и продължил да се моли.

Случило се друго чудо. Елевферия започнала да се явява в дома си нощем. Обръщала всичко с главата нагоре, разхвърляла вещите и казвала: „Защо ме измъчвате в ада на вашето гробище? Бързо ме изведете оттук и ме занесете в дома ми, в християнското гробище“. Това ставало няколко дни подред. Накрая турците изгубили търпение, отишли при о. Арсений и му рекли:

- Благослови, Хаджиефендис. Всички вкъщи страдаме от умрялата жена. Помогни ни! Само ти знаеш какво трябва да се направи. Всяка нощ тя ни мъчи, обръща всичко вкъщи с главата нагоре и иска да бъде погребана в християнско гробище. Изглежда, тя е обичала вашата вяра.

О. Арсений казал на турчина – мъж на Елевферия:

- Защо питаш мене? Аз съм грък, ти си турчин – можеш да правиш каквото си искаш.

Но турчинът му казал:

- Не, Хаджиефендис, не искам да правя нищо без твоята благословия.

Тогава о. Арсений му отвърнал:

- Хубаво, заради теб ще направим изключение и ще я препогребем на нашето гробище, някъде в ъглите му.

Така и направили. След този случай Елевферия се явила радостна в дома на турчина и започнала да благодари:

- Да сте живи хиляда години! Сега съм в рая, посред светлината и благодатта Божия.

Ето какво е правил Хаджиефендис – наставляван от Божията премъдрост, той укротявал турската ярост и ги карал да се замислят, като им показвал плодовете на истинната Христова вяра и опазвал християните от неверниците в ония тежки времена.

Да бъде благословението му и от нас.

Амин.

Да упокои Господ душите на всички верни, пазили с благоговение преданията на светите отци на Църквата и на тези, които са съхранили в чистота житието и делата на св. Арсений в Кападокия и предали спомена за тях на своите потомци. На всички днешни свидетели, които ми помогнаха според силите си да съставя това житие, нека благодатта на св. Арсений бъде върху тях. Амин.

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word

 

 

Две случки в изолатора

Април 6, 2020 in Начална страница

Приятели в затвора

Преместиха ме в Аюд. Това е стар, много стар затвор с много лоши условия. Бях изолиран в една килия, съвсем сам, за седем месеца. През целия период не видях никого освен надзирателите. Не чух нито дума освен техните обиди. Бяха инструктирани да ме обиждат непрестанно. Понякога ме биеха, но не твърде лошо. Бях свикнал с това. По-лошото бе, че бяха научени да ме удрят в най-чувствителните места на душата ми: да ме обиждат като свещеник, да ругаят Иисус Христос, да ми се подиграват докато се моля: защото аз се молех непрекъснато. Постоянно ме тормозеха, за да не ми дават възможност да се моля съсредоточено. През цялото време ме наблюдаваха през процеп във вратата. Това беше много неприятно, защото имах всичко в килията. Имах вода, имах съд, който служеше като тоалетна чиния. И през цялото време бях наблюдаван. Не бе възможно да направя дори един жест, или да отида по нужда без те да ме виждат. Бях много засрамен от това и те го знаеха. Искаха да ме тормозят не чрез побои, а психологически.

През тези седем месеца нямах никого, с когото да мога да говоря. Изпитвах огромна нужда да говоря с някого, дори със стените. Бе невъзможно. Започнах да забравям румънския език. Позволиха на съпругата ми да ме посети веднъж, може би защото Джордж Буш старши, който тогава беше вицепрезидент, посети страната ни след като различни международни организации започнаха да протестират за моя случай. Така че всеки, който посещаваше Румъния по това време, питаше за мен. Понеже той дойде, бе позволено на съпругата ми да ме посети заедно със сина ни. Но аз не можех да говоря с тях! Бях загубил способността да говоря, затворен седем месеца сам в килията. Толкова много неща исках да им кажа, но езикът в устата ми не можеше да ги изрази. Тя не разбираше нищо от това, което ѝ говорех. Каза ми:

- Тихо. Замълчи. Опитай се да ми обясниш какво искаш да ми кажеш.

Имахме половин час. След като си тръгнаха, се върнах в килията си.

Преди да настроя ума си с геометрическите си упражнения (виж тук) бях като луд. Бях толкова сам, заобиколен само от омраза. Около мен нямаше никой, който да ме обича. И аз се опитах да си намеря приятел. Първият приятел, когото намерих в килията, бе една муха. Не знам как мухата се бе вмъкнала в килията ми. Опитах се да я опитомя. Получавах храна през ден – три пъти седмично, понеделник, сряда и петък. Събота и неделя понякога не получавах храна, защото неделята е денят на Христос, Неговото Възкресение и искаха да ме накажат за това. С хляба, който получавах през ден ми даваха и малко мармалад и аз го пазех за мухата. Опитвах се да я опитомя и да говоря с нея, но тя се въртеше постоянно из килията и това ме изтощаваше. Имах и един паяк. Опитах се да говоря с него, но той не ми обръщаше внимание. Абсолютно никакво! Нито на думите ми, нито на присъствието ми – не беше впечатлен от мен. Бях много изтощен.

Един ден една хлебарка влезе в килията ми и аз я сметнах за Божи пратеник. Тя не бе така енергична като мухата. Беше тиха, много внимателна – изключително внимателна. Наблюдаваше ме. Аз стоях мълчаливо в ъгъла си, гледах я и се опитвах да я опитомя. В гимназията бях чел “Малкият принц” и в нея има глава за това как малкият принц опитомява лисицата. Лисицата му казва: „Трябва да се приближаваш към мен малко по малко, по една стъпка всеки ден и аз ще свикна с теб. Не говори; приближавай се всеки ден внимателно към мен, защото аз искам да ме опитомиш и ние ще станем приятели.“ Лисицата говори на малкия принц за обряд. „Какво значи обряд?“- пита принца. „В селото“ – казва лисицата – „всяка неделя младите танцуват. Събират се в неделя, отиват на църква, а после танцуват. Докато танцуват аз мога да се промъкна в кухнята им. Ето това е обряд. Нещо се повтаря периодично по едно и също време и ти позволява да влезеш в определен ритъм на живот.“ По този начин, чрез обряда, принцът опитомява лисицата. Накрая лисицата казва: „След като се върнеш в страната си, ще си спомням русите ти коси, когато гледам вятъра в житата.“

Опитах се да приложа метода на малкия принц. Поставях парченце хляб на земята и стоях далеч от него. Ако помръднех, хлебарката изчезваше. Иначе идваше и гледаше ту хляба, ту мен и след няколко дни започна да яде. Всеки ден се приближавах към хляба. Накрая лежах по гръб, наблюдавах хляба и виждах как хлебарката се приближава. Знаете ли… тя беше ужасна. Като чудовище – от много близко приличаше на чудовище от научно-фантастичен филм. След може би една седмица успях да ѝ заговоря и тя ме слушаше. Не се боеше от мен. Така че имах… не диалог, но монолог. Въпреки това, имах усещането, че хлебарката ми отговаря. Посещаваше ме седмици наред, докато изолацията ми приключи. Възвърнах способността си да говоря с помощта на тази хлебарка. Това беше невероятно! Знаете ли, Бог ни праща всякакви твари, за да не сме сами. Сигурен съм, че всяко движение, всяко насекомо, всеки конфликт с надзирателите – това бе ръката Божия, която се опитваше да ме спаси, да ми помогне, да ме увери, че съм на прав път. Защото знаете, в такива ситуации идват съмнения, но Бог…

Чудо на сърцето

Забравих да кажа, че килията нямаше прозорци, нямаше светлина. Нощем светлина влизаше от коридора, но съвсем нищожни лъчи. Живеех в полумрак.

Беше ми назначен нов надзирател. Той беше президент на комунистическата организация в затвора. Беше много лош човек. Не бях виждал толкова лош човек. Наистина: смятам, че беше бесноват, защото знаеше точно къде да ме нарани – имам предвид с думи, като ме обижда. През живота си никога не съм бил така унижаван както от този човек. Той бе прост човек, без никакво образование; но дяволът го подучваше как да ме удря в душата ми, във вярата ми, там, където бях най-чувствителен. Когато той беше с мен беше като ден в ада. С дяволско постоянство той ме смущаваше всеки път, когато се молех, когато служех литургия, когато бях вглъбен. Знаеше точно кога да дойде, дори ако вървях в килията. Знаеше кога се моля. Дяволът знаеше, че общувам с Бог. Винаги ме смущаваше.

Казах ви, че получавах филия хляб. Беше за цял ден – в действителност за два дни. Така че, когато получех филия хляб в петък, запазвах малко парче за литургията в неделя.

Случваше се от време на време надзирателите да влизат в килията, за да я претърсят. Беше традиция. Не намираха нищо: нямах нищо в килията освен вода, съд служещ като тоалетна чиния, дървена дъска изправена до стената (нощем ми служеше за легло, но през деня я изправяха и нямах право да я ползвам), една възглавница и нещо като одеяло (даваха ми ги нощем, сутрин ги прибираха). Всичко бе видимо, така че претърсването се правеше само за да ни тероризират и унижават. Бяха десет или дванадесет надзиратели; изпълваха коридора, а ние трябваше да се събличаме и да стоим голи пред тях. Бях много кльощав поради ситуацията и те си правиха всякакви шеги, за да ме обидят. „Вижте го“ казваха „този е човек Божи. Вижте го, този искаше да свали Чаушеску от власт.“ И т.н. Да стоиш 10-15 минути пред тях напълно гол – това беше възможно най-унизително и те го знаеха.

И така, веднъж месечно идваха в килията ми да ме унижават. Възползваха се от ситуацията, за да конфискуват всичко в килията ми. Парче въглен или парче хляб – каквото и да намереха – не ми бе позволено да го държа в килията. Една събота конфискуваха парчето хляб, което пазех за литургията, така че на следващия ден нямах възможност да служа литургия. По това време този особено лош надзирател беше на смяна. Имах нужда от литургията, защото тя бе върховната утеха за душата ми. Отслужването ѝ ми даваше духовни сили за следващата седмица. Без литургия тази неделя означаваше, че оставам без нищо, без никаква подкрепа. Помислих си, че ще е добре да помоля надзирателя за парче хляб, но знаех, че е бесноват и бях сигурен, че няма да получа нищо от него. През следващите два или три часа претеглях последствията от това да поискам хляб спрямо последствията от това да не поискам и да не мога да служа литургия.

Накрая почуках на вратата. Обикновено, ако почукаш на вратата, надзирателите не отговаряха. Караха те да чакаш един час. По тази причина избягвахме да чукаме на вратата. По време на този час, когато чакаш отговор, умът ти започва да си представя какво ще се случи, тъй като надзирателят може да повика други надзиратели, за да дойдат в килията ти и да те пребият, задето си почукал на вратата. Или двама или трима от тях може да дойдат в килията ти, да те обиждат и да я претърсват и т.н и т.н. Умът ни се се превъзбуждаше до такава степен през този час, че изглеждаше по-добре да ни изтезават, отколкото да чакаме.

Душата ми толкова се измъчи от въображението ми, че страшно съжалих, че съм почукал на вратата. След един час надзирателят отвори процепа на вратата и попита какво искам. Казах:

- Господине, моля дайте ми парче хляб, защото искам да отслужа литургия.

Погледна ме сякаш съм луд! Разбирате ли, той е бил надзирател може би двайсет години, хиляди затворници молят за хляб, защото са гладни. Но да помолиш него – човек бесноват – за хляб, за да отслужиш литургия: това беше напълно ненормално. Той ме погледна, затвори процепа и си тръгна. Бях много нещастен и въображението ми отново започна да работи; наистина, изглеждаше, че това е краят на живота ми. Тогава, след като мина още един час, той дойде и ми даде хляб. Даде ми цяла филия – не малко парченце, а цялата ми дажба за деня. Не можех да повярвам. Държах хляба в ръката си и не бях сигурен – може би това беше въображението ми. Бях много щастлив. Отслужих литургия и надзирателят не ме прекъсна нито веднъж. Целият коридир – цялата секция – бе напълно тиха. Никога не бях имал такава литургия! Наистина, усетих присъствието на Бог, усетих присъствието на Христос. Малката салфетка ми беше антиминс. Още я пазя. Бях толкова щастлив. Молех се за него. Късно следобед, преди да дойде следващата смяна, той дойде отново. Каза:

- Отче, – това беше първият път, когато се обръщаше към мен с „Отче“ а не с „Попе“ – не казвай на никого, че съм ти дал хляб. Ако шефът ми разбере, това ще е краят ми.

- Как можеш да си помислиш това! – казах му. – Ти си Ангел Господен, който донесе в килията ми Тялото Христово. Ти отслужи литургията с мен! Ти си като свещеник.

Оттогава, той никога не ме обиждаше и по време на неговите смени имах най-много време да се моля и дори да отслужвам литургия.

Така че, виждате чудото. Не съм молил Господ да извърши това чудо за мен. Най-голямото чудо, което Господ извърши докато бях затворен, беше чудо на сърцето: не да разбие вратата и да ме освободи, не да изпрати Своите ангели да летят в килията ми, а да промени сърцето на моя мъчител. Няма по-голямо чудо от това.

Превод от английски
из Father George Calciu: Interviews, Homilies And Talks

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва

Март 4, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Светът – това са страстите: а) похотта към богатството; б) телесните наслади и сексът; в) похотта към почести и завистта; г) сребролюбието; д) разкрасяването и тщеславието; е) човешката слава и злопаметността. Когато се освободиш от всичко това, ще излезеш от света на страстите и ще станеш наистина свободен, ще вдъхваш въздуха на Светия Дух, ще бъдеш вече духовен.

Когато сме роби на страстите, душата ни е мъртва!

Грехът – това е язва на съвестта и рана на душата, която причинява болка. Язва върху тялото Христово – Църквата, на която ние сме членове, гвоздей в Тялото Христово, повторно разпъване на Христа – ето какво е грехът.

Чрез греха ние губим най-ценното съкровище – нашата собствена безсмъртна душа.

Ако сме болни от рак, и стане известно, че някъде на Северния полюс има лекар, който може да ни излекува, ние ще захвърлим всичко, ще преодолеем всички препятствия – само и само да се доберем до целителя и да се избавим от телесния недъг. Няма да ни изплашат нито трудностите, нито финансовите загуби: оставяме всичко и тръгваме… А когато ракът на греха заплашва със смърт нашата душа – тогава още повече е нужно да захвърлим всичко и да се затечем, пренебрегвайки всички препятствия. Да отидем в храма, да прибегнем към тайнството Изповед, да застанем на колене, да открием своята язва, да получим лекарство и да се изцелим – така ще избегнем страшната смърт на душата.

Покаянието извършва удивително чудо: то принуждава Бог да забравя нашите грехове.

Винаги мисли, че си най-големият грешник в света и че, ако Божията благодат те остави, ще паднеш във всички грехове. Винаги осъждай себе си.

В държавните учреждения е прието записите на данните в официалните книги да се зачертават с червен молив. Нека още днес всеки, който иска да се нарича православен християнин, със същия такъв молив да задраска всички прегрешения на своя брат, които си спомня. А наш брат е всеки човек: познат и непознат, православен и неправославен.

Няма предел за добродетелта на покаянието: човек може да съгреши с мисъл и в последния момент. Това е много опасно. Трябва да имаме голям опит, за да можем праведно да преживеем това, което ни очаква в последния час.

Когато получиш духовен дар, помоли Бог да ти даде а) смирение; б) ангел хранител; и в) да отнеме дарованието ти, за да не паднеш в гордост. Физическите ни немощи стават пазители на добродетелите, които ни дава Бог.

Изкушенията, скърбите, огорченията, идващи или от дявола, или от хора, или от страстите, които носим в себе си – всички те са лекарства, всичко това се изпраща от Божия промисъл, за да си възвърнем изгубеното духовно здраве.

Не се уморявай и сам да подкопаваш корените на своите страсти.

Какво представлява поклонът? Това е поклонение Богу. Ние се покланяме на Бога, а нашият враг, дяволът, не прави това, не прекланя нито глава, нито колене. Не се покланя на Бога. Тези, които се покланят на Бога, са врагове на дявола и следователно, Божии люде. Затова поклоните имат голямо значение.

В твоя дом приемай само подобни на теб по начин на живот, убеждения, нрав и добродетели.

Господ не се проявява в нещо чувствено. Той се проявява в Своята любов, радост, тишина, в мира, „надвишаващ всеки ум” (ср. Фил. 4:7).

Добродетелен е този, който заедно с радостта приема и злините, които съпровождат добродетелта. Нека с всички сили на душата си, в небесната светлина на Евангелието, да се сражаваме за Небесното Царство.

Ние не знаем от собствен опит какво представлява смъртта; този който знае, може да потвърди колко сериозно е всичко това.

Не пилей времето – то не е в наши ръце.

Страхувай се от нерадението като от най-опасен враг.

Как разбираме, че страдаме от егоизъм? Когато твоят брат ти каже обидна дума или когато духовният отец ти направи забележка и ти се смутиш, почувстваш възмущение, негодувание, огорчение, скръб, тежест, объркване, раздразнение – по всичко това познай мащабите на живеещия в теб егоизъм.

Обичайте, търпете, не забелязвайте немощите на ближните, не се гневете, не се разгорещявайте, прощавайте си един на друг, за да се оприличите на Христос и да се удостоите да бъдете с Него в Неговото Царство.

Светият Бог допуска изкушения за онези, които Го обичат, за да ги научи на борба.

Гордостта и егоизмът са тежки хронични заболявания. Два велики недъга, от които е сковано сърцето на всеки човек; всички страдат от тях ежедневно. Бог обича този, който бидейки борен, противоборства.

Макар че от егоизма произтичат изкушения, става така, че изкушенията обезсилват егоизма.

Изкушенията и скърбите ще ни спасят. Онзи, който избягва скърбите, да не очаква и радост.

Изкушението е буря, при която морето изхвърля целия боклук, който се е натрупал на дъното по време на безветрие.

Господ ни довежда до отчаяние, за да бъдем принудени да Го призовем скръбно и горестно и така, по време на този вопъл към Него, да се освещават нашите уста и сърце.

Никой не се е възкачил на небето без изкушения.

Вместо да си губиш времето, изричай молитвата. И когато те споходят леност и нерадение, припомни си заплахата на Господа към лукавия и ленив раб (ср. Мат. 25:26-30).

Който е невнимателен в дребните неща, задължително ще падне в големи. Внимавай върху себе си.

Без истинско смирение съблазните си остават и възрастват, така че изчезва всяка надежда за поправяне.

За да преобразим сърцето от плътско, страстно и егоистично в безстрастно, е нужна молитва.

Когато не е зает с духовна работа и молитва, умът помръква, тъй като се лишава от Божията помощ и се демонизира. Не оставяй молитвата колкото и пъти да ти се наложи да връщаш своя разсеян ум. Бог ще види твоето разположение и твоя труд и ще изпрати Своята благодат, която ще събере ума ти.

Не позволявайте на своя ум да приема представи за лица и греховни образи, които ви съблазняват към плътски грехове или ви водят към гняв и ярост.

Умът, който отстъпи от съзерцаването на Бога, става или скотоподобен, или звероподобен.

Гледай само себе си и своите грехове и ще намериш онова, което ще надхвърли всичките ти очаквания.

 

Източник: Православие ру

Старецът Филарет Карулски

Януари 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

Според разказите на отец Данаил от братството на Данилеите, старецът Филарет (1872-1962) бил един от първенците на манастира Ставроникита. По това време манастирът бил идиоритмичен и животът на отците от братството се оказал не такъв, за какъвто мислел отец Филарет. Затова той си тръгнал оттам, желаейки да намери безмълвие и душевен мир, да постигне съвършен покой на ума и да се посвети на това, за което жадувала душата му – умната молитва. Така той се оттеглил в пустинята, в Каруля, и се заселил в уединена килия.

Отец Филарет имал специално образование, защото бил постъпил в манастира в зряла възраст, като съзнателно избрал монашеството и се отказал от съпружеския живот, който е свързан с много грижи и вълнения и често отделя от Бога.

Той бил въздържан, спокоен и говорел малко; непрестанно се молил и изучавал Свещеното Писание, творенията на светите отци, задълбочавал се в наставленията и живота на нашия Господ Иисус Христос. Денем и нощем размишлявал за величието на любовта на Бог Отец към метежния и неблагодарен човек, за това, че заради него Бог пожертвал Своя Единороден Син, Който доброволно, в Божественото домостроителство на Своето въплъщение, се съгласил да принесе Себе Си в жертва, за да спаси човешкия род от робството на греха.

Отец Филарет живо си представял съвършеното снизхождение, безкрайното смирение, ужасните страдания, оскърбления и страшните мъчения, които Единородният Син и Божие Слово претърпял като съвършен човек и размишлявал за любовта, която Той проявил, проявява и ще проявява към неблагодарния и зъл човек. Той се възхищавал на величието, славата, радостта и покоя на ума, които нашият Господ Иисус Христос вдъхнал в сърцето на човека след Своето тридневно възкресение, когато се явил на Своите ученици и им казал: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам” (Иоан 14:27), и “приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). Така Той приготвил жилище за очистващия и освещаващ Утешител, начинателя на тайнствата, за Светия Дух и Бог на всички , както и Сам е казал: “Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14: 26).

Молейки се и размишлявайки за това ден и нощ, старецът Филарет смятал, че човекът е идеалното обиталище за Преблагия Триипостасен Бог, Отец, Син и Свети Дух, както Той Сам казва в Свещеното Писание: “ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:23).

Със сърце окрилено от тези и подобни на тях размишления и възпламенен от огъня на Божствената любов, отец Филарет всецяло се предавал на умната молитва и душата му се изпълвала с любов към всички братя, към всички хора и към целия видим и невидим свят. Движен от тези чувства, желаейки да помогне и послужи на своите сподвижници с нещо конкретно, садял картофи на сухите парчета земя, които обработвал сам. Поради недостига на вода картофите оставали дребни, но били много вкусни. Отец Филарет ги раздавал на всички подвижници в околността, казвайки, че тази година Бог е благословил и са се родили много картофи, които не може да изяде сам. В действителност той не оставял за себе си дори едно картофче. Искал всички да вкусят от неговия труд и така станал причастен на тяхната награда, следвайки апостол Павел, който казва: “сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тези мои ръце… така трябва да се трудите и да поддържате слабите… защото по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:34-35). Същото правел и с плодовете, с ряпата, с марулите: всичко, което се раждало, раздавал на отците, а самият той се хранел с най-груби треви, които смесвал с трици и те били за него най-вкусна храна.

За да измъчва себе си, той никога не носел обувки и ходел по неравните и труднопроходими пътеки на Света Гора бос. Нозете му, често наранявани от камъните и подложени на изгарящата лятна горещина по тези краища, загрубели и заприличали на черупка на костенурка.

По такъв начин той обхождал всички пустинници, раздавал им плодове, картофи и сухари, които получавал от близкия манастир, и казвал:

- Отци и братя, вкусете от благословенията и даровете, които ни даде Бог през тази година!

Често, за да си мислят, че не е с всичкия си, отец Филарет говорел различни безсмислици. И правел това така естествено, че мнозина наистина го смятали за безумен. А той се радвал и бил в голям възторг от това, че го мислят за луд. Затова мнозина му се подигравали, презирали го и дори го обиждали. А на други им се искало да разберат с каква цел прави всичко това.

Така веднъж настоятелят на Данилеите, отец Геронтий, един от най-опитните и духовно преуспели монаси, добър иконописец и изкусен певец, казал на стареца Филарет напълно сериозно:

- Брате Филарет, прости ми, но ти си измамник и лъжец, ходиш бос и се правиш на светец. По такъв начин искаш да впечатлиш хората, за да те хвалят и мислят, че ти си свят човек! А ти се перчиш с техните похвали, придаваш си важност и се изпълваш с гордост и тщеславие. Нима не знаеш, че ще бъдеш наказан за това, че се държиш по този начин и въвеждаш братята в съблазън?

Старецът Геронтий му казал това в присъствието на монах Даниил Младши, който ми каза, уверявайки ме всячески, че в същата минута старецът Филарет се покаял и поискал прошка. И тъй като повярвал, че е въвел в съблазън стареца Геронтий, от този момент нататък, всеки път, когато отивал в скита на Данилеите, слагал едни овехтели и прекомерно големи обувки в торбата си и когато се приближавал до килията им, ги нахлузвал на краката си, за да не съблазнява братята.

Обичайната му храна бил плодът на кактуса нопал, който расте в изобилие в Каруля, защото е бил посаден тук много отдавна и така се е размножил, че е покрил всички скали. Отец Филарет вземал плодове, пресни или сухи, смачквал ги, както си били с бодлите, смесвал ги с трици и ги ядял понякога сурови, понякога варени.

Той благоговеел пред Пресвета Богородица и когато споменавал името Й, сълзи потичали от очите му като от извор. Когато слушал църковни песнопения, особено “Достойно ест”, започвал да плаче и сърцето му се изпълвало с радост и веселие.

Веднъж отец Даниил казал на стареца Филарет:

- Отче, аз отдавна те наблюдавам и виждам, че когато пеем псалми, ти вместо да се радваш като всички нас, плачеш. Защо? Какво те кара да плачеш?

С известна нерешителност старецът му отговорил:

- Когато слушам братята да пеят псалми, умът ми се пренася от земята на небето и ми се струва, че чувам как пеят Божиите ангели. Душата ми изпитва такава силна радост, че очите ми се напълват със сълзи. Друг път, чувствайки своята греховност, аз плача, че не мога да пея заедно с тези земни Божии ангели. Тогава сълзите ми текат още по-силно, защото си мисля, че ако не мога да пея заедно с тези братя тук, на земята, то как аз, недостойният и грешният, ще се удостоя да славя нашия Бог и да възпявам Неговото име заедно с небесните чинове? И от тези мои мисли, брате, очите ми винаги проливат сълзи на радост и скръб и аз започвам да славя пречестното, пресвято и великолепно име на нашия Господ Бог в душата си.

В края на живота му

Като преминал осемдесетте, след суровите подвизи старецът Филарет отслабнал телесно, но неговата ревност в духовния живот укрепвала и възраствала, както казва апостол Павел: “Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Кор. 5:1), и “духът е бодър, плътта – немощна” (Мат.26:41).

Чувствайки, че времето на неговото отминаване от този свят е наближило, старецът Филарет помолил настоятеля на братството на Данилеите, монах Геронтий да го благослови и да позволи на монасите Геронтий и Акакий да дойдат в неговата пустинна килия и да му изпеят за слава Божия няколко църковни песнопения.

Познавайки духовното състояние на стареца Филарет, старецът Геронтий дал благословение на тези псалти с изключителни гласове и те, хранейки любов към стареца Филарет и благоговеейки пред него, с радост отишли в килията му и с духовно чувство му изпели “Пресвета Владичице…”, “Не ме поверявай на човешка защита…”, “Отци на Атонската пустиня…” и други прекрасни атонски песнопения, като получили в замяна неговото благословение.

От радост сълзите се леели от очите на стареца като два ручея. Той гръмко прославил Бога, благодарил на Пресветата Божия Майка и като коленичил, отправил гореща молба към Владиката Христос:

- Запази, Боже мой, общината на братята Данилеи, тези ангели на пустинята. И покрий, моля те, Христе мой, всички монаси, които от любов към Тебе са оставили света и всичко, което е в него, отвърнали са се от измамните земни блага и търсят да се насладят на обещаните блага на вечния живот, за който чрез устата на Твоя апостол Павел Ти си ни казал, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е дохождало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Тези монаси, дошли тук, в това свято място, но и всички, които са потърсили прибежище в това пристанище, наричано Градината на Богородица, покрий с Твоята сила и благодат от козните на сатаната. Дарувай трезвение на ума, чистота и непорочност на сърцето и спасение на душите на тях и на всички хора. Благодаря Ти, Боже мой!

Наставления

По-късно двамата братя Данилеи разказали следното:

“Като завърши своята гореща молитва той започна да ни поучава за Божествените прозрения и залога на добродетелите. Каза ни как и по какъв начин можем да започнем да се молим с умната молитва, как да избегнем козните на дявола, който ловко посява плевелите на себелюбието и гордостта в ума и сърцето на тези, които желаят да се подвизават, да преуспяват в духовните добродетели и да встъпят в духовната битка, където им предстои да се сражават лице в лице с него. Те ще срещнат, – каза ни той, – много трудности, но не трябва да се обезкуражават. Трябва със смирение да стоят на своето и непрестанно да извършват молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”

- Но – продължи той, – деца мои, внимавайте в това, което ще ви кажа: произнасяйте тази молитва изцяло, а не така, както са свикнали някои, заради краткост да произнасят само половината. Това, според светите отци, не бива да се прави, защото пропускайки “Сине Божий”, ние накърняваме богословския смисъл на тази молитва, която е проста, но в същото време е изпълнена с богословие, тъй като обобщава цялата тайна на Въплъщението на Сина и Словото Божие, както казва свети Никодим Светогорец. И трябва да знаете, че от този момент започва прелъстяването от дявола за тези, които се подвизават, за да придобият Божествената и небесна молитва, която трябва да се съедини с нашето дихание.

А когато свикнем да я произнасяме правилно от самото начало, нашият ум ще се очисти от всякакво светско тъмно петно. Тогава умът ни ще влезе в сърцето, което отначало ще чувства притеснение, болка, затруднено дишане и печал. Но ако сме настойчиви в произнасянето на молитвата изцяло, а не наполовина, човешките ни страсти и немощи, които непрекъснато намират жилище в нашето сърце, ще отстъпят. И, ако в края на краищата сърцето се очисти, тогава ще се запали светилникът на Божествената светлина и там ще се издигне Божият престол.

След като се случи това и много друго, което сами ще постигнете със своите трудове, ще последват откровения и тайнствени победи в духовния живот, които, ако Преблагият Бог ви сподоби, ще видите сами, водени от благодатта на Пресветия Дух. Тогава ще шествате напред без страх, преуспявайки и възраствайки в истинския духовен живот и ще ви се открият Божиите тайни, които могат да бъдат постигнати с ум, но не могат да бъдат изразени с човешки език.”

Пророчеството

Старецът ни каза това и още много други неща, които не бяхме в състояние да запомним, защото те бяха твърде високи по смисъл. Ние не можехме да ги разберем добре и все повече се учудвахме, мислейки си: “Какво духовно съкровище се крие в този глинен съсъд!” Както е казал апостол Павел: “Но това съкровище ние носим в глинени съдове (2 Кор. 4:7).

По едно време той ни каза:

- А сега, деца мои, моля ви, изпейте ми атонския химн и песента на нашата Пресвета Богородица “Достойно ест”.

Когато му изпяхме и този химн, той ни прегърна, даде ни целувка в Христа и пророчески каза:

- Братя мои и ангелчета на Пресветата, аз повече никога няма да ви видя с телесните си очи, защото по ходатайството на Пресвета Богородица и на отците-светогорци, Бог ме призова, за да ме прибере в небесните селения.

След това той ни изпрати до вратата на своята подвижническа килия, а на следващия ден, когато дойдохме да го изпратим и да изпросим неговите молитви и благословение, го намерихме напуснал завинаги този земен свят. Той лежеше на дървеното легло със скръстени ръце и затворени очи и изглеждаше като заспал, но душата му вече бе отлитнала на небесата. Беше заспал съня на блажените, беше се удостоил с тази преподобна кончина, за която “душата му копнееше, чезнейки по Господните двори” (ср. Пс. 83:3).

След неговата кончина ние открихме, че под дървеното легло на стареца Филарет е поставен голям, чепат пън, върху който той е позволявал на тялото си малко да отдъхне. Леглото беше винаги застлано и единственият път, когато той се бе докоснал до него, беше часът на смъртта му. Ето какво означава “спане на земята” и “поробване на тялото”.

Изкушения в старостта му

Няколко години преди старецът Филарет да си отиде от този свят, един човек-злодей откраднал всичко ценно, което старецът имал в колибата си, т.е. всички книги на светите отци, които той притежавал и четял.

Органите на полицията задържали крадеца с книгите в Солун. За да се измъкне, крадецът казал, че е купил книгите от стареца Филарет, живеещ в Каруля. И полицията обвинила стареца Филарет в незаконна търговия с антикварни вещи, тъй като книгите се считали за безценно културно наследство. Започнали да пристигат призовки и старецът бил принуден да се изправи пред съда, в качеството на обвиняем.

Братята Данилеи научили за това печално събитие и се постарали той да се облече в по-прилични дрехи, оставяйки окъсаните и закърпени, макар и много чисти дрипи, в които ходел. Накрая един от братята го съпроводил в солунския съд.

Пред съда той се изправил без адвокат. Престъпникът пък си бил осигурил услугите на много опитен адвокат, който със своята застрашителна обвинителна реч убедил съдиите във виновността на стареца. За жалост, човешката справедливост често бива въвеждана в заблуда и не може да различи доброто от злото, за да е в състояние да отсъди праведно, затова у нас се срещат безчислени несправедливи присъди и съдебни грешки.

Един благочестив адвокат, който следял делото и разбрал лукавия план на измамника и безпочвената риторика на адвоката, съзнателно изкривяващ правдата, се заел безвъзмездно със защитата на отец Филарет. А старецът бил така простодушен и доброжелателен, че чувайки как адвокатът говори в негова защита, с възхищение казвал:

- Откъде той, благословени, знае всичко това? Само човек, имащ благодатта на Светия Дух, може да говори така красиво и да изложи работата точно така, както се е случила!

Когато председателят на съда призовал стареца Филарет да се закълне, той се привдигнал от скамейката на обвиняемите, приближил се до Светото Евангелие, прекръстил се три пъти и благоговейно го целунал. Тогава председателят със строг глас му казал, че трябва да положи ръката си върху Евангелието и да се закълне. На въпроса на стареца Филарет, каква е тази книга, председателят отговорил, че това е Евангелието, върху което вярващите християни поставят ръката си и се заклеват, гарантирайки че това, което твърдят е истина.

Старецът Филарет казал на председателя:

- Ако това, както казвате, е Светото Евангелие, тогава аз ви моля да отворите на 5 глава, 34 стих от Евангелието от Матея и ще видите, че там е написано така: “Аз пък ви казвам: да не се кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Йерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш да направиш ни един косъм бял или черен” (Мат. 5:34-36).

Председателят наредил на служителя да отвори Евангелието, и когато го разгърнали, открили, че тази страница с учението на Господа за клетвата липсва. Тогава старецът Филарет смело казал на председателя:

- Господин председателю, ние, с Божията благодат, се стараем да спазваме това, което предписва Евангелието на Владиката Христа, като истински християни. И ако Сам Христос казва да не се кълнем, как бихме могли да престъпим Божията заповед, за да изпълним човешката (ср. Мат. 15:9). Жал ми е, господин председателю, че се наричате християни, а не спазвате Христовите заповеди.

Председателят и съдиите се почувствали оскърбени от тези изгарящи думи на истината, произнесени от стареца Филарет, и за отказ да се закълне, го осъдили на девет месеца затвор.

Старецът с радост приел присъдата и бил готов да тръгне към затвора, но присъстващите в съда зрители, възмутени от несправедливото решение на съда, събрали на място исканата от съда сума за гаранция и старецът, осъден от човешкия съд, но победил, тържествуващ и защитил истината, се върнал в килията си в Каруля.

Когато се върнал, отците Данилеи го попитали:

- Как прекара в Солун, отче? Как ти се видя светът? Какво се случи в съда?

А старецът с радостно лице и усмивка на уста им казал:

- Братя мои, всички хора се трудят и подвизават за своето спасение, освен мен, грешния.

Не казал нищо повече и се затворил в себе си.

Добродетелите на стареца

За да допълним нашия разказ, ще напомним за чудото, свързано със стареца Филарет, подвижникът и отшелникът от Каруля, което Божественият промисъл извършил, та монахът-труженик на добродетелите, да остави всяка мисъл и грижа за материалното, което винаги е препятствие към нашето преуспяване и утвърждаване в духовния живот и е най-голяма пречка за придобиването на непрестанната умна молитва.

Веднъж, през 1935 година, старецът Филарет имал крайна нужда от 200 драхми. Мисълта за това завладяла ума и сърцето му. Веднъж отецът-химнограф Герасим от Малката Света Анна го видял, как крайно потиснат върви към килията на Честния Предтеча и го попитал какво го гнети така. Старецът Филарет открил на отец Герасим проблемът, който го измъчвал и отецът му дал 200 драхми, като казал:

- Преподобни отче Филарете, вземи тези пари, които са ти нужни и не ми ги връщай, но, ако можеш, помоли се на Преблагия Бог да ни помилва.

Старецът Филарет взел парите и, като благодарил на отец Герасим, отишъл да даде тези драхми, за да изплати един дълг.

На следващия ден старецът Филарет тръгнал към “Света Анна”. Вървейки, по монашески обичай, непрестанно казвал молитвата “Господи Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мен и Твоя свят!” И изведнъж видял на земята четири хартийки, една върху друга. Взел ги, погледнал и се учудил, защото те не приличали на обикновена хартия. Отбил се в исихастрия на отец Герасим от Малката Света Анна, показал му хартийките, които намерил и със свойствената му простота, го запитал:

- Какви са тези хартии, отче Герасиме? Намерих ги малко по-надолу на пътя към “Св. Анна”. Подмятаха се на земята.

Отец Герасим му казал:

- Това са четири банкноти по 50 драхми, които Бог ти е изпратил за твоите нужди.

Наистина, както ми каза отец Герасим, това били четири новички банкноти по 50 драхми.

- Бих искал, преподобни отче, – добавил отец Герасим, – да споделиш с мен: какво казваше и за какво си мислеше, вървейки към “Св. Анна”?
Отец Филарет му отговорил:

- Какво бих могъл да си казвам, отче Герасиме, освен молитвата “Господи Иисусе Христе…”? Но от време на време моят помисъл се отклоняваше към тези 200 драхми, които ми даде и се чудех как да ти ги върна. Мислейки за това, видях на земята тези хартийки. Вземи ги, моля те, за да се освободи ума ми от този помисъл и от този дълг!

Отец Герасим се удивил на делата на Божия Промисъл, прославил Преблагия Бог и помолил стареца Филарет да запази парите, изпратени му от Бога и да се помоли на Господа за спасението на неговата душа.

 

Свети Панагис Басиас

Януари 22, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Свети Панагис Басиас живял в Кефалония през 19 век и е канонизиран от Православната Църква на 7 септември 1986 г.

Роден е през 1801 г. в Ликсури, където прекарал по-голямата част от живота си. Първоначално работил като учител, но не можел да понесе английското господство, напуснал работа и станал монах в манастира „Света Богородица Влахернска”, на остров Диас. Връщайки се оттам, бива ръкоположен за свещеник и се посвещава на Църквата.

Св. Панагис служи повече от 50 години в храма „Св. Спиридон” в Ликсури, където приемал всяка страдаща и смутена душа, която търсила неговия съвет и утеха. Раздал своето имущество на бедните, на тези, които имали нужда и помогнал на народа с всички сили. Историите с чудеса на свети Панагис, с неговата прозорливост и проницателност остават живи в паметта на жителите на о-в Кефалония, които винаги говорят с голяма любов за светеца.

„Хитонът” на свети Панагис е изложен в църковния музей в Кефалония, в манастира „Св. ап. Андрей” Милапидиас. Паметта му се отбелязва всяка година на 7 юни, а в Ликсури се организират тридневни тържества.


***


Един месар отишъл в кошарата на един овчар и купил агнета. Нарочно без да ги претегли отделил две агнета, без овчарят да го усети. Когато се върнал в Ликсури, папа-Панагис дошъл и казал на месаря:

- Вземи това и това агне! – и му посочил откраднатите.

Месарят се изумил. Наредил му да ги заколи, да раздаде месото безплатно на бедните, защото не ги претеглил, нито ги платил, и не му принадлежали. Месарят признал кражбата и направил каквото му казал.


***


Митрополитът (вероятно Спиридон Кондомихалос) от вечерта се подготвял да отиде на другия ден в Ликсури да се срещне с папа-Панагис, да разговаря с него и да се изповяда. Казал на своя придружител рано сутрина да бъде в митрополията, защото ще отидат някъде без да му каже къде. Минала нощта. Малко преди да съмне се почукало на вратата на митрополията и се появил свещеникът Панагис Басиас. Поклонил се на архиерея и му казал:

- Ето, дойдох. Не е правилно архиерей да отива при свещеника, а свещеникът при архиерея. За какво съм ти нужен?


***


Известен проповедник с големи познания и красноречие, но и с егоизъм, посетил Ликсури, за да се срещне, да се запознае и да се изповяда при свети Панагис. Отишъл в манастира «Св. Спиридон», в Плати Яло. Малко преди проповедникът да стигне в манастира, папа-Панагис тръгнал от килията си и се отправил към манастира Кехрионос. Потърсил го, но му казали, че току-що излязал. Наистина, видял го да върви и го последвал. Стигнал до Кехриона, но не спрял там, а продължил нагоре. Проповедникът го следвал, ускорявайки крачка, но не можел да го стигне. Изморен и сломен му извикал:

- Геронда, искам да те видя и да поговорим!

Светецът се обърнал и му казал:

- Върви, върви да служиш и да проповядваш Божието слово със смирение! – и продължил по пътя си.
Проповедникът, без да може да го следва, се върнал поучен. Думите на духовника станали негово спасение.


***


Госпожа Ники Юландри разказва:

Баща ми Мина Кефалас е син на Андрей и Мариана, от рода Кацаитис и е роден в Ликсури. Папа-Панагис бе близък приятел на семейството, което често посещавал. Баба имаше две дъщери и желанието й бе да придобие и синове. Когато при едно посещение папа-Панагис научил, че очаква чедо, благословил корема й и казал имената: Мина, Виктор, Викентий. Наистина родила мъжка рожба, която кръстила Герасим; но не след дълго детето починало. Папа-Панагис й казал, че не послушала думите му, но я утешил, че ще роди отново момче, благословил корема й, повтаряйки трите имена. Тъй като тези имена не съществували в семейството, те не обърнали внимание. Но по-късно Мариана си спомнила, че в техния семеен иконостас в Аргостоли имало една икона на тримата светци, която й били донесли от Константинопол. Тогава я поискала от родителите си и я донесли в Ликсури. Не след дълго родила син, който папа-Панагис кръстил Мина, след това родила Виктор и Викентий. Оттогава тази икона се смята за чудотворна и на всеки 11 ноември се поставя в църквата за поклонение. Тази икона имаме сега в дома ни.


***


Баща ми и братята ми имаха дълбоко уважение към личността на техния кръстник папа-Панагис. Така той ни беше предал неговото убеждение, че се касае за светец. През детските му години се свърза тясно с него. Разказваше ни, че го упражнявал в благотворителността с думи и с дела. Бил още малък, когато на една разходка с него папа-Панагис го подбуждал да даде единствената монета, която имал в джоба си на преминаващ бедняк. Когато се върнали у дома, баща ми намерил в другия си джоб друга монета, много по-голяма от предишната. Така светецът го поучавал постоянно на благотворителност, доброта, безкористие. Тези чудеса се повтаряли често, при всяко посещение на светия човек в бащината ни къща.

Дядо ми имаше син, който живееше в Одисос, на име Герасим. Той отдавна не беше писал, защото бе натоварен с работа и родителите му се тревожили много. В църква, където седял на стасидия близо до псалтите, бил тъжен, мислейки какво става със сина му. В онзи момент влязъл в църквата свети папа-Панагис, държейки в дясната си ръка къс босилек, с който ударил леко по челото дядо ми, казвайки: „Писмо, писмо, на първи октомври“. Когато дядо ми чул това, се зарадвал много, защото го уважавал. Отишъл у дома и го казал на жена си, която не вярвала много. Станало първи октомври, дядо ходил много пъти до пощата, но нямало писмо. Хапнали вечерта и баба му се подигравала. В десет часа обаче се почукало силно на вратата. Бил К. Склавос, който идвал от Одисос с писмо от Герасим! Това било, и баба повярвала на папа-Панагис.


***


Свети Панагис веднъж служил в храма на Света Богородица в Типалдата. Една нощ болен човек от Хавдата искал да се причасти и негов роднина тръгнал да вземе светеца. По пътя срещнал светеца да държи в ръце Светите Дарове и да отива при болния. Роднината се удивил откъде знаел.


***


Дете на име Атанасий, на 14 години, една сутрин тръгнало да отиде да се поклони на свети Панагис и да поиска благословението му, за да пътува в Русия. Стигнал в стаята на папа-Панагис, поздравил го, казал му за пътуването и помолил да му даде благословение. В стаята имало една маса с купчина грозде с различни цветове върху нея. В момента, в който Атанасий си тръгвал, папа-Панагис грабнал с ръка един тъмен грозд и му го дал. Атанасий бил малък, не можел да разбере защо му дал тъмното грозде. Отишъл в Русия, останал известно време и след това отишъл в Света Гора и станал монах. Когато станал на 21 години, станал дякон в Иверския манастир, където се отличил с много благодатни дарове. Тогаа разбрал пророческата постъпка на папа-Панагис.


***


Евантия Пасхали била момиче, посветено на Бога. Папа-Панагис я извикал и ходели заедно в Лепеда. Когато родителите й научили, че ще става монахиня, й казали: да станеш, след като го искаш, но да отидеш в «Свети Герасим». Приготвили я и стигнала до Франгата с дрехите й в една каруца. Тогава се появил светецът и й казал: “В Лепеда игуменка”. Върнала се, отишла в (манастира) Лепеда, станала монахиня, приела името Антими и станала игуменката в течение на много години.


***


Евангелос Андзулатос с Герасим Скафидас отивали в Ликсури. По пътя срещнали папа-Панагис и отишли да му се поклонят. Светецът оставил Евангелос да му се поклони, но Герасим – не. Герасим признал, че наистина не трябвало да се поклони, защото бил нечист от грехове.

 

***

Някой си магазинер от Ликсури, Александър Парисис бил закупил яйца и ги продавал. Светият папа-Панагис дошъл в магазина му, сложил в кърпата си 10 яйца, взел ги и ги хвърлил навън. Тогава Александър му казал:

- Защо ги хвърли?

А светецът му казал:

- Те не са твои, не ги плати.


***


Андреас Мегалогенис, баща на монахиня Агатия, работил с Яковатите и когато строели къщата, извикали светия свещеник да направи Водосвет при полагане на основите. След като приключил с Водосвета, светецът им казал: голяма къща, стабилна къща, но английска. Никой не разбрал какво ще рече това. Яковатите били четирима братя и само единият имал дъщеря, на име Екатерина. Тя се омъжила за англичанина Тул. Следователно къщата станала английска.


***


Благочестивият и приснопаметен Николай Паксипулос от Аргостолион посетил св. Панагис, за да вземе благословение да стане свещеник, какъвто бил неговият копнеж. Когато стигнал в килията му, се поклонил и преди да каже нещо, папа-Панагис му дал калимавката си и му наредил да я скъса. Пактсинопулос се поколебал. Папа-Панагис настоявал и Паксипопулос скъсал на парчета калимавката на папа-Панагис. След това го благословил без нищо да каже.
След години, докато се стремял да стане свещеник, митрополитът му съобщил, че някакъв нов закон го възпрепятствал да го ръкоположи. Тогава разбрал какво означава скъсването на калимавката.


***


Един ден една бедна майка отишла в къщата на Геруланос и помолила за малко ядене за децата си. Дали й продукти, но от яденето, което били сготвили, не й дали, защото чакали гости. След малко дошъл светецът, отправил се към кухнята, извадил чорапите си и ги хвърлил в яденето, казвайки изобличителни слова защо не са дали на майката ядене за децата й.


***


Спирос Мурелатос от Хавдата имал едно дете на 10 години, което страдало от епилепсия. Завел го при папа-Панагис, светецът го прекръстил и му казал: “Спиро, вземи детето, здраво е”. Анастасий живял 80 години без пристъпи.


***


Веднъж, когато светецът бил в килията си в Типалдата, една нощ сестра му го чула да вика и да моли: “Пресвета Богородице, помогни им!”. Това викал постоянно цяла нощ и на сутринта казал: “Слава Тебе, Боже, спасиха се!”. Сестра му не знаела какво да предположи. Но на сутринта научила, че един кораб извън Герогомбос (нос на о-в Кефалония) щял да потъне и по чудо избегнал корабокрушение. Тогава всички разбрали, че по молитвите на светеца корабът се спасил.


***


Един ден отидох в килията на о. Панагис с баща ми, за да ми прочете молитва против уроки, тъй като бях малко болен и баща ми предположи, че страдам поради уроки. Вместо молитва против уроки о. Панагис ми даде и се поклоних на една малка икона на Света Богородица и ми каза:

- Върви, нищо ти няма, Света Богородица ще те вземе с нея!

Това не бе нищо друго, освен знак, че ще отида в Света Гора и ще стана монах. И наистина така стана.

 

***


Докато било неделен ден и сестра му Мария приготвяла трапезата, за да обядват внезапно дошъл един беден човек и папа-Панагис му дал хляба, който щели да ядат. Не били изминали няколко минути и дошъл втори бедняк. И на него дал яденето. Тогава сестра му Мария казала:

- Ние сега какво ще ядем?

Той й отвърнал:

- Бог си знае!

И при тези думи влязъл слугата на едно богато семейство, носейки хляб и ядене за светеца!

- Не ти ли казах, Мария, че Бог си знае? – казал папа-Панагис.

 

След смъртта


След обретението на светите мощи на свети Панагис, благочестива госпожа от Канада помолила за филакто от мощите. Била го обещала на едно парализирано момиченце на 11 години. Наистина, блаженопочившата монахиня Агатоники от манастира Коронатос й пратила това, което искала. Веднага щом го взела, го занесла на парализираното момиче и й казала:

- Елени, помоли се на свети Панагис Басиас, който е чудотворец, който закрилял бедните, болните и нещастните; ти, която си като ангелче, да ти дари здравето!
Наистина, момичето се помолило и след това с дясната си ръка, която била парализирана, взела филактото и го целунала.
Тези, които го видели, възкликнали насълзени, защото видели чудото с парализираното момиче, което оздравяло!


Превод: Константин Константинов

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Усмивка от Рая

Декември 10, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата Румъния селяните са почти винаги неграмотни или полуграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше да доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

Из чудесата на св. Арсений Кападокийски

Ноември 11, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Спомняли си, че о. Арсений, преди голямото преселение в Гърция (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.) говорил, че ще проживее там само 40 дена. Един негов съселянин му казал:

- Че откъде знаеш това? Ти да не си Бог?

Хаджиефендис му отговорил:

- Аз съм верен Божий раб, затова и зная.

В храма не се влиза с оръжие

Симеон Караусоглу разказвал как веднъж в храма по време на възкресната литургия влязъл въоръжен турчин, главатар на банда. Като видял това безчиние, о. Арсений му казал веднага да излезе, но онзи не го послушал. Тогава о. Арсений, без да му обръща повече внимание, спокойно продължил да служи. И когато излязъл от олтара по време на Великия вход със Светите Дарове, турчинът внезапно се затресъл с цялото си тяло и не могъл да се помръдне от мястото си, сякаш вързан с невидими въжета. А това станало, защото видял как о. Арсений се вдигнал във въздуха и така вървял. Влизайки обратно в олтара, отецът дал знак на турчина, че е свободен да си върви. Като разбрал, че сега може да се движи, той излязъл навън, цял треперещ, изминал няколко крачки и се строполил на земята като мъртъв.

Когато Божествената литургия завършила и хората започнали да се разотиват, старейшината забелязал лежащия на земята главатар и казал на Хаджиефендис:

- Благослови, отче, онзи турчин лежи на земята като мъртъв.

О. Арсений отвърнал:

- Добре.

Като съблякъл одеждите си, о. Арсений излязъл от храма и вдигнал турчина от земята. Строго го смъмрил, а после заповядал на клисаря:

- Дай му пет гроша, все пак днес е Възкресение.

Главатарят, като се почувствал наред, събрал четата си, която била обградила селото и си отишъл, обзет от трепет.

 

Дотук ставаше въпрос за чудесата на о. Арсений в Кападокия. Нe мисля, че те свършват там, но по-скоро, че най-великите от тях тепърва започват. Започват след блажената му кончина в Гърция, след като многоотрудените му честни останки намериха почивка в благословената земя на свещения остров Керкира.

Както вече казах, от момента на първото му явяване отец Арсений чудотвори непрестанно. Много хора, които с вяра и упование са призовавали светия отец, вече са получили изцеление от различни болести. Няма да изреждам тези чудеса. Нека хората, получили изцеление, ако го сметнат за необходимо, сами да ги разкажат за славата Божия и в знак на благодарност към св. Арсений. Божията благодат не е резервоар, в който водата може да свърши, а неизчерпаем източник.

Мисля, че светият отец е длъжен да помага сега на хората повече, отколкото в земния си път. Та нали сега той се намира до Небесния си Отец и като Негово чедо по дръзновението, което приживе придоби, може да черпи в изобилие от благодатта и бързо да помага на страдащите, като ги изцелява от техните болести.

Великият му подвиг от любов към Христа, съчетан с голямата му обич и смирение, принесоха своя плод – сега о. Арсений с ликуване се носи на ангелски криле, радвайки се, че повече страдащи получават необходимата за тях помощ от него и гръмко прославят името Божие.

Сега на Хаджиефендис не му се налага да бърза като преди и задъхано да обхожда болен след болен, за да се моли и да ги изцелява. Днес той се носи на ангелски криле и за миг може да прекоси света от единия му край до другия и да посети всеки един вярващ, който го призовава в молитвите си.

О. Арсений, или Хаджиефендис проповядвал православието със самия си, истинно православен живот.

Изнурявал плътта си в аскетичен подвиг, горял от пламенна любов към Бога и променял душите на хората с Божествената си благодат. Притежавайки силна вяра, изцелявал множество хора, вярващи и невярващи.

Бил с малко думи, но с много чудеса. Съзерцавал тайните Божии и пазел в себе си голямо духовно богатство. Под грубата си обвивка скривал своя сладък духовен плод.

Бил строг към себе си, но нежен и снизходителен към своите чеда, не ги товарил с изпълнение на правила, но пробуждайки ревност в тях, ги повеждал към разбиране на Божиите закони. Извършвайки служба на Всевишния, стъпвал не по земята, а във въздуха и бивайки в съслужение пред престола заедно с другите, те виждали лицето му да просиява.

Бил прославен от Бога, защото с целия си свят живот прославял Бога, Комуто подобава всяка слава во веки. Амин.

*****************************************

Както вече споменах, безброй са чудесата, извършени от преподобния Арсений с благодатта Христова, така че всеки път, когато отивам във Фараса на гости у жителите на селото, трябва да си нося чиста тетрадка. Ето защо вече ви разказах за толкова много негови чудеса. Но все пак останаха още четири чудеса, които не приличат на останалите. Мисля, че е добре да разкажа и тях за утешение и подкрепа на всички нас, живеещи в това неспокойно време.

В началото узнах за тях от една благочестива жена от Яница, която имаше записан разказ на една деветдесетгодишна старица от Фараса, по име Агатия. Тя ми бе пратила този запис на касетка. По-късно, в 1982 г. лично отидох в Яница и посетих тази Агатия. В разговора с нея си припомних много от нещата, които сам бях слушал още като дете. Говорих и с други възрастни жители на Фараса и така записах тези четири чудеса.

Чудото с присмивателите

Веднъж о. Арсений заедно с други жители на Фараса отишъл в църквата „Св. Архангел Михаил“ да отслужи литургия. Този малък храм се намирал недалеко от селото – на половин час път. Близо били нивите на селяните и те често прекарвали там цялото лято чак до събиране на урожая. След литургията о. Арсений взел светена вода, за да поръси полята. Някои от енориашите отишли с него, а други останали да седят под дървото до църквата. На него имало повече нишки от дрехи и парцалчета, отколкото листа. Хората ги връзвали там с молитви за изцеление. Храмът често стоял заключен, защото бил на уединено място и можел да бъде осквернен от турците. Жителите имали навика да се молят там за изцеление, като откъсвали от дрехата си нишка или парченце от нея от мястото, което се допирало до болната част на тялото и го превързвали към дървото с молитвата: „Свети Архангеле Михаиле, вземи от мене болестта ми. Ти си свят и можеш да ми помогнеш“. И получавали изцеление.

Между хората, седящи под дървото бил и един богат жител на Фараса, който живеел в Батуми и бил дошъл в родното си село след много години. Дългите години извън родината за съжаление го били отдалечили от Бога до такава степен, че се подигравал с Христос и Църквата. С кощунствените си приказки той смущавал чистите души на простоватите си съселяни, наричайки ги невежи, и даже подучил един младеж да отсече дървото до храма. И той щял да го направи, ако хората не го спрели своевременно.

Когато о. Арсений се върнал, той много се натъжил, като разбрал колко вредно влияние оказва този безбожник над душите на вярващите. Светият старец строго му казал: „Анастасий, ще се озовеш там, откъдето си дошъл“ и като отишъл настрана, взел да се моли. Внезапно се завихрил смерч и като завъртял Анастасий, вдигнал го във въздуха. Той изчезнал. Роднините му се развълнували и разтревожили, но о. Арсений ги успокоил: „Не се тревожете, Анастасий е добре и си седи, жив и здрав в магазина си“.

Минало доста време. От Анастасий нямало никакви вести – очевидно го било срам да пише на роднините си. Но веднъж двама селяни от Фараса, като минавали през Токат, недалече от Севастия, случайно видяли на табелата на един от магазините да пише: „Анастасий Вартопулос“. Останали изумени и си спомнили думите на Хаджиефендис.

След този случай племенникът на Анастасий Вартопулос – Панайотис, поискал да види Фараса и тръгнал заедно с двамата си земляци. За съжаление обаче, под влияние на вуйчо си и той бил невярващ и смущавал хората с безбожните си приказки. Веднъж, когато о. Арсений минавал през селото, всички отивали към него, за да вземат благословение. Само не и Панайотис, който не само не поискал благословение, но и взел да се надсмива над другите, казвайки, че те тичат след свещеника като някои стари бабички. О. Арсений, като погледнал със съжаление към Панайотис, отминал и взел да се моли на Бог да стори милост на този човек и да спаси душата му.

След малко Панайотис паднал и взел да се тръшка по земята. Отначало хората не разбирали какво става и мислели, че той ги подиграва, като се преструва, че прави земни поклони. „Я ставай, Панайотис“ – му казали – „Ти какво, да не си малко дете? Я гледай, как си се изцапал“. Но после разбрали, че заради дръзкото си поведение Божията благодат го била оставила и в нещастника се вселил бяс. Тутакси отишли при Хаджиефендис и му разказали всичко. А той им казал:

- Донесете ми дрехата му, да се помоля над нея, че иначе той ще почне да ви се нахвърля. Знайте обаче, че от този момент Панайотис, макар и вече да е луд, но ще се държи кротко. И един ден той ще отиде да оре на нивата, ще остане да пренощува там и ще бъде убит от разбойници. Посредством това душата му ще се спаси.

След няколко години станало точно така, както предсказал Хаджиефендис.

 

Източник: htpps;// vk.com/@orthodoxy_word



Аз съм само един полковник

Октомври 28, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Посещавайки морските корабостроителници, Николай II разглеждал както обичайно различните работилници и разговарял не само с инженерите, но и с обикновените работници. С това той предизвиквал доста притеснения сред лицата от Царската свита. По време на тези разговори понякога имало забавни случки. Така през 1915 г. Царят посетил корабостроителниците в Николаевска област. Тук, в един от горещите цехове, както обикновено, бил някакъв непрестанен кошмар: тракане, чукане, нажежени стоманени искри… Императорът следял изкусната работа на работниците. Накрая, казал на едно от лицата в свитата да повика един от работниците, и му дал неговия личен златен часовник. Работникът не очаквал такава Царска милост, много се изненадал – от очите му потекли сълзи, и нервно промърморил: „Ваше Превъзходителство… Ваше Превъзходителство…“

 

Царят се трогнал дълбоко от вълнението на стария работник, той също се смутил, приближил се към него и бащински го потупал по рамото, по мръсната работна риза и със сърдечен образ му казал: „Моля ви, моля ви, аз съм само един полковник…“

 

…….

 

Царят никога не носел пари в себе си. Веднъж, когато бил в една провинциална църква на литургия, епитропът се приближил към него с дискоса. Аз видях дълбоко безпокойство сред членовете на императорското семейство, зад които се намирах. Великата княгиня Татяна Николаевна се наклони към мен: „Не бихте ли могли да дадете на заем на баща ми десет златни рубли?“ – попита тя шепнешком. Аз извадих монета и я мушнах в ръката й.

 

А на другия ден получих пратка с личния печат на Императора. В нея имаше малка кутийка с чудно синьо покритие, в която лежеше златна монета от десет рубли, и върху неголяма хартия Императора беше написал: „От благодарния длъжник за щедрия заемодавец“.

 

Баронеса С. К. Буксгевден

 

……..

 

Веднъж Императорът дошъл в лазарета, в който работели Великите Княгини. Седнал на леглото на един от войниците, Императорът започнал подробно да го разпитва дали е доволен от всичко и добре ли се грижат за него.

 

- Да, Ваше Величество, от всичко съм доволен, дори и да не се оправя, – отговорил раненият, но после се сетил за нещо и добавил:

 

- Само че, Ваше Величество, сестрата е малко разсеяна… Неотдавна дадох на тази сестра, която стои там, онази веселата, дадох й десетачка за цигари, а тя нито цигари, нито парите ми върна…

 

- Олга, – повикал Императора сестрата, – защо не изпълняваш поръчението. Обещала си да донесеш цигари, а си забравила.

 

Великата Княгиня навела глава.

 

- Затова му купи за рубла.

Войникът след това цял ден охкал.

- От кого се оплакох! От царската дъщеря. Господи, какъв грях!

 

………

 

О. Офросимова си спомня: „Веднъж докараха нова група от ранени. Те, както винаги бяха посрещнати от Великите Княгини на гарата. Те изпълняваха всичко, което им беше казал докторът, и дори миеха ранените им крака, още тук на гарата, почистваха раните от мръсотията за да се избегне заразяване на кръвта. След дългата и тежка работа Княгините с другите сестри настаняваха ранените в отделенията.

 

Изморената Велика Княгиня Олга Николаевна седна на леглото на един от новодокараните войници. Войникът веднага започна да говори. Олга Николаевна, както винаги, не каза нито дума, защото е Велика Княгиня.

 

- Измори ли се сърдечна? – попита войникът.

 

- Да, малко съм уморена. Хубаво е когато се измориш.

- Какво му е хубавото?

- Значи, съм се потрудила.

- Не трябва да стоиш тук тогава. Отиди на фронта.

- Мечтата ми е да отида на фронта.

- Какво пък. Отивай.

- Аз бих отишла, но баща ми не ме пуска, казва, че съм с твърде слабо здраве.

- А, ти плюй на баща си и върви.

 

Княгинята се засмя.

- Не, не мога да плюя. Ние много се обичаме.

 

 

………

 

Разказано от самия княз Л. И., служещ в Гусарск в полка на Негово Величество, във времето когато Императорът, бъдещият наследник, командвал една ескадрила в полка.

 

„Във връзка с юбилеите през 1812г. и 1813г. една малоимотна земевладелка от Курска губерния, чийто имение било с дълг 9000 рубли от покойния й съпруг, поради което се продавало на търг, се обърнала към предводителя на дворянството в тази губерния, княз Л.И. Дундуков-Изъединов с молбата да ходатайства пред Господаря, който да й помогне да си откупи имота. Дундуков бидейки в Ялта, на прием при Господаря, след като завършил своя доклад, пъхнал листите в портфейла си, и Господарят виждайки сгънатата хартия в портфейла, попитал: „А това какво е?“ Княз Дондуков обяснил, че това е една необоснована, незаконна молба. „Как незаконна?“ – и взел хартията и я пригледал на бързо. „Оставете това на мен. На никого не казвайте. Заповядвам Ви. Ще направя каквото мога“.

 

След известно време княз Дундуков бил повикан от Господаря в Петербург.

 

„Изненада ли Ви моето повикване? Вие помните ли незаконната молба, която Вие, ми предадохте в Ялта? И така: предайте 12000 рубли, 9000 – за откуп на имението, и 3000 – за закупуване на инвентар“.

 

Князът не се сдържал и заплакал. Господарят го прегърнал и повторил, че на никого не трябва да казва за това.

 

Връщайки се в Курск, княз Дондуков отишъл при старицата, за да й предаде парите от Господаря.

 

„Е, мили мой, отказаха ли ми?“ – „Не, майчице, не ти отказаха. Негово Величество Ви изпраща 9000 за да откупите имението и 3000 за инвентар.“ Старата жена припаднала. По-късно написала писмо до Господаря върху старо късче хартия, което имала у дома.

 

При следващия прием у Господаря, княз Дондуков Му предал писмото, а Господарят, който бил винаги сдържан, едва успял да удържи своето вълнение след като прочел писмото. Сълзи изпълнили Неговите очи, устните му треперели, а писмото почти не изпаднало от Неговата ръка“.

 

Спомени на княз Дундуков-Изъединов (Лъв Иванович)

……

Императрицата пътуваше с дъщерите си до Наугейм, възхищаваше се на магазините и понякога се отбиваше да си купи по нещо. Веднъж когато дойде в Хомбург Господарят с двете по-големи княгини ми се обадиха да ги посрещна. Разхождахме се повече от час из града. Господарят разглеждаше с удоволствие изложените по витрините вещи. Скоро обаче ни откри полицията: от някъде се взе един фотограф и ни направи снимка, а заснетата снимка се появи на страниците на списание „Die Woche“. В пресечката към парка, ние се сблъскахме с пощенската кола, от която ненадейно изпадна на тротоара една кутия. Господарят незабавно отиде до тротоара, вдигна от пътя тежката кутия и я подаде на пощенския служител; той едва успя да му благодари. На моята забележка, защо се вълнува, Господарят отговори: „Колкото е по-високо човек, толкова повече той е длъжен да помага на всеки и никога в обръщение да не си спомня за своето положение; такива трябва да бъдат и моите деца“.

 



 

 

Източник: https://vk.com/итреба

 

 

 

 

 

Директорът на банка, който станал монах

Септември 30, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница



Архимандрит Иларион (Дан) е един от най-уважаваните румънски духовници в наши дни. В света той заемал високо положение, имал големи възможности, но се отказал от всички тези светски блага заради живота в Христа.

„Човекът търси слава, адреналин, но да живее пълноценен живот без Христос – не може”

В света отец Иларион бил известен икономист, стажувал в чужбина, където високо го ценили и му предлагали интересна работа, имал много приятели, водел интензивен светски живот. Но той се отказал от всичко, заради единствено възможната на света свобода – тази, която дава любовта Христова. Станал монах.

Ион Дан завършил международни икономически отношения в Търговския факултет на Букурещката академия за икономическо образование през 1980 година. Бил изпратен на работа в държавната туристическа фирма „Брегът на Мамая”1, след това няколко години работил в Главно управление на митниците. През 1990 година, след като работил известно време в департамента по реформи на румънското правителство, той преминал на работа в банковата сфера. До 2007 година оглавявал клоноветe на Bancorex2, OTR Bank3 и Румъно-турската банка в Констанца, след което подал оставка. През февруари 2009 година приел монашески постриг и станал послушник Иларион, а през април същата година бил ръкоположен за иеромонах и назначен за духовник на девическия манастир на Светия Кръст в окръг Констанца, на няколко километра от село Круча4.

Ион раснал в напълно нерелигиозна среда. Родил се през 1956 година, по неговите собствени думи – в „разгара на сталинизма”. Неговите родители, както и всички по това време, „били продукт на режима”. Отец Иларион пояснява:

– Баща ми нито веднъж не бе излизал от нашето градче5, а единственото предложение тогава бяха патриотичните бригади и той постъпи там.

На Църква го водела баба му, когато той отивал при нея по време на ваканциите. Едва в юношеска възраст у него започнали да се появяват търсения и въпроси, на които нямал отговор. Тогава той започнал много да чете, особено книги по философия, но не намирал това, което търсел, докато веднъж в ръцете му не попаднала книга от серията „Съвременни идеи”, издадена от „Политиздат”.

– В тази серия излизаха различни книги – по социология, философия, икономика, в голямата си част с ляв уклон. Но се срещаха и други, например, „Дух и материя” на физика Ървин Шрьодингер. Този човек твърдеше, че духът е нещо различно от материята. И започваше с интересен експеримент. Отговаряйки на въпроса: „Какво е цветът?”, той физически демонстрираше, че в действителност цветът съществува само в нашето съзнание и е просто усещане, възникващо в субекта, който се състои не само от материя, но и от дух. Със своята духовна част ние виждаме цветовете и светлината. Сблъсквайки се с такъв подход, аз започнах да чета още повече, да търся, и станах, макар и не убеден християнин, но все пак теист: „Да, Бог съществува”.

Ион Дан открил за себе си християнството, Православието, едновременно с революцията6:

– Това беше подобно на падане на окови – спомня си отецът.

През 1990 година, работейки в Букурещ, за пръв път се изповядал.

– Попаднах в ръцете на велик духовник – отец Софиан (Богиу) от манастира „Антим”. Човек с рядко срещана кротост. Тогава реших да се върна у дома, в Констанца.

Отец Софиан го насочил към отец Арсений (Папачок) от манастира Текиргьол.

– Не бях чувал за отец Арсений, макар че, като студент, по време на ваканциите работех като екскурзовод и водех по манастирите чуждестранни туристи. След срещата с него вътрешният ми живот придоби нова дълбочина. Той стана за мен такава мощна подкрепа, че ако го нямаше край мен, у мен щяха да започнат големи, сериозни душевни проблеми.


През 1992 година, в Констанца, бъдещият отец Иларион бил въвлечен от отец Николай Пику в проект по строителството на храм на свети Мина в парка „Табакария”. Те заедно съставяли проекта, заедно търсели майстори в Марамуреш7. Тогава той бил директор на Bancorex.

 

– Бяхме пълни с ентусиазъм, но се сблъскахме с проблем с площадката, върху която щеше да се строи. Отидохме в кметството, но когато там чуха, че искаме да строим в „Табакария”, подскочиха като ужилени: „Как може да сложим църква в парка? За да се появите там с покойник ли? Хората ще изпаднат в шок: дошли са да си починат, да се разходят и изведнъж – покойник!”

В края на краищата, за да се отърват от нас, ни дадоха място ”също в Табакария, но не там където искате, а зад Микро Делта8”. Как се огорчи отец Николай! А аз познавах това място, защото често ходех там на разходка с децата ни, там беше много тихо. Предложих на отеца да отиде и да го види: може би това иска свети Мина!

Мястото, отредено за строителна площадка, беше прекрасно: равно, без дървета, там ние можахме да се разгърнем, разполагайки спокойно строителните материали, целите вагони дървени греди, които ни докараха, планините от стърготини… А на мястото, което искахме първоначално, нямаше как да се строи: имаше дървета, събираха се големи локви – но ние видяхме това едва след няколко години и разбрахме, че така се бе разпоредил Бог.

Беше романтично време, богослуженията се извършваха в походни военни палатки, ние живеехме единодушно, като в ранната Църква – разказва с усмивка отец Иларион.

1999 година била ужасна за него. През тази година починала съпругата му.

 

– Беше на четиридесет. Бяхме още млади, а децата ни – в съвсем крехка възраст: дъщеря ни беше на 16, а синът – на 14. Много ми помогна това, че посещавах отец Арсений. Той ме подкрепяше, за да се справя с това изпитание. В професионален план също бях претоварен и физически, и морално. Носех огромна отговорност, бях поел много рискове. Аз хванах целия този период на структурни изменения в икономиката и изцяло преживях този икономически шок, усетих го върху собствената си кожа, с всички произтичащи от това последствия. И изведнъж, неочаквано, се оказах и майка, и баща.

Моята жена беше изключителна майка, а за мен беше не просто съпруга, а най-добър приятел и съветник. Аз възприех нейното отхождане от този свят като жертва, принесена за мен и за децата – така го възприех.

Тогава у бъдещия отец духовник се появила мисълта да отиде в манастир. Отишъл на Атон, в румънския скит „Продрому” (Свети Йоан Предтеча):

– Там ми мина мисълта: „Ами аз също мога да стана монах (усмихва се), макар че тогава това беше невъзможно, защото имах малки деца, за които трябваше да се грижа. Сега разбирам, че дори тогава това да беше възможно, аз все още не бях готов. Малко по-късно разбрах какво означава да отидеш в манастир.

„Не да кажеш, а да тръгнеш – ето какво е нужно, за да стигнеш”

През 2000 година започна проектът „Манастир Касиан”9:

– Неговият настоятел, иеромонах Юстин (Петре), беше много млад. Едва завършил богословското си образование, беше изпратен тук, в Добруджа, да строи манастир. Но откъде да започне, с какви средства да строи? Аз му се притекох на помощ и между нас се зароди много близко приятелство. На практика от първия момент, в който се появиха населниците на манастира, аз бях в него. После последваха проектът, строителството и аз винаги бях с тях. Всяка събота и неделя прекарвах там. В продължение на няколко години това беше моето прибежище.

Мисълта за монашеството пускала корени в неговия ум:

– Година, две аз непрекъснато обмислях разни варианти, в това число и как ще изглеждам в тези одежди! – смее се отец духовникът. – Бях споделил своето желание с отец Арсений още няколко години преди това и той ме поощряваше, а през последната година започна всеки път да ме пита: „Е, как вървят нещата при нас?” А аз му отговарях, че все още не съм решил своите проблеми в света, защото непрекъснато възникваше нещо: ту дела от материален характер, ту нещо с децата, а и трябваше да получа тяхното съгласие. Когато решиш да отидеш в манастир, възникват някои изкушения.

В някакъв момент той ми каза: „Брат Ионел, няма какво да чакаш повече!” Аз го попитах: „Добре, а как се прави това?” – Вземаш торбичката си, отиваш и казваш: аз дойдох!” Да се каже беше много просто, но да се направи беше по-сложно.

Имах още един проблем – майка ми. Знаех, че тя няма да бъде съгласна. Но в края на краищата си казах: „Стига, достатъчно! Да става, както ще става”. С отец Арсений вече бяхме решили, че ще отида в манастира „Св. Иоан Касиан”. Мислех си, че той ще ме насочи към някой манастир в Молдова. А заради послушанието, аз бих отишъл навсякъде.

И ето, взех пътната си чанта и похлопах на манастирските порти. Беше ми лесно да постъпя в манастира, защото той ми беше известен, хората ми бяха познати. По тези причини стресът от приспособяването не беше силен. От този момент всичко при мен тръгна нормално, естествено. Аз съзрявах за тази крачка много дълго, осем години. Който отива в манастир, за да намери там манастир, отива напразно: няма да го намери. Трябва отначало да устроиш манастир в собственото си сърце.

На мнозина им се сторило странно, че един директор на банка надява монашеско расо. Може би затова на монашеския постриг на известния икономист присъствали, за негово учудване, около 200 души.

– Постригаха ме в пещерата на св. Иоан Касиан на храмовия празник на манастира, 28 февруари 2009 година. Мислех си, че ще бъде обикновено пострижение, но Високопреосвещеният Теодосий дойде и каза: „В пещерата”. Това беше голяма изненада.

Обикновено постриженията се извършват в тесен кръг. А на моето имаше много народ, защото беше празникът на манастира и дойдоха много хора. Те ме познаваха (през 1997-98 година аз бях една от най-известните в Констанца личности), но не знаеха, че именно аз ще се замонашвам. Оказах се сред множество познати.

Всички близки приятели на отеца били потресени от този постриг, но го одобрили. Те отдавна чувствали, че той върви натам. Само един човек бил разочарован:

– Аз имам много добър приятел в Америка, бизнесмен с много успешен бизнес. Той беше много заинтригуван от факта, че съм отишъл в манастир. Единствено той реагира отрицателно. Дойде при мен и какво стана!? Изложи ми всички стереотипи: че свещениците са корумпирани, че те правят всичко заради пари… Аз не влязох в спор с него, оставих го да завърши. А след това му казах: „Достатъчно, аз направих своя избор!” – „Но какво ще правиш тук, в тази пустиня? За кого ще извършваш богослужения? За гълъбите, за птиците?” – Това така ми хареса! – „Да, за гълъбите!” Самият аз навярно нямаше да мога да му отговоря така красиво, както се изрази той. Бедният, отиде си съвсем разстроен и аз не можах да направя нищо за него.

Дъщеря ми реагира много благородно: „Татко ни разрешаваше да правим каквото искаме и ни подкрепяше. Как бихме могли да не му разрешим?” Те, разбира се, предчувстваха това. Във всеки случай, сега вероятно имам повече време за тях, отколкото преди. А от финансова подкрепа те вече не се нуждаят.

Синът ми се чувстваше малко изоставен. Аз му казах, че там няма да бъда в затвор, но той отговори: „Да, но няма да е съвсем същото”. И е прав. Сега аз не съм просто техният баща. Той ме помоли: „Остани още малко”. И аз останах още една година.

Баща ми беше малко обезпокоен, когато му съобщих, но той винаги ме съветваше да постъпвам, както ми повелява душата. Почина през същия месец, в който ме ръкоположиха. А майка започна да ме посещава едва сега.

„Отче, къде е по-трудно да се живее?”

Какво е да живееш в манастир?

– Това означава да живееш по друг начин, по различен начин да гледаш на света, на самия себе си. Ти вървиш по своя път, знаеш какво трябва да правиш и си абсолютно убеден в това. Забележително е и това, че сега не просто мислиш за нещо, че е така, но и го знаеш. Свети Николай (Велимирович) разказва, че когато бил в затвора на концлагера Дахау, при него дошъл немски надзирател и го попитал (той знаел, че владиката е много образован човек, защитил пет дисертации): „Вие наистина ли вярвате в Бога?” На което владика Николай отговорил: „Когато бях млад, аз вярвах в Бога, но сега вече не вярвам…” – немецът го погледнал с поглед, който говорел: „Е, накрая и той ще излезе здравомислещ човек!”, но владиката продължил – „…сега аз вече знам, че Той съществува!” (смее се) и немецът излязъл от килията, като затръшнал вратата.

Същото е и при мен, след всичко, което се случи през тези 20 години. Когато преминеш през всичко това, у теб не остават никакви съмнения.
Във всеки случай, всичко, което мога да кажа е, че никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Веднъж дойдоха едни хора и ме питат: „Отче, къде е по-трудно да се живее – в света или тук?” В света, братя! В света е по-трудно да се живее. Аз гледам с любов и болка на онези, които останаха в света, на моите бивши колеги, с които все още общувам по телефона. Те там едва издържат, смазани са от ежедневните житейски проблеми, а аз … как да кажа? На мен дори ми е неловко, че се чувствам така добре.

700 хиляди километра зад волана

В Америка Ион Дан пристигнал за пръв път през 1994 година на стаж в банковата сфера. Теоретичните занимания преминавали в Делауер, на източното крайбрежие, а практиката – в банка на юг от Чикаго. След това бил в Америка още два пъти. Предлагали му да остане на работа там, но той отказал:

– Достатъчно пътувах по света. Много видях, карах много и различни коли. Веднъж пресметнах, че за своя живот съм навъртял 700 хиляди километра. Колосално. Харесваше ми да шофирам. А сега предоставям това на майката игуменка. И нямам ни най-малко желание да седна зад волана.

Често ме питат: „Не съжалявате ли за нещо?” За какво да съжалявам? За свободата на придвижване? Ето, аз се изкачвам на върха на този хълм и се чувствам там по-добре от всякъде. Това е къде-къде повече, от пътуване до Ню Йорк!

Кризата, през която преминаваме е системна

През 2003 година той имал период, когато половин година не работел, защото не можел:

– Обхвана ме ужасен стрес. Какъвто и лист хартия, какъвто и документ да вземех – рязко започваше главоболие, съпроводено със световъртеж. Това беше много тежко. Бях болен, имах стрес. А сега, когато чувствам пълно отсъствие на всякакъв стрес и знам, как се мъчат бедните хора в това безумно преследване на пари и накрая остават без нищо… Знам това, защото аз имах пари, получавах големи заплати, но колкото и да получавах, всичко изразходвах. И нямах никакви илюзии: оставаш си без нищо. Комфорт? Какво е комфортът? Когато се намираш в такъв стрес, той вече не те радва.

Това, което се случва сега в света, е ужасно. Аз разбирам механизма на тази криза, нали съм икономист: това не е просто икономическа криза, това е нещо по-дълбоко. Това е системна криза. Самият човек е в криза. Започват да се рушат най-очевидните неща, а какво по-очевидно от парите?

Пред човека стоят три фундаментални въпроса: кой съм аз, откъде идвам и къде отивам? Ако честно потърсиш отговор на тези въпроси, неизбежно ще срещнеш Христос. Защото не съществува друг отговор. Той, Христос, е отговор на всичко и решение на всички наши проблеми. Всяко друго решение е илюзия. Ние сами мамим себе си. Твърдя това на базата на собствения си опит. Това не е прочетено в книгите! Аз сам го преживях.

За съжаление, съвременният човек живее с мита за постоянния прогрес, мита за технологиите, обещаващи да решат всичко по чудесен начин. Може този технологически прогрес да има и полезни страни, но всички ние се нуждаем от привързаност, от любов. А източникът на любовта е Христос и ако Него Го няма у теб, ако ти не стигнеш до източника, до ресурса, тогава у теб няма любов. Тогава човек започва да търси други ресурси: слава, пари, адреналин – в желанието си да чувства, че живее пълноценен живот. Но пълноценен живот не можеш да живееш по друг начин, освен в Христа.

Съвременният човек отчаяно търси нещо, но намира само сурогати и започва да търси още по-отчаяно.

Бележки:
1. Мамая – известен румънски черноморски курорт край гр. Констанца.
2. Bancorex – Румънска външно-търговска банка.
3. OTR Bank – Международна търговска банка.
4. Круча (рум.) – кръст.
5. Град Овидиу, окръг Констанца.
6. Т.е. след свалянето на социалистическия режим през 1989 г.
7. Марамуреш – окръг в Северна Румъния, където е разпространен особен стил на дървено строителство.
8. Микро Делта – зоопарк в Констанца, в делтата на река Дунав. Заедно с планетариума и делфинариума, той представлява любим зона за отдих на жителите на града.
9. Преп. Йоан Касиан Римлянин (ок. 360 – ок. 450, паметта му се отбелязва на 29 февруари) е известен със своята книга „Писания”, съдържаща подробни сведения за уставите на древните монашески киновии и беседи на египетските подвижници. Роден е в гръцкото селище Vicus Cassiani в Малка Скития, днес Добруджа, източна Румъния, където и бил основан манастир на неговото име.

Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

За равина, обърнал се към православната вяра

Юни 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

В архондарика на манастира в Нямц монаси разказваха историята на един схимонах (беше много отдавна и за съжаление съм забравил името му. Ще спомена само онова, за което си спомням).

Преди това той бил еврейски равин, който живял в Йерусалим, Египет, Солун и в Константинопол, бил много учен мъж и подвижник, уважаван от всички евреи; имал 20 ученика, които много го обичали и никога не се отделяли от него. Всички евреи имали желание да го видят. Като прочел всички пророчества за Месията, той бил признал Иисус Христос за истинския Месия, но много години пазил това в тайна. Обходил много страни и градове; после от Константинопол пристигнал във Влахия и посетил Букурещ. Оттам, по молба на някои молдовски евреи се отправил за Молдова, град Яш, но по пътя си не отсядал при евреи, а при християни и всяка нощ разговаряйки с учениците си за Месията, им привеждал доказателства, че Той отдавна е дошъл в света. Като пристигнал във Фокшани, където пътят се разделял за Яш и манастира в Нямц, той останал да нощува там. В онази нощ той казал със сълзи на учениците си: „Възлюбени мои чеда, кажете ми като пред самия Всемогъщи Бог, ако ме уважавате, ще ме послушате ли за онова, за което искам да ви говоря?”

Те паднали на земята, заплакали и казали: „Отче, учителю, наставниче наш, велики равине, ти, който си като пророците! Ти си обходил много страни и земи, в Азия, Палестина и Африка, а сега и в Европа, навсякъде посещаваш и утешаваш нашите странствуващи и различни евреи от разсеянието, пръснати сред други народи, всички тях утвърждаващ в закона Моисеев, всички учиш на добродетели, а сам нищо не вземаш от временните и тленни блага, по цели дни се изнуряващ в пост, умъртвявайки плътта си, с нищо земно не се утешаваш, но с целия си ум си се обърнал към Бога. Как няма да те обичаме? Не сме недостойни дори и лицето ти да гледаме. Толкова те обичаме, че сме готови и душите си за тебе да положим, почитаме те като пророк; та нали знаем, че Бог е с тебе, и те слуша във всичко, както някога и Моисей?“


Тогава той им казал: „А ако сега примерно ви кажа, че вярвам в Иисус Христос и искам да се кръстя, то бихте ли се съгласили с мене?“ Те отвърнали: „Както кажете, отче, където Вие, там сме и ние, от теб няма да се делим“.

Тогава той развълнувано започнал да им говори: „Сега слушайте, чеда мои, вашия отец и учител, отворете ушите си и внимавайте какво ще ви кажа: искам да ви открия една велика радост, която са провъзгласили всички пророци; искам да ви кажа за този велик пророк, за Който е казал Моисей: „Господ, Бог твой, ще ти въздигне отсред братята ти пророк като мене, него слушайте“ (Второзаконие 18:15).

Искам, възлюбени мои чеда, да ви възвестя пришествието на Месия в света. О, благословена е тази нощ, в която искам да ви открия тайната, която превъзхожда всеки човешки ум! Искам да ви покажа правия и верен път към Царството Небесно, нашето небесно отечество. Знаете, чеда мои, че аз съм се родил от евреи, от един от знаменитите еврейски родове, възпитан съм в еврейските обичаи и научен на Моисеевия закон и от ранна възраст възлюбих Господа, моя Бог, от младенческа възраст се посветих на служение на Него, не пожелах да се свързвам в брак, не пожелах да водя жена, отвърнах се от всяка земна грижа, много години се отдавах на учение, учих се при много учители, изучих целия Закон и пророците. Вникнах в нашето плачевно състояние, в Божието ни наказание и гняв. Та нали вече минаха цели 1800 години ( бел. – става въпрос за втората половина на 19 век), и сме разпръснати между всички народи на земята. Нямаме нито царство, нито град, нито храм, нито жертвоприношения; и много съм плакал и ридал за това, колко ли много сме прогневили Господ Бог и защо сме така немилостиво наказани? Та нали Той ни е изгонил от Светия Си град Йерусалим и ни е пръснал по лицето на земята за подигравка на всички народи, разорил е Божия ни храм със Святая Светих, премахнал е жертвоприношенията ни и вече не приема жертви от ръцете ни, нямаме вече никакви пророци, които да ни открият някаква Божията милост; но сме толкова далеко от Бога, вече 1800 години и Господ не желае да ни стори никаква милост, и надежда за такава дори нямаме, и много съм мислил и сълзи съм проливал, търсейки причината, за какво Бог ни е наказал? Ето, спазваме Моисеевия закон в цялата му строгост, изпълняваме преданията на отците ни, не се покланяме на идоли, с друговерци не се събираме – но само онова, което Сам Бог ни е казал да правим, него вършим и каквото са ни учили пророците.

Тогава за какво ни е наказал безмилостно Царят Небесен, по каква причина? Питал съм за това мнозина равини и учители, но всички са ми казвали, че не се знае и са приписвали това на неведомите пътища Божии. Но аз все така продължавах да скърбя и да плача и винаги да се учудвам на моите сънародници евреи, които тънат в суети и грижи, в страсти, разкош и в светски развлечения. Та нали да живееш без Божието благоволение и под Неговия гняв си е чиста мъка. Затова и заминах за светия град Йерусалим, който Сам Бог е избрал за Свое жилище, па макар и сега да е завладян от друговерци; надявах се там да утеша скръбта си, дори бях решил вече да живея на това място, избрано от Бога, където са живяли нашите отци и пророци, където е бил издигнат храма на Всевишния Господ Бог наш, където са му били принасяни всекидневни жертви и Той е слушал молитвите на нашите отци. Надявах се там да умилостивя Господа моя Бог и да попрося макар и мъничко утешение за скърбящата си душа. Дойдох в Йерусалим и проживях там много години, както знаете, и ето, вече остарях. Но какво да ви кажа? И там не намерих утешение за душата си, но още повече скърбях.


Всеки ден се изкачвах и обръщах лицето си на изток, гледах планината Амория, избрана от Бог, от същото това място, където е стоял въздигнатият от Соломон храм на Всевишния Бог, където нашите отци принасяли всекидневни жертви. Сега това място е празно, в ръцете на поганците турци, а посред него стои джамията на Омар, а за нас, евреите, това свято място е съвсем недостъпно. И обзет от горест, падах на земята и проливах много сълзи, просих от Бога милост за себе си, да не враждува вечно с мене и да не се сърди докрай. А когато станех и обръщах лице на север, към Сионската планина, виждах там големия храм с двата купола, построен над Гроба на Иисус Христос, в който влизаха народи от четирите краища на света; този храм пробождаше сърцето ми и мъчеше съвестта ми; стоях в недоумение и много дни прекарвах без храна и молех Бог със сълзи, да ми открие онази тайна и да ми покаже Своята Свята Църква и защо е разорил нашия законен храм и премахнал нашето по закона Моисеев жертвоприношение, и защо този друг храм, също на Сион, е прославен по целия свят с многото си чудеса, а за нас тези светилища са тъй недостъпни?

И все така молех Господ да ме помилва мене, окаяния и да ме настави на пътя на истината. После в душата ми се зароди силно желание да узная всичко за Иисуса Христа, и за времето, когато трябва да се появи Месията. И почнах да изследвам пророчествата. Тогава Господ ясно ми откри чрез пророците времето на пришествието на Месията – Той е трябвало да дойде в света след края на Данииловите пророчества и във времето на унищожението на юдейското царство, по същото време, когато е живял Иисус Христос. Ясно ми се откри пришествието на Месията в света. Наистина Месията е Иисус Христос, пратен от Бог да изкупи и освободи човешкия род със Своята кръв от властта на дявола; за Него пророк Моисей е написал: „Господ, Бог твой, ще ти въздигне отсред братята ти пророк като мене; Него слушайте“ (Второзаконие 18:15).

За същия този Иисус са предизвестили всички пророци, говорили са за Неговото рождение и живот, за чудесата Му, за страданията Му, за смъртта Му, и за Неговото възкресение. И макар че нашите отци от завист са Го разпнали, те с това така са прогневили Господ Бог, че и до днес ние, техните чеда, носим последиците от гнева Му. Заради техния грях Господ е отстъпил от тях, отнел е от тях благодатта Си, разорил е града им и храма им е разрушил, жертвите им отхвърлил и самите тях разпръснал сред народите по целия свят за поругание. И до днес още сме под Неговия гняв. Минаха 1800 години оттогава, а краят не се вижда. Цялата Своя благодат Господ е отдал на новите си съработници, наречени християни. И аз искам да се избавя от нашето прародителско съгрешение и да се сподобя с Господнята милост и благодат в тоя век, а след смъртта си да придобия и вечно блаженство – и тъй, вярвам в Господ Иисус Христос, признавам Го за Син Божий, истинен Бог и Човек, Месията, предречен от всички пророци. И искам да се кръстя в името на Света Троица и да бъда верен християнин.

Възлюблени мои чеда! Който иска да ме последва и да заглади нашия отечески грях, да се примири с Бога, и да получи вечно блаженство, да дойде с мене в манастира в Нямц, и там да приеме Свето Кръщение. А който не иска, да отиде в Яш при евреите. В утрешния ден пред нас лежат два пътя – към манастира в Нямц и старозаветният – към Яш“.

В един глас всички ученици казали: „Отче и учителю наш, добри ни пастирю! Ако ти си се сподобил да узнаеш такава велика тайна, че да признаеш Иисус Христос за истинския Месия, да оставиш Моисеевия закон и да приемеш кръщение, то и ние няма да те оставим, ще те последваме и ще се кръстим. Както си бил наш учител по закона Моисеев, така бъди ни и учител и наставник по закона Христов. Защото знаем, че Бог е с теб“. Голяма радост била между тях, от тая радост дори плакали и не могли да спят през цялата нощ.

Сутринта тръгнали за манастира в Нямц и като пристигнали, съобщили за решението си на архимандрита. Той в началото се смутил, после съобщил на митрополит Вениамин. Митрополитът казал първо да бъдат изпитани, после да бъдат оглашени и накрая да се кръстят. Когато се покръстили, пожелали да приемат монашество; самият равин се постригал във велика схима, заживял в безмълвие, упражнявал се в умната молитва, без думи, само в сърце и толкова обикнал Господа Иисуса Христа, че и за миг не желаел да се раздели в мислите си с Него; за това получил от Господ дара на прозорливост и бил готов да пролее и кръвта си за своя Господ Христос.

Скоро евреите се сетили за своя равин и предположили, че от Влахия той пак се е върнал в Палестина и го търсили много години, но не го открили никъде между сънародниците си. После почнали да го търсят сред християните. Най-накрая разбрали, че равинът е със своите ученици в Молдова, в манастира в Нямц, че всички са се кръстили и подстригали за монаси; това страшно ги разгневило и направили общ съвет как да го убият.

На това се решил един млад евреин от Яш – пристигнал в Нямцкия манастир, изявил желанието си да се покръсти и поискал да види бившия равин, за да го утвърди във вярата. Допуснали го, той станал негов ученик; когато се покръстил, пожелал и да се замонаши; известно време живял така в манастира.

Веднъж, когато всички ученици отишли на нощно бдение, отишъл и той с тях, но по някое време се върнал в килията си, взел нож и влязъл в килията на стареца.

Старецът му казал: „Чедо мое, какво искаш да правиш? Може би искаш да бъдеш втори Юда? И за какво искаш да убиеш мен, невинния? Но, впрочем, благодаря на моя Господ Иисус Христос, че чу моите молитви и изпълни желанието ми да приема мъченически венец като съучастник на Неговите страдания, това винаги е желаела моята душа; а на теб, ето какво ще ти кажа, мое възлюбено чедо: помни само, че не трябва да отстъпваш от Христа; па макар и да приемеш временно телесно наказание. Но ако отстъпиш и се върнеш пак в юдейството, ще получиш две наказания едновременно – телесно и душевно завинаги. А сега прави, каквото искаш“.

В началото убиецът се изплашил, че старецът провидял намерението му, но после се хвърлил напред, пронизал го с ножа си и избягал. Но скоро го настигнал Божият гняв; едва изминал десетина версти от манастира, близо до град Нямц очите му се помрачили и като не могъл да намери пътя, бродил по полето до разсъмване. След всенощното бдение учениците на стареца излезли от църквата и когато влезли в килията на стареца, намерили го да лежи мъртъв. Казали на архимандрита, а той, като се досетил кой може да е убиецът, изпратил хайка след него. Намерили го близо до града, скитащ се по полето, хванали го и го завели в манастира. Той си признал и разказал всичко. Предали го на властите; гражданският съд го осъдил на смърт. А стареца погребали с почести, като постник, безмълвник и мъченик; и до днес учениците му са живи и го помнят. Всичко това ни разказаха братята в архондарика; зарадвахме се на този разказ, защото и ние бяхме чували преди по нещо за този равин, но не толкова много.

Източник: из книгата на монах Партений Агеев „Сказания за странстванията по Русия, Молдова, Турция и Светите земи“
Издание: Света гора Атонска, 2015 г.

Послепис: За този случай пише и Николаос Амвразис в своята книга за чудесното обръщане на равина, който се наричал Исаак М. и бил родом от Епир, Йоанина. Авторът го познавал лично от 1872г., когато той учил в Богословското училище в Халки, а Исаак учил в еврейското училище в Хаскиу. Двамата имали много спорове за истинността на Христовото учение и Мойсеевия закон. След обръщането си бившият равин приел името Йоан Хризостом (Златоуст).

Архимандрит Йоаким и мъченица Анастасия, Елеонски подвижници

Юни 6, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

Архимандрит Йоаким Строгилос (1950-2009 г.) се подвизавал в Йерусалим, на Светата Елеонска планина. Той създал там обител и построил храм, като получил благословение за това от Самия Наш Господ Иисус Христос, още когато бил малко момче.

Той изпълнил Божията заръка, но на каква цена! Ето разказа за подвига на о. Йоаким и неговата мъжествена майка Анастасия днес, когато отбелязваме 10 години от неговата кончина.


Майката на о. Йоаким – Анастасия Панагопулу – Строгилу, е родена в 1912 г. в Гърция и живяла 73 години, като приела мъченически венец в Светата Земя, в Йерусалим, през 1995 г. Тя била дълбоко вярваща, благочестива и образована жена (според някои данни, професор по физико-математически науки). В началото живяла на о-в Хиос на Егейско море, като се ползвала с голям авторитет сред съотечествениците си.

О. Йоаким разказвал: „Моята майка била кмет на о-в Хиос, както и ректор на лицея и гимназията. Освен това преподавала физика в девическата гимназия на Хиос“.

През 1950 г. тя родила син – бъдещия архимандрит Йоаким. Водила обикновен живот до съдбоносната 1957 г., когато синът й навършил 7 години. Тогава се случило едно събитие, което преобърнало цялото й дотогавашно съществуване – на момчето се явил Сам Нашия Господ Иисус Христос и му поставил поръчение, на което той посветил целия си останал живот. А преданната му майка станала негов ангел-хранител – тя зарязала всичко и се отправила заедно със сина си за Светата Земя, за да изпълнят заръката на Христа.

 

О. Йоаким разказва: „Когато бях на около седем години, видях в съня си, че излизам от Хиос и отивам в Йерусалим, издигам се на Елеонската планина и там на нейния връх виждам един Млад Свещеник. Разбрах, че това е Христос. Той ми каза: „Оттук се възнесох на Небето, и оттук ще дойда пак. Сега това не е Моето място, но ти ще Ми го приготвиш“.

Сега този сън ми дава сила. И от онзи момент аз не мога да го забравя. Това ме накара да стана свещеник. И когато дойдох на това място реших, че каквото и да стане, аз ще умра тук. Дори и да ме убият тук, все едно, ще стоя докрай. От това произтича моята сила. Този детски сън залегна дълбоко в душата ми.

И майка ми знаеше това от самото начало… И именно майка ми придаде сила на детския ми сън. Тя ми каза: „Това означава, че ще срещнеш смъртта, ако отидеш там и подготвиш това място. Но само за едно моля Бог – първо да вземе мене, пък после тебе. Ако аз си замина първо, а после ти – друго няма да има значение за мен“.

Тези нейни думи се оказали пророчески, защото всичко така и станало…

 

Малкият Йоаким пораснал, изкарал войнишката служба, завършил обучението си в Атинския Университет, където учил богословие и право, приел монашеско пострижение и станал свещеник.

В 1984 г. на Възкресение Христово, на 34 годишна възраст о. Йоаким най-накрая пристигнал в Йерусалим заедно с майка си Анастасия. Скоро бил приет в братството на Светия Гроб, станал и преподавател в Патриаршеското Училище на Сион. Известно време служил и в Гетсиманската градина, в Гробницата на Пресвета Богородица.

Веднъж го извикал Йерусалимския патриарх Диодор ( той също бил от Хиос)… Ето какво разказвал отеца за това в 2007 г.: „Патриархът молел ту един, ту друг от клириците на Патриаршията да дойдат на това място, дано се съгласи някой… Но не се намерил ни един желаещ, никой не се решил да отиде. Най-накрая стигна и до мен. Каза ми: „Изпращам те на Елеон, давам ти мястото на Възнесението, вложи там всичките си лични средства, които имаш от свещеническата си заплата до този момент, ако имаш и някои наследствени средства, каквото намериш – всичко вложи там… Но това ще бъде като един вид мая, защото после, като почнат да идват поклонници и християни, каквото ти оставят, един ден всичко ще ти се върне напълно… По този начин ще възстановим както трябва мястото на Възнесението като поклонническо място“. И тъй, започнах всичко това от нулата“.

По всяка вероятност, о. Йоаким пазил в тайна откровението, което получил от Господ и чакал своя час. Това показва прекрасните качества на неговата душа – скромността и смирението.

И така, в 1987 г., три години след пристигането му в Израел, патриархът благословил о. Йоаким да издигне манастир на Елеонската планина. Сбъднало се онова, което било открито на момчето преди цели 30 години!

От този момент нататък целият останал живот на о. Йоаким бил посветен на изпълнението на Христовото поръчение!

 

Това било твърде трудна, дори опасна работа. Много скоро о. Йоаким изпитал на гърба си цялата тежест на послушанието си. В това време цялата територия на Гръцката патриаршия на Елеон представлявала един ограден полузапуснат участък земя с хаотично растящи дървета и място за изхвърляне на боклуци, нарочно устроено там от арабите за подигравка (тяхното любимо издевателство над християните в Израел).

Трябва да се отбележи, че тогава в Светата Земя нямало такъв голям поклоннически поток, особено на това място. Преживявали оскъдно, практически само от пенсията на майката. В едно кратко интервю през 1992 г. майката на о. Йоаким простодушно казала: „Ами че отецът дава всяка една стотинка, която му оставят, за църквата. Мечтата му е да построи църква. Всичко за там, всичко за там“.

И още казала: „Отначало не исках да идвам тук, защото много съм чела и слушала, че поп на попа добро не желае. Но като видях какво търпение има, казах: „Сине мой, с Бога напред! И искам да не съжаляваш за това“.

На въпрос от страна на журналиста, труден ли е животът тук, майката на о. Йоаким отговорила така: „Много труден, защото се намираме във враждебна среда на мюсюлмани, които ни завиждат за някакви пари и т. н. А пък ние се прехранваме със салати…“

И казала още: „Искаше ми се да видя сина си със семейство и деца, защото сега животът му е мъчение. Но ако с това се чувства удовлетворен и това иска душата му, нямам нищо против“.

Икономисвали всичко, само и само да продължава строителството. По свидетелството на очевидци, Анастасия купувала от арабите гнили овошки и приготвяла от тях храна. Скоро от Патриаршията започнали да доставят продукти, а по-късно и поклонниците, като научили за отеца, почнали да посещават това благословено място. И станало малко по-леко.

О. Йоаким извършил титаничен труд – разчистил територията на манастира, намерил пещерата, в която вероятно е пребивавал Спасителя и учениците Му, намерил гробове на отдавна погребани монаси, убити от мюсюлманите, изградил параклис в памет на тези неизвестни мъченици, запалил кандила на древните гробници. Накрая, о. Йоаким направил прекрасна градина в обителта – с нарови, фъстъчени и бадемови дървета, маслини, декоративни храсти, палми и цветя. И най-важното – започнал да строи храм!

Господ дал мъдрост на о. Йоаким да построи първо крипта, като един вид резервен храм – „в случай, че горната църква бъде разрушена“. Пророческо решение защото, ако няма храм, може и манастир да няма…Като построил криптата, отецът започнал да служи там – това било първото богослужение в историята на гръцкия Възнесенски манастир.

Колко много важни исторически събития са се случили там благодарение на непрестанния героичен труд на о. Йоаким и неговата храбра майка Анастасия, която му служила за опора и поддръжка! Тя стояла до него през всички изпитания. Извършвала своя подвиг.

По начало обстановката в Израел е много сложна, тъй като налице е постоянно противопоставяне между израилтяните-юдеи и арабите-мюсюлмани. И така, отецът се намирал като между два огъня.

 

Най-много били притесненията от страна на мюсюлманите, понеже манастирът се намирал в мюсюлманския район на Йерусалим. Ислямистите постоянно досаждали на о. Йоаким, недоволни от появата на православен свещеник тук. В предпоследната година от своето служение (2008 г.), отецът признава: „Ако един православен йеромонах попадне на място, където живеят мюсюлмани, а до този момент е нямало никой духовник, знаете ли с какво се сблъсква? Но с Божията милост и повече търпение преминахме и през това“.

Твърде скромно казано. А на практика отецът бил заплашван, неведнъж бил бит, изнудвали го да дава пари, неведнъж палели храма, крадели и причинявали всякакви щети. О.Йоаким разказва само за един от случаите за опожаряване на храма: „Веднъж дойдоха да подпалят храма, но пак ни спаси чудо. Тази нощ не можах дълго да заспя… Не зная от какво се събудих, майка ми ме вдигна и каза: „По-бързо отивай в храма!“ Отидох, а там пушек… казах си, край, храмът изгоря… Не можех и да вляза вътре. Повиках мюсюлманите, които работеха тук, те си поставиха на носа и устата влажни кърпички, аз пък се увих с епитрахила и така влязохме в храма. Как да е, намерихме главнята и я изкарахме навън…“

О. Йоаким казвал, че всяка вечер, излизайки от храма, не знаел дали на сутринта ще го види отново… Струва си да се опитаме да си представим обстановката, в която се намирали о.Йоаким и престарялата му майка и неволно да настръхнем – всяка нощ била изпитание за тях – дали ще ги бият, убият или ще унищожат храма… Всеки ден – като на война, на предната линия – постоянен страх и напрежение, които трябва да преодоляват… Това могат да разберат само онези, които са били в подобна ситуация. Но о. Йоаким героически устоял и понесъл всички изпитания.


Ето какво казва о. Йоаким за нападенията на евреи-фанатици над него: „Веднъж преживях нападение в Сион, където се намира Семинарията на Патриаршията. Нападна ме един юдеин-фанатик с нож и ми каза следните знаменателни думи: „Вие, гърците-християни, държите нашите най-хубави места. Имайте впредвид, че Гърция е за гърците, а Израел – за евреите. Тук нямате място. От стари времена е така“.

Друг път на Велики петък, когато водих около стотина поклонници, за да се поклонят на Гроба Господен, по пътя ме хванаха евреи-фанатици и ми се изплюха в лицето. Докато се опомня, ми оплюха и краката. Тогава това ми направи силно впечатление…

Пред мен десет пъти разрязваха с нож гръцкото знаме, сякаш казвайки: „И теб те чака същото! Ти ни навираш знаме с кръст в очите, но ще ти видим сметката!“

Аз не им обръщам внимание и продължавам да развявам над това място гръцкото знаме и кръст. И дори някой ден да поискат да се разправят с мене, това не ме плаши!“

 

Над криптата о.Йоаким започнал да строи друг храм, като взел за първообраз един древен храм на о-в Хиос от 10-ти век. Направили скица и голям металически макет на храма – той и до днес може да се види в манастира. Строежът вървял трудно и заради поведението на израелските власти. О. Йоаким трябвало постоянно да моли за разрешение за постройката. Работата била там, че в историческата част на Йерусалим било разрешено само реставриране на стари обекти, но не и строеж на нови. И представителите на властта ту обещавали да дадат разрешение, ту не. Това била своеобразна дипломатическа игра, с издевателства и подигравки. Един ден те все пак дали разрешение, но устно, като обещали по-късно да оформят всичко и с документи – казвали, че проблемът със строителството на гръцкия храм в тази местност ще бъде разрешен.

Сега се разпространява клеветата, че уж о. Йоаким самоволно и без разрешение започнал да строи църква и затова справедливо си платил. Но това е лъжа, за което свидетелства о. Йоаким в един видеозапис.

И така, о. Йоаким повярвал на израелските власти и започнал строителството. В 1992 г. бил завършен грубия строеж на храма. И внезапно властите решили да го разрушат. През юли 1992 г., използвайки отсъствието му от манастира, на територията му нахлули израелски войници и полиция с булдозери и почнали да разрушават храма. Горната църква била почти напълно унищожена. Но когато пристъпили към разрушаването на криптата, станало чудо – в момента, в който кофата на булдозера почнала да бута тавана на храма, иконата на Христос Спасител се оказала пред булдозера и той внезапно се повредил. Крехката дървена икона се оказала по-здрава от метала! И никакви усилия не могли да накарат техниката да заработи.

По думите на о. Йоаким, самият храм оказал съпротивление. Всички били до такава степен потресени от чудото, че изоставили разрушителните работи и си заминали. Очевидно, това впечатлило дори и израелските власти и те отстъпили, разбирайки, че Сам Бог ги възпрепятства и повече не направили опит да рушат храма. Господ възпрял разрушението на храма.

 

О. Йоаким оставил повредения булдозер в горния ъгъл на храма, като напомняне за извършеното кощунство и за Божието застъпничество. Иконата, спасила храма, сега се намира в него и се почита като чудотворна.

Жалко е, че о. Йоаким, въпреки своите наистина забележителни трудове за благото на Църквата не се ползвал от всеобщо благоразположение в средата на йерусалимското братство. Някои от събратята му не го долюбвали. О. Йоаким не се оплаквал, но веднъж горчиво признал: „Когато разрушиха църквата, престанаха да ми изплащат заплата и трапеза за две години… Патриаршията ме зачита, когато всичко върви добре. Но само да се появят и най- дребните проблеми или най-малки неприятности с израелските власти или с местните араби-ислямисти, тогава Патриаршията веднага се прави, че не ме забелязва…“

Ето в какви условия живял о. Йоаким.


В 1995 г., три години след разрушаването на храма, над о. Йоаким било извършено покушение, но бил спасен от един руски поклонник. Господ запазил живота на о. Йоаким, но неговата майка Анастасия приела мъченическа смърт, като първа застанала на пътя на злодеите. По този начин се изпълнила нейната молба към Господ.

Ето какво разказва за това самия о. Йоаким: „Това се случи през нощта срещу 21 юли. Свечеряваше се, но още не се бе стъмнило. В това време винаги влизам в църквата, за да запаля кандилата. Преди това моята майка за последен път ми беше приготвила кафе и поднесла чаша вода… И когато влязох в църквата, за да запаля кандилата, скоро след това влезе и тя. Влезе през вратата… И ми казва: „Прекрасна църква построи ти! Възпрепятстваха те, спираха те, но все пак ти я построи! Направи прекрасни стенописи, сложи прекрасен мрамор, направи прекрасен иконостас. Нямам внуци от теб, но тази църква е моя внук. И сега се чувствам така удовлетворена, сякаш виждам своя внук… Велико дело е това, че ние вярваме във Възнесението Христово оттук… Преди теб тук не е стъпвал свещенически крак. В течение на много векове, още от времето на Христа тук не е имало свещеник – ти си първия. Ти се потруди, за да построиш на това място църква. Отивам си от този свят доволна!“ После се приближи до мен, протегна ми ръката си към устните ми и каза: „Целуни ми ръка!“ Учудих се, защото това не се бе случвало преди и й казах: „Нима ти си свещеник, че да ти целувам ръка?“ А тя ми говори: „Дай да целуна твоята ръка, а ти целуни моята“. Много се смутих… А после тя ми каза: „Отивам си, отивам горе… И ще те чакам, не се бави, ела скоро“. И отиде към изхода. Това беше нашия последен разговор“.

 

След 10 минути той излязъл от църквата и се отправил към дома. Внезапно му налетяли двама едри, силни бандити в черни дрехи с качулки, лицата им били напълно закрити, само с прорези за очите. О. Йоаким разказвал: „Видях в цялото им поведение една подигравка, ирония, сякаш искаха да кажат: „Падна ли ни в ръцете!“ В същия момент аз, не преценявайки опасността, ги тупам по раменете, мислейки, че ме поднасят“.

Бандитите пръснали в очите на свещеника парализиращ спрей, но отровата не подействала. Отецът не загубил самообладание и решил да се престори на поразен, изимитирал, че се задъхва и захриптял. Бандитите отстъпили назад и тогава о. Йоаким взел да силно да вика за помощ. Те веднага се обърнали и взели да го удрят по ръцете и краката, опитвали се да извадят очите му с молив, порязали езика и цялата уста… После залепили устата и носа на отеца с дебело тиксо и приготвили торба, за да го задушат. В това време притичал, чувайки шума, руският поклонник Владимир и прогонил бандитите, спасявайки отеца.

Владимир бил иконописец от Санкт-Петербург. Ние се познавахме и мога да кажа, че по това време той приличаше на млад руски богатир – висок, красив, благороден и смел. В същата тази фатална вечер той почукал на вратата на манастира и казал на о. Йоаким, че няколко вечери не бил спал – ту се молил на Гроба Господен, ту ходил на Голгота, ту в Гетсимания и нямал пари за хотел. Помолил да пренощува, като добавил: „Господ ще ти отплати за гостоприемството, отче!“ О. Йоаким го съжалил, пуснал го пренощува – и така, тази нощ той го спасил! Дивни са делата Господни! Отецът казва, че това било чудо.

Сега Владимир е монах в Атон и се нарича о. Варсануфий. А в манастира, където се случили тези събития сега се подвизават руски сестри заедно с гръцки сестри – традиция, която смятаме, че има благословията на о. Йоаким от небето.

О. Йоаким имал рядък дар на слово. Само на него патриархът възлагал да произнесе проповедта на Велики петък на Страстната седмица край Разпятието. О. Йоаким стоял заедно с патриарха и йерусалимските владици на стъпалата на Страничния олтар на Гвоздея, придържайки Светия Кръст и проповядвал. Множество народ от различни страни на света го слушали, стоейки пред храма на Гроба Господен. Аз съм свидетел: от неговата проникновенна реч плачели почти всички присъстващи там, макар и мнозина да не знаели гръцки – но скръбта в очите му и ридаещия му глас достигали до най-дълбоките недра на сърцата…

Може би и затова престъпниците се помъчили да го лишат от гласа му – самият сатана в образа на убийците рязал на части Благодатния език на отеца, който докосвал сърцата на мнозина и възпламенявал в тях Божествената любов.

И така, спасилият се по чудо о. Йоаким, цял в рани, драскотини и кръв, станал и тръгнал към дома. Надявал се, че майка му го чака там. Но по пътя я видял лежаща на земята с вързани ръце, с омотана с дебело тиксо уста, също и шията й била омотана няколко пъти с тиксо. Анастасия вече била мъртва…

Отецът казвал, че когато приел послушание на Елеон, предвиждал агресивни нападения, бил обмислил всичко, чак до това да бъде убит и бил готов да посрещне смъртта. Но не можел и да си помисли, че могат да убият неговата майка – една престаряла и немощна жена…

Кои са били убийците – фанатици-юдеи или фанатици- ислямисти? Отецът бил нападан неведнъж и от едните, и от другите.

Убийците така и не били открити.

 

Необходимо е да кажем и друго важно нещо за героичната Анастасия, майката на архимандрит Йоаким. Също като мироносица тя последвала своя син в неговата апостолска мисия в Светата Земя. Знае се, че веднъж тя прочела житието на един светия, което така докоснало сърцето й, че признала на сина си: „Щях да съм много щастлива, ако Господ би ме удостоил и аз да узная кога ще умра“. И Спасителят изпълнил това нейно желание…

Три години след погребението й, с благословението на патриарх Диодор било извършено отварянето на гробницата й – тялото на мъченица Анастасия било намерено нетленно и благоухаело. Отново го върнали в земята и след още седем години, когато отново отворили гробницата, тялото било все така нетленно, но пръстите на дясната ръка били свити за изобразяване на кръстен знак.

От този момент тя била причислена към светиите, почитани на о-в Хиос. Нетленните мощи на Анастасия Елеонска се намират в специална гробница, доближена до криптата.

По древна византийска традиция, о. Йоаким веднага почнал да почита майка си като мъченица за Христа – заради начина, по който тя умряла. Казвал: „Тя, без съмнение, е мъченица. Много по-тежко ми беше да преживея това, отколкото ако се бе случило с мене. Смъртта на моята майка е все едно да умра два пъти“.

На мястото на нейното убийство отецът поставил престол, с намерение по-късно да изгради параклис. Но сегашният настоятел премахна ограждението и сега това свято място се тъпче от краката на нищо не подозиращите поклонници…

Около храма о. Йоаким построил гробница, където поставил мощите на майка си в стъклен саркофаг. Мощите били открити. Те били с наситено-меден цвят и от време на време изобилно мироточили, така че о. Йоаким раздавал на желаещите памучета, натопени в мирото. Но за жалост, днес мироточивите мощи на мъченица Анастасия са закопани в земята.

Още приживе, отецът получавал писма със свидетелства за явяването на мъченица Анастасия и помощта й, оказвана на хората. Известен е случаят, в който тя се появила със следи от рани по лицето. Тя казала, че е проляла кръвта си за храма.

Народът чувствал светостта на новомъченица Анастасия. Руските поклонници донесли на о. Йоаким икона на майка му, също и гръцките иконописци изписали образа на Елеонската новомъченица. Отецът се зарадвал много и поставил иконите за поклонение.

 

На 27 май 2009 г., 14 години след кончината на майката, също така внезапно се прекъснал и животът на о. Йоаким – неговото горещо, христолюбиво сърце престанало да бие в навечерието на празника Възнесение Господне. Тогава той бил едва на 59 години. О. Йоаким, след като отслужил празничното всенощно бдение в своята Елеонска обител, се представил на Господ.

Православните хора видели в това явен знак за избранничеството на архимандрит Йоаким.

Отецът бил погребан в гробницата заедно с любимата си майка-мъченица. Така те останали завинаги заедно и във вечния живот, както били заедно и в земния.

Но поклонниците трябва да знаят, че мястото на погребението на отеца е указано невярно, защото табелката с името му се намира на отсрещната стена, на която е разположен храмът.

 

Веднага след смъртта на о. Йоаким патриарх Теофил Трети изпратил в обителта монах Ахилий. Той събрал една малка група сестри от различни православни страни. Криптата, построена от о. Йоаким е действаща – там се извършват всекидневно утренно и вечерно монашеско правило, а в четвъртъците – Божествена литургия. На мястото на разрушения храм има открит параклис. На мястото на мъченическата смърт на Анастасия е запазен открития престол, поставен още от о. Йоаким.

Отецът украсил територията на манастира с прекрасни сияещи мозайки, от които се е запазил образа на Богородица Одигитрия. За съжаление не е запазена прекрасната градина, направена от о. Йоаким, както и някои някои негови постройки като разрушения баптистерий, в който извършвал кръщения… Запазени са сведения, че при отеца идвали тайно и мюсюлмани, и юдеи, за да се кръщават. И той съхранил тази тайна до края на живота си.

Днес манастирът е посещаван от поклонници от различни страни в света. По желание на всеки поклонник, престъпил прага на манастира, сестрите дават информация на неговия език – на гръцки, руски, английски, сръбски, румънски.

Вярващият народ чувства с просто и чисто сърце светостта на мъченица Анастасия и о. Йоаким. Руските поклонници биха искали да узнаят повече за тях. По молба на елеонските сестри и ние решихме да обнародваме един спомен за тези славни подвижници на благочестието. Сметнах за свой дълг да почета тяхната памет, като разкажа за техните подвизи, така че колкото може повече хора да разберат за тези изключителни човеци, защото те принадлежат на цялото днешно православие.

О. Йоаким имал едно любвеобилно, чисто сърце, от което радостта се изливала щедро в душите на хората. Нека и нашия път към Христа да бъде осветен с радостта на любимия поздрав на отеца: „Кали Ана стаси! Кали Ана липси!“ (Добро Възкресение! Добро Възнесение!).

Отче Йоакиме и мъченице Анастасийо Елеонски, молете Бога за нас!


Източник: www.pravoslavie.ru

 

 

 

 

 

 

 

 

“Науката” на дядо Пройчо

Май 27, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

- Подранил си, дядо Пройчо!


- И двамата сме подранили, Съби.


- Пак на църква, нали? Все там си в празник!


- Както знаеш. Църквата е училище за мене, Съби. Ако не отида в празник там, ще забравя науката.


Съби се засмя широко.


- Ех и ти с тази своя наука, дядо Пройчо! Дип, че те познавам, а то – да те чуе някой друг, току виж помислил, че за професор се готвиш… А колкото до науката, тя съвсем не е в църквите. Другаде е тя, дядо Пройчо!


- Свободен си да мислиш както искаш, Съби, но аз не се шегувам: в църквата се преподава наука за живота. И всички, които живеем и искаме да живеем, трябва да знаем тази наука.


- Тъй си мислиш ти и щом така мислиш, разбирам, че ти е добре там. А мене ме занимава повече друга наука, която да ми даде съвет, като е умрял конят ми сега, какво да стане, че пак да мога да си изора нивите. Грижа ме гнети, дядо Пройчо; и реших да прескоча до кръчмата и да я разсея с една-две чашки.


И Съби влезе в кръчмата, а дядо Пройчо продължи за църквата.


Добри хора бяха и двамата съселяни и добре си живееха като съседи. Често Съби се шегуваше с набожността на по-стария си съсед, но дядо Пройчо не се сърдеше на шегите. Почти винаги той повтаряше, че в църквата усвоява наука за живота и че без тази наука той не би могъл да живее.


Влезе дядо Пройчо в храма, запали свещица и застана смирено в своя кът. Тъй стоя до края на службата.


Като се връщаше, след отпуста, към дома си и като мина край кръчмата, Съби го повика отвътре. Като видя старецът, че Съби е сам, влезе, та седна при него.


- Мисля си, дядо Пройчо – подкачи Съби – върху това, което толкова пъти си ми казвал, а одеве натърти, че го казваш сериозно. За науката – дето в църквата я придобиваш. Аз с толкова хора съм се срещал и, да ти кажа, повече съм чул, че църквата е за простите хора, за тези, които нямат нищо общо с науката и че тя е празна залъгалка за хората, като им пречи дори да живеят както трябва. Ако обичаш, кажи ми какво научаваш ти от ходенето в църква, та да разбера и аз науката ти.


- Много работи съм научил, Съби, и много работи си припомням като ходя в храма.


- Е, че кажи де! Какво, например?… – усмихна се не без подигравка Съби.


- Като настояваш толкова, да ти кажа. Слушай тогава. – Най-напред се научих, че за да можеш да живееш по-добре, трябва да откраднеш, та да имаш повече. Ако, при кражба, някой те види и си застрашен да бъдеш издаден, можеш да го убиеш и да заличиш следите. Ако, като си придобил повече, някой бедняк ти поиска да му помогнеш, ти недей му дава, защото пак можеш да обеднееш. Че бил някой болен – нека си кара болестта, ти няма защо да се стараеш да му помагаш; ако умре, можеш и ти да се възползуваш от благата му. Трябва ли да защитиш себе си и да запазиш онова, което имаш, можеш  да излъжеш. Изобщо – живей като мислиш само за себе си и грижи се само за своя живот…


Съби докачено сложи ръката си върху ръката на дядо Пройчо.


- Достатъчно си сериозен, за да се шегуваш… Ти ми се подиграваш!


- Защо да се подигравам? – вдигна рамене дядо Пройчо и погледна събеседника си изпитателно.


- И това ако не е подигравка, тогава какво може да бъде? Та ти говориш точно противното на онова, което е!


- Щом знаеш това, тогава защо ме питаш? Ти знаеш какво научава човек в църквата, защо тогава говориш против нея и се подиграваш с онези, които я обичат и посещават? Сега аз ти казах неща, които ти никога не ще повярваш. Защото знаеш много добре, че Бог, Чийто дом е Църквата, учи да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да не живее човек само за себе си, а и за другите, като помага на онези, които се нуждаят от неговата помощ, да се грижим за бедните, болните…


- Е, да, защо не каза това преди малко, ами взе да се подиграваш с мене.


- Казах ти защо… Защото сам знаеш много добре, на какво учи човека вярата в Бога и няма защо да ме питаш. Вярата учи само на добро! Човек, който искрено вярва в Бога, никога зло никому не ще направи. Тогава как може да бъде лоша самата вяра, как може да бъде вредно посещаването на Божия дом? Отговори ми!


Но Съби не отговори на въпроса на дядо Пройчо. Той беше подпрял главата си с две ръце и замислено гледаше в празната чаша пред себе си.


- Ти се замисли, нали? – потупа дружески по гърба своя съсед дядо Пройчо. Полезно е това. Хайде да си вървим, че е време вече, пък ти по пътя пак мисли. А преди да се прибереш в къщи, ще те водя у дома да видиш, дали моята кобилка би могла да отмени умрелия ти кон – та да си изореш нивиците. Аз привърших оранта, – та колко ли е земята ми! – услужи си и ти с моето добиче. Хайде!


Съби стана от мястото си и отправи благодарствен поглед към дядо Пройчо. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво.


Като излизаха от кръчмата, Съби погледна към църквицата, която се белееше на селския площад. Погледът му се спря на камбанарията, в която блестяха две малки камбанки. Те висяха в покой, но на Съби се стори, че се люлеят. В ушите му зазвуча техният празничен звън. Никога този звън не бе изпълнял с такова умиление душата на Съби, както сега. Той вървеше до дядо Пройчо и мислеше за „науката” на стареца. Сега Съби вярваше на неговите думи, вярваше, че само доброто сърце повежда към храма и само добро научава всеки, който прекрачва неговия праг.

 

Из книгата: “Живата вяра”

Добрата почва дава добри плодове

Април 10, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

 

 

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

Блаженопочившият наш духовен отец, архимандрит Клеопа (Илие), е роден в община Сулица, жупания Ботошани, на 10 април 1912 година.

Неговите родители Александру и Ана Илие били жив пример за християнски живот, преминаващ в любов към Бога, Църквата и децата им. Те никога не изоставяли светите богослужения, давали милостиня, молели се много, заедно с децата, и водели чист в Христа живот. Къщата им била като църква, както разказваше и самият отец Клеопа: „Имахме една стая, цялата в икони. Нещо като параклис. Там се молехме. Дори и в полунощ ставахме и четяхме молитви”. Всекидневният живот течал спокойно като бистра изворна вода, както бил наследен от прадедите им. Такава била и християнската традиция в обкръжението им.

Макар че домът на семейство Илие бил като жива църква, той не заменял селския храм, където служел прочутият свещеник Георге Кириак. Както казваше сам старецът Клеопа, жителите на село Сулица слушали своя свещеник като самия Христос и не предприемали нищо без неговия съвет и благословение. Затова, всекидневният живот течал естествено, църквата била пълна с вярващи, а многобройните деца украсявали селото.

Такива били румънските села в първите десетилетия на двадесети век.

Бащата

За своя баща – Александру – отец Клеопа казваше следното: „Бог да прости моя баща. Беше висок човек, плешив, с голяма бяла брада, много набожен. На всеки празник отиваше в храма, заедно с нас, децата, и помагаше на сираците. Никога, никой не го е виждал пийнал или да пуши, или да прави нещо друго подобно.

Сутрин, когато тръгвахме на училище, майка ни казваше да хапнем или да си вземем нещо за ядене в торбичките. Но татко казваше: „Не! Остави ги, бабо, няма да умрат!”. Когато се връщахме от училище, вземахме света нафора и едва след това ядяхме. Моите братя, особено брат ми Михай, не хапваха нищо, докато не завършат четенето на Псалтира.

Докато не бяхме се молили един час, татко не ни даваше да ядем нищо. Дори и когато не беше пост, казваше: „Не се яде сега. Когато се върнеш от училище, на обед. Не си свиня, та да ядеш от сутринта”.

Не беше грамотен, но имаше страх Божи. Да се случи някой от нас да си легне вечерта без да се помоли, или да седне на масата без да е казал „Отче наш”? Или да не отиде в неделя на Църква? Или, не дай Боже, да се чуе, че е псувал или пушил или е откраднал нещо? Такива неща от него никога не бяхме виждали. Имаше един каиш, наричаше го „Свети Никола”. Само да те хване в нещо – пази Боже! Казваше: „Вижте „Свети Никола”! Захващай се за молитвата! Родил съм те с две очи, грамотен си, чети Псалтира и молитвите!”

Веднъж, на връщане от училище, намерих на пътя хамут. Взех го радостен и го занесох у дома. Щом ме видя, баща ми ме попита откъде съм го взел. А аз му казах: „Намерих го на пътя и помислих, че може да ни бъде от полза”. Но татко решително каза: „Отиди и го върни обратно, защото не ти си го оставил там!” Той беше светилник в нашия дом. Беше господар над нас.

Майката

Ана Илие, майката на отец Клеопа, се родила в семейство на земеделци и добри християни. През 1902 година встъпила в брак с Александру и в този брак им се родили десет деца, от които две починали като малки. Пет от останалите осем – четири сина и една дъщеря – поели пътя на монашеския живот.

Ана била простодушна жена, дребна на ръст, неграмотна, но с изключителна памет. Често плачела, защото имала дара на сълзите. Най-голямата й болка била, че всичките й деца починали млади. Единственият, който доживял до дълбока старост бил отец Клеопа. Но Бог я укрепил със Своята благодат, за да носи кръста си.

След като овдовяла, през 1943 година, отец Клеопа я довел в манастира и след това била замонашена в „Старата Агапия” с името Агапия. След повече от двадесет години, през 1968 година, схимонахиня Агапия се преселила във вечността на 92 годишна възраст.

Децата

Мария

Най-голямата дъщеря в семейство Илие. Родена е през 1903 година. Като най-голяма тя се грижила за своите по-малки братя, давайки им добро възпитание. Омъжила се и родила дъщеря. Рано останала вдовица. Не след дълго починала и дъщеря й.

Василе

Второто дете в семейството. Роден е през 1905 година. Заедно с двамата си по-малки братя, Георги и Константин (бъдещия отец Клеопа), пасял овцете на семейството в околностите на близкия скит „Козанча”. През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, Нямц. След двегодишно подвизаване и послушание при овцете се упокоил през лятото на 1931 година.

Георге (Монах Герасим)

Роден е през 1907 година. Бил много кротък, благочестив и мъдър, но и много строг към себе си. Образовал се духовно в скита „Козанча”, бидейки послушник на йеросхимонах Паисий Олару. След това встъпил в братството на скита „Сихастрия” и бил замонашен под името Герасим. Най-големият подвижник между своите братя. Много постел и се молел непрестанно. Знаел Псалтира наизуст и го повтарял всекидневно, докато пасял кравите на скита. След шест години монашески живот предал духа си в Божиите ръце през есента на 1933 година.

Порфира

Родена е през 1910 година и не е встъпвала в брак. Носела бремето на семейството, трудейки се на полето и грижейки се за по-малките си братя.

Веднъж, докато копаела на нивата се почувствала зле. Помолила своя брат Константин (Клеопа) да чете Псалтира и докато той четял, предала своя дух в ръцете Господни.

Константин (в монашество Клеопа)

Роден е на 10 април 1912 година като пето от десетте деца на семейство Илие. Посещавал седем годишното основно училище в родното си село. Подобно на майка си, имал изключителна памет. Повече от три години се ползвал от наставленията на йеросхимонах Паисий Олару, пустинник от скита „Козанча”.

През 1929 година встъпил в братството на скита „Сихастрия”, заедно с по-големия си брат Василе.

До 1935 година пасял овцете на скита заедно със своя брат. След това го взели във войската. Върнал се в скита през 1936 година и на 2 август 1937 бил замонашен с името Клеопа. Получил послушание да се грижи за овцете на скита, което изпълнявал до лятото на 1942 година.

През 1942 го върнали в скита и го назначили за заместник на игумена Йоаникий Морой, който бил болен.

В края на 1944 година бил ръкоположен за йеродякон, а на 23 януари 1945 – за йеромонах, след което официално го определили за игумен на „Сихастрия”.

През 1947 година, скитът „Сихастрия”, който имал повече от шестдесет монаси и послушници, получил статут на манастир, а протосингел Клеопа Илие, с благословението на патриарх Никодим, бил въведен в сан архимандрит.

През 1948 година, поради гонения от комунистическата власт, се оттеглил за шест месеца в горите край „Сихастрия”.

През 1949 година, по решение на патриарх Юстиниан, бил определен за игумен на манастира „Слатина” , Сучеава и преминал там, заедно с тридесет монаси от братството на „Сихастрия”.

В манастира „Слатина” основал братство, наброяващо повече от 80 души. Тъй като бил следен от Държавна сигурност, между 1952 и 1954 година, той се оттеглил в планината Станишоара, заедно с монах Арсений Папачок. След две години пустиннически живот се върнал в манастира по повеля на патриарх Юстиниан.

През 1956 година се върнал в мястото на пострижението си, а през пролетта на 1959 година за трети път се оттеглил в планината Нямц, където се подвизавал повече от пет години.

През есента на 1964 година се върнал в „Сихастрия” като духовник на цялото братство и поучавал непрестанно както монасите, така и миряни в продължение на 34 години до 2 декември 1998 година, когато предал своя дух в ръцете Христови.

Екатерина

Третата сестра на стареца Клеопа е родена през 1914 година. След като завършила основното училище в родното си село, постъпила в манастира „Стара Агапия”, където се подвизавала като послушница повече от година. След това се оттеглила в манастира „Агафтон”, жупания Ботошани, където млада се преселила във вечността.

Михай

Четвъртият брат на стареца Клеопа е роден през 1917 година. През 1934 година бил приет за послушник в манастира „Дурау”, където се подвизавал няколко години. След това се оттеглил в скита „Козанча” и починал в Господа през 1940 година.

Харета

Родена е през 1920 година. Учила в основното училище в селото и помагала на своите родители в полската работа. Както и останалите свои братя и сестри, се преселила в Господа в ранната си младост, за да се радва непрестанно с ангелските чинове.

Другите две деца

Анна Илие родила още две деца, чиито имена не са ни известни. Те умрели рано и са погребани на гробищата в родното си село.


(…)

С овцете в скита „Козанча”

Всяко лято Александру Илие правел бачия* за овцете си по хълмовете и поляните в околностите на скита „Козанча”, на около 5 километра от селото. След това поверявал стадото на тримата си по-големи сина: Василе, Георге и Константин, които още от деца познавали добре тези благословени места. Там се намирала и килията на пустинника Паисий Олару, техния духовен отец.

Този йеросхимонах бил роден в община Лунка, Ботошани през 1897 година. През 1922 година встъпил в братството на скита „Козанча”. Тук се подвизавал в малка пустинническа килия в продължение на 26 години, денонощно славейки Бога и утешавайки много души.

Старецът Паисий много обичал братята и те често посещавали скита. Стараели се да пеят на певницата, да обработват градината и да донасят това, което било необходимо на старите отци от скита.

Така Бог отредил тези млади издънки от малки да се подготвят за великия монашески подвиг, който им предстоял. Щом ги сполитало някакво изкушение те бързали при пустинника Паисий и искали от него душеполезно слово. А той ги съветвал да пазят мълчание, постоянно да казват Иисусовата молитва, всекидневно да правят поклони, а вечер, след доенето на овцете, да четат Псалтира и Богородичния акатист.

Братята, бидейки послушни, никога не погазили думата на стареца. Но дяволът ги нападал все повече и повече, не можейки да търпи някакви си деца да го поразяват, прогонвайки го със силата на псалмите. Затова им създавал много изкушения.

Веднъж, когато си играели и се боричкали, по дяволско действие, един от тях бил ударен така, че всички го помислили за мъртъв. Друг път дяволът ги обезпокоявал по време на молитва. Понякога, когато се молели нощем, бесовете вдигали силен шум на тавана и грухтели като свине. Отначало Константин, който бил най-малък, питал братята си: „Чувате ли?” Тогава по-големият брат Василе казвал: „Спокойно! Не обръщай внимание! Остави го, защото само това може!”

Виждайки, че братята го изгарят с молитва и пост, неприятелят им създал още по-голямо изкушение. Късно една вечер, когато тримата се молели на колене и четели Псалтира около огъня, изведнъж видели някаква непозната птица, нещо като орел, да лети покрай тях. Най-малкият брат Константин оставил Псалтира и казал: – Каква хубава птица!

– Мълчи, моли се и не говори повече! – отвърнал му Василе, по-големият брат.

Докато Константин гледал тази чудна птица, която всъщност била неприятелят, тя изведнъж се хвърлила в огнището, предизвиквайки голям шум и, като разпръснала цялата жарава, запалила бачията. В огъня изгорели много овце. С големи усилия братята угасили пожара и събрали разпръснатото стадо. След това се затекли при пустинника Паисий и му разказали какво са изпатили от дявола.

Старецът поръсил овцете и бачията със светена вода, а тримата братя окуражил да не се плашат, защото Христос е свързал дявола и той няма власт да убива хора.


* бачия – оградено място, извън село, дето доят овцете и обработват млякото

източник: svetosavlje.org

От добър корен добро дърво

Март 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

В края на миналия двадесети век, през 1998 година, се упокои в Господа големият духовник на Румънската православна Църква архимандрит Клеопа (Илие). Неговият живот, подвизи и духовна мъдрост до голяма степен са известни на православните читатели у нас, благодарение на множеството издания през последните години. Малко известен е обаче животът на неговите родители, братя и сестри, преминал при пълна преданост на Христос и Неговата Църква.

Следващите откъси от книгата „Живот и подвизи на архимандрит Клеопа Илие”, написана от архимандрит Йоаникий Балан, разказват за семейството на стареца и за житейския път на двама от братята му – Василе и Георге (в монашество – Герасим).

 

Как дяволът изкушавал брат Георге

През 1927 година Георге отишъл при пустинника Паисий в скита „Козанча”. Станал послушник на стареца, работел в градината, пеел на певницата и постоянно повтарял Иисусовата молитва, като се хранел един път дневно. Понякога отивал и в скита „Сихастрия”.

Веднъж, по изкушение от дявола, и следвайки съвета на своя ум, той излязъл от килията, като оставил на масата следното писмо: „Прости ме, отче Паисий, отивам за пет дни в гората да се покая!”

Вечерта, като прочел писмото, старецът си помислил: „Това е дяволско изкушение и няма да бъде от полза на брат Георге, защото е отишъл без благословение!” Около полунощ някой захлопал по вратата на неговата килия:

– Благослови, отче Паисий, и прости мен, грешния!

– Кой си ти? – попитал старецът.

– Брат Георге, грешник!

– Как е възможно това? Брат Георге отиде за пет дни в гората да се покае.

– Прости ми, отче Паисий, съгреших!

– Бог да ти прости, брате Георге! Влез и ми разкажи какво се случи.

– Отче Паисий, отдавна имах желание няколко дни да се моля сам в гората. И така, взех Часослова, Псалтира, няколко свещи и кибрит и се скрих в гората, в една пещера. Почнах да правя поклони и да се моля със сълзи. Около полунощ, чух край себе си някакъв ужасяващ глас: „Какво правиш тук?” Обърнах се леко и виждам някакъв огромен черен арапин, със страшен вид. Беше бяс. След това ми казва: „Къде си тръгнал без благословение?” Тогава, обзет от голям страх, грабнах Часослова и побягнах! Моля ти се, отче, Паисий, прости на мен, грешния, и ме приеми обратно!

От този момент брат Георге не правел нищо без благословение.

Василий и Константин отиват в манастир

През зимата на 1929 година, след празника на св. Николай, Василе и Константин взели решение да отидат в скита „Сихастрия”, за да посветят целия си живот на Христа. След като дълго се молили с пост и поклони, взели благословение от селския свещеник и съобщили на своите родители за намерението си.

При раздялата най-тежко било на майка им Анна, която постоянно плакала. Но баща им казал: „Бабо, пусни ги, нека вървят! Защо ние нямахме техния ум, когато бяхме на техните години? Ето, утре ще отидем при Господа и каква ни беше ползата от този живот?”

Братята приготвили багажа си. Взели със себе си само две торби, в които поставили малко дрехи, Свещеното Писание, Житията на светиите, Часослов, Псалтир и две големи икони, които много обичали: иконата на свети Георги и иконата на Божията Майка, която била проплакала в къщата им.

След това, като коленичили, се помолили на Бог да благослови пътя им и да ги удостои да се подвизават духовно. Родителите им, Александру и Ана, ги съпроводили до края на селото, като проливали сълзи на естествена любов за своите деца. Но синовете ги окуражавали и им говорели за Христос и за вечния живот.

Виждайки, че родителите им не могат да се отделят от тях, по-големият брат, Василе, започнал да пее кондака от Акатиста на Пресладкия Иисус „Поборниче Воеводо и Господи, Победителю на ада, като се избавих от вечната смърт, аз, Твоето създание и Твоят раб, принасям Ти похвални песни. Но понеже имаш неизказано милосърдие, освободи от всякакви беди мене, който викам: Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!” След това направили поклон, целунали ръка на родителите си и поели към скита „Козанча”. Александру и Ана паднали ничком и заридали.

В „Козанча” прекарали един ден при своя добър наставник схимонах Паисий, който постоянно им разказвал за пустинниците от планината Нямц, а на сутринта тръгнали към Сучава, като взели със себе си и своя брат Георге, който бил на посещение в „Козанча”.

Постъпване в манастира и послушничество

На път към скита „Сихастрия”, братята спрели да починат в манастира на свети Йоан Нови в Сучава. Поклонили се на мощите на светеца, взели участие в светата литургия, прочели Богородичния акатист и пренощували.

Продължавайки пътя си към „Сихастрия”, спрели да се отморят в манастира „Нямц”, където се поклонили на чудотворната икона на Божията майка. Навлизайки в долината Секу, се поклонили в манастира, съграден от Нестор Уркеа и привечер пристигнали в „Сихастрия”. Възнесли слава на Бога и благодарили на Божията Майка, че е насочила стъпките им към тези благословени планини, където в продължение на векове се подвизавали стотици пустинници.

В манастира ги посрещнал монах Иларион, икономът на скита:

– Какво желаете, братя? – попитал ги той.

– Искаме да останем в манастира, отче, и да станем монаси.

– Искате да посветите живота си на Христос?

– Да, с Божията помощ, преподобни отче.

– Почакайте тук, докато съобщя на отец игумена.

Когато настоятелят научил за пристигането на братята, казал на иконома: „Отведи ги в страноприемницата, дай им да хапнат нещо и от утре сутринта три дни и три нощи да стоят пред манастирската порта, да удрят с тоягите си по пъновете пред портата и постоянно да изговарят Иисусовата молитва. Храна не им давайте до третия ден. Ако имат търпение, ще ги приемем в манастира”.

Икономът се върнал при братята и ги отвел в страноприемницата, където си починали. В полунощ отишли на утреня, а на сутринта били отведени при манастирската порта и през целия ден се молили, удряйки с тоягите си по един елов пън. Когато удряли пъна, казвали и молитвата „Господи Иисусе”. Монасите и братята минавали покрай тях, но никой нещо не ги питал. Вечерта икономът дошъл и ги попитал:

– Е, братя, дървото каза ли ви нещо?

– Не! – отговорили те.

– Дървото не е ли гладно?

– Не! – казали те.

– Ето така трябва да търпи монахът в манастира! Отидете в страноприемницата и като извършите правилото си и канона, починете малко. След това елате на утреня.

Следващите два дни преминали по същия начин. На третия ден вечерта игуменът Йоаникий Морой дошъл при манастирската порта, благословил двамата братя, отвел ги в църквата и им казал да се поклонят на чудотворната икона на Божията Майка.

След това се изповядали, започвайки от детството си, приели малко Богоявленска вода и малко храна, а на следващия ден се причастили с Пречистите Христови Тайни.

Дадено им било послушание при овцете, а брат Георги продължил, както и дотогава, да пасе кравите на скита. В продължение на три месеца те не посмели да се видят и да разговарят един с друг.

Така били приети в манастира тези благословени от Бога и от Божията Майка братя.

В продължение на пълни три години послушникът Василе, най-големият брат на стареца Клеопа, имал послушание на бачията*. Той бил така кротък и изпълнен с любов, че го обичали всички, дори овцете, кучетата и небесните птици.

Неговият подвиг бил такъв: ядял един път дневно, в три часа след пладне. Знаел наизуст Псалтира, седем Хвали и много акатисти и ги казвал ежедневно, вървейки гологлав след овцете. През нощта правел петстотин поклона и четял житията на светиите, размишлявайки постоянно за Божиите съдби.

Друг подвиг на тази христолюбива душа била грижата за отшелниците, живеещи в гората. По това време около „Сихастрия” и около скита „Сихла” се подвизавали над 40 отшелници – монаси и монахини. Брат Василе бил техен приятел. Когато срещал някой от тях по планините и горите, дори и да не го познавал, правел поклон пред него и му казвал: „Благослови ме, отче, и се моли на Бога за мен, грешния! Дали имате нужда да ви донеса нещо за ядене от бачията?”

Ако пустинникът се съгласявал, на другия ден брат Василе му донасял сирене, картофи, сол и брашно. Бил опознал множество отшелници и ги посещавал в землянките им.

Веднъж попитал един постник:

– Отче, какво да правя, за да се спася?

– Брат Василе – казал старецът – моли се постоянно, извършвай послушанието си с любов и имай смирение. Ако пазиш тези трите, със сигурност ще се спасиш.

Пророчеството на светия епископ Йоан

През есента на 1930 година послушникът Василе пасял овцете заедно с брат си Константин из падините на планината Сихла. Василе вървял пред овцете и се молел, а Константин вървял след стадото. В този час от там минал един свят и чуден отшелник – епископ Йоан, съпроводен от дякон. Той бил избягал от Киев през 1918 година заради атеистическите гонения. След като благословил и двамата, епископ Йоан, който бил прозорлив, казал на по-малкия брат чрез дякона, който знаел румънски:

– Брате Константине, кажи на брат Василе да се приготви, защото го чака дълъг път.

Дяконът превел тези думи на брат Константин. След това блаженият епископ тръгнал към „Сихла” при своя духовник йеросхимонах Васиан, който се подвизавал като отшелник близо до пещерата на света Теодора. Константин не разбрал значението на казаното от епископа. Но като се срещнал със своя брат, който вървял пред овцете, му предал думите на светия пустинник.

Брат Василе разбрал пророчеството на епископ Йоан, а именно: че трябва да се подготви за часа на своята смърт, който се приближавал.

Чудесната кончина на брат Василе

През пролетта на 1931 година смиреният послушник брат Василе се разболял и бил доведен в скита. Веднъж, когато бил излязъл от храма след светата литургия и се молел пред църквата, той имал страшно видение. Започнал да плаче и да вика с пълен глас:

– Пресвета Богородице, помогни ми, защото бесовете ме бият! Не ме оставяй!

А на отците, които се стекли около него, казал:

– Поклонете се, отци! Поклонете се, защото ето – нашата Владичица дойде! Божията Майка е тук със Спасителя на ръце! Ето Я над нас!

– Отче Василе, защо викаше така силно? – попитали го монасите.

– Отци, докато се молех пред църквата, изведнъж се появи цяла чета много страшни бесове с огнени тояги в ръце и започнаха ужасно да ме бият и да викат: „Напразно се молиш, защото не си се спасил! Наш си, защото си грешен!” Тогава с надежда завиках към Божията Майка. В тази минута от небето се спусна бял облак, изпълнен със светлина и застана над църквата. А в облака видях Божията Майка с Младенеца на ръце да ми казва: „Не се бой, защото отсега имаш още три дни и после ще дойдеш при нас!” След това Спасителят благослови всички ни и облакът се издигна към небето… Отци, голяма смелост и сила има Божията Майка пред нашия Спасител Иисус Христос и Той твърде много се вслушва в Нейните молитви.

Игуменът Йоаникий му казал:

– Брате Василе, да не те измами врагът! Внимавай и пази своя ум, защото неговите клопки са многобройни!

След това казал на останалите братя:

– Ако след три дни брат Василе си отиде от нас, значи наистина му се е явила Божията Майка! Ако ли не, тогава бесовете са го измамили!

След три дни, точно в същия час, послушникът Василе починал мирно, с молитва на уста.

Кой знае колко свети отшелници в този час се молили за упокоение на душата му!

Подвига и кончината на монах Герасим Илие

Монах Герасим Илие бил по-голям брат на отец Клеопа. Той пасъл кравите на скита четири години. Бил голям подвижник и обичал усамотението. След като приел монашеска схима, отец Герасим усилил своя подвиг. Всекидневно казвал Псалтира и седем Хвали, които знаел наизуст, а през нощта извършвал стотици поклони с Иисусовата молитва. Бил много ревностна, светотайнствена душа и имал велика почит към Божията Майка. Говорел малко и имал дара на сълзите.

Със себе си постоянно носел икона на света Богородица. Загръщал я в чиста кърпа, поставял я в торбата си до Житията на светиите и изкарвал кравите на паша. В гората закачвал иконата на дънера на някое дърво, четял Акатиста на Благовещение и правел поклони.

Този млад Христов воин имал и друг таен подвиг. Винаги размишлявал за часа на смъртта и за Страшния съд. Когато чувал, че някой отец е тежко болен, отивал при него, молел се, четял му от Светите книги, а след това започвал да пролива сълзи.

– Защо плачеш, отче Герасиме? – питал го болният.

– Плача, защото приближава смъртният ми час, а аз още не съм се подготвил!

Понякога монах Герасим отивал през нощта на гробищата и там се молел и плачел край гробовете на отците. В килията си, вместо легло, бил поставил ковчег, в който си отпочивал по няколко часа.

За него старецът Клеопа разказваше:

„Възлюбеният ми брат Герасим знаеше Псалтира, заедно с Мойсеевите песни, поменика и Молебния канон на Богородица от край до край. Три години вървеше след кравите. Знаеше целия Псалтир – от „Блажен оня човек…” до края. Голяма борба водеше, бедният. Чувал съм го как се кара с бесовете. Те му вземаха броеницата, влачеха го за косата и му викаха: „Какво имаш ти с нас? Изгаряш ни с тези псалми!” А той плачеше. През нощта, когато сънят го оборваше, той си удряше плесници и казваше: „Не спи! Гледай ковчега!” Не спеше. До сутринта извършваше петстотин поклона и казваше до десет катизми.

Аз спях. Не обичах да извършвам толкова молитви. Само чувах: „Ставай! Хайде на утреня!” Той не спеше до утренята. След нея лягаше в ковчега върху малко слама, подлагайки под главата си дърво. Един ден някой от отците му каза: „Колко такива ковчези ще изгният докато умреш, свети отче!” А той отговори: „Вярвам в благия Бог, че този ковчег ще ми бъде вечен дом!”

Спеше три, най-много четири часа след утренята. Аз отидох при игумена и му казах: „Отче игумене, не мога повече да живея с Герасим! По цяла нощ си удря шамари, плаче! Понякога плаче по два часа, цял се тресе и то след много други подвизи. „Море дете – каза старецът – остави го! Той си има свой подвиг. Ти не знаеш какво се случва с него. Той има велик подвиг с Псалтира. Води борба”.

Затова не живя дълго, нито той, нито брат Василе, нито Костандие Урикару. И той знаеше Псалтира наизуст. Знаеш ли защо? Чуй какво се казва в Паримийника: Взети бяха, да не би злоба да измени разума им…!**

Така живял брат Герасим. Веднъж се разболял и игуменът му казал:

– Да доведем лекар?

А той със сълзи му отговорил:

– Простете ме, отци! Аз се молих на Бог със сълзи да ми даде неволя и болест, само и само да се спася. И ако Той ми е сторил милост, нима сега да му се възпротивя? Оставете ме на Божията воля, защото болестта ми е за спасение!

Бидейки болен, брат Герасим не можел повече да отива в храма. Но не изоставял светата литургия. Отците го донасяли на одеяло и го слагали в притвора на църквата.

– Отче Герасиме – казвали му останалите – защо не останеш в килията си, докато не се почувстваш по-добре?

– Отци, простете ме, грешния. Дойдох да чуя още една света литургия. Може би тя ще бъде последната в живота ми. Нито една служба не е така необходима за нашето спасение, както светата литургия.

Починал един стар монах. Тогава отец Герасим със сълзи казал: „Знайте, отци, че след отец Василе е мой ред да си отида от този живот”.

И наистина, на 14 септември 1933 година, на Въздвижение на Светия Кръст, добрият подвижник Герасим предал душата си в Христовите ръце, лежейки в ковчега, който сам си бил направил. Под възглавието му било намерено следното писмо, адресирано до по-малкия му брат:

„Възлюбени мой брате Константине, знай, брате, че теб Бог ще държи в този живот по-дълго. Моля те да не забравяш мен, грешния, в светите си молитви. Защото и аз с много сълзи се молих за теб и за всички братя, Бог да ви приведе на пътя на спасението!”

Чудесните видения на брат Константин

Когато се навършвали 40 дена от смъртта на неговия брат Герасим, Константин четял Псалтира и постел, молейки се за неговото спасение. В един момент задрямал малко и видял гроба на неговия брат на старото гробище край църквата да се отваря и капакът на ковчега да пада настрана; а от светия олтар към гроба започнал да тече извор с вода, бистра като кристал. Тогава Герасим се пробудил сякаш от сън и казал: „Брате Константине, молитвите на Църквата ме спасиха…”

Същата година, след преселването на неговите братя при Господа, Константин бил много нажален заради тяхната толкова ранна кончина. Той със сълзи се молил на Бога да му открие къде са душите им. И ето, една вечер заспал в килията си и спал непробудно до сутринта. След като се събудил, душата му била много спокойна и удовлетворена. Той отишъл при игумена на скита и му разказал видението, което имал през тази нощ. Казваше, че се срещнал с братята си Василе и Герасим, както и със сестрите си, които били починали, в някаква чудна градина пълна с цветя и благоухание, с дървета, отрупани с плодове, където небесни птици възхвалявали Бога. Цялата тази нощ те прекарали заедно, разхождайки се из тази райска градина и пеейки с голяма духовна радост. Накрая братята му се сбогували с него и, като му обещали да се молят да бъде заедно с тях, окуражили го да върши послушанието си и непрестанно да се моли, защото след известно време ще стане наставник на много души и едва след това ще дойде при тях. След това се отдалечили, подскачайки от радост, а Константин се пробудил от дълбокия си сън.

 

* бачия – оградено място, извън село, където доят овцете и обработват млякото /бел.прев/
** виж Прем. 4:11 /бел.прев./

източник: svetosavlje.org

 

 

Как eдин журналист стана монах

Февруари 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Бившият известен френски журналист и фотограф Жерар Гаскел, а понастоящем отец Герасим, станал православен монах преди 35 години. Автор на много книги, редактор на списанието „Art sacre“, той редовно представял свои фотографии в Шамбези – Швейцария, където се намира резиденцията на Вселенския Константинополски Патриархат, а също и в Ним, в Берлин, в Нижни Новгород – Русия.

Отец Герасим разказваше: „Интересно е това как станах монах. До тридесет и три годишната си възраст живях живота на едно дете, което имаше успехи, приятелки, едно бохемско и приятно съществуване, дружба с велики художници на нашето време, завеждах хроника, посветена на изкуството. Именно по тази причина дойдох в Атон, когато бях на 33 години. Искам да подчертая, че именно тогава, в тази възраст, когато животът е твърде неустойчив, аз избрах да направя нещо, което впоследствие се оказа от такова голямо значение за мен – да подготвя репортаж за иконите. В Света гора, както и в някои манастири в Русия, съхраняват костите на починали монаси в костници. Тогава, пред купищата от черепи аз, който до този момент не бях се замислял за смъртта, разбрах, че един ден животът ми ще завърши без никакъв смисъл. Поисках от един гръцки монах да ми каже нещо за една икона, но той не знаеше нито дума на френски. При невъзможността да се разберем един друг той започна да пее някои песнопения, които му идваха на ум и това негово пеене така дълбоко ме докосна. В него имаше всичко – древна традиция, красота, дълбочина и дори чувственост. Това пеене беше по-добро от всякакви думи. При завръщането си аз продадох всичко, каквото притежавах, и се простих с японското момиче, което така добре ме разбираше, дори по-добре, отколкото моите родители. Исках да бъда самия себе си. Разбрах, че трябва да свидетелствам за благодатта, да бъда свидетел на Христа…“

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.