С моите собствени очи

Май 24, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

Списание “AGAIN” отличи Ричард Вурмбранд   през септември 1987г. Вурмбранд е бил дълбоко впечатлен от вярата и отдадеността на православните християни, които е срещнал в Румъния. До неотдавна отец Дамаскин Христенсен прекарваше известно време с Ричард Вурмбранд почти до края на неговия живот. Спомените на отец Дамаскин от тези срещи показват как привързаността на Вурмбранд към православната вяра се запазва и задълбочава през последните му предсмъртни дни.

 

Самият  Вурмбранд и тези, чиито истории той разказва, са блестящи примери за това как верните християни могат не само да оцелеят, но и да бъдат осветени чрез страшните страдания на затворничеството.

 

Свидетелски разказ на един лутеранин за живота в затвора

 Ричард Вурмбранд:

Аз съм християнин от православна държава – Румъния. След като сам бях в затвора 14 години за своята вяра, моята мисионерска работа сега е да помагам на преследвани християни в комунистически държави. Бих искал да ви разкажа историите на няколко православни християни, с които имах честа да общувам по време на престоя си в затвора. Техният пример и делата им бяха през годините постоянен извор на кураж за мен.

 

 

Винаги се радвай

 

Първият човек е един свещеник, който беше затворен на 70 години. Името му беше Сурьоану. Когато беше докаран с голямата му бяла брада и бяло теме, някои пазачи на входа му се подиграха. Единият попита: „Защо доведоха този стар свещеник тук?“ А друг отговори с присмех: „Сигурно за да изповяда всички.“ Това бяха точните му думи.

 

Свещеникът имаше син, умрял в съветски затвор. Дъщеря му беше осъдена на двадесет години затвор. Двама от племенниците му бяха с него в затвора – единият беше в неговата килия. Внуците му нямаха храна; бяха принудени да ядат от боклука. Цялото му семейство беше унищожено. Бе загубил църквата си. Но този човек имаше такова сияещо лице – винаги имаше красива усмивка на устните си. Никога не поздравяваше с „Добро утро“ или „Добър вечер“, а вместо това с думите „Винаги се радвай“.

 

Един ден го попитахме: „Отче, как можеш да казваш “винаги се радвай” – ти, който си изживял такава ужасна трагедия?“

 

Той отговори „Да се радваш е много лесно. Ако изпълним поне една дума от Библията, писано е: “Радвайте се с ония, които се радват.” Сега, ако човек се радва с всички, които се радват, винаги има достатъчно причини за радост. В затвора съм и се радвам колко много хора са свободни. Не ходя на църква, но се радвам с всички онези, които са в църква. Не мога да взимам Свето Причастие, но се радвам с всички, които се причастяват. Не мога да чета Библията или духовни книги, но се радвам с хората, които ги четат. Не виждам цветя (нито веднъж не видяхме цвете или дърво през тези години. Бяхме под земята, в подземен затвор. Не виждахме слънцето, луната, звездите – много пъти забравяхме, че тези неща съществуват. Не виждахме никакви цветове, само сивите стени на килията и нашите сиви униформи. Но знаехме, че такъв свят съществува), но се радвам с хората, които виждат дъгите, виждат многоцветните пеперуди.“

 

В затвора миризмата не беше много хубава. Но отецът казваше: „Други имат аромата на цветя около себе си. Други пък ходят на пикници; други имат своите семейства и деца около себе си. Не виждам моите деца, но други имат деца. И човекът, който може да се радва с всички, които се радват, може винаги да се радва. Винаги мога да съм радостен.“ Затова той имаше толкова красиво изражение на лицето си.

 

Той беше винаги толкова щастлив. Когато ни извеждаха за разходки, в двор, където нямаше нито цвете, нито трева, той поставяше ръката си на рамото на някой християнин и питаше: „Кажи ми твоята история?“

 

Обикновено хората започваха да говорят за това колко лоши са комунистите. „Те ме биха и ме измъчваха и правиха ужасни неща.“

 

Той ги изслушваше внимателно; след това казваше „Разказа много за комунистите; кажи ми сега за теб. Кога последно се изповяда?“

 

„Ами, преди 40 години.“

 

„Нека да седнем и да забравим комунистите и да забравим нацистите. Защото и ти си грешник. Кажи ми твоите грехове.“

 

Всички се изповядаха при него – аз също се изповядах при него и помня, че докато се изповядвах, колкото повече грехове изповядвах, толкова по-красиво и изпълнено с любов ставаше лицето му. Отначало се страхувах, че като чуе такива неща ще ме презре. Но колкото повече аз казвах лоши неща за себе си, толкова по-близко той сядаше до мен. И накрая ми каза „Синко, ти наистина си извършил много грехове, но едно мога да ти кажа. Въпреки всички тези грехове, Бог все още те обича и ти прощава. Помни, че Той е дал Своя Син да умре за теб и се опитвай един ден по малко, и на следващия малко, да подобриш своя характер, така че да е угоден Богу.“

 

Преживяванията ми с този свещеник са сред най-красивите познанства в живота ми. Той вече не е на този свят. Той беше пример за Православието, за това какво точно представлява истинското Православие. Съществува такова Православие. Не виждам голям смисъл лутеранин или баптист или който и да е друг да стане православен, освен ако не иска такова Православие … Той беше отличен православен, чист православен. Бог да ни помогне да бъдем наистина православни, по примера на толкова много светци, които са изобразени на иконите и по примера на толкова много светци живи и днес.

 

превод от английски

 

източник: списание AGAIN, септември 1987 година.

 

 

 

Вие българи ли сте?

Май 9, 2014 in Видео, Начална страница





Една чудесна история за предателството и покаянието

Май 8, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Сладкарница

 

Монахиня Магдалина (Некрасова) сега се подвизава в православния Покровски манастир във Бюсси-ан-От (Франция). В едни от най-трудните времена за Църквата през 1960 г. семейството и, след дълги години на заточение в Казахстан, се установило в гр. Вологда. По това време се развихряло поредното гонение против Църквата, когато Хрушчов обещал да покаже по телевизията последния поп в Русия. Всички сили били хвърлени за бързото приключване с „религиозните предразсъдъци”.

 

През 1962 година, още като цивилна, монахиня Магдалина работела в Крестовъздвиженската църква в гр. Грязовец:

 

„През този паметен ден, 21 март, аз се прибрах в къщи във Вологда, където живееше моето семейство и се готвех да отида в нашата катедрала на вечерня, когато срещнах владиката, който управляваше по това време нашата епархия, пред нашата врата. Като разбра, че съм се прибрала за два дена в къщи, започна настойчиво да ме моли да отида в централния дом на културата, където тази вечер щял да изнася лекция нашумелия тогава антирелигиозен деятел – бившия свещеник Чертков. Мен въобще не ми се ходеше там, още повече, че моят духовник ме съветваше никога да не слушам и чета такива вредящи на душата неща. Но колкото повече се съпротивлявах, толкова повече владиката настояваше на това, че някой от нас трябваше да отиде и да чуе с какви методи те работят. В края на краищата ми се наложи да се съглася. Тази вечер у нас имаше няколко мои познати и едно от момичетата реши да ме придружи. Не знам как се оказахме в първия ред на залата, почти пред микрофоните, към които скоро се отправиха трима човека. Аз веднага различих измежду тях отреклия се свещеник, макар че той външно по нищо не се отличаваше от другите, освен с една лека елегантност, служеща сега за други цели. Млад човек, малко над тридесет години, се представи като завършил с отличие Московската духовна академия. От самото начало възприе ироничен тон, навярно така му беше по-лесно. След толкова години съм забравила това, за което е говорил, но съм запомнила своето състояние – болка, оскърбление, безпомощност и вина. Колкото повече той овладяваше аудиторията, предизвиквайки нейния смях и кощунствени шеги, толкова повече мен ме овладяваше отчаянието и съзнанието, че мълчанието тук е равно на предателство. Но да възразявам ми се струваше съвършено невъзможно, не толкова заради заръката на майка ми и на владиката, но най-вече заради абсолютното неумение да кажа каквото и да е. Добре си спомням как през цялото време, когато той говореше, мислено се опитвах да аргументирам  цялата лъжа на неговите думи, но нищо не се получаваше! Съзнавайки, че намиращите се тук хора нямат представа нито за християнското учение, нито за Евангелието, нито за светците, над които така се поругаваше бедният Чертков, аз се боях, че всяко мое възражение може да му дойде под ръка и да бъде възприето като фанатизъм. А лекторът в това време все повече се разпростираше, издевателствайки над различни евангелски епизоди, стараейки се да изтъкне „абсурдността” на православната вяра, тайнствата и обрядите, предизвиквайки взривове смях в публиката. При това цинично твърдеше, че през това време той искрено вярвал, но после разбрал целия фалш на тази вяра и решил да каже истината на себе си и на хората. Въпреки всичко той не се докосна до две теми – Светото Причастие и Възкресението на Христа. Не знам, какво го възпираше, дали едвам уловимата частичка страх Божий, стаена в съвестта, дали границата, указана в съветските закони – „да не се оскърбяват чувствата на вярващите”. През тези години, призовавайки обществеността да се бори с всякакви способи с религиозните “глупаци”, подигравайки се със светинята на руския народ, съветската идеология лицемерно заявяваше за необходимостта „да не се оскърбяват чувствата на вярващите”.

 

От самото начало молех Бога да ми помогне да кажа това, което трябва. Нали и Той Сам е обещал това, както ми се струваше, при такива обстоятелства! Но времето минаваше и аз нищо не можех да измисля. Бог ми помогна чрез самия Чертков. След като затихнаха овациите след последните му думи, той предложи на желаещите да зададат въпроси – писмено или устно. Слава Богу, имах под ръка химикал и хартия! „Мисля, написах, че даже на невярващите е противно да ви слушат, как вие позорно се отнасяте към безгласната Църква, знаейки че тя е лишена от право на какъвто и да е бил отговор. Хвалейки се, че с отличие сте завършили академията, вие гнусно лъжете, изопачавайки Свещеното Писание…” Изписвайки една страница от тетрадка завърших с това, че неговата лекция е безкрайно оскърбителна за вярващите, и се подписах: „Един вярващ”. Тъй като нашата ложа беше на няколко крачки от сцената, аз му дадох листчето в ръката. Той започна да отговаря на всички въпроси, които бяха доста примитивни. Моят лист се оказа един от последните, той имаше непредпазливостта да го прочете на всеослушание. Това веднага предизвика бурна реакция в залата, която аз възприех отначало като одобрение и донякъде се утеших. Чертков се опита да се справи с полученото оскърбление и каза:

 

- Много се радвам, че сред вас се оказа поне един вярващ. Какъв смисъл има да говоря само пред невярващи. Но аз разбирам, че този човек не иска да си каже фамилията, затова ще отговарям на цялата зала.

 

Тук аз подскочих и казах, че нямам намерение да се примирявам. Новото възмутително бучене на публиката ме накара вече правилно да разбера настроението. Чертков за миг се разколеба. Видимо не е очаквал такава наглост от младо, на вид напълно светско момиче. И се започна, неочаквана и за двамата, словесна схватка. Въздържайки чувствата си, ме попита, къде е изопачил Свещеното Писание.

 

- Твърдейки, че Библията е изпълнена с противоречия, отвърнах аз, вие като пример приведохте две фрази: „Око за око и зъб за зъб” и „Ако те удари някой по дясната страна, обърни му и лявата”.

 

- А това  да не би да не е написано в една книга?

 

- Но на вас добре ви е известно към кого са били отнесени първите думи и колко векове след това Христос е заповядал, вече в Евангелието, други отношения между хората. Завършвайки с отличие духовната академия вие прекрасно знаете, че стоящите хора нямат понятие за тези неща и вие се възползвате от това!

 

- Каквото и да е, възрази той, аз казвам истината, защото тези изречения се намират в една книга.

 

После ме попита конкретно да посоча, къде издевателства над Евангелието.

 

- А какъв смях беше, когато вие говорехте за възкръсналия Лазар!

 

- Но не аз се смеех, а залата!

 

- Разбира се, защото вие така го представихте!

 

Нашият спор все повече и повече се разгорещяваше. Внезапно на сцената влетя директорът и заяви, че в Съветския Съюз религиозните диспути са забранени. След това изрази гореща благодарност на уважаемия другар Чертков за неговата много интересна лекция. След дълги аплодисменти хората от залата започнаха да се разотиват. Неочакваното появяване на директора, хвърляйки към мене злобен поглед, ме върна в действителността.

 

Стана ми страшно и помислих, че сега ще ме арестуват и известно време стоях в ложата, очаквайки своята участ. Но след като никой не дойде, се запътих към изхода, където насреща ми се изпречиха враждебно настроени хора. Някой ми каза в лицето:

 

- Такива трябва да ги изгарят!

 

- Ето ги враговете!

 

- С такива трябва по друг начин да се разговаря!

 

Тяхната ярост бързо нарастваше. Някой размаха пред мен юмрук. Ситуацията ставаше критична, когато изведнъж се появи сам Чертков. Народът се отдръпна и моя идеен противник предложи любезно да продължим беседата в кабинета на директора. И така ние влязохме в просторен кабинет, където побързаха да се вмъкнат и десетина от най-активните борци на войнстващия атеизъм. Чертков ми предложи директорския стол срещу него.

Той започна със съчувствие, че толкова млада, си пропилявам живота. Аз се зарадвах, че разговорът придоби по-мек и откровен характер и също искрено му съчувствах за бедата, в която сам се е вкарал. Той, разбира се, много се учуди на моите думи. Аз ги обясних, казвайки че ще се срещне с Истината, която сега така яростно отрича, и ще се види лице в лице с Този, от Когото пред всички се отрича и какво ще прави тогава!

 

Тук искам да кажа, че по-нататъшния ни диспут протече в съвсем друг, спокоен тон, искрено и даже с някакво уважение от негова страна. Така съм запомнила, а и последвалите събития потвърдиха това. Аз основно подчертавах своето съжаление за това, че той се е отрекъл от свещенството. Убеждавах го, че той никога не е вярвал истински в Бога. Сега се срамувам от моите примитивни аргументи, но говорех сърдечно и искрено. Не знам защо му привеждах примери от физиката и математиката. В един момент той ми напомни, че не е единственият, който е напуснал Църквата. Преди него е бил известният свещеник Александър Осипов.

 

- О, да, казах аз, това е истина. Не сте вие първият, не е първи и Осипов!

 

- Как така? Да не би Дарманский да е бил преди Осипов?

 

- Не, аз не говоря за Дарманский!

 

- А кой тогава е? Дулуман? Не, той беше по-късно!

 

- Не за него става дума!

 

Смущаваше ме присъствието зад гърба ми на съвсем притихналите слушатели и аз преминах на полушепот. Но Чертков не се успокояваше:

 

- А кой е първия? Кажете!

 

Да отговоря беше невъзможно. И аз му казах съвсем шепнешком, но гледайки го право в очите:

 

- Юда!

 

Тази минута никога няма да я забравя. Той потръпна така, че бутна нещо там, което лежеше на масата. На мене самата ми стана страшно от такова точно попадение. Дуелът беше явно приключил. Последваха някакви маловажни фрази и Чертков ми предложи да продължим нашия диалог писмено. Той ми написа и ми даде своя адрес. В този момент аз бях уверена, че ще ме арестуват още преди да се върна у дома. За какъв мой адрес може да става дума? Въпреки всичко аз му го написах и ние се станахме да си тръгнем. Хората около нас си заминаха и Чертков ми помогна да си намеря палтото и ме изпрати до вратата. Добре помня студа навън и ясното небе. Предчувствах скандала, който ме очаква вкъщи. След моето закъснение родителите ми са звънели в дома на културата, където са им казали, че лекцията е прекъсната и филмът, който е щяло да се прожектира след това е отменен. Впоследствие ние разбрахме, че Чертков е отзован от Вологдска област. Една история развесели нашето семейство – някаква млада работничка в епархиалното управление разказвала: „Какъв красив бивш поп и добре говореше, а после дойде някаква глупачка и всичко провали.” Тази фраза влезе в семейната история. Но за мене остана загадка защо не ме арестуваха, още повече, че във вестниците се появиха статии против нашето семейство. През тези години подобни статии бяха предвестници на ареста. Може би ми помогна това, че след време отидох за два месеца в Грузия по настояване на майка ми и с благословението на моя духовник. След като се върнах ми беше забранено да работя в църквата и аз се преселих в Естония.

 

След като вълната на хрушчовите вълнения стихнала, на тези, които обикаляли страната с атеистически лекции, държавата обърнала гръб и ги захвърлила като ненужна вещ. В църквата в Рига започнал да се появява странен млад човек. Не толкова болен, колкото измъчен. По време на литургията стоял до стената на притвора, не се кръстел и плачел. А когато започвала херувимската песен, през времето, когато свещеникът четял тайната молитва за собственото недостойнство, този млад човек започвал буквално да се тресе и целият в сълзи напускал църквата. Така продължавало известно време, след което човекът отишъл да бъде приет от тогавашния архиепископ Рижски, назовавайки себе си – Чертков. Той разказал своята история, каейки се. Просил за възстановяване на сана. Архиепископът известил за това патриарх Алексий (Симански), от когото бил получен такъв отговор: „Тъй като този човек публично се е отрекъл от вярата, от Христа, то публично е и длъжен да принесе покаяние.” Така или иначе Чертков свещеник не станал, но целия си останал живот посветил на искрено служение на Църквата като певец. А певци по това време били много нужни!

 

превод от руски

 

 

 

Казват, че този певец починал в началото на деветдесетте години и е погребан на Рижското гробище. Царство му Небесно!

 

Източник: Православие ру

Усмивка от Рая

Април 21, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Ще ви разкажа за един православен християнин. Той не беше свещеник, а прост селянин. В нашата страна селяните са почти винаги неграмотни или полу-неграмотни. Той познаваше добре Библията, но освен нея никога не беше чел друга книга. Сега беше в една килия с професори, академици и други високообразовани хора, които бяха затворени от комунистите. И този беден селянин се опитваше до доведе до Господ един член на Академията на науките. Но в замяна получаваше само подигравки.

 

- Господине, не мога да ви обясня много, но аз вървя с Иисус Христос, говоря с Него, виждам Го.

 

- Остави ме на мира. Не ми разказвай фантасмагории, че виждаш Христос. Как виждаш Христос?

 

- Е, не мога да ви кажа точно как Го виждам. Просто Го виждам. Има много начини да виждаш. В сънищата, например, виждаш много неща. Достатъчно за мен е да затворя очи. Сега виждам сина ми пред мен, сега виждам моята снаха, сега виждам моята внучка. Всеки може да вижда. Има и друго зрение. Аз виждам Христос.

 

- Ти виждаш Христос?

 

- Да, виждам Христос.

 

- Как изглежда Той? Какъв ти се показва? Изглежда ли мирен, ядосан, отегчен, раздразнен, радващ се да те види? Усмихва ли ти се понякога?

 

- Познахте! Усмихва ми се.

 

- Господа, елате да чуете какво ми говори този човек. Подиграва се с мен. Казва, че Христос му се усмихва. Покажи ми, как ти се усмихва Той?

 

Това беше един от най-великите мигове в живота ми. Селянинът стана много, много сериозен. Лицето му започна да сияе. В църквата днес има много пастири и богослови, които не могат да повярват на цялата Библия. Вярват в половината, в една четвърт от нея. Просто не могат да повярват в чудесата. Аз мога да вярвам във всичко, защото съм виждал чудеса. Виждал съм преображения – не като това на Христос, но нещо отделно. Виждал съм лица, които сияят.

 

Усмивка се появи на лицето на този селянин. Ще ми се да съм художник, за да мога да нарисувам тази усмивка. Имаше частица тъга в нея за загубената душа на учения. Но имаше толкова много надежда в тази усмивка. И толкова много любов и толкова много състрадание, и копнеж тази душа да бъде спасена. Цялата красота на рая беше в усмивката на това лице. Лицето беше мръсно и неизмито, но върху себе си носеше красивата усмивка на рая.

 

Професорът наведе главата си и каза: “Господине, вие сте прав. Видели сте Христос. Той ви се е усмихнал.”

 

 

превод от английски

източник: списание “Again”

 

Пасха в Соловецкия лагер 1926 г.

Април 19, 2014 in Беседи, Сладкарница

 

 

 

Наоколо гора, бодлива тел, вдигнати на високи стълбове наблюдателни вишки… Множество хора са подкарани към пунктовете. Вследствие на лошите пътища, разкаляни през пролетта, лесодобивът е приключил. И над хиляда човека се връщат обратно в лагера. А той е предвиден за не повече от осемстотин човека. Постройки, които нямат това предназначение, са преправени на жилищни помещения с нарове. В останалите бараки пътеките между леглата са запълнени с нарове, двуетажните нарове са преправени на триетажни. Даже в привилегированите канцеларски бараки има двуетажни нарове и вместо шестдесет човека, сега там има сто и двадесет. Постоянно на печките ври вода,  която се взема за обяда и вечерята.

 

Приближава Пасха. И как ми се иска, даже и в такава обстановка, да отида на служба. „Но как да стане това – си мислех, – когато и да се провреш между тълпата е трудно. Как да не запееш „Христос воскресе!” в пасхалната нощ?…” И реших да попитам моите близки. Разговарях с благодушния епископ Нектарий, епископ Митрофан, епископ Рафаил и епископ Гавриил. Бяха научили за това и отец Филумен и постоянния придружител на владика Иларион (Троицки) шахматистът отец Аркадий.

Само архиепископ Иларион и епископ Нектарий се съгласиха да изкараме пасхалната служба в недостроената пекарна, където имаше само отвори вместо прозорци и врати. Останалите решиха да извършат службата в своята барака, на третия рафт,  под тавана, в съседство с помещението на ротното началство. Но аз реших да изпеем пасхалната служба вън от бараката, да можем поне в тези минути да не чуваме сквернословия.

 

Уговорихме се. Дойде Велика Събота. Арестантският двор и бараките бяха пълни с хора като херинга в консерва. Но ни постигна ново изпитание. Излезе разпореждане от коменданта към ротните командири да не се допуска и намек за църковна служба и от осем часа вечерта да се преустанови движението между ротите. С печал за това известие ми съобщиха епископите Митрофан и Гавриил. Но въпреки това аз настоявах: „Все пак да се опитаме да устроим службата в пекарната.” Епископ Нектарий веднага се съгласи, а архиепископ Иларион каза с неохота, но все пак да го събудим в дванадесет вечерта.

 

В дванадесет се отправих към бараката, където се намираше владика Нектарий. Вратата беше широко отворена и аз, влизайки, се срещнах с дневалния.

 

- Забранено е да се пускат от другите роти!

 

Аз се спрях нерешително, добре че владика Нектарий ме очакваше.

 

Отправих се към владика Иларион. Влизайки стремително в бараката, минах покрай дневалния, който се оказа донякъде познат и добронамерен към мен.

 

- Ако обичате, по-бързо вършете, каквото ще вършите и си тръгвайте. Имаме заповед…

 

Аз му кимнах с глава и отидох до владика Иларион, който, изпънал се с целия огромен свой ръст, спеше. Бутнах го по ботушите и той се приповдигна.

 

- Време е – му казах шепнешком.

 

Цялата барака спеше. Излязох.

 

В очакване ме посрещна владика Нектарий. Скоро към нас се присъедини владика Иларион и заедно тихо  се отправихме зад бараките. В края на пътеката стоеше недовършената пекарня с отвори за прозорци и врати. Шмугнахме се вътре един по един. Влизайки вътре, избрахме такава стена, която най-добре би ни скрила от погледите на минаващите по пътеката и плътно се приближихме към нея; отляво – владика Нектарий, в средата – владика Иларион, а аз – отдясно.

 

- Започвайте – промълви владика Нектарий.

 

- Утренна ли?- попита владика Иларион.

 

- Не, всичко, както се полага, с полунощница -  отвърна владика Нектарий.

 

- Благословен Бог наш… – тихо произнесе владика Иларион.

 

- Волною морскою… – запяхме полунощницата.

 

И странно, странно отговаряха в нашите сърца тези пленяващи мотиви. „…Гонителя, мучителя под землею скривша…” И цялата трагедия на преследващия фараон в тази особена обстановка се чувстваше от нашите сърца така остро както никога. Бяло море с бяло ледено покривало, греди за пода, на които ние стояхме, както на клира, страх да не бъдем забелязани от надзирателите. А сърцето дишаше радост, че се извършва пасхалната служба, въпреки строгия указ на коменданта.

 

Изпяхме полунощницата. Архиепископ Иларион даде начало на утренната.

 

- Да воскреснет Бог и разточатся врази его… – не каза, а прошепна, взирайки се в нощната мъгла владика Иларион.

Запяхме „Христос воскресе!” мислех си да плача или да се смея от радост. И така ми се искаше да си отпусна гласа на чудните ирмоси! Но ни ръководеше предпазливостта. Свършихме утренната.

 

- Христос воскресе!- каза владика Иларион и три пъти се целунахме. Владика Иларион даде отпуст и се прибра в бараката. Епископ Нектарий пожела да изкараме двамата и часовете. Само че аз водех службата, а владика Нектарий беше певец, както той сам пожела, защото знаеше всички песнопения и четива наизуст.

 

Тази пасхална служба остана в паметта на владика Иларион…През 1927 г., месец май ми писа: „Спомням си миналогодишната Пасха. Как се отличава от сегашната! Колко тържествено я изкарахме тогава!”

 

Да, обстановката на Пасха през 1926г. беше необичайна. Когато ние тримата я отслужвахме в недостроената пекарна, в това време там, в град Ростов, в залятия с електрическо осветление катедрален храм, при участието на чудния хор, градското духовенство извършваше също пасхалното, тържествено богослужение. Но!..Мислим, че нашата лагерна Пасха, в пекарната, без прозорци и врати, при звездно осветление, без митри и брокатни одежди, беше по-приятна за Господа, отколкото великолепната ростовска обстановка.”

 

 

Превод от руски

 

източник: Мученики, изповедники РПЦ, игумен Дамаскин

Мисля, че съм недостоен да съм православен

Март 13, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

От ляво надясно: йеромонах Герасим, игумен на манастира „Свети Герман“ в Аляска, пастор Вурмбранд, йеромонах Дамаскин и майка Нина
 
Нашият манастир „Св. Герман“ и братството в него отдавна изпитват огромно уважение и признание към живота, свидетелските разкази и работата на пастор Ричард Вурмбранд, евреин, обърнал се към християнството, който страда 14 години в комунистически затвори в Румъния заради своята неспирна християнска дейност. През 1979г. нашият съосновател отец Серафим Роуз говори за пастор Вурмбранд на семинаристите и поклонниците в манастира Света Троица в Джорданвил, Ню Йорк. През следващите години ние си пишехме с пастор Вурмбранд, изпращахме му православни материали и се срещахме с него на някои от неговите беседи.
 
През 1996г. нашето братство осъществи личен контакт с един човек, който е бил в комунистически затвори в Румъния по същото време като пастор Вурмбранд и поради същата причина – румънския православен свещеник отец Георге Калчу. Отец Серафим също ни беше говорил за голямата духовна висота на отец Георге и за това как сърцато е проповядвал за Христос в Румъния. Ние бяхме извън себе си от радост да се запознаем с него тук, в Америка, да се поучим от неговата вяра и да получим полза от мъдростта и преживяванията му.
 

 
Скоро разбрахме, че пастор Вурмбранд и отец Георге са приятели. Отец Георге ни разказа, че пастор Вурмбранд се е изповядвал при него много пъти в Съединените щати – не като тайнство, тъй като пастор Вурмбранд беше лютеран – но по-скоро като пред православен свещеник и приятел. Преди тези разговори, при които той е разкривал своята духовна борба, пастор Вурмбранд винаги се прекръствал.
 
Пастор Вурмбранд също така се е изповядвал при православен свещеник много години преди да дойде в Америка, когато е бил в комунистически затвор. Той е казал на отец Георге за това, когато се е срещнал с него в Пенсилвания през 1989г. В скорошно писмо отец Георге ни информира за това какво му е казал пастор Вурмбранд:
 
Пастор Вурмбранд беше в затворническа болница със смъртоносно заболяване. Повечето от хората в този затвор трябваше да умрат.
 
Един ден новопостъпили затворници пристигнаха в лагера. Между тях беше един много смирен селски православен свещеник. Той изглеждаше толкова простодушен, че стражите си правеха всякакви шеги и подигравки с него. Затворниците бяха в двора – специално място заобиколено с ограда – и пазачът довеждаше вътре новодошлите, целите облечени в дрипи.
 
Пазачът им каза: “Вижте, хора, това е свещеник. Той беше изпратен тук от затворническата администрация да чуе вашата последна изповед – на всички вас.” Той намекваше, че всички те трябва да умрат, включително и свещеникът.
 
Пастор Вурмбранд каза: “Той (пазачът) предрече: за по-малко от 6 месеца, всеки дойде при този свещеник и се изповяда. Аз бях между първите.”

 
През 1998г. пастор Вурмбранд беше в критично състояние в болница в Южна Калифорния. Той не се беше хранил от десет дена и изглеждаше като че ли вече умира. Когато бил попитан кой пастор иска да бъде повикан помолил за отец Георге Калчу. Отец Георге беше известен по телефона и се беше приготвил да дойде, но опасността премина и пастор Вурмбранд се почувства по-добре. Все пак той беше в такова състояние, че трябваше да бъде под наблюдение в частна болница – католическа частна болница в Торънс, Калифорния.
 
През юли 1998г. отец Георге отиде да види пастор Вурмбранд. Скоро след това посещение той ни изпрати следното съобщение:
 
Пастор Вурмбранд беше много развълнуван да ме види. Той е в частна болница, съвсем слаб. Не може да преглъща нищо, дори собствената си слюнка. Аз го намерих заспал, защото той не е искал да бъде изморен за посещението ми, за да може да говори по-дълго с мен. След половин час се събуди и го заведоха с инвалидната му количка в малък двор, където имаше статуя на Божията Майка. Говорихме няколко минути всички заедно: неговата съпруга Сабина, две жени румънки, Николае Попа и един млад човек.
 
После всички оставиха Ричард и мен сами. Ние започнахме да си спомняме за времето, прекарано по затворите и той си спомни за нещо много трогателно. Ето какво ми разказа: “Аз бях в затвора с различни хора: православни, католици, румънци, унгарци, немци и така нататък. И забелязах, че възхвалната църковна песен към Божията Майка съществува на всички езици с изключение на еврейския. И реших да композирам този химн на еврейски, защото Мария е еврейка и еврейският е бил нейният език.” Той започна да пее с неговия слаб и треперещ глас възхвалната песен на еврейски. Мелодията беше съвсем еврейска, съставена от него. Аз бях дълбоко развълнуван. Статуята на Божията Майка беше там, гледаше ни и ни благославяше… Той ми каза, че в сърцето си обича православието, но смята себе си за недостоен за него и ето защо не успява да се превърне в напълно православен.
 
Ако отидете при Ричард и говорите с него, помолете го да изпее “Аве Мария”. И бъдете готови да направите запис на песента. Той много обича Божията Майка и аз съм сигурен, че ще бъде много щастлив в сърцето си да остави тази песен като доказателство за неговото тайно православие. Аз не бях подготвен и пропуснах подходящия случай.

 
Мислейки, че това може да бъде нашата последна възможност да се срещнем и да поговорим с пастор Вурмбранд, ние тръгнахме да го видим едва ли не веднага след получаването на писмото на отец Георге.
 
Йеромонах Герасим, майка Нина (която прекара две години в манастир в Румъния) и аз пристигнахме в частната болница в утрото на 28 юли. Пастор Вурмбранд ни приветства с любов и беше щастлив да ни види. Ние и той в инвалидната количка отидохме в същия двор, в който двамата с отец Георге бяха говорили.
 
Неговата първа грижа беше какво може да направи за нас. Ние бяхме трогнати от това как той самият е толкова слаб и изтощен, а жадува да се раздава за другите.
Аз го попитах как да посрещна гоненията, ако и когато те дойдат. Той ни каза да не се страхуваме от преследванията. “Преследванията трябва да дойдат при всички християни”, каза той, “но не се страхувайте”.
 
Майка Нина го попита как да понася страданията. Той каза, че винаги се е страхувал от тях, но след това е започнал да изпитва радост в страданието. “Бъди изпълнена с радост! – възкликна той – скачай от радост!” Както майка Нина отбеляза по-късно, казвайки това, неговите очи изглеждаха като море от светлина, отворени към вечността.
 
Майка Нина го попита за песента, която той е композирал за Божията Майка на еврейски. Той незабавно я изпя за нас и ние я записахме на лента както отец Георге ни беше заръчал да направим.
 

 

Майка Нина плачеше. Когато изпя песента, пастор Вурмбранд каза, че Мария е най-близката до Иисус и е единствената, която може да промени Неговата Воля. (Очевидно той говореше за чудото на Христос да превърне водата във вино. Според обясненията на Свети Кирил Александрийски, в този случай Божията Майка наистина убеждава Своя Син да направи нещо, което Той не желае. Той го прави от послушание към Нея.) Ние можехме да видим, както отец Георге ни беше казал, че пастор Вурмбранд много обича Богородица.
 
Скоро се присъединихме към приятелите на пастор Вурмбранд: една румънка, нейните две сестри и нейния американски съпруг. Краката на пастор Вурмбранд започнаха да го измъчват. Той трепереше от болка и помоли да бъде върнат обратно в леглото. (Както научихме по-късно, болката е била поради сериозно напредналата невропатия на краката, която се е усилила и зачестила през трите му години на самотно затворничество, когато е бил принуждаван да стои прав безкрайни часове, държан на гладна диета.)
 
Щом беше поставен в леглото си, той отново запя за нас своята песен към Божията Майка: първо на английски и след това на еврейски. Разказа ни за обстоятелствата, при които я е композирал (това също записахме): ”Бях в много лошо положение в затвора” – каза той. “В затвора не винаги беше зле. Понякога имаше по-добри времена, понякога по-лоши. Но тогава положението беше наистина много лошо. И аз се помолих нещата да се променят, но те не се промениха. Тогава обещах, че ако положението се промени към по-добро за затворниците, ще преведа тази песен на еврейски. За пет минути ситуацията се промени.”
 
Ние започнахме да пеем православни химни с пастор Вурмбранд: “Христос възкръсна” и “Свети Боже” на румънски. Въпреки че му беше трудно да пее и се задавяше и кашляше, той изпя химните от цялото си сърце.
 
Аз го попитах дали желае да бъде помазан с миро и той с радост се съгласи. Помазвайки три пъти неговата глава, ръце и крака с миро от мощехранителницата на Свети Иоан (Максимович) от Шанхай и Сан Франциско, аз казах на висок глас молитвата за благословение към нашия Господ Иисус Христос, молейки се за ходатайството на Свети Иоан. След помазването пастор Вурмбранд изглеждаше по-спокоен и изглеждаше, че вече не изпитва болка.
 
Останахме почти три часа. Отидохме отново вечерта и се срещнахме със Сабина Вурмбранд, която излъчваше същата радост като съпруга си. Тя беше много щастлива да ни види, особено майка Нина. Сабина е била в комунистически затвор три години заедно с православни монахини.
 
По време на нашето второ посещение, пастор Вурмбранд ни помоли да се съберем по-близо до него и настоятелно ни молеше за “слово”. Той беше извънредно заинтересуван да чуе за мисионерската дейност на нашето братство.
 
Аз бях впечатлен от неговото смирение. Когато, като пример, му споменах за отец Георге Калчу, той каза: “Отец Георге е велик човек. Той обича грешниците. Ето защо той ме обича.”
 
Той помоли Сабина да му даде тяхната чекова книжка, тъй като желаеше да направи дарение за предстоящото пътуване на майка Нина до Румъния. Ние го уверихме, че не е необходимо да си създава излишни грижи, но той категорично каза: “Ние трябва да показваме нашата християнска любов чрез конкретни дела.” (По това време чековата книжка не беше у Сабина, но скоро след това тя изпрати на майка Нина писмо с подобаващо дарение, което после беше дадено на едно православно издателство в Румъния.)
 
След време Сабина започна да се безпокои, че нейният съпруг е започнал да се изморява твърде много и ни каза, че все пак всички би трябвало вече да тръгват и да го оставят да си почине. Но пастор Вурмбранд не искаше да си тръгваме и се опитваше да отложи нашето заминаване колкото е възможно повече. Най-накрая, когато времето за посещения изтече, ние си тръгнахме. Той ни благодари и гледаше след нас с копнеж докато излизахме от стаята.
 
Ние самите бяхме наистина благодарни за тази среща. Успяхме съвсем пряко и осезаемо да почувстваме любовта на пастор Вурмбранд към Бога и към ближния, която е била подложена на изпитание и проверена в тежки страдания за нашия Господ Иисус Христос. Бяхме станали свидетели и на неговата любов към Пречистата Божия Майка и на уважението и почитта, които той имаше към Православната църква и нейните традиции.
 
 

Отец Юстин (Първу): биография на светостта

Август 28, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

На 25 юли 2013г. около 11часа, в деня, в който се навършват 40 дена от успението на стареца Юстин, в килията му, в която той утешаваше толкова човешки души, където прекара последните три години от живота си, и където и почина, стана чудо.

 

 

Килията на стареца беше отворена за посетители от 25 юли. В креслото, където обикновено седеше и приемаше за изповед, благословение или утешение, е поставена една голяма снимка – фотография. По времето, когато някои монаси и миряни са се молили в килията му, от фотографията е започнало да изтича свето миро – точно от мястото, където се намира благославящата му десница. Това се повторило и следващата сутрин, когато някои от поклонниците са се молили в килията му. Това е едно знамение от този светия, показващо на тези, които се намират там, и го търсят, че молитвата им се чува.

 

Отец Юстин (Пъирву): биография на светостта

 

 

15 юни 2013г. е денят, в който отиде при Господа архимандрит Ютин (Първу), един от най-известните румънски старци на нашето време. Той се ползва с огромна любов и се почита не само в цяла Румъния, но и далеко зад нейните предели. На вашето внимание е представена една от първите биографии на стареца, написана след смъртта му.

 

 

Отец Юстин се е родил на 10 февруари 1919г. село Петру Воде в семейството на много вярващи православни румънци и бил кръстен с името Йосиф. Той от малък обичал красотата на християнската вяра. В 1936г. постъпил в манастира Дуреу, в 1936г. приел монашески постриг, след което започнал обучение в семинарията в манастира Черника. Тук той усвоява догматите в светоотеческото тъкование и изучава литургика, типик, псалмопеене, апологетика.

 

 

Пребъдвайки винаги в съвършено единодушие с Църквата, той никога не оставял своята жажда да се учи, така че и на 94 годишна възраст четял всички издавани книги, не само светоотечески, но и за култура, история, философия и политика, вниквайки в сложни проблеми, които той със своята изключителна памет бързо резюмирал в изречения, изпълнени със съчувствена безметежност (но в същото време и с нотки на шеговитост), характеризирайки християнския дух на румънския народ.

 

 

Той поставил пред себе си идеал – да изпълнява всички заповеди на Новия Завет, от които любовта е над всичко, и Бог му помагал да осъществи това свое стремление, така че любовта към Бога и към хората станала негова основна черта. Той приемал Кръщението като призив да изпълнява Евангелието и да служи  за спасението на всички. Възприемал като хармония единството между всички членове на Тялото Христово – Църквата.

 

 

Именно за това, както и милиони румънци, които по това време се присъединяваха заради патриотизма си и благородните си християнски чувства към Легионерското движение, (“Легион на Архангел Михаил”, масово патриотично и националистическо движение за Православие, румънизъм, монархия и антисемитизъм. Движението е възникнало през 1920г. и било забранено през 1941г.), отец Юстин постъпвайки в семинарията в манастира Черника и откривайки, че преподавателите и учащите са членове на това движение, също постъпил в него. Негови съмишленици били много велики духовници и архиереи, като например патриарх Теоктист, митрополит Вартоломей (Анания), архимандрити Софиан (Богиу), Григорий (Бебуш), Иоасаф (Попа) и Герасим (Иску).

 

 

Увлечението му по богословието го направили един от най-добрите студенти и впоследствии в края на 1960г. служейки като преподавател в Нямецкия манастир, той поразявал студентите със своите познания по догматика, древногръцки, френски и немски езици.

 

 

След закриването на семинарията от маршал Антонеску, отеца продължил богословското си образование в град Римнику – Вилча. През 1941г. в Яш той бил ръкоположен за свещеник от епископ Валерий, викарий на Яшката митрополия.

 

 

През 1942г. отец Юстин се отправил като свещеник – мисионер на  Източния фронт; в армията той служил Литургия до 23 август 1944г., когато се върнал заедно с отстъпващата румънска армия.

 

 

От 1946г. отец Юстин продължил своето обучение в семинарията в град Роман. Промяната на политическия режим го поставила в двусмислената ситуация, когато той, като най-старши студент от семинаристите, бил принуден да изпълнява длъжността председател на семинарското Общество на румънско – руската дружба. Тези обстоятелства, при които той не подписал нито една от болшевишките инициативи, и провеждал занятия, възпитавайки християнски и национален дух, довели до неговия арест на 14 май 1948г. и присъда 12 години затвор.

 

 

През 2008 г. отец Юстин говорил с един журналист:  ”Легионерството не беше секта, то във всичко следваше Апостолската Църква, учението за православната вяра и самоотвержено служeше на Христовата Църква, за която са отдали своя живот много мъченици, посвещавайки себе си без остатък на Църквата и народа. Аз лично познавах в затвора хора, които даваха своя последен къшей хляб и последната дреха на по-немощните, не можейки да понесат страданията на своите братя; на тях им било по-лесно да умрат сами, отколкото да виждат как умират техните братя. Те обладавали такава сила на изповядване на вярата – православната вяра – че много от надзирателите, трогнати от тяхната любов, се обезоръжавали от твърдостта на тази вяра.”

 

 

Годините в затвора за отец Юстин били непрекъснато мъченичество ради Христа, а режима използвал за това всички възможни средства: глад, студ, мъчения, унижения, лишаване от сън, светлина, въздух, общуване. Когато е било особено тежко, отеца се предавал на молитва и аскеза и в течение на 17 години носел подвига  на мълчанието; и в тези години неговите знаменити събратя  по присъда  и страдане за Христа, съставляващи интелектуалната сила на страната: Петре Цуця, Мирча Вулканеску, Константин Нойка, Данаил Теодореску, Димитриу Станилоае (професор по богословие), Иларион Феля, Джордже Ману, Никифор Крайник и много други, – елита, който са изтребвали пред очите му, изливал своята любов над своите съзатворници , четейки им своите университетски лекции.

 

 

Винаги в мълчание, но слушайки всички, отеца се научил преди всичко да плаче тайно в своето сърце и да се потопи в дълбочината на смирението, за което нашият език не е способен да свидетелства. Тези години станали време на неговото затворничество. Тогава започнало цялостното му горене за Бога и тогава душата му била запечатана с някаква величествена тайна, която се откривала най-вече в чудесата, извършени от Бога чрез него и тогава, и впоследствие, през годините на свободата, под покровителството на Майката Божия, на Която той посветил своите  ктиторски трудове.

 

 

Неговото ходене по мъките в антихристиянските тъмници било удивително и по това, как той съумявал да превръща ужасните и демонични събития в повод за християнско усъвършенстване. Когато имало и най-малка възможност, той извършвал Литургия на своите гърди, причастявайки със Светите Тайни множество затворници, които понякога били на прага на смъртта.

 

 

До 1946г. го държали в затвора на Сучава. След това той бил преместен в Аюд – комунистически затвор за интелигенцията. Тук той останал до1951г., след това е бил изпратен в лагер за принудителен труд в Бая Спире. Тук е бил до 1954г., след това е преместен в затвора в Герла, след това е преместван ии по други затвори. От затвора в Герла той си спомнял това: “Аз вече не бях личност, а бях номер 267. Даже не ни разрешаваха да се обръщаме помежду си с имена; всички носехме номера. Можете ли да си представите това?”

 

 

През 1960г., когато му изтекла присъдата, дадена му за това, че вярвал в Христа, бил попитан, с какво ще се занимава когато го освободят, и той отвърнал:

“Ще се върна да служа на Църквата, от която ме откъснаха!”

За такъв отговор получил още четири години затвор без всякакво обжалване и ги изкарал в страшния лагер Периправа, на делтата на река Дунав.

 

 

Отец Юстин не би понесъл раздялата със своите братя во Христа, които Бог е призвал при Себе Си в мъченичество, ако не му било открито от Пресвета Богородица, че му предстои да извърши още едно дело, преди да приеме мъченическа кончина. Това дело било да се пробуди мъченическо и изповедническо съзнание във всички християни, и този успех му се отдал, за което свидетелства неговия авторитет в целия християнски свят.

 

 

Не малка част от това важно дело на отец Иустин било укрепването на монашеството: той възродил общежителната традиция на свети Василий и свети Пахомий, съвместявайки любовта към хората, катехизацията и духовната работа.

Проповедите за покаяние, приближаването на Господнето Пришествие и края на света били постоянно повтаряни от пророците, апостолите, от всички светии и от Самия Спасител, и отеца заедно със словото Божие непрестанно повтарял, особено в последните години, това увещание за покаяние.

Православността на наставлението на отеца, (преподавано непосредствено на народа или по негово благословение предавано от учениците му),е също така безукорно, както и благородството на неговата саможертва принесена за народа,  затова да замлъкнат множеството враждуващи против истинния служител Божий, не намирайки нищо, в което да го обвинят.

 

 

След връщането му в родителския дом на 14 май 1964г., когато бил пуснат на свобода, майка му Анна, за която сам е казвал, че е свята, не след дълго, се преселила при Господа, и нейната памет и досега се почита в местния храм.

След освобождението не му позволили да се върне в манастира, и отеца работил в лесничейството до 1966г., когато по инициатива на смия офицер, който водил над него наблюдение, той отново се върнал към монашеството. Отеца постъпил в манастира Секу, в Нямска област, и негови духовници тук били  отец Епифаний (Акатриней) и отец Антим (Геине), подвижник със свят живот, починал през лятото на 1974 година в ръцете на отец Иустин. Отеца винаги го е посочвал за пример на висок истински монашески живот.

През 1975 година му се отдало да получи разрешение да посети Светата Атонска Гора. Там го убеждавали да остане, но той предпочел да се върнал в родината, и за това властите го преместили в манастира Бистрица, недалеко от град Петра Нямц. Тук заедно с други велики духовници на това време, той се грижел за душевното благосъстояние, християнско и национално възпитание на всички християни, които го търсели. Много от тях тогава избрали пътят на монашеството и свещенството.

 

 

Славата на прекрасен духовник и искусен наставник водело на отец Юстин много скърби от властите на атеистичния режим, но го направили известен не само във всички краища на неговата родина но и по целия православен свят.

През есента на 1991 година, пребивавайки кратко в манастира Секу, той се върнал родното си село Петро Воде, за да основе по благословението на високопреосвещенния митрополит Даниил (сега Патриарх на Румъния), мъжки манастир в чест на светите Архангели.

 

 

През 1995 година в Петру Воде по благословението на викарийния епископ на Яшката архиепископия бил въведен Атонски устав. Отец настоятеля имал желание да посвети манастира за поколенията, на падналите жертви за Христа в затворите, чиито останки се покоят в храма в раки, и на манастирското гробище, като свещеник Георги Калчу, свещеник Стефан Марку, поет Раду Гир, Тудор Попеску и други. Спомняйки си светите затворници на комунистическите затвори, отеца казвал: “Аз така скърбя за тях и така се радвам при мисълта, че отново ще се видим! Радвам се повече, отколкото при мисълта, че ще се видя с моите родители.”

 

 

Петру Воде в скоро време станал огнище на монашеско жителство и мисли, които обновяват и ободряват целият румънски живот, истински оазис на християнска свобода. Непокътнатото съблюдаване на учението на православната вяра и пазене на историческата истина на румънският народ правят този манастир чист проводник на волята Божия, проповядвана и изпълнявана от настоятеля отец Юстин. Най-много от всичко той се стараел Христос да се отобрази в нас, неговите чеда, обединени в духовно родство. Любовта на отец Юстин към нас, учениците, се явяваше подобие на Божията любов към неговата святост.

 

 

Във всички свои ктиторски и благотворителни служения отеца особено се грижеше, те да бъдат извършвани по устав и с благословението на Църквата. За финансиране той използвал пожертвованията на вярващите, така, че в строителството на манастира участвала цялата страна – в знак на победата на Светия Дух, на всеобщото литургическо единство, на което той служил с любов.

 

 

Отеца активно вниквал в детайлите и принципиалните страни в румънския православен живот. Той правел това като духовник, но също и като дарител на множество скитове, манастири и градски храмове из цялата страна. Строителството на манастира “свети Юстин Философ и свети румънски мъченици”, се е осъществило благодарение попечението на отеца и на трима бивши затворници на комунистическия режим, на мястото на трудовия лагер Поарта Алба (Канал), където са загинали толкова свещеници, му доставило най-високо душевно удовлетворение, защото по такъв начин Румъния отсега ще може достойно да почита своите мъченици.

 

 

През 1999 година той започнал да издига женски манастир Палтин, близко до Петру Воде, отначало занимавал се изключително с благотворителни дела (тук се основал дом за престарели с болница, школа интернат за деца, лаборатория за направа на лекарства от растения, медицински кабинети), а по размер като манастир станал най-големия общежителен манастир в страната, наброяващ 170 населници. Той станал също и център за проповеди на православното слово, където излизали на бял свят светоотечески книги и апологетически издания, като например списанието “Позиция”.

 

 

Той по всякакъв начин и във всяка минута се стремил да достигне Небесното Царство – и вътре в себе си, и вътре във всеки, с когото се срещал лице в лице и за когото се е молил. Най-много от всичко отец Юстин ценил чистата вяра, преживявяна в чистото сърце, и никога не отделял правомислието от светостта на ежедневието, за да може целият живот да стане изпълнение на Евангелието на Бог Слово. Той се следил за това, да изпълнява Писанието с дела, и всичко от неговия живот да служи за спасението на хората, както чрез труда на изповядване на думи, така и чрез строг и постоянен подвиг – подвиг свръхестествен, който носеше до края на своя живот.

 

 

В годините на настоятелството всекидневната програма на отеца беше такава:

- Задължително присъствие на света Литургия;

- От 14 до 18 часа на ден служение на вярващите, дошли от целия свят с разни скърби, за които той винаги намирал подходящо лекарство.

- Строг пост и чак късно вечерта вкусване на храна в малки количества.

- Четене на правилата и книгите на светите отци;

- Отдих по два-три часа през нощта.

 

 

Чудесата, явени от Бога чрез отец Юстин са несметни, започвайки с най честите случаи на изцеление на рак, изцеления от безплодие, изгонване на бесове в най тежка форма, избавление от продължителни и тежки страсти, пълно преображение на най злобните характери, а също и дар на прозорливост и пророчества. свидетелствата за тези чудеса чак сега могат да бъдат записани и публикувани, дотолкова, че отеца поради своето съвършено смирение, не можеше да чуе и дума за себе си за похвала, докато е бил в тяло. Но сега без съмнение на много хора им се иска чрез разгласяването им да се прослави Божието име за радост на всички.

 

 

Християнското мирозрение и благодатни дела, думи и живот на отец Юсстин, показаха на всички, че Църквата – това е ковчег, жив и вечен и фундамент на румънското общество, доколкото отеца извикваше в народа благоговение, подобно на великите светии в историята на Църквата, и оказал обединяващо и утвърждаващо във вярата влияние на нашата страна и на целия румънски народ, подобно на великите православни предводители.

 

 

Небесния и проникнат със Светия Дух негов лик на святост, завинаги ще остане в сърцата на тия, които са познавали отец Юстин – най високата и най святата личност, която е сподобил Бог нашият народ.

 

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru

 

 

Любовта търпи всичко

Август 7, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Обръщайки се в Православието и приемайки монашески обети, аз имах благословенната възмжност да посетя обителите на Румъния и да живея в тях две години. Дълбоката ми любов към тази страна и нейните жители възрастваше в това време, и аз се научих на много неща, в това число възприех и духа на истинското християнско гостоприемство. Румъния била православна от самото начало, с евангелската вест е просветил св. ап. Андрей. Православната традиция се съхранявала тук в продължение на вековете. Аз се срещнах м смного хора, монаси и миряни, и тяхната святост, любов към Бога и ближните ми направиха силно впечатление и ме преобразиха.

 

Един от тези, с които се запознах и който ми оказа дълбоко влияние върху целия ми живот, беше о. Юстин (Първу). Когато се срещнах с него за първи път, той беше духовник в манастира Секу, в който живееха около 50 монаси. Дивният отец Иоаникий (Балан)1, автор на „Румънския патерик”, радушно ни прие, дошли да се запознаем с о. Юстин.

 

Виждайки отец Юстин аз заплаках. Нещо в дълбината на душата ми беше докоснато. Аз почувствах неговата святост и дълбочина, усетих притегляни и духовна любов към него и поисках да разбера колкото се може повече за него. Започнах да разпитвам хората за отеца и разбрах, че при комунистите той бил в затвора за 16 години (1948-1964). Казаха ми, че той никога не пали печка през зимата в своята килия и че се подвизава в пустинята, затова мнозина търсят съвет от него и търсят утешение и успокоение.

 

Аз реших да взема интервю от него, за което ми помогна Стефан, който превеждаше. Виждайки как хора от най-различни съсловия от всички краища на страната отиват в килията на отец Юстин, аз помислих, че по същия начин хората са бързали да видят светите и мъдри Оптински старци, да се посъветват и изповядат.

 

Чаках, както обикновено се чака пред вратите на келията му. Всички носеха подараци на батюшката, картофи, олио, хляб и др., а той подаряваше всичко на следващия посетител.

 

Отецът приемаше всички със съвършена любов. Духовните му чеда знаят много случаи, когато им е помагал. мнозина казват, че е светец.

 

На пръв поглед отецът изглежда простоват, в същото време се чувства че има нещо необикновено в него. Най-много ме порази безмерното страдание, възникнало в него заради Господа.  Затова всяко бреме, възложено на плещите му, леко или тежко, отецът носи като свое собствено. Аз имах възможност да видя, как болката, скрита в думите на хората, го поразява в самото сърце.

 

Отец Юстин седи мълчаливо, слуша, а след това от устата му излиза точно това, което е необходимо за теб-просто и вярно.

 

В неговите очи винаги сияе утешаваща радост.

 

Сега о. Юстин живее в друг манастир, основан от самия него и наречен Петру Воде.

 

Когато моя приятелка от Букурущ прочете първото интервю, взето от о. Юстин в манастира Секу, тя също реши да вземе интервю за един букурущки православен вестник. Това е второ интервю. В третото о. Юстин ми разказа за едно чудо, случило се по времето, когато той бил политически затворник, разказа за греха на страхливостта и за изкуплението на този грях. Той ми го даде няколко нощи преди да си замина от Румъния.

 

Монахиня Нина (скит на Светия Кръст, манастир св. Паисий, Форествил, Калифорния, февруари 1994)

 

Монашеството в нашето време предполага напускане на уединението

 

 

арх. Юстин: Съвремения монашески живот напълно се различава от този, който е бил в миналото. В сегашното време монашеството е призвано да защити истината на вярата. От монаха се изисква да остави своето уединение и затвор.

 

Да си спомним за свети Василий. Своят свят живот той е прекарал срад човешките страдания. Болниците, основани от него, и другите му дела свидетелстват за това, че са му били известни много житейски страдаания.

 

Монахът това е единственото човешко същество, имащо следната привилегия: той винаги трябва да е готов да работи навсякъде, където е нужно, без да получава материално възнаграждение. Той се труди тежко за утешението и облегчаването на страданията и живота на хората-сам. Затова, това, което правят монасите се цени много малко.

 

Събитията ни изпреварват. Ние, изглежда, не разбираме, с какво духовно убожество се сблъскват нашите братя в света. Монахът е длъжен напрегнато да пребивава в монашеството, в същото време трябва да се грижи и за света. Той трябва да е молещ се свидетел, горяща светлина за хората, мъченик, принесен в жертва за истината на християнството.

 

Манастирът-това действително е място за молитва. Но нашите манастири са загрижени и заети с това, самите монаси да подържат в себе си състояние на молитва. А ние сме хладни и нямаме съответния живот, не сме молитвеници от тази гладна точка. Как тогава можем да помогнем на хората в света, търсещи истината, които стават все повече и повече?

 

Разбира се, миряните искат да видят в монасите тук святост, сега, на тази земя. И не трябва въобще да ги измамваме. Ние, монасите, не можем само да им говорим, че Бог съществува и в Него е нужно да се вярва. Трябва да сме молещи се икони, изгарящи от жажда за Бога, светилници, защото хората, които идват при нас, са много подготвени интелектуално (образовани и културни) и търсят истината.

 

Ние нямаме вярата и храбростта на светите отци.

 

Чудото на земята е в това, да се живее свят живот сред толкова неща, от които трябва да се откажем.

 

Ние, румънците, действително, сме живяли някак изолирано, без да сме особено причастни към голямото благосъстояние и технологии, и тази ситуация е била благоприятна на нивото на духовната мъдрост. Например, семейният живот; здрав семеен живот е необходим на всяко човешко същество. Искам да кажа, че когато не сме били щастливи от материална гледна точка, не сме били по-малко добри християни. На Запад християнската духовност е отслобнала много поради силното технологично развитие, започнало особенослед Френската революция.

 

Ще ви кажа, какво е монашеството-това е единственото оръжие на нацията, което винаги трябва да се сражава на първата линия на фронта. Вярно е, че ние, монасите, днес сме слаби и средствата ни са оскъдни. Такива сме станали след Първата световна война, когато франкмасонството е изпълнило нашата страна. Църквата ставала все по-покорна. Карол ІІ2 е имал продажен характер. Той е избил най-видните хора в страната, насъскал една против друга политическите партии и ги заставил да действат против интересите на страната.

 

Църквата винаги е била политически покорна, подчинена на политическите действия и капризи. Нашето религиозна образование беше оскъдно. Действаше само една семинария за монаси-в манастира Черника, но и тя беше закрита след 1940 г.  по политически мотиви.

 

Прикривайки се зад словата „подчинявайки се на властите, ние се подчиняваме на Бога”3 нашата иерархия се покори на цезарите на мира сего. Това подрива самото ни съществуване. Аз не искам да кажа, че трябва да сме непочтителни, но подобно изопачаване на библейския стих ни е поробило, нас монасите, на политиците. За нещастие ние не обладаваме вярата и храбростта на нашите свети отци, които излизали от манастирите и местата за отшелничество и отивали по улиците и пазарите на Константинопол, за да не допуснат унищожението на светите икони с цената на собствения си живот. Ако имахме частица от тази вяра на светците в Господа нашего Иисуса Христа, ние безусловно, бихме могли да изменим съдбата на нашата страна.

 

Вие виждате, ние мълчахме твърде дълго, ние прекалено много се правехме, като че не виждаме и не чуваме  нищо. Ние все още спим. Не дай Боже, да отговаряма пред Господ като предатели на вярата!

 

 

Най-интересния жизнен опит е да познаеш себе си

 

 

Монахиня Нина: Отче, моля ви разкажете, за годините, проведени от вас в затвора.

 

Арх. Юстин: Драги мои, това беше период на ужасни страдания, години, в които да се живее беше много трудно. За да се успокоя душевно и да отговарям на въпроси би ни потрябвало година.

 

Разпитите, които тогава се провеждаха, засегнаха много хора. Например, ако аз в 1945 г. говорех с някого 10-15 минути и после след половин година отново сме се срещнали с този човек, то неговото име се появяваше на разпитите.

 

Ние трябваше да отговаряме на въпросите така: „Да, аз разбира се, имах с него кратък разговор”, и следователите питаха: „За какво говорехте? Как да организирате съпротивата?” Ние отговаряхме: „Не, нищо подобно, ние говорихме за обичайни неща”, и тогава ни биеха и въздействаха на нашата психика, докато ние не подпишем документ, в който беше написано, че ние знаем за всичко и сме престъпници. Така получавахме по 10-15 години присъда.

 

Всичко това означаваше много в моя живот. И когато всички тези разпити приключиха, в живота ми настъпи период на покой; фактически всички ние, заключените, преминахме през този период. Той започна, когато ни се отдаваше да влезем вътре в себе си. Това е най-важния опит, който въобще можем да имаме  в живота: да познаем себе си.

 

След това следваше период на укрепване по пътя на страданието, благодарение на който ти се отдава да познаеш себе си. Това беше съвършенно просто-това, че откривахме самите себе си в тези часове на одъра на болестта: това беше зов.

 

След 15 години аз срещнах един от бившите затворници, той стана епископ и също се отдели в манастир. Той ми каза: „Отче, аз знам, че ти много си изстрадал. Не ти ли се струва, че не би трябвало да влизаме в политиката?”-„Преосвещени, с ваше позволение, това не е политика. Това е наше право и дълг-да бодърстваме и защитаваме себе си и християнската истина. Ние трябва да говорим и указваме на хората за опасностите, с които се сблъсква християнството в наши дни”.

 

Епископът не беше доволен от този отговор.

 

Разбирайки защо сме попаднали в затвора, ние започнахме да се съпротивляваме. След това последва период, когато ние си въобразявахме, че ще дойдат американците и ще ни освободят, но после се избавихме от тези илюзии. А хората горяха от надежда. Този слух си беше чиста проба пропаганда. Това беше метод на комунистите, с помощта на който те залавяха още повече жертви, още повече хора ставаха затворници.

 

След това последва истинското духовно укрепване. То беше много силно и почти необяснимо, доколкото ние бяхме съвършенно изолирани в такива крепости, като Аюд и Герла. Те бяха в буквалния смисъл на думата фабрики за производство на мъченици.

 

Ние бяхме свидетели на деградирането на самото си тяло. В определен стадий ние вече не чувствахме нищо, това приличаше на дълбок покой. Можеш да чувстваш само гръбнака си. Единственото, което държеше тялото беше силата на мускулите. Когато бяхме в този период на нас ни оставаше само да очакваме смъртта и да се готвим за нея;  да живееш постоянно в тази реалност и винаги да имаш пред очите си смъртта беше просто ужасно. Дотам, че вече не се удивляваш, когато твоя брат от съседния нар, за нещастие вече не отговаря на твоя зов. Той може вече да е мъртъв, така внезапно имаше много починали. От крайното изтощение цялото тяло започваше да отича: краката, палците, главата. Ние се питахме: защо сме такива подпухнали? Сред нас имаше доктори, и те ни обясняваха, че когато тялото остава без сили, то не е в състояние да извежда течностите от мускулите.Ние натискахме с палците си кожата, и тя не се връщаше в предишното състояние. Това състояние означаваше, че смъртта беше въпрос на часове.

 

Всички ние бяхме много млади: от22 до 35 години. Когато влизаш в тази фаза, можеш да загубиш контрол над себе си, вече не си даваш сметка, какво говориш и правиш.

 

Тези дни бяха жертвоприношения и самопожертвования, изключителни, уникални

 

Какво можех да направя аз като свещеник в тази ситуация? Аз започнах да изповядвам тези хора, особено в постите: през Великия пост, Рождественския, Успенския, Петровия. Но аз можех да изповядам само по трима-четирима, измъчващи се в една камера с мене. А какво можех да направя за останалите, страдащи в съседните камери и над нас? Как де се сдобия с Тялото и Кръвта на Господа Иисуса?

 

Тази отговорност да се измени духовния живот на хората стана главната радост в моя живот. Лично аз вече не чувствах болка. Имайки това свое дело, аз там бях по-щастлив, отколкото когато се намирах на свобода, в света. Това се случваше и затова, че нашия духовен живот ставаше все по-дълбок, много повече, от преди затвора.

 

Веднъж аз лежах в изолатора с хепатит. Тогава свърши последната частица от Свето Причастие – не остана и трохичка. Там лежеше и един 28 годишен мъж, Шербан Константин от Констанца. Той страдаше от цироза, в него започваше стадий на разложение. Целия ден нощ той крещеше, стенеше и плачеше. Не беше приемал Причастие четири години, а у дома оставаше жена с две деца.  Какво можеше да направя? Нощта и ранното утро, между 4 и 5 часа, аз го изповядвах по пет минути, защото охраната следеше през шпионката. Те ходеха от единия край на коридора до другия и поглеждаха в шпионката във всяка врата: не стоиш ли ти на колена и не се ли опитваш да се молиш за някого?

 

Какво можехме да направим тук? Ние се уговорихме да поговорим и аз казах: „Момчета, ние трябва да отидем да ни прегледа лекар, защото сме много слаби и имаме право на малко вино”.

 

И така започнах: с малко парченце хляб, който имах, и с всички молитви които знаех, в ъгълчето, което се намираше извън зоната на видимост на шпионката, сам. И ако понякога ми се отдаваше да извърша св. Литургия, тогава имаше св. Причастие. Тогава бяха дни на жертвоприношения и самопожертвования, изключителни, уникални.

 

Беше много болно да се гледа, как човек умира пред очите ти. Това е истинско мъчение. Така ми се отдаде да преподам св. Причастие на този мъж от Констанца, който умря след три дена и го отнесоха от камерата.

 

Изповядвах хора от други камери с помоща на морзовата азбука. Всеки знаеше как да общува през стените.  Какво да се прави? Да се водят беседи не ни беше толкова лесно, особено когато ги инициираха тези, които сътрудничеха с властта. Ти може да кажеш нещо в разговора, това се записваше на магнитофон и след това се използваше против тебе.

 

Всички имахме големи присъди: по седем, осем, девет, десет и повече години. Когато имаше възможност ние криехме по няколко трохи хляб в шевовете на дрехите. Вярно е, че ни проверяваха, но не много старателно. Така че ако ни се отдадеше да скрием по 20-25 грама хляб, това беше достатъчно да се приготви Свето Причастие за стотици хора.

 

Единственото място за срещи за нас беше тоалета. Можеше да съобщим с помоща на морзовата азбука, че в еди-кое си място в тоалета изповядания човек ще намери Свето Причастие.  Или можеше да предадеш Причастие, когато минавахме покрай камерите и бяхме убедени, че охраната няма да те разбере.

 

Това бяха светли и радостни дни, животът беше наситен. Това беше най-доброто място за религиозно възпитание. Но после охраната ни разкри и веднага се постараха да ни разпръснат по разни места. Изпратиха ни в солните мини, без разлика между здрави и болни хора.

 

Ние празнувахме Възкресение Христово на дълбочина 800 метра под земята

 

Последваха две седмици тежък труд. Трябваше да носим гигантски чук 15-20 кг. И да разбиваме с него големи късове сол. Долу в шахтата температурата беше ок. 35-40 градуса и потта се лееше от нас като река.

 

Спомням си как един свещеник, отец Шербан, Бог да го прости, в един момент не можеше повече да държи чука в ръцете си и ни каза: „Слушайте, аз възнамерявам да им кажа, че се отказвам да извърша самоубийство по този начин”. На следващия ден на преброяването той направи крачка напред и проговори: „Гоподин началник, аз повече не мога да се спускам в кладенеца; ако искате дайте ми горе някаква друга работа”.

 

Началникът му отговори: „Добре, ще видим, а сега се спускай в шахтата”.

 

Макар да не му се понрави това, което му казаха, той се спусна в шахтата. На следващия ден, началникът му каза: „Шербан, ти оставаш горе”.

 

В лагера имаше дълга висока няколко метра ограда, обкръжаваща известен участък земя. На нас не ни се разрешаваше да се приближим до това място. Поставиха Шербан в кухнята да чисти картофи. Дежурният войник заповяда на Шербан да вземе коша с боклук и да го изнесе от кухнята. А тя беше точно до оградата.

„Аз не трябва да го нося там”- „Давай, изхвърли боклука там”.

Той взел коша, изсипал го, обърнал се, и в този момент го застреляха. Това се случи в 9 ч. сутринта.

 

В 1954 година ние празнувахме Възкресение Христово на дълбочина 800 метра под земята в солната мина. Всичко тогава се правеше по съветски образец, целия живот се строеше по него: празниците, музиката, всичко. Даже на охраната това им дойде до гуша, те ни помолиха: „Изпейте ни румънска песен. Искаме да чуем за живота на румънците, ние сме си вкъщи”.

 

Долу, в шахтата, ние се трудехме рамо до рамо с цивилни граждани, но нас ни наричаха „специална работна сила”. Не ни позволяваха да се обръщаме един към друг по име, носехме номера: 2121, 400 или 200. Можеш ли да си представиш това?

 

Ние, затворниците, бяхме заедно с тези хора, цивилните миньори и те се стараеха да ни покажат, как трябва да работим, и ни научиха. Сътрудниците на „Секуритате” без значение дали са облечени в униформа или са цивилни, все едно бяха от охраната, -казаха на работниците, които работеха с нас, че те ще работят с много опасни затворници, углавни престъпници и с последните не бива да се говори извън най-необходимото, защото ние иначе ставаме много агресивни и можем дори да убием.

 

Ние носехме тези железни инструменти, които се използват в шахтите, много тежки. Не измина и месец и цивилните разбраха, че престъпниците са удивително мирни. Те започнаха да се обръщат към нас с: „господин професор”  и „отче”. А след това си задаваха въпроса: „Как така? Що за престъпници са тези момчета?”

 

След това започнаха да ни пренасят информация от земята: изрезки от вестници и тем подобни. Не можете да си представите, какво означаваше това за нас, особено за интелектуалците. За тях беше смъртно наказание да не знаят какво става в обществото.

 

Трябва да имаш много здрава психика, за да се смириш с това, да спасиш душата, сърцето, ума, да ги съхраниш в цялост и неизменност. Действително се стараеха да разрушат точно това в нас, стараеха се да умъртвят душата, ума, сърцето и волята. Така че можете да си представите какво благословение за нас беше, когато тези цивилни ни носеха някакви новини, информация.

 

Веднъж ние намерихме такава записка: „Стоп на ръста на изработката. Властите искат да ни заставят да работим колкото може повече, а ние не можем! Готвят се да ни урежат заплатите, а ние имаме семейства, които трябва да храним”.

 

Ние работехме интелигентно, знайте това, сред нас имаше много умни хора, образовани, макар и външно това да не се забелязваше. Но когато разбрахме, защо отношението към нас се променя, „сменихме плочата”. Ние, затворниците, бяхме твърде честни, но цивилните ни научиха какво трябва да правим: запълвахме вагонетката с камъни, а отгоре насипвахме руда. Така че вместо 50 вагонетки излизаха 70. Излизаше, че ние работим по-производително, и началството започна да уволнява цивилните.

 

В същото време някои от тях с велика предпазливост започнаха да носят в ръцете си вестници. Сред нас имаше хора с най-различни политически възгледи, точно както сега. Прочитайки вестниците, даваха дълбоко прозорливи политически коментари. След това започнаха да се появяват фрагменти от Свещеното Писание. Но в края на краищата всичко беше разкрито, тъй като сред нас имаше агенти. Всеки трети беше агент.

 

След това последва цяла година истинска изолация. Ние бяхме толкова отделени от света, че не можеше да разберем времето когато започваше Светата Пасха. Особено в Аюд бяхме объркани: точно в 24 часа в реформаторската църква звънеше камбана, а ние чакахме, кога ще се чуе и от православния храм, бяхме се превърнали в слух, само да не пропуснем този зван.

 

„Смееш да кажеш, че вярваш в Бога”

 

Самият аз бях един от тези, които бутаха вагонетките, използвани в шахтата за превоз на руда, така че работата ме беше основно да ходя много. Мнозина от нас се трудеха заедно. Как да отпразнуваме Пасха? Събрахме всички метални останки от фреза за скалите и ги окачихме на въженце. Те изкарваха чудесен звук. Аз прекарвах по тях метална пръчка.

 

Времето на сбора беше назначено за 2. 30. Това беше този момент, когато ние влязохме в подемника и започна тарарам. Беше удивителен момент в живота ни, когато почувствахме как от духовен възторг ни спира дъха. Ние, свещениците, запяхме всичко, което знаехме, силно, дълбоко, с такава смелост. Като че ли бяхме извън себе си. Никой не се боеше от опасността; сега или никога. Влизайки в подемника, ние пеехме: „Христос Возкресе” После чухме спускащата се от повърхността в шахтата смяна и тяхното пеене в дълбината на шахтата.

 

Ние започнахме да пеем долу, под земята, и продължихме и на земята. В банята също влязахме с пеене. След като се измиехме обикновено ни даваха чай, но в този ден началството вместо чай ни затвори в бараките за два дена.

 

След два дена ни строиха пред началника на лагера: „Вие знаете, защо са ви затворили, нали? Какво ви се … в главата, като че ли вие се намирате тук за превъзпитание? Кога ще се вразумите? Слушайте, ей, отрепки! Вашия живот е  наши ръце, ние решаваме какво ще става с вас. И ние решихме, че не ставате за нищо. Ще ви разстреляме всички! А сега всичи свещеници да застанат отдясно!”

 

Там бяхме 20 свещеници, както православни, така и униати. Аз не излязах, останах с миряните. Началникът започна отново: „Погледнете ги внимателно! Виждате ли? Ето кои ви учи на своите идеи. Това са убийци, набиващи в главите ви мисълта за Бога. Аз не знам откъде свещениците са взели тази идея. Ей, вие! Все още смеете да говорите, че вярвате в Бога?! Който казва, че вярва в Бога, крачка напред, веднага!”

 

Какво да правя? Първо не направих крачка напред, но сега бях длъжен да направя. В този момент не ми достигаше храброст, но аз си казах, че е необходимо да кажа: аз вярвам в Бога. И излязах напред. Началникът ме познаваше много добре: „Кажи, откъде си?” аз му казах откъде съм и той ме попита: „Ти действително вярваш, че Бог съществува, не е ли така?”-„Да!”-„Има ли друг освен тебе? Да съберем всички”.

 

И събраха всички свещеници. Лагерният двор беше целият в дълбоки ами, пълни с вода. Началниците ни гонеха по тези ями в течение на два часа. Накрая нито в една яма нямаше вода, а целия двор се превърна в кално блато.

 

За нас настъпиха тежки времена. Те се бояха, че ние организираме група за съпротивление. Отначало започнаха да ни разпитват. Но слесдтвието беше без пристрастие, може да се каже даже цивилизовано. Просто началството вече знаеше всичко за нас; ние бяхме там вече много години, по време на разпитите ни слушаха внимателно, да видят, какво ще кажем.

 

Сред нас имаше хора от различни категории: университетски професори, инженери, лекари, съдии и свещеници. всички се учеха един от друг. Това беше такава школа, дълбок жизнен университет. Там аз научих немски и италиански. Имаше богослови, те ни учеха на догматика, молитви, славословия, акатисти, всичко. Всички се учеха взаимно. Така се съхраняваше искрата на живота, ето така останахме живи.

 

Можеше да слушаш пчелар и за дългите години да узнаеш в детайли всичко за пчеловодството и добиването на мед. Едновременно можеше да станеш винар и географ. След затвора можеше без труд да постъпиш във всеки университет, ако имаш желание. Всичко това се случваше в ситуация, когато нямаш дори хартия и молив. Но можеше да научиш френски, драскайки букви на земята или на стената с гвоздей или с нокти. Преподавателят по френски, когото аз познавах, пишеше на стената думи и цели текстове.

 

Ние от дън душа считахме, че би било абсолютна грешка да не се съпротивляваме заедно, не изпълнявайки своя дълг-да принасяме себе си в жертва.

 

Всичко започна в 1917 г., с руската революция, т. е. с комунизма. Ние можехме ясно да видим заплахата, четяхме вестници, не е ли така? Само че не очаквахме, че тази катастрофа ще ни връхлети след 1944 г., и даже после ние не бяхме обединени против комунизма. Ние нямахме сила и поради причината, за която казах по-рано, Църквата предпочиташе да не се вмесва в политиката, беше склонна да се подчинява на държавата. Но тогава тя не е Църква! Какво ще остане в нея от Църквата? Къде ще е нейната сила? Комунистическият режим знаеше, как да се сдружи с тези, които се покоряват…

 

Комунистите прекрасно знаеха, че най-голямата опасност представлява Църквата

 

Стефан (румънски преводач): Отче, аз мисля, че в нашия народ всъщност няма нищо общо с идеите на комунизма.

 

арх. Юстин: Нямаше, това е истина. Ние никога не сме вярвали в техните идеи. Комунистите знаеха, как да прокарат свои хора в тези или други места. Какво още можеха да направят? Заключиха много хора. Вземаха по седем-осем човека от всяко село, елита; свещеника, учителя, най-знаещите и уважаваните. Останалите се подчиняваха безропотно.

 

Въведоха в училищата химна на републиката вместо „Отче наш”, вкараха най-значимите хора и учителите в затвора и ги замениха с тези, които едва можеха да четат и пишат без грешка, ето на кого дадоха властта. Комунистите изтикаха напред, във властта най-низшите елементи, хора без вяра и без Бог. Обешаха им материални блага и им ги дадоха, т. к. те бяха много бедни. Така те станаха членове на комунистическата партия. А това не беше и комунизам. Това беше гротескна комедия на комунизма и национализма.

 

Комунистите знаеха съвършенно точно, че най-голямата опасност представлява Църквата. През цялото време гоореха за това: „Как може да сте толкова глупави и да вярвате на поповете? Вие, не виждате ли, че сега те станаха наши? Те нямат нищо общо с Църквата. Не виждате ли, че те вече не служат на Църквата?”

 

В това време аз говорех с охраната направо, без страх. Те не можеха да ме накажат повече-аз и така бях осъден пожизнено. И мен действително ме слушаха. В даден момент те даже се поколебаха: „Не е ли по-добре да повярваме на него, защото той страда заради нас?” Но те, разбира се, не можеха да избягат от комунистите, както им се искаше. Казваха ми: „Ти се прав, тук ти си престъпник, макар в теб да няма нищо общо с престъпниците”.

 

Заедно с нас имаше осъдени и истински престъпници: крадци, разбойници, осъдени за 10-15 години. Беше страшно даже да ги гледаш.

 

„Защо на нас не ни давате дори и половината от това, което давате на тях?”

 

На нас ни забраняваха да се виждаме с роднини, да поддържаме преписка, в същото време криминалните и крадците пишеха, получаваха колети от дома, всичко каквото искаха.

 

На това служителите от охраната неизменно ни отговаряха, че ние сме действително опасни престъпници, поради начина ни на мислене. „С вашия начин на мислене вие можете да убиете целия народ, докато те (криминалните) убиват тек и там по един човек. Опасността е – вие с вашите идеи и умове. Затова не ви разрешаваме да говорите даже с роднините”.- „Това е защото, ние ще ги убедим в това, за което и ти самия знаеш, че е благо и истинно. Така че ако ти не приемаш това, то е против собствената ти съвест”.

 

Така говорех, без да се боя.

 

Това наричам обезобразяване на хората.

 

Ние не знаем, как да защитим своето същество, нашите сърца и души. Това е действително важно нещо, това е дълбинната ни реалност, която ние, като човешки същества сме длъжни постоянно да поддържаме и защитаваме. А ние никога не сме умеели да защитаваме своята душа. Ние възставахме, когато материалното ниво падаше, но никога не възставахме, когато нападаха и разрушаваха душата ни.

 

Църквата е длъжна да се върне към своя дълг

 

Стефан: Мислите ли, че религиозният живот може да ни помогне сега?

 

Арх. Юстин: Да, разбира се. Тя може да ни помогне съществено. Но за нещастие, ние имаме все същата корумпирана иерархия, каквато беше и 45 години при комунистите. Иерарсите, несъмнено, знаят своя занаят, знаят как да нарушават, така че почти цялата ни иерархия има отвратителни, уродливи петна на своята съвест. А петното не излиза дълго време.

 

Аз ги разбирам. Да грешиш е човешко. Но да оставаш в греха и да продължаваш да грешиш е дяволско дело. Аз не мога да приема тази измамна позиция на Църквата, свещениците и епископата, на всеки, по време когато е необходимо да бодърстваме и да се борим, когато нацията и вярата са в опасност.

 

Стефан: Оптимист ли сте? Мислите ли, че Румъния…

 

Арх. Юстин: Ако Румъния сега дойде на себе си, ако стане по-честна и се бори за своя живот и права, то, разбира се, може да победи. Но за това е нужно всички да се поддържаме един друг, да се държим заедно до края. Аз трябва да кажа, че хората са такива, каквито сме ние, свещениците, учим ги да са такива, каквито сме сами. Ние се виждаме в хората, като отражение във вода.

 

Църквата трябва да се върне към своя дълг, защото нейното значение и влияние са огромни. Патриархът е длъжен да вземе всичко в свои ръце и да разбере, в какво е дълга на днешните хора. Това не означава, че всички трябва да се включат в политиката. Трябва да се занимаваме с това, което ни е учил Иисус Христос.

 

Стефан: Как виждате развитието на монашеския живот?

 

Арх. Юстин: Трудно е да кажем докога ще страдаме от този болен манталитет. Монашеството страда от същата болест, както и обществото. Но когато монашеския живот отново стане здрав, обществото също ще оздравее. Монашеският живот сега се намира в упадък.

 

Много ме тревожат тези жертви, които протестанския прозелитизъм започна да събира в нашата страна. Православната вяра е разбират само с материални стимули, не виждате ли? северната част на Молдова е изпълнена с материализъм. Отиват и купуват молдованите с материални блага; цигари, джинси и още незнам какво. Нашият добър православен християнин съвсем е пропаднал, нещастния. Материалните блага-това е единственото, което го интересува така. Молдова е била една от най-духовните области на страната. А сега там е отявлено материално възприятие.

 

Стефан: Мислите, че още може да се открие войнстващия характер на нашето монашество? В какво се състои той? Добре е да чуем за това.

 

Арх. Юстин: Православният устав е вторичен елемент в сравнение със същността на нашата истина, с истинското призвание и мисия. Уставът е дело човешко. Това не е догмат, не е доктрина. Разбира се, важно кога и как четеш вечернята или дали извършваш св. Литургия по чинопоследованието. Но действително важно е ние да изкристализираме, да развием в себе си дух на жертвеност, саможертвата е сърцевината на нашите прояви. Аз говоря за способността да разберем времето в което живеем сега и нашата роля в изповядването на провославната истина.

 

Осъзнава ли монашеството мисията, пред която е поставено? Защото монашеството, както аз го разбирам, движи света, то съхранява пламъка на живота и истината в света. В монашеството е геният на християнството. Не съм уверен, че четенето на тропари, вечерни, бдения, ставането в полунощ за четене на акатист правят човека щастлив. Бих искал да видя, как геният на човека обновява монашеския живот, в този смисъл, той да се изпълни с творчески сили. Това е което искам. Но засега такова нещо не се забелязва.

 

Не виждаме, че върху Православието от всички страни са се нахвърлили атеизъм, неопротестантизъм, равнодушие и др. Очите ни са обърнати от тези заплахи, и ние продължаваме да даваме все същият отговор: “Дайте да постим, да се молим, да се изповядваме”. Всичко това е вярно и необходимо. Но ние и това не правим в действителност. Защото ако го правехме, то бихме могли да видим резултат-духовното обновяване на нашата вяра, живот, изпълнен с жертва.

 

Монашеството е най-високото призвание в настоящето време. Само то със своята светлина и енергията на своята жертвеност е способна да преодолее съвременната криза. Но, за съжаление, работата не стои така. Хората често казват: “Аз видях Агапия4. Какъв красив и мил манастир, какъв голям! какви удивителни работилници и предмети!”

 

Е, и какво? Вие не можете ли да видите това и в света? Ние не се нуждаем от реклама. Ние се нуждаем от Живот, който ще остане след нас.

 

Ние сме в криза, не е ли така? В най-голямата за цялата история на Църквата! Ако продължаваме да живеем така, то няма да минат и 50 години и ще изчезнем като нация. Моето мнение е такова: това е най-страшната криза за цялата история на християнството! А вярващите, бедните хора, все продължават да питат: къде са нашите духовници, къде са нашите свещеници, къде са нашите манастири? какво да правят те?

 

 

1. Архимандрит Иоаникий Балан бил много близък с арх. Юстин, даже били родени на един и същи ден – 10 февруари.

2. карол ІІ бил крал на Румъния от 1930-1940 г.

3. Има се предвид Рим. 13:2

4. Агапия – манастир в област Нямц

 

 

 

Прекрасното цвете от Рая

Март 10, 2013 in Беседи

Понякога хората се питат: „Има ли светци в модерната епоха?” Отговорът е един: светии на Бога ще има винаги и довинаги. Тяхното съществуване е тясно свързано с живота, вдъхващ ни Третото Лице на Светата Троица – Светият Дух. От начало Светият Божий Дух действа и доминира в нашия създаден свят. Явява се в света персонално и за всеки един от нас, кръстен в Христовото Име, за да ни даде сила и да унижи дявола – антихриста и неговите последователи, които се движат около нас. Та те понякога са дори в собствените ни семейства, колкото и страшно да звучи това.

 

Известни са случаи, в които родителите стават способни на всичко само и само да отвлекат децата си, които искат да бъдат близо до Бога. Родителите често пъти са пропити с егоцентричен егоизъм и не признават, че онова, което е излязло от чреслата им е Божий дар и често пъти правят опити да изкоренят призива на Бога в сърцата на децата си.

 

Ще ви разкажа една съвременна история от съседна Румъния. Тя е отговор за всички, които мислят, че в днешното, изкривено в представите си време, свидетели на нашата православна вяра не съществуват.

 

И все пак, свидетели има. Те по нищо не се различават от своите предшественици от миналите векове, просто сега не ги мъчат и обезглавяват публично. Нито мъките им траят часове. В съвремието ни изтезанията на тялото и духа се преливат в един дълъг процес. Може би затова Отците на Църквата казват, че векът на свидетелите от последните времена и от епохата на антихриста ще бъде, може би, най-великият от вековете на нашата вяра.

 

Свидетелят Даниела разцъфтява като цвете в румънските земи през 1967 година. Живеела със семейството си в Букурещ. Още малко дете, тя винаги носела в себе си усещането за близостта си до Бога. Вече поотраснала, щом свършела училище, отивала в църквата. Благочестието било основа на нейния живот. Молела се с часове. Поведението й обаче предизвикало недоволството на баща й, който винаги я посрещал с укор: „Къде беше? По цял ден си в църквата! Какво дириш при свещениците? Какво ти е дал Бог?” Даниела нищо не отговаряла, само свеждала поглед и от очите й закапвали сълзи.

 

Когато завършила гимназия, отказала да отиде на бала с думите: „Не мога. Знаеш, че ви обичам много, но, прости ми, не мога да отида”.

 

Била с лек характер и добра с всички. Много трудолюбива, тя била добър ученик и в училище и в университета. Помагала с каквото могла на всички. Била духовно чедо на отец Софиан от манастира Антим в Букурещ.

 

Като студентка се грижила за една парализирана стара жена, забравена от близките си. Сутрин, преди да отиде в университета, Даниела отивала да навести болната, оставала при нея и вечер когато се налагало. Грижела се за нея: пазарувала й, готвела й, къпела я, обслужвала я с всичко, от което се нуждаела. Четяла й молитви, пеела й псалми.

 

Бащата й и това не одобрявал и все порицавал вярата й. Започнал да я бие, макар че дъщеря му в нищо не била виновна. Даниела търпяла всичко с мълчание. Понякога падала в нозете му и просела прошка. Тя никога за нищо не обвинявала никого и винаги хвърляла вината върху себе си.

 

Като не действали заплахите и забраните, семейството се опитало да убеди дъщеря си да се омъжи. „Не – отговорила Даниела – искам да остана с Бога”. Бащата възразил: „Можеш да бъдеш с Бога и омъжена”. А тя отговорила: „Да, но ако се омъжа ще живея с Бога на ръба, а аз не искам това. Искам всичко да дам на Бога.” Същата нощ Даниела се молила няколко часа. Тя никога не си лягала без да изпълни правилото си. Тогава взела решение, щом завърши университета да отиде в манастир.

 

Като съобщила решението с вкъщи, чула само гневни викове: „Какво ти е дал Бог? Само ви мътят главите тези свещеници, какво ти е дала вашата вяра? Кой те храни? Баща ти! Защо учи в университета да влезеш в манастир ли?!”

 

Даниела постъпила в манастир въпреки несъгласието на родителите си.

 

Нощта преди да тръгне за манастира Христовата невеста дълго плакала и се молила. Обръщала се най-вече към Света Богородица. На сутринта Даниела се прекръстила, целунала иконата на Божията Майка, подарък й от отец Софиан, събрала нещата си и тръгнала. Пътем се отбила при приятелката си и оставила писмо на баща си със следното съдържание: „Татко, аз видях в съня си образа на Дева Мария. Видях как иконата оживя, Света Богородица ме погледна внимателно и аз Я запитах какво да правя. Видях, че Тя ме погледна с много болка. Видях сълзи по страните Й. Изведнъж Тя разтвори ръце и започна да се моли. Тогава пролятата сълза падна в ръката ми. От нейния допир се събудих и реших да си тръгна. Да тръгна по пътя на Кръста, по пътя на Иисус Христос.”

 

Бащата я търсил дълго време и я намерил, след което започнали ужасите. След страшен скандал бащата я извел от манастира. Разрязал монашеските й дрехи и ги хвърлил в кофата. Издърпал и верижката, на която Даниела носела кръст. Скъсал го и завикал: „Тия свещеници, тая ваша църква…” От ужас Даниела припаднала. Като дошла на себе си, започнала да моли да й оставят иконите: „Не мога да живея без тях” – плачела мъдрата девица Христова. В яроста си бащата събрал всички икони, хвърлил ги на пода и започнал да ги тъпче. На това Даниела само въздъхнала и казала: „Единственото, което ми остава е да се моля: Света Богородице, спаси ме, Господи Иисусе Христе, не ме оставяй!”

 

Бащата, като разбрал, че не може да я отклони от православния живот, намислил нещо зло. Договорил се с някои свои колеги лекари и извадил диагноза „параноидна шизофрения, придружена от мистичен делириум.” Така до края на живота си Даниела била принудена „да се лекува” – лекували я с опиати. Последните две години от живота си Даниела прекарала в болницата с тръби в носа, почти винаги в безсъзнание.

 

Бащата осигурявал охрана на дъщеря си от сутрин до вечер, да не би по някакъв начин да се свърже с благочестив и верен човек. Неподвижността на леглото и опиатите, които й вкарвал психиатърът довели Даниела до парализа и запушване на лумена на червата. Така тя починала през Страстната Седмица на 2004 година, 6-ти април – Велики Вторник.

 

Това станало около 22.00 часа. Тъй като бащата нямало да се съгласи да дойде свещеник, за да извърши последованието за упокий, по чудесен начин било известено на някой верен и в 23.00ч. започнали да четат последование за покойната Даниела.

 

Погребали мъченицата в градското гробище в Букурещ в квартал Антронаке Колентина. Не след дълго на гроба й започнали да стават чудеса. Ето някои от тях:

 

Първото чудо се случило в сряда, 12 май 2004. При посещение на гроба й една студентка, която от 8 години страдала от заболяване на кръвоносните съдове, изведнъж оздравяла. През 2005г. млад мъж по чудесен начин бил спасен от мъченицата от операция на апендицит.

 

Със светиите упокой, Господи душата на мъченица Даниела, а нас, заради нея, спаси и съхрани!

източник: списание “Православна вяра”,старинен храм “Света Петка”