Как eдин журналист стана монах

Февруари 18, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Бившият известен френски журналист и фотограф Жерар Гаскел, а понастоящем отец Герасим, станал православен монах преди 35 години. Автор на много книги, редактор на списанието „Art sacre“, той редовно представял свои фотографии в Шамбези – Швейцария, където се намира резиденцията на Вселенския Константинополски Патриархат, а също и в Ним, в Берлин, в Нижни Новгород – Русия.

Отец Герасим разказваше: „Интересно е това как станах монах. До тридесет и три годишната си възраст живях живота на едно дете, което имаше успехи, приятелки, едно бохемско и приятно съществуване, дружба с велики художници на нашето време, завеждах хроника, посветена на изкуството. Именно по тази причина дойдох в Атон, когато бях на 33 години. Искам да подчертая, че именно тогава, в тази възраст, когато животът е твърде неустойчив, аз избрах да направя нещо, което впоследствие се оказа от такова голямо значение за мен – да подготвя репортаж за иконите. В Света гора, както и в някои манастири в Русия, съхраняват костите на починали монаси в костници. Тогава, пред купищата от черепи аз, който до този момент не бях се замислял за смъртта, разбрах, че един ден животът ми ще завърши без никакъв смисъл. Поисках от един гръцки монах да ми каже нещо за една икона, но той не знаеше нито дума на френски. При невъзможността да се разберем един друг той започна да пее някои песнопения, които му идваха на ум и това негово пеене така дълбоко ме докосна. В него имаше всичко – древна традиция, красота, дълбочина и дори чувственост. Това пеене беше по-добро от всякакви думи. При завръщането си аз продадох всичко, каквото притежавах, и се простих с японското момиче, което така добре ме разбираше, дори по-добре, отколкото моите родители. Исках да бъда самия себе си. Разбрах, че трябва да свидетелствам за благодатта, да бъда свидетел на Христа…“

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.

 

 

Той е нашия свещеник

Декември 3, 2018 in Начална страница, Сладкарница



Преподобният Арсений Кападокийски е духовния наставник на свети Паисий Светогорец. Велик чудотворец, той изцелявал със своята молитва болни, помагал на страдащи, предпазвал населението от грабителствата на турците, изправял заблудени.

Чудесата на преп. Арсений били толкова прочути, че във Фараса, неговото село, нямало друг лекар. Той бил лекар и на душите и на телата, както за християни, така и за мюсюлмани. Преди смъртта си о. Арсений казал: „Вдругиден ще премина в другия живот. Вчера дойде Божията Майка и ми извести това. Показа ми Атон и манастирите, които толкова много исках да видя и така и не можах. Какво да ви кажа – толкова много манастири има в Атон, какви големи храмове! Красота!

В памет на преп. Арсений предлагаме да ви запознаем с няколко от многобройните чудеса, случили се по молитвите на светеца.

1. Жителите на Фараса, минавайки през Драма и Солун, разказвали как двама шейхове (вождове на мюсюлмански племена и магьосници) от Хаджи Пехтес дошли при о. Арсений. Той ги приел и дори им поднесъл кафе. Но те започнали да му задават разни глупави и досадни въпроси, от които чак го заболяла глава. И за да се избави от тях, той им казал:

- Повече не мога да ви слушам, защото ме заболя главата.

Но те не схванали намека и му казали:

- Папаз (отче) ефенди, ние ще ти направим един амулет и до края на деня няма да те боли глава.

Тогава о. Арсений им казал:

- Аз обладавам много по-голяма сила от вас и мога с помощта на силата Христова да направя така, че да не можете да се помръднете от местата си.

И отишъл в килията си. Шейховете допили кафето си и искали да си тръгнат, но не могли да мръднат от местата си, все едно били завързани с някакви невидими възли. Започнали да викат о. Арсений. Той дошъл и без да каже и дума им направил знак, че са свободни. Чак тогава те могли да станат от местата си. Тогава разбрали грешката си, поискали прошка от него и на тръгване казали:

- Папаз ефенди, ще прощаваш, но велика е силата ти, защото тя идва от силната ти вяра, а ние действаме с помощта на сатаната.

2. Симеон Караусоглу си спомня следния случай. Една черкезка, мюсюлманка, помолила Продромос Копалус да й донесе от Хаджиефенди (така наричали почтително о. Арсений) филахто, защото била безплодна и мъжът й искал да се разведе с нея. Продромос я съжалил, защото освен всичко била и сираче и нямала никакви роднини. Зарязал работата си и отишъл в селото. Било късно, той се притеснявал да отиде лично при о. Арсений и помолил за това църковния пазач. Пазачът донесъл филахтото с молитва за изцеление от безплодие. Той знаел, че черкезката била богата (мъжът й имал много стада с добитък) и бил изкушен от користолюбие. Взел бележката с молитва от о. Арсений и я завил със своя такава, в която искал тя да дава кожи, сирене и месо, уж за о. Арсений. Връчил я на Продромос, а той, без да знае за какво става дума я дал на черкезката. Тя веднага с благоговение окачила филахтото на врата си, прочела бележката от пазача и му дала всичко онова, за което било писано в нея, като мислела, че той ще го занесе на о. Арсений. Минало време, черкезката родила дете и продължавала да праща подаръци на пазача, а о. Арсений не знаел нищо за това.

Но след две години узнал всичко. Извикал при себе си пазача и го разобличил. Но той, вместо да се покае, не искал да признае вината си и отричал. Тогава о. Арсений му казал:

- По-добре е за теб да изкупиш греха си тук, отколкото да отидеш заради него в ада. Затова от тоя миг нататък тялото ти ще се покрие с циреи, които ще те мъчат толкова време, колкото време си ял сирене и месо от черкезката.

И наистина, веднага тялото на църковния пазач се покрили с циреи, които му донесли страшен сърбеж. Не можейки да търпи повече, той отишъл при о. Арсений и помолил за прошка. Той му простил, прочел над него молитва и пазачът оздравял.

3. Някой си Панайотис, син на Ендзарапидис, на двадесетгодишна възраст загубил разсъдъка си от любов към една девойка. Безумието му се изразявало в такава буйна форма, че не можели и да го вържат. Веднъж, доката спял, брат му с няколко свои приятели го завързал и го отвел при о. Арсений. Едва отецът бил отворил вратата на килията си, за да запита за какво са дошли и безумният, макар и окован с вериги, се нахвърлил върху него, мъчейки се да го удари. В този момент о. Арсений произнесъл: „Господи Иисусе Христе!“ И после добавил: „Махни се, сатана!“ Бесноватият мигновено се успокоил. След това о. Арсений прочел над него от Eвангелието и младежът бил излекуван. Впоследствие се оженил и имал добро семейство.

4. Моисей Кохланидис разказвал как един турчин от село Ахявуди ограбил църквата и не само взел всички църковни съдове, но и откъснал сребърния обков от Евангелието, а самото него захвърлил на пода. Жителите на Фараса били страшно възмутени. Кметът на селото разказвал, че когато хората видели Евангелието на пода, всички те се втурнали да търсят този нечестив турчин. А междувременно, о. Арсений бил много спокоен и им казвал да не го преживяват толкова, защото крадецът ще дойде сам, едва тътрейки крака. И действително, след няколко дена довели крадеца при о. Арсений и помолили да го изцели със своята молитва. Освен всичко, у светотатникът се бил вселил бяс, бил и парализиран в долната част на тялото си, така че не можел да ходи, а се влачел. Всички откраднати църковни съдове били върнати, а той занапред престанал да краде.

Но о. Арсений не го излекувал веднага, а го оставил за назидание на всички турци, за да почитат църквите. И наистина, всички турци в околността били обхванати от страх. А когато се извършвала размяната на населението (след Малоазийската война 1922 – 1923 г.), минавайки през Ахявуди, о. Арсений изцелил този турчин от беса и парализата.

5. Отец Арсений много пъти ходил на поклонение на Божи гроб. Ние знаем само за пет от тях. По време на третото му поклонничество в храма „Възкресение Христово“ в Йерусалим с него станал един случай, за който по-късно разказвали жителите на Фараса, които го придружавали: „По време на Божествената литургия, когато о. Арсений служеше заедно с епископи и свещеници, при Великия вход лицето му така просия, че по-късно отците ни разпитваха за него и искаха да научат за живота му“.

За този случай чух от Продромос и от други стари хора във Фараса. Но тогава не му отдадох чак такова значение, защото по-интересни неща се случваха в самата Фараса. В 1971 г. в разговор със стареца Йосиф от Новия скит случайно научих за него. Той го беше прочел от книгата на Йоаким Специерис „За Божественото причащение“, където авторът пише, че самият той е участвал в тази служба…

Четейки този откъс, усещаме аромата на духовното благоухание на Хаджиефендис, който се носи от повествуванието за чудесата му.

Ето един откъс от тази книга: „Още едно събитие се случи в Неделята на Тържеството на Православието в Йерусалим. Служеше патриарх Никодим в съслужение с 6 архиереи, 12 йеродякони и повече от 40 йереи, много от които поклонници от Изтока, от Русия и от други места. И аз бях в числото на служещите.

При извършването на Великия вход и прочитането от страна на патриарха на молитвата и благославянето на Светите Дарове, лицето на един от свещениците просия, което ме порази извънмерно. Свещеникът бе около седемдесетгодишен. Попитах другите отци: „Откъде е този свещеник?“ – „Поклонник от Кападокия е“ – отвърнаха ми. Когато литургията завърши, полюбопитствах: „Той сам ли дойде, или с някой друг?“ – „Заедно с други поклонници“ – отвърнаха ми. „Моля те, повикай някой от тия поклонници“ – помолих един йеродякон. Дойдоха трима от тях. Попитах ги: „От тези места, в които служи този свещеник ли сте?“ – „Да“ – отговориха ми – „С нашия отец сме от едно село, той е нашия свещеник“. „И какъв е той, добър духовник ли е?“ „Той е свят човек“ – казаха ми. „Прави чудеса, ако прочете молитва над болен, той оздравява. И не само ние го почитаме, ами и турците, защото и над тях прави чудеса и изцелява болните им…“

Истински земен ангел, Божи човек, отец Арсений живя по духовните закони. Макар и да избягваше светската слава и да вършеше всичко тайно, благодатта Божия го издаваше.

Такъв бе преподобният Арсений Кападокийски – духовният наставник на преподобния Паисий Светогорец.

Източник: http//afonit,info/biblioteka/pravoslavnoe-monashestv..

Тихото успение на праведната американка Теоклития

Октомври 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Манастирът „Св. Йоан Предтеча“ в планината Кисавос (Оса), който се намира до селото Анатоли (близо до Лариса) е една от най-уникалните обители в Гърция.

Основан през 10-ти век, манастирът преживял разцвет при игумена преподобномъченик Дамян Нови (+ 1568). В началото на 21-ви век в запустелия манастир пристигнал светогорският старец Доситей, който започнал изграждането на нови сгради. В доскоро изоставения манастир дошли монахини, наставлявани от стареца и ръководени от дейната и опитна игумения Теодектия. Това, което отличава този манастир от другите е, че монахините в него са не само от Гърция, но и от други страни като Австрия, Австралия, Англия, Армения, Германия, Кипър, Ливан, Русия, САЩ, Естония, Япония, като част от богослужението в обителта се извършва и на родните им езици.

Една от обитателките на тази уникална по себе си обител била и блаженната Теоклития, за която искаме да разкажем сега.

Посетилите монахиня Теоклития чувствали, че беседват с ангел.

Американката Клара Телен (родена в 1984 г.), търсейки корените на християнската вяра се запознала с православието в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в 2008 г. Като преминала катехизация и се подготвила, тя приела кръщение на 19 февруари 2009 г. под името Фотиния. През 2013 г. на Великден тя била подстригана за расофорна монахиня с името Теоклития.

През есента на същата година се появили проблеми със здравето й и след обичайните прегледи било установено, че има рак на гърлото и хранопровода. Започнала химиотерапия. През април 2014 г. на Светли четвъртък тя се чувствала вече много зле и поради това митрополит Игнатий Димитриадски я постригал във велика схима. На следващия ден тя постъпила в Университетската болница на гр. Лариса, където престояла четири месеца. Въпреки тежкото си състояние по всяко време излъчвала мир и оптимизъм. Болничният персонал, както и многобройните посетители на монахиня Теоклития имали чувството, че беседват и общуват с ангел.

Сестрите от манастира, които постоянно били с нея свидетелствали, че тя обладавала голямо търпение и бодрост и винаги се тревожила за другите хора. Нейната чувствителна душа станала още по-отзивчива в страданието си и заради това можела да отгатва незабавно трудностите и тревогите на ближните. Монахиня Теоклития умеела да утешава всички със светлата си усмивка и непрестанна Иисусова молитва, като превръщала тъгата в надежда. Тя обзавела болничната си стая като монашеска килия, в която горели непрекъснато кандило и тамян пред светите образи, а самата тя се молела и се занимавала с ръкоделие според манастирския устав.

В този момент тя се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“.

Неведнъж лекарите и сестрите смятали, че монахинята ще угасне, обаче Теоклития всеки път надвивала болестта със своята несравнима усмивка, която отново и отново се появявала на благодатното й лице. През юли състоянието й се влошило още повече. Лекарите я поставили на кислород и уведомили манастира. Но още щом любимата й игумения – старицата Теодектия се появила в отделението, монахиня Теоклития веднага свалила кислородната маска от лицето си и помолила да се причасти, тъй като светото причастие станало за нея като ежедневна храна и утешение.

След като се причастила, тя се почувствала напълно ободрена и по-късно казала на игуменията си, че в този миг се издигнала към Бога и Господ й казал: „Ще бъдеш с Мене“. Душата на монахинята почувствала една необикновена тишина и спокойствие, но помислила и за болката, която неволно ще причини на своите сестри с отхождането си в другия свят. Казала: „Да бъде както Ти искаш, Господи!“ И Господ й подарил още един месец живот, или, по-правилно, подарил го на сестрите от манастира.

Тихо и леко, монахиня Теоклития предала душата си в ръцете на Възлюбления си Христос в ранното утро на 18 август 2014 г. Тялото й съхранило своята мекота и гъвкавост до самия момент, в който го положили в гробището на манастира, там, където тя прослужила време на голяма любов и самоотречение, там, където оставила следи по всичките места на своето послушание.

По свидетелството на много духовни хора, някои от които не я познавали лично, но се молили за нея, монахиня Теоклития постигнала не само упокоение, но и дързновение пред Бога. В манастира често идват хора, които молят да ги пуснат в гробището за да се помолят на гроба на монахиня Теоклития за всички неща, които ги вълнуват.

Удивително е, как една толкова простичка и открита за Бога душа успяла само за четири години да съзрее духовно, да се освети с абсолютна отдаденост на Него, да постигне обожение – цел на всеки вярващ християнин. Била изпълнена с голяма любов и безпрекословно подчинение на своята старица, избягвала да осъжда хората не само с думи, но и с мисли – две добродетели, които подобно но две крила съвсем за кратко време вдигнали душата на монахинята на Небесата. Там тя срещнала душите на светите иноци, подвизавали се векове преди това на планината Кисавос, благоуханието на чиито подвизи и до днес се усеща в обителта.

Сестринството на нашия манастир може да научи много от тихото пребиваване в нашето лоно на такава забележителна душа – новата послушница на Доситей. Всички наши сестри са убедени, че монахиня Теоклития е станала първата устроителка на нашата небесна киновия, където ще ни чака да дойдем – всички ние.

Източник: http: pravoslavie.ru

Йеродякон Инокентий

Май 3, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Случвало ми се е да се срещам с истински светци. Един от най-интересните и незабележимите от никого беше блаженият йеродякон Инокентий.

 

Отец Инокентий беше йеродякон в нашия манастир. Той бе от далекоизточните емигранти, някога ходел на лов за тигри в Манджурия. Казват, бил вдовец. Когато дошъл в обителта, започнал да посещава усърдно всички богослужения. След година го постригали. Аз бях на послушание при него. Пчелите сами идваха при него и даваха приказно количество мед. Някои негови кошери бяха по 15 етажа и повече. Манастирът продаваше меда му и заработваше по 40 000 долара на година. По това време това бяха много големи пари. Той работеше непрестанно, без да отпуска ръце. Както в последствие видях, той спеше само по 2 часа в денонощие, наистина, единствено два часа неговата килия беше затворена. През тези часове той се оттегляше в своята килия след утринната работа. По обяд вече беше излязъл. През нощите, зима и лете, той ходеше на манастирското гробище и се молеше пред изоставените гробове. Сам приготвяше восъчни свещи и ги слагаше на гробовете. Независимо от сезона беше облечен по един и същ начин: подрасник, расо, мантия, камилавка и старички ботуши. А при нас, зимата достигаше до -38 градуса. Даже по време на виелица неговите свещички не гаснеха, докато той стоеше на колене пред някой гроб и се молеше за упокой на душата на някой напълно непознат човек. Притежаваше и дар на изцеление, който отчаяно скриваше и го приписваше на меда: „Манастирски е, благодатен, ето че лекува!“

 

Рано сутринта чистеше снега от пътеките, водещи към храма, после чистеше целия храм, издържаше всички утринни служби, след което отново изчистваше целия храм и се оттегляше в килията си за два часа. Когато ми се случи да бъда на Светата Земя заедно с него, той ме излекува след отравяне и особено висока температура. Но ме предупреди сериозно да не говоря за това на никого, „иначе, с приятелството ни е свършено и на този и на онзи свят. А когато умра, лъжи колкото искаш“. Когато се върнахме в обителта, той престана да скрива от мен благодатните си дарове, но повтори предупреждението си.

 

През живота си не съм виждал човек да влиза в олтара с такова благоговение. Когато отец Инокентий служеше, бъркаше службата. До днес не знам, дали го правеше като юродив, или действително от благоговеен страх.

 

Няма да пиша за всички известни и интересни събития от живота на отец Инокентий. Само ще кажа, че неговите наставления до сега измъчват душата ми и облекчават пастирското ми служение. Той умря през 80-те години, преди да доживее 60 години. Когато го отнасяха към братското гробище, над гроба му кръжеше цяло ято пчели, изплашвайки мнозина. Когато го заравяха, пчелите се спуснаха на хълмчето от пръст, жужейки и махайки с крилца. След това отлетяха, и дойдоха птичките, които той хранеше всяка зима. Те останаха там цял час и пяха – и то как пяха! Всички се просълзихме. След като се простиха с „господаря си“, отлетяха. В последствие някой от братята казал: „може би ние нещо не разбрахме… Видно е, че отец Инокентий е бил Божий угодник.“

 

Спомням си за този случай с отец Инокентий. Беше зима, студ -35 градуса. Нощ. Аз си спях на топло дълбок сън, когато чух почукване на вратата, след което влезе отец Инокентий. Той каза, че му трябва помощ, да се облека и да изляза с него. Забелязах, че той беше напълно облечен: расо, камилавка и даже мантия. Нищо не разбирайки и сърдейки се на този „робовладелец“, се облякох по-топло и излязох на двора. Студът ме прониза до кости, въпреки топлото яке. Пред семинарския корпус стоеше допотопното камионче на отец Инокентий, а той се мъчеше да вмъкне някакви големи медни контейнери в каросерията. Помъчих се да му помогна, но контейнерите бяха пълни и не можех да ги мръдна от мястото им. А той, по-нисък на ръст и по-слаб от мен, ги вдигаше и някак си ги вмъкваше. Това беше удивително. После ми даде ключовете и ме помоли да запаля двигателя, и побягна на някъде. Треперейки от студ, седнах в камиона, пъхнах ключа, където трябва, завъртях, но нищо не последва. Пробвах още няколко пъти – никакъв ефект. Махнах с ръка, пъхнах се по-дълбоко в якето и задрямах. Върна се отец Инокентий и веднага ми се нахвърли: „Ти какво дремеш? Трябваше да запалиш двигателя!“ „Да, но не пали. Пробвах няколко пъти“ – отговорих аз, обиден и на него, и на студа, и на съдбата изобщо, и на целия свят – просто е студено и ми се спи.

 

„А ти прекръсти ли се?“ – попита отец Инокентий.

 

Не, разбира се, не се бях прекръстил. Беше студено, бях нещастен – експлоатираха ме. И някакъв луд – хрумнало му през нощта някъде да ходи и някаква контрабанда да носи!

 

Отец Инокентий ме изкара от кабината, махна с ръка и отвори капака. След това взе фенера и почна да оглежда двигателя. Аз също погледнах и не повярвах на очите си – половината двигател го нямаше! Останалата половина беше обвита с парцалчета, бинтове и евтино лепило за хартия.

 

Но отец Инокентий доволно извика, прекръсти този „двигател“, затвори капака и заповяда отново да запаля. Беше ми интересно, колко ли часа ще продължи това. Но за мое учудване, моторът веднага завъртя и плавно заработи. Отец Инокентий седна зад волана, погледна ме, усмихна се и каза: „Маловерец си ти, безпомощен! А пък си ми иподякон!“ И тръгнахме. Седя замаян и мълча. Тогава той каза: „Каквото Господ ти откри на Светата Земя, няма да го крия от тебе. Но помни предупреждението ми – никому ни дума, нито намек, защото…“ Само при мисълта, че ще се лиша от близостта и доверието му, внезапно ми стана страшно, и аз го уверих, че никому нищо няма да кажа.

 

Оказа се, че той през нощите разнасял остатъците от манастирската трапеза по домовете на бедните, самотни и болни хора в това село. Как е разбрал за нуждите им – ум не ми достига. На един донасял яйчица от своя курник, на други борш, на трети хляб. Разнесе ги в продължение на няколко часа, след това се върнахме в обителта, и аз пак се върнах в леглото. Но ми бе трудно да заспя, въпреки че бях уморен. Нали прекарах нощта със светец, с чудотворец!

 

Да, сред нас има забележителни Божии угодници. Но те често се крият, или по-право, скриват своите благодатни дарове. Човек може да се спаси и в нашето лукаво време.

 

свещеник Владимир Иванов

 

източник: православие ру

 

Избранникът на Божията майка

Ноември 26, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

По случай 35-годишнината от явяването на мироточивата чудотворна икона на Божията Майка „Иверска-Монреалска” и 20-годишнината от убийството на нейния пазител Йосиф Муньос-Кортес

 

Преди 35 години православният испанец Йосиф Муньос-Кортес бил призован от Господа към особено служение. Това служение започнало на Атон, когато на Йосиф било предадено за съхранение копие на чудотворната икона на Божията Майка „Вратарница”, което през нощта на 23 срещу 24 ноември 1982 г. по непонятен за ума начин започнало да мироточи. Преди двадесет години, през нощта на 31 октомври 1997 г., Йосиф запечатал своето 15 годишно служение на Божията Майка и на Църквата с мъченическа смърт.

Отбелязвайки 35 годишнината от явяването на мирточивата икона на „Иверската” Божията Майка, ние имаме възможност да се замислим над смисъла на великото Божие чудо и да се докоснем до съдбата на човека, който в нашия прагматичен, комютъризиран и рационален век отдаде живота си за православната светиня.

Йосиф (Хосе) Муньос-Кортес се родил на 13 май 1948 г. в католическо семейство в Чили. Когато едва бил навършил 14 години, отивайки в католическата катедрала, той се заблудил из уличките на Сантяго и като чул необикновени песнопения, влязъл в православен храм. На този ден се чествал празникът Въздвижение на Животоворящия Господен Кръст.

Красотата в наредбата на храма, иконите и богослужението поразили момчето, потресли го до дълбините на душата му и от този момент то започнало да посещава православния храм. След две години архиепископ Леонтий Чилийски му дал благословение да премине към Православието. Това било през 1964 г. В продължение на три години Йосиф изучавал иконопис и богословие. След това се преместил в Канада, завършил там академия по изобразителни изкуства и впоследствие преподавал история на иконописта в Монреалския университет. Йосиф се надявал да стане монах, но в Канада нямало православен мъжки манастир.

През 1982 г. по време на поклонническо пътуване из Света Гора, Йосиф посетил скита Рождество Христово. Тук, в иконописното ателие, той видял икона на Божията Майка, която дълбоко го впечатлила. Поискал да я купи и настойчиво молил да му я продадат, но получил отказ. Тогава младият поклонник започнал горещо да се моли на Божията Майка да му позволи да отнесе нейната икона в Канада. Когато вече излизал от вратите на скита, той видял бързащия към него игумен, който му връчил иконата с думите: „Пресветата Дева трябва да замине заедно с вас”.

Намирайки се на борда на кораба, пътуващ към атонското пристанище Дафни, той чул вътрешен глас, който му повелил да отиде в Иверския манастир и да положи своята икона върху чудотворния образ на Божията Майка „Вратарница”, небесната покровителка и пазителка на Атон. Връчената му икона била копие на този чудотворен образ. Йосиф изпълнил тази повеля. Като се върнал в Монреал, той сложил иконата в стаята си и всяка нощ четял пред нея Акатист.

На 24 ноември 1982 г., около три часа през нощта, той се събудил и усетил силно благоухание. Като погледнал иконата на Пречистата Божия Майка, той забелязал върху нея някакви капки и помислил, че това е елей от кандилото. Но когато ги изтрил, с изумление усетил, че благоуханието излиза именно от тях. Станало му ясно, че това е благовонно миро. От този момент иконата мироточила постоянно, с изключение на Страстната седмица.

По Божията милост чрез иконата се извършвали много чудесни изцеления, но, според Йосиф, най-голямото й чудо било, че тя подбуждала хората към покаяние.

Вестта за новата чудотворна икона била възприета с особена радост в тогава все още подяремната Русия. Аз нееднократно разказвах за нея по радио „Гласът на Америка” в своята програма „Религията в нашия живот”. Тогава получавах много писма от руски слушатели, които искаха да узнаят нещо повече за иконата и за брат Йосиф. И до днес срещам хора, които си спомнят тези предавания. Веднъж ме издири православен испанец на име Хорхе Фернандес и ми разказа една забележителна история. Помолих го да изложи разказа си в писмен вид, за да го публикуваме в енорийското ни списание, където събираме троха по троха всичко, което можем да намерим за брат Йосиф и за монреалската икона. Ето откъс от разказа на Фернандес:

„Веднъж през 1984 г. в моята московска квартира се опитвах да настроя радиоприемника си на вълните на „Гласът на Америка”, за да слушам религиозното предаване, което водеше свещеник Виктор Потапов. Това беше трудно, тъй като властите усърдно заглушаваха сигнала, за да лишат нас, православните, от един от малкото източници на религиозна информация. В тази вечер аз чух нещо удивително, което западна дълбоко в сърцето ми. Отец Виктор разказа за един чилиец, който получил в манастир на Атон икона на Божията майка и известно време след това тази икона започнала да мироточи. Аз не можах да чуя всички подробности поради лошото качество на звука, но силно ме впечатлиха и зарадваха две обстоятелства: първо, самото чудо, и второ, че на света има още един латиноамериканец, който също като мен е станал православен християнин, но за разлика от мен толкова искрено и дълбоко е тръгнал по този път, че се удостоил с великата чест да стане избраник на Пречистата Божия Майка. Така се сдобих с приятел, макар в това време да не подозирах каква роля ще изиграе той в моя живот.”

Към разказа на Хорхе Фернандес ще се върна малко по-късно.

В освободилата се от комунистическото иго Русия, вярващият народ храни към Иверската икона особена почит. По мое дълбоко убеждение многострадалните православни народи окръжават иконата „Вратарница” с изключителна почит, защото и самата тя е многострадална. Преди повече от хиляда години дързък воин ударил с меч пречистия Й лик и от образувалата се рана потекла кръв. Това било първото зримо за човешките очи чудо на иконата. Второто знамение било от духовно естество: поразеният от чудото воин се разкаял, оставил иконоборческата ерес и приел монашество. На 24 ноември 1982 г. пазеното от брат Йосиф копие на Атонската Иверска икона явило първото си чудо – започнал да мироточи. Второто й чудо се изразило в покаянието на множество хора.

Пазителят на иконата, Йосиф, вярвал, че изтичането на мирото било свързано с прославянето през 1981 г. от Руската Задгранична Църква на руските новомъченици и изповедници. Той особено почитал преподобномъченицата великата княгиня Елисавета Фьодоровна. Френският историк, Жан Бес, който лично познавал Йосиф, пише:


„Веднъж, когато се отбих при него в ателието на Леснинския Богородичен манастир (във Франция), аз усетих някакъв неизвестен аромат, различаващ се от благоуханието на мирото. Казах му това, а в отговор той ми посочи една икона на св. Елисавета Фьодоровна с частица от нейните мощи. И добави: „Великата княгиня и мъченица беше тук, пред самия ваш храм… Тя ме посещава от време на време. Както виждате, аз имам нейни мощи. Понякога, след като Великата княгиня си отиде, те започват да благоухаят.”

Йосиф рядко говорил за своя вътрешен живот, но общувайки с него, хората физически усещали, че пред тях стои човек с невероятна чистота. Без всякакво съмнение и без капка лирика може да се каже, че той бил земен крин на Небесната Царица. Всеки ден той четял пред чудотворната икона акатист на Богородица (обикновено на френски) и на чествания светец. По време на църковните богослужения се държал много скромно и никога не привличал вниманието към себе си: стоял тихо отзад, незабележим като истински монах.

Веднъж, на планина Синай, млади американци срещнали брат Йосиф. Той се представил, като споменал че е от Канада (от Квебек). Младежите му казали, че са чували за мироточива Иверска икона, която се намира в Монреал. Брат Йосиф отговорил, че знае това, но премълчал, че имено той е нейният пазител.

В своя характер Йосиф съчетавал откритост в общуването с твърдо отстояване на вярата. Той странял от интриганти, топлохладни и пресметливи хора. Йосиф страдал много, виждайки липсата на любов сред вярващите, завист и клевети. „Господи, колко ме натъжава всичко това”, – записал веднъж той в своя дневник.

Чудото, на което му било съдено да стане пръв свидетел, задълбочило и без това силния му молитвен дух. Той имал 58 кръщелници. И за всеки от тях се молел ежедневно – и не само за тях. Неговият поменик приличал на манастирски синодик. Всеки ден той се молел на Божията Майка за православните младежи „всички те да станат свети мъже и жени”.

Един от френските познати на Йосиф, Владимир, в частно писмо разказва:


„Иконата винаги засенчваше брат Йосиф (на най-законно основание). Той ни изглеждаше простодушен, скромен, винаги близък (почти всеки можеше да каже – той беше мой приятел), обикновен човек като нас – е, наистина, с когото се бе случило такова чудо… Но сега, когато иконата я няма, неговият образ започна да се очертава по различен начин. Нали той три седмици се молил пред иконата, четейки акатист всеки ден, нали по неговите молитви започнала да мироточи тя, сякаш се получило натрупване, препълване на неговата любов и тя започнала да прелива, на което Божията Майка отговорила с ответен акт на чудотворство. Нали той скитал със светинята из цял свят, без да обръща внимание на нищо – нито на личните си болести, нито на трудностите на пътуването, нито на липсата на средства, нито на съпротивата на някои хора (чак до последните години, за което той многократно ми бе разказвал) и едновременно с това той успявал да извършва своето обширно молитвено правило (включително до хиляда Иисусови молитви в добавка към всичко останало), да рисува икони… Той не можел да има никакъв личен живот. Хора идвали, звънели, пишели, молили за помощ, за застъпничество, за молитви. И той се молил за всички”.

Йосиф нямал големи средства. Придобивайки иконата, той дал обет, че тя няма да стане за него източник на обогатяване. И го изпълнявал до своята смърт. Със сигурност знам, че понякога парите не са му стигали за да си купи лекарства и предмети от първа необходимост. Често той давал последните си пари на нуждаещите се.

В дневника на Йосиф била намерена записка на френски език, написана с неговата ръка през 1985 г., от която става ясно колко трудно му било да носи послушанието на пазител на мироточивата икона на Божията Майка, и която свидетелства, че той предвидил своята мъченическа кончина много преди тя да настъпи.

Ето текстът на тази записка:


„Господи Иисусе Христе, Който дойде на земята заради нашето спасение доброволно се остави да бъдеш прикован към кръста и претърпя страдания за нашите грехове, дай и на мен да понеса своите страдания, които приемам не от врагове, а от своя брат, Господи! Не му вменявай това в грях”.

Дмитрий Михайлович Гортински, диригент на хора при Спасо-Възнесенския храм в Сакраменто (Калифорния, САЩ), в писмо до моята презвитера от 25 декември 1997 г. разказва следния случай от живота на Йосиф:
„Той се събудил през нощта и почувствал, че ръцете и краката му са вързани. Устата му също била завързана и той не можел нито да говори, нито да извика. Опитвал се да се освободи, но не можел и само се молел в себе си. Знаел, че това е нечистата сила и тя го държала така през цялата нощ. Това Хосе (Йосиф) сам разказал на жена ми на испански преди една година. Тогава тя ми го преведе, а сега повторно ми го разказа, за да мога да го запиша точно”.

По думите на самия Йосиф това съвсем не било сън, а станало наяве и било точно една година преди убийството му.

В своето последно интервю, публикувано в издаващото се в Сан-Франциско списание „Руски пастир”, сякаш предчувствайки мъченическата си кончина, Иосиф казал:


„Вярващите трябва да бъдат готови да умрат за истината, да не забравят, че придобивайки врагове тук, ние придобиваме Небесното Царство… Този, който бъде верен в малкото, когато се наложи, ще бъде верен и в голямото. Имаме ли възможност да станем изповедници, не трябва да я пропускаме. Губейки земния си живот, придобиваме небесния. Не трябва да се боим от смъртта за Христос”.

Хотелската стая в Атина, в която бил измъчван Йосиф е ъглова с изход към балкона. Тя е единствената в целия хотел, с достъп до покрива на съседната сграда. Това обяснява защо вратата на стаята, в която бил убит Йосиф се оказала заключена отвътре. Според лекаря, извършил оглед на тялото, убийството било извършено от двама или трима души: единият го държал, другият връзвал ръцете и краката му, а третият нанасял ударите. Както изглежда, убийците искали да научат, къде се намира иконата. Ще уточним, че понастоящем местонахождението на иконата е неизвестно.

По какъв начин са примамили Йосиф в хотелската стая, в която било извършено това страшно убийство, остава тайна.

Пред съда лекарят свидетелства, че според всички данни, Йосиф не се е съпротивлявал. Той бил намерен свързан напречно на леглото. Следи от изтезанията бяха видни по лицето, краката, ръцете, гърдите. Съдията ни показа ужасяващи полицейски фотографии, свидетелстващи за това, че Йосиф е умирал дълго и мъчително в самота…

Свещеник Александър Ивашевич, живеещ в Аржентина, който съпровождал Йосиф в последното му пътуване до Гърция, разказва за неговите последните дни, на които му било съдено да стане свидетел: „През последната нощ не ни се спеше, дългият разговор се превърна във взаимна изповед… в един момент брат Йосиф премина през целия си живот…” Разделили се на аерогарата: „Е, това беше – време е да се простим. Брат Йосиф ми каза: Прости ми, отче, за всичко и ако съм те обидил, от все сърце моля за прошка”. „Ти ми прости, Хосе”. „Бог да прости!” – отвърна ми той. – Благодаря за всичко, много благодаря”. И тук, на аерогарата, брат Йосиф ми направи поклон, и аз на него… прегръщахме се дълго и силно. Аз трябваше да тръгвам и брат Йосиф възкликна: „Благослови, отче!” – „Бог да те благослови, Хосе!” „Сбогом!” – каза ми той. „Сбогом!” – казах му аз… за последен път… Така се простихме с брат Йосиф всичко на всичко два часа преди неговата смърт…”

През лятото на 1996 г. Йосиф пътувал до Атон, за да се прости с отиващия си от този живот схиигумен Климент, своя духовен отец. Тогава схимникът му казал, че следващата 1997 г. ще бъде съдбоносна за него и ще се случат страшни събития. В навечерието на своята мъченическа смърт Йосиф, заедно с иерей Александър Ивашевич, посетил манастира на св. Николай Чудотворец на о. Андрос, за да се поклони на неговите светини. Монахът, който им отворил дверите на главния манастирски храм, се изненадал много като видял, че от древната икона на Божията Майка текат сълзи. Настоятелят на манастира, архимандрит Доситей, обяснил, че иконата плаче, когато назряват страшни събития или по време на такива. Това знамение на Божията Майка дълбоко впечатлило Йосиф и той нееднократно казвал на о. Александър: „Отче, чувствам, че скоро ще се случи нещо страшно. Не знам какво, но нещо ще стане”. В самия ден на смъртта, сутринта, Йосиф още веднъж споделил това свое предчувствие с о. Александър.


Пазителят на мироточивата икона на Божията Майка „Вратарница” бил погребан тринадесет дни след неговото убийство. Искали да извършат опелото при затворен ковчег, в който тялото било поставено в запечатан найлонов чувал. Но Бог отсъдил иначе. Ковчегът бил отворен, чувалът разкъсан и всички видели следите от мъченията. Не били видни никакви признаци на тление.

Множеството хора от цял свят, които се стекли в тези дни в Джорданвил, свидетелстват за благодатната атмосфера на погребението. Един бивш монах от Светотроицкия манастир в Джорданвил, щат Ню-Йорк, пише за настроението, което царяло на опелото и погребението на брат Йосиф:


„Имах чувството, че присъствам на богослужението на Велика Събота, припомних си благоговейното предстояние пред Плащаницата, когато душите на вярващите със страх и трепет се покланят на спасителните Господни страсти и възпоменават Неговото погребение. Случващото се беше така тайнствено-величаво и изпълнено със светла печал. Разбира се имаше и сълзи – как бихме могли да ги удържим, когато на дневна светлина видяхме по-ясно неговото измъчено лице, мъченическото му тяло, украсено с рани, като с някакви Божествени перли. Видяхме ръцете му, по които бяха останали морави следи от въжетата, с които го беше вързал палачът…”.

Един Божи раб, дошъл от Русия и попаднал на погребението на Йосиф, казал: „Имах чувството, че присъствам не на опело и погребение, а на чина на Тържество на Православието. Аз ясно осъзнах, че дори ако в тази минута ни бяха извели от храма и ни бяха разстреляли, то все едно – ние щяхме да бъдем победители!”.

А сега да се върнем към разказа на споменатия от мен в началото православен испанец Хорхе Фернандес:

„В началото на деветдесетте години аз отидох в Испания, откъдето са моите корени и станах енориаш на единствения православен храм в цялата страна, принадлежащ към юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Тук също никой не беше чувал за този чилиец, чието име не знаех, но за когото често си спомнях. След това се преместих със семейството си в САЩ. Пред три месеца, в разговор с една послушница от руския православен манастир в Йерусалим, аз я попитах не знае ли нещо за чилиеца. Тогава тя ми разказа, че той е бил зверски убит преди десет години, а също и че чудотворната икона е изчезнала. След това ми каза, че е погребан недалеч от Ню-Йорк, в Джорданвил. Трудно мога да предам чувствата, които ме обхванаха, когато научих това. Тъга от неговата смърт и загубата на иконата и същевременно радост, че той е близко до мен и накрая ще мога да отида при него, което и направих след няколко дни. И тук започва най-трудната, важна и, може би, най-кратката част от моя разказ, защото има неща, които е трудно да бъдат предадени с думи.

В момента, в който застанах край гроба му, аз ясно почувствах присъствието му – присъствието на приятел. Господ освещава не само душите, но и телата на онези, който приживе изцяло са посветили себе си Нему и по такъв начин в нашия тленен, паднал свят се появяват островчета на бъдещия. Край такова островче стоях тогава. Аз му се молих на испански, по-точно дори не се молих, а просто разговарях с него и го молих за това, за което молим нашите небесни приятели – светците. Всичко, за което молих, и дори повече, ми бе дадено. На следващия ден, след Литургията, един човек, когото никога преди не бях срещал, ми даде малко памук, напоен с миро от Монреалската икона на Иверската Божия Майка, пазител на която повече от петнадесет години е бил брат Йосиф. След завръщането ми в Ню-Джърси в моя живот произтекоха ред събития, които не могат да бъдат обяснени по друг начин, освен чрез Божия промисъл.

Отчасти от чувство на благодарност, отчасти поради желанието за лична среща с Хосе, аз отидох на неговия гроб в деня на десетата годишнина от неговото убийство. По това време ние с жена ми вече бяхме прочели книгата за неговия живот „Монреалската мироточива икона и брат Йосиф”, което още повече ме сближи с него. При това второ пътуване, след връщането ми у дома, брат Йосиф ми оказа огромна милост.

Призовавам всички, които четат този мой непохватен разказ, да му се молят, да просят, да благодарят. По възможност да отидат при него, да запалят свещ и да се помолят на неговия гроб. От собствен опит зная, че никой няма да си тръгне с празни ръце. Брат Йосиф и неговата чудотворна икона ни бяха подарени от Господа, според мен, като напомняне за идещият свят и укрепване на нашата вяра. Ние не знаем къде е иконата, но знаем, къде е нейният пазител. Идвайте при него и нека нашият Господ Иисус Христос, по молитвите на Неговата пречиста Майка, да запази всички нас”.

След мъченическата смърт на брат Йосиф през 1997 г. и укриването на Монреалската икона на Божията Майка мнозина питаха: ще се върне ли при нас иконата?

По Божия милост, на 6 октомври 2007 г. – годината на възстановяването на каноническото единство в Руската православна Църква (на празника Зачатие на св. Йоан Предтеча) в щата Хавай започна да мироточи репродукция на Монреалската икона, известна като „Хавайската” икона.

Това беше отговор на въпроса на вярващите „ще се върне ли иконата!”. Връщането на Иверската Мироточива икона на Божията Майка се показа като важен духовен резултата от Акта за каноническо общение и знак на Божието благоволение към Поместната Руска Православна Църква.

 

превод от руски език

 

Блаженната старица Макрина (1921 – 1995)

Юни 6, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

На 4 юни честваме паметта на блажената старица Макрина (в света – Мария Васопулу), игумения на манастира Панагия Одигитрия близо до град Волос, духовно чедо на стареца Йосиф Исихаст и на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски). Старицата Макрина притежавала многочислени духовни дарове и се сподобила с високо духовно състояние.


Божия избраница от утробата на майка си


Блажената старица е прeживяла много скърби, ранна загуба на своите родители, смъртоносно-опасни болести, глад, ужасите на войната, тежки трудове. Тя е била Божия избраница още от утробата на майка си. Когато малката Мария била на 7 години, по време на молитва с други деца, чула вътрешен глас, който я зовял за ангелския живот на монашеството. В този момент момиченцето изпитало Божието присъствие в сърцето си и започнало да плаче с обилни сълзи. Оставило другарчетата си, побягнало към къщи и с плач паднало пред светите икони.

В същата вечер, когато баща й се върнал у дома, Мария му казала, че иска да стане монахиня. Когато баща й я запитал знае ли какво значи да бъде монахиня, тя не могла да отговори. Тогава той разбрал, че това е било Божий зов. Усмихнал се, подкрепил желанието й, благословил я и казал: „Бъди добра монахиня, дете мое!“

Как Мария се изцелила от смъртоносно-опасна болест

От ранно детство Мария много почитала Пресветата Богородица. По време на немската окупация на девойката била поставена диагноза „плеврит“. Когато седяла сама в тъмната стая, умирайки от глад, тя се молила на Божията Майка и спокойно чакала Тя да я прибере при себе си. В този момент стаята се изпълнила със светлина и Мария видяла монахиня, която се приближила до нея и с любов обещала да я излекува. Веднага болката и глада изчезнали, и Мария се почувствала така, все едно е вечеряла до насищане. След чудесното видение тя се излекувала от тежкия плеврит.


Такива чисти мисли не съм срещал у никой човек“

Блажената старица била близка с няколко благочестиви гръцки подвижници, причислени от Църквата към лика на светците. Когато за пръв път срещнала неотдавна прославения свети Паисий Светогорец и направила земен поклон пред него, старецът веднага й отговорил със същия поклон. Той не се изправил, докато старицата не се изправила първа. След два месеца душата на блажената Макрина преминала във вечността. Като узнал това, преподобният казал, че „няма да има друга като нея.“

Блаженият старец Яков Цаликис (Евбейски), обръщайки се към хората, живеещи в близост до манастира на игумения Макрина, им казваше следното: „Ако бях на ваше място, бих ходил всяка сутрин пеша до манастира, за да получа благословение от старицата Макрина, а после да отивам по своята работа.“ Също и свети Порфирий Кавсокаливит и блажения старец Йероним, са говорили с почитание за старицата Макрина.


Старецът Ефрем Аризонски е написал за нея: „Тя бе изключително добродетелен човек и се отличаваше със смирение, кротост, внимание и непрестанна молитва. Притежаваше удивителна чистота на ума.“

Манастирът на игумения Макрина се превърнал в „Божествен разсадник“

Благодарение на игумения Макрина манастирът Панагия Одигитрия се превърнал в „Божествен разсадник“, от който израснали няколко нови манастира в САЩ и Канада. Днес в диоцеза на Гръцката архиепископия в Северна Америка има десет женски манастира, и всеки един от тях води началото си от преподобния Йосиф Исихаст.

Пет истории на блажената старица Макрина

Бихме искали да споделим с вас, скъпи читатели, няколко истории, които самата блажена старица Макрина разказвала на своите духовни чеда за назидание.

Първата история – за благочестивата вдовица

Веднъж една вдовица чула как някой почукал на вратата й. Отворила и видяла една непозната бременна млада жена, която, плачейки й казала: „Майко моя, защитнице моя, спасение мое!“ Без да се колебае, вдовицата я пуснала в дома си и се грижила за нея в течение на следващите няколко месеца. Всеки ден по тъмно я извеждала на чист въздух, за нейно здраве и същевременно да не я вижда никой. Малко след като родила, с нейно съгласие намерила една благочестива семейна двойка, която осиновила детето. Скоро след това синът на вдовицата, който живеел в Америка, й се обадил с молба да му намери някоя добра и благочестива девойка, за която да се ожени. Майка му казала да си дойде по-скоро в Гърция, защото има в предвид една. Преди да ги запознае, му разказала историята на онази млада жена с извънбрачното дете.

Отначало синът много се разстроил, защото не можел да повярва, че майка му може да му предложи за невяста жена, изгубила чистотата си. Но все пак тя успяла да го убеди,че такава е Божията воля, и че съвместният им живот ще бъде щастлив. И така, бракът бил сключен в селото на вдовицата, след което младото семейство заминало за САЩ.

През 1919 г. в Европа избухнала пандемия от грип, в резултат на което загинали повече от 20 милиона души и благочестивата вдовица била една от жертвите. Тъй като синът й не успял да дойде за погребението на майка си, той решил да го направи след три години, когато по стара гръцка традиция тялото се изравя за препогребение. Тогава всички били свидетели на едно чудо – появило се дивно благоухание, а костите на вдовицата изглеждали като чисто злато. Когато жената на сина й видяла това, паднала на колене и казала на всички: „Това е защото на времето тя ме спаси!“ Когато това се разчуло, много хора от цяла Гърция започнали да пристигат за поклонение пред гроба на благочестивата вдовица – в това число и много епископи и свещеници.

А на колко повече ранени души е помогнала да се спасят блажената старица Макрина със своята безусловна любов и на колко още продължава да помага със своето постоянно ходатайство и молитви пред небесния Божий Престол.

История втора – за необходимостта да се благодари на Бог за всичко случващо се

Блажената старица винаги е учила своите сестри и тези, които са идвали при нея за духовен съвет да славят Бога за всичко – и за тъй нареченото добро, и за тъй нареченото зло. Ето каква история е разказала тя по този повод.

В едно от селата близко до манастира на старицата живеела двойка вярващи християни, които имали син на десет години. Тяхна съседка била една стара жена с непоносим характер. Тя постоянно се карала с тях, говорела лоши и несправедливи думи за своите съседи, а когато синът им се връщал от училище, тя го замеряла с камъни и клони. Веднъж бащата се обърнал към Бога с гореща молитва и Го попитал как да се справи със злия характер на старата жена. И Господ му казал: „Тя ще живее още тридесет години!“ И какъв бил отговорът на бащата? Той казал: „Слава Богу!“ Жена му, като научила, също казала “Слава Богу!” И синът, като се върнал от училище и разбрал за Божият отговор на молитвата на баща си, също казал – „Слава Богу!“

На следващия ден в дома на злата старица царяла пълна тишина. Тя не се показвала. Тогава бащата решил да я посети и видял, че тя очевидно е умряла в съня си. Започнал незабавно да се моли на Бога, за да разбере защо се е случило това и Господ му казал: „Когато ти отговори: „Слава Богу!“, Аз съкратих живота й с десет години. Когато жена ти каза същото, й взех още десет години. И когато синът ти също Ме прослави, взех последните десет години от живота й.“

История трета – за необходимостта да се борим с духа на противоречието

Ето още една история, която старицата Макрина обичала да разказва. Когато Моисей се намирал с израилтяните в пустинята, те умирали от жажда. Бог поискал от него да удари с жезъла си скалата, за да излезе от там вода. Пророкът се усъмнил: „Нима е възможно от този камък да излезе вода?“ Блажената старица Макрина, по време на своето поклонническо пътуване в Светите земи намерила това място. Тя го нарекла „камъкът на противоречието.“ Моисей не послушал веднага Господ, проявил съмнение. След това Господ му казал: „Затова че ми възрази, ти никога няма да влезеш в Ханаан, Обетованата земя.“

Старицата казвала, че ние сме длъжни да се борим с духа на противоречието, стараейки се винаги да проявяваме послушание. Именно затова послушанието е първата и най-важна добродетел, която се възпитава в манастира.

История четвърта – за благодатта на търпението

Тази история е разказвала духовното чедо на старицата, Александра Лагу, професор по история на медицината в Медицинския университет в Йоанина, Гърция. Едно от любимите поучения на блажената Макрина било за Божието благоутробие – то се срещало често в нейните беседи. Особено често тя говорела и за търпението. Помня, как ме наставляваше с нейната характерна мекота: „Благоутробието Божие има ли край? Не! Така и човешкото търпение трябва да бъде безкрайно.“

Помня, в 1992 г., когато блажената Макрина дойде в Америка, за да посети блаженопочившата герондиса Таксиархия, многочасовият полет над океана й направил такова силно впечатление, че после ми казваше: „Що за чудо – летиш, летиш – а под тебе само океан и океан! Божието благоутробие е безкрайно, като океана. Така и човешкото търпение е длъжно да бъде безкрайно, като океана.“

Много пъти в края на нашите беседи аз навеждах глава за да ме благослови и тя ми говореше: „Колкото са огромни океаните, колкото са големи реките и долините – толкова много търпения да ни даде Господ.“ При това думата „търпение“ тя винаги използваше в множествено число. Освен това ми казваше: „Благодатта на търпението е най-силната благодат“, защото търпението лежи в основата на всички добродетели. Без търпението не можем да придобием друга добродетел.

История пета – за чудното оздравяване на Мария

Старицата често подчертаваше острата необходимост да имаме „духовна напоритост“ особено при четенето на Иисусовата молитва, която тя смяташе за най-важна, а също така и при изпълнение на ежедневното ни молитвено правило. Ето една от нейните любими истории, която ни разказваше при своите наставления за молитвата.


Една жена на име Мария прекарала инсулт, след която останала напълно парализирана под кръста и частично на дясната страна. Старицата Макрина пет години преди инсулта я научила да повтаря Иисусовата молитва и молитвата „Пресвета Богородице, спаси ни“ толкова често, колкото е възможно в течение на целия ден, особено, ако възникне някой неочакван проблем. И сега, прикована към постелята и обездвижена, с броеница в лявата ръка Мария непрекъснато, с болка и дръзновение произнасяла: „Пресвета Богородице, помогни ми!“ и „Пресвета Богородице, спаси мене, грешната!“ Старицата Макрина оставала в дома й в продължение на много дни. Лицето на Мария греело от благодатта, която е получила. Тя не само започнала постепенно да се обръща от едната страна на другата, но и след няколко дни напълно се излекувала и станала от болничното легло.

В края на този разказ старицата Макрина казвала, че Пресвета Богородица може всичко, за което Я призоваваме да ни помогне. Старицата говорела: „Какво ни е казвала Тя? Аз искам да ме призовавате. Аз искам да ме викате, и тогава ще ви чуя и ще дойда при вас. Аз искам вие да казвате: „Помогни ни, Пресвета Богородице, Пресвета Богородице, спаси ме, Пресвета Богородице, спаси детето ми“ – и всичко това да излиза от дълбочината на сърцето ви.“


Блажената старица искала да покаже с тази история, че Пресвета Богородица иска да се обръщаме към Нея, и ни обещава, че ще ни покаже своето присъствие!

По молитвите на блажената старица Макрина, Пресвета Богородице, спаси ни!

Източник: Православие.ру

 

Животът и успението на “безсмъртните”

Март 28, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Откъс от книгата на Месогейския и Левреотикийски митрополит Николай (Хаджиниколау) „Света Гора – най-високата точка на Земята”. Книгата представлява своеобразен дневник на пътешествията на автора из Атон през седемдесетте години на ХХ век, както и в наши дни, и разкрива пред читателя непреходния образ на Света Гора – мястото изцяло устремено от земята към Небето, от временния към вечния живот.


Напускайки Света Гора, аз почувствах силна носталгия и дълбоко родство с това място. Липсваха ми манастирските здания, дръзновено устремени към небето, ненарушимата тишина на пустинята, отмереността на общежителния манастирски живот и усещането за някакъв друг свят, изпълнен с надежда и насъщна дълбочина. И главното, липсваха ми монасите – истинското достояние на това свято място.


Напускаме кораба и веднага се налага да тичаме, за да хванем автобуса до Солун. Бързането… Първият признак на новия, но толкова добре познат за нас свят. Скоро в автобуса се качват две жени. Те започват да се карат за едно от свободните места. Пискливи ноти, нарастващо напрежение… Някой се опитва да ги успокои, отново на висок тон. Работещото радио излива върху всички някаква песен, от която ти прилошава. Цигареният дим е просто непоносим. Някой започва шумно да протестира, че автобусът закъснява с тръгването. Нажежаващите въздуха кавги стават две… Какво общо има цялата тази атмосфера с онова „Слаа-ава Тебе Боже”, което произнасяше старецът-монах, поливайки вечер овощните дървета в Карея? Или с „Го-о-осподи, помилуй” на отец Митрофан? Или с дълбоките молитвени въздишки, възнасяни от стареца Паисий? Каква пропаст лежеше между това, което ме вдъхновяваше и това, което аз в крайна сметка бях избрал! Само моята собствена въздишка, отронила се при внезапния преход от рая на Света Гора към земното „небе” на Уранополис1, ясно показваше истинското ми отношение към този свят…


Но какво мислех аз за този необичаен, друг свят, който току що бях познал и който ми се стори истинен? Какво беше моето отношение към този свят, в който в най-близко родство живееха радостта и скръбта, бедността и богатството, животът и смъртта, Богът и човекът?


Спомням си, как, изкачвайки се по стълбите на архондарика в манастира „Свети Павел”, видях надпис: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш след като умреш”. Светогорците живеят повече с вечността, отколкото с ежедневната действителност. Гледайки ги, разбираш, че те правят всичко, носейки в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса (2 Кор. 4:10). А след смъртта те излъчват благоуханието на нетленния и вечен живот. Такъв незнаен, скрит и даже съвсем несъществуващ за този свят монах, беше отец Митрофан, с когото по особено Божие благословение се запознах по-отблизо, когато живях около двадесет месеца в манастира „Свети Павел”. Не мога да кажа, че го познавах. Такива хора не можеш да опознаеш докрай. Тези тайнствени светогорски подвижници обикновено остават непостижими за нашия свят. Ние просто можем да научим нещичко за тях.


За светското минало на отец Митрофан в манастира знаеха твърде малко. И още по-малко можеше да се разбере за неговото мистическо настояще. Преди той бил женен и дошъл в манастира през 1964 година, наближавайки вече петдесетте, веднага след като жена му починала. През всичките двадесет и пет години, прекарани в манастира, той носеше същата тази монашеска одежда, която му бяха дали при замонашването. Неговите поправяни и преправяни обувки, расото му с множество акуратно зашити четириъгълни кръпки в различен оттенък на черното и различна степен на избеляване, протритата до блясък камилавка – цялата тази най-чиста одежда, наметната върху неговото безтегловно, но огромно тяло, скриваше тих, пълен с небесен мир облик на истински подвижник. Тя бе сякаш само „рамка” на неговото благородно и великодушно присъствие в нашия свят. От тези чистички, старички , акуратно и грижливо пришити кръпки се беше изтъкало ново одеяние – неръкотворният хитон на монашеската чистота. Бедните дрехи на този човек подчертаваха величието на неговото отричане от моментните, тленни удоволствия на света.


За тридесетте години прекарани в манастира, той едва ли бе промълвил и тридесет думи заради светско празнословие. Преди няколко години го намерили в килията му. Той седял на стол, главата му лежала върху възглавниците, в ръцете си държал още топлата броеница. Така премина във вечността отец Митрофан, оставайки след себе си спомена за удивителен подвижник-исихаст от общежителния манастир. Той сякаш даже не премина във вечността, а с изключителна лекота се плъзна в нея. Прекрачи прага й напълно незабележимо.


Познавах и други монаси от манастира „Свети Павел, които бяха усърдни подвижници и хора с рядко срещани добродетели2. Тук бих споменал накратко за отец Георги, чиято килия беше редом с моята.


В последните години от живота му аскетическият подвиг на отец Георги се състоеше в непрекъсната борба за придобиване на непрестанна молитва и търпеливо участие в дългите, многочасови служби, въпреки немощите на старостта и непоносимите болки в кръста. Освен това той изобщо не се миеше и с търпение понасяше последствията от това. Килията му беше съвсем занемарена и миришеше, както и тялото на самия подвижник. Миризмата беше толкова силна, че можеше да се усети дори със запушен от хрема нос. Неговото общество се състоеше от няколко икони, протрита броеница и, разбира се, голямо количество насекоми и дребни животинки, които намираха в килията му гостоприемен дом и обилна храна. Аз самият неведнъж бях подлаган на нашествие от страна на неговите „съквартиранти”. Многократно дървениците, живеещи в „развъдника” на отец Георги, оставях следи от своите „зъби” върху изнеженото ми тяло. За мен това беше непоносимо. А отец Георги никога не беше се оплакал дори с една дума. Може би дървениците вече нямаше и какво да изсмучат от него? Постоянство, издръжливост и търпение, достойни за възхищение.


Спомням си как през 1989 година, заедно с един послушник, ме изпратиха във Великата Лавра като член на делегацията на нашия манастир на празничната служба в чест на преп. Атанасий Атонски3. Около пет часа следобед пред вратите на манастира ни очакваше джип, за да ни откара на манастирския пристан, където трябваше да се качим на курсиращото между манастирите корабче. Отец Георги (а тогава той беше вече на осемдесет години) смирено слезе до пристанището пеша. А ние – младежите! – пътувахме с автомобил. На кораба видях как той стои в един ъгъл, склонил глава, превърнал се буквално в едно цяло със своята броеница. Той не пропиля за нас нито една дума, не прахоса неразумно съкровището на своята молитва.


Когато доплавахме до пристанището на Лаврата, там вече ни очакваше товарна кола, за да ни откара в манастира. Разстоянието от пристанището до Лаврата е около четиридесет минути път пеша през планината. Отец Георги изчезна някъде. Аз мислех, че се е скрил, за да се помоли. Но когато изминахме половината път, го видяхме да се изкачва към манастира пешком. Шофьорът спря, за да качи отец Георги, но той ни направи знак да продължим. Тогава не можах да разбера какво се случва. По-късно ми обясниха, че през 1963 година, като представител на манастира „Свети Павел”, отец Георги активно противодействал на прокарването на първия на Света Гора автомобилен път от Дафни до Карея, който бил предназначен да облекчи придвижването по време на тържествата за хилядолетния юбилей4. Оставайки верен на своята позиция, той никога не се придвижвал из Света Гора с автомобил.


Когато пристигнахме в манастира, отец Георги не само отказа да си почине преди всенощното бдение, но даже не пожела да си остави торбичката в стаята, определена за представителите на нашия манастир.


- Дошли сме тук не да отдъхваме и почиваме или за да ни оказват всякакви почести, а заради бдението, смирението и молитвата. Само с това можем да трогнем нашия светец – каза отец Георги.


И отиде право в храма. Беше седем часът вечерта. Бдението започна чак в девет. А завърши (след тържествената трапеза) в 12.30 на следващия ден. Отец Георги не напусна храма нито за минута. Трезв, бодър, потопен в молитва, той престоя в своята стасидия седемнадесет часа без прекъсване. Корабчето, което трябваше да ни върне обратно в нашия манастир, тръгваше в пет часа вечерта. Тялото ми си отдъхва три часа върху леглото в тихата килия. Умът ми и съвестта ми – нито секунда. Забележката на отец Георги не ми даваше покой. Автомобилът на Лаврата ни откара до пристанището. На около петдесет метра от нас отец Георги настойчиво премяташе броеницата си подобно на изкусен ловец в очакване на улов. Това свое занимание той продължи и на кораба.


Акостирахме на пристанището на „Свети Павел” около шест вечерта. Моят героичен съсед мина край мен. Очите му бяха червени от сълзи. Душата – белоснежна, животът – изпълнен с плодове. Той мина и покрай очакващият ни джип, за да продължи своето изкачване към манастира – възхождане към своето търпение и последователност, възхождане към своето освещение. Стана ми срамно за самия мен. Поисках да му подражавам, но за мен това се оказа невъзможно. Отец Георги беше на осемдесет години. Аз – на малко по-малко от половината от неговата възраст. Той беше два пъти по стар от мен, превъзхождаше ме многократно по духовната си сила и несравнимо повече по причастността си към Божията благодат. Господ го упокои от земните му трудове през 1998 година, като утоли неговата небесна жажда по вечността.


Такива духовни бисери можеха да се намерят в съкровищницата на манастира „Свети Павел”. Те бяха безценно духовно богатство, скрито в тайниците на Света Гора.
На Атон аз научих, че монасите и след смъртта си са изпълнени с живот. Аз сам съм усещал признаци за това, че те са живи и тогава, когато всички човешки сетива и самата наука свидетелстват за безвъзвратната им кончина. Щом биологическият живот на човека приключи, щом в подвижниците грубата плът отстъпи, започваш да усещаш тяхното вечно и безсмъртно присъствие в този свят.


Когато вече бях йеромонах, ми се случи да бъда свидетел на удивителното успение на един незнаен както за мен, така и за болшинството от живите, но знаен за Бога подвижник. Бях на посещение при мои приятели-монаси в една от каливите на Кавсокаливия5, когато един старец, живеещ в близкия скит ни помоли да отидем при него. Искал да ни съобщи нещо важно. Важното съобщение се състоеше в това, че в същия час този старец трябвало да напусне този свят и сам предчувствал това. Той ни помоли, всички заедно да „потеглим” казано по монашески „броениците за него”, за да бъде облекчено отхождането на душата му. Този старец имаше такова страстно желание, такава жажда да напусне този свят, че ние просто не можехме да проумеем това, но послушни на неговата настойчивост, започнахме да се молим: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб (тук добавяхме името на монаха). Започна и старецът да се кръсти и да повтаря: „Христос воскресе!” Пак прекръстване и отново „Христос воскресе!” . А ние: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб…” Времето минаваше и постепенно гласът на стареца ставаше все по-умиротворен, но едновременно с това започна да отслабва: губейки временното, той придобиваше небесното. След няколко минути, като събра всичките си сили, той, славословейки, възкликна: „Христос воскресе! Наистина воскресе!” И като склони глава, изпусна половината от своя дъх – половината от това дихание за живот, което му беше дал Бог, както дава и на всички нас6. Тази половина, която е потребна за живота на тялото. И задържа половината от своето дихание, което е нужно за вечния живот на душата. Това дихание е най-скъпоценното притежание на всеки човек – то служи като гориво за бъдещия живот. И веднага наоколо се разнесе дивно благоухание. Аз не знам коя от половинките на диханието беше негов източник – тази която старецът изпусна, или тази, която задържа. Първата беше уверение за светостта на неговия живот, втората беше обещание за небесните блага. Тялото му дълго време запазваше свръхестествена топлина и мекота и разпространяваше утешителното за нас благоухание на неговата святост. Очите ни се напълниха със сълзи, но не сълзи на скръб по отишлия си, а сълзи на жалост, за тези, които оставаха.


За подобен случай, който беше оставил дълбока следа в душата му, ми разказа един светогорски игумен. В техния манастир живеел един твърде нерадив монах. На служби той ходел рядко: прибягвал в храма, целувал иконите и изчезвал. Никой не знаел къде отива. Никой не знаел, с какво се занимава. Имал и още една слабост: пиел. От него непрекъснато „благоухаело” на вино. Но този монах не пречел на никого – никой не бил чул от него и една лоша дума. Животът му обаче никак не приличал на монашески.


Минало известно време и този монах умрял. Братята изпаднали в скръб за неговата душа, за спасението му. Нали той си отишъл неподготвен, дълги години вече не бил се причастявал – поне доколкото било известно на братята от манастира. Със сълзи на очи възнасяли те молитвени въздишки за него в своите нощни бдения. Дошло време за погребението. Събрани край тялото на починалия, отците скърбели не толкова за раздялата с починалия, колкото за гибелта на душата му. Когато спускали тялото в гроба, братята с недоумение започнали да се споглеждат, докато накрая, най-простодушният от тях възкликнал:


- Старче, но той благоухае! – това усещали и другите монаси, но никой не смеел да го признае.


И наистина, неизказан аромат се разнесъл наоколо. Гробът на „нерадивия” монах благоухаел няколко дни, свидетелствайки за някакво скрито величие и потвърждавайки Божието тайнство. Човекът, от който в този живот миришело на вино, във вечния живот започнал да благоухае с „аромата” на благодатта, с „аромата” на богоугождението. Зад неговите немощи се криел свят живот, истинска монашеска душа, за която братята се успокоили, и в която завинаги намерил покоище Божия Дух.


Колко велика е разликата между Бога и човека! Колко много се различава Божият съд от човешкия!


Названието „Света гора” се състои от две думи. По обозначеното от едната ходиш с краката си – гора (планина – църковн. слав.) А обозначеното от другата постигаш с молитва – светост. Първото виждаш, гледайки възвисяващите се над земята атонски върхове. Второто – когато обърнеш взор към скритите в дълбините на планината пещери. Пещерите на Света гора разкриват много повече от нейните върхове.

 

Бележки:
1. Уранополис (от гр. Небесен град).
2. Св. Йоан Лествичник казва: „Монахът е постоянно принуждаване на естеството”, „Лествица”, стъпало 1. А Господ е казал: „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – бел. авт.
3. Преп. Атанасий Атонски (ок. 925 – 1000 г.) – византийски монах, основател на Великата Лавра – първият общежителен манастир на Атон.
4. През 1963 г. на Атон тържествено се отбелязва хилядолетието от възникването на общежителното монашество на Света Гора. Първият светогорски общежителен манастир е Великата Лавра, основана през 963 г.
5. Кавсокаливия – скит в южните покрайнини на Атон.
6. Виж: ”И създаде господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Духовното общуване между свети Паисий Светогорец и стареца Яков Цаликис

Март 27, 2017 in Начална страница, Сладкарница


Духовно чедо на йеромонах Яков Цаликис, разказва следната случка: „Аз бях мирянин, студент в църковната гимназия на Ламия през 1986г., името ми е Джон. Щях да заминавам за Света Гора, за да посетя с благословението на моя старец Яков Цаликис, стареца Паисий Светогорец, и да се посъветвам с него дали да стана монах или не. Старецът Яков имаше особена почит към стареца Паисий, и когато отивах при него, ми даде да му занеса нещо като благословение, и ми каза: „Кажи на стареца Паисий, когато отидеш на Атон, да дойде да ни види. Що се отнася до мен, Джони, за мен е трудно да отида да видя Стареца, защото трябва да премина през планини, долини и морета, а здравето ми не го позволява, да не говорим, че старецът Паисий е светец, а аз съм грешник и съм недостоен.“ След това той ми даде 5000 драхми, за да запаля свещ и да ги оставя в неговия параклис.

 

Когато пристигнах на Света Гора, се срещнах със стареца Паисий. Видях го пред вратата му и той ми каза направо:

 

- Веднъж се видяхме с отеца, бяхме заедно…

 

И после каза:

 

- Ей, радвам се да те видя, радвам се да те видя!

 

Взех му благословение, и той ми каза:

 

- Ей, ти как мислиш? Ще можем ли да те направим монах?

 

- Отче, – му казах аз – имам проблем с родителите ми.

 

- Слушай какво ще ти кажа, остави родителите ти да плачат един или два месеца, така или иначе не могат да плачат вечно, а  после ще загубиш съкровището. (Той имаше предвид стареца Яков, без да съм му казал за това, че искам да стана монах.)

 

- Отче, – казах му аз – имаш благословията на отец Яков, от Свети Давид в Евбея.

 

- О, детето ми, това е светец, който днес се бори, и се моли със смирение и любов. Аз не съм достоен да видя този гигант на православието, но също така разстоянието е голямо, за да се срещнем и това изисква много усилие и труд. Но Бог ни е дал любовта, с която общуваме помежду си духовно.

 

- Отче, ще благословите ли да се поклоня в параклиса?

 

- Не, това не е необходимо.

 

- Отче, имам желание, да се благословя…

 

- Не, детето ми, защото сигурно отец Яков ти е дал 5000 драхми. И след това какво ще правя с тях. Та аз съм само един монах?

 

Той не ме пусна да се поклоня. Даде ми броеница и малък кръст да го предам на стареца Яков. Когато се върнах в манастира, отец Яков ме посрещна с радост. Подарих му подаръците от стареца Паисий и той веднага каза:

 

- Ето ти тези 5000 драхми, които стареца Паисий не прие, и не ти позволи да се поклониш в параклиса му. Вземи ги с теб за разходите ти в училището в Ламия.

 

Бях изумен.

 

- Отче, как разбрахте за това?

 

И той ми каза, шепнейки в ухото ми:

 

- Ние, моето дете, общуваме духовно.


източник: http://full-of-grace-and-truth.blogspot.bg


Изповядвайки се пред стареца Паисий Олару

Февруари 8, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

Срещнах стареца Паисий Олару по време на поклонничеството си в манастира Сихастрия и скита Сихла, заедно с моите съученици и преди всичко с моя уважаван отец и професор Константин Галериу, истински брилянтен водач в търсене и намиране на духовни съкровища.

 

По време на моето следване в Богословското училище в Букурещ бях посъветван от някои познавачи да чета свещени текстове в оригинал и едновременно с това да изуча повече езици, отколкото ми бе възможно. В един момент изпаднах в остра екзистенциална криза, която ме накара да се замисля върху смисъла на моя живот. Изморен и объркан, реших да направя пълна изповед (започвайки от моето детство) пред най-скъпия духовен отец, който някога съм срещал, стареца Паисий Олару.

 

В един от моите лични разговори със стареца архимандрит Никодим Сакеларие, той каза: „Старецът Паисий и старецът Клеопа са истински монаси и велики изповедници. От тях може да се научи много.“

 

И така купих билети за влака от Букурещ до Молдова. Въпреки, че тичах да хвана влака, го изпуснах. Ядосан и нетърпелив се върнах до гишето за продажба на билети и реших да взема следващия влак, който напускаше Букурещ, въпреки че щеше да ми се наложи да обиколя цяла Румъния. И така, взех влака по маршрута Брашов – Чичеу – Онести – Аджуд – Бакъу – Пиатра – Нямц, след това хванах автобус. Вървях пеша през целия път от Агапия до Сихла. Бях си нахвърлил едни странички със записки с дребни букви, за да се изповядам възможно най-подробно пред този свят мъж.

 

Старецът живееше в малка къщичка нагоре по хълма, вдясно от една църква. Точно преди да пристигна, силна буря разпръсна поклонниците, които идваха да видят Стареца. Аз го намерих откъм южната част на това място, в малка градинка между скалите. Приближих се, целунах му ръка, поисках му благословение и настоях доста рязко да чуе моята изповед. Той ми отговори направо, че това е невъзможно.

 

Сконфузих се от неговия отговор и си помислих, че може би това е защото не съм бил достатъчно любезен и уважителен и, че първо е трябвало да си поговорим преди да чуе моята изповед. Така, че опитах да завържа някакъв разговор и след това пак го помолих да ме изповяда. Старецът Паисий отново ми отказа. Направих последно усилие да го убедя да чуе изповедта ми, но и сега ми каза „не“.

 

Недоволен, объркан и развълнуван, аз го попитах, „А защо не?“ С дълбок глас той отговори: „Не мога, защото съм сляп.“ Отговорът премина като гръмотевица през мен. Помислих си: „Господи, не бих могъл да нося неговият кръст“, повече няма да съм способен да чета свещени текстове от целия свят на техните оригинални езици! – за мен това щеше да е голям удар. Признавам, че няма да е по силите ми да нося такъв кръст – „Защо го даде на своя възлюбен ученик, о Господи?“ – Но все пак, това не беше моя работа. Във всеки случай – си мислех – по-добре мъртъв, отколкото сляп.

 

Тежестта на неговия кръст ме разтърси. Въпреки това, моето егоистично упорство донесе следната мисъл в съзнанието ми: „Е, в действителност това, което искам от него е да ме изслуша, не да ме гледа.“ Помислих това без да го изричам на глас. Тогава той ме попита: „Знаеш ли къде е най-лошото място?“ Аз казах, че не знам. Той каза: „Най-лошото място е там, където съм. “ Попитах го отново дали ще чуе моята изповед.

 

Неговият категоричен отказ породи в ума ми следната мисъл: „Чудя се защо Старецът ме отхвърли? В края на краищата аз съм образован мъж, а той е просто един обикновен човек.“ В следващия момент бях изправен пред лавина от въпроси: „Какво търсите, идвайки при мен, един прост и необразован човек.“ Старецът се обърна към мен директно по име – „…защо не отидете да се изповядате и да говорите с вашите известни професори и ръководители – Отец Стънилое, отец Галериу и всички останали?“

 

Чувствах се, че бях в един друг свят в неговото присъствие. Пространството, времето и дълбочината на неговите думи приемаха едно ново измерение, сякаш че идва от друг свят. Изненадах се отново от точността на информацията, която ми даде, въпреки че не му бях казал името си, къде уча и кои са ми преподавателите – той ги знаеше. Огледах се наоколо – не видях никой друг, нямаше електрически кабел, нито телефон – да не говорим, че не бях споделял с никого моите планове за отиването и изповедта при Стареца Паисий. След това разбрах, че е харизматичен старец, че знае всичко, и че е имал дар на прозорливост от Бога.

 

Настоях за пореден път, опитвайки се да го накарам да ми обърне внимание. „Знаеш ли, отче, аз съм беден, направих много усилия, за да пропътувам целия път до тук за изповед.“ Той отговори: „Знам, че сте изпуснали влака си в Букурещ. Знам, че сте дошли тук след голям обход през Брашов, Чичей, Аджуд, Бакъу, но – не мога.“ И тогава ми се стори, че сякаш искаше да отклони темата на нашата дискусия, позовавайки се на това колко трудно е било да се преместват някои скали… Разбрах всъщност какво означаваше това – беше състоянието на моето сърце, което беше като камък. Отецът се позоваваше на Пророка, който казва, че сърцата ни трябва да се променят от каменни – в сърца от плът, за да може Бог след това да ги поднови със своя Дух. Силата на неговата вътрешна молитва беше способна да строши камъка на закоравялото ми сърце.

 

Какъв горчив вкус, причинен от отказа му и от моето наранено его. Реших да направя още един опит. Този път той обоснова отказа си с думите: „Аз съм ужасен човек, много упорит и горд.“

 

Разбрах, че непрекъснато ми показва огледалото на моя вътрешен живот. Реших да се откажа. Тази мисъл ми хрумна и си казах: „Спри да тревожиш този човек! Не губи времето му за молитва. Целуни ръката му, поискай му благословение и си отивай.“ Не бях завършил мисълта си, когато отец Паисий отново ме изненада, като каза: „Сега, мили мой сине, мога да чуя изповедта ти.“

 

Той ме хвана за ръка и ме заведе в килията си с малки прозорци, сложи си епитрахила и фелона, запали свещ и започна да казва молитвите преди изповед от сърце. В същото време взех листите с бележките от джоба си, като исках да направя пълна изповед. Опитвах се да хвана един лъч светлина от свещта и от малкото прозорче, за да мога да прочета всичко, което бях записал.

 

За пореден път – изненада. След като завърши молитвите си, отец Паисий започна да ме пита и да ми казва моите грехове, в реда, в който ги бях писал на листите. Имах чувството, че ще се запаля. Бурята от мислите и емоциите рязко ме бяха отклонили. Въпреки това, една лоша мисъл ми дойде в ума: около половин час след като отеца беше започнал да ми казва собствените грехове, си казах: „Отец Паисий е свят човек, но не е Бог.“

 

В началото си помислих, че е просто съвпадение, че е случайност да знае няколко неща за мен – но след като 45 минути той казваше дума по дума всичко, което бях написал в моите собствени листи, аз съвсем отстъпих – това беше твърде много! …

 

С натъжен глас той ми каза: „Скъпи ми сине, защо все още се съмняваш, дори и сега?!“ Тогава разбрах, че всичко, което ми казваше, за това, че съм сляп, глупав, със сърце като камък, инат, горд и всички други неща, за които ме обвиняваше е било, за да ми помогне да се събуди в мен смирението, покаянието и сълзите. От този момент нататък той промени своя метод на изповед.

 

Той ми казваше това, което беше в моя ум и сърце, и това, което е написано на листите ми, в продължение на повече от три часа. В един момент, спря, сякаш раздразнен, разстроен от мълчанието ми, но и за да прикрие дарбите си, които притежаваше и, които се разкриха в неговата килия и ми каза: „Първо ме смути един час да слушам твоята изповед – сега… казвай, това, което трябва да ми кажеш.“ Аз отговорих: „Отче, ти ми каза всичко. Нямам какво повече да кажа.“

 

Тогава той се обърна към мен, с думите, с които моята майка ме наричаше като дете; след това ми каза имената на моите родители, колеги, роднини, приятели, учители; възрастта им, професиите, значителни подробности за тях и много други подробности, свързани с живота на всеки. Стотици, стотици имена. Това ме накара да мисля, че най-страшните институции, чиято конкретна задача е да записват най-малките подробности в личното досие на човека, са само шега в сравнение с огромното количество информация, която отец Паисий ми даде в този ден.

 

Кулминацията на моята изненада беше, когато започна да ми говори за бъдещето. Разказваше ми историята на манастира Свети Стефан Велики в Путна, по начин, по който не би разстроил политическите власти, които са така враждебни към Църквата, както в миналото, така и сега.

 

В момента, в който започна да казва опрощаващите молитви, аз вкусих небесните радости предварително. Веднага забравих всичко, което ми беше казал за бъдещето, но когато събитията по-късно настъпиха в моя живот в ума ми се върнаха думите на Светия отец. В продължение на 30 години от моя живот думите, които ми бе казал отец Паисий Олару, се сбъдваха с математическа точност.

 

Нямам думи да опиша истинската радост, която чувствах, когато отец Паисий казваше опрощаващата молитва.

 

 

източник:valahia.wordpress

Св. Василий Кинешемски

Август 4, 2015 in Беседи

 

Светител Василий се родил в гр. Кинешем, Костромска губерня  в семейство на свещеник. Знаейки в съвършенство както древни, така и нови езици, за по-задълбочено изучаване на европейската култура, Вениамин заминал за Англия и преживял 1910 – 1911 г. в Лондон. След завръщането си в Русия той постъпил като преподавател на чужди езици и обща история в Миргородската мъжка гиназия. През 1914 г. Вениамин се преместил в Москва и се устроил като преподавател по латински език в Петровската гимназия. Преподаването го увлякло дотолкова, че той завършил педагогически институт, приготвяйки се окончателно за професията на педагог. Но Господ разпоредил иначе. Веднъж, отивайки на гости при родителите си, Вениамин се уговорил с приятели да се повозят на лодка по река Волга. Далеч от брега лодката внезапно се преобърнала. Вениамин се помолил на Господ да съхрани живота му, като при това обещал да посвети живота си на служение на Православната Църква. В същия момент той видял дебела, дълга дъска и като се хванал за нея, изплувал. В 1920 г., на 45 годишна възраст, Вениамин бил ръкоположен за свещеник, а след година приел монашеско пострижение с името Василий и бил поставен за Кинешемски епископ. Още докато бил жив мнозина го познавали като истински подвижник и Божи угодник. Водел прост и скромен живот, към богослужението се отнасял с велико благоговение. Проповедите на светителя събирали множество хора. Основна задача на своята архипастирска дейност той поставял православното просвещение. Когато се разразил глад и започнали да носят в детските домове деца-сираци, в своите проповеди той призовавал енориашите да вземат тези деца при себе си и сам давайки пример, наел дом, в който взел пет момичета и им назначил възпитателка – благочестива християнка. По неговите молитви се извършвали чудеса на изцеление както от душевни, така и от телесни недъзи. В 1923 г. светител Василий бил арестуван и заточен в Зиряновския край, където пребивавал до 1925 г. След завръщането на владиката от заточението църквата в Кинешем започнала бързо да расте и укрепва. Обезпокоени от това, гражданските власти изисквали епископа да напусне града. След двугодишно скитане, в 1928 г. той отново бил арестуван, половин година изкарал в затвора и бил осъден на три години заточение. Връщайки се от заточението, владиката изкарал две години в Орл, откъдето властите го изпратили в Кинешем. Веднага след пристигането му, заедно с неговия килийник, който вярно го съпътствал във всички тези понасяни от безбожните власти гонения, били затворени в затвора. Искали да ги осъдят на смърт, но не намерили за какво. Затворили ги за пет години в лагер. Владиката близо до Рибинск, а килийника му до Мурманск. След изтичането на срока, старият епископ изкарал само две години на свобода. Отново арест, първо в Ярославския затвор, след това в Бутирка, в Москва. Следва осем месечен затвор, пет години заточение в Красноярския край. Светителят починал на 31 юли 1945 г. Докато бил жив, той завещал останките му да бъдат пренесени в родния край, но в тези години това било невъзможно. На 5 октомври 1985 година светите му мощи били открити и пренесени в Москва. В август 2000 г. свт. Василий бил причислен към лика на светците на Руската Православна Църква.

 

Неумираща любов

Ноември 27, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Сладкарница




Когато бях в затвора се разболях много, много тежко. Имах туберкулоза на цялата повърхност на двата бели дроба; четири прешлена също бяха атакувани от туберкулоза. Имах също и чревна туберкулоза, диабет, сърдечна недостатъчност, жълтеница и други заболявания, които даже не мога да си спомня. Бях близо до смъртта.

 

От дясната ми страна беше свещеник, който се казваше Иску. Той беше игумен на манастир. Този човек, може би в четиридесетте си години, бе толкова измъчван, че бе на умиране. Лицето му обаче бе ведро. Той говореше за своята надежда за рая, за любовта си към Иисус Христос, за вярата си. Излъчваше радост.

 

От лявата ми страна бе комунистът-мъчител, който бе измъчвал до смърт този свещеник. Той бе арестуван от собствените си другари. Не вярвайте на вестниците, когато пишат, че комунистите мразят само християни или евреи – не е вярно. Те просто мразят. Мразят всички. Мразят eвреите, мразят християните, мразят анти-семитите, мразят антихристите, мразят всички. Единият комунист мрази другия. Разправят се помежду си и когато един комунист се сдърпа с друг, вкарват другия в затвора и го измъчват все едно е християнин, пребиват го.

 

И така се случи, че комунистът-мъчител, който бе измъчвал този свещеник почти до смърт, сам беше подложен на мъчения от своите другари. И умираше до мен. Душата му беше в агония.

 

Посред нощ ме събуждаше и ми казваше: „Пасторе, моля те моли се за мен. Не мога да умра, извършил съм такива ужасни грехове.“

 

Тогава видях чудо. Видях агонизиращият свещеник да вика други двама затворници. И облягайки се на раменете им, бавно-бавно, той мина покрай леглото ми, седна на леглото на този убиец и го погали по главата – никога няма да забравя този жест. Видях убит човек да гали своя убиец! Това е любов – намери ласка за него.

 

Свещеникът каза на човека: „Ти си млад; не си знаел какво правиш. Обичам те с цялото си сърце.“ Но той не просто каза тези думи. Можеш да кажеш „обичам“ и това да е просто дума от шест букви. Но той наистина обичаше. „Обичам те с цялото си сърце.“

 

После продължи: „Ако аз, който съм грешник, мога да те обичам толкова много, представи си Христос, който е Въплътената Любов, колко те обича Той! И всички християни, които си измъчвал: знай, че ти прощават, обичат те, и Христос те обича. Той желае да се спасиш много повече от колкото ти го искаш. Чудиш се дали греховете ти могат да бъдат простени. Той желае да прости греховете ти повече от колкото ти искаш греховете ти да бъдат простени. Той желае ти да бъдеш с Него в рая много повече, отколкото ти искаш да бъдеш в рая с Него. Той е Любов. Нужно е само да се обърнеш към Него и да се покаеш.“

 

В тази затворническа килия, в която няма възможност за усамотение, аз чух изповедта на убиеца пред убития. Животът е по-вълнуващ от роман – никой автор не е писал такова нещо. Убитият – на прага на смъртта – прие изповедта на убиеца си. Убитият произнесе разрешителна молитва за убиеца си.

 

Те се молиха заедно, прегърнаха се и свещеникът се върна на леглото си. И двамата мъже умряха същата нощ. Беше вечерта на Рождество Христово. Но това не беше Рождество Христово, в което просто си спомняхме как преди две хиляди години Иисус се е родил във Витлеем. Беше Рождество Христово, по време на което Иисус се роди в сърцето на един комунистически убиец.

 

Това са неща, които съм видял със собствените си очи.


Публикувано в списание AGAIN, септември 1987 година.

 

превод от английски

Насилието и омразата са много слаби аргументи срещу истината и любовта

Октомври 23, 2014 in В търсене на вярата, Сладкарница

 

Имаше бригада в лагерите на смъртта в Румъния, която беше само за свещеници, епископи, пастори, равини, миряни – всички, които бяха затворени заради вярата си.

 

Един ден дойде полит-офицер да инспектира бригадата. Всички стояха в готовност, а той произволно избра един млад човек (името му беше Чочеанга) и го попита:

 

– Какъв си бил в цивилния живот?

 

А той отговори:
– Господине, какъвто съм бил в цивилния живот, такъв ще бъда завинаги. Аз съм свещеник на Бога.

 

– Аха, свещеник! И още ли обичаш Христос?

 

Свещеникът мълча няколко секунди – секунди, колкото цяла вечност, защото знаеше, че вечната му участ се решава в тези няколко секунди. Господ е казал „всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.“ (Матей 10:32, 33).

 

И тогава, след кратък размисъл, лицето му започна да сияе – виждал съм толкова много сияещи лица – и с много смирен, но решителен глас той каза:

 

– Капитане, когато станах свещеник, знаех, че в църковната история хиляди са били убити за вярата си. И всеки път, когато се качвах към олтара, облечен в тези красиви, покрити с орнаменти свещенически одежди, обграден от уважението и любовта на паството, обещавах на Бога, че ако някога трябва да страдам, ако някога нося облекло на затворник, ще продължа да обичам Христос.

 

– Капитане – продължи той, – аз толкова ви съжалявам. Ние имаме Истината, вие имате камшици. Ние имаме любов, а вие имате железни решетки на затворнически килии. Насилието и омразата са много слаби аргументи срещу истината и любовта. Ако обесите всички учители по математика, ако всички математици са обесени, колко ще бъде четири плюс четири? Пак ще е осем. А осем плюс осем ще е шестнадесет.

 

– Не можете да промените истината като обесвате тези, които говорят истината. Ако всички християни са обесени, ще остане това, че има Бог и Той е Любов. И има Спасител – името Му е Иисус Христос, и като Го изповядва човек може да се спаси. И има Свети Дух, и ангели небесни. И съществува красив Рай – не можете да промените истината.

 

Ще ми се да имаше начин да предам интонацията, с която той произнесе тези думи. Ние, останалите, бяхме засрамени, защото ние вярвахме в Христос, надявахме се на Христос, но този човек обичаше Христос както Жулиета е обичала Ромео и както булката обича младоженеца…

 

 

Превод от английски

Отец Георги Калчу – “За благодатната молитва”

Септември 26, 2014 in Видео, Начална страница



С моите собствени очи

Май 24, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

Списание “AGAIN” отличи Ричард Вурмбранд   през септември 1987г. Вурмбранд е бил дълбоко впечатлен от вярата и отдадеността на православните християни, които е срещнал в Румъния. До неотдавна отец Дамаскин Христенсен прекарваше известно време с Ричард Вурмбранд почти до края на неговия живот. Спомените на отец Дамаскин от тези срещи показват как привързаността на Вурмбранд към православната вяра се запазва и задълбочава през последните му предсмъртни дни.

 

Самият  Вурмбранд и тези, чиито истории той разказва, са блестящи примери за това как верните християни могат не само да оцелеят, но и да бъдат осветени чрез страшните страдания на затворничеството.

 

Свидетелски разказ на един лутеранин за живота в затвора

 Ричард Вурмбранд:

Аз съм християнин от православна държава – Румъния. След като сам бях в затвора 14 години за своята вяра, моята мисионерска работа сега е да помагам на преследвани християни в комунистически държави. Бих искал да ви разкажа историите на няколко православни християни, с които имах честа да общувам по време на престоя си в затвора. Техният пример и делата им бяха през годините постоянен извор на кураж за мен.

 

 

Винаги се радвай

 

Първият човек е един свещеник, който беше затворен на 70 години. Името му беше Сурьоану. Когато беше докаран с голямата му бяла брада и бяло теме, някои пазачи на входа му се подиграха. Единият попита: „Защо доведоха този стар свещеник тук?“ А друг отговори с присмех: „Сигурно за да изповяда всички.“ Това бяха точните му думи.

 

Свещеникът имаше син, умрял в съветски затвор. Дъщеря му беше осъдена на двадесет години затвор. Двама от племенниците му бяха с него в затвора – единият беше в неговата килия. Внуците му нямаха храна; бяха принудени да ядат от боклука. Цялото му семейство беше унищожено. Бе загубил църквата си. Но този човек имаше такова сияещо лице – винаги имаше красива усмивка на устните си. Никога не поздравяваше с „Добро утро“ или „Добър вечер“, а вместо това с думите „Винаги се радвай“.

 

Един ден го попитахме: „Отче, как можеш да казваш “винаги се радвай” – ти, който си изживял такава ужасна трагедия?“

 

Той отговори „Да се радваш е много лесно. Ако изпълним поне една дума от Библията, писано е: “Радвайте се с ония, които се радват.” Сега, ако човек се радва с всички, които се радват, винаги има достатъчно причини за радост. В затвора съм и се радвам колко много хора са свободни. Не ходя на църква, но се радвам с всички онези, които са в църква. Не мога да взимам Свето Причастие, но се радвам с всички, които се причастяват. Не мога да чета Библията или духовни книги, но се радвам с хората, които ги четат. Не виждам цветя (нито веднъж не видяхме цвете или дърво през тези години. Бяхме под земята, в подземен затвор. Не виждахме слънцето, луната, звездите – много пъти забравяхме, че тези неща съществуват. Не виждахме никакви цветове, само сивите стени на килията и нашите сиви униформи. Но знаехме, че такъв свят съществува), но се радвам с хората, които виждат дъгите, виждат многоцветните пеперуди.“

 

В затвора миризмата не беше много хубава. Но отецът казваше: „Други имат аромата на цветя около себе си. Други пък ходят на пикници; други имат своите семейства и деца около себе си. Не виждам моите деца, но други имат деца. И човекът, който може да се радва с всички, които се радват, може винаги да се радва. Винаги мога да съм радостен.“ Затова той имаше толкова красиво изражение на лицето си.

 

Той беше винаги толкова щастлив. Когато ни извеждаха за разходки, в двор, където нямаше нито цвете, нито трева, той поставяше ръката си на рамото на някой християнин и питаше: „Кажи ми твоята история?“

 

Обикновено хората започваха да говорят за това колко лоши са комунистите. „Те ме биха и ме измъчваха и правиха ужасни неща.“

 

Той ги изслушваше внимателно; след това казваше „Разказа много за комунистите; кажи ми сега за теб. Кога последно се изповяда?“

 

„Ами, преди 40 години.“

 

„Нека да седнем и да забравим комунистите и да забравим нацистите. Защото и ти си грешник. Кажи ми твоите грехове.“

 

Всички се изповядаха при него – аз също се изповядах при него и помня, че докато се изповядвах, колкото повече грехове изповядвах, толкова по-красиво и изпълнено с любов ставаше лицето му. Отначало се страхувах, че като чуе такива неща ще ме презре. Но колкото повече аз казвах лоши неща за себе си, толкова по-близко той сядаше до мен. И накрая ми каза „Синко, ти наистина си извършил много грехове, но едно мога да ти кажа. Въпреки всички тези грехове, Бог все още те обича и ти прощава. Помни, че Той е дал Своя Син да умре за теб и се опитвай един ден по малко, и на следващия малко, да подобриш своя характер, така че да е угоден Богу.“

 

Преживяванията ми с този свещеник са сред най-красивите познанства в живота ми. Той вече не е на този свят. Той беше пример за Православието, за това какво точно представлява истинското Православие. Съществува такова Православие. Не виждам голям смисъл лутеранин или баптист или който и да е друг да стане православен, освен ако не иска такова Православие … Той беше отличен православен, чист православен. Бог да ни помогне да бъдем наистина православни, по примера на толкова много светци, които са изобразени на иконите и по примера на толкова много светци живи и днес.

 

превод от английски

 

източник: списание AGAIN, септември 1987 година.

 

 

 

Вие българи ли сте?

Май 9, 2014 in Видео, Начална страница





Една чудесна история за предателството и покаянието

Май 8, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Сладкарница

 

Монахиня Магдалина (Некрасова) сега се подвизава в православния Покровски манастир във Бюсси-ан-От (Франция). В едни от най-трудните времена за Църквата през 1960 г. семейството и, след дълги години на заточение в Казахстан, се установило в гр. Вологда. По това време се развихряло поредното гонение против Църквата, когато Хрушчов обещал да покаже по телевизията последния поп в Русия. Всички сили били хвърлени за бързото приключване с „религиозните предразсъдъци”.

 

През 1962 година, още като цивилна, монахиня Магдалина работела в Крестовъздвиженската църква в гр. Грязовец:

 

„През този паметен ден, 21 март, аз се прибрах в къщи във Вологда, където живееше моето семейство и се готвех да отида в нашата катедрала на вечерня, когато срещнах владиката, който управляваше по това време нашата епархия, пред нашата врата. Като разбра, че съм се прибрала за два дена в къщи, започна настойчиво да ме моли да отида в централния дом на културата, където тази вечер щял да изнася лекция нашумелия тогава антирелигиозен деятел – бившия свещеник Чертков. Мен въобще не ми се ходеше там, още повече, че моят духовник ме съветваше никога да не слушам и чета такива вредящи на душата неща. Но колкото повече се съпротивлявах, толкова повече владиката настояваше на това, че някой от нас трябваше да отиде и да чуе с какви методи те работят. В края на краищата ми се наложи да се съглася. Тази вечер у нас имаше няколко мои познати и едно от момичетата реши да ме придружи. Не знам как се оказахме в първия ред на залата, почти пред микрофоните, към които скоро се отправиха трима човека. Аз веднага различих измежду тях отреклия се свещеник, макар че той външно по нищо не се отличаваше от другите, освен с една лека елегантност, служеща сега за други цели. Млад човек, малко над тридесет години, се представи като завършил с отличие Московската духовна академия. От самото начало възприе ироничен тон, навярно така му беше по-лесно. След толкова години съм забравила това, за което е говорил, но съм запомнила своето състояние – болка, оскърбление, безпомощност и вина. Колкото повече той овладяваше аудиторията, предизвиквайки нейния смях и кощунствени шеги, толкова повече мен ме овладяваше отчаянието и съзнанието, че мълчанието тук е равно на предателство. Но да възразявам ми се струваше съвършено невъзможно, не толкова заради заръката на майка ми и на владиката, но най-вече заради абсолютното неумение да кажа каквото и да е. Добре си спомням как през цялото време, когато той говореше, мислено се опитвах да аргументирам  цялата лъжа на неговите думи, но нищо не се получаваше! Съзнавайки, че намиращите се тук хора нямат представа нито за християнското учение, нито за Евангелието, нито за светците, над които така се поругаваше бедният Чертков, аз се боях, че всяко мое възражение може да му дойде под ръка и да бъде възприето като фанатизъм. А лекторът в това време все повече се разпростираше, издевателствайки над различни евангелски епизоди, стараейки се да изтъкне „абсурдността” на православната вяра, тайнствата и обрядите, предизвиквайки взривове смях в публиката. При това цинично твърдеше, че през това време той искрено вярвал, но после разбрал целия фалш на тази вяра и решил да каже истината на себе си и на хората. Въпреки всичко той не се докосна до две теми – Светото Причастие и Възкресението на Христа. Не знам, какво го възпираше, дали едвам уловимата частичка страх Божий, стаена в съвестта, дали границата, указана в съветските закони – „да не се оскърбяват чувствата на вярващите”. През тези години, призовавайки обществеността да се бори с всякакви способи с религиозните “глупаци”, подигравайки се със светинята на руския народ, съветската идеология лицемерно заявяваше за необходимостта „да не се оскърбяват чувствата на вярващите”.

 

От самото начало молех Бога да ми помогне да кажа това, което трябва. Нали и Той Сам е обещал това, както ми се струваше, при такива обстоятелства! Но времето минаваше и аз нищо не можех да измисля. Бог ми помогна чрез самия Чертков. След като затихнаха овациите след последните му думи, той предложи на желаещите да зададат въпроси – писмено или устно. Слава Богу, имах под ръка химикал и хартия! „Мисля, написах, че даже на невярващите е противно да ви слушат, как вие позорно се отнасяте към безгласната Църква, знаейки че тя е лишена от право на какъвто и да е бил отговор. Хвалейки се, че с отличие сте завършили академията, вие гнусно лъжете, изопачавайки Свещеното Писание…” Изписвайки една страница от тетрадка завърших с това, че неговата лекция е безкрайно оскърбителна за вярващите, и се подписах: „Един вярващ”. Тъй като нашата ложа беше на няколко крачки от сцената, аз му дадох листчето в ръката. Той започна да отговаря на всички въпроси, които бяха доста примитивни. Моят лист се оказа един от последните, той имаше непредпазливостта да го прочете на всеослушание. Това веднага предизвика бурна реакция в залата, която аз възприех отначало като одобрение и донякъде се утеших. Чертков се опита да се справи с полученото оскърбление и каза:

 

- Много се радвам, че сред вас се оказа поне един вярващ. Какъв смисъл има да говоря само пред невярващи. Но аз разбирам, че този човек не иска да си каже фамилията, затова ще отговарям на цялата зала.

 

Тук аз подскочих и казах, че нямам намерение да се примирявам. Новото възмутително бучене на публиката ме накара вече правилно да разбера настроението. Чертков за миг се разколеба. Видимо не е очаквал такава наглост от младо, на вид напълно светско момиче. И се започна, неочаквана и за двамата, словесна схватка. Въздържайки чувствата си, ме попита, къде е изопачил Свещеното Писание.

 

- Твърдейки, че Библията е изпълнена с противоречия, отвърнах аз, вие като пример приведохте две фрази: „Око за око и зъб за зъб” и „Ако те удари някой по дясната страна, обърни му и лявата”.

 

- А това  да не би да не е написано в една книга?

 

- Но на вас добре ви е известно към кого са били отнесени първите думи и колко векове след това Христос е заповядал, вече в Евангелието, други отношения между хората. Завършвайки с отличие духовната академия вие прекрасно знаете, че стоящите хора нямат понятие за тези неща и вие се възползвате от това!

 

- Каквото и да е, възрази той, аз казвам истината, защото тези изречения се намират в една книга.

 

После ме попита конкретно да посоча, къде издевателства над Евангелието.

 

- А какъв смях беше, когато вие говорехте за възкръсналия Лазар!

 

- Но не аз се смеех, а залата!

 

- Разбира се, защото вие така го представихте!

 

Нашият спор все повече и повече се разгорещяваше. Внезапно на сцената влетя директорът и заяви, че в Съветския Съюз религиозните диспути са забранени. След това изрази гореща благодарност на уважаемия другар Чертков за неговата много интересна лекция. След дълги аплодисменти хората от залата започнаха да се разотиват. Неочакваното появяване на директора, хвърляйки към мене злобен поглед, ме върна в действителността.

 

Стана ми страшно и помислих, че сега ще ме арестуват и известно време стоях в ложата, очаквайки своята участ. Но след като никой не дойде, се запътих към изхода, където насреща ми се изпречиха враждебно настроени хора. Някой ми каза в лицето:

 

- Такива трябва да ги изгарят!

 

- Ето ги враговете!

 

- С такива трябва по друг начин да се разговаря!

 

Тяхната ярост бързо нарастваше. Някой размаха пред мен юмрук. Ситуацията ставаше критична, когато изведнъж се появи сам Чертков. Народът се отдръпна и моя идеен противник предложи любезно да продължим беседата в кабинета на директора. И така ние влязохме в просторен кабинет, където побързаха да се вмъкнат и десетина от най-активните борци на войнстващия атеизъм. Чертков ми предложи директорския стол срещу него.

Той започна със съчувствие, че толкова млада, си пропилявам живота. Аз се зарадвах, че разговорът придоби по-мек и откровен характер и също искрено му съчувствах за бедата, в която сам се е вкарал. Той, разбира се, много се учуди на моите думи. Аз ги обясних, казвайки че ще се срещне с Истината, която сега така яростно отрича, и ще се види лице в лице с Този, от Когото пред всички се отрича и какво ще прави тогава!

 

Тук искам да кажа, че по-нататъшния ни диспут протече в съвсем друг, спокоен тон, искрено и даже с някакво уважение от негова страна. Така съм запомнила, а и последвалите събития потвърдиха това. Аз основно подчертавах своето съжаление за това, че той се е отрекъл от свещенството. Убеждавах го, че той никога не е вярвал истински в Бога. Сега се срамувам от моите примитивни аргументи, но говорех сърдечно и искрено. Не знам защо му привеждах примери от физиката и математиката. В един момент той ми напомни, че не е единственият, който е напуснал Църквата. Преди него е бил известният свещеник Александър Осипов.

 

- О, да, казах аз, това е истина. Не сте вие първият, не е първи и Осипов!

 

- Как така? Да не би Дарманский да е бил преди Осипов?

 

- Не, аз не говоря за Дарманский!

 

- А кой тогава е? Дулуман? Не, той беше по-късно!

 

- Не за него става дума!

 

Смущаваше ме присъствието зад гърба ми на съвсем притихналите слушатели и аз преминах на полушепот. Но Чертков не се успокояваше:

 

- А кой е първия? Кажете!

 

Да отговоря беше невъзможно. И аз му казах съвсем шепнешком, но гледайки го право в очите:

 

- Юда!

 

Тази минута никога няма да я забравя. Той потръпна така, че бутна нещо там, което лежеше на масата. На мене самата ми стана страшно от такова точно попадение. Дуелът беше явно приключил. Последваха някакви маловажни фрази и Чертков ми предложи да продължим нашия диалог писмено. Той ми написа и ми даде своя адрес. В този момент аз бях уверена, че ще ме арестуват още преди да се върна у дома. За какъв мой адрес може да става дума? Въпреки всичко аз му го написах и ние се станахме да си тръгнем. Хората около нас си заминаха и Чертков ми помогна да си намеря палтото и ме изпрати до вратата. Добре помня студа навън и ясното небе. Предчувствах скандала, който ме очаква вкъщи. След моето закъснение родителите ми са звънели в дома на културата, където са им казали, че лекцията е прекъсната и филмът, който е щяло да се прожектира след това е отменен. Впоследствие ние разбрахме, че Чертков е отзован от Вологдска област. Една история развесели нашето семейство – някаква млада работничка в епархиалното управление разказвала: „Какъв красив бивш поп и добре говореше, а после дойде някаква глупачка и всичко провали.” Тази фраза влезе в семейната история. Но за мене остана загадка защо не ме арестуваха, още повече, че във вестниците се появиха статии против нашето семейство. През тези години подобни статии бяха предвестници на ареста. Може би ми помогна това, че след време отидох за два месеца в Грузия по настояване на майка ми и с благословението на моя духовник. След като се върнах ми беше забранено да работя в църквата и аз се преселих в Естония.

 

След като вълната на хрушчовите вълнения стихнала, на тези, които обикаляли страната с атеистически лекции, държавата обърнала гръб и ги захвърлила като ненужна вещ. В църквата в Рига започнал да се появява странен млад човек. Не толкова болен, колкото измъчен. По време на литургията стоял до стената на притвора, не се кръстел и плачел. А когато започвала херувимската песен, през времето, когато свещеникът четял тайната молитва за собственото недостойнство, този млад човек започвал буквално да се тресе и целият в сълзи напускал църквата. Така продължавало известно време, след което човекът отишъл да бъде приет от тогавашния архиепископ Рижски, назовавайки себе си – Чертков. Той разказал своята история, каейки се. Просил за възстановяване на сана. Архиепископът известил за това патриарх Алексий (Симански), от когото бил получен такъв отговор: „Тъй като този човек публично се е отрекъл от вярата, от Христа, то публично е и длъжен да принесе покаяние.” Така или иначе Чертков свещеник не станал, но целия си останал живот посветил на искрено служение на Църквата като певец. А певци по това време били много нужни!

 

превод от руски

 

 

 

Казват, че този певец починал в началото на деветдесетте години и е погребан на Рижското гробище. Царство му Небесно!

 

Източник: Православие ру

Пасха в Соловецкия лагер 1926 г.

Април 19, 2014 in Беседи, Сладкарница

 

 

 

Наоколо гора, бодлива тел, вдигнати на високи стълбове наблюдателни вишки… Множество хора са подкарани към пунктовете. Вследствие на лошите пътища, разкаляни през пролетта, лесодобивът е приключил. И над хиляда човека се връщат обратно в лагера. А той е предвиден за не повече от осемстотин човека. Постройки, които нямат това предназначение, са преправени на жилищни помещения с нарове. В останалите бараки пътеките между леглата са запълнени с нарове, двуетажните нарове са преправени на триетажни. Даже в привилегированите канцеларски бараки има двуетажни нарове и вместо шестдесет човека, сега там има сто и двадесет. Постоянно на печките ври вода,  която се взема за обяда и вечерята.

 

Приближава Пасха. И как ми се иска, даже и в такава обстановка, да отида на служба. „Но как да стане това – си мислех, – когато и да се провреш между тълпата е трудно. Как да не запееш „Христос воскресе!” в пасхалната нощ?…” И реших да попитам моите близки. Разговарях с благодушния епископ Нектарий, епископ Митрофан, епископ Рафаил и епископ Гавриил. Бяха научили за това и отец Филумен и постоянния придружител на владика Иларион (Троицки) шахматистът отец Аркадий.

Само архиепископ Иларион и епископ Нектарий се съгласиха да изкараме пасхалната служба в недостроената пекарна, където имаше само отвори вместо прозорци и врати. Останалите решиха да извършат службата в своята барака, на третия рафт,  под тавана, в съседство с помещението на ротното началство. Но аз реших да изпеем пасхалната служба вън от бараката, да можем поне в тези минути да не чуваме сквернословия.

 

Уговорихме се. Дойде Велика Събота. Арестантският двор и бараките бяха пълни с хора като херинга в консерва. Но ни постигна ново изпитание. Излезе разпореждане от коменданта към ротните командири да не се допуска и намек за църковна служба и от осем часа вечерта да се преустанови движението между ротите. С печал за това известие ми съобщиха епископите Митрофан и Гавриил. Но въпреки това аз настоявах: „Все пак да се опитаме да устроим службата в пекарната.” Епископ Нектарий веднага се съгласи, а архиепископ Иларион каза с неохота, но все пак да го събудим в дванадесет вечерта.

 

В дванадесет се отправих към бараката, където се намираше владика Нектарий. Вратата беше широко отворена и аз, влизайки, се срещнах с дневалния.

 

- Забранено е да се пускат от другите роти!

 

Аз се спрях нерешително, добре че владика Нектарий ме очакваше.

 

Отправих се към владика Иларион. Влизайки стремително в бараката, минах покрай дневалния, който се оказа донякъде познат и добронамерен към мен.

 

- Ако обичате, по-бързо вършете, каквото ще вършите и си тръгвайте. Имаме заповед…

 

Аз му кимнах с глава и отидох до владика Иларион, който, изпънал се с целия огромен свой ръст, спеше. Бутнах го по ботушите и той се приповдигна.

 

- Време е – му казах шепнешком.

 

Цялата барака спеше. Излязох.

 

В очакване ме посрещна владика Нектарий. Скоро към нас се присъедини владика Иларион и заедно тихо  се отправихме зад бараките. В края на пътеката стоеше недовършената пекарня с отвори за прозорци и врати. Шмугнахме се вътре един по един. Влизайки вътре, избрахме такава стена, която най-добре би ни скрила от погледите на минаващите по пътеката и плътно се приближихме към нея; отляво – владика Нектарий, в средата – владика Иларион, а аз – отдясно.

 

- Започвайте – промълви владика Нектарий.

 

- Утренна ли?- попита владика Иларион.

 

- Не, всичко, както се полага, с полунощница -  отвърна владика Нектарий.

 

- Благословен Бог наш… – тихо произнесе владика Иларион.

 

- Волною морскою… – запяхме полунощницата.

 

И странно, странно отговаряха в нашите сърца тези пленяващи мотиви. „…Гонителя, мучителя под землею скривша…” И цялата трагедия на преследващия фараон в тази особена обстановка се чувстваше от нашите сърца така остро както никога. Бяло море с бяло ледено покривало, греди за пода, на които ние стояхме, както на клира, страх да не бъдем забелязани от надзирателите. А сърцето дишаше радост, че се извършва пасхалната служба, въпреки строгия указ на коменданта.

 

Изпяхме полунощницата. Архиепископ Иларион даде начало на утренната.

 

- Да воскреснет Бог и разточатся врази его… – не каза, а прошепна, взирайки се в нощната мъгла владика Иларион.

Запяхме „Христос воскресе!” мислех си да плача или да се смея от радост. И така ми се искаше да си отпусна гласа на чудните ирмоси! Но ни ръководеше предпазливостта. Свършихме утренната.

 

- Христос воскресе!- каза владика Иларион и три пъти се целунахме. Владика Иларион даде отпуст и се прибра в бараката. Епископ Нектарий пожела да изкараме двамата и часовете. Само че аз водех службата, а владика Нектарий беше певец, както той сам пожела, защото знаеше всички песнопения и четива наизуст.

 

Тази пасхална служба остана в паметта на владика Иларион…През 1927 г., месец май ми писа: „Спомням си миналогодишната Пасха. Как се отличава от сегашната! Колко тържествено я изкарахме тогава!”

 

Да, обстановката на Пасха през 1926г. беше необичайна. Когато ние тримата я отслужвахме в недостроената пекарна, в това време там, в град Ростов, в залятия с електрическо осветление катедрален храм, при участието на чудния хор, градското духовенство извършваше също пасхалното, тържествено богослужение. Но!..Мислим, че нашата лагерна Пасха, в пекарната, без прозорци и врати, при звездно осветление, без митри и брокатни одежди, беше по-приятна за Господа, отколкото великолепната ростовска обстановка.”

 

 

Превод от руски

 

източник: Мученики, изповедники РПЦ, игумен Дамаскин

Мисля, че съм недостоен да съм православен

Март 13, 2014 in В търсене на вярата, Начална страница

 

От ляво надясно: йеромонах Герасим, игумен на манастира „Свети Герман“ в Аляска, пастор Вурмбранд, йеромонах Дамаскин и майка Нина
 
Нашият манастир „Св. Герман“ и братството в него отдавна изпитват огромно уважение и признание към живота, свидетелските разкази и работата на пастор Ричард Вурмбранд, евреин, обърнал се към християнството, който страда 14 години в комунистически затвори в Румъния заради своята неспирна християнска дейност. През 1979г. нашият съосновател отец Серафим Роуз говори за пастор Вурмбранд на семинаристите и поклонниците в манастира Света Троица в Джорданвил, Ню Йорк. През следващите години ние си пишехме с пастор Вурмбранд, изпращахме му православни материали и се срещахме с него на някои от неговите беседи.
 
През 1996г. нашето братство осъществи личен контакт с един човек, който е бил в комунистически затвори в Румъния по същото време като пастор Вурмбранд и поради същата причина – румънския православен свещеник отец Георге Калчу. Отец Серафим също ни беше говорил за голямата духовна висота на отец Георге и за това как сърцато е проповядвал за Христос в Румъния. Ние бяхме извън себе си от радост да се запознаем с него тук, в Америка, да се поучим от неговата вяра и да получим полза от мъдростта и преживяванията му.
 

 
Скоро разбрахме, че пастор Вурмбранд и отец Георге са приятели. Отец Георге ни разказа, че пастор Вурмбранд се е изповядвал при него много пъти в Съединените щати – не като тайнство, тъй като пастор Вурмбранд беше лютеран – но по-скоро като пред православен свещеник и приятел. Преди тези разговори, при които той е разкривал своята духовна борба, пастор Вурмбранд винаги се прекръствал.
 
Пастор Вурмбранд също така се е изповядвал при православен свещеник много години преди да дойде в Америка, когато е бил в комунистически затвор. Той е казал на отец Георге за това, когато се е срещнал с него в Пенсилвания през 1989г. В скорошно писмо отец Георге ни информира за това какво му е казал пастор Вурмбранд:
 
Пастор Вурмбранд беше в затворническа болница със смъртоносно заболяване. Повечето от хората в този затвор трябваше да умрат.
 
Един ден новопостъпили затворници пристигнаха в лагера. Между тях беше един много смирен селски православен свещеник. Той изглеждаше толкова простодушен, че стражите си правеха всякакви шеги и подигравки с него. Затворниците бяха в двора – специално място заобиколено с ограда – и пазачът довеждаше вътре новодошлите, целите облечени в дрипи.
 
Пазачът им каза: “Вижте, хора, това е свещеник. Той беше изпратен тук от затворническата администрация да чуе вашата последна изповед – на всички вас.” Той намекваше, че всички те трябва да умрат, включително и свещеникът.
 
Пастор Вурмбранд каза: “Той (пазачът) предрече: за по-малко от 6 месеца, всеки дойде при този свещеник и се изповяда. Аз бях между първите.”

 
През 1998г. пастор Вурмбранд беше в критично състояние в болница в Южна Калифорния. Той не се беше хранил от десет дена и изглеждаше като че ли вече умира. Когато бил попитан кой пастор иска да бъде повикан помолил за отец Георге Калчу. Отец Георге беше известен по телефона и се беше приготвил да дойде, но опасността премина и пастор Вурмбранд се почувства по-добре. Все пак той беше в такова състояние, че трябваше да бъде под наблюдение в частна болница – католическа частна болница в Торънс, Калифорния.
 
През юли 1998г. отец Георге отиде да види пастор Вурмбранд. Скоро след това посещение той ни изпрати следното съобщение:
 
Пастор Вурмбранд беше много развълнуван да ме види. Той е в частна болница, съвсем слаб. Не може да преглъща нищо, дори собствената си слюнка. Аз го намерих заспал, защото той не е искал да бъде изморен за посещението ми, за да може да говори по-дълго с мен. След половин час се събуди и го заведоха с инвалидната му количка в малък двор, където имаше статуя на Божията Майка. Говорихме няколко минути всички заедно: неговата съпруга Сабина, две жени румънки, Николае Попа и един млад човек.
 
После всички оставиха Ричард и мен сами. Ние започнахме да си спомняме за времето, прекарано по затворите и той си спомни за нещо много трогателно. Ето какво ми разказа: “Аз бях в затвора с различни хора: православни, католици, румънци, унгарци, немци и така нататък. И забелязах, че възхвалната църковна песен към Божията Майка съществува на всички езици с изключение на еврейския. И реших да композирам този химн на еврейски, защото Мария е еврейка и еврейският е бил нейният език.” Той започна да пее с неговия слаб и треперещ глас възхвалната песен на еврейски. Мелодията беше съвсем еврейска, съставена от него. Аз бях дълбоко развълнуван. Статуята на Божията Майка беше там, гледаше ни и ни благославяше… Той ми каза, че в сърцето си обича православието, но смята себе си за недостоен за него и ето защо не успява да се превърне в напълно православен.
 
Ако отидете при Ричард и говорите с него, помолете го да изпее “Аве Мария”. И бъдете готови да направите запис на песента. Той много обича Божията Майка и аз съм сигурен, че ще бъде много щастлив в сърцето си да остави тази песен като доказателство за неговото тайно православие. Аз не бях подготвен и пропуснах подходящия случай.

 
Мислейки, че това може да бъде нашата последна възможност да се срещнем и да поговорим с пастор Вурмбранд, ние тръгнахме да го видим едва ли не веднага след получаването на писмото на отец Георге.
 
Йеромонах Герасим, майка Нина (която прекара две години в манастир в Румъния) и аз пристигнахме в частната болница в утрото на 28 юли. Пастор Вурмбранд ни приветства с любов и беше щастлив да ни види. Ние и той в инвалидната количка отидохме в същия двор, в който двамата с отец Георге бяха говорили.
 
Неговата първа грижа беше какво може да направи за нас. Ние бяхме трогнати от това как той самият е толкова слаб и изтощен, а жадува да се раздава за другите.
Аз го попитах как да посрещна гоненията, ако и когато те дойдат. Той ни каза да не се страхуваме от преследванията. “Преследванията трябва да дойдат при всички християни”, каза той, “но не се страхувайте”.
 
Майка Нина го попита как да понася страданията. Той каза, че винаги се е страхувал от тях, но след това е започнал да изпитва радост в страданието. “Бъди изпълнена с радост! – възкликна той – скачай от радост!” Както майка Нина отбеляза по-късно, казвайки това, неговите очи изглеждаха като море от светлина, отворени към вечността.
 
Майка Нина го попита за песента, която той е композирал за Божията Майка на еврейски. Той незабавно я изпя за нас и ние я записахме на лента както отец Георге ни беше заръчал да направим.
 

 

Майка Нина плачеше. Когато изпя песента, пастор Вурмбранд каза, че Мария е най-близката до Иисус и е единствената, която може да промени Неговата Воля. (Очевидно той говореше за чудото на Христос да превърне водата във вино. Според обясненията на Свети Кирил Александрийски, в този случай Божията Майка наистина убеждава Своя Син да направи нещо, което Той не желае. Той го прави от послушание към Нея.) Ние можехме да видим, както отец Георге ни беше казал, че пастор Вурмбранд много обича Богородица.
 
Скоро се присъединихме към приятелите на пастор Вурмбранд: една румънка, нейните две сестри и нейния американски съпруг. Краката на пастор Вурмбранд започнаха да го измъчват. Той трепереше от болка и помоли да бъде върнат обратно в леглото. (Както научихме по-късно, болката е била поради сериозно напредналата невропатия на краката, която се е усилила и зачестила през трите му години на самотно затворничество, когато е бил принуждаван да стои прав безкрайни часове, държан на гладна диета.)
 
Щом беше поставен в леглото си, той отново запя за нас своята песен към Божията Майка: първо на английски и след това на еврейски. Разказа ни за обстоятелствата, при които я е композирал (това също записахме): ”Бях в много лошо положение в затвора” – каза той. “В затвора не винаги беше зле. Понякога имаше по-добри времена, понякога по-лоши. Но тогава положението беше наистина много лошо. И аз се помолих нещата да се променят, но те не се промениха. Тогава обещах, че ако положението се промени към по-добро за затворниците, ще преведа тази песен на еврейски. За пет минути ситуацията се промени.”
 
Ние започнахме да пеем православни химни с пастор Вурмбранд: “Христос възкръсна” и “Свети Боже” на румънски. Въпреки че му беше трудно да пее и се задавяше и кашляше, той изпя химните от цялото си сърце.
 
Аз го попитах дали желае да бъде помазан с миро и той с радост се съгласи. Помазвайки три пъти неговата глава, ръце и крака с миро от мощехранителницата на Свети Иоан (Максимович) от Шанхай и Сан Франциско, аз казах на висок глас молитвата за благословение към нашия Господ Иисус Христос, молейки се за ходатайството на Свети Иоан. След помазването пастор Вурмбранд изглеждаше по-спокоен и изглеждаше, че вече не изпитва болка.
 
Останахме почти три часа. Отидохме отново вечерта и се срещнахме със Сабина Вурмбранд, която излъчваше същата радост като съпруга си. Тя беше много щастлива да ни види, особено майка Нина. Сабина е била в комунистически затвор три години заедно с православни монахини.
 
По време на нашето второ посещение, пастор Вурмбранд ни помоли да се съберем по-близо до него и настоятелно ни молеше за “слово”. Той беше извънредно заинтересуван да чуе за мисионерската дейност на нашето братство.
 
Аз бях впечатлен от неговото смирение. Когато, като пример, му споменах за отец Георге Калчу, той каза: “Отец Георге е велик човек. Той обича грешниците. Ето защо той ме обича.”
 
Той помоли Сабина да му даде тяхната чекова книжка, тъй като желаеше да направи дарение за предстоящото пътуване на майка Нина до Румъния. Ние го уверихме, че не е необходимо да си създава излишни грижи, но той категорично каза: “Ние трябва да показваме нашата християнска любов чрез конкретни дела.” (По това време чековата книжка не беше у Сабина, но скоро след това тя изпрати на майка Нина писмо с подобаващо дарение, което после беше дадено на едно православно издателство в Румъния.)
 
След време Сабина започна да се безпокои, че нейният съпруг е започнал да се изморява твърде много и ни каза, че все пак всички би трябвало вече да тръгват и да го оставят да си почине. Но пастор Вурмбранд не искаше да си тръгваме и се опитваше да отложи нашето заминаване колкото е възможно повече. Най-накрая, когато времето за посещения изтече, ние си тръгнахме. Той ни благодари и гледаше след нас с копнеж докато излизахме от стаята.
 
Ние самите бяхме наистина благодарни за тази среща. Успяхме съвсем пряко и осезаемо да почувстваме любовта на пастор Вурмбранд към Бога и към ближния, която е била подложена на изпитание и проверена в тежки страдания за нашия Господ Иисус Христос. Бяхме станали свидетели и на неговата любов към Пречистата Божия Майка и на уважението и почитта, които той имаше към Православната църква и нейните традиции.
 
 

Отец Юстин (Първу): биография на светостта

Август 28, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

На 25 юли 2013г. около 11часа, в деня, в който се навършват 40 дена от успението на стареца Юстин, в килията му, в която той утешаваше толкова човешки души, където прекара последните три години от живота си, и където и почина, стана чудо.

 

 

Килията на стареца беше отворена за посетители от 25 юли. В креслото, където обикновено седеше и приемаше за изповед, благословение или утешение, е поставена една голяма снимка – фотография. По времето, когато някои монаси и миряни са се молили в килията му, от фотографията е започнало да изтича свето миро – точно от мястото, където се намира благославящата му десница. Това се повторило и следващата сутрин, когато някои от поклонниците са се молили в килията му. Това е едно знамение от този светия, показващо на тези, които се намират там, и го търсят, че молитвата им се чува.

 

Отец Юстин (Пъирву): биография на светостта

 

 

15 юни 2013г. е денят, в който отиде при Господа архимандрит Ютин (Първу), един от най-известните румънски старци на нашето време. Той се ползва с огромна любов и се почита не само в цяла Румъния, но и далеко зад нейните предели. На вашето внимание е представена една от първите биографии на стареца, написана след смъртта му.

 

 

Отец Юстин се е родил на 10 февруари 1919г. село Петру Воде в семейството на много вярващи православни румънци и бил кръстен с името Йосиф. Той от малък обичал красотата на християнската вяра. В 1936г. постъпил в манастира Дуреу, в 1936г. приел монашески постриг, след което започнал обучение в семинарията в манастира Черника. Тук той усвоява догматите в светоотеческото тъкование и изучава литургика, типик, псалмопеене, апологетика.

 

 

Пребъдвайки винаги в съвършено единодушие с Църквата, той никога не оставял своята жажда да се учи, така че и на 94 годишна възраст четял всички издавани книги, не само светоотечески, но и за култура, история, философия и политика, вниквайки в сложни проблеми, които той със своята изключителна памет бързо резюмирал в изречения, изпълнени със съчувствена безметежност (но в същото време и с нотки на шеговитост), характеризирайки християнския дух на румънския народ.

 

 

Той поставил пред себе си идеал – да изпълнява всички заповеди на Новия Завет, от които любовта е над всичко, и Бог му помагал да осъществи това свое стремление, така че любовта към Бога и към хората станала негова основна черта. Той приемал Кръщението като призив да изпълнява Евангелието и да служи  за спасението на всички. Възприемал като хармония единството между всички членове на Тялото Христово – Църквата.

 

 

Именно за това, както и милиони румънци, които по това време се присъединяваха заради патриотизма си и благородните си християнски чувства към Легионерското движение, (“Легион на Архангел Михаил”, масово патриотично и националистическо движение за Православие, румънизъм, монархия и антисемитизъм. Движението е възникнало през 1920г. и било забранено през 1941г.), отец Юстин постъпвайки в семинарията в манастира Черника и откривайки, че преподавателите и учащите са членове на това движение, също постъпил в него. Негови съмишленици били много велики духовници и архиереи, като например патриарх Теоктист, митрополит Вартоломей (Анания), архимандрити Софиан (Богиу), Григорий (Бебуш), Иоасаф (Попа) и Герасим (Иску).

 

 

Увлечението му по богословието го направили един от най-добрите студенти и впоследствии в края на 1960г. служейки като преподавател в Нямецкия манастир, той поразявал студентите със своите познания по догматика, древногръцки, френски и немски езици.

 

 

След закриването на семинарията от маршал Антонеску, отеца продължил богословското си образование в град Римнику – Вилча. През 1941г. в Яш той бил ръкоположен за свещеник от епископ Валерий, викарий на Яшката митрополия.

 

 

През 1942г. отец Юстин се отправил като свещеник – мисионер на  Източния фронт; в армията той служил Литургия до 23 август 1944г., когато се върнал заедно с отстъпващата румънска армия.

 

 

От 1946г. отец Юстин продължил своето обучение в семинарията в град Роман. Промяната на политическия режим го поставила в двусмислената ситуация, когато той, като най-старши студент от семинаристите, бил принуден да изпълнява длъжността председател на семинарското Общество на румънско – руската дружба. Тези обстоятелства, при които той не подписал нито една от болшевишките инициативи, и провеждал занятия, възпитавайки християнски и национален дух, довели до неговия арест на 14 май 1948г. и присъда 12 години затвор.

 

 

През 2008 г. отец Юстин говорил с един журналист:  ”Легионерството не беше секта, то във всичко следваше Апостолската Църква, учението за православната вяра и самоотвержено служeше на Христовата Църква, за която са отдали своя живот много мъченици, посвещавайки себе си без остатък на Църквата и народа. Аз лично познавах в затвора хора, които даваха своя последен къшей хляб и последната дреха на по-немощните, не можейки да понесат страданията на своите братя; на тях им било по-лесно да умрат сами, отколкото да виждат как умират техните братя. Те обладавали такава сила на изповядване на вярата – православната вяра – че много от надзирателите, трогнати от тяхната любов, се обезоръжавали от твърдостта на тази вяра.”

 

 

Годините в затвора за отец Юстин били непрекъснато мъченичество ради Христа, а режима използвал за това всички възможни средства: глад, студ, мъчения, унижения, лишаване от сън, светлина, въздух, общуване. Когато е било особено тежко, отеца се предавал на молитва и аскеза и в течение на 17 години носел подвига  на мълчанието; и в тези години неговите знаменити събратя  по присъда  и страдане за Христа, съставляващи интелектуалната сила на страната: Петре Цуця, Мирча Вулканеску, Константин Нойка, Данаил Теодореску, Димитриу Станилоае (професор по богословие), Иларион Феля, Джордже Ману, Никифор Крайник и много други, – елита, който са изтребвали пред очите му, изливал своята любов над своите съзатворници , четейки им своите университетски лекции.

 

 

Винаги в мълчание, но слушайки всички, отеца се научил преди всичко да плаче тайно в своето сърце и да се потопи в дълбочината на смирението, за което нашият език не е способен да свидетелства. Тези години станали време на неговото затворничество. Тогава започнало цялостното му горене за Бога и тогава душата му била запечатана с някаква величествена тайна, която се откривала най-вече в чудесата, извършени от Бога чрез него и тогава, и впоследствие, през годините на свободата, под покровителството на Майката Божия, на Която той посветил своите  ктиторски трудове.

 

 

Неговото ходене по мъките в антихристиянските тъмници било удивително и по това, как той съумявал да превръща ужасните и демонични събития в повод за християнско усъвършенстване. Когато имало и най-малка възможност, той извършвал Литургия на своите гърди, причастявайки със Светите Тайни множество затворници, които понякога били на прага на смъртта.

 

 

До 1946г. го държали в затвора на Сучава. След това той бил преместен в Аюд – комунистически затвор за интелигенцията. Тук той останал до1951г., след това е бил изпратен в лагер за принудителен труд в Бая Спире. Тук е бил до 1954г., след това е преместен в затвора в Герла, след това е преместван ии по други затвори. От затвора в Герла той си спомнял това: “Аз вече не бях личност, а бях номер 267. Даже не ни разрешаваха да се обръщаме помежду си с имена; всички носехме номера. Можете ли да си представите това?”

 

 

През 1960г., когато му изтекла присъдата, дадена му за това, че вярвал в Христа, бил попитан, с какво ще се занимава когато го освободят, и той отвърнал:

“Ще се върна да служа на Църквата, от която ме откъснаха!”

За такъв отговор получил още четири години затвор без всякакво обжалване и ги изкарал в страшния лагер Периправа, на делтата на река Дунав.

 

 

Отец Юстин не би понесъл раздялата със своите братя во Христа, които Бог е призвал при Себе Си в мъченичество, ако не му било открито от Пресвета Богородица, че му предстои да извърши още едно дело, преди да приеме мъченическа кончина. Това дело било да се пробуди мъченическо и изповедническо съзнание във всички християни, и този успех му се отдал, за което свидетелства неговия авторитет в целия християнски свят.

 

 

Не малка част от това важно дело на отец Иустин било укрепването на монашеството: той възродил общежителната традиция на свети Василий и свети Пахомий, съвместявайки любовта към хората, катехизацията и духовната работа.

Проповедите за покаяние, приближаването на Господнето Пришествие и края на света били постоянно повтаряни от пророците, апостолите, от всички светии и от Самия Спасител, и отеца заедно със словото Божие непрестанно повтарял, особено в последните години, това увещание за покаяние.

Православността на наставлението на отеца, (преподавано непосредствено на народа или по негово благословение предавано от учениците му),е също така безукорно, както и благородството на неговата саможертва принесена за народа,  затова да замлъкнат множеството враждуващи против истинния служител Божий, не намирайки нищо, в което да го обвинят.

 

 

След връщането му в родителския дом на 14 май 1964г., когато бил пуснат на свобода, майка му Анна, за която сам е казвал, че е свята, не след дълго, се преселила при Господа, и нейната памет и досега се почита в местния храм.

След освобождението не му позволили да се върне в манастира, и отеца работил в лесничейството до 1966г., когато по инициатива на смия офицер, който водил над него наблюдение, той отново се върнал към монашеството. Отеца постъпил в манастира Секу, в Нямска област, и негови духовници тук били  отец Епифаний (Акатриней) и отец Антим (Геине), подвижник със свят живот, починал през лятото на 1974 година в ръцете на отец Иустин. Отеца винаги го е посочвал за пример на висок истински монашески живот.

През 1975 година му се отдало да получи разрешение да посети Светата Атонска Гора. Там го убеждавали да остане, но той предпочел да се върнал в родината, и за това властите го преместили в манастира Бистрица, недалеко от град Петра Нямц. Тук заедно с други велики духовници на това време, той се грижел за душевното благосъстояние, християнско и национално възпитание на всички християни, които го търсели. Много от тях тогава избрали пътят на монашеството и свещенството.

 

 

Славата на прекрасен духовник и искусен наставник водело на отец Юстин много скърби от властите на атеистичния режим, но го направили известен не само във всички краища на неговата родина но и по целия православен свят.

През есента на 1991 година, пребивавайки кратко в манастира Секу, той се върнал родното си село Петро Воде, за да основе по благословението на високопреосвещенния митрополит Даниил (сега Патриарх на Румъния), мъжки манастир в чест на светите Архангели.

 

 

През 1995 година в Петру Воде по благословението на викарийния епископ на Яшката архиепископия бил въведен Атонски устав. Отец настоятеля имал желание да посвети манастира за поколенията, на падналите жертви за Христа в затворите, чиито останки се покоят в храма в раки, и на манастирското гробище, като свещеник Георги Калчу, свещеник Стефан Марку, поет Раду Гир, Тудор Попеску и други. Спомняйки си светите затворници на комунистическите затвори, отеца казвал: “Аз така скърбя за тях и така се радвам при мисълта, че отново ще се видим! Радвам се повече, отколкото при мисълта, че ще се видя с моите родители.”

 

 

Петру Воде в скоро време станал огнище на монашеско жителство и мисли, които обновяват и ободряват целият румънски живот, истински оазис на християнска свобода. Непокътнатото съблюдаване на учението на православната вяра и пазене на историческата истина на румънският народ правят този манастир чист проводник на волята Божия, проповядвана и изпълнявана от настоятеля отец Юстин. Най-много от всичко той се стараел Христос да се отобрази в нас, неговите чеда, обединени в духовно родство. Любовта на отец Юстин към нас, учениците, се явяваше подобие на Божията любов към неговата святост.

 

 

Във всички свои ктиторски и благотворителни служения отеца особено се грижеше, те да бъдат извършвани по устав и с благословението на Църквата. За финансиране той използвал пожертвованията на вярващите, така, че в строителството на манастира участвала цялата страна – в знак на победата на Светия Дух, на всеобщото литургическо единство, на което той служил с любов.

 

 

Отеца активно вниквал в детайлите и принципиалните страни в румънския православен живот. Той правел това като духовник, но също и като дарител на множество скитове, манастири и градски храмове из цялата страна. Строителството на манастира “свети Юстин Философ и свети румънски мъченици”, се е осъществило благодарение попечението на отеца и на трима бивши затворници на комунистическия режим, на мястото на трудовия лагер Поарта Алба (Канал), където са загинали толкова свещеници, му доставило най-високо душевно удовлетворение, защото по такъв начин Румъния отсега ще може достойно да почита своите мъченици.

 

 

През 1999 година той започнал да издига женски манастир Палтин, близко до Петру Воде, отначало занимавал се изключително с благотворителни дела (тук се основал дом за престарели с болница, школа интернат за деца, лаборатория за направа на лекарства от растения, медицински кабинети), а по размер като манастир станал най-големия общежителен манастир в страната, наброяващ 170 населници. Той станал също и център за проповеди на православното слово, където излизали на бял свят светоотечески книги и апологетически издания, като например списанието “Позиция”.

 

 

Той по всякакъв начин и във всяка минута се стремил да достигне Небесното Царство – и вътре в себе си, и вътре във всеки, с когото се срещал лице в лице и за когото се е молил. Най-много от всичко отец Юстин ценил чистата вяра, преживявяна в чистото сърце, и никога не отделял правомислието от светостта на ежедневието, за да може целият живот да стане изпълнение на Евангелието на Бог Слово. Той се следил за това, да изпълнява Писанието с дела, и всичко от неговия живот да служи за спасението на хората, както чрез труда на изповядване на думи, така и чрез строг и постоянен подвиг – подвиг свръхестествен, който носеше до края на своя живот.

 

 

В годините на настоятелството всекидневната програма на отеца беше такава:

- Задължително присъствие на света Литургия;

- От 14 до 18 часа на ден служение на вярващите, дошли от целия свят с разни скърби, за които той винаги намирал подходящо лекарство.

- Строг пост и чак късно вечерта вкусване на храна в малки количества.

- Четене на правилата и книгите на светите отци;

- Отдих по два-три часа през нощта.

 

 

Чудесата, явени от Бога чрез отец Юстин са несметни, започвайки с най честите случаи на изцеление на рак, изцеления от безплодие, изгонване на бесове в най тежка форма, избавление от продължителни и тежки страсти, пълно преображение на най злобните характери, а също и дар на прозорливост и пророчества. свидетелствата за тези чудеса чак сега могат да бъдат записани и публикувани, дотолкова, че отеца поради своето съвършено смирение, не можеше да чуе и дума за себе си за похвала, докато е бил в тяло. Но сега без съмнение на много хора им се иска чрез разгласяването им да се прослави Божието име за радост на всички.

 

 

Християнското мирозрение и благодатни дела, думи и живот на отец Юсстин, показаха на всички, че Църквата – това е ковчег, жив и вечен и фундамент на румънското общество, доколкото отеца извикваше в народа благоговение, подобно на великите светии в историята на Църквата, и оказал обединяващо и утвърждаващо във вярата влияние на нашата страна и на целия румънски народ, подобно на великите православни предводители.

 

 

Небесния и проникнат със Светия Дух негов лик на святост, завинаги ще остане в сърцата на тия, които са познавали отец Юстин – най високата и най святата личност, която е сподобил Бог нашият народ.

 

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru