1. Трябва да изповядваме всичко, с което сме съгрешили
Изповедта трябва да бъде не само искрена, но и подробна.
А за това трябва предварително да обмислим и да си спомним греховете. Може да си помогнем с хубава книга, например, „В помощ на каещия се” на св. Игнатий Брянчанинов, „В навечерието на изповедта” на о. Григорий Дяченко или „Опит за построяване на изповед” на о. Йоан (Крестянкин). Разбира се, тези книги са нужни, не за да ги четем на глас по време на изповед или да преписваме от тях грехове дума по дума. Книгата за подготовка за изповед помага да видим и да осъзнаем греховете, които сме позабравили, но тя не заменя собствените ни усилия.
2. Само чувства без думи – това не е покаяние
Като Благ и Незлобив Владика, благоволи тези Твои раби да получат опрощение чрез словото, – се казва в една от молитвите преди изповедта. Ние се освобождаваме от греховете чрез словото, а не само чрез сълзи и чувства. Докато е била жива, Теодора горчиво е плакала за всички извършени от нея грехове, но за неизповяданите грехове е била жестоко измъчвана.
Плачът за греховете ни е заповядан от Господа. Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5,4). Но те ще се утешат не защото сълзите са достатъчни. Където има болка за греховете, там има и желание за освобождаване от тях. Затова истинският плач за греховете непременно ще ни научи да се каем със слово.
По-често плачем, защото много съжаляваме себе си. Това не е плачът, за който се говори в блаженството – той само ни пречи да се каем. Колкото повече обичаме себе си, толкова повече губим от изповедта. На нея търсим да излеем чувствата си, вместо да се покаем.
Ако е така, първото, което трябва да направим, е да се вземем в ръце. От нас зависи, дали вместо греховете си ще изливаме чувствата. Ако сме се увлекли от тях до такава степен, че почти не помним греховете, – да се върнем вкъщи, да си спомним всичко добре, да си запишем, и едва след това да отидем на изповед, твърдо знаейки, за какво ще се каем.
3. Може да помним греховете си и при лоша памет
„Понякога, – пише о. Александър Елчанинов, – изповядващите се се позовават на лоша памет, която уж не им давала възможност да си спомнят всичките грехове. Наистина, често се случва така, че ние лесно забравяме своите грехопадения, но дали причината за това е само слабата памет? Случаите, които по особено болезнен начин са засегнали нашето самолюбие, или, обратно, са поласкали нашето тщеславие, нашите успехи, похвали по наш адрес ние помним в продължение на много години. Всичко, което ни впечатлява, ние помним отчетливо продължително време, и ако забравяме нашите грехове, не означава ли това, че ние просто не им отдаваме сериозно значение?”
Всичко се крие в желанието. Мнозина се изповядват добре в зряла възраст и при доста посредствена памет. Други, които имат много по-добра памет, помнят целия си живот, но не помнят греховете си. От тях чуваме: „ Съгреших с дело, слово и помисъл, не знам, какво още мога да кажа…”. Но за Причастие се допускат тези, които по време на изповед наистина са се каели. „С дело, слово и помисъл” – това не е покаяние за конкретни грехове. Свещеникът е принуден да обяснява, че с такава изповед не се взема Причастие. Какво после? Някои си отиват обидени, но по-често веднага чуваме… нормална изповед. Какво се е случило? Изведнъж паметта се е подобрила? Не, появило се е желание. Който иска да си спомни греховете, ще си ги спомни.
4. Колкото по-малко са грубите грехове, толкова по-дълбока става изповедта
Ако най-тежките грехове вече са изповядани и не са се повтаряли, – това е само началото. Общото тегло на така наречените „малки” грехове е много по-голямо, отколкото на смъртните грехове. По-лесно е да хвърлиш от планината един голям камък, отколкото чувал, пълен с дребни камъчета. Но и „непоносимото по своето свойство може да стане леко, – казва св. Йоан Златоуст, – ако се заемем с него с желание”. Царството Небесно бива насилвано, и насилници го грабят (Мат. 11, 12). И ако не видим в себе си малко забележими грехове и не се покаем за тях, те ще се обърнат в униние, студенина и после ще доведат до нови падения.
Това, че не извършваме грехове, които си позволяват другите, не променя същността: всеки ще отговаря за себе си. От този, на който му е дадено повече, повече и ще се иска; който наистина се труди повече, той по-добре ще види, какво не е направил или е направил не както трябва. „Нито една добродетел не е по-голяма от покаянието, – пише св. Исаак Сирин, – защото делото на покаянието никога не може да бъде съвършено. Покаянието е винаги много важно за всички – грешници и праведници, – желаещи да получат спасение. И съвършенството няма граници, защото съвършенството и на съвършените е доста несъвършено. Затова покаянието до самата смърт не се определя нито от времето, нито от делата…”.
5. Най-добрата подготовка е да си спомняме всеки ден по малко
„Кой ти забранява, – казва о. Йоан (Крестянкин), – предварително внимателно да обмислиш своя живот, когато се подготвяш за Изповед в продължение на няколко дни говеене, за да има, за какво да се каеш… Вкъщи, пред Лицето на Господа, трябва да помислиш за своя живот, а именно за своите частни нарушения на Божията воля. Да провериш себе си, като си кажеш: съответства ли цялото ми поведение на това, което Господ изисква от мен като християнин. Когато се научиш да правиш такива проверки, тогава ще ти се открие такава бездна от грехове в твоята душа…”.
По-подробно пише за това св. Теофан Затворник: „Да влезем в себе си, и да започнем да преглеждаме, какво има в нас. Тук намесата на някой страничен човек е неуместна и съвсем невъзможна. Никой, освен вас, не може да влезе във вас и да разгледа делата на вашата съвест, така че моля да го направите… За да разгледаме себе си добре, трябва да обърнем внимание върху три страни от нашия деятелен живот – делата, единичните действия (мисли, думи, постъпки), извършени на определено място при определени обстоятелства; сърдечните разположения…, скрити под делата; и общия дух на живота.”
Може ли да се направи всичко това за два-три часа преди изповедта?
Може, но само ако вече сме се научили всеки ден да проверяваме своята съвест. Ако пък не, трябва да започваме да се подготвяме предварително. Всеки от нас, ако има желание, може да записва греховете, които е извършил през деня – с дело, дума или помисъл. Добре е, ако запишем няколко гряха, в краен случай – поне един.
Разбира се, въпросът не се състои в това за един месец да запишем точно тридесет гряха за изповед. Нашата задача е по-широка и по-дълбока – да си спомним всичко, с което сме съгрешили. И ако за няколко месеца можем да си спомним само един-два гряха, – това значи, че още не сме готови за изповед.
6. Нередовната изповед не може да бъде пълна
Колкото повече време не се изповядваме, толкова по-трудно помним греховете си. Разбира се, може да се каем добре и след дълги прекъсвания, а у мнозина и първата изповед е не само искрена, но и дълбока. Но е трудно да се запази тази добра нагласа, ако се изповядаме, когато дойде.
В древността в манастирите монасите са се каели пред духовниците си по два пъти на ден. Разбира се, онова време не може да се сравни с нашето. Вътрешната ни нагласа е такава, че ние не сме готови да се изповядваме по два пъти на ден. Тези, които се опитват да правят това и сутрин, и вечер, и когато могат („да взема да отида на изповед…”), обикновено изпадат в разслабеност, и тяхното покаяние се превръща в сухо преброяване на последните грехове.
Най-добре се подготвят тези, които пристъпват към изповед не всеки ден, но и не по-рядко от един път месечно. Още по-лесно е да събереш мислите си, ако се изповядваш през 2-3 седмици. Разбира се, всичко зависи не от сроковете, а от желанието да се разделиш с греховете си. При редовна внимателна изповед това желание укрепва.
7. Най-напред за това, за което е най-трудно да се говори
Ако скриеш нещо от мен, – се казва в последованието към Тайнството Изповед, – ще имаш двоен грях. Скритият грях става по-тежък.
Всички го знаят, но въпреки това често се случва да чувам: „Вече се изповядвам от еди-колко си години, но все не мога да се реша да изповядам този грях”. Причините са ясни. От една страна, е срамно – за нас е важно, как ще изглеждаме пред свещеника, а в същото време ни е жал да се разделяме с „любимия” си грях. Последиците също са ясни. Който не иска да се раздели с греховете си, с тях и ще умре, а с това, че не ни е било срам да грешим, а ни е срам да изповядаме грехове си, вкарваме себе си в тъга, униние и различни външни скърби.
Един наш енориаш старателно скриваше най-срамните за него грехове в средата на изповедта (макар че накрая сам си го признаваше). Мина около една година и той изобщо престана да се изповядва. От друга страна, от хората, които отскоро са в храма, дълго време остават именно тези, които на изповед веднага са започнали с главното.
За да не изгубите случайно това, което е най-важното, постарайте се да говорите директно и колкото се може по-ясно.
Ако на изповед използваме изрази, които никой, освен нас, няма да разбере (например, говорейки за блудните грехове – нещо като „съгреших с невъздържание”), това е самоизмама, а не изповед.
Също така понякога са нужни подробности. Например, да кажеш „съгреших с кражба”, без да кажеш, какво именно е станало – означава да не кажеш нищо. За едни „кражбата” е гумичка, открадната в детството от съседа по чина, а за други – милиони, придобити чрез лъжа за чужда сметка. И ако сме пропуснали нещо важно, без което не е ясно, каква е нашата вина, трябва да поясним.
И накрая, намеците – дори ясни („гледах… каквото не трябва”) – са неуместни по време на изповед. После сами ще се съмнявате, дали сте изповядали този грях, или не.
С една дума, на изповед трябва да назоваваме греховете така конкретно, както биха ни ги назовали на Съда. Тогава няма да ни се наложи да ги слушаме на Съда. Както казваше един опитен свещеник, Бог ще прослави онзи, който в най-голяма степен е посрамил себе си пред свещеник.
8. Ние се каем пред Бога за греховете си, а не за видове грехове
Ние оскърбяваме Бога с греховете си, а не с това, как те се наричат. Само названията на греховете и страстите („осъждане, нехайство, лъжа…”) – това е най-примитивната изповед; колкото е кратка и удобна, толкова е далечна от реалността. „Осъждане”, „нехайство”, „лъжа” – това са прекалено общи думи, и ние не можем да изразим с тях точно това, за което се каем. Например, някой ще каже: „съгреших с осъждане”, като е осъдил своя ближен в помислите си. Друг цял ден е обсъждал човека, който не му е угодил, с всичките си познати, и също ще каже: „съгреших с осъждане”. Трети в същото време в дълбока истерия се е карал с тези, които не са го подкрепили в неговото осъждане… Много ли общи неща имат тези случаи при една обща дума? На изповед молим Бога да ни прости постъпки, думи и лоши помисли. Той ги прощава, но само, когато се изповядваме за тях. Прощавам и освобождавам от всички твои грехове, – казва разрешителната молитва. От всички изповядани от нас грехове, ако, разбира се, те са били казани.
Св. Теофан Затворник пише: „Забелязвате също, че на изповед четете написаните в тетрадката грехове… Вие пишете общи грехове, с които кой не е съгрешил? Записвайте делата. Например, не пишете: раздразнителна съм, а запишете случая, в който се е проявила раздразнителността. Така, сестра ми ми каза неприятна дума, аз се разсърдих и започнах да се карам. Още: хареса ми лицето на един човек, и това впечатление остана в мен (имена да не се споменават). И така за всичко”.
9. Колкото по-малко излишни думи – толкова по-добре
Някой ще попита, – доколко изповедта трябва да бъде подробна? Дотолкова, че свещеникът да разбере, за какво става въпрос. И обратно, всичко, което не помага да се разбере, за какво се каете, ще бъде излишно.
Мнозина, например, започват с думите: „Грешен съм във всичко, греховете ми не могат да се преброят”. Но в повечето случаи по-късно се изяснява, че човек не помни самите грехове, а и не е имал намерение да ги спомни. Но дори и да се кае по на-нататък, такова начало само пречи. Изповядващият се обърква сам себе си – струва му се, че всичко вече е казано, а всъщност още не е казано нищо.
Понякога казват и малко по-различно: „Съгрешил съм с всичките грехове, освен с еди-кой си”, или „признавам, че съм извършил всички грехове, споменати в молитвеника”. Това също не е изповед: нашата задача е конкретно да кажем, за какво се каем, като оставим свещеника сам да прецени, дали сме съгрешили с всичките грехове или в молитвеника има и други.
Продължителната реч не винаги е съдържателна. Когато изповедта се разтяга, това не означава, че се каем по-добре. По-скоро, не сме се подготвили добре или сме прекалено самовлюбени. Изобилието от паузи и отклонения носи печата на егоизъм и неподредено мислене. Нерядко дългите повествования, ако се произнесат по-живо, биха могли да бъдат няколко пъти по-кратки, без да има някакъв ущърб за съдържанието.
Освен това, далеч не всички обстоятелства имат значение. Откъде сме се връщали и накъде сме отивали, на коя дата се е случило всичко, кой се е намирал наблизо, какво е ставало наоколо, как са се казвали хората, с които сме съгрешавали, какво сме усетили веднага и какво сме помислили по-късно, след ден или два – всичко това само ни разсейва от греховете, за които се каем.
Ако сте сметнали за необходимо да напишете своята изповед, за да може свещеникът сам да я прочете, помнете, че пишете именно изповед, а не нещо друго. Не трябва да се пише автобиография. Не трябва да се изливат чувствата във вид на изповед – това са различни неща. Ако в главата ви е бъркотия, първо подредете мислите си и после пишете. Не пишете разбъркано грехове си и съчинени от вас молитви. Не пишете за това, как е трябвало да постъпите – записвайте само греховете.
Ако сте се сетили само за два-три гряха, помислете, с какво още сте съгрешили. Ако пък се е получило повече от два-три листа, изписани със среден почерк, прегледайте ги отново и махнете излишното.
Колкото по-кратка е вашата изповед при същото съдържание, толкова е по-добре – и за тези, които чакат на опашката след вас, и за свещеника, и, разбира се, за вас. Няма да погребете вашето покаяние в отклоненията и ненужните детайли.
10. Разсъжденията за греховете също са излишни
„Значи, в мен действа еди-каква си страст”; „значи й съдейства това и това…”, „значи, тя още повече се е усилила”, „значи, в мен има такъв и такъв грях…”. Това също е крайност. Така се случва, когато всичко сме обмислили, но в същото време не се каем, а философстваме. А между другото, да се иска прошка и да се разсъждава – не е едно и също. Ако някой ни е обидил и казва: „Прости ми, виновен съм”, – това е едно. И съвсем друго е, когато чуваме: „Прости, значи, в мен действа страстта на гордостта и ненавистта, следователно в мен има грехове на неприязън и осъждане…”. От една страна, е неуместно, а от друга – това е признак за скрита гордост. Ако разсъждаваме, вместо да се каем, ние поставяме себе си по-високо, отколкото подобава на човек, който търси прошка на греховете си. А когато идваме на изповед с упование в Божията милост и съзнание, че без Бога сме нищо, ще се каем без разсъждения и без различни „значи”.
„Не бих ви посъветвал, – пише св. Игнатий Брянчанинов, – да влизате в подробно и тънко разглеждане на греховете си и греховните си качества. Съберете ги всички в един съд на покаянието и го пуснете в бездната на Божието милосърдие. Тънкото разглеждане на греховете не подхожда на човек, водещ светски начин на живот: то само ще го вкара в униние, недоумение и смущение… Греховете, извършени с дума, дело, помисъл, трябва да се кажат на изповед пред духовния отец, но не трябва, повтарям, светският човек да се впуска в тънко разглеждане на духовните качества: това е капан, подготвен от похитителя на нашите души. Той се познава по появата на смущение и униние в нас, макар външно да е облечен в добра благовидност”.
11. За нищо да не се оправдаваме
Самооправданието е първият враг на изповедта. То е по-страшно от страха, че свещеникът ще помисли лошо за вас. В него има повече лукавство, отколкото в скриването на грехове от срам. Ние няма дълго време да скриваме грехове, които добре осъзнаваме. Някога в нас ще се зароди здравата мисъл: ако е въпрос на живот и смърт, – има ли значение, как ще изглеждаме? Ще се появи и ще ни доведе на изповед заедно със скритите по-рано грехове.
По-лошо е, ако сме скрили греха от самите себе си още преди изповедта. „Аз не го изповядах, – казват, – защото не съм го осъзнал като грях”. Най-често това е лъжа; би било по-честно да се каже: „ Не съм го изповядал, защото съзнателно убедих себе си да не го считам за грях”. Това може да се направи по различен начин: „Че кой не е съгрешил с това?”, „Какво от това?”, „Къде в Евангелието е казано пряко, че така не трябва да се прави?”, „А как можех да постъпя по друг начин при такива обстоятелства?”. Случва се близките на човека да му посочват неговите грехове, но го разбираме от близките, а не от човека, който се изповядва. Случва се той самият пред същите близки с нежелание да признава греховете си, за които на изповед така и не се кае… Това се случва и с тези, които се изповядват продължително и често.
И това не е удивително. „Тайната на искреното покаяние не се изчерпва с познаването на съответната литература и сухото изброяване на греховете. Тя, тази тайна, се извършва дълбоко в сърцето на каещия се…”. Какво става в сърцето на гордия човек, който пред Кръста и Евангелието се извива като смок, за да остане добър в собствените си очи? Какво го е довело на изповед – желанието да се очисти от греховете или да се освободи от неприятното чувство, което е останало след греховете?
Не мога да забравя думите на един възрастен свещеник преди изповед. Това беше отдавна, преди много години, в един от дните, когато всички се причащават – във Велики Четвъртък или Бъдни вечер. Аз тогава започвах да ходя на църква, и този обикновен и кратък разказ ми направи дълбоко впечатление. След вечерната служба, преди всички да започнат да се изповядват, той каза: „Веднъж при мен на изповед дойдоха двама души. Единият от тях започна да се кае, но аз така и не успявах да разбера, какво е станало. Отначало той каза, че нещо е откраднал. После излезе, че не е ясно, дали е крал или не е крал. Не се почувствах добре. През цялото време той се опитваше да намери нещо, което да го оправдае.
После дойде другият човек и каза ясно: „Откраднах”. Стана ми леко и радостно, че човекът е изкоренил този грях и искаше напълно да се освободи от него…”.
Тогава не мислех, че и аз ще изпитвам подобни чувства. Когато чуваш нещо като „виновен съм, но така се случи, защото…”, наистина не се чувстваш добре. Човек лишава себе си от плодовете на изповедта, защото няма да бъде осъден за греховете си само този, който сам е осъдил себе си за тях.
Поемайте цялата вина и отговорност върху себе си за всичко, за което се каете. Тогава каквото и да сте направили, колкото и тежки да са греховете ви, не само вие ще се освободите с радост от тях – за вас ще се радва и свещеникът. Но и това не е най-важното: Казвам ви, – казва Господ, – че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лук. 15, 7).
12. Без реални усилия всичко ще е напразно
Досега говорихме за самата изповед. И все пак искрената, събраната и подробната изповед е само част от покаянието. Другата част се състои в желанието да се поправи самото дело.
Ако пък делата вече са непоправими – и в този случай трябва да бъде изкоренена вътрешната нагласа, която е довела до извършването им. Тя не може да се поправи без изповед, но и не може само с изповед: покаянието – „промяната” – дали на ума, душата или сърцето, трябва да докосне и делата на човека – то трябва да води до промяната на живота.
Именно този призив е скрит в думите: покайте, защото се приближи Царството Небесно (Мат.3, 2). Първи ги е произнесъл св. Йоан Предтеча, изпратен да приготви пътя на Господа (Мат. 3, 3). Неговата проповед водела до това, че Йерусалим и цяла Иудея … излизали при него и се кръстили…, изповядвайки греховете си (Мат. 3, 5-6). И какво след това? Предтечата им посочвал, че само това не е достатъчно: сторете плодове, достойни за покаяние (Лук. 3, 12). И той обяснявал на всеки, какво трябва да направи, за да живее според Истината и повече да не греши.
Сам Спасителят е учил с думите: Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 4, 17), добавяйки: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк 1, 15). Евангелието ни учи, какво да правим – как да си наредим живота и вътрешния си свят. Малко по-късно Христос е укорявал градовете, в които се извършиха най-многото Му чудеса, задето не се покаяха (Мат. 11, 20). Той ги предупреждавал, че на Содом, Гомор и други градове, жестоко наказани за техните беззакония, в деня на съда ще им бъде по-леко, отколкото на тях – защото те са чули Христа, но не се покаяли. Как не се покаяли – не се изповядали? По-скоро – не смятали да променят делата си.
Апостол Павел е проповядвал по цялата земя, за да се покаят и да се обърнат към Бога, като вършат дела, достойни за покаяние (Деян. 26, 20). Той убеждава Тимотей с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е уловил живи, за да изпълняват волята му (2 Тим. 2, 25-26). Дали са могли да се освободят от примката на дявола само с изповед, макар и искрена?
Вярата без дела е мъртва (Иак. 2, 17); изповедта е също мъртва без дела. Да унищожим, да изхвърлим от живота си всичко, за което се каем, – и нашата вяра ще оживее, и ние ще оживеем. И ще бъде така, че всеки вярваш… няма да се посрами (Рим. 9, 33).
Заключение
Няма такива състояния на душата, при които да не е възможно покаянието. Макар че се случва ние да не искаме да се каем, но не искаме и не можем – са две различни неща. Неверието в Бога е винаги доброволно, както и нежеланието да се обръщаме към Него. Не са ни научили? Само на това ли? Или всичко, което знаем, умеем и обичаме, е било специално внедрено от някого отвън? Нежеланието да помним и да виждаме греховете, нежеланието да живеем в съгласие с Истината – всичко това, разбира се, ни пречи да се каем. Само че тук въпросът не е в невъзможността, а в нашата дълбока, силна и нежна самовлюбеност – а тя е доброволна.
И все пак пътят към Бога остава открит. Целият Нов Завет е пронизан от надежда – надеждата на Този, Който е създал всички нас, че някой от създадените ще избере най-доброто. Да се ограничим само с един пример. Сред всички новозаветни Писания неразкаяността на света най-ярко се вижда в Апокалипсиса, но и там тази надежда ни се открива още от първите страници.
Всички тълкуватели са единодушни, че посланието към седемте Асийски Църкви във втората и третата глава на Апокалипсиса е адресирано към цялата Църква, – към съвкупността от всички Православни Църкви, както в пространството, така и във времето, от апостолите и до края на света. По този начин, всяка от седемте Църкви с тези черти, които са й били присъщи, служи като символ на приличащите на нея в живота християнски общности от различни места и времена.
Първата от тях, Ефеската Църква, Господ отначало хвали за вярата и твърдостта. Ти много си претърпял, – казва Той на ангела на тази Църква, – и имаш търпение, и си се трудил заради Моето име и не си се уморил. Първо нея Той призовава към покаяние: Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов (тоест онази първа любов към Бог и към ближния, която е била незабелязано изгубена при всички добри и славни дела). Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш (Откр. 2, 3-5).
На Смирненската Църква не е казано за покаянието, защото тя вече пребивава в него. Членовете й, заедно с апостол Павел, могат да кажат за себе си: аз съм нищо (2 Кор. 12, 11), и едновременно с това правят всичко, за да спасят душата си. Зная твоите дела, – казва Господ на всеки от тях, – скръбта и сиромашията (но ти си богат)… Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2, 9-10). Бедните духом не случайно са блажени – Небесното Царство им принадлежи не само там, но и тук (Мат. 5,3).
Третата Църква е Пергамската. И тя, както другите, има много достойнства: зная делата ти, и де живееш, там, дето е престолът на сатаната, и държиш името Ми, и не се отрече от вярата Ми… Но имам малко нещо против тебе… Тъй и ти имаш някои, които държат николаитското учение, което мразя. Явно, мнозина тук са изпаднали в ерес, а другите са се отнесли към нея равнодушно. Когато в Църквата страда един член, с него страдат всички членове (1 Кор. 12, 26) – болестта, от която не страдат всички, но все пак тя засяга всичките й членове. В Пергам (а в същност и не само в Пергам) Господ очаква, че ще се кае цялата Църква, а не само тези, който са по-виновни: Покай се; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще вляза в бой против тях с меча на устата Си (Откр. 2, 13-16).
По-нататък следва Тиатирската Църква: Зная твоите дела, и любов, и служба, и вяра, и търпение, и че последните ти дела са по-много от първите…
Но и тук не липсват изкушения: Ти допускаш жената Иезавела, която нарича себе си пророчица, да учи и прелъстява рабите Ми да блудствуват и да ядат идоложертвено. Ерес, разврат и езичество в Църквата… И дадох й време да се покае за блудството си… И ето, хвърлям … прелюбодействуващите с нея в голяма скръб, ако се не покаят за делата си. И чедата й ще поразя със смърт, и всички църкви ще узнаят, че Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му (Откр. 2, 19-23). А ако се покаят? Тогава ще е по-различно: И който побеждава и пази делата Ми докрай, нему ще дам власт над езичниците… и ще му дам утринната звезда (Откр. 2, 26, 28) – на него ще му бъде дадено да просвещава със светлината на вярата хора, които са далеч от Бога, какъвто е бил преди той.
В Сардийската Църква имало малко добри неща: Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв … Не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог…
Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе.
Но в Сарди имаш няколко души, които не са осквернили дрехите си; те ще ходят с Мене в бели дрехи, понеже са достойни (Откр, 3, 1-4). Било ли им е леко? Само за това, че са запазили живата вяра, въпреки всеобщата умъртвеност, им е дадено същото, каквото и на християните от другите Православни Църкви и епохи.
Също както Смирнската, Господ не призовава към покаяние и Филаделфийската Църква. Тази Църква, за разлика от останалите пет, вече пребивава в него. Зная твоите дела … ти имаш малка сила и запази словото Ми и се не отрече от името Ми (Откр. 3, 8). Същото осъзнаване на своята немощ и упованието в Бога, същата несъкрушима решимост да Му бъде верна докрай. Но Господ, виждайки тази решимост и верност в смирението, не изисква от тази Църква особени подвизи: Понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението, който има да дойде върху цялата вселена, за да изкуси живеещите на земята. Ето, ида скоро; дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти (Откр. 3, 10-11).
Последната Църква – Лаодикийската – създава най-жалко впечатление: Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ!
Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Но към същата Църква Господ отправя най-трогателно увещание: Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай.
Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3, 15-16, 19-20).
Може ли този, който не е студен и не е горещ, все пак да стане ревностен и да се покае? Ето, стоя пред вратата и хлопам… Щом е така – значи, явно, може. Нека да откликнем на тези думи, да Му отворим, като осъзнаем, отхвърлим и изповядаме греховете си – всичко онова, което ни отделя от Него? Тогава и върху нас ще се сбъдне обещанието: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. И още: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин. (Мат. 28, 20).
Няма грях, който да не бъде простен, ако се покаем за него. Ключът от Небесното Царство е в нашите ръце: ще можем ли, или по-точно – ще поискаме ли да се възползваме от него?
Милосърдният Господ да ни удостои да Му принесем искрено и нелицемерно покаяние…
Източник: http://www.pravmir.ru/nemnonov-o-chem-nuzhno-pomnit-gotovyas-k-ispovedi/#ixzz2vsUpQKza
