Скъпо мое прегрешение

Март 14, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Може би нито една тема, засягаща църковния живот, не предизвиква толкова практически въпроси към свещеника, както темата за изповедта. В нашия храм нееднократно сме провеждали беседи с настоятеля и за подготовката за изповед, и за т.нар. генерална изповед, която обхваща целия живот на един човек, и за основните грешки при изповедта. Въпреки това много от казаното се забравя или се оказва неизвестно за новите енориаши, които скоро са пристъпили църковния праг. Затова отново се обръщаме към темата за изповедта и нейното място в живота на съвременния християнин.

Повратната точка

Бог е надарил човека с множество дарове, главният от които е самият живот. Сред останалите е и такъв безценен и важен дар като възможността за покаяние. Това е възможност да се върнем при Онзи, Който ни обича най-много от всички – да се върнем, колкото и да сме паднали, каквито и грешки да сме сторили. Преподобни Марк Подвижник някъде казва, че ако се гледат делата, постъпките, помислите – Праведникът е само един – Христос, а чрез покаянието праведници са станали мнозина. Всеки човек, идващ в Църквата, трябва да разбере и дълбоко да осъзнае, че няма друг път за връщане към Бога, друг път на християнски живот, освен пътя на покаянието.

В Деяния на апостолите и преди това, в Евангелието, ние виждаме, че именно покаянието винаги е било повратната точка в обръщането към Христос. Днес далеч не навсякъде се спазва древната практика за принасяне на покаяние преди кръщението – а тя, ако се кръщава възрастен човек, според мен, е твърде важна. Този, който се кани да промени живота си и да го продължи вече като член на Църквата, трябва да осъзнае какво от това, с което е бил изпълнен животът му до този момент, той оставя в миналото и към какво не бива да се връща. Още преди кръщението човек трябва да разбере какво представлява покайният труд, защото на него, като на християнин му предстои да извършва този труд през целия свой по-нататъшен живот. Само ако човек е готов на това, може да се говори за съзнателното му влизане в Църквата.

По тънко въже

Ако всичко това не го е имало, съзнателният християнски живот на един човек започва от момента на неговото истинско и дълбоко покаяние. Този момент може да настъпи години след влизането му в Църквата, а може и да не настъпи никога – защото човек може да ходи в храма, да изучава православната вяра, но така и да не се открие за Бога. Много често това откриване става, когато човек вече не може да не види, че всичко, което сам, намирайки се далеч от Бога и осланяйки се на своите страсти, е извършил, го е довело до задънена улица, а по-нататък може да го тласне и в бездната. И в рамките на предишния начин на живот няма никакъв изход – изходът е само в това, да започне съвършено друг живот.

У преподобни Йоан Лествичник се срещат следните забележителни думи: „Дори да си се изкачил на върха на лествицата на добродетелите, и тогава се моли за опрощаване на греховете.” Защо светецът казва именно това? Всъщност той свидетелства за духовната реалност: колкото повече човек се приближава до Бога, толкова по-ясно в Неговата светлина вижда своите немощи, несъвършенството на своята душа. Освен това светците много добре знаят от собствен опит, че стига само мъничко да повярваме че, вървим уверено над пропастта по тънкото въже, с което може да се сравни пазенето от греховете – и веднага следва падение, при това съкрушително, напълно изваждащо човека от релсите. Единствено непрестанното покаяние предпазва човека от такива тежки препъвания, защото не позволява на гордостта да овладее душата му. А, по словото на същия св. Йоан Лествичник, там, където се е стигнало до падение, винаги то е било предшествано от гордост.

Не безизходност и не безрадостност

Когато ние, свещениците казваме, че животът на християнина трябва да бъде изпълнен с покаяние, се сблъскваме с факта, че хората възприемат покаянието като нещо, което прави живота скръбен, унил и безрадостен. Всъщност, това съвсем не е така. Защо изобщо човек скърби в този живот, защо унива, защо се лишава от радост? Това се случва, когато душата му не е в мир с Бога, с хората и със самата себе си. А покаянието ни връща този мир. Причина за вътрешната ни неустроеност, за емоционалните ни сривове, за нашето потиснато настроение винаги в крайна сметка са греховете ни. Не случайно дори хората, които все още не живеят както следва по църковному, след изповед много често чувстват необяснима лекота и радост, което ги учудва и ги подтиква още по-дълбоко да опознават християнския живот. Разбира се, човек не усеща това на всяка изповед. Но в основата си покаянието трябва да бъде именно такова. Ние трябва отново и отново да чувстваме, че някакво тежко бреме е паднало от раменете ни и сега имаме възможност да започнем нещо в своя живот от начало и да го устроим вече по друг начин, по друг начин да се отнесем към него.

Всичко това се отнася и до покайните сълзи. Те – колкото и странно да се стори това на онзи, който никога истински не е плакал от разкаяние – дават на душата сили, обновяват ни и ни помагат да станем съвършено различни. Някой може да възрази, казвайки, че е плакал, спомняйки си своите житейски грешки, преживявайки техните тежки последствия, но в резултат на това, състоянието на душата му е ставало все по-тежко и той се е чувствал все по-безсилен. Нашите състояния, нашите чувства също могат да бъдат маркери, показващи доколко богоугодно е това, което правим. Ако сълзите, проливани от нас пред Бога, раждат в нас потиснатост, безизходност, ако този плач не е, по думите на светите отци, радостотворен, нещо в нашето покаяние не е както трябва. Ако човек, който съзнава своите грехове и ги открива пред Бога, в същото време не иска нищо да прави, ако това не поражда у него воля за деятелно добро – то това не е покаяние, това е угнетеност, предизвикана от врага на човешкото спасение, който си прави с човешката душа каквото иска.

Възхождане на ума

В определенията, които различните речници дават на покаянието, няма такова определение като „промяна на ума”. Но ние знаем, че именно тези думи най-точно изразяват същността и съдържанието на християнското покаяние – това е и буквалният превод на богословския термин „метаноя”, с който в гръцкия език се назовава покаянието. Може да се каже, че не само непрестанната промяна, но и възвеждането на ума към Бога, трябва да бъде постоянното дело в живота на християнина. Това е много важно да бъде разбрано в нашия съвременен църковен живот: покаянието не е изброяване на написани на листче грехове, не е приближаване на човека до аналоя, за да покрият главата му с епитрахила. Ако човек се кае само в момента на изповедта, покаянието като движение на практика отсъства в живота му. А тази динамика непременно трябва да я има.

Често може да се чуе твърдението, че съвременните християни не умеят да се изповядват. Трудно е да не се съгласиш с него: това, с което много хора идват на изповед, е всичко друго, но не покаяние. Понякога това е разказ за живота на съответния човек, понякога – оплакване от някакви обстоятелства, понякога оплакване от самия себе си. Понякога човек започва да разказва какви грехове и страсти изобщо съществуват, признава, че всички те присъстват в живата му, но едновременно с това изобщо не си дава сметка какъв живот живее и какво се случва с него. Той стои, гледа този списък с грехове, собственоръчно написан от него, и не може да разбере как всичко това е влязло в живота му. А причината за това неразбиране е невнимателният, разсеяният живот, който най-често погубва нас, съвременните християни. Само ако променим своето отношение към покаянието, ако разширим пространството на покаянието в своя живот, постепенно ще заживеем по-внимателно.

И така, може да се каже, че пълноценна изповед се случва тогава, когато човек отначало е осъзнал своите грехове, у него се е родило чувство на разкаяние за тях, след това е възникнало желание да ги изповяда, в процеса на подготовка за изповед той е разбрал каква е причината да изпада в тях, у него се е появила решимост да не ги повтаря – и вече с това – с разкаяние, с разбиране, с изводи, с решение – той идва в храма, свидетелства за всичко това пред Самия Бог в присъствието на свещеника и в тайнството Покаяние се помирява с Него.

„Неунищожимите” грехове

Всички ние без изключение, от опит знаем, какво означава отново и отново да се каеш за грехове, които се повтарят в живота ни и след известно време отново се връщаме към тях. Във връзка с това понякога човек се пита: има ли тогава изобщо смисъл всеки път да отиваме на изповед с едно и също? Има много хора, които по тази причина са престанали да се изповядват или се изповядват много рядко, което в края на краищата е довело до затихване на техния църковен и християнски живот.

На практика изповедта е моментът, който показва, води ли се в нашия живот борба с тези грехове или сме я изоставили. В този смисъл същественото не е в това едни и същи грехове ли изповядваме или са се появили някакви други, а в това противопоставяме ли им се или не. Ако премахнем този момент на самопознание и самоизпитване от нашия живот, трудно е изобщо да се каже в какво ще се превърне нашето християнство.

Животът ни от изповед до изповед трябва да преминава така: разбираме, че можем да паднем и даже с голяма доза вероятност отново ще паднем, но категорично си забраняваме това и със всички сили се стараем да не го правим. Тогава пред аналоя вече няма да има чувство на неловкост, няма да има чувство за безсмисленост: ние ще говорим за това, какво не сме успели в тази борба и тогава не всеки път всичко ще бъде същото, защото когато човек се бори, той макар и по малко, но се променя, става друг.

Заслужава си да се каже и това, че не е правилно всеки път просто да се назовават греховете – лъжа, гняв и т.н., без да се пояснява в какво конкретно се изразяват те. Защото може да се разгневиш така, че след това да се налага да се ремонтират мебелите и да се купува нова посуда, в замяна на счупената, а може и да кажеш нещо рязко и веднага да се опомниш и да помолиш за прошка. Когато се казва, че на изповед не бива да се разказва с подробности за греховете, това не означава, че изобщо не бива да се говори за обстоятелствата, при които е бил извършен греха и за степента на неговата проява. Трябва да се говори така, че на свещеника да стане ясно как точно се е проявила една или друга страст, като нито прекалено оскъдното, нито прекалено подробното изложение не затъмняват тази яснота.

Да вярваме в прошката

В жизнеописанието на преподобни Силуан Атонски има такъв забележителен случай: в манастира умира стар монах, в този момент неговият духовник не е в обителта и на смъртния си одър той се изповядва при друг йеромонах, но страшно се измъчва, душата му не може да се раздели от тялото и той чувства, че отива на онзи свят непростен. В този момент се връща неговият духовник, приема изповедта му и след нея възрастният монах, спокоен и дори радостен, се упокоява в Господа. Попитали преподобни Силуан : защо се е случило това? Нали и в единия, и в другия случай се е извършило тайнство, при което свещеникът е само свидетел – в никакъв случай не може да се каже, че истинската изповед е възможна само при личния ни изповедник. Преподобни Силуан отговорил, че този монах, когато се е изповядал не при своя духовник, по своята неопитност, не можел да повярва, че греховете му са простени – и те действително не му били простени по неверието му. А когато пристигнал духовникът, се успокоил, повярвал в прощението и бил освободен от тежестта на прегрешенията си.

От този случай виждаме, че тайнството Изповед изисква от човека вяра. Вяра във всемогъществото и Божията любов; вяра в това, че Сам Христос невидимо предстои, приемайки изповедта ни; вяра в това, че Господ, виждайки покаянието ни, ни прощава изповяданите прегрешения. Но възниква друг въпрос: как се ражда тя, тази вяра и защо понякога човек не я намира в себе си? Тази вяра е някакво дръзновение към Бога и се ражда от самия живот на съответния човек. Ражда се тогава, когато той разбира, че целият му живот е труд и борба. Ражда се тогава, когато човек може да каже: „Господи, ето раните от моите падения, но ето ги и отрудените ми ръце и подбитите ми нозе – и аз съм готов да стана и да тръгна отново”.

Само трябва да помним, че дръзновение не означава дързост. Дързостта се различава по това, че зад нея не стои опитът от духовния труд: човек просто смята, че може да прави каквото си иска и Господ ще му прости.

Дръзновението възниква в духовното напрежение, а дързостта – в духовната разпуснатост и в ситуациите, когато човек се отнася към изповедта като към регулярна „процедура”. Именно така става тази подмяна. Тогава човек или счита, че това „предаване на греховете”, както някои хора наричат своята изповед, по никакъв начин не може да повлияе върху неговия реален живот, или мисли, че Господ е длъжен да му прости тези грехове, защото е длъжен да обича всеки човек. И едното, и другото на практика представляват наглост по отношение на Бога, и ако у нас се появят такива мисли, трябва с всички сили да се постараем да се избавим от тях.

Скъпо мое прегрешение…

Често задават на свещениците въпрос: всички грехове ли прощава Господ?

Ние знаем, че няма грях, който да превишава Божието милосърдие, но не трябва да забравяме, че залог за прошката е душевната болка, която изпитваме в покаянието, страданието, с което то бива съчетано. Освен това, както казва преподобни Варсануфий Велики, свидетелство за покаяние за греховете е изчезването на съчувствието към тях. Докато човек, макар и тайно, макар и в някаква малка степен, продължава да обича своя грях, той живее в него както и преди – Господ е готов да му го прости, но няма основания за това – знаем, че Бог не насилва човешкото сърце. А когато единственото ни желание е да изгоним този грях от своя живот – настъпва изцеление. Затова ми се струва много важно да изпитваме себе си и в това отношение: не само дали осъзнаваме своите грехове, не само дали имаме решимост да не ги повтаряме, но и престанали ли сме да обичаме греховното, станало ли е то за нас нещо чуждо и дори ненавистно или у нас има макар и капчица оправдаване на греха и съчувствие към него.

Това е много сериозно нещо, в което вярващи хора се препъват и с години не могат да разберат, какво не е наред в живота им и защо духовното движение е спряло. Човек може всеки път да се готви старателно за изповед, да се кае в много грехове, да поправя живота си, но едновременно с това някакви грехове да остават за него „любими”, скъпи. Когато се опитваш да убедиш такъв човек, че трябва да остави тези грехове, той е готов да даде всякакви обяснения, всякакви обещания, готов е да намери множество оправдания, но с тези свои „слабости” никак не може да се раздели. И тези грехове – това може да бъде дори само един грях – колкото и страшно да звучи това, правят човека съюзник на врага на човешкия род. В изповедта трябва да се случи разтрогването на този съюз – същото, което се случва и в тайнството Кръщение, когато се отричаме от сатаната, от всичките му дела, от цялото му служение, и от цялата му гордост. А веднага след това трябва да стане съчетаването ни с Христос. В повечето случаи можем да кажем, че тайнството Изповед се е състояло истински тогава, когато чувстваме, че сме разкъсали този съюз, успели сме да се отвърнем от всичко тъмно и мрачно в нашия живот и да се обърнем с лице към Светлината.

Чувството за вина

Често въпросите на хората относно изповедта са свързани с чувството за вина. Как да намерим границата, отвъд която преживяването на вината се превръща в нещо патологично? Какво да правим с тази вина, ако от нея се оказва отровен целият ни живот? А ако се избавим от вината, как тогава да се чувстваме грешници?

На първо място трябва ясно да разграничим за себе си две състояния: това, при което чувството за собствената ни виновност ни води до безволна разпуснатост и онова, което ни подтиква със всички сили да поправим вината си, предприемайки нещо за това.

Ако чувството за вина ни води до бездействие и трови живота ни, имаме налице едно от двете: или това чувство се всява от нашия враг и трябва да се постараем да го преодолеем или нашето покаяние е непълно, не е истинско. Последното се случва, понякога, когато се каем за своите постъпки, но онова, което стои в основата на тези постъпки, ние не искаме да признаем нито пред себе си, нито пред Бога.

Случва се и човек да се мъчи от чувството, че не прави в пълна степен онова, което е длъжен да прави и той дотолкова се измъчва от това, че губи всякакъв душевен мир. Това чувство възниква по правило от гордост: това е т.нар. условно „комплекс на отличника”, но от него страдат не само отличници. Необходимо е не само да приемем, че не можем да направим всичко в живота си правилно, но и да осъзнаем, че опитът от това, което в нашия живот не се получава така, както бихме искали, също е крайно ценен и важен. Това е този вътрешен труд, който ни помага да придобием смирение, а смирението на свой ред не притъпява, а лекува, изцелява чувството за вина у човека. Смиряваш се и разбираш, че съвсем не си такъв, какъвто Бог би искал да те види, но едновременно с това можеш да продължиш да вървиш към Него. Тогава настъпва успокоение и чувствата, които ни лишават от цялостност, които отнемат силите ни, напускат сърцето ни.

За раните на душата и за “духовния пластир”

Януари 17, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети


Кратко или подробно да се изповядваме?

Ако говорим за словесния израз на покаянието, то как трябва да се кае човек? Има хора, които по време на изповед просто разказват своя живот или – още по-често – се оплакват колко лошо е всичко при тях. Други претоварват своето покаяние с множество детайли, погребвайки в тях същността на това, за което искат да попросят прошка от Бога. Случва се, изповядвайки се, човек пряко или косвено да оправдава себе си – например, дълго обяснява, че знае точно как би трябвало да постъпи, но ето – сбъркал е и е постъпил по друг начин. Между другото, има грешка – противоположна на тази, и това е липсата на всякаква конкретност. Изповедта звучи така: „Съгреших с дело, слово и помисъл, с гордост, завист, ненавист, преяждане, прелюбодеяние” и т.н., с което покаянието завършва.

Как да пристъпим към изповядването на своите грехове? Ще се постарая да посоча няколко основни момента.

На изповед човек трябва да говори за това, за което се чувства виновен. В една от случките описани в „Патерика” някакъв брат пита своя духовен отец: „Авва! С какво да се занимавам в килията?”. Онзи отговаря: „Какво ще те безпокои, когато застанеш на Страшния съд?” – „Моите грехове.” – „Тогава отиди в килията и плачи за греховете си”.

Ако се опитаме да приложим този съвет към нашия живот, трябва да се запитаме: защо отиваме на изповед в крайна сметка? За да се помирим с Бога, да попросим от Него прощение за тези грехове, в които се съзнаваме виновни. Ако отиваме за друго – по-добре да не ходим: нашето покаяние ще бъде формално, безполезно. Ако сме дошли при Бога със съкрушение за конкретни грехове – нека просим прошка за тях, а не да се опитваме да разводняваме покаянието си с излишни разсъждения. Ако ние сериозно обидим някого, но отивайки при него, вместо да му кажем: „Прости ми за това и това”, започнем да говорим за какво ли не, няма ли той в края на краищата да ни каже: „Слушай, приятелю, какво искаш? Аз едва се сдържам след това, което ми причини, а ти тук ми дрънкаш някакви врели-некипели. Върви си, моля те.” Бог няма да ни каже така, но на практика нещата ще станат по-лоши.

Преподобни Йоан Лествичник казва, че преди да застане на молитва, човек трябва да се подготви за нея и да напише на хартията на своето прошение правилните думи. Ако той прави това небрежно, разсеяно и без усърдие, тогава ще скъсат прошението му и ще му го захвърлят в лицето. Същото, образно казано, може да се случи и при изповедта, когато нашата хартия, с написания на нея цял роман, може също да бъде скъсана и хвърлена в лицето ни. И което е най-страшното, ние може и да не забележим това.

Изповедта трябва да бъде конкретна, понятна за свещеника. Когато ние казваме: „Съгреших с дело, слово и помисъл” или „Грешен съм в гордост и гняв”, остава абсолютно неясно какво стои зад това. Ние само назоваваме страсти, които живеят и по един или друг начин се проявяват във всеки човек. На изповедта трябва да се каем в конкретни прегрешения, защото само тогава можем да се поправим.

Да не говорим, че зад една или друга дума може да стоят напълно различни неща. Например гневът (това е може би най-очевидният пример) може да се прояви във викове, във вопли, в побои, в това човек да изпотроши целия дом, или в това, просто да кипи вътрешно и да не може да каже нито дума. Всичко това са различни степени на греха. Освен това, ако един човек, изпадайки в гняв, преди се е бил, след това е престанал да налита на бой и, разгневявайки се, само е ругаел, а постепенно се отучил и да ругае и сега само скърца със зъби – това е огромен напредък! И ако свещеникът знае какво е било преди и вижда, какво е сега, той разбира, че за този гняв не трябва да порицава човека, а трябва да му каже: „Ти си герой. Слава Богу! Сега престани да скърцаш и със зъби, след това вникни в поводите, които те карат да се гневиш, разбери, че те са нищожни и ще успееш напълно да се избавиш от този грях”.

Ако изповедта не е конкретна, свещеникът няма да може да каже нищо на дошлия при него за изповед човек. И на изповядващия се често му е трудно да си изясни какво се случва с него: той чувства, че гневът го задушава както и преди. Но, докато му е давал израз, му е било по-леко, а сега се сдържа и чувства още по-голяма тежест. Струва му се, че от неговите усилия няма никаква полза – положението не става по-добро, а се влошава. Ето защо ясната изповед е много важна.

Ето още един пример как неконкретната изповед може да доведе до недоразумение. Човек от енорията се кае: „Виновен съм в прелюбодеяние”. Но аз виждам този човек в храма, той редовно се изповядва и причастява, и дори не е женен, а да предположа, че има отношения с омъжена жена, ми е трудно. Питам го: „Какво по-точно имате пред вид?” – „Имах нечист сън…” Това дава възможност на свещеника да разясни: не, това не е прелюбодеяние, това е просто сън. Грехът може да се изразява в някакви неподобаващи мечтания преди лягане или в това, че след събуждането е останало съчувствие към видяното на сън, а не в това, че ни се е присънило нещо нецеломъдрено – в това няма никакъв грях. Но когато човек говори без да даде никакви пояснения, не можеш да разбереш за какво става дума. Той казва: „Виновен съм в прелюбодеяние.” и ти отговаряш: „Добре, отлъчен си за една година от Причастие.” Разбира се това е безумие и формализъм и от двете страни! Не бива да ги има.

Има неща, които изискват обяснение. Например, чуваш на изповед: „Пребих човек.” Какво е това? Хулиганство, за което по закон се предвиждат петнадесет денонощия в ареста, а ако са нанесени тежки телесни повреди и реална присъда. Но ако човекът обясни, че е вървял по улицата, видял, че бият някого, застъпил се за него, завързала се схватка – това е напълно различна ситуация, нали? Или например, идва човек и казва: „Скарах се жестоко с Иван Иванич.” Какво може да каже свещеникът по този повод? Нищо, ако изповядващият не се уточни: „Скарах се с него и не мога да му простя, чувствам, че дори не искам.” Друго нещо е, когато той каже: „Скарахме се, после ме хвана срам, отидох, помолих за прошка и се сдобрихме.” Затова такива детайли, поясняващи същността на случилото се, не са излишни.

Говорейки по същество, трябва да говорим лаконично. Не са нужни обяснения от рода на: „Отидох в магазина, болеше ме главата и затова по пътя се разсърдих на човека, който ме обля с кал с колата си. А в магазина се скарах с касиера, защото се опитваше да ме излъже в сметката…”. Това е излишно. „Постъпиха с мен нечестно и аз не се отнесох към това спокойно, разгневих се”, или „Една кола ме опръска с кал и аз наругах наум шофьора”.

Когато християнинът се изповядва редовно, възниква възможност веднага да се проведе някаква духовна работа. „Ето ти постъпи така, а какво трябваше да направиш?” – „Да премълча”. – „И още?” – „Това и това”. Разборът на греха е и негово лечение. Човекът е показал раната си и ти си му предложил пластир – ето това се извършва по време на тайнството Покаяние. По-точно – и това.

Изповедта не е време за съвети?

Много често на свещеника му се налага да слуша от идващите на изповед разказ за техните скърби, болести, обиди и неуредици. Разбира се, оплакванията от живота и разказът за това колко лошо е всичко, в никакъв случай не са изповед, а желание на човек да сподели това, с което сам не може да се справи, желание да получи подкрепа, наставление, понякога просто да си излее душата. И пастирът, от една страна, не трябва да отблъсква този, който вместо разкаяние за греховете е решил да му разкаже за болките си, защото негов дълг е не само да приеме изповедта, но и да утеши, да подкрепи дошлия. От друга страна е възможно свещеникът да няма време за това при изповедта и, което е по-важно, той не бива да допуска християнинът да подмени едното с другото, защото тогава ще остане без това, за което е дошъл – вместо насъщен хляб, ще получи, ако не камък, то корав комат.

Човек сам трябва да разграничава изповедта от разговора по вълнуващите го проблеми. Ако е нужно да се посъветва със свещеника, по-добре ще бъде да го помоли да му отдели за това време извън изповедта – след нея или в друг ден, а пред аналоя с кръста и Евангелието трябва да се кае Богу (помнейки и това, че нашите грехове от една страна и житейските ни трудности и беди от друга, са тясно свързани).

Дневникът като начин за самоконтрол

Няколко думи по повод подготовката за изповед. Много неразумно е човек да живее безгрижно седмица, две, три, може и месец, а след това изведнъж да се сепне: „Какво се случи в живота ми за това време и какво ставаше в моята душа?” и да се опита да едновременно да сумира, проанализира и изповяда всичко това. Не за месец – за няколко дни се случват много събития и ние, бидейки невнимателни, се отпускаме духовно през това време.

По време на едно пътуване из Русия свети Йоан Кронщадски бил запитан от събралите се за среща с него свещеници: как можем да водим внимателен живот и да се променяме към добро, а не към лошо? Той отвърнал, че за него един от начините за самоконтрол и работа над себе си е дневникът. Дневникът на свети Йоан Кронщадски не е публикуван изцяло. Освен откъсите от него, влезли в книгата „Моят живот в Христа”, ние имаме възможност да се запознаем с други извадки, публикувани отделно. Но даже четейки само тези фрагменти, ние виждаме непрекъснатата работа на светия пастир над себе си, строгото му самоизобличаване в най-дребни прегрешения и немощи, искреното му покаяние.

Вероятно подходящата форма за самоконтрол е индивидуална за всеки. Но това, което може еднозначно да се препоръча, е извършваното всяка вечер изпитване на съвестта и покаяние за тези грехове, които сме допуснали през деня. За това, като средство за запазване на вниманието върху себе си и средство за промяна, говори преподобни Никодим Светогорец в своята книга „Невидимата бран”.

Важно е не просто да си припомним в какво сме съгрешили през деня и педантично да го запишем в тетрадката си – не, трябва да обмислим: защо паднах в тези грехове? Как бих могъл да ги избегна? В какво се състои грешката ми – просто в невнимание или в недостатъчна строгост към себе си? Дали, разбирайки как трябва да постъпя, аз все пак се поддадох на изкушението или обстоятелствата бяха такива, че не успях да се справя?

От една страна трябва да попросим прошка от Бога, а от друга точно да проанализираме какво да направим, за да не падаме отново в тези грехове. Внимателният към себе си човек, помнейки това, което се е случило вчера и завчера – а той помни това, ако работи над себе си по подобен начин, още днес се готви за утрешния ден. Така се създава един непрекъснат цикъл.

Преди да отидем в храма на изповед, можем да извадим тази пазеща се на някое скришно място тетрадка и да я прегледаме, припомняйки си записаното в нея. Разбира се и тук можем да се хлъзнем по пътя на формализма: например, прочитайки своите записки подред, без да ги анализираме, да говорим на свещеника едно и също по няколко пъти с различни думи. Естествено, всичко записано трябва да бъде обобщено по някакъв начин: ако в нашите записки един и същи грях се повтаря в различна форма, трябва просто да кажем, че този грях е бил извършен от нас не веднъж по един или друг начин.

Разбира се, говорейки за един или друг грях, трябва да разбираме: дали това е бил срив, предшестван от борба или сме грешили неограничено и произволно. Това също трябва да се каже на изповедта. То ще позволи на свещеника да разбере степента на падението и състоянието на душата. Тогава той наистина може да ни даде добър съвет и наистина да ни помогне.

Има и изповеди, които е достатъчно просто да изслушаш, без да казваш нищо, разбирайки, че човекът сам ще направи всичко необходимо. Може само да се помолиш за него, да го подкрепиш и това ще бъде достатъчно. Но по-често с изповядващите се трябва да говорим, да им подскажем, да ги посъветваме. За съжаление, някои трябва да бъдат изобличени, отрезвени. Трябва да направим за тях това, което те сами не са направили за себе си и дори да ги „изплашим”. Как? Да им напомним за смъртта, за това, че покаянието не е просто някаква рутинна процедура, а сериозен момент от живота. Макар че най-добре е, когато християнинът сам изобличава и отрезвява себе си.

Фрагменти от книгата на игумен Нектарий (Морозов) – „Тайнството Изповед: Как да се научим да се каем и да престанем да се крием от Бога”

източник: сайт на Саратовска епархия

 

Един много актуален проблем на пастирството: свещеници се оказват без духовници

Юли 22, 2017 in Свещеническа конференция

 

Много от нас, свещениците, се сваряват в собствения си сос, подобно на риба в доматен сос. Свещениците губят потребността си в частната изповед. Приемайки с душата си изповедта на десетки и стотици хора, те се превръщат (да не дава Господ, това е, разбира се, хипербола) в сталактити и сталагмити. Болезнената нужда да се очистват от помислите, които атакуват съзнанието на всеки един човек, подобно на конски мухи върху теле, им стават някак чужди, макар и да са облечени в свещените облачения. И дежурната изповед, която прави свещеникът пред Рождество и Възкресение пред своя епархиален духовник – това е съвършено различно, в сравнение с ежедневното очистване на душата, този козметичен ремонт на нашето собствено сърце, което се нарича откриване на помислите. Колкото по-дълбок става духовният живот на християнина, колкото по-усърдно се моли, толкова повече среща противодействие от страна на дявола, страсти и помисли, и толкова по-ревностно става желанието да се изповядва.

 

Ето затова много пастири не загиват духовно, а се огъват. Стават студени, иронични, сурови, рационално мислещи, коренът на тяхната любов засъхва. Като нямат духовник, те не се смиряват пред никого, но започват да враждуват с настоятеля, с епископа, изпълват се с негативизъм; и слагайки ръка на сърце може да се каже, че добре разбираме такова духовно настроение на пастиря, който съвсем не прилича на дете, способно да заплаче, след като е направило някаква беля и си е заслужило изпълненият с негодувание поглед на родители и възпитатели.

 

Да видиш греховете си – това е повече, отколкото да видиш ангели. Затова човек, в каквото и да е духовно състояние да се намира, не може да се смята,че е ограден от всякакви изкушения и грешки.

 

Известен е един класически пример, когато помолили преподобния Антоний Велики да отиде в Александрия за някаква общоцърковна полза. Той попитал за това своя ученик, и той му казал: „Ако отидеш, ще бъдеш просто Антоний, а ако не отидеш, ще бъдеш авва Антоний.“ Може би това е един пример за това, че даже такива духовни хора не са се осланяли на собствения си разум, а са се допитвали със смирение до другите. Естествено, уповавайки се на това, че Господ чрез тях ще им открие волята Си .
Това е особено важно за всички съвременни свещеници. Мнозина от тях произхождат от светска среда, от нецърковни семейства, у много от тях отсъстват някакви традиционни понятия. Живата приемственост е необходима за общението с духовника, защото Господ все пак открива много неща чрез него.

 

И Господ Си имал ученици, и те самите си имали свои ученици, вече апостолски, и винаги е имало духовна йерархия и приемственост. Не трябва да се отстъпва от този принцип, това е особено важно за църковното единство и църковната чистота, когато съществува йерархия, приемственост, църковно послушание. Още повече когато има въпроси, които са трудно разрешими, особено за младия пастир, затова просто е необходим съветът на духовника.

 

 

източник: Православие.ру

За това, как трябва да се изповядва грешникът

Юни 19, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

След като помислиш по този начин за своите грехове, приятелю ми грешнико, и се приготвиш с такова съкрушение и терзание, отиди при опитен духовник, и ако домът му се намира далеч, не се полени, както не се лениш да ходиш при намиращ се далеч опитен лекар заради своята телесна болка, но кажи и ти, както оня блуден син: „Ще стана и ще отида при баща си“

 

Когато дойдеш при него и ти каже да изповядаш греховете си пред Владиката Христос, прекланяйки колене пред свещената Му икона, кажи: „Татко, съгреших против небето и пред Тебе… и не съм вече достоен да се нарека твой син, но ето днес чрез този мой духовен отец славил бих Те с правота на сърцето.”

 

 

И така започваш да се изповядваш.

 

 

За това, какво е изповед

 

Но преди да започнеш, знай, че изповедта е доброволно устно откриване на лукавите дела, думи и помисли, с умиление, самообвинение, правдиво без срам, решително, на законния духовник.

 

 

За това, че изповедта трябва да бъде доброволна

 

И така, и на тебе, брате, 1) подобава да изповядваш със собствените си уста всички свои лукави дела, всички лукави думи и всички свои лукави помисли не заради някакво принуждаване и насилие, а доброволно и самостоятелно, казвайки заедно с Давид: „Аз ще Го прославя с моята песен“, и да не чакаш да те пита духовникът, но ти първи ги изповядай. И не се уподобявай на цар Навуходоносор, който не преразказвал на магьосниците видяния сън, за да му обяснят неговото значение, а чакал те самите да му разкажат и съня, и неговото тълкувание: „Кажете ми съня, и какво той значи“, но ти пръв разкажи своя сън, тоест, греховете си, и тогава нека духовникът ги изслуша и поправи.

 

 

За това, че изповедта трябва да бъде умилена

 

2) Трябва да се изповядваш с умиление, с голямо смирение и съкрушено сърце, както блудницата е изповядвала своите грехове, както хананейката и митарят са се молили, за да приеме Бог твоята изповед и да ти даде прошка на греховете, защото „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“. Такова умиление и смирение трябва да показваш дори, когато духовникът те изобличава за някакъв твой грях. Трябва да пазиш мълчание и да не проявяваш раздразнение, а също така да не прекъсваш неговите думи, но да приемаш изобличението с радост, както ако те изобличаваше Сам Бог. Ако може, трябва като осъден да се наведеш към земята и да оросяваш нозете му със своите сълзи, както съветва св. Йоан Лествичник: „Бъди с нрав и помисъл като осъден при твоята изповед, навеждайки се към земята и, ако може, нозете на лекаря, като на Христос, да оросяваш със сълзи.“

 

 

За това, че изповедта трябва да бъде самообвинителна

 

3) Трябва да не обвиняваш един или друг, когато се изповядваш, и да не се оправдаваш, че те са били причината за твоя грях, както Адам е прехвърлял вината върху Ева, а Ева – върху змията, не; но ти трябва да обвиняваш единствено и само себе си и своята зла воля. „Ако искаш да обвиниш – казва ти божественият Златоуст в 51-ва беседа на Матея, обвини себе си“, и разказвачът на притчи: „Първият в тъжбата си е прав“, себе си, казва той, а не другите, за да не се получи така, че стремейки се да намалиш чрез изповедта греховете си, да ги увеличиш, добавяйки към тях осъждане. А какво трябва да говориш на духовника, те съветва Йоан Лествичник: „Кажи и не се срамувай: „Моята язва, отче, моята рана, се е появила поради моята собствена леност, а не заради нещо друго; никой не е виновен за нея, нито човек, нито дух, нито тяло, нито нещо друго, а моето собствено нехайство.“

 

 

За това, че изповедта трябва да бъде правдива

 

4) Трябва да се изповядваш с искрено и открито сърце, откривайки всичките си грехове така, както си ги извършил, заедно с всички обстоятелства: мястото, времето, лицата, причините, броя и начините, без да добавяш и без да отнемаш, без да разказваш половината си грехове на един духовник и другата половина – на друг, както правят някои лукави хора, без да говориш за тях по някакъв изкусен начин, чрез който едновременно да скриваш и да откриваш своя грях с цел да намалиш срама, но да се изповядваш просто и открито, със сърце истинско и нелъжливо, защото ако се изповядваш лъжливо и само външно, знай, че не само изповедта ти ще бъде ненавистна на Бога, Който винаги обича само истината „Ти обикна истината в сърцето“, а и греховете, изповядани от теб скоро отново ще пораснат в теб, както растат белите коси на старците, които не ги късат, а само външно ги обръсват, и така ще правиш подобно на казаното от Давид: „Езикът ти пагуба измисля; като наострен бръснач е той у тебе.“

 

 

За това, че трябва да се изповядваме без срам

 

5) Трябва да се изповядваш без срам, защото срамът, на който се подлагаш, когато се изповядваш, ходатайства за теб, за да получиш слава и благодат пред Бога, съгласно Сираха: „Има срам, който води към грях, и има срам, който е слава и благодат.“ Този срам ти помага да се освободиш от бъдещия срам в страшния ден на Съда, съгласно Лествичник: „Защото е невъзможно без срам да се освободиш от срама“, и съгласно богослова Григорий: „Не пренебрегвай да изповядаш своя грях, за да може тамошният срам да избегнеш с тукашния, защото и това е част от тамошното мъчение и ще покажеш, че наистина си възненавидил греха, признавайки го и предавайки на срам, като достоен за оскърбление.“

 

 

От какво се срамуваш, грешнико? Когато си извършвал греха, не си се срамувал, а сега, като се стремиш да се освободиш от него, се срамуваш? О, безумецо! И не знаеш ли ти, че този срам е от дявола, който, когато извършваш греха, възбужда в тебе безстрашие и дързост, а когато го изповядваш, възбужда в теб страх и срам? Така свидетелства Златоуст: „Има две неща: грях и покаяние; в греха е срам, осмиване, а в покаянието – похвала, дръзновение, но сатаната извращава реда и дава на подчиняващия му се в греха дръзновение, а в покаянието – срам; но ти не му се подчинявай.“

 

 

Затова четем в Патерика, че един добродетелен отец е виждал явно дявола, който често ходел в изповедалните на духовниците, за да възбужда срам в изповядващите се там грешници. Бог не ти е дал за духовник някакъв ангел или архангел, за да се срамуваш, така че защо се срамуваш? Ако, предположим, си научил от други или подозираш, че твоят духовник открива на другите греховете, нека това, брате мой, не те спира да се изповядаш, защото това е дяволска прелест, с помощта на която той се опитва да погуби душата ти; и ако той ги открие (което му е много трудно, да не кажем невъзможно да направи), той ще трябва да даде отговор пред Бога за това зло, което извършва. Ти пък, като се изповядаш, ще бъдеш напълно невинен и ще получиш прошка за греховете си. За това удостоверява свети Мелетий Изповедник: „Ако някой изповедта разкаже и осъди, той ще отговори пред Бога на Съда, а изповядалият се винаги невинен ще бъде, и освободен от своите грехове.“

 

 

Тези, които са се каели в древните времена, са стояли пред църковните врати и са изповядвали греховете си пред цялото множество народ, влизащ в църквата, както казва Созомен: „Отначало на свещениците им било угодно греховете да се изповядват, както в театъра, пред църковното множество“. 56-то и 75-то правила на великия Василий казват същото. Праведният Йов не се срамувал да се изповядва пред множество хора, както той сам казва: „Да бях скривал грешките си като човек… щях да се боя от голямото общество“, и ти, брате мой, бидейки грешен и изповядвайки се само пред един човек, защо се страхуваш?

 

 

превод от руски език: Презвитера Диана Янчева

 

 

източник: списание „ Амвон“

 

Една истинска история защо не трябва да осъждаме

Февруари 22, 2017 in Начална страница, Сладкарница

 

Свещеникът току-що беше завършил изповедта. Вече бе нощ. Дъждът по улиците блестеше под лунните лъчи.

 

Влезе в колата си и потегли към дома. Беше много уморен, и физически, и умствено. Цял ден беше изслушвал проблемите на хората, опитвайки се да ги напътства, безуморно, давайки в същото време опрощение и надежда.

 

Междувременно, завивайки по пътя към дома си, внезапно удари спирачки и спря пред едно магазинче. Дъждът се бе усилил. Очилата му с диоптри за късогледство бяха мокри. Сне ги и ги изчисти с дрехата си.

 

В магазина нямаше други клиенти. Само две момичета до тезгяха и един младеж, който вероятно чакаше поръчки до пещта.

 

- Бих искал, моля, четири сандвича с шишчета… – каза свещеникът.

 

Двете момичета се спогледаха с насмешка. Свещеникът се запъти към хладилника с безалкохолни и взе две. Сложи ги на тезгяха. Поръчката му скоро бе готова.

 

- Колко Ви дължа, моля? – обърна се към момичето, което отегчено чукаше по клавишите на касовия апарат.

 

Но вместо да чуе цената, получи въпрос:

 

- Отче, знаете ли какъв ден е днес? Или сте забравили?

 

Свещеникът се изненада…

 

- Кой ден сме…?

 

- Петък, отче… не постите ли? Предполага се, че трябва да давате пример и да не ядете месо в дните за пост…

 

Свещеникът наведе глава. Извади от портмонето си исканата сума, която видя на касовия апарат.

 

- Не ми връщайте ресто, благодаря! Бих искал да се молите за мен, аз съм един нещастен човек, пълен с грехове… – каза и излезе от магазина.

 

Момичето забеляза, че свещеникът, излизайки от магазина, не се отправи към колата си, и изпълнена със задоволство от това, което му бе казала, също излезе навън…

 

- Но къде отивате? – каза, поглеждайки към другото момиче, което стоеше смутено от цялата тази сцена.

 

Свещеникът се отправи към срещуположната страна на пътя към дома си. С бърза крачка стигна до мястото, което търсеше – един контейнер за боклук. Дъждът се бе усилил още повече.

 

- Братко, искам да ти кажа нещо… – думите му бяха към един мургав мъж, който ровеше в боклука.

 

Мъжът изпусна торбите, които държеше. Тръгна към свещеника и се спря срещу него. И неговите очи бяха пълни със същия дъжд, със същия въздух, със същия студ… Свещеникът не каза нищо повече. Протегна ръцете си с торбите със сандвичи и напитки.

 

Мургавият човек не ги пое. Може би не можеше да осъзнае какво става. Едно малко дете, може би синът му, което стоеше до него, протегна малките си и слабички ръце, взе торбите и ги заразглежда. Свещеникът направи снизходителен жест, обърна се и се отдалечи. Като стигна до колата си, срещу магазина, остана изненадан. Момичето, което го бе укорило, бе излязло извън магазина и го бе наблюдавало къде отива… и беше видяло всичко.

 

- Отче, съжалявам… – и не можа да завърши изречението си.

 

Свещеникът взе ръцете й и каза, прекъсвайки я:

 

- Не се тревожи… моли се за мен, лека нощ.

 

В очите на момичето се появиха сълзи… и две или три от тях се търкулнаха по бузите й, докато гледаше как колата на свещеника изчезва в дъждовната нощ.

 

По тротоара отсреща минаваше мургавия мъж с детето си, което се смееше и ядеше от онова, което му бе дал свещеникът. Момичето влезе в магазина.

 

- Добре ли си? – попита я колежката й.

 

- Много лошо е, когато осъждаш бързо и повърхностно, онова което виждаш… – рече й тя с треперещ глас.

 

Затова поговорката казва: „На онова, което чуеш, не трябва да вярваш изобщо, а на онова, което видиш… наполовина“.

 

Превод от гръцки

За някои грешки, които свещеникът може да допусне при изповедта

Януари 26, 2017 in Начална страница, Отечески съвети



Сърцето на свещеника трябва да бъде внимателно към това, което се случва в душата на дошлия при него човек. Духовното чедо може да се ограничи до пестеливо изречени думи, но ако твоето сърце е внимателно, то ще види истинския проблем, за който човекът може би се стеснява и срамува да говори. Ти можеш да почувстваш какво се крие зад външността на думите, с които той изразява своята изповед.

Важно е да се научим да слушаме

Важно е да се научим да слушаме, защото човекът е дошъл не просто за да получи съвет, а преди всичко за да изкаже главното, което го измъчва. Затова свещеникът задължително трябва да се научи да слуша. Повече да слуша, отколкото да говори. Понякога дори думите са ненужни. Защото човекът, след като излее душата си, веднага принася покаяние. И ти виждаш: той разбира правилно всичко, но е сгрешил и е дошъл с истинско покаяние – няма нужда да се обяснява каквото и да било. А понякога трябва да се разясни греха и как най-ефективно да се води борба с него. Когато внимателно слушаш, непременно ще разбереш какво да кажеш в отговор. 

Хората изпитват нужда да излеят душата си. Грехът понякога изисква и думи, и сълзи и всичко това трябва, ако е възможно и има достатъчно време, да изслушаш и приемеш. Именно тогава човекът ще си отиде с изцелено сърце.

Ако свещеникът вместо това започне да проповядва, да привежда цитати – може всичко да развали с проявеното нетърпение, с настойчивия си натиск. И, ако във всичко това няма и съпричастност и внимание към човека, то той по-скоро ще си помисли: „ Отчето нещо ми наговори, не можах да го разбера.”. И всичко си остава по старому. Всеки остава със своето мнение.

 

„Опит за построяване на изповед” и брошурите с изброяване на грехове

Когато станах свещеник, на първо време използвах книжката на приснопаметния отец Йоан Крестянкин „Опит за построяване на изповед”, в която той подробно разглежда всяко блаженство във връзка с покаянието. За мнозина тя се оказа полезна. Но, разбира се, книжките от този род неизбежно страдат от формализъм. А някои от тях са направо средства за отклоняване от истинската жива изповед.

Попадали са ми книги, в които просто се изброяват грехове, но такива, за които човек не е и чувал. Представете си например, духовникът започва да изповядва по такъв списък млада девойка и й задава въпроси, от които и възрастен човек би се смутил. При подобен случай изповядващият се няма да получи от изповедта нищо друго, освен съблазън и душевна травма. Разрушително за човешката душа е, когато не се взима под внимание на кого се задават тези въпроси и необходимо ли е това. Самият аз престанах да използвам всякакви брошури и си изградих определен характер на изповедта и нейното съдържание. Познавайки хората, които идват, няма нужда да измисляш каквото и да било – те сами говорят. Само задаваш два-три въпроса за уточнение.

За да не бъде първата изповед последна

Свещеникът трябва да съзнава, че за болшинството съвременни хора, идващи може би за пръв път в храма, много голяма част от това което се случва в него е напълно неизвестно и неразбираемо. Първият опит за нечия изповед може да се окаже и последен, ако свещеникът не се отнесе към такъв човек с особено внимание и отговорност. Коравосърдечието, равнодушието или прекомерната взискателност от страна на пастира могат да доведат до резултат, за който свещеникът строго ще отговаря пред Бога. С други думи, пастирът нито за миг не бива да забравя, че този човек е дошъл преди всичко при Бога, а не при него, и негов свещен дълг е да му послужи като водач по пътя към спасението, а не да стане за него непреодолимо препятствие.

Изповед на съпружески двойки

Най-опасната и, уви, най-разпространена съблазън за свещеника, който е изповедник и на двамата съпрузи, е да застане на нечия страна. Тук от свещеника се изисква безпристрастност и искреност. Той не бива да позволява да бъде привлечен на чиято и да е страна. Естествено, във всяко семейство има разногласия и конфликти. И всяка от страните, обикновено по-често жената, се стреми да „спечели” духовника и с негова помощ да окаже натиск върху опонента. Духовникът трябва непременно да изслуша и двете страни. На вашата преценка ще предлагат две различни версии, но задачата е да се опитате да приближите и двете до истината и да изясните какво се случва всъщност – къде е истината и къде е лъжата. Без да заставате първоначално на ничия страна. И когато стане ясно кой е прав и кой не, тогава, отново без да заставате на ничия позиция, да разясните на този, който не е прав, в какво се изразява правотата на неговия партньор. И да му помогнете да приеме тази правота.

Не е лесно да се изповядват съпрузи, защото всеки от тях търси съюзник в лицето на свещеника, за да заздрави позициите си и така да получи, както му се струва, потвърждение на своята правота. Но свещеникът трябва да бъде много внимателен и да разглежда само духовни въпроси, а не имуществени или материални проблеми. В тях той не бива да се намесва.

Свещеникът може да коригира, да посъветва. Но не да дава готови решения: вие трябва да се промените, да се разделите, да се разведете. Задачата на Църквата е да съхранява, а не да разрушава. И що се отнася до браковете, идва понякога жената и казва: „Край, отче, развеждам се с него.” „Защо?” „Той ми каза такива неща! Не мога да му простя!” Това е минимумът, а има и сериозни проблеми – като пиянство и насилие в семейството например.

 

Детската изповед

Първата изповед на малки деца е тема за отделен разговор. Всеки свещеник трябва да бъде готов за среща с духовния свят на детето, дошло да говори с него за своя живот. Децата реагират много тънко и чувствително на това, как разговарят с тях възрастните и, ако на свещеника му се отдаде веднага да установи с малкия изповедник искрени и доверителни отношения, това ще бъде залог, че храмът ще стане за детето съществена и ценна част от неговия живот. Ето кога за свещеника е особено важно да помни думите на Спасителя: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете, защото на такива е Царството Божие.” (Мк. 10:14). Трябва да бъдем помощници на детето, а не поради невнимание или бездушие и студенина, да станем преграда по неговия път към Бога.

По пътя към сърцето на юношата

Когато на изповед идват за пръв път юноши или девойки, особено такива, които са в съприкосвение с различни субкултурни течения или неформални движения и в някаква степен са въвлечени в тях, често у свещеника се появява стремеж да реши проблемите им със забрани и строгост. Такъв път към младите сърца едва ли е перспективен. Не би било излишно за пастира, който има работа с такива младежи, да добие достатъчно пълна представа за това, от какво са увлечени, какви „ценности” споделят, каква музика предпочитат и т.н. Това, разбира се, не означава, че свещеникът трябва да се потопи в света на техните интереси и пристрастия. Но за да бъде опитът му да ги приведе до спасителните брегове на Църквата успешен, духовникът трябва добре да се ориентира в тези рифове и плитчини, в които блуждаят днес неговите млади събеседници.

Устройване на отношенията с духовните чеда

Духовните чеда не трябва да правят от свещеника нещо подобно на джобен оракул или настойчиво да се натрапват за негови „най-любими чеда”. Нетактично би било да се разпореждат с живота и времето му по нищожни поводи, буквално преследвайки го (и това се случва) със своите натрапчиви молби да се срещнат, да поговорят, да им бъде отделено внимание повече, отколкото на другите.

Опитният духовник трябва сам да умее да регулира своите отношения с духовните си чеда и отношенията на духовните си чеда едни с други. Да се старае да избягва неуместна ревност към самия себе си. Това се случва при жените, например. Мъжете са по-сдържани и уравновесени, а жената понякога и сама не знае, какво търси и иска: сериозна духовна работа или да излее емоциите си. Най-вярната позиция във всички такива случаи е духовната любов. Само тя помага на духовника да изгражда правилни отношения с духовното чедо. И без да се оплита в своите емоции да търси единствено потребното.

 

Невъзможно е да се предвидят всички случаи от многостранния човешки живот и предварително да се приготвят съвети за тях. Но пастирът трябва да бъде готов да се срещне с най-сложни и неочаквани прояви на греха. Най-важната му задача в тези случаи винаги си остава милостта към съгрешилия и мъдрата пастирска работа над неговата душа. Христос поверява тази душа на свещеника, за да бъде тя, търсещата Бога, спасена и придобита за Божието Царство.

Източник: http://priest.today

Посрамване на неизповядал се

Ноември 7, 2016 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Бай Теодор живееше в едно село до Ксиромеро. Беше на около 52 години и никога не се беше изповядвал. Обаче ходеше на църква и беше добронамерен. Веднъж когато се намираше в градчето Астако по някаква своя работа, отиде в църквата „Свети Николай”, намери свещеника отец Иеротей, който беше духовник и се изповяда. Извърши обаче една формална изповед, а тежките грехове не каза. Духовникът, за да го утвърди в покаянието, му препоръча да посети светата обител на преподобни Герасим на остров Кефалония, чиято памет се чества през лятото, на 16 август.

 

И така на 15 август заедно с други поклонници бай Теодор пристигна в манастира на свети Герасим. В този ден след обед  тържествено пренасят честната рака с мощите на светията в големия храм за извършването на празничната служба. По време на пренасянето раката на светията преминава над болни, главно бесновати, а местният архиерей, заобиколен от плеяда свещеници от остров Кефалония, съпровожда литийното шествие с мощите. Там наблизо, прочее, се намери и бай Теодор, подобно на Закхей, проследявайки церемонията по пренасянето на честната рака на светията.

 

Тогава внезапно един бесноват изскочи от тълпата и започна да крещи: „Тодоре, ти какво търсиш тук? Вижте и Тодор дойде при Капсалис!”[1] След това, обръщайки се към друг бесноват, той продължи: „Тома, чуваш ли? И Тодор е дошъл при Капсалис! Дай му да разбере”. И така те започнаха да крещят, напомняйки му смъртните грехове, които бай Теодор не беше изповядал, а в това време той се чувстваше посрамен.

 

След като изслуша всичко това, той уплашен изтича пред честната рака с мощите и обръщайки се към приснопаметния архиерей Иеротей Вуис, му каза: „Полудявам, посочете ми духовник, искам веднага да се изповядам”. Тогава архиереят спря шествието, прие ласкаво бай Теодор и възложи на един духовник да го изповяда в малкия храм, а в това време шествието продължи своя ход. След това бесноватите вече не можеха да му кажат нищо, защото той беше изтрил греховете си с добрата изповед.

 

Всичко това разказа самият приснопаметен бай Теодор, който оттогава коренно промени живота си, живеейки с постоянно покаяние и пазейки със страх Божий заповедите на Христа. Доживя до 95 годишна възраст и почина в мир и покаяние на 23 април 2000 година.

 

Вечна му памет. Амин.

 



[1] Смисълът на „Капсалис” на български се предава като „изгарящ”, тъй като мощите на свети Герасим изгарят бесовете – бел. прев.

 

превод от гръцки

Източник: “Подвижници в света” иеромонах Евтимий Светогорец (предстоящо издание на Зографския манастир)

 

 

Покаяние и радост

Април 9, 2015 in Беседи, Начална страница

В древния Патерик е поместена следната история. Двама монаси паднали в тежък грях. След известно време те се разкаели и казали: „Каква полза получихме като оставихме ангелския образ и паднахме в скверно житие? Не ни ли очаква заради това вечната мъка? Да отидем отново в пустинята, да се покаем. Господ ще приеме нашето покаяние.” Отишли в манастира, открили своя грях на духовния отец и той в качество на епитимия им заповядал да пребивават година в затвор, хранейки се само с хляб и вода. Изминала годината и на манастирския старец му било открито, че монасите са простени от Бога. Отворили килиите им и ги извели навън. Какво се оказало? Единият монах бил много изтощен и бледен, целият бил в печал, другият бил весел, със сияещо лице и тържествувал. Отците се удивили на тази противоположност и попитали скърбящия брат: „Как пребивава в своята килия?” Монахът отговорил: „Мислех за извършеното зло и си представях адската мъка, в която трябва да отида.” След това попитали радостния монах: „Ти за какво мисли в своята килия?” Той казал: “Прославях Бога, Който ме изтръгна от скверното житие и отново ме доведе в ангелския образ, и хвалейки Бога, се веселях”. Тогава старците казали: „Покаянието и на двамата било прието от Бога, тъй като Той прости и на двамата.”

 

Колко е важно да разберем: покаянието не бива да се отъждествява с унинието. Покаянието не е нагнетяване на мрачни чувства, не е самоизтезание, за това, че не ставам за нищо, а напротив, освобождаване на душата от мрака на унинието. Това е проява в себе си на доброто, което още можем да принесем в дар на Христос. Покаянието е духовно, вътрешно съприкосновение с евангелската истина, че на Небесата бива радост за един каещ се грешник (вж. Лк. 15:3-10).

 

Нима не е радост да се разделиш с грехът, който погубва душата ти, лежи като тежко бреме, не дава чисто да погледнем на Божия свят, който те изяжда отвътре и се показва навън във вид на негодувание към ближните? Ето душата се е разкаяла, изповядала се е в Църквата и в нея е засияла светлина, като че ли се е показало пасхално слънциче! Преподобни Силуан Атонски обяснява това така: „На този, който се бори с греха, Господ не само дава прощение, но и благодатта на Светия Дух, Който радва душата и й дава дълбок и сладък мир.”

 

Съществува нечиста, смътна радост, която се ражда от услаждането с греха. Това тлетворно удоволствие, подобно на наркотично упойване, което те обхваща за малко и после оставя в теб раздираща те пустота. Истинската радост е сиянието на чистото сърце, плод на покаянието, разваляне на приятелството с греха. Това е радост от надеждата на Бога. Господ дава на очистващата се душа особен дар – утешение на сърцето, тихо утешение, явяващо се в душата като знак за свободата от ада.

 

Да допуснем, че някой човек е обладан от страстта и всички наоколо говорят, че той е най-великият грешник, боклук, а не човек. В действителност душата му е драгоценна и скъпа на Бога. Затова и го съблазнява невидимият враг, защото душата му има велика ценност. Понякога и самият човек мисли, че е безнадеждно погинал, че изповедта няма да му помогне, че очистването на греховете му е невъзможно. Но авторът като свещеник знае, че много въцърковени хора имат уникалния опит – опита на преодоляването на тежки грехове. Носели са товар, страстта ги е изяждала, но изведнъж, обръщайки се с цялото си сърце към Бога, те са се сподобили с истинско чудо – освобождаването на сърцето от мрачните вериги. Тази свобода, придобита в Църквата, те вече не биха заменили за нищо.

 

Ето още една история от Патерика. Епископът на един град бил уведомен, че от омъжените християнки две водят развратен живот. Епископът се опечалил от тази новина. Подозирайки, че може би и други  живеят така, той се обърнал с молитва към Бога, по време на Литургия, молейки за разрешение на неговото недоумение. Молитвата била чута и след извършването на тайнството Евхаристия, когато присъстващите пристъпвали един след друг към приемане на Светите Тайни, епископът започнал да вижда на лицето на всеки състоянието на душата му. Лицата на грешниците той виждал черни, като изгорели от зной; очите им били червени, кървави. На другите хора лицата били светли, а одеждите ярко бели. Тялото Господне ги изгаряло първите, а вторите просвещавало, правело ги подобни на светлина; влизайки в устата, то разливало светлина по цялото тяло. Накрая дошли и тези две жени, които били обвинени пред епископа. Той обърнал на тях особено внимание. Видял че те пристъпват към Светото Тайнство със светли и чисти лица, облечени в мантии с необикновена белота. Когато се причастили, като че ли ги осветила светлина.

 

Епископът отново се обърнал с молитва, умолявайки Бога да му обясни видяното в откровението. Тогава му се явил Ангел Господен и казал: „Те са се разкаяли в своите постъпки и са отстъпили от тях. Посредством сълзи, въздихания и изповед те станали достойни за божествения Дар. В добавка те са дали обещание: ако получат прошка в предишните си грехове, никога да не си позволят порочно поведение. Заради това те се удостоили с божествено изменение, прошка на греховете, оттогава те живеят въздържано, благочестиво и праведно.”  Чувайки това, епископът се удивил не толкова на промяната на жените -  това се случва с мнозина, – колкото от Божия дар, Който не само ги избавил от вечните мъки, но даже и ги сподобил с благодат. Ангелът му казал: „Справедливо се удивляваш като човек! Но нашият Господ и Бог  по Своето естество е благ и милосърден. Оставящите своите греховни деяния и пристъпващите към Него, Той посредством изповедта не само избавя от вечните мъки, но и удостоява с почести.”

 

Мирът и радостта на душата се раждат от чистата съвест. Затова, ако искаш да изпитваш щастие, скъсай дружбата с греха. Облекчението от греха е подобно на глътка свеж въздух. Спада вътрешното напрежение от действието на много страсти, човек спира да се нахвърля на околните, чисто и ясно вижда случващото се. В душата се появява източник на чиста радост.

 

В света човек се весели, но често няма истинска радост. Наивно е да се мисли, че с удоволствия можем да запълним пустотата в душата. По изначално призвание душата на всеки от нас е същото, каквото е Ангелът. Нима може Ангел да се насити с айфони, мерцедеси или банкноти? Душата се насища само с Бога. Срещата с Бога утешава и радва като срещата с този, който е скъп и любим на твоето сърце.

 

Ние не можем да се удържим от грехове. Ние си тръгваме, защото сме блудни деца. Но всеки от нас има възможност да се върне. Блудният син, който се върнал, го очаквали обятията на баща му. Покаянието извършва истинско чудо. Нима не е чудо да преминеш от смърт към живот, от робство към свобода, от униние към радост?

 

В Лавсаика има следната история за авва Коприй: „Близката страна беше безплодна и селяните, които я владееха, едва можеха да събират семето си поне удвоено. Появил се беше един червей в класа, който увреждаше цялата жетва. Земеделците, които бяха огласени и кръстени в християнството от нас, ни помолиха да се молим за жетвата им. Аз им казах: „Ако имате вяра в Бога, то и този пустинен пясък ще започне да ражда плод.” Те незабавно събраха в пазвите си от този пясък, по който ходим и ни го поднесоха, за да го благословим. Аз се помолих да им бъде по вярата им и те го посяха на нивите си заедно с житното семе: и ето, земята им стана изведнъж по-плодородна от всяка друга в Египет.”

 

Ако обикновеният пясък принесъл такъв плод, благодарение на вярата на християните в Бога, то още повече душата, която се кае за греховете ще принесе духовен плод, благодарение на надеждата на Бога. Както нежната майка желае на детето си само най-доброто, така и Господ, Творецът на всички хора, иска човек да е щастлив. Но за щастието е необходимо да се сражаваме с тези грехове и лоши навици, които ни отнемат Небесния Отец и ни приковават към себе си. И нека първата победа да стане искрената изповед, с разкаяние за своите грехове. Плодът на това разкаяние е радостта на душата, а плодът на раздялата с греха е вечният живот!

 

 

източник:http://www.pravoslavie.ru/

 

 

 

Нуждата от изповед

Февруари 20, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

- Отче, преподобният Марк Подвижник казва: “знаещият нещата се изповядва пред Бога не с изброяване на съгрешенията си, но с търпение на идващите върху му скърби”. Какво има предвид?

 

- Трябва да става и едното, и другото. Вярващият трябва да се изповядва и пред духовника, а също така преди молитва, смирено да се изповяда пред Бога, разголвайки душата си пред Него: “Боже мой, съгреших. Аз съм такъв и такъв, и такъв… “. Обаче заедно с това трябва да приеме като лекарство и случващите му се скърби. Преподобният не казва, че трябва да е първият или вторият вид изповед, а само да претърпяваш скърбите. Какво означава “изповядвам се”. Не означава ли, че обявявам навън това, което имам в себе си? Ако имаш в себе си добро, тогава “се изповядваш на Господа”, т. е. славословиш Бога. Ако имаш зло, тогава изповядваш греховете си.

 

- Отче, някои уж поради любочестие се отказват от изповед. Казват: “Сигурно пак ще направя същия грях, защо да отивам на изповед и да се подигравам със свещеника?”

 

- Това не е правилно! Все едно някой войник, когато бъде ранен, да каже: “Понеже войната не е свършила и може пак да ме ранят, защо да превързвам раната си?” Но ако не я превърже, ще получи кръвоизлив и ще умре. Може уж от любочестие да не се изповядат, но накрая стават негодни за нищо. Както виждаш, дяволът може да се възползва и от положителните качества и дарбите. Ако не очистваме с изповед душата си, когато падаме и се омърсяваме, защото ни възпира помисълът, че пак ще паднем и ще се омърсим, тогава върху старата кал прибавяме нова и след това става трудно да я изгребем.

 

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

Какво трябва да помним, когато се готвим за изповед

Август 13, 2014 in Беседи

 

 

1. Трябва да изповядваме всичко, с което сме съгрешили

Изповедта трябва да бъде не само искрена, но и подробна.

А за това трябва предварително да обмислим и да си спомним греховете. Може да си помогнем с хубава книга, например, „В помощ на каещия се” на св. Игнатий Брянчанинов, „В навечерието на изповедта” на о. Григорий Дяченко или „Опит за построяване на изповед” на о. Йоан (Крестянкин). Разбира се, тези книги са нужни, не за да ги четем на глас по време на изповед или да преписваме от тях грехове дума по дума. Книгата за подготовка за изповед помага да видим и да осъзнаем греховете, които сме позабравили, но тя не заменя собствените ни усилия.

 

2. Само чувства без думи – това не е покаяние

Като Благ и Незлобив Владика, благоволи тези Твои раби да получат опрощение чрез словото, – се казва в една от молитвите преди изповедта. Ние се освобождаваме от греховете чрез словото, а не само чрез сълзи и чувства. Докато е била жива, Теодора горчиво е плакала за всички извършени от нея грехове, но за неизповяданите грехове е била жестоко измъчвана.

Плачът за греховете ни е заповядан от Господа. Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5,4). Но те ще се утешат не защото сълзите са достатъчни. Където има болка за греховете, там има и желание за освобождаване от тях. Затова истинският плач за греховете непременно ще ни научи да се каем със слово.

По-често плачем, защото много съжаляваме себе си. Това не е плачът, за който се говори в блаженството – той само ни пречи да се каем. Колкото повече обичаме себе си, толкова повече губим от изповедта. На нея търсим да излеем чувствата си, вместо да се покаем.

Ако е така, първото, което трябва да направим, е да се вземем в ръце. От нас зависи, дали вместо греховете си ще изливаме чувствата. Ако сме се увлекли от тях до такава степен, че почти не помним греховете, – да се върнем вкъщи, да си спомним всичко добре, да си запишем, и едва след това да отидем на изповед, твърдо знаейки, за какво ще се каем.

 

3. Може да помним греховете си и при лоша памет

„Понякога, – пише о. Александър Елчанинов, – изповядващите се се позовават на лоша памет, която уж не им давала възможност да си спомнят всичките грехове. Наистина, често се случва така, че ние лесно забравяме своите грехопадения, но дали причината за това е само слабата памет? Случаите, които по особено болезнен начин са засегнали нашето самолюбие, или, обратно, са поласкали нашето тщеславие, нашите успехи, похвали по наш адрес ние помним в продължение на много години. Всичко, което ни впечатлява, ние помним отчетливо продължително време, и ако забравяме нашите грехове, не означава ли това, че ние просто не им отдаваме сериозно значение?”

Всичко се крие в желанието. Мнозина се изповядват добре в зряла възраст и при доста посредствена памет. Други, които имат много по-добра памет, помнят целия си живот, но не помнят греховете си. От тях чуваме: „ Съгреших с дело, слово и помисъл, не знам, какво още мога да кажа…”. Но за Причастие се допускат тези, които по време на изповед наистина са се каели. „С дело, слово и помисъл” – това не е покаяние за конкретни грехове. Свещеникът е принуден да обяснява, че с такава изповед не се взема Причастие. Какво после? Някои си отиват обидени, но по-често веднага чуваме… нормална изповед. Какво се е случило? Изведнъж паметта се е подобрила? Не, появило се е желание. Който иска да си спомни греховете, ще си ги спомни.

 

4. Колкото по-малко са грубите грехове, толкова по-дълбока става изповедта

Ако най-тежките грехове вече са изповядани и не са се повтаряли, – това е само началото. Общото тегло на така наречените „малки” грехове е много по-голямо, отколкото на смъртните грехове. По-лесно е да хвърлиш от планината един голям камък, отколкото чувал, пълен с дребни камъчета. Но и „непоносимото по своето свойство може да стане леко, – казва св. Йоан Златоуст, – ако се заемем с него с желание”. Царството Небесно бива насилвано, и насилници го грабят (Мат. 11, 12). И ако не видим в себе си малко забележими грехове и не се покаем за тях, те ще се обърнат в униние, студенина и после ще доведат до нови падения.

Това, че не извършваме грехове, които си позволяват другите, не променя същността: всеки ще отговаря за себе си. От този, на който му е дадено повече, повече и ще се иска; който наистина се труди повече, той по-добре ще види, какво не е направил или е направил не както трябва. „Нито една добродетел не е по-голяма от покаянието, – пише св. Исаак Сирин, – защото делото на покаянието никога не може да бъде съвършено. Покаянието е винаги много важно за всички – грешници и праведници, – желаещи да получат спасение. И съвършенството няма граници, защото съвършенството и на съвършените е доста несъвършено. Затова покаянието до самата смърт не се определя нито от времето, нито от делата…”.

 

5. Най-добрата подготовка е да си спомняме всеки ден по малко

„Кой ти забранява, – казва о. Йоан (Крестянкин), – предварително внимателно да обмислиш своя живот, когато се подготвяш за Изповед в продължение на няколко дни говеене, за да има, за какво да се каеш… Вкъщи, пред Лицето на Господа, трябва да помислиш за своя живот, а именно за своите частни нарушения на Божията воля. Да провериш себе си, като си кажеш: съответства ли цялото ми поведение на това, което Господ изисква от мен като християнин. Когато се научиш да правиш такива проверки, тогава ще ти се открие такава бездна от грехове в твоята душа…”.

По-подробно пише за това св. Теофан Затворник: „Да влезем в себе си, и да започнем да преглеждаме, какво има в нас. Тук намесата на някой страничен човек е неуместна и съвсем невъзможна. Никой, освен вас, не може да влезе във вас и да разгледа делата на вашата съвест, така че моля да го направите… За да разгледаме себе си добре, трябва да обърнем внимание върху три страни от нашия деятелен живот – делата, единичните действия (мисли, думи, постъпки), извършени на определено място при определени обстоятелства; сърдечните разположения…, скрити под делата; и общия дух на живота.”

Може ли да се направи всичко това за два-три часа преди изповедта?

Може, но само ако вече сме се научили всеки ден да проверяваме своята съвест. Ако пък не, трябва да започваме да се подготвяме предварително. Всеки от нас, ако има желание, може да записва греховете, които е извършил през деня – с дело, дума или помисъл. Добре е, ако запишем няколко гряха, в краен случай – поне един.

Разбира се, въпросът не се състои в това за един месец да запишем точно тридесет гряха за изповед. Нашата задача е по-широка и по-дълбока – да си спомним всичко, с което сме съгрешили. И ако за няколко месеца можем да си спомним само един-два гряха, – това значи, че още не сме готови за изповед.

 

6. Нередовната изповед не може да бъде пълна

Колкото повече време не се изповядваме, толкова по-трудно помним греховете си. Разбира се, може да се каем добре и след дълги прекъсвания, а у мнозина и първата изповед е не само искрена, но и дълбока. Но е трудно да се запази тази добра нагласа, ако се изповядаме, когато дойде.

В древността в манастирите монасите са се каели пред духовниците си по два пъти на ден. Разбира се, онова време не може да се сравни с нашето. Вътрешната ни нагласа е такава, че ние не сме готови да се изповядваме по два пъти на ден. Тези, които се опитват да правят това и сутрин, и вечер, и когато могат („да взема да отида на изповед…”), обикновено изпадат в разслабеност, и тяхното покаяние се превръща в сухо преброяване на последните грехове.

Най-добре се подготвят тези, които пристъпват към изповед не всеки ден, но и не по-рядко от един път месечно. Още по-лесно е да събереш мислите си, ако се изповядваш през 2-3 седмици. Разбира се, всичко зависи не от сроковете, а от желанието да се разделиш с греховете си. При редовна внимателна изповед това желание укрепва.

 

7. Най-напред за това, за което е най-трудно да се говори

Ако скриеш нещо от мен, – се казва в последованието към Тайнството Изповед, – ще имаш двоен грях. Скритият грях става по-тежък.

Всички го знаят, но въпреки това често се случва да чувам: „Вече се изповядвам от еди-колко си години, но все не мога да се реша да изповядам този грях”. Причините са ясни. От една страна, е срамно – за нас е важно, как ще изглеждаме пред свещеника, а в същото време ни е жал да се разделяме с „любимия” си грях. Последиците също са ясни. Който не иска да се раздели с греховете си, с тях и ще умре, а с това, че не ни е било срам да грешим, а ни е срам да изповядаме грехове си, вкарваме себе си в тъга, униние и различни външни скърби.

Един наш енориаш старателно скриваше най-срамните за него грехове в средата на изповедта (макар че накрая сам си го признаваше). Мина около една година и той изобщо престана да се изповядва. От друга страна, от хората, които отскоро са в храма, дълго време остават именно тези, които на изповед веднага са започнали с главното.

За да не изгубите случайно това, което е най-важното, постарайте се да говорите директно и колкото се може по-ясно.

Ако на изповед използваме изрази, които никой, освен нас, няма да разбере (например, говорейки за блудните грехове – нещо като „съгреших с невъздържание”), това е самоизмама, а не изповед.

Също така понякога са нужни подробности. Например, да кажеш „съгреших с кражба”, без да кажеш, какво именно е станало – означава да не кажеш нищо. За едни „кражбата” е гумичка, открадната в детството от съседа по чина, а за други – милиони, придобити чрез лъжа за чужда сметка. И ако сме пропуснали нещо важно, без което не е ясно, каква е нашата вина, трябва да поясним.

И накрая, намеците – дори ясни („гледах… каквото не трябва”) – са неуместни по време на изповед. После сами ще се съмнявате, дали сте изповядали този грях, или не.

С една дума, на изповед трябва да назоваваме греховете така конкретно, както биха ни ги назовали на Съда. Тогава няма да ни се наложи да ги слушаме на Съда. Както казваше един опитен свещеник, Бог ще прослави онзи, който в най-голяма степен е посрамил себе си пред свещеник.

 

8. Ние се каем пред Бога за греховете си, а не за видове грехове

Ние оскърбяваме Бога с греховете си, а не с това, как те се наричат. Само названията на греховете и страстите („осъждане, нехайство, лъжа…”) – това е най-примитивната изповед; колкото е кратка и удобна, толкова е далечна от реалността. „Осъждане”, „нехайство”, „лъжа” – това са прекалено общи думи, и ние не можем да изразим с тях точно това, за което се каем. Например, някой ще каже: „съгреших с осъждане”, като е осъдил своя ближен в помислите си. Друг цял ден е обсъждал човека, който не му е угодил, с всичките си познати, и също ще каже: „съгреших с осъждане”. Трети в същото време в дълбока истерия се е карал с тези, които не са го подкрепили в неговото осъждане… Много ли общи неща имат тези случаи при една обща дума? На изповед молим Бога да ни прости постъпки, думи и лоши помисли. Той ги прощава, но само, когато се изповядваме за тях. Прощавам и освобождавам от всички твои грехове, – казва разрешителната молитва. От всички изповядани от нас грехове, ако, разбира се, те са били казани.

Св. Теофан Затворник пише: „Забелязвате също, че на изповед четете написаните в тетрадката грехове… Вие пишете общи грехове, с които кой не е съгрешил? Записвайте делата. Например, не пишете: раздразнителна съм, а запишете случая, в който се е проявила раздразнителността. Така, сестра ми ми каза неприятна дума, аз се разсърдих и започнах да се карам. Още: хареса ми лицето на един човек, и това впечатление остана в мен (имена да не се споменават). И така за всичко”.

 

9. Колкото по-малко излишни думи – толкова по-добре

Някой ще попита, – доколко изповедта трябва да бъде подробна? Дотолкова, че свещеникът да разбере, за какво става въпрос. И обратно, всичко, което не помага да се разбере, за какво се каете, ще бъде излишно.

Мнозина, например, започват с думите: „Грешен съм във всичко, греховете ми не могат да се преброят”. Но в повечето случаи по-късно се изяснява, че човек не помни самите грехове, а и не е имал намерение да ги спомни. Но дори и да се кае по на-нататък, такова начало само пречи. Изповядващият се обърква сам себе си – струва му се, че всичко вече е казано, а всъщност още не е казано нищо.

Понякога казват и малко по-различно: „Съгрешил съм с всичките грехове, освен с еди-кой си”, или „признавам, че съм извършил всички грехове, споменати в молитвеника”. Това също не е изповед: нашата задача е конкретно да кажем, за какво се каем, като оставим свещеника сам да прецени, дали сме съгрешили с всичките грехове или в молитвеника има и други.

Продължителната реч не винаги е съдържателна. Когато изповедта се разтяга, това не означава, че се каем по-добре. По-скоро, не сме се подготвили добре или сме прекалено самовлюбени. Изобилието от паузи и отклонения носи печата на егоизъм и неподредено мислене. Нерядко дългите повествования, ако се произнесат по-живо, биха могли да бъдат няколко пъти по-кратки, без да има някакъв ущърб за съдържанието.

Освен това, далеч не всички обстоятелства имат значение. Откъде сме се връщали и накъде сме отивали, на коя дата се е случило всичко, кой се е намирал наблизо, какво е ставало наоколо, как са се казвали хората, с които сме съгрешавали, какво сме усетили веднага и какво сме помислили по-късно, след ден или два – всичко това само ни разсейва от греховете, за които се каем.

Ако сте сметнали за необходимо да напишете своята изповед, за да може свещеникът сам да я прочете, помнете, че пишете именно изповед, а не нещо друго. Не трябва да се пише автобиография. Не трябва да се изливат чувствата във вид на изповед – това са различни неща. Ако в главата ви е бъркотия, първо подредете мислите си и после пишете. Не пишете разбъркано грехове си и съчинени от вас молитви. Не пишете за това, как е трябвало да постъпите – записвайте само греховете.

Ако сте се сетили само за два-три гряха, помислете, с какво още сте съгрешили. Ако пък се е получило повече от два-три листа, изписани със среден почерк, прегледайте ги отново и махнете излишното.

Колкото по-кратка е вашата изповед при същото съдържание, толкова е по-добре – и за тези, които чакат на опашката след вас, и за свещеника, и, разбира се, за вас. Няма да погребете вашето покаяние в отклоненията и ненужните детайли.

 

10.  Разсъжденията за греховете също са излишни

„Значи, в мен действа еди-каква си страст”; „значи й съдейства това и това…”, „значи, тя още повече се е усилила”, „значи, в мен има такъв и такъв грях…”. Това също е крайност. Така се случва, когато всичко сме обмислили, но в същото време не се каем, а философстваме. А между другото, да се иска прошка и да се разсъждава – не е едно и също. Ако някой ни е обидил и казва: „Прости ми, виновен съм”, – това е едно. И съвсем друго е, когато чуваме: „Прости, значи, в мен действа страстта на гордостта и ненавистта, следователно в мен има грехове на неприязън и осъждане…”. От една страна, е неуместно, а от друга – това е признак за скрита гордост. Ако разсъждаваме, вместо да се каем, ние поставяме себе си по-високо, отколкото подобава на човек, който търси прошка на греховете си. А когато идваме на изповед с упование в Божията милост и съзнание, че без Бога сме нищо, ще се каем без разсъждения и без различни „значи”.

„Не бих ви посъветвал, – пише св. Игнатий Брянчанинов, – да влизате в подробно и тънко разглеждане на греховете си и греховните си качества. Съберете ги всички в един съд на покаянието и го пуснете в бездната на Божието милосърдие. Тънкото разглеждане на греховете не подхожда на човек, водещ светски начин на живот: то само ще го вкара в униние, недоумение и смущение… Греховете, извършени с дума, дело, помисъл, трябва да се кажат на изповед пред духовния отец, но не трябва, повтарям, светският човек да се впуска в тънко разглеждане на духовните качества: това е капан, подготвен от похитителя на нашите души. Той се познава по появата на смущение и униние в нас, макар външно да е облечен в добра благовидност”.

 

11. За нищо да не се оправдаваме

Самооправданието е първият враг на изповедта. То е по-страшно от страха, че свещеникът ще помисли лошо за вас. В него има повече лукавство, отколкото в скриването на грехове от срам. Ние няма дълго време да скриваме грехове, които добре осъзнаваме. Някога в нас ще се зароди здравата мисъл: ако е въпрос на живот и смърт, – има ли значение, как ще изглеждаме? Ще се появи и ще ни доведе на изповед заедно със скритите по-рано грехове.

По-лошо е, ако сме скрили греха от самите себе си още преди изповедта. „Аз не го изповядах, – казват, – защото не съм го осъзнал като грях”. Най-често това е лъжа; би било по-честно да се каже: „ Не съм го изповядал, защото съзнателно убедих себе си да не го считам за грях”. Това може да се направи по различен начин: „Че кой не е съгрешил с това?”, „Какво от това?”, „Къде в Евангелието е казано пряко, че така не трябва да се прави?”, „А как можех да постъпя по друг начин при такива обстоятелства?”. Случва се близките на човека да му посочват неговите грехове, но го разбираме от близките, а не от човека, който се изповядва. Случва се той самият пред същите близки с нежелание да признава греховете си, за които на изповед така и не се кае… Това се случва и с тези, които се изповядват продължително и често.

И това не е удивително. „Тайната на искреното покаяние не се изчерпва с познаването на съответната литература и сухото изброяване на греховете. Тя, тази тайна, се извършва дълбоко в сърцето на каещия се…”. Какво става в сърцето на гордия човек, който пред Кръста и Евангелието се извива като смок, за да остане добър в собствените си очи? Какво го е довело на изповед – желанието да се очисти от греховете или да се освободи от неприятното чувство, което е останало след греховете?

Не мога да забравя думите на един възрастен свещеник преди изповед. Това беше отдавна, преди много години, в един от дните, когато всички се причащават – във Велики Четвъртък или Бъдни вечер. Аз тогава започвах да ходя на църква, и този обикновен и кратък разказ ми направи дълбоко впечатление. След вечерната служба, преди всички да започнат да се изповядват, той каза: „Веднъж при мен на изповед дойдоха двама души. Единият от тях започна да се кае, но аз така и не успявах да разбера, какво е станало. Отначало той каза, че нещо е откраднал. После излезе, че не е ясно, дали е крал или не е крал. Не се почувствах добре. През цялото време той се опитваше да намери нещо, което да го оправдае.

После дойде другият човек и каза ясно: „Откраднах”. Стана ми леко и радостно, че човекът е изкоренил този грях и искаше напълно да се освободи от него…”.

Тогава не мислех, че и аз ще изпитвам подобни чувства. Когато чуваш нещо като „виновен съм, но така се случи, защото…”, наистина не се чувстваш добре. Човек лишава себе си от плодовете на изповедта, защото няма да бъде осъден за греховете си само този, който сам е осъдил себе си за тях.

Поемайте цялата вина и отговорност върху себе си за всичко, за което се каете. Тогава каквото и да сте направили, колкото и тежки да са греховете ви, не само вие ще се освободите с радост от тях – за вас ще се радва и свещеникът. Но и това не е най-важното: Казвам ви, – казва Господ, – че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лук. 15, 7).

 

12. Без реални усилия всичко ще е напразно

Досега говорихме за самата изповед. И все пак искрената, събраната и подробната изповед е само част от покаянието. Другата част се състои в желанието да се поправи самото дело.

Ако пък делата вече са непоправими – и в този случай трябва да бъде изкоренена вътрешната нагласа, която е довела до извършването им. Тя не може да се поправи без изповед, но и не може само с изповед: покаянието – „промяната” – дали на ума, душата или сърцето, трябва да докосне и делата на човека – то трябва да води до промяната на живота.

Именно този призив е скрит в думите: покайте, защото се приближи Царството Небесно (Мат.3, 2). Първи ги е произнесъл св. Йоан Предтеча, изпратен да приготви пътя на Господа (Мат. 3, 3). Неговата проповед водела до това, че Йерусалим и цяла Иудея … излизали при него и се кръстили…, изповядвайки греховете си (Мат. 3, 5-6). И какво след това? Предтечата им посочвал, че само това не е достатъчно: сторете плодове, достойни за покаяние (Лук. 3, 12). И той обяснявал на всеки, какво трябва да направи, за да живее според Истината и повече да не греши.

Сам Спасителят е учил с думите: Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 4, 17), добавяйки: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк 1, 15). Евангелието ни учи, какво да правим – как да си наредим живота и вътрешния си свят. Малко по-късно Христос е укорявал градовете, в които се извършиха най-многото Му чудеса, задето не се покаяха (Мат. 11, 20). Той ги предупреждавал, че на Содом, Гомор и други градове, жестоко наказани за техните беззакония, в деня на съда ще им бъде по-леко, отколкото на тях – защото те са чули Христа, но не се покаяли. Как не се покаяли – не се изповядали? По-скоро – не смятали да променят делата си.

Апостол Павел е проповядвал по цялата земя, за да се покаят и да се обърнат към Бога, като вършат дела, достойни за покаяние (Деян. 26, 20). Той убеждава Тимотей с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е уловил живи, за да изпълняват волята му (2 Тим. 2, 25-26). Дали са могли да се освободят от примката на дявола само с изповед, макар и искрена?

Вярата без дела е мъртва (Иак. 2, 17); изповедта е също мъртва без дела. Да унищожим, да изхвърлим от живота си всичко, за което се каем, – и нашата вяра ще оживее, и ние ще оживеем. И ще бъде така, че всеки вярваш… няма да се посрами (Рим. 9, 33).

Заключение

Няма такива състояния на душата, при които да не е възможно покаянието. Макар че се случва ние да не искаме да се каем, но не искаме и не можем – са две различни неща. Неверието в Бога е винаги доброволно, както и нежеланието да се обръщаме към Него. Не са ни научили? Само на това ли? Или всичко, което знаем, умеем и обичаме, е било специално внедрено от някого отвън? Нежеланието да помним и да виждаме греховете, нежеланието да живеем в съгласие с Истината – всичко това, разбира се, ни пречи да се каем. Само че тук въпросът не е в невъзможността, а в нашата дълбока, силна и нежна самовлюбеност – а тя е доброволна.

И все пак пътят към Бога остава открит. Целият Нов Завет е пронизан от надежда – надеждата на Този, Който е създал всички нас, че някой от създадените ще избере най-доброто. Да се ограничим само с един пример. Сред всички новозаветни Писания неразкаяността на света най-ярко се вижда в Апокалипсиса, но и там тази надежда ни се открива още от първите страници.

Всички тълкуватели са единодушни, че посланието към седемте Асийски Църкви във втората и третата глава на Апокалипсиса е адресирано към цялата Църква, – към съвкупността от всички Православни Църкви, както в пространството, така и във времето, от апостолите и до края на света. По този начин, всяка от седемте Църкви с тези черти, които са й били присъщи, служи като символ на приличащите на нея в живота християнски общности от различни места и времена.

Първата от тях, Ефеската Църква, Господ отначало хвали за вярата и твърдостта. Ти много си претърпял, – казва Той на ангела на тази Църква, – и имаш търпение, и си се трудил заради Моето име и не си се уморил. Първо нея Той призовава към покаяние: Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов (тоест онази първа любов към Бог и към ближния, която е била незабелязано изгубена при всички добри и славни дела). Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш (Откр. 2, 3-5).

На Смирненската Църква не е казано за покаянието, защото тя вече пребивава в него. Членовете й, заедно с апостол Павел, могат да кажат за себе си: аз съм нищо (2 Кор. 12, 11), и едновременно с това правят всичко, за да спасят душата си. Зная твоите дела, – казва Господ на всеки от тях, – скръбта и сиромашията (но ти си богат)… Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота (Откр. 2, 9-10). Бедните духом не случайно са блажени – Небесното Царство им принадлежи не само там, но и тук (Мат. 5,3).

Третата Църква е Пергамската. И тя, както другите, има много достойнства: зная делата ти, и де живееш, там, дето е престолът на сатаната, и държиш името Ми, и не се отрече от вярата Ми… Но имам малко нещо против тебе… Тъй и ти имаш някои, които държат николаитското учение, което мразя. Явно, мнозина тук са изпаднали в ерес, а другите са се отнесли към нея равнодушно. Когато в Църквата страда един член, с него страдат всички членове (1 Кор. 12, 26) – болестта, от която не страдат всички, но все пак тя засяга всичките й членове. В Пергам (а в същност и не само в Пергам) Господ очаква, че ще се кае цялата Църква, а не само тези, който са по-виновни: Покай се; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще вляза в бой против тях с меча на устата Си (Откр. 2, 13-16).

По-нататък следва Тиатирската Църква: Зная твоите дела, и любов, и служба, и вяра, и търпение, и че последните ти дела са по-много от първите…
Но и тук не липсват изкушения: Ти допускаш жената Иезавела, която нарича себе си пророчица, да учи и прелъстява рабите Ми да блудствуват и да ядат идоложертвено. Ерес, разврат и езичество в Църквата… И дадох й време да се покае за блудството си… И ето, хвърлям … прелюбодействуващите с нея в голяма скръб, ако се не покаят за делата си. И чедата й ще поразя със смърт, и всички църкви ще узнаят, че Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му (Откр. 2, 19-23). А ако се покаят? Тогава ще е по-различно: И който побеждава и пази делата Ми докрай, нему ще дам власт над езичниците… и ще му дам утринната звезда (Откр. 2, 26, 28) – на него ще му бъде дадено да просвещава със светлината на вярата хора, които са далеч от Бога, какъвто е бил преди той.

В Сардийската Църква имало малко добри неща: Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв … Не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог…
Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе.
Но в Сарди имаш няколко души, които не са осквернили дрехите си; те ще ходят с Мене в бели дрехи, понеже са достойни (Откр, 3, 1-4). Било ли им е леко? Само за това, че са запазили живата вяра, въпреки всеобщата умъртвеност, им е дадено същото, каквото и на християните от другите Православни Църкви и епохи.

Също както Смирнската, Господ не призовава към покаяние и Филаделфийската Църква. Тази Църква, за разлика от останалите пет, вече пребивава в него. Зная твоите дела … ти имаш малка сила и запази словото Ми и се не отрече от името Ми (Откр. 3, 8). Същото осъзнаване на своята немощ и упованието в Бога, същата несъкрушима решимост да Му бъде верна докрай. Но Господ, виждайки тази решимост и верност в смирението, не изисква от тази Църква особени подвизи: Понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението, който има да дойде върху цялата вселена, за да изкуси живеещите на земята. Ето, ида скоро; дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти (Откр. 3, 10-11).

Последната Църква – Лаодикийската – създава най-жалко впечатление: Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ!
Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Но към същата Църква Господ отправя най-трогателно увещание: Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И тъй, бъди ревностен и се покай.
Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3, 15-16, 19-20).

Може ли този, който не е студен и не е горещ, все пак да стане ревностен и да се покае? Ето, стоя пред вратата и хлопам… Щом е така – значи, явно, може. Нека да откликнем на тези думи, да Му отворим, като осъзнаем, отхвърлим и изповядаме греховете си – всичко онова, което ни отделя от Него? Тогава и върху нас ще се сбъдне обещанието: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене. И още: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин. (Мат. 28, 20).

Няма грях, който да не бъде простен, ако се покаем за него. Ключът от Небесното Царство е в нашите ръце: ще можем ли, или по-точно – ще поискаме ли да се възползваме от него?

Милосърдният Господ да ни удостои да Му принесем искрено и нелицемерно покаяние…

Източник: http://www.pravmir.ru/nemnonov-o-chem-nuzhno-pomnit-gotovyas-k-ispovedi/#ixzz2vsUpQKza

 

Някои малки грешки, допускани при изповед

Юли 31, 2014 in Отечески съвети

 

Господ с абсолютна и прецизна точност е сътворил всичко около нас. Стегнал е материята във физични и химични закони и всичко съществува в хармония. Но човекът със своите действия, воден от егоизъм, руши тази хармония. Тогава в природата настъпват катаклизми. Вината за това не е на Бога, а наша.

 

Така и в духовната сфера на живота ни, ние с нашите действия, в случая – греховете, – нараняваме своята душа и вследствие на това възникват катаклизми в духовен план и аномалии.

 

Няма друго средство, с което да се избавим от вече извършените грехове, освен покаянието. Изповедта е най-важната част от покаянието.

 

Важно е, не какви сме били до срещата си с Господа, а какви сме след това. Добрата изповед не зависи от нашата ученост, способности, възпитание, а зависи от нашата решителност.

 

Обикновено християните се препъват в следното: да на би да развалят добрия си образ пред свещеника, споменавайки унизителни грехове. Случва се много често да се изповядват общи и повърхностни неща, малко на брой. Това показва не, че човекът е средностатистически добряк, а че няма правилна представа за себе си. И греховете си стоят непростени, а и на свещеника винаги му е смутено за такива души.

 

Значи изповедта трябва да е искрена и подробна, а за това трябва старание и подготовка.

 

Друга грешка при изповед е – формалното изповядване на греховете – без те да минават през сърцето. Изповядан грях, без разкаяние, задължително пак ще бъде извършен. Т. е. за него няма да получим прошка. Тук нямаме предвид човек на изповед драматично да преживява нагледно пред свещеника покаянието. То е разговор между душата и Бога. Св. Игнатий Брянчанинов казва, че греховете трябва да се изповядват тържествено. Смело да изобличаваме това, в което сме паднали.

 

Другата пречка за добра изповед е притеснението и срамът, които гонят покаянието.

 

Още една слабост при изповедта, която допускаме:

Когато някой извърши даден грях, иска да се отърве от него, но не заради това, че се разкайва, а защото има угризения. Казваме: „Как мога да съм такъв или такава.” Това е егоизъм, който води след себе си скръб, мъка, разочарование, отчаяние, смут. Угризението е егоизъм. И решаваме да отидем да се изповядаме, за да изчезнат угризенията. Но ние не се изповядваме, за да нямаме угризения. Грехът не е на психологическо ниво, за да се занимаваме с угризения и други психологически състояния. Грехът поврежда нашата душа и ни отделя от Бога. Затова, когато съгрешаваме нямаме угризения или депресия, а съзнание, че сме наранили Бога. Започваме диалог на покаяние с Него, след което идва и изповедта пред свещеника.

 

Господ не иска да хитруваме, а иска от нас само покаяние и смирение.

 

Използвани автори: Атанасий Митрополит Лимасолски, свещ Георги от с. Жегларци,

 

Какви основни грешки се допускат в отношението с духовника

Юли 5, 2014 in Беседи, Семейство

 

Отец Константин Коман (1953г.) е доктор по богословие, ученик на гръцкия учен Сава Агуридис, професор в катедрата по библейско богословие на Букурещкия богословски факултет „Патриарх Юстиниан”. Провежда мащабна научна, преводаческа, мисионерска и пастирска работа.

 

- Какви са основните предубеждения и грешки в отношенията с духовника? Какво може да се изисква и очаква от духовника?

 

- Това наистина е много сложна и изключително важна тема. Ще се спра на два момента, които веднага ми идват на ум и които смятам, че оказват голямо влияние на отношението ни с духовника.

 

Първото касае различията, които сме длъжни да отчетем между – свещеника, който приема изповядването на греховете и даващ им опрощение от името на Бога, и – духовния отец. Много често става смесването на тези две различия. Ако ние виждаме в свещеника, при когото се изповядваме, по-скоро духовен отец, тогава нашият диалог е съсредоточен върху обсъжданията на проблеми и решения, които очакваме от него. В този случай се минимализира собствено съдържанието на Тайнството Света Изповед, което е ясно изповядване на греховете, съпроводено със съжаление и обещание повече те да не се повтарят. Това по-често се случва в случаите с младите. Ако ние виждаме в свещеника само служител на Църквата, който приема изповедта на греховете и им дава опрощение – въпреки, че това не е малко нещо и е много по-важно, отколкото всеки съвет от духовника – тогава ние можем да пренебрегнем духовните отношения на наставничество и послушание. Тези две лица в повечето случаи се съчетават в личността на един свещеник, макар че могат да бъдат и разделени. В монашеските общини, например, можеш да се изповядваш при един, а пред друг да подчиняваш своята воля, и да възложиш върху него бремето на отговорността за твоето духовно обгрижване.

 

Моето предложение се заключава не в това, ние да имаме духовен отец, различен от този, при когото се изповядваме, а в това, да можем да направим разликата между тези две служения.

 

Разбира се най-действеният съвет е този, който се дава при изповед. Но съвет може да се даде и по всяко друго време. Да си спомним историите в патериците, където монасите са ходили при старците само за съвет. Може би за нас най-добре би било да можем да различаваме собственото изповядване на греховете, на което трябва да отделяме максимално внимание без да протакаме самата изповед чрез дълги дискусии с духовника, от една страна, и от друга – духовните наставления.

 

Другият проблем, свързан с духовника, който аз съм видял от своя личен опит, е рискът да се стовари върху духовника бреме, което не се отнася към неговото положение като духовник. Духовникът понякога става заместител или идеална проекция на това, което не достига на вярващия. Ако младият вярващ няма баща, съществува риск да замени духовника с такъв, което не е правилно. Случвало ми се е да се сблъсквам с такива тежки подмени. Ако жената няма такъв мъж, който да и харесва, съществува риск тя да пренесе своето отношение към мъжа си върху духовника. Това е най-големият и най-често срещаният проблем. Имам в предвид, пази Боже, не нечисти чувства, а отношението на женската природа към мъжката. Този риск се подхранва от факта, че мъжът би трябвало да представлява човек, който да бъде опора на жената във всички ситуации, но много скоро съпругът показва явно своите немощи. В този случай, в очите на жената, духовникът представлява идеалната проекция на мъжа. Имам в предвид преди всичко потребността на жената да се обръща към авторитета на мъжа.

 

Нужно е да се отчете често срещаната предразположеност при жените да витаят в облаците. В подобни ситуации от духовника се очаква да вземе върху себе си координацията на живота на съответния вярващ във всички негови детайли, да дава решения на всички ежедневни проблеми.

 

Тук възниква още един деликатен въпрос: до каква степен духовникът може да вниква в живота на вярващия и да взема върху себе си решения, които касаят ежедневието му. Може ли да решава дали да се жени и за кого, в кой университет да постъпи, каква работа да избере, с какви неща да се занимава, да вземе ли кредит от банката и т. н.?

 

Моята гледна точка е такава, че духовникът не трябва да решава вместо другия човек и всяка човешка личност, въз основа на своята свобода и отговорност, трябва да взема всяко свое решение. Духовникът може да помогне на човека по-добре да разбере ситуацията, и най-главното, да разгледа духовните последствия на всяко решение. Духовникът може да помогне на вярващия по-добре да разбере своите вътрешни мотивации, подбуди, скрити намерения, които могат да доведат до едно или друго решение. Но не мисля, че за свещеника е добре да взема решения вместо другия човек.

 

превод от руски

 

Православие ру

 

 

 

Как на изповед да говорим за най-съкровеното

Ноември 15, 2013 in Видео, Начална страница






Разговор с Негово Светейшество Кирил, патриарх Московски и на цяла Русия относно тайнството Изповед.


Превод от руски: Православен свят