Този човек е нашата усмивка

Януари 19, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

В наше време хората стремително губят духовните ориентири. Когато навсякъде е препълнено с “благочестиви” свещеници, на които, извинете, от усмивката не им се виждат ушите, особена значимост придобиват даже и най-малките зрънца на истинско благочестие.

 

Този монах, който почина неотдавна е характерен образ за Света Гора и може би най-старият представител на Атонското братство. Впрочем, сега е представител на атонците на небесата.

 

Вероятно всеки през своя живот е срещал монах, в лицето на когото е улавял светлината на Вечния Живот. На Атон за много отци такъв монах беше станал покойният отец Галактион. Какво беше поразителното в него? Някакво спокойно благородство, съединено със смирение. Удивително съчетание!

Отец Галактион действително беше велик пастир, забележителен представител на светогорското монашество, който в продължение на много години внасяше своята лепта в разцвета на монашеското братство на Симонопетра.

 

Той беше родом от село Дендрохори, близо до град Трикала, бил е женен свещеник, баща на пет деца, две от които са станали монаси: старица Никодима, игумения на манастира свето Благовещение на Пресвета Богородица в Ормилия и Атанасий Симонопетрит, йеромонах и химнограф на Великата Христова Църква.

 

отец Галактион със сина си отец Атанасий Симонопетрит

 

 

 

Отец Галактион и сам бе постриган за монах в Симонопетра от тогавашния игумен, стареца Емилиан. По-късно стана игумен на манастира Костамонит, след което отново се върна в Симонопетра, където скоро почина.

 

Преди много години, след един монашески постриг , старецът Емилиан по време на своята реч в трапезарията се обърнал с похвала към един човек – а това се случвало изключително рядко – не назовавайки го по име. Той казал: „Този човек е нашата усмивка. Когато не го виждаме в храма всички го търсим и се питаме, кога ще дойде. Това е най-любимият и най-полезният човек в нашия манастир.“ Всички, които присъствали там се усмихнали, разбирайки веднага, за кого става дума.

 

Не може да се намери поклонник или гост в Симонопетра, който да не е чувал как отец Галактион чете предначинателния псалом или шестопсалмието или пее със своя мек глас „Благословен еси Господи“, „Честнейшую Херувим“ или „Градий Господ“ в периода на Страстната седмица. До дълбока старост той пръв идва на служба и си тръгва последен, украсявайки храма със своето величествено и в същото време меко присъствие.

Кошниците, които майсторски изплитал и често давал на поклонниците за благословение, по силата на неговата молитва увеличават още повече тяхната ценност, стоейки в нашите домове.

 

Щастлив живот в рая, отче!

 

отец Галактион

 

Превод от руски: Исихазм ру

Бог те обича повече, отколкото ти обичаш себе си

Април 22, 2013 in Беседи




втора част

 

Също така постоянно трябва да да пазим чувствата си. Сещате се какво казва пр. Йезекиил – смъртта влязла през вратите. През малки прозорчета е влязла смъртта. И кои са те? Очите, ушите, обонянието, осезанието, всички наши чувства. Ако не внимаваме в тях, не можем да водим духовен живот. И да не се оправдаваме: „дяволът ни изкушава!”- кой дявол те изкушава, дяволът знае ли те дали съществуваш – ако пускаш телевизора всеки ден и гледаш безсрамни неща, след това дяволът ли те изкушава? Как те изкушава дяволът? Ако не държиш езика си зад зъбите? Дяволът ли те изкушава? Нека не обвиняваме дявола за всичко. Нека внимаваме в това и да бъдем честни пред себе си и пред Бога. Дяволът има хора да вършат неговата работа. Много пъти той дори не знае, че съществуваме. Той отива да воюва с тези, които реално се подвизават и имат любов към Бога. Бог не позволява на дявола да ни изкушава, защото сме духовно немощни. Защото, ако го оставеше свободен, какво би било станало. . .

Покоят по Бога – св. пр. Давид казва: „Застанете и познайте, че Аз съм Бог” (Пс. 45:11), т.е. - оставям всичко, което имам и оставам безгрижен. Обръщам се по гръб и гледам звездите, нищо не ме интересува – това обаче е човешки покой, а покоят по Бога има други черти. Човешкият покой може да ти даде телесно, психологическо отпускане, но духовното отпускане е друго нещо. То е отпускане, което отпуска духа и ни помага да вървим напред. Покоят по Бога до голяма степен е свързано с всичко, което казахме по-рано, но повече с молитвата.  Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния- всички  знаете молитвата и трябва да работите върху нея – един повече, друг по-малко.  Опитайте малко и с Псалтира. Тези от вас, които не са го опитали. Вземете малки псалтири. Днес прочетете първия, утре втория, вдругиден третия псалом  – вложете в ума си идеите, които са в Псалтира. Ще ми кажете: „отче, неуки сме, не сме образовани, не знаме старогръцки, не можем да напреднем”. Разбирането на св. Писание не е въпрос на образование: само това ще ви кажа – един път, когато ходих при старец Паисий, срещнах двама човека – тъст и зет. Попитах зетя:

- Откъде сте?

- От Гревена.

- Как се оказва тук?

- Дойдох с моя тъст.

- Живеете в Гревена?

- Не, в Германия.

- Защо дойде тук?

- Майка ми умря, отче, и дойдох.

- Успя ли да дойдеш навреме?

- Не успях. Самолетът закъсня и не успях.

- Тиха смърт ли имаше?

- Отче мой, смъртта, която майка ми имаше, ме накара и аз да я имам!

- Защо?

Тя беше неука. Но имаше голяма любов към Бога. Всеки ден, когато ходехме на пазар, всяка седмица имаше пазар в големите гадове, казваше: „дечицата ми, вземете и на мен едно св. Писание”. Каза ни го един, два, три пъти. Бре, майко – възмутих се един ден – за какво искаш св. Писание, нали си неука?  „Тебе какво ти пречи? Вземи ми едно св. Писание”. Е, дадох тогава 50 драхми и й купих едно св. Писание. Веднага щом се върна вкъщи, тя попита:

- Купи ли ми св. Писание?

- Взех ти, майко.

- Донеси го тук.

Тя взе св. Писание, занесе го там, където е иконостасът, направи три поклони, вдигна високо св. Писание и каза: „Христе мой, Ти, Който си на небето, дойде на земята, стана Човек заради нас, изпрати Твоя Пресвети Дух, просветли св. апостоли и те станаха проповедници на Твоята истина по целия свят, дай и на мене един малък лъч да разбирам словата Ти. Само за начетените ли ги имаш?” Тя се прекръстила, направила три поклона и казала: „елате тук!”. Ние сме седем братя и сестри – с внуци и правнуци и т.н. Седнахме там и тя започна – прекръсти се и каза: „Книга Битие: В начало Бог сътвори небето и земята”. Бре, спогледахме се, какво става? След това Второзаконие, книга Иисус Навин и така до Откровението. Четеше ни, отче, и ни обясняваше св. Писание сякаш беше университетски преподавател. Ние онемяхме. За да я изпитам, до мене имах вестник, и й казах:

- Коя е тази буква, майко?

- Хм, знам ли, детето ми!

- Как не знаеш? Коя е тази буква?

- Не зная.

Отворих св. Писание – чети тук- към Галатяни-„ всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепва”,- какво означава това? Тя го анализира. Казах си: какво става тук?

- Тоест как става така, че разбираш думите от св. Писание, които са трудни и са на старогръцки, а тези от вестника не?

- Е, детенцето ми, аз помолих за просветление от Светия Дух за Божиите слова, а не за човешките думи. Бог ме просветли не за вестниците, а за св. Писание.

Можете ли да си представите? Старец Паисий дойде и попита:

-За какво говорите?

Казах – геронда, това и това.

- А-а, е, добре. Толкова ли е трудно  Христос да даде един лъч на майка ти? Иисус Христос е същият вчера и днес.

Това е нашият проблем и в разбирането на св. Писание, и в целия духовен живот. Не се занимаваме с въпроса на нашето спасение, не молим за просветление от Светия Дух, а разчитаме на нашите сили: аз съм умен, ще чета св. Писание. Мόре, и Айнщайн да си, ако не можеш да разбереш една „к” от св. Писание, ако просветлението на Светия Дух не дойде върху теб – едно е светската мъдрост, а друго – мъдростта по Бога. Едно нещо е просветлението, което дава  енциклопедичното образование, друго – просветлението и благодатта, които дава Светият Дух. Както статуята се различава от живия човек, така и светската мъдрост се различава от Божията мъдрост.

Всички трябва да станем избрани. Всички сме призвани да се осветим, всички сме призвани – там, където Бог ни е поставил – да Го срещнем. Нека не онеправдаваме себе си и  Църквата и да не посрамваме Христос, Който очаква от нас. Молитвата и духовният живот по Бога ни дават мирен дух. Припомнете си това, което е казал св. Йоан Златоуст, както и св. Серафим Саровски: придобий Божия мир в себе си и хиляди около теб ще се спасят! Страшни думи. Има много духовни хора, които не тръбят и не викат: „духовни сме!”, чието духовно благоухание усещаме ние, другите, които сме студени и вледенени от мраза на греха. Чувстваме, че този човек тук има Светия Дух, не е като мене, а те стопля, приближаваш се до него и чувстваш нещо различно. Той е и като тебе, но просто е отворил прозореца на душата си и Светият Дух е влязъл вътре. Той е придобил мира на Светия Дух в себе си.

Придобиването на Светия Дух ни прави „живо увещание” за другите, както казва св. Григорий Богослов за св. Василий Велики. С други думи, ближният да ни гледа и да се поучава дори само с това, че ни гледа, защото Светият Дух ни просветлява как да се прекръстим, как да се помолим, как да говорим, как да ядем, как да спим, как да се държим с другите, как първо да се държим, когато сме сами. Светият Дух води нашия живот, ставаме духодвижими, защото това е нашата цел. Нека търсим Божието просветление. Всички ние сме помрачени от страстите. Сещате ли се какво казва св. Григорий Палама? – Просветли моя мрак! Просветли моя мрак! Просветли моя мрак! Внезапно св. Йоан Богослов се явил пред него и му казал: „ама, какво викаш Просветли моя мрак!” И св. Григорий му казал: „колко хубаво и трогващо е в житието му – за какво друго да викам, след като съм потопен в тинята на греха!” Тогава Света Богородица се явила, благословила го и сред обилна светлина му дала даровете на Светия Дух. Това потъмняване, т.е. когато чувстваме, че сме тъмни духовно, тогава реално може да ни осветли светлината на благодатта – духовно, но и сетивно много пъти и сами да чувстваме това. Ако винаги сте внимателни и не се влияете, защото понякога има и психологическа светлина – от някакво лъжеусещане, от специфичното излъчване на нашата персоналност. Има и такива светлини – всичко това трябва да го поставяме на преценката на нашия духовник. Трябва да казваме: „научи ме, Господи, да върша Твоята воля! Ние сме криви и опаки. Поучи ме, Господи, отвори ми вратата!”

Ние много пъти викаме към Бога: „направи ми това, направи ми онова!” и Той не го прави. Ние Го натискаме да ни отвори вратата да влезем вътре. Бре, християнино, какво удряш по вратата Бог да ти отвори? Глух ли е? Бог те чува! Идолите на езичниците уши имат и не чуват; нашият Бог е жив Бог, чува,  Той е Човек, Човеколюбив, Баща, Който те обича повече, отколкото ти самият обичаш себе си. Не удряй до счупване тази врата, защото ако я счупиш, отдолу има пропаст, ще паднеш и ще се потрошиш. Тази врата не ти е от полза. Не! Аз през тази врата трябва да вляза! Да, ама Бог ти показва друга врата – не искаме да отидем през другата врата, а настояваме тук. Е, от  нашето голямо настояване Бог понякога изпълнява нашата воля и си чупим главата. Затова нека не изнудваме Бога, а да Му кажем – Господи, ако е от полза и за мое вечно спасение, ми отвори тази врата! Ако не, затвори и тази и всички врати и ме остави пред Тебе да мога да намеря моето спасение!

 

превод от гръцки

Бог те обича повече, отколкото ти обичаш себе си ІІ част

Април 16, 2013 in Беседи


първа част

 

Друго нещо, за което трябва да внимаваме – след като намерим духовник, трябва да му имаме пълно доверие. Цялото това състояние, което констатираме в нас, нашите душевни немощи – трябва да ги положим пред него с пълно доверие и нищо да не скрием.

 

Знаете, че понякога една малка прашинка може да влезе в компютъра, в някое кабелче и да причини голяма вреда – така е и в живота и още повече в духовния живот. Трябва да внимаваме в подробностите. Да се изповядваме искрено на духовника, както ходим при лекаря и му казваме едно-друго и му откриваме нашите най-съкровени тайни. Ако не му кажем за страстите, които ни измъчват, как той ще направи диагноза и след това да ни помогне и да ни каже: „внимавай с тази страст, направи това, направи онова!” Той няма да може да ни помогне.

 

Ние не правим това, което трябва да правим – докато сме в  постоянно движение, оставаме неподвижни. Затова тези неща са много съществени – пълно доверие на духовника, защото не отиваме в канцеларията на духовника, нито някой е достоен да ни даде опрощение на греховете. Когато идвате при мене, при друг старец, под епитрахила, отиваш при Самия Христос. Ние просто сме органите, които Христос с цялото Си човеколюбие използва, за да можем всички да наследим нашето спасение.

 

Не гледайте малките недостатъци, които евентуално може да има духовният човек, а гледайте божествения елемент, който носи духовникът наставник, старецът, на който с доверие ще възложите себе си. Колкото повече искреност и любов показвате към духовника, толкова повече и той ще ви се отдаде и Светият Дух ще го просветли, и както знаем от духовния закон, ще настъпи духовно единство. Ако живеете така, много пъти ще виждате да отивате да спите и в ушите ви ще отеква някое слово от духовника. Не прави това! Не прави онова! Живейте както ви казвам, и ако нямате такъв опит, да ми изпратите писмо на Света Гора и да ме заплюете отдалеч! Опитайте да видите! Колко велико нещо е единството на душите! Ще чувствате кога духовникът се моли за вас, кога неговите молитви ви покриват, велико нещо, велико тайнство е това духовно бащинство и синовство. Ако нямаме пълно доверие на духовника, нашите вътрешни конфликти ще ни парализират духовно и нищо няма да можем да направим. Постоянно ще се намираме в неумолима и безплодна борба.

 

Друго нещо, което трябва да правим и да го търсим от нашия духовник, е да ни даде правило съобразно нашата мяра. Хората не се изповядват често. Много пъти идвате и казвате: „отче, убий ме! толкова съм грешен, дай ми много тежко правило”! Бре, брате, не знам какво правило да ти дам, единственото, което  знам, че преди да дойда в изповедалнята, не се помолих, не постих вечерта, не бдях, не правих поклони Бог да просветли и мене, окаяния, и мислиш, че така с мои сили идвам да служа за спасението на душата ти? Ако правех това, щях да бъда убиец, духовен убиец и бих бил недостоен за доверието, което Бог ми показа, и благодатта, че ми даде епитрахила.  И тъй, не знам какво правило ще ти дам, но, внимавайте, много пъти – и това е психологическо изкушение – мислим себе си за по-способни, отколкото духовникът ни казва.

 

Например  той ти казва да правиш 12 поклона: „ама, отче, 12 поклона? Да направя 500!”  Направи, бре, благословени човече, 12 поклона! И ако успееш всеки ден да правиш 12, аз сам ще ти кажа, по-скоро самият Свети Дух ще ти открие – направи 33, направи 100! Но винаги с благословение на стареца, а не сами. Защото понякога ощетяваме себе си – имаме определен духовен комплекс и искаме някак да се покажем, правим свръхмерен подвиг, но така може да увредим нашето здраве и хайде след това търчи да вършиш подвизи! Край, опропастил си се като личност, като майка, като съпруг, като социален фактор. Нужно е изключително голямо внимание – трябва да намерим нашата мярка. Колко можем да бягаме? 100 метра? Да бягаме 100 метра. Можем 1000 метра, нека станем атлети на 1000 метра. Можем да бягаме маратон? Да бягаме маратон. Но трябва да намерим нашата мяра, за да не онеправдаем себе си. Трябва да уточним това с духовника и това, за което се разберем, да  не го променяме - не да кажем, че ще правим (уж) 400 поклона и после да кажем: „а-а, тази вечер не мога, уморен съм!” Тогава защо си поискал да правиш по 400 поклона? И не остави духовникът да ти помогне.

 

Какво бих ви посъветвал да правите всеки ден, за да срещнете Бога.

 

Например пазенето на постите, които нашата Църква постановява. Колко пъти само лекарят да ни каже: „внимавай! Не яж яйце, защото ще се покачи холестерола ти”! И казваме: „А-а-а, лекарят ми го каза!” И след това сам Ангел Господен да слезе и да ни каже – изяж, бре, християнино, едно яйце, днес е Великден!  Яж яйце! Не, не! Лекарят ми каза, забранено е, ще се покачи холестерола! Вслушвам се в лекаря, а в духовния лекар не се вслушвам, както и в Бога, Който е установил поста за нас и го смятаме за нещо ей-така, но то е много велико нещо. Първата заповед, която Бог дал на човечеството, винаги помнете това, е заповедта за поста, дадена на първосъздадените хора в рая. Той какво им казал? Не яжте от дървото на знанието на доброто и злото! Какво е това? Не е ли пост?

 

След това, четете св. Писание. За нас, православните, които имаме истинната вяра, е нещастие, че не четем много св. Писание. Жалко е. Как ще станем благоразумни и ще приемем словото на Христос и Самия  Христос, ако не знаме какво ни е казал? Виждате свидетелите на Йехова, виждате петдесетниците, аз много пъти ги гледам и се окайвам. Те са в заблуда, но и изучават св. Писание. Ще ми кажете, изучават го папагалски, е, и ти го научи папагалски, брате, православни християнино, да видиш колко хубаво ще е!

 

Наред със св. Писание трябва да четем и текстове на св. отци. Защото те са продължение на св. Писание, и същият Дух, Който е просветлил св. апостоли и те написали библейските текстове, е просветлил и отците на Църквата, за да ги изтълкуват. Много пъти трябва да четем светоотеческите текстове и така можем да запълним евентуалната липса от четенето на св. Писание, защото те представляват дълбок анализ -в Светия Дух –  на евангелските послания. Затова продължение на св. Писание са светците, житията на светците – те са живи евангелия. Виждате ли един светец? И само да го гледаш, да проследяваш живота му и да четеш за живота му, се разтърсваш. Виждаш го да пости и си казваш: „нека и аз да постя!”, виждаш го да се подвизава в съня и ти казваш: „и аз ще стоя буден”, виждаш го да претърпява мъчения, и казваш: „и аз ще понеса моя кръст”, виждаш го да е милостив, и казваш: „и аз ще дам от моя недоимък заради Божията любов”. Това, което Евангелието ни казва, светците са го приложили на дело. И когато четем житията на светците, именно това правим- виждаме едно живо Евангелие. Затова, ако можете, всеки ден четете Синаксара, житията на светците. Аз бих ви казал: не правете нищо друго – нито молитва, нито бдение, нито молитви с броеница, нито св. Писание, а прочетете житието на един светец и ще видите как през целия ден сърцето ви ще бъде меко и мислите ви ще бъдат прилепени в Бога, в Божията любов, ще видите как ще се отвори целият ви духовен хоризонт, но и всекидневните проблеми ще отстъпят пред устремеността, която ще придобива вашата душа, и пред силата, която ще получите от четенето на житията на светците.

 

Участие в св. Тайнства – не мога да го кажа, това е самопонятно. Ако искаме да водим духовен живот, трябва да участваме в св. Тайнства с благословението на духовника – как ще се причастим, как ще правим Маслосвет, Водосвет, всички тези неща. Трябва да имаме благословението и мнението на духовника, защото, ако ги правим сами, вместо спасителни лекарства, те може да станат отровни, смъртоносни отрови.

 

Друго нещо – да помним смъртта – нашата епоха е най-трудната епоха по отношение на смъртта. Изливаме вън, ходим безгрижни, някой осъмнал, заспива в автомобила и ни прави на пихтия. Смъртта е дошла. Прекъсва се някакъв ел. кабел, пада върху нас, токът ни удря; наркоман на пътя вади нож и те наранява. Виждате  всекидневно толкова много неща, които по-рано не са съществували. Постоянно сме в опасност от смъртта, но въпреки това не помним смъртта; трябва да помним смъртта, но не такова помнене на смъртта, което ще ни прикове и ще наскърби нашето сърце, това не е помнене на смъртта, а дяволско помнене на смъртта. Трябва да помним  смъртта, както Христос ни поучава, да мислим, че сме земни, преходни, че сега, в този час, Христос може да ме повика във вечното съдилище и как ще се явя? Когато имаме това нещо, в нас става онова, което е казвал пророк Давид: „Винаги виждах  Господа  пред мене си, за  да не се поклатя”.  Тоест винаги имам Божието присъствие пред себе си и не съгрешавам. Това е велико предпазване в духовния ни живот, т.е. да помниш смъртта, а не това да ни потиска душевно – християнинът не се страхува от смъртта, а я вижда в нейното реално измерение, защото след Христовото Възкресението не се страхуваме от нея. Към това трябва да се стремим – да не се боим от смъртта, а както казва св. Антоний, да обичаме смъртта.

 

Нека кажем за непрестанната молитва – ако кабелът не е в контакта, телевизорът няма да работи. Не е възможно. Така е и с нашата духовна телевизия, духовният ни живот не може да напредне, ако не е включен в контакта на Божията благодат, на нашия Господ, на небето и този кабел е молитвата. Без нея нищо не става.

 

Бих споменал и други малки неща, например отстъпката, която може да правим в семейството, в нашите всекидневни взаимоотношения – вместо да тропаме с нозе и да казваме: „Не! Аз съм прав!” , – трябва  винаги да отдаваме право на другия. Когато се смиряваме пред нашия брат, съпруга, дете, тогава Божията благодат, благодатта на смирението, на отстъпката, която правим, ще дойде върху нас. Сещам се за едни старец в манастира Констамониту – Аглаиос – веднъж му носех дърва за печката, той е стар, на 86 години е, дойде при мене и ми каза:

 

- Папа-Атанасие, да ти кажа нещо!

 

- Кажи ми!

 

- Защо Моисей приел толкова голяма благодат от Бога?

 

Казах му:

 

- Защото трябвало да изведе израилския народ от Египет в Израил!

 

- Не – а защото се смирил пред Бога. Сещаш ли се, когато Господ Бог го призвал да стане  водач на израилтяните от Египет в Ханаанската земя, той какво Му казал? – Господи, не аз, защото съм заекващ  – казал той- брат ми Аарон да избереш като водач на това излизане, защото той има дарбата да говори. Не, Моят Дух върху теб ще почива!

 

Защото показал смирение, – ми каза старецът. Внимавайте, когато признаваме другия за стоящ по-горе от нас, това превъзходство идва върху нас. На себе си отдаваме чест и себе си правим стоящи по-горе. Винаги имайте предвид това. И не мислете, че с претенцията за правата постигаме нещо. Можем да  бъдем оправдани, да се успокоим психологически, но губим духовно – по-добре да бъде волята на съпругата, на детето – разбира се, когато това не противоречи на  Божията воля. Внимавайте тук, да не вземем и да заравним всичко. Когато това не върви срещу Божията воля и се касае за дребни неща- например съпругата казва: чашата е тук!, а съпругът я взема и я слага на друго място. Не там, ще я сложиш, където аз я сложихВъв вазата няма бели карамфили, а има червени, да не ми вземеш бели! Е, добре, и какво стана? Ако не сложиш червени карамфили или чашата остане там, светът ще загине? Струва ли си тези нищожни неща да развалят нашите взаимоотношения, които имат връзка с нашия духовен живот? Ако нараним нашия ближен, ще можем да се молим с мир? Да четем духовни книги? Да напреднем духовно? В нас да действа Светият Дух? Не е възможно.

 

превод от гръцки

 

следва

Бог те обича повече, отколкото ти обичаш себе си

Април 9, 2013 in Беседи

 

 

Определени пъти  чувствам горчивина, когато по време на изповед виждам хора, които десетилетия наред са в Църквата, но остават на едно и също място, не защото нямат възможност да вървят духовно напред и да изпълнят копнежа на нашия Господ, Който е нашето пълно освещение, а заради духовна леност и униние спират като воденицата, която постоянно се върти, но не помръдва от мястото си. Много пъти чувствам такава болка, когато гледам братя, които се изповядват, да живеят живота си сякаш не се изповядват. Излизат от изповедалнята и сякаш нищо не е станало, както камъкът, който влиза в морето, външно се намокря, но вътрешно остава камък. Много пъти виждаме да се причастяват, но да нямат никакво духовно напредване, едно и също, и само да се върнат вкъщи, започват караниците със съпруга, започват караниците с децата. Къде е благодатта на Светото Причастие? Нима не съществува  благодат в св. Причастие? Съществува, но ние не се отнасяме подобаващо към Божиите дарове. Затова живеем една духовна шизофрения – едно мислим и друго правим, едно искаме да направим и не можем да го направим и се отчайваме, стигаме до пределна точка и казваме: „е, какво направих? Спирам до тук, нищо няма да направя, не напредвам”!, отчайваме се и спираме. Много пъти и помисълът ни изкушава: „изпитай  Христос! Какво добро ми е направил? Нека се върна обратно в света!” И се връщаме обратно. Къде е причината за всичко това?
Първо това, че сме потомци на стария Адам. Чрез падението на нашите прародители всички ние сме се облекли в закона на тлението. Всички сме се облекли в закона на смъртта, всички сме се облекли в тази шизоидна връзка – едно искаме да правим, а друго вършим. И както казва св. ап. Павел „но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум” (Рим. 7:23 ). Ние се терзаем и стигаме дотам да кажем заедно с със св. ап. Павел – Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?! Ако го кажем със смирение, се спасяваме, ако го кажем с отчаяние, погиваме. Този момент е много важен – именно когато се отчайваме от себе си. Нашето отчаяние може да ни доведе до голямо благословение, но може да ни доведе и до дълбините на ада. Затова помнете какво казал Господ на св. Силуан Атонски, когато светецът 12 години се молел с усърдна молитва, спял само един час в денонощието, но изпаднал в отчаяние, понеже се молел,  правел поклони и виждал пред себе си демони, които искали да му отвлекат вниманието. Той се бил отчаял, стигнал до дъното на отчаянието и казал: „Господи, Ти си неумолим!”, и в онзи миг Господ се явил и му казал: „дръж ума си в ада и не се отчайвай!”.  Мисля, че това е най-съвременното послание, което Христос може да ни даде. Пълни сме с грехове, падения, страсти, но и сме благословени с възможността да свалим всички тази окови на вехтостта на стария Адам. Това събличане - т.е. свалянето на старата дреха на стария Адам и обличането на новата – изисква малко борба и за тази борба искам да поговорим.
Когато попитали авва Сисой как можем да се освободим от нашите страсти, той отговорил – за да смъкне старата си кожа, змията трябва да мине през един отвор. Тази наша дупка, през която на всяка цена трябва да минем - иначе не става, такъв е духовният закон – за да изкараме старата одежда на тлението, е отворът на аскезата. Но ще ми кажете: „Отче, добре сте вие в манастирите, калугери сте, дали сте обети за девство, послушание, нестяжение, правите бдения, едно, друго, ние сме в света. Как можем да се подвизаваме?”  Сещате ли се какво казал авва Лонгин на един брат? Дай кръв и приеми Дух! Обезателно, както казва и св. ап. Павел в посланието към Евреи без проливане на кръв няма прошка. В Новият Завет проливането на кръвта на животни е преустановено и предобразът е отстъпил мястото на същността. Сянката е отстъпила мястото на благодатта – ние трябва да пролеем друга кръв, т.е. (духовно) да заколим себе си, своите желания, което е най-трудната жертва, това е нашето освещение. Разбира се, дори само думата аскеза понякога предизвиква в нас алергия и казваме: „каква аскеза да правя сега, коя е моята мяра – не мога нито да постя, нито да не спя, нито нищо!”. И без да потърсим да видим нашите възможности и какво можем да правим, ние се отчайваме и зарязваме всичко. По този начин и себе си не оправдаваме, но и тялото на Църквата, която очаква от нас да се осветим. Ние онеправдаваме самото Въплъщение на нашия Господ и жизнено и онтологично се отказваме от Него – защо Христос е станал Човек? Именно защото ние не сме могли сами да свалим тази одежда на тлението, Той е облякъл нашата одежда на тлението без греха, за да ни помогне. Това е като дядото, който не може да ходи и го хваща дъщеря му, синът му, някой друг, който има възможност - по същия начин Христос ни е грабнал под мишници – цялата човешка природа - за да ни доведе до Своя небесен Отец. Ние трябва да потърсим начина за нашата лична аскеза. „Само нека всякой да постъпва тъй, както му е определил Бог, както го е призвал Господ” (1 Кор. 7:17) – казва св. ап. Павел. Това е реалността. Ние в манастирите се подвизаваме по-лесно и по-лесно можем да победим нашите страсти, защото нямаме външните обстоятелства, които пречат и ни връзват ръцете и нозете. Вие в света имате цял куп препятствия; калугерският живот не е тежък. Аз напълно вярвам, и отците го казват, кой съм аз да го вярвам, но такава е реалността, че  животът в света е труден – вашият живот е труден и изисква повече жертви. Ние нямаме да жертваме много неща – само нашата воля. Вие спрямо колко неща в света трябва да се подвизавате, за да ги отхвърлите! Но въпреки това най-малъкият подвиг, който вие ще направите, боголюбието, което ще покажете, Христос ще го приеме като хиляда наши подвизи. Един ваш подвиг ще бъде равен на хиляда наши. И с това едно нещо вие можете да се спасите – с една лира да влезете в рая, а ние с хиляди  милиони лири може да останем извън рая. Защо? Защото който знае много, от него Господ много ще изисква.
В  тази борба на събличането на тлението има определени условия и първото условие е наличието на духовен наставник. Ако нямаме опитен шофьор на волана на душата ни, в нашия автомобил, който да ни води, ще се погубим. Така става в духовните неща. Самички никога не трябва да правим и  най-малкото движение в духовния живот, защото съществува риск от прелест. Виждате, че  всички отци, великите отци, са стигнали до голяма святост. Те се смирявали и дори за великите видения винаги  търсели преценката на ближния, дори на най-нищия монах, отивали и казвали: „Отче, имах видение, видях Ангели, еди-кой си светец, Света Богородица, какво казваш? Така ли е или това е прелест?” Те не се уповавали на  своята способност и святост, а смятали себе си за напълно недостойни за такива видения и неща. Затова и ние, които имаме много грехове, когато духовните ни очи се замажат и имат пред себе си „гурела” на страстите, не може да прогледаме по друг начин, освен ако не отидем при духовния лекар да ни даде лек, да ни даде подходящите очила и тук трябва да внимаваме изключително много. Трябва да потърсим подходящия за нас лекар, защото има много лекари, но от добрия до отличния по диплома лекар има много степени, и както се опитваме да намерим добър семеен лекар, на който възлагаме цялата надежда на нашия живот и лечение, така трябва да намерим и добър духовник. Ще ми кажете – къде съществуват? Е, слава Богу, тук имате – запознах се с много отци, свети отци, с разсъдливост, с човеколюбие, с любов, с разбиране, със страх Божий и с познание по духовните въпроси, които могат да ви ръководят. Тези, които нямате, да придобиете. Защо? – защото без духовник ще стигнете до психиатър. Няма междинно решение. Или духовник или психиатър. Стресът, който всекидневно приемате в живота си, ще ви доведе до такава диаметрална противоположност, всеки път до такива безизходици, че няма да можете сами да ги понесете – не ощетявайте душите си, не се съсипвайте, имайте смирение пред духовника – с едно: „Боже, съгреших!”, е, какво да ви кажа – тонове лекарства да ви дадат, не могат да ви дадат благодатта, която може да ви даде благодатта на епитрахила – когато смирени застанете под епитрахила. Благодатта, Господ която ни е дал, е голяма, и трябва да Му благодарим и да Го прославяме. Видяхте ли някой духовен човек да страда от психологически проблеми – ако потърсите да намерите, да ми го кажете и на мене, аз не видях нито един. Видяхте ли някой, който се моли, да има стрес? Някой, който съзнателно се причастява, да има проблеми? - дори здравни проблеми се преодоляват. Видяхте ли някой, който чете Псалтира, да е гневлив? Някой, който чете св. Писание, да е онеправдан в живота? Защо? Защото чрез всички тези средства, които са средства - целта е освещението ни, придобиването на Светия Дух, знаем това. И тъй, един човек който живее по Христос - по мярата на възможностите на настоящия живот - е съвършен човек. „Бъдете съвършени, както вашият  небесен Отец е съвършен” – ни казва Христос. Колкото повече откриваме сърцето си за Христос и Го приемаме в нас като личен Спасител, като личен Изкупител, толкова повече  се доближаваме до Него, общуваме с Него и ставаме христообразни и боголепни. Тогава целият ни живот бива воден от Светия Дух, и думите, и мислите, и сърцето ни тупти за Бога. Но не можем да придобием всички тези неща без опитен духовен наставник.
Някой може възрази: „духовникът какво повече ще ми помогне от психиатъра? Едно хапче ще взема и ще спя”. Съгласен съм, вземете хапчета, но опитайте и хапчетата, които дава нашата Църква. Не съм против психиатрите, особено когато имат страх Божий, тогава много могат да помогнат на една разстроена душа - реално и съществено. Но един психиатър без вяра в Бога, без страх Божий, без вяра в съществуването на човешката душа, е като обезверен звяр, който прави по-големи зверове тези, които пристъпват към него, за да им помогне. Затова внимавайте изключително много в това нещо.  Приближавайте се повече към Христос, молете се повече, изповядайте се, застанете смирено под епитрахила и ще видите как от вас ще изчезнат тревогите, притесненията, как Господ ще ви открие пътища сред трудностите на живота. При това психиатърът може да ни помогне в рамките на нашето биологично оцеляване. 60, 70, 80 години може да сме добре с помощта на антидепресанти, но оттам нататък какво става с нашата душа? Винаги трябва да ни занимава животът след смъртта и да нямаме светско разбиране за живота, а винаги да имаме вечността като образец и това да бъде нашата цел.
Друго възражение, което може да имате и да ми кажете: „отче, добре говориш тия работи, но много пъти имаме тежко наследство. Баща ми беше алкохолик, аз се родих алкохолик, майка ми беше нервна и аз наследих нейните лоши недостатъци и т.н.” Аз ще ви кажа нещо. Да приемем смирено нашето състояние – как си, бре брате? Без едно око. Без очи. Добре, ти нямаш очи и копнееш да видиш това слънце? Христос е светлината на света, Той е за слепите и за зрящите, но ние може да имаме сетивни очи и да ни липсват духовните и да сме слепи, да не виждаме светлината и тези очи, които Бог ни е дал, за да ни помогне да се спасим, да ни потопят в океана на погибелта. Нека всеки приеме неговото реално състояние – наследените неща, много пъти е тежко, зная го, виждам го в изповедта, че някои души искат да напреднат, но онова наследство, което са наследили от родителите, онова задушаване на душата, онзи комплекс за малоценност, не се маха, не изчезва. Как обаче може да изчезне? – опитайте с Христос и ще видите какви ще станете. Виждаме го в манастирите – мислите, че всеки, който идва в манастир, е ангел? Никой не е ангел. Грешни сме и затова отиваме в манастирите – да се спасим, да се изцелим и там идват хора с всякакво психологическо равнище. Тези, които вместо с психологически въпроси реално се занимават с духовния живот, ги виждате да се променят, окриляват се, както на птичета им израстват крила и не след дълго започват да летят, когато излязат от яйцето.  Нека смирено приемем това, което Бог ни е дал и да не завиждаме на другия. Защо другият да е по-умен от мене? – ама защо ти е, брате, да имаш интелигентността, която другият има? – тогава можеше да станеш един съвременен Хитлер. И вместо това да ти принесе полза, да стане повод и себе си да унищожиш, и другите да осакатиш. Защо да нямам много пари? Защото, ако Бог ти беше дал пари, щеше да Го забравиш, да Го отхвърлиш и щеше да си погубиш душата. Тоест това защо, тази теодицея, която поставяме всеки път и казваме – защо другият, а не аз?!, трябва да я оставим встрани. То не съответства на нашата християнска принадлежност, а със смирение трябва да  прославяме Бога за това, което е дал на всеки и да Го молим (да ни даде сили) да понесем нашия личен кръст.
следва

превод от гръцки език