На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в  себе си,  тъй като  грехът е именно излизане от себе си.

Всеки малък или голям грях  е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз-а” изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е  освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение,  но той  отново става роб на бащата на греха -дявола, когато съгрешава и съживява в себе си  вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който  бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. ап. Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в  притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе”  представлява изповядване на неговия реален грях.  Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той  отпътувал и се  отдалечил от бащинския дом.

В действителност блудният син първо се отдалечил от самия себе си. Той „излязъл” от своето истинско аз и влязъл в мрака на своето лъжливо аз, в удобното пространство на греховните помисли за свободен живот, далеч от бащинския дом в послушание и изпълняване на заповедите.  Там, в това пространство, в него се породили „визиите” за безгрижния начин на живот, с възможности за удовлетворяване на разнообразните похоти, материални наслаждения и забавления.  Той създал в себе си вътрешна система от сложни размисли и решения сред неудържимата свобода и очаквания за безкраен живот във веселие и луда наслада; т.е. похоти и искания, които неговият бащински дом не удовлетворил и не открил за него „истинските” красоти на този свят.

Кой би могъл да се противопостави на  този млад човек, който е  жаден, но и обременен с непреодолимото желание да осъществи всичко, което намислил, и който без никакво отлагане  копнее да започне своето пътуване? Кой би могъл да възпрепятства неговото начинание и с какви аргументи? Нима чрез насилственото преобръщане на неговата насъщна мечта за примамлив живот? Как може да стане това и от кого?

Въпреки цялата негова система от помисли, размисли, желания и планове за бъдещо наслаждение – система, която безвъзвратно властвала в ума на този млад и  блуден човек в началото на неговото пътуване – сега, в края на неговото блудство, било нужни само няколко рожкови и компанията на свинете, за да се разпадне тази система като един лош сън!

Рожковите и компанията на свинете функционирали като мощен екзистенциален дразнител, който предизвикал завръщането на блудния син в неговото истинско аз.  „Дошъл в себе си”. Той се върнал в своето истинско аз от бащинския дом и тогава се покаял! Той се покаял за пропиляването на своя живот в една лъжлива мечта,  в една самозаблуда.

Очевидно е, че тук истинското покаяние означава отхвърляне и неодобрение на този начин на мислене, на тази житейска позиция, на тази система от помисли и размисли, които конституират гибелния за човека начин на живот. И особено за християнина.

Преп. Марк Подвижник, значим учител на духовния живот, в свое изключително съчинение, посветено е  покаянието, обобщава делото на покаянието в три главни заповеди.  Според него покайващият се човек е длъжен „да очиства помислите си” „непрестанно да се моли” и „и да понася идващите скърби”.

Трите заповеди имат своята тежест и принос за осъществяването на покайното дело в духовния живот на вярващия. Всяка една заповед възпълва другите две и   всички заедно съдействат по богоугоден начин за реалното осъществяване на покаянието.

Първата заповед, според която делото на покаянието, т.е. на покайващия се човек, е „да очиства” своите помисли, отговаря напълно на главната черта на покаянието на блудния син; отхвърлянето и неодобрението на системата от помисли и размисли, похоти и очаквания и визиите за греха, който бил материализиран в отпътуване на сина от бащинския дом, от бащинското осиновение.

След като първо „дошъл” в себе си, той си спомнил кой е, спомнил си бащинския си дом и своя Баща. Тогава той разрушил и „вдигнал” във въздуха цялата система от помисли на „сърцето” на греха. Той забравил цялата тази система на своите юношески мечти, защото го поразил споменът за своя Баща!

Тогава той казал „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе,и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” (Лука 15:18).  Той се завърнал в себе си и отново открил аксиологическото превъзходство на бащинското осиновение пред измамната мечта в материални наслади и земни блага с качество на рожкове. Той променил своя ум, т.е.  покаял се и отново получил благословенията на бащинското осиновение.

Следователно, „очистването на помислите” е първият стадий от влизането на вярващия в пространството на покаянието. Чрез премахването на греховните помисли той се освобождава от плена на греха.  Тогава покайващият се човек прави своята първа революционна стъпка срещу този плен. Какво обаче може да бъде продължението?

Преп. Марк Подвижник увещава към ново усилие за по-дълбок покаен труд. Той го описва в своите съчинения  и това усилие представлява обобщение на дълбокото покайно влизане в сърцето на греха; в причината или причините на греха.

„Съгрешил си? Не обвинявай деянието, а мисълта. Защото, ако умът не беше предшествал, тялото нямаше да го последва”¹. Когато вършиш грях, не обвинявай самата постъпка и недей да  я изкарваш като   причина за твоя грях, тъй като грехът те е съблазнил.  Ако умът не е заченал желанието за греховната постъпка, тялото нямаше да извърши греха. Тоест налице е пълно приковаване на мисълта в отхвърлянето на постъпката,  но без „връщане” към помисъла (който е нравственият извършител) и така вярващият се задоволява в лъжеусещането за покаяние.  Помислите, мислите и размислите конституират работилницата за изработване на греха. Тялото просто се подчинява на исканията и заповедите на ума.

„Мнозина скърбят за греховете, но с техните причини изобщо не се занимават”². Много вярващи и  ние самите скърбим за нашите грехове и ни боли от това.  Въпреки това  ние не се занимаваме с  причината за греха.  Навярно чувстваме, че нашата скръб е достатъчна, за  да увери нашата съвест, че сме покаяли. Скърбя и плача  за греховете си, но е възможно, според  много разсъдливият и опитен духовен „аналитик” св. Марк, да се радвам за причините  на моя грях.  Разбира се, странно и невероятно е съжителството между сълзите за извършването на греха и приятните чувства към причината за самия грях!

Странно, да! Но е истинско предвид конфликтния характер на човешката психика и нейни разриви.   Във всеки случай скръбта за извършването на греха и приятното чувство спрямо причините или мотивите на греха са  характерни елементи на един доброволен или недоброволен процес на лицемерие, който, така или иначе, открива и разкрива типа на нашето покаяние.

„Не казвай, че не искам, а (ми) идва. Защото, дори да не си в неведение за това, ти обичаш  неговата причина”³. Преп. Марк не забравя  известното твърдение съгреших без да го искам. Нямах такова намерение, нито го помислих. Той увещава: не казвай, че не искам да съгреша, а грехът ми идва отвътре, защото дори  да знаеш, че  това искаш, ти непременно обичаш причините за извършването на греха.

Чрез подчертаването на  фактора „причина” на греха преп. Марк иска да насочи мисълта на вярващия към усилието за себепознание. Към диалога на вярващия  с това, което става в неговия вътрешен душевен свят, за да не попадне в примките на лъжеусещанията за духовен живот.

Св. Василий Велики,⁴  богоозарен познавач на „скритите места” на човешката душа, спрямо подобни твърдения за недоброволния или неволния характер на греха, отбелязва: този, който бива подтикван, без да го иска, към някакъв грях, трябва да знае, че до този момент е бил пленник на някой друг предварително съществуващ в него грях, за който е работил доброволно и сега от този предварително съществуващ грях бива примамен и се увлича  в неща, които не иска.  Това наблюдение на св. Василий Велики разтърсва из основи всяко твърдение за неволния характер на греха, тъй като буди съмнение доколко един смятан за недоброволно извършен грях е наистина недоброволен. Следователно, как човек да е сигурен (особено духовният изповедник), че смятаните от теб за недоброволни грехове наистина са недоброволни, а не са издънки и последици от предварително съществуващата в теб нагласа към извършването на греха поради  вътрешното потискане на доброволния и желан от теб грях.

Освен мненията на преп. Марк и на св. Василий, на тези двама духовни отци на Църквата по отношение на привидно недоброволния грях, съществуват и някои принципи на човешкото поведение, които съвременната психология изтъква и които утвърждават, че всеки човек има не само съзнателна воля, но и несъзнателна, която функционира като последица от несъзнателни душевни процеси, които именно предизвикват винаги активните душевни разриви и конфликти.  Човек често е окованик на своята несъзнателна душевност.  Факт, който   отците също осъзнават и затова увещавали и увещават към усилието за себепознание. Ако себепознанието не е  твой спътник, няма да можеш да разбереш покаянието.  (Тоест нужно е) богоозарено себепознание в Светия Дух.

Преп. Нил Подвижник съветва „познай себе си преди всичко друго. Нищо не е по-болезнено, по-трудно. Когато познаеш себе си, тогава ще можеш да познаеш Бога и да възприемеш с ума си делата на Сътворението”⁵.  Себепознанието се подчертава като предпоставка за богопознанието.

Св. Максим Изповедник знае, че себепознанието е среща с истинското аз и затова съветва „този, който не се е съединил със себе си, подвизавайки се срещу своите страсти, не може да се съедини с Бога, колкото и дарби Той да му даде” .  Борбата срещу зараждането на страстите във вярващия засяга на първо място покаянието. Покаянието очиства душата от сквернотата на греха и постоянно отваря проходи за доближаване до нашето истинско аз. Стига само покаянието да бъде непрестанното дихание на душата до смърт!

В своето съчинение за покаянието преп. Марк Подвижник⁶ подчертава тази истина, а именно, че сме длъжни да се покайваме до смърт.  „Може да се подвизаваме в покаяние до мига на нашата смърт, но дори тогава не сме направили дължимото за нашето спасение. Тъй като нищо не е достойно за царството небесно, затова, както се храним и пием, говорим и слушаме, точно така по естествен начин сме длъжни да се покайваме. . . Този, който казва, че покаянието вече не е нужно, не може да има смиреномъдрие”. . . Господ също определил покаянието да бъде до смърт, а този, който твърди, че преди смъртта си няма нужда от покаяние, Той го определя  като нарушител на Неговата заповед „Покайте се, защото приближи царството небесно!”. Постоянно и винаги се покайвате!

И тъй, покайвате се, постоянно се покайвате! Това увещание на св. Йоан Кръстител и неговото повторение от Господ налага необходимостта от покаянието в личния живот на вярващия,  особено когато пристъпва към Тайнството Св. Евхаристия. Господ изтъква покаянието като основна предпоставка и условие за пристъпване към св. Причастие в Тайнството Евхаристия!

1 Περί νόμου πνευματικοῦ, ρκ, PG 65, 920

2  Περί των οιομένων εξ έργων δικαιοῦσθαι, PG 65, 940

3  Περί νόμου πνευματικοῦ,  PG 65, 924

4  Αρχή των ῆθικών, Ορος ΚΓ, PG 31, 741

5 Επιστολων βιβλίον τρίτον,  PG 79, 536

6 Περί μετανοίας, PG 65, 980-81

превод: Константин Константинов

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=783:2014-02-15-17-27-48&catid=47:propovedi&Itemid=142

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Пътят на душата Пътят на душата Как можем да се борим със стреса? За блудния син

Ако някой реши да проникне в същността на екзистенциалната борба на човека, основаваща се на стремежа към единение, то той би разбрал, че този стремеж разкрива душевната потребност на човека от спокойствие. Очевидно е, че вътрешно раздробения и разединен човек, във всеки случай този, който се стреми към цялост като главна жизнена цел, в действителност търси спокойствие. Ако човек, разкъсван от вътрешни конфликти, достигне до душевно единство и събраност, то първото благо, което той ще вкуси, ще бъде спокойствието като резултат на вътрешната хармония на неговата душа. Поради това аскетическият начин на живот, отиването в пустинята дават на човека, имащ вътрешно единство, възможност да получи, благодарение на уединението, опита на аскетическото спокойствие и отказа от всички светски грижи.

Съгласно всеобщата представа, в това число и на тези, които искат да се посветят на монашество, исихията на монашеския живот представлява бягство от действителността, отричане от социалния живот. Наистина, често човек тръгва по пътя на монашеството от вътрешното желание да избяга, да се скрие, за да открие телесно и душевно спокойствие в отсъствие на светския шум и грижи. В този случай умореният, разочарован от илюзии, от фалшиви човешки отношения човек се стреми да се защити, да се успокои и да отдъхне в рамките на монашеския институт. Но в това се състои и главният мит, който Исаак Сирин развенчава в своите мощни и образни писания.

Според Исаак Сирин, аскетическата и монашеска безстрастност (исихия) не са душевна отмора, гарантираща удоволствие, отпускане на нервната система и духа. Това не е безгрижие, не е хедонистична източна безметежност. Монашеството – това е душевен труд, който на първо време е свързан с мъчителни изпитания и скръб. Но постоянната съсредоточеност във вътрешния свят унищожава всички отрицателни страни на душата и прави възможна трезвата оценка на самия себе си. В това именно се състои парадоксът на монашеската и аскетическата безметежност. Това спокойствие в никакъв случай не е бягство от светските грижи, не е безсъзнателен стремеж да „дезертираш“, а е динамичен живот, пълен с аскеза и изпитания. Това е някакво неспокойно спокойствие.

Съгласно Исаак Сирин, „спокойствието на чувствата умъртвява външното и пробужда вътрешното. При обръщането към светското, ситуацията е обратната – външните чувства се пробуждат, вътрешните умират“. С други думи, безметежността пробужда вътрешните сили на личността и въвлича човека в тежка борба. Затова само този, който правилно разбира същността на безметежността (исихията), знае на какъв труд обрича себе си. Това знание го съпровожда във вътрешната му борба и му помага с търпение да преживее всички безпокойства на аскетическото спокойствие. Както кормчията на кораба наблюдава звездите, за да държи правилния курс, така и монахът е длъжен „вътрешно да съзерцава своя път с цел да получи знание за самия себе си; от първия ден той запраща себе си в бурното море на спокойствието, за да намери бисера на неизследваното дъно на това море“.

Преживяването на аскетическото спокойствие – това, може да се каже, са постоянни опасни опити за потапяне на „неизследваното дъно“ на вътрешния свят. Това е изтощаващ опит да се намери в морето на вътрешния свят бисера на самопознанието и правилната самооценка.

Цялата сложност на това вътрешно усилие ясно показва, че към „входа“ към манастирската тишина е нужно да се отнасяме като към призив от Бога. „Да посветиш себе си на Бога – това е велик дар“, но „влизането в тишината е нужно да се извършва с разум. Вникни в същността на това служение, не се ръководи само от неговото название“. Стремежът към монашески живот е нужно да се разбира от нас като Божи призив, като небесен дар, като път на душата, предопределен за всеки истински борец, още преди той да го поеме. Този, който е призван „към тайно свидетелство, за да се удостои с венец на святост“, е обречен на великия труд да води непрекъсната борба за самопознание и вътрешно очистване. Той застава на път не на спокойствие, а на борба. Но сражавайки се, той може да постигне спокойствие…!

В дълбок смисъл, стремежът към безметежност предполага безпрепятствена среща и причастие с Бога. Монахът не се предава на отдих, за да удовлетвори човешката потребност от душевно спокойствие. Той пребивава в тишина, за да прокара свой собствен път, който да го приближи към Бога, да го възсъедини с „небесния жених Христос“. Монасите и аскетите застават на пътя на очистването и познаването на вътрешния свят, диалога и единението с Бога.

Безусловно, духовно неопитният човек ще се удиви от това самопознание, пълно с борба, като необходима предпоставка за единение с Господ. Трезво мислещият „воин“ избира особена и непроста „пътека“, за да получи възможност да „стъпи“ на Небесата. Светският човек не може с лекота да се освободи от критическия начин на мислене, когато се сблъска с дълбоко потопения в себе си аскет, търсещ бисера – преживяването на мистическата Божествена любов.

Но, въпреки това, опитът на аскетическата потопеност в себе си в атмосферата на духовна безметежност потрисат и изумяват нашият придобил тленност светски дух. Затова, когато ние наблюдаваме картината на духовната аскетическа безметежност (исихия), ние се наслаждаваме на това мистическо зрелище, дори и ако не можем да го разберем. „Достойното извършване на исихията, това е пристанище на тайни“. Ние се възхищаваме от това тайнствено пристанище, от аскетическата тишина, в която, наистина, се заключават Небесата.

Нека се вслушаме с благочестие в гласа на стареца:

„Научи се да влизаш в съкровищницата на своя вътрешен свят и там ти ще намериш Небесата. Влизайки в един свят, постигаш изведнъж два. Лествицата към Царството Небесно се крие в твоята душа. Остави греха и се кръсти в това Царство и ще намериш вътре в себе си стъпала, по които ще се издигнеш до там“.

Този образ, скриващ се вътре в Царството Божие, е свързан с дълъг опит на пребиваване в аскетическата тишина. Това са духовно ценните самопознание и самосъзерцание, които са били достигани с невъобразим душевен труд и аскетически практики.

Освен това, самосъзерцанието, това е вход в глъбините на вътрешния свят и личността – това е посещение на борещия се в безметежност аскет в храма, където обитава сам Светия Дух. „Този, който посещава своята душа, всеки път се радва на откриването на своето сърце. Но този, който се вглежда вътре в себе си с разум, вижда сиянието на Духа. Това е и именно нашето вътрешно небе, и нека то да бъде чисто, и тук ти ще видиш сияещи ангели“.

Преживяването на това удивително потапяне в своя вътрешен свят означава абсолютно самосъзерцание и абсолютно единение със самия себе си. Едновременно това се явява удовлетворение на стремежа на човека към висшето. Това преживяване, по себе си представляващо противоположност на това душевно успокоение, за което говорил Камю, е и отговор на съвременния човек, желаещ да постигне самия себе си.

Човек, отивайки далеч от своята същност, удвоява своите вътрешни конфликти и довежда себе си до изтощителна безизходност. В същото време както този, който желае да се вгледа вътре в себе си и да се върне към своята същност, намира тайнствената пътека на душевното единство и хармония. Освен това, той става свидетел на невъобразими и неописуеми тайни, така защото „ пред този, който е познал себе си, се открива знание за другите. Позналият себе си е съкровищница на всички знания“. Именно затова „този, който се удостои да лицезре самия себе си, превъзхожда тези, които са се удостоили да видят ангели“. По този начин, познанието на света се изгражда на познанието на личността. Посредством духовния живот човек може да достигне единство със самия себе си. В това аскетическо разбиране на тишината и спокойствието човекът намира отговор на въпросите, поставени от Камю.

Камю потриса и води в задънената улица на така нареченото „мълчание на света“. Светът не разговаря с него, тъй като на него или нищо не може да му се каже, или той не може да говори по собствена воля. Мълчанието на света удвоява вътрешната изпотрошеност на личността и буквално я разпръсква на вятъра, тъй като търсенето на единение и смисъла на битието – това е непрекъснат труд, изискващ колосални душевни сили, труда на Сизиф. Митът за Сизиф олицетворява за Камю мистическия парадокс, който се ражда от пропастта между стремежите на човека и мълчанието на света.

Внимателното наблюдение на човека от технологичната епоха и неговите неудовлетворени стремежи към прогрес и техническо развитие разкриват в него многострадалния Сизиф. Той се труди над прогресиращия разпад на собствената си личност и достига до парадокс. Тишината и безметежността – за него те са забравен опит, по който той тъгува в моментите на озарение и самокритика. Как би могъл този човек да спре своя „сизифов“ бяг и да се вслуша в това, което учи аскетическата безметежност?

Това е още един потресаващо „неспокоен“ проблем.

Близки теми:

Аскетическото уединение и любовта към ближните Как можем да се борим със стреса? Беседа за семейния и монашеския живот Старецът Йосиф Исихаст и възраждането на светогорското монашество Послушница на своя син

Очевидно е, че твърдата позиция на аскета по отношение на общуването с хората предизвиква в душата на човека от епохата на техническия прогрес нееднозначна и често противоречива реакция.

И преди всичко е възможно съвременният човек, непрестанно осъждащ непоколебимата жизнена позиция на аскета, да изпита по-голямо удивление, ако проанализира своята собствена общителност. Защото, както е открито от философията, всичко, на което човек се съпротивлява, всичко, което той настойчиво отрича, води корените си от неговия собствен вътрешен свят. Агресията, като натрапчива идея, потвърждава вътрешната склонност на човека към това, против което възстава. Така че, колкото и отблъскваща да се представя в очите на съвременния човек суровото безмълвие на аскетическия живот, толкова и с това се показва дълбоката връзка на човека с тази исихия. Затова и можем да си зададем въпроса: когато съвременният човек критикува аскетическата тишина, значи ли това, че едновременно  той осъжда и собственото си самотничество, което безсъзнателно е скрито в дълбините на неговата човешка същност?

Психологическите функции  на откъсването и демонстрацията на несъзнателното могат да помогнат на съвременния човек да внесе яснота в противоречията, които таи вътре в себе си.

Ако външните психични прояви на съвременния техногенен човек се явяват центробежни, т. е. обладават ярка екстровертност, безсъзнателната част на неговата личност страда от натрупването на отхвърлени стремежи, които, обратното притежават центростремителен характер, с други думи интровертен. Т. е. когато съвременният човек е заинтересован от това да осъжда суровата монашеска тишина, той всъщност, встъпва в диалог с несъзнателната страна на личността, със своята отхвърлена предразположеност към интровертност. Това, че той я отрича, означава, че я ненавижда, тъй като направлението на личността към външния свят се натрапва на човека от съвременното общество.

Но от друга страна, човекът жадува за това безмълвие, тъй като неосъзнато чувства неговата спасителност.

Освен това, кой е установил, че за личността на съвременния човек общителността се явява неоспорим авторитет и негова ключова характеристика? Безусловно, външната страна на съвременния живот има ярко изразен социален характер. Но кой може да докаже истинността  и автентичността на това социално общение?

В безспорно трагичния ежедневен живот можем да открием огромно количество потвърждения за поразителната самота на съвременния човек. Техническия прогрес породи абсолютно „техническо”, „механично” общество, което пък толкова често разрушава човешките чувства и необратимо угнетява междуличностните отношения. Съвременната жестокост, равнодушието към ближния, престъпност, нравствена закоравялост и много други пагубни фактори на човешкия живот нагледно показват човеконенавистничeската насока на сегашното общество. Затова опитът на съвременния човек да  разреши своите вътрешни противоречия открива път на самопознание и разрушава лъжливите идеали и мними чувства на „социалното” общество. Съвременният представител на техногенното общество, подхвърляйки на критика аскетическото уединение, неосъзнато се стреми към него. Кичейки се със своята външна общителност, човек неизбежно усеща трагичността на своята самота. Затова създавайки впечатление на социален човек, той всъщност се отстранява от обкръжаващите го хора. Вътрешните конфликти обричат човека на асоциално самотничество. Такъв човек не е готов към диалог с аскет, пребиваващ в тишина, и в същото време той няма сили да критикува твърдата позиция на отказа от човешката суета. Общението, в името на което човек осъжда подвижническите „крайности”, представлява всъщност бягство от самотата, която той в същото време желае.

Но от друга страна, аскетическото уединение има важно социално съдържание, което може да научи съвременния човек,който се стреми да познае своя ближен, на много неща. Подвижническото отдалечаване от човешката суета представлява всъщност висша степен на християнско общение. Това утвърждение безусловно изглежда парадоксално, но въпреки това  е вярно. Аскетическият „атомизъм” – това е преживяване на истинска преданост и любов към своя брат. Този аскетически парадокс може да се разбере от този, който, дори и повърхностно, но е запознат със съдържанието на уединения живот. В действителност, аскетът-пустинник, преданният привърженик на тишината, се явява „идеалния ближен”.

Главния стремеж на аскета – това е, разбира се, преживяването на Божественото присъствие. Аскезата има за цел очистването на душата и разума от всичко, което може да попречи на този стремеж. Любовта към ближния, към „брата” се разбира от аскетът като плод на мистическия опит от Божествената любов. Само тогава неговият разум ще  се изпълни с Божествено присъствие и любов, ще може да възлюби своя брат с истинско чувство на преданост и, ако се наложи със саможертва. Ако тази първоначална „работа”,  живота в единение с Бога, е подложена на колебания и препятствия, подвижникът не е в състояние да изпълни дълга на любовта към брата, което и изисква Божията любов. Нужно е да се забележи, че аскета, без да престава да проявява братолюбиви чувства към ближния, достигайки висотите на добродетелите и светостта, открива по-дълбоки прояви на братска любов и разбиране.

Безусловно неоспорим факт е, че „всеки път, когато борецът идва да даде отговор на света, душата му губи сила”. И обратното, доколкото човек се отделя от общуване с други хора, дотолкова се усилва в душата му откровеността с Бога. Именно този опит се явява принципът, определящ отношението на аскета към човешкото общение и социалните връзки, в смисъла, в който ги разбира съвременния човек.

Логически организираният светски дух не е способен да разбере, че даже в случаите, когато подвижника избягва общуване с хората, зад това се скрива неговата любов и отношение към тях. Аскетът избягва хората „ради Бога”. А тъй като Бог е любов, преживяването на Божественото присъствие като неизчерпаем източник на истинска любов дава на аскета възможност да възлюби своя брат с „Божествена любов”.

Но в случаи на любов към брата някой може да види аскетическия „парадокс” и „противоречивото”  психическо и духовно поведение. „Искаш ли – пита авва Исаак – да придобиеш любов към ближния в сърцето си, както се изисква от Божията заповед? Отдалечи го от себе си и тогава в тебе ще се разгори пламъка на любовта към него, и радостта при виждането му, ще е като при виждането на ангелския свят.” Дистанцията по отношение на ближния култивира евангелска любов във вътрешния свят на аскета. Става дума за известно екзистенциално противоречие, което залага здрава основа на психологическа и духовна хармония, явяваща се, от своя страна, необходимо условие за истинското общение. „Стани приятел на всички хора, но пребивавай в помислите си в  самота”. Пустинният подвижник е длъжен да обича всички хора, да им дарява своите чувства, своето сърце, но в същото време да пребивава в уединение, без което той не може да се срещне с Бога. „Стани причастник на всички хорски страсти, но с тялото си стой на разстояние от тях”.

В това екзистенциално противоречие можем да видим истинско вътрешно равновесие, на което се гради здравото общуване. Много често съвременният техногенен човек, гордеещ се със своята социалност, се оказва лишен от равновесие, тъй като е социален едностранно, т. е. ярко изразен екстроверт, по израза на Юнг. Той се разтваря в обществото и по този начин губи своята индивидуалност. Как може социално разпиленият човек да има истинска любов към ближния, ако е загубил своето вътрешно единство? Ако всичко, което прави, го прави, за да се покаже добър или просто заради общението, как ще може да прояви неподправено чувство на любов? Компетентните хуманитарни науки констатират трагичната самота на съвременния човек, която съществува благодарение на самото качество на общуване на същия човек. Единствено преживяването на собствената индивидуалност като опит на духовно единство и събраност, може да създаде и запази истинско социално поведение. Изолираният и разкъсван от душевни конфликти човек не може да изрази себе си от социална гледна точка, тъй като не може да „застане” пред обществото и започне диалог с обкръжаващите го хора.

Напротив, аскетът, живеещ в пустинята, обладава вътрешно „комуникативно” равновесие и въпреки, че живее далеч от социума, той е движен от любов към ближния. „Ние знаем – казва св. Исаак, – че без любов към ближния нашият разум не е способен да се просвети с Божествената любов и богообщение”. Въпросът за единението с Бога е въпрос преди всичко на общуване, тъй като става въпрос за установяване на отношения с Троичния Бог. В духовната сфера на това общение присъства и любовта към ближния. Как аскетът пребивавайки в уединение може да стане участник на такова общуване? Ако той беше наистина отделен от своя брат, неговият разум не би могъл да се просвети от Божествената любов и богообщение. Но аскетът искрено обича своя ближен и в тишината на своя живот изразява истинска социалност.

Истинската любов към своя брат се изразява, преди всичко, в поддръжката, оказвана в главния проблем на живота – чувството за вина. „Не ненавиждай грешника, защото всички сме виновни. Ако заради Бога възставаш против ближния, плачи за неговите грехове.” И не само това, но и „разстели своя хитон върху виновния и го покрий”. „Но ако не можеш,-продължава св. Исаак Сирин-да приемеш греховете на ближния и да преживееш вместо него срама и вината, то поне не го презирай, тъй като е твой брат.” Аскетът-пустинник счита, че в междуличностните отношения необходимо условие се явява проявата на дълбока и истинска любов, която може да възпълни всички слаби страни на брата. Този, който обича, не само принася полза на ближния, но едновременно с това изцелява и собствената си душа.

„Този, който изправя своя брат, лекува собствените си пороци, а този, който осъжда ближния, прави по-дълбоки собствените си рани.” Ръководейки се от тази аскетическа мисъл, съвременният човек може да види живо проявление на любовта. В този смисъл тя не се явява чувствен порив и страст, нито проява на неутралитет. Преди всичко, това е силна, динамична взаимовръзка, характерна черта на която е, че колкото по-силно се проявява, толкова повече изцелява самата себе си. Този, който знае слабостите на своя брат и се отнася към тях с уважение, изразява и непосредствено уважение към самия себе си. Държейки се благородно по отношение на него, той „лекува собствените си пороци”. Това обуславя съзидателния характер на човешките взаимоотношения. Личният духовен ръст може да бъде достигнат само в социална взаимност. Даже човек да се отдели в най-суровата пустиня, той няма да е отчужден от братската любов, която съзидава и учи. Достатъчно е, тази любов да не препятства общението с Бога. Ако се съблюдава това условие, аскетът трябва да проявява дълбока симпатия към общението с ближните.

„Колко прекрасна и достойна за похвала е любовта към ближните, ако тази грижа не ни отвлича от любовта към Бога. Колко прекрасно ще е положението на духовните ни братя, ако можем да държим и любовта към тях и любовта към Бога”.

Но позицията на аскета по отношение на любовта към ближния не се изчерпва само в поучения към другите. Той възхвалява тази любов не за да подбуди другите хора да я следват, а самият той да остане изолиран в абсолютна тишина. „Мнозина от тях са предали своите тела на дивите животни, на меч и огън, заради ближния”. Пустинният  подвижник незабавно ще принесе в жертва своята „тишина” и дори собствения си живот заради любовта към своя ближен. Такива примери виждаме в многочислените разкази за подвижниците, където са ни показани невъобразими и удивителни богатства на жива братска любов.

Авва Агатон проявявал голяма любов към ближния и не се предавал на аскеза, ако не можел да направи нещо добро за ближния. Опитвайки се да надмине своите собствени възможности, изразявайки любов към ближния, той казвал: „Искам да намеря прокажен, да взема тялото му, и да му дам моето.” „Виждаш ли каква е истинската любов?”

Някога, разказват отците аскети, свети Макарий, посещавайки болен брат, по време на своята визита питал, няма ли нужда от нещо. Болният отговорил: „Яде ми се малко пресен хляб.” В монашеското братство, където живеел този немощен човек, печели хляб веднъж за цялата година. Болният човек не можел да яде твърдите сухари. Тогава „този досточтим мъж веднага станал за да изпълни молбата, макар да бил деветдесетгодишен старец”. От скита на болния брат той тръгнал за Александрия. Там „заменяйки сухия хляб за пресен, го занесъл на болния брат, минавайки целия този път пеша”. В този братски жест може да се види истинското социално съдържание на аскетичната тишина.

За авва Агатон, който бил „най-опитният от всички монаси на своето време, уважаващ мълчанието и тишината повече от всичко” разказват следното.

Когато в намиращия се наблизо от скита град започвал празник, светецът отивал там, за да продаде своите ръкоделия и с получените пари да купи сухари за цялата година. Но се случило така, че на пазара срещнал „някакъв непознат, изоставен и болен”. Тогава аввата не пропуснал възможността да прояви своята дълбока братска любов. Взел върху себе си грижата  за оставения от всички болен брат. Той наел жилище, за да има покрив над главата си, направил всичко, за да му обезпечи най-скорошно оздравяване. В същото време той работел със собствените си ръце за да заплати разходите за болния. След шест месеца непознатият оздравял и светецът се върнал в своята обител. „Това било проява на съвършена любов”.

В едно от своите писма св. Исаак разказва, че един отец подвижник го научил, че нищо така не спасява монаха от демона на гордостта и разврата, както практическото изпълнение на някаква „обществена” мисия. По този начин, монахът, грижещ се за болни и страдащи от телесни недъзи, изпълнява много духовни усилия, които е необходимо да положи, за да се освободи от безпокойствата на лукавия.

Съществуват и множество други разкази и случаи от монашеския живот, които демонстрират, по какъв удивителен начин аскетическото съвършенство се изразява в любов към ближния. По-скоро, даже самата тази любов, въплъщавана в живота, се явява критерий за съвършенство. „Това е признак за тези, които са достигнали съвършенство. Даже да бъдат предадени и по десет пъти на ден на огъня поради любовта към ближните, и това не им е недостатъчно.”

По този начин, уединението на аскетическия живот, изглеждащо на пръв поглед асоциално, представлява само външна смирена обвивка, скриваща с нищо не сравнима духовна красота. Духовната дълбочина на аскезата в нейното най-крайно проявление – „пределното усамотение”- това е опит на братска любов, раждаща се от мистическото единение с Бога, Който се явява образец на абсолютна и безгранична любов.

превод от руски

източник: православие ру

Близки теми:

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Неспокойното спокойствие Понякога имаме нужда да ни ударят Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг Признаците на подмяна в духовния живот