Възкресението на Исаак

Юни 24, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница


 

Тази история, която прилича на жив синаксарий на новомъченик ми разказа моята баба и тя остана запечатана дълбоко в паметта ми. Бащата на баба ми бил свещеник в едно от селата на Горен Босфор, което днес се казва Бейкоз. О. Антоний (така се казвал той) имал много деца, едно от които се казвало Христодулос. Тогава, когато се случила тази трагична история, то било на 10 години. На Велики петък от Страстната седмица детето било откраднато от евреи и разпънато на кръст, също като Христос. На следващия ден момчето било намерено от минувачи. Било в безсъзнание. След няколко дена, когато царяло възкресното настроение, то умряло. Това била истинска история. Всяка година, в навечерието на Възкресение, ние си спомняхме подобни истории и случки и всеки път се настройвахме враждебно към евреите. Върхов момент на израз на тази наша вражда беше изгарянето на чучело на евреин, което ставаше на Велики петък веднага след изнасяне на Плащаницата.

В съседство с нас, в района, наричан Ставродроми, живееха много евреи. През цялата година обикновено ние си играехме в съседските дворове заедно с еврейските деца. Обединяваше ни омразата към турчетата. Но в навечерието на Великден по навик всичко се променяше. Еврейчетата не можеха да играят в нашите „християнски игри“. Обикновено през Страстната седмица нашата дружинка се събираше в притвора на храма на Пресвета Богородица и оттам тръгвахме да играем из двора или околностите.

Исаак живееше в един от домовете на ъгъла на голямото нанадолнище, в района на Хамалбаси, на няколко метра от нас. Той беше едно от еврейчетата, които бяха наши добри приятели. Нямаше някаква обща щуротия, в която той да не вземе участие. В някои от сложните ситуации, в които изпадахме, той неведнъж ни отърваваше със своята досетливост. Спомням си, че веднъж у родителите ни дойде една съседка, за да се оплаче, че звъним на звънците по къщите и бягаме. Исаак с невъзмутим вид каза:

- Ами ние го правим от добро, заради вас. Ще вали дъжд и само ви напомняме да си съберете прането отвън.

- Къде видя дъжд, безсъвестно хлапе такова? – взе да крещи госпожа Катина Балу.

- Ама как, нали по радиото съобщиха за предстоящата прогноза? – възрази в отговор Исаак.

Обаче сега, в навечерието на Великден, Исаак, който толкова пъти ни беше отървавал със своята находчивост и острия си ум, беше „причислен към синагогата“. Та нали беше евреин. В тези дни, в навечерието на Велики петък, той не можеше да играе с нас, и това ни се струваше напълно естествено. Това беше наказанието му, че се е родил евреин. А пък нали точно евреите са разпнали Христа.

Настъпи Разпети петък. Ден на големи игри. Църквата беше отворена през целия ден. Беряхме цветя за украса на Плащаницата, пръскахме с одеколон, бършехме металните обковки на иконите, следяхме за реда в храма и се занимавахме с много други интересни неща.

По време на Царските часове някой ни съобщи, че в църковния двор се е появил Исаак. Исаак в църковния двор? Това беше изключено. В такъв ден?

- Той затова е дошъл, да ни оскверни – каза Сулис.

- Точно затова – закрещяха всички събрали се.

- Трябва да разбере, че на такъв ден евреин не може да ходи, където си иска, с високо вдигната глава, все едно, че нищо не е станало. Сякаш им е малко, че са разпнали Христос, че и искат да играят с нас – изкрещя високо Ламбрис Го.

„Го“ беше прякорът му, защото не можеше да произнася правилно „р“, а казваше вместо това „г“.

Сулис, главатарят ни, веднага подхвана думите му, нали се имаше за най-главен сред децата, които помагаха в олтара. Обърна се към мене и ми каза:

- Дино, я иди и му кажи, че не искаме да го виждаме тук. Ти най-добре се знаеш с него, нали ти е съсед.

- Добре – отвърнах аз, но малко нерешително.

- Ти какво, страх ли те е?

И Сулис добави:

- Той е евреин, разбра ли? През тази седмица сме длъжни да им го показваме. Та нали са разпнали Христос. И затова ние ще разпнем тях!

- Ама нали Христос не е разпнал ония, които са били виновни за Неговото разпване – реших се да изрека аз.

- Ти какви ми ги разправяш? Или така ми се стори? Ти какво, да не си с евреите? Я ми кажи!

- Не – отговорих аз.

- Затова млъквай и отивай да направиш онова, за което ти казах, че нещо не ми харесваш. Иначе не идвай на Възкресението. И повече няма да играем с теб.

- Добре – казах уплашено.

Излязох на двора. Наистина, Исаак беше там. Приближих се към него с нарочно страшно изражение.

- Исаак, какво искаш?

- Защо, не може ли? На кого преча?

Но после той се сепна и каза с вече друг тон, топло и доверително:

- Дино, какво ти става? Къде остана нашето сърдечно приятелство?

- Нас ни разделя Христос, Исаак. Вие, евреите, сте разпнали Христа, значи, нямате право да се появявате в такъв ден тук.

- Но Христос не е гонил никой, който е идвал при Него.

- Исаак, казвам ти, сега от това няма да излезе нищо. А след Възкресение пак ще си бъдем приятели – изрекох аз бързо и избягах, защото не можех да продължавам повече този разговор. Веднага щом службата свърши и започнахме играта в църковния двор, почувствах някакво стягане в гърдите. Все едно, че бях един от тия, които са участвали в разпването на Христос. Бях ли прав или грешах? Цялата оная радост, която бях почувствал в тези святи дни преди това, сега пропадна някъде. Но неочаквано намерих изход. Случи се тогава, когато стоях, огорчен и разстроен, при Кръста. Пред онова крайно, най-висше смирение. Длъжен бях да направя нещо. Та нали Този, Който е бил разпнат на кръста е проявил толкова голямо снизхождение към нас, грешните… И тогава се реших. Отидох в дома на Исаак. Той седеше на стъпалата на прага, с наведена глава. Когато ме видя, очите му блеснаха радостно, макар че външно остана невъзмутим.

- Исаак – обърнах се аз към него – извини ме за сутринта. Нали знаеш, не говорих от свое име, а от името на нашите момчета. Ти знаеш какво мислят те… Имам хубава идея. Хайде да им кажем, че ти, макар и евреин, в душата си обичаш Христа и много съжаляваш, че евреите са Го разпнали.

Исаак много внимателно ме наблюдаваше със своя не по детски пронизителен поглед.

- Дино – каза ми той – макар, че не си пророк, но всъщност аз мисля същото.

Дълбоко въздъхнах и казах:

- Довечера ще те чакам при изнасяне на Плащаницата. А за момчетата аз ще имам грижата.

Но момчетата за нищо на света не искаха да ми повярват. Колкото и да се стараех да ги убедя, оставаха си непреклонни.

- Но нали Христос е простил и се е молил за разпналите Го?

- Мълчи и нищо повече не говори, ако не искаш тази вечер да те изгорим заедно с чучелото на евреина – извика Сулис.

Вечерта по време на изнасянето на Плащаницата заваля малко. Винаги през тази вечер ръмеше. Всички ние, християнчетата, според обичая, вървяхме след Плащаницата по големия църковен двор около храма Пресвета Богородица.

Сред тълпата аз разпознах Исаак. Очите му бяха влажни и не можах да разбера дали бузите му са мокри от дъжда или от сълзи. Но дори и да плачеше, може би това бяха сълзи на обида, че децата не го бяха приели, независимо от смелото му признание? Или от това, че му е било жал, че сме толкова безсърдечни?

След изнасянето на Плащаницата Сулис, който беше забелязал Исаак, ми подхвърли:

- Ей, видях те аз тебе, видях те! Видях те как си разменяхте приятелски погледи с този евреин. – И Сулис добави:

- Тази вечер няма да участваш в изгарянето на чучелото на евреина.

- Добре – казах аз на Сулис – вземам вината на Исаак върху себе си.

И наблюдавах изгарянето на чучелото от прозореца на дома ми. В края на тоя своеобразен „ритуал“ до прозореца ми притича един пратеник на Сулис и извика:

- Слушай, Дино, тази година няма да празнуваш Възкресението: нито ти, нито евреина.

Критичният момент настъпи през Пасхалната нощ. В Константинопол дълги години Възкресение се посрещаше не в полунощ, а в пет часа сутринта, на разсъмване. Моментът на Възкресението винаги е най-отчаяно-сложния. Това е слизането на Христос в Ада. Това е поражението на Ада. Освобождението на умрелите.

Всичко това преживяхме през това утро по време на Пасхалното богослужение. Момчетата дойдоха в храма с джобове, пълни с яйца и фойерверки. В пет часа, на разсъмване, в същото време, когато се раздава радостното „Христос възкресе!“, трябва да започне най-главния момент за нас, дечурлигата. Чукането на яйцата и пускането на фойерверките, излитащи високо над главите ни.

Дойдох на църква уплашен. Не посмях да вляза вътре. Момчетата ме видяха и ме гледаха враждебно. Застанах недалеко от онова място, където раздаваха на вярващите Благодатния огън от олтара. „Елате, приемете Светлината“ – „Христос Воскресе!“

Неописуема радост. В този момент забравих всичко. Изпитвах огромна радост. Вече не се плашех нито от Сулис, нито от който и да е. Радостта ми нямаше предел. Фойерверките, излитащи към небето, придаваха някаква войнствена атмосфера. Възклицания, викове, тържество на безкрайна радост. Сред целия този шум дочух някакви озлобени викове. Сякаш ругаеха или дори биеха някого. Обърнах се заедно с децата на тази страна, от която се носеха крясъците, беше на един изстрел разстояние, недалеч. Но да… наистина, в края на краищата ставаше нещо съвсем необичайно. Оказа се, че бащата на Исаак тайно проследил сина си, който избягал от къщи. В момента, в който Исаак извикал „Христос Воскресе!“, баща му се нахвърлил върху него с юмруци и започнал да го бие безжалостно. Как е възможно само, евреин да посмее да прославя Възкресението Христово?

Срам, голям срам и позор за цялото семейство. Видях как бащата блъсна на земята Исаак и започна да го тъпче ненавистно с крака.

- Какво каза? Какво каза? Христос бил възкръснал? – неистово крещеше той.

Исаак беше много зле. Опита се да стане – от устата и носа му бликна кръв. Но той се осмели да произнесе:

- Да, татко, Христос възкръсна. Ние, евреите, сме разпнали Христа. Но Христос възкръсна!

Исаак безсилно се отпусна на земята, без да охне, съвсем като мъченик и тихичко прошепна напева:

- Христос воскресе из ме – е – е – ртвих…

Напомни ни за мъченичеството на мнозина други хора, които са извиквали „Христос възкресе“ на залятата с кръв земя на Константинопол.

След това изгуби съзнание. Не смеехме да се приближим до него. Момчетата бяха замрели. Баща му го взе на ръце. Не, по-скоро го повлече по земята. Ние гледахме случващото се със затаен дъх. Сулис ме погледна, после аз него. Трикратно ме разцелува по двете бузи и ми каза:

- Воистину воскресе!

Очите му бяха пълни със сълзи.

- Да, воистину воскресе!

По-нататък изгубихме Исаак от погледа си. По-късно узнахме, че е лежал няколко месеца на легло. А след това си заминали от нашия район.

Минаха години и веднъж, без да искам, чух от един човек, че в един скит на Света гора в Атон се подвизава йеромонах, по народност евреин, който преди живял в Константинопол. По-късно приел Православната вяра. Казвали, че този монах куцал заради някакъв нещастен случай…

Така ми казаха и аз мисля, че… да, сигурен съм, че това е не някой друг, а моят приятел Исаак.

Христос възкресе!

Източник: Православие ру: из книгата „Кръстопътят на моето сърце“, издание на „Филокалия“, стр. 9, май 2002 г.

 

 

 

Самотността на съвременният човек

Май 6, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора;
в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата,
защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“ (Йоан 5:2-4)

 

Най-драматичното от всичко в това евангелско четиво е самотността на болния. Чувате ли? Господи, нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. (Йоан 5:7) Най-трагичното положение на човека е самотата, неговата съвършена изолация.

 

Свети Киприан Картагенски казва, че всеки пада, когато е сам, а се спасяваме, когато сме в съобществото на Църквата. Да бъдеш сам значи да падаш, да загиваш. Да бъдеш сам значи да не мислиш за никого освен за себе си, защото затъваш в страданието, което те задушава. Угнетява те безполезността на живота, защото животът, преживяван в самота, ако е без Бога, това е живот безполезен, загубен. Животът, смисълът на който е изчезнал в този миг, когато си останал сам.

Болният разслаблен нямал даже някой роднина, приятел, който би го взел, когато се раздвижи водата и би го хвърлил, когато се раздвижи тази вода.

 

А колко пъти ние сами се оказваме в такава ситуация! Колко пъти сме самотни и болни и нямаме при нас, кой  да ни помогне да се изцелим, да ни избави от нашето страдание.

 

Или в самотността и страданието да има някой, с когото бихме могли да пообщуваме, както казва немската поговорка: „Споделената болка става два пъти по-малка, а несподелената два пъти по-голяма“.

 

Така било и с този човек. Но Христос с велико милосърдие го попитал:

 

„Искаш ли оздравееш?“

 

Въпрос от този род, насочен към болния, може да изглежда безсмислен. Разбира се, че иска да се изцели. Само че Спасителят загатнал тук за нещо друго. Този човек боледувал заради своите грехове и когато Господ го попитал: „Искаш ли да оздравееш?“, Той всъщност му казал:

 

„Искаш ли да се изцелиш от своите грехове?“

 

Доказателство за това ние виждаме по-късно, когато Спасителят го срещнал в храма и му рекъл: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо.“ (Йоан 5:14)

 

Това, което ни учудва е това, че в тази минута, когато Иисус изцелил боледуващия цели 38 години, виделите това фарисеи и книжници вместо да се зарадват, че на човека се е върнало здравето се огорчили и казали:

 

- Защо ходиш? Защо взимаш своята постелка в съботата?

 

Те не казали: „Колко е хубаво, че си се изцелил! Отиди и благодари Богу!“, тях ги интересувало само формализма на закона, утвърждаващ че в събота не трябва да се работи. Те принесли в жертва човешкото същество заради спазването на закона и го попитали:

 

- Кой те изцели?

 

Отначало излекуваният не знаел какво да им каже, но когато Иисус го срещнал в храма, той отишъл при иудеите и казал:

 

- Ето, този Иисус ме изцели!

 

Това не е бил донос, това е било желание да се обяви на всеослушание: „Този Човек ми помогна! Той ме изцели! Той беше до мен в моята скръб!“

 

Необходимо ни е да кажем кой ни е помогнал, необходимо ни е да свидетелстваме за чудото. Не от самохвалство, а от това че сме се избавили от самотата, болестта и страданието. Необходимо е да кажа кой ми е помогнал, кой ме е привел до вярата, кой ме е избавил от греховете и от окаяността на моето сърце – свещеник, вярващ, приятел… Необходимо ми е да кажа: „Той ме спаси!“ Така е било и с този болен.

 

Възлюблени вярващи! Съвременното общество все повече и повече ни изолира. Всички власти се стараят да ни изолират, да ни направят самотни, да бъдем по-малко свързани един с друг, защото всички власти се стараят да бъдат тоталитарни, за да могат да ни управляват. Общностите се управляват много по-трудно, отколкото изолираните индивиди. Комунистите правеха това насилствено. Западът го прави скрито. Те просто те обявяват за уникален, казват, че имаш всички права, че си независим. И за да станеш изолиран, трябва да не бъдеш привързан към родителите, трябва да не ги слушаш ако си дете, да не се подчиняваш на никого – ето ти си свободно същество.

 

Лъжливо разбраната свобода – това е бунт против Бога, това е отрицание на всичко. Затова и сме дошли до тук, до всички тези престъпления, бушуващи в света. Има толкова градове, в които четиринадесет годишни деца убиват своите учители, приятели, родители. Прекъснала се е човешката връзка между хората, с които живеем в близост. Прекъснали са се душевните отношения между мене и брата, между мене и родителите, между родителите и децата, между приятелите. Ние ставаме все по-самотни в тази неестествена промяна на личността, в основата на която лежи демонизацията на обществото.

 

Да се постараем да бъдем обединени, да останем обединени от вярата и любовта ни един към друг, в Иисус Христос. Да пребъдем обединени в Църквата, защото Църквата – това е единственото положително социално обединение. Всички останали обединения ни водят към саморазрушение. Всички те се стараят да разрушат човешкото същество, да го превърнат в инструмент, в обикновено винтче от този сложен механизъм – човешкото общество.

 

Източник: Православие ру

 

 

Самотата е ад

Ноември 23, 2014 in Беседи, Начална страница

 

- Мнозина биват разяждани от самота. Ето старецът: жената е умряла, децата са пораснали, той е сам. Или момиче, вече минава тридесет, а така и не е срещнала своята половинка. Друг живее в голямо семейство, но чувството за самота не го напуска. Къде е причината?

 

- Самотата е ад. Самота е когато човек чувства, че е сам. Но сам е само дяволът. Кажете ми, подвижникът, който живее в гората сам ли е? Не! Защото в него е Христос.

 

Проблема на самотата не е в това, че си сам вкъщи. Това е отсъствие на Бога в твоята душа – в това е най-великата самота на човека. Днес човек може да живее в многомилионна Москва, до него да гъмжи от хора, или в блока, в който живее, да има огромно количество съседи и той все пак да е самотен. Човек може да живее в семейство, да има деца, жена – има толкова мъже, жени, бащи, майки, които живеят по 4-5 човека под един покрив и те са самотни!

 

Работата е там, че когато в тебе, на първо място в душата ти Го няма Бог,  второ, за тебе не съществуват другите хора, ти се затваряш в себе си. Ти не обичаш другия, не мислиш за него. Това се среща много често и в семействата. Изходът не е в това, да търсим любовта на другите към нас, мислейки че това ще ни избави от самотата. Изходът е в това, ние сами да открием Бога. Тогава и да сме сами, Бог ще е с нас и ние няма да почувстваме самота.

 

източник: правмир. ру

 

Където има любов към Христа, самотата изчезва

Септември 19, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

Христос е най-висшият ни стремеж, най-висшето желание – няма нищо по-висше. На всичко сетивно можем да се наситим, но на Бога не можем да се наситим. Той е всичко. Бог е най-висшето ни желание. Никоя друга радост, никоя друга хубост, нищо не може да се сравни с Него. Какво повече от най-висшето?

 

Любовта към Христос е нещо особено. Няма край, няма насита. Дава живот, дава мощ, дава здраве, дава, дава, дава… И колкото повече дава, толкова повече човек иска да обича. Докато човешката любов може да повреди човека, да го побърка, то, когато възлюбим Христа, всяка друга любов отстъпва. Всяка друга любов може да се насити. Христовата любов няма насита. Плътската любов има насита. След това може да дойде ревност, негодувание, дори и да се стигне до убийство. Може да се превърне в омраза. Любовта в Христа е неизменна. Светската любов трае малко време и после постепенно изстива, докато божествената любов става все по-силна и по-дълбока. Всяка друга любов може да доведе човека до отчаяние. Божествената любов обаче ни въздига до сферата на божественото, дарява ни покой, радост, пълнота. Другите наслади уморяват, а тази  непрестанно е неутолима. Това е една ненаситна наслада, която никога никому не омръзва. Това е висшето благо.

 

Човек може да се пресити от всичко, освен от едно – когато се съедини с Христа. Обича, обича, обича и колкото повече обича, толкова повече иска още по-силно да обича. Вижда, че още не се е съединил, не се е отдал на Божията любов. Постоянно е обзет от влечението, желанието, радостта да достигне до най-желаното, до Христа. Постоянно пости, постоянно прави поклони, постоянно се моли, обаче все не е удовлетворен. Не разбира, че вече е достигнал до тази любов. Не чувства, че това, което желае, вече го е изпълнило, че го е получил, че го живее. За тази божествена любов, за тази божествена обич копнеят и жадуват всички аскети. Опияняват се с божественото опиянение. С това божествено опиянение тялото може да остарява, да увяхва, духът обаче се подмладява и разцъфтява.

 

Когато намериш Христа, това ти е достатъчно, не желаеш нищо повече, успокояваш се. Ставаш друг човек. Живееш навсякъде, където е Христос. Живееш на звездите, сред безкрая, на небето с ангелите, със светиите, на земята с хората, растенията, животните, с всички и всичко. Където има любов към Христа, самотата изчезва. Ставаш мирен, радостен, чувстваш пълнота. Нито меланхолия, нито болест, нито кръвно налягане, нито стрес, нито сърдене, нито ад.

 

Христос е във всичките ти мисли, във всичките ти дела. Имаш благодатта и можеш да претърпиш всичко за Христа. Можеш дори несправедливо да страдаш. Да търпиш неправди за Христа, при това с радост. Както Той е страдал, така и ти можеш да страдаш несправедливо. Нима си избрал Христа, за да не страдаш? Какво казва апостол Павел: “Сега се радвам в страданията си…” (Кол.1:24). Това е нашата вяра. Да се пробуди душата, да обикне Христа и да стане свята. Да се отдаде единствено на божествената любов. По този начин и Той ще я обикне.

 

Когато Христос влезе в сърцето, животът се променя. Христос е всичко. Този, който в себе си живее Христа, живее неща, които са неизразими: свети и божествени. Живее във веселие. Това е истина. Има хора, които живеят това – подвижниците на Света Гора. Непрестанно с трепет шепнат молитвата: “Господи Иисусе Христе, помилуй ме.”

 

Когато Христос влезе в сърцето, страстите изчезват. Не можеш нито да обидиш, нито да намразиш, нито да отмъстиш, нито хиляди други неща… Къде да се намерят ненавист, антипатия, осъждане, егоизъм, тревога, депресия? Господства Христос; и копнежът по незалязващата светлина. Този копнеж те кара да чувстваш, че смъртта е мостът, по който ще преминеш за миг, за да продължиш живота в Христа. Тук, на земята, има едно препятствие, затова е необходима вярата. Това препятствие е тялото. Докато след смъртта вярата отпада, защото тогава виждаш Христа, както виждаш слънцето. Във вечността, разбира се, ще изживяваш всичко това много по-силно.

 

Нашата душа ще почувства голяма утеха, когато обикнем Господа. Тогава няма да се занимаваме с ежедневните си и низки дела. Ще се занимаваме с духовното и възвишеното, ще живеем в духовния свят. Когато живееш в духовния свят, живееш в свят различен, който харесва и за който копнее душата ти. Но не си безразличен и към ближния; желаеш и той да намери спасението, светлината, светостта. Всички да влязат в Църквата.

 

Подготвил: Николай Колев



Разговор с наркомани на стъпалата на храма

Август 15, 2014 in Беседи

 

В крайна сметка не съществува човек, който да няма връзка с Бога. Тоест – ти какъв си, ти имаш ли връзка с Бога или нямаш?  За да зная. Ти добър ли си или лош? Доброто или лошото дете на Бога? Виж, ако кажеш, че си доброто дете на Бога, ще станеш лошо, ако кажеш, че си лошо дете, тогава си доброто дете на Бога, а ако си добро дете и не го знаеш, си блажен. Но ако мислиш, че си добър, без да си добър и се самооправдаваш и чувстваш, че „аз не съм като другите, аз съм хубав човек, верен, водя църковен живот, изповядвам се, моля се” – добре правиш, че вършиш всичко това, трябва да го правиш, хубаво е, изпълва твоя живот, но не и ако подхранва твоя егоизъм. Виждал съм някои много добри души, които все още нямат силна връзка с Църквата, но имат хубава нагласа – добра душа, голямо незнание, научили са накриво някои неща, или изобщо не са ги научили, те са още по-добри. Т.е. – тези, които нищо не са научили, за да могат да научат един път, но както трябва. По-добре да не научиш нищо, отколкото да научиш нещата накриво и след това Църквата да ти е виновна.

 

Виж, Бог е за всички, Бог е и за теб, Той е Този, Който се грижи за твоя проблем, Този, от Когото имаш нужда, Той е твоят Творец и Създател, Този, Който те е създал и родил. Разбираш ли? Не майка ти и баща ти са те родили. Те са дали своята плът, дали са своя човешки принос, за да получиш  биологическо съществуване, да влезеш в този живот на тази планета Земя. Този, Който истински те е родил, твоят Създател, Баща, Който е и Майка, Брат, Приятел и всичко друго, което искаш, е Бог, нашият Господ Иисус Христос. Затова, когато слушаш нещо за Него, е естествено то да те докосва. И така разбираш, че не си без връзка с Бога, а просто не познаваш църковните неща, не знаеш точно как да стоиш в храма, как да се кръстиш, как да постиш, не знаеш реда в храма. Добре, тези неща се научават, не е нещо сложно. Душата си обаче да направиш християнска, това е целта. Има някои хора, които имат тази жажда и копнеж, чиито очи малко да ги отвори Христовата любов, малко да ги очисти Христос, да Го видят и да се зарадват, веднага ще се променят, ще променят своята посока и път и както са търчали в своя светски живот, така след това стават много добри, стават християни. Увеличават скоростта, но завъртат и волана и отиват в друга посока, променят курса. Тоест, добре правиш и летиш със 180 км/ч, но, ако си обърнал внимание, летиш към пропастта. Това е разликата – а именно, че в Църквата се научаваш да търчиш не дори със 180 км/ч, а със скоростта на безкрайността, ако съществува такава скорост, да търчиш в космоса на Бога, но да търчиш към Бога, да търчиш не като след нещо неизвестно, да удряш не като да биеш въздух (Срв. 1 Кор. 9:26), да не „раздаваш юмруци” напразно. Твоето търчане да има смисъл и да не е празно откъм съдържание, да знаеш защо живееш. Колко хубаво нещо е да знаеш защо живееш, защо дишаш, защо работиш, защо се жениш, защо готвиш! Разбираш ли? Скъпа госпожо, която приготвяш яденето, скъпи приятелю, знаеш ли защо приготвяш твоето ястие? Прави го за Бога, прави го, за да утвърдиш твоето съществуване, за да покажеш любов към своите деца или твоя човек, за да се научиш на смирение чрез това, да научиш, че творчеството е нещо много хубаво, което те кара да приличаш на Бога. Бог е Създател и ти ставаш малък създател, създаваш и това те кара да се чувстваш красиво в живота и да даряваш любов. Вижте колко неща човек може да премисли и види чрез тези малки и прости  неща.

 

Всички търсим Бога, всички Него искаме. Някой ми каза: “Гледай да станеш свят, за да имаме образец.” Аз му казах: “Аз не съм нужен за образец. Съществува образец.” Да, но тебе те виждат. Не, Христос съществува, затова Христос е Богочовек, Бог и Човек, съществува образецът на светостта, съществува Светият на светиите между нас, съществува единият Свят, един Господ Иисус Христос, както казваме в св. Литургия. За да Го гледаш, да Го обичаш, да се привързваш към Него, да се съединяваш с Него, да го направиш твой Бог, твоя любов, ерос. Всичко е заради твоя живот и така да живееш твоя живот. Той да бъде твой образец, да станеш Негов поклонник, да станеш Негов ученик, да бъдеш постоянно в Неговите нозе, коленичил, да търчиш до Него, Него да обичаш. Защото виж какво става – изморявам ли те с всичко това? Имаш толкова работи да вършиш, имаш толкова работи на главата си, но чуй – аз те слушам, пишеш ми писмо за твоя проблем, ще се помоля, ако се обадиш по телефона, ще ти кажа две думи, добре, а след това какво става? Ти не се насищаш, не искаш две думи. Да, казваш: “Кажете ми дори две думи и ще съм доволна!” Не може да бъдеш доволна от две думи, защото твоята душа иска безкрайното, тя иска изобилното. Искаш Някой да се занимава с теб, заслужаваш го, приляга ти – ти си човек с уникална ценност, твоите въпроси, характер, желания, мечти, заслужаваш Някой да се занимава с теб, но колко да се занимава?! Кой може да се занимава толкова  много с теб, с твоя проблем? Човек ще те изслуша и ще ти каже: “Какво говориш, детето ми? Сериозно ли? Леле, какво теглиш!” Добре, ще ти го каже, ще се просълзи леко, ако е  по-чувствителен, ако е християнин, ще се помоли малко за теб, ще ти покаже любов… Хубаво. След това обаче ще ти каже – знаеш ли, трябва да тръгвам, защото ме чакат вкъщи, ще обядваме след малко. Сега трябва да затварям телефона, защото имам да свърша една работа. Сега трябва да си тръгнеш, детето ми – ще кажа аз, – защото отвън чакат и други за изповед. Ти обаче искаш още нещо, сълзите в твоите очи са си още там, окото ти още е насълзено, очите ти са зачервени, сълзите не са изсъхнали и аз ти казвам: “Тръгвай! Трябва и други да дойдат.” И ти ми казваш: “Още не съм се наситил!” На какво не си се наситил? Не се наситих на любов, обич, утеха, думи. Виж, това няма и да стане. Нито ти от мен, нито аз от теб, нито от някой ще можеш да вземеш това, което само Христос може да ти даде.

 

Христос е Този, Който, когато аз ти кажа: тръгвай, не мога повече да говоря с тебе, защото нямам време, когато не ме намираш по телефона, когато мъжът ти отива на работа, или детето ти рита вратата и излиза… Христос е Този, Който отново, отново и отново остава с теб, близо до теб, обича те, занимава се с теб, гледа те в очите, идва да изтрие твоите сълзи, да ти даде Своята любов, целувка, нежност, утеха и ти казва: “Виж, Аз винаги съм с теб! Аз съм твоят постоянен Другар, Аз съм твоята любов, твоят Бог и Утешител. Каквото искаш, Аз съм за тебе.” Този е Христос – търсете Него да намерите и ти, който имаш връзка с Бога, и ти, който уж нямаш, нищо че никой не е без връзка с Бога. Какво ще рече да имаш връзка с Христос? Знаеш ли какво означава да обичаш Христос? Знаеш ли какво означава да казваш, че съм Божий човек, че съм християнин, че съм църковен? Това са велики думи! Християнин съм, т.е. Христов – това ще рече, че моята воля е това, което Христос иска. Че, когато ме гледаш и те гледам, сякаш гледам Христос, това ще рече, че съм християнин, че съм Христов, че моето лице отразява Христос, че моите ръце са като ръцете на Христос и постоянно даряват любов, устата ми говорят Христови думи и постоянно изричам думи на любов – ето това означава, че съм християнин. Заквасвам се с Христос. Велико нещо е да кажеш, че си християнин. Голяма отговорност.

 

Ние не сме християни, ние, които имаме връзка с Бога на думи. Ти какъв си – имаш връзка с Бога.  Тоест, имаш толкова много силна връзка с Христос, а другият няма? Всички водим борбата, имаме нашия егоизъм, ставаме и падаме, падаме и ставаме, това се случва постоянно… Само дето някои християни падат в Църквата, тоест те са научили едно място, открили са едно пространство, намерихме една утеха, един двор – двора на Църквата, която ни обича и ни приема. Ние там отиваме и  вършим нашите грехове – в Църквата, а другите го правят извън Църквата. Но и ние правим грехове, грешки в Църквата. Не е ли така? Имаш най-доброто дете на света? Ти си най-добрият човек? Имаш най-добрия мъж, най-добрата жена? Добре. Когато дойдеш да се изповядаш, ти – най-добрият на света, и ти грехове ще кажеш. Не е ли така? Какво ще кажеш? Добродетели ли? Тогава защо идваш? И ти ще кажеш, че се гневиш, нервираш, ругаеш, караш, негодуваш, изпитваш неприязън, ревнуваш, осъждаш, крадеш, лъжеш, всички тези неща. Е, всички това правим. И добрите, и лошите от нас. Само дето някои чрез Божията благодат са се борили и ограничили донякъде тези неща. Впрочем, както пише в св. Писание, всички съгрешиха, никой не е чист от сквернотата на тази земя, от сквернотата на егоизма, всички сме едни и същи. Всички страдаме. Това ни обединява, така се сплотяваме, разбираме се един другиго и се радвам, че водиш борба в твоя живот, напредваш постепенно и си намерил крайния пристан. Краят е Църквата.

 

Сещам се, че веднъж минах покрай един храм, на чиито стълби стояха наркомани. Аз бях служил св. Литургия и понякога, когато служим, чувстваме Господ да ни дава сили и казваме: “Не ме бърка!” Т.е. – не се страхувам да говоря на другите, тогава не блокираш, а говориш и другият разбира това, което казваш. Говориш, имаш желание и другият не се засяга и му казваш каквото си искаш. Това обаче става, когато чувстваш Господ, а не винаги и не по всяко време. И тъй, те седяха и някои от тях пушеха. Аз им казах:

 

- Да прославяте Бога, че сте на стълбите на храма, седите, пушите, вземате наркотици, в обятията на Бога  вършите грехове! Бог ви обича, в Божията прегръдка стоиш сега и съгрешаваш!

- Какво?! – каза ми един от тях.

- Какво какво? – отвърнах.

- Аз не влязох в църквата.

- Е, да, ама стълбите на Кого са? На стълбите седиш. Стълбите са на църквата. Видя ли? Много си близо до спасението, близо си до това да се спасиш, но трябва да направиш следващата стъпка. 15 стъпала има – я ги преброй! 15 са. Изкачи ги и влез вътре!

- С наркотиците?

- С наркотиците.

- С цигарите?

- С цигарите. Влез вътре и кажи: “Господи, аз съм зависим!” Той няма да ти се скара. Доказателство? Ако искаше да ти се скара, щеше да ти прати една мълния там, където стоиш и вземаш наркотици, и щеше да загинеш. Ако искаше да ти се скара, щеше да те накаже. Бог не е наказващ, а е Бог на любовта.

 

В Църквата стават много неща, около храмовете, в дворовете на храмовете, на пейките, там седят и правят много и говорят много неща и имат разни преживявания. Преживявания извън Бога, близо до Бога, близо до Божията благодат. Я си представи – няколко стъпки! Тоест, правиш няколко стъпки, влизаш в олтара, поглеждаш и виждаш върху св. трапеза дарохранителницата. В нея какво има? Тялото и Кръвта Христови. И това какво е? Твоето спасение. Т.е., младежите минават покрай спасението, без да го усещат. Минаваме покрай спасението и не влизаме да се облегнем, да го вземем в нашите ръце, в нашето тяло и душа, да се причастим, да се покаем, да се изповядаме – наобратно го казах, защото се покайваме, изповядваме се, причастяваме се, приемаме Господ и Той променя нашия живот и ние  сме толкова близо до Църквата. Има къщи, построени близо до храмове, от балкона виждат и чуват камбаната – точно до тях, пият кафе и виждат камбанарията. Но след това влизат вътре и се карат, хулят се, бият се, хвърчат вещи, а до тях се служи св. Литургия… Спасението е толкова близо до нас и не го разбираме. Т.е., Бог се преплита с нас, минава толкова близо до нас, за да ни накара да заподозрем, да се замислим за Неговата любов. Той минава толкова вежливо и казва: „Аз нищо не ти правя, обичам те, какво друго да ти правя? О-б-и-ч-а-м  т-е!” И какво друго правиш? „Това – обичам те! И очаквам. Очаквам твоето покаяние, твоята промяна.”

 

Колко хора минават край нас, колко хора – това мисля, – които биха могли да влязат в храма и да живеят невероятни преживявания, има църкви близо до кафенета, дискотеки, пъбове, барове. До много църкви има нощни заведения, или преди да стигнеш до бара, през две пресечки има църква. Но съществува тази дума – удивителна, страшна, уникална, думата „свобода”, думата „произволение”, думата разположение на душата – накъде клони душата ти, накъде клони сърцето ти, къде търсиш. Съществуват и думите „смирение” и „егоизъм”, а тези две думи са страшни. Ако си смирен, ще отидеш на църква и там ще останеш, на стълбите, там ще съгрешаваш, на стълбите на храма и постепенно от многото грехове, падения, унижение, терзание и срив на душата и тялото, може да стигнеш до: „Какво става тука?! Господи, сигурно можеш да ми помогнеш?!” А за да влезеш в Църквата и да се спасиш, едно смирение е нужно, едно „Господи, помилуй!” И Той ще ни спаси. Но, за да го кажеш, трябва да имаш смирение, защото егоистът не  може да каже „Господи, помилуй!”, а казва: „Оставете ме всички на мира! Нямам нужда от никого!” На една стена пишеше, че не са нужни нито Бог, нито началници. По-точно пишеше: „Нито Бог, нито началници!” Не е така обаче, защото имаш за началник себе си, твоето его е станал твой началник, той е много страшен тиранин, много е силен натискът на твоето его. Ти оставяш Бога, егото идва и се угнетяваш изключително много, непоносимо е, защото Бог е толкова смирен, че не иска нищо от тебе, а само едно – да те направи щастлив. Но твоето его иска да те измъчи, да те унищожи, да те потисне, да те обремени – с какво? С проблеми, зависимости, болести, мъки, помисли, идеи, фантазии,  претенции, инат, похоти. Погледни какъв ставаш с егото. Оставяш Бога и егото те обгръща и казваш – нито Бог, нито началници… А си се изпълнил със сто началника. Твои началници са станали цигарите, нервите, телевизията, пиенето, пиянството – казвал си ми го. Добре, ще проявяваш търпение с мъжа си, който пие, ще се молиш, ще изядеш някой шамар някой ден – затова ти го казвам. Понеже казваш, че ядеш и бой – ще проявяваме търпение и ще станем свети хора. И ще плачеш – научи се да плачеш,  и се научи, когато плачеш, да превръщаш твоите сълзи в диаманти в нозете на Господ и да казваш: “Господи мой, не плача напразно, а плача пред Теб. Моите сълзи може да падат на земята и да стават  кал, но тази кал пред Теб е като диамант, защото аз самият и моите сълзи са пред Теб.” Научи се да плачеш пред Христос, а не напразно. Да плачеш не от нерви, инат и въпроси – защо, как и защо да ми се падне на мене този живот, а да плачеш и да казваш: “Господи, дай ми да виждам Твоето царство, научи ме да гледам надалеч, нещо се крие в тази мъка, в тази зависимост  на мъжа ми, накъде го водиш, Господи?!” И Той ще ти каже: “Водя го към рая. Натам го водя. Там искам да те отведа, искам да те спася. Разбра ли го?”

 

Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята (Пс. 120)… Господ е моята и твоята помощ. Нито аз, нито моята молитва, не нечия друга сама по себе си, а молитвата на Църквата, на светците, на всички – тя ти помага. Не се уповавай на човек, а на Бога, нито психологически, нито емоционално на човек… Да, помощ ще вземеш от него, естествено, че ще търсиш опора, но имам предвид да не прилепнеш, да не се привържеш, да не абсолютизираш хора, а само Господ. Той е твоята помощ, Той е твоята опора, твоят Лекар. И Той преплита всички събития и прави тези реакции в душата ти и процеси в сърцето ти, за да се получи хубав резултат.

 

Объркан е  нашият свят, объркан е и нашият живот, всички сме деца на  нашето време. Някои ме питат – как са децата в училище днес? Аз казвам: както са всички деца на света. Как да са? Как ти се струва светът, как виждаш децата? Защо ме питаш, сякаш съм извън света – ама и аз съм в света и децата на нашето време са децата на нашето време – тук, днес. Как да са? Борба водим. Полагаме усилия и затова нека се молим Бог да помилва децата, младите, които са се забъркали и кривнали от пътя, младите, които са в много важна възраст, които изкусителят бори. Хората, които не знаят какво да правят, какво да изберат в своя живот, хората, които са объркани и не знаят какво да решат.

 

 

превод от гръцки

 

 

Най големият Приятел, или с Кого да преодолеем самотата

Юни 18, 2013 in Семейство

 

“Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа, а жененият се грижи за световни работи-как да угоди на жената.”(1Кор7:32)

 

 

Самотност. Навярно всеки един от нас така или иначе се сблъсква с нея. Самотен идва човекът в този живот с първия изтръгнал се вик, изискващ глътка въздух, самотен напуска този свят, с последна въздишка.

 

За много от нас самотен значи нещастен човек, и се прави асоциация с този, който не е създал семейство или няма другар. На самотната девойка над 25 години се гледа с насмешка – видите ли – стара мома. И най-интересното е, че много момичета над тази възраст вярват в това, изпадайки често в отчаяние и започват да обикалят агенциите за брачни запознанства. Заливат Интернет с писма, търсейки своя любим и подходящ съпруг. Следват срещи, раздели, след това пак писма и така до безкрайност. А мъжът все го няма и няма. И тогава жените изпадат в друга крайност – започват да си осиновяват деца, не разбирайки, че целта на живота не е да имаш деца без съпруг.

 

А може би не трябва прекалено толкова да се суетиш? Може просто да се успокоиш и да се замислиш – защо Господ ни е дал тази самота? А всъщност това не е ли велико благо? В края на краищата къде е гаранцията, че като се омъжиш или ожениш ще започнеш да се чувстваш по-добре? Ако човек живее сам, може да използва това време за спасението на своята душа, за покаяние, за да живее в чистота и благочестие. Да извършва добри дела, да се занимава с милосърдие, да помага на своите ближни и разбира се да се моли.

 

Създаването на семейство във ветхозаветно време е било тясно свързано с раждането на деца. Евреите са очаквали идването на земята на Спасителя, и тази надежда е растяла с всеки появил се младенец. Всяко семейство е копнеело Спасителят да се роди от техния род. Още Ева, раждайки първия си син – Каин, с надежда казала, че придобила човек от Господа. Когато на земята дошъл Спасителят, ситуацията малко се изменила. Много популярно станало девството за спасението на своята душа.

 

В това време ап. Павел, бидейки сам девственик, писал в своето послание до Коринтяни: “…Добре е за човека да си бъде тъй…Нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди на Господа; а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жената. Има разлика между жена и девица; неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом. А омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си…който е непреклонно твърд в сърцето си, без да е в нужда и е властен над волята си, па реши в сърцето си да пази своята девица, той добре прави. Така щото и оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който не я омъжва, по-добре прави…ако се и ожениш, няма да съгрешиш, и девица, ако се омъжи, няма да съгреши. Но пък такива ще имат грижи за плътта, но аз ви щадя.”(1Кор7)

 

Не трябва да се мисли, че апостолът е против семейството. Той е разбирал цялата човешка немощ и в това послание е писал: “Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа…а на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да се не разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си…Жената е свързана чрез закона, докле е жив мъж й; ако пък умре мъж и, тя е свободна да се омъжи за когото иска, но само в име Господне. Но тя е по-блажена, ако си остане тъй.(1Кор7).

 

Живеейки сам на тази земя, можеш да влезеш в небесното общество, е считал светителят Филарет Московски. Човeк, който е сам заради Бога, по правило е мирен и спокоен, той е изпълнен с мир и любов към хората и може да стане наистина щастлив.

 

“В моето земно странничество и усамотеност, аз намерих сигурно пристанище – истинното Богопознание. Не живи хора бяха моите наставници; Те бяха починали с телата си, но живи духом свети отци. В техните писания аз намерих Евангелието, осъществено и изпълнено, те удовлетвориха моята душа. Аз оставих света не като едностранчив търсач на уединение или нещо друго, но като любител на висшата наука, и тази наука ми достави изцяло спокойствие, хладност към всички празни земни неща, утешение в скърбите, сила в борбата със себе си, достави ми приятели, достави ми щастие на земята, каквото почти не съм срещал”. Така е писал св. Игнатий Брянчанинов в писмо до художника К.П. Брюлов.

 

И по-нататък, светителят развива тази мисъл, докосвайки се до творчеството, в което много хора се опитват да търсят утешение и не намират.

 

“Отдавна виждам, че вашата душа търси в земния хаос красота, която би я удовлетворила. Вашите картини – това са изражение на силно търсеща душа. Картината, която решително би ви удовлетворила, трябва да бъде картина от вечността. Такова е изискването на истинското вдъхновение. Всяка красота, и видимата и невидимата, трябва да бъде помазана от Духа, и без това помазание, тя ще има печата на тлението. Тя, красотата, помага да се удовлетвори този, който е воден от истинско вдъхновение. На него му е нужно красотата да отразява живот, вечния живот. Когато от красотата лъха смърт, той отвръща от такава красота своя взор.

 

Един свещеник на проповедта беше казал: “Самотата е, не когато човек живее сам, а когато чувства себе си самотен. Ако си самотен, тогава си живял само за себе си.” Какво е имал предвид? Грехът гордост. Когато човек не вижда никого наоколо, освен себе си, не чувства нищо, освен това, което става само в неговата душа.

 

Една от сериозните причини за вътрешната самотност е привичката да се осъжда. Осъждащият човек, където и да се окаже, винаги е недоволен от своето обкръжение. На него му се струва, че неговите претенции към ближните са справедливи и неоспорими. Как да се бори с това?

 

Светите Отци дават просто правило: казват, че Божият закон е създаден лично за мен. Ако  ние приемем това от цялото си сърце, то отровата на осъждането не може да премине в нашата душа. Още едно средство против осъждането – никога да не разсъждаваме и още повече да говорим за ближния. Ако ние говорим за някого, при това по-дълго, то неизбежно падаме в осъждане.

 

Известно е, че в някои гръцки манастири спазват древното монашеско правило – ако монахът си позволи да говори с някого “в трето лице”, то на следващия ден няма право да се причасти.

 

Неприязън, обидчивост, тщеславие, завист, униние от неуспехите, самомнение, своеволие, нежелание да се жертваш заради ближния – всичките тези грехове ни постилат широк път към болезнената самота не само в този живот, но и във вечността. Ако не започнем да се борим с тях, никога няма да познаем радостта от общението с ближните и с Бога.

 

Свети Йоан Златоуст казва, че за него по-ужасно от вечните мъки е било да види кроткия Лик на Иисус Христос с печал отвръщащ се от него. Ние като правило се чувстваме като център на вселената, а останалите се въртят около нас.

 

Ние търсим – къде са тези хора, които са създадени за нас, къде са нашите ближни? Господ ни отговаря така: ти си ближният на всеки човек. Другият човек е центъра, а ти – ближният, той е планетата, а ти спътникът. Ти си създаден за него, а не той за теб. И за това иди и прави милост на всеки, когото видиш. Изпълнявайки това, няма да бъдеш самотен.

 

превод от руски

източник:http://www.pravmir.ru/no-odinochestvo-prekrasnej/

Ревност по Бога и по разум

Май 15, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

-Отче, позволете сега да засегна такава тема като духовната ревност, която е много важна в живота на християнина. Обяснете, моля, какво е духовната ревност?

 

- Духовната ревност това е ревност насочена към спасение; човек ревнува, т. е. горещо се грижи за това, да придобие небесните блага, за това, да води правилен духовен и богоугоден живот. Светското понятие ревност е пряко противоположно на духовната ревност. Ако в живота на човек се случва нещо добро, а на него започват да му завиждат, мислейки, как да го надминат, или ако съпругата ревнува мъжа си от друга жена,- това е светска ревност.

 

Духовната ревност, ще повторя, е ревностно отношение към изпълнението на своите духовни обязаности, към изпълнението на Божията воля, ревност за спасение. Тя се състои не само в това, да се живее благочестиво, но и в това, да се прави всичко възможно за да се угоди на Бога и да се изпълнят Неговите заповеди.

 

- Често ревностни биват наричани хора, които преуспяват в подвизите на поста, молитвата, бдението и т. н. Накъде трябва да е насочена в действителност нашата ревност: към външния или вътрешния живот?

 

- Има такива понятия като „телесен подвиг” и „душевен подвиг”. Телесният подвиг е обременяването на тялото, преди всичко постите, поклоните, бденията; а душевния подвиг това е богоугаждане от вътрешен порядък; ревност за това вътрешния ни човек да изпълнява Божията воля, да пребивава в молитва, в покаяние, да поддържа благочестиви чувства и преживявания, да се бори с греховните чувства и помисли, т. е. с греха във всичките му проявления.

 

Може да се ревнува само за телесния подвиг, а също и за душевния, това не е противоречие, те се допълват един друг. Най-главното е ревността за изпълнението на Божията воля и заповеди, за богоугоден живот.

 

Ако има Божия воля да постим, можем да постим, но това трябва да е с разсъждение, важно е да се избере такава мярка на поста, че той да е приятен на Бога. От една страна да насилим своето тяло, а от друга да не се възгордеем, да не паднем в осъждане на другите, а в крайна сметка в телесни и душевни разстройства. А ако има Божия воля малко да отслабим поста, когато отиваме на гости при някой, е нужно да ревнуваме за това да не обидим хората, при които сме отишли. Ако има Божия воля да станем на молитва, можем да се молим, а ако има Божия воля да спрем, защото нашия ближен се нуждае от помощ, то трябва да отидем и да му помогнем.

 

По този начин ревността е свързана много тясно с добродетелта разсъждение. Има ревност не по разум, изглежда, че човек ревностно прави нещо, а от „ревностните” му постъпки другите хора страдат и се разстройват, а в крайна сметка и той самия.

 

- Можем ли да кажем, че духовната ревност е различна на различните етапи на християнския живот; една е ревността на новоначалните, а друга в преуспелите?

 

- Несъмнено, това е така, доколкото ревността е добродетел, а всички добродетели се проявяват различно при новоначалните, преуспелите и съвършените.

 

При новоначалният основно всичко е душевно, затова и както казахме ревността при него често не е по разум, т. е. тя е екзалтирана, кръвна. Когато човек ревнува за нещо, което е ненужно, той прилича на Дон Кихот, бори се с вятърни мелници. Пости, докато не припадне, прави поклони, докато не му се подкосят краката, а ползата от това е малка.

 

Не е в това същността на християнството. Телесният подвиг е необходим, но много по-важен е душевния-смирението, изпълнението на заповедите, послушанието, служението на ближните. Една рабиня Божия, в преклонна възраст, решила да пости в навечерието на Рождество,  на Бъдни вечер до първа звезда, както е прието в народа. Тя не яла нищо, не пила, след това изяла една маринована гъба и и станало толкова лошо, че се наложило да викат Бърза помощ. След това не само, че не могла да отиде в храма, но три дена се измъчила и починала без да се причасти.

 

Със здравето шегите са лоши. Не е грях да се вкуси храна преди да се появи някаква звезда, или да се пости Великия пост с олио. Който може да пости без него, здравето му позволява, нека да пости. А, когато това се прави от болен или стар човек е много неразумно. В новоначалието ревността трябва да се насочва към изучаването на Божиите заповеди, към четене и разбиране на духовните книги, в търсене на истините, към служението на ближните, а не за това, да не се яде и не се спи и в крайна сметка да не можем да стоим на краката си.

 

Свети Василий Велики е казал, че ако би било нужно, то Бог би ни сътворил едва дишащи и лежащи на земята, но Той ни е дал тяло, което трябва да ни служи, затова то се нуждае от сили и храна. Когато новоначалния насочва своята ревност на правилния път, към благочестиви дела, той започва да преуспява.

 

Ако човек расте духовно, в него се умножават евангелските добродетели. Те се явяват своего рода основание на пирамида; колкото човек се изкачва по духовната стълба, толкова по-голяма трябва да е основата. Ако човек възраства в Господа, в него задължително се умножава и духовната ревност. От друга страна в духовния живот, както казва преп. Исаак Сирин, няма нищо постоянно; колкото по-голяма святост достига подвижника, колкото повече духовни плодове принася, толкова повече срещу него се опълчва дявола и отправя към човека още  пълчища бесове.

 

Но не трябва да се страхуваме. В един от Патериците е описан такъв случай: подвижник станал на молитва и изведнъж видял, че в килията се явили множество демони. Той се изплашил, но Ангел Божий му казал: „Погледни на Изток”. Пред взора на подвижника се открил величествен сомн Небесни Сили. „Ето, погледни, колко са те и колко сме ние”-казал Ангелът. Тогава той въодушевен, с Божия помощ станал на молитва и вече не се боял от демонските нападения.

 

Дяволът изкушава всички по различен начин, но преди всичко действа чрез хората, които се стараят да разстроят, обидят, да отнемат плодовете на молитвения живот, духовния подвиг, а също могат да навлекат униние и помисли на плътска страст. Унинието и плътската страст са любимите хитрости на дявола, а оръдието към което най-често прибягва е клеветата, т. к. човек, който е наклеветен, пада в униние и разстройство и даже понякога няма сили да отиде в храма…

 

Нужно е да търпим всичко. Св. Теофан Затворник казва, че ако клеветата няма основание, то тя непременно ще се разруши, и то много скоро, в това трябва да вярваме. Ако ние изпълняваме Божиите заповеди, живеем като се стараем да угодим на Бога, то каквито и изкушения да възстават срещу нас, вътрешни и външни, каквото и да ни готви дявола трябва да помним, че има Господ, Който е по-силен от всичко. Божията благодат ще ни укрепи, помогне, вразуми и спаси.

 

-Отец Сергий, хората, стигнали до Бога в зряла възраст, като правило, преди са били далеч от този внимателен живот, който е необходим за ревностното изпълнение на добродетелите. За изминалите години вече се е формирал начин на мислене, пречещ за воденето на живот, чужд на разсеяността. Следователно, човек трябва да се откаже от начина си на мислене?

 

-Не е нужно веднага всичко да се отхвърля, човек трябва постепенно да се постарае да осъзнае своите заблуждения, да познае духовните истини и да изправи своя живот в съответствие с тези истини. В това е спасението.

 

Осъзнавайки постепенно пагубността на страстите и разсеяния, светски живот, човек сам започва да се отдалечава от някои светски обичаи, привички, общоприети възгледи и, обратното, да възприема християнски, църковни обичаи. Защото това, което в света се счита за високо и благородно не винаги е такова. Свещеното Писание казва: „което е високо у човеците, то е мерзост пред Бога” (Лк.16:15). Често това, което в света е почетно, в Църквата се счита за греховно.

 

Откривайки Бога, Църквата, приятели християни, които го разбират, съчувстват му, молят се за него, човек става по-внимателен, започва да се отегчава от разсеяния живот, търсенето на развлечения, почести, кариера, лъжливи знания, измамно образование целящо кариера. Той започва да се привлича от строгостта на живота, изпълнението на евангелските заповеди, така постепенно се променя начина на мислене на християнина. Човек разбира, че ако ние тръгнем по пътя, даден ни от Бога в този живот, то ще стигнем в Небесното Царство, което ще се разкрие в нас още тук, на земята.

 

-Отец Сергий, как човек да поиска да се откаже от своите погрешни мнения и да покори разума си на църковния разум?

 

-Ще повторя, за това е нужно да се познае Истината. Тя се познава от Словото Божие, творенията на св. Отци на Православната Църква, с изучаването на учението на Църквата, чрез четенето на духовна литература и общуване с православни хора. Тяхното Православие трябва да е потвърдено от добродетели, т. е. от тези добри дела, от които се раждат добрите, богоподобни качества на душата. Въобще живота на човека повече от всичко друго свидетелства за неговата вяра. Благочестивият човек, който живее по православному, моли се и редовно посещава храма, отива там, за да се срещне действително и да общува с Бога; за него това е потребност на душата. Общуването с такива хора, от които ние получаваме здрави понятия за вярата, ни помага да разберем нашите заблуждения.

 

Заблуди в нас има винаги, далеч не винаги приемаме истината веднага. Но, общувайки с праведни хора, които са причастни на благодатта, ние чувстваме тяхната притегателност, доброта, слушайки техните мъдри слова, усещайки, че даже и облика им е особен, ние започваме да им доверяваме повече, отколкото на себе си, да проумяваме, че техните възгледи са много по-разумни и логични от нашите представи за живота. И приемайки отначало техните слова на вяра, отказвайки се от някакви свои възгледи, заблуждения и започвайки да живеем по откритите от тях принципи, ние се убеждаваме, че живота ни започва да се променя към добро.

 

Като правило после човек търси духовен ръководител, пастир, който би изложил пред него учението на вярата, би помогнал да се определи в живота, да намери Божията воля в тези или онези обстоятелства: „защото всякой, който иска, получава, и който търси намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Мт. 7:8).

 

Намирайки духовник, човек започва да общува с него активно и чрез това да живее по нов начин.

 

-Отец Сергий, има такъв закон в духовния живот: всичко се постига постепенно. В делото на спасението, като правило, няма нищо внезапно и бързо, човек възраства постепенно, избавя се от страстите и придобива добродетели. Но, доколкото ревността е особено свойство, много горещо, може би този закон е неприложим към духовната ревност, защото тя навярно от самото начало трябва да се придобива пламенно?

 

-Всяка добродетел все пак се придобива постепенно, в това число и ревността. Разбира се, тя изисква решителност. В делото на придобиване на други добродетели може да се изчака, да се помисли, но ако Бог ни призовава на служение, нужно е да се бърза ревностно. От ревностното изпълнение, което ни внушава съвестта, което ни благославят нашите духовници, ревността се разгаря още по-силно, от всяко забавяне тя започва да угасва. Много е важно да не и дадем да угасне. Забавили сме се един път, съвестта ни започва да глъхне. В действителност ревностният човек печели най-много. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Братя, няма време да униваме, няма време да отлагаме делото на нашето спасение; колкото по-ревностно се подвизаваме, толкова по-бързо ще се извърши делото на нашето спасение”. В крайна сметка ревностният човек има по-малко скърби от ленивия и унилия.

 

-Навярно, нерадението трябва решително да се отхвърля от самото начало?

 

-Разбира се. Но, не винаги това се получава. Нужно е да се вземе решение да се живее за Бога, да се стараем да не грешим. Този, който има такава настройка, даже и да се увлече от греха, след това ревностно и горещо се кае. Но тъй като самия процес на отказване от греха, на покаяние, изправянето на нашето повредено от греха естество става бавно, то и в ревността човек напредва бавно и не веднага може да се откаже от нерадивия живот. Това е закон. Главното е, в края на краищата това да стане.

 

превод от руски, “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

 

Увереност в себе си или самоувереност?

Май 9, 2013 in Беседи, Начална страница




Грешно ли е да си уверен в себе си и да вярваш в себе си, т. е. да считаш, че можеш да се справиш с всяка възникваща ситуация на жизнения път? В какво се различава разумната увереност в себе си от егоистичната самоувереност?

 

Да се отговори на тези въпроси  не е толкова просто, защото това е тънък проблем, който всеки преживява по своему. Какво може да се каже? Съвсем не е задължително, че човекът, действително желаещ да измени своя живот, има егоистична самоувереност. Като правило, християнинът казва, че ще направи всичко зависещо от него, а Бог ще помогне.

 

Припомням си монашеските обети давани при пострижението, когато даващият ги обещава да ги спазва, без да се уповава само на себе си.

 

Постригваният бива питан:

 

- Ще пребъдеш ли в подвига и в обителта до последния си дъх?

 

Той отвръща:

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ще съхраниш ли въздържанието с предпазливост и благоговение?

 

- Да, с Божия помощ.

 

- Ти си дошъл да съхраниш послушание до самата смърт?

 

- Да, с Божия помощ.

 

И така, на човека задават няколко много важни въпроса, при това на някои от тях той не може да даде веднага точен отговор – по силата на ограничените човешки способности, но той уверено отговаря: „Да, аз ще правя това, което казвате, но само с помощта на Бога”. При това личната свобода не е отменена от никой, а следователно не се отменя и нашата собствена личност. Когато ние говорим за нашето битие, личност, имаме предвид, какво можем да ръководим със свои сили и воля. Ето аз говоря, аз желая да направя това и това, а Бог нека да ми помогне да го изпълня. Но, ако аз не достигам до желаното, смирявам се и моля Господа да ми прости, с кротост и покаяние запълвам тази пустота, която се създава заради невъзможността от осъществяването на това, което съм искал.

 

Всичко казано по-горе касае, преди всичко, младите хора, за които е особено характерна самонадеяността. А когато човек е вече възрастен, на години… Каква увереност в себе си може да има? Ако е на 60 или 70 години той вече може да започне да се прощава с всички. След 50 г. започва да се готви, „да опакова своя багаж” – подобно на този, който се връща вкъщи от отпуска. Живял е тук месец, но отпуската свършва, останали са два три дена, накрая трябва да се подготви, да си събере нещата, дрехите, да ги опакова, изпере, подреди в куфара, за да е готов да си тръгне след няколко дена.

 

Вие се държите съвсем различно в първия ден от отпуската, когато знаете че ще останете на това място месец два, и в последните дни. Тогава вече всичко е свършило – остава само да си съберете нещата.

 

Когато човек е в началото на някакъв път, той трябва да има дръзновение, но и предположения за това, как да започне своето дело, как да се разпореди с дните, от своя живот, как да встъпи в брак, да създаде семейство, да се движи по стъпалата на кариерата, да вземе кредит, да построи свой дом. Ако човек е лишен от такъв поглед в бъдещето, ще стои настрана заявявайки: „Аз нищо не мога да направя” – в това няма нищо добро – това е нездраво, болезнено пораженчество, а и Бог не иска ние да сме такива, защото Господ ни е създал царе, а не пораженци и роби. Но, разбира се, царе ставаме само след като обуздаем своите страсти и грехове, които ни превръщат в свои слуги. Само тогава духовната свобода ще претвори в реалност нашите решения и дела.

 

Всичко, което ние правим, го правим, защото така искаме: т.е. аз следвам Христа в своя живот защото искам да вървя след Него. И така, аз искам да съм християнин, може и да не се получи при мен, но аз искам това в съработничество с Бога. С Божия помощ и уповавайки се на Неговата поддръжка, аз мога. Нужно е да покажа своето намерение и Бог ще ми даде съответните сили, както гласи прекрасното изречение от Патерика, което Отците често повтарят: „Нека Бог даде сила на вашите намерения и желания”.

 

Ние нямаме сили, възможно е при нас да липсват много неща, но главното е, че имаме своя воля. „Да, аз искам да направя това, искам да съм християнин, искам да следвам Евангелието, искам да удържа своето обещание към Бога. Ще мога ли? Не зная, но знам, че искам това. Така че ако аз проявявам своята воля, то Бог ще ми даде сили. Моята свобода и Божията сила ще работят заедно за моето благо като човек, на пътя на съвършенството.

 

Така се отговаря на въпроса: „Увереност в себе си ли имам или егоистична самоувереност”. Наличието или отсъствието на егоизъм става ясно благодарение на съвсем друго.

 

Понякога човек трябва да окаже съпротивление. Трябва да е настойчив в това, което е негово. Мнозина ще ви казват: „Вие сте инатливи, следвате само своята воля”. Е, какво ако е така? Нима съм длъжен да съм като сламка, която вятъра люлее насам натам. Да не си мислите, че ако изкомандвате: „Ей, я ела тука” и аз ще побягна?

 

Нужно е да имаме твърдост да кажем: „Не, аз няма да отида на това място, не е за мен, нямам желание да ходя там, а вие можете да отидете… Вие можете да правите каквото искате, аз уважавам вашата свобода, не мога да и преча, но аз безусловно, не смятам за задължително да правя това, което не искам. Това е всичко”.

 

Както всички вие знаете от собствения си опит човек понякога трябва да е толкова твърд и непоколебим в своите убеждения, че даже цялото обкръжение да го притиска или заплашва, все пак той ще отговори: „Няма да се откажа от моята гледна точка, а вие можете да правите всичко, което искате”.

 

Не е нужно човек да разрушава себе си и не трябва да действа така, че винаги и във всичко да отстъпва, като че ли от смирение. Такава позиция няма отношение към смирението, защото истинското смирение не обезглавява човека. Смирението ни прави съвършени; то ни предоставя свободата на избора в разбирането на това, къде трябва да устояваме и къде не, къде трябва да кажем „не” и да останем на място, а къде напълно и безусловно да се подчиним на друг човек.

 

Така че не можем да мислим, че за нас е неприлично да искаме да изменим нещо в своя живот, да имаме мечта, особено в младостта, да станем лекари или нещо друго. Някой ще ви каже, че това е невъзможно, е, и какво? Трябва да престана да желая? Даже велики светии са имали големи желания. Какви? Да изпълнят Божията воля. И макар светиите обикновено да са отстъпвали поради смирение, когато нещо касаело Божията воля, те оставали непреклонни. Били непоколебими, така че и целия свят да им се стоварел отгоре, те не биха изменили своето положение.

 

Да си спомним какво е казвал св. Козма Етолийски: „Когато видиш турци и те искат сребро, позволи им да вземат среброто, ако поискат земя-отдай им полето, разреши им да вземат всичко и не се съпротивлявай. Само не давай на турците душата си”. В това ти трябва да останеш непоколебим. Трябва да се научиш какво значи „не” и да отвърнеш на всички, които посягат на душата ти „не”. За съжаление в наши дни много юноши казват: „…но това са мои приятели – какво мога да направя? Това е моята компания, как мога да им кажа „не”? Нима мога да ги разочаровам и да тръгна против тях?”

 

Тук не може да има две мнения. Има определени граници в нашите отношения с хората. Както се казва в поговорката: „Не даваш на всеки да легне в твоето легло”. Да, може да влезе в гостната, даже в кухнята, но до твоите лични покои достъпът не му е позволен. Просто непознати не могат да влизат там. Има определени граници и ние казваме: „Не, тук не можете да влезете”.

 

Необходимо ни е да се научим да обозначаваме тези предели. Както казахме истинското смирение прави човешката личност извънредно силна, но безопасна за всички. Тя не вреди на никого, както и Сам Бог, Който управлява света, без да нанася някому вреда.

 

Бог ни е дал свободата да правим всичко, което искаме. Имаме свободата да Го отхвърляме, да Го оскърбяваме… Той ни е дал тази свобода, защото при Бога няма чувство за беззащитност. Смиреният човек също няма такова чувство, той не е склонен към подозрителност или слабост; той позволява на другите да постъпват, както искат, но сам остава непоколебим в своите решения. Той е уверен, но не пречи на никого.

 

Егоистична самоувереност има в случай, когато човек казва: „Аз мога да правя всичко сам и от никой нямам нужда”. Но не и в случая, когато казвате: „С Божията помощ, аз ще го направя, ще се опитам да го направя, моля Бог да ми помогне…”

 

Примерно казвате: „Исках да взема тези изпити; направих всичко възможно, учих, във всичко постъпвах така, както трябва, но не ги взех”. Това открива вашата вътрешна същност като духовно здрава. Да, вие чувствате разочарование – по човешки, но не и униние или отчаяние, така че да захвърлите всичко. Казвате си: „Добре, приемам този неуспех, разглеждам го като възможен резултат. Това не ме плаши, не предизвиква в мен паника. Неуспехът няма да ме смаже. Това е допустимо, сблъсках се с неудачност, но тя не винаги има отрицателни последствия… Аз съм човек, ограничен в своите възможности, не съм идеален, всемогъщ, не мога да направя всичко…”

 

Ето защо даже когато светиите грешели, в тях имало сили да се изправят отново с простота и здраво отношение. Ако грешели, те се каели от  дълбината на сърцето си и така до самата смърт. Никога не се подавали на чувството на угнетеност и депресията. Ние, когато имаме грехове, започваме да се занимаваме с мъчително ровене в душата и терзание, като че ли да сгрешиш е нещо странно за нас… Нима вие наистина се считате за толкова важни и непогрешими, че разчитате никога да не сбъркате и в нещо да сгрешите?

 

Грехът и грешката са редом с нас във всяка минута, те са „замесени” в нас. Това е нормално за нашето състояние и затова даже скромния човек трябва да е благоразумен. Той ще си каже: „Ей, аз трябва да съм внимателен и да не се подлагам на опасност”. Смиреният човек ще действа внимателно, докато надменният ще каже, че няма проблем, а след това-хоп! – пада…

 

Да живеем в Христа не означава, че вие можете спокойно да „проспите” целия си живот, всичко ще върви гладко, без грижи. Не. Животът в Христос преминава в сериозна борба; длъжни сте да платите своята свобода с кръв. Словата: „Аз ще следвам Христос”, не е просто да се изпълнят, и в това няма нищо странно. Животът в Христа изисква много, понякога твърде много. За да се открие този живот е необходимо да се приложат всички сили. С други думи, вие не седите, скръстили ръце и очаквайки от съдбата да ви поднесе всичко, каквото поискате. Вие се борите. Животът в Христос – това е борба.

 

 

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/put/46292.htm

Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си ти

Април 23, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Да не грешим със слово

 

-Как да постъпваме, ако виждаме, че общуването с  определени хора явно ни вреди и ни носи душевно смущение? Как да се държим правилно, още повече ако сме от една енория?

 

Свещеното Писание казва: „И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото тяло да бъде хвърлено в геената” (Мт. 5:30). Свети Иоан Златоуст обяснява, че разбира се, не става въпрос за ръката, а за човека, с който общуваме близко. Ако виждаме, че това ни вреди, трябва да имаме мъжеството да пресечем общението. Естествено, всичко зависи от ситуацията и от това, кой е виновен за да не се получава общуването.

 

Но да си навличаме врагове е също много неразумно. Едно е да не подържаме общуването, а съвсем друго да предприемем открит конфликт. Никой не ни е дал право да изобличаваме, това може да се прави от този, който има власт, както казва свт. Игнатий Брянчанинов. В храма има пастир, нека той да изобличава чуждите грехове, ние не сме сложени на такава длъжност.

 

Можем да се постараем незабелязано да се отдръпнем от човека, да не подържаме контакт с него. Ако той ни задава въпроси, да отговаряме кратко, без да задаваме ответни такива, да побеседваме няколко минути да се позовем на заетостта си и да си отидем. Мисля, че има много способи да избегнем общуването с даден човек и в същото време да не се караме с него.

 

Така можем да постъпваме при душевното общуване. Съвсем друго нещо е духовното общуване. Отшелниците, отделяйки се в пустинята, от общуване с хората, са искали никой да не им пречи да общуват с Бога. Те не били сами, т. к. с целия си дух били устремени към Бога, което ние не можем да направим. Недостатъкът от общуването с хората, бил възпълван от молитвеното обръщане към небесните жители: Господ, Ангелите и Светиите.

 

Преп. Иоан Лествичник казва, че истинските пустинници, виждайки човек, с такава сила бягали от него, с каквато обикновените хора, пребивавайки дълго време в пустинята, желаят да се приближат към другите. Тези подвижници са носели в себе си такова духовно съкровище, неизчерпаемо благодатно богатство, което за тях било много повече от общуването с хората. За да съзерцават Божествената красота, са им били нужни тишина и уединение.

 

-Вредно ли е душевното общуване с човек, опитващ се да води духовен живот

 

- Човекът, както казахме се състои от душа, тяло и дух. Тялото има свои потребности от сън, храна, отдих; духа-от богообщение, от духовно общение с ближните, защото това е съзерцание на Бога в човека; душата ни се нуждае от общуване със себеподобни, от обмен на информация, в това, че имаме наблизо близък човек-това е нормално. Този, който желае да води правилен духовен живот, е длъжен на всичко да отдели време и място, включвайки и душевното общуване.

 

В Евангелието има много ограничения, които регулират нашите духовни отношения. Например за роднините е казано Който обича баща или майка повече от мене, не е достоен за Мене (Мт. 10:37). С други думи родителите и близките не трябва да ни отвличат от богоугаждането, от изпълнението на Божиите заповеди. Такова изискване има и към общуването с приятелите; допустимо е да имаме приятели в света, но е нужно да се стремим разговорите с тях да не ни отделят от Бога и заставайки на молитва да се молим концентрирано, неразсеяно.

 

Когато християнския живот е изграден правилно, т. е. всичко е на мястото си, всяка стъпка на човек се благославя то Господа. Ако всеки път си задаваме въпроса: има ли Божия воля да общуваме с този или друг човек, нищо няма да ни пречи в молитвата. Всичко, което ни отвлича от нея, е свидетелство за това, че ние в нещо сме постъпили неправилно, невярно сме разбрали, или сме приели някаква лъжлива мисъл. Това веднага се отразява на нашето молитвено правило. По помислите, които ни отвличат от молитвата можем да определим какви грешки сме допуснали в течение на деня, какво неугодно на Бога сме направили.

 

Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си ти

 

-Има ли някакви общи съвети на Светите Отци по повод на това, как, с кого, и кога можем да встъпваме в общение, кога то ще е разрушително за състоянието ни?

 

- Възможни са различни ситуации. Господ Иисус Христос в Евангелието достатъчно рязко се е изказал за необходимостта да пресичаме всяко общуване със съблазнителите (Мт. 5:29-30). Тук се има в предвид близките ни хора; дори те да са ни близки като дясното око, ако изпитваме душевна вреда от общуването помежду ни, трябва решително да се отделим от тях.

 

В Евангелието е казано за хвърлянето на бисера пред свинете (Мт. 7:6).  Далеч не на всеки човек трябва да говорим открито за светините. Например враговете на вярата и християнството не са достойни  да слушат словото на благовестието, по добре с тях да не разговаряме на тази тема.

 

За човек, който не слуша Словото Божие и не иска да е причастник на евангелската любов, Господ е казал: да ти бъде като езичник и митар (Мт. 18:17). Ако той не счита за нужно да подържа мирни отношения с окръжаващите, заповядани от Господа, трябва да се отделяме от него. Господ не ни е заповдал да отмъщаваме и да враждуваме, но отклоняването от общуване няма да е грях. В някои случаи това е необходимо с цел да защитим своята душа от посегателството на лоши, недуховни хора.

 

При светите Отци има много разяснения на евангелските заповеди, много съвети, отнасящи се именно до монашеския живот, доколкото мирянина няма да получи такава голяма вреда, встъпвайки в празен разговор с някого, за разлика от монаха, който води уединен молитвен живот и рискува да изгуби всичко, което е събирал дълго време. Монасите са ни оставили много съвети и указания на признаците, по които и миряните могат да определят, с какви хора не е полезно да общуваме.

 

Например преп. Исая Отшелник казва: ако твоята душа се бои от човека, не трябва да общуваш с него. Преп. Исаак Сирин съветва нищо да не даваме и да не вземаме от горделив човек, да се държим по-настрана от него. Има такива горди хора, от общуването с които винаги могат да очакват някакви изкушения.

 

Някои считат, че да се каже, че човек не е добър е равносилно на осъждане. Да осъдиш някого означава да му сложиш етикет, да го ненавиждаш, да разпространяваш слухове за неблаговидните му постъпки с цел да му навредиш или отмъстиш; това е явно греховно занятие. Но ако искаме в разговор с близки хора да ги предпазим от вредата, която може да последва след общуване с лош човек, то, по думите на св. Варсануфий Велики това е допустимо и даже благо. Да предупредим някой за неблаговидните постъпки на трето лице-не е грях, не е осъждане и злословие. В това се заключава мъдростта на такива народни пословици като: „С какъвто се събереш, такъв ставаш”, „Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си”.

 

Разбира се, опитните хора избират за духовно общение единомишленици, с близки възгледи, цели, стремежи, защото такова общение е полезно, то съобщава много знания и преживявания на Бога; от страстен човек по-добре да се отдалечаваме. Що се касае за монашестващите, един от св. Отци казва: монаха трябва да се отдели от мирските хора, особено от онези, с които е дружал в света.

Действително, когато срещнеш човек, с който си дружил до пострижението, виждаш колко сте се изменили за отминалите години, разбираш, че вас вече нищо не ви свързва. Такова общуване е твърде разорително, в резултат нападат помисли, които разсейват молитвата. А това означава, че е допусната някаква грешка; или сте общували с грешния човек или сте засягали неподходящи теми, затова е нужно много внимателно да избираме хора за общуване…

 

- Нужно ли е благословение за душевно общение?

 

- Мисля,че в нашия живот всичко е много повече изпълнено с божествената благодат, отколкото ни се струва, и трябва да е подчинено на Бога повече, отколкото на нас ни се иска. Обичащият Господа за всичко ще вземе благословение, колкото повече Бог присъства  в неговия живот, толкова по-добре е за него.

 

Общуването е това, което ни формира. В нашето обкръжение рядко се срешат истински духовни хора, болшинството от нашите познати, приятели и роднини са душевни хора. И ако сред тях има такива, които ни нанасят направо духовна вреда, то както казахме, Евангелието предписва веднага да се разделяме с тях. Това не винаги е понятно. Необходимо е да знаем, как влияе на душата общуването с този или друг човек; не я ли разорява, не я ли изпълва със страсти, злоба, ненавист; не ни ли заставя да осъждаме някой. Трябва да разберем, какво ни обединява: професионални интереси, общо дело, дружба, съвместно търсене на Бога, което, разбира се, е най-добре от всичко, т. к. в този случай душевното общуване по малко преминава в духовно. Общението е допустимо, когато виждаме, че то не вреди. Добре е да се вземе благословение, няма нищо неуместно в това, защото, на мен ми се струва, че за продължително общуване с човек трябва да има Божия воля.

 

-Когато човек се въцърковява, общуването с приятелите с времето започва да предизвиква в него някакво вътрешно опустошение. Защо става така?

 

- Невярващият води разговори относно земни интереси, той се увлича от ветхия живот. След това той познава Христа и му се открива новия, духовен живот. Естествено, вкусвайки сладкото, той вече не иска горчивото. Горчивото е земното, а сладкото е небесното. Ако дивак, живеещ в горите на Амазонка, се пренесе в европейски град, измие се, придаде му се съответния външен вид, приобщи се към образованието, то навярно, той няма да поиска да се върне към дивия, нецивилизован живот. Така е и тук: приобщавайки се към висшите духовни ценности, земното вече не удовлетворява. Даже ако човек е голям специалист в своята област, колекционер, увлечен от своето хоби-това вече не го изпълва докрая, а някак частично.

 

Човек може да не изоставя своите предишни интереси. Обичал е да ходи за риба, нека ходи, едното не пречи на другото. Разбира се, това, което препятства изпълнението на Божиите заповеди се изоставя. Светските интереси трябва да се стеснят; да изгубиш цял ден на риболов за православния е скучно. Ако все пак се окаже там, той ще лови риба с Иисусовата молитва, или ще си спомня апостолите; те също ловяли риба, но после, оставяйки всичко тръгнали след Христос. Старите приятели едва ли ще разберат това, затова връзките с тях ще отслабват.

 

Разбира се, християнинът се опитва да разкаже за своята вяра, но далеко не всички искат да го слушат, а някои даже го считат за леко ненормален. Затова напълно естествено предишните отношения започват постепенно  да се разпадат и старите приятели да си отиват: “Моите приятели и моите искрени отстъпиха от раните ми, и ближните ми стоят надалеч” (Пс.37:12) т. е. хората, които са били близки именно по причина на общите си страсти. Отиват си светските приятели, затова пък се откриват нови сред православните. Други интереси започват да ни обединяват. Така че, приелият вярата човек, не губи нищо…

 

Когато хората са единни в главното, във второстепенното различията са допустими, макар това разделение на главно и второстепенно да е субективно. Под единство в главното се разбира и съгласие във възгледите. Ако те силно се различават по отношение на духовния живот, то става дума за хора, които са разни по дух.

 

При свт. Игнатий Брянчанинов, а също и в древните св. отци особено често се среща думата „единодушие”, означаващо единство по дух. Преп. Исаак Сирин например казва, че монашестващият не трябва да влиза в общение с монаси, които имат други възгледи, защото може да се повреди от това.

 

Ако нашето общуване с някой не води към душевен мир, към умножаване на нашите знания за вярата, за Бога, за Църквата, за духовния живот, а само към спорове, обиди, то едва ли е благословено от Бога. По-добре е да се признаем за недостойни и да не се опитваме да налагаме своите възгледи, още повече, че апостола забранява спорове за вярата: (Тит. 3:9)

Това, което е от Бога, носи мир в душата. Загубата на душевния мир е първия признак за това, че сме се заплели в някаква история, в тази ситуация е най-добре да се уединим и да помислим, къде сме допуснали грешка.

 

превод  със съкращения от руски, „Жизнь-эта экзамен на любви”