Колко странно

Януари 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Странно е, че банкнота от 5 лева ни се струва толкова много, когато  я оставяме в църквата, и толкова малко, когато  я оставим на пазара.

 

Странно е, че времето прекарано в четене на молитви, напомняйки ни за Бога, ни се струва толкова дълго, а времето прекарано пред телевизора, толкова кратко.

Странно е, че четейки молитви, ние едва успяваме да съберем своите мисли, докато в разговор с приятели това не ни коства никакъв труд.

Странно е, че ние толкова много се радваме, когато обявят допълнително време във футболния мач, и се отегчаваме, когато проповедта се проточи повече от обикновено.

Странно е, че ни е толкова трудно да се опитаме да прочетем дори само една глава от Евангелието, а толкова ни е лесно да прочетем сто страници от любимия си роман.

Странно е, че в концертните зали хората се стремят към първите редове, а в църквата – към последните.

Странно е, че ни е толкова трудно да научим поне една молитва, а ни е толкова лесно да запомним някоя клюка.

Странно е, че вярваме с такава лекота в написаното във вестниците, а ни е толкова трудно да повярваме в написаните Божии Слова.

Странно е, че всеки от нас иска да влезе в Рая, а не иска да положи труд и старание за намирането му.

Странно е, че почти всеки от нас е едновременно и съдия, и адвокат: когато става въпрос за чужди грехове –  е съдия, а когато става въпрос за нашите собствени грехове – ние се превръщаме в адвокати.

Странно е, че прочитайки тези редове, почти всеки от нас ще си помисли, че се отнасят за другите и нямат нищо общо с нас самите.

 

Източник: https://vk.com/publicradusia

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Нужна е решимост да изпълним заповедите

Януари 14, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Защо е така трудно да изпълняваме заповедта за почитане на родителите? Къде да намерим наставници? Как да се молим за началниците си и за властта, ако те не са добри? Интервю с митрополит Лонгин

– Старозаветната заповед за почит към родителите е потвърдена и в Новия Завет. При това, както казва свети апостол Павел (Еф.6:1-3), тя е първата заповед съпроводена с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”. Почитанието към родителите като че ли трябва да бъде естествено за човека. Но защо тогава изпълнението на тази заповед за много християни е свързана с огромно усилие?

– Почитта към родителите е основа на човешкото общество. Това е не само Божия заповед, но и естествено чувство, което изначално е заложено в човека и върху което се крепи човешката цивилизация. В продължение на хилядолетия тази почит е била нещо естествено. Отделните примери на нарушаване на тази заповед са били възприемани от обществото, а и от самите нарушители, като нещо нередно и примерите за това са много – и в историята, и в художествената литература.

Но светът стремително се променя. При това, ако по-рано промени от такъв мащаб – в областта на нравствеността, на самоопределението на човека, на взаимоотношенията между хората – са се извършвали за няколко десетилетия или даже столетия, днес те се побират в рамките на пет до осем или максимум десет години. И това, което по-рано е изглеждало невъзможно, сега става, ако не напълно естествено, то поне много просто.

Във всички времена между поколенията е съществувал някакъв водораздел: винаги младите не са слушали по-възрастните и възрастните са били крайно недоволни от това, мърморели са и са казвали, че всичко е пропаднало. Но днес наистина много хора, не само от по-възрастното, но и от средното поколение, не разбират младите и даже не могат да си представят как биха могли да им въздействат, как биха могли да намерят общ език с тях.

За щастие, все още не можем да кажем, че никой не почита по-възрастните. Мисля, че болшинството вярващи, църковни хора все пак се отнасят по-добре към своите родители, баби и дядовци, отколкото хората, които не познават Христос и за които словата на Свещеното Писание не означават нищо. Но наистина проблемът е много сериозен.

Има стара мъдрост, която гласи, че каквото хората възпитат у децата си, това и ще видят от тях в своята старост. Но днес виждаме много случаи, когато хора остават самотни и след като са посветили целия си живот на възпитанието на децата и внуците си. Когато се канех да стана монах, близките ми, моята майка в това число, като последен аргумент, че не трябва да правя това, казваха: „Но как ще останеш сам на стари години?” Оттогава мина много време и аз виждам, че хора, които са посветили живота си на семейството, отдали са всичките си сили, здраве и способности на възпитанието на своите деца, а след това и на внуците, все пак на стари години остават сами. Никой не е застрахован от това. То се случва, и даже много често, при живи деца и внуци.

– Ако днес, в обществения транспорт, младеж отстъпи място на възрастен мъж, най-често този младеж е от Кавказ. Той даже ще каже с топлота: „Седни, бащице”. А нашите не правят това. Понякога могат да отстъпят място, но на някоя съвсем немощна старица или на майка с дете… В нашия народ почитанието към възрастните е изгубено. Каква е причината според Вас?

– Що се касае до младите хора от Кавказ – да, разбира се – безусловната почит към възрастните е характерна за традиционното общество. А какво представлява то? Това е религиозно общество, в което постъпките на хората, отношението им към света и околните са мотивирани от предписанията на учението, което следват. Но аз не мисля, че на традиционните общества от Кавказ ще се отдаде дълго да се съпротивляват на този валяк, под който попаднахме ние. Същите процеси постепенно ще набират сила и при тях.

Веднъж вие казахте, че много хора са се оказали буквално сломени от разрушението на нашата страна през деветдесетте години. Вероятно и това трябва да имаме пред вид, когато говорим за хората от по-възрастното поколение?

– Това е така. Но и от сегашния „разцвет” са сломени не по-малко хора, отколкото през деветдесетте години.

Днес главната мисъл, която се внушава отвсякъде е: „Вземи от живота всичко”, „Ти заслужаваш това”. А човек и без това е склонен към егоизъм. И тъй като живеем в свят, ориентиран към удоволствието, във всеки от нас егоизмът бурно разцъфтява. Какво представлява грижата за по-възрастните, за старите хора? Това е саможертва, т.е. време, сили и средства, които трябва да бъдат изразходвани за другите.

– На мен ми се струва, че освен това се случва някакво душевно вкаменяване. Хората просто са се отучили да обичат в широкия смисъл на тази дума…

– Вкаменяването се случва именно защото човек привиква да се грижи само за самия себе си. Днес от най-ранни години той е окръжен, първо, от огромно количество информация и, второ, от неща, които носят удоволствие. Знаете ли, когато човек яде много сладко, вкусът му се притъпява. Любещите родители се стараят всячески да развличат детето, да му доставят колкото се може повече радост. И тъй като нашият съвременник от детство е заобиколен от развлечения и удоволствия, нещо се случва със сърцето му. То престава да чувства някои фини неща и задебелява в духовния смисъл на тази дума.

Това се отнася, разбира се, и за вярващите, църковните хора, защото не е тайна, че болшинството от тях не се ръководят в живота си от Евангелието. Да, ходят на Църква, понякога спазват постите, изповядвате се, причастяват се. Но често се отнасят към своята вяра като към онази кърпа, която жената, влизайки в храма изважда от чантичката си, а излизайки я сваля и я слага обратно. Същото се случва и с нашите свещеници, когато те започнат да се бръснат и подстригват. Те не искат да са свещеници постоянно. Те искат да са като всички. И голямо число вярващи хора искат да са като всички. Вижте каква борба тече в медийното пространство против полите, кърпите и другите външни атрибути на религиозността. Не дай, Боже, православният човек поне с нещо да се различава от неправославния… Това е много печално. Ние, вярващите хора, съвсем не сме свободни от тенденциите на съвременния свят.

Често задават въпроса: защо в нашата страна всичко е така зле? Когато питат за това протойерей Димитрий Смирнов, той отговаря така: „А какво очаквате от нация от убийци?” – имайки пред вид, че в Русия се извършват няколко милиона аборта на година. Да, това са жестоки думи и те веднага предизвикват възмущение: „Ах, какъв ужас! Колко нетолерантно е това, колко груби са у нас свещениците!” Но докато нашето общество се бори с тези, които наричат нещата с истинските им имена, вместо да се бори със самите явления, нашето развитие ще върви именно по този начин – от лошо към по-лошо.

– Може би причините са и в това, че епохите са много различни една от друга и опитът на възрастното поколение вече е неприложим за по-младите? Едва ли на внучката днес и е нужен опитът на бабата, защото внучката има друг начин на живот, живее в друго темпо, в друго обкръжение и е снабдена с други технически средства, а и в обществото битуват съвсем други ценности… Старите хора са престанали да изпълняват своята вековна функция – да бъдат носители на жизнено необходим опит. Може ли да се каже, че разрушаването на традиционното семейство е закономерно явление и че опитът на възрастните в обществото вече не е така важен?

– Да, има такова мнение. Но разрушаването на традиционното семейство не е закономерно явление. То въобще не е свидетелство, че семейството е „изживяло времето си” и опитът на предишните поколения не е нужен. Това е следствие от масираното, агресивно настъпление на принципно антихристиянската, античовешка съвременна идеология, която си поставя за главна цел разрушаването на традиционните ценности. На практика, това е също такава безумна утопическа идеология, каквато беше добре познатият ни комунизъм.

– Много труден и, за съжаление много разпространен днес е въпросът: как да почитаме родителите си, които са били лоши родители. Ако те не просто не са ни били пример за подражание, но постъпките им дълбоко са ни наранявали? Случва се порасналите вече деца да не могат да простят на родителите си, защото считат, че те са съсипали живота им.

– За съжаление, съвременните млади хора са „невъзпитани деца на невъзпитани родители”. Ако техните родители не са ги възпитали правилно, как на свой ред, те самите биха могли да възпитат своите деца. Затова проблемът се задълбочава и аз не съм оптимист в това отношение.

Как да бъде преодоляна обидата към родителите е много сложен въпрос. Според мен неговият отговор лежи единствено в плоскостта на вярата. Никаква психология тук няма да помогне. Сега се разрушава не само традиционното семейство – разрушават се човешките взаимоотношения изобщо. И наистина има чудовищни случаи, за които дори не ми се иска да говоря. Трудно е да се повярва, че родители могат да се отнасят така към децата си, и обратното – деца към родителите си.

Трябва да имаме решимост каквото и да стане да изпълним Божията заповед. Трябва да има разбиране: да допуснем, че майка ми не е права, но тя все пак си остава моя майка. И ако човек се старае да изпълни заповедта за почит към родителите, той трябва да изпълнява дълга си – да се моли за тях, да им оказва знаци на почтителност, да им помага. Може би дори си струва човек да изключи своите емоции, не изисквайки от себе си невъзможното. Да извършва дела на любов, когато тази любов я няма. Кой знае, може би това отношение ще доведе до там, че някой от тези лоши родители ще се разкае и ще разбере, че не е бил прав по отношение на своето дете.

– А можете ли да дадете някакъв съвет на родителите, които чувстват, че са станали чужди на порасналите си деца?

– Да търпят. Да се молят. Да подкрепят децата си, поне външно, в това, с което те се занимават. И да чакат кога този тежък период ще отмине, защото често се случва с възрастта, когато преживеят трудности, хората да се променят, да започнат по-добре да разбират своите родители и да се сближат с тях. Не винаги се случва така, но шанс има.

– В нашите молитвеници задължително има молитва за „началниците, наставниците, благодетелите”. Днес „наставничество” е почти забравена дума. Вие винаги казвате, че човек трябва да се учи цял живот. Сигурно е важно да търсим тези по-възрастни хора, които могат да бъдат пример – във вярата, в живота, в някакъв труд?

– Да, щастлив е онзи човек, който навреме е съумял да разбере, че по-възрастните могат да бъдат пример за него, могат да му помогнат да израсне, че той може да се възползва от техния опит и да избегне някои грешки. Ако човек започва винаги от нулата, животът няма да му стигне да се научи пълноценно на нещо. В най-добрия случай, ще се приближи до опита на онези, които са вървели пред него и чийто опит той е могъл просто да приеме, да сложи в спестовната си касичка и да продължи по-нататък.

– Владико, Вие винаги с топлота говорите за възрастните. Обичате ли старите хора?

– Да, аз обичам старите хора, при това още от детството ми. До голяма степен мен ме е възпитавала баба ми и аз съм свикнал със старите хора. Те винаги са ми били интересни, защото имат опит, преживели са много, помнят много неща. Това ми е интересно – и преди, и сега.

При нас в манастира имаше забележителни възрастни монаси, истински старци. Благочестиви, благоговейни, преживели интересен и много труден живот, изпитали много неща и не просто съхранили, а умножили в себе си вярата. Архимандритите отец Кирил, отец Наум, отец Николай, отец Лаврентий, отец Матей… Дори само да бъдеш край такива хора, да ги виждаш всеки ден е нещо много ценно.

За съжаление, много млади хора днес не разбират това. Когато се опитваш да им говориш по този въпрос – отвръщат се като от празни приказки. Какво да правиш…

Има и нещо друго. В обикновения живот опитните хора от по-възрастното поколение често са външно незабележими. Лесно е да минеш покрай тях и да не ги забележиш. Самият аз на времето, когато бях на Атон „минах покрай” стареца Паисий: бях съвсем до него, моят спътник ме помоли да почакам в двора на неговата килия, докато се посъветва с него, а аз не знаех нищо за стареца, не проявих интерес, не влязох, не поговорих.

– Т.е. трябва да търсим? Да бъдем внимателни към хората…

– Трябва да търсим. Архимандрит Рафаил (Карелин) има забележително есе, озаглавено „Когато мисля за миналото”. Написано е гениално, с голяма болка за това, че в света намаляват духовните хора, които имат опит от молитвата, от вътрешния живот, от очистването на сърцето. За това колко важно е да ценим срещите с тях и да усвояваме поне трохи от техния опит. Но ние не правим това, те си отиват и без тях в нашия свят става хладно и тъмно.

– Лесно е да се молиш за някого, ако той се отнася добре към теб, ако си му благодарен. Но малцина изпитват добри чувства към своите началници и често за това има причина. Как да се молим на Бога за лошия началник?

– Това е дълъг разговор – за отношението на нашия народ към началството по принцип. То винаги е лошо. Но да се молим за началстващите е необходимо. Искаш да ти е добре? Работиш, ето го твоят началник. Може да злословиш по негов адрес, да го ненавиждаш, да разправяш навсякъде колко глупав и лош е той… А може и да се молиш: „Господи, направи така, че той да стане добър”.

Има още нещо, над което човек трябва добре да се замисли. Струва ти се, например, че твоят началник не постъпва правилно, не разбира някаква ситуация. Но на практика вие гледате на нея от различни позиции. Ако ти стоиш долу, не виждаш картината, която се разкрива от високото. Виждаш само своя мъничък, тесен участък и казваш: „Защо той не прави това и това, това и това?” А другият вижда отгоре много повече и разбира, че ако постъпи по определен начин, може да разруши нещо. Виждайки ситуацията в цялост, той може да вижда ограничеността на своите възможности и да избира по-малката от две злини и т.н. Нужно е известно смирение, за да признаеш, че твоят кръгозор неизбежно е ограничен, че той е по-тесен от кръгозора на този, който е поставен над теб. Началникът носи по-голяма отговорност и затова трябва да се молим за него.

Но нашето традиционно отношение към властта е страшно. Ние възприемаме властта като враг априори. Може човекът, назначен на ръководна позиция да иска да направи нещо добро, опитва се, но получава толкова удари от всички страни, среща такава ненавист от хора, които дори не го познават лично, че добрите му намерения се изпаряват. Психологически това е разбираемо. Това е много голям проблем.

– Критичното отношение към властта може да бъде разбрано. Всеки човек може да приведе много примери, показващи, че властта не изпълнява своите преки и най-важни задължения. Често в исторически план християните са били упреквани, че призовават към послушание по отношение на всяка власт, към „съглашателство”. Какво може да отговорите на това?

– Неправилно е да се мисли, че ако Църквата се моли за съществуващата власт, тя е съгласна с абсолютно всички нейни действия: и с пенсионната реформа, и с липсата на грижа за слабите, и изобщо с цялото безобразие, което се върши около нас. Съвсем не. Когато Църквата се моли за властта, тя се надява, че тази власт по някакъв начин ще коригира отношението си към народа, че с Божията помощ по нашите молитви ще се поправя. Някой може би ще каже, че този начин не е ефективен. Но той е по-безопасен от революцията, която по правило завършва с големи кръвопролития. Църквата е категорично против всякакви революции и опити да бъде свалена съществуващата власт, защото знае една проста истина: властта, дори и не много добрата, е онази удържаща сила (виж. 2 Сол. 2:7), която не позволява обществото да изпадне в хаос и да се стигне до взаимно унищожение на всеки от всеки. Примери за това виждаме както в историята на нашата страна така и в съвременния свят.

Трябва да се молим във всеки случай. Бог ни е заповядал да се молим дори за онези, които ни ненавиждат и гонят.

Тук има още един въпрос. Много от църковните хора смятат, че участието в различните форми на власт не е за нас, не бива да го правим. Ние не ходим на избори, не гледаме телевизия и, изобщо, се стараем да живеем така, сякаш властта в нашето общество не съществува. Това не е правилно. Вярващият, църковният човек трябва да бъде активен. Защото докато болшинството от вярващите хора се правят, че живеят някъде в небесното Царство, на власт идват хора, на които са чужди нашата вяра, нашата история, та дори и нашата страна. Трябва ли след това да се учудваме на ставащото наоколо?

Странно е, че в Русия – хилядолетна православна страна с достатъчно голям дял вярващо население – до ден днешен няма нито едно политическо консервативно движение, което да се асоциира с Православието. Ако утре има избори – кого да избере вярващият човек? За това е виновен не някой друг, а самите ние.

Тези дни не можем да говорим за каквото и да е друго освен за Рождество Христово

Декември 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 


Тези дни са дотолкова наситени с присъствието на великия празник на Рождество Христово, че не можем да говорим за каквото и да е друго нещо, освен за техния смисъл. Невъзможно е да стоим настрани, защото това е до такава степен ярък празник в живота на Църквата и на нас самите, че духът ни е изцяло обсебен от осъзнаването на факта за Божието въплъщение в полза на човека. Затова днес, във времето на нашата среща, ще се опитаме да кажем няколко прости думи за това най-велико събитие.

Опитът от църковния ни живот и този от живота на светите отци потвърждава, че всеки път, когато предстоим пред Бога – дали молейки се, дали пребивавайки в храма в дните на църковните празници, или при друг случай, когато се срещаме с Господ – в това наше състояние откриваме две основни, характерни черти. Преди всичко, ние се изпълваме с радост, защото виждаме, колко голяма е Божията любов към човека. Сърцата ни се изпълват с умиление и благодарност, когато разбираме колко велик е този Божи дар. Но едновременно с това представянето ни пред Господ Иисус Христос се превръща и в съд за нас. Особено в тези свети празници, в които споменаваме земния път на Христа, Неговите проповеди, Неговите дела, всички тези събития произвеждат съд над човека, и този съд е спасителен за нас. Той не осъжда човека, а го спасява.

По този начин ние посрещаме празника Рождество Христово, от една страна, за да почувстваме голямата любов на Господ към нас и да се изпълним с дълбока благодарност към Него за всичките неизброими блага, дарувани нам, а от друга страна, онова, което е много по-полезно в практическия смисъл за нашите души – да извършим съд над себе си. Защото, както казва апостол Павел, ако ние сами осъдим себе си, то няма да бъдем осъдени от Господ. Което означава, че ако сами се осъдим в настоящия живот, няма да бъдем съдени в последния ден, защото съдът вече се е извършил днес, на този етап от битието ни.

Сега стоим пред лицето на великия празник Рождество Христово, живеем в неговата атмосфера за да проверим себе си, да се самоосъдим и като критерий за това се явява всичко, което Господ е извършил за нашето спасение. Та нали знаем, че Господ не прави нищо случайно и не е постъпвал по някакво стечение на обстоятелствата, но всичко е било изначално управлявано от Него, всичко е станало по Неговата воля, чак до последната подробност. По Негова воля Той се е родил в точното време, по такъв начин и на това място.

Фактът, че благодарение на празника Рождество Христово ние се подлагаме на съд е отразен и в житията на Божиите угодници. Забелязваме, че те са съпоставяли всяко събитие в живота си с Христовия живот. Неведнъж виждаме как тези Божии човеци, когато са се оказвали в трудно положение са си припомняли събития от живота на Христа, стараейки се да разберат доколко техните действия са сравними с тези на Самия Господ. Та нали ние искаме да вярваме, че християнин е този, който се старае да подражава на Христа по мярката на човешката си природа, и разбира се, на когото не му се удава, подражанието, го заменя с покаяние, смирение или скърби, в цялата духовна работа, която извършва вътре в себе си.

В тези свети дни, когато нашата Църква възпява великото снизхождане на Господ към човека и чрез дивните песнопения разкрива дълбокия богословски смисъл на този празник, добродетелните мъже-старци стоят в олтара като осъдени, взирайки се в събитията на Рождество Христово. Помня, когато старецът Ефрем Катунакски се върна от Йерусалим, отидохме да го поразпитаме за светите места. Очаквахме, че ще ни каже колко го е развълнувало посещението на местата на бичуването на Христос и Голгота, но се оказа, че най-много го е поразила пещерата на Рождество Христово във Витлеем, защото намирайки се там, той се поставил пред събитията, случили се там преди две хиляди години. Сподели ни, че по-рано си мислел, че живеейки в малката си отшелническа килийка в Катунакия имал чувството, че това е нещо значимо, че е направил нещо в живота си като пребивава в пустиня. Но от момента, в който видял къде се е родил Христос, той съвършено замлъкнал, почувствал как неговото „аз“ взело да се руши. „Там Христос ми затвори устата“, каза ни отец Ефрем. Та нали Христос се родил в пещера, гонен и презиран от всички хора, нямайки даже къде глава да положи. Никой освен простите овчари и персийските влъхви не разбрал, че в тази нощ се е случило най-великото събитие в човешката история – Божието въплъщение, извършено в крайна нищета, в крайно смирение, в тишина и съвършена неизвестност.

Всеки път, когато животът ни кара да изпитваме различни трудности, можем да се озовем мислено пред Витлеемската пещера, за да поразсъдим, доколко онова, което правим и това, към което се стремим, съвпада с онова, което е извършил Господ на Своето Рождество. Този принцип можем да прилагаме през целия си живот.

Навярно и вие сте чели в Патерика истории за хора, изпаднали под влияние на различни страсти – злопаметност, отмъщение, или пък злоба, която сама по себе си се смята за главна страст. И ето, за да помогнат на човека да се избави от тази страст, духовните отци не устройвали съдебни дела, на които да се мъчат да докажат с логически доводи кое е добро и кое лошо, но успявали с един прост разговор за живота на Христа да убедят хората – а и нас, впоследствие, че не постъпваме по християнски. Всеки път, когато се поддаваме на чувствата си, ние долавяме това и нашата светска логика се бунтува и иска справедливост – и то светска справедливост, светско оправдаване, пълно отстояване на правата ни. И ти не можеш да дадеш отговор на този зов, защото всички аргументи, които ти предлага логиката са често подплатени от нашата човешка слабост.

В такава ситуация на човек му остава само едно – да застане мислено пред събитието Рождество Христово и да се запита: „Всичко онова, което искаш, което правиш, към каквото се стремиш или мислиш – в духа на Христовия живот ли е? Така ли е постъпвал Сам Господ?“ Изследвай този въпрос, постави се редом с Христа и тогава, ако решиш, че делата ти не противоречат на Господния живот, тогава можеш смело да вървиш напред.

От мига, в който ангелите запели „и на земята мир“, тези думи се превърнали в забележителен лозунг за целия свят, защото днес мирът стана много скъп и е трудно да бъде опазен. Много хора, между впрочем очаквано, разбират под думата „мир“ липса на войни, вълнения, безпорядък. Обаче Христос е казал следното: „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Значи ли това, че Христос говори за едно, а ангелите друго? Всъщност, мирът, който е дошъл на земята е Сам Господ, станал човек, за да можем да Го възлюбим. С това Той ни е казал, че нашата връзка с Бога не е просто теория. Можеш да бъдеш ревностен последовател на някоя философска система но никога няма да встъпиш с нея в отношения на любов, защото колкото и силно да я обичаш, тя никога няма да те заобича. В Църквата е точно обратното. Тук изобщо не се сблъскваме с никакви теории. Словото не е станало някаква идеология или философия, Словото е станало плът, станало е човек, за да можем да Го обикнем. И когато Го заобичаме, тогава разбираме, че То ни е обикнало още изначало. От мига, в който решим да се подвизаваме, за да възлюбим Господа, още от първата ни крачка към Него, веднага ще усетим Неговата велика любов към нас, която Той е имал към нас още преди да пристъпим към Него. Ето това тайнство може да се извърши само в Църквата. Затова Христос, бидейки мир за целия свят, е станал обект на любовта. Не обект на вярата! Та нали човек е длъжен да излезе извън рамките на вярата и надеждата и да пребивава в любовта. Както е казал апостол Павел: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (Кор. 1, 13:13). Затова любовта се явява емпиричен и онтологичен факт, благодарение на който човек може истински да усети връзката си с Бога.

Този път бил следван от всеки, възлюбил Господа докрай. Да си спомним за първомъченика Стефан, който, подражавайки на Господ, засвидетелствал любовта си към Него. Светият архидякон и първомъченик Стефан, този пълководец на всички мъченици, след залавянето си от страна на евреите заради проповедите му, бил принуден да застане на съд пред синедриона. По време на този съд той изповядал вярата си и лицето му просияло като на ангел. Юдеите го осъдили на смърт, отвели го на мястото за екзекуция и почнали да хвърлят камъни по него. По Моисеевия закон такава смърт била определена за най-нечестивите грешници. Представете си само, че сте със завързани ръце и крака, захвърлени на някое място и по вас мятат камъни, докато умрете. Каква страшна и безмилостна смърт! А свети Стефан в същото време, както ни сочи Свещеното Писание, се молел в този миг не за себе си, а подобно на издигнатия на Кръста Христос, за хората. Свети Стефан изспуснал последния си дъх, молейки се за ония, които го убивали с камъни: „Господи, не им зачитай това за грях“ (Деян. 7:60; сравн. Лука 23:34). При това умът и сърцето на св. Стефан били заети не от гняв към юдеите и от летящите към него камъни, но единствено от това Господ да не им вмени това за грях. И така, ако искаме да разберем, кога точно св. Стефан е станал подобен на Христос, лесно ще забележим, че той се е уподобил на Господ не в момента на мъченическата си смърт, а преди всичко, когато сърцето, умът и любовта му били обърнати към тези, които хвърляли камъни по него.

Днес отбелязахме паметта на друг мъченик – св. Маврикий, който бил подложен на най-ужасни мъчения. В Синаксара се говори, че той живял в 3-ти век, във време на гонения на християните. Св. Маврикий бил заловен заедно с други християни. Когато отказал да се отрече от своята вяра в Иисус Христос, бил обвинен и подложен на жестоки мъчения. Тогава императорът взел момчето, родния син на св. Маврикий на име Фотин и го убил пред очите на баща му. Преди това казали на св. Маврикий: „Ако не се отречеш от Христа, ще убием детето ти!“ Представете си ужаса на този избор! Но св. Маврикий останал верен на Христа и тогава екзекутирали сина му. После злият император измислил друго мъчение. Взел св. Маврикий и другарите му и заповядал да ги поставят в блато. Там ги завързали за стълбове и ги оставили да ги ядат мухи, комари и всякакви насекоми, които са в тези места. На Максимиан не стигнала и тази жестокост и положил тялото на отрока Фотин пред вързания Маврикий. В продължение на десетина дни мъчениците преживели жестоки страдания, докато накрая изспуснали дъх.

От времето, в което Христос дошъл на земята и донесъл мира Си, милиони мъченици отдали живота си заради вярата си в Иисуса Христа. Защо са го направили? Защото наистина са възлюбили Христа, вкусили са от Неговата голяма любов, защото животът Христов заговорил в сърцата на тези хора. Събитията, които споменаваме в дните на църковните празници били съд за тях. Те измервали своя живот по мярката Христова. От една страна, те виждали Христос като пример на смирение, понасяне на мъки, неизвестност, мълчание, изгнание, нищета, а от друга страна – себе си, осъдените. Именно заради това съдът за тях бил извършен. За тях Христос станал не Съдия, а Живот Вечен. Ако човек живее по този начин в Църквата, поставяйки всеки път Бог преди себе си, осъждайки живота си и позволявайки на Господ да извърши съд над него още в този живот, то в последния ден ще избегне съда.

Наистина, как може да бъдеш следовник на Христа и да живееш живот, чужд Нему? Господ ясно е отбелязъл чрез апостолите и опита на светите отци, че ако в нас живее Светия Дух, то трябва да има и плодове на Светия Дух. И за да не си търсим оправдание, Господ е казал конкретно: „А плодовете на Духа са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5: 22-23). Вземете този списък на плодовете на Светия Дух и изследвайте себе си и ако намерите, че вместо любов във вас живее ненавист, вместо радост – униние, вместо благост – отмъщение и т.н., така ще разберете в какво положение сте. Такъв съд над себе си носи спасение. Ще познаете дървото по плодовете му. Затова ако тези свети празници се възприемат от нас като съд над живота ни, тогава с увереност може да се каже, че те са спасителни за нас. Те ни дават повод за духовен подвиг чрез покаяние, смирение, промяна на живота ни, но едновременно с това и ни възпламеняват да припадаме с любов и да просим милостта Божия, доколкото се уподобяваме на народ, седящ в тъмнина (ср. Мат. 4:16). Да кажем на Господ: „Къде ще просияе Твоята светлина, Господи, ако не на тези, които се намират в тъмнина?“ (Пс. 66: 2-3). Та нали именно тогава, когато се намирам в тъмнина, тогава започвам да търся светлината. Но ако се залъгвам, че пребивавам в светлина, тогава това е очевидна тъмнина, която не ни дава да видим истинската светлина.

Скъпи братя, да си пожелаем един на друг тези дни да бъдат за нас спасителни, за да ни доведат до Христа, Който чрез онези събития от Своя живот ни преподаде урок и ние осъзнаваме, че нашата връзка с Бога не е някаква си абстракция, но има конкретни плодове и резултати. Нека са благодатни за нас тези свещени дни! Нека Господ да бъде винаги с нас и да ни дарява радостта от Своето присъствие. Амин.


 Из книгата на митрополит Атанасий Лимасолски (Николау) в интернет-магазина „Пемптусия“ (Спасение)

 

 

 

 

Кои хора след смъртта си ще попаднат в Царството Небесно?

Декември 19, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Нашият живот е много кратък. Вече при мъжете той се е съкратил до петдесет и пет години, при жените до шестдесет и пет – седемдесет, т.е. той е изключително кратък. И ако по-рано човек е поумнявал към деветнадесетата си година, то сега мъжът на двадесет и пет години е все още дете, чак към тридесетата му година в главата му нещо започва да се прояснява, той до някаква степен става възрастен – а на петдесет и пет години вече умира. Тогава, колко живот му остава? Двадесет и пет години. За такова кратко време кое дърво може да израсте? Ако засадите бор, той за това време ще стане едва колкото ръката ви дебел – при положение, че започне да расте. А ако това не се случи? Тогава от него изобщо няма да стане нищо.

 

И така животът преминава в грях, и вратите за човека се затварят – човекът умира. Настъпва разпадане на неговата цялост: тялото е отделно и душата е отделно. В това състояние човек вече с нищо не може да си помогне, твърде късно е. И ако той е живял само заради плътта си – какво може да направи сега? Плътския живот е изчезнал, сега червеите се хранят с неговата плът. Ако той е водил духовен живот – къде са сега неговите книжчици? Къде са му магнетофоните? Къде е родната природа? Изкуството? Къде е всичко с което е живял? Нищо няма. За какво е живял? Само страдание и плач: какво съм направил? Защо съм погубил своя живот? Пред телевизора съм стоял, гледал съм хокей, цял живот съм дрънчал с тенджерите, хиляда парчета торта съм изпекъл, но в това нямаше смисъл. Затова ще има плач и скърцане със зъби – остава ни само да скърцаме със зъби от яд, заради нашето безсилие, защото кой ни е виновен, ако не самите ние? Църквите са отворени, Свещеното Писание е написано, ето ви и молитвеник – заповядайте, молете се, изправете душата си, стремете се към Божието Царство. Но всичко това е било безинтересно, затова няма нищо в душата ни: няма любов към Бога, няма желание за Царството Небесно.

 

Затова Господ казва: „И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в Царството Божие. Така последните ще станат първи, а първите – последни.” Много от тези, които от детство вярват и ходят в храма, когато им хрумне, от „дъжд на вятър”, никога няма да влязат в Царството Божие. А ще влязат други хора, които, все още може да не са попаднали в църквата, може и вяра да нямат, но които ще повярват и ще отхвърлят всичко и ще започнат сериозно да се занимават със спасението на своята душа. Човек може да повярва в последните години от своя живот, да се опомни – и за това кратко време да успее да съгради в своето сърце Царството Небесно…

 

източник: Святое православие – VK

 

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Само с любов ще влезем в Рая

Ноември 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да оставаш верен на монашеството се счита за мъченичество.


Христос иска да извади тръните от теб, защото е Градинар, а ти искаш твоето спокойствие.


Христос е до нас, ако ще да не Го виждаме… понякога ни удря по един плесник от голяма любов.


Много пъти Христос идва, хлопа на вратата, слагаш Го да седне в хола на душата ти, но ти, погълнат от твоите занимания, забравяш Великия Гост. Той чака да се появиш, чака и когато вече се забавиш много, става и си тръгва. Друг път отново си толкова зает, че Му отговаряш от прозореца. Нямаш време дори да отвориш.


Иисус държи в ръцете Си длето. Иска да те извая като статуя в небесния палат.


Вие сте царски хора, вашата цел е царския чертог.


Когато видиш човек уморен (духовно), не му слагай друг товар, защото коленете му не издържат.


Обикнете Едничкия (Бог), да те обичат и зверовете.


Истинско богатство за мен е да ви видя в царството небесно.


Когато съществува пламъкът на любовта, каквото и зло да приближи, го изгаря.


Когато човек не търси своите права, Бог ще просветли другия да му ги даде.


Светлината на Господ да те просветлява и винаги да те води.


Едно нещо само ме кара да скърбя – че обвиняват монахините. За мен не ме е грижа, каквото и да казват. Дяволът настръхва, когато вижда млади хора да остават (в манастира) заради Христос.


Когато имате изкушения, тогава слиза Божията благодат. Очевидно му разваляте (на изкусителя) плановете.


Човекът, който обича, чувства духовно – в молитва – че се намира в Бога и брата си. Съжалява, когато братът му не върви добре и се моли за неговото напредване. Никога не се променя този, който има християнска любов. Човекът, който крещи, няма сила. Дръжте високо знамето на Христос, за да бъдете на линия със стареца ви, където и да сте. Искам, детето ми, да живееш за Христос, целият да се отдадеш на Него. Искам, когато се случи човек да отвори сърцето ти, нищо друго да не намери, освен Христос.


- Геронда, след като виждате толкова ясно нашите немощи и грешки, защо не ни ги посочвате?


- Съжалявам за това, което виждам като отец, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Посочвам това, което трябва, но повече ще спечелиш, когато пролееш две или три сълзи пред Христос за тези неща, отколкото да изречеш много слова. Той е нашият Лекар и Възпитател. Христос вчера и днес е Същият, но ние сме затворили очите си и нищо не виждаме. След като вървим така, едни падат в калта, други се пребиват. Много пъти през деня Христос идва и хлопа на вратата ти, но ти имаш работа…


Онзи, който се смущава, не мисли логично, правилно. Прояви търпение и ще получиш като награда венец.


Светият Дух да не напуска ума и сърцето ви. Господ да ви укрепи, да държите здраво знамето на истината и въздържанието. Когато сърцето ни няма любов към Христос, нищо не можем да правим. Като кораби сме, които нямат светлини, бензин в двигателя. Доколкото човек се опростява, се обожествява. Става незлобен, смирен, кротък, свободен, става… става…


Това, което чуваме (войни, трусове, разрушения) са гръмотевици и ще дойде и дъждът… Трябва да сме готови за отговор и мъченичество. Станете хора, достойни за горния Йерусалим.


Благодатта на Светия Дух кара човека да излъчва лъчи. Другият обаче трябва да има добър приемник, за да го разбере.


Погледът ни трябва да е насочен към небето. Тогава нищо няма да ни разколебае.


Моля Бог да ви освети, да ви отведе в Рая. Тази зестра моля да ви даде Господ.


Аз съм беден отец, но с голяма бащинска любов към вас.


Доколкото човек обича Бога, дотолкова има любов и към хората. Обича ги като Божии образи, с уважение, нежност и освещение. Всекидневно се моля да ви видя в чиновете на преподобните жени.


Това, което Бог ви е дал, трябва да го използвате. Сърцето на човека е сътворено да обича повече от мъжа. Мъжът, колкото и да иска, никога няма да може да обикне толкова нежно като жената. Сега, когато сте млади, обикнете „лудо” вашия Жених. Истински пламък да гори във вашата вътрешност.

Рай без вас, чеда мои, не искам!

- Геронда, как успявате да имате такова търпение в различни случаи?

- Божията благодат помага. Винаги вярвам, чедо мое, в силата на Бога, Който всичко преобразява и го устройва в полза на душата ни.


Когато видите сълзите, това е посещение на Бога в молитвата.


Когато се причастяваш, не само приемаш сила, а се просветляваш, виждаш широки хоризонти, чувстваш радост… Различно се чувства всеки, съобразно своето разположение и пламъка на душата си, един чувства радост и отмора, друг дух на обземане от Бога и трети неизразима любов към всички. Много пъти се почувствах уморен, но след св. Причастие чувствах сякаш нищо ми няма.

Невинността е по-висша от гениалността.


Човекът, който има егоизъм, никого не привлича. И ако привлече някой, той бързо ще се отдалечи. Духовната връзка става неразривна, когато срещне детски дух, невинност и освещение. Човекът, който няма Христос, всичко му се струва трудно и тъмно.

Трябва да научим език на онази държава (небесната), защото, когато не го знаем, ще ни се подиграват. В противен случай няма да влезем в нея. Там няма да съществува Патмос или Калимнос или Родос или Ханя в Крит…

В манастира, трябва да знаете, някои хора ги праща Бог и някои ги праща дяволът. Бог – за да укрепят, дяволът – за да разбият манастира.

Съветвам ви никога да не приемате лица с камбанен звън, с похвали и дивене. Ще ги приемате с умерена любов. Никога не вземайте лица с мисълта за трайно оставане, без изпитване. Когато в човека няма вътрешна топлина, тогава и лято да е, му е студено и мръзне.


Когато в сърцето ни няма Христос, тогава ще вложим в него пари или имоти или хора.


Колкото можете развивайте любовта към Христос. До такава степен, че когато произнасяте името Му, да текат сълзи от очите ви. Сърцето ви трябва да гори истински. Тогава Той ще е ваш Учител. Той ще е ваш Водител, ваш Брат, ваш Баща и Старец.


Обикнете от сърце вашия Жених Христос и всички хора ще ви обичат и ще се грижат за вас. Моля се да живеете свято и да следвате „светата линия” на отците ни отсега, когато сте млади, за да се озовете всички в Рая. Той е вашата крайна точка.


Изкусителят препира, притеснява се и създава вътрешни войни. Знае толкова похвати. Завлича човека в съмнение. Затова имаме много крушения.


Знаеш ли изкусителят какъв майстор е? Най-малкото нещо го прави да изглежда най-голямо… „Прави” голяма политика.


Желая възраждането на монашеството, защото, по моето мнение, гвардейската част на Църквата е монашеството.


Душите имат желание да видят красотата на Божия лик. Божията закрила обезсилва изкусителите ни…


Когато има страх Божий, се дава мъдрост.


Тъй като съществува разюзданост, хората не могат да разберат, че съществува духовна любов.


Цялата ми собственост сте вие.


Изповедникът трябва много пъти да плаче, да изпита болка повече от изповядвания, за да може да го разтуши. Трябва искрено да скърби, защото душата го чувства.


Светските хора те изморяват, защото като ел. вълни те връхлита всичко натрупано в тях. Трябва да бъдем благодатни хора и който ни доближава, да отморява. Да смятаме всички за по-горе от нас, колкото и немощи да имат. Да не се отнасяме жестоко, а винаги да мислим, че и другият има същата крайна точка.


Аз, с Божията благодат, винаги виждах всички като по-горе от мене и светци.


Бъдете безразлични към пречките. Единственото ти занимание и мисъл да е твоя Жених. Да говориш само с Него.


Трябва да имаме любов. И най-голямото зло да ни сторят, трябва да ги обичаме. Само с любов ще влезем в Рая.


Да култивираш молитвата, и ще дойде време, когато сърцето ти ще проиграва от радост, както когато предстои да видиш едно обично за теб лице.


Не пренебрегвай нощната молитва. Моли се с желание, както хората, които отиват на пиршество. Те са будни и чувстват само радост. Така и ти, когато ще говориш на твоя Жених, не слушай когато изкусителят ти говори разни неща, за да ти попречи, защото знаеш, че имаме един, който се „грижи” много за нас.


- Как, геронда, да мислим за Христос?


- Винаги с любов, трябва да помним Христос. Може да държим в ръцете ни снимка на някой човек, но понеже не го познаваме, или по-скоро не го обичаме, не ни трогва. Докато ако вземем снимката на майка ни, душата веднага проиграва и плаче от любов.


- Ще се спасим ли, геронда?


- Ама затова облякохме расото, за да се спасим. Духовната борба ще ни отведе в Рая. Това, че се борим с помислите, този труд ще ни постави в Рая.


Вестниците на небето пишат всичко, което става тук, и доброто, и злото.


Детето ми, колкото можеш давай любов на всички. Длъжна си. Сирачето търси да намери баща, но няма. Търси майка, търси сестра, няма сестра. Затова търси да намери любов от теб, истинска любов. Ти трябва да заместиш всички любими за сирачето лица.


Онзи, който ни наранява и ни кара да изпитваме болка, сме длъжни двойно да го обичаме.


Две са крилете, които могат да издигнат човека над земята – чистотата и простота на сърцето. Трябва да си простодушен в делата си и чист в мисълта и чувствата си. С чисто сърце ще търсиш Бога, с простота ще Го намираш и ще Му се радваш.

Чистото сърце лесно минава през небесните двери.


Себеотричането трябва да се култивира с разсъдителност, защото в противен случай стигаме до самоубийство.


В открито море на живота сме, понякога ще имаме буря, понякога тишина. Божията благодат не ни оставя. В противен случай щяхме да сме потънали, ако не ни държеше.


Светците винаги мислели за другия живот. Помненето на смъртта е благодатен дар. Бог ни предпазва от изкушение. Не оставя да бъдем изкушени свръх силите ни. Всичко допуска за наше добро. Когато се увеличи духовността, ще бъде победена сънливостта. Молитвата е радост. Бог я дава, когато съществува ревност и смирение.


Воювай смело с мразещия доброто, който ти завижда, претърпявай каквото и да ти се случва с търпение и вяра. Не оставяй да те тиранизира врагът на душата ти, който се появява в овча кожа, искайки уж полезното за душата ти. Довери се на Господ за всичко и той ще те нахрани във време на глад.


С една добра дума за ближния ти, защитавайки го, купуваш Рая.


Покаянието трябва да става не от страх от наказание, а защото съгрешихме срещу Бога.


Услади мисълта си с помисли на утеха и надежда, нажежи словата си с топлината на любовта към твоя Жених, припомни си Неговите страдания, които претърпя за теб, за да останеш твърда, посветена и смирена.


Предай напълно себе си на покрова и закрилата на Света Богородица.


Обичай страннолюбието, защото то отваря Райските двери. С това страннолюбие приютяваш и Ангели. В лицето на всеки странник, детето ми, виждам Самия Христос. Страннолюбието… най-великата от добродетелите. Привлича благодатта на Светия Дух.


Не бързайте с Псалтира и песнопенията, много ме наскърбява това нещо. Пейте по-бавно, за да съучастват умът и сърцето в това, което казвате. Аз бих искал да плачете, когато пеете, но това за вас… да видя кога ще се научите да плачете.

Старите монаси винаги държаха кърпичка по време на службите.


Светите отци се подчинявали с простота като малки деца на това, което Бог им пращал, „така го искаш, да бъде Твоята воля”.


Скръбта е благоугодна Богу, доколкото не отнема от нас дръзновението да се подвизаваме. Необходимо и полезно е периодически да правим обща себеизповед (припомняне на всички предишни грехове). И светците го правили.


Нужен е труд, за да имаме любов към всички с мярката, която Христос иска.


Всички твои въпроси оставяй в Божиите ръце. Каквото искаш го търси като дете от баща му. Молитвата е Божий дар. Търсиш винаги с надежда. Няма да ни спасят нашите дела, а безкрайната Божия милост. Придобий дръзновение и търпение в борбата си.


Мрази те сатаната, защото остави света със светските почести и слава и дойде тук по твоя воля, в арената, където мнозина ще ни принизят, ще ни презрат.

 

от книгата „Старецът Амфилохий Макрис. Един съвременен духовен лик от Патмос”

превод: Константин Константинов

 

Съвети на стареца архимандрит Юстин Първу

Октомври 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

О. Юстин (Първу) е роден в село Петру Воде (Румъния) на 10. 02. 1919 г., постъпил в манастира Дуреу през 1936 г., служил като полкови свещеник на Източния фронт през Втората световна война, след това бил политически затворник от 1948 до 1964 г. През 1966 г. постъпил в манастира Секу на Нямцката околия, а през 1975 г. се преселил в манастира Бистрица. През есента на 1991 г. положил първия камък за основаването на мъжкия манастир в Петру воде, а през 1999 г. започнал възстановяването на женския манастир Палтин.

Представил се пред Господ на 16 юни 2013 г. след усложнения вследствие на получени метастази, от които боледувал в течение на няколко години, понасяйки с търпение мъченически страдания.

Ето някои от неговите съвети, които обичал да дава:

Обичай бедните и им състрадавай, за да бъдеш и ти помилван от Бога.


Не изобличавай скърбящите в сърцето си, за да не бъдеш наказан със същия жезъл и когато започнеш да търсиш някой, който да те помилва, да се окаже, че няма такъв!


Помни, че също носиш тленно тяло и прави добро на всички без изключение.


Разсъдителността е над всички добродетели.


Не укорявай никого за неговото прегрешение, но считай себе си отговорен за всичко, дори за прегрешението на ближния.


По-добре е да те презират, отколкото сам да презираш. По-добре е да те обиждат, отколкото сам да обиждаш.


Не живей заедно с горд човек, за да не се лиши душата ти от благодатта на Светия Дух и по този начин да стане обиталище на лукавите страсти.


Който избягва суетната слава на този свят, усеща в душата си славата на бъдещия век.


Ненавиждай покоя и благополучното битие, за да запазиш помислите си безметежни.


Пази се от многото срещи и се грижи за душата си, за да запазиш душевно спокойствиие.


Пази се от малките грехове, за да не паднеш в големи.


По-полезно е да възкресиш душата си от страстите, мислейки за Божественото, отколкото да възкресяваш мъртви.


Мнозина са вършили удивителни дела, възкресявали са мъртви, подвизавали са се, за да вкарат заблудените в пътя на спасението, вършили са велики чудеса. Много хора са познали Бога с тяхна помощ. Впоследствие обаче тези, които са възкресявали мъртви са изпаднали в срамни страсти. И по този начин с греховните си дела, които са станали явни, са съблазнили мнозина. Всъщност те самите са били болни, но вместо да се грижат за душевното си здраве, те се хвърлили в откритото море на този свят, за да лекуват и спасяват душите на другите, погубвайки по този начин и своята надежда, и душата си.


Който ненавижда прелъстяването и разсейването на ума в светските неща, той вижда в сърцето си своя Владика и Господ.


За да вземе Бог под внимание нашите добродетели, те трябва да се съпровождат с телесно въздържание и чиста съвест.


По-добре е да живееш с орли, отколкото с алчен и ненаситен човек.


По-добре е да живееш със сакат и отхвърлен човек, отколкото с горд.


По-добре е да те гонят, отколкото ти да гониш; по-добре е да те разпъват, отколкото ти да разпъваш; по-добре е да те оскърбяват, отколкото ти да оскърбяваш; по-добре е да те клеветят, отколкото ти да клеветиш.


Самооправдаването няма място в живота на християнина и не присъства никъде в Христовото учение.


Ако обичаш кротостта, ще имаш мир в душата си. Ако се удостоиш да придобиеш мир, ще се радваш във всяко изкушение.


Бог търпи всичките ни немощи, но не понася оня, който постоянно роптае и го наказва, за да го поправи.


Устата и сърцето, които при всяко изкушение благодарят на Бога, получават Неговото благословение и Божествена благодат.


Предшественик на Божията благодат е смиреномъдрието, а на Божието наказание – високомъдрието.


Когато твоят живот е по Бога, не се натъжавай от скърбите и лютите си страсти, защото Бог ще ги отнеме от теб в един прекрасен ден. Не се страхувай също и от смъртта, защото Бог е приготвил бъдещи блага, за да те издигне над смъртта.


Източник: „Православен глас“, изд. на църк. настоятелство при храм „Свети Атанасий“, гр. Варна, бр. 8, август, 2013 г.

 

 

Избрани мисли на известни личности за Бога

Октомври 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Науката води човека към религията… Но човекът винаги си остава свободен в душата си – да вярва или да не вярва в Небесния си Отец, да открива или да не открива Неговия велик мир… Науката тук не може да заповяда нищо на душата. Душата сама си избира – живот или смърт, светлина или тъмнина. Но честното научно знание помага на човек да се освободи от суеверията – както от псевдорелигиозните, така и от материалистическите.

Само Христовата истина може да очисти сърцата от тези суеверия. И само тази истина може да оправдае живота на човека.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

…….

Учи се, изследвай земното – това е задължение на учения; с едната си ръка изследвай природата на видимия свят, без да изспускаш погледа си към вечния; с другата си ръка пък, както дете за баща си, се дръж за края на Божията риза.

Андре Мари Ампер (1775-1836), френски физик

…..

Вие ми казвате, че аз съм изобретил нещо; всъщност, аз само съм го видял – видял съм онова, което Бог е създал за хората. Честта и славата се падат не на мен, а на Бога…

Александър Флеминг (1881-1955), английски микробиолог, открил първият антибиотик – пеницилина

…..

Когато религията и науката изповядват вярата в Бог, първата поставя Бог в началото, а втората – в края на всички мисли. Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга.

Където и да обърнем поглед, какъвто и да е предметът на нашето наблюдение, ние никъде не намираме противоречие между наука и религия. По-скоро констатираме абсолютната им хармония по основните пунктове, особено в областта на естествознанието. Както религията, така и науката в крайна сметка търсят истината и довеждат до вярата в Бога.

Макс Планк (1858-1947), основател на квантовата механика

……

Замълчи, глупав ум, слушай Бога!

Познанието на Бога без познание за греховността ти довежда до гордост. Познанието за греховността довежда до отчаяние. Но само познанието на Иисус Христос води на верен път, защото в Него откриваме Бога и своята греховност.

Евангелието дава на човека утешение, в каквото и положение и условия да се намира той. Христос привлича към Себе Си цялото човечество… Без учението Христово у човека ще бъдат пороците и бедствията, заблуждение, мрак, отчаяние, смърт.

Блез Паскал (1623-1662), френски физик и математик

……

Добре правите, че търсите успокоение в Евангелието, защото то е непресъхващ източник на всяка истина, където разумът не може да намери на никое друго място.

Емануил Кант (1724-1804), немски философ

…….

Често съм прекланял коленете си пред Бога, подбуждан от силното убеждение, че към никой друг не мога да се обърна, при всяка моя нужда.

Вярвам, че Библията е най-великият дар от Бога за хората. Без нея нямаше да можем да отличим истината от лъжата.

Абрахам Линкълн (1809-1865), президент на САЩ

…….

Никой и нищо друго не е толкова достойно за възхищение, както Самият Христос!

Леонардо да Винчи (1452-1519), италиански живописец и скулптор

…….

Ако Христос не бе жив и днес, то тогава за света нямаше да има никаква надежда. Само фактът на Възкресението дава надежда за бъдещето.

Конрад Аденауер (1876-1967), първи канцлер на ФРГ

…….

Потомците ни в един прекрасен ден ще се смеят от сърце над глупостите на нашите съвременни учени-материалисти. Колкото повече изучавам природата, толкова повече се възхищавам на неподражаемите дела на нашия Създател. Винаги се моля, когато работя в лабораторията си.

Много съм мислил и изучавал, затова и станах вярващ като бретонски селянин. Ако бих мислил и занимавал с наука още повече, то бих станал вярващ като бретонска селянка.

Луи Пастьор (1822-1895), френски микробиолог

…….

Природата представлява в някакъв смисъл Евангелие, което благовества гръмко творческата сила, премъдростта и величието на Бога. И не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия.

Създателят е дал на човечеството две книги. В едната Той е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата – това е видимият свят, създаден от Него, за да може човек, виждайки големината, красотата и стройността на създанието, да признае Божието всемогъщество… Втората книга е Свещеното Писание. В нея е показано благословението на Създателя за нашето спасение.

Михаил Ломоносов (1711- 1765), руски учен

……

За това, че в мен отново се събуди религиозно чувство, аз дължа на тази свещена книга, и тя бе за мен толкова много източник на спасение, колкото и предмет на удивление. Странно! Цял живот се размотавах по танците на класическите философии, отдавах се на умствени оргии, встъпвах в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение – и ето, пак се озовах на това стъпало, на което стои чичо Том от „Чичо Томовата колиба“, вперен в Библията, и сега прекланям коленете си заедно с този черен богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! При цялата си ученост не отидох по-далеч от този беден и невеж негър, едва умеещ да срича!

Хайнрих Хайне (1797-1856), немски поет

…….

В тази света книга се намира тайната на всички тайни. О, колко щастливи са ония сред смъртните, на които Бог е дарувал милостта да слушат, четат и с молитвено благоговение да възприемат тази книга! Щастливи са тези, които могат да отворят вратата на Библията и да тръгнат решително по нейния път.

Джордж Гордън Байрон (1788-!824), английски поет

……..

Нуждаех се от непостижимо високия идеал на вярата… И когато се заех с Евангелието, което не бях чел досега (а бях вече на 38 години), намерих за себе си този идеал.

Аз искрено вярвам в учението на Христа Спасителя. Всеки християнин е длъжен, смело и без да се съобразява с каквито и да било исторически изследвания да утвърждава, че за никой от смъртните не е възможно и да помисли, камо ли да достигне до такава висота на нравствено чувство в живота си, което се съдържа в Христовото учение; и да не почувства, че то не е от този свят.

Николай Пирогов (1810-1881), руски хирург

…….

Новият завет е най-добрата книга, каквато съм познавал или светът ще познава.

Библията е най-съвършената книга от всички книги на всички времена и тя ти предава най-добрите уроци.

Чарлз Дикенс, английски писател



Източник: от книгата „Учени за Бога“, изд. Света гора, 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Бързайте да правите добро

Октомври 10, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Думите „Бързайте да правите добро“ принадлежат на главния лекар на затворническите болници в Москва Фридрих Йосиф (Теодор Петрович) Гааз (1780 – 1853). Взети са от книгата му „Призив към жените“, написана на френски език и излязла от  печат едва след смъртта му. Самият доктор Гааз неуморно следвал този принцип до края на живота си. „Предавайки се на грижата за участта на арестантите, с нестихваща любов и неуморна енергия, Гааз постепенно оставил лекарската си практика, раздал средствата си и напълно забравяйки себе си, посветил цялото си време на служението на „нещастните“, гледайки на тях като обикновен руски човек“ (А. Ф. Кони). Той организирал затворническа болница и училища за децата на арестуваните. През последните 20 години от живота си изминавал километри по Владимирския път, придружавайки всяка група арестанти, оказвайки им помощ и утешавайки ги. По този път затворниците били водени пеша на каторжническа работа в Сибир. След това водел кореспонденция с тях и им изпращал религиозно-нравствена литература.

 

„Гааз живеел в пълна самота, предаден изцяло на благотворителната дейност, не отстъпвайки нито пред трудностите, нито пред насмешките и подценяването на работата му, нито пред хладността на околните и канцеларските подигравки на колегите“ (А. Ф. Кони). Той считал живота в името на другите за истинско щастие. В писмо до своя възпитаник Н. А. Норшин е написал следното: „Струва ми се, че неведнъж съм Ви споделял своята мисъл, че най-верният път към щастието не е в желанието да бъдем щастливи, а в това да правим щастливи другите. За това е необходимо да вникваме в нуждите на хората, да се грижим за тях, без да се боим от труда, помагайки им със съвет и дело – с две думи, да обичаме хората, при това, колкото по-често проявяваме тази любов, толкова по-силна ще става тя“.

 

Защо е нужно да бързаме да правим добро?

 

Първо, в стремежа бързо да правим добро се проявява благото устройство на душата. Тя има готовността и решимостта да проявява любовта към ближните по всяко време. Псалмопевецът казва: „Бързах и не се бавих да следвам Твоите заповеди“ (Пс. 118:60). До обичаш дейно е основополагаща заповед. Който не се бави да изпълнява Божиите заповеди, той бърза да върши добро. Така пише и апостол Павел: „Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство“ (Евр. 6:1). Да бързаш към съвършенство означава да бързаш към дейното милосърдие, защото, който не развива тази добродетел, не може да бъде истински християнин.

 

Второ, човек е длъжен да прави добро, защото в този свят злото е по-активно от доброто. Дейната любов и проявата на милосърдие изискват не само трудове, но понякога и подвизи. Злото привлича човека с мними блага и засмуква човека като зловонно блато. Затова злото в света се умножава.

 

„В миналото е имало изобилие от добро, изобилие от добродетели, имало е много добри примери и злото е тънело в многото добро… а какво става сега? Навсякъде изобилства от лоши примери, а онова малкото добро, което е останало, не се зачита. Т.е. сега става точно обратното: малкото добро тъне в многото зло и във властта има зло“ („С болка и любов за съвременния човек“ – Св. Паисий Светогорец, Слова, т. 1). Затова трябва да бързаме да правим добро. Има едно забележително изречение от Публий Сир: „Bis dat, qui cito dat“ (Двойно дава онзи, който бързо дава).

 

И трето. Животът отминава много бързо. Трябва да умеем да използваме скъпоценното време. И тази заповед ни е дадена от ап. Павел: „И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате – не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“ (Еф. 5:15-16). По тълкуванието на блажения Йероним: „Правейки добро, изкупваме време и го правим собствено, вместо да го предадем на злото. Ние изкупваме време, когато превръщаме злите дела в добри и така дните на предстоящия век стават дни в бъдещия век“. Има един страшен (в духовен смисъл) израз – „да убиеш времето“.

 

Отлагайки някое добро дело, може да не успеем да го направим, защото не знаем часа на своята кончина: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той; понесе се над него вятъра и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Пс. 102: 15-16).

 

На пътя застава не само явното зло, но и равнодушието на хората. Последните за самооправдание се стремят да обезценят доброто или даже да го осмеят. Равнодушието е резултат от неверието, но и сред онези, които се считат за вярващи, има немалко равнодушни. В притчата за самарянина такива се оказали свещеникът и левитът. И двамата минали по пътя, без да окажат помощ на пострадалия от разбойниците.

 

В наши дни равнодушието е станало масов недъг. Нарастването му в наше време се явява признак за приближаващия край на времената (Мат. 24:12). Именно затова неуморно трябва да правим добро. Към това ни призовава ап. Павел: „И тъй, докле имаме време, нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“ (Гал. 6:10).

 

Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.

 

 

 

Приехме ли Светия Дух?

Юни 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човешкият живот представлява движение към Бога или отдалечаване от Него. Това е едно пътуване, едно шествие, известно единствено Нему. Животът ни се състои от дирите, оставени от Светия Дух, докато Той се движи и диша сред нас (вж. Рим. 8:9-17; 2 Кор. 6:16). И когато Духът дойде и се всели в нас, ние стигаме до края на времето, до предела на сега — една частица от времето, която в известен смисъл е несъществуваща, защото веднага щом изречем и осъзнаем тази дума, тя изчезва. И тъй, ние стигаме до сегашния момент, който има значение само докле се казва “днес” (Евр. 3:13), защото кой би могъл да каже, че е узнал предела на своя живот?


Следователно, от една страна имаме човешкото време, което клони към несъществуване, а от друга страна — вечното време на Бога, което е ходенето Му сред нас (вж. 2 Кор. 6:16; Лев. 26:12), допирът на Светия Дух до живота ни, живото Му присъствие сред хората. Но как вечното време може да стане действително за нас? Как можем да стигнем до конкретния миг от времето, който не е край или граница, а откровение и явяване на мястото, където пребиваваме спрямо Бога? Кои са знаците на Божието действие в нас? С други думи, как в нашия живот се проявява способността ни да вместим Бога? Не само в духовния живот, но и в ежедневния, във всекидневните ни занимания? Как Духът се разкрива в нас и как ние Го явяваме на другите? Кога ще можем да кажем, че наистина сме придобили Светия Дух? Навярно ще ни се наложи да свикнем с факта, че през целия си живот ще продължаваме да се питаме: “Приехме ли Светия Дух?” (Деян. 19:2).


По всяка вероятност след много години ще открием, че това не е станало. Ужасно е, но е истина. И точно затова искам да обърна внимание, че въз основа на нашите външни проявления и всекидневни занимания можем да преценим дали сме придобили Светия Дух или не.


Един от белезите на присъствието на Светия Дух в нас е състоянието, описано в Свещеното Писание с думите зарадва се сърцето ми (Пс. 12:6). Какво означава това? На първо място, това е видимата, външна радост, щастие и ликуване, каквато е например възторжената радост при появата на първородно дете. Но зарадва се сърцето ми описва също така духа на човек, копнеещ за Бога, който в своя копнеж усеща, че Бог се докосва до него и това предизвиква радостта му, защото той влиза в общение с Бога.


Сърдечната радост е неотслабващото усещане, че Бог е с теб. Това е чувството на пълна увереност, на цялостно отдаване на Бога. Това е прекрасното чувство на откритост, подобно на онова, което преживяваме в състояние на покой и отмора, чувството на обновление, което човек изпитва, когато е сигурен, че Бог се намира там, където е и той. Това е усещането, когато знаеш, че вече не си сам, че дори за един единствен миг не си оставал самичък. Следователно сърдечната радост е дълбокото чувство и опитното преживяване, което имаме, знаейки, че Бог е с нас във всеки един момент.


Когато говорим за сърдечната радост, трябва да кажем няколко думи за природата на сърцето. Какво ще рече сърце, изпълнено с радост? Това е отвореното сърце, разпукващо се пред величието, което усеща. Когато човек живее като истински член на Църквата, на която портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18), когато пребивава във величественото състояние, което му е присъщо, тогава той се възпълва, постига своето автентично себеизразяване и познава вътрешното си аз. Истинното познаване на самия себе си е осъществимо единствено в съзнанието на Църквата. Ставайки едно с църковното Тяло и живеейки сред неговата увереност и сигурност, ти получаваш възможността да се освободиш от колебанията, безпокойството и тъгата. Бедите и неприятностите просто идват и си отиват, подобно на вълни, които не могат да те погълнат. Уподобяваш се на бряг, който е непоклатим под ударите им. Те приближават и се разбиват в теб, но ти повече не се страхуваш от тях. Напротив, те ти напомнят за безкрайните вълни на Светия Дух, Който приижда и утихва в теб.


Скърбите ти откриват Този, Който е отвъд всяка скръб (вж. Иоан. 16:33), а радостите, които също са като вълни — Този, Който е източник на радостта. Така всяко нещо ти явява Бога. Затова сърцето се радва и весели, защото каквото и да се случи, до каквото и да се докосне, където и да се намира, навсякъде и във всичко вижда Самия Цар, Самия Израил — Господ Бог. По този начин всяко нещо се превръща във възможност отново да узнаем и открием Бога.


Радостното чувство е най-вече неизменно и непоклатимо. То не може да се загуби. Ако изчезне, това е признак за отчуждаване от Бога, за активизиране на нашето аз, следователно и за загубване на връзката ни с Бога. Това ще бъде един вид сурово изпитание, отвеждащо ни в противоположната посока. Едно движение към ада, което Бог допуска да претърпим, за да си спомним за рая, който сме изгубили, за рая на радостта, който сме имали преди това. Един единствен грях е в състояние да ни изпрати в този ад, подлагайки ни на тези мъки и лишавайки ни от радостта. Затова — споменавали сме и по други поводи — сърцето ликува, когато казва: Върни ми радостта на Твоето спасение (Пс. 50:14).


Загубвайки радостта, човек вече не вижда пред себе си Бога, губи усещането за Неговата помощ. С други думи, лишава се от съзнанието за своето място в Църквата, от чувството за принадлежност към Тялото Христово. Когато това се случи, той незабавно се превръща в никой — в един раздвоен, изолиран и несъществуващ в Божиите очи човек. Бог не може да достигне до мястото, където се намира, защото той е потънал в дълбок мрак, обгърнат е от тъмен облак. Но когато човек е в състояние да премине през това мъченичество, съхранявайки паметта си за Бога и продължавайки да Го славослови, това го отвежда направо при Него.


Дори тогава, от дълбините на този ад — както и от дълбините на нашия грях и на болката, която душата изпитва, бидейки отделена от Бога — ние продължаваме да викаме към Този, Който може да ни въздигне до предишното ни състояние. Той може да ни възстанови, да сложи пръстен на ръката ни (Лук. 15:22) и да ни сгоди за Духа (2 Кор. 1:22), което е залог, че отново ще си възвърнем сърдечната радост. Следователно радостта е основният белег на живеещия в Светия Дух човек.

 

Превод: Пламена Вълчева

Източник: Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, The Way of the Spirit. Reflections on Life in God, Indiktos, Athens, 2009.

Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

Бягане с препятствия към доброто

Май 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история се случи през декември 2012 година в Испания, по време на състезание по бягане с голям награден фонд, в което участваха най-силните атлети на годината. Кениецът Абел Мутаи, който бе бронзов медалист на Олимпийските игри в Лондон в дисциплината бягане с препятствия на 3000 метра, уверено поведе в състезанието, но неочаквано започна да спира на около 10 метра преди финала. Той се беше объркал, като смяташе, че вече е пресякъл финалната линия и започна да приветства зрителите, които пък от своя страна, викайки на испански, се опитваха да му кажат, че има още няколко метра до финала и той трябва да продължи да бяга. След него втори приближаваше испанецът Иван Фернандес Анайя. Той можеше да се възползва от грешката на кениеца и да заеме първо място в състезанието, но вместо това започна да побутва Абел Мутаи по гърба и да му сочи финалната линия. Когато след състезанието попитаха испанския спортист (24 годишния шампион на Испания на 5000 метра) дали не е искал да бъде пръв, той каза: „Да, исках, аз наистина исках да спечеля, но нямаше как да постъпя по друг начин.

Не бях достоен за първото място, тъй като разликата между нас бе доста. И аз нямаше да имам никакъв шанс да се изравня със своя съперник, ако не беше неговата грешка. По-важното за мен бе да запазя достойнството си, а не да заема първото място.

Ние често виждаме какво се случва във футбола, в нашето общество, в политиката… Хората много често са свидетели на неадекватно поведение. Искам да помните, че личността на всеки човек и духът на спортсменството стоят по-високо, отколкото всяка победа“.

Източник: списание „Камбанка“, бр. 1, (год. 8), април 2019 г.

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 6, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети



Цялото зло идва от неверието. Когато човекът не вярва в Бога, иска уж да се зарадва, да погуляе в живота си. Затова и пада във всички грехове.


Най-важното нещо е да мислиш за другия човек. Да поставяш себе си последен, да не зачиташ себе си. Това е основата на духовния живот.


Божията благодат не идва така. Идва при този, който се подвизава със себеотрицание, с благородство, с любочестие, със смирение. Христос е сложил щепсела в контакта, но кабелите ни са ръждясали и Божията благодат не може да мине. Нека изчистим ръждата от кабелите, т.е. да отсечем страстите си, да се подвизаваме за придобиването на добродетелите и тогава ще дойде Божията благодат.


Когато човек започне духовния живот, Бог не му позволява – от любов – да узнае греховността си, но и нито даровете и благодеянията, които му оказва, за да не се отчае, особено ако е чувствителен.


****


- Отче Паисие, какво да правим с молитвата? Имаме работи, уроци, занимания. Не ни остава време. И идва вечерта, уморени сме, изтощени сме и не е лесно.


- Имайте малко кураж, малко сила за молитвата, а не да прахосваме всички сили за светски неща. Плода да давате на Бога, не черупката. Ние имаме нужда от Бога, не Той от нас. Бог иска да има хора, които да се молят. Той може да се намеси в живота ни, но не иска да даде права на дявола. Не че има нужда от него, но, ето, това е благородството на Бога.


- Геронда, какво да казваме в молитвата? – попита С.


- „Господи помилуй”.


- Само това?


- Да, включва всичко.


С. настояваше.


- Ама, геронда, аз искам да кажа това, което ме занимава, отделно на Бога.


- Знае Бог от какво имаш нужда. Не е нужно да Му го казваш.


С. отново настояваше. Старецът го прекъсна и с усмивка му каза:


- Бре, благословени, кажи „Господи помилуй”, съдържа всички витамини!


- А когато имаме помисли?


- Помисълът е телеграма на дявола отвън. Нямаме го в нас. Това, което трябва да правим, е да прогонваме помисъла, да не го държим. Нито да подхващаме разговор с дявола, защото и всички адвокати на света да се съберат, няма да се справят с едно дяволче.


Можеш да накараш дявола да се моли и да прави добро. Как? Когато ти внушава помисли, ти се моли. Ако дойде отново, да казваш: Добре че ми припомни Христос, дяволе! Така той ще каже: виж, вместо да му правя зло, му правя добро, и така ще се махне.


Ако чувстваш Божията милост като нужда, тогава молитвата ще те отморява, ще е смирена, а не принудителна. Молитвата е съприкосновение, общуване, не е искане. Нейната цел е съприкосновението с Бога, независимо дали спиш или си буден, продължаваш да се молиш.


Съвършенството не за всички е едно и също. Припомнете си притчата за талантите. За един отличното е 10, за друг 2. Ако този, който е взел 10 таланта, ги направи 9, е по-лош от този, който е взел 2 и ги е направил 4.


Авва Исаак говори за най-дълбокия смисъл на живота. Мнозина, които се намират в психиатриите, дори и християни, се намират там, защото не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Тези, които четат авва Исаак, могат да се изцелят. Някои са се разболели, защото не са успели в следването, в професията и т.н. Ама благословени човече, това не те лишава от Рая. Ако нямаше други светоотечески текстове и съществуваше само авва Исаак, щеше да ми е достатъчен, нямаше да искам други текстове.


Старецът не само познаваше много добре авва Исаак на теория, но и опитно преживяше написаното от него. Спомних си онзи откъс от авва Исаак. „Какво е милващото сърце? Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.”


Бях чул, че старецът не издържа да гледа „каквато и да е вреда”. Един монах ми беше казал, че можел да види и една убита мравка, и сърцето му да изпита болка до сълзи.


В онзи час преживяхме нещо трогателно. Както ни говореше, скочи и се втурна 3-4 метра по-нататък. Какво беше видял? Няколко мравки бяха хванали една голяма оса и я влечаха към гнездото си. Той взе една съчка и се опитваше да разгони мравките. Не успяваше. Наведе се на земята, взе ги в шепата си и започна да ги раздухва силно. Но отново не постигна резултат. Отиде до кладенеца, извади вода с кофата, хвърли ги вътре и изля водата на земята с молитва, да не би случайно да… се удавят. Наистина осата се освободи и той самият се върна радостен.


Между временно дойде един богослов на средна възраст. И той седна с нас, но не беше вежлив. Започна да говори за различни неща. Бяхме започнали да се гневим. Искахме да му кажем, че дойдохме да чуем стареца, не тебе. Старецът Паисий остана несмутим. Наведе смирено глава и го слушаше. Богословът навярно разбра нашето недоволство и спря. Не след дълго си тръгна. Старецът имаше да каже добра дума.


- Много добър богослов е и вярващ човек. Идват мнозина тук. Не искам любопитните, тези, които нямат духовни интереси. Вчера, Разпети Петък, бяха дошли двама и чакаха два часа. Не им отворих. На Разпети Петък, чедо мое, ние се разпваме.


Той разреши едно мое недоумение. Старецът не се появи въобще на службите на Разпети Петък и с моя оскъден ум не можех да си го обясня. Старецът обаче имаше друг типик. Само той и Бог знае какво живееше през онзи ден. „Ние се разпваме” казваше много често.


Сега, когато сте млади, трябва да отхвърлите страстите. Ако остареете, няма да можете да ги победите. Завчера чистих няколко картофа, които бяха пресни. Обелката сама падаше, много лесно. Преди дни имах остарели картофи. Опитвах се и трудно ги чистих с ножа. Да не говорим, че половината не ставаха. Сега, когато сте млади, да се подвизавате. Ако остареете, ще ви пречи дори и вятърът, който минава през ключалката!


Разговорът се насочи съм брака. Старецът каза:


- Да не гледате външната красота на жената или богатството, а дали има доброта и страх Божий. Страх Божий не означава ужас, а благоговението, уважението, което детето има към баща си. Веднъж дойде един „благочестив”, готов да се разведе с жена си. Имаше и две деца. Животът му с нея бил непоносим. Ходил при много духовници в Атина и всички му казвали да прояви търпение и ще придобие венци от Бога. Попитах го защо се е оженил за нея и той ми отвърна „заради красотата й”. Това бил критерият. Казах му тогава: „Каква награда очакваш да получиш? Съд ще получиш и осъждане от Бога. Върви да се помолиш, да се покаеш и да поискаш прошка.” Наистина го направи. Всичко се промени и сега живеят щастливи.”
Отците много правилно увещават младите да се оженят млади. Децата се задушават в учене и се отчайват. Гледайте да се ожените млади. Знаете, когато някой е на 30 години, 30 (други човека) го карат да се ожени. Когато е на 40 г., 60 човека го карат!


****


Старецът ме попита за свещеническото училище. Казах му няколко неща и изразих някои мисли и размисли за начина, по който работи и за неговите ученици. Той каза това, че завършилите свещеническите училища (семинарии) трябва да отиват за три години в манастир. Да четат, да се помолят, да живеят с отците и след това да проповядват от своя опит и преживяване. Днешните проповедници са плитки и предават плитки неща. Богословието се превърна в мозъчна наука. Както правистът и филологът преподава своята наука, така и богословът неговата. Затова и не се променя светът. Проповедта се превърна в предаване на знания, затова и хората остават жестоки. Казват, че хората имат нужда. Нека имат. Да излязат малко свещеници, но да са достойни. По-добре е в едно село да се служи един път в месеца. Селото, което няма поп, Бог го управлява. Селото, което има лош поп, дяволът го управлява.


И безбрачните трябва да остават в манастири, не в апартаментите. Може някой да приеме малка схима, да живее в манастира и с благословението на стареца да работи в света. Но да се занимава с едно нещо. Днес свещениците имат 4-5 отговорности и 3-4 заплати, без нищо да сварят (да направят).


Когато бях малък в Коница, четях жития на светиите. Веднъж се бях разболял тежко и трябваше да пия мляко, но понеже беше пост, не исках и се опитаха насила да ми дадат. Сметнаха, че книгите, които чета, ме провокират да правя тава.


Започнаха да ми ги късат и да ме гонят. Тръгвах си и аз от вкъщи и отивах да чета тайно в гората. Книгите криех в хралупите на дърветата и на следващия ден отивах и продължавах. Приятелите ми ми се подиграваха и ми казваха: отче Исаия, Акакий, Аввакум. . .


Тук наоколо в Капсала (Света Гора) и другаде живеят свети и простодушни старчета. Малко по-надолу живеят двама старци румънци. Единият е на легло. Другият му служи. Трудно е и за двамата. Бог не ги оставя. Веднъж един Ангел слязъл и им казал: „Ти да имаш любов и ти (болният) търпение”. Когато им дават нещо, правят всичко, за да се отплатят. Ако им занесеш например един килограм портокали, ти казват: „А, брата, ни донесе един килограм портокали. Струват 15 драхми. Следователно трябва да направим 15 броеници за брата (т.е. да се молим за него), който ни ги даде”. Струва си да се запознаете с тях.


превод : Константин Константинов

Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Ще бъда ли спасен?

Януари 25, 2019 in Видео, Начална страница





Къде е обществото на свободните хора

Ноември 15, 2018 in Беседи, Начална страница

 


– Днес думата „свобода“ е една от най-популярните и така е било в течение на последните 200 – 300 години. Всички искат да бъдат свободни. Защо, според Вас, съвременната епоха така цени свободата?

– Струва ми се, че през всички векове и при всички народи свободата е била най-висша ценност. Различията започват по въпроса в какво е нейната същност и как тя се постига. Понякога задачата да се придобие свобода е изглеждала на хората толкова сложна, че те са провъзгласявали свободата за нещо непостижимо, за илюзия на човешкото съзнание, но от това стремежът към свобода не е угасвал. През последните 200 – 300 години в това понятие е привнесен нов смисъл, което е породило и ново усещане за неговата значимост. Ако разглеждаме този въпрос в рамките на европейската история, до началото на ХVІІІ век свободата се е разбирала като свобода в Христа, а след настъпването на така наречената епоха на „просвещението“ започват да я разбират като свобода от Христос, от религиозните и нравствени норми и даже като свобода против Христос. Във връзка с това между християните и нехристияните започнали да възникват остри спорове и взаимни обвинения в несвободност, макар и за двете страни свободата да е най-велика ценност.

Дълбоко съм убеден, че никъде, в нито едно религиозно или философско учение, значимостта на свободата не е разкрита така дълбоко и силно, както в християнството. Християнството е религия на любовта и свободата. При него тези ценности не просто се декларират, а към тях е прокаран път. Спомнете си думите на Христос: Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31-32).

Питате защо съвременната епоха така цени свободата? Хората започват да ценят едно или друго нещо в пълна мяра едва тогава, когато то изчезне или бъде накърнено. Кой жадува повече за свобода – човекът в затворническата килия или онзи, който е извън нея? За човека в затворническата килия обикновеният живот е свободен живот, той мисли и мечтае за свободата, а човекът извън килията смята, че просто живее. Така е и със свободата в наши дни – болшинството от хората искрено се стремят към свободата, защото в дълбините на душата си чувстват, че са я загубили, че се нуждаят от нея, желаят да я имат, но не знаят къде да я търсят и в какво е нейната същност.

Вие употребихте понятие, което според мен, ще бъде непонятно за нецърковния човек, а и за мнозина от ходещите на Църква също няма да бъде съвсем ясно. Какво означава „свобода в Христа“?

– За да разберем „свободата в Христа“, трябва отначало да анализираме понятието „робство на греха“. Ако човек е свикнал да пуши и не е в състояние да спре, той става роб на цигарите. Изчезне ли възможността да получи поредната доза никотин, той страда и е готов на какво ли не заради тази отрова. Помня, как когато отбивах военната си служба във флота, се случваше по време на плаване на някои от войниците да им свършат цигарите и тогава те започваха да ровят в кофите за боклук, търсейки изхвърлени фасове. Да бъдеш роб на цигарите или на всяка друга греховна страст е унизяване на човешкото достойнство. Това е много по-унизително, отколкото да бъдеш роб на друг човек. Освен това е много по-опасно. Минавайки през вратата на смъртта, робът се избавя от робството на земния господар, а от робството на греховната страст човек ще страда и след смъртта. Според едно от светоотеческите тълкувания, вечният огън за грешниците – това е огънят на греховните страсти, които ще е невъзможно да бъдат удовлетворени.

Христос е дошъл, за да ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола: Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан. 8:34-36). Как Той прави това? Никой от хората не е в състояние да се освободи от греха сам, без Божествената благодат, която ни е дарувана от Христос и изобилно се преподава чрез църковните тайнства, молитвата и добрите дела. В сътрудничество с Бога, под въздействието на Неговата благодат, човек не просто се избавя от една или друга греховна привичка, но се преобразява, става духовно свободен от оковите на греха и може да върши добро, да се уподобява на Бога. Доколкото човек може безпрепятствено да върши благо, дотолкова той чувства себе си истински свободен човек.

Един млад човек ми разказа за преживяванията си след първата си изповед, към която той пристъпил много сериозно, желаейки да започне християнски живот. След изповедта произтекъл странен подем в живота му. Както той сам разказваше: „Главната ми страст и греховните навици, които изповядах, изведнъж рязко изгубиха власт над мен. Аз не можех веднага да повярвам в това. Ако преди изповедта моят живот приличаше на живота на човек, в град, в който са се промъкнали диви животни, готови да изскочат иззад ъгъла и да го разкъсат, то сега аз можех спокойно да вървя по улицата и дори да разглеждам труповете на тези повалени хищници, без да се страхувам, че те ще ме захапят“. Несъмнено на него му е било дадено да вкуси първичния опит от духовната свобода от греха или свободата в Христа.

През ІІ век след Рождество Христово Климент Александрийски е казал, че „да желае“ и „да може“ при съвършения християнин е едно и също и до това състояние се достига чрез упражняване и очистване, а несъвършените, макар и да не могат, имат желание. Букетът от неудовлетворени желания ражда чувството за липса на свобода.

– Могат да Ви възразят, че християнството специално се стреми да снижи това „да желае“ до минимално ниво, така че човек на практика да не иска нищо, да не се проявява в света и всячески да ограничава своето земно присъствие. Т.е. сякаш у човека преднамерено се унищожават всякакви желания.

– Християнството, за разлика от будизма например, не унищожава човешките желания, но дава възможност ясно да се различи тяхното духовно съдържание. Тези желания, които не съответстват на богообразното достойнство на човека, ще му донесат страдания, а богоугодните стремежи ще станат залог за неговото истинско щастие. Човек често не е в състояние да оцени духовните последствия от своите стремежи. Спомняте ли си как това е изразено в известната поговорка: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Християнството дава ориентир на човека в съответствие с Божия замисъл и прокарва път към вечния блажен живот с Бога. Тук без самоконтрол и преобразяване на своите желания няма да мине.

– Т.е. това е като че ли просветление и очистване на желанията?

– На първия етап това е очистване и даже отсичане на греховните желания, което у светите отци се нарича отсичане на своята воля, но като цяло това е път на постепенно преобразяване и уподобяване на Бога.

– Как мислите, защо тогава много нецърковни хора, гледат на Църквата като на общество от несвободни и комплексирани, твърде послушни хора?

– Много нецърковни хора гледат на свободата преди всичко като на възможност безпрепятствено да удовлетворяват греховните си стремежи и се опитват да оценяват християнския живот през призмата на тази тяхна представа. Те разсъждават така: аз мога да пия, да пуша, да блудствам, да псувам на майка, а той не си позволява това, следователно аз съм свободен, а той – не. На такива хора може да бъде зададен въпросът: А колко дълго вие можете да не пиете, да не пушите, да не блудствате, да не псувате? Най-вероятно такъв човек не би издължал това и няколко дни. Тогава кой е свободен – този, който е способен да управлява своите желания, или този, който раболепничи пред тях постоянно?

Християнството е друг тип живот, друг тип свобода, които изпадат от полезрението на нецърковния човек, не се вместват в неговия светоглед.

– Църковните хора могат да изглеждат несвободни и поради това, че се придържат към определени догмати, вярват в нещо, без то да е удостоверено от техния разум, както казват опонентите им. Може да изглежда, че в Църквата няма свобода на мнението и т.н. Изобщо, доколко е важна за Църквата ценността на плурализма, казано на съвременен език?

– Ако говорим за ценността на плурализма, то апостол Павел казва: Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат изкусните (в Синодалния превод – „достойните“ – бел. прев.) измежду вас (1 Кор. 11:19). Т.е. разномислието в църковния живот се приема като нормално явление още от първите векове на християнството, ако то не накърнява нашето единство с Христа. С времето тази идея е намерила израз в известната фраза: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“.

Но на мен ми се струва голяма грешка твърдението, че хората, които са вън от Църквата, са свободни от догмати и следват само това, в което са се убедили чрез своя разум и опит. Болшинството от хората извън Църквата са изпълнени с безкритично възприети стереотипи, сляпо следват съвременните „трендове“, лесно се увличат от илюзии. Религиозният човек има напълно извън временни критерии: Бог, Свещеното Писание, опитът на светците, които с живота си са доказали истинността на християнските идеи. Нецърковният човек има само своя повреден ум и заразено от страстите сърце, които е лесно да бъдат манипулирани. Поради това той неизбежно се превръща във ветропоказател, доверявайки се едновременно на артистите, политиците, на някакви светски знаменитости, блогъри, на своите страсти, желания и т.н. Разликата е само в това под влиянието на кое течение ще се постави този ветропоказател. Обикновено човекът, който е извън оградата на църковния живот, не рефлексира тези аспекти и не осъзнава, че несъзнателно се доверява на някого и следва информация, която не е проверявал и не е в състояние да провери. Кой знае защо това се смята за признак на свобода.

Възможността опитно да познае и да провери върху себе си истинността на християнското учение е открита за всеки човек. Ако на първия етап за нейната реализация е необходима вяра, то скоро тя се превръща в дълбок духовен опит и знание, както това се случило в живота на св. Николай Сръбски. Във фашисткия концлагер Дахау, където той бил затворник, при него дошъл млад немски офицер и виждайки необикновения ум и образованост на владиката решил да го заговори: „Нима Вие наистина вярвате в Бога?“ „Не, не вярвам“ – отговорил епископът. – „Колко се радвам да срещна културен човек. Когато бях дете, вярвах, защото така ме учеха, а сега съвсем не вярвам.“ – „При мен беше различно – пояснил владиката – когато бях дете, вярвах, а сега няма защо да вярвам, защото знам, че има Бог. Чрез изкушенията моята вяра стана знание. Сега аз със сигурност зная, че Бог съществува“. За всеки християнин, неговата вяра достатъчно бързо се превръща в личен жизнен опит, потвърждаващ Евангелието.

– Как се отнасяте към знаменитата фраза, че „свободата е осъзната необходимост“?

– Това е много интересно философско твърдение. Неговата относителна истинност е свързана с факта, че на даден етап умният човек започва да разбира, че не е напълно свободен. Неговото съществуване е обусловено от множество външни условия: от физическите и социални закони, от въздуха, храната, от ограничените ресурси на тялото и психиката и т.н. И само тогава, когато човек осъзнае и приеме тези условия със смирение, той се доближава да вътрешната свобода. Той им се подчинява не защото те неумолимо го притискат, а осъзнавайки тяхната необходимост и неизбежност. Той разбира и приема тези условия, и доброволно им се подчинява.

Всъщност, цитираната фраза представлява опит да се постигне свобода без Христос, просто като се смириш с различен род необходимости. Длъжен съм да кажа, че за да се осъзнае това, е необходимо достигането до определено духовно ниво. Разбира се, това не е онази християнска свобода, която Господ дава по благодат на вярващите в Него, когато човек става способен да върши добро, даже въпреки външната ограниченост (подвига на Христос, на мъчениците, на преподобните). Но това все пак е по-добро отколкото свободата в греха, защото човек, осъзнавайки и приемайки своята обусловеност от този свят, не роптае и не богоборства, а на практика казва: „Да бъде Твоята воля!“, не познавайки още Бога. Затова аз се отнасям положително към тази фраза или поне по-добре, отколкото към либералното тълкувание на свободата като всепозволеност и стремеж към удовлетворяване на всяко желание каквото и да става.

– Кажете, моля, какво от догматическа гледна точка е съотношението между свободата и Божия промисъл? Ако човек е свободен, то как да съвместим това с факта, че Бог знае всичко предварително и че Той определя всичко в света, че всичко зависи от Него?

– Богословието ясно разграничава две категории: Божествено предведение и Божествено предопределение. Преп. Иоан Дамаскин казва: „Бог предвижда всичко, но не всичко предопределя“. По отношение на неразумните създания Бог предвижда и предопределя. За тях такова предопределение се явяват например законите на битието. Постъпките на разумните свободни същества, каквито са ангелите и хората, Бог предвижда, но не предопределя.

Не е лесно да се осъзнае тази мисъл, но тя може да бъде илюстрирана с различни примери от живота. Например, Вие наблюдавате шахматна партия между гросмайстор и любител и лесно можете да предвидите победата на първия. Но за шахматистите това няма да бъде предопределение. Те ще извършват своите ходове свободно и съзнателно, независимо от Вас. Или друг пример: влизате с детето си в кухнята, а там, на масата, стои торта. Вие знаете, че детето ще поиска парченце от нея, но то ще направи това свободно и съзнателно, без по никакъв начин да се съобразява с Вашето предвиждане. Ако дори ние, хората, можем да предвиждаме отделни ситуации, без това да бъде предопределящо, то колко повече Бог, Който знае нашите възможности, предвижда нашите постъпки, но не ги предопределя. Липсата на предопределение се предполага и от това, че ние носим пред Бога отговорност за нашите постъпки. Ако всичко беше предопределено, да се иска от нас отговор за дела, които не сме могли да не извършим, би било крайно несправедливо. По това Православието кардинално се различава от фаталистичните религии, например, от исляма, където Божието предведение е предопределение.

– В приведените от Вас примери аз все пак предвиждам няколко възможни варианта за развитие на събитията, а Бог веднага ще предвиди това, което ще бъде.

– Бог предвижда всички възможни варианти и е готов да реагира на тях, но едновременно с това прекрасно разбира към какво ще се склони човешката воля. Човекът е свободен и може да отстъпва от Божия замисъл в такава степен, в каквато поиска и това също влиза в Божието предведение. Взаимодействието между Божието предведение и свободната човешка воля е прекрасно отразено в последните глави от книга деяния Апостолски. Отначало Господ се явява на Павел и му казва: Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим (Деян. 23:11). Очевидно Бог предвижда, че апостол Павел ще попадне в Рим и, както ни се струва, всички участници в съответните събития би трябвало, съзнателно или несъзнателно, да съдействат на това. Но какво се случва на практика? По пътя към Рим хората много пъти съзнателно, с потресаващо упорство се противят на Божията воля, въпреки преките откровения, възвестени им чрез апостол Павел. Отначало апостолът, по Божие откровение, уговаря капитана да остане на Крит, за да не пострадат кораба и хората, но капитанът не го слуша и попадат в буря. Изглеждало, че нарушаването на Божията воля би трябвало да ги доведе до гибел и всички вече изгубили надежда, че ще оцелеят, но апостолът казал: Ни една душа от вас няма да погине, а само корабът (Деян. 27:22). Отстъплението на капитана от Божията воля било простено по молитвите на ап. Павел. Като че ли сега могли да се успокоят, но последвало ново отстъпление, заплашващо с гибел. Когато вече се приближили до острова, екипажът искал да избяга с лодка, но Павел предупредил стотника и войниците, които го конвоирали: ако тия не останат на кораба, вие не можете да се спасите (Деян. 27:31). При слизането на брега от заседналия кораб, над Павел отново надвиснала смъртна опасност: войниците решили да умъртвят затворниците, за да не би някой от тях да избяга, но стотникът, като искаше да спаси Павел, възпря ги от това намерение и заповяда първи да скочат и да излязат на земя тия, които могат да плуват (Деян. 27:43). Във всички тези случаи е видно, че въпреки ясно изразеното Божие предведение, всички участници в събитията не били ограничени в своите решения, действали свободно и съзнателно, даже тогава, когато техните решения пряко противоречели на Божия замисъл. Господ довел ап. Павел в Рим, но всеки човек, който се оказал с него, дал отговор за това, как е съдействал или възпрепятствал осъществяването на Божията воля.

– Как Ви се струва, съвременният свят – свят на свободни хора ли е или не?

– Съвременните хора имат потенциална свобода не по-малко и не повече от хората в миналото. Друг въпрос е, че им е по-трудно да разкрият този потенциал. Защото днес ние в по-голяма степен се оплитаме не само в греховни страсти, но и в различни външни зависимости. Например, не можем да живеем без комфортни условия, без Интернет, без мобилен телефон, без социална инфраструктура и т.н. Доколкото можем да живеем без всичко това, дотолкова сме свободни хора.

– Но хората ще Ви отговорят: „А защо да живеем без всичко това? То е удобно и ни харесва, защо да се отказваме?“

– За да си осигурят висок стандарт на живот, хората трябва да работят от сутрин до вечер, да мислят постоянно за това, да се измъчват, да жертват своите семейства, любимите и близки хора. Получава се затворен кръг: със своя труд аз трябва да обезпеча това, което ми осигурява комфорт, но плащам за това такава цена, че целият този комфорт губи смисъл. Аз като че ли изковавам веригите, които ме сковават и ме теглят към гроба. Работя за това, посвещавам му целия си живот, а за самия мен, за Бога, за членовете на моето семейство, за приятелите ми не остава почти нищо – нито сили, нито време, нито чувства.

– Мнозина считат, че истинската свобода е в парите и богатството. Човек разполага с много средства и благодарение на това може да прави каквото иска.

– Това е един от най-наивните възгледи за свободата, който е разпространен сред хората. Можеш ли с помощта на богатството да си купиш вечен блажен живот с Бога, любов, приятелство, щастие, здраве? Всичко, което мога с помощта на своето богатство е да удовлетворявам своите греховни страсти и по този начин да правя себе си още по-зависим от тях.

– Как съвременният християнин може да осъществи на практика този среден път между отричането от света и разтварянето в света?

– Трябва да се стремим към такава форма на отношения със света, която ще ни позволи да не се саморазрушаваме и едновременно с това да развиваме и преобразяваме околния свят. Вътрешният духовен ръст е главният критерий. Тук можем да си припомним православния христологически принцип: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Той е уместно да бъде приложен и в дадения случай. Ние сме призвани да не се разтваряме в света, да не се изменяме под неговото въздействие, но и да не го напускаме и да не се разлъчваме от него, защото християните са солта на земята, семена, които трябва да бъдат хвърлени в земята и да принесат плод. Без земята и извън земята нашето съществуване е лишено от смисъл. Всеки трябва да реши този проблем сам за себе си, може би в диалог със своя духовник. И мисля, че лесни решения тук няма.

Силата на милостинята е безмерно велика

Ноември 7, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Свети апостол Павел се обръща към коринтяни: „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)

Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня. Който сее скъдно, скъдно и ще пожъне.

Така е и в Божиите дела, а в делата земни е другояче: случва се земеделец да посее малко, скъдно, а Сам Бог да му прати богата реколта, и поселият малко жъне много.

Ала бива и обратното – поселият щедро да не пожъне богато: ще удари град и земеделецът не ще може нищо да събере.

А в делата Божии не може да е така: винаги и неизменно този, който сее скъдно, скъдно и жъне, и който сее щедро, щедро жъне.

Светият апостол ни учи да сеем много. Сам Господ Иисус Христос също ни призовава неведнъж към милостиня. Чуйте какво изключително значение придава Той на милостинята в Своето слово, изобличаващо книжници и фарисеи, които считали за важно да мият своята посуда – чаши, бокали и пр. Той посочил: „…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“. (Лука 11:41)

Тези слова се отнасят не само до книжници и фарисеи, но и до нас. Ако даваме милостиня, то, според Христовото слово, всичко у нас ще е чисто.

За книжниците и фарисеите Той казал, че са изпълнени вътрешно с алчност и лукавство, но ако дават милостиня, ще станат вътрешно чисти.

Така трябва да мислим и за себе си. И у нас често вътрешността ни, сърцата ни са нечисти, твърде нечисти, пълни с беззакония. Трябва, трябва да очистваме вътрешността си, сърцата си, и Господ ни показва необикновено просто средство за това: „само давайте милостиня и всичко ще бъде чисто, вътрешно всичко ще е чисто“.

Запомнете това, запомнете, че силата на милостинята е безмерно велика.

Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4) Възлязоха пред Бога…

Чувате ли, направо пред Бога възлизат, възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата, през всички небесни светила, през ангелски полкове, през серафими и херувими и, без да бъдат спирани някъде, милостините ни дръзновено и бързо се възнасят към самия Бог.

Вие знаете, неведнъж съм ви говорил, как и за какво ще съди човечеството нашият Господ Иисус Христос, когато дойде денят на Страшния Съд. Той няма да попита никого от нас: „Бил ли си на поклонение?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”.

И ще каже удивителните слова: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. (Мат. 25:40)

Всяко добро, което правим за бедните, за нещастните братя, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

О, Господи, Господи! Как велико е това: Ти Сам приемаш милостинята ни. На Тебе, нашия Бог, ние трябва да подаваме милостиня. Божието слово е истинно и неизменно, а всяка милостиня, която правим за нашите нещастни, онеправдани братя, е милостиня, подавана на Самия Господ Иисус Христос.

О, как велико е това и как трябва да се замислим над словата на апостола, че не бива да даваме милостиня скъдно, понеже скъдно и ще пожънем Божията благодат за нея.

Трябва да даваме милостиня не скъдно, а щедро, ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Виждате, за комат хляб, за чаша вода, която даваме на бедния, Господ ще ни въздаде в необичайна мяра – мяра добра, пълна, ще въздаде неизмеримо повече от това, което ние сме Му дали в лицето на нашите бедни братя.

По-натам светият апостол казва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

А как много са тези сред нас, които дават с огорчение, неохотно, сякаш по принуда. И как безкрайно далечни сме от това духовно състояние, в което пребивавали великите милостивци, като например свети Йоан, патриарх Александрийски.

Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато възлязъл на патриаршеския престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели.

С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Преброили седем хиляди души, които той облякъл и хранел всеки ден.

Всеки ден, който минавал без дела на милосърдието, свети Йоан оплаквал с горчиви сълзи и считал за загубен, пропаднал в живота ден. Той благотворял „не с огорчение и не с принуда”, а с желание, което Бог обича.

Никога не мислел, че може да обеднее и раздавал на всеки. Свети апостол Павел казва: „Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело“. (2 Кор. 9:8)

Колко много, много пъти тези слова се сбъдвали над добрите милосърдни свети люде.

Често четем в житията на светците как раздавали докрай всичко, което имали в манастира, за да нахранят стотици странници, и как домакинът на манастира недоумявал пред игумена: “Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”.

Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали или по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Така се случвало с преподобния наш отец Сергий Радонежки, така било с Евтимий Велики, със Сава Освещени и с много други светци. Господ никого не оставя и винаги помага на онези, които са милостиви.

Както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно“.

„А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда“

Длъжни сме да сеем, да сеем милостиня, да сеем правда, а посятото от нас ще израсте Сам Бог, и ще наспори веднъж трийсет пъти, друг път шейсет, а понякога и сто”.

„Та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога“. (2 Кор. 9:11)

Твърде важно е как подаваме милостиня, как вършим милосърдни дела, защото ако утоляваме нуждите на нещастните с искрена любов, вършим и друго велико дело: насаждаме в сърцата им благодарност към Бога. Милосърдието има такава сила, че може да обърне към Бога даже сърцата на бедните, които живеят без Господ, защото има и такива.

Милостинята има огромна, безкрайна сила и ето пример за това: в края на IV – началото на V век в Италия живял епископ Павлин Милостиви. Той произхождал от знатен род. На двадесет години бил назначен за сенатор, сетне за консул, а после за губернатор на най-важната за Римската област Кампания.

Той презрял всичко, оставил всичко, раздал имуществото си, а сам станал монах. Изпитал немалко обиди, издевателства и даже насмешки от своите слуги, но не се смущавал от нищо. Щом станал епископ, започнал да раздава щедро на бедните и църковното имущество.

В това време Италия била подложена на нашествие от вандали – див и жесток народ. Те покорили римляните и отвели в плен много народ, а епископ Павлин, откупувал пленници с парите, които имал. Дошла при него бедна вдовица и през сълзи го помолила да откупи единствения й син, взет в плен. Той казал: „Нямам повече пари, ала нека направим така: отведи ме в стана на вандалите, нека вземат мен, а пуснат твоя син“. И сам се предал в плен.

Вандалският княз, суров и жесток човек, бил поразен от кротостта и благородството на поробения. Случайно узнал, че това е епископ и останал изумен. Князът се проникнал от такова благоговение към този благороден човек, че не само го пуснал, но заедно с него освободил и всички пленени римляни. Така свети Павлин изкупил както сам себе си от плен, така и много нещастни пленени римляни. Ето как се сбъднали словата на св. апостол Павел – да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.

Нашето милосърдие събужда велика благодарност към Бога у хората, които са далече от Него.

Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

Господ Иисус Христос поставя тази добродетел по-високо от всички добродетели.

Към тази добродетел призовавам и аз, призовавам ви да станете постоянни и усърдни в милостинята, за да разберете каква безмерна сила има тя.

Нека всеки дава милостиня според силите си. Не се иска да дадете всичко, а само онова, което бихте отделили за своя ближен като част от своето, което притежавате, колкото и оскъдно да е то.

А в Христовите слова за вдовицата, положила в кутията само две лепти, е казано, че е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, понеже дала всичко, което имала.

Господ е човеколюбив, Господ не иска прекомерен подвиг.

Знайте, че Господ така дълбоко цени нашата любов към ближните, нашето милосърдие и нашата милостиня, че ако даже нашите добри дела дадат плод едва трийсет пъти, ще приеме и това, ще го приеме с благословение, колкото и малко да е стореното добро, с колкото и малко да сме помогнали на Неговите бедни братя – всичко ще приеме с благословение. И ще чуете от Него на Страшния Съд: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“. (Мат. 25:34)

Да бъде за всички вас това обещание истинно и свято.

Да възрастнат плодовете на добрите ви дела поне трийсет пъти. И тогава не ще остане без въздаяние дори парчето хляб, даже чашата вода, само ако бъдат подадени с любов и ласкаво.
Амин.

21 октомври 1951 г.

 

из книгата: “Светител Лука Войно-Ясенецки, Проповеди за цялата година”

 

 

Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Една необикновена история за един обикновен човек

Юни 4, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Историята, която сега ще ви разкажа е трудна за вярване, но аз бях неин свидетел. И освен това, мога да кажа, че не считам за много странно онова, което се случи. Но за това после.

Беше преди три години. В нашия храм идваше често един възрастен човек, казваше се Алексей Михайлович Горохов. Неговата жена, Мария, бе починала преди 15 години и оттогава насам живееше сам.

В навечерието на Великия пост Алексей Михайлович се разболя и попадна в районната болница. За съжаление, лекарите не могли да направят нищо. „Алексей Михайлович умря“ – казаха ни те, като регистрираха смъртта. Отвели покойника в Алметиевск, в градската морга. Обаче след няколко часа патологоанатомът забелязал, че тялото дава признаци на живот. Спешно го отправил в реанимацията и на следващия ден старецът дошъл в съзнание. И тогава той помолил да повикат свещеник, за да го изповяда и причасти.

След изповедта и причастието Алексей Михайлович споделил със свещеника онова, което видял след „смъртта“ си. Видял жена си, Мария, която мълчаливо го погледнала и си отишла. После видял множество хора, стоящи на ръба на огромна горяща яма. Те падали в нея със стотици. Отвсякъде се чували викове на болка и страдание.

Внезапно се появили двама младежи в бели дрехи и му казали: „Рано ти е да бъдеш тук. Иди и се покай. Имаш три дена“. И той се събудил в моргата.

Ден след като свещеникът приел изповедта му ни съобщиха, че Алексей Михайлович е умрял. Този път окончателно. Три дни след странното си видение.

По-късно разговарях с дъщеря му и тя ми разказа, че когато баща й бил млад, работил като шофьор към НКВД и карал затворници към мястото им на заточение. В една мразовита зима превозвал една репресирана възрастна монахиня, съвсем леко облечена и умираща от студ. Той я завил със своя кожух и така спасил живота й. В знак на благодарност монахинята обещала да се моли за него.

Дъщерята беше уверена, както и аз самият, че именно по нейните молитви на баща й били отпуснати ония три дена. За да се покае, да се причасти и да напусне тоя живот като истински християнин.

Мисля, че не е случайно това, че тази история се случила именно по време на поста. Та нали постът е преди всичко време за молитва, покаяние и за вършене на добри дела. А пред добрите дела, по Божие повеление, дори и смъртта отстъпва, за да ни се даде възможност за покаяние.

 

Автор: Йерей Димитрий Коничев, настоятел на храма „Покров на Пресвета Богородица“ в село Горен Акташ, Република Татарстан