Приехме ли Светия Дух?

Юни 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човешкият живот представлява движение към Бога или отдалечаване от Него. Това е едно пътуване, едно шествие, известно единствено Нему. Животът ни се състои от дирите, оставени от Светия Дух, докато Той се движи и диша сред нас (вж. Рим. 8:9-17; 2 Кор. 6:16). И когато Духът дойде и се всели в нас, ние стигаме до края на времето, до предела на сега — една частица от времето, която в известен смисъл е несъществуваща, защото веднага щом изречем и осъзнаем тази дума, тя изчезва. И тъй, ние стигаме до сегашния момент, който има значение само докле се казва “днес” (Евр. 3:13), защото кой би могъл да каже, че е узнал предела на своя живот?


Следователно, от една страна имаме човешкото време, което клони към несъществуване, а от друга страна — вечното време на Бога, което е ходенето Му сред нас (вж. 2 Кор. 6:16; Лев. 26:12), допирът на Светия Дух до живота ни, живото Му присъствие сред хората. Но как вечното време може да стане действително за нас? Как можем да стигнем до конкретния миг от времето, който не е край или граница, а откровение и явяване на мястото, където пребиваваме спрямо Бога? Кои са знаците на Божието действие в нас? С други думи, как в нашия живот се проявява способността ни да вместим Бога? Не само в духовния живот, но и в ежедневния, във всекидневните ни занимания? Как Духът се разкрива в нас и как ние Го явяваме на другите? Кога ще можем да кажем, че наистина сме придобили Светия Дух? Навярно ще ни се наложи да свикнем с факта, че през целия си живот ще продължаваме да се питаме: “Приехме ли Светия Дух?” (Деян. 19:2).


По всяка вероятност след много години ще открием, че това не е станало. Ужасно е, но е истина. И точно затова искам да обърна внимание, че въз основа на нашите външни проявления и всекидневни занимания можем да преценим дали сме придобили Светия Дух или не.


Един от белезите на присъствието на Светия Дух в нас е състоянието, описано в Свещеното Писание с думите зарадва се сърцето ми (Пс. 12:6). Какво означава това? На първо място, това е видимата, външна радост, щастие и ликуване, каквато е например възторжената радост при появата на първородно дете. Но зарадва се сърцето ми описва също така духа на човек, копнеещ за Бога, който в своя копнеж усеща, че Бог се докосва до него и това предизвиква радостта му, защото той влиза в общение с Бога.


Сърдечната радост е неотслабващото усещане, че Бог е с теб. Това е чувството на пълна увереност, на цялостно отдаване на Бога. Това е прекрасното чувство на откритост, подобно на онова, което преживяваме в състояние на покой и отмора, чувството на обновление, което човек изпитва, когато е сигурен, че Бог се намира там, където е и той. Това е усещането, когато знаеш, че вече не си сам, че дори за един единствен миг не си оставал самичък. Следователно сърдечната радост е дълбокото чувство и опитното преживяване, което имаме, знаейки, че Бог е с нас във всеки един момент.


Когато говорим за сърдечната радост, трябва да кажем няколко думи за природата на сърцето. Какво ще рече сърце, изпълнено с радост? Това е отвореното сърце, разпукващо се пред величието, което усеща. Когато човек живее като истински член на Църквата, на която портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18), когато пребивава във величественото състояние, което му е присъщо, тогава той се възпълва, постига своето автентично себеизразяване и познава вътрешното си аз. Истинното познаване на самия себе си е осъществимо единствено в съзнанието на Църквата. Ставайки едно с църковното Тяло и живеейки сред неговата увереност и сигурност, ти получаваш възможността да се освободиш от колебанията, безпокойството и тъгата. Бедите и неприятностите просто идват и си отиват, подобно на вълни, които не могат да те погълнат. Уподобяваш се на бряг, който е непоклатим под ударите им. Те приближават и се разбиват в теб, но ти повече не се страхуваш от тях. Напротив, те ти напомнят за безкрайните вълни на Светия Дух, Който приижда и утихва в теб.


Скърбите ти откриват Този, Който е отвъд всяка скръб (вж. Иоан. 16:33), а радостите, които също са като вълни, — Този, Който е източник на радостта. Така всяко нещо ти явява Бога. Затова сърцето се радва и весели, защото каквото и да се случи, до каквото и да се докосне, където и да се намира, навсякъде и във всичко вижда Самия Цар, Самия Израил — Господ Бог. По този начин всяко нещо се превръща във възможност отново да узнаем и открием Бога.


Радостното чувство е най-вече неизменно и непоклатимо. То не може да се загуби. Ако изчезне, това е признак за отчуждаване от Бога, за активизиране на нашето аз, следователно и за загубване на връзката ни с Бога. Това ще бъде един вид сурово изпитание, отвеждащо ни в противоположната посока. Едно движение към ада, което Бог допуска да претърпим, за да си спомним за рая, който сме изгубили, за рая на радостта, който сме имали преди това. Един единствен грях е в състояние да ни изпрати в този ад, подлагайки ни на тези мъки и лишавайки ни от радостта. Затова — споменавали сме и по други поводи — сърцето ликува, когато казва: Върни ми радостта на Твоето спасение (Пс. 50:14).


Загубвайки радостта, човек вече не вижда пред себе си Бога, губи усещането за Неговата помощ. С други думи, лишава се от съзнанието за своето място в Църквата, от чувството за принадлежност към Тялото Христово. Когато това се случи, той незабавно се превръща в никой — в един раздвоен, изолиран и несъществуващ в Божиите очи човек. Бог не може да достигне до мястото, където се намира, защото той е потънал в дълбок мрак, обгърнат е от тъмен облак. Но когато човек е в състояние да премине през това мъченичество, съхранявайки паметта си за Бога и продължавайки да Го славослови, това го отвежда направо при Него.


Дори тогава, от дълбините на този ад — както и от дълбините на нашия грях и на болката, която душата изпитва, бидейки отделена от Бога — ние продължаваме да викаме към Този, Който може да ни въздигне до предишното ни състояние. Той може да ни възстанови, да сложи пръстен на ръката ни (Лук. 15:22) и да ни сгоди за Духа (2 Кор. 1:22), което е залог, че отново ще си възвърнем сърдечната радост. Следователно радостта е основният белег на живеещия в Светия Дух човек.

 

Превод: Пламена Вълчева

Източник: Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, The Way of the Spirit. Reflections on Life in God, Indiktos, Athens, 2009.

Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

Бягане с препятствия към доброто

Май 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история се случи през декември 2012 година в Испания, по време на състезание по бягане с голям награден фонд, в което участваха най-силните атлети на годината. Кениецът Абел Мутаи, който бе бронзов медалист на Олимпийските игри в Лондон в дисциплината бягане с препятствия на 3000 метра, уверено поведе в състезанието, но неочаквано започна да спира на около 10 метра преди финала. Той се беше объркал, като смяташе, че вече е пресякъл финалната линия и започна да приветства зрителите, които пък от своя страна, викайки на испански, се опитваха да му кажат, че има още няколко метра до финала и той трябва да продължи да бяга. След него втори приближаваше испанецът Иван Фернандес Анайя. Той можеше да се възползва от грешката на кениеца и да заеме първо място в състезанието, но вместо това започна да побутва Абел Мутаи по гърба и да му сочи финалната линия. Когато след състезанието попитаха испанския спортист (24 годишния шампион на Испания на 5000 метра) дали не е искал да бъде пръв, той каза: „Да, исках, аз наистина исках да спечеля, но нямаше как да постъпя по друг начин.

Не бях достоен за първото място, тъй като разликата между нас бе доста. И аз нямаше да имам никакъв шанс да се изравня със своя съперник, ако не беше неговата грешка. По-важното за мен бе да запазя достойнството си, а не да заема първото място.

Ние често виждаме какво се случва във футбола, в нашето общество, в политиката… Хората много често са свидетели на неадекватно поведение. Искам да помните, че личността на всеки човек и духът на спортсменството стоят по-високо, отколкото всяка победа“.

Източник: списание „Камбанка“, бр. 1, (год. 8), април 2019 г.

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 6, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети



Цялото зло идва от неверието. Когато човекът не вярва в Бога, иска уж да се зарадва, да погуляе в живота си. Затова и пада във всички грехове.


Най-важното нещо е да мислиш за другия човек. Да поставяш себе си последен, да не зачиташ себе си. Това е основата на духовния живот.


Божията благодат не идва така. Идва при този, който се подвизава със себеотрицание, с благородство, с любочестие, със смирение. Христос е сложил щепсела в контакта, но кабелите ни са ръждясали и Божията благодат не може да мине. Нека изчистим ръждата от кабелите, т.е. да отсечем страстите си, да се подвизаваме за придобиването на добродетелите и тогава ще дойде Божията благодат.


Когато човек започне духовния живот, Бог не му позволява – от любов – да узнае греховността си, но и нито даровете и благодеянията, които му оказва, за да не се отчае, особено ако е чувствителен.


****


- Отче Паисие, какво да правим с молитвата? Имаме работи, уроци, занимания. Не ни остава време. И идва вечерта, уморени сме, изтощени сме и не е лесно.


- Имайте малко кураж, малко сила за молитвата, а не да прахосваме всички сили за светски неща. Плода да давате на Бога, не черупката. Ние имаме нужда от Бога, не Той от нас. Бог иска да има хора, които да се молят. Той може да се намеси в живота ни, но не иска да даде права на дявола. Не че има нужда от него, но, ето, това е благородството на Бога.


- Геронда, какво да казваме в молитвата? – попита С.


- „Господи помилуй”.


- Само това?


- Да, включва всичко.


С. настояваше.


- Ама, геронда, аз искам да кажа това, което ме занимава, отделно на Бога.


- Знае Бог от какво имаш нужда. Не е нужно да Му го казваш.


С. отново настояваше. Старецът го прекъсна и с усмивка му каза:


- Бре, благословени, кажи „Господи помилуй”, съдържа всички витамини!


- А когато имаме помисли?


- Помисълът е телеграма на дявола отвън. Нямаме го в нас. Това, което трябва да правим, е да прогонваме помисъла, да не го държим. Нито да подхващаме разговор с дявола, защото и всички адвокати на света да се съберат, няма да се справят с едно дяволче.


Можеш да накараш дявола да се моли и да прави добро. Как? Когато ти внушава помисли, ти се моли. Ако дойде отново, да казваш: Добре че ми припомни Христос, дяволе! Така той ще каже: виж, вместо да му правя зло, му правя добро, и така ще се махне.


Ако чувстваш Божията милост като нужда, тогава молитвата ще те отморява, ще е смирена, а не принудителна. Молитвата е съприкосновение, общуване, не е искане. Нейната цел е съприкосновението с Бога, независимо дали спиш или си буден, продължаваш да се молиш.


Съвършенството не за всички е едно и също. Припомнете си притчата за талантите. За един отличното е 10, за друг 2. Ако този, който е взел 10 таланта, ги направи 9, е по-лош от този, който е взел 2 и ги е направил 4.


Авва Исаак говори за най-дълбокия смисъл на живота. Мнозина, които се намират в психиатриите, дори и християни, се намират там, защото не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Тези, които четат авва Исаак, могат да се изцелят. Някои са се разболели, защото не са успели в следването, в професията и т.н. Ама благословени човече, това не те лишава от Рая. Ако нямаше други светоотечески текстове и съществуваше само авва Исаак, щеше да ми е достатъчен, нямаше да искам други текстове.


Старецът не само познаваше много добре авва Исаак на теория, но и опитно преживяше написаното от него. Спомних си онзи откъс от авва Исаак. „Какво е милващото сърце? Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.”


Бях чул, че старецът не издържа да гледа „каквато и да е вреда”. Един монах ми беше казал, че можел да види и една убита мравка, и сърцето му да изпита болка до сълзи.


В онзи час преживяхме нещо трогателно. Както ни говореше, скочи и се втурна 3-4 метра по-нататък. Какво беше видял? Няколко мравки бяха хванали една голяма оса и я влечаха към гнездото си. Той взе една съчка и се опитваше да разгони мравките. Не успяваше. Наведе се на земята, взе ги в шепата си и започна да ги раздухва силно. Но отново не постигна резултат. Отиде до кладенеца, извади вода с кофата, хвърли ги вътре и изля водата на земята с молитва, да не би случайно да… се удавят. Наистина осата се освободи и той самият се върна радостен.


Между временно дойде един богослов на средна възраст. И той седна с нас, но не беше вежлив. Започна да говори за различни неща. Бяхме започнали да се гневим. Искахме да му кажем, че дойдохме да чуем стареца, не тебе. Старецът Паисий остана несмутим. Наведе смирено глава и го слушаше. Богословът навярно разбра нашето недоволство и спря. Не след дълго си тръгна. Старецът имаше да каже добра дума.


- Много добър богослов е и вярващ човек. Идват мнозина тук. Не искам любопитните, тези, които нямат духовни интереси. Вчера, Разпети Петък, бяха дошли двама и чакаха два часа. Не им отворих. На Разпети Петък, чедо мое, ние се разпваме.


Той разреши едно мое недоумение. Старецът не се появи въобще на службите на Разпети Петък и с моя оскъден ум не можех да си го обясня. Старецът обаче имаше друг типик. Само той и Бог знае какво живееше през онзи ден. „Ние се разпваме” казваше много често.


Сега, когато сте млади, трябва да отхвърлите страстите. Ако остареете, няма да можете да ги победите. Завчера чистих няколко картофа, които бяха пресни. Обелката сама падаше, много лесно. Преди дни имах остарели картофи. Опитвах се и трудно ги чистих с ножа. Да не говорим, че половината не ставаха. Сега, когато сте млади, да се подвизавате. Ако остареете, ще ви пречи дори и вятърът, който минава през ключалката!


Разговорът се насочи съм брака. Старецът каза:


- Да не гледате външната красота на жената или богатството, а дали има доброта и страх Божий. Страх Божий не означава ужас, а благоговението, уважението, което детето има към баща си. Веднъж дойде един „благочестив”, готов да се разведе с жена си. Имаше и две деца. Животът му с нея бил непоносим. Ходил при много духовници в Атина и всички му казвали да прояви търпение и ще придобие венци от Бога. Попитах го защо се е оженил за нея и той ми отвърна „заради красотата й”. Това бил критерият. Казах му тогава: „Каква награда очакваш да получиш? Съд ще получиш и осъждане от Бога. Върви да се помолиш, да се покаеш и да поискаш прошка.” Наистина го направи. Всичко се промени и сега живеят щастливи.”
Отците много правилно увещават младите да се оженят млади. Децата се задушават в учене и се отчайват. Гледайте да се ожените млади. Знаете, когато някой е на 30 години, 30 (други човека) го карат да се ожени. Когато е на 40 г., 60 човека го карат!


****


Старецът ме попита за свещеническото училище. Казах му няколко неща и изразих някои мисли и размисли за начина, по който работи и за неговите ученици. Той каза това, че завършилите свещеническите училища (семинарии) трябва да отиват за три години в манастир. Да четат, да се помолят, да живеят с отците и след това да проповядват от своя опит и преживяване. Днешните проповедници са плитки и предават плитки неща. Богословието се превърна в мозъчна наука. Както правистът и филологът преподава своята наука, така и богословът неговата. Затова и не се променя светът. Проповедта се превърна в предаване на знания, затова и хората остават жестоки. Казват, че хората имат нужда. Нека имат. Да излязат малко свещеници, но да са достойни. По-добре е в едно село да се служи един път в месеца. Селото, което няма поп, Бог го управлява. Селото, което има лош поп, дяволът го управлява.


И безбрачните трябва да остават в манастири, не в апартаментите. Може някой да приеме малка схима, да живее в манастира и с благословението на стареца да работи в света. Но да се занимава с едно нещо. Днес свещениците имат 4-5 отговорности и 3-4 заплати, без нищо да сварят (да направят).


Когато бях малък в Коница, четях жития на светиите. Веднъж се бях разболял тежко и трябваше да пия мляко, но понеже беше пост, не исках и се опитаха насила да ми дадат. Сметнаха, че книгите, които чета, ме провокират да правя тава.


Започнаха да ми ги късат и да ме гонят. Тръгвах си и аз от вкъщи и отивах да чета тайно в гората. Книгите криех в хралупите на дърветата и на следващия ден отивах и продължавах. Приятелите ми ми се подиграваха и ми казваха: отче Исаия, Акакий, Аввакум. . .


Тук наоколо в Капсала (Света Гора) и другаде живеят свети и простодушни старчета. Малко по-надолу живеят двама старци румънци. Единият е на легло. Другият му служи. Трудно е и за двамата. Бог не ги оставя. Веднъж един Ангел слязъл и им казал: „Ти да имаш любов и ти (болният) търпение”. Когато им дават нещо, правят всичко, за да се отплатят. Ако им занесеш например един килограм портокали, ти казват: „А, брата, ни донесе един килограм портокали. Струват 15 драхми. Следователно трябва да направим 15 броеници за брата (т.е. да се молим за него), който ни ги даде”. Струва си да се запознаете с тях.


превод : Константин Константинов

Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници

Февруари 23, 2019 in В търсене на вярата, Свещеническа конференция

 

Въпросът за участието в Тайнствата на хора, несъзнаващи тяхното значение е един от най-дискутираните сред духовниците. Мненията и практиките по тоя въпрос са много оспорвани, както и житейските ситуации, пред които се изправят свещениците.

Като допълнение към събраните по-рано мнения за възможността или невъзможността да бъдат кръщавани, причастявани и въцърковявани хора без необходимото съзнание предлагаме кратката история от живота на протойерей Олег Безруких от Донск.

Веднъж късно вечерта дотичаха, плачейки, хора от пететажния блок в съседство с нашия храм и казаха:

- Майка ни умира! Направете, каквото трябва да се направи в тоя случай!

- А тя в съзнание ли е?

- Да, но не ни разпознава, не се храни, говори трудно…

- Кога за последно се е причастила?

- Никога, тя не ходеше на църква.

- Но как така? Вие сте на една крачка от храма.

Мълчаха.

- А кръстена ли е майка ви?

- Не знаем.

Тук възниква въпросът – трябва ли да отидеш при човек, който сам се е отдалечил от Църквата?

Но аз се старая да прогоня съмненията си. И други са били умиращи в този пететажен блок, но никой не е идвал в храма с искане да се помолим за такъв. По някакъв неведом начин Господ е възбудил в сърцата на децата на тази умираща жена силно желание да повикат свещеник. Значи, само Бог знае, но все пак има някаква причина за това. Трябва да отида и да реша на място какво ще правя.

В стаята на легло лежеше изнемощяла от болест старица. Попитах роднините за нейната възраст и лесно пресметнах, че тя е родена преди революцията, когато всички храмове са били отворени и всички новородени задължително са били кръщавани. Значи бабичката е кръстена. Много добре засега! Но съзнанието й беше помътнено – синовете и дъщерите й все се мъчеха да я питат нещо. Но тя гледаше безучастно или почваше да мънка: „А! Бръмбарче, бръмбарче!“ И те с плач се отдръпваха. Тежък случай! Нима дойдох напразно? Не, казах си, трябва да опитам.

Наведох се над нея, високо произнесох името й и казах:

- Аз съм свещеник, дойдох от църквата за да Ви изповядам и причастя.

Старицата веднага вдигна дясната си ръка и се прекръсти!

Ободрих се. Значи, не всички нишки с външния свят са прекъснати. Бавно и с висок глас започнах да чета началните молитви. Тя произнесе думите на „Свети Боже“ и „Отче наш“ тихичко заедно с мен. Изумените роднини стояха настрани и мълчаха. Четейки последованието, започнах да приготвям запасните Свети дарове за причастяване. Настъпи време за изповедта. Бабичката нямаше много сили да говори, само повтаряше: „Грешна съм, грешна съм“.

Като се обърнах към децата и роднините, предложих всички от сърце да поискат прошка от нея и от сърце да й дадат прошка. Те се навеждаха над нея, прощаваха се, целуваха й ръка. После тя спокойно се причасти. След няколко часа кротко издъхна. Всички ние, стоящите около нея, станахме свидетели на едно важно откровение.

*****************************************

Когато човек умира, когато се късат нишките, свързващи душата с тялото и материалния свят, когато угасва напълно интелекта, религиозният пулс на душата продължава да съществува и да напомня за себе си.

На прага на смъртта в паметта на умиращата старица изплуваха думите на молитвите, научени в ранното й детство, заедно с това оживя и осъзнаването, че е Божие творение, необходимостта от покаяние и радостта от взаимната прошка.

Колко хубаво е, че сме свещеници! Господ ни е дал дара да свещенодействаме – с ръцете си на земята вършим нещо, което се утвърждава на небето. И това става така, защото в тайнството в нас и чрез нас действа сам Господ. Колкото повече свещенодействаме, толкова повече сме свещеници.

Когато самолетът стои на земята, той е просто изделие от метал. А когато излита в небето, той е вече самолет. Подобно нещо може да се каже и за свещениците. Когато вървим нанякъде, ние сме пешеходци, когато пишем статия или книга, сме писатели, когато проповядваме, сме проповедници, но само когато свещенодействаме, сме свещеници.

Нека да имаме колкото се може по-малко причини, които да ни възпрепятстват да свещенодействаме. Нека нищо да не ни пречи и да възпира свещеническото ни служение, от което няма нищо по-хубаво на света!

Източник: Пастир

 

 

Ще бъда ли спасен?

Януари 25, 2019 in Видео, Начална страница





Къде е обществото на свободните хора

Ноември 15, 2018 in Беседи, Начална страница

 


– Днес думата „свобода“ е една от най-популярните и така е било в течение на последните 200 – 300 години. Всички искат да бъдат свободни. Защо, според Вас, съвременната епоха така цени свободата?

– Струва ми се, че през всички векове и при всички народи свободата е била най-висша ценност. Различията започват по въпроса в какво е нейната същност и как тя се постига. Понякога задачата да се придобие свобода е изглеждала на хората толкова сложна, че те са провъзгласявали свободата за нещо непостижимо, за илюзия на човешкото съзнание, но от това стремежът към свобода не е угасвал. През последните 200 – 300 години в това понятие е привнесен нов смисъл, което е породило и ново усещане за неговата значимост. Ако разглеждаме този въпрос в рамките на европейската история, до началото на ХVІІІ век свободата се е разбирала като свобода в Христа, а след настъпването на така наречената епоха на „просвещението“ започват да я разбират като свобода от Христос, от религиозните и нравствени норми и даже като свобода против Христос. Във връзка с това между християните и нехристияните започнали да възникват остри спорове и взаимни обвинения в несвободност, макар и за двете страни свободата да е най-велика ценност.

Дълбоко съм убеден, че никъде, в нито едно религиозно или философско учение, значимостта на свободата не е разкрита така дълбоко и силно, както в християнството. Християнството е религия на любовта и свободата. При него тези ценности не просто се декларират, а към тях е прокаран път. Спомнете си думите на Христос: Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31-32).

Питате защо съвременната епоха така цени свободата? Хората започват да ценят едно или друго нещо в пълна мяра едва тогава, когато то изчезне или бъде накърнено. Кой жадува повече за свобода – човекът в затворническата килия или онзи, който е извън нея? За човека в затворническата килия обикновеният живот е свободен живот, той мисли и мечтае за свободата, а човекът извън килията смята, че просто живее. Така е и със свободата в наши дни – болшинството от хората искрено се стремят към свободата, защото в дълбините на душата си чувстват, че са я загубили, че се нуждаят от нея, желаят да я имат, но не знаят къде да я търсят и в какво е нейната същност.

Вие употребихте понятие, което според мен, ще бъде непонятно за нецърковния човек, а и за мнозина от ходещите на Църква също няма да бъде съвсем ясно. Какво означава „свобода в Христа“?

– За да разберем „свободата в Христа“, трябва отначало да анализираме понятието „робство на греха“. Ако човек е свикнал да пуши и не е в състояние да спре, той става роб на цигарите. Изчезне ли възможността да получи поредната доза никотин, той страда и е готов на какво ли не заради тази отрова. Помня, как когато отбивах военната си служба във флота, се случваше по време на плаване на някои от войниците да им свършат цигарите и тогава те започваха да ровят в кофите за боклук, търсейки изхвърлени фасове. Да бъдеш роб на цигарите или на всяка друга греховна страст е унизяване на човешкото достойнство. Това е много по-унизително, отколкото да бъдеш роб на друг човек. Освен това е много по-опасно. Минавайки през вратата на смъртта, робът се избавя от робството на земния господар, а от робството на греховната страст човек ще страда и след смъртта. Според едно от светоотеческите тълкувания, вечният огън за грешниците – това е огънят на греховните страсти, които ще е невъзможно да бъдат удовлетворени.

Христос е дошъл, за да ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола: Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан. 8:34-36). Как Той прави това? Никой от хората не е в състояние да се освободи от греха сам, без Божествената благодат, която ни е дарувана от Христос и изобилно се преподава чрез църковните тайнства, молитвата и добрите дела. В сътрудничество с Бога, под въздействието на Неговата благодат, човек не просто се избавя от една или друга греховна привичка, но се преобразява, става духовно свободен от оковите на греха и може да върши добро, да се уподобява на Бога. Доколкото човек може безпрепятствено да върши благо, дотолкова той чувства себе си истински свободен човек.

Един млад човек ми разказа за преживяванията си след първата си изповед, към която той пристъпил много сериозно, желаейки да започне християнски живот. След изповедта произтекъл странен подем в живота му. Както той сам разказваше: „Главната ми страст и греховните навици, които изповядах, изведнъж рязко изгубиха власт над мен. Аз не можех веднага да повярвам в това. Ако преди изповедта моят живот приличаше на живота на човек, в град, в който са се промъкнали диви животни, готови да изскочат иззад ъгъла и да го разкъсат, то сега аз можех спокойно да вървя по улицата и дори да разглеждам труповете на тези повалени хищници, без да се страхувам, че те ще ме захапят“. Несъмнено на него му е било дадено да вкуси първичния опит от духовната свобода от греха или свободата в Христа.

През ІІ век след Рождество Христово Климент Александрийски е казал, че „да желае“ и „да може“ при съвършения християнин е едно и също и до това състояние се достига чрез упражняване и очистване, а несъвършените, макар и да не могат, имат желание. Букетът от неудовлетворени желания ражда чувството за липса на свобода.

– Могат да Ви възразят, че християнството специално се стреми да снижи това „да желае“ до минимално ниво, така че човек на практика да не иска нищо, да не се проявява в света и всячески да ограничава своето земно присъствие. Т.е. сякаш у човека преднамерено се унищожават всякакви желания.

– Християнството, за разлика от будизма например, не унищожава човешките желания, но дава възможност ясно да се различи тяхното духовно съдържание. Тези желания, които не съответстват на богообразното достойнство на човека, ще му донесат страдания, а богоугодните стремежи ще станат залог за неговото истинско щастие. Човек често не е в състояние да оцени духовните последствия от своите стремежи. Спомняте ли си как това е изразено в известната поговорка: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Християнството дава ориентир на човека в съответствие с Божия замисъл и прокарва път към вечния блажен живот с Бога. Тук без самоконтрол и преобразяване на своите желания няма да мине.

– Т.е. това е като че ли просветление и очистване на желанията?

– На първия етап това е очистване и даже отсичане на греховните желания, което у светите отци се нарича отсичане на своята воля, но като цяло това е път на постепенно преобразяване и уподобяване на Бога.

– Как мислите, защо тогава много нецърковни хора, гледат на Църквата като на общество от несвободни и комплексирани, твърде послушни хора?

– Много нецърковни хора гледат на свободата преди всичко като на възможност безпрепятствено да удовлетворяват греховните си стремежи и се опитват да оценяват християнския живот през призмата на тази тяхна представа. Те разсъждават така: аз мога да пия, да пуша, да блудствам, да псувам на майка, а той не си позволява това, следователно аз съм свободен, а той – не. На такива хора може да бъде зададен въпросът: А колко дълго вие можете да не пиете, да не пушите, да не блудствате, да не псувате? Най-вероятно такъв човек не би издължал това и няколко дни. Тогава кой е свободен – този, който е способен да управлява своите желания, или този, който раболепничи пред тях постоянно?

Християнството е друг тип живот, друг тип свобода, които изпадат от полезрението на нецърковния човек, не се вместват в неговия светоглед.

– Църковните хора могат да изглеждат несвободни и поради това, че се придържат към определени догмати, вярват в нещо, без то да е удостоверено от техния разум, както казват опонентите им. Може да изглежда, че в Църквата няма свобода на мнението и т.н. Изобщо, доколко е важна за Църквата ценността на плурализма, казано на съвременен език?

– Ако говорим за ценността на плурализма, то апостол Павел казва: Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат изкусните (в Синодалния превод – „достойните“ – бел. прев.) измежду вас (1 Кор. 11:19). Т.е. разномислието в църковния живот се приема като нормално явление още от първите векове на християнството, ако то не накърнява нашето единство с Христа. С времето тази идея е намерила израз в известната фраза: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“.

Но на мен ми се струва голяма грешка твърдението, че хората, които са вън от Църквата, са свободни от догмати и следват само това, в което са се убедили чрез своя разум и опит. Болшинството от хората извън Църквата са изпълнени с безкритично възприети стереотипи, сляпо следват съвременните „трендове“, лесно се увличат от илюзии. Религиозният човек има напълно извън временни критерии: Бог, Свещеното Писание, опитът на светците, които с живота си са доказали истинността на християнските идеи. Нецърковният човек има само своя повреден ум и заразено от страстите сърце, които е лесно да бъдат манипулирани. Поради това той неизбежно се превръща във ветропоказател, доверявайки се едновременно на артистите, политиците, на някакви светски знаменитости, блогъри, на своите страсти, желания и т.н. Разликата е само в това под влиянието на кое течение ще се постави този ветропоказател. Обикновено човекът, който е извън оградата на църковния живот, не рефлексира тези аспекти и не осъзнава, че несъзнателно се доверява на някого и следва информация, която не е проверявал и не е в състояние да провери. Кой знае защо това се смята за признак на свобода.

Възможността опитно да познае и да провери върху себе си истинността на християнското учение е открита за всеки човек. Ако на първия етап за нейната реализация е необходима вяра, то скоро тя се превръща в дълбок духовен опит и знание, както това се случило в живота на св. Николай Сръбски. Във фашисткия концлагер Дахау, където той бил затворник, при него дошъл млад немски офицер и виждайки необикновения ум и образованост на владиката решил да го заговори: „Нима Вие наистина вярвате в Бога?“ „Не, не вярвам“ – отговорил епископът. – „Колко се радвам да срещна културен човек. Когато бях дете, вярвах, защото така ме учеха, а сега съвсем не вярвам.“ – „При мен беше различно – пояснил владиката – когато бях дете, вярвах, а сега няма защо да вярвам, защото знам, че има Бог. Чрез изкушенията моята вяра стана знание. Сега аз със сигурност зная, че Бог съществува“. За всеки християнин, неговата вяра достатъчно бързо се превръща в личен жизнен опит, потвърждаващ Евангелието.

– Как се отнасяте към знаменитата фраза, че „свободата е осъзната необходимост“?

– Това е много интересно философско твърдение. Неговата относителна истинност е свързана с факта, че на даден етап умният човек започва да разбира, че не е напълно свободен. Неговото съществуване е обусловено от множество външни условия: от физическите и социални закони, от въздуха, храната, от ограничените ресурси на тялото и психиката и т.н. И само тогава, когато човек осъзнае и приеме тези условия със смирение, той се доближава да вътрешната свобода. Той им се подчинява не защото те неумолимо го притискат, а осъзнавайки тяхната необходимост и неизбежност. Той разбира и приема тези условия, и доброволно им се подчинява.

Всъщност, цитираната фраза представлява опит да се постигне свобода без Христос, просто като се смириш с различен род необходимости. Длъжен съм да кажа, че за да се осъзнае това, е необходимо достигането до определено духовно ниво. Разбира се, това не е онази християнска свобода, която Господ дава по благодат на вярващите в Него, когато човек става способен да върши добро, даже въпреки външната ограниченост (подвига на Христос, на мъчениците, на преподобните). Но това все пак е по-добро отколкото свободата в греха, защото човек, осъзнавайки и приемайки своята обусловеност от този свят, не роптае и не богоборства, а на практика казва: „Да бъде Твоята воля!“, не познавайки още Бога. Затова аз се отнасям положително към тази фраза или поне по-добре, отколкото към либералното тълкувание на свободата като всепозволеност и стремеж към удовлетворяване на всяко желание каквото и да става.

– Кажете, моля, какво от догматическа гледна точка е съотношението между свободата и Божия промисъл? Ако човек е свободен, то как да съвместим това с факта, че Бог знае всичко предварително и че Той определя всичко в света, че всичко зависи от Него?

– Богословието ясно разграничава две категории: Божествено предведение и Божествено предопределение. Преп. Иоан Дамаскин казва: „Бог предвижда всичко, но не всичко предопределя“. По отношение на неразумните създания Бог предвижда и предопределя. За тях такова предопределение се явяват например законите на битието. Постъпките на разумните свободни същества, каквито са ангелите и хората, Бог предвижда, но не предопределя.

Не е лесно да се осъзнае тази мисъл, но тя може да бъде илюстрирана с различни примери от живота. Например, Вие наблюдавате шахматна партия между гросмайстор и любител и лесно можете да предвидите победата на първия. Но за шахматистите това няма да бъде предопределение. Те ще извършват своите ходове свободно и съзнателно, независимо от Вас. Или друг пример: влизате с детето си в кухнята, а там, на масата, стои торта. Вие знаете, че детето ще поиска парченце от нея, но то ще направи това свободно и съзнателно, без по никакъв начин да се съобразява с Вашето предвиждане. Ако дори ние, хората, можем да предвиждаме отделни ситуации, без това да бъде предопределящо, то колко повече Бог, Който знае нашите възможности, предвижда нашите постъпки, но не ги предопределя. Липсата на предопределение се предполага и от това, че ние носим пред Бога отговорност за нашите постъпки. Ако всичко беше предопределено, да се иска от нас отговор за дела, които не сме могли да не извършим, би било крайно несправедливо. По това Православието кардинално се различава от фаталистичните религии, например, от исляма, където Божието предведение е предопределение.

– В приведените от Вас примери аз все пак предвиждам няколко възможни варианта за развитие на събитията, а Бог веднага ще предвиди това, което ще бъде.

– Бог предвижда всички възможни варианти и е готов да реагира на тях, но едновременно с това прекрасно разбира към какво ще се склони човешката воля. Човекът е свободен и може да отстъпва от Божия замисъл в такава степен, в каквато поиска и това също влиза в Божието предведение. Взаимодействието между Божието предведение и свободната човешка воля е прекрасно отразено в последните глави от книга деяния Апостолски. Отначало Господ се явява на Павел и му казва: Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим (Деян. 23:11). Очевидно Бог предвижда, че апостол Павел ще попадне в Рим и, както ни се струва, всички участници в съответните събития би трябвало, съзнателно или несъзнателно, да съдействат на това. Но какво се случва на практика? По пътя към Рим хората много пъти съзнателно, с потресаващо упорство се противят на Божията воля, въпреки преките откровения, възвестени им чрез апостол Павел. Отначало апостолът, по Божие откровение, уговаря капитана да остане на Крит, за да не пострадат кораба и хората, но капитанът не го слуша и попадат в буря. Изглеждало, че нарушаването на Божията воля би трябвало да ги доведе до гибел и всички вече изгубили надежда, че ще оцелеят, но апостолът казал: Ни една душа от вас няма да погине, а само корабът (Деян. 27:22). Отстъплението на капитана от Божията воля било простено по молитвите на ап. Павел. Като че ли сега могли да се успокоят, но последвало ново отстъпление, заплашващо с гибел. Когато вече се приближили до острова, екипажът искал да избяга с лодка, но Павел предупредил стотника и войниците, които го конвоирали: ако тия не останат на кораба, вие не можете да се спасите (Деян. 27:31). При слизането на брега от заседналия кораб, над Павел отново надвиснала смъртна опасност: войниците решили да умъртвят затворниците, за да не би някой от тях да избяга, но стотникът, като искаше да спаси Павел, възпря ги от това намерение и заповяда първи да скочат и да излязат на земя тия, които могат да плуват (Деян. 27:43). Във всички тези случаи е видно, че въпреки ясно изразеното Божие предведение, всички участници в събитията не били ограничени в своите решения, действали свободно и съзнателно, даже тогава, когато техните решения пряко противоречели на Божия замисъл. Господ довел ап. Павел в Рим, но всеки човек, който се оказал с него, дал отговор за това, как е съдействал или възпрепятствал осъществяването на Божията воля.

– Как Ви се струва, съвременният свят – свят на свободни хора ли е или не?

– Съвременните хора имат потенциална свобода не по-малко и не повече от хората в миналото. Друг въпрос е, че им е по-трудно да разкрият този потенциал. Защото днес ние в по-голяма степен се оплитаме не само в греховни страсти, но и в различни външни зависимости. Например, не можем да живеем без комфортни условия, без Интернет, без мобилен телефон, без социална инфраструктура и т.н. Доколкото можем да живеем без всичко това, дотолкова сме свободни хора.

– Но хората ще Ви отговорят: „А защо да живеем без всичко това? То е удобно и ни харесва, защо да се отказваме?“

– За да си осигурят висок стандарт на живот, хората трябва да работят от сутрин до вечер, да мислят постоянно за това, да се измъчват, да жертват своите семейства, любимите и близки хора. Получава се затворен кръг: със своя труд аз трябва да обезпеча това, което ми осигурява комфорт, но плащам за това такава цена, че целият този комфорт губи смисъл. Аз като че ли изковавам веригите, които ме сковават и ме теглят към гроба. Работя за това, посвещавам му целия си живот, а за самия мен, за Бога, за членовете на моето семейство, за приятелите ми не остава почти нищо – нито сили, нито време, нито чувства.

– Мнозина считат, че истинската свобода е в парите и богатството. Човек разполага с много средства и благодарение на това може да прави каквото иска.

– Това е един от най-наивните възгледи за свободата, който е разпространен сред хората. Можеш ли с помощта на богатството да си купиш вечен блажен живот с Бога, любов, приятелство, щастие, здраве? Всичко, което мога с помощта на своето богатство е да удовлетворявам своите греховни страсти и по този начин да правя себе си още по-зависим от тях.

– Как съвременният християнин може да осъществи на практика този среден път между отричането от света и разтварянето в света?

– Трябва да се стремим към такава форма на отношения със света, която ще ни позволи да не се саморазрушаваме и едновременно с това да развиваме и преобразяваме околния свят. Вътрешният духовен ръст е главният критерий. Тук можем да си припомним православния христологически принцип: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Той е уместно да бъде приложен и в дадения случай. Ние сме призвани да не се разтваряме в света, да не се изменяме под неговото въздействие, но и да не го напускаме и да не се разлъчваме от него, защото християните са солта на земята, семена, които трябва да бъдат хвърлени в земята и да принесат плод. Без земята и извън земята нашето съществуване е лишено от смисъл. Всеки трябва да реши този проблем сам за себе си, може би в диалог със своя духовник. И мисля, че лесни решения тук няма.

Силата на милостинята е безмерно велика

Ноември 7, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Свети апостол Павел се обръща към коринтяни: „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)

Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня. Който сее скъдно, скъдно и ще пожъне.

Така е и в Божиите дела, а в делата земни е другояче: случва се земеделец да посее малко, скъдно, а Сам Бог да му прати богата реколта, и поселият малко жъне много.

Ала бива и обратното – поселият щедро да не пожъне богато: ще удари град и земеделецът не ще може нищо да събере.

А в делата Божии не може да е така: винаги и неизменно този, който сее скъдно, скъдно и жъне, и който сее щедро, щедро жъне.

Светият апостол ни учи да сеем много. Сам Господ Иисус Христос също ни призовава неведнъж към милостиня. Чуйте какво изключително значение придава Той на милостинята в Своето слово, изобличаващо книжници и фарисеи, които считали за важно да мият своята посуда – чаши, бокали и пр. Той посочил: „…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“. (Лука 11:41)

Тези слова се отнасят не само до книжници и фарисеи, но и до нас. Ако даваме милостиня, то, според Христовото слово, всичко у нас ще е чисто.

За книжниците и фарисеите Той казал, че са изпълнени вътрешно с алчност и лукавство, но ако дават милостиня, ще станат вътрешно чисти.

Така трябва да мислим и за себе си. И у нас често вътрешността ни, сърцата ни са нечисти, твърде нечисти, пълни с беззакония. Трябва, трябва да очистваме вътрешността си, сърцата си, и Господ ни показва необикновено просто средство за това: „само давайте милостиня и всичко ще бъде чисто, вътрешно всичко ще е чисто“.

Запомнете това, запомнете, че силата на милостинята е безмерно велика.

Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4) Възлязоха пред Бога…

Чувате ли, направо пред Бога възлизат, възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата, през всички небесни светила, през ангелски полкове, през серафими и херувими и, без да бъдат спирани някъде, милостините ни дръзновено и бързо се възнасят към самия Бог.

Вие знаете, неведнъж съм ви говорил, как и за какво ще съди човечеството нашият Господ Иисус Христос, когато дойде денят на Страшния Съд. Той няма да попита никого от нас: „Бил ли си на поклонение?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”.

И ще каже удивителните слова: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. (Мат. 25:40)

Всяко добро, което правим за бедните, за нещастните братя, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

О, Господи, Господи! Как велико е това: Ти Сам приемаш милостинята ни. На Тебе, нашия Бог, ние трябва да подаваме милостиня. Божието слово е истинно и неизменно, а всяка милостиня, която правим за нашите нещастни, онеправдани братя, е милостиня, подавана на Самия Господ Иисус Христос.

О, как велико е това и как трябва да се замислим над словата на апостола, че не бива да даваме милостиня скъдно, понеже скъдно и ще пожънем Божията благодат за нея.

Трябва да даваме милостиня не скъдно, а щедро, ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Виждате, за комат хляб, за чаша вода, която даваме на бедния, Господ ще ни въздаде в необичайна мяра – мяра добра, пълна, ще въздаде неизмеримо повече от това, което ние сме Му дали в лицето на нашите бедни братя.

По-натам светият апостол казва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

А как много са тези сред нас, които дават с огорчение, неохотно, сякаш по принуда. И как безкрайно далечни сме от това духовно състояние, в което пребивавали великите милостивци, като например свети Йоан, патриарх Александрийски.

Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато възлязъл на патриаршеския престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели.

С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Преброили седем хиляди души, които той облякъл и хранел всеки ден.

Всеки ден, който минавал без дела на милосърдието, свети Йоан оплаквал с горчиви сълзи и считал за загубен, пропаднал в живота ден. Той благотворял „не с огорчение и не с принуда”, а с желание, което Бог обича.

Никога не мислел, че може да обеднее и раздавал на всеки. Свети апостол Павел казва: „Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело“. (2 Кор. 9:8)

Колко много, много пъти тези слова се сбъдвали над добрите милосърдни свети люде.

Често четем в житията на светците как раздавали докрай всичко, което имали в манастира, за да нахранят стотици странници, и как домакинът на манастира недоумявал пред игумена: “Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”.

Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали или по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Така се случвало с преподобния наш отец Сергий Радонежки, така било с Евтимий Велики, със Сава Освещени и с много други светци. Господ никого не оставя и винаги помага на онези, които са милостиви.

Както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно“.

„А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда“

Длъжни сме да сеем, да сеем милостиня, да сеем правда, а посятото от нас ще израсте Сам Бог, и ще наспори веднъж трийсет пъти, друг път шейсет, а понякога и сто”.

„Та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога“. (2 Кор. 9:11)

Твърде важно е как подаваме милостиня, как вършим милосърдни дела, защото ако утоляваме нуждите на нещастните с искрена любов, вършим и друго велико дело: насаждаме в сърцата им благодарност към Бога. Милосърдието има такава сила, че може да обърне към Бога даже сърцата на бедните, които живеят без Господ, защото има и такива.

Милостинята има огромна, безкрайна сила и ето пример за това: в края на IV – началото на V век в Италия живял епископ Павлин Милостиви. Той произхождал от знатен род. На двадесет години бил назначен за сенатор, сетне за консул, а после за губернатор на най-важната за Римската област Кампания.

Той презрял всичко, оставил всичко, раздал имуществото си, а сам станал монах. Изпитал немалко обиди, издевателства и даже насмешки от своите слуги, но не се смущавал от нищо. Щом станал епископ, започнал да раздава щедро на бедните и църковното имущество.

В това време Италия била подложена на нашествие от вандали – див и жесток народ. Те покорили римляните и отвели в плен много народ, а епископ Павлин, откупувал пленници с парите, които имал. Дошла при него бедна вдовица и през сълзи го помолила да откупи единствения й син, взет в плен. Той казал: „Нямам повече пари, ала нека направим така: отведи ме в стана на вандалите, нека вземат мен, а пуснат твоя син“. И сам се предал в плен.

Вандалският княз, суров и жесток човек, бил поразен от кротостта и благородството на поробения. Случайно узнал, че това е епископ и останал изумен. Князът се проникнал от такова благоговение към този благороден човек, че не само го пуснал, но заедно с него освободил и всички пленени римляни. Така свети Павлин изкупил както сам себе си от плен, така и много нещастни пленени римляни. Ето как се сбъднали словата на св. апостол Павел – да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.

Нашето милосърдие събужда велика благодарност към Бога у хората, които са далече от Него.

Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

Господ Иисус Христос поставя тази добродетел по-високо от всички добродетели.

Към тази добродетел призовавам и аз, призовавам ви да станете постоянни и усърдни в милостинята, за да разберете каква безмерна сила има тя.

Нека всеки дава милостиня според силите си. Не се иска да дадете всичко, а само онова, което бихте отделили за своя ближен като част от своето, което притежавате, колкото и оскъдно да е то.

А в Христовите слова за вдовицата, положила в кутията само две лепти, е казано, че е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, понеже дала всичко, което имала.

Господ е човеколюбив, Господ не иска прекомерен подвиг.

Знайте, че Господ така дълбоко цени нашата любов към ближните, нашето милосърдие и нашата милостиня, че ако даже нашите добри дела дадат плод едва трийсет пъти, ще приеме и това, ще го приеме с благословение, колкото и малко да е стореното добро, с колкото и малко да сме помогнали на Неговите бедни братя – всичко ще приеме с благословение. И ще чуете от Него на Страшния Съд: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“. (Мат. 25:34)

Да бъде за всички вас това обещание истинно и свято.

Да възрастнат плодовете на добрите ви дела поне трийсет пъти. И тогава не ще остане без въздаяние дори парчето хляб, даже чашата вода, само ако бъдат подадени с любов и ласкаво.
Амин.

21 октомври 1951 г.

 

из книгата: “Светител Лука Войно-Ясенецки, Проповеди за цялата година”

 

 

Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Една необикновена история за един обикновен човек

Юни 4, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Историята, която сега ще ви разкажа е трудна за вярване, но аз бях неин свидетел. И освен това, мога да кажа, че не считам за много странно онова, което се случи. Но за това после.

Беше преди три години. В нашия храм идваше често един възрастен човек, казваше се Алексей Михайлович Горохов. Неговата жена, Мария, бе починала преди 15 години и оттогава насам живееше сам.

В навечерието на Великия пост Алексей Михайлович се разболя и попадна в районната болница. За съжаление, лекарите не могли да направят нищо. „Алексей Михайлович умря“ – казаха ни те, като регистрираха смъртта. Отвели покойника в Алметиевск, в градската морга. Обаче след няколко часа патологоанатомът забелязал, че тялото дава признаци на живот. Спешно го отправил в реанимацията и на следващия ден старецът дошъл в съзнание. И тогава той помолил да повикат свещеник, за да го изповяда и причасти.

След изповедта и причастието Алексей Михайлович споделил със свещеника онова, което видял след „смъртта“ си. Видял жена си, Мария, която мълчаливо го погледнала и си отишла. После видял множество хора, стоящи на ръба на огромна горяща яма. Те падали в нея със стотици. Отвсякъде се чували викове на болка и страдание.

Внезапно се появили двама младежи в бели дрехи и му казали: „Рано ти е да бъдеш тук. Иди и се покай. Имаш три дена“. И той се събудил в моргата.

Ден след като свещеникът приел изповедта му ни съобщиха, че Алексей Михайлович е умрял. Този път окончателно. Три дни след странното си видение.

По-късно разговарях с дъщеря му и тя ми разказа, че когато баща й бил млад, работил като шофьор към НКВД и карал затворници към мястото им на заточение. В една мразовита зима превозвал една репресирана възрастна монахиня, съвсем леко облечена и умираща от студ. Той я завил със своя кожух и така спасил живота й. В знак на благодарност монахинята обещала да се моли за него.

Дъщерята беше уверена, както и аз самият, че именно по нейните молитви на баща й били отпуснати ония три дена. За да се покае, да се причасти и да напусне тоя живот като истински християнин.

Мисля, че не е случайно това, че тази история се случила именно по време на поста. Та нали постът е преди всичко време за молитва, покаяние и за вършене на добри дела. А пред добрите дела, по Божие повеление, дори и смъртта отстъпва, за да ни се даде възможност за покаяние.

 

Автор: Йерей Димитрий Коничев, настоятел на храма „Покров на Пресвета Богородица“ в село Горен Акташ, Република Татарстан

 

Щом нищо не си посял, как искаш да пожънеш?

Май 16, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


Отец Йоан Крестянкин преди ни разправяше: „Знаете ли, някога в Русия преди революцията, по време на панаирите често идваше цирк, в който имаше различни представления. Една от атракциите беше следната – „За 20 копейки ще можете да видите жив Петър Първи“. В една палатка имаше поставена огромна телескопна тръба за наблюдение и през нея, казваха, че ще видиш жив Петър Първи.

Служителят подканваше: „Започнете да настройвате!“ Посетителят настройва. „Продължавайте да настройвате!“ Той продължава още по-усърдно да настройва. И когато става вече ясно, че нищо няма да излезе, го питат: „Е, сега видя ли?“ „Не, нищо не видях“. И тогава му казват: „Браво бе! Ти какво, за 20 копейки Петър Първи жив ли искаш да видиш!“ И това беше цялата атракция.

Отецът казваше: „И в нашия живот е така – само за 20 рубли или за 20 копейки искаме да видим живия Христос. Не става така. Трябва да се подвизаваш, да се потрудиш, да живееш усилен духовен живот, защото каквото посееш, такова и ще пожънеш, а който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро, щедро и ще пожъне“.

И казаното от отец Йоан е сходно с текста от един наш Патерик. Когато един старец минавал със своите ученици през една засята нива, той видял един човек, който я жънел. Старецът се приближил до него и му казал: „Дай ми от твоята жътва“. Тогава селянинът се обърнал към него и му казал: „Авва, ти посял ли си нещо на това поле, че да искаш да пожънеш?“ „Не, нищо не съм посял“. „А щом не си посял, как искаш да пожънеш нещо?“

Старецът си тръгнал, а неговите ученици смутено го последвали. Когато се прибрали в обителта, му задали въпроса: „Кажи ни, защо го попита, това, за жътвата?“ И тогава той им казал: „Попитах това заради вас. За да разберете, че ако в тук не сте посели нищо, то нищо няма и да пожънете, а колко повече пък в духовния живот“.

Ако човек не се подвизава, ако не се труди, не се моли, не обича Църквата, не си изпълнява домашното правило, килийната молитва, то такъв човек едва ли ще пожъне нещо в живота си.

 

Архимандрит Мелхиседек (Артюхин)

Историята за един лош човек

Май 14, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един старец, живял в околностите на Рига, веднъж разказал следната история на Константин Паустовски:

„Преди войната до мен се засели един много лош човек. Безчестен и зъл. Занимаваше се със спекулация. Подобни хора нямат ни сърце, ни съвест.

След това немците завзеха Рига и затвориха всички евреи в „гето“, за да избият една част от тях, а другите просто да уморят от глад. Цялото „гето“ беше отцепено. Часовият застрелваше на място всеки, който се приближаваше на по-малко от 50 крачки от него. Евреите, особено децата, умираха със стотици всеки ден. Тогава моят съсед реши да даде подкуп на немския часови, за да влезе в гетото с фургон, пълен с картофи и там да ги обмени за скъпоценности, които смяташе, че крият затворените евреи.

„Ще продавам картофите само на жени с деца“ – каза ми той на тръгване – „защото те са готови на всичко заради децата си и така ще спечеля двойно“.

Замълчах, но така силно стиснах лулата си, че я счупих заедно с два от зъбите си. Ако не беше тръгнал веднага, сигурно щях да го убия с един удар на юмрука си.

През нощта той напълнил фургона си с чували картофи и отишъл в гетото в Рига. Жените и децата го наобиколили. Една жена стояла с мъртво дете в ръце и протягала длани, в които имало счупен златен часовник. „Луда!“ – закрещял той – „За какво са ти картофи, когато детето ти е мъртво? Отдръпни се!“

После ми разказа, че сам не разбрал какво се случило с него. Стиснал зъби и взел да развързва чувалите и да изсипва картофите на земята.

„Бързо!“ – завикал на жените – „Давайте децата. Аз ще ги изведа от тук. Но само да мълчат и да не мърдат“. Майките бързешком се засуетили да пъхат изплашените деца в чувалите, а той ги завързвал здраво. Жените нямали време дори да целунат децата си, а знаели, че повече няма да ги видят. Човекът натоварил чувалите, пълни с деца във фургона, отстрани покрай тях наредил няколко чували с картофи и потеглил. Жените целували калните колела на фургона му, а той тръгнал, без да се оглежда. Нарочно навиквал конете си колкото му глас държи, защото се страхувал, че някое дете ще се разплаче и ще го издаде. Но децата мълчали.

Минал покрай часовоя, ругаейки грозно тия просяци евреите и проклетите им деца. Свил през забутаните горски пътеки към Тукумс, където били партизаните, оставил им децата, а те ги скрили на безопасно място.

Като се върнал, казал на жена си, че немците му прибрали всички картофи и го пъхнали в ареста за две денонощия. След края на войната се развел с жена си и напуснал Рига.

Сега си мисля, че бих постъпил много зле, ако не бях се сдържал и го бях убил“.

Източник: Из книгата „Началото на незнайния век“

Болката е прозорец към рая

Май 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Местата от Евангелието не са случайни, а можем да ги намерим и в нашия живот и душа. Къпалнята Витезда с петте притвора. Можем да си представим какво става в тези притвори. Те подслонявали скръб, болка, викове, разочароване, отчаяние. Сега са разрушени, не съществуват – може да не съществуват, но продължават да съществуват скърбите, болката, болестта, безсилието и сълзите. Всичко това се подслонява в живота на човека, не съществува житейски път, който да не подслонява всички тези неща. Защо се е случило така?

 

Първо трябва да изясним, че тялото, което знаем, живота, който виждаме, не е този, който Бог е сътворил. Този живот, това тяло, тази душа и начин на живот идват като последица от грехопадение. Отците на Църквата казват за това събитие много неща, но ще се спрем само на едно. Душата на човека имала общение с Бога, с Божията благодат, и какво направила? Започнала да се храни от Бога, и всичко, което приемала от Бога, го насочвала и към тялото, което на свой ред го проявявало навън към творението. Затова Адам и Ева били земни слънца за творението. Представете си душата да се храни от Бога, да дава на тялото, на ума и всичко това да се простира, както казва св. Григорий Нисийски, към творението. Идва падението и нещата се променят – душата спира да бъде в общение с Бога, спряла да се храни от Бога и тялото се принудило да излезе и да събира храна. То събрало материални, плътски неща и с тях какво поискало да направи? – докато преди се хранило от душата, сега поискало то да нахрани душата. Помним случая с безумния богаташ, който казва – душе моя, яж, пий, весели се. Цялото това състояние „запечатва” едно тяло, което проси, събира отпадъци, събира тление, събира смърт, и сега започва да храни душата, която започва да се разболява. Но всичко това имало вкус на смърт. Адам бил Божий образ, който не опазил, а разрушил. От друга страна, докато Адам го разрушил, Христос приема човешката природа и прави противоположното на Адам – проявява и почита образа.

 

В храма прочетохме притчата за Бъдещия съд. Каквото ли не сме чули и прочели за Второто Христово Пришествие, какви ли не филми, какви ли не апокалиптики, един бог, който само кротък и смирен не е, едно различно лице, сякаш Христос е дошъл на земята с маска и не сме Го разбрали.

 

Св. отци казват, че Второто Христово Пришествие ще бъде една друга чест за човека, защото Христос иска да почетем Бога в лицето на другия човек. Кой друг е казал такива думи за човека? Адам не запазил Божия образ, но Христос проявява човешкото битие и приема целия човек. Не оставил нищо отвън, всичко.

 

В Евангелията четем:

 

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята… Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час… душата Ми е прескръбна до смърт…”

 

Христос изпитвал тревога, агония (вътрешна борба) и скръб, която стига до границите на смъртта. Можем ли да проумеем това? Христос изпитва скръб, вътрешна борба, тревога, смут, и св. Атанасий Велики казва: знаете ли Бог какво направил? Той изпитал страх, тревога, смут, скръб, защо? – за да съучаства във всичко, което вече намира подслон в живота на човека. Това не е ли изключително хубаво? Да имаме един Бог, Който съучаства в моята тревога, скръб, агония, неуспех, болка, смърт. Трябва да изясним това – Бог едно сътворил, а до други резултати довело падението, но Бог идва с много любов и поема всички мои след греховни елементи (без греха). Христос не е безучастен и не само не е безучастен, а можем да кажем, че болката на човека Го привлича като магнит. Един човек, който изпитва болка, като магнит привлича погледа на Бога. Защо? – защото носи кръст. Затова Христос иска да Го видим не просто в човека, а в разпнатия човек – в тъмница бях, гладен бях, жаден бях, гол бях, странник бях. Всичко това не е просто човекът, а разпнатият човек и там, където има кръст, там е Христос.

 

Но аз вземам скръбта, изпитанието, болестта, които аз причиних с грехопадението и които Христос взе върху Себе Си без да има отговорност, вземам ги и ги прекръствам в нещо лошо. Смятам за лошо нещо скръбта, изпитанието, за нещо грозно болестта, но те не са зло, а са резултати от злото. Нека не забравяме това. Бог ги допуска в живота ни, бидейки резултат от нашето падение, за да могат самите резултати да ни изцелят. И това е много важно. Също така да не забравяме, че Христос пръв преживял всичко това. Единственото зло е грехът, защото ме води до смърт, а не изцелението, което предотвратява (духовната) смърт. Кръстът не ме води до смърт, той не е зло, а изцеление от него.

 

Помня, че като малък баба ми ме държеше в обятията си, аз слагах ръката си върху лицето й и след това докосвах моето лице, което беше гладко, а нейното имаше бръчки. Слагах ръка върху бръчките и я питах: бабо, какво е това? Тя можеше да ми каже хиляди неща, един простодушен и неук човек. Е, остаряхме! Не сме красиви, както някога. И този простодушен човек се обърна и ми даде един важен урок, който разбрах след много години:

 

- Това е времето, което е минало през нас. Времето има едно рало, виждал ли си как оре земята? Прави бразди, както ралото върху земята. – На острова (Санторини) имахме такива картини – ралото минава и оре земята. – И какво става след това? След това ще дойде Христос да посее, и какво може да посее върху твоето лице сред тези бразди на времето? Ще посее възкресението.

 

Един отец о. Николай Пекаторос – руснак, малко преди периода на немската окупация дошъл в Гърция и тук се разболял тежко, имал агресивна форма на рак и лекарите му казали, че след шест месеца ще умре. Той бил 40 годишен, но почина на 96 години в Америка. Имаше много духовни чеда лекари, които го питаха:

- Какво стана с болестта? Как така не почина?

- А, просто е!

- Тоест какво направи?

- Една вечер седнах с рака на масата. Аз от тази страна, ракът отсреща.

- И?

- Започнахме разговор и докато съмне, взехме решение. Казах на рака: чуй, аз не те смятам за мой враг, нямам нещо против тебе, вече си нещо мое, но съм взел едно решение: или ти ще ме отведеш в гроба, или аз ще те отведа (в гроба). И тъй, предпочитам второто – аз да те отведа.

 

Тук идва песента, в която се пее – не се страхувай, не се страхувай, приятел с болката бъди. Това е хубаво нещо. И тъй, как мога да стана приятел с болката, с болестта, как става това?

***

Много пъти може да сме в един дом, защото животът ни е като здание, независимо дали ни харесва или не – след като ни е сътворил един Бог, Който е Създател, Архитект. В живота ми съзнателно или несъзнателно започвам да строя. Правим здания със самия ни живот, но много пъти установяваме, че започваме да строим зданието на живота ни, но не оставяме нито врати, нито прозорци. Защото вместо да строя с любов, тъй като Божията любов е причината за цялото миросъздание, аз творя, имайки за архитект моя егоизъм, който ме кара да се затварям. Зазидай това, зазидай онова, предпази се от това, предпази се от онова! Така зазиждам прозорци и врати и накрая вместо да построя един храм, строя една тъмница. Но внезапно идва болестта, идва изпитанието и какво прави? Казва ми – тук трябваше да си направил врата, а ти я зазида… Нанася един удар и прави място за врата. Това (болестта) е излизане от моите дадености, егоизъм, предпоставки. Отваря ми един прозорец или врата – да видя и нещо друго извън мен, не съм целият свят, поставя ме в една друга перспектива.

 

Наложи се да прекарам една нощ в болницата. Тръгнах от Тива, където се наслаждаваш на спокойствие у дома, пред камината, седиш, пиеш чай и четеш светоотечески творения, в които се говори за болка и аскеза. Веднъж един много добър богослов ми каза:


- Ела довечера да разговаряме!

- За какво?

- За авва Исаак Сириец.

Седнахме и той ми каза:


- Искаш ли едно уиски?

Пресвета Богородице! И да говорим за авва Исаак Сириец и за аскеза на спокойствие.


Отидох в болницата и видях какво става там. Престоят там отвори „прозорец” в мен и когато седя пред камината и е толкова хубаво, където виждаш и гората отсреща, снега, дъжда и т.н. и четеш книжката си, не може да не помислиш за болничния коридор, за онези погледи, за онези изморени и изтерзани човеци, за онези майки, които търчаха с деца в обятията си. И казвам – виж, едно петчасово терзание отвори едно прозорче да помниш, че това, което живееш, не е всичко.

 

Друга картина. На острова Санторини не можем да засадим много дръвчета. Между другото там духа много силен вятър. Веднъж дойде един агроном, защото трябваше да изкореним няколко дръвчета. Дядовците и ние му говорихме:

 

- Бре, детето ми, дърветата защо пускат толкова здрави корени? Ама изобщо не можеш да ги изкорениш!

И той каза:

- Не знаете ли от какво се получава толкова здрав корен?

- От какво?

- От силния вятър. Ако духа силен вятър, дървото, така, както Бог го е създал, в себе си има енергия, сила, трябва да оцелее, да живее, и какво прави? Притиска корените и те се вбиват още повече в земята.

 

Болестта, изпитанието и скръбта са не само врата и прозорец, които те карат да видиш и други неща, а и задълбочаване в самия ни живот. Карат те да се задълбочиш още повече, да пуснеш дълбоки корени, защото много пъти нашите корени са на повърхността, ако имаме някакво изпитание. Помня нещо, което ми каза един човек: не се измъчих достатъчно, не изпитах големи нещастия, затова и се лиших от привилегията да узрея рано. Той не вложил дълбоко корените, не отворил врати и прозорци, не узрял, да се осмеля да го кажа: не живял, не съм живял, ако не пусна дълбоки корени в живота, който Бог ми е дал. Такъв дар, ако остане в опаковката, и ако не направя врати и прозорци, никога няма да придобия гледката към Бога. Болестта и изпитанието са една смоковница, кара те да се повдигнеш над твоето всекидневие и да видиш нещо друго, което те спасява. Закхей не виждал Христос и трябвало да се изкачи по-високо, за да Го види.

 

Красиви са островите в морето, като тела, пътищата им са като вени, като живи. По тях (става въпрос за гръцките острови) са разположени вятърни генератори. И се чудиш каква енергия произвежда този генератор от силния вятър. Човекът с изпитанието, със силния вятър, с торнадото, който може да влезе в душата му, в ума, в дома му, този човек започва да отваря врати, прозорци и да „произвежда” (енергия).

Веднъж един младеж, който работеше към станция за вятърните генератори, дойде и ми каза:

- Слава Богу, предната седмица мълния удари генератора!

- Ама защо, бе детето ми? – го попитах. – Понеже падна мълния?

И той отвърна:

- Виж, отче, когато пада мълния, произвежда страшна енергия, с която изплащаш и генератора – който е изгорял – и печелиш много пари.


Добре че не са ни викали да четем молитва за мълния върху вятърните генератори.

 

Така пада някоя мълния в живота ни и „произвеждаме” повече (енергия). Това е хубаво. И болестта е едно откриване, задълбочаване, подтик, констатация, защото виждам сили в мен, за които не съм подозирал. Много пъти идват хора и казват: мислех си, че ако си изпатя нещо подобно, ще се самоубия! И човек си го пати, но какво да каже, чудо е, наистина е чудо, защото изпитанието идва и активира толкова сили, толкова спящи състояния, които човек има в себе си – констатираш неща, мобилизираш се. Изпитанието е възходящ път, трябва да е възходящ, напредване, сила, творчество. Важни неща. В патерика се казва: защо плачеш, геронда? – питат старецът. Днес нямах нито болка, нито изкушение, Бог ме остави! С хорската логика казваш какво говори този сега? Но той знаел много добре какво говорил, защото в онзи ден не намерил – не намерих един извор на енергия, една болка да го активира, да подтикне малко душата, да възнесе малко ума му.

 

Да призная нещо – в нашето семейство имахме едно дете със синдром на Даун – Антула, утре се навършат 40 дена от смъртта й. Тя стигна преклонна възраст предвид заболяването й, почина на 66 годишна възраст. Израснах с нея в една и съща стая. Всички казваха за нея: Какво нещастие, каква рана за семейството. Но това дете не само, че не стана мъчение, а стана утеха за всички нас, защото до 66 годишна възраст остана дете, стана извор на вдъхновение, укрепваше ни. Аз се подготвях за изпити и до мен не сядаше някой друг, майка ми, а Антула. Много пъти клюмаше и аз й казвах: Антула, върви да спиш! Не, ще седя с теб! – казваше и седеше да ми прави компания. Кой я научи на това? Нейната чистота и любов. Баба винаги казваше: слава Богу, не мога да се оплача от нищо на Бога, но ако умра, какво ще стане с това дете? Това дете изгледа баба на старини. И, повярвайте ми, днес, 40 дни след смъртта й, констатирам, че тя беше единственият истински здрав в семейството – този човек, който ние бяхме кръстили рана, мъчение, болест, синдром.

 

Да се върнем към къпалнята Витезда, с петте притвора. Господ отива при разслабления, който бил болен от 38 години, и го попитал от колко години е така. Само Христос знае болката ни в дълбочина и ширина. Знаете ли какво означава болка? Я прекарайте една седмица в леглото. Колкото повече те обездвижва една болест, толкова повече се обездвижва и твоето време. 38 години е ад и само Христос може да разбере болката на човека, никой друг. Хубаво е да гледаш там Христос да страда заедно с теб, мобилизира се не само тялото ти, но и умът ти, душата ти, времето ти, всичко. И отива и му казва – искаш ли да оздравееш? Нека внимаваме тук – искаш ли да оздравееш? Знаете ли какво се крие зад това? Защо го пита? Защото много пъти болестта ни е удобна, защото ни поставя в центъра – в семейството или на работа – всички ни гледат, говорят мили слова и това ни харесва, харесва се на егоизма ни. Искаш ли да оздравееш? Зад този израз се крие един друг израз – който иска да върви след Мене. Много пъти болестта ни крие един симптом, симптом на егоизъм и затова ни изолира, не става врата и прозорец, за да дойде другият при мен и аз при него. Изолира ме и така разбирам, че зад моята болест се крие моят егоизъм. Там идва Христос да каже другото. Първо пита искаш ли да оздравееш?, а след това казва който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Тоест мобилизирай силите си, опитай се да се задълбочиш в живота си, защото в часа на изпитанието, на болестта роптаем, скърбим, оплакваме се, негодуваме и се изолираме, вместо да се открием, задълбочим, да се мобилизираме, да се активираме. И Христос ти казва – отречи се от себе си, т.е. остави всички тези неща, вземи одъра си и ходи. Какво се крие зад това? – вдигни одъра си и вземи кръста си. Ето триптиха на изцелението (стани, вземи одъра си (т.е. кръста си) и ходи). Искаш ли да оздравееш? Искаш ли да оставиш егоизма си? Искаш ли да видиш скръбта и изпитанието по различен начин? Искаш ли да спреш да роптаеш? Вземи кръста, защото вземането на кръста е преобръщане на болестта.

***

Една от най-силните проповеди в живота ми е следната – веднъж отидох да причастя един дядо, но докато влизах в болничната стая, му правиха някакви терапевтични процедури и той, милият, чувстваше болка и крещеше. Понеже съм много смел, отстъпих назад, опитах се да не слушам и да не гледам. Той страдаше – не е лошо да викаш, когато изпитваш болка, викай. Медицинската сестра излезе и ми каза да вляза. Не можех да му кажа много неща и го попитах шепнешком:

- Как сте?

Ех, каква усмивка беше това!

- Слава Богу, отче!

Казах си: какво ми казва, Пресвета Богородице! Очаквах и бях 100% сигурен, че ще чуя ропот, ще хленчи, а той: Слава Богу, отче!


Веднъж се опитах да закача баба ми, тя всяка година ходеше в Тинос в храма на Света Богородица „Благовещение”, правеше бдения, поклони цяла нощ, защо? – поради детето, което имаше, беше дала обет пред Света Богородица, че ще ходи всяка година и аз – умникът, й казах:


- Бабо, добре, отиде един път, два, пет, 10, 20 пъти, спри, след като детето не оздравя. Защо продължаваш да ходиш?


- Сериозно ли говориш? Тоест отиваме при Бога само когато ни угажда?! За какъв взе Христос? За твой послушник? За твой прислужник? Той е нашият Бог, ще ходя, дори плувайки!


Ето уроци, а нас всичко ни дразни.


Болестта може да стане рана, но може да стане и извор, в зависимост от начина, по който човек се отнася към нея, и от мястото, от което ще я види.


Този човек отишъл при стареца и му казал:

- Геронда, милост!

- Какво?

- Имам това, имам онова, всичко ме дразни!

 

 

- Добре, престани да роптаеш, детето ми.

 

Определени пъти казвам – изключено е да сме православни, защото с този ропот, който имаме, по-скоро сме протестанти! Протестираме от сутрин до вечер! Срещу всички и всичко.

Този човек роптаел. Старецът имал чашки с вода, искал да го почерпи, но взел и сложил една лъжица сол в чашата, разбъркал я и му казал.


- Вземи!

Той тръгнал да пие, но изплюл водата:

- Геронда, не става за пиене!

- Защо да не става, детето ми?

- Солена е! Не става за пиене.

- Добре.

- Нека отидем да се поразходим.

Човекът продължил да роптае. Ропотът е като непрестанна молитва. Ако ропотът беше (молитва с) броеница, всички щяхме да благоухаем и мироточим.

Извън манастира имало едно езеро. Както се разхождали, старецът имал сол в джоба и в един момент я хвърлил я в езерото. Човекът го попитал:

- Какво правиш, геронда?

- Осолявам малко водата. Пийни малко вода от езерото!

Той взел в шепата си изпил малко.

- Как ти се струва?

- Много хубава вода, геронда!

- Бре, след като и в чашата и в езерото сложих една лъжичка сол, защо там не можа да я изпиеш, а тук можеш?

- Защото езерото е голямо!

- Е, детето ми, за да не издържаш малко солчица, която Бог ти хвърля чрез скръбта и изпитанието, по-скоро си много малък и трябва да се разшириш.


Евангелието е счупването на чашата, трябва да стана езеро, по-скоро море, защото езерото е затворено пространство и много пъти замръзва и блатясва. Човекът е сътворен да стане море. Смятам, че най-значимото и дълбоко лечение е ние самите да станем море, т.е. да приемаме от Бога и трайно да даваме. Мисля, че това е най-същественият и дълбок духовен терапевтичен метод.

 

превод: Константин Константинов

 

 

За буквалното изпълнение на правилата

Април 19, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ние все се стремим да подчиним живота си на някакви правила.

 

Във време на празник може ли да се работи или не? Ако може, до колко часа? След колко часа не може? Може ли да си мием зъбите след приемане на причастие? А преди самото причастие. Колко дена трябва да постим – три дена или два и половина?

 

Ето какво е от най-голямо значение за някои хора. А това, в края на краищата, има само чисто дисциплинарно значение.

 

Мнозина са в състояние да се държат с помощта на такива правила съвсем безукорно във външно отношение. Такива са били фарисеите. Те са изпълнявали стриктно изискванията на целия Закон, с най-малките му подробности, и при това много повече отколкото правим ние сега. Но дошъл Христос, и те Го разпнали, защото в сърцето им имало завист, а за това, как да се борят със завистта, никой и нищо не им бил казвал, за това дори и не били чували. И много от нас, гонейки призрачното изпълняване на това или онова правило, губят страшно много, като не разбират, че главното е да придобият мира Христов.

 

Понякога може да чуеш от свещеник, че е по-добре да ядеш през пости месо, отколкото хора. Защото понякога онези, които не ядат месо, тормозят всички около себе си, тероризират децата си, снахите си или племенниците си. Внука не го интересува нищо, освен мотора му, цигарите и бирата, а баба му дудне: иди на църква, моли се, носи кръстче. И постоянно го яде ли, яде, превръщайки живота му в същински ад. Не знае къде да се дене, а тя отива при майка му и й говори: обясни му, кажи му. И това вече се нарича християнство! Ако успее да домъкне насила внука си в църквата и да го кръсти, бабата ще е доволна – е, слава Богу, сега ми е спокойно на душата, законът е изпълнен, всичко е наред. А истината е, че нищо не е наред, че макар и кръстен, той може да се озове в ада, и там да бъде по-зле и ако не беше се кръстил. Тоест, излиза, че тя му е оказала много по-лоша услуга, защото той е можел в някакъв момент от живота си сам да достигне до вярата – да кажем, пет пъти да лежи в затвора, да се опомни и да се покръсти и тогава Господ при кръщението ще му прости всички негови грехове. А така, насила покръстен, не се знае в каква посока ще тръгне. Благодатта, която е получил при кръщението, може да бъде стъпкана в една невъобразимо гъста кал. Но бабата не счита това за нещо страшно.

 

Ето какво представлява подобно старозаветно, законническо отношение към духовния живот. А за нас е най-важно да живеем именно духовен живот. А той се преживява постепенно в процеса на въцърковяването, в процеса на разкриването на същността на самия духовен живот, във възприемането на Божията благодат. Всички тези правила, канони, обичаи, които съществуват в Църквата са святи. Те ни водят към истината, правят я нагледна. Истината се извършва и разкрива в нашите души чрез духовния подвиг.

 

Спасение се постига не при изпълняване на определени правила и търсене на особени молитви. А то, в стремежа да се прочетат повече акатисти, човек може да попадне във властта на цифрите, които примерно казват – непременно трябва да се прочетат 40 акатиста. А защо не 42? Или, може би, 23 са достатъчни? Защо непременно 40? Или, стремят се да заминат за някое място – о, каква благодат е там! А на друго място пък е още по-голяма благодат! Но всеки православен храм е едно Небе. Кое може да бъде по-благодатно? Ето, сега влизаме в храм, а на престола лежи Пречистото Тяло Господне. Ние буквално сме на три метра от най-святото място, което можем да си представим. Какви по-свети места са ни нужни? Тук е Царството Небесно. И Тялото Христово, онова същото, което пребивава отдясно на Бога Отца на Небесата, което е пристигнало на осле в Йерусалим, което се е разпнало на Кръста и се е възнесло на Небето, същото Тяло, до което се е докоснала с вяра жената и се е изцелила от болестта си – То се намира тук. Няма никаква разлика между това Тяло и другото, те са абсолютно тъждествени. Всеки ден ние стоим в присъствието на Христа Спасителя, всеки ден слушаме Божието слово, което се носи от Евангелието, но не се променяме, защото в нас още не е умрял Стария завет, все още живеем в преследване на някакви си правила, които са ни вързали и са се превърнали в самоцел за нас. А в края на краищата правилото е само една патерица, която ни помага да ходим.

 

Източник: http//vk. com/ pravoslav

 

Моят кръст е моето възкресение

Април 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

- Отче, човекът ли става по-жесток или времената са такива?

 

- И двете. Времето е рамка, ценен дар от Бога, рамка, в която се култивира или светостта (αγιότητα) или свирепостта (αγριότητα) на човека. Когато човекът освирепее, освирепява и епохата му и всичко около него. Затова в Църквата се опитваме да се отдалечим от зверството (θηριότητα) и да преминем към Божеството (θεότητα). Егоизмът много пъти създава твърда черупка около сърцето и не сме осъзнали, че тази черупка е тъмницата на сърцето, сърцето живее в затвор, затваря се в егоизма. Границите на егоизма са много тесни, в тях душата сама си нанася удари, ожесточава се и предава навън тази жестокост. Виждате, човекът е поставен в такова положение сред творението, че предава на околните своите нагласи, желания, душевни движения. И веднъж тези движения имат святост (αγιότητα), и оттук нежност и топлина, а друг път имат свирепост (αγριότητα) и варварство.

 

- Имаме Христос и Евангелието, но ние, християните, сякаш с другите сме в противникови отбори.

 

- Въпросът е ние какво смятаме, че са другите? Кои са другите? Ако осъзная, че другият е Божий образ и го почета, тогава ще стигна до онова предгреховно състояние, ако съборя всичко, което ме отделя от другия и другият стане аз. Когато всичко се охристови в сърцето ми, тогава ще осъзная, че другият е Божий образ. И аз съм Божий образ, следователно другият съм аз. Той не е този срещу мен, а моят рай, не е моят ад, а моят рай. Защо? Защото заедно с другия намираме място в Божията любов.

 

- Ние като християни казваме, че притежаваме Христос, имаме Евангелието и можем да отговаряме на другите, но проявяваме гордост – имаме истината и използваме това изключително много. Забелязал ли сте го?

 

- Да, въпросът е, че вярваме, че имаме истината, но имаме ли я? И ако я имаме, живеем ли я? Имаш истината, знаеш истината, но живееш ли я? Сега ще ми кажеш – как осъзнавам, как разбирам дали живея истината. От това доколко съм свободен. Истината е Христос и когато човек преживява Христос, се освобождава. Но аз виждам, че още съм в тъмницата на моята страст, немощ, егоизъм, завист, осъждане, всички тези елементи, които реално ме пленяват и затварят. Хубаво, зная истината, но живея ли я? За да не съм свободен, означава, че тази истина е останала някъде в ума ми и не е напоила цялото ми същество. Съществува някъде, но не е повлияла всичко в мен. Бл. Августин, казва, че мрази онези дни, в които не е обичал Христос. Горко, казва на дните, на времето, през което не Те обикнах, през което не Те обичах. И аз трябва да намеря частите на душата ми, които още не обичат Христос. Нека не гледам какво мислят и правят другите, как живеят. Въпросът е, че в мен още имам части, които са като Кипър – някои са свободни, но не бива да вярвам, че съм свободен, понеже някои части са се освободили с помощта на Божията благодат, защото другите още са поробени и така сърцето ми е разделено. Сърцето има „граници”, не е свободно, и затова борбата ми се простира до последния миг от живота ми. Не другите са проблемът, винаги трябва да гледам на моето аз като на извор на всичко. Казвам, че вярвам в Христос, но знаеш ли какво не съм направил? Не съм закопнял за Христос, което означава, че нямам копнеж. Повече ще се зарадвам ако срещна един човек, който отдавна не съм виждал, отколкото в неделя да почувствам този копнеж, тази радост, когато влизам в св. Литургия, където усещаш мириса на Христовата кръв – това е атмосферата на св. Литургия, това дишаш, а чрез Кръвта Му – любовта и жертвата Му. И се доближавам там без да копнея, без да жадувам, нямам копнеж, което означава, че в душата ми има места и части, които още не обичат Христос, не копнеят за Него, остават без енергия и движение пред Неговата любов. Това е един голям проблем и затова нека видя какво става в мен. И, повярвайте ми, ако поискам да видя какво става в мен, никога няма да поискам да видя нищо от това, което става около мен. Трябва да влея Христовия живот в моите мъртви части. Определени пъти чувствам скръб, докато всичко е наред. Или виждаш някой човек и го питаш:

- Има ли ти нещо?

- Не.

- Всичко наред ли е?

- Наред е.

- Защо си така?

- Не знам.

 

Знаете ли защо сме така? Защото в нас се извършва едно погребение – на една жива част от душата ни, която е умъртвена от нашия егоизъм, от нашето безразличие. Тя е умряла и понеже душата съпреживява с тялото, предава тази скръб на тялото. Така нямаш желание за нищо, без външно да ти се е случило нещо. В мен има едно погребение и вместо да видя как ще влея живот в тази мъртва част вътре в мен, гледам мъртвите части на другия. Но нима отиваш да плачеш на чуждо погребение? Това обаче правим. Тръгвам от погребението, което имам в мен, и отивам в мъртвите части и елементи в живота на другите хора.

 

- Защото това е по-лесно и по-просто: да гледам погребението на другия и да не се вгледам в себе си и да се опитам да оживея. Последното изглежда тежко.

 

- По-лесно е, защото, ако видя моето погребение, ще трябва да се мобилизирам, за да възкръсна. И това съдържа труд. Днес отбягваме всичко, в което има труд. Знаеш ли на какво прилича нашият духовен живот? – на дистанционно управление за телевизор. Смятам, че трябва да си седя и натискайки копчетата, да сменям състояния – душевни, вътрешни, но и външни. Но това не е възможно. Всичко ценно съдържа труд и се постига трудно. И тъй, без труд нищо не става; без кръст няма възкресение. И за да влезем в този духовен процес, трябва да осъзнаем и винаги да гледаме кръста през светлината на възкресението и възкресението като последица от Кръста. Без кръст нищо не става. Трябва да го осъзнаем. Егоизмът се противи и не искаме да поемем кръста. И не разбираме, че когато не нося кръста си, понасям много по-голяма тежест. Кръстът е този, който ще построи мостове над бездните, които съм създал в живота си. Кръстът е този, който ще ми помогне да открия пътя; от момента, в който няма кръст, съм парализиран. Видяхте ли какво направи Христос с разслабления (парализирания)? Казва му: вземи одъра си и върви у дома. Ще предам това с малко по-различни думи. Всичко, което те е обездвижвало и приковавало на едно място, каквото и да е било, това е кръст, вземи го на гръб и върви у дома си. Кой е твоя дом? Животът ти. Влез динамично в живота си. Имаш възможността и благодатта от Бога да вземеш всичко, което те приковава на едно място, всичко, което смяташ, че е твърде тежко, вземи го, влез динамично в живота си и не се бой от нищо. Това ни казва Христос.

 

- Страхуваме се от промяна на живота.

 

- Излизаме от нашето удобство.

 

- Това обаче не е приятно за нас, осъзнаваме и го и затова не искаме да се променим.

 

- Много е приятно, когато придобием вкус от него, защото кръстът е „лъжичката”, с която „ядеш” възкресение. Това е въпросът. И не сме го осъзнали, струва ни се тежко, немислимо, но то ни извежда от егоизма ни, да не се лъжем. Не от живота ни, а от егоизма ни, от това, което ние смятаме живот, докато не е живот. Св. преп. Мария Египетска от мястото на покаянието казва: смятах за живот хулата срещу природата. Хула, където егоизмът ти казва, че това е живот, но в крайна сметка си извън живота. И Христос ти показва реалното измерение на живота, което е кръстът. Там, където ще обездвижиш егоизма и ти самият ще се задвижиш. Когато го направиш, ти се движиш. Когато умъртвяваш егоизма, живееш. Не е тежко. Господ го казва. „Бремето ми е леко”, истина е, стига да придобием вкуса, един път да го изпитаме. Извън това състояние ни изглежда нещо много тежко, докато не е тежко. И, разбира се, съществуват пречки и трудности, но – виждаш го и от пътя на онези хора, които възлюбили Христос – докато има пречки, трудности, изкушения, болки, изпитания, имаш толкова радост, надежда, твоите празноти са покрити, всяка твоя клетка се е изпълнила. Смятам, че извън това болката се преумножава, защото извън това си сам. Докато тук имаш Христос, не един бог на трон, а един Бог, Който пролива кръвта Си и се разпва заедно с теб, не седи пред теб на един трон и да ти казва: прояви търпение!, а е разпнат на един Кръст и ти го казва оттам.

 

- В случай, че не си го осъзнал и не си понесъл този кръст, идват трудностите с цел да те възпитат, но ти може да гледаш на това като на наказание. Така ли е?

 

- В областта, в която живея редовно стават сеизмични трусове. Някои от тях са били много мощни и изравнили цели села със земята. В онзи момент, когато всичко рухва, негодуваш и се отчайваш. Представи си да виждаш всичко разрушено. Но ако след известно време попиташе жителите от тези села и им казваше: какво стори земетресението!, те биха отговорили: кое земетресение (σεισμός)? Спасение (σωσμός) беше! Което означава, че всичко старо и изтъркано е било сринато в земята и построеното било много по-добро, с по-дълбоки основи. Това става и с изкушенията и изпитанията. Егоизмът строи, затова трябва да се заравни със земята, за да се построи нещо добро, което ще подслони живота.

 

Св. Исаак Сириец казва да не считаме всичко това, което ни се случва като наказание от Бога, защото Бог няма да потърси от нас какво сме направили в миналото, а как сме употребили това, което ни е било дадено, за да продължим напред. Например земетресението.

 

Именно. Много пъти си мисля за една картина. Идва нещо и ни нанася удар, един автомобил, причинява ни няколко рани, една травма. Какво разбрах от това? – че трябва да бъда по-внимателен. Научи ме на нещо. Получих рани, но, слава Богу, не толкова големи. Но аз какво правя? Когато дойде някакъв удар, го грабвам с въпроса „Защо, как, защо на мен”, държа го и това ме влече надолу. Така ме разбива, буквално ставам на парчета в тези питания „Защо” и дори може да ме убие, докато преди просто ме е ударило. В живота стават събития, изпитания, изкушения и вместо да спра и да видя какво разбрах от това, винаги гледам какво съм загубил. Това е грешка. И всички тези въпроси „защо, защо, защо” ме карат да се изпълня със страхове, вини, неверие. По коя причина правя това? Нека видя какво разбрах, какво научих, и очевидно в бъдещето ще разбера защо е станало. Защото, докато не съм внимавал, ме е блъснала една малка кола, докато в бъдещето, когато ще внимавам, ще избягна удара от камион. Питаме: това наказание от Бога ли е? Възможно ли е? Затова, когато се случи нещо, нека се опитам да видя какво научих чрез него. Един лек сблъсък ме кара да се махна от мястото, където съм и да отида на друго – нека видя гледката от мястото, на което съм отишъл. Бог е искал да ми покаже нещо, което не го виждах и ме премести. От момента, в който не поисках сам да се преместя, Той ме премести по този начин. От ново място, където ще се окажа, нека хвърля поглед към нещата, които имат връзка с аспектите на живота ми. Ще видя много неща. Но аз какво правя? Един малък мотоциклет ме блъска, но аз се хващам за въпросите „защо и защо”, това ме влече надолу и в крайна сметка не разбирам, че така единствено успявам да се дезориентирам, да загубя целта и да изпитам още по-силна болка.

 

Не е достатъчно да повярваме в Бога. Това е много малко, трябва да повярваме в Божията любов, ако повярвам в нея, тази любов ще премахне всичко – съмнение, неверие, колебание, защо на мен. Ще зная, че всичко е посещение на Божията любов. И ако го видя така, тогава ще мога да разбера изключително много неща.

 

- Така се отварят очите ни.

 

- Именно.

 

- На една богословска конференция дискутираха възкресението и това, че е неприемливо да не вярваме във възкресението. Мислех си, че не можем да убедим никого за това. Тоест някои богослови казваха: „за мен е закон, че възкресението съществува и другите не могат да ми говорят каквото си искат”. Ако живеехме възкресението, както например св. Силуан Атонски, тогава не бихме се гневили на нашите братя, които не вярват.

 

- Възкресението е въставане. Само онзи, който въстава, не срещу другия, а срещу смъртта, срещу всичко, което има мрак, само той може да разбере, да живее това, което наистина е възкресението. То е въставане. Както въставане в границите на моето аз е покаянието, постът, молитвата. Въставане, когато търся от Бога нещо, което не е възможно да се случи в рамките на човешките дадености; когато се покайвам, поразявайки не другия, а себе си. Ако се борех с моето варварство и злоба, нямаше да се боря с другия, нямаше да поразявам другия. Отсъства това вътрешно въставане, и понеже човекът е създаден, за да въстане духовно, но няма това духовно въставане, се вдига срещу другия. Силите, които Бог му е дал да въстане духовно, ги използва срещу другия.

 

- И се обърква.

 

- Обърква се, разбира се. Има сили, човекът е вулкан, Бог така го е създал. Вътрешността на вулкана, който е всеки човек, е много по-дълбока и гореща, отколкото тази на природния вулкан. Когато светците въстанат срещу своя егоизъм, страсти, немощи, мрак, който може да откриват в себе си, в ума и душа, вече не могат да воюват с другите. Характерен е примерът с двама подвижници, които в даден момент си казали – бре, брате, толкова години сме заедно и нито един път не сме се скарали! Ама какъв живот е това? Да се скараме един път! Как да се скараме? – го попитал другият. Тъй като те знаели да се гневят на себе си, на своята страст и да въстават срещу нея. Така си казали:

- Виж, ще поставим една стомна по средата, аз ще кажа, че е моя, ти ще кажеш, че е твоя и накрая ще се скараме.

- Добре.

Поставили стомната по средата и първият подвижник казал на другия:

- Аз ще взема тази стомна!

А другият отговорил:

- Вземи я, брате мой, халал да ти е!

- Ама не ти ли казах да кажеш, че е твоя?

Започнали пак отначало:

- Стомната е моя!

А другият отговорил:

- Твоя ли е? А, трябва да имам още една. Чакай да отида да ти я донеса!

 

И така, докато се опитвали да се скарат, не могли. Аз, който не се гневя на себе си, а само оправдавам себе си, какво ще направя? Ще се разгневя и ще осъдя другия. Всичко в живота на Христос трябва да работи вътре в нас. Всичко, и Кръстът и Преображението. Зная, че страстта ме обезобразява, добродетелта ме преобразява и преобразяването трябва да работи в мен, както и Разпятието и Възкресението и Второто Пришествие. Всяка минута трябва да е едно Второ Пришествие за мен. Да съдя, осъдя и издам присъда над себе си, внимавайте, не като заличавам личността, а като проявявам личността и Божия образ. И е сигурно, че ако осъдиш себе си, не оневиниш себе си, ако осъдиш себе си преди да бъдеш съден, когато бъдеш съден, няма да бъдеш съден. Но ние винаги осъждаме другите и оправдаваме само себе си, защото смятаме, че сме единствените чисти и свети в света, а всички други са виновни, отговорни, тъмни сили.

 

- Всички заговорничат срещу нас – така казваме.

 

- Именно. Където би трябвало всичко в мен: помисъл, желание, нагласа, движение, дело, слово, в тайнственото пространство на смирението да направят „заговор” помежду си за моето спасение.

 

- Но не можем лесно да осъзнаем това.

 

- Един пример. Нещо минава покрай нас, гали нашите чувства, но не стига до сензорите на душата. Възможно ли е св. Литургия да мине през мен и да не копнея и да не жадувам за нея? Ще се подлудявам за нея. Докато сега отивам на служба и гледам часовника си дали отецът е закъснял пет минути, псалтът, проповедта, дремя, тежи ми, гледам наоколо какво става, всичко минава само повърхностно и затова не докосва моя вътрешен, душевен свят. Представете си един път да бях почувствал истински св. Литургия, целия живот на Христос, и в това да срещах Живота, колко различни щяха да бъдат нещата.

 

- Ние, хората, в крайна сметка не намираме покой в това, което Бог ни предлага, казваме, че вярваме, но не преживяваме вярата. Вярата отстои от преживяването и това ни изморява, обърква и не напредваме. Изискваме постоянно от другите да напредват, ние обаче не.

 

- Вяра, любов, смирение, молитва, пост, всички тези неща заедно трябва да се съединят, за да може чрез динамиката, която ще придобият, и най-вече чрез Божията благодат да обгърнат опитното преживяване. Виждате, действаме изолирано, докато постя, не обичам, докато вярвам, не прощавам, докато обичам, не вярвам, всичко това в даден момент трябва да си съдейства. Според един руски велик подвижник, всички тези добродетели са като скачени съдове. Ако отделиш един съд от другите, е логично там да спре всичко. Да го кажем и по различен начин. Всичко това са „братчета” – вярата, любовта, прошката, търпението. Представяш ли си братята да нямат връзка помежду си, да не си приличат, да не си сътрудничат, да не се срещат? Те трябва да имат пълна връзка помежду си, едното да крепи другото. Затова и отците – св. Йоан Лествичник говори за свещен съюз – между любовта и смирението; св. Григорий Богослов говори за две криле, как иначе ще полетиш с едно крило? Св. Никодим Светогорец говори за две гребла.

 

- Ако преживявахме вярата, нямаше да казваме вярвам в един Бог, а щях да преживявам тази тайна.

 

- Това е пътят и перспективата към преживяването. Разбира се, вярата е събитие, което бихме могли да определим като кардиограма – има колебания. Това обаче показва животът. Някога се губи, друг път нараства. Това е кардиограмата на душата, психограмата, една жива душа, която се бори. Мисля, че този, който изразява по-добре вярата в Христос, е бащата с болно дете в Евангелието, където Господ го пита: вярваш ли? И той Му отвръща – „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” Сега вярвам, след една минута може да не вярвам. Да не забравяме св. ап. Петър, който слиза от лодката в морето, подухва по-силен вятър, Христос допуснал това, защото навярно егоизмът работел: „Ех, оставих другите зад мене в лодката!” Тръгнал, доближил Христос, подухнало малко вятър и започнал да потъва. Когато започнем да потъваме, защото вече не стъпваме върху вярата ни и под пътя ни на живота съществува бездна, тогава казваме, както казал св. ап. Петър: „Господи, помогни ми! Спаси ме, Христе мой!” И да бъдем сигурни, че в следващия момент ще почувстваме ръката на Христос.

 

- Така ще ни помогне. Когато виждаме един човек да се бори, той ни става по-мил.

 

- Естествено. Говорихме за Божията любов и търсейки вътре в себе си, ще констатираме и докоснем отпечатъците на любовта Му в нашия живот и когато констатираме това, тогава тази любов буквално ще ни „подлуди”.

 

Започва Страстната седмица, затова нека видим себе си и да срещнем Христос чрез Йосиф Ариматеец, чрез изоставянето Му от учениците Му, отричането на ап. Петър, предателството на Йуда, греха на блудницата. Ако видим събирателния образ на всички тези лица, които Църквата ни показва през Страстната седмица, ще осъзнаем, че всички те заедно съставят нашето собствено аз. Това са елементи от нашия живот. Нека ги видим и тогава ще кажем това, което казал великият подвижник папа Ефрем Катунакски в един диалог с благодатта и със собствената си душа. Това не е обикновено слово, а преживян опит. Той казва на Божията благодат:

 

„О, светлина, светлина предвечна, светлина, сладчайша моя светлина, просветли и мен, моя мрак, разбий, светлина моя, моето вкаменяване и помрачение. О, светлина, кога ще те видя отново?! Дойди, светлина, светлина на душата ми, нямам повече търпение!”

 

И сега се обръща към душата си:

 

„Душо моя, докога ще държиш очите си затворени? О, душо моя, колко те онеправдах, но дойди и ти при светлината, ако ще да си сляпа. Светлината ще ти отвори очите…”

 

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

За злото в Църквата

Март 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

-Владико, кажете нещо по темата за неправдата в Църквата. Какво да правят миряните, когато виждат примери на цинизъм, лъжа, лукавство от страна на ръководителите на Църквата?

 

Веднага искам да кажа, че в Църквата няма зло. По принцип то не може да бъде в Църквата, по силата на Нейната святост. На всички нейни желатели и недоброжелатели, болезнено или със злорадство говорещи за грехове, недостатъци и пороци на православните клирици и миряни, ще напомня брилянтното определение, дадено от св. Филарет Московски: “Защо Църквата се нарича свята? Църквата е свята, защото е осветена от Господ Иисус Христос, чрез Неговите страдания, Неговата молитва и чрез тайнствата.” “Христос  възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, да я очисти с водна баня посредством словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, нямаща петно или порок или каквото и да е било друго подобно, но да бъде Тя свята и непорочна” (Еф. 5:25-27)

 

В молитвата на Бог Отец за вярващите Господ Иисус Христос е казал: “Освети ги с Тоята истина; Твоето слово е истина. Както ти мене изпрати в света, така и Аз ги изпратих в света, и за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината” (Йоан 17:17-19)

 

Как Църквата може да бъде свята, след като в нея има грешници? Църквата е свята дори и когато в нея има и съгрешаващи. Съгрешаващите, но очистващи себе си чрез истинско покаяние, не пречат Църквата да бъде свята, а неразкаяните грешници  като мъртви членове се отсичат от видимите действия на църковната власт или невидимите действия на Божия съд и тялото на Църквата по този начин се запазва свято”.

 

Ето отговор на всички любители, отъждествяващи достойнството на Църквата с недостойнството на нейните членове. Когато ругаят Църквата в лицето на недостойните ѝ членове, те никога не попадат в целта. Ако съгрешаващият се покае, то неговите грехове и беззакония са вече простени и да го осъди може само Бог, а ако няма покаяние – той вече не е член на Църквата, дори и да се нарича православен и даже да бъде в монашески или свещеннослужителски чин в най-висока степен.

 

Но въпросът остава открит: какво да се прави, когато виждаш очевидните недостойнства на този, който по своето звание трябва да бъде най-достойният? Отговор: да не се съблазняваме! Ще кажете: Това е невъзможно! Ще ви отговоря с думите на Христа Спасителя: “За човеците това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.” (Мат. 19:26) Спомнете си по какъв повод е казал Христос на своите ученици тези слова – тях ги учудил строгият отговор към богатия юноша, изпълняващ всички заповеди, но отказващ да пожертва своето богатство и да следва Христа. Мисля, че в разбирането на този сложен евангелски откъс се крие отговорът на нашия въпрос. В евангелист Марк има едно важно допълнение – ще подчертая: “Иисус, като го погледна, възлюби го и му рече: Едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста. (Марк 10:21) Затова “възлюби го” разкрива надарената природа на богатия юноша, който бил достоен да стане един от учениците на Христа. От устата на Спасителя той чул покана за евангелското служение: “Върви след Мен”. Но отказът му огорчил и него самия, и Божествения Учител, и апостолите, в числото на които можел да бъде и той. И на мястото на този отказал се апостол се оказва друг – Юда Искариот.

 

Колко при нас, в Православната църква, благочестиви миряни, които Господ е повикал за служение при Себе Си като иподякони, певци, монаси, или просто като пазачи или чистачи в храма, а те са се отказали? Колко благоговейни дякони не искат да вземат върху себе си отговорността на свещеника за човешките души? Колко достойни йеромонаси сред монашестващите, които Христос е призовал за архипастирско, апостолско служение, са счели себе си за недостойни за толкова високо звание и са се отрекли от него? А те въобще не е трябвало да се отказват от богатства – а просто от обичайното си ежедневие. И после ние се учудваме и възмущаваме, че при нас в храмовете работят само зли лелки и подозрителни чичковци, пеят за пари невярващи певци, служат неблагоговейни дякони и груби свещеници и ни учат алчни и развратни епископи?!

 

Проблемът за греховността на нашите пастири и особено архипастири е силно преувеличен. Но трябва да се помисли – не си ли ти този богат юноша, някога отказал се да върви след Мене, а сега си присвоил правото да съдиш този, който е заел мястото, предназначено за теб? Особено любимият и почитан от мен светия – св. Филарет Московски, още в средата на деветнадесети век се е съкрушавал, че в Москва половината свещеници е трябвало да се запретят, но тогава нямало да има кой да служи. Може би същият проблем стои пред всеки архиерей, който дава разрешение или не забранява служение на клирици, извършващи канонически престъпления, които не им позволяват да стоят пред Божия Престол. Когато достойни, чисти, надарени отказват да служат в олтара, на тяхното място идват юди, които се хрантутят от олтара. И Сам Христос е търпял и прощавал на Юда, призовавайки го в покаяние. На гневното предложение на ангелите да се изтръгнат плевелите от пшениченото поле отговаря: “Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва”. (Мат 13:24-30)

 

О, тези въпроси: “Какво да се прави и кой е виновен”? Виновни сме си сами! Интелигентни, умни, тактични, се гнусим от работата и чистенето в църквата, които преп. Серафим Саровски е смятал повече от всички други дела. Ние смятаме, че това е под достойнството ни. Образовани, талантливи, внимателни, грижовни – скриваме своите дарби в семейния кръг, страхувайки се да ги предложим на служение в църквата. Безкористни, целомъдрени, познаващи силата и сладостта на молитвата и украсени с богословски знания –  отстъпваме пътя на бездарни кариеристи, стремящи се към върховете на църковната йерархия. Ако искаме нашата Православна Църква да се слави с добродетелите на своите клирици, монаси и миряни, трябва сами да станем достойни клирици, монаси, благочестиви, неравнодушни миряни, за които Църквата не е зла мащеха, а родна Майка.
източник православие ру

Не съществува Рай без другия

Януари 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Богопознанието, братопознанието и себепознанието. Това е един триптих, защото, ако поискаш да видиш само връзката си с Бога и не гледаш връзката си с брата, с другия човек и със себе си, тогава реално нищо не виждаш. Тази връзка е парализирана, осакатена. Богопознанието, братопознанието и себепознанието са скачените съдове на духовния живот. Едното дава на другото, едното събитие храни другото и така реално съществува равновесие. Говорихме предния път за богопознанието – за истинната, автентичната, съществената връзка с Христос. Днес ще преминем към братопознание, т.е. към връзката с другия човек.

 

Божият глас не е като нашия, той е вечното Слово, то е нещо, което пребъдва во веки веков, винаги се движи и докосва слуха на душата. Някои хора затварят слуха си, но при други, които искат да чуят Божия глас, този глас влиза, очиства, разтърсва, освещава осветлява техните души.

 

Нека чуем този глас на Бога днес – да сътворим човек. Само какви думи! Троичният Бог казва: да сътворим човек. Нека този глас остане в слуха на душата ни. Много важен глас. Бог сътворява човек, един човек, който може да стане човекотворец, но накрая с падението си, както казва св. Антоний Велики, става злотворец. Какво е онова, което ме прави човек? – връзката ми с Бога и връзката ми с другия човек. Това ме прави човек. В тази връзка ставам творец, т.е. правя от себе си човек и след това постигам обожение. Не ставам злотворец, т.е. злосторник. Моето падение и отдалечаване от Бога създава това разделение, това състояние. Бог човек създаде и това, което трябва да се върне и да се предаде на Бога, о-човек-овечен, а не о-зло-стен. В това е нашата отговорност – да сътворим човек. Човек ли съм? Какво ми показва дали реално съм човек? – връзката с човека, тя става везни, става мярка, и ми показва доколко съм човек. Нека видим и една картина. Имаме Божия глас – да сътворим човек. Разпнатият Христос. Ако помислим, че Христос се разпва за всеки човек, за всеки от нас, тогава можем да осъзнаем и да почувстваме, че всеки човек има огромна ценност, която произтича от Христовата жертва, и дори само това ме кара да ценя човека и така да служа на Бога.

 

Христос говори и за Второто Пришествие, т.е. втората ни среща с Него. Гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ми дадохте да пия. И, разбира се, праведните хора ще Му кажат „Кога Ти сторихме това?“. Същият въпрос имат и онези, които не са в Неговата благодат, които не са човекотворци, а злотворци. От момента, в който го сторихте на Мен, на брата ми, го сторихте на Мен. Е, има ли по-голяма ценност за човека от тези Божии думи?

 

Нека видим колко голяма ценност Бог придава на човека. Да сътворим човек – едно съвършено творение, на такава висота, че да може да има гледка към своя Творец. Бог това направил, поставил ни на такова място, където можем да Го виждаме, да виждаме тази слава на божеството. Сам Бог се жертва за този човек, за всеки човек, от всяка епоха, и ни поставя да видим в лицето на човека Самия Бог.

 

Така разбираме ценността, която Бог придава на човека и тогава чувстваме нечестивото и хулно отношение, което имаме към собственото ни аз и към нашия брат. Бог, Който сътворява човека, го поставя на едно много високо духовно равнище, жертва се за този човек, отива и намира този човек където и да е паднал, стига дори до ада на този човек, до най-ниската точка, почита го, храни го със Собственото Си Тяло и Кръв. Но докато Бог го цени, уважава, издига, ние го хулим и вместо да го издигаме, го погребваме. Такава е връзката ни с другия човек.

 

Нека видим два източника. В живота ни винаги има една движеща сила. Имаме два източника и ние се движим, черпейки от тях. Нека ги разгледаме.

 

Първият източник и движеща сила на човека спрямо неговия брат е егоизмът. Страшен източник, нека видим как се изразява, когато вземаме материал от този източник.

 

Помните ли ложето на Прокруст от древността? Той какво направил? Поставял човека на едно легло и ако човекът бил висок и стърчал от леглото, му отрязвал крайниците, а когато човекът бил нисък, го разтягал, за да пасне на леглото. Ето движещата сила на егоизма, която поставя връзката с другия върху прокруството ложе: всичко, което не ми е от полза, го режа и премахвам; всичко, което не ми достига, го разтягам, за да достигне моите мерки и накрая тази връзка става любезно убийство, става насилване спрямо другия и вместо тя да изпълва мен и другия, ни опразва. Вместо да чувствам пълнота чрез тази връзка, чувствам празнота. В крайна сметка осакатявам другия, това е връзка, която вместо да обединява, осакатява, вместо да ме съединява с другия, ни отрязва крайниците.

 

Помните ли Цирцея (в древногръцката митология нимфа, дъщеря на Хелиос и океанидата Персеида, сестра на колхидския цар Еет и Пасифея (съпругата на Минос)? Какво правила? Превръщала хората в свине. Много пъти това става с нас – не ми казвайте, че нашата алчност, надменност, завист, злорадството, омраза не са скотски състояния. И имаме един Христос, Който идва – помните в Евангелието – да удави свинете, да ни освободи от това скотско състояние. Нас обаче ни движат тези скотски състояния на страстите. Това, което даваме на другия, е нашето скотско състояние. Едно прасе, едно животно какво носи със себе си – лош мирис и кал. Много пъти това пренасям в другия, движи се не моята любов, моята грижа, моето смирение, а всичко скотско, което съм развил в мен, това давам на другия. И докато така замърсявам моя живот, замърсявам и живота на другия.

 

Представяте ли си, вие, които чистите вашия дом, другият да влезе в него и да доведе животните си със себе си? Колко грозно би ни се сторило: животното – прасето, кокошката, магарето да влезе в дома ви? Ако тази картина изглежда грозна, поради зловонието и безпорядъкът, които животното носи в един чист дом, където живеят хора, защо не ни се струва грозно, когато пренасяме нашето скотско състояние в живота на другия човек? Защо? За съжаление нашият егоизмът ни оскотява и ни изопачава. Докато Христос ни преобразява и така от зверството на страстите стигаме до светостта и обожението.

 

Помните ли Циклопа? Той имал един око. За съжаление същите ни прави егоизмът ни. Кара ни да гледаме другия с едно око – кое е това око? Това е окото на изгодата. Онова око на егоизма, където не гледаме другия с две очи, не го гледаме от много страни, а с окото на изгодата. Това око защо е отговорно? Ще ви кажа – ние сме като циклопите – с едно око, тоест тяло без душа, душа без същност, молитва без любов, вяра без смирение. Гледаме като циклопите само това, което егоизмът ни показва в живота на другия. Виждаш само това, в което нашият егоизъм почива. Това искаме и затова много пъти влизаме в живота на другия, простете ми, както животните в един дом. Така влизаме в живота му. Това е трагичното. Черпим от източника на егоизма и резултатът е, че нашият град, квартали, домове, семейства не са място за среща, съвместно съществуване и сътрудничество, а поле за взаимно избиване. Това е нашият голям проблем.

 

Ние вървим по пътя, бързаме, смутени, стресирани, но знаете ли на какво обръщаме внимание? На цените по витрините на магазините. И мисля за цената, гледам я, и не гледам човекът, който е ценния. Помисляли ли сме някога това? – гледам цената и не гледам ценния, т.е. почетения от Самия Бог (думата τιμή на гръцка означава чест, почест, уважение и цена). Помислете колко трагично е това. Другият отсъства от нашите всекидневни постъпки – не се намира в нашето духовно поле и затова чувстваме тази непоносима самота, която не съставя единствено картината на ада. Знаете ли как изглежда животът? Как го възприемаме? Като музей – всички сме влезли в един музей и гледаме експонатите: статуи, картини. И така, ние искаме другите в живота ни да бъдат като музейни експонати – неподвижни, непомръдващи, мълчаливи. Защо? За да може да се движи, изразява и говори само нашият егоизъм. Такива ги искаме – да ги поставим там, където ние искаме, както искаме и без никакво тяхно движение, изразяване и дума. Това място заема другият човек в живота ни. Виждаме един Бог, Който оставя човека свободен – така се изразява любовта на човека, чрез свободата. Виждаме бащата на блудния син, който го оставя да върви свободен дори към разпътство. Без обаче да осъзнаваме, че тази свобода на бащата става път на завръщане за неговия син. Ние обвързваме децата ни, не искаме да се движат така, както те се чувстват, а както ние искаме. Затова и животът ни е мъртъв, като музей, а другите за нас са неподвижни и мълчаливи, за да може егоизмът ни свободно да танцува и да звучат „инструментите” на нашия егоизъм.

 

Имаме и безпокойството за нашето всемогъщество, искаме да сме всемогъщи, първи, оттук искам другия реално мъртъв, за да мога да го местя в живота си както аз искам. Един мъртвец не може да се движи. И не разбирам, че когато черпя материал от източника на егоизма, умъртвявам другия и чрез умъртвяването на другия аз самият умирам.

 

Ще ви кажа нещо от живота на Александър Велики (Македонски). Когато бил дете, веднъж играел на един бряг с приятели. Тъй като бил дете на царя, имало стражи и войници. Внезапно някой от приятелите му бил попаднал в морето и щял да се удави. Тогава Александър се втурнал да го спаси, а войниците хукнали да му попречат. Чуйте каква заповед им дал:

 

- Отдръпнете се!

 

- Ама ако ти се случи нещо? Ти си цар! Ти ли ще отидеш да спасиш това дете?

 

- Отдръпнете се, предпочитам да стана съпричастен на смъртта на моя приятел, отколкото зрител.

 

Позволете ми да кажа, понеже днес черпим материал само от източника на егоизма ни, ние ставаме безчувствените зрители на смъртта на хората около нас. Един човек умира по много начини, аз ставам зрител на смъртта, на самотата на един човек, на глада, на болката, на болестта, и съм безчувствен зрител. Настръхвам, когато виждам себе си да ям пред телевизора, където гледам новините, по които излъчват кланета, катастрофи, а аз равнодушно стоя и апетитът ми не секва, защото в крайна сметка не успях да стана това, което бил Александър. Тоест съпричастен, ближен, съработник. Не разбрах, че така се лишавам от Рая, защото, ако искате да напишете думата Рай с една друга дума, използвайте думата συγχωρώ (прощавам, но и правя място на другия в мен, съвместявам). Това е Рай. Заедно сме с другите, не съществува Рай без другия, ние сме зрители на смъртта на хората, апатични, безчувствени, ние сме онези, които обръщаме внимание на цените, но не на ценния за Бога човек, ние сме онези, които оставаме в нашето скотско състояние, където инатливо стоим на пода на падението, а не на онова равнище, което Бог дал на човека. Това става, когато черпя от източника на егоизма. Знаете ли колко важно е да пресуша този източник. В нашата област имаше един водоем, от който идваха големи облаци от комари и хората страдаха от болести и умираха, както и от глад, защото нямаха земя, която да обработват. И тогава, казаха – ще го пресушим. Първото пресушаване го направил св. Йоан Калоктенис – първи Тивски епископ и нов Милостиви. Пресушаване, за да спре болестта и човекът да може да обработва земята. Пресушаване на източника на егоизма, за да спре болестта на тази душа и човек да може да обработи всичко духовно, което може да го доближи до Бога и да го съедини с човека, с ближния му, с брата му.

 

Нека видим обаче какво става, когато човек реши да вземе материал от друг източник. Кой е той?

 

Колкото повече пресушаваш източника на егоизма, толкова по-буен става потокът от другия източник – Христос, толкова повече се развива в живота ти.

 

Човекът, движен от Христос, трайно се покайва, защото вижда раните, раните на душата си, които сам е причинил с помощта на егоизма си. Защото този човек вижда своите страсти, които разяждат същността на душата му, вижда своето безсилие, цялото това трагично състояние. Помните ли св. цар и пророк Давид – колко хубаво го казва: „моят грях е винаги пред мене“ – ама виждам кой съм. Когато човек вижда цялата своя трагичност, единствено може да състрадава, да обича, да прощава и да се смирява пред брата си. Ако не видиш твоето състояние, ако не почувстваш твоята душевна трагичност, ще отидеш и ще стъпчеш другия. Но когато виждаш, че имаш същите страсти, които има другият, когато го разбираш, му състрадаваш. Словото на старите хора било откриване на тяхното духовно състояние. Помня един възрастен свещеник, който дойде от много далеч, часове наред пътува, дойде и ми каза:

 

- Бре детето ми, домъчня ми за теб и исках да те видя!

 

Колко хубаво да кажеш „домъчня ми“, тоест отдавна не съм те виждал и твоето отсъствие ме измъчи. И колко трагично, когато присъствието на другия ни измъчва и с нашия егоизъм бихме искали да премахнем това присъствие. И да идва другият и да ти казва „Домъчня ми за теб!“. И какво направи той? Каза ми: „Донесох ти един портокал от градината ми, да се подсладиш“. Ето раят, човекът, който е рай, и ти казва „Домъчня ми за теб”. Старите хора не можели да се помолят, ако не влагали всеки човек в молитвата си. Нашите баби били най-големи учители на молитвата. Баба ми, когато се молеше, чувах я, като дете бях в същата стая, накрая на молитвата казваше: „Христе мой, Пресвета Богородице, помогни и покрий децата по целия свят – как действа майчинството! Тя се прекръстваше и казваше: „и след това моите, ако искаш!“ Как една такава молитва да не бъда чута, където човек поставя първо всички хора и последен влиза на опашката!

 

Когато имаш Христос, имаш покаяние, и когато имаш покаяние, влизаш с пълно уважение в живота на другия – с пълно уважение, тъй като покаянието е хирургически скалпел, то е страдание, но сладко страдание на душата. Когато се покайваш и чувстваш тази сърдечна болка, тогава влизаш в живота на другия с пълно уважение сякаш влизаш в храмовия олтар.

 

Човекът, който черпи от Христос във връзката си с другия, е свободен човек, голям революционер, защото се опитва да се освободи от тиранията на страстите, обича свободата, затова този човек влиза в живота на другия и зачита неговия живот, не иска да властва над този живот, не го стъпква, не го разкъсва, не го връзва, не влиза като завоевател, а влиза в живота на другия както свещеникът влиза в храма, както всеки от нас влиза в храма, а не като тиранин и завоевател. Влизаш, когато имаш Христос. Ето, имаш Христос, имаш покаяние, уважаваш другия и ти самият се освобождаваш чрез тази връзка.

 

Днес четох в един вестник за един археолог – важна личност, за когото направили документален филм със заглавие от три думи – „Докосна, обикна, заплака” – и понеже мислех за днешната тема, си казах колко хубави стъпки са това. Защо да не влизаме в живота на другия с тези стъпки? Докосни болката на другия, виж състоянието му, почувствай неговия кръст, затруднение, проблем, глад, самота, докосни живота му. Обикни – когато докоснеш, когато почувстваш живота на другия, ще го обикнеш, и след това, ако го обикнеш, ще заплачеш заедно с него. Това е реалното единство, тези свещени стъпки реално дават любящо измерение и Божията благодат в отношенията на хората.

 

Всяка връзка без Христос е обречена да стане ад, ако не черпя от източника на Христос, а се храня само от моя егоизъм.

 

И тъй, другият има своите проблеми и много пъти той, както и ние, се движи като кукла на конци. Така биваме движени от страстите, от егоизма. И другият се движи така и ни причинява рани. Какво правя? – ако се храня от Христос, превръщам раната в източник и тя става духовна възможност; ако другият ме опразва, това е възможност да се изпълня с Божията благодат; ако другият ме смирява, ми дава възможност да се свържа по-силно и ме подтиква по-близо до Христос. Ако другият ме ранява, реално ми открива моите болести и слаби места и ме кара да търся още по-силно Божията благодат. Този, който ме ранява, е мой благодетел. Ако черпя от източника на Христос, ще видя раната като хирургическа интервенция, другият може да забие ножа, но ако се оставя с доверие в ръцете на Бога, накрая Бог ще извърши операцията.

 

Определени пъти казваме, че другият идва и ми копае гроба! Не се бой! Копаейки твоя гроб, вътре ще намериш много неща, които не си видял – много просто, копаейки гроба ти, открива за теб много голяма духовна възможност. Не забравяйте, че земята крие съкровища. Другият ми копае гроба? Не гледай кой ти копае гроба, а виж какво ще намериш в този ров, който копае за теб.

 

Другият ми нанася удари? Чрез този удар да бъда сигурен, че ако черпя от Христос, ще се облагодетелствам.

 

Ще ви кажа един много прост пример от нашето всекидневие. Веднъж един човек дойде и ми каза:

 

- Отче, само какво си изпатих!

 

- Какво?

 

- Вървях по пътя и едно куче ме ухапа.

 

- И?

 

- Бог го прати!

 

- Кучето?

 

- Да – защото отидох в болницата и там ми казаха, че трябва да се прегледам и правейки прегледите, откриха една болест в начален стадий, която нямаше да усетя и със сигурност щеше да ме доведе до много тежко състояние.

 

Запомних този случай. Когато другият ни „хапе”, това става по някаква причина и чрез неговото ухапване наистина мога да намеря изцелението на болестите, които съществуват в мен и не съм открил. Затова нека превърна раната в източник.

 

Обикновено чрез осъждането хапем другия или той ни хапе. Някога извикали един старец и му казали – „ела да видиш един брат, който върши грях!“ Старецът отишъл и веднага щом го видял, седнал на земята, сложил ръцете си на лицето му и започнал да плаче. Помните ли случая? И му казали:

 

- Ама плачеш за този непотребен човек?

 

- Не. За мене плача.

 

- Защо, отче, за теб?

 

- Защото днес моят брат върши грях, утре съм аз. Утре е мой ред. И той чрез греха може да се покае и да се спаси, но аз чрез моя грях може да не се покая и да погина.

 

За да не осъжда, той поставял себе си под този, който съгрешавал.

 

Друг случай от живота на св. Теодор Студит. Веднъж светецът вървял в двора на манастира и видял един брат, който крещял, махал с ръце и се карал на друг монах. Той се доближил до него и му казал:

 

- Детето ми, кога слезе от кръста? Защо махаш с ръце срещу другия? Кога сне живота си от кръста Христов, кога се отдели от Христос?

 

- Не се отделих от Него!

 

- Как се държиш така спрямо брата си?

 

Виждате ли, разпнатият човек, смиреният човек, човекът на покаянието, който се бори да се освободи от страстите си, той ще влезе с пълно уважение в живота на другия, ще влезе като свещенослужител, а не като завоевател.

 

Това са двата източника, от които черпим и аналогично се отнасяме към другия.

 

Помня стиха от една песен – „ако можеше странникът до нас да стане обичен нам човек“. Ако можеше да видим така всеки човек.

 

Бих искал да завърша с нещо от областта, от която идвам – от Тива. Там, преди много векове живял Едип от древногръцката митология. Имало едно чудовище, което наричали Сфинкс. Чували сте го. Това чудовище задавало на всеки пътник загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговарял, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор. И кой бил той? – човекът. Така Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Това, което може да победи чудовището, скота в нас, е човекът. Затова се подвизаваме, за да умъртвяваме постоянно чудовището, което се опитва да се развие в нас, нашия егоизъм, и да разкъса живота ни и този на другия. Опитваме се постоянно да го убием в хода на живота ни и да проявим човека. Кой човек? Онзи, за който троичният Бог казал да сътворим човек, дотам стигаме, когато проявяваме човека, връщаме се при най-съвършеното творение на Бога. Стигаме до човека, за който Христос се разпва, човекът, който, държейки в своите душевни обятия всеки човек, придобива гледка към Бога.


Превод: Константин Константинов

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи, Начална страница

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Не губи Христос от поглед

Ноември 30, 2017 in Външни

И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани  (Ефес. 4:13) 

Това важи за всички нас. Всички имаме призив и покана от Бога,  всички хора, няма човек в света, който да каже аз нямам покана от Бога!, защото Христос ни призва при Себе Си чрез Своя Кръст, кръв, жертва, Възкресение. Много хора казват, нямам  призвание от Бога!, но тук това не важи, защото всички са поканени в царството Божие. Сега, по какъв начин ще вървим, за да стигнем до   царството Божие, това зависи от нас и всеки ще  избере съответния начин. Затова  носим отговорност за нашите решения. Всички обаче без изключение са призвани в Божието царство, защото не е възможно Бог да гледа на лице, тоест да кани някои в Своето царство, а други не, нито Бог обича едни повече, а   други по-малко. Той обича всички еднакво, но ние обичаме Бога  един  по-малко, а друг  повече. След като сме поканени, това означава, че носим отговорност, защото, ако отхвърлим призива от Бога, нашето решение утежнява не Бога, а самите нас. Ние понасяме тежестта на отговорността от отхвърлянето или приемането на Божия призив. Бог ни е оставил свободни, Той не ни принуждава да Го следваме, ние имаме възможността да изберем дали да Го последваме. Разбира се, този избор има вечни измерения- ако сме съединени в любов  с Христос в този живот, ще бъдем съединени в любов с Него вечно, и във вечния живот, но ако откажем да обикнем Христос в настоящия живот, тогава никой няма да ни  принуди насила да Го обичаме във вечния живот. Продължава състоянието, в което сега се намираме.  От друга страна, това е въпрос на нашия свободен избор.

Трябва да имаме предвид  и огромната роля, която играе този, който ни зове при себе си. Често казваме, че  това, което отличава Църквата от светските идеологии и  светски убеждения, е нашата лична връзка с Христос. Когато следваме дадена светска идеология,  ние нямаме лична връзка с идеята, например може да съм привърженик на една идеология, да обичам идеята, да я обожавам, но идеята е идея, идеал, ценност. В Църквата нямаме идеали и идеи, а Личност, Личността на  Иисус Христос,  Който за нас е въплътеният Бог Слово, Който ни зове да живеем заедно с Него и ние развиваме връзка на любов с Него, а не  просто връзка на вяра, че вярвам в това, което Христос ни казва, че то е добро и след като е добро, го следвам. Добре, това е първото стъпало, но целта е да Го обикна, да накарам сърцето си да почувства Неговата любов, защото Той ни обича. Това е даденост, Той ни обича безкрайно,  обича ни като Бог, а не като Човек, защото човешката любов е ограничена, а Божията любов е необятна и безкрайна. Следователно, трябва да настроим нашата душа и сърце по такъв начин, че да почувстваме Христовата любов. Длъжни сме да живеем съединени в Божията любов, за да можем, имайки винаги Христос пред нас, да знаем  по какъв начин да ходим, както казва тук св. ап. Павел. С други думи,  по какъв начин трябва да живеем, защото за нас не съществува нещо непознато що се касае начина на живот. Първообраз на нашия живот е Сам Христос, Той ни показа начина на нашия живот и няма нещо, за което можем да кажем не го знаем, не го познаваме, не го видяхме! Не, ние знаем как ще ходим, знаем какво ще правим, защото Христос стана Човек, Той не просто ни даде  някакви заповеди и ни каза изпълнявайте ги!, а Сам стана Човек и като Човек ни даде пример за да следваме Неговите следи. Като виждаме как живя и разсъждава Христос, и ние трябва да живеем и мислим по същия начин.

Св. ап. Павел пише на друго място: нека с търпение изминем предстоящата нам борба,която имаме всеки ден, която много пъти е трудна и дори може да коства нашия живот. Каквито  били мъчениците, каквито са хората, които всеки ден претъпяват мъчения  по здравословни, семейни, психологически  или други причини. „Имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата”, защото виждаме пред  нас Началника и Завършителя на нашата вяра, Краят и Целта на нашия живот: Христос. Когато Той е  пред нас, тогава водим търпеливо тази борба. Ако Христос ни убегне от поглед, тогава си патим това, което си патят тези, които са загубили пътя и не знаят какво да правят. Помислете си някой човек, който бяга на стадиона и вместо да гледа  своя коридор, стои и гледа седалките, гледа тези, които му ръкопляскат и са дошли да го наблюдават. Той ще  се спъне и ще падне. Този, който обаче гледа постоянно пред себе си, знае какво прави, къде отива, не гледа какво става около него, защото има пред себе си финала, наградата. Същото става и в нашия живот. Ако Христос е пред нас, не се препъваме. Знаете ли кога става това? Когато Го загубим от поглед и в живота ни влязат други неща. Затова много пъти ни задушават страх, тревога,  паника, стрес, скърби, ако имаме неуспехи, или прекомерен ентусиазъм, ако имаме успехи, всичко това става, защото сме изгубили Христос от поглед и вместо Него сме поставил други неща пред нас – да постигна едно, да постигна друго, да придобия едно, да придобия друго. Но ако пребъдваме неизменно, гледайки към Христос, тогава, каквото и да става, от най-големият успех до най-големият неуспех, няма да се поклатим. Това е нашият проблем, че в нашия жизнен път губим Христос от поглед  и тогава се паникьосваме.  Опасни са не само неуспехите, а и успехите, и дори понякога те са по-голяма опасност. В неуспехите човек се съкрушава, боли го, осъзнава се, болката е нещо, което го обработва. Успехите са най-голямата опасност за човека, защото той може да се подмами, да загуби Христос от поглед  и да започне да гледа други неща. Естествено резултатът от това е той да загуби своя път, предназначение и цел. Нека кажа нещо, което може и да не  вярно. Кога започват да се появяват първите симптоми на развод и на проблеми в семейството? Когато построят своя дом, родят деца, купят кола, когато имат успех в работата, когато нямат дългове, тогава започват проблемите. Това ми направи впечатление. Докато са притиснати и се борят, за да се справят, да построят дом, да намерят работа,  хората са съединени в любов, но когато придобият всичко, искат да се разведат и казваш: добре, де, детето ми, сега имате всичко.  Толкова се трудихте. Сега ли решихте да се развеждате, какъв проблем имате? Ми никакъв. Какво ви стана? Сега разбрахме, че единия не обича другия и разни такива неща. Тоест дори  от всекидневните неща се вижда, че комфортът и успехът са опасни за човека.  Когато човек вижда, че е беден, той е по-съвестен, но   когато  натрупа пари, богатството става по-опасно за него.

Трябва винаги да имаме Христос пред нас, да не ни убягва от поглед, дори и да придобием славата, богатството и силата на целия свят, никога да не забравяме, че всички тези неща са преходни и суетни. Знаете ли, колкото повече от тях имаме, толкова по-голяма отговорност имаме пред Бога, пред хората и пред себе си, защото един беден човек ще каже: какво можех да направя в живота си? Най-много да изкарам за един парче хляб, за семейството ми.Той   няма друга отговорност и  дано поне това да  е направил. Този обаче, който има повече възможности, носи по-голяма отговорност пред Бога, хората и себе си. Затова трябва да сме много внимателни в тези неща  и в нещастието,  в неуспеха, в самата смърт. Да бъдем внимателни, защото може да дойде момент в живота ни, и със сигурност ще дойде, който ще бъде особено трагичен. Идвайки насам,  ми се обади един познат човек и ми каза: отче, току-що ми лекарят каза, че диагнозата ми е рак на мозъка, нито може да се оперира, нито нищо. Ти си първият, на който го казвам. Млад човек, много по-малък от мене. Това са неща, които човек може да срещне във всеки един момент пред себе си:  от краен успех до краен неуспех.  Можем да ги преодолеем, когато Христос е пред нас и тогава нито смърт, нито живот, нито бедност, нито богатство, нито успех, нито неуспех, нито слава, нито безславие, нищо не може да смути душата ни, защото  каквото и да стане, знаем, че ще ходим този път на Бога.

Някога при нас дойде един светски много известен човек, звезда,  как ги наричат, star.  Където и да  се появи, има по 30-40 000 публика. Направи ми впечатление това, което ми каза и аз се удивих. Той каза, че моят грях е, че  когато гледам онези хиляди души да ме аплодират и да ме боготворят, в себе си мисля, че са безумни, за  да го правят. Но също така мисля, че правя много голям грях, защото заемам мястото на Бога, те ме боготворят и чувствам, че не мога да  приема това, да бъда на мястото на Бога за някои хора. Тоест само Бог е Този, Който има абсолютно място в нас и на Него можем да дадем напълно нашето сърце. Всички други неща са относителни, и след като са такива,  трябва да бъдем много внимателни във  връзката си с тях.   Всяко нещо, което тръгва да влезе на мястото на Бога и да открадне нашето сърце от Него, нашата надежда в Него, реално е грях, тоест пропуск, грешка. Виждате, че в храмовете поставяме щраусови яйца над кандилата  или върху полиелеите в манастирите. В миналото хората са смятали,  че  когато щраусът роди яйцата, той ги мъти с погледа си, стои на определено разстояние от тях и ги гледа постоянно, а ако някакъв шум или нещо друго отвърне погледа му в друга посока, яйцето се разваля. Така са казвали старите хора. Гледайки яйцето на щрауса, трябва да разберем, че и ние трябва да гледаме постоянно към Бога и нищо да не може да откъсне погледа ни от Него и Неговата любов. Затова хората използвали тези неща, като освен практическо им и придавали и символично значение, а именно да ни припомнят за постоянния взор към Бога.  Ако погледът ни отбегне от Христос, тогава всичко ще се провали. Ако дълбоко изследваме себе си защо се проваляме и започваме да се пита  защо сега се сринах, съкруших, защо ми се случи това, което ме смаза и ме потопи в отчаяние, депресия,  страх и тревога, ще видим, че нашият най-голяма грешка е,  че сме престанали да гледаме към Христос  и на Негово място е влязло нещо друго, което е относително и следователно не е стабилно и сигурно. Това може да е някое лице, някой обича друго лице и това лице  е целта на живота му. Добре, много хубаво, но човекът  в даден момент може да няма сила да отвърне на твоите чувства, може да не може да ти даде това, което ти искаш, да не иска да направи това, което ти искаш, но дори да  го направи, той е тленно лице, ще дойде момент, когато няма да го има, след 70-80 години или пък ти ще го разочароваш с твоята смърт. Следователно, човекът не е абсолютен. Оттук, когато  превърнеш в идол това лице, обожествиш го и го поставиш в святото място на сърцето си, което е само за Бога, а след това идват  всички останали неща, тогава ще се получи проблем. Ще се оплетат жиците и ще се получи късо съединение, ще се появяват искри, дим и накрая къщата може да изгори, ако не падне бушонът. Някой казва за мен работата е над всичко или следването, оценките, семейството, мъжа, жената, но понякога човек така се  сгромолясва, когато констатира, че това лице, което аз обичах, прегреши или не ме обича толкова много или изобщо не ме обича. Пълен срив. Това не е добро, добре, може  да бъда наранен, да получа рана, да се наскърбя, разбирам го, човешко е, но да се срина и да си погубя живота, това означава, че грешката е  в мен. Затова Христос  поставя нещата на тяхното място. Той много ясно казва, че „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”. В сърцето ни има едно място, което е само за Бога, там не може да влезе нищо друго; оттам нататък могат да влязат  всички други–  съпругата,  децата,  внуците,  работата,  идеология, отечеството. Но нищо не може да влезе на мястото на Бога. Ако поставим там нещо друго, тогава ще имаме проблем, ще имаме срив, ще дойде момент, когато то ще се срине и заедно с него  ще се сринем и ние. Разбира се, ако издържим срива, това ще се окаже за добро, защото вероятно ще  съградим наново себе си, но ако не го издържим, тогава ще има още по-големи проблеми, защото от самото начало не сме внимавали и на мястото на Бога в сърцето ни е влязло нещо друго, което може да е скъпоценно за нас, каквито са децата ни. Има ли по-ценно нещо за родителя от децата му в поне в този свят? Не. Внуците ли? Изглежда имаш доста. . . добре, внуците. Така казват дядовците, тоест  и това, което е естествена връзка, не трябва да преминава границата, а да бъде в граници, защото е нещо ограничено, дори собственото ни аз, дори собствения ни живот. Помислете да кажат на един човек: остават ти три месеца живот, как ще се почувства, че всичко свършва след три месеца, след два дена, след един ден. Такава  е нашата природа.  Ако абсолютизираме неща, ще имаме проблеми, странични ефекти, които ще ни терзаят.Това, което казах, не означава, че няма да обичаме децата си, да не ме разберете погрешно.

Христос със сигурност не ни е обещал  земно щастие, а ни казва, че в света ще имате скърби. Такова е естеството на нещата. Не си прекарваме добре в този свят,  когато следваме Христос, а когато Го следваме, горчивините заради Христовата любов стават като мед, както св. ап. Павел казва аз съм окованик Господен, а на друго място казва хваля се с моите окови. Не се срамувам, не скърбим за нашите окови, и не просто ги търпим, но и ги смятаме за хвалба. Христовият дух означава човек да ходи по същия път, по който  Христос ходил и да бъде готов, т.е. много пъти говорим за  покаянието, което е именно това: да променим начина, по който мислим. Както светците, за които смъртта била живот, милостинята била богатство и бедността била комфорт. Те така вярвали, така променили начина на мислене, което именно означава покаянието:  промяна на ума.

Това, което исках да кажа, е да не мислите, че Евангелието ни кара да не обичаме децата ни, съпругата ни, работата ни, отечеството ни или нещо друго. Не, а ни научава да обичаме правилно, а не да имаме болна любов, да обичаме по красив начин другия човек,защото любовта не означава да го съкруша, нито да го обожествя, защото, когато го обожествявам, накрая реално го угнетявам. Любовта означава да дам на другия пространство да живее свободно,  дори да ме отхвърли,  да не ме иска,  да вярва  нещо различно от това, което аз вярвам. Любовта не означава, че поглъщам другия и го правя такъв, какъвто съм аз. Чувам някои млади, които в  огъня на младежката любов, смятат, че любовта означава да се слеят, добре, любовта съединява хората, но не унищожава персоналността на другия човек.  Евангелието ни учи да имаме здрава любов между нас и да знаем границите на всяко едно нещо, т.е. докъде можем да му дадем пространство. Неразумната и безразсъдната любов вреди. Виждате примери  на абсурдна  любов, където хората обичат прекомерно животните, добре, обичаме ги, и Писанието го казва,  Бог ги е създал за нас, но не можем да ги обожествяваме. Не можем,  както се казва в един израз, откакто познах любовта на кучето, забравих любовта на човека!  Ходих в Солунския университет за една беседа и на един от „прекрасните” лозунги, които анархистите драскат по стените, гпишеше  ако не кажа проблема си на кучето, на кого ще го кажа? Такава е нашата епоха. Трябва да имаме граници, защото, ако смятам кучето си за  човек, тогава нещо не върви добре. Ако гледам на  котката не като на котка, а я смятам за моя най-добър приятел и се държа с нея сякаш ми е дъщеря или внук, за какво говорим тогава? Тоест тук трябва да се намесят  природозащитниците, заради тези неща  да ни пратят в затвора, защото стигнахме до там да  имаме котки, които гледат мишките и ги е страх,  не ги гонят, както е  редно да направят. Котката гледа мишлето и трепери. . .


Превод от гръцки: Константин Константинов




 

Защо имаме нужда от църквата?

Юли 13, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Когато сме в прегръдките на нашата майка – Църквата, ние трябва да знаем, че сме с нашия Господ”

Един от често задаваните въпроси, който чуваме е “Защо имаме нужда от църквата?” Хората искат да знаят, защо трябва да отиват в църквата, да присъстват на службите, които не могат да разберат, да се подчиняват на правила, които чувстват, че потискат техния начин на живот, и да прекарват времето си с други хора, които не знаят или искат да знаят всичко това. Казват, че е достатъчно, това че общуват с Бога по свой си начин, където и когато те имат настроение за това. Изгубили са основния смисъл за въплъщението на нашия Господ като човешко същество, и забравят, че ходенето на църква не е просто да се установиш на дадено място, където се събират за разни ритуали и на по чаша кафе. “Църквата” е много повече от сгради, ритуали и правила.

Защо имаме нужда от църквата? За да можем да вземем пример от Бога и да живеем с Бога, тук на земята, както и във вечността. Как можем да дадем възможност на това невероятно твърдение? От една страна е трудно да се опише живота с Бога само с думи, а от друга е трудно да се обясни, когато липсва любов. Светото Писание е много ясно, че познаването на Бога – това е всичко, на което Той ни е учил, и че да познаеш Бога – това е да живееш с Него. Той е създал всеки един от нас, съзнателно, целенасочено, с единствената цел да живеем с Него и Той да живее в нас тук и във вечността.

Това учение се среща навсякъде в цялото Писание. Старият Завет е една дълга история, в която Бог търси своя народ, защото хората винаги са бягали от Него чрез връщане към идолопоклонство. Когато Той всъщност дойде да живее сред нас в плът, не го направи за да се срещне само с Апостолите. Те бяха действително благословени да опознаят Богочовека с петте си сетива. Свети Йоан Богослов описва съвсем ясно това: “Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас, а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа.”( 1 Йоан 1:3)

Въпреки това най-силните думи в Писанието за познаването на Иисус като Бог и човек идват директно от самия Господ. Той изрича думи като тези: “Аз съм добрият пастир, и познавам Моите Си, и Моите Ме познават (Йоан,гл. 10:14). “Пребъдете в Мене, и Аз във вас.”(Йоан, гл. 15:4). “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Йоан, гл. 17:3)

Как да познаем Иисус Христос? Той Самия ни казва, че ще изпрати Своя Свят Дух, за да ни научи на всичко, което трябва да знаем, включително и как да Му се молим. И Духът не само ще ни разкрие Иисус Христос, но Той всъщност ще заживее в нас: “Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава, а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.” (Йоан, гл. 14:17). Това учение за познаването на Бога не е само за ранните християни, но възможно е някак да не се предлага в днешно време. Свети Силуан, който починал само преди седемдесет години, ни засвидетелства следното:

“Нашия Отец ни обича толкова много и затова ни е дал Своя Син: но такава беше и волята на Сина, да се въплъти и да живее между нас на земята. И светите Апостоли и множество хора видяха Бога в плът, но не всички Го познаха като Бог; но това ми беше дадено на мен, бедния грешник, чрез Светия Дух да разбера, че Иисус Христос е Господ… душата ми изведнъж видя Господа, и разбрах, че това е Той… Господ с Неговата безгранична милост ми даде тази благодат на мене, грешния, та и другите да могат да опознаят Бога и да се обърнат към Него… Господ ми е свидетел (Св. Силуан от Света Гора, SVS Press, 1999.)”

Когато Нашия Господ реши да ни създаде, Той ни даде всичко, за да ни направи Негови. Той ни присъедини към Себе Си чрез Своето Тяло, което тук на земята се реализира в Църквата. Старецът Порфирий казва:

“С почитането на Бога вие живеете в Рая. Ако познавате и обичате Христос, живеете в Рая… Църквата е Рая на земята, същият Рай, който е на небето”

Когато погледнем към Църквата тук на земята, понякога виждаме само сгради, множество правила, които не винаги са ни удобни, както и много високи очаквания по отношение на нашето поведение и изборите, които правим в живота. Църквата се опитва да се включи в нашия живот по всякакъв начин, очаквайки от нас да отидем на служба, да постим, да даваме милостиня, да четем Писанието, да участваме в Тайнствата, и да се молим редовно у дома и навсякъде другаде. Църквата ни казва как да се държим, как да се обличаме, как да се отнасяме един към друг и към другите около нас. Всичко това може да започне да ни се струва много тежко и потискащо. Чувството за тежест в нас, не е била идеята на Господ! Всичко отнасящо се до Църквата има една цел: да ни доведе до тясна връзка с Нашия Бог, да ни подготви за вечността. Това е място, където опознаваме Бога и живеем в Неговата Църква всички заедно. Отец Захарий, йеромонах от манастира в Есекс, Англия, го описва по следния начин:

“Когато човек откликва на любовта на Христос, той осъзнава, че е над всички, покланя се пред Неговото Божествено същество. Божията благодат, която е докоснала неговото сърце му дава възможност да възприеме образа на Бога, Който е истинския модел за неговия живот, Който запалва вътре в него желание да живее повторно, в съответствие с първоначалната цел на създаването му.

Благодатта поставя началото на промяната в него, но за да даде тази благодат плодове, той трябва да живее като част от това поклонническо общество, което е Църквата. Църквата е събранието на светиите, чрез които Бог говори и в които Той се отразява. Нашето общо членство ни обединява с нашите братя, които непрекъснато стоят пред Бога, и това ни кара да се чувстваме в безопасност, защото и самите светии са пътували по пътя към очистването. И като членове на тази поклонническа общност, която е Църквата, ние участваме в Божествената чистота… Нашето пречистване не се случва механично… Човешката воля трябва да се труди заедно с Божията благодат (The Hidden Man of the Heart, Mt. Thabor Publishing, 2008, p. 125).

Църквата не е просто една земна институция, която има за цел да ни контролира чрез правила и да ограничава почитта ни към остарелите ритуали. Тя е жива, дишаща – буквално с Тялото Христово. Това означава, че животът ни с Христос може единствено да се живее в рамките на това църковно тяло. Всички аспекти на този живот възпитават, формират и защитават нашата душа. Границите определени от Църквата нямат за цел да ни ограничават, а да ни дават свобода. В рамките на тези стени, душите ни може да се издигнат. Когато стоим в прегръдките на нашата майка – Църквата , ние трябва да знаем, че сме в прегръдките на Самия Бог. Ако можем изцяло да се отдадем на Христовата любов, нашия духовен живот ще разцъфне в една безкрайна радост и мир.

източник: orthodoxwayoflife

 

 

Из вестник “Преобразен живот” на православните монахини, 2008 г. Православен манастир “Преображение”, Пенсилвания