Губим или печелим

Юни 9, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

В един женски манастир в (гръцка) Македония, монахините вечеряли и след това събирали върху поднос чиниите и занасяли вътре. Внезапно се чул страшен трясък. Игуменката в това време разговаряла с някой, притеснила се, отишла вътре и видяла един поднос на земята. Подът бил пълен с чаши, чинии, лъжици и вилици и една монахиня ги събирала.


- Ти ли ги изтърва?


- Благослови, майко! – отвърнала монахинята.


- Ще ги събереш всички и утре няма да се причастиш!


Било събота.


- Утре няма да се причастиш. И 500 поклона!


- Благослови, майко!


Монахинята нищо не казала. На другия ден всички се причастявали, а тя стояла назад и плачела. Минавайки покрай нея, игуменката видяла да текат сълзи от нея като реки, но лицето й да сияе и да е трижди щастлива. Тя се изумила и я попитала. Монахинята отговорила: „в часа, в който сестрите се причастяваха, една сестра отиде да се причасти, от лъжичката на свещеника излезе едно светло кълбо, дойде и влезе в устата ми и ме изпълни с радост, с щастие, с мир, и започнаха да текат сълзи“. Игуменката я попитала коя монахиня се причастявала в онзи час. Видяла, че монахинята се затруднила малко. Игуменката се учудила защо не й казала веднага. Еди-коя си – отвърнала тя. Игуменката извикала тази монахиня, която била ядосана. Игуменката я попитала:


- Каво стана? Защо си ядосана?


Тя казала разгневена:


- Свещеникът ме причасти с празна лъжичка! Нищо нямаше в лъжичката!


Игуменката разбрала, че нещо ставало.


- Какво стана вчера?- попитала монахинята, която плачела.


Тя не отговаряла.


- Благослови, майко!- казала само.


- Какво стана вчера в онзи час?


Накрая монахинята казала:


- Сестрата дойде, блъсна ме и ми събори подноса на земята.

Ето как печелим, ето как губим, ето как научаваме какво е св. Причастие. Ето как се научаваме да гледаме нашите страсти.

В една мрачна стая сме, в мрака виждаме малко неща, когато вратата започне да се отваря и да влиза Божията благодат, ще започнем да виждаме в стаята и по-големи мебели, гардероби, маси. Колкото повече светлина влиза, започваме да виждаме най-малките неща, а когато вратата се отвори напълно, тогава виждаме и праха вътре.

Така станали светци св. Григорий Палама, който викал „Господи, просветли моя мрак!“ и св. Рафаил и светецът, който споменахме преди и още е жив.

Внимавайте, това са светци, които знаем. Знаете ли колко светци-мирски хора има! Познавам свети миряни, женени. На Света Гора идва години наред един човек. Ожени се, има доста деца, многодетен. Отишъл в един скит. Стигнал късно, докато се качи, минало време, станало вечер, седнал да си почине. Стигнал късно в килията. Видели го, посрещнали го. Старецът на килията много го обичал. След като говорили, старецът му казал:


- Хайде сега, вземи тази броеница! – и му дал една огромна броеница. – Седни на стола да се помолиш, защото ние имаме работа! Няма да се занимаваме цял ден с теб!


- Да бъде благословено, геронда!


След посещението на тази килия той мина през килията ми, приех го, след като сме приятели. Той ми разказваше:


- Седнах на стола и започнах молитвата – „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“
Минал половин час, един час, два часа, станало нощ. Схванах се да седя. Минали три часа. Мрак в килията. Нищо не се чувало.

- Добре – му казах – не помисли ли, че старецът може да те е забравил и да е отишъл да спи?


- Не, не го помислих.


- Какво помисли?


- Ами че вие тук отбелязвате празници по различен начин от нас, сигурно се чества някой светец и така тази вечер се молих с броеница 4-5 часа.


Погледнах го.


- Я чакай! Пет часа броеница!


Въпросът не е да казваме молитвата, а умът ни да е съсредоточен в молитвата, в думите, да не странства.


- Добре, и какво мислеше толкова часове?


- А, нищо, когато казваме молитвата, умът не трябва да се разсейва.


- Какво искаш да кажеш, че си се молил пет часа без умът ти да се разсея?


- Е, отклони се един път.


Един път за пет часа! Опитайте се да кажете “Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” наум без никаква картина, без да мислете нищо за пет минути, не за пет часа, и ще видите дали ще го постигнете.


- И какво си помисли?


Какво очаквах да чуя и какво ми каза?


- Ето, да имах сега една въдица и да бях долу в морето да ловя риба!


Чуйте колко невинен помисъл.


- Но веднага се съвзех и си казах – продължи той – тук молитвата казваме, умът да е на мястото си и го събрах отново.


Нищо не му казах, но такъв подвиг не вършат дори монаси на Света Гора. След това той продължи:


- През нощта в даден момент се чу шум, отците се събудиха.


Старецът на килията отишъл, измил се и видял нещо черно върху стола, насочил фенера и видял човека с броеница и го попитал:


- А, събуди ли се даже?


- Не, геронда, не съм спал.


- Защо не спа?- попитал старецът, който го бил забравил.


- Е, казахте ми, че вие ще ми кажете кога да спра (молитвата с) броеницата – защото го попитал преди това колко да се моли и старецът му отвърнал, че ще му каже кога да я спре.

И пет часа стоял там. Такъв подвиг нито ние, монасите, не вършим, такова послушание, такова смирение, такава простота. Невероятен духовен подвиг. И рискувал, ако го осъзнае, да падне в гордост за това, което постигнал. Старецът веднага разбрал това и за да го предпази да не падне в гордост, за да го предпази от демона на гордостта, който руши всичко, го „закачил”:

- Глупчо, всеки би разбрал, че съм те забравил! Но как гордостта да ти остави акъл! Да не разбереш най-простото нещо, което всеки би разбрал! Как егоизмът да ти остави малко акъл да го разбереш! Хайде отивай да спиш!


- Прав бе старецът, – ми каза.


Оттук и аз се направих на строг:


- Естествено, че е бил прав! Трябвало е да го разбереш!

Какво да му кажа и аз.


Друг случай. Един духовник издаде книга. В нея пише, че един свещеник в един голям провинциален град бил много активен в социалната дейност и се гордеел, защото виждал какви успехи имал, но правейки всичко това, се възгордял и казвал: и какъв е о. Амфилохий Макрис, повече ли прави от мене? Какъв е о. Филотей Зервакос, повече неща ли прави от мене?

Една нощ, както спял, се събудил внезапно без никаква причина. Нещо го събудило. Станал, облякъл се без да разбира какво правил, сложил калимваката си, погледнал часовника си, било два и половина часа в полунощ. Излязъл навън и без да разбере защо отишъл в храма, от задната страна. Времето обило облачно, гърмяло, щяло да вали и учуден не можел да разбере защо прави това и гледал храма. В онзи момент паднала такава мълния, пробляснало и всичко се осветило. В тези няколко секунди успял да види в притвора един мирянин да се прекръства, да отваря вратата на храма и да влиза вътре. Свещеникът бързо влязъл в храма, бутнал лекичко вратата да не бъде чут. Кандилата били запалени и видял мирянина пред иконостаса да коленичи пред иконата на Христос и да започва да се моли, а внезапно от иконата на Христос да излиза светлина. Духовникът описва светлината, която осветила не само християнина – който коленичил да се моли, но и започнал да се издига над пода – но и цялата църква. Свещеникът замръзнал на място до вратата. След доста време тази светлина започнала да намалява. Християнинът станал, казал “По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе помилуй и спаси нас, Амин!” И при думата Амин се чул страшен гръм. Осветило се цялото небе. Отецът бързо излязъл навън, след малко излязъл и непознатият християнин, затваряйки вратата след себе си. Свещеникът последвал анонимния християнин, докато той не влязъл в една къща. Свещеникът запомнил адреса на къщата и си тръгнал. По пътя вече започнали да се виждат първите хора, било 5.30 сутринта. Той отишъл в дома си и не можел да заспи. Въртял се в леглото неспокоен, какво станало, какво било това, кой бил този човек – се питал. На другия ден отишъл и вървял покрай къщата на този чуден християнин, минавал отново и отново и се опитвал да намери някой познат, когото да разпита. Наистина намерил някого.

- Кой живее тук, я ми кажи?


- За какво ти е, отче?


- Какво те интересува за какво ми е? Кажи ми кой живее тук!


Той му казал. Отецът не познавал човека.


- Добър човек ли е?


- Добър е.


- Ходи ли на църква?


- Е, разбира се, и жена му и децата му.


- А, има жена и деца?


- Да, има.


- Колко деца има?


- Осем мисля.

Така след много посещения успял да го види. Отишъл в дома на човека, почукал на вратата, влязъл вътре. Бил един обикновен човек, но със светло лице, чисти очи, преблага усмивка, смирен, кротък, благ, погрижил се за отеца, приел го, попитал го определени неща. Християнинът се изповядвал редовно в столицата на областта – при един известен изповедник. Цялото семейство често се причастявало със светите Тайни и водило прост и тих живот с пост, бдение, молитва и въздържание. Беден многодетен баща, банков служител. Хранил осем деца, жена си, престарелия си баща и брата си. Но отецът отвътре го ядяло какъв бил тайният живот на този човек, какъв живот водил, за да има нощната му молитва толкова голяма благодат. Не научил. Една седмица свещеникът не излизал, не говорил и бил замислен. От притеснение се разболял в течение на един месец. И получил своя урок.


Добри и велики дела без смиреномъдрие в очите на Бога нямат никаква стойност. Един обикновен, но смирен по дух човек, глава на семейство, имал несравнено по-голямо дръзновение към Бога от този свещеник, който се смята за благочестив, активен, свят от неговите енориаши. Наистина, казва духовникът, който разказва това, колко трагична ирония: той добре научил своя урок. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат.“ Научил още, че блажени са само бедните по дух, тоест смирените и с чисто сърце, защото те ще видят Бога и тяхно е царството небесно.

Този свещеник, казва духовникът, написал книгата, го причастих в антираковата болница „Метакса” преди 30 години, малко преди да почине от тежък тумор в главата.



Една жена пише писмо до манастира на свети Рафаил, до игуменката.
„Свято игуменко, малкият ми син, Коста, ученик от Гимназията получи изгаряния с други две деца от взрив на парен котел. Нямаше място, което да не е изгорено, от главата до ноктите на краката. Заведоха го веднага в болницата. Лекарите казаха, че ще умре или, ако оцелее, ще остане парализиран. Веднага щом го чух, казах две думи, с болка, които излязоха от дълбините на душата ми. Свети Рафаиле, смили се и спаси детето ми! Да живее и нищо да не му остане. В противен случай нека Бог го прибере тази нощ, за да не се измъчва и то и ние. През нощта бях полузаспала и видях, че се оказах в Митилини и св. Рафаил дойде при мене в бяло расо, казвайки ми:

- Магдалена, Коста ще оздравее! Ще се върне вкъщи. Скоро без никакъв белег.


Същата нощ и синът й видял св. Рафаил да сваля една черна кожна обвивка от него и да му казва: оздравя напълно. От онзи час станал състоянието му светкавично се подобрило и след 15 дни се върнал у дома без никакъв белег.

Лекарят ми каза, че това е едно много голямо чудо. Следва името, презиме, датата, Австралия.

Вижте, вие, които ме слушате, можете да се усъмните, но майката може ли да каже, че чудото не е станало? Синът й, който го преживял, може ли да каже, че чудото не е станало?

Чухме за живия светец, който сега е в чужбина, вие можете да кажете хубави приказки ни разказва! аз, който чувам как лекарят с жена му се сдобили с деца , мога и да се съмнявам и да кажа и откъде да знам, че е станало така? Но тази майка и баща, които виждат сега близначетата да растат, могат ли да кажат „не родихме деца?“ Могат ли да ги поставят под съмнение?

 

Запознах се с един бесноват. Той описа една сцена. Отивал от Иверския манастир към Карея, по пътя отляво имало една пътечка, по която се стига до килията на стареца Паисий. Този бесноват вярваше, че има „шесто” чувство. „Виждам стареца Паисий да е извън килията му, да седи на една каменна плоча, под едно маслиново дърво, да върши неговото ръкоделие” – бидейки на огромна разстояние от килията на стареца.

Той тръгнал по пътеката, продължил, стигнал до килията на стареца Паисий и наистина всичко било така, както го видял. Но старецът Паисий го нямало и бесноватият останал учуден и се питал – какво стана? Не знаеше, че дяволът не знае бъдещето. И дяволът не може да си представи какво му приготвил старецът Паисий. Вижда стареца Паисий да излиза и му извиква:

- Бесновати, прелъстени, затова влязох вътре, за да не ме намериш тук и да разбереш, че този, който ти показваше картината, бе дяволът!

Видя ли, му казах, че дяволът не знае бъдещето и старецът Паисий се скри?


Видя ли, че виждах стареца Паисий, той бе там? – ми отговори той.


Не можеше да го разубедиш.

Направи ми впечатление, че старецът Паисий на стотици метри виждал какво има в ума си някой, който вървял по пътя и отивал към Карея.

И от друга страна, да има хора, които да хулят стареца Паисий, да го осмиват, да го иронизират, прозорливецът, изкопал си гроб в каливата в Света Гора и помислил, че ще го погребат там и го погребали в Солун. Не можели да си представят, че изкопал гроба си, за да има това, което ние монасите наричаме помнене на смъртта. Кой ни каза, че е вярвал, че ще бъде погребан там? Колко много хора правили това, друг имал един череп, за да помни смъртта, че е преходен.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светиите?

Докато св. Нектарий бил жив, не можете да си представите през какви мъки минал, както всички светци.

Какво ни заслепява и не виждаме светостта на светците? През същите мъки и по-лоши преминава живият светец в чужбина – (най-вероятно става въпрос за покойния вече старец Ефрем в Аризона, тъй като старецът Никон бе близък с него). Какво ни затруднява и не виждаме? Просто е, животът ни, който е различен от техния живот, където те се подвизават да спазят Христовите заповеди. Християнинът се бори, чрез това ще се спаси. Не зависи от него дали ще успее да победи страстта, а от Божията благодат. Ако Бог изпрати благодатта, ще победи страстта, ако не я прати, ще се бори. Ще се увенчае от борбата, която води, защото нека не забравяме, че в тази борба падаме, ставаме отново, война е, докато умрем. Страстният, поробеният на страстите ще намрази подвизаващия се, защото с неговата борба му показва какво би трябвало да прави той и поробеният на страстите не иска да го направи.

Затова, ако говориш на един блудник за Христос, ще ти каже: „Кой Христос? Предпочитайте гръцките продукти, имаме наши богове, и то дванадесет на Олимп? Не един вносен!“ Какво ще каже, че „не приемам учението на Христос, защото искам да блудствам?“ Не може да го каже и се прави на елин, на патриот. Същото важи и за измамника и за крадеца. Няма да ти кажат „не искам Христос и Църквата, защото ми забранява да крада и да мамя“, а ще осмеят и намразят светците. Тази душевност, това състояние на човека съществува от времето преди Христос.

В Стария Завет пише – да вържем праведника, да го осъдим на грозна смърт – да го убием с грозна смърт. Защо? Защото тежко е за нас да гледаме. Не издържаме дори да го гледаме!

Защото неговите пътища са различни от нашите пътища. Затова грешният иска да убие светия. Въобще и неугледните не обичат огледало, нито снимките. И много повече духовно обезобразените не обичат да гледат светците. Когато могат, ги убиват телесно, когато не могат – морално и духовно. Гледат да ги окарикатурят и да ги принизят. Една гръцка поетеса Елина Якопулу пише: „винаги орезиляваме онова, на което завиждаме, и свидетел ми е Атон“. Защото не искаме да подражаваме на светия, да променим живота си, и оттам започва цялата тази омраза.


Само причастните на светостта признават светците. Никой друг. И ти трябва да имаш малко светост, за да познаеш светеца.


Превод: Константин Константинов

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет“

Май 12, 2020 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един монах от Света Гора по време на служба видял дявола. На мене винаги ми е харесвало да чувам такива истории. Попитах го:
- Как беше?


Той ми каза:

- Един черен джентълмен. Един „елегантен” черен господин.

Да не забравяме, че ангел е и дяволът, но черен ангел.


-  Единственото, което разбрах, бе че пред мене имах най-големия враг на живота ми. Това, което разбрах, бе, че никога няма да придобия друг враг, освен този, който имам пред мене в този момент. Никой няма да ме намрази, както ме мрази този, който е пред мене в този момент и ме гледа. Уплаших се толкова много, душата ми се сгърчи и единственото, което можех да направя и направих, бе да затворя с ръка устата си, за да не излязат виковете от ужас и страх и да разберат другите отци какво става.

Защо дяволът има толкова омраза срещу някои хора? Защо толкова омраза не само срещу светците, но и срещу онези, които се подвизават да станат святи?

Той ни мрази за едно нещо – не може да преглътне, че ние като хора постигаме онова, което той не постигнал, бидейки дух: да станем богове. Това се опитал да направи и се провалил. И го постигат някои други същества, които не са духове като него, а имат и плът и кости.

„Бъдете свети, понеже Аз съм свет”. Как светците станали свети?

С раждането на Христос Бог направил едно ново миросъздание. При първото миросъздание взел пръст и вода, дал и Своя дух и създал човека. При второто взема плът и кръв от Света Богородица, дава и Своя дух и става Богочовек, Той Самият се съединил с плътта, кръвта и духа. Оттам нататък човекът може да придобие всичко, което Бог има, освен тъждеството по същност. Да станем мъдри като Бога. Никога няма да придобием същността на Бога, но всичко друго можем да придобием. Затова ни мрази така дяволът.

Светците станали светци. Как?

Христос живял, поучавал, разпнал се, възкръснал, но каква е ползата ми от Неговото учение? Имало е причина да стане цялата тази трагедия? Учения има много. Мога ли да живея както Христос, да направя това, което Христос направил? Мога. И повече от това. Светците понесли телесни мъчения повече от Христос, и направили чудеса, които Господ не правил.  

Всички знаем и обичаме св. Рафаил. Всъщност не го знаят всички. Имам едно писмо от един човек, публикувано е:


„Нямах никаква връзка с Митилини – има предвид той, жена му и децата му, – нито знаехме нещо за свети Рафаил, нито бяхме чели някаква книга за него. Живея с моето семейство в Ксанти и работя като чиновник в държавната болница. Разболях се много тежко от сърце, лекарят следеше моето състояние и ми даваше лекарства. Преди няколко дена, докато спях  - дойде в стаята ми един йеромонах и ми каза: „Аз съм Рафаил, идвам от планината Карея, Лесбос, дойдох да ти кажа да не се притесняваш, защото ще оздравееш напълно, но трябва да посетиш моя дом в планината Карея.“ Той ми  поговори за опасността, през която минавах в болестта ми.“

Този диалог на болния със свети Рафаил го чула и жена му, и дъщеря му, които се случили да са с него  в стаята, в която лежал като болен. „Веднага приех сила и  тръгнах със съпругата ми с автомобила за Кавала, и оттам щяхме да вземем самолет за Атина и Митилини. По пътя към Кавала при гъста мъгла  бяхме в  опасност от един камион, който идваше от насрещното платно. Вечерта останахме в един хотел в Атина. Свети Рафаил се яви и ни говори – не само на него, но и на жена му – за опасността, с която се разминахме и за неговата закрила по пътя към Кавала.“

Внимавайте, те не го били помолили да им помогне. Светецът сам го направил.

„Даде ни напътствия за пътуването ни, днес стигнахме в Митилини и на летището видях отново свети Рафаил, който мога да опиша с подробности. Останах изумен от гледката на светеца. Изчезнаха и най-малките смущения  и се избавих от всичко.”

Оздравял. Отдолу пише името му, презимето му, града, в който живее.

След 600 години. Свети Рафаил бил убит преди 600 години и се явява сега. Същата история става оттогава досега.

В чужбина има един голям свят подвижник. Един лекар не можел да има деца, нито той, нито жена му. Една година женени, две, пет десет години, накрая те отишли при този подвижник. Жената плачела. Мъжът стоял наблизо. Старецът й казал:


- Не се притеснявай, момичето ми! -и  прекръстил корема й. – Догодина ще дойдете с едно детенце.


Е, какво да каже жената.


- Благодаря! – казала.


Станали,  поклонили се, тръгнали да си ходят. И светецът ги спира и казва на жената.


- Не е ли жалко да бъде самичко? Не е ли по-добре да са две?


Какво да каже жената?


- По-добре е!


- Да има и едно братче да си играят? По-добре да са две!


- Да бъде благословено!


Отново  й прекръстил корема.  Догодина ще дойдете с две дечица.

Родила близначета. Разумът не го побира, скандализираме се дори само чувайки това. И самият  лекар не могъл да го асимилира, защото като лекар знаел дали могат да заченат дете. И знаете ли какво направил? Нещо невероятно. Взел дечицата и направил ДНК анализ, за да се увери, че са негови. Не можеш да измамиш един лекар по въпроси от медицинско естество.

Това са светците. От времето на Христос до днес.
Никога няма да останем сами. „Няма да ви оставя сираци“ – каза Господ. „Ето, Аз съм с вас до свършека на света.“

Как тези, които споменахме,  успели да  станат  светци? Много просто, живеейки в Църквата Христова, по никакъв друг начин.

Каква полза ми донесе  учението на Христос? Казах ви, навсякъде има хубави учения. Какво полза ми донесе животът на Христос? Чудесата, Разпятието на Христос, Неговото Възкресение? Той се разпна, Той възкръсна. Няма никаква полза от всичко това, ако Христос не ми бе оставил Неговото Тяло, върху което мога да се засадя и да почерпя Божия живот.

Преди няколко години имаше голям студ. Имах лимонови дървета, които замръзнаха. Но ги пресадих и сега отново имам лимони.  В тях тече същият сок. Всички знаем това, което каза Христос, когато пръчката е върху лозата, дава много плод, когато се отсече от лозата, изсъхва и я изгаряме.

В нас тече същият сок, същата кръв. Сам Той казва, че  „този, който яде плътта Ми и пие кръвта Ми, пребъдва в мене и Аз в него“. Така светците стават светци. Те станали Тялото Христово. „Едно тяло сме ние многото”. Всички сме едно тяло, части от Тялото Христово, не сме индивиди, не сме независими единици, личности сме, обърнати към лицето на другия. И всички заедно сме обърнати към лицето на Христос, Който е образ на Бога. Приличаме ли на Христос, приличаме на Бога, спасяваме се, ставаме свети. Затова Господ каза, че този, който вижда Мен, вижда и Отца Ми.

Човек може да стане свят, както станал св. Рафаил, живеейки в Църквата, участвайки в Тайнствата на Църквата, молейки се и индивидуално, и в храма, и с молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме, навсякъде.

Как можем да се спасим? – чрез помощта на Христос, чрез Тайнствата на Църквата, чрез Кръщението. Преди човек да се кръсти, дяволът въздейства отвътре върху природата на човека, ражда се с болната природа на Адам и Божията благодат се опитва да го привлече отвън. Когато се кръсти, Божията благодат, Светият Дух влиза в него чрез св. Миропомазание, дяволът вече действа отвън и се опитва да привлече човека. Въпросът е, че оскверняваме Кръщението, не го пазим чисто, не само сега, когато се кръщаваме малки, а и в миналото, когато се кръщавали големи, пак същият проблем съществувал. Затова и добрият Бог се погрижил да имаме второ Кръщение – покаянието. Кръщението със сълзи, покайното Кръщение.

Ще настояваме в покаянието, защото не е достатъчно само да се кръщаваме и да се подвизаваме, трябва постоянно да се покайваме, защото постоянно грешим като небрежни и нерадиви хора. Когато обаче се изповядваме, тогава се очистваме и се обновява в нас Божията благодат. Човекът се обновява чрез Божията благодат. Отците казват, че  сякаш имаме едно огледало, което, когато е замърсено, пълно с прах, отразява слънцето, но не ясно. Когато го почистим малко, блести повече, отразява слънцето по-добре. Когато чрез сълзите на покаянието измием това огледало, става слънце и не можеш да го гледаш. Това постигнали и светците чрез тяхното покаяние.

Настояваме много върху покаянието, защото Кръщението и Миропомазанието са останали в миналото, но  Тайнството Изповед можем постоянно да го имаме пред нас и да извличаме духовна полза. И на дело ще видим дали всичко това са реалности.

Един човек изпрати племенника си в един манастир близо до мене (т.е. до Неа Скити), в Дионисиу. Племенникът му никога не се изповядвал. Водил греховен живот и извършил един куп неща. Въпросът е, че в манастира имало и един обсебен от бяс човек, който отците приели от любов и милосърдие.  Всеки път, когато срещал племенника, той откривал какви ли не неща, които последният  бил извършил. Единственото, което отците могли да направят, е да ги държат разделени, за да няма сцени пред поклонниците, които да чуват  какви ги  вършил младият в света. В крайна сметка успели да го накарат да се изповяда. Имал леки психологични проблеми. Извън манастира има един духовник. Той отишъл и се изповядал за първи път в живота и се върнал в манастира.  Обсебеният от бяс се показал на прозореца и се провикнал:

- Сега ще ти кажа всичко, сега ще  прочета всичко! – и разперил ръце сякаш  държал книга и започнал да крещи –  и ще започна от корицата, нищо няма да скрия!

Но изведнъж изкрещял:

- Къде са? Къде отидоха? Защо не виждам нищо, къде отидоха?

Вече нищо не виждал. Това е изповедта, това е епитрахилът – една гумичка. Няма да отидем в ада, защото съгрешаваме, всички съгрешаваме, а защото не се покайваме, защото не се подвизаваме, както се подвизавали светците. Не ни спасяват нашите добродетели, а това колко сме смирени, греховете не стават причина за ада, когато водим борба да се спасим.

В килията ми бе дошъл човек от Северна Гърция със страшен гняв. „Това, което правя и говоря, когато се гневя, не е за говорене, какво говоря на жена ми, приятелите, децата. . . След това си казвам: ама добре ли съм, какво са ми виновни хората? Отдавам поклон на жена ми: прости ми, знаеш колко те обичам!, отдавам поклон на децата ми. Защото е човек, който се бори. Казвам на приятелите – бре, хора, не ме ми се сърдете, знаете, какъв съм. Прощават ми естествено, защото ме знаят, но какво да правя, аз ги раних. . . “

Внимавайте, има страсти, които се раждат от други страсти. Този, който иска да не се гневи, ще помни думите на Христос – „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си”.

Когато имам гордост, която е страст-майка, ражда други страсти, ще имаме и чедата на гордостта, сред които е и гневът. Искаме ли да не се гневим? Ще се смирим. Как? Не с нашето въображение, а в изповедта. В Тайнството Покаяние. Бог се противи на горделиви, на смирени дава благодат.  Ще се смирим в изповедта, ще дойде Божията благодат и ще постигнем това, което не постигаме и след време ще кажем как го постигнах?  - чрез Божията благодат. И ще се причастяваме – колкото по-често можем, колкото ни позволява духовникът. Ако ни позволява всяка неделя, всяка неделя, ако ни позволява и през останалите дни и на Преждеосвещените Литургии, и тогава. Когато ни каже и колкото се може по-често. Св. Никодим Светогорец  казва, че когато се борим с една страст, ние се борим с нея. Но когато се причастим и станем Тяло Христово, станем Христос, тогава чрез нас Христос бори страстта и я побеждаваме.

Както в една стая постепенно влиза светлина,  започваме да виждаме и най-малките предмети.


Превод: Константин Константинов

Прави са католиците, че са отменили постите

Март 18, 2020 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Наскоро в нашия храм се отби една дама с вид на учителка, която, разтърквайки постоянно с два пръста ъгълчетата на отворената си уста, разказваше колко хубаво и културно е при католиците и „каква селящина е тази наша Православна Църква”.

И в този момент в паметта ми изплува един отдавнашен разговор с отец Йоан (Крестянкин), когато аз, още съвсем млад, при поредното ми посещение, му се оплаквах от трудностите на поста и също посочвах за пример католиците: ето, например, римо-католическата църква е отменила постите…

Отец Йоан се оживи: „И правилно са постъпили!”

Аз едва не изпуснах молитвеника си от това негово възклицание.

– Постят тези, които още се надяват да се спасят! – продължи отецът. – А римо-католическите прелати прекрасно знаят, кои са и по какъв път вървят. Така че защо да постят? Защо да се измъчват? Поне тук да поживеят в наслада. Има ли на какво да се надяват?

А аз исках да похваля католическата разсъдителност…

След този разговор безусловно се старая да спазвам постните дни в православния календар.

Още се надявам…

 

Източник: Православие ру

Пътят на душата

Март 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Великият пост е път и душата е призвана да извърви този път, за да се очисти и чрез духовните запаси да се подготви, стигне и поклони на светото Възкресение. Този път започва с едно събитие, което срещаме в първата неделя на Великия пост. Εдно просто събитие, но с особена дълбочина и същност. Христос среща Своя апостол Филип, който известява Натанаил, своя приятел, за появата на Христос, която изпълнила с радост неговото същество. Натанаил се доближава, за да види и да се убеди в това, което Филип му казал. И когато доближава Христос, тогава Господ му казва, преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. И Натанаил изповядва: “Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев…”. Защо обаче Натанаил изповяда в онзи момент това, което почувствал? Защото, много просто, мястото, на което стоял, не било просто едно място, а духовно състояние. Натанаил бил в състояние на молитва, на място, където Бог може да ни види. Когато човекът стои в мястото на любов, смирение, аскеза, добродетел, молитва, себепознание, тогава се намира на мястото, където Бог може да го види, но и сам да види Бога. Така започват стъпките на душата през Великия пост, душата търси това място, където ще придобие гледка към Бога и ще почувства Божията милост.

Влизайки във втората неделя на Великия пост, срещаме една важна осветена аскетична личност – дивния пастир на Солун св. Григорий Палама. Как подхождаме към един светец? Узнавайки житието му, почитайки го и опитвайки се да подражаваме на неща от неговия духовен път, от неговия осветен живот. Когато доближаваме този светец, е сигурно, че ще чуем със слуха на душата ни неговия вик: “Господи, просветли мрака ми!”. От кое място светецът издава този вик на душата към Христос? От мястото на Натанаил, от мястото на дълбокото смирение, на истинската и автентичната аскеза, на сърдечната молитва. Светецът, както и ап. Натанаил, са влезли в духовната стая на душата си. Там виждат мрака, който са имали като хора, и зоват Светлината, която не е някоя друга, а Христос, незалязващата Светлина.

Великият пост е търсене на пътя към душата, на пътуването към душата. Ще се спрем на този път и ще видим елементи, които стават пречки за това пътуване, но и духовни елементи, които са запаси за пътуването. Ще видим пречки (εμπόδια) и запаси (εφόδια).

Преди много десетилетия на Света Гора живял един добър подвижник – старец Калиник Исихаст, който ни показва една пречка в пътуването към душата, в пътуването, което има за цел срещата с Христос. Защото в душата срещаме Христос. „Царството Божие е вътре във вас“. Мястото на срещата, познанството, съприкосновението и общението ни е душата. Пречка за душата е нашата фантазия. Старец Калиник казва характерно – фантазията, братя, е страшно талантлив художник, рисува с ярки бои в нас, в душата ни и ума ни, и естествено фантазията подчертава всичко, което няма ценност, което няма същност и което реално не съществува. Тя е едно болно, следгреховно състояние. Когато се оставям на фантазията, когато се качвам на колесницата на фантазията, е сигурно, че ще ме отдалечи от пътя към душата. Сигурно е, че ще ме заблуди, че онова, което ще ми продиктува, няма нито истина, нито същност, нито ценност, а е една заблуда.

Втора пречка в пътуването към душата е съмнението. За него ни говори един велик подвижник – старец Даниил Катунакийски. Фантазията е талантлив художник, който рисува в нас заблудата и ни заблуждава. Съмнението е сръчен фотограф, който първо снима внимателно, а после променя образа или събитието. Много пъти и съмнението става една пътека и е сигурно, че тя ни пренася далеч от онзи духовен път, който ни води до душата и Христос. Съмнението и фантазията имат нещо, което ние нямаме. Голямо търпение. Строят внимателно и търпеливо стени, стените на заблудата и лъжата, които ни отделят и от брата ни, следователно и от Самия Христос.

Един друг елемент в пътя ни към Христос, който може да стане запас или пречка. На Света Гора преди доста години живял старецът Атанасий Григориатски, аскетичен, разсъдлив, благороден, свят игумен. Веднъж, докато седял на балкона и се молил, видял от съседния балкон да излита една метла, втурнал се и видял монаха, който хвърлил метлата в пропастта.

- Защо, детето ми, хвърли метлата?

- Защото се повреди.

- Ще отидеш и ще донесеш метлата обратно.

- Ама повреди се!

- Не прéчи. Ще я донесеш обратно, много те моля!

И монахът слязъл в морето, взел метлата и я занесъл на стареца.

- Видяхте ли, геронда, метлата е повредена!

- Да, но дървото на метлата не е. И помисли, че някои отци преди теб са се качили в планината, влезли са в гората, намерили са подходящото дърво, обработили са го, изгладили го, за да метеш ти и да не се нараняваш от грубото дърво. Потрудили са се. И когато, детето ми, не зачитаме труда на другия, тогава не зачитаме и личността, и когато не зачитаме личността и труда на брата, тогава трудно ще стигнем до любимата личност на Христос.

Зачитането и уважението към труда на другия са пречка или запас. Нека бъдем внимателни и да зачитаме труда, да зачитаме личността. Когато уважаваме личността на брата, тогава реално служим на Самия Христос.

Ще влезем в живота на една велика светица. Всичкия я познаваме: Света Ирина, игуменка на манастира Хризовалант. Един случай ще заемем от нейния дивен живот. Когато вечер излизала, коленичила, молила се и два високи кипариса се огъвали пред нея, върховете докосвали нейните изстрадали и окървавени от покаяние колене. Когато светицата ставала от молитва, тогава и кипарисите постепенно се изправяли в предишното състояние.

Братя, молитвата е онази, която може да накара двата кипариса в живота ни – душата ни и тялото ни да коленичат и да се смирят. Истинната молитва, която има духовните елементи на смирение, покаяние, любов към Христос, любов към брата, прошка към врага, тази молитва има сила да смири душата и тялото и, смирявайки ги, да ги издигне към една духовна височина. Нека не забравяме запаса на молитвата.

В живота на един велик светец има следния случай. Когато коленичил една нощ да се помоли, една ехидна отишла и го ухапала в крака, продължила да го хапе и да влива отровата си в тялото му. Той обаче не спрял молитвата си. Когато сутринта станал, видял раните, но силата на молитвата го покрила, така че отровата на змията да не засегне тялото му.

Когато се молим, нека внимаваме с онези змии, които ни доближават, които не са нещо друго, а нашите помисли, които идват да ни отровят в онзи момент и да ни откъснат от общението ни с Бога. Да бъдем сигурни, че ако молитвата ни има онези духовни елементи, които карат душата и тялото да се смирят и издигнат, отровата на помислите няма да повлияе на нашето същество, дела, слово, но и отровният помисъл няма да ни откъсне от молитвата.

Това са някои от пречките и запасите по пътя към душата ни. Един път, който следвали светците, отците, един път, за който е сигурно, че когато човек го открие, ще почувства, че има най-хубавата гледка. Защото пътят към душата ни кара да виждаме нашата трагичност, което ще породи съзнание, ще даде смирение и смирението ще ни доведе до най-голямата дълбочина, до онази дълбочина, където заедно с нашия мрак и целия ни живот ще можем да срещнем Христос и да възложим този мрак и духовно парализиране в Неговите нозе, имайки не просто надежда, а убеденост в нашето изцеление. И когато Христос изцелява, тогава човекът се възкресява.

Превод: Константин Константинов

Цветя от Атон

Февруари 13, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

Целта на думите е мълчанието.

***

Ако не можеш да извлечеш духовна полза от мълчанието на един свят човек, то и от думите му полза няма да можеш да извлечеш.

***

Бъдете малкодумци и сладкодумци.

***

По-добре е да паднеш от високо, отколкото от езика си (т.е. поради него).

***

Бъди бавен, когато говориш, и бърз, когато се молиш.

***

Нека и ние придобием малко от смиреността и мълчанието на Света Богородица.

***

Думите без живот са безгласни, докато животът без думи е красноречив. Тоест думи, които не са съпроводени от аналогични дела, са празни, докато последователният живот, макар и да не е съпроводен от думи, прави най-гръмката проповед.

***

Най-добрият учител е мравката, която изобщо не говори.

***

Когато говориш малко, ще чуеш и много.

***

В мълчанието печелиш, в думите губиш.

***

Без нужда не говори.

***

Слава на Троичния Бог, че тежко чувам и така се избавям от много и излишни думи.

***

Сред многото думи се крият и много скърби.

***

Стани като небето, което милиарди години наред разказва за славата на Бога без да има уста и да говори. Затова най-добрите думи са мълчаливите думи и най-доброто говорене е говоренето без думи.

***

Велико богатство е светото мълчание. В мълчанието не съществува никаква грешка. Всички изкушения и грешки се намират в думите.

***

Когато имаш умиротворение в душата си, тогава ставаш най-добрият мисионер. С умиротворение се променят всички и всичко около теб.

***

Където има мир, там е и Христос. Където има смут, там е дяволът.

***

- Геронда, как да придобием умиротворение в живота ни?

- Човекът не е от желязо. Много пъти е подвластен на промени. Дори и от времето, ако има облаци или влага, може да се промени душевното му настроение. Толкова е променлив. Затова не търси съвършеното. Но най-доброто лекарство, за да изчезне смутът, е спокойната съвест. Доброто известие, коeто съвестта ни дава, че вършим Божията воля.

Също така изключително много помага и младенческото доверяване на Бога. Виждаш ли малките деца? Изпитват ли изобщо стрес или тревога за това дали на обед ще намерят ядене или през нощта легло, за да спят? Смятат всичко за даденост от дадената любов и грижа на родителите си и така нямат никакъв стрес, а чувстват мир. Ако успеем и ние да придобием такава вяра и доверие в Бога Отца и в Света Богородица, тогава ще живеем и ще дишаме спокойно като малки и незлобливи деца. При това да не забравяме, че и доверяването на Бога от само себе си е косвено една тайна молитва.

Да внимаваме обаче в човешката логика, която, след като се отклонила от Бога, тежко се разболяла и прилича на автомобил, който хвърчи по пътя без волан и завива постоянно и назад към тъмни мисли и така сърцето ни се изпълва с демонична тревога.

***

Вътрешното умиротворение поражда и смирението и любовта.

***

Каквото е отмората за тялото, същото е и безмълвието за душата.

***

Доведената сестра на благодатта е безмълвието.

***

Ако човек не се отдаде на безмълвие, не може да види себе си.

***

За предпочитане е сиромашията, тоест бедността, с безмълвие, отколкото богатство със смут.

***

Който човек е засаден в Христос, независимо дали е сам или с други, винаги е спокоен и навсякъде чувства мир.

***

Сред безмълвието човек се очиства, а не сред смущението.

***

Смъртта за невярващите е краят. За вярващите обаче е началото.

***

Погребалните повивки и погребалните костюми нямат джобове.

***

- Геронда, починалите имат ли изобщо полза от св. Литургия?

- Разбира се! И благодатта не е по-малка от тази, която приемаме и ние, живите. Защото Христос предава Себе Си и на починалите по начин, който само Той знае. На св. Литургия душите на починалите чрез молитвите на свещениците получават опрощение на греховете. И се заличава всеки техен дълг или най-малкото част от него.

***

Веднага щом приключи този живот в това изгнание и склопим плътските очи, тогава именно се откриват истинските очи, сякаш се събуждаме от дълбок сън и тогава започва новият, вечният живот. Близо до нашия Христос, до Богородичка, до роднините ни, до приятелите ни, до светците и до Ангелите.

***

В гроба не можем да кажем нито едно “Господи помилуй!”, нито да извършим някакво добро дело. Следователно, каквото извършим… тук и сега.

***

Смъртта е тиха за онзи, който е живял тихо живота си.

***

Божията милост ще ни спаси, а не добрите ни дела. Няма да се спасим поради нашите фарисейски дела, които крият безкрайно и неявно тщеславие, а по Божията милост и любов. Какво си мислим, нима Бог ще превърне Рая в бакалия, където, изчислявайки, ще казва: „Дадох ти, дай Ми!”, за да ни постави вътре? Само на любовта Му да се надяваме. На Божията милост.

***

- Геронда, ще се спасим ли?

- Какво да ти кажа, бре, детенцето ми? Между нас казано, „фасонът” ни не е за Рая, но и нито за ада, след като сме Божии образи. Бог и за нас нещо ще устрои, не може да не направи нещо.

***

Преподобната кончина на християнина по това се отличава: ако в душата си чувства увереност за собственото си недостойнство.

***

Един старец видял насън йеромонах от братството, който наскоро бил починал, и го попитал:

- Какво правиш, детето ми, там, където си? Как мина изпитът?

- По отношение на калугерските задължения се представих добре. Но по отношение на Свещенството се затрудних много, защото Христос ме подложи на подробен и строг изпит и се затрудних за неща, които смятах за малки и несъществени и не ги слагах в сметката.

***

Не се надявам на постите ми, на броеницата ми, на поклоните ми, на бденията ми, а само на пролятата върху Кръста Кръв на моя Христос.

***

- Геронда, има ли някакво средство, някакво прозорче, за да влезем в Рая? Защото реално не го виждам (как ще стане).

- Както казва и св. Максим Изповедник, „съществуват три начина за спасение, които не принадлежат към главните начини на спасение”. Те са като странична врата, която те поставя, макар и „нелегално”, в Рая: „Първо, да не съдим. Второ, да прощаваме другите, след като и ние сме подобострастни човеци и на свой ред и ние сме изтерзали и наскърбили братята ни. И, трето, да славословим Бога в нашата болест”.

***

На нас принадлежи реално само това, което продължава да съществува и след гроба.

***

Всички можем да бъдем напълно блажени, но само на небето. Тук е изгнаничество и който търси да намери Рая на тази земя, постоянно търси сурогати на блаженството и никога не може да утоли своята жажда.

***

- Геронда, ще се удостоим ли да видим някога Христос?

- Добри ми чеда, както ни казва и свети Симеон Нови Богослов: „Човек, който не види духовно Христос в този живот, нито в другия, във вечния живот има надежда да Го види”.

***

Ако Бог беше справедлив, както ние, хората, разбираме справедливостта, тогава всички щяхме да сме отишли в ада.

***

Всички временни неща, които тук ни изглеждат красиви и привлекателни, в сравнение с онези, вечните, които Христос ще ни подари, ще приличат на мрак и ад.

***

- Геронда, колко трудно е да отиде някой в Рая?

- Никак! Най-лесното нещо е. Напротив, да отидеш в ада изисква много труд, разходи и усилие. Трябва да посветиш трудове, нощи, терзания, пари за грехове, да не спиш, водейки покварен живот, и на всичко отгоре да страдаш цял живот от отчаяние, страх, вини и стрес, с които грехът ще те изпълни. Докато, за да отидеш в Рая, просто една изповед да направиш, едно „Съгреших” да кажеш под епитрахила на свещеника, веднага си вадиш безплатен билет първа класа за небесното царство. Не виждаш ли разбойника на кръста? Едно „Спомни си (за мене, Господи)” казал и станал първият заселник на Рая.

***

Каквото дадем с ръцете си, само това е наше. Останалите неща други ще ги вземат. Каквото сме дали с искрена милостиня на братята ни, то е влог във вечния живот, който ни очаква. Докато това, което задържаме изключително за нас, не го вземаме с нас, а, умирайки, други ще го вземат и ще му се радват. Не виждате ли магарето, което може да тегли цяла каруца с жълтици, но въпреки това яде сено…

***

Какавидата, ако не остане в пашкула, не може да стане пеперуда. Така е и с християнина. Той минава през тайната на гроба и на смъртта и, бидейки приел възраждащата благодат на Кръщението, възкръсва вечно в небесното царство на Христос.

***

Нито постите, нито бденията, нито някоя друга добродетел ще ни спаси, ако нямаме смирение и любов. И дяволът, виждате, нито спи, нито яде, но има гордост и омраза, затова и се мъчи.

***

Три неща представляват най-дивните и съвършени дела на Божията любов. Първо, приснодевството на Света Богородица, която преди, по време и след божественото раждане остава Дева. Второ, Въплъщението на Бог Слово. Трето, славата на светците в Рая. С толкова красота е обогатил Рая добрият Бог, като резултат от Неговата божествена и безкрайна любов, мъдрост и сила, че не може да стане още по-хубав. Тук е в сила светоотеческия т израз „безкрайно съвършенство”- едно съвършенство, което никога не свършва! Тварният ум на човека не може да разбере тези неща, божествените понятия и състояния, просто успява леко да ги докосне и завинаги да славослови Христос, където Самият Той е Раят и всички негови блага.

***

Никога не откривай греха на ближния си, за да се оправдаеш, защото тогава Бог допуска да се открият и твоите грехове. Затова, доколкото с любов покриваш брата си, дотолкова Бог ще те покрива от хорските клевети.

***

Всеки както живее, така и гледа, и както гледа, така и говори.

***

Децата се страхуват от тъмнината, а големите от… Светлината.

***

Човекът е сътворен за радостта, а не за скръбта. Но радост, която не се споделя, е загубена и адска радост. Както застоялата вода мирише и се разваля, така и затворената и неподвижна радост, която държим за нашето „азче“, тя сама те трови и трови и душата ни. „Радост, която не се споделя, умира млада”! Но когато правим и братята ни съпричастни на радостта ни, тогава и тях правим радостни, и самата радост усилваме и умножаваме. Радост, която се споделя, нараства, и тъга, която се споделя, намалява.

***

Една поговорка гласи: „Когато един човек бърза, дяволът е доволен”. Бързането крие егоизъм, стрес и неверие, докато в търпението са скрити смирението и мъдростта, редът и красотата, благословението на Бога.

***

Трудиш ли се (εργάζεσαι) или любопитстваш (περιεργάζεσαι)? Тоест оставаш в същността на нещата, в ядката на ореха и се трудиш за истината, или оставаш в черупката, занимавайки се с излишни, блудкави и лъжливи въпроси, губейки напразно времето си?

***

Днес имаме много транспорт (συγ-κοινωνία) и много комуникация (επι-κοινωνία), но никакво общение (κοινωνία) между нас. Всеки има една-две коли и една-две електронни щракалки, за да говори, но изобщо не го е грижа за общението (κοινωνία) и особено за св. Причастие (Θεία Κοινωνία). Повечето хора днес са самотни, без нашия Бог Отец, без братята до тях, докъде ще стигне това?

***

Геронда, много искам да дойда на Света Гора, но обстоятелствата не ме оставят.
Е, тогава върви у дома, затвори вратата, дръпни пердето, помоли се, чети, пости, моли се с броеница, и ето, Света Гора!

***

Злите и зверовете нито плачат, нито се смеят.

***

Да се прелъстиш духовно е лесно, да излезеш от прелестта обаче трудно.

***

Старецът Паисий искаше да вижда хората радостни, а не начумерени.

***

Когато злото иска да те завладее, първо ти отнема ума.

***

Живеем, не защото дишаме, а защото Бог иска и живеем.

***

Дяволът поробва, Христос освобождава.

***

Дяволът иска доброволно подчинение. Както и преди Кръщението изповядваш дръзновено, че се съчетаваш с Христос и се отричаш от сатаната, така той иска съзнателно подчинение и признание. Когато дойде моментът, ще те призове ясно да му се поклониш видимо, а не с трикове, лазер, скрити числа и тайни кодове в картите.

***

Когато станеш свещеник на Висшия, преставаш да принадлежиш на себе си. Принадлежиш вече на Бога и на хората.

***

Словото ти ще бъде като гръм, ако животът ти е светъл като светкавица.

***

Бог е огън, който или ще те осветли, или ще те изгори, ако не внимаваш. Колкото по-близо се намирате до Бога, толкова по-близко сте и до огъня. Внимавайте да не свикнете (т.е. да станете равнодушни) със св. Тайни.

***

Когато службата започвате, не бързайте. Древните отци казвали, че веднага щом свещениците започнат да бързат и да служат нечестиво, тогава ще настъпи и краят на света. Да знаете само времето на началото на службата, но не и на нейния край. Оставете края й във вечността.

***

Дори появата на облечения в расо традиционен свещеник само по себе си е проповед.

***

Един белобрад свещеник казваше:

- За да спасиш (други) и да се спасиш като свещеник, трябва да оцветиш расото си или с кръв или със сълзи. Помня малко преди да ме ръкоположат думите, които ми каза един добър християнин: „Сега, когато ставаш свещеник, от десет пъти единадесет пъти ще плачеш.” Но „блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Мат. 5:4).

***

Бог почива във вътрешната красота, а не толкова във външната, макар и да е свещена. Великолепни храмове без духовност не са благоугодни Богу. Затова не се учудвайте защо Бог допуснал Соломоновият храм да бъде оставен в ръцете на Навуходоносор и след това да бъде разрушен, след като юдеите първи оставили Бога и Го прогонили от живота си.

***

Епитрахилът на свещеника не е за обогатяване, а за да спасява души. Затова и Църквата не ни го поставя в ръцете, а на врата. Оттам зависят толкова души, за които ще отговаряме пред Христос.

***

Да възлагате върху гърба на изповядващите се товар, който могат да издържат. Да не си тръгват от вас нито пренатоварени, нито празни от Христос. Един товар ще поставиш върху велосипеда, а друг върху камиона.

***

Ако повече от св. Трапеза те вижда компютърът (υπολογιστής), тогава никой няма да те зачита (υπολογίζει).

 

Превод: Константин Константинов

 

 

Когато мисля за миналото

Януари 30, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


Когато мисля за миналото, то ми се привижда като някакъв списък на загуби и пресмятане на щети. Това е отчет за преживения живот пред самия мен. А какво ще се открие във вечността, когато ще станат явни тъмните дълбини на душата – кой знае? Ако се запитам, за какво съжалявам най-много, то, може би, ще отговоря: не толкова за своите грехопадения, които са неизбежни за гордия дух, колкото за нещо друго.

 

Господ ми даде възможност, която вече не може да се повтори: даде ми да се срещна и общувам с хора, придобили това, което е изгубил нашият праотец – благодатта. В тези хора се чувстваше неземна сила. Те излъчваха някаква непостижима духовна топлота. Със самия си живот свидетелстваха за Бога, както лъчите – за съществуването на слънцето, като носеха в своите сърца отблясък от Таворската светлина. Те притежаваха това, за което светът е забравил; това, което така трагично е изгубило човечеството – светостта.

 

Аз съм бил до тези хора, виждал съм ги, разговарял съм с тях, чувствал съм излъчващата се от тях благодат, тази особена мъдрост, която не само знае, но и вижда. Усещал съм силата на техните молитви, проникновеността на думите им и, в същото време, колкото и странно да е това, не съм ценил срещите с тях – срещи, които и до ден днешен си остават най-великите събития в моя живот. Аз мислех, че ще ги има винаги, че общението с тях не е дар, а всекидневие. Не ги ценях и това е една от най-големите грешки в моя живот. Аз не взех от тях това, което те ми предлагаха. Нещо повече – каква слепота! – мислех, че познавам творенията на аскетите и патериците по-добре от тях и често заменях общуването с тях с книга, която четях през призмата на своите страсти.

 

Те искаха да ми предадат това, което бяха постигнали с голям труд чрез борба с греха и послушание към своите старци. Но аз не можах да придобия нищо от тяхното богатство, защото моята гордост, като стена, се издигаше между нас. Старецът, който е придобил благодат, иска да я сподели, той се радва, ако намери душа, способна да приеме това съкровище. Радва се така, сякаш сам получава придобивка.

 

Имаше други, които бяха по-послушни от мен. В своето простодушие те в по-голяма степен успяха да възприемат духа на старците. Но, макар че в никакъв случай не ги осъждам, мисля, че и това беше само едно бледо отражение. Те възприеха повече от мен, но и това „повече” се оказва твърде малко.

 

Преподобни Макарий Велики, казвал: „Аз не съм монах, а само съм виждал монаси”, макар че самият той бил ярка звезда на небето на Тиваида. А какво да кажем ние? Пред очите ни си отидоха последните духоносни старци. Това беше вече не обедняване, а катастрофа. Старците приличаха на земни ангели. Характерно за ангела е смирението. Ангелът е невидим за физическите очи дух; и те се стараеха да бъдат невидими и незнайни за този свят. Само този, който имаше духовни очи, можеше да види истинското им величие и красота. Едва след тяхното отминаване във вечността, аз разбрах какво съм могъл да имам и какво съм изгубил.

 

Трагизмът на съвременното монашество е в това, че то на практика няма наставници, които в течение на своя живот да са се занимавали с извършване на Иисусовата молитва и с очистване на сърцето. Но известен трагизъм имаше и в живота на последните старци: те не намираха искрени ученици и послушници, които биха могли да ги заменят, да възприемат техния опит и да станат наследници на техните благословения. Тези старци се чувстваха самотни – не в смисъла, в който ние разбираме тази дума: тяхната душа винаги беше с Бога – а самотни, подобно на престарял цар, който не може да намери приемник и не вижда ръце, способни да удържат неговия скиптър.

 

Около старците винаги имаше народ. Но на тях им се налагаше да говорят с хората на техния детски език, а най-съкровеното не можеха да им предадат. Древните отци сякаш продължавали да живеят в своите ученици; а тези старци отнасяха придобитото от тях съкровище със себе си в гроба, като отдаваха на хората съвсем малка част от него, защото те не можеха да вместят повече. Ако тогава бях успял да видя в старците духовната сила, способна да даде живот на сърцето ми и да ме преобрази, навярно щях да ги гледам така, както беднякът гледа богаташа, бих се старал да ги слушам, като Божии посланици, да им служа, като на свои господари, бих улавял всяка тяхна дума така, като в древни времена хората улавяли златните монети, които царят хвърлял, преминавайки. Но техните думи ми се струваха твърде прости. И те си отидоха от този свят, като оставиха в моята душа само скръб за моята слепота. Всъщност, не: тези хора оставиха на мен и на света своите имена и своите гробове. Може би чрез молитвата към тях или за тях аз невидимо ще ги срещна и те без думи ще ми кажат това, за което не ги попитах. Или ще ми напомнят това, което чух от тях, но го оставих, уви!, без внимание и го забравих.

 

Както казва Ездра, самата земя се умори от времето и от нашите грехове и децата ще се раждат по-слаби и по-хилави от бащите си (виж 3 Езд. 5:52-53). Символично това означава, че хората няма да могат да достигнат онази духовна висота, която са достигали предишните подвижници, ще оскъднее духът на благочестието, те ще се раждат и растат в атмосфера, отровена от греха. И наистина: сега вече няма такива старци като преди; те си отидоха, като оставиха след себе си зейнала, незапълнима празнота.

 

Свърши времето на гоненията, започнаха да се възраждат манастирите, появи се ново поколение монаси, сред които има много искрено вярващи, добри и предани на Църквата хора. Но, когато по времето на Зоровавел върналите се от плен жители на Йерусалим построили новия храм и народът ликувал, няколко старци, помнещи от детството си храма на Соломон, плакали и от радост, че светилището отново е въздигнато, и от скръб, че красотата и великолепието на предишния храм вече няма да се повторят.

 

Светът се променя бързо. Две поколения преминаха пред моите очи и на мен отново ми се иска да повторя думите на Макарий Велики: „Аз не съм монах, но съм виждал монаси”. И за това благодаря на Бога.

 

В сравнение с отишлите си старци, дори най-добрите монаси от нашето време са подобни на въглени, тлеещи в пепелта. Но все пак и тези въглени излъчват топлина и макар да не са ярко пламтящ огън, все пак край тях човек може да не погине от духовен студ. В сравнение с предишните старци, днешните отци приличат на бледата светлина на нощна лампа, но и при нейното мъждукане може някак да се различат контурите на предметите, може да се види къде е пътят, а къде са храсталаците и рововете. Затова съвременните монаси, които скърбят, че вече няма старци, трябва да осъзнаят, че и те като нас нямаше да могат да възприемат духа на предишните отци; но нека ценят тези, които още са край тях.

 

Днешните наставници нямат силата на вече отишлите си. Духът на света тегне над тях в по-голяма степен, но и около тях човек може да се спаси. Когато си отидат и те, в света ще стане още по-тъмно и още по-студено и мнозина с горчивина ще кажат подире им: „Защо, защо не взехме от тях поне тези трохи, които те имаха!…”.

 

Източник: Азбука ру

Колко странно

Януари 23, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Странно е, че банкнота от 5 лева ни се струва толкова много, когато  я оставяме в църквата, и толкова малко, когато  я оставим на пазара.

 

Странно е, че времето прекарано в четене на молитви, напомняйки ни за Бога, ни се струва толкова дълго, а времето прекарано пред телевизора, толкова кратко.

Странно е, че четейки молитви, ние едва успяваме да съберем своите мисли, докато в разговор с приятели това не ни коства никакъв труд.

Странно е, че ние толкова много се радваме, когато обявят допълнително време във футболния мач, и се отегчаваме, когато проповедта се проточи повече от обикновено.

Странно е, че ни е толкова трудно да се опитаме да прочетем дори само една глава от Евангелието, а толкова ни е лесно да прочетем сто страници от любимия си роман.

Странно е, че в концертните зали хората се стремят към първите редове, а в църквата – към последните.

Странно е, че ни е толкова трудно да научим поне една молитва, а ни е толкова лесно да запомним някоя клюка.

Странно е, че вярваме с такава лекота в написаното във вестниците, а ни е толкова трудно да повярваме в написаните Божии Слова.

Странно е, че всеки от нас иска да влезе в Рая, а не иска да положи труд и старание за намирането му.

Странно е, че почти всеки от нас е едновременно и съдия, и адвокат: когато става въпрос за чужди грехове –  е съдия, а когато става въпрос за нашите собствени грехове – ние се превръщаме в адвокати.

Странно е, че прочитайки тези редове, почти всеки от нас ще си помисли, че се отнасят за другите и нямат нищо общо с нас самите.

 

Източник: https://vk.com/publicradusia

Не беше ангел, беше човек

Януари 20, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всеки можеше да забележи от пръв поглед тази старица. Влачеше се през снега боса, самотна, изоставена, с наведена глава. Минувачите по тротоара на града извръщаха поглед от нея, за да не се замислят много, че и в този ден, когато се празнува Рождество Христово, може да има някакво страдание и болка.

 

Една двойка млади хора, които се смееха и разговаряха понесли чанти, пълни с покупки и подаръци, не й обърнаха никакво внимание. Една майка с две деца бързаше към дома на баба си. Също не обърна внимание. Един свещеник, зает с мисли за небесното, изобщо не я отрази.

 

Ако всички, които я срещнаха, бяха се загледали, щяха да забележат, че тя няма обувки. Че върви боса по снега. С двете си ръце притискаше към гърлото си наметка без копчета. Носеше цветна забрадка на главата си. Спря се на спирката и зачака автобуса. Един изискан господин с чанта в ръка, който също чакаше автобуса се отдръпна на голямо разстояние. Едно момиче на спирката многократно спря поглед на босите крака на старицата, но не каза нищо.

 

Автобусът пристигна и старицата се качи в него бавно и с трудност. Седна на мястото до кондуктора. Господинът и момичето побързаха да се преместят на местата по-назад. Мъжът, който седеше на седалката до нея, бързо се извъртя настрани и взе да си играе с пръстите. „Старческа работа“ – помисли си. Кондукторът, който видя краката й, си помисли: „Тоя квартал е потънал в бедност. По-добре да се преместя на друга автобусна линия“.

 

Едно момченце видя старицата и попита:

 

- Гледай, мамо, тази госпожа е боса.

 

- Не гледай така, Андреа! Не е възпитано да сочиш хората с пръст.

 

- Тя трябва да има големи деца – каза една госпожа с кожено палто. – Децата й трябва да се засрамят. Тя почувства превъзходство, защото се грижеше за майка си.

 

Една учителка в средата на автобуса пренареди подаръците в краката си и каза на своята приятелка до нея:

 

- Не плащаме ли достатъчно много данъци, за да не се сблъскваме със ситуация като тази?

 

- Вината е на управляващите – отговори приятелката й. Вземат от бедните и дават на богатите.

 

- Не, вината е в друго – включи се един белокос господин. – Самата социална програма произвежда бедни и отхвърлени хора.

 

- Необходимо е хората да се погрижат да спестяват – каза друг с вид на добре образован. Ако тази старица беше спестявала на младини, сега нямаше да страда.

 

И всеки остана доволен от способността си да направи такъв дълбок анализ…

 

Един бизнесмен се почувства неловко от мърморенето на съгражданите си. Извади една банкнота – двадесетачка от портмонето си, мина по коридора и я връчи на треперещата старица.

 

- Вземете, госпожо, да си купите обувки.

 

Старицата му благодари и той се върна на мястото си, щастлив да се почувства човек на действието.

 

Една добре облечена госпожа, която видя това, почна да се моли вътрешно: „Господи, аз нямам пари, но мога да се обърна към Теб, който можеш да намериш решение за всичко. Протегни ръката Си и дай мана от небето, Ти можеш да дадеш на тази старица всичко, от което се нуждае за Рождество“.

 

На следващата спирка в автобуса влезе едно момче. Беше облечен с дебела жилетка, имаше кафяв шал и кожена шапка, покриваща ушите му. От ушите му се бе проточил един кабел от апарат, на който слушаше музика. Младежът поклащаше тялото си в ритъма на песента. Седна срещу старицата.

 

Когато видя босите й крака, престана да се поклаща и замръзна. Погледна нейните крака и своите. Имаше нови и скъпи обувки. Беше пестил доста време, за да ги купи и да впечатли приятелите си.

 

Момчето се наведе и започна да сваля представителните си обувки и чорапи. Приклекна пред старицата:

 

- Бабичко – каза той – виждам, че нямаш обувки. Аз имам и други.

 

С внимание и нежност обгърна ледените й крака и първо й обу чорапите, а после и обувките. Старата госпожа развълнувано му благодари.

 

Скоро автобусът спря на друга спирка. Младежът слезе и закрачи бос по снега. Пътниците погледнаха през прозорците как върви към дома си.

 

- Кой е този? – попита един.

 

- Трябва да е някой светец – каза друг.

 

- Трябва да е някой ангел – каза трети.

 

- Гледай само! Има ореол над главата си – извика някой.

 

- Иисус Христос! – каза благочестивата госпожа.

 

Но детето, което беше посочило с пръст старицата, каза:

 

- Не, мамо, аз го видях много добре. Беше ЧОВЕК.

 

Превод: Валерий Андонов

Нужна е решимост да изпълним заповедите

Януари 14, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Защо е така трудно да изпълняваме заповедта за почитане на родителите? Къде да намерим наставници? Как да се молим за началниците си и за властта, ако те не са добри? Интервю с митрополит Лонгин

– Старозаветната заповед за почит към родителите е потвърдена и в Новия Завет. При това, както казва свети апостол Павел (Еф.6:1-3), тя е първата заповед съпроводена с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”. Почитанието към родителите като че ли трябва да бъде естествено за човека. Но защо тогава изпълнението на тази заповед за много християни е свързана с огромно усилие?

– Почитта към родителите е основа на човешкото общество. Това е не само Божия заповед, но и естествено чувство, което изначално е заложено в човека и върху което се крепи човешката цивилизация. В продължение на хилядолетия тази почит е била нещо естествено. Отделните примери на нарушаване на тази заповед са били възприемани от обществото, а и от самите нарушители, като нещо нередно и примерите за това са много – и в историята, и в художествената литература.

Но светът стремително се променя. При това, ако по-рано промени от такъв мащаб – в областта на нравствеността, на самоопределението на човека, на взаимоотношенията между хората – са се извършвали за няколко десетилетия или даже столетия, днес те се побират в рамките на пет до осем или максимум десет години. И това, което по-рано е изглеждало невъзможно, сега става, ако не напълно естествено, то поне много просто.

Във всички времена между поколенията е съществувал някакъв водораздел: винаги младите не са слушали по-възрастните и възрастните са били крайно недоволни от това, мърморели са и са казвали, че всичко е пропаднало. Но днес наистина много хора, не само от по-възрастното, но и от средното поколение, не разбират младите и даже не могат да си представят как биха могли да им въздействат, как биха могли да намерят общ език с тях.

За щастие, все още не можем да кажем, че никой не почита по-възрастните. Мисля, че болшинството вярващи, църковни хора все пак се отнасят по-добре към своите родители, баби и дядовци, отколкото хората, които не познават Христос и за които словата на Свещеното Писание не означават нищо. Но наистина проблемът е много сериозен.

Има стара мъдрост, която гласи, че каквото хората възпитат у децата си, това и ще видят от тях в своята старост. Но днес виждаме много случаи, когато хора остават самотни и след като са посветили целия си живот на възпитанието на децата и внуците си. Когато се канех да стана монах, близките ми, моята майка в това число, като последен аргумент, че не трябва да правя това, казваха: „Но как ще останеш сам на стари години?” Оттогава мина много време и аз виждам, че хора, които са посветили живота си на семейството, отдали са всичките си сили, здраве и способности на възпитанието на своите деца, а след това и на внуците, все пак на стари години остават сами. Никой не е застрахован от това. То се случва, и даже много често, при живи деца и внуци.

– Ако днес, в обществения транспорт, младеж отстъпи място на възрастен мъж, най-често този младеж е от Кавказ. Той даже ще каже с топлота: „Седни, бащице”. А нашите не правят това. Понякога могат да отстъпят място, но на някоя съвсем немощна старица или на майка с дете… В нашия народ почитанието към възрастните е изгубено. Каква е причината според Вас?

– Що се касае до младите хора от Кавказ – да, разбира се – безусловната почит към възрастните е характерна за традиционното общество. А какво представлява то? Това е религиозно общество, в което постъпките на хората, отношението им към света и околните са мотивирани от предписанията на учението, което следват. Но аз не мисля, че на традиционните общества от Кавказ ще се отдаде дълго да се съпротивляват на този валяк, под който попаднахме ние. Същите процеси постепенно ще набират сила и при тях.

Веднъж вие казахте, че много хора са се оказали буквално сломени от разрушението на нашата страна през деветдесетте години. Вероятно и това трябва да имаме пред вид, когато говорим за хората от по-възрастното поколение?

– Това е така. Но и от сегашния „разцвет” са сломени не по-малко хора, отколкото през деветдесетте години.

Днес главната мисъл, която се внушава отвсякъде е: „Вземи от живота всичко”, „Ти заслужаваш това”. А човек и без това е склонен към егоизъм. И тъй като живеем в свят, ориентиран към удоволствието, във всеки от нас егоизмът бурно разцъфтява. Какво представлява грижата за по-възрастните, за старите хора? Това е саможертва, т.е. време, сили и средства, които трябва да бъдат изразходвани за другите.

– На мен ми се струва, че освен това се случва някакво душевно вкаменяване. Хората просто са се отучили да обичат в широкия смисъл на тази дума…

– Вкаменяването се случва именно защото човек привиква да се грижи само за самия себе си. Днес от най-ранни години той е окръжен, първо, от огромно количество информация и, второ, от неща, които носят удоволствие. Знаете ли, когато човек яде много сладко, вкусът му се притъпява. Любещите родители се стараят всячески да развличат детето, да му доставят колкото се може повече радост. И тъй като нашият съвременник от детство е заобиколен от развлечения и удоволствия, нещо се случва със сърцето му. То престава да чувства някои фини неща и задебелява в духовния смисъл на тази дума.

Това се отнася, разбира се, и за вярващите, църковните хора, защото не е тайна, че болшинството от тях не се ръководят в живота си от Евангелието. Да, ходят на Църква, понякога спазват постите, изповядвате се, причастяват се. Но често се отнасят към своята вяра като към онази кърпа, която жената, влизайки в храма изважда от чантичката си, а излизайки я сваля и я слага обратно. Същото се случва и с нашите свещеници, когато те започнат да се бръснат и подстригват. Те не искат да са свещеници постоянно. Те искат да са като всички. И голямо число вярващи хора искат да са като всички. Вижте каква борба тече в медийното пространство против полите, кърпите и другите външни атрибути на религиозността. Не дай, Боже, православният човек поне с нещо да се различава от неправославния… Това е много печално. Ние, вярващите хора, съвсем не сме свободни от тенденциите на съвременния свят.

Често задават въпроса: защо в нашата страна всичко е така зле? Когато питат за това протойерей Димитрий Смирнов, той отговаря така: „А какво очаквате от нация от убийци?” – имайки пред вид, че в Русия се извършват няколко милиона аборта на година. Да, това са жестоки думи и те веднага предизвикват възмущение: „Ах, какъв ужас! Колко нетолерантно е това, колко груби са у нас свещениците!” Но докато нашето общество се бори с тези, които наричат нещата с истинските им имена, вместо да се бори със самите явления, нашето развитие ще върви именно по този начин – от лошо към по-лошо.

– Може би причините са и в това, че епохите са много различни една от друга и опитът на възрастното поколение вече е неприложим за по-младите? Едва ли на внучката днес и е нужен опитът на бабата, защото внучката има друг начин на живот, живее в друго темпо, в друго обкръжение и е снабдена с други технически средства, а и в обществото битуват съвсем други ценности… Старите хора са престанали да изпълняват своята вековна функция – да бъдат носители на жизнено необходим опит. Може ли да се каже, че разрушаването на традиционното семейство е закономерно явление и че опитът на възрастните в обществото вече не е така важен?

– Да, има такова мнение. Но разрушаването на традиционното семейство не е закономерно явление. То въобще не е свидетелство, че семейството е „изживяло времето си” и опитът на предишните поколения не е нужен. Това е следствие от масираното, агресивно настъпление на принципно антихристиянската, античовешка съвременна идеология, която си поставя за главна цел разрушаването на традиционните ценности. На практика, това е също такава безумна утопическа идеология, каквато беше добре познатият ни комунизъм.

– Много труден и, за съжаление много разпространен днес е въпросът: как да почитаме родителите си, които са били лоши родители. Ако те не просто не са ни били пример за подражание, но постъпките им дълбоко са ни наранявали? Случва се порасналите вече деца да не могат да простят на родителите си, защото считат, че те са съсипали живота им.

– За съжаление, съвременните млади хора са „невъзпитани деца на невъзпитани родители”. Ако техните родители не са ги възпитали правилно, как на свой ред, те самите биха могли да възпитат своите деца. Затова проблемът се задълбочава и аз не съм оптимист в това отношение.

Как да бъде преодоляна обидата към родителите е много сложен въпрос. Според мен неговият отговор лежи единствено в плоскостта на вярата. Никаква психология тук няма да помогне. Сега се разрушава не само традиционното семейство – разрушават се човешките взаимоотношения изобщо. И наистина има чудовищни случаи, за които дори не ми се иска да говоря. Трудно е да се повярва, че родители могат да се отнасят така към децата си, и обратното – деца към родителите си.

Трябва да имаме решимост каквото и да стане да изпълним Божията заповед. Трябва да има разбиране: да допуснем, че майка ми не е права, но тя все пак си остава моя майка. И ако човек се старае да изпълни заповедта за почит към родителите, той трябва да изпълнява дълга си – да се моли за тях, да им оказва знаци на почтителност, да им помага. Може би дори си струва човек да изключи своите емоции, не изисквайки от себе си невъзможното. Да извършва дела на любов, когато тази любов я няма. Кой знае, може би това отношение ще доведе до там, че някой от тези лоши родители ще се разкае и ще разбере, че не е бил прав по отношение на своето дете.

– А можете ли да дадете някакъв съвет на родителите, които чувстват, че са станали чужди на порасналите си деца?

– Да търпят. Да се молят. Да подкрепят децата си, поне външно, в това, с което те се занимават. И да чакат кога този тежък период ще отмине, защото често се случва с възрастта, когато преживеят трудности, хората да се променят, да започнат по-добре да разбират своите родители и да се сближат с тях. Не винаги се случва така, но шанс има.

– В нашите молитвеници задължително има молитва за „началниците, наставниците, благодетелите”. Днес „наставничество” е почти забравена дума. Вие винаги казвате, че човек трябва да се учи цял живот. Сигурно е важно да търсим тези по-възрастни хора, които могат да бъдат пример – във вярата, в живота, в някакъв труд?

– Да, щастлив е онзи човек, който навреме е съумял да разбере, че по-възрастните могат да бъдат пример за него, могат да му помогнат да израсне, че той може да се възползва от техния опит и да избегне някои грешки. Ако човек започва винаги от нулата, животът няма да му стигне да се научи пълноценно на нещо. В най-добрия случай, ще се приближи до опита на онези, които са вървели пред него и чийто опит той е могъл просто да приеме, да сложи в спестовната си касичка и да продължи по-нататък.

– Владико, Вие винаги с топлота говорите за възрастните. Обичате ли старите хора?

– Да, аз обичам старите хора, при това още от детството ми. До голяма степен мен ме е възпитавала баба ми и аз съм свикнал със старите хора. Те винаги са ми били интересни, защото имат опит, преживели са много, помнят много неща. Това ми е интересно – и преди, и сега.

При нас в манастира имаше забележителни възрастни монаси, истински старци. Благочестиви, благоговейни, преживели интересен и много труден живот, изпитали много неща и не просто съхранили, а умножили в себе си вярата. Архимандритите отец Кирил, отец Наум, отец Николай, отец Лаврентий, отец Матей… Дори само да бъдеш край такива хора, да ги виждаш всеки ден е нещо много ценно.

За съжаление, много млади хора днес не разбират това. Когато се опитваш да им говориш по този въпрос – отвръщат се като от празни приказки. Какво да правиш…

Има и нещо друго. В обикновения живот опитните хора от по-възрастното поколение често са външно незабележими. Лесно е да минеш покрай тях и да не ги забележиш. Самият аз на времето, когато бях на Атон „минах покрай” стареца Паисий: бях съвсем до него, моят спътник ме помоли да почакам в двора на неговата килия, докато се посъветва с него, а аз не знаех нищо за стареца, не проявих интерес, не влязох, не поговорих.

– Т.е. трябва да търсим? Да бъдем внимателни към хората…

– Трябва да търсим. Архимандрит Рафаил (Карелин) има забележително есе, озаглавено „Когато мисля за миналото”. Написано е гениално, с голяма болка за това, че в света намаляват духовните хора, които имат опит от молитвата, от вътрешния живот, от очистването на сърцето. За това колко важно е да ценим срещите с тях и да усвояваме поне трохи от техния опит. Но ние не правим това, те си отиват и без тях в нашия свят става хладно и тъмно.

– Лесно е да се молиш за някого, ако той се отнася добре към теб, ако си му благодарен. Но малцина изпитват добри чувства към своите началници и често за това има причина. Как да се молим на Бога за лошия началник?

– Това е дълъг разговор – за отношението на нашия народ към началството по принцип. То винаги е лошо. Но да се молим за началстващите е необходимо. Искаш да ти е добре? Работиш, ето го твоят началник. Може да злословиш по негов адрес, да го ненавиждаш, да разправяш навсякъде колко глупав и лош е той… А може и да се молиш: „Господи, направи така, че той да стане добър”.

Има още нещо, над което човек трябва добре да се замисли. Струва ти се, например, че твоят началник не постъпва правилно, не разбира някаква ситуация. Но на практика вие гледате на нея от различни позиции. Ако ти стоиш долу, не виждаш картината, която се разкрива от високото. Виждаш само своя мъничък, тесен участък и казваш: „Защо той не прави това и това, това и това?” А другият вижда отгоре много повече и разбира, че ако постъпи по определен начин, може да разруши нещо. Виждайки ситуацията в цялост, той може да вижда ограничеността на своите възможности и да избира по-малката от две злини и т.н. Нужно е известно смирение, за да признаеш, че твоят кръгозор неизбежно е ограничен, че той е по-тесен от кръгозора на този, който е поставен над теб. Началникът носи по-голяма отговорност и затова трябва да се молим за него.

Но нашето традиционно отношение към властта е страшно. Ние възприемаме властта като враг априори. Може човекът, назначен на ръководна позиция да иска да направи нещо добро, опитва се, но получава толкова удари от всички страни, среща такава ненавист от хора, които дори не го познават лично, че добрите му намерения се изпаряват. Психологически това е разбираемо. Това е много голям проблем.

– Критичното отношение към властта може да бъде разбрано. Всеки човек може да приведе много примери, показващи, че властта не изпълнява своите преки и най-важни задължения. Често в исторически план християните са били упреквани, че призовават към послушание по отношение на всяка власт, към „съглашателство”. Какво може да отговорите на това?

– Неправилно е да се мисли, че ако Църквата се моли за съществуващата власт, тя е съгласна с абсолютно всички нейни действия: и с пенсионната реформа, и с липсата на грижа за слабите, и изобщо с цялото безобразие, което се върши около нас. Съвсем не. Когато Църквата се моли за властта, тя се надява, че тази власт по някакъв начин ще коригира отношението си към народа, че с Божията помощ по нашите молитви ще се поправя. Някой може би ще каже, че този начин не е ефективен. Но той е по-безопасен от революцията, която по правило завършва с големи кръвопролития. Църквата е категорично против всякакви революции и опити да бъде свалена съществуващата власт, защото знае една проста истина: властта, дори и не много добрата, е онази удържаща сила (виж. 2 Сол. 2:7), която не позволява обществото да изпадне в хаос и да се стигне до взаимно унищожение на всеки от всеки. Примери за това виждаме както в историята на нашата страна така и в съвременния свят.

Трябва да се молим във всеки случай. Бог ни е заповядал да се молим дори за онези, които ни ненавиждат и гонят.

Тук има още един въпрос. Много от църковните хора смятат, че участието в различните форми на власт не е за нас, не бива да го правим. Ние не ходим на избори, не гледаме телевизия и, изобщо, се стараем да живеем така, сякаш властта в нашето общество не съществува. Това не е правилно. Вярващият, църковният човек трябва да бъде активен. Защото докато болшинството от вярващите хора се правят, че живеят някъде в небесното Царство, на власт идват хора, на които са чужди нашата вяра, нашата история, та дори и нашата страна. Трябва ли след това да се учудваме на ставащото наоколо?

Странно е, че в Русия – хилядолетна православна страна с достатъчно голям дял вярващо население – до ден днешен няма нито едно политическо консервативно движение, което да се асоциира с Православието. Ако утре има избори – кого да избере вярващият човек? За това е виновен не някой друг, а самите ние.

Тези дни не можем да говорим за каквото и да е друго освен за Рождество Христово

Декември 24, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 


Тези дни са дотолкова наситени с присъствието на великия празник на Рождество Христово, че не можем да говорим за каквото и да е друго нещо, освен за техния смисъл. Невъзможно е да стоим настрани, защото това е до такава степен ярък празник в живота на Църквата и на нас самите, че духът ни е изцяло обсебен от осъзнаването на факта за Божието въплъщение в полза на човека. Затова днес, във времето на нашата среща, ще се опитаме да кажем няколко прости думи за това най-велико събитие.

Опитът от църковния ни живот и този от живота на светите отци потвърждава, че всеки път, когато предстоим пред Бога – дали молейки се, дали пребивавайки в храма в дните на църковните празници, или при друг случай, когато се срещаме с Господ – в това наше състояние откриваме две основни, характерни черти. Преди всичко, ние се изпълваме с радост, защото виждаме, колко голяма е Божията любов към човека. Сърцата ни се изпълват с умиление и благодарност, когато разбираме колко велик е този Божи дар. Но едновременно с това представянето ни пред Господ Иисус Христос се превръща и в съд за нас. Особено в тези свети празници, в които споменаваме земния път на Христа, Неговите проповеди, Неговите дела, всички тези събития произвеждат съд над човека, и този съд е спасителен за нас. Той не осъжда човека, а го спасява.

По този начин ние посрещаме празника Рождество Христово, от една страна, за да почувстваме голямата любов на Господ към нас и да се изпълним с дълбока благодарност към Него за всичките неизброими блага, дарувани нам, а от друга страна, онова, което е много по-полезно в практическия смисъл за нашите души – да извършим съд над себе си. Защото, както казва апостол Павел, ако ние сами осъдим себе си, то няма да бъдем осъдени от Господ. Което означава, че ако сами се осъдим в настоящия живот, няма да бъдем съдени в последния ден, защото съдът вече се е извършил днес, на този етап от битието ни.

Сега стоим пред лицето на великия празник Рождество Христово, живеем в неговата атмосфера за да проверим себе си, да се самоосъдим и като критерий за това се явява всичко, което Господ е извършил за нашето спасение. Та нали знаем, че Господ не прави нищо случайно и не е постъпвал по някакво стечение на обстоятелствата, но всичко е било изначално управлявано от Него, всичко е станало по Неговата воля, чак до последната подробност. По Негова воля Той се е родил в точното време, по такъв начин и на това място.

Фактът, че благодарение на празника Рождество Христово ние се подлагаме на съд е отразен и в житията на Божиите угодници. Забелязваме, че те са съпоставяли всяко събитие в живота си с Христовия живот. Неведнъж виждаме как тези Божии човеци, когато са се оказвали в трудно положение са си припомняли събития от живота на Христа, стараейки се да разберат доколко техните действия са сравними с тези на Самия Господ. Та нали ние искаме да вярваме, че християнин е този, който се старае да подражава на Христа по мярката на човешката си природа, и разбира се, на когото не му се удава, подражанието, го заменя с покаяние, смирение или скърби, в цялата духовна работа, която извършва вътре в себе си.

В тези свети дни, когато нашата Църква възпява великото снизхождане на Господ към човека и чрез дивните песнопения разкрива дълбокия богословски смисъл на този празник, добродетелните мъже-старци стоят в олтара като осъдени, взирайки се в събитията на Рождество Христово. Помня, когато старецът Ефрем Катунакски се върна от Йерусалим, отидохме да го поразпитаме за светите места. Очаквахме, че ще ни каже колко го е развълнувало посещението на местата на бичуването на Христос и Голгота, но се оказа, че най-много го е поразила пещерата на Рождество Христово във Витлеем, защото намирайки се там, той се поставил пред събитията, случили се там преди две хиляди години. Сподели ни, че по-рано си мислел, че живеейки в малката си отшелническа килийка в Катунакия имал чувството, че това е нещо значимо, че е направил нещо в живота си като пребивава в пустиня. Но от момента, в който видял къде се е родил Христос, той съвършено замлъкнал, почувствал как неговото „аз“ взело да се руши. „Там Христос ми затвори устата“, каза ни отец Ефрем. Та нали Христос се родил в пещера, гонен и презиран от всички хора, нямайки даже къде глава да положи. Никой освен простите овчари и персийските влъхви не разбрал, че в тази нощ се е случило най-великото събитие в човешката история – Божието въплъщение, извършено в крайна нищета, в крайно смирение, в тишина и съвършена неизвестност.

Всеки път, когато животът ни кара да изпитваме различни трудности, можем да се озовем мислено пред Витлеемската пещера, за да поразсъдим, доколко онова, което правим и това, към което се стремим, съвпада с онова, което е извършил Господ на Своето Рождество. Този принцип можем да прилагаме през целия си живот.

Навярно и вие сте чели в Патерика истории за хора, изпаднали под влияние на различни страсти – злопаметност, отмъщение, или пък злоба, която сама по себе си се смята за главна страст. И ето, за да помогнат на човека да се избави от тази страст, духовните отци не устройвали съдебни дела, на които да се мъчат да докажат с логически доводи кое е добро и кое лошо, но успявали с един прост разговор за живота на Христа да убедят хората – а и нас, впоследствие, че не постъпваме по християнски. Всеки път, когато се поддаваме на чувствата си, ние долавяме това и нашата светска логика се бунтува и иска справедливост – и то светска справедливост, светско оправдаване, пълно отстояване на правата ни. И ти не можеш да дадеш отговор на този зов, защото всички аргументи, които ти предлага логиката са често подплатени от нашата човешка слабост.

В такава ситуация на човек му остава само едно – да застане мислено пред събитието Рождество Христово и да се запита: „Всичко онова, което искаш, което правиш, към каквото се стремиш или мислиш – в духа на Христовия живот ли е? Така ли е постъпвал Сам Господ?“ Изследвай този въпрос, постави се редом с Христа и тогава, ако решиш, че делата ти не противоречат на Господния живот, тогава можеш смело да вървиш напред.

От мига, в който ангелите запели „и на земята мир“, тези думи се превърнали в забележителен лозунг за целия свят, защото днес мирът стана много скъп и е трудно да бъде опазен. Много хора, между впрочем очаквано, разбират под думата „мир“ липса на войни, вълнения, безпорядък. Обаче Христос е казал следното: „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Значи ли това, че Христос говори за едно, а ангелите друго? Всъщност, мирът, който е дошъл на земята е Сам Господ, станал човек, за да можем да Го възлюбим. С това Той ни е казал, че нашата връзка с Бога не е просто теория. Можеш да бъдеш ревностен последовател на някоя философска система но никога няма да встъпиш с нея в отношения на любов, защото колкото и силно да я обичаш, тя никога няма да те заобича. В Църквата е точно обратното. Тук изобщо не се сблъскваме с никакви теории. Словото не е станало някаква идеология или философия, Словото е станало плът, станало е човек, за да можем да Го обикнем. И когато Го заобичаме, тогава разбираме, че То ни е обикнало още изначало. От мига, в който решим да се подвизаваме, за да възлюбим Господа, още от първата ни крачка към Него, веднага ще усетим Неговата велика любов към нас, която Той е имал към нас още преди да пристъпим към Него. Ето това тайнство може да се извърши само в Църквата. Затова Христос, бидейки мир за целия свят, е станал обект на любовта. Не обект на вярата! Та нали човек е длъжен да излезе извън рамките на вярата и надеждата и да пребивава в любовта. Както е казал апостол Павел: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (Кор. 1, 13:13). Затова любовта се явява емпиричен и онтологичен факт, благодарение на който човек може истински да усети връзката си с Бога.

Този път бил следван от всеки, възлюбил Господа докрай. Да си спомним за първомъченика Стефан, който, подражавайки на Господ, засвидетелствал любовта си към Него. Светият архидякон и първомъченик Стефан, този пълководец на всички мъченици, след залавянето си от страна на евреите заради проповедите му, бил принуден да застане на съд пред синедриона. По време на този съд той изповядал вярата си и лицето му просияло като на ангел. Юдеите го осъдили на смърт, отвели го на мястото за екзекуция и почнали да хвърлят камъни по него. По Моисеевия закон такава смърт била определена за най-нечестивите грешници. Представете си само, че сте със завързани ръце и крака, захвърлени на някое място и по вас мятат камъни, докато умрете. Каква страшна и безмилостна смърт! А свети Стефан в същото време, както ни сочи Свещеното Писание, се молел в този миг не за себе си, а подобно на издигнатия на Кръста Христос, за хората. Свети Стефан изспуснал последния си дъх, молейки се за ония, които го убивали с камъни: „Господи, не им зачитай това за грях“ (Деян. 7:60; сравн. Лука 23:34). При това умът и сърцето на св. Стефан били заети не от гняв към юдеите и от летящите към него камъни, но единствено от това Господ да не им вмени това за грях. И така, ако искаме да разберем, кога точно св. Стефан е станал подобен на Христос, лесно ще забележим, че той се е уподобил на Господ не в момента на мъченическата си смърт, а преди всичко, когато сърцето, умът и любовта му били обърнати към тези, които хвърляли камъни по него.

Днес отбелязахме паметта на друг мъченик – св. Маврикий, който бил подложен на най-ужасни мъчения. В Синаксара се говори, че той живял в 3-ти век, във време на гонения на християните. Св. Маврикий бил заловен заедно с други християни. Когато отказал да се отрече от своята вяра в Иисус Христос, бил обвинен и подложен на жестоки мъчения. Тогава императорът взел момчето, родния син на св. Маврикий на име Фотин и го убил пред очите на баща му. Преди това казали на св. Маврикий: „Ако не се отречеш от Христа, ще убием детето ти!“ Представете си ужаса на този избор! Но св. Маврикий останал верен на Христа и тогава екзекутирали сина му. После злият император измислил друго мъчение. Взел св. Маврикий и другарите му и заповядал да ги поставят в блато. Там ги завързали за стълбове и ги оставили да ги ядат мухи, комари и всякакви насекоми, които са в тези места. На Максимиан не стигнала и тази жестокост и положил тялото на отрока Фотин пред вързания Маврикий. В продължение на десетина дни мъчениците преживели жестоки страдания, докато накрая изспуснали дъх.

От времето, в което Христос дошъл на земята и донесъл мира Си, милиони мъченици отдали живота си заради вярата си в Иисуса Христа. Защо са го направили? Защото наистина са възлюбили Христа, вкусили са от Неговата голяма любов, защото животът Христов заговорил в сърцата на тези хора. Събитията, които споменаваме в дните на църковните празници били съд за тях. Те измервали своя живот по мярката Христова. От една страна, те виждали Христос като пример на смирение, понасяне на мъки, неизвестност, мълчание, изгнание, нищета, а от друга страна – себе си, осъдените. Именно заради това съдът за тях бил извършен. За тях Христос станал не Съдия, а Живот Вечен. Ако човек живее по този начин в Църквата, поставяйки всеки път Бог преди себе си, осъждайки живота си и позволявайки на Господ да извърши съд над него още в този живот, то в последния ден ще избегне съда.

Наистина, как може да бъдеш следовник на Христа и да живееш живот, чужд Нему? Господ ясно е отбелязъл чрез апостолите и опита на светите отци, че ако в нас живее Светия Дух, то трябва да има и плодове на Светия Дух. И за да не си търсим оправдание, Господ е казал конкретно: „А плодовете на Духа са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5: 22-23). Вземете този списък на плодовете на Светия Дух и изследвайте себе си и ако намерите, че вместо любов във вас живее ненавист, вместо радост – униние, вместо благост – отмъщение и т.н., така ще разберете в какво положение сте. Такъв съд над себе си носи спасение. Ще познаете дървото по плодовете му. Затова ако тези свети празници се възприемат от нас като съд над живота ни, тогава с увереност може да се каже, че те са спасителни за нас. Те ни дават повод за духовен подвиг чрез покаяние, смирение, промяна на живота ни, но едновременно с това и ни възпламеняват да припадаме с любов и да просим милостта Божия, доколкото се уподобяваме на народ, седящ в тъмнина (ср. Мат. 4:16). Да кажем на Господ: „Къде ще просияе Твоята светлина, Господи, ако не на тези, които се намират в тъмнина?“ (Пс. 66: 2-3). Та нали именно тогава, когато се намирам в тъмнина, тогава започвам да търся светлината. Но ако се залъгвам, че пребивавам в светлина, тогава това е очевидна тъмнина, която не ни дава да видим истинската светлина.

Скъпи братя, да си пожелаем един на друг тези дни да бъдат за нас спасителни, за да ни доведат до Христа, Който чрез онези събития от Своя живот ни преподаде урок и ние осъзнаваме, че нашата връзка с Бога не е някаква си абстракция, но има конкретни плодове и резултати. Нека са благодатни за нас тези свещени дни! Нека Господ да бъде винаги с нас и да ни дарява радостта от Своето присъствие. Амин.


 Из книгата на митрополит Атанасий Лимасолски (Николау) в интернет-магазина „Пемптусия“ (Спасение)

 

 

 

 

Кои хора след смъртта си ще попаднат в Царството Небесно?

Декември 19, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Нашият живот е много кратък. Вече при мъжете той се е съкратил до петдесет и пет години, при жените до шестдесет и пет – седемдесет, т.е. той е изключително кратък. И ако по-рано човек е поумнявал към деветнадесетата си година, то сега мъжът на двадесет и пет години е все още дете, чак към тридесетата му година в главата му нещо започва да се прояснява, той до някаква степен става възрастен – а на петдесет и пет години вече умира. Тогава, колко живот му остава? Двадесет и пет години. За такова кратко време кое дърво може да израсте? Ако засадите бор, той за това време ще стане едва колкото ръката ви дебел – при положение, че започне да расте. А ако това не се случи? Тогава от него изобщо няма да стане нищо.

 

И така животът преминава в грях, и вратите за човека се затварят – човекът умира. Настъпва разпадане на неговата цялост: тялото е отделно и душата е отделно. В това състояние човек вече с нищо не може да си помогне, твърде късно е. И ако той е живял само заради плътта си – какво може да направи сега? Плътския живот е изчезнал, сега червеите се хранят с неговата плът. Ако той е водил духовен живот – къде са сега неговите книжчици? Къде са му магнетофоните? Къде е родната природа? Изкуството? Къде е всичко с което е живял? Нищо няма. За какво е живял? Само страдание и плач: какво съм направил? Защо съм погубил своя живот? Пред телевизора съм стоял, гледал съм хокей, цял живот съм дрънчал с тенджерите, хиляда парчета торта съм изпекъл, но в това нямаше смисъл. Затова ще има плач и скърцане със зъби – остава ни само да скърцаме със зъби от яд, заради нашето безсилие, защото кой ни е виновен, ако не самите ние? Църквите са отворени, Свещеното Писание е написано, ето ви и молитвеник – заповядайте, молете се, изправете душата си, стремете се към Божието Царство. Но всичко това е било безинтересно, затова няма нищо в душата ни: няма любов към Бога, няма желание за Царството Небесно.

 

Затова Господ казва: „И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в Царството Божие. Така последните ще станат първи, а първите – последни.” Много от тези, които от детство вярват и ходят в храма, когато им хрумне, от „дъжд на вятър”, никога няма да влязат в Царството Божие. А ще влязат други хора, които, все още може да не са попаднали в църквата, може и вяра да нямат, но които ще повярват и ще отхвърлят всичко и ще започнат сериозно да се занимават със спасението на своята душа. Човек може да повярва в последните години от своя живот, да се опомни – и за това кратко време да успее да съгради в своето сърце Царството Небесно…

 

източник: Святое православие – VK

 

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Само с любов ще влезем в Рая

Ноември 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да оставаш верен на монашеството се счита за мъченичество.


Христос иска да извади тръните от теб, защото е Градинар, а ти искаш твоето спокойствие.


Христос е до нас, ако ще да не Го виждаме… понякога ни удря по един плесник от голяма любов.


Много пъти Христос идва, хлопа на вратата, слагаш Го да седне в хола на душата ти, но ти, погълнат от твоите занимания, забравяш Великия Гост. Той чака да се появиш, чака и когато вече се забавиш много, става и си тръгва. Друг път отново си толкова зает, че Му отговаряш от прозореца. Нямаш време дори да отвориш.


Иисус държи в ръцете Си длето. Иска да те извая като статуя в небесния палат.


Вие сте царски хора, вашата цел е царския чертог.


Когато видиш човек уморен (духовно), не му слагай друг товар, защото коленете му не издържат.


Обикнете Едничкия (Бог), да те обичат и зверовете.


Истинско богатство за мен е да ви видя в царството небесно.


Когато съществува пламъкът на любовта, каквото и зло да приближи, го изгаря.


Когато човек не търси своите права, Бог ще просветли другия да му ги даде.


Светлината на Господ да те просветлява и винаги да те води.


Едно нещо само ме кара да скърбя – че обвиняват монахините. За мен не ме е грижа, каквото и да казват. Дяволът настръхва, когато вижда млади хора да остават (в манастира) заради Христос.


Когато имате изкушения, тогава слиза Божията благодат. Очевидно му разваляте (на изкусителя) плановете.


Човекът, който обича, чувства духовно – в молитва – че се намира в Бога и брата си. Съжалява, когато братът му не върви добре и се моли за неговото напредване. Никога не се променя този, който има християнска любов. Човекът, който крещи, няма сила. Дръжте високо знамето на Христос, за да бъдете на линия със стареца ви, където и да сте. Искам, детето ми, да живееш за Христос, целият да се отдадеш на Него. Искам, когато се случи човек да отвори сърцето ти, нищо друго да не намери, освен Христос.


- Геронда, след като виждате толкова ясно нашите немощи и грешки, защо не ни ги посочвате?


- Съжалявам за това, което виждам като отец, но се надявам, че нещата ще се подобрят. Посочвам това, което трябва, но повече ще спечелиш, когато пролееш две или три сълзи пред Христос за тези неща, отколкото да изречеш много слова. Той е нашият Лекар и Възпитател. Христос вчера и днес е Същият, но ние сме затворили очите си и нищо не виждаме. След като вървим така, едни падат в калта, други се пребиват. Много пъти през деня Христос идва и хлопа на вратата ти, но ти имаш работа…


Онзи, който се смущава, не мисли логично, правилно. Прояви търпение и ще получиш като награда венец.


Светият Дух да не напуска ума и сърцето ви. Господ да ви укрепи, да държите здраво знамето на истината и въздържанието. Когато сърцето ни няма любов към Христос, нищо не можем да правим. Като кораби сме, които нямат светлини, бензин в двигателя. Доколкото човек се опростява, се обожествява. Става незлобен, смирен, кротък, свободен, става… става…


Това, което чуваме (войни, трусове, разрушения) са гръмотевици и ще дойде и дъждът… Трябва да сме готови за отговор и мъченичество. Станете хора, достойни за горния Йерусалим.


Благодатта на Светия Дух кара човека да излъчва лъчи. Другият обаче трябва да има добър приемник, за да го разбере.


Погледът ни трябва да е насочен към небето. Тогава нищо няма да ни разколебае.


Моля Бог да ви освети, да ви отведе в Рая. Тази зестра моля да ви даде Господ.


Аз съм беден отец, но с голяма бащинска любов към вас.


Доколкото човек обича Бога, дотолкова има любов и към хората. Обича ги като Божии образи, с уважение, нежност и освещение. Всекидневно се моля да ви видя в чиновете на преподобните жени.


Това, което Бог ви е дал, трябва да го използвате. Сърцето на човека е сътворено да обича повече от мъжа. Мъжът, колкото и да иска, никога няма да може да обикне толкова нежно като жената. Сега, когато сте млади, обикнете „лудо” вашия Жених. Истински пламък да гори във вашата вътрешност.

Рай без вас, чеда мои, не искам!

- Геронда, как успявате да имате такова търпение в различни случаи?

- Божията благодат помага. Винаги вярвам, чедо мое, в силата на Бога, Който всичко преобразява и го устройва в полза на душата ни.


Когато видите сълзите, това е посещение на Бога в молитвата.


Когато се причастяваш, не само приемаш сила, а се просветляваш, виждаш широки хоризонти, чувстваш радост… Различно се чувства всеки, съобразно своето разположение и пламъка на душата си, един чувства радост и отмора, друг дух на обземане от Бога и трети неизразима любов към всички. Много пъти се почувствах уморен, но след св. Причастие чувствах сякаш нищо ми няма.

Невинността е по-висша от гениалността.


Човекът, който има егоизъм, никого не привлича. И ако привлече някой, той бързо ще се отдалечи. Духовната връзка става неразривна, когато срещне детски дух, невинност и освещение. Човекът, който няма Христос, всичко му се струва трудно и тъмно.

Трябва да научим език на онази държава (небесната), защото, когато не го знаем, ще ни се подиграват. В противен случай няма да влезем в нея. Там няма да съществува Патмос или Калимнос или Родос или Ханя в Крит…

В манастира, трябва да знаете, някои хора ги праща Бог и някои ги праща дяволът. Бог – за да укрепят, дяволът – за да разбият манастира.

Съветвам ви никога да не приемате лица с камбанен звън, с похвали и дивене. Ще ги приемате с умерена любов. Никога не вземайте лица с мисълта за трайно оставане, без изпитване. Когато в човека няма вътрешна топлина, тогава и лято да е, му е студено и мръзне.


Когато в сърцето ни няма Христос, тогава ще вложим в него пари или имоти или хора.


Колкото можете развивайте любовта към Христос. До такава степен, че когато произнасяте името Му, да текат сълзи от очите ви. Сърцето ви трябва да гори истински. Тогава Той ще е ваш Учител. Той ще е ваш Водител, ваш Брат, ваш Баща и Старец.


Обикнете от сърце вашия Жених Христос и всички хора ще ви обичат и ще се грижат за вас. Моля се да живеете свято и да следвате „светата линия” на отците ни отсега, когато сте млади, за да се озовете всички в Рая. Той е вашата крайна точка.


Изкусителят препира, притеснява се и създава вътрешни войни. Знае толкова похвати. Завлича човека в съмнение. Затова имаме много крушения.


Знаеш ли изкусителят какъв майстор е? Най-малкото нещо го прави да изглежда най-голямо… „Прави” голяма политика.


Желая възраждането на монашеството, защото, по моето мнение, гвардейската част на Църквата е монашеството.


Душите имат желание да видят красотата на Божия лик. Божията закрила обезсилва изкусителите ни…


Когато има страх Божий, се дава мъдрост.


Тъй като съществува разюзданост, хората не могат да разберат, че съществува духовна любов.


Цялата ми собственост сте вие.


Изповедникът трябва много пъти да плаче, да изпита болка повече от изповядвания, за да може да го разтуши. Трябва искрено да скърби, защото душата го чувства.


Светските хора те изморяват, защото като ел. вълни те връхлита всичко натрупано в тях. Трябва да бъдем благодатни хора и който ни доближава, да отморява. Да смятаме всички за по-горе от нас, колкото и немощи да имат. Да не се отнасяме жестоко, а винаги да мислим, че и другият има същата крайна точка.


Аз, с Божията благодат, винаги виждах всички като по-горе от мене и светци.


Бъдете безразлични към пречките. Единственото ти занимание и мисъл да е твоя Жених. Да говориш само с Него.


Трябва да имаме любов. И най-голямото зло да ни сторят, трябва да ги обичаме. Само с любов ще влезем в Рая.


Да култивираш молитвата, и ще дойде време, когато сърцето ти ще проиграва от радост, както когато предстои да видиш едно обично за теб лице.


Не пренебрегвай нощната молитва. Моли се с желание, както хората, които отиват на пиршество. Те са будни и чувстват само радост. Така и ти, когато ще говориш на твоя Жених, не слушай когато изкусителят ти говори разни неща, за да ти попречи, защото знаеш, че имаме един, който се „грижи” много за нас.


- Как, геронда, да мислим за Христос?


- Винаги с любов, трябва да помним Христос. Може да държим в ръцете ни снимка на някой човек, но понеже не го познаваме, или по-скоро не го обичаме, не ни трогва. Докато ако вземем снимката на майка ни, душата веднага проиграва и плаче от любов.


- Ще се спасим ли, геронда?


- Ама затова облякохме расото, за да се спасим. Духовната борба ще ни отведе в Рая. Това, че се борим с помислите, този труд ще ни постави в Рая.


Вестниците на небето пишат всичко, което става тук, и доброто, и злото.


Детето ми, колкото можеш давай любов на всички. Длъжна си. Сирачето търси да намери баща, но няма. Търси майка, търси сестра, няма сестра. Затова търси да намери любов от теб, истинска любов. Ти трябва да заместиш всички любими за сирачето лица.


Онзи, който ни наранява и ни кара да изпитваме болка, сме длъжни двойно да го обичаме.


Две са крилете, които могат да издигнат човека над земята – чистотата и простота на сърцето. Трябва да си простодушен в делата си и чист в мисълта и чувствата си. С чисто сърце ще търсиш Бога, с простота ще Го намираш и ще Му се радваш.

Чистото сърце лесно минава през небесните двери.


Себеотричането трябва да се култивира с разсъдителност, защото в противен случай стигаме до самоубийство.


В открито море на живота сме, понякога ще имаме буря, понякога тишина. Божията благодат не ни оставя. В противен случай щяхме да сме потънали, ако не ни държеше.


Светците винаги мислели за другия живот. Помненето на смъртта е благодатен дар. Бог ни предпазва от изкушение. Не оставя да бъдем изкушени свръх силите ни. Всичко допуска за наше добро. Когато се увеличи духовността, ще бъде победена сънливостта. Молитвата е радост. Бог я дава, когато съществува ревност и смирение.


Воювай смело с мразещия доброто, който ти завижда, претърпявай каквото и да ти се случва с търпение и вяра. Не оставяй да те тиранизира врагът на душата ти, който се появява в овча кожа, искайки уж полезното за душата ти. Довери се на Господ за всичко и той ще те нахрани във време на глад.


С една добра дума за ближния ти, защитавайки го, купуваш Рая.


Покаянието трябва да става не от страх от наказание, а защото съгрешихме срещу Бога.


Услади мисълта си с помисли на утеха и надежда, нажежи словата си с топлината на любовта към твоя Жених, припомни си Неговите страдания, които претърпя за теб, за да останеш твърда, посветена и смирена.


Предай напълно себе си на покрова и закрилата на Света Богородица.


Обичай страннолюбието, защото то отваря Райските двери. С това страннолюбие приютяваш и Ангели. В лицето на всеки странник, детето ми, виждам Самия Христос. Страннолюбието… най-великата от добродетелите. Привлича благодатта на Светия Дух.


Не бързайте с Псалтира и песнопенията, много ме наскърбява това нещо. Пейте по-бавно, за да съучастват умът и сърцето в това, което казвате. Аз бих искал да плачете, когато пеете, но това за вас… да видя кога ще се научите да плачете.

Старите монаси винаги държаха кърпичка по време на службите.


Светите отци се подчинявали с простота като малки деца на това, което Бог им пращал, „така го искаш, да бъде Твоята воля”.


Скръбта е благоугодна Богу, доколкото не отнема от нас дръзновението да се подвизаваме. Необходимо и полезно е периодически да правим обща себеизповед (припомняне на всички предишни грехове). И светците го правили.


Нужен е труд, за да имаме любов към всички с мярката, която Христос иска.


Всички твои въпроси оставяй в Божиите ръце. Каквото искаш го търси като дете от баща му. Молитвата е Божий дар. Търсиш винаги с надежда. Няма да ни спасят нашите дела, а безкрайната Божия милост. Придобий дръзновение и търпение в борбата си.


Мрази те сатаната, защото остави света със светските почести и слава и дойде тук по твоя воля, в арената, където мнозина ще ни принизят, ще ни презрат.

 

от книгата „Старецът Амфилохий Макрис. Един съвременен духовен лик от Патмос”

превод: Константин Константинов

 

Съвети на стареца архимандрит Юстин Първу

Октомври 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

О. Юстин (Първу) е роден в село Петру Воде (Румъния) на 10. 02. 1919 г., постъпил в манастира Дуреу през 1936 г., служил като полкови свещеник на Източния фронт през Втората световна война, след това бил политически затворник от 1948 до 1964 г. През 1966 г. постъпил в манастира Секу на Нямцката околия, а през 1975 г. се преселил в манастира Бистрица. През есента на 1991 г. положил първия камък за основаването на мъжкия манастир в Петру воде, а през 1999 г. започнал възстановяването на женския манастир Палтин.

Представил се пред Господ на 16 юни 2013 г. след усложнения вследствие на получени метастази, от които боледувал в течение на няколко години, понасяйки с търпение мъченически страдания.

Ето някои от неговите съвети, които обичал да дава:

Обичай бедните и им състрадавай, за да бъдеш и ти помилван от Бога.


Не изобличавай скърбящите в сърцето си, за да не бъдеш наказан със същия жезъл и когато започнеш да търсиш някой, който да те помилва, да се окаже, че няма такъв!


Помни, че също носиш тленно тяло и прави добро на всички без изключение.


Разсъдителността е над всички добродетели.


Не укорявай никого за неговото прегрешение, но считай себе си отговорен за всичко, дори за прегрешението на ближния.


По-добре е да те презират, отколкото сам да презираш. По-добре е да те обиждат, отколкото сам да обиждаш.


Не живей заедно с горд човек, за да не се лиши душата ти от благодатта на Светия Дух и по този начин да стане обиталище на лукавите страсти.


Който избягва суетната слава на този свят, усеща в душата си славата на бъдещия век.


Ненавиждай покоя и благополучното битие, за да запазиш помислите си безметежни.


Пази се от многото срещи и се грижи за душата си, за да запазиш душевно спокойствиие.


Пази се от малките грехове, за да не паднеш в големи.


По-полезно е да възкресиш душата си от страстите, мислейки за Божественото, отколкото да възкресяваш мъртви.


Мнозина са вършили удивителни дела, възкресявали са мъртви, подвизавали са се, за да вкарат заблудените в пътя на спасението, вършили са велики чудеса. Много хора са познали Бога с тяхна помощ. Впоследствие обаче тези, които са възкресявали мъртви са изпаднали в срамни страсти. И по този начин с греховните си дела, които са станали явни, са съблазнили мнозина. Всъщност те самите са били болни, но вместо да се грижат за душевното си здраве, те се хвърлили в откритото море на този свят, за да лекуват и спасяват душите на другите, погубвайки по този начин и своята надежда, и душата си.


Който ненавижда прелъстяването и разсейването на ума в светските неща, той вижда в сърцето си своя Владика и Господ.


За да вземе Бог под внимание нашите добродетели, те трябва да се съпровождат с телесно въздържание и чиста съвест.


По-добре е да живееш с орли, отколкото с алчен и ненаситен човек.


По-добре е да живееш със сакат и отхвърлен човек, отколкото с горд.


По-добре е да те гонят, отколкото ти да гониш; по-добре е да те разпъват, отколкото ти да разпъваш; по-добре е да те оскърбяват, отколкото ти да оскърбяваш; по-добре е да те клеветят, отколкото ти да клеветиш.


Самооправдаването няма място в живота на християнина и не присъства никъде в Христовото учение.


Ако обичаш кротостта, ще имаш мир в душата си. Ако се удостоиш да придобиеш мир, ще се радваш във всяко изкушение.


Бог търпи всичките ни немощи, но не понася оня, който постоянно роптае и го наказва, за да го поправи.


Устата и сърцето, които при всяко изкушение благодарят на Бога, получават Неговото благословение и Божествена благодат.


Предшественик на Божията благодат е смиреномъдрието, а на Божието наказание – високомъдрието.


Когато твоят живот е по Бога, не се натъжавай от скърбите и лютите си страсти, защото Бог ще ги отнеме от теб в един прекрасен ден. Не се страхувай също и от смъртта, защото Бог е приготвил бъдещи блага, за да те издигне над смъртта.


Източник: „Православен глас“, изд. на църк. настоятелство при храм „Свети Атанасий“, гр. Варна, бр. 8, август, 2013 г.

 

 

Избрани мисли на известни личности за Бога

Октомври 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Науката води човека към религията… Но човекът винаги си остава свободен в душата си – да вярва или да не вярва в Небесния си Отец, да открива или да не открива Неговия велик мир… Науката тук не може да заповяда нищо на душата. Душата сама си избира – живот или смърт, светлина или тъмнина. Но честното научно знание помага на човек да се освободи от суеверията – както от псевдорелигиозните, така и от материалистическите.

Само Христовата истина може да очисти сърцата от тези суеверия. И само тази истина може да оправдае живота на човека.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

…….

Учи се, изследвай земното – това е задължение на учения; с едната си ръка изследвай природата на видимия свят, без да изспускаш погледа си към вечния; с другата си ръка пък, както дете за баща си, се дръж за края на Божията риза.

Андре Мари Ампер (1775-1836), френски физик

…..

Вие ми казвате, че аз съм изобретил нещо; всъщност, аз само съм го видял – видял съм онова, което Бог е създал за хората. Честта и славата се падат не на мен, а на Бога…

Александър Флеминг (1881-1955), английски микробиолог, открил първият антибиотик – пеницилина

…..

Когато религията и науката изповядват вярата в Бог, първата поставя Бог в началото, а втората – в края на всички мисли. Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга.

Където и да обърнем поглед, какъвто и да е предметът на нашето наблюдение, ние никъде не намираме противоречие между наука и религия. По-скоро констатираме абсолютната им хармония по основните пунктове, особено в областта на естествознанието. Както религията, така и науката в крайна сметка търсят истината и довеждат до вярата в Бога.

Макс Планк (1858-1947), основател на квантовата механика

……

Замълчи, глупав ум, слушай Бога!

Познанието на Бога без познание за греховността ти довежда до гордост. Познанието за греховността довежда до отчаяние. Но само познанието на Иисус Христос води на верен път, защото в Него откриваме Бога и своята греховност.

Евангелието дава на човека утешение, в каквото и положение и условия да се намира той. Христос привлича към Себе Си цялото човечество… Без учението Христово у човека ще бъдат пороците и бедствията, заблуждение, мрак, отчаяние, смърт.

Блез Паскал (1623-1662), френски физик и математик

……

Добре правите, че търсите успокоение в Евангелието, защото то е непресъхващ източник на всяка истина, където разумът не може да намери на никое друго място.

Емануил Кант (1724-1804), немски философ

…….

Често съм прекланял коленете си пред Бога, подбуждан от силното убеждение, че към никой друг не мога да се обърна, при всяка моя нужда.

Вярвам, че Библията е най-великият дар от Бога за хората. Без нея нямаше да можем да отличим истината от лъжата.

Абрахам Линкълн (1809-1865), президент на САЩ

…….

Никой и нищо друго не е толкова достойно за възхищение, както Самият Христос!

Леонардо да Винчи (1452-1519), италиански живописец и скулптор

…….

Ако Христос не бе жив и днес, то тогава за света нямаше да има никаква надежда. Само фактът на Възкресението дава надежда за бъдещето.

Конрад Аденауер (1876-1967), първи канцлер на ФРГ

…….

Потомците ни в един прекрасен ден ще се смеят от сърце над глупостите на нашите съвременни учени-материалисти. Колкото повече изучавам природата, толкова повече се възхищавам на неподражаемите дела на нашия Създател. Винаги се моля, когато работя в лабораторията си.

Много съм мислил и изучавал, затова и станах вярващ като бретонски селянин. Ако бих мислил и занимавал с наука още повече, то бих станал вярващ като бретонска селянка.

Луи Пастьор (1822-1895), френски микробиолог

…….

Природата представлява в някакъв смисъл Евангелие, което благовества гръмко творческата сила, премъдростта и величието на Бога. И не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия.

Създателят е дал на човечеството две книги. В едната Той е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата – това е видимият свят, създаден от Него, за да може човек, виждайки големината, красотата и стройността на създанието, да признае Божието всемогъщество… Втората книга е Свещеното Писание. В нея е показано благословението на Създателя за нашето спасение.

Михаил Ломоносов (1711- 1765), руски учен

……

За това, че в мен отново се събуди религиозно чувство, аз дължа на тази свещена книга, и тя бе за мен толкова много източник на спасение, колкото и предмет на удивление. Странно! Цял живот се размотавах по танците на класическите философии, отдавах се на умствени оргии, встъпвах в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение – и ето, пак се озовах на това стъпало, на което стои чичо Том от „Чичо Томовата колиба“, вперен в Библията, и сега прекланям коленете си заедно с този черен богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! При цялата си ученост не отидох по-далеч от този беден и невеж негър, едва умеещ да срича!

Хайнрих Хайне (1797-1856), немски поет

…….

В тази света книга се намира тайната на всички тайни. О, колко щастливи са ония сред смъртните, на които Бог е дарувал милостта да слушат, четат и с молитвено благоговение да възприемат тази книга! Щастливи са тези, които могат да отворят вратата на Библията и да тръгнат решително по нейния път.

Джордж Гордън Байрон (1788-!824), английски поет

……..

Нуждаех се от непостижимо високия идеал на вярата… И когато се заех с Евангелието, което не бях чел досега (а бях вече на 38 години), намерих за себе си този идеал.

Аз искрено вярвам в учението на Христа Спасителя. Всеки християнин е длъжен, смело и без да се съобразява с каквито и да било исторически изследвания да утвърждава, че за никой от смъртните не е възможно и да помисли, камо ли да достигне до такава висота на нравствено чувство в живота си, което се съдържа в Христовото учение; и да не почувства, че то не е от този свят.

Николай Пирогов (1810-1881), руски хирург

…….

Новият завет е най-добрата книга, каквато съм познавал или светът ще познава.

Библията е най-съвършената книга от всички книги на всички времена и тя ти предава най-добрите уроци.

Чарлз Дикенс, английски писател



Източник: от книгата „Учени за Бога“, изд. Света гора, 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Бързайте да правите добро

Октомври 10, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Думите „Бързайте да правите добро“ принадлежат на главния лекар на затворническите болници в Москва Фридрих Йосиф (Теодор Петрович) Гааз (1780 – 1853). Взети са от книгата му „Призив към жените“, написана на френски език и излязла от  печат едва след смъртта му. Самият доктор Гааз неуморно следвал този принцип до края на живота си. „Предавайки се на грижата за участта на арестантите, с нестихваща любов и неуморна енергия, Гааз постепенно оставил лекарската си практика, раздал средствата си и напълно забравяйки себе си, посветил цялото си време на служението на „нещастните“, гледайки на тях като обикновен руски човек“ (А. Ф. Кони). Той организирал затворническа болница и училища за децата на арестуваните. През последните 20 години от живота си изминавал километри по Владимирския път, придружавайки всяка група арестанти, оказвайки им помощ и утешавайки ги. По този път затворниците били водени пеша на каторжническа работа в Сибир. След това водел кореспонденция с тях и им изпращал религиозно-нравствена литература.

 

„Гааз живеел в пълна самота, предаден изцяло на благотворителната дейност, не отстъпвайки нито пред трудностите, нито пред насмешките и подценяването на работата му, нито пред хладността на околните и канцеларските подигравки на колегите“ (А. Ф. Кони). Той считал живота в името на другите за истинско щастие. В писмо до своя възпитаник Н. А. Норшин е написал следното: „Струва ми се, че неведнъж съм Ви споделял своята мисъл, че най-верният път към щастието не е в желанието да бъдем щастливи, а в това да правим щастливи другите. За това е необходимо да вникваме в нуждите на хората, да се грижим за тях, без да се боим от труда, помагайки им със съвет и дело – с две думи, да обичаме хората, при това, колкото по-често проявяваме тази любов, толкова по-силна ще става тя“.

 

Защо е нужно да бързаме да правим добро?

 

Първо, в стремежа бързо да правим добро се проявява благото устройство на душата. Тя има готовността и решимостта да проявява любовта към ближните по всяко време. Псалмопевецът казва: „Бързах и не се бавих да следвам Твоите заповеди“ (Пс. 118:60). До обичаш дейно е основополагаща заповед. Който не се бави да изпълнява Божиите заповеди, той бърза да върши добро. Така пише и апостол Павел: „Затова, като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство“ (Евр. 6:1). Да бързаш към съвършенство означава да бързаш към дейното милосърдие, защото, който не развива тази добродетел, не може да бъде истински християнин.

 

Второ, човек е длъжен да прави добро, защото в този свят злото е по-активно от доброто. Дейната любов и проявата на милосърдие изискват не само трудове, но понякога и подвизи. Злото привлича човека с мними блага и засмуква човека като зловонно блато. Затова злото в света се умножава.

 

„В миналото е имало изобилие от добро, изобилие от добродетели, имало е много добри примери и злото е тънело в многото добро… а какво става сега? Навсякъде изобилства от лоши примери, а онова малкото добро, което е останало, не се зачита. Т.е. сега става точно обратното: малкото добро тъне в многото зло и във властта има зло“ („С болка и любов за съвременния човек“ – Св. Паисий Светогорец, Слова, т. 1). Затова трябва да бързаме да правим добро. Има едно забележително изречение от Публий Сир: „Bis dat, qui cito dat“ (Двойно дава онзи, който бързо дава).

 

И трето. Животът отминава много бързо. Трябва да умеем да използваме скъпоценното време. И тази заповед ни е дадена от ап. Павел: „И тъй, гледайте колко внимателно трябва да постъпвате – не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“ (Еф. 5:15-16). По тълкуванието на блажения Йероним: „Правейки добро, изкупваме време и го правим собствено, вместо да го предадем на злото. Ние изкупваме време, когато превръщаме злите дела в добри и така дните на предстоящия век стават дни в бъдещия век“. Има един страшен (в духовен смисъл) израз – „да убиеш времето“.

 

Отлагайки някое добро дело, може да не успеем да го направим, защото не знаем часа на своята кончина: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той; понесе се над него вятъра и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Пс. 102: 15-16).

 

На пътя застава не само явното зло, но и равнодушието на хората. Последните за самооправдание се стремят да обезценят доброто или даже да го осмеят. Равнодушието е резултат от неверието, но и сред онези, които се считат за вярващи, има немалко равнодушни. В притчата за самарянина такива се оказали свещеникът и левитът. И двамата минали по пътя, без да окажат помощ на пострадалия от разбойниците.

 

В наши дни равнодушието е станало масов недъг. Нарастването му в наше време се явява признак за приближаващия край на времената (Мат. 24:12). Именно затова неуморно трябва да правим добро. Към това ни призовава ап. Павел: „И тъй, докле имаме време, нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра“ (Гал. 6:10).

 

Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.

 

 

 

Приехме ли Светия Дух?

Юни 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Човешкият живот представлява движение към Бога или отдалечаване от Него. Това е едно пътуване, едно шествие, известно единствено Нему. Животът ни се състои от дирите, оставени от Светия Дух, докато Той се движи и диша сред нас (вж. Рим. 8:9-17; 2 Кор. 6:16). И когато Духът дойде и се всели в нас, ние стигаме до края на времето, до предела на сега — една частица от времето, която в известен смисъл е несъществуваща, защото веднага щом изречем и осъзнаем тази дума, тя изчезва. И тъй, ние стигаме до сегашния момент, който има значение само докле се казва “днес” (Евр. 3:13), защото кой би могъл да каже, че е узнал предела на своя живот?


Следователно, от една страна имаме човешкото време, което клони към несъществуване, а от друга страна — вечното време на Бога, което е ходенето Му сред нас (вж. 2 Кор. 6:16; Лев. 26:12), допирът на Светия Дух до живота ни, живото Му присъствие сред хората. Но как вечното време може да стане действително за нас? Как можем да стигнем до конкретния миг от времето, който не е край или граница, а откровение и явяване на мястото, където пребиваваме спрямо Бога? Кои са знаците на Божието действие в нас? С други думи, как в нашия живот се проявява способността ни да вместим Бога? Не само в духовния живот, но и в ежедневния, във всекидневните ни занимания? Как Духът се разкрива в нас и как ние Го явяваме на другите? Кога ще можем да кажем, че наистина сме придобили Светия Дух? Навярно ще ни се наложи да свикнем с факта, че през целия си живот ще продължаваме да се питаме: “Приехме ли Светия Дух?” (Деян. 19:2).


По всяка вероятност след много години ще открием, че това не е станало. Ужасно е, но е истина. И точно затова искам да обърна внимание, че въз основа на нашите външни проявления и всекидневни занимания можем да преценим дали сме придобили Светия Дух или не.


Един от белезите на присъствието на Светия Дух в нас е състоянието, описано в Свещеното Писание с думите зарадва се сърцето ми (Пс. 12:6). Какво означава това? На първо място, това е видимата, външна радост, щастие и ликуване, каквато е например възторжената радост при появата на първородно дете. Но зарадва се сърцето ми описва също така духа на човек, копнеещ за Бога, който в своя копнеж усеща, че Бог се докосва до него и това предизвиква радостта му, защото той влиза в общение с Бога.


Сърдечната радост е неотслабващото усещане, че Бог е с теб. Това е чувството на пълна увереност, на цялостно отдаване на Бога. Това е прекрасното чувство на откритост, подобно на онова, което преживяваме в състояние на покой и отмора, чувството на обновление, което човек изпитва, когато е сигурен, че Бог се намира там, където е и той. Това е усещането, когато знаеш, че вече не си сам, че дори за един единствен миг не си оставал самичък. Следователно сърдечната радост е дълбокото чувство и опитното преживяване, което имаме, знаейки, че Бог е с нас във всеки един момент.


Когато говорим за сърдечната радост, трябва да кажем няколко думи за природата на сърцето. Какво ще рече сърце, изпълнено с радост? Това е отвореното сърце, разпукващо се пред величието, което усеща. Когато човек живее като истински член на Църквата, на която портите адови няма да надделеят (Мат. 16:18), когато пребивава във величественото състояние, което му е присъщо, тогава той се възпълва, постига своето автентично себеизразяване и познава вътрешното си аз. Истинното познаване на самия себе си е осъществимо единствено в съзнанието на Църквата. Ставайки едно с църковното Тяло и живеейки сред неговата увереност и сигурност, ти получаваш възможността да се освободиш от колебанията, безпокойството и тъгата. Бедите и неприятностите просто идват и си отиват, подобно на вълни, които не могат да те погълнат. Уподобяваш се на бряг, който е непоклатим под ударите им. Те приближават и се разбиват в теб, но ти повече не се страхуваш от тях. Напротив, те ти напомнят за безкрайните вълни на Светия Дух, Който приижда и утихва в теб.


Скърбите ти откриват Този, Който е отвъд всяка скръб (вж. Иоан. 16:33), а радостите, които също са като вълни — Този, Който е източник на радостта. Така всяко нещо ти явява Бога. Затова сърцето се радва и весели, защото каквото и да се случи, до каквото и да се докосне, където и да се намира, навсякъде и във всичко вижда Самия Цар, Самия Израил — Господ Бог. По този начин всяко нещо се превръща във възможност отново да узнаем и открием Бога.


Радостното чувство е най-вече неизменно и непоклатимо. То не може да се загуби. Ако изчезне, това е признак за отчуждаване от Бога, за активизиране на нашето аз, следователно и за загубване на връзката ни с Бога. Това ще бъде един вид сурово изпитание, отвеждащо ни в противоположната посока. Едно движение към ада, което Бог допуска да претърпим, за да си спомним за рая, който сме изгубили, за рая на радостта, който сме имали преди това. Един единствен грях е в състояние да ни изпрати в този ад, подлагайки ни на тези мъки и лишавайки ни от радостта. Затова — споменавали сме и по други поводи — сърцето ликува, когато казва: Върни ми радостта на Твоето спасение (Пс. 50:14).


Загубвайки радостта, човек вече не вижда пред себе си Бога, губи усещането за Неговата помощ. С други думи, лишава се от съзнанието за своето място в Църквата, от чувството за принадлежност към Тялото Христово. Когато това се случи, той незабавно се превръща в никой — в един раздвоен, изолиран и несъществуващ в Божиите очи човек. Бог не може да достигне до мястото, където се намира, защото той е потънал в дълбок мрак, обгърнат е от тъмен облак. Но когато човек е в състояние да премине през това мъченичество, съхранявайки паметта си за Бога и продължавайки да Го славослови, това го отвежда направо при Него.


Дори тогава, от дълбините на този ад — както и от дълбините на нашия грях и на болката, която душата изпитва, бидейки отделена от Бога — ние продължаваме да викаме към Този, Който може да ни въздигне до предишното ни състояние. Той може да ни възстанови, да сложи пръстен на ръката ни (Лук. 15:22) и да ни сгоди за Духа (2 Кор. 1:22), което е залог, че отново ще си възвърнем сърдечната радост. Следователно радостта е основният белег на живеещия в Светия Дух човек.

 

Превод: Пламена Вълчева

Източник: Archimandrite Aimilianos of Simonopetra, The Way of the Spirit. Reflections on Life in God, Indiktos, Athens, 2009.

Примерът в живота ни

Юни 20, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Вие казвате на детето си: И да не се гневиш! Чуваш ли? Да не се гневиш! Или: не пуши! И след това гневно му казвате: Я върви до павилиона да ми купиш цигари! Детето обаче възприема това, което му сте показали, а не това, което сте му казали. Детето „държи един тефтер” и записва (нашите постъпки).

Христос казва, че този, „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Христос дойде сред нас и проповядва с Неговото изцелително слово, което подчерта със Своя пример. Спомнете си, че последните увещания към единството, любовта, смирението не останали само на думи. Последното дело, което направил спрямо учениците Си като жертва, било да умие нозете им. И не само на добрите ученици, на тези, за които предварително знаел, че няма да Го предадат, но и нозете на хората, за които знаел предварително, че ще Го предадат. И за да сме искрени, всички Го изоставили и се скрили поради страх от юдеите. Споменът и носталгията по словото на Христос дошли много по-късно, тъй като Неговият пример бил толкова голям, че можел всекидневно да говори в живота им.

Христос чрез изцелителното Си слово дал на всички еднакви възможности, говорил им за много неща, но преди всичко ги обикнал до смърт. Неговата кръстна смърт, Неговото мъченичество най-добре подчертали проповедническото Му дело.

Една моя позната дала под наем къща на чужденци, които нищо не плащали. Решила да ги изгони. Наближавала и Пасха, както се казва в Евангелието. Тя ходила на библейски курсове, проповеди, беседи и т.н. Нейният съпруг г-н Коста не ходил много на църква. Понякога хората извън Църквата – ги боли от това – сякаш ходят на църква, а тези в нея сякаш никога не ходят. В това е въпросът. Олга, така се казва, дойде и ми каза:

- Имам този проблем. Отче, какво да правя с тях? Да ги изгоня ли? Имам тази дилема. Не знам какво да правя.

Аз я попитах:

- Коста какво ти казва?

- „Добре“, – ми казва, – „идва Пасха и ти искаш да ги изхвърлиш на улицата?“

И й го казал един човек, който не ходи много на църква, а тя искала да ги изгони. С това искам да кажа, че водим два живота – един за пред хората и един в нас.

Нашият пример показва автентичността на вярата ни, която не се вижда в лесните неща, а когато ножът опре до кокала, тогава се проявява. Примерно чувстваме някаква болка и отиваме на лекар, който ни преглежда и казва: трябва да направим компютърна томография! Тази томография вече е като аспирин – всички си правят томография. И тези лекари казват каквото им е на ума:

- Нещо виждам!

Страшно е, той го казва с лекота, а в същото време душата ти ще излезе от тези негови думи, животът ти минава пред тебе като на лента и си казваш: край, това беше! Децата ми, какво ще стане с тях?! Мъжът ми ще се ожени повторно и т.н. И го казваш ти, вярващата? Представи си да не вярваше, тогава какво щеше да става! След това започваш да обвиняваш и Бога: аз, която ходя всяка неделя на църква и нося елей, вино и просфори? И (всичко това) напразно! Ако въпросът е да умираме като кучета, за какво ни е Бога като Приятел? Въпросът е да ни помага в трудните неща, да ни избавя в последния момент! Ако ще се терзаем повече от другите хора, за какво ни е вярата?! – така си мислим.

Автентичността на вярата при светците не се проявявала така – защото Христос никъде не е казал, че тези, които Го обичат, ще живеят в комфорт, а че който Ме обича, ще вземе кръста си и ще Ме последва. Той говорил за кръст, мъченичество, болка. Говорил и за утехата от Бога, но само когато човекът влезе в разпнатата любов. Защото никой, който Го последвал, не живял с комфорт.

Един старец, Филотей Марис от Патмос, свят човек, казва: ако отидеш при Бога и не си намериш белята, не е добре. Виждали ли сте някой светец, от Божията Майка до последните старци, чели ли сте съвременните жития, някой от тях да е живял в комфорт? Няма светец, който да е живял безбурен живот. И ако четете синаксарите, просто имената се сменят – Паисий, Порфирий, Георги. Тяхна обща черта била болката, както и утехата от Бога. Всички извървели живота си с окървавени нозе.

Това показва автентичността на вярата. В лесното всички сме добри и приятели, 99% сме православни. Но кои православни, какви православни? Коя е автентичността на вярата ни?
Примерът е нещо, което първо става наше вътрешно преживяване, и след това се проявява навън.

Един семинарист ми каза:

- Да те попитам нещо, отче? Ако набия някой човек, след това мога ли да стана поп?

Казах му:

- Виж, ако го биеш и ти кажа, че е позволено да го набиеш, ти след това ако станеш поп и дойде някой да те попита същото, ти ще му кажеш „Разбира се, че можеш да го набиеш, аз бих и станах и поп”!
Но ако този твой пример е лайтмотив на живота, можем да го направиш и лайтмотив и на други хора.

В житията на светците виждаме различни начини, по които те са извървели този духовен път – един се качил във висока планина, друг върху стълб – св. Симеон Стълпник, трети на Метеора, отшелници, в света със семейство. Или примерно св. Давид в Солун, който се подвизавал върху бадемово дърво и дори раздавал бадемите като благословение. Животът на християнинът не означава копиране, всеки християнин живее по различен начин, но общият път бил примерът. Не всички проповядвали, нито всички били вселенски учители, нямаме много Златоусти, но никъде няма да намерим един светец, който да не е подчертал своето слово чрез примера си. Всички първо поучили с примера си. Имало мъченици, които никога не говорили. Имало светци, които се подвизавали в мълчание, но примерът им бил гръмогласна проповед, глас, който се чува до днес до ада, до нашия ад.

Примерът показва автентичността на вярата ни. Какво имаме предвид? Св. Юстин Попович казва, че светците са въплътените примери на св. Писание. Той пише, че ако беше станало нещо и изчезнеше Библията и нямахме Евангелията, то житието на един светец би могло да въплъти Евангелието в епохата ни. Тоест житията на светците са въплътени Евангелия. Четейки житието, разбираш, че пътят на светостта и вярата е осъществим, разбираш как един обущар може да стане свят обущар, как един министър може да стане свят министър – трудно. Но имаме образеца на св. Йоан Дамаскин, който бил член на тогавашното „народното събрание”. Също важи и за лекари, адвокати и др. Св. Юстин ни казва, че светците показват как Евангелието може да се въплъти. Всеки светец е отворената книга, която се чете от всички.

Една история от о. Стефан Анагностопулос, която описва в своя книга. Един много възрастен християнин умирал в болницата, болен от рак. Човек с дълбока вяра, търпение и с голяма любов към Бога. До него лежи един невярващ човек, който има абсолютно същите симптоми, но посреща болестта със смут, гняв срещу всички живи и мъртви, кара се с всички. Много хора посещават този християнин и се поучават от него. Той става светлина и чаша, от която прелива любов и търпение. Другият е освирепял човек, който изкарва омраза. Омраза към всички. В един момент той се обърнал към християнина:

- Кажи ми, как го правиш? Откъде намираш силата? Защото зная, че боли! Откъде намираш сила и издържаш?

А християнинът вместо отговор му казал:

- Виж начина, по който умират християните!

Не след дълго смъртта приближила, но въпреки непоносимите болки излъчвал автентичност и святост. С търпеливостта в болката показал автентичността, увереността, че съществува друг живот, че ще отиде в него. Починал. Това събитие накарало другия постепенно да се промени. Така този камък в сърцето му започнал постепенно да се троши, а когато християнинът издъхнал, стаята се изпълнила с неизречено благоухание и нетварна светлина. Другият силно се потресъл и това станало причина да промени целия си живот, който нямало да продължи дълго, но бил толкова поразителен, че можел да го отведе в Рая. Потърсил духовник – това бил авторът на книгата о. Стефан, изповядал се и се очистил, казвайки греховете си от майчина утроба. След като казал всичко, бил готов да последва един друг път, на който го поучил този християнин. Вече бил решен да се промени и казвал на множеството хора, които го посещавали: ако имате да ми кажете нещо за Бога, останете! Ако нямате да ми кажете нещо за Бога, ви моля да ме оставите на спокойствие! Изгубих много време в живота си и нямам време за нищо друго. Този човек само чрез примера на един християнин намерил Бога. Накрая и той се оказал спътник и небесен жител – защо не – в Божията прегръдка, когато приел това послание на огромното търпение от един християнин, който си заминал от този свят с високо вдигната глава, с болки, но и с вяра, голяма колкото планина. Това именно кара вълците да стават агнета в живота си. Всичко друго са думи да се намираме на приказка.

В крайна сметка автентичността откроява златото от останалите материали. Ако отсъства проповедта, тогава примерът може да покрие празнотата. Но ако липсва примерът, тогава проповедта няма никаква значение. Защото нашият пример се отпечатва в сърцата на хората.

Четейки житията, се дивим на големите плодове на вярата на светците. Четем например за св. Паисий, св. Порфирий, за св. Яков, за всички тези съвременни светци, които Бог ни прати за утеха. Нека ги призоваваме, не защото са по-големи от древните отци, а те ни показват, че не се е загубила надеждата, че Църквата продължава да бъде работилница за светци. И това е утешително за нашата епоха, защото показва, че Бог не ни е забравил. И днес има светци, непознати, живеещи и в градовете. И в Атина, в апартаментите има душици, в които Бог почива. Не мислете, че вече няма светци, защото злото вдига много шум, празните тенекии кънтят, докато пълните, ако почукате върху тях, не издават звук. Има хора, пълни с благост, които обаче не се чуват, но Бог върши работа чрез тях. Те са като солта, която не се вижда в яденето, но именно тя го овкусява. Сега лекарите ще кажат, че солта не е здравословна, но Христос казва, че християните са солта на земята – значи е нещо добро.

Една история със стареца Яков, който казва, че много лесно пазил пълно въздържание в храната. Ако кажем да на малките неща, ще го кажем и на големите. Затова постът помага, той е обучение. Старецът казвал, че лесно пазил въздържание в храната. И се питаш защо той го правил по-лесно от нас? Защо за нас е толкова трудно? Защото играела роля, казва старецът, примерът на майка му. Кой е чувал за майката на стареца Яков? Никой. Тя обаче била толкова силен характер, че научила Яковчо, така го наричали като малък, да пости. Чуйте сега историята. Трудни години, бежанци от Мала Азия малоазийци, живеят в областта близо до преп. Давид. Той е с майка си, която го държи за ръцете и вървят по пътя. Той чувства силен глад. Минават покрай една градина, в която има круша, пълна с плодове. Яковчо я гледа, помисълът го победил и казал на майка си:

- Круши, майко!

Майката се направила, че не чува и го хванала още по-здраво. А той отново:

- Круши, мамо!

След като настоявал, майка му решила да отговори:

- Я ми кажи, Якове, тук ли е градинарят да го попитаме?

- Не – казал. Но няма да вземем от тези горе, а от тези на земята. Не е ли грях да се развалят?

- Не, Якове. Това е най-големият грях и ще погубим душата си.

Така той останал гладен. И какво биха яли – круши. И на свещеника да го каже, той би казал: добре правиш, яжте! Но именно майката му, неука жена, която не била чела четирите тома на св. Григорий Палама за обожението и нетварната светлина, от опит обаче знаела това в живота си, и научила стареца на пълно въздържание. Дължа го на майка ми, защото тя ме научи да постя, да не угаждам на вехтия човек, на това, което вика в мен: ела сега, хайде и ти! Кой ще те види, Бог не зачита за грях да си хапнеш малко, Бог зачита любовта ни! Да, но ако Го предаваш в малките неща, след това ще Го предадеш и в големите. Така започва всичко.

Обвиняват ни, че само външно сме християни и ни боли от това, защото чувстваме, че са прави. Ние си казваме: защо, не водя ли борба, не правя ли това, не ходя ли на църква? Нека подредим нещата. Боли ни от това, защото се подлагаме на операция без упойка. Другите ни обвиняват, че сме неделни християни и след това, когато се върнем вкъщи, сякаш нищо не сме чули и видели. Например мъжът ви не ходи на църква и вие ходите сама. Вие сте единственият човек от целия род, който ходи на църква. Смятате го за чест. Връщате се, мъжът ви се е събудил преди малко, ако е неделя и е лято, мие колата, защото какво друго да прави в неделя сутрин, освен да мие колата, за какво са неделите! И ти си смутена. Чувстваш отвращение от мъжа си, който непременно ще отиде в ада, понеже не е дошъл на църква, а ти, понеже си отишла, ще отидеш в Рая! И чувстваш гняв в теб и казваш на Бога: Боже мой, какво да Ти кажа сега! С право живи да ни изгориш! Казваш това и не чувстваш болка за човека, който не е дошъл на църква, а радост, че ти ще се спасиш, а другите ще изгорят! Звучи странно?

Вижте, ние не носим любов и мир у дома. Не казваме на човека, че там, където сме отишли (в храма), е хубаво, и той не вижда това върху лицето ни. Видял ни е да си тръгваме от дома свирепи и да се връщаме още по-свирепи. Един човек, който не ходи на църква, се пита: бре, детето ми, ако там ще стана по-зле, по-добре да не ходя!

Св. Йоан Златоуст прави едно сравнение с Ноевия ковчег и казва, че Църквата е (Ноев) Ковчег, но разликата е, че в Ноевия Ковчег вълкът вълк влязъл и вълк излязъл, а в Църквата вълк влизаш и излизаш агне, преобразяваш се, става нещо. Въпросът е другият какво ще види в нас, да види нещо, на което заслужава да му подражава. Ако се връщаме пълни с гняв, смут, отвращение, или както казват бабите на село, които преди св. Причастие се бутат: изчакай да се причастя и ще те науча аз! тоест малко отлагане на караницата и след това ставаме същите.

Една малка история. Една девойка започнала работа в заведение за бързо хранене и понеже била добра, бързо се издигнала. Но „идеологията” на това заведение била, че трябва да „юркаш” подчинения.
Малко отклонение. Завчера дойде едно детенце, първи клас. Знаете, днес децата растат много бързо, нямат детски години, в моето детство единствената ми грижа бе дали имам топка – сега имат други приоритети.

Детето дойде. Аз го попитах:

- Как си какво правиш?

- Добре, но майка ми ме натиска да уча! – ми каза с неприсъщ за дете тон.

- Защо те натиска?

- Не е виновна, и учителката на свой ред я натиска! А нея я натискат от министерството!

Първи клас дете да казва: какво прави министърът на образованието?!

Казвам това, защото шефовете карали това момиче да „юрка” подчинените й, но тя се опитвала да помага на всички. В даден момент шефът я извикал и й казал:

- Седни. Видяхме как работиш. Бих искал да ти задам един въпрос.

- Кажете!

- Ходиш ли на църква? Имаш ли духовник?

Тя се изумила. Мислила, че не е нужно да заявява това.

- Да, ходя на църква, имам и духовник.

- Тоест изповядваш се, причастяваш се редовно?

- Да.

Той се обърнал и казал на другите, които били там и им казал:

- Казах ви! На църква ходи, за да се държи така с подчинените й!

Там примерът говорил преди проповедта, тя не била заявила, че ходи на църква, нито че има духовник, а оставила това самό да се прояви, както водата от извора тече за всички. Така примерът течал по-бързо от словото.

В големите жилищни блокове обикновено този, който звъни на полицията, се черкува всяка неделя, защото лесно се дразни. Ако има дете на горния етаж, и ние ходим на църква, това е проблем за нас. Или ако една майка дойде с детето си на църква. Какво ще прави детето на църква в храма? Ще седи толкова време да слуша Помилуй ме, Боже, помилуй ме!? То ще прави детски неща. Една майка влиза в храма и се чувства виновна, чувства Църквата като мащеха, а не като майка. Никой не иска да й отстъпи място, тя е с три деца и никой не става да й помогне, да вземе едното, а я оставят да се мъчи, да се чувства неловко, чужда у дома. Да знаете, че децата са утрешните свещеници, и утрешният псалт е тук, не ги гонете, защото храмовете накрая ни ще останат празни дувари. Защото, ако и нас бяха гонили като деца, днес не бихме били тук.

Казали на архиеп. Христодул:

- Нима е позволено децата да вдигат шум в църквата?

А той отвърнал много хубаво, почти разтърсващо:

- Те вдигат шум в храма. Другите къде са? Къде вдигат шум?

Любов е нужна, бре детето ми! Вдигат шум на горния етаж. Кажи си, че все едно е дъщеря ти, която вдига шум. Ще извикаш полиция на дъщеря си? Кажи си, че е твой близък човек, че е детето ти. Къде е примерът? Проблемът е, че хората отъждествяват Църквата с нас.

Примерът смекчава човека. Ние се движим на две скорости, тоест едно показваме навън, а сме други у нас.

Имам познати многодетни съпрузи – водят съзнателен духовен живот, вече като големи открили Христос най-вече благодарение на стареца Ефрем Филотейски, по болничните коридори – там се открива Христос, там е най-доброто място, където можеш да Го срещнеш – в Пресвета Богородице, спаси нас! и в здравните картони. Там „подхващаш” разговор с Него.

Когато съпругът бил малък, майка му била починала и баба му го гледала. Тя го слагала да спи, а през нощта ставала, палела кандилото, кадилничката, в 3-4 часа и се молила. Малкият я виждал и си мислел, че всички баби правят така нощем. Пораснах – казва той – в даден момент баба почина. Юнакът останал сам, минали години, намерил добра девойка, не църковна, но добра, и решил да създаде дом. Съпругата му не след дълго забременяла и тогава: за първи път започнах да мисля какво ще кажа на детето, как ще го възпитам, какво знам, което да му кажа, какво имам в ума и сърцето си? И първото нещо, което ми дойде на ум, бяха поклоните на баба ми и кадилницата. Отидох на църква, потърсих духовник и той ми обясни за първи път какво говореше баба ми нощем в молитвата.

Тази картина на една молеща се старица бил най-добрият пример за обръщането на този младеж, след това на семейството му и за избора да създаде християнско многодетно семейство. Именно този пример станал причина години след това той да се обърне към вярата…


Превод: Константин Константинов

 

 

Бягане с препятствия към доброто

Май 13, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история се случи през декември 2012 година в Испания, по време на състезание по бягане с голям награден фонд, в което участваха най-силните атлети на годината. Кениецът Абел Мутаи, който бе бронзов медалист на Олимпийските игри в Лондон в дисциплината бягане с препятствия на 3000 метра, уверено поведе в състезанието, но неочаквано започна да спира на около 10 метра преди финала. Той се беше объркал, като смяташе, че вече е пресякъл финалната линия и започна да приветства зрителите, които пък от своя страна, викайки на испански, се опитваха да му кажат, че има още няколко метра до финала и той трябва да продължи да бяга. След него втори приближаваше испанецът Иван Фернандес Анайя. Той можеше да се възползва от грешката на кениеца и да заеме първо място в състезанието, но вместо това започна да побутва Абел Мутаи по гърба и да му сочи финалната линия. Когато след състезанието попитаха испанския спортист (24 годишния шампион на Испания на 5000 метра) дали не е искал да бъде пръв, той каза: „Да, исках, аз наистина исках да спечеля, но нямаше как да постъпя по друг начин.

Не бях достоен за първото място, тъй като разликата между нас бе доста. И аз нямаше да имам никакъв шанс да се изравня със своя съперник, ако не беше неговата грешка. По-важното за мен бе да запазя достойнството си, а не да заема първото място.

Ние често виждаме какво се случва във футбола, в нашето общество, в политиката… Хората много често са свидетели на неадекватно поведение. Искам да помните, че личността на всеки човек и духът на спортсменството стоят по-високо, отколкото всяка победа“.

Източник: списание „Камбанка“, бр. 1, (год. 8), април 2019 г.

Спомени със св. Паисий Светогорец

Март 6, 2019 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети



Цялото зло идва от неверието. Когато човекът не вярва в Бога, иска уж да се зарадва, да погуляе в живота си. Затова и пада във всички грехове.


Най-важното нещо е да мислиш за другия човек. Да поставяш себе си последен, да не зачиташ себе си. Това е основата на духовния живот.


Божията благодат не идва така. Идва при този, който се подвизава със себеотрицание, с благородство, с любочестие, със смирение. Христос е сложил щепсела в контакта, но кабелите ни са ръждясали и Божията благодат не може да мине. Нека изчистим ръждата от кабелите, т.е. да отсечем страстите си, да се подвизаваме за придобиването на добродетелите и тогава ще дойде Божията благодат.


Когато човек започне духовния живот, Бог не му позволява – от любов – да узнае греховността си, но и нито даровете и благодеянията, които му оказва, за да не се отчае, особено ако е чувствителен.


****


- Отче Паисие, какво да правим с молитвата? Имаме работи, уроци, занимания. Не ни остава време. И идва вечерта, уморени сме, изтощени сме и не е лесно.


- Имайте малко кураж, малко сила за молитвата, а не да прахосваме всички сили за светски неща. Плода да давате на Бога, не черупката. Ние имаме нужда от Бога, не Той от нас. Бог иска да има хора, които да се молят. Той може да се намеси в живота ни, но не иска да даде права на дявола. Не че има нужда от него, но, ето, това е благородството на Бога.


- Геронда, какво да казваме в молитвата? – попита С.


- „Господи помилуй”.


- Само това?


- Да, включва всичко.


С. настояваше.


- Ама, геронда, аз искам да кажа това, което ме занимава, отделно на Бога.


- Знае Бог от какво имаш нужда. Не е нужно да Му го казваш.


С. отново настояваше. Старецът го прекъсна и с усмивка му каза:


- Бре, благословени, кажи „Господи помилуй”, съдържа всички витамини!


- А когато имаме помисли?


- Помисълът е телеграма на дявола отвън. Нямаме го в нас. Това, което трябва да правим, е да прогонваме помисъла, да не го държим. Нито да подхващаме разговор с дявола, защото и всички адвокати на света да се съберат, няма да се справят с едно дяволче.


Можеш да накараш дявола да се моли и да прави добро. Как? Когато ти внушава помисли, ти се моли. Ако дойде отново, да казваш: Добре че ми припомни Христос, дяволе! Така той ще каже: виж, вместо да му правя зло, му правя добро, и така ще се махне.


Ако чувстваш Божията милост като нужда, тогава молитвата ще те отморява, ще е смирена, а не принудителна. Молитвата е съприкосновение, общуване, не е искане. Нейната цел е съприкосновението с Бога, независимо дали спиш или си буден, продължаваш да се молиш.


Съвършенството не за всички е едно и също. Припомнете си притчата за талантите. За един отличното е 10, за друг 2. Ако този, който е взел 10 таланта, ги направи 9, е по-лош от този, който е взел 2 и ги е направил 4.


Авва Исаак говори за най-дълбокия смисъл на живота. Мнозина, които се намират в психиатриите, дори и християни, се намират там, защото не са схванали най-дълбокия смисъл на живота. Тези, които четат авва Исаак, могат да се изцелят. Някои са се разболели, защото не са успели в следването, в професията и т.н. Ама благословени човече, това не те лишава от Рая. Ако нямаше други светоотечески текстове и съществуваше само авва Исаак, щеше да ми е достатъчен, нямаше да искам други текстове.


Старецът не само познаваше много добре авва Исаак на теория, но и опитно преживяше написаното от него. Спомних си онзи откъс от авва Исаак. „Какво е милващото сърце? Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.”


Бях чул, че старецът не издържа да гледа „каквато и да е вреда”. Един монах ми беше казал, че можел да види и една убита мравка, и сърцето му да изпита болка до сълзи.


В онзи час преживяхме нещо трогателно. Както ни говореше, скочи и се втурна 3-4 метра по-нататък. Какво беше видял? Няколко мравки бяха хванали една голяма оса и я влечаха към гнездото си. Той взе една съчка и се опитваше да разгони мравките. Не успяваше. Наведе се на земята, взе ги в шепата си и започна да ги раздухва силно. Но отново не постигна резултат. Отиде до кладенеца, извади вода с кофата, хвърли ги вътре и изля водата на земята с молитва, да не би случайно да… се удавят. Наистина осата се освободи и той самият се върна радостен.


Между временно дойде един богослов на средна възраст. И той седна с нас, но не беше вежлив. Започна да говори за различни неща. Бяхме започнали да се гневим. Искахме да му кажем, че дойдохме да чуем стареца, не тебе. Старецът Паисий остана несмутим. Наведе смирено глава и го слушаше. Богословът навярно разбра нашето недоволство и спря. Не след дълго си тръгна. Старецът имаше да каже добра дума.


- Много добър богослов е и вярващ човек. Идват мнозина тук. Не искам любопитните, тези, които нямат духовни интереси. Вчера, Разпети Петък, бяха дошли двама и чакаха два часа. Не им отворих. На Разпети Петък, чедо мое, ние се разпваме.


Той разреши едно мое недоумение. Старецът не се появи въобще на службите на Разпети Петък и с моя оскъден ум не можех да си го обясня. Старецът обаче имаше друг типик. Само той и Бог знае какво живееше през онзи ден. „Ние се разпваме” казваше много често.


Сега, когато сте млади, трябва да отхвърлите страстите. Ако остареете, няма да можете да ги победите. Завчера чистих няколко картофа, които бяха пресни. Обелката сама падаше, много лесно. Преди дни имах остарели картофи. Опитвах се и трудно ги чистих с ножа. Да не говорим, че половината не ставаха. Сега, когато сте млади, да се подвизавате. Ако остареете, ще ви пречи дори и вятърът, който минава през ключалката!


Разговорът се насочи съм брака. Старецът каза:


- Да не гледате външната красота на жената или богатството, а дали има доброта и страх Божий. Страх Божий не означава ужас, а благоговението, уважението, което детето има към баща си. Веднъж дойде един „благочестив”, готов да се разведе с жена си. Имаше и две деца. Животът му с нея бил непоносим. Ходил при много духовници в Атина и всички му казвали да прояви търпение и ще придобие венци от Бога. Попитах го защо се е оженил за нея и той ми отвърна „заради красотата й”. Това бил критерият. Казах му тогава: „Каква награда очакваш да получиш? Съд ще получиш и осъждане от Бога. Върви да се помолиш, да се покаеш и да поискаш прошка.” Наистина го направи. Всичко се промени и сега живеят щастливи.”
Отците много правилно увещават младите да се оженят млади. Децата се задушават в учене и се отчайват. Гледайте да се ожените млади. Знаете, когато някой е на 30 години, 30 (други човека) го карат да се ожени. Когато е на 40 г., 60 човека го карат!


****


Старецът ме попита за свещеническото училище. Казах му няколко неща и изразих някои мисли и размисли за начина, по който работи и за неговите ученици. Той каза това, че завършилите свещеническите училища (семинарии) трябва да отиват за три години в манастир. Да четат, да се помолят, да живеят с отците и след това да проповядват от своя опит и преживяване. Днешните проповедници са плитки и предават плитки неща. Богословието се превърна в мозъчна наука. Както правистът и филологът преподава своята наука, така и богословът неговата. Затова и не се променя светът. Проповедта се превърна в предаване на знания, затова и хората остават жестоки. Казват, че хората имат нужда. Нека имат. Да излязат малко свещеници, но да са достойни. По-добре е в едно село да се служи един път в месеца. Селото, което няма поп, Бог го управлява. Селото, което има лош поп, дяволът го управлява.


И безбрачните трябва да остават в манастири, не в апартаментите. Може някой да приеме малка схима, да живее в манастира и с благословението на стареца да работи в света. Но да се занимава с едно нещо. Днес свещениците имат 4-5 отговорности и 3-4 заплати, без нищо да сварят (да направят).


Когато бях малък в Коница, четях жития на светиите. Веднъж се бях разболял тежко и трябваше да пия мляко, но понеже беше пост, не исках и се опитаха насила да ми дадат. Сметнаха, че книгите, които чета, ме провокират да правя тава.


Започнаха да ми ги късат и да ме гонят. Тръгвах си и аз от вкъщи и отивах да чета тайно в гората. Книгите криех в хралупите на дърветата и на следващия ден отивах и продължавах. Приятелите ми ми се подиграваха и ми казваха: отче Исаия, Акакий, Аввакум. . .


Тук наоколо в Капсала (Света Гора) и другаде живеят свети и простодушни старчета. Малко по-надолу живеят двама старци румънци. Единият е на легло. Другият му служи. Трудно е и за двамата. Бог не ги оставя. Веднъж един Ангел слязъл и им казал: „Ти да имаш любов и ти (болният) търпение”. Когато им дават нещо, правят всичко, за да се отплатят. Ако им занесеш например един килограм портокали, ти казват: „А, брата, ни донесе един килограм портокали. Струват 15 драхми. Следователно трябва да направим 15 броеници за брата (т.е. да се молим за него), който ни ги даде”. Струва си да се запознаете с тях.


превод : Константин Константинов