Ще бъда ли спасен?

Януари 25, 2019 in Видео, Начална страница





Къде е обществото на свободните хора

Ноември 15, 2018 in Беседи, Начална страница

 


– Днес думата „свобода“ е една от най-популярните и така е било в течение на последните 200 – 300 години. Всички искат да бъдат свободни. Защо, според Вас, съвременната епоха така цени свободата?

– Струва ми се, че през всички векове и при всички народи свободата е била най-висша ценност. Различията започват по въпроса в какво е нейната същност и как тя се постига. Понякога задачата да се придобие свобода е изглеждала на хората толкова сложна, че те са провъзгласявали свободата за нещо непостижимо, за илюзия на човешкото съзнание, но от това стремежът към свобода не е угасвал. През последните 200 – 300 години в това понятие е привнесен нов смисъл, което е породило и ново усещане за неговата значимост. Ако разглеждаме този въпрос в рамките на европейската история, до началото на ХVІІІ век свободата се е разбирала като свобода в Христа, а след настъпването на така наречената епоха на „просвещението“ започват да я разбират като свобода от Христос, от религиозните и нравствени норми и даже като свобода против Христос. Във връзка с това между християните и нехристияните започнали да възникват остри спорове и взаимни обвинения в несвободност, макар и за двете страни свободата да е най-велика ценност.

Дълбоко съм убеден, че никъде, в нито едно религиозно или философско учение, значимостта на свободата не е разкрита така дълбоко и силно, както в християнството. Християнството е религия на любовта и свободата. При него тези ценности не просто се декларират, а към тях е прокаран път. Спомнете си думите на Христос: Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни (Иоан. 8:31-32).

Питате защо съвременната епоха така цени свободата? Хората започват да ценят едно или друго нещо в пълна мяра едва тогава, когато то изчезне или бъде накърнено. Кой жадува повече за свобода – човекът в затворническата килия или онзи, който е извън нея? За човека в затворническата килия обикновеният живот е свободен живот, той мисли и мечтае за свободата, а човекът извън килията смята, че просто живее. Така е и със свободата в наши дни – болшинството от хората искрено се стремят към свободата, защото в дълбините на душата си чувстват, че са я загубили, че се нуждаят от нея, желаят да я имат, но не знаят къде да я търсят и в какво е нейната същност.

Вие употребихте понятие, което според мен, ще бъде непонятно за нецърковния човек, а и за мнозина от ходещите на Църква също няма да бъде съвсем ясно. Какво означава „свобода в Христа“?

– За да разберем „свободата в Христа“, трябва отначало да анализираме понятието „робство на греха“. Ако човек е свикнал да пуши и не е в състояние да спре, той става роб на цигарите. Изчезне ли възможността да получи поредната доза никотин, той страда и е готов на какво ли не заради тази отрова. Помня, как когато отбивах военната си служба във флота, се случваше по време на плаване на някои от войниците да им свършат цигарите и тогава те започваха да ровят в кофите за боклук, търсейки изхвърлени фасове. Да бъдеш роб на цигарите или на всяка друга греховна страст е унизяване на човешкото достойнство. Това е много по-унизително, отколкото да бъдеш роб на друг човек. Освен това е много по-опасно. Минавайки през вратата на смъртта, робът се избавя от робството на земния господар, а от робството на греховната страст човек ще страда и след смъртта. Според едно от светоотеческите тълкувания, вечният огън за грешниците – това е огънят на греховните страсти, които ще е невъзможно да бъдат удовлетворени.

Христос е дошъл, за да ни освободи от робството на греха, смъртта и дявола: Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни (Иоан. 8:34-36). Как Той прави това? Никой от хората не е в състояние да се освободи от греха сам, без Божествената благодат, която ни е дарувана от Христос и изобилно се преподава чрез църковните тайнства, молитвата и добрите дела. В сътрудничество с Бога, под въздействието на Неговата благодат, човек не просто се избавя от една или друга греховна привичка, но се преобразява, става духовно свободен от оковите на греха и може да върши добро, да се уподобява на Бога. Доколкото човек може безпрепятствено да върши благо, дотолкова той чувства себе си истински свободен човек.

Един млад човек ми разказа за преживяванията си след първата си изповед, към която той пристъпил много сериозно, желаейки да започне християнски живот. След изповедта произтекъл странен подем в живота му. Както той сам разказваше: „Главната ми страст и греховните навици, които изповядах, изведнъж рязко изгубиха власт над мен. Аз не можех веднага да повярвам в това. Ако преди изповедта моят живот приличаше на живота на човек, в град, в който са се промъкнали диви животни, готови да изскочат иззад ъгъла и да го разкъсат, то сега аз можех спокойно да вървя по улицата и дори да разглеждам труповете на тези повалени хищници, без да се страхувам, че те ще ме захапят“. Несъмнено на него му е било дадено да вкуси първичния опит от духовната свобода от греха или свободата в Христа.

През ІІ век след Рождество Христово Климент Александрийски е казал, че „да желае“ и „да може“ при съвършения християнин е едно и също и до това състояние се достига чрез упражняване и очистване, а несъвършените, макар и да не могат, имат желание. Букетът от неудовлетворени желания ражда чувството за липса на свобода.

– Могат да Ви възразят, че християнството специално се стреми да снижи това „да желае“ до минимално ниво, така че човек на практика да не иска нищо, да не се проявява в света и всячески да ограничава своето земно присъствие. Т.е. сякаш у човека преднамерено се унищожават всякакви желания.

– Християнството, за разлика от будизма например, не унищожава човешките желания, но дава възможност ясно да се различи тяхното духовно съдържание. Тези желания, които не съответстват на богообразното достойнство на човека, ще му донесат страдания, а богоугодните стремежи ще станат залог за неговото истинско щастие. Човек често не е в състояние да оцени духовните последствия от своите стремежи. Спомняте ли си как това е изразено в известната поговорка: „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. Християнството дава ориентир на човека в съответствие с Божия замисъл и прокарва път към вечния блажен живот с Бога. Тук без самоконтрол и преобразяване на своите желания няма да мине.

– Т.е. това е като че ли просветление и очистване на желанията?

– На първия етап това е очистване и даже отсичане на греховните желания, което у светите отци се нарича отсичане на своята воля, но като цяло това е път на постепенно преобразяване и уподобяване на Бога.

– Как мислите, защо тогава много нецърковни хора, гледат на Църквата като на общество от несвободни и комплексирани, твърде послушни хора?

– Много нецърковни хора гледат на свободата преди всичко като на възможност безпрепятствено да удовлетворяват греховните си стремежи и се опитват да оценяват християнския живот през призмата на тази тяхна представа. Те разсъждават така: аз мога да пия, да пуша, да блудствам, да псувам на майка, а той не си позволява това, следователно аз съм свободен, а той – не. На такива хора може да бъде зададен въпросът: А колко дълго вие можете да не пиете, да не пушите, да не блудствате, да не псувате? Най-вероятно такъв човек не би издължал това и няколко дни. Тогава кой е свободен – този, който е способен да управлява своите желания, или този, който раболепничи пред тях постоянно?

Християнството е друг тип живот, друг тип свобода, които изпадат от полезрението на нецърковния човек, не се вместват в неговия светоглед.

– Църковните хора могат да изглеждат несвободни и поради това, че се придържат към определени догмати, вярват в нещо, без то да е удостоверено от техния разум, както казват опонентите им. Може да изглежда, че в Църквата няма свобода на мнението и т.н. Изобщо, доколко е важна за Църквата ценността на плурализма, казано на съвременен език?

– Ако говорим за ценността на плурализма, то апостол Павел казва: Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат изкусните (в Синодалния превод – „достойните“ – бел. прев.) измежду вас (1 Кор. 11:19). Т.е. разномислието в църковния живот се приема като нормално явление още от първите векове на християнството, ако то не накърнява нашето единство с Христа. С времето тази идея е намерила израз в известната фраза: „В главното – единство, във второстепенното – свобода, във всичко – любов“.

Но на мен ми се струва голяма грешка твърдението, че хората, които са вън от Църквата, са свободни от догмати и следват само това, в което са се убедили чрез своя разум и опит. Болшинството от хората извън Църквата са изпълнени с безкритично възприети стереотипи, сляпо следват съвременните „трендове“, лесно се увличат от илюзии. Религиозният човек има напълно извън временни критерии: Бог, Свещеното Писание, опитът на светците, които с живота си са доказали истинността на християнските идеи. Нецърковният човек има само своя повреден ум и заразено от страстите сърце, които е лесно да бъдат манипулирани. Поради това той неизбежно се превръща във ветропоказател, доверявайки се едновременно на артистите, политиците, на някакви светски знаменитости, блогъри, на своите страсти, желания и т.н. Разликата е само в това под влиянието на кое течение ще се постави този ветропоказател. Обикновено човекът, който е извън оградата на църковния живот, не рефлексира тези аспекти и не осъзнава, че несъзнателно се доверява на някого и следва информация, която не е проверявал и не е в състояние да провери. Кой знае защо това се смята за признак на свобода.

Възможността опитно да познае и да провери върху себе си истинността на християнското учение е открита за всеки човек. Ако на първия етап за нейната реализация е необходима вяра, то скоро тя се превръща в дълбок духовен опит и знание, както това се случило в живота на св. Николай Сръбски. Във фашисткия концлагер Дахау, където той бил затворник, при него дошъл млад немски офицер и виждайки необикновения ум и образованост на владиката решил да го заговори: „Нима Вие наистина вярвате в Бога?“ „Не, не вярвам“ – отговорил епископът. – „Колко се радвам да срещна културен човек. Когато бях дете, вярвах, защото така ме учеха, а сега съвсем не вярвам.“ – „При мен беше различно – пояснил владиката – когато бях дете, вярвах, а сега няма защо да вярвам, защото знам, че има Бог. Чрез изкушенията моята вяра стана знание. Сега аз със сигурност зная, че Бог съществува“. За всеки християнин, неговата вяра достатъчно бързо се превръща в личен жизнен опит, потвърждаващ Евангелието.

– Как се отнасяте към знаменитата фраза, че „свободата е осъзната необходимост“?

– Това е много интересно философско твърдение. Неговата относителна истинност е свързана с факта, че на даден етап умният човек започва да разбира, че не е напълно свободен. Неговото съществуване е обусловено от множество външни условия: от физическите и социални закони, от въздуха, храната, от ограничените ресурси на тялото и психиката и т.н. И само тогава, когато човек осъзнае и приеме тези условия със смирение, той се доближава да вътрешната свобода. Той им се подчинява не защото те неумолимо го притискат, а осъзнавайки тяхната необходимост и неизбежност. Той разбира и приема тези условия, и доброволно им се подчинява.

Всъщност, цитираната фраза представлява опит да се постигне свобода без Христос, просто като се смириш с различен род необходимости. Длъжен съм да кажа, че за да се осъзнае това, е необходимо достигането до определено духовно ниво. Разбира се, това не е онази християнска свобода, която Господ дава по благодат на вярващите в Него, когато човек става способен да върши добро, даже въпреки външната ограниченост (подвига на Христос, на мъчениците, на преподобните). Но това все пак е по-добро отколкото свободата в греха, защото човек, осъзнавайки и приемайки своята обусловеност от този свят, не роптае и не богоборства, а на практика казва: „Да бъде Твоята воля!“, не познавайки още Бога. Затова аз се отнасям положително към тази фраза или поне по-добре, отколкото към либералното тълкувание на свободата като всепозволеност и стремеж към удовлетворяване на всяко желание каквото и да става.

– Кажете, моля, какво от догматическа гледна точка е съотношението между свободата и Божия промисъл? Ако човек е свободен, то как да съвместим това с факта, че Бог знае всичко предварително и че Той определя всичко в света, че всичко зависи от Него?

– Богословието ясно разграничава две категории: Божествено предведение и Божествено предопределение. Преп. Иоан Дамаскин казва: „Бог предвижда всичко, но не всичко предопределя“. По отношение на неразумните създания Бог предвижда и предопределя. За тях такова предопределение се явяват например законите на битието. Постъпките на разумните свободни същества, каквито са ангелите и хората, Бог предвижда, но не предопределя.

Не е лесно да се осъзнае тази мисъл, но тя може да бъде илюстрирана с различни примери от живота. Например, Вие наблюдавате шахматна партия между гросмайстор и любител и лесно можете да предвидите победата на първия. Но за шахматистите това няма да бъде предопределение. Те ще извършват своите ходове свободно и съзнателно, независимо от Вас. Или друг пример: влизате с детето си в кухнята, а там, на масата, стои торта. Вие знаете, че детето ще поиска парченце от нея, но то ще направи това свободно и съзнателно, без по никакъв начин да се съобразява с Вашето предвиждане. Ако дори ние, хората, можем да предвиждаме отделни ситуации, без това да бъде предопределящо, то колко повече Бог, Който знае нашите възможности, предвижда нашите постъпки, но не ги предопределя. Липсата на предопределение се предполага и от това, че ние носим пред Бога отговорност за нашите постъпки. Ако всичко беше предопределено, да се иска от нас отговор за дела, които не сме могли да не извършим, би било крайно несправедливо. По това Православието кардинално се различава от фаталистичните религии, например, от исляма, където Божието предведение е предопределение.

– В приведените от Вас примери аз все пак предвиждам няколко възможни варианта за развитие на събитията, а Бог веднага ще предвиди това, което ще бъде.

– Бог предвижда всички възможни варианти и е готов да реагира на тях, но едновременно с това прекрасно разбира към какво ще се склони човешката воля. Човекът е свободен и може да отстъпва от Божия замисъл в такава степен, в каквато поиска и това също влиза в Божието предведение. Взаимодействието между Божието предведение и свободната човешка воля е прекрасно отразено в последните глави от книга деяния Апостолски. Отначало Господ се явява на Павел и му казва: Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим (Деян. 23:11). Очевидно Бог предвижда, че апостол Павел ще попадне в Рим и, както ни се струва, всички участници в съответните събития би трябвало, съзнателно или несъзнателно, да съдействат на това. Но какво се случва на практика? По пътя към Рим хората много пъти съзнателно, с потресаващо упорство се противят на Божията воля, въпреки преките откровения, възвестени им чрез апостол Павел. Отначало апостолът, по Божие откровение, уговаря капитана да остане на Крит, за да не пострадат кораба и хората, но капитанът не го слуша и попадат в буря. Изглеждало, че нарушаването на Божията воля би трябвало да ги доведе до гибел и всички вече изгубили надежда, че ще оцелеят, но апостолът казал: Ни една душа от вас няма да погине, а само корабът (Деян. 27:22). Отстъплението на капитана от Божията воля било простено по молитвите на ап. Павел. Като че ли сега могли да се успокоят, но последвало ново отстъпление, заплашващо с гибел. Когато вече се приближили до острова, екипажът искал да избяга с лодка, но Павел предупредил стотника и войниците, които го конвоирали: ако тия не останат на кораба, вие не можете да се спасите (Деян. 27:31). При слизането на брега от заседналия кораб, над Павел отново надвиснала смъртна опасност: войниците решили да умъртвят затворниците, за да не би някой от тях да избяга, но стотникът, като искаше да спаси Павел, възпря ги от това намерение и заповяда първи да скочат и да излязат на земя тия, които могат да плуват (Деян. 27:43). Във всички тези случаи е видно, че въпреки ясно изразеното Божие предведение, всички участници в събитията не били ограничени в своите решения, действали свободно и съзнателно, даже тогава, когато техните решения пряко противоречели на Божия замисъл. Господ довел ап. Павел в Рим, но всеки човек, който се оказал с него, дал отговор за това, как е съдействал или възпрепятствал осъществяването на Божията воля.

– Как Ви се струва, съвременният свят – свят на свободни хора ли е или не?

– Съвременните хора имат потенциална свобода не по-малко и не повече от хората в миналото. Друг въпрос е, че им е по-трудно да разкрият този потенциал. Защото днес ние в по-голяма степен се оплитаме не само в греховни страсти, но и в различни външни зависимости. Например, не можем да живеем без комфортни условия, без Интернет, без мобилен телефон, без социална инфраструктура и т.н. Доколкото можем да живеем без всичко това, дотолкова сме свободни хора.

– Но хората ще Ви отговорят: „А защо да живеем без всичко това? То е удобно и ни харесва, защо да се отказваме?“

– За да си осигурят висок стандарт на живот, хората трябва да работят от сутрин до вечер, да мислят постоянно за това, да се измъчват, да жертват своите семейства, любимите и близки хора. Получава се затворен кръг: със своя труд аз трябва да обезпеча това, което ми осигурява комфорт, но плащам за това такава цена, че целият този комфорт губи смисъл. Аз като че ли изковавам веригите, които ме сковават и ме теглят към гроба. Работя за това, посвещавам му целия си живот, а за самия мен, за Бога, за членовете на моето семейство, за приятелите ми не остава почти нищо – нито сили, нито време, нито чувства.

– Мнозина считат, че истинската свобода е в парите и богатството. Човек разполага с много средства и благодарение на това може да прави каквото иска.

– Това е един от най-наивните възгледи за свободата, който е разпространен сред хората. Можеш ли с помощта на богатството да си купиш вечен блажен живот с Бога, любов, приятелство, щастие, здраве? Всичко, което мога с помощта на своето богатство е да удовлетворявам своите греховни страсти и по този начин да правя себе си още по-зависим от тях.

– Как съвременният християнин може да осъществи на практика този среден път между отричането от света и разтварянето в света?

– Трябва да се стремим към такава форма на отношения със света, която ще ни позволи да не се саморазрушаваме и едновременно с това да развиваме и преобразяваме околния свят. Вътрешният духовен ръст е главният критерий. Тук можем да си припомним православния христологически принцип: „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Той е уместно да бъде приложен и в дадения случай. Ние сме призвани да не се разтваряме в света, да не се изменяме под неговото въздействие, но и да не го напускаме и да не се разлъчваме от него, защото християните са солта на земята, семена, които трябва да бъдат хвърлени в земята и да принесат плод. Без земята и извън земята нашето съществуване е лишено от смисъл. Всеки трябва да реши този проблем сам за себе си, може би в диалог със своя духовник. И мисля, че лесни решения тук няма.

Силата на милостинята е безмерно велика

Ноември 7, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Свети апостол Павел се обръща към коринтяни: „…който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне“. (2 Кор. 9:6)

Не за жътва, не и за сеитба на зърно говори Той, а за сеене на милостиня. Който сее скъдно, скъдно и ще пожъне.

Така е и в Божиите дела, а в делата земни е другояче: случва се земеделец да посее малко, скъдно, а Сам Бог да му прати богата реколта, и поселият малко жъне много.

Ала бива и обратното – поселият щедро да не пожъне богато: ще удари град и земеделецът не ще може нищо да събере.

А в делата Божии не може да е така: винаги и неизменно този, който сее скъдно, скъдно и жъне, и който сее щедро, щедро жъне.

Светият апостол ни учи да сеем много. Сам Господ Иисус Христос също ни призовава неведнъж към милостиня. Чуйте какво изключително значение придава Той на милостинята в Своето слово, изобличаващо книжници и фарисеи, които считали за важно да мият своята посуда – чаши, бокали и пр. Той посочил: „…давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто“. (Лука 11:41)

Тези слова се отнасят не само до книжници и фарисеи, но и до нас. Ако даваме милостиня, то, според Христовото слово, всичко у нас ще е чисто.

За книжниците и фарисеите Той казал, че са изпълнени вътрешно с алчност и лукавство, но ако дават милостиня, ще станат вътрешно чисти.

Така трябва да мислим и за себе си. И у нас често вътрешността ни, сърцата ни са нечисти, твърде нечисти, пълни с беззакония. Трябва, трябва да очистваме вътрешността си, сърцата си, и Господ ни показва необикновено просто средство за това: „само давайте милостиня и всичко ще бъде чисто, вътрешно всичко ще е чисто“.

Запомнете това, запомнете, че силата на милостинята е безмерно велика.

Св. Йоан Златоуст назовава милостинята царица на всички добродетели. Той казва, че милостинята ни открива самите небеса, че със силата на дадената от нас милостиня можем без затруднение и без да бъдем спирани на никое от митарствата, свободно да се възнесем към самия Божий престол. Той ни напомня за стотника Корнилий, езичник, който бил милосърден, давал много милостиня и постоянно се молел. Бог му пратил Своя ангел, който казал на Корнилий: „Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога“. (Деян. 10:4) Възлязоха пред Бога…

Чувате ли, направо пред Бога възлизат, възлизат пред Божия престол, безпрепятствено преминават през небесата, през всички небесни светила, през ангелски полкове, през серафими и херувими и, без да бъдат спирани някъде, милостините ни дръзновено и бързо се възнасят към самия Бог.

Вие знаете, неведнъж съм ви говорил, как и за какво ще съди човечеството нашият Господ Иисус Христос, когато дойде денят на Страшния Съд. Той няма да попита никого от нас: „Бил ли си на поклонение?”. Не ще поиска да знае. „Поклони ли се на Моя гроб в Йерусалим?”. „Беше ли девственик?” – и това няма да попита, но ще попита само едно: „Дава ли милостиня? Върши ли някога дела на милосърдието?”.

И ще каже удивителните слова: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“. (Мат. 25:40)

Всяко добро, което правим за бедните, за нещастните братя, Той приема като добро, сторено на Него Самия. Всяка милостиня, която пускаме в ръката на бедния, приема Сам в Своята ръка.

О, Господи, Господи! Как велико е това: Ти Сам приемаш милостинята ни. На Тебе, нашия Бог, ние трябва да подаваме милостиня. Божието слово е истинно и неизменно, а всяка милостиня, която правим за нашите нещастни, онеправдани братя, е милостиня, подавана на Самия Господ Иисус Христос.

О, как велико е това и как трябва да се замислим над словата на апостола, че не бива да даваме милостиня скъдно, понеже скъдно и ще пожънем Божията благодат за нея.

Трябва да даваме милостиня не скъдно, а щедро, ще пожънем велика благодат, както обещава Сам Господ Иисус Христос: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. (Лука 6:38)

Виждате, за комат хляб, за чаша вода, която даваме на бедния, Господ ще ни въздаде в необичайна мяра – мяра добра, пълна, ще въздаде неизмеримо повече от това, което ние сме Му дали в лицето на нашите бедни братя.

По-натам светият апостол казва: „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“. (2 Кор. 9:7)

А как много са тези сред нас, които дават с огорчение, неохотно, сякаш по принуда. И как безкрайно далечни сме от това духовно състояние, в което пребивавали великите милостивци, като например свети Йоан, патриарх Александрийски.

Той бил живото олицетворение на милосърдието. Стараел се с цялото си същество да помага винаги и на всички. Когато възлязъл на патриаршеския престол, заповядал на своите служители да обходят целия огромен град Александрия и да направят списък с неговите благодетели.

С удивление подчинените му го попитали: „Владико, какви благодетели да запишем?”. Той отвърнал: „Бедните, гладните, голите, студуващите”.

Преброили седем хиляди души, които той облякъл и хранел всеки ден.

Всеки ден, който минавал без дела на милосърдието, свети Йоан оплаквал с горчиви сълзи и считал за загубен, пропаднал в живота ден. Той благотворял „не с огорчение и не с принуда”, а с желание, което Бог обича.

Никога не мислел, че може да обеднее и раздавал на всеки. Свети апостол Павел казва: „Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело“. (2 Кор. 9:8)

Колко много, много пъти тези слова се сбъдвали над добрите милосърдни свети люде.

Често четем в житията на светците как раздавали докрай всичко, което имали в манастира, за да нахранят стотици странници, и как домакинът на манастира недоумявал пред игумена: “Какво ще правим? Всичко е раздадено, хамбарите са празни, братята няма какво да ядат”.

Но светците не се смущавали, възлагали цялото си упование на Бога и Той никога не ги оставял: манастирските хамбари отново се напълвали или по чуден начин им се пращало онова, от което имали нужда.

Така се случвало с преподобния наш отец Сергий Радонежки, така било с Евтимий Велики, със Сава Освещени и с много други светци. Господ никого не оставя и винаги помага на онези, които са милостиви.

Както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно“.

„А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда“

Длъжни сме да сеем, да сеем милостиня, да сеем правда, а посятото от нас ще израсте Сам Бог, и ще наспори веднъж трийсет пъти, друг път шейсет, а понякога и сто”.

„Та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога“. (2 Кор. 9:11)

Твърде важно е как подаваме милостиня, как вършим милосърдни дела, защото ако утоляваме нуждите на нещастните с искрена любов, вършим и друго велико дело: насаждаме в сърцата им благодарност към Бога. Милосърдието има такава сила, че може да обърне към Бога даже сърцата на бедните, които живеят без Господ, защото има и такива.

Милостинята има огромна, безкрайна сила и ето пример за това: в края на IV – началото на V век в Италия живял епископ Павлин Милостиви. Той произхождал от знатен род. На двадесет години бил назначен за сенатор, сетне за консул, а после за губернатор на най-важната за Римската област Кампания.

Той презрял всичко, оставил всичко, раздал имуществото си, а сам станал монах. Изпитал немалко обиди, издевателства и даже насмешки от своите слуги, но не се смущавал от нищо. Щом станал епископ, започнал да раздава щедро на бедните и църковното имущество.

В това време Италия била подложена на нашествие от вандали – див и жесток народ. Те покорили римляните и отвели в плен много народ, а епископ Павлин, откупувал пленници с парите, които имал. Дошла при него бедна вдовица и през сълзи го помолила да откупи единствения й син, взет в плен. Той казал: „Нямам повече пари, ала нека направим така: отведи ме в стана на вандалите, нека вземат мен, а пуснат твоя син“. И сам се предал в плен.

Вандалският княз, суров и жесток човек, бил поразен от кротостта и благородството на поробения. Случайно узнал, че това е епископ и останал изумен. Князът се проникнал от такова благоговение към този благороден човек, че не само го пуснал, но заедно с него освободил и всички пленени римляни. Така свети Павлин изкупил както сам себе си от плен, така и много нещастни пленени римляни. Ето как се сбъднали словата на св. апостол Павел – да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.

Нашето милосърдие събужда велика благодарност към Бога у хората, които са далече от Него.

Какво може да е по-силно от милосърдието? Очевидно, нищо.

Господ Иисус Христос поставя тази добродетел по-високо от всички добродетели.

Към тази добродетел призовавам и аз, призовавам ви да станете постоянни и усърдни в милостинята, за да разберете каква безмерна сила има тя.

Нека всеки дава милостиня според силите си. Не се иска да дадете всичко, а само онова, което бихте отделили за своя ближен като част от своето, което притежавате, колкото и оскъдно да е то.

А в Христовите слова за вдовицата, положила в кутията само две лепти, е казано, че е положила много повече от всички онези, които поставяли злато и сребро, понеже дала всичко, което имала.

Господ е човеколюбив, Господ не иска прекомерен подвиг.

Знайте, че Господ така дълбоко цени нашата любов към ближните, нашето милосърдие и нашата милостиня, че ако даже нашите добри дела дадат плод едва трийсет пъти, ще приеме и това, ще го приеме с благословение, колкото и малко да е стореното добро, с колкото и малко да сме помогнали на Неговите бедни братя – всичко ще приеме с благословение. И ще чуете от Него на Страшния Съд: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“. (Мат. 25:34)

Да бъде за всички вас това обещание истинно и свято.

Да възрастнат плодовете на добрите ви дела поне трийсет пъти. И тогава не ще остане без въздаяние дори парчето хляб, даже чашата вода, само ако бъдат подадени с любов и ласкаво.
Амин.

21 октомври 1951 г.

 

из книгата: “Светител Лука Войно-Ясенецки, Проповеди за цялата година”

 

 

Парадоксалното спасение

Октомври 23, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница


Отец Рафаил е една от най-крупните фигури на съвременното Православие. Той се отличава от другите изтъкнати румънски богослови и духовници по това, че е духовно чедо на архимандрит Софроний (Сахаров), приемника на преподобни Силуан Атонски. Целият си съзнателен живот, от деветнадесетата до петдесет и първата си година, отец Рафаил е прекарал край отец Софроний. Втората важна черта на отец Рафаил е неговият дълбок духовен опит: той е отшелник и молитвеник, водещ подвижнически живот в продължение на половин век.


Иеромонах Рафаил (Нойка) е роден през 1942 г. в семейството на видния румънски философ Константин Нойка. През 1950 г., когато бил на тринадесет години, майка му го извежда от социалистическа Румъния и го завежда в своята родина – Англия. Скоро след това той среща там архимандрит Софроний (Сахаров), през 1965 г. приема монашески постриг и през следващите 28 години от своя живот се подвизава в един от манастирите в графство Есекс.


След смъртта на архимандрит Софроний през 1993 г., отец Рафаил се връща в Румъния и се заселва в уединения скит Лезещ в Западните планини (в планината Апусен). През 1994 г. излиза от печат неговата книга „Другият Нойка”, а през 2002 г. – „Култура на духа”. Отец Рафаил е превел от руски на румънски и наставленията на своя „духовен дядо” – преподобни Силуан Атонски, а така също и книгите на архимандрит Софроний (Сахаров). Той излиза от своя затвор много рядко за срещи с читатели. На една такава среща, състояла се в Букурещ на 19 ноември 2002 г., отец Рафаил изнася лекцията „За какво ни подготвя Добротолюбието?” След лекцията румънският духовник отговаря на въпроси на аудиторията. Неговите отговори можете да прочетете по-долу.


– Ние даже не си даваме сметка, до каква степен живеем във въображението си. Например, някой казва: „Дойде ми на ум”. Какво означава това, помислете си само: „Дойде ми на ум”. Откъде дойде? И какво представлява тази мисъл, която ми е дошла на ум?


Отец Софроний някъде казва така: всяка мисъл е дух. Ето ги мислите, които ни спохождат. Ние също имаме свои мисли, само че те са по-скоро наши мнения. Но ако при теб дойде някаква мисъл, идея, а понякога и видение, това вече е дух. Ако духът е Бог или изхожда от Бога, това е дух на живот, а ако дошлата мисъл те хвърля в отчаяние, провокира неверие или по някакъв начин те изважда от обичайното ти състояние и те хвърля в паника, ужас или мрак, тази мисъл е била от дух, който е чужд на Бога, от дух-убиец.


Ето ви един филокалически тест.(1) Духовната разсъдителност, различаването на духовете се придобива по следния път: трябва да гледаме не какво ни предлага мисълта, а какво въздействие ще окаже тя на моята душа. Ние не сме свикнали на това: идва ни на ум някаква мисъл и ние още от детството си, от ученическите си години сме свикнали да смиламе всичко, което ни дойде в главата. Ако можехме само да видим (и някога ще го видим) колко бесовски мисли сме предъвквали в свое време, мисля, че ще се удивим: как Бог ни е запазил живи? Защото всяка от мислите, с които ние сме беседвали, без да знаем нейния произход и сме приемали, ако е бесовска, непременно ни хвърля в отчаяние или ни носи смърт по много различни начини. Когато видим как Бог ни е запазил от това, мисля, че ще бъдем наистина изумени.


Част от филокалистическата култура, нейна главна, духовна част е не анализирането на мисълта, а определянето на нейния източник. Сега ще се отклоня от зададения ми въпрос, но ми се иска да споделя с вас следното: важно е да се знае източника на мисълта. Всичко, което изхожда от Бога, всяка мисъл, която е от Бога, винаги идва с някакъв мир. Даже ако тази мисъл те осъжда, в същото време тя ти носи мир, или надежда, или това, чрез което ще се спасиш.


Мислите, които трябва да презираме (подчертавам: без да се боим от тях), са тези, които всяват в нас страх, мрак, неверие, неувереност, които предизвикват у нас паника, ужас. С всички тях (ако ги забележите, ако ги разкриете чрез молитва), не бива да дискутирате, особено духовниците. Трябва с презрение да ги отхвърлите. Светът на мрака не бива да ни плаши, тъй като Бог е всемогъщ и светът на мрака трябва да стане за нас нещо, с което нямаме никаква работа. Към него трябва да се отнасяме с пълно презрение.


- Светите отци, особено епископ Игнатий Брянчанинов, свидетелстват, че в наши дни исихазмът вече няма предишната духовна интензивност. Ако един исихаст няма до себе си старец, как може да се изправи, когато падне и как ще разбере, че е направил това? Според вас може ли в наши дни да говорим за исихазъм? Преживява ли исихастът с предишната интензивност Божественото Причастие? И успява ли той да стигне до нивото на християнския живот от първите векове?


- Ще Ви отговоря отново в духа на „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”. Първата част: „Дръж ума си в ада”. Не, това вече не е възможно. Ако св. Игнатий Брянчанинов е казал това преди 150 години, то сега са се прибавили още 150 години, изпълнени с много по-тежки грехове: две световни войни (отец Софроний казваше: „братоубийствени световни войни”) – първата в историята световна война от 1914 г. и Втората световна. Той казваше, че след Втората световна от земята е бил отнет онзи мир, който й е бил известен до този момент, това чувство за устроеност на света, което е съществувало преди. Когато започнала Първата световна война, той бил на 18 години, вече не бил дете, вече имал поглед върху живота. И той казва, че този мир бил отнет и над цялата земя се разпростряло отчаяние. Когато чул думите на свети Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”, той властно почувствал, че това било слово дадено на нашия пребиваващ в отчаяние свят. Той разказваше, че избягал от Русия, намерил приют във Франция и казваше: „Аз пристигнах и се запознах с Франция, която тържествуваше след войната. Отчаянието, помрачаващо този триумф, тази тържествуваща Франция, беше потресаващо”.


Той казваше, че след Втората световна война атмосферата в света станала още по-лоша и че ако започне трета световна война и самата вяра ще стане невъзможна. Настъпи перестройката и войната, за която се готвеха не започна. Но все пак ние живеем в състояние на световна война, започвайки от Втората световна и до днес.


Постмодерният свят, материалните условия не ни позволяват да продължим тази филокалистическа култура. За това може много да се говори, но аз ще резюмирам всичко това с думите: „Дръж ума си в ада”. Защо „дръж”? Защото реалността е такава. Не трябва да се стараем да гледаме на нея по друг начин, да се уповаваме на празни идеали. Това е реалността. Но и „не се отчайвай”. Други пътища, друго спасение, други, парадоксални начини на спасение ще даде днес Бог. Аз разсъждавам така: ако Бог допуска този така трагичен свят да става още по-трагичен, значи Бог още спасява, значи човек все още може да се спаси.


Христос е казал, и аз малко ще Го перифразирам: „Когато светът вече не може да се спаси, тогава историята ще свърши”. Той казва това по малко по-различен начин – прочетете в 13 глава от свети евангелист Марк или в 24 глава от Евангелието от свети евангелист Матей. (2) Може да се каже, че тогава нито една душа вече няма да може да се спаси и не защото Бог не може да спаси, а защото започват да се създават условия, при които хората, при които ние сме така форматирани (за разбиращите от компютри), че Бог вече няма достъп до нас. Бог говори, а човекът вече не разбира и вие ще видите това, ако четете Апокалипсиса.


Но у Бога спасението винаги е готово и доколкото спасението е възможно, знайте, че то е парадоксално. Аз получавам много писма, в които виждам в отчаялите се души изобилие от спасение, но не мога нищо да направя.


Аз не мога нито да отговоря, нито… а само да се моля на Господа. Понякога не зная какво да кажа, освен: „Господи, нека това бъде достатъчно за тези души и за всички, страдащи по подобен начин.”.


Не трябва да се отчайваме. Веднъж аз казах на един човек Бог няма да победи света, а когато той започна да изпада в паника, добавих: Той вече го е победил, вече не е нужно да го побеждава. Но има парадоксални форми…. В света, където греха не само е позволен, но и се проповядва, свободата достига до демонична разюзданост. Това е свят на свободата, в който ние също имаме свобода – да вървим към Бога, може би по-далеч от нашите бащи. Казвам това, основавайки се на Апокалипсиса, където пише: Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява (Откр. 22:11).


И тъй, Словото Божие предоставя тази свобода и на греха, и на праведността. А ако всесилното божие Слово предоставя свобода на праведността, значи спасението е възможно, само че в много по-парадоксални условия, но според пророчествата на отците, може би много по-сложни. Защото няколко пророчества от IV, V, VI в. гласят: „Какво ще направят тези, които ще дойдат след нас?” И отците отговарят: тези, които ще дойдат накрая, ще бъдат по-горе от нас и от тези, които са възкресявали мъртви. И именно затова, защото тогава условията ще бъдат по неблагоприятни. (3)


Аз забелязах, че когато на човек всичко му е добре, комфортно, Бог вече Го няма, т.е. той може да смята, че Него вече Го няма, струва му се, че Него Го няма. Т.е. съдейки по причината и следствието, сега минаваме без Бога. И само когато условията са така трагични, че вече нищо не ти остава, освен отчаяно да се надяваш: „Може би Някой там горе ще ме чуе”, едва тогава започва да се проявява Божията сила.


Една православна монахиня от Бейрут разказваше, че по време на войната срещу Садам Хюсеин, в Пасхалната нощ, в Бейрут боевете били така силни, че те не знаели ще могат ли да отслужат пасхалната служба или не. (4) И все пак православните решили да служат. Всеки момент можела да започне атака, да падне бомба, снаряд, ракета, но нищо не паднало. Те отслужили пасхалната Литургия под опасността от бомбардировка и тя си спомняше: „Никога не съм имала такова усещане за Възкресението, както в тази нощ. Казваше също: само в най-тежките моменти започваш реално да чувстваш присъствието на Бога, Който при други условия, като че ли… не съществува.


– Днес телевизорът е станал един от главните атрибути на нашия живот и общество. Почти всички прекарват с телевизора от няколко минути да няколко часа на ден. Как да се отнасяме към телевизора – какво ще ни посъветвате? По какъв начин той може да повлияе на нашия духовен живот? Как да си обясним неговата колосална притегателност за хората? Можем ли да говорим за, едва ли не, магическо влияние на въображаемия свят, когато ние проникваме в друг, нереален свят?


– Да, може, това е точно така. През петдесетте години, когато отидох в Англия, тъй като майка ми беше англичанка, у нас в Румъния нямаше телевизори и ние дори не бяхме чували за тях. И когато ги видях на една витрина, не разбирах какво е това – това радио с такова нещо, с екран. Попитах майка ми и тя ми каза, че „това е телевизор“. Още при първите ми контакти с телевизора изпитах неговата хипнотична сила. Това беше време, когато в Англия все още имаше малко предавания, телевизорите бяха черно-бели и на тези, до които имах достъп имаше само две копчета: „включено“ и „изключено“. Не може да става и сравнение с това богатство, което имате днес.


И когато беше „включено“, трябваше нещо да гледам, но в часовете, когато това ми беше възможно, нямаше нито една програма, която да представлява интерес за мен. Искаше ми се да погледам някой каубойски филм или нещо друго подобно, но това което предаваха беше пълна скука за мен и въпреки това аз не можех да откъсна поглед от телевизора! Разбрах, че Бог ми подсказва решението никога в живота си да нямам телевизор, защото знаех, че съм слаб, че няма такъв наркотик, който ако го опитам, бих могъл да го оставя. Тогава реших никога да не държа в дома си телевизор. Обзе ме някакъв свещен страх пред него. Аз, разбира се, бих препоръчвал това на всички, но сега няма да ви държа проповеди; а че той има такова влияние, това е явно.
Откакто телевизорът започна да добива власт, забелязах че родителите на Запад загубиха контрол над децата си. Децата започнаха да се възпитават по-скоро от това, което виждат по телевизията, отколкото от това, което им говорят родителите. Защото в това, което гледаш по телевизията ти биваш въвлечен и живееш, а това, което ти говорят, е някакво абстрактно понятие, чуваш го с ушите си, но ако го сравним с преживяването – независимо дали то е реално или виртуално – преживяването побеждава.


В нашата Църква преживяване имаме при богослуженията и молитвата – килийната (т.е домашната) и общата, в храма на литургията. Това също са преживявания: там ти не си зрител на някакъв театрален спектакъл, а съ-служител, съ-молитвеник на свещениците и на всички присъстващи, стига само правилно да живеем тази култура.


Телевизорът замества всичко това и предлага една реалност, в една или друга степен виртуална. Защо казвам „в една или друга степен“? Защото гледаш ли филм, който като цяло е въображение, имитация на действителността, или новините – все пак едно е да гледаш това на екрана, а друго – самият ти да си там.


Ще добавя тук и компютърът и този нов свят, който носи със себе си цялата тази електроника, целият този виртуален свят, който все повече ни откъсва от действителността. Това е една от причините да не можем да живеем с молитвата и с реалността, защото ние непрекъснато се намираме в своето въображение, в своята „мислелогия“: като се започне от детството ни, ние, благодарение на едни ли други средства, в това число и електронните, пребиваваме във виртуалното. Ние сме свикнали и Бога по някакъв начин да не виждаме конкретно, а да Го изтласкваме на виртуално ниво и вече да не вярваме в Него.


Това отново се отнася до първата част на словото – „дръж ума си в ада“. Сега, с моя жизнен опит и от тази перспектива, от която съм се старал да гледам на света, аз намирам цялата тази електроника за нещо ужасно… Ясно е, че всичко това е не нещо друго, а средство, което би следвало да използваме за добро. И по телевизията има чудесни предавания, назидателни и възвисяващи, но реалността на днешния живот и свят е такава, че всичко това много по-често се използва за зло.


Не знам какво да ви кажа, не знам къде е избавлението – може би само в едно – в завръщането към молитвата, за която ви говорих. Когато виждате това, което виждате, казвайте от време на време: „Господи!“, молете се за пребъдващите в беда, молете се Бог да ви защити.


Накрая ще ви кажа и това. Какъвто и да е нашият опит – получен чрез книга, чрез телевизор или в хода на самия живот, позитивен или негативен, т.е. опит от греха – в нашето приближаване до Бога, той може да стане позитивен и да се превърне в благо. А това вече се отнася до втората част на словото – „и не се отчайвай“.


Ние с вас говорихме за света Мария Египетска. Многократно е било забелязвано, особено във филокалистичния период на Църквата, но също и преди и след него, че понякога най-големите грешници (за такива ги смятаме ние, не знам, как Бог гледа на тях) стават най-велики светци. И съзнанието за своята греховност, което те имат, често по някакъв начин им помага да вървят по-бързо и да изпреварят тези, които живеят, трупайки позитивни знания. Тук се крие парадокс: не че можем да проповядваме непотребния живот в качеството на начин за спасение, но все пак Бог прави така, че и животът на блудния син, ако той се върне при Бога, се превръща в спасение. По какъв начин?


Всички вие знаете евангелската притча за блудния син, който се връща у дома, защото се е разкаял за това, че е прахосал бащиния имот, своето наследство в греховете на този свят и се връща у дома, при бащината любов. Кой сега ще го откъсне от нея, кой ще го примами далеч от бащината любов? Кой грях би могъл да го оплете и отново да го изведе от бащиния дом? Той вече има този опит и съзнателно остава при баща си. А неговият брат, който е живял при баща си (забележете, и тук има парадокс), го ревнува от своя блуден брат, който се е завърнал, и за когото бащата от радост заколва охраненото теле. Синът, живял винаги в чистота и праведност, изведнъж се изкушава по неочакван начин – изпада в завист:


– Татко, ти нито веднъж не си ми дал и козле, а когато дойде този твой син, който прахоса имота ти, за него ти закла угоеното теле (срав. Лук.15:29-30).


И както виждаме, изглежда, че блудният и разкаялият се син сега е спасен, той е така да се каже непоколебим; а в спасението на този, който е живял така, както трябва, не сме съвсем уверени.
Но пак казвам, това не означава, че пътят на блудния син е най-спасителният или надеждният, защото ако този гибелен път е станал благодарение на спасението по-надежден, тогава Божията Майка би била най-малка от всички светии, защото е живяла в съвършена святост и чистота още от най-ранна възраст, а може би дори, от майчина утроба. Истинският път е този на Божията Майка, но аз искам да кажа, че Бог действа така парадоксално, че в нашия живот често изглежда, че най-лошият човек става в ръцете на нашия Бог най-добрият.


И тъй, и нашият живот, който е по-трагичен от когато и да било, съдържа в себе си обещания, може би по-големи от когато и да било. Бог да открие на всеки от вас, особено чрез вашите духовници, но и с всички други средства, известни Нему, тази тайна. А отговора на този въпрос ще завърша отново със същото слово и нека то ви бъде предпазна мрежа във всички възможни случаи: „Дръж ума си в ада“, но и там не се отчайвай. И ми се иска да добавя: особено там.


– Отче, Вие ни говорихте по забележителен начин за обожението, но нашият живот е толкова жалък, сив, непотребен от духовна гледна точка, че ние не можем да се смятаме дори за достойни хора, а какво остава за „богове“. С ума си ревнуваме по тези идеали, а животът ни си остава посредствен или по-лош от средното ниво. Не затова ли именно, че да „бъдеш християнин е невъзможно“, ние усвояваме формализма, като най-удобен начин да бъдем християни? Какъв друг път имаме още?


– Отец Софроний често се оплакваше, че ние, църковните хора (или, както казваме – Църквата) сме се осуетили до там, че сме свели духовността до един блудкав морал; и с това аз бих могъл, може би, да резюмирам този въпрос. Ние сме длъжни да излезем от тази блудкавост. Духовността не е морал, моралът е първата, най-примитивната крачка по пътя на нашето покаяние. А това, което ни предлага Благата Вест, Евангелието е Живот.


Преди малко аз казах, че дори виртуалния живот, който предлага телевизията е по-силен от това, което ни се предлага абстрактно, с думи: ти трябва да бъдеш такъв и такъв, такъв и такъв – но телевизора ми дава преживяване на нещо друго, и това друго ми въздейства по-силно… Затова ние трябва да придобием този Живот, през призмата на който целият този биологичен, да се изразим така, земен живот, би станал блудкав и тогава ние все повече и повече ще жадуваме за истинския. Но как, как да се доберем до този праг?


Отговорите са изключително много… Но аз не виждам нито един пряк отговор на този въпрос. При всеки ще бъде по различен начин. Но ми се иска да ви кажа: вгледайте се в нашата епоха, която се нарича „ню-ейдж“ („нов век“). „Ню-ейдж“ е синоним на постмодернизма, но болшинството хора го свързват с религиозните и парарелигиозните феномени на нашата епоха: йога, биоенергетиката, наркотиците, сатанизма. Не знам какво да кажа – тях просто ги подхвърлят в света… Какво търсят тези „ню-ейджисти“? Те се стремят да развият своя телепатичен, биоенергичен потенциал и не знам какво още… Но нали именно това [развитието на способностите] виждаме да се проявява в историята на Църквата, ако ние я разбираме правилно. И може би си струва да започнем с това, да молим Бога: „Господи, покажи ми какво е Църквата!“, особено ние, свещениците, духовниците, но и всички. Това, което нашите съвременници търсят в различните религиозни практики е именно това, което Бог иска да ни дари. Само че често ние търсим не както трябва и наблизо.


Думата „грях“… На гръцки има две думи за грях – „амартия“ (αμαρτία) и „астохия“ (αστοχία), като и двете означават „да пропуснеш целта“. Може би в известен смисъл най-правилният превод на думата „грях“ би бил „грешка“. Ние грешим, когато извършваме грях. Ние търсим, но търсим неправилно.


Но ще ви кажа: молете се, не се съблазнявайте, верни чеда на Църквата, не се съблазнявайте от скандалите, случващи се днес в нея и от нашите – на вашите пастири – грехове. Молете се Бог да ни просвети, да ни прости, да ни очисти, да очисти нашата Църква от всичко недостойно за нейната святост.


И така, не се съблазнявайте, молете се с прости думи, както ви предложих току-що. А ние, служителите на Бога, също трябва да Го молим да ни даде правилно разбиране. Вие знаете, че „правилно разбиране“ е едно от значенията на думата „Православие“, „ортодоксия“. „Докса“ означава не само „слава“: тази дума произхожда от понятието „мнение“, „правилно мнение“ и „правилно разбиране“ – това е Православието и ние трябва да се върнем към правилното разбиране.


Ако ние изповядваме „Една, Свята, Съборна, Апостолска Църква“, трябва да се върнем към апостолското разбиране, а не да свеждаме вярата до този редукционизъм, в който сме изпаднали. Разбира се моралът също е важен, но трябва да знаем, че това е само първата крачка.


И може би същността на моя отговор би била следната: вие, народе Божий, се молете за нас, вашите пастири, а ние сме длъжни да се молим за вас. И така ще се подкрепяме едни други, вместо да се въвеждаме един друг в съблазън, а от всички съблазни може да ни изведе Бог. Мисля, че това е пътят, по който ще съумеем да започнем да възстановяваме разбирането за нашата Църква и… Иска ми се да кажа нещо повече, но оставям на Божия Дух да ви внуши отговора на този въпрос.

1. Филокалически – аскетически, подвижнически (от думата „Филокалия“ – „Добротолюбие“).
2. Има се пред вид Мат. 24:3, а така също Марк. 13:7.
3. Виж „Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отци“, за авва Исхирион.
4. Това било на 23 април 2003 г.

Една необикновена история за един обикновен човек

Юни 4, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Историята, която сега ще ви разкажа е трудна за вярване, но аз бях неин свидетел. И освен това, мога да кажа, че не считам за много странно онова, което се случи. Но за това после.

Беше преди три години. В нашия храм идваше често един възрастен човек, казваше се Алексей Михайлович Горохов. Неговата жена, Мария, бе починала преди 15 години и оттогава насам живееше сам.

В навечерието на Великия пост Алексей Михайлович се разболя и попадна в районната болница. За съжаление, лекарите не могли да направят нищо. „Алексей Михайлович умря“ – казаха ни те, като регистрираха смъртта. Отвели покойника в Алметиевск, в градската морга. Обаче след няколко часа патологоанатомът забелязал, че тялото дава признаци на живот. Спешно го отправил в реанимацията и на следващия ден старецът дошъл в съзнание. И тогава той помолил да повикат свещеник, за да го изповяда и причасти.

След изповедта и причастието Алексей Михайлович споделил със свещеника онова, което видял след „смъртта“ си. Видял жена си, Мария, която мълчаливо го погледнала и си отишла. После видял множество хора, стоящи на ръба на огромна горяща яма. Те падали в нея със стотици. Отвсякъде се чували викове на болка и страдание.

Внезапно се появили двама младежи в бели дрехи и му казали: „Рано ти е да бъдеш тук. Иди и се покай. Имаш три дена“. И той се събудил в моргата.

Ден след като свещеникът приел изповедта му ни съобщиха, че Алексей Михайлович е умрял. Този път окончателно. Три дни след странното си видение.

По-късно разговарях с дъщеря му и тя ми разказа, че когато баща й бил млад, работил като шофьор към НКВД и карал затворници към мястото им на заточение. В една мразовита зима превозвал една репресирана възрастна монахиня, съвсем леко облечена и умираща от студ. Той я завил със своя кожух и така спасил живота й. В знак на благодарност монахинята обещала да се моли за него.

Дъщерята беше уверена, както и аз самият, че именно по нейните молитви на баща й били отпуснати ония три дена. За да се покае, да се причасти и да напусне тоя живот като истински християнин.

Мисля, че не е случайно това, че тази история се случила именно по време на поста. Та нали постът е преди всичко време за молитва, покаяние и за вършене на добри дела. А пред добрите дела, по Божие повеление, дори и смъртта отстъпва, за да ни се даде възможност за покаяние.

 

Автор: Йерей Димитрий Коничев, настоятел на храма „Покров на Пресвета Богородица“ в село Горен Акташ, Република Татарстан

 

Щом нищо не си посял, как искаш да пожънеш?

Май 16, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


Отец Йоан Крестянкин преди ни разправяше: „Знаете ли, някога в Русия преди революцията, по време на панаирите често идваше цирк, в който имаше различни представления. Една от атракциите беше следната – „За 20 копейки ще можете да видите жив Петър Първи“. В една палатка имаше поставена огромна телескопна тръба за наблюдение и през нея, казваха, че ще видиш жив Петър Първи.

Служителят подканваше: „Започнете да настройвате!“ Посетителят настройва. „Продължавайте да настройвате!“ Той продължава още по-усърдно да настройва. И когато става вече ясно, че нищо няма да излезе, го питат: „Е, сега видя ли?“ „Не, нищо не видях“. И тогава му казват: „Браво бе! Ти какво, за 20 копейки Петър Първи жив ли искаш да видиш!“ И това беше цялата атракция.

Отецът казваше: „И в нашия живот е така – само за 20 рубли или за 20 копейки искаме да видим живия Христос. Не става така. Трябва да се подвизаваш, да се потрудиш, да живееш усилен духовен живот, защото каквото посееш, такова и ще пожънеш, а който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро, щедро и ще пожъне“.

И казаното от отец Йоан е сходно с текста от един наш Патерик. Когато един старец минавал със своите ученици през една засята нива, той видял един човек, който я жънел. Старецът се приближил до него и му казал: „Дай ми от твоята жътва“. Тогава селянинът се обърнал към него и му казал: „Авва, ти посял ли си нещо на това поле, че да искаш да пожънеш?“ „Не, нищо не съм посял“. „А щом не си посял, как искаш да пожънеш нещо?“

Старецът си тръгнал, а неговите ученици смутено го последвали. Когато се прибрали в обителта, му задали въпроса: „Кажи ни, защо го попита, това, за жътвата?“ И тогава той им казал: „Попитах това заради вас. За да разберете, че ако в тук не сте посели нищо, то нищо няма и да пожънете, а колко повече пък в духовния живот“.

Ако човек не се подвизава, ако не се труди, не се моли, не обича Църквата, не си изпълнява домашното правило, килийната молитва, то такъв човек едва ли ще пожъне нещо в живота си.

 

Архимандрит Мелхиседек (Артюхин)

Историята за един лош човек

Май 14, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Един старец, живял в околностите на Рига, веднъж разказал следната история на Константин Паустовски:

„Преди войната до мен се засели един много лош човек. Безчестен и зъл. Занимаваше се със спекулация. Подобни хора нямат ни сърце, ни съвест.

След това немците завзеха Рига и затвориха всички евреи в „гето“, за да избият една част от тях, а другите просто да уморят от глад. Цялото „гето“ беше отцепено. Часовият застрелваше на място всеки, който се приближаваше на по-малко от 50 крачки от него. Евреите, особено децата, умираха със стотици всеки ден. Тогава моят съсед реши да даде подкуп на немския часови, за да влезе в гетото с фургон, пълен с картофи и там да ги обмени за скъпоценности, които смяташе, че крият затворените евреи.

„Ще продавам картофите само на жени с деца“ – каза ми той на тръгване – „защото те са готови на всичко заради децата си и така ще спечеля двойно“.

Замълчах, но така силно стиснах лулата си, че я счупих заедно с два от зъбите си. Ако не беше тръгнал веднага, сигурно щях да го убия с един удар на юмрука си.

През нощта той напълнил фургона си с чували картофи и отишъл в гетото в Рига. Жените и децата го наобиколили. Една жена стояла с мъртво дете в ръце и протягала длани, в които имало счупен златен часовник. „Луда!“ – закрещял той – „За какво са ти картофи, когато детето ти е мъртво? Отдръпни се!“

После ми разказа, че сам не разбрал какво се случило с него. Стиснал зъби и взел да развързва чувалите и да изсипва картофите на земята.

„Бързо!“ – завикал на жените – „Давайте децата. Аз ще ги изведа от тук. Но само да мълчат и да не мърдат“. Майките бързешком се засуетили да пъхат изплашените деца в чувалите, а той ги завързвал здраво. Жените нямали време дори да целунат децата си, а знаели, че повече няма да ги видят. Човекът натоварил чувалите, пълни с деца във фургона, отстрани покрай тях наредил няколко чували с картофи и потеглил. Жените целували калните колела на фургона му, а той тръгнал, без да се оглежда. Нарочно навиквал конете си колкото му глас държи, защото се страхувал, че някое дете ще се разплаче и ще го издаде. Но децата мълчали.

Минал покрай часовоя, ругаейки грозно тия просяци евреите и проклетите им деца. Свил през забутаните горски пътеки към Тукумс, където били партизаните, оставил им децата, а те ги скрили на безопасно място.

Като се върнал, казал на жена си, че немците му прибрали всички картофи и го пъхнали в ареста за две денонощия. След края на войната се развел с жена си и напуснал Рига.

Сега си мисля, че бих постъпил много зле, ако не бях се сдържал и го бях убил“.

Източник: Из книгата „Началото на незнайния век“

Болката е прозорец към рая

Май 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Местата от Евангелието не са случайни, а можем да ги намерим и в нашия живот и душа. Къпалнята Витезда с петте притвора. Можем да си представим какво става в тези притвори. Те подслонявали скръб, болка, викове, разочароване, отчаяние. Сега са разрушени, не съществуват – може да не съществуват, но продължават да съществуват скърбите, болката, болестта, безсилието и сълзите. Всичко това се подслонява в живота на човека, не съществува житейски път, който да не подслонява всички тези неща. Защо се е случило така?

 

Първо трябва да изясним, че тялото, което знаем, живота, който виждаме, не е този, който Бог е сътворил. Този живот, това тяло, тази душа и начин на живот идват като последица от грехопадение. Отците на Църквата казват за това събитие много неща, но ще се спрем само на едно. Душата на човека имала общение с Бога, с Божията благодат, и какво направила? Започнала да се храни от Бога, и всичко, което приемала от Бога, го насочвала и към тялото, което на свой ред го проявявало навън към творението. Затова Адам и Ева били земни слънца за творението. Представете си душата да се храни от Бога, да дава на тялото, на ума и всичко това да се простира, както казва св. Григорий Нисийски, към творението. Идва падението и нещата се променят – душата спира да бъде в общение с Бога, спряла да се храни от Бога и тялото се принудило да излезе и да събира храна. То събрало материални, плътски неща и с тях какво поискало да направи? – докато преди се хранило от душата, сега поискало то да нахрани душата. Помним случая с безумния богаташ, който казва – душе моя, яж, пий, весели се. Цялото това състояние „запечатва” едно тяло, което проси, събира отпадъци, събира тление, събира смърт, и сега започва да храни душата, която започва да се разболява. Но всичко това имало вкус на смърт. Адам бил Божий образ, който не опазил, а разрушил. От друга страна, докато Адам го разрушил, Христос приема човешката природа и прави противоположното на Адам – проявява и почита образа.

 

В храма прочетохме притчата за Бъдещия съд. Каквото ли не сме чули и прочели за Второто Христово Пришествие, какви ли не филми, какви ли не апокалиптики, един бог, който само кротък и смирен не е, едно различно лице, сякаш Христос е дошъл на земята с маска и не сме Го разбрали.

 

Св. отци казват, че Второто Христово Пришествие ще бъде една друга чест за човека, защото Христос иска да почетем Бога в лицето на другия човек. Кой друг е казал такива думи за човека? Адам не запазил Божия образ, но Христос проявява човешкото битие и приема целия човек. Не оставил нищо отвън, всичко.

 

В Евангелията четем:

 

„И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята… Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час… душата Ми е прескръбна до смърт…”

 

Христос изпитвал тревога, агония (вътрешна борба) и скръб, която стига до границите на смъртта. Можем ли да проумеем това? Христос изпитва скръб, вътрешна борба, тревога, смут, и св. Атанасий Велики казва: знаете ли Бог какво направил? Той изпитал страх, тревога, смут, скръб, защо? – за да съучаства във всичко, което вече намира подслон в живота на човека. Това не е ли изключително хубаво? Да имаме един Бог, Който съучаства в моята тревога, скръб, агония, неуспех, болка, смърт. Трябва да изясним това – Бог едно сътворил, а до други резултати довело падението, но Бог идва с много любов и поема всички мои след греховни елементи (без греха). Христос не е безучастен и не само не е безучастен, а можем да кажем, че болката на човека Го привлича като магнит. Един човек, който изпитва болка, като магнит привлича погледа на Бога. Защо? – защото носи кръст. Затова Христос иска да Го видим не просто в човека, а в разпнатия човек – в тъмница бях, гладен бях, жаден бях, гол бях, странник бях. Всичко това не е просто човекът, а разпнатият човек и там, където има кръст, там е Христос.

 

Но аз вземам скръбта, изпитанието, болестта, които аз причиних с грехопадението и които Христос взе върху Себе Си без да има отговорност, вземам ги и ги прекръствам в нещо лошо. Смятам за лошо нещо скръбта, изпитанието, за нещо грозно болестта, но те не са зло, а са резултати от злото. Нека не забравяме това. Бог ги допуска в живота ни, бидейки резултат от нашето падение, за да могат самите резултати да ни изцелят. И това е много важно. Също така да не забравяме, че Христос пръв преживял всичко това. Единственото зло е грехът, защото ме води до смърт, а не изцелението, което предотвратява (духовната) смърт. Кръстът не ме води до смърт, той не е зло, а изцеление от него.

 

Помня, че като малък баба ми ме държеше в обятията си, аз слагах ръката си върху лицето й и след това докосвах моето лице, което беше гладко, а нейното имаше бръчки. Слагах ръка върху бръчките и я питах: бабо, какво е това? Тя можеше да ми каже хиляди неща, един простодушен и неук човек. Е, остаряхме! Не сме красиви, както някога. И този простодушен човек се обърна и ми даде един важен урок, който разбрах след много години:

 

- Това е времето, което е минало през нас. Времето има едно рало, виждал ли си как оре земята? Прави бразди, както ралото върху земята. – На острова (Санторини) имахме такива картини – ралото минава и оре земята. – И какво става след това? След това ще дойде Христос да посее, и какво може да посее върху твоето лице сред тези бразди на времето? Ще посее възкресението.

 

Един отец о. Николай Пекаторос – руснак, малко преди периода на немската окупация дошъл в Гърция и тук се разболял тежко, имал агресивна форма на рак и лекарите му казали, че след шест месеца ще умре. Той бил 40 годишен, но почина на 96 години в Америка. Имаше много духовни чеда лекари, които го питаха:

- Какво стана с болестта? Как така не почина?

- А, просто е!

- Тоест какво направи?

- Една вечер седнах с рака на масата. Аз от тази страна, ракът отсреща.

- И?

- Започнахме разговор и докато съмне, взехме решение. Казах на рака: чуй, аз не те смятам за мой враг, нямам нещо против тебе, вече си нещо мое, но съм взел едно решение: или ти ще ме отведеш в гроба, или аз ще те отведа (в гроба). И тъй, предпочитам второто – аз да те отведа.

 

Тук идва песента, в която се пее – не се страхувай, не се страхувай, приятел с болката бъди. Това е хубаво нещо. И тъй, как мога да стана приятел с болката, с болестта, как става това?

***

Много пъти може да сме в един дом, защото животът ни е като здание, независимо дали ни харесва или не – след като ни е сътворил един Бог, Който е Създател, Архитект. В живота ми съзнателно или несъзнателно започвам да строя. Правим здания със самия ни живот, но много пъти установяваме, че започваме да строим зданието на живота ни, но не оставяме нито врати, нито прозорци. Защото вместо да строя с любов, тъй като Божията любов е причината за цялото миросъздание, аз творя, имайки за архитект моя егоизъм, който ме кара да се затварям. Зазидай това, зазидай онова, предпази се от това, предпази се от онова! Така зазиждам прозорци и врати и накрая вместо да построя един храм, строя една тъмница. Но внезапно идва болестта, идва изпитанието и какво прави? Казва ми – тук трябваше да си направил врата, а ти я зазида… Нанася един удар и прави място за врата. Това (болестта) е излизане от моите дадености, егоизъм, предпоставки. Отваря ми един прозорец или врата – да видя и нещо друго извън мен, не съм целият свят, поставя ме в една друга перспектива.

 

Наложи се да прекарам една нощ в болницата. Тръгнах от Тива, където се наслаждаваш на спокойствие у дома, пред камината, седиш, пиеш чай и четеш светоотечески творения, в които се говори за болка и аскеза. Веднъж един много добър богослов ми каза:


- Ела довечера да разговаряме!

- За какво?

- За авва Исаак Сириец.

Седнахме и той ми каза:


- Искаш ли едно уиски?

Пресвета Богородице! И да говорим за авва Исаак Сириец и за аскеза на спокойствие.


Отидох в болницата и видях какво става там. Престоят там отвори „прозорец” в мен и когато седя пред камината и е толкова хубаво, където виждаш и гората отсреща, снега, дъжда и т.н. и четеш книжката си, не може да не помислиш за болничния коридор, за онези погледи, за онези изморени и изтерзани човеци, за онези майки, които търчаха с деца в обятията си. И казвам – виж, едно петчасово терзание отвори едно прозорче да помниш, че това, което живееш, не е всичко.

 

Друга картина. На острова Санторини не можем да засадим много дръвчета. Между другото там духа много силен вятър. Веднъж дойде един агроном, защото трябваше да изкореним няколко дръвчета. Дядовците и ние му говорихме:

 

- Бре, детето ми, дърветата защо пускат толкова здрави корени? Ама изобщо не можеш да ги изкорениш!

И той каза:

- Не знаете ли от какво се получава толкова здрав корен?

- От какво?

- От силния вятър. Ако духа силен вятър, дървото, така, както Бог го е създал, в себе си има енергия, сила, трябва да оцелее, да живее, и какво прави? Притиска корените и те се вбиват още повече в земята.

 

Болестта, изпитанието и скръбта са не само врата и прозорец, които те карат да видиш и други неща, а и задълбочаване в самия ни живот. Карат те да се задълбочиш още повече, да пуснеш дълбоки корени, защото много пъти нашите корени са на повърхността, ако имаме някакво изпитание. Помня нещо, което ми каза един човек: не се измъчих достатъчно, не изпитах големи нещастия, затова и се лиших от привилегията да узрея рано. Той не вложил дълбоко корените, не отворил врати и прозорци, не узрял, да се осмеля да го кажа: не живял, не съм живял, ако не пусна дълбоки корени в живота, който Бог ми е дал. Такъв дар, ако остане в опаковката, и ако не направя врати и прозорци, никога няма да придобия гледката към Бога. Болестта и изпитанието са една смоковница, кара те да се повдигнеш над твоето всекидневие и да видиш нещо друго, което те спасява. Закхей не виждал Христос и трябвало да се изкачи по-високо, за да Го види.

 

Красиви са островите в морето, като тела, пътищата им са като вени, като живи. По тях (става въпрос за гръцките острови) са разположени вятърни генератори. И се чудиш каква енергия произвежда този генератор от силния вятър. Човекът с изпитанието, със силния вятър, с торнадото, който може да влезе в душата му, в ума, в дома му, този човек започва да отваря врати, прозорци и да „произвежда” (енергия).

Веднъж един младеж, който работеше към станция за вятърните генератори, дойде и ми каза:

- Слава Богу, предната седмица мълния удари генератора!

- Ама защо, бе детето ми? – го попитах. – Понеже падна мълния?

И той отвърна:

- Виж, отче, когато пада мълния, произвежда страшна енергия, с която изплащаш и генератора – който е изгорял – и печелиш много пари.


Добре че не са ни викали да четем молитва за мълния върху вятърните генератори.

 

Така пада някоя мълния в живота ни и „произвеждаме” повече (енергия). Това е хубаво. И болестта е едно откриване, задълбочаване, подтик, констатация, защото виждам сили в мен, за които не съм подозирал. Много пъти идват хора и казват: мислех си, че ако си изпатя нещо подобно, ще се самоубия! И човек си го пати, но какво да каже, чудо е, наистина е чудо, защото изпитанието идва и активира толкова сили, толкова спящи състояния, които човек има в себе си – констатираш неща, мобилизираш се. Изпитанието е възходящ път, трябва да е възходящ, напредване, сила, творчество. Важни неща. В патерика се казва: защо плачеш, геронда? – питат старецът. Днес нямах нито болка, нито изкушение, Бог ме остави! С хорската логика казваш какво говори този сега? Но той знаел много добре какво говорил, защото в онзи ден не намерил – не намерих един извор на енергия, една болка да го активира, да подтикне малко душата, да възнесе малко ума му.

 

Да призная нещо – в нашето семейство имахме едно дете със синдром на Даун – Антула, утре се навършат 40 дена от смъртта й. Тя стигна преклонна възраст предвид заболяването й, почина на 66 годишна възраст. Израснах с нея в една и съща стая. Всички казваха за нея: Какво нещастие, каква рана за семейството. Но това дете не само, че не стана мъчение, а стана утеха за всички нас, защото до 66 годишна възраст остана дете, стана извор на вдъхновение, укрепваше ни. Аз се подготвях за изпити и до мен не сядаше някой друг, майка ми, а Антула. Много пъти клюмаше и аз й казвах: Антула, върви да спиш! Не, ще седя с теб! – казваше и седеше да ми прави компания. Кой я научи на това? Нейната чистота и любов. Баба винаги казваше: слава Богу, не мога да се оплача от нищо на Бога, но ако умра, какво ще стане с това дете? Това дете изгледа баба на старини. И, повярвайте ми, днес, 40 дни след смъртта й, констатирам, че тя беше единственият истински здрав в семейството – този човек, който ние бяхме кръстили рана, мъчение, болест, синдром.

 

Да се върнем към къпалнята Витезда, с петте притвора. Господ отива при разслабления, който бил болен от 38 години, и го попитал от колко години е така. Само Христос знае болката ни в дълбочина и ширина. Знаете ли какво означава болка? Я прекарайте една седмица в леглото. Колкото повече те обездвижва една болест, толкова повече се обездвижва и твоето време. 38 години е ад и само Христос може да разбере болката на човека, никой друг. Хубаво е да гледаш там Христос да страда заедно с теб, мобилизира се не само тялото ти, но и умът ти, душата ти, времето ти, всичко. И отива и му казва – искаш ли да оздравееш? Нека внимаваме тук – искаш ли да оздравееш? Знаете ли какво се крие зад това? Защо го пита? Защото много пъти болестта ни е удобна, защото ни поставя в центъра – в семейството или на работа – всички ни гледат, говорят мили слова и това ни харесва, харесва се на егоизма ни. Искаш ли да оздравееш? Зад този израз се крие един друг израз – който иска да върви след Мене. Много пъти болестта ни крие един симптом, симптом на егоизъм и затова ни изолира, не става врата и прозорец, за да дойде другият при мен и аз при него. Изолира ме и така разбирам, че зад моята болест се крие моят егоизъм. Там идва Христос да каже другото. Първо пита искаш ли да оздравееш?, а след това казва който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Тоест мобилизирай силите си, опитай се да се задълбочиш в живота си, защото в часа на изпитанието, на болестта роптаем, скърбим, оплакваме се, негодуваме и се изолираме, вместо да се открием, задълбочим, да се мобилизираме, да се активираме. И Христос ти казва – отречи се от себе си, т.е. остави всички тези неща, вземи одъра си и ходи. Какво се крие зад това? – вдигни одъра си и вземи кръста си. Ето триптиха на изцелението (стани, вземи одъра си (т.е. кръста си) и ходи). Искаш ли да оздравееш? Искаш ли да оставиш егоизма си? Искаш ли да видиш скръбта и изпитанието по различен начин? Искаш ли да спреш да роптаеш? Вземи кръста, защото вземането на кръста е преобръщане на болестта.

***

Една от най-силните проповеди в живота ми е следната – веднъж отидох да причастя един дядо, но докато влизах в болничната стая, му правиха някакви терапевтични процедури и той, милият, чувстваше болка и крещеше. Понеже съм много смел, отстъпих назад, опитах се да не слушам и да не гледам. Той страдаше – не е лошо да викаш, когато изпитваш болка, викай. Медицинската сестра излезе и ми каза да вляза. Не можех да му кажа много неща и го попитах шепнешком:

- Как сте?

Ех, каква усмивка беше това!

- Слава Богу, отче!

Казах си: какво ми казва, Пресвета Богородице! Очаквах и бях 100% сигурен, че ще чуя ропот, ще хленчи, а той: Слава Богу, отче!


Веднъж се опитах да закача баба ми, тя всяка година ходеше в Тинос в храма на Света Богородица „Благовещение”, правеше бдения, поклони цяла нощ, защо? – поради детето, което имаше, беше дала обет пред Света Богородица, че ще ходи всяка година и аз – умникът, й казах:


- Бабо, добре, отиде един път, два, пет, 10, 20 пъти, спри, след като детето не оздравя. Защо продължаваш да ходиш?


- Сериозно ли говориш? Тоест отиваме при Бога само когато ни угажда?! За какъв взе Христос? За твой послушник? За твой прислужник? Той е нашият Бог, ще ходя, дори плувайки!


Ето уроци, а нас всичко ни дразни.


Болестта може да стане рана, но може да стане и извор, в зависимост от начина, по който човек се отнася към нея, и от мястото, от което ще я види.


Този човек отишъл при стареца и му казал:

- Геронда, милост!

- Какво?

- Имам това, имам онова, всичко ме дразни!

 

 

- Добре, престани да роптаеш, детето ми.

 

Определени пъти казвам – изключено е да сме православни, защото с този ропот, който имаме, по-скоро сме протестанти! Протестираме от сутрин до вечер! Срещу всички и всичко.

Този човек роптаел. Старецът имал чашки с вода, искал да го почерпи, но взел и сложил една лъжица сол в чашата, разбъркал я и му казал.


- Вземи!

Той тръгнал да пие, но изплюл водата:

- Геронда, не става за пиене!

- Защо да не става, детето ми?

- Солена е! Не става за пиене.

- Добре.

- Нека отидем да се поразходим.

Човекът продължил да роптае. Ропотът е като непрестанна молитва. Ако ропотът беше (молитва с) броеница, всички щяхме да благоухаем и мироточим.

Извън манастира имало едно езеро. Както се разхождали, старецът имал сол в джоба и в един момент я хвърлил я в езерото. Човекът го попитал:

- Какво правиш, геронда?

- Осолявам малко водата. Пийни малко вода от езерото!

Той взел в шепата си изпил малко.

- Как ти се струва?

- Много хубава вода, геронда!

- Бре, след като и в чашата и в езерото сложих една лъжичка сол, защо там не можа да я изпиеш, а тук можеш?

- Защото езерото е голямо!

- Е, детето ми, за да не издържаш малко солчица, която Бог ти хвърля чрез скръбта и изпитанието, по-скоро си много малък и трябва да се разшириш.


Евангелието е счупването на чашата, трябва да стана езеро, по-скоро море, защото езерото е затворено пространство и много пъти замръзва и блатясва. Човекът е сътворен да стане море. Смятам, че най-значимото и дълбоко лечение е ние самите да станем море, т.е. да приемаме от Бога и трайно да даваме. Мисля, че това е най-същественият и дълбок духовен терапевтичен метод.

 

превод: Константин Константинов

 

 

За буквалното изпълнение на правилата

Април 19, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ние все се стремим да подчиним живота си на някакви правила.

 

Във време на празник може ли да се работи или не? Ако може, до колко часа? След колко часа не може? Може ли да си мием зъбите след приемане на причастие? А преди самото причастие. Колко дена трябва да постим – три дена или два и половина?

 

Ето какво е от най-голямо значение за някои хора. А това, в края на краищата, има само чисто дисциплинарно значение.

 

Мнозина са в състояние да се държат с помощта на такива правила съвсем безукорно във външно отношение. Такива са били фарисеите. Те са изпълнявали стриктно изискванията на целия Закон, с най-малките му подробности, и при това много повече отколкото правим ние сега. Но дошъл Христос, и те Го разпнали, защото в сърцето им имало завист, а за това, как да се борят със завистта, никой и нищо не им бил казвал, за това дори и не били чували. И много от нас, гонейки призрачното изпълняване на това или онова правило, губят страшно много, като не разбират, че главното е да придобият мира Христов.

 

Понякога може да чуеш от свещеник, че е по-добре да ядеш през пости месо, отколкото хора. Защото понякога онези, които не ядат месо, тормозят всички около себе си, тероризират децата си, снахите си или племенниците си. Внука не го интересува нищо, освен мотора му, цигарите и бирата, а баба му дудне: иди на църква, моли се, носи кръстче. И постоянно го яде ли, яде, превръщайки живота му в същински ад. Не знае къде да се дене, а тя отива при майка му и й говори: обясни му, кажи му. И това вече се нарича християнство! Ако успее да домъкне насила внука си в църквата и да го кръсти, бабата ще е доволна – е, слава Богу, сега ми е спокойно на душата, законът е изпълнен, всичко е наред. А истината е, че нищо не е наред, че макар и кръстен, той може да се озове в ада, и там да бъде по-зле и ако не беше се кръстил. Тоест, излиза, че тя му е оказала много по-лоша услуга, защото той е можел в някакъв момент от живота си сам да достигне до вярата – да кажем, пет пъти да лежи в затвора, да се опомни и да се покръсти и тогава Господ при кръщението ще му прости всички негови грехове. А така, насила покръстен, не се знае в каква посока ще тръгне. Благодатта, която е получил при кръщението, може да бъде стъпкана в една невъобразимо гъста кал. Но бабата не счита това за нещо страшно.

 

Ето какво представлява подобно старозаветно, законническо отношение към духовния живот. А за нас е най-важно да живеем именно духовен живот. А той се преживява постепенно в процеса на въцърковяването, в процеса на разкриването на същността на самия духовен живот, във възприемането на Божията благодат. Всички тези правила, канони, обичаи, които съществуват в Църквата са святи. Те ни водят към истината, правят я нагледна. Истината се извършва и разкрива в нашите души чрез духовния подвиг.

 

Спасение се постига не при изпълняване на определени правила и търсене на особени молитви. А то, в стремежа да се прочетат повече акатисти, човек може да попадне във властта на цифрите, които примерно казват – непременно трябва да се прочетат 40 акатиста. А защо не 42? Или, може би, 23 са достатъчни? Защо непременно 40? Или, стремят се да заминат за някое място – о, каква благодат е там! А на друго място пък е още по-голяма благодат! Но всеки православен храм е едно Небе. Кое може да бъде по-благодатно? Ето, сега влизаме в храм, а на престола лежи Пречистото Тяло Господне. Ние буквално сме на три метра от най-святото място, което можем да си представим. Какви по-свети места са ни нужни? Тук е Царството Небесно. И Тялото Христово, онова същото, което пребивава отдясно на Бога Отца на Небесата, което е пристигнало на осле в Йерусалим, което се е разпнало на Кръста и се е възнесло на Небето, същото Тяло, до което се е докоснала с вяра жената и се е изцелила от болестта си – То се намира тук. Няма никаква разлика между това Тяло и другото, те са абсолютно тъждествени. Всеки ден ние стоим в присъствието на Христа Спасителя, всеки ден слушаме Божието слово, което се носи от Евангелието, но не се променяме, защото в нас още не е умрял Стария завет, все още живеем в преследване на някакви си правила, които са ни вързали и са се превърнали в самоцел за нас. А в края на краищата правилото е само една патерица, която ни помага да ходим.

 

Източник: http//vk. com/ pravoslav

 

Моят кръст е моето възкресение

Април 11, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

- Отче, човекът ли става по-жесток или времената са такива?

 

- И двете. Времето е рамка, ценен дар от Бога, рамка, в която се култивира или светостта (αγιότητα) или свирепостта (αγριότητα) на човека. Когато човекът освирепее, освирепява и епохата му и всичко около него. Затова в Църквата се опитваме да се отдалечим от зверството (θηριότητα) и да преминем към Божеството (θεότητα). Егоизмът много пъти създава твърда черупка около сърцето и не сме осъзнали, че тази черупка е тъмницата на сърцето, сърцето живее в затвор, затваря се в егоизма. Границите на егоизма са много тесни, в тях душата сама си нанася удари, ожесточава се и предава навън тази жестокост. Виждате, човекът е поставен в такова положение сред творението, че предава на околните своите нагласи, желания, душевни движения. И веднъж тези движения имат святост (αγιότητα), и оттук нежност и топлина, а друг път имат свирепост (αγριότητα) и варварство.

 

- Имаме Христос и Евангелието, но ние, християните, сякаш с другите сме в противникови отбори.

 

- Въпросът е ние какво смятаме, че са другите? Кои са другите? Ако осъзная, че другият е Божий образ и го почета, тогава ще стигна до онова предгреховно състояние, ако съборя всичко, което ме отделя от другия и другият стане аз. Когато всичко се охристови в сърцето ми, тогава ще осъзная, че другият е Божий образ. И аз съм Божий образ, следователно другият съм аз. Той не е този срещу мен, а моят рай, не е моят ад, а моят рай. Защо? Защото заедно с другия намираме място в Божията любов.

 

- Ние като християни казваме, че притежаваме Христос, имаме Евангелието и можем да отговаряме на другите, но проявяваме гордост – имаме истината и използваме това изключително много. Забелязал ли сте го?

 

- Да, въпросът е, че вярваме, че имаме истината, но имаме ли я? И ако я имаме, живеем ли я? Имаш истината, знаеш истината, но живееш ли я? Сега ще ми кажеш – как осъзнавам, как разбирам дали живея истината. От това доколко съм свободен. Истината е Христос и когато човек преживява Христос, се освобождава. Но аз виждам, че още съм в тъмницата на моята страст, немощ, егоизъм, завист, осъждане, всички тези елементи, които реално ме пленяват и затварят. Хубаво, зная истината, но живея ли я? За да не съм свободен, означава, че тази истина е останала някъде в ума ми и не е напоила цялото ми същество. Съществува някъде, но не е повлияла всичко в мен. Бл. Августин, казва, че мрази онези дни, в които не е обичал Христос. Горко, казва на дните, на времето, през което не Те обикнах, през което не Те обичах. И аз трябва да намеря частите на душата ми, които още не обичат Христос. Нека не гледам какво мислят и правят другите, как живеят. Въпросът е, че в мен още имам части, които са като Кипър – някои са свободни, но не бива да вярвам, че съм свободен, понеже някои части са се освободили с помощта на Божията благодат, защото другите още са поробени и така сърцето ми е разделено. Сърцето има „граници”, не е свободно, и затова борбата ми се простира до последния миг от живота ми. Не другите са проблемът, винаги трябва да гледам на моето аз като на извор на всичко. Казвам, че вярвам в Христос, но знаеш ли какво не съм направил? Не съм закопнял за Христос, което означава, че нямам копнеж. Повече ще се зарадвам ако срещна един човек, който отдавна не съм виждал, отколкото в неделя да почувствам този копнеж, тази радост, когато влизам в св. Литургия, където усещаш мириса на Христовата кръв – това е атмосферата на св. Литургия, това дишаш, а чрез Кръвта Му – любовта и жертвата Му. И се доближавам там без да копнея, без да жадувам, нямам копнеж, което означава, че в душата ми има места и части, които още не обичат Христос, не копнеят за Него, остават без енергия и движение пред Неговата любов. Това е един голям проблем и затова нека видя какво става в мен. И, повярвайте ми, ако поискам да видя какво става в мен, никога няма да поискам да видя нищо от това, което става около мен. Трябва да влея Христовия живот в моите мъртви части. Определени пъти чувствам скръб, докато всичко е наред. Или виждаш някой човек и го питаш:

- Има ли ти нещо?

- Не.

- Всичко наред ли е?

- Наред е.

- Защо си така?

- Не знам.

 

Знаете ли защо сме така? Защото в нас се извършва едно погребение – на една жива част от душата ни, която е умъртвена от нашия егоизъм, от нашето безразличие. Тя е умряла и понеже душата съпреживява с тялото, предава тази скръб на тялото. Така нямаш желание за нищо, без външно да ти се е случило нещо. В мен има едно погребение и вместо да видя как ще влея живот в тази мъртва част вътре в мен, гледам мъртвите части на другия. Но нима отиваш да плачеш на чуждо погребение? Това обаче правим. Тръгвам от погребението, което имам в мен, и отивам в мъртвите части и елементи в живота на другите хора.

 

- Защото това е по-лесно и по-просто: да гледам погребението на другия и да не се вгледам в себе си и да се опитам да оживея. Последното изглежда тежко.

 

- По-лесно е, защото, ако видя моето погребение, ще трябва да се мобилизирам, за да възкръсна. И това съдържа труд. Днес отбягваме всичко, в което има труд. Знаеш ли на какво прилича нашият духовен живот? – на дистанционно управление за телевизор. Смятам, че трябва да си седя и натискайки копчетата, да сменям състояния – душевни, вътрешни, но и външни. Но това не е възможно. Всичко ценно съдържа труд и се постига трудно. И тъй, без труд нищо не става; без кръст няма възкресение. И за да влезем в този духовен процес, трябва да осъзнаем и винаги да гледаме кръста през светлината на възкресението и възкресението като последица от Кръста. Без кръст нищо не става. Трябва да го осъзнаем. Егоизмът се противи и не искаме да поемем кръста. И не разбираме, че когато не нося кръста си, понасям много по-голяма тежест. Кръстът е този, който ще построи мостове над бездните, които съм създал в живота си. Кръстът е този, който ще ми помогне да открия пътя; от момента, в който няма кръст, съм парализиран. Видяхте ли какво направи Христос с разслабления (парализирания)? Казва му: вземи одъра си и върви у дома. Ще предам това с малко по-различни думи. Всичко, което те е обездвижвало и приковавало на едно място, каквото и да е било, това е кръст, вземи го на гръб и върви у дома си. Кой е твоя дом? Животът ти. Влез динамично в живота си. Имаш възможността и благодатта от Бога да вземеш всичко, което те приковава на едно място, всичко, което смяташ, че е твърде тежко, вземи го, влез динамично в живота си и не се бой от нищо. Това ни казва Христос.

 

- Страхуваме се от промяна на живота.

 

- Излизаме от нашето удобство.

 

- Това обаче не е приятно за нас, осъзнаваме и го и затова не искаме да се променим.

 

- Много е приятно, когато придобием вкус от него, защото кръстът е „лъжичката”, с която „ядеш” възкресение. Това е въпросът. И не сме го осъзнали, струва ни се тежко, немислимо, но то ни извежда от егоизма ни, да не се лъжем. Не от живота ни, а от егоизма ни, от това, което ние смятаме живот, докато не е живот. Св. преп. Мария Египетска от мястото на покаянието казва: смятах за живот хулата срещу природата. Хула, където егоизмът ти казва, че това е живот, но в крайна сметка си извън живота. И Христос ти показва реалното измерение на живота, което е кръстът. Там, където ще обездвижиш егоизма и ти самият ще се задвижиш. Когато го направиш, ти се движиш. Когато умъртвяваш егоизма, живееш. Не е тежко. Господ го казва. „Бремето ми е леко”, истина е, стига да придобием вкуса, един път да го изпитаме. Извън това състояние ни изглежда нещо много тежко, докато не е тежко. И, разбира се, съществуват пречки и трудности, но – виждаш го и от пътя на онези хора, които възлюбили Христос – докато има пречки, трудности, изкушения, болки, изпитания, имаш толкова радост, надежда, твоите празноти са покрити, всяка твоя клетка се е изпълнила. Смятам, че извън това болката се преумножава, защото извън това си сам. Докато тук имаш Христос, не един бог на трон, а един Бог, Който пролива кръвта Си и се разпва заедно с теб, не седи пред теб на един трон и да ти казва: прояви търпение!, а е разпнат на един Кръст и ти го казва оттам.

 

- В случай, че не си го осъзнал и не си понесъл този кръст, идват трудностите с цел да те възпитат, но ти може да гледаш на това като на наказание. Така ли е?

 

- В областта, в която живея редовно стават сеизмични трусове. Някои от тях са били много мощни и изравнили цели села със земята. В онзи момент, когато всичко рухва, негодуваш и се отчайваш. Представи си да виждаш всичко разрушено. Но ако след известно време попиташе жителите от тези села и им казваше: какво стори земетресението!, те биха отговорили: кое земетресение (σεισμός)? Спасение (σωσμός) беше! Което означава, че всичко старо и изтъркано е било сринато в земята и построеното било много по-добро, с по-дълбоки основи. Това става и с изкушенията и изпитанията. Егоизмът строи, затова трябва да се заравни със земята, за да се построи нещо добро, което ще подслони живота.

 

Св. Исаак Сириец казва да не считаме всичко това, което ни се случва като наказание от Бога, защото Бог няма да потърси от нас какво сме направили в миналото, а как сме употребили това, което ни е било дадено, за да продължим напред. Например земетресението.

 

Именно. Много пъти си мисля за една картина. Идва нещо и ни нанася удар, един автомобил, причинява ни няколко рани, една травма. Какво разбрах от това? – че трябва да бъда по-внимателен. Научи ме на нещо. Получих рани, но, слава Богу, не толкова големи. Но аз какво правя? Когато дойде някакъв удар, го грабвам с въпроса „Защо, как, защо на мен”, държа го и това ме влече надолу. Така ме разбива, буквално ставам на парчета в тези питания „Защо” и дори може да ме убие, докато преди просто ме е ударило. В живота стават събития, изпитания, изкушения и вместо да спра и да видя какво разбрах от това, винаги гледам какво съм загубил. Това е грешка. И всички тези въпроси „защо, защо, защо” ме карат да се изпълня със страхове, вини, неверие. По коя причина правя това? Нека видя какво разбрах, какво научих, и очевидно в бъдещето ще разбера защо е станало. Защото, докато не съм внимавал, ме е блъснала една малка кола, докато в бъдещето, когато ще внимавам, ще избягна удара от камион. Питаме: това наказание от Бога ли е? Възможно ли е? Затова, когато се случи нещо, нека се опитам да видя какво научих чрез него. Един лек сблъсък ме кара да се махна от мястото, където съм и да отида на друго – нека видя гледката от мястото, на което съм отишъл. Бог е искал да ми покаже нещо, което не го виждах и ме премести. От момента, в който не поисках сам да се преместя, Той ме премести по този начин. От ново място, където ще се окажа, нека хвърля поглед към нещата, които имат връзка с аспектите на живота ми. Ще видя много неща. Но аз какво правя? Един малък мотоциклет ме блъска, но аз се хващам за въпросите „защо и защо”, това ме влече надолу и в крайна сметка не разбирам, че така единствено успявам да се дезориентирам, да загубя целта и да изпитам още по-силна болка.

 

Не е достатъчно да повярваме в Бога. Това е много малко, трябва да повярваме в Божията любов, ако повярвам в нея, тази любов ще премахне всичко – съмнение, неверие, колебание, защо на мен. Ще зная, че всичко е посещение на Божията любов. И ако го видя така, тогава ще мога да разбера изключително много неща.

 

- Така се отварят очите ни.

 

- Именно.

 

- На една богословска конференция дискутираха възкресението и това, че е неприемливо да не вярваме във възкресението. Мислех си, че не можем да убедим никого за това. Тоест някои богослови казваха: „за мен е закон, че възкресението съществува и другите не могат да ми говорят каквото си искат”. Ако живеехме възкресението, както например св. Силуан Атонски, тогава не бихме се гневили на нашите братя, които не вярват.

 

- Възкресението е въставане. Само онзи, който въстава, не срещу другия, а срещу смъртта, срещу всичко, което има мрак, само той може да разбере, да живее това, което наистина е възкресението. То е въставане. Както въставане в границите на моето аз е покаянието, постът, молитвата. Въставане, когато търся от Бога нещо, което не е възможно да се случи в рамките на човешките дадености; когато се покайвам, поразявайки не другия, а себе си. Ако се борех с моето варварство и злоба, нямаше да се боря с другия, нямаше да поразявам другия. Отсъства това вътрешно въставане, и понеже човекът е създаден, за да въстане духовно, но няма това духовно въставане, се вдига срещу другия. Силите, които Бог му е дал да въстане духовно, ги използва срещу другия.

 

- И се обърква.

 

- Обърква се, разбира се. Има сили, човекът е вулкан, Бог така го е създал. Вътрешността на вулкана, който е всеки човек, е много по-дълбока и гореща, отколкото тази на природния вулкан. Когато светците въстанат срещу своя егоизъм, страсти, немощи, мрак, който може да откриват в себе си, в ума и душа, вече не могат да воюват с другите. Характерен е примерът с двама подвижници, които в даден момент си казали – бре, брате, толкова години сме заедно и нито един път не сме се скарали! Ама какъв живот е това? Да се скараме един път! Как да се скараме? – го попитал другият. Тъй като те знаели да се гневят на себе си, на своята страст и да въстават срещу нея. Така си казали:

- Виж, ще поставим една стомна по средата, аз ще кажа, че е моя, ти ще кажеш, че е твоя и накрая ще се скараме.

- Добре.

Поставили стомната по средата и първият подвижник казал на другия:

- Аз ще взема тази стомна!

А другият отговорил:

- Вземи я, брате мой, халал да ти е!

- Ама не ти ли казах да кажеш, че е твоя?

Започнали пак отначало:

- Стомната е моя!

А другият отговорил:

- Твоя ли е? А, трябва да имам още една. Чакай да отида да ти я донеса!

 

И така, докато се опитвали да се скарат, не могли. Аз, който не се гневя на себе си, а само оправдавам себе си, какво ще направя? Ще се разгневя и ще осъдя другия. Всичко в живота на Христос трябва да работи вътре в нас. Всичко, и Кръстът и Преображението. Зная, че страстта ме обезобразява, добродетелта ме преобразява и преобразяването трябва да работи в мен, както и Разпятието и Възкресението и Второто Пришествие. Всяка минута трябва да е едно Второ Пришествие за мен. Да съдя, осъдя и издам присъда над себе си, внимавайте, не като заличавам личността, а като проявявам личността и Божия образ. И е сигурно, че ако осъдиш себе си, не оневиниш себе си, ако осъдиш себе си преди да бъдеш съден, когато бъдеш съден, няма да бъдеш съден. Но ние винаги осъждаме другите и оправдаваме само себе си, защото смятаме, че сме единствените чисти и свети в света, а всички други са виновни, отговорни, тъмни сили.

 

- Всички заговорничат срещу нас – така казваме.

 

- Именно. Където би трябвало всичко в мен: помисъл, желание, нагласа, движение, дело, слово, в тайнственото пространство на смирението да направят „заговор” помежду си за моето спасение.

 

- Но не можем лесно да осъзнаем това.

 

- Един пример. Нещо минава покрай нас, гали нашите чувства, но не стига до сензорите на душата. Възможно ли е св. Литургия да мине през мен и да не копнея и да не жадувам за нея? Ще се подлудявам за нея. Докато сега отивам на служба и гледам часовника си дали отецът е закъснял пет минути, псалтът, проповедта, дремя, тежи ми, гледам наоколо какво става, всичко минава само повърхностно и затова не докосва моя вътрешен, душевен свят. Представете си един път да бях почувствал истински св. Литургия, целия живот на Христос, и в това да срещах Живота, колко различни щяха да бъдат нещата.

 

- Ние, хората, в крайна сметка не намираме покой в това, което Бог ни предлага, казваме, че вярваме, но не преживяваме вярата. Вярата отстои от преживяването и това ни изморява, обърква и не напредваме. Изискваме постоянно от другите да напредват, ние обаче не.

 

- Вяра, любов, смирение, молитва, пост, всички тези неща заедно трябва да се съединят, за да може чрез динамиката, която ще придобият, и най-вече чрез Божията благодат да обгърнат опитното преживяване. Виждате, действаме изолирано, докато постя, не обичам, докато вярвам, не прощавам, докато обичам, не вярвам, всичко това в даден момент трябва да си съдейства. Според един руски велик подвижник, всички тези добродетели са като скачени съдове. Ако отделиш един съд от другите, е логично там да спре всичко. Да го кажем и по различен начин. Всичко това са „братчета” – вярата, любовта, прошката, търпението. Представяш ли си братята да нямат връзка помежду си, да не си приличат, да не си сътрудничат, да не се срещат? Те трябва да имат пълна връзка помежду си, едното да крепи другото. Затова и отците – св. Йоан Лествичник говори за свещен съюз – между любовта и смирението; св. Григорий Богослов говори за две криле, как иначе ще полетиш с едно крило? Св. Никодим Светогорец говори за две гребла.

 

- Ако преживявахме вярата, нямаше да казваме вярвам в един Бог, а щях да преживявам тази тайна.

 

- Това е пътят и перспективата към преживяването. Разбира се, вярата е събитие, което бихме могли да определим като кардиограма – има колебания. Това обаче показва животът. Някога се губи, друг път нараства. Това е кардиограмата на душата, психограмата, една жива душа, която се бори. Мисля, че този, който изразява по-добре вярата в Христос, е бащата с болно дете в Евангелието, където Господ го пита: вярваш ли? И той Му отвръща – „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!” Сега вярвам, след една минута може да не вярвам. Да не забравяме св. ап. Петър, който слиза от лодката в морето, подухва по-силен вятър, Христос допуснал това, защото навярно егоизмът работел: „Ех, оставих другите зад мене в лодката!” Тръгнал, доближил Христос, подухнало малко вятър и започнал да потъва. Когато започнем да потъваме, защото вече не стъпваме върху вярата ни и под пътя ни на живота съществува бездна, тогава казваме, както казал св. ап. Петър: „Господи, помогни ми! Спаси ме, Христе мой!” И да бъдем сигурни, че в следващия момент ще почувстваме ръката на Христос.

 

- Така ще ни помогне. Когато виждаме един човек да се бори, той ни става по-мил.

 

- Естествено. Говорихме за Божията любов и търсейки вътре в себе си, ще констатираме и докоснем отпечатъците на любовта Му в нашия живот и когато констатираме това, тогава тази любов буквално ще ни „подлуди”.

 

Започва Страстната седмица, затова нека видим себе си и да срещнем Христос чрез Йосиф Ариматеец, чрез изоставянето Му от учениците Му, отричането на ап. Петър, предателството на Йуда, греха на блудницата. Ако видим събирателния образ на всички тези лица, които Църквата ни показва през Страстната седмица, ще осъзнаем, че всички те заедно съставят нашето собствено аз. Това са елементи от нашия живот. Нека ги видим и тогава ще кажем това, което казал великият подвижник папа Ефрем Катунакски в един диалог с благодатта и със собствената си душа. Това не е обикновено слово, а преживян опит. Той казва на Божията благодат:

 

„О, светлина, светлина предвечна, светлина, сладчайша моя светлина, просветли и мен, моя мрак, разбий, светлина моя, моето вкаменяване и помрачение. О, светлина, кога ще те видя отново?! Дойди, светлина, светлина на душата ми, нямам повече търпение!”

 

И сега се обръща към душата си:

 

„Душо моя, докога ще държиш очите си затворени? О, душо моя, колко те онеправдах, но дойди и ти при светлината, ако ще да си сляпа. Светлината ще ти отвори очите…”

 

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

За злото в Църквата

Март 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

-Владико, кажете нещо по темата за неправдата в Църквата. Какво да правят миряните, когато виждат примери на цинизъм, лъжа, лукавство от страна на ръководителите на Църквата?

 

Веднага искам да кажа, че в Църквата няма зло. По принцип то не може да бъде в Църквата, по силата на Нейната святост. На всички нейни желатели и недоброжелатели, болезнено или със злорадство говорещи за грехове, недостатъци и пороци на православните клирици и миряни, ще напомня брилянтното определение, дадено от св. Филарет Московски: “Защо Църквата се нарича свята? Църквата е свята, защото е осветена от Господ Иисус Христос, чрез Неговите страдания, Неговата молитва и чрез тайнствата.” “Христос  възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, да я очисти с водна баня посредством словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, нямаща петно или порок или каквото и да е било друго подобно, но да бъде Тя свята и непорочна” (Еф. 5:25-27)

 

В молитвата на Бог Отец за вярващите Господ Иисус Христос е казал: “Освети ги с Тоята истина; Твоето слово е истина. Както ти мене изпрати в света, така и Аз ги изпратих в света, и за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината” (Йоан 17:17-19)

 

Как Църквата може да бъде свята, след като в нея има грешници? Църквата е свята дори и когато в нея има и съгрешаващи. Съгрешаващите, но очистващи себе си чрез истинско покаяние, не пречат Църквата да бъде свята, а неразкаяните грешници  като мъртви членове се отсичат от видимите действия на църковната власт или невидимите действия на Божия съд и тялото на Църквата по този начин се запазва свято”.

 

Ето отговор на всички любители, отъждествяващи достойнството на Църквата с недостойнството на нейните членове. Когато ругаят Църквата в лицето на недостойните ѝ членове, те никога не попадат в целта. Ако съгрешаващият се покае, то неговите грехове и беззакония са вече простени и да го осъди може само Бог, а ако няма покаяние – той вече не е член на Църквата, дори и да се нарича православен и даже да бъде в монашески или свещеннослужителски чин в най-висока степен.

 

Но въпросът остава открит: какво да се прави, когато виждаш очевидните недостойнства на този, който по своето звание трябва да бъде най-достойният? Отговор: да не се съблазняваме! Ще кажете: Това е невъзможно! Ще ви отговоря с думите на Христа Спасителя: “За човеците това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.” (Мат. 19:26) Спомнете си по какъв повод е казал Христос на своите ученици тези слова – тях ги учудил строгият отговор към богатия юноша, изпълняващ всички заповеди, но отказващ да пожертва своето богатство и да следва Христа. Мисля, че в разбирането на този сложен евангелски откъс се крие отговорът на нашия въпрос. В евангелист Марк има едно важно допълнение – ще подчертая: “Иисус, като го погледна, възлюби го и му рече: Едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста. (Марк 10:21) Затова “възлюби го” разкрива надарената природа на богатия юноша, който бил достоен да стане един от учениците на Христа. От устата на Спасителя той чул покана за евангелското служение: “Върви след Мен”. Но отказът му огорчил и него самия, и Божествения Учител, и апостолите, в числото на които можел да бъде и той. И на мястото на този отказал се апостол се оказва друг – Юда Искариот.

 

Колко при нас, в Православната църква, благочестиви миряни, които Господ е повикал за служение при Себе Си като иподякони, певци, монаси, или просто като пазачи или чистачи в храма, а те са се отказали? Колко благоговейни дякони не искат да вземат върху себе си отговорността на свещеника за човешките души? Колко достойни йеромонаси сред монашестващите, които Христос е призовал за архипастирско, апостолско служение, са счели себе си за недостойни за толкова високо звание и са се отрекли от него? А те въобще не е трябвало да се отказват от богатства – а просто от обичайното си ежедневие. И после ние се учудваме и възмущаваме, че при нас в храмовете работят само зли лелки и подозрителни чичковци, пеят за пари невярващи певци, служат неблагоговейни дякони и груби свещеници и ни учат алчни и развратни епископи?!

 

Проблемът за греховността на нашите пастири и особено архипастири е силно преувеличен. Но трябва да се помисли – не си ли ти този богат юноша, някога отказал се да върви след Мене, а сега си присвоил правото да съдиш този, който е заел мястото, предназначено за теб? Особено любимият и почитан от мен светия – св. Филарет Московски, още в средата на деветнадесети век се е съкрушавал, че в Москва половината свещеници е трябвало да се запретят, но тогава нямало да има кой да служи. Може би същият проблем стои пред всеки архиерей, който дава разрешение или не забранява служение на клирици, извършващи канонически престъпления, които не им позволяват да стоят пред Божия Престол. Когато достойни, чисти, надарени отказват да служат в олтара, на тяхното място идват юди, които се хрантутят от олтара. И Сам Христос е търпял и прощавал на Юда, призовавайки го в покаяние. На гневното предложение на ангелите да се изтръгнат плевелите от пшениченото поле отговаря: “Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва”. (Мат 13:24-30)

 

О, тези въпроси: “Какво да се прави и кой е виновен”? Виновни сме си сами! Интелигентни, умни, тактични, се гнусим от работата и чистенето в църквата, които преп. Серафим Саровски е смятал повече от всички други дела. Ние смятаме, че това е под достойнството ни. Образовани, талантливи, внимателни, грижовни – скриваме своите дарби в семейния кръг, страхувайки се да ги предложим на служение в църквата. Безкористни, целомъдрени, познаващи силата и сладостта на молитвата и украсени с богословски знания –  отстъпваме пътя на бездарни кариеристи, стремящи се към върховете на църковната йерархия. Ако искаме нашата Православна Църква да се слави с добродетелите на своите клирици, монаси и миряни, трябва сами да станем достойни клирици, монаси, благочестиви, неравнодушни миряни, за които Църквата не е зла мащеха, а родна Майка.
източник православие ру

Не съществува Рай без другия

Януари 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Богопознанието, братопознанието и себепознанието. Това е един триптих, защото, ако поискаш да видиш само връзката си с Бога и не гледаш връзката си с брата, с другия човек и със себе си, тогава реално нищо не виждаш. Тази връзка е парализирана, осакатена. Богопознанието, братопознанието и себепознанието са скачените съдове на духовния живот. Едното дава на другото, едното събитие храни другото и така реално съществува равновесие. Говорихме предния път за богопознанието – за истинната, автентичната, съществената връзка с Христос. Днес ще преминем към братопознание, т.е. към връзката с другия човек.

 

Божият глас не е като нашия, той е вечното Слово, то е нещо, което пребъдва во веки веков, винаги се движи и докосва слуха на душата. Някои хора затварят слуха си, но при други, които искат да чуят Божия глас, този глас влиза, очиства, разтърсва, освещава осветлява техните души.

 

Нека чуем този глас на Бога днес – да сътворим човек. Само какви думи! Троичният Бог казва: да сътворим човек. Нека този глас остане в слуха на душата ни. Много важен глас. Бог сътворява човек, един човек, който може да стане човекотворец, но накрая с падението си, както казва св. Антоний Велики, става злотворец. Какво е онова, което ме прави човек? – връзката ми с Бога и връзката ми с другия човек. Това ме прави човек. В тази връзка ставам творец, т.е. правя от себе си човек и след това постигам обожение. Не ставам злотворец, т.е. злосторник. Моето падение и отдалечаване от Бога създава това разделение, това състояние. Бог човек създаде и това, което трябва да се върне и да се предаде на Бога, о-човек-овечен, а не о-зло-стен. В това е нашата отговорност – да сътворим човек. Човек ли съм? Какво ми показва дали реално съм човек? – връзката с човека, тя става везни, става мярка, и ми показва доколко съм човек. Нека видим и една картина. Имаме Божия глас – да сътворим човек. Разпнатият Христос. Ако помислим, че Христос се разпва за всеки човек, за всеки от нас, тогава можем да осъзнаем и да почувстваме, че всеки човек има огромна ценност, която произтича от Христовата жертва, и дори само това ме кара да ценя човека и така да служа на Бога.

 

Христос говори и за Второто Пришествие, т.е. втората ни среща с Него. Гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ми дадохте да пия. И, разбира се, праведните хора ще Му кажат „Кога Ти сторихме това?“. Същият въпрос имат и онези, които не са в Неговата благодат, които не са човекотворци, а злотворци. От момента, в който го сторихте на Мен, на брата ми, го сторихте на Мен. Е, има ли по-голяма ценност за човека от тези Божии думи?

 

Нека видим колко голяма ценност Бог придава на човека. Да сътворим човек – едно съвършено творение, на такава висота, че да може да има гледка към своя Творец. Бог това направил, поставил ни на такова място, където можем да Го виждаме, да виждаме тази слава на божеството. Сам Бог се жертва за този човек, за всеки човек, от всяка епоха, и ни поставя да видим в лицето на човека Самия Бог.

 

Така разбираме ценността, която Бог придава на човека и тогава чувстваме нечестивото и хулно отношение, което имаме към собственото ни аз и към нашия брат. Бог, Който сътворява човека, го поставя на едно много високо духовно равнище, жертва се за този човек, отива и намира този човек където и да е паднал, стига дори до ада на този човек, до най-ниската точка, почита го, храни го със Собственото Си Тяло и Кръв. Но докато Бог го цени, уважава, издига, ние го хулим и вместо да го издигаме, го погребваме. Такава е връзката ни с другия човек.

 

Нека видим два източника. В живота ни винаги има една движеща сила. Имаме два източника и ние се движим, черпейки от тях. Нека ги разгледаме.

 

Първият източник и движеща сила на човека спрямо неговия брат е егоизмът. Страшен източник, нека видим как се изразява, когато вземаме материал от този източник.

 

Помните ли ложето на Прокруст от древността? Той какво направил? Поставял човека на едно легло и ако човекът бил висок и стърчал от леглото, му отрязвал крайниците, а когато човекът бил нисък, го разтягал, за да пасне на леглото. Ето движещата сила на егоизма, която поставя връзката с другия върху прокруството ложе: всичко, което не ми е от полза, го режа и премахвам; всичко, което не ми достига, го разтягам, за да достигне моите мерки и накрая тази връзка става любезно убийство, става насилване спрямо другия и вместо тя да изпълва мен и другия, ни опразва. Вместо да чувствам пълнота чрез тази връзка, чувствам празнота. В крайна сметка осакатявам другия, това е връзка, която вместо да обединява, осакатява, вместо да ме съединява с другия, ни отрязва крайниците.

 

Помните ли Цирцея (в древногръцката митология нимфа, дъщеря на Хелиос и океанидата Персеида, сестра на колхидския цар Еет и Пасифея (съпругата на Минос)? Какво правила? Превръщала хората в свине. Много пъти това става с нас – не ми казвайте, че нашата алчност, надменност, завист, злорадството, омраза не са скотски състояния. И имаме един Христос, Който идва – помните в Евангелието – да удави свинете, да ни освободи от това скотско състояние. Нас обаче ни движат тези скотски състояния на страстите. Това, което даваме на другия, е нашето скотско състояние. Едно прасе, едно животно какво носи със себе си – лош мирис и кал. Много пъти това пренасям в другия, движи се не моята любов, моята грижа, моето смирение, а всичко скотско, което съм развил в мен, това давам на другия. И докато така замърсявам моя живот, замърсявам и живота на другия.

 

Представяте ли си, вие, които чистите вашия дом, другият да влезе в него и да доведе животните си със себе си? Колко грозно би ни се сторило: животното – прасето, кокошката, магарето да влезе в дома ви? Ако тази картина изглежда грозна, поради зловонието и безпорядъкът, които животното носи в един чист дом, където живеят хора, защо не ни се струва грозно, когато пренасяме нашето скотско състояние в живота на другия човек? Защо? За съжаление нашият егоизмът ни оскотява и ни изопачава. Докато Христос ни преобразява и така от зверството на страстите стигаме до светостта и обожението.

 

Помните ли Циклопа? Той имал един око. За съжаление същите ни прави егоизмът ни. Кара ни да гледаме другия с едно око – кое е това око? Това е окото на изгодата. Онова око на егоизма, където не гледаме другия с две очи, не го гледаме от много страни, а с окото на изгодата. Това око защо е отговорно? Ще ви кажа – ние сме като циклопите – с едно око, тоест тяло без душа, душа без същност, молитва без любов, вяра без смирение. Гледаме като циклопите само това, което егоизмът ни показва в живота на другия. Виждаш само това, в което нашият егоизъм почива. Това искаме и затова много пъти влизаме в живота на другия, простете ми, както животните в един дом. Така влизаме в живота му. Това е трагичното. Черпим от източника на егоизма и резултатът е, че нашият град, квартали, домове, семейства не са място за среща, съвместно съществуване и сътрудничество, а поле за взаимно избиване. Това е нашият голям проблем.

 

Ние вървим по пътя, бързаме, смутени, стресирани, но знаете ли на какво обръщаме внимание? На цените по витрините на магазините. И мисля за цената, гледам я, и не гледам човекът, който е ценния. Помисляли ли сме някога това? – гледам цената и не гледам ценния, т.е. почетения от Самия Бог (думата τιμή на гръцка означава чест, почест, уважение и цена). Помислете колко трагично е това. Другият отсъства от нашите всекидневни постъпки – не се намира в нашето духовно поле и затова чувстваме тази непоносима самота, която не съставя единствено картината на ада. Знаете ли как изглежда животът? Как го възприемаме? Като музей – всички сме влезли в един музей и гледаме експонатите: статуи, картини. И така, ние искаме другите в живота ни да бъдат като музейни експонати – неподвижни, непомръдващи, мълчаливи. Защо? За да може да се движи, изразява и говори само нашият егоизъм. Такива ги искаме – да ги поставим там, където ние искаме, както искаме и без никакво тяхно движение, изразяване и дума. Това място заема другият човек в живота ни. Виждаме един Бог, Който оставя човека свободен – така се изразява любовта на човека, чрез свободата. Виждаме бащата на блудния син, който го оставя да върви свободен дори към разпътство. Без обаче да осъзнаваме, че тази свобода на бащата става път на завръщане за неговия син. Ние обвързваме децата ни, не искаме да се движат така, както те се чувстват, а както ние искаме. Затова и животът ни е мъртъв, като музей, а другите за нас са неподвижни и мълчаливи, за да може егоизмът ни свободно да танцува и да звучат „инструментите” на нашия егоизъм.

 

Имаме и безпокойството за нашето всемогъщество, искаме да сме всемогъщи, първи, оттук искам другия реално мъртъв, за да мога да го местя в живота си както аз искам. Един мъртвец не може да се движи. И не разбирам, че когато черпя материал от източника на егоизма, умъртвявам другия и чрез умъртвяването на другия аз самият умирам.

 

Ще ви кажа нещо от живота на Александър Велики (Македонски). Когато бил дете, веднъж играел на един бряг с приятели. Тъй като бил дете на царя, имало стражи и войници. Внезапно някой от приятелите му бил попаднал в морето и щял да се удави. Тогава Александър се втурнал да го спаси, а войниците хукнали да му попречат. Чуйте каква заповед им дал:

 

- Отдръпнете се!

 

- Ама ако ти се случи нещо? Ти си цар! Ти ли ще отидеш да спасиш това дете?

 

- Отдръпнете се, предпочитам да стана съпричастен на смъртта на моя приятел, отколкото зрител.

 

Позволете ми да кажа, понеже днес черпим материал само от източника на егоизма ни, ние ставаме безчувствените зрители на смъртта на хората около нас. Един човек умира по много начини, аз ставам зрител на смъртта, на самотата на един човек, на глада, на болката, на болестта, и съм безчувствен зрител. Настръхвам, когато виждам себе си да ям пред телевизора, където гледам новините, по които излъчват кланета, катастрофи, а аз равнодушно стоя и апетитът ми не секва, защото в крайна сметка не успях да стана това, което бил Александър. Тоест съпричастен, ближен, съработник. Не разбрах, че така се лишавам от Рая, защото, ако искате да напишете думата Рай с една друга дума, използвайте думата συγχωρώ (прощавам, но и правя място на другия в мен, съвместявам). Това е Рай. Заедно сме с другите, не съществува Рай без другия, ние сме зрители на смъртта на хората, апатични, безчувствени, ние сме онези, които обръщаме внимание на цените, но не на ценния за Бога човек, ние сме онези, които оставаме в нашето скотско състояние, където инатливо стоим на пода на падението, а не на онова равнище, което Бог дал на човека. Това става, когато черпя от източника на егоизма. Знаете ли колко важно е да пресуша този източник. В нашата област имаше един водоем, от който идваха големи облаци от комари и хората страдаха от болести и умираха, както и от глад, защото нямаха земя, която да обработват. И тогава, казаха – ще го пресушим. Първото пресушаване го направил св. Йоан Калоктенис – първи Тивски епископ и нов Милостиви. Пресушаване, за да спре болестта и човекът да може да обработва земята. Пресушаване на източника на егоизма, за да спре болестта на тази душа и човек да може да обработи всичко духовно, което може да го доближи до Бога и да го съедини с човека, с ближния му, с брата му.

 

Нека видим обаче какво става, когато човек реши да вземе материал от друг източник. Кой е той?

 

Колкото повече пресушаваш източника на егоизма, толкова по-буен става потокът от другия източник – Христос, толкова повече се развива в живота ти.

 

Човекът, движен от Христос, трайно се покайва, защото вижда раните, раните на душата си, които сам е причинил с помощта на егоизма си. Защото този човек вижда своите страсти, които разяждат същността на душата му, вижда своето безсилие, цялото това трагично състояние. Помните ли св. цар и пророк Давид – колко хубаво го казва: „моят грях е винаги пред мене“ – ама виждам кой съм. Когато човек вижда цялата своя трагичност, единствено може да състрадава, да обича, да прощава и да се смирява пред брата си. Ако не видиш твоето състояние, ако не почувстваш твоята душевна трагичност, ще отидеш и ще стъпчеш другия. Но когато виждаш, че имаш същите страсти, които има другият, когато го разбираш, му състрадаваш. Словото на старите хора било откриване на тяхното духовно състояние. Помня един възрастен свещеник, който дойде от много далеч, часове наред пътува, дойде и ми каза:

 

- Бре детето ми, домъчня ми за теб и исках да те видя!

 

Колко хубаво да кажеш „домъчня ми“, тоест отдавна не съм те виждал и твоето отсъствие ме измъчи. И колко трагично, когато присъствието на другия ни измъчва и с нашия егоизъм бихме искали да премахнем това присъствие. И да идва другият и да ти казва „Домъчня ми за теб!“. И какво направи той? Каза ми: „Донесох ти един портокал от градината ми, да се подсладиш“. Ето раят, човекът, който е рай, и ти казва „Домъчня ми за теб”. Старите хора не можели да се помолят, ако не влагали всеки човек в молитвата си. Нашите баби били най-големи учители на молитвата. Баба ми, когато се молеше, чувах я, като дете бях в същата стая, накрая на молитвата казваше: „Христе мой, Пресвета Богородице, помогни и покрий децата по целия свят – как действа майчинството! Тя се прекръстваше и казваше: „и след това моите, ако искаш!“ Как една такава молитва да не бъда чута, където човек поставя първо всички хора и последен влиза на опашката!

 

Когато имаш Христос, имаш покаяние, и когато имаш покаяние, влизаш с пълно уважение в живота на другия – с пълно уважение, тъй като покаянието е хирургически скалпел, то е страдание, но сладко страдание на душата. Когато се покайваш и чувстваш тази сърдечна болка, тогава влизаш в живота на другия с пълно уважение сякаш влизаш в храмовия олтар.

 

Човекът, който черпи от Христос във връзката си с другия, е свободен човек, голям революционер, защото се опитва да се освободи от тиранията на страстите, обича свободата, затова този човек влиза в живота на другия и зачита неговия живот, не иска да властва над този живот, не го стъпква, не го разкъсва, не го връзва, не влиза като завоевател, а влиза в живота на другия както свещеникът влиза в храма, както всеки от нас влиза в храма, а не като тиранин и завоевател. Влизаш, когато имаш Христос. Ето, имаш Христос, имаш покаяние, уважаваш другия и ти самият се освобождаваш чрез тази връзка.

 

Днес четох в един вестник за един археолог – важна личност, за когото направили документален филм със заглавие от три думи – „Докосна, обикна, заплака” – и понеже мислех за днешната тема, си казах колко хубави стъпки са това. Защо да не влизаме в живота на другия с тези стъпки? Докосни болката на другия, виж състоянието му, почувствай неговия кръст, затруднение, проблем, глад, самота, докосни живота му. Обикни – когато докоснеш, когато почувстваш живота на другия, ще го обикнеш, и след това, ако го обикнеш, ще заплачеш заедно с него. Това е реалното единство, тези свещени стъпки реално дават любящо измерение и Божията благодат в отношенията на хората.

 

Всяка връзка без Христос е обречена да стане ад, ако не черпя от източника на Христос, а се храня само от моя егоизъм.

 

И тъй, другият има своите проблеми и много пъти той, както и ние, се движи като кукла на конци. Така биваме движени от страстите, от егоизма. И другият се движи така и ни причинява рани. Какво правя? – ако се храня от Христос, превръщам раната в източник и тя става духовна възможност; ако другият ме опразва, това е възможност да се изпълня с Божията благодат; ако другият ме смирява, ми дава възможност да се свържа по-силно и ме подтиква по-близо до Христос. Ако другият ме ранява, реално ми открива моите болести и слаби места и ме кара да търся още по-силно Божията благодат. Този, който ме ранява, е мой благодетел. Ако черпя от източника на Христос, ще видя раната като хирургическа интервенция, другият може да забие ножа, но ако се оставя с доверие в ръцете на Бога, накрая Бог ще извърши операцията.

 

Определени пъти казваме, че другият идва и ми копае гроба! Не се бой! Копаейки твоя гроб, вътре ще намериш много неща, които не си видял – много просто, копаейки гроба ти, открива за теб много голяма духовна възможност. Не забравяйте, че земята крие съкровища. Другият ми копае гроба? Не гледай кой ти копае гроба, а виж какво ще намериш в този ров, който копае за теб.

 

Другият ми нанася удари? Чрез този удар да бъда сигурен, че ако черпя от Христос, ще се облагодетелствам.

 

Ще ви кажа един много прост пример от нашето всекидневие. Веднъж един човек дойде и ми каза:

 

- Отче, само какво си изпатих!

 

- Какво?

 

- Вървях по пътя и едно куче ме ухапа.

 

- И?

 

- Бог го прати!

 

- Кучето?

 

- Да – защото отидох в болницата и там ми казаха, че трябва да се прегледам и правейки прегледите, откриха една болест в начален стадий, която нямаше да усетя и със сигурност щеше да ме доведе до много тежко състояние.

 

Запомних този случай. Когато другият ни „хапе”, това става по някаква причина и чрез неговото ухапване наистина мога да намеря изцелението на болестите, които съществуват в мен и не съм открил. Затова нека превърна раната в източник.

 

Обикновено чрез осъждането хапем другия или той ни хапе. Някога извикали един старец и му казали – „ела да видиш един брат, който върши грях!“ Старецът отишъл и веднага щом го видял, седнал на земята, сложил ръцете си на лицето му и започнал да плаче. Помните ли случая? И му казали:

 

- Ама плачеш за този непотребен човек?

 

- Не. За мене плача.

 

- Защо, отче, за теб?

 

- Защото днес моят брат върши грях, утре съм аз. Утре е мой ред. И той чрез греха може да се покае и да се спаси, но аз чрез моя грях може да не се покая и да погина.

 

За да не осъжда, той поставял себе си под този, който съгрешавал.

 

Друг случай от живота на св. Теодор Студит. Веднъж светецът вървял в двора на манастира и видял един брат, който крещял, махал с ръце и се карал на друг монах. Той се доближил до него и му казал:

 

- Детето ми, кога слезе от кръста? Защо махаш с ръце срещу другия? Кога сне живота си от кръста Христов, кога се отдели от Христос?

 

- Не се отделих от Него!

 

- Как се държиш така спрямо брата си?

 

Виждате ли, разпнатият човек, смиреният човек, човекът на покаянието, който се бори да се освободи от страстите си, той ще влезе с пълно уважение в живота на другия, ще влезе като свещенослужител, а не като завоевател.

 

Това са двата източника, от които черпим и аналогично се отнасяме към другия.

 

Помня стиха от една песен – „ако можеше странникът до нас да стане обичен нам човек“. Ако можеше да видим така всеки човек.

 

Бих искал да завърша с нещо от областта, от която идвам – от Тива. Там, преди много векове живял Едип от древногръцката митология. Имало едно чудовище, което наричали Сфинкс. Чували сте го. Това чудовище задавало на всеки пътник загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговарял, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор. И кой бил той? – човекът. Така Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Това, което може да победи чудовището, скота в нас, е човекът. Затова се подвизаваме, за да умъртвяваме постоянно чудовището, което се опитва да се развие в нас, нашия егоизъм, и да разкъса живота ни и този на другия. Опитваме се постоянно да го убием в хода на живота ни и да проявим човека. Кой човек? Онзи, за който троичният Бог казал да сътворим човек, дотам стигаме, когато проявяваме човека, връщаме се при най-съвършеното творение на Бога. Стигаме до човека, за който Христос се разпва, човекът, който, държейки в своите душевни обятия всеки човек, придобива гледка към Бога.


Превод: Константин Константинов

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Не губи Христос от поглед

Ноември 30, 2017 in Външни

И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани  (Ефес. 4:13) 

Това важи за всички нас. Всички имаме призив и покана от Бога,  всички хора, няма човек в света, който да каже аз нямам покана от Бога!, защото Христос ни призва при Себе Си чрез Своя Кръст, кръв, жертва, Възкресение. Много хора казват, нямам  призвание от Бога!, но тук това не важи, защото всички са поканени в царството Божие. Сега, по какъв начин ще вървим, за да стигнем до   царството Божие, това зависи от нас и всеки ще  избере съответния начин. Затова  носим отговорност за нашите решения. Всички обаче без изключение са призвани в Божието царство, защото не е възможно Бог да гледа на лице, тоест да кани някои в Своето царство, а други не, нито Бог обича едни повече, а   други по-малко. Той обича всички еднакво, но ние обичаме Бога  един  по-малко, а друг  повече. След като сме поканени, това означава, че носим отговорност, защото, ако отхвърлим призива от Бога, нашето решение утежнява не Бога, а самите нас. Ние понасяме тежестта на отговорността от отхвърлянето или приемането на Божия призив. Бог ни е оставил свободни, Той не ни принуждава да Го следваме, ние имаме възможността да изберем дали да Го последваме. Разбира се, този избор има вечни измерения- ако сме съединени в любов  с Христос в този живот, ще бъдем съединени в любов с Него вечно, и във вечния живот, но ако откажем да обикнем Христос в настоящия живот, тогава никой няма да ни  принуди насила да Го обичаме във вечния живот. Продължава състоянието, в което сега се намираме.  От друга страна, това е въпрос на нашия свободен избор.

Трябва да имаме предвид  и огромната роля, която играе този, който ни зове при себе си. Често казваме, че  това, което отличава Църквата от светските идеологии и  светски убеждения, е нашата лична връзка с Христос. Когато следваме дадена светска идеология,  ние нямаме лична връзка с идеята, например може да съм привърженик на една идеология, да обичам идеята, да я обожавам, но идеята е идея, идеал, ценност. В Църквата нямаме идеали и идеи, а Личност, Личността на  Иисус Христос,  Който за нас е въплътеният Бог Слово, Който ни зове да живеем заедно с Него и ние развиваме връзка на любов с Него, а не  просто връзка на вяра, че вярвам в това, което Христос ни казва, че то е добро и след като е добро, го следвам. Добре, това е първото стъпало, но целта е да Го обикна, да накарам сърцето си да почувства Неговата любов, защото Той ни обича. Това е даденост, Той ни обича безкрайно,  обича ни като Бог, а не като Човек, защото човешката любов е ограничена, а Божията любов е необятна и безкрайна. Следователно, трябва да настроим нашата душа и сърце по такъв начин, че да почувстваме Христовата любов. Длъжни сме да живеем съединени в Божията любов, за да можем, имайки винаги Христос пред нас, да знаем  по какъв начин да ходим, както казва тук св. ап. Павел. С други думи,  по какъв начин трябва да живеем, защото за нас не съществува нещо непознато що се касае начина на живот. Първообраз на нашия живот е Сам Христос, Той ни показа начина на нашия живот и няма нещо, за което можем да кажем не го знаем, не го познаваме, не го видяхме! Не, ние знаем как ще ходим, знаем какво ще правим, защото Христос стана Човек, Той не просто ни даде  някакви заповеди и ни каза изпълнявайте ги!, а Сам стана Човек и като Човек ни даде пример за да следваме Неговите следи. Като виждаме как живя и разсъждава Христос, и ние трябва да живеем и мислим по същия начин.

Св. ап. Павел пише на друго място: нека с търпение изминем предстоящата нам борба,която имаме всеки ден, която много пъти е трудна и дори може да коства нашия живот. Каквито  били мъчениците, каквито са хората, които всеки ден претъпяват мъчения  по здравословни, семейни, психологически  или други причини. „Имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата”, защото виждаме пред  нас Началника и Завършителя на нашата вяра, Краят и Целта на нашия живот: Христос. Когато Той е  пред нас, тогава водим търпеливо тази борба. Ако Христос ни убегне от поглед, тогава си патим това, което си патят тези, които са загубили пътя и не знаят какво да правят. Помислете си някой човек, който бяга на стадиона и вместо да гледа  своя коридор, стои и гледа седалките, гледа тези, които му ръкопляскат и са дошли да го наблюдават. Той ще  се спъне и ще падне. Този, който обаче гледа постоянно пред себе си, знае какво прави, къде отива, не гледа какво става около него, защото има пред себе си финала, наградата. Същото става и в нашия живот. Ако Христос е пред нас, не се препъваме. Знаете ли кога става това? Когато Го загубим от поглед и в живота ни влязат други неща. Затова много пъти ни задушават страх, тревога,  паника, стрес, скърби, ако имаме неуспехи, или прекомерен ентусиазъм, ако имаме успехи, всичко това става, защото сме изгубили Христос от поглед и вместо Него сме поставил други неща пред нас – да постигна едно, да постигна друго, да придобия едно, да придобия друго. Но ако пребъдваме неизменно, гледайки към Христос, тогава, каквото и да става, от най-големият успех до най-големият неуспех, няма да се поклатим. Това е нашият проблем, че в нашия жизнен път губим Христос от поглед  и тогава се паникьосваме.  Опасни са не само неуспехите, а и успехите, и дори понякога те са по-голяма опасност. В неуспехите човек се съкрушава, боли го, осъзнава се, болката е нещо, което го обработва. Успехите са най-голямата опасност за човека, защото той може да се подмами, да загуби Христос от поглед  и да започне да гледа други неща. Естествено резултатът от това е той да загуби своя път, предназначение и цел. Нека кажа нещо, което може и да не  вярно. Кога започват да се появяват първите симптоми на развод и на проблеми в семейството? Когато построят своя дом, родят деца, купят кола, когато имат успех в работата, когато нямат дългове, тогава започват проблемите. Това ми направи впечатление. Докато са притиснати и се борят, за да се справят, да построят дом, да намерят работа,  хората са съединени в любов, но когато придобият всичко, искат да се разведат и казваш: добре, де, детето ми, сега имате всичко.  Толкова се трудихте. Сега ли решихте да се развеждате, какъв проблем имате? Ми никакъв. Какво ви стана? Сега разбрахме, че единия не обича другия и разни такива неща. Тоест дори  от всекидневните неща се вижда, че комфортът и успехът са опасни за човека.  Когато човек вижда, че е беден, той е по-съвестен, но   когато  натрупа пари, богатството става по-опасно за него.

Трябва винаги да имаме Христос пред нас, да не ни убягва от поглед, дори и да придобием славата, богатството и силата на целия свят, никога да не забравяме, че всички тези неща са преходни и суетни. Знаете ли, колкото повече от тях имаме, толкова по-голяма отговорност имаме пред Бога, пред хората и пред себе си, защото един беден човек ще каже: какво можех да направя в живота си? Най-много да изкарам за един парче хляб, за семейството ми.Той   няма друга отговорност и  дано поне това да  е направил. Този обаче, който има повече възможности, носи по-голяма отговорност пред Бога, хората и себе си. Затова трябва да сме много внимателни в тези неща  и в нещастието,  в неуспеха, в самата смърт. Да бъдем внимателни, защото може да дойде момент в живота ни, и със сигурност ще дойде, който ще бъде особено трагичен. Идвайки насам,  ми се обади един познат човек и ми каза: отче, току-що ми лекарят каза, че диагнозата ми е рак на мозъка, нито може да се оперира, нито нищо. Ти си първият, на който го казвам. Млад човек, много по-малък от мене. Това са неща, които човек може да срещне във всеки един момент пред себе си:  от краен успех до краен неуспех.  Можем да ги преодолеем, когато Христос е пред нас и тогава нито смърт, нито живот, нито бедност, нито богатство, нито успех, нито неуспех, нито слава, нито безславие, нищо не може да смути душата ни, защото  каквото и да стане, знаем, че ще ходим този път на Бога.

Някога при нас дойде един светски много известен човек, звезда,  как ги наричат, star.  Където и да  се появи, има по 30-40 000 публика. Направи ми впечатление това, което ми каза и аз се удивих. Той каза, че моят грях е, че  когато гледам онези хиляди души да ме аплодират и да ме боготворят, в себе си мисля, че са безумни, за  да го правят. Но също така мисля, че правя много голям грях, защото заемам мястото на Бога, те ме боготворят и чувствам, че не мога да  приема това, да бъда на мястото на Бога за някои хора. Тоест само Бог е Този, Който има абсолютно място в нас и на Него можем да дадем напълно нашето сърце. Всички други неща са относителни, и след като са такива,  трябва да бъдем много внимателни във  връзката си с тях.   Всяко нещо, което тръгва да влезе на мястото на Бога и да открадне нашето сърце от Него, нашата надежда в Него, реално е грях, тоест пропуск, грешка. Виждате, че в храмовете поставяме щраусови яйца над кандилата  или върху полиелеите в манастирите. В миналото хората са смятали,  че  когато щраусът роди яйцата, той ги мъти с погледа си, стои на определено разстояние от тях и ги гледа постоянно, а ако някакъв шум или нещо друго отвърне погледа му в друга посока, яйцето се разваля. Така са казвали старите хора. Гледайки яйцето на щрауса, трябва да разберем, че и ние трябва да гледаме постоянно към Бога и нищо да не може да откъсне погледа ни от Него и Неговата любов. Затова хората използвали тези неща, като освен практическо им и придавали и символично значение, а именно да ни припомнят за постоянния взор към Бога.  Ако погледът ни отбегне от Христос, тогава всичко ще се провали. Ако дълбоко изследваме себе си защо се проваляме и започваме да се пита  защо сега се сринах, съкруших, защо ми се случи това, което ме смаза и ме потопи в отчаяние, депресия,  страх и тревога, ще видим, че нашият най-голяма грешка е,  че сме престанали да гледаме към Христос  и на Негово място е влязло нещо друго, което е относително и следователно не е стабилно и сигурно. Това може да е някое лице, някой обича друго лице и това лице  е целта на живота му. Добре, много хубаво, но човекът  в даден момент може да няма сила да отвърне на твоите чувства, може да не може да ти даде това, което ти искаш, да не иска да направи това, което ти искаш, но дори да  го направи, той е тленно лице, ще дойде момент, когато няма да го има, след 70-80 години или пък ти ще го разочароваш с твоята смърт. Следователно, човекът не е абсолютен. Оттук, когато  превърнеш в идол това лице, обожествиш го и го поставиш в святото място на сърцето си, което е само за Бога, а след това идват  всички останали неща, тогава ще се получи проблем. Ще се оплетат жиците и ще се получи късо съединение, ще се появяват искри, дим и накрая къщата може да изгори, ако не падне бушонът. Някой казва за мен работата е над всичко или следването, оценките, семейството, мъжа, жената, но понякога човек така се  сгромолясва, когато констатира, че това лице, което аз обичах, прегреши или не ме обича толкова много или изобщо не ме обича. Пълен срив. Това не е добро, добре, може  да бъда наранен, да получа рана, да се наскърбя, разбирам го, човешко е, но да се срина и да си погубя живота, това означава, че грешката е  в мен. Затова Христос  поставя нещата на тяхното място. Той много ясно казва, че „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”. В сърцето ни има едно място, което е само за Бога, там не може да влезе нищо друго; оттам нататък могат да влязат  всички други–  съпругата,  децата,  внуците,  работата,  идеология, отечеството. Но нищо не може да влезе на мястото на Бога. Ако поставим там нещо друго, тогава ще имаме проблем, ще имаме срив, ще дойде момент, когато то ще се срине и заедно с него  ще се сринем и ние. Разбира се, ако издържим срива, това ще се окаже за добро, защото вероятно ще  съградим наново себе си, но ако не го издържим, тогава ще има още по-големи проблеми, защото от самото начало не сме внимавали и на мястото на Бога в сърцето ни е влязло нещо друго, което може да е скъпоценно за нас, каквито са децата ни. Има ли по-ценно нещо за родителя от децата му в поне в този свят? Не. Внуците ли? Изглежда имаш доста. . . добре, внуците. Така казват дядовците, тоест  и това, което е естествена връзка, не трябва да преминава границата, а да бъде в граници, защото е нещо ограничено, дори собственото ни аз, дори собствения ни живот. Помислете да кажат на един човек: остават ти три месеца живот, как ще се почувства, че всичко свършва след три месеца, след два дена, след един ден. Такава  е нашата природа.  Ако абсолютизираме неща, ще имаме проблеми, странични ефекти, които ще ни терзаят.Това, което казах, не означава, че няма да обичаме децата си, да не ме разберете погрешно.

Христос със сигурност не ни е обещал  земно щастие, а ни казва, че в света ще имате скърби. Такова е естеството на нещата. Не си прекарваме добре в този свят,  когато следваме Христос, а когато Го следваме, горчивините заради Христовата любов стават като мед, както св. ап. Павел казва аз съм окованик Господен, а на друго място казва хваля се с моите окови. Не се срамувам, не скърбим за нашите окови, и не просто ги търпим, но и ги смятаме за хвалба. Христовият дух означава човек да ходи по същия път, по който  Христос ходил и да бъде готов, т.е. много пъти говорим за  покаянието, което е именно това: да променим начина, по който мислим. Както светците, за които смъртта била живот, милостинята била богатство и бедността била комфорт. Те така вярвали, така променили начина на мислене, което именно означава покаянието:  промяна на ума.

Това, което исках да кажа, е да не мислите, че Евангелието ни кара да не обичаме децата ни, съпругата ни, работата ни, отечеството ни или нещо друго. Не, а ни научава да обичаме правилно, а не да имаме болна любов, да обичаме по красив начин другия човек,защото любовта не означава да го съкруша, нито да го обожествя, защото, когато го обожествявам, накрая реално го угнетявам. Любовта означава да дам на другия пространство да живее свободно,  дори да ме отхвърли,  да не ме иска,  да вярва  нещо различно от това, което аз вярвам. Любовта не означава, че поглъщам другия и го правя такъв, какъвто съм аз. Чувам някои млади, които в  огъня на младежката любов, смятат, че любовта означава да се слеят, добре, любовта съединява хората, но не унищожава персоналността на другия човек.  Евангелието ни учи да имаме здрава любов между нас и да знаем границите на всяко едно нещо, т.е. докъде можем да му дадем пространство. Неразумната и безразсъдната любов вреди. Виждате примери  на абсурдна  любов, където хората обичат прекомерно животните, добре, обичаме ги, и Писанието го казва,  Бог ги е създал за нас, но не можем да ги обожествяваме. Не можем,  както се казва в един израз, откакто познах любовта на кучето, забравих любовта на човека!  Ходих в Солунския университет за една беседа и на един от „прекрасните” лозунги, които анархистите драскат по стените, гпишеше  ако не кажа проблема си на кучето, на кого ще го кажа? Такава е нашата епоха. Трябва да имаме граници, защото, ако смятам кучето си за  човек, тогава нещо не върви добре. Ако гледам на  котката не като на котка, а я смятам за моя най-добър приятел и се държа с нея сякаш ми е дъщеря или внук, за какво говорим тогава? Тоест тук трябва да се намесят  природозащитниците, заради тези неща  да ни пратят в затвора, защото стигнахме до там да  имаме котки, които гледат мишките и ги е страх,  не ги гонят, както е  редно да направят. Котката гледа мишлето и трепери. . .


Превод от гръцки: Константин Константинов




 

Защо имаме нужда от църквата?

Юли 13, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Когато сме в прегръдките на нашата майка – Църквата, ние трябва да знаем, че сме с нашия Господ”

Един от често задаваните въпроси, който чуваме е “Защо имаме нужда от църквата?” Хората искат да знаят, защо трябва да отиват в църквата, да присъстват на службите, които не могат да разберат, да се подчиняват на правила, които чувстват, че потискат техния начин на живот, и да прекарват времето си с други хора, които не знаят или искат да знаят всичко това. Казват, че е достатъчно, това че общуват с Бога по свой си начин, където и когато те имат настроение за това. Изгубили са основния смисъл за въплъщението на нашия Господ като човешко същество, и забравят, че ходенето на църква не е просто да се установиш на дадено място, където се събират за разни ритуали и на по чаша кафе. “Църквата” е много повече от сгради, ритуали и правила.

Защо имаме нужда от църквата? За да можем да вземем пример от Бога и да живеем с Бога, тук на земята, както и във вечността. Как можем да дадем възможност на това невероятно твърдение? От една страна е трудно да се опише живота с Бога само с думи, а от друга е трудно да се обясни, когато липсва любов. Светото Писание е много ясно, че познаването на Бога – това е всичко, на което Той ни е учил, и че да познаеш Бога – това е да живееш с Него. Той е създал всеки един от нас, съзнателно, целенасочено, с единствената цел да живеем с Него и Той да живее в нас тук и във вечността.

Това учение се среща навсякъде в цялото Писание. Старият Завет е една дълга история, в която Бог търси своя народ, защото хората винаги са бягали от Него чрез връщане към идолопоклонство. Когато Той всъщност дойде да живее сред нас в плът, не го направи за да се срещне само с Апостолите. Те бяха действително благословени да опознаят Богочовека с петте си сетива. Свети Йоан Богослов описва съвсем ясно това: “Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас, а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа.”( 1 Йоан 1:3)

Въпреки това най-силните думи в Писанието за познаването на Иисус като Бог и човек идват директно от самия Господ. Той изрича думи като тези: “Аз съм добрият пастир, и познавам Моите Си, и Моите Ме познават (Йоан,гл. 10:14). “Пребъдете в Мене, и Аз във вас.”(Йоан, гл. 15:4). “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Йоан, гл. 17:3)

Как да познаем Иисус Христос? Той Самия ни казва, че ще изпрати Своя Свят Дух, за да ни научи на всичко, което трябва да знаем, включително и как да Му се молим. И Духът не само ще ни разкрие Иисус Христос, но Той всъщност ще заживее в нас: “Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава, а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.” (Йоан, гл. 14:17). Това учение за познаването на Бога не е само за ранните християни, но възможно е някак да не се предлага в днешно време. Свети Силуан, който починал само преди седемдесет години, ни засвидетелства следното:

“Нашия Отец ни обича толкова много и затова ни е дал Своя Син: но такава беше и волята на Сина, да се въплъти и да живее между нас на земята. И светите Апостоли и множество хора видяха Бога в плът, но не всички Го познаха като Бог; но това ми беше дадено на мен, бедния грешник, чрез Светия Дух да разбера, че Иисус Христос е Господ… душата ми изведнъж видя Господа, и разбрах, че това е Той… Господ с Неговата безгранична милост ми даде тази благодат на мене, грешния, та и другите да могат да опознаят Бога и да се обърнат към Него… Господ ми е свидетел (Св. Силуан от Света Гора, SVS Press, 1999.)”

Когато Нашия Господ реши да ни създаде, Той ни даде всичко, за да ни направи Негови. Той ни присъедини към Себе Си чрез Своето Тяло, което тук на земята се реализира в Църквата. Старецът Порфирий казва:

“С почитането на Бога вие живеете в Рая. Ако познавате и обичате Христос, живеете в Рая… Църквата е Рая на земята, същият Рай, който е на небето”

Когато погледнем към Църквата тук на земята, понякога виждаме само сгради, множество правила, които не винаги са ни удобни, както и много високи очаквания по отношение на нашето поведение и изборите, които правим в живота. Църквата се опитва да се включи в нашия живот по всякакъв начин, очаквайки от нас да отидем на служба, да постим, да даваме милостиня, да четем Писанието, да участваме в Тайнствата, и да се молим редовно у дома и навсякъде другаде. Църквата ни казва как да се държим, как да се обличаме, как да се отнасяме един към друг и към другите около нас. Всичко това може да започне да ни се струва много тежко и потискащо. Чувството за тежест в нас, не е била идеята на Господ! Всичко отнасящо се до Църквата има една цел: да ни доведе до тясна връзка с Нашия Бог, да ни подготви за вечността. Това е място, където опознаваме Бога и живеем в Неговата Църква всички заедно. Отец Захарий, йеромонах от манастира в Есекс, Англия, го описва по следния начин:

“Когато човек откликва на любовта на Христос, той осъзнава, че е над всички, покланя се пред Неговото Божествено същество. Божията благодат, която е докоснала неговото сърце му дава възможност да възприеме образа на Бога, Който е истинския модел за неговия живот, Който запалва вътре в него желание да живее повторно, в съответствие с първоначалната цел на създаването му.

Благодатта поставя началото на промяната в него, но за да даде тази благодат плодове, той трябва да живее като част от това поклонническо общество, което е Църквата. Църквата е събранието на светиите, чрез които Бог говори и в които Той се отразява. Нашето общо членство ни обединява с нашите братя, които непрекъснато стоят пред Бога, и това ни кара да се чувстваме в безопасност, защото и самите светии са пътували по пътя към очистването. И като членове на тази поклонническа общност, която е Църквата, ние участваме в Божествената чистота… Нашето пречистване не се случва механично… Човешката воля трябва да се труди заедно с Божията благодат (The Hidden Man of the Heart, Mt. Thabor Publishing, 2008, p. 125).

Църквата не е просто една земна институция, която има за цел да ни контролира чрез правила и да ограничава почитта ни към остарелите ритуали. Тя е жива, дишаща – буквално с Тялото Христово. Това означава, че животът ни с Христос може единствено да се живее в рамките на това църковно тяло. Всички аспекти на този живот възпитават, формират и защитават нашата душа. Границите определени от Църквата нямат за цел да ни ограничават, а да ни дават свобода. В рамките на тези стени, душите ни може да се издигнат. Когато стоим в прегръдките на нашата майка – Църквата , ние трябва да знаем, че сме в прегръдките на Самия Бог. Ако можем изцяло да се отдадем на Христовата любов, нашия духовен живот ще разцъфне в една безкрайна радост и мир.

източник: orthodoxwayoflife

 

 

Из вестник “Преобразен живот” на православните монахини, 2008 г. Православен манастир “Преображение”, Пенсилвания

Когато всичко става прекалено лесно

Май 24, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

По света има много места, където страхът от това дали ще свържем двата края, ще има ли семейството ни нужната прехрана и подслон, както и други средства необходими за съществуването ни, или страха от опустошителна война, са силно присъстващи. Със златната ера на просперитета, в западния свят поне тези големи страхове за оцеляване са почти изчезнали, страховете и безпокойствата са от друго естество: за това, че не е възможно да постъпиш на престижна работа директно от колежа, притеснение от липсата на точно определения вид органично бадемово мляко в най-близкия магазин за здравословни храни, или не дай си Боже, да нямаш спортен автомобил, съответстващ на социалния ти статус.

 

Когато сме обградени от комфорт, има опасност да изгубим фокуса над най-важното в живота и да се концентрираме върху нещата, които наистина не са ни от полза. Без мотивираща цел, дори и най-великият спортист става мързеливец, наддава и губи форма.

В Книгата на Съдиите, четем историята за Самсон, който е примамен в ръцете на Далила. Тя разкрива тайната на силата му и така Самсон загубва живота си в ръцете на своите врагове. Цар Давид, заслепен от властта, богатството и желанието, извършва убийство, пожелава жената на своя приятел. Цар Ирод обезглавява св. Йоан Кръстител в замяна на сладострастен танц. Даденото обещание от един пияница е по-високо от живота на Предтечата.

 

Направен е експеримент с две млади дръвчета. Едното е засадено навън, а другото в оранжерия. Дървото навън било обект на вятър, дъжд и други влияния. Това отвътре се е укрило и нито едно листо не е било паднало от неговите клони поради дъжда и вятъра. След известно време експериментаторите занесли защитеното дърво навън и те били горди с него: то изглеждало силно и здраво. След това дошла буря и задухал силен вятър. Скромното дърво отвън се навело до земята, както го е правило много пъти преди това, но след това се изправило невредимо. Вътрешното дърво, обаче, на което са му чужди трудностите от реалния свят, се счупило на две. До този фатален край го довел разглезеният негов живот.

 

Всеки иска живот без страдание и болка, всичките ни желания да се изпълняват, но дали това наистина е полезно за нас? Ако Бог ни дава всичко, което искаме, и ни предпазва от всички беди, бихме ли били склонни да направим повече за нашите ближни? Бихме ли се мотивирали да сме по-добри всеки ден? Дали това ще ни пази по пътя към спасението?

 

Можем да видим, че ако се оставим да бъдем водени от желанието да задоволим нашите прищевки и да се стремим към комфорт, ще бъдем с повишено внимание към материализма, и ще ни липсва вътрешна духовност. Колкото повече повърхностни неща вършим, толкова по-малко ще бъдем склонни да се концентрираме върху нуждите на вътрешния човек. Това води до атрофия и скованост на душата, от това ще спрем да изпитваме състрадание към другите хора. Виждайки ужасяващи новини по телевизията ние трудно можем да понесем тежестта на това, което се е случило, и затова превключваме на по-щастлив канал. Това не е наш проблем – ние сме добре, благодарим на Бога за добрия ни живот!

 

Ето защо духовният път, който следва християнската вяра, а ние православните разбираме това добре, не е привлекателно предложение за мнозина и със сигурност не задоволява нашите прищевки. Тази тясна пътека води вярващия до невероятни висоти, но също така го води и през много премеждия. Той преминава през много дни на пост и гладуване, продължителни служби, бдения, борба с изкушения, изповядване на греховете и покаяние за всичко сторено, грижа и отговорност за семейството, раздаване на милостиня на бедните, смирение и най-важното, опитва се да обича всички, включително и тези, които го мразят.

 

Всички тези неща изглеждат някак объркващи и дори си мислиш, че могат да те доведат до ръба на отчаянието. Но това не е точно така, ние се срещаме с Бога и черпим от Неговата сила. Бог казва на Свети Апостол Павел: “Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Коринтяни 12:9). Ние се опитваме да сме искрени и скромни, но това действително става с подкрепата на Бога, който ни помага да полагаме усилия чрез благодатта на Светия Дух.

 

Целта на този живот не е комфорта, страданието също не е цел. Упражняването в духовен живот, не е краят, а само средство за достигане на края. Целта е само Бог. Единственият начин да съществува човечеството е в присъствието на Бога. Само в Неговото любящо присъствие ние наистина можем да съществуваме. Комфортът на този живот може да ни накара да забравим това. Потопени в задоволяването на творението, ние забравяме за Твореца. Изпитанията в духовния живот, от друга страна, имат за цел пробуждането на душата и изграждането на остра внимателност към Божието присъствие в нашия живот. Когато се откажем от храната по време на Великия пост, Бог Сам става храна за гладните – чрез благочестива молитва, като ни дарява милост в борбата с изкушенията. Бог се явява като победител над злото. Тъй като ние напредваме по стълбата на добродетелите, Бог все повече присъства в нашия живот и се превръща в център на нашето съществуване. Това, което направиха и светиите, това трябва да правим и ние. Да бъдем изрядни във всичко, да сме пример в добродетелите.

 

Обаче, победа без битка няма, и награда без труд също. Ние се борим и Бог ни възнаграждава изобилно. В момента се мъчим, но накрая ще намерим мир в Него. Той казва: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя (Матей 11:28). Не спокойствието и комфортът във временното благополучие, а вечен мир и радост в Царството Небесно, заедно с Бога.

 

Христос е извършил всичко това. Той се е отказал от Неговата слава и с Неговото голямо смирение е станал един от нас, така че и ние трябва да станем като Него. Той страда заради нашите грехове и въпреки, че Го отхвърлихме, Той ни е призовал да бъдем в Неговото семейство. Ние трябва да приемем Неговия призив, да вземем кръста си и да Го следваме в Неговите страдания, дори и в смъртта, така че заедно с Него да влезем във вечния живот. Амин.

 

*Отец Василе Тудора – енорийски свещеник в гръцката православна църква “Св. Йоан Кръстител” в Еулес, Тексас. Роден е в Букурещ, Румъния, той следва в Медицинския университет в Букурещ “Карол Давила”. По-късно става свещеник и учи богословски науки. Той има много статии в различни блогове и вестници на румънски и английски език. Женен за презвитера Мирела Тудора и имат 5 деца: Мария, Лука, Матей, Татяна и Елена.

 

 

източник: http://myocn.net

Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Ноември 22, 2016 in Беседи, Начална страница

 

- В днешно време има семейства, в които, поради една или друга причина, единият от съпрузите не иска църковен брак, а другият иска. Въпросът ми е, човекът, който е православен и иска това, но поради нежеланието на другия не може да се стигне до църковен брак, възможно ли е да се спаси или не?

 

- Църквата е нещо, което съществува винаги в свободата на човека. Тя не иска на никого да налага никакво тайнство и още повече на някой човек, който не вярва в тайнствата на Църквата. Защо на един неправославен човек, невярващ в тайнствата на Църквата, да му наложим това тайнство? Ако някой православен иска да бъде венчан, трябва да помисли за всички последствия – духовните, обществено-социалните, семейните и личните, които ще има след това. Когато човек иска да се съчетае с някой, който няма същата вяра, обикновено има доста проблеми. Затова е и Църквата, за да може да ги предпази от много други изкушения, които могат да последват. Ако някой е сключил брак с лице, което не принадлежи на Църквата, мисля, че това трябва архиереят да го види или духовникът, за да препоръча как може да се развие връзката на този човек с Бога, който е женен от години и има деца, но живее без благословението на Църквата и тайнствата. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Не можем всички да сложим под един общ знаменател, нито пък да кажем, че това не е нищо важно. Това е нещо много сериозно.

 

- Има ли църковен развод, и ако има, действителен ли е пред Бога? Бог разтрогва ли го?

 

- Бракът по принцип, не се разтрогва, обаче, тъй като сме немощни и не можем да вървим към съвършенството, съществува и църковно снизхождение. Църквата действително използва това, и разтрогва брака поради някакви определени причини и позволява и втори и трети брак по снизхождение. Ако Църквата прави това, като майка го прави, защото осъзнава нашата духовна немощ. А според съвършенството на евангелското слово, бракът трябва да остава неразрушим. Но, ако това не може да се осъществи, тогава със смирение ще прибегнем към снизхождението. И ако действително бракът може да бъде разтрогнат, това става с решението на епископа.

 

- Коя е по-голяма, вероятността да се спасяваш в брак нехармоничен и да носиш кръста си, или да прекратиш такъв брак?

 

- Ако искаш да си съвършен, трябва да спазваш евангелското слово. Ако искаш да проявиш снизхождение, ще направиш човешкото слово, но няма да имаш наградата на благодатта. Искам да ви кажа, че аз съм имал възможността да се запозная и да се срещна със свети хора, които са били в брак, проявили са голямо търпение, и са станали големи светии чрез брака. Казах веднъж на една жена, която беше достигнала до големи висоти на добродетели с изпитанията в брака, женена за един абсолютен демон. Този мъж не е бил човек просто, в него е живеел сатаната. От друга страна жената е била изпълнена с изключително голямо търпение. Затова успя да се извиси до големи духовни висоти. Малко преди да умре на 58 годишна възраст от рак, аз й казах, че най-големият й добродетел е мъжът й. Той направи така, че тя да се отправи към Христа. Но това не означава, разбира се, че той самият се е спасил за това, че е довел до Христос жена си. И Нерон е изпратил много светии в рая, но той самият е отишъл в ада.

 

източник: „Седмица на православната книга“ – Варна, 2015 г.



Да се приближим към истинското общество Христово

Октомври 7, 2016 in Беседи, Отечески съвети

 

 

Християнското служение – този израз, въпреки своята простота, си остава непонятен дори за въцерковените хора или често пъти се възприема само като общо понятие. А в действителност това служение трябва да бъде осъществено на практика в нашия живот – нали без него, както сочи църковният опит, всичко остава празно, формално. Ето как разсъждава игумен Нектарий Морозов.

Естествено е да бъдем заедно.

Живеем във време, в което християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо”, се казва в Деяния на апостолите (2:44). Разбира се, тук не става въпрос имуществото на всички да бъде общо; но от друга страна, неестествено е това, че освен за богослужение, хората от една и съща християнска община не общуват помежду си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един друг и да намерим общи интереси, така че постепенно да изградим общ живот.

Смисълът е да си помагаме не само в материален, но и в духовен план. В действителност това се получава трудно, тъй като на всеки свещеник настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.

Мисията е и външна, и вътрешна.

Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най- общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава, че на всеки от нас се полага ролята на човек, когото Църквата изпраща, за да лови човешки души за Христа.

Много ми харесва книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и както би могло да се каже – екзалтиран и възторжен, протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора, които среща. При това той така прямо и непримиримо изобличава пороците, откриващи се пред неговия взор, че редовно се оказва ту в полицията, ту в болницата или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата и се отказва от нея, но после пак се връща. Според мен това е много занимателно и душеполезно четиво, което, от една страна, разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва как трябва да бъде настроен човек (защото нагласата на героя ми изглежда като цяло правилна).

Разбира се, ние не бива да се нахвърляме върху всеки, с когото Господ ни срещне, нито да изобличаваме на всеослушание пороците и недостатъците на ближните си, защото това не е наша работа. Но все пак има случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. Затова е нужно да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин, започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – както, когато трябва да нахраним малкото дете, ние определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне, когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ни ще се отвърне и ще престане да приема духовната храна – тогава трябва веднага да спрем. По-добре да постъпваме така: Да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още – ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер – трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е външната мисия.

Освен нея, в Църквата има и вътрешна мисия. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова е нужно да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. На някой това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент – всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че свещеникът да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре е да има някой човек, който да поеме „шефство” над този оглашен, както е било при древните християни.

Да намерим своята мярка.

За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек тя се изразява в помощта да се разберат основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашеният за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние – ако е престанал да живее пълноценен църковен живот, човек ще започне да усеща, че няма какво да сподели.

Важно е да гледаме на плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатите от него са раздор и дрязги, значи нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна, е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и паднем в тщеславие. Нужно е да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.

Още едно важно качество на християнското служение е постоянството. От свещеническия си опит мога да кажа -постоянството и надеждноста на човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората се радват и въодушевяват. Но стане ли въпрос за това, кой ще я свърши, никой не иска да се ангажира. Хората често смятат, че това не е по силите им. И все пак всеки може да намери своята мярка на участие. Най-важното обаче е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, нека помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.

 

 

Източник: Православие ру

 

 

 

 

Каква е целта на християнския живот

Август 12, 2015 in Беседи

 

 

Беседа на свети Серафим с Мотовилов

 

„Беше четвъртък. Денят бе мрачен. Имаше дълбок сняг — към четвърт метър, а върху него се сипеше доста гъст снежен прах. Отец Серафим започна да беседва с мен на недалечната си полянка, която се намираше до близката негова пустиня срещу рекичката Саровка.

 

Той ме настани на пъна на едно току-що отсечено от него дърво, а сам приседна срещу мен с подвити крака.

 

— Господ ми откри — каза великият старец, — че в детството си вие усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски живот  неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни особи…

 

Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла, и аз наистина съм се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.

 

— Но никой — продължи отец Серафим — не ви е отговорил на това задоволително. Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел.

 

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

 

Забележете, брате, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците… няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това  никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” (Иоан. 3: 34—35). Така, Ваше Боголюбие! В придобиването именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски живот. А молитвата, бдението, постът, милостинята и другите вършени заради Христа добродетели са само средства за придобиване на Духа Божи…

 

— Как така придобиване? — запитах аз отца Серафима: — аз като че ли не разбирам това.

 

— Придобиване означава същото, каквото и припечелване — отговори ми той. — Нали разбирате, що значи припечелване на пари. Същото е и припечелването на Духа Божи. Та нали вие разбирате, Ваше Боголюбие, какво означава в светски смисъл печелене? Целта на земния живот на обикновените люде е да печелят или да трупат пари, а у дворяните, освен това, — и да получават почести, отличия и други награди за заслуги пред държавата. Придобиването на Духа Божи е също тъй капитал, само че благодатен и вечен. И той се придобива по начини твърде сходни с тия, по които се спечелва паричният, чиновническият и временният капитал.

 

Бог Слово, Богочовекът, Господ наш Иисус Христос уподобява живота ни на пазар, а делото на земния ни живот нарича купуване, като казва на всички нас: „Купувайте, докле дойда, като скъпите времето, защото дните са лукави.”, т. е. използувайте времето за получаване на небесни блага срещу земни стоки. Земните стоки са добродетелите, вършени заради Христа, които ни доставят благодатта на Всесветия Дух.

 

В притчата за мъдрите и неразумни девици се казва на последните, когато не им стигнало маслото, да идат и си купят на пазара. Но когато те си купили, вратите на брачния чертог вече били затворени, и те не могли да влязат в него. Някои твърдят, че недостигът на масло у неразумните девици означавал недостиг на добри дела в техния живот. Такова разбиране не е напълно правилно. Как може да не им достигат добри дела, когато те са наречени, макар и неразумни, все пак девици? Ами че девството е най-висшата добродетел, тъй като е равноангелско състояние, и би могло само да замени всички други добродетели. Аз, бедният, смятам, че на тях не им е достигала именно благодатта на Всесветия Дух Божи. Тези девици, поради духовното си неразумие, смятали, че християнското дело се състои само в това да се вършат добродетели. Постигнали те някоя и друга добродетел и чрез това сметнали, че са извършили Божието дело, а никак и не искали да знаят, дали са получили благодатта Божия. Именно това придобиване на Св. Дух означава маслото, което не достигнало на неразумните девици, Затова са те и наречени неразумни, защото са забравили за необходимия плод на добродетелта, за благодатта на Светия Дух, без Който никой не получава и не може да получи спасение.

Ето това е то маслото в светилниците на мъдрите девици, което ярко и продължително горяло, тъй че тези девици със запалени светилници могли да дочакат Младоженеца, Който дошъл в полунощ, и да влязат с Него в чертога на радостта. Неразумните пък девици, като видели, че светилниците им угасват, отишли на пазара да си купят масло, но не успели да се върнат навреме, и вратите били вече затворени. Пазарът — това е нашият живот; вратите на брачния чертог, които се затворили и отнели достъпа до Младоженеца, това е човешката смърт; мъдрите и неразумните девици са душите на християните, а маслото е получаваната чрез дела благодат на Всесветия Дух Божи, която изменя човека от тление в нетление, от душевна смърт в духовен живот, от тъмнина в светлина, от кошара.., в която страстите са привързани като диви животни, в храм на Божеството, в пресветъл чертог на вечна радост в Христа Иисуса, нашия Господ, Творец и Избавител и вечен Младоженец на нашите души…

 

О, как бих желал, Ваше Боголюбие, щото през тукашния си живот Вие винаги да бъдете в Духа Божи. „Кого както заваря, тъй ще го и съдя.” — каза Господ. Беда, страшна беда е, ако Той ни завари затрупани от житейски грижи и тревоги, защото тогава кой би могъл да понесе гнева Му и да устои пред Него? Ето защо е казано: „Бдете и се молете, за да не паднете в напаст.” (Мат. 26: 41), т. е. да не се лишите от Духа Божи, понеже бдението и молитвата ни донасят Неговата благодат.

 

Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.

 

Поиска ви се например да отидете в църква, но или няма наблизо църква, или пък службата е свършила. Поиска ви се да дадете милостиня, обаче в момента не се намира беден, или нямате какво да дадете. Поискате да запазите девството си, но нямате сили да изпълните това поради природата си, или поради изкушенията на вражеските козни, на които вие по човешка слабост не можете да се противите. Решите да извършите и някоя друга добродетел заради Христа, но пак сили не ви стигат, или няма съответен случай: Но с молитвата съвсем не е тъй: за нея всеки и всякога има възможност — и богатият, и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният.

 

 

Ако Вие, Ваше Боголюбие, смятате за щастие да беседвате с бедния Серафим, като намирате, че и той не е лишен от Господнята благодат, то какво да се каже тогава за общуването със Самия Господ, Който е вечнотечащият Извор на всяко небесно и земно благо? Чрез молитвата ние се удостояваме да беседваме със Самия Него, Всеблагия и Оживотворяващ наш Бог и Спасител.

 

Но и тук ние трябва да се молим само дотогава, докато Дух Свети слезе над нас, в известните Нему степени, докато слезе над нас със Своята небесна благодат. А когато Той благоволи да ни посети, вече трябва да престанем да се молим.

 

— Отче, ами какво ще кажете за другите добродетели, вършени заради Христа, с цел да се придобие благодатта на Светия Дух? Досега вие ми говорихте само за молитвата.

 

— Придобивайте благодатта на Духа Свети и чрез всички други добродетели заради Христа, като търгувате духовно с тях, и то най-вече с ония от тях, които ви дават по- голяма печалба. Събирайте капитал от излишъците на благодатта, Божия, туряйте ги във вечната Божия банка, от където ще получите невеществени лихви, и то не по 4 или 6 на сто, но по сто на една духовна рубла, па дори и безчислено пъти повече. Например, дава Ви се повече благодат Божия при молитва и бдение — бдете и молете се! Ако ли постът Ви дава изобилно Дух Божи, постете! Ако ли повече Ви дава милостинята, благотворете!… По такъв начин се отнасяйте към всяка добродетел, вършена заради Христа.

 

 

— Отче — рекох аз, — вие говорите все за придобиване на благодатта на Духа Свети като за цел на християнския живот. Но как и къде мога аз да я видя? Добрите дела се виждат, но Дух Свети нима може да се види? Как мога, прочее, да узная, дали Той е с мен или не?

 

— В сегашно време — отговори старецът, — при почти всеобщата наша хладност към светата вяра в нашия Господ Иисуса Христа и поради нашата невнимателност към проявите на Неговия Божествен промисъл за нас… сме стигнали до там, че, може да се каже, почти съвсем сме се отдалечили от истинския християнски живот. Сега нам се струват странни свидетелствата на Свещеното Писание, където Духът Божи чрез устата на Мойсея казва: „И видя Адам Господа как ходи из рая”, или когато четем у св. апостол Павла: „Отидохме в Ахайя, и Духът Божи не дойде с нас; обърнахме се към Македония, и Духът Божи дойде с нас. “ Неведнъж и на други места в Свещеното Писание се говори за това, че Бог се е явявал на човеци.

 

Някои казват за това: „Тези места са непонятни. Нима хора са могли тъй ясно да виждат Бога?” — Но нищо неразбираемо тук няма. Неразбирането иде от това, че ние сме се отдалечили от простотата на първоначалното християнско знание и под предлог на просвета сме затънали в такава тъмнина на незнанието, че ни се струва мъчно постижимо и онова, което древните толкова добре разбирали, щото и при обикновени разговори дори не им се виждала чудна мисълта за явяване на Бога сред хората.

 

Хората виждали Бога и благодатта на Светия Негов Дух не насъне, не в мечтания, или в изстъплението на разстроеното въображение, а действително, наяве.

 

Твърде много сме станали ние невнимателни към делото на нашето спасение, та затова и много други думи на Свещеното Писание приемаме не в тоя смисъл, в който би трябвало. И всичко това е, защото не търсим благодатта Божия. Поради гордостта на ума си не я допущаме да се всели в нашите души, и затова не получаваме истинско просвещение от Господа, което се изпраща в сърцата на ония, които от все сърце гладуват и жадуват за Божията правда…

 

 

 

 

Св. Симеон Богоприемец бил пазен от Дух Свети, след като на 65-годишна възраст му била предизвестена тайната на приснодевственото зачатие и раждане на Спасителя от Пречистата Приснодева Мария. Като преживял по благодатта на Всесветия Дух Божи още 300 години, на 365-та година от живота си той ясно заявил в храма, че осезателно узнал чрез дара на Дух Свети, че този именно е Христос, Спасителят на света, за Чието свръхестествено зачатие и рождение от Дух Свети му било съобщено преди триста години от ангел.

 

И тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез свещеното миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от св. Църква, която е вековна пазителка на тази благодат, при което се произнасят думите: „печать дара Духа Святаго”.

 

Върху що, Ваше Боголюбие, поставяме ние, убогите, своите печати, ако не на съсъди, които съдържат някаква драгоценност, която ние високо ценим? А кое може да бъде на света по-високо и по-драгоценно от даровете на Светия Дух, изпращани нам свише в тайнството Кръщение? Кръщенската  благодат е толкова велика, и необходима и тъй живоносна за човека, че тя не се отнема дори и на еретиците до самата им смърт, сиреч, докато изтече срокът, определен свише от Промисъла Божи за пожизнения изпит на човека тук на земята.

 

А този изпит има за цел да установи на какво е способен човек и какво може да извърши за това време с помощта на даруваната му свише благодатна сила. И ако ние никога не грешехме след кръщението си, то навеки щяхме да си останем свети, непорочни и освободени от всяка телесна и духовна нечистота Божии угодници. Но там е нещастието, че ние, напредвайки във възраст, не напредваме в благодатта на Всесветия Дух Божи и оставаме в разни степени грешни и много грешни люде.

 

Когато обаче някой, подбуден от желаещата нашето спасение Божия премъдрост, която обхваща всичко, се реши заради нея да се стреми към Бога и да бди, за да постигне вечното си спасение, такъв човек, послушен на нейния глас, трябва да прибегне към истинско покаяние за греховете си, като върши добродетели, противоположни на предишните си грехове. Чрез добродетелите пък, вършени заради Христа, той трябва да се стреми да придобие Светия Дух, Който в нас действува и вътре в нас устройва Царството Божие.

 

Не току тъй Словото Божие казва, че Царството Божие е вътре в нас и че то бива насилвано и насилници го грабят. Това значи, че ония, които, въпреки че са свързани с греховни връзки, които връзки не ги допускат да се приближат с покаяние до Спасителя, все пак презират якостта на тези греховни връзки и правят усилия да ги разкъсат – такива хора след това наистина се явяват пред Божието лице по-бели от сняг, очистени чрез Неговата благодат. „Дойдете…, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено — като сняг ще избеля” (Ис. 1: 18).

 

Макар дяволът да е прелъстил Ева, а заедно с нея и Адама, но Господ им дарил Изкупител в плода от семето на жената, Който чрез смъртта Си потъпкал смъртта. И не само това, но е и дал на всички нас, в лицето на жената Приснодева Мария, непрестанна ходатайка пред Своя Син и нашия Бог, непосрамваща и непобедима Застъпница дори за най-отчаяните грешници. Затова и Божията Майка се нарича „язва на бесовете”, понеже бесът няма възможност да погуби оня човек, който неотстъпно прибягва до помощта на Божията Майка.

 

Освен това, Ваше Боголюбие, аз, убогият Серафим, трябва да Ви обясня, в що се състои разликата между действията на Светия Дух, Който свещено и тайнствено се вселява в сърцата на вярващите в нашия Бог и Спасител Иисуса Христа, и проявите на греховната тъмнина, която по бесовска подбуда действува крадешком в нас. Духът Божи ни напомня думите на Господа Иисуса Христа и винаги действува единно с Него, като изпълва сърцата ни с тържество и радост и насочва стъпките ни към пътя на мира. Бесовският и измамнически дух пък внушава мисли, противни на Христа, и проявите му в нас са бурни, яростни и изпълнени с похот на плътта и на очите с гордост житейска.

 

 

Тази светлина е и която, след като грешникът се обърне към покаяние, напълно заглажда и следите от извършените престъпления. Тя облича предишния престъпник отново в одежда на нетление, изтъкана от благодатта на Светия Дух, придобиването на която е целта на християнския живот, за което аз толкова време вече говоря на Ваше Боголюбие.

 

Така благодатта на Всесветия Божи Дух се явява в неизказана светлина за всички, над които Бог простира нейното действие.

 

— А по какъв начин — запитах аз отца Серафима — мога да узная, че се намирам ‘в благодатта на Светия Дух?

 

— Това е много просто, Ваше Боголюбие, — отговори ми той. — Затова и Господ казва: „Всичко е просто за ония, които намират разум”… Но цялата наша беда е там, че сами ние не търсим този Божествен разум, който не крещи, понеже не е от тоя свят. Този разум, изпълнен с любов към Бога и ближния, подпомага човека за неговото спасение

 

— Все пак не схващам — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

 

— Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас… Какво искате още, брате?

 

— Искам да схвана това добре — казах аз.

 

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

 

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

 

— Не мога да Ви гледам, отче — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

 

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие — каза о. Серафим, — и Вие сега сам сте станали тъй светъл, както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

 

И, като приклони към мен глава, той тихичко ми пошепна на ухото:

 

— Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим… Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши Вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

 

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

 

— Как се чувствувате сега? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновено добре! — казах аз.

 

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

 

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

 

— Това, Ваше Боголюбие, — рече о. Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава” (Иоан. 14: 27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15: 19). „Но дерзайте, Аз победих света.” (Иоан, 16: 33). Ето на тези именно люде, мразени от света, но избрани от Господа, Той и дарува този мир, който вие сега чувствувате у себе си, и който, според апостолския израз, „надвишава всеки ум”. Така го нарича апостолът, понеже не може с никаква дума да се изрази това душевно блаженство, което този мир създава у ония люде, в чиито сърца Господ Бог го внедрява. Христос Спасителят го нарича мир, който идва от Неговите собствени щедрости, а не от тоя свят. И наистина, никакво земно благополучие не е в състояние да го даде на човешкото сърце. Той бива даряван свише от Самия Господ Бог, поради което се и нарича мир Божи… Но какво чувствувате още? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновена сладост! — отговорих аз.

 

— Това е онази сладост — продължи той, — за която се говори в Свещеното Писание: „От тлъстината на Твоя дом ще се опият и от извора на Твоята сладост ще ги напоиш. “ Ето тази е сладостта, която сега преизпълня нашите сърца и се разлива по всички наши жили с неизказана наслада. От тази сладост сърцата ни като че ли се топят, и двама сме изпълнени с такова блаженство, което не може да бъде изразено с никакъв език… Какво още чувствувате?

 

— Необикновена радост в цялото си сърце! И о. Серафим продължи:

 

— Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост. Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне. Това е същата радост, за която Господ казва в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошел часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан. 16: 21). „В света скърби ще имате, но Аз пак ще ви водя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Иоан. 16: 33, 22). Но колкото и да е утешителна тази радост, която Вие сега чувствувате в сърцето си, все пак тя е нищожна в сравнение с онази, за която Сам Господ чрез устата на Своя апостол е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9). Залог за тази радост ни се дава отсега. Ако прочее от него вече ни е тъй приятно, сладко и весело на душата, то какво да кажем за оная радост, която е приготвена там на небесата за ония, които плачат тук на земята? Тъй и Вие, драги мой, сигурно доста сте си поплакали в своя земен живот, та вижте с каква радост Ви утешава Господ още тук. Сега нас двамата ни чака труд след труд, за да възлизаме от сила в сила и да достигнем мярката на възрастта на Христовото изпълнение, та да се сбъднат върху нас Господните думи: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят” (Ис. 40: 31), ще минават от сила в сила и ще им се яви Бог на боговете в Сиона на разумяването и небесните видения (Пс. 83: 8)… Тогава чак тукашната наша радост, която сега ни. се открива донякъде и набързо, ще се яви в цялата си пълнота, като ни преизпълни с неизразими небесни наслади, и никой не ще може да ни я отнеме… Какво чувствувате още, Ваше Боголюбие?

 

— Необикновена топлина! — отговорих аз.

 

— Как така топлина? Та ние сме в гората. Сега е зима и под нозете ни има сняг… и отгоре се сипе снежен прах… Каква топлина може да има тук?

 

— Такава, каквато има в банята, когато пуснат парата.

 

— Ами миризмата — запита ме той, — и тя ли е също като в банята?

 

— Не — отвърнах аз, — на земята не съществува нищо, което да наподобява това благоухание. Когато беше още жива майка ми, аз обичах да танцувам и да ходя по балове и танцувални вечери; тогава майка ми ме напръскваше с парфюми, които купуваше от най-добрите магазини в Казан. Но и онези парфюми не издават такова благоухание.

 

— Сам аз, драги мой, зная това точно тъй, както и Вие, но нарочно Ви запитвам, дали и Вие усещате същото — рече о. Серафим с приятна усмивка. — Имате пълно право, Ваше Боголюбие, че никое земно благоухание, дори и най-приятното, не може да се сравни с това, което ние сега усещаме, понеже нас сега ни заобикаля благоуханието на Светия Божи Дух. Кое от земните неща може да се сравни с Него?

 

Забележете, Ваше Боголюбие, и това, че макар около нас да е топло като в баня, както ми казахте, все пак нито (върху нас, нито под нас снегът се топи. Значи тази топлина не е във въздуха, а в нас самите: Тя е онази именно топлина, за която с думите на молитвата ние се обръщаме към Господа: „Съгрей ме с топлотата на Светия Дух!” От нея съгрявани, пустинниците не са се бояли от зимния мраз, тъй като били обличани в благодатна дреха, изтъкана от Дух Свети, като в топъл кожух.

 

Така и трябва да бъде наистина, понеже благодатта Божия трябва да живее вътре в нас, в нашето сърце, според думите на Господа: „Царството Божие е вътре във вас. “ А под Царство Божие Господ е разбирал благодатта на Светия Дух. Ето това Царство Божие сега се намира вътре в нас, а благодатта на Светия Дух и от вън ни осиява и съгрява. Тя преизпълва околния въздух с най-различни благоухания, услажда чувствата ни с небесна наслада и напоява сърцата ни с неизразима радост.

 

Нашето сегашно положение е същото, за което апостолът казва: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14: 17). Нашата вяра се състои не в убедителни думи на земна премъдрост, а в проявяване на сила и дух (1 Кор. 2: 4). Ето в това състояние ние сега се намираме. За това състояние е казал Господ: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие дошло в сила.” (Марк. 9: 1).

 

Та ето, Ваше Боголюбие, с каква неизказана радост ни: удостои сега Господ Бог. Ето що значи да бъдеш в пълнотата на Светия Дух, за която св. Макарий Египетски пише: „Сам аз бях в пълнотата на Духа Свети”… С тази пълнота на Своя Свети Дух сега ни преизпълни Господ и нас, убогите… Сега,. Ваше Боголюбие, май вече няма да питате, как се чувствуват хората в благодатта на Духа Свети… Ще запомните ли сегашното проявление на неизказаната Божия милост, която ни посети?

 

— Не зная, отче, — казах аз, — дали Бог ще ме удостои завинаги да запомня тази Божия милост живо и ясно, както я чувствувам сега.

 

— Аз пък мисля, — отговори о. Серафим, — че Господ: ще Ви помогне за всякога да запазите това в паметта си. Иначе Неговата благост не би се склонила тъй мигновено към моята смирена молитва и не би побързала тъй скоро да послуша убогия Серафим. Пък освен това, не само за самия Вас се дава да разберете това, но чрез Вас — за целия овят, та като се утвърдите Вие сам в Божието дело, да можете да бъдете полезен с това и на другите.

 

А що се отнася до това, че аз съм монах, а Вие — светски човек, то по това няма какво да разсъждаваме. За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради това се дава обилно свише благодатта на Светия Дух. Господ търси сърце, преизпълнено с любов към Бога и ближния. То е престолът, на който Той обича да седи и на който Той се явява в пълнотата на Своята наднебесна слава. „Синко, дай Ми сърцето си”,. — казва Той, —… а всичко друго Аз ще ти дам”, понеже в човешкото сърце може да се вмести Царството Божие. Господ заповядва на учениците Си: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6: 33), защото „вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6: 32).

 

Господ Бог не ни укорява, задето се ползуваме от земните блага, понеже и Сам Той, казва, че щом сме поставени в земния живот, ние имаме нужда от всичко това, т. е. от всичко, което дава покой на нашия земен живот и прави по-лек и удобен нашия път към небесното отечество. Като се основава на това, св. апостол Петър казва, че според него, няма нищо по-добро на света от благочестие, съединено с доволство. И св. Църква се моли, щото Господ да ни дари това. И при все че скърбите, нещастията и разнообразните нужди са неотделими от нашия земен живот, все пак Господ не иска ние да бъдем само в скърби и напасти; затова и ни заповядва чрез св. апостоли да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов (Гал. 6: 2). Господ Иисус Сам ни дава заповед да се обичаме едни други и, като се утешаваме взаимно чрез тази любов, да си облекчаваме скръбния и тесен път на нашето пътуване към небесното отечество.

 

 

 

 

Тъй че не се съмнявайте ни най-малко, че Господ Бог ще изпълни вашите просби, стига те да са насочени или към славата Божия, или към ползата и назиданието на ближните. Но дори нещо да ви е нужно и за собствена ваша полза или изгода, и това дори скоро и благопослушно Господ ще благоволи да ви прати, стига само да имате крайна необходимост от това. Защото Господ обича ония, които Го обичат, „Благ е Господ към всички… Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144: 9). Той ще изпълни волята на ония, които се боят от Него, и ще чуе молитвата им и ще изпълни всички техни намерения и желания.

 

От едно само се пазете, Ваше Боголюбие, да не искате от Господа онова, от което нямате крайна нужда. Господ не ще Ви откаже и него заради православната Ви вяра в Христа Спасителя, защото не ще предостави Господ жезъла на праведните на произвола на грешниците и незабавно ще извърши волята на Своя раб Давида. Обаче след това все пак ще иска от него сметка, защото Го е безпокоил той без особена нужда и е искал от Него онова, без което е могъл да мине твърде добре.

 

Така, Ваше Боголюбие, аз вече Ви казах и показах на дело всичко онова, което Господ и Божията Майка благоволиха да Ви открият чрез мене, убогия Серафим. Идете си, прочее с мир! Нека Господ и Божията Майка да бъдат с Вас сега, винаги и във вечни векове. Амин. Идете си е мир!…

 

През време на цялата тази беседа от момента, когато лицето на о. Серафима светна, това видение не престана. Всичко казано от началото и до тук той го изрече, като се намираше все в същото положение. Неизказания блясък на светлина, който излизаше от него, аз видях със собствените си очи, което съм готов да потвърдя и с клетва”.

 

 

Откъс от книгата „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, София, 1992

 

(със съкращения)

За дребните грехове

Май 14, 2015 in Беседи, Начална страница

- Дядо Павле, не са ли много строги светите отци, па и самото Свето Евангелие, като не ни позволяват дори и малките грехове? Та много скучен би бил животът без смях, закачки и други такива удоволствия.

 

Схимонах Павел се усмихнал и рекъл:

 

- Малките грехове водят към големите. Свети Исаак Сирин казва: “Който пренебрежително гледа на малкия грях, ще падне в голям”. Затова всеки трябва да се бои и от най-дребните грехове: от приказки, от смях, от свиркане, от тютюнопушене, особено от нечисти помисли и от тщеславие, защото тия грехове, колкото и малки да са на вид, имат силата да ни отделят от Бога. А щом те отделят от Бога, ти си загубен…

 

Когато мериш с пушка, ако малко трепне ръката ти, куршумът няма да улучи целта. Ти ще възразиш: “Малко е трепнала ръката! Какво от това!” малко, малко, ала не удариш ли в целта, наградата ти пропада! В момента на изстрелването куршумът е тръгнал с малко отклонение настрани, но колкото повече лети, толкова повече се отдалечава от целта. Така и малките грехове – уж незначителни, но отклоняват от Бога.

 

Виждал ли си на гарата каква е работата на стрелочниците? – Да местят стрелките. В сравнение с безкрайно дългите линии тия стрелки са незначителни. Те са малки, но играят голяма роля. Щом се постави стрелката на друга линия, влакът ще отиде в съвсем друга посока. Стрелката мъничко отмества посоката, но после се вижда голямата последица от малката причина. Ти си тръгнал уж за Варна, а пристигаш в Бургас.

 

Една ябълка, макар малко да е натъртена, цялата се разваля. Така и малкият грях може да погуби целия човек с всичките му добри качества. Затуй трябва да се пазим от най-малките грехове. Те се плодят много и бързо растат, подобно на плевелите. Злото изобщо е много плодовито. Посади няколко акации на лозето! Полека-лека те ще превземат цялото ти лозе. Пушенето е уж невинно удоволствие, но залепи ли се за тебе тоя катран, с нищо не можеш да го очистиш. Затова бягай от малкия грях, за да не се вкорени в тебе!

 

В света Гора имаше един схимонах Евтимий. Бог да го прости! Добра душа беше! Преди да умре, поиска да се изповяда пред духовника и му рече: “Отче Антоние, ще ти кажа нещо, а ти го предавай и на други, та дано някоя душа да си вземе бележка и се спаси! Веднъж сънувам, че се намирам пред една прекрасна църква и слушам: отвътре иде толкова сладко пение, че ми се дощя да вляза. Но щом се доближих до вратата, пред мене застанаха двама млади мъже и ми рекоха: “Който пуши, тук не влиза!” Този схимонах Евтимий се беше научил през войната да пуши и не можа да се отучи.

 

Отец Павел помълчал, па след кратка пауза продължил:

 

- Към малките грехове спада и празното любопитство. На вид то не е нищо, но ако си помисли човек какви гибелни последици докарва, ще изтръпне. Монахът и изобщо християнинът не бива да е любопитен към делата на другите, а да следи повече за себе си, защото любопитството води към осъждане или към занемаряване на собствената си душа. Когато бях на Света Гора и се подвизавах в пустинни места наблюдавах как някоя лисица, като излезе на лов, легне някъде и се преструва на умряла. По клонките подхвръкват косове – старите учат младите да летят и същевременно ги хранят. Малките, още неопитни, като видят лисицата, простряна на земята си казват: “Чакай да видим дали тя е наистина умряла”. Те отиват да проверят, водени от празно любопитство. А лисицата това и чака – сграбчва ги в лапите си и офейква… Майките са по-умни. Щом видят някъде протегната лисица, гонят малките си надалеч. А за да пропъдят и лисицата, постоянно се обаждат от клоните: “Чур-чур!” Събират се много косове и започват да викат отгоре тревожно. А лисицата, види не види, избяга. Дето има шум и навалица, там разбойник не седи. Та празното любопитство е много опасно. “Чакай да видим дали тоя дувар няма да падне!” казва си лекомисления човек и отива да провери и да поправи там някой някой издаден камък. И в миг целият дувар се събаря върху него…

 

Източник: Схимонах Павел Рилски, Архимандрит Серафим Алексиев, издателство “Св. Лука”