Когато всичко става прекалено лесно

Май 24, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

По света има много места, където страхът от това дали ще свържем двата края, ще има ли семейството ни нужната прехрана и подслон, както и други средства необходими за съществуването ни, или страха от опустошителна война, са силно присъстващи. Със златната ера на просперитета, в западния свят поне тези големи страхове за оцеляване са почти изчезнали, страховете и безпокойствата са от друго естество: за това, че не е възможно да постъпиш на престижна работа директно от колежа, притеснение от липсата на точно определения вид органично бадемово мляко в най-близкия магазин за здравословни храни, или не дай си Боже, да нямаш спортен автомобил, съответстващ на социалния ти статус.

 

Когато сме обградени от комфорт, има опасност да изгубим фокуса над най-важното в живота и да се концентрираме върху нещата, които наистина не са ни от полза. Без мотивираща цел, дори и най-великият спортист става мързеливец, наддава и губи форма.

В Книгата на Съдиите, четем историята за Самсон, който е примамен в ръцете на Далила. Тя разкрива тайната на силата му и така Самсон загубва живота си в ръцете на своите врагове. Цар Давид, заслепен от властта, богатството и желанието, извършва убийство, пожелава жената на своя приятел. Цар Ирод обезглавява св. Йоан Кръстител в замяна на сладострастен танц. Даденото обещание от един пияница е по-високо от живота на Предтечата.

 

Направен е експеримент с две млади дръвчета. Едното е засадено навън, а другото в оранжерия. Дървото навън било обект на вятър, дъжд и други влияния. Това отвътре се е укрило и нито едно листо не е било паднало от неговите клони поради дъжда и вятъра. След известно време експериментаторите занесли защитеното дърво навън и те били горди с него: то изглеждало силно и здраво. След това дошла буря и задухал силен вятър. Скромното дърво отвън се навело до земята, както го е правило много пъти преди това, но след това се изправило невредимо. Вътрешното дърво, обаче, на което са му чужди трудностите от реалния свят, се счупило на две. До този фатален край го довел разглезеният негов живот.

 

Всеки иска живот без страдание и болка, всичките ни желания да се изпълняват, но дали това наистина е полезно за нас? Ако Бог ни дава всичко, което искаме, и ни предпазва от всички беди, бихме ли били склонни да направим повече за нашите ближни? Бихме ли се мотивирали да сме по-добри всеки ден? Дали това ще ни пази по пътя към спасението?

 

Можем да видим, че ако се оставим да бъдем водени от желанието да задоволим нашите прищевки и да се стремим към комфорт, ще бъдем с повишено внимание към материализма, и ще ни липсва вътрешна духовност. Колкото повече повърхностни неща вършим, толкова по-малко ще бъдем склонни да се концентрираме върху нуждите на вътрешния човек. Това води до атрофия и скованост на душата, от това ще спрем да изпитваме състрадание към другите хора. Виждайки ужасяващи новини по телевизията ние трудно можем да понесем тежестта на това, което се е случило, и затова превключваме на по-щастлив канал. Това не е наш проблем – ние сме добре, благодарим на Бога за добрия ни живот!

 

Ето защо духовният път, който следва християнската вяра, а ние православните разбираме това добре, не е привлекателно предложение за мнозина и със сигурност не задоволява нашите прищевки. Тази тясна пътека води вярващия до невероятни висоти, но също така го води и през много премеждия. Той преминава през много дни на пост и гладуване, продължителни служби, бдения, борба с изкушения, изповядване на греховете и покаяние за всичко сторено, грижа и отговорност за семейството, раздаване на милостиня на бедните, смирение и най-важното, опитва се да обича всички, включително и тези, които го мразят.

 

Всички тези неща изглеждат някак объркващи и дори си мислиш, че могат да те доведат до ръба на отчаянието. Но това не е точно така, ние се срещаме с Бога и черпим от Неговата сила. Бог казва на Свети Апостол Павел: “Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Коринтяни 12:9). Ние се опитваме да сме искрени и скромни, но това действително става с подкрепата на Бога, който ни помага да полагаме усилия чрез благодатта на Светия Дух.

 

Целта на този живот не е комфорта, страданието също не е цел. Упражняването в духовен живот, не е краят, а само средство за достигане на края. Целта е само Бог. Единственият начин да съществува човечеството е в присъствието на Бога. Само в Неговото любящо присъствие ние наистина можем да съществуваме. Комфортът на този живот може да ни накара да забравим това. Потопени в задоволяването на творението, ние забравяме за Твореца. Изпитанията в духовния живот, от друга страна, имат за цел пробуждането на душата и изграждането на остра внимателност към Божието присъствие в нашия живот. Когато се откажем от храната по време на Великия пост, Бог Сам става храна за гладните – чрез благочестива молитва, като ни дарява милост в борбата с изкушенията. Бог се явява като победител над злото. Тъй като ние напредваме по стълбата на добродетелите, Бог все повече присъства в нашия живот и се превръща в център на нашето съществуване. Това, което направиха и светиите, това трябва да правим и ние. Да бъдем изрядни във всичко, да сме пример в добродетелите.

 

Обаче, победа без битка няма, и награда без труд също. Ние се борим и Бог ни възнаграждава изобилно. В момента се мъчим, но накрая ще намерим мир в Него. Той казва: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя (Матей 11:28). Не спокойствието и комфортът във временното благополучие, а вечен мир и радост в Царството Небесно, заедно с Бога.

 

Христос е извършил всичко това. Той се е отказал от Неговата слава и с Неговото голямо смирение е станал един от нас, така че и ние трябва да станем като Него. Той страда заради нашите грехове и въпреки, че Го отхвърлихме, Той ни е призовал да бъдем в Неговото семейство. Ние трябва да приемем Неговия призив, да вземем кръста си и да Го следваме в Неговите страдания, дори и в смъртта, така че заедно с Него да влезем във вечния живот. Амин.

 

*Отец Василе Тудора – енорийски свещеник в гръцката православна църква “Св. Йоан Кръстител” в Еулес, Тексас. Роден е в Букурещ, Румъния, той следва в Медицинския университет в Букурещ “Карол Давила”. По-късно става свещеник и учи богословски науки. Той има много статии в различни блогове и вестници на румънски и английски език. Женен за презвитера Мирела Тудора и имат 5 деца: Мария, Лука, Матей, Татяна и Елена.

 

 

източник: http://myocn.net

Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Ноември 22, 2016 in Беседи, Начална страница

 

- В днешно време има семейства, в които, поради една или друга причина, единият от съпрузите не иска църковен брак, а другият иска. Въпросът ми е, човекът, който е православен и иска това, но поради нежеланието на другия не може да се стигне до църковен брак, възможно ли е да се спаси или не?

 

- Църквата е нещо, което съществува винаги в свободата на човека. Тя не иска на никого да налага никакво тайнство и още повече на някой човек, който не вярва в тайнствата на Църквата. Защо на един неправославен човек, невярващ в тайнствата на Църквата, да му наложим това тайнство? Ако някой православен иска да бъде венчан, трябва да помисли за всички последствия – духовните, обществено-социалните, семейните и личните, които ще има след това. Когато човек иска да се съчетае с някой, който няма същата вяра, обикновено има доста проблеми. Затова е и Църквата, за да може да ги предпази от много други изкушения, които могат да последват. Ако някой е сключил брак с лице, което не принадлежи на Църквата, мисля, че това трябва архиереят да го види или духовникът, за да препоръча как може да се развие връзката на този човек с Бога, който е женен от години и има деца, но живее без благословението на Църквата и тайнствата. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Не можем всички да сложим под един общ знаменател, нито пък да кажем, че това не е нищо важно. Това е нещо много сериозно.

 

- Има ли църковен развод, и ако има, действителен ли е пред Бога? Бог разтрогва ли го?

 

- Бракът по принцип, не се разтрогва, обаче, тъй като сме немощни и не можем да вървим към съвършенството, съществува и църковно снизхождение. Църквата действително използва това, и разтрогва брака поради някакви определени причини и позволява и втори и трети брак по снизхождение. Ако Църквата прави това, като майка го прави, защото осъзнава нашата духовна немощ. А според съвършенството на евангелското слово, бракът трябва да остава неразрушим. Но, ако това не може да се осъществи, тогава със смирение ще прибегнем към снизхождението. И ако действително бракът може да бъде разтрогнат, това става с решението на епископа.

 

- Коя е по-голяма, вероятността да се спасяваш в брак нехармоничен и да носиш кръста си, или да прекратиш такъв брак?

 

- Ако искаш да си съвършен, трябва да спазваш евангелското слово. Ако искаш да проявиш снизхождение, ще направиш човешкото слово, но няма да имаш наградата на благодатта. Искам да ви кажа, че аз съм имал възможността да се запозная и да се срещна със свети хора, които са били в брак, проявили са голямо търпение, и са станали големи светии чрез брака. Казах веднъж на една жена, която беше достигнала до големи висоти на добродетели с изпитанията в брака, женена за един абсолютен демон. Този мъж не е бил човек просто, в него е живеел сатаната. От друга страна жената е била изпълнена с изключително голямо търпение. Затова успя да се извиси до големи духовни висоти. Малко преди да умре на 58 годишна възраст от рак, аз й казах, че най-големият й добродетел е мъжът й. Той направи така, че тя да се отправи към Христа. Но това не означава, разбира се, че той самият се е спасил за това, че е довел до Христос жена си. И Нерон е изпратил много светии в рая, но той самият е отишъл в ада.

 

източник: „Седмица на православната книга“ – Варна, 2015 г.



Да се приближим към истинското общество Христово

Октомври 7, 2016 in Беседи, Отечески съвети

 

 

Християнското служение – този израз, въпреки своята простота, си остава непонятен дори за въцерковените хора или често пъти се възприема само като общо понятие. А в действителност това служение трябва да бъде осъществено на практика в нашия живот – нали без него, както сочи църковният опит, всичко остава празно, формално. Ето как разсъждава игумен Нектарий Морозов.

Естествено е да бъдем заедно.

Живеем във време, в което християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо”, се казва в Деяния на апостолите (2:44). Разбира се, тук не става въпрос имуществото на всички да бъде общо; но от друга страна, неестествено е това, че освен за богослужение, хората от една и съща християнска община не общуват помежду си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един друг и да намерим общи интереси, така че постепенно да изградим общ живот.

Смисълът е да си помагаме не само в материален, но и в духовен план. В действителност това се получава трудно, тъй като на всеки свещеник настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.

Мисията е и външна, и вътрешна.

Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най- общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава, че на всеки от нас се полага ролята на човек, когото Църквата изпраща, за да лови човешки души за Христа.

Много ми харесва книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и както би могло да се каже – екзалтиран и възторжен, протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора, които среща. При това той така прямо и непримиримо изобличава пороците, откриващи се пред неговия взор, че редовно се оказва ту в полицията, ту в болницата или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата и се отказва от нея, но после пак се връща. Според мен това е много занимателно и душеполезно четиво, което, от една страна, разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва как трябва да бъде настроен човек (защото нагласата на героя ми изглежда като цяло правилна).

Разбира се, ние не бива да се нахвърляме върху всеки, с когото Господ ни срещне, нито да изобличаваме на всеослушание пороците и недостатъците на ближните си, защото това не е наша работа. Но все пак има случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. Затова е нужно да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин, започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – както, когато трябва да нахраним малкото дете, ние определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне, когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ни ще се отвърне и ще престане да приема духовната храна – тогава трябва веднага да спрем. По-добре да постъпваме така: Да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още – ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер – трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е външната мисия.

Освен нея, в Църквата има и вътрешна мисия. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова е нужно да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. На някой това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент – всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че свещеникът да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре е да има някой човек, който да поеме „шефство” над този оглашен, както е било при древните християни.

Да намерим своята мярка.

За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек тя се изразява в помощта да се разберат основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашеният за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние – ако е престанал да живее пълноценен църковен живот, човек ще започне да усеща, че няма какво да сподели.

Важно е да гледаме на плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатите от него са раздор и дрязги, значи нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна, е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и паднем в тщеславие. Нужно е да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.

Още едно важно качество на християнското служение е постоянството. От свещеническия си опит мога да кажа -постоянството и надеждноста на човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората се радват и въодушевяват. Но стане ли въпрос за това, кой ще я свърши, никой не иска да се ангажира. Хората често смятат, че това не е по силите им. И все пак всеки може да намери своята мярка на участие. Най-важното обаче е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, нека помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.

 

 

Източник: Православие ру

 

 

 

 

Каква е целта на християнския живот

Август 12, 2015 in Беседи

 

 

Беседа на свети Серафим с Мотовилов

 

„Беше четвъртък. Денят бе мрачен. Имаше дълбок сняг — към четвърт метър, а върху него се сипеше доста гъст снежен прах. Отец Серафим започна да беседва с мен на недалечната си полянка, която се намираше до близката негова пустиня срещу рекичката Саровка.

 

Той ме настани на пъна на едно току-що отсечено от него дърво, а сам приседна срещу мен с подвити крака.

 

— Господ ми откри — каза великият старец, — че в детството си вие усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски живот  неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни особи…

 

Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла, и аз наистина съм се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.

 

— Но никой — продължи отец Серафим — не ви е отговорил на това задоволително. Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел.

 

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

 

Забележете, брате, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците… няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това  никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” (Иоан. 3: 34—35). Така, Ваше Боголюбие! В придобиването именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски живот. А молитвата, бдението, постът, милостинята и другите вършени заради Христа добродетели са само средства за придобиване на Духа Божи…

 

— Как така придобиване? — запитах аз отца Серафима: — аз като че ли не разбирам това.

 

— Придобиване означава същото, каквото и припечелване — отговори ми той. — Нали разбирате, що значи припечелване на пари. Същото е и припечелването на Духа Божи. Та нали вие разбирате, Ваше Боголюбие, какво означава в светски смисъл печелене? Целта на земния живот на обикновените люде е да печелят или да трупат пари, а у дворяните, освен това, — и да получават почести, отличия и други награди за заслуги пред държавата. Придобиването на Духа Божи е също тъй капитал, само че благодатен и вечен. И той се придобива по начини твърде сходни с тия, по които се спечелва паричният, чиновническият и временният капитал.

 

Бог Слово, Богочовекът, Господ наш Иисус Христос уподобява живота ни на пазар, а делото на земния ни живот нарича купуване, като казва на всички нас: „Купувайте, докле дойда, като скъпите времето, защото дните са лукави.”, т. е. използувайте времето за получаване на небесни блага срещу земни стоки. Земните стоки са добродетелите, вършени заради Христа, които ни доставят благодатта на Всесветия Дух.

 

В притчата за мъдрите и неразумни девици се казва на последните, когато не им стигнало маслото, да идат и си купят на пазара. Но когато те си купили, вратите на брачния чертог вече били затворени, и те не могли да влязат в него. Някои твърдят, че недостигът на масло у неразумните девици означавал недостиг на добри дела в техния живот. Такова разбиране не е напълно правилно. Как може да не им достигат добри дела, когато те са наречени, макар и неразумни, все пак девици? Ами че девството е най-висшата добродетел, тъй като е равноангелско състояние, и би могло само да замени всички други добродетели. Аз, бедният, смятам, че на тях не им е достигала именно благодатта на Всесветия Дух Божи. Тези девици, поради духовното си неразумие, смятали, че християнското дело се състои само в това да се вършат добродетели. Постигнали те някоя и друга добродетел и чрез това сметнали, че са извършили Божието дело, а никак и не искали да знаят, дали са получили благодатта Божия. Именно това придобиване на Св. Дух означава маслото, което не достигнало на неразумните девици, Затова са те и наречени неразумни, защото са забравили за необходимия плод на добродетелта, за благодатта на Светия Дух, без Който никой не получава и не може да получи спасение.

Ето това е то маслото в светилниците на мъдрите девици, което ярко и продължително горяло, тъй че тези девици със запалени светилници могли да дочакат Младоженеца, Който дошъл в полунощ, и да влязат с Него в чертога на радостта. Неразумните пък девици, като видели, че светилниците им угасват, отишли на пазара да си купят масло, но не успели да се върнат навреме, и вратите били вече затворени. Пазарът — това е нашият живот; вратите на брачния чертог, които се затворили и отнели достъпа до Младоженеца, това е човешката смърт; мъдрите и неразумните девици са душите на християните, а маслото е получаваната чрез дела благодат на Всесветия Дух Божи, която изменя човека от тление в нетление, от душевна смърт в духовен живот, от тъмнина в светлина, от кошара.., в която страстите са привързани като диви животни, в храм на Божеството, в пресветъл чертог на вечна радост в Христа Иисуса, нашия Господ, Творец и Избавител и вечен Младоженец на нашите души…

 

О, как бих желал, Ваше Боголюбие, щото през тукашния си живот Вие винаги да бъдете в Духа Божи. „Кого както заваря, тъй ще го и съдя.” — каза Господ. Беда, страшна беда е, ако Той ни завари затрупани от житейски грижи и тревоги, защото тогава кой би могъл да понесе гнева Му и да устои пред Него? Ето защо е казано: „Бдете и се молете, за да не паднете в напаст.” (Мат. 26: 41), т. е. да не се лишите от Духа Божи, понеже бдението и молитвата ни донасят Неговата благодат.

 

Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.

 

Поиска ви се например да отидете в църква, но или няма наблизо църква, или пък службата е свършила. Поиска ви се да дадете милостиня, обаче в момента не се намира беден, или нямате какво да дадете. Поискате да запазите девството си, но нямате сили да изпълните това поради природата си, или поради изкушенията на вражеските козни, на които вие по човешка слабост не можете да се противите. Решите да извършите и някоя друга добродетел заради Христа, но пак сили не ви стигат, или няма съответен случай: Но с молитвата съвсем не е тъй: за нея всеки и всякога има възможност — и богатият, и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният.

 

 

Ако Вие, Ваше Боголюбие, смятате за щастие да беседвате с бедния Серафим, като намирате, че и той не е лишен от Господнята благодат, то какво да се каже тогава за общуването със Самия Господ, Който е вечнотечащият Извор на всяко небесно и земно благо? Чрез молитвата ние се удостояваме да беседваме със Самия Него, Всеблагия и Оживотворяващ наш Бог и Спасител.

 

Но и тук ние трябва да се молим само дотогава, докато Дух Свети слезе над нас, в известните Нему степени, докато слезе над нас със Своята небесна благодат. А когато Той благоволи да ни посети, вече трябва да престанем да се молим.

 

— Отче, ами какво ще кажете за другите добродетели, вършени заради Христа, с цел да се придобие благодатта на Светия Дух? Досега вие ми говорихте само за молитвата.

 

— Придобивайте благодатта на Духа Свети и чрез всички други добродетели заради Христа, като търгувате духовно с тях, и то най-вече с ония от тях, които ви дават по- голяма печалба. Събирайте капитал от излишъците на благодатта, Божия, туряйте ги във вечната Божия банка, от където ще получите невеществени лихви, и то не по 4 или 6 на сто, но по сто на една духовна рубла, па дори и безчислено пъти повече. Например, дава Ви се повече благодат Божия при молитва и бдение — бдете и молете се! Ако ли постът Ви дава изобилно Дух Божи, постете! Ако ли повече Ви дава милостинята, благотворете!… По такъв начин се отнасяйте към всяка добродетел, вършена заради Христа.

 

 

— Отче — рекох аз, — вие говорите все за придобиване на благодатта на Духа Свети като за цел на християнския живот. Но как и къде мога аз да я видя? Добрите дела се виждат, но Дух Свети нима може да се види? Как мога, прочее, да узная, дали Той е с мен или не?

 

— В сегашно време — отговори старецът, — при почти всеобщата наша хладност към светата вяра в нашия Господ Иисуса Христа и поради нашата невнимателност към проявите на Неговия Божествен промисъл за нас… сме стигнали до там, че, може да се каже, почти съвсем сме се отдалечили от истинския християнски живот. Сега нам се струват странни свидетелствата на Свещеното Писание, където Духът Божи чрез устата на Мойсея казва: „И видя Адам Господа как ходи из рая”, или когато четем у св. апостол Павла: „Отидохме в Ахайя, и Духът Божи не дойде с нас; обърнахме се към Македония, и Духът Божи дойде с нас. “ Неведнъж и на други места в Свещеното Писание се говори за това, че Бог се е явявал на човеци.

 

Някои казват за това: „Тези места са непонятни. Нима хора са могли тъй ясно да виждат Бога?” — Но нищо неразбираемо тук няма. Неразбирането иде от това, че ние сме се отдалечили от простотата на първоначалното християнско знание и под предлог на просвета сме затънали в такава тъмнина на незнанието, че ни се струва мъчно постижимо и онова, което древните толкова добре разбирали, щото и при обикновени разговори дори не им се виждала чудна мисълта за явяване на Бога сред хората.

 

Хората виждали Бога и благодатта на Светия Негов Дух не насъне, не в мечтания, или в изстъплението на разстроеното въображение, а действително, наяве.

 

Твърде много сме станали ние невнимателни към делото на нашето спасение, та затова и много други думи на Свещеното Писание приемаме не в тоя смисъл, в който би трябвало. И всичко това е, защото не търсим благодатта Божия. Поради гордостта на ума си не я допущаме да се всели в нашите души, и затова не получаваме истинско просвещение от Господа, което се изпраща в сърцата на ония, които от все сърце гладуват и жадуват за Божията правда…

 

 

 

 

Св. Симеон Богоприемец бил пазен от Дух Свети, след като на 65-годишна възраст му била предизвестена тайната на приснодевственото зачатие и раждане на Спасителя от Пречистата Приснодева Мария. Като преживял по благодатта на Всесветия Дух Божи още 300 години, на 365-та година от живота си той ясно заявил в храма, че осезателно узнал чрез дара на Дух Свети, че този именно е Христос, Спасителят на света, за Чието свръхестествено зачатие и рождение от Дух Свети му било съобщено преди триста години от ангел.

 

И тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез свещеното миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от св. Църква, която е вековна пазителка на тази благодат, при което се произнасят думите: „печать дара Духа Святаго”.

 

Върху що, Ваше Боголюбие, поставяме ние, убогите, своите печати, ако не на съсъди, които съдържат някаква драгоценност, която ние високо ценим? А кое може да бъде на света по-високо и по-драгоценно от даровете на Светия Дух, изпращани нам свише в тайнството Кръщение? Кръщенската  благодат е толкова велика, и необходима и тъй живоносна за човека, че тя не се отнема дори и на еретиците до самата им смърт, сиреч, докато изтече срокът, определен свише от Промисъла Божи за пожизнения изпит на човека тук на земята.

 

А този изпит има за цел да установи на какво е способен човек и какво може да извърши за това време с помощта на даруваната му свише благодатна сила. И ако ние никога не грешехме след кръщението си, то навеки щяхме да си останем свети, непорочни и освободени от всяка телесна и духовна нечистота Божии угодници. Но там е нещастието, че ние, напредвайки във възраст, не напредваме в благодатта на Всесветия Дух Божи и оставаме в разни степени грешни и много грешни люде.

 

Когато обаче някой, подбуден от желаещата нашето спасение Божия премъдрост, която обхваща всичко, се реши заради нея да се стреми към Бога и да бди, за да постигне вечното си спасение, такъв човек, послушен на нейния глас, трябва да прибегне към истинско покаяние за греховете си, като върши добродетели, противоположни на предишните си грехове. Чрез добродетелите пък, вършени заради Христа, той трябва да се стреми да придобие Светия Дух, Който в нас действува и вътре в нас устройва Царството Божие.

 

Не току тъй Словото Божие казва, че Царството Божие е вътре в нас и че то бива насилвано и насилници го грабят. Това значи, че ония, които, въпреки че са свързани с греховни връзки, които връзки не ги допускат да се приближат с покаяние до Спасителя, все пак презират якостта на тези греховни връзки и правят усилия да ги разкъсат – такива хора след това наистина се явяват пред Божието лице по-бели от сняг, очистени чрез Неговата благодат. „Дойдете…, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено — като сняг ще избеля” (Ис. 1: 18).

 

Макар дяволът да е прелъстил Ева, а заедно с нея и Адама, но Господ им дарил Изкупител в плода от семето на жената, Който чрез смъртта Си потъпкал смъртта. И не само това, но е и дал на всички нас, в лицето на жената Приснодева Мария, непрестанна ходатайка пред Своя Син и нашия Бог, непосрамваща и непобедима Застъпница дори за най-отчаяните грешници. Затова и Божията Майка се нарича „язва на бесовете”, понеже бесът няма възможност да погуби оня човек, който неотстъпно прибягва до помощта на Божията Майка.

 

Освен това, Ваше Боголюбие, аз, убогият Серафим, трябва да Ви обясня, в що се състои разликата между действията на Светия Дух, Който свещено и тайнствено се вселява в сърцата на вярващите в нашия Бог и Спасител Иисуса Христа, и проявите на греховната тъмнина, която по бесовска подбуда действува крадешком в нас. Духът Божи ни напомня думите на Господа Иисуса Христа и винаги действува единно с Него, като изпълва сърцата ни с тържество и радост и насочва стъпките ни към пътя на мира. Бесовският и измамнически дух пък внушава мисли, противни на Христа, и проявите му в нас са бурни, яростни и изпълнени с похот на плътта и на очите с гордост житейска.

 

 

Тази светлина е и която, след като грешникът се обърне към покаяние, напълно заглажда и следите от извършените престъпления. Тя облича предишния престъпник отново в одежда на нетление, изтъкана от благодатта на Светия Дух, придобиването на която е целта на християнския живот, за което аз толкова време вече говоря на Ваше Боголюбие.

 

Така благодатта на Всесветия Божи Дух се явява в неизказана светлина за всички, над които Бог простира нейното действие.

 

— А по какъв начин — запитах аз отца Серафима — мога да узная, че се намирам ‘в благодатта на Светия Дух?

 

— Това е много просто, Ваше Боголюбие, — отговори ми той. — Затова и Господ казва: „Всичко е просто за ония, които намират разум”… Но цялата наша беда е там, че сами ние не търсим този Божествен разум, който не крещи, понеже не е от тоя свят. Този разум, изпълнен с любов към Бога и ближния, подпомага човека за неговото спасение

 

— Все пак не схващам — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

 

— Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас… Какво искате още, брате?

 

— Искам да схвана това добре — казах аз.

 

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

 

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

 

— Не мога да Ви гледам, отче — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

 

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие — каза о. Серафим, — и Вие сега сам сте станали тъй светъл, както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

 

И, като приклони към мен глава, той тихичко ми пошепна на ухото:

 

— Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим… Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши Вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

 

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

 

— Как се чувствувате сега? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновено добре! — казах аз.

 

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

 

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

 

— Това, Ваше Боголюбие, — рече о. Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава” (Иоан. 14: 27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15: 19). „Но дерзайте, Аз победих света.” (Иоан, 16: 33). Ето на тези именно люде, мразени от света, но избрани от Господа, Той и дарува този мир, който вие сега чувствувате у себе си, и който, според апостолския израз, „надвишава всеки ум”. Така го нарича апостолът, понеже не може с никаква дума да се изрази това душевно блаженство, което този мир създава у ония люде, в чиито сърца Господ Бог го внедрява. Христос Спасителят го нарича мир, който идва от Неговите собствени щедрости, а не от тоя свят. И наистина, никакво земно благополучие не е в състояние да го даде на човешкото сърце. Той бива даряван свише от Самия Господ Бог, поради което се и нарича мир Божи… Но какво чувствувате още? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновена сладост! — отговорих аз.

 

— Това е онази сладост — продължи той, — за която се говори в Свещеното Писание: „От тлъстината на Твоя дом ще се опият и от извора на Твоята сладост ще ги напоиш. “ Ето тази е сладостта, която сега преизпълня нашите сърца и се разлива по всички наши жили с неизказана наслада. От тази сладост сърцата ни като че ли се топят, и двама сме изпълнени с такова блаженство, което не може да бъде изразено с никакъв език… Какво още чувствувате?

 

— Необикновена радост в цялото си сърце! И о. Серафим продължи:

 

— Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост. Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне. Това е същата радост, за която Господ казва в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошел часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан. 16: 21). „В света скърби ще имате, но Аз пак ще ви водя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Иоан. 16: 33, 22). Но колкото и да е утешителна тази радост, която Вие сега чувствувате в сърцето си, все пак тя е нищожна в сравнение с онази, за която Сам Господ чрез устата на Своя апостол е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9). Залог за тази радост ни се дава отсега. Ако прочее от него вече ни е тъй приятно, сладко и весело на душата, то какво да кажем за оная радост, която е приготвена там на небесата за ония, които плачат тук на земята? Тъй и Вие, драги мой, сигурно доста сте си поплакали в своя земен живот, та вижте с каква радост Ви утешава Господ още тук. Сега нас двамата ни чака труд след труд, за да възлизаме от сила в сила и да достигнем мярката на възрастта на Христовото изпълнение, та да се сбъднат върху нас Господните думи: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят” (Ис. 40: 31), ще минават от сила в сила и ще им се яви Бог на боговете в Сиона на разумяването и небесните видения (Пс. 83: 8)… Тогава чак тукашната наша радост, която сега ни. се открива донякъде и набързо, ще се яви в цялата си пълнота, като ни преизпълни с неизразими небесни наслади, и никой не ще може да ни я отнеме… Какво чувствувате още, Ваше Боголюбие?

 

— Необикновена топлина! — отговорих аз.

 

— Как така топлина? Та ние сме в гората. Сега е зима и под нозете ни има сняг… и отгоре се сипе снежен прах… Каква топлина може да има тук?

 

— Такава, каквато има в банята, когато пуснат парата.

 

— Ами миризмата — запита ме той, — и тя ли е също като в банята?

 

— Не — отвърнах аз, — на земята не съществува нищо, което да наподобява това благоухание. Когато беше още жива майка ми, аз обичах да танцувам и да ходя по балове и танцувални вечери; тогава майка ми ме напръскваше с парфюми, които купуваше от най-добрите магазини в Казан. Но и онези парфюми не издават такова благоухание.

 

— Сам аз, драги мой, зная това точно тъй, както и Вие, но нарочно Ви запитвам, дали и Вие усещате същото — рече о. Серафим с приятна усмивка. — Имате пълно право, Ваше Боголюбие, че никое земно благоухание, дори и най-приятното, не може да се сравни с това, което ние сега усещаме, понеже нас сега ни заобикаля благоуханието на Светия Божи Дух. Кое от земните неща може да се сравни с Него?

 

Забележете, Ваше Боголюбие, и това, че макар около нас да е топло като в баня, както ми казахте, все пак нито (върху нас, нито под нас снегът се топи. Значи тази топлина не е във въздуха, а в нас самите: Тя е онази именно топлина, за която с думите на молитвата ние се обръщаме към Господа: „Съгрей ме с топлотата на Светия Дух!” От нея съгрявани, пустинниците не са се бояли от зимния мраз, тъй като били обличани в благодатна дреха, изтъкана от Дух Свети, като в топъл кожух.

 

Така и трябва да бъде наистина, понеже благодатта Божия трябва да живее вътре в нас, в нашето сърце, според думите на Господа: „Царството Божие е вътре във вас. “ А под Царство Божие Господ е разбирал благодатта на Светия Дух. Ето това Царство Божие сега се намира вътре в нас, а благодатта на Светия Дух и от вън ни осиява и съгрява. Тя преизпълва околния въздух с най-различни благоухания, услажда чувствата ни с небесна наслада и напоява сърцата ни с неизразима радост.

 

Нашето сегашно положение е същото, за което апостолът казва: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14: 17). Нашата вяра се състои не в убедителни думи на земна премъдрост, а в проявяване на сила и дух (1 Кор. 2: 4). Ето в това състояние ние сега се намираме. За това състояние е казал Господ: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие дошло в сила.” (Марк. 9: 1).

 

Та ето, Ваше Боголюбие, с каква неизказана радост ни: удостои сега Господ Бог. Ето що значи да бъдеш в пълнотата на Светия Дух, за която св. Макарий Египетски пише: „Сам аз бях в пълнотата на Духа Свети”… С тази пълнота на Своя Свети Дух сега ни преизпълни Господ и нас, убогите… Сега,. Ваше Боголюбие, май вече няма да питате, как се чувствуват хората в благодатта на Духа Свети… Ще запомните ли сегашното проявление на неизказаната Божия милост, която ни посети?

 

— Не зная, отче, — казах аз, — дали Бог ще ме удостои завинаги да запомня тази Божия милост живо и ясно, както я чувствувам сега.

 

— Аз пък мисля, — отговори о. Серафим, — че Господ: ще Ви помогне за всякога да запазите това в паметта си. Иначе Неговата благост не би се склонила тъй мигновено към моята смирена молитва и не би побързала тъй скоро да послуша убогия Серафим. Пък освен това, не само за самия Вас се дава да разберете това, но чрез Вас — за целия овят, та като се утвърдите Вие сам в Божието дело, да можете да бъдете полезен с това и на другите.

 

А що се отнася до това, че аз съм монах, а Вие — светски човек, то по това няма какво да разсъждаваме. За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради това се дава обилно свише благодатта на Светия Дух. Господ търси сърце, преизпълнено с любов към Бога и ближния. То е престолът, на който Той обича да седи и на който Той се явява в пълнотата на Своята наднебесна слава. „Синко, дай Ми сърцето си”,. — казва Той, —… а всичко друго Аз ще ти дам”, понеже в човешкото сърце може да се вмести Царството Божие. Господ заповядва на учениците Си: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6: 33), защото „вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6: 32).

 

Господ Бог не ни укорява, задето се ползуваме от земните блага, понеже и Сам Той, казва, че щом сме поставени в земния живот, ние имаме нужда от всичко това, т. е. от всичко, което дава покой на нашия земен живот и прави по-лек и удобен нашия път към небесното отечество. Като се основава на това, св. апостол Петър казва, че според него, няма нищо по-добро на света от благочестие, съединено с доволство. И св. Църква се моли, щото Господ да ни дари това. И при все че скърбите, нещастията и разнообразните нужди са неотделими от нашия земен живот, все пак Господ не иска ние да бъдем само в скърби и напасти; затова и ни заповядва чрез св. апостоли да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов (Гал. 6: 2). Господ Иисус Сам ни дава заповед да се обичаме едни други и, като се утешаваме взаимно чрез тази любов, да си облекчаваме скръбния и тесен път на нашето пътуване към небесното отечество.

 

 

 

 

Тъй че не се съмнявайте ни най-малко, че Господ Бог ще изпълни вашите просби, стига те да са насочени или към славата Божия, или към ползата и назиданието на ближните. Но дори нещо да ви е нужно и за собствена ваша полза или изгода, и това дори скоро и благопослушно Господ ще благоволи да ви прати, стига само да имате крайна необходимост от това. Защото Господ обича ония, които Го обичат, „Благ е Господ към всички… Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144: 9). Той ще изпълни волята на ония, които се боят от Него, и ще чуе молитвата им и ще изпълни всички техни намерения и желания.

 

От едно само се пазете, Ваше Боголюбие, да не искате от Господа онова, от което нямате крайна нужда. Господ не ще Ви откаже и него заради православната Ви вяра в Христа Спасителя, защото не ще предостави Господ жезъла на праведните на произвола на грешниците и незабавно ще извърши волята на Своя раб Давида. Обаче след това все пак ще иска от него сметка, защото Го е безпокоил той без особена нужда и е искал от Него онова, без което е могъл да мине твърде добре.

 

Така, Ваше Боголюбие, аз вече Ви казах и показах на дело всичко онова, което Господ и Божията Майка благоволиха да Ви открият чрез мене, убогия Серафим. Идете си, прочее с мир! Нека Господ и Божията Майка да бъдат с Вас сега, винаги и във вечни векове. Амин. Идете си е мир!…

 

През време на цялата тази беседа от момента, когато лицето на о. Серафима светна, това видение не престана. Всичко казано от началото и до тук той го изрече, като се намираше все в същото положение. Неизказания блясък на светлина, който излизаше от него, аз видях със собствените си очи, което съм готов да потвърдя и с клетва”.

 

 

Откъс от книгата „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, София, 1992

 

(със съкращения)

За дребните грехове

Май 14, 2015 in Беседи, Начална страница

- Дядо Павле, не са ли много строги светите отци, па и самото Свето Евангелие, като не ни позволяват дори и малките грехове? Та много скучен би бил животът без смях, закачки и други такива удоволствия.

 

Схимонах Павел се усмихнал и рекъл:

 

- Малките грехове водят към големите. Свети Исаак Сирин казва: “Който пренебрежително гледа на малкия грях, ще падне в голям”. Затова всеки трябва да се бои и от най-дребните грехове: от приказки, от смях, от свиркане, от тютюнопушене, особено от нечисти помисли и от тшеславие, защото тия грехове, колкото и малки да са на вид, имат силата да ни отделят от Бога. А щом те отделят от Бога, ти си загубен…

 

Когато мериш с пушка, ако малко трепне ръката ти, куршумът няма да улучи целта. Ти ще възразиш: “Малко е трепнала ръката! Какво от това!” малко, малко, ала не удариш ли в целта, наградата ти пропада! В момента на изстрелването куршумът е тръгнал с малко отклонение настрани, но колкото повече лети, толкова повече се отдалечава от целта. Така и малките грехове – уж незначителни, но отклоняват от Бога.

 

Виждал ли си на гарата каква е работата на стрелочниците? – Да местят стрелките. В сравнение с безкрайно дългите линии тия стрелки са незначителни. Те са малки, но играят голяма роля. Щом се постави стрелката на друга линия, влакът ще отиде в съвсем друга посока. Стрелката мъничко отмества посоката, но после се вижда голямата последица от малката причина. Ти си тръгнал уж за Варна, а пристигаш в Бургас.

 

Една ябълка, макар малко да е натъртена, цялата се разваля. Така и малкият грях може да погуби целия човек с всичките му добри качества. Затуй трябва да се пазим от най-малките грехове. Те се плодят много и бързо растат, подобно на плевелите. Злото изобщо е много плодовито. Посади няколко акации на лозето! Полека-лека те ще превземат цялото ти лозе. Пушенето е уж невинно удоволствие, но залепи ли се за тебе тоя катран, с нищо не можеш да го очистиш. Затова бягай от малкия грях, за да не се вкорени в тебе!

 

В света Гора имаше един схимонах Евтимий. Бог да го прости! Добра душа беше! Преди да умре, поиска да се изповяда пред духовника и му рече: “Отче Антоние, ще ти кажа нещо, а ти го предавай и на други, та дано някоя душа да си вземе бележка и се спаси! Веднъж сънувам, че се намирам пред една прекрасна църква и слушам: отвътре иде толкова сладко пение, че ми се дощя да вляза. Но щом се доближих до вратата, пред мене застанаха двама млади мъже и ми рекоха: “Който пуши, тук не влиза!” Този схимонах Евтимий се беше научил през войната да пуши и не можа да се отучи.

 

Отец Павел помълчал, па след кратка пауза продължил:

 

- Към малките грехове спада и празното любопитство. На вид то не е нищо, но ако си помисли човек какви гибелни последици докарва, ще изтръпне. Монахът и изобщо християнинът не бива да е любопитен към делата на другите, а да следи повече за себе си, защото любопитството води към осъждане или към занемаряване на собствената си душа. Когато бях на Света Гора и се подвизавах в пустинни места наблюдавах как някоя лисица, като излезе на лов, легне някъде и се преструва на умряла. По клонките подхвръкват косове – старите учат младите да летят и същевременно ги хранят. Малките, още неопитни, като видят лисицата, простряна на земята си казват: “Чакай да видим дали тя е наистина умряла”. Те отиват да проверят, водени от празно любопитство. А лисицата това и чака – сграбчва ги в лапите си и офейква… Майките са по-умни. Щом видят някъде протегната лисица, гонят малките си надалеч. А за да пропъдят и лисицата, постоянно се обаждат от клоните: “Чур-чур!” Събират се много косове и започват да викат отгоре тревожно. А лисицата, види не види, избяга. Дето има шум и навалица, там разбойник не седи. Та празното любопитство е много опасно. “Чакай да видим дали тоя дувар няма да падне!” казва си лекомисления човек и отива да провери и да поправи там някой някой издаден камък. И в миг целият дувар се събаря върху него…

 

Източник: Схимонах Павел Рилски, Архимандрит Серафим Алексиев, издателство “Св. Лука”

 

Какво е твоето усърдие?

Май 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В една от статиите на списанието „Ефимериос“ (1.11.1956), което се пази в архива на приснопаметния старец отец Арсений Комбуяс от манастира св. Богородица Скоропослушница в Навпактос е описан следния случай:

 

Един ревностен и много деятелен свещеник веднъж видял насън следното:

 

„Седях в креслото си, изнемощял и уморен от работа. Тялото ме болеше от преумора.

 

Много хора в моя храм търсеха драгоценния „бисер“ и на много се беше  отдало да го намерят. Енорията процъфтяваше в пълния смисъл на тази дума. Душата ми беше пълна с радост, надежда и смелост. Проповедите ми правеха на всички голямо впечатление. Много хора идваха на изповед. Църквата винаги беше препълнена. Отдаваше ми се да въодушевявам цялата енория.

 

Предоволен от всичко това, всеки ден се трудих до изнемогване. Размишлявайки за това, без да усетя съм заспал и видях следното:

 

Един непознат влезе в стаята без да почука. Лицето му излъчваше благост и светлина. Беше добре облечен и държеше в ръцете си някакви приспособления от химична лаборатория. Целият му вид предизвикваше странно впечатление. Непознатият се приближи и протягайки ръка за поздрав, ме попита:

 

– Какво е твоето усърдие?

 

Този въпрос предизвика у мен огромна радост, защото бях изключително доволен от своето старание. В мен нямаше никакво съмнение, че и непознатият ще бъде много радостен, ако разбере за моите трудове.

 

Тогава, доколкото помня, за да му покажа каква стойност има моето усърдие, аз като че извадих от моята гръд някаква плътна маса, която блестеше като злато и я сложих в ръцете на непознатия.

 

–Това е моето усърдие!

 

Той го взе и внимателно го сложи на своите везни:

 

–Тежи петдесет килограма – сериозно отбеляза той.

 

Едвам можах да сдържа радостта си, чувайки тази цифра. Непознатият, без да промени сериозното изражение на лицето си, записа всичко това на хартия и продължи своя анализ.

 

Той разпредели тази маса на части, сложи ги в специални химически съдове и ги постави върху огъня. Когато масата се разтопим, той я вдигна от огъня и се зае да я разделя на съставните ѝ елементи. Отново втвърдявайки се, те приеха причудливи форми. Той почука по тях с чукче, претегли ги и записа всяка част.

 

След като приключи всичко, ме погледна с поглед пълен със съжаление и каза:

 

– Надявам се, че Господ ще се смили над теб и ще се спасиш.

 

В този миг той изчезна.

 

На хартията, която той остави на масата, беше написано следното:

 

„Анализ на усърдието на йерея Х.

 

Подробният анализ показа наличието на следните елементи:

 

– фанатизъм: 5 кг

 

– славолюбие: 15 кг

 

– сребролюбие: 12 кг

 

– стремеж към уважение и власт над душите: 8 кг

 

– показно старание: 9 кг и 980 гр

 

– любов към Бога: 10 гр

 

– любов към хората: 10 гр

 

Всичко : 50 кг“.

 

Странното поведение на непознатия и погледа, с който ме погледна преди да си замине, ме хвърлиха в безпокойство. Но когато видях резултата от неговия анализ, нозете ми се подкосиха.

 

Бих искал да не вярвам на тези резултати, но в този момент чух въздишката на непознатия, който излизаше през входната врата. Поуспокоих се и реших да мисля хладнокръвно, но докато размислях, всичко около мен помръкна и не можех дори да прочета написаното на хартията, която държах в ръцете си. Обхвана ме вълнение и страх и от устните ми се изтръгна:

 

– Господи, спаси ме!

 

Отново погледнах листа хартия. Внезапно той се превърна в кристално огледало, отразяващо моето сърце. Усетих и осъзнах своето състояние. Със сълзи на очи започнах да моля Бога да ме освободи от мен самия. Накрая се събудих, обхванат от тревога.

 

По-рано се молих Бог да ме избави от различни опасности. От този ден започнах да Го моля да ме спаси от моето собствено „аз“.

 

Дълго време чувствах вътрешно безпокойство, но след усърдни молитви почувствах как Божията светлина изпълва моето сърце и изгаря тръните на егоизма. Когато Господ ме призове при Себе Си, горещо ще Му благодаря за това откровение. По този начин Той ми откри моята истинска същност и насочи моите стъпки по тесен, но прекрасен път. От този ден нататък, всеки ден преразглеждам своите намерения.

 

Това посещение “испытующаго сердца и утробы” (Пс. 7:10) ме направи друг човек и много ми помогна в моята служба“.

 

Превод от руски: Православие ру

 

Честита Нова година

Декември 31, 2014 in Беседи


 

Вчера, в навечерието на Нова година, лежах на леглото ни след полунощ и размислях. Бях работил до късно вечерта, за да довърша една св. Богородица Гликофилуса (икона на Пресвета Богородица Сладкое Целование), а до мен седеше жена ми и плетеше. Когато работя съм в голямо умиление и си пея разни тропари. И тъй, пеех тихичко, докато рисувах св. Богородица, а Мари и тя пееше заедно с мене със сладкия си глас. Благословена жена ми даде Бог – нека да е славно името Му за всички тайни на домостроителството Му. Благодаря Му за всичко, което ми е дал, и първо за Мария простата, която ми дари за другар в живота – вярваща душа, свежа рекичка, която сладко ромоли денонощно покрай стара крепостна стена. Кристалната ѝ вода не потъмнява с годините, а става все по-чиста и сладкозвучна: „Щастлив е онзи мъж, който има добра жена. Добрата жена радва мъжа си и той ще изживее в мир годините на своя живот. Добрата жена е корона върху главата на мъжа си.” Хубостта на добрата жена свети в дома подобно на слънцето, което се показва и светът заблестява. Такава жена дарува и на мен Господ. Тя не се възгордя от хубостта си; напротив – умножи смирението ѝ, а страхът Божий я изпълваше с благоухание. Отличаваше се сред другите хубавици, защото високомерие не потъмни нейния кристал и лукавство не омърси седефа на душата ѝ. Седи до мен и ми е другар, кротък човек. Мария простата. Тя плете или шие, а аз работя своя благословен занаят и изписвам икони, на които хората се покланят. Каква радост ни дари Всесилният – малцина имат такава: „Защото погледна на смирението на рабите Си.” Колибата ни е бедна в очите на хората, но в действителност е златна кула и трон от слънчеви лъчи, защото вътре в нея обитава вярата и благочестието. И ние, които седим в нея, сме най-бедни от бедните, обаче ни обогатява с богатствата си Онзи, Който е казал: „Богати обнищяха и огладняха, а търсещите Господа не ще се лишат от никое благо.”

Когато свърших работата си към полунощ, легнах на миндера си, а Мария също легна до мен, зави се и заспа. А аз се замислих за света. Замислих се първо за себе си, за близките си, за жена си и детето си. Обърнах се и погледнах Мария, която се беше увила и не можеше да се разбере дали под завивките лежи човек. И си казах: “Кой мисли за нас?” Хората говорят много неща, но не вярват в нищо, затова и Давид е казал: „Всеки човек е лъжа.” Обърнах се и погледнах бедната ни колибка, която прилича на параклисче – украсена с икони и свещени книги, губеща се сред богаташките домове на Вавилон (Атина), скрита подобно на бедняк, който се срамува да го виждат хората. Сърцето ми, оставащо досега скрито у мен, се стопли. Почувствах, че съм отделен от света и че мислите ми също са скрити зад завесата, която отделяше света от мене; и че друго слънце и друга луна светят в нашия свят. И вместо да се огорча, душата ми се възрадва, че съм забравен; и една тайнствена радост, която чувстват всички захвърлени, се запали тихо и мирно в мен; и една утеха ме услаждаше подобно на балсам, разтваряйки се в горчивината. И благодарих на Този, Който явява такива тайнства на човека и Който бедните прави богати, печалните – радостни, Който тайнствено съпътства самотните и Който опиянява с виното от Своята трапеза онези, които са възложили Нему надеждите си. Ако не бях беден и презрян, нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Така и Давид казва: „Господи, в скърби си ме разширил.” Тъй като онзи, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. Така е пожелала неизследимата Премъдрост. А човеците не могат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да могат да почувстват нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните им страсти.

И тъй, без да разбера, сълзите се натрупваха в очите ми – сълзи за света и сълзи за себе си. Сълзи за света, защото търси радост там, където тя не се намира, и сълзи за мен, защото много пъти съм се плашел от бедността и другите изкушения и съм оправдавал хората, а сега чувствах, че човек не може да получи голяма дарба, без да премине през голямо изкушение. И почувствах духовно мъжество и усетих, че не ме е страх от бедността, а напротив – обичам я. И разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот.

Наистина, бедността е страшен звяр. Обаче който го победи и престане да се страхува от него, ще намери в себе си големи богатства. Това безстрашие се дава от Господа, когато човек се смири. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът, защото Христос е казал: „Аз Съм животът”, а също и: „Блажени огорчените, защото ще се утешат.” Който не се отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си.

И както си мислех тези неща, почувствах в себе си дръзновение и още по-голямо безстрашие, обгърна ме мир и изрекох думите, които е казал Иона от утробата на кита: „Извиках в скръбта си към Господа, моя Бог, и Той ме чу.” И прославих Бога и Му благодарих, задето ме е направил безчувствен към насладите на света – тъй че да се отвръщавам от онова, което е желано от другите и да чувствам, че съм спечелил, когато другите си мислят, че съм в загуба. И задето получих сила от Него да презра сатаната, който дебне кога ще изпадна в малодушие и тогава идва и ми казва: „Падни и ми се поклони, защото тези камъни, които виждаш, ще станат хлябове.” И отново идва и ми казва: „Виж как се радва светът! Чуваш ли ликуването, гласовете, които излизат от палатите, където се забавляват моите щастливи послушници – мъже и жени? Падни, поклони ми се и само да протегнеш ръка, ще получиш всичко. Ти си човек, почитан заради изкуството си. Защо да страдаш, когато тия се радват на всички добрини и блага, без да имат твоите достойнства? Виж бедността си и ако не жалиш себе си, пожали бедната си жена и горкото си дете, които страдат заради тебе!” Понякога съм се вслушвал в думите му, макар и да не съм ги изпълнявал, но сега го оставих да си говори, без въобще да го слушам. Умът ми беше при страдащите и измъчените, които нямат надежда, и при онези, които ядяха и пиеха през онази нощ и танцуваха с безсрамни жени, и при онези, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват.


Нещастните, тъй като са бедни вътрешно и празни, и треперещи, и искат да стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Онова, което те наричат радости и наслади, съм го опитвал и аз като човек и вярвах, че това наистина е радост и щастие. Но бързо разбрах, че това са несъстоятелни лъжи и фантазии, че те правят душата да загрубява и заслепяват духовните ѝ очи; и тогава тя не може да вижда и става лоша и безчувствена към болката на брата си, безчовечна, надменна, безбожна, гневлива, кръвожадна.
Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат да се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. Истинската радост е една топлота на мисълта и една надежда на сърцето и с тях се удостояват онези, които не искат да бъдат известни сред хората, за да бъдат известни на Бога.


Затова, Господи и Боже, и Отче, щастлив е онзи, който е направил стълба от бедността и от мъките, и от презрението на света към него, за да се изкачи до Тебе. Щастлив е онзи човек, който истински е почувствал немощта си. Колкото по-бързо я познае, толкова по-бързо ще вкуси от хляба, който храни, и от виното, което укрепва, ако има вяра в Тебе. Иначе ще се сгромоляса в бездната на отчаянието.

С какви слова да благодаря на моя Господ, че бях загубен, а Той ме подкрепи, бях сляп, а Той ми даде да прогледна? Той обърна скръбта ми в радост. „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой. Блажен е човекът, който се уповава Нему.”
Братя мои, обърнете внимание на думите ми! Така, както вие виждате сега, така виждах и аз и си въобразявах, че виждам. Сега разбрах, че съм бил сляп и глух, и куц. С радост приемам всяка злочестина, защото по друг начин не се отварят очите за истинската светлина, нито ушите чуват добри известия, нито краката вървят по пътя, който води към вечния живот в Христа – там, където намират мир и покой възлюбените от Него. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири, няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава към Бога. Затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.

Такива и други подобни мисли извираха от душата ми през онази нощ, а очите ми течаха. Никой човек не знаеше какво мислех, закътан в колибата си, дори и Мария, която спеше завита презглава до мен. Северният вятър силно виеше навън. Дърветата стенеха, ще речеш, че плачеха и молеха да отворя, за да влязат и да се подслонят вътре. Кандилото хвърляше своето златистовосъчно сияние върху иконите и върху посребреното Евангелие.

Слава Тебе Боже, добре сме! Блажен е онзи, който е забравен. Светът в съседство се забавлява, танцува, върши грехове с жени, играе на карти. Нещастният празнува смъртта на плътта си, за която прави толкова много, за да ѝ угоди. Ще кажеш, че са придобили безсмъртие сега, когато е дошла новата година, вместо да плачат, че се приближават към края на този лукав живот. „Отче, прости им, не знаят какво правят.” Какво правят? Къде отиват? След кратко време костите им ще станат като бездушни камъни, ще се сгромолясат дворците им, ще престане цялата тази глъчка и илюминация, сякаш никога не е била. О, осъдени, какво се залъгвате? „Защо обичате суета и търсите лъжа?”

Фотиос Кондоглу


Утрото на 1-ви януари.


 

 

 

Силата на молитвата в нашия живот

Декември 1, 2014 in Беседи, Начална страница

Темата, която ме помолиха да разкрия, звучи така: “Силата на молитвата в нашия живот”. Тази тема изобилства с проблеми, непосредствено свързани с най-главната духовна дейност – молитвата.

 

Ако поискаме да изложим основните аспекти на тази тема, ще се сблъскаме с това, че няма да знаем с какво да започнем и с какво да завършим. И това е поради факта, че молитвата, както ние можем да се убедим, изобщо не е раздел в учебника, не е урок, който може да се преподаде за определено време. Този аспект на духовния живот не може да бъде обяснен теоретически.

 

Когато говорим за молитвата, става дума за някакво тайнство. Нали молитвата, както знаем, в своята най-проста формулировка се явява отношение на човека и Бога или, във всеки случай, основна форма на тези отношения. И безусловно, всичко, което е свързано с Бог,  труно се поддава на изучаване и определение. Нужно е да се признае и аз не мога с лекота да реша за какво съм длъжен да говоря тук. Но, в края на краищата,  стигнах до извода, че преди всичко човек е длъжен да се запознае с най-важните страни на цялата проблематика на молитвата и нейната сила – условията, благодарение на които молитвата става неотменна част от човешкия живот.

 

Аз предполагам, че никой не е непосредствено заинтересован от това да узнае какво по себе си представлява силата на молитвата и в какво тя се изразява. Това би могло да стане тема за урок по катехизис. Може би по-важно ще бъде да се спрем на друг същностен проблем и да си зададем въпроса съгласно какви условия и предпоставки молитвата ни укрепява, става източник на нашите сили.

 

Нали в действителност, когато човек говори за молитвата или се моли – да преминем веднага към темата на нашия разговор – той желае да види резултата от своя духовен труд. Неговите мисли винаги са насочени към резултата, към силата на неговата молитва. Затова аз мисля, че за човека е по-лесно да вникне в същността на силата на молитвата, отколкото в особеностите на тези условия, които могат да обезпечат, във всеки случай, по човешки измерения, нейната сила.

 

По този начин, аз бих искал да кажа за някои условия, които са способни в съответствие, както ние казахме, с човешките мерки, да ни дадат представа за това, че молитвата може да стане неотменна духовна страна на личността и да бъде източник на сили.

 

Първото условие е свързано с това, как човек разбира молитвата. Какво има предвид, когато произнася думата „молитва“, как я разбира от битийна гледна точка и как я усеща.

 

Какво е това молитва? Това е основният въпрос, отговорът на който може да ни даде първото и най-важно условие, при което молитвата се явява източник на сили.

 

Тук всеки човек може да каже твърде много. Но често на нас ни се случва да се сблъскаме с опростени определения на молитвата: молитвата като общение на човека с Бога, неговият разговор с Бог и обръщането му към Него с молба за помощ. Ние можем да намерим огромно количество подобни определения за молитвата. И поради тази причина аз искам да прибегна към текст от „Добротолюбието“, написан от един отец и подвижник, който посветил една от своите проповеди на молитвата. В своите изказвания, ръководейки се от своя личен опит, придобит по пътя на аскезата, той ни дава огромно количество определения, които в своята съвкупност е възможно да ни дадат представа за това какво е молитвата.

 

Той започва с просто твърдение: „Молитвата – това е издигане на разума към Бога.“ На друго място той пише: “Молитвата, това е подобаващо действие на разума, неговата ценност, истинското и най-прякото негово предназначение.“ По този начин способността за молитва се разбира като достойнство на ума, като  най-прекрасно и истинско негово употребление. Такава е същността на молитвата.

 

В едно от многото други определения за молитвата авторът говори за нейната екзистенциална страна: „Както хлябът се явява храна за тялото, а добродетелта за душата, така и молитвата храни разума.“  Тук той прави важна крачка в стремежа си да изтълкува молитвата, да ни обясни, че това не е просто теоретическо приближаване на човека към Бога, но нещо много по-важно и съществено. Използваната алегория, образът на молитвата като храна и хляб, добре показва, че за молещия се човек молитвата, както говори нашият автор и други отци, представлява в същността си хранене и дихание на ума. Без възможността да се храни и диша човек не може да съществува. Така и духовният човек не би могъл да живее без молитва.

 

От всички други многочислени определения за молитвата, приведени в речта на духовния отец, аз видях едно, което, както ми се стори, може в пълна степен да ни открие екзистенциалната страна на молитвата.

На едно място той пише: „ Чувството на молитвата – това е размишление с благоговение и съкрушение и душевно страдание, изповядване на своето грехопадение с невидими стенания.“ Такова е чувството на молитвата – то е размишление, съсредоточено обмисляне, но в същото време терзание и скръб, чувство на угризение на съвестта. Следователно, ние можем да кажем, че молитвата – това е някакво лично преживяване, което вълнува човека, извършващ я „с благоговение и съкрушение“, с обезателното условие за признаване на грехопадението и личната вина „с невидими стенания“.

 

С тези определения авторът прониква в глъбината на човешкото битие, за да донесе до нас този факт, че правилната и пълноценна молитва – това не е просто движение на устните или някакво теоретично и интелектуално изразяване на човека, но действие, обхващащо всички сили на човека, вълнуващо и потрисащо го, опит, водещ към невидими стенания.

 

Като извод ще кажем, че първото условие за силна молитва се явява нейното осъзнаване от молещия се човек като източник на сили. А също и разбирането на това, че сама по себе си молитвата представлява екзистенциален акт. Това означава, че молитвата е способна да потресе човека, да го увлече, да го застави да преживее нещо, което, по думите на отците, живеещи в цялата пълнота на молитвата, е невъзможно да се опише. С други думи, молитвата, в своето първично разбиране, се отъждествява с човека, с всички негови движения и действия.

 

Разбира се, всички ние можем да кажем, че молитвата – това е действие, което си извършва в определено време и влиза в състава на някакъв установен порядък – например, възкресните богослужения. Но екзистенциалното разбиране на същността на молитвата говори за нея като за действие, отъждествяващо се с човека като цяло, с всички негови жизнени проявления. Така аскетите, занимаващи се с въпросите за молитвата, се явяват привърженици на определен неин вид – Иисусовата молитва – и разбират молитвата като дихание на душата. Те казват, че ако на човек му се отдаде да свърже в едно помненето на името Божие и своето дихание, тогава той ще може да разбере същността на духовния живот. Тогава той «познава ползата от тишината» и може да разбере какво представлява молитвата във всички нейни проявления.

 

Възможно е всичко, казано от нас за екзистенциалната същност на молитвата да извика у някои съмнения, в частност за това, че християнинът е длъжен да се моли всеки миг от своя живот. Но ние трябва да споменем и подчертаем още един факт, който ще ни помогне да разберем, че молитвата, притежаваща екзистенциална природа, изпълва със себе си цялото човешко битие.

 

Става дума за това, че на съвременния човек и, аз бих казал, на съвременния християнин това може да се стори парадоксално, в същото време когато за Църквата това се явява догмат и живот.

 

Екзистенциалното разбиране на молитвата като духовно действие намира отражение в реалната действителност, в това, че животът на човека, и най-вече живоът на християнина, не се явяват просто и непродължително приключение или работа, а са истинска борба. За всестранното разбиране смисъла на тази борба ни помага Свещеното Писание. Последната книга на Новия Завет го описва изключително добре – Апокалипсиса. Кратко упоменаване за нея ние срещаме и в известния откъс от посланието на апостол Павел: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата» (Ефес.6:12).

 

В този откъс се подчертава наличието на тъмните сили, за които може да се каже, че са едно от условията за съществуването на Църквата. Разбира се, сега ние няма да се впускаме в богословското обосноваване на тази тема. Но, християнинът е длъжен добре да разбира, много по-добре от светския човек, че ако той желае да бъде християнин, неизбежно ще бъде въвлечен в борба, в която ще има противник, чиито козни са описани в Апокалипсиса, с образа на когото е белязан целият път на човешкото спасение и целият материал – позволете ми това обобщение – на Новия Завет.

 

На нас ни е известно, че Господ още от началото на своето земно съществуване, се е намирал в постоянен диалог с дявола, с демонските сили, подлагал се на изкушения, с помощта на които дяволът се опитвал да Го подчини на себе си. Така Господ ни дава пример за това как е необходимо духовният човек да срещне тъмните сили.

 

Борбата на християнина – това не е борба за нравствено съвършенство, която се води в състояние на духовен възторг и красота, придобити с чувствени преживявания, както ние сме склонни понякога да я тълкуваме. Често ние преукрасяваме действителността, говорим за идеали, за духовни пориви, за стремеж към самопожертвувание – дело, безусловно, украсяващо човешкия живот. Но освен всички тези аспекти – прекрасни и, безусловно, истинни – съществува и сурова реалност, която в необходимия час неизбежно ще се открие пред духовния човек, готов да се сражава на християнското поприще.

 

Тук много често се наблюдава някакво недоразбиране. Понякога някои млади хора започват своя християнски път с опита на красотата, която – ние няма да скриваме това – може да представлява по себе си някаква самоизмама. Нали това, че никой предварително не може да знае за всички жестокости на духовната борба и да осъзнава наличието на обхващащите всичко тъмни сили, ежечасно въставащи срещу Божествения замисъл, дава възможност на човека да започне своя път с оптимизъм, което не противоречи на християнската действителност. Само че тази оптимистична настройка може да стане интрига и клопка и да доведе човека до окончателна катастрофа.

 

Това съвсем не е нова ситуация. Тя води начало от това време, когато в редовете на дванадесетте апостоли се появил Юда. И ние стигаме до това, за което апостол Павел с болка пише: „ Защото Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят… (2 Тим. 4:10). Сегашният век, както и всеки друг век, притежава някаква демоническа притегателност, която съществено противостои на волята на Бога и, в частност, на опита на духовния човек да постигне вътрешна цялостност. Ако християнинът от самото начало не бъде напълно осведомен за тази ситуация, той ще се лиши от най-важното условие, което може да му дари плодотворна, от гледна точка на силата, молитва. Тъй като ако ние недооценим силата на нашия враг, то и нашата молитва ще се превърне в някакво състояние, действие, имащо множество цели, но отдалечаващо се от същността.

 

Обикновено молитвата на праведния християнин е насочена към това да преуспее в живота, да получи хубава работа, да създаде здраво семейство, да уреди децата си, да види как те достигат до успеха – всичко това са неща, разбира се, напълно достойни. И сред всички тези молби, явяващи се цел на нашата молитва, има просба за прощаване на нашите грехове. Само че в повечето случаи в молитвата отсъства осъзнаването на нейния екзистенциален характер, което превръща молитвата единствено в някакво средство за подобрение качеството на живот. И ако е така, ние стигаме до това, че се сещаме за молитвата единствено в определени моменти на нашия живот, когато се сблъскваме с някаква трудност или проблем.

 

Но този, който преживява молитвата екзистенциално, твори, по израза на апостол Павел, „непрестанна молитва” и живее не просто в пределите на своя живот, но и в състоянието на молитва сам става жива молитва и, следователно, има възможност да противостои на лукавството на сегашния век с лекота, дарувана му от молитвата.

 

Сега ние можем да направим малко отстъпление и да представим трагическия образ на християнина, живеещ сред лукавството на сегашната епоха. Ние често можем да се сблъскаме с това, че у християнина отсъства чувството на зависимост от Бога, зависимост битийна, но не емоционална. Тъй като ние често говорим, че молитвата представлява зависимост на човека от Бога, имайки предвид в повечето случаи именно емоционална зависимост. Ние не сме в състояние да разгледаме тук по-важната съставка, имаща, аз бих казал, трагически характер, особено за съвременния християнин. Тази трагичност е отлично представена в песнопенията и службите през периода на пеенето на Триода.

 

Ако внимателно се изучи този период от църковния живот, може да се види, че в неговите песнопения е представен образът на човека, който се моли. Всички химни на Триода представляват по същността си нещо принципно различно от духовните възторзи на молещия се човек.

 

Въпросът се състои в това, кой е този молещ се човек? Може би, това е човекът, решил вече всички свои проблеми и с чувство на безопасност и близост до Бога той се моли и реди химни? Или това е човек, който се намира в нужда и се моли в състояние на тревога?

 

Задълбоченият анализ на песнопенията на Триода показва, че в представените в тях духовни стремежи на човека е изразена цялата негова трагичност. Когато ние четем прекрасните химни на Триода, пред нас застава цялото вълнение на молещия се човек, неговата трагедия, неговият вътрешен взрив и, аз бих казал дори, неговото отчаяние, тъй като нали много често човек се моли с чувство на безнадеждност. Такова впечатление възниква у нас при вида на съвременния човек, оказал се в капана на това трагично състояние, нихилизъм, хвърлящо го в безгранично отчаяние. Това наистина се явява обща черта на молещия се човек, представен в Триода, както и за човека в нашата епоха като цяло.

 

Но в Триода има и нещо такова, което отсъства в образа на съвременния християнин. Във времето, когато съвременният екзистенциалист живее в тревога и трагичност, във вътрешното състояние на своя нихилизъм, съвременният християнин, както вече много пъти беше казано и подчертано, представлява човек, желаещ да се устрои добре в този живот. Той иска, от една страна, да води живот по съвременен образец. Той не показва вътрешна тревога, чувството на трагичност на своето битие. Точно обратното, той притежава увереност, че веднъж постил, после ще се изповяда и даже ще се причести. Той знае, че ще настъпи времето на Великия пост, когато той ще дойде на себе си и ще стане малко по-добър, отколкото преди.

 

В дълбините на неговото съзнание битува мисълта за това, че ако той се усъвършенства, вратите на рая ще се отворят за него. По този начин съвременният християнин не се мъчи, както се мъчи невярващият човек, атеист или екзистенциалист, нямащ ориентири.

 

Но нима такъв мироглед притежава човекът, когото ние виждаме в песнопенията на Триода, и който се явява за нас образец на молещия се човек? Разбира се, не. Триодът много изразително, с различни химнографски отсенки и щрихи, рисува образа на християнското съществуване, което също се оказва изпълнено с тревоги, отчаяние или дори, до известни граници, със съмнение. Тези здрави съмнение и отчаяние са непосредствено свързани с битието и живота, които са сам Бог, от Когото битието и получава своята сила.

 

В песнопенията на Триода се забелязва отчаяние, оказващо се непонятно за съвременния християнин. Това отчаяние винаги ни озадачава, заставя ни да си зададем въпроса няма ли в тези песнопения преувеличение, което не предава правилно дълбинната картина на духовния живот, сгъстява цветовете в и без това изкривения образ на християнина. Но от нас не трябва да се изплъзва този факт, че в Евангелието съществуват две страни. Първата – радост, ликуване, обещание за живот. Втората – бдение, трагичност, вълнение и даже страх. Ако ние можем да се съсредоточим на една от страните на Евангелието, игнорирайки другата, ние бихме могли да зачеркнем Триода от църковния живот. Но присъщата му трагичност се намира дори в Евангелието – това е Кръстът Христов. На Кръста се достига предела на трагичност на християнското битие, но в същото време Кръстът става източник за усилване на молитвата.

 

В посланието на апостол Павел към евреите има откъс, потвърждаващ не само характерната особеност на Триода, но и трагичността, която е длъжен да притежава християнинът като условие за силна молитва. Разбира се, в Новия Завет съществуват и други места, описващи драматичния и трагичен характер на Страстите Христови. Например, в посланието до галатяни Павел пише, че Христос приел върху себе си проклятие, за да изкупи греха на хората. В посланието към евреите се създава наистина драматичен характер на молитвата на Христос, не в един, а в най-различни случаи.

 

Авторът на това послание пише, че Господ извършил своята мисия тук на земята „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенства, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение ”/Евр.5:7-9/.

 

Всеки съвременен християнин, осъзнал цялата сложност на молитвата от периода на Триода, е длъжен внимателно да се вглежда в това живо и изразително описание на молитвата на Господа. Ако сам Господ се моли на своя Отец, „можещ да го спаси от смъртта”, за да спаси нас и да ни даде образец на молитва „със силни вопли и сълзи”, то защо съвременният християнин си оставя правото да се моли с по-малка сила – в най-добрия случай – и без да преживява трагичността на своето битие? Предполагам, че в този откъс в пълнота е изразена същността на Триода и отчетливо се вижда, че молитвата като източник на сили не може да бъде лека душевна работа.

 

Тези, които се ръкополагат недостойни ще отидат в пъкъла

Октомври 24, 2014 in Външни

3.II.1953

 

… Както ми пише Вашият син, че като млад е паднал в грях, който му пречи да стане свещеник, защото каноните на светите апостоли и на светите отци казват, че този, който се ръкополага за свещеник трябва да е чист, да не е паднал в тежък грях. Тези, които имат такъв грях и се ръкополагат, са ръкоположени недостойни и ще отидат в пъкъла – и те, и онези, които ги ръкополагат, както и подтикналите ги за ръкоположение.

 

Понеже разбрах, че подтиквате сина си да стане свещеник, защото мислите, че така ще го направите щастлив, мисля, че е добре да Ви напиша няколко неща във връзка с това. Като духовен отец, понеже от малък се занимавам с учението и със Закона Божий, знам какво казва законът на Църквата и каноните за свещениците и архиереите, за всички клирици и миряни. Съветвам Ви, ако обичате детето си и себе си и искате спасение и щастие за него и за себе си, престанете да го съветвате и подтиквате да става свещеник. Защото, ако продължите така, това е все едно да му кажете: чедо, искам и ти, и аз да не се спасиме, но да отидем в пъкъла, да не ходим с Христос, но с дявола.

 

Не гледайте днешното, но бъдното. Един светител казва, че на Второто Пришествие мнозина патриарси, митрополити, свещеници и дякони ще бъдат осъдени, защото недостойно са станали клирици и така ще украсят пъкъла. От днешните архиереи и свещеници, които виждате, колко малко са достойни… Ако ги виждате сега да носят копринени и златни одежди или скъпоценности, утре ще умрат и няма да вземат нищо от това, но ще получат само вечния пъкъл за себе си.

 

Преди няколко години, в Атина, един благочестив, начетен и мъдър младеж беше подтикван от всички роднини, приятели, та и архиереи, йереи, министри, посланици да стане свещеник, а след това и митрополит. Той до края не искаше, но понеже много го притискаха – склони. В навечерието на ръкополагането, докато мнозина очакваха с радост да отидат и да извикат „Достоен!“, той беше тъжен, защото съвестта му казваше да не става (свещеник). Понеже беше обещал и всичко беше приготвено, в своето недоумение прибягна към молитва Бог да му покаже, дали за него ще е душеполезно да бъде ръкоположен или не. През нощта по време на молитвата той заспа и видя два ангела как го взеха и го отнесоха на непознато място, където течеше една страшна река, не от вода, но от огън и в нея имаше множество хора, които с диви и силни гласове плачеха и викаха. Той попита ангелите какво е това, и те му казаха: това е огнената река и тези, които са вътре и плачат са патриарси, архиереи и йереи, които са станали такива недостойно. Внимавай – казаха му – не ставай архиерей, защото ще бъдеш осъден на веки в тази река.

 

Като се събуди, той избяга тайно на едно незнайно място и като не го намериха, ръкоположиха друг. След 3-4 месеца младежът се върна и обясни видението.

 

Следователно, ако искате се спаси детето Ви и Вие, не го подготвяйте за свещенство, по-добре да остане мирянин или да го посветите от сърце на Богородица, да стане монах, ще се спаси и той, и Вие, и мнозина други…

 

За лошите духовни пастири

17.II.1953

 

…Високопреосвещеният преди няколко години ми каза: „Какво правиш като изповядваш? Сякаш ще спасиш света?“

 

- „Няма да спася света“ – казах му, – „но и една единствена душа чрез Божията благодат да спася, тази душа струва повече от целия свят. Колко верни и подходящи за повечето днешни пастири са думите на свети Исидор Пелусиот, ученик на светия Златоуст: „Преди пастирите умираха за овците, сега овците ги носят. Тогава с пост телата им се подвизаваха в целомъдрие, сега живеят в наслади. Тогава раздаваха на сиромасите, сега грабят от сиромасите. Тогава бяха добродетелни, сега добродетелните са гонени. Тогава обичащите благочестието ставаха свещеници, а сега сребролюбците. Тогава ставаха (свещеници) честните, сега тези, които са с по-голяма власт. Тогава имаха Съда пред очите си, а сега въобще не се замислят за него. Тогава бяха  удряните, а сега са готови да удрят.“ Това са битките и борбите, болките и трудовете на днешните, за щастие не на всички пастири – това е тяхното огледало…

 

Духовен отец,
Филотей архимандрит

 

източник: preminportal.com.mk, превод: Мартин Димитров

 

За да влезеш в Рая, трябва да минеш през три врати

Септември 25, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

Някои казват, че науката и изкуството, особено музиката, прераждат човека, доставяйки му високо естетическо наслаждение, но това е невярно. Под влиянието на изкуството, музиката, пеенето и т.н. човекът действително изпитва наслаждение, но то е безсилно да го прероди.

 

Когато бях още в света, много обичах музиката и в частност свиренето на цигулка. Роялът не може така да предаде дълбочината на чувствата.

 

При нас в град Казан живееше известният композитор Пасхалов. За да се усъвършенствам в свиренето, започнах да взимам при него уроци и често водихме беседи.

 

Една вечер нашият разговор продължи до късно.

 

- Знаете ли, вашата душа е мъртва – му казах тогава.

 

- Какво говорите? – възрази той.

 

- Говоря с вашите думи – не ходите на църква, не участвате в тайнствата.

 

- Е, и какво от това? – отвърна Пасхалов – Вярвам в Бога и Му служа с този дар, който притежавам. Музиката не ме ли откъсва от всичко земно? Изпитвам огромно наслаждение. Струва ми се, че никой не разбира произведенията на художниците, музикантите, както аз. Говоря за Моцарт, Бетховен и т.н. Като не ходя на църква да не би да не мога да се спася. Кому са нужни тези обреди? Живея, както живеят всички…

 

И не изчаквайки отговор, Пасхалов засвири. Никога до тогава не бях слушал такава музика. Така неповторимо свиреше тази вечер. Аз живеех тогава в едно от помещенията на една голяма сграда и тогава целият коридор се напълни с народ. От всички стаи бяха надошли хора да послушат гениалния композитор, този, който със своята виртуозност препълваше концертните салони.

 

- Наистина е удивително, но въпреки това естетическото наслаждение не може да замени връзката с Бога – възразих аз. Има няколко врати за влизане в Небесното Царство: в едната вие вече сте преминали – това е вратата на Кръщението.

 

- Да, кръстен съм.

 

- А другата е покаяние или изповед. Отдавна ли не сте постили?

 

- Да, отдавна – преди 20 години. Помня, постих в гимназията, след това още два пъти без вяра, а когато заминах за Франция да вземам уроци от един знаменит музикант, то оттогава вече не съм постил.

 

- Ето, виждате ли? А третата врата – това е Светото Причастие.

 

- Е, в това аз не вярвам.

 

- А вярвате ли, че Америка съществува?

 

- Разбира се, това го знае всеки ученик от началното училище.

 

- Ето, ако някой би казал: не вярвам, че съществува Америка, от това тя, разбира се, не престава да съществува. Така и Великото Тайнство – Тялото и Кръвта Христови остава в пълна сила, независимо от това, че вие не вярвате в Него.

 

Нашата беседа с него тази вечер привърши късно след полунощ. Той си замина в особено настроение, умиротворен, радостен. На другия ден дойде при мен отново.

 

- Знаете ли, цяла нощ мислех какъв велик грешник съм, колко време вече не съм постил. Ето – скоро ще настъпи Великият пост. Непременно ще постя и ще се причастя.

 

- Защо ще чакате поста, започнете да постите сега!

 

- Не, сега не е удобно, а и постът ще дойде скоро.

 

Добре си мислеше Пасхалов, само дето беше забравил, че врагът, комуто е неприятна такава промяна, не спи и че трябва да се подготви за борба – това беше убегнало от неговото внимание.

 

Скоро след нашия разговор, една ранна сутрин, след като се върнал отнякъде, където бил цяла вечер, неочаквано умрял.

 

Сърдечно ми е жал за него. Врагът навсякъде залага своите мрежи, желаейки да погуби човека, и погубва непредпазливите.

 

Божията благодат, милваща и спасяваща грешниците, хлопа на вратата на нашето сърце. Само те да не се отвърнат от Господа и да отговорят на този благодатен призив.

 

Изпълнявайте заповедите Христови. Те не са тежки: „Игото Ми е благо и бремето Ми е леко”. Откликнете на призива на Христа и жиеейки с Него тук, на земята, ще достигнете вечната незалязваща светлина в Царството на Небесния Отец.

 

 

Превод от руски: “Беседы Старца Варсанофия Оптинскаго с духовными детьми”

Новата епоха не иска да ни каже истината

Август 25, 2014 in Беседи

 

Това означава, че всяко нещо си има цена.  Някаква цена ще платиш и ти – промяната не се случва по друг начин. За да се измени животът ти, трябва да се събудиш, за да видиш очи в очи кое не върви както трябва, да разбереш своите грешки. Ние се нагаждаме към определени условия, успокояваме се и си казваме: къде ти сега да се занимавам с други неща. Наистина те са трудни, защото се сепваш, страхуваш се, виждаш себе си реално и не издържаш тази гледка. Обхваща те ужас и паника – кой може да издържи себе си, собствения си хаос, своите зависимости?! Да видиш, че някой си тръгва от вкъщи, не защото отива да се забавлява, а защото не си пасват с жена си и с децата си, не се е научил да комуникира с тях, защото има голям егоизъм. Такъв човек не издържа да се види сам, да се вземе в ръце и да положи егото си на една витрина. Трябва да видя реално моята страст, моята немощ. Какво не върви добре в живота ми. Както ми каза едно момиче преди много години, което има рак, но такъв, че нямаше болка. Болестта напредваше, топеше я, но тя не изпитваше болка. Даже хората питаха дали е болна – да, беше болна, но не изпитваше болка. „Пак добре, че не изпитвам болка.” Да, но определени пъти болката е много полезна. За да се събудиш и да разбереш, че нещо не върви добре. Болката предупреждава, тя те кара да се замислиш и показва къде е проблемът. Когато имаш необяснима болка, отиваш на лекар. Казваш – имам болка на точно определено място и е добре да я признаеш и да я приемеш, да я кажеш на твоя лекар, за да те излекува. Бащата на въпросното момиче почина за четири дена. На първия разбраха, че има рак в цялото тяло. На другия ден отиде на лекар и след два дена издъхна. Какво щеше да стане с него, ако някой беше отишъл и му кажеше: болен си, да го разтърси. Защо – треска ли имам? Де да беше треска, не е. Какво, стомахът ли нещо? Артрит, холестерол? Не, много по-сериозно е и трябва да ти го съобщим.

 

Същото е и когато човек вижда себе си. Никой не казва, че това е лесно, но трябва да стигнем дотам да виждаме себе си очи в очи.

 

Имаш рак, умираш. Обичам те и ще съм до теб. Но ще трябва да чуеш истината. Ще ти я кажа смирено и с подкрепа и ще те заведа на лекар.

 

Именно това не иска да направи нашата епоха. Никой от нас не се съгласява лесно да се занимава със своя истински проблем – всъщност не искаме да бъдем просветени. Защото, когато видим, че ще влезе малко светлина, разбираме, че ще видим собствения си хаос. Тогава дърпаме завесите, пак да стане тъмно. Да виждаш, че ти е хубава къщичката отвътре, стаичката, прахът не се вижда, мръсотията. Като цяло всичко е наред… Но ако влезе светлина, ще се вижда прахът, опасни неща, които трябва да отдалечиш. Човек не приема това. Не го иска.

 

Затова трябва да прославяме и да благодарим на Христос, че ни дарява това просветление в Църквата. Там виждаме, мислим. Съвременната телевизия, съвременната държава, съвременния свят, епохата на „нюейдж” – какъв тип човек искат да формират? Нека ни кажат ясно и всеки да направи своя избор. Нека имат дръзновението и прямотата да ни кажат истината за нещата. Тогава много малко хора ще последват този път. Защото ще прозрем ясно къде реално искат да ни заведат. Но не го казват направо, а говорят с хубави думи – любов, сигурност, комуникация, но зад тях няма смисъл. Те вече имат друго съдържание. Сложили са си усмивката, но тя не е пълна с чистота, честност. Зад нея стоят скверни неща, порочни. Запазили са думата семейство, но то вече не е това, което сме знаели, а едно пространство, в което ще има показност и нарцисизъм, и егоизъм, мъст, развод, неверие, блудство, порочност. Няма филм или предаване, в което тези неща да липсват. Подсъзнателни внушения. Постоянно. Спокойните и даващи мир филми са заменени от такива, които те правят лукав. В тези филми е самопонятно, че ще има много кръв, че някой ще пуши, ще псува без страх и без от това някой да се наскърбява. Има толкова сквернота, която е срамна не само за децата, но и за възрастните. Това не го разбирам. В крайна сметка къде ме водиш? Мисля, че ако някой от тези хора е искрен, щеше да каже: драги мой, какво питаш, не виждаш ли, нямаш ли елементарен ум? Нищо не крия от тебе. Занимават се с блудкави теми, незрели, оскъдни, унижаващи човека, които хората наричат клюки -  осъждане на другия, любопитство за живота на другия, лъжи, идолопоклонство. Идоли. Еди кой си артист или певец, или герой как се е облякъл, какво е ял, кога се е оженил за пети път, кога ще реши да създаде дете, къде отишъл на ваканция, с какви дрехи е… И т. н., и т. н. Това са темите, които ни занимават и крадат нашето време.

 

Това не са теории – ти даваш своето време, живота си и душата си, сърцето и ума си, своето съзнание, на всички тези неща, те влизат  в душата ти и изобразяват и завземат твоя вътрешен свят. Ако дойда да вляза в къщата ти, ти няма да ме пуснеш, ще попиташ – я чакай, как влезе, позвъни ли първо, как влизаш без разрешение?! Не те искам тук. Мислим си, че имаме сигурност, като се заключим, но вътре вече нямаме сигурност с това, което гледаме и децата ни гледат пред нас. Въпреки, че е заключено. А вътре са влезли толкова много хора, толкова идеи, толкова възгледи – и никаква яснота. Няма чиста храна за душата. Здравословното хранене е станало мода – да, но душата се храни със страшни токсини и се тъпче с мръсни, скверни храни. Това са ракообразуващи вещества. Всеки ден, всеки момент, всяка нощ. Постоянно. Това го правим ние и Църквата ни помага да ги забравим и да се очистим. Детоксикация и промяна на живота – за да видим ясно нещата и да видим, че това е мрак. Църквата не ти казва, ако видиш  някъде любов, да не казваш за нея, защото любовта не е срамна, а е срамно плътолюбието, неверието, лукавото внушение. Когато твоето дете направи нещо подобно, ти се наскърбяваш, но забравяш, че ти си го научил да прави така. Когато го поставяш пред телевизора, сякаш правиш същото като родителите, които навремето вземали децата си и ги давали на даскалите и казвали: ето, вземи моето дете, поверявам ти го и го направи човек. Давам ти го, за да ми помогнеш. А ние го даваме на телевизията. Господин телевизор, вземи моето детенце и му дай това, което имаш да му дадеш. Доверявам ти моето дете и не само него, а и себе си. Сядаме и гледаме заедно и заедно се радваме. Някой път сменяме канала, когато има нещо лошо, въпреки че и там след малко ще има същото. А когато детето ни е казало, че няма проблем и не чувства комплекс и не се шокира, може да гледаме всички заедно и удобно. Това се смята за човек, който няма табута и е отворен към нетрадиционното, не е ретрограден, не е консервативен, не е моралист.

 

А какво е такъв човек? Нека да ми каже какво всъщност е? Как го нарича това нещо – равновесие? Това равновесие си е хаос, безпорядък. Тогава защо светът върви от зле към по-зле и се изпълнихме с неуравновесени хора, след като всички живеят толкова удобно и балансирано? След като всички казват, че са намерили своя мир. Защо отиваме постоянно на зле? И списанията предлагат решение за проблемите. Извинявайте, в предишния брой, който даваше решение, то не подейства ли, не беше ли решение? В Свещеното Писание колкото страници е имало, толкова са си и сега, защото това, което се казва в него, е вечно и непогрешимо – то е истината и светлината. Не някаква светлинка или звездичка, или запалка, нито фенерче, а е светлината на света, истината, която не се променя по никакъв начин. И тези, които имат опит от това, което казвам, го знаят. Защо хората в света търсят нещо да ги удовлетвори – защото нищо не ги изпълва, не са намерили щастие. Всеки брой на списание, всяко предаване е като фойерверк, който те впечатлява: тази неделя решението на проблема с развода, тази неделя – как да направим детето си щастливо. И си казваш: тази неделя има надежда, че ще намеря решение, да взема да прочета, да го видя предаването – може пък това да ми помогне. И в неделя не отиваш на църква, защото неделята е ден на Господа, а отиваш в павилиона да си купиш вестник или списание. Затова не намираш решение, нито пък ще намериш, защото се предаваме на това безумие. Грешни, сластолюбиви напредват, заблуждавайки и бивайки заблудени. Вече са объркани и объркват и други. Сега на кого се карам – на никого.

 

Искам да кажа, че те не знаят и се оправдават. Не може да искаш от някой, който говори на китайски, да ти говори на английски, или на гръцки. Просто тези хора това си знаят. Ти обаче, който си член на Христовата Църква и който знаеш Кой е чистият Извор, и си се причастил с Христос, и изпълваш твоя ум с божествени понятия, който казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, знаеш Кой е Господарят на историята. Защо се предаваш и на кого се доверяваш? Защо си се облякъл с този дух на света и ставаш едно с мнозината? Не порицавам тези хора – те нямат нужда от осъждане, те се нуждаят от много молитви, от голяма помощ най-вече от Бога. Когато стигнат до дъното, тогава от техните безизходици, от невероятната меланхолия, от лекарствата, които ще приемат с шепи, в даден момент ще стигнат дотам да кажат: „Боже мой!”

 

Краят на тези хора, които насочват света и го водят към погрешно възприятие, е много трагичен и нещастен. А останалите не могат да го приемат и ги правят богове. Например умира някой артист и го правят бог – с разкошни, разточителни погребения, приличащи повече на парад, сниман с хеликоптери. Като че ли е умрял кой знае кой, а това е човек, който изобщо не ми е помогнал, а ме е заблуждавал, обърквал, който ме е накарал да се отвърна от Христовата истина. От основите, които поддържаха моя народ векове наред. Това е изкуствен, лъжлив идол и сякаш признаваш, че си се облегнал на една лъжа. Когато приемеш лъжата, започваш и търсиш истината, а това никой не го иска. Защото се отдалечаваш от удобството, което ни харесва и е приятно. Когато трябва да промениш един гардероб, трябва да сложиш нещата си от едно място в друго. Да направиш неща, които изискват малко движение, но ти тежи. Казваш си: кой го прави това на днешно време? Друг път ще го направя. Но нещата вътре се трупат и безпорядъкът в даден момент ще те задуши.

 

Този болезнен процес в Църквата се нарича покаяние, промяна, себепознание, което е едно потапяне в сърцето. Както казват отците, да влезеш в дълбокото сърце, да видим какво става в нас, да видим нещата очи в очи. И от себепознанието да преминем към богопознанието. Когато човек се обърне към себе си и види душата си – накъде върви, собствения си хаос, анализира критично нещата от живота и види всичко ясно, той ще се ужаси и ще се сепне. Но именно така се случва пробуждането за един по-добър живот. Много е хубаво това да стане. Защото ако не се случи, ще умрем както сме си, но няма да продължим както сме си. Тогава лъжата ще се открие, ще се събудим от летаргията и тогава нашият ум ще си дойде на мястото и ще видим, че сме правили само грешки, че самият ни живот е минал по погрешен начин. За съжаление тогава няма да можем да кажем думите от песента: „… и променихме живота си.” Тогава няма да има такава възможност. Сега се променя животът – докато е днес. Днес живееш, сега. Ти можеш да промениш нещата и себе си – лека-полека. Съществуват пропасти и бездни, за които дяволът няма да ни каже, че са такива, защото той никога не казва истината за нещата. Не сме оставили Бог да е определящият фактор и Той да настройва нещата, хората, които ръководят нещата и задават хода на събитията в света, не са обожени, не са просветени. Директорите на телевизионните канали нямат върху бюрото си иконата на Христос, на която да се покланят. Може и да я имат формално, но не се молят пред нея… Не призовават Божията помощ, затова нещата са такива.

 

Но ти, когото Бог е довел в Църквата, трябва да видиш нещата по друг начин. Виж тази картина – че дяволът иска да те хвърли в една пропаст, да хвърли целия свят в една пропаст. Хората са жертви. Как сме стигнали дотук? Не знам. Единият увлича другия и се получава един порочен кръг. Ако потърсиш причината, дори тези, които тръгваш да обвиниш, и те самите са жертви и ги съжаляваш, че и тях някой ги е увлякъл. Тръгвам да се скарам на някоя девойка за нейния предизвикателен външен вид, тя се обръща и ми казва: „Аз какво съм виновна – когато бях скромна, никой не ми обръщаше внимание и не ми отдаваше значение?!” Тогава ми идва да се скарам на тези, които не са ѝ обръщали внимание и да им кажа: „Защо не я забелязвахте, докато беше скромна? Ти си я предизвикал да направи това със себе си. Ами тя е същата душа, сега обаче я смяташ за красива и прелестна, но това не е красота. Това е неблагоприличие, хаос, арогантност.”

 

Тръгнах да се скарам на девойката, но тя ме обезоръжи. Не можеш да му хванеш края, кой е виновен. Съществува един порочен кръг. Но ние, които сме в Църквата и сме християни, да молим с думите на св. Григорий Палама: Господи, просветли моя мрак!

 

 

превод от гръцки

 

 

Слово за оскверняването от света

Август 25, 2014 in Беседи, Начална страница

Всички вие искате да бъдете благочестиви?

 

Зная, че искате. И заради това живея, за да бъдете вие благочестиви, заради това изминавам и тежкия жизнен път. Искам да видя всички вас благочестиви, искам да има малко стадо Христово, макар и малко, но истинско, крепко.

 

И тъй, бъдете благочестиви!

 

Но за да бъдете благочестиви, вие трябва да знаете пътя към това, трябва да знаете какво е това – истинско християнско благочестие.

 

Св.ап. Иаков в своето Съборно послание говори: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света.” (Иак. 1, 27). „Да се пазиш неосквернен от света” – именно в тези думи трябва да вникнем. Какво означава „да се пазиш неосквернен от света” ? В какво е сквернотата на света? От коя сквернота ние трябва да се пазим

 

Сквернота на света, за която много ни говори Св. Писание, това е блуда и прелюбодеянието. Това е осквернението на човешките сърца с телесната похот. Не много от вас са чели Библията, а ако я бяха чели, биха се ужасили с какви страшни думи заклеймява Св. Писание блудната похот, биха се ужасили от тази строгост, с която се отнася ветхозаветното Писание към този тежък грях, биха узнали, че според древния закон, закона Моисеев, прелюбодейците се наказвали със смъртно наказание: тях ги убивали с камъни.

 

А сега? Нима има у нас такава строгост? Нима са малко прелюбодеите и прелюбодейките даже в средата на християните, за наш срам?

 

Св.ап.Павел говори съвсем ясно, че прелюбодеи няма да наследят Царството Божие. Св.Писание говори за скверните, осквернителите и осквернените. Малко ли са сега тези осквернители? Малко ли са осквернените? Нима не пред вашите очи развратни мъже съблазняват и погубват чисти и мили девойки? Нима не пред вашите очи развратни жени развращават чисти младежи?

 

Това са осквернители, а тези, които те са осквернили, в Св.Писание се наричат осквернени. Ето от тази сквернота на света се бойте, като от огън, защото в Св.Писание постоянно се говори, че това е най-голяма мерзост пред Бога.

 

Но от какво още се оскверняваме ние от света? Какви още скверноти на света познаваме?

 

С какво се отличава светският живот, живота на хората, непознаващи Бога, отхвърлящи Христовия път, от живота на праведните, чистите хора, тези, които са угодни Богу? Пътищата на светския живот съвсем не са такива, каквито са пътищата, указани от Христа. В света няма любов, в света има съвсем малко любов, в света цари ненавист, вечна борба между хората – борба за власт, за придобиване, борба за благополучие, за насищане на своята похотлива плът, – вечна, непреставаща борба. И в тази борба човешките сърца кипят от ненавист, от злоба. Хората се блъскат едни други, проправят си път към благополучието със зъби и нокти, давят се един други, разчистват си пътя, а заради това се клеветят и доносничат едни против други.

 

На този жизнен път цари закона на гордостта, на самолюбието, на презрението към слабите и нещастните. На този светски път няма място за състраданието към слабите и грижата за тях. Там цари закона на силата, насилието и ненавистта. В този свят ни заобикалят много такива хора, за които говори св.ап.Петър в своето второ Съборно послание: „Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден, а най-вече ония, които вървят подир плътта и нейните гнусни похоти, презират началниците, дръзки са, надменни и не се страхуват да хулят властта, когато и Ангелите, които са по-горни от тях по крепост и сила, не произнасят хулна присъда против тях пред Господа. А те, като безсловесни по природа животни, родени, за да бъдат ловени и изтребвани, хулейки това, що не разбират, в своето разтление ще погинат, като получат заплата за неправда. Те смятат за наслада всекидневния разкош; те са сквернители и безсрамници, наслаждават се със своите измами, гощавайки се с вас; те имат очи пълни с прелюбодеяние и непрестанен грях, прелъстяват неукрепналите души; сърцето им навикнало на користолюбие: те са чеда на проклятие;…Те са безводни извори, облаци и мъгли, от буря разнасяни: за тях е запазен мракът на тъмнината вовеки. Защото, като говорят надути празни думи, прелъстят в плътски похоти и разпътство ония, които напълно са се отдръпнали от живеещите в заблуда.” (2 Пет. 2, 9 – 14; 17 – 18).

 

Ето тези, от които трябва да се отдалечаваме повече, – това са осквернителите, това са тези, които ни отклоняват от пътя Христов. Трябва винаги да се избягва общуването с тях, осквернението от тях, трябва да се боим от тях,  да се отстраняваме от тях. А те са много, те са навсякъде, наоколо. А ето какво говори св.ап.Павел в Посланието до евреите: „като гледате, да не би някой да се лиши от Божията благодат; да не би някой горчив корен, като изникне, да причини вреда, и чрез него да се осквернят мнозина; да не би да има между вас някой блудник, или нечестивец като Исава, който за една гозба се отказа от първородството си.” (Евр. 12, 15-16). Ап.Павел ни заповядва да следим да не би в нашето сърце да не изникне някой горчив корен, който източва горчивина на пелин и отрова на змия, отравящ душите ни, помрачаващ в очите ни Христовата светлина. А такива са всички онези, които живеят, противейки се на Христовия закон. Такива са всички тежко съгрешаващи, защото грехът е заразителен, и всеки грешник разпространява около себе си тази горчивина, тази зараза, тази отрова. За такива хора говори св. Ап. Иуда в своето Съборно послание: „Но вие, възлюбени, помнете думите, които апостолите на Господа нашего Иисуса Христа предрекоха; те ви говореха, че в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух.” (Иуд. 17-18).

 

Горчивият корен са не само тези, за които ви казах. Това са всички тези, за които говори св.ап. Иуда, това са всички тези, които се отделят от единството на вярата, ругателите, постъпващи според нечестивите си похоти, тези, които ругаят Кръста Христов, както това правят сектантите. Кои, ако не сектантите, се отделят от единството на вярата?

 

Именно за тях говори ап. Иуда. Те са горчив, опасен, отровен и за мнозина смъртоносен корен. Бойте се от тях, бойте се да не се оскверните чрез общение с тях, защото тяхното учение е еретическо, тяхното учение е една от най-тежките скверноти на света.

 

Много има, от което трябва да се боим, да се пазим. Ще кажа и за това, че се оскверняваме от четенето на книги, възхваляващи плътските страсти, от гледането на безсрамни изображения.

 

Често се оскверняваме и от тази сквернота на света, която се проявява в злословието, сплетните, клеветите. Ние се оскверняваме всеки път, когато се заслушваме в сплетни, а още повече когато сами ставаме участници в сплетни и клевети. Ние се оскверняваме от сквернословието, към което са привикнали толкова много от нас, защото Господ е казал, че не само всяка злобна, зла и нечиста дума, но даже всяка празна дума е тежка вина в Неговите очи.

 

Да не се оскверняваме със сквернословие, осъждане, сплетни, клевети. Да избягваме безсрамието, което е толкова много в света и което виждате около себе си. Нима вие не виждате безсрамни, полуголи жени на улицата? Нима това не е сквернота? Нима няма да е голяма сквернота, ако някоя християнка бъде участничка в такова безсрамие? Разбира се, че да. Защото чуйте, какво говори св.ап. Павел на своя ученик Тимотей за това, как трябва да се обличат жените: „също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие.” (1 Тим. 2,9-10).

 

Ще завърша с това, да ви напомня за хората, които до такава степен се бояли от скверните на света, че се укривали далеч от тези скверни в гори и пустини, в манастирски килии, и там прекарвали целия си живот в молитвено общение с Бога. Такъв живот са живели всички светии, всички истински монаси и монахини. Те търсили духовна атмосфера, напълно противоположна на светската атмосфера, в която има толкова много скверноти. Те винаги помнили това, което четели всеки ден в Акатиста на Сладчайшия Иисус: „Странно Бога вочеловечшася видяще, устранимся суетнаго мира и ум на Божественная возложим. Сего бо ради Бог на землю сниде, да нас на небеса возведет, вопиющих Ему: Аллилуия.” Те винаги се стремили към Небесата, винаги се стремили към Господа, Който се разпънал заради тях на Кръста. Те живели този живот, не се осквернявали със скверните на този свят, от който се отстранили надалеко.

 

О, ако можеше и ние, живеещите в света, поне малко да им подражаваме, о, ако можеше и ние постоянно да помним  Павловите думи, отправени към Филипяните: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете,  – и Бог на мира ще бъде с вас.” (Флп. 4, 8-9). Амин.

 

18 ноември 1945 г.

 

Превод от руски: Из книгата “Сила Моя в немощи совершается”

 

Какво мога да направя за Бога?

Август 6, 2014 in Отечески съвети

 

Потребността от отчуждение – това е моето начално странстване. Отделяйки се от хората, започвам да чувствам, че съм сам и така няма да издържа. Аз се нуждая от Бога. Нямам Го още. Но съм длъжен да Го търся. Помните предишния етап: чувството за своята голота ме води към покаяние. Но самото то (покаянието) още го няма. По-нататък настъпва възвратно и кръгово движение, което ме кара да се насоча към търсене на Бога.

 

Но това още не е търсене на Бога. Аз дори още не съм извършил покаяние. Как да търся Бога? Настъпва душевна борба, титаническа бран, в която встъпва човек, за да си върне рая. Аз желая това и вървя напред, вече направил своя избор, когато е било възможно да се облека в смокинови листа и да се скрия с думите: „Боже мой, аз съм гол. Аз съгреших против Тебе.” Това препятствие съм го преодолял и вървя напред, носейки мисълта за търсенето на Бога. Какво да правя?

 

Вече сме двама: аз и Бог. Засега ние сме далеч един от друг. Аз съм съгрешил, отделил съм се от Бога, но се стремя към Него. Той ме обича и ме търси. По този начин съществува взаимно привличане на различни полюси: Бог към мен и аз към Бога.

 

Какво мога да направя аз за Бога? Нищо. Засега аз даже не мога да се покая. Остава ми това, което наричаме борба, подвиг, още по-точно аскеза, която се определя от начина ми на живот, моята душевност, предисторията, наследствеността, силите, способностите и тези дарове, с които ме е надарил Бог.

 

Помните ли, мъката започнала с наслаждението. Става дума за мъченията, които търпя против моята воля. Сега ние говорим за мъката, приета по моя воля и с радост, за да се върна към истинското наслаждение. Защото човекът е бил създаден за наслаждение. Но в търсенето на удоволствия, той направил грешката на непослушанието. И тогава му било дадено жалко подобие на наслаждението, което се нарича брак.

 

Сега въпросът е в това, от мъката в която съм попаднал, отново да стигна до търсеното – до наслаждението, удоволствието, сладостта. Това, в което съм попаднал против своята воля, аз обръщам в благо за себе си. В мене няма нито Бог, нито сили, нищо. Аз съм разбита вещ, мога само да се трудя. Затова ще започна да се занимавам с аскеза.

 

Какво е аскезата? Това е способ, с помощта на който човек привлича вниманието на Бога. Подобно на това, когато ти крещиш: „отче, отче!” чукаш на вратата и искаш аз да те забележа, обличаш се някак си особено, правиш нещо необичайно. Така и ние привличаме вниманието на Бога, но нужно ли му е то? Не, но това е единственото, което можем да направим за момента. На Господ е угодно това, което мога да направя, което е по силите ми.

 

И така, ето я моята подготовка за това, да възлюбя Бога и да го приема. Все още сме далеч от Бога. Занимаваме се с измитането на пода, както преди идването в килията на духовния ни отец.

 

Започваме подготовката си и претърпяваме студ, голота, мръсотия при осъзнато изповядване на своята голота. Така изразяваме своята жажда за Бога; аскезата е нашият вик към Него.

 

Съществува и Божествената благодат. Какво е тя? Това са божествените енергии.

 

Моля ви, не бъркайте, сега нямаме урок по догматика или богословие. Ние просто, както вече казах, извършваме възхождането към Бога и говорим за историята на душата. Божествената благодат – това не е същност, защото Бог е недостъпен в Своята същност, Той е зад пределите на тварното естество. Той съвсем не е това, за което може да се помисли, пожелае, разбере. Аз мога да докосна нещо и да кажа: „Боже мой”, но това няма да е Бог. Аз трябва да почувствам Бога.

 

Помните ли Тома? „Дай си пръста и го сложи в ребрата Ми”- му казал Господ. “Господ мой и Бог мой!” – уверил се Тома (Ин. 20:28). Душата му почувствала Бога опитно, приела доказателство за Божието присъствие. Как? Чрез Божествените енергии. Как влязъл Христос през заключените врати? През какво? Това било тяло, но освободено от всякакъв веществен състав. То съвсем не било това, което аз разбирам, или виждам, или осъзнавам. Това било тялото на възкръсналия Христос.

 

И така Божествената благодат, която се излива върху мене, не е същност, не е Бог сам по Себе Си, но в същото време това е Бог, енергиите на Бога, изхождащи към мен. Изтечението на Божествената благодат води към единение между Бога и човека. Но това единение не е окончателно. Аз отдавам това, което за Него няма никаква ценност, – своята аскеза, своя труд, защото нямам нищо друго, което да му предложа. Бог ми дава това, което мога да приема и вместя сега,- началното озарение. Това озарение е приобщаване към Божествената благодат, а чрез нея към Бога. Но това още не е единение с Бога и приобщаване към Него.

Ето аз седя и изведнъж: „О! Ти си редом до мен вече шест месеца, и аз изведнъж казвам: О, ето сега аз те разгледах и те възлюбих!” Как е станало това? Озарение, вътрешно освещаване, разкриване на моето сърце, съзнание, не зная още какво, защото се проявява чрез хиляди различни неща. И аз казвам: „О!, но Бог Го няма тук още, и нашето единение с Него още не се е случило. Бог се е скрил, но аз продължавам да общувам с Него.”

 

Виждате ли, ние все едно играем на криеница. Той бяга към мен, и аз към Него. И ако аз все още играя с Бога на криеница и не го виждам, това е защото са ми завързани очите, а не защото Бог Го няма.

 

Получаваме озарение с познанието. Как да разберем това „познание”? То лежи в областта на ума. То е своего рода духовно разпознаване. Така става, когато аз чувствам приближаването на своя старец, аз го чувам, познавам стъпките му и казвам: „Моят старец идва”- и бягам към него. Познаването е мое лично прикосновение. Когато аз знам, че зад вратата се намира моя старец – аз чувам неговите стъпки, чукането по вратата,- аз вече съм се докоснал до него с душата си, вече съм се приближил към него, мислено говоря с него, откривам му своето сърце, прегръщам го, макар той да е зад вратата. Това е моят личен порив, вътрешният порив на моята душа. Това е енергията на моята душа, не е самата душа, но нейната енергия.

 

Нас ни е постигнало озарение, приобщили сме се към Христа. А приобщаването е шестване към Бога. Бог се докосва до мен, и аз го познавам, както слепият познава този, който се докосва до него. Какво още познавам аз? Две неща, които познавам едновременно. Преди всичко славата Божия, славата на светостта, в противоположност на своята собствена голота и греховност. Аз съм гол, а Той облечен, облечен със светостта. Аз, който съм никой, изведнъж в своето нищожество напипвам точка на съприкосновение с Бога, започвам да разпознавам Неговата слава. Тук трябва да има ход и от противоположната страна, разбирате ли? Ето, казвам в себе си, в нас има святост и знание за Бога. Какво означава святост на Бога? Това е Неговата трансцедентност. А трансцедентността е извечна даденост. Какво означава свято? Означава нещо особено и принадлежащо на Бога.

 

Следователно, светостта на Бога е това, което е характерно за Бога и е зад предела на всичко останало. Светостта е свойствена на същността на Бога. Бог е свят, затова и Неговите енергии носят в себе си святост. Енергиите са това, което изхожда от същността на Бога, като сияние.

 

Божията слава са божествените енергии. Светостта се намира вътре в Бога. Аз не я познавам, не виждам светостта на Бога, но я напипвам в противоположност на моята голота, а също и чрез проявата на божествените енергии. Бог е непричастен на греха, следователно, Той е свят.

 

Славата Божия е отблясък на Неговата същност, нещо нетварно и истинно. Когато в мен се появява усещане за светостта на Бога и Неговата слава, тогава аз придобивам усещане за истинно съществуващото. Това е необходимо за моето служение.

 

Служение. Аз мога да съм свещеник или мирянин. Но и аз и всеки от нас, всички ние отиваме на литургия като на служение Богу. Ако не познавам чувството за светостта и славата Божия, то аз не мога истински и съзнателно да съумея да служа на Господа. Затова на литургията ние предстоим пред лицето на светостта на Бога: „Защото си свят Боже наш –така звучи пълният възглас,- и към Теб възнасяме…”

 

Във всички текстове на литургията във възгласа на свещеника преди пеенето на Трисветое, в Херувимската песен става въпрос за славата и светостта на Бога: „Господи Боже наш.. носен на херувимски престол; Ти си Господ на серафимите и цар Израилев; Ти единствен си свят и сред светии пребъдваш. Прочее, Тебе едничък благ и добропослушлив, моля…” Така постигам Неговата святост и идвам да почерпя от нея.

 

Така, виждайки светостта и славата на Бога, аз започвам да разпознавам своята собствена голота, да разбирам, че съм грешник, т. е. нищо, земя и прах. И тогава припадам в нозете на Христос, признавайки своето нищожество.

 

Но засега аз още не съм разбрал това. Когато разбера, ще престъпя прага на двора Божий. Престъпвайки прага, влизам вътре. Гледайки към светостта и славата на Бога, аз започвам да придобивам опитно познание за самия себе си.

 

Когато виждам, че си радостен, не си предал значение на това, че съм те обидил, то казвам: “Аз съм мерзавец!” А ако ми дариш и десет хиляди таланта, казвам: „Какъв съм аз, че не давам и пет динария на другия!”

 

Сега вече обладавам опитно познание на самия себе си. Помните, ние говорихме за възвратно, кръгово движение около самия себе си, защото именно в нас ще влезе или няма Царството Божие.

 

Моето опитно познание става нагледно: оказвайки се пред Бога, аз виждам какво представлявам, заглеждам се в моите тайни, в усамотените вътрешни ъгълчета на моята същност, откривам своите страсти, своите слабости, откривам натрупалите се в мен злосмрадие и мръсотия. Така започва узнаването на моето подсъзнание, моите тайни.  Повредата и тлението се познават чрез светостта и славата на Бога. В открилото се пред мен подсъзнание има разтление, аз откривам за себе си, че съм се разтопил, загубил съм се.

 

Тук, когато моето подсъзнание се открива пред мен, е място да се прояви моята воля. Ето още един много опасен обрат в нашия живот, когато ние влизаме в по-тесен и по-обективен контакт със самите себе си. В резултат на този контакт пред нас застава въпросът: да приема това, което съм открил в себе си, или да се опитам да го утая?

 

Тук ножът реже живо месо. Ние стоим върху острието му и ако паднем, то падението ще бъде страшно и болезнено. Това е пункт, където човекът приема решение: да се покае или да не се покае. Това е или началото, или краят на нашия духовен живот. Това е най-критичния обрат в нашия живот. Ако се откажа от опита да превъзмогна своето тление и мръсотия, своите страсти, открили се в мене и започна да самоутвърждавам своето „аз” то с това ще пресека какъвто и да било опит на възхождане към Бога и ще се окажа пред лицето на трагедията на човек, който е въстанал против себе си, отрекъл се е от себе си.

 

Ако направя това, нашите отношения с Бога завинаги ще останат трудни, даже непоносими. Сега е необходимо или да се разделим или да се възлюбим един другиго. Това едва ли ще предизвика възражения, защо да ставаш бунтовник против себе си? Моето същество се раздира, разделя се моето царство, въставам против себе си. Ако последвам на каишка страстите, те ще ме приведат на гилотината.

 

Ако приема себе си такъв, какъвто съм, и не започна да скривам нещо, да утаявам, то ще се предвижа напред и ще бъда удостоен с Божествената благодат. Виждате ли, тук божествената благодат взаимодейства с човешката воля.

 

До сега говорехме за аскеза и за това, че тя е приношение на това, което имаме в дадения момент. Аз прося за божествената благодат и тя ми се дава. Сега тя се съединява с моята собствена воля чрез моя вътрешен труд.

 

Обърнете внимание: това не е този труд от аскетическите подвизи, за който говорихме по-рано, а нещо друго. Труд заради придобиването на Божествената благодат, на Бога. Това е, за което е казано в Псалмите: Душата ми жадува за Бога силний, живий (Пс. 41:3). Моята душа се топи, като на човек от любов. Това не може да се разбере, преди да се изпита лично. Чувството на любов те заставя да се отречеш от себе си и да се устремиш в обятията на другия, да отхвърлиш настрана самия себе си – и тялото и душата, за да принадлежи отсега всичко на Бога. За да властва Той над твоето тяло и душа. Ето какво значи този труд на любовта: моето угасване, чезнене без скръб.

 

Обърнете внимание: скръбта в собствен смисъл означава нещо външно, докато печал е вътрешно проявление на отхвърлеността, отреченост в резултат на откриването на самия себе си. Където има печал, там е: „Не, Боже, стой там, не идвай повече”. Където има печал, има душевна изолация, там има отречение. Аз въздигам нова стена, отделяща ме от Бога.

 

Затова скърбящите и уединени души не могат да радват Бога. Ще се спасят ли те? Като през огън (1Кор. 3:15). Не знаем. Това е друг въпрос. Както и да е, ние не говорим за този труд. Ако присъстват душевното уединение и печал, това означава, че съм обърнал гръб на Бога.

 

Но ако не присъстват, тогава ние имаме нашето топене, нашия вопъл към Бога. По-рано аскезата беше в голяма степен телесна, и това беше полезно. Тялото ми съучастваше на душата чрез коленопреклонения, земни поклони. Сега дойде времето за вика на моя дух.

 

източник:http://www.st-tatiana.ru/

 

 

 

Първом търсете царството на Бога и Неговата правда

Юли 7, 2014 in Беседи, Отечески съвети

 

Драга, мила м. В.!

 

 

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 5:33). Със своята ли сила човек се подсигурява? Ако се трудите за телесното, трябва да се трудите и за душата.Човек трябва да обработва сърцето си като градината си, или по-вярно — дори повече от нея. Ако човек плаща на наемните работници, нима Господ ще остави без отплата ония, които работят за Него? А как да работим за Него? — Вие всичко знаете. Трябва и да се помолим, и да внимаваме над себе си, да се борим с помислите, да не се караме заради дреболии, да отстъпваме един на друг, дори и работата ни да пострада (по-късно ще спечелим многократно повече), по-скоро да се сдобряваме, да разкриваме помислите си, по-често да се причастяваме и прочие.

 

Може ли всичко това да се съвмести с работата? Ако и не всичко, заради немощта ни, но много от това може. А ако нищо не правим, трябва поне да се съкрушаваме и чрез това да придобиваме смирение, но никога да не се оправдаваме, защото чрез самооправданието ние се лишаваме от възможността за духовно възрастване. Ако не правим това, което трябва, но и не търпим обиди и скърби и по такъв начин не се съкрушаваме и не се смиряваме, то просто не знам какво да кажа. С какво ще сме тогава по-добри от невярващите? Затова и ви моля всички: изтърпете обидите, укорите, човешките несправедливости, помогнете един другиму в носенето на теготите, за да запълните по този начин недостатъка от духовен труд. Главното е — трябва да осъзнаем, че сме достойни за всякакви оскърбления и скърби („получаваме, каквото с делата си сме заслужили“).

 

Известно Ви е, че в последните времена хората ще се спасяват чрез скърби. Нима ние правим изключение от този закон? Не случайно светите отци са съветвали по-често, всеки ден по много пъти да си спомняме за смъртта, за Съда, за необходимостта да дадем отчет пред Господа за всяко дело, слово, мисъл, за лукавството, за привързаността към света, за тщеславието, за всичко тайно, известно само на Господа и на нашата съвест. И Вие по-често си спомняйте за това.

 

Драга м. В., може би ще се наканя да ви погостувам след Св. Троица. Господ да ви благослови всичките. Скорецът се кланя на всички и ако някого е обидила, моли за прошка.

 

Н.

1950 г.

 

източник: http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

 

 

 

Духовните неща се разбират с любов и вяра

Април 3, 2014 in Отечески съвети

 

 

Духовните неща се разбират с любов и вяра.

 

Духовните неща не могат да бъдат разбрани от ума и който се опитва да постигне това – повече се оплита. Духовните неща се разбират с любов и  вяра, а за ума са неразбираеми.
Когато човек се надява на Божията помощ за нещо, едновременно с това трябва и сам да полага усилия в постигането му. За нас трябва да важи правилото: От Бога, чрез Бога, през човека. Когато правим някакви усилия за постигането на нещо и няма резултат, причините са две – или недостатъчно усърдно се трудим и не постоянстваме в труда, или делото ни не е по Божия воля. Във всяко нещо се изисква непрекъснато усилие, та и Божията помощ да е непрекъсната. Когато усилията са в нашите възможности – Господ помага, но когато спрем в труда си, то как Той да ни помогне. Бог помага,  продължавайки човешките усилия. Човек обаче, сам трябва да свърши онази част от делото, която е в рамките на човешките сили.
Неопитният в духовните неща, теоретикът, има нужда ежедневно от помощта на духовник. И колкото по-опитен става в духовния живот, толкова по-добре може да разграничава нещата на вътрешни и външни, духовни и светски. Колкото повече очиства себе си от страстите, толкова повече просветлява ума си. Ако ученикът не проявява послушание към духовника си и не се очиства от страстите си, той въобще няма да напредне. Напредъкът става постепенно и не наведнъж.
Християнинът има трима врагове:
1.Азът-егоизмът;
2.Светът и неговите мрежи;
3.Дяволът–князът на този свят.
Светският човек се стреми да промени този ред: На първо място поставя дявола. На второ-света и на трето-„Аз”-а, т. е. его-то, ако остане място за него.
Нека да пускаме сърцата ни да работят, защото ще ръждясат, а не интелектът.

 

Ако човек чака да получи радост от света, той я получава, но после светът си я иска обратно.

 

Трябва да сме постоянни във вярата. Нещастни ще сме, ако едно вярваме, а друго живеем. Така не бихме зарадвали и другите около нас, не давайки им нещо от себе си. Вярата е силен поток с движение нагоре, вертикално. Ако я делиш на части няма да имаш никаква полза. Тя е силна, когато е в своята цялост. Който я разделя, той няма да получи радостта от нея.

 

Нас  хората ни интересуват много неща и искаме да научим за тях, но когато дойде смъртта, човек разбира, че го е интересувало в действителност само едно – Господа. Затова трябва да се избере пътят към Христа, преди да дойде краят. Това трябва да бъде житейската ни логика. Бог е любов, а не решение на нашите житейски необходимости,
Умът и сърцето действат добре, когато насилваме Аз-а, да действа по законите на Господа.

 

Човек не може да постигне Божията любов  и ако не даде малко любов от себе си, никога няма да влезе в безкрайната Божия любов.

 

Всички се оплакват, че никой не ги обича. Егоистично е да искаме да вземем без да дадем.  Но за да ни обичат, трябва ние първо да обикнем.

 

Превод от гръцки

 

Жажда за Бога

Февруари 22, 2014 in Отечески съвети

Архимандрит Теофил (Переян) е роден на 3 март 1929 година в градчето Сибиу, в семейството на обикновени селяни. Още като младенец той ослепява, вследствие на болест. През август 1942 година 13- годишният Йоан (това е светското име на отец Теофил) идва в манастира Бринковяну Симбета де Сус, където на умна молитва го учи йеромонах Арсений (Бока). През 1948 година, завършвайки училището за незрящи, той постъпва в Синиуския богословски институт, защитавайки през 1953 г. диплома на тема „ Спасението на Новия Завет”, той веднага постъпва в скъпия на сърцето му манастир Бринковяну Симбета де Сус. Но наставникът му вече не е там: отец Арсений вече 5 години откакто служи в друг манастир. В същата година Йоан приема монашески подстриг, а през 1960 г. е ръкоположен за йеродякон и едва след 23 години – за йеромонах; през 1986 г. той става протосингел, а през 1988 г.- архимандрит. Започвайки от 1922г. до края на живота си, отец Теофил неуморно изнася проповеди както в Румъния, обикаляйки почти всички градове на страната си, така и извън нея, а също по радиото и телевизията. Вярващите се отнасят към него с изключително благоговение, хвърляйки в краката му своите дрехи, за да може той, настъпвайки ги, да ги освети. Любимата аудитория на архимандрит Теофил били младежите, сърцата на които той можел винаги да покори. В своите проповеди учел младите хора на вяра, молитва, духовен живот и вярност на Православието – вярата на предците. Цяло поколение млади хора, хиляди членове на „ Асоциацията на студентите – православните християни на Румъния са израснали с проповедите на отец Теофил (Переян). За младежите той написва повече от 30 книги, радващи се на голямо търсене, сред които са: „От съкровищата на моето сърце”, „Елате и приемете радостта”, „Мислете красиво”.

 

Архимандрит Теофил се представя пред Бога на 29 октомври 2009 година на 80-годишна възраст, от които 56 отдадени на служение на Бога в един и същи манастир.

 

- Отче, колко важно е да искаме прошка от ближния, и какво означава да простим на ближния?

 

- Да простим на ближния е въпрос на християнски живот. Христос Бог ни е оставил молитвата , за да се обръщаме с нея към Небесния ни Отец, и сред прошенията в молитвата „ Отче наш” има едно, което е формулирано от Христа нашия Господ по следния начин: „ И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.” Така че, Христос Бог изисква от нас да прощаваме греховете един другиму, давайки прошка на хората, съгрешаващи против нас. От това как е формулирано това прошение, следва, че Бог ни прощава, ако и ние прощаваме, когато прощаваме и както прощаваме, т.е. Той ни задължава да прощаваме. Завършвайки молитвата „Отче наш”, както ни е представена в Светото Евангелие от Матея, в гл.6:14-15 Христос Бог отново се връща само към едно от прошенията и казва , че ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Прошка е нужно да даваме от душата си, и това разбираме от притчата на Спасителя, която четем в светото Евангелие от Матея, гл.18, където Христос Бог отговаря на въпроса на св. апостол Петър: „Колко пъти да прощавам на брата си, когато съгрешава против мене?” така: ”Не ти казвам до седем , а до седемдесет пъти по седем”, а след това разказва притчата за двамата длъжници. Накрая Той прави извода от притчата , че прошка е нужно да даваме от сърце, а ако не прощаваме от сърце, то и Бог не ще прости нам прегрешенията ни. Преди началото на Великия пост, в неделята, която предхожда началото на поста, се четат от Евангелието от Матея, глава 6, следните думи: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да ви прости съгрешенията ви”, значи ние започваме подготовката към светото Възкресение с дълга да прощаваме. А в самия ден на Възкресението и през цялата Светла седмица, в храма се пее песен, част от която гласи: „Ден на Възкресение е, да присияем от тържеството на празника и един други да се прегърнем. На тези, които ни ненавиждат да кажем: братя! И всичко да простим заради Възкресението и така да възкликнем: “Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи. И на тия, които са в гробовете, Живот подари”. Тези думи са и за наша проверка, защото в началото на поста сме били настроени да прощаваме, а сега проверяваме себе си, взели ли сме присърце този дълг да прощаваме, и изпълнили ли сме го; в състояние ли сме да обичаме и да прощаваме на онези, които съгрешават по отношение на нас. Така, че през Светлата седмица ние трябва да прощаваме всичко заради Възкресението. Прошката е нещо, което е нужно да помним не само на Възкресение, не само през Светлата седмица и не само по време на поста, но и през всички дни на нашия живот.

 

- Ние знаем, че Бог е любов. Как любовта, която изливаме върху онези, които съгрешават по отношение на нас, или върху враговете ни, действа в тях?

 

- Скъпи мой, има закоравели хора, които не може да покори нито човек, нито Бог! Но ето го и предимството на нашето положение: ако ние обичаме онези, които са ни причинили зло, онези, които съгрешават по отношение на нас, онези, които враждуват с нас, то ползата е на наша страна, не толкова на тяхна, колкото на наша: ние се наслаждаваме на любовта, която се излива, и колкото повече обичаме, толкова по-щастливи сме! Христос Бог ни е дал заповедта да се обичаме – даже враговете си да обичам е- за наша полза, за наше благо, за наше удовлетворение, за наше щастие, което се достига чрез любовта.

 

- Отец Теофил, що е това жажда за Бога, как се ражда тя и как става така, че човек може да се храни с жаждата за Бога?

 

- Скъпи мой, жаждата за Бога е реалността на човешкото битие: Бог е създал човека така, че той да има жажда за Бога – човек не я достига, Бог я дава. Човек използва това качество, търси Бога, стреми се да се приближи до Него, да изпълнява волята Му според своето разбиране, според силата си, и така се осъществява възрастването му и в любовта към Бога, и в приближаването към Бога – чрез жаждата за Него.

 

- Как да достигнем познанието за Бога? Кой път на духовното познание е най-високият?

 

- Познанието за Бога ние можем да достигнем чрез чистотата на сърцето. Христос Бог е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” И ние трябва да се стремим да имаме чисто сърце, за да познаем Бога, трябва да изтръгваме от сърцето си, от съществото си всичко негативно и да поощряваме всеки добър помисъл.

 

- А как да очистим сърцето си от страстите?

 

- Скъпи мой, много просто. Сърцето се очиства от страстите чрез контрола над помислите, контрола над ума. Това означава, че ние трябва в съзнанието си да имаме хубави мисли, да имаме в душата си светлото желание да служим на Бога. В „Добротолюбие”, книга с духовни наставления, се казва: „Както огънят не ще пребъде във вода, така и злият помисъл не ще пребъде в сърце, любещо подвиг.” Та, ако душата се стреми към доброто, злото няма сила. А ако тя не се стреми към добро, човекът може да бъде обсебван на пристъпи от всяко зло. Кой е висшият дар, който е нужно да принесем на Бога? -Нашето съществуване.

 

- Коя добродетел, считате за най-велика?

 

- Скъпи мой, не съществува „най-велика” добродетел, а и не може да се каже коя добродетел е най-велика, защото всяка добродетел е хубава, когато е на своето място. Едни казват, че молитвата е добродетел, други – любовта, трети – смирението. А в действителност, най-великата добродетел е делото, което можеш и вършиш в името на Бога.

 

- А любовта?

 

- Любовта е богословска добродетел, една от най-непоклатимите добродетели, така че от нас се иска само да насочваме любовта – към Бога, към ближния, към нас самите.

 

- Може ли човек да се спаси без смирение?

 

- Не може да се спаси, защото не се уподобява на Бога. Ако Синът Божий стана Човек, смирявайки себе си, то никой не може да се уподоби на Сина Божий, ако не се смирява.

 

- Защо някои свети отци наричат човека”нов ангел”?

 

-Човекът е новият ангел, защото има склонност и към ангелския живот, но и към земния също.

 

- Как християнинът може да се избави от самолюбието, егоизма и високомерието на нашите дни?

 

- Братко, от това не можем да се избавим, не можем да се спасим по друг начин, освен с Божията помощ, чрез молитвата, усърдието, чрез отстраняване на негативното от душата и чрез искрено желание да служим на Бога.

 

- Кой от монасите е по-близко до Бога, отче Теофиле? Онзи, който безмълвно се подвизава в пустинята?

 

- Свети Йоан Златоуст казва: ”Адам, бидейки в рая, падна, а Лот в Содом се спаси. Саул не се спаси в царския дворец, а Йов се спаси на купчина боклуци.” А това означава, че ако човек отсече своята воля и желания, ще се случи волята Божия и за него не ще се намери вече място, нито дело, което да попречи на спасението му.

 

- Къде отиват душите на умрелите след смъртта?

 

- В онова място, което са си приготвили през живота си.

 

- Може ли Църквата да помогне на душите на вярващите след смъртта им?

 

- С молитва и милостиня.

 

- Какво е нужно да правим ние християните, за да получим милост в деня на Страшния съд?

 

- Самите ние да имаме милост.

 

- Какви наставления давате на вярващите, отче, за да ги укрепите в трите богословски добродетели: вяра, надежда и любов?

 

- Скъпи мой, този въпрос не е простичък, защото вярата, надеждата и любовта са нещо, което се случва не на мига, а във времето. А тогава, всичко укрепващо вярата са делата на вярата, които я умножават. Върши дела на вярата, за да преуспяваш в нея! Който има вяра, той трябва да я проявява чрез живота, който води. Ако ходи в храма – проявява своята вяра, ако пости – проявява своята вяра, ако е доброжелателен – проявява своята вяра, ако съчувства на немощите на другите – той проявява своята вяра и с това сам възраства в нея. Що се касае до надеждата, тя винаги е свързана с вярата, защото който вярва, той се надява. Молитвата пък, както казва св. Йоан Лествичник, е „изтребление на отчаянието и проява на надеждата”. Човек проявява надеждата си, когато се моли, когато вярва, че Бог ще приеме молитвата му, когато се устремява към доброто. А любовта е най-всеобхватната добродетел и тя трябва да се укрепява с дела на любовта. Св. апостол Павел в първото послание до Коринтяни, в 13 гл. описва добродетелите, които се градят върху любовта, а имено казвайки: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…” – по този начин, всяка от тези добродетели се съдържа в любовта, укрепва я! Така че, аз убеждавам вярващите, да търсят добродетелите, да ги придобиват, да ги имат, да живеят чрез тях и да ги проявяват.

 

Превод от руски език: Йоанна Калешева

Сп.”Амвон”,бр.1 (год. 8) април, 2012

 

 

Градината на сърцето

Януари 31, 2014 in Видео, Начална страница





Малцина ли са тези, които се спасяват?

Януари 11, 2014 in Външни

 

И минаваше през градове и села, като поучаваше и отиваше към Иерусалим.
А някой Му рече: Господи, малцина ли са, които се спасяват?
(Лука 13:22, 23)

Нещата, които казва Христос, никога не са маловажни, а много дълбоки, слушаме Христос с огромно внимание и мислим много добре това, което е казал, защото това са много велики неща и никога не са незначими.

Някой Му рече: Господи, малцина ли са, които се спасяват? Той им рече:
подвизавайте се да влезете през тесните врата; (Лука 13:23б, 24)

Сякаш казва, че малцина са тези, които разбират всичко това по-горе. Какво означава тесни врата? – място, през което се затрудняваш да влезеш. Нали? Ние се научихме да не се затрудняваме никога и никъде. И ако някой ни затрудни малко, ще го екзекутираме. Сега е време за изпити, говорих преди за изпитите, всички студенти се занимават с това кой има най-хубави записки, за да не четат книгата, защото книгата на преподавателя е ей-толкова голяма. Записките са ей-толкова малко. Разбирате ли? Тясната врата къде е? Никъде. Така се научихме. Ако днес отидеш и кажеш на едно място: “Обещавам ви работа, тежка работа, и работейки тежко, навярно ще успеем да постигнем нещо!”, ще ви кажат: “Остави ме на мира! Работа! Да видим първо светлината в ръката ти и тогава ще се убедим!” Ама как ще видиш светлина, след като светлина не съществува? Това е едно болно общество.

“…подвизавайте се да влезете през тесните врата; защото, казвам ви, мнозина ще поискат да влязат, и не ще смогнат” (Лука 13:24)

Мнозина, ако видят колко е хубав палатът, защото тези неща, за които говорим сега, са хубави, ще кажат: “Вземете и мен да вляза вътре!” Нали? Какво по-хубаво! Но няма да могат да влязат, защото вратата е тясна, което означава, че има цена да влезеш в този начин на мислене. Има цена. Означава, че ще се лишиш от определени неща, че определени неща в живота ти няма да имат мястото, което са имали преди, че ще откриеш нови измерения, които не си познавал, ще влезеш в някои трудни неща, привидно трудни, защото палатът е зад вратата. Да не забравяме, че вратите са трудни, не се казва, че палатът е труден, палатът е лесен, но вратите, тоест тази съпротива на нарцисизма и себелюбието – в началото е много ужасна. “Какво говориш сега? Как ще загубя? Моите права? Нали? Съществуват и духовни права във всекидневието. Как ще загубя? Моят статус? Аз? Какви са тия неща, които говориш?”

“След като стопанинът на къщата стане и затвори вратата, а вие, останали отвън, почнете да хлопате на вратата и да викате: Господи, Господи, отвори ни!” (Лука 13:25)

Внимавайте тази тясна врата ще се затвори. И когато вие поискате да влезе в палата (но първо решете, защото тясна-нетясна, оттам трябва да минем, нямаме друга врата!), вратата ще бъде затворена и ще викате отвън: “Отвори ни! Отвори ни! И ние искаме да влезем! Взехме решение и ние да си дадем малко зор!” Вратата обаче ще бъде затворена.

“…и когато Той ви отвори и рече: не ви зная откъде сте.” (Лука 13:25б)

Не ви зная! Не ви познавам. Изборът не се отлага безкрайно. Тази свобода тук не е вечна, как да го кажа по друг начин. В даден момент трябва да избереш!

“…тогава ще почнете да казвате: ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше
Как не ни познаваш? Пред Тебе ядохме и пихме, ласкаехме Те, ръкопляскахме Ти!
И Той ще рече: казвам ви, не ви зная откъде сте; махнете се от Мене всички, които вършите неправда.” (Лука 13:26, 27)

Хайде, оставете Ме на мира тука! Вие извършители на беззаконието. Всички извършители на беззаконието виждат злото и го използват като алиби, защото със своите велики идеи покриват своята неправда. Там да видите братолюбие, грижи, бащата на народите, Сталин, милиони, милиони е екзекутирал с едно свое кимване. Идеите обаче били превъзходни. Бащата на народа. Той бил извършител на беззаконието, защото не можеш да наричаш справедлива една система, при която никой не е свободен, никой не мисли, никой не диша без твоето разрешение и ако евентуално се осмели да го направи, животът му е приключил преди още добре да го обмисли. Хитлер също е бил извършител на беззаконието, но когато чуете негови речи, той е бил страшен оратор, давам ви силни примери, за да разберем какво точно се има предвид тук.
И тъй, те ще отидат един ден и ще кажат – ние за това царство правихме, каквото правихме! Но не влязохте през тесните врата. Напротив, разбихте всички врати и ако беше възможно, щяхте да разбиете и царството. махнете се от Мене всички, които вършите неправда! Така и ние, църковните хора, говорим хубави думи, хубаво едно, хубаво друго, кой обаче е този, който ще положи малък труд? И ще влезе малко по-навътре и ще жертва нещо, което уж е значимо и драгоценно?

“Там ще бъде плач и скърцане със зъби, кога видите Авраама, Исаака и Иакова и всички пророци в царството Божие, а себе си изгонвани навън.
Тогава започва страхът и ужасът и мъчението. Какво правя тук? И защо съм отвън?
И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в царството Божие.” (Лука 13:28, 29)

От четирите посоки на земята ще дойдат хора, които вие не сте си представяли и ще насядат в това царство, те ще имат място в каквото и да е това царство. Знаем обаче, че това ще бъде състояние, при което Бог ще бъде всичко у всички. Ще бъде състояние, където злото вече няма да бъде допуснато. Злото ще бъде извън това царство. Там ще влязат само тези, които виждат нещата, както Бог ги вижда. Всички тези, които са смятали „незначимите” Божии неща за значими и внезапно са ги видели да стават значими, да завладяват живота им и да печелят живота на други човеци около тях. Всеки път, когато чета това от изток и запад, и север и юг, искрено ви казвам, се трогвам, защото си мисля и казвам, кой знае кои ще видим в царството Божие. Защото трябва да знаете, че има мнозина, които са извън царството, понеже ние сме криви и наопаки. Именно ние сме оставили мнозина отвън. Един човек, който носи царството Божие в себе си, влага и всички други, защото всички идват да видят какво става с този човек. Един човек, който остава другите вън, въпреки че говори за това царство, може да говори за него, да е назначен от държавата да говори за него, но той да оставя мнозина извън това царство. Защото с това, което говори, открива не царството Божие, а преизподнята. И следователно човеците виждат как губят тази надежда, тяхната последна надежда поради него. От изток и запад, и север и юг, и – всички тези, които не носят отговорност, които никога не са чули Божието слово, за всички тези, които ние сме скандализирали, Бог има една особена участ. Тази участ тук. Ще видим хора, които не сме очаквали, и обратно, хора, които сме очаквали да видим там, ще ги видим без сватбена дреха. Всичко това тук са символични изрази. Сватбена дреха – брачна одежда, какво означава? Когато някой е облечен в сватбени дрехи, той вече е отдаден, вече се е отдал на този, с когото се жени.

Тоест няма сватбена дреха, колко хубав израз. Бракът не може да се извърши. Ако булката дойде в храма със сини джинси, с цигара в уста и с кученце до нея, младоженецът ще каже: “Какво става тук?” “Ама обичам те!” – ще каже тя. “Но нямаш сватбена дреха!” – ще й каже. Каква е тази “сватбена” дреха? Това е цялостното принасяне, това нещо, което носи булката и младоженецът. Сватбената дреха, означава, че единият се принася напълно на другия. По същата причина не отиват в общината да сключат брак, а бракът винаги е ставал пред религиозните власти, дори в епохата преди Христос, при древните египтяни, във Вавилон, в древна Гърция не отивали при кмета, какво да ти каже кметът: “Видях те! Здрасти! Как си?” Какъв смисъл има това? Отиваш пред Бога, за да направиш своето велико себепринасяне. В онзи миг се извършва тайна, принасянето на един човек спрямо другия, и то взаимно. Затова сме облечени в сватбени дрехи, нали? Колко е хубаво, когато човек разглежда нещата малко по-естествено, отколкото ние ги разглеждаме. Имам предвид отколкото мнозина днес ги разглеждаме. Затова съществува този израз – на друго място, както се казва, приятелю, дойде тук и добре направи, но нямаш сватбена дреха, не си принесъл себе си на Бога, както другите човеци, тук обаче всички са сключили брак, всички имат брачна одежда, всички са „сключили брак” с всички. Това е царството Божие, състояние, където всички са „сключили брак” с всички. Разбирате ме какво имам предвид, нали? Всички са се принесли на всички. Това е царството Божие. Без това не съществува царство Божие. Бог е общност между личности, не е самотен и затова, когато отидем близо до Него, и ние трябва да бъдем такива. Виждате всички велики светци, ако изследвате техните съчинения, дори най-големите подвижници, те не отивали просто в планината – дори пустинници- там, където отивали, винаги носели в себе си и другите човеци. Общението с Бога и царството Божие не е само хоризонтално, не е само вертикално; Мразя ви всички, отивам на планината и ставам свят! Ако ви мразя и бягам от света, дявола ще намеря там, където отивам. Нито пък ще остана в планината. Ще избягам оттам.

И човек отива при тези светци, пустинници и ги вижда да са толкова общителни, колкото ние не сме помежду си, защото не се обичаме. Или отиваш при един обикновен калугер, говориш с него и след 15 години отново говориш с него и той те помни. Той помни името ти и те пита: “Какво направи по този въпрос, който те занимаваше тогава?” Ти се питаш какво става тук? Той, клетият, те влага в молитвата си и той не е клет, клети сме ние, забравихме тези неща, а той те помни и отново те вижда. Ако помните един човек всеки ден, веднага имате връзка с него. И след 30 години сякаш вчера сте говорили. Обратно, ако нямаш връзка с него, още на другия ден не помниш името му.

Това е царството Божие – това всемирно диахронично и велико побратимяване, което ще стане чрез благодатта на Светия Дух. Помислете сега да имахме такива братски отношения помежду си. Тоест царството Божие започва от сега, от малкото откриване, което правя, и след това правя по-голямо откриване към другия човек и там намирам Бога. След това вземам много на сериозно това нещо, развивам го все повече – но не става лесно, нито с натискане на едно копче, а е нужна жертва. Защо обаче говорим тези неща? Лъжи ли казваме? Не. Не са лъжи, а ги казваме, за да ги обикнем, и ако ги обикнем, по-лесно ще ги приложим. Затова ги казваме. Може и нищо да не кажем, да кажа: “Това, за което говорим, не го постигнах, и затова нека да не говорим за него!”

Царството Божие е този огън на Божията любов, който става храна и питие за всеки един. Помислете внезапно да натисна едно копче на стола, днес не става ли всичко с едно копче? Да имахме едно копче, как се казва, да натиснем Enter, и хоп!, внезапно да дойде царството Божие. Знаете ли колко хубаво би било? Внезапно всеки ще живее заради другия, внезапно никой няма да мисли какво ще яде утре, след като всеки друг може да те нахрани, внезапно той няма да си мисли, че е сам, че е болен, че е в безизходица, че животът му няма смисъл и цел, никой няма да мисли, че няма утеха, пари, храна, след като всичко, което имаме, ще го сложим по средата, такива били първите християни: всичко било общо. Колко хора искат това ли? И аз това питам. Затова казах, че само ако натисна едно копче Enter, тогава би станало. Би могло да стане и без натискане на това копче. Би могло и ние да го поискаме. Ето тук отново е това, което ви казвам – всичко това го смятаме за синапово зърно, всички казваме много е важно това, което ни казва о. Николай, но не става! Това е синаповото зърно и Христос ни казва, че в крайна сметка това ще направите, ще го направите сред и след цялата тази агония и скръб, през които ще минете. Когато видите колко е значимо и колко плод дава. Това ни казва този текст – че в даден момент ще направите всичко това, но ще го направите, след като първо вкусите безизходицата, ще го направите като синаповото зърно, като нещо незначимо, непонятно и невъзможно да стане, това казва точно. Колко хубаво би било! Помечтайте малко в даден момент да стане това. Веднага щяха да престанат инсултите, инфарктите, захарта щеше да падне, омразата, страстите щяха да изчезнат, това щеше да бъде състояние на всеобщо облекчение. Представете си малко! Царство Божие. Бихме гледали един друг в лицето и бихме си казвали „Добър ден! Как си?” Дори нямаше да питаме дали другият е добър или лош. . .

За съжаление, днес множество нови мислители-атеисти ни казват: „Не прибягвайте до Бога! Науката ще реши проблемите!” Колко безумни сме станали, това е страшно нещо – нима науката ще реши проблема с това да се науча да ви обичам? Какъв проблем ще реши науката? Кои проблеми може да реши? Както я използваме днес, ще се унищожим хиляди път чрез нея! Стигнали сме до такова заслепяване, че човек постоянно чете във вестниците подобни текстове на нова група атеисти, нови философи, които отново се наричат атеисти и казват: „Как ще се избавим от религията, която е една измама?” Но нима цялото това болно мислене не е измама? Нима това не е най-голямата от всички измами? И науката ще ме научи мен да прощавам. Не разбрах! По какъв начин ще ме научи? Не може да ме научи нито да прощавам, нито да разбирам, нито да поставям себе си по-долу от всички, нито да се смирявам, нито да се покайвам. Тя ще констатира резултатите от тези състояния и ще казва например: този, който има покаяние, не умира от инфаркт на 25; но науката не може да те накара да не умираш…

Защо е тясна вратата?

Вратата е тясна, защото имаме наднормено тегло. Вратата е тясна, защото, както всички психолози знаят, ако попиташ днес един човек кой си? Отговорът му представлява огромен плод на фантазията. Разбирате ли? Той не ти казва – “Аз съм Георги!” – и да те гледа в очите. Неговият отговор е: „Мене, който ме гледаш, съм. . . ” и започва да изрежда и изрежда, изрежда, изрежда, създава огромна крепост и казва: “Този съм!” Как да мине през вратата? Може ли? Тясната врата, която ти имаш в сърцето си. Вратата на Бога е широка, Тя не е тясна, защото е за естествени хора. Нужна е диета, до този извод стигаме. И аз също.

***

Въпрос: „Това, което ни ужасява, е, че когато гледам човека отсреща и го съдя за нещо, рано или късно разбирам, че това, което гледам в него, е страстта, която и аз имам”.

Не знам дали сте чели книгите на старец Паисий, издание на манастира в Суроти, в една от тях за „Духовна борба” (5 том), в първите глави се говори за благите помисли. Понеже аз там намирам отговори, ви я препоръчвам, старец Паисий е прилагал всичко това, той не само го говори, а и го прилага. Той имаше фабрика за благи помисли. Тоест никога не осъждаше човека отсреща, а гледаше да намери оправдания за него. Виждаше, че другият в даден момент не върви добре, това не може да не го видиш, но намираше начин това нещо да се окаже за добро и за него самия, и за връзката помежду им, и да не го обвини. Виж, толкова знае, толкова е разбрал! Той гледаше на него като на болен човек, но не го презираше, а му състрадаваше. Ако видиш тежко болен, а ти не си болен, няма ли да му състрадаваш? Няма ли да кажеш – Боли го, колко лошо! Особено ако ти си изпитал болка в миналото. В този смисъл, нужни са благи помисли. . .

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

адрес на публикацията: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=214:2013-11-05-07-32-47&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

До какво води лесния живот

Август 20, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

- Отец Сергий, ако човек не е много ревностен, но все пак изпълнява Божиите заповеди, какво е значението на неговата ревност? С какво се различава ревностния човек от топлохладния?

 

-Аз мисля, че ревността е душата на аскетичния подвиг на християнина. Качеството, противоположно на ревността е нерадението. Човекът може да бъде или ревностен или нерадив, или пък да представлява нещо средно, т. е. да бъде топлохладен. Знаем какво е казано за последните в Апокалипсиса: „Така понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр.3 :15).

 

Тези слова са обърнати към тези, които вярват в нещо, съблюдават известни правила на благочестие, понякога посещават храма, понякога постят, понякога се причастяват. Точно понякога, т. е. такива хора  са християни понякога. Те частично изпълняват заповедите и творят Божията воля, а всичко, което е частично е незряло.

 

Убитият иеромонах Василий Оптински има забележителни стихове: „Погледнах аз, и на всичко, което е леко, аз реших да гледам отвисоко”. Той не се задоволявал с това, което е леко, нужна му била пълнота на духовния живот. Именно пълнотата на духовния подвиг го привличала и в края отец Василий достигна духовно съвършенство. Пет години живя в Оптина и се сподоби с мъченически венец.

 

Такива ревностни хора не се задоволяват с обичайния лек живот, с полуподвиг, полухристиянство, полумонашество. Разбира се, колкото по-високи са духовните изисквания в човека, толкова повече трудове и скърби му предстои да понесе, въпреки това той самоотвержено ги приема. А нерадивият спи и си мисли, че в сънно състояние ще се спаси.

 

Само ревностният човек може да познае истината, да се избави от страстите, защото те са в действителност ракови метастази, които разяждат всеки от нас. Ако ние не осъзнаваме това, ако ревностно не положим всички усилия за борба с греха, то душата ни ще погине. По този начин ревността се оказва основополагащо начало в духовната война.

 

Само ревностният човек се спасява и достига донякъде. Неговият подвиг е угоден на Бога, защото от него рано или късно ще се родят добродетели. Така човек не само прави нещо, а прави много и добро. Нерадивият се уподобява на раба от притчата, който получил талант и го закопал в земята, докато ревностният раб получавайки два таланта, отишъл и заработил други два, вторият получавай пет, заработил още пет. Ревностният човек е този добър и верен раб, когото Господ е почел и похвалил. Този, който закопал своя талант, бил наказан от Бога (вж. Мт. 25:14-29). Той се ленил да направи нещо и оправдавал това с лукаво мъдруване: „господарю, аз те знаех, че си жесток човек:   жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал „С твоите думи ще те съдя-отвърнал Господ-ти знаеше, че съм жесток и ще ти поискам отговор, обаче не направи нищо, затова отиди във външната тъмнина”.

 

Всеки от нас има способности, таланти и ние сме задължени да ги умножаваме. Преди всичко става въпрос за духовни таланти, защото за външни недостатъци  нас няма да ни съдят. Ако човек умее да пее и при това не пее в народния хор или на клироса, това може да не е грях. Но това, че трябва да увеличим духовните таланти е съвсем точно.

 

Как да ги увеличим? С живот по Евангелието и изпълнение на Божиите заповеди. Човек не прави това изключително по ленност и лукавство. Само ревностният  за богоугаждане християнин достига нещо и духовния му живот дава плодове. Нерадивият, ленив  човек също вярва в нещо и върши нещо, но е съмнително това да е достатъчно за спасението. Нерадивият няма да се спаси докато не се избави от своето нерадение.

 

-Тези, които са принесли плод не в сто, а в тридесет и шейсет (Мт.13:2-8,23), били  ли се в нещо нерадиви?

 

-Не трябва да изискваме от всички хора святост; всеки човек е подчинен на Бога. Ако човекът е благочестив, нужно е да се постараем  и видим и оценим в него благочестието и този труд, който той е понесъл заради Господа, да оценим добрите му дела. Ако започнем да обвиняваме всички хора в това, че не са святи, това ще е фарисейско разсъждение.

 

- Защо св. Отци назовават нерадението един от най-тежките грехове?

 

-В нерадивия човек волята е парализирана. Той като че ли спи, гледа, а не вижда, и слуша, а не чува (вж. Мт. 13:13) затова и не възприема дълбинните евангелски истини. Нерадивият човек не разбира последствията от своето нерадение, не разбира, че може да погине. Той не осъзнава това, че и във временния живот се лишава от твърде много неща поради своята ленност.

 

Нерадивите хора впадат в гордост. Св. преп. Симеон Нови Богослов казва: „от нерадението се ражда гордост”. Това е и страшното, че в съзнанието на нерадивия човек всичко се извращава, той започва леко да оправдава своите грехове и много бързо става фарисеин, а да се излезе от това състояние е крайно тежко.

 

Още един път ще приведа изречението от Евангелието „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мт.9 :13 -12)и: „здравите нямат нужда от лекар, а болните”(Мт.9:12). Понякога човек изпада в гордост и започва да се счита за праведен, духовно здрав. За такъв човек в пълна степен се относят словата казани от Господа на фарисеите: „да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава” ( Ин 9:41).

 

Ако човек се признава за грешен, нуждаещ се от духовен лекар, то този лекар непременно ще се появи. Но колкото той се признава за виждащ, всичко разбиращ и знаещ, то започва да се уповава само на себе си, фактически отхвърляйки Христа, а доколкото силата на човека е твърде нищожна, той пада.

 

Нерадивият човек може даже да падне в ерес. Какви са причините за ересите? Хората не са поискали да живеят по Евангелието, подменили са го с по-удобни представи, а строгите, жестоки евангелски норми заменили с индулгенции или нещо подобно. Най-страшното е че това има вид и название християнско. А в действително не е такова.

 

-Древните патерици и жития на светии показват много такива примери за това, как в покаяние се обръщали най-големите грешници, които заставали на пътя на ревностното богоугождение и достигали святост. Как да избегнем топлохладността в наше време?

 

-Да, действително има много примери за това, как хора водещи нечестив и греховен живот се разкайвали и ставали добри християни. Аз познавам един монах, който по-рано бил престъпник, излежал две присъди и се считал за рецидивист. Веднъж с него се случило следното: след втората присъда той заедно със своята банда отишъл на поредната „работа” но в същото време се излял дъжд и за да не се измокрят те влезли в храма. Той тогава бил невярващ, както и всичките му приятели.

 

Ето какво ми разказа той: Аз погледнах лицата на хората, такива удивителни, красиви, чудни, обстановката в храма и нещо докосна моето сърце. Стана ми толкова добре, толкова топло на душата. Тогава за първи път в живота си се помолих на Бога: „Господи, помогни да не излезе нищо от нашата работа, за да не ме затворят отново”.

 

Дъждът спрял, те излязли от храма, отправили се натам накъдето отивали. На мястото всичко било предварително подготвено. Останало само да си протегнат ръката и да вземат плячката но изведнъж възникнало обстоятелство, което не позволило това да се случи. Те изчакали, повъртели се и си тръгнали обратно. Той запомнил този случай и започнал да ходи в храм и да се моли, Господ да му помогне да напусне престъпния живот. След това той прочел Евангелието, станал още по-често да ходи в храма, изповядвал се, разказал на свещеника за целия си живот и на душата му станало по-леко. Постепенно той се отдръпнал от предишните приятели и те разбрали. След това този човек отишъл в един от нашите известни манастири, приел монашески постриг и се подвизавал там дълго време. Интересното е, че в манастира му дали точно касата с парите, той отговарял за нея няколко години и нямало случай, когато нещо да изчезне.

 

Така, даже падналите в тежки грехове хора идват в покаяние, такива случаи е имало има и ще има, защото християнството е религия на каещи се грешници.

 

Ако човек полага в оновата на своя живот изпълнението на евангелските заповеди, той никога не пада в нерадение, защото следвайки заповедите се приближава към Бога. Неговия живот се променя, получава се вътрешно обновление, в сърцето се появява духовна топлота, радост, постепенно на него започва да му се открива Господ. Преп. Касиан Римлянин казва, че да виждаме Бога не означава да го виждаме лице в лице или да бъдем осияни от Таворската светлина, това се случва само с Божиите угодници и то не с всички, виждат Бога-значи просто да се започне да се забелязва в другите образът Божии, разпознава Божия Промисъл в различните обстоятелства, които се случват в нашия живот, в живота на близките ни и на народите.

 

Това е дадено на духовно ревностния човек, изпълняващия заповедите. Колкото по-близко започва да вижда Бога, да общува с Него, да се радва на Божието присъствие в света, още повече ревност се разгаря и толкова по-трудно му е да падне в нерадение. Защо да оставяме тази радост, това духовно богатство, което е придобил? Той  цени това богатство на добродетелите. А нерадивият, ленивият няма възможност да придобие духовни богатства. Ако кажеш на такъв, че заради греховете му Бог ще го накаже, то той ще ви погледне като разказвач на приказки. Най-доброто средство да не падне в нерадение това е ревностното изпълнение на заповедите, принуждавайки се към това. Винаги трябва да се боим да не паднем, както е казал един свят старец, докато се боиш, няма да паднеш. Никога на нищо не трябва да се доверяваш, нита на своите подвизи, нито на своите добродетели, нита на своята ревност, нито на своите заслуги пред Бога-можем да се уповаваме само на Бога, разбирайки, че именно Господ ни спасява и милва, а не нашите пости, бдения и усилия. Светите отци са живеели с това.

 

Известно е за преп. Макарий велики, че когато душата му излязла от тялото  и преминавала през митарствата бесовете му викали: „Ти не победи, Макарий”! А той отвърнал: „Не, още не съм победил”! Душата му отивала по-нататък, отново бесовете крещели: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм ви победил!” В самото предверие на рая бесовете викали: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм победил”! И когато душата вече влязла в дверите на рая, тогава преп. Макарий казал: „Ето, сега победих”.

 

Вижадате ли даже на митарствата бесовете имат власт да изкушават душата. И затова, дайте да се уповаваме само на Бога, на Неговата милост, а не на своята ревност, добродетели и таланти.

 

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

 

 

За молитвата е необходимо сърце

Юли 12, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

Из наставленията на стареца Арсений (Папачок)

 

По-добре да бъдеш нищо, отколкото герой на някого другиго, освен Христа.


На 19 июли 2011 година на възраст 96 год. отмина при Господа архимандрит Арсений (Папачок) – най-възрастният и един от най-почитаните днес румънски старци. Той беше представител на златната плеяда румънски духовници на XX-ти век, ненадминати по ревност и всеотдайна жертвеност на своята вяра, подвижнически опит в суровите условия на безлюдната пустиня, подобно на аввите от древните патерици – опит, съчетан с духовна мъдрост, тънка проницателност в тайниците на човешката душа и извънредни литературни дарби. Старецът Арсений се подвизаваше със стареца Клеопа (Илие), бил е подлаган на преследвания от страна на богоборческите власти, лежал е в затвора за изповядването на вярата. От 1975 год. е бил духовник на манастира в чест на света Мария в град Текиргьол до Констанца.


Предлагаме на вниманието на читателите отговорите на стареца на някои актуални въпроси от духовния живот.


- Как можем да придобием дара на смирение и молитвата със сълзи?


- Смирението не може да дойде от само себе си, ако в духовния ход на твоя живот ти не си достигнал до мисълта, че нищо не можеш сам без благодатта Божия. Спасителят казва: „без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15: 5). 113-то Правило на Картагентския Събор гласи: „Но ако все пак някой казва, че нещо може без Христа, да бъде анатема” [1].


Брате, нима не знаеш, че ако мислиш високо за себе си и се гордееш, то за това от теб си е отишла помощта Божия? Защото е казано: „Бог на горделиви се противи, а на смирени дава благодат” (Иак. 4: 6; 1 Петр. 5: 5). Помисли за това, че без благодат ти си прах и пепел. А ако предполагаш, че ето, Господ те е търпял до сега и така ще бъде завинаги, тогава с велик страх се устраши, защото Бог дълготърпи, но понякога и изпреварва събитията!


Синко, помисли за това, че имаш само времето на този живот, и с твоята ревност, с твоето желание да бъдеш с ангелите на небесата. Търси да се смиряваш, защото само така ще придадеш ценност на онази красота, която си придобил в себе си, за да не послужи това духовно богатство – уви! – за да погинеш в огъня. Внимавай на себе си, брат, защото ако мислиш, че Бог може да те посети направо сега и че ще умреш, то той, помисълът, ще те научи какво да правиш, защото знаем, че Христос в каквото ни завари в това и ще ни съди (ср.: Иез. 33: 20)[2].


Без смирение няма никаква надежда за спасение! А „ако ти брате, нямаш кротост в сърцето си, то знай, че в сърцето ти има някакво превъзнасяне” [3]. Трябва да разберем, че Бог толкова малко изисква от нас, а наследие ще получим заедно с Него… Кротост, кротост и още веднъж кротост!


- Мнозина вярващи се оплаквт, че не намират в себе си сили, за да се молят. Какво да правим, за да имаме ревност и благоговение за свещена молитва?


- Не трябва да преставаме да се молим, макар и с ума. Тези моменти на пустота, полети и падения се случват и при светите човеци – за тяхно смирение. Бог съразмерва даровете по силите на всекиго, за да има духовно равновесие. Едни губят от качеството на молитвата, на други, които се молят със смирено сърце, се дава известно утешение, и те в радостта се молят само за това, отново да ги посетят утешенията, но това е просто заблуда: ние като че се пазарим, а такива утешения могат да идват и от бесовете, защото фалшивото удовлетворение от лъжата се усеща.  Бесовете се радват да те удържат в това състояние на лъжливо успокоение, за да оставаш невъзприемчив за истинското утешение от молитвата, изтръгваща се от сърцето без всякаква сметка и непрестанно. Моли се смирено, за да доведеш Бога в сърцето си, а не да се възнасяш с ума си и да блуждаеш високо, защото е по-добре да бъдеш нищо, отколкото герой на някого другиго, освен Христа.


От молитва се нужаем непрестанно, защото ние трябва винаги да бъдем с Бога, а и лукавият ни причаква също през цялото време. Милостта Божия е с нас; нека не се бои нито едно наскърбено сърце, защото ние сме изкупени с Кръвта на Спасителя, а значи, струваме много скъпо.


Има мнозина такива, които, ако за него се моли някой близък или друг християнин с висок живот, то той се залъгва и вярва – дори ако сам живее в непоправимо безгрижие, – че ще наследи блаженото благословение на тези човеци. Добре е предварително да се знае, че „между цветята полският бурен напразно се моли да го помилва косата” (Йорга)[4]. „Не е срамно да паднеш под напора на болестите, срамно е да умреш нерадив и уморен от удоволствия” (Паскал)


Какви молитви и молитвослови препоръчвате на монасите и миряните?


- Аз няма да се спирам тук на молитвите, полагащи се по устав, – те се извършват; би било добре, ако помислим за нещо непрестанно и не толкова за това, да нижем думи, колкото за това, да възпитаме себе си и да направим любовта състояние на своето чувство, вибрация на своята душа. Този трепет с неуловимо въздихание бих опитал да препоръчам.


Свети Агатон казва: „Който се моли само когато се моли, той не се моли”. Става дума, по този начин за това, да чувстваме Бога, Майката Божия и всичко свято със сърцето си колкто може по-непрестанно. Това би пазело свещичката на нашата душа запалена, и би било по-трудно да се нападне такава душа. Трябва да знаем, че дяволът много се бои от трезвения[5] човек – колкото може по-трезвения! Молитвата – това е безусловно, полезно средство, а трезвението – е постигната цел.


Аз препоръчвам молитви към прескъпия Спасител наш, към Майката Божия – незаспиващо утешение на нашите души, – особени молебни: молитви към светия Ангел Хранител и, по необходимост и благоговение, към всеки светец.


Молитвослови, за всички – онези, които съществуват, защото в действителност повече от всичко е нужно твоето сърце!


[1] Ср.: Правила на Православната Църква с тълкувания от Никодим, епископ Далматинско-Истрийски: В 2 т. М., 2001. Т. 2. С. 259.

[2] вж.: преподобни Йоан, игумен Синайски, Лествица. Слово 7. § 50. Сергиев Посад, 1908. С. 84.

[3] Цитат от «Египетски патерик» в румънски превод. Гл. 4. За смирението и кротостта. § 3.

[4] Цитат от книгата на румънския философ Николай Йорга «Cugetări» («Размисли»).

[5] Трезвение при светите отци е наречено пазенето на ума и сърцето.


http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/47674.htm


Текстът е публикуван в сайта Царство Малое  http://carstvo-maloe.com