За злото в Църквата

Март 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

-Владико, кажете нещо по темата за неправдата в Църквата. Какво да правят миряните, когато виждат примери на цинизъм, лъжа, лукавство от страна на ръководителите на Църквата?

 

Веднага искам да кажа, че в Църквата няма зло. По принцип то не може да бъде в Църквата, по силата на Нейната святост. На всички нейни желатели и недоброжелатели, болезнено или със злорадство говорещи за грехове, недостатъци и пороци на православните клирици и миряни, ще напомня брилянтното определение, дадено от св. Филарет Московски: “Защо Църквата се нарича свята? Църквата е свята, защото е осветена от Господ Иисус Христос, чрез Неговите страдания, Неговата молитва и чрез тайнствата.” “Христос  възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, да я очисти с водна баня посредством словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, нямаща петно или порок или каквото и да е било друго подобно, но да бъде Тя свята и непорочна” (Еф. 5:25-27)

 

В молитвата на Бог Отец за вярващите Господ Иисус Христос е казал: “Освети ги с Тоята истина; Твоето слово е истина. Както ти мене изпрати в света, така и Аз ги изпратих в света, и за тях Аз посвещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината” (Йоан 17:17-19)

 

Как Църквата може да бъде свята, след като в нея има грешници? Църквата е свята дори и когато в нея има и съгрешаващи. Съгрешаващите, но очистващи себе си чрез истинско покаяние, не пречат Църквата да бъде свята, а неразкаяните грешници  като мъртви членове се отсичат от видимите действия на църковната власт или невидимите действия на Божия съд и тялото на Църквата по този начин се запазва свято”.

 

Ето отговор на всички любители, отъждествяващи достойнството на Църквата с недостойнството на нейните членове. Когато ругаят Църквата в лицето на недостойните ѝ членове, те никога не попадат в целта. Ако съгрешаващият се покае, то неговите грехове и беззакония са вече простени и да го осъди може само Бог, а ако няма покаяние – той вече не е член на Църквата, дори и да се нарича православен и даже да бъде в монашески или свещеннослужителски чин в най-висока степен.

 

Но въпросът остава открит: какво да се прави, когато виждаш очевидните недостойнства на този, който по своето звание трябва да бъде най-достойният? Отговор: да не се съблазняваме! Ще кажете: Това е невъзможно! Ще ви отговоря с думите на Христа Спасителя: “За човеците това е невъзможно, но за Бога всичко е възможно.” (Мат. 19:26) Спомнете си по какъв повод е казал Христос на своите ученици тези слова – тях ги учудил строгият отговор към богатия юноша, изпълняващ всички заповеди, но отказващ да пожертва своето богатство и да следва Христа. Мисля, че в разбирането на този сложен евангелски откъс се крие отговорът на нашия въпрос. В евангелист Марк има едно важно допълнение – ще подчертая: “Иисус, като го погледна, възлюби го и му рече: Едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста. (Марк 10:21) Затова “възлюби го” разкрива надарената природа на богатия юноша, който бил достоен да стане един от учениците на Христа. От устата на Спасителя той чул покана за евангелското служение: “Върви след Мен”. Но отказът му огорчил и него самия, и Божествения Учител, и апостолите, в числото на които можел да бъде и той. И на мястото на този отказал се апостол се оказва друг – Юда Искариот.

 

Колко при нас, в Православната църква, благочестиви миряни, които Господ е повикал за служение при Себе Си като иподякони, певци, монаси, или просто като пазачи или чистачи в храма, а те са се отказали? Колко благоговейни дякони не искат да вземат върху себе си отговорността на свещеника за човешките души? Колко достойни йеромонаси сред монашестващите, които Христос е призовал за архипастирско, апостолско служение, са счели себе си за недостойни за толкова високо звание и са се отрекли от него? А те въобще не е трябвало да се отказват от богатства – а просто от обичайното си ежедневие. И после ние се учудваме и възмущаваме, че при нас в храмовете работят само зли лелки и подозрителни чичковци, пеят за пари невярващи певци, служат неблагоговейни дякони и груби свещеници и ни учат алчни и развратни епископи?!

 

Проблемът за греховността на нашите пастири и особено архипастири е силно преувеличен. Но трябва да се помисли – не си ли ти този богат юноша, някога отказал се да върви след Мене, а сега си присвоил правото да съдиш този, който е заел мястото, предназначено за теб? Особено любимият и почитан от мен светия – св. Филарет Московски, още в средата на деветнадесети век се е съкрушавал, че в Москва половината свещеници е трябвало да се запретят, но тогава нямало да има кой да служи. Може би същият проблем стои пред всеки архиерей, който дава разрешение или не забранява служение на клирици, извършващи канонически престъпления, които не им позволяват да стоят пред Божия Престол. Когато достойни, чисти, надарени отказват да служат в олтара, на тяхното място идват юди, които се хрантутят от олтара. И Сам Христос е търпял и прощавал на Юда, призовавайки го в покаяние. На гневното предложение на ангелите да се изтръгнат плевелите от пшениченото поле отговаря: “Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва”. (Мат 13:24-30)

 

О, тези въпроси: “Какво да се прави и кой е виновен”? Виновни сме си сами! Интелигентни, умни, тактични, се гнусим от работата и чистенето в църквата, които преп. Серафим Саровски е смятал повече от всички други дела. Ние смятаме, че това е под достойнството ни. Образовани, талантливи, внимателни, грижовни – скриваме своите дарби в семейния кръг, страхувайки се да ги предложим на служение в църквата. Безкористни, целомъдрени, познаващи силата и сладостта на молитвата и украсени с богословски знания –  отстъпваме пътя на бездарни кариеристи, стремящи се към върховете на църковната йерархия. Ако искаме нашата Православна Църква да се слави с добродетелите на своите клирици, монаси и миряни, трябва сами да станем достойни клирици, монаси, благочестиви, неравнодушни миряни, за които Църквата не е зла мащеха, а родна Майка.
източник православие ру

Не съществува Рай без другия

Януари 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Богопознанието, братопознанието и себепознанието. Това е един триптих, защото, ако поискаш да видиш само връзката си с Бога и не гледаш връзката си с брата, с другия човек и със себе си, тогава реално нищо не виждаш. Тази връзка е парализирана, осакатена. Богопознанието, братопознанието и себепознанието са скачените съдове на духовния живот. Едното дава на другото, едното събитие храни другото и така реално съществува равновесие. Говорихме предния път за богопознанието – за истинната, автентичната, съществената връзка с Христос. Днес ще преминем към братопознание, т.е. към връзката с другия човек.

 

Божият глас не е като нашия, той е вечното Слово, то е нещо, което пребъдва во веки веков, винаги се движи и докосва слуха на душата. Някои хора затварят слуха си, но при други, които искат да чуят Божия глас, този глас влиза, очиства, разтърсва, освещава осветлява техните души.

 

Нека чуем този глас на Бога днес – да сътворим човек. Само какви думи! Троичният Бог казва: да сътворим човек. Нека този глас остане в слуха на душата ни. Много важен глас. Бог сътворява човек, един човек, който може да стане човекотворец, но накрая с падението си, както казва св. Антоний Велики, става злотворец. Какво е онова, което ме прави човек? – връзката ми с Бога и връзката ми с другия човек. Това ме прави човек. В тази връзка ставам творец, т.е. правя от себе си човек и след това постигам обожение. Не ставам злотворец, т.е. злосторник. Моето падение и отдалечаване от Бога създава това разделение, това състояние. Бог човек създаде и това, което трябва да се върне и да се предаде на Бога, о-човек-овечен, а не о-зло-стен. В това е нашата отговорност – да сътворим човек. Човек ли съм? Какво ми показва дали реално съм човек? – връзката с човека, тя става везни, става мярка, и ми показва доколко съм човек. Нека видим и една картина. Имаме Божия глас – да сътворим човек. Разпнатият Христос. Ако помислим, че Христос се разпва за всеки човек, за всеки от нас, тогава можем да осъзнаем и да почувстваме, че всеки човек има огромна ценност, която произтича от Христовата жертва, и дори само това ме кара да ценя човека и така да служа на Бога.

 

Христос говори и за Второто Пришествие, т.е. втората ни среща с Него. Гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ми дадохте да пия. И, разбира се, праведните хора ще Му кажат „Кога Ти сторихме това?“. Същият въпрос имат и онези, които не са в Неговата благодат, които не са човекотворци, а злотворци. От момента, в който го сторихте на Мен, на брата ми, го сторихте на Мен. Е, има ли по-голяма ценност за човека от тези Божии думи?

 

Нека видим колко голяма ценност Бог придава на човека. Да сътворим човек – едно съвършено творение, на такава висота, че да може да има гледка към своя Творец. Бог това направил, поставил ни на такова място, където можем да Го виждаме, да виждаме тази слава на божеството. Сам Бог се жертва за този човек, за всеки човек, от всяка епоха, и ни поставя да видим в лицето на човека Самия Бог.

 

Така разбираме ценността, която Бог придава на човека и тогава чувстваме нечестивото и хулно отношение, което имаме към собственото ни аз и към нашия брат. Бог, Който сътворява човека, го поставя на едно много високо духовно равнище, жертва се за този човек, отива и намира този човек където и да е паднал, стига дори до ада на този човек, до най-ниската точка, почита го, храни го със Собственото Си Тяло и Кръв. Но докато Бог го цени, уважава, издига, ние го хулим и вместо да го издигаме, го погребваме. Такава е връзката ни с другия човек.

 

Нека видим два източника. В живота ни винаги има една движеща сила. Имаме два източника и ние се движим, черпейки от тях. Нека ги разгледаме.

 

Първият източник и движеща сила на човека спрямо неговия брат е егоизмът. Страшен източник, нека видим как се изразява, когато вземаме материал от този източник.

 

Помните ли ложето на Прокруст от древността? Той какво направил? Поставял човека на едно легло и ако човекът бил висок и стърчал от леглото, му отрязвал крайниците, а когато човекът бил нисък, го разтягал, за да пасне на леглото. Ето движещата сила на егоизма, която поставя връзката с другия върху прокруството ложе: всичко, което не ми е от полза, го режа и премахвам; всичко, което не ми достига, го разтягам, за да достигне моите мерки и накрая тази връзка става любезно убийство, става насилване спрямо другия и вместо тя да изпълва мен и другия, ни опразва. Вместо да чувствам пълнота чрез тази връзка, чувствам празнота. В крайна сметка осакатявам другия, това е връзка, която вместо да обединява, осакатява, вместо да ме съединява с другия, ни отрязва крайниците.

 

Помните ли Цирцея (в древногръцката митология нимфа, дъщеря на Хелиос и океанидата Персеида, сестра на колхидския цар Еет и Пасифея (съпругата на Минос)? Какво правила? Превръщала хората в свине. Много пъти това става с нас – не ми казвайте, че нашата алчност, надменност, завист, злорадството, омраза не са скотски състояния. И имаме един Христос, Който идва – помните в Евангелието – да удави свинете, да ни освободи от това скотско състояние. Нас обаче ни движат тези скотски състояния на страстите. Това, което даваме на другия, е нашето скотско състояние. Едно прасе, едно животно какво носи със себе си – лош мирис и кал. Много пъти това пренасям в другия, движи се не моята любов, моята грижа, моето смирение, а всичко скотско, което съм развил в мен, това давам на другия. И докато така замърсявам моя живот, замърсявам и живота на другия.

 

Представяте ли си, вие, които чистите вашия дом, другият да влезе в него и да доведе животните си със себе си? Колко грозно би ни се сторило: животното – прасето, кокошката, магарето да влезе в дома ви? Ако тази картина изглежда грозна, поради зловонието и безпорядъкът, които животното носи в един чист дом, където живеят хора, защо не ни се струва грозно, когато пренасяме нашето скотско състояние в живота на другия човек? Защо? За съжаление нашият егоизмът ни оскотява и ни изопачава. Докато Христос ни преобразява и така от зверството на страстите стигаме до светостта и обожението.

 

Помните ли Циклопа? Той имал един око. За съжаление същите ни прави егоизмът ни. Кара ни да гледаме другия с едно око – кое е това око? Това е окото на изгодата. Онова око на егоизма, където не гледаме другия с две очи, не го гледаме от много страни, а с окото на изгодата. Това око защо е отговорно? Ще ви кажа – ние сме като циклопите – с едно око, тоест тяло без душа, душа без същност, молитва без любов, вяра без смирение. Гледаме като циклопите само това, което егоизмът ни показва в живота на другия. Виждаш само това, в което нашият егоизъм почива. Това искаме и затова много пъти влизаме в живота на другия, простете ми, както животните в един дом. Така влизаме в живота му. Това е трагичното. Черпим от източника на егоизма и резултатът е, че нашият град, квартали, домове, семейства не са място за среща, съвместно съществуване и сътрудничество, а поле за взаимно избиване. Това е нашият голям проблем.

 

Ние вървим по пътя, бързаме, смутени, стресирани, но знаете ли на какво обръщаме внимание? На цените по витрините на магазините. И мисля за цената, гледам я, и не гледам човекът, който е ценния. Помисляли ли сме някога това? – гледам цената и не гледам ценния, т.е. почетения от Самия Бог (думата τιμή на гръцка означава чест, почест, уважение и цена). Помислете колко трагично е това. Другият отсъства от нашите всекидневни постъпки – не се намира в нашето духовно поле и затова чувстваме тази непоносима самота, която не съставя единствено картината на ада. Знаете ли как изглежда животът? Как го възприемаме? Като музей – всички сме влезли в един музей и гледаме експонатите: статуи, картини. И така, ние искаме другите в живота ни да бъдат като музейни експонати – неподвижни, непомръдващи, мълчаливи. Защо? За да може да се движи, изразява и говори само нашият егоизъм. Такива ги искаме – да ги поставим там, където ние искаме, както искаме и без никакво тяхно движение, изразяване и дума. Това място заема другият човек в живота ни. Виждаме един Бог, Който оставя човека свободен – така се изразява любовта на човека, чрез свободата. Виждаме бащата на блудния син, който го оставя да върви свободен дори към разпътство. Без обаче да осъзнаваме, че тази свобода на бащата става път на завръщане за неговия син. Ние обвързваме децата ни, не искаме да се движат така, както те се чувстват, а както ние искаме. Затова и животът ни е мъртъв, като музей, а другите за нас са неподвижни и мълчаливи, за да може егоизмът ни свободно да танцува и да звучат „инструментите” на нашия егоизъм.

 

Имаме и безпокойството за нашето всемогъщество, искаме да сме всемогъщи, първи, оттук искам другия реално мъртъв, за да мога да го местя в живота си както аз искам. Един мъртвец не може да се движи. И не разбирам, че когато черпя материал от източника на егоизма, умъртвявам другия и чрез умъртвяването на другия аз самият умирам.

 

Ще ви кажа нещо от живота на Александър Велики (Македонски). Когато бил дете, веднъж играел на един бряг с приятели. Тъй като бил дете на царя, имало стражи и войници. Внезапно някой от приятелите му бил попаднал в морето и щял да се удави. Тогава Александър се втурнал да го спаси, а войниците хукнали да му попречат. Чуйте каква заповед им дал:

 

- Отдръпнете се!

 

- Ама ако ти се случи нещо? Ти си цар! Ти ли ще отидеш да спасиш това дете?

 

- Отдръпнете се, предпочитам да стана съпричастен на смъртта на моя приятел, отколкото зрител.

 

Позволете ми да кажа, понеже днес черпим материал само от източника на егоизма ни, ние ставаме безчувствените зрители на смъртта на хората около нас. Един човек умира по много начини, аз ставам зрител на смъртта, на самотата на един човек, на глада, на болката, на болестта, и съм безчувствен зрител. Настръхвам, когато виждам себе си да ям пред телевизора, където гледам новините, по които излъчват кланета, катастрофи, а аз равнодушно стоя и апетитът ми не секва, защото в крайна сметка не успях да стана това, което бил Александър. Тоест съпричастен, ближен, съработник. Не разбрах, че така се лишавам от Рая, защото, ако искате да напишете думата Рай с една друга дума, използвайте думата συγχωρώ (прощавам, но и правя място на другия в мен, съвместявам). Това е Рай. Заедно сме с другите, не съществува Рай без другия, ние сме зрители на смъртта на хората, апатични, безчувствени, ние сме онези, които обръщаме внимание на цените, но не на ценния за Бога човек, ние сме онези, които оставаме в нашето скотско състояние, където инатливо стоим на пода на падението, а не на онова равнище, което Бог дал на човека. Това става, когато черпя от източника на егоизма. Знаете ли колко важно е да пресуша този източник. В нашата област имаше един водоем, от който идваха големи облаци от комари и хората страдаха от болести и умираха, както и от глад, защото нямаха земя, която да обработват. И тогава, казаха – ще го пресушим. Първото пресушаване го направил св. Йоан Калоктенис – първи Тивски епископ и нов Милостиви. Пресушаване, за да спре болестта и човекът да може да обработва земята. Пресушаване на източника на егоизма, за да спре болестта на тази душа и човек да може да обработи всичко духовно, което може да го доближи до Бога и да го съедини с човека, с ближния му, с брата му.

 

Нека видим обаче какво става, когато човек реши да вземе материал от друг източник. Кой е той?

 

Колкото повече пресушаваш източника на егоизма, толкова по-буен става потокът от другия източник – Христос, толкова повече се развива в живота ти.

 

Човекът, движен от Христос, трайно се покайва, защото вижда раните, раните на душата си, които сам е причинил с помощта на егоизма си. Защото този човек вижда своите страсти, които разяждат същността на душата му, вижда своето безсилие, цялото това трагично състояние. Помните ли св. цар и пророк Давид – колко хубаво го казва: „моят грях е винаги пред мене“ – ама виждам кой съм. Когато човек вижда цялата своя трагичност, единствено може да състрадава, да обича, да прощава и да се смирява пред брата си. Ако не видиш твоето състояние, ако не почувстваш твоята душевна трагичност, ще отидеш и ще стъпчеш другия. Но когато виждаш, че имаш същите страсти, които има другият, когато го разбираш, му състрадаваш. Словото на старите хора било откриване на тяхното духовно състояние. Помня един възрастен свещеник, който дойде от много далеч, часове наред пътува, дойде и ми каза:

 

- Бре детето ми, домъчня ми за теб и исках да те видя!

 

Колко хубаво да кажеш „домъчня ми“, тоест отдавна не съм те виждал и твоето отсъствие ме измъчи. И колко трагично, когато присъствието на другия ни измъчва и с нашия егоизъм бихме искали да премахнем това присъствие. И да идва другият и да ти казва „Домъчня ми за теб!“. И какво направи той? Каза ми: „Донесох ти един портокал от градината ми, да се подсладиш“. Ето раят, човекът, който е рай, и ти казва „Домъчня ми за теб”. Старите хора не можели да се помолят, ако не влагали всеки човек в молитвата си. Нашите баби били най-големи учители на молитвата. Баба ми, когато се молеше, чувах я, като дете бях в същата стая, накрая на молитвата казваше: „Христе мой, Пресвета Богородице, помогни и покрий децата по целия свят – как действа майчинството! Тя се прекръстваше и казваше: „и след това моите, ако искаш!“ Как една такава молитва да не бъда чута, където човек поставя първо всички хора и последен влиза на опашката!

 

Когато имаш Христос, имаш покаяние, и когато имаш покаяние, влизаш с пълно уважение в живота на другия – с пълно уважение, тъй като покаянието е хирургически скалпел, то е страдание, но сладко страдание на душата. Когато се покайваш и чувстваш тази сърдечна болка, тогава влизаш в живота на другия с пълно уважение сякаш влизаш в храмовия олтар.

 

Човекът, който черпи от Христос във връзката си с другия, е свободен човек, голям революционер, защото се опитва да се освободи от тиранията на страстите, обича свободата, затова този човек влиза в живота на другия и зачита неговия живот, не иска да властва над този живот, не го стъпква, не го разкъсва, не го връзва, не влиза като завоевател, а влиза в живота на другия както свещеникът влиза в храма, както всеки от нас влиза в храма, а не като тиранин и завоевател. Влизаш, когато имаш Христос. Ето, имаш Христос, имаш покаяние, уважаваш другия и ти самият се освобождаваш чрез тази връзка.

 

Днес четох в един вестник за един археолог – важна личност, за когото направили документален филм със заглавие от три думи – „Докосна, обикна, заплака” – и понеже мислех за днешната тема, си казах колко хубави стъпки са това. Защо да не влизаме в живота на другия с тези стъпки? Докосни болката на другия, виж състоянието му, почувствай неговия кръст, затруднение, проблем, глад, самота, докосни живота му. Обикни – когато докоснеш, когато почувстваш живота на другия, ще го обикнеш, и след това, ако го обикнеш, ще заплачеш заедно с него. Това е реалното единство, тези свещени стъпки реално дават любящо измерение и Божията благодат в отношенията на хората.

 

Всяка връзка без Христос е обречена да стане ад, ако не черпя от източника на Христос, а се храня само от моя егоизъм.

 

И тъй, другият има своите проблеми и много пъти той, както и ние, се движи като кукла на конци. Така биваме движени от страстите, от егоизма. И другият се движи така и ни причинява рани. Какво правя? – ако се храня от Христос, превръщам раната в източник и тя става духовна възможност; ако другият ме опразва, това е възможност да се изпълня с Божията благодат; ако другият ме смирява, ми дава възможност да се свържа по-силно и ме подтиква по-близо до Христос. Ако другият ме ранява, реално ми открива моите болести и слаби места и ме кара да търся още по-силно Божията благодат. Този, който ме ранява, е мой благодетел. Ако черпя от източника на Христос, ще видя раната като хирургическа интервенция, другият може да забие ножа, но ако се оставя с доверие в ръцете на Бога, накрая Бог ще извърши операцията.

 

Определени пъти казваме, че другият идва и ми копае гроба! Не се бой! Копаейки твоя гроб, вътре ще намериш много неща, които не си видял – много просто, копаейки гроба ти, открива за теб много голяма духовна възможност. Не забравяйте, че земята крие съкровища. Другият ми копае гроба? Не гледай кой ти копае гроба, а виж какво ще намериш в този ров, който копае за теб.

 

Другият ми нанася удари? Чрез този удар да бъда сигурен, че ако черпя от Христос, ще се облагодетелствам.

 

Ще ви кажа един много прост пример от нашето всекидневие. Веднъж един човек дойде и ми каза:

 

- Отче, само какво си изпатих!

 

- Какво?

 

- Вървях по пътя и едно куче ме ухапа.

 

- И?

 

- Бог го прати!

 

- Кучето?

 

- Да – защото отидох в болницата и там ми казаха, че трябва да се прегледам и правейки прегледите, откриха една болест в начален стадий, която нямаше да усетя и със сигурност щеше да ме доведе до много тежко състояние.

 

Запомних този случай. Когато другият ни „хапе”, това става по някаква причина и чрез неговото ухапване наистина мога да намеря изцелението на болестите, които съществуват в мен и не съм открил. Затова нека превърна раната в източник.

 

Обикновено чрез осъждането хапем другия или той ни хапе. Някога извикали един старец и му казали – „ела да видиш един брат, който върши грях!“ Старецът отишъл и веднага щом го видял, седнал на земята, сложил ръцете си на лицето му и започнал да плаче. Помните ли случая? И му казали:

 

- Ама плачеш за този непотребен човек?

 

- Не. За мене плача.

 

- Защо, отче, за теб?

 

- Защото днес моят брат върши грях, утре съм аз. Утре е мой ред. И той чрез греха може да се покае и да се спаси, но аз чрез моя грях може да не се покая и да погина.

 

За да не осъжда, той поставял себе си под този, който съгрешавал.

 

Друг случай от живота на св. Теодор Студит. Веднъж светецът вървял в двора на манастира и видял един брат, който крещял, махал с ръце и се карал на друг монах. Той се доближил до него и му казал:

 

- Детето ми, кога слезе от кръста? Защо махаш с ръце срещу другия? Кога сне живота си от кръста Христов, кога се отдели от Христос?

 

- Не се отделих от Него!

 

- Как се държиш така спрямо брата си?

 

Виждате ли, разпнатият човек, смиреният човек, човекът на покаянието, който се бори да се освободи от страстите си, той ще влезе с пълно уважение в живота на другия, ще влезе като свещенослужител, а не като завоевател.

 

Това са двата източника, от които черпим и аналогично се отнасяме към другия.

 

Помня стиха от една песен – „ако можеше странникът до нас да стане обичен нам човек“. Ако можеше да видим така всеки човек.

 

Бих искал да завърша с нещо от областта, от която идвам – от Тива. Там, преди много векове живял Едип от древногръцката митология. Имало едно чудовище, което наричали Сфинкс. Чували сте го. Това чудовище задавало на всеки пътник загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговарял, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор. И кой бил той? – човекът. Така Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Това, което може да победи чудовището, скота в нас, е човекът. Затова се подвизаваме, за да умъртвяваме постоянно чудовището, което се опитва да се развие в нас, нашия егоизъм, и да разкъса живота ни и този на другия. Опитваме се постоянно да го убием в хода на живота ни и да проявим човека. Кой човек? Онзи, за който троичният Бог казал да сътворим човек, дотам стигаме, когато проявяваме човека, връщаме се при най-съвършеното творение на Бога. Стигаме до човека, за който Христос се разпва, човекът, който, държейки в своите душевни обятия всеки човек, придобива гледка към Бога.


Превод: Константин Константинов

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи, Начална страница

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Не губи Христос от поглед

Ноември 30, 2017 in Външни

И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани  (Ефес. 4:13) 

Това важи за всички нас. Всички имаме призив и покана от Бога,  всички хора, няма човек в света, който да каже аз нямам покана от Бога!, защото Христос ни призва при Себе Си чрез Своя Кръст, кръв, жертва, Възкресение. Много хора казват, нямам  призвание от Бога!, но тук това не важи, защото всички са поканени в царството Божие. Сега, по какъв начин ще вървим, за да стигнем до   царството Божие, това зависи от нас и всеки ще  избере съответния начин. Затова  носим отговорност за нашите решения. Всички обаче без изключение са призвани в Божието царство, защото не е възможно Бог да гледа на лице, тоест да кани някои в Своето царство, а други не, нито Бог обича едни повече, а   други по-малко. Той обича всички еднакво, но ние обичаме Бога  един  по-малко, а друг  повече. След като сме поканени, това означава, че носим отговорност, защото, ако отхвърлим призива от Бога, нашето решение утежнява не Бога, а самите нас. Ние понасяме тежестта на отговорността от отхвърлянето или приемането на Божия призив. Бог ни е оставил свободни, Той не ни принуждава да Го следваме, ние имаме възможността да изберем дали да Го последваме. Разбира се, този избор има вечни измерения- ако сме съединени в любов  с Христос в този живот, ще бъдем съединени в любов с Него вечно, и във вечния живот, но ако откажем да обикнем Христос в настоящия живот, тогава никой няма да ни  принуди насила да Го обичаме във вечния живот. Продължава състоянието, в което сега се намираме.  От друга страна, това е въпрос на нашия свободен избор.

Трябва да имаме предвид  и огромната роля, която играе този, който ни зове при себе си. Често казваме, че  това, което отличава Църквата от светските идеологии и  светски убеждения, е нашата лична връзка с Христос. Когато следваме дадена светска идеология,  ние нямаме лична връзка с идеята, например може да съм привърженик на една идеология, да обичам идеята, да я обожавам, но идеята е идея, идеал, ценност. В Църквата нямаме идеали и идеи, а Личност, Личността на  Иисус Христос,  Който за нас е въплътеният Бог Слово, Който ни зове да живеем заедно с Него и ние развиваме връзка на любов с Него, а не  просто връзка на вяра, че вярвам в това, което Христос ни казва, че то е добро и след като е добро, го следвам. Добре, това е първото стъпало, но целта е да Го обикна, да накарам сърцето си да почувства Неговата любов, защото Той ни обича. Това е даденост, Той ни обича безкрайно,  обича ни като Бог, а не като Човек, защото човешката любов е ограничена, а Божията любов е необятна и безкрайна. Следователно, трябва да настроим нашата душа и сърце по такъв начин, че да почувстваме Христовата любов. Длъжни сме да живеем съединени в Божията любов, за да можем, имайки винаги Христос пред нас, да знаем  по какъв начин да ходим, както казва тук св. ап. Павел. С други думи,  по какъв начин трябва да живеем, защото за нас не съществува нещо непознато що се касае начина на живот. Първообраз на нашия живот е Сам Христос, Той ни показа начина на нашия живот и няма нещо, за което можем да кажем не го знаем, не го познаваме, не го видяхме! Не, ние знаем как ще ходим, знаем какво ще правим, защото Христос стана Човек, Той не просто ни даде  някакви заповеди и ни каза изпълнявайте ги!, а Сам стана Човек и като Човек ни даде пример за да следваме Неговите следи. Като виждаме как живя и разсъждава Христос, и ние трябва да живеем и мислим по същия начин.

Св. ап. Павел пише на друго място: нека с търпение изминем предстоящата нам борба,която имаме всеки ден, която много пъти е трудна и дори може да коства нашия живот. Каквито  били мъчениците, каквито са хората, които всеки ден претъпяват мъчения  по здравословни, семейни, психологически  или други причини. „Имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата”, защото виждаме пред  нас Началника и Завършителя на нашата вяра, Краят и Целта на нашия живот: Христос. Когато Той е  пред нас, тогава водим търпеливо тази борба. Ако Христос ни убегне от поглед, тогава си патим това, което си патят тези, които са загубили пътя и не знаят какво да правят. Помислете си някой човек, който бяга на стадиона и вместо да гледа  своя коридор, стои и гледа седалките, гледа тези, които му ръкопляскат и са дошли да го наблюдават. Той ще  се спъне и ще падне. Този, който обаче гледа постоянно пред себе си, знае какво прави, къде отива, не гледа какво става около него, защото има пред себе си финала, наградата. Същото става и в нашия живот. Ако Христос е пред нас, не се препъваме. Знаете ли кога става това? Когато Го загубим от поглед и в живота ни влязат други неща. Затова много пъти ни задушават страх, тревога,  паника, стрес, скърби, ако имаме неуспехи, или прекомерен ентусиазъм, ако имаме успехи, всичко това става, защото сме изгубили Христос от поглед и вместо Него сме поставил други неща пред нас – да постигна едно, да постигна друго, да придобия едно, да придобия друго. Но ако пребъдваме неизменно, гледайки към Христос, тогава, каквото и да става, от най-големият успех до най-големият неуспех, няма да се поклатим. Това е нашият проблем, че в нашия жизнен път губим Христос от поглед  и тогава се паникьосваме.  Опасни са не само неуспехите, а и успехите, и дори понякога те са по-голяма опасност. В неуспехите човек се съкрушава, боли го, осъзнава се, болката е нещо, което го обработва. Успехите са най-голямата опасност за човека, защото той може да се подмами, да загуби Христос от поглед  и да започне да гледа други неща. Естествено резултатът от това е той да загуби своя път, предназначение и цел. Нека кажа нещо, което може и да не  вярно. Кога започват да се появяват първите симптоми на развод и на проблеми в семейството? Когато построят своя дом, родят деца, купят кола, когато имат успех в работата, когато нямат дългове, тогава започват проблемите. Това ми направи впечатление. Докато са притиснати и се борят, за да се справят, да построят дом, да намерят работа,  хората са съединени в любов, но когато придобият всичко, искат да се разведат и казваш: добре, де, детето ми, сега имате всичко.  Толкова се трудихте. Сега ли решихте да се развеждате, какъв проблем имате? Ми никакъв. Какво ви стана? Сега разбрахме, че единия не обича другия и разни такива неща. Тоест дори  от всекидневните неща се вижда, че комфортът и успехът са опасни за човека.  Когато човек вижда, че е беден, той е по-съвестен, но   когато  натрупа пари, богатството става по-опасно за него.

Трябва винаги да имаме Христос пред нас, да не ни убягва от поглед, дори и да придобием славата, богатството и силата на целия свят, никога да не забравяме, че всички тези неща са преходни и суетни. Знаете ли, колкото повече от тях имаме, толкова по-голяма отговорност имаме пред Бога, пред хората и пред себе си, защото един беден човек ще каже: какво можех да направя в живота си? Най-много да изкарам за един парче хляб, за семейството ми.Той   няма друга отговорност и  дано поне това да  е направил. Този обаче, който има повече възможности, носи по-голяма отговорност пред Бога, хората и себе си. Затова трябва да сме много внимателни в тези неща  и в нещастието,  в неуспеха, в самата смърт. Да бъдем внимателни, защото може да дойде момент в живота ни, и със сигурност ще дойде, който ще бъде особено трагичен. Идвайки насам,  ми се обади един познат човек и ми каза: отче, току-що ми лекарят каза, че диагнозата ми е рак на мозъка, нито може да се оперира, нито нищо. Ти си първият, на който го казвам. Млад човек, много по-малък от мене. Това са неща, които човек може да срещне във всеки един момент пред себе си:  от краен успех до краен неуспех.  Можем да ги преодолеем, когато Христос е пред нас и тогава нито смърт, нито живот, нито бедност, нито богатство, нито успех, нито неуспех, нито слава, нито безславие, нищо не може да смути душата ни, защото  каквото и да стане, знаем, че ще ходим този път на Бога.

Някога при нас дойде един светски много известен човек, звезда,  как ги наричат, star.  Където и да  се появи, има по 30-40 000 публика. Направи ми впечатление това, което ми каза и аз се удивих. Той каза, че моят грях е, че  когато гледам онези хиляди души да ме аплодират и да ме боготворят, в себе си мисля, че са безумни, за  да го правят. Но също така мисля, че правя много голям грях, защото заемам мястото на Бога, те ме боготворят и чувствам, че не мога да  приема това, да бъда на мястото на Бога за някои хора. Тоест само Бог е Този, Който има абсолютно място в нас и на Него можем да дадем напълно нашето сърце. Всички други неща са относителни, и след като са такива,  трябва да бъдем много внимателни във  връзката си с тях.   Всяко нещо, което тръгва да влезе на мястото на Бога и да открадне нашето сърце от Него, нашата надежда в Него, реално е грях, тоест пропуск, грешка. Виждате, че в храмовете поставяме щраусови яйца над кандилата  или върху полиелеите в манастирите. В миналото хората са смятали,  че  когато щраусът роди яйцата, той ги мъти с погледа си, стои на определено разстояние от тях и ги гледа постоянно, а ако някакъв шум или нещо друго отвърне погледа му в друга посока, яйцето се разваля. Така са казвали старите хора. Гледайки яйцето на щрауса, трябва да разберем, че и ние трябва да гледаме постоянно към Бога и нищо да не може да откъсне погледа ни от Него и Неговата любов. Затова хората използвали тези неща, като освен практическо им и придавали и символично значение, а именно да ни припомнят за постоянния взор към Бога.  Ако погледът ни отбегне от Христос, тогава всичко ще се провали. Ако дълбоко изследваме себе си защо се проваляме и започваме да се пита  защо сега се сринах, съкруших, защо ми се случи това, което ме смаза и ме потопи в отчаяние, депресия,  страх и тревога, ще видим, че нашият най-голяма грешка е,  че сме престанали да гледаме към Христос  и на Негово място е влязло нещо друго, което е относително и следователно не е стабилно и сигурно. Това може да е някое лице, някой обича друго лице и това лице  е целта на живота му. Добре, много хубаво, но човекът  в даден момент може да няма сила да отвърне на твоите чувства, може да не може да ти даде това, което ти искаш, да не иска да направи това, което ти искаш, но дори да  го направи, той е тленно лице, ще дойде момент, когато няма да го има, след 70-80 години или пък ти ще го разочароваш с твоята смърт. Следователно, човекът не е абсолютен. Оттук, когато  превърнеш в идол това лице, обожествиш го и го поставиш в святото място на сърцето си, което е само за Бога, а след това идват  всички останали неща, тогава ще се получи проблем. Ще се оплетат жиците и ще се получи късо съединение, ще се появяват искри, дим и накрая къщата може да изгори, ако не падне бушонът. Някой казва за мен работата е над всичко или следването, оценките, семейството, мъжа, жената, но понякога човек така се  сгромолясва, когато констатира, че това лице, което аз обичах, прегреши или не ме обича толкова много или изобщо не ме обича. Пълен срив. Това не е добро, добре, може  да бъда наранен, да получа рана, да се наскърбя, разбирам го, човешко е, но да се срина и да си погубя живота, това означава, че грешката е  в мен. Затова Христос  поставя нещата на тяхното място. Той много ясно казва, че „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”. В сърцето ни има едно място, което е само за Бога, там не може да влезе нищо друго; оттам нататък могат да влязат  всички други–  съпругата,  децата,  внуците,  работата,  идеология, отечеството. Но нищо не може да влезе на мястото на Бога. Ако поставим там нещо друго, тогава ще имаме проблем, ще имаме срив, ще дойде момент, когато то ще се срине и заедно с него  ще се сринем и ние. Разбира се, ако издържим срива, това ще се окаже за добро, защото вероятно ще  съградим наново себе си, но ако не го издържим, тогава ще има още по-големи проблеми, защото от самото начало не сме внимавали и на мястото на Бога в сърцето ни е влязло нещо друго, което може да е скъпоценно за нас, каквито са децата ни. Има ли по-ценно нещо за родителя от децата му в поне в този свят? Не. Внуците ли? Изглежда имаш доста. . . добре, внуците. Така казват дядовците, тоест  и това, което е естествена връзка, не трябва да преминава границата, а да бъде в граници, защото е нещо ограничено, дори собственото ни аз, дори собствения ни живот. Помислете да кажат на един човек: остават ти три месеца живот, как ще се почувства, че всичко свършва след три месеца, след два дена, след един ден. Такава  е нашата природа.  Ако абсолютизираме неща, ще имаме проблеми, странични ефекти, които ще ни терзаят.Това, което казах, не означава, че няма да обичаме децата си, да не ме разберете погрешно.

Христос със сигурност не ни е обещал  земно щастие, а ни казва, че в света ще имате скърби. Такова е естеството на нещата. Не си прекарваме добре в този свят,  когато следваме Христос, а когато Го следваме, горчивините заради Христовата любов стават като мед, както св. ап. Павел казва аз съм окованик Господен, а на друго място казва хваля се с моите окови. Не се срамувам, не скърбим за нашите окови, и не просто ги търпим, но и ги смятаме за хвалба. Христовият дух означава човек да ходи по същия път, по който  Христос ходил и да бъде готов, т.е. много пъти говорим за  покаянието, което е именно това: да променим начина, по който мислим. Както светците, за които смъртта била живот, милостинята била богатство и бедността била комфорт. Те така вярвали, така променили начина на мислене, което именно означава покаянието:  промяна на ума.

Това, което исках да кажа, е да не мислите, че Евангелието ни кара да не обичаме децата ни, съпругата ни, работата ни, отечеството ни или нещо друго. Не, а ни научава да обичаме правилно, а не да имаме болна любов, да обичаме по красив начин другия човек,защото любовта не означава да го съкруша, нито да го обожествя, защото, когато го обожествявам, накрая реално го угнетявам. Любовта означава да дам на другия пространство да живее свободно,  дори да ме отхвърли,  да не ме иска,  да вярва  нещо различно от това, което аз вярвам. Любовта не означава, че поглъщам другия и го правя такъв, какъвто съм аз. Чувам някои млади, които в  огъня на младежката любов, смятат, че любовта означава да се слеят, добре, любовта съединява хората, но не унищожава персоналността на другия човек.  Евангелието ни учи да имаме здрава любов между нас и да знаем границите на всяко едно нещо, т.е. докъде можем да му дадем пространство. Неразумната и безразсъдната любов вреди. Виждате примери  на абсурдна  любов, където хората обичат прекомерно животните, добре, обичаме ги, и Писанието го казва,  Бог ги е създал за нас, но не можем да ги обожествяваме. Не можем,  както се казва в един израз, откакто познах любовта на кучето, забравих любовта на човека!  Ходих в Солунския университет за една беседа и на един от „прекрасните” лозунги, които анархистите драскат по стените, гпишеше  ако не кажа проблема си на кучето, на кого ще го кажа? Такава е нашата епоха. Трябва да имаме граници, защото, ако смятам кучето си за  човек, тогава нещо не върви добре. Ако гледам на  котката не като на котка, а я смятам за моя най-добър приятел и се държа с нея сякаш ми е дъщеря или внук, за какво говорим тогава? Тоест тук трябва да се намесят  природозащитниците, заради тези неща  да ни пратят в затвора, защото стигнахме до там да  имаме котки, които гледат мишките и ги е страх,  не ги гонят, както е  редно да направят. Котката гледа мишлето и трепери. . .


Превод от гръцки: Константин Константинов




 

Защо имаме нужда от църквата?

Юли 13, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

“Когато сме в прегръдките на нашата майка – Църквата, ние трябва да знаем, че сме с нашия Господ”

Един от често задаваните въпроси, който чуваме е “Защо имаме нужда от църквата?” Хората искат да знаят, защо трябва да отиват в църквата, да присъстват на службите, които не могат да разберат, да се подчиняват на правила, които чувстват, че потискат техния начин на живот, и да прекарват времето си с други хора, които не знаят или искат да знаят всичко това. Казват, че е достатъчно, това че общуват с Бога по свой си начин, където и когато те имат настроение за това. Изгубили са основния смисъл за въплъщението на нашия Господ като човешко същество, и забравят, че ходенето на църква не е просто да се установиш на дадено място, където се събират за разни ритуали и на по чаша кафе. “Църквата” е много повече от сгради, ритуали и правила.

Защо имаме нужда от църквата? За да можем да вземем пример от Бога и да живеем с Бога, тук на земята, както и във вечността. Как можем да дадем възможност на това невероятно твърдение? От една страна е трудно да се опише живота с Бога само с думи, а от друга е трудно да се обясни, когато липсва любов. Светото Писание е много ясно, че познаването на Бога – това е всичко, на което Той ни е учил, и че да познаеш Бога – това е да живееш с Него. Той е създал всеки един от нас, съзнателно, целенасочено, с единствената цел да живеем с Него и Той да живее в нас тук и във вечността.

Това учение се среща навсякъде в цялото Писание. Старият Завет е една дълга история, в която Бог търси своя народ, защото хората винаги са бягали от Него чрез връщане към идолопоклонство. Когато Той всъщност дойде да живее сред нас в плът, не го направи за да се срещне само с Апостолите. Те бяха действително благословени да опознаят Богочовека с петте си сетива. Свети Йоан Богослов описва съвсем ясно това: “Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас, а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа.”( 1 Йоан 1:3)

Въпреки това най-силните думи в Писанието за познаването на Иисус като Бог и човек идват директно от самия Господ. Той изрича думи като тези: “Аз съм добрият пастир, и познавам Моите Си, и Моите Ме познават (Йоан,гл. 10:14). “Пребъдете в Мене, и Аз във вас.”(Йоан, гл. 15:4). “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Йоан, гл. 17:3)

Как да познаем Иисус Христос? Той Самия ни казва, че ще изпрати Своя Свят Дух, за да ни научи на всичко, което трябва да знаем, включително и как да Му се молим. И Духът не само ще ни разкрие Иисус Христос, но Той всъщност ще заживее в нас: “Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава, а вие Го познавате, защото Той с вас пребъдва и във вас ще бъде.” (Йоан, гл. 14:17). Това учение за познаването на Бога не е само за ранните християни, но възможно е някак да не се предлага в днешно време. Свети Силуан, който починал само преди седемдесет години, ни засвидетелства следното:

“Нашия Отец ни обича толкова много и затова ни е дал Своя Син: но такава беше и волята на Сина, да се въплъти и да живее между нас на земята. И светите Апостоли и множество хора видяха Бога в плът, но не всички Го познаха като Бог; но това ми беше дадено на мен, бедния грешник, чрез Светия Дух да разбера, че Иисус Христос е Господ… душата ми изведнъж видя Господа, и разбрах, че това е Той… Господ с Неговата безгранична милост ми даде тази благодат на мене, грешния, та и другите да могат да опознаят Бога и да се обърнат към Него… Господ ми е свидетел (Св. Силуан от Света Гора, SVS Press, 1999.)”

Когато Нашия Господ реши да ни създаде, Той ни даде всичко, за да ни направи Негови. Той ни присъедини към Себе Си чрез Своето Тяло, което тук на земята се реализира в Църквата. Старецът Порфирий казва:

“С почитането на Бога вие живеете в Рая. Ако познавате и обичате Христос, живеете в Рая… Църквата е Рая на земята, същият Рай, който е на небето”

Когато погледнем към Църквата тук на земята, понякога виждаме само сгради, множество правила, които не винаги са ни удобни, както и много високи очаквания по отношение на нашето поведение и изборите, които правим в живота. Църквата се опитва да се включи в нашия живот по всякакъв начин, очаквайки от нас да отидем на служба, да постим, да даваме милостиня, да четем Писанието, да участваме в Тайнствата, и да се молим редовно у дома и навсякъде другаде. Църквата ни казва как да се държим, как да се обличаме, как да се отнасяме един към друг и към другите около нас. Всичко това може да започне да ни се струва много тежко и потискащо. Чувството за тежест в нас, не е била идеята на Господ! Всичко отнасящо се до Църквата има една цел: да ни доведе до тясна връзка с Нашия Бог, да ни подготви за вечността. Това е място, където опознаваме Бога и живеем в Неговата Църква всички заедно. Отец Захарий, йеромонах от манастира в Есекс, Англия, го описва по следния начин:

“Когато човек откликва на любовта на Христос, той осъзнава, че е над всички, покланя се пред Неговото Божествено същество. Божията благодат, която е докоснала неговото сърце му дава възможност да възприеме образа на Бога, Който е истинския модел за неговия живот, Който запалва вътре в него желание да живее повторно, в съответствие с първоначалната цел на създаването му.

Благодатта поставя началото на промяната в него, но за да даде тази благодат плодове, той трябва да живее като част от това поклонническо общество, което е Църквата. Църквата е събранието на светиите, чрез които Бог говори и в които Той се отразява. Нашето общо членство ни обединява с нашите братя, които непрекъснато стоят пред Бога, и това ни кара да се чувстваме в безопасност, защото и самите светии са пътували по пътя към очистването. И като членове на тази поклонническа общност, която е Църквата, ние участваме в Божествената чистота… Нашето пречистване не се случва механично… Човешката воля трябва да се труди заедно с Божията благодат (The Hidden Man of the Heart, Mt. Thabor Publishing, 2008, p. 125).

Църквата не е просто една земна институция, която има за цел да ни контролира чрез правила и да ограничава почитта ни към остарелите ритуали. Тя е жива, дишаща – буквално с Тялото Христово. Това означава, че животът ни с Христос може единствено да се живее в рамките на това църковно тяло. Всички аспекти на този живот възпитават, формират и защитават нашата душа. Границите определени от Църквата нямат за цел да ни ограничават, а да ни дават свобода. В рамките на тези стени, душите ни може да се издигнат. Когато стоим в прегръдките на нашата майка – Църквата , ние трябва да знаем, че сме в прегръдките на Самия Бог. Ако можем изцяло да се отдадем на Христовата любов, нашия духовен живот ще разцъфне в една безкрайна радост и мир.

източник: orthodoxwayoflife

 

 

Из вестник “Преобразен живот” на православните монахини, 2008 г. Православен манастир “Преображение”, Пенсилвания

Когато всичко става прекалено лесно

Май 24, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

По света има много места, където страхът от това дали ще свържем двата края, ще има ли семейството ни нужната прехрана и подслон, както и други средства необходими за съществуването ни, или страха от опустошителна война, са силно присъстващи. Със златната ера на просперитета, в западния свят поне тези големи страхове за оцеляване са почти изчезнали, страховете и безпокойствата са от друго естество: за това, че не е възможно да постъпиш на престижна работа директно от колежа, притеснение от липсата на точно определения вид органично бадемово мляко в най-близкия магазин за здравословни храни, или не дай си Боже, да нямаш спортен автомобил, съответстващ на социалния ти статус.

 

Когато сме обградени от комфорт, има опасност да изгубим фокуса над най-важното в живота и да се концентрираме върху нещата, които наистина не са ни от полза. Без мотивираща цел, дори и най-великият спортист става мързеливец, наддава и губи форма.

В Книгата на Съдиите, четем историята за Самсон, който е примамен в ръцете на Далила. Тя разкрива тайната на силата му и така Самсон загубва живота си в ръцете на своите врагове. Цар Давид, заслепен от властта, богатството и желанието, извършва убийство, пожелава жената на своя приятел. Цар Ирод обезглавява св. Йоан Кръстител в замяна на сладострастен танц. Даденото обещание от един пияница е по-високо от живота на Предтечата.

 

Направен е експеримент с две млади дръвчета. Едното е засадено навън, а другото в оранжерия. Дървото навън било обект на вятър, дъжд и други влияния. Това отвътре се е укрило и нито едно листо не е било паднало от неговите клони поради дъжда и вятъра. След известно време експериментаторите занесли защитеното дърво навън и те били горди с него: то изглеждало силно и здраво. След това дошла буря и задухал силен вятър. Скромното дърво отвън се навело до земята, както го е правило много пъти преди това, но след това се изправило невредимо. Вътрешното дърво, обаче, на което са му чужди трудностите от реалния свят, се счупило на две. До този фатален край го довел разглезеният негов живот.

 

Всеки иска живот без страдание и болка, всичките ни желания да се изпълняват, но дали това наистина е полезно за нас? Ако Бог ни дава всичко, което искаме, и ни предпазва от всички беди, бихме ли били склонни да направим повече за нашите ближни? Бихме ли се мотивирали да сме по-добри всеки ден? Дали това ще ни пази по пътя към спасението?

 

Можем да видим, че ако се оставим да бъдем водени от желанието да задоволим нашите прищевки и да се стремим към комфорт, ще бъдем с повишено внимание към материализма, и ще ни липсва вътрешна духовност. Колкото повече повърхностни неща вършим, толкова по-малко ще бъдем склонни да се концентрираме върху нуждите на вътрешния човек. Това води до атрофия и скованост на душата, от това ще спрем да изпитваме състрадание към другите хора. Виждайки ужасяващи новини по телевизията ние трудно можем да понесем тежестта на това, което се е случило, и затова превключваме на по-щастлив канал. Това не е наш проблем – ние сме добре, благодарим на Бога за добрия ни живот!

 

Ето защо духовният път, който следва християнската вяра, а ние православните разбираме това добре, не е привлекателно предложение за мнозина и със сигурност не задоволява нашите прищевки. Тази тясна пътека води вярващия до невероятни висоти, но също така го води и през много премеждия. Той преминава през много дни на пост и гладуване, продължителни служби, бдения, борба с изкушения, изповядване на греховете и покаяние за всичко сторено, грижа и отговорност за семейството, раздаване на милостиня на бедните, смирение и най-важното, опитва се да обича всички, включително и тези, които го мразят.

 

Всички тези неща изглеждат някак объркващи и дори си мислиш, че могат да те доведат до ръба на отчаянието. Но това не е точно така, ние се срещаме с Бога и черпим от Неговата сила. Бог казва на Свети Апостол Павел: “Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Коринтяни 12:9). Ние се опитваме да сме искрени и скромни, но това действително става с подкрепата на Бога, който ни помага да полагаме усилия чрез благодатта на Светия Дух.

 

Целта на този живот не е комфорта, страданието също не е цел. Упражняването в духовен живот, не е краят, а само средство за достигане на края. Целта е само Бог. Единственият начин да съществува човечеството е в присъствието на Бога. Само в Неговото любящо присъствие ние наистина можем да съществуваме. Комфортът на този живот може да ни накара да забравим това. Потопени в задоволяването на творението, ние забравяме за Твореца. Изпитанията в духовния живот, от друга страна, имат за цел пробуждането на душата и изграждането на остра внимателност към Божието присъствие в нашия живот. Когато се откажем от храната по време на Великия пост, Бог Сам става храна за гладните – чрез благочестива молитва, като ни дарява милост в борбата с изкушенията. Бог се явява като победител над злото. Тъй като ние напредваме по стълбата на добродетелите, Бог все повече присъства в нашия живот и се превръща в център на нашето съществуване. Това, което направиха и светиите, това трябва да правим и ние. Да бъдем изрядни във всичко, да сме пример в добродетелите.

 

Обаче, победа без битка няма, и награда без труд също. Ние се борим и Бог ни възнаграждава изобилно. В момента се мъчим, но накрая ще намерим мир в Него. Той казва: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя (Матей 11:28). Не спокойствието и комфортът във временното благополучие, а вечен мир и радост в Царството Небесно, заедно с Бога.

 

Христос е извършил всичко това. Той се е отказал от Неговата слава и с Неговото голямо смирение е станал един от нас, така че и ние трябва да станем като Него. Той страда заради нашите грехове и въпреки, че Го отхвърлихме, Той ни е призовал да бъдем в Неговото семейство. Ние трябва да приемем Неговия призив, да вземем кръста си и да Го следваме в Неговите страдания, дори и в смъртта, така че заедно с Него да влезем във вечния живот. Амин.

 

*Отец Василе Тудора – енорийски свещеник в гръцката православна църква “Св. Йоан Кръстител” в Еулес, Тексас. Роден е в Букурещ, Румъния, той следва в Медицинския университет в Букурещ “Карол Давила”. По-късно става свещеник и учи богословски науки. Той има много статии в различни блогове и вестници на румънски и английски език. Женен за презвитера Мирела Тудора и имат 5 деца: Мария, Лука, Матей, Татяна и Елена.

 

 

източник: http://myocn.net

Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Ноември 22, 2016 in Беседи, Начална страница

 

- В днешно време има семейства, в които, поради една или друга причина, единият от съпрузите не иска църковен брак, а другият иска. Въпросът ми е, човекът, който е православен и иска това, но поради нежеланието на другия не може да се стигне до църковен брак, възможно ли е да се спаси или не?

 

- Църквата е нещо, което съществува винаги в свободата на човека. Тя не иска на никого да налага никакво тайнство и още повече на някой човек, който не вярва в тайнствата на Църквата. Защо на един неправославен човек, невярващ в тайнствата на Църквата, да му наложим това тайнство? Ако някой православен иска да бъде венчан, трябва да помисли за всички последствия – духовните, обществено-социалните, семейните и личните, които ще има след това. Когато човек иска да се съчетае с някой, който няма същата вяра, обикновено има доста проблеми. Затова е и Църквата, за да може да ги предпази от много други изкушения, които могат да последват. Ако някой е сключил брак с лице, което не принадлежи на Църквата, мисля, че това трябва архиереят да го види или духовникът, за да препоръча как може да се развие връзката на този човек с Бога, който е женен от години и има деца, но живее без благословението на Църквата и тайнствата. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Не можем всички да сложим под един общ знаменател, нито пък да кажем, че това не е нищо важно. Това е нещо много сериозно.

 

- Има ли църковен развод, и ако има, действителен ли е пред Бога? Бог разтрогва ли го?

 

- Бракът по принцип, не се разтрогва, обаче, тъй като сме немощни и не можем да вървим към съвършенството, съществува и църковно снизхождение. Църквата действително използва това, и разтрогва брака поради някакви определени причини и позволява и втори и трети брак по снизхождение. Ако Църквата прави това, като майка го прави, защото осъзнава нашата духовна немощ. А според съвършенството на евангелското слово, бракът трябва да остава неразрушим. Но, ако това не може да се осъществи, тогава със смирение ще прибегнем към снизхождението. И ако действително бракът може да бъде разтрогнат, това става с решението на епископа.

 

- Коя е по-голяма, вероятността да се спасяваш в брак нехармоничен и да носиш кръста си, или да прекратиш такъв брак?

 

- Ако искаш да си съвършен, трябва да спазваш евангелското слово. Ако искаш да проявиш снизхождение, ще направиш човешкото слово, но няма да имаш наградата на благодатта. Искам да ви кажа, че аз съм имал възможността да се запозная и да се срещна със свети хора, които са били в брак, проявили са голямо търпение, и са станали големи светии чрез брака. Казах веднъж на една жена, която беше достигнала до големи висоти на добродетели с изпитанията в брака, женена за един абсолютен демон. Този мъж не е бил човек просто, в него е живеел сатаната. От друга страна жената е била изпълнена с изключително голямо търпение. Затова успя да се извиси до големи духовни висоти. Малко преди да умре на 58 годишна възраст от рак, аз й казах, че най-големият й добродетел е мъжът й. Той направи така, че тя да се отправи към Христа. Но това не означава, разбира се, че той самият се е спасил за това, че е довел до Христос жена си. И Нерон е изпратил много светии в рая, но той самият е отишъл в ада.

 

източник: „Седмица на православната книга“ – Варна, 2015 г.



Да се приближим към истинското общество Христово

Октомври 7, 2016 in Беседи, Отечески съвети

 

 

Християнското служение – този израз, въпреки своята простота, си остава непонятен дори за въцерковените хора или често пъти се възприема само като общо понятие. А в действителност това служение трябва да бъде осъществено на практика в нашия живот – нали без него, както сочи църковният опит, всичко остава празно, формално. Ето как разсъждава игумен Нектарий Морозов.

Естествено е да бъдем заедно.

Живеем във време, в което християнският живот на въцърковените хора не прилича на евангелския образец. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо”, се казва в Деяния на апостолите (2:44). Разбира се, тук не става въпрос имуществото на всички да бъде общо; но от друга страна, неестествено е това, че освен за богослужение, хората от една и съща християнска община не общуват помежду си. Нашето християнско служение трябва да започва с най-обикновените и прости неща – с това да се опознаем един друг и да намерим общи интереси, така че постепенно да изградим общ живот.

Смисълът е да си помагаме не само в материален, но и в духовен план. В действителност това се получава трудно, тъй като на всеки свещеник настоятел на храма се налага да мисли по какъв начин да изгради ядрото на общината, да събере около себе си деятелни и неравнодушни християни, които да помагат на други хора да навлязат в църковния живот.

Мисията е и външна, и вътрешна.

Задължително трябва да се разбере, че всеки християнин и особено членът на църковната община е длъжен да бъде апостол в най- общия смисъл. Самото значение на дума “апостол” – “изпратен”, означава, че на всеки от нас се полага ролята на човек, когото Църквата изпраща, за да лови човешки души за Христа.

Много ми харесва книгата на писателя Торнтън Уайлдър, която се нарича “Небето – моята обител”. Това е историята на един много ревностен и както би могло да се каже – екзалтиран и възторжен, протестант, който се опитва да обърне в своята вяра всички хора, които среща. При това той така прямо и непримиримо изобличава пороците, откриващи се пред неговия взор, че редовно се оказва ту в полицията, ту в болницата или някъде другаде, дори претърпява криза на вярата и се отказва от нея, но после пак се връща. Според мен това е много занимателно и душеполезно четиво, което, от една страна, разказва как не трябва да се мисионерства, а от друга – показва как трябва да бъде настроен човек (защото нагласата на героя ми изглежда като цяло правилна).

Разбира се, ние не бива да се нахвърляме върху всеки, с когото Господ ни срещне, нито да изобличаваме на всеослушание пороците и недостатъците на ближните си, защото това не е наша работа. Но все пак има случаи, в които трябва да запознаем човека със словото Божие. Затова е нужно да бъдем внимателни, добри и неравнодушни хора – и сърцето ще ни подскаже какво и на кого можем да говорим за Христос. По този начин, започвайки разговор, ние сме длъжни да си определим някаква мярка, към която да се придържаме – както, когато трябва да нахраним малкото дете, ние определяме какво количество храна да му дадем. По правило, детето само ще се отвърне, когато не иска повече. Така може да се разбере и този момент, когато събеседникът ни ще се отвърне и ще престане да приема духовната храна – тогава трябва веднага да спрем. По-добре да постъпваме така: Да даваме съвсем малко и да гледаме дали ще иска още – ако няма желание, не е нужно да настояваме повече. Господ не напразно сравнява словото за вечен живот с бисер – трябва и ние да усещаме тази ценност и да я предаваме на хората, които ни слушат. Това е външната мисия.

Освен нея, в Църквата има и вътрешна мисия. Фактически в храма влизат повечето невъцърковени хора, с които се сблъскваме и в ежедневието. И, разбира се, трябва да им помогнем. Често по време на празник църковнослужителят е твърде зает, затова е нужно да се погрижим ние, въцърковените. Хареса ми идеята за мисионерски постове пред храма. Защото обикновено по празници човек влиза в храма, вижда тълпа народ, някакви свещеници пеят, той се плаши, смущава и бяга. И много добре би било, ако някой му каже, че няма нищо страшно и да го упъти. На някой това може да се стори смешно, но така можем да привлечем много хора в Църквата.
Или друг момент – всеки път, когато свещеникът изповядва човека, който ще се причасти за пръв път, задължително да му обясни целия ред на нещата. Голяма помощ би било, ако по време на изповедта встрани стоят двама-трима от постоянните въцърковени, така че свещеникът да им възложи да му обяснят църковния ред за причастието. Още по-добре е да има някой човек, който да поеме „шефство” над този оглашен, както е било при древните християни.

Да намерим своята мярка.

За християнина, призван към апостолско служение, е важно редовно да си задава въпроса: “Какъв човек съм аз?” – и честно да си отговаря: доколко ми е присъща деликатност, доколко съм надарен или не с дар слово, доколко ми се удава да обясня на хората тази или онази истина. Тогава можем да си зададем другия въпрос: “Каква е моята мярка?” За един човек тя се изразява в помощта да се разберат основите на православната вяра, за друг – да се подготви оглашеният за изповед и причастие, а за трети – просто да се помогне на човека да влезе в храма и да се доведе до свещеника, който сам ще отговори на въпросите му. Може да се каже, че тази мярка много зависи от нашето духовно състояние – ако е престанал да живее пълноценен църковен живот, човек ще започне да усеща, че няма какво да сподели.

Важно е да гледаме на плодовете, които носи нашето служение. Ако видим, че резултатите от него са раздор и дрязги, значи нещо бъркаме. Трябва да разкажем на свещеника и заедно да се постараем да изправим грешките си. Ако видим, че плодовете са добри, това, от една страна, е повод за радост, но от друга – за внимание, да не се възгордеем и паднем в тщеславие. Нужно е да помним и това, че всеки човек при служение попада и в изкушение. И толкова по-големи са тези изкушения, колкото повече имаме тщеславие и усещане, че правим всичко със своите сили.

Още едно важно качество на християнското служение е постоянството. От свещеническия си опит мога да кажа -постоянството и надеждноста на човека. Нерядко става така, че когато говорим за някаква работа, хората се радват и въодушевяват. Но стане ли въпрос за това, кой ще я свърши, никой не иска да се ангажира. Хората често смятат, че това не е по силите им. И все пак всеки може да намери своята мярка на участие. Най-важното обаче е да проявим постоянство. Защото ако мнозина се откажат, ще останат малцина, които ще трябва да поемат всичко върху плещите си. И тази тежест може да стане непосилна за тях и да ги смаже. Затова, пристъпвайки към някакво послушание, към някакво служение, нека помним, че трябва да сме постоянни. Необходимо е да преценим своите сили, да започнем по-добре с малко и постепенно да преминем към повече.

 

 

Източник: Православие ру

 

 

 

 

Каква е целта на християнския живот

Август 12, 2015 in Беседи

 

 

Беседа на свети Серафим с Мотовилов

 

„Беше четвъртък. Денят бе мрачен. Имаше дълбок сняг — към четвърт метър, а върху него се сипеше доста гъст снежен прах. Отец Серафим започна да беседва с мен на недалечната си полянка, която се намираше до близката негова пустиня срещу рекичката Саровка.

 

Той ме настани на пъна на едно току-що отсечено от него дърво, а сам приседна срещу мен с подвити крака.

 

— Господ ми откри — каза великият старец, — че в детството си вие усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски живот  неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни особи…

 

Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла, и аз наистина съм се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.

 

— Но никой — продължи отец Серафим — не ви е отговорил на това задоволително. Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел.

 

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

 

Забележете, брате, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците… няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това  никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” (Иоан. 3: 34—35). Така, Ваше Боголюбие! В придобиването именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски живот. А молитвата, бдението, постът, милостинята и другите вършени заради Христа добродетели са само средства за придобиване на Духа Божи…

 

— Как така придобиване? — запитах аз отца Серафима: — аз като че ли не разбирам това.

 

— Придобиване означава същото, каквото и припечелване — отговори ми той. — Нали разбирате, що значи припечелване на пари. Същото е и припечелването на Духа Божи. Та нали вие разбирате, Ваше Боголюбие, какво означава в светски смисъл печелене? Целта на земния живот на обикновените люде е да печелят или да трупат пари, а у дворяните, освен това, — и да получават почести, отличия и други награди за заслуги пред държавата. Придобиването на Духа Божи е също тъй капитал, само че благодатен и вечен. И той се придобива по начини твърде сходни с тия, по които се спечелва паричният, чиновническият и временният капитал.

 

Бог Слово, Богочовекът, Господ наш Иисус Христос уподобява живота ни на пазар, а делото на земния ни живот нарича купуване, като казва на всички нас: „Купувайте, докле дойда, като скъпите времето, защото дните са лукави.”, т. е. използувайте времето за получаване на небесни блага срещу земни стоки. Земните стоки са добродетелите, вършени заради Христа, които ни доставят благодатта на Всесветия Дух.

 

В притчата за мъдрите и неразумни девици се казва на последните, когато не им стигнало маслото, да идат и си купят на пазара. Но когато те си купили, вратите на брачния чертог вече били затворени, и те не могли да влязат в него. Някои твърдят, че недостигът на масло у неразумните девици означавал недостиг на добри дела в техния живот. Такова разбиране не е напълно правилно. Как може да не им достигат добри дела, когато те са наречени, макар и неразумни, все пак девици? Ами че девството е най-висшата добродетел, тъй като е равноангелско състояние, и би могло само да замени всички други добродетели. Аз, бедният, смятам, че на тях не им е достигала именно благодатта на Всесветия Дух Божи. Тези девици, поради духовното си неразумие, смятали, че християнското дело се състои само в това да се вършат добродетели. Постигнали те някоя и друга добродетел и чрез това сметнали, че са извършили Божието дело, а никак и не искали да знаят, дали са получили благодатта Божия. Именно това придобиване на Св. Дух означава маслото, което не достигнало на неразумните девици, Затова са те и наречени неразумни, защото са забравили за необходимия плод на добродетелта, за благодатта на Светия Дух, без Който никой не получава и не може да получи спасение.

Ето това е то маслото в светилниците на мъдрите девици, което ярко и продължително горяло, тъй че тези девици със запалени светилници могли да дочакат Младоженеца, Който дошъл в полунощ, и да влязат с Него в чертога на радостта. Неразумните пък девици, като видели, че светилниците им угасват, отишли на пазара да си купят масло, но не успели да се върнат навреме, и вратите били вече затворени. Пазарът — това е нашият живот; вратите на брачния чертог, които се затворили и отнели достъпа до Младоженеца, това е човешката смърт; мъдрите и неразумните девици са душите на християните, а маслото е получаваната чрез дела благодат на Всесветия Дух Божи, която изменя човека от тление в нетление, от душевна смърт в духовен живот, от тъмнина в светлина, от кошара.., в която страстите са привързани като диви животни, в храм на Божеството, в пресветъл чертог на вечна радост в Христа Иисуса, нашия Господ, Творец и Избавител и вечен Младоженец на нашите души…

 

О, как бих желал, Ваше Боголюбие, щото през тукашния си живот Вие винаги да бъдете в Духа Божи. „Кого както заваря, тъй ще го и съдя.” — каза Господ. Беда, страшна беда е, ако Той ни завари затрупани от житейски грижи и тревоги, защото тогава кой би могъл да понесе гнева Му и да устои пред Него? Ето защо е казано: „Бдете и се молете, за да не паднете в напаст.” (Мат. 26: 41), т. е. да не се лишите от Духа Божи, понеже бдението и молитвата ни донасят Неговата благодат.

 

Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.

 

Поиска ви се например да отидете в църква, но или няма наблизо църква, или пък службата е свършила. Поиска ви се да дадете милостиня, обаче в момента не се намира беден, или нямате какво да дадете. Поискате да запазите девството си, но нямате сили да изпълните това поради природата си, или поради изкушенията на вражеските козни, на които вие по човешка слабост не можете да се противите. Решите да извършите и някоя друга добродетел заради Христа, но пак сили не ви стигат, или няма съответен случай: Но с молитвата съвсем не е тъй: за нея всеки и всякога има възможност — и богатият, и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният.

 

 

Ако Вие, Ваше Боголюбие, смятате за щастие да беседвате с бедния Серафим, като намирате, че и той не е лишен от Господнята благодат, то какво да се каже тогава за общуването със Самия Господ, Който е вечнотечащият Извор на всяко небесно и земно благо? Чрез молитвата ние се удостояваме да беседваме със Самия Него, Всеблагия и Оживотворяващ наш Бог и Спасител.

 

Но и тук ние трябва да се молим само дотогава, докато Дух Свети слезе над нас, в известните Нему степени, докато слезе над нас със Своята небесна благодат. А когато Той благоволи да ни посети, вече трябва да престанем да се молим.

 

— Отче, ами какво ще кажете за другите добродетели, вършени заради Христа, с цел да се придобие благодатта на Светия Дух? Досега вие ми говорихте само за молитвата.

 

— Придобивайте благодатта на Духа Свети и чрез всички други добродетели заради Христа, като търгувате духовно с тях, и то най-вече с ония от тях, които ви дават по- голяма печалба. Събирайте капитал от излишъците на благодатта, Божия, туряйте ги във вечната Божия банка, от където ще получите невеществени лихви, и то не по 4 или 6 на сто, но по сто на една духовна рубла, па дори и безчислено пъти повече. Например, дава Ви се повече благодат Божия при молитва и бдение — бдете и молете се! Ако ли постът Ви дава изобилно Дух Божи, постете! Ако ли повече Ви дава милостинята, благотворете!… По такъв начин се отнасяйте към всяка добродетел, вършена заради Христа.

 

 

— Отче — рекох аз, — вие говорите все за придобиване на благодатта на Духа Свети като за цел на християнския живот. Но как и къде мога аз да я видя? Добрите дела се виждат, но Дух Свети нима може да се види? Как мога, прочее, да узная, дали Той е с мен или не?

 

— В сегашно време — отговори старецът, — при почти всеобщата наша хладност към светата вяра в нашия Господ Иисуса Христа и поради нашата невнимателност към проявите на Неговия Божествен промисъл за нас… сме стигнали до там, че, може да се каже, почти съвсем сме се отдалечили от истинския християнски живот. Сега нам се струват странни свидетелствата на Свещеното Писание, където Духът Божи чрез устата на Мойсея казва: „И видя Адам Господа как ходи из рая”, или когато четем у св. апостол Павла: „Отидохме в Ахайя, и Духът Божи не дойде с нас; обърнахме се към Македония, и Духът Божи дойде с нас. “ Неведнъж и на други места в Свещеното Писание се говори за това, че Бог се е явявал на човеци.

 

Някои казват за това: „Тези места са непонятни. Нима хора са могли тъй ясно да виждат Бога?” — Но нищо неразбираемо тук няма. Неразбирането иде от това, че ние сме се отдалечили от простотата на първоначалното християнско знание и под предлог на просвета сме затънали в такава тъмнина на незнанието, че ни се струва мъчно постижимо и онова, което древните толкова добре разбирали, щото и при обикновени разговори дори не им се виждала чудна мисълта за явяване на Бога сред хората.

 

Хората виждали Бога и благодатта на Светия Негов Дух не насъне, не в мечтания, или в изстъплението на разстроеното въображение, а действително, наяве.

 

Твърде много сме станали ние невнимателни към делото на нашето спасение, та затова и много други думи на Свещеното Писание приемаме не в тоя смисъл, в който би трябвало. И всичко това е, защото не търсим благодатта Божия. Поради гордостта на ума си не я допущаме да се всели в нашите души, и затова не получаваме истинско просвещение от Господа, което се изпраща в сърцата на ония, които от все сърце гладуват и жадуват за Божията правда…

 

 

 

 

Св. Симеон Богоприемец бил пазен от Дух Свети, след като на 65-годишна възраст му била предизвестена тайната на приснодевственото зачатие и раждане на Спасителя от Пречистата Приснодева Мария. Като преживял по благодатта на Всесветия Дух Божи още 300 години, на 365-та година от живота си той ясно заявил в храма, че осезателно узнал чрез дара на Дух Свети, че този именно е Христос, Спасителят на света, за Чието свръхестествено зачатие и рождение от Дух Свети му било съобщено преди триста години от ангел.

 

И тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез свещеното миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от св. Църква, която е вековна пазителка на тази благодат, при което се произнасят думите: „печать дара Духа Святаго”.

 

Върху що, Ваше Боголюбие, поставяме ние, убогите, своите печати, ако не на съсъди, които съдържат някаква драгоценност, която ние високо ценим? А кое може да бъде на света по-високо и по-драгоценно от даровете на Светия Дух, изпращани нам свише в тайнството Кръщение? Кръщенската  благодат е толкова велика, и необходима и тъй живоносна за човека, че тя не се отнема дори и на еретиците до самата им смърт, сиреч, докато изтече срокът, определен свише от Промисъла Божи за пожизнения изпит на човека тук на земята.

 

А този изпит има за цел да установи на какво е способен човек и какво може да извърши за това време с помощта на даруваната му свише благодатна сила. И ако ние никога не грешехме след кръщението си, то навеки щяхме да си останем свети, непорочни и освободени от всяка телесна и духовна нечистота Божии угодници. Но там е нещастието, че ние, напредвайки във възраст, не напредваме в благодатта на Всесветия Дух Божи и оставаме в разни степени грешни и много грешни люде.

 

Когато обаче някой, подбуден от желаещата нашето спасение Божия премъдрост, която обхваща всичко, се реши заради нея да се стреми към Бога и да бди, за да постигне вечното си спасение, такъв човек, послушен на нейния глас, трябва да прибегне към истинско покаяние за греховете си, като върши добродетели, противоположни на предишните си грехове. Чрез добродетелите пък, вършени заради Христа, той трябва да се стреми да придобие Светия Дух, Който в нас действува и вътре в нас устройва Царството Божие.

 

Не току тъй Словото Божие казва, че Царството Божие е вътре в нас и че то бива насилвано и насилници го грабят. Това значи, че ония, които, въпреки че са свързани с греховни връзки, които връзки не ги допускат да се приближат с покаяние до Спасителя, все пак презират якостта на тези греховни връзки и правят усилия да ги разкъсат – такива хора след това наистина се явяват пред Божието лице по-бели от сняг, очистени чрез Неговата благодат. „Дойдете…, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено — като сняг ще избеля” (Ис. 1: 18).

 

Макар дяволът да е прелъстил Ева, а заедно с нея и Адама, но Господ им дарил Изкупител в плода от семето на жената, Който чрез смъртта Си потъпкал смъртта. И не само това, но е и дал на всички нас, в лицето на жената Приснодева Мария, непрестанна ходатайка пред Своя Син и нашия Бог, непосрамваща и непобедима Застъпница дори за най-отчаяните грешници. Затова и Божията Майка се нарича „язва на бесовете”, понеже бесът няма възможност да погуби оня човек, който неотстъпно прибягва до помощта на Божията Майка.

 

Освен това, Ваше Боголюбие, аз, убогият Серафим, трябва да Ви обясня, в що се състои разликата между действията на Светия Дух, Който свещено и тайнствено се вселява в сърцата на вярващите в нашия Бог и Спасител Иисуса Христа, и проявите на греховната тъмнина, която по бесовска подбуда действува крадешком в нас. Духът Божи ни напомня думите на Господа Иисуса Христа и винаги действува единно с Него, като изпълва сърцата ни с тържество и радост и насочва стъпките ни към пътя на мира. Бесовският и измамнически дух пък внушава мисли, противни на Христа, и проявите му в нас са бурни, яростни и изпълнени с похот на плътта и на очите с гордост житейска.

 

 

Тази светлина е и която, след като грешникът се обърне към покаяние, напълно заглажда и следите от извършените престъпления. Тя облича предишния престъпник отново в одежда на нетление, изтъкана от благодатта на Светия Дух, придобиването на която е целта на християнския живот, за което аз толкова време вече говоря на Ваше Боголюбие.

 

Така благодатта на Всесветия Божи Дух се явява в неизказана светлина за всички, над които Бог простира нейното действие.

 

— А по какъв начин — запитах аз отца Серафима — мога да узная, че се намирам ‘в благодатта на Светия Дух?

 

— Това е много просто, Ваше Боголюбие, — отговори ми той. — Затова и Господ казва: „Всичко е просто за ония, които намират разум”… Но цялата наша беда е там, че сами ние не търсим този Божествен разум, който не крещи, понеже не е от тоя свят. Този разум, изпълнен с любов към Бога и ближния, подпомага човека за неговото спасение

 

— Все пак не схващам — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

 

— Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас… Какво искате още, брате?

 

— Искам да схвана това добре — казах аз.

 

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

 

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

 

— Не мога да Ви гледам, отче — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

 

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие — каза о. Серафим, — и Вие сега сам сте станали тъй светъл, както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

 

И, като приклони към мен глава, той тихичко ми пошепна на ухото:

 

— Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим… Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши Вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

 

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

 

— Как се чувствувате сега? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновено добре! — казах аз.

 

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

 

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

 

— Това, Ваше Боголюбие, — рече о. Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава” (Иоан. 14: 27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15: 19). „Но дерзайте, Аз победих света.” (Иоан, 16: 33). Ето на тези именно люде, мразени от света, но избрани от Господа, Той и дарува този мир, който вие сега чувствувате у себе си, и който, според апостолския израз, „надвишава всеки ум”. Така го нарича апостолът, понеже не може с никаква дума да се изрази това душевно блаженство, което този мир създава у ония люде, в чиито сърца Господ Бог го внедрява. Христос Спасителят го нарича мир, който идва от Неговите собствени щедрости, а не от тоя свят. И наистина, никакво земно благополучие не е в състояние да го даде на човешкото сърце. Той бива даряван свише от Самия Господ Бог, поради което се и нарича мир Божи… Но какво чувствувате още? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновена сладост! — отговорих аз.

 

— Това е онази сладост — продължи той, — за която се говори в Свещеното Писание: „От тлъстината на Твоя дом ще се опият и от извора на Твоята сладост ще ги напоиш. “ Ето тази е сладостта, която сега преизпълня нашите сърца и се разлива по всички наши жили с неизказана наслада. От тази сладост сърцата ни като че ли се топят, и двама сме изпълнени с такова блаженство, което не може да бъде изразено с никакъв език… Какво още чувствувате?

 

— Необикновена радост в цялото си сърце! И о. Серафим продължи:

 

— Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост. Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне. Това е същата радост, за която Господ казва в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошел часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан. 16: 21). „В света скърби ще имате, но Аз пак ще ви водя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Иоан. 16: 33, 22). Но колкото и да е утешителна тази радост, която Вие сега чувствувате в сърцето си, все пак тя е нищожна в сравнение с онази, за която Сам Господ чрез устата на Своя апостол е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9). Залог за тази радост ни се дава отсега. Ако прочее от него вече ни е тъй приятно, сладко и весело на душата, то какво да кажем за оная радост, която е приготвена там на небесата за ония, които плачат тук на земята? Тъй и Вие, драги мой, сигурно доста сте си поплакали в своя земен живот, та вижте с каква радост Ви утешава Господ още тук. Сега нас двамата ни чака труд след труд, за да възлизаме от сила в сила и да достигнем мярката на възрастта на Христовото изпълнение, та да се сбъднат върху нас Господните думи: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят” (Ис. 40: 31), ще минават от сила в сила и ще им се яви Бог на боговете в Сиона на разумяването и небесните видения (Пс. 83: 8)… Тогава чак тукашната наша радост, която сега ни. се открива донякъде и набързо, ще се яви в цялата си пълнота, като ни преизпълни с неизразими небесни наслади, и никой не ще може да ни я отнеме… Какво чувствувате още, Ваше Боголюбие?

 

— Необикновена топлина! — отговорих аз.

 

— Как така топлина? Та ние сме в гората. Сега е зима и под нозете ни има сняг… и отгоре се сипе снежен прах… Каква топлина може да има тук?

 

— Такава, каквато има в банята, когато пуснат парата.

 

— Ами миризмата — запита ме той, — и тя ли е също като в банята?

 

— Не — отвърнах аз, — на земята не съществува нищо, което да наподобява това благоухание. Когато беше още жива майка ми, аз обичах да танцувам и да ходя по балове и танцувални вечери; тогава майка ми ме напръскваше с парфюми, които купуваше от най-добрите магазини в Казан. Но и онези парфюми не издават такова благоухание.

 

— Сам аз, драги мой, зная това точно тъй, както и Вие, но нарочно Ви запитвам, дали и Вие усещате същото — рече о. Серафим с приятна усмивка. — Имате пълно право, Ваше Боголюбие, че никое земно благоухание, дори и най-приятното, не може да се сравни с това, което ние сега усещаме, понеже нас сега ни заобикаля благоуханието на Светия Божи Дух. Кое от земните неща може да се сравни с Него?

 

Забележете, Ваше Боголюбие, и това, че макар около нас да е топло като в баня, както ми казахте, все пак нито (върху нас, нито под нас снегът се топи. Значи тази топлина не е във въздуха, а в нас самите: Тя е онази именно топлина, за която с думите на молитвата ние се обръщаме към Господа: „Съгрей ме с топлотата на Светия Дух!” От нея съгрявани, пустинниците не са се бояли от зимния мраз, тъй като били обличани в благодатна дреха, изтъкана от Дух Свети, като в топъл кожух.

 

Така и трябва да бъде наистина, понеже благодатта Божия трябва да живее вътре в нас, в нашето сърце, според думите на Господа: „Царството Божие е вътре във вас. “ А под Царство Божие Господ е разбирал благодатта на Светия Дух. Ето това Царство Божие сега се намира вътре в нас, а благодатта на Светия Дух и от вън ни осиява и съгрява. Тя преизпълва околния въздух с най-различни благоухания, услажда чувствата ни с небесна наслада и напоява сърцата ни с неизразима радост.

 

Нашето сегашно положение е същото, за което апостолът казва: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14: 17). Нашата вяра се състои не в убедителни думи на земна премъдрост, а в проявяване на сила и дух (1 Кор. 2: 4). Ето в това състояние ние сега се намираме. За това състояние е казал Господ: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие дошло в сила.” (Марк. 9: 1).

 

Та ето, Ваше Боголюбие, с каква неизказана радост ни: удостои сега Господ Бог. Ето що значи да бъдеш в пълнотата на Светия Дух, за която св. Макарий Египетски пише: „Сам аз бях в пълнотата на Духа Свети”… С тази пълнота на Своя Свети Дух сега ни преизпълни Господ и нас, убогите… Сега,. Ваше Боголюбие, май вече няма да питате, как се чувствуват хората в благодатта на Духа Свети… Ще запомните ли сегашното проявление на неизказаната Божия милост, която ни посети?

 

— Не зная, отче, — казах аз, — дали Бог ще ме удостои завинаги да запомня тази Божия милост живо и ясно, както я чувствувам сега.

 

— Аз пък мисля, — отговори о. Серафим, — че Господ: ще Ви помогне за всякога да запазите това в паметта си. Иначе Неговата благост не би се склонила тъй мигновено към моята смирена молитва и не би побързала тъй скоро да послуша убогия Серафим. Пък освен това, не само за самия Вас се дава да разберете това, но чрез Вас — за целия овят, та като се утвърдите Вие сам в Божието дело, да можете да бъдете полезен с това и на другите.

 

А що се отнася до това, че аз съм монах, а Вие — светски човек, то по това няма какво да разсъждаваме. За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради това се дава обилно свише благодатта на Светия Дух. Господ търси сърце, преизпълнено с любов към Бога и ближния. То е престолът, на който Той обича да седи и на който Той се явява в пълнотата на Своята наднебесна слава. „Синко, дай Ми сърцето си”,. — казва Той, —… а всичко друго Аз ще ти дам”, понеже в човешкото сърце може да се вмести Царството Божие. Господ заповядва на учениците Си: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6: 33), защото „вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6: 32).

 

Господ Бог не ни укорява, задето се ползуваме от земните блага, понеже и Сам Той, казва, че щом сме поставени в земния живот, ние имаме нужда от всичко това, т. е. от всичко, което дава покой на нашия земен живот и прави по-лек и удобен нашия път към небесното отечество. Като се основава на това, св. апостол Петър казва, че според него, няма нищо по-добро на света от благочестие, съединено с доволство. И св. Църква се моли, щото Господ да ни дари това. И при все че скърбите, нещастията и разнообразните нужди са неотделими от нашия земен живот, все пак Господ не иска ние да бъдем само в скърби и напасти; затова и ни заповядва чрез св. апостоли да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов (Гал. 6: 2). Господ Иисус Сам ни дава заповед да се обичаме едни други и, като се утешаваме взаимно чрез тази любов, да си облекчаваме скръбния и тесен път на нашето пътуване към небесното отечество.

 

 

 

 

Тъй че не се съмнявайте ни най-малко, че Господ Бог ще изпълни вашите просби, стига те да са насочени или към славата Божия, или към ползата и назиданието на ближните. Но дори нещо да ви е нужно и за собствена ваша полза или изгода, и това дори скоро и благопослушно Господ ще благоволи да ви прати, стига само да имате крайна необходимост от това. Защото Господ обича ония, които Го обичат, „Благ е Господ към всички… Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144: 9). Той ще изпълни волята на ония, които се боят от Него, и ще чуе молитвата им и ще изпълни всички техни намерения и желания.

 

От едно само се пазете, Ваше Боголюбие, да не искате от Господа онова, от което нямате крайна нужда. Господ не ще Ви откаже и него заради православната Ви вяра в Христа Спасителя, защото не ще предостави Господ жезъла на праведните на произвола на грешниците и незабавно ще извърши волята на Своя раб Давида. Обаче след това все пак ще иска от него сметка, защото Го е безпокоил той без особена нужда и е искал от Него онова, без което е могъл да мине твърде добре.

 

Така, Ваше Боголюбие, аз вече Ви казах и показах на дело всичко онова, което Господ и Божията Майка благоволиха да Ви открият чрез мене, убогия Серафим. Идете си, прочее с мир! Нека Господ и Божията Майка да бъдат с Вас сега, винаги и във вечни векове. Амин. Идете си е мир!…

 

През време на цялата тази беседа от момента, когато лицето на о. Серафима светна, това видение не престана. Всичко казано от началото и до тук той го изрече, като се намираше все в същото положение. Неизказания блясък на светлина, който излизаше от него, аз видях със собствените си очи, което съм готов да потвърдя и с клетва”.

 

 

Откъс от книгата „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, София, 1992

 

(със съкращения)

За дребните грехове

Май 14, 2015 in Беседи, Начална страница

- Дядо Павле, не са ли много строги светите отци, па и самото Свето Евангелие, като не ни позволяват дори и малките грехове? Та много скучен би бил животът без смях, закачки и други такива удоволствия.

 

Схимонах Павел се усмихнал и рекъл:

 

- Малките грехове водят към големите. Свети Исаак Сирин казва: “Който пренебрежително гледа на малкия грях, ще падне в голям”. Затова всеки трябва да се бои и от най-дребните грехове: от приказки, от смях, от свиркане, от тютюнопушене, особено от нечисти помисли и от тшеславие, защото тия грехове, колкото и малки да са на вид, имат силата да ни отделят от Бога. А щом те отделят от Бога, ти си загубен…

 

Когато мериш с пушка, ако малко трепне ръката ти, куршумът няма да улучи целта. Ти ще възразиш: “Малко е трепнала ръката! Какво от това!” малко, малко, ала не удариш ли в целта, наградата ти пропада! В момента на изстрелването куршумът е тръгнал с малко отклонение настрани, но колкото повече лети, толкова повече се отдалечава от целта. Така и малките грехове – уж незначителни, но отклоняват от Бога.

 

Виждал ли си на гарата каква е работата на стрелочниците? – Да местят стрелките. В сравнение с безкрайно дългите линии тия стрелки са незначителни. Те са малки, но играят голяма роля. Щом се постави стрелката на друга линия, влакът ще отиде в съвсем друга посока. Стрелката мъничко отмества посоката, но после се вижда голямата последица от малката причина. Ти си тръгнал уж за Варна, а пристигаш в Бургас.

 

Една ябълка, макар малко да е натъртена, цялата се разваля. Така и малкият грях може да погуби целия човек с всичките му добри качества. Затуй трябва да се пазим от най-малките грехове. Те се плодят много и бързо растат, подобно на плевелите. Злото изобщо е много плодовито. Посади няколко акации на лозето! Полека-лека те ще превземат цялото ти лозе. Пушенето е уж невинно удоволствие, но залепи ли се за тебе тоя катран, с нищо не можеш да го очистиш. Затова бягай от малкия грях, за да не се вкорени в тебе!

 

В света Гора имаше един схимонах Евтимий. Бог да го прости! Добра душа беше! Преди да умре, поиска да се изповяда пред духовника и му рече: “Отче Антоние, ще ти кажа нещо, а ти го предавай и на други, та дано някоя душа да си вземе бележка и се спаси! Веднъж сънувам, че се намирам пред една прекрасна църква и слушам: отвътре иде толкова сладко пение, че ми се дощя да вляза. Но щом се доближих до вратата, пред мене застанаха двама млади мъже и ми рекоха: “Който пуши, тук не влиза!” Този схимонах Евтимий се беше научил през войната да пуши и не можа да се отучи.

 

Отец Павел помълчал, па след кратка пауза продължил:

 

- Към малките грехове спада и празното любопитство. На вид то не е нищо, но ако си помисли човек какви гибелни последици докарва, ще изтръпне. Монахът и изобщо християнинът не бива да е любопитен към делата на другите, а да следи повече за себе си, защото любопитството води към осъждане или към занемаряване на собствената си душа. Когато бях на Света Гора и се подвизавах в пустинни места наблюдавах как някоя лисица, като излезе на лов, легне някъде и се преструва на умряла. По клонките подхвръкват косове – старите учат младите да летят и същевременно ги хранят. Малките, още неопитни, като видят лисицата, простряна на земята си казват: “Чакай да видим дали тя е наистина умряла”. Те отиват да проверят, водени от празно любопитство. А лисицата това и чака – сграбчва ги в лапите си и офейква… Майките са по-умни. Щом видят някъде протегната лисица, гонят малките си надалеч. А за да пропъдят и лисицата, постоянно се обаждат от клоните: “Чур-чур!” Събират се много косове и започват да викат отгоре тревожно. А лисицата, види не види, избяга. Дето има шум и навалица, там разбойник не седи. Та празното любопитство е много опасно. “Чакай да видим дали тоя дувар няма да падне!” казва си лекомисления човек и отива да провери и да поправи там някой някой издаден камък. И в миг целият дувар се събаря върху него…

 

Източник: Схимонах Павел Рилски, Архимандрит Серафим Алексиев, издателство “Св. Лука”

 

Какво е твоето усърдие?

Май 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В една от статиите на списанието „Ефимериос“ (1.11.1956), което се пази в архива на приснопаметния старец отец Арсений Комбуяс от манастира св. Богородица Скоропослушница в Навпактос е описан следния случай:

 

Един ревностен и много деятелен свещеник веднъж видял насън следното:

 

„Седях в креслото си, изнемощял и уморен от работа. Тялото ме болеше от преумора.

 

Много хора в моя храм търсеха драгоценния „бисер“ и на много се беше  отдало да го намерят. Енорията процъфтяваше в пълния смисъл на тази дума. Душата ми беше пълна с радост, надежда и смелост. Проповедите ми правеха на всички голямо впечатление. Много хора идваха на изповед. Църквата винаги беше препълнена. Отдаваше ми се да въодушевявам цялата енория.

 

Предоволен от всичко това, всеки ден се трудих до изнемогване. Размишлявайки за това, без да усетя съм заспал и видях следното:

 

Един непознат влезе в стаята без да почука. Лицето му излъчваше благост и светлина. Беше добре облечен и държеше в ръцете си някакви приспособления от химична лаборатория. Целият му вид предизвикваше странно впечатление. Непознатият се приближи и протягайки ръка за поздрав, ме попита:

 

– Какво е твоето усърдие?

 

Този въпрос предизвика у мен огромна радост, защото бях изключително доволен от своето старание. В мен нямаше никакво съмнение, че и непознатият ще бъде много радостен, ако разбере за моите трудове.

 

Тогава, доколкото помня, за да му покажа каква стойност има моето усърдие, аз като че извадих от моята гръд някаква плътна маса, която блестеше като злато и я сложих в ръцете на непознатия.

 

–Това е моето усърдие!

 

Той го взе и внимателно го сложи на своите везни:

 

–Тежи петдесет килограма – сериозно отбеляза той.

 

Едвам можах да сдържа радостта си, чувайки тази цифра. Непознатият, без да промени сериозното изражение на лицето си, записа всичко това на хартия и продължи своя анализ.

 

Той разпредели тази маса на части, сложи ги в специални химически съдове и ги постави върху огъня. Когато масата се разтопим, той я вдигна от огъня и се зае да я разделя на съставните ѝ елементи. Отново втвърдявайки се, те приеха причудливи форми. Той почука по тях с чукче, претегли ги и записа всяка част.

 

След като приключи всичко, ме погледна с поглед пълен със съжаление и каза:

 

– Надявам се, че Господ ще се смили над теб и ще се спасиш.

 

В този миг той изчезна.

 

На хартията, която той остави на масата, беше написано следното:

 

„Анализ на усърдието на йерея Х.

 

Подробният анализ показа наличието на следните елементи:

 

– фанатизъм: 5 кг

 

– славолюбие: 15 кг

 

– сребролюбие: 12 кг

 

– стремеж към уважение и власт над душите: 8 кг

 

– показно старание: 9 кг и 980 гр

 

– любов към Бога: 10 гр

 

– любов към хората: 10 гр

 

Всичко : 50 кг“.

 

Странното поведение на непознатия и погледа, с който ме погледна преди да си замине, ме хвърлиха в безпокойство. Но когато видях резултата от неговия анализ, нозете ми се подкосиха.

 

Бих искал да не вярвам на тези резултати, но в този момент чух въздишката на непознатия, който излизаше през входната врата. Поуспокоих се и реших да мисля хладнокръвно, но докато размислях, всичко около мен помръкна и не можех дори да прочета написаното на хартията, която държах в ръцете си. Обхвана ме вълнение и страх и от устните ми се изтръгна:

 

– Господи, спаси ме!

 

Отново погледнах листа хартия. Внезапно той се превърна в кристално огледало, отразяващо моето сърце. Усетих и осъзнах своето състояние. Със сълзи на очи започнах да моля Бога да ме освободи от мен самия. Накрая се събудих, обхванат от тревога.

 

По-рано се молих Бог да ме избави от различни опасности. От този ден започнах да Го моля да ме спаси от моето собствено „аз“.

 

Дълго време чувствах вътрешно безпокойство, но след усърдни молитви почувствах как Божията светлина изпълва моето сърце и изгаря тръните на егоизма. Когато Господ ме призове при Себе Си, горещо ще Му благодаря за това откровение. По този начин Той ми откри моята истинска същност и насочи моите стъпки по тесен, но прекрасен път. От този ден нататък, всеки ден преразглеждам своите намерения.

 

Това посещение “испытующаго сердца и утробы” (Пс. 7:10) ме направи друг човек и много ми помогна в моята служба“.

 

Превод от руски: Православие ру

 

Честита Нова година

Декември 31, 2014 in Беседи


 

Вчера, в навечерието на Нова година, лежах на леглото ни след полунощ и размислях. Бях работил до късно вечерта, за да довърша една св. Богородица Гликофилуса (икона на Пресвета Богородица Сладкое Целование), а до мен седеше жена ми и плетеше. Когато работя съм в голямо умиление и си пея разни тропари. И тъй, пеех тихичко, докато рисувах св. Богородица, а Мари и тя пееше заедно с мене със сладкия си глас. Благословена жена ми даде Бог – нека да е славно името Му за всички тайни на домостроителството Му. Благодаря Му за всичко, което ми е дал, и първо за Мария простата, която ми дари за другар в живота – вярваща душа, свежа рекичка, която сладко ромоли денонощно покрай стара крепостна стена. Кристалната ѝ вода не потъмнява с годините, а става все по-чиста и сладкозвучна: „Щастлив е онзи мъж, който има добра жена. Добрата жена радва мъжа си и той ще изживее в мир годините на своя живот. Добрата жена е корона върху главата на мъжа си.” Хубостта на добрата жена свети в дома подобно на слънцето, което се показва и светът заблестява. Такава жена дарува и на мен Господ. Тя не се възгордя от хубостта си; напротив – умножи смирението ѝ, а страхът Божий я изпълваше с благоухание. Отличаваше се сред другите хубавици, защото високомерие не потъмни нейния кристал и лукавство не омърси седефа на душата ѝ. Седи до мен и ми е другар, кротък човек. Мария простата. Тя плете или шие, а аз работя своя благословен занаят и изписвам икони, на които хората се покланят. Каква радост ни дари Всесилният – малцина имат такава: „Защото погледна на смирението на рабите Си.” Колибата ни е бедна в очите на хората, но в действителност е златна кула и трон от слънчеви лъчи, защото вътре в нея обитава вярата и благочестието. И ние, които седим в нея, сме най-бедни от бедните, обаче ни обогатява с богатствата си Онзи, Който е казал: „Богати обнищяха и огладняха, а търсещите Господа не ще се лишат от никое благо.”

Когато свърших работата си към полунощ, легнах на миндера си, а Мария също легна до мен, зави се и заспа. А аз се замислих за света. Замислих се първо за себе си, за близките си, за жена си и детето си. Обърнах се и погледнах Мария, която се беше увила и не можеше да се разбере дали под завивките лежи човек. И си казах: “Кой мисли за нас?” Хората говорят много неща, но не вярват в нищо, затова и Давид е казал: „Всеки човек е лъжа.” Обърнах се и погледнах бедната ни колибка, която прилича на параклисче – украсена с икони и свещени книги, губеща се сред богаташките домове на Вавилон (Атина), скрита подобно на бедняк, който се срамува да го виждат хората. Сърцето ми, оставащо досега скрито у мен, се стопли. Почувствах, че съм отделен от света и че мислите ми също са скрити зад завесата, която отделяше света от мене; и че друго слънце и друга луна светят в нашия свят. И вместо да се огорча, душата ми се възрадва, че съм забравен; и една тайнствена радост, която чувстват всички захвърлени, се запали тихо и мирно в мен; и една утеха ме услаждаше подобно на балсам, разтваряйки се в горчивината. И благодарих на Този, Който явява такива тайнства на човека и Който бедните прави богати, печалните – радостни, Който тайнствено съпътства самотните и Който опиянява с виното от Своята трапеза онези, които са възложили Нему надеждите си. Ако не бях беден и презрян, нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Така и Давид казва: „Господи, в скърби си ме разширил.” Тъй като онзи, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. Така е пожелала неизследимата Премъдрост. А човеците не могат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да могат да почувстват нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните им страсти.

И тъй, без да разбера, сълзите се натрупваха в очите ми – сълзи за света и сълзи за себе си. Сълзи за света, защото търси радост там, където тя не се намира, и сълзи за мен, защото много пъти съм се плашел от бедността и другите изкушения и съм оправдавал хората, а сега чувствах, че човек не може да получи голяма дарба, без да премине през голямо изкушение. И почувствах духовно мъжество и усетих, че не ме е страх от бедността, а напротив – обичам я. И разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот.

Наистина, бедността е страшен звяр. Обаче който го победи и престане да се страхува от него, ще намери в себе си големи богатства. Това безстрашие се дава от Господа, когато човек се смири. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът, защото Христос е казал: „Аз Съм животът”, а също и: „Блажени огорчените, защото ще се утешат.” Който не се отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си.

И както си мислех тези неща, почувствах в себе си дръзновение и още по-голямо безстрашие, обгърна ме мир и изрекох думите, които е казал Иона от утробата на кита: „Извиках в скръбта си към Господа, моя Бог, и Той ме чу.” И прославих Бога и Му благодарих, задето ме е направил безчувствен към насладите на света – тъй че да се отвръщавам от онова, което е желано от другите и да чувствам, че съм спечелил, когато другите си мислят, че съм в загуба. И задето получих сила от Него да презра сатаната, който дебне кога ще изпадна в малодушие и тогава идва и ми казва: „Падни и ми се поклони, защото тези камъни, които виждаш, ще станат хлябове.” И отново идва и ми казва: „Виж как се радва светът! Чуваш ли ликуването, гласовете, които излизат от палатите, където се забавляват моите щастливи послушници – мъже и жени? Падни, поклони ми се и само да протегнеш ръка, ще получиш всичко. Ти си човек, почитан заради изкуството си. Защо да страдаш, когато тия се радват на всички добрини и блага, без да имат твоите достойнства? Виж бедността си и ако не жалиш себе си, пожали бедната си жена и горкото си дете, които страдат заради тебе!” Понякога съм се вслушвал в думите му, макар и да не съм ги изпълнявал, но сега го оставих да си говори, без въобще да го слушам. Умът ми беше при страдащите и измъчените, които нямат надежда, и при онези, които ядяха и пиеха през онази нощ и танцуваха с безсрамни жени, и при онези, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват.


Нещастните, тъй като са бедни вътрешно и празни, и треперещи, и искат да стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Онова, което те наричат радости и наслади, съм го опитвал и аз като човек и вярвах, че това наистина е радост и щастие. Но бързо разбрах, че това са несъстоятелни лъжи и фантазии, че те правят душата да загрубява и заслепяват духовните ѝ очи; и тогава тя не може да вижда и става лоша и безчувствена към болката на брата си, безчовечна, надменна, безбожна, гневлива, кръвожадна.
Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат да се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. Истинската радост е една топлота на мисълта и една надежда на сърцето и с тях се удостояват онези, които не искат да бъдат известни сред хората, за да бъдат известни на Бога.


Затова, Господи и Боже, и Отче, щастлив е онзи, който е направил стълба от бедността и от мъките, и от презрението на света към него, за да се изкачи до Тебе. Щастлив е онзи човек, който истински е почувствал немощта си. Колкото по-бързо я познае, толкова по-бързо ще вкуси от хляба, който храни, и от виното, което укрепва, ако има вяра в Тебе. Иначе ще се сгромоляса в бездната на отчаянието.

С какви слова да благодаря на моя Господ, че бях загубен, а Той ме подкрепи, бях сляп, а Той ми даде да прогледна? Той обърна скръбта ми в радост. „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой. Блажен е човекът, който се уповава Нему.”
Братя мои, обърнете внимание на думите ми! Така, както вие виждате сега, така виждах и аз и си въобразявах, че виждам. Сега разбрах, че съм бил сляп и глух, и куц. С радост приемам всяка злочестина, защото по друг начин не се отварят очите за истинската светлина, нито ушите чуват добри известия, нито краката вървят по пътя, който води към вечния живот в Христа – там, където намират мир и покой възлюбените от Него. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири, няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава към Бога. Затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.

Такива и други подобни мисли извираха от душата ми през онази нощ, а очите ми течаха. Никой човек не знаеше какво мислех, закътан в колибата си, дори и Мария, която спеше завита презглава до мен. Северният вятър силно виеше навън. Дърветата стенеха, ще речеш, че плачеха и молеха да отворя, за да влязат и да се подслонят вътре. Кандилото хвърляше своето златистовосъчно сияние върху иконите и върху посребреното Евангелие.

Слава Тебе Боже, добре сме! Блажен е онзи, който е забравен. Светът в съседство се забавлява, танцува, върши грехове с жени, играе на карти. Нещастният празнува смъртта на плътта си, за която прави толкова много, за да ѝ угоди. Ще кажеш, че са придобили безсмъртие сега, когато е дошла новата година, вместо да плачат, че се приближават към края на този лукав живот. „Отче, прости им, не знаят какво правят.” Какво правят? Къде отиват? След кратко време костите им ще станат като бездушни камъни, ще се сгромолясат дворците им, ще престане цялата тази глъчка и илюминация, сякаш никога не е била. О, осъдени, какво се залъгвате? „Защо обичате суета и търсите лъжа?”

Фотиос Кондоглу


Утрото на 1-ви януари.


 

 

 

Силата на молитвата в нашия живот

Декември 1, 2014 in Беседи, Начална страница

Темата, която ме помолиха да разкрия, звучи така: “Силата на молитвата в нашия живот”. Тази тема изобилства с проблеми, непосредствено свързани с най-главната духовна дейност – молитвата.

 

Ако поискаме да изложим основните аспекти на тази тема, ще се сблъскаме с това, че няма да знаем с какво да започнем и с какво да завършим. И това е поради факта, че молитвата, както ние можем да се убедим, изобщо не е раздел в учебника, не е урок, който може да се преподаде за определено време. Този аспект на духовния живот не може да бъде обяснен теоретически.

 

Когато говорим за молитвата, става дума за някакво тайнство. Нали молитвата, както знаем, в своята най-проста формулировка се явява отношение на човека и Бога или, във всеки случай, основна форма на тези отношения. И безусловно, всичко, което е свързано с Бог,  труно се поддава на изучаване и определение. Нужно е да се признае и аз не мога с лекота да реша за какво съм длъжен да говоря тук. Но, в края на краищата,  стигнах до извода, че преди всичко човек е длъжен да се запознае с най-важните страни на цялата проблематика на молитвата и нейната сила – условията, благодарение на които молитвата става неотменна част от човешкия живот.

 

Аз предполагам, че никой не е непосредствено заинтересован от това да узнае какво по себе си представлява силата на молитвата и в какво тя се изразява. Това би могло да стане тема за урок по катехизис. Може би по-важно ще бъде да се спрем на друг същностен проблем и да си зададем въпроса съгласно какви условия и предпоставки молитвата ни укрепява, става източник на нашите сили.

 

Нали в действителност, когато човек говори за молитвата или се моли – да преминем веднага към темата на нашия разговор – той желае да види резултата от своя духовен труд. Неговите мисли винаги са насочени към резултата, към силата на неговата молитва. Затова аз мисля, че за човека е по-лесно да вникне в същността на силата на молитвата, отколкото в особеностите на тези условия, които могат да обезпечат, във всеки случай, по човешки измерения, нейната сила.

 

По този начин, аз бих искал да кажа за някои условия, които са способни в съответствие, както ние казахме, с човешките мерки, да ни дадат представа за това, че молитвата може да стане неотменна духовна страна на личността и да бъде източник на сили.

 

Първото условие е свързано с това, как човек разбира молитвата. Какво има предвид, когато произнася думата „молитва“, как я разбира от битийна гледна точка и как я усеща.

 

Какво е това молитва? Това е основният въпрос, отговорът на който може да ни даде първото и най-важно условие, при което молитвата се явява източник на сили.

 

Тук всеки човек може да каже твърде много. Но често на нас ни се случва да се сблъскаме с опростени определения на молитвата: молитвата като общение на човека с Бога, неговият разговор с Бог и обръщането му към Него с молба за помощ. Ние можем да намерим огромно количество подобни определения за молитвата. И поради тази причина аз искам да прибегна към текст от „Добротолюбието“, написан от един отец и подвижник, който посветил една от своите проповеди на молитвата. В своите изказвания, ръководейки се от своя личен опит, придобит по пътя на аскезата, той ни дава огромно количество определения, които в своята съвкупност е възможно да ни дадат представа за това какво е молитвата.

 

Той започва с просто твърдение: „Молитвата – това е издигане на разума към Бога.“ На друго място той пише: “Молитвата, това е подобаващо действие на разума, неговата ценност, истинското и най-прякото негово предназначение.“ По този начин способността за молитва се разбира като достойнство на ума, като  най-прекрасно и истинско негово употребление. Такава е същността на молитвата.

 

В едно от многото други определения за молитвата авторът говори за нейната екзистенциална страна: „Както хлябът се явява храна за тялото, а добродетелта за душата, така и молитвата храни разума.“  Тук той прави важна крачка в стремежа си да изтълкува молитвата, да ни обясни, че това не е просто теоретическо приближаване на човека към Бога, но нещо много по-важно и съществено. Използваната алегория, образът на молитвата като храна и хляб, добре показва, че за молещия се човек молитвата, както говори нашият автор и други отци, представлява в същността си хранене и дихание на ума. Без възможността да се храни и диша човек не може да съществува. Така и духовният човек не би могъл да живее без молитва.

 

От всички други многочислени определения за молитвата, приведени в речта на духовния отец, аз видях едно, което, както ми се стори, може в пълна степен да ни открие екзистенциалната страна на молитвата.

На едно място той пише: „ Чувството на молитвата – това е размишление с благоговение и съкрушение и душевно страдание, изповядване на своето грехопадение с невидими стенания.“ Такова е чувството на молитвата – то е размишление, съсредоточено обмисляне, но в същото време терзание и скръб, чувство на угризение на съвестта. Следователно, ние можем да кажем, че молитвата – това е някакво лично преживяване, което вълнува човека, извършващ я „с благоговение и съкрушение“, с обезателното условие за признаване на грехопадението и личната вина „с невидими стенания“.

 

С тези определения авторът прониква в глъбината на човешкото битие, за да донесе до нас този факт, че правилната и пълноценна молитва – това не е просто движение на устните или някакво теоретично и интелектуално изразяване на човека, но действие, обхващащо всички сили на човека, вълнуващо и потрисащо го, опит, водещ към невидими стенания.

 

Като извод ще кажем, че първото условие за силна молитва се явява нейното осъзнаване от молещия се човек като източник на сили. А също и разбирането на това, че сама по себе си молитвата представлява екзистенциален акт. Това означава, че молитвата е способна да потресе човека, да го увлече, да го застави да преживее нещо, което, по думите на отците, живеещи в цялата пълнота на молитвата, е невъзможно да се опише. С други думи, молитвата, в своето първично разбиране, се отъждествява с човека, с всички негови движения и действия.

 

Разбира се, всички ние можем да кажем, че молитвата – това е действие, което си извършва в определено време и влиза в състава на някакъв установен порядък – например, възкресните богослужения. Но екзистенциалното разбиране на същността на молитвата говори за нея като за действие, отъждествяващо се с човека като цяло, с всички негови жизнени проявления. Така аскетите, занимаващи се с въпросите за молитвата, се явяват привърженици на определен неин вид – Иисусовата молитва – и разбират молитвата като дихание на душата. Те казват, че ако на човек му се отдаде да свърже в едно помненето на името Божие и своето дихание, тогава той ще може да разбере същността на духовния живот. Тогава той «познава ползата от тишината» и може да разбере какво представлява молитвата във всички нейни проявления.

 

Възможно е всичко, казано от нас за екзистенциалната същност на молитвата да извика у някои съмнения, в частност за това, че християнинът е длъжен да се моли всеки миг от своя живот. Но ние трябва да споменем и подчертаем още един факт, който ще ни помогне да разберем, че молитвата, притежаваща екзистенциална природа, изпълва със себе си цялото човешко битие.

 

Става дума за това, че на съвременния човек и, аз бих казал, на съвременния християнин това може да се стори парадоксално, в същото време когато за Църквата това се явява догмат и живот.

 

Екзистенциалното разбиране на молитвата като духовно действие намира отражение в реалната действителност, в това, че животът на човека, и най-вече живоът на християнина, не се явяват просто и непродължително приключение или работа, а са истинска борба. За всестранното разбиране смисъла на тази борба ни помага Свещеното Писание. Последната книга на Новия Завет го описва изключително добре – Апокалипсиса. Кратко упоменаване за нея ние срещаме и в известния откъс от посланието на апостол Павел: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата» (Ефес.6:12).

 

В този откъс се подчертава наличието на тъмните сили, за които може да се каже, че са едно от условията за съществуването на Църквата. Разбира се, сега ние няма да се впускаме в богословското обосноваване на тази тема. Но, християнинът е длъжен добре да разбира, много по-добре от светския човек, че ако той желае да бъде християнин, неизбежно ще бъде въвлечен в борба, в която ще има противник, чиито козни са описани в Апокалипсиса, с образа на когото е белязан целият път на човешкото спасение и целият материал – позволете ми това обобщение – на Новия Завет.

 

На нас ни е известно, че Господ още от началото на своето земно съществуване, се е намирал в постоянен диалог с дявола, с демонските сили, подлагал се на изкушения, с помощта на които дяволът се опитвал да Го подчини на себе си. Така Господ ни дава пример за това как е необходимо духовният човек да срещне тъмните сили.

 

Борбата на християнина – това не е борба за нравствено съвършенство, която се води в състояние на духовен възторг и красота, придобити с чувствени преживявания, както ние сме склонни понякога да я тълкуваме. Често ние преукрасяваме действителността, говорим за идеали, за духовни пориви, за стремеж към самопожертвувание – дело, безусловно, украсяващо човешкия живот. Но освен всички тези аспекти – прекрасни и, безусловно, истинни – съществува и сурова реалност, която в необходимия час неизбежно ще се открие пред духовния човек, готов да се сражава на християнското поприще.

 

Тук много често се наблюдава някакво недоразбиране. Понякога някои млади хора започват своя християнски път с опита на красотата, която – ние няма да скриваме това – може да представлява по себе си някаква самоизмама. Нали това, че никой предварително не може да знае за всички жестокости на духовната борба и да осъзнава наличието на обхващащите всичко тъмни сили, ежечасно въставащи срещу Божествения замисъл, дава възможност на човека да започне своя път с оптимизъм, което не противоречи на християнската действителност. Само че тази оптимистична настройка може да стане интрига и клопка и да доведе човека до окончателна катастрофа.

 

Това съвсем не е нова ситуация. Тя води начало от това време, когато в редовете на дванадесетте апостоли се появил Юда. И ние стигаме до това, за което апостол Павел с болка пише: „ Защото Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят… (2 Тим. 4:10). Сегашният век, както и всеки друг век, притежава някаква демоническа притегателност, която съществено противостои на волята на Бога и, в частност, на опита на духовния човек да постигне вътрешна цялостност. Ако християнинът от самото начало не бъде напълно осведомен за тази ситуация, той ще се лиши от най-важното условие, което може да му дари плодотворна, от гледна точка на силата, молитва. Тъй като ако ние недооценим силата на нашия враг, то и нашата молитва ще се превърне в някакво състояние, действие, имащо множество цели, но отдалечаващо се от същността.

 

Обикновено молитвата на праведния християнин е насочена към това да преуспее в живота, да получи хубава работа, да създаде здраво семейство, да уреди децата си, да види как те достигат до успеха – всичко това са неща, разбира се, напълно достойни. И сред всички тези молби, явяващи се цел на нашата молитва, има просба за прощаване на нашите грехове. Само че в повечето случаи в молитвата отсъства осъзнаването на нейния екзистенциален характер, което превръща молитвата единствено в някакво средство за подобрение качеството на живот. И ако е така, ние стигаме до това, че се сещаме за молитвата единствено в определени моменти на нашия живот, когато се сблъскваме с някаква трудност или проблем.

 

Но този, който преживява молитвата екзистенциално, твори, по израза на апостол Павел, „непрестанна молитва” и живее не просто в пределите на своя живот, но и в състоянието на молитва сам става жива молитва и, следователно, има възможност да противостои на лукавството на сегашния век с лекота, дарувана му от молитвата.

 

Сега ние можем да направим малко отстъпление и да представим трагическия образ на християнина, живеещ сред лукавството на сегашната епоха. Ние често можем да се сблъскаме с това, че у християнина отсъства чувството на зависимост от Бога, зависимост битийна, но не емоционална. Тъй като ние често говорим, че молитвата представлява зависимост на човека от Бога, имайки предвид в повечето случаи именно емоционална зависимост. Ние не сме в състояние да разгледаме тук по-важната съставка, имаща, аз бих казал, трагически характер, особено за съвременния християнин. Тази трагичност е отлично представена в песнопенията и службите през периода на пеенето на Триода.

 

Ако внимателно се изучи този период от църковния живот, може да се види, че в неговите песнопения е представен образът на човека, който се моли. Всички химни на Триода представляват по същността си нещо принципно различно от духовните възторзи на молещия се човек.

 

Въпросът се състои в това, кой е този молещ се човек? Може би, това е човекът, решил вече всички свои проблеми и с чувство на безопасност и близост до Бога той се моли и реди химни? Или това е човек, който се намира в нужда и се моли в състояние на тревога?

 

Задълбоченият анализ на песнопенията на Триода показва, че в представените в тях духовни стремежи на човека е изразена цялата негова трагичност. Когато ние четем прекрасните химни на Триода, пред нас застава цялото вълнение на молещия се човек, неговата трагедия, неговият вътрешен взрив и, аз бих казал дори, неговото отчаяние, тъй като нали много често човек се моли с чувство на безнадеждност. Такова впечатление възниква у нас при вида на съвременния човек, оказал се в капана на това трагично състояние, нихилизъм, хвърлящо го в безгранично отчаяние. Това наистина се явява обща черта на молещия се човек, представен в Триода, както и за човека в нашата епоха като цяло.

 

Но в Триода има и нещо такова, което отсъства в образа на съвременния християнин. Във времето, когато съвременният екзистенциалист живее в тревога и трагичност, във вътрешното състояние на своя нихилизъм, съвременният християнин, както вече много пъти беше казано и подчертано, представлява човек, желаещ да се устрои добре в този живот. Той иска, от една страна, да води живот по съвременен образец. Той не показва вътрешна тревога, чувството на трагичност на своето битие. Точно обратното, той притежава увереност, че веднъж постил, после ще се изповяда и даже ще се причести. Той знае, че ще настъпи времето на Великия пост, когато той ще дойде на себе си и ще стане малко по-добър, отколкото преди.

 

В дълбините на неговото съзнание битува мисълта за това, че ако той се усъвършенства, вратите на рая ще се отворят за него. По този начин съвременният християнин не се мъчи, както се мъчи невярващият човек, атеист или екзистенциалист, нямащ ориентири.

 

Но нима такъв мироглед притежава човекът, когото ние виждаме в песнопенията на Триода, и който се явява за нас образец на молещия се човек? Разбира се, не. Триодът много изразително, с различни химнографски отсенки и щрихи, рисува образа на християнското съществуване, което също се оказва изпълнено с тревоги, отчаяние или дори, до известни граници, със съмнение. Тези здрави съмнение и отчаяние са непосредствено свързани с битието и живота, които са сам Бог, от Когото битието и получава своята сила.

 

В песнопенията на Триода се забелязва отчаяние, оказващо се непонятно за съвременния християнин. Това отчаяние винаги ни озадачава, заставя ни да си зададем въпроса няма ли в тези песнопения преувеличение, което не предава правилно дълбинната картина на духовния живот, сгъстява цветовете в и без това изкривения образ на християнина. Но от нас не трябва да се изплъзва този факт, че в Евангелието съществуват две страни. Първата – радост, ликуване, обещание за живот. Втората – бдение, трагичност, вълнение и даже страх. Ако ние можем да се съсредоточим на една от страните на Евангелието, игнорирайки другата, ние бихме могли да зачеркнем Триода от църковния живот. Но присъщата му трагичност се намира дори в Евангелието – това е Кръстът Христов. На Кръста се достига предела на трагичност на християнското битие, но в същото време Кръстът става източник за усилване на молитвата.

 

В посланието на апостол Павел към евреите има откъс, потвърждаващ не само характерната особеност на Триода, но и трагичността, която е длъжен да притежава християнинът като условие за силна молитва. Разбира се, в Новия Завет съществуват и други места, описващи драматичния и трагичен характер на Страстите Христови. Например, в посланието до галатяни Павел пише, че Христос приел върху себе си проклятие, за да изкупи греха на хората. В посланието към евреите се създава наистина драматичен характер на молитвата на Христос, не в един, а в най-различни случаи.

 

Авторът на това послание пише, че Господ извършил своята мисия тук на земята „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенства, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение ”/Евр.5:7-9/.

 

Всеки съвременен християнин, осъзнал цялата сложност на молитвата от периода на Триода, е длъжен внимателно да се вглежда в това живо и изразително описание на молитвата на Господа. Ако сам Господ се моли на своя Отец, „можещ да го спаси от смъртта”, за да спаси нас и да ни даде образец на молитва „със силни вопли и сълзи”, то защо съвременният християнин си оставя правото да се моли с по-малка сила – в най-добрия случай – и без да преживява трагичността на своето битие? Предполагам, че в този откъс в пълнота е изразена същността на Триода и отчетливо се вижда, че молитвата като източник на сили не може да бъде лека душевна работа.

 

Тези, които се ръкополагат недостойни ще отидат в пъкъла

Октомври 24, 2014 in Външни

3.II.1953

 

… Както ми пише Вашият син, че като млад е паднал в грях, който му пречи да стане свещеник, защото каноните на светите апостоли и на светите отци казват, че този, който се ръкополага за свещеник трябва да е чист, да не е паднал в тежък грях. Тези, които имат такъв грях и се ръкополагат, са ръкоположени недостойни и ще отидат в пъкъла – и те, и онези, които ги ръкополагат, както и подтикналите ги за ръкоположение.

 

Понеже разбрах, че подтиквате сина си да стане свещеник, защото мислите, че така ще го направите щастлив, мисля, че е добре да Ви напиша няколко неща във връзка с това. Като духовен отец, понеже от малък се занимавам с учението и със Закона Божий, знам какво казва законът на Църквата и каноните за свещениците и архиереите, за всички клирици и миряни. Съветвам Ви, ако обичате детето си и себе си и искате спасение и щастие за него и за себе си, престанете да го съветвате и подтиквате да става свещеник. Защото, ако продължите така, това е все едно да му кажете: чедо, искам и ти, и аз да не се спасиме, но да отидем в пъкъла, да не ходим с Христос, но с дявола.

 

Не гледайте днешното, но бъдното. Един светител казва, че на Второто Пришествие мнозина патриарси, митрополити, свещеници и дякони ще бъдат осъдени, защото недостойно са станали клирици и така ще украсят пъкъла. От днешните архиереи и свещеници, които виждате, колко малко са достойни… Ако ги виждате сега да носят копринени и златни одежди или скъпоценности, утре ще умрат и няма да вземат нищо от това, но ще получат само вечния пъкъл за себе си.

 

Преди няколко години, в Атина, един благочестив, начетен и мъдър младеж беше подтикван от всички роднини, приятели, та и архиереи, йереи, министри, посланици да стане свещеник, а след това и митрополит. Той до края не искаше, но понеже много го притискаха – склони. В навечерието на ръкополагането, докато мнозина очакваха с радост да отидат и да извикат „Достоен!“, той беше тъжен, защото съвестта му казваше да не става (свещеник). Понеже беше обещал и всичко беше приготвено, в своето недоумение прибягна към молитва Бог да му покаже, дали за него ще е душеполезно да бъде ръкоположен или не. През нощта по време на молитвата той заспа и видя два ангела как го взеха и го отнесоха на непознато място, където течеше една страшна река, не от вода, но от огън и в нея имаше множество хора, които с диви и силни гласове плачеха и викаха. Той попита ангелите какво е това, и те му казаха: това е огнената река и тези, които са вътре и плачат са патриарси, архиереи и йереи, които са станали такива недостойно. Внимавай – казаха му – не ставай архиерей, защото ще бъдеш осъден на веки в тази река.

 

Като се събуди, той избяга тайно на едно незнайно място и като не го намериха, ръкоположиха друг. След 3-4 месеца младежът се върна и обясни видението.

 

Следователно, ако искате се спаси детето Ви и Вие, не го подготвяйте за свещенство, по-добре да остане мирянин или да го посветите от сърце на Богородица, да стане монах, ще се спаси и той, и Вие, и мнозина други…

 

За лошите духовни пастири

17.II.1953

 

…Високопреосвещеният преди няколко години ми каза: „Какво правиш като изповядваш? Сякаш ще спасиш света?“

 

- „Няма да спася света“ – казах му, – „но и една единствена душа чрез Божията благодат да спася, тази душа струва повече от целия свят. Колко верни и подходящи за повечето днешни пастири са думите на свети Исидор Пелусиот, ученик на светия Златоуст: „Преди пастирите умираха за овците, сега овците ги носят. Тогава с пост телата им се подвизаваха в целомъдрие, сега живеят в наслади. Тогава раздаваха на сиромасите, сега грабят от сиромасите. Тогава бяха добродетелни, сега добродетелните са гонени. Тогава обичащите благочестието ставаха свещеници, а сега сребролюбците. Тогава ставаха (свещеници) честните, сега тези, които са с по-голяма власт. Тогава имаха Съда пред очите си, а сега въобще не се замислят за него. Тогава бяха  удряните, а сега са готови да удрят.“ Това са битките и борбите, болките и трудовете на днешните, за щастие не на всички пастири – това е тяхното огледало…

 

Духовен отец,
Филотей архимандрит

 

източник: preminportal.com.mk, превод: Мартин Димитров

 

За да влезеш в Рая, трябва да минеш през три врати

Септември 25, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

Някои казват, че науката и изкуството, особено музиката, прераждат човека, доставяйки му високо естетическо наслаждение, но това е невярно. Под влиянието на изкуството, музиката, пеенето и т.н. човекът действително изпитва наслаждение, но то е безсилно да го прероди.

 

Когато бях още в света, много обичах музиката и в частност свиренето на цигулка. Роялът не може така да предаде дълбочината на чувствата.

 

При нас в град Казан живееше известният композитор Пасхалов. За да се усъвършенствам в свиренето, започнах да взимам при него уроци и често водихме беседи.

 

Една вечер нашият разговор продължи до късно.

 

- Знаете ли, вашата душа е мъртва – му казах тогава.

 

- Какво говорите? – възрази той.

 

- Говоря с вашите думи – не ходите на църква, не участвате в тайнствата.

 

- Е, и какво от това? – отвърна Пасхалов – Вярвам в Бога и Му служа с този дар, който притежавам. Музиката не ме ли откъсва от всичко земно? Изпитвам огромно наслаждение. Струва ми се, че никой не разбира произведенията на художниците, музикантите, както аз. Говоря за Моцарт, Бетховен и т.н. Като не ходя на църква да не би да не мога да се спася. Кому са нужни тези обреди? Живея, както живеят всички…

 

И не изчаквайки отговор, Пасхалов засвири. Никога до тогава не бях слушал такава музика. Така неповторимо свиреше тази вечер. Аз живеех тогава в едно от помещенията на една голяма сграда и тогава целият коридор се напълни с народ. От всички стаи бяха надошли хора да послушат гениалния композитор, този, който със своята виртуозност препълваше концертните салони.

 

- Наистина е удивително, но въпреки това естетическото наслаждение не може да замени връзката с Бога – възразих аз. Има няколко врати за влизане в Небесното Царство: в едната вие вече сте преминали – това е вратата на Кръщението.

 

- Да, кръстен съм.

 

- А другата е покаяние или изповед. Отдавна ли не сте постили?

 

- Да, отдавна – преди 20 години. Помня, постих в гимназията, след това още два пъти без вяра, а когато заминах за Франция да вземам уроци от един знаменит музикант, то оттогава вече не съм постил.

 

- Ето, виждате ли? А третата врата – това е Светото Причастие.

 

- Е, в това аз не вярвам.

 

- А вярвате ли, че Америка съществува?

 

- Разбира се, това го знае всеки ученик от началното училище.

 

- Ето, ако някой би казал: не вярвам, че съществува Америка, от това тя, разбира се, не престава да съществува. Така и Великото Тайнство – Тялото и Кръвта Христови остава в пълна сила, независимо от това, че вие не вярвате в Него.

 

Нашата беседа с него тази вечер привърши късно след полунощ. Той си замина в особено настроение, умиротворен, радостен. На другия ден дойде при мен отново.

 

- Знаете ли, цяла нощ мислех какъв велик грешник съм, колко време вече не съм постил. Ето – скоро ще настъпи Великият пост. Непременно ще постя и ще се причастя.

 

- Защо ще чакате поста, започнете да постите сега!

 

- Не, сега не е удобно, а и постът ще дойде скоро.

 

Добре си мислеше Пасхалов, само дето беше забравил, че врагът, комуто е неприятна такава промяна, не спи и че трябва да се подготви за борба – това беше убегнало от неговото внимание.

 

Скоро след нашия разговор, една ранна сутрин, след като се върнал отнякъде, където бил цяла вечер, неочаквано умрял.

 

Сърдечно ми е жал за него. Врагът навсякъде залага своите мрежи, желаейки да погуби човека, и погубва непредпазливите.

 

Божията благодат, милваща и спасяваща грешниците, хлопа на вратата на нашето сърце. Само те да не се отвърнат от Господа и да отговорят на този благодатен призив.

 

Изпълнявайте заповедите Христови. Те не са тежки: „Игото Ми е благо и бремето Ми е леко”. Откликнете на призива на Христа и жиеейки с Него тук, на земята, ще достигнете вечната незалязваща светлина в Царството на Небесния Отец.

 

 

Превод от руски: “Беседы Старца Варсанофия Оптинскаго с духовными детьми”

Новата епоха не иска да ни каже истината

Август 25, 2014 in Беседи

 

Това означава, че всяко нещо си има цена.  Някаква цена ще платиш и ти – промяната не се случва по друг начин. За да се измени животът ти, трябва да се събудиш, за да видиш очи в очи кое не върви както трябва, да разбереш своите грешки. Ние се нагаждаме към определени условия, успокояваме се и си казваме: къде ти сега да се занимавам с други неща. Наистина те са трудни, защото се сепваш, страхуваш се, виждаш себе си реално и не издържаш тази гледка. Обхваща те ужас и паника – кой може да издържи себе си, собствения си хаос, своите зависимости?! Да видиш, че някой си тръгва от вкъщи, не защото отива да се забавлява, а защото не си пасват с жена си и с децата си, не се е научил да комуникира с тях, защото има голям егоизъм. Такъв човек не издържа да се види сам, да се вземе в ръце и да положи егото си на една витрина. Трябва да видя реално моята страст, моята немощ. Какво не върви добре в живота ми. Както ми каза едно момиче преди много години, което има рак, но такъв, че нямаше болка. Болестта напредваше, топеше я, но тя не изпитваше болка. Даже хората питаха дали е болна – да, беше болна, но не изпитваше болка. „Пак добре, че не изпитвам болка.” Да, но определени пъти болката е много полезна. За да се събудиш и да разбереш, че нещо не върви добре. Болката предупреждава, тя те кара да се замислиш и показва къде е проблемът. Когато имаш необяснима болка, отиваш на лекар. Казваш – имам болка на точно определено място и е добре да я признаеш и да я приемеш, да я кажеш на твоя лекар, за да те излекува. Бащата на въпросното момиче почина за четири дена. На първия разбраха, че има рак в цялото тяло. На другия ден отиде на лекар и след два дена издъхна. Какво щеше да стане с него, ако някой беше отишъл и му кажеше: болен си, да го разтърси. Защо – треска ли имам? Де да беше треска, не е. Какво, стомахът ли нещо? Артрит, холестерол? Не, много по-сериозно е и трябва да ти го съобщим.

 

Същото е и когато човек вижда себе си. Никой не казва, че това е лесно, но трябва да стигнем дотам да виждаме себе си очи в очи.

 

Имаш рак, умираш. Обичам те и ще съм до теб. Но ще трябва да чуеш истината. Ще ти я кажа смирено и с подкрепа и ще те заведа на лекар.

 

Именно това не иска да направи нашата епоха. Никой от нас не се съгласява лесно да се занимава със своя истински проблем – всъщност не искаме да бъдем просветени. Защото, когато видим, че ще влезе малко светлина, разбираме, че ще видим собствения си хаос. Тогава дърпаме завесите, пак да стане тъмно. Да виждаш, че ти е хубава къщичката отвътре, стаичката, прахът не се вижда, мръсотията. Като цяло всичко е наред… Но ако влезе светлина, ще се вижда прахът, опасни неща, които трябва да отдалечиш. Човек не приема това. Не го иска.

 

Затова трябва да прославяме и да благодарим на Христос, че ни дарява това просветление в Църквата. Там виждаме, мислим. Съвременната телевизия, съвременната държава, съвременния свят, епохата на „нюейдж” – какъв тип човек искат да формират? Нека ни кажат ясно и всеки да направи своя избор. Нека имат дръзновението и прямотата да ни кажат истината за нещата. Тогава много малко хора ще последват този път. Защото ще прозрем ясно къде реално искат да ни заведат. Но не го казват направо, а говорят с хубави думи – любов, сигурност, комуникация, но зад тях няма смисъл. Те вече имат друго съдържание. Сложили са си усмивката, но тя не е пълна с чистота, честност. Зад нея стоят скверни неща, порочни. Запазили са думата семейство, но то вече не е това, което сме знаели, а едно пространство, в което ще има показност и нарцисизъм, и егоизъм, мъст, развод, неверие, блудство, порочност. Няма филм или предаване, в което тези неща да липсват. Подсъзнателни внушения. Постоянно. Спокойните и даващи мир филми са заменени от такива, които те правят лукав. В тези филми е самопонятно, че ще има много кръв, че някой ще пуши, ще псува без страх и без от това някой да се наскърбява. Има толкова сквернота, която е срамна не само за децата, но и за възрастните. Това не го разбирам. В крайна сметка къде ме водиш? Мисля, че ако някой от тези хора е искрен, щеше да каже: драги мой, какво питаш, не виждаш ли, нямаш ли елементарен ум? Нищо не крия от тебе. Занимават се с блудкави теми, незрели, оскъдни, унижаващи човека, които хората наричат клюки -  осъждане на другия, любопитство за живота на другия, лъжи, идолопоклонство. Идоли. Еди кой си артист или певец, или герой как се е облякъл, какво е ял, кога се е оженил за пети път, кога ще реши да създаде дете, къде отишъл на ваканция, с какви дрехи е… И т. н., и т. н. Това са темите, които ни занимават и крадат нашето време.

 

Това не са теории – ти даваш своето време, живота си и душата си, сърцето и ума си, своето съзнание, на всички тези неща, те влизат  в душата ти и изобразяват и завземат твоя вътрешен свят. Ако дойда да вляза в къщата ти, ти няма да ме пуснеш, ще попиташ – я чакай, как влезе, позвъни ли първо, как влизаш без разрешение?! Не те искам тук. Мислим си, че имаме сигурност, като се заключим, но вътре вече нямаме сигурност с това, което гледаме и децата ни гледат пред нас. Въпреки, че е заключено. А вътре са влезли толкова много хора, толкова идеи, толкова възгледи – и никаква яснота. Няма чиста храна за душата. Здравословното хранене е станало мода – да, но душата се храни със страшни токсини и се тъпче с мръсни, скверни храни. Това са ракообразуващи вещества. Всеки ден, всеки момент, всяка нощ. Постоянно. Това го правим ние и Църквата ни помага да ги забравим и да се очистим. Детоксикация и промяна на живота – за да видим ясно нещата и да видим, че това е мрак. Църквата не ти казва, ако видиш  някъде любов, да не казваш за нея, защото любовта не е срамна, а е срамно плътолюбието, неверието, лукавото внушение. Когато твоето дете направи нещо подобно, ти се наскърбяваш, но забравяш, че ти си го научил да прави така. Когато го поставяш пред телевизора, сякаш правиш същото като родителите, които навремето вземали децата си и ги давали на даскалите и казвали: ето, вземи моето дете, поверявам ти го и го направи човек. Давам ти го, за да ми помогнеш. А ние го даваме на телевизията. Господин телевизор, вземи моето детенце и му дай това, което имаш да му дадеш. Доверявам ти моето дете и не само него, а и себе си. Сядаме и гледаме заедно и заедно се радваме. Някой път сменяме канала, когато има нещо лошо, въпреки че и там след малко ще има същото. А когато детето ни е казало, че няма проблем и не чувства комплекс и не се шокира, може да гледаме всички заедно и удобно. Това се смята за човек, който няма табута и е отворен към нетрадиционното, не е ретрограден, не е консервативен, не е моралист.

 

А какво е такъв човек? Нека да ми каже какво всъщност е? Как го нарича това нещо – равновесие? Това равновесие си е хаос, безпорядък. Тогава защо светът върви от зле към по-зле и се изпълнихме с неуравновесени хора, след като всички живеят толкова удобно и балансирано? След като всички казват, че са намерили своя мир. Защо отиваме постоянно на зле? И списанията предлагат решение за проблемите. Извинявайте, в предишния брой, който даваше решение, то не подейства ли, не беше ли решение? В Свещеното Писание колкото страници е имало, толкова са си и сега, защото това, което се казва в него, е вечно и непогрешимо – то е истината и светлината. Не някаква светлинка или звездичка, или запалка, нито фенерче, а е светлината на света, истината, която не се променя по никакъв начин. И тези, които имат опит от това, което казвам, го знаят. Защо хората в света търсят нещо да ги удовлетвори – защото нищо не ги изпълва, не са намерили щастие. Всеки брой на списание, всяко предаване е като фойерверк, който те впечатлява: тази неделя решението на проблема с развода, тази неделя – как да направим детето си щастливо. И си казваш: тази неделя има надежда, че ще намеря решение, да взема да прочета, да го видя предаването – може пък това да ми помогне. И в неделя не отиваш на църква, защото неделята е ден на Господа, а отиваш в павилиона да си купиш вестник или списание. Затова не намираш решение, нито пък ще намериш, защото се предаваме на това безумие. Грешни, сластолюбиви напредват, заблуждавайки и бивайки заблудени. Вече са объркани и объркват и други. Сега на кого се карам – на никого.

 

Искам да кажа, че те не знаят и се оправдават. Не може да искаш от някой, който говори на китайски, да ти говори на английски, или на гръцки. Просто тези хора това си знаят. Ти обаче, който си член на Христовата Църква и който знаеш Кой е чистият Извор, и си се причастил с Христос, и изпълваш твоя ум с божествени понятия, който казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, знаеш Кой е Господарят на историята. Защо се предаваш и на кого се доверяваш? Защо си се облякъл с този дух на света и ставаш едно с мнозината? Не порицавам тези хора – те нямат нужда от осъждане, те се нуждаят от много молитви, от голяма помощ най-вече от Бога. Когато стигнат до дъното, тогава от техните безизходици, от невероятната меланхолия, от лекарствата, които ще приемат с шепи, в даден момент ще стигнат дотам да кажат: „Боже мой!”

 

Краят на тези хора, които насочват света и го водят към погрешно възприятие, е много трагичен и нещастен. А останалите не могат да го приемат и ги правят богове. Например умира някой артист и го правят бог – с разкошни, разточителни погребения, приличащи повече на парад, сниман с хеликоптери. Като че ли е умрял кой знае кой, а това е човек, който изобщо не ми е помогнал, а ме е заблуждавал, обърквал, който ме е накарал да се отвърна от Христовата истина. От основите, които поддържаха моя народ векове наред. Това е изкуствен, лъжлив идол и сякаш признаваш, че си се облегнал на една лъжа. Когато приемеш лъжата, започваш и търсиш истината, а това никой не го иска. Защото се отдалечаваш от удобството, което ни харесва и е приятно. Когато трябва да промениш един гардероб, трябва да сложиш нещата си от едно място в друго. Да направиш неща, които изискват малко движение, но ти тежи. Казваш си: кой го прави това на днешно време? Друг път ще го направя. Но нещата вътре се трупат и безпорядъкът в даден момент ще те задуши.

 

Този болезнен процес в Църквата се нарича покаяние, промяна, себепознание, което е едно потапяне в сърцето. Както казват отците, да влезеш в дълбокото сърце, да видим какво става в нас, да видим нещата очи в очи. И от себепознанието да преминем към богопознанието. Когато човек се обърне към себе си и види душата си – накъде върви, собствения си хаос, анализира критично нещата от живота и види всичко ясно, той ще се ужаси и ще се сепне. Но именно така се случва пробуждането за един по-добър живот. Много е хубаво това да стане. Защото ако не се случи, ще умрем както сме си, но няма да продължим както сме си. Тогава лъжата ще се открие, ще се събудим от летаргията и тогава нашият ум ще си дойде на мястото и ще видим, че сме правили само грешки, че самият ни живот е минал по погрешен начин. За съжаление тогава няма да можем да кажем думите от песента: „… и променихме живота си.” Тогава няма да има такава възможност. Сега се променя животът – докато е днес. Днес живееш, сега. Ти можеш да промениш нещата и себе си – лека-полека. Съществуват пропасти и бездни, за които дяволът няма да ни каже, че са такива, защото той никога не казва истината за нещата. Не сме оставили Бог да е определящият фактор и Той да настройва нещата, хората, които ръководят нещата и задават хода на събитията в света, не са обожени, не са просветени. Директорите на телевизионните канали нямат върху бюрото си иконата на Христос, на която да се покланят. Може и да я имат формално, но не се молят пред нея… Не призовават Божията помощ, затова нещата са такива.

 

Но ти, когото Бог е довел в Църквата, трябва да видиш нещата по друг начин. Виж тази картина – че дяволът иска да те хвърли в една пропаст, да хвърли целия свят в една пропаст. Хората са жертви. Как сме стигнали дотук? Не знам. Единият увлича другия и се получава един порочен кръг. Ако потърсиш причината, дори тези, които тръгваш да обвиниш, и те самите са жертви и ги съжаляваш, че и тях някой ги е увлякъл. Тръгвам да се скарам на някоя девойка за нейния предизвикателен външен вид, тя се обръща и ми казва: „Аз какво съм виновна – когато бях скромна, никой не ми обръщаше внимание и не ми отдаваше значение?!” Тогава ми идва да се скарам на тези, които не са ѝ обръщали внимание и да им кажа: „Защо не я забелязвахте, докато беше скромна? Ти си я предизвикал да направи това със себе си. Ами тя е същата душа, сега обаче я смяташ за красива и прелестна, но това не е красота. Това е неблагоприличие, хаос, арогантност.”

 

Тръгнах да се скарам на девойката, но тя ме обезоръжи. Не можеш да му хванеш края, кой е виновен. Съществува един порочен кръг. Но ние, които сме в Църквата и сме християни, да молим с думите на св. Григорий Палама: Господи, просветли моя мрак!

 

 

превод от гръцки

 

 

Слово за оскверняването от света

Август 25, 2014 in Беседи, Начална страница

Всички вие искате да бъдете благочестиви?

 

Зная, че искате. И заради това живея, за да бъдете вие благочестиви, заради това изминавам и тежкия жизнен път. Искам да видя всички вас благочестиви, искам да има малко стадо Христово, макар и малко, но истинско, крепко.

 

И тъй, бъдете благочестиви!

 

Но за да бъдете благочестиви, вие трябва да знаете пътя към това, трябва да знаете какво е това – истинско християнско благочестие.

 

Св.ап. Иаков в своето Съборно послание говори: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света.” (Иак. 1, 27). „Да се пазиш неосквернен от света” – именно в тези думи трябва да вникнем. Какво означава „да се пазиш неосквернен от света” ? В какво е сквернотата на света? От коя сквернота ние трябва да се пазим

 

Сквернота на света, за която много ни говори Св. Писание, това е блуда и прелюбодеянието. Това е осквернението на човешките сърца с телесната похот. Не много от вас са чели Библията, а ако я бяха чели, биха се ужасили с какви страшни думи заклеймява Св. Писание блудната похот, биха се ужасили от тази строгост, с която се отнася ветхозаветното Писание към този тежък грях, биха узнали, че според древния закон, закона Моисеев, прелюбодейците се наказвали със смъртно наказание: тях ги убивали с камъни.

 

А сега? Нима има у нас такава строгост? Нима са малко прелюбодеите и прелюбодейките даже в средата на християните, за наш срам?

 

Св.ап.Павел говори съвсем ясно, че прелюбодеи няма да наследят Царството Божие. Св.Писание говори за скверните, осквернителите и осквернените. Малко ли са сега тези осквернители? Малко ли са осквернените? Нима не пред вашите очи развратни мъже съблазняват и погубват чисти и мили девойки? Нима не пред вашите очи развратни жени развращават чисти младежи?

 

Това са осквернители, а тези, които те са осквернили, в Св.Писание се наричат осквернени. Ето от тази сквернота на света се бойте, като от огън, защото в Св.Писание постоянно се говори, че това е най-голяма мерзост пред Бога.

 

Но от какво още се оскверняваме ние от света? Какви още скверноти на света познаваме?

 

С какво се отличава светският живот, живота на хората, непознаващи Бога, отхвърлящи Христовия път, от живота на праведните, чистите хора, тези, които са угодни Богу? Пътищата на светския живот съвсем не са такива, каквито са пътищата, указани от Христа. В света няма любов, в света има съвсем малко любов, в света цари ненавист, вечна борба между хората – борба за власт, за придобиване, борба за благополучие, за насищане на своята похотлива плът, – вечна, непреставаща борба. И в тази борба човешките сърца кипят от ненавист, от злоба. Хората се блъскат едни други, проправят си път към благополучието със зъби и нокти, давят се един други, разчистват си пътя, а заради това се клеветят и доносничат едни против други.

 

На този жизнен път цари закона на гордостта, на самолюбието, на презрението към слабите и нещастните. На този светски път няма място за състраданието към слабите и грижата за тях. Там цари закона на силата, насилието и ненавистта. В този свят ни заобикалят много такива хора, за които говори св.ап.Петър в своето второ Съборно послание: „Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден, а най-вече ония, които вървят подир плътта и нейните гнусни похоти, презират началниците, дръзки са, надменни и не се страхуват да хулят властта, когато и Ангелите, които са по-горни от тях по крепост и сила, не произнасят хулна присъда против тях пред Господа. А те, като безсловесни по природа животни, родени, за да бъдат ловени и изтребвани, хулейки това, що не разбират, в своето разтление ще погинат, като получат заплата за неправда. Те смятат за наслада всекидневния разкош; те са сквернители и безсрамници, наслаждават се със своите измами, гощавайки се с вас; те имат очи пълни с прелюбодеяние и непрестанен грях, прелъстяват неукрепналите души; сърцето им навикнало на користолюбие: те са чеда на проклятие;…Те са безводни извори, облаци и мъгли, от буря разнасяни: за тях е запазен мракът на тъмнината вовеки. Защото, като говорят надути празни думи, прелъстят в плътски похоти и разпътство ония, които напълно са се отдръпнали от живеещите в заблуда.” (2 Пет. 2, 9 – 14; 17 – 18).

 

Ето тези, от които трябва да се отдалечаваме повече, – това са осквернителите, това са тези, които ни отклоняват от пътя Христов. Трябва винаги да се избягва общуването с тях, осквернението от тях, трябва да се боим от тях,  да се отстраняваме от тях. А те са много, те са навсякъде, наоколо. А ето какво говори св.ап.Павел в Посланието до евреите: „като гледате, да не би някой да се лиши от Божията благодат; да не би някой горчив корен, като изникне, да причини вреда, и чрез него да се осквернят мнозина; да не би да има между вас някой блудник, или нечестивец като Исава, който за една гозба се отказа от първородството си.” (Евр. 12, 15-16). Ап.Павел ни заповядва да следим да не би в нашето сърце да не изникне някой горчив корен, който източва горчивина на пелин и отрова на змия, отравящ душите ни, помрачаващ в очите ни Христовата светлина. А такива са всички онези, които живеят, противейки се на Христовия закон. Такива са всички тежко съгрешаващи, защото грехът е заразителен, и всеки грешник разпространява около себе си тази горчивина, тази зараза, тази отрова. За такива хора говори св. Ап. Иуда в своето Съборно послание: „Но вие, възлюбени, помнете думите, които апостолите на Господа нашего Иисуса Христа предрекоха; те ви говореха, че в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух.” (Иуд. 17-18).

 

Горчивият корен са не само тези, за които ви казах. Това са всички тези, за които говори св.ап. Иуда, това са всички тези, които се отделят от единството на вярата, ругателите, постъпващи според нечестивите си похоти, тези, които ругаят Кръста Христов, както това правят сектантите. Кои, ако не сектантите, се отделят от единството на вярата?

 

Именно за тях говори ап. Иуда. Те са горчив, опасен, отровен и за мнозина смъртоносен корен. Бойте се от тях, бойте се да не се оскверните чрез общение с тях, защото тяхното учение е еретическо, тяхното учение е една от най-тежките скверноти на света.

 

Много има, от което трябва да се боим, да се пазим. Ще кажа и за това, че се оскверняваме от четенето на книги, възхваляващи плътските страсти, от гледането на безсрамни изображения.

 

Често се оскверняваме и от тази сквернота на света, която се проявява в злословието, сплетните, клеветите. Ние се оскверняваме всеки път, когато се заслушваме в сплетни, а още повече когато сами ставаме участници в сплетни и клевети. Ние се оскверняваме от сквернословието, към което са привикнали толкова много от нас, защото Господ е казал, че не само всяка злобна, зла и нечиста дума, но даже всяка празна дума е тежка вина в Неговите очи.

 

Да не се оскверняваме със сквернословие, осъждане, сплетни, клевети. Да избягваме безсрамието, което е толкова много в света и което виждате около себе си. Нима вие не виждате безсрамни, полуголи жени на улицата? Нима това не е сквернота? Нима няма да е голяма сквернота, ако някоя християнка бъде участничка в такова безсрамие? Разбира се, че да. Защото чуйте, какво говори св.ап. Павел на своя ученик Тимотей за това, как трябва да се обличат жените: „също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие.” (1 Тим. 2,9-10).

 

Ще завърша с това, да ви напомня за хората, които до такава степен се бояли от скверните на света, че се укривали далеч от тези скверни в гори и пустини, в манастирски килии, и там прекарвали целия си живот в молитвено общение с Бога. Такъв живот са живели всички светии, всички истински монаси и монахини. Те търсили духовна атмосфера, напълно противоположна на светската атмосфера, в която има толкова много скверноти. Те винаги помнили това, което четели всеки ден в Акатиста на Сладчайшия Иисус: „Странно Бога вочеловечшася видяще, устранимся суетнаго мира и ум на Божественная возложим. Сего бо ради Бог на землю сниде, да нас на небеса возведет, вопиющих Ему: Аллилуия.” Те винаги се стремили към Небесата, винаги се стремили към Господа, Който се разпънал заради тях на Кръста. Те живели този живот, не се осквернявали със скверните на този свят, от който се отстранили надалеко.

 

О, ако можеше и ние, живеещите в света, поне малко да им подражаваме, о, ако можеше и ние постоянно да помним  Павловите думи, отправени към Филипяните: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете,  – и Бог на мира ще бъде с вас.” (Флп. 4, 8-9). Амин.

 

18 ноември 1945 г.

 

Превод от руски: Из книгата “Сила Моя в немощи совершается”

 

Какво мога да направя за Бога?

Август 6, 2014 in Отечески съвети

 

Потребността от отчуждение – това е моето начално странстване. Отделяйки се от хората, започвам да чувствам, че съм сам и така няма да издържа. Аз се нуждая от Бога. Нямам Го още. Но съм длъжен да Го търся. Помните предишния етап: чувството за своята голота ме води към покаяние. Но самото то (покаянието) още го няма. По-нататък настъпва възвратно и кръгово движение, което ме кара да се насоча към търсене на Бога.

 

Но това още не е търсене на Бога. Аз дори още не съм извършил покаяние. Как да търся Бога? Настъпва душевна борба, титаническа бран, в която встъпва човек, за да си върне рая. Аз желая това и вървя напред, вече направил своя избор, когато е било възможно да се облека в смокинови листа и да се скрия с думите: „Боже мой, аз съм гол. Аз съгреших против Тебе.” Това препятствие съм го преодолял и вървя напред, носейки мисълта за търсенето на Бога. Какво да правя?

 

Вече сме двама: аз и Бог. Засега ние сме далеч един от друг. Аз съм съгрешил, отделил съм се от Бога, но се стремя към Него. Той ме обича и ме търси. По този начин съществува взаимно привличане на различни полюси: Бог към мен и аз към Бога.

 

Какво мога да направя аз за Бога? Нищо. Засега аз даже не мога да се покая. Остава ми това, което наричаме борба, подвиг, още по-точно аскеза, която се определя от начина ми на живот, моята душевност, предисторията, наследствеността, силите, способностите и тези дарове, с които ме е надарил Бог.

 

Помните ли, мъката започнала с наслаждението. Става дума за мъченията, които търпя против моята воля. Сега ние говорим за мъката, приета по моя воля и с радост, за да се върна към истинското наслаждение. Защото човекът е бил създаден за наслаждение. Но в търсенето на удоволствия, той направил грешката на непослушанието. И тогава му било дадено жалко подобие на наслаждението, което се нарича брак.

 

Сега въпросът е в това, от мъката в която съм попаднал, отново да стигна до търсеното – до наслаждението, удоволствието, сладостта. Това, в което съм попаднал против своята воля, аз обръщам в благо за себе си. В мене няма нито Бог, нито сили, нищо. Аз съм разбита вещ, мога само да се трудя. Затова ще започна да се занимавам с аскеза.

 

Какво е аскезата? Това е способ, с помощта на който човек привлича вниманието на Бога. Подобно на това, когато ти крещиш: „отче, отче!” чукаш на вратата и искаш аз да те забележа, обличаш се някак си особено, правиш нещо необичайно. Така и ние привличаме вниманието на Бога, но нужно ли му е то? Не, но това е единственото, което можем да направим за момента. На Господ е угодно това, което мога да направя, което е по силите ми.

 

И така, ето я моята подготовка за това, да възлюбя Бога и да го приема. Все още сме далеч от Бога. Занимаваме се с измитането на пода, както преди идването в килията на духовния ни отец.

 

Започваме подготовката си и претърпяваме студ, голота, мръсотия при осъзнато изповядване на своята голота. Така изразяваме своята жажда за Бога; аскезата е нашият вик към Него.

 

Съществува и Божествената благодат. Какво е тя? Това са божествените енергии.

 

Моля ви, не бъркайте, сега нямаме урок по догматика или богословие. Ние просто, както вече казах, извършваме възхождането към Бога и говорим за историята на душата. Божествената благодат – това не е същност, защото Бог е недостъпен в Своята същност, Той е зад пределите на тварното естество. Той съвсем не е това, за което може да се помисли, пожелае, разбере. Аз мога да докосна нещо и да кажа: „Боже мой”, но това няма да е Бог. Аз трябва да почувствам Бога.

 

Помните ли Тома? „Дай си пръста и го сложи в ребрата Ми”- му казал Господ. “Господ мой и Бог мой!” – уверил се Тома (Ин. 20:28). Душата му почувствала Бога опитно, приела доказателство за Божието присъствие. Как? Чрез Божествените енергии. Как влязъл Христос през заключените врати? През какво? Това било тяло, но освободено от всякакъв веществен състав. То съвсем не било това, което аз разбирам, или виждам, или осъзнавам. Това било тялото на възкръсналия Христос.

 

И така Божествената благодат, която се излива върху мене, не е същност, не е Бог сам по Себе Си, но в същото време това е Бог, енергиите на Бога, изхождащи към мен. Изтечението на Божествената благодат води към единение между Бога и човека. Но това единение не е окончателно. Аз отдавам това, което за Него няма никаква ценност, – своята аскеза, своя труд, защото нямам нищо друго, което да му предложа. Бог ми дава това, което мога да приема и вместя сега,- началното озарение. Това озарение е приобщаване към Божествената благодат, а чрез нея към Бога. Но това още не е единение с Бога и приобщаване към Него.

Ето аз седя и изведнъж: „О! Ти си редом до мен вече шест месеца, и аз изведнъж казвам: О, ето сега аз те разгледах и те възлюбих!” Как е станало това? Озарение, вътрешно освещаване, разкриване на моето сърце, съзнание, не зная още какво, защото се проявява чрез хиляди различни неща. И аз казвам: „О!, но Бог Го няма тук още, и нашето единение с Него още не се е случило. Бог се е скрил, но аз продължавам да общувам с Него.”

 

Виждате ли, ние все едно играем на криеница. Той бяга към мен, и аз към Него. И ако аз все още играя с Бога на криеница и не го виждам, това е защото са ми завързани очите, а не защото Бог Го няма.

 

Получаваме озарение с познанието. Как да разберем това „познание”? То лежи в областта на ума. То е своего рода духовно разпознаване. Така става, когато аз чувствам приближаването на своя старец, аз го чувам, познавам стъпките му и казвам: „Моят старец идва”- и бягам към него. Познаването е мое лично прикосновение. Когато аз знам, че зад вратата се намира моя старец – аз чувам неговите стъпки, чукането по вратата,- аз вече съм се докоснал до него с душата си, вече съм се приближил към него, мислено говоря с него, откривам му своето сърце, прегръщам го, макар той да е зад вратата. Това е моят личен порив, вътрешният порив на моята душа. Това е енергията на моята душа, не е самата душа, но нейната енергия.

 

Нас ни е постигнало озарение, приобщили сме се към Христа. А приобщаването е шестване към Бога. Бог се докосва до мен, и аз го познавам, както слепият познава този, който се докосва до него. Какво още познавам аз? Две неща, които познавам едновременно. Преди всичко славата Божия, славата на светостта, в противоположност на своята собствена голота и греховност. Аз съм гол, а Той облечен, облечен със светостта. Аз, който съм никой, изведнъж в своето нищожество напипвам точка на съприкосновение с Бога, започвам да разпознавам Неговата слава. Тук трябва да има ход и от противоположната страна, разбирате ли? Ето, казвам в себе си, в нас има святост и знание за Бога. Какво означава святост на Бога? Това е Неговата трансцедентност. А трансцедентността е извечна даденост. Какво означава свято? Означава нещо особено и принадлежащо на Бога.

 

Следователно, светостта на Бога е това, което е характерно за Бога и е зад предела на всичко останало. Светостта е свойствена на същността на Бога. Бог е свят, затова и Неговите енергии носят в себе си святост. Енергиите са това, което изхожда от същността на Бога, като сияние.

 

Божията слава са божествените енергии. Светостта се намира вътре в Бога. Аз не я познавам, не виждам светостта на Бога, но я напипвам в противоположност на моята голота, а също и чрез проявата на божествените енергии. Бог е непричастен на греха, следователно, Той е свят.

 

Славата Божия е отблясък на Неговата същност, нещо нетварно и истинно. Когато в мен се появява усещане за светостта на Бога и Неговата слава, тогава аз придобивам усещане за истинно съществуващото. Това е необходимо за моето служение.

 

Служение. Аз мога да съм свещеник или мирянин. Но и аз и всеки от нас, всички ние отиваме на литургия като на служение Богу. Ако не познавам чувството за светостта и славата Божия, то аз не мога истински и съзнателно да съумея да служа на Господа. Затова на литургията ние предстоим пред лицето на светостта на Бога: „Защото си свят Боже наш –така звучи пълният възглас,- и към Теб възнасяме…”

 

Във всички текстове на литургията във възгласа на свещеника преди пеенето на Трисветое, в Херувимската песен става въпрос за славата и светостта на Бога: „Господи Боже наш.. носен на херувимски престол; Ти си Господ на серафимите и цар Израилев; Ти единствен си свят и сред светии пребъдваш. Прочее, Тебе едничък благ и добропослушлив, моля…” Така постигам Неговата святост и идвам да почерпя от нея.

 

Така, виждайки светостта и славата на Бога, аз започвам да разпознавам своята собствена голота, да разбирам, че съм грешник, т. е. нищо, земя и прах. И тогава припадам в нозете на Христос, признавайки своето нищожество.

 

Но засега аз още не съм разбрал това. Когато разбера, ще престъпя прага на двора Божий. Престъпвайки прага, влизам вътре. Гледайки към светостта и славата на Бога, аз започвам да придобивам опитно познание за самия себе си.

 

Когато виждам, че си радостен, не си предал значение на това, че съм те обидил, то казвам: “Аз съм мерзавец!” А ако ми дариш и десет хиляди таланта, казвам: „Какъв съм аз, че не давам и пет динария на другия!”

 

Сега вече обладавам опитно познание на самия себе си. Помните, ние говорихме за възвратно, кръгово движение около самия себе си, защото именно в нас ще влезе или няма Царството Божие.

 

Моето опитно познание става нагледно: оказвайки се пред Бога, аз виждам какво представлявам, заглеждам се в моите тайни, в усамотените вътрешни ъгълчета на моята същност, откривам своите страсти, своите слабости, откривам натрупалите се в мен злосмрадие и мръсотия. Така започва узнаването на моето подсъзнание, моите тайни.  Повредата и тлението се познават чрез светостта и славата на Бога. В открилото се пред мен подсъзнание има разтление, аз откривам за себе си, че съм се разтопил, загубил съм се.

 

Тук, когато моето подсъзнание се открива пред мен, е място да се прояви моята воля. Ето още един много опасен обрат в нашия живот, когато ние влизаме в по-тесен и по-обективен контакт със самите себе си. В резултат на този контакт пред нас застава въпросът: да приема това, което съм открил в себе си, или да се опитам да го утая?

 

Тук ножът реже живо месо. Ние стоим върху острието му и ако паднем, то падението ще бъде страшно и болезнено. Това е пункт, където човекът приема решение: да се покае или да не се покае. Това е или началото, или краят на нашия духовен живот. Това е най-критичния обрат в нашия живот. Ако се откажа от опита да превъзмогна своето тление и мръсотия, своите страсти, открили се в мене и започна да самоутвърждавам своето „аз” то с това ще пресека какъвто и да било опит на възхождане към Бога и ще се окажа пред лицето на трагедията на човек, който е въстанал против себе си, отрекъл се е от себе си.

 

Ако направя това, нашите отношения с Бога завинаги ще останат трудни, даже непоносими. Сега е необходимо или да се разделим или да се възлюбим един другиго. Това едва ли ще предизвика възражения, защо да ставаш бунтовник против себе си? Моето същество се раздира, разделя се моето царство, въставам против себе си. Ако последвам на каишка страстите, те ще ме приведат на гилотината.

 

Ако приема себе си такъв, какъвто съм, и не започна да скривам нещо, да утаявам, то ще се предвижа напред и ще бъда удостоен с Божествената благодат. Виждате ли, тук божествената благодат взаимодейства с човешката воля.

 

До сега говорехме за аскеза и за това, че тя е приношение на това, което имаме в дадения момент. Аз прося за божествената благодат и тя ми се дава. Сега тя се съединява с моята собствена воля чрез моя вътрешен труд.

 

Обърнете внимание: това не е този труд от аскетическите подвизи, за който говорихме по-рано, а нещо друго. Труд заради придобиването на Божествената благодат, на Бога. Това е, за което е казано в Псалмите: Душата ми жадува за Бога силний, живий (Пс. 41:3). Моята душа се топи, като на човек от любов. Това не може да се разбере, преди да се изпита лично. Чувството на любов те заставя да се отречеш от себе си и да се устремиш в обятията на другия, да отхвърлиш настрана самия себе си – и тялото и душата, за да принадлежи отсега всичко на Бога. За да властва Той над твоето тяло и душа. Ето какво значи този труд на любовта: моето угасване, чезнене без скръб.

 

Обърнете внимание: скръбта в собствен смисъл означава нещо външно, докато печал е вътрешно проявление на отхвърлеността, отреченост в резултат на откриването на самия себе си. Където има печал, там е: „Не, Боже, стой там, не идвай повече”. Където има печал, има душевна изолация, там има отречение. Аз въздигам нова стена, отделяща ме от Бога.

 

Затова скърбящите и уединени души не могат да радват Бога. Ще се спасят ли те? Като през огън (1Кор. 3:15). Не знаем. Това е друг въпрос. Както и да е, ние не говорим за този труд. Ако присъстват душевното уединение и печал, това означава, че съм обърнал гръб на Бога.

 

Но ако не присъстват, тогава ние имаме нашето топене, нашия вопъл към Бога. По-рано аскезата беше в голяма степен телесна, и това беше полезно. Тялото ми съучастваше на душата чрез коленопреклонения, земни поклони. Сега дойде времето за вика на моя дух.

 

източник:http://www.st-tatiana.ru/

 

 

 

Първом търсете царството на Бога и Неговата правда

Юли 7, 2014 in Беседи, Отечески съвети

 

Драга, мила м. В.!

 

 

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 5:33). Със своята ли сила човек се подсигурява? Ако се трудите за телесното, трябва да се трудите и за душата.Човек трябва да обработва сърцето си като градината си, или по-вярно — дори повече от нея. Ако човек плаща на наемните работници, нима Господ ще остави без отплата ония, които работят за Него? А как да работим за Него? — Вие всичко знаете. Трябва и да се помолим, и да внимаваме над себе си, да се борим с помислите, да не се караме заради дреболии, да отстъпваме един на друг, дори и работата ни да пострада (по-късно ще спечелим многократно повече), по-скоро да се сдобряваме, да разкриваме помислите си, по-често да се причастяваме и прочие.

 

Може ли всичко това да се съвмести с работата? Ако и не всичко, заради немощта ни, но много от това може. А ако нищо не правим, трябва поне да се съкрушаваме и чрез това да придобиваме смирение, но никога да не се оправдаваме, защото чрез самооправданието ние се лишаваме от възможността за духовно възрастване. Ако не правим това, което трябва, но и не търпим обиди и скърби и по такъв начин не се съкрушаваме и не се смиряваме, то просто не знам какво да кажа. С какво ще сме тогава по-добри от невярващите? Затова и ви моля всички: изтърпете обидите, укорите, човешките несправедливости, помогнете един другиму в носенето на теготите, за да запълните по този начин недостатъка от духовен труд. Главното е — трябва да осъзнаем, че сме достойни за всякакви оскърбления и скърби („получаваме, каквото с делата си сме заслужили“).

 

Известно Ви е, че в последните времена хората ще се спасяват чрез скърби. Нима ние правим изключение от този закон? Не случайно светите отци са съветвали по-често, всеки ден по много пъти да си спомняме за смъртта, за Съда, за необходимостта да дадем отчет пред Господа за всяко дело, слово, мисъл, за лукавството, за привързаността към света, за тщеславието, за всичко тайно, известно само на Господа и на нашата съвест. И Вие по-често си спомняйте за това.

 

Драга м. В., може би ще се наканя да ви погостувам след Св. Троица. Господ да ви благослови всичките. Скорецът се кланя на всички и ако някого е обидила, моли за прошка.

 

Н.

1950 г.

 

източник: http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

 

 

 

Духовните неща се разбират с любов и вяра

Април 3, 2014 in Отечески съвети

 

 

Духовните неща се разбират с любов и вяра.

 

Духовните неща не могат да бъдат разбрани от ума и който се опитва да постигне това – повече се оплита. Духовните неща се разбират с любов и  вяра, а за ума са неразбираеми.
Когато човек се надява на Божията помощ за нещо, едновременно с това трябва и сам да полага усилия в постигането му. За нас трябва да важи правилото: От Бога, чрез Бога, през човека. Когато правим някакви усилия за постигането на нещо и няма резултат, причините са две – или недостатъчно усърдно се трудим и не постоянстваме в труда, или делото ни не е по Божия воля. Във всяко нещо се изисква непрекъснато усилие, та и Божията помощ да е непрекъсната. Когато усилията са в нашите възможности – Господ помага, но когато спрем в труда си, то как Той да ни помогне. Бог помага,  продължавайки човешките усилия. Човек обаче, сам трябва да свърши онази част от делото, която е в рамките на човешките сили.
Неопитният в духовните неща, теоретикът, има нужда ежедневно от помощта на духовник. И колкото по-опитен става в духовния живот, толкова по-добре може да разграничава нещата на вътрешни и външни, духовни и светски. Колкото повече очиства себе си от страстите, толкова повече просветлява ума си. Ако ученикът не проявява послушание към духовника си и не се очиства от страстите си, той въобще няма да напредне. Напредъкът става постепенно и не наведнъж.
Християнинът има трима врагове:
1.Азът-егоизмът;
2.Светът и неговите мрежи;
3.Дяволът–князът на този свят.
Светският човек се стреми да промени този ред: На първо място поставя дявола. На второ-света и на трето-„Аз”-а, т. е. его-то, ако остане място за него.
Нека да пускаме сърцата ни да работят, защото ще ръждясат, а не интелектът.

 

Ако човек чака да получи радост от света, той я получава, но после светът си я иска обратно.

 

Трябва да сме постоянни във вярата. Нещастни ще сме, ако едно вярваме, а друго живеем. Така не бихме зарадвали и другите около нас, не давайки им нещо от себе си. Вярата е силен поток с движение нагоре, вертикално. Ако я делиш на части няма да имаш никаква полза. Тя е силна, когато е в своята цялост. Който я разделя, той няма да получи радостта от нея.

 

Нас  хората ни интересуват много неща и искаме да научим за тях, но когато дойде смъртта, човек разбира, че го е интересувало в действителност само едно – Господа. Затова трябва да се избере пътят към Христа, преди да дойде краят. Това трябва да бъде житейската ни логика. Бог е любов, а не решение на нашите житейски необходимости,
Умът и сърцето действат добре, когато насилваме Аз-а, да действа по законите на Господа.

 

Човек не може да постигне Божията любов  и ако не даде малко любов от себе си, никога няма да влезе в безкрайната Божия любов.

 

Всички се оплакват, че никой не ги обича. Егоистично е да искаме да вземем без да дадем.  Но за да ни обичат, трябва ние първо да обикнем.

 

Превод от гръцки