За дребните грехове

Май 14, 2015 in Беседи, Начална страница

- Дядо Павле, не са ли много строги светите отци, па и самото Свето Евангелие, като не ни позволяват дори и малките грехове? Та много скучен би бил животът без смях, закачки и други такива удоволствия.

 

Схимонах Павел се усмихнал и рекъл:

 

- Малките грехове водят към големите. Свети Исаак Сирин казва: “Който пренебрежително гледа на малкия грях, ще падне в голям”. Затова всеки трябва да се бои и от най-дребните грехове: от приказки, от смях, от свиркане, от тютюнопушене, особено от нечисти помисли и от тщеславие, защото тия грехове, колкото и малки да са на вид, имат силата да ни отделят от Бога. А щом те отделят от Бога, ти си загубен…

 

Когато мериш с пушка, ако малко трепне ръката ти, куршумът няма да улучи целта. Ти ще възразиш: “Малко е трепнала ръката! Какво от това!” малко, малко, ала не удариш ли в целта, наградата ти пропада! В момента на изстрелването куршумът е тръгнал с малко отклонение настрани, но колкото повече лети, толкова повече се отдалечава от целта. Така и малките грехове – уж незначителни, но отклоняват от Бога.

 

Виждал ли си на гарата каква е работата на стрелочниците? – Да местят стрелките. В сравнение с безкрайно дългите линии тия стрелки са незначителни. Те са малки, но играят голяма роля. Щом се постави стрелката на друга линия, влакът ще отиде в съвсем друга посока. Стрелката мъничко отмества посоката, но после се вижда голямата последица от малката причина. Ти си тръгнал уж за Варна, а пристигаш в Бургас.

 

Една ябълка, макар малко да е натъртена, цялата се разваля. Така и малкият грях може да погуби целия човек с всичките му добри качества. Затуй трябва да се пазим от най-малките грехове. Те се плодят много и бързо растат, подобно на плевелите. Злото изобщо е много плодовито. Посади няколко акации на лозето! Полека-лека те ще превземат цялото ти лозе. Пушенето е уж невинно удоволствие, но залепи ли се за тебе тоя катран, с нищо не можеш да го очистиш. Затова бягай от малкия грях, за да не се вкорени в тебе!

 

В света Гора имаше един схимонах Евтимий. Бог да го прости! Добра душа беше! Преди да умре, поиска да се изповяда пред духовника и му рече: “Отче Антоние, ще ти кажа нещо, а ти го предавай и на други, та дано някоя душа да си вземе бележка и се спаси! Веднъж сънувам, че се намирам пред една прекрасна църква и слушам: отвътре иде толкова сладко пение, че ми се дощя да вляза. Но щом се доближих до вратата, пред мене застанаха двама млади мъже и ми рекоха: “Който пуши, тук не влиза!” Този схимонах Евтимий се беше научил през войната да пуши и не можа да се отучи.

 

Отец Павел помълчал, па след кратка пауза продължил:

 

- Към малките грехове спада и празното любопитство. На вид то не е нищо, но ако си помисли човек какви гибелни последици докарва, ще изтръпне. Монахът и изобщо християнинът не бива да е любопитен към делата на другите, а да следи повече за себе си, защото любопитството води към осъждане или към занемаряване на собствената си душа. Когато бях на Света Гора и се подвизавах в пустинни места наблюдавах как някоя лисица, като излезе на лов, легне някъде и се преструва на умряла. По клонките подхвръкват косове – старите учат младите да летят и същевременно ги хранят. Малките, още неопитни, като видят лисицата, простряна на земята си казват: “Чакай да видим дали тя е наистина умряла”. Те отиват да проверят, водени от празно любопитство. А лисицата това и чака – сграбчва ги в лапите си и офейква… Майките са по-умни. Щом видят някъде протегната лисица, гонят малките си надалеч. А за да пропъдят и лисицата, постоянно се обаждат от клоните: “Чур-чур!” Събират се много косове и започват да викат отгоре тревожно. А лисицата, види не види, избяга. Дето има шум и навалица, там разбойник не седи. Та празното любопитство е много опасно. “Чакай да видим дали тоя дувар няма да падне!” казва си лекомисления човек и отива да провери и да поправи там някой някой издаден камък. И в миг целият дувар се събаря върху него…

 

Източник: Схимонах Павел Рилски, Архимандрит Серафим Алексиев, издателство “Св. Лука”

 

Какво е твоето усърдие?

Май 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В една от статиите на списанието „Ефимериос“ (1.11.1956), което се пази в архива на приснопаметния старец отец Арсений Комбуяс от манастира св. Богородица Скоропослушница в Навпактос е описан следния случай:

 

Един ревностен и много деятелен свещеник веднъж видял насън следното:

 

„Седях в креслото си, изнемощял и уморен от работа. Тялото ме болеше от преумора.

 

Много хора в моя храм търсеха драгоценния „бисер“ и на много се беше  отдало да го намерят. Енорията процъфтяваше в пълния смисъл на тази дума. Душата ми беше пълна с радост, надежда и смелост. Проповедите ми правеха на всички голямо впечатление. Много хора идваха на изповед. Църквата винаги беше препълнена. Отдаваше ми се да въодушевявам цялата енория.

 

Предоволен от всичко това, всеки ден се трудих до изнемогване. Размишлявайки за това, без да усетя съм заспал и видях следното:

 

Един непознат влезе в стаята без да почука. Лицето му излъчваше благост и светлина. Беше добре облечен и държеше в ръцете си някакви приспособления от химична лаборатория. Целият му вид предизвикваше странно впечатление. Непознатият се приближи и протягайки ръка за поздрав, ме попита:

 

– Какво е твоето усърдие?

 

Този въпрос предизвика у мен огромна радост, защото бях изключително доволен от своето старание. В мен нямаше никакво съмнение, че и непознатият ще бъде много радостен, ако разбере за моите трудове.

 

Тогава, доколкото помня, за да му покажа каква стойност има моето усърдие, аз като че извадих от моята гръд някаква плътна маса, която блестеше като злато и я сложих в ръцете на непознатия.

 

–Това е моето усърдие!

 

Той го взе и внимателно го сложи на своите везни:

 

–Тежи петдесет килограма – сериозно отбеляза той.

 

Едвам можах да сдържа радостта си, чувайки тази цифра. Непознатият, без да промени сериозното изражение на лицето си, записа всичко това на хартия и продължи своя анализ.

 

Той разпредели тази маса на части, сложи ги в специални химически съдове и ги постави върху огъня. Когато масата се разтопим, той я вдигна от огъня и се зае да я разделя на съставните ѝ елементи. Отново втвърдявайки се, те приеха причудливи форми. Той почука по тях с чукче, претегли ги и записа всяка част.

 

След като приключи всичко, ме погледна с поглед пълен със съжаление и каза:

 

– Надявам се, че Господ ще се смили над теб и ще се спасиш.

 

В този миг той изчезна.

 

На хартията, която той остави на масата, беше написано следното:

 

„Анализ на усърдието на йерея Х.

 

Подробният анализ показа наличието на следните елементи:

 

– фанатизъм: 5 кг

 

– славолюбие: 15 кг

 

– сребролюбие: 12 кг

 

– стремеж към уважение и власт над душите: 8 кг

 

– показно старание: 9 кг и 980 гр

 

– любов към Бога: 10 гр

 

– любов към хората: 10 гр

 

Всичко : 50 кг“.

 

Странното поведение на непознатия и погледа, с който ме погледна преди да си замине, ме хвърлиха в безпокойство. Но когато видях резултата от неговия анализ, нозете ми се подкосиха.

 

Бих искал да не вярвам на тези резултати, но в този момент чух въздишката на непознатия, който излизаше през входната врата. Поуспокоих се и реших да мисля хладнокръвно, но докато размислях, всичко около мен помръкна и не можех дори да прочета написаното на хартията, която държах в ръцете си. Обхвана ме вълнение и страх и от устните ми се изтръгна:

 

– Господи, спаси ме!

 

Отново погледнах листа хартия. Внезапно той се превърна в кристално огледало, отразяващо моето сърце. Усетих и осъзнах своето състояние. Със сълзи на очи започнах да моля Бога да ме освободи от мен самия. Накрая се събудих, обхванат от тревога.

 

По-рано се молих Бог да ме избави от различни опасности. От този ден започнах да Го моля да ме спаси от моето собствено „аз“.

 

Дълго време чувствах вътрешно безпокойство, но след усърдни молитви почувствах как Божията светлина изпълва моето сърце и изгаря тръните на егоизма. Когато Господ ме призове при Себе Си, горещо ще Му благодаря за това откровение. По този начин Той ми откри моята истинска същност и насочи моите стъпки по тесен, но прекрасен път. От този ден нататък, всеки ден преразглеждам своите намерения.

 

Това посещение “испытующаго сердца и утробы” (Пс. 7:10) ме направи друг човек и много ми помогна в моята служба“.

 

Превод от руски: Православие ру

 

Честита Нова година

Декември 31, 2014 in Беседи


 

Вчера, в навечерието на Нова година, лежах на леглото ни след полунощ и размислях. Бях работил до късно вечерта, за да довърша една св. Богородица Гликофилуса (икона на Пресвета Богородица Сладкое Целование), а до мен седеше жена ми и плетеше. Когато работя съм в голямо умиление и си пея разни тропари. И тъй, пеех тихичко, докато рисувах св. Богородица, а Мари и тя пееше заедно с мене със сладкия си глас. Благословена жена ми даде Бог – нека да е славно името Му за всички тайни на домостроителството Му. Благодаря Му за всичко, което ми е дал, и първо за Мария простата, която ми дари за другар в живота – вярваща душа, свежа рекичка, която сладко ромоли денонощно покрай стара крепостна стена. Кристалната ѝ вода не потъмнява с годините, а става все по-чиста и сладкозвучна: „Щастлив е онзи мъж, който има добра жена. Добрата жена радва мъжа си и той ще изживее в мир годините на своя живот. Добрата жена е корона върху главата на мъжа си.” Хубостта на добрата жена свети в дома подобно на слънцето, което се показва и светът заблестява. Такава жена дарува и на мен Господ. Тя не се възгордя от хубостта си; напротив – умножи смирението ѝ, а страхът Божий я изпълваше с благоухание. Отличаваше се сред другите хубавици, защото високомерие не потъмни нейния кристал и лукавство не омърси седефа на душата ѝ. Седи до мен и ми е другар, кротък човек. Мария простата. Тя плете или шие, а аз работя своя благословен занаят и изписвам икони, на които хората се покланят. Каква радост ни дари Всесилният – малцина имат такава: „Защото погледна на смирението на рабите Си.” Колибата ни е бедна в очите на хората, но в действителност е златна кула и трон от слънчеви лъчи, защото вътре в нея обитава вярата и благочестието. И ние, които седим в нея, сме най-бедни от бедните, обаче ни обогатява с богатствата си Онзи, Който е казал: „Богати обнищяха и огладняха, а търсещите Господа не ще се лишат от никое благо.”

Когато свърших работата си към полунощ, легнах на миндера си, а Мария също легна до мен, зави се и заспа. А аз се замислих за света. Замислих се първо за себе си, за близките си, за жена си и детето си. Обърнах се и погледнах Мария, която се беше увила и не можеше да се разбере дали под завивките лежи човек. И си казах: “Кой мисли за нас?” Хората говорят много неща, но не вярват в нищо, затова и Давид е казал: „Всеки човек е лъжа.” Обърнах се и погледнах бедната ни колибка, която прилича на параклисче – украсена с икони и свещени книги, губеща се сред богаташките домове на Вавилон (Атина), скрита подобно на бедняк, който се срамува да го виждат хората. Сърцето ми, оставащо досега скрито у мен, се стопли. Почувствах, че съм отделен от света и че мислите ми също са скрити зад завесата, която отделяше света от мене; и че друго слънце и друга луна светят в нашия свят. И вместо да се огорча, душата ми се възрадва, че съм забравен; и една тайнствена радост, която чувстват всички захвърлени, се запали тихо и мирно в мен; и една утеха ме услаждаше подобно на балсам, разтваряйки се в горчивината. И благодарих на Този, Който явява такива тайнства на човека и Който бедните прави богати, печалните – радостни, Който тайнствено съпътства самотните и Който опиянява с виното от Своята трапеза онези, които са възложили Нему надеждите си. Ако не бях беден и презрян, нямаше да се удостоя с тази изстрадана радост, защото тя не се купува с нищо друго, освен със сърдечно съкрушение. Така и Давид казва: „Господи, в скърби си ме разширил.” Тъй като онзи, който не е страдал и не се е смирил, не получава милост. Така е пожелала неизследимата Премъдрост. А човеците не могат да почувстват това, защото не искат да страдат и да се смирят, за да могат да почувстват нещо, което е над благоденствието на плътта и суетните им страсти.

И тъй, без да разбера, сълзите се натрупваха в очите ми – сълзи за света и сълзи за себе си. Сълзи за света, защото търси радост там, където тя не се намира, и сълзи за мен, защото много пъти съм се плашел от бедността и другите изкушения и съм оправдавал хората, а сега чувствах, че човек не може да получи голяма дарба, без да премине през голямо изкушение. И почувствах духовно мъжество и усетих, че не ме е страх от бедността, а напротив – обичам я. И разбрах добре, че човек не трябва да обича нищо друго освен болката, защото от болката извира истинската радост и утеха и там са изворите на истинския живот.

Наистина, бедността е страшен звяр. Обаче който го победи и престане да се страхува от него, ще намери в себе си големи богатства. Това безстрашие се дава от Господа, когато човек се смири. В тази борба, където мъжеството се нарича смирение и в която награди са презрението и унижението, не могат да устоят мъжествените на света. Който не премине през огъня на изпитанието, не е почувствал истински какво е животът, защото Христос е казал: „Аз Съм животът”, а също и: „Блажени огорчените, защото ще се утешат.” Който не се отчаял от всичко, не се обръща към Бога, защото си мисли, че освен Бога има и други закрилници над себе си.

И както си мислех тези неща, почувствах в себе си дръзновение и още по-голямо безстрашие, обгърна ме мир и изрекох думите, които е казал Иона от утробата на кита: „Извиках в скръбта си към Господа, моя Бог, и Той ме чу.” И прославих Бога и Му благодарих, задето ме е направил безчувствен към насладите на света – тъй че да се отвръщавам от онова, което е желано от другите и да чувствам, че съм спечелил, когато другите си мислят, че съм в загуба. И задето получих сила от Него да презра сатаната, който дебне кога ще изпадна в малодушие и тогава идва и ми казва: „Падни и ми се поклони, защото тези камъни, които виждаш, ще станат хлябове.” И отново идва и ми казва: „Виж как се радва светът! Чуваш ли ликуването, гласовете, които излизат от палатите, където се забавляват моите щастливи послушници – мъже и жени? Падни, поклони ми се и само да протегнеш ръка, ще получиш всичко. Ти си човек, почитан заради изкуството си. Защо да страдаш, когато тия се радват на всички добрини и блага, без да имат твоите достойнства? Виж бедността си и ако не жалиш себе си, пожали бедната си жена и горкото си дете, които страдат заради тебе!” Понякога съм се вслушвал в думите му, макар и да не съм ги изпълнявал, но сега го оставих да си говори, без въобще да го слушам. Умът ми беше при страдащите и измъчените, които нямат надежда, и при онези, които ядяха и пиеха през онази нощ и танцуваха с безсрамни жени, и при онези, които събират богатства и всевъзможни неща и не могат да се разделят с тях, когато наближи смъртта и се силят да свържат себе си с колкото може повече въжета, вместо да ги намаляват.


Нещастните, тъй като са бедни вътрешно и празни, и треперещи, и искат да стоплят, затова хвърлят върху себе си всички тези неща, подобно на обхванатия от треска, който хвърля върху себе си завивки и дрехи, без да се стопля. Мисля, че днешните хора са по-бедни откъм вътрешно богатство и затова имат нужда от толкова много суетни неща. Онова, което те наричат радости и наслади, съм го опитвал и аз като човек и вярвах, че това наистина е радост и щастие. Но бързо разбрах, че това са несъстоятелни лъжи и фантазии, че те правят душата да загрубява и заслепяват духовните ѝ очи; и тогава тя не може да вижда и става лоша и безчувствена към болката на брата си, безчовечна, надменна, безбожна, гневлива, кръвожадна.
Които са раби на охолния плътски живот, нямат истинска радост, защото нямат мир. Затова искат да се намират всред буря и да са като замаяни, за да им се струва, че са щастливи. Истинската радост е една топлота на мисълта и една надежда на сърцето и с тях се удостояват онези, които не искат да бъдат известни сред хората, за да бъдат известни на Бога.


Затова, Господи и Боже, и Отче, щастлив е онзи, който е направил стълба от бедността и от мъките, и от презрението на света към него, за да се изкачи до Тебе. Щастлив е онзи човек, който истински е почувствал немощта си. Колкото по-бързо я познае, толкова по-бързо ще вкуси от хляба, който храни, и от виното, което укрепва, ако има вяра в Тебе. Иначе ще се сгромоляса в бездната на отчаянието.

С какви слова да благодаря на моя Господ, че бях загубен, а Той ме подкрепи, бях сляп, а Той ми даде да прогледна? Той обърна скръбта ми в радост. „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой. Блажен е човекът, който се уповава Нему.”
Братя мои, обърнете внимание на думите ми! Така, както вие виждате сега, така виждах и аз и си въобразявах, че виждам. Сега разбрах, че съм бил сляп и глух, и куц. С радост приемам всяка злочестина, защото по друг начин не се отварят очите за истинската светлина, нито ушите чуват добри известия, нито краката вървят по пътя, който води към вечния живот в Христа – там, където намират мир и покой възлюбените от Него. Който не разбере, че не може да очаква закрила от хората и че е празен в този свят, няма да се смири. А който не се смири, няма да бъде помилван. Скръбта ни приближава към Бога. Затова не желая да имам охолен живот, но да имам съкрушено сърце.

Такива и други подобни мисли извираха от душата ми през онази нощ, а очите ми течаха. Никой човек не знаеше какво мислех, закътан в колибата си, дори и Мария, която спеше завита презглава до мен. Северният вятър силно виеше навън. Дърветата стенеха, ще речеш, че плачеха и молеха да отворя, за да влязат и да се подслонят вътре. Кандилото хвърляше своето златистовосъчно сияние върху иконите и върху посребреното Евангелие.

Слава Тебе Боже, добре сме! Блажен е онзи, който е забравен. Светът в съседство се забавлява, танцува, върши грехове с жени, играе на карти. Нещастният празнува смъртта на плътта си, за която прави толкова много, за да ѝ угоди. Ще кажеш, че са придобили безсмъртие сега, когато е дошла новата година, вместо да плачат, че се приближават към края на този лукав живот. „Отче, прости им, не знаят какво правят.” Какво правят? Къде отиват? След кратко време костите им ще станат като бездушни камъни, ще се сгромолясат дворците им, ще престане цялата тази глъчка и илюминация, сякаш никога не е била. О, осъдени, какво се залъгвате? „Защо обичате суета и търсите лъжа?”

Фотиос Кондоглу


Утрото на 1-ви януари.


 

 

 

Силата на молитвата в нашия живот

Декември 1, 2014 in Беседи, Начална страница

Темата, която ме помолиха да разкрия, звучи така: “Силата на молитвата в нашия живот”. Тази тема изобилства с проблеми, непосредствено свързани с най-главната духовна дейност – молитвата.

 

Ако поискаме да изложим основните аспекти на тази тема, ще се сблъскаме с това, че няма да знаем с какво да започнем и с какво да завършим. И това е поради факта, че молитвата, както ние можем да се убедим, изобщо не е раздел в учебника, не е урок, който може да се преподаде за определено време. Този аспект на духовния живот не може да бъде обяснен теоретически.

 

Когато говорим за молитвата, става дума за някакво тайнство. Нали молитвата, както знаем, в своята най-проста формулировка се явява отношение на човека и Бога или, във всеки случай, основна форма на тези отношения. И безусловно, всичко, което е свързано с Бог,  труно се поддава на изучаване и определение. Нужно е да се признае и аз не мога с лекота да реша за какво съм длъжен да говоря тук. Но, в края на краищата,  стигнах до извода, че преди всичко човек е длъжен да се запознае с най-важните страни на цялата проблематика на молитвата и нейната сила – условията, благодарение на които молитвата става неотменна част от човешкия живот.

 

Аз предполагам, че никой не е непосредствено заинтересован от това да узнае какво по себе си представлява силата на молитвата и в какво тя се изразява. Това би могло да стане тема за урок по катехизис. Може би по-важно ще бъде да се спрем на друг същностен проблем и да си зададем въпроса съгласно какви условия и предпоставки молитвата ни укрепява, става източник на нашите сили.

 

Нали в действителност, когато човек говори за молитвата или се моли – да преминем веднага към темата на нашия разговор – той желае да види резултата от своя духовен труд. Неговите мисли винаги са насочени към резултата, към силата на неговата молитва. Затова аз мисля, че за човека е по-лесно да вникне в същността на силата на молитвата, отколкото в особеностите на тези условия, които могат да обезпечат, във всеки случай, по човешки измерения, нейната сила.

 

По този начин, аз бих искал да кажа за някои условия, които са способни в съответствие, както ние казахме, с човешките мерки, да ни дадат представа за това, че молитвата може да стане неотменна духовна страна на личността и да бъде източник на сили.

 

Първото условие е свързано с това, как човек разбира молитвата. Какво има предвид, когато произнася думата „молитва“, как я разбира от битийна гледна точка и как я усеща.

 

Какво е това молитва? Това е основният въпрос, отговорът на който може да ни даде първото и най-важно условие, при което молитвата се явява източник на сили.

 

Тук всеки човек може да каже твърде много. Но често на нас ни се случва да се сблъскаме с опростени определения на молитвата: молитвата като общение на човека с Бога, неговият разговор с Бог и обръщането му към Него с молба за помощ. Ние можем да намерим огромно количество подобни определения за молитвата. И поради тази причина аз искам да прибегна към текст от „Добротолюбието“, написан от един отец и подвижник, който посветил една от своите проповеди на молитвата. В своите изказвания, ръководейки се от своя личен опит, придобит по пътя на аскезата, той ни дава огромно количество определения, които в своята съвкупност е възможно да ни дадат представа за това какво е молитвата.

 

Той започва с просто твърдение: „Молитвата – това е издигане на разума към Бога.“ На друго място той пише: “Молитвата, това е подобаващо действие на разума, неговата ценност, истинското и най-прякото негово предназначение.“ По този начин способността за молитва се разбира като достойнство на ума, като  най-прекрасно и истинско негово употребление. Такава е същността на молитвата.

 

В едно от многото други определения за молитвата авторът говори за нейната екзистенциална страна: „Както хлябът се явява храна за тялото, а добродетелта за душата, така и молитвата храни разума.“  Тук той прави важна крачка в стремежа си да изтълкува молитвата, да ни обясни, че това не е просто теоретическо приближаване на човека към Бога, но нещо много по-важно и съществено. Използваната алегория, образът на молитвата като храна и хляб, добре показва, че за молещия се човек молитвата, както говори нашият автор и други отци, представлява в същността си хранене и дихание на ума. Без възможността да се храни и диша човек не може да съществува. Така и духовният човек не би могъл да живее без молитва.

 

От всички други многочислени определения за молитвата, приведени в речта на духовния отец, аз видях едно, което, както ми се стори, може в пълна степен да ни открие екзистенциалната страна на молитвата.

На едно място той пише: „ Чувството на молитвата – това е размишление с благоговение и съкрушение и душевно страдание, изповядване на своето грехопадение с невидими стенания.“ Такова е чувството на молитвата – то е размишление, съсредоточено обмисляне, но в същото време терзание и скръб, чувство на угризение на съвестта. Следователно, ние можем да кажем, че молитвата – това е някакво лично преживяване, което вълнува човека, извършващ я „с благоговение и съкрушение“, с обезателното условие за признаване на грехопадението и личната вина „с невидими стенания“.

 

С тези определения авторът прониква в глъбината на човешкото битие, за да донесе до нас този факт, че правилната и пълноценна молитва – това не е просто движение на устните или някакво теоретично и интелектуално изразяване на човека, но действие, обхващащо всички сили на човека, вълнуващо и потрисащо го, опит, водещ към невидими стенания.

 

Като извод ще кажем, че първото условие за силна молитва се явява нейното осъзнаване от молещия се човек като източник на сили. А също и разбирането на това, че сама по себе си молитвата представлява екзистенциален акт. Това означава, че молитвата е способна да потресе човека, да го увлече, да го застави да преживее нещо, което, по думите на отците, живеещи в цялата пълнота на молитвата, е невъзможно да се опише. С други думи, молитвата, в своето първично разбиране, се отъждествява с човека, с всички негови движения и действия.

 

Разбира се, всички ние можем да кажем, че молитвата – това е действие, което си извършва в определено време и влиза в състава на някакъв установен порядък – например, възкресните богослужения. Но екзистенциалното разбиране на същността на молитвата говори за нея като за действие, отъждествяващо се с човека като цяло, с всички негови жизнени проявления. Така аскетите, занимаващи се с въпросите за молитвата, се явяват привърженици на определен неин вид – Иисусовата молитва – и разбират молитвата като дихание на душата. Те казват, че ако на човек му се отдаде да свърже в едно помненето на името Божие и своето дихание, тогава той ще може да разбере същността на духовния живот. Тогава той «познава ползата от тишината» и може да разбере какво представлява молитвата във всички нейни проявления.

 

Възможно е всичко, казано от нас за екзистенциалната същност на молитвата да извика у някои съмнения, в частност за това, че християнинът е длъжен да се моли всеки миг от своя живот. Но ние трябва да споменем и подчертаем още един факт, който ще ни помогне да разберем, че молитвата, притежаваща екзистенциална природа, изпълва със себе си цялото човешко битие.

 

Става дума за това, че на съвременния човек и, аз бих казал, на съвременния християнин това може да се стори парадоксално, в същото време когато за Църквата това се явява догмат и живот.

 

Екзистенциалното разбиране на молитвата като духовно действие намира отражение в реалната действителност, в това, че животът на човека, и най-вече живоът на християнина, не се явяват просто и непродължително приключение или работа, а са истинска борба. За всестранното разбиране смисъла на тази борба ни помага Свещеното Писание. Последната книга на Новия Завет го описва изключително добре – Апокалипсиса. Кратко упоменаване за нея ние срещаме и в известния откъс от посланието на апостол Павел: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата» (Ефес.6:12).

 

В този откъс се подчертава наличието на тъмните сили, за които може да се каже, че са едно от условията за съществуването на Църквата. Разбира се, сега ние няма да се впускаме в богословското обосноваване на тази тема. Но, християнинът е длъжен добре да разбира, много по-добре от светския човек, че ако той желае да бъде християнин, неизбежно ще бъде въвлечен в борба, в която ще има противник, чиито козни са описани в Апокалипсиса, с образа на когото е белязан целият път на човешкото спасение и целият материал – позволете ми това обобщение – на Новия Завет.

 

На нас ни е известно, че Господ още от началото на своето земно съществуване, се е намирал в постоянен диалог с дявола, с демонските сили, подлагал се на изкушения, с помощта на които дяволът се опитвал да Го подчини на себе си. Така Господ ни дава пример за това как е необходимо духовният човек да срещне тъмните сили.

 

Борбата на християнина – това не е борба за нравствено съвършенство, която се води в състояние на духовен възторг и красота, придобити с чувствени преживявания, както ние сме склонни понякога да я тълкуваме. Често ние преукрасяваме действителността, говорим за идеали, за духовни пориви, за стремеж към самопожертвувание – дело, безусловно, украсяващо човешкия живот. Но освен всички тези аспекти – прекрасни и, безусловно, истинни – съществува и сурова реалност, която в необходимия час неизбежно ще се открие пред духовния човек, готов да се сражава на християнското поприще.

 

Тук много често се наблюдава някакво недоразбиране. Понякога някои млади хора започват своя християнски път с опита на красотата, която – ние няма да скриваме това – може да представлява по себе си някаква самоизмама. Нали това, че никой предварително не може да знае за всички жестокости на духовната борба и да осъзнава наличието на обхващащите всичко тъмни сили, ежечасно въставащи срещу Божествения замисъл, дава възможност на човека да започне своя път с оптимизъм, което не противоречи на християнската действителност. Само че тази оптимистична настройка може да стане интрига и клопка и да доведе човека до окончателна катастрофа.

 

Това съвсем не е нова ситуация. Тя води начало от това време, когато в редовете на дванадесетте апостоли се появил Юда. И ние стигаме до това, за което апостол Павел с болка пише: „ Защото Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят… (2 Тим. 4:10). Сегашният век, както и всеки друг век, притежава някаква демоническа притегателност, която съществено противостои на волята на Бога и, в частност, на опита на духовния човек да постигне вътрешна цялостност. Ако християнинът от самото начало не бъде напълно осведомен за тази ситуация, той ще се лиши от най-важното условие, което може да му дари плодотворна, от гледна точка на силата, молитва. Тъй като ако ние недооценим силата на нашия враг, то и нашата молитва ще се превърне в някакво състояние, действие, имащо множество цели, но отдалечаващо се от същността.

 

Обикновено молитвата на праведния християнин е насочена към това да преуспее в живота, да получи хубава работа, да създаде здраво семейство, да уреди децата си, да види как те достигат до успеха – всичко това са неща, разбира се, напълно достойни. И сред всички тези молби, явяващи се цел на нашата молитва, има просба за прощаване на нашите грехове. Само че в повечето случаи в молитвата отсъства осъзнаването на нейния екзистенциален характер, което превръща молитвата единствено в някакво средство за подобрение качеството на живот. И ако е така, ние стигаме до това, че се сещаме за молитвата единствено в определени моменти на нашия живот, когато се сблъскваме с някаква трудност или проблем.

 

Но този, който преживява молитвата екзистенциално, твори, по израза на апостол Павел, „непрестанна молитва” и живее не просто в пределите на своя живот, но и в състоянието на молитва сам става жива молитва и, следователно, има възможност да противостои на лукавството на сегашния век с лекота, дарувана му от молитвата.

 

Сега ние можем да направим малко отстъпление и да представим трагическия образ на християнина, живеещ сред лукавството на сегашната епоха. Ние често можем да се сблъскаме с това, че у християнина отсъства чувството на зависимост от Бога, зависимост битийна, но не емоционална. Тъй като ние често говорим, че молитвата представлява зависимост на човека от Бога, имайки предвид в повечето случаи именно емоционална зависимост. Ние не сме в състояние да разгледаме тук по-важната съставка, имаща, аз бих казал, трагически характер, особено за съвременния християнин. Тази трагичност е отлично представена в песнопенията и службите през периода на пеенето на Триода.

 

Ако внимателно се изучи този период от църковния живот, може да се види, че в неговите песнопения е представен образът на човека, който се моли. Всички химни на Триода представляват по същността си нещо принципно различно от духовните възторзи на молещия се човек.

 

Въпросът се състои в това, кой е този молещ се човек? Може би, това е човекът, решил вече всички свои проблеми и с чувство на безопасност и близост до Бога той се моли и реди химни? Или това е човек, който се намира в нужда и се моли в състояние на тревога?

 

Задълбоченият анализ на песнопенията на Триода показва, че в представените в тях духовни стремежи на човека е изразена цялата негова трагичност. Когато ние четем прекрасните химни на Триода, пред нас застава цялото вълнение на молещия се човек, неговата трагедия, неговият вътрешен взрив и, аз бих казал дори, неговото отчаяние, тъй като нали много често човек се моли с чувство на безнадеждност. Такова впечатление възниква у нас при вида на съвременния човек, оказал се в капана на това трагично състояние, нихилизъм, хвърлящо го в безгранично отчаяние. Това наистина се явява обща черта на молещия се човек, представен в Триода, както и за човека в нашата епоха като цяло.

 

Но в Триода има и нещо такова, което отсъства в образа на съвременния християнин. Във времето, когато съвременният екзистенциалист живее в тревога и трагичност, във вътрешното състояние на своя нихилизъм, съвременният християнин, както вече много пъти беше казано и подчертано, представлява човек, желаещ да се устрои добре в този живот. Той иска, от една страна, да води живот по съвременен образец. Той не показва вътрешна тревога, чувството на трагичност на своето битие. Точно обратното, той притежава увереност, че веднъж постил, после ще се изповяда и даже ще се причести. Той знае, че ще настъпи времето на Великия пост, когато той ще дойде на себе си и ще стане малко по-добър, отколкото преди.

 

В дълбините на неговото съзнание битува мисълта за това, че ако той се усъвършенства, вратите на рая ще се отворят за него. По този начин съвременният християнин не се мъчи, както се мъчи невярващият човек, атеист или екзистенциалист, нямащ ориентири.

 

Но нима такъв мироглед притежава човекът, когото ние виждаме в песнопенията на Триода, и който се явява за нас образец на молещия се човек? Разбира се, не. Триодът много изразително, с различни химнографски отсенки и щрихи, рисува образа на християнското съществуване, което също се оказва изпълнено с тревоги, отчаяние или дори, до известни граници, със съмнение. Тези здрави съмнение и отчаяние са непосредствено свързани с битието и живота, които са сам Бог, от Когото битието и получава своята сила.

 

В песнопенията на Триода се забелязва отчаяние, оказващо се непонятно за съвременния християнин. Това отчаяние винаги ни озадачава, заставя ни да си зададем въпроса няма ли в тези песнопения преувеличение, което не предава правилно дълбинната картина на духовния живот, сгъстява цветовете в и без това изкривения образ на християнина. Но от нас не трябва да се изплъзва този факт, че в Евангелието съществуват две страни. Първата – радост, ликуване, обещание за живот. Втората – бдение, трагичност, вълнение и даже страх. Ако ние можем да се съсредоточим на една от страните на Евангелието, игнорирайки другата, ние бихме могли да зачеркнем Триода от църковния живот. Но присъщата му трагичност се намира дори в Евангелието – това е Кръстът Христов. На Кръста се достига предела на трагичност на християнското битие, но в същото време Кръстът става източник за усилване на молитвата.

 

В посланието на апостол Павел към евреите има откъс, потвърждаващ не само характерната особеност на Триода, но и трагичността, която е длъжен да притежава християнинът като условие за силна молитва. Разбира се, в Новия Завет съществуват и други места, описващи драматичния и трагичен характер на Страстите Христови. Например, в посланието до галатяни Павел пише, че Христос приел върху себе си проклятие, за да изкупи греха на хората. В посланието към евреите се създава наистина драматичен характер на молитвата на Христос, не в един, а в най-различни случаи.

 

Авторът на това послание пише, че Господ извършил своята мисия тук на земята „Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като биде чут поради благоговението Си, макар и да е Син, Той се научи на послушание чрез онова, което претърпя, и, като се усъвършенства, стана за всички, които Му са послушни, причина за вечно спасение ”/Евр.5:7-9/.

 

Всеки съвременен християнин, осъзнал цялата сложност на молитвата от периода на Триода, е длъжен внимателно да се вглежда в това живо и изразително описание на молитвата на Господа. Ако сам Господ се моли на своя Отец, „можещ да го спаси от смъртта”, за да спаси нас и да ни даде образец на молитва „със силни вопли и сълзи”, то защо съвременният християнин си оставя правото да се моли с по-малка сила – в най-добрия случай – и без да преживява трагичността на своето битие? Предполагам, че в този откъс в пълнота е изразена същността на Триода и отчетливо се вижда, че молитвата като източник на сили не може да бъде лека душевна работа.

 

Тези, които се ръкополагат недостойни ще отидат в пъкъла

Октомври 24, 2014 in Външни

3.II.1953

 

… Както ми пише Вашият син, че като млад е паднал в грях, който му пречи да стане свещеник, защото каноните на светите апостоли и на светите отци казват, че този, който се ръкополага за свещеник трябва да е чист, да не е паднал в тежък грях. Тези, които имат такъв грях и се ръкополагат, са ръкоположени недостойни и ще отидат в пъкъла – и те, и онези, които ги ръкополагат, както и подтикналите ги за ръкоположение.

 

Понеже разбрах, че подтиквате сина си да стане свещеник, защото мислите, че така ще го направите щастлив, мисля, че е добре да Ви напиша няколко неща във връзка с това. Като духовен отец, понеже от малък се занимавам с учението и със Закона Божий, знам какво казва законът на Църквата и каноните за свещениците и архиереите, за всички клирици и миряни. Съветвам Ви, ако обичате детето си и себе си и искате спасение и щастие за него и за себе си, престанете да го съветвате и подтиквате да става свещеник. Защото, ако продължите така, това е все едно да му кажете: чедо, искам и ти, и аз да не се спасиме, но да отидем в пъкъла, да не ходим с Христос, но с дявола.

 

Не гледайте днешното, но бъдното. Един светител казва, че на Второто Пришествие мнозина патриарси, митрополити, свещеници и дякони ще бъдат осъдени, защото недостойно са станали клирици и така ще украсят пъкъла. От днешните архиереи и свещеници, които виждате, колко малко са достойни… Ако ги виждате сега да носят копринени и златни одежди или скъпоценности, утре ще умрат и няма да вземат нищо от това, но ще получат само вечния пъкъл за себе си.

 

Преди няколко години, в Атина, един благочестив, начетен и мъдър младеж беше подтикван от всички роднини, приятели, та и архиереи, йереи, министри, посланици да стане свещеник, а след това и митрополит. Той до края не искаше, но понеже много го притискаха – склони. В навечерието на ръкополагането, докато мнозина очакваха с радост да отидат и да извикат „Достоен!“, той беше тъжен, защото съвестта му казваше да не става (свещеник). Понеже беше обещал и всичко беше приготвено, в своето недоумение прибягна към молитва Бог да му покаже, дали за него ще е душеполезно да бъде ръкоположен или не. През нощта по време на молитвата той заспа и видя два ангела как го взеха и го отнесоха на непознато място, където течеше една страшна река, не от вода, но от огън и в нея имаше множество хора, които с диви и силни гласове плачеха и викаха. Той попита ангелите какво е това, и те му казаха: това е огнената река и тези, които са вътре и плачат са патриарси, архиереи и йереи, които са станали такива недостойно. Внимавай – казаха му – не ставай архиерей, защото ще бъдеш осъден на веки в тази река.

 

Като се събуди, той избяга тайно на едно незнайно място и като не го намериха, ръкоположиха друг. След 3-4 месеца младежът се върна и обясни видението.

 

Следователно, ако искате се спаси детето Ви и Вие, не го подготвяйте за свещенство, по-добре да остане мирянин или да го посветите от сърце на Богородица, да стане монах, ще се спаси и той, и Вие, и мнозина други…

 

За лошите духовни пастири

17.II.1953

 

…Високопреосвещеният преди няколко години ми каза: „Какво правиш като изповядваш? Сякаш ще спасиш света?“

 

- „Няма да спася света“ – казах му, – „но и една единствена душа чрез Божията благодат да спася, тази душа струва повече от целия свят. Колко верни и подходящи за повечето днешни пастири са думите на свети Исидор Пелусиот, ученик на светия Златоуст: „Преди пастирите умираха за овците, сега овците ги носят. Тогава с пост телата им се подвизаваха в целомъдрие, сега живеят в наслади. Тогава раздаваха на сиромасите, сега грабят от сиромасите. Тогава бяха добродетелни, сега добродетелните са гонени. Тогава обичащите благочестието ставаха свещеници, а сега сребролюбците. Тогава ставаха (свещеници) честните, сега тези, които са с по-голяма власт. Тогава имаха Съда пред очите си, а сега въобще не се замислят за него. Тогава бяха  удряните, а сега са готови да удрят.“ Това са битките и борбите, болките и трудовете на днешните, за щастие не на всички пастири – това е тяхното огледало…

 

Духовен отец,
Филотей архимандрит

 

източник: preminportal.com.mk, превод: Мартин Димитров

 

За да влезеш в Рая, трябва да минеш през три врати

Септември 25, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Някои казват, че науката и изкуството, особено музиката, прераждат човека, доставяйки му високо естетическо наслаждение, но това е невярно. Под влиянието на изкуството, музиката, пеенето и т.н. човекът действително изпитва наслаждение, но то е безсилно да го прероди.

 

Когато бях още в света, много обичах музиката и в частност свиренето на цигулка. Роялът не може така да предаде дълбочината на чувствата.

 

При нас в град Казан живееше известният композитор Пасхалов. За да се усъвършенствам в свиренето, започнах да взимам при него уроци и често водихме беседи.

 

Една вечер нашият разговор продължи до късно.

 

- Знаете ли, вашата душа е мъртва – му казах тогава.

 

- Какво говорите? – възрази той.

 

- Говоря с вашите думи – не ходите на църква, не участвате в тайнствата.

 

- Е, и какво от това? – отвърна Пасхалов – Вярвам в Бога и Му служа с този дар, който притежавам. Музиката не ме ли откъсва от всичко земно? Изпитвам огромно наслаждение. Струва ми се, че никой не разбира произведенията на художниците, музикантите, както аз. Говоря за Моцарт, Бетховен и т.н. Като не ходя на църква да не би да не мога да се спася. Кому са нужни тези обреди? Живея, както живеят всички…

 

И не изчаквайки отговор, Пасхалов засвири. Никога до тогава не бях слушал такава музика. Така неповторимо свиреше тази вечер. Аз живеех тогава в едно от помещенията на една голяма сграда и тогава целият коридор се напълни с народ. От всички стаи бяха надошли хора да послушат гениалния композитор, този, който със своята виртуозност препълваше концертните салони.

 

- Наистина е удивително, но въпреки това естетическото наслаждение не може да замени връзката с Бога – възразих аз. Има няколко врати за влизане в Небесното Царство: в едната вие вече сте преминали – това е вратата на Кръщението.

 

- Да, кръстен съм.

 

- А другата е покаяние или изповед. Отдавна ли не сте постили?

 

- Да, отдавна – преди 20 години. Помня, постих в гимназията, след това още два пъти без вяра, а когато заминах за Франция да вземам уроци от един знаменит музикант, то оттогава вече не съм постил.

 

- Ето, виждате ли? А третата врата – това е Светото Причастие.

 

- Е, в това аз не вярвам.

 

- А вярвате ли, че Америка съществува?

 

- Разбира се, това го знае всеки ученик от началното училище.

 

- Ето, ако някой би казал: не вярвам, че съществува Америка, от това тя, разбира се, не престава да съществува. Така и Великото Тайнство – Тялото и Кръвта Христови остава в пълна сила, независимо от това, че вие не вярвате в Него.

 

Нашата беседа с него тази вечер привърши късно след полунощ. Той си замина в особено настроение, умиротворен, радостен. На другия ден дойде при мен отново.

 

- Знаете ли, цяла нощ мислех какъв велик грешник съм, колко време вече не съм постил. Ето – скоро ще настъпи Великият пост. Непременно ще постя и ще се причастя.

 

- Защо ще чакате поста, започнете да постите сега!

 

- Не, сега не е удобно, а и постът ще дойде скоро.

 

Добре си мислеше Пасхалов, само дето беше забравил, че врагът, комуто е неприятна такава промяна, не спи и че трябва да се подготви за борба – това беше убегнало от неговото внимание.

 

Скоро след нашия разговор, една ранна сутрин, след като се върнал отнякъде, където бил цяла вечер, неочаквано умрял.

 

Сърдечно ми е жал за него. Врагът навсякъде залага своите мрежи, желаейки да погуби човека, и погубва непредпазливите.

 

Божията благодат, милваща и спасяваща грешниците, хлопа на вратата на нашето сърце. Само те да не се отвърнат от Господа и да отговорят на този благодатен призив.

 

Изпълнявайте заповедите Христови. Те не са тежки: „Игото Ми е благо и бремето Ми е леко”. Откликнете на призива на Христа и жиеейки с Него тук, на земята, ще достигнете вечната незалязваща светлина в Царството на Небесния Отец.

 

 

Превод от руски: “Беседы Старца Варсанофия Оптинскаго с духовными детьми”

Новата епоха не иска да ни каже истината

Август 25, 2014 in Беседи

 

Това означава, че всяко нещо си има цена.  Някаква цена ще платиш и ти – промяната не се случва по друг начин. За да се измени животът ти, трябва да се събудиш, за да видиш очи в очи кое не върви както трябва, да разбереш своите грешки. Ние се нагаждаме към определени условия, успокояваме се и си казваме: къде ти сега да се занимавам с други неща. Наистина те са трудни, защото се сепваш, страхуваш се, виждаш себе си реално и не издържаш тази гледка. Обхваща те ужас и паника – кой може да издържи себе си, собствения си хаос, своите зависимости?! Да видиш, че някой си тръгва от вкъщи, не защото отива да се забавлява, а защото не си пасват с жена си и с децата си, не се е научил да комуникира с тях, защото има голям егоизъм. Такъв човек не издържа да се види сам, да се вземе в ръце и да положи егото си на една витрина. Трябва да видя реално моята страст, моята немощ. Какво не върви добре в живота ми. Както ми каза едно момиче преди много години, което има рак, но такъв, че нямаше болка. Болестта напредваше, топеше я, но тя не изпитваше болка. Даже хората питаха дали е болна – да, беше болна, но не изпитваше болка. „Пак добре, че не изпитвам болка.” Да, но определени пъти болката е много полезна. За да се събудиш и да разбереш, че нещо не върви добре. Болката предупреждава, тя те кара да се замислиш и показва къде е проблемът. Когато имаш необяснима болка, отиваш на лекар. Казваш – имам болка на точно определено място и е добре да я признаеш и да я приемеш, да я кажеш на твоя лекар, за да те излекува. Бащата на въпросното момиче почина за четири дена. На първия разбраха, че има рак в цялото тяло. На другия ден отиде на лекар и след два дена издъхна. Какво щеше да стане с него, ако някой беше отишъл и му кажеше: болен си, да го разтърси. Защо – треска ли имам? Де да беше треска, не е. Какво, стомахът ли нещо? Артрит, холестерол? Не, много по-сериозно е и трябва да ти го съобщим.

 

Същото е и когато човек вижда себе си. Никой не казва, че това е лесно, но трябва да стигнем дотам да виждаме себе си очи в очи.

 

Имаш рак, умираш. Обичам те и ще съм до теб. Но ще трябва да чуеш истината. Ще ти я кажа смирено и с подкрепа и ще те заведа на лекар.

 

Именно това не иска да направи нашата епоха. Никой от нас не се съгласява лесно да се занимава със своя истински проблем – всъщност не искаме да бъдем просветени. Защото, когато видим, че ще влезе малко светлина, разбираме, че ще видим собствения си хаос. Тогава дърпаме завесите, пак да стане тъмно. Да виждаш, че ти е хубава къщичката отвътре, стаичката, прахът не се вижда, мръсотията. Като цяло всичко е наред… Но ако влезе светлина, ще се вижда прахът, опасни неща, които трябва да отдалечиш. Човек не приема това. Не го иска.

 

Затова трябва да прославяме и да благодарим на Христос, че ни дарява това просветление в Църквата. Там виждаме, мислим. Съвременната телевизия, съвременната държава, съвременния свят, епохата на „нюейдж” – какъв тип човек искат да формират? Нека ни кажат ясно и всеки да направи своя избор. Нека имат дръзновението и прямотата да ни кажат истината за нещата. Тогава много малко хора ще последват този път. Защото ще прозрем ясно къде реално искат да ни заведат. Но не го казват направо, а говорят с хубави думи – любов, сигурност, комуникация, но зад тях няма смисъл. Те вече имат друго съдържание. Сложили са си усмивката, но тя не е пълна с чистота, честност. Зад нея стоят скверни неща, порочни. Запазили са думата семейство, но то вече не е това, което сме знаели, а едно пространство, в което ще има показност и нарцисизъм, и егоизъм, мъст, развод, неверие, блудство, порочност. Няма филм или предаване, в което тези неща да липсват. Подсъзнателни внушения. Постоянно. Спокойните и даващи мир филми са заменени от такива, които те правят лукав. В тези филми е самопонятно, че ще има много кръв, че някой ще пуши, ще псува без страх и без от това някой да се наскърбява. Има толкова сквернота, която е срамна не само за децата, но и за възрастните. Това не го разбирам. В крайна сметка къде ме водиш? Мисля, че ако някой от тези хора е искрен, щеше да каже: драги мой, какво питаш, не виждаш ли, нямаш ли елементарен ум? Нищо не крия от тебе. Занимават се с блудкави теми, незрели, оскъдни, унижаващи човека, които хората наричат клюки -  осъждане на другия, любопитство за живота на другия, лъжи, идолопоклонство. Идоли. Еди кой си артист или певец, или герой как се е облякъл, какво е ял, кога се е оженил за пети път, кога ще реши да създаде дете, къде отишъл на ваканция, с какви дрехи е… И т. н., и т. н. Това са темите, които ни занимават и крадат нашето време.

 

Това не са теории – ти даваш своето време, живота си и душата си, сърцето и ума си, своето съзнание, на всички тези неща, те влизат  в душата ти и изобразяват и завземат твоя вътрешен свят. Ако дойда да вляза в къщата ти, ти няма да ме пуснеш, ще попиташ – я чакай, как влезе, позвъни ли първо, как влизаш без разрешение?! Не те искам тук. Мислим си, че имаме сигурност, като се заключим, но вътре вече нямаме сигурност с това, което гледаме и децата ни гледат пред нас. Въпреки, че е заключено. А вътре са влезли толкова много хора, толкова идеи, толкова възгледи – и никаква яснота. Няма чиста храна за душата. Здравословното хранене е станало мода – да, но душата се храни със страшни токсини и се тъпче с мръсни, скверни храни. Това са ракообразуващи вещества. Всеки ден, всеки момент, всяка нощ. Постоянно. Това го правим ние и Църквата ни помага да ги забравим и да се очистим. Детоксикация и промяна на живота – за да видим ясно нещата и да видим, че това е мрак. Църквата не ти казва, ако видиш  някъде любов, да не казваш за нея, защото любовта не е срамна, а е срамно плътолюбието, неверието, лукавото внушение. Когато твоето дете направи нещо подобно, ти се наскърбяваш, но забравяш, че ти си го научил да прави така. Когато го поставяш пред телевизора, сякаш правиш същото като родителите, които навремето вземали децата си и ги давали на даскалите и казвали: ето, вземи моето дете, поверявам ти го и го направи човек. Давам ти го, за да ми помогнеш. А ние го даваме на телевизията. Господин телевизор, вземи моето детенце и му дай това, което имаш да му дадеш. Доверявам ти моето дете и не само него, а и себе си. Сядаме и гледаме заедно и заедно се радваме. Някой път сменяме канала, когато има нещо лошо, въпреки че и там след малко ще има същото. А когато детето ни е казало, че няма проблем и не чувства комплекс и не се шокира, може да гледаме всички заедно и удобно. Това се смята за човек, който няма табута и е отворен към нетрадиционното, не е ретрограден, не е консервативен, не е моралист.

 

А какво е такъв човек? Нека да ми каже какво всъщност е? Как го нарича това нещо – равновесие? Това равновесие си е хаос, безпорядък. Тогава защо светът върви от зле към по-зле и се изпълнихме с неуравновесени хора, след като всички живеят толкова удобно и балансирано? След като всички казват, че са намерили своя мир. Защо отиваме постоянно на зле? И списанията предлагат решение за проблемите. Извинявайте, в предишния брой, който даваше решение, то не подейства ли, не беше ли решение? В Свещеното Писание колкото страници е имало, толкова са си и сега, защото това, което се казва в него, е вечно и непогрешимо – то е истината и светлината. Не някаква светлинка или звездичка, или запалка, нито фенерче, а е светлината на света, истината, която не се променя по никакъв начин. И тези, които имат опит от това, което казвам, го знаят. Защо хората в света търсят нещо да ги удовлетвори – защото нищо не ги изпълва, не са намерили щастие. Всеки брой на списание, всяко предаване е като фойерверк, който те впечатлява: тази неделя решението на проблема с развода, тази неделя – как да направим детето си щастливо. И си казваш: тази неделя има надежда, че ще намеря решение, да взема да прочета, да го видя предаването – може пък това да ми помогне. И в неделя не отиваш на църква, защото неделята е ден на Господа, а отиваш в павилиона да си купиш вестник или списание. Затова не намираш решение, нито пък ще намериш, защото се предаваме на това безумие. Грешни, сластолюбиви напредват, заблуждавайки и бивайки заблудени. Вече са объркани и объркват и други. Сега на кого се карам – на никого.

 

Искам да кажа, че те не знаят и се оправдават. Не може да искаш от някой, който говори на китайски, да ти говори на английски, или на гръцки. Просто тези хора това си знаят. Ти обаче, който си член на Христовата Църква и който знаеш Кой е чистият Извор, и си се причастил с Христос, и изпълваш твоя ум с божествени понятия, който казваш: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”, знаеш Кой е Господарят на историята. Защо се предаваш и на кого се доверяваш? Защо си се облякъл с този дух на света и ставаш едно с мнозината? Не порицавам тези хора – те нямат нужда от осъждане, те се нуждаят от много молитви, от голяма помощ най-вече от Бога. Когато стигнат до дъното, тогава от техните безизходици, от невероятната меланхолия, от лекарствата, които ще приемат с шепи, в даден момент ще стигнат дотам да кажат: „Боже мой!”

 

Краят на тези хора, които насочват света и го водят към погрешно възприятие, е много трагичен и нещастен. А останалите не могат да го приемат и ги правят богове. Например умира някой артист и го правят бог – с разкошни, разточителни погребения, приличащи повече на парад, сниман с хеликоптери. Като че ли е умрял кой знае кой, а това е човек, който изобщо не ми е помогнал, а ме е заблуждавал, обърквал, който ме е накарал да се отвърна от Христовата истина. От основите, които поддържаха моя народ векове наред. Това е изкуствен, лъжлив идол и сякаш признаваш, че си се облегнал на една лъжа. Когато приемеш лъжата, започваш и търсиш истината, а това никой не го иска. Защото се отдалечаваш от удобството, което ни харесва и е приятно. Когато трябва да промениш един гардероб, трябва да сложиш нещата си от едно място в друго. Да направиш неща, които изискват малко движение, но ти тежи. Казваш си: кой го прави това на днешно време? Друг път ще го направя. Но нещата вътре се трупат и безпорядъкът в даден момент ще те задуши.

 

Този болезнен процес в Църквата се нарича покаяние, промяна, себепознание, което е едно потапяне в сърцето. Както казват отците, да влезеш в дълбокото сърце, да видим какво става в нас, да видим нещата очи в очи. И от себепознанието да преминем към богопознанието. Когато човек се обърне към себе си и види душата си – накъде върви, собствения си хаос, анализира критично нещата от живота и види всичко ясно, той ще се ужаси и ще се сепне. Но именно така се случва пробуждането за един по-добър живот. Много е хубаво това да стане. Защото ако не се случи, ще умрем както сме си, но няма да продължим както сме си. Тогава лъжата ще се открие, ще се събудим от летаргията и тогава нашият ум ще си дойде на мястото и ще видим, че сме правили само грешки, че самият ни живот е минал по погрешен начин. За съжаление тогава няма да можем да кажем думите от песента: „… и променихме живота си.” Тогава няма да има такава възможност. Сега се променя животът – докато е днес. Днес живееш, сега. Ти можеш да промениш нещата и себе си – лека-полека. Съществуват пропасти и бездни, за които дяволът няма да ни каже, че са такива, защото той никога не казва истината за нещата. Не сме оставили Бог да е определящият фактор и Той да настройва нещата, хората, които ръководят нещата и задават хода на събитията в света, не са обожени, не са просветени. Директорите на телевизионните канали нямат върху бюрото си иконата на Христос, на която да се покланят. Може и да я имат формално, но не се молят пред нея… Не призовават Божията помощ, затова нещата са такива.

 

Но ти, когото Бог е довел в Църквата, трябва да видиш нещата по друг начин. Виж тази картина – че дяволът иска да те хвърли в една пропаст, да хвърли целия свят в една пропаст. Хората са жертви. Как сме стигнали дотук? Не знам. Единият увлича другия и се получава един порочен кръг. Ако потърсиш причината, дори тези, които тръгваш да обвиниш, и те самите са жертви и ги съжаляваш, че и тях някой ги е увлякъл. Тръгвам да се скарам на някоя девойка за нейния предизвикателен външен вид, тя се обръща и ми казва: „Аз какво съм виновна – когато бях скромна, никой не ми обръщаше внимание и не ми отдаваше значение?!” Тогава ми идва да се скарам на тези, които не са ѝ обръщали внимание и да им кажа: „Защо не я забелязвахте, докато беше скромна? Ти си я предизвикал да направи това със себе си. Ами тя е същата душа, сега обаче я смяташ за красива и прелестна, но това не е красота. Това е неблагоприличие, хаос, арогантност.”

 

Тръгнах да се скарам на девойката, но тя ме обезоръжи. Не можеш да му хванеш края, кой е виновен. Съществува един порочен кръг. Но ние, които сме в Църквата и сме християни, да молим с думите на св. Григорий Палама: Господи, просветли моя мрак!

 

 

превод от гръцки

 

 

Слово за оскверняването от света

Август 25, 2014 in Беседи, Начална страница

Всички вие искате да бъдете благочестиви?

 

Зная, че искате. И заради това живея, за да бъдете вие благочестиви, заради това изминавам и тежкия жизнен път. Искам да видя всички вас благочестиви, искам да има малко стадо Христово, макар и малко, но истинско, крепко.

 

И тъй, бъдете благочестиви!

 

Но за да бъдете благочестиви, вие трябва да знаете пътя към това, трябва да знаете какво е това – истинско християнско благочестие.

 

Св.ап. Иаков в своето Съборно послание говори: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света.” (Иак. 1, 27). „Да се пазиш неосквернен от света” – именно в тези думи трябва да вникнем. Какво означава „да се пазиш неосквернен от света” ? В какво е сквернотата на света? От коя сквернота ние трябва да се пазим

 

Сквернота на света, за която много ни говори Св. Писание, това е блуда и прелюбодеянието. Това е осквернението на човешките сърца с телесната похот. Не много от вас са чели Библията, а ако я бяха чели, биха се ужасили с какви страшни думи заклеймява Св. Писание блудната похот, биха се ужасили от тази строгост, с която се отнася ветхозаветното Писание към този тежък грях, биха узнали, че според древния закон, закона Моисеев, прелюбодейците се наказвали със смъртно наказание: тях ги убивали с камъни.

 

А сега? Нима има у нас такава строгост? Нима са малко прелюбодеите и прелюбодейките даже в средата на християните, за наш срам?

 

Св.ап.Павел говори съвсем ясно, че прелюбодеи няма да наследят Царството Божие. Св.Писание говори за скверните, осквернителите и осквернените. Малко ли са сега тези осквернители? Малко ли са осквернените? Нима не пред вашите очи развратни мъже съблазняват и погубват чисти и мили девойки? Нима не пред вашите очи развратни жени развращават чисти младежи?

 

Това са осквернители, а тези, които те са осквернили, в Св.Писание се наричат осквернени. Ето от тази сквернота на света се бойте, като от огън, защото в Св.Писание постоянно се говори, че това е най-голяма мерзост пред Бога.

 

Но от какво още се оскверняваме ние от света? Какви още скверноти на света познаваме?

 

С какво се отличава светският живот, живота на хората, непознаващи Бога, отхвърлящи Христовия път, от живота на праведните, чистите хора, тези, които са угодни Богу? Пътищата на светския живот съвсем не са такива, каквито са пътищата, указани от Христа. В света няма любов, в света има съвсем малко любов, в света цари ненавист, вечна борба между хората – борба за власт, за придобиване, борба за благополучие, за насищане на своята похотлива плът, – вечна, непреставаща борба. И в тази борба човешките сърца кипят от ненавист, от злоба. Хората се блъскат едни други, проправят си път към благополучието със зъби и нокти, давят се един други, разчистват си пътя, а заради това се клеветят и доносничат едни против други.

 

На този жизнен път цари закона на гордостта, на самолюбието, на презрението към слабите и нещастните. На този светски път няма място за състраданието към слабите и грижата за тях. Там цари закона на силата, насилието и ненавистта. В този свят ни заобикалят много такива хора, за които говори св.ап.Петър в своето второ Съборно послание: „Господ знае, как да избавя благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден, а най-вече ония, които вървят подир плътта и нейните гнусни похоти, презират началниците, дръзки са, надменни и не се страхуват да хулят властта, когато и Ангелите, които са по-горни от тях по крепост и сила, не произнасят хулна присъда против тях пред Господа. А те, като безсловесни по природа животни, родени, за да бъдат ловени и изтребвани, хулейки това, що не разбират, в своето разтление ще погинат, като получат заплата за неправда. Те смятат за наслада всекидневния разкош; те са сквернители и безсрамници, наслаждават се със своите измами, гощавайки се с вас; те имат очи пълни с прелюбодеяние и непрестанен грях, прелъстяват неукрепналите души; сърцето им навикнало на користолюбие: те са чеда на проклятие;…Те са безводни извори, облаци и мъгли, от буря разнасяни: за тях е запазен мракът на тъмнината вовеки. Защото, като говорят надути празни думи, прелъстят в плътски похоти и разпътство ония, които напълно са се отдръпнали от живеещите в заблуда.” (2 Пет. 2, 9 – 14; 17 – 18).

 

Ето тези, от които трябва да се отдалечаваме повече, – това са осквернителите, това са тези, които ни отклоняват от пътя Христов. Трябва винаги да се избягва общуването с тях, осквернението от тях, трябва да се боим от тях,  да се отстраняваме от тях. А те са много, те са навсякъде, наоколо. А ето какво говори св.ап.Павел в Посланието до евреите: „като гледате, да не би някой да се лиши от Божията благодат; да не би някой горчив корен, като изникне, да причини вреда, и чрез него да се осквернят мнозина; да не би да има между вас някой блудник, или нечестивец като Исава, който за една гозба се отказа от първородството си.” (Евр. 12, 15-16). Ап.Павел ни заповядва да следим да не би в нашето сърце да не изникне някой горчив корен, който източва горчивина на пелин и отрова на змия, отравящ душите ни, помрачаващ в очите ни Христовата светлина. А такива са всички онези, които живеят, противейки се на Христовия закон. Такива са всички тежко съгрешаващи, защото грехът е заразителен, и всеки грешник разпространява около себе си тази горчивина, тази зараза, тази отрова. За такива хора говори св. Ап. Иуда в своето Съборно послание: „Но вие, възлюбени, помнете думите, които апостолите на Господа нашего Иисуса Христа предрекоха; те ви говореха, че в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух.” (Иуд. 17-18).

 

Горчивият корен са не само тези, за които ви казах. Това са всички тези, за които говори св.ап. Иуда, това са всички тези, които се отделят от единството на вярата, ругателите, постъпващи според нечестивите си похоти, тези, които ругаят Кръста Христов, както това правят сектантите. Кои, ако не сектантите, се отделят от единството на вярата?

 

Именно за тях говори ап. Иуда. Те са горчив, опасен, отровен и за мнозина смъртоносен корен. Бойте се от тях, бойте се да не се оскверните чрез общение с тях, защото тяхното учение е еретическо, тяхното учение е една от най-тежките скверноти на света.

 

Много има, от което трябва да се боим, да се пазим. Ще кажа и за това, че се оскверняваме от четенето на книги, възхваляващи плътските страсти, от гледането на безсрамни изображения.

 

Често се оскверняваме и от тази сквернота на света, която се проявява в злословието, сплетните, клеветите. Ние се оскверняваме всеки път, когато се заслушваме в сплетни, а още повече когато сами ставаме участници в сплетни и клевети. Ние се оскверняваме от сквернословието, към което са привикнали толкова много от нас, защото Господ е казал, че не само всяка злобна, зла и нечиста дума, но даже всяка празна дума е тежка вина в Неговите очи.

 

Да не се оскверняваме със сквернословие, осъждане, сплетни, клевети. Да избягваме безсрамието, което е толкова много в света и което виждате около себе си. Нима вие не виждате безсрамни, полуголи жени на улицата? Нима това не е сквернота? Нима няма да е голяма сквернота, ако някоя християнка бъде участничка в такова безсрамие? Разбира се, че да. Защото чуйте, какво говори св.ап. Павел на своя ученик Тимотей за това, как трябва да се обличат жените: „също така и жените, облечени прилично, със срамежливост и целомъдрие да се гиздят, не с плетенки, ни със злато, или с бисери, или драгоценни дрехи, а с добри дела, както прилича на жени, които се посвещават на благочестие.” (1 Тим. 2,9-10).

 

Ще завърша с това, да ви напомня за хората, които до такава степен се бояли от скверните на света, че се укривали далеч от тези скверни в гори и пустини, в манастирски килии, и там прекарвали целия си живот в молитвено общение с Бога. Такъв живот са живели всички светии, всички истински монаси и монахини. Те търсили духовна атмосфера, напълно противоположна на светската атмосфера, в която има толкова много скверноти. Те винаги помнили това, което четели всеки ден в Акатиста на Сладчайшия Иисус: „Странно Бога вочеловечшася видяще, устранимся суетнаго мира и ум на Божественная возложим. Сего бо ради Бог на землю сниде, да нас на небеса возведет, вопиющих Ему: Аллилуия.” Те винаги се стремили към Небесата, винаги се стремили към Господа, Който се разпънал заради тях на Кръста. Те живели този живот, не се осквернявали със скверните на този свят, от който се отстранили надалеко.

 

О, ако можеше и ние, живеещите в света, поне малко да им подражаваме, о, ако можеше и ние постоянно да помним  Павловите думи, отправени към Филипяните: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете,  – и Бог на мира ще бъде с вас.” (Флп. 4, 8-9). Амин.

 

18 ноември 1945 г.

 

Превод от руски: Из книгата “Сила Моя в немощи совершается”

 

Какво мога да направя за Бога?

Август 6, 2014 in Отечески съвети

 

Потребността от отчуждение – това е моето начално странстване. Отделяйки се от хората, започвам да чувствам, че съм сам и така няма да издържа. Аз се нуждая от Бога. Нямам Го още. Но съм длъжен да Го търся. Помните предишния етап: чувството за своята голота ме води към покаяние. Но самото то (покаянието) още го няма. По-нататък настъпва възвратно и кръгово движение, което ме кара да се насоча към търсене на Бога.

 

Но това още не е търсене на Бога. Аз дори още не съм извършил покаяние. Как да търся Бога? Настъпва душевна борба, титаническа бран, в която встъпва човек, за да си върне рая. Аз желая това и вървя напред, вече направил своя избор, когато е било възможно да се облека в смокинови листа и да се скрия с думите: „Боже мой, аз съм гол. Аз съгреших против Тебе.” Това препятствие съм го преодолял и вървя напред, носейки мисълта за търсенето на Бога. Какво да правя?

 

Вече сме двама: аз и Бог. Засега ние сме далеч един от друг. Аз съм съгрешил, отделил съм се от Бога, но се стремя към Него. Той ме обича и ме търси. По този начин съществува взаимно привличане на различни полюси: Бог към мен и аз към Бога.

 

Какво мога да направя аз за Бога? Нищо. Засега аз даже не мога да се покая. Остава ми това, което наричаме борба, подвиг, още по-точно аскеза, която се определя от начина ми на живот, моята душевност, предисторията, наследствеността, силите, способностите и тези дарове, с които ме е надарил Бог.

 

Помните ли, мъката започнала с наслаждението. Става дума за мъченията, които търпя против моята воля. Сега ние говорим за мъката, приета по моя воля и с радост, за да се върна към истинското наслаждение. Защото човекът е бил създаден за наслаждение. Но в търсенето на удоволствия, той направил грешката на непослушанието. И тогава му било дадено жалко подобие на наслаждението, което се нарича брак.

 

Сега въпросът е в това, от мъката в която съм попаднал, отново да стигна до търсеното – до наслаждението, удоволствието, сладостта. Това, в което съм попаднал против своята воля, аз обръщам в благо за себе си. В мене няма нито Бог, нито сили, нищо. Аз съм разбита вещ, мога само да се трудя. Затова ще започна да се занимавам с аскеза.

 

Какво е аскезата? Това е способ, с помощта на който човек привлича вниманието на Бога. Подобно на това, когато ти крещиш: „отче, отче!” чукаш на вратата и искаш аз да те забележа, обличаш се някак си особено, правиш нещо необичайно. Така и ние привличаме вниманието на Бога, но нужно ли му е то? Не, но това е единственото, което можем да направим за момента. На Господ е угодно това, което мога да направя, което е по силите ми.

 

И така, ето я моята подготовка за това, да възлюбя Бога и да го приема. Все още сме далеч от Бога. Занимаваме се с измитането на пода, както преди идването в килията на духовния ни отец.

 

Започваме подготовката си и претърпяваме студ, голота, мръсотия при осъзнато изповядване на своята голота. Така изразяваме своята жажда за Бога; аскезата е нашият вик към Него.

 

Съществува и Божествената благодат. Какво е тя? Това са божествените енергии.

 

Моля ви, не бъркайте, сега нямаме урок по догматика или богословие. Ние просто, както вече казах, извършваме възхождането към Бога и говорим за историята на душата. Божествената благодат – това не е същност, защото Бог е недостъпен в Своята същност, Той е зад пределите на тварното естество. Той съвсем не е това, за което може да се помисли, пожелае, разбере. Аз мога да докосна нещо и да кажа: „Боже мой”, но това няма да е Бог. Аз трябва да почувствам Бога.

 

Помните ли Тома? „Дай си пръста и го сложи в ребрата Ми”- му казал Господ. “Господ мой и Бог мой!” – уверил се Тома (Ин. 20:28). Душата му почувствала Бога опитно, приела доказателство за Божието присъствие. Как? Чрез Божествените енергии. Как влязъл Христос през заключените врати? През какво? Това било тяло, но освободено от всякакъв веществен състав. То съвсем не било това, което аз разбирам, или виждам, или осъзнавам. Това било тялото на възкръсналия Христос.

 

И така Божествената благодат, която се излива върху мене, не е същност, не е Бог сам по Себе Си, но в същото време това е Бог, енергиите на Бога, изхождащи към мен. Изтечението на Божествената благодат води към единение между Бога и човека. Но това единение не е окончателно. Аз отдавам това, което за Него няма никаква ценност, – своята аскеза, своя труд, защото нямам нищо друго, което да му предложа. Бог ми дава това, което мога да приема и вместя сега,- началното озарение. Това озарение е приобщаване към Божествената благодат, а чрез нея към Бога. Но това още не е единение с Бога и приобщаване към Него.

Ето аз седя и изведнъж: „О! Ти си редом до мен вече шест месеца, и аз изведнъж казвам: О, ето сега аз те разгледах и те възлюбих!” Как е станало това? Озарение, вътрешно освещаване, разкриване на моето сърце, съзнание, не зная още какво, защото се проявява чрез хиляди различни неща. И аз казвам: „О!, но Бог Го няма тук още, и нашето единение с Него още не се е случило. Бог се е скрил, но аз продължавам да общувам с Него.”

 

Виждате ли, ние все едно играем на криеница. Той бяга към мен, и аз към Него. И ако аз все още играя с Бога на криеница и не го виждам, това е защото са ми завързани очите, а не защото Бог Го няма.

 

Получаваме озарение с познанието. Как да разберем това „познание”? То лежи в областта на ума. То е своего рода духовно разпознаване. Така става, когато аз чувствам приближаването на своя старец, аз го чувам, познавам стъпките му и казвам: „Моят старец идва”- и бягам към него. Познаването е мое лично прикосновение. Когато аз знам, че зад вратата се намира моя старец – аз чувам неговите стъпки, чукането по вратата,- аз вече съм се докоснал до него с душата си, вече съм се приближил към него, мислено говоря с него, откривам му своето сърце, прегръщам го, макар той да е зад вратата. Това е моят личен порив, вътрешният порив на моята душа. Това е енергията на моята душа, не е самата душа, но нейната енергия.

 

Нас ни е постигнало озарение, приобщили сме се към Христа. А приобщаването е шестване към Бога. Бог се докосва до мен, и аз го познавам, както слепият познава този, който се докосва до него. Какво още познавам аз? Две неща, които познавам едновременно. Преди всичко славата Божия, славата на светостта, в противоположност на своята собствена голота и греховност. Аз съм гол, а Той облечен, облечен със светостта. Аз, който съм никой, изведнъж в своето нищожество напипвам точка на съприкосновение с Бога, започвам да разпознавам Неговата слава. Тук трябва да има ход и от противоположната страна, разбирате ли? Ето, казвам в себе си, в нас има святост и знание за Бога. Какво означава святост на Бога? Това е Неговата трансцедентност. А трансцедентността е извечна даденост. Какво означава свято? Означава нещо особено и принадлежащо на Бога.

 

Следователно, светостта на Бога е това, което е характерно за Бога и е зад предела на всичко останало. Светостта е свойствена на същността на Бога. Бог е свят, затова и Неговите енергии носят в себе си святост. Енергиите са това, което изхожда от същността на Бога, като сияние.

 

Божията слава са божествените енергии. Светостта се намира вътре в Бога. Аз не я познавам, не виждам светостта на Бога, но я напипвам в противоположност на моята голота, а също и чрез проявата на божествените енергии. Бог е непричастен на греха, следователно, Той е свят.

 

Славата Божия е отблясък на Неговата същност, нещо нетварно и истинно. Когато в мен се появява усещане за светостта на Бога и Неговата слава, тогава аз придобивам усещане за истинно съществуващото. Това е необходимо за моето служение.

 

Служение. Аз мога да съм свещеник или мирянин. Но и аз и всеки от нас, всички ние отиваме на литургия като на служение Богу. Ако не познавам чувството за светостта и славата Божия, то аз не мога истински и съзнателно да съумея да служа на Господа. Затова на литургията ние предстоим пред лицето на светостта на Бога: „Защото си свят Боже наш –така звучи пълният възглас,- и към Теб възнасяме…”

 

Във всички текстове на литургията във възгласа на свещеника преди пеенето на Трисветое, в Херувимската песен става въпрос за славата и светостта на Бога: „Господи Боже наш.. носен на херувимски престол; Ти си Господ на серафимите и цар Израилев; Ти единствен си свят и сред светии пребъдваш. Прочее, Тебе едничък благ и добропослушлив, моля…” Така постигам Неговата святост и идвам да почерпя от нея.

 

Така, виждайки светостта и славата на Бога, аз започвам да разпознавам своята собствена голота, да разбирам, че съм грешник, т. е. нищо, земя и прах. И тогава припадам в нозете на Христос, признавайки своето нищожество.

 

Но засега аз още не съм разбрал това. Когато разбера, ще престъпя прага на двора Божий. Престъпвайки прага, влизам вътре. Гледайки към светостта и славата на Бога, аз започвам да придобивам опитно познание за самия себе си.

 

Когато виждам, че си радостен, не си предал значение на това, че съм те обидил, то казвам: “Аз съм мерзавец!” А ако ми дариш и десет хиляди таланта, казвам: „Какъв съм аз, че не давам и пет динария на другия!”

 

Сега вече обладавам опитно познание на самия себе си. Помните, ние говорихме за възвратно, кръгово движение около самия себе си, защото именно в нас ще влезе или няма Царството Божие.

 

Моето опитно познание става нагледно: оказвайки се пред Бога, аз виждам какво представлявам, заглеждам се в моите тайни, в усамотените вътрешни ъгълчета на моята същност, откривам своите страсти, своите слабости, откривам натрупалите се в мен злосмрадие и мръсотия. Така започва узнаването на моето подсъзнание, моите тайни.  Повредата и тлението се познават чрез светостта и славата на Бога. В открилото се пред мен подсъзнание има разтление, аз откривам за себе си, че съм се разтопил, загубил съм се.

 

Тук, когато моето подсъзнание се открива пред мен, е място да се прояви моята воля. Ето още един много опасен обрат в нашия живот, когато ние влизаме в по-тесен и по-обективен контакт със самите себе си. В резултат на този контакт пред нас застава въпросът: да приема това, което съм открил в себе си, или да се опитам да го утая?

 

Тук ножът реже живо месо. Ние стоим върху острието му и ако паднем, то падението ще бъде страшно и болезнено. Това е пункт, където човекът приема решение: да се покае или да не се покае. Това е или началото, или краят на нашия духовен живот. Това е най-критичния обрат в нашия живот. Ако се откажа от опита да превъзмогна своето тление и мръсотия, своите страсти, открили се в мене и започна да самоутвърждавам своето „аз” то с това ще пресека какъвто и да било опит на възхождане към Бога и ще се окажа пред лицето на трагедията на човек, който е въстанал против себе си, отрекъл се е от себе си.

 

Ако направя това, нашите отношения с Бога завинаги ще останат трудни, даже непоносими. Сега е необходимо или да се разделим или да се възлюбим един другиго. Това едва ли ще предизвика възражения, защо да ставаш бунтовник против себе си? Моето същество се раздира, разделя се моето царство, въставам против себе си. Ако последвам на каишка страстите, те ще ме приведат на гилотината.

 

Ако приема себе си такъв, какъвто съм, и не започна да скривам нещо, да утаявам, то ще се предвижа напред и ще бъда удостоен с Божествената благодат. Виждате ли, тук божествената благодат взаимодейства с човешката воля.

 

До сега говорехме за аскеза и за това, че тя е приношение на това, което имаме в дадения момент. Аз прося за божествената благодат и тя ми се дава. Сега тя се съединява с моята собствена воля чрез моя вътрешен труд.

 

Обърнете внимание: това не е този труд от аскетическите подвизи, за който говорихме по-рано, а нещо друго. Труд заради придобиването на Божествената благодат, на Бога. Това е, за което е казано в Псалмите: Душата ми жадува за Бога силний, живий (Пс. 41:3). Моята душа се топи, като на човек от любов. Това не може да се разбере, преди да се изпита лично. Чувството на любов те заставя да се отречеш от себе си и да се устремиш в обятията на другия, да отхвърлиш настрана самия себе си – и тялото и душата, за да принадлежи отсега всичко на Бога. За да властва Той над твоето тяло и душа. Ето какво значи този труд на любовта: моето угасване, чезнене без скръб.

 

Обърнете внимание: скръбта в собствен смисъл означава нещо външно, докато печал е вътрешно проявление на отхвърлеността, отреченост в резултат на откриването на самия себе си. Където има печал, там е: „Не, Боже, стой там, не идвай повече”. Където има печал, има душевна изолация, там има отречение. Аз въздигам нова стена, отделяща ме от Бога.

 

Затова скърбящите и уединени души не могат да радват Бога. Ще се спасят ли те? Като през огън (1Кор. 3:15). Не знаем. Това е друг въпрос. Както и да е, ние не говорим за този труд. Ако присъстват душевното уединение и печал, това означава, че съм обърнал гръб на Бога.

 

Но ако не присъстват, тогава ние имаме нашето топене, нашия вопъл към Бога. По-рано аскезата беше в голяма степен телесна, и това беше полезно. Тялото ми съучастваше на душата чрез коленопреклонения, земни поклони. Сега дойде времето за вика на моя дух.

 

източник:http://www.st-tatiana.ru/

 

 

 

Първом търсете царството на Бога и Неговата правда

Юли 7, 2014 in Беседи, Отечески съвети

 

Драга, мила м. В.!

 

 

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 5:33). Със своята ли сила човек се подсигурява? Ако се трудите за телесното, трябва да се трудите и за душата.Човек трябва да обработва сърцето си като градината си, или по-вярно — дори повече от нея. Ако човек плаща на наемните работници, нима Господ ще остави без отплата ония, които работят за Него? А как да работим за Него? — Вие всичко знаете. Трябва и да се помолим, и да внимаваме над себе си, да се борим с помислите, да не се караме заради дреболии, да отстъпваме един на друг, дори и работата ни да пострада (по-късно ще спечелим многократно повече), по-скоро да се сдобряваме, да разкриваме помислите си, по-често да се причастяваме и прочие.

 

Може ли всичко това да се съвмести с работата? Ако и не всичко, заради немощта ни, но много от това може. А ако нищо не правим, трябва поне да се съкрушаваме и чрез това да придобиваме смирение, но никога да не се оправдаваме, защото чрез самооправданието ние се лишаваме от възможността за духовно възрастване. Ако не правим това, което трябва, но и не търпим обиди и скърби и по такъв начин не се съкрушаваме и не се смиряваме, то просто не знам какво да кажа. С какво ще сме тогава по-добри от невярващите? Затова и ви моля всички: изтърпете обидите, укорите, човешките несправедливости, помогнете един другиму в носенето на теготите, за да запълните по този начин недостатъка от духовен труд. Главното е — трябва да осъзнаем, че сме достойни за всякакви оскърбления и скърби („получаваме, каквото с делата си сме заслужили“).

 

Известно Ви е, че в последните времена хората ще се спасяват чрез скърби. Нима ние правим изключение от този закон? Не случайно светите отци са съветвали по-често, всеки ден по много пъти да си спомняме за смъртта, за Съда, за необходимостта да дадем отчет пред Господа за всяко дело, слово, мисъл, за лукавството, за привързаността към света, за тщеславието, за всичко тайно, известно само на Господа и на нашата съвест. И Вие по-често си спомняйте за това.

 

Драга м. В., може би ще се наканя да ви погостувам след Св. Троица. Господ да ви благослови всичките. Скорецът се кланя на всички и ако някого е обидила, моли за прошка.

 

Н.

1950 г.

 

източник: http://ebooks.ucoz.com/beseda/Pisma.pdf

 

 

 

Духовните неща се разбират с любов и вяра

Април 3, 2014 in Отечески съвети

 

 

Духовните неща се разбират с любов и вяра.

 

Духовните неща не могат да бъдат разбрани от ума и който се опитва да постигне това – повече се оплита. Духовните неща се разбират с любов и  вяра, а за ума са неразбираеми.
Когато човек се надява на Божията помощ за нещо, едновременно с това трябва и сам да полага усилия в постигането му. За нас трябва да важи правилото: От Бога, чрез Бога, през човека. Когато правим някакви усилия за постигането на нещо и няма резултат, причините са две – или недостатъчно усърдно се трудим и не постоянстваме в труда, или делото ни не е по Божия воля. Във всяко нещо се изисква непрекъснато усилие, та и Божията помощ да е непрекъсната. Когато усилията са в нашите възможности – Господ помага, но когато спрем в труда си, то как Той да ни помогне. Бог помага,  продължавайки човешките усилия. Човек обаче, сам трябва да свърши онази част от делото, която е в рамките на човешките сили.
Неопитният в духовните неща, теоретикът, има нужда ежедневно от помощта на духовник. И колкото по-опитен става в духовния живот, толкова по-добре може да разграничава нещата на вътрешни и външни, духовни и светски. Колкото повече очиства себе си от страстите, толкова повече просветлява ума си. Ако ученикът не проявява послушание към духовника си и не се очиства от страстите си, той въобще няма да напредне. Напредъкът става постепенно и не наведнъж.
Християнинът има трима врагове:
1.Азът-егоизмът;
2.Светът и неговите мрежи;
3.Дяволът–князът на този свят.
Светският човек се стреми да промени този ред: На първо място поставя дявола. На второ-света и на трето-„Аз”-а, т. е. его-то, ако остане място за него.
Нека да пускаме сърцата ни да работят, защото ще ръждясат, а не интелектът.

 

Ако човек чака да получи радост от света, той я получава, но после светът си я иска обратно.

 

Трябва да сме постоянни във вярата. Нещастни ще сме, ако едно вярваме, а друго живеем. Така не бихме зарадвали и другите около нас, не давайки им нещо от себе си. Вярата е силен поток с движение нагоре, вертикално. Ако я делиш на части няма да имаш никаква полза. Тя е силна, когато е в своята цялост. Който я разделя, той няма да получи радостта от нея.

 

Нас  хората ни интересуват много неща и искаме да научим за тях, но когато дойде смъртта, човек разбира, че го е интересувало в действителност само едно – Господа. Затова трябва да се избере пътят към Христа, преди да дойде краят. Това трябва да бъде житейската ни логика. Бог е любов, а не решение на нашите житейски необходимости,
Умът и сърцето действат добре, когато насилваме Аз-а, да действа по законите на Господа.

 

Човек не може да постигне Божията любов  и ако не даде малко любов от себе си, никога няма да влезе в безкрайната Божия любов.

 

Всички се оплакват, че никой не ги обича. Егоистично е да искаме да вземем без да дадем.  Но за да ни обичат, трябва ние първо да обикнем.

 

Превод от гръцки

 

Жажда за Бога

Февруари 22, 2014 in Отечески съвети

Архимандрит Теофил (Переян) е роден на 3 март 1929 година в градчето Сибиу, в семейството на обикновени селяни. Още като младенец той ослепява, вследствие на болест. През август 1942 година 13- годишният Йоан (това е светското име на отец Теофил) идва в манастира Бринковяну Симбета де Сус, където на умна молитва го учи йеромонах Арсений (Бока). През 1948 година, завършвайки училището за незрящи, той постъпва в Синиуския богословски институт, защитавайки през 1953 г. диплома на тема „ Спасението на Новия Завет”, той веднага постъпва в скъпия на сърцето му манастир Бринковяну Симбета де Сус. Но наставникът му вече не е там: отец Арсений вече 5 години откакто служи в друг манастир. В същата година Йоан приема монашески подстриг, а през 1960 г. е ръкоположен за йеродякон и едва след 23 години – за йеромонах; през 1986 г. той става протосингел, а през 1988 г.- архимандрит. Започвайки от 1922г. до края на живота си, отец Теофил неуморно изнася проповеди както в Румъния, обикаляйки почти всички градове на страната си, така и извън нея, а също по радиото и телевизията. Вярващите се отнасят към него с изключително благоговение, хвърляйки в краката му своите дрехи, за да може той, настъпвайки ги, да ги освети. Любимата аудитория на архимандрит Теофил били младежите, сърцата на които той можел винаги да покори. В своите проповеди учел младите хора на вяра, молитва, духовен живот и вярност на Православието – вярата на предците. Цяло поколение млади хора, хиляди членове на „ Асоциацията на студентите – православните християни на Румъния са израснали с проповедите на отец Теофил (Переян). За младежите той написва повече от 30 книги, радващи се на голямо търсене, сред които са: „От съкровищата на моето сърце”, „Елате и приемете радостта”, „Мислете красиво”.

 

Архимандрит Теофил се представя пред Бога на 29 октомври 2009 година на 80-годишна възраст, от които 56 отдадени на служение на Бога в един и същи манастир.

 

- Отче, колко важно е да искаме прошка от ближния, и какво означава да простим на ближния?

 

- Да простим на ближния е въпрос на християнски живот. Христос Бог ни е оставил молитвата , за да се обръщаме с нея към Небесния ни Отец, и сред прошенията в молитвата „ Отче наш” има едно, което е формулирано от Христа нашия Господ по следния начин: „ И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.” Така че, Христос Бог изисква от нас да прощаваме греховете един другиму, давайки прошка на хората, съгрешаващи против нас. От това как е формулирано това прошение, следва, че Бог ни прощава, ако и ние прощаваме, когато прощаваме и както прощаваме, т.е. Той ни задължава да прощаваме. Завършвайки молитвата „Отче наш”, както ни е представена в Светото Евангелие от Матея, в гл.6:14-15 Христос Бог отново се връща само към едно от прошенията и казва , че ако не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Прошка е нужно да даваме от душата си, и това разбираме от притчата на Спасителя, която четем в светото Евангелие от Матея, гл.18, където Христос Бог отговаря на въпроса на св. апостол Петър: „Колко пъти да прощавам на брата си, когато съгрешава против мене?” така: ”Не ти казвам до седем , а до седемдесет пъти по седем”, а след това разказва притчата за двамата длъжници. Накрая Той прави извода от притчата , че прошка е нужно да даваме от сърце, а ако не прощаваме от сърце, то и Бог не ще прости нам прегрешенията ни. Преди началото на Великия пост, в неделята, която предхожда началото на поста, се четат от Евангелието от Матея, глава 6, следните думи: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да ви прости съгрешенията ви”, значи ние започваме подготовката към светото Възкресение с дълга да прощаваме. А в самия ден на Възкресението и през цялата Светла седмица, в храма се пее песен, част от която гласи: „Ден на Възкресение е, да присияем от тържеството на празника и един други да се прегърнем. На тези, които ни ненавиждат да кажем: братя! И всичко да простим заради Възкресението и така да възкликнем: “Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи. И на тия, които са в гробовете, Живот подари”. Тези думи са и за наша проверка, защото в началото на поста сме били настроени да прощаваме, а сега проверяваме себе си, взели ли сме присърце този дълг да прощаваме, и изпълнили ли сме го; в състояние ли сме да обичаме и да прощаваме на онези, които съгрешават по отношение на нас. Така, че през Светлата седмица ние трябва да прощаваме всичко заради Възкресението. Прошката е нещо, което е нужно да помним не само на Възкресение, не само през Светлата седмица и не само по време на поста, но и през всички дни на нашия живот.

 

- Ние знаем, че Бог е любов. Как любовта, която изливаме върху онези, които съгрешават по отношение на нас, или върху враговете ни, действа в тях?

 

- Скъпи мой, има закоравели хора, които не може да покори нито човек, нито Бог! Но ето го и предимството на нашето положение: ако ние обичаме онези, които са ни причинили зло, онези, които съгрешават по отношение на нас, онези, които враждуват с нас, то ползата е на наша страна, не толкова на тяхна, колкото на наша: ние се наслаждаваме на любовта, която се излива, и колкото повече обичаме, толкова по-щастливи сме! Христос Бог ни е дал заповедта да се обичаме – даже враговете си да обичам е- за наша полза, за наше благо, за наше удовлетворение, за наше щастие, което се достига чрез любовта.

 

- Отец Теофил, що е това жажда за Бога, как се ражда тя и как става така, че човек може да се храни с жаждата за Бога?

 

- Скъпи мой, жаждата за Бога е реалността на човешкото битие: Бог е създал човека така, че той да има жажда за Бога – човек не я достига, Бог я дава. Човек използва това качество, търси Бога, стреми се да се приближи до Него, да изпълнява волята Му според своето разбиране, според силата си, и така се осъществява възрастването му и в любовта към Бога, и в приближаването към Бога – чрез жаждата за Него.

 

- Как да достигнем познанието за Бога? Кой път на духовното познание е най-високият?

 

- Познанието за Бога ние можем да достигнем чрез чистотата на сърцето. Христос Бог е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” И ние трябва да се стремим да имаме чисто сърце, за да познаем Бога, трябва да изтръгваме от сърцето си, от съществото си всичко негативно и да поощряваме всеки добър помисъл.

 

- А как да очистим сърцето си от страстите?

 

- Скъпи мой, много просто. Сърцето се очиства от страстите чрез контрола над помислите, контрола над ума. Това означава, че ние трябва в съзнанието си да имаме хубави мисли, да имаме в душата си светлото желание да служим на Бога. В „Добротолюбие”, книга с духовни наставления, се казва: „Както огънят не ще пребъде във вода, така и злият помисъл не ще пребъде в сърце, любещо подвиг.” Та, ако душата се стреми към доброто, злото няма сила. А ако тя не се стреми към добро, човекът може да бъде обсебван на пристъпи от всяко зло. Кой е висшият дар, който е нужно да принесем на Бога? -Нашето съществуване.

 

- Коя добродетел, считате за най-велика?

 

- Скъпи мой, не съществува „най-велика” добродетел, а и не може да се каже коя добродетел е най-велика, защото всяка добродетел е хубава, когато е на своето място. Едни казват, че молитвата е добродетел, други – любовта, трети – смирението. А в действителност, най-великата добродетел е делото, което можеш и вършиш в името на Бога.

 

- А любовта?

 

- Любовта е богословска добродетел, една от най-непоклатимите добродетели, така че от нас се иска само да насочваме любовта – към Бога, към ближния, към нас самите.

 

- Може ли човек да се спаси без смирение?

 

- Не може да се спаси, защото не се уподобява на Бога. Ако Синът Божий стана Човек, смирявайки себе си, то никой не може да се уподоби на Сина Божий, ако не се смирява.

 

- Защо някои свети отци наричат човека”нов ангел”?

 

-Човекът е новият ангел, защото има склонност и към ангелския живот, но и към земния също.

 

- Как християнинът може да се избави от самолюбието, егоизма и високомерието на нашите дни?

 

- Братко, от това не можем да се избавим, не можем да се спасим по друг начин, освен с Божията помощ, чрез молитвата, усърдието, чрез отстраняване на негативното от душата и чрез искрено желание да служим на Бога.

 

- Кой от монасите е по-близко до Бога, отче Теофиле? Онзи, който безмълвно се подвизава в пустинята?

 

- Свети Йоан Златоуст казва: ”Адам, бидейки в рая, падна, а Лот в Содом се спаси. Саул не се спаси в царския дворец, а Йов се спаси на купчина боклуци.” А това означава, че ако човек отсече своята воля и желания, ще се случи волята Божия и за него не ще се намери вече място, нито дело, което да попречи на спасението му.

 

- Къде отиват душите на умрелите след смъртта?

 

- В онова място, което са си приготвили през живота си.

 

- Може ли Църквата да помогне на душите на вярващите след смъртта им?

 

- С молитва и милостиня.

 

- Какво е нужно да правим ние християните, за да получим милост в деня на Страшния съд?

 

- Самите ние да имаме милост.

 

- Какви наставления давате на вярващите, отче, за да ги укрепите в трите богословски добродетели: вяра, надежда и любов?

 

- Скъпи мой, този въпрос не е простичък, защото вярата, надеждата и любовта са нещо, което се случва не на мига, а във времето. А тогава, всичко укрепващо вярата са делата на вярата, които я умножават. Върши дела на вярата, за да преуспяваш в нея! Който има вяра, той трябва да я проявява чрез живота, който води. Ако ходи в храма – проявява своята вяра, ако пости – проявява своята вяра, ако е доброжелателен – проявява своята вяра, ако съчувства на немощите на другите – той проявява своята вяра и с това сам възраства в нея. Що се касае до надеждата, тя винаги е свързана с вярата, защото който вярва, той се надява. Молитвата пък, както казва св. Йоан Лествичник, е „изтребление на отчаянието и проява на надеждата”. Човек проявява надеждата си, когато се моли, когато вярва, че Бог ще приеме молитвата му, когато се устремява към доброто. А любовта е най-всеобхватната добродетел и тя трябва да се укрепява с дела на любовта. Св. апостол Павел в първото послание до Коринтяни, в 13 гл. описва добродетелите, които се градят върху любовта, а имено казвайки: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…” – по този начин, всяка от тези добродетели се съдържа в любовта, укрепва я! Така че, аз убеждавам вярващите, да търсят добродетелите, да ги придобиват, да ги имат, да живеят чрез тях и да ги проявяват.

 

Превод от руски език: Йоанна Калешева

Сп.”Амвон”,бр.1 (год. 8) април, 2012

 

 

Градината на сърцето

Януари 31, 2014 in Видео, Начална страница





Малцина ли са тези, които се спасяват?

Януари 11, 2014 in Външни

 

И минаваше през градове и села, като поучаваше и отиваше към Иерусалим.
А някой Му рече: Господи, малцина ли са, които се спасяват?
(Лука 13:22, 23)

Нещата, които казва Христос, никога не са маловажни, а много дълбоки, слушаме Христос с огромно внимание и мислим много добре това, което е казал, защото това са много велики неща и никога не са незначими.

Някой Му рече: Господи, малцина ли са, които се спасяват? Той им рече:
подвизавайте се да влезете през тесните врата; (Лука 13:23б, 24)

Сякаш казва, че малцина са тези, които разбират всичко това по-горе. Какво означава тесни врата? – място, през което се затрудняваш да влезеш. Нали? Ние се научихме да не се затрудняваме никога и никъде. И ако някой ни затрудни малко, ще го екзекутираме. Сега е време за изпити, говорих преди за изпитите, всички студенти се занимават с това кой има най-хубави записки, за да не четат книгата, защото книгата на преподавателя е ей-толкова голяма. Записките са ей-толкова малко. Разбирате ли? Тясната врата къде е? Никъде. Така се научихме. Ако днес отидеш и кажеш на едно място: “Обещавам ви работа, тежка работа, и работейки тежко, навярно ще успеем да постигнем нещо!”, ще ви кажат: “Остави ме на мира! Работа! Да видим първо светлината в ръката ти и тогава ще се убедим!” Ама как ще видиш светлина, след като светлина не съществува? Това е едно болно общество.

“…подвизавайте се да влезете през тесните врата; защото, казвам ви, мнозина ще поискат да влязат, и не ще смогнат” (Лука 13:24)

Мнозина, ако видят колко е хубав палатът, защото тези неща, за които говорим сега, са хубави, ще кажат: “Вземете и мен да вляза вътре!” Нали? Какво по-хубаво! Но няма да могат да влязат, защото вратата е тясна, което означава, че има цена да влезеш в този начин на мислене. Има цена. Означава, че ще се лишиш от определени неща, че определени неща в живота ти няма да имат мястото, което са имали преди, че ще откриеш нови измерения, които не си познавал, ще влезеш в някои трудни неща, привидно трудни, защото палатът е зад вратата. Да не забравяме, че вратите са трудни, не се казва, че палатът е труден, палатът е лесен, но вратите, тоест тази съпротива на нарцисизма и себелюбието – в началото е много ужасна. “Какво говориш сега? Как ще загубя? Моите права? Нали? Съществуват и духовни права във всекидневието. Как ще загубя? Моят статус? Аз? Какви са тия неща, които говориш?”

“След като стопанинът на къщата стане и затвори вратата, а вие, останали отвън, почнете да хлопате на вратата и да викате: Господи, Господи, отвори ни!” (Лука 13:25)

Внимавайте тази тясна врата ще се затвори. И когато вие поискате да влезе в палата (но първо решете, защото тясна-нетясна, оттам трябва да минем, нямаме друга врата!), вратата ще бъде затворена и ще викате отвън: “Отвори ни! Отвори ни! И ние искаме да влезем! Взехме решение и ние да си дадем малко зор!” Вратата обаче ще бъде затворена.

“…и когато Той ви отвори и рече: не ви зная откъде сте.” (Лука 13:25б)

Не ви зная! Не ви познавам. Изборът не се отлага безкрайно. Тази свобода тук не е вечна, как да го кажа по друг начин. В даден момент трябва да избереш!

“…тогава ще почнете да казвате: ядохме и пихме пред Тебе, и по нашите улици Ти поучаваше
Как не ни познаваш? Пред Тебе ядохме и пихме, ласкаехме Те, ръкопляскахме Ти!
И Той ще рече: казвам ви, не ви зная откъде сте; махнете се от Мене всички, които вършите неправда.” (Лука 13:26, 27)

Хайде, оставете Ме на мира тука! Вие извършители на беззаконието. Всички извършители на беззаконието виждат злото и го използват като алиби, защото със своите велики идеи покриват своята неправда. Там да видите братолюбие, грижи, бащата на народите, Сталин, милиони, милиони е екзекутирал с едно свое кимване. Идеите обаче били превъзходни. Бащата на народа. Той бил извършител на беззаконието, защото не можеш да наричаш справедлива една система, при която никой не е свободен, никой не мисли, никой не диша без твоето разрешение и ако евентуално се осмели да го направи, животът му е приключил преди още добре да го обмисли. Хитлер също е бил извършител на беззаконието, но когато чуете негови речи, той е бил страшен оратор, давам ви силни примери, за да разберем какво точно се има предвид тук.
И тъй, те ще отидат един ден и ще кажат – ние за това царство правихме, каквото правихме! Но не влязохте през тесните врата. Напротив, разбихте всички врати и ако беше възможно, щяхте да разбиете и царството. махнете се от Мене всички, които вършите неправда! Така и ние, църковните хора, говорим хубави думи, хубаво едно, хубаво друго, кой обаче е този, който ще положи малък труд? И ще влезе малко по-навътре и ще жертва нещо, което уж е значимо и драгоценно?

“Там ще бъде плач и скърцане със зъби, кога видите Авраама, Исаака и Иакова и всички пророци в царството Божие, а себе си изгонвани навън.
Тогава започва страхът и ужасът и мъчението. Какво правя тук? И защо съм отвън?
И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в царството Божие.” (Лука 13:28, 29)

От четирите посоки на земята ще дойдат хора, които вие не сте си представяли и ще насядат в това царство, те ще имат място в каквото и да е това царство. Знаем обаче, че това ще бъде състояние, при което Бог ще бъде всичко у всички. Ще бъде състояние, където злото вече няма да бъде допуснато. Злото ще бъде извън това царство. Там ще влязат само тези, които виждат нещата, както Бог ги вижда. Всички тези, които са смятали „незначимите” Божии неща за значими и внезапно са ги видели да стават значими, да завладяват живота им и да печелят живота на други човеци около тях. Всеки път, когато чета това от изток и запад, и север и юг, искрено ви казвам, се трогвам, защото си мисля и казвам, кой знае кои ще видим в царството Божие. Защото трябва да знаете, че има мнозина, които са извън царството, понеже ние сме криви и наопаки. Именно ние сме оставили мнозина отвън. Един човек, който носи царството Божие в себе си, влага и всички други, защото всички идват да видят какво става с този човек. Един човек, който остава другите вън, въпреки че говори за това царство, може да говори за него, да е назначен от държавата да говори за него, но той да оставя мнозина извън това царство. Защото с това, което говори, открива не царството Божие, а преизподнята. И следователно човеците виждат как губят тази надежда, тяхната последна надежда поради него. От изток и запад, и север и юг, и – всички тези, които не носят отговорност, които никога не са чули Божието слово, за всички тези, които ние сме скандализирали, Бог има една особена участ. Тази участ тук. Ще видим хора, които не сме очаквали, и обратно, хора, които сме очаквали да видим там, ще ги видим без сватбена дреха. Всичко това тук са символични изрази. Сватбена дреха – брачна одежда, какво означава? Когато някой е облечен в сватбени дрехи, той вече е отдаден, вече се е отдал на този, с когото се жени.

Тоест няма сватбена дреха, колко хубав израз. Бракът не може да се извърши. Ако булката дойде в храма със сини джинси, с цигара в уста и с кученце до нея, младоженецът ще каже: “Какво става тук?” “Ама обичам те!” – ще каже тя. “Но нямаш сватбена дреха!” – ще й каже. Каква е тази “сватбена” дреха? Това е цялостното принасяне, това нещо, което носи булката и младоженецът. Сватбената дреха, означава, че единият се принася напълно на другия. По същата причина не отиват в общината да сключат брак, а бракът винаги е ставал пред религиозните власти, дори в епохата преди Христос, при древните египтяни, във Вавилон, в древна Гърция не отивали при кмета, какво да ти каже кметът: “Видях те! Здрасти! Как си?” Какъв смисъл има това? Отиваш пред Бога, за да направиш своето велико себепринасяне. В онзи миг се извършва тайна, принасянето на един човек спрямо другия, и то взаимно. Затова сме облечени в сватбени дрехи, нали? Колко е хубаво, когато човек разглежда нещата малко по-естествено, отколкото ние ги разглеждаме. Имам предвид отколкото мнозина днес ги разглеждаме. Затова съществува този израз – на друго място, както се казва, приятелю, дойде тук и добре направи, но нямаш сватбена дреха, не си принесъл себе си на Бога, както другите човеци, тук обаче всички са сключили брак, всички имат брачна одежда, всички са „сключили брак” с всички. Това е царството Божие, състояние, където всички са „сключили брак” с всички. Разбирате ме какво имам предвид, нали? Всички са се принесли на всички. Това е царството Божие. Без това не съществува царство Божие. Бог е общност между личности, не е самотен и затова, когато отидем близо до Него, и ние трябва да бъдем такива. Виждате всички велики светци, ако изследвате техните съчинения, дори най-големите подвижници, те не отивали просто в планината – дори пустинници- там, където отивали, винаги носели в себе си и другите човеци. Общението с Бога и царството Божие не е само хоризонтално, не е само вертикално; Мразя ви всички, отивам на планината и ставам свят! Ако ви мразя и бягам от света, дявола ще намеря там, където отивам. Нито пък ще остана в планината. Ще избягам оттам.

И човек отива при тези светци, пустинници и ги вижда да са толкова общителни, колкото ние не сме помежду си, защото не се обичаме. Или отиваш при един обикновен калугер, говориш с него и след 15 години отново говориш с него и той те помни. Той помни името ти и те пита: “Какво направи по този въпрос, който те занимаваше тогава?” Ти се питаш какво става тук? Той, клетият, те влага в молитвата си и той не е клет, клети сме ние, забравихме тези неща, а той те помни и отново те вижда. Ако помните един човек всеки ден, веднага имате връзка с него. И след 30 години сякаш вчера сте говорили. Обратно, ако нямаш връзка с него, още на другия ден не помниш името му.

Това е царството Божие – това всемирно диахронично и велико побратимяване, което ще стане чрез благодатта на Светия Дух. Помислете сега да имахме такива братски отношения помежду си. Тоест царството Божие започва от сега, от малкото откриване, което правя, и след това правя по-голямо откриване към другия човек и там намирам Бога. След това вземам много на сериозно това нещо, развивам го все повече – но не става лесно, нито с натискане на едно копче, а е нужна жертва. Защо обаче говорим тези неща? Лъжи ли казваме? Не. Не са лъжи, а ги казваме, за да ги обикнем, и ако ги обикнем, по-лесно ще ги приложим. Затова ги казваме. Може и нищо да не кажем, да кажа: “Това, за което говорим, не го постигнах, и затова нека да не говорим за него!”

Царството Божие е този огън на Божията любов, който става храна и питие за всеки един. Помислете внезапно да натисна едно копче на стола, днес не става ли всичко с едно копче? Да имахме едно копче, как се казва, да натиснем Enter, и хоп!, внезапно да дойде царството Божие. Знаете ли колко хубаво би било? Внезапно всеки ще живее заради другия, внезапно никой няма да мисли какво ще яде утре, след като всеки друг може да те нахрани, внезапно той няма да си мисли, че е сам, че е болен, че е в безизходица, че животът му няма смисъл и цел, никой няма да мисли, че няма утеха, пари, храна, след като всичко, което имаме, ще го сложим по средата, такива били първите християни: всичко било общо. Колко хора искат това ли? И аз това питам. Затова казах, че само ако натисна едно копче Enter, тогава би станало. Би могло да стане и без натискане на това копче. Би могло и ние да го поискаме. Ето тук отново е това, което ви казвам – всичко това го смятаме за синапово зърно, всички казваме много е важно това, което ни казва о. Николай, но не става! Това е синаповото зърно и Христос ни казва, че в крайна сметка това ще направите, ще го направите сред и след цялата тази агония и скръб, през които ще минете. Когато видите колко е значимо и колко плод дава. Това ни казва този текст – че в даден момент ще направите всичко това, но ще го направите, след като първо вкусите безизходицата, ще го направите като синаповото зърно, като нещо незначимо, непонятно и невъзможно да стане, това казва точно. Колко хубаво би било! Помечтайте малко в даден момент да стане това. Веднага щяха да престанат инсултите, инфарктите, захарта щеше да падне, омразата, страстите щяха да изчезнат, това щеше да бъде състояние на всеобщо облекчение. Представете си малко! Царство Божие. Бихме гледали един друг в лицето и бихме си казвали „Добър ден! Как си?” Дори нямаше да питаме дали другият е добър или лош. . .

За съжаление, днес множество нови мислители-атеисти ни казват: „Не прибягвайте до Бога! Науката ще реши проблемите!” Колко безумни сме станали, това е страшно нещо – нима науката ще реши проблема с това да се науча да ви обичам? Какъв проблем ще реши науката? Кои проблеми може да реши? Както я използваме днес, ще се унищожим хиляди път чрез нея! Стигнали сме до такова заслепяване, че човек постоянно чете във вестниците подобни текстове на нова група атеисти, нови философи, които отново се наричат атеисти и казват: „Как ще се избавим от религията, която е една измама?” Но нима цялото това болно мислене не е измама? Нима това не е най-голямата от всички измами? И науката ще ме научи мен да прощавам. Не разбрах! По какъв начин ще ме научи? Не може да ме научи нито да прощавам, нито да разбирам, нито да поставям себе си по-долу от всички, нито да се смирявам, нито да се покайвам. Тя ще констатира резултатите от тези състояния и ще казва например: този, който има покаяние, не умира от инфаркт на 25; но науката не може да те накара да не умираш…

Защо е тясна вратата?

Вратата е тясна, защото имаме наднормено тегло. Вратата е тясна, защото, както всички психолози знаят, ако попиташ днес един човек кой си? Отговорът му представлява огромен плод на фантазията. Разбирате ли? Той не ти казва – “Аз съм Георги!” – и да те гледа в очите. Неговият отговор е: „Мене, който ме гледаш, съм. . . ” и започва да изрежда и изрежда, изрежда, изрежда, създава огромна крепост и казва: “Този съм!” Как да мине през вратата? Може ли? Тясната врата, която ти имаш в сърцето си. Вратата на Бога е широка, Тя не е тясна, защото е за естествени хора. Нужна е диета, до този извод стигаме. И аз също.

***

Въпрос: „Това, което ни ужасява, е, че когато гледам човека отсреща и го съдя за нещо, рано или късно разбирам, че това, което гледам в него, е страстта, която и аз имам”.

Не знам дали сте чели книгите на старец Паисий, издание на манастира в Суроти, в една от тях за „Духовна борба” (5 том), в първите глави се говори за благите помисли. Понеже аз там намирам отговори, ви я препоръчвам, старец Паисий е прилагал всичко това, той не само го говори, а и го прилага. Той имаше фабрика за благи помисли. Тоест никога не осъждаше човека отсреща, а гледаше да намери оправдания за него. Виждаше, че другият в даден момент не върви добре, това не може да не го видиш, но намираше начин това нещо да се окаже за добро и за него самия, и за връзката помежду им, и да не го обвини. Виж, толкова знае, толкова е разбрал! Той гледаше на него като на болен човек, но не го презираше, а му състрадаваше. Ако видиш тежко болен, а ти не си болен, няма ли да му състрадаваш? Няма ли да кажеш – Боли го, колко лошо! Особено ако ти си изпитал болка в миналото. В този смисъл, нужни са благи помисли. . .

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

адрес на публикацията: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=214:2013-11-05-07-32-47&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

До какво води лесния живот

Август 20, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

- Отец Сергий, ако човек не е много ревностен, но все пак изпълнява Божиите заповеди, какво е значението на неговата ревност? С какво се различава ревностния човек от топлохладния?

 

-Аз мисля, че ревността е душата на аскетичния подвиг на християнина. Качеството, противоположно на ревността е нерадението. Човекът може да бъде или ревностен или нерадив, или пък да представлява нещо средно, т. е. да бъде топлохладен. Знаем какво е казано за последните в Апокалипсиса: „Така понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр.3 :15).

 

Тези слова са обърнати към тези, които вярват в нещо, съблюдават известни правила на благочестие, понякога посещават храма, понякога постят, понякога се причастяват. Точно понякога, т. е. такива хора  са християни понякога. Те частично изпълняват заповедите и творят Божията воля, а всичко, което е частично е незряло.

 

Убитият иеромонах Василий Оптински има забележителни стихове: „Погледнах аз, и на всичко, което е леко, аз реших да гледам отвисоко”. Той не се задоволявал с това, което е леко, нужна му била пълнота на духовния живот. Именно пълнотата на духовния подвиг го привличала и в края отец Василий достигна духовно съвършенство. Пет години живя в Оптина и се сподоби с мъченически венец.

 

Такива ревностни хора не се задоволяват с обичайния лек живот, с полуподвиг, полухристиянство, полумонашество. Разбира се, колкото по-високи са духовните изисквания в човека, толкова повече трудове и скърби му предстои да понесе, въпреки това той самоотвержено ги приема. А нерадивият спи и си мисли, че в сънно състояние ще се спаси.

 

Само ревностният човек може да познае истината, да се избави от страстите, защото те са в действителност ракови метастази, които разяждат всеки от нас. Ако ние не осъзнаваме това, ако ревностно не положим всички усилия за борба с греха, то душата ни ще погине. По този начин ревността се оказва основополагащо начало в духовната война.

 

Само ревностният човек се спасява и достига донякъде. Неговият подвиг е угоден на Бога, защото от него рано или късно ще се родят добродетели. Така човек не само прави нещо, а прави много и добро. Нерадивият се уподобява на раба от притчата, който получил талант и го закопал в земята, докато ревностният раб получавайки два таланта, отишъл и заработил други два, вторият получавай пет, заработил още пет. Ревностният човек е този добър и верен раб, когото Господ е почел и похвалил. Този, който закопал своя талант, бил наказан от Бога (вж. Мт. 25:14-29). Той се ленил да направи нещо и оправдавал това с лукаво мъдруване: „господарю, аз те знаех, че си жесток човек:   жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал „С твоите думи ще те съдя-отвърнал Господ-ти знаеше, че съм жесток и ще ти поискам отговор, обаче не направи нищо, затова отиди във външната тъмнина”.

 

Всеки от нас има способности, таланти и ние сме задължени да ги умножаваме. Преди всичко става въпрос за духовни таланти, защото за външни недостатъци  нас няма да ни съдят. Ако човек умее да пее и при това не пее в народния хор или на клироса, това може да не е грях. Но това, че трябва да увеличим духовните таланти е съвсем точно.

 

Как да ги увеличим? С живот по Евангелието и изпълнение на Божиите заповеди. Човек не прави това изключително по ленност и лукавство. Само ревностният  за богоугаждане християнин достига нещо и духовния му живот дава плодове. Нерадивият, ленив  човек също вярва в нещо и върши нещо, но е съмнително това да е достатъчно за спасението. Нерадивият няма да се спаси докато не се избави от своето нерадение.

 

-Тези, които са принесли плод не в сто, а в тридесет и шейсет (Мт.13:2-8,23), били  ли се в нещо нерадиви?

 

-Не трябва да изискваме от всички хора святост; всеки човек е подчинен на Бога. Ако човекът е благочестив, нужно е да се постараем  и видим и оценим в него благочестието и този труд, който той е понесъл заради Господа, да оценим добрите му дела. Ако започнем да обвиняваме всички хора в това, че не са святи, това ще е фарисейско разсъждение.

 

- Защо св. Отци назовават нерадението един от най-тежките грехове?

 

-В нерадивия човек волята е парализирана. Той като че ли спи, гледа, а не вижда, и слуша, а не чува (вж. Мт. 13:13) затова и не възприема дълбинните евангелски истини. Нерадивият човек не разбира последствията от своето нерадение, не разбира, че може да погине. Той не осъзнава това, че и във временния живот се лишава от твърде много неща поради своята ленност.

 

Нерадивите хора впадат в гордост. Св. преп. Симеон Нови Богослов казва: „от нерадението се ражда гордост”. Това е и страшното, че в съзнанието на нерадивия човек всичко се извращава, той започва леко да оправдава своите грехове и много бързо става фарисеин, а да се излезе от това състояние е крайно тежко.

 

Още един път ще приведа изречението от Евангелието „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние”(Мт.9 :13 -12)и: „здравите нямат нужда от лекар, а болните”(Мт.9:12). Понякога човек изпада в гордост и започва да се счита за праведен, духовно здрав. За такъв човек в пълна степен се относят словата казани от Господа на фарисеите: „да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава” ( Ин 9:41).

 

Ако човек се признава за грешен, нуждаещ се от духовен лекар, то този лекар непременно ще се появи. Но колкото той се признава за виждащ, всичко разбиращ и знаещ, то започва да се уповава само на себе си, фактически отхвърляйки Христа, а доколкото силата на човека е твърде нищожна, той пада.

 

Нерадивият човек може даже да падне в ерес. Какви са причините за ересите? Хората не са поискали да живеят по Евангелието, подменили са го с по-удобни представи, а строгите, жестоки евангелски норми заменили с индулгенции или нещо подобно. Най-страшното е че това има вид и название християнско. А в действително не е такова.

 

-Древните патерици и жития на светии показват много такива примери за това, как в покаяние се обръщали най-големите грешници, които заставали на пътя на ревностното богоугождение и достигали святост. Как да избегнем топлохладността в наше време?

 

-Да, действително има много примери за това, как хора водещи нечестив и греховен живот се разкайвали и ставали добри християни. Аз познавам един монах, който по-рано бил престъпник, излежал две присъди и се считал за рецидивист. Веднъж с него се случило следното: след втората присъда той заедно със своята банда отишъл на поредната „работа” но в същото време се излял дъжд и за да не се измокрят те влезли в храма. Той тогава бил невярващ, както и всичките му приятели.

 

Ето какво ми разказа той: Аз погледнах лицата на хората, такива удивителни, красиви, чудни, обстановката в храма и нещо докосна моето сърце. Стана ми толкова добре, толкова топло на душата. Тогава за първи път в живота си се помолих на Бога: „Господи, помогни да не излезе нищо от нашата работа, за да не ме затворят отново”.

 

Дъждът спрял, те излязли от храма, отправили се натам накъдето отивали. На мястото всичко било предварително подготвено. Останало само да си протегнат ръката и да вземат плячката но изведнъж възникнало обстоятелство, което не позволило това да се случи. Те изчакали, повъртели се и си тръгнали обратно. Той запомнил този случай и започнал да ходи в храм и да се моли, Господ да му помогне да напусне престъпния живот. След това той прочел Евангелието, станал още по-често да ходи в храма, изповядвал се, разказал на свещеника за целия си живот и на душата му станало по-леко. Постепенно той се отдръпнал от предишните приятели и те разбрали. След това този човек отишъл в един от нашите известни манастири, приел монашески постриг и се подвизавал там дълго време. Интересното е, че в манастира му дали точно касата с парите, той отговарял за нея няколко години и нямало случай, когато нещо да изчезне.

 

Така, даже падналите в тежки грехове хора идват в покаяние, такива случаи е имало има и ще има, защото християнството е религия на каещи се грешници.

 

Ако човек полага в оновата на своя живот изпълнението на евангелските заповеди, той никога не пада в нерадение, защото следвайки заповедите се приближава към Бога. Неговия живот се променя, получава се вътрешно обновление, в сърцето се появява духовна топлота, радост, постепенно на него започва да му се открива Господ. Преп. Касиан Римлянин казва, че да виждаме Бога не означава да го виждаме лице в лице или да бъдем осияни от Таворската светлина, това се случва само с Божиите угодници и то не с всички, виждат Бога-значи просто да се започне да се забелязва в другите образът Божии, разпознава Божия Промисъл в различните обстоятелства, които се случват в нашия живот, в живота на близките ни и на народите.

 

Това е дадено на духовно ревностния човек, изпълняващия заповедите. Колкото по-близко започва да вижда Бога, да общува с Него, да се радва на Божието присъствие в света, още повече ревност се разгаря и толкова по-трудно му е да падне в нерадение. Защо да оставяме тази радост, това духовно богатство, което е придобил? Той  цени това богатство на добродетелите. А нерадивият, ленивият няма възможност да придобие духовни богатства. Ако кажеш на такъв, че заради греховете му Бог ще го накаже, то той ще ви погледне като разказвач на приказки. Най-доброто средство да не падне в нерадение това е ревностното изпълнение на заповедите, принуждавайки се към това. Винаги трябва да се боим да не паднем, както е казал един свят старец, докато се боиш, няма да паднеш. Никога на нищо не трябва да се доверяваш, нита на своите подвизи, нито на своите добродетели, нита на своята ревност, нито на своите заслуги пред Бога-можем да се уповаваме само на Бога, разбирайки, че именно Господ ни спасява и милва, а не нашите пости, бдения и усилия. Светите отци са живеели с това.

 

Известно е за преп. Макарий велики, че когато душата му излязла от тялото  и преминавала през митарствата бесовете му викали: „Ти не победи, Макарий”! А той отвърнал: „Не, още не съм победил”! Душата му отивала по-нататък, отново бесовете крещели: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм ви победил!” В самото предверие на рая бесовете викали: „Ти ни победи, Макарий”! „Не, още не съм победил”! И когато душата вече влязла в дверите на рая, тогава преп. Макарий казал: „Ето, сега победих”.

 

Вижадате ли даже на митарствата бесовете имат власт да изкушават душата. И затова, дайте да се уповаваме само на Бога, на Неговата милост, а не на своята ревност, добродетели и таланти.

 

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

 

 

За молитвата е необходимо сърце

Юли 12, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

Из наставленията на стареца Арсений (Папачок)

 

По-добре да бъдеш нищо, отколкото герой на някого другиго, освен Христа.


На 19 июли 2011 година на възраст 96 год. отмина при Господа архимандрит Арсений (Папачок) – най-възрастният и един от най-почитаните днес румънски старци. Той беше представител на златната плеяда румънски духовници на XX-ти век, ненадминати по ревност и всеотдайна жертвеност на своята вяра, подвижнически опит в суровите условия на безлюдната пустиня, подобно на аввите от древните патерици – опит, съчетан с духовна мъдрост, тънка проницателност в тайниците на човешката душа и извънредни литературни дарби. Старецът Арсений се подвизаваше със стареца Клеопа (Илие), бил е подлаган на преследвания от страна на богоборческите власти, лежал е в затвора за изповядването на вярата. От 1975 год. е бил духовник на манастира в чест на света Мария в град Текиргьол до Констанца.


Предлагаме на вниманието на читателите отговорите на стареца на някои актуални въпроси от духовния живот.


- Как можем да придобием дара на смирение и молитвата със сълзи?


- Смирението не може да дойде от само себе си, ако в духовния ход на твоя живот ти не си достигнал до мисълта, че нищо не можеш сам без благодатта Божия. Спасителят казва: „без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15: 5). 113-то Правило на Картагентския Събор гласи: „Но ако все пак някой казва, че нещо може без Христа, да бъде анатема” [1].


Брате, нима не знаеш, че ако мислиш високо за себе си и се гордееш, то за това от теб си е отишла помощта Божия? Защото е казано: „Бог на горделиви се противи, а на смирени дава благодат” (Иак. 4: 6; 1 Петр. 5: 5). Помисли за това, че без благодат ти си прах и пепел. А ако предполагаш, че ето, Господ те е търпял до сега и така ще бъде завинаги, тогава с велик страх се устраши, защото Бог дълготърпи, но понякога и изпреварва събитията!


Синко, помисли за това, че имаш само времето на този живот, и с твоята ревност, с твоето желание да бъдеш с ангелите на небесата. Търси да се смиряваш, защото само така ще придадеш ценност на онази красота, която си придобил в себе си, за да не послужи това духовно богатство – уви! – за да погинеш в огъня. Внимавай на себе си, брат, защото ако мислиш, че Бог може да те посети направо сега и че ще умреш, то той, помисълът, ще те научи какво да правиш, защото знаем, че Христос в каквото ни завари в това и ще ни съди (ср.: Иез. 33: 20)[2].


Без смирение няма никаква надежда за спасение! А „ако ти брате, нямаш кротост в сърцето си, то знай, че в сърцето ти има някакво превъзнасяне” [3]. Трябва да разберем, че Бог толкова малко изисква от нас, а наследие ще получим заедно с Него… Кротост, кротост и още веднъж кротост!


- Мнозина вярващи се оплаквт, че не намират в себе си сили, за да се молят. Какво да правим, за да имаме ревност и благоговение за свещена молитва?


- Не трябва да преставаме да се молим, макар и с ума. Тези моменти на пустота, полети и падения се случват и при светите човеци – за тяхно смирение. Бог съразмерва даровете по силите на всекиго, за да има духовно равновесие. Едни губят от качеството на молитвата, на други, които се молят със смирено сърце, се дава известно утешение, и те в радостта се молят само за това, отново да ги посетят утешенията, но това е просто заблуда: ние като че се пазарим, а такива утешения могат да идват и от бесовете, защото фалшивото удовлетворение от лъжата се усеща.  Бесовете се радват да те удържат в това състояние на лъжливо успокоение, за да оставаш невъзприемчив за истинското утешение от молитвата, изтръгваща се от сърцето без всякаква сметка и непрестанно. Моли се смирено, за да доведеш Бога в сърцето си, а не да се възнасяш с ума си и да блуждаеш високо, защото е по-добре да бъдеш нищо, отколкото герой на някого другиго, освен Христа.


От молитва се нужаем непрестанно, защото ние трябва винаги да бъдем с Бога, а и лукавият ни причаква също през цялото време. Милостта Божия е с нас; нека не се бои нито едно наскърбено сърце, защото ние сме изкупени с Кръвта на Спасителя, а значи, струваме много скъпо.


Има мнозина такива, които, ако за него се моли някой близък или друг християнин с висок живот, то той се залъгва и вярва – дори ако сам живее в непоправимо безгрижие, – че ще наследи блаженото благословение на тези човеци. Добре е предварително да се знае, че „между цветята полският бурен напразно се моли да го помилва косата” (Йорга)[4]. „Не е срамно да паднеш под напора на болестите, срамно е да умреш нерадив и уморен от удоволствия” (Паскал)


Какви молитви и молитвослови препоръчвате на монасите и миряните?


- Аз няма да се спирам тук на молитвите, полагащи се по устав, – те се извършват; би било добре, ако помислим за нещо непрестанно и не толкова за това, да нижем думи, колкото за това, да възпитаме себе си и да направим любовта състояние на своето чувство, вибрация на своята душа. Този трепет с неуловимо въздихание бих опитал да препоръчам.


Свети Агатон казва: „Който се моли само когато се моли, той не се моли”. Става дума, по този начин за това, да чувстваме Бога, Майката Божия и всичко свято със сърцето си колкто може по-непрестанно. Това би пазело свещичката на нашата душа запалена, и би било по-трудно да се нападне такава душа. Трябва да знаем, че дяволът много се бои от трезвения[5] човек – колкото може по-трезвения! Молитвата – това е безусловно, полезно средство, а трезвението – е постигната цел.


Аз препоръчвам молитви към прескъпия Спасител наш, към Майката Божия – незаспиващо утешение на нашите души, – особени молебни: молитви към светия Ангел Хранител и, по необходимост и благоговение, към всеки светец.


Молитвослови, за всички – онези, които съществуват, защото в действителност повече от всичко е нужно твоето сърце!


[1] Ср.: Правила на Православната Църква с тълкувания от Никодим, епископ Далматинско-Истрийски: В 2 т. М., 2001. Т. 2. С. 259.

[2] вж.: преподобни Йоан, игумен Синайски, Лествица. Слово 7. § 50. Сергиев Посад, 1908. С. 84.

[3] Цитат от «Египетски патерик» в румънски превод. Гл. 4. За смирението и кротостта. § 3.

[4] Цитат от книгата на румънския философ Николай Йорга «Cugetări» («Размисли»).

[5] Трезвение при светите отци е наречено пазенето на ума и сърцето.


http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/47674.htm


Текстът е публикуван в сайта Царство Малое  http://carstvo-maloe.com


За съвременните християни

Юли 1, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница




Когато съвременният християнин говори за Бога, той често има предвид нещо, което се намира някъде далеко в небето, неизвестно, непонятно, непостижимо, недосегаемо, нещо, което той одобрява и което е полезно в момент на необходимост; понякога той му приписва магически свойства и често повтаря неправославното „Вярвай и не разсъждавай”.

 

Но тази вяра в Бога не води до съществени изменения в живота на християнина. Той може да ходи на църква в неделя, да има в библиотеката си съвременни духовни книги, в хола-стари икони, в ръцете –броеница, може да дава известна милостиня. Обаче да се озлобява от несъответствията на другите хора спрямо неговите очаквания, да е жаден за пари, потопен в егоизъм, жажда за комфорт, безпокойство, конкуренция. Това не е живот в Христос. Тук мирише на смърт. С какво се различава съвременният християнин от останалите хора? Ако в него няма дълготърпение, кротост, радост, простота и особено смирение, това означава, че той нищо не е разбрал за живота в Христа. За живота, който обновява, преобразява и облагородява човека, даже под гнета на ежедневните трудности.

 

Животът на такива християни се свива до безсмислено и глупаво преживяване, защото човек не може да живее само заради пенсията, заради втори апартамент или нова кола. Ние не чакаме кардинални изменения, действаме без надежда. И постоянно бързаме припряно, с което сами си ушиваме погребален саван. Живота, казваме ние, е черен и безрадостен, това е монотонна и мътна рутина.

 

Християнинът е призван преди всичко да се вслушва в гласа на Евангелието, който го зове към постоянен риск за комфорта, който го обладава и го кара лукаво да си мисли: слава Богу, не правим нищо ужасно и срамно от това, което виждаме всеки ден по телевизията. Тази мисъл е по-скоро от демоните, и успокоението което дава, въобще не е благо. Ние ще отговаряме пред Бога не само за това, че не сме правили лошо, но и за това, че не сме вършили добро, не сме възлюбили добродетелта.

 

Християните днес имат двойнствен живот, те не винаги имат чиста и цялостна личност. Това раздвоение е голямо страдание. Християнинът не бива да изглежда един, а да бъде друг, да казва едно, а да прави друго. Това лицемерие, добро или лошо, не може да е християнска черта. Истинските отношения на човека с Бога характеризират и отношенията му с хората. Християнинът в ежедневния живот и християнинът в неделя не са различни хора. Както вече казах, съществува такова благочестиво лицемерие. Алегория на одържимия от стремеж към съвършен външен вид човек, са листата на смокинята, скриващи неговата вътрешна пустота и голота. Скъпата и красива одежда не съответства на красотата и съвършенството на вътрешния свят.

 

Християнинът потъва целия в насъщните грижи, безпокои се за много неща, отвлича се към дреболии, от мухата прави слон, стреми се към удоволствие и забранени плодове, които му се струват красиви, сладки и приятни, не иска да се отличава от другите, не иска да се бори, не иска да намалява и ограничава своята свобода. Завръща се демона от Едем и предлага блестящото, но не драгоценното, лесно получимо, евтино, нерекламирано, спорно, масово, неистинско. Придобиването на това не се явява успех, в него няма истинност, борба, труд, търпение, любов. В това се заключава лъжата, дезориентация, заблуждението в приемането на демонския морал, съмнителен, коварен, целящ сближаване със света. По този начин на човек се дават лъжливи приоритети, измамни, измислени, откъслечни истини, възхваляване на порока, опасен изолационизъм, нездрав нарцисизъм, отлагане на проблемите, ярки цветове на празна опаковка. Преувеличавам ли?

 

Днес при нас, християните, има магическа представа за Църквата. Ние казваме: „Ако дойдеш в Църквата делата ти ще тръгнат добре”. Но сред вярващите християни има и безработни, млади учени не получили място и разорени търговци. Ние казваме: „Ако ти не дойдеш в Църквата, всико твое ще се разпадне”. Но въплатилият се Христос не притискал ничие съзнание. Ние нямаме право да заплашваме, да стряскаме света, още повече да пеем песни за несъществуващ Бог, т. е. за наказващ Бог, отмъстителен, жесток, завистлив, враждебен. За Бога, Който раздава добри работни места, солидни заплати, високи пенсии и пособия, благополучие, дълголетие и др. Ние приличаме на популяризатори на нова козметична продукция или на адвокати на несправедливо пострадалия Бог. Ние, християните от опърничевия двадесети век, още не сме разбрали, че Църквата е Христос, Който спасява, но никой от нас не се спасява. Христос е казал: ако от цялото си сърце искаме съвършенство, да Го последваме. Съвременните християни се превръщат в прокурори, по-царствени от царя, с безотчетна ревност, с усърдие не по разум, с фалшиво мисионерство.

 

Но, скъпи мои, всички светии на нашата Църква в болшинството си били болни и бедни хора, често преследвани, немощни, презирани, те не биха привлякли погледите ви. Христос се прославил на Голгота. Страданието е спътник в нашия живот. Символът на християнството е кръстът. Не е позволено да извращаваме истината. В Църквата продължава да съществува страдание, но в него има смисъл, има изход, то води към възкресение. Ние нямаме права, както правят някои политици преди избори, да измамваме хората, обещавайки земен рай. Христос е казал, че в света ще имаме скърби. Той не нарича блажени тези, които губят време в развлечения. А ние създаваме неохристиянство по наша мярка, за собствени нужди, неизморително, безметежно, удобно, леко, без всяка ценност, анти аскетично, и в края на краищата-антиевангелско. С такава гледна точка Божествената Литургия в храма е просто прослушване на думи и съзерцание на обреди, това спокойно може да се гледа и по телевизора, седейки в креслото, или слушайки радио в колата. Тук няма жертва, съучастие, бодърстване, събрание на вярващите в Тайнството.

 

В християнските общини безприютния, неласкав, недружелюбен, самотен и нещастен човек трябва да бъде съгрят с любов и истина. Ако идващият при нас се сблъсква с нашата нерадивост, негостоприемност, равнодушие, измореност и нерешителност, това е трагично и за нас и за него. Ако в нас няма светлина и радост, духовен опит и живот, какво можем да предложим? Той ще открие всичко това на друго място и възможно в по-добър вид. Ако при нас, християните, няма радост от личната среща с Христос, тогава какъв е смисала на нашата християнска идентичност и формално посещение на храма? Св. Григорий Синаит казва: ако не разберем, какви ни е създал Бог, то няма да разберем и това, какви ни е направил греха. Ако не познаем светлината на благодатта, то ще говорим, че ни е добре и в полумрака. В светлината се открива нашата действителност. В светлината ще се открие истината на Църквата. Тя не е това, което си въобразяваме, което си представяме, което съответства на нашите пожелания. Църквата е майчини обятия, които искат да спаси всеки, който иска да се спаси. Това не е институт, не е идеология, не е група, система, партия. Църквата не съди, не наказва, не търси последователи, не се изменя, не разделя, не се уморява, не почива, не се безпокои за убедителни доводи, никой никога не се стреми да пороби и разгроми. Обърнете внимание на това, моля.

 

Ние, християните, днес трябва да станем хора с чист духовен опит, така че самия наш живот да говори по-силно от всички наши слова, да не изискваме дързостно чудо, да не бързаме в молитвата, да се вслушваме в другия човек, който и да е той, да издържаме противодействие, да сътрудничим с Бога. Ние ще му дадем доброволния си труд, а Той-благодат и милост, т.к. винаги спасението на човека е сливане на божествената благодат и човешкото усилие. Човекът е създаден по образ Божий, и целта на създанието е обожението. Мисията на Църквата е спасението на света; Тайнствата на Църквата освещават човека, който, очиствайки се, се озарява и достига обожение. Такава е православната теология, антропология, еклизиология и аскетика на нашата Църква. Да не търсим други пътища, когато пътя на спасението, обожението и съвършенството е един.

 

превод от руски

Източник:http://www.agionoros.ru/docs/708.html

«Благодаря Ти, Боже, че ми позволяваш да говоря с Тебе!»

Юни 25, 2013 in Отечески съвети

 

Авва Юлиан (Лазар), е един от най старите монаси, подвизаващи се на Света Гора Атон. Той е най-посещавания духовник на румънския скит Продромос (Предтеча), където, преминавайки морета и страни, от всички краища се стичат множество духовни чеда, миряни и монаси за съвет и помощ. Той избира пътя на монаха на 20 годишна възраст, когато постъпва в манастира Сихастрия. Тук в продължение на 30 години минава школата на румънското старчество под попечителството на  великия старец Клеопа (Илие), Паисий (Олару) и други. През 1977 година, когато братята от Сихастрия били на поклонение на Атон, иеромонах Юлиан бил оставен на Света Гора. На 08 януари 2011 година, благочестивият старец навършва 85 години; в тази година се навършват 30 години от неговото духовничество в  манастира Продромос.

***

– Отче, времената, в които живеем са тежки за всички хора. Всевъзможните  грехове са се умножили толкова, че сякаш преживяваме последните времена, а те ще настъпят както е написано в свещените книги, когато изстине любовта към ближния и не остане пътека, която да свързва братята. Какво да правим ние хората от румънския народ, народ християнски, но и отдалечаващ се от Христа  – в тези времена на велики изпитания?

 

– Преди всичко трябва да вникнем в словото на Спасителя: „защото без Мене не можете да вършите нищо (Ин. 15:5). Значи каквото и да правим трябва да прибягваме към Него. Само Той ни учи на правилна вяра. Както е казано в Деянията на апостолите: „защото ние чрез Него живеем, и се движим и съществуваме (вж.: Деян. 17: 27–28). Оттук, с търсенето започва приближаването към Бога, което произхожда от беседата с Господ. Молитвата означава беседа с Бога, дали се молим сами или  с някой друг – Бог приема нашата молитва. Такъв трябва да бъде животът на християнина – да бъде винаги с Бог. Но, както ни учат Свещеното Писание и светите Отци, това е възможно само, ако се молим непрестанно. Непрестанно се молете, непрестанно се молете, непрестанно се молете– така ни увещава  апостол Павел (вж. 1 Фес. 5: 17) започвайки от 64 година след Рождество Христово, когато е написал  Послание към Солуняни. Значи от самото начало заповедта е била да се молим непрестанно. И това слово е обръщение към всички хора, към всички християни, а не само към монасите и свещениците. Във времето, когато светия апостол е написал това послание, не е имало нито храмове, нито свещеници, нито манастири. Имало е християнски общества, основани от светите апостоли, където вярващите са преломявали хляба  и са се причастявали с Тялото и Кръвта Христови. Аз мисля върху това слово на апостол Павел, което е написано за нас, ще дойде ден, когато ще трябва да отговаряме, след като си заминем от този свят. Защото той казва ясно: непрестанно се молете, а не: ако искате, ако можете, се молете непрестанно.

 

 

– Отче, но хората имат деца, грижи… Как да се молят непрестанно?

 

– А какво значи молитвата? Да правим добро, да постъпваме така, сякаш до нас стои Бог. И ако човек се сблъсква с трудности, ако непрекъснато се моли, те няма да бъдат трудности,  молейки се непрекъснато: «Боже, помогни ми!»  Има и молитва: «Боже, не ме оставяй!» – вместо да говорим или мислим нещо друго… Непрестанно да се молим означава да пазим мислите си, да мислим само добро, ако мислим лошо, да правим лошо – това не идва  от Бога. Бог означава само добро, Бог е любов.

 

Вие виждате как пречат медиите, телевизията, интернет. Пречат ни да обичаме Бога.  Защото апостол Павел ни казва: „Прелюбодейци и прелюбодейки! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога?” (вж.: Иак. 4: 4). Какво ни носят масмедиите, освен духа на мира сего?

 

В Библията от 1914 г.1 се казва точно: «Прелюбодеи и прелюбодейци! не знаете ли, че дружбата със света е вражда с Бога?» И така, който иска да бъде приятел със света е във вражда с Бога. И не мисли, че няма да станеш враг с Бога, ако си приятел на света… Дружбата със света започва с комфорт, разпуснатост… И тук човек започва да се отделя от Бога. Хората говорят, че са с Бог, но и със света, но това не продължава дълго. В Откровението на  свети Иоан Богослов е ясно казано, че  трябва да бъдем или студени или горещи, а не „понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам от устата Си” (Откр. 3:16). И ако ти си и това и другото–си топлохладен. Това е образа на живота в духа на нашето време.

 

– Нито от света да се отделиш, нито Бога да търсиш…

 

– Това е все едно да служиш на двама господари. Но не можем да служим едновременно на Бога  и на мамона (вж.: Мф. 6: 24). „Какво общо между светлината и тъмнината” (2 Кор. 6: 14). И започвайки с това малко по-малко човек се отдалечава от Бога.

 

А приближаването към Бога е това: Отказ – отказ от всичко: отказ от света, от всички страсти на света, от разврата, който започва с повече комфорт – а днес човек иска да живее все по-добре и по-добре. И докато човек не се отвърне от всичко това, не може да намери Бога. За да намерим Бог е нужно да оставим света, да оставим всичко това, което ни пречи да намерим Господ и живеем в Него.

 

– Но човек си мисли: «Ще оставя света, а какво ще придобия в замяна?»

 

– Ако оставим света тогава се приближаваме към Бог, иначе е невъзможно. А, ако Христос е с нас, ние можем да извършим всичко, защото знаем, че без Него не можем да направим нищо. Това е живота на християнина: във всяко време  и във всичко да търси Бога.

А някой каже: «Но аз имам свои грижи; имам деца, трябва да работя, как да намеря Бога?» Ще го намериш, човече, ще го намериш. Ако имаш скърби, през цялото време е нужно да се молиш: «Боже, помогни ми!» и така където и да си, Бог ще бъде с тебе.

Намерих в  «Сборника»2 – писания на светите отци за Иисусовата молитва – тези слова: «Имай чувство за присъствието на Бога и страх Божий». Тогава, където и да се намираш постъпвай и се дръж така сякаш стоиш пред Бога, защото то си е така. Ние всички стоим пред лицето Божие, Бог е невидим, недостижим с човешкия ум, но «ние в него живеем, и се движим, и съществуваме», както е казано в Деянията на апостолите. Ние винаги се намираме пред Бога, каквото и да правим, каквото и да мислим. Бог вижда и чува всичко. Трябва да знаем това, това е велико дело.

 

– Отче, какво да правим, за да осъзнаваме, че през цялото време стоим пред Бога?

 

– Има една много красива молитва, която човек може да казва, когато започва да говори с Бог, когато отиде в своята стая да се  моли: «Господи, благодаря ти Господи, че ми позволяваш да говоря с Тебе». Тогава говориш с Бог! Човек говори с Бог! Мислейки за това, че говориш с Бог- е велико дело .  И Бог иска това, той ни призовава, защото е писано: «Бъдете свети, защото аз съм свет» (1 Пет. 1: 16). Такива иска да ни вижда Бог, да сме свети, за да бъдем близо до Него.

И така отиваш в своята стая и започваш: «Благодаря на тебе Господи, че ми позволяваш да говоря с тебе, Боже». И след това казваш: «Прости ми, Господи, съгреших, мислейки, че съм един, но пред Твоето Лице извърших това, Господи. Всичко, което мислех, всичко което направих е пред Твоето Лице. А аз бях безчувствен и не мислех за Теб ».

 

Човек започва с това. И идва съкрушението на сърцето, сълзи,  стига до там, че като че ли  никога няма да се отдели от Бога. Благодатта Божия идва тогава, или идва дара на сълзите и човек мисли за живота си и казва: «Господи, пред Твоето Лице съм вършил това! Недоумявам за моя живот, срамувам се пред тебе, когато мисля за живота си. Всичко каквото съм мислил, всичко каквото съм направил пред Тебе е.».

И в действителност всичко се случва пред лицето на Бога. Не можем да се скрием от Него. Ние не сме сами и никога не сме били. Всеки грях, който сме извършили, всяко добро, всичко е станало пред лицето на  Бога. И е много красива тази молитва – молитва, чрез която идва съкрушението в сърцето и покаяние. А какво иска Бог от нас? Да изхвърлим всеки грях – с покаяние, всички грехове, които сме извършили.

 

«Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния» – е  молитва, за която е известно от свети Никодим Светогорец; много са се трудили в  нея и са достигали висока степен. Но има и други хубави молитви, които можем да повтаряме. А ако ти се привържеш към друга молитва – това също е хубаво, както и към молитвите към Божията Майка. «Богородице Дево, радвай се благодатна Мариио, Господ е  с Тебе! Благословена си ти измежду жените, и благословен е плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души». Човече, ако произнасяш тази молитва, е като молитва възнесена от ангели, – това са слова  от  Евангелие от Лука: «Радвай се, Благодатна, Господ е с  Тебе… Благословена си ти между жените, и благословен плодът на твоята  утроба»(Лк. 1: 28, 42). Това е много красиво! Едни привикват с едно, други с друго.

 

И «Господи Иисусе…» Където и да отидеш, дори и да си в чакалня… Труди се в нея, поне десет минути  или четвърт час, на тихо място, – седиш, както е казано, на пейка с височина на длан, бъди внимателен, да не паднеш от нея, – и казваш: «Господи Иисусе…» Моли се четвърт час, после по 20 минути – ако можеш, и повече. А когато рояк чужди мисли те напада, тогава ще ти стане ясно, че трябва да имаш духовник, за да споделиш с него. Това е работата в молитвата. Това са правили и светите.

Един отец-духовник разказва  за една жена, че произнасяла  «Господи Иисусе Христе…», когато шетала из къщата. И децата слушайки я започнали да повтарят молитвата – а нямали и 10 години. И колкото повече повтаряли молитвата, те се  приучили към нея, и децата я произнасяли в съня си.

 

– Толкова ли е хубаво, родителите творейки молитва да я произнасят на глас в дома си ?

 

– Хубаво е, да чуват и децата. За да чуват трябва да им влезе в ума. Ако дадеш на детето нещо, то му влиза в ума, влиза и започва да се върти. Нека да се върти молитвата, а не нещо друго.

 

– Значи когато жените са вкъщи може да произнасят една или друга молитва, когато работят.

 

– Когато работят  – «Господи Иисусе Христе…» или друга молитва. Има едни красиви атонски слова: «Търсете Иисус, сякаш е скрит в заповедите: изпълнявайки заповедите, Го откривате. В заповедите дадени от Него, е цялата вяра: люби Бога и ближния си»3. В това е законът.

 

– Отче, какво най-много е нужно на християнина в наши дни?

 

– Изповед и повече да не се извършват грехове  – а ако извършиш, веднага, да отидеш при свещеник и да се изповядаш. Казвам ви- летим из небето, плаваме по водите, пътуваме по земята – и чуваш, че някой сутринта заминал с колата, а го върнали умрял: колата се разбила на парчета, а него го носят мъртъв. Както го е застигнала смъртта, така и ще го съдят там! Каквито и тежки грехове да е извършил, ако ги е изповядал преди да го застигне смъртта, Църквата ще го облекчи от тях. Ето в това е тайнството на изповедта!

Всеки трябва да мисли, че ще отиде там. Кога? Ние не знаем. Но с всеки ще се случи. След година или десет… Аз имам една поговорка: «Годините минават, аз съм стар, а все пак ще се разделя с ветхия човек ». Но мисля, че ще е скоро – аз съм вече на 85год. И затова трябва да осъзнаваме, че ще отидем там. Кога – не знаем, но сме длъжни да бъдем подготвени за вечния живот.

Животът на човека минава през три цикъла. Първия – в утробата на майката, където сме живели девет месеца. Втория – на земята, кой колко живее: десет, петдесет, сто години. Третия – тамошния живот, който няма край. И затова трябва да се готвим за тамошния живот.

 

И трябва да мислим затова, че когато умрем ще бъдем питани за всичко каквото сме направили тук, както се казва, че «и Авраам ще се разкайва, че не направил повече », – това го намерих в «Патерика». Живял един старец; още от юношеството си бил ревностен в Бога, и сега на стари години седял на малко столче и повтарял: «Господи Иисусе…» Идва при него млад мъж и  му казва: «Не се мъчи, почини малко, ти си стар и болен». А той на часа става и казва: «Какво говориш, братко? Нима ти не знаеш, че и Ааврам ще се разкайва за това, че не е направил повече?» Ще ни бъде поискана сметка за всички дела. Добри или лоши. За всичко. Казвам, плътта ще замине и ще остане душата, тя е господар.. Там ще отиде само душата.. И затова повтарям многократно: «Тялото е добър слуга, но лош хазяин». Да не става тялото хазяин, защото ако стане хазяин, ще поиска телесното. Казано е: «От любовта към себе си произхожда всяко зло. И оттук всякакви желания…отпуснатост. Човек не мисли, че ще умре, че ще се отправи там горе. «Не давай на тялото това, което иска, иначе ще се превърне в болка», «не се отнасяй с тялото снизхздително, иначе ще умре душата» – ето няколко красиви атонски слова..

 

– Отче, бихме искали да ви попитаме още за молитвата…

 

– За молитвата се казва така: «Ако искаш да осветиш ума си, помни Христа». Колкото повече се стараеш, толкова повече ще чувстваш Неговото присъствие». Или: «Умът каквото обича-за това и мисли. Ако обичаш Бога, за Него мислиш през цялото време».

Нужна е молитва, трябва усърдно да се молим. Много красиво казва апостол Павел: „словото за кръстта е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните”. Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на този век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят?…Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта” (1 Кор. 1:18-21).

 

– Отче, как можем да достигнем такава духовна висота за която ни говорите вие?

 

– Трябва да мислиш за това с Кого говориш – и че стоиш пред лицето на Бога. Само така можеш да направиш встъплението в молитвата, да съсредоточиш в себе си силата Божия, за да се молиш по-дълго. Заставаме пред Бога и започваме молитвата. Имаме красиви молитви: утрени, вечерни, акатисти, молебени – но всичко трябва да е с чувство. Трябва да чувстваме всяка дума. Ако не правиш така, то каква молитва! Ако поглеждаш часовника,  или само „дай-дай-дай” – това е рутина! Казано е: но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат (1 Кор. 14: 19).

 

– Напада ни буря от мисли отче, ужасни мисли…

 

– Те не идват от човека. Свети Макарий, Свети Антоний са виждали зли духове, говорили са с тях. Когато човек стигне до там да живее повече с Бог, духовете не се приближават до него. За стоящият в началото идва атаката. Отхвърли я- това не е грях. А ако тя е започнала и ти си отворил малка вратичка и се съгласяваш с нея- това е грях. След нея ще бъдеш атакуван от други, злия дух малко ще се забави, и след някое друго време отново ще атакува. Но човек е длъжен да върви напред. Всичко е в това да не отстъпваме назад.

 

Нужно е да се принуждаваме много, за да имаме Дух Светий и тогава както пее псалмоповеца, «аз спя, а сърцето мое бди» (Песн. 5: 2)! Колко радост има за душата-невеста, когато е близо до Жениха Христа! Или когато ума и сърцето се съединяват –тогава те встъпват в брак; това е най-великата радост, че умът се е съединил с Христа!

 

Да, лесно е да се каже, трудно е да се изпълни! Казано е у Матея (5: 19): „а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно”. Или във второто послание до Тимотей (2: 6): „Трудещият се земеделец трябва пръв да вкуси от плодовете”, от плодовете на Светия Дух, Наставника, – и после да се дава на друг. Красиви думи! Аз съм длъжен да бъда в непрекъснато старание, за да изпълня това на дело.

 

– Тоест, за да сме истински християни трябва да изпълняваме това, което говорим, което проповядваме.

 

– Началото е да научиш себе си. «Човече кажи ми как живееш, за да повярвам в това, което ми казваш»; «Наставлението с живота – е най-доброто доказателство»; «Ако си  словоохотлив – живей, а после поучавай», «По Евангелието което проповядваш, живей, преди всичко сам». В тебе се вселява ревност в Бога и тя славно възраства! Има някои хора, които, говорят само за това, да прославят  Бога, защото само  Бог може да сътвори нещо. Без Бог не можеш да направиш нищо! Така е.

 

Сега връщайки се към тялото, в Евангелие от Иоан (6: 63) се казва: „Духът е, който животвори; плътта нищо не ползва. Думите, що ви говоря, са дух и живот. В Писанието е казано: „нищо не върша от себе си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря” (Ин. 8: 28). От небето са тези думи, това е дело на Светия Дух: „както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря”. И казва; Духът е, който животвори; плътта нищо не ползва, не казва, че ползва, а в сръвнение с душата, тялото е нищо. „Ние сме храм на Светия Дух (вж.: 1 Кор. 6: 19). Трябва да освещаваме тялото с дела, молитви и добрини . Ние имаме мощите на светците, които през целия живот са освещавали своето тяло. Плътта са осветили с душата! Ние сме длъжни също да го освещаваме. Затова и казвам, че тялото е добър слуга –но лош хазяин. Да не става то хазяин! За да се освети това тяло, трябва да се отнасяме с него като със слуга.. Ако то стане хазяин, тогава робът е душата!

 

Ние не се нуждаем да се замисляме много философски. Най великата философия е, както казва свети Василий Велики, –  да помним смърта .

 

– Отче, молим те да ни дадеш напътствие в заключение…

 

– Вече ви казах: нека всеки мисли затова да не прави повече грехове, а ако направи, да се изповяда. Изповедта е велико дело. И нека бъде внимателен, да не го застигне смъртта в греховете му. Нека повече не прави грехове! Ако съгреши веднага да отиде при свещеник и  да се изповяда, за да не го застигне смърта така. Казах и повтарям: пътува човек в колата, колата се разбива на парчета: блъснал се в него луд, пиян, кой знае какво още. Какъвто го е настигнала смъртта такъв и ще бъде и съден. Ако го е настигнала смърта , а той е извършил голям грях и го е изповядал, то той е щастлив. За  това трябва да мислим за тамошния живот, за вечния живот .

 


През 1914 г. Излязъл първия , но не последния синодален превод  на Светот писание на румънски език. В Румъния започвайки  от  1600-х гг. са били издадени много преводи на Библията.

Старецът говори за известната  в Румъния книга на  валаамския игумен Харитон «Умното възношение. За Иисусовота молитва. Сборник от поучения на светите отци и опитни извършители» в превод от румънски език.

3 Старец Юлиан произнася в рима, както и останалите свои поговорки които е дал.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/46836.htm#_ftnref2

 

 

 

Истинското Християнство

Юни 21, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

беседа с игумен Никон (Воробьов)

 

 

Господ е казал: “Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” (Мт.7;7). По какъв начин? Ако човек би искал скромно: “Господи, искам, но не мога,-или заради леност, по нерадение, поради липса на силно упование, ето стоя и нищо не правя. Господи, бъди милостив, възбуди в мен ревност. Помогни ми, не допускай да остана и загина, и умра с тази моя вехтост.”

 

Нали ветхия човек е подобен на дявола. “Вие сте деца на дявола”-казва Господ  (Ин.8:44). И ние сме сега деца на дявола, а не деца Божий. Как може децата на дявола да преминат на другата страна, за да станат деца Божий? За това трябва да вярваме в Господа, да изпълняваме заповедите, което можем да правим, а ако не можем-да просим от Господа сили.

 

А ние не искаме, започваме да се оправдаваме. Какво са направили на Запад? Приспособили са Евангелието към себе си, направили са го много удобно, въвели са някои нравствени правила, или морал, при това този морал е така изгладен, че на човека става много лесно, всичко най-трудно е премахнато. А изправяне, очистване от вехтоста няма. Те не вникват в същността, не се борят, при тях това го няма.

 

Те говорят, че човека го спасява само вярата. И ние така казваме, но го казваме тогава, когато вече преминем пътя на борбата, когато познаем колко е немощен човек. Ние се опитваме  да направим нещо, но в края на краищата всичко прави Господ-ако ние се стремим, ако просим, ако плачем за греховете. Да се разбере това, да се разбере цялото значение на слизането на Господа на земята, на Неговото Въплъщение, може само тогава, когато човек се сблъска с нечистотията, бори се със себе си, и нищо не може да направи. Тогава припадаме пред Господа: “Господи, само Ти можеш да ни спасиш.” Ето какъв път преминаваме.

 

Евангелието дава образ на новия човек в заповедите и в самия живот на Спасителя. Ние сме длъжни да следваме заповедите, да ги внедрим в себе си.

 

В какво се състои същността на християнството? Защо Христос е дошъл на земята? Той е дошъл, за да спаси човечеството, достигнало до крайно нравствено и всякакво падение, което е извратило абсолютно всичко. И Господ е поставил задача да изведе човека от това състояние.

 

Често ние не можем да възпитаме едно или две деца, да ги направим добри, порядъчни членове на семейството и обществото. Често израстват пияници, чревоугодници, пушачи, развратници, жестоки хора и тем подобни. А на Господ е било нужно да превъзпита, да преправи цялото човечество, което дошло до такова ужасно състояние.

 

Всеки човек е до крайност повреден. Каква е била целта на сътворяването на първия човек? Да бъде участник в Божествената дейност. Но в лицето на Адам и Ева хората са тръгнали по друг път. По най-лекият, лек в смисъл на себеугаждане. И най-низък, затова и лек. Сега казват: “Ще познаем всичко, ще свалим тайните завеси на природата, ще станем безсмъртни, ще покорим целия космос, цялата вселена, и ще бъдем богове. Ние сме богове.” Тоест хората вървят по съвършено друг път, път на нагло отношение към природата, те свалят печата от нейните тайни, не с цел познание истината, а с цел да се използва всичко за себе си.

 

А Господ предлага друг път. Какъв? Трябва да се очистим от всякаква мерзост: чревоугодие, пиянство, пушене, разврат, гняв, злоба, ненавист, тщеславие, гордост и така нататък. Трябва всичко това да се унищожи. Господ е дошъл на земята и е донесъл вечно Евангелие-в Апокалипсиса е казано: “Ангела имаше вечно Евангелие” (Откр.14:6). Вечно Евангелие, а не за някакъв определен например, четвърти, пети или дванадесети век. Затова всички разговори, че Евангелието за нас не е закон, или че не е осъществимо-са бесовска мисъл. Евангелието е дадено завинаги.

 

Какво представляват евангелските заповеди? Това са свойства на новия човек. Тези свойства са изразени или под вид на евангелски заповеди, или в примера на Самият Спасител. Господ призовавал да се постъпва така, както е постъпвал Сам Той. “Научете се от Мене”, е казал Господ (Мт.11:29). И в наше време всеки човек е длъжен да знае Евангелието и да положи всички усилия за да го осъществи в своя живот, тоест той е длъжен чрез изпълняване на Божийте заповеди да се промени.

 

Мнозина считат себе се за познаващи Евангелието. Например, протестантите са го научили отлично, тяхната работа е да го познаят теоретично. Те казват: “Ние живеем съгласно онзи възглед, който имаме, според нашия мироглед”. Но заповедите не изпълняват!

 

Евангелието достатъчно ясно говори за всичко. То казва: не съдете, не осъждайте, не се гневете, не прелюбодействайте, не давайте свобода на очите, ушите и т.н., не замърсявайте душата си с никаква суета, не отегчавайте сърцата си с преяждане, пиянство, житейска суета. Всички тези заповеди всеки човек при желание би могъл да ги изпълни. А ние започваме нещо да измисляме само за да се оправдаем и да не направим необходимото. И в края на краищата се получава, че ние нищо не можем: не можем да опазим очите, не можем да удържим езика, за да не празнословим, за да не лъжем, да не се преструваме, да не клеветим ближния и т.н.

 

От нас не се иска това, което са правили древните подвижници. Те са прекарвали цели денонощия в молитва, в трезвение, работили са, сами са се прехранвали, занимавали са се с ръкоделие, например плетели са кошници. През нощта не са спали. Подпирали са се на нещо или се облягали на лактите някъде и будували цяла нощ. Господ не изисква от нас свръхсложното, а изисква по силата на човека, иска човек да осъзнае своето падение, да разбере че е негоден, да разбере, че ако иска да бъде с Господа, е длъжен да се промени. Човек се променя не с помощта на някакви фокуси, а чрез изпълняване на заповедите.

 

Защо са установени постите? Те убиват в човека чревоугодието, пиянството и т.н. Защо Господ изисква даже да не се поглежда жена? Защото този, който е погледнал с пожелание, вече е прелюбодействал в сърцето си (Мт.5:28) ако се е докоснал, ще последва друго, ако не е удържал погледа, вече започва да разглежда, иска да се насити, възникват разни пожелания. Това е все едно спускайки се от планината с шейна, да пожелаеш да спреш по средата. Това се отнася и за всички останали заповеди. Бог е казал, че почти всички заповеди са напълно достъпни за всеки човек, Той не изисква нито особен пост, нито хиляда поклона на ден, нито неспане през нощта, а изисква това, което е по силите, а най-вече човек да се смири, да познае своята прекомерна гордост, да се отнася към ближния ако не с любов, то просто като с човек, с известно съжаление, с каквото може да му помогне. Тези свойства са естествени за човека, дори са заложени в него. Оттук, от любовта към ближния, от такова човешко, милостиво отношение към него се развива и любовта към Бога.

 

А ако е трудно нещо да се направи, то затова винаги е готова помощта Божия: човек не трябва да се надява само на себе си, само на своите сили. Затова е дошъл и Господ на земята, за да помогне. И в голямото и в малкото винаги ни съдейства Божията помощ; което можеш да направиш –прави, само не се гордей с това. Което не си могъл да направиш, в каквото си съгрешил, нарушил си заповедите, покай се, т.е. осъзнай вината си. Не се оправдавай. Да се оправдаваш, казвайки, че Евангелието не е за нас-тази работа е най-опасна, бесовска.

 

Чрез осъзнаването на греха, чрез покаянието, човек сякаш изтиква от себе си, изравя онова, което се е вкоренило в душата му. Например, ако е излязъл цирей, никой няма да оправдава това и да казва, че това е прекрасно. Не, циреят се стараят да го унищожат и излекуват. Така и всеки вътрешен грях не трябва да се оправдава, а да бъде изнесен навън и да бъде излекуван. Защото сме призвани към съвместен живот с Ангелите, със светиите,  призвани сме да бъдем участници в божествения живот. Казано е : ”Всички вие сте богове и синове на Всевишния (Пс.81:6), и Дух Божий живее във вас, ако сте истински християни.

 

Необходимо е да се очисти храма Божий от всякаква мерзост. Ако в храма пуснат машини, то храма би престанал да бъде храм. Трябва всичко това да се премахне, да се очисти храма, да се направи дом за молитва и покаяние. Нашата душа е храм Божий. Амин

 

превод от руски

Из “Нам оставлено покаяние”, Москва 2002г.

Животът на егото

Юни 6, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).

 

И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).

 

Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.

 

Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.

 

За да не застава пред истината за своята погрешност, човекът не спира да се стреми все към онези неща, които най-напред са го въвели в прегрешение: самолюбието и чувственото удоволствие. Отдавайки се на същите тези наслади, той отново решава, че е взел „правилният избор, но това чувство не остава дълго. На практика той става все по-грешен и по-грешен, вследствие на което идва потребността от още по-дълбоко потъване в помрачение, та дори и още по разтърсващи преживявания, за да се върне чувството му, че направил „правилния” избор. Той се бори със своята греховна обремененост чрез самите оръдия на греха, вследствие на което не спира да върви към своето самоунищожение.

 

Егото ни все търси някакви доказателства, че наистина у човека всичко е наред, че у нас няма нищо грешно и че в крайна сметка човекът действително е Бог. Нашият разум трудно ще признае наличието на подобен процес, но именно такава е на практика подсъзнателната цел на нашия его-живот: да търси всичко, което ще ни кара да забравяме същинското ни естество и ужасното ни състояние, както и да ни прелъстява, дори само в отделни мигове на екстаз, с усещането, че човекът е Бог, че човекът владее всичко, стои над всичко и е напълно самодостатъчно същество. Този е заложеният принцип в сърцевината на неутолимите желания на човека да избяга в чувствените удоволствия на храненето, секса, наркотиците, алкохола, тютюна, забавленията и т.н.; в желанието му за „любов”, известност, почести, слава, власт, високопоставеност, възхвала и възхищение от външния му вид; в склонността му да се възгордява в омразата, осъждането и порицанието на другите.

 

Егото, или „помощникът”, постига своите цели чрез две сили:1)пресметливия механизъм на човешкия мозък с неговите умения да анализира, да изобретява, да планира и да подхранва въображението си; 2) негодуванието. Чрез първата човекът се стреми да получава, което го изпълва с илюзия, че стои над всичко. Чрез втората той се стреми – съвсем механично, по навик, несъзнателно-да постига надмощие над нещо чрез негодувание или осъждане (порицание) на това нещо. Негодуванието първоначално не идва като емоция, нито дори като мисъл. То е вид механизъм, който егото прилага, за да може незабавно да се възвеличи и да се почувства над някого или над нещо (най – вече над някого, който отнема от усещането на човека че е бог, и едва в впоследствие всичко това намира своя израз в мисли и емоции.

 

Ако ние в действително имаме смирение и послушание пред Бог, ще правим разграничение между добро и зло без да осъждаме, нито да порицаваме. Но когато човек си припише ролята на Бог, той се лишава от умението да разпознава нещата; отдава му се само осъждането. Но дори когато осъждането формално изглежда правилно, по своята същина то пак е грешно, защото е подбудено от желанието ни да почувстваме, че правото е на наша страна, а не на страната на осъждания човек. Подобен род оценки са на равнището на егото и ни отделя от Бога. „Не съдете по външност- казва Христос- а съдете с праведен съд”(Иоан.7:24). За съжаление обаче горделивият човек не е в състояние да направи подобно разграничение, а ще съди по външността и пак ще мисли, че различава нещата. Тяхното разпознаване се постига единствено чрез смирение.

 

Когато смиреният човек се изправи пред неправда, той не реагира вътрешно; той ще види, че това е неправда, но без да възнегодува. Когато човекът с его се сблъсква с подобен род неправда, той веднага ще отреагира с негодувание. И в двата случая тази реакция първоначално възниква без никакво участие на мисълта. Когато негодуванието премине в мисъл, то се превръща в осъждане.

 

Ако един човек подсъзнателно е зареден с желанието да се налага и да влиза в ролята на Бог, в съзнанието си той привлича всчкакви мисли, чрез които може да подхранва желанието си, да му се наслаждава, а защо не и да го изпълнява: мисли за по – голяма очарователност и привлекателност, различни съждения за нещата, мисли за чувствен и материалистичен характер и т.н. Продължили да се залъгва с подобни мисли, тогава към тях се прилепят емоциите. „Емоция” в своя буквален смисъл означава „отделям се, отдалечавам се”; чрез нея човекът се отделя от същинското си естество, отдалечава се от своя дух.

 

Щом веднъж емоциите се прилепят към мислите, те започват да възбуждат безкраен поток от мисли. Човек целият потъва в своите мисли и чувства като в някаква виртуална реалност, без да съзнава, че му е дадена силата да се отстрани от тях. Мислите му добиват натрапчив характер, защото са тласкани от твърде силната комбинация между мисъл, желание и емоция – комбинация наречена „страст”. Това е животът на егото. Единствено страстите насочват човешкия дух и човек все повече и повече се отдалечава от своя Творец.

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007