Да се научиш да обичаш

Декември 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Душевният мир

 

Всеки ден се случват едни или други изпитания, имащи за цел нашето духовно здраве. Случва се някой колега или член на нашето семейство да ни направи забележка, желаейки да ни накара да загубим самообладание. За нас това означава: трябва по-внимателно да следим сърдечните си движения. Всички наоколо сплетничат, а за нас това е повод да премълчим. Шофьорът, който рязко ни изпреварва; жената, която ни прережда на опашката; грубият съсед… Всеки подобен случай е възможност да не се поддадем на изкушението и да се искачим по-нагоре по духовната стълбица.

Посрещайки изкушенията и изпитанията с мирно сърце, ние получаваме изцеление от недъзите на душата си, каляваме я. Поддавайки се, си оставаме в оковите на греха, който ни е пленил още от времето на прародителите. Ако откажем да играем по свирката на изкушенията, ако бодърстваме и се борим с тях, ще забележим, че в минутите на борба Сам Христос се поселва в душата ни, изпълвайки я с радост и мир.

Навик, който ни отделя от Бога

Ако постоянно се оплакваме от това, колко несправедливо се отнасят с нас, никога няма да се доближим до образа на Спасителя, Който е приел смърт от Своите врагове. Ние трябва с всички сили да се стремим към Бога, да се стараем да не се оплакваме и да обичаме онези, които не ни обичат. Търпейки мъчения, Христос се е обръщал към Своя Отец. Така и ние, когато искаме да кажем нещо с досада, трябва първо да погледнем към кръста.

Навикът да се оплакваме довежда сърцето до смут и ни отклонява от истинския път, охлажда усърдието ни и пречи на постигането на мир, на святост. С навика да се оплакваме ние потъпкваме страданието като необходима мяра по пътя към единението с Бога. Оплаквайки се, ние доброволно приковаваме себе си към земята и се лишаваме от радостта, която обикновено ни посещава, когато се предадем в грижовните ръце на Господа.

Милосърдие и любов

Любовта не е някаква постъпка, извършвана от чувство на нравствен дълг. Любовта е нещо, което свърза нашия видим свят с божествения, скрит от погледите ни свят. Единият свят е временен, другият вечен и двата са сътворени от Бога. Във временния свят ние се готвим за вечността. Тези два свята се крепят на милосърдието и любовта.

Може в най-малки подробности да спазваме всички канони и устави, да имаме огромното наследство на традицията и преданията, но ако нямаме любов, ние сме страшно бедни. Сам Господ е обещал на Страшния съд да ни съди по делата ни. Изпълнението на закона не е във фарисейската правилност, а в любовта. Ако за нас православната вяра се изчерпва с продължителността на богослуженията, със спазването на всички устави и пости, то ние на практика не сме постигнали нищо.

Ако не проявяваме към всички милосърдие и състрадание, извършваме страшно престъпление спрямо нашата вяра и когато застанем пред Бога, няма да можем да кажем нищо. Ако търсим власт, лидерство, превъзнасяме се над другите, липсата на любов ще ни бъде за осъждане.

Милосърдието е пряко отражение на нашата любов към Бога и именно благодарение на тази любов, ние ставаме чувствителни и отзивчиви към всеки човек, който страда, който е болен, който претърпява душевни и физически мъчения. Християнското милосърдие произтича пряко от любовта, то собствено и е отражение на любовта.

Как да се научим да обичаме?

Аз съм светлината на света; който ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота (Иоан 8:12). Този образ на Спасителя, образ, оставен ни от Самия Него, още един път свидетелства, че именно Той е светлината на любовта и истината, светлината, освещаваща света. Тези слова ни напомнят също, че същата такава светлина живее в нас самите: Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16).

Божествената светлина, за която говори Господ, свети благодарение на нашата любов – Сам Той ни е заповядал да възлюбим като самите себе си не само ближния, но и врага.

Често в живота ни се появяват хора, които, меко казано, не ни харесват, и дума не може да става да ги обикнем. Как тогава да изпълним Божията заповед и да обичаме всички без изключение?

Бидейки православни християни, ние почитаме иконите на светците, знаейки, че ако Бог е светлина, то и светците са такава светлина. Така и когато по време на богослужението дяконът или свещеникът извършва прекадяване на храма, те прекадяват всички хора, сякаш напомняйки ни, че всеки човек е образ Божий и че ние трябва да помним това.

Ако във всеки човек виждаме Самия Христос, то и в този, който кой знае защо не ни се харесва, който може би ни е обидил с нещо или в злия, комуто не достига доброта… ние ще успеем да видим Божия образ – наистина, помрачен от греха. Нали Христос е пострадал на кръста и за този, който не ни е по душа. Господ обича всички, затова и ние трябва да постъпваме по същия начин.

И все пак, как да направим това – да обикнем всички? Ето тук ни е необходима благодатта на Светия Дух. Подобно на апостол Павел, ние можем да кажем, че всичко добро, което вършим, извършва Сам Христос. Любовта към враговете, между впрочем, е най-трудната от всички заповеди, но за Христос няма нищо невъзможно. Трудейки се да обикнете ближния, молете се, призовавайте Бог на помощ. Всичко се извършва от Светия Дух, затова с Божията помощ всичко ни е по силите, дори светостта.

 

Да обичаш другия – това е любовта към Христос

Ноември 6, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първо да разгледаме какво е любовта, защото не знам дали това, което виждаме написано върху лозунги, върху послания и за което хората говорят, дали наистина е любов. В отците на Църквата ще открием истинните елементи на любовта. Нека вземем Авраам. Помните, той живял в своето всекидневие, бил богат, имал съпруга, роднини, отечество. Внезапно Бог идва и му казва: „Излез от всичко това и ела там, където Аз ще те заведа”. Ще ми кажете нима това е елемент на любовта? Да, първият елемент на любовта е излизането, едно героично излизане от егото. Ако това не стане, човек никога няма да се влюби. Поради силната любов, която имал към Бога, Авраам оставя всичко, излиза от него и виждате, че ние обикновено, когато говорим за любов, имаме предвид точно обратното. Дори най-свещените елементи на живота ни се променят и изопачават от егоизма. Тоест аз считам, че любовта е влизане на другия в моя живот, както и мое завоевателно влизане в живота на другия. Любовта е излизане – ако не излезеш, няма да обикнеш, няма да пътуваш, няма да живееш, ако останеш в тази много затворена периферия на егото. Авраам излиза, пътува, рискува, но стига до висшата любов и къде се вижда това? В жертвата. Наистина – говорим за любовта, да речем, че правим това героично излизане от нашето аз, но жертваме ли нещо? За това, което наричаме любов, жертваме ли нещо? Правим ли някакво движение? Много пъти не правим нищо и не само че нищо не жертваме, но и търсим жертвата на другия – тоест за мен любовта е аз да ставам олтар, върху който другият да се жертва в мое име. Разбирате ли колко трагично понякога разбираме, мислим и най-вече преживяваме събитието на любовта?


Първо е излизането; вторият жертвата. Сега третият елемент. Моисей бил пастир, пасял овце и внезапно стига до едно свещено място и Бог какво му казва? И нека не си представяме, че Бог говорил на пророците външно, Той говорил в тях, дълбоко в тях слушали Божият глас да им прошепва – „Не пристъпвай, ако не свалиш обущата си.” Защо? – мястото е свещено. Какво са обущата? Това, което ни съединява с пръстта, влизаме в съприкосновение със земята, тоест с всяко земно нещо. Свали всичко земно, защото мястото е свещено. Внимавай къде ще стъпиш. Съществува ли по-свещено място от лицето на другия? Я ми кажете. Търсейки в Писанието, в отците на Църквата не намираш по-свещено пространство, по-добър храм от лицето на брата, на човека, на всеки човек. Христос идва и ти казва – гладен бях – и Ми даде да ям. Ама кога го направих? След като го стори на брата Ми, на Мене го стори. Следователно другият е Христос. Той е свещено място. Как влизаме в неговия живот? Помисляли ли сме някога? Сваляме ли от себе си всичко земно? Влизаме у дома и почистваме обувките си на прага, върху изтривалката. Но да не би в крайна сметка вместо да излизам от себе си, вместо да очиствам себе си, влизам в живота на другия и самия него превръщам в изтривалка? Под предлог на любовта, имайки за оправдание любовта, да не би другият да става този, който изтрива моята нужда? Така се губи сакралността и уважението. Помислете колко трагично нещо е един свещеник да не е влюбен в св. Трапеза, да не е влюбен в един „маршрут” – от св. Трапеза до царските двери, тоест до другия човек, и от човека до св. Трапеза. Представете си един художник, който не е влюбен и не се подлудява с боите, един поет, който не е влюбен в думите, монахът, който не е влюбен в Христос? Трагични лица. Е, представи си да отнемаш тази сакралност и да влизаш в живота на другия не като свещенослужител (в храма), а като завоевател, като господар, за да изсипеш съдържанието на егоизма си в пространството на другия. Представяте ли си колко трагично нещо е това?


Любовта, казват отците, е търсене. Един велик отец на Църквата казва за божествения ерос – трябва да преследваш Христос, както безумно влюбеният преследва своята любима. Тоест да Го търсиш, да излизаш от егото си, да ставаш „свещенослужител” (на живота), да ревнуваш всичко нежно, свещено и свято и да преследваш другия, за да му го дадеш и наред с това и твоя живот и воля. Тук ние преследваме другия, за да му дадем нещо от нашия егоизъм, от наша воля, от нашата страст, от нашата нужда. Разбирате ли къде се намираме?


Любовта е търсене, не окупация. Прощавайте, но през следващите години, някои хора, които ни погледнат, знаете ли какво ще ни кажат? – че постъпваме малко като Тройката (ЕС, МВФ, ЕЦБ) – идваме да ви помогнем, да ви дадем, и там виждаш една окупация. Така постъпваме ние.


Любовта е търсене, премеждие, отдаване, принасяне, жертва, кръст, пътуване. С каква скръб ни изпълваше песента, която пеехме в детската градина, в училище за онзи кораб, който не пътувал. Помните ли я? Човекът, който не се е влюбил, не е „пътувал”. Монахът, поетът, свещеникът, всеки човек, политикът, всеки човек, който не се е влюбил, не е пътувал, той е разоръжен. Ако превръщаме другия в наше притежание, ще спрем да го търсим. Ако доближаваме другия като господари с цел да го завладеем и да го направим наша собственост, ще спрем да го търсим. Тоест ще спрем да сме влюбени, да го обичаме, ще стане даденост, всекидневие, нищо, декоративен елемент.


Любовта, казват отците, е себезагуба. Чували ли сте тази дума? Много е хубава – губя, когато се влюбвам, опразвам себе си, не грабя (αρπάζω), а опразвам (αδειάζω) своето аз. Ако сграбча и завладея, тогава губя, пътуването е свършило, търсенето е приключило, отново се затворих в моето его, загубих сакралността, спрях да бъда свещенослужител на живота.


Днес говорят за любов, чуваш всички говорят за любов, навсякъде има влюбени и казваш сега – любов без душа? Какво е любовта? Отците отговарят – тя е дар Божий. Нима е възможно Бог да даде на човека един дар, който да засяга само тялото? Грехът е този, който фрагментира и разделя човека. Резултатът – това е най-голямото разделение – е смъртта, където душата насила се разделя от хармонията с тялото. Бог не разделя, а обединява. Грехът и главно смъртта разделят. Така това, което Бог ни дава, го дава и за душата и за тялото. Той идва и дава един дар, любовта, и за душата и за тялото. Какво да Му кажем ние сега, където нашата любов е бездушна? Нашата любов жива ли е? Какво казвате? Жива ли е? Бездушна е. И едно тяло без душа какво е? – мъртво тяло. Извод – нашата любов е мъртва. В една хубава песен се пее – безумни любови, безумни целувки, думи, думи, думи лъжливи. Това е. Много пъти чрез стиховете можем да чуем най-ценните и сериозни проповеди. Без душа любовта е мъртва. Но кой влага душа днес? Колко хубаво казва Христос – Добрият Пастир полага душата Си за овцете – не тялото. Душата – най-доброто жертваш. Днес нашата любов жива ли е? Не. Една напълно повърхностна, плитка, мъртва любов. Имаме една любов, която представлява завладяване на другия, застояване в егото, която губи всякаква сакралност и другият става изтривалката, върху която ще си изтрия обувките, или кърпичката, в която ще изтрия нуждата си. И ще я смачкам, ще я изхвърля, за да взема друга, защото нуждата отново ще се появи?


След това отците на Църквата подчертават, че всичко, което се откъсне от любовта, умира. Знаете ли на какво прилича любовта ни повечето пъти днес? Навярно един гинеколог би могъл по-добре да го опише. Прилича на извънутробен ембрион. Чували ли сте този термин – бива заченат, но е извън утробата и е осъден на смърт, не може да бъде износен извън утробата. Всичко, което е извън любовта, е обречено. Ще умре, това е сигурно. Оттук, виждате, движим се, за срещнем другия, казваме, че се влюбваме в него, и нашите движения са пълни със смърт, мъртви, бездушни, както и неговите, и се срещат двама човека без душа и създават една мъртва връзка.


Празнувахме един велик светец – св. Ефрем Сириец и в Утренята ми направи впечатление нещо. Чух един стих, в който св. песнописец казва на св. Ефрем – ти си река Ефрат, която извира от Едем, тоест от Рая. И си мислех, кои са нашите извори? Кой е изворът на любовта? Нашите извори пресъхват, защото всичко, което душата прави, го прави от ентусиазъм и след това този извор пресъхва. Веднага щом стане завоюване на другия, всичко приключва. Нямаме извор, нашият извор е пресъхнал. Как тази река да потече, да се задвижи, освежи и напои? Нищо няма да направи, защото изворът на любовта ни е егоизмът и водата е мръсна и горчива. И колкото повече се опитваме да се умием, толкова повече се замърсяваме и замърсяваме и другите. Днес любовта ни за съжаление представлява простираща се „политика” на егоизма ни. Нищо повече.


Днес това, което наричат любов, е и трагична многоизмерна увреденост. Тежък израз. И на мен така ми се стори, когато го отбелязах в колата, идвайки насам, но от друга страна реших да го кажа, защото така стоят нещата. Любовта, която е здраве, движение, Божий дар, отмяна на егоизма, премахване на смъртта, култивиране на любовта става трагична многоизмерна увреденост. Тоест предавам на другия моята болест, страст, нужда. Ако днес попиташ едно дете: какво става, виждам те, че май си влюбен! В какво се влюби? Питал съм, не искам да ви кажа отговорите.


Днес на едно дете показваме другия като нивата, която трябва да заграби и завладее, да я придобие, да превърне в негова собственост, и след като я завземе, да завземе следващата. В това е нашият крах. Ако искате, нашият грях.


Знаете ли защо св. Мария Египетска се обърнала и променила живота си? Нейният страх от смъртта идвал от нейната страст, тя мислела, че това е живот, докато не познала Живота, Христос, докато не познала Възкресението. Оттук цялата тази страст и любов от материята се насочила към Христос. Страстно съгрешавала, била влюбена в покварения живот, и внезапно насочва цялата тази погрешна любов към Христос.


Преди няколко години се вдигна шум около предбрачни връзки и от едната страна хората викаха: ад! А от другата: средновековие! и накрая тези думи останаха. За съжаление, загубихме най-голямата възможност да изложим пред съвременния човек цялото това богатство на отците относно любовта. Да му покажем, че сакралността, която отнехме, Христос дойде да я прибави. По какъв начин? Благославяйки конкретното събитие. Извеждайки го от нуждата и поставяйки го в сферата на любовта. Извличайки го от смъртта и превръщайки го в живот. Христос дойде да ти каже: Аз го благославям, за да пребъдва чисто, автентично, да не стане никога нужда, а да стане любов. Да не виждаш – да не казвам какво – (плът) – а лице пред теб, да виждаш душа, нещо свещено и да се радваш на тази сакралност. Христос това направил, това трябва да изложим, това да кажем. Той ми оказва чест да благослови дара, който ми е дарил и който аз загубих и разруших. Това е любовта – дар Божий, отците казват, за утеха на човека, да изразява своята любов, да се научи да обича чрез това, да уважава, и сам да стане свещенодеятел в лицето на другия. Да се научи да не разделя, а да обединява.


Проблемът е, че вместо да се жертвам, жертвах другия, станах, както би казал днес св. Ефрем Сириец – антихрист – вместо (αντί) Христос, нека не ни плаши термина. Христос се жертва, учениците Му се жертват, а аз жертвам другия – следователно съм анти – христ. В събитието на любовта трябва да вложим душа и за да вложим душа, трябва да я намерим и за да я намерим, е нужно смирение. Трябва да направим пътуването към другия, то трябва да е вътрешно, да вляза дълбоко вътре, да видя какво става. Помните ли случая с Господ, когато довели при Него един разслабен? Христос бил в един дом, хората били около Него, не могат да влязат през вратите и прозорците, и какво правят? Качват се, разковават покрива и го спускат в нозете на Христос – колко хубава картина. Помислете, че определени пъти врати и прозорци може да са затворени – врати и прозорци са нашите очи, уши, сетива. Оттук трябва да прибегнем към покрива, към ума, да влезем по-дълбоко, да преодолеем покрива, да влезем в дълбочина, да се спуснем вътре, там ще срещнем Христос. И какво ще му дадем – нашата парализа, нашата болест. Кой може да ни отведе там? Четирима, се казва, носели парализирания: смирението, любовта, вярата и молитвата. Да ни отведат вътре, да срещнем Христос. Срещайки Го, си намерил душата си. И когато я намериш, си готов да се влюбиш, да я дадеш, защото, без да я намериш, какво ще дадеш? Срещаш Христос, намираш душата си и тогава си готов. Веднага щом намериш Христос, имаш кръста и той става път, мост, срещаш другия и веднага щом го срещнеш с любов, с красота, с благодат, тогава тази връзка става възкресение…

 

Превод: Константин Константинов

Любовта не забравя

Юни 25, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Беше едно съвсем обикновено, с нищо забележимо утро в клиниката, в която работех. При лекаря дойде един доста възрастен човек, за да му махнат конците от пръстите на ръката. Личеше, че е много развълнуван и бърза за някъде. С треперещ глас попита кога ще дойде лекарят, защото в 9 часа има важна работа, а сега е вече осем и половина.

Проявих разбиране и му казах, че в момента всички лекари са заети и ще са в състояние да му обърнат внимание чак след час. Но като видях тъгата в очите му, обърканите движения, с които поглеждаше часовника си, нещо ме докосна. В този момент нямах чакащи пациенти и реших сам да се погрижа за раните на този човек. Зарадвах се, че раничката е добре обработена и няма да има проблем да се махнат конците. И като се посъветвах с колегите, се заех с пациента.

Искаше ми се да поговоря с него и затова започнах пръв:

- Виждам, че нещо много бързате. Може би, имате час при друг лекар?

- В 9 часа трябва да нахраня болната си жена. Тя е в болницата.

От лекарско любопитство попитах от какво е болна. Мъжът ми отговори, че има болестта на Алцхаймер. Успях да свърша операцията, докато траеше разговорът ни, но все пак това отне известно време и ми се стори, че той няма да успее да бъде в 9 часа в болницата при жена си. Поинтересувах се, дали тя ще се развълнува, ако той закъснее. Човекът печално поклати глава:

- Не, няма да се вълнува. През последните пет години тя изобщо вече не ме познава. Дори не помни кой съм й аз.

Учудено възкликнах:

- И въпреки всичко, вие бързате да бъдете точно в девет часа всеки ден в болницата при човек, който дори не може да ви разпознава?

Тогава той ласкаво ме потупа по рамото и с бащинска усмивка ми каза:

- Да, за съжаление, тя вече не помни, кой съм аз за нея. Но затова пък аз помня добре, коя е тя за мен. С нея съм бил щастлив през целия си живот.

Приближих се до прозореца и дълго гледах след отиващия си възрастен пациент. И чак след като някой почука на вратата усетих, че плача. Моят сутрешен пациент ми каза, че е бил щастлив. Да, и онази жена е щастлива, че има такъв мъж. Това не е някаква страст или романтика, а истинска любов, способна да разбере, да прости и да приеме всичко, което ще стане – това е нещо непреходно. Ние ще си заминем. Но тя ще остане, въплътена в нечие сърце.


Превод от руски език

Да тичаме за да се срещнем с Христос

Юни 12, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първата картина е взета от Новия Завет. Тук е и нашият голям крах, защото много пъти и като клирици и като катехизатори държим затворен Новия Завет и не можем да разберем колко пътища, колко врати и прозорци затваряме по този начин. Там има една разтърсваща картина. Когато отваряш Новия Завет, това, което виждаш, защото виждаш много неща, и това, което слушаш, не е възможно да те оставят да спиш. Там виждаме една жена, кръвоточивата, която била осъдена и от религиозната среда в нейната епоха, но и медицинската наука. Тя бърза да срещне Христос, реално пада зад Христос, започнала да пълзи сред хората и се опитала да докосне, с пръсти, с уста, края на дрехата на Христос. Тоест онази част от Неговия хитон, която се влачела по земята в калта, в пръстта. Тук има една много малка подробност, която е много съществена. Ако изследваме Стария Завет, който за съжаление не четем и губим огромно съкровище, в него ще видим, че Сам Бог увещава евреите да сложат в долния край на дрехата си пискюли, за да помнят Божия закон. Нещо подобно правим и днес, носейки например кръста, т.е. имам върху мен и около мен неща, които виждам, чувам и докосвам и те да ми припомнят Бога. Много хубаво нещо. Тази малка подробност напомняла закона Божий. Кой е Божият закон? Думата закон звучи малко тежко в ушите ни, но ако установим кой е, мисля, че не съществува по-сладко и красиво нещо. Кой е Божият закон? Това, което Господ казва – да възлюбиш твоя Бог и твоя ближен. Има ли нещо по-добро? По-хубаво? Това е същността на живота на човека и откриването на човека. Един писател казва нещо, и го казва от сърце: Боже, разбий глинената обвивка на сърцето ми, на душата ми, да се излее нейното съдържание в океана на Твоята любов. Колко хубаво нещо. Така се открива човекът.

Кръвоточивата жена приближава Христос и докосва края на дрехата Му. Какво докоснала? Онова място, което върху дрехата символизирало закона. Какво всъщност докоснала с пръстите на сърцето си? И с какво се „причастила”? На какво се е поклонила в онзи миг? Това посвещение към Бога и любов към всеки човек. Това събитие какво прави? Измива раната й. А аз още не мога да разбера, че докосвайки посвещението към Христос и любовта към човека, и аз се изцелявам, но и всички, които се намират около мен. Ако не започнем от това посвещение и любов, ще отваряме рани и няма да ги затваряме, ако никога не поемем този въздух. В св. Литургия, в молитвата Бог ни е дал тази благодат да се отварят нашите душевни и телесни „пори”, да се откриваме за другия, да се разпада целият ни индивидуализъм и его. Има ли по-голяма революция? И виждаме сега тази жена да докосва Христос и раната й пресъхва.

Пази Боже в даден момент да не ме види някой човек, съсъд на Божията благодат – как ще ме види? В моите рани, няма да знае къде да ме докосне – бидейки ранен, измъчен, изтерзан, какво мога да правя? Да раня, изтерзая, да изморя, да изчерпя, да угнетя.

Нека се върнем отново към тази картина. Хората припадали в нозете на Христос, до Христос, искали да Го докоснат, искали да вземат нещо в онзи момент от Него, до Христос, Който уважавали, от Който видели чудеса и почитали и обичали, и мнозина от тях Му вярвали. Представяте ли си един човек, който пълзи по земята? Сигурно са я стъпкали. Това подразнило ли я е? Възроптала ли? Не. На нас една дума ни казват на улицата и веднага се засягаме – а тази жена сигурно била стъпкана. Ама когато докосваш посвещението към Бога и любовта към всеки човек, когато ги докосваш със самия си живот и душа, нима е възможно да се разбунтуваш, да се съпротивиш или да се засегнеш, когато другите те блъскат? Нямаме това съприкосновение с това посвещение и любовта.

Св. Йоан Златоуст казва, че ако имаш любов, ще станеш апостол, и то първовърховен. Христос попитал св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Обичаш ли Ме? Обичам Те. Ако Ме обичаш, ако Ми служиш, паси Моите овци. Ето как ще се изрази твоята любов, ето как ще изразиш твоето посвещение. Знаете, определени пъти другият се е обградил с бодлива тел, както и ние самите. Не можеш изобщо да го доближиш, да го докоснеш. Веднага се засяга от една дума – като бодлива тел е. Можем ли да преодолеем това? Особено децата имат много бодлива тел около себе си, защото за съжаление не сме ги научили да се откриват за другите – научихме ги да се затварят, не ги научихме да обичат, а да се кланят на себе си и така поставиха бодлива тел около себе си. Например идват млади хора, женят се, и бодливата тел между тях е страшна, нито се познават, нито ще се познаят, нито се обичат, нито ще се обикнат.

Ще ми кажете защо се женят? – много просто – искам те, искаш ме, какво да го мислим, искам те, искаш ме, защо да не се оженим? Разбирате ли. И от тези отношения идват деца, които се окопават в себе си. Ако можехме да видим децата как са отвътре, те са напълно окопани, но и ние сме окопани и не доближаваме другия, а сме обградени с бодлива тел.

Кръвоточивата жена какво направила? Знаете ли колко бодлива тел, колко граници минала, за да стигне до Христос? И какво направила? Пропълзяла. Така минаваш през бодливата тел – твоята и тази на другия. Така ще срещнеш Бога, за да покажеш твоето посвещение, за да срещнеш и другия човек, ако пропълзиш, ако се смириш. Ето смирението. Нима то е декоративен елемент в живота на човека? Не, а насъщен кислород за душата му, който премахва всяка дистанция. Виждаме ли колко сме хладни? Много хладни, с всички и с всичко.

Виждаме и една друга картина от Новия Завет. Св. апостоли Петър и Йоан бягали, за да отидат на Христовия Гроб. Веднъж на остров Санторини чакахме в един манастир да започне службата и внезапно чувам някакви стъпки, какво да ви кажа, ужасих се, казах си: нещо става. Някой ни преследва, нещо се е случило. Излизам навън и гледам една баба на 90 години да тича. Казах си: Нещо е станало. Попитах игумена – Какво й стана? Тича да не пропусне „Благословен Бог…” – ми отвърна той. По нагорнище. И си спомних двамата апостоли. Виждали ли сте как ние отиваме на църква? Мога да ви кажа че независимо дали отиваме на църква или за нещо духовно, ни липсва духовно желание. Ако ни видят от някое погребално бюро, ще ни наемат – толкова тежко пристъпваме. И видяхме тази баба да бърза и с това ме изобличи. Двамата апостоли бързат да отидат на гроба на Христос. Ап. Йоан бил по-млад, тичал по-бързо и стигнал първи, но изчакал ап. Петър – това е Църквата – не влиза вътре, това е Църква, да изчакам другия, защото ние гледаме кой ще стигне първи. И знаете ли какъв копнеж имал ап. Йоан? Колкото болка имал, защото преживял Кръста, видял всичко с очите си: не зная вие какво казвате, аз видях всичко с очите си, кръвта, раните, копието. С такива картини в себе си. А сега отива за тържеството, за възкресението, но не влиза вътре. Седи отвън и чака ап. Петър и заедно влизат вътре – хубаво нещо, да си бавен и да тичаш, за да си с другия, да си бърз и да чакаш, за да си с другия.

Ние стигаме до входа на Гроба (Господен) и смятаме, че сме християни, че сме добре. На входа на Гроба какво има? – вътре е Христос, Възкресението, на входа са оръжията, които войниците захвърлили, които не издържали тази светлина, и избягали. Ние вземаме оръжията, за да заличим другия, който не е станал наш брат. И казвам, че съм християнин, и вземам оръжията на войниците, и казвам, че съм християнин, защото съм стигнал триумфиращо някъде без да чакам, без да търпя, без да обичам, без Христос, с оръжие в ръка, да понизя, да обвиня, да оклеветя, да залича другия.

Друга картина от Старият Завет. Св. пророк Илия и жреците на Ваал, които от сутринта призовавали Ваал да прати огън върху жертвеника, а св. пророк Илия дошъл на обед и ги иронизирал. Казал им: отстранете се в края, починете си! Чуйте обаче една подробност. Израилските племена били разделени помежду си и водили гражданска война. 12 жертвеника били разделени, но св. пророк Илия ги взел и обединил в едно, а след това хвърлил вода върху тях и дори още преди да се помоли – не сварил, дори само това, че вложил молитвата в сърцето си, защото сърцето първо говори и повлиява гласовите струни, това било достатъчно, за да призове Бога, и паднал огън, който изгорил всичко, дори водата. Наистина, ако нямаме единство, този Божий огън, този огън на Петдесетница, този огън и тази светлина на Възкресението може да ни докосне, но ще ни изгори, ако нямаме единство. Когато не зачитам другия, когато нямам любов, когато не се смирявам, за да преодолея бодливата тел и да мога да го доближа, както и той мене, когато нямам единство, и аз ще издавам крясъци като жреците на Ваал, но нищо няма да стане.

Когато Църквата говори, гласът й е величествен, но и когато мълчи, нейното присъствие говори. Това е Църквата, тя е общност, Тяло, единство. Разбира се, ще ми кажете: съгласни сме, но почакай! Хора сме, нямаме ли разногласия помежду си? Имаме различни позиции – естествено. Църквата не унифицира хората, а може всички да обгърне. Нека видим сега нашето разногласие. Св. Поликарп еп. Смирненски имал разногласие с римския папа относно въпроса с датата за празнуване на Пасха. Св. Поликарп проявил любов, отишъл в Рим да обсъдят въпроса с Римския епископ. Седнали, това е Църквата, доближаването, жертвата, любовта, диалога, единството, уважението, любовта, но с различни мнения – не намерили решение, но какво направили? Прегърнали се, служили заедно, причастили се, и всеки продължил да следва своята традиция. Виждате ли как работи разногласието, в което има единство, любов? Като благословение. Я помислете за нашите разногласия – без любов, без единство, без Христос, без нищо, докъде стига това? До военни състояния, напрежения, гледаме как единият да порази другия и не разбираме каква вреда причиняваме. И така, едно разногласие е благословение, радва се душата ти, радваш се да четеш как имали разногласие и го обсъдили.

Помня, че когато бях дете, не помня кой филм беше от старите, показваше живота в един рудник и какво стана там? В даден момент рудникът се срути и затрупа хората. Минали няколко дена и другите отвън ги отписали. Едно детенце взело една сопа, защото в рудника бил брат му, баща му, качило се на близкия хълм и започнало да удря сопата в земята, в камъните. Жителите от околността казвали – глупаво ли е? Полудя ли? Отива и удря по хълма, защо? Мисли, че ще причини болка на хълма, който стана гроб на баща му и брат му? Какво правим там? Детинщини. Знаете ли какво правило детето в онзи момент? Под земята хората били живи и чувайки ударите, получили дръзновение и си казали: „Да копаем, разбрали са, че сме живи!“ Така те също копаели и внезапно достигнали повърхността и се спасили толкова хора. Колко прости движения, които обаче имат в себе си любов, мир, уважение, единство, които могат да ни изглеждат детски, едно нищо, но могат да накарат другия да се освободи и да възкръсне. Знаете ли колко хора днес се намират в гроб? И едно просто удряне, едно присъствие може да даде други измерения и други резултати, защото там е Божията благодат. Аз като дете не мога да направя много, удрям с пръчката, но Бог знае как ще вземе този звук и ще го пренесе до този, който е погребан в гроба.

Друг случай – един епископ по време на Византийската империя, Божий човек, с мир и любов. По това време имало война с персите и от тях били пленени 5000 – 6000 души, иноверци и другородци, които решили да оставят на едно място. Казали да не се занимаваме с тях, да ги оставим и от лошото време и глад ще умрат. Но сърцето на владиката не издържало това. Мнозина му казвали:

- Владико, извинявай, не са християни! Какво те бърка? Какво те е грижа?

Той казал:

- Нещо трябва да направим.

Събрал отците, монасите, монахините и казал: Вижте, ако им дадем пари, ще ни дадат пленниците и така ще им помогнем.

Събрали каквото имали и така ги пуснали. Владиката ги освободил и те се върнали в отечеството си. След няколко месеца получил писмо от управителя на онази област, който му писал наред с много други неща: не ни победи твоят народ, а твоята любов. Влезе в нас и не ни даде мира, не можем да те забравим, не оръжията, а твоята любов ни победи.

Съществува ли по-голяма сила от тази любов? Не. Църквата не е музей, в нея постоянно се движи тази екстатична любов на Христос, нищо не е неподвижно. Дори и иконата, тя не затваря Христос в нейната рамка, а ни предлага да отидем до Първообраза, да отидем до олтара, който е извор, не за да видим Христос, а за да приемем Христос. Църквата ни дава Христос и нашият най-голям крах и нещастие е, че не приемаме Този Христос, не Го живеем, не Му се радваме. Защото, много просто, не сме докоснали посвещението Богу, не сме преживели любовта, не сме се смирили, минавайки под бодливата тел, не сме влезли в Пресветия Гроб, а взехме оръжията, защото сметнахме за много малки и прости някои неща, които може да изглеждат като ударите на това дете, но стават духовни удари по мъртвите души на хората и те възкръсват, оживяват и се обновяват в Христос.

Дай Боже в даден момент малко да „пропълзим”, да се смирим, за да обикнем много. Тогава е сигурно, че никой и нищо няма да ни дразни и докосва. Докосвайки Христос, след това нищо друго не те докосва.


превод: Константин Константинов

 

Родители и деца: сблъсък или среща – Азбука на възпитанието

Юни 5, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.

Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.

В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.

Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”

Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.

Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.

Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:

- Когато се върне баща ти, ще видиш!

На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:

- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!

Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”

Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.

Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!

Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.

Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.

Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:

- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?

Отговора на девойката го разоръжила:

- Липсваше ми ти и майка ми!

Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.

Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.

Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:

- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!

Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”

Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?

И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.

Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…

 

Превод: Константин Константинов

Нека безкористно да раздаваме любовта си на всички

Май 23, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Любовта е над всичко. Онова, което трябва да ни занимава, чеда мои, е любовта към другия, неговата душа. Каквото и да вършим: молитва, съвет, препоръка, нека го правим с любов. Без любов молитвата не носи полза, съветът наранява, препоръката вреди и погубва другия, който чувства дали го обичаме или не, и реагира според това. Любов, любов, любов! Любовта към брата ни подготвя да обикнем още повече Христа. Не е ли хубаво?

 

Нека раздаваме любовта си на всички безкористно, без да ни интересува тяхното отношение. Когато Божията благодат дойде в нас, няма да се интересуваме дали ни обичат или не, дали ни говорят с доброта или не. Ще чувстваме нуждата ние да обичаме всички. Егоистично е да искаме другите да ни говорят с доброта. Нека обратното не ни притеснява. Да оставим другите да ни говорят както се чувстват. Да не изпросваме любовта им. Нека се стремим да обичаме и да се молим с цялата си душа за тях. Тогава ще забележим, че всички ни обичат, без ние да сме се стремили към това, без изобщо да сме просили тяхната обич. Ще ни обичат свободно и искрено, от дълбините на сърцето си, без да ги насилваме. Когато обичаме, без да имаме за цел да ни обичат, всички се събират около нас подобно на пчели. Това важи за всички.

Ако твоят брат те дразни, досажда ти, ти си мисли: „Сега ме боли окото, ръката, кракът; трябва да се погрижа за него с цялата си любов“ (виж 1 Кор. 12:21). Нека обаче не мислим за това, че ще бъдем възнаградени за уж добрите си дела, нито за това, че ще бъдем наказани за злините, които сме вършили. Идваш до познание на истината, когато обикнеш с Христовата любов. Тогава не търсиш да те обичат – това е лошо. Ти обичаш, ти отдаваш любовта си – това е правилното. От нас зависи да се спасим. Бог иска това. Както казва Свещеното Писание: …Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4).


из книгата: „Живот и слова“ на св. Порфирий Кавсокаливит

Да обичаме другия повече от себе си

Май 1, 2018 in Беседи, Начална страница

 

- Някои мои енориаши са ми споделяли, че когато не се причастяват, изпитват странно облекчение. На какво се дължи това?

- Божието утешение идва при нас преди всичко чрез Неговите Тяло и Кръв. Защото светите дарове са изпълнени с възкръсналия Христос. Когато успеем да се причастим с тях с чиста съвест и с горещо сърце, тогава усещаме това утешение. Защото тогава влизаме в Божието присъствие, и това Негово присъствие е животворно. Ние можем да влезем в това присъствие и по много други начини. Например, като призоваваме името Христово. Тъй като Христовото име в онтологичен смисъл е свързано с Неговата битийност, призовавайки Го, ние влизаме в Неговата Личност. И по този начин, ние събираме следите на Неговото присъствие в сърцето си. И следите на Неговата благодат, които събираме в сърцето си съграждат в нас един неръкотворен храм Божий. Ето защо св. ап. Павел в едно от посланията си ни казва: „Непрестанно се молете“. Когато непрестанно призоваваме името Христово, по този начин ние се намираме в постоянна връзка с Духа на Христос. И тази връзка ни очиства, просвещава и освещава.

Ето, това е друго средство, много силно, което ни съгражда като неръкотворен храм Божий. Ще ви кажа и за друго едно средство. Всичко е било приведено в битие чрез Божието слово и заповед. И когато ние изучаваме словото Божие, и го оставим да се всели в нас, тогава то ни предава творческата енергия на Бога. Свещеното Писание е слово Божие, онова слово, което Той отправя към нас. И когато ние го направим наше, чрез личната си молитва, и чрез словото Божие започнем да говорим на Бога, тогава Светия Дух, Който ни е дал тези слова, Сам Той се моли с нас и така действа за нас. Словото на Бога е Неговата творческа енергия, Неговото творческо действие. И ние трябва не само да изучаваме словото Божие, но и да го превърнем в наш език, с който да говорим на Бога. С други думи, словото Божие трябва да вдъхновява нашата молитва. Тогава творческата енергия на Бога, която се съдържа в Неговото слово ще ни обновява и вдъхновява. Затова и св. ап. Павел казва, че свети Божии човеци, в които е говорил Светия Дух са ни говорили. Говорили са ни това слово за наше утешение и съграждане.

Говорихме за трите най-мощни средства, с които Бог ни дава Своето утешение и ни съгражда в Свои храмове. Но в живота на Църквата съществуват и много други начини, чрез които можем да привлечем Божията благодат, която ни превръща в избрани Божии съсъди. Например, ще ви кажа нещо просто – всеки път, когато срещаме някой наш Христов брат, и го почитаме, като го поставяме по-горе от себе си, това е много богоугодно и Бог ни изпраща своята благодат. Защото това е начина, по който Той Сам ни се е открил. Той не е пожалил своя собствен живот, а го е предал на страшни мъчения заради нашето спасение, за да живее другия, т.е. ние.

Ето защо св. ап. Павел ни казва, че трябва да почитаме другия много повече от себе си. Именно тогава ще бъдем истински ученици Христови. Тогава нашите срещи ще бъдат в духа на любовта и ще ни подтикват да се обичаме, ако се срещаме в този дух на смирение – да обичаме другия повече от себе си.

С други думи, всички ние сме като образа на Св. Троица. И както Те – Отец, Син и Свети Дух живеят в неизказано единство, така също и ние, ако спазваме Божиите заповеди – да се почитаме един другиго повече, отколкото себе си, тогава и ние ще пребъдваме в такова единство, като на Светата Троица. Ако живеем по този начин, тогава нищо няма да ни тласка към злото. Тъкмо обратното, ще ни подтиква към добри дела.

И тъй, важен е другият Аз, а не моят Аз. Това е от изключителна важност особено за нас, свещениците. Защото, ако ние, свещенослужителите, не успеем да се смирим пред хората, които идват при нас да търсят помощта ни, то няма да можем да им предаваме духовните дарби. Ние не трябва да постъпваме по различен начин с властта, която ни е дадена чрез тайнството свещенство, а наш пример трябва да бъде смирената любов, която виждаме в лицето на нашия Господ Иисус Христос. Той ни е дал един чуден и велик урок – онзи, който служи, стои по-ниско от онзи, на когото служи. И този, който служи, е по-голям от онзи, който е на трапезата.

Отговор на въпрос за греха:

- За всички нас, едно е най-важното нещо – да изпълним Божията заповед – да възлюбим Бога с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с цялата си душа. И за нас грях е всичко, което връзва сърцето ни и го прави несвободно да обича Бога. И преди всичко, това е страстта на гордостта, която умъртвява сърцето. Веднъж едно младо момиче дойде при Стареца Софроний и плачеше, защото не можеше да преодолее някаква своя немощ. Тогава той й каза – превърни своя грях на трамплин към вечния живот. Така е и за всеки един от нас – онова, което свързва сърцето му, което го кара да бъде несвободно да се предаде на Бога, това е нещото, което трябва да отсече, да се бори с него и да го преодолее. И за това всички видове страсти са вериги, пленничество. И има само едно средство да освободим сърцето си – това е Кръста Христов. Ако възлюбим Кръста Господен, по този начин той ще се превърне в ключ, който, когато се завърти надясно, ще отваря пред нас всички Божии дарове, цялото богатство на Божия живот, а когато се завърти наляво, ще превърне сърцето ни в пръст. В нашия живот Христовия Кръст се проявява в нас по различни начини. Когато станем приятели на Христовия Кръст, тогава той става средството, чрез което животът ни се преобразява така, както и Вие вече споменахте за преображението.

Много често, когато хората приемат недоброволния кръст на Божия Промисъл в своя живот, но го приемат и правят доброволен, тогава по този начин този кръст става причина за голяма благодат. Монасите и подвижниците, например, се опитват да бъдат приятели на Христос, като приемат доброволната аскеза. Те доброволно избират подвига. Но Христос, който е сътворил сърцето на всеки един от нас по неповторим начин, знае по-добре от всички ни кой е най-подходящия кръст за всекиго. И това е кръста на Божия Промисъл в живота на всеки един. Ако при всички обстоятелства на своя живот ние успеем да отдаваме слава и благодарение Богу и Той остава при всички обстоятелства праведен, тогава ние ще сме приятели на Христовия Кръст. Именно така са постъпвали всички Божии светии и пророци – те винаги са отдавали Богу слава за всичко, а себе си са укорявали и осъждали. Погледнато в тази перспектива на нещата, ще разберем, че дори и греха не може да ни отдели от Бога. Защото в този смисъл, всеки грях може да стане причина за голямо покаяние и от него да получим голяма благодат. В една от коленопреклонните молитви, които Църквата чете на вечернята на Петдесетница се казва: „Пред Тебе, Едничкия, съгрешаваме, но и само Тебе, Едничкия почитаме“. И нашия стремеж е това почитание и поклонение на Бога да погълне смъртта в нашия живот. С други думи, не се спасяваме от делата, които вършим, а когато носим в себе си живо усещането за Бога, носим го живо в телата си, всеки един от нас. А тялото на нашето тяло е сърцето ни, т. е. сърцевината на нашето съществуване. И обратното, ние биваме погубени, когато това усещане за Бога го няма в нас.

В Стария завет се казва: „Кой е човекът? Човекът с дълбоко сърце, което носи умно, дълбоко, божествено усещане“. Има се предвид духовното, а не разсъдъчно сърце, което носи усещане за Бога. И това е нашата цел.

 - Как да приемаме сънищата си, когато там присъства Св. Богородица или Иисус Христос?

- Не знам, имам алергия към сънищата. От малък съм научен да не им обръщам внимание. Но понякога се случва Бог да утеши човека и чрез съня. Но е много опасно винаги да приемаме сънищата си за истина. В Св. Писание има случаи, когато Бог е давал сънища на светиите, чрез които им се е разкривал. Но тези хора са били праведници, т.е. те са живели над нивото на обикновените човеци. Имали са чисти сърца. За нас едно е важно – да имаме съкрушено сърце и смирен дух, за да може Бог да приеме молитвата ни, когато Му се молим. Когато заставаме пред Бога по този начин, тогава Той ни дава такова утешение, което никоя човешка представа нито може да разбере, нито да обясни. Защото човек със своето въображение и със своите сънища може да достигне единствено и само до тварните неща. А онова, което Бог ни дава, то надхвърля всеки разум.

Ето защо при светиите въображението не е нужно, нито действащо. Защото животът, който те носят в сърцето си, животът, който Сам Бог им дава е нещо неописуемо, надхвърля всичко тварно. Затова на последните равнища на духовния живот трябва да отхвърлим въображението. И това е нужно, за да можем да застанем пред нематериалния Бог с нематериален ум. Именно за това трябва да отхвърлим въображението.

 

 

Из: Седмица на православната книга – Варна, 2017 г.

 

Храним децата си, не с нежност и любов, а със скръб и кавги

Март 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Темата е достатъчно важна. Навярно много пъти не осъзнаваме, че връзката между двама човека в брака представлява много важен (учебен) чин, истински университет. Проблемите започват, когато бракът, връзката между двамата човека не е любящо общение, а поле за взаимно изтребване. На младите, които идват да се оженят, на младите съпрузи, които се подготвят да започнат тяхното общо пътуване, много пъти казвам: внимавайте, имате един голям враг! и те недоумяват. Ама кой враг? Сега тръгваме по нашия път. Мисълта им започва да работи и отива в разни лица. Аз отново подчертавам – и този враг е един много опасен враг.


Отново недоумяват. Виждам недоумение, но и страх да се отпечатва върху лицата им. Кой е този враг, отче? Този враг е егоизмът. Когато влизаш в един общ път, приемаш Божията благодат и тръгваш по общ път, никога не смятай, че врагът, този, който трябва да преодолееш, са негативните страни на другия. Този, който трябва да преодолееш, е твоят егоизъм. Ако всеки преодолее егоизма си, тогава бракът реално би бил любяща общност, съществена връзка, би имал Божията благодат и не би бил поле за взаимно изтребване. Когато бракът е любяща общност, тогава става за децата един голям университет. Но нека видим какво казват отците на Църквата. Кое е първият чин на човека?


Бихте казали, че това е семейството. Семейството, връзката между съпрузите е вторият чин, второ „отделение”. Кое е първият чин? – майчината утроба. Затова отците на Църквата съветват майката да бъде особено внимателна през този толкова разтърсващ и едновременно толкова нежен етап на бремеността. Нищо от това, което Бог е създал, не е случайно – неслучайно утробата се намира точно под сърцето на майката, защото детето не се храни само от пъпната връв, а и от ударите на майчиното сърце. В утробата бебето чувства нейната любов. Отците на Църквата казват, че майката трябва да е особено внимателна, да избягва всякакво напрежение, да се моли, да се причастява редовно, да гали бебето, да му говори нежно, да му пее. Това го казват отците на Църквата, за да предава на детето вяра, Божия благодат, радост, надежда, топлина, нежност.


Ще ви разкажа един случай от живота на светия старец Порфирий Кавсокаливит. Канонизацията му е голяма радост и голяма победа на човешкия род. Когато Божията благодат ни открива един светец, чрез него човешкият род побеждава злото. Затова всички се радваме за светеца. Светецът е принасяне на целия човешки род на Бога. Старецът Порфирий имал едно духовно чедо – университетски преподавател. Този човек имал следния проблем. Когато чувал някакъв силен шум, когато студентите излизали през паузите или когато бил на място с много деца и имало глъчка, чувствал силно главоболие. Нищо не помагало – лекарства, болкоуспокояващи, компютърна томография, рентгенови снимки, прегледи, но нищо не му откривали. Никакъв здравословен проблем. Той отишъл при стареца Порфирий.


- Геронда, имам такъв и такъв проблем. Какво е това нещо?


Свети Порфирий му казал:


- Бре детето ми! – говорил бавно и много благо. – Искам да отидеш и да попиташ майка си, когато беше бременна с теб, как се е държал с нея баща ти.


Какво да прави, той бил голям човек, зрял човек, майка му била на 85 години. Отива и й казва:


- Майко, моля те, кажи ми нещо!


- Какво, детето ми?


- Когато беше бременна с мен, ставаше ли нещо между теб и баща ми?


Тя заплакала.


- Защо плачеш, майко?


- Защото детето ми, понеже вече имахме много деца и не се справяхме, баща ти искаше да направя аборт, но аз настоявах да те задържа, а когато той си идваше у дома, крещеше силно и ме удряше в корема.


Плодът, това малко детенце в майчината утроба чувало виковете и чувствало болка. Така той пораснал, станал 50 годишен човек и когато чувал силен шум, главата веднага го заболявала. Нещо, което получил, когато се намирал в утробата. Представете си само какво става. Затова първият (учебен) чин, където детето ще се научи на топлина, уважение, нежност, молитва, любов, е майчината утроба. Затова трябва да сме особено внимателни.


Трудно е възпитаването на едно дете. Помислете – ние бяхме в рая, в утробата на Божията любов, наслаждавахме се на Неговата любов и какво направихме? Накрая поискахме да излезем от този Рай. Тоест въпреки цялата любов, молитва и внимание, които може да даваме на децата ни, никога не трябва да си помисляме, че няма да има провал. Видяхте – Бог ни дава любов в Рая, храним се от Божията любов, тя ни покрива и въпреки това провалът не се дължи на Бога, защото Той ни е дал всичко, а на нашата неспособност да приемем Неговата любов. Затова възпитанието е трудно нещо, непременно е нужна Божията благодат, силна молитва и внимание, за да можем не само чрез нашето слово – с него ще дадем много малко неща, а най-вече чрез начина на нашия живот да дадем нещо на децата.


Ако родителите проявяват егоизъм, това държи детето напрегнато, това е като рана и се изразява в периода на неговия пубертет. Един пример. Идва една майка, която не понася детето си – защо? В пубертета е. Добре. Пубертетът е бурно море. Детето е в морето, дави се, прави спазматични движения, крещи, и казва св. Йоан Златоуст – ти трябва да си скалата, върху която ще се удари вълната на пубертета и без да се оплачеш, сред пълно мълчание, ще пресечеш нейния устрем. В пубертета има напрежение, но да не би ти да си го усилил, оставяйки детето да израсне в напрегната обстановка?


Веднъж ми направи впечатление следното нещо. Бях в един дом и дойде братът на човека, който живееше там, с жена си и детенцето им. Знаете, когато двамата братя се срещат, се закачат, припомняйки си детските години, като игра, но повишават леко глас. Внезапно детенцето, 5-6 годишно, заплака. Изумихме се. Какво става? – попитах. Детето се уплаши. И майката ми казва:


- Не, отче! Не се уплаши. Детето не е чувало никога висок глас у дома.


Така тази случка го изненада. Стори му се чуждо на атмосферата от неговия дом. Помислете в какво пространство е израснало, в какъв мир. Не знам, ние запасяваме ли децата ни с мир? С тишина? С кротост? Ако не, защо след това се оплакваме, че чувстват напрежение през пубертета? Защо по-късно се тревожим за напрежението, което самите деца създават в своите домове? Кой им предаде това напрежение? Кой създаде това състояние?


И така, когато усилваш радиото докрай, а след това искаш да го намалиш, мислиш, че домът е гробище, защото си свикнал радиото да гърми. Децата живеят в страшно напрежение.


Друг пример. Говорим с примери, за да можем да разбираме и да откриваме нашата отговорност. Двамата съпрузи разговарят:


- Много си разхвърлян! Досущ като баща си!


Или


- Ама какво крещиш така? Досущ като майка си!


Вместо бащата да похвали майката и майката – бащата, ние какво правим? Излагаме другия. И, разбира се, прехвърляме отговорността, защото негативните елементи, които детето има, не са мои, а на другия. Прехвърляме отговорността, което кара едно дете винаги да бъде безотговорно. Така то никога няма да поеме своята отговорност.


Когато влизаш в живота на другия, трябва да влизаш както свещеникът влиза в св. Олтар, с такова благоговение, т.е. да уважаваш напълно неговия живот, мнение, свобода. Ние влизаме като завоеватели в живота на другия, тъпчем го под нозете си, унизяваме го и, разбира се, най-главният свидетел на това състояние е детето.


При мен идват съпрузи да кажат своите оплаквания и в онзи момент чувствам, че съм съдия – искрено ви казвам. Единият прехвърля отговорността, другият обвинява, никой не гледа своята отговорност и грешка.


Живеем в един дом с децата ни, но дали ги подготвяме да поемат своята отговорност? Изразите, които звучат: остави, ти не знаеш! Не го прави, ще го развалиш! – никога не даваме на детето пространство да се движи, да се почувства отговорно, да поеме инициатива. Една огромна грешка. Утре то ще направи същото и в своя дом. Повечето от нас сме родители, други сте баби и дядовци. Поискахме ли някога прошка за някоя наша грешка от децата? Не ми казвайте, че не сме правили грешки. Съществува ли по-голям урок за детето ми от това да му поискам прошка за моята грешка? Или да му благодаря за нещо, което е направило. Чрез нас децата да се научат да искат прошка, признавайки своята грешка и поемайки отговорност, и да живеят с благодарствено отношение към другите, да казват едно благодаря. Съществува ли по-ценен урок от това?


Думите са велико оръжие, което Бог ни е дал, голям дар на Неговата любов, който влияе страшно и дълбоко. Една дума може да разруши всичко – и най-вече думата на бащата или майката, но може да построи и да балансира всичко. Думите ни се нуждаят от голямо внимание.


Награждаваме детето за успехите му, т.е. интересуват ни само уроците, да завърши, да получи добра оценка, да влезе в университета. И това е добро. Но ценностите, висотата на живота? Нравът? Духовността? Казах браво на детето за добрата оценка, но когато го видях да се моли у дома, наградих ли го? Отидох ли да му купя нещо и да му кажа:


- Вземи го!


- Защо? Днес не празнувам.


- Аз празнувам!


- Какво празнуваш?


- Една голяма радост!


- Каква радост?


- Видях те да се молиш!


Думите ни се нуждаят от внимание. Всичко, което майката и бащата правят, всичко, повярвайте ми, са уроци. Начинът, по който майката готви, е урок. Готвенето е себепринасяне. Представяте ли си детето да види майката радостно да принася на всички членове на семейството своята любов чрез яденето? Да го прави с радост. Детето да види баща си да влиза дома и с охота да отиде да прегърне майката, децата, да ги целуне. Знаете ли какво ще стане тогава? Нещо много просто – детето ще очаква баща си да се върне.


Дядо ми имаше една тактика, какво да ви кажа, ядосваше ни, особено когато пораснахме и искахме да оставаме навън. Той казваше:


- В осем и половин часа вечеряме.


- Е, добре, яж, ние ще се върнем!


Казваме си – остави, да не ходим! Да отидем в 21.30, той ще вечеря, ще огладнее и ще яде.
Но дядо седеше на трапезата с празна чиния и чакаше:


- Хайде, бре деца, къде сте?


Ние си казвахме – нека се върнем в 22.00 ч. ще огладнее, ще яде, след като си ляга с кокошките. В 22.00 ч дядо ни чакаше на масата. Засрамихме се. Затова в 20.30 бяхме на масата. Ядосвахме се, без да осъзнаваме, че дядо искаше да се събираме всички заедно, защото часът на трапезата е свещен. Тогава разговаряхме, откривахме себе си, споделяхме това, което живеехме, той ни казваше разни неща, намираше възможност да ни поучи от неговия опит, награждаваше или порицаваше. Къде другаде да ни срещне – в играта? Не можеше да ни следва. В съня? Никъде. Само на трапезата.


А сега всеки яде по различно време. Съгласен съм, че обстоятелствата са трудни, разбираме го, единият работи обедна смяна, друг вечерна. Да, но трябва да направим нещо, за да се засичаме. Да намерим час, в който да се събираме вечер – за половин час. Как сте, деца, как мина денят ви?


Една майка дойде и ми каза:


- Леле, детето ми си тръгва от мен! Отива да следва в Александрополис, в Комотини. Притеснявам се, няма да го имам у дома.


- Я ми кажи, когато беше, виждаше ли го?


- Така е, отче, виждах ли го? Учеше в стаята си, приготвях ядене, слизаше когато можеше, не го виждах.


Сега, когато си тръгва, ще почувстваш отсъствието, защо не го почувства преди? Говори му малко, остави го да ти каже две думи. Това, което ще ти каже, за тебе е безинтересно, но за него са много сериозни неща. Това, което ще ти каже от училище, за него е преживяване, което ти можеш да използваш и да го превърнеш в урок, да го поучиш чрез това на много неща.


Събитието на вярата. Помня баба ми, която поучаваше на вяра и чрез готвенето, както ви казах преди. Когато отваряше фурната, прекръстваше яденето и казваше сладко и вкусно като думите на Христос – това беше вяра и ми предаваше урок, катехизираше ме в онзи час и аз не го разбирах. Много по-късно разбрах всичко това, което ни дадоха на трапезата, в кухнята, в двора, в разговора, в начина, по който пазаруваха, в разбирателството, в сътрудничеството, в съвместния им живот толкова години заедно, където единият да гледа другия и общуват, единият изпитва болка и другият му състрадава, винаги с техните проблеми. Нищо не е идеално. И дори начинът, по който посрещаш проблемите, може да стане много ценен урок.


Едно дете направило голяма беля и бащата казал:


- Леле, детето ми, какво направихме!


Не какво направи?! – а какво направихме! – за да му покаже, че една грешка в семейството, както и радостта, скръбта, трябва да я споделяме. Това е кръстът, който всички ще понесем – семейството означава споделяне. Ние знаем само автономизирането – стаята ми, колата ми, отпуската ми, сметка ми, заплатата ми. Това създава особени проблеми – днес се появява едно отчуждаване и това е трагично. Децата ни чувстват много самота вътре в семейство. Бабата престана да разказва приказки, майката престана да говори на децата, бащата да се интересува и онзи, който вече говори, е най-неподходящият – телевизорът. Някога имаше един кръг, в който влизат баща, майка, дядо, баба, децата. Този кръг се е разпаднал, защото по средата е влязъл телевизорът. Неговата сила и единство са унищожени.

Ще ви прочета писмото на една 18 годишна девойка. Чуйте какво ни казва:


Възрастните. Техните мечти са угаснали, вече не се изпълват.”



С други думи какъв урок ни предавате? След като сме умрели. Нямате мечти, не се борите, нямате надежда, нямате хоризонт, къде е урокът на живота, който ни давате, загаснали мечти.


„Тяхното слово ме плаши, защото много често говори умът им, вместо сърцето им. И сърцето им, когато изригне, не знае мяра”

Всичко е в разума, всичко е хладно. Когато им говорим, го правим, за да им се скараме. Само тогава им говорим. Когато нищо не се случва, сякаш сме глътнали нещо и нямаме какво да им кажем.


Нашето движение към децата е един ценен урок. Една 90 годишна жена дойде да се изповяда и ми казваше за живота си: не помня много от баща ми. Помня само, че когато влизаше в стаята ме милваше по главата и казваше: бебчето ми!


Този баща, който починал млад, но не оставил детето сираче. Защо? Защото оставил сладостта на неговото слово и топлината на неговото докосване да повлияят на детето. Минали 85 години и това детенце, което тогава било 4 годишно, може да е забравило хиляди неща, но неговото докосване и думи не забравило.


Знаете ли как влияе нашата прегръдка? Нашите сладки думи? Защо да използваме думите само за да се караме? Само за да сплашваме? Само за да порицаваме? По коя причина?


„Виждам много възрастни, които приличат на изморени юноши, лишени от тяхната жизнена енергия, т.е. полумъртви. Не трябва да обобщаваме, другият мисли, че не е така, но бих искал в своето мнозинство да са по-щастливи.”


Да не са толкова наскърбени и разочаровани. Храним децата си със скръб, която в живота им става депресия.


Да спрат да казват, че бъдещето принадлежи на младите, поставяйки себе си извън играта.

Тоест намираме се извън живота, в периферията. „Вие сте бъдещето – поемете вашата отговорност!” – така им казваме, но самите ние нищо не правим, а седим и спим. Знаете ли, че Бог ни е дал целия живот, този дар на живота, който трябва да го живеем да последната капка, до последния миг – защото ще отговаряме, ако не живеем живота. Има хора, които са „починали” на 20-25 годишна възраст и ги погребваме на 90 годишна възраст. Не живеят. Искате ли да ви дам пример на човек, който е жив?


Отец Йоан, монах на Света Гора. Почина на 106 годишна възраст. На 103 годишна възраст се научи да работи безупречно с компютър, за да запази своите спомени и стихове! На 103 годишна възраст! Когато не копаеше в градината си, пишеше на компютъра. И този човек, който живя живота, даде на всички нас един страшен урок по живот. Ние какъв урок сме дали? – мърморим, крещим, от нищо не сме доволни, в нищо не намираме покой, песимисти сме, една жална песен е животът ни. Не се радваме на нищо от толкова неща, които Бог ни е дал.


Някога един човек с много проблеми отишъл при папа Ефрем и му говорил: „не издържам, ще се самоубия” и очаквал старецът да му каже нещо.


И какво направил този велик подвижник? Хванал го за ръка, извел го вън от килията и му показал луната и му казал:


- Бре, защо се притесняваш? Виж Бог какво е окачил на небето за нас! Виж каква красота! Порадва ли се някога на луната? Виж каква красота. Седни тук да й се наситиш!


И този човек ми казва:


- Всеки път, когато гледам луната, си спомням стареца и всичката ми скръб изчезва.


Прости неща, Бог ни е дал много извори на радост, но понеже ние искаме все повече и повече, поради нашия егоизъм, губим радостта и накрая черпим само скръбта. И от нашите отношения трябва да започнем, като е нужно време, за да влезем в общение.


„Аз съм предпазлива към погледа им, защото се боя от техния съд.”


Разбира се, когато бащата е прокурор, а майката председател на съда, естествено, че детето се бои дори да ги погледне. Така ли, бре хора, Бог гледа на нас? Христос така ли погледна на нас? Христос, Който прие нашия егоизъм, грях, болест, проказа, парализа, безумие, ирония, лицемерие и изцеляваше, прощаваше и съветваше, увещаваше и спасяваше? Защо ние сме такива? Защо?


„Мечтая си за прост диалог”

Чуйте – прост диалог, да говорим просто.


„без злопаметност, с хумор и нежност, където всеки ще слуша другия без да си мисли каквото и да е. Мечтая си много живо. Оставам дете и ви обичам, вярвам ви, повярвайте и вие в мен!”

Викът на душата на едно дете. Да повярваме на децата, да ги изслушаме, да ги обикнем. Това е.

И нещо кратко от един 20 годишен младеж.

Баща ми винаги го нямаше, и майка ми, мисля, че очакваше много от мене. Тя не можеше да разбере и аз не можех да й обясня. Движиш се с потиснати чувства и трябва някъде да ги изкараш. Това е очарованието на наркотиците. Изкарват те от себе си.”

Отсъстващ баща и майка, която само очаквала без да дава, накрая водят детето до една зависимост, на която гледа като на разтоварване.

 

Бог ни е дал много неща – майчинството, бащинството, съпружеството, те не са ад, а рай, дори да има трудности. Да спрем да се оплакваме, да направим кръстното знамение и понеже имаме любов, да отворим сърцето си и да оставим тази любов да обгърне децата ни. Не е нужно нищо друго. Тази любов да претърпи, да покрива, да прощава и това ще е най-големият урок за децата. И бъдете сигурни, че така майката и бащата ще бъдат най-добрият амвон и най-добрата проповед за децата в целия им живот.


Превод: Константин Константинов

 

 

Съвети на свети праведен Алексей Мечов

Февруари 8, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Молитвата изисква покой, а при вас сега го няма. Носите се в различни посоки. След това се изморявате много. Затова молитвата не идва. Първо за нея е нужен покой, таке че да не се разсейваме, да не ни безпокои нищо. Когато животът протича по този начин, трябва да се молим на ум, без да обръщаме внимание, че душата не отговаря. Вниквайте в думите на молитвата. Не позволявайте на нищо да ви обърква, но се молете, молете се. Не си задавайте въпроси, на които не можете да отговорите в момента. Не се отчайвайте. Когато се успокои животът ви, тогава е възможно, а сега не е.“

 

„Преди да започнете да четете Евангелието се прекръстете и кажете: „Господи, научи ме, дай ми да разбера, какво пише там“. После така се случва, че случайно попадате в някакво прозрение и започвате да разбирате смисъла на едното или другото. Тогава трябва да вземете и да запишите тези мисли.

 

„Очистването на душата и приближаването й към Бога се извършват тук, в този най-обикновен и сив живот. То е свързано с много скърби и трудности. Не мислете, че започвам да ви обяснявам за красотата на духовния живот и как да стигнете до Царството Небесно. Аз ще ви обясня как да живеете с хората, които Господ ни е определил.“

 

Отец Константин, близък приятел и съмишленик на отец Алексей Мечов, казваше така: „Когато се молите, споменавайте родителите си. Това е много важно, винаги да споменаваме тези, които са се грижили за нас, които толкова много са ни обичали“.

 

На въпроса, как да съживим Църквата, отец Алексий отговарял: „Молете се“.

 

За Иисусовата молитва отец Алексей казваше: „Колко пъти – не е важно. Важното е колкото може по-често. Яжте, пийте, вървете, говорете, работете – през цялото време трябва да я казвате в себе си или на ум. Събуждаш се през нощта – също. Само ако може просто, съвсем, съвсем просто“.

 

„Цялата работа е в това, да я казвате с чувство на покаяние (става въпрос за Иисусовата молитва). Обърнете внимание на думите: „Помилуй, мене грешния“. Ако понякога не слушаш какво четат или не разбираш какво пеят в църквата, започни да я казваш – и разсейването се изгубва, мислите и разсъжденията някъде изчезват и се появява молитвено настроение“.

 

„В храма стойте далеч от онези, които обичат да говорят“.

 

„Създайте ред във всичко“.

 

Човек се моли, а молитвата му е еднообразна. Понякога е много трудно. Човек се старае, а неговата молитва е суха, разсеяна. И ето, че му се изпраща в утешение, в насърчаване – чудна, светла молитва. Това е като небесна симфония. Духовна музика, която изпълва душата му. Върху него се излива поток от невероятни, небесни звуци, и унинието и умората изчезват от него. Радост, мир и тишина изпълват неговата душа. Това е, което дава Бог на човешката душа, за утешение и насърчаване – и това е всичко. Да се иска и да се чака това никога не трябва да се случва.

 

„…Прелестта не оставя на мира духовните хора, най-вече когато се опитват да обичат с всички сили Бога, защото те все още обичат себе си повече, отколкото ближния си“.

 

„Да се молим – казва Марк Подвижник – това е от нашите сили, а да се молим с чистота е дар на Божията благодат. И така да можем, да се жертваме за Бога, независимо от количеството (което е възможно за нас) и Божията сила ще се излее в немощната душа, и сухата молитва, разсеяната, но честа и постоянна, придобива навик и се превръща в естествена, молитвата става чиста, светла. Пламенна и достойна“.

 

Из писмата на отец Алексей:

 

„Какво може да бъде по-радостно за Господ, когато Той вижда, че ние се лишаваме от нещо, че се отдаваме на ближния, че се ограничаваме в каквото и да е, че осигуряваме спокойствие на ближния си; че се сдържаме и се стараем да направим душата си, характера си, такива, че на нашия ближен да му бъде по-леко да живее с нас“.

 

„Когато видиш около себе си нещо лошо, огледай се, не си ли ти причината за това“.

 

Отец Алексей винаги искал устна изповед, защото според него, това най-добре очиствало душата. Трудно било, но полезно. Отучвало от гордостта. Той не обичал, дори ако на ум си имаш бележки, тъй като това означавало, че ти не си се подготвил добре, щом не помниш греховете си.

 

„Знаеш дълга си и трябва спокойно и твърдо да го изпълняваш. Трябва да казваш Иисусовата молитва“.

 

„Възлюби Господа, Бога Твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…; възлюби ближния си като самия себе си“. Велики са тези слова, велико и трудно дело – да обичаш ближния си като самия себе си, както и много често се случва да обичаме Бога по-малко от себе си. И тогава толкова би било добре нашата съвест да е чиста, и толкова дела биха били угодни на Господа, за което Спасителя толкова често ни е молил. И сърцето ни би се изпълнило с радост от мисълта, че Господ е доволен от нас“.

 

„Опитай се да живееш за хората, да живееш с радостите и скърбите им – и да забравиш за своите собствени. И ще видиш, колко ще ти бъде добре“.

 

„Не благославям да се говори за другите хора така, че да се разпространи лош слух, а наш дълг е да говорим поучително, полезно.

 

„Труден и скръбен е пътят, водещ към Бога, и само с Божията помощ ние можем да вървим напред. Ако се оставим на самите нас, ние още от самото начало бихме се погубили. Трябва всяка минута да викаме към Господа: помогни ми, Господи! Помилуй мене немощния! Трябва да се молиш само това, Господ да те помилва, да просиш от Господ прошка на греховете си, да молиш да ти даде сили да живееш, да ти даде сили да се поправиш и да Му служиш, както Той желае. Непрестанно да Му благодариш за Неговото велико дълготърпение и милосърдие – и за всичко. Да молиш за себе си душевни радости и телесна полза не бива.”

 

„Отеца ни учеше, че всеки път, когато кръстът ни се окаже тежък, мислено трябва да си представяме кръста на Спасителя. И да си представяме, че се сравняваме с Него. А кръста, който носим се оказва най-лек. Ние не трябва да искаме друг кръст, освен нашия, който ни е даден от Господ и който винаги ни изглежда по-тежък от другите…”

 

„Всеки един от нас не забелязва своите недостатъци и може да се усъвършенства само с участието на своите близки или други хора, и за това те моля да продължаваш своето дело в същия дух, за което, повтарям, ще ти бъда много благодарен”.

 

Ние трябва да спасяваме себе си и другите, по-строго да следим за себе си, а към другите да бъдем снизходителни, да ги изучаваме, за да се отнасяме към тях така, както се изисква според характера, положението и настроението им. Например: човек е нервен, необразован, но ще изисква от един спокойствие, а от друг деликатност или нещо друго, така че ще бъде безразсъдно, и ние трябва внимателно да наблюдаваме себе си”.

 

„За да опознаем Бога е нужна Божия светлина, а с тази светлина Той изпълва само немощните и смирените, подобно на апостолите, които, като бъдещи невежи в човешката наука, но изпълнени с Божествена светлина, устремявайки се към тази светлина с всички сили на душата, се възпламенили с пламъка на вярата и казали на Господ: „Нека бъдем с Теб, дай ни възможност да се наслаждаваме на това вечно”. Те се стремели към това, за което Господ ги призовава, а в този момент се е разкрило, очевидно, за света Неговото Божествено достойнство”.

 

„Трябва да помним, че щом Господ винаги ни гледа, и Той всичко знае, и как тогава ще постъпим против Него?”

 

„Вие казвате – закона, но там, където няма любов, закона не спасява, а истинската любов е изпълнението на закона (Римляни 13, 8-10).

 

„Изучи живота, научи хората, прави добро”.

 

„Пътя към спасението – обичаше да казва отеца – всеки има своя собствена мярка. Невъзможно е да се установи общ път за всички, не е възможно да се състави формула за спасение, която да обедини всички хора”.

 

„Отец Алексей учеше така: в началото е любовта към Бога, чрез нея, като следващо желание е да угодим на Бога – любов към ближния, а след това промяна в нас самите заради ближния”.

 

„Пожелавай щастие на всички – и ти ще бъдеш щастлива”.

 

„Ежедневно, като майка, кай се за своите грехове на Божията Майка”.

 

„Гледай себе си. Ако искаш да живееш духовен живот – гледай себе си. Всяка вечер преглеждай, кое е било извършено добре и кое лошо; за доброто благодари на Бог, а за лошото се покай”.

 

„По-стриктно, по-стриктно в духовния пост, така ще се научиш да се владееш, смирявай се, бъди кротък”.

 

„Иисусовата молитва – сериозна работа. Трябва да имаш постоянно пред себе си Господа, все едно се намираш пред някой важен човек, и си в постоянна беседа с него”.

 

„Бъдете с хората, живейте техния живот, радвайте се на техните радости, тъгувайте заради техните скърби – защото в това е целта и начина на живот на християнина, а особено на пастиря”.

 

„Как да придобием любов към Бога? Често трябва да си спомняме, какво е направил за нас Господ и какво прави. Всички, всички житейски дела трябва да бъдат осветени от Христос, а за това е Иисусовата молитва. Както е хубаво и радостно когато слънцето свети, така хубаво и радостно да бъде на душата ни, когато Господ е в нашето сърце и ни освещава всички”.

 

„Умът е само работна сила на сърцето”.

 

„Лошите мисли гони, а които се появят – хвани ги за ухото и ги изхвърли. Бъди строг към себе си”.

 

„Когато те нападат лоши мисли, особено в храма, представи пред кого стоиш, или отвори душата си и кажи: „Владичице, помогни ми!”

„Преди да говориш, трябва да помислиш, можеш ли да си спомниш Христос, как би постъпил сега, и после, каквото ти казва твоята съвест, направи така и говори…”

 

„Старай се внимателно да се отнасяш към хората. Да свикнеш с това е трудно. Помни – забрави за себе си и забрави всичко в себе си и живей живота на всеки. Който идва при теб, преживей с него всичко, което той преживява, влез в неговата душа, а себе си забрави, напълно забрави за себе си”.

 

„Човек не трябва да си поставя за цел спасението на своята душа, то само ще дойде, не трябва да мисли, какво го очаква след смъртта и за служението му на Бога. Той трябва да обича с цялото си същество Господа, да Му даде всичко. И всички мисли, чувства, движения да насочва към това да угоди на Господа. Да прави на земята това, което на Него ще Му е угодно. Както за любимия си човек се опитваш да направиш всичко, което той обича и за което те моли, така, още в по-голяма степен, трябва да го направиш заради Господ. А кое е най-първото и най-приятното за Господа? За какво Той много ще се радва, когато го изпълним? Това е любовта към ближния”.

 

„Трябва да се смятаме за най-лоши от всички. Искаш да се дразниш, да отмъстиш или нещо друго да направиш – скоро се смири”.

 

„Както в живота е нужно да забравиш себе си и да живееш живота на другите или за другите, така и в молитвата е нужно да забравиш себе си, своята душа и да молиш от Господа само сила, с която да изпълниш Неговите заповеди на земята”.

 

„Не трябва да щадите и да съжалявате този, който не съжалява другите”.

 

„Преподобен Исихий казва, че без честото призоваване на името на Иисуса Христа не е възможно да се очисти сърцето”.

 

„Отеца казваше – пише в своите спомени Александър Ярмолович, – че е невъзможно в света да се прилагат външни форми от монашеския живот. Трудно е да се комбинира домашната работа с манастирските правила… човек не може да издържи, и душата му започва да страда”.

 

„След като отецът бил попитан: какво да правя когато дойдат скучни хора и говорят за безинтересни неща? Може ли да се отърва от тях по някакъв начин?

 

- Не, трябва да ги изслушаш, защото са нещастни. Трябва да се опиташ да влезеш в техните интереси, постарай се да ги разбереш, как се чувстват, мислят, така че тяхното състояние да стане ясно за теб. После започваш да ги съжаляваш, а съжалявайки ги – ги обикваш. Трябва да се работи над това. Отначало да принудиш себе си ще бъде трудно и скучно. После, веднага щом почнеш да ги съжаляваш, ще ти бъде по-лесно и по този начин няма вече да ти е скучно с тях.”

 

„Исках да имам буря от енергия за да работя усилено – си спомня от своите бележки Александър Ярмолович – за да достигна скоро до своята цел. Мислех, че тази цел – християнството – е толкова близка и възможна. А отеца ме убеди да живея по-спокойно”.

 

- Господ ще ви изпрати всичко своевременно. Не можете да направите нищо със сила. Нужно е търпение и още смирение, молитва…”

 

„Ако човек не отдаде напълно и изцяло душата си на Господа, и да я очисти предварително с покаяние, така че да може Господ да работи в нея както Му е угодно – няма да има душевен мир и в нея няма да влезе Господ”.

 

„Нищо, че молитвата не се получава. Трябва да се принудиш. По-добре е да кажеш малко, но да го кажеш с разбиране. Трябва да мислиш над всяка дума, която произнасяш.”

 

Отец Алексей смятал: „Нужно е да се научим да се молим така, че да не зависим нито от времето, нито от мястото”.

 

„Запомни веднъж и завинаги, че в духовния живот не съществува израза „не мога”. Всичко трябва да можеш, което ти казват. Казвайки думите „не искам” и колкото по-дълго живееш, толкова по-строг отговор ще ти се търси за тях”.

 

В записките на Александър Ярмолович се пази много характерно изказване на отец Алексей: „Въпросът не е във външния живот, а в душевното устроение на човека, който е длъжен да постави на първо място любовта към ближния. В името на тази любов той трябва да настрои своето вътрешно „аз”, за да улесни във всичко живота на своя ближен. А ближните на първо място са семейството, а после всички останали, с които трябва да живеем заедно”.

 

В забележките на дякон Владимир, който се обръща към отец Алексей, е подчертано това, че отец Алексей насърчавал своите духовни чеда по-често да се причастяват. Той подчертал, че не за праведните, а за грешните е установено това Свето Тайнство. „Не казвай, че си недостоен – учеше той. – Ако ти говориш така, то никога няма да се причастиш, защото никога няма да си достоен. Не ние сме създадени за Причастието, а Причастието за нас. Именно ние, грешните, недостойните, слабите имаме още повече нужда от този спасителен източник”.

 

Източник: http://3rm.info

 

 

 

Адът – това е да не можеш да обикнеш

Декември 23, 2017 in Отечески съвети, Свещеническа конференция, Семейство

 

 

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

 

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

 

 

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

 

 

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

 

 

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

 

 

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

 

 

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

 

 

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

 

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

 

 

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

 

 

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

 

 

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

 

 

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

 

 

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

 

 

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

 

 

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

 

 

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

 

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

 

Младежът ми отговори:

 

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

 

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

 

- Какво каза?

 

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

 

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

 

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

 

- Е, не и нея!

 

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

 

 

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

 

- Отче, развеждаме се.

 

- Защо, детето ми, се развеждате?

 

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

 

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

 

Тя ме попита:

 

- Коя е?

 

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

 

Тя ми каза:

 

- Не е възможно.

 

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

 

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

 

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

 

 

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

 

превод: Константин Константинов

 

Що е милосърдие и в какво се състои то?

Ноември 15, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Отговори на атонския Старец Иосиф Ватопедски на въпроси на поклоници


Как да опишем този съсъд на любовта, този инструмент и това средство, с които Творецът се отнася към Своите създания? Как да опишем тази добродетел, която се е нарекла дъщеря на Бога и разпоредителница с безчислените съкровища?


Когато преподобният Иоан Милостиви бил млад, той решил, че през целия си живот ще оказва състрадание на ближния и ще проявява милост. Тогава, приемайки облик на прекрасна принцеса, тази добродетел (тоест милосърдието), му се явила и му казала: “Аз съм първородната Божия дъщеря, и този, който ме предпочете и възлюби, него ще заведа при моя Отец!”.


Ето, това е милосърдието, и който възжелае истински да общува и да живее с Бога, нека се потруди да го придобие и даже да живее чрез него през целия си живот.


Не то ли, Божието милосърдие, е било причината, която е подбудила Бога да даде живот на създанието, да го направи причастник на Божествените съкровища на Своята съвършена Любов? Какъв още друг смисъл могат да имат словата на Свещеното Писание, които се отнасят към неописуемия и благ Бог, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни (Рим. 8:32)? Чий ум, чия мисъл и чий език може да опише или да изрази това дело на Божествено милосърдие?


Такова голямо значение придава Бог на милосърдието, че дори е казано: „милостта бива похвалявана на съда“ (Иак. 2:13).


Ето едно спасително и печелившо средство! Ето едно превъзходно и полезно мерило! Ето нещо, което всеки може много просто и винаги с лекота да изпълни по всяко време, на всяко място и при всякакви обстоятелства! Не би ни стигнало нито място, нито време, нито способности, ако бихме поискали да опишем колко пъти в историята не само ние, като разумни същества, но и неразумните творения са изпитвали на себе си действието на тази блажена добродетел – „праведният се грижи и за живота на добитъка си.“ (Притч. 12:10).


Ти, блажена дъщеря на Небесния Цар, подтикнала и своя Отец да се разпъне за тези, които са се отрекли от Него, съжали се над нас, ела при нас, жестокосърдечните, и ни дай от своето, за да се уподобим, доколкото е възможно, на тебе – защото не желаеш смъртта ни!


Както вече споменахме по-горе, милосърдието е действена и практическа любов, и следователно невинаги се проявява еднакво. Едно от свойствата на любовта, както го описва апостол Павел, е че тя не дири своето, тоест е безкористна, затова и този, който оказва любов чрез милосърдие, трябва да бъде безкористен. „Такава любов не безчинствува, не се сърди, зло не мисли“ (1 Кор. 13:5), но всичко покрива, всичко претърпява, на всички прощава, всичко понася, както и Сам нейният Бог-Отец.


Ако ние, следвайки всичко това при съответното разположение оказваме милост, по-лесно ще достигнем целта на предназначението си. И ако винаги удържаме в себе си образа на състрадателното милосърдие, ще успее ли да ни увлече беззаконие, мъст или желание, духовно или материално, да експлоатираме ближния – „тъй като само милосърдието ни убеждава да бъдем готови да полагаме душите си за братята“ (1 Иоан. 3:16).


Милосърдието не се ограничава нито от мястото, нито от времето – но човекът, движен от дълга на любовта, носи утешение винаги, когато най-много се нуждаем от него. Изобщо човекът е едновременно духовно и материално същество, и поради това милостта, която му се оказва, също може да бъде различна, в зависимост от необходимостта – но по възможност е нужно да благотворим на всички.


Обществото в по-голямата си част гледа на милосърдието като на оказване на материална помощ, тоест на удовлетворяване на материалните потребности на нуждаещите се.


Но освен това има още и духовни и етични потребности, които изискват подкрепа. Духовното утешение има голямо значение, когато го оказват компетентни в това хора, защото опасността, на която се подлага човек, засяга душата му, и в противен случай вредата ще бъде голяма.


Няма да описваме в подробности този вид блажено милосърдие, тъй като то е известно на всички. Ще помолим само тези, за които то директно се отнася, да отделят на това свое служение колкото е възможно повече сили, за да предотвратят твърде неприятните обстоятелства, в които попадат хората, което не е рядкост, особено в наше време.


Нима ние не оказваме милосърдие, като предотвратяваме опасността, която грози някого, който не подозира за нея, и объркан мисли, че има сериозни причини за самоубийство? Но то ще му струва не само настоящия, но и вечния живот, към който всички трябва да се стремим?


Ако и целият свят не струва колкото една душа, каква ще бъде похвалата за този, който, жертвайки себе си, спасява жертвата на това заблуждение?


В живота на нашия велик светия – свети Николай – намираме пример, който има отношение към разглежданата тема. Обеднял някога един състоятелен човек, баща на три дъщери и изпаднал в отчаяно положение. Намислил да даде дъщерите си за блудници и така да печели средства за съществуване. Но светителят предотвратил осъществяването на този замисъл, тайно дарявайки всяка девойка по реда ѝ със зестра за сватба и с това не допуснал погибелта им. Какво друго дело би могло да бъде по-голямо и по-ценно от тази оказана им милост?


За предпочитане е спасението на душата, не на тялото. Телесните потребности са очевидни, поради това и мнозина ги виждат и все някой ще побърза на помощ. Духовните рани и духовните вреди обаче много хора не виждат, неведоми са за тях.


В историята на нашата Църква благочестивите пастири, духовните отци, великите аскети и строгите пазители на безмълвието и подвига, откликвайки на зова за милосърдие, не само са оставяли безмълвието си и правилата на живота, но жертвайки себе си, с неимоверни усилия са изтръгвали душите от зъбите на опасностите. Много пъти те са заставали на мястото на тези, които са били обречени на пожизнено робство, за да ги спасят от гибелта, която ги грози.


Източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш

Ноември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Изключително много пъти сме говорили за това дали има криза в днешното семейство. Ако има, какъв тип криза е това? Как отминава? Дали семейството е институция, която се поставя под съмнение? Поставяме под съмнение начина на живот в семейството и търсим друг начин на живот? Какво показват проучванията? Какво показват поведенията на хората? Трябва да кажем, че семейството като институция не изглежда, че минава през криза. Семейството е нещо, което се цени от хората. Неотдавна на една конференция на св. Синод, посветена на семейството, един университетски преподавател изложи резултатите от проучване, което продължило двадесет години, и ни каза, че 92% от младите хора обичат и искат семейството. Това се вижда и от поведението на хората, т.е. дори и тези, които по някакви причини се развеждат и разтурят семейството си, не избират свободното съжителство, а в своето мнозинство избират да създадат ново семейство. Това, което определени пъти изглежда, че съществува в чужди страни, тоест живот извън брака, по-точно съжителство извън брака, изглежда няма голям отзвук при нас. Изключително много пъти този опит за съжителство за известно време води обикновено до брак или до разпадане на връзката. Затова трябва да видим дали наистина семейството като институция минава през криза, дали съществува криза, каква е тя и в какво е нейната същност.

Семейството не се оказа лошо нещо, средата на семейството не се оказа зловредна среда. Напротив, то се преживяваше и хората се стремят да го преживяват като пространство на любовта, като пространство за съществена комуникация и като безопасно пространство не само за съпрузите, но и за децата в него. И до днес в нашата страна, но и въобще в света, няма нищо, което да сочи, че семейството като институция е отживяло. Напротив, то остава сигурна основа, основна социална институция, от чието добро функциониране зависи сплотеността и жизнеността на обществото, в което живеем. Семейството като институция не минава през криза. Тогава се появява вторият въпрос: какво тогава минава през криза? Малък поглед около нас, ако искате малък поглед в нас, ще покаже, че през криза минава човекът – човекът, който предприема да създаде семейство. Тази криза на човека изглежда многопластова, но ще видим коя в крайна сметка е нейната същност.

В наши дни човекът много пъти минава през криза на идентичността. Не знае кой е, не знае какво е, не знае какво реално иска. Много пъти минава през криза на несигурност, чувства се несигурен, ужасéн, заплашван. Всички тези неща го объркват и така реално не знае какво иска. Но ако изследваме тези неща с голямо внимание, накрая ще видим, че кризата на човека е онтологична, т.е. това, което човекът е в неговата същност минава през криза. Това е антропологична криза, антропологичната основа на човека минава през криза.

Коя е основата на човека? Човекът е релационно събитие. Човекът е личност. Изключително важно е да говорим не повърхностно, а по същество. Какво означава думата личност? Етимологически означава, че човекът, който е личност, стои пред лицето на другия. Това означава, че човекът е релационно събитие. Това означава личност. Човек не може да съществува сам по себе си. И ако искате, за да разберем по-добре понятието личност, можем да го съпоставим с понятието индивид. Индивидът е друго нещо, индивидът е разделителна единица. Аз се откроявам като индивид – от всички вас и го противопоставям на всички вас. Още един пример: какво означава свободата като мое индивидуално право? Означава, че мога да вляза в сблъсък с вас, за да почувствам, че съм свободен. Но какво означава човекът като личност? Ако индивидът е разделителна единица, личността е общностна единица. Тя не може да съществува индивидуално, а съществува винаги като релационно събитие. Какво означава моята свобода като личност? Означава, че моята свобода е съвместна свобода, че моята свобода освобождава и теб. Моята свобода не е заплаха за теб и твоята свобода не е заплаха за мен. С други думи, опитваме се да обезопасим нашата свобода, не като се сблъскваме, а като се обичаме. Защото това в крайна сметка е антропологичната основа, след като човекът е релационно събитие.

Въпросът е коя е връзката, кое е съдържанието на връзката – и съдържанието на връзката е любовта. Припомнете си диалога на Христос със законника, който Го пита как да придобие вечния живот. Когато Христос му казва да опази заповедите и той пита кои, а отговорът е „не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си”. И „венецът”: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”. Това впрочем са двата вида любов, вертикалното и хоризонталното измерение на човешкото съществуване, където човекът обича Бога, влиза в общение с Него и осъзнава своята ценност чрез общението с Бога. Това е мярата на човешката ценност. След това човекът общува със своя ближен, за да може да разбере себе си. Ще припомня отново думите, с които Адам открива Ева. Когато я вижда пред себе си, той какво прави? Осъзнава това, което е. Тя е кост от костите ми и плът от плътта ми. Това са най-красивите любовни думи, чути някога. Адам преди Ева не е разбирал кой е. Сега вижда кой е, след като вижда себе си в лицето на Ева.

Виждате, че това са неща, които се отнасят към онтологията на човека, тоест към начина, по който той съществува. Ако отпаднем от тази онтология, тогава стигаме не просто до една грешка, а до екзистенциално увреждане. Телесните увреждания се лекуват лесно, екзистенциалните увреждания са трагедия. Ако човекът има увреждане да обикне, това е – както казахме – екзистенциален крах. Когато не обичаме независимо дали Бога или човека, тогава не Бог, нито другият човек се проваля, а ние се проваляме като личности. Проваляме се в това да функционираме правилно – съобразно нашите онтологически предначертания. Следователно това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство и затова имаме криза.

Всичко това е изключително важно, защото се отнася към онтологията на човека, на всеки от нас, от която произлиза възможността за общение. По-специално за брака и връзката между съпрузите е важно да си припомним библейските думи „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Удивителна смяна на единствено число с множествено число. Бог сътворил човека по Божий образ, мъж и жена ги сътвори, т.е. човешката природа е двояка. И това какво означава? Означава, че интегритетът на човешката природа и на човешката личност се възпълва в общението в брака. Следователно чрез това общение човекът открива своята истинска природа, която, както казах, е двояка. Казахме, че човекът е релационно събитие. Тази екзистенциална връзка – връзка с Бога, която е връзка с другата личност, също така е много важна в живота на човека, което означава, че той се проваля онтологически, когато е неспособен да влезе в общение и да обикне. Той отпада от своето лично съществуване и стига до индивидуално състояние. Това означава състояние на самота, означава състояние на егоизъм и накрая означава състояние на смърт.

Казахме, че това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство. Човекът се опитва да създаде семейство. Иска да създаде, тръгва да го създаде, търси другата личност, но не успява да го създаде. Не семейството се е провалило, а човекът се е провалил да създаде семейство. Въпросът, както разбирате, е изключително актуален. Защо човекът, докато иска да създаде семейство, се проваля тук?

Това, което казахме преди за онтологията на човека, не го казахме случайно, защото тази онтология-теология тълкува живота. Не можеш да разбереш живота, неговите провали, ако не знаеш къде съществува крахът, в коя точка, и в коя точка грешката. Тук къде е грешката? Къде се проваля човекът? Защото, докато е сътворен да бъде личност, е станал индивид. Отпаднал е и затова не може да осъществи връзката. По някакви причини е неспособен да живее като личност, другият да бъде негова радост и чувства бъдещето като заплаха срещу него. Докато би трябвало да бъде радостен, защото може да общува с другия, защото може да стигне до това, за което Църквата се моли: до хармонията на душите и телата, човекът обаче се проваля. Защо? Защото не се е борил да осъществи своята природа, да бъде личност, да търси любовта. Не е израснал правилно. Именно затова е неспособен да възлюби. Той е неспособен да общува, гледа на другия като на заплаха. Затова, докато се опитва да създаде семейство, в крайна сметка не го прави, защото внезапно вижда другия, вече не като личността на неговата любов, чрез която, бидейки в общение с нея, ще се възпълни като личност, а като негов враг, като негов противник и това означава, че неговото духовно зрение е болно.

Това, че провалът се дължи на човека, а не на семейството, се вижда и от още нещо, от т.нар. договор за свободно съжителство. Тук оголването е пълно. В миналото имаше хора, които изтъкваха идеологически причини. Не вярвам, не ходя на църква, не искам да сключа брак (в нея), защото не го приемам, и в някои епохи тази причина бе силно подчертавана. Държавата даде възможност на човека, на всеки човек, да сключи граждански брак. Тук, тази възможност за свободно съжителство е оголване на нещата. Сега човек не може да изтъкне идеологически причини, но изтъква лични причини, с други думи своята неспособност да възлюби. Сега църковният брак не е проблем – защото може да сключи граждански брак. Но какво показва узаконяването на договор за съвместно съжителство? Това, че човекът е неспособен да създаде какъвто и да е брак. И това е удивително. Ако ме попитате, защо е неспособен да създаде какъвто и да е брак, отговорът е прост: защото е неспособен да обикне. Именно търсенето на другия води до брака. Търсенето на общението на любовта, защото това е бракът. Но ето, че човекът е неспособен да обикне. Третира своя/та съпруг/а утилитарно, за да задоволи неговите потребности, а не за да се възпълни както личност. Неговият крах е екзистенциален. Той се е провалил като личност и затова вярвам, че малцина ще сключат договор за свободно съжителство. Просто защото човекът не иска да се обвърже с нищо. И той не иска да се обвърже с нищо, защото се страхува от другия, другият е негов враг. И, разбира се, тази реалност показва и неспособността на държавата да види реално проблема. Казах и преди, че Църквата с нейното богословие и антропология може и тълкува изключително добре човешките поведения, именно защото познава онтологията на човека.

Сега можем да направим още една стъпка, която ще ни помогне да видим още по-добре картината, която имаме пред нас. Въпросът е прост. Но ще видите колко е трудно. Въпросът е защо се женим? Задайте го в една компания. Защо се оженихте? Това, което ще последва, е вцепенение. Вцепенение, което извира от два фактора. Защото ги зовеш да осъзнаят нещо, което не са осъзнали. И, второ, защото в крайна сметка с този въпрос осъзнават, че са тръгнали от погрешна изходна точка. Затова отговорите са разнообразни. Въпросът ще изведе на повърхността неувереността и вакуума. Първата причина за разводите е, че не знаем защо в крайна сметка се женим. Ето няколко отговора на този въпрос чрез един случай. Веднъж един млад човек, женен, ми разказа, че бил в дома на негов роднина, който празнувал свой празник. Имало и други хора в дома, които отишли да ги поздравят, но голямата компания била в хола, а той бил в друго помещение наблизо, но не при тях. В един момент един мъж казва на жена си: „Моля те, ще ми донесеш ли чаша вода?”. Отговорът на жената бил: „Стани и си вземи!”. „Бре, жено, донеси ми една чаша вода!”. „Не, стани и си вземи!”. И с този привидно невинен сблъсък започнал един спор, където мъжът казал: „След като не можеш да донесеш една чаша вода, защо се омъжи? Или другата страна: „А ти защо се ожени, за да ти носи жена ти чаша вода?”.

Този човек ми каза, че ги слушал как разговарят. Хората започнали да споделят, че се оженили, защото трябвало да се оженят, оженили се, за да създадат деца, оженили се, за да задоволят своите сексуални нужди, цял куп такива неща. Пълно объркване! Той самият обаче ми каза какво ще отговори, ако го попитат. И не бих се затруднил изобщо – ми каза – да отговоря. Ако ме питаха, щях да им кажа, че се ожених, защото от даден момент нататък почувствах, че не мога да съществувам без моята съпруга.

Единият е категоричен в своето мнение. Другите изтъкват цял куп причини защо се оженили, но се боя, че това повечето са оправдания и осъзнаване на една нищета. Въпрос и отговор: женя се, защото обичам и не мога да съществувам без другия. В миналото говорихме за другата половинка. Този израз съдържа една велика истина – какво означава другата половинка? Личността, чрез която се възпълвам като човек. Отговорите по-горе, които чухте, показват двама човека, които живеят заедно, но са автономни. Автономни, защото реално не се обичат. Привикнали са заедно, единият обслужва нуждите на другия, но не са готови да направят дори едно просто нещо – да дадат или да приемат чаша вода. Друг изключително важен характерен белег, който показва колко объркани са хората, е един обичай, който очевидно се налага напоследък. Начинът, по който кандидат-съпругът прекарва вечерта преди сватбата, заедно с неговите приятели. Чуваме трагични случаи, които показват реално увреждането на човека. Тоест да прекара уж последната нощ на живота си с друга жена преди да се ожени за законната си жена. Със съгласието и компанията на приятелите му. И въпросът е: този наистина перверзен обичай, защото е такъв, показва, че този човек, който на другия ден се жени, дали изобщо знае защо се жени? Станахме толкова смешни, загубихме толкова много сериозното отношение? Едно такова поведение за колко голямо объркване говори? За какви хора-шизофреници говори? Хората просто не обичат, бракът просто е един обичай, те искат да създадат деца, защото, защото, защото… Човекът вижда една реалност, в която, преминавайки през криза на идентичността, криза на същността, през поклащане на неговата екзистенциална автентичност, се проваля в това, което изглежда, че иска.

Пред това объркване нека видим разбирането на Църквата за брака. Какво е разбирането на Църквата за брака? За семейството? Припомнете си само израза „венчава се Божият раб… с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”. Тези прости думи показват цялата красота. Венчава се Божият раб. Кой го венчае? Отец, Син и Свети Дух. Кой е венецът? Божията рабиня. Какво означава това? Означава, че Бог в онзи час дарява единия на другия, за да стане всеки венецът и славата на другия. Ако двамата живеят тази проста реалност, те се възпълват като личности, не е нужно нищо друго. Тази реалност е онтологичното възпълване. Защото чрез приемането на другия като Божий дар човек вижда двете измерения на живота: любовта към Бога и любовта към човека. Това е завършеният човек и това говори за зрялост на човешката личност. Пребъдвам в тази връзка, защото вниманието, което показвам към другия, грижата, която оказвам на другия, извира от това, което той е. И какво е другият за мен? Божият дар към мен. Следователно, когато обичам този човек, показвам моята благодарност към Този, Който ми го е дарил. Така тази връзка става прекрасна троична връзка, където хората колкото по-дълбоко я живеят, толкова по-истински ценят другия като Божий дар. Това естествено означава, че нашата изначална онтологична и екзистенциална връзка, нашето общение с Бога е живо, следователно Бог живее в мен, приемам другия като Негов дар и Му благодаря, грижейки се за Неговия дар. А чрез това взаимно отношение човекът стига до пълнота.

Една друга дума, която използваме, е думата спасение. Човекът отново става цялостен (гръцкият корен на думата спасение е „цял, цялостен”), преоткрива своята загубена цялостност в общението си с Бога, в любящата връзка и общение с другия. И тогава това не е просто възпълване на една сексуална връзка, а общение между двама човеци, участието на единия в живота на другия. На целия човек.

Още една дума, която показва висотата на тази връзка, е думата обожение. Пътят на брака е път към обожение. Хората не живеят просто, за да съществуват, не живеят просто, за да създават деца, а всичко това са средства в перспективата на (постигането на) смисъла на живота. И смисълът на живота е преодоляването на смъртта и участието в Божия живот. Чрез всичко това се явява уникалността на човешката личност – на личността, която вече е любов. Но дали тази красота се проявява? Ето няколко примера на човешко поведение, за съжаление всекидневни: съпрузи с деца, съпругът се връща от работа, влиза в стаята си и до вечерта стои на компютъра. Позволете ми да кажа една тежка дума, този човек нормален ли е? Къде е чувството на любов към жена му? Къде е търсенето на нейното лице? Защо го нарекох ненормален? Защо се е оженил за този компютър. И това е ненормалност. А когато му говориш или го съветваш, ти казва какъв е проблемът? Разбирате ли степента на увреждането? Какъв е проблемът – ти казва и не осъзнава, че това е неговият обичаен начин на живот. По този начин, с това отношение не отблъсква ли жена си далеч от него? Не я ли подтиква да потърси на друго място нежността и човешкото присъствие? И ако стане нещо подобно, ще се запита какво и кой е виновен? Ако има някой, който трябва да „обесим”, това е той. Но мислили ли сте защо този човек е стигнал до този хал? Защо за хал става въпрос.

Втори пример на поведение. Примка, в която хората падат днес. Свръх заетостта на съпруга. Прекаленото занимание с неговата работа, за да покрие нуждите на семейството. Въпрос! Тези нужди само той ли ги е измислил? Или са нужди, които създава и съпругата с нещата, които мисли, че трябва да прави в живота си? От друга страна, докато съпругата приема с удоволствие плода на неговия труд, тя протестира, защото не могат да бъдат заедно. И е много важно за съпрузите да имат лично време. Но това не е въпрос на единия, а на двамата. Затова тя не трябва само да иска съпругът й да намира време и да работи по-малко, а да намали и своите нужди и претенции, за да могат тези две неща да се балансират. Затова не можем да имаме изисквания към другия без да сме разположени да даваме.

Трети случай. Жената се наслаждава на всички блага от работата на своя мъж, наслаждава се на факта, че финансово е добре, но от друга страна с голяма лекота създава други връзки, за да си прекарва добре. За да го кажа просто и само така. Виждате ли всички тези житейски ситуации в нашия свят, а не в някой друг свят? Те показват, че става въпрос за хора без крайна цел. За хора, които ходят в мрака, за хора с незрял характер. Принизихме се до хора от бунището, накрая станахме отпадъци, хора без любов и затова сме демонични хора, които не се радваме на нищо, които не сме способни да обикнем, които гледаме другите като обекти за употреба, и затова дори децата си смятаме за наши аксесоари. Следователно, ако съществува криза в семейството, тя не е в институцията, а в личностите. Нашата криза е онтологична, тя е криза на човешката личност, тя е криза на любовта.

Въпросът е: дали оставам в себе си, в моя егоизъм и се опитвам да обикна – защото, казват някои, полагам усилие да обикна – или сам ставам любов и чрез нея полагам усилие да изляза от себе си и се жертвам, защото обичам? Тук, в тази дилема се разиграва кризата на човешката личност. Колкото по-бързо разберем това и колкото по-бързо се вгледаме във връзката, която имаме днес като семейство и съпрузи с нашата истинска онтология, тогава имаме поле за покаяние, за промяна, за съвместен път. В противен случай сме неуспели хора и в даден момент ще го разберем още по-добре. Нека се помолим да открием нашето реално състояние, да не се нагаждаме, а да можем да казваме със сърце, а не с уста, красивите думи от песента: обичам те, защото си ти.


превод: Константин Константинов

 

Не се оплаквай от своята съпруга

Юли 5, 2017 in Отечески съвети, Семейство

 

И така, днес съм принуден да говоря по този въпрос. За това се изисква малко смелост, но необходимостта ме принуждава да го повдигна, защото всеки ден чувам хората да казват: „Жена ми е такава, жена ми е онакава, всички жени са дяволи…“

Така че, питам аз: „Извинявай драги, но тази жена, за която говориш тук, – не си ли ти този, който си се омъжил за нея?“

„Да“.

„Добре тогава, когато се омъжи за нея, не можа ли да откриеш в нейното лице любов, нежност и щастие?“

 

„Да“.

„Тогава, защо се промени сега? Тя е един и същ човек. Когато си се оженил за нея и сега. Разбираш ли, че си виновен ти?“

 

Гледайки на брака като на вечна перспектива

 

Срещнах една възрастна двойка преди няколко години, около осемдесетте, които са имали толкова много различия помежду си, че ако е било възможно, биха се избили помежду си. Стана ми жал, седнах до тях и се опитах да потърся в дълбочина проблема и открих, че са стигнали до тук от невежество. Не са имали представа какво е християнство или каквото и да е за етиката – абсолютно нищо. Когато седнах да говоря с тях, видях че са доста отзивчиви и обръщат внимание на всичко, което им говоря. Е, след като се опитах да им обясня на кратко, че човечеството произхожда от Бога и има вечност, и че няма да сме завинаги в този свят, както и че брачните отношения не приключват тук, но продължават и във вечността, и двамата бяха трогнати и приеха всичко, което чуха. Оставих ги, и след време ми изпратиха писмо, в което казваха: „Отче, сякаш преживяхме отново първия месец от брака си.“ Това беше от тези, които бяха готови да се избият и да се изпотрепят един другиго. Виждате ли в момента доказателството?

 

Верният съпруг, който не изостави съпругата си прелюбодейка

Ще ви разкажа за една друга черта от характера на подходящия съпруг, която е изключително трудно да се открие в наши дни. Но ние се натъкнахме на един такъв човек. Той беше във всяко едно отношение перфектен, беше християнин и много общителен човек. Оженил се късно, около тридесет годишен, не защото е бил против брака, а защото си мислел, че така и трябва да бъде. И така, мъжът казвал молитвите си с вяра, докато един ден се появило едно младо момиче, за което той решил да се ожени. Тя била с десет години по-млада от него. Много скоро след това те се венчали, и тя започнала да му пакости. Той се престорил, че не забелязва; гледал на нея като на дъщеря, а на себе си като на баща. Освен това те имали важни бизнес дела в чужбина, и трябвало да заминат за там, макари само за кратко.

 

И така той взел съпругата си и заедно отишли в чужбина. Когато пристигнали, тя станала много решителна и си казала сама на себе си: „Той направи това нарочно, за да ме откъсне от моята среда. Ще го изоставя.“ И така тя го изоставила и си отишла от него. Тя се върнала в Гърция, и къде си мислите, че отишла? В едно от многото казина, и започнала да живее живот като свободна жена – такъв, който се заплаща.

Съпругът, обачея от деня, в който бил изоставен, не престанал да се моли със сълзи и да настоява – всъщност да увещава Господа: „Аз няма да отстъпя назад, от всичко добро, няма да Те оставя на мира; Ти беше този, който ми даде съпруга. Мъжът и жената са в хармония с помощта на Господа (според Библията). Аз си искам съпругата. Ако младото момиче е измамено, то трябва ли да бъде оставено да се погуби? Защо Ти дойде тук на земята? Не е ли за да намериш изгубените, да излекуваш болните, да възкресиш мъртвите? Аз няма да се отдръпна. Няма да Те оставя на мира. Искам жена си; върни я пак при мен.“ Той плакал така цели две години.

И в крайна сметка молитвите му били чути и младата жена дошла на себе си. „О“, признала тя, „Господ ще трябва да създаде друг ад, защото този е твърде малък за мен!“

И така, тя седнала и му написала едно писмо, казвайки: „Не смея да произнеса твоето име. Нямам това право. Ако се върна ще ме приемеш ли като твоя слугиня?“

Той й отговорил: „Любов моя, защо спомена тази дума и нарани чувствата ми? Не бях ли аз, който те изпрати на почивка и копнеех моята любов да се върне в обятията ми?“

И така, той отишъл и я чакал на летището, както се били уговорили. Когато пристигнала, тя паднала на земята и започнала да плаче и да се удря. Той се навел, вдигнал и я прегърнал.

„Любов моя, защо правиш това и нараняваш чувствата ми? Мечтаех да те видя отново. Хайде да си вървим у дома. Ние никога не сме се разделяли – аз винаги съм бил с теб.“

И това младо момиче се оказало вярна жена от този момент нататък.

И тази е позицията, която човек – съпругът – трябва да заеме. Ако съпрузите са като тези, тогава нека да ми кажат коя жена е лоша?


Източник: agapienxristou

 

Любовта към Бога

Септември 19, 2014 in Отечески съвети

 

Друг път попитах Стареца, каква трябва да бъде нашата любов към Бога, и той отговори: “Нашата любов към Бога, детето ми, трябва да е безпределна, тя не трябва да бъде разделяна от привързаност към различни неща. Ето един пример: един човек, да речем, има една батерия с определено количество енергия. Ако той разпилее тази енергия за различни неща, които нямат връзка с любовта към Бога, то оставащият заряд за тази любов ще е неголям, често дори съвсем нищожен. Ако обърнем всичката си енергия  към Бога, тогава  нашата любов към Него ще е огромна.

 

Ще ти дам още един пример. Едно момиче силно обикнало млад мъж на име Никос. Всяка нощ тя се събуждала и тайно от родителите си, боса, прескачала през прозореца на улицата и независимо от болката на полепналите по краката й тръни, бягала през полето на среща със своя възлюбен. Когато се връщала обратно вкъщи, Никос, като че ли винаги бил до нея. За каквато и работа да се захванела, нейният Никос бил тук, тя го виждала. Така и ти, дете мое, трябва всичките си сили да устремиш към Бога. Умът ти трябва винаги да бъде в Него, защото именно това е, което иска Бог.

 

Средният, царският път на любовта.

 

“Ние трябва също така, детето ми, – ми каза Старецът, – да не вървим по средният път на християнина, защото той е много тежък. Трябва да преодолеем този етап и да се издигнем високо в любовта към Христос. Тогава всичко става лесно. Възлюбили Христос,  няма да падаме в грехове и след това ще бъдем над средния път, ще сме истински християни.”

 

Как да обикнем Христос?

 

- Как да обикнем Христос, отче?

 

- Любовта към Христос, детето ми, ще достигнем в следната последователност: с цялото си същество да се устремим към Бога и да Го призоваваме. Съзерцавайки природата, дърветата, растенията, птиците, пчелите, цветята, морето, рибите, звездите, луната, слънцето и многото други красиви Негови творения, да обърнем своя ум към Бога и да Го прославим чрез тях, опитвайки се да осъзнаем колко прекрасни и невероятни са и да се постараем да ги обикнем. Когато ги обикнем, нашата любов започва да възхожда и към Твореца, и тогава ние действително ще го обичаме истински. По този начин, любовта към творението се явява важна стъпало към Христовата любов, но по-важното е любовта към ближния. Затова, за придобиването й трябва да посещаваме болници, затвори, детски приюти, старчески домове и т.н. Тогава нашата любов ще е искрена.

 

Из “Цветослов советов”

 

За добрата лудост

Юли 28, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Много ми е мъчно, че днес хората рядко четат жития на светии. Те изиграха (а и до днес играят) огромна роля в живота ми, защото са източник на вяра и надежда. Когато човек чете за светците разбира, че написаното в Евангелието е вярно. Че Евангелската история продължава и Христос наистина е с нас и ще бъде с нас до свършека на света. Че Светият Дух променя човека и го прави великолепен.

 

Сега не живеем във време, в което е модерно да си православен. Но въпреки това всеки непредубеден „търсач” лесно ще забележи, че никоя религия, философия или идеология не е раждала такива хора, каквито има в Църквата. Не говоря за чудесата, които човек може да направи със себе си. Веднъж ми представиха за аргумент това, че в източните религии хората можели да си пробиват главите от край до край и да остават живи… И други подобни неща, като например да си качват краката зад врата. И досега се чудя, за какво му е на човек да си пробива главата и да си качва краката отгоре й? Определено не искам такъв човек за приятел… Не, не говоря за това!

 

Православната Църква непрекъснато ражда хора, в които има изумителна, потресаваща любов. Любов, в която няма и капчица егоизъм и самоизтъкване. И тази любов наистина върши чудеса. Защото Глава на Църквата е Бог. И защото Той е дивен в Своите светии. (Пс. 67:36 – слав. прев.)

 

И тъкмо затова ми е мъчно. Държим се така, сякаш житията са просто истории за едно отминало време. „Сега нещата стоят по друг начин – казваме. – Ние живеем във време на малки подвизи.” Веднъж попитали св. Серафим Саровски защо са намалели светите хора. А той отговорил, че Бог е един и същ по всяко време, но е намаляла решимостта. Решимостта да обичаш Бога и ближния е намаляла за сметка на едно „комфортно християнство”. Сякаш, че сме открили най-удобния път за Рая. Сякаш преди са стигали до него пеш, а днес има автомобили, автобуси и дори влак-стрела.

 

А старецът Паисий и преподобният Порфирий като един човек казват, че когато човек наистина обикне Бога, това заприличва на една божествена лудост. И на мен ми се струва, че няма по-точно определение за житията на светците. Ние не сме като тях, защото сме прекалено нормални. В най-лошия смисъл на тази дума.

 

Нашата „нормалност” се изразява в това, че винаги помним какво е изгодно за нас. В божествената лудост човекът забравя за себе си от любов. Вижте какво казва ап. Павел: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът” (Рим. 9:3). Що за човек? Да иска да размени собственото си спасение за спасението на тези, които желаят смъртта му… Ще кажете: „Ама това е ап. Павел, а сега няма такива хора.” Няма ли? Разказват как старецът Паисий страдал заедно с хората, които идвали при него. Съучаствал в болките им и затова забравял за себе си и за болестите си, постел извънмерно и се молел: “Христе мой, мене ме остави, не ме взимай под внимание. Помогни на хората, които страдат.” Така изпълнявал думите на св. Исаак Сирин, че “Божията любов се намира в отричането на себе си.”

 

Преподобният Порфирий Кавсокаливит пък в края на живота си бил болен от рак. Изпитвал големи болки, но въпреки това не пиел обезболяващите. Предпочитал да търпи заради Христа. „Някой ще каже, че това е лудост, но аз харесвам тази лудост. Не карам никого да върши същото” – казвал той. Любовта е по-силна от всяка болка.

 

Но някой пак ще възрази: „Такива хора са единици.” Е, добре, какво да правим тогава? Да стоим със скръстени ръце и да чакаме Христос да свърши всичко. Това любов ли е? Нали Господ казва: „Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.” (Мат. 10:38) А нас ни е страх да не си развалим кефа и затова само философстваме. Но не се стремим нито да угодим на Христа, нито желаем да участваме в болките на ближните.

 

Когато св. Антоний бил млад той чул думите на Христа: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.” (Мат. 19:21) Вижте тези думи: „Ако искаш да бъдеш съвършен.” Преподобният повярвал, изпълнил ги, и бил наречен велик пред Господа. А ние? Ние живеем в едно време оскъдно на духовна амбиция… Какво да отговорим: „Е… чак съвършен – не… Може би искам да съм добър, свестен… Но не, съвършен звучи прекалено ангажиращо.”

 

Веднъж, когато бях все още ученик, един приятел ме попита защо когато момчетата се върнат от казармата вече не са същите, сякаш, че нямат вече мечти. Сега мога да му отговоря – защото там порастват, отново в лошия смисъл на думата. Разбират, че човек може да живее и без мечти, без съвършенство. Някак си се примирява. Успява да намери удобен път в живота, който не е съвършен, но е по-малко болезнен. Точно това не са правели светците. Свети Мина отишъл посред един езически празник и го разобличил като бесовско сборище. Докато го измъчвали и му предлагали да се откаже от Христа, той отговарял: „Не търсен, сам дойдох.” И победил мъчителите. Същото е и с всички Христови страдалци.

 

Свети Нектарий Егински, който през голямата част от живота си страдал от съвременните мъчители – интригантите и клеветниците, въпреки всичко предпочитал да се моли за тях. Считал, че е по-добре той да страда несправедливо, отколкото те да си получат заслуженото. Или пък нашият съвременник – старецът Ефрем от Катунакя, който много години се покорявал на един старец с тежък характер. Знаете ли какво мъченичество е това? Как стене душата при всяка несправедливост, докато се очисти. Но папа Ефрем не сменил стареца си и така получил венеца на светостта от Господа.

 

На света съществуват много обиди. Според мен, една от най-тежките от тях е да кажат на някого, че е компромисен човек, т.е. такъв, който прави компромиси с вярата си заради удобства. Светиите именно затова са велики, защото не са правили компромиси със себе си. Имали са желание да стигнат далеч. Не е нужно да се връщаме много назад, за да видим смайващи примери в тази посока. Старецът Йосиф Исихаст имал такова видение – ликове монаси, свещеници, миряни приготвени за битка с огромно множество бесове. Старецът разказвал, че в предните редици имало много малко хора. А той изпитал голяма омраза към бесовете и му се приискало да застане на първия ред. Подвизите, които старецът извършил доказват, че той наистина е бил сред тези „на първия ред”. Кой го е карал? Никой! Направил всичко от любов, но така променил цялата Света гора. А в началото някои го мислели за опрелестен. Чак по-късно всички разбрали какъв светец е. Плътската „разумност” често критикува божествената лудост.

 

Ние сами избираме да сме малки съдове. Защото малкото любов е удобна. Чрез нея можеш да съчетаеш несъвместимото – Иисусовата молитва и смартфона, изтънчените гозби и поста, надутото държание и богословието, удобният живот и подвизите. Някой ще каже: „Аз нямам тяхната сила.” Да, и аз я нямам, и аз съм кекав представител на 21 век. Но голямата победа на светците не е заради техните телесни подвизи, а заради огромните души и способността им да се жертват, да се каят и да се понизяват.

 

Нарочно дадох примери със съвременни праведници. Защото съм убеден, че и те сега ликуват със събора на всички светии в Царството Небесно. И защото примерът им показва, че стремежът към съвършенство е достъпен и сега. Просто трябва да си спомним какви сме били преди казармата (каквото и да означава това). Трябва да си спомним за детската амбиция, която се ражда от чистата любов. Съчетана със зрялото познаване на Господните заповеди, тя и за нас може да даде чудни резултати. Стига да имаме решимост да оставим себе си и да се „разболеем” от божествената лудост на светиите.

 

Най-голямата жажда

Юли 25, 2014 in Външни

 

„Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37)

 

Колко е лесно да се каже. Кой не изпитва жажда? И коя е тази жажда? Това е жаждата, която се появява, когато всички други жажди бъдат утолени. Това е най-изгарящата от всички жажди. Когато всички други бъдат утолени, тя остава; да не кажа, че много пъти тя се маскира като други жажди. Дълбинната психология и психоанализата учат, че едно е конкретното искане, а друго – дълбокото желание. Моето желание е дълбоко, безлично и аз не мога да го назова, но искането е нещо, което мога да разбера.

 

 

Обикновено усещаме искането, а не желанието. Искането се задоволява относително лесно, но в себе си символично то крие човешкото желание, което далеч го превишава. И така, човек казва:

 

- Искам да си купя черно порше!

 

Поршетата ги продават в черно, защото, както знаете, това има значение; значението пък в случая е свързано с търсене на авторитет. Желанието е авторитетът, конкретното искане е автомобилът. И човек се бори да задоволи искането, но не знае, че по този начин всъщност иска да задоволи желанието, което си остава непознато за него. Затова, когато вземе конкретния автомобил и види, че другият е взел например Хамър, и заподозре, че той привлича повече погледите по пътя, човекът ще гледа да продаде купения автомобил и да си вземе като на другия – защото желанието му вече намира по-голяма утеха в това искане. Нали? Пълни сме с искания, които символизират нашето желание, което е много по-голямо и непознато за нас. Кое в крайна сметка е пределното желание на човека?

 

Писанието ни открива, че желанието на човека е да стане бог. Той е образ на Бога и е получил заповед да стане бог, както казва един от отците. Да стане същество, свободно от ограниченията на всички потребности – от време, от пространство, от тление, от смърт; да стане свободно и вечно същество. Това е голямата мечта на човека – да стане бог. Доколкото не осъзнава това, той маскира желанието си в много искания, които изглеждат сами по себе си правдоподобни. Не можем обаче да обясним защо, когато някое от тези искания не удовлетворят човека, той може дори да се самоубие. Има хора, които се самоубиват, когато загубят нещо, което смятат за важно – когато загубят надежда или някакво значимо благо, някоя връзка.

 

Защо човек се самоубива? Някой би казал, че тук става въпрос за погрешна оценка. Самоубийството е възможно, защото зад това искане се крие голяма доза желание, което е в крайна сметка е само едно – да стана бог, да живея вечно; ако искате – вечната жизненост, както казва един атеист и философ – Ницше, който описва много добре величественото събитие, което наричаме вечен живот и което не знаем какво представлява. Рядко докосваме реалността на вечния живот, бидейки в благодатно състояние или като особено благословение и изключително преживяване от Бога, но все пак не разбираме какво ли е вечността.

 

Не знаем какво е вечността. Тя е не просто някакво съществуване, а пълнота. Това ни затруднява да разберем какво е. Тя не е просто вечно съществуване. Вечното съществуване може да бъде и вечно мъчение, нали? Какво е адът? Съществуване без смисъл, което се разпростира до  безкрайност, самотно и пусто, обитавано единствено от страстите.

 

Евангелието изобщо не е лесно, нито невинно четиво. То ни казва велики неща, затова не се чете лесно. Зад привидната му простота се крие огромна дълбочина.

 

Ако някой има тази жажда за вечен живот, за онзи вид съществуване, което е откровен живот, веселие и вечност, откровена любов и всички тези неща (да го кажем с едно по–трудно понятие – откровен смисъл, тоест там всичко има смисъл и всичко е истинно), да дойде при Мене и да пие. Аз съм Вечно Съществуващият.

 

Това е разтърсващо заявление; никой друг човек не го е правил. Няма да го намерите никъде другаде. Тази изразност, този начин, по който Христос говори, е изключително скандализиращ. Човек или го приема, потриса се и казва „Това е!”, или го отхвърля. И наистина, всичко това е трудно за приемане, защото Христос не говори за Бога, както много от нас, а просто казва:

 

- Аз Съм!

 

И това „Аз” е страшно, защото препраща към тайната на Въплъщението. „Аз съм между вас! Аз съм!” Той не казва: „Някой ми каза, от някого чух.” Той казва, че пророчеството свърши, сега ви говоря директно – Аз, Вдъхновителят на пророчеството.

 

Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.

 

Както е писано в Писанието. Това се казва в Писанието за Бога. В този момент човек или става и си тръгва, или остава и казва:

 

- Докажи ми това, което казваш!

 

Целият живот на Христос е доказателство – слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, Той Самият възкръсва, следователно – „Аз съм!”.

 

Хората не само ще утолят жаждата си, а от тях ще потекат и реки от жива вода. С други думи, един човек ще утолява жаждата и на хиляди други. Такива са светците. Те имат тази особеност: човек чувства, че от тях изтича река. И тази река – тези от нас, които сме срещали такива святи хора, знаем какво имаме предвид – е реална река. Тя не спира донякъде. Дори и това, което такъв човек има, не е негово, защото по-долу пише: „Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него.” Те ще приемат Светия Дух, Светият Дух е Духът на Отца, Който почива в Сина. Той е любовта, истината, животът на Отца, Който почива в Сина, защото Тяхната връзка е неизказана и вечна, а Тяхната любов е ипостасна.

 

Който има Сина, очевидно има Духа, Който почива в Сина. Светият Дух създава странно съчетание между тварно и нетварно – така всеки човек може да получи божествени свойства. Затова и светците са прозорливи, пророкуват и правят чудеса – защото притежават тези велики дарове на Светия Дух.

 

Ще потекат много реки. Светият Дух никога не се уморява, ние се уморяваме да утолим жаждата си, но това не уморява Този, Който я утолява. Тук имаме висша жажда, която получава висш дар и този, която я утолява, придобива възможност да утолява жаждата и на други по един висш начин. Това е казал св. Серафим Саровски – „Придобий мирен Дух и хиляди около тебе ще спасят” – не защото ти ще ги спасиш, а защото тези реки утоляват жаждата на онези, които идват. С други думи, чрез Светия Дух.

 

Така започва новият живот. Нов живот за този, който има тези неща, и нов живот за тези до него. Ще кажете: и този живот започва с едно копче, което просто решаваме да натиснем? Не, категорично не. Човек се разпъва, става подвижник, тук е подвигът – за да може да извиси своя живот до висините на полученото Откровение. Откровението ни извисява много високо, но ние носим своите страсти, безизходицата, нищото, което представляваме, своите рани.

 

Затова човек става подвижник. Затова Църквата има изповедта и Тайнствата – за да може да се бориш с цялата тази купчина непотребни или опасни, убийствени понякога неща, които имаш в себе си, за да можеш постепенно да преобразиш всичко това през целия си живот, подвизавайки се да стане това, което благодатта иска.

 

Благодатта съществува, но в душата на човека съществува и терзанието на стария човек. Разбрахте ли? Вътре в нас тече страшна борба, която описваме не ние, а св. ап. Павел – „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”;„върша това, що не искам” (Римл. 7:20-24) и намирам в мене това, което мразя – колко страшно е да чуваме това от този, който е получил велико Откровение, тет-а-тет – „Аз съм Този, Когото гониш” – и от велик гонител станал велик апостол. Никой не става лесно от гонител апостол. Павел станал апостол и това е доказателството за истинността на видяното от него. Той не загубил ума си, а наистина срещнал нещо, което разсякло живота му на две и от гонител станал апостол със същия устрем, като се раздал докрай за Този, Когото гонел. Представете си колко разтърсващо било това Откровение! Е, същият този апостол ни казва: “Онова, що мразя, него правя”.

 

Тук именно е началото на аскетичния подвиг, който е евхаристиен подвиг. Подвижникът, монахът или вярващият няма някакъв проблем със себе си или с другите. Той няма проблем със своето общуване, имущество и любов. Единственото, което прави, е да се стреми да остави настрани всички тези неща, за да извърши подвига, който позволява тази промяна, това преобразяване, което отнема време. Без това преобразяване обаче целият Божий дар може да бъде загубен. Сякаш моят баща ми дава огромен капитал и ми казва:

 

- В еди-коя си банка има еди-какъв капитал за тебе! Върви, вземи го и го използвай!

 

Ако не отида в банката, не го взема и не използвам капитала, той сякаш престава да съществува, нали? Това е притчата за талантите, сещате се. Някои взели, работили и дали плод, други казали – аз се уплаших и оставих всичко както си беше; не направих нищо. Именно това правят повечето от нас поради своето неверие. Не вярваме в това, което ни се дава, и затова в живота ни не става нищо, обръщаме се назад и сякаш се връщаме в собствената си смърт.

 

Тук се говори за жажда, която идва, когато всички други жажди бъдат утолени или ни изморят. Защото има вероятност те не да ни наситят, а да ни уморят. Днес виждате колко са уморени всички – и младите хора, и възрастните. Защо? Защото не могат да намерят удовлетворение. Липсата на удовлетворение означава не просто пресищане, а умора, което пък означава, че правим всичко по погрешен начин. Пробваме оттук, пробваме оттам и постоянно имаме усещането, че нещо не върви добре. Кое е то? И аз съм добър, и тези до мене са добри; кое не е в ред? Ще кажа един израз, който вече не е толкова непонятен – „Няма го Светият Дух”.

 

Това е проблемът. Няма Го Този, Който ме е сътворил, Който ме познава и Който ме води към вечността. Затова и моето търсене е проблемно; бия си главата от една стена в друга и се уморявам. Затова днес има много уморени хора. Без значение дали гуляеш и танцуваш, или се правиш, че ти е добре, умът ти, сърцето ти е уморено. Виждаме това в съвременния човек – и не ми казвайте, че не е така. Знаете добре, че това се случва. Чуваш как човек казва:

 

- Имам всичко, какво ми липсва?

 

Какво му липсва? Липсва му лична връзка със съвършената Личност, Която би му дала цел и път. Защото не е достатъчно някой да ми даде автомобил; той трябва да ми даде и ключ, за да го запаля, да ми даде някаква посока, за да отида някъде. Какво да правя с автомобила си, ако няма къде да ходя? Ако никой не ме чака, ако нямам никаква задача или отивам само да се забавлявам? Ще се позабавляваш, ще искаш и компания, но все пак трябва да направиш и някакво дело в живота и по отношение на това дело днес има голямо объркване.

 

В миналото е имало по-силно усещане за общност. Днес младите не искат да се женят; дори момичетата. Ако не знаете, питайте децата си. Аз от децата си го научих.

 

Разбирате ли? Казват ти:

 

- Че защо? Свобода!

 

Ако човек няма общение и любов, тази свобода е най-голямата умора за душата. Свобода от какво? От мене? От чувствата ми? От моята пълнота? Мога ли сам да открия своята пълнота? Къде се е чуло това? Съществува ли пълнота без компания?

 

В Англия често къщите нямат обособена кухня. Веднъж попитах един човек:

 

- Защо нямате кухня в дома?

 

Той ми каза:

 

- Нямаме компания, затова нямаме кухня!

 

Трапезата иска компания, но компанията иска взаимоотношение, а взаимоотношението иска не просто свобода, но и любов. Така ли е? Без свобода не се получава взаимоотношение. Но може ли да се получи взаимоотношение без любов? Това, което получаваме, ако забравим любовта, няма да е взаимоотношение.

 

Днес липсва животът, който минава през смисъла, през общението. Затова се поражда тази умора. Не забравяйте какво казваме на Светата Литургия:

 

„Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа и любовта на Отца и общението на Светия Дух да бъде с всички вас!”

 

Светият Дух създава общението. Ако видите свят човек, който има Светия Дух, ще видите, че той е много общителен. Той не е свиреп и изолиран, а изпълнен с любов и с молитва за света. Пустинници! Ако ги срещнеш, ще почувстваш общението; ще почувстваш, че сякаш си намерил дядо си, когото си загубил и когото не познаваш. Ето, този е! Познава те, сякаш те познава години. И след пет години да отидеш, пак ще те помни, защото се е помолил за тебе.

 

Той ли е сам?! Аз съм сам, аз, който живея сред множеството. Той е сам, но със Светия Дух. Без Духа жаждата остава и ако остане до края на живота на човека, това не на добро.

 

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B6%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0/

 

Искам една сусамка – ІІ част

Май 27, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Св. ап. Петър вървял по вълните, Господ го оставил и той вървял. Чудо! Впечатляващо. Той не допуснал това при св. ап. Павел.  Св. ап. Павел потънал, претърпял корабокрушения, мъки. Защо Господ не направил чудо и за св. ап. Павел? Защо не направил и за него такова чудо?

 

А Господ казва:

 

- Кой ти каза, че не направих чудеса за него? Направих велики чудеса за св. ап. Павел. Но не – да върви по вълните.

 

И св. ап. Петър, който вървял по вълните, се отрекъл от Господа. Той почувствал чудото и се отрекъл от Господа.

 

А св. ап. Павел, който се бил отрекъл от Господа, преживял друго чудо. Той познал Христос. След това претърпял  корабокрушения с кораба, с който пътувал толкова пъти. Корабокрушения, мъки да се бори толкова пъти с вълните в морето. И след това той говорил на хората и думите му докосвали душите на хората. Защо ги докосвал? Защото живеел това, което казвал.  Говорил от опит. Говорил с болка. Говорил с любов. Говорил с печата на Христос в себе си. И Господ говорил чрез него. Чрез неговите уста. Това е чудото! И сетне говорил и душите на човеците се променяли.

 

Той проповядвал и всички около него се променяли. Това не е ли чудо? То не се вижда. Не е нещо подобно на човек, който няма коса, но внезапно му пониква и ти казваш „Леле! Погледни го да видиш как стана!” Или за този, който е бил на умиране и внезапно е възкръснал, казваш:

 

- Това е чудо!

 

Да,  но и това са велики чудеса: прилагането  на дело в живота на това, което Христос ни учи. В противен случай, един ден ние ще чуем страшни думи от устата на Господа и няма да знаем какво да кажем -  тогава, всеки един от нас, т.е. всеки от нас в живота. Тогава, когато Господ ще ни каже:

 

- Не ви познавам. Не те познавам!

 

Ти ще кажеш:

 

- Ама, знаеш ли, Господи, мен ме познаваха толкова хора и аз им говорих за Тебе!

 

И Господ ще каже:

 

- Да, но Аз не те зная. Защото нямаш истинска връзка с Мене. Говореше, защото за тебе това беше много хубаво. Беше лесно. Защото, какво стана, когато говори? Какво претърпя, когато говори? Едно нещо. Слуша себе си, стана известен, прослави се, смятаха те за нещо. Аз обаче, Който те познавам, виждам, че не правиш това, за което говориш.

 

Това е целта.

 

- Какво правиш от това, на което учиш другите? Казваш на децата си различни неща. Говориш на мъжа си, говориш на жена си, съвети, едно, друго. Живял ли си това чудо в себе си? Извършвал ли си го?

 

И ето, за съжаление, стигаме до момента, за който говорих в началото. Да се налага да търсим един християнин и да казваме – има някой, който е добър, нека ти го покажа.

 

Когато би трябвало да кажем: „Отвори вратата и виж. Всички хора навън са такива. Всички, които сме Божии човеци, които обичаме Христос, сме жив пример, жив образец, живо Евангелие”.

 

И другият ти казва:

 

- Какво живо Евангелие? Не виждаш ли какво става около тебе?

 

Човек се запознава с някой християнин, но се разочарова и друг ти казва:

 

- Какви са тия неща? Такива ли са християните? По-добре да сме с всеки друг човек, отколкото с този!

 

Пуска телевизора да види. Чува случаи, да речем, за мене. Казва:

 

- Един поп откраднал парите от пангара.

 

Казваш:

 

- Какво става тук? Къде е Евангелието? Къде е Евангелието на дело?

 

Другият иска да види това. Той се разколебава. Не би трябвало. Но сега, понеже си говорим между нас. Нали? И ние сме хора, които сме близо до Христос, както казваме, които се причастяваме, които се молим. Другият ти казва:

 

- Живееш ли това нещо, което говориш? Прилагаш ли го?

 

Един човек ми каза да му намеря приятели – християни.

 

- Които да не ме разочароват, в смисъл да не са “непогрешими”.

 

Но как да го кажа? От душата им да излиза радост, да излиза щастие, да излиза последователност в живота им. Така че да не се запознаеш с някого и след малко да се окаже, че е лукав, че е своенравен, че се е присмивал, че е лицемер, че едно е говорил, за друго е ставало дума, а трето е показвал. Е, чакай – ти казва – каква е разликата при тебе?

 

Каква е разликата? Че имаш някаква идентичност? Че спазваш някакъв външен пост? Че прекадяваш с тамян? Каква е разликата? В характера на душата ти, вътре в теб! Не профилът! Профилът, добре, страшен е. Впечатляващ. След като ти казвам, аз като духовник имам свещенически, страшен профил и т.н, но другият ме познава и се разочарова. И ми казва „Ако се разочаровах от тебе, който си свещеник, е, тогава, къде ще намеря преживяването, за което говориш? Кой живее това?”

 

Затова ти казах в началото. Някои питат „Къде се живее Християнството? На коя планета? На земята? Защото на земята, около мене, не го виждам. Къде е?”.

 

Разбираш ли какво покаяние трябва да имаме? Трябва да се покайваме изключително много.  И ако искам да разкажа истории, ще трябва да търся случаи оттук и оттам, това, което съм прочел в Патерика, това, което е казал еди-кой си преди петстотин години или да намерим пет човека. Добре, че съществуват, съществуват!

 

Съществуват, но би трябвало да бъдат повече. Всички така да живеем!. . . Най-малкото това казва Господ. Христос казва:

 

- Оставям вас хората да ви гледат и да разбират, че Аз съм във вас. Оставям вас и всички ще разберат, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.

 

Категорични неща. И това ли е символично? Той ясно казва:

 

- За да разберат, че сте Мои ученици, другите трябва да виждат, че имате любов помежду си.

 

Къде е тя? Пак ти казвам. Не те съдя! Съдя себе си, защото виждам, че нямам любов. Не обичам. Не прощавам. Не съм открит към другите. Не мога да приема, че и другият е значим, че е открит, че е добър. Не мога да приема, че и другият може да каже нещо много по-вярно от мене. Да похваля някого другиго, нечие друго усилие, нечие друго сдружение, някакво друго движение, някакво друго братство, някой друг манастир.

 

Я погледни малко какви сме християните помежду си. Ти казваш:

 

- Кой си? Чий си? Коя е твоята компания? С кои си?

 

И казваш:

 

- Тоест, нямаме ли любов между нас? Какво ни обединява? Кой ни обединява? Христос или други неща? Не е нужно да говорим помежду си. Хората виждат. И другите ни го казват.

 

Господ  казва:

 

- Ще разберете, че сте Мои, ако любов имате.

 

Къде е любовта? Къде е любовта между нас?

 

Сещате ли се какво казва Ганди:

 

- Много ми харесва Христос заради това, което казва, но християните са ме разочаровали.

 

Не защото са човеци и имат немощи. Всички имат немощи, но, добре, чакай сега. Най-малкото той никога не се е причастявал, най-малкото той не е държал броеница в ръката си. Най-малкото той не е ходил на Света Гора. Най-малкото той не е живял такъв живот в Божията благодат. Нали?

 

Ама ти прочее казваш, че:

 

- Човеци сме и ние, човеци сте и вие.

Тогава каква е разликата? Каква е разликата? Ние би трябвало да сме извървели много по-дълъг път. По-дълъг път. Назад сме. Ние се застояхме, докато светът очаква много от нас. Мисля, че и Бог би очаквал много от нас. И ние не правим нищо от това, което бихме могли. . .

 

За  св. Агатон се казва . . . Видя ли, сега започнахме пак истории от Патерика! За св. Агатон – един друг светец,- но за някакъв съвременен случай е трудно да разкажа;  или ще кажа само пет-шест. И тъй, св. Агатон отишъл на пазара да продава. Какво продавал там? Кошниците си, и като вървял, намерил един прокажен на пътя; знаеш случая. Прокаженият му казал:

 

- Заведи ме там, където ще ходиш да продаваш. Вземи ме, вдигни ме!

 

Той го взел на раменете си, завел го и го сложил до него. Св. Агатон започнал да продава. Когато продал първата кошница, прокаженият му казал:

 

- Продаде ли я?

 

- Продадох я.

 

- За колко я продаде?

 

Св. Агатон казал:

 

- За еди-колко си.

 

Прокаженият му казал:

 

- Да ти кажа нещо. Ще ми вземеш ли една питка?

 

- Да, ще ти взема една питка.

 

Той му купил една питка.

 

- Хайде, продължавай да продаваш и другите.

 

Той продавал. Прокаженият му казал:

 

- За колко продаде втората кошница?

 

Св. Агатон му казал, че тя струвала еди-колко си. Прокаженият му казал:

 

- Ще ми вземеш ли и нещо друго?

 

Той почнал да го умолява. И когато св. Агатон продавал нещо, той го молел да му купува разни неща и не го оставил да сложи никакви пари в джоба си, да събере нещо за своите нужди. Той му казвал: „Ще ми вземеш ли това, ще ми вземеш ли онова?” Тоест, как казваме:

 

- Вземи ми кока-кола, вземи ми и един сандвич, вземи ми и един вестник. Вземи и един сладолед да се освежа след това.

 

И нищо не останало в джоба на св. Агатон. Всичко, което продавал, давал на прокажения. Накрая прокаженият му казал:

 

- Имаш ли още нещо за продаване?

 

Св. Агатон му казал:

 

- Не. Всичко, което имах, продадох. И това, което имах, ти го дадох накрая. Ще си тръгвам сега, отивам в моята килия.

 

И прокаженият му казал:

 

- Къде отиваш сега? Вземи ме отново, за да ме заведеш там, откъдето ме взе!  Да ме оставиш там, където ме намери. Моля те! Можеш ли?

 

Е, взел го.  Между другото той  бил натежал, тъй като хапнал. Той отново го взел и го оставил на мястото му. Оставил го на земята и щял да си тръгва, но чул гласа на прокажения, който му казал:

 

- Бъди благословен, Агатоне,  на небето и на земята! Защото си Божий човек. Ти си Божий човек, истински!. . .

 

Не думи. От сутринта до вечерта ти „изцеждах маслото” и ти се съгласи да те изцедя. Защото имаш любов и не се уплаши от това изцеждане; защото постоянно  проявяваше любов, любов, любов и не беше лицемер. Не беше лъжец.  Не беше християнин,  ей-така, с лъскавата и външна форма.  Ти беше истински и го показа. „Бъди благословен от Бога, Агатоне!”.

 

И св. Агатон се обърнал да види прокажения, но той бил изчезнал! Тоест това не бил прокаженият, а Божий Ангел, с което Бог просто искал да види, да изпита и да покаже на всички нас, които го виждаме, и сега го обсъждаме, че св. Агатон (Агатон: хубаво име, имам и приятел на Света Гора, отец Агатон). . . Хубаво име, но неговото преживяване е по-хубаво! Истински Божий човек.

 

Аз не бих направил това. Не го казвам, за да се хваля.  За мой срам е обаче, че казвам това. Нямаше да мога да направя това.  Например правя Маслосвет, някой ми дава пари, излизам навън и друг човек ми казва:

 

- Колко ти дадоха?

 

- Еди-колко си.

 

- Колко ти дадоха? Дай ми всичките!

 

Аз бих му казал:

 

- Всичко? Знаеш ли, дадоха ми трийсет евро. Петдесет евро. За какво са ти петдесет евро?

 

- Ама защо да не ми ги дадеш? Дай ми всичките!

 

Разбираш ли сега това нещо? С други думи, колко много сме се отдалечили. Смятаме, че някои са правили това  и мислим, че ние не можем да правим подобни неща. Защо не можем? Не знам защо. Аз не ги правя, казвам ти. Не ми казвай, че ти се карам. Не ти се карам, защото дори и аз не ги прилагам. Днес обаче искам да се запитам заедно с тебе. С тебе. Питам се. . .

 

За друг монах, отново в Евергетинос-а, се казва, че за него било характерно, че за каквато и услуга да го помолят, той винаги помагал. Каквото и да е. С други думи, ти му казваш:

 

- Искам да ми помогнеш да преместя малко леглото си в стаята, защото не мога сам!

 

- Идвам, отиваме!

 

Друг му казвал:

 

- Искам да ми помогнеш да отидем по тази работа.

 

- Идвам да ти помогна.

 

Друг:

 

- Ела малко в градината! Искам да направя няколко бразди, искам да полея.

 

- Ще дойда – отговарял.

 

Постоянно. Каквото му казвали, той го правел. Дякония, жертва, любов. Това е Християнството. Когато отивам в някой манастир и има народ – защото е дошло някое официално лице – ме трогват  тези, които са близо до официалното лице и го развеждат, говорят му и т.н. Знаеш ли кои обаче ме трогват повече? Тези незабележими монаси, които излизат рано, докато и те като хора искат да видят кой е дошъл, какво е казал, какво е направил. Човешко желание е да видиш например официалния момент, церемонията, когато официалните лица седят там и говорят.  И тези монаси отиват в кухнята, приготвят нещата, слагат кафето. Слагат почерпката, подготвят яденето и никой не ги вижда.  И след това някой друг монах взема подноса и го отнася на официалния гост; този монах, който отрано е започнал жертва на служението, на себепринасянето, на незабележимостта. На незабележимостта, т.е. на Христос!

 

Христос е Незабележимият! Той не се вижда. Той не се чува. Този обаче е истинският ученик на Христос: смиреният; който на дело живее Евангелието. Аз, когато ходя на Света Гора, тъй като съм свещеник, там свещениците ги почитат. . . например има съслужение, отвеждат ме на трапезата близо до игумена, там, където сядат официалните.  Това е другояче. Това е хубаво. Другият обаче? Другият е смирен. Другият е неизвестен.  Не си го видял, ти, който докато беше в храма и прикадяваше с тамян, и прикадяваше с тамян самия себе си и твоя егоизъм и тщеславие, той е в кухнята; и подготвя ястията и се „пече” и реже и чисти и се трепе. Това е Християнството. На дело! На дело – което ние не живеем. Къде е нашата готовност? Къде е готовността да прислужиш на някого? Една госпожа ми каза:

 

- В неделите ходя в специалните детски заведения и помагам. С какво? Ето – грижа се за дечицата, които водят, със специални нужди; да слязат от автомобила и отваряме количките да ги сложим вътре, да ги заведем в храма, да ги причастим и след това да ги сложим отново в автомобила и да ги отведем в тяхната стая.

 

Това отваряне и затваряне на количката; сложи я вътре, събери я, свали детенцето. Да свалиш детенцето не е нещо лесно – то не е някакъв чувал, който изкарваш. Нужно е внимание за краченцата му, как ще го завъртиш, да не докосне главата си в покрива на автомобила. Спокойни движения, с любов.

 

Това е любовта. Това обаче казва Господ. Дадох ви пример. Да вършите и вие това, което Аз върша. „Искаш да бъдеш пръв?” казва Господ, „Трябва да се научиш да бъдеш последен!”.

 

Къде е това? Кой е последен? Кой християнин е последен?. . . Аз не си спомням да съм бил последен. Който иска да  бъде пръв, трябва да бъде последен. Който иска да има власт, трябва да стане  слуга на всички, роб на всички!. . . Слушай какви думи. За да не се озадачим, че говорим алегории. Каква алегория е „роб”? „Дякон (служител)”, и това ли е алегорично? Какво означава алегорично? Лесни са богословските неща, дълбоките. Но там, кой ще отиде? Кои ще отидат там? Някои други? Тоест някои се занимават с висше богословие, а други със смирено служение? Да, но в крайна сметка кои е облажил Господ? Кои е облажил? И тя ми каза, че ходи в специалните заведения и аз се трогнах. Тя ми каза:

 

- Отивам в неделите и помагам и естествено Църквата ми харесва, но не мога да отида в часа, когато искам.  Ще отида малко по-късно.  Няма да мога да обърна внимание на онези неща, които аз искам, защото децата са на първо място, на тях трябва да помогна.

 

Въпреки това нейното сърце се изпълва с любов, благодат и милост от Бога, въпреки че не сварва всичко това, което аз сварвам  „от дълбоко утро”, но живея замръкнал в дълбокото утро на греха и на непоследователността на духовния християнски живот. Така смятам.

 

(следва)

 

превод от гръцки

 

 

Искам една сусамка – І част

Май 19, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Най-голямото чудо! Най-великото чудо в живота е да се научиш да обичаш. Да научиш всичко това, което слушаш в Евангелието, всичко това, което Господ ни е преподал, всичко това, което виждаме в живота на светиите, да научиш това, да го направиш свое притежание, свое преживяване. Не просто на теоретично равнище; т.е. само да слушаш за тези неща, а да ги живееш всеки ден- макар и малко, но истински, а не теоретично в пространството на въображението и в света на мечтите, а на дело, макар и малко. Това е велико чудо!

 

Много пъти мислиш, че  е чудо да видиш в живота си някоя икона да помръдне, да плаче, да се появяват капки кръв върху нея. Да, и това е чудо. Но това, което е  потресаващо и кара небесата да се радват, това, което кара Бог да се весели, гледайки Своите творения, е съгласуването на нашия живот с живота на Бога!

 

Когато Неговият живот стане наш живот,  когато това, което казваме, не са само думи, думи, теории, а дело. Тогава истински се радваме! Тогава можем да кажем, че лека-полека ставаме християни. Тогава можем да кажем, че сме истински Божии човеци и че Бог е влязъл в сърцата ни.

 

Направи ми впечатление един случай. Водех беседа и говорех за различни теми. Накрая един от слушателите ме попита:

 

- Всичко това, което каза, теории ли са?

 

- Не! Това са думи, но те са това, на което Църквата ни учи. Те са това, което живеем.

 

-  Стой, стой! – ми каза. – Ти каза, че те са това, което Църквата учи и което живеем. Това, че Църквата ги учи, го зная; че ги живеем – не го зная.  Не съм виждал тези неща, за които говориш. Можеш ли да ми покажеш някъде това,  за което говориш, да видя кои го живеят? Не ти говоря за живота ей-така, а за опитни преживявания, за дела, за конкретни случаи тук и сега. Освен ако не говориш за някакво друго пространство, за някакво космическо пространство във вселената, някъде другаде, т.е. говориш за нещо друго. Ако говориш за този свят, искам да го видя!

 

А ти не бързай да кажеш:

 

- Ами, съществуват!

 

Добре, съществуват! Видя ли обаче какво казвам? Ще отида да намеря някой и да ти го покажа. С други думи, ела да вземем автобуса, да тръгнем, да попътуваме и да ти покажа някой човек.  С други думи, сякаш и аз му казвам, че това, което поучавам, го живеят някои хора, но за да ги намериш, за да ти ги покажа, трябва да хванеш автобус, да попътуваме. Тоест има някой!. . . Къде е той? Някои, неколцина; не са мнозинство! Малцина са.

 

Понякога стигаме до другата крайност да казваме:

 

- Какво говориш! Това, което говорим, не са теории! Има някои на Света Гора, които са живели тези неща!

 

- Впрочем, кои са тези някои на Света Гора? Пет човека.

 

- Какво говориш! – ми казва – на Света Гора се запознах със стареца Паисий!

 

- Тоест, добре, извинявай, преживяването на Евангелието е старецът Паисий? – ми беше казал някой от вас. Той ми беше изпратил писмо.

 

- С други думи, когато ти кажа пет имена, това ли е учението на дело? Петте имена? И някои други. . . малцина?

 

Аз се засрамих. Казах му:

 

- Защото ми задаваш този въпрос сега?

 

И той ми каза:

 

- Защото искам да разбера дали това, което учиш, са теории, или истини! Дали са само думи, макар и хубави думи. Добре, хубави думи слушаме отвсякъде. Въпросът е да видя някъде тези неща, за които говориш. Да ги видя.

 

Не исках да продължа разговора, защото се срамувах. Разбира се, ти ще ми кажеш, че „трябваше да продължиш, да му обясниш, да го убедиш, да му изложиш аргументи”.

 

Ама какво да му кажа? След като и аз, в момента, в който ми ги говореше, се засрамих; защото и аз нямах да изложа много аргументи; защото вярвам това, което каза. Ние сме теоретични християни. В действителност не сме последователни на това, за което говорим. Едно говорим, а друго вършим. Много думи и малко дела.

 

Например приключвам някаква беседа, приготвям се да тръгвам от храма и ме намира някой беден човек, който проси милостиня от мене. И какво му казвам?

 

-  Знаете ли, нямам дребни в мене!

 

Един беден човек се обърна към мен и каза:

 

-  Отче, нямам нужда само от дребни! Не пречи, дайте и едри банкноти, ако имате!

 

С други думи, петте евро – които са едри пари, някаква банкнота например – не му се виждат много. И това му е  малко, след като е беден- и пет евро да му дадеш, той се нуждае от тях. Защо постоянно да казвам: „Нямам дребни! Нямам дребни!”?

 

Докато преди в проповедта може да съм говорел за любовта, да съм направил много хубава беседа. Ама дори сега; например може да ме слуша някой, който изпитва нужда. Да си представим, че реши да ми се обади по телефона, пак ще направя същото, за съжаление. За съжаление. Да речем, че ми се обаждаш по телефона и ми казваш:

 

- Отче, браво! Много хубаво говорихте! Обаждам ти се по телефона, за да направиш едно добро. Дай ми пари. Имам нужда от малко пари. . .

 

Мълча. Не чакам Василий Хаджиниколау да пусне музика. Но тази пауза, която направих, беше паузата на моето собствено объркване. Благодаря ти, че и днес си с нас. Ето, Християнството на дело е Василий Хаджиниколау! Той обича предаването и го показва на дело чрез своята музика. С неговото музикално и звуково оформление той показва, че не просто говори, но и на дело помага и ме подкрепя.

 

Да речем, че и той ми се обаждаше:

 

-  Отче, много ми се ще да ти помогна в предаването, което правиш, и да те подкрепя. Ще ми се, ще ми хареса. И би било хубаво някога, някъде, някак, но сега не мога.

 

 

Това, което аз правя. Думи без отзвук.

 

Къде са тези Христови заповеди? Това би било най-голямото чудо! Да живеем по изключителен начин конкретните Христови заповеди и да не прахосваме  нашето време, ропот, кавга, омраза, пороци, всичко друго, което правим и утежнява душата ни, за други, вторични неща в нашия живот.

 

Чу ли какво казва Господ? Той казва:

 

- Оставихте Съда и Милостта. . . оставихте най-значимите  неща от Закона. . . значимите неща, които исках от вас. Казах няколко неща, много значими, много съществени и вие ги подминахте толкова лесно. И не вършите нищо от това, което ви казах, а се занимавате с незначими неща, с вторични неща.

 

Някой сега ще ми каже:

 

-  Кои са незначимите неща?

 

Знам ли и аз. Не зная кои са незначими. Във всеки случай зная, че много пъти се караме за неща – и в църковното пространство – за неща, които стоят по-назад от други; които би трябвало да предшестват други в нашия живот, но не ги правим; не ги правим.

 

Някой ми казва:

 

- Я ни дай пример!

 

Евангелието казва категорично: „който има две дрехи, да даде едната”. Господ го е рекъл. Правим ли го? Не. Има човеци, които го правят. Но ако ми кажеш да ти ги покажа, ще ти кажа за двама-трима, които познавам. Разбра ли? Християните обаче не са двама-трима! Казваме, че сме хиляди, казваме, че сме милиони. И Христос се е обърнал към всички. Той не е казал:

 

- Това, което казвам, е за изключителни случаи.

 

Господ казва:

 

- Ако те ударят, обърни и другата страна.

 

Кой прави това? Никой, никой не го прави.  И казват след това:

 

-  Да, но Господ е говорил символично, имал е предвид нещо друго. Той е имал нещо друго наум. Това е било алегорично.

 

Аз ги питам:

 

-  Ама какво говориш? Какви са тия неща, за които говориш? Какво по-дълбока идея е имал предвид? Това ли е имал предвид? По-дълбоки идеи? Тоест с двете дрехи имал предвид нещо по-дълбоко?  Друга идея.  Да обърнеш и другата страна, било друга идея. Това обаче искаш ти и биеш накъдето си искаш и в крайна сметка намираш собствените си идеи и тогава мислиш, че си схванал Христос!

 

Пред Неговите категорични слова нищо не правим. Не сме последователни! Страшно е! Това го казвам като критика към себе си. Критика към себе си! И прощавай, че не ти правя удоволствието, както ми каза един ден:

 

- Говори, спречкай се с другите, говори, постави ги на място всичките, еретиците!

 

Има достойни хора, които правят това. А аз какво ще кажа на Христос – че:

 

- Знаеш ли, аз крещях и поставях всички на мястото им и на бедния казвах, че нямам дребни!

 

А Господ е казал „дай всичко!”.

 

Нали така е казал Господ? Той ми казва:

 

- Ти си свещеник. За какво искаш пари? За какво ти е автомобилът? За какво са ти одеждите? За какво са ти многото кръстове? За какво са ти тези неща?

 

Какво ще кажа на Господ:

 

- Господи, да ти обясня, Господи, за какво ги искам. Знаеш, Господи, Светата Литургия изобразява царството Божие, където всичко е бляскаво и величествено. Затова и аз нося една изключително красива одежда, която е толкова скъпа, защото трябва да изобразявам Тебе.  Защото в часа на Светата Литургия не съм аз, а си Ти. И нося одеждата, за да изобразя есхатологичната перспектива и Светлината и Рая.

 

И Христос ще ми каже:

 

-  Добре е всичко това, бре, детето Ми. Но, бедния, на когото казваше, че нямаш пари? Тогава как не се сети, че казах, че в лицето на бедния виждаш Мене; че в лицето на всеки беден съм Аз. На най-малкия ти брат, „на Мене го сторихте”.

 

Тоест, едно Евангелие по нашата мяра.

 

Пак ти казвам: не те съдя, не се занимавам с твоя живот.  Това не е в моите правомощия днес, да те критикувам и изобличавам. За себе си говоря.  За себе си го казвам. Ето най-великото чудо: да имаш това чудо – прилагането на Христовата воля в твоя живот. Не думи и думи. Да правиш беседи и предавания е най-безболезненото. То е просто въпрос на дарба, т.е. да можеш да говориш. И какво става след това? И какво стана сетне от това? Ти обаче, който даваш цялата си заплата и купуваш цяла купчина книги и даваш милостиня и ми казваш:

 

- Отче, отче, дай тези книги на хората, които намериш, и им подари книгите, да имат полза и вземи и раздай милостиня!

 

Ти прилагаш Христовото благовестие, а не аз, който сега говоря. Разбра ли това? Добре, сега не ме разбирай погрешно. Не споменах твоето име.

 

Казах, има хора, които вършат дела на любов, жертви, с болка, с лично участие, с труд; и посвещават време, пари, пътуват, вземат автобуси, минават оттук, минават оттам, за да пожертват нещо от себе си за своя брат, а  Бог взема това и го приема като благоуханна жертва. „Като духовно благоухание”.

 

Аз пък оставам в думите. И след това казвам, да видим някакво велико чудо! Ама, има ли по-голямо чудо от това? Какво да ги правиш външните чудеса? Те идват и отминават и не след дълго ги забравяш. . . не след дълго ги забравяш. . .забравяш ги!. . .

 

Например отиваш на някакво поклонение и след това, ако в душата ти не е останало нещо по-дълбоко, тогава и поклонението е отминало. Идва някоя чудотворна икона. Отвън опашка от хора! Хиляди хора се стичат. И след това къде отиват всички те? По-късно, след тези дни на чудеса, на бляскави прояви? Къде са отишли всички тези хора? С други думи, ще се върнат, когато отново дойде нещо чудотворно, нещо впечатляващо?

 

И след това се питаме как се търкулва всеки ден? Всеки ден, в който отново имаме нужда от помощ, от жив църковен живот, от истинска, всекидневна връзка с Христос. Къде са отишли след това всички тези неща? Какво са те? Изригвания? Като сигналните ракети? Един фойерверк, който се задържа за малко и след това угасва?

 

Затова виждаш, че Господ не настоявал толкова много върху тези външни чудеса. Вътрешно (трябва) да се промениш, да се промени животът ти. Да се промени животът ти!. . .

 

 

превод от гръцки

(следва)

 

Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи?

Април 8, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Старецът Паисий разказва, че преди годините на окупацията хората не постели. Въпреки ясното свидетелство на Бога в Евангелието за поста, всички ядели. При все, че Господ не иска от нас да се отричаме постоянно от храна, а просто да не ядем определени храни в определени дни. Ние обаче се противим – какво, като така казва Евангелието?! Ще ядем каквото си искаме. Когато имахме всичко, не постехме, казва старецът. Но дойде окупацията и се наложи да постим. Искаме или не искаме. Имаше хора, спомня си старец Паисий, които ядяха не просто постни храни, а боклуци. Виждах с очите си хора, които търсеха в боклука някакви отпадъци от храна. Когато Бог ни беше дал всичко, ние презирахме подвига, но дойде час, в който трябваше да извършваме аскеза, независимо от нашето желание. Тогава разбрахме, че не сме богове и не може да правим каквото си искаме. Не сме толкова важни и всемогъщи в нашия свят. И се смирихме.

 

Отиваш в болницата, където обикновено ти дават безвкусна и безсолна храна. Но там го ядеш и изобщо не се обаждаш и не протестираш. Дават ти само 5 неща, които може да ядеш и се примиряваш. Но когато Църквата ти каже нещо, ти заявяваш, че не искаш. Църквата не е нещо случайно – тя е Христос, затова от нейните наредби има голяма полза и голямо добро за човека.

 

Като малък старецът Паисий ставал нощем, четял Псалтира и се молел. Неговите братя го скастряли веднага да ляга да спи. Казвам ви това, за да знаете по какъв път са минали светците. Чуваме за някой духовно извисен човек и си казваме – леле, колко е високо, и ти се струва, че за него е било лесно да достигне това ниво. Но, за да стигне там, светецът е проливал кръв, извършвал е много подвизи, много мъченичество е изтърпял заради Бог. Дал е кръв и приел благодатта на Светия Дух в сърцето си. А освен да придобие тези дарове, човек трябва и да ги задържи – Бог е дал дара си, но и той е бил достоен да го задържи. Старецът Паисий, когато бил малък и слушал Евангелието, не искал да седи, защото си казвал – как така ще слушам Христос да говори и ще седя!? Кой му е казал да прави така? Кой го е просветил да става и коленичи? Майка му го питала: “Защо стоиш прав, докато четеш Евангелието?” А той отговарял, че не вижда добре и затова се доближавал до газовата лампа и стоял прав. Казал една малка лъжа, за да оправдае стоенето си прав, за да се измори малко.

 

На нас всичко ни тежи, а той не чувствал никаква умора. Ние даже, ако можем да изкараме Литургията легнали, ще е най-добре. При стареца дошъл един млад човек и нещо му говорел, а в това време той видял, че един възрастен човек си забравил чадъра. Обърнал се към младия човек да прескочи и занесе чадъра на дядото. А той му отговорил: “Отче, той няма ли да се върне да си го вземе сам?” Просто му тежало да занесе един чадър! Нямал желание да се помръдне. Нещо се е случило с нашите умъртвени души…

 

В Кападокия, откъдето е старецът Паисий, били много строги подвижници, спазвали традициите на Църквата. Когато той бил малко дете, майка му му давала ястие без олио, а той питал къде го е сготвила.

 

- Нали в тази тенджера вчера готви с олио?

- Да, но я измих.

- Е, щом е от същата тенджера, няма да ям. Няма нищо.

 

Слушаш сега и сигурно си казваш – това са крайности! Да, но после е правил и „крайни” чудеса. И когато при старец Паисий отивал някой болен, от когото лекарите са вдигали ръце и са казали, че нищо вече не може да се направи, той се молел със своята „крайност” и ставало чудо. Или например някоя жена, която не може да има дете, но същият този – ненормалният, крайният, когото обвиняваш, че няма мяра, -  се молел и жената зачевала! Наистина, той не е бил естествен, а свръхестествен. Помолил се и свръхестествено жената имала дете! Или човек оздравявал от нелечима болест. Това е пратено от Господ, Който чува молбите на своите раби – като пророк Илия, пророк Моисей, както въобще чува молитвите на светците. Така е и сега – за да те чуе, трябва да види, че ти наистина Го осъзнаваш. За да чуе Бог молитвата ти, трябва доста да се поизмъчиш в нея. Ако те вижда, че си отпуснат, излегнал си се на дивана, ще ти каже: “Чакам да станеш от канапето и когато вземеш на сериозно това, което искаш, тогава и Аз ще погледна сериозно на теб, защото не искам да имаме такава повърхностна връзка. Аз гледам сериозно на теб и искам да направя чудо в твоя живот, ти казваш – и аз искам същото! Докато лежиш на канапето ли? Не мисля, че искаш сериозно нещо – ако реално го искаше, нямаше да седиш на дивана.” А когато искаш например да си купиш кола, обръщаш небето и земята, за да намериш най-добрата. Влизаш в интернет, стоиш с  часове там, сваляш информация, сравняваш, ходиш напред-назад по разни изложения  – колко време ти отнема да откриеш най-добрия автомобил за себе си? Това, което ти подхожда. Т.е., за една кола се събуждаш и се мобилизираш, а за душата си нищо не можеш да направиш? За това чудо, което искаш да ти се случи, какво правиш? Искаш да стане, без да правиш нищо? Или мислиш, че е достатъчно едното евро, което си пуснал в църковната касичка? Трябва да дадеш нещо от душата си, да се потрудиш вътре в себе си. Да подълбаеш и поровиш в себе си. Това прави аскезата – дълбае в теб, за да влезе Бог и да обитава в душата ти.

 

За старец Паисий се казва, че по цяла нощ стоял прав и се молел дори когато бил дете, и когато бил на Синай, и на Света Гора, и в Коница, навсякъде. И какво правел, за да не му се доспи? Точно обратното на това, което аз направих преди няколко дена – взех един леген с вода, стоплих я, сложих сол от Мъртво море, понеже се бях изморил, сложих си краката за половин час във водата, за да ми починат. Докато той правел точно обратното – слагал студена вода, не за да се отпуснат краката му, а за да не могат да се отпуснат и да не му се доспи. Стоял прав и цяла нощ се молел на Господа, когото обичал. Не е правел някакви йогистки упражнения, не го правел, за да каже – вижте ме какво постигах, не го е правел за някаква невидима вселенска сила. Той правел това в името на Отца и Сина и Светия Дух. Ние се обръщаме към личния Бог, Който има име, този Бог обичал старецът. И понеже имал жива връзка с него и Христос бил изпълването на неговия живот – Този, Който променил всичко в него, той дал всичко от себе си, жертвал своята плът в пещта на любовта към Бога. И след това, когато вземел броеницата, по неговите молитви ставали чудеса. Когато вдигал ръце и казвал: “Господи, побързай, помогни на този, този и този, Бог го чувал, защото и старецът слушал Бога.” Той преживявал сериозно връзката си с Бога и Господ отговарял с чудотоворствто, което му дал.

 

Когато старецът Паисий бил в Есфигмен, спял само по половин час на пода! Какъв е този сън, Христе мой? Защо на пода, като имам хубаво легло и мека постеля? Старецът искал да се изкачи на небето, от пода докосвал Бога. Кой знае тези тайни?

 

Разказвам ви това, не за да му подражавате буквално, а за да разберете какви хора са живели в този свят. Колко насериозно са взели те любовта към Господа. За тях Христос бил този, Който им давал такъв подтик, че те били готови да направят страшни духовни упражнения! Ние затаяваме дъх, само като слушаме за тях. При това те са се наслаждавали на това, както акробатът, който скача нависоко. Ти си казваш – леле, как прави това нещо!? А той му се наслаждава. Така светците приближават Бога чрез аскезата.

 

През друг период от живота на старец Паисий, преди да се причасти, правел следния аскетически подвиг – 33 часа преди това не пиел и не ядял нищо. Както когато обичаш, гледаш възлюбената в очите и всяко нейно желание за теб става дело. Само да поиска нещо и ти се втурваш! Бил съм на трапеза с хора и виждаш как някой гледа към блюдото, в което има парче баница и по лицето му си личи, че го иска. Ти го взимаш и му го даваш, той ти благодари и те пита, откъде знаеш, че го искам. А ти отговаряш – наблюдавах те. Когато обичаш, намираш, изобретяваш всевъзможни неща поради любовта си към другия. Обичай Христос и Той ще ти даде голямо просветление. Не е нужно да постиш 33 часа, може 3 часа да не пушиш. Или 3 дена да не вършиш някакъв грях, който те измъчва. Разбира се, всичко това трябва да става с благословението на духовника, в духа на послушание към Църквата. Духовникът трябва да знае какво правиш, а не, както веднъж ми каза един човек, че спи на пода. Питах го, кой ти каза да правиш така? Така постъпваме егоистично, правим това, което ни харесва и което искаме. Сигурният път е отчето да знае какво правим. И аз се подвизавам да направя нещо за Бога, „жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Същността на жертвата за Бога не е спането на пода или студената вода, а съкрушеното сърце. Но сърцето не може да се съкруши от само себе си, а чрез тези външни неща. Защо митарят се биел в гърдите? Когато се уязвяваме, съкрушаваме и сърцето си. Телесните неща повлияват нашето духовно състояние. Тялото и душата вървят винаги заедно. Нашата борба е насочена срещу нашите страсти и тя се осъществява чрез нашето тяло, чрез аскезата.

Направи ми впечатление едно дете от втори курс – дойде на едно бдение и ми каза, че от петък, когато се скарал с някого и се увлякъл в някакви неща, досега нищо не е ял и пил. Попитах го сериозно ли говори. Той каза: “Да! Мога ли да се причастя?” Аз му казах:”Разбира се.” Той беше направил това не защото аз съм му казал, а защото душата му чувстваше връзката с Бога не на думи. Когато обичаш, го показваш. Господи, какво да ти принеса, освен своята воля – всичко останало е “Твоя от Твоих Тебе приносяще”. Какво да ти дам, което не е Твое?! Да ти дам пари – те са Твои, да ти дам цвете – и то е Твое. Всичко е Твое освен моята воля, която изцяло ми принадлежи – давам ти я! Това е моето приношение и жертва спрямо Тебе. Давам ти моето благодарение, жертвам доволството, което ще изпитам, когато изям дадена храна – него ти принасям. Бог Свети Дух вдъхновява и едно дете, и подвижника за едно и също – жертва и пост, труд. Когато някой човек имал болест или изкушение, старец Паисий правел следната аскеза – три дена не ядял нищо и се молел! Без да сложи залък в устата си. Не го е правел, за да кажат другите за него “Виж го!”, напротив – неговата аскеза криела в себе си любов, правел го е за друг, който имал някаква нужда. Тогава човек има правото да каже на Бога: “Господи, правя това за еди кой си, който е болен, детето му трябва да влезе в Спешното и т. н.”

 

За да правиш аскеза, трябва да си твърд и смирен и с човеколюбие. И ставаш като сладкиш, ставаш човек, който проявява твърдост в борбата си, защото трябва да се насилваш, а не да си разслабен и отпуснат. Но твърдостта, която ще проявяваш към себе си, не излиза към другите, а напротив – проявява се като благост, любов, човеколюбие и снизходителност. Бог те благославя, чувстваш Христос в себе си. Когато старец Паисий влизал в храма, не сядал на стасидията, а стоял прав като жертва за Бога. Каквото и да правиш, трябва да се свързваш с Христос – това е въпрос на любов. Защото ако разбереш това, тогава Сам Господ ще ти покаже как да изразиш своята любов. Това не е като някои водолази, които се гмуркат и казват – влязох под водата за 3-4 минути, задържах дишането си. Нашият подвиг не е за да се похвалим, а е заради Христос – не е да задържим дишането си. Нашата връзка е с Личност. Когато детето ти разбере, защо правиш всички подвизи – защото съществува Христос, Когото ти отиваш да срещнеш, тогава твоят подвиг придобива и друг характер. Затова и старецът бил изпълнен с такава любов, че тя буквално го издавала. Старец Тихон казвал за него “сладкия Паисий” – той бил сладък, благ, от него се чувствала благодатта на Светия Дух.

 

Чрез аскезата ние се борим да подчиним своето его на Бога, да съкрушим нашия егоизъм. Трябва да притиснем нашия егоизъм и страсти заради нашия Господ. Тогава и ние ще бъдем обикнати, ще станем това, което казват за светците – хората искали да  ги докоснат, да ги прегърнат, да ги целунат, да са близо до тях, без самите светци да искат това. Колкото са били строги към себе си, толкова хората ги обичали и искали да са техни приятели. Това е тайната. Трябва да обработим собствената си душа, да направим от нея нещо хубаво, красиво, да устроим вътре един хубав храм за Христос – да влезе вътре и да обитава там. Ще видиш как ще заблагоухаеш и всички около тебе ще те гледат и ще казват: колко хубав човек, има нещо в себе си, което ни харесва. Защото вече сме положили съответния труд – поста, мълчанието, молитвата, търпението, жертвата, прошката. Това са много хубави добродетели, плод на борбата заради Господа. Старец Йосиф Исихаст казва, че се е молел по 8 часа всяка вечер, старецът Ефрем Катунакски също постоянно казвал молитви, докато веднъж даже толкова го заболяло гърлото, че имал кръв в устата си. Той отишъл при стареца Йосиф, но той не му казал: ей, детенцето ми, почини си, а напротив – ако ще и кръв да имаш, продължавай.

Захвърли собственото си аз, не го ласкай, защото ако го захвърлиш, няма да го намериш на боклука, а в прегръдката на Бога. Когато хвърлиш своето его, Бог го взема и го влага в Своето сърце, обработва го и го освещава, пази го и го обича, дава му първозданната красота. Бог ще ти даде красотата, която сме имали преди да излезем от рая.

 

И така, подвизавайте се, защото погиваме! Да се борим и да молим Бог да ни пробужда, да ни пръсне вода в лицето, за да се събудим. Да почнем и ще видим чудеса. Не става да ядеш хамбургер в едната ръка, в другата – “Кока-кола”, в третата да държиш дистанционното и да стават и чудеса. Е да, ама не стават. Трябва сами да изберем. Светците са избрали Христос. Да направим нещо, макар и малко – разбира се, че ние не можем да стоим цяла нощ без сън, защото на другия ден сме на работа, нашите условия са други. Въпреки това и ние можем да вършим някои неща. Бог ще приеме и малкото от нас и ще го оцени подобаващо. Истина ви казвам, може да станете велики подвижници и мъченици в нашата епоха – и ти, и аз, всички заедно. За всички са достъпни подвизите на търпението, молитвата, любовта.

 

превод от гръцки

 

Синдромът на малкия компромис

Март 24, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Днес нека да обърнем внимание на една от нашите най-големи слабости, тъй като светите Отци казват, че трябва да се борим и да насочим своето внимание и сили основно срещу най-голямата си немощ. Става въпрос за синдрома на малкия компромис. Това е коварно за християните изкушение, тъй като дяволът е по-голям хитрец от нас и в повечето случаи не подхожда грубо и директно, а пои християните с невидимата отрова на малките грехове. Те всъщност са малки само в нашите очи. Такива слабости са: гневът, обидчивостта, осъждането, самовлюбеността, тревожността, унинието, телевизорът, компютърът, леност за утренни и вечерни молитви, непосещаване на вечерните и утренните богослужения, закъсняване за светата Литургия, безкрайните грижи, резервираността към Бога и недоверчивостта към Него, правенето на добро впечатление и лъжливата любезност.

 

Тези неща на пръв поглед „облекчават” съжителството на християните с враждебно настроения към тях свят, но заради тях духовният ни  живот се превръща в мъчение, подобно на човек, който с единия крак е в рая, а с другия в ада, и изпитва същото страдание от изгарящия огън, както и тези, които са изцяло в огъня, та и по-голямо.

 

Който желае, може да си ги нанесе като подводен камък в картата на своята памет и да ги заобикаля, за да не претърпи корабокрушение.

 

За да анализираме и разобличим по-добре тази наша трудно видима слабост, ще разкажем една притча:

 

Вървяла по улицата тълпа от хора. Всеки от тях носел на своите плещи голям и тежък кръст. Пътят бил дълъг и труден. Между носещите тези кръстове имало и един хитрец. В удобен момент той свърнал в една глуха уличка и изрязал част от дървото. След това метнал кръста на рамо и с ехидна усмивка догонил тълпата. С лек товар на рамо хитрецът весело вървял. Вървели дълго, ден след ден, отмервайки километър след километър. Но хитрецът едно не знаел, че пътят по-нататък бил пресечен от бездънна пропаст. Когато тълпата стигнала до нея, всеки започнал да слага своя кръст над пропастта и така внимателно по него минавал оттатък. А на нашия хитрец кръстът бил къс и не стигал до другия бряг на скалата. Всички преминали оттатък, останал само той. От другата страна се виждал чуден, прекрасен дворец, а до ръба на бездната бил дошъл сам Царят Домовладика. На рамото си бе донесъл съд с вода и коленичил, измивал нозете на отрудените и обременени пътници. С полите на дрехата Си ги избърсвал, а с кърпа, преметната през рамо им изтривал сълзите.

 

Преди да си тръгнат завинаги, Царят се обърна към мен и погледите ни се срещнаха над бездната. Аз видях две сълзи в очите на Спасителя.

 

Свещ С. Флорентинов