Темата за възпитанието на децата е многоаспектна и многообразна. Казват, че ако на улицата видим един юноша заедно с един човек на средна възраст да вървят наведени и мълчаливи, тогава ще разбереш, че се касае за баща и син.
Една учителка, чудесен човек и педагог, често казваше, че „с всички деца и особено с моите ученички се разбирам чудесно и буквално ме обожават, но единствената ученичка, с която не се разбирам добре и сме в постоянен сблъсък, е дъщеря ми.” Това състояние е познато на всички родители, особено на тези, които имат деца в пубертет. Сблъсъкът е всекидневен и обичаен и срещата изглежда почти невъзможна. Но защо сблъсъкът е неизбежен? Особено в пубертета, величината и продължителността на този сблъсък зависи от начина, по който ще отгледаме децата, от възпитанието, което ще им дадем. Ако възпитанието ни е правилно, сблъсъкът ще е по-малък по сила и по-кратък по време. В противен случай ще бъде и интензивен, но и по-продължителен във времето. Затова днес ще направим едно очертание на здравото възпитание, нещо, което ще ни помогне да видим нашите грешки, причините и отговорността ни в сблъсъка с децата и как този сблъсък може да се преобрази в среща.
В една гимназия от атинско предградие, в което живеят семейство с икономически комфорт и високо образователно равнище, по време на изпит преди няколко години учителката дала – по нейното мнение – една лесна тема, в която децата без проблем биха могли да пишат от личния си опит. Темата била „Едно щастливо семейство.” Учителката, но и инспекторите, изпитали голяма изненада. В очите на повечето деца видели вцепенение. Много от тях не знаели какво да напишат. Накрая огромен брой деца предали празен лист или не успели да напишат повече от пет-шест реда относно това какво е щастливо семейство. Този факт е много показателен и ясно показва, че днешното семейство е бичувано от дълбока криза, която повлиява пряко децата. Обикновено когато говорим или пишем за семейството, го представяме със сладникави описания, които нямат връзка с действителността, за добрите родители, за добрите и послушни деца. Но когато чуем оглушителния шум от някой мотоциклет, сирената на някоя линейка, виковете на каращите се съпрузи или децата от съседния апартамент или провала на някой наш план, всичко това ни приземява и ни показва, че тази романтична картина на семейството е нереална. В нашия вътрешен свят се получава срив, в отношенията ни доминира сблъсък и опустошение, домовете ни горят, децата ни са дезориентирани, гневни и объркани, като рушат всичко около себе си и самите себе си. И тогава търсим виновници вън и далеч от нас. Именно този факт създава голям песимизъм за бъдещето на обществото ни. Започваме да смятаме, че за всяко зло, което става в света, в страната, в Църквата, в семейството ни и дори в личния ни живот, винаги някой друг е виновен. Там, където обвиненията валят срещу всички други, е по въпроса с възпитанието на децата. Когато децата ни станат проблемни и започнат силните сблъсъци с тях, тогава обвиняваме системата, правителството, Църквата, лошите приятели, всички, но не и себе си, които сме главният причинител на нещастието на децата ни.
Преди време вестниците в Гърция се занимаваха пространно с един студент, който се забъркал с индуистката организация Харе Кришна. Беше зарязал следването си, напуснал дома си и се посветил напълно на организацията. Познавах този младеж, както и семейството му. Случи се през онези дни да видя баща му, който от години не бях виждал. Говорихме малко. Веднага щом го попитах за сина му, видът му се промени, започна да хули всички и ми казваше: „Какво е това нещо?! Къде отиваме? Виж какво ми се случи! Загубих детето си! Какво прави архиепископът? Какво правите, вие, поповете? Правителството? Държавата? Полицията? Всички сте безразлични! Вие сте виновни за хала на младежта! Цял живот се борим за децата ни и ето резултатът!”
Но ако този нещастен баща си беше направил труда да види своя личен живот и начина, по който е възпитал децата, щеше да види, че най-отговорен за този страшен конфликт и хал на сина му бе той самият. Със сигурност не бе злонамерен, но грешките, небрежността, погрешното възпитание доведоха до този резултат. Бих казал, че първият и основен елемент на една здрава връзка и възпитание е нещо, което повтарят всички специалисти – християни и нехристияни – любовта. Ако една връзка между родителите и детето не се съзижда върху любовта, тя е осъдена да стигне до дълбок конфликт и безизходица. Възпитанието без любов не е възпитание. Както и едно възпитание с погрешно изразена любов не е възпитание. Пита се човек – толкова необходима и определяща ли е любовта и нейната роля относно въпроса с възпитанието? Ще оставя да отговори един лозунг върху стена в Атина. Вървейки по атинска улица, отдалеч видях една небрежно боядисана стена, а от знака в долния край: „А” в кръг, разбрах, че автор бе някой анархист. Доближавайки, прочетох ясно лозунга и си тръгнах дълбоко замислен. Някой разбунтуван младеж, който може да виждаме на улицата и от вида и неугледно поведение да го осъждаме, беше изразил своята болка, която не можеше да я изрази пред родителите си, върху стената. И какво пишеше? „Малко любов. Погивам.” Това несъмнено означава, че нито революционни идеи, нито лоши компании са го довели до анархията, а липсата на любов, която със сигурност не е намерил у дома. Смятам това за възлов момент и бих искал да се спрем тук. Всички днес говорим за любов, но много пъти това, което имаме предвид под любов, не е любов. За да се развие правилно едно дете, с други думи, да получи правилно възпитание, трябва да израсне в атмосфера на любов. Това означава, първо, задължително да има любов между родителите. Когато съпружеската връзка има празноти, тогава неизбежно се създават проблеми в децата. Колкото и родителите да се крият, колкото и например да се карат скришно от децата, посланието е излъчено. Детето е чувствителен възприемник, нищо не му убягва, улавя и най-тънките послания и не можем да го осмиваме.
Второ, възпитанието на детето в атмосферата на любовта започва от момента на зачеването. Една майка попитала известен педагог от кога трябва да започне възпитанието на нейния 5-годишен син, а той й отговорил: „Госпожо, вече пропуснахте пет години.” Аз бих добавил и 9 месеца. Днес съвременната психология твърди, че първите пет години от живота на детето са най-определящите и от тях до голяма степен зависи цялото му по-нататъшно развитие. Най-вече през тези пет първи години се играе играта. Ако няма любов в този период, това непоправимо ще бележи детето.
Трето, когато връзката между съпрузите започне да охлажда, когато любовта започне да изстива, тогава съпрузите престават да бъдат съпрузи и остават само родители. Така, за да покрият своите емоционални нужди, се обръщат към децата. За да спечелят играта, един други се подкопават независимо дали по видим или страничен начин. За съжаление в тази толкова безчовечна война в бойно поле се превръщат децата. Например детето прави една беля. Майката не го наказва, а го заплашва:
- Когато се върне баща ти, ще видиш!
На обед бащата се връща от работа изморен и майката го хваща от вратата:
- Синът ти – сякаш не е неин син – направи това и това!
Бащата губи хладнокръвие в онзи час, бидейки изморен и ядосан, грабва детето и започва да го бие. Тогава се „намесва” пълната с любов майка, за да го избави от ръцете на злия баща. Така в очите на детето бащата става лош. Друг път бащата може да унизява майката: „Не слушай майка си, жена е, жените не разбират!” Или нещо много обичайно, но и наивно, което казваме, но крие нещо по-дълбоко: „Виж го клетото, при мене идва повече, отколкото при баща си (или майка си)!”
Виждате, че така пренасяме нашия конфликт на терена на детето и там играем нашата игра.
Четвърто, когато децата растат в един такъв климат, биват обзети от страшна тревога, живеят в объркване, между два огъня. Някого трябва да оправдаят. Но нищо не ужасява толкова децата, колкото констатацията, че могат да влязат като арбитри между родителите. Постепенно започват да стават безразлични към живота, към следването, към труда. Въстават или стигат до наркотиците и тогава родителите вместо да се покаят, да признаят грешките си, започват да обвиняват държавата, Църквата и т.н. Искам да подчертая, че зад един въстанал младеж, зад един наркоман, зад един бунт, зад този, който драска по стените и руши чужди имоти, се крие липсата на любов и семейна топлина. Защото какво искаме всички малки и големи? Искаме да ни обичат. От какво се страхуваме? От противоположното на любовта, което не е омразата, а безразличието, отхвърлянето. Треперим при липсата на любов. Плачещото дете, въстаналия юноша крещящ към мен със своето поведение това, че иска „Малко любов. Погивам.” Покажете ми малко загриженост, малко любов, създайте една атмосфера с любов най-накрая!
Най-добрият подход към проблемите на децата, най-доброто възпитание е родителите да оставят малко децата и да поработят върху тяхната съпружеска връзка. Когато тази връзка се подобри, когато отново станат съпрузи повече от родители, тогава автоматично ще помагат и на децата. Това не става автоматично и магически. Не е лесно, но много пъти търсим помощ от магове, дори от духовници – искаме заклинателни молитви, водосвет, но проблемите не се решават така – магически, а е нужна болезнена борба. Тъй като борбата е тежка, започват бягствата – съпругът вместо да се бори и занимава се отдава на играене на карти, съпругата на телевизията, той на политиката, тя на правата на жените, той на футбола, тя на сдружението, оттук отношенията се влошават и стигат дотам да казват: „Не се развеждаме заради децата!” Но кого осмиваме? За кой развод можем да говорим, след като този развод вече се е осъществил? Това вече не е съпружество, не е семейство, а театър за пред децата и това е най-лошото възпитание и главният повод за конфликт и бунт.
Ако подълбаем повече в понятието за любовта, ще видим, че в крайна сметка любовта означава жертва, означава кръст. Когато се жертваме, тогава реално обичаме и връзката родители – деца трябва да има този елемент. Тази дума обаче „жертва се” използват много от родителите. Родителите се гордеят, че жертват всичко за децата си, но се боя, че тези родители са много опасни – зад любовта и жертвата може да се крият много егоистични подбуди. Например може да жертвам материални неща, но не и моя егоизъм. Може да жертвам пари и да купувам хубави играчки за детето, но да не жертваме малко от нашето време, за да играем с него. Можем да работим две работи и да жертваме себе си, за да имат децата ни това, което ние сме нямали, но да не пожертваме малко време, за да ги изслушаме.
Преди няколко години отново в Атина арестуваха една ученичка за употреба на наркотици. Тя идваше от добро семейство, от семейство с голям икономически комфорт. Родителите давали всичко на дъщеря си, нищо не й липсвало. Уведомили баща й и той ужасен пристигнал в полицейския участък. Веднага щом съзрял дъщеря си, попитал с недоумение:
- Детето ми, всичко сме ти дали, какво ти липсваше?
Отговора на девойката го разоръжила:
- Липсваше ми ти и майка ми!
Определяща и драгоценна е ролята на любовта във връзката ни с децата. Обаче както всички скъпоценни неща рискуват или да се загубят или да бъдат изопачени, същото става и с любовта. Много пъти, ако не се губи, тя се изопачава и изкривява. Мислим, че имаме любов, но тази „монета” може да е фалшива. Така не само липсата на родителска любов, но и нейните изопачени форми имат лошо въздействие върху децата и стават поводи за голям сблъсък.
Нека видим едно сериозно отклонение. Касае са за т. нар. обсебваща любов. Св. ап. Павел в Първото Послание към Коринтяни показва чертите на истинската любов и е хубаво винаги да четем този текст. Наред с другите неща подчертава по категоричен начин – „любовта не дири своето”, тоест любовта не търси своята изгода, не мисли какво ще вземе, а какво ще даде, не гледа как ще задържи другия като окованик и жертва, нито да го обвърже емоционално. Много родители казват – „Ние правим толкова много за това дете, а то, неблагодарното, се отнесе така с нас!” Но дори само тази фраза показва, че тук не съществува любов. Любовта означава давам всичко и не очаквам нищо. Любовта не е търговия, не е сделка, тоест давам ти, за да ми дадеш. Християнската, реалната любов е „давам ти, защото те обичам и не очаквам нищо от теб.” Тежки думи за родителите, за тяхното дело, и навярно това дело изглежда безрадостно. Но ако обичаме децата ни, е нужно постоянно да им помагаме в тяхното развитие, в тяхната независимост, да ги научаваме да нямат нужда от нас, избягвайки да ги обвържем емоционално. Родителската любов в този смисъл е едно постоянно оттегляне. Любовта не дири своето. Родителите се чувстват особено свързани с детето – бременността, раждането, топлината, покровът, храната, които му дават, създават единство, което е напълно необходимо в първите му стъпки. С право всички родители използват израза – „Детето ни! Децата ни!” И това показва единството, което се е създало. Но понякога като гръм идва констатацията, че детето е някой друг, отделно създание от родителите и е естествено да търси самостоятелност и независимост. Не е проекция на родителите, а отделна личност. Това е труден път за родителите, но колкото по-бързо го извървяват, толкова по-добре, ще се отдалечат от инстинктивната връзка и ще вървят към една общност от личности, където всяка ще поддържа своя интегритет и жизнено пространство цяло и непокътнато, както и възможността за лично развитие.
Навярно тук трябва да се спрем малко повече на това, защото обсебващата любов е пряко свързана с постепенното придобиване на независимост от страна на децата и особено на юношите, което е причина за много сблъсъци в семейството. Мнозинството родители, които имат деца в пубертет и понякога ме посещават, казват почти една и съща история:
- Отче, до 14 годишна възраст детето ми беше добро. Добър ученик, любезен, не създаваше проблеми. Всички ме поздравяваха. Внезапно се промени, сякаш е друго дете. Не чете, започна да бяга от училище, пуши, дружи с хулигани, облича се странно, носи върху себе си цял куп невероятни неща, да не говорим, че и дума не можеш да му кажеш! Веднага избухва, докато преди една лоша дума не бяхме чули от него. А речникът му? Ужасен е!
Родителите чувстват паника пред това състояние, не знаят какво да правят; трябва обаче да спрат да се безпокоят. Цялото това състояние, колкото и да изглежда странно и болезнено, е знак за здраве. Пубертетът е преходен период, в който става едно ново раждане, с всички родилни болки, детето се ражда психологически и иска да установи, че е един различен човек. Това обаче не става и не може да стане по най-зрелия начин. Така конфликтът е неизбежен. Виждаме децата в пубертет умишлено да преследват сблъсъците, постоянно да се противопоставят на родителите си заради самото противопоставяне. Знаят, че много пъти родителите са прави, но не го признават. Противят се на инат, защо? – защото начинът, по който се държат родителите им, ги кара да се чувстват малки – послушанието унизява много децата в пубертет, затова и се противят. Знаят, че е грешка, но го правят, за да се почувстват големи. Както се пее в една песен – „Остави ме да направя грешка, правилното не ми допада!”
Отбелязваме две много важни неща, които трябва да имаме предвид – юношата поставя под съмнение властта на родителя си, и съответно властта на учителите, на свещениците, на обществото, но и границите, които му налагат. Той избира някои области, за които знае предварително, че родители ще окажат съпротива и започва да поставя под съмнение границите, които те му поставят. Например често се води битка за излизането вечер и часа на връщане у дома. Той настоява да се върне в 01.00 ч., след „купона”, родителите настояват да се върне в 23.00 ч., преговарят и накрая стигат до варианта да се върне в 00.00 ч. Но младият със сигурност ще се върне след 00.00 ч., не в 01.00 ч., а в 00.15 ч., 00.30 ч., за да може отново да се противопостави на родителите си. Всички родители трябва да разберат, че е изключено да избегнат съревнованието и сблъсъка с юношата. Колкото и демократичен и модерен да е родителят, юношата ще намери някоя област, в което ще постави под съмнение твоята власт и ще влезе в сблъсък с теб. Тази област ще бъде бойното поле, сякаш идва и размахва под носа ти края на едно въже и това, което иска, е да започнеш да дърпаш единия край на въжето, за да дърпа и той и така започва играта на съревнованието. Юношата има цел чрез това да победи родителите. „Ние ще станем много по-добри от вас” – по древен спартански израз. Битката, сблъсъкът, войната ще се проведе, ако не на открито бойно поле, най-малкото от окопите. Въпросът е битката и сблъсъкът да се проведе, като родителят предаде посланието, че се радва, че детето му расте. Постепенно родителят трябва да се оттегля от победата и налагането си над децата. Много родители смятат пубертета за нещастие, а не за благословена възраст от Бога, която ще доведе детето до узряване, макар и този сблъсък да е болезнен. Второ, по правило не е възможно родителят да победи юношата в тази игра на съревнование – родителят ще излезе загубил от сблъсъка. Това има своето обяснение. Малкото дете гледа на баща си като на всесилен, като на бог. През пубертета този идол рухва, юношата започва да чувства, че баща му не е всесилен, не знае всичко, че е смъртен. И тогава се смущава, не знае къде да се опре, виждайки своята опора да пада. Тогава започва да предизвиква и да „бие” по баща си, за да установи дали е всесилен. От една страна, иска да събори мита за всесилието на баща си, но от друга страна, не издържа това, защото губи своята опора. И тогава вижда, че губи почва под нозете си и го обзема паника. Нека не забравяме, че един юноша, колкото и твърд да изглежда, е много чувствителен и крие в себе си много страх и тревога. Тук е много важна ролята на бащата. Първо, грешка е той – както и майката – да се опитва да станат приятели с децата. Много родители казват: „Детето ми, не гледай на мен като на баща, аз искам да бъда твой приятел!” Но само този баща е едно незряло дете, което се оттегля от неговата бащинска отговорност и създава в детето чувство за несигурност и паника. Децата имат приятели или ще намерят, ако нямат. Но баща няма да намерят, нито майка. Ако бащата престане да бъде баща и майката – майка, и станат просто приятели, тогава детето израства като сирак и то гневен сирак. Приятелят-баща не постига срещата, за която искаме да говорим, а какво постига? – конфликт. Второ. Колкото бащата по-убедително отговаря на своята роля, толкова по-добре е за юношата. Ако стане обратното, юношата се разколебава и прави щуротии. Характерен пример са всички разбунтувани млади хора. Техните действия демонстрират паника, затова и трошат, удрят, рушат. Това, което търсят по този начин, е един силен баща, да им издърпа ухото – символично го казвам – и да почувстват сигурност. Не рядко юношите се опитват да убедят родителите си да отхвърлят своите решения. Те правят това несъзнателно, за да констатират, че родителите ще останат твърди в своите решения. Тоест изпробват тяхната твърдост и убеденост. Много родители, бидейки чувствителни, се опитват да преодолеят кризата и сблъсъка чрез диалог. Но и този диалог много пъти води до още по-лош сблъсък и отдалечава срещата. Как може да успее диалогът? Родителите обикновено какво правят? Фокусират диалога върху отрицателните страни на детето. Този диалог е обречен. Диалогът може да успее, когато се фокусирам в положителните страни на детето. В обратния случай детето ще се възпротиви. Затова и децата избягват диалога с родителите, защото знаят колко е ужасяващ. Мислят си „Защо да водя диалог? След като само за моите лоши страни ще чуя от родителите си, само ще ме обвиняват.” И, разбира се, кой преследва диалог с някой, който ще го обвинява?
И така, нека се фокусираме в положителни страни на детето; да го похвалим, защо ни се свидят толкова много похвалите? И след като усладим сърцето му, можем да му кажем и за някои негови отрицателни страни.
Юношата, въпреки че демонстрира противоположното, продължава да се нуждае от своите родители. През този период обаче започва и борбата за независимост и когато влиза в сблъсък с родителите, това има и елемент на изпробване. Мога ли да живея без опора? Мога ли да изляза в живота? Тук родителите трябва да помогнат съществено. Природата ни дава един много хубав пример – сигурно сте наблюдавали квачката. Във всеки един миг показва своята любов към пиленцата и дава своята закрила по един много мъдър и възпитателен начин. На първо време пиленцата следват навсякъде майка си, която знае живота и опасностите. Ако види някаква опасност да застрашава нейните малки, ги гони да влязат в гнездото, за да се скрият. Когато обаче пораснат и свършат възпитателните уроци, тогава ги кълве и гони по всякакъв начин, за да излязат в живота сами. Нещо подобно трябва да става и с нас. Детето има нужда и трябва да живее в атмосфера на любов. Много пъти обаче тази любов става задушаваща и се превръща в свърхпокровителстване. Има родители, които лишават детето си от възможността да порасне, да стане независимо, да се погрижи за себе си. Не го оставят да се облече само, да си постели леглото, да се храни само, да играе с другите деца. Тези родители живеят с постоянен страх и тревога да не му се случи нещо лошо, да не се разболее, да не се отклони. Държат детето постоянно в своята сянка и не го оставят да поеме никаква инициатива. Казват, че нищо не е по-дивно от любовта на майката, но много често това не е истина. Определени пъти майчината любов може да бъде най-ужасяващото нещо, да бъде като паяжина – може да задуши детето и да не му позволи да се развие в независима личност. Свръх покровителстването има две различни проявления. Когато се свързва с прекомерна снизходителност, детето, което разбира тази „слабост” на родителите си, я експлоатира. Иска каквото, където и когато му хрумне, става малък тиранин и егоист, който иска всичко да бъде за него, не се научава да отстъпва, да жертва нещо от личните си желания. Когато свръх покровителстването е съпроводено от властническо налагане, тогава детето се лишава от всяка инициативност, винаги е обвързано с родителите си и не прави нищо без тяхна помощ. Така не узрява, чувства несигурност и остава прилепен към тях. Когато порасне, не може да взема решения и да поема инициативи. Детето трябва да израства под крилете на родителите му, които го закрилят. Но когато тези криле не му оставят място за движение, тогава тези деца ще станат деспотични или безволеви. Детето има нужда от покров – закрила, но не и от свръх покровителстване. Необходимо е този инстинкт за грижа и закрила да бъде умерен и да не се простира във времето. Детето расте, не може да остане дете, където родителите да са длъжни постоянно да го покровителстват – защото тогава няма да развие чувството за независимост. Свръх покровителстването разоръжава детето от живота, емоционалната „пъпна връв” възпрепятства неговата независимост. Затова трябва навреме да се пререже, то да отвори крилете си, за да укрепнат, и да върви свободно към своята цел. Страхът на родителите от неговата независимост затруднява решаването на неговите проблеми и затова постоянно я отлагат. Така то расте безотговорно, но внезапно животът изисква да поеме отговорности, но той не е развил това чувство. И, разбира се, родителите няма винаги да ги има да му подсигуряват бъдещето. Виждате, днес един студент до 30 годишната си възраст го изхранват родителите му и никога не е работил, а след това отива да работи и не може (да се справи)…
Превод: Константин Константинов
