„Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37)

Колко е лесно да се каже. Кой не изпитва жажда? И коя е тази жажда? Това е жаждата, която се появява, когато всички други жажди бъдат утолени. Това е най-изгарящата от всички жажди. Когато всички други бъдат утолени, тя остава; да не кажа, че много пъти тя се маскира като други жажди. Дълбинната психология и психоанализата учат, че едно е конкретното искане, а друго – дълбокото желание. Моето желание е дълбоко, безлично и аз не мога да го назова, но искането е нещо, което мога да разбера.

Обикновено усещаме искането, а не желанието. Искането се задоволява относително лесно, но в себе си символично то крие човешкото желание, което далеч го превишава. И така, човек казва:

- Искам да си купя черно порше!

Поршетата ги продават в черно, защото, както знаете, това има значение; значението пък в случая е свързано с търсене на авторитет. Желанието е авторитетът, конкретното искане е автомобилът. И човек се бори да задоволи искането, но не знае, че по този начин всъщност иска да задоволи желанието, което си остава непознато за него. Затова, когато вземе конкретния автомобил и види, че другият е взел например Хамър, и заподозре, че той привлича повече погледите по пътя, човекът ще гледа да продаде купения автомобил и да си вземе като на другия – защото желанието му вече намира по-голяма утеха в това искане. Нали? Пълни сме с искания, които символизират нашето желание, което е много по-голямо и непознато за нас. Кое в крайна сметка е пределното желание на човека?

Писанието ни открива, че желанието на човека е да стане бог. Той е образ на Бога и е получил заповед да стане бог, както казва един от отците. Да стане същество, свободно от ограниченията на всички потребности – от време, от пространство, от тление, от смърт; да стане свободно и вечно същество. Това е голямата мечта на човека – да стане бог. Доколкото не осъзнава това, той маскира желанието си в много искания, които изглеждат сами по себе си правдоподобни. Не можем обаче да обясним защо, когато някое от тези искания не удовлетворят човека, той може дори да се самоубие. Има хора, които се самоубиват, когато загубят нещо, което смятат за важно – когато загубят надежда или някакво значимо благо, някоя връзка.

Защо човек се самоубива? Някой би казал, че тук става въпрос за погрешна оценка. Самоубийството е възможно, защото зад това искане се крие голяма доза желание, което е в крайна сметка е само едно – да стана бог, да живея вечно; ако искате – вечната жизненост, както казва един атеист и философ – Ницше, който описва много добре величественото събитие, което наричаме вечен живот и което не знаем какво представлява. Рядко докосваме реалността на вечния живот, бидейки в благодатно състояние или като особено благословение и изключително преживяване от Бога, но все пак не разбираме какво ли е вечността.

Не знаем какво е вечността. Тя е не просто някакво съществуване, а пълнота. Това ни затруднява да разберем какво е. Тя не е просто вечно съществуване. Вечното съществуване може да бъде и вечно мъчение, нали? Какво е адът? Съществуване без смисъл, което се разпростира до  безкрайност, самотно и пусто, обитавано единствено от страстите.

Евангелието изобщо не е лесно, нито невинно четиво. То ни казва велики неща, затова не се чете лесно. Зад привидната му простота се крие огромна дълбочина.

Ако някой има тази жажда за вечен живот, за онзи вид съществуване, което е откровен живот, веселие и вечност, откровена любов и всички тези неща (да го кажем с едно по–трудно понятие – откровен смисъл, тоест там всичко има смисъл и всичко е истинно), да дойде при Мене и да пие. Аз съм Вечно Съществуващият.

Това е разтърсващо заявление; никой друг човек не го е правил. Няма да го намерите никъде другаде. Тази изразност, този начин, по който Христос говори, е изключително скандализиращ. Човек или го приема, потриса се и казва „Това е!”, или го отхвърля. И наистина, всичко това е трудно за приемане, защото Христос не говори за Бога, както много от нас, а просто казва:

- Аз Съм!

И това „Аз” е страшно, защото препраща към тайната на Въплъщението. „Аз съм между вас! Аз съм!” Той не казва: „Някой ми каза, от някого чух.” Той казва, че пророчеството свърши, сега ви говоря директно – Аз, Вдъхновителят на пророчеството.

Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.

Както е писано в Писанието. Това се казва в Писанието за Бога. В този момент човек или става и си тръгва, или остава и казва:

- Докажи ми това, което казваш!

Целият живот на Христос е доказателство – слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, Той Самият възкръсва, следователно – „Аз съм!”.

Хората не само ще утолят жаждата си, а от тях ще потекат и реки от жива вода. С други думи, един човек ще утолява жаждата и на хиляди други. Такива са светците. Те имат тази особеност: човек чувства, че от тях изтича река. И тази река – тези от нас, които сме срещали такива святи хора, знаем какво имаме предвид – е реална река. Тя не спира донякъде. Дори и това, което такъв човек има, не е негово, защото по-долу пише: „Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него.” Те ще приемат Светия Дух, Светият Дух е Духът на Отца, Който почива в Сина. Той е любовта, истината, животът на Отца, Който почива в Сина, защото Тяхната връзка е неизказана и вечна, а Тяхната любов е ипостасна.

Който има Сина, очевидно има Духа, Който почива в Сина. Светият Дух създава странно съчетание между тварно и нетварно – така всеки човек може да получи божествени свойства. Затова и светците са прозорливи, пророкуват и правят чудеса – защото притежават тези велики дарове на Светия Дух.

Ще потекат много реки. Светият Дух никога не се уморява, ние се уморяваме да утолим жаждата си, но това не уморява Този, Който я утолява. Тук имаме висша жажда, която получава висш дар и този, която я утолява, придобива възможност да утолява жаждата и на други по един висш начин. Това е казал св. Серафим Саровски – „Придобий мирен Дух и хиляди около тебе ще спасят” – не защото ти ще ги спасиш, а защото тези реки утоляват жаждата на онези, които идват. С други думи, чрез Светия Дух.

Така започва новият живот. Нов живот за този, който има тези неща, и нов живот за тези до него. Ще кажете: и този живот започва с едно копче, което просто решаваме да натиснем? Не, категорично не. Човек се разпъва, става подвижник, тук е подвигът – за да може да извиси своя живот до висините на полученото Откровение. Откровението ни извисява много високо, но ние носим своите страсти, безизходицата, нищото, което представляваме, своите рани.

Затова човек става подвижник. Затова Църквата има изповедта и Тайнствата – за да може да се бориш с цялата тази купчина непотребни или опасни, убийствени понякога неща, които имаш в себе си, за да можеш постепенно да преобразиш всичко това през целия си живот, подвизавайки се да стане това, което благодатта иска.

Благодатта съществува, но в душата на човека съществува и терзанието на стария човек. Разбрахте ли? Вътре в нас тече страшна борба, която описваме не ние, а св. ап. Павел – „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”;„върша това, що не искам” (Римл. 7:20-24) и намирам в мене това, което мразя – колко страшно е да чуваме това от този, който е получил велико Откровение, тет-а-тет – „Аз съм Този, Когото гониш” – и от велик гонител станал велик апостол. Никой не става лесно от гонител апостол. Павел станал апостол и това е доказателството за истинността на видяното от него. Той не загубил ума си, а наистина срещнал нещо, което разсякло живота му на две и от гонител станал апостол със същия устрем, като се раздал докрай за Този, Когото гонел. Представете си колко разтърсващо било това Откровение! Е, същият този апостол ни казва: “Онова, що мразя, него правя”.

Тук именно е началото на аскетичния подвиг, който е евхаристиен подвиг. Подвижникът, монахът или вярващият няма някакъв проблем със себе си или с другите. Той няма проблем със своето общуване, имущество и любов. Единственото, което прави, е да се стреми да остави настрани всички тези неща, за да извърши подвига, който позволява тази промяна, това преобразяване, което отнема време. Без това преобразяване обаче целият Божий дар може да бъде загубен. Сякаш моят баща ми дава огромен капитал и ми казва:

- В еди-коя си банка има еди-какъв капитал за тебе! Върви, вземи го и го използвай!

Ако не отида в банката, не го взема и не използвам капитала, той сякаш престава да съществува, нали? Това е притчата за талантите, сещате се. Някои взели, работили и дали плод, други казали – аз се уплаших и оставих всичко както си беше; не направих нищо. Именно това правят повечето от нас поради своето неверие. Не вярваме в това, което ни се дава, и затова в живота ни не става нищо, обръщаме се назад и сякаш се връщаме в собствената си смърт.

Тук се говори за жажда, която идва, когато всички други жажди бъдат утолени или ни изморят. Защото има вероятност те не да ни наситят, а да ни уморят. Днес виждате колко са уморени всички – и младите хора, и възрастните. Защо? Защото не могат да намерят удовлетворение. Липсата на удовлетворение означава не просто пресищане, а умора, което пък означава, че правим всичко по погрешен начин. Пробваме оттук, пробваме оттам и постоянно имаме усещането, че нещо не върви добре. Кое е то? И аз съм добър, и тези до мене са добри; кое не е в ред? Ще кажа един израз, който вече не е толкова непонятен – „Няма го Светият Дух”.

Това е проблемът. Няма Го Този, Който ме е сътворил, Който ме познава и Който ме води към вечността. Затова и моето търсене е проблемно; бия си главата от една стена в друга и се уморявам. Затова днес има много уморени хора. Без значение дали гуляеш и танцуваш, или се правиш, че ти е добре, умът ти, сърцето ти е уморено. Виждаме това в съвременния човек – и не ми казвайте, че не е така. Знаете добре, че това се случва. Чуваш как човек казва:

- Имам всичко, какво ми липсва?

Какво му липсва? Липсва му лична връзка със съвършената Личност, Която би му дала цел и път. Защото не е достатъчно някой да ми даде автомобил; той трябва да ми даде и ключ, за да го запаля, да ми даде някаква посока, за да отида някъде. Какво да правя с автомобила си, ако няма къде да ходя? Ако никой не ме чака, ако нямам никаква задача или отивам само да се забавлявам? Ще се позабавляваш, ще искаш и компания, но все пак трябва да направиш и някакво дело в живота и по отношение на това дело днес има голямо объркване.

В миналото е имало по-силно усещане за общност. Днес младите не искат да се женят; дори момичетата. Ако не знаете, питайте децата си. Аз от децата си го научих.

Разбирате ли? Казват ти:

- Че защо? Свобода!

Ако човек няма общение и любов, тази свобода е най-голямата умора за душата. Свобода от какво? От мене? От чувствата ми? От моята пълнота? Мога ли сам да открия своята пълнота? Къде се е чуло това? Съществува ли пълнота без компания?

В Англия често къщите нямат обособена кухня. Веднъж попитах един човек:

- Защо нямате кухня в дома?

Той ми каза:

- Нямаме компания, затова нямаме кухня!

Трапезата иска компания, но компанията иска взаимоотношение, а взаимоотношението иска не просто свобода, но и любов. Така ли е? Без свобода не се получава взаимоотношение. Но може ли да се получи взаимоотношение без любов? Това, което получаваме, ако забравим любовта, няма да е взаимоотношение.

Днес липсва животът, който минава през смисъла, през общението. Затова се поражда тази умора. Не забравяйте какво казваме на Светата Литургия:

„Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа и любовта на Отца и общението на Светия Дух да бъде с всички вас!”

Светият Дух създава общението. Ако видите свят човек, който има Светия Дух, ще видите, че той е много общителен. Той не е свиреп и изолиран, а изпълнен с любов и с молитва за света. Пустинници! Ако ги срещнеш, ще почувстваш общението; ще почувстваш, че сякаш си намерил дядо си, когото си загубил и когото не познаваш. Ето, този е! Познава те, сякаш те познава години. И след пет години да отидеш, пак ще те помни, защото се е помолил за тебе.

Той ли е сам?! Аз съм сам, аз, който живея сред множеството. Той е сам, но със Светия Дух. Без Духа жаждата остава и ако остане до края на живота на човека, това не на добро.

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B6%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0/

Близки теми:

Любов или нищо Комплексът на жертвения козел Стената на самолюбието Христос не е небесен жандарм Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии

Св. ап. Петър вървял по вълните, Господ го оставил и той вървял. Чудо! Впечатляващо. Той не допуснал това при св. ап. Павел.  Св. ап. Павел потънал, претърпял корабокрушения, мъки. Защо Господ не направил чудо и за св. ап. Павел? Защо не направил и за него такова чудо?

А Господ казва:

- Кой ти каза, че не направих чудеса за него? Направих велики чудеса за св. ап. Павел. Но не – да върви по вълните.

И св. ап. Петър, който вървял по вълните, се отрекъл от Господа. Той почувствал чудото и се отрекъл от Господа.

А св. ап. Павел, който се бил отрекъл от Господа, преживял друго чудо. Той познал Христос. След това претърпял  корабокрушения с кораба, с който пътувал толкова пъти. Корабокрушения, мъки да се бори толкова пъти с вълните в морето. И след това той говорил на хората и думите му докосвали душите на хората. Защо ги докосвал? Защото живеел това, което казвал.  Говорил от опит. Говорил с болка. Говорил с любов. Говорил с печата на Христос в себе си. И Господ говорил чрез него. Чрез неговите уста. Това е чудото! И сетне говорил и душите на човеците се променяли.

Той проповядвал и всички около него се променяли. Това не е ли чудо? То не се вижда. Не е нещо подобно на човек, който няма коса, но внезапно му пониква и ти казваш „Леле! Погледни го да видиш как стана!” Или за този, който е бил на умиране и внезапно е възкръснал, казваш:

- Това е чудо!

Да,  но и това са велики чудеса: прилагането  на дело в живота на това, което Христос ни учи. В противен случай, един ден ние ще чуем страшни думи от устата на Господа и няма да знаем какво да кажем -  тогава, всеки един от нас, т.е. всеки от нас в живота. Тогава, когато Господ ще ни каже:

- Не ви познавам. Не те познавам!

Ти ще кажеш:

- Ама, знаеш ли, Господи, мен ме познаваха толкова хора и аз им говорих за Тебе!

И Господ ще каже:

- Да, но Аз не те зная. Защото нямаш истинска връзка с Мене. Говореше, защото за тебе това беше много хубаво. Беше лесно. Защото, какво стана, когато говори? Какво претърпя, когато говори? Едно нещо. Слуша себе си, стана известен, прослави се, смятаха те за нещо. Аз обаче, Който те познавам, виждам, че не правиш това, за което говориш.

Това е целта.

- Какво правиш от това, на което учиш другите? Казваш на децата си различни неща. Говориш на мъжа си, говориш на жена си, съвети, едно, друго. Живял ли си това чудо в себе си? Извършвал ли си го?

И ето, за съжаление, стигаме до момента, за който говорих в началото. Да се налага да търсим един християнин и да казваме – има някой, който е добър, нека ти го покажа.

Когато би трябвало да кажем: „Отвори вратата и виж. Всички хора навън са такива. Всички, които сме Божии човеци, които обичаме Христос, сме жив пример, жив образец, живо Евангелие”.

И другият ти казва:

- Какво живо Евангелие? Не виждаш ли какво става около тебе?

Човек се запознава с някой християнин, но се разочарова и друг ти казва:

- Какви са тия неща? Такива ли са християните? По-добре да сме с всеки друг човек, отколкото с този!

Пуска телевизора да види. Чува случаи, да речем, за мене. Казва:

- Един поп откраднал парите от пангара.

Казваш:

- Какво става тук? Къде е Евангелието? Къде е Евангелието на дело?

Другият иска да види това. Той се разколебава. Не би трябвало. Но сега, понеже си говорим между нас. Нали? И ние сме хора, които сме близо до Христос, както казваме, които се причастяваме, които се молим. Другият ти казва:

- Живееш ли това нещо, което говориш? Прилагаш ли го?

Един човек ми каза да му намеря приятели – християни.

- Които да не ме разочароват, в смисъл да не са “непогрешими”.

Но как да го кажа? От душата им да излиза радост, да излиза щастие, да излиза последователност в живота им. Така че да не се запознаеш с някого и след малко да се окаже, че е лукав, че е своенравен, че се е присмивал, че е лицемер, че едно е говорил, за друго е ставало дума, а трето е показвал. Е, чакай – ти казва – каква е разликата при тебе?

Каква е разликата? Че имаш някаква идентичност? Че спазваш някакъв външен пост? Че прекадяваш с тамян? Каква е разликата? В характера на душата ти, вътре в теб! Не профилът! Профилът, добре, страшен е. Впечатляващ. След като ти казвам, аз като духовник имам свещенически, страшен профил и т.н, но другият ме познава и се разочарова. И ми казва „Ако се разочаровах от тебе, който си свещеник, е, тогава, къде ще намеря преживяването, за което говориш? Кой живее това?”

Затова ти казах в началото. Някои питат „Къде се живее Християнството? На коя планета? На земята? Защото на земята, около мене, не го виждам. Къде е?”.

Разбираш ли какво покаяние трябва да имаме? Трябва да се покайваме изключително много.  И ако искам да разкажа истории, ще трябва да търся случаи оттук и оттам, това, което съм прочел в Патерика, това, което е казал еди-кой си преди петстотин години или да намерим пет човека. Добре, че съществуват, съществуват!

Съществуват, но би трябвало да бъдат повече. Всички така да живеем!. . . Най-малкото това казва Господ. Христос казва:

- Оставям вас хората да ви гледат и да разбират, че Аз съм във вас. Оставям вас и всички ще разберат, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.

Категорични неща. И това ли е символично? Той ясно казва:

- За да разберат, че сте Мои ученици, другите трябва да виждат, че имате любов помежду си.

Къде е тя? Пак ти казвам. Не те съдя! Съдя себе си, защото виждам, че нямам любов. Не обичам. Не прощавам. Не съм открит към другите. Не мога да приема, че и другият е значим, че е открит, че е добър. Не мога да приема, че и другият може да каже нещо много по-вярно от мене. Да похваля някого другиго, нечие друго усилие, нечие друго сдружение, някакво друго движение, някакво друго братство, някой друг манастир.

Я погледни малко какви сме християните помежду си. Ти казваш:

- Кой си? Чий си? Коя е твоята компания? С кои си?

И казваш:

- Тоест, нямаме ли любов между нас? Какво ни обединява? Кой ни обединява? Христос или други неща? Не е нужно да говорим помежду си. Хората виждат. И другите ни го казват.

Господ  казва:

- Ще разберете, че сте Мои, ако любов имате.

Къде е любовта? Къде е любовта между нас?

Сещате ли се какво казва Ганди:

- Много ми харесва Христос заради това, което казва, но християните са ме разочаровали.

Не защото са човеци и имат немощи. Всички имат немощи, но, добре, чакай сега. Най-малкото той никога не се е причастявал, най-малкото той не е държал броеница в ръката си. Най-малкото той не е ходил на Света Гора. Най-малкото той не е живял такъв живот в Божията благодат. Нали?

Ама ти прочее казваш, че:

- Човеци сме и ние, човеци сте и вие.

Тогава каква е разликата? Каква е разликата? Ние би трябвало да сме извървели много по-дълъг път. По-дълъг път. Назад сме. Ние се застояхме, докато светът очаква много от нас. Мисля, че и Бог би очаквал много от нас. И ние не правим нищо от това, което бихме могли. . .

За  св. Агатон се казва . . . Видя ли, сега започнахме пак истории от Патерика! За св. Агатон – един друг светец,- но за някакъв съвременен случай е трудно да разкажа;  или ще кажа само пет-шест. И тъй, св. Агатон отишъл на пазара да продава. Какво продавал там? Кошниците си, и като вървял, намерил един прокажен на пътя; знаеш случая. Прокаженият му казал:

- Заведи ме там, където ще ходиш да продаваш. Вземи ме, вдигни ме!

Той го взел на раменете си, завел го и го сложил до него. Св. Агатон започнал да продава. Когато продал първата кошница, прокаженият му казал:

- Продаде ли я?

- Продадох я.

- За колко я продаде?

Св. Агатон казал:

- За еди-колко си.

Прокаженият му казал:

- Да ти кажа нещо. Ще ми вземеш ли една питка?

- Да, ще ти взема една питка.

Той му купил една питка.

- Хайде, продължавай да продаваш и другите.

Той продавал. Прокаженият му казал:

- За колко продаде втората кошница?

Св. Агатон му казал, че тя струвала еди-колко си. Прокаженият му казал:

- Ще ми вземеш ли и нещо друго?

Той почнал да го умолява. И когато св. Агатон продавал нещо, той го молел да му купува разни неща и не го оставил да сложи никакви пари в джоба си, да събере нещо за своите нужди. Той му казвал: „Ще ми вземеш ли това, ще ми вземеш ли онова?” Тоест, как казваме:

- Вземи ми кока-кола, вземи ми и един сандвич, вземи ми и един вестник. Вземи и един сладолед да се освежа след това.

И нищо не останало в джоба на св. Агатон. Всичко, което продавал, давал на прокажения. Накрая прокаженият му казал:

- Имаш ли още нещо за продаване?

Св. Агатон му казал:

- Не. Всичко, което имах, продадох. И това, което имах, ти го дадох накрая. Ще си тръгвам сега, отивам в моята килия.

И прокаженият му казал:

- Къде отиваш сега? Вземи ме отново, за да ме заведеш там, откъдето ме взе!  Да ме оставиш там, където ме намери. Моля те! Можеш ли?

Е, взел го.  Между другото той  бил натежал, тъй като хапнал. Той отново го взел и го оставил на мястото му. Оставил го на земята и щял да си тръгва, но чул гласа на прокажения, който му казал:

- Бъди благословен, Агатоне,  на небето и на земята! Защото си Божий човек. Ти си Божий човек, истински!. . .

Не думи. От сутринта до вечерта ти „изцеждах маслото” и ти се съгласи да те изцедя. Защото имаш любов и не се уплаши от това изцеждане; защото постоянно  проявяваше любов, любов, любов и не беше лицемер. Не беше лъжец.  Не беше християнин,  ей-така, с лъскавата и външна форма.  Ти беше истински и го показа. „Бъди благословен от Бога, Агатоне!”.

И св. Агатон се обърнал да види прокажения, но той бил изчезнал! Тоест това не бил прокаженият, а Божий Ангел, с което Бог просто искал да види, да изпита и да покаже на всички нас, които го виждаме, и сега го обсъждаме, че св. Агатон (Агатон: хубаво име, имам и приятел на Света Гора, отец Агатон). . . Хубаво име, но неговото преживяване е по-хубаво! Истински Божий човек.

Аз не бих направил това. Не го казвам, за да се хваля.  За мой срам е обаче, че казвам това. Нямаше да мога да направя това.  Например правя Маслосвет, някой ми дава пари, излизам навън и друг човек ми казва:

- Колко ти дадоха?

- Еди-колко си.

- Колко ти дадоха? Дай ми всичките!

Аз бих му казал:

- Всичко? Знаеш ли, дадоха ми трийсет евро. Петдесет евро. За какво са ти петдесет евро?

- Ама защо да не ми ги дадеш? Дай ми всичките!

Разбираш ли сега това нещо? С други думи, колко много сме се отдалечили. Смятаме, че някои са правили това  и мислим, че ние не можем да правим подобни неща. Защо не можем? Не знам защо. Аз не ги правя, казвам ти. Не ми казвай, че ти се карам. Не ти се карам, защото дори и аз не ги прилагам. Днес обаче искам да се запитам заедно с тебе. С тебе. Питам се. . .

За друг монах, отново в Евергетинос-а, се казва, че за него било характерно, че за каквато и услуга да го помолят, той винаги помагал. Каквото и да е. С други думи, ти му казваш:

- Искам да ми помогнеш да преместя малко леглото си в стаята, защото не мога сам!

- Идвам, отиваме!

Друг му казвал:

- Искам да ми помогнеш да отидем по тази работа.

- Идвам да ти помогна.

Друг:

- Ела малко в градината! Искам да направя няколко бразди, искам да полея.

- Ще дойда – отговарял.

Постоянно. Каквото му казвали, той го правел. Дякония, жертва, любов. Това е Християнството. Когато отивам в някой манастир и има народ – защото е дошло някое официално лице – ме трогват  тези, които са близо до официалното лице и го развеждат, говорят му и т.н. Знаеш ли кои обаче ме трогват повече? Тези незабележими монаси, които излизат рано, докато и те като хора искат да видят кой е дошъл, какво е казал, какво е направил. Човешко желание е да видиш например официалния момент, церемонията, когато официалните лица седят там и говорят.  И тези монаси отиват в кухнята, приготвят нещата, слагат кафето. Слагат почерпката, подготвят яденето и никой не ги вижда.  И след това някой друг монах взема подноса и го отнася на официалния гост; този монах, който отрано е започнал жертва на служението, на себепринасянето, на незабележимостта. На незабележимостта, т.е. на Христос!

Христос е Незабележимият! Той не се вижда. Той не се чува. Този обаче е истинският ученик на Христос: смиреният; който на дело живее Евангелието. Аз, когато ходя на Света Гора, тъй като съм свещеник, там свещениците ги почитат. . . например има съслужение, отвеждат ме на трапезата близо до игумена, там, където сядат официалните.  Това е другояче. Това е хубаво. Другият обаче? Другият е смирен. Другият е неизвестен.  Не си го видял, ти, който докато беше в храма и прикадяваше с тамян, и прикадяваше с тамян самия себе си и твоя егоизъм и тщеславие, той е в кухнята; и подготвя ястията и се „пече” и реже и чисти и се трепе. Това е Християнството. На дело! На дело – което ние не живеем. Къде е нашата готовност? Къде е готовността да прислужиш на някого? Една госпожа ми каза:

- В неделите ходя в специалните детски заведения и помагам. С какво? Ето – грижа се за дечицата, които водят, със специални нужди; да слязат от автомобила и отваряме количките да ги сложим вътре, да ги заведем в храма, да ги причастим и след това да ги сложим отново в автомобила и да ги отведем в тяхната стая.

Това отваряне и затваряне на количката; сложи я вътре, събери я, свали детенцето. Да свалиш детенцето не е нещо лесно – то не е някакъв чувал, който изкарваш. Нужно е внимание за краченцата му, как ще го завъртиш, да не докосне главата си в покрива на автомобила. Спокойни движения, с любов.

Това е любовта. Това обаче казва Господ. Дадох ви пример. Да вършите и вие това, което Аз върша. „Искаш да бъдеш пръв?” казва Господ, „Трябва да се научиш да бъдеш последен!”.

Къде е това? Кой е последен? Кой християнин е последен?. . . Аз не си спомням да съм бил последен. Който иска да  бъде пръв, трябва да бъде последен. Който иска да има власт, трябва да стане  слуга на всички, роб на всички!. . . Слушай какви думи. За да не се озадачим, че говорим алегории. Каква алегория е „роб”? „Дякон (служител)”, и това ли е алегорично? Какво означава алегорично? Лесни са богословските неща, дълбоките. Но там, кой ще отиде? Кои ще отидат там? Някои други? Тоест някои се занимават с висше богословие, а други със смирено служение? Да, но в крайна сметка кои е облажил Господ? Кои е облажил? И тя ми каза, че ходи в специалните заведения и аз се трогнах. Тя ми каза:

- Отивам в неделите и помагам и естествено Църквата ми харесва, но не мога да отида в часа, когато искам.  Ще отида малко по-късно.  Няма да мога да обърна внимание на онези неща, които аз искам, защото децата са на първо място, на тях трябва да помогна.

Въпреки това нейното сърце се изпълва с любов, благодат и милост от Бога, въпреки че не сварва всичко това, което аз сварвам  „от дълбоко утро”, но живея замръкнал в дълбокото утро на греха и на непоследователността на духовния християнски живот. Така смятам.

(следва)

превод от гръцки

Близки теми:

Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Искам една сусамка – І част Каква е разликата между светиите и нас Християните на комфорта Знаци за духовно напредване

Най-голямото чудо! Най-великото чудо в живота е да се научиш да обичаш. Да научиш всичко това, което слушаш в Евангелието, всичко това, което Господ ни е преподал, всичко това, което виждаме в живота на светиите, да научиш това, да го направиш свое притежание, свое преживяване. Не просто на теоретично равнище; т.е. само да слушаш за тези неща, а да ги живееш всеки ден- макар и малко, но истински, а не теоретично в пространството на въображението и в света на мечтите, а на дело, макар и малко. Това е велико чудо!

Много пъти мислиш, че  е чудо да видиш в живота си някоя икона да помръдне, да плаче, да се появяват капки кръв върху нея. Да, и това е чудо. Но това, което е  потресаващо и кара небесата да се радват, това, което кара Бог да се весели, гледайки Своите творения, е съгласуването на нашия живот с живота на Бога!

Когато Неговият живот стане наш живот,  когато това, което казваме, не са само думи, думи, теории, а дело. Тогава истински се радваме! Тогава можем да кажем, че лека-полека ставаме християни. Тогава можем да кажем, че сме истински Божии човеци и че Бог е влязъл в сърцата ни.

Направи ми впечатление един случай. Водех беседа и говорех за различни теми. Накрая един от слушателите ме попита:

- Всичко това, което каза, теории ли са?

- Не! Това са думи, но те са това, на което Църквата ни учи. Те са това, което живеем.

-  Стой, стой! – ми каза. – Ти каза, че те са това, което Църквата учи и което живеем. Това, че Църквата ги учи, го зная; че ги живеем – не го зная.  Не съм виждал тези неща, за които говориш. Можеш ли да ми покажеш някъде това,  за което говориш, да видя кои го живеят? Не ти говоря за живота ей-така, а за опитни преживявания, за дела, за конкретни случаи тук и сега. Освен ако не говориш за някакво друго пространство, за някакво космическо пространство във вселената, някъде другаде, т.е. говориш за нещо друго. Ако говориш за този свят, искам да го видя!

А ти не бързай да кажеш:

- Ами, съществуват!

Добре, съществуват! Видя ли обаче какво казвам? Ще отида да намеря някой и да ти го покажа. С други думи, ела да вземем автобуса, да тръгнем, да попътуваме и да ти покажа някой човек.  С други думи, сякаш и аз му казвам, че това, което поучавам, го живеят някои хора, но за да ги намериш, за да ти ги покажа, трябва да хванеш автобус, да попътуваме. Тоест има някой!. . . Къде е той? Някои, неколцина; не са мнозинство! Малцина са.

Понякога стигаме до другата крайност да казваме:

- Какво говориш! Това, което говорим, не са теории! Има някои на Света Гора, които са живели тези неща!

- Впрочем, кои са тези някои на Света Гора? Пет човека.

- Какво говориш! – ми казва – на Света Гора се запознах със стареца Паисий!

- Тоест, добре, извинявай, преживяването на Евангелието е старецът Паисий? – ми беше казал някой от вас. Той ми беше изпратил писмо.

- С други думи, когато ти кажа пет имена, това ли е учението на дело? Петте имена? И някои други. . . малцина?

Аз се засрамих. Казах му:

- Защото ми задаваш този въпрос сега?

И той ми каза:

- Защото искам да разбера дали това, което учиш, са теории, или истини! Дали са само думи, макар и хубави думи. Добре, хубави думи слушаме отвсякъде. Въпросът е да видя някъде тези неща, за които говориш. Да ги видя.

Не исках да продължа разговора, защото се срамувах. Разбира се, ти ще ми кажеш, че „трябваше да продължиш, да му обясниш, да го убедиш, да му изложиш аргументи”.

Ама какво да му кажа? След като и аз, в момента, в който ми ги говореше, се засрамих; защото и аз нямах да изложа много аргументи; защото вярвам това, което каза. Ние сме теоретични християни. В действителност не сме последователни на това, за което говорим. Едно говорим, а друго вършим. Много думи и малко дела.

Например приключвам някаква беседа, приготвям се да тръгвам от храма и ме намира някой беден човек, който проси милостиня от мене. И какво му казвам?

-  Знаете ли, нямам дребни в мене!

Един беден човек се обърна към мен и каза:

-  Отче, нямам нужда само от дребни! Не пречи, дайте и едри банкноти, ако имате!

С други думи, петте евро – които са едри пари, някаква банкнота например – не му се виждат много. И това му е  малко, след като е беден- и пет евро да му дадеш, той се нуждае от тях. Защо постоянно да казвам: „Нямам дребни! Нямам дребни!”?

Докато преди в проповедта може да съм говорел за любовта, да съм направил много хубава беседа. Ама дори сега; например може да ме слуша някой, който изпитва нужда. Да си представим, че реши да ми се обади по телефона, пак ще направя същото, за съжаление. За съжаление. Да речем, че ми се обаждаш по телефона и ми казваш:

- Отче, браво! Много хубаво говорихте! Обаждам ти се по телефона, за да направиш едно добро. Дай ми пари. Имам нужда от малко пари. . .

Мълча. Не чакам Василий Хаджиниколау да пусне музика. Но тази пауза, която направих, беше паузата на моето собствено объркване. Благодаря ти, че и днес си с нас. Ето, Християнството на дело е Василий Хаджиниколау! Той обича предаването и го показва на дело чрез своята музика. С неговото музикално и звуково оформление той показва, че не просто говори, но и на дело помага и ме подкрепя.

Да речем, че и той ми се обаждаше:

-  Отче, много ми се ще да ти помогна в предаването, което правиш, и да те подкрепя. Ще ми се, ще ми хареса. И би било хубаво някога, някъде, някак, но сега не мога.

Това, което аз правя. Думи без отзвук.

Къде са тези Христови заповеди? Това би било най-голямото чудо! Да живеем по изключителен начин конкретните Христови заповеди и да не прахосваме  нашето време, ропот, кавга, омраза, пороци, всичко друго, което правим и утежнява душата ни, за други, вторични неща в нашия живот.

Чу ли какво казва Господ? Той казва:

- Оставихте Съда и Милостта. . . оставихте най-значимите  неща от Закона. . . значимите неща, които исках от вас. Казах няколко неща, много значими, много съществени и вие ги подминахте толкова лесно. И не вършите нищо от това, което ви казах, а се занимавате с незначими неща, с вторични неща.

Някой сега ще ми каже:

-  Кои са незначимите неща?

Знам ли и аз. Не зная кои са незначими. Във всеки случай зная, че много пъти се караме за неща – и в църковното пространство – за неща, които стоят по-назад от други; които би трябвало да предшестват други в нашия живот, но не ги правим; не ги правим.

Някой ми казва:

- Я ни дай пример!

Евангелието казва категорично: „който има две дрехи, да даде едната”. Господ го е рекъл. Правим ли го? Не. Има човеци, които го правят. Но ако ми кажеш да ти ги покажа, ще ти кажа за двама-трима, които познавам. Разбра ли? Християните обаче не са двама-трима! Казваме, че сме хиляди, казваме, че сме милиони. И Христос се е обърнал към всички. Той не е казал:

- Това, което казвам, е за изключителни случаи.

Господ казва:

- Ако те ударят, обърни и другата страна.

Кой прави това? Никой, никой не го прави.  И казват след това:

-  Да, но Господ е говорил символично, имал е предвид нещо друго. Той е имал нещо друго наум. Това е било алегорично.

Аз ги питам:

-  Ама какво говориш? Какви са тия неща, за които говориш? Какво по-дълбока идея е имал предвид? Това ли е имал предвид? По-дълбоки идеи? Тоест с двете дрехи имал предвид нещо по-дълбоко?  Друга идея.  Да обърнеш и другата страна, било друга идея. Това обаче искаш ти и биеш накъдето си искаш и в крайна сметка намираш собствените си идеи и тогава мислиш, че си схванал Христос!

Пред Неговите категорични слова нищо не правим. Не сме последователни! Страшно е! Това го казвам като критика към себе си. Критика към себе си! И прощавай, че не ти правя удоволствието, както ми каза един ден:

- Говори, спречкай се с другите, говори, постави ги на място всичките, еретиците!

Има достойни хора, които правят това. А аз какво ще кажа на Христос – че:

- Знаеш ли, аз крещях и поставях всички на мястото им и на бедния казвах, че нямам дребни!

А Господ е казал „дай всичко!”.

Нали така е казал Господ? Той ми казва:

- Ти си свещеник. За какво искаш пари? За какво ти е автомобилът? За какво са ти одеждите? За какво са ти многото кръстове? За какво са ти тези неща?

Какво ще кажа на Господ:

- Господи, да ти обясня, Господи, за какво ги искам. Знаеш, Господи, Светата Литургия изобразява царството Божие, където всичко е бляскаво и величествено. Затова и аз нося една изключително красива одежда, която е толкова скъпа, защото трябва да изобразявам Тебе.  Защото в часа на Светата Литургия не съм аз, а си Ти. И нося одеждата, за да изобразя есхатологичната перспектива и Светлината и Рая.

И Христос ще ми каже:

-  Добре е всичко това, бре, детето Ми. Но, бедния, на когото казваше, че нямаш пари? Тогава как не се сети, че казах, че в лицето на бедния виждаш Мене; че в лицето на всеки беден съм Аз. На най-малкия ти брат, „на Мене го сторихте”.

Тоест, едно Евангелие по нашата мяра.

Пак ти казвам: не те съдя, не се занимавам с твоя живот.  Това не е в моите правомощия днес, да те критикувам и изобличавам. За себе си говоря.  За себе си го казвам. Ето най-великото чудо: да имаш това чудо – прилагането на Христовата воля в твоя живот. Не думи и думи. Да правиш беседи и предавания е най-безболезненото. То е просто въпрос на дарба, т.е. да можеш да говориш. И какво става след това? И какво стана сетне от това? Ти обаче, който даваш цялата си заплата и купуваш цяла купчина книги и даваш милостиня и ми казваш:

- Отче, отче, дай тези книги на хората, които намериш, и им подари книгите, да имат полза и вземи и раздай милостиня!

Ти прилагаш Христовото благовестие, а не аз, който сега говоря. Разбра ли това? Добре, сега не ме разбирай погрешно. Не споменах твоето име.

Казах, има хора, които вършат дела на любов, жертви, с болка, с лично участие, с труд; и посвещават време, пари, пътуват, вземат автобуси, минават оттук, минават оттам, за да пожертват нещо от себе си за своя брат, а  Бог взема това и го приема като благоуханна жертва. „Като духовно благоухание”.

Аз пък оставам в думите. И след това казвам, да видим някакво велико чудо! Ама, има ли по-голямо чудо от това? Какво да ги правиш външните чудеса? Те идват и отминават и не след дълго ги забравяш. . . не след дълго ги забравяш. . .забравяш ги!. . .

Например отиваш на някакво поклонение и след това, ако в душата ти не е останало нещо по-дълбоко, тогава и поклонението е отминало. Идва някоя чудотворна икона. Отвън опашка от хора! Хиляди хора се стичат. И след това къде отиват всички те? По-късно, след тези дни на чудеса, на бляскави прояви? Къде са отишли всички тези хора? С други думи, ще се върнат, когато отново дойде нещо чудотворно, нещо впечатляващо?

И след това се питаме как се търкулва всеки ден? Всеки ден, в който отново имаме нужда от помощ, от жив църковен живот, от истинска, всекидневна връзка с Христос. Къде са отишли след това всички тези неща? Какво са те? Изригвания? Като сигналните ракети? Един фойерверк, който се задържа за малко и след това угасва?

Затова виждаш, че Господ не настоявал толкова много върху тези външни чудеса. Вътрешно (трябва) да се промениш, да се промени животът ти. Да се промени животът ти!. . .

превод от гръцки

(следва)

Близки теми:

Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Искам една сусамка – ІІ част Да окупираш рая Знаци за духовно напредване Вкусът от Бога

Днес нека да обърнем внимание на една от нашите най-големи слабости, тъй като светите Отци казват, че трябва да се борим и да насочим своето внимание и сили основно срещу най-голямата си немощ. Става въпрос за синдрома на малкия компромис. Това е коварно за християните изкушение, тъй като дяволът е по-голям хитрец от нас и в повечето случаи не подхожда грубо и директно, а пои християните с невидимата отрова на малките грехове. Те всъщност са малки само в нашите очи. Такива слабости са: гневът, обидчивостта, осъждането, самовлюбеността, тревожността, унинието, телевизорът, компютърът, леност за утренни и вечерни молитви, непосещаване на вечерните и утренните богослужения, закъсняване за светата Литургия, безкрайните грижи, резервираността към Бога и недоверчивостта към Него, правенето на добро впечатление и лъжливата любезност.

Тези неща на пръв поглед „облекчават” съжителството на християните с враждебно настроения към тях свят, но заради тях духовният ни  живот се превръща в мъчение, подобно на човек, който с единия крак е в рая, а с другия в ада, и изпитва същото страдание от изгарящия огън, както и тези, които са изцяло в огъня, та и по-голямо.

Който желае, може да си ги нанесе като подводен камък в картата на своята памет и да ги заобикаля, за да не претърпи корабокрушение.

За да анализираме и разобличим по-добре тази наша трудно видима слабост, ще разкажем една притча:

Вървяла по улицата тълпа от хора. Всеки от тях носел на своите плещи голям и тежък кръст. Пътят бил дълъг и труден. Между носещите тези кръстове имало и един хитрец. В удобен момент той свърнал в една глуха уличка и изрязал част от дървото. След това метнал кръста на рамо и с ехидна усмивка догонил тълпата. С лек товар на рамо хитрецът весело вървял. Вървели дълго, ден след ден, отмервайки километър след километър. Но хитрецът едно не знаел, че пътят по-нататък бил пресечен от бездънна пропаст. Когато тълпата стигнала до нея, всеки започнал да слага своя кръст над пропастта и така внимателно по него минавал оттатък. А на нашия хитрец кръстът бил къс и не стигал до другия бряг на скалата. Всички преминали оттатък, останал само той. От другата страна се виждал чуден, прекрасен дворец, а до ръба на бездната бил дошъл сам Царят Домовладика. На рамото си бе донесъл съд с вода и коленичил, измивал нозете на отрудените и обременени пътници. С полите на дрехата Си ги избърсвал, а с кърпа, преметната през рамо им изтривал сълзите.

Преди да си тръгнат завинаги, Царят се обърна към мен и погледите ни се срещнаха над бездната. Аз видях две сълзи в очите на Спасителя.

Близки теми:

Каква е разликата между светиите и нас Най-добрата проповед Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Искам една сусамка – І част Да обичаме другия повече от себе си

Колко хубав е днешният ден! Всеки ден е голям дар от Бога за нашия живот. Зная, че имаш много проблеми, че сега, когато казвам, че денят е хубав, ти навярно се подготвяш да отидеш да вземеш изследванията си, ти си научил някои неприятни резултати, ти имаш проблеми с детето си, ти имаш финансови затруднения. Въпреки това всички ние, знаейки проблемите, признаваме и вярваме, че за всичко има мъдър план, че съществува Божията любов, която бди над нашия живот, покрива ни, защитава ни и всичко, което става, е за добро. С други думи, Бог го е направил по такъв начин, че да служи на нашия духовен възход и освещаване на живота, да ни помага да напреднем духовно, да имаме възход, да узреем, да укрепнем. Не става по друг начин.

Ще минем през много трудности, но въпреки това животът има красота, защото всички тези неща, които те терзаят и се биеш в гърдите, боли те и плачеш, ще видиш, че ще дойде момент, когато ще се зарадваш и ще видиш, когато погледнеш назад в живота си, че най-силните и значими моменти, които са те направили силен и са ти дали мъдрост, здраве, сила, зрялост, са тези трудни моменти, именно те са те накарали да се замислиш. В деня, в който всичко се търкулва гладко, никой не се замисля да си каже – днес съм много добре, много здрав, защо съм много здрав? Боже мой, какво искаш да ми покажеш с това здраве, което си ми дарил днес? Да не би да искаш да Ти благодаря? Да Те прославя? Боже мой, цял ден се замислям защо съм толкова здрав. Кой е направил това? Някога замислял ли си се защото си толкова добре? Когато например имаш пари, и имаш комфорт, сядал ли си да се замислиш и да кажеш, защо сега да имам пари, защо работите ми да вървят добре, защо да имаме клиенти в магазина? Ти не мислиш по този начин, защото в удобните и лесни моменти животът става някак плосък, лесен и не се замисляш. Когато обаче дойде някаква болка, изпитание, нещо, което те затруднява в живота, тогава започваш да се замисляш. Леле, боли ме главата, Боже мой, какво става? Веднага щом главата те заболи, се замисляш за главата, за твоето здраве и търсиш твоето изцеление. Когато толкова дни през годината не те боли, никой не помисли, че имаш глава – в деня обаче, в който имаш главоболие, тогава започваш да мислиш. Защото здравето не те кара да се замислиш, твоето добро състояние не те кара да се безпокоиш, а само когато дойдат тези трудности, които ни карат да изпитваме болка, това, което наричаме неприятни, скръбни неща, които ни смазват и притискат в живота – но в крайна сметка именно те укрепват човека, възраждат, правят го нов и го обновяват.

Някога правих беседа с такова заглавие–Минават дните на живота и аз какво правя? Темата беше предварително обявена. Получих имейли от хора, които я бяха видели и ми казваха – отче, и ние бихме искали да чуем това. Ах, разбрах какво искате да кажете. Минават дните на живота ми и аз какво правя. Зная какво имате предвид, нищо не правя. Нищо не правим и губим дните си. Друго съобщение: отче, за мене ще кажете това, чийто живот се търкулва без никакъв смисъл и красота. Нищо не правя. Всички бяха почувствали, че тази тема ще ни изпълни с вини. И аз разбрах, че сред хората има огромно чувство за вина. Само да кажеш на някой- минаха годините и какво направихте? –и виждаш, че всички са мрачни и с въздишка казват: ах, какво направихме. Нищо не направихме. Минаха годините на живота и какво направихме. . . и аз казвам- не, бе, хора, темата не е това, не исках да ви кажа това нещо.

Когато отидох на беседата, в началото обясних, че не трябва да гледаш на живота и на годините, които са минали и които ще минат, с такова неприятно чувство, че са нещо много скръбно, меланхолично, което ще те изпълни с депресия. Защо? Ама какво направихме в живота си? Какво направихме ли? Твърде много неща. Ама направихме грешки. Е, разбира се, грешки правим. И кой ти каза, че в живота няма да направиш грешки? Да ти кажа и нещо- и какво стана, като направи грешка? Узря. Разбра грешката си, смири се, поправи се, покая се. Нима е толкова трагично да направиш грешка в живота? И какво стана? Именно тези грешки те направиха силен и мъдър човек. И сега можеш да говориш и даваш съвети, защото си изпитан от твоя личен път, който е път между грешки и успеха; всичко има в живота. Когато едно дете се връща от училище, то казва– майко, татко, върнах се! Те казват: я да видя тетрадката ти! и виждаш например четири грешки, сгрешило е някакво упражнение, на един тест е получил четворка, на друг двойка, скарваш му се малко, но вътрешно си казваш, тайно естествено: дете е, и това ще отмине, не може например в четвърти, пети и десети клас да бъде съвършено. Детето се учи. Ако знаеше, нямаше да ходи на училище. След като не знае, затова ходи на училище, и след като ходи, ще прави и грешки, ще има задрасквания, ще допуска грешки в някои упражнения. Ти не се учудвай, не се сепвай, такъв е животът. Животът ти е хубав, хубав е с всичко това, което си направил, защото всичко, което правиш, първо, Бог го следи и ти помага да се окаже за добро, и твоите грешки, страсти, гафове, дори грехове, Бог използва, за да те доведе чрез твоите премеждия да намериш себе си, както довел блудния син чрез неговото блудство и премеждия отново да намери себе си и пътя към дома.

Вярвам, че разбираш, че днес не ти казвам да преследваш грешките, не казах да се стремиш към тях, не казах да съгрешиш, за да намериш пътя към Бога. Не! А доколкото го има, доколкото това нещо става в живота, да, стават такива неща, грешки, всички правим грешки, погрешни избори, погрешни постъпки, погрешни мисли, погрешни движения, и кой не е направил грешки? Колко хубаво нещо е да разбереш това, да се смириш и да кажеш този съм, и аз правя моите грешки, малки и големи. Да, този съм, човек съм, Боже мой, ще ме удариш ли за това? Ще ме накажеш ли? И Бог казва: защо? защо да те ударя, след като животът ти се заквасва с тези грешки, в крайна сметка узряваш, обръщаш лицето си нагоре и казваш- Боже мой, помогни ми! След като тези грешки ти помогнаха да придобиеш себепознание в живота, сега познаваш и разбираш себе си, и твоя брат, защото си изпитан.

Веднъж попитах един мой много добър приятел – филолог и важен учител в живота и в духовния живот, но и в уроците на живота – г-н Ганотис: кои бяха вашите духовни учители в живота? Вашите старци? Кои ви поучиха? От кого получихте духовна полза? И той ми каза – най-големият старец в моя живот бяха моите грехове и грешки. За първи път чух този отговор и разбрах, че той беше много точен, защото в крайна сметка тези, които ни поучават, са именно нашите грешки. От тях научаваме много. В живота обаче няма само грешки, има и много здрави неща, направил си хубави неща в живота си. Ако разбереш това, ще кажеш благодаря! на Бога.

Моля те, прогони скръбта от лицето си! Ще ми кажеш сега: лесно ли става? Както натискаме копчето? Не натискаме копчето, а променяме малко нашите помисли. Промени малко помислите си! Запей малко пети глас, като казва старец Йосиф в книгите си, ела да запеем пети глас, който е радостен и да ни обхване това радостно настроение, трети също е радостен и пълен с въодушевление и слава. И тъй, почувствай се по друг начин, погледни по друг начин, виж нещата по друг начин и сърцето ти ще ги почувства по друг начин. Направил си толкова хубави неща в живота! Създаде семейство – ти, ако не си, ще ти кажа, изчакай. Защото казваш дори семейство не съм създал! Веднага, веднага те обхваща горчивина и намираш за какво да се оплачеш. Не, бре, детето ми, не се оплаквай! Дори най-големия проблем, който имаш, можеш да го видиш по друг начин и пак да излезеш душевно по-утешен. Ще ми кажеш, че това е психологически трик, но не е психологически трик, а помощ за нашия ум, сърце, мисъл, помисли, т.е. когато променяме помислите, за да се промени начина, по който гледаме на живота.

Веднъж ми се обади един монах от Света Гора, който живееше в колиба, но имаше телефон, под колиба имам предвид, че нямаше няма ток, хладилник, електричество, печката е на дърва, светлината идва от свещите и газовите лампи. Той ми се обади да ми каже, че се запушила печката му, излизал дим в стаята и отварях прозорците и влизаше студ, но трябваше да ги отворя, за да излезе димът и тази миризма. Щях да се задуша! Докато се вайках -ето как се променил неговият помисъл и видял всичко по-добре – и седях в библиотеката, видях едно старо списание, на което имаше снимки с измъчени дечица в Сомалия, в Етиопия.Тогава разбрах, че на мене нищо ми няма, добре съм. Ако ще печката да е запушена, стаята да е пълна с дим, да има сажди и без малко да се задуша. Това, което смятал за трагично, същият човек, променяйки малко своя помисъл, погледнал на него по друг начин и казал- слава Богу!, добре, не сме като тези, които нямат нито какво да ядат, нито какво да пият, които умират всеки ден и ги гледаш мъртви на пътя, мъртви деца. Всичко е въпрос на вътрешна настройка. Очите ти трябва да се научат да гледат светлите цветове на живота и да не се залепят постоянно в черното, в сивото.

Ти обаче тръгваш натам, постоянно, идва ти да се вайкаш, да изпаднеш в меланхолия, за всичко да мърмориш. Е, не прави това! Освен ако ти харесва. Ако ти харесва и това ти дава някакъв смисъл в живота и казваш- на мене ми харесва винаги да съм така, защото другите ще ме съжаляват, ще се занимават с мене, като човек, който е измъчен, жертва на живота, изтерзан! Добре, ако смяташ, че твоята отговорност и задача в този живот е постоянно да се оплакваш – но не мисля, че Бог да ти е дал живота, за да живееш постоянно в ропот, скръб и оплаквания. Отърси ума си, надигни глава и кажи, не! Нещата не е са така, ще ги видя по различен начин!
И тъй, ти си направил велики неща в живота си, например създал си семейство. Нима това е малко, за да се зарадваш? Ти ще ми кажеш-какво ще представя на Бога? Какво ще представиш ли? Твоето семейство. Ама, не водя духовна борба! Ама, това не е ли духовна борба? Ама, не ходя на църква от седем, когато вие отивате. Понятно е, че не можеш да отидеш от седем, както и аз не се събуждам в шест, за да готвя и в седем да отида на пазара, както ти отиваш. Не можем всички да правим едно и също. Бог и Неговата благодат, любов и помощ обаче влизат в твоите дела, Божията благодат се минава през твоите ръце и изпълва твоя дом и всички твои дела.
Една майка ми каза– какво правя?! Нищо не правя. Минават дните на живота ми, ставам сутрин, правя закуска, за мъжа ми, за децата, изпращам ги на училище, слагам им сандвич в чантата, след това отивам на пазара, пазарувам, минавам през банката да платя някои сметки, след това отивам да чистя, бърша, готвя, мия дрехи, гладя ризи, какво правя? Нищо. годините минаха ей-така! Ама не е така, й казах. Всичко това, което каза, нима не е важно? Не е ли значимо? Знаеш ли обаче какъв е проблемът? – че не правиш всичко това от сърце и животът ти не придобива смисъл от всичко това. Тези неща са станали досадни за теб, защото не се опитваш да почувстваш нещо значимо чрез тях. Действително, ако живееш механично и постоянно вършиш тези неща формално, като монотонни повторения, без да се радваш на това, без да обичаш, без да виждаш качество и красота във всичко това, тогава наистина са тежки и изморителни. Наистина ти идва да зарежеш всичко и се разкайваш за живота, който имаш. Но ако ги правиш с любов, ако, когато режеш хляба, за да направиш сандвич за детето си, кажеш – сега това хлебче, което държа, ще влезе в тялото му и ще стане плът на моето дете. Това хлебче ще стане негова плът. Това хлебче, Боже мой, направи го да бъде здраве на детето ми! Сещам се за блажена Матрона в Русия. Хората отивали при нея, тя прекръствала и благославяла вода и им давала благословена вода от своите ръце. Какво правила тази свята душа? Тя прекръствала водата, изворна, не светена вода, тя благославяла водата, и понеже го правила с такава любов от сърце и с молитва, тя давала обикновена вода и ставало чудо. Душите на хората се успокоявали и чувствали, че тази жена прави същите движения, които правят всички, но ги прави с благодат, любов, желание и обич към Бога и за спасението на всички хора.

Позволи ми да ти прочета нещо, което прочетох на една стена. На едно място беше написано: или любов или нищо! По-скоро беше Любов или нищо! Тоест животът не върви напред, ако нямаш силен копнеж, любов и радост за нещо. Тук споменавам любов в смисъл, че каквото и да правиш, трябва да влагаш цялото си сърце, желание и любочестие и тогава животът ти ще бъде много хубав. Сега например правя това предаване. Ако не искам, ако не мога, ако ми тежи да живея, ако нямам желание говоря, няма да мога да го правя.

Важно е да започваш деня си и да правиш това, което ти харесва, да ти бъде приятно и да казваш: то ме изпълва ме, удовлетворява, правя го с мерак! Това е дивното, че Бог е в тези неща, които изглеждат прозаични, банални, хлебчета, сандвичи и гладене на ризи. Да, Бог е във всичко това. Горко ни, ако вярваме в един бог, който е изолиран на облаците и се занимава с мене само по време на св. Литургия, по време на службата и в някои мигове, когато ще седна да кажа нещо пред Неговата икона. Бог е нашето дихание, Той е в нашето дихание, в сърцето ни, което тупти, в кръвта ни, която се движи, в нервна система, която дава живина на тялото, Бог е навсякъде и покрива всичко. Затова е нужно да виждаш и да чувстваш Бога навсякъде в живота си. Е, това не е малко. Някой ми каза: „отивах на църква, слушах ви по пътя и се чувствах добре”. Ама Бог е и преди да влезеш в църква, тоест ти мислиш, че сега отивам в църквата да срещна Бога, а преди църквата какво срещаш? Нищото? Празното? Хаоса? В твоите ръце е, ако искаш да живееш присъствието на Бога и в часа, когато се изкачваш по стълбите, за да влезеш в храма, и преди да отидеш в храма, в дома ти, и в автомобила ти, и навсякъде. Това е богословието на живота, на делата, на преживяването, всичко е нужно. Определени пъти Бог се намира там, където не можеш да си представиш. Ти мислиш, че ще Го намериш някъде, но не Го намираш там. Защо? Защото не отиваш подготвен с целия твой живот, а с едно магическо копче и казваш: след като отидох там, ще почувствам всичко! Няма да почувстваш всичко. Нужно е да го живееш и преди на друго място, да вложиш Бога навсякъде в живота си, в твоята трапеза, сън, легло, баня, кухня, офис, библиотека, градината, в най-съкровените и лични моменти на живота, когато мислиш, плачеш, обичаш, молиш се, радваш се. Оттук, когато почувстваш това, в живота ти няма да им ден, който да не е превъзходен и хубав. Със скърби, изпитания, премеждия, но ще вземем всичко това, тези помисли, ще ги променим и ще погледнем на живота така, както Христос го гледа и както Той ни е казал да го гледаме: за тези, които обичат Бога, всичко спомага да дойде нещо добро, т.е. някакъв хубав резултат.

Следва продължение…
Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=226:2013-12-06-18-35-49&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136
 

Близки теми:

Най-голямата жажда Каква е разликата между светиите и нас Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си ти Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? За добрата лудост

Ще ви разкажа една история. Веднъж, преди много години, в единадесет вечерта ми позвъни епархиалния архиерей. Каза: „Отче, надявам се, че не ви разбудих?”

Разбира се, че ме разбуди. Той продължи: „Позвъниха ми от болницата. Нужно е бързо да отидете, за да причастите умиращ.” Аз се приготвих, седнах в метрото и отидох в Бронкс, който се намира на приблизително двадесет километра от нашия манастир. Пристигнах в болницата, напътствах умиращия със Светите Дарове, и когато отново слязох в метрото, беше вече един през нощта. Много дълго чаках влака, във вагона нямаше никого. Бронкс е много беден и опасен район. Буквално след две спирки в метрото влезе някакъв човек, застана в противоположния край на вагона и започна детайлно да ме разглежда. Изглеждаше много опасно, и когато вратите се затвориха и влакът тръгна, той започна да се приближава към мен. Първата ми мисъл беше: „Това е, моят час удари.” Мъжът дойде, застана над мен и каза:

- Е, какъв си ти? Защо си се издокарал така?

Отговорих му, че съм свещеник.

- Какъв свещеник? – попита той.

- Православен – отвърнах аз.

В себе си имах чанта, в която имаше епитрахил, требник и всичко, което ми беше необходимо за служба. Кимвайки към нея, човекът ме попита:

- Какво има в чантата? Отговорих:

- Същото каквото и в главата ти.

- Тоест?

- Празно е.

Мъжът се засмя и каза:

- Ей, не се ли страхуваш от мен?

- Не – отвърнах – не се боя. Той седна и каза:

- Знаеш ли, някога бях католик, но вече не вярвам в тези неща.

Попитах го:

- В какви неща? Отговори:

- Един свещеник ни разказа, че той може да промени хляба и виното в Тяло и Кръв. Нима ти вярваш в това?

- Разбира се, вярвам – отвърнах аз.

- Тогава твоите енориаши не вярват в това.

- Естествено, че вярват!

Той ме погледна и каза:

- Е какво, те не си ли ходят вкъщи? Аз не разбрах неговия въпрос:

- Какво говориш? Разбира се, че си ходят вкъщи!

Чувайки това, той махна с ръка, хвърли насмешлив поглед и каза с увереност:

- Не, те не вярват. Ако аз вярвах, че Иисус Христос, Сам е на този олтар, в тази църква, аз никога не бих си отишъл вкъщи. Защо ми е да ходя някъде? И те не вярват, и ти, отче, не вярваш.

Това беше една от най-добрите проповеди, която някога съм слушал. И сега ви казвам сестри: вие не вярвате, че Христос е тук. Вие не вярвате, че Той е във вас, не вярвате, че е във вашата сестра, иначе никога не бихте се държали така, както сега. Така че вие, а не някакви хора от улицата, се отричате от Христа. Със самия си живот вие казвате един на друг и на другите хора: “Той не съществува.” Господ е казал: Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен (Мт.10:33). Не гори ли земята под краката ни? Кога ще се изменим? Какво чакате, мълния от небето?… Веднъж аз казах тази фраза на проповед, и внезапно мълния действително удари в църквата – досега никой от тези, когато тогава бяха в храма, не е забравил за това, за което говорех тогава. Жалко, че не мога, макар и понякога, да повторя това…

превод от руски

източник http://orthodoxy-book.ru/?p=1454

Близки теми:

Компромисът Синдромът на малкия компромис Love hurts Любовта Божия Святост в света

Всъщност от православните днес светът иска да станем протестанти, които единствено са успели, хем да нахранят вълка, хем агнето да  остане цяло. Успели са без жертва да “следват” Христос. Искат от нас да превъзмогнем “тесногръдието” си и да обикнем човека заедно с греха в него. Задачата е да се интегрира грехът в живота ни, да се успи изключително изкусно съвестта на съвременния, отворен за всичко нестандартно и иновативно, човек. Искат да ни убедят в неуниверсалността на евангелските истини, и че трябва да ъпгрейднем вярата си, за да се впишем в съвременния живот.  Някои православни, които нямат Духа, лесно биват претопени. Братя, без лична жертва и себеотрицание ние не може да сме истински Христови последователи. Не може да сме в мир със света и да се спасяваме, защото светът лежи в зло и грехът е въздигнат на пиедестал. Ако се вписвате добре, развивате се и процъфтявате в Адамовото царство, замислете се доколко сте Христови. Православието е и болка и радост едновременно, защото няма нищо по-сладко от това да страдаш за Христа.

Близки теми:

Най-добрата проповед Истинската Църква Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Искам една сусамка – І част Ако не видя чудо, няма да повярвам