Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш, как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е, първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш, всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастира Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-ът на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник

 

В манастира Оаша има 25 монаси и всички са млади, образовани, завършили ВУЗ-ове. Излезли са от света, за да основат манастир тук, на върха на планината Шуряну, да живеят всички заедно, молейки се за благото на човечеството. Най-близкият населен пункт е разположен на 45 километра в долината, това е село Шугаг. Някои от братята не стъпват в него по цели месеци. Нямат време.

 

Манастирът е със строг, светогорски ред, с непрестанна  молитва и богослужение от 3 часа през нощта до 8 сутринта, след това работа, вечерня, и отново молитва. Най-голямата радост е да вършиш всичко това заедно с братята.

 

Самият игумен има две висши образования, той е близък ученик на големия духовник Теофил (Переян) и е един от лидерите на румънската православна младеж. На 42 години – той е забележителен богослов на Трансилвания, съдейки по огромния брой хора, които идват при него да се изповядват. Преди всичко млади хора вървят по пътя към Оаша. Множество подрастващи се изкачват на планината седмица след  седмица, само за да се запознаят с него. Мнозина от тези, които по-рано са били атеисти, рокери или антихристи са намерили своя път в живота още след първата беседа с игумен Юстин…

 

“Страна” на върха на планината

 

Той казва, че манастирът трябва да служи като образец за всички хора, живеещи „в подножието на планината”. Буквално да служи като пример за водене на стопанство и организация. Защото манастирите са „държава в миниатюра” във всеки един исторически момент, те са ориентирът, по който ръководителите на страната винаги могат да се сравнят .

 

- Да, манастирът може да служи като образец за обществото, за страната. Веднъж при нас дойде един прочут духовник от Света Гора и каза, че ако ние, румънците, искаме да се спасим като народ, трябва да се обърнем с лице към своите манастири.

 

Защото те могат да се превърнат в решение. Убеждаваше ни да не се оглеждаме към Атон, а да намерим за себе си ориентира в нашите манастири. Той ме удиви, казвайки това, защото аз даже не се бях замислях. И  разбрах, че и ние тук фактически също сме „страна”. Защото имаме своя администрация, много работа, всякакви професии, които биха могли да представляват „образец за икономиката”, имаме и културен живот, духовен, всичко. И, което надвишава всичко, манастирът – това е образец за съвместен живот.

 

Затова ние взехме реда  на светогорските манастири. За да подчертаем нашите румънски ценности, а не да подражаваме на гръцките, ние взехме само някои елементи от устава. Защо? Защото забелязахме, че още започвайки от нашите предци – даките, в нас, румънците, има два големи недостатъка: липсата на организираност и на единство. Даже Херодот казвал за тракийците през V-ти век преди Рождество Христово, че, ако бяха обединени, те щяха да бъдат най-силните на света. Те били смели, духовни, войнствени, най-многобройни след инките. А ние, даките, сме най-представителни от цялата тази огромна тракийска мощ.

 

Същият Херодот казвал обаче, че „те никога няма да могат да се обединят под  ръководството на един човек и затова винаги ще си остават слаби”. Ето, това е всичко. Това е нашата слабост, с която ние трябва да се борим и днес.

 

Но основа за единството има. Трябва да разберем, че за  нас, румънците, да бъдем „по-близо до Православието” фактически значи да бъдем по-близо до самите себе си. По-близо до своята реалност. Образът Божи – това в действителност е твоят образ. Затова Господ Христос се нарича още „огледало”.

 

Отец Теофил казваше, че преди да се срещнеш с Бога, се срещаш със самия себе си. Тоест ти търсиш въплътения Бог и намираш себе си. Той служи като огледало, показва те, какъвто си.

Повечето от нас, съвременните хора, не познаваме себе си. Не познаваме своята идентичност, мисия. Оттук произтича драмата на цялото човечество.

 

Пътят към небето

 

-  Отче, а как Вие открихте своето призвание, мисия?

 

- Когато открих за себе си за първи път манастира, Симбтета де Сус, бях студент във факултета по Електроника в Тимишоара. Нито веднъж дотогава не бях посещавал манастир и не вярвaх в Бога. Бях твърде рационално същество, харесваха ми математиката, науките и мога да кажа, че  бях добър студент. Нo в края на краищата, разсъждавайки логически, все се питах: какъв е смисълът на това, което ни заобикаля? Как е възникнало? Еволюционизъм… Теорията за големия взрив, в коятo се твърди, че в началото имало хаос от частици прах, които след това се съединили помежду си… Честно казано, всичко това не ме удовлетворяваше. Питах се: „Как е възможно да има хаос, а сега изведнъж да се появи ред?  Как може хаосът сам по себе си да създаде ред? Това е невъзможно” – винаги си казвах. От хаоса не може да се премине към нищо, освен към друга форма на хаос.

 

А аз, като селянин, разсъждавах така, по-стопански: „Как е възможно, аз да съм оставил  в градината си хаос, въобще да не се намесвам и изведнъж да видя, че царевицата сама по себе си на редове покарва в нея? Во веки веков няма да поникне, ако не се намеси личност, която да въведе ред!”

 

Редът предполага наличието на личност. Той е невъзможен сам по себе си.

 

Това наистина съществува

 

- Така започнах да си задавам все по-дълбоки въпроси. А когато за пръв път попаднах в манастира  Симбета, не можех да повярвам на това, което видях. Друг свят. Хора, които живееха заедно. Които се обичаха помежду си. Които се молеха непрестанно за другите… При които всичко беше общо, никой нямаше нищо свое. Свободни, като птици небесни, които нямат какво да губят. Нищо лично – никаква придобивка, даже парченце конец.

 

Не можех да повярвам: каква необикновена общност! Струваше ми се, че това ми се присънва. Бяха ми нужни три дни, за да мога да дойда на себе си. Казвах си: „Това е реално! Такова нещо действително съществува!” И тогава в мен се пробуди онова, което вече го имаше, онова, с което съм се родил – призванието.

 

- Тоест, вие считате, че всеки човек се ражда с определено призвание, което съществува в него изначално?

 

- При монасите да, уверен съм. Казват, че мнозина са станали монаси по причина, че в  живота им нещо се е случило. Защото са имали някакво нещастие – бедност, болест, неуспех в любовта и т. н. При мен нямаше нищо подобно. Някак си откриваш своето призвание и без тези нещастия. Нещастието не създава призванието. В действителност Бог те обръща, но само тогава, когато си достъпен и приготвен.

 

Например великият светец Антоний Велики, основателят на монашеството в целия свят, пребивавал в изкушение почти 40 години. Мислел, че такъв и ще бъде неговият живот до края. Единствено изкушения и изкушения. Но след 40 години му се явил Господ Иисус Христос. Той Го попитал: „Господи, а къде беше Ти досега?” А Христос се обърнал и казал: „Антоний, през цялото време бях с теб”. По този начин Бог през цялото време бил с него, но предоставял на него да гледа и да избира.

 

Вие виждате, Господ Иисус Христос е по-близо до всеки от нас, отколкото ние до самите себе си. Вижте колко смирен е Той, как деликатно се смесва с мислите на човека, с всички негови изкушения, с неговите празни работи и немощ. Той слиза там, отива в тази бедност на нашата душа, само за да ни обърне към Себе Си. И веднага би възвърнал всички нас, ако едновременно не правеше нещо много фино – ако не уважаваше нашата свобода.

 

- Можете ли да кажете, че сте се почувствали свободен в онзи ден, когато се отрекохте от света, когато избрахте този уединен живот, пълен с лишения и ограничения?

 

- Още от юношеска възраст считах, че съм свободен човек. Тоест правех в своя живот само това, което исках. Преди да отида в манастира, бях влюбен в една девойка, ходех по вечеринки, на екскурзии по планините, правех само това, което исках. Но има едно нещо, което разбрах по-късно, а именно: че всяка добра инициатива, всяка добра мисъл, която идва при теб, е от Бога.

 

Инициативата за доброто в живота на човека винаги принадлежи на Бога. Ти казваш: „Това е моя мисъл. Това е мой порив!” Да, обаче не е твоя. Бог я е вложил в теб.

 

Е, и тогава си казах, когато попаднах в Симбета: „Щом съществува този манастирски свят, толкова чист, красив, а аз съм свободен човек, то какво ми пречи да избера този път? Има ли нещо, което може да ме спре?” Тогава се реших. Завърших ВУЗ-а, поговорих с моите родители, оправих си всички сметки със света. А след това тръгнах по своя път.

 

Най-трудното е да направиш от няколко един

 

- Във вашия манастир се чувства мир и хармония. Не навсякъде е така. Някои монаси си признават, че и в манастирската среда проникват завистта, клеветата, изкушенията. Как успявате да държите в ръцете си такава разнородна и голяма община?

 

- Това действително е трудно. Особено, когато в манастира се появяват и стотици поклонници. Ние сме най-многобройната община в архиепископията Алба. В Трансилвания няма такива големи манастири, както в Молдова. Както казваше отец Арсений (Бока), най-трудното е да направиш от няколкото един. Нужно е да разкриеш ценността на всекиго, за да остане той самият себе си. Единна връзка, в която обаче всеки запазва своята уникалност.

 

Манастирът трябва да бъде симфония. В хората още има толкова много добро, че даже не си представяте, колко богати бихме били, ако бяхме по-открити един към друг… Например, ето ние говорим сега с вас. Беседваме, за да се обогатя с всичко, което имате.

 

Какво неоценимо богатство е скрито в нашия диалог! Но вие не ми давате този дар за пари. Просто предлагате себе си. Ние общуваме. А представяте ли си какво би било, ако можеше да се приобщим  с всички останали – с всички! Какви богати бихме могли да бъдем с всички тези прости радости?

 

Защо се крием в действителност? Поради гордостта, надменността. Само за това. Между това, църквата би могла да е мястото, където Небето се среща с хората.

 

При нас в манастира има много образовани монаси. За кравите се грижат двама послушници с висше образование. Много ценни монаси. Може да се запитаме: защо тези хора не деградират? Защото  преживяват единението с Бога във всичко. Във времето, когато монахът се труди при кравите, в него се извършва единението с Бога – чрез това, което той прави.

 

Съработничеството с Бога е нещо удивително . Заедно с Бога те хранят добитъка, заедно с Бога метат двора, заедно с Него правят всичко. Така ти можеш да се осветиш, даже метейки през целия си живот. Тази идея е толкова слаба – че уж трябва да се занимаваме с високи дела, за да бъдем високи. Не е вярно. И чрез най-низките работи можеш да се обожиш.

 

- Може ли една от причините за глобалната криза, която плаши всички, да е именно изгубването на тези прости радости – на общуването и душевната откритост?

 

- Може и даже е главната причина. Вие виждате,че в последните години при нас се настани потребителският манталитет. Живеем в общество на потреблението. Живеем, като че ли само, за да потребяваме.

 

Между другото от  духовна гледна точка тази криза ни помага. Навсякъде се ширеше разпиляване. Ние сякаш се бяхме побъркали, престанахме да познаваме себе си. Разпиляване на материалните ценности. Но в края на краищата разпиляване на хората. Твърде много хора бяха изгубени.

 

Тук идват състоятелни хора, с голямо богатство. Беседвам с тях. Те се изповядват пред мен. Но ако знаехте, какви проблеми са имали и имат… в техния живот, с техните семейства. Ако можехте да видите, какъв меркантилен манталитет имаха техните деца: винаги са искали да имат  пари, казваха, че родителите им никога не ги разбират,  нужен им е и еди-какъв си джип, и еди-каква си дреха… Родителите вече не можеха да им удържат юздите. А сега – могат: криза!

 

По този начин те използват кризата, за да възпитават своите деца, да ги държат в норма. Знам, че днес има много страдания в света. Но кризата има и една добра страна – с нейна помощ ние можем да си върнем  душите. <…>

 

Чудесата на Майката Божия

 

- Могат ли да направят нещо манастирът, вярата, за да спасят тези ценности?

 

- През цялото време приемаме тук стотици млади хора, ученици и студенти. Постоянно, целогодишно. Считаме, че единствената надежда за възраждане на народа са тези нови хора. Ние ги настаняваме, храним , разполагаме с лагери за тях с няколкостотин места. И учим тази младеж, изкачваща се при нас в планината, че би било добре, ако  идват облечени по румънски.

 

Тук се създаде  „движение”, насочено към запазване на старинното облекло. Те го купуват от селяните, които вече се срамуват  да ходят с него. А гражданите го носят с гордост.

Представяте ли си, те идват тук отдалече, от цялата страна, извървяват такъв път. А защо правят това? Нали никой не ги кара да го правят. Стотици и стотици млади хора отново намериха вярата в Бога, идвайки тук. И аз мога да ви приведа безброй случаи.

Затова ни бяха нужни добри монаси. Да се занимаваш с младежите е трудна мисия. Нужно е да им отделиш време, да говориш с тях, да си в състояние да разрешиш техните проблеми. И най-вече трябва да ги обичаш. Именно да ги обичаш, защото с тях не минава да се преструваш, да си официален. Те веднага чувстват, кога не се обръщаш към тях от цялата си душа.

 

Нужна ти е деликатност, нужна ти е сила. Аз забелязах, че румънското монашество не винаги строи отношенията си със света по подобаващ начин. Ние живеем по древния образец, както са били и нашите предци, тоест ние сме много открити. Манастирът е открит, дверите са отворени, хората са открити. Монахът трябва да освещава цялото място, в което живее. Да посреща хората с цялата си любов.

 

Неотдавна манастирът Оаша получи от Света Гора икона на Пресвета Богородица. Тя нито веднъж преди това не беше извършвала чудеса. И започна да чудотвори едва тогава, когато се помолихме пред нея ние, тукашните монаси. Изцеления, изпълняване на желанията. Може би  мислите, че преувеличавам, но за нас, монасите, тези чудеса са най-естественото нещо. Ние съвсем не се учудваме, когато видим, че стават чудесни изцеления. Радваме се за хората, но не се учудваме, не се изумяваме.

 

А на практика, това е най-конкретната помощ, която манастирът може да окаже на човека – да му отвори очите, че светът е пълен с чудеса. Когато виждам в човека, дошъл в Оаша, тази промяна, очите ми се пълнят със сълзи. Щом е успял в това, какво значение има кризата, нещастията, лишенията?.. Той се чувства силен, защото винаги вижда на своя страна силата на молитвите и знае, че неговите желания могат да се изпълнят.

 

Тук,  горе, в планината, по-лесно е да разберем, че всичко, което те заобикаля, е чудо Божие. А когато се спускаме и връщаме у дома, можем да отнесем със себе си най-големия дар, който изобщо може да съществува – самия себе си. Своя собствен образ, в който се отразява образът Божи.

 

превод от румънски: Зинаида Пейкова

 

превод от руски, източник : православие ру

 

 

 

 

 

 

Той е напуснал света и се подвизава в подножието на планината Шуряну в пост и молитва, в радостта на пребиваването със своите братя в Христа. Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и удивителен разказвач, чиито слова, напоени с благодат, са извели хиляди млади хора от душевната криза.

 

Никой не може да се реализира извън любовта

 

– Днес, повече от когато и да било, изглежда, че сме стигнали в задънена улица. Статистиката свидетелства, че всеки десети румънец страда от депресия. Какво ни казва това за времето, в което живеем?

 

– Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов. Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало вертикалното измерение и човек се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и пусто разнообразие. Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който радостта често се бърка с удоволствието. Докато истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя, на първо място, е реализацията ти като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато хората не разбират своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.

 

- Никой от хората, страдащи от депресия, не се е избавил от натрапчивата мисъл, че животът е лишен от смисъл. Ние не избираме да се раждаме или не, както не избираме кога да умрем.

 

- Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме направили някакви добри дела. Спасението е блаженство, това е рай.  Раят това не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношение с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да се възлюби идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че ние можем да Го обичаме, обичайки тези, които са до нас.

 

Спасението е динамика на взаимоотношения на любов с всичките ѝ възходи и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение. Хората забравят, че Бог не е сам, Бог е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта иска да бъде споделена, тя не се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.

 

- Вие сте и свещеник. Търсят ли страдащите от депресия утешение в манастира?

 

- Мнозина идват, за да намерят покой в манастира, но това не означава, че те с лека ръка разкриват своята душа. Те могат да се разпознаят по външния вид. Нещастният човек е човек без сияние в погледа. Той е подтиснат, прегърбен, мрачен и често агресивен. Когато човек е недоволен от себе си, е агресивен. Той е като ранен звяр, който страда, опасен е и не дава да му се помогне. Но в болшинството от случаите зад насилието не се крие злоба, а страдание.

 

Бог никога не предава

 

- Животът никога не е бил толкова лек, както сега. Въпреки това страданията в света стават все повече. Откъде идват?

 

- Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората.Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресия на първо място означава отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога, те трудно могат да си представят любящия Бог. Обаче дори и хората да предават, тъй като са немощни, то Бог е единственият, Който не предава никога.

 

Все пак е много трудно да се достигне такава мяра на взаимоотношение с Бога, без да имаме отношения с хората. Ние се нуждаем от потвърждение от страна на себеподобните, че не сме безполезни в този свят. Затова е невъзможно избавлението от депресията без тази безусловна любов, която не търси нищо в замяна, която не съди и не обвинява, а приема и успокоява.

 

- Обичайки истински отчаялите се, можем ли да им помогнем да се излекуват?

 

– Ние следваме да сме един за другиго Бог, да ги успокояваме, да обнадеждаваме и даваме приют като пристанище по време на буря. Да ги покровителстваме и да бъдем убежище за тях. Когато храниш другия, ти в действителност храниш Бога; когато го прегръщаш, той като че ли се облича с тебе и на него вече не му е студено.  Когато му говориш, той се сгрява от думите ти.

 

Любовта е единственото спасение. Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си състояния, близки до патологията. Те не бяха мирни, защото не можеха да простят, това състояние ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше. Когато успяваха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са сгрешили спрямо тях, тогава поразително се променяха.

 

Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки във взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но за това трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.

 

– Тоест да се откажем от егоизма?

 

– Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива.

 

Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че се старая да го  премахна, дори ако компенсирам това с нещо външно. Давам му подаръци, но фактически аз го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който мога да се украся. В края на краищата се чувствам отново толкова самотен.

 

Когато си освободен от собствената си обсебеност и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли. Да го чакаш вкъщи с някаква вкусна храна? Да му донесеш чаша вода? Да му дадеш място? Кое може да е по-прекрасно, от това да отидеш да го завиеш с одеялото, за да не изстине, когато заспи?

 

Парадоксът е в това, че само когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш. Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкова си по самотен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкова повече си обкръжен от хората. Хората би следвало да приличат на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.

 

Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш

 

- Неудовлетвореността от това, което имаш, също предизвиква депресия. Мнозинството от хората вечно се измъчват по нещо „друго”. Животът им постоянно е на друго място. Защо те не намират своето място и смисъл?

 

- Зад множество търсения на човека в действителност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са. Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват.

 

Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация (емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания или лишен от възможност да постигне силно желана цел-бел. прев.), защото крайните неща не могат да удовлетворят душата.

 

– Някои хора имат всичко, което им е нужно: работа, която са искали, достатъчно пари за целия им останал живот и дори известност… Въпреки това, те са дълбоко нещастни. Какво не им достига?

 

– Тези хора имат предметите, които са искали, купили са си и кръг от хора, но са изпуснали взаимоотношенията с другите. Те са зависими от материалните неща именно поради своята неувереност в съществуването на друга реалност. Ако си наясно, че има вечност, с лекота се отказваш от материалните нужди. Вече не събираш отчаяно. Не се боиш за утрешния ден, придобиваш увереност, което значи, придобиваш вяра.

 

Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава.  Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш. Ценностите, без значение дали са материални, духовни или интелектуални, трябва да се събират, за да бъдат подарени. Материята е нужно да се преобрази, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите добри и щедри постъпки.

 

Човекът, когато се пресилва да натрупа материя с егоистична цел, да събере имущество, просто го изземва от неговия естествен оборот –да бъде на служба във взаимоотношенията между хората. Но материята е винаги една и съща, тя не се умножава. Удивително е, когато се замислиш, че водата, която пием, е една и съща, в същото количество, както и преди хиляди години. Това е същата вода, която циркулира, която не е напуснала планетата. Един и същи дар за всеки от нас.

 

– Аз забелязвам в много съвременни младежи някакъв нещастен мазохизъм. Те преживяват страданието със сладострастие, като че ли се хранят с него. Сами си свиват гнездо в депресията.

 

– Съществува едно извратено, меланхолично удоволствие, човешка болка с романтичен произход – да се наслаждаваме на някакви страдания само защото те засягат в нас нещо от другата страна на инстинктите, дават на човека да почувства своята душа жива и вибрираща. Неспособни да поемат по спасителния път на радостта (което предполага извършването на добродетелите), те избират удобния път на неспасителното страдание, което ги обрича на това, во веки да не излязат от това състояние.

 

Да изпитваш удоволствие от болката, това е аномалия на душевното развитие. Това е удоволствие, не радост!

 

Това услаждане от страданието е също способ за самоутвърждаване на слабите хора. Много по-лесно е да се самоутвърждаваш разрушително! Това е форма на изход от анонимност, потребност от съчувствие, това е несъзнателно измолване на внимание.

 

Не може да сме щастливи всяка минута

 

– Където и да погледнеш, отвсякъде се пропагандира моделът на успешния, вечно усмихващ се човек. Щастието е императив, а депресията позор, срамно клеймо. На фона на подобен натиск от страна на обществото, невъзможността да се радваш потапя някои хора още по-силно в отчаяние.

 

– Предпоставката, че трябва да сме щастливи всяка минута от своя живот, е в основата си погрешна и поражда твърде много фрустрации, защото хората встъпват в състезание с нереален, утопичен модел. Животът – това не е постоянно щастие, също както не е и постоянно усилие. Животът е преплитане между страдания и радост, а радостта често идва като награда за усилието, идва от изпълването на някакъв дълг, обязаност, от това как работиш с тези таланти, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а на седмия починал.

 

Обсебеността от щастие на всяка цена е пагубна. Това значи, че твоите желания са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невъзможно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на лошото, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот.

 

Ако премахнем жизнените тежести и усилия, то ще отстраним и радостта. Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш възможността да се самореализираш. Само опитите, платени с дискомфорт и жертва, оставят следа в съществото на човека.

 

Мислейки за ползата, която получаваш, ти вече не гледаш със страх на трудностите и страданията в живота. Ако погледнеш на състоянието на нещата от гледна точка на вечността, то от този свят ние ще излезем само с това, което сме станали.

 

– Попадайки в ръцете на психолозите, депресията се лекува като болест. Предлага се даже методи за изход от депресията в десет стъпки… Можем ли да преодолеем душевните страдания по рецепта?

 

– Въобще няма да дойдеш в добро състояние без духовен подвиг. Радостта не идва иначе, освен от своя източник, който е Бог, не идва по друг начин освен преживявайки любов. А за това е нужно да очистим очите си и да видим в другия Божи образ. Да преминем от негативите (негативите не се отнасят до дълбините на съществото,  а са нещо случайно в него) и да погледнем по-дълбоко.

 

Когато обичаш някого, казваше отец Юстин, настоятел на манастира Оаша, ти си като в скафандър, с който проникват до дълбините на океана и изнасят на повърхността съкровища. Когато обичаш някого, ти го въодушевяваш, активизираш в него сили, за които той е нямал понятие, че съществуват в него. Сили, скрити на дъното на океана.

 

Нашето ставане като човешки същества е невъзможно без любов към другите. Всеки човек разкрива в нас някакъв друг аспект на нашето битие в света. Ние можем да сме много различни в зависимост от това, колко дълбоки отношения активираме в себе си. Само чрез преживяване на взаимоотношения ние разкриваме себе си и се придвижваме напред към нашия истински образ, който е неизчерпаем, който е Бог в нас. Но, за съжаление, ние разкриваме един другиму само 1 % от това, което бихме могли. Ние преживяваме силно умалена форма на себе си. Ние сме много стиснати със себе си, не си даваме право на живот, на ставане. Ние не се обичаме както следва.

 

– Някои хора се пречупват даже от незначителни изкушения, а други, макар да ги постигат безкрай трудности, вървят по живота с вдигната глава. Защо едните имат сила да противостоят, а другите не? Нима тестото, от което сме направени, е толкова различно?

 

– Че животът на едни е много тежък, не е поради това, че животът е такъв само по себе си, а поради това, че те не са разположени да виждат и светлата страна на жизнените трудности. Затова главното е да намериш смисъла на всяко изкушение или страдание, с което се сблъскваш. Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш сила и невъзмутимост, за да вървиш напред с изправена глава. Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи.

 

Ако човекът не се сблъскваше със страдания, той би бил крайно повърхностен. Само жизнените изкушения го заставят да мисли по-дълбоко. Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си същество.

 

Не трябва да се боим от страданието. Христос ни е научил как да се освобождаваме от него. Той Го е изгонил от Своя земен живот, преминавайки през страха от глада, неспането, болката, даже страха от смъртта, който ни държи в робство. Стоейки по-горе от страха, Той бил свободен.

 

Страхът от тежките жизнени изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме нещо повече от това, от което сме. Трябва да имаме мъжество да мислим за по-величествен живот. Трябва да имаме мъжество да мечтаем и да виждаме себе си по-горе от нашите страхове и немощи.

 

Действително щастливите хора не знаят, че са щастливи

 

– Отче, вие живеете в рая на земята.  А в градовете безумието и депресията се чувстват като у дома…

 

– Истинският свят е този, който е създаден от Господ, а не този изкуствен, който е създал човекът. Монасите, казват, оставят света. А ние обичаме да казваме, че ние сме влезли в света, докато гражданите са излезли от него. Какво щастие само е да чувстваш ритмите на природата, да усещаш пролетното пробуждане на пръхкавата, влажна земя, да виждаш как са напукали пъпките!

 

В града, сред толкова комуникационни интерфейси, се е загубила красотата на живота, тази обредна красота на поведението, на жестовете и словата, чрез които ти отдаваш чест на намиращите се с теб. Тя е заменена от велика наглост и велика дързост. Селянинът е умеел да изпълва всичко с красота и смисъл, включително до дрехите, които обличал. Всяка шевица имала значение. Инструментът му също бил украсен. Ако отивал в полето, пеел, за да направи своя труд по-приятен.

 

Днес човек не се радва на труда си, защото за него той е само средство за получаване на пари. Този утилитаризъм, толкова натрапчив в града, е довел до загуба на духовното измерение на живота. В творението вече няма тайнство, във взаимоотношенията ние вече не виждаме тайната на другия, гледаме на него от гледна точка на неговата производителност и експлоатация. Ние експлоатираме един другиго и сме готови да експлоатираме даже Бога.

 

– Какво можем да направим, за да преодолеем тези недостатъци, да се изцерим душевно?

 

– Всеки от нас може да се издигне над живота, ако напълни със смисъл всичко, каквото прави, ако чрез всичко, което върши се приближава до Бога. Освещаваш се не само чрез молитвата или ходенето на църква, но и с всяко свое дело и жест. От това, как стоиш, до това как работиш, как се готвиш за храна, до това как садиш цветя, как говориш с човека, как лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове трябва да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да изпълним всичко с богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.

 

– Казват, че истинската радост е дълбока, но при все това, тя се оказва преходна. Защо не можем да я зафиксираме, да я спрем на място?

 

– Не трябва да гледаме на радостта като на наркотик, чрез който да забравим за страданията на този свят, не трябва да я търсим като бягство. Не трябва въобще да я търсим! Хората, които действително са щастливи, не знаят, че са щастливи, защото измерват своето щастие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва само. И идва като дар за тези, които умеят да търсят другия и Бога.

 

Всички тези възвишаващи ни пикове на щастие са точно нещо избухващо в течението на живота – това са промеждутъчни степени. Това е отдих, награда за всяка премината степен, след която не бива да спираме. Под сянката им Христос ни дарува мир, който никой няма да ни отнеме. Той ни дарува мир и тази постоянна радост, която премахва нашите окови и ни прави свободни.

 

превод от руски

източник: православие ру