Всеки от нас е потенциален светец

Май 28, 2019 in Беседи, Начална страница

 

„Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие”

– Владико, защо за вас неверието има смисъл и ценност? Това, да си признаем, е парадоксално да се чуе от един митрополит…

– Защото Господ открива Себе Си истински само на тези, които искрено се съмняват в Неговото съществуване. Аз се съмнявах. Когато бях на 17 години, направо казвах: „Аз съм атеист”.

– Дълго ли продължи това при Вас?

– До към двадесет и втората ми година. И досега смятам, че е по-добре смирено да се съмняваш встрани, отколкото да се перчиш с това, че се намираш в църковната ограда. Моите най-добри учители във вярата не бяха „подкованите” богослови и потомствените свещенослужители, а тези, които бяха минали през изпитанието на неверието.

Това е още по-странно да се чуе от грък. То звучи по-скоро като нещо от недалечната история на нашата страна…

– Гърция наистина се чувства в лоното на двехилядолетна непрекъсната традиция, а у вас сякаш всичко се ражда отново! Свидетели сме на неописуем колорит и свежест на църковния живот. На революция на духа! Уникална за историята на човечеството и показателна за вселенското Православие. Защото нашата вяра не е от този свят. Именно затова в младостта си аз не исках да вярвам „защото така трябва”. Бяха ми нужни не нечии разкази и разсъждения за Христос, аз търсех да преживея Неговото присъствие. Но Той не идваше. И аз си признавах: „Не знам нищо за него”. Истинският Бог е Този, без Когото не можеш да живееш. Църквата живее чрез Него, защото Той не е някакъв сбор от мнения на определени хора за Него, а самият Живот.

Щом сте физици… Първи уроци на Атон

Дори преподобни Паисий Светогорец е бил заразен от неверието в юношеска възраст. Когато бяхте още невярващ ли срещнахте стареца Паисий?

– Да, и не го разбрах. Може дори да се каже, че се изплаших. Той можеше да разгърне моя живот, аз почувствах това и не се поддавах. Стараех се да изляза изпод неговото влияние: нека по-добре потренира на други.

Спомням си, когато ние с брат ми за пръв път го посетихме в килията му, той ни попита: „С какво се занимавате, момчета?” – „Ние сме физици”, – отговорихме му. – „Чуйте! Щом сте физици, трябва да достигнете главното – разпада на атома на собствената си самост тогава ще се освободи фина енергия, с помощта на която вие ще успеете да преодолеете земното притегляне и да обгърнете умозрителното слънце, което е Христос”.

Много ми се понрави, че той, използвайки познатия за нас език на науката, ни разкри духовните хоризонти. С течение на времето за мен те станаха значително по-интересни дори и от космическите висоти.

При първото ни посещение при стареца чух, как някакъв ученик го молеше да го приеме за послушник и старецът се пошегува: „А университет завършил ли си?!” – и когато той, навел глава, съобщи, че засега е все още в лицея, каза: „Приемам само с диплома от университет!” Аз запомних това …

Знаете ли с какво още ни впечатли при първото ни посещение? Той каза: „Не знам какви науки изучавате там, в университетите, но ако постъпите тук, на Света гора, ще разберете, че тук се изучава една единствена наука – светостта. Ако човек възлюби Бога повече от всичко и от самия себе си, тогава чувства, как костите му сякаш омекват и той целият се топи, подобно на восък, приемайки огъня на Божието благословение. Така се освобождава човешката душа…”

Тогава за мен това бяха някакви непонятни думи… Но старецът продължаваше.

„Има един човек, – каза той (мисля, че говореше за себе си) – който понякога се пренася на други места на планетата”. Представете си, какво беше за нас, физиците, да слушаме това?! – „По време на неговата молитва тук, на Атон, Господ го вдигнал и го пренесъл в района на Каспийско море… И му дал поръчение. Когато той го изпълнил, Бог го върнал обратно. Как е могло да се случи това? И има ли доказателство, че то наистина се е случило? Когато се върнал в своята килия, в ръката си изведнъж видял цвете, което расте само в Каспийския район…”.

Тогава не му повярвах. По това време възприемах всичко твърде рационално. Аз и сега не знам, доколко ми се е отдало да разцепя атома на моята самост, но поне сега нямам проблем с възприемането на такива истории.

Вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!

– След това на Вас ви се е отдало да поживеете със стареца Паисий …

– Да, университетската диплома помогна (смее се). Аз наистина пристигнах при него и му предявих дипломата. И му напомних неговите думи… Той изобщо не приемаше никого.

Да ви кажа, това са напълно различни неща: да слушаш нещо за някой светец, да четеш неговите трудове, да се срещнеш със светец и да живееш заедно със светец. Когато се окажеш край такъв човек като стареца Паисий, ти се уверяваш, че Господ е жив. Че е реален и ти общуваш с Него. Ти вече не си задаваш въпроса: А има ли Бог? Ти Го виждаш!

– Т.е. в Църквата знанието винаги е опит? И, в частност, в това е разликата между вярата и научното познание?

– Силата на вярата разширява съзнанието извън границите на присъщия му рационализъм. Бог е по-голям от нашите представи за Него. И тези, които Го търсят чрез разума, няма да Го намерят. Защото такъв Бог не съществува. Няма Бог, Когото можеш да изведеш от уравнението на живота и да докажеш логически. Истинският Бог се ражда в сърцето от опита на вярата и така се преодолява смъртта.

Благородно завиждам на тези младежи, които са постъпили в манастир преди още да успеят да се заразят с отровата на скептицизма, прагматизма, рационализма. Техният ум (митрополитът използва гръцката дума нус, която в светоотеческата литература означава средоточието на всички духовни сили на човека) не е падал до земята. В противен случай такова рацио би попречило на търсенето на Бога. С такъв ум е невъзможно да постигнеш Бога.

Бог може да ни се открие. И ще направи това само ако се смириш, признавайки своя ум за нищо. И едва после, познал вече опитно Бога, ти ще можеш да се обърнеш към ума, за да разкажеш на другите нещо за Създателя. Но не повече от това, което Сам Бог ти е открил за Себе Си.

В научния живот ние се опитваме на всяка цена да разберем нещо и да направим откритие. А духовният живот ни открива това, което по принцип е невъзможно да се разбере.

Цялата същност е в смирението!

– Така ли се смирява човек?

– Смирението е алфата и омегата на духовния път. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Великият светител Григорий Палама постоянно се молел: „Господи, просвети моята тъма”. В смирението е всичко!

И това в пълна мяра се отнася не само за духовния живот, а и за науката. Честното научно изследване помага да видим Бога сякаш през творението и видимия космос и да се смирим. Когато в своите научни търсения ученият достигне до непостижимите тайни на битието, той спира, чувствайки своето безсилие. Тогава започва смирено да се занимава със своето дело. Ето в това „смирено” е солта на истинската наука.

– Тогава защо, като сте извършили своето най-голямо откритие, Вие не сте продължили смирено да се занимавате със своето дело, а сте станали монах?

– Когато имаш възможност да излетиш на Небето, тогава вече ти е непоносимо да скиташ по земята.

– Владико, а какво да правят тези, които още нямат опита на тази духовна левитация?

– Да се молят. Ако не забелязваме чудесата, значи не ги виждаме, защото не умеем да се молим. Ако искаме да видим велики чудеса, трябва да станем хора, които умеят да се молят.

В молитвата нашето сърце се съединява с Христос

– Как да се научим да се молим?

- Този свят всячески се опитва да ни отвлече от молитвата, обременявайки нашия ум с различни, привидно необходими знания и информация. Всъщност незнанието понякога е също толкова ценно, колкото и опитът от неверието. Опразнете сърцето си от безпокойството. Научете се да минимизирате вниманието към това, което разсейва. Авва Исаак Сирин казва, че в молитвата всички външни чувства се умъртвяват, а вътрешните се пробуждат. Понякога това е подобно на възкресяването на мъртвия Лазар: „Излез вън!” (Йоан 11:43) – душата му чува в молитвата гласът на Спасителя и излиза извън тленните рамки на този свят.

Това сигурно е сложно” – ще кажете вие. „Сложно е, но е необходимо. И не е невъзможно” – ще ви отговоря аз. Трябва да се започне от малкото: нека отначало четем не всички утринни молитви, но поне по мъничко трябва да се молим.

– На неофитите, точно обратното, често им се иска веднага да извършат големи подвизи.

– Ако е налице такова желание, това е проблем. Дори автомобилистите знаят, че не тръгваме от пета скорост, а само от първа.

– С какво е по-добре да започнем да се учим на молитва: с усърдие в домашната или в църковната молитва?

– Това са различни неща. Когато се молим в Църква, ние се качваме на орбитална станция и се движим по вече проверени от светите отци траектории, а когато се молим килийно, сякаш сами си създаваме превозно средство и тръгваме на път. Важно е и едното, и другото. Десет минути – много ли са? Пет минути? Само да е от все сърце! Трябва просто да се успокоим, да се отърсим от суетата на преминалия или предстоящия ден и от все сърце да се помолим!

– А ако молитвата се извършва механично, има ли смисъл от такова утринно или вечерно правило?

– Все едно, трябва да я „казваме”. Дори механично. Разбира се, по принцип трябва да се молим правилно. Така ще бъде най-добре. Но вие трябва да ядете не само в ресторант, а понякога и сами да готвите. Разбирате ли? Това смирява. И още, трябва постоянно да помним, че има голяма разлика между това да си „казваме молитвите” и да се „молим”. Молитва – това е когато твоето сърце започва да се движи в напълно определена, зададена от евангелските заповеди посока и се съединява с Христос. Ние трябва да се научим да се доверяваме на Бога.

Ето, скоро стояхме пред Плащаницата… Господ не се разпъна за нас, за да изтляваме в многогрижие. Пасха не се изчерпва с дните на Светлата седмица.

Жизнените принципи на стремящите се към святост

– Владико, моля Ви споделете все пак с нас някои от тайните при овладяването на науката на светостта.

– Сега ще назова четири гръцки думи, те изразяват основните принципи на живот на монаха-исихаст.

Aνάτασις – издигане! „Да издигнем сърцата си нагоре”. В нашата душа съществува възможността да достигаме невъобразими върхове. Човекът, узнал от опит какво е това, вече прилича повече на ангел, отколкото на човек. Неговото състояние съответства повече на пребиваване в Царството Небесно, то вече е несъпоставимо със състоянието, в което пребивават останалите хора на земята. За него вече не е необходимо да защитава Бога и Църквата в дискусии, редом с него у хората не остават въпроси. Причината е, че неговата душа се е издигнала много високо. Това е по възможностите на нашата душа.

Έκστασις – екстаз. Във всички наши действия е необходим преодоляващ всичко порив. Ние правим всичко заради Бога! Нима може да има нещо по-важно от Бога?! Ние се доверяваме на своята логика, на науката, на новините, които чуваме, защо не можем да се доверим на Бога? Това винаги е излаз отвъд границите на падналото човешко естество. Това не означава, че се преодолява човешката същност, а че сме призвани да излезем извън пределите на навиците, страстите и греха.

За да се случи това се изисква έντασις – напрежение, което ни дава опит за аскетическата борба. Ние трябва да се подвизаваме с упоритост. „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12).

Това напрежение се освобождава в έκτασις – простирането на човешката природа извън пределите на нейните възможности.

Ние сами не знаем какво се крие в нас

Във всеки един от нас се спотайват неограничени възможности, те просто спят. „Бъдете будни и се молете” (Мат. 26:41) – ни е заповядано в Евангелието. Университетът на Църквата ни позволява да разкриваме тези възможности. Когато ги освободим, нашата душа ще може да пребивава постоянно с Бога. За това именно говореше старецът Паисий при първата ни среща, но тогава аз още не можех да разбера това…

Но в действителност всички светии, всеки Божи човек, преди да започне да води подвижнически начин на живот, не знае, че ще може така дълго да се моли, с такава лекота и много да пости и т.н. Ако Бог не му открие, че всичко това вече е заложено в неговите способности, той не би знаел.

– Да, казват, че способностите идват от опита…

– Ето защо трябва да започнем да живеем с Бога. За да може цялата тази дълбочина на възможностите на нашата природа да се разкрие преди да склопим очи. Всеки от нас е потенциален светец. Сигурно ще се съгласите, че би било жалко да умрем без да опитаме нищо от това.

Целият живот на Църквата е изпълнен с примери за смелостта на хора, които са се решили да живеят с Бога. Представяте ли си, светът би могъл да не узнае за преподобните Сергий Радонежки или Серафим Саровски, а и самите те не биха узнали що за сили се крият в техните души, ако не беше опитът на Църквата.

Но смисълът на живота не е в достигането на крайните цели. Но в смирението и чрез смирението Господ дава възможност на нашата душа да се разкрие в тази мяра и в тази посока, в която е угодно Нему.

 

 

На Рождество забравяме за Бога

Декември 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Обичайно Рождество Христово е особен ден, особено време в годината, когато забравяме за Бога. Или, по-добре казано, преживяваме този празник по светски – с украсените градски улици, с измамния блясък на гирляндите, с изкуствените елхи, с угощенията, с „курабии и меломакарони“ (традиционните рождественски сладки в Гърция, символ на празничната трапеза – бележка на преводача), с разменените подаръци, с предвкусването на ваканционните дни, с тринадесетата заплата… И свършва Рождество. С препълнени стомаси и опустошени сърца. А Христос го няма никъде. Всичко това няма почти никакво отношение към истината и носи силно разочарование – празникът става една провокация, свежда се само до търговската част. Може би това има някакво оправдание за онези, които в опит да си изкарат насъщния хляб използват Рождество, но тази тяхна нужда принизява дивния смисъл и дълбочина на празника.

Измамата, криеща се в „търговското Рождество“ е измама номер едно. Но има и друга, която е по-коварна. Това е измамата в „социалния“ тип Рождество – ние го възприемаме като „празник на любовта, семеен празник“. Празник, в който всички се събираме и жертваме пари за някой социален проект, или събираме и даваме на социално слабия пакет с продукти – ориз, макарони, картофи, пакетче масло, пиленце. Това са все милосърдни дела и Църквата ги приветства, длъжни сме да ги вършим, но добрите дела по време на Рождество не са самото Рождество. Можем да подадем малка милостиня, да купим нещо на благотворителния базар, да сложим нещо на дискоса, а възможно е и да помогнем при раздаването на подаръци от Митрополията на бедните семейства, но въпреки всичко, да не преживеем в живота си Рождеството.

Какво все пак представлява Рождество? Как да го посрещнем? Може би трябва да направим нещо по-съществено тази година, която за някои от нас, или за мен самия, да се окаже може би последна възможност? В какво се състои смисълът на Рождество?

Когато говорим за „Рождество“ или за „празника Рождество“, то в нашия ум тези понятия по правило са свързани с изобилие на всевъзможни блага, обмяна на подаръци, украшения, пътешествия… Всичко това само подчертава създаденото в нас заблуждение. Но, от друга страна, ни дава повод да се променим. Хайде да опитаме да заменим изобилието – макар и само тази година, с простота и в нея с радост да прекараме идващото Рождество. Не в нищета, като Христос, но и без разточителство. Нека трапезата ни да бъде пълна колкото да задоволи потребностите ни, но да не се огъва от ястия. Вместо ние, ситите, да раздаваме подаръци на други сити, да пробудим в душите си милост и да се лишим от нещичко заради ближния ни. Ако нямаме достатъчно пари, да отделим малко от времето си заради страдащия, малко търпение за човека с труден характер, да се потрудим за онзи, който изпитва нужда да му се помогне, да се отбием в болницата. И това ще е най-добрия подарък за Христа. Вместо да украсяваме всичко наоколо, да украсим душите си. Нещастие ще е, ако домът ни е пълен с камбанки, елхички и цветчета, а сърцето ни е покрито с паяжина. А колко прекрасно ще е, когато сърцето ни е украсено, а домът ни е празничен, но скромен!

Вместо далечни пътувания да извършим друг вид пътуване – това на влъхвите: „Да идем до Витлеем, и да видим случилото се там, за което ни възвести Господ“ (Лука: 2, 15). За да разберем какво е това Витлеем, трябва да се сподобим с малко тишина. Нима това е събитие, станало в някое от палестинските села? Или това е състояние, което и аз мога да пребивавам, ако придобия смирението на влъхвите? Да се приближа поне малко към истинското разбиране за Рождество? За какво ни разказва то? Как се ражда нашето спасение в пещерната простота и в пеленките на смирението? Как Бог излива цялата си любов и се облича в човешка природа? Как Бог снизхожда и ни дава великата възможност да се уподобим на Него?

Четиридесетницата на Рождество е благотворно време, което отново се открива пред нас. Открива се като уникална възможност за всекиго. За това постоянно ще ни напомнят тези четиридесет дни, и целия ни живот. За нас остава само да отворим малко очите си, слуха си и да възприемем духовните вести, за да можем да се озовем в автентичния Витлеем и да се порадваме от цялото си същество на Рождество. Тогава настъпващото Рождество ще ни потвърди, че „Бог е с нас“, и не само „с нас“, но и в нас: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17: 21).

Желая ви, след четиридесет дена Бог да даде на всички вас, без изключение, да се удостоите да видите Христа, не само родения във витлеемските ясли, но главно – лежащия в яслите на вашите души.

Източник: Православие.ру

Лаборатория на светостта

Ноември 21, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Роден съм в Солун и израснах в дом, който може да се нарече истинска „малка църква“. Майка ми беше физик, моите сестри и брат ми също бяха физици, затова до тридесетата ми година аз имах само една цел в живота: мечтаех да стана изтъкнат учен. И Господ ме сподоби да постигна тази цел по най-добрия начин. Учих физика в Солунския университет, след това продължих обучението си в САЩ, в Харвардския университет и в Масачузетския технологически институт. Към тридесетата ми годишнина вече имах големи научни успехи, но чувствах  в сърцето си някаква пустота. Тогава, бидейки още студент, започнах всяка година да ходя на Атон.

 

Спомням си един случай. Веднъж чаках за разговор със стареца Паисий. В този момент при него имаше двама младежи, които го молеха да ги вземе за послушници. Той ги попита: „Къде учите?“ Те отговориха, че неотдавна са завършили лицей (средно училище в Гърция). Тогава той се пошегува: „За да ви взема за послушници трябва да имате университетска диплома“. Тогава нищо не му казах, премълчах, но когато завърших университет в Америка и получих диплом, отново отидох при него. „Ето, аз получих диплома и сега Вие, както обещахте, трябва да ме приемете за послушник“. Имах щастието да живея рамо до рамо с отец Паисий пет месеца и половина. Той беше първият, на когото открих своето желание да служа на Господа и получих от него благословение за този път.

 

Най-високата точка на земята

 

Помня първите си впечатления от Атон, от времето, когато идвах като турист. Търсех нещо, но моето вътрешно търсене нямаше конкретна цел. Тогава много ми харесваше природата и всекидневния начин на живот на Света гора. Харесваха ми и хората – те бяха различни.

 

До 1968 г. животът на Атон вървеше към упадък, сградите се рушаха, монаси на преклонна възраст доживяваха живота си. Изглеждаше, че славата на Света гора е вече в миналото. Когато през 1963 г. се честваше хилядолетието на Атон, един от високопоставените гости казал: „Изглежда сме дошли тук, за да погребем Атон“. Но скоро се случи чудо и след пет години Атон беше неузнаваем. Младите монаси станаха повече от старите. Подвижническият живот придоби нова висота.

 

През 1981 г. Гърция встъпи в Европейския съюз и получи средства за реконструкция на Атон. Несъмнено това спаси по-голямата част от старинните постройки, иначе днес те щяха да представляват купчина камъни. Но и силно накърни духа на Света гора. Навсякъде прокараха пътища, тъй като трябваше да се прекарват строителни материали. Шумът и прахта  нарушиха уединението и молитвената атмосфера.

 

По предписание на Европейския съюз на Атон бяха построени здания, с определено ниво на комфорт, което внесе на Света гора елемент на непознат до този момент разкош. За монасите това създаде нови съблазни, защото бедният монашески живот винаги се беше считал за Божие благословение. Може би в общежителните манастири ползата от  реконструкциите да беше по-голяма от вредата, но отшелническият живот силно пострада от тези нововъведения. Въпреки това Атон си остана място на непрекъсната, никога не преставаща молитва. Тук Божията благодат непрестанно се проявява в светостта на отделни монаси и в тайни знамения.

 

Известно е, че всички главни библейски събития са се случвали на планински върхове: на планината Синай човечеството получава Десетте Божии заповеди, на Тавор бива явено Преображението, на Елеонската планина – Възнесението. Света гора е най-високата точка на земята. Главната лаборатория на светостта на планетата. Четири са главните стълбове на атонския жизнен строй.

 

Отшелничеството. Монашеският живот на Атон е преди всичко отшелничество и исихазъм. Уставите на атонските манастири са много по-строги от тези в другите манастири.

 

Самоуправлението. Атон не се управлява от епископи – тук те могат само да попречат. Защото, от една страна, Света гора се намира под покровителството на Вселенския Константинополски патриарх, а от друга – сама Света Богородица управлява Атон.

 

Вселенският характер. Атон е вселенско явление. Той не е нито руски, нито гръцки, нито някакъв друг, а всички обединява. Тук има и руски манастир – „Св. Пантелеймон“, и сръбски – „Хилендар“, и български – „Зограф“. От дванадесетте скита два са румънски. Сред монасите в манастирите има представители на всички националности.

 

Законът за непристъпност. На Света гора попада само най-необходимото, а тъй като жените не са необходими в монашеския живот, не ги допускат на Атон. Така обикновено се налага да се отговаря на ропота на жените. Аз смятам, че Атон трябва да бъде затворен и за телевизията, както и за любопитните посетители, какъвто бях и аз на времето.

 

Изкушение с рибки

 

Въпреки слабото си здраве, отец Паисий никога не проявяваше снизхождение към себе си в аскетическия подвиг. Веднъж на Преображение някой ни донесе мънички рибки. По време на Бгородичния пост ние, гърците, приемаме храна без олио и само на Преображение ядем риба. И така, в навечерието на празника ни донесоха рибки. Старецът Паисий ги погледна и каза:

 

-       Кой ни донесе това изкушение?

 

-       Някой добър човек – отговорих аз.

 

-       Вземи по-скоро това и го отнеси на отец Дамаскин. (Неговият скит бе разположен срещу нашия.)

 

-       Какво, да взема изкушението и да го отнеса?

 

-       Не, там това ще бъде благословение, а тук е изкушение.

 

-       Защо?

 

-       Защото ние тук имаме  утешение от хората – при нас идват мнозина, а там хората са забравили човека.

 

-       Значи сега ние, хората, ще си го спомним, а Господ ще го забрави?

 

-       Стига въпроси, вземай рибките и ги носи.

 

Аз го попитах:

 

-       Откога не сте яли риба?

 

-       Въпросът не е в това откога не съм ял риба, а в това преди колко време съм вкусвал Божията благодат.

 

 

Грешката на християнина

 

Веднъж той ни позволи да направим омлет, какъвто той много години не беше ял. Ние запалихме огън, опекохме картофи, чукнахме в тях няколко яйца и се приготвихме да ядем.

 

-       Днес ще имаме Пасха!

 

С нас беше и един свещеник. Той благослови трапезата.  Щом седнахме, при нас дойдоха някакви котета и старецът Паисий започна да ги храни с парченца от своя омлет. Аз бях научен, че щом храната е благословена, не бива да се дава на животни и започнах да се питам правилно ли постъпва той. Не му казах нищо, той сам ме попита:

 

-       По логиката на учения ли продължаваш да живееш?

 

-       Не – казах му – задавам си въпроси на праведен християнин.

 

А той продължи да подхвърля храната. Аз му казах:

 

-       Може би и ние трябва да правим така?

 

-       По-добре отвори устата си и сложи там омлета – отвърна ми той.

 

Той винаги беше много весел. Тогава не изяде почти нищо, а когато си тръгваше каза:

 

-       Истински праведен е този християнин, който знае как правилно да извърши грешка.

 

Този отговор много ми хареса, той дава на човека свобода.

 

 

Светецът – диагностик

 

През 1983 г. един богат гръцки корабособственик решил да облагодетелства гръцката армия. Той предложил на всички висши офицери, които имат проблеми със здравето, да си направят изследвания и обещал да заплати лечението им в най-добрата английска клиника. Намерили се четирима такива офицери. Всички те заминали на изследвания в Англия. След проведените изследвания, на тримата от тях казали, че могат да започнат лечението им, а на четвъртия – че има рак в последен стадий и трябва да се върне в Гърция, за да умре там.

 

Той не бил въцърковен и се намирал в угнетено състояние на духа. Но неговата жена имала приятелка, чийто съпруг ходел на Атон. Той посъветвал болния да отиде на Атон и да намери стареца Паисий. Когато този офицер видял стареца, избухнал в ридания от вътрешното напрежение, което носел в себе си. А старецът му казал:

 

-       Какво се е случило с теб, човече? Защо си така разстроен?

 

-       Отче, аз умирам.

 

-       Дори не мисли за това, всички ще умрем.

 

Тогава той му разказал какво се е случило, а старецът го хванал за ръката и казал:

 

-       Искам да ти открия една тайна. Не знам какво ще стане с останалите трима, но ти нямаш никакви здравословни проблеми. Нека лекарите си говорят каквото искат.

 

В течение на една година и тримата пациенти на английската клиника починали, а този, четвъртият, починал едва през 2009 г., т.е. 26 години по-късно.

 

Атеистът Серафим

 

Веднъж при мен дойде млад човек, на име Серафим и каза:

-       Отче мой, аз съм атеист, но искам да повярвам в Бога. Знам, че Вие сте образован човек, аз също съм образован. Искам да ми приведете доказателство за съществуването на Бога.

 

Той имаше физико-математическо образование като мен. Назовах едно строго теоретично положение от висшата математика и го попитах:

 

-       Знаеш ли тази функция?

 

Той отговори:

 

-       Не, не я знам.

 

-       Много жалко, защото моето доказателство се основава именно на това положение от висшата математика.

 

Серафим се почувства много неудобно. Тогава аз му казах с усмивка:

 

-       Казах ти това не за да те обидя, а за да те убедя, че от математическа гледна точка да се докаже съществуването на Бога е невъзможно. Той изобщо не може да бъде познат чрез интелекта. Бил ли си някога на Атон?

 

-       Не, но съм чувал за него и искам да отида.

 

Аз му казах:

 

-       Трябва да отидеш, да намериш стареца Паисий и да му кажеш същото, което каза на мен: „Отче, аз съм атеист, но искам да повярвам и искам да ми дадете доказателство за съществуването на Бога“.

Серафим каза:

 

-       Не мога да направя това.

 

-       А защо с мен го направи, а там не можеш?

 

-       Не знам, страхувам се.

 

-       Но защо? – и аз му начертах план как да намери стареца Паисий.

 

-       А той образован ли е? -  попита ме младежът

 

-       Той е по-образован дори от най-образованите.

 

След три дни Серафим пристигнал в манастира Котломуш, който се намираше близо до килията на стареца Паисий, оставил багажа си и тръгнал да говори със стареца. Влизайки в двора на килията му, той видял четирима младежи, а самият старец разговарял с някого встрани. Серафим седнал заедно с младежите, чакащи стареца и не знаел какво да прави. След десет минути старецът Паисий завършил своя разговор, приближил се до него и казал:

 

-       Ела с мен, вземи тази кутийка с локум, а аз ще взема чаши, за да почерпим останалите – и тихо добавил: Искам да ти кажа нещо.

 

Когато Серафим се навел, кой казал:

 

-       Когато човек е атеист – това е едно, а когато носи име на ангел и при това е атеист – това е съвсем друго, такова нещо срещам за пръв път. Младият човек изпаднал в пълно объркване.

 

-       Може ли да поговоря с вас? – попитал той.

 

-       Не сега. Сега ще отидеш в манастира, вие, момчета, също. Ставайте всички и тръгвайте, защото вече се свечерява.

 

Серафим не можел да се успокои. Изкачвайки се  към манастира, той се озъртал, за да види няма ли някакви телефонни кабели и си мислел: дали аз не съм могъл да позвъня на стареца да му разкажа всичко? Тогава все още нямаше мобилни телефони и, разбира се, старецът Паисий нямаше как да има такъв, дори и ако по това време мобилната връзка вече беше изобретена.

 

Серафим не могъл да заспи цяла нощ. На сутринта, щом отворили портите на манастира, той отново отишъл в килията на стареца Паисий. Вместо звънец до портичката висели две железца, които гостите трябвало да ударят едно в друго. Отец Паисий не отговарял. Серафим дълго стоял и чакал, а след това решил отново да почука. И изведнъж чул глас:

 

-       Ей, добри момко! За  какво си дошъл? Какво искаш?

 

-       Отче мой, искам да поговоря с теб.

 

-       За какво искаш да говориш с мен?

 

-       Не може ли да поговорим?

 

-       За какво си дошъл тук?

 

В момента, в който старецът произнесъл тази фраза, както после ми разказа Серафим, възелът на неверието в душата му се развързал.

 

-       Мога ли да се приближа до вас?

 

-       Към Бога се приближи?

 

-       Какво трябва да направя за това?

 

-       Трябва да си намериш добър духовник и да направиш пълна изповед. Тогава твоя живот ще се промени.

 

Този човек стана монах.

 

Вярата е дело на сърцето

Октомври 6, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Външни

 

Преди много години при мен дойде един младеж – студент. Нерешителен, но в същото време настойчиво търсещ човек, той заяви, че е невярващ, че много би искал да повярва, но не може. С години се е опитвал да намери Бога, но неуспешно.

 

Общението с професори и образовани хора не удовлетворило неговата жажда за най-сериозните неща. Той чул за мен и решил да сподели с мен своя екзистенциален проблем. Той ме помоли да му дам научно доказателство за съществуването на Бога.

 

- Разбираш ли от интеграли и уравнения? – попитах го аз.

 

- Не, за съжаление! – отговори той, – аз съм студент в хуманитарен факултет.

 

- Жалко, защото бих могъл да ти дам доказателство – казах му с усмивка.

 

Той се почувства обезоръжен и за кратко помълча.

 

- Слушай, – казах му – прости ми, че малко те подразних. Бог не е уравнение и математическо доказателство. Ако Той беше това, то всички образовани хора биха повярвали в Него. Но знай: Бог се познава по друг начин. Някога бил ли си на Света Гора? Срещал ли си през живота си истински подвижник?

 

- Не, отче, но мисля да посетя Атон, много съм слушал за това място! Ако кажете, ще отида още утре дори. Познавате ли някой образован светогорец, за да мога да се срещна с него?

 

- Избирай: искаш да видиш някой образован, който може да ти завърти главата или някой светец, който да те „събуди“?

 

- По-добре някой образован. От светците се плаша.

 

- Вярата е дело на сърцето. Опитай все пак да започнеш със святия човек. Как се казваш?

 

- Гавриил – отговори ми той.

 

Насочих го към един подвижник. Казах му как да стигне до него и му дадох нужните инструкции. Съставихме и план.

 

- Ще отидеш при него, – казах му аз, – и ще го питаш за същото, което пита и мен. Ще кажеш: „Аз съм невярващ, но искам да повярвам. Заради това ми е нужно доказателство за съществуването на Бога“.

 

- Страхувам се, притеснявам се… – говореше той.

 

- Защо се притесняваш и се страхуваш от святия човек и не се притесняваш и не се страхуваш от мен? – попитах го аз. – Просто отиди и му задай своя въпрос.

 

на Атон

След няколко дни Гавриил отишъл, намерил въпросния подвижник. Той разговарял на двора с някакви младежи. Срещу стареца чакали четирима човека, седнали на един пън. До тях срамежливо се настанил и Гавриил. Не минали повече от десет минути, когато старецът приключил беседата си с младежите.

 

- Как сте, деца? – попитал ги той. Всички ли си взехте локум? Пийнахте ли водица?

 

- Благодарим, геронда! – отговорили те с обичайната светска вежливост.

 

- Ела тук – повикал той Гавриил, като го отделил от другите, – аз ще донеса вода, а ти ще вземеш кутията с локум. И доближи се до мен, ще ти издам една тайна: „Ами да, има невярващи хора, но човек да носи име на ангел и да бъде невярващ?!.. Това ми се случва за пръв път през живота!“

 

Нашият приятел за малко да не получи инфаркт от изненада. Откъде старецът знае името му? Кой му е разказал за проблема? В края на краищата какво е искал старецът да му каже с всичко това?

 

- Отче, мога ли малко да поговоря с Вас? – това било единственото нещо, което той могъл да промълви като отговор.

 

- Виж, вече се смрачава, вземи локума и пийни малко водица. И иди да пренощуваш в близкия манастир.

 

- Отче, но аз искам да поговоря с Вас. Невъзможно ли е това?

 

- Какво има да си говорим с теб, мили мой? Защо си дошъл тук?

 

„При тези негови думи, аз внезапно почувствах как вдишвам с пълна гръд – разказваше той после, – сърцето ми се напълни с вяра, вътрешният ми свят се съгря, моите въпроси се разрешиха без каквито и да е рационални аргументи и разисквания, без какъвто и да е ясен отговор. От само себе си рухнаха всичко мои „ако“, „защо“, „може би“. И останаха само „как“ и „какво“ да правя от този момент нататък.“

 

Този отговор, който той не могъл да получи от образовани хора, му подари със своя деликатен съвет един свят човек, завършил едва четвърти клас. Светците са много разсъдителни. Оперират те така, че дори не го усещаш и не изпитваш болка. Правят ти трансплантация, без да отварят коремната кухина. Извеждат те на непристъпни върхове, без да използват стълбата на човешката логика. Те посяват в теб вяра, без да натоварват ума.

 

превод: Мартин Димитров


Добродетелите на сърдечното пространство

Април 11, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Откъс от книгата на Месогейския и Лавреотикийски митрополит Николай „Великата Четиридесетница – пътят, целта, наградата”. Книгата съдържа беседи, проведени в течение на Великия пост през 1997, 2005 и 2007 години след вечерните богослужения.

 

Периодът на Великата Четиридесетница е преди всичко период на духовни подвизи и принасяне на духовни плодове. Всички християни, всички вярващи, всички членове на Църквата, всеки, който иска да преживее този период угодно на Бога, след общата разслабеност на целия ни живот, на която помага и нашето паднало естество, полага усилия, съсредоточава силите си и започва трудно седем седмично шествие. Четиридесет и девет дни сякаш не са много, но те са напълно достатъчно, за да ни дадат вкус към Божественото и накрая да напълнят ръцете ни с пожънатите духовни плодове. Тези духовни плодове са добродетелите – резултат от Божията благодат, „всеплодието на Божествените заповеди”1, за което говорят степенните на трети глас.

 

За добродетелите е казано много: деятелни, съкровени и вътрешни, отнасящи се ту към една, ту към друга категория, събрани в знаменитата книга „Лествица” на свети Йоан Синайски – книга, която съгласно устава на манастирските богослужения, се чете на части в течение на целия пост. Нашата свята Църква се отнася към тази книга с особена почит и я споменава в четвъртата неделя на поста. Дори само фактът, че тя се използва в продължение на Светата Четиредесетница, свидетелства за важността, която Църквата придава на култивирането на добродетелите и на тяхната връзка с истинското покаяние.

 

Реших, че трябва да посветим беседите през този пост на по-задълбоченото и съществено осмисляне на добродетелите, като ги разделим на определени категории.

 

Нека разгледаме първите седем добродетели. За отправна точка може да ни послужи думата, характеризираща първата вечерня от Великата Четиридесетница – вечернята на опрощението. Каква прекрасна дума – опрощение! В днешното евангелско четиво ние чухме какво бе казано по този въпрос: Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец (Мат. 6:14). В този ден Светата Църква ни напомня и ни подбужда преди да встъпим в попрището на добродетелите, преди да положим начало на духовните подвизи на Великия пост, непременно да се запасим с благословението на опрощението. Четиридесетницата започва с опрощението, но опрощението е и неин печат, неин завършек, печат на Страстната седмица. Опрощението е необходимо условие за приобщаването ни към радостта на Възкресението. Вечерта на Велика Събота, преди да бъде възгласено „Христос воскресе!”, ние пеем стихирата „Воскресения ден”2, в края на която се казва: „ да простим всичко заради Възкресението и така да възкликнем: Христос възкръсна”. Т.е. поради Христовото възкресение да си простим всичко един на друг и тогава ще пеем: „Христос воскресе”. Условие за резултатност на нашия подвиг, съпровождан от жътва на духовни плодове, е опрощението, с което трябва да започне всичко. Условие за преживяване, за приобщаване към радостта на Христовото Възкресение отново е опрощението. Условие за прощаване от Бога на нашите грехове е нашата собствена прошка на другите хора. Същото казваме и в молитвата „Отче наш”. Условие за приобщаване към чашата на живота – Божественото причастие – е опрощението. Ако не сме се помирили с близките си, с хората, които сме наранили и които, навярно са ранили нас, ние не можем да се причастим. Неотменно условие за духовен живот, неотменно условие за встъпването в попрището на Четиридесетницата е да очистим себе си чрез тази велика добродетел. Опрощението е врата, изход от греховното състояние и вход в истинския живот, в живота по благодат.

 

Опрощението се отнася към добродетелите, свързани с пространството. Нека назовем всички тях: опрощение, отстъпчивост, уединение, просвещение на ума, широта на сърцето и, накрая, взаимопроникване с Бога. Чудни думи! Нека разгледаме тяхното значение, да надзърнем в своята душа – има ли ги у нас, за да можем с желание за тяхното придобиване да започнем своя подвиг.

 

Опрощението

Това е първата добродетел, свързана с отварянето на сърцето, с увеличаването на неговата вместимост. В него трябва да намерят място другите хора, техните недостатъци, всичко онова, с което те са ни навредили, дори техните оправдания, макар те да ни се струват несъществени или лъжливи. В нашето сърце трябва да намери място всяка тяхна немощ, натрапчивост, нашата неспособност да ги разберем и всички онези трудности, които те ни създават.

 

Колко е трудно да приемеш хората такива, каквито са! Ние искаме те да бъдат такива, каквито желаем да ги видим. Но така не става. Съзнателно или не те ни причиняват някакво зло. Някой има странни привички или поведение, различаващо се от нашето, някакви обичаи, които ни смущават, всякакви слабости, различни прояви на падналата, грешна човешка природа. Но подобни неща, несъмнено, има и у нас. Бог ни призовава да отворим сърцето си и да поместим в него ближните, такива, каквито те са – да възлюбим своите братя. Братята и сестрите обичаме не за това, че те са добри. Обичаме ги, защото са ни близки, защото са от една кръв с нас, защото имат еднаква с нас наследственост. Всички ние имаме една и съща наследственост, едни и същи грехове, едни и същи черти, белязани с печата на падението. Но ние имаме и други сходни черти, които ни дава купела на светото кръщение – възможността да пристъпим и да се приближим до Божията благодат. И ето, Църквата ни подбужда преди началото на подвига, преди да пристъпим към Тайнствата, преди да вкусим радостта на Възкресението, преди да направим каквато и да било крачка, да отворим сърцето си и да поместим в него своите братя; да забравим това, което те са ни направили, да оставим всяка горчивина, да заглушим в сърцето си всеки отрицателен звук.

 

Следователно, първата крачка, първата добродетел (ние знаем колко лесна е тя на думи и колко трудна на дело) – това е добродетелта на опрощението. Трябва да осветим мястото, а за да направим това, трябва да осветим пространството на своето сърце, пространството на своята човешка ипостас. Това пространство, макар че трябва да бъде място на нашата личност, в която се проявява и почива Бог, обикновено става място на нашето „Аз”, поробено от страстта на себелюбието. Първата крачка към освещаването на пространството на нашата душа е приемането на другите хора в себе си.

 

Отстъпчивостта

Втората крачка представлява друга добродетел – отстъпчивостта. Трябва да се научим да отстъпваме, да сдържаме себе си, да се смиряваме и да не мислим, че моето пространство, аз сам, моите навици и качества, всичко, което е свързано с мен, по определение, е по важно от другите хора. Не, възлюбени братя и сестри! Християнинът винаги лишава себе си от такива права. Той сдържа себе си, ограничава себе си, постъпва според завета на Свещеното Писание: преваряйте се в почет един към друг (Рим. 12:10). Затова лесно отстъпва на другия човек първенството, честа и правата. Той не настоява, не проявява упорство. Никой от проявяващите упорство и страстна настойчивост не може да преуспее в претворяването, преобразуването и обновлението на своята душа.

 

Уединението

С това възможностите за разширяване и освещаване на нашата душа не се изчерпват. Това не са единствените и, разбира се, не са последните стъпки. Както казахме, първата крачка е да поместиш другите в себе си, да намериш място за тях в себе си. Втората крачка е малко да смалиш себе си. Но има и трето състояние, което ни води към третата от добродетелите на пространството – уединението. Уединението – това е отдалечаване от своето място, свеждане до нула на своя егоизъм, унищожаване на своите привързаности, на прилепеността към своята воля, право, мнение, изискване на нещо – даже и необходимото – от другите; изтребване на привързаността към светския начин на мислене, към всичко, което ни свързва с този свят и поробва душата ни. Уединението е избавление, бягство от тези окови.

 

Отварянето на ума или разширяването на сърцето

Почти всички книги, посветени на аскетиката и четени през времето на поста в Църквата, посвещават своята първа глава на уединението. Задължително условие за истински живот е излизането от това, на което ние погрешно сме се научили, от своите неправилни навици, от това, което поробва душата. Тогава ние достигаме четвърто състояние, когато не само ближният идва в пространството на нашата душа, не само се отдалечаваме от своя егоизъм, но Сам Бог посещава светилището на душата ни. Изразите, които обикновено се използват за описване на това състояние са същите, които аз употребих в началото: отваряне на ума и разширяване на сърцето. Изрази толкова съдържателни и единствени по рода си! Изрази, появяващи се два-три пъти в Стария Завет (виж Пс. 4:2; 17:20; 117:5; 118:45) и два пъти в една и съща глава от Второто послание на свети апостол Павел до Коринтяните в Новия Завет (виж 2 Кор. 6:11,13).

 

В един от псалмите се казва: В утеснение Ти ми даваше простор (Пс. 4:2). В друг псалм: Изведе ме на просторно място (Пс. 17:20). И апостол Павел казва в Послание до Коринтяни: Устата ни са отворени за вас, коринтяни, сърцето ни е разширено… разширете се и вие (2 Кор. 6:11,13). Думите широта, простор, пространство имат две различни значения. В Стария Завет те означават облекчение, утешение, лекота. Трудно ни е, имаме проблеми и Бог ни дава облекчение. Ето какво е простор. Но в Новия Завет тази дума има друго значение: отваряне на нашето сърце и изпълването му с любов, с радост.

 

Често ние сме така тесни! За обозначаване на това има даже специални изрази: тесногръд човек – така казват за сърцето; скудоумен, ограничен човек – така казват за ума. Един човек не може да разбере или да приеме друг. Защото е налице тази теснота, ограниченост. Обратно на това, за човека на благодатта, който умее да прощава, да отстъпва, за което говорихме, е лесно да отвори своя ум и да се просвети, да изправи помислите си и да няма препятствия в тях. Тук е налице придобиването на великите добродетели на сърдечния мир и мира на помислите, свободата на мисълта и душата, смиреномъдрието и, накрая, обитаването вътре в човека на богатството на любовта.

 

В добродетелта на опрощението човек, както казахме, радушно приема в себе си брата. Ако е отстъпчив, той ограничава себе си, няма вече големи претенции. А ако е възпитал в себе си уединението, той оставя своята воля и изисквания. Ако човек живее в „широтата” на Новия Завет, в неговата откритост, простота и сърдечна широта, тогава приема в своето сърце Самия Христос. Тогава не в желанията си, а в действителност, на практика преживява „простора” на Стария Завет – лекотата на истината, утешението на свободата, вместимостта на вътрешния човек и радостта.

 

Взаимопроникването3

Има още едно духовно състояние, което можем да причислим към добродетелите на пространството, както ги нарекохме, и с тази добродетел да завършим. Това е състоянието на взаимопроникване, в което целият човек се вмества в Бога. Благодарение на „широтата” човек по благодат става така огромен, че може да приеме „невместимия” Бог. Благодарение на взаимопроникването, човек става толкова малък, толкова смирен, че се вмества в Бога. При това състояние човек не само приближава небето до земята, но и преобразява самата земя в небе. Това е състоянието на небесния, обожения човек, живеещ в Христа, на благодатния човек; на този човек, който забравя за своето мъничко място, отхвърля тленния и лъжлив рай на своето „его” и се издига към небесния рай.

 

Църквата непрекъснато говори за рая, това тя прави особено през Великия пост, започвайки от началото му и продължавайки чак до самата Страстна седмица. Всички богослужения от утренята на Неделя Сиропустна говорят за рая, но – напомняйки за грехопадението и изгонването. На Велики Четвъртък и Велики Петък, при завършека на покайния период, богослужението отново ще ни говори за рая, напомняйки ни за обръщането на разбойника, който станал пръв негов жител. Разбойникът приканва всички нас да преобразим пространството на своята душа в пространство на рая. Призивът се състои в това – да станем ученици и подражатели на разбойника, а това е и целта на нашия подвиг – да се научим на неговите тайни, на неговото изкуство, с помощта на което той съумял да похити даже рая. Така казва богослужението: „Покаянието на разбойника открадна рая”.4

 

Какво благословено дело: още в този живот да живееш в пространството на рая, в райско състояние! Колко необходимо е това за всеки християнин! Не знам дали хората, живеещи извън Църквата, могат да изпитат райско състояние. Мнозина търсят земен рай, но напразно. Но колко много от нас, християните, живеят без рая! Какво нещастие за първите! Каква трагична ирония за вторите! Всеки християнин, живеещ в Църквата, не е християнин и не може да разбере Великата Четиридесетница, ако не съумее да насади в своето сърце жаждата по рая.

 

Да ни сподоби Господ Бог да започнем на дело изпълнението на добродетелта на опрощението, за да си простим един на друг у дома, на работното ни място, в Църквата и така да можем впоследствие да се научим на отстъпчивост. От тук ще преминем към практиката на уединението, т.е. на оставянето на своята воля, на своите права, за да достигнем до това благословено състояние – взаимопроникването с Бога. Взаимопроникването се състои в това – да влезем в Божието пространството, а на Него да дадем да влезе в дълбините на нашето битие. Такъв човек се съединява с Христос, става обожен, духовен, небесен човек, човек на рая.

 

Целта на нашия пост, на подвизите и богослуженията ни е в това, да изградим в себе си обожения човек. Преобразяването на нашето мислене, формирането на такъв характер, култивирането на такива желания непременно, с Божията благодат, ще ни доведе до опит, който Бог нека дарува богато на всички нас. Амин!

 

Бележки:

1. „Боящиися Господа блажени, в пути ходяще заповедей: снедят бо животное всеплодие” (степенни на 3 глас, 3 антифон)

2. В богослужебната практика на Гръцката Църква, по време на литията, освен стихирата „Воскресение Твое, Христе Спесе” се пее и тази стихира

3. περιχωρηση – гр.

4. Ипакои, глас 1

Източник: Православие ру

 

 

 

Животът и успението на “безсмъртните”

Март 28, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Откъс от книгата на Месогейския и Левреотикийски митрополит Николай (Хаджиниколау) „Света Гора – най-високата точка на Земята”. Книгата представлява своеобразен дневник на пътешествията на автора из Атон през седемдесетте години на ХХ век, както и в наши дни, и разкрива пред читателя непреходния образ на Света Гора – мястото изцяло устремено от земята към Небето, от временния към вечния живот.


Напускайки Света Гора, аз почувствах силна носталгия и дълбоко родство с това място. Липсваха ми манастирските здания, дръзновено устремени към небето, ненарушимата тишина на пустинята, отмереността на общежителния манастирски живот и усещането за някакъв друг свят, изпълнен с надежда и насъщна дълбочина. И главното, липсваха ми монасите – истинското достояние на това свято място.


Напускаме кораба и веднага се налага да тичаме, за да хванем автобуса до Солун. Бързането… Първият признак на новия, но толкова добре познат за нас свят. Скоро в автобуса се качват две жени. Те започват да се карат за едно от свободните места. Пискливи ноти, нарастващо напрежение… Някой се опитва да ги успокои, отново на висок тон. Работещото радио излива върху всички някаква песен, от която ти прилошава. Цигареният дим е просто непоносим. Някой започва шумно да протестира, че автобусът закъснява с тръгването. Нажежаващите въздуха кавги стават две… Какво общо има цялата тази атмосфера с онова „Слаа-ава Тебе Боже”, което произнасяше старецът-монах, поливайки вечер овощните дървета в Карея? Или с „Го-о-осподи, помилуй” на отец Митрофан? Или с дълбоките молитвени въздишки, възнасяни от стареца Паисий? Каква пропаст лежеше между това, което ме вдъхновяваше и това, което аз в крайна сметка бях избрал! Само моята собствена въздишка, отронила се при внезапния преход от рая на Света Гора към земното „небе” на Уранополис1, ясно показваше истинското ми отношение към този свят…


Но какво мислех аз за този необичаен, друг свят, който току що бях познал и който ми се стори истинен? Какво беше моето отношение към този свят, в който в най-близко родство живееха радостта и скръбта, бедността и богатството, животът и смъртта, Богът и човекът?


Спомням си, как, изкачвайки се по стълбите на архондарика в манастира „Свети Павел”, видях надпис: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш след като умреш”. Светогорците живеят повече с вечността, отколкото с ежедневната действителност. Гледайки ги, разбираш, че те правят всичко, носейки в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса (2 Кор. 4:10). А след смъртта те излъчват благоуханието на нетленния и вечен живот. Такъв незнаен, скрит и даже съвсем несъществуващ за този свят монах, беше отец Митрофан, с когото по особено Божие благословение се запознах по-отблизо, когато живях около двадесет месеца в манастира „Свети Павел”. Не мога да кажа, че го познавах. Такива хора не можеш да опознаеш докрай. Тези тайнствени светогорски подвижници обикновено остават непостижими за нашия свят. Ние просто можем да научим нещичко за тях.


За светското минало на отец Митрофан в манастира знаеха твърде малко. И още по-малко можеше да се разбере за неговото мистическо настояще. Преди той бил женен и дошъл в манастира през 1964 година, наближавайки вече петдесетте, веднага след като жена му починала. През всичките двадесет и пет години, прекарани в манастира, той носеше същата тази монашеска одежда, която му бяха дали при замонашването. Неговите поправяни и преправяни обувки, расото му с множество акуратно зашити четириъгълни кръпки в различен оттенък на черното и различна степен на избеляване, протритата до блясък камилавка – цялата тази най-чиста одежда, наметната върху неговото безтегловно, но огромно тяло, скриваше тих, пълен с небесен мир облик на истински подвижник. Тя бе сякаш само „рамка” на неговото благородно и великодушно присъствие в нашия свят. От тези чистички, старички , акуратно и грижливо пришити кръпки се беше изтъкало ново одеяние – неръкотворният хитон на монашеската чистота. Бедните дрехи на този човек подчертаваха величието на неговото отричане от моментните, тленни удоволствия на света.


За тридесетте години прекарани в манастира, той едва ли бе промълвил и тридесет думи заради светско празнословие. Преди няколко години го намерили в килията му. Той седял на стол, главата му лежала върху възглавниците, в ръцете си държал още топлата броеница. Така премина във вечността отец Митрофан, оставайки след себе си спомена за удивителен подвижник-исихаст от общежителния манастир. Той сякаш даже не премина във вечността, а с изключителна лекота се плъзна в нея. Прекрачи прага й напълно незабележимо.


Познавах и други монаси от манастира „Свети Павел, които бяха усърдни подвижници и хора с рядко срещани добродетели2. Тук бих споменал накратко за отец Георги, чиято килия беше редом с моята.


В последните години от живота му аскетическият подвиг на отец Георги се състоеше в непрекъсната борба за придобиване на непрестанна молитва и търпеливо участие в дългите, многочасови служби, въпреки немощите на старостта и непоносимите болки в кръста. Освен това той изобщо не се миеше и с търпение понасяше последствията от това. Килията му беше съвсем занемарена и миришеше, както и тялото на самия подвижник. Миризмата беше толкова силна, че можеше да се усети дори със запушен от хрема нос. Неговото общество се състоеше от няколко икони, протрита броеница и, разбира се, голямо количество насекоми и дребни животинки, които намираха в килията му гостоприемен дом и обилна храна. Аз самият неведнъж бях подлаган на нашествие от страна на неговите „съквартиранти”. Многократно дървениците, живеещи в „развъдника” на отец Георги, оставях следи от своите „зъби” върху изнеженото ми тяло. За мен това беше непоносимо. А отец Георги никога не беше се оплакал дори с една дума. Може би дървениците вече нямаше и какво да изсмучат от него? Постоянство, издръжливост и търпение, достойни за възхищение.


Спомням си как през 1989 година, заедно с един послушник, ме изпратиха във Великата Лавра като член на делегацията на нашия манастир на празничната служба в чест на преп. Атанасий Атонски3. Около пет часа следобед пред вратите на манастира ни очакваше джип, за да ни откара на манастирския пристан, където трябваше да се качим на курсиращото между манастирите корабче. Отец Георги (а тогава той беше вече на осемдесет години) смирено слезе до пристанището пеша. А ние – младежите! – пътувахме с автомобил. На кораба видях как той стои в един ъгъл, склонил глава, превърнал се буквално в едно цяло със своята броеница. Той не пропиля за нас нито една дума, не прахоса неразумно съкровището на своята молитва.


Когато доплавахме до пристанището на Лаврата, там вече ни очакваше товарна кола, за да ни откара в манастира. Разстоянието от пристанището до Лаврата е около четиридесет минути път пеша през планината. Отец Георги изчезна някъде. Аз мислех, че се е скрил, за да се помоли. Но когато изминахме половината път, го видяхме да се изкачва към манастира пешком. Шофьорът спря, за да качи отец Георги, но той ни направи знак да продължим. Тогава не можах да разбера какво се случва. По-късно ми обясниха, че през 1963 година, като представител на манастира „Свети Павел”, отец Георги активно противодействал на прокарването на първия на Света Гора автомобилен път от Дафни до Карея, който бил предназначен да облекчи придвижването по време на тържествата за хилядолетния юбилей4. Оставайки верен на своята позиция, той никога не се придвижвал из Света Гора с автомобил.


Когато пристигнахме в манастира, отец Георги не само отказа да си почине преди всенощното бдение, но даже не пожела да си остави торбичката в стаята, определена за представителите на нашия манастир.


- Дошли сме тук не да отдъхваме и почиваме или за да ни оказват всякакви почести, а заради бдението, смирението и молитвата. Само с това можем да трогнем нашия светец – каза отец Георги.


И отиде право в храма. Беше седем часът вечерта. Бдението започна чак в девет. А завърши (след тържествената трапеза) в 12.30 на следващия ден. Отец Георги не напусна храма нито за минута. Трезв, бодър, потопен в молитва, той престоя в своята стасидия седемнадесет часа без прекъсване. Корабчето, което трябваше да ни върне обратно в нашия манастир, тръгваше в пет часа вечерта. Тялото ми си отдъхва три часа върху леглото в тихата килия. Умът ми и съвестта ми – нито секунда. Забележката на отец Георги не ми даваше покой. Автомобилът на Лаврата ни откара до пристанището. На около петдесет метра от нас отец Георги настойчиво премяташе броеницата си подобно на изкусен ловец в очакване на улов. Това свое занимание той продължи и на кораба.


Акостирахме на пристанището на „Свети Павел” около шест вечерта. Моят героичен съсед мина край мен. Очите му бяха червени от сълзи. Душата – белоснежна, животът – изпълнен с плодове. Той мина и покрай очакващият ни джип, за да продължи своето изкачване към манастира – възхождане към своето търпение и последователност, възхождане към своето освещение. Стана ми срамно за самия мен. Поисках да му подражавам, но за мен това се оказа невъзможно. Отец Георги беше на осемдесет години. Аз – на малко по-малко от половината от неговата възраст. Той беше два пъти по стар от мен, превъзхождаше ме многократно по духовната си сила и несравнимо повече по причастността си към Божията благодат. Господ го упокои от земните му трудове през 1998 година, като утоли неговата небесна жажда по вечността.


Такива духовни бисери можеха да се намерят в съкровищницата на манастира „Свети Павел”. Те бяха безценно духовно богатство, скрито в тайниците на Света Гора.
На Атон аз научих, че монасите и след смъртта си са изпълнени с живот. Аз сам съм усещал признаци за това, че те са живи и тогава, когато всички човешки сетива и самата наука свидетелстват за безвъзвратната им кончина. Щом биологическият живот на човека приключи, щом в подвижниците грубата плът отстъпи, започваш да усещаш тяхното вечно и безсмъртно присъствие в този свят.


Когато вече бях йеромонах, ми се случи да бъда свидетел на удивителното успение на един незнаен както за мен, така и за болшинството от живите, но знаен за Бога подвижник. Бях на посещение при мои приятели-монаси в една от каливите на Кавсокаливия5, когато един старец, живеещ в близкия скит ни помоли да отидем при него. Искал да ни съобщи нещо важно. Важното съобщение се състоеше в това, че в същия час този старец трябвало да напусне този свят и сам предчувствал това. Той ни помоли, всички заедно да „потеглим” казано по монашески „броениците за него”, за да бъде облекчено отхождането на душата му. Този старец имаше такова страстно желание, такава жажда да напусне този свят, че ние просто не можехме да проумеем това, но послушни на неговата настойчивост, започнахме да се молим: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб (тук добавяхме името на монаха). Започна и старецът да се кръсти и да повтаря: „Христос воскресе!” Пак прекръстване и отново „Христос воскресе!” . А ние: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб…” Времето минаваше и постепенно гласът на стареца ставаше все по-умиротворен, но едновременно с това започна да отслабва: губейки временното, той придобиваше небесното. След няколко минути, като събра всичките си сили, той, славословейки, възкликна: „Христос воскресе! Наистина воскресе!” И като склони глава, изпусна половината от своя дъх – половината от това дихание за живот, което му беше дал Бог, както дава и на всички нас6. Тази половина, която е потребна за живота на тялото. И задържа половината от своето дихание, което е нужно за вечния живот на душата. Това дихание е най-скъпоценното притежание на всеки човек – то служи като гориво за бъдещия живот. И веднага наоколо се разнесе дивно благоухание. Аз не знам коя от половинките на диханието беше негов източник – тази която старецът изпусна, или тази, която задържа. Първата беше уверение за светостта на неговия живот, втората беше обещание за небесните блага. Тялото му дълго време запазваше свръхестествена топлина и мекота и разпространяваше утешителното за нас благоухание на неговата святост. Очите ни се напълниха със сълзи, но не сълзи на скръб по отишлия си, а сълзи на жалост, за тези, които оставаха.


За подобен случай, който беше оставил дълбока следа в душата му, ми разказа един светогорски игумен. В техния манастир живеел един твърде нерадив монах. На служби той ходел рядко: прибягвал в храма, целувал иконите и изчезвал. Никой не знаел къде отива. Никой не знаел, с какво се занимава. Имал и още една слабост: пиел. От него непрекъснато „благоухаело” на вино. Но този монах не пречел на никого – никой не бил чул от него и една лоша дума. Животът му обаче никак не приличал на монашески.


Минало известно време и този монах умрял. Братята изпаднали в скръб за неговата душа, за спасението му. Нали той си отишъл неподготвен, дълги години вече не бил се причастявал – поне доколкото било известно на братята от манастира. Със сълзи на очи възнасяли те молитвени въздишки за него в своите нощни бдения. Дошло време за погребението. Събрани край тялото на починалия, отците скърбели не толкова за раздялата с починалия, колкото за гибелта на душата му. Когато спускали тялото в гроба, братята с недоумение започнали да се споглеждат, докато накрая, най-простодушният от тях възкликнал:


- Старче, но той благоухае! – това усещали и другите монаси, но никой не смеел да го признае.


И наистина, неизказан аромат се разнесъл наоколо. Гробът на „нерадивия” монах благоухаел няколко дни, свидетелствайки за някакво скрито величие и потвърждавайки Божието тайнство. Човекът, от който в този живот миришело на вино, във вечния живот започнал да благоухае с „аромата” на благодатта, с „аромата” на богоугождението. Зад неговите немощи се криел свят живот, истинска монашеска душа, за която братята се успокоили, и в която завинаги намерил покоище Божия Дух.


Колко велика е разликата между Бога и човека! Колко много се различава Божият съд от човешкия!


Названието „Света гора” се състои от две думи. По обозначеното от едната ходиш с краката си – гора (планина – църковн. слав.) А обозначеното от другата постигаш с молитва – светост. Първото виждаш, гледайки възвисяващите се над земята атонски върхове. Второто – когато обърнеш взор към скритите в дълбините на планината пещери. Пещерите на Света гора разкриват много повече от нейните върхове.

 

Бележки:
1. Уранополис (от гр. Небесен град).
2. Св. Йоан Лествичник казва: „Монахът е постоянно принуждаване на естеството”, „Лествица”, стъпало 1. А Господ е казал: „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – бел. авт.
3. Преп. Атанасий Атонски (ок. 925 – 1000 г.) – византийски монах, основател на Великата Лавра – първият общежителен манастир на Атон.
4. През 1963 г. на Атон тържествено се отбелязва хилядолетието от възникването на общежителното монашество на Света Гора. Първият светогорски общежителен манастир е Великата Лавра, основана през 963 г.
5. Кавсокаливия – скит в южните покрайнини на Атон.
6. Виж: ”И създаде господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Благоприятно време за добродетелите

Февруари 27, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Не бихме сбъркали, ако кажем, че цялата ни вътрешна насоченост в настоящия момент, която царува в душите ни – това е очакването на Великата Четиридесетница. Пред нас е цял един период, пълен с духовен зов и възможности, чиято реализация е необходима за нашите души. Всички разбираме, колко е нужно да се изправим, за да се промени животът ни, да се преобразим и да придобием Божията благодат по един усещан и резултатен начин. В душата на всеки от нас има вродено очакване за нещо по-висше, нещо по-друго, повече духовно и съществено в живота ни.

 

И така, намираме се в преддверието на този благословен период, най-прекрасния в годината, най-трогателния и богат на духовни преживявания. Дори и външната страна на литургичната атмосфера става по-умилителна – осветлението в храма е по-приглушено, цветовете са по-тъмни, всеки един от нас е вътрешно по-концентриран. Характерът на службите се променя – обикновената, ежедневна литургия отстъпва мястото си на по-рядката Преждеосвещена литургия в сряда и петък. Добавете към това особените вечерни, акатисти, велики повечерия, велик канон, особения характер на предстоящия празник и много други. И всичко това е свързано със строг пост - истинския печат на този период.

 

Така че, сега можем да помогнем на душата си – жестока и затворена, да се пооткрие малко, да стане по-чувствителна, повече готова за духовни подвизи, за да постигне мечтата си, желанието и очакването си да помогне за това, благодатта и Божието благословение да донесе някакъв положителен резултат в живота ни. Може много да се говори за това. Но днес да се спрем на четирите главни момента от съдържанието на службата на Неделя Сиропустна – сутрешната и вечерната.

 

Подвигът

 

Първото нещо е подвигът. Душата ни се нуждае от решителност, за да започне подвиг, да излезе от леността и покоя, и да се подложи на напрегната духовна работа. Нека всеки прави това, което може, или малко повече. Да напрегне силите си отвъд познатите си предели. Да си постави ония цели, за които жадува душата му. В една стихира на хвалителните се казва „Открива се попрището на добродетелите“. Говори се за пътя на добродетелите и подвизите, който вече е открит, и приканва всички желаещи да стъпят на него и да не отлагат. А по-нататък се споменават думите „да се съпротивим“, което показва войнствено настроение, да отблъскваме вражите нападения, така че, оръжието на добродетелите да победи в това сражение. В тези дни то ще е щит – молитвата, шлем – милостинята, меч – постът. Химнографът използва тази воинска лексика не за по-голяма изразителност, а за да подчертае войнствената настройка, с която се призовава вярващият на попрището на Великата Четиридесетница.

 

Много важно е всеки от нас, всеки ден, всяка секунда да се изповядва пред Бога, разглеждайки своите недостатъци от дълбочината на душата си, своите страсти и немощи, с които трябва да води ежедневна борба. Тропарът казва, че „добър е постът телесен, но истинският пост е да се страни от злото“, т.е. че заедно с постния подвиг сме длъжни да водим по-важната борба – тази със страстите ни. А страсти има у всеки! Съкровени страсти, които не искаме да признаем и вътре в себе си, страсти и немощи, които мъчат душата ни и я държат вързана, като не й позволяват да се освободи и да се издигне по-нависоко от тоя свят, в който се намира.

 

И така, първото, към което ни призовава Църквата – това е да локализираме немощите си с помощта и съдействието на духовниците ни, и в спокойствие да ги разгледаме и установим. Не страстите на ближния ни, от които той сам иска да се освободи, а своята собствена немощ, собственото робство, собствения грях, дори онзи, който не можем да изповядаме пред самите себе си.

 

За това много удобен се явява постът. Чрез него Църквата ни вменява да водим борба с природата ни – всички сме склонни към чревоугодие, всички сме подложени на плътски стремежи. Страстите са дълбоко вкоренени в нас, те улавят волята ни, парализират стремленията ни и душат свободата ни. Именно за това постът ни се предлага в този период, по силата на Преданието и опита на Църквата. Ето прекрасна възможност да започнем постния си подвиг с нещо, на пръв поглед външно, но с голямо значение.

 

Помирение с ближните ни

 

Вторият момент, на който се спираме, е от думите на вечерната служба – вечерня на помирението. Църквата изисква от нас взаимно помирение – с ближните и с Бога. Какво нещо е прошката, какво е помирението? Прошката означава да отворим вратата на душата си, за да приемем в нея съседа си, своя роднина, мъжа или жената, нашите братя, сестри, деца, ближни – всички окръжаващи ни, и с тези, с които имаме някои трудности в общуването. Често е така трудно да се иска прошка! Или да имаш мъжеството да простиш на оня, който ни иска прошка, да премахнеш онова, което ни разделя, огорчава, което ни подтиква да не го чувстваме не само свой брат, но и свой ближен!

 

Прошката е съвместно действие. Това е подвиг, за който ни говори Църквата, в условия на взаимно примирение, но и на съвместност. Прощението води към помирение, помирението – към солидарност, солидарността – към сътрудничество, съратничество, и накрая, според апостол Павел – към благословено състояние, когато ставаме единодушни, единомислени (сп. Филип. 2,2), да се подвизаваме единодушно (Филип. 1,27; за да бъдем една душа, с едни помисли, съединени с образа Божий и Неговата любов, на която Той ни е научил, и ни е вдъхнал.

 

Какви прекрасни слова – прошка, примирение, солидарност, сътрудничество, съратничество, единомислие, дори и единодушие, когато станем една душа в името Христово!

 

Прощение от Бога

 

Съществува още една скала на освещение и спасение, която произхожда от друго прощение – прошка от Бог, покаяние, за което се говори в богослужението. Какво ли не сме правили, за да се отдалечим от Него! Какво ли не сме правили, за да затрудним присъствието Му в нашия живот. Виновни сме, че сме потънали в мъглата на страстите, в облаците на нашата немощ. И не ни достига благородство и свобода, за да признаем този свой грях.

 

Евангелските четива в последните недели – на Митаря и фарисея, на Блудния син, и на Страшния съд, имат едно общо звено – представят греха именно като такъв в Божиите очи. Виждаме митар, който влиза в храма, за да поиска прошка от Бога и се обръща към Него: „Боже, бъди милостив към мене, грешния!“ (Лука 18,13). Въпреки, че той е съгрешил пред хората, иска прошка от Бога в храма.

 

Но и блудният син: „Съгреших пред небето и пред тебе и не съм достоен да се нарека твой син“ (Лука 15,21) – говори на баща си. Първия, пред когото съгреших, не си ти, татко мой, чието богатство разпилях, а Бог, Чийто образ помрачих. Изцапах и опетних образа, с който Той украси моето битие, моя ипостас. И в третата притча, за Съда, виждаме, как говори Бог: „Гладен бях и не Ми дадохте да ям, жаден бях, и не Ме напоихте“ (Мат. 25, 42), това, което не сторихте на своя ближен, не го сторихте за Мен; в лицето на ближния съм Аз, значи и вашия грях е към Мен.

 

Но и нашите грехове, възлюбени братя и сестри, имат своето основание да се наричат според егоизма ни, себелюбие, сладострастие, вещомания, сребролюбие, материализъм. Вътрешни грехове, които живеят в нас и ни изяждат отвътре. Които ни водят към катастрофа в отношенията ни с ближните и с братята ни. Всички те са изцяло грях пред Бога, Който е положил върху нас печатът на образа Си, благодат да достигнем подобието Му, а ние го помрачихме. Прекарваме живота си в звероподобно състояние. Вътрешният ни човек не живее и не действа като същество, родствено на Бога истинен.

 

И тъй, стоим пред Бога и молим да ни даде второ прощение. Когато се помирим с братята си, с ближните си, и почнем да рушим стените, които ни разделят – тогава ще пристъпим към другото помирение – с Нашия Бог и Отец. Това ще помести Бога в нашите души. В сърцето ни ще почне да се проявяват отпечатъците на откритата от Него истина, ще се появят вътрешни, духовни „неизречени въздихания“ на присъствието Му. Тогава ще влезе Неговата благодат, ще стане различимо Божественото Му естество, и зримия Му лик.

 

Има още нещо съвместно в прошката. В книга Второзаконие (1,30) – това подробно описва св. Никодим, се казва, че за своя подвиг ние молим и се нуждаем от Неговата помощ, за да се сражава за нас и да доведем борбата до победен край.

 

Още повече, нуждаем се от това, да се сражаваме заедно с Него. Не така, както говорихме по-рано, Бог да ни помага в нашия подвиг, но да Го следваме в Неговия път. Прощението, което просим от Него, ни дава усещането, че Сам Той ни съпътства в подвизите ни. Да се разпнем с Него, да преживеем страданията Му, а после и Възкресението Му.

 

Колко благословено е прощението! Но и колко тежко излиза от душите ни. Може би, сега огорчих някого от вас. Но се надявам, че сте тук за да ми простите, или поне да разберете това или онова, което съм направил.

 

Колко хубаво би било, ако сега, когато излезем от храма, можем да живеем така, че между нас да няма стени! Хората не са лоши, те са наши братя. Не са ни врагове, и не са като препятствия на пътя ни, а благословен повод за нашия подвиг.

 

Радост

 

Освен подвига и прошката има още нещо, което характеризира благословения период на Великата Четиридесетница. Това е радостта. С настроение за подвиг се готвим за Възкресението. Започваме с желание за прошка и помирение с ближните и с Бога. Но те няма да са ефективни, ако в сърцето ни има бедност и нищета, вместо велика вътрешна радост.

 

„Да започнем делото на поста със светлина, да се подложим на духовен подвиг“ – се казва в една от стихирите, т.е. да започнем подвига с радост. На друго място се казва „Възсия Твоята благодат, Господи, възсия просвещението на нашите души“. Затова да се изпълним с духовна радост, и така да започнем поста си. Това се подчертава и в богослужението на следващата неделя, за да преминем пътя на Великата Четиридесетница с радост, славословие на Бога и надежда.

 

Нашата цел е възкресение

 

В заключение да поговорим за четвъртия момент на Четиридесетницата – Възкресението. В една стихира се казва: „Да се сподобим да видим и Възкресението“. Още от първия ден на периода се споменава за неговия край – Възкресението. Да достигнем до празника Възкресение Христово, но не външно, а духовно, така че, в нас да живее радостта и славата на Възкръсналия Христос.

 

Пред нас стои удивителната възможност, прекрасния повод за това, всеки от нас да се въздържа не само от ястия, но от най-главното – от страсти; да се опростим един с друг и да се помирим, и да не мислим, че другият човек е използван от дявола против нас, но да го видим с недостатъците му, такива, които имаме и ние през целия си живот. По този начин, целувайки се един с друг, обединени и единодушни, да измолим прошка от Бог, и с радост да постигнем целта си – да преживеем благословеното Възкресение.

 

Желая ви, възлюбени братя и сестри, Бог да бъде с нас в нашия живот, в живота на всички, да противоборства заедно с нас и да доведе подвига ни до край. „Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели, когато повярвахме“ (Рим.13,11). Когато започнем нашия подвиг за приближаване към Царството Божие, да усетим в живота си присъствието на Възкръсналия Христос.

 

Добра и благословена Четиридесетница!

 

Източник: Православие ру


 

В обятията на Църквата

Февруари 9, 2017 in Беседи

Бог не може да бъде познат по пътя на логическите разсъждения. Той не е математическо уравнение, което трябва да бъде решено. Бог е истинско тайнство, което се разкрива в човешкото сърце. И човек се приближава до познаване на Бога само тогава, когато в сърцето му се извършва дълбока вътрешна работа, в резултат от която Бог ни прави открити и готови да приемем Неговата благодат и благословение.

 

Съвременният човек е окръжен от проблеми от всички страни. Боледува детето ни или имаме проблеми на работното място; не можем да се оженим или омъжим; нямаме деца, а така ни се иска да имаме син или дъщеря; внезапно изгубваме своята половинка и животът в самота ни се струва безсмислен; вълнуват ни отношенията с децата или с родителите, или пък това, къде да продължим образованието си, как и къде да намерим работа и дали ще намерим изобщо; разстройваме се заради дръзкото поведение на нашите деца или братя; налага ни се да се сблъскваме с душевни разстройства и болести – ето това са основните ежедневни проблеми, които се задълбочават все повече, заради начина ни на живот и заради духа на съвременното общество. Тези проблеми ни довеждат до извода, че Бог няма, защото ние сме свикнали да виждаме в Бога слуга, който се занимава с нашите всекидневни нужди: разболели сме се – молим Го да ни излекува, страхуваме се от изпитите в университета – искаме от Него да ни помогне да ги положим успешно. Но трябва да разберем, че такъв създаден от самите нас „човекоподобен бог”, който прилича повече на боговете от древногръцката митология с техните човешки слабости, не съществува.

 

Всички ние в една или друга степен сме нещастни. Измъчват ни страхове, недоумения, безпокойство. Вътрешните ни проблеми с течение на времето се изострят и ние чувстваме настойчива потребност от нечия подкрепа, нужна ни е жизнена опора. Някои намират изход, като се обръщат към психолози, психотерапевти, семейни консултанти или към приятели, на които могат да се доверят. Но мнозина в нашата страна се доверяват на Църквата, въпреки нападките, насочени към нея. Хората възприемат Църквата като родна майка и искат да отидат при нея, да положат болката си в нейните обятия и изцяло да се доверят на нейния покров.

 

И тъй, хората идват в храма, за да намерят решение на своите проблеми. Църквата ги приема с пълно разбиране. Но често проблемите разкриват душевното състояние на самия човек. И понеже Църквата наистина желае да помогне на всекиго, тя едновременно му дава възможност да обърне внимание на собствения си вътрешен свят, да види духовните перспективи и да осъзнае насъщните си душевни нужди. Така например, болката, която съкрушава един човек, на друг може да послужи за благословение. Важно е човек да разбере това – не за да промени своето поведение, но за да измени своите възгледи, т.е. да придобие по-дълбок поглед върху случващото се.

 

Веднъж отец Паисий каза: „Всеки път, когато някой почука на вратата, моето сърце се свива. Една трета от проблемите, с които идват хората, са разводите, на второ място е ракът и другите тежки болести, а на трето – психическите разстройства.” Какво да отговориш на всички тези хора? Може би трябва да разберем, че силата на Църквата не е само в словото, но най-вече в нейната молитвена подкрепа.

 

Веднъж ме посети един мой състудент и когато си тръгваше ми каза: „Слушай! Ти посвети себе си на Бога, а аз се ожених. Имам много проблеми, а време за молитва нямам. Помоли се ти за мен”. Колко прекрасно е, когато човек поверява своя живот на църковната молитва, било то на литургическата по време на църковните служби, било на молитвата на отделни хора, молещи се в своите килии.

 

Там, където служа, ми се случи да срещна старци, в сърцата на които намерих съкровищница на Божията благодат. И ако някой бъде сполетян от тежка мъка и ме помоли да се моля за него, аз бързам при моите старци и ги моля за тяхното молитвено съпричастие и подкрепа. Осланям се повече на тяхната молитва, отколкото на своята. Добре би било да има повече такива хора. Те буквално „бомбардират” Божия престол със своите молитви и придават сила на нашите слаби опити да бъдем чути от Господа. Затова молитвеното пастирско служение стои много по-високо от пастирското служение със слово. Това не означава, че проповедта не е нужна – има време да се мълчи и време да се говори (Екл. 3:7).

 

Във всеки случай в Църквата у нас всичко е общо: общи са проблемите, общи са добродетелите, общи са греховете, обща е битката. Ние сме едно семейство. Днес аз загубих детето си, утре някой друг има проблеми в работата – всеки от нас среща по своя път трудности и се старае да се предаде на Божията воля, очаква от Бога разрешение на своя проблем. Понякога Господ изпраща решението чрез помисъл или чрез устата на нашите собствени деца, или чрез някой изобщо „нецърковен” човек, или пък дава някакъв вътрешен знак – понякога при четенето на Свещеното Писание. Ние не трябва да забравяме, че Господ просвещава и нашия духовен отец, особено тогава, когато ние се доверяваме повече на неговото ръководство, отколкото на своето мнение. Духовният отец трябва да бъде свещеник, за да може да служи, да се моли. Разбира се, важно е той да умее да предава всички проблеми на Бога и да е наистина „духовен”, а не просто „социален работник”, имащ „религиозно хоби”. Духовникът не е съветник и не е учител, който наставлява другите, не е и съдия, който произнася присъда. Духовникът е баща, който те приема в своите обятия; приятел, който споделя с теб твоето бреме; брат, прощаващ съгрешенията; той е тайноводител, който свещенотвори тайнството на душата. Той не е този, който има много знания, а онзи, който обича Бога като свой Отец и всеки човек – като Божие чедо. Духовникът притежава благодатта на свещенодействието, трябва само да пази този дар в себе си пламенен и действен. И ако постъпва така, Господ му дава много.

 

Ние, свещенослужителите сме само слуги и нищо повече. И щом разберем това, ние се превръщам в пътечка, по която крачи Бог. Ние ставаме изтривалка, в която изтрива нозете си Божия народ – тази изтривалка, която лежи пред входната врата – и ние вземаме върху себе си цялата кал, за да могат хората да влязат в храма чисти. Такова е нашето служение. Чудесно е, когато разбираме това и не се опитваме да поемем върху себе си нещо повече. Освен в случаите, когато Сам Господ ни призове на особено служение и ни подаде просвещение, но тогава действа Той Сам и ни прави свои помощници.

 

Душата на човека е толкова свещена! Духовникът се докосва до нея със същото благоговение, с което и до Светия Агнец по време на молитвата „Да внимаваме! Светинята е за светите!” – само с два пръста, т.е. стараейки се да допре Агнеца възможно най-малко, той Го въздига, поднася Го на Бога и го поставя обратно. Същото прави духовникът и с душата. Не нахлува в нея безцеремонно, разрушавайки и съкрушавайки я, но само леко я докосва, с това уважение и почит, което й прилича – нали тя е образ Божий – докосва я и отново я спуска върху дискоса1 на свободата и Божията милост. Както и в Божествената Литургия, така и тук свещенослужителят е призван да участва в претворяване: той приема човека разбит, раздробен на малки парченца от греха, съкрушен от изпитанията и го предава на Божията благодат. И тя го преобразява. Това именно е свещенодействието с човешката душа.

 

Както вече казахме в Църквата всичко е общо. В този контекст стават разбираеми и нашите отношения със светците, тяхното ходатайство. Нашите молитви към светците за застъпничеството им ни сближава с тях. И това не е нещо чисто формално: ние молим светците за застъпничество – те идват и се застъпват за нас – Бог изпълнява нашата молба. Бог не действа така. Бог действа не по молитвите на светците, а по нашите отношения с тях.

 

Тъй като искаме нашето спасение да бъде не само наше „достижение”, не само със собствените си немощни сили да се опитваме да го достигнем, ние се молим така: „Свети Божии угодници, молете Бога за нас” или с други думи: „Искаме да ни бъдете помощници в нашата борба; желаем вашите заслуги да имат значителна роля в нашата победа, защото вие сте наши по-големи братя и застъпници. Искаме заедно да участваме в делото на Църквата, което се извършва в нашия живот. Вие имате дръзновение пред Бога, вие сте Му благоугодили. Затова предвождайте ни, а ние ще ви следваме”. Такова е църковното съзнание.

 

Колко прекрасно е това – заедно със светците да търсиш и желаеш своето спасение! Колко прекрасно е, че нашето спасение не е достижение на всеки от нас поотделно, а дар на съвместната бран. Това е така благословено – Бог вижда нашето общо усърдие! Човек се бори, пада и съкрушава не сам – цялата войнстваща и тържествуваща Църква се вдига на битка заедно с него! Човек измолва благословение от своя духовник, от майка си, от приятелите, които го обичат, от светците, които имат дръзновение пред Бога! Размисляйки за това, изпадаш в трепет! Това не е просто някаква красива идея на човека, чужд на рационализма, а реално събитие.

 

Нещо повече, всеки вярващ, който се бори за спасение, има застъпничеството не само на светците, но и на своя Ангел Пазител. Това също не е абстрактна идея, а вяра и опитно познание за това, че Ангелът Пазител, споделящ с нас тежестта на духовната борба, винаги е до нас.

 

Освен това имаме и своя светец покровител, чието име носим. Всяка енория или храм, в който се молим, също има светец покровител. Често ние се обръщаме към тези Божии угодници, които особено почитаме, тъй като посещавайки светите места, свързани с тях, сме имали особени духовни преживявания. Това е много осезаемо при посещаването на местата, където са се подвизавали свети Нектарий Егински, преподобни Рафаил2 и други. Обръщаме се и към тези светци, чиито жития сме чели с особен душевен трепет. Велика сила има и благословението на нашите духовни отци.

 

Ние воюваме заедно. Свидетелство за нашата съборна борба е това, че тя се извършва въцърковено, от цялата църковна пълнота. В това е нашата сила. И Бог, виждайки общението на вярващите и светиите в лоното на Църквата, изменя Своите закони, променя Своите видими планове: Нашата съвместна битка Го умилява повече, отколкото словата на каквито и да било молитви.

 

Светците се молят за нас не само когато имаме трудности и изпитания, но и по време на нашите успехи. Ние сме заедно в изпитанията, затова и наградата е обща, следователно никой не се превъзнася и се ражда чувство за сладостно смирение.

 

Опитът на Църквата потвърждава всичко това. То не е теория, а жив опит. Църквата познава действеността на ходатайството на светците; знае с каква неотклонност и постоянство светците принасят нашите прошения пред Божия Престол. И Господ отговаря. Ако, разбира се, ние им поверяваме себе си, надяваме се на тяхното дръзновение пред Бога и ги молим за нашето спасение и за помощ в духовната борба.

 

За светците няма смърт. Те живеят вечно. Светците следят нашия живот. Те успяват да се отзоват навсякъде, по цялата вселена и пребивават вечно; светците не са ограничени от времето и пространството. Дарът на светците се дава на цялата пълнота на Църквата и на всички нас. Затова ние молим Бог да ни помилва по техните молитви.

 

Характерен пример намираме в книгата на авва Варсануфий3. Попитали аввата как Бог не се е разгневил на нас, живеещите в зло и неправди. Отговаряйки, старецът открива един удивителен факт. Той казва, че към Божия престол се възнасят, сливайки се, молитвите на трима свeти мъже: Иоан от Рим, Илия от Коринт и на още един мъж от Йерусалим (най-вероятно той имал пред вид самия себе си). Т.е. светият старец знаел откъде изхождат тези молитви и виждал, как те се сливат пред Бога, в резултат на което Господ върнал меча в ножницата си (срав. 1 Пар. 21:27).

 

Този пример образно показва каква сила имат молитвите на светците, както на тези, които живеят още тук, на земята, така и на тези, които вече са причислени към тържествуващата небесна Църква и са унаследили вечните блага, с които и ние желаем да се удостоим.

 

За да разберем, какво представлява чудото, трябва да го разглеждаме съборно,чрез цялата църковна пълнота.Чудото е удивително не защото се изцелява един болен човек, а защото то явява за всички Бога. Нека разгледаме това по-подробно.

 

Думата „чудо” в съвременното съзнание се асоциира с нещо потресаващо, впечатляващо, което нарушава природните закони, не е постижимо за нашия разум. За нас, чудо е това, което е необикновено и невероятно, като например възкресението на мъртви. Чудо наричаме също внезапното оздравяване на тежкоболен човек, когото лекарите вече са „отписали” и не дават никакви надежди и шансове за неговото изцеление. Или пък ако ние изпитваме непреодолими икономически трудности и се случва нещо, което по неочакван начин разрешава проблемите ни. Всичко това ние наричаме чудо.

 

Друга по-подходяща и по-изразителна дума за обозначаване на чудото, срещаща се в Писанието и по-пълно отразяваща църковното съзнание, е думата знамение. Знамението не е нещо, което облекчава нашия живот, а нещо, което явява Бога. Аз съм болен и изведнъж оздравявам. Само по себе си изцелението е само малка част от чудото, по-голямата част от чудото е знамението, т.е. това, че Бог ни се явява.

 

Например аз съм болен, болен е също и мой ближен. Изведнъж пред очите ми той по чудесен начин оздравява. Нима няма да бъда неизразимо радостен от това? Нима няма да благодаря на Бога, че е явил Себе Си и е изцелил болния? Или ще бъда опечален, че това не се е случило с мен? Нали все пак главното не е самото изцеление, а Божието явяване и присъствие. И все пак, кой от нас може да каже: „Нека по-добре да остана болен, но съзрял живото Божие присъствие в изцелението на моя ближен, отколкото да се изцеля аз сам, но нищо да не разбера”?

 

И така, знамението е нещо, което потвърждава Божието присъствие. Господ казва: „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона” (Мат. 12:39). С други думи, народът търси знамения, но няма да му се даде знамението, което търси, а ще му бъде дадено само знамението, което ще даде Сам Господ – знамението на Неговото възкресение. Ние просим от светците помощ и изцеление. И разбира се, това не е лошо. Но може би това, от което наистина се нуждае душата ни не е тази външна, измамна страна на чудото – изцелението с вероятна неблагодарност към Бога от наша страна и забравяне на Неговото благодеяние, а опитното усещане на Божието присъствие. Именно това чувство за присъствието на Бога е знамението.

 

И така, чудото е удивително не защото един болен се изцелява, а защото то явява за всички Бога. Би било несправедливо, ако беше благосклонност на Бога само към един човек. Бог не постъпва така – едни да изцелява, а други дори да не чува. И ако се случи някакво чудо, дори само с един човек и само един път, всички ние ставаме причастни към факта на Божието явяване и лично участваме и преживяваме това чудо като наше собствено! И величието на чудото не е в самото изцеление, защото скоро ще дойде смъртта и ще ни отнеме дареното благодеяние, а в това, че Бог ни се явява. И лошо не е това да напуснем този свят, без да сме изпитали чудото върху себе си, но лошо е, ако не видим знамение, ако не изпитаме присъствието на Бога в самите нас.

 

Настоящият живот ни е даден не като изпитание, а като възможност. Възможност да срещнем Бога и да живеем с Него още сега. Царството Божие започва още тук и сега, а не когато очите ни се затворят за този свят. Тогава то само продължава. И така, „знамението” и „чудото” са видими знаци на Божието присъствие в този свят.

 

Да даде Бог всеки от нас да внесе своя влог в банката на Божието Царство. Лихвите там са много високи. Не трябва да се страхуваме от времето – парите ни няма да се обезценят, няма риск да ги изгубим, няма отсрочки. В Божието Царство го няма присъщото на нашия живот чувство на недоверие, подозрителност, вина. В него царства благословената свобода в Бога. Ние трябва да оживим Божието Царство в себе си още тук, намирайки се на земята, та всеки от нас да престане да бъде временен, а да стане вечен, да премине от земното към небесното измерение.

 

 

Бележки:

1. Дискос – свещен съсъд с формата на поднос, върху който по време на Литургията се полага Светия Агнец.

2. Свщмчк Рафаил архимандрит, свщмчк Николай дякон и мчца Ирина девица – приели мъченическа смърт през 1463 г. на о. Лесбос. Паметта им се чества на 9 април и също във вторника на Светлата седмица.

3. Преподобни Варсануфиий и Иоан „Ръководство за духовен живот”, въпрос 566.

 

Източник: Православие ру



Признаците на подмяна в духовния живот

Декември 8, 2016 in Беседи, Начална страница



Откъс от книгата на митрополит Николай „Човекът на границата на световете”. В основата на тази книга са залегнали негови беседи, проведени в онкологическото отделение на детска болница. В нея авторът размишлява за съкровения свят на личността, за смисъла на болката и страданието, за срещите с Бога и за насъщните проблеми на съвременния човек, без да дава готови отговори, а предлагайки ни да се замислим над смисъла на ставащото в нашия живот.
 
Подмяната в духовния живот става тогава, когато ние, християните, не търсим спасение в Църквата, а мислим, че самите ние трябва да спасяваме истината. Вместо във всички хора да виждаме Христови братя, ние ги делим на свои, които трябва да имат точно същите възгледи като нас, и на противници, които трябва да разгромим. Вместо с доверие да оставим своята душа в ръцете на всесилната Божия благодат, ние с непростимо безгрижие я хвърляме под съмнителния скалпел на психотерапевтични методики или научни и рационалистически оценки. Вместо да храним вярата си със сърдечно смирение, ние я храним с отговори, продиктувани от нашите знания и разум.
 
Вместо в изискванията на съвременната биоетика, които се намесват във всекидневния ни живот, да умеем да различаваме любовта, която освобождава духа на жертвеността, пренасящ ни в областта на „евангелската логика”, ние раболепно настояваме на законническия схоластически подход, който сковава благодатта, или на осветскостеното съглашателство, което напълно я прогонва. Вместо да действаме като незабележими клетки на едното Христово Тяло, ние разглеждаме Църквата като организация със свои членове, устав, права и задължения, която се нуждае от нашата помощ повече, отколкото от помощта на другите.
 
Вместо да живеем в нашата Църква като в гроб, в който се заражда нашето възкресение, вместо да имаме дълбоко смирение, дух на жертвеност, отстъпчивост, чест и уважение към другите, търпение и вяра единствено в Божията благодат, ние се суетим като преходящи, хранейки се със земни надежди, предявявайки към живота претенции, настоявайки за особени права, встъпвайки в необясними компромиси, съгрешавайки със сантименталност, скрит егоизъм, лицемерие и користолюбие, подозрителност, чувство за превъзходство, психологическа придирчивост и непростимо светско поведение.
 
Подобен начин на мислене ни довежда до там, че ние създаваме образа на такъв бог, който сам по себе си е неустойчив; такъв бог който постоянно се самоотменя; такъв бог, който прилича повече на измислица и носи явните признаци на болнавост и самонедостатъчност; такъв бог, който може да служи единствено като временно идеологическо прикритие на бездуховни и користолюбиви хора; такъв бог, който не е любещ баща, а наш слуга, имащ ролята да решава нашите безсмислени проблеми; такъв бог, който поддържа не нас, а нашата лъжлива представа за него, която ние отстояваме с всички сили; такъв бог, който не съществува и, естествено, е недостоен, който и да било да вярва в него.
 
Подобни представи за Бога ни довеждат в „църква”, която е наше собствено, а не Божие творение. Тази „църква” има слабостта на езичеството и ненадеждността на обществена структура. Тя ни удовлетворява временно, превръщайки се в някаква обществена институция. Но в такава „църква” човек никога няма да може да разбере, в какво е неговото истинско величие: тук е изключена всякаква възможност за духовен растеж и уподобяване на Бога. На такава „църква” не си струва, а е и невъзможно, да се довериш. Колко често ние лекомислено проповядваме именно такава „църква”!
 

Вината на съвременната епоха

 
Струва ми се, че отговорността за цялата тази неестествена и „неразумна” логика не може да се носи от всеки човек поотделно. Главният виновник е всемогъщото господство на безличностния обществен строй и нашата неконтролируема, обезумяла епоха.
 
Много са характерните особености, отличаващи епохата ни, а нейните достижения, разбира се, впечатляват – тя преодоля земното притегляне, проникна в микрокосмоса, породи такива скорости и енергии, които превъзхождат всяко въображение. Тя създаде нови биологични видове, изкуствени органи, преодоля много природни закони. Тя проникна в тайните на тялото и намери ефективни начини за влияние върху душата, установи нов модел на мислене, нови обичаи, нов морал. Главната отличителна черта на нашата епоха е, че тя отправи предизвикателство към всичко автентично, съвършено, истинско.
 
Тя измисли и създаде множество мними неща. Нашите гостни често са украсени с изкуствени цветя, които е много трудно да бъдат различени от истинските. На телевизионните екрани виждаме интериор, който на практика не съществува. Рекламите пропагандират светове, които нямат никакво отношение към действителността. Хората се гримират, преструват се и даже си правят операции, за да покажат на света лице, което не е истинско, възраст, която е лъжлива, пол, който хормонално и анатомически не съответства на своите признаци. Яркият, впечатляващ изглед, целящ само външен ефект, и господството на илюзорния, привиден свят престъпно разрушиха естествеността и простотата на съществуващата реалност.
 
Всичко това повлия на нашите възприятия и на начина ни на живот, в това число и на духовния. Ние, християните, често говорим за славните достижения на науката, която уж е съгласна с религията; за заслугите на демокрацията, която позволява на Църквата свободно да служи; за правата на човека, сякаш те са най-голямата ценност. Обаче на всички нас ни е известно, че науката ни направи високомерни както никога досега, тъй като на мястото на Бога ние издигнахме идола на покланящия се сам на себе си човек; демокрацията подмени волята Божия с отговорността на нас, безумните, за собствения ни избор; правата на човека отстраниха правото на Бога да се намесва в нашия живот, правото да действаме така, както иска Бог. В резултат на всичко ние станахме такива християни, които се опитват да постигнат всичко сами и изпитват затруднения, когато трябва да се предадат на Божията благодат. Ние станахме такива християни, които, се опитват сами да постигнат Божиите тайни, а не да чакат търпеливо откровението на Неговата слава; такива християни, които търсят отдих и покой и не знаят нищо за вътрешния свят; такива християни, които говорейки за любовта, подразбират чувство за егоистична симпатия, себелюбиво удоволствие или патологическа зависимост, понеже отричат такива качества като търпимостта към другите и жертвеността.
 
Нашето изкривено възприятие прониква също така и в сферата на църковното служение. В манастирите се занимаваме с бродерия, която само прилича на предишната, ръчната. Украсяваме свещените съсъди с ярки стъкълца, които блестят като скъпоценни камъни, но нямат нищо общо с тях по своята ценност. Нашите икони, макар да напомнят на древните, са направени от хартия, не с истински бои, без материални загуби и загуба на време, без труд, творчество и любов. Ние фотографираме и подробно записваме всичко по време на свещенодействията, но не различаваме в тези тайнства Божието присъствие. Ние отиваме на поклонение, но душата ни не „излиза” от своята тъмница на среща с Бога в пустинята. Ние посещаваме светите места, но го няма посещението на Светия Дух в нашия живот. Ние задоволяваме външните си чувства и не привеждаме в действие своите „вътрешни движения”. Ние сме пълни с безполезни и ненавременни богословски познания и, в същото време, сме много бедни по отношение на скъпоценен духовен опит. Затова и нашите служби, с невижданото им церемониално величие, приличат повече на празнична суета, отколкото на тайнство, повече на театър, отколкото на молитва.
 
Творенията на светците са плод на техния истинен духовен опит. Трудовете им, изпълнени с дълбока мъдрост, често са се появявали на бял свят едва тогава, когато очите на техните автори вече били затворени за този свят. И доказателство за това, че нашата „истинност” е мнима, е това, че ние четем и обсъждаме тези творения в комфортни зали, докато в същото време никак не желаем да понесем подвизи, да умъртвяваме волята си и не сме способни за саможертва. Вместо четейки тези творения да се учим на смирение, ние ги използваме за осъждане на нашите братя или за да подменяме престъпно нашата реалност с мечта.
 
Светците са черпили сили за подвиг и мъченичество от Божественото причастие. А ние, с нашата светска духовност и самооправдание, се намираме в заблуждение, подражавайки на светците само в честото приемане на Божественото причастие, но не и в стремежа към истинско покаяние и вяра. Познаването на процесите, произтичащи в кората на главния мозък, заема мястото на откровението, родено от опита и съпроводено от мълчание, вътрешно безмълвие и сълзи. Ние се обръщаме към изказванията на древните, за да оправдаем своите убеждения и мнения и не искаме да приемем ново знание, което би ни смирило и би ни примирило с нашите братя.
 
По такъв начин съвременната духовност често се скрива под измамна маска. По своята същност тя е не нещо друго, а избирателна религиозност и подражателен традиционализъм, които са скрити под завесата на пристрастна привързаност към образи, правила, външни схеми, обичаи или лица и се проявява като консерватизъм от лош уклон. Всичко това ни съблазнява и ни води до лъжедобродетели, радва дявола и опечалява Бога, служи за умножаване на страстите и непростителните немощи, подхранва жестокостта и лицемерието. Това, което у нас се нарича истинска вяра и духовен опит, в действителност няма нищо общо нито с Божия Дух, нито с Преданието на нашата Църква, а служи за създаване на лъжехристияни, понеже тяхната вяра става заблуда и съблазън, а целият им опит – илюзия.
 
Това е и причината често да се оплакваме от несправедливост и прекомерна взискателност към нас, от трудности и непоносима тежест, от душевна умора и от това, че Бог не ни чува и братята не ни разбират. Така се ражда чувството, че чудеса не се случват, че светци вече няма, че спасението е невъзможно. По такъв начин се появяват съмненията, илюзиите и нежеланието за борба. Всичко това изкривява живеещият в нас Христов образ.
 
И това е естествено за човека с изкривена вяра, за неискрения човек. Най-голямата опасност за нас възниква тогава, когато в нашия живот изчезва искреността, изчерпва се автентичността и истината ни става чужда.
 
Източник: Православие ру

Постигайки величието на творението

Октомври 13, 2014 in Беседи, В търсене на вярата

 

Митрополитът на Месогея и Лаврeотикис, отец Николай, изнесъл специална проповед по време на събитие, проведено в Атинската Национална Обсерватория по случай на пълното възстановяване на старинния телескоп Newall.

По-долу е поместена проповедта на Митрополит Николай, който, трябва да се отбележи, също е учил астрофизика, заедно с други предмети в Харвардския университет.

 

Ние живеем в един изключително красив свят. В основата на тайната на живота лежат микроскопични „същества”, наречени „гени”. Те са неразличими, те не могат да бъдат видени с просто око. И въпреки това, те определят живота и неговите характеристики. Те са, които определят индивидуалността на всеки човек, те позволяват да я идентифицираме с прецизност и детайли до най-малки подробности.

Ние плуваме сред океан от безкрайно множество частици, с най-разнообразни и странни названия: кварки, глуони, бозони, лептони, бариони, неутрино, фотони и множество други, които също са невидими. Те са навсякъде. Но тези миниатюрни частици са това, което поддържа великолепието на този свят. Именно в тях се крие неговото тайнство.

Всяка от тях има своята мисия и своето значение, независимо от това, колко малки са те. Някои отговарят за масата; те се наричат бозони. Ние не знаем защо… Но без тях нашият свят не би бил осезаем. Други участват в разпространяването на силите. Други са известни като глуони. Това е доста грозно звучащо име. А има други частици, които съдържат в себе си светлината; те се наричат фотони. Много по-благозвучна дума.

Маса…сили…светлина…

Несъмнено, разбирането на същността на масата  и обосноваването на способите за разпространението на силите е извънредно важно. Материята става осезаема, силите поддържат движенията и запазват балансите в света; това е начинът, по който ние имаме възможността да разберем материята и тежестта.

Но, по някаква причина, именно фотонът притежава уникално място по своята същност в йерархията на микрочастиците. Тази благородна частица няма маса и въпреки това съществува. В действителност, той дори може да породи сам масата; той не само пренася енергия, но което е по-важно, той явява и разкрива обкръжаващия свят. Благодарение на фотоните ни е дадено зрението.  Светът предстои пред нас във цялата си красота; в многообразието на цветовете, в равновесието на симетрията и избухването на поразителни асиметрии, контрасти, отражения, хармонии, дълбочини и изменения. Без фотоните ние не бихме знаели какво е красота, прелест, естетика, многообразие, визуалната хармония… Без тях ние не бихме били способни да сравняваме. Изглежда сякаш тези частици дават живот на материята.

Фотоните не само потвърждават съществуването на света, но главно разкриват неговата красота. Обаче, за да ги видиш тази красота, ти трябва да ги откриеш. За това ни помагат очите. Когато те загубят своята прецизност или чувствителност, ние използваме коригиращи лещи. За да видим най-малките и невидими за невъоръжено око предмети, ние използваме микроскопи. А за далечните и също невидими предмети – телескопи. По този начин сме се научили да виждаме… невидимото. Нашият свят е прекрасен и съдържа в себе си велика мъдрост. Красота е вложена във  всичко, което ни показва, а мъдростта е в това, което той крие. Първата услажда окото, втората пленява ума. Без стимула на видимата красота умът не би бил способен да предприеме своето трансцедентно пътешествие. Поради това именно фотоните са толкова ценни.

Телескопите са ни нужни за да фотографираме и изследваме. Това не е същото като да видим обекта. Има разлика между двете неща: изследването носи възторг от търсенето на истината. Мисълта запалва магията на откривателството. Но в действителност само виждането на нещо е способно да породи трепета от непосредствения контакт. Нашите сетива са прекрасно нещо. И преди всичко, зрението.

Поетът Елитис е казал: „Боже мой, колко синьо Ти трябва да си изразходил, за да не можем да Те виждаме!” Към което ние добавяме: „Боже мой, колко фотони трябва Ти да си създал, за да можем ние да предположим Твоето съществуване”.

„И рече Бог „Да бъде светлина”. В действителност, това беше дори в началото – първото нещо.

В заключение, „Божията частица” не е „бозонът Хигс”; това не ни казва нищо. „Божията частица” е фотонът. И порталът към света е телескопът. Ти поставяш своето око на лещите и се потапяш в безкрайността: и там е където се срещат Красотата и Истината…окото вижда, сърцето бие развълнувано, умът галопира … мисълта встъпва в диалог с фотоните.

Колко е прекрасен видимия свят – жива икона Божия!  Особено нашата родина, с нейните морета, малки острови…заливи, брегове, планини, всички те заедно…Нейната природна красота те подтиква към пътешествия. Това те кара да желаеш или да останеш на земята завинаги, или да отпътуваш.

А доколкото е невъзможно да живееш вечно на земята, ти се иска да заминеш оттук. Красотата засилва усещането за вечност. Ти поставяш окото си на телескопа и изчезваш… Потегляш в безкрайността. Ти се изгубваш  в пространството. Освобождаваш се от времето. Какво чудесно усещане за вселената!

Обаче, след известно време, дори безкрайността изглежда ограничена. И времето не стига. Ти искаш да „отпътуваш” още по-надалеч. Ти искаш да преминеш от красотата на видимото към преживяване на невидимото. И всичко това е благодарение на фотоните. „Фотоните” ти дават възможност да видиш красотата на творението и да можеш да се досещаш относно истината на нетварното. Фотоните загатват за Този, Който не може да бъде видян. Указват на Бог…

Аз бих желал да изразя моята радост по повод на днешния празник, и да изкажа огромната си благодарност към г-н Тсиганос за поканата и  дадена ми тази вечер възможност да открия пред вас своето сърце. Прекрасно нещо е, когато животът вмества любовта към астрофизиката и духовния опит на иерейското служение.

 

И беше чудесно да прекараме една приятна вечер на планината Пендели  преследвайки фотоните…вероятно по-добре, отколкото да прекараме цели години в търсене на … бозон в Женева!

източник: http://www.pemptousia.ru

 

Желая дя се освободя и да бъда с Христа

Юни 7, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Многострадален човек, но при това необичайно благожелателен и щастлив. „Мирът, който превъзхожда всеки ум”- това е жизненото му кредо. Вижда се веднага.

 

Той бил съвсем малко дете, когато пред очите му метежниците от хунтата хванали майка му и сестра му, и след няколко минути последвали изстрели. Повече не ги видял, но в съзнанието му завинаги се отпечатали и мига на раздялата, и техните лица, и събитията от съвместния им живот. Майката и бащата били предадени поради ненавистта на баща му, който след това изчезнал някъде. А неговата детска душа била осакатена за дълги години.

 

Настанили го в детски приют, където усвоил занаята на ваксаджия. В един щастлив ден на улиците на Солун той срещнал офицер в оставка от гръцката армия, който решил да почисти на улицата своите обувки. Между тях се завързал разговор и те стават приятели. Офицерът говори за любовта към Бога и ближния и му дарява такава любов. Тази среща утешила детето и пробудила в него надежда. Офицерът го отвел в храма и му открил тези духовни хоризонти, които човек среща на пътя към Бога. След известно време той станал монах. Послушник и слуга на всички. Последен от последните по собствено желание. Винаги се радвал на чуждата радост като на своя. Искрено съчувствал на успехите на братята и на духовните им дарове. Той намерил своето място, разкрил самия себе си и се срещнал с Бога. Новото му име вече е Кирил.

 

„Аз съм най щастливият човек – често повтаря той – неизплатим длъжник пред Бога.”

 

Устата му непрестанно възнася хвала към Бога. Практически знае цялото Свещено Писание наизуст. За него манастирът става също и институт, в който получил образование. Имал прекрасна памет и много приятен глас. Когато пеел, пеели не устата и гърлото, песента изхождала от дълбините на благородното му сърце. Един поглед към него предизвиквал радост. Удоволствие било да го слушаш. С Божията помощ на него му се отдало да възстанови в себе си първозданния Адам, сътворен от Бога по Негов образ и подобие, скътвал в себе си Божествени дарове, и явни, и невидими за другите. Беше очевидно, че отец Кирил вътрешно беше някой много повече, от това което изглеждаше външно. Дете на шестдесет години. Ангел, облечен в тленна плът.

 

Любима тема на неговите беседи беше Царството Небесно. Явното желание на неговата душа беше да се раздели с неопределеността на този живот, за да наследи пълнотата на бъдещия. Причастието към вечното блаженство, безпрепятственото лицезрение на Божествената слава, съзерцанието на изпълнението на божествените обещания, незалязващата светлина на осмия ден, слушането на „неизказани думи, които човек не може да изговори” (2Кор. 12:4), съучастие на ангелите, разкриване на пълната благодат на светиите, откровение на тайнствата на Богородица, унищожаване на съблазните и суетните неща от този век – на това учеше той. Практически всичко , което казваше, даже по манастирско послушание, беше „винаги с приятност, със сол подправено” (Кол. 4:6) и дишаше с живот, а не със смърт.

 

Цялото манастирско братство го почиташе, удивлявайки се на неговите дарове. И макар често да не говореше за това, той гореше с желание да напусне този свят. Той беше не просто „пришълец и странник” (1Пет. 2:11), но и чужденец в този свят. В него имаше напълно определени и осъзнати стремеж към Бога и жажда за смъртта, с която той беше в приятелски отношения. Такъв начин на мислене за него беше привичен, естествен. Неговото сърце не докосваше този свят. Затова и той беше до крайност прост, винаги в едно и също износено расо.

 

Когато се представяше случай, той идваше при мен на Възнесенското подворие, където служех. Винаги с благословението на игумена, което аз изпросвах за него. Той носеше някакви благословения: стафиди, бадеми, бонбони, шоколади или нещо от книгите. Винаги със сърце, преизпълнено с любов, никога с празни ръце. Всеки път преди всичко вземаше от мен благословение, а след това започваше да пее тропара на деня и словословие към Бога, започваше да излага случаи от живота на познатите му старци и от житията на светиите, спомняше си техните мисли, записани в книга във вид на кратки изречения, анализираше пеенето на впечатлилите го известни византийски хорове, засягаше и иконописта. Разговорът винаги завършваше с любимата му тема – описанието на Царството Небесно: той разказваше как ще бъде там, в Рая. Поток  на живо богословие. И всичко това пропито с искрен интерес и истинно смирение.

 

Неочаквано почина игуменът на манастира – отец Леонтий. Замина си от този живот в реанимационното отделение на болницата, толкова незабележимо, че никой с нищо даже на можа да му помогне. Никой не можеше да си представи такъв изход. Отец Леонтий беше велик съкровен деятел. Той взе със себе си благодатта, с която го надари Господ, и остави на всички, които го познаваха, памет за неизвестен, но велик светец. За вътрешния му живот никой не знаеше. Даже и отец Кирил, който го обичаше необикновено много и чиято килия беше редом с килията на стареца. Той пребивава неизвестен и до този ден. Незабравимо тайнство. Проявление на такава благодат и абсолютна скритост.

 

По време на погребението аз забелязах, че отец Кирил стои в ъгъла на храма. Видя ми се много потиснат. Нито веднъж не повдигна глава. Съчувствах му. Разбирах го. Отец Кирил отново оставаше сирак. Отново неочаквано. Оставаше практически отново без човешка поддръжка. Аз отидох при него след службата, считайки за свой дълг да му кажа слово на утешение.

 

- Отче Кириле, аз те наблюдавах, видях как гледаше надолу и нито веднъж не повдигна очи. Отново сиротство. Но този път мъката от загубата е много по-осезаема.

 

- Не е точно така, отче. Сега имаме надежден застъпник на небето.

 

- Аз разбирам твоето състояние, отче Кириле, – продължих аз. – Какво да правиш! Разбира се, той ще ни липсва. Видях те, как стоеше на службата потопен в себе си и смутен.

 

- Неговото отсъствие не означава пустота. Пустотата царува там, където отсъства Бог, а старецът само изпълни духовното предназначение на човека на земята – „и въжделеното отечество подай ми, сътвори ме отново жител на рая” (той изпя това с едва доловим глас). Истинското ни отечество е там, в Царството Небесно, и днес ние празнуваме това, че старецът откри своята истинска родина. Излишната скръб днес е неуместна, и думите са излишни и пусти, и значи, в голяма степен ние сме длъжни да оплакваме само самите себе си, нашата духовна нищета.

 

- Сега той може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, заколил се за целия свят. Боже мой! А при нас тук е траур!

 

Отче, не можеш да си представиш, как завиждах днес на отец Леонтий. Размишлявах над това, как са го посрещнали ангелските сили „лице в лице”, като свой, мислех с каква слава се е сподобил сега, затова вместо печал днес аз изпитвам радост, днешната панихида е истински празник. Представи си, той се намира сред ангелите, между преподобните, добропобедните мъченици, пролели кръвта си за Христа, редом с апостол Павел, с Йоан Предтеча, Иоан Златоуст, Василий Велики, с Пресвета Богородица. Той сега може да се наслаждава на лицезрението на Агнеца, принесъл се за целия свят. Боже мой! А при нас е траур.

 

Днес, когато е минало толкова малко време от неговото заминаване от нас на небето, аз го молех, да ни подготви пътя. Аз вярвам, че Господ ще го чуе. Несъмнено, той ще намери дръзновение пред Бога.

 

След седмица хепатит повали отец Кирил. Хоспитализираха го. Започнаха изследвания. Изясни се, че има рак на черния дроб в последен стадий. И болестта стремително прогресира. Като гръм от ясно небе. Хирургът, наш общ приятел, се реши да направи биопсия на болния орган. Целия черен дроб е в метастази. Докторът трудно вярва на очите си. Накрая, удостоверявайки се в най-лошото, го зашива.

 

- Отче, ние ще го загубим. По-лошо не може да стане. Няма дори и два месеца живот. Ще му направим няколко химиотерапии, за да не са отчайва, може и да изкара и трети месец.

 

Целият манастир бучи като пчелен кошер. Никой не си е представял, че игуменът се е преселил във вечността, за да събере останалите отци в горния свят. Но даже и да е искал да ги събере при себе си, то нека да е някой друг, но не и отец Кирил.

 

Междувременно отец Кирил е вече известен за всичко и свети от радост.

 

- Такъв подарък не очаквах от игумена. Ние се бяхме договорили с него, че този, който първо си отиде от този свят, ще покани следващия. Той е придобил дръзновение пред Бога. Нима това не е чудо? Разбирате ли? „Искайте и ще ви се даде.” Ако искате, помолете го и вие, да ви вземе и вас.

 

- Знаеш ли? Ние ще го помолим, ти да не си отиваш. Ще видиш, колко действена ще бъде нашата молитва.

 

- Отец Геронтий, аз имам рак на черния дроб. Сега съм на пистата за излитане и двигателите са вече включени. Вече нищо не ме задържа.

 

- Сега ще експлодирам,- жалваше се сам на себе си отец Геронтий – никой не може да го убеди да спре тази молитва. Но няма да успее, той ни е нужен тук, на земята. Ще се молим Господ да не го послуша. Иначе какво се получава? Бог ще прави с нас всичко, което иска отец Кирил? На небесата има сонм светии. А какво ще правим ние, ако те си заминават от нас един след друг?

 

Позвъниха и на мен. Аз бях поразен от поведението на отците. Какво прекрасно проявление на духа! Какво открито мислене! Какво високо духовно състояние!

 

Навестих отец Кирил в болницата.

 

- Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш.

 

- Изчакай малко и за мен ще стане по-добре. Само да не ми попречи отец Геронтий. Той се старае да ме задържи на всяка цена. Знаеш ли, проблемът е в това, че той умее да се моли, и обикновено Господ слуша неговите молитви. Вдигнал е всички на крака. Но аз мисля, че ще изляза победител в тази битка. Наистина, проблемът е в това, че той се моли за другите, а аз само за себе си. Отец Трифон казва, че молитвата за другите е много по-действена. А и къде ти грешният Кирил да се състезава с всички тях! Те са много, и са богати на добродетели. Отче, моля те, помоли се, да намерим мъдро решение.

 

И още нещо. Отче, моля те, когато моята молба наклони везните, ела да ми прочетеш молитвата на „изход души”? Когато дойдеш другия път вземи със себе си требник: ще прочетем за проба. А сега затварям очи, скръствам ръце на гърди, и заедно започваме: „още се молим за упокоението на грешния монах Кирил, за да му се прости всяко волно и неволно съгрешение”- пееше той изпълнен с радост.

 

Но ето че изминаха два месеца… Минаха цели четири години. Отец Кирил не може да повярва, че полетът е отменен, когато той вече се е качил на борда на самолета. И за всичко това е виновен любимият му отец Геронтий. В крайна сметка Господ послуша него. И всички останали, които го подкрепяха със своите молитви. Отец Кирил обаче не беше от тези, които се предават лесно.

 

- Е, добре… Макар и отначало любовта на отец Геронтий и да надделя, не забравяйте, че има и отец Леонтий. И къде е той? На небето. Аз го молех за услуга, да ме вземе със себе си, още тогава, когато никой не предполагаше, че ще си замине така скоро от нас. Все някога Господ трябва да го чуе – казваше той, смеейки се.

 

Беше навечерието на Рождество. Отец Кирил ме помоли да отида. Душата му летеше сякаш с крила, устата непрестанно славословеше Бога, лицето сияеше, сърцето се топеше от неизречена радост. Здравословното му състояние изглеждаше без промяна.

 

- Струва ми се, че часът ми приближава. Чувствам, че обратното броене вече е започнало. И този път полетът ще бъде с ракета. Хоп – и вече ще сме там. Вече никакви Геронтиевци не могат да изменят моите планове. Този път билетът ми е с гаранция. При нас също има боен дух – ми каза радостно. –Ти само не бъди против мен. Ти си ми нужен като съюзник. Какво да правим в този свят, като има друг?

 

Веднага след празника състоянието на отец Кирил се влошило. Почуствал силна болка и загубил съзнание. Веднага го закараха в болница. Изглеждаше, сякаш организмът му, подготвя пътя му към небето. Отново увеличение на метастазите. Тази новост той разбрал от своите любими…”противници”, когато дошли да го навестят в болницата. Жалко било да ги гледаш. Такъв печален вид имали. Той с усмивка на уста изслушал тази новина. Прекръстил се и от дълбочината на сърцето си казал: „Слава Тебе Боже”, като че съзерцавал обетованата земя след четиридесет годишно блуждаене в пустинята или като че за първи път тръгвал да ходи след 38 годишен паралич, подобно на разслабления в евангелската притча. От този момент той престанал да се шегува и започнал още по-съсредоточено да се готви за преминаването в другия свят. Билетът вече бил резервиран и трябвало да се положи всички усилия за това, за да не остане тук. Непрестанно се молел. Любовта и вярата му към Бога станали необичайно трепетни. Отец Кирил дишал друг въздух на истинския друг свят. Той ме предупреди да си взема требника, за да изпълня нашата уговорка за молитвата на „изход души”. Беше сряда, както си спомням, 7 януари. Взех със себе си и частица от Животворящото Дърво, в сребърен обков, дар за манастира Симонопетра на Света Гора от „смирения” митрополит Арсений през 1692 г., съдейки по надписа на обратната страна. В продължение на десет години постоянно му се покланях, когато служех в метоха „Възнесение”. От него рядко излизаше ясно усещано благоухание, особено на празниците Възнесение и на Кръстопоклонна Неделя. Аз взех Светия Кръст със себе си за благословение. Изкарах го от кивота, където се съхраняваше, целунах Го и Му се поклоних. Никакво благоухание. Завих го с бархетен плат и се отправих към болницата. Горе-долу около 10:30 бях до леглото на болния. Чакахме кога ще дойде сестра му. Той беше предупредил всички, че ще си „замине” на празника на свети Йоан Предтеча.

 

Небесата са отворени. С голяма чест го посреща сам свети Йоан Предтеча, който предстои пред Светата Троица. Отец Кирил е в очакване на заминаването си. Неговата връзка с този свят завинаги се прекъсва. Той явно е потопен в молитва, но при това може да се забележи неговото безпокойство. Той постоянно повтаря: „Дойди Господи Иисусе.” Приближих до него Светия Кръст, за да се поклони. В болничната стая се намираха завеждащият болницата, една милосърдна сестра и двама отци от манастира. Аз осених всички със Светия Кръст, след което всички се поклониха.

 

- Как си, отче? Страдаш ли? Бихме ли могли да направим нещо за теб?

 

- Не, от нищо не се нуждая, нищо вече не ме интересува. Аз си тръгвам. Чакам само Мария (сестра му) и ще излитам. Вече съм в кабината и започна обратното броене. Не ми е жал за вас, защото няма да се разделим. Просто един след друг ще отидем в „обитель Отчию, идеже несть болезънь, ни печаль, ни воздихание, но жизнь безконечная…”- и неговият глас пресекна.

Искаш ли да започна да чета молитвата и да дам начало „Благословен Бог наш”? – попитах.

 

- Не още. Аз ще ти кажа кога.

 

Мина малко време в мълчание. Дойдоха още двама отци от манастира. Отец Кирил, като че ли не усети тяхното присъствие. Един от дошлите, отец Евстратий, дойде до леглото, наведе се до ухото му и каза на висок глас: „Слава Богу за всичко – няма да престана да повтарям това… за всичко, което се е случило с мен – продължи отец Ставрианос. Отец Кирил си отвори очите и много бавно и едвам чуто го поправи: „За всичко, което се случва с мен. Има разлика.”

 

Прави ми знак да отида до него.

 

- Бъди внимателен – посочи към отец Ставрианос, усмихвайки се радостно. – той е добър монах и аз го обичам много, но за съжаление той е човек на отец Геронтий. Гледай да не ни навреди с нещо в последния момент.

 

Това благодатно състояние беше рядък момент в нашия духовен живот. Той вече живее във вечността и само от време на време се докосва до реалността. Но владее езика на двата свята безупречно. В последния момент на своя живот. Заминава! Около него мълчание. Какво може да се каже в такъв момент до такъв човек. Ние всички сме събрани до него заедно. Всичко на всичко няколко човека, но множество ангели. Времето на сътворения свят е точно 12:00 – на обяд. Вечността настройва своите собствени часове – без стрелки, без цифри. Без разделяне на времето. Без край! Отец Кирил като че е прекъснал всякаква връзка с този свят. Дишането му е затруднено. Изражението на лицето му е ангелско. В продължение на половин час не каза нито една дума. Изглежда, че това е неговото последно вдишване. Но не. Дава знак. Иска нещо да каже. Протяга скръстените за благословение ръце.

 

- Да прочета ли молитвата? – питам.

 

Дава знак с очи.

 

Покривам му главата с епитрахила и започвам да чета последованието за отделяне на душата от тялото. Прекрасна служба, разтърсваща те до дълбочината на душата ти! Отец Кирил беззвучно шепне молитвата само с устни, внимавайки в думите, стараейки се да прави кръстния знак, където се полага. Когато започнах да чета канона ми каза да не го съкращавам и след това се успокои. Прочетох цялото последование и дадох отпуст. Поднесох му да целуне кръста на епитрахила. С необичайно благоговение устата му се докосна до моята ръка. Целуна ръката на свещеническия ми чин. В този момент почуствах, че се докосвам до лицето на светец. Аз се наведох и взаимно също го целунах. Жива икона. Човек „не от мира сего”. Дава знак с ръка като че иска да се допре нещо до него. Попитах дали желае да се допре до Светия Кръст, на което той отговори утвърдително. Изкарах отново Честния Кръст, целунах Го първи. Силно благоухание. Не мога да намеря думи. Поднасям Го към Божия раб, той си отваря очите, прекръства се и Го целува. Сълзите моментално се спуснаха по неговите страни и той се потапя в мълчание завинаги. След няколко минути изпусна дух и премина в света на блажената вечност, в земята на кротките… Всички присъстващи с благоговение се поклониха на Светия Кръст и заедно с благодатта на Животворящото Дърво получиха благословението на монах Кирил. До този момент никой от нас не чувстваше благоуханието на Сетия Кръст. Сега всички без изключение усетиха силно благоухание. Господ показа с това Своето благоволение към монаха Кирил. Човекът се упокои в пълното значение на тази дума.

 

„Праведниците живеят во веки и паметта за тях е от род в род”

 

 

Превод от руски

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

 

За спазването на заповедите

Юни 2, 2014 in Беседи

 

 

Нашето време е несправедливо към великото благословение, което ни е дал Бог.

 

Към благословението на заповедите. Нашият век счита, че изпълняването на заповедите представлява механична, повърхностна етика, а разговорът за заповедите е морализаторство, водещо към лицемерие.

 

В действителност обаче това съвсем не е така. Ако сме внимателни ще открием, че и Евангелието  и отеческата литература, и опита на Църквата са изпълнени с подбуди към изпълняването на заповедите и определят светостта и като израз на тяхното изпълнение. “Ако Ме любите, опазете Моите заповеди”, казва Сам Господ. Опитът да изпълняваме заповедите ни пренася от съмненията и опасните акробатически „опити” към реалната действителност на нашите немощи.

 

Често ние четем тази или друга книга, водим красива беседа, говорим за широтата на сърцето, за възторгването на ума, за духовните възхождания, а не след дълго, вкъщи мъжът ни или жена ни ни прекъсват и ние възразяваме напористо и с раздразнение. Къде е смисълът на всички тези беседи тогава?

 

Държим в ръцете си броеници, пазим пости (защото така сме свикнали), но не можем да съблюдаваме заповедите за любовта и търпението. Нямаме взаимна отстъпчивост, прошка. Ние се държим традиционно по монашески и при това оставаме много жестокосърдечни хора. Именно заповедите и нашето усърдие смекчават душата като пневматичен чук. Заповедите съществуват поради две причини: за да ни смиряват и да ни указват пътя.

 

Колко усърдие е нужно, за да изпълним която и да е от заповедите! Колко старание! По-лесно е да прочетем откъс от “Добротолюбието” или “Словата” на авва Исаак и да считаме, че всичко сме разбрали и почувствали, че сме достигнали до някакво „духовно състояние”, отколкото да се опитаме да не кажем една от  „всекидневните” ни лъжи, или да приемем детето си такова, каквото е, или да потърпим нашите родители, взаимно да се потърпим. Ние виждаме, че когато се опитваме да изпълняваме заповедите, това се оказва много трудно за нас. По този начин се смиряваме.

 

Заповедите не само ни смиряват, но и ни служат като своего рода „пътни знаци” по нашия път. Често виждате отляво и отдясно на асфалта стълбове покрити с фосфорециращо вещество: те показват пътя, когато той е покрит със сняг. Същото свойство имат и заповедите: показват ни къде отиваме.

 

Затова е много важно всеки християнин с помощта на духовника да определи тези от заповедите, в които той трябва да се подвизава в своя живот. По този начин човек непрестанно се учи, проявявайки усърдие в конкретната заповед. Не се оправдава с лекота, когато не се справя, не остава равнодушен, а честно стои на страната на истината. Човек не се самоизмамва и прелъстява относно себе си, а вижда кои от заповедите и в каква мяра може да изпълни. Така той различава пътя и маршрута, след което с молитва проси съдействието на Бога и Неговото благословение, защото ако някоя от заповедите се превърне в част от личният му опит, то това би станало само по Божията благодат.

 

В духовният живот придобиването на добродетели не е наше достижение или успех, а дар Божий и плод на Светия Дух. Наши са съгласието и доверието към Неговата благодат.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru

 

За едно от чудесата на стареца Порфирий

Май 16, 2014 in Семейство

 

Младо семейство, хора дълбоко въцърковени, венчани в Църквата в чистота, със сърдечна простота предават своя живот в Божиите ръце. И Той после ги благославя с две ръце. По своя жизнен път те срещат свети Порфирий, доста известен нам съвременен светец, който със своята любов обгръща целия техен живот, вниквайки във всички негови подробности. Старецът е станал за тях железен щит, защищаващ ги от всяка опасност. Със своята молитва той отстранява пред тях всяко изпречело им се препятствие. Тихо, приятно и даже безгрижно преминават дните им. Господ ги обдарил с пет мили деца – три момчета и две момичета. По-голямата носи името на прамайката – Ева. Ева – талантливо и умно създание, не за годините си благоразумна. На неземната красота на нейното лице лежи отпечатък на преждевременното порастване. Тя е с приятно поведение и много учтива. Любима е без изключение на всички. Притегля към себе си и едновременно с това предизвиква чувство на уважение, заставяйки да се стои на дистанция. Дванадесет години. Ангел в плът. „На тия, които обичат Бога, всичко спомага в добро.” Така мислят родителите в дълбочината на сърцето си, по детски, непосредствено, славейки Бога. Какво благословение, Боже мой!

Един ден, когато Ева безгрижно пресичала улицата, един автомобил кардинално изменил живота на това семейство, изпращайки детето отначало в болницата, а оттам в света, „където няма нито болка, ни печал, ни въздишки, но живот безкраен”. Ева, по непостижим начин, непонятно как и защо, изведнъж се оказала в божествения Рай, потапяйки, не очакващите нищо подобно родители, в ада на страданията и в мъчителен шок на внезапно случилото се. Чувствали се сякаш Господ съвсем си е отишъл от техния живот. Когато всичко в живота те радва, тогава Господ е „добър”. Когато върху теб неочаквано се стоварят необратими бедствия, тогава ти се струва явно не отсъствието, а въобще неприсъствието на Бога в твоя живот. Старецът Порфирий с особено внимание съпреживявал посетилата ги скръб, насочвайки разсъдително вниманието на родителите към това, че Бог е безгранична Любов. Самите му действия били изпълнени с такава доброта, любов и вяра, че в теб не остава никакво съмнение в неговите чувства.

 

От този ден нататък целият живот на семейството се сринал. Сега вместо това, да се въодушевяват от присъствието между тях на земния ангел, ненаситно ласкан от тяхното внимание, те могат само да гледат на този живот с очите на изранената си вяра и молитва, изпълнена със страдание.

 

Но времето си тече. Другите деца растат и със своите успехи и дарования изпълват живота на майката със щастие, разтваряйки нейната болка. Животът на бащата от този ден нататък преминава в смирение, опитвайки се да приеме Божията воля. Сега в центъра на семейството е Деспина. Деспина – абсолютна противоположност на Ева. Палавница, която постоянно някъде търчи. Усмивката никога не слиза от лицето ù. От нея вее толкова радост, щастие и надежда. Целият ù облик излъчва сиянието на безгрижната невинност. В нейното присъствие осъзнаваш, че именно такива „ще наследят земята”, тя е направо като образ на жител на Небесното Царство. Гледайки я, си мислиш, че греховете, болестите, смъртта са така далече от подобни създания. И общувайки с нея, забравяш всичко негативно, всичко мрачно и опасно, което съществува в този свят. Абсолютно се умиротворяваш и се успокояваш. Разбира се, ако ти не си майката, из обятията на която се изплъзнала Ева, оставяйки те тогава в пълно недоумение, когато цялото твое съзнание не може по никакъв начин да вмести защо се е скрил от теб земният ангел, и е излязло, че ти си се заблуждавала в относителното свое земно благоденствие, сега трябва несъмнено да се разубедиш в това. И тогава ще можеш да различиш в щастието на своето семейство „заплахата” на неумолимата действителност на Божието Царство, толкова ярко изразено във византийските образи на Бога, Който не се усмихва по светски, но много убедително отправя своя взор към целия свят и към всеки човек поотделно.

 

И ето в един пролетен ден цялото семейство отива в малко манастирче в Северен Епир, недалеко от границата с Албания. Един приятел на семейството  приема монашески постриг. Той също като децата е доста жив и весел. Простоват в своята доброта и сърдечен човек. С целия свой облик, не гледайки на външната монашеска суровост, на рязкото изменение на външността, въпреки напрежението от разбирането какви строги обети е дал искрено на Бога, той по-скоро напомня радостно дете. Ето, той си играе с децата и те сами безумно се радват на тази игра. Деспина е във възторг. Около нея е изпълнено с неподправена радост и несъмнена благодат. Всичко е толкова великолепно, красиво, божествено и ти се струва, че нищо не е в състояние да помрачи тази радост. Изключено!

 

Но въпреки това не е изключено! Само четири дена след пострижението по телефона в Атина разбрах невероятната новина от нашия общ приятел.

 

- Дръж се, отче – ми казва, – няма да повярваш на това, което ще чуеш.

 

- Какво се е случило? Е? Казвай де – го моля.

 

- Ето няколко дена Деспина я боли мъдреца от лявата страна. Обикновено възпаление, както ми се струваше, причината за което ние се опитвахме да изясним, след връщането ни от Епир. Направих рентген и почти съм уверен, че при нея има остеосарком. Не мога да повярвам. Прилагам усилия, за да опровергая моята първоначална диагноза, но в края на краищата всичко се потвърждава.

 

Истинска трагедия! Аз прекрасно знаех какво значи отстраняване на долната част на челюстта: имплантация на част от тазобедрената кост или ребро в долната част на челюстта, химиотерапия, непоносими страдания и вероятност за живот в първите пет години след операцията – по-малко от десет процента.

 

По-добре смърт, отколкото да се живее в такива мъчения.

 

Да се примириш с такива събития не си в състояние. Бог, в Който вярвам, не би допуснал такова ужасно изпитание.

 

Попитах моя приятел, стоматолога:

 

- Нима е възможно една проста зъбна болка да се окаже остеосарком?

 

- Виж какво, въпреки всичко, може би се бъркаш? Би ли могъл да направиш някакво друго изследване?

 

- За съжаление отче, остеосаркомът на долната челюст много лесно и бързо се диагностицира и се предвижда много лошо стечение на нещата – ми отговаря. – Звъня ти, за да те попитам, не би ли могъл да им помогнеш да се оправят по-лесно, тъй като им предстои незабавно да летят до Америка. Не бива да се губи нито минута.

 

Беше изминало не много време, откакто бях в Щатите, сблъсквайки се с подобен случай – помагах на младо семейство гърци: превеждах им на английски и се уговарях с лекарите. Всеки път, когато виждах тяхното седем годишно момче, сърцето ми се свиваше от ужасното зрелище. Хиляди въпроси възникваха в главата ми. Стотици противоречиви чувства се бореха в моето сърце. Никога досега през живота си не бях се сблъсквал с такива трудности. За голямо съжаление детето не оживя! Той мина през такова многомесечно мъчение, което не бих могъл да нарека живот. Суровата реалност остави дълбока рана в душите на нещастните родители. Даже и най-добрите светила на медицината не бяха в състояние да им помогнат.

 

Сценарият отново се повтаря. Разбира се те ще полетят в Америка с големи надежди, в най-добрата клиника, може би при най-добрите специалисти и ще се върнат обратно в Гърция, надявайки се все още на добър изход. Те ще напуснат Америка с болно, но външно абсолютно здраво дете, отнасяйки със себе си невидимата, но напълно осезаема непоносима болка.

 

Бащата на Деспина, този истински герой, разбрал цялата истина. Майката – донякъде. Те незабавно се отправили за благословение към деденцето, така ласкаво наричали свети Порфирий. Старецът Порфирий, човек с чувствително сърце, който съчувства на всички хора, възприел тяхната болка като своя собствена, притеснявайки се много за детето и неговите родители. Единственият светъл лъч, който давал надежда, станало предчувствието на стареца: той ги посъветвал без протакане да тръгват за Америка. Изглежда, че в неговото любящо сърце, искрено обезпокоено, тлеела малка искра  надежда. Тази искра сигнализирала: необходимо е веднага да летят зад граница.

 

И ето след седмица родителите с детенцето са в Америка – някъде в щата Охайо. Какво ужасно пътешествие! Каква буря от чувства, когато надеждата се сменя от безпокойство в очакване на неизвестното. Страхът, който те гложди заради това, че ти не си в състояние да помогнеш на своето дете, е подобен на остър нож, постоянно човъркащ раната, кара душата да страда по-силно от тялото. Единственият им спътник, с който те нито за миг не се разделят и който ги утешава – е молитвата на стареца. И, едва виждаща се, надежда за чудо .

 

Събитията се развиват с главоломна бързина. Три дена след пристигането в Щатите се назначава операцията. Детето минава още едни изследвания. Страшната диагноза отново се потвърждава, лекарите без заобикалки назовават нещата с действителните им имена. Към това ги подтиква професионалният им дълг и манталитетът на лекари.

 

Настава денят на операцията. Четири и половина по атинско време. Телефонът им звъни. В слушалката се чува гласа на майката:

 

- Здравейте, отче! Как сте? Нервите ми не издържат! Тъкмо отнесоха моята Деспина в операционната. Казаха ми, че операцията ще продължи седем часа. Имам чувството, че ще полудея! Вчера ми показаха как трябва да я храня. Дадоха ми малко куфарче с инструменти, защото след операцията тя няма да бъде в състояние сама да си отваря и затваря устата – ще трябва да го правя аз. Днес ми показаха друго детенце, оперирано преди една седмица, за да знам, с какво ще се наложи да се сблъскам – аз едва не загубих съзнание. Отче, повече не мога! Повече не мога! Умолявам те, моли се за нас.

 

Аз не знаех какво да й отговоря. А и какво можеше да кажа? Разбира се, аз казах нещо, но не мога да си спомня какво. Някакъв набор от думи, които вървят отмерено в ред, но заедно не съставят осмислено предложение и не дават на човека никаква психологическа поддръжка и надежда.

 

Затворих телефона. Осем и петнадесет по местно време на щата Охайо. Тя искаше да се помоля. Каква молитва мога да принеса аз на Бога?! В мен практически не остана надежда, вяра, а и старецът, разбира си, се молеше. Какво можех да кажа на Бога? Той не вижда ли нашата нужда? Нима не вижда нашата трагедия? До днешния ден Господ не ни оставяше с Неговата любов, защо сега ще ни остави? И как да прося от Бога милост, ако съм нападнат от съмнения? Срам ме е.

 

В края на краищата и аз казах няколко молитви към Бога. Взех броеницата и Го помолих Той да ни помилва всички. Това беше възможно най-лекия изход от тази ситуация – само да не ме надвиват помислите. Ако аз бих бил Бог и виждах такъв молещ се нещастен и духовно нищ свещеник, аз наистина бих го съжалил, както самия него, така и Църквата, имаща такива жалки служители.

 

Времето незабележимо тече. В пет и двадесет отново звъни телефона. Отново е майката на Ева от Америка:

 

-  Отче, скоро ще я изкарат от операционната. В крайна сметка не са открили нищо в нея. Всичко е минало с просто изваждане на зъба. Казаха ми, че има киста и че това не е толкова страшно. Ти знаеш ли, какво е това? Аз не. Надявам се да ми казват истината. Ако можеш поговори със стареца, не можем да го открием никъде.

 

Аз разбира се, изразих своята радост, обаче останах в пълно недоумение. Това е абсолютно невъзможно! Изключено!

 

Веднага звъня на моя приятел-стоматолог и му съобщавам новината. Поговорихме малко, разсъждавахме  и стигнахме до следния извод: диагнозата е очевидна: остеосаркомът се открива лесно, още повече, че момичето е изследвано два пъти, и тук и в Америка, а разликата между киста и остеосарком е огромна! По-вероятно, болестта е в последен стадий и лекарите не са рискували да оперират. Или пък психическото състояние на бедната майка е било толкова критично, че от съжаление, са решили да й разкажат тази красива приказка. За съжаление, всичко е толкова трагично, че даже не можехме да си представим.

 

Ние решихме да позвъним на стареца: може би той е поговорил с бащата на Деспина и знае нещата в действителност.

 

Лекарят звъни.

 

Старецът отговаря: „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой.” С Деспина всичко е наред. Махнали и едно зъбче, и ние, и тя се успокои. Сега започва славословието. Нищо друго!

 

- Какво, звънил ли ти е бащата на Деспина?

 

- Не, аз още с никого не съм разговарял. Аз се молех и едва сега включих телефона, когато почувствах радост в душата. Слава Богу всичко е наред с Деспина! Когато говориш с тях, кажи им, да не бързат с полета, нека една седмица да разгледат Америка.

 

Вместо тумор открили киста, вместо премахване на челюстта изкарали само един зъб. Вместо смъртен вкус ние придобихме неповторим опит от съзерцание на чудото. Чудо, сътворено от Господа. Което не би се случило, ако не бе участието на св. Порфирий.

 

Веднага след като завърши лицея, Деспина се омъжи. Днес тя е многодетна майка. Определящите й, характерни черти са – искрена гореща вяра, откритост и добро сърце. Както и преди тя е изпълнена с живот. Животът й е постоянно чудо. Не се нуждае от нищо. Единственото, което не и достига – това е… един зъб. За щастие това е мъдрец, и неговата липса не е забележима. А дори и да се виждаше, то би я правило още по-красива. Това не би показвало реалността, не това, което се вижда, а това, което се отразява вътре в нея. „Светият Дух диша, където иска.”

 

Източник: Православие ру

 

“Бог избра онова, що е безумно на този свят” (1Кор. 1:27)

Февруари 26, 2014 in Беседи

 

Света Гора – това е планина на божественото безмълвие, гора на божественото възхождане. Нейният най-висок връх е смирението. Всяко нейно ъгълче, всяка нейна характерна чертица, всяко мъничко нещо в нейния порядък, устройство и живот, разкрива величието на истинското, издигащото във висините смирение.

 

Там има смирени хора, които от духовна разсъдителност сами са избрали пътя на безизвестността и незабележителността. Техните плодове са тайна за нас. Те не разпиляват талантите си, дадени от Бога, лекомислено. Това са хора с дарования, способности, добродетели, знания и опит, погребали се за този свят, неочакващи въздаяние нито тук, нито в отвъдното. Благословени души! Тях не ги е поразил микроба на тшеславието. Светът не знае за тях, не ги разбира. Постоянно е несправедлив към тях и ги обижда. А те невъзмутимо вървят по Божия път.

 

Заедно с тях има още една категория хора. Това са тези, които ги скрива Бог, за да се скрие зад тях. Самите те са хора с ограничени възможности, безполезни, с явно изразени недостатъци, психически неуравновесени, в известни случаи даже отблъскващи. Светът е принуден да ги избягва. Но тези, които светът презира, ги избира Бог за Свое жилище и ги преобразява в инструмент на Своята благодат.

 

В нашия манастир живее о. Харалампий. Ако той се осмели да отвори своята уста, то с голям труд ще ти се отдаде да разбереш какво иска да каже. Някаква телесна повреда невъобразимо му пречи да да се предвижва. Буквално си влачи нозете. Оставил своя дом в Лемнос, той се качил на едно корабче и дошъл в манастира с едно осле и едно одеало. Това било единственото негово наследство. Братята и роднините му се надсмивали.

 

Той няма вид на стар. Поради своето състояние ти можеш да се отнасяш с него както си искаш.

 

Неговите очи винаги са в сълзи. Почервенели са от плач. Но ти с голям труд можеш да срещнеш неговия поглед. Той непрекъснато движи в ръката си изтрита и изпокъсана броеница. Ако си духовно умен ще разбереш, че този човек скрива в себе си нещо необикновено. В своите маниери той е изящен и благороден. В думите си е сдържан и ги скъпи. Повече говори със своя вид и присъствие, отколкото с уста. И говори много…

 

Един от младите отци обича да се подиграва с него: по три пъти на ден го кара да му напомня за разни неща, а вечерта в абсолютно неподходящо време да го буди да си изкара правилото. Отец Харалампий в буквалния смисъл на думата пълзи до неговата килия, за да помогне на брата.

 

- Защо го мъчиш? – попитах непочтителния брат.

 

- Остави го, той е глупак и няма никаква работа. Така запълва своето време – ми отговаря този.

 

- Отче мой, нима ти нито веднъж не си помислил, че може би този човек, когото ти измъчваш крие в себе си такава слава, за която ти не можеш и да си представиш?

 

- Добре, щом е така, повече няма да безпокоя това лениво човеченце – каза той със сарказъм и замина.

 

Изминаха няколко дена и аз минах покрай килията на о. Харалампий. Вратата беше малко отворена и аз деликатно почуках. Казах кой е, и той ме покани да вляза. За пръв път влизах в неговата килия. Никога през живота си не съм вижал такова пусто пространство. На стената – само една икона на Господа. Повече нищо. Обикновен дървен стол. Маса нямаше, само една пейчица. Нито една книжка. Вместо креват – дървена пейка. Нито одеало, нито шкаф. На перваза на прозореца – една кана. Според мен нямаше повече абсолютно нищо. В това голо и неуютно място прекарваше безкрайните часове в съвършено уединение и без ни най-малко утешение приснопаметния сега о. Харалампий.

 

- Отец Харалампий, с какво се занимаваш тук? – го попитах.

 

- Изпълнявам правилото и послушанието си към стареца и чакам последния си час.

 

- Добре, но не изпитваш ли потребност да си с някого?

 

- Да не би да има някой по-добър от нашият Господ, Майката Божия и нашите светии? По-рано идваше и о. Пахомий, но ето вече няколко дена ме е наказал.

 

- Какво правеше тук о. Пахомий?

 

- Казваше ми да му напомням за послушанията и да го будя за правилото.

 

- Но както виждам ти нямаш часовник. Тука въобще няма нищо. Как ще разбереш кое време е?

 

- Аз не зная кое време е. Това не ми е нужно. Просто след повечерието и молитвите моля моя ангел-хранител да ме известява, когато се налага. Ако е вечер, той ме събужда. Ако е ден, отваря вратата и ми напомня.

 

- Ти познаваш ли своя ангел?

 

- Разбира се, че го познавам. Той ми е единствената компания. А вечерта, когато ми е трудно да се изкачвам по стълбите, го моля той да буди отците. Когато на агрипнията (многочасово всенощно бдение) ме наляга сън, аз му се моля и му казвам: „Свети мой ангеле, ти знаеш колко хора страдат от безсъние. Колко хора се въртят в своите кревати и се опитват да заспят. Вземи тази сънливост от мен и затвори техните очи”. Така ме посъветва о. Паисий (става въпрос за стареца Паисий Светогорец-бел. прев.), и ето така и правя.

 

По този начин о. Харалампий преодолял проблема със сънливостта на бденията. И няма съмнение, че по неговите молитви много хора са се избавили от безсънието (игра на думи αγρυπνία – «всенощно бдение»; αυπνία – «безсъние»). Съработничеството и съюзът  с нашия ангел е велико дело.

 

О. Харалампий не го знаеха даже и неговите събратя от манастира. Блажен е този, който смирено е стоял около него, пренебрегвайки себе си и се е учил на величието на неговата безизвестност. Животът на един такъв човек, който е светия и, който не осъзнавайки своята благодат, е покрит от Божията благодат, който е позабравен от хората, но пребивава в памет за Бога, който е презиран от своите братя, но събеседва със светите ангели, който търпи насмешки и обиди от своето обкръжение, а сам се моли за целия свят, който от никого не е зачитан, но Бог „призирает на него”, комуто богословието е непознато като наука, но го преживява като откровение, – такъв живот е самият откровение. Да се смириш пред брата е по-добре, отколкото да се съкрушаваш пред Бога. Непосредствената благодат, която вземаш назаем от смирения човек е по убедителна от тази, която получаваш направо от Господа Да се радваш на дара на другия е по-добре, отколкото да се наслаждаваш на своя собствен, още повече, че му го е дал Бог.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Неизречено благоухание

Януари 21, 2014 in Сладкарница

 

Не можеш да опишеш изтънчеността и благородството на подвижниците! Тези хора, носещи върху си следите на грубия подвиг, макар и тялото им да е изсъхнало и изнемощяло, имат благоухание и благодат, запечатана в удивителните им  души.

 

1976 г. месец август – 22 август по стар стил. Панигирът на св. Мария Магдалена в Симонопетър. Толкова обичат тази светица в манастира! Тук се съхранява лявата й ръка: китката, дланта и пръстите, с кожата и сухожилията. Температурата й е постоянно 37 градуса – доказателство за това, че тази ръка е жива свидетелка на Възкръсналия Христос, живо доказателство за това, че „смъртта няма вече власт над нея”(Рим 6:9).

 

На всенощното бдение ми посочиха стасидия, която се намираше почти в центъра. Редом с мен – беловлас старец. Стои изправен като свещ, не мърда. В течение на службата се изморява. Вероятно спи. Но не така, обичайно, разслабвайки се. Състоянието му е своеобразно и занимателно: главата му е наклонена към ръката, очите са затворени. От време на време се чува деликатно и спокойно похъркване. Но всеки път, когато певците допускат грешка, той става и без забавяне я поправя. И се завръща в …своя покой. „Тялото спи според нуждата на природата, а сърцето му бодърства по изобилната любов.” Действително – неговия ум бодърства. Изглежда, този човек живее в друг свят.

 

Стигнахме до ексапостилария. Всички отци стават, свалят скуфиите си, покланят се ниско, когато служещия свещеник изнася лежащите на посребрен поднос мощи на великата светица, покровителка на обителта. След това започва поклонението. Аз съм потресен. Гледам, какво правят останалите. Чувствам, че не съм с тях , опитвам се да определя своята роля и верните действия, не мога да се докосна до тайната. Всички около мен, усещам това, преживяват някакво събитие, което е неведомо за мен. Певците усилват тържеството. С целият си вид монасите показват, че изпитват нещо такова, което аз нямам сили да постигна. Единственото, на което съм способен, е да следя за случващото се – повърхностно и с любопитство. Скоро след това старецът, който стои до мен, напуска мястото си и се отправя съгласно реда към мощите. Прави три земни поклона, целува ги, помазва се от свещеника и в умиление се връща в стасидията.

 

- Отиди и ти – ми казва той – не се страхувай, днес светата благоухае. Получихме малко от нейната благодат.

 

Аз послушах и тръгнах към мощите. Така, освен всичко друго, правеха и всички останали. Но моите съмнения останаха с мен. Аз не вярвах особено във всичко това. .. Тръгнах замислен. И бях потресен от благоуханието. Неистово ми се искаше да потвърдя констатацията на този факт от изследователска гледна точка и отново се поклоних на мощите. Но почувствах неловкост – моментът беше неподходящ за експерименти! Върнах се на мястото си. Но с мисълта останах при светицата. Моите въпроси се умножиха, но не нарасна вярата ми. Това беше „знамение”, което просех, но не беше „знамение”, от което се нуждаех. Аз не можех да повярвам и въпреки това не можех да си представя, че монасите лъжат. Имаха толкова чисти лица. Преживяваха случващото се без аргументи и разсъждения. Нямах основание да ги подозирам в лъжа.

 

- Отче, как се случва това? – попитах аз – може би отците от благоговение са пръснали малко благовоние? Или мощите сами благоухаят?

 

- Ако пръснеш благовоние, така разрушаваш благоговението. Благоговението се укрепва, когато ти в простота възприемаш неизреченото благоухание. Света Гора е изпълнена с такова.

 

- Какво означава „неизречено благоухание”?

 

- Ако бяхме напръскали с малко благовоние от парфюмерийния магазин, тогава би било „благоухание”. Сега, когато нищо не пръскаме, а благоуханието се излива само, се нарича „неизречено благоухание”.

 

Аз се наклоних и целунах ръката му. Самият той благоухаеше. Като че ли докоснах тамян. Всенощното бдение продължаваше общо 12 часа.

 

При мен дойде познат монах:

 

- Взе ли благословение от стареца Арсений?

 

- Кой е това – попитах с недоумение.

 

- Старчето, което стоеше до теб.

 

- Старчето, което спеше до мен – казах на себе си.

 

-Той има дар да не се мие, добави монахът, вече десет години не си е мил лицето и целия благоухае. Той е чист като сълза. Живее в Каламице, в уединена килия, час и половина пеша от тук. Бягай, докато не е заминал.

 

Аз не го настигнах. Преди началото на празничната трапеза той се беше отделил в своята килийка. Беше се наситил от Божествената служба. Не му бяха необходими нито храна, нито слова, за да си напълни душата. Дванадесет часа той стоеше, седеше, дремеше, при което ежесекундно вдишваше меда на всенощното бдение. Избра благата част, която няма да му се отнеме (вж. Лк. 10:24).

 

превод от руски

източник: http://www.pravoslavie.ru/

 

За благия и болния егоизъм

Октомври 29, 2013 in Външни

 

Трябва да погледнем на егоизма в светлината на една противоположна добродетел, която е смирението. Егото на човека е нещо изключително дълбоко, нещо изключително наше и също така изключително всеобхватно. То е вкоренено много дълбоко в нас и обхваща всички аспекти на нашия живот. С една дума, борбата на християнина се състои в това да направлява правилно своето его. Защото съществува и благ егоизъм, а в Църквата нерядко благият егоизъм се потъпква, напр. нечия харизма, призив, вътрешно желание или цел. Отиваме в храма и някой, хак, и ни го стъпква! Мачкат нашата личност в името на смиреномъдрието. Човек трябва да намира утеха в своя дар, който е от Бога, да се изразява, да може да го види, да може да види своето усилие да дава плодове. Не всички сме еднакви, а сме и различни; имаме черти, свойствени само на нашата личност. Това е личността – в нашите разлики, а не в нашите сходства; в нашата свобода, а не в задълженията и съобразяването с правилата. Друг път ще говорим за това. Тук просто споменавам, че съществува и благото его – това, което наричаме личност, то е нашият дар, който трябва да проявим. И на никой не е позволено – и го казвам за нас, духовниците – да го мачка в името на смиреномъдрието. Мисля, че разбирате какво имаме предвид, главно свещениците. Унищожаването на личностите означава да не позволим даровете на Бога да бъдат оползотворени. Защото, да знаете, тук сме 200, 300 човека, и съществуват 200 – 300 различни харизми, които Бог е поверил на всеки един.
 
От историята на човечество, както тя е изложена в Стария Завет, виждаме, че основният проблем за всичко е порочният егоизъм. Бог създал рая, създал  със Своите ръце, със Своята специална грижа човека, който е Негов образ. С какво крайно предназначение? След като създал за него толкова страхотен свят, Той го създал по една причина: да стане Негово подобие. Човекът не искал да стане подобен на Бога, съединен с Него, а по внушение от дявола, както внимателно се казва в Стария Завет, предпочел да стане Бог. Той оставил по-голямото, и избрал по-малкото. От това глупаво честолюбие, а именно да стане нещо подобно на това, както си представял че е Бог, започнало падението. Отците казват и много хубаво го анализират – днес няма да говорим за това – че основната причина за падението е бил именно егоизмът. Някои казват, какво съм виновен аз, че плащам за падението на Адам и Ева? Фактът, че носим този егоизъм обаче е доказателство, че и ние сме паднали – точно по същия начин грехът влиза в нас. Така започва разяждането на Божия лик, който е иконизиран върху всеки от нас. Нашето падение е това, което се нарича егоизъм. Затова нашето изправяне е смирението – антидотът на егоизма.
 
Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Бог се противи на тези, които издигат своя ръст, егоизъм и имидж и не почива в тях, а им се противопоставя. Върху тези обаче, които имат благостта на смирението, Той идва и излива Своята благодат. Затова казваме – колко прекрасен човек! Гледаме го – колко е благ, скромен, не мисли високо за себе си. Колко хубав човек! С езика на духовността това означава: какъв възприемник на Божията благодат, дарове и харизми е този човек!
 
Виждаме обаче, че това не е лесно. Всички имаме егоизъм, който се изразява по различни поводи, в различни обстоятелства и под най-разнообразни форми. Ние усещаме този егоизъм и неговата тиранична сила. Ако искаме да сме честни, ще видим и признаем, че страдаме от нашия егоизъм. Изпитваме срам от своя егоизъм, чувстваме се неудобно от него, изморяваме се от него, стресираме се. Постоянно ходим на лекар заради стреса и ни дават хапчета, но не се изцеляваме и не знаем каква е причината. Започва да ни боли главата и имаме мигрена. Тичат хората по прегледи, оттук, оттам, но това нещо не се поправя. Скрит проблем в душевния свят. Когато бях студент, отидох на лекар. Мислех си, че страдам от преумора. Отидох при един преподавател по медицина, който беше удивителен човек, за да му кажа за моя проблем. Той ме изслуша и ми каза:
 
- Твоят проблем е егоизмът!
 
Казах:
 
- Не разбрах?!
 
Той беше много учтив и повтори:
 
- Егото, от това страдаш!
 
- Но знаете ли, правя едно, правя друго, боли ме главата, завива ми се свят!
 
Той слушаше. Попитах го:
 
-  Какво трябва да правя?
 
-  Върви при някой духовен изповедник!
 
-  А не може ли да взема нещо, някакви лекарство, едно хапче, имам ниско кръвно?
 
Той ми каза:
 
- Върви при някой духовен изповедник!
 
Направи ме подозрителен, без да ме е убедил. Отидох при един духовник и му казах, че съм бил при лекаря, на когото разказах за моите здравни проблеми, пък той ми говорил за егоизъм. Изповедникът ми каза:
 
- Защо не отидеш при някой друг лекар?
 
Изповедникът изпраща при лекаря, а лекарят при духовния изповедник. Това започна малко да ме скандализира, а духовният изповедник – да ме дразни. Изминаха малко повече от две години. Лекарят беше много прав. И може би духовникът не беше толкова виновен, колкото си въобразявах.
 
Във всеки случай, да знаете, че стресът действително е последица и от начина на живот, но в дълбочина се третира главно духовно, а не с медицински средства.
 
Да се опитаме да систематизираме нещата малко повече.
 
Съществуват няколко примера в Новия Завет, които показват различните равнища, на които функционира егоизмът. Обикновено ние мислим, че егоизмът е жестокост, грубост, дързост, злоба, каквото наистина е. То е приблизително това, което се вижда на лицето на фарисея в неговата молитва, който надменно чувствал себе си самодостатъчен, но без никаква причина бил жесток към своя покайващ се брат – митаря.
 
Съществува друго равнище, по-умерено, защото там може да се намери някакво оправдание, но отново има очевиден егоизъм. Това е примерът, който нашата Църква ни дава в лицето на по-големия брат от притчата за блудния син. Блудният син отива и съгрешава, живее разпътно, прахосва имуществото на баща си, чувства се разбит, съкрушава се, пробужда се и решава да се върне. Той се връща дрипав, с последиците от своите грехове и се приближава към баща си, който смирено забравя всичко, нищо не му припомня, очаква го, и веднага предлага да започне радостта и угощението с угоеното теле. Той натиска „delete” и забравя всичко. И идва големият син, пита какво става и всички му казват, че брат му си е дошъл и затова баща му заклал телето и дава угощението за неговото покаяние и връщане, а той започва да се оплаква:
 
-  Ама аз – казва на баща си – отказвам да участвам в радостта на брат ми! Аз работех за тебе, трудих се, а ти никога не ми даде едно козле да изям!
 
Не е ли имал право? Имал е. Той започва да казва едно, второ – логично погледнато, има право, но духовно – не. Законът казват така, но благородството казва:
 
- Е стига де! Не можа ли да превъзмогнеш закона?
 
Големият брат живее своето нещастие и егоизъм сред радостната атмосфера от завръщането на брат му. Тоест той започва постоянно да говори за своите права: “Аз направих това, направих онова, ти не ми въздаде!” Ето това е друг егоизъм, друго равнище на егоизъм.
 
Ще ви кажа и още едно равнище. Там егоизмът не се вижда много добре. Това е случаят със св. ап. Петър на Тайната вечеря. Учениците седели и без да им каже нищо, Господ взел убруса, един леген с вода и отишъл да им измие нозете. Веднага щом се доближил до ап. Петър, той отказал:
 
- Ти ли ще ми измиеш нозете?
 
Нали всички правят това заедно и оставят Христос да им мие нозете?
 
Господ го порицава.
 
- Ако не се съгласиш, нямаш дял с Мене!
 
Той се смирява и съгласява и казва не само нозете, но и ръцете, главата, тоест целия.
 
Не след дълго, по време на диалога относно Господните страдания и предателството, той с голяма самоувереност, от любов, казва: Дори всички да се отрекат от Тебе, аз няма да се отрека! Не е било нужно това сравнение, казват отците. След това Петър изпада в греха на отричането. Колко страшно нещо. Представете си тази горяща от любов душа да преживява осъзнаването на отричането на Христос във върховния момент, в който трябвало да Го съпроводи, а той Го оставя и без причина се отрича от Него. Това криело друга форма на егоизъм. Тази самоувереност в собствената му любов надделяла в него и Бог допуснал той да падне. Той оставил Бога и паднал в греха на отричането.
 
Виждаме, че съществуват различни равнища, на които се проявява егото на всеки човек. Според отците на Църквата съществува така наречената триразделност на човешката душа, т.е. душата на човека се изразява и проявява в три форми. Първата е волята, втората е чувството и третата умът, мисълта, разумът. Егото на човека също се изразява в три форми. Волевият егоизъм се изразява като искане, емоционалният егоизъм като (претенция за) право, оплакване, а интелектуалният егоизъм като мнение.
 
При едни хора интелектуалният егоизъм е по-интензивен, а при други чувствителността, т.е. прекалената емоционална чувствителност е по-измъчваща. Всеки един човек има както собствена харизма, така и собствено безсилие и собствено поле за борба и усилия. Какво ще рече воля? Сигурно сте слушали, че в манастирите, в монашеската традиция и в монашеската борба едно от основните неща, в които се съсредоточава усилието на монаха, и на християнина съответно, е да победи собствената си воля. Затова старецът, игуменът или духовникът на монаха упражнява това, което се нарича отсичане на собствената воля, опитва се да помогне на борещия се да отсече своята воля. Какво означава това? Някой например казва искам да следвам това конкретно правило. Искам да ми дадеш това послушание, искам да стана архондар, искам да стана готвач, искам да стана свещеник! Това го решават старците в манастира – дали тази година ще си готвач, дали догодина ще си архондар, при кого ще си в послушание и т.н. Не избираш сам начина, по който практически ще провеждаш живота си. Много трудно нещо. Много трудно. . .
 
Ние не разбираме саморазбираемото – егоизмът, замъглеността, нищо не разбираме. Чувстваме, че сме някои. Този егоизъм понякога е очевиден, понякога е оправдан и понякога скрит. Ние имаме нашите претенции, например искаме да направим даден избор в живота, но идва бракът и ни отсича волята. Или се подготвяме да отидем с детето на гости и тъкмо излизаме, коремчето на детето го заболява, пада на земята, удря си главата и викаме лекарите – отсича ни се волята.
 
Помислете колко е хубаво човек да не се затваря в оковите на собствените си планове, така че не само, когато обстоятелствата или другите му отсичат волята, а и сам да може да отсича волята си и душата му да намери покой. Аз ще искам дадено нещо, но ако събитията се развият по различен начин или дойде някой друг, който има противоположно желание, нека бъде по неговото желание. Например съм женен, родом съм от Митилини, а жена ми е от Итака. Идва Рождество Христово и тя казва:
 
- Искам да отида при моите близки, защото шест месеца не съм ходила при тях!
 
И аз казвам:
 
- И аз искам да отида при моите близки, защото седем месеца не съм ходил при тях и в Свещено Писание се казва жената да се подчинява на мъжа и аз съм мъжът!
 
И жената казва:
 
-  Не! В Писанието се казва мъжът да обича жената, и ако ме обичаш, ще отидем в Итака!
 
И започват географските аргументи, които естествено нямат никаква връзка с Божията благодат. Такива сме. Причината е в егоизма.
 
Това е волята – колко хубаво нещо. Да каже някой – аз това бих искал, това желае душата ми, ако Бог така устрои, ще кажа: това е дар от Бога, да бъде благословено! Ако не, още по-добре. Той по-добре знае от мене. Тогава човек започва да предава живота си на Бога, вземайки го от Неговата кръв.
 
Казах, че съществува още едно нещо, което е свързано с чувството и се касае за емоционалния егоизъм. Това е правото. Много пъти казваме:
 
- Ох, клетата аз!
 
Коя клетата? Защо си клета? Ако аз те нарека клета, започват да протестираш:
 
- Аз, отче, нямам ли право да изям едно парче хляб или да правя нещо друго?
 
Това е необходимостта от емоционална милувка и тя ни кара да се чувстваме разбити:
 
- Защо Бог нарежда нещата при другите, а при мене не?
 
Хайде сега, Бог бил виновен. Нашата душа започва да се измъчва с такива сравнения, защото страда нашето клето чувство.
 
Интелектуалният егоизъм е усещането, че всичко знаем, че имаме мнение и становище за всичко. Това е много църковна и много гръцка болест. В една нелицеприятна гръцка пословица се казва “Десет гърци – единайсет мнения”. В друга се казва, че няма грък, който да не е казвал: “Ако бях президент, щеше да видиш какво щях да направя!”
 
Има и една друга английска поговорка, която гласи, че ако четирима руснаци съставят четиригласен хор, то четирима гърци съставят пет политически партии, което се дължи на това, че си мислим, че знаем всичко, лесно изпадаме в разногласие, лесно отхвърляме и т.н. Тоест, това е чувството за лесното мнение. И когато другият се усъмни малко в него, вътрешно възроптаваме. Какво друго е това, освен доказателство, че и в нашата душа, а не само в тази на ближния, се гнезди мнението, че сме нещо.
 
Нашият егоизъм се проява в груби форми като ревност, гняв, мъст, отхвърляне на другия, дързост и грубост, самохвалство, наглост, злоба и т.н., но не само това. Това са очевидни форми. Аз искам да се спра върху няколко по-изтънчени форми, които показват клопките, които понякога не забелязваме и така в душата ни влизат бактериите на страстите.
 
Понякога се топим като лед, когато ни кажат, че сме най-добрите. Ако например сме пет човека и отида да се поздравя с първия: “Как си, какво правиш, децата ти добре ли са? Много се радвам да те видя!”, но по погрешка не забележа другия, той ще се задуши от помисли: “Не ме обича. Не ме брои за нищо, не казвам, че съм най-добрият, но да не би да има нещо против мене?” тоест започват лъжеоправданията. Лекотата в оправдаването е израз на егоизъм. Много пъти се случва така, че веднага щом се появи някаква леко негативна атмосфера и, хоп, използваме всички аргументи, за да се оправдаем, които никога няма да можем да изнамерим, за да оправдаем някой друг. Капацитети сме в това да намираме собствени оправдания. Колко човешко е това се вижда при падението на Адам и Ева. Адам казва на Бога – жената, която Ти ми даде. Не греша аз, по-скоро Ти грешиш, Боже мой, защото Ти ми даде тази жена и тя ме увлече. А жената – змията е виновна! Единият обвинява другия.
 
Такива сме и ние: искаме да заличим не само с думи, но и да изхвърлим от съзнанието си отговорността за своята грешка, за своя пропуск и т.н. Един такъв елемент на коварен егоизъм е оправдаването.
 
Обикновено сме егоцентрични. Мислим, че ако ние направим нещо, то ще е по-добро от това, което другият ще направи. По-лесно се доверяваме на собствената си дарба, отколкото на тази на другия. Когато някой вярва само в себе си и се доверява на своето аз, но не след дълго дойдат цунамитата в живота и започне да потъва, тогава той ще си изпати, както св. ап. Петър, който предизвикал Господа в бурята и Му казал: Ако Си Ти, и не си привидение, ми кажи да дойда! Той му казал: Дойди! Св. ап. Петър започнал да ходи по вълните, но веднага щом видял, че се задава насрещен вятър, хоп, започнал леко да потъва:
 
- Господи, помогни ми!
 
- Защо се усъмни, маловерецо? След като съм Аз, защо се опитваш сам? След като Аз ти казвам и търсиш от Мене знамение и ти го давам? Ти мислиш по твоята логика…
 
Съществуват и други по-коварни форми:
 
Когато лесно се засягаш, т.е. лесното засягане, сърдене и вътрешното гневене от най-малкото нещо. Унищожаваме нашата радост от нищото, заради някакви невероятни подробности. Такива сме.
 
Друго нещо: идеята, че сме нещо. В Стария Завет има един страшен израз: “Горко на онези, които мислят, че са нещо и смятат, че всичко знаят”. Мисълта, както казва св. Никодим Светогорец, че си някой. Както казва нашият народ: “Има идея за себе си”. Може и да не го показваме, но го има в нас. От какво се вижда? Когато при първото наше падение ни обхваща разочарование.
 
Пак св. Никодим Светогорец в своята известна книга „Невидима бран” казва, че падайки в големи грехове, някои хора едновременно падат и в голямо разочарование. Това е техният егоизъм. Защо ли? Защото не могат да се примирят с техния грях и безсилие. Сякаш казваме: “Аз да правя това нещо?” Ти кой си? Нещо повече от нас? Като нас си! Нашият естествен ход не е да летим, а за съжаление да се влачим, пълзим. Божията благодат ни кара да летим! Затова казваме:
 
- Боже мой! Такъв съм! Опитвам се от боголюбие, но не успявам. Прости ми!
 
Тогава биваме приети от Бога…
 
Или пък отиваме при духовния наставник привидно съкрушени, изглеждаме неутешими, папа-Яни започва да ни утешава и ни казва:
 
- Не прéчи, Бог ти е простил!
 
- Не, не ми е простил!
 
- Защо да не ти е простил?
 
Егоизъм. Друг егоизъм е синдромът на „добрият християнин”. На доброто дете. Децата от неделното училище, които са много изрядни, не правят грехове, които някои други правят, ходят на църква, знаят “Свете тихий” наизуст, постят, но само да не ги засегнеш леко. Засягат се. Имаме усещането, че сме изрядни. Не, възлюбени. Всички сме разхвърляни и разглезени. Съществуват и други хора, които Бог знае защо за минали през тинята, за да стигнат до взирането в Божието лице. И където грехът изобилства, Бог дава изобилна благодат. Такава е логиката на Църквата. И непосредствено разбойникът казва: “Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си!” и се покайва. Той разрушава своя егоизъм, разбива идеята за себе си и върху отломките на неговия образ остава това, което се нарича чудото на благодатта.
 
В заключение с няколко думи можем да кажем, че е много е хубаво всеки от нас да възлюби смирението и да намрази своя егоизъм, за да може да даде предимство на другите, пряко да общува с тях, да остави събитията и обстоятелствата да направляват живота му. Тогава той непосредствено намира вътрешно равновесие, иска това, което може, не иска това, което превишава неговите сили. Той казва това, което чувства, показва това, което е, не раздвоя своя образ, т.е. не разделя себе си. Много е просто. Каквото Бог устрои за мене, да бъде благословено! Аз не струвам повече от другия! Защо другият да страда, а аз не? Нека аз страдам повече, за да може другият да се чувства добре в живота; да бъда не пръв, а последен…
 
Превод: К. Константинов
 
Източник: http://dveri.bg/kqaxa
 

На път за Дамаск-продължение

Септември 30, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

- Владико Николай, след години Господ отново ви застави да се обърнете към темата за новите технологии и тяхното въздействие върху човешкия организъм. Именно на това са били посветени и научните ви търсения в света! Сега оглавявате комитета при Свещения Синод на Гръцката православна Църква по биоетика. Според вас, може ли и трябва ли Църквата да се меси в разработките на учените в сферата на биоетиката и да търси пътища за диалог със съвременното общество?

 

- Ако гледаме на Църквата като на институт, който действа в света, то той може и навярно е длъжен да влияе на случващите се процеси. Но главната цел на Църквата не е опитът да се изменят някакви обществени нагласи. Главната й цел е да помогне на хората, в това число и на младите, на своите чеда да не изгубят вярата в сърцата.

 

Това е особено актуално във връзка с това, че съвременната медицина и технологии много активно и достатъчно дълбоко се намесват в живота на обществото и на всеки човек. Така например, за първи път в историята на човечеството в тялото на човек, загубил собствените си органи се поставят органи, които не са негови. Съвременната медицина се е научила да въздейства даже на времето на настъпване на смъртта. Представете си – дете се ражда с множество проблеми и болести, а съвременната медицина е в състояние да му съхрани живота, да отдалечи часа на смъртта, но заедно с това го обрича на съществуване, което всъщност ще е жив ад. Някой човек, който има рак в напреднал стадий, трябва скоро да умре. Но сега са изобретени такива методи на лечение, които удължават живота на този човек, и по някакъв начин той продължава да съществува. Тук възникват сериозни проблеми за присаждането на органи и евтаназията. И двете имат много сериозна икономическа мотивация. Подобни проблеми има и със зараждането на човешкия живот. Никога по-рано не сме предполагали, че животът на човек може да се зароди извън човешкото тяло. По-рано е било невъзможно да се допусне, че ембрионите са извън организма на майката, а сега, в съвременния свят милиони заченати и развиващи се ембриони се намират в лабораториите в замразен вид. Възниква въпросът – в действителност това хора ли са или не (тези, които са замразени)? Необходима ли е, полезна ли е такава наука, която дава живот на човека, а последният страда от това? Може ли човек сам да реши на кого да даде органи за живот и на кого да не ги даде? Ако погледнем от друга страна, колко е забележително, когато хора, които не са можели да имат деца, получават тази възможност, а тези, които са били близо до смъртта, благодарение на новите, пресадени органи, продължават да живеят. И ето тук възниква въпросът, имат ли тези опити Божието благословение или не?

 

Самите лекари и пациенти, които в своето ежедневие се сблъскват с тези проблеми, задават въпрос на Църквата за възможността за използването на подобни технологии. Те си задават въпроса, дали не постъпват против Божия Промисъл, използвайки технологиите? Не става ли така, че се сдобиват с дете, но заради това губят връзката си с Бога. И затова Църквата идва при тези хора и в смирение се опитва да ги просвети в незнанието, в което пребивават. И ако чрез тези хора, на които Църквата се опитва да помогне в конкретните им проблеми, тя може да въздейства и на общественото устройство, то това ще донесе още по-голяма полза.

 

В Гърция ни се отдаде да създадем сериозен изследователски център по биоетика и високо компетентна комисия при Св. Синод на Гръцката Църква. Разработена е цяла програма по биоетика, която, повярвайте ми, не е създал досега нито един университет в света. Тя е призната от държавните структури, академия и университети. Тази програма не е училищна или университетска, тя предполага по-високо ниво, и затова към изучаването й пристъпват випускниците на университетите в допълнение на тези знания, които вече имат. Ние работим по система на семинари, конференции, водим обширна издателска дейност, създават се и отделни групи, които специализират в конкретни области. Официалните текстове, които са разработени от Св. Синод по въпросите на биоетиката, могат да се открият в Интернет на гръцки, английски, френски езици, в скоро време ще са преведени и на руски език. Добре би било тези текстове да се появят в Интернет на официалния сайт на Руската Православна Църква.

 

- Владико, примерът на Вашия живот може да вдъхнови мнозина руснаци, които са изгубили вярата за годините безбожие в Русия и сега се терзаят от съмнения. Какво бихте посъветвали тези, които търсят Бога?

 

- Тези, които търсят Бога с разума и мислят, че Господ чрез разума ще дойде при тях, няма да открият Бога, защото такъв Бог не съществува. Няма Господ, който може да се докаже с логиката. Истинският Бог влиза в сърцето с помощта на вярата. Преди няколко години четох, че в Съветския Съюз, а същото е било и в Гърция от страна на комунистите, издевателствали над една от заповедите на блаженствата: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”. Тази евангелска фраза от блаженствата говори за това, че Бога може да види този, който има чисто сърце.

 

Затова пожелавам на всички да имат чисто сърце, защото всички, които имат такива сърца, ще видят Бога. Моите най-добри учители не са били богословите и свещенослужителите, а тези, които са преминали изпитанието на неверието.

 

- А този, който вече е открил Бога, как да не Го изгуби, да не падне в равнодушие и през целия си живот да задържи горенето на сърцето?

 

- За такива хора може би е полезно от време на време отново да се съмняват в Бога, и тогава е възможно, те отново да почувстват смирение. Понякога се случва така, че човекът влиза в Църквата и внезапно губи връзката си с Бога. Мисля, че е по-добре със смирение да се съмняваме в божествените истини, отколкото гордо и самодоволно да се хвалим със пребиваването си в Църквата.

 

Когато живеех в Америка и четях Достоевски, Толстой, Солженицин, в мен възникна силно желание да прочета тези писатели в оригинал. Започнах да изучавам руски език. Винаги съм чувствал особена любов към Русия и може би поради това ми се отдаде в своята митрополия да създам руска енория. Удивителното е, че именно тази енория считам за най-добра. Служим по стар стил, както в Русия. Църквата е украсена, като руските храмове, и всичко, абсолютно всичко в нея отговаря на руските традиции.

 

(…)

 

- Разбира се, Вие виждате това духовно възраждане, което се случва в Русия, хиляди хора се върнаха към Православието. Как мислите, от какво е необходимо да ни предпазите, тъй като опитните християни са малко?

 

- Руската Църква днес излиза от епохата на новомъчениците. Както и древната църква след завършването на периода на изповедничеството много скоро се оказала раздирана от различни ереси, така и Руската Църква, преминала през изпитанията на мъченичеството, трябва да е много внимателна и бдителна, за да не попадне в друго изкушение, което може да последва след този благодатен период. Такова изкушение  може да се окаже осветскостяването на Църквата.

 

- Благодаря ви владико, за вашата необикновена любов към руския народ, която, естествено, не може да не развълнува сърцата ни. В края на беседата прося за вашето архипастирско благословение към нашите читатели!

 

-Руският народ има своите прекрасни владици, които го благославят. Имате свети отци, които денонощно се молят за вас. Затова съм дошъл не да благославям, а да се науча от вас на вашата вяра. Много би ми се искало да преобразя в себе си тази благодарност и благочестие , което виждам във вашия народ, така че това да стане моята молитва за вас. Затова, вместо моето благословение, аз призовавам Божието благословение, с което Господ е благословил с две ръце вашата страна, целия руски народ и всеки от вас!

 

интервюто е взето от Александра Никифорова

превод от руски

източник: http://www.pravoslavie.ru

 

 

 

На път за Дамаск

Септември 23, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа с учeния физик на НАСА, сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай

 

Днес, когато светът се връща към своето езическо минало, ние ще говорим за обръщането на човека към Христос. Най-яркият образ на приемане на християнството е ослепяването и прозрението на ап. Павел на път за Дамаск: „А Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа, дойде при първосвещеника, та измоли от него писма за Дамаск до синагогите, щото, които намери да следват това учение, мъже и жени, вързани да ги доведе в Йерусалим. Но, когато той беше на път и наближаваше до Дамаск, изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, който му думаше: Савле, Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш…Савел стана от земята и, макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И три дни не виждаше, и нито яде, нито пи. В Дамаск имаше един ученик на име Анания, комуто във видение Господ каза: Анание!…стани та иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел…той Ми е избран съсъд…Анания отиде и влезе в къщата и, като възложи върху му ръце, рече: брате Савле! Господ Иисус, Който ти се яви по пътя…ме прати, за да прогледнеш и да се изпълниш с Дух Светий. И изведнъж сякаш люспи паднаха от очите му, и той веднага прогледна и, като стана, покръсти се… и веднага начена да проповядва в синагогите за Иисуса, че Той е Син Божий. (Деян. 9:1-20)

 

Този кратък откъс от Деяния на апостолите ярко и точно описва това, което се случва с душата на човека в момента на прехода й от състояние на неверие към вяра; ослепяване за земния свят с неговите рационални закони и прозрение за духовния свят, който е парадоксален, и за е юдеи съблазън, а аз елини безумство (1Кор. 1:23). Невъзможно е за ума да разбере проповедта за Царството, което не е от този свят, Царство, в което последните ще бъдат първи, а първите последни (Мт. 2:16).

 

За това беседваме с учения-физик, сътрудник на Националната Аеро-Космическа Агенция на САЩ в миналото, а сега митрополит Месогийски и Лавреотикийски Николай, председател на комитета по биоетика на Гръцката Православна Църква.

 

 

- Драги владико Николай, вашият път към вярата, път от млад многообещаващ учен в областта на астрофизиката и космическата медицина до светогорски монах, меко казано, можем да наречем необичаен. Разкажете ни, моля, за търсенето на вашата душа.

 

-Аз живеех в Солун, където имах духовник. Той е свят човек, който е жив и сега. Отецът е велик молитвеник на 96 години. Когато моите родители, които в младостта си не били дълбоко църковни хора, се оженили, той съумял да ги доведе в храма. Израснах в дом, който мога да нарека истинска Църква, макар и тогава да не разбирах това. Майка ми е физик, всички мои роднини, сестри, брат – също са физици, затова и моята мечта беше да стана крупен учен физик. Това не ми е пречило да имам духовни търсения и в течение на шест години аз търсех Бога, съмнявайки се в Неговото съществуване.

 

След завършването на университета аз се оказах в Америка, където продължих своето образование в двата най-големи световни центрове по физика- в Харвардския университет и Масачузетския технологичен институт. Там мои преподаватели бяха носители на Нобелови награди. Изучавах при тях астрофизика, след това инженерна механика и впоследствие медицина. Стремях се да използвам достиженията на механиката и новите технологии в човешкия организъм.

 

 

Когато ме поканиха в Националната Аеро-Космическа Агенция NASA за разработки на технологии свързани с космическата медицина, на мен ми се искаше с всички усилия да реша поставените ми задачи. Научното търсене ми носеше необикновена радост, най-огромната, на която, както ми се струваше тогава, е способен човек. И Господ даваше възможност да решавам тези научни задачи, които поставях пред себе си, още повече, достигнах до там, където и сам не очаквах. Обаче помня, тогава ме удивляваше това, че въпреки огромната радост от успеха, сърцето ми, аз чувствах това, все пак оставеше непълно.

Веднъж отидох на църква в Америка, видях разпятие на Христа и на разпятието надпис „Царя на Славата”. Аз се замислих: как е възможно това, как висящо мъртво тяло може да е цар, че и на славата? Този парадокс ме накара да се замисля. Спомних си евангелските слова за това, че ако искаш да си първи- бъди последен, ако искаш да получиш нещо, трябва нещо да отдадеш.

 

 

 

- Владико, в моето съзнание има известна идеалистична картина, аз мислех, че абсолютното болшинство деца в Гърция от детство са въцърковени и не се съмняват в Бога, защото живеят в страна с многовековна православна традиция, православен начин на живот, нима това не е така?

 

-Това, че мислите така, ви прави чест, но, за съжаление, не съответства на реалната действителност. Гръцкото общество днес изпитва огромно западно влияние. Както ми се струва, ако сравняваме, руското общество има повече вяра, а гръцкото се опира на традицията. От 17 до 22 годишен аз бих могъл да се нарека невярващ, но не в смисъла че съм отхвърлял Бога, аз се съмнявах в Него. Но истински Господ се явява в този случай, когато някой сериозно се съмнява в Неговото съществуване. Господ не е този, който влиза чрез разума, а е Този, Който излиза от човешкото сърце. Аз считам, че най-големият дар от Господа за мене беше това, че Той ми даде възможността да се съмнявам в Неговото съществуване и чрез това да повярвам в Него.

 

Радостта от научното дирене прилича на движение на самолет, а църковната радост напомня космическа ракета. Ако говорим за научните радости, за този същия самолет, то колкото и да летиш на него, все пак ще се върнеш на земята. А относно Божиите радости, ракетата, която те носи, в нея можеш да пътешестваш безконечно в светове, неизвестни досега за тебе.

 

 

Тогава в мен възникна желание да открия някаква усамотена пещера, да се скрия в нея и от дълбината й да разгледам небесните звезди. Намирайки се в Америка, аз изведнъж си спомних свое пътуване до Света Гора, което беше изключително с туристическа цел. За 23 дена размисъл аз реших да стана монах, отидох на Атон и около две и половина години живеех там.

 

 

-А как реагираха на такъв обрат вашите родители?

 

 

-Моят баща, когато разбра за това каза: „Дете мое, аз винаги съм знаел, че ти си умно дете, със своето решение ти съумя да ми го докажеш. Ти реши не само проблема на бъдещия си живот, но и всички проблеми и сложности на настоящия живот.”. И добави: „Отсега трябва да забравиш за нас, ние скоро ще си отидем от този живот, единствено помни Бога”. Аз имах родители, които истински вярваха в Господ. Оказвайки се на Атон, аз можах да видя в концентриран вид цялата благодат на Атон, цялата му святост.

 

 

- Разказваха ми, владико, че още един човек ви е оказал много силно влияние във вашия стремеж към Бога, владика Севастиян. Това е известен гръцки подвижник, за когото в Русия знаят малцина, затова кажете няколко думи в негова памет.

 

 

- Владика Севастиян е един от изтъкнатите йерарси на Църквата. Той беше в числото на хората, които ме разбудиха. Запознах се с него по време на своето пребиваване в Америка. Това, което най-много ме потресе в него беше съчетанието на мъжество, духовна смелост и едновременно мирност и тихост на душевното му устроение. Той беше митрополит на неголяма епархия на границата с Албания. В южната част на Албания числото на гърците тогава надвишаваше числото на коренните жители- албанци. До 1967 г. на тях им се забраняваше да проявяват своите религиозни чувства, не можело даже да се прекръстят. На владика Севастиян му се отдало да вдъхнови стотици млади хора и да ги напъти към достигането на духовна свобода и възможност да изразяват своите религиозни чувства. Той беше човек с необикновена кипяща енергия в социалното си служение. При все това последното въобще не му пречеше да води дълбок вътрешен духовен живот. Най-строго негово правило беше от осем вечерта до осем сутринта да затваря вратите на митрополията, където живееше, за да се предава на молитва. 12 часа посвещаваше на това. Останалите 12 той се занимаваше с външна деятелност.

 

 

Той изповядваше нищета в живота и казваше, че всеки свещеник трябва да живее по-бедно от мирянин, а владиката да живее по-бедно от свещеника. Тези негови качества- нестяжателност и пълно отричане от себе си-  привличаха хората, които му отдаваха големи средства, а той ги отправяше за осъществяването на своите благородни цели. Веднага след като рухнал комунистическият строй в Албания, огромни суми пожертвал за нуждите на мюсюлманското население, искам да подчертая това, разбира се и за поддръжка на християнски семейства. Господ бързо го взе от този свят, в 1994г. След смъртта му от него останаха само два чифта панталони и две раса. Едното расо и едните панталони аз получих в наследство. Но особено съм радостен, че Господ ме сподоби да възприема свещеничество от ръцете на този свят човек.

 

Не останах дълго на Света Гора. Светогорските старци ме благословиха да служа в Атонското подгорие в Атина. Постоянно живеех в Атина и веднъж на месец, два, отивах на Атон, където се подвизавах като отшелник в една отдалечена килия. Но Господ не само ме изведе от Света Гора на служение в Атонското подгорие в Атина, но и ме постави на съвсем друг път, поставяйки ме за архиерей на митрополия близо до Атина.

 

 

- Владико Николай, по това време продължавахте ли своите научни изследвания или напълно ги оставихте?

 

 

- Работата е там, че когато имаш пред себе си прекрасна храна, тогава това от което си бил доволен в Макдоналдс, не предизвиква в тебе никакъв апетит. Животът в Църквата напомня чудно приготвена храна, а животът в света, в това число и научния, приличат по-скоро на някакви консервирани продукти. Ако има възможност да летиш по небето, то пътешествията по земята вече са скучни и неинтересни.

 

 

Силата на Църквата е в това, че ти можеш да преодолееш смъртта, която те очаква, да разшириш съзнанието си, излизайки извън рамките на присъщия му рационализъм. Този Бог, с Когото живее Църквата – това не е идеология, не е мнение на определени хора, а самият истински живот. Аз всеки ден от сутрин до вечер целувам собственото си расо.

 

интервюто е взето от Александра Никифорова

следва

 

превод от руски

Източник: http://www.pravoslavie.ru/smi/36614.htm

 

 

Премахването на индивидуализма в богослужението

Септември 11, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Православното християнско богослужение не е опит да умилостивим разгневения Бог. Това не е дълг, поради чието пренебрегване ще понесем юридическа отговорност, не е възпроизвеждане на сцени и картини, които ще ни помогнат по-добре да ги почувстваме. Това не е възпоменание за древни исторически събития, които не трябва да забравяме, не е опит да представим някакъв прекрасен духовен свят, за да се вдъхновим, не е способ да си дадем душевен отдих. Православното служение е стремеж да намерим истинния Бог, Който постоянно се проявява в нашето ежедневие, да се влезе в чертога на Неговата любов, в знак на въздаяние да изразим нашата признателност и любов, да се приобщим към Него, Неговата радост и сила, и накрая да живеем заедно с Него.

 

В богослужението ние виждаме Христос, но заедно с него се прославя и вярващият:”Когато Христос, нашият Живот се яви, и вие ще се явите с Него в слава”. Какво означава човек да се яви заедно с Христос? Тук очевидно се има предвид есхатологичен смисъл. Тогава ще бъде явена напълно Божията слава, тогава ще се прослави съвършенството – Бог – и тогава всеки човек ще се яви във слава. Освен есхатологичното значение, съвместното явяване на човека с Христос е свързано с висшата цел и предназначение на всеки от нас. На божествената служба вярващите отхвърлят всички грижи, отделят се от земното, по тайнствен начин се уподобяват на херувимите, приобщават се със Светия Дух, преживяват последните времена. Светият Дух обозначава Бога в историята и Църквата, в Неговото вечно Царство. Едновременно той обозначава и всеки вярващ, тайната на човека.

 

Служението е различно в зависимост от молитвите, от действията, осъществявани в храма- не в определен час в стаята, не тогава, когато искаме, с помощта на определени фрази, не така, както ние си мислим. Богослужението може да е само общо и църковно. Човек не може да служи сам в своя дом. Той служи на Бога заедно със своите братя в Христос в храма-място, което не му принадлежи и не е предназначено за обществено използване, а в място, предназначено за Бога. Ние се събираме в църквата с една единствена цел, да служим съвместно. Служението не се осъществява, ако сме много, но сме разединени. На Бог служи не всеки човек поотделно, но Църквата като съборно единство. Затова и божествената литургия превръща пространството в точка, прави историята непрекъснато „днес”, настояще, обединява всички хора „и разпръснатите по света прави земляци”.

 

На божествената литургия словата „всичко”, „всички” се срещат почти във всички молитви: “Вся светии поменувши”, т. е. ние си спомняме всички светии, не забравяйки нито един. Споменавайки душите, също не изключваме никого от своите молитви: „И всех и вся”. По този начин свещеното служение се принася от всички съвместно. Затова Църквата не е локална и местна, а всеобща и съборна. Църквата извършва всяка литургия, като че ли съсредоточва в себе си всички храмове, всички безкръвни жертви, принасяни в целия свят, събира всички и всичко в една, угодна на Бога жертва. Тази съборност изразява тайнството на единството.

 

Поради каква особена причина ние всички се събираме заедно? Дайте да си спомним за нашето сътворение. Когато Бог сътворил света и Адам, Той казал: „Не е добро за човека да бъде сам”. Егоизмът-това не е само желание да си първи. По-коварна разновидност на егоизма е желанието да си сам. И това е трагично. Ще дам пример, за да поясня казаното. Често ние идваме в църквата и, държейки в ръка молитвеници, се скриваме в някой тъмен ъгъл. Не искаме да се занимаваме с нищо друго и ако някой до нас се размърда, ние се възмущаваме, че ни пречат да се съсредоточим. Но ние не идваме в храма, за да се съсредоточим. Ако това беше целта, то затова много повече би ни подхождала килията. В храма идваме, за да общуваме. Животът на един човек се пресича с живота на другите, той им открива дверите на душата си и те влизат там, носейки със себе си Бога. Ние идваме, за да се срещнем, за да се окажем в едно и също място и в едно и също време, за да прославим Бога в общото предстояние пред Него. Ние идваме, за да общуваме със своите братя, а не за това главата ни да боледува от самотни егоистични мисли. Затова и Църквата, не приемайки неблагочестивия шум, се отнася снизходително към определен безпорядък, към естествения шум на малките деца, към трудностите, възникващи при болните, старците и психически нестабилните. Защото всички те внасят своя велик принос в общението на божественото служение. Храмовете не са места, където цари пълна симетрия, порядък и организираност. Напротив, уставът, правилата и разпорежданията са призвани да облегчат както нашето общение един с друг, така и с Бога. По тази причина нашето служение има характер на събрание, нарича се Тайнство Причастие. Ние не може да достигнем до богообщение, ако не умеем да общуваме помежду си. А да общуваме можем само тогава, когато излезем от своя „калъф”. Точно с тази цел Църквата ни събира заедно, за да забрави всеки за своето самосъсредототочие, за своето собствено „аз”.

 

Ние идваме на божествената литургия, за да намерим място в свещения съсъд, да се докоснем до Христа, да се окажем редом до целия свят, с цялото творение, да простим на своите събратя, да ги почувстваме като част на своята личност, на своето тяло и да осъзнаем, че ние всички сме части на Тялото Христово. В това се състои нашият живот и нашата вяра, които се намират в свещеното служение. Когато човек живее с радост от общението с Христос, разбирайки това не като лично, но като църковно събитие, когато всички ние се явяваме части на вечното Христово Тяло, жители на Неговото Царство, причастници на вечността, тогава нашето сърце получава част от плода на Тайнството. Простени и обичани ние се обединяваме в Църквата, ние се посвещаваме в Тайнството Божие и подготвяме своята душа за приемането на божествената радост. Тогава ние спираме да сме наблюдатели и ставаме участници в богослужението.

 

превод от руски

 

източник:http://www.pemptousia.ru

 

 

 

Защо това се случи с мене, Боже?

Август 12, 2013 in Начална страница, Семейство

 

Млада двойка. Запознали са се съвсем отскоро. Единствената им мечта била да живеят в любов. Колкото може повече да се обичат един друг. Колкото може по-пълно! Колкото може по-дълбоко! Това е то-истинският живот. В това няма само сладост и красота, в него има и сила. Такава любов не може да е егоистично чувство, не е ограничена само от себе си, не е самодостатъчна. Любовта ражда, умножава, дава живот.

 

В този кръговрат на любовта те се женят, и ето вече чакат детенце. То е съсредоточие и смисъл на съвместният им живот. Всичките им мечти сега са свързани с него, в детето са събрани всичките им надежди. За първи път в тяхната любов влиза някой трети. Той още не се вижда, но дори със самото си присъствие умножава и укрепва тяхната любов. Измененията, протичащи в женското тяло, потвърждават появата на новия живот, който не само е роден от любов, но и сам ражда любов. Мъничкият невидим малчуган, когото те разбират без думи, дава нов живот на родителите. Те откриват за себе си не само, че се обичат по-силно, но и някак различно. Тяхната любов е придобила някакво ново, по-високо равнище.

 

Младата жена се чувства майка още преди раждането на детето. Тя само очаква мига, когато ще може накрая да прегърне детето си. Настъпва денят на раждането. Естествената болка се сменя с радостта от появата на новия живот, очарованието на новото присъствие в дома, изумление пред неповторимите черти на новата личност. Заедно с нея идват и безсънните нощи, радост, вълнения, безпокойства, грижи, прегръдки, целувки, играчки, мечти. Детето започва да се усмихва, да говори, да ходи, да прави първите пакости, започва да ходи на училище.

 

От ден на ден нашата привързаност към детето расте. Страхове и опасения се сменят. Ние чуваме, че чуждо дете е заболяло тежко. Усмивката изчезва от лицето ни. Но не за дълго. Дълбоките вътрешни страхове определят нашия душевен свят и отразяват нашите настроения. Не, това е невъзможно! Това не може да се случи с нас. Съществува някаква причина, поради която болестта е почукала в чуждия дом. Вероятността от това, да посети и нашето дете е нищожно малка, тя почти не съществува. Събирайки трохи от вяра, ние мислено се ограждаме с кръстно знамение. Ако Бог съществува, Той ще ни запази, когато дори и душевно сме Го призовали. Още повече, Бог е любов. Той ще ни съжали и бедното ни мъниче. То е още толкова невинно. По време на игра на него му става лошо, или веднъж сутрин вдига температура, и ние не можем да я свалим в продължение на няколко дена, или по непонятна причина то боледува постоянно. Ние се страхуваме, правим му изследвания, обаче не ни напуска увереността: резултатите ще покажат, че детето се оправя, или, в най-лошия случай, то е заболяло от някаква детска болест, от която се е боледувало преди, а в наши дни успешно се лекува.

 

Дните минават. Безоблачното небе на нашата радост е пронизано от мълниите на медицинските присъди. Това е рак. Името на диагнозата ни напомня морски деликатес. Но сега в нас възниква впечатлението, че този рак с едната щипка стиска нашия разум, а с другата раздира сърцето ни. Това чудовище изяжда и мъчи цялото ни същество.

 

Не искаме да мислим за това, не можем да го осъзнаем. Съвсем неотдавна ние се прегръщахме и радвахме, че Господ ни е изпратил малък Ангел. Днес нашите прегръдки приличат на съсъд изпълнен със сълзи и ние се боим Господ да не ни отнеме Ангела, когото считаме за свой.

 

Бурята на медицинските изследвания се сменя с мъчителното нашествие на безответното „защо”? Боже мой, защо такава болка? Какво е виновно това невинно създание? Защо това се случи с моето дете, което ми изглежда най-доброто в света, а не с някое чуждо и далечно от мене? Защо трябва да страда безмълвно и безропотно, да боледува, даже не подозирайки, какво ще му се наложи да изтърпи? Защо над него надвисна заплахата толкова рано да остави своите играчки, своите братя и сестри, родителите си, този свят? Защо всичко това се случи с нас? Никаква логика не може да ни помогне, никакво обяснение не може да ни утеши, никакво слово да ни подкрепи, никакъв бог да се докосне до нас.

 

Ние се изтръгваме от този кръг и търсим прибежище в очакване на някакво чудо. Ами ако се случи? Христос е възкресил дъщерята на Иаир и сина на Наинската вдовица. Той изцелил дъщерята на хананейката и слугата на стотника. Бог особено обича децата и ни насочва постоянно да се учим от тяхната невинност. Неговата любов е неизчерпаема. Колко чудеса се случват някъде далеко от нас, колко е имало в миналото! Защо да не се случи и сега, с нашето дете? Какво е това за Бога? Нима Той не може да сътвори едно малко чудо?

 

Нашият стремеж да се утешим по този начин само увеличава изкушението. Чудото за това е чудо, защото се случва крайно рядко. Ако се случи с нас, няма ли да е несправедливо? Защо някои живеят в постоянно благодатно присъствие на Бога, а други са лишени от това? Защо едни прославят Бога, а други (мнозинството) се смиряват невероятно и Го умоляват? И отново ако Той може да твори чудеса, защо не изцелява всички или, още повече, въобще не премахне болестите, за да преживеем малкото си години, които са ни отпуснати, радостно и мирно? Може би Бог съществува за това, за да страдаме, или въобще Го няма, а ние просто се мъчим и страдаме?

 

Някой ни казва, че Бог ни обича и затова допуска такива изпитания. А тези, които ни утешават, които отвръщат на нашата болка със съвети и слова, защо тях Бог не ги обича, а само нас? Защо техните деца безгрижно играят и се смеят, а нашето, отслабнало и бледо, живее сред лекарства и системи? Защо техните деца се шегуват и правят пакости, а нашето живее с напразната надежда и вяра в лъжата ни, че скоро всичко ще е наред и то отново ще се върне в училище? Защо те правят планове относно децата си, а ние се боим даже да мислим за бъдещето на своето дете?

 

И ако предположим, че Бог реши да не боледуват децата, то как ще може да търпи да страдат и да се мъчат възрастните? Как това се съвместява с Неговата любов и Божество?

 

Защо нашият живот е толкова трагичен? Защо се страхуваш да обичаш? Защо не се решаваш да се отдадеш на другия? Защо не се решаваш да се привържеш към някого? Защото колкото по-силна е любовта, толкова по-болезнена е раздялата. Колкото са по-дълбоки чувствата, толкова повече е болката. Наистина-защо?

 

В някакъв миг тези „защо” достигат предела на поносимостта. Някой ни съветва да не задаваме въпроси: не може да питаме Бога „защо”. Може би именно поради този грях страда и нашето дете.

 

И все пак тези „защо”, когато са продиктувани от смирена и тиха болка, не само съставляват образа на нашето истинско „аз”, но изразяват и най-дълбоките битийни съмнения на този свят.

 

Благословението на болката

 

Тези „защо” са благословени! Осветил ги е Сам Христос, умирайки на Кръста: Боже мой! Боже мой, защо си ме оставил? (Мт. 27:46). Боже Мой, защо си направил това с Мен? Какво съм ти направил? Нима не съм Твой Син? Това е този въпрос, който задаваме и ние, но и той е останал без отговор. На него не било отговорено по видим начин. Последвалите събития открили отговора.

 

Множество подобни горчиви въпроси са изрекли устата на многострадалния Иов и е изписало перото на пророк Давид: свещената история е запечатала трагичната смърт на техните деца. Едновременно тези двама човека ни явяват пример за удивителна вяра, издържливост и търпение.

 

Този въпрос обръща към Бога, задаваме го на себе си и на тези хора, които особено ни обичат. Задаваме го главно за това, за да изразим това, което се случва в нас и в същото време се надяваме, че някой ще ни съжали. Кой може да ни даде отговор?

 

Свети Василий Велики, обръщайки се към един скърбящ баща му казал, че болката прави човека дотолкова чувствителен, че той става подобен на око не понасящо и най-малката прашинка. Даже най-нежното движение усилва болката на страдащият човек. Думите, които се привеждат като логически аргументи, стават нетърпими. Само сълзите, само недоумението, мълчанието, вътрешната молитва биха могли да успокоят болката, да просветят тъмата и да породят крехка надежда.

 

Болката не само ни пробужда, но и ражда любов в тези хора, които ни обкръжават. Те се опитват да се поставят на наше място. Чувствайки себе си защитени, те се опитват да разделят нашите чувства, не толкова приятни за тях. И това им се отдава. Болката поражда любов и едновременно с това-изпълнена с любов връзка с нашите ближни. Болката ражда истина. В нашето сърце израства състрадание към другите хора. В това се крие отговора. Така в нашето сърце идва утешение. Неговата сладост и мир се усещат повече, отколкото тежестта на преживяната болка.

 

Както свидетелства науката, от едни и същи родители могат да се появят множество съвършено различни деца. Ние се различаваме един от друг външно, а вътрешния свят на всеки човек е уникален. По силата на това ако някой страничен се опита да даде отговор на нашия съкровен въпрос, той ще наруши свещеното ни право: ние сме длъжни да намерим своя собствен отговор, приготвен ни от Бога. Чуждата мъдрост ще разруши истината и свободата от Бога вътре в нас.

 

Голяма грешка се крие в това да очакваме отговор отвън, от някой друг. Кой от мъдреците, просветените хора, философите, свещениците може да е уверен в правилността на привежданите аргументи и знае отговора на толкова личния ни въпрос? Отговора можем да открием само вътре в себе си. Не в някакви аналогични случаи, не в дебелите книги, не в рецептите за утешение на мъдреците. Отговорът не се намира някъде отвън, не го знае никой друг. Той се ражда вътре в нас. И нашият собствен отговор е дар от Бога.

 

В крайна сметка на всички тези „защо” няма отговори, които очакваме по нашата човешка немощ и оскъдност. Невъзможно е да намерим решение ако следваме обичайната логика. Затова и Христос е казал малко за смъртта. Той просто я е приел и понесъл страдание и болка, повече от който и де е друг. И когато възкръснал, устата Му били изпълнени повече с живо дихание, отколкото със слова. Той нищо не казал за живота или за смъртта-само пророчествал за мъченичеството на Петър. На болката е невъзможно да се отвърне с аргументи. Смъртта и несправедливостта нямат логическо обяснение.  Тези въпроси се решават от диханието и полъха, които излизат само от Бога. Те се разрешават от Светия Дух и се преодоляват със смиреното приемане на волята Божия, която винаги е истинна и едновременно толкова непостижима.

 

Изпитанието поражда буря от въпроси, на които няма отговор. И ние, вкопчили се в тези „защо”, „може би” и „ако”, съхраняваме надежда и преживяваме в този свят, очаквайки нещо по-здраво и постоянно. Но него го няма в предложеното ни човешко решение, то се крие в неочакваното и свръхестествено божествено утешение. Всеки наш опит да го заменим с нещо човешко завършва с трагедия. В диалог с болката, несправедливостта и смъртта ние сме принудени да излезем от пределите на човешките измерения. В това се крие не само изход от изпитанието но и благодеяние.

 

Единствената възможност

 

 

В края на краищата, ако можем да зададем въпроса сами, то отговор на него трябва да чакаме. Или няма Бог, или Той е допуснал това изпитание, за да ни дарува уникална възможност. Ако го нямаше Разпятието не би имало и Възкресение. Тогава Христос би бил просто добър учител, а не Бог. Бог ни дава уникална възможност до са надигнем над своите слабости, да излезем извън пределите на човешките измерения. На нас ни остава единствено да видим тази възможност и достойно да я използваме. В този случай духовната полза от случващото се ще бъде много повече от силата и болката на изпитанието.

 

Смъртта, болката, несправедливостта са тайнство, което можем да нарушим с невнимателна дума. В тези обстоятелства истината не може да бъде изразена като мнение или аргумент, а се проявява в смиреното понасяне на болката. Това е път на границата между живота и смъртта, между ропота и славословието, между чудото и несправедливостта, с неговите неочаквани обрати,  явяващи ни истината за живота. На този, който устои в изкушението, истината ще се открие в такъв вид, в какъвто той никога не си я представял. Този, който може да вмести болката ражда първозданна чувствителност и му се разкрива такава действителност, която иначе е невъзможно да се види. Работата не е там, че ще се случат някакви събития или откровения-те и така си съществуват. Работата е там, че ти се отварят очите и ти можеш да ги видиш. За съжаления съществува безспорна истина: само изгубвайки нещо много желано, ние постигаме и познаваме нещо още по-голямо.

 

Аз съм уверен нито болката, нито несправедливостта не могат да премахнат любовта Божия. Бог съществува. И Той е Любов и Живот. Съвършенната Любов и Пълнотата на Живота. И най великата тайна на Неговото битие е в Неговото съвместно съществуване с болката, несправедливостта и смъртта. Може би най-голямото предизвикателство за всеки от нас е това да съжителстваме с нашата собствена лична болка, с надежда да приемем в обятията си тези дълбинни „защо”, очаквайки смирено, вътрешно Бога сред тези „несправедливости” които, както ни се струва, Той ни изпраща.

 

Преди няколко дена при мен дойде една млада девойка. Изглеждаше, че кандилото на живота ѝ едва тлее. Сред непоносимата болка аз видях надежда. В нейните разплакани очи аз зърнах радост, сила и мъдрост.

 

-Аз искам да живея – ми каза тя – Но не дойдох за това, вие да го потвърдите. Дойдох, за да ми помогнете за изхода от този свят.

 

-Аз съм свещеник на живота, а не на смъртта – отвърнах ѝ аз – затова искам ти да живееш. Позволи ми да те попитам нещо. По време на тежкото изпитание, което ти е изпратено, не се ли запита: „Защо това се случва с мене, Боже?”

 

-Не ви разбирам, отче. Аз питам: „Защо това не се случи с мене, Боже?” И очаквам не смъртта си, а просвещение.

 

 

превод от руски

източник:http://otrok-ua.ru/sections/art/show/pochemu_ehto_sluchilos_so_mnoi_bozhe.html