ДА ОТХВЪРЛИМ БАЛАСТА НА СЛОЖНОСТТА

Октомври 25, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Умението да се радваме е една от удивителните и, без преувеличение, спасителните способности на човека. Може ли човек да я възпита в себе си, може ли да се научи на нея? Каква е връзката между радостта и другите способности и чувства на човека?

За разрушителната тъга

Четейки Свещеното Писание – в частност, Евангелието и Апостолските послания, – виждаме там множество различни повели. Това не са точно заповеди, това са думи на Христос, обърнати в различни случаи към учениците му и чрез тях – към всеки един от нас. Това са и наставления на апостолите, които те са давали на своето паство. Сред тези наставления е и повелята да се радваме (виж 1 Сол. 5:16). Както показва опитът, това е една от повелите, които най-често се забравят или се разбират неправилно. Няма да говоря подробно за стереотипното мнение, което може да се чуе от нецърковните хора, наминаващи рядко в храма поради някаква необходимост: Стоят, казват, православните на служба с мрачни и скръбни лица, лишени не само от радост, но и от какъвто и да било емоционален интерес към случващото се. Няма да говоря за него, защото това мнение до голяма степен е невярно: човек, който се е отбил в храма по време на службата за 15-20 минути, вижда хора молещи се, съсредоточени, борещи се напрегнато с разсейващите ги помисли. И, разбира се, техните лица са сериозни. Същите тези хора след литургията ще се смеят, ще се усмихват, ще се шегуват, ще проявяват топлота и интерес един към друг. Така че, като цяло, това твърдение е погрешно, но все пак за неговото битуване има известни основания.

Християнската вяра, пребиваването с Христос, предполагат не само наличието на някаква радост в храма, а и умение истински да се радваш на живота. Не може да не признаем, че такава вътрешна, дълбока, не помрачавана от никакви житейски обстоятелства радост, недостига или изобщо липсва у повечето от нас. А да се радва през целия си живот – за християнина е не просто заповед, а негов дълг, израз на ответната му любов към Бога.

Много често чуваме, че всеки човек, който се кани да посвети живота си на изпълнение на Божиите заповеди, ще има много скърби, че не е възможно, както казва св. Исаак Сириец, да се приближиш до Бога, по друг начин, освен чрез скърби. От това мнозина стигат до извода, че щом в света скърби ще имате (Иоан. 16:33), значи и за самите нас вътрешното състояние на скръб трябва да бъде фоново, постоянно, нормално. Но то е именно ненормално – преди всичко защото човек, който постоянно се намира в такава вътрешна угнетеност и чувство за безрадостност на живота, започва да се руши отвътре – психически, а често и физически. А това означава, че той започва да губи сили, да губи способността си за действие и вместо да служи на своите ближни, става за тях бреме, често твърде тежко. Да не говорим за това, че когато хора, които са далеч от Църквата, видят подобно саморазрушаване на вярващ човек, желанието им да тръгнат по пътя на вярата очевидно не нараства.

В този свят истинската радост е такова рядко явление, каквото са истинското смирение и истинската любов. Но в нея, както и във всяка добродетел, можем да се упражняваме, да вникваме в нейната същност, да се учим на нея. Преди всичко трябва да разберем, че става дума не за тази радост, за тази емоционална възбуда, която предизвикват у нас преходните, суетни неща – става дума за съвършено друга радост. Тя произтича от осъзнаването, че Господ ни е дал този живот, ние сме били въведени от Него в това битие чрез някакво чудо. Спомням си как още от детството ми, от четиригодишна възраст, ме поразяваше следната мисъл: „Ето, мен ме има, аз съм. А как е станало така, че ме има именно мен, а не някой друг?“ . Тогава още не познавах вярата, но намерих за себе си следния отговор: „Някой е трябвало да познае, че аз – това съм именно аз, и затова съм се появил“. Аз възприемах това като нещо удивително и чудесно. С възрастта подобни мисли изчезват някъде, биват забравени, но въпреки това чувството, че личното битие на всеки човек е чудо, не трябва да ни напуска. Без него радостта по Бога, към която сме призвани, не може да съществува.

Трябва да се каже, че не всяка радост, която човек изпитва във връзка с размишленията си за Бога, е радостта, за която сега говорим. Случва се да ни споходи радостно чувство, просто защото сърцето ни се е разгоряло по време на молитва, душевните впечатления са се оживили. Това чувство може да се задържи дълго време и то, без съмнение, е добро. Но това не е тази радост, която ще пребъде с човека въпреки всичко, дори в периодите на най-тежки изпитания. Духовната радост не изчезва в трудни външни обстоятелства, именно така тя се проверява.

Има също и състояние на еуфория, което се случва също да приемат за радост по Бога. Понякога то е резултат от напълно неправилен духовен живот, понякога – просто следствие от слаба нервна система. Еуфорията също може и трябва да бъде различавана от радостта, която е плод на задълбочен християнски живот, по един съществен признак – умората. От еуфорията човек рано или късно се уморява, а да се радва по Бога не се изморява никога.

Да заспиш и да се събудиш в рая

Какво пречи на духовната радост да расте в нас? Много неща, но едно от тях ми се иска специално да посоча: често хората, идвайки в храма и започвайки да живеят християнски живот, донасят със себе си и навика да се тревожат, да изпадат в паника.

Когато попиташ някой, защо се измъчва така с тази тревога, с тази паника – понякога до там, че не е в състояние да се зарадва на нещо – отговорът обикновено е един: такива са обстоятелствата. Но едновременно с това ние виждаме в Църквата хора, които намират начин да съхранят своя мир и светлата си радост дори на смъртния си одър; виждаме хора, при които всичко в живота се руши, а те не губят душевното си равновесие – и се усмихват искрено, и благодарят на Бога буквално за всеки къшей хляб. Значи все пак, причината не е в обстоятелствата. Има хора, които живеят съвсем благополучно, но стигат до умопомрачение, защото се боят от две взаимно изключващи се неща: от старостта и от преждевременна смърт. Но какво искате тогава? Както отбеляза една жена от нашата енория, „искаме да заспим и да се събудим в рая“. Т.е. човек има някакво неоснователно изискване: „Аз искам да бъде така“ – и тогава се появява мисълта, че няма да стане така, както му се иска, тя изпълва всичко и човекът изпада в истерия.

Изходът е един: да разберем, че животът е такъв, какъвто е, а не какъвто сме го измислили и да започнем да благодарим за него, а не да изискваме нещо от него. Да не си задаваме мъчителни и съвършено напразни въпроси: защо да живея повече, ако ще бъде така или иначе – и в двата варианта еднакво зле, какъв смисъл има в това? Смисъл определено има във всеки час живот. И този смисъл ни разкриват вярата и схващането за живота не като стечение на обстоятелства, а като дар Божий, който освен това ни е бил даден не веднъж, а ни се дава всеки ден и всеки миг.

Почти винаги зад неумението на човека да се радва се крие от нищо неоправдана вътрешна сложност. Когато човек носи в душата си нещо несъчетаемо, когато в нея са натрупани някакви митически конструкции, когато той излишно драматизира това, което се случва с него, не само че не може да достигне до духовна радост – той вече не чува и песента на птиците, не вижда залеза, не чувства топлия вятър. Разбира се, може да се каже, че има хора, които по природа са по-цялостни и прости, а други – по-противоречиви и сложни, но тук може да се направи следната аналогия. Ако на човек не му дават да спи в продължение на няколко денонощия, той неизбежно ще придобие по-голяма простота. Неговият жизнен багаж и душевни склонности ще си останат, но всички изкуствени вътрешни сложности някак много бързо ще загубят своята важност. По подобен начин действа и стремежът към Бога, когато той стане всецял, силен и истински: той дава на човека разбирането, че ето това е важно, това не много, а това може да бъде изоставено. Животът, устремен към Бога, може да се сравни с полета на въздушен балон: ясно чувстваш кога той започва да губи височина и изхвърляш баласта. И щом го отхвърлиш, веднага се освобождаваш от ненужните умопостроения, подозрения, от опитите да изразиш с много думи онова, което може би изобщо не е нужно да изказваш с думи, от самооправданията, които не те оправдават – и животът става много по-лек. И по-радостен.

„Аз обичам своята тъга“

Внимателният човек, който се старае в различните житейски обстоятелства да разпознава действието на Божия промисъл, обикновено вижда в своя живот повече поводи за радост, отколкото могат да забележат отвън заобикалящите го хора. В други случаи е точно обратното. Случва се да разговаряш с човека, да му изброяваш на пръсти онова, което може да го радва в живота му, да му носи утеха – и се сблъскваш с факта, че той просто не иска да се радва. По-близко и привично му е да пребъдва в това печално състояние на самосъжаление, в което е дошъл при свещеника. Той намира в него някакво патологично утешение и не иска да се откаже от него. Как изобщо е възможно това?

Не само е възможно, но не и чудно, защото радостта според християнското й разбиране е не само пълнота на живота, но винаги и душевен труд. Това винаги е някаква откритост към хората: не е възможно да се радваш по християнски, ако си се сврял някъде в своя ъгъл. И понякога е по-лесно да не предприемаш нищо по този въпрос, а да вършиш точно обратното и да намираш в това мрачно, извратено удовлетворение. Затова ми се струва, че всеки от нас, желаейки да се научи да се радва, трябва първо да се вгледа в себе си и да се запита: искам ли наистина да се променя или си ми е по-добре с моята тъга? И ако се окаже, че е последното, то с това непременно трябва да се борим с всички сили. Защото ако човек не се радва, той не може и да благодари, с което сам се лишава от благодатта и Божията помощ. Преподобни Исаак Сириец казва, че няма такова Божие благодеяние, което да остане неумножено, освен онова, за което човек е неблагодарен. Така че може да се каже – колкото по-дълго човек предпочита да възприема всичко в тъмни краски, толкова по-лошо става неговото реално положение.

Да променим нагласата

Несъмнено способността на човека да изпитва радост, неговата възприемчивост към нея, зависят от нагласата му. Но ние сме свикнали да казваме „нагласа“, разбирайки някаква даденост, докато на практика нагласата по-скоро има нещо общо с настройките на смартфон: ние привикваме към определени параметри, но като се поровим в тях и се ориентираме, можем да ги променим. Човек зависи от много неща: от своите навици, страхове, интереси, емоции. Преустройвайки по един или друг начин всичко това, ние можем значително да променим общата „конфигурация“. И ако човек иска да живее радостен живот, трябва да се отнесе към това, като към много сериозно дело, което изисква непременно работа над себе си.

При обучаването в каквото и да било, винаги има съвсем простички действия, изпълнявайки които човек постепенно придобива навик. И в обучаването на това да възприемаш живота просто и непосредствено и също така непосредствено да му се радваш, също могат да се намерят такива елементарни упражнения. Например, някой ни е казал нещо и в съзнанието ни се прокрадва помисъл: а какво искаше да каже той? Просто така ли го каза или с подтекст? Тук трябва да се спрем и да възразим: „Това не е важно, той каза точно това, което каза и повече няма да мисля за това“. Или в сърцето ни се прокрадва страх от нещо. Веднага трябва да преценим: реален ли е този страх или измислен? И, ако е измислен, без съжаление да го отхвърлим, защото в противен случай никога няма да се научим да се радваме на живота.


Нужно е също по-често да напомняме сами на себе си, че Бог е създал човека за блаженство и макар че ние сме се лишили от него, правейки грешка в лицето на нашите праотци, за човека е естествено да се стреми към този блажен живот. Затова всичко добро, което можем да съберем във фокуса на нашето увеличително стъкло, от огромното слънце до мъничкото бръмбарче, от нечия усмивка до прекрасната тиха сутрин, трябва непременно да събираме и да насочваме този фокус в сърцето си. И тогава, може би, нашето свидетелство за Христос ще стане наистина живо за тези, които са загубили радостта от живота, и гледайки нас, те ще пожелаят отново да я намерят.

Къде презареждате батериите си?

Март 14, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

Аз съм 18-годишна тийнейджърка, която е много стресирана. Училище, приятели, превръщайки се в по-зрял човек, плюс хиляди други дейности, аз съм принудена да преживея много стрес. Всеки в този свят е по някакъв начин стресиран. Работа, деца, брак, избиране на подходяща кола, липсата на достатъчно пари за семейството, и т.н. Животът ни може да бъде доста забързан и стресиращ, а понякога всички ние се нуждаем от малко време за да “презаредим батериите.” Къде да направим това ли?

 

Аз презареждам моите батерии в не толкова типично място. Повечето от приятелите ми ходят на пазар или на кино. Аз, от друга страна, отивам в манастири. Преди около пет години направих първото си пътуване до един манастир. Беше ми странно да отида там за първи път. В края на краищата какво общо имам аз с монахините? Е, разбрах, че съм имала много общо с тях. Разбрах, че никой друг не знае да те изслуша по-добре от една монахиня. Те са самата дефиниция на любовта, на Христовата любов. Можете просто да им излеете душата си, и зная, че те няма да ви осъдят, а ще се молят за вас всеки ден в своята килия.

 

Освен това, послушанието в манастира може да бъде много тежко, но си струва. Когато и да отида, аз помагам на сестрите в почистването на църквата, или каквото е необходимо. Въпреки, че ние трябва да ставаме твърде рано за утринните молитви, някак си винаги имам сили да избутам деня до края. Имам сили за тежки послушания, дори и да стоя цели три часа на бдението след това. Божиите пътища са наистина невероятни, те ме карат да открия, че силите ми за там не свършват. У дома, понякога дори и най-простата домакинска работа може да бъде изтощителна.
 
За мен, два или три дни в манастира могат да свършат добра работа. Връщам се у дома и се чувствам жива, усещам спокойствие и мир в душата си и че съм близо до Бога. Чувствам се готова за обикновените житейски изкушения. Ако някои от вас са в състояние да намерят манастир, който да е близо до дома ви, просто отидете и го посетете. Манастирите са наистина прекрасни места, където човек може да бъде близо до Бога. В заключение мога да кажа, че това е мястото, където можете да “презаредите батериите си.”

 

автор: Сандра Глишич

 

Мирът в семейството

Октомври 15, 2014 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

     

Мирът в семейството

 

Вие и сами виждате как, в зависимост от нашите мисли и желания, можем да създаваме в семейството хармония или дисхармония. Когато стопанинът на дома е натоварен с грижи и мисли за някаква трудност, той създава безпокойство не само на себе си, а и на цялото семейство. Всички в къщата са подтиснати, нямат мир, нито утеха. Главата на семейството трябва да излъчва доброта, за да се предава тя и на останалите. Ние сме такъв мислен апарат… Навремето не знаех, че човек не трябва да обижда своите родители, нито телесните, нито духовните. Даже и в мислите си. Аз не осъзнавах какви тежки последствия за нас носи оскърблението на другите. Много пострадах от това, че мислено обиждах баща си и досега не преставам да се кая. Той беше мирен, тих и кротък човек, невероятен добряк. Никога не е боледувал в своя живот, защото имаше постоянен вътрешен мир и органите му работеха без натоварване. Баща ми гледаше на живота като на спектакъл и когато някой го обиждаше, той не се сърдеше. Бих бил щастлив да имам неговите качества. Но синовете повече приличат на майките си, а дъщерите на бащите. Хората не знаят защо става така, че в едно семейство се раждат момичета, а в друго момчета, но Господ ни открива причината. Много зависи от кръвта на родителите; ако тя е сходна по свойства, се раждат мъжки и женски деца, ако кръвта на майката е по-силна, се раждат синове, а ако е по-силна кръвта на бащата, се раждат момичета. Това може да се види на много места, например при пчелите. Пчеларите добре знаят, че майката веднъж в живота се чифтосва с търтея. Докато носи семето на едната и другата страна, майката ражда и пчели, и търтеи. След две години пчеларят трябва да я отстрани, защото започва да носи само мъжки яйца и няма вече пчели.

Бог всичко ни открива, но е потребно и малко разсъждение, защото има много тайнствени неща, които не можем да разберем.

От нашите мисли произлиза или добро, или зло, хармония или дисхармония в семейството. Вярващите желаят винаги да бъдат добри и миролюбиви, те се трудят и стараят, но земните грижи често претоварват човека. Господ е взел на Себе си цялото ни бреме, защото ние не можем да си помогнем, а само усложняваме нещата.

 

 Хаосът в нашата държава идва от нашите мисли

 

Малко вяра имаме в Господ и малко упование. Ако се уповавахме Нему, дори колкото на приятелите си, не бихме страдали толкова в нашата държава. Мисленият хаос в страната идва от мислите. Ние сме тези, които създават дисхармонията. Не разбираме, че в нас е Божията енергия и божественият живот. Всеки човек като носител на тази енергия, когато се съедини с останалите, твори огромна сила и неприятелят бяга от него. Ако политиците ни бяха единомислещи, не бихме имали неприятели, враговете не биха ни вредили нито с оръжие, нито с войска, с нищо.

 

Защо и как да обичаме своите неприятели  

 

Ние сме същества, създадени от Бога, но не умеем да живеем правилно и създаваме ад в себе си и около себе си. Владика Николай Велимирович разказваше за един свещеник, който постоянно искал да го преместят на друго място. На неговите молби владиката отговорил: „Отче, на драго сърце бих те преместил, където искаш, но там не би могъл да носиш самия себе си.” Още казваше: „Ако човек не си навреди сам, дори дяволът не може да му навреди.”

Господ ни е дарувал всичко и от нас зависи да бъдем добри. Докато обръщаме внимание на негативните качества на хората, с които общуваме, не можем да имаме мир и покаяние. Защо Господ ни заповядва да обичаме враговете си? Не заради тях, а заради нас. Докато задържаме в себе си мисълта за обидата, която са ни нанесли неприятелите, приятелите, роднините и близките, няма да имаме мир и покой и живеем в адско състояние. Необходимо е да се освободим от това зло, да го отхвърлим, като че ли нищо не е било, да простим всичко.

 

превод от сръбски

 

 

Как се спасяват християните?

Октомври 16, 2013 in Отечески съвети

 

          

- Отче, как да се спасяват християните в 21 век?

 

- Докато човек е млад, той иска много – да види и да чуе, а когато остарее, интересите се променят. Най-добре е, ако човек от млади години се старае да не огорчава никого, ако това е възможно, защото, ако обиди другия, няма да има покой от помислите. Тихият живот е по-хубав от бурния. Светците, които са проживели добър, тих и мирен живот, казвали, че съвършенството на християнския живот е в пълното смирение. Значи, най-необходимото в живота е търпението. Да се търпи и прощава, да не се приемат сърдечно обидите. Ако сте обидили някого, казали сте рязко слово, е нужно да се покаете пред Господа и да се примирите с обидения, след това в сърцето ще има покой и мислената война ще се прекрати. Когато никой не ми се обижда, на мен ми е спокойно…

 

Земното кълбо стана малко за хората. По-рано, когато нямаше такива скоростни транспортни средства, земята беше просторна, а сега е малка. Скоро и цялата вселена ще бъде тясна за хората.

 

Но ние трябва да се радваме, защото Господ е победил смъртта и ни е дал вечния живот! Ние преминаваме от временния живот в безкрайната вечност. Отиваме там с нашите характерни особености и затова трябва да станем тихи, мирни, пълни с любов и доброта.

 

Затова е нужно да се трудим с Божия помощ, да просим от Господ да ни очисти от злите мисли. Ние не осъзнаваме, че животът на земята е изпълнен с божествената енергия, тъй като Бог е вездесъщ и дава живот на всяко творение. Докато пребиваваме в този живот, да придобием добри мисли и добри качества. За съжаление някои се усъвършенстват в злото… Човекът е такова създание, че никога не стои на място. Той винаги става или по-добър или по-лош, в зависимост от това, какви качества развива в себе си.

 

- Как християнинът да издържи изкушенията на съвременния живот?

 

- Каквито и беди да ни постигнат, не трябва да се отчайваме, всичко ще мине, слава Богу.

 

Съвременното състояние на света е все по-тежко и по-тежко, а хората въобще не се поправят, не стават по-добри, затова им е по-трудно, защото не разбират, че човекът е същество, обладаващо мислена енергия. Със своите мисли създаваме дисхармония и нямаме покой от злите мисли.

 

Ако нашите желания и мисли бъдат добри, те ще ни дадат радост и мир в този живот, а още повече във вечността. Защото смърт не съществува, Господ я е победил и ни е дарил вечния живот.

 

 

превод от сръбски

 

 

За мира в душата

Септември 18, 2013 in Външни



Всички искат да имат мир, но не знаят как да го постигнат. Св. Паисий Велики се гневял и молел Господа да го избави от раздразнителността. Господ му се явил и казал: “Паисие, ако искаш да не се гневиш, не пожелавай нищо, никого не осъждай и не мрази, и няма да се гневиш”. Така и всеки човек, ако отсича своята воля пред Бога и пред хората, винаги ще има мир в душата, а който обича да върши своята воля, никога няма да има мир.


Душата, предала се на Божията воля, леко понася всяка скръб и болест, защото и в болестта тя се моли и съзерцава Бога: “Господи, Ти виждаш моята болест; Ти знаеш колко съм грешен и немощен; помогни ми да търпя и да благодаря за Твоята благост”. И Господ облекчава болестта, и душата чувства Божията помощ и бива благодарна и весела пред Бога.


Когато те постигне някакъв неуспех, мисли: “Господ вижда сърцето ми, и ако Му е угодно, ще бъде добре и на мен, и на другите”, и така душата ти винаги ще бъде в мир. А ако някой роптае: това не е така, а онова не е добро, никога няма да има мир в душата, макар и да държи пост и да се моли много.


Апостолите са имали велика преданост към Божията воля; така се запазва мирът. И всички свети и велики хора са търпели всички скърби, предавайки се на Божията воля.


Господ ни обича, затова ние можем да не се боим от нищо, освен от греха, защото заради греха се губи благодатта, а без Божията благодат врагът гони душата, както вятърът гони сух лист или дим.


Трябва добре да помним, че враговете сами са паднали поради гордост, и винаги се стремят да тласнат по същия път и нас, и мнозина са прелъстили. А Господ е казал: “Научете се от Мене на кротост и смирение и ще намерите покой за душите си”.


“О, Милостиви Господи, дай ни Твоя мир, както си дал мир на светите апостоли: “Моя мир ви давам”. Господи, дай и на нас да се насладим на Твоя мир. Светите апостоли са получили Твоя мир и са го излели върху целия свят, и спасявайки народа, не са губели мира и той не се намалявал в тях.”


Слава на Господа и на Неговото милосърдие, защото Той много ни обича и ни дава Своя мир и благодатта на Светия Дух.


Как да запазим душевния мир сред съблазните на нашето време? Ако се съди по Писанието и по характера на днешния народ, ние живеем в последните времена, и все пак трябва да запазим душевния мир, без който не можем да се спасим, както е казал великият молитвеник на Руската земя ­ преподобният Серафим. Докато бил жив преподобният Серафим, заради неговите молитви Господ пазел Русия; а след него се явил друг стълб, издигащ се от земята до небето ­ отец Йоан Кронщадски. Ще кажа за него, той е от нашето време и съм го видял как се моли, докато другите не съм виждал.


Помня как след Литургията, когато доведоха екипажа и той искаше да се качи, народът го обкръжи, за да получи благословение, и сред това множество душата му непрестанно пребиваваше в Бога, и сред тълпата той не се разсейваше и не губеше душевен мир. Как постигаше това? ­ ето моя въпрос.


Той постигаше това и не се разсейваше, защото обичаше народа и не преставаше да се моли за него на Господа: “Господи, дай Твоя мир на Твоите люде”; “Господи, дарувай на Твоите раби Твоя Свети Дух, за да огрява сърцата им с Твоята любов и да ги наставлява на всяка истина и добро”; “Господи, искам Твоят мир да бъде в целия Твой народ, който Ти си възлюбил докрай и на който си дал Своя Единороден Син, за да спаси света”; “Господи, дай им Твоята благодат, за да Те познаят в мир и любов, да Те възлюбят и да кажат, подобно на апостолите на Тавор: “Господи, добре ни е да бъдем с Тебе”.


Така, молейки се непрестанно за народа, той запазваше душевен мир, а ние го губим, защото в нас няма любов към хората. Светите апостоли и всички светии желаели спасението на народа, и пребивавайки сред хората, пламенно са се молели за тях. Светият Дух им давал сила да обичат народа. Така и ние, ако не обичаме брата, няма да можем да имаме мир. Нека всеки помисли за това.


Слава на Господа, че не ни е оставил сираци, но ни е дал Светия Дух на земята. Светият Дух учи душата на неизказана любов към народа и жалост към всички заблудени. Господ е пожалил заблудените и е изпратил Своя Единороден Син да ги спаси; и Светият Дух учи на същата жалост към заблудените, които отиват в ада. А който не е придобил Светия Дух, не иска да се моли за враговете.


Преподобният Паисий Велики се молел за своя ученик, който се отрекъл от Христа, и тогава му се явил Господ и казал: “Паисие, за кого се молиш, нали той се отрече от Мене?” Но Преподобният продължил да жали своя ученик и тогава Господ му рекъл: “Паисие, ти се уподоби на Мен в любовта”. Така се придобива мир, и няма друг път освен този. Ако някой много се моли и пости, но няма любов към враговете си, не може да има душевен мир. И аз не бих могъл да говоря за това, ако Светият Дух не ме беше научил на любов.


Грешната душа, пленена от страстите, не може да има мир и да се радва в Господа дори и да притежава всички богатства на земята, и да царува над целия свят. Ако на такъв цар, весело пируващ с всички князе и седящ на престола в цялата си слава, изведнъж кажат: “Царю, сега ще умреш”, душата му би се смутила и би се разтреперила от страх, и той би видял своята немощ.


А колко бедни има, които са богати само с любовта към Бога и които, ако им кажат: “Сега ще умреш”, биха отговорили с мир: “Да бъде Божията воля. Слава на Господа, че си е спомнил за мен и иска да ме вземе там, където пръв е влязъл разбойникът”.


Има бедни, които не се боят от смъртта, но я посрещат с мир, подобно на Праведния Симеон, който възпял: “Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, с миром”.


Какъв е бил мирът в душата на Праведния Симеон, могат да разберат само тези, които носят в душата си Божия мир, или поне са го изпитвали. За този мир Господ казал на Своите ученици: “Моя мир ви давам”. Който има този мир, той отива във вечния живот с мир и с думите: “Слава на Тебе, Господи, че сега отивам при Тебе и вечно ще гледам Твоето лице в мир и любов. Твоят тих, кротък поглед привлече душата ми и тя тъгува по Тебе”.


Трябва да вразумяваме брата кротко, с любов. Мирът се губи, ако душата се възгордее или се превъзнесе пред брата; ако осъди някого или желае да вразуми ближен, но не кротко и с любов; ако ядем много или се молим вяло ­ заради всичко това мирът се губи.


Но ако свикнем усърдно да се молим за враговете и да ги обичаме, мирът винаги ще пребивава в душите ни, а ако намразим или осъдим брата, умът ни ще се помрачи и ние ще изгубим мира и дръзновението към Бога.


Душата не може да има мир, ако не се поучава в Божия закон ден и нощ, защото този закон е написан от Божия Дух, а Божият Дух от Писанието преминава върху душата и душата чувства наслада и приятност в това, и вече не иска да обича земното, защото любовта към земното опустошава душата, и тогава тя бива унила и подивява, и не иска да се моли на Бога. А врагът, виждайки, че душата не е в Бога, я разколебава и свободно влага в ума това, което иска, и гони душата от едни помисли към други, и душата прекарва целия ден в такъв безпорядък, и не може чисто да съзерцава Господа.


Който носи в себе си мира на Светия Дух, той излива мир и върху другите; а който носи в себе си злия дух, той излива зло и върху другите.


Светият Дух е в любовта. Така казва Писанието и това показва опитът.


Душата не може да има мир, ако с всички сили не молим Господа да ни даде да обичаме всички хора. Господ е знаел, че няма да обичаме враговете си, и затова ни е дал заповед: “Обичайте враговете си”. Ако не обичаме враговете си, душата ни ще бъде спокойна само понякога, но ако ги обичаме, мирът пребивава в душата ден и нощ.


Пази мира на благодатта на Светия Дух в душата си; не го губи за дребни неща. Ако дадеш мир на брата си, Господ ще ти даде несравнимо повече, а ако оскърбиш брата, и на твоята душа неизбежно ще дойде скръб.


Ако дойде блуден помисъл, прогони го веднага, и тогава ще запазиш мира в душата си, а ако го приемеш, душата ти ще загуби любовта към Бога и вече няма да имаш дръзновение в молитвата.


Ако отсечеш волята си, ти си победил врага и за награда ще получиш мир в душата, а ако изпълниш своята воля, ще бъдеш победен от врага и унинието ще мъчи душата ти.


Който е пленен от страстта на сребролюбието, той не може да обича Бога и ближния; умът и сърцето на такъв човек са заети с богатството и той няма дух на покаяние и съкрушение за греховете, и душата му не може да познае сладостта на Христовия мир.


Душата, познала Господа, винаги иска да Го вижда в себе си, защото Той идва в душата тихо и й дава мир, и без думи свидетелства за спасението.


Ако царете и управниците на народите познаваха Божията любов, никога не биха воювали. Войната се изпраща за греховете, а не за любовта. Господ ни е създал от любов и ни е наредил да живеем в любов и да Го славим.


Ако началниците спазваха Божиите заповеди, а народът и подчинените ги слушаха със смирение, на земята би имало голям мир и веселие, но заради властолюбието и непослушанието на гордите страда цялата вселена.


Моля Те, Милостиви Господи, дай на целия народ от Адам до края на вековете да Те познае, че Ти си благ и милостив, за да се насладят всички народи на Твоя мир и всички да видят светлината на твоето Лице. Твоят поглед е тих и кротък и привлича душата.


Източник: Българска патриаршия