На какво място си поставил Божиите заповеди в твоя живот?

Февруари 15, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

“Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си.” (Лука 10:27)

 

“А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат.” (Евреи 11:1)

 

Каква е крайната цел на живота? Отговорът е – спасение, вход в Царството Божие, във вечния живот. Каква е цел номер едно на един брак? Взаимно спасение. Каква е цел номер едно на родителя по отношение на детето? Това е, да опознаят Христос, за да могат да се спасят. Спасението е крайната цел – крайната цел на живота.

 

Апостол Павел казва много добре в писмото си до евреите: “Вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат.” Вярата – това е нашата вяра в Божиите обещания, увереността да се доверим във всички неща, които Господ ни е казал, че ще се случат. Това означава не само доверие в Божиите обещания за вечен живот, но уповавайки се на Божиите заповеди, да ги живеем тук в този живот. Вярата означава доверие в Бога, живеене за Бога, и запазване на Бога в центъра на нашия живот.

 

Често казвам на двойките, които са на път да се оженят, що се отнася до вярата, ако е Божията воля, че те ще се държат ръка за ръка заедно в този живот много, много години. Но след много години, най-вероятно единият ще си отиде първи, така че другият, който е останал ще вземе ръката на своя съпруг, който умира и ще я постави в Божията ръка. И ако не е Бог, тогава какво следва?

 

Вярата, що се отнася до нашите взаимоотношения с другите, се отнася до това как ние сме засвидетелствали нашето християнско отношение към тях. Ние не сме всички призовани да бъдем свещеници. Не трябва и да стоим на уличните ъгли държейки надписи или табелки. Но от всички нас се очаква да помогнем в разпространяването на вярата. В действителност, в Евангелието от Матей (28: 19-20), Иисус казва на Своите последователи следното:

“Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света. Амин.”
Това са четири глагола за действие. Не ни се казва: “Научете повече за вярата и това, което сте научили да запазите за себе си.” Казва ни се да отидем, да кръстим, да научим и да им проповядваме.

 

Така, че как можем да живеем отдалечени от това Велико поръчение? Как се очаква да докажем нашата вяра? Има два начина – да следваме примера и указанията. Можем да говорим за Христос, можем да преподаваме в неделното училище, да учим децата си у дома, и да говорим с приятелите си за Христос. Какво имам предвид да говорим с приятелите си за Христос? Има начини, ако ние търсим такива, да доведем Христос в разговора ни. Когато говорите с някого за приятел, който е в някаква нужда, предложете да кажете молитва заедно с него. Споменете нещо, което сте чули от някоя проповед. Говорете за ходенето на църква в неделя и на празник. Има много начини да го направите.

 

По-важно е обаче, тогава, когато говори примерът, примерът на християнското поведение, който е неизказан. Стани човек на търпението и прошката. Стани човек на любовта и съпричастието. Стани човек на мира. Помисли за целия световен стрес. Когато действаш по тих и спокоен, положителен начин, хората ще си вземат бележка, защото мирът и оптимизмът общо взето са изчезнали от света. И когато някой те пита, ти как имаш такъв мир и оптимизъм, тогава можеш да използваш възможността и да кажеш: “Това идва от връзката ми с Христос.”

 

Вярата – от духовна гледна точка


Как по скалата от 1 до 10, класираме следните въпроси: Мога ли да вярвам в Бог по всяко време, дори когато настанат трудни времена в моя живот? Колко често си мисля за моето спасение? Дали имам спасението като цел номер едно в живота си през цялото време?

 

Ако спасението не е цел номер едно, тогава, кое заема неговото място? Много от нас си правят житейски планове, цели и начини за тяхното постигане. Ако спасението е крайната цел, мислете за това какви стъпки е нужно да предприемете за да достигнете тази цел. Направете кратък срок, средносрочни и дългосрочни духовни цели.

 

Вярата от гледна точка на връзката


Трябва ли ми примерът на Христос като пример в моите ежедневни взаимоотношения с другите хора? Трябва ли да засвидетелствам вярата си пред моите приятели чрез поведението си? Да говоря ли за вярата пред моите приятели?

 

Някой веднъж ми каза, че ако всички в твоето паство те харесват, най-вероятно не си добър свещеник. Защото добрите свещеници оспорват хората и не всеки обича да бъде оспорван. Аз смея да кажа, че ако никой не знае, че сме християни, тогава какви християни сме? Тъй като християнинът разбира, че част от това да си християнин е да свидетелстваш с вярата си и да се стремиш да доведеш другите до Христос.

 

Днес поставете Бог на първо място!

 

 

източник:Orthodox Christian Network

Православен по вяра, еретик по поведение

Февруари 6, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди години в училище беше дошъл един инспектор, който ми каза: „Накарай учениците (от гимназията) да напишат Отче наш – не да ги изпитваш, нито да им поставяш оценка, а просто да видиш как ще го напишат и да го преведат на съвременен гръцки“. Помислих, че бързо ще ги прегледам , но ми отне доста време, с червен химикал поправях грешките и листите се изпълниха с поправки, имаше много грешки и в писането и в превода – твърде много грешки. И си казах виж, този инспектор стана причина и аз да видя какво знаят децата в училище.

И какво казвам – вярваме в неща, казваме молитви, живеем в Православната Църква, и ако кажеш на другия какво означава, че си православен? Какво е това, което говориш? Това, което вярва, това, което чете, не го разбира, не го знае. И не си мисли, че ти си по-добър. Някои може да знаят старогръцки, други да имат добри знания за вярата си и да са чели светоотечески текстове, други да знаят известни догматически истини, но колко са те? Повечето знаят ли в какво вярват? Знаят ли какви сме, какво ще рече, че сме православни? Православни ли сме? Какво ще рече, че съм православен? Един човек ми каза – какъв да съм, след като се родих в Гърция, взеха ме, кръстиха ме и станах православен. Това достатъчно ли е? Не е достатъчно – не стига да казваш, че съм православен, понеже се родих в Гърция, това е нещо, което не си избрал, това е първото движение, което Бог прави към теб и те облагодетелства, без да го очакваш, без да го заслужаваш, без да го разбираш добре какво става, че Църквата те прави православен, където се кръщаваш от малко дете, оттам нататък ставаш православен с лична борба, започваш да завоюваш Православието като опит, като лично преживяване. Първото е един дар, то е нещо, което Бог ти дава без да си го искал, без да го заслужаваш, без да разбираш много добре какво е това, което ти дава. И след това ти казва, че имаш 90 години, или колкото години живееш, за да достигнеш опитното преживяване на Православието и да придобиеш, както казват светците, не просто да казваш „зная догматите“, а да придобиеш догматично съзнание, да имаш лично съзнание какво е това, което вярваш, да не е просто „Вярвам в един Бог Отец…“, където и това не знаеш да го кажеш, затова правиш грешки, когато го казваш, и в превода – тоест ако го преведеш, отново допускаш много грешки. И много повече не разбираш опитно това, което казваш. Когато светите отци писали например Символа на вярата – не го написали в канцеларията, я да помислим какво да кажем за Бога – това, това и това, и го записали, а го живеели – вярвам за тях означавало живея го, чувствам Бога, Този е Бог, Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, Той е създал всичко. Тоест те почувствали Бога, видели Бога, наистина Го виждали и чувствали, че Той е Отец, че е Син, че е Светият Дух, не бил теория за тях, а виждане, виждали Бога и след това записали преживяното и то стигнало до нас. Това ще рече догматическо съзнание.

И когато говорили за Христос, че „вярвам в един Господ Иисус Христос“, чувствали, че Христос е Господ, техен Бог, техен Избавител, че е Този, Който дошъл на земята, разпнал се, спасил човешкия род и възкръснал. Това били опитни преживявания, ние не живеем тези неща опитно, казваме ги формално, сякаш сме в един музей и са ни научили, че в този музей така трябва да работи системата, това ще казваш, това ще правиш, това ще повтаряш – и си православен. Дали съм православен така? Не зная, някъде го бях чул, че един иноверен чужденец отишъл в един манастир, мисля, че в Света Гора, и някой в края на едно бдение му казал – как ти се стори? Той отвърнал: „разбрах, че тук стават много истинни неща, че тези хора държат истината“, но не я виждал живо върху лицата им. Тоест лицето им не показвало динамиката на изричаното. С други думи, когато казваш една толкова силна молитва, когато четеш един псалом: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител“; което четем на едно бдение (от Псалтира) – когато пророк Давид писал това, то преливало от сърцето му, вярвал го, живял го и след това записал. Църквата го взема, дава ни го и ние го четем, но не го живеем, говорим страхотни думи, страхотни изречения, страхотни истини, поразителни, но не ги живеем. Православни сме, но не се наслаждаваме на динамиката на тези думи. И как се вижда това? Вижда се от тревогата, която продължаваме да имаме, от това, че си тръгваме от храма и в нас сърцето ни не е утихнало дотам, че да летим, да се радваме и да не ни занимава нищо от това, което допреди ни е занимавало. Вижда се от ропота и оплакванията, които продължаваме да имаме в живота ни, оплакваме се от жена ни, от децата ни, от съседите ни, вижда се, че всичко това не сме го разбрали правилно.

Православието е нещо, което сме призвани да преживеем, да влезем в Църквата, ние сме в нея, но не опитно, по лична карта сме православни (в Гърция в миналото в документа за самоличност е имало графа „Вероизповедание”), това, което казват мнозина, но не е достатъчно да си православен по документ, а трябва да живееш Православието. Я си помисли, колко пъти и аз съм го казвал в св. Литургия или си го чул: „нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога да предадем“, да доверим себе си и другите на Бога.

Когато св. Йоан Златоуст писал това, то излизало от сърцето му, живял го, сред самотата, сред гоненията и терзания и казвал: „Христе мой, поверявам Ти всичко. Себе си, проблемите ми, всичко поверявам на Христа Бога“. Казвал го и намирал покой, казвал го и го вярвал. Аз го казвам и не след дълго пак имам смут, тревога, агония с моите проблеми и – казвам – аз съм православен. И казвам, че служих една хубава православна св. Литургия, но имах ли православни преживявания? Докоснах ли това, което казвах на св. Литургия? Направих ли го мое притежание? Разбрахте ли го?

Понякога се замислям доколко съм православен. Православен съм, да. Кръстен съм православен, въпреки че ме кръсти един свещеник, който беше от Африка, мисионер, защото се кръстих в чужбина – в Германия, и веднъж гледах снимките от моето кръщение – ръцете на свещеника бяха черни, а аз едно малко беличко бебенце в Германия, а свещеникът – православен африканец. Православно, канонично кръщение. Православен съм. Но православен ли съм? Велико нещо е да кажеш, че си православен. Въпросът не е да се хвалиш, да кажеш „аз съм православен, а всички други сте…“, а да кажеш, че наистина си православен християнин, това означава много голяма отговорност, много голямо смирение, много голямо откликване на Божията любов. Какво е Православието? То е отговорът на човека на Божия призив. Бог идва на земята, дарява ни Своята истина, открива ни се пред нас, явява се, блести пред нас светлината на истината, на богопознанието, и хората, Църквата отговаря чрез Православието. Православието е отговорът на човека на Божията покана. Така отговаря човекът – чрез правилната вяра, с нея отговорихме на Бога. Православен съм, да, вярвам в православните догмати, но живея ли ги? Наслаждавам ли им се? Разбирам ли ги? Зная ли ги? Да ти кажа нещо по-просто, защото досега говоря теоретично. Да ви попитам нещо – да речем, че по пътя ви срещне един йеховист, един протестант, или влизаш в таксито и шофьорът е протестант, петдесетник, адвентист, или вървиш в града и виждаш мормон или римокатолик или някой, който се занимава с йога, с индуизъм и ти казва: „Искаш ли да поговорим?“ И ти казваш: „Не, не искам, защото съм православен. Остави ме! Не разговарям с други!“ Добре, не разговаряш, но сега живеем в една епоха, където ще се наложи да говориш, може в офиса, да работите заедно с другия и той да дойде, да ти говори любезно и да ти каже: „Ти защо си православен?“ И ти казваш: „А ти какъв си?“, той казва, „Аз съм йеховист.“ „Защо си йеховист?“ И той започва да ти казва аргументи, вярвам това, вярвам онова, Църквата прави еди-каква си грешка, абсолютизира хора, прави хората богове, докато те са хора, иконите са идоли, вярвате, че Бог не е троичен, Дева Мария не е Богородица и т.н. Ти чуваш тези неща, ти, който си православен – православен си, нали? И се замайваш; или ще кажеш „Моля те, не искам да разговарям с теб, ти си еретик, махай се оттук!“ И това е решение, естествено не е най-доброто, или ще започнеш да говориш неща, които не важат, и ще станеш за смях, а другият ще ти каже не, „Не е така, остави аз да ти обясня по-добре!“ Или ще гледаш с отворена уста и ще казваш „Какво да ти кажа, така, както говориш, сякаш имаш право.“

Разбирате ли това? – „Сякаш имаш право.“ Много пъти изглежда, че йеховистът, петдесетникът, протестантът, тези хора са много по-подготвени в това, което вярват, знаят какво вярват, може да са в ерес, да са в прелест – заблуда, в нещо окултно и демонично, но това, което правят, са го изследвали, четат, знаят, осведомяват се, подготвят се, правят беседи, семинари, четат списания, книги, абонирани са, и задълбочават своите знания. Ние не знаем в какво вярваме, не можем да отговорим на някого, не можем да убедим някого – по любезен начин, без да викаме, не е нужно да викаш, истината не вика, истина не крещи, истина не удря, а какво прави? Какво каза Господ? „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Истината само свети, открива се, свети и нищо друго. И другият те вижда и след това се убеждава, че имаш право и истината вярва и те следва или се замисля, ако не те последва. Не е нужно да крещиш – можеш ли да направиш това? Можеш ли без викове – зная един човек, който ходеше по пазарите да гони йеховистите с ругатни. Православен е – така казва – и това е православна тактика, това обаче не е аргумент. Това да крещиш на другия и да го гониш с тояги и да го блъскаш, „Махайте се оттук!“ Добре, „пазарът“ – ще кажеш – се очисти от еретици! Сега не заблуждават хората, не раздават брошури!“, но въпросът е да си готов да апологизираш, тоест да казваш какво вярваш, по любезен начин, смирено, на някой, който иска да чуе нещо, и да разговаряш. Знаете, с течение на времето много пъти ще се окажем в такива ситуации с йеховисти, протестанти, различни теории, транс-медитация, сциентолози, с ереси, сега има всякакви ереси и религии. Някога казвахме, че Гърция е православна, само православни има тук, еди-коя си страна е протестантска, друга католическа, друга мюсюлманска, в друга има само индуси, в друга има само будисти. Някой отива да следва във Франция, в Англия, в Германия и вижда в университета състуденти, които следват напълно различни догми, религии, мислене, вяра и казваш: какво ще правя тук сега? Другите ме питат, говорят ми и ми казват: „Кажи ми в какво вярваш?“ и са добронамерени, не всички питат, за да те убедят. Някои искат да научат – какво е Православието, „Защо“ – казва другият – „да не съм католик, а да съм православен? Ти казваш, защото Православието е най-доброто, истината е. Добре, но как да го разбера, че е истина? Знаеш ли го? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера? Добронамерено.“

Видяхте ли колко невежество имаме? Колко неща ни липсват, колко знания, не сме чели, живели, още доста път имаме да извървим, помните ли как започнах тези думи днес, че децата не знаят дори да напишат това, което вярват. Нито дори да го напишеш, нито дори да го кажеш, нито да го преведеш знаеш. И има някои, които казват, „Не прéчи, дори да не знаеш нищо от всичко това. Стига да го живееш.“ Ама какво ще живееш? Как ще го преживееш? С невежеството, т.е. невежеството е нещо тайнствено, превъзходно, красиво? И когато тръгна да говоря на някой, какво ще му кажа? Знаеш ли, аз се радвам на невежеството и с него ще те убедя!

Така мисля, освен, разбира се, ако не си свят човек, както има някои старчета на Света Гора, които не могат да четат книги, не са чели, но през цялото време изричат молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Ден и нощ. Те почувствали и видели Христос и ти отиваш и им казваш: „Отче, кажи ми…“ А той казва: „Слушай да ти кажа, аз не знам да ти говоря, аз зная, че Христос е тук, ето Го. Къде е? Ето Го – простира ръка“ и ти казваш: „Ох, сякаш Христос ме докосна“ – предава ти благодат, святост, убеждава те, без догматика, без аргументи, без висше богословие, без книги, без съвети, без нищо, а живее Христос. Това казва човекът. Ние обаче нито Христос живеем, нито сме подготвени, нито осведомени. Нима нямаме да извървим дълъг път? Не е ли хубаво да се задълбочиш в това, което вярваш, да му се наслаждаваш, да го знаеш, да придобиеш по-пълно знание? Или искаш да си православен формалист, и след това идват децата в училище, умът им се пробужда и казват: „А-а, мен ме кръстиха като малък, не знаех какво правих, сега защо да съм православен християнин? Никой не ме попита дали искам да стана православен“. И не просто никой не те попита дали искаш да станеш, а не ти и каза след това защо стана. Да ти каже: „Православието означава това, римокатолицизмът означава това, и това е разликата между тях. Протестанството ще рече това и това.“ Ти знаеш ли разликите? Коя е основната разлика с другата религия? Другият казва Филиокве. Какво ще рече Филиокве? И каква връзка има това с етоса на живота ни? Това, което казват догмат и етос. Как това някой да вярва във Филиокве или че Христос е творение оказва влияние? Кои казват, че Христос е творение – коя религия? Римокатолиците. Грешка, не те го казват, а йеховистите. След като е Син Божий. Един православен чува сега и казва: ама разбира се, след като е Син Божий и Христос е Бог. Нито ние понякога не знаем кой е Христос, какво ще рече единосъщен, че Христос е единосъщен с Отца. И идва другият и казва, че Христос е подобосъщен с Отца. Е, казва, другият, не е ли едно и също? Единосъщен, подобосъщен, а? Отговори ми на това нещо – коя е разликата- единосъщен и подобосъщен? Не звучат ли еднакво? Не е същото, а разликата е огромна – какво ще рече, че Христос има същата същност като тази на Бог Отец, че е единосъщен, и какво ще рече, че е подобосъщен, с подобна същност, но не същата. С това автоматично Христос не е Бог, ако е подобосъщен. Какво ще рече, че Света Богородица е Богородица, и защо да не е Христородица? След като е родила Христос? Какво е родила Света Богородица – Човек или Богочовек? Христос колко лица има? Едно или две? Колко природи има – една или две? Коя терминология е правилна? Богочовешка природа на Христос? Или Божия и човешка природа в Христос? Богочовешка личност на Христос или богочовешка природа на Христос? Зави ли ти се свят? Не ти го казах, за да те ти се завие свят, а за да ти покажа колко далеч сме от познанието на Христос, Който от малки сме приели в нашето кръщение, но Който не сме се опитали да познаем и да разберем в Кого вярваме. Затова си тръгваме лесно след това, защото не знаем в кой Христос сме повярвали, не Го доближихме, не Го познахме, не Го разбрахме, не Го обикнахме. И затова не разбираме това, което живеем, затова не се радваме на Православието, затова много лесно си тръгваме от Православието. Кои си тръгват? Никога, никога никой не си е тръгнал от Православието, ако е преживял истински Христос и ако е преживял и се е насладил на Православието. Виждал съм хора, които от православни станаха йеховисти, протестанти, минаха в други ереси, парарелигиозни движения, и ми казват: „И ние бяхме някога християни, но напуснахме Православието.“ Казах на някой от тях – да ти кажа нещо – никога не беше православен християнин, защото православният никога не си тръгва. Сякаш казваш, че някой, който е в светлината, отива и влиза в мрака и казва – намерих светлината! Нима е възможно? Просто му казах, че ти никога не беше православен. Ама не помниш ли, когато някога бях като теб?! Беше, но формално. Не те виждах да се черкуваш, да се изповядваш, да се причастяваш, да се молиш, да четеш, да живееш Христос, да изследваш Светото Писание, светоотечески текстове, да участваш в някое енорийско събрание, беседа, никога не те видях. Сега ги правиш тези неща. Сега имаш тази голяма ревност, когато стана еретик, сега, когато отхвърли твоето кръщение, внезапно ходиш два пъти в седмицата… Видя ли, никога не беше истинен православен, а само формалист, и си тръгна.

И знаеш ли защо си тръгна? Не защото намери истината, а просто намери някои хора, в ереста, които те доближиха. Как? С добри обноски, с добри думи, с фалшива и определени пъти истинска любезност, намериха те в твоята болка и експлоатираха това. Това е философията на всички еретици днес, доближават хора с проблеми, с болка, болката е много голяма възможност да доближиш някой човек и да му покажеш това, което вярваш и да го привлечеш. Дали с простота и любов, дали с коварство. Разбира се – например детето на другия умира и хората в квартала, които са православни, не го утешават, не му отдават значение, не ги интересува да му поговорят, да станат негови приятели. И еретикът отива в неговия дом и го доближава, говори му, утешава го и му прави компания и т.н. и лека полека го привлича. И този човек казва не намерих топлина в Църквата, никой не ме поздравяваше. Видяхте ли в крайна сметка? Православието е и да вярваш, и да живееш, и да обичаш и да помагаш и да прегръщаш брата си, за да съществува това единство. Еретиците правят това, тези хора, които са в заблуда, са съединени помежду си, единият познава другия, виждат се постоянно, говорят си, единият крепи другия. Това не го живеем в Църквата. Виждате как от догмата отивам в етоса, т.е. как нямаме нито православния етос, нито православната вяра, сякаш тя е изчистена вътре в нас. Етос ще рече начин на живот – понякога не сме православни в нашето поведение, не винаги си православен, затова ти казах – православен ли съм? Това е огромна тема, много неща може да каже човек. Какво да кажа по-напред? Във всеки случай съм виждал хора в живота ми – протестант, който стана православен, пастор, виждал съм римокатолик, който става православен, и то хора, които познаваха дълбоко предишната си вяра. Бившият пастор е от чужда страна, не знаеше дума на гръцки, нищо за Православие, но какво почувствал в душата си, бидейки протестант – почувствал празнота в сърцето си, жадувал за истинния Бог, не Го намирал, жадувал и не се насищал, докато бил добронамерен, реално искал да прави всичко за Бога, тази вяра, която имал, не го изпълвала, и четял книги, не защото знанието води до богопознание, това да четеш книги не означава, че познаваш Бога, но четял църковна история, търсил истинската вяра, и търсейки, четейки и молейки се на истинния Бог, тръгнал от родината си, оставил всичко и търсил, за да намери истинския Бог. Един пастор. Разбираш ли това?

Велико е да жадуваш за Истината, да търсиш Бога. Този човек стигнал до Православието без пропаганда, без промиване на мозъци, без нищо от всичко това, защото сърцето му било жадуващо и запалено като вулкан да намери Истината, така че не можеше да заблудиш този човек. И от пастор стана обикновен православен християнин, кръсти се, стана монах и учи гръцки, 20 години е в Гърция. Никого не познава и е в един манастир сред гърци. Той казал: „Не прéчи, намерих Христос, намерих Православието, намерих Истината.“ Кой те заведе при Истината? Сам Бог.

Тоест не съм виждал някой да срещне истинската вяра на Православието, да познава истински православни християни и да ги подмине. Не, спира до Православието. Тези, които напускат Православието, означава, че не са го познали, изключено е да познаеш Христос, истинния Бог, както Той се явил на земята, и да Го оставиш и напуснеш. Когато Христос казал на учениците: „Да не би искате да си тръгнете.“, св. ап. Петър Му казал от името на всички „Господи, къде да отидем? Нима е възможно? Теб ще оставим? Ти имаш думи за вечен живот“. Думите Ти са велики, преливат от вечен живот, не мога да Те оставя. Православието е велико нещо, велико нещо е да си православен, но не си православен, за да държиш в ръцете си мечове и тояги и да биеш и да крещиш, а за да казваш в теб: Христе мой, това, което държа, моля се да не го изпусна, защото според св. отци Православието прилича на ходене върху опънато въже, тъй като и православният много лесно може да стане еретик. Къде? – в живота си. Ако сега се възгордея, че съм православен, вече не съм православен, защото православният е смирен.

 

Може да съм православен в догмите, Вярвам в един Бог Отец, зная троичния догмат, христологията, триадологията и т.н., но ако имам егоизъм и казвам „Православен съм, притежавам Истината! Ще ви унищожа всички, махайте се, всички други нищо не струват, само аз съм прав!“ – този егоизъм ни кара да ставаме еретици по нрав и дух. Православието означава ходене по въже, това внимание и в православна догма, и в православен етос и поведение. Велико е да си православен, би трябвало да плачем пред Бога от благодарност, от чувство за нашето недостойнство, че сме православни, и да умоляваме Бога да ни направи истинно православни. Да кажем, да, Господи, кръстих се и приех благодатта на Светия Дух, кръстих се в името на Света Троица, но, Господи, дали сега съм православен, Твой ли съм, дали съм християнин само с това? Така, формално, стана един акт и край?

Мъжът е вкъщи, православен е, и говори с жена си. Ходи на църква, чете книги, строги светоотечески книги и смята, че е строг православен, но вкъщи е много деспотичен, жесток, иска да става това, което само той каже, само той иска да говори, неговото мнение да се налага и не зачита никой друг. Този човек знаеш ли какво прави? – жена му му го каза един ден, както и детето му – „Извинявай, какъв си тук? Папа?“
Той настръхнал. „Какво каза, нарече ме папа? Мен? Вземи си обратно думите, иначе ще изядеш голям шамар! И настояваш?!“

Тоест ти непогрешим ли си? Непогрешимостта на папата ли имаш? Видяхте ли как това е преминало в нашия манталитет, където може да казваш, че си православен, но православен не е само този, който казва „вярвам правилно в Бога“, а този, който живее правилно във всекидневния живот. Ако си деспотичен и живееш като папа що се касае непогрешимостта на твоето мнение, виждане, мислене… Ти казваш: „Въпросът е да си православен! въпросът е да казваш, че…“ – да, много е съществено да си православен, категоричен във вярата си, но животът ти няма ли значение? Тоест този егоизъм, който проявяваш вкъщи, Бог не го ли вижда, както и това, че се отклоняваш? Какво ще Му кажеш? – Аз знаех троичния догмат, трябва да отида в Рая!? – въпреки че не оставям жена ми дума да ми каже!

Друг пример – да ти кажа как рушим православните догми и на дело ги опровергаваме. Влизаш в един дом и родителите искат винаги да става тяхната воля, искат децата им да имат същия вкус като техния, в обличането, в поведението, във филма, който ще гледат, не приемат друга „линия” у дома. „Ние сме така в този дом, ако искаш, приспособявай се! Ако не щеш, ставай и се махай, в този дом ще става това, което родителите ти кажат! Приключихме!“

Знаеш ли какво казват светците за това? – че с това сякаш отменяш и нарушаваш троичния догмат що се касае до етоса, който този троичен догмат излъчва в живота ти. Това да вярваш, че Бог е троичен знаеш ли какво означава? Приемаш, че Бог има една природа, но три лица – Отец, Син и Светий Дух. Отецът е Отец, не е Син, нито Светият Дух е Отец или Син, те са различни що се касае за Техните лица, и същите що се касае за Тяхната природа. Единство и разнообразие, разнообразие сред единството и единство сред разнообразието, това казват много богослови, те казват, че това – не всичко го приемат напълно – може да функционира като отражение на тази реалност и в семейството. Как? Да казваш – всички сме едно, съединени и обикнати в този дом – няма пълно съответствие със Света Троица, но казваме – всички у дома сме едно, както Света Троица, но и различни, както са различни Отец, Син и Свети Дух. Лицата на Света Троица обичат по един и същ начин, мислят по същия начин, но и всяко лице има Своите черти и свойства. Следователно и у дома, ако искам да казвам, че вярвам в Света Троица, ще трябва да уважавам мнението на другия – да споделяме общия дом, т.е. любов, единство, топлина, доброта, вяра в Бога, всички сме свързани в този дом като здраво стегнат юмрук, но детето ми, жена ми има своя персоналност и ще върви по своя път. Някои го казват – аман, бре, детето ми, не мога ли да имам мнение? Не мога ли да имам различно мнение от твоето? Видя ли – може да говориш за Света Троица, но трябва да пренесеш Света Троица в дома си като начин на живот, като етос, като поведение. Това е страхотно.

Свети Сергий Радонежки в Русия казал: манастира, който строя, ще го посветя на Света Троица. Знаете ли защо правя това? Искам отците, които живеят тук, не просто да казват, че вярваме в Света Троица и сме строги православни, но да живеят – в степента, в която можем – това единство и разнообразие, да бъдем обединени както Света Троица, като едно сърце. Тогава имало хиляди монаси в руското монашество, изключително много и си представи в един такъв манастир да има единство, да няма между тях караници, ревност и недоразумения, фракции, клики, а свещено единство. Единството обаче не означава валяк, св. Сергий казва аз не искам да ви направя всички еднакви, един ще е градинар, друг псалт, трети ще му харесва иконописта, на четвърти уединението, на пети разговорите с хората. Това са личните свойства на всеки човек, неговите лични дарби, така става и със Света Троица, всяко лице има Неговото свойство, но помежду им има любов и симфония. Разбираш ли това, т.е. как Света Троица може да влезе у вас вкъщи.

След това, приемаш, че Христос стана Човек, прие човешката природа, и от друга страна… виждаш, че детето ти иска да отиде на една разходка, на екскурзия, на море, в планината, с приятели на екскурзия. И ти му казваш – „Бре детето ми, как ти харесват тези неща, духовните неща са над всичко, не се занимавай с тези материални неща, това е суета, печелят те тези светски неща, все светски неща“. Това опровергава казаното преди, че Христос стана Човек, защото, ако вярваш правилно догматически това, че Христос стана Човек, ще рече, че Той е възприел в човешката природа всички нейни черти и прояви на този живот и ги е осветил – оттук не съществува нищо, което да не е осветено от Христос – и разходката на детето ти, и ястието, и автомобила, и семейството, което ще създаде, и децата му, и дома, и средата, и света. Защото Христос взел всичко върху Себе Си, след като стана Човек и възприе човешката природа. Разбираш ли това? – как един догмат, примерно вярата, че Христос стана Човек, ще трябва да те накара да гледаш с разбиране и любов, с благодарствено (евхаристийното) разположение и признателност към Бога и да не разделяш материалните и духовните неща, да не ги делиш на части и да казваш това са духовните, това са материалните. Прощавай, ако виждаше Христос, какво би казвал? Половината е Човек, половината е Бог? Не, двете природи са съединени неслитно, неразделно, какво ще рече това? – че земното ликува с небесното, днес всички се радват, всички приемат последиците от този догмат, че Бог Слово се съедини с човешката природа. Ето как догматите имат отражение в нашето всекидневие, и ето как ставаме еретици, докато казваме, че сме православни. Аз го казвам основно за мене. Може и да греша. И това е черта на Православието – всеки да признава, че той самият не е абсолютната истина, истината не съществува в един човек, а в Църквата. Разбира се, и това не е православно, където, понеже съм свещеник, да кажа, че моето мнение е непогрешимо. Не, ако кажа това, пак ставам еретик. Непогрешимо е това, което казва цялата Църква, това, което вярва Тялото Христово, Тялото на вярващите християни, които се молят, причастяват се с и живеят Христос, като Тяло държат истината.

Има много православни, които на никого не могат да помогнат и да го направят православен със своето поведение, защото постоянно вървят със свит юмрук и другият не иска да стане православен по този начин. И кое е страшното – че този, който върви със свит юмрук, знае перфектно догматите и това, което вярва, е много истинно, но духът, с който постъпва, не е православен. Не знам. Кое предшества? Мисля, че и двете са нужни – и да вярваш правилно нещата, и да ги живееш правилно. И да си православен по вяра, но и да се държиш православно. Защото, да те попитам нещо – по начина, по който говориш понякога, помогнал ли си на някой да стане православен, да доближи Църквата? Един приятел в чужбина, в Единбург, ми каза: преди време дойде някой, който работи в BBC, протестант, не е православен, не е от Църквата, но се вълнува, наблюдава св. Литургия, службите, там служат на английски, и отишъл и накрая му казал:

- Отче, чувствам напоследък, че Христос ме зове. Но не зная къде да отида, в коя църква да отида? При тебе да дойда? При римокатолиците? При протестантите? Къде?

И другият казва сега – ах, каква възможност! как се казва, каква възможност да клъвне, да го грабнеш, нищо не е, грабни го – би казал някой. И този мой приятел свещеник, който е много ерудиран, катехизирал е и кръстил много инославни, му казал:

- Да прославяш Бога, задето чувстваш, че Той те зове и да се молиш да ти покаже къде да отидеш!
Страшен отговор, докато отецът е православен. Той можеше да му каже при „Нас ще дойдеш, да не те будалкат! Тук е Истината!“

Но не му го казал. И този човек ходи там, в този храм и ще се кръсти и ще се катехизира и ще стане православен. Защо? Защото този познат свещеник излъчва не само православните догми, но и православния етос, който ние много пъти нямаме.

Нека създадем тази православна атмосфера около нас, която другият да вдишва, и ти го обичаш, ако ще да е различен от теб; и му казваш това е моята вяра, имам такава широка вяра, такъв Бог, Който ме прави строг със себе си, но уютен с теб, както искаш, както можеш, не мога да те притискам. Така той се услажда и те доближава.

В параклиса към св. Фанурий пеем – „Води ме, свети Фанурие, мен православния, който блуждая в ересите на всяко нарушение“. Православен съм, но блуждая в някаква ерес, коя е ереста – всяко нарушение, което правя в живота си, всеки грях в живота ми, всяко отклонение на поведението ми е една малка ерес. Може да си православен, и едновременно еретик. Аз живея това – православен съм, но и еретик в поведението, в постъпките, в етоса, нямам православен етос, нито познавам добре православните догмати, както би трябвало. Затова казах в началото, че трябва да извървим дълъг път, пред нас се простира необятно поле, където да четем, да научим, да се подготвим. Но днес мисля, че направихме нещо православно – говорихме, не осъдихме никого, не наругахме никого, не се скарахме на никого, обичаме Бога, покланяме се на Отца, Сина и Светия Дух Бога, Троица единосъщна и неразделна!

Превод: Константин Константинов

 

 

В Христа е всяка красота, всяко здраве

Декември 4, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ако обикнем Христа, всичко е лесно. Аз още не съм постигнал това. Сега се старая да Го обикна. В Христа съществува всичко. Всяка красота, всяко здраве. Здравата душа приема и живее дарованията на Светия Дух, които са любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22, 23). Божият човек преживява в себе си също и тези неща, за които говори апостол Павел в химна на любовта: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост… зло не мисли… всичко извинява, на всичко вярва… Любовта никога не отпада“ (1 Кор. 13:4 – 8).

 

 

Имате ли тия неща? Тогава имате щастието, Христа, рая. Тогава дори и тялото функционира чудесно, без аномалии. Божията благодат изменя човека, преобразява го телесно и душевно. Тогава всички болести изчезват. Няма колит, нито щитовидна жлеза, нито стомах, нито нищо. Всичко функционира нормално. Хубаво е да вървиш, да работиш, да се движиш и да си здрав. Но първо трябва да имаш душевно здраве. Основата е душевното здраве, впоследствие идва и телесното. Почти всички болести произлизат от липсата на доверие в Бога и това предизвиква смут, безпокойство. Смутът и безпокойството се причиняват от премахването на религиозното чувство. Ако нямате любов към Христа, ако не се занимавате със свети неща, със сигурност ще се изпълните с меланхолия, със зло. Какво обаче се случва в света? Чуйте да ви кажа един пример.


Една девойка бе отишла при лекар, който й предписа хормони. Казвам й:

- Чедо мое, не ги вземай! Не съм лекар, не искам да действаш на моя отговорност, но разбирам, че не трябва да ги вземаш. Добре е поне да отидеш при някой ендокринолог. Твоят проблем е повече в компетенцията на ендокринолог. Всичко идва от притесненията.

- Наистина преживях някои притеснения.

- Е, това е! Умири се, успокой се, изповядай се, причасти се, и всичко ще се оправи.

Тогава тя отиде при един ендокринолог и му казала от какво страда.

- Леле, мале! – казал й лекарят. – Изобщо не ги взимай тия лекарства! Хвърли ги! Много ще ти навредят.

След това тя ми се обади по телефона:

- Каквото ми каза ти, това ми каза и лекарят.

Виждате ли какво става? Докато с изповедта и светото Причастие много хора са се изцелявали.


Когато човек е празен откъм Христа, тогава идват и го изпълват хиляди други неща: завист, омраза, скука, меланхолия, ропот, светско мислене, светски радости. Постарайте се да изпълните душата си с Христа, за да не е празна. Душата ни прилича на един пълен с вода резервоар. Ако насочиш водата към цветята, тоест към добродетелите, по пътя на доброто, тогава ще чувстваш истинска радост, а злобата, тръните ще залинеят. Ако обаче насочиш водата към тръните, те ще избуят и ще те задушат, а всички цветя ще увяхнат.


Преобразувайте всичко около себе си1. По този начин с Божията благодат ще живеете в радостта. „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява…“ (Фил. 4:13). Никога не казвайте, че ще постигнете нещо. Никога не мечтайте за това. Господ е казал: „без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан. 15:5). По друг начин не става. Човек никога не бива да се доверява на собствените си сили, но на Божията милост и благост. Човекът ще положи едно малко усилие, но Христос ще го увенчае. Прелест2 е да вярвате, че сте постигнали нещо сами. Колкото повече човек напредва и се приближава към Христа, толкова повече чувства себе си несъвършен. Докато фарисеинът, който казва: „Аз! Аз съм добър, правя едно, друго, трето… “, се намира в прелест.


из книгата: „Живот и слова“ на Свети Порфирий Кавсокаливит


Бележки:
1 Т.е. обръщайте всичко за душевна полза.
2 Т.е. заблуда.

 

Помислите показват духовното състояние на човека

Юли 12, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Отче, как се получава така, че едно и също нещо два­ма човека го виждат по различен начин?

 

– Нима всички очи виждат еднакво ясно? За да вижда човек ясно, трябва очите на душата му да са здрави, защото тогава има вътрешна чистота.

 

– Отче, защо понякога едно и също събитие един го счи­та за благословение, а друг за нещастие?

 

– Всеки го тълкува според помисъла си. Всяко нещо мо­жеш да го видиш или от добрата му страна, или от лошата. От качеството на помислите се вижда духовното състояние на човека. Хората съдят за нещата според това, което имат у себе си. Ако нямат духовно съдържание, правят погрешни изводи и онеправдават другия. Например ако някой прави милостини през нощта, за да не го виждат и види друг човек в късен час, няма да си помисли нищо лошо. А ако го види друг, който прекарва нощите си в грехове, ще каже: „Това животно кой знае къде е нощувало?“, защото сам той живее така. Или, ако от горния етаж през нощта се чува тропане, човекът с добри помисли ще си каже: „Някой прави поклони“, а човекът без добри помисли ще каже: „Цяла нощ танцуват.“

 

Помните ли как се отнесоха към Христа двамата разбой­ници, които бяха разпнати заедно с Него? И двамата виждаха Христа върху кръста, а земята се тресеше и т.н. Но какъв помисъл имаше единият и какъв – другият! Единият, който беше отляво, хулеше и казваше: „Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас“ (Лук. 23:39). Другият, който беше отдясно, казваше: „Ние получаваме заслуженото според делата си, но Тоя нищо лошо не е сторил“ (Лук. 23:40). Единият отиде в ада, а другият се спаси.

 

 

Странните навици започват от помислите

Ноември 16, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

- Отче, къде е причината човек да бъде гнуслив?

 

- Ти от какво се гнусиш?

 

- От всичко.

 

- Тогава всичко ще се стоварва на твоята глава! И червейчетата в плодовете, и косми в хляба и яденето и т. н.

 

- Наистина така и става, отче!

- Слава Богу! Виждаш ли, как Бог ти помага да превъзмогнеш това?

 

- ( Друга сестра) Отче, всичко това не започва ли от помисъла? Да кажем, че сестрата е намерила косъм в яденето – нека просто го извади и го сложи настрана.

 

- Та това е благословение! Дaй ми го на мен, аз ще го взема за благословение!… Помня на Синай веднъж отивахме някъде с един друг монах. Дадох му две праскови, но виждам, че не ги яде. Искаше да стигнем до вода, за да ги измие и тогава да ги изяде. Затова ги държеше в ръка, за да не ги сложи в джоба си, защото там щели да се полепят  по тях микроби! Неговият брат, който имаше осем деца, ми каза: „Той използва повече сапун да мие ръцете си, отколкото жена ми да пере осемте ни деца!“  И знаете ли какво му се случи? Там на Синай на всеки монах даваха по един бедуин, за да му служи, да му носи ядене и т. н. Бедуинът, който му дадоха, беше най-мръсен от всички. Черна чернилка! Дрехите му смърдяха и той целият смърдеше. Трябваше да го накиснеш за една седмица, за да може да се махне мръсотията! Ръцете му бяха… не е за приказка! Можеше човек да ги чегърта с шпакла. А той когато вземаше паницата с ядене, за да я отнесе на монаха, потапяше пръстите си вътре. „Махай се оттука, махай се“ , започваше да вика отецът, щом го видеше. В края на краищата този монах и две седмици не можа да издържи на Синай и си замина.

 

И в общежителния манастир помня един монах, който в светския си живот беше старши полицай. В манастира му бяха възложили да бъде четец, защото беше образован. Толкова години бе живял в манастира, но въпреки това се гнусеше. Никога не се докосваше до дръжките на вратите. Или отваряше вратата с крак или буташе ръчката с лакът, а след това почистваше със спирт ръкава, докоснал се до нея! Дори и вратата на църквата отваряше с крак! И Бог допусна когато остаря, краката му да гноясат и да се напълнят с червеи, особено единият, с който отваряше вратите. Аз бях помощник-болногледач, когато той дойде за пръв път в манастирската болница с превързан крак. Старшият болногледач ми каза да го развържа, а той отиде да донесе някакви марли. Когато го развързах, какво да видя! Целият крак беше пълен с червеи! Казах му да иде до морето и да си измие крака, за да сменим превръзката. До къде беше стигнал само! Какво наказание! Аз загубих ума и дума. Старшият ми каза: „Разбра ли от какво е това?“ . „ Разбрах, понеже отваря вратите с крак“ , отвърнах аз.

 

- Отче, а той продължи ли да отваря вратите с крак в  това състояние?

 

- Да, с крак ги отваряше! А беше живял толкова години като монах.

 

- Той не разбра ли причината за болестта си?

 

- Не знам. Аз после отидох в манастира Стомион в Коница. Кой знае как е умрял! А в същия манастир някои от младите монаси отиваха да ядат от остатъците в чиниите на старците, за да получат благословение! Други целуваха дръжката на църковната врата, защото я бяха докосвали толкова много отци, а той когато се покланяше на иконите, едва-едва докосваше мустака си до иконите. А след това колко спирт изливаше върху мустака си!

 

- Отче, когато такова нещо става със светини, това не е ли неблагоговение?

 

- Човек отначало започва с гнусливост, а после стига и по-надалече. Този монах беше стигнал дотам да спре да се покланя на иконите, защото се страхуваше да не хване някоя болест от онези, които се покланяха преди него!

 

- Значи, за да не се гнуси човек, не трябва да обръща внимание на подобни неща?

 

- Хората ядат толкова нечистотии без да разберат! Когато човек се прекръсти преди това, вече не се страхува от нищо, нито от болести, защото  Сам Христос помага. През килията ми всеки ден минават толкова хора, които страдат от най-различни болести. И някои от тях, по-непосредствени, се прекръстват и пият вода с черпалото, което съм закачил там. А други ги е страх и дори не се докосват.

 

Преди няколко дена дойде един човек, който имаше много висок пост в службата си. Горкият, така го е страх от от микробите, че ръцете му са побелели от търкане на спирт! Съжалих го! Знаеш ли какво мъчение е да заеме такъв пост и да постъпва така? Почерпих го с локум, но не си взе, понеже го хванах с ръка. Но и да беше останал в кутията, пак нямаше да си вземе, защото щеше да си помисли, че някой преди това го е сложил с ръка в кутията. Аз взех локума, обърсах го в обувките му и го изядох. Направих пред него доста такива неща. Изпотих се, докато успея да го освободя малко от страха му. Ето и днес дойде тук една девойка, която имаше нозофобия, т.е. страх от болести. И когато влезе при мен, не ми целуна ръка, защото се боеше да не прихване микроби. Макар и да й говорих много, когато си тръгна, пак не взе благословение. Каза ми: „Не ти целувам ръка, защото ме е страх да не прихвана някоя зараза!“ Какво да каже човек? Така сами правят живота си черен.

 

 

 

Помислите на осветения човек и помислите на лукавия човек

Септември 2, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Отче, ако човек има святост, разбира ли кой е лукав?

 

– Да, разбира кой е лукав, както също разбира светостта на един свят човек. Вижда лошото, но в същото време вижда и вътрешния човек и разпознава, че лошото е от изкусителя и бива привнесено отвън. С очите на душата си вижда своите грехове като големи, а на другите – като малки. Наистина ги вижда малки, а не престорено, лицемерно. Може да са престъп­ления, но той оправдава в добрия смисъл на думата лукавите дела на лошия човек, не го презира, не го счита за по-долен от себе си. Дори може да го счита за по-добър от себе си и съзна­телно да го търпи по много причини. Например вижда злобата на един престъпник, но си мисли, че той е стигнал до това състо­яние да върши престъпления, защото не е получил помощ в досегашния си живот, мисли, че и сам той би могъл да бъде на неговото място, ако Бог не бе му помогнал. По такъв начин човек получава много благодат. И обратно, лукавият човек, макар че вижда светостта на другия, не знае добрите помисли, които той има. Така също и дяволът не ги знае.

 

Който извършва задълбочена духовна работа върху себе си, той оправдава другия, а не себе си. И колкото повече напред­ва духовно, толкова по-свободен става и толкова по-силно оби­ча Бога и хората. Тогава той не знае какво ще рече злоба, за­щото има само добри помисли за другите, мисълта му пребъд­ва в чистота и вижда всичко по духовен начин, свято. Извлича полза дори и от паденията на ближните си, и ги използва като здрава спирачка за себе си, за да внимава да не би и сам да излезе от релсите. Обратно, ако човек не се е очистил, мисли лукаво и всичко вижда по лукав начин. Той очерня с лукавството си дори и добрите неща. Не получава полза дори и от добродетелите на другите, а винаги ги тълкува е лукавия си речник, защото е помрачен от чернилката на човекоубиеца дявол. Винаги е притеснен и винаги притеснява ближните си с тази своя духовна чернилка. Ако иска да се освободи, трябва да разбере, че има нужда от очистване, за да могат да дойдат духовната яснота, очистването на ума и сърцето.

 

– Отче, а когато човек ту е лукав, ту е добър?

 

– Тогава търпи съответните въздействия и промени. Чо­векът е изменчиво същество. Понякога лукавите помисли са от изкусителя, но понякога самият човек мисли лукаво. Често изкусителят създава ситуации, чрез които подтиква хората към лоши помисли. Когато един архимандрит дойде за първи път до килията ми, не успях да го видя. При второто му идване не можах да го видя, защото бях тежко болен и му казах да дойде друг път, за да поговорим. Тогава той изпадна в помисли, че не искам да го видя, че имам нещо против него и когато слязъл в манастира, се оплаквал пред отците. Всичко това беше от из­кусителя.

 

 

Източник: Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

Който има добри помисли, вижда всичко добро

Август 6, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Някои ми казват, че изпадат в съблазън, понеже виждат много нередности в Църквата, а аз им отговарям: Ако попи­таш някоя муха дали тук наоколо има цветя, ще отговори: „Не знам, там, долу в дерето има консервни кутии, тор, нечисто­тии“, и ще ти изреди всички мръсотии, върху които е кацала. Обаче, ако попиташ една пчела дали е видяла някоя нечисто­тия наоколо, ще ти отговори: „Нечистотия ли? Не съм видяла такова нещо; тук мястото е пълно с миризливи цветя“, и ще ти изброи един куп градински и полски цветя. Значи мухата знае само къде има нечистотии, а пчелата знае, че ей там има една лилия, по-нататък – зюмбюл и т.н.

 

Доколкото съм разбрал, някои хора приличат на пчелата, а други – на мухата. Подобните на мухата във всяко нещо тър­сят да намерят лошото и се занимават с него. Те не виждат никъде нищо добро. А подобните на пчелата търсят навсякъде да намерят нещо добро. Повреденият човек мисли по повре­ден начин, възприема всичко „отляво“, всичко вижда наопаки. А който има добри помисли, каквото и да види, каквото и да му кажеш, ще го възприеме с добър помисъл.

 

Веднъж едно дете на 16 години дойде до килията ми и удари желязото при външната порта1. Имах да чета цял чувал с писма, но реших да изляза и да видя какво иска. Казвам му: „Какво има, момчето ми?“ А то ме пита: „Това ли е килията на отец Паисий? Искам да говоря с него.“ „Това е, но той не е тука. Отиде да купи цигари“, казвам аз. „Явно е отишъл да услужи на някого“, казва то с добър помисъл. Аз му казвам: „Отиде да купи за себе си, защото му свършиха и полудя за цигари. Мен ме остави тук сам и не знам кога ще се върне. Ако видя, че се бави, ще си тръгвам.“ Очите му се насълзиха и то отново с добър помисъл каза: „Толкова много изморяваме Стареца.“  „За какво ти е?“, питам го. „Искам да получа благословението му.“ „Какво благословение, бре! Той е в прелест, няма полза от него, познавам го добре. Недей да чакаш напразно, защото и да се върне, ще бъде изнервен, а може и да е пиян, защото освен всичко друго и пие.“ Но момчето непрекъснато посрещаше всичко с добър помисъл. Накрая му казвам: „Аз ще го почакам още малко. Какво искаш да му кажа?“ „Имам да му предам едно писмо, но ще почакам да получа и благословението му.“ Видяхте ли? Каквото и да му казвах, то го посре­щаше с добър помисъл. Като му казах, че е полудял за цигари, то въздъхна и очите му се насълзиха. Други четат толкова кни­ги, а това момче, девети клас в гимназията, всичко посрещаше с добър помисъл! Ти нарочно му разваляш помисъла, а то съз­дава по-добър помисъл и прави по-добро заключение. Възхи­тих му се! За първи път виждах такова нещо!

 

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 

Добрите помисли носят духовно здраве

Юли 1, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Отче, какви са особеностите на слабия помисъл?

 

– Какво имаш предвид? За първи път чувам такова нещо.

 

– Когато казахте, че някой има „ляв“ помисъл, когато тълкува погрешно и се съмнява от нечие поведение.

 

– И нарекох това слаб помисъл?

 

– Спомних си за онзи, който искал да остане да живее с Вас, а Вие сте му казали: „Не мога да те оставя, понеже имаш слаби помисли.“

 

– Не съм му казвал така. Казах му: „Не мога да те оставя, понеже нямаш духовно здраве.“ Пита ме: „Какво означава духовно здраве?“ Казах му: „Нямаш добри помисли. Аз като човек си имам кусури, а като дългогодишен монах имам и някои добродетели. Ако нямаш добри помисли, ще получаваш вреда и от недостатъците ми, и от добродетелите ми.“ За едно малко дете би могло да се каже, че има слаб помисъл, защото е още незряло, но не и за някой възрастен.

 

– Отче, всички възрастни зрели ли са?

 

– Някои от главата си не могат да узреят. Оставяме настрана онези, на които просто умът им не сече. Но и въобще, когато човек не се държи просто, помисълът му винаги отива към лошото и той възприема всичко изопачено. Такъв няма духовно здраве и не получава полза дори от доброто, но и от него се измъчва.

 

– Отче, когато видим нещо нередно, струва ли си да търсим кой го е извършил?

 

– Най-напред изследвай дали не си го извършила самата ти. Това е по-добро!

 

– Но когато другите ми дават поводи?

 

– А ти колко поводи си дала? Ако си помислиш за това, ще разбереш, че грешиш, когато възприемаш нещата по този начин.

 

– А когато казваме: „Това навярно го е сторила еди коя си сестра“, и това ли е „ляв“ помисъл?

 

– Сигурна ли си, че е тя?

 

– Не, но понеже и преди е правила нещо подобно.

 

– Пак е „ляв“ помисъл, след като не си сигурна. Но дори и тази сестра да го е направила, кой знае как и защо го е направила.

 

– Добре, но когато виждам, че например една сестра има някаква страст?

 

– Да не би да си игуменка? Игуменката носи отговорност и затова трябва да изследва страстите ви. А вие защо да изследвате страстите на другите? Още не сте се научили да работите върху себе си. Ако искате да работите върху себе си, не изследвайте какво правят тези около вас, но привеждайте в ума си добри помисли и за доброто, и за лошото, което виждате у другите. Независимо с каква цел някой върши нещо, вие принесете в ума си добър помисъл. Добрият помисъл съдържа в себе си любов, обезоръжава другия и го прави да се отнася добре с тебе. Помните ли онези монахини, които сметнали разбойника за велик старец? Когато той се разкрил, те мислели, че юродства и се прави на разбойник и още повече му оказвали почит. Накрая спасили и него, и другарите му1.

 

– Отче, а когато някоя сестра ме лъже?

 

– Ами ако заради тебе самата е била принудена да излъже, или ако нещо е забравила и това, което ти казва, не е лъжа? Например архондарката иска от готвачката салата и тя й отв­ръща, че няма, а архондарката знае, че има. Ако архондарката няма добри помисли, ще си каже: „Лъже ме.“ Но ако има добри помисли, ще си каже: „Горката, понеже има много работа, забрави, че има салата“, или „Оставила я е за някого другиго“. Понеже нямаш духовно здраве, затова мислиш по този начин. Ако имаше духовно здраве, щеше и нечистото да го виждаш като чисто. Както виждаш плодовете, така ще виждаш и тора, защото торът помага на плодовете да узреят.

 

Който има добри помисли, има духовно здраве и дори и злото превръща в добро. Помня как по време на окупацията децата, които имаха здрав организъм, изяждаха с апетит по едно парче царевичен хляб и бяха напълно здрави. А някои богаташки деца, макар че ядяха хляб с масло, тъй като нямаха здрав организъм, боледуваха. Така е и в духовния живот. Ако някой има добри помисли, дори и да го удариш без причина, ще каже: „Бог допуска това, за да изплатя стари дългове. Сла­ва Богу!“ А друг, който няма добри помисли, дори и да посег­неш да го погалиш, ще си помисли, че си тръгнал да го уда­риш. Вземете пример от пияницата. Ако е лош човек, в пиян­ството си троши всичко живо. Ако е добър, тогава или плаче, или прощава. Един пиян човек казваше: „Давам по една торба лири на всеки, който ми завижда.“

 

 

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 

Борбата с помислите

Юни 16, 2015 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Помислите идват от дявола. Съвършеният човек няма помисли. Христос не е имал помисли, св. Богородица също. Ангелите нямат помисли, светците нямат помисли. Те са достигнали съвършенство. Помислите са по-долу от небето, а всичко, което е такова, не е съвършено, не е рай. Не всички помисли са лоши и зли, ние сме човеци и имаме помисли. Въпросът е да се научим да отличаваме източника и извора на помислите. Лошите помисли имат два източника: дявола и нашия ум. Не е лесно да се отличи откъде е помисълът. Защото ако го различим, ще вземем веднага и съответната позиция. Докато не се изцели от страстите, нашият ум няма силата да отличава помисъла, да изследва неговия източник и направлението му. Той винаги се „сервира” учтиво, благородно и любезно. Но понеже ние имаме страсти и помисълът съдържа в себе си една наслада, той често ни казва: знаеш ли колко е хубаво да отидеш сега и да изядеш това нещо? Казваш си: но това е чревоугодие! А той ти отговаря: да, но ние имаме нужда. Така можеш да го превърнеш в дело и да изгубиш благодатта.

 

Първото, което трябва да правим, докато се научим на изкуството по отношение на помислите, е чрез молитвата да пропъждаме всички помисли добри и лоши, дори и светите. Ако някой помисъл е от Бога той ще дойде повторно, ще започне да ни терзае, както злият помисъл, който има в себе си мощна страст и ни измъчва отново и отново, тъй като демонът е упорит. Бог се радва, когато ние не вярваме на помислите, защото се упражняваме в смирение. Имаме смирено мнение за себе си. Кои сме ние, че Бог да ни говори чрез свети помисли? Затова Христос изпраща отново помисли, същия помисъл.

 

Второто е презрението, използваме две оръжия – молитвата и презрението. Едва след много години подвизаване можем да противопоставим на помисъла друг помисъл. След молитвата и презрението той се явява третото отбранително оръжие. С него се защитаваме, но такава борба открива, че умът е съвършено просветен. Когато Христос е бил изкушаван в пустинята, дяволът му е внушил помисъл, а Господ му отвърнал: махни се от мен, сатана. Христос отговорил веднага, пропъжда помисъл чрез помисъл и словото чрез друго слово. Обаче едно е казвал врагът, а друго е отговарял Христос.

 

И ние можем да изполваме същите неща, Свещеното Писание, Отците и да победим демоничните помисли, но само когато сме разбрали какви са самите помисли, което е дело на съвършените. Затова човек трябва да укрепне, защото въпреки, че може да използва думи от Евангелието, те могат да се обърнат против него и вместо да победи врага да съкруши себе си. Ето и един пример за това. Дяволът внушил помисъл на един монах: ти си съвършен, ти си напреднал, а другите са глупаци, те са безумни и не разбират. Монахът отговорил: е добре, съвършен съм. Но какво означава да си съвършен? Това е заблуда и прелест, не е самоукорение, този монах просто имал мнение за себе си. Врагът е знаел това и му направил един „тест”. Внушил му е помисъл и чрез отговора, който монахът е дал, врагът е разбрал, че монахът е стъпал на динената кора. Паднал е в заблуда и си е нанесъл вреда. Да – си казвал той – имам и аз едно добро мнение за себе си, напреднъл съм, но и другите… са добри отци. Дяволът обаче отново излязал победител. Монахът казвал: за щастие, аз не обвинявам другите и съм напреднал. Ето как става щетата. Когато почнем да различаваме помислите, виждаме, че врагът иска от добрите помисли накрая да загубим, без обаче да го усетим. Защото дяволът е винаги по-лукав и хитър от нас. И ние сме лукави, но той ни превъзхожда. Имаме интелигентност и ум, но той е по-образован. Какво сме научили, което той да не знае и коя книга сме прочели, която за него е неизвестна? Той знае перфектно всички езици и всички книги, които са излезли и то наизуст. Духовете не страдат от забравяне, т. е. той не ги забравя. С един поглед, ако прочете една книга, я помни завинаги. За него не е проблем да знае на еди си коя страница от книгата какво пише или какво е съдържанието на друга. Той винаги чрез своя лукав ум, фалшифицира тълкуванията. Когато ги чете, той ги разбира правилно, но на нас ни ги представя изкривено, за да ни навреди. Затова отците казват, че книгата е много полезна, но докато ума не се напои с молитвата, е по-добре повече да се трудим и да се молим, за да се научи сърцето да се труди и след това, когато умът се просвети да разбира правилно прочетеното. Колко непросветени хора, четейки правилни текстове изпадат в заблуда и в ереси, докато правят тълкувания на някой здрав текст? Това е протестантизъм.

 

В един манастир веднъж отишъл послушник при стареца и поискал благословение да чете Стария Завет. Герондата го попитал:

 

– Защо искаш да четеш Стария Завет?

 

Той отговорил:

 

– Христос казва, че Неговото слово трябва да е за нас като храна и възглавница, върху която спим.

 

– Искаш да четеш Стария Завет, добре. Ще вземеш един Стар Завет, ще го сложиш на рафта и когато събере един пръст прах, тогава ще започнеш да го четеш.

 

– Ама, отче, затова са нужни пет години!

 

– Именно, когато минат пет години вярвам, че ще си се научил на молитвата, а тогава ще установиш, че когато четеш един текст от Стария Завет го разбираш. Защото там пише много неща, които ще те скандализират. Ще обвиняваш свещените автори, ще започнеш да се съблазняваш. Ще започнеш да мислиш, че Старият Завет е просто една книга, която повече скандализира, отколкото принася полза. В псалмите няма да намериш скандална дума. Бихме казали, че всички псалми са много безстрастни. Но има други места, които скандализират плътски. Тъй като ние сме лукави, а свещените автори са писали чисто и ясно, дори грубо и сурово, не са писали лъжи, а това което се е случило в действителност. Няма ли да се скандализира човек като прочете, че брат е спал със сестра си, след като законът го забранява? Нали това е кръвосмешение? Ние какво трябва да правим, да обвиняваме? Няма да обвиняваме, а ще се удивляваме и ще казваме: вижте автора, който е пресвят, например боговидеца Моисей, който пише преясно и не е скрил нищо. Защото би могъл да каже: това не е от полза, извадете го, друго не е от полза и него също! Тук малко „посоли”, тук сложи малко повече „гарнитура”, там еди какво си и би могъл да напише един красив текст. Красива витрина, но истината никой никога нямаше да я научи! Реалността би останала скрита.

 

Виждаме същото и в книгите за Света Гора, че напрваво те издигат на небето. Това е, защото текстът се отнася за една напълно идеална страна от живота, най-дълбоката и здравата. А другата – реалната, суровата, не се споменава и не се описва. Най-вероятно, защото не е от полза. Това е все едно да казваме, че един огромен магазин е само неговата витрина, която показва само красивите неща. Но главното е някъде вътре. Имаме първи етаж, втори, съкровището не е скрито във витрината, за да го открадне някой лесно. А е вътре и е скрито добре, трябва да го потърсиш и ако го намериш! Ако нямаш търпение и ако не знаеш да търсиш това, което търсиш, няма да го намериш в хиляди книги, които са в книжарницата. На витрината отпред има пет, десет добри, останалите хиляди са вътре и добре трябва да потърсиш, за да не попаднеш на нещо случайно. Когато имаш програма, правило и знаеш какво търсиш, не слушаш другите помисли, т. е. нима ще оставиш продавача да ти продаде, каквото си иска? Не, ще изям това, което искам! Не което искаш ти. Ако имаш, имаш, ако не, благодаря, ще хвана гората! Но ще намеря това, което искам. Другото не ми е нужно! Който може, нека помогне. Но и продавачът е лукав, той ще приложи политика, за да не вземеш това, а друго и останалите книги да ти продадат. Веднъж един младеж отишъл в книжарницата и попитал:

 

– Имате ли книгата „Устата на смъртта”?

 

Продавачът като чул заглавието „Устата на смъртта”, се уплашил и започнал да се кръсти. Той попитал младежа:

 

– Да не би да имате някакъв психологически проблем? Да не сте на умиране?

 

– Не, това е много духовна книга! Не сте ли чували за нея? Сега може би вече е трудна за откриване…

 

– Не, няма такава книга и ви препоръчвам да не четете такива неща! Защото ще си докарате някой проблем. Може да насади във вас страх, а християнинът трябвада живее без страхове. Не търси никаква „Уста на смъртта”, защото след това няма да можеш да излезеш от там. Ще умреш преждевременно.

 

Младежът  разбрал, че продавачът е романтичен християнин, протестант. Протестантизмът е едно декориране на истината и избягване на реалността. То е като да приготвяш едно хубаво сладко, бял крем или шоколад, става два пъти по-сладко, но в реалността не винаги е така. Човек трябва да има силата и мъжеството да изповяда истината.

 

Чрез молитвата човек може да победи помислите. Вторият способ е презрението, което е най-сигурното и безопасно средство, което ни коства и най-малко разходи! Но човек не може да го постигне, ако няма силна молитва. Третото е човек да победи врага чрез благоразумен помисъл. Имало един монах, който бил известен с харизмата на разсъдителността и уюта, който давал на другите, тъй като бил минал през големи изпитания. Отишъл в една пещера да се помоли и видял,че и някой друг влиза заедно с него, който му казал: хайде да се помолим заедно. Това бил дяволът. Станала борба, единоборство. Монахът искал да прогони дявола, за да се помоли, без да се разсейва. А врагът не искал да се маха от монаха и го мъчил и терзаел. Монахът си спомнил един съвет, който бил чул от някакъв старец. След като дяволът не се маха, може да се помолиш така: Господи Иисусе Христе, помилуй дявола, Господи Иисусе Христе, помилуй дявола … Очите на дявола засвяткали и станал като бик, който видял червено платно. Какво говориш бре, какво говориш! Млъкни, не казвай това! Спри! и т. н. Но монахът продължил, а дяволът се изморил. Казвал: инатливо магаре, млъкни, замълчи! Мене, Той да ме помилва, никога!

 

Разбира се това не се препоръчва да се прави. Но и врагът има слабо място, на което не издържа. Той не издържа и презрението. Презрението е сякаш да имаш едно куче и докато седиш, то идва и започва да лае. Лае лае, накрая ще се измори. Ти не трябва нито да се движиш, нито да му отдаваш някакво значение, единственото, за което трябва да внимаваш, е да не го погледнеш в очите. Това е опитно преживяване. Когато погледнеш кучето в очите, то мисли, че предприемаш свирепа атака. Нищо не му казвай, тогава състоянието му се влошава, обхваща го мания, направо побеснява.

 

Съществува един по-практичен метод. Веднъж едно голямо куче отишло и започнало силно да лае и ръмжи срещу някакв човек. Той си бил научил урока, че ако наистина се смири, дори и дивите зверове притихват пред смирението. Какво направил този човек? Той коленичил пред кучето и си сложил главата на земята. Кучето веднага спряло да лае. Неговият егоизъм бил удовлетворен: браво, победих човека! Обиколило няколко пъти около него да не би внезапно да се вдигне или да направи нещо друго, но след няколко кръгчета си тръгнало, защото кучето подушва смирението, което е като едно излъчване, една енергия, която то усеща, тъй като няма разум, но има усъвършенствани сетивни сензори… Кучето си мисли, че е победило, а човекът си казва: слава Богу, победих, смирих се и победих. Това е пътят. Ако човек намери начин да се смири, тогава набързо, без много разходи в духовен аспект печели битката. Дяволът не издържа презрението поради своя голям егоизъм.

 

Имало един монах, който се молел, а врагът му внушавал различни помисли. Монахът продължавал молитвата. Дяволът му казвал: Добре, глух ли си? Кажи нещо! Утеши ме… Да започнем разговор. Врагът не издържа, ако не му отдадем значение и утеха, срещал съпротива, съпротива, съпротива и накрая му писнало и си тръгнал. Затова съществува този богат опит, че този огромен и ужасен дракон и змей, дяволът, толкова силен и мощен и лукав, има слабо място – егоизмът. Ако го поразиш чрез презрението, си тръгва бързо, веднага, сякаш преследван от огън. Но е нужно човек да се съкруши много пред Бога, защото врагът не е безумен и може да разбере и усети автентичното от лъжливото, нагласеното, изкуственото. Той изпитва хората и познава истинското от престореното и повърхностното. Отците са казали, че се борим буквално с един ум, т. е. с дявола, който е много опитен и хилядогодишен. Той не се занимава с калинките и птиченцата, с градините и нивите, нито прави пътувания да види красивата природа. Врагът, духовете на злобата са във вечен мрак, те никога не виждат светлина, като прилепите. Жалка картина е човек да вижда, че го бори великан, който е сляп. Да си представим един сляп слон или сляп лъв. След като е сляп, можеш да го поразиш там, където той не очаква. Който има благодатта на Светия Дух, знае слабото място на своя враг – това е егоизмът. Несмиреният му дух. Веднага щом врагът подуши смирение, си тръгва самичък. Не го пропъждаме ние. Самото смирение.

 

превод от гръцки

 

Най-голямата болест са „левите“ помисли

Юни 3, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Отче, когато трябва да уредя някой проблем, се тревожа и не мога да заспя.

 

– При теб основният проблем са множеството помисли. Ако нямаше толкова многобройни помисли, би могла да дадеш много повече от себе си както в послушанието си, така и в духовните занимания. Чуй един начин да избягваш многото помисли: Когато ти дойде наум нещо, което трябва да свършиш в утрешния ден, ти кажи на помисъла си: „Тази работа не е за днес, ще мисля за нея утре.“ Също когато трябва да вземеш някакво решение, не се измъчвай от мисълта, че трябва да намериш най-доброто решение и поради това постоянно да отлагаш. Избери една от възможностите и продължавай. След това остави Господ да се погрижи за останалото. Старай се да избягваш педантизма, за да не ти се замайва главата. Направи любочестно каквото можеш и действай с простота и с голямо доверие в Бога. Когато възлагаме на него бъдещето и надеждите си, сякаш Го задължаваме да ни помогне. И здрав да е човек, ако има много помисли, става негоден. Ако някой боледува и се мъчи, тогава има оправдание да се притеснява. Но когато човек е здрав, а се омотава и страда от „леви“ помисли, тогава е за връзване! Хем нищо му няма, хем се измъчва от помислите си!

 

В наше време най-голямата болест са суетните помисли на светските хора. Може човек всичко да има, но когато няма добри помисли, тогава се измъчва, защото не възприема нещата по духовен начин. Например някой тръгва на път, двигателят на автомобила му претърпява лека повреда и той пристига с малко закъснение. Ако има добри помисли, ще си каже: „Сигурно добрият Бог допусна тази пречка, защото можеше да претърпя някоя катастрофа, ако не бях закъснял. Боже мой, как да Ти се отблагодаря за това?“ И така прославя Бога. А ако няма добри помисли и не реагира по духовен начин, ще започне да обвинява Бога и да ругае: „Ето, щях да отида навреме, а закъснях – всичко стана наопаки! А и този Бог…“.

 

Човек получава помощ, когато посреща с „десни“ помисли всичко, което му се случва. А когато работи в „лява“ посока, тогава се измъчва, съсипва се, полудява. Помня преди години на път от Уранополи за Солун се качихме на един камион, където вместо седалки имаше някакви дъски. Вътре беше голям хаос: чанти, портокали, риба, празни вмирисани кафези от риба, деца от Атониадата – едни седнали, други прави, а също и монаси, цивилни… Един мирянин седна до мен. Беше пълен и понеже му беше тясно, започна да роптае: „Що за положение е това!…“ По-встрани седеше един монах, който, бедният, беше затрупан отвсякъде с празни кафези и само главата му се виждаше. Междувременно, понеже камионът се друсаше по черния коларски път, струпаните кафези падаха върху него и той се опитваше да ги бута с ръце наляво и надясно, за да не го удрят по главата. Показах монаха на онзи, който викаше, понеже беше малко притиснат: „Виж онзи в какво състояние се намира, а ти се оплакваш.“ След това се обърнах към монаха: „Как си, отче?“ А той с усмивка ми отвърна: „Дядо, тук е по-добре от ада!“ Ето: единият се измъчваше, макар че седеше, а другият се радваше, макар че кафезите почти го затрупваха. А имаше два часа път, не беше близо. Умът на светския човек се въртеше около мисълта, колко удобно щеше да му е, ако пътуваше с автобус и от това му идеше да се пръсне от мъка. А монахът размишляваше за страданията, които би имал в ада и чувстваше радост. Мислеше: „След два часа пристигаме и ще слезем от камиона, а горките души, които са в ада, се измъчват вечно. Слава Тебе Боже, тук съм по-добре“.

 

– Отче, на какво се дължи разликата в доверието, например на двама послушници към техния старец?

 

– На помисъла. Човек може да има развален помисъл за каквото и да било и за когото и да било. Ако човек няма добри помисли и в действията си не се освободи от своето „аз“, т.е. ако действа с някаква корист, тогава не могат да му помогнат дори и светиите. Не само да има свят старец или свята старица, не само свети Антоний да има за старец, но дори и всички светии не могат да му помогнат. И Сам Бог не може да помогне на такъв човек, макар и много да иска. Когато някой обича себе си, т.е., когато има себелюбие, тълкува всичко така, както на него му харесва. Затова едни тълкуват нещата според греховното си устроение, други – така, както им отърва и постепенно техните безразсъдни тълкувания стават като че естествени. Тогава както и да се държиш с тях, те се скандализират.

 

Има други хора – ако им обърнеш малко внимание, ако им кажеш една добра дума, летят от радост. Ако не им окажеш внимание, извънредно се огорчават и отиват в другата крайност под въздействието на изкусителя. Например виждат някое действие на другия и казват: „Сигурно еди-кое си нещо е така.“ И после вече са сигурни, че е именно така. Или виждат, че човекът отсреща има сериозна физиономия и започват да мислят, че той има нещо против тях, а той може да е сериозен, защото го занимава някакъв въпрос. Преди време при мен дойде един човек и ми каза: „Защо еди-кой си преди ми говореше, а сега не ми говори? Да не би да е затова, че веднъж му направих забележка?“. Казвам му: „Може просто да не те е забелязал, или да е имал някой болен близък и е мислел как да намери лекар, или да намери валута, за да замине за чужбина и т.н.“. И наистина, другият човек имаше болен близък и покрай това един куп грижи, а този се беше огорчил, че не се е спрял да приказва е него и беше напълнил ума си с помисли.

 

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 

 

За бурите в главата

Май 26, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Колко хубаво е отново да посетиш познати места, да видиш познати стени! За какво да разкажа днес? Радвам се да ви видя!

 

Иска ми се да ви кажа нещо ободряващо. Да започнем с това, че замислите, които строим по отношение на своето бъдеще – въобще не са това, което ни е нужно в действителност. Случва се само това, което иска Бог. А монашеският живот е постоянна борба. Борба, която се води винаги, всеки ден. Борба, да победим себе си. Нашият единствен истински враг е нашето аз. Нито един човек в света не може да ни лиши от спасение и мирно устроение на духа. Нито един човек в света не може да ни раздели с Бога. Само ние можем да си нанесем тези вреди. Правим това чрез избора, избирайки една или друга мисъл, действие, постъпка… И ежедневно, ставайки сутрин от леглото, трябва да започваме всичко отново, правейки избор след избор. Нещо, което не се обновява, се загубва. Колкото и прекрасно да сме се чувствали вчера, ако не обновим това състояние, то си тръгва от душата. Това касае и нашите отношения с Бога.

 

Сега искам да ви дам храна за размисъл. Слушайте внимателно!  Най-дългото пътешествие от всички, които предприемаме, е пътешествието от ума до сърцето. То е и най-трудното в нашия живот. А пътуването от сърцето навън е най-бързото и най-простото.

 

Някои от нас са още на път към сърцето и от него ни отделят милиони, милиарди километри. А някои  са изцяло объркани в мрежите на собствения разсъдък. Например  ставаме сутринта и цял ден мислим за всякакви глупости. За това какво да правим и какво да не правим, какво ще ядем, и какво не… Храна, електричество, братя, сестри, работа, птички, котки, дрехи, телефонни сметки… Цял ден такъв кръговрат, хаос.  Можем да го сравним с пътуване с кола из Санкт-Петербург: уж пътуваш, а не се движиш, само се разстройваш, защото поради многото коли движението е невъзможно. И за нас е невъзможно да се движим към Бога, защото в главата ни е задръстване.

 

Дайте просто да помислим, колко боклук пускаме в своята глава. Това е безумие! Да си зададем въпроса: имали ли сме в главата мисли, грижи, тревоги, въпроси свързани с нещо друго, освен с любовта към Бога и спасението? Ако да, то ние сме безумци, които напразно си губят времето. Да, ние си губим времето!

 

Дайте да са спрем! Сега колко е часа? Болшинството от вас днес са станали между четири и шест сутринта – някой, навярно в седем. Някой, както виждам, и досега не са се събудили. Не е важно кога сме станали, а дали изкараното време е достойно да застанем пред Божия Престол и да Му дадем отговор за това, как сме Го обичали днес? За кого сме живели днес? Давали ли сме само и единствено любов и нищо повече? Готови ли сме да застанем пред Бога и да сме достойни за спасение? Готови ли сме да кажем на Господа, когато си спомним какво сме правили днес: „Съди ме въз основа на това, както съм живял днес. Дай ми вечност, съответна на това как съм прекарала своя ден”.

 

И така, готови ли сме или не? Ако не, колко сме глупави! Защо си губим живота с неща, които нямат никакво значение?! А може и на телефонни обаждания да отговаряме и при това да помним Бога.  И тоалетни да мием, носейки Бога в сърцето си. И цял ден да служим на някого, да посещаваме болни, да ходим в болници, при болни, да чистим тоалетни, да приготвяме вечеря – и всичко това да бъде пуста загуба на време, защото служи за удовлетворението на нашето себелюбие.

 

А ние? Какво сме правили днес? По-скоро, сме разпиляли целия ден, угаждайки на своето аз. И не само днешния ден, а всички дни. Всеки ден преминава така, напразно.

 

Има едно такова електронно приспособление, не зная има ли го тук. Моят племенник неотдавна попадна в автомобилна катастрофа, получи сериозна черепно- мозъчна травма. Тази травма доведе до това, че ако той гледа нещо прекалено дълго, например стената, губи съзнание.  Не се изморява, просто мозъкът изключва.  Премина през разни курсове на лечение, но нищо не помогна. Сега не трябва да кара кола, защото ако загуби съзнание зад волана, ще загине. Той носи особен нашийник, в който има жироскоп. Това е приспособление, което го има във вертолетите и се използва за пазене на равновесие. Когато започне да заспива и главата му се накланя настрана, този уред издава неприятен звук, и той се събужда.

 

Ето и на нас ни е нужен такъв прибор – във всеки случай на мен. Само помислете – в този момент, когато нашето съзнание започне да се отклонява от Бога, устройството да издава рязък звук. Представете си колко шумно щеше да е тук. Сирените биха ревяли. Защото всички ние през целия ден постоянно мислим за себе си. Тогава бихме полудели. За Господа ние не мислим… Може да питам племенника ми откъде си е взел този апарат. И да го програмираме така, че да сработва в момента, когато нашият ум си тръгне от Бога и се обърне към себе си. Ще се получи интересна симфония!

 

Разбираме ли, доколко нашият живот се определя от нашия избор? Ние трябва постоянно да се съсредоточаваме на Бога – отново и отново. Ето това трябва да е нашия избор. За Господа няма голямо значение какво сме правили. За Него е важно защо сме го правили. За какво? Отговорът трябва да е – от любов. Правили сме го от любов. Не от любов към себе си, а от любов към Бога. Затова не е толкова важно, кои сте вие – настоятелката или най-младата сестра в манастира. Ако вършите нещо не от любов, а по друга причина, то във вашите действия няма никакъв смисъл. А всичко, което правим от любов точно изпълва със смисъл нашето битие.

 

Как да се върнем на истинския път? Как да спрем цялата тази буря от електрическите импулси в нашия мозък? Тук лятото има ли бури? Това също представлява буря от електрически импулси. При нас лятото има страшни бури, падат мълнии. Става много знойно и влажно, мълниите прерязват небето. И нашият ум често пребивава в такова състояние, и тогава е много трудно да спрем мълниите в нашите глави. Как да излизаме от тези състояния?

 

Спомням си как преди много години провеждах беседа подобна на тази – колко често ние се съсредоточаваме върху собственото си “аз”. В следващата неделя, след този разговор чух в църквата как един мъж говори на една баба:

-  Е, колко бури преживя тази седмица?

-  Даже не ги и броих. Буря след буря, без спиране. Едва не се побърках.

-  Нима тази седмица се отличава по нещо от другите? Ние постоянно си имаме работа с бури…

-  Така е, но в тази седмица аз се опитвах да не мисля за себе си, а истински да противостоя на бурята – опитах се да мисля за Бога. Колко трудно беше това! Толкова се изморих!

 

Ако вие обичате себе си, сте в беда. Аз ще ви изоблича и ще направя живота ви труден, но това е по-добре, отколкото вие сами да си устройвате трудности. Всичко, от което се нуждаете да станете светци, е при нас тук и сега. Не ни е нужно нищо друго, освен това, което имаме тук, в помещението, в което се намираме. Важно не е това, което имаме, а какво правим с него. В това е и целият въпрос: какво правим с това, което имаме? Помним ли го въобще? Би ми се искало да поговорим за това днес, въпреки че разговорът може да е като взрив на бомба. А може би това, за което говоря, е лишено от смисъл. Може би, някой от вас вече се е освободил от бурите? И в нашето съзнание вече не бушуват никакви електрически импулси? На тяхно място имаме вечен мир и покой? И вие живеете в Божието присъствие? Иска ми се да чуя това от вас. Следващият въпрос е такъв – възникват ли бурите изведнъж, без причина? Или ние ги предизвикваме сами?

 

- Аз ги предизвиквам сама.

 

- Е, единственият способ да се избавим от бурите, е да спрем да се занимаваме прекомерно с нашето собствено „аз” и да насочим своето внимание , всичките си старания единствено към Бога. Това е единственият път, друг няма. Ако ние обичаме себе си, в нас даже няма понятие за търпение. Ако  аз обичам себе си – а аз, разбира се, обичам себе си – и се опитвам да бъда търпелив с вас, ще изглеждам като крайно изнервен човек, редом с когото  седи някой и силно дрънчи с лъжичка в чашата. В началото човек се опитва да не обръща внимание на шума. След петнайсет минути той вече не знае  къде да се дене от този досаден звук, иска му се да напъха лъжичката в гърлото на съседа. Тоест в нас липсва търпението. Когато обичаме себе си, добротата също не ни достига. Смирението е невъзможно. И молитвата е невъзможна. Помислете над това.

 

Единственият път, по който можем да излезем от любовта към себе си, за да укротим тази обсебеност от собственото „аз”, това е любовта към някой. Но тогава ставаме сухи като изсъхналата смоковница. Ние искаме любов, искаме да ни обичат, тези търсения ни водят до там, че самите ние никого не обичаме. Желаейки да ни обичат, ние ставаме сухи смоковници.

 

Чували ли сте думата „мантра”? Това е някаква мисъл, слово, последователност от думи, които  се повтарят отново и отново с цел да удържат съзнанието върху едно нещо и да отстранят мислената дейност, за да не пречи на съсредоточаването. и в нашата глава се върти постоянно една мантра, мантрата за собственото „ аз”. „Аз”, „аз”, „аз” Как се чувствам?   Какво правя? Какво мисли тя за мен? Тя ми се сърди… Тя постъпи лошо спрямо мен… Тя не направи за мен това и това… Ти даде на нея това, а на мен не… Тази „аз-мантра” е толкова отвратителна! Цялата тази обсебеност от собственото „аз”…

 

Някои хора считат, че това не се отнася за тях. На тях им се струва, че те не са толкова силно съсредеточени върху себе си, че обичат всички хора около себе си, и още куп такива неща. Но причината за тяхната любов е тяхната заетост от себе си. Собственото „аз” ги занимава много повече от който и да е друг. Ако единственото, което обичаме е собственото „аз”, то ние не можем да излезем от себе си и да се променим дотолкова, че да започнем да обичаме. Ако ние гледаме на другия човек само от позицията на това, какво той може да направи за нас или с какво може да ни навреди, може ли да направи живота ни по-добър, по-приятен, по-удобен или е от тези, които искат да вземат нещо от нас-то всичко, с което дишаме е същото това безумно самосъжаление, съсредоточеност върху собственото „аз”. И тогава всичко, което преживяваме, са бури. Буря след буря, ден след  ден.

 

 

 

 

Силата на добрия помисъл

Март 18, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Отче, в Стария Завет, 4-та книга на Макавеите се каз­ва: „Благочестивият помисъл не изкоренява страстите, но им противостои“. Какво означава това?

 

– Виж сега: Страстите са дълбоко вкоренени у нас, но благочестивият, добрият помисъл ни помага да не ставаме тех­ни роби. Когато човек има само добри помисли и се утвърди в едно добро духовно състояние, страстите престават да дейст­ват, все едно че не съществуват. Т.е. благочестивият помисъл не изкоренява страстите, но воюва срещу тях и може да ги по­беди. Мисля, че житиеписателят описва какво са претърпели светите седем братя, майка им света Соломония и учителят им свети Елеазар, като са имали благочестиви помисли, за да покаже именно силата на добрия помисъл (вж. 2 Мак. 6 и 7 глава).

 

Един добър помисъл е равностоен на многочасово бдение! Има голяма сила. Както сега някои нови оръжия спират чрез лазерни лъчи противниковата ракета още в базата й и пречат да бъде изстреляна, така и добрите помисли осуетяват лошите и ги свалят още преди да са се отделили от „пистите“ на дявола. Затова се старайте, преди още изкусителят да всее у вас лоши помисли, вие да посявате добри, та сърцето ви да стане като цветна градина и неговото божествено благоухание да придружава молитвата ви.

 

Когато човек таи в себе си макар и малко „ляв“, т.е. лош помисъл за някого, каквито и подвизи да извършва – пости, бдения и т.н., те са напразни. Какво ще му помогнат подвизи­те, ако едновременно с това не се бори да отхвърля лошите помисли? Защо не излее от делвата цялата утайка на зехтина, която е годна само за сапун и след това да налее хубавия зех­тин, а вместо това смесва чистото с негодното и го замърсява?

 

Един чист, добър помисъл има по-голяма сила от който и да е подвиг. Например някой младеж търпи дяволски нападе­ния и има нечисти помисли. Той извършва бдения, пости, не яде по три дена, за да се освободи от помислите. Обаче ако приведе в ума си един чист помисъл, той ще има по-голяма сила от бденията и постите и ще му помогне по-съществено.

 

– Отче, когато казвате „чист помисъл“, имате предвид тесния смисъл на думата или по-общо?

 

– И по-общо. Защото, когато човек възприема всичко с добри помисли, той се очиства и получава благодат от Бога. А чрез „левите“ помисли, когато осъжда и онеправдава другите, той пречи на Божията благодат да дойде и тогава идва дяволът и вършее както си иска.

 

–Значи, понеже осъжда, дава право на дявола да вършее, така ли е, отче?

 

– Да. Основа на всичко е добрият помисъл. Той въздига човека, променя го към добро. Човек трябва да стигне до там всичко да вижда чисто. Това ни е казал Христос: „Не съдете по външност, а съдете с праведен съд“ (Йоан. 7:24). След това човек стига до състояние, в което вижда всичко с духовни очи, а не по човешки. Тогава той оправдава всичко – в добрия сми­съл на думата.

 

Трябва да се стараем да не приемаме лукавите телеграми на дявола, за да не оскверняваме „храма на Светия Дух“ (вж. 1 Кор. 6:19) и за да не се отдалечи от нас Божията благодат, след което ще останем в помрачение. Когато Светият Дух види сър­цето ни чисто, идва и обитава в нас, защото обича чистотата – затова и се е явил като гълъб.

 

Из “Духовна борба: Слова Том 3″  Славянобългарски манастир, СВ. ВМЧК ГЕОРГИ ЗОГРАФ”

 

 

 

 

Да мислим красиво

Ноември 11, 2014 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди пет години, на 29 октомври 2009 година, си отиде един от любимите румънски духовници – архимандрит Теофил (Переян). Сляп почти от рождение, старецът не знаеше какво е физическата светлина, но виждаше всичко с очите на ума. Мъдър наставник, с проповедите си той обиколи цяла Румъния, а също и част от Европа, възпитавайки цяло поколение млади християни, които сега са опора на румънското Православие. Той е написал множество духовни книги; в една от тях, наречена: „Елате, приемете радост”, ние откриваме следните поучения:

 

Да сложим порядък в своя ум

 

Всичко в човека започва с неговата мисъл. В живота на хората не става нищо, което да не преминава през мисълта. Затова и цялата грижа на този, който желае да очисти своята душа, трябва да е в това  – да очисти своя ум от лошите мисли и от всички лоши представи, които има в ума.

 

В това е ключът на целия духовен живот и ключът към очистването на душата, а именно – да сложим порядък в своя ум. Който прави така, слага ред в своя живот.

 

Нашият ум е подобен на мелница

 

Би следвало да обогатим своя ум с по-голямо количество мисли, угодни на Бога, съгласни с Божията воля. Такива мисли на първо място ще намерим в Свещеното Писание, след това в духовно назидателните книги, а най-вече и преди всичко в свещените богослужения. Така че е много важно да вземаме участие в службите и да заучаваме текстовете на свещените богослужения, за да се подобри нашето мислене и в нас да се образува съкровищница на благи мисли, които след това ще изтичат от нашето сърце.

 

В  4-ия том на „Добротолюбие”, има едно писание, което се нарича „за авва Филимон”. В това писание между другото се говори, че авва Филимон, който бил отшелник, бил попитан от ученика си:

 

- Отче, защо от всички книги на Писанието, ти преди всичко четеш Псалтир?

 

Преподобният отговорил:

 

- Брат, в моят ум така силно са се запечатали мислите от псалмите, като че ли аз сам съм ги създал, като че ли тези мисли са дошли от мен.

 

Такива трябва да станем и ние – да се обогатим със свещените мисли от божествените богослужения, от Свещеното Писание и винаги да ги имаме под ръка, като своя ум, който е подобен на мелница: тя смила, каквото сложиш в нея; така и нашият ум да приема само благи мисли и мисли по Божията воля.

 

Паденията и възходите стават в ума

 

Свети Марк Подвижник казва, че „в ума на трудолюбивия лошите мисли нямат сила, те угасват, както угасва огънят във вода”. Духовните отци говорят, че „лошата мисъл в началото е подобна на мравка, и ако я оставиш да расте, крепне и се превръща в лъв”, затова неприязнените мисли се наричат мраволъв (мравка-лъв). Мравката, доколкото в началото се проявяват като мравка,  можеш да премахнеш дори с пръст, а ако пораснат и получат сила посредством страстите, то ти вече не можеш да ги премахнеш даже с голям труд.

 

Всичко произтича от мислите, и доброто и лошото имат началото си в мисълта. Възходът и падението се извършват в ума.

 

Молитвата и дисциплината на ума

 

Ключът на духовния живот е дисциплината на ума, а способът за неговото дисциплиниране е непрестанната молитва.

 

Как да предотвратим разсейването на мислите по време на молитва, когато то се е превърнало в навик? Разсейването по време на молитва може да се предотврати само като се насилваме да бъдем неразсеяни и тогава, когато не се молим. В „Патерика” се казва: „Монах, който се моли, само когато се моли, въобще не се моли.”

 

Човек не трябва да чака молитвата, за да не се разсейва, не бива да се разсейва и когато не се моли.

 

Разсеяността е въпрос, касаещ живота на човека въобще. Човешкият ум е устроен така, че не се спира на едно, не се застопорява. Ти едновременно можеш да мислиш и за нещо друго, да имаш още някакво впечатление, освен главното, и в този случай е важно да се съсредоточаваме върху словата, които произнасяш, без да се плашиш, ако се случи нещо друго. Например фактът, че при теб идват помисли, които те разсейват, не трябва да те занимава, освен толкова, че да се стараеш да си по-усърден, за да се намалят тези помисли.

 

Помисълът е фундамента на духовния живот

 

В „Патерика” се разказва, че при авва Пимен дошъл послушник и казал:

 

- Какво да правя, отче? В умът ми идват всякакви зли помисли.

 

И авва Пимен отговорил:

 

-Спри вятъра! – и започнал да бие с ръце вятъра. – Протегни ръце и спри вятъра!

 

- Не мога да спра вятъра!

 

И аввата казал:

 

- Както не можеш да спреш вятъра, така не можеш да спреш и злите помисли! Но можеш да направиш друго, а именно с добрия помисъл да отстраниш злия!

 

Така, постоянството в добрите помисли ще доведе до отстранение на злите помисли. Фундаментът на духовния живот е помисълът, затова и главното в религиозния живот се явява вътрешната дисциплина, дисциплината на ума.

 

Да мислим красиво!

 

Много е важно да знаем, че нашите мисли ги знае още някой – знае ги Бог, знае ги Господ Иисус Христос, Който е истинен Бог и истинен Човек. Христос внимава за нашите мисли.

 

Отчитайки факта, че през нашия ум преминават всякакви мисли, и добри и лоши, и прекрасни и безобразни, е важно да сме внимателни към мислите, важно е да мислим красиво. Защо? Защото ако мислим красиво и само красиво, тогава и ще живеем красиво и само красиво, а ако мислим красиво и живеем красиво, тогава сме щастливи.

 

Критерий за разпознаване на помислите

 

Критерий за разпознаване на това дали помисълът е добър или лош е следният, ако ти можеш да откриеш помисъла, ако можеш да го покажеш наяве навсякъде и винаги, тогава знай, че той е добър, а ако може да го кажеш само на едни, а на други не, защото за тебе би било неловко, тогава знай, че помисълът не е добър.

 

Ние сме по-слаби от помислите

 

Ние сме всичко на всичко грешни хора, и често биваме победени, често помисълът ни надвива. Ние сме по-слаби от помислите, влизащи в нашия ум. Ние сме толкова грешни и така слаби, че ни побеждават някакви помисли…

 

Колко души в света се терзаят от помислите! Не от реалността, не от външни мисли, а от своите, от своето неразбиране, забравянето на Бога.

 

Има хора, които преувеличават всичко до такава степен, че казват, че човек всеки миг съгрешава. Това не е истина. Ако в ума ни идват мисли, чужди на молитвата, защото по време на молитва се проявяват страстите, които носим в себе си, то това не означава, че мислите ни винаги са страстни помисли.

 

Три вида помисли

 

В 1-ия том на „Добротолюбие”, при Евагрий Понтийски се казва, че помислите са три вида: ангелски помисли, човешки и бесовски. Бесовски са помислите, съединени със страстите, т. е. тези мисли, които произтичат от тях и ни показват страстни. Човешки мисли са тези мисли, които не са нито добри, нито лоши, те са средни, защото за водата ти можеш да мислиш и с жадност и без жажда, за златото можеш да мислиш и с алчност и без алчност. Който има индеферентни мисли, той мисли светски, а който мисли за добри неща в тяхната връзка с Бога, има ангелски мисли. Т. е. например той мисли за злато и слави Бога за този ценен метал, мисли за красотите на живота и слави Бога за всичко прекрасно, което е създал. В този случай човек има ангелски мисли. И чрез обикновени неща той възхожда до ангелски мисли, а чрез тях се приближава към Бога.

 

Да бъдем внимателни към малкото

 

Да се грижим за нашите мисли, за нашите намерения, стремежи и с Божията помощ ще можем да въведем порядък в своята душа. А ако сме невнимателни към малкото, то ще стигнем и до великото, както казва св. Марк Подвижник, защото дяволът не презира и малките грехове, тъй като иначе не би могъл да ни доведе до големите.

 

В преп. Доротей има едно сравнение: ти можеш да изкорениш дървото, когато е малко, когато е подобно на трева, а когато заздравее и пусне корени, ти вече не можеш да го отскубнеш, даже и с други хора. Така че е нужно да сме внимателни към началата.

 

Да пазим своите чувства

 

Много, много е важно да пазим своя ум, но за да го пазим е нужно да пазим целия си живот, особено чувствата, чрез които външното влиза в ума, преди всичко чрез зрението и слуха. Който пази своите чувства, има все по-малко помисли, които са противни на Божията воля и с времето те угасват по думите от Патерика: не се бой от мъртвите, а бягай от живите!

 

Бягай от живите, т. е. не се страхувай от мислите които носиш в ума и които с времето се унищожават, а трябва да се бяга от това, което оказва влияние на вътрешното. Даже ако чувствата не са виновни за това, което носим в ума, те са прости пътища чрез които в ума влиза външното. А умът е това, което преработва помислите, и ако той е страстен, вижда всичко във връзка със страстите, които човек носи в себе си.

 

Да имаме трудолюбиво сърце

 

Свети Марк Подвижник говори, че „не се образува облак без духането на вятър, и не се ражда страст без помисъл”. Това е аскетическияг принцип – всичко в човека започва с неговата мисъл. Затова е нужно да има ред в живота. Който е невнимателен към помислите, той не може да се надява да води неопетнен живот.

 

Същият Марк Подвижник казва, че „ както огъня не остава във водата, така и злият помисъл в сърце трудолюбиво”. Ако си удържим от злото, лошият помисъл е в ума, който те гнети, който постоянно се върти в главата, това значи че в теб няма трудолюбиво сърце, че в душата ти няма нещо, което да унищожи лошия помисъл, да премахне съответната обсесия (от лат. obsessio – натрапчиви нежелани и непроизволни мисли, идеи и представи, предизвикващи негативни емоции).

 

Веднъж през деня, не помня на кое богослужение аз бях в храма и забелязах, че имам едновременно три мисли. И мисълта за това, което се казва в службата, и Иисусовата молитва, и не знам какво още, което ми е дошло в главата. И аз си казах: Господи, погледни, виждаш ли, какъв е умът? Умът е създаден, за да не се спира на една единствена мисъл. Защо? Защото само така той може да е действен в ежедневието.

 

При мен често идват хора и казват, че техният ум не се спира на молитвата и на богослуженията. Аз си давам сметка че това е така, че и моят ум също не се спира. Тогава аз казвам: скъпи мой, това не е грях, това е немощ.

 

Мислите на човека не са като мислите на Бога.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Борбата с помислите

Май 23, 2014 in Видео, Начална страница





Мислената война

Март 21, 2014 in Видео, Начална страница





Старецът Тадей Витовнишки

Март 2, 2014 in Видео






Старецът Тадей Витовнишки е един от най-известните духовници на Сърбия през XX век. Той започва монашеския си път като послушник на Старец Амвросий в манастира Милково, ученик на Оптинските старци. От него Отец Тадей възприема Иисусовата молитва и самоотвержената любов, която белязва цялото му служение на страдащия сръбски народ.


Превод – Православен свят

Да гледаме нагоре

Февруари 24, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот – VІ част

 

Свещеното Писание и писанията на светите отци, житията на светиите, църковните служби – всичко това не се отнася за ежедневния ни светски живот, а е пътеводител по пътя към Небето. Ако гледаме към тази висока цел, ние придобиваме ревност, т.е. способност да виждаме нещо по-висше от рутинността на светския живот, която ни навява скука, обезсилва ни и не води до никъде. Но църковните служби, житията на светците, писанията на светите отци, Свещеното Писание, бидейки неща от по-друго естество, от по-висш порядък, възбуждат у нас ревност, ако само имаме искрица любов Божия в себе си. Тогава ние искаме да останем постоянно в това състояние, за да намерим Небето. Но тази ревност не бива да бъде само страстен порив, който след това се изпарява. Тя трябва да бъде трайна, а затова й е необходима умереност, произхождаща от нещо по-дълбоко – това, което преподобният Серафим нарича „решителност”. Т.е. ревност постоянна, която присъства като своеобразен център в нашия живот. Тя ни подтиква да вървим напред дори в случаи на неудачи, защото чувстваме, че има нещо по-възвишено от това, което в дадения момент ни занимава, нещо независещо от моментното ни настроение и мнение, нещо, което което постоянно трябва да имаме – решимост да достигнем небесното. И тази решимост, или по-добре да кажем – тази ревност, станала решителност, трябва да бъде постоянна, т.е. нито да излита нагоре, нито да пада долу, нито да изгаря.

 

Във всичко, което се случва, трябва да виждаме висшата, т.е. духовната страна. Защото ако виждаме ту висшата страна, ту низшата, ние ще вървим ту нагоре, ту надолу. А низшата страна е твърде силна. Тя може да действа даже на епископите (това виждаме в житие на свети Патрик – в златния век на християнството), т.е. именно чрез ония, които ( както се предполага) трябва да са водачи към Царството Небесно. Но те могат да вървят точно в обратната посока – понеже също са хора и попадат под властта на греха. Те могат да бъдат онези, които деморализират, обезсилват, разочароват хората и ги отклоняват от истината. В наше време нещата стоят, разбира се, още по-лошо. Затова, ако гледаме ту нагоре, ту надолу, а после – една напред и две назад, ние никога няма да стигнем до вратите на Царството Небесно.

 

Ще посоча един интересен пасаж от авва Доротей, който наскоро четохме в храма, и който ще ни помогне да разберем гореказаното: „ Както винаги съм ви казвал, братя, добре е всяко нещо да възлагаме на Бога и да казваме: нищо не става без Божията воля. Разбира се, Бог е знаел, че това е добро и полезно и затова така е постъпил, макар това нещо да е имало и външна причина. Например, аз бих могъл да кажа, че доста се постарах да нагостя странниците и ядох с тях поради което претоварих стомаха си, краката ми получиха оток и аз се разболях. Аз бих могъл да изтъкна и други причини, защото за онзи, който ги търси, те се намират. Но най-сигурното и полезно е това да кажем: Наистина, Бог е знаел, че това ще бъде полезно за моята душа, затова то се и случи. Защото от всичко, което Бог върши, няма нищо, което да не е добро, но всичко е твърде добро (Бит. 1:31). И тъй, никой не бива да скърби за това, което се случва с нас, но, както казах, всичко да възлага на Божия промисъл и да се успокоява.” (Църковни слова, поучения на авва Доротей, слово 12).

 

 

 

Без Бога човек не е господар на самия себе си

Януари 9, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Без Бога човек не е хазяин на самия себе си. Ако не подчини своя ум – става неволен слуга на всичките му настроения. Необузданият ум напълно зависи от света и това го потапя в бездната на скърбите.

 

 

Защо се разочароваме в света? Поради това, че ние зависим от този свят. Независимостта от света и съединението с Бога – именно това е спасението.

 

 

Мислите са също област на света, който лежи в зло. (1Йоан 5-19). Затова,  за да се съединим с Бога се отричаме не само от света, но и от всичките негови мисли. Прекъсвайки напълно светските мисли, ние прекъсваме нашето пристрастяване и привързаност към света – източникът на нашите разочарования. Ако светът е плътско мъдруване, то свободата от този свят се състои в отсичане на плътското мъдруване заради живота в Светия Дух, в който няма разочарования.

 

 

Ако не мислим за света, то той няма с какво да ти въздейства. Ако ти си свободен от помисли, то ти си свободен от света и от греха. Ключът към духовния живот е да имаш добри помисли за всичко, да виждаш всички добри. И това е много  просто! Искаш ли да виждаш светът прекрасен и добър? – Не бъди зависим от него в нищо.

 

Ако искаш да виждаш душата си винаги свободна – привържи я към Христа. Този, който от нищо не се нуждае, всичко му се доставя. Този, който нищо не иска, получава всичко. “Ония, на които не беше известено за Него ще видят, и ония, които не бяха чули, ще узнаят.” (Рим. 15:21). Но нека бъде не Моята воля, а Твоята. (Лук. 22:42).

 

 

Съвършеното отсъствие на гордост и пребиваването в благодатта – това е пълната победа над света, защото всеки роден от Бога побеждава света. Тази е вашата победа, вашата вяра.

 

Източник: Исихазм-ру

Превод от руски

 

 

Притча за снахата и свекървата

Октомври 21, 2013 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Отдавна, много отдавна живеела в едно село девойка. По древен славянски обичай, след сватбата си, отишла да живее в дома на своя съпруг. Но на младата снахичка и било много неуютно със свекървата. Тя постоянно я поучавала и упреквала за всичко.

 

Веднъж една сутрин младата жена се отправила към края на гората, където живеел един стар, престар дядо.

 

- Какво те е довело при мен, момиче? Да не би да искаш да ти намеря жених? – попитал дядото.

 

- Никой не ми е нужен, аз си имам мъж и го обичам, но не мога да живея с майка му.

 

- Какво искаш от мен?

 

- Моля те да ми помогнеш. Дай ми отрова, за да я отровя.

 

- На това ли ще построиш своето щастие, детето ми? Е, добре. Жал ми е за теб. Ще ти дам отвара. Всяка сутрин ще вариш от нея и ще я даваш на майката на мъжа ти. Само че имам един съвет към теб.

 

- Какъв? Казвай, всичко ще изпълня, само и само да се избавя от това чудовище.

 

- В нашето село слуховете бързо се разпространяват. Ще те заподозрат. Така че за да не случи това – промени своето отношение към свекърва си. Стани ласкава, приветлива, усмихвай се. Няма да се наложи дълго да се мъчиш.

 

Така и постъпила жената. Още когато пропели първи петли (около 4 часа), тя ставала, замесвала хляба, изчиствала и запалвала печката, сготвяла яденето, отровната запарка сварявала, и ласкаво приканвала свекървата да опита чаят-чудо. “Мама” я наричала, и я слушала за всичко. Мъжът не можел да се нарадва: Майка му и жена му станали като роднини. А свекървата отворила към невестата душата си. И постоянно и отвръщала с любов и сърдечност.

 

Тича отново жената при дядото, хвърля се в нозете му и със сълзи го умолява:

 

- Деденце, умолявам те, ти знаеш и можеш всичко. Дай ми противоотрова. Доста чай сварих на моята свекърва. Ще умре. А тя ми стана такава грижовна майка.

 

- Миличка моя, успокой се, аз ти дадох ароматни треви, от които ти вареше на свекърва си вкусен и полезен чай. Отровата не беше в чашата, а в твоето сърце, но с Божията помощ ти успя да се избавиш от нея.

 

превод от руски

http://www.smisl-zhizni.ru

 

Как се спасяват християните?

Октомври 16, 2013 in Отечески съвети

 

          

- Отче, как да се спасяват християните в 21 век?

 

- Докато човек е млад, той иска много – да види и да чуе, а когато остарее, интересите се променят. Най-добре е, ако човек от млади години се старае да не огорчава никого, ако това е възможно, защото, ако обиди другия, няма да има покой от помислите. Тихият живот е по-хубав от бурния. Светците, които са проживели добър, тих и мирен живот, казвали, че съвършенството на християнския живот е в пълното смирение. Значи, най-необходимото в живота е търпението. Да се търпи и прощава, да не се приемат сърдечно обидите. Ако сте обидили някого, казали сте рязко слово, е нужно да се покаете пред Господа и да се примирите с обидения, след това в сърцето ще има покой и мислената война ще се прекрати. Когато никой не ми се обижда, на мен ми е спокойно…

 

Земното кълбо стана малко за хората. По-рано, когато нямаше такива скоростни транспортни средства, земята беше просторна, а сега е малка. Скоро и цялата вселена ще бъде тясна за хората.

 

Но ние трябва да се радваме, защото Господ е победил смъртта и ни е дал вечния живот! Ние преминаваме от временния живот в безкрайната вечност. Отиваме там с нашите характерни особености и затова трябва да станем тихи, мирни, пълни с любов и доброта.

 

Затова е нужно да се трудим с Божия помощ, да просим от Господ да ни очисти от злите мисли. Ние не осъзнаваме, че животът на земята е изпълнен с божествената енергия, тъй като Бог е вездесъщ и дава живот на всяко творение. Докато пребиваваме в този живот, да придобием добри мисли и добри качества. За съжаление някои се усъвършенстват в злото… Човекът е такова създание, че никога не стои на място. Той винаги става или по-добър или по-лош, в зависимост от това, какви качества развива в себе си.

 

- Как християнинът да издържи изкушенията на съвременния живот?

 

- Каквито и беди да ни постигнат, не трябва да се отчайваме, всичко ще мине, слава Богу.

 

Съвременното състояние на света е все по-тежко и по-тежко, а хората въобще не се поправят, не стават по-добри, затова им е по-трудно, защото не разбират, че човекът е същество, обладаващо мислена енергия. Със своите мисли създаваме дисхармония и нямаме покой от злите мисли.

 

Ако нашите желания и мисли бъдат добри, те ще ни дадат радост и мир в този живот, а още повече във вечността. Защото смърт не съществува, Господ я е победил и ни е дарил вечния живот.

 

 

превод от сръбски