Да гледаме нагоре

Февруари 24, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независещият от времето духовен живот – VІ част

 

Свещеното Писание и писанията на светите отци, житията на светиите, църковните служби – всичко това не се отнася за ежедневния ни светски живот, а е пътеводител по пътя към Небето. Ако гледаме към тази висока цел, ние придобиваме ревност, т.е. способност да виждаме нещо по-висше от рутинността на светския живот, която ни навява скука, обезсилва ни и не води до никъде. Но църковните служби, житията на светците, писанията на светите отци, Свещеното Писание, бидейки неща от по-друго естество, от по-висш порядък, възбуждат у нас ревност, ако само имаме искрица любов Божия в себе си. Тогава ние искаме да останем постоянно в това състояние, за да намерим Небето. Но тази ревност не бива да бъде само страстен порив, който след това се изпарява. Тя трябва да бъде трайна, а затова й е необходима умереност, произхождаща от нещо по-дълбоко – това, което преподобният Серафим нарича „решителност”. Т.е. ревност постоянна, която присъства като своеобразен център в нашия живот. Тя ни подтиква да вървим напред дори в случаи на неудачи, защото чувстваме, че има нещо по-възвишено от това, което в дадения момент ни занимава, нещо независещо от моментното ни настроение и мнение, нещо, което постоянно трябва да имаме – решимост да достигнем небесното. И тази решимост, или по-добре да кажем – тази ревност, станала решителност, трябва да бъде постоянна, т.е. нито да излита нагоре, нито да пада долу, нито да изгаря.

 

Във всичко, което се случва, трябва да виждаме висшата, т.е. духовната страна. Защото ако виждаме ту висшата страна, ту низшата, ние ще вървим ту нагоре, ту надолу. А низшата страна е твърде силна. Тя може да действа даже на епископите (това виждаме в житие на свети Патрик – в златния век на християнството), т.е. именно чрез ония, които ( както се предполага) трябва да са водачи към Царството Небесно. Но те могат да вървят точно в обратната посока – понеже също са хора и попадат под властта на греха. Те могат да бъдат онези, които деморализират, обезсилват, разочароват хората и ги отклоняват от истината. В наше време нещата стоят, разбира се, още по-лошо. Затова, ако гледаме ту нагоре, ту надолу, а после – една напред и две назад, ние никога няма да стигнем до вратите на Царството Небесно.

 

Ще посоча един интересен пасаж от авва Доротей, който наскоро четохме в храма, и който ще ни помогне да разберем гореказаното: „Както винаги съм ви казвал, братя, добре е всяко нещо да възлагаме на Бога и да казваме: нищо не става без Божията воля. Разбира се, Бог е знаел, че това е добро и полезно и затова така е постъпил, макар това нещо да е имало и външна причина. Например, аз бих могъл да кажа, че доста се постарах да нагостя странниците и ядох с тях, поради което претоварих стомаха си, краката ми получиха оток и се разболях. Аз бих могъл да изтъкна и други причини, защото за онзи, който ги търси, те се намират. Но най-сигурното и полезно е това да кажем: Наистина, Бог е знаел, че това ще бъде полезно за моята душа, затова то се и случи. Защото от всичко, което Бог върши, няма нищо, което да не е добро, но всичко е твърде добро (Бит. 1:31). И тъй, никой не бива да скърби за това, което се случва с нас, но, както казах, всичко да възлага на Божия промисъл и да се успокоява.” (Църковни слова, поучения на авва Доротей, слово 12).

 

 

 

Без Бога човек не е господар на самия себе си

Януари 9, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Без Бога човек не е хазяин на самия себе си. Ако не подчини своя ум – става неволен слуга на всичките му настроения. Необузданият ум напълно зависи от света и това го потапя в бездната на скърбите.

 

 

Защо се разочароваме в света? Поради това, че ние зависим от този свят. Независимостта от света и съединението с Бога – именно това е спасението.

 

 

Мислите са също област на света, който лежи в зло. (1Йоан 5-19). Затова,  за да се съединим с Бога се отричаме не само от света, но и от всичките негови мисли. Прекъсвайки напълно светските мисли, ние прекъсваме нашето пристрастяване и привързаност към света – източникът на нашите разочарования. Ако светът е плътско мъдруване, то свободата от този свят се състои в отсичане на плътското мъдруване заради живота в Светия Дух, в който няма разочарования.

 

 

Ако не мислим за света, то той няма с какво да ти въздейства. Ако ти си свободен от помисли, то ти си свободен от света и от греха. Ключът към духовния живот е да имаш добри помисли за всичко, да виждаш всички добри. И това е много  просто! Искаш ли да виждаш светът прекрасен и добър? – Не бъди зависим от него в нищо.

 

Ако искаш да виждаш душата си винаги свободна – привържи я към Христа. Този, който от нищо не се нуждае, всичко му се доставя. Този, който нищо не иска, получава всичко. “Ония, на които не беше известено за Него ще видят, и ония, които не бяха чули, ще узнаят.” (Рим. 15:21). Но нека бъде не Моята воля, а Твоята. (Лук. 22:42).

 

 

Съвършеното отсъствие на гордост и пребиваването в благодатта – това е пълната победа над света, защото всеки роден от Бога побеждава света. Тази е вашата победа, вашата вяра.

 

Източник: Исихазм-ру

Превод от руски

 

 

Притча за снахата и свекървата

Октомври 21, 2013 in Начална страница, Семейство, Сладкарница

 

 

Отдавна, много отдавна живеела в едно село девойка. По древен славянски обичай, след сватбата си, отишла да живее в дома на своя съпруг. Но на младата снахичка и било много неуютно със свекървата. Тя постоянно я поучавала и упреквала за всичко.

 

Веднъж една сутрин младата жена се отправила към края на гората, където живеел един стар, престар дядо.

 

- Какво те е довело при мен, момиче? Да не би да искаш да ти намеря жених? – попитал дядото.

 

- Никой не ми е нужен, аз си имам мъж и го обичам, но не мога да живея с майка му.

 

- Какво искаш от мен?

 

- Моля те да ми помогнеш. Дай ми отрова, за да я отровя.

 

- На това ли ще построиш своето щастие, детето ми? Е, добре. Жал ми е за теб. Ще ти дам отвара. Всяка сутрин ще вариш от нея и ще я даваш на майката на мъжа ти. Само че имам един съвет към теб.

 

- Какъв? Казвай, всичко ще изпълня, само и само да се избавя от това чудовище.

 

- В нашето село слуховете бързо се разпространяват. Ще те заподозрат. Така че за да не случи това – промени своето отношение към свекърва си. Стани ласкава, приветлива, усмихвай се. Няма да се наложи дълго да се мъчиш.

 

Така и постъпила жената. Още когато пропели първи петли (около 4 часа), тя ставала, замесвала хляба, изчиствала и запалвала печката, сготвяла яденето, отровната запарка сварявала, и ласкаво приканвала свекървата да опита чаят-чудо. “Мама” я наричала, и я слушала за всичко. Мъжът не можел да се нарадва: Майка му и жена му станали като роднини. А свекървата отворила към невестата душата си. И постоянно и отвръщала с любов и сърдечност.

 

Тича отново жената при дядото, хвърля се в нозете му и със сълзи го умолява:

 

- Деденце, умолявам те, ти знаеш и можеш всичко. Дай ми противоотрова. Доста чай сварих на моята свекърва. Ще умре. А тя ми стана такава грижовна майка.

 

- Миличка моя, успокой се, аз ти дадох ароматни треви, от които ти вареше на свекърва си вкусен и полезен чай. Отровата не беше в чашата, а в твоето сърце, но с Божията помощ ти успя да се избавиш от нея.

 

превод от руски

http://www.smisl-zhizni.ru

 

Как се спасяват християните?

Октомври 16, 2013 in Отечески съвети

 

          

- Отче, как да се спасяват християните в 21 век?

 

- Докато човек е млад, той иска много – да види и да чуе, а когато остарее, интересите се променят. Най-добре е, ако човек от млади години се старае да не огорчава никого, ако това е възможно, защото, ако обиди другия, няма да има покой от помислите. Тихият живот е по-хубав от бурния. Светците, които са проживели добър, тих и мирен живот, казвали, че съвършенството на християнския живот е в пълното смирение. Значи, най-необходимото в живота е търпението. Да се търпи и прощава, да не се приемат сърдечно обидите. Ако сте обидили някого, казали сте рязко слово, е нужно да се покаете пред Господа и да се примирите с обидения, след това в сърцето ще има покой и мислената война ще се прекрати. Когато никой не ми се обижда, на мен ми е спокойно…

 

Земното кълбо стана малко за хората. По-рано, когато нямаше такива скоростни транспортни средства, земята беше просторна, а сега е малка. Скоро и цялата вселена ще бъде тясна за хората.

 

Но ние трябва да се радваме, защото Господ е победил смъртта и ни е дал вечния живот! Ние преминаваме от временния живот в безкрайната вечност. Отиваме там с нашите характерни особености и затова трябва да станем тихи, мирни, пълни с любов и доброта.

 

Затова е нужно да се трудим с Божия помощ, да просим от Господ да ни очисти от злите мисли. Ние не осъзнаваме, че животът на земята е изпълнен с божествената енергия, тъй като Бог е вездесъщ и дава живот на всяко творение. Докато пребиваваме в този живот, да придобием добри мисли и добри качества. За съжаление някои се усъвършенстват в злото… Човекът е такова създание, че никога не стои на място. Той винаги става или по-добър или по-лош, в зависимост от това, какви качества развива в себе си.

 

- Как християнинът да издържи изкушенията на съвременния живот?

 

- Каквито и беди да ни постигнат, не трябва да се отчайваме, всичко ще мине, слава Богу.

 

Съвременното състояние на света е все по-тежко и по-тежко, а хората въобще не се поправят, не стават по-добри, затова им е по-трудно, защото не разбират, че човекът е същество, обладаващо мислена енергия. Със своите мисли създаваме дисхармония и нямаме покой от злите мисли.

 

Ако нашите желания и мисли бъдат добри, те ще ни дадат радост и мир в този живот, а още повече във вечността. Защото смърт не съществува, Господ я е победил и ни е дарил вечния живот.

 

 

превод от сръбски

 

 

Разказ за блажения отец Доситей

Октомври 5, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Истински блаженият авва Доротей, като възлюбил иноческия живот в Бога, се оттеглил в киновията на отца Серида, където намерил много големи подвижници, пребиваващи в безмълвие, най-изтъкнати между които били двамата велики старци Св.Варсануфий и неговият ученик и сподвижник авва Йоан, наречен пророк, поради дара на прозорливост, който имал от Бога. На тези старци Св.Доротей предал себе си в послушание с пълно доверие и беседвал с тях чрез светия отец  Серида, а на отец Йоан пророка той и послужил. Гореспоменатите свети старци намерили за нужно преподобният Доротей да уреди болницата и, като се настани в нея, сам да се грижи за всичко в нея, тъй като братята много скърбели за това, че няма кой да се грижи за тях, когато се разболеят. И тъй, той, с Божията помощ, уредил болницата със съдействието на своя роден брат, който го снабдил с всичко, което било необходимо за обзавеждането й, защото бил твърде много христолюбив и монахолюбив човек.  И тъй, авва Доротей, както казах, с още някои благоговейни братя, служил на болните и като началник на болницата сам надзиравал всичко.  Веднъж игуменът авва Серид го повикал при себе си. Като отишъл при игумена, Доротей намерил при него някакъв младеж във военно облекло, твърде млад и красив, който бил дошъл в монастира заедно с хората на княза, които отец Серид обичал. Когато авва Доротей влязъл, авва Серид, като го отвел настрана, му казал: „Тези хора доведоха при мене този младеж и ми казаха, че той иска да остане в манастира и да стане монах, но аз се страхувам да не би той да е от хората на някой велможа и ако е откраднал нещо или е извършил друго нещо подобно и иска да се скрие и ние го приемем, ще пострадаме, защото нито облеклото му, нито видът му указват на човек, който желае да стане монах.”  Този младеж бил сродник на някой войвода, живял сред наслаждение и разкош (защото сродниците на такива велможи винаги живеят в голяма наслада) и никога не чувал словото Божие. Веднъж някой от хората на войводата разказали в присъствието на младежа за светия град (Йерусалим). Като чул това, той пожелал да види тамошната светиня и помолил войводата да го изпрати да посети светите места. Войводата, като не искал да го наскърбява, намерил един свой близък приятел, който щял да пътува в ония места и му казал: „Стори милост, вземи този младеж със себе си, да види светите места.” Другият приел младежа, отнасял се внимателно с него и го канил да се храни заедно с него и жена му.

 

И тъй, като стигнали светия град и като се поклонили на светите места, те посетили и Гетсимания, дето имало изображение на страшния съд. Когато младежът се спрял пред това изображение и го разглеждал с внимание и удивление, той видял една прекрасна жена, облечена в багреница, която стояла близо до него и му обяснявала мъката на всекиго от осъдените, като добавяла още някои наставления от себе си. Младежът, като слушал това, бил изумен и учуден, защото както казах, той никога не бил слушал нито словото Божие, нито какво е съд. И тъй, той казал на жената: „Госпожо, какво трябва да направя, за да се избавя от тези мъки?” Тя му отговорила: „Пости, не яж месо, моли се често и ще се избавиш от мъките.” Като му дала тези три заповеди, багреноносната жена станала невидима и повече не му се явила. Младежът обходил навсякъде наоколо да я търси, предполагайки, че това е (обикновена) жена, но не я намерил, защото това била Светата Мария Богородица.  От тогава този младеж пребивава в умиление и пазил трите заповеди, които му били дадени. А приятелят на войводата, като видял, че той (младежът) пости и не яде месо, скърбял поради това за войводата, тъй като знаел, че последният особено много се грижи за този младеж. Войниците, които били с тях, като видели, че той постъпва така, му казали: „Младежо, това което вършиш, не е прилично за човек, който иска да живее в света; ако искаш да живееш така, иди в манастир и ще спасиш душата си.” А той, като не знаел нищо от божествените неща, нито що е манастир, но спазвайки само онова, което чул от Жената, им казал: „Водете ме дето знаете, защото аз не зная де да отида.” Както казах, някои от тях били близки на авва Серида и като отишли в манастира, завели и младежа там. И когато аввата изпратил блажения Доротей да поговори с него, авва Доротей го разпитал и констатирал, че младежът не може да му каже нищо друго, освен: „Искам да се спася”. Тогава Доротей отишъл при аввата и му казал: „Ако искаш да го приемеш, не се страхувай от нищо, тъй като в него няма нищо лошо.” Аввата му казал: „Стори милост, вземи го при себе си за негово спасение, защото аз не искам той да бъде между братята.” Авва Доротей, поради благоговение, дълго се противил на това, като казвал: „По-горе от моите сили е да приема върху себе си чиято и да е тежест и не е по моята възможност.” Аввата му отговорил: „Аз нося и твоята и неговата тежест, ти за какво скърбиш?” тогава блаженият Доротей му казал: „Щом ти си решил това така, съобщи за това на стареца1), ако обичаш.” Аввата му отговорил: „Добре, ще му кажа.” И той отишъл и казал за това на великия старец. Старецът казал на блажения Доротей: „Приеми този младеж, защото чрез тебе Бог ще го спаси.” Тогава той го приел с радост и го настанил при себе си в болницата. Името на младежа било Доситей.

 

Когато станало време да се хранят, авва Доротей му казал: „Яж до насита, само ми кажи, колко си изял.” Той дошъл и му казал: „Изядох един хляб и половина, а хлябът беше четири литра”2) . Авва Доротей го запитал: „Доситее, това достатъчно ли ти е?” Той отговорил: „Да, отче, достатъчно ми е.” Аввата го запитал: „Не си ли гладен, Доситее?” Той му отговорил: „Не, владико, не съм гладен.” Тогава авва Доротей му казал: „Следващият път изяж един хляб, а другата половина раздели на две части, изяж едната четвърт, а другата четвърт раздели на две и изяж едната половина.” Доситей постъпил така. Когато авва Доротей го запитал: „Гладен ли си, Доситее?”, той отговорил: „Да, отче, малко съм гладен.” След няколко дни пак му казал: „Как си, Доситее, още ли си гладен?”, той му отговорил: „Не, отче, добре съм, с твоите молитви.” Аввата му казал: „Остави и другата половина на четвъртинката.” Той изпълнил и това. Пак след няколко дни (авва Доротей) го питал: „Как си сега, (Доситее), не си ли гладен?”, той отговорил: „Добре съм, отче.” Аввата му казал: „Раздели и другата четвърт на две и изяж половината, а другата половина остави.” Той постъпил така. И така, с Божия помощ, малко по малко, от шест литра, а литърът има дванадесет унции 3), той достигнал до осем унции, т.е.шестдесет и четири драхми4). Защото и употребяването на храната зависи от навика.

 

Този младеж бил тих и опитен във всяка работа, която му била възлагана. Той бил болногледач в болницата и всеки от болните получавал от него успокоение, защото той вършил всичко с усърдие. Ако му се случвало да се разсърди някому от болните и да му каже нещо гневно, той оставял всичко, отивал в селарната (склада) и плачел. И когато другите служители от болницата искали да го утешат и той оставал неутешим, те отивали при отца Дротея и му казвали: „Отче, стори милост, иди и узнай, какво се е случило с този брат: той плаче и ние не знаем защо.” Тогава авва Доротей отивал при него, намирал го да седи на земята и да плаче и му казвал: „Доситее, какво става с тебе, защо плачеш?” Доситей отговарял: „Отче, прости ми, аз се ядосах и говорих лошо с моя брат.” Отецът му отговарял: „Доситее, ти се гневиш и не се срамуваш за това и обиждаш брата си? Нима не знаеш, че той е Христос и че ти оскърбяваш Христа?” Доситей навеждал глава, плачел и нищо не отговарял. И когато авва Доротей виждал, че той достатъчно е плакал, казвал му тихо: „Бог да ти прости. Стани, от сега нататък ще сложим начало (на нашето поправяне). Нека се постараем за това и Бог ще помогне.” Като чувал това, Доситей веднага ставал и радостно бързал към своето послушание, като че наистина от Бога е получил прошка и вест. По този начин служащите в болницата схванали неговия навик и когато го виждали да плаче, казвали: „Нещо се е случило с Доситея, той пак е съгрешил в нещо”, а на блажения Доротей казвали: „Отче, иди в склада, там ти имаш работа.” И когато той влизал и намирал Доситея да седи на земята и да плаче, той се досещал, че Доситей е казал някому лоша дума. И му казвал: „Какво има, Доситее, или ти пак оскърби Христа, или пак си се разгневил, не се ли срамуваш, защо не се поправяш?” А Доситей продължавал да плаче. И когато (авва Доротей) пак виждал, че той е плакал до насита, той му казвал: „Стани, Бог да ти прости! Сложи пак начало и се поправи най-после”. И Доситей веднага с вяра забравял тъгата и отивал на работа. Той много добре обслужвал болните и имал такава свобода в изповядване на помислите си, че често, когато оправял леглата и виждал, че блаженият Дротей минава близо, той му казвал: „Отче, отче, моят помисъл ми казва: ти добре оправяш леглата”. А авва Доротей му отговарял: „О, удивление! Ти стана добър раб, отличен болногледач5), но добър монах ли си?”

 

Авва Доротей никога не му позволявал да се пристрастява към какъвто и да е предмет, или към каквото и да било. Доситей приемал с вяра и любов всичко, което той му казвал и усърдно го слушал във всичко. Когато имал нужда от дреха, авва Доротей му давал (сам да си я ушие) и той си я ушивал с голямо старание и усърдие. И когато той бивал готов с дрехата, блаженият го повиквал при себе си и му казвал: „Доситее, уши ли дрехата?” Той отговарял: „Иди и я дай на еди кой си брат, или на еди-кой си болен”. Доситей отивал и я давал с радост. (Блаженият) пак му давал друга и когато той я ушивал и завършвал, казвал му: „Дай я на този брат”; той я давал веднага и никога не скърбял, не роптаел и не казвал: „Винаги, когато ушивам и старателно приготвям дреха, той ми я отнема и я дава другиму”, но изпълнявал с усърдие всичко добро, което слушал.

 

Веднъж някой от изпращаните на послушание вън от манастира донесъл много красив нож. Доситей го взел и го показал на отца Доротея с думите: „Еди-кой си брат донесе този нож и аз го взех, ако разрешиш, за болницата, защото е хубав”. Блаженият Доротей никога не доставял за болницата нищо красиво, но само онова, което е нужно. И (затова) казвал на Доситея: „Покажи ми го, да видя хубав ли е?” Той му го подал, казвайки: „Да, отче, хубав е”. Аввата видял, че ножът наистина е хубав, но понеже не искал Доситей да се пристрасти към какъвто и да е предмет, не му позволил да го носи, а му казал: „Доситее, нима ти е приятно да бъдеш раб на този нож, а не раб на Бога? Или ти е приятно да свържеш себе си чрез пристрастяване към този нож? Или не се срамуваш, като желаеш да те притежава този нож, а не Бог?” Като слушал това, Доситей не подигал глава, а гледал в земята и мълчал. След като го смъмрил достатъчно, накрая авва Доротей му казал: ”Иди остави ножа в болницата и не се докосвай до него никога”. И Доситей така се пазил да не се докосва до този нож, че не смеел дори да го подаде другиму и когато другите служители го взимали, той единствен не се докосвал до него. И никога не казвал: „Аз не съм ли като тях!?”, но изпълнявал  радост всичко, което слушал от своя отец. Така прекарал той времето на своето кратко пребиваване в манастира, защото той живял там само пет години и умрял като послушник, като никога в нищо не изпълнил волята си и не сторил нищо по пристрастяване. Когато се разболял и започнал да храчи кръв (от което и умрял), чул от някого, че рохките яйца са полезни за ония, които храчат кръв; това било известно и на блажения Доротея, който се грижил за лекуването му, но поради улисаност в работа не си спомнил за това лечебно средство. Доситей му казал: „Отче, искам да ти кажа, че чух за едно нещо, полезно за мене, но не искам да ми го дадеш, защото помисълът за него ме безпокои”. Доротей му отговорил (на това): „Кажи ми, чедо, кое е това нещо?” Той му отговорил: „Обещай ми, че няма да ми го дадеш, защото, както казах, мисълта за него ме смущава”. Авва Доротей му казал: „Добре, ще постъпя както ти желаеш”. Тогава болният му казал: „Аз чух от някой, че рохките яйца са полезни за ония, които храчат кръв, но за Бога, ако желаеш, което не си ми дал по-рано сам, не ми го давай и сега, заради моя помисъл.” Аввата му отговорил: „Добре, ако не искаш, аз не ще ти дам, само не скърби”. Вместо яйца, той се стараел да му дава други полезни лекарства, щом Доситей заявил, че помисълът относно яйцата го смущава. Ето как той се подвизавал да отсича своята воля, дори и в такова болестно състояние.

 

Той винаги помнил Бога, защото (авва Доротей) го научил постоянно да казва: „Господи, Иисусе Христе, помилвай ме” и „Сине Божи, помогни ми” и той винаги произнасял тази молитва. А когато болестта му доста се усилила, блаженият му казал: „Доситее, имай грижа за молитвата, внимавай да не се лишиш от нея”. Той отговарял: „Добре, отче, (само) моли се за мен”. Когато станал още по-зле, (блаженият) му казал: „Доситее, продължаваш ли да се молиш както по-рано?” Той му отговорил: „Да, отче, с твоите молитви”. Когато станал още по-зле и болестта му се усилила дотолкова, че го носили на чаршаф, авва Доротей го запитал: „Доситее, как е молитвата?” Той отговорил: „Прости, отче, повече не мога да се моля”. Тогава авва Доротей м указал: „Остави молитвата, само помни Бога и си Го представяй че Е пред тебе”. Силно страдащ, Доситей съобщил за това на великия старец – Св. Варсануфий, казвайки: „Отпусни ме, не мога повече да търпя”. Старецът му отговорил: „Търпи, чедо, защото близо е Божията милост”. А блаженият Доротей, като гледал, как силно страда той, скърбял за това, страхувайки се да не би да се е умоповредил. След няколко дни Доситей пак съобщил за себе си на стареца, казвайки: „Владико мой, не мога повече ( да живея)”. Тогава старецът му отговорил: „Чедо, иди с мир, представи се пред Светата Троица и се моли за нас”.

 

Като чул тоя отговор  на стареца, братята започнали да негодуват и да казват: „Какво особено е направил той, или какъв подвиг извърши, та да чуе тези думи?” Защото те наистина не видели Доситея да се подвизава особено, или да се храни през деня, както правили някои от братята, или да бодърства преди бдението, не, той и за самото бдение не ставал пръв; също не видял той да има особено въздържание, но, напротив, забелязвали, че ако случайно от болните оставало сос, или глави от риби, или друго нещо, той го изяждал. А, както казах, там имало монаси, които дълго време се хранили през деня и удвоявали своето бдение и въздържание. Те именно, като чули, че старецът изпратил такъв отговор на един младеж, който прекарал в манастира само пет години, смутили се, без да знаят делата му и неговото несъмнено послушане във всичко, че той никога в нищо не бе изпълнил своята воля, че ако се случело понякога блаженият Доротей да му каже нещо на смях (и като че ли заповядва), той бързо изпълнявал всичко, без да разсъждава. Например, отначало по навик, той говорел високо. Блаженият Доротей веднъж му казал на шега: “Доситее, ти имаш нужда от вукократ! 6) Добре, иди и вземи вукократ7)”. Като чул това, той отишъл и донесъл чаша вино и хляб и ги подал на аввата, за да получи благословение. Авва Доротей, недоумявайки, погледнал учудено и казал: „Какво искаш”? Той отговорил: „Ти ми заповяда да взема вукократ, дай ми благословение”. Тогава Доротей му казал: „Неразумни, тъй като ти викаш като готфите, които викат, когато (се напият) и се разсърдят, затова и аз ти казах: Вземи вукократ, защото говориш като готф”. Доситей, като чул това, поклонил се и върнал обратно донесените неща.

 

Веднъж той отишъл пак да попита (авва Доротeй) за едно изречение от Св.Писание, тъй като, поради своята чистота, той започнал да разбира Св.Писание,  а блаженият Доротей не искал той да се отдава на това, но да се запази чрез смирение. И когато Доситей го запитал, той му отговорил: „Не зная”. Но Доситей, като не разбрал (намерението на своя отец), пак отишъл и го запитал за друга глава. Тогава Доротей му казал: „Не зная, иди и попитай отца игумена” и Доситей отишъл при игумена, без ни най-малко да разсъждава. Авва Доротей предварително казал на игумена: „Ако Доситей дойде при тебе, за да те пита нещо от Св.Писание, ти го понабий леко”. И когато той отишъл и запитал (Игумена), онзи започнал да го изтиква из стаята, казвайки: „Защо не седиш спокойно (в келията си) и не мълчиш, когато нещо не знаеш? Как смееш да питаш за такива работи? Защо не се погрижиш за твоята нечистота?” Като му казал още някои неща, игуменът го отпратил, като му ударил и две леки плесници. Доситей се върнал при авва Доротея, показал му бузите си, още червени от ударите, и казал: „Ето, аз получих каквото исках”. Но не му казал: „Защо ти сам не ме вразуми, а ме изпрати при отца (игумена)?” Той не казал нищо такова, но приемал с вяра всичко (което неговият отец му казвал) и го изпълнявал без да разсъждава. Когато питал авва Доротея за някакъв помисъл, той с такова довери приемал отговорите и спазвал всичко така, че втори път вече не питал (стареца) за същия помисъл.

 

И тъй, както казах, като не разбирал това чудно нещо, някои от братята негодували за това, което великият старец казал на Доситея. И когато Бог пожелал да яви славата, приготвена за светото послушание на Доситея, а също и дара за спасение на душите, които имал блаженият авва Доротей, макар да бил още ученик, като се сподобил така вярно и бързо да упъти Доситея към Бога, тогава, скоро след блажената кончина на Доситея, случило се следното: един велик старец, дошъл от друго място при живущите там ( в киновията на авва Серида) братя, пожелал да види починалите свети отци от това общежитие и се помолил на Бога да му открие за тях. И ги видял всички заедно, стоящи като в хор, а сред тях имало един младеж. Старецът след това попитал: „Кой е онзи младеж, когото видях сред светите отци?” и когато описал чертите на лицето му, всички разбрали, че това е Доситей и прославили Бога, удивлявайки се, от какъв живот и от какво минало, до каква висота той се е сподобил да достигне за толкова кратко време затова, че е бил послушен и е отсичал своята воля. За всички тия неща нека въздадем слава на човеколюбивия Бог, сега и всякога и во веки веков. Амин.

1) На великият старец Варсануфий

2) Литър съдържа около три четвърти фунта (фунт=409 грама)

3)  Унция=30грама

4) драхма=3грама

5) заимствано от житието на преподобния в Чети-Минея (19 ІІ) и гръцкия текст, а в славянския превод това място се чете така: беше добър раб, добър работник си, но добър монах ли си?

6) „Вукократ” значи хляб и вино

7) В слав.: „имам и длан на гърба”

 

Пътуване към страната на греха

Септември 19, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Грехът външно може да изглежда прост факт, каквато е пътната катастрофа или някое друго събитие. За да стане, обаче, това факт, са го предшествали някои процеси.

 

Например, за да се извърши едно убийство, през човешкия ум са минали хиляди мисли и планове. Докато човек стигне до извършване на убийство, умът му е станал цял генерален щаб.

 

И това се случва при извършването на всеки един отделен грях. Във фабриката, наричана човешки ум, е имало цялостно изследване и цялостна военна операция, естествено без никой да го разбере.

 

А началото слага един обикновен помисъл…

 

Нека продължим, впрочем, по пътя към страната на греха след атаката на този обикновен помисъл.

 

Когато мине през ума ни някаква обикновена мисъл или един обикновен образ, ние не носим вина за това, нито е трудно да ги преодолеем. От мига обаче, в който ще отворим вратата пред тази мисъл и ще започнем да я обсъждаме в себе си, да обмисляме това съждение, оттогава то се настанява в нас и става господстващ помисъл.

 

Помисълът основно е пътуване към греха.

 

Нека да проследим за малко това пътуване, както бихме проследили хода и развитието на болестта в човешкото тяло. И както, за да стигне човек до болница, в организма му преди това вече са станали различни промени, така и за да стигнем до извършване на грях, преди това е имало голяма война с множество, както казахме, промени във фабриката, наричана човешки ум. И както раждането на едно дете се предхожда от цял един процес – от зачеването до многомесечната бременност, така и грехът се предхожда от много сложен механизъм: зачеването на помислите, бременността с греха и неговото раждане.

 

Свети Никодим Светогорец смята, че помисълът е началото, ядрото, коренът, около който пораства стволът, клоните и цялото дърво на греха.

 

Злото започва от първия помисъл и впоследствие се задълбочава. Когато хвърлим камък в кладенец, вълнението от падането му във водата образува в началото един малък кръг, после малкият кръг образува по-голям, той още по-голям, докато вълната стигне стените. Така става и с греха. Извършването му се предхожда от поредица от механизми и процеси, където всеки един е следствие от предишните.

 

И така, можем да различим три етапа на пътуването към страната на греха: а) нападението, б) съгласяването и в)плена.

 

Как работи този механизъм? Ето как: някой лукав помисъл (пустославие, сребролюбие, осъждане и т. н.) идва в ума на човека. Изкушението работи с фантазията. Представя случая колкото може по-привлекателен. Така нападението става по-привлекателно и силно.

 

До този момент човекът не носи вина. Това е първият етап, нападение, атака на врага или казано по-просто почукване на вратата. Състоянието е естествено. Невъзможно е да съществува човек, който да не е понесъл нападение. Преподобни Ефрем Сириец казвал, че както в градината по естествен начин заедно с полезните растения пониква и троскота, или както островите са удряни от всичките им страни от вълните, така и човекът неизбежно ще бъде нападан от помислите.

 

Приложния етап започва от тук нататък. Начало на борбата е нападението. Ако човекът го отдалечи от ума си, без изобщо да му обръща внимание, тогава се избавя и спасява от отчайващите последствия. Ако обаче, влезе в разговор с лукавия помисъл, отваря вратата пред този помисъл, който до сега просто е чукал на вратата, става му приятел и тогава стига до съгласие за греха, което е вторият етап към извършването на греха.

 

Човекът днес е главен герой за самия себе си, затова в дълбините на душата си е грешен: осъжда, хули, блудства, прелюбодейства, извършва убийства и неизмерими престъпления  и всичко, което може да си представи човешкия ум.

 

Нищо друго не остава след това, освен третият етап на греха, който е действие – извършва го човекът, чийто ум преди това е пленен от помисъла и вече не той го определя, а се определя от него.

 

Така помисълът, започнал с едно просто почукване на вратата, с нападение, минава през отворената врата, получава съгласието на човека, който накрая не може да го победи и завършва с грях на дело.

 

Това е пътуването към греха, което започва с един обикновен помисъл.

 

 

Поддаване на мислите и отделяне от тях

Август 27, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

За да обясним абсолютната потребност от бдителност, ще се върнем към вече направения коментар за човешкото падение. При падението си човекът попаднал в някакво състояние на разсеяност. Неговото „око”, ако употребим използваната от Христос дума, вече не било „едно”. Това означава, че връщането към изначалното състояние на човека започва с възвръщане на нашето нераздвоено възприятие, с освобождаване от състоянието на разсеяност чрез противодействаща сила – състоянието на съсредоточеност.

 

Именно чрез съсредоточеност ние не спираме да се издигаме отвъд всички форми и образи на сетивата, отвъд всички условности на мисълта и емоциите; не спираме да потапяме душата в чистото духовно познание; не спираме духа да се издига със своя стремеж към пречистването, което ще го съедини с Твореца за да чуе безмълвното Слово; не спираме да бдим заедно с духа, за да не допускаме мисли и образи, които да го повлекат към дъното на сетивата; не спираме да изгаряме от светлината на познанието, в което ни се откриват всички лица и форми на желанията, всички разновидности на негодуванието, скрити в невидими пролуки в душата; така ние на практика не преставаме да бдим и да очакваме идването на господаря, на Логос.

 

Чрез бдителност в ума ние добиваме представа и за различията между дух и „низша” душа. Духът е безсмъртен и вследствие на това – трансцендентен, а низшата душа е ограничена от времето в земния живот. Духът – като част от вечността – пребивава в покой, докато душата е обвързана със свойствена за времето деятелност.

 

Укрепването на умението за улавяне на всяко наше принизяване към мисловното (сферата на земното действие във времето) ще ни помага да се обръщаме обратно към духовното (сферата на покоя във вечността). Впоследствие – с поддържане на опита в тази посока – ще се приучим да различаваме мислите и всички техни опити  да нарушат нашата съсредоточеност, за да се настанят в ума ни.

 

Това е едно от уменията, които отличават човека от животните. Животното също може да има мисловни образи, да изпитва чувства, но не може да се улови и да се наблюдава, докато го прави. Вследствие на това всички действия на животното – стига да не са чисто инстиктивни – се обуславят от въздействието на околната среда и от поражданите в съответствие с това чувства и образи. Когато животът на даден човек е на животинско ниво, той, той също е подвластен на външните обстоятелства, но въпреки това в него остава съхранено, стига да пожелае да го прилага, умението да различава процесите в своя ум и да издига себе си по – високо  от обстоятелствата на средата. По такъв начин той блокира въздействията на околната среда и отдава себе си на своята вътрешна, духовна среда, на живота по Бога.

 

За да постигнем съсредоточеност и да се издигнем високо над обстоятелствата, ние трябва, според дуните на аскетите от „Добротолюбие”, да надникнем вътре в сърцата си. Св. Никифор Отшелник пише така: „Не можем да си върнем нашата връзка и подобие с Бога, ако най напред не се върнем, или не надникнем вътре в сърцата си, доколкото е по силите ни. Защото чудото е в това – да се откъснем от грижите и суетата на света и смело да влезем в Царството Небесно, което е вътре в нас.”

 

Нека си припомним думите на Лао Дзъ за проникването в душата:

 

Блокирай изходите, залости вратите( на сетивата)…

 

Запази истинска тишина.

 

Щом затворим очи и прекъснем връзката с идващите чрез сетивата външни впечатления, ние заставаме пред Бога и Му се покланяме в почит и съсредоточеност. И почти веднага след това усещаме как егото у нас по стар навик прави опити да наруши нашата съсредоточеност и да нахлуе в ума ни с мисли, образи и спомени. Ако обаче не спираме да се връщаме на Пътя, жадувайки да се издигнем над низшата душа,мислите постепенно ще се оттеглят от нашето съзнание. Св. Теофан Затворник пише така: „Мислите бавно и постепенно ще се оттеглят от вас…И вие ще откриете колко далеч сте се отклонили от своя човешки първообраз.”

 

Колкото по често надникваме вътре в сърцата си и се откъсваме от мислите, толкова по – ясен смисъл добиват за нас думите на св. Иоан Лествичник да се възкачим на „наблюдателната кула”,издигната над низшия ум, откъдето „да бдим за обирниците, които правят опити да откраднат плодовете на нашия труд”: става дума всъщност за мислите, които правят опити да унищожат нашата съсредоточеност и да я отклонят от дълбоката проникновеност на духа, в която се ражда богопознанието.

 

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007

 

 

 

 

 

Да вземем мерки преди да се е случило

Юли 5, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

„ Да вземем мерки, преди да се е случило”

 

Научим ли се безпристрастно да следим мислите, за нас ще стане възможно да ги блокираме още преди да се превърнат в страсти. В „Добротолюбие” ще намерим изключително прецизно описание на начина, по който мисълта се превръща в страст. Започва се с възбуждане на мисъл, след което идва свързване на мисълта с емоция или негодувание, после се стига до съчетание или съгласяване на волята с мисълта. И ако на този етап душата не се отдръпне, мисълта се превръща в навик и умът бива постоянно зает с обекта на страстния подтик. Накрая човек достига до изпадане в плен на страстта и на драго сърце се втурва да я удовлетвори с всякакви средства.

 

Лао Дзъ казва (о. Дамаскин цитира древнокитайския мъдрец Лао Дзъ, както и мнозина св. отци са цитирали и са се позовавали на езически, древногръцки философи-бел. ред.), че ако искаме да прекратим този процес, трябва „да вземем мерки, преди да се е случило. Да внесем ред в нещата, преди да настъпи хаос.” Св. Исихий обяснява това така: „Ако духът внимава и бди, за да отблъсне предизвикателството…няма да има действителни последствия.”

 

Но по всичко личи, че в нашата бдителност и молитва трябва да се пазим не само от мисли на злото; трябва да стоим на страна дори от привидно добри мисли. „Страстните мисли – казва св. Исихий – вървят плътно зад наглед безобидни и безстрастни мисли: последните отварят път на първите. Това сме установили от години на опит и наблюдение.”

 

 

Мислите и духовете на злото

 

Не бива да търсим източника на всяка мисъл, но независимо от това трябва да съзнаваме, че дяволът – изконният враг на човека-постоянно дебне да ни отклони от Пътя и постига това посредством внушението на мисли. Св. Теофан пише: „ Врагът си има закон – започва не направо със страст, а с мисъл, и не спира да ни я повтаря…Натрапчивите мисли са обременителни и гибелни. Те най – вече заслужават да бъдат наричани „изкусителни”. За тях да знаем, че не са от естеството, макар че по характер са много сходни с него – те винаги са от врага…Пример за подобни изкушения са богохулството, отчаянието, безверието. Важното е никога да не им се поддаваме, никога да не ги приемаме и да не ги допускаме в сърцето си, а да ги държим на страна от себе си.”

 

Изключително важно е също да помним, че падналите духове, демоните – нямат власт над нас, освен ако с приемането на техните внушения сами не се оставим в техните ръце. Лао Дзъ пише така:

 

Поемеш ли към вселената с Дао

 

демоните ще останат бвз власт.

 

Не защото нямат сили,

 

Просто не ще остане място за злодейската им напаст.

 

Св. Теофан дава следното обяснение: „Когато душата свети, те (демоните) нямат сили да насочат поглед към нея, подобно на прилепи, които бягат от светлината. Те поглеждат към душата само при появата на тъмнина. Техните пълчища са навсякъде и щом забележат душа в мрак, се нахвърлят отгоре й и започват да я размятат във всички посоки с разни мисли, страстни желания и объркани чувства…Те опитват и в светли души да се вмъкнат, но биват покосени и повалени от стрелите на светлината.”

 

 

 

Несъсредоточаване върху мислите

 

Когато следим мислите, не трябва да се съсредоточаваме върху тях, а да покажем пълна незаинтересованост. Не бива да правим опити да ги анализираме, защото ще навлезем в това, от което се стремим да се отдалечим. И отново ще бъде знак, че се  се осланяме на собствената сила повече, отколкото на Божията. Ето защо е нужна простота: обективни и незаинтересовани зрители, ние ще оставяме мислите да отминават една по една под светлината на наблюдението.

 

Особено важно е да не ни обзема безпокойство при появата на мисли, защото това също им помага „да окрадат плодовете на нашия труд”. Или както Авва Варсануфий(VІ в.сл.Хр.) отбелязва: „Нападне ли ви мисъл, не изпадайте в смут…Лошото не в самото влизане на крадеца в дома, а в това, че ще изнесе намереното там.”

 

Самото улавяне на мислите и емоциите в нас вече е признак, че прекъсваме връзката с тях. На какво се дължи това? На нашето истинско „аз”, на истинската ни личност – на нашия дух. Осъзнаването на всичко това само по себе си е освобождаване от зависимостта, която ни налага фалшивата ни самоличност. Това е начало към връщането към нашата истинска природа, начало на проглеждането с „едно око” или ако добавим и определението на Лао Дзъ – начало на връщането към „непокътната форма”.

 

Не е нужно принудително да опразваме ума си от мисли. Както вече посочихме, от нас се иска само да различаваме мислите при тяхната поява, за да ги пропъждаме от себе си в силата на разпознаването, и така всеки път ще правим нов поврат към равнището на духа. Когато Лао Дзъ споменава за „изпразване на ума”, той не казва, че трябва принудително да се отказваме от мислите, а че трябва да издигнем съзнанието си до равнище по – високо от мислите. И когато мислите ни нападнат, за да ни свлекат към „низшия ум”, ние няма да приковаваме внимание към тях, а ще се върнем към „висшия ум”. И ще открием, че мислите не са нашето „аз”, нашият образ, че дори не са част от нас, а нещо като чужд елемент. Нещо повече, опитите на този чужд елемент да отклонят вниманието ни от нашия център в духа – от мястото, където познаваме Бога – ще ни помогнат веднага да разберем, че този елемент е наш враг. Св. Теофан Отшелник пише така: „ Щом забележите приближаване на врага – поява на подбуда, мисъл, страст или влечение, – побързайте най – напред да осъзнаете, че това е врагът. Голяма, и много често срещана е грешката всичко, което се появи вътре в нас, да го приемаме на драго сърце като някакво свойство на вътрешната ни природа и да го отстояваме така, сякаш отстояваме себе си”.

 

 

Правилна  и  неправилна  борба  с  мислите

 

Първата и най – главна цел на нашето вътрешно внимание, учи ни св. Теофан, е унищожението на мислите, защото „страстите и желанията рядко идват сами – те се раждат от мисли. Ето защо можем да се водим от следното правило: пресечем ли мислите, пресичаме и останалото”.

 

При набези на мисли не бива да им се отдаваме, нито да им се противопоставяме, защото подобен конфликт още повече ще ни оплете в техните мрежи. Свидетелство за това ни дава св.Силуан, духовен старец на отец Софроний: „Опитът на светите отци ни открива множество начини за борба с натрапчивите мисли, но най – доброто средство е да не им противостоим. Когато духът се опълчи срещу подобна мисъл, той ще бъде принуден да види как тя все повече се разгръща и замаян от прението, ще забрави за Бога, каквато всъщност е целта на тъмните сили: щом отклонят духа от Бога, те го изпълват със смут и му отнемат нужната за молитвата „чистота”.

 

Напразно е и безполезно да се опълчваме срещу мислите. Достатъчно е просто да внимаваме и да следим, според наставленията на св. Иоан Лествичник, как точно се надигат у нас, а после да ги оставим да ни отминат, без да реагираме, без да ги следваме.

 

„Когато човек е в началото на своя духовен живот – казва стареца Паисий Светогорец,- на него не му е нужно да знае много, нужно е просто да бди над себе си и да следи своите мисли.”

 

Няма да е дълъг животът на появилата се мисъл, когато я изложим под светлината на пряко безпристрастно наблюдение. И ако не позволим на волята да се отклони към нея, тя съвсем естествено ще изчезне. Авва Пимен, християнски аскет от V в., ни учи така: „Ако напълно обърнем гръб на мислите, те постепенно ще загубят сили, което ще рече – ще се разградят.”

 

Много християнски учители са говорили за духовна бран. Иизключително важно е да разберем вложения от тях смисъл. Нашата борба не е срещу самите мисли, защото Христос „учи да не се противите на злото”(Мат.5:39). Нашата борба е да се въздигнем към Логос, първоизвора на нашето познание, Който е отвъд  мисълта. Това означава, че ние не се отдаваме на мислите и вместо да им се противопоставяме, се стремим, в покоя на висшия ум, да ги разпознаваме с повече внимание.

 

При всяко промъкване на мисъл към нашия ум ние просто трябва да върнем вниманието си обратно към по – високото: към нашия дух и към Бога.Отнемаме силата на мисълта, защото не насочваме ума си към нея. Това означава, че я отблъскваме и я пресичаме, без да влизаме в пряко противодействие срещу нея. Ние не оставаме пасивни, но активността от наша страна не се изразява в проява на противодействие срещу разсейващата мисъл. Всичко това по -скоро е като влак, отклонен в странична линия – не е нужно друго, освен да бъде прехвърлен обратно на главната линия, която единствено води в избраната посока.

 

Ако в борбата с мислите и чувствата търсим опора не в Божията сила, а в собствената, ще ни се наложи да черпим сили от същите тези емоции, които искаме да преодолеем. Това ще рече, че използването на емоционална енергия в борбата срещу негативните мисли и емоции ще ни свърже със същите онези неща, с които искаме да се преборим. Само ще се изтощаваме.

 

Ето защо грешната представа ще направи безплодна духовната бран и в крайна сметка ще се окажем принудени да се откажем. С вярната представа ще се борим по конструктивен, а не по деструктивен начин, и това ще ни дава сили и стимул да не се отказваме.

 

Пожелаем ли да въздигнем има си към Твореца, ние просто трябва смирено да се отдадем на стремежа си към Него: да търсим не нашата фалшива мъдрост, а онова, което стои над нея. Така ние всъщност повдигаме нагоре към Него окото на душата си, макар и да жадуваме за Него със сърцето си. „Никога не позволявайте на ума ви да пада – казва св. Макарий Египетски, – не спирайте да го издигате високо нагоре и Бог ще ви помогне.”

 

Да издигнем ум към Бога означава не просто да обърнем очи нагоре, за да „видим” нещо. Нито пък значи да се обвързваме с мисли или представи за Бога, защото това представлява снизхождение към активното съзнание. Преднамереното създаване на образи в ума подсилва нашата разсеяност.

 

Из “Христос вечното Дао” превод от английски Анжела Лазарова

Изд. Дамян Яков, София 2007

 

 

 

 

Как да се борим с помислите

Май 17, 2013 in Видео, Начална страница


Архимандрит Арсений Папачок (15 август 1914 -19 юли 2011) – е един от най-почитаните румънски старци. Роден е на празника Успение Богородично в Мислеану – малко селце в южна Румъния. Кръщелното му име е Ангел. Приема монашеско пострижение в манастира Сихастрия. Известно време е игумен на манастира Слатина. Старецът Арсений се е подвизавал като отшелник заедно с отец Клеопа (Илие), бил е подложен на преследвания от страна на богоборческите власти, лежал е за изповядването на вярата си в затвора. От 1975 година той е духовник на манастира в чест на света Мария в град Тикиргьол до Констанца. Превод на български: https://pravoslaven-sviat.org/

За помислите

Април 8, 2013 in Беседи

 

 

 

- Как навреме да забелязваме появата на греховния помисъл и да отсичаме страстните помисли още на нивото на прилога.

 

- Не се занимавайте много с помислите, към тях трябва да се отнасяме с пренебрежение. Един монах от нашата обител веднъж дойде при мен и каза: „Трябва да се изповядам”. Видях го, че държи тетрадка. Попитах го: „Какво е това” – „ Това е моята изповед”, отвърна. „ Е, хайде, – казах му,- ще чета твоята тетрадка”. Представяте ли си, 30 страници помисли! Казах му: „Какво мислиш, че трябва да изповядаш всички помисли, които ти идват в главата ли? По този начин скоро може да се озовеш в психиатрическа болница!” Той беше записал даже тези помисли, които са му идвали по време на служба. Казах на този брат: „Идващите помисли нищо не означават.” Даже и умът да се склони за момент към тях, това не означава нищо, абсолютно нищо! Забравете за това! Трябва да се изповядват само помислите, които дълго не си отиват, остават в ума в продължение на дни или седмица, а като цяло помислите са сапунени мехури.

 

Ще ви разкажа един житейски случай. Един млад човек, въцърковен, се поддал на чревоугодието – приискало му се в сряда да изяде дюнер и отишъл да си купи. Като стигнал, продавачът му казъл: „Прощавай, но току що продадох последния.” След това той дойде при мен и разказа: „Така или иначе аз бих изял дюнера!”  Казах му: „Но ти не си го изял. Край! Ти си се поддал на помисъла, но не си съгрешил на дело”. При нас как става? Отначало е помисъл, след това преминава в слово, а накрая в дело. Но грехът се счита за извършен тогава, когато се случи на дело. Затова бъдете внимателни и не се занимавайте с помислите, презирайте ги.

 - Отец Ефрем имал съм грехове които съм изповядал много отдавна. Сега не ги извършвам, но съвестта ме измъчва много. Какво ще ме посъветвате?

 

- Не е нужно да правите нищо. Колкото и грехове да извършим, милостта Божия винаги ще е повече и ако сте изповядали тези грехове, няма от какво да се притеснявате. Не забравяйте, че много големи грешници сега са изписани на икони и ние се покланяме на техните образи. Милостта Божия е много велика, богословите считат, че грехът който е изповядан, никога не е извършен.

 

- Архимандрит Ефрем, пели ли сте някога на клироса? Какви наставления бихте дали на руските певци? Как ви се струва руското клиросно пеене?

 

- Аз винаги много съм обичал да пея и сега пея. Но трябва да обръщаме внимание на смиренолюбието. В Атина има един певец, изпява нещо и гледа, как реагира народа. Такова пеене не е угодно Богу, нужни са благоговение и смиреномъдрие.

 

- Какво ще посъветвате човек, който се намира в духовно разслабление, но иска да се спаси?

 

  - Важно е да има стабилна програма за духовно постоянство и с точност да я следва. А когато няма разположеност, да се самопринуждава към този порядък.

 

- Как правилно да възпитаваме децата – да ги наказваме с колана или всичко да прощаваме?

 

- Бъдете снизходителни към децата. Натискът и инзвънредната строгост никога не принасят полза, а помага преди всичко молитвата. Не говорете на децата много за Бога, а говорете много с Бога за децата.

 

 - Отче, можем ли да се покланяме на Пояса в нечистота, тъй като той е тук само три дена?

 

 - Ако имате предвид обичайните периоди на жените, тук за съжаление се извършва голяма грешка. Аз знам, че в Русия, в критическите дни жените не се покланят на иконите и дори не влизат в храма. Това е грешка. Може да се прави всичко, само не могат да се  причастяват.
откъси от интервюта на иг. Ефрем Ватопедски дадени в Русия

източник: Православие.ру