„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му; нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“

Божиите заповеди не функционират като юридически заповеди, те не са закони, които Бог е издал, за да състави юридически или морален кодекс, а имат изцелителен характер, изцеляват страстите на човека. Както лекарят ти нарежда, но не защото така му е хрумнало или е адвокат, законодател, съдия, жандарм, а с това ти помага да си върнеш здравето. Така и Бог чрез заповедите иска да ни помогне да разберем какви сме били преди грехопадението, преди да се разболеем духовно, да разберем красотата на Божия образ в нас.

Не пожелавай… Трябва да уточним нещо, защото тази заповед може да напомня подобни заповеди в други човешки религии, както е в Будизма, Индуизма, където умъртвяването на желанието е форма на съвършенство, нирвана. В Православната Църква желанието на човека не се умъртвява, човекът е призван не да умъртви, а да преобрази своите желания. Човекът не умъртвява себе си, където нищо да не желае. Напротив, преобразява се, оживотворява се в Христос и вече желае не греха и страстите, а Бога, неговия Баща, Божия образ в себе си, красотата, която е имал преди падението, въобще желае да се облече в Христос. Човекът е създаден да има желания. Преди падението той имал едно желание – защото бил несъставен, а не както сега, където искаме много неща и едно искаме, друго казваме, трето мислим и четвърто вършим. Сложни сме. Бог създал човека, който преди падението имал едно голямо желание – Бога. Затова Бог се нарича най-Желания от всички неща. Бог ни е създал да имаме това желание. Цялата любов, порив, движение на човека било желание за Бога. Нямал никакво друго желание. И защо? Защото, когато човек придобие Бога в себе си, виждаме го и днес, хората, които са придобили Бога в себе си, те нямат други желания. Това придобиване на Божията любов е толкова мощно и силно, толкова силно обгръща човека, че не изпитва никаква нужда, не иска нищо друго. И ако го попиташ: „Желаеш ли нещо?“ и ти казва: „Не, слава Богу, нищо не желая!“ Вътрешно е изпълнен.

Затова в молитвата казваме (Царю Небесни…) Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш. Бог изпълва всичко, не оставя празнина в душата на човека. Когато Бог дойде в нас, не оставя празнина в живота ни, не можем да кажем: изпълних се, но остана едно ъгълче, където искам еди-какво си! Не съществува чувство за празнота. Другите неща – ако ги има, благодаря на Бога, че ги има, ако не, благодаря на Бога, че ги няма. Човекът е създаден да желае, не е създаден да не желае. Проблемът се е получил при грехопадението, където добродетелите и силите, които Бог му дал, се разпаднали и смесили със страстите и греховете, а желанието, което било желание за Бога, се смесило със страстите и той вече желае и много други неща: желае греха, злото, порока. Затова и Сам Бог в Писанието казва, че от малък умът на човека има склонност към злото. Тоест загубихме нашето първо и основно желание, което било насочено към Бога, и сега желаем хиляди неща. Това е едно от нашите терзания. Желаем, желаем, желаем, придобиваме много неща, но не придобиваме пълнота, душата ни не се изпълва. Затова, веднага щом придобием нещо, искаме още и още. Един човек си поставя за цел да спечели един милион евро, да стане милионер. Бъдете сигурни, че веднага щом го спечели, ще каже „Малко е! Два милиона! Да имам и един резерва!“ Веднага щом спечели и втория милион, пак е малко, какво ще правиш с два милиона? Трети, четвърти, пети милион… Ама хиляди да придобие, пак малко ще му се видят. Друг иска автомобил: „Мечтата на живота ми!“ – така казва. Не се смейте, чуваме такива неща всеки ден. Или иска мотор, знам ли аз с колко „коня”… Колко „коня” имат моторите, освен коня, който е върху мотора и го кара?! Добре де, детето ми, мечтата на живота ти е един мотор? Мотор е! Вземи мотора да видим. Купува го – добре, реално не е искал това. Иска друг мотор, друг дизайн, друга марка, автомобил, къща, вила, каквото може да си представиш, защото душата ни не се изпълва.

Деца, наблюдавано е, и вие ще го видите, израствайки, не е възможно душата на човека да се изпълни с лъжливи и материални неща. Човекът е създаден от Бога и нито отморява, нито се изпълва, нито се насища без Него. Например, когато сме в гимназията, казваме „Да свърши гимназията!“ Същото става и с лицея, с университета – „Мечтата на живота ми е да вляза в университета!“ Има хора, които, ако не влязат, могат да стигнат до самоубийство. Влязохме, сега чакаме да излезем. След това идва всекидневието, хиляди неща, които обаче не ни отмарят, защото човек не може да почувства пълнота без Бога. След като така е създаден – желанието му да е насочено към Бога. Идва един човек с разпръснати желания, може и всички да са сбъднати. Наистина, представете си някой, където естествено няма такъв човек, това, което казвам, е утопия но хайде, да речем, че има човек, на когото всички желания са сбъднати. Макар и сбъднати, бъдете сигурни, че дълбоко в душата си има нещо, което не се е изпълнило. Дори да си мисли, че вътрешно се е изпълнил, съществува нещо друго, което не може да преодолее и това е смъртта. Човекът не може да преодолее смъртта. Не гледайте сега, когато сте малки. Утре, когато пораснете и смъртта се изправи пред вас и ви каже: ела, чакам те! – и аз докато бях на 30 – 35 години, не мислех за смъртта. Сега съм на 53 (Беседата е изнесена през 2010 г.). Хм. Имам 53 години зад мене, а не пред мен. Казали на една 82 годишна баба:

- Бабо, да те изведем на разходка?

А тя отвърнала:

- Момичето ми, ама не двойката, а осмицата е отпред! Първо е осмицата и след това двойката!

Човек не може да преодолее смъртта, защото смъртта е разрушение на човека. Затова Христос стана Човек, победи смъртта, премахна я, защото, ако не се премахне, ако не преодолеем смъртта, тогава всичко друго, което правим, е напразно. Да знаете това. Трябва да преодолеем и победим смъртта. Само Христос потъпка смъртта – „със смърт смъртта потъпка“. Така, както казва св. Йоан Златоуст, никой да не се бои от смъртта – защото смъртта на Спасителя ни освободи.

Църквата ни изцелява от робството на желанията, не ги умъртвява, а преобразява човека, очиства безразборните желания и както множество малки реки се вливат в по-голямата, така Църквата събира всички негови желания – чрез нейния аскетически живот и спазване на Божиите заповеди – и прави човека единен и насочва желанието му към Бога. Затова тя ни казва да не съгрешаваме да не сме сластолюбиви, сребролюбиви, славолюбиви – защото така прекъсва всички „течове” на душата, събира желанието ни, за да може да се насочи към Бога. Когато човекът се обърне към Бога, разбира, че не изпитва никаква нужда. Разбира, че всички онези нужди, които си е мислел, че има и се е борил и дори през трупове е минавал, за да постигне своите желания, разбира, че всички тези неща са напразни и нищо не го дразни – нито дали има, нито дали няма, нито дали ще му вземат, нито дали ще му дадат. Излиза от тези неща.

Както казват отците, трябва да влезем в рамките на необходимото, а не на желанието, т.е. коя е моята нужда, а не кое е моето желание. Това е моята нужда, ако мога да я задоволя, добре, ако не, пак е добре, навярно още по-добре, защото така се освобождавам от изключително много неща. Желанието е страшен тиранин – желаем да купим неща, отиваме, купуваме и след това не ги носим. Веднага щом ги купим и се приберем вкъщи, първо ни обзема отчаяние, че парите ни отидоха! След това казваме: добре, какво да правя толкова неща? Отиваш да купиш нещо и казваш „Защо да купя само едно? Ами ако се развали? Да купя две!“ Няма свършване. Човекът става подвластен и ако не внимава, това състояние може да се окаже страшен тиранин. Тоест докато казваш „Не искам, няма да го правя!“, въпреки това се омайваш, умът ти бива пленен, вървиш като хипнотизиран и отиваш в магазина или в места, където има хазартни игри, алкохол и т.н. Съобразно желанието на всеки. Църквата е работилницата, която отсича тези неща, подтиква ни към подвижнически живот и това постепенно ни очиства и ни помага да придобием независимост. Започваме от това да кажем „Слава Богу, добре съм!“, не е нужно нещо повече, добре съм така. Трябва да отхвърлим злочестието, което е белег на душата ни, където може да имаме милиони, палати, десетки коли, всичко каквото искаме, и пак да сме злочестни. Докато човекът, който е духовно независим, благодари на Бога и Го славослови, каквото и да има – и нищо да няма казва: „Слава Богу! Много съм добре, от нищо нямам нужда!“

Един подвижник живееше по-надолу от нашата калива на Света Гора. Негова килия беше една съборена постройка, със срутен покрив, с паднали прозорци. Само в едно ъгълче имаше покрив. Там сложи леглото и вещите си – и какви вещи и легло? Там живееше, старче в пустинята, посред зима, която на Света Гора е тежка. Ние го питахме:

- Дядо, как живееш тук?!

- О, много е хубаво тук!

- Да те заведем другаде или да дойдеш с нас!

- Не, Бог ми даде килията ми и да идвам с вас? Горко ми!

- Ама тук вали? Пълни се с вода!

- Не, тук, където съм, не вали!

- Ама добре ли се чувстваш?

- Много добре! Изключително!

Не изпитваше никаква нужда, като цар беше, имаше едно ъгълче, на което дори прасе нямаше да завиди! Ако кажеше на едно прасе – искаш ли този ъгъл? То щеше да се отчая и да се самоубие! Нямаше да приеме това място. Но за този човек този ъгъл бе истински палат. И чувстваш, че този ъгъл струва колкото цели палати. Казвал съм ви, че през живота си съм влизал в истински палати, много хубави къщи, с лукс, с разкош, както искате го наречете, крайности, но помня онези пребедни килийки на подвижниците, където Бог присъстваше. Както килията на стареца Паисий, където хиляди души го посещаваха и получаваха утеха, където нямаше нито столове, а сядаше на пънове, нито бюро, нито маса, а за писане ползваше една дъска.

Веднъж искаше да ми даде нещо да ям, той нямаше никаква връзка с храната. Когато негови ученици отишли и им дал правило, той им казал: „В този час ще се събуждате, в този час ще се молите и т.н.“ Написал им го. След това го прочели и го попитали:

- Ама геронда, в кой час да ядем?

- Да ядете?

- Не знам, аз нямам такова правило!

Храната отсъстваше от неговото правило. Наистина. Търсеше да ти даде нещо – едно парче сухар, но нищо нямаше. Вътрешно обаче беше изпълнен, нищо не му липсваше, а ние имаме всичко, и сме празни. Защо съществува такава празнота днес? Имаме пълни къщи, пълни хладилници, и празни души – сигурно трябва да стане обратното? Ако душите ни се изпълнят, тогава хладилниците и къщите ни могат да се изпразнят. И ако не ги опразним, да дадем, да се радваме, когато даваме на другия човек и да почувстваме онази пълнота на любовта, на милостинята. Няма по-велико нещо от това да дам на другия това, от което има нужда. По-голяма радост чувстваш да дадеш на другия това, което харесваш да обличаш, отколкото ти самия да го носиш. Когато виждаш, че другият го носи или го използва, радостта ти е по-голяма.

В Църквата желанието не се умъртвява, а се преобразява и става любов, любов към Бога. Човекът желае Бога и когато Го желае, желае братята си, творението, използва правилно всички неща. Някои хора питат: „Какво да правя, за да не завиждам?“ Тоест да не пожелават нещо чуждо. Как да не завидя на хубавата кола, която съседът има? Или чувам, че е спечелил два милиона от лотарията. Добре, може да не се разсърдя, но си казвам: не е ли по-добре аз да ги спечеля? Или поне половината, той да има половина, и аз да имам половина? Как мога да не завидя? Мисля, че човек започва да не завижда от момента, в който цени това, което има, от момента, в който казва „Слава Богу! и това, което имам, е достатъчно! Имам от всичко.“ Благодарим на Бога за всичко. Тогава душата започва да се осъзнава и да се изцелява от страстта на завистта и пожелаването на други неща, защото много пъти имаме толкова неща, за които бихме могли да благодарим на Бога, но ги пренебрегваме и гледаме малкото, което другият има. Това е така, защото не сме се научили да използваме правилно това, което имаме, и да благодарим на Бога. Църквата ни насърчава да благодарим за всичко на Бога. Отиваме да ядем, яденето може да не е хубаво, вчерашно, но когато след ядене станеш и кажеш молитвата „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които си ни наситил!“, тогава нещата се променят и казваш „Слава Богу!“ Помня като малки ядяхме в квартала едно парче хляб, слагахме и малко захар отгоре, тогава се появи кондензираното мляко, от което ни слагаха върху филията вместо мармалад. Баба на село правеше такива „химии”. Хората ядяха и бяха здрави. Днес вземат хиляди витамини, гледат всички съставки и пак имаме много болести. Защо? – защото нямаме благодарствено разположение и това нещо ни яде. Благодарственото разположение променя цялата ни психика. Човекът, който страда от депресия – и мнозина от нас много или малко имаме депресия – дори само да казва „Слава Богу, добре съм!“, и да благодари и да славослови Бога, с това променя своята психика и нещата стават по-добре. Докато може да е много добре, но ако не славослови Бога и не Му благодари и когато го питат: “Добре ли си?”, казва: „Е, има и по-зле!“ Тоест толкова съм зле, но има и по-зле. Сякаш казваш добре, че са по-зле, а аз не съм по-зле, значи аз съм по-добре! Както и да е. Ако отговаряш така и така се чувстваш, тогава съсипваш всичко, дори добрите страни, които имаш. Трябва да се научим да благодарим и славословим Бога в живота си. Когато правим това, тогава нито желаем, нито завиждаме, нито се мъчим. Имаме едно желание – любовта и единението с Бога и така функционираме съвършено, имаме пълнота, желанието ни става свято желание, желание за Бога.

Въпроси:

Когато Бог създал Адам – от това, което са ни казвали в училище, защото не съм чел Стария Завет, въпреки че Адам бил в Рая, близо до Бога, не се чувствал толкова щастлив, защото сякаш нещо му липсвало. Бил малко разстроен и така Бог създал жената – Ева, за да се почувства и той малко по-добре. В крайна сметка…

Твоето мнение какво е? Станал ли е по-добре? Или по-зле?

Най-малкото аз чувствам, че имам нужда от съпруга, за да съм по-близо до Бога.

Виж, имаш право. Факт е това, което казваш, че Бог първо създал Адам. След това създал Ева, защото видял, че Адам е сам и казал: „Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен”. Не е добре да е сам, ще му създам помощник и създал жената. Той не създал друг човек отделно, а взел от самия човек и я създал, от реброто, за да е негов другар, да бъдат заедно. Не създал помощник да му върши работите и да му готви и чисти, а за да му помогне да се спаси, защото никой самичък не може да доближи Бога, а само в общение с другия човек. Никой не може сам да доближи Бога. Сам е само сатаната. И Бог е Троица, не Единица – общност от три лица, Отец, Син и Свети Дух. Следователно и човекът е по образа на троичния Бог и се нуждае от другия, за да се спаси. Така Бог сътворил Ева, за да се оцелости, да се спаси, да стане съвършен. Но въпреки това Христос нямал жена, не се оженил. Има хора, монаси, чинове светии, които не са се оженили. Защо? Те не станали ли съвършени и завършени хора? Със сигурност стигнали до голяма святост, защото, когато човекът е съединен с Бога, преодолява всички тези неща и горко ако човекът абсолютизира или превърне в идол жена си или децата си или или работата си или парите си или себе си, тогава е погинал. Ще се разочарова и в даден момент ще се разбие, това е сигурно. Трябва да ги преодолее, без да ги отмени, не отменям жена ми, а в пътя ми към Бога преодолявам тези неща, защото Божията любов покрива и мене и децата и всички. Не ме отделя, а ме съединява с тях, но правилно и истински. Затова Бог дал на мъжа този дар, за да му помогне да стигне до Него. Затова бракът е място, където човек може и трябва да се подвизава, да се спаси. Без това да означава, че този, който не се е оженил по една или друга причина, няма да се спаси. Не, той ще се бори с даденостите, които има, там, където е.

Как чрез молитвата можем да вложим Бога в душата ни? По какъв начин? Молим се всекидневно, ден, нощ, но се чувстваме празни.

Ако човек се моли и търси Бога, полага усилия и се бори да пази Божиите заповеди и да живее в Църквата, тогава не бива да се тревожи. Ще дойде час, когато Бог ще се яви. Много пъти Бог не прави видимо присъствието Си, за да помогне на човека да се смири, защото ако Бог яви Своето присъствие, тогава, тъй като сме склонни към тщеславие, ще се унищожим, мислейки, че сме нещо или правим нещо. Тъй като основата на духовния живот е смирението, Бог скрива Себе Си за известно време, докато душата ни се смири, за да разберем, че всичко идва от Бога, а не от нашата добродетел, сили и постижения. Нека не се тревожим – както когато влизаш във влака сядаш, не е нужно да ходиш да питаш машиниста: „Ама добре ли се движим? Какво става? Как вървим?“ Не се безпокой, седни във влака, ще пристигнеш. Въпросът е да останеш във влака, да не скочиш или да слезеш на погрешна гара. Същото става и с Църквата, тя е мястото, което спасява, остани в нея. Храни се от Тайнствата, пази връзката си с Бога, молейки се, и Бог ще устрои останалото, ще действа, няма да остави човека. Бог не върши неправда, нито забравя, да не мислим, че: „Нима Бог да ме е забравил? Какво да направя, за да Му напомня, че и аз съм тук!?“ Изключено е Бог да ни забрави, нито да ни онеправдае, нито да пренебрегне нашето желание, копнеж, усилие. Нека не се безпокоим за Божията любов и грижа към нас.

Ние имаме привилегията да се родим православни християни и вярвам, че това е най-доброто. Тези, които са се родили мюсюлмани, или будисти, ще се спасят ли? Въпрос на участ ли е това, че са се родили такива?

Трябва да бъдем сигурни, че Бог е Баща и обича всички хора, не съществува човек, за който Бог да няма грижа – Бог обича всички – независимо дали са християни, мюсюлмани, канибали. И ги обича еднакво, не обича християните повече от нехристияните. Следователно благият Бог няма да онеправдае никой човек – на всички хора ще се дадат всички възможности за спасение. Аз не казвам, че всички ще се спасят, това не отменя кръщелната благодат на Църква – но имам предвид, че не трябва да се безпокоим какво ще направи Бог с иноверните. Бог е Баща, любов, ще направи това, което Той знае и прави винаги със Своята бащинска любов. Сега, как биват съдени? Те имат съвест, каквито и да са, тя е Божият глас в тях, и ако я чуят, постепенно ще напреднат и Бог ще намери начин да им помогне. Не е наше дело да се произнасяме какво ще стане с тях. Ние знаем, че Христос каза, че за да влезе човекът в царството Божие, трябва да повярва в Него и да се кръсти. Затова сме длъжни да проповядваме Евангелие на целия свят и всички хора да го чуят, но не да отменяме тяхната свобода, а да им възвестим Божията покана. Оттам нататък ние не знаем Бог какво ще направи – молим се всички хора да познаят Христос в Светия Дух. Бог е Баща, за него няма трудни и невъзможни неща, всичко може да направи за човека.

Относно злопаметието.

Злопаметието означава да помниш злото, което са ти сторили, като вътрешно „кипиш” или отвръщаш със зло, злорадствайки. Ако злопаметието ни бори, започваме да култивираме себе си и първо на първо да помним колко злини сме сторили. Другият те е онеправдал. Ти никого ли не си онеправдал? Никого не съм онеправдал! Добре, но не онеправда ли душата си? След като я онеправда чрез твоите грехове. Освен това Сам Христос е безгрешен, и ние Го разпнахме, прощава ни всеки ден и ние просим прошка на греховете ни, как тогава ще кажем – аз не прощавам на брата ми? За да прося прошка, означава, че и аз ще простя. На дело казваш: „Ама аз не мога да направя това! Как ще си го наложа?“ Мисля, че на дело това става, когато човек се принуди да се моли за другия, макар и в началото да не го прави съзнателно. Казваш на другия: „Кажи 50 пъти Господи Иисусе Христе, помилуй раба Си, този мой враг!“ За този зъл човек, който ми причини еди-какво си, ама след като не го вярвам! Кажи го, ако ще да не го вярваш! Може да пръхтиш с ноздри, но го кажи! Бори се със себе си, ще се бориш докато си го наложиш. Няма друго решение – ще се възпротивиш. Ако се оставиш, първият, който ще се изтерзае, си ти самият. Този, който е злопаметен, яде себе си – сякаш има червей в себе си, който го яде, както дървесният червей, който яде дървото. Така е и с злопаметието – в нас се поражда, но нас яде, не яде другия. Другият може да е добре.

Казахте, че Бог знае нашия копнеж и ще се погрижи. Защо много пъти се чувстваме наранени и казваме за нещо, че не е било Божия воля – за някое наше желание, примерно свързано със здравето, кариерата, една любовна връзка. Защо се чувстваме огорчени, изолирани и изоставени? Нали Бог е Баща и ни иска доброто?

Патим си всичко това, защото не поставяме на първо място любовта към Бога, а други неща. Например някой казва „Няма като здравето!“ и се разболява. Е, ако здравето е на първо място, със сигурност, когато се разболея – всъщност сам ще се разболея, след като всеки ден се преглеждам и при най-малката болка търча при лекарите. Не здравето, а Бог е на първо място. Ако Бог е на първо място в живота ми, тогава всички неща остават на второ място. Когато се излъжем и нещо друго отиде на първо място, и кажеш „Виж, ех, да завършва университета, да взема диплома!“, но по една или друга причина не го завършваш, тогава се разстройваш.

„Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Когато св. Козма Етолийски обикалял поробена Гърция, казвал на гърците: Братя, каквото ви искат турците, дайте им го! Грошове искат? Дайте им! Ниви искат? Дайте им ги! Каквото искат! Душата си само не им давайте! От душа имате нужда – от душа и от Христос. Ако имате това, всичко останало е нищо. Имаш ли Христос, имаш всичко. Не залепвай в другите неща…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Бог ни “бомбардира” с любовта Си Любов със състрадание Боже мой, Ти си една прегръдка! Проповед на о. Георги от село Жегларци В страданията е нашият венец

- Защо младите хора, дори тези, които са в Църквата, срещат трудности и не могат да създадат семейства?

- Ако зададеш въпрос на един свят човек:„ Там където си, има ли светии?“ Ще ти каже:„ Да, всички са светии, няма никой лош тука.“ Старецът Паисий още когато ставаше въпрос за дявола, не го е наричал дявол, за да не го обиди и му е казвал„ дангилаки“, като играчка малка, която е любимец на децата. И му е казвал:„ горкичкият дангилакис“ с любов. Когато в живота си не можем да намерим един подходящ човек за нас, тогава проблемът е в нас самите. Ние имаме нещо, което не е както трябва. Имаме нужда от очила, образно казано, за да можем да виждаме малко по-добре. За чистия човек всичко е чисто. Разбира се, човек за да избере някого в живота си, има нужда от много голямо внимание. Но кой съм аз, защо не мога да намеря човек, който да е за мен. Кой мисля, че съм аз, че няма нито един достоен да се омъжи или да се ожени за мен. Нужно е малко повече смирение, което ще помогне на нещата за да тръгнат по друг път.

- Владико, бих искал да Ви задам и някои въпроси за православното семейство – те са особено актуални днес. Преди всичко как правилно да разбираме ролята и мястото на жената в съвременното православно семейство?

- Безусловно, не само да готви. На гръцки тайнството брак се нарича “Последование на венчанието”. И казваме: “Венчава се Божият раб Андрей за рабинята Божия Мария”. Какво значи това? Че той я поставя на главата си като венец. Разбира се, не като трънения венец на Христа. Но като един красив венец, с който трябва да се гордее и да се радва. В древна Гърция с венци са увенчавали спортисти, атлети. И съпрузите се явяват един на друг венци, които Бог им е дал. Затова съпругът (съпругата) се старае да бъде в живота си чист и целомъдрен. И пред Бога той (тя) обещава, че ще вървят към Бога със съпруга или със съпругата си.

Целта на брака е сключване на вечния съюз с Жениха Христа

Целта на брака не е само в раждането на деца. Нито пък се състои в щастието – това също е вторична цел. В брак се встъпва не само за да си прекарваш добре и забавно. Целта на брака е вечният съюз с Жениха – Христа. Затова говори и апостол Павел, че „ тази тайна е велика“. И ни сочи брака на Христа с невестата – Църква. Ако не приемем това за първа цел, а всичко първостепенно заеме първо място, тогава бракът ни е в опасност – може да се разпадне. Например, ако нямаме деца, означава ли, че бракът ни е невалиден и ние сме неудачници? Или, ако имаме икономически трудности, нямаме дом или нещо друго, значи ли, че бракът ни е несполучлив? Или, ако жената се разболее и бъде прикована към постелята, или детето ни се разболее, или самите ние сме болни, означава ли, че бракът ни е нещастен? Не, разбира се, напротив! Това означава, че бракът ни има повече възможности за достигането на своята главна цел.

Веднъж при стареца Паисий дошла група от млади студенти. Те го помолили: „Моли се да си намерим добри момичета и те да ни бъдат добри съпруги.” А старецът много обичаше да се шегува. И ги пита: „А вие църковни хора ли сте?“ Отговарят му: „Е, стараем се.“ – „А не ви ли е срам, че искате добри момичета?“ – Отче, а какви да вземем?“ А той им казва: „А какво ще стане с другите момичета, тях кой ще ги вземе? Нима трябва да ги затворим в консерва, като шпроти, така ли? Нека добрите да вземат лошите, а лошите да вземат добрите. Аз ще се моля да си намерите най-ужасните момичета на света.“ Разбира се, после половината от тези младежи станаха монаси.

- Какво трябва да прави съпруга, когато другия не иска да има деца или да са повече?

- Трябва да уважи свободата на другия човек. Не може в брака да взимаме решения самостоятелно. Дори и за по-тънките моменти на съпружеската връзка. Свети апостол Павел казва: „със съгласие“ и не единият от двамата съпрузи да решава. Свети Йоан Златоуст е имал много причини и много слова спрямо тези съпрузи, които заради благочестие са причинявали неприятни моменти на съпрузите си чрез въздържание и чрез различни аскетически подвизи. В брака не си сам, не можеш сам да решаваш. Ти съществуваш заедно с другия човек. И ако ти пожертваш своята воля заради любовта на твоя съпруг или съпруга, тогава ще почне да действа Божията благодат и ще стане нещо по-добро.

източник: Православие.ру ;„Седмица на Православната книга“ – Варна

Близки теми:

Love hurts Дружбата и любовта се различават както вкусът и храненето Съвети за младите съпруги Влюбеност, страст, любов и тайната на семейния живот Да изградиш щастливо християнско семейство? Няма нищо по-просто!