Въпрос: Какво е мнението ви за тревогата: дали е изкушение или болест на века?

И двете. И болест на века, и нещо, което изкусителят експлоатира. Има биологични и медицински причини. Какво означава тревогата (άγχος – стрес)? Тя означава задушаване, оттук и думата αγχόνη (бесило)- да сложиш примка на другия и да го задушиш. От άγχω, което означава задушавам някого. Мисля, че това го нямаше в нашето поколение. По-скоро го имаше, но много ограничено. Днес е изключително разпространено. Всички имаме стрес, не познавам човек, който да не се тревожи много или малко. 

Както казах, има много причини. В едно много сериозно списание прочетох, че дори електрическото осветление поражда рак. Сега е 20.30 ч., в залата е светло като ден, не е проблем за нас, движим се, активни сме, даже повечето работи вършим вечер. В миналото това било немислимо, когато не съществувало електрическото осветление, нищо не можеше да направиш. Това го живяхме на Света Гора, когато бяхме в пустинята, тогава не съществуваха лампи, нито генератори, нито слънчеви колектори. Надвечер 17.00-17.30 ч. падаше нощта. Палехме една малка газова лампа, която едва блещукаше и всеки отиваше в килията си, беше нощ и нощта има своята благодат, благословение, нощта е поле за много духовни борби. Нощта е благословение за тези, които искат да се подвизават. Но когато нощта стане ден, се губи нейният смисъл. В манастирите монасите всеки ден стават много рано, преди изгрев слънце- в 03.00 ч. или 3.30 ч. и така виждат изгрева на слънцето, по-скоро изгревът на слънцето ни гледа в храма. Много пъти, понеже аз изповядвах по време на службата, излизах малко от параклиса и се наслаждавах на този момент. Казвах си: колко хора имат това благословение да гледат зазоряването!

Помня на село, спомням си с носталгия онези безкрайни нощи, когато ходих през лятото и оставах с баба ми в нейната стая, където нощта започваше в 19.30 ч. Баба ми слушаше новините по радиото, със съседките й. Новините свършваха към 19.45 ч, лека нощ! И лягаха. Започваше една нескончаема нощ, докато съмне. Ако легнеш в 20.00 ч. до 6.00 сутринта, или 5.00 през лятото, са девет часа. Помня, че често се будех и баба ми ми казваше:


-Бре, Андрико, спи! Още не е съмнало!


И аз я питах:


- Бабо, кога ще се съмне?


- Рано е още! Нощ е!


И заспивах отново, отново се събуждах и отново заспивах. Онази нощ край нямаше. Колко пъти да заспиш и да се събудиш? Безкрайни нощи. Да, но какъв беше резултатът? – първо на първо се насищахме на съня, бяхме деца, второ, имахме хубаво пробуждане, защото слънчевата светлина влизаше през прозореца на вратата и разбирахме, че се съмнало. Петлите пееха, кокошките, птичките, цялата природа се събуждаше, магаретата, домашните животни. Беше едно хубаво пробуждане. Докато сега чувам събуждания на други хора, които хвърлят обувки, чупят будилници – този, който те е събудил, рискува, какво да ви кажа. Виждал съм какви ли не пробуждания.

Една госпожа ми казваше, че борбата, която води, е да събуди мъжа си да отиде на работа. Докато накрая купили един воден пистолет и го пръскала отдалеч, за да го събуди. Не можел да се събуди. Друг хвърлял разни неща, ако тръгнеш да го будиш. Нямал нищо в леглото, всичко хвърлял. Всички тези неестествени неща ни отмъщават, изпълвайки ни с нерви, стрес, едно болестно състояние, което като облак покрива душата на човека и му „опъва” нервите, а не го отпуска. Но и въобще начинът ни на живот предизвиква този проблем, начинът, по който третираме нещата, многото желания, които имаме, голямата неудовлетвореност, безсилието ни да преодолеем нашия егоизъм, индивидуализъм и да кажем Слава Богу! Добре съм! Славословието към Бога отсъства от живота ни. Докато с постоянното славословие към Бога, дори и болен да си, ще се излекуваш. Особено страдащите от депресия – малка, голяма или периодична. Всички имаме моменти, в които се чувстваме потиснати, както и черни дни. Ако в тези часове човекът славослови Божието име и благодари на Бога, тогава се променя душевното му разположение. Но ако започне да казва не съм добре, не съм доволен, не са добре работите ми и започне да мисли негативно, тогава, дори да е добре, ще стане зле. И зле да е, ще стане още по-зле. За съжаление, виждаме в младите хора, вече и в нас, по-големите, тази тенденция да не славословим Бога. Но и за да славословиш Бога, трябва да видиш благодеянията на Бога, да се научиш да ги откриваш, да отделяш време за това. Трябва да имаме време да водим диалог със себе си. Богослужението е време и място за молитва, основното дело на човека, и в него той може да направи едно вътрешно себеизследване, един вътрешен диалог, защото умът ни е зает ден и нощ. Особено сега с тези средства всички са постоянно заети, държат едно телефонче и пращат съобщения – това нещо стана болест. Ходя по училищата, всеки хванал по един телефон, мъчат се да пратят съобщения, да видят, да научат новините, игри, дори игри играят вече на телефона. Но това уморява човека, той може да си мисли, че отморява, както и ако гледа един филм по телевизията, за да се разнообрази. Но човек не може да отмори с гледане на сцени, събитията, разни неща, защото това е непрекъсната бомбардировка на ума му с образи и истории.

Времето в храма е време за молитва. Но дори да нямаме сила за молитва, нека влезем в себе си и да проведем един вътрешен диалог. Знаете в манастирите има много дълги хубави служби, по 8-10 часа и дори повече. Всички тези часове са много хубави, часове за непрестанна молитва, за пеене, в които пиеш нектара на божествени и свещени мисли, както и часове за четене, където можеш да влезеш в себе си и водиш диалог със себе си. Трябва да намираме време за този диалог, да увещаваме, поучаваме и съветваме нашето аз. Когато например виждаме, че се отклоняваме, можем да си устроим един съд. Когато другите ни съдят, това не ни харесва, ние обаче ги съдим. Тоест да направим вътрешно изследване, да видим какво става в нас. И да правим всичко това не за да се изнервим и отчаем, а за да се поправим и най-вече да се обърнем към Бога-нашия Баща и да се помолим Бог да ни помилва и да приемем и вкусим надеждата на Божията помощ.

В храма сме, нека помислим какво благословение е, че толкова хора сме събрани на едно място. Имаме това благословение да сме в Църквата, събрани с цел богослужението и зовем Божието име, храним се с Тайнствата и Христос е между нас, както и Света Богородица и всички светци. В това вътрешно изследване и диалог душата трябва да се движи към две неща- към молитва, за да търси помощ от Бога, но и към славословие на Бога, да Го славим и да Му благодарим непрестанно за всичко, което имаме в живота ни.


Старецът Паисий казва, че дори само да благодарим на Бога за това, че сме хора, създал ни е по Негов образ и подобие, дал ни е харизмите на Светия Дух, дал ни е Светото Кръщение, св. Миропомазание, в. Причастие, членове сме на Църквата – с това можем да живеем всекидневно в любовта на нашия Христос. Колко благодарихме на Христос за всички тези неща? И старецът учеше на постоянното благодарене и славословене на Бога. Когато човек влезе в този дух на благодарение и славословие и започне да води диалог със себе си, но не като мечтателство, а с благ помисъл, тогава се изцелява и от тревогата.

Още нещо, което го вярвах и го потвърдиха в Русия, когато отидох на една конференция. Хората днес не плачат, мъжете обикновено не плачат, и жените вече не плачат – може да плачат от нерви. Човек днес не плаче и това му вреди твърде много, защото не изразява своя вътрешен свят и не вкусва голямата отмора, която вкусва този, който се е научил да плаче. Но кога ще заплаче човекът? След като дори нямаме време да заплачем. Ходя на погребения и се отегчавам – ама погребение ли е това? Гледаш някакви застинали лица, с черни очила, не знам защо носят черни очила. Питам се: всички са отишли и са си купили черни очила за погребението? Понеже от трона виждам всички. Гледаш море от хора с черни очила. Добре, когато навън има слънце, носят черни очила, но защо ги носят в храма? След това си казах, че изглежда хората плачат и носят черни очила, за да не ги гледат, като плачат. Попитах един човек:


- Носиш черни очила, за да не те гледат, че плачеш?


- Не, нося черни очила, за да не ме гледат, че не плача!

Не бях го помислял. Казах си: какво нещастие, да не можем да плачем дори на погребение. Или някои хора плачат на погребенията, но от отчаяние и този плач убива човека, не го животвори, не е изцелителният плач, където плачеш и изкарваш мъката си, а плач на отчаяние, който те уморява и убива.

Когато човекът се моли и се научи да плаче в молитва, тогава, освен че постепенно ще придобие благодатта на Светия Дух, първото, което ще придобие, е отморена душа.

Отците били хора, които плачели, светите отци и подвижниците поучават за плача, сълзите, поучават колко ценни са сълзите, когато човекът започне да живее духовно. Авва Исаия казва, че духовният живот започва от сълзите. Когато човек започне да плаче, тогава наистина извършва духовен труд. Но за да заплачеш, трябва да си дадеш време. В Русия, където ходих, имаше един голям психиатър, духовен човек, който на една конференция каза, че днес хората не плачат, затова и са болни и се разболяват душевно. И ми направи впечатление, защото и аз това мислех, защото виждах старите хора, които плачеха и имаха време да направят вътрешен диалог, да се помолят, да призоват Божието име и да живеят онова духовно благословение на отмората в Христос. Докато виждаме хора, които са изпълнили времето си с хиляди излишни неща, но нямат време да влязат във връзка със себе си. Кой знае това велико изкуство на общуването със себе си? Та ние с ближния си не общуваме, дори у дома с близките ни. Нека човек се запита колко общувам с баща ми, майка ми- децата са в техния свят, бащата в неговия свят, майката и тя в нейния свят, един телевизор работи напразно и всички държим един телефон и гледаме игрите в него. Колко съпрузи имат време да пообщуват помежду си? Можеш ли за половин час да пратиш 35 съобщения? Веднъж ми дадоха да разгледам някакви снимки в един телефон, нямаше и половин час и дойдоха 35 съобщения. Казах на този човек, когото познавам- добре, ти, който си женен човек, в 20.00 ч изпрати 35 съобщения и прочети още толкова? Кога говориш с жена си, сине мой? А той ми каза: след като и тя прави същото! Дори помежду си не общуват, а всеки с приятелите си. След това казваме, че се разболяваме от стрес. Пак добре, че е само от стрес. След това, виждаш хора, на които не можеш да отсечеш волята. Страшно е, съществува едно фиксиране в собствената воля. Така искам! Виждаме го всекидневно в храма, когато идват да подготвят сватбата си. Там да видите какво става! (обикновено младоженците или фотографът искат размествания в храма – бел. прев.) Да им обясняваш, че мястото на това нещо е тук. Ама тук трябва да отиде! – ти казва. Ама защо да бъде там, където искаш ти? В храма си е на това място, там ще си остане. Не, там ще отиде. Какво да ви кажа, някакви капризи, инат, мании, както един вманиачен човек, който трябва да излезе 13 пъти през вратата и не може нито 12, нито 14 пъти, а след това отново влиза и излиза, защото може да не е преброил правилно – след като е вманиачен, има психиатричен проблем. Да не могат да отсекат волята си, да не могат да проявят минимално търпение. И цялото това фиксиране в личната воля става примка около шията му, задушава се, чувства стрес.

Веднъж ядях и казах на един човек, който ядеше до мене прав.


- Донеси един стол и седни!


- Добре съм така!


Три пъти му го казах нарочно, за да му предам един урок – вземи един стол и седни да ядеш. Не можеше да разбере.

Проблемът е, че не можеш да отсечеш малко волята си, не можеш да проявиш малко послушание.


Веднъж един войник ми се обади – искаше да се самоубие!


- Защо , сине?


- Не ме пуснаха отпуск!


- И кога ще те пуснат?


- Утре сутринта!


- Е, защо тогава да се самоубиваш?!

Светът ли загина, не можеш ли да отсечеш малко волята си? Добре, несправедливо е, разбирам да се разстроиш, да се наскърбиш, да се ядосаш малко, но да искаш чак да се самоубиеш за това, че не са те пуснали да излезеш, понеже си планирал да излизаш с приятелите си. Това са болни неща! Неща, които стават примка около шията ни и ни душат. И разбира се, всичко това, както и много други биологични и наследствени причини, ни водят до голямата болест на епохата – стрес (тревога).

Сега, как да го преодолеем? С правилен начин на живот, със славословене и благодарене на Бога, с това да си дадем време, да се отпуснеш малко, да си казваш: седни тук, успокой се. Днес един човек не може да разбере какво означава седни и се успокой. Ама нищо да не правя? Нищо да не правиш. За два часа да седнеш и нищо да не правиш, да зяпаш, загаси ума си малко, и само това е нещо, отмора. Влез малко в себе си и направи един вътрешен диалог. Твоето аз е най-добрият ти приятел. Научи се да отсичаш желанията си. И родителите постъпват лошо, когато търчат да задоволят всички желания на децата си. Това не е хубаво. Да ходите да им готвите за три месеца в чужбина? Да ходите да им намирате квартира? Какви са тези неща? Мен майка ми ме заведе до кораба, махна с ръка и си тръгна! Отидох в Пирея, слязох, за първи път виждах Пирея, да не говорим, че си мислих, че в Гърция има лазурно небе, както се пее в една песен, и мислех, че е по-различно от това в Кипър. В крайна сметка бе същото. Отидохме, затруднихме се, влязохме в университета, намерих дом, под наем, купихме печки, маси, хладилници и т.н. Кой ни свърши всичко това? Ама чуваш сега родителят да ходи в Лондон да търси квартира за сина си, за дъщеря си и да им готви за 3-4 месеца, и да ходи след два месеца, защото мивката се е запушила и детето – 22 годишно не знае как да я отпуши. И влязло в интернет, казва, да види как да я отпуши. Опазил ни Бог! И след такива неща очаквате да бъдем здрави? Болни ще станем.


Оставете децата ви малко да пораснат сами. Трябва да се научим да посрещаме трудности, да живеем естествен живот, който има своите трудности, и неуспехи, и отхвърляния, и радости, и скърби и опасности. Ако се отдалечим от естествения живот и загубим връзка с Бога-нашия Баща и със св. Тайнства, тогава се сриваме отвсякъде.


Въпрос:
От малък чувах за личните карти, за електронни документи. Когато дойдох в Кипър и за първи видях тази лична карта, ме обзе смут. Четях по тази тема в християнски списания, и сега се намирам в дилема дали да извадя лична карта за малката ми дъщеря, тъй като често пътуваме до Гърция. И не мога да го приема в себе си. Мисля, че ще загубя общуването с Бога и всичко, което съм градил толкова време – борба, пост и т.н., както и че ще се промени връзката ми с Бога, едва ли не ще погина, едва ли не отказвам да свидетелствам, някакви такива помисли минават през ума ми.


Тъй като и други хора се вълнуваха, както става и с теб сега, преди една-две години аз самият поставих въпроса пред св. Синод. И един епископ, който се занимава с ересите, парарелигиозните групи и подобни въпроси, направи проучване. Сам отиде в канцелариите, където се издават личните карти, да провери от името на Светия Синод и не констатира нещо, което да вреди на духовния живот на човека или означава отричане на Христос, на Кръщението, нито съществува в картите числото 666. Аз, да ти кажа истината, си извадих лична карта преди един месец. Слава Богу, нищо не ми стана! Добре спя! Греховете ми ме затрудняват да се помоля, но не личната карта! Предната се счупи в джоба ми, отидох и си извадих нова. Не видях нещо лошо. Защо, чрез телефоните не ни следят навсякъде? И в крайна сметка защо да се боим да ни следят? И кой се интересува от нас? Но да речем, че се интересуват. Ако числото 666 беше върху личната карта, щях да ти кажа да не я вземеш. От момента, в който обаче го няма, и категорично няма нещо, което да нарушава вярата ни, не виждам причина за цялото това безпокойство.

Знаеш ли какво ще си изпатим накрая? Цялото това говорене за Антихриста, лични документи и числото 666, което в Гърция години наред го има, дойде и в Кипър сега чрез някои наши братя – накрая, когато дойде час, в който не трябва да вземаме печата на Антихриста, никой няма да ни вярва. Ще си изпатим като лъжливото овчарче. В Гърция мине се не мине, вадят нова карта и някои казва: това е картата на Антихриста! Стига, колко карти на Антихриста?! Нека бъдем сериозни хора!

Разбира се, че ще внимаваме, разбира се, че сме против печата на Антихриста, но това не означава, че една лична карта е печат на Антихриста. Това, че всички електронни средства – чипове и т.н., в даден момент ще бъдат използвани в ущърб на свободата на човека, да, ще се използват, но личната карта не означава, че се отричам от Христос с това да я взема. А ако е за Христос, си струва трудът да жертваме и целия си живот, но не така по идеологически причини.

И ако им кажеш има нещо, което не го знаеш! Тогава, ако е скрито в онези неща и не го зная, изобщо не ме интересува! И какво означава, понеже не го зная, значи съм се отрекъл от Христос? Тоест ако отида и взема вода от кръщелния купел и я сложа във водата, която пие един мюсюлманин, значи той е станал християнин, понеже е пил от кръщелната вода? Или, докато спи, отида и го кръстя, ще стане християнин? Ако съзнателно не го приеме?

В Русия имало един свещеник – о. Димитрий Дудко, който пишел хубави книги и изнасял беседи, но болшевиките го хванали, затворили го в психиатрия, сложили му няколко инжекции, промили му мозъка, след това се показал по телевизията и казал:

- От днес ставам атеист, Бог не съществува, Христос не съществува!

Той обаче не носи отговорност за това, вече бил болен, увредили ума му, той не се отрекъл от Христос, напротив, станал изповедник, защото направил това без да има съзнание за него, след като чрез медикаменти му промили мозъка. Тоест, ако отида и помажа някой неподозиращ със св. Миро по главата, значи съм го направил християнин? Без съзнателно да приеме благодатта на св. Кръщение? Разбира се, че не!

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Жената се спасява чрез това да бъде майка Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога Да станем истински и автентични християни Ти също имаш нужда от Христос! Млади човече, не вярвай във всемогъществото на материята!

Съвременният човек често сам разрушава връзките си с другите хора. Всичко това е в резултат от живеене в грях и от неправилна организация на живота.

По-рано не са съществували такива средства за придвижване и общуване, каквито имаме ние днес. И много хора, живеещи на голямо разстояние един от друг (по тогавашните разбирания) и желаещи да навестят своите познати и роднини, предприемали немалък труд за това. Най-често тези пътешествия били осъществявани пеша. Обърнах внимание, че всички древни скулптури в Националния музей на Ларнака имат необичайно силни и мускулести крака. Хората в миналото са продолявали пеша огромни разстояния. А когато срещали своя роднина или приятел, те го прегръщали и целували, т. е. нямайки възможност често да го виждат, бивали искрено радостни от срещата с него. Ако му се е случила някаква мъка, те я споделяли с него, както е казано: „Плакали заедно с плачещите и се радвали заедно с радващите се“. Те приемали гостенина си за продължително време, разделяйки с него хляба си. Общуването с другия им доставяло радост.

А днес всичко е различно. Без да напуска дома си, човек набира даден номер и започва разговор (отстрани може да изглежда, че си говори сам на себе си) – и започва да плаче, да се смее или да се кара на някого. Или, например, използвйки Bluetooth, върви по улицата и разговаря с някого, без дори да държи слушалка на ухото си. И, за съжаление, това вече не изглежда странно – ние отдавна сме свикнали с подобни картини.

Има още нещо, което в наши дни ни отдалечава от междуличностните отношения – това е компютърът. Един млад човек ми разказа, че се запознал по Интернет с много добро момиче от Америка. На въпроса как общуват, той ми отвърна: „Чрез компютъра! Ние прекарваме много време в общуване. Аз й пиша – тя ми отговаря!“.

Така съвременните хора се влюбват един в друг, прекарвайки вечерите си пред компютрите, без дори веднъж да се погледнат в очите. За съжаление, те не са в състояние да разберат, че така се разрушава естественото общуване.

От нашия живот незабелязано изчезва дарът, даден ни от Бога – дара на личното общуване между хората. А на пръв поглед сякаш е обратното – чрез съвременните технологии би трябвало да се е улеснил процесът на общуване, да е станал по-достъпен, но ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че ние постоянно се ограничаваме само в такива форми на общуване, подменяйки с тях най-естественото – живите човешки връзки. Както казваше свети Паисий – „Едно нещо е найлон, а друго – Айлон“ (гр. Αυλον – Дух).

Нима може да се сравни една истинска благоухаеща роза с изкуствено цвете? Сега са се научили да правят изящни изкуствени цветя, външно неотличими от живите, но те нямат аромат, не са живи! Или, например, зеленчуци отгледани извън сезона – никакъв вкус! Нима може да се сравнят с онези зеленчуци, които растат в нашата манастирска градина? Монасите-градинари обработват земята, грижат се за зеленчуците, и когато настъпи сезонът им, какъв вид, вкус и мирис имат само! Те са неповторими!

Ето вижте: съвременният човек е стигнал дотам, че е започнал да разрушава дори своя дом – Земята! Да замърсява своята среда – природата. Абсолютно противоестествено е за човека е да разрушава своя собствен дом.

Всичко това са последствия от съвременния неестествен начин на живот. По-рано например, човек е написвал писмо, изпращал го е, то е пътувало няколко дни, получавали го, пишели отговор и изпращали обратно. Хората с нетърпение очаквали отговора, а когато го получели, с радост го прочитали. Прочитали и препрочитали писмото, споделяли го със своите близки. Много от писмата са се пазели за спомен. Много от писмата са имали дълбок смисъл. В наше време този метод на общуване практически не се използва. Ние звъним по телефона, говорим за нашите радости или проблеми и историята на много от събитията в нашия живот се губи.

На Света гора, в канцеларията на манастира се пазят писма от 1860 година. Цели томове писма. Отците са пазели и най-незначителните писма.

Ето какво е написал един монах до манастира: „Скъпи отци, изпратете, моля ви, 5 оки восък и 3 оки масло. С любов в Христа, монах Дометий“.

Това е история от миналото! Отците в писмата си са описвали дори пътуванията до Солун. Те съобщавали как са плавали на кораба, как са пристигнали в града, какво са видяли там, какви новини са чули. Всичко това е прекъснало в 1978 г. , когато в манастира са сложили телефон. От този момент нататък, отците започнали да звънят в манастира от града и всичко онова, което по-рано описвали в писмата, започнали да съобщават устно. Така била прекъсната тази прекрасна традиция и история!

Помня, че когато живеехме в скита, комуникацията беше само по море. Понякога заради буря писмата се бавеха по цели седмици. Имахме малка моторна лодка и да излезеш с нея при бурно море беше опасно. Чакахме морето да утихне. Имахме случаи, при които пощата идваше чак след месец. По онова време писмата се пишеха с голямо достойнство. Човек внимателно подбираше всяка дума. Писмата са имали стойност!

Днес технологиите са толкова развити, че ти изпращаш писмо по факса, веднага получаваш отговор и после го изхвърляш. Такива писма не те уведомяват за нищо, защото хората не изразяват в тях своите мисли, чувства, наблюдения.

В нашата епоха общуването с помощта на писма е придобило професионален характер – писмата днес се пишат само по работа и основно по някакви дела – къде ти съвременния човек да седне и да напише за своите преживявания, чувства и радости!

Това свиване на времето, пространството, мястото, лишава живота ни от множество прекрасни неща.

Състоянието на днешния свят и общество има непосредствено влияние върху духовния живот на християните. Това, разбира се, не означава, че трябва да се откажем от съвременните технологии и да живеем подобно на средновековния човек, но в крайна сметка трябва да разбираме, че от живота ни постепенно изчезва един много интересен и необичаен вид общуване.

Източник: „Православен глас“, бр. 8, август 2015 г.
Автор: Лимасолски митрополит Атанасий

Близки теми:

Условията за съвършената молитва Само смиреният се успокоява в Бога Страстите са най-лошият тиранин Смисълът на страстите и Възкресението Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Какво е, прочие, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то колкото всекиму от тях Господ е дал?

Какво сме ние всички? Слуги, дякони на Бога, и вършим Божието дело: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“.

Не ние, хората, вършим Божието дело, а Бог върши делото, ние сме прости хора, смирени, слаби, нищожни, имаме конкретно служение, Бог ни е поставил да вършим това служение в Църквата, да изповядваме хората, да преподаваме Божието слово, да извършваме св. Тайнства. Добре. И какво означава това? Ние сме смирени слуги на Църквата, но Бог върши всичко и трябва да знаем това и да не правим противното, защото това говори за духовно младенчество. Църквата не е човешка институция, където всичко зависи от качеството на нейните служители. Както казваше един успял собственик на магазин, който искаше да предаде бизнеса на децата си и да ги научи на някои тайни, например как да имат клиенти. Той им казвал:

- Когато дойде клиентът, го черпете! Казвайте му: „Изпий една оранжада!“ Почерпете го с локум, ракия, кока кола, вино, дайте му някакъв подарък!

Децата, млади хора, реагирали: „Е, ако иска нещо да купи – да купи, ако иска да пие вино – да отиде отсреща!“. Така казвали. Но за шест месеца магазинът се опразнил и никой не стъпвал. Дядото се върнал, започнал с ракията, с виното, почерпките и локумите и клиентелата се върнала. Това – да. Ако Църквата беше човешка институция, добре ще отидем там, където са добри служителите, но Църквата не се крепи върху „интелекта“ на своите служители, а върху Божията благодат. Една св. Литургия, която служи един свещеник, има същата сила, с която може да я извърши и всеки друг свещеник, независимо дали е свят или грешен. Защото Христос върши действието. Сега, дали свещеникът е свят или грешен, е негова работа, той ще се осъди или ще се спаси.

Следователно Бог е Този, Който действа в живота на църквата и трябва да се чувстваме чеда на Христовата Църква, а не да се отъждествяваме с човешки лица, макар че са необходими – каквито са нашите духовни отци, учители и духовници, от които имаме голяма духовна полза и които ни укрепват.

Понякога и вярата, с която доближаваме един човек, има значение. Духовникът изповедник може да е свят, но може да отидем с неверие при него и да не получим нищо. Духовникът може да е грешен, но ако попиташ с вяра, ще получиш отговор от Светия Дух.

Да ви кажа една история от Света гора. При стареца Паисий отиваха много хора. Ние живяхме известно време в манастира Кутлумуш. Имаше табели, на които пишеше „Към стареца Паисий“ и по пътечките се стигаше до него. Хората губеха пътя, хлопаха на килиите на всички отци: „Тук ли е старецът Паисий?“. Не. „Къде е?“. По-надолу. Хайде, монахът влизаше вътре да върши своето ръкоделие, да си отпочине, да върши духовните си занимания, но на вратата пак се хлопаше: „Тук ли е старецът Паисий?“. Не. „Къде е?“. По- надолу. Това ставаше по сто пъти на ден. Другите отци се бяха възмутили. Имаше един дякон Нифон, много възрастен, мисля, че беше осемдесет годишен, три пъти по-голям от мене на ръст, много забавен, изключителен. Килията му беше първата, на която хлопаха всички. Тя беше насред пътя. В даден момент и той се възмути. Хората го попитали и той казал:

-Тук е, бре деца, аз съм старецът Паисий!!!

Е, те повярвали.

- А, благословете, Геронда!

Седнали около него, седнал и той по средата и им казал пророчества, откровения, други неща, каквото можете да си представите. Те се зарадвали, въодушевили се, той ги почерпил, дал им разни неща. Казал им шеги, беше и шегаджия. Хората след това се върнаха в манастира. Бързо дойдоха. Попитах ги:

- Ама ходихте ли при стареца Паисий?

- А, отче, намерихме го от първия път!

- Добре, пътят до там е половин час и още половин час – да се върнете.

- Колко време ни нямаше?

- Половин час.

- Но ходихме!

Господи помилуй!

- Добре, разговаряхте ли?

- Разговаряхме! УУУ! Каквото искахме ни каза! За живота на всеки, ама колко мъдър човек! Колко ценен!

Едно дете, което беше с тях каза:

- Не е ли много пълничък?

- Пълничък?! Старецът Паисий? – зачудих се аз.

Та той е слаб като щиглец!

- Отче, много е пълен! Твърде много. След като коремът му започва от врата – каза детето.

Хм, нещо не е наред, си казах аз.

- Добре, вървете да си починете и утре ще говорим отново.

Пратих ги в архондарика. Изхвърчах долу при дякона Нифон и му казах:

- Геронда?

- Какво, бре?

- Минаха ли оттук млади хора, близо двадесет души?

- Минаха, разбира се!

- И какво стана?

- Какво стана?

- Да ме подлудят ли? Който ме пита къде е старецът Паисий, как да го намери, му казвам:

„Тук е Паисий, питайте ме каквото искате!“. Седнах и казах и пророчества и откровения, всичко им казах!

- Бре, благословени човече, какво направи!

Тръгнах и отидох при стареца Паисий.

- Ако знаеш какво стана днес!

Той се превиваше от смях.

- Бре, детето ми, много е добър дякон Нифон! Избави ме от главоболието, което навярно щях да имам с двадесет души!

Но в крайна сметка старецът наистина им говори по Бога, защото и те имаха вяра. Старецът се вдъхновил и наистина им казал важни неща, без да е пророк. Добре, от дете беше на Света Гора, смирен човек, много добър човек, златен, пълен – да, но ние пълните сме златни! Не сме хърби. Не гледайте светците, които били слаби – те били слаби, понеже били святи!

Един психиатър ми го обясни и много се успокоих. Той ме попита:

- Отче, защо много свещеници са пълни?

Казах:

- Наистина, изглежда не се движим достатъчно.

- Не, отче! Това е така, защото сте спокойни хора. Човекът, който е спокоен, който не се гневи и не избухва, той напълнява, докато ние цял ден имаме нерви, нерви, как да качим килограми?

Казах му:

- Имаш право. Ние, слава Богу, се ядосваме един път на всеки два-три месеца!…

Какво да правим. Посмяхте се и днес. Както завчера ми каза една госпожа от Атина по телефона:

- Отче, слушам беседите ви, ама колко са хубави, как само се смея, когато ги слушам!

Казах и:

- Госпожо, наистина!

За смях не можеш ги стигна. Но за всичко друго нищо не струват.

Източник: “Думи за живот” издава храм “Св. Кирил и Методий” – гр. Ловеч

Близки теми:

С болка и любов Разумно използване на свободното време Външна и вътрешна красота Ключът за вратата на Бога Относно абортите

Е, аз съм най-неподходящият човек да ви говоря за всичко това, никога не съм бил женен и от 22 години не съм бил на сватба – представете си, доколко не ставам за човек, който да ви говори за такива работи, тъй като нямам никаква връзка с тия неща. Но съм бил на Света гора Атонска и ще ви кажа това, което са ми казвали отците-подвижници, които също нямат отношение към този въпрос.

Когато четеш светите отци, то откриваш този баланс, това разбиране за нещата. Но в такъв случай, откъде са знаели за това? Защото са живели правилния живот в Църквата, а тогава не ти е нужна някаква философия, за да кажеш на човека как да се отнася към другите хора.

На това и се учим в монашеството. Не си мислете, че монашеството се различава в това отношение. В манастира също се учим как да общуваме с другите хора, но с помощта на послушанието, смирението, с помощта на това, да кажем на човека: „Прости!“ Да разбираш, че ти грешиш, а не другия. Дори и когато си прав за нещо, това е само по външен поглед. Много пъти съм говорил по този въпрос на стареца си и той ми е казвал:

- Ако бях съдия, щях да ти кажа – имаш право! Но ти нямаш права, даже и да си прав! Защото не гледаш на нещата от духовната им страна.

Примерно, някой те е оскърбил, оклеветил, но ти го приеми от духовната му страна, не отговаряй на злото със зло. С това няма да му помогнеш. Значи, трябва да вземаш отговорността върху себе си и по този повод един от великите светители на Църквата казва: „Вземи грешката върху себе си, кажи: „Тук аз греша!“ Не е важно, че по закон другия не е прав. Аз съм сгрешил, аз признавам грешката си и нося отговорност за нея. Уча се да работя върху себе си, затова и мога да общувам с другите, уча се да превъзмогвам себе си и правя всичко това, защото се старая да се уча в манастира.

Знаете ли колко е трудно това? Трудно е, и в брака също не е лесно, а трудно, както и в монашеството. Това е да се научиш да общуваш с другите, да стоиш по 10 часа на бдения, да търпиш човека до теб, когато той плюе, хърка или мирише лошо. Не искаш да търпиш това и казваш: „Това ме дразни!“ И какво значи това – „дразни ме“? Съвсем нищо, ще търпиш.

Спомням си за един монах на Света гора. В един манастир имаше много монаси със спортно образование. По едно време много млади хора от спортната академия на Атина станаха монаси – между тях и боксьори, и атлети, изглеждаха като гиганти. В същия този манастир имаше и един монах, който, бедничкия, беше един такъв дребничък и го слагаха в средата, а от двете му страни бяха боксьори, които го гледаха отвисоко по време на бденията. И той казваше:

- Не мога да ги гледам, страшно ми става! Надвесили се над мене едни такива същества, два пъти по-високи от мене!

Но той беше длъжен да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се научи да приема човека до себе си, а не само да казва: „Е, търпя те!“ Това е неприемливо. Не „търпя те“, а „обичам те!“ Защото Христос не е казал: „търпи врага си“, но – „обичай врага си“ (Мат. 5:44). Трябва да умреш за врага си, казва Христос, трябва да го обикнеш като самия себе си (Мат. 19:19). А щом трябва да обичаш врага си като самия себе си, то колко повече своята съпруга, ближния си, съседа си, брата си, колегата си.

Това, което ни се струва толкова просто, и за което приказваме толкова лесно, всъщност е най-големият подвиг за човека – да превъзмогне себе си. Но за да направи това, да не се побои, но и при това да се чувства уютно, той трябва като начало да победи страха от смъртта. А това се постига, когато човек вкуси от безсмъртието, от Божията любов, която го прави свободен. Тя ти дава чувството за победа над смъртта, и ти вече не се боиш от нищо, нито от клевети, нито от обиди, нито дори, че могат да те убият. И ти преминаваш в един съвършен свят, без всякакво затруднение, именно защото имаш реалната свобода, която се ражда от правилния поглед върху нещата, от правилната връзка с Бога, и най-важното – от Божието присъствие и благословия.

Мнозина днес задават въпроса – нима е лошо да имаш връзка с някого? Но разбира се, деца мои, ако искате да се ожените и да си вземете някое момиче за жена, или пък момичето – мъж, то как да стане това? В края на краищата не става въпрос да ти връчат кутия, от която да изскочи момиче, нито да ти го пратят по пощата, т.е. Божията воля не се изпълнява като в приказките. Ти трябва да се запознаеш с другия човек, с някое момиче, да излезеш на разходка с нея, да си поприказвате, да вечеряте заедно, да поседите, да разговаряте по телефона. Та нали в днешно време говорят по телефона с часове. И един телефон в къщи никога не стига.

Понякога, когато гледаш някой, който говори по телефон, си е направо комично. Представи си, че изключиш звука и се погледнеш в огледалото. Понякога гледам как хората говорят по телефона в колите си, когато се страхуват, че полицията ще ги пипне, изглежда още по-смешно. Особено, когато някой върви по улицата с микрофон в ушите си и говори, върви, размахва ръце и се усмихва, мръщи се или изобразява на лицето си пълно удовлетворение. Ако не е това устройство в ушите му, ще си кажеш, че този човек наистина има нужда от психиатър.

Или, гледаш как някой кара колата си с някаква неразбираема усмивка на лице. Ние се научихме да разговаряме и да се изразяваме чрез тези неща. Виждаш, как човек говори по телефона, като сякаш му се обяснява в любов, гали го или се кани да го бие. А колко мобилни телефони сега са постоянно в действие?

Да, така става днес. Всичко това ни превърна в безлични същества. Станахме едни жици, общуваме си чрез жици. Все по жицата.

Искам да кажа, че можем и сме длъжни да опознаем другия човек. Вижте, трябва да се преодолее този нездрав страх. Църквата ни учи на правилен поглед на човека до нас. И в монашеството се учим да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христа няма ни мъжки пол, ни женски (ср. Гал. 3:28). Значи, не се обръща такова внимание на пола, не се гледа на човека като на мъж или на жена. Църквата набляга върху името на човека – Коста, Мария, Елена, Георги, т.е. най-важно е името на човека, а не пола му, както при лекарите.

Например, влиза някой в болницата и лекарят казва: „Да влезе оня с жлъчката“, „оня с черния дроб“, „оня, слепия“. Нима тези хора нямат имена? Аз какво, жлъчка ли съм, въпреки, че страдам от жлъчка?

Така говорят лекарите – „жлъчката“, „камъните“. Добре де, ама това е Коста, който има проблем с жлъчката. Това е човек, който е болен от нещо. Той не е нито жлъчка, нито бъбреци, нито сърце.

Така че, тук има не само мъж или жена, а човек, личност. И когато се научим на това свято чувство, тогава действително можеш да излезеш с някоя девойка – няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва ли да се изяждаме един друг, ако излезем на улицата? Ами да се поразходим, да седнем някъде, да си поговорим. Сигурно няма чак такава опасност, ако двама души просто седнат и си поговорят, в това няма да има някакво лукавство, нещо плътско и опасно?

Да, но как да се случи по този начин, ако на човек от ранна детска възраст са го учили да гледа на другия по определен начин? При цялата тази реклама? За съжаление, най-пагубното произлиза от тия безсрамни неща, които показват по телевизията, за да не ги назовават по имена. Но това са такива скотски неща, че…

Страшно е, колко вреда нанасят на душата на човека, който гледа такива работи. Мисля, че който гледа такива порочни неща, списания и филми, след това ще му е нужен страшно много труд да ги загърби и да започне да гледа на другия по невинен начин. В същото време умът на човека, опазил се чист, даже и няма да се спре върху тях. Той не е такъв и напълно удобно ще си общува с другия.

Нашата цел е да преодоляваме подобни трудности и да имаме помежду си едни красиви, удобни отношения. Или, не полът ще бъде това, което ще ни определя в основна степен. В Църквата това положение отпада, но не в смисъла, че се разглеждаме като някакъв неутрален пол, не! А като това, че ние вече реално си общуваме като хора, а тези моменти притежават сакрален характер и достойнство. Затова и вече можем да разберем другия човек, уважавайки го и обичайки го, а по този начин уважаваме Божието присъствие в себе си, не лъжем и не даваме лъжовни обещания.

Видите ли, когато се обручаваме, това става пред Бога, и пред много свидетели, и казваме: „Аз искам тази девойка, за да живея с нея до края на живота си и тя да бъде моя жена“. Това е изключително сериозно, да кажеш – „обичам този човек“, да докажеш това и да получиш Божието благословение. Ти признаваш това пред всички хора, пред Бог и дори като гаранция слагаш пръстен, като с това свидетелстваш, че постъпката ти е действително сериозна.

Да, това е много важно и сериозно, да помислиш какво ще кажеш на другия човек и какво обещание ще му дадеш. „Аз действително те обичам, искам да се оженим, за да прекараме целия си живот заедно“. Преди всичко трябва да осъзнаем, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може и да не са от такова значение, но за другия – да. И нямаш никакво право да си играеш с чувствата му.

Знайте, че който е предал другия, ще заплати за това. Съвсем не е нищо това, че другия ще роптае заради нас, ще плаче заради нас, но ще дойде и часът, в който ще си платим за това. И това, че ще си платим, не е още нищо. Ще дойде време, когато и ние ще бъдем уязвени, за да се научим, че не трябва да уязвяваме другите. Когато в живота ни възникнат някакви неприятности и хората ни нараняват, то дайте да си спомним, че и ние някога сме наранявали други хора.

Много неприятно е, когато други плачат от нас, тоест, че ние сме станали причината за роптанието на другите, че се чувстват уязвени, макар и да не го казват на глас. А велико благословение е, ако други се помолят за нас.

Вижте, деца мои, когато сме на сватба, за да ни поднесат угощение, за какво го правим? Защо? Когато каним гости, ние ги угощаваме с вкусни блюда, за да им се харесат. Реално, за да може другият да хапне, да се зарадва и да ти каже: „Бъди жив и здрав! Ядох вкусно ястие, душата ми се зарадва, и аз искам и ти да си ми жив и здрав, дете мое!“ Като в молитвата: „Защото Ти, Господи, развесели Твоето творение“ (Псалм. 91:5).

Ядохме хубава храна – благодарим на Бога. Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия“, преди да седнем на масата. Ако сте в манастир, то там 20 минути се яде, но наоколо се служи цяла „литургия“, кадим и пеем, това е цяло приключение – да вкусиш от тази храна. И защо? Защото ти си се наситил, развеселил и прославил Бога.

Човек, вярващ в Господа, не може да ти пожелае нищо по-добро от това. В това е смисълът на сватбеното угощение – да изядеш тази вкусотия, за да се развесели душата ти и да ми пожелаеш да бъда жив и здрав. Ето какъв е смисълът.

Нося ти подарък, за да изразя огромната си любов към теб. Какво огромно значение има това – да кажеш на другия от цялата си душа – „Бъди жив и здрав и Бог да те благослови!“ Спомнете си, деца мои, ние всички имаме познати, които поменуваме и им пожелаваме от душа: „Да е жив и здрав този човек!“ Това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която идва върху този човек, където и да се намира.

Освен това, когато другият човек се чувства с нещо уязвен от нас, то той може и да не ни прокълне, да не възроптае против нас, ако е въцърковен човек, но все пак ще е наранен и неговата болка ще лежи като тежко бреме върху теб. Много тежко нещо е това – да нараниш другия. И един ден ще заплащаме за това.

Ще кажеш – но нали се покаях! Да, покаял си се, но другият е понесъл раната. Покаял си се и Бог е приел покаянието ти, но за да се изпълни това твое покаяние, за съжаление си длъжен да го заплатиш (моля се това да не се случва!). Тези неща се връщат обратно, като при абортите. Майката, или онзи, който убива детето, казва: „Да, направих аборт, но после се изповядах!“ Хубаво, изповядала си се, покаяла си се, плакала си, но винаги остава едно „но“ – човек си е отишъл от този свят. Кой ще заплати за това, за тази рана? Кой може да го замени?

Трябва да гледаме много сериозно на тези неща. Никога не оскърбявайте другия човек! По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да се мъчи в очакване. Не му говори за това. По-добре да не го знае, пък дори и хиляди пъти да те пита, отколкото да му кажеш лоша дума.

Затова трябва винаги да имаме чувство на отговорност, да бъдем последователни в отношенията си към Бога, към другия и към себе си. Това е онова, което Църквата е установила с помощта на тайнството брак и присъствието ни там говори колко е важно да имаме правилно отношение към другия човек. Тя не го прави тайно, но в храма, пред свещеника и пред всички хора, пред родителите ти и пред Бога. И ти участваш в това, тоест, пръстена, който даваш е гаранция и залог, че действително ще се отнасяш сериозно към тази връзка!

Източник: https//vk.com/prav_mama

Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски

Близки теми:

Със своята молитва той държи света Всекидневният подвиг Възпитанието на младите в съвременното общество Смисълът на страстите и Възкресението Да станем истински и автентични християни

По време наТрисвятата песен в св. Литургия свещеникът казва:
Боже светий, Който пребъдваш сред светии и Когото с трисвята песен възпяват херувимите и славословят серафимите и Комуто всички небесни сили се покланят, Ти от нищо си направил всичко, създал си човека по Твой образ и подобие и си го украсил с всеки Твой дар. Ти даваш на просещия премъдрост и разум и не презираш съгрешилия, но си отредил покаяние за спасение…
Тази молитва показва любовта на Бога към нас и ни насърчава да имаме дръзновението да продължим нашия живот, защото сред всички, които сме тук, сред всички хора в света, няма нито един, който да не съгрешава. Нито аз, който говоря, нито вие, които ме слушате. И ако някой от нас се прави на безгрешен, трябва да знае, че осмива себе си. Защото понякога ни обзема този синдром, който аз наричам синдром на безгрешността, когато дори църковни хора се затрудняват да признаят, че са извършили грях, че изобщо имат грехове и страсти. В молитвите на светците виждаме техния вътрешен свят. Те не лъжели, не използвали хиперболи, а наистина преживявали в себе си факта на своето страстно състояние, падение и грях. Те изказвали това на Бога и не се срамували да кажат: аз съм толкова грешен човек. Има молитви, които понякога се срамуваш да приемеш за твои – защото описват тежки състояния. “Аз се валям в страстите, – казва един светец за себе си, – без всякакъв срам се въргалям в страстите на насладите…” Кой от нас ще се осмели да каже такова нещо? Ние сме добри хора, пазим си имиджа и достолепието пред хората, внимаваме да не ги загубим. Светците обаче нямали такива комплекси, а описвали себе си. За тях нямало голямо значение дали са извършили на дело греховете. Значение имало, че виждали в себе си способността да направят всичко (т.е. всички грехове). Силно ме впечатли един възрастен монах на Света Гора, който казваше:
- Бог да ни пази! Ако Божията благодат ни изостави, всичко може да направим! Малко да ме напусне Божията благодат, и най-големите грехове, даже убийство мога да направя, и от Христос да се отрека, и в плътски грехове да падна!
Той беше стар човек и казваше това много искрено и съзнателно. На мен ми се стори странно, но в живота виждаш, че наистина е така. Човек във всеки един момент може да се разбие, да падне от небето на земята и не само на земята, а в преизподнята. Едновременно с това може и от преизподнята да се изкачи на небето. Това е тайната на човека, на възможностите на неговата свобода, когато заради гордостта биваш изоставян от Божията благодат и падаш като куршум, но чрез смирението и покаянието, когато си разбит на самото дъно, може да се окажеш директно във висините.
Това прави покаянието. То е куршум, който те издига от преизподнята директно във висините. Доказателство? Всички светци на Църквата и преди всичко разбойникът, който пръв влязъл в Рая. За всички други светци нямаме решение от Христос преди Съда, нито за апостолите, нито за някой друг. Единственият, за когото има решение и го знаем, е той. Не се съмняваме в благодатта на светите апостоли и на другите светци. Но библейско свидетелство имаме само за св. Йоан Предтеча, за когото Христос каза, че е най-голям от всички пророци, и за разбойника, който получил уверението от Христос: днес ще бъдеш с Мен в рая. А другият – светият, върховен сред апостолите Петър, който бил Христов ученик, апостол, пълен с пламък и ревност за Христос, паднал, понеже се възгордял и проявил самоувереност, че няма да се отрече от Него, каквото и да стане. Христос му казал: преди да петел пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И той се отрекъл от Христос пред една момиче, без да е в опасност, защото какво можела да му направи една слугиня? Нищо. Той обаче се отрекъл от Христос. Разбира се, чрез покаянието се поправил, но добрият и мъдър разбойник отишъл в рая. Нека го кажем така – Христос му подпечатал паспорта и той влязъл вътре.
Това не е случайно. Както нищо не е случайно в живота на Христос. Христос взел със Себе Си пръв разбойника, за да затвори устите на всички нас. Първо, за да не се отчайваме – защото, за съжаление, трябва да се борим с много страсти всеки ден и които страсти ни излагат, карат ни да падаме в грехове. Факт е, че грехът носи разочарование в човека. Когато човек извърши грях, особено ако е плътски, след това душата се обезсърчава, губи своето дръзновение към Бога, обхваща я скръб. Тя действа по свой начин, независимо от разума. Затова човекът, който пада в грях, затормозява душата си. За известно време може да чувства удовлетворение от греха, но след това губи дръзновението в душата си. Разбира се, в такива моменти врагът на нашето спасение само това дебне. Да види душата на човека, че губи своето дръзновение и почва под нозете си. Тогава идва коварно, бидейки сам коварен, и ни казва: За нищо не ставаш, не можеш да се спасиш! Не можеш да се изцелиш! Няма спасение за теб! Ето, всеки ден се молиш, всеки ден се подвизаваш, всеки ден ходиш на църква и какво ли още не, но и всеки ден падаш в същите грехове. Обезсърчението е голямо оръжие на сатаната…
Отците не се страхували толкова от падението в греха, колкото от обезсърчението след него. Те не се плашили от падението само по себе си, а много повече от това да паднеш и да загубиш дръзновението си. Те обърнали най-голямо внимание на това, защото знаели, че ако човек падне, може да се покае и Бог да очисти неговата душа. Но ако загуби своето дръзновение, край с него, сякаш си го обезглавил и пада долу. Това обезсърчение, което сетне те потапя в депресия, отчаяние, безнадеждност, е огромен хаос, който влиза в душата на човека и е нужно мощно присъствие до теб – на духовен човек, на духовен ръководител, който да има духовна разсъдителност и да е добър лекар, за да може да те вдигне. В противен случай ще останеш паднал… И резултатът какъв ще бъде? Изкусителят да те убеди, че нищо не става от теб, не можеш да се спасиш, няма надежда за теб, следователно, зарежи всичко! И тогава две неща може да правиш – или Бога да убиеш, или себе си. Е, трудно е да убием себе си и не трябва. Затова казваш: зачерквам Бога, оставям Бога в ъгъла! Не може постоянно да ми се мота из краката и да ми случват всички тези злини! След като не мога да се променя, не мога да се поправя, да правя каквото Той иска, за какво ми е? Оставям Го в периферията на своя живот, да приключваме с въпроса и да не ме измъчва Неговото присъствие!
Трябва да има дръзновение, да знаем, че нашето спасение не се постига чрез добрите ни дела, не е резултат само от човешкото действие – със сигурност нашата свобода и човешко дело играе роля, но преди всичко е плод на Божията благодат, милосърдие и любов на Христос, на Христовата кръв, която Той пролял на Голгота за целия свят.
Дяволът отишъл при един старец и му припомнил греховете и паденията, казвайки му:
- Нима имаш лице да застанеш пред Бога? Ти си толкова покварен и потопен в греха!
А старецът му отвърнал:
- Със сигурност нямам нищо, но могат ли моите грехове да победят Христовата кръв, пролята на Кръста?
“Изкупи ни от клетвата на закона чрез пролятата Твоята драгоценна кръв”.
Христос ни очистил със Своята честна кръв, изтръгнал ни е от всичко това, което сме… Но да ви кажа, от една страна, добре, че си патим това от страстите си, защото нашата природа е странна – тя е такава, че е по-добре да си грешен и да се покайваш, хиляди пъти по-добре е, отколкото да си безупречен и да не се покайваш. Защото има хора, които поради своя характер или природа са хладни хора, интровертни, програмирани. Програмирали са се да бъдат добродетелни. Тези хора са добри, но другият (т.е. грешникът) има друга сладост в душата, защото има смирение, дълбоко смирение. Той носи онова вътрешно чувство, че не е достоен за Божията милост и благодари на Бога за Неговата милост и любов, сърцето му става меко, той става благ човек, не отхвърля другите, не ги гледа отвисоко, не ги осъжда, никого не осъжда.
Когато някой говореше за греховете на други хора, нашият старец казваше:
- Виж, чедо, стигат ми моите грехове. Този, за който говориш, е по-добър от мене!
Тоест, аз за какво да осъждам и кого!? След като всички, които ми описваш, че били направили еди-какво си, са по-добри от мене. Как тогава ще ги осъждам? Хора като нашият старец не осъждат другите, защото смятат себе си по-лоши от всички.
Докато другият – добрият, моралният, безупречният, незамърсеният от праха на греха – отваря устата си и изрича много тежки неща.
Сещам се, че веднъж дойдох в тази зала, когато още бях игумен в манастира Махера. Поканиха ме да изнеса беседа за стареца Паисий. Казах каквото можах. Имаше един проповедник, няма да ви кажа името му, може вече да не е сред живите. Той имаше „азбучно” мислене, а в онзи ден бяха дошли и децата от неделното училище. Спомням си колко странно впечатление ми направи неговото слово, когато той каза на децата:
- Вие, които сте тук, църковните чеда, сте като орли, които летят високо, високо, в лазурните небеса!..
Някакви такива работи им говореше, без малко и ние щяхме да литнем. Сетне продължи:
- А онези деца, които не идват в църквата и които живеят в греха, те са като червеите, които пълзят в калта…
Един светец по друг начин щеше да говори: ние сме в калта, а не другите. Всички други са орли, а ние всички тук пълзим по земята. Аз за първи път чувах такива думи. Толкова години на Света Гора не ни случи някой да ни каже, че сме орли и летим високо. Нашите старци имаха друг дух. Ако кажеше нещо (одобрително за себе си), те ти казваха: нима имаш лице да говориш така, клети човече? Учеха ни да гледаме със смирение на себе си, когато застанем пред Божието лице.
Някои казват: тръгвам си от този свят с чиста съвест, изпълних напълно моят дълг! Клети човече, я попитай Бога да видим какво мнение има? Бях на едно погребение и покойникът преди да умре имал бляскавата идея да напише сам своето надгробно слово, което другите да прочетем на неговото погребение. Да не би случайно да не го разберем и погребалното слово да не отразява правилно живота му. Той го написа и го прочетоха… Защо им трябваше да го четат… В него пишеше: “Тръгвам си от живота със съзнанието, че изпълних напълно своя дълг и направих всичко най-добро, което можах”. Не е лошо това, но не помага в духовен аспект на човека да види себе си какъвто е.
Когато знаем, че не сме такива, каквито сме си мислели или си мислим, а сме много по-различни – окаяни, потопени в греха, тогава се обръщаме към Бога и разбираме, че трябва да се надяваме на Господния Кръст, Разпятие, Възкресение и Кръв, която е пролял за нас. Няма толкова значение какви са нашите грехове, а това, че се отдалечаваме от Бога, че цялото ни състояние е окаяно.
Тогава разбираме колко велико нещо е св. Литургия. Христос какво казва в нея? Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове… Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове. Христос дава Своето тяло и кръв за опрощение на греховете ни. Ако отидеш на св. Литургия, мислейки, че си нещо, нищо няма да получиш. Трябва да отидеш със съзнанието, че си последният, най-окаяният, но не просто да останеш в това съзнание, защото Църквата не иска да сме унили и смачкани, а да сме левенти, да имаме това смирено чувство, но и да отидем с дръзновение, като Божии чеда, надявайки се на Божията любов и милост, а не на своите дела. Тогава човекът се отморява, утешава се, намира себе си, възпълва се като личност, става благ, кротък, смирен.
Когато си изтерзан и осквернен от греха и страстите, но търсиш от Бога прошка и твоето спасение, тогава не си жесток с други хора. Затова казах, че тези, които мислят, че са безупречни, са жестоки съдници на другия. Такъв човек говори за другите с най-тежки думи. Отхвърля ги, осъжда ги, издава им присъди, изобщо не ги оправдава, безмилостен е. Остави го там да се научи, добре да си изпати, защото така, защото иначе… Но почакай, нима ти си толкова чист, че да говориш такива неща за другия? Ти може да не си направил това, което той е направил, но нямаш ли чувството, че и ти си окаян поради твоите страсти ? Той се измъчва от тази страст, а ти от друга. И знаете ли, Бог поставил сред главните страсти не само сластолюбието. Днес казваме, че сластолюбието е голяма страст. Бог обаче поставил и други неща сред страстите – славолюбието е страшна страст, по-лоша от плътската. Както и сребролюбието, което св. ап. Павел нарича идолослужение. Затова няма само една страшна страст и понеже съм се избавил от нея, значи всичко ми е наред. Ако изобщо си се избавил… Я да отворим ума ти да видим какво има в него и дали си се избавил наистина? А от останалите? Дори да мислиш, че си се избавил от останалите – имаме толкова други неща.
Затова белег на светците била голямата благост, с която се отнасяли към падналите хора, не ги осъждали. Като съвършен пример имаме Христос, Който, когато отишли и хванали жената в самото прелюбодейство, Моисеевият закон повелявал тя да бъде убита с камъни. Знаете ли, убиването с камъни било акт, който се позволявал от Моисеевия закон и днес съществува в някои мюсюлмански страни. Когато те хванат в този грях, те заравят в земята до кръста, за да не можеш да избягаш, и те убиват с камъни. Така убили първомъченика Стефан и множество други светци и апостоли.
Когато се подготвяли да убият онази жена с камъни и Христос отишъл там, Той нищо не й казал, а се обърнал към другите с думите: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. Сред тях със сигурност е имало хора, които не са извършили прелюбодеяние. Те били фарисеи, добри, морални хора, хипотетично пазели закона, вероятно не били извършили този грях, който тя извършила, но имали толкова други грехове и преди всичко греха на гордостта, чрез който пречели на благодатта на Светия Дух да ги просветли да разберат Христос. И Христос казал на тази жена: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши. Другите си тръгнали, защото ги изобличавали думите на Христос. След като никой не е без грях, никой не може да съди този, който е съгрешил, а Господ просто я посъветвал да престане да греши.
Това прави и Църквата, която показва на човека изхода на покаянието. Затова няма нито един, за когото да кажеш, че не може да се спаси.
Наскоро ме поканиха на едно съдебно заседание, за да ме попитат за един човек, който е извършил много престъпления и сега е в затвора. Разследваха дали евентуално може да го пуснат. Той е с доживотна присъда. Разбирате, че става въпрос за обвинения в убийство и други тежки престъпления. Един господин ме попита:
- Вярвате ли, отче, че този човек може да се спаси?
Аз се засмях и казах:
- Каква е Вашата професия, ако позволите да попитам?
- Психиатър.
- Вие, г-н психиатре, вярвате ли, че този човек не може да се спаси?
- Но аз питам Вас!
- Аз отговарям чрез моя въпрос.
Нима има човек, който не може да се спаси? Не исках да го кажа там, само дяволът може да го каже. Откъде да знам, че и аз няма да се окажа с доживотна присъда, тръгвайки да спася другия, да се окажа с белезници, да вляза в затвора и да трябва други да ме спасяват! И кой ще дойде? Както и да е…
И така, само дяволът може да ти каже: не можеш да се спасиш! Христос казва, че всички могат да се спасят, всички са поканени в царството Божие, не просто да се спасят, а могат да стигнат до голяма святост. Всеки човек може, стига само да се покае, стига да каже на Бога: Прости ми!, да се смири и да влезе в това покайно разположение на душата. По този начин отваряш пред себе си един изход. Грехът ти затваря изходите, притиска те и те отчайва, докато Бог ти отваря вратата, чупи тези окови, тази преграда и ти казва, че каквото и да си направил, колкото злини и грехове да си сторил, ако се покаеш, можеш да се спасиш. Това е скандал за логиката на света. Светската логика твърди: този е убил 200 човека и не може да се спаси. Светската логика не приема това особено ако сред тези жертви има и наши близки. Убил е детето ми, брат ми, баща ми, приятеля ми и то хладнокръвно. Убил е 500, 1000 души и може да се спаси? За Божията логика – да, може да се спаси. Няма някой, който да не може да се спаси. Защото ако кажеш, че той не може да се спаси, тогава хулиш Христос, сякаш Му казваш: Твоята жертва върху Кръста всички може да спаси, но този не може! Така казва и дяволът: Ти дойде, стана Човек, проля кръвта Си за целия свят, но този не може се спаси, бидейки толкова грешен, толкова окаян, толкова покварен, извратен, болен.
А на онзи психиатър от онова съдебно заседание казах:
- Всички хора могат да се спасят.
- Ами ако умът му е извратен? – каза той.
- Тоест ако има психическо заболяване?
- Да речем, че е така.
- Това е още една причина да се спаси, защото този човек, който е психично болен, има психически проблем. И има едно облекчаващо обстоятелство.
А ние, които не сме психично болни и грешим съзнателно, предварително го обмисляме и оглеждаме отвсякъде да го направим точно и добре, с нас какво ще стане? Затова старецът Паисий казваше: дано Бог да ме съди като луд, поне да имам едно облекчаващо обстоятелство, и каквото съм вършил, го правих в моята лудост. Но ако не си болен, а си наред, тогава нещата са още по-трудни за теб.
Виждате каква е Божията логика и каква е светската логика. Божията логика е пълна с благост и кротост и не задушава другия човек. Където и да отиде, където и да се окаже, в което и да е трудно състояние, който и да е, човекът има възможност за спасение. Най-малкото докато е в този живот. Не знаеш какво става, до сетния му час, до последната секунда на живота му и затова не можеш да изключиш спасението за него.
Това съзнание помага както лично на нас, така и на нашите отношения с другите хора – да бъдем дълготърпеливи към тях, снизходителни, благи, да не ги съдим, да съдим само делата им и да ги избягваме, но не и нашия брат. Да бъдем съединени с другите и да не мислим, че ние сме някои. На първо място трябва да се освободим от тези комплекси на ангелизма, за които говори психологията и психиатрията, тоест да си мислим, че сме добри хора, ангели.
Понякога при изповедите виждам хора, които се измъчват, защото постоянно казват – не се поправих! Не станах добър човек! Казвам:
- Чедо, тук не е наред. Не ми звучи добре това. Нима е възможно да дойдеш и да ми кажеш станах добър човек! Да кажеш: поправих се!? Не това е целта.
И те се измъчват. След това и дяволът изморява тези хора, изморява ги в духовния живот, защото им внушава да мислят така: Колко години се опитвам, опитвам и не ставам по-добър! Няма да станеш по-добър. Разбери го! Ще възразиш: И какво ще стане? Има хора, които идват на изповед и казват:
- Всеки път ставам по-лош и единственото, което ми остана, е да моля Бог да ме помилва. Няма да стана по-добър. Изключено е!
Тези хора осъзнават това и имат по-голям вътрешен мир и отмора и внимават повече да не съгрешат. А когато съгрешават, посрещат своите падения спокойно, което не им позволява да се сринат. Докато другите, когато съгрешават, се съкрушават не с духовно съкрушение, а поради егоизма. Аз?! Аз да направя такова нещо?! Не го очаквах от себе си! Защо, за какъв се смяташе и не го очакваше?
Ние очакваме, че може да направим всичко. Онзи монах казваше, че без благодатта и от Христос може да се отрече, и убийства ще извърши, и блудство и всичко. Не го притесняваше да го каже и го вярваше. Ако ме напусне благодатта, всяко зло мога да направя. А ти се разочарова от себе си? Не го ли очакваше и не знаеше ли, че си слаб, грешен, окаян и понеже прояви нерадение и с твоята гордост прогони благодатта, която те покриваше, затова си изпати всичко това?
Какво трябва да правиш тогава ли? Както Бог казал на Каин: Съгрешил си? Успокой се! Помоли се, призови Божието име, внимавай над себе си, не се излагай на опасност като виждаш, че си слаб, че имаш страсти и си склонен към греха. Престани да казваш: не, аз ще отида еди-къде си и няма проблем, понеже съм преодоляв всички тези неща. Какво се получава обаче? Отиваш и всичко оплескваш. Не постъпвай лекомислено и наивно. Трябва да се поправиш, но когато се поправиш, не бива да казваш: за щастие се поправих и сега край! А да разбираш, че пазенето на Божиите заповеди не е нищо друго, а това, което е в твоята човешка природа. Не е нещо особено велико да не крадеш, да не лъжеш, да не блудстваш, да не прелюбодействаш, да не убиваш, да почиташ родителите си и другите хора. Тези неща така или иначе ни ги казва нашата човешка природа. Това не е нещо, което трябва да смяташ за особено значимо.
Това, което от имаш нужда наред с всичко това, е придобиването на Светия Дух. Ако придобиеш Светия Дух, тогава се възпълваш, както и ставаш смирен като Христос и се успокояваш, умиротворяваш се, сърцето ти се изпълва с благодарност към Бога и тогава по парадоксален начин не смяташ никой човек за лош. Всички са добри, тихи, твои братя, и излизаш от онези болестни състояния, присъщи на някои хора, които казват:
- Не ходя на църква, защото там всички са лицемери!
А ти, който не ходиш, какъв си? Ела поне да ни помогнеш, след като си различен. На един човек, който говореше така, му отвърнах:
- Ела ти, който не си лицемер, да вземем добър пример от теб! Ние къде да видим такъв пример, след като всички сме лицемери! Не е ли по-добре да дойдеш и да видим и ние един човек по-добър от нас, че и ние да се да станем по-добри?
Не е хубаво да мислиш, че всички други са погубени, а ти си толкова добър, че не ходиш в храма, защото там всички са лицемери. Е, дори да са лицемери, какво ще ти стане, ще те заразят ли? Това не е вирус. Както и да е…
Човекът, който преживява това Божие благословение – покаянието като път на спасението, освобождава себе си и има мир, каквото и да стане в живота му. Дори всички да го осъждат, плюят и обвиняват, ние знаем, че имаме Бог, Който няма да ни осъди, а пътят към Него винаги е отворен. Хората може да ни затворят всички пътища, но Бог никога няма да затвори пътя на спасението чрез покаянието. Каквото и да ни се случи, пътят на спасението е отворен пред нас и никой няма силата да го затвори. Това не е бариера, за да я спусне някой пред нас.
В такова благословено от Бога състояние не се погубваш, не се отчайваш, не рухваш, а с колкото повече трудности се сблъскваш, толкова повече се надяваш на Христовото присъствие и се радваш на благословението, което Христос ти дава. И не само това, но се радваш и на общуването с твоите братя, ставаш благ, по-търпелив, по-спокоен и нямаш проблем да общуваш, говориш, простиш и живееш заедно с който и да е човек. Всички хора стават твои братя и Божии образи и чеда.
Превод: Константин Константинов

Източник: Двери бг

Близки теми:

Не се хващай за котвата! Бракът е кръстно-възкресен път Разговор за самотата и надеждата Епохата на Бога Не губи Христос от поглед

Източник

История на чудотворната икона “Успение Богородично” от Кипър

В двора на Зографската света обител редом със съборния храм е разположен параклис, посветен на Успението на Божията Майка. В него от векове се съхранява скъпоценната чудотворната икона на Света Богородица, която през тринайсети век бе предупредила зографските братя за нашествието на латински отряди. Те бяха изпратени да присъединят светогорските монаси към унията, сключена тогава между Константинопол и Рим. В наше време този храм се сдоби с още едно съкровище, което свидетелства за Божията милост и за непрестанното покровителство на светите Божии угодници към монашеския чин и въобще към християнския род. Това е иконата на Успението на Света Богородица, донесена по чудотворен начин на своето място. Тя е дарение от благочестивия кипърски християнин Стельос Хаджихараламбу, както това е означено на малката метална плочка върху иконата. Свързахме се с г-н Хаджихараламбу и го помолихме подробно да разкаже историята на донасяне на иконата. По-надолу поместваме неговия правдив разказ:

Кипърската икона, изложена на поклонение в катедралата Св. Неделя в София. Снимка © Атанас Димитров

„За първи път посетих Света Гора през 1984 г. Тъй като не познавах мястото, нямах никакъв предварителен план къде да отида. На корабчето от Урануполи за Дафни се запознах с г-н Аргир Малчев от България, иподякон и църковен певец, който бе от гръцки произход. Предложи ми да го съпровождам в неговото поклонничество и аз приех. Първо отидохме в Карея, където отседнахме в Зографския конак, а на другия ден отидохме в самия манастир, посветен на свети великомъченик Георги. Там останахме 2-3 дена, по време на които участвахме в братските богослужения, обикаляхме манастира и със съдействието на братята се покланяхме на светините в него.

Тъй като по това време настъпи празникът Успение на Божията Майка, влязохме и в параклиса, посветен на това събитие. Видях, че иконата на Успение в него беше много малка и предложих на игумена на манастира, блаженопочившия отец Евтимий, да доставя с мои средства една по-голяма икона, като уточнихме размерите и мястото, на което ще бъде поставена – лявата колона на храма, намираща се на около метър пред иконостаса.

Когато се прибрах в Кипър, първата ми работа беше да намеря подходящ иконописец и така възложих поръчката си на г-н Мариос Тавринос. След няколко месеца взех готовата икона и през 1985 г. тръгнах отново към Света Гора, за да изпълня обета си от предишната година и с желанието да посетя и някои други манастири. Освен увитата икона с размери 1 м на 70 см и личния си багаж, бях взел и бутилки с църковно вино и други подаръци, които щях да оставя по манастирите.

Автобусът от Солун закъсня и когато стигнахме в Урануполи, корабчето, с което се влиза на Света Гора, вече беше отпътувало. Заедно с един младеж решихме да тръгнем пеша, без да имаме представа колко път имаме пред себе си. Носейки иконата и тежкия си багаж, вървяхме до към 16 ч. следобед и стигнахме до скита Крумица (Скитът е собственост на руския манастир „Свети Пантелеймон“ и там на големи площи се обработват лозя – б. изд.). Аз бях изморен до крайност, а на стъпалата ми бяха излезли рани от ходенето. Там разбрахме, че имаме още много път, за да стигнем до целта си, но ние не бяхме в състояние да продължим. За щастие се намери един трактор, който ни върна обратно почти до Урануполи. На другия ден се качих на корабчето и след известно време слязох на зографското пристанище. Тръгнах по пътя нагоре съвсем сам. Тъй като обаче чувствах силна умора от предишния ден, след около стотина метра се спрях на едно равно място, където реших да подремна. За да съм сигурен, че иконата няма да изчезне по някакъв начин, я сложих под главата си и се унесох. Изпаднах в едно особено състояние – нито заспал, нито буден. Видях срещу мен да идва на кон един от отците, с когото се бях запознал при предишното ми посещение – възрастният йеромонах Пахомий. Той радостно ме приветства с добре дошъл. „Благословете, отец Па­хомий, отвърнах аз. Ето, изпълних обета си и нося иконата“. А той ми каза: „Аз не съм Пахомий. Не ме ли знаеш, че съм Георги? Искаш ли да ти помогна за пренасянето на иконата?“ „Е, щом имате кон, помогнете ми“, отвърнах аз. Тогава той взе иконата, сложи я на коня и се изгуби от очите ми. В същия момент дойдох на себе си и видях, че иконата не е под главата ми. Изключително разтревожен, огледах наоколо, но напразно. Ами сега?

Целият ми труд нима отиде напразно? Продължих към манастира с неспокойно сърце. На входната врата срещнах дядо Игумена и веднага му разказах, какво ми се е случило. Попитах го дали днес отец Пахомий е излизал от манастира. Той ми отвърна, че от сутринта старецът не е напускал манастира. С кротки и ласкави думи ме посъветва да се успокоя и ми предложи да се поклоня в храма. След като влязохме в съборния храм, той потърси ключ да отвори и параклиса на Успение, за да се поклоня и там. Когато отключи и влязохме, и двамата застинахме в недоумение. Иконата, както я бях опаковал в хартия, беше подпряна на лявата колона на храма, за където и беше предназначена. Пред очите си имахме несъмнено свидетелство за извършено чудо, защото по човешки начин всичко това нямаше как да стане. Първо, параклисът беше заключен и ако някой страничен човек беше взел иконата, нямаше как да я остави вътре. Освен това тя не беше оставена къде да е, а именно на мястото, за което беше предназначена. Чувствах в душата си, че тъй като свети Георги бе видял искреното ми желание да дам нещо на неговата света обител, поиска да ми покаже благоволението си към моя принос и да ме окуражи в моя личен път на християнин.“

Г-н Стельос Хаджихараламбу е военен. Когато се извършва чудото с иконата през 1985 г. е бил старши лейтенант в кипърската армия. Доскоро заемаше висок пост в кипърското Министерство на отбраната с чин генерал-майор, а сега вече е пенсионер и се радва на своето семейство – жена и три деца, които живеят заедно в атмосфера на сплотеност и християнски добродетели.

Източник: Едноименна брошура, издание на Зографската света обител, 2009 г.

Близки теми:

Христос е наш Приятел, наш Брат… Той е всичко. С болка и любов Нека сами себе си, един другиму и целия си живот на Христа Бога да отдадем Ако със смирение не изплуваш над нещата, ще потънеш Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение