Сега ще се ядосам

Март 11, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 


 

Сега ще се ядосам!

 

Веднъж един човек, който тежеше 140 кг, дойде да става монах. Висок, пълен, гневлив – викам си: „Аман, аман!“ Дойде и каза: „Отче, когато се ядосам, треперя, гневя се и скърцам със зъби!“ Веднага щом си припомнеше нещо, за което да се ядосва, започваше да скърца със зъби. Един хубав ден реши да стане монах. Изби ме студена пот и си рекох: „Пресвета Богородице! Той ще ни изтрепе! Ако дойде тук и го хванат нервите, звяр е, какво ще правим? Ще ни изтреби! Дано не идва!“ Ала дойде. Предупредих другите: „За Бога, гледайте да не му кажете нещо накриво! Ако видите, че нещо не му харесва много, дръпнете се малко назад, да видим как ще се справим с него, защото само да духне и всички ни ще изтреби!“ Какво да ви кажа. Благодатта толкова силно подейства в този човек, че сега не знае какво означава гняв. Невероятно нещо. Напълно се промени и вярвам, че вече и да иска, не може да се ядоса.

Сещам се за един старец на Света гора – Йаков, който беше юродив заради Христа. Винаги обикаляше бос, сред скалите, в снега… Носеше едно расо, което някога беше черно, но с времето избеля и цялото беше в кръпки. Някои отци решиха да му ушият ново расо. Искаха и му го ушиха, но той не искаше да го облече. Един ден го хванаха двама по-здрави монаси, свалиха му старото расо и се опитаха насила да му сложат новото, а той, клетият, повтаряше: „Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам! Сега ще се ядосам!“ Но не можа да се ядоса – опитваше се, но беше забравил как човек се ядосва, не можеше да намери механизма на гнева и се предаде на волята на отците. Той беше велик светец. Беше и пророк.

Да не ви казвам, че един ден дойде и му дадохме да яде макарони. Имахме и гости. Той седна на земята, защото не ядеше на трапезата. Когато един отец му донесе чинията с макароните, той каза: „Момент!“, изсипа чинията на цимента и даде да я измият. Междувременно започна да яде макароните от земята, но един котарак отиде и му измъкна два-три макарона. Той започна да го гони, за да си вземе обратно макароните – и това ставаше пред посетителите. Те се смееха и не разбираха какъв е този човек.

Той почина. Беше дивен човек и се движеше в друга атмосфера. Не знам дали някога ще бъде описано житието му.

Друг случай с него. Беше март и на Света гора имаше голям сняг, намериха го някъде сред снега. Трепереше от студ, беше страшен студ. Когато го доведоха до печката, за да се стопли малко, той каза: „Слава Богу! Днес бях като св. 40 мъченици!“ Лицето му и сърцето му бяха пълни с радост, защото се удостоил с това изпитание.

Знам, че това не се предава с думи. Просто го казваме, за да очертаем пътя, че когато Бог утешава душата на човека, тази утеха надмогва всички събития от този свят и може да угаси насладите, както и скръбните събития да обърне в радостни.

 

Сватба ли е, или погребение

 

Казах ли ви историята с онзи светогорец? Има един светогорец, старец Модест, клетият, живее в пустинята, в скита „Света Анна“. Простодушен, но изпълнен с ревност. Веднъж минал край църквата „Света София“ в Солун и видял венци, тъй като имало погребение. В Гърция слагат венци, които са много скъпи. Ако починалият е някой богат, църквата е пълна с венци, украсяват с цветя, с ленти… Объркваш се, мислиш, че си на сватба… Има някакви погребални бюра, където продават такива неща, сега и в Кипър ги има. Купуват ги оттам, а ние гледаме покойниците през прозорчето или изобщо не ги виждаме. Сега нямаш пряка комуникация с мъртвеца. По-рано вземаха починалите вкъщи, обличаха ги, грижеха се за тях, целуваха ги, почитаха ги… Днес починалият е затворен в ковчега.

Този старец отишъл, видял цветята и извикал:

- Сватба ли има тука?

- Не, погребение!

- И какво е това тука?

- Това са венците за починалия.

- Колко струват?

- 5000 драхми единият.

- 5000 драхми единият? Ама това е тщеславие, прахосничество, не е правилно!

- Е, какво да правим, отче? Ние ли ще променим обичаите на света?

Той влязъл вътре.

- Къде е вдовицата?

Опечалената вдовица била отсреща. Той я попитал:

- Вдовице, какви са тия неща, които правиш? Тези неща обременяват душата на човека! Какъв е този егоизъм и тщеславие?

Той продължавал, а тя, клетата, в своята болка казала:

- Остави ме на мира, клети човече! Остави ме на мира, махни се оттук!

- Какво да се махам, дойдох да ти кажа да се покаеш и да мислиш за мъжа си!

Тогава тя извикала:

- Не издържам вече! Обадете се на 100 (номера на полицията в Гърция)!

Отецът не знаел какво е 100 и казал:

- Ако щете, обадете се на 1000!

Така и остана това на Света гора, защото, когато се върна, го разказваше…

Да не говорим, че счупи и една статуя в Атина. Отишъл в Министерството на образованието. Някой му казал, че пред Министерството има гола статуя на Афродита. Тръгнал от Света гора, пътувал с влака през нощта, отишъл и се ужасил. Върнал се обратно и отсякъл:

- Не стават така тия работи!

Взел един лост, отишъл на другия ден с влака рано сутринта и направил на прах статуята. Тя обаче била археологически паметник, хванали го на място и щели да го съдят. Съдията го попитал:

- Искаш ли адвокат?

- Не!

- Знаеш, че ще последва затвор.

- Господин съдия, аз живея в пустинни места, върху скалите. В затвора поне ще ми дават хляб и чиния ядене без пари!

- Една година и половина затвор! – отсъдил съдията.

- Какво безобразие! – извикала една жена, която се опитала да защити отеца.

- Безобразие? И на теб шест месеца затвор! – казал съдията.

В крайна сметка, оневиниха отеца, изкараха го невменяем и го пуснаха, но след това той остана шест месеца в Атина, за да ходи на свиждане на жената, като й повтаряше:

- Кой ти каза да викаш и да ме защитаваш?

Това са светогорски истории, които са свидетелство за простотата на човека, която е изключително красива. Когато човек функционира просто, неговите сили вътрешно се обединяват, от ума му изчезват всички лукавщини и сплетни на този свят и става като малко дете. Щом придобие такава простота, тогава човекът придобива голям уют, придобива вътрешен простор и свобода.

 

За уединението и утехата

 

Нека ви кажа от малкия си опит – самотата на града е по-болезнена от пустинята. Тя е много болезнена. Сещам се, че когато бях студент и живеех сам в Солун, преживях жестока самота. Градът е жесток. Страшно нещо, онази самота те убива. Да живееш в блок, с други 200 души и да не знаеш какво става около тебе, кой е пред тебе, долу, горе или до тебе… Да живееш в град, в който, за да вървиш пеша, очите ти трябва да бъдат отворени на четири, за да не те смачкат. И ако закачиш другия, няма „Извинявай!“. Ако вървиш и блъснеш другия, без да внимаваш, тозчас ще си получиш заслуженото. Живееш в такъв град, но въпреки това си изцяло сам. Жестока самота. Сещам се, че тогава казах на стареца Паисий:

- Трудно е в града, голяма самота!

Той ми отговори:

- Прояви търпение. Ако проявиш търпение там, където си, ще ти дам благословение да отидеш в Карулия (Карулия е най-суровата част на Света гора, с пещери в скалите, докъдето се стига по вериги).

Е, тогава и аз си мислех, че ще отида там…

В пустинята има утеха. Сещам се за един приятел пустинник, беше математик. Заваля сняг. Четири метра сняг, всички бяха блокирани. Няма го Харитон. Той дори храна не беше взел със себе си. След двадесет дена успях да отида да го видя. Попитах го:

- Какво става с тебе?

- Добре съм!

- Как изкара толкова дни сам?

Бях първият човек, когото виждаше от седемнадесет дена. Каза ми:

- Трудно ми беше. За пръв път живях толкова дни сам в пустинята, в гората. Напълно сам, да не виждаш нищо! Както бях самичък, в килията ми дойде едно котенце и почувствах такава радост и утеха от това, че… го сметнах като дар, изпратен от Бога, за да ми прави компания.

Разбира се, това е човешката страна, но тя има и друго измерение. Сред жестокостите на града трудно намираш утеха.

 

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Ловчанска митрополия

 

Да ви разкажа една история от Света гора

Февруари 19, 2019 in Беседи, Начална страница


 

Какво е, прочие, Павел? Какво е Аполос? Не са ли те служители, чрез които вие повярвахте, и то колкото всекиму от тях Господ е дал?

 

Какво сме ние всички? Слуги, дякони на Бога, и вършим Божието дело: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“.

Не ние, хората, вършим Божието дело, а Бог върши делото, ние сме прости хора, смирени, слаби, нищожни, имаме конкретно служение, Бог ни е поставил да вършим това служение в Църквата, да изповядваме хората, да преподаваме Божието слово, да извършваме св. Тайнства. Добре. И какво означава това? Ние сме смирени слуги на Църквата, но Бог върши всичко и трябва да знаем това и да не правим противното, защото това говори за духовно младенчество. Църквата не е човешка институция, където всичко зависи от качеството на нейните служители. Както казваше един успял собственик на магазин, който искаше да предаде бизнеса на децата си и да ги научи на някои тайни, например как да имат клиенти. Той им казвал:

 

- Когато дойде клиентът, го черпете! Казвайте му: „Изпий една оранжада!“ Почерпете го с локум, ракия, кока кола, вино, дайте му някакъв подарък!

 

Децата, млади хора, реагирали: „Е, ако иска нещо да купи – да купи, ако иска да пие вино – да отиде отсреща!“. Така казвали. Но за шест месеца магазинът се опразнил и никой не стъпвал. Дядото се върнал, започнал с ракията, с виното, почерпките и локумите и клиентелата се върнала. Това – да. Ако Църквата беше човешка институция, добре ще отидем там, където са добри служителите, но Църквата не се крепи върху „интелекта“ на своите служители, а върху Божията благодат. Една св. Литургия, която служи един свещеник, има същата сила, с която може да я извърши и всеки друг свещеник, независимо дали е свят или грешен. Защото Христос върши действието. Сега, дали свещеникът е свят или грешен, е негова работа, той ще се осъди или ще се спаси.

 

Следователно Бог е Този, Който действа в живота на църквата и трябва да се чувстваме чеда на Христовата Църква, а не да се отъждествяваме с човешки лица, макар че са необходими – каквито са нашите духовни отци, учители и духовници, от които имаме голяма духовна полза и които ни укрепват.

 

Понякога и вярата, с която доближаваме един човек, има значение. Духовникът изповедник може да е свят, но може да отидем с неверие при него и да не получим нищо. Духовникът може да е грешен, но ако попиташ с вяра, ще получиш отговор от Светия Дух.

 

Да ви кажа една история от Света гора. При стареца Паисий отиваха много хора. Ние живяхме известно време в манастира Кутлумуш. Имаше табели, на които пишеше „Към стареца Паисий“ и по пътечките се стигаше до него. Хората губеха пътя, хлопаха на килиите на всички отци: „Тук ли е старецът Паисий?“. Не. „Къде е?“. По-надолу. Хайде, монахът влизаше вътре да върши своето ръкоделие, да си отпочине, да върши духовните си занимания, но на вратата пак се хлопаше: „Тук ли е старецът Паисий?“. Не. „Къде е?“. По- надолу. Това ставаше по сто пъти на ден. Другите отци се бяха възмутили. Имаше един дякон Нифон, много възрастен, мисля, че беше осемдесет годишен, три пъти по-голям от мене на ръст, много забавен, изключителен. Килията му беше първата, на която хлопаха всички. Тя беше насред пътя. В даден момент и той се възмути. Хората го попитали и той казал:

 

-Тук е, бре деца, аз съм старецът Паисий!!!

 

Е, те повярвали.

 

- А, благословете, Геронда!

 

Седнали около него, седнал и той по средата и им казал пророчества, откровения, други неща, каквото можете да си представите. Те се зарадвали, въодушевили се, той ги почерпил, дал им разни неща. Казал им шеги, беше и шегаджия. Хората след това се върнаха в манастира. Бързо дойдоха. Попитах ги:

 

- Ама ходихте ли при стареца Паисий?

 

- А, отче, намерихме го от първия път!

 

- Добре, пътят до там е половин час и още половин час – да се върнете.

 

- Колко време ни нямаше?

 

- Половин час.

 

- Но ходихме!

 

Господи помилуй!

 

- Добре, разговаряхте ли?

 

- Разговаряхме! УУУ! Каквото искахме ни каза! За живота на всеки, ама колко мъдър човек! Колко ценен!

 

Едно дете, което беше с тях каза:

 

- Не е ли много пълничък?

 

- Пълничък?! Старецът Паисий? – зачудих се аз.

 

Та той е слаб като щиглец!

 

- Отче, много е пълен! Твърде много. След като коремът му започва от врата – каза детето.

 

Хм, нещо не е наред, си казах аз.

 

- Добре, вървете да си починете и утре ще говорим отново.

 

Пратих ги в архондарика. Изхвърчах долу при дякона Нифон и му казах:

 

- Геронда?

 

- Какво, бре?

 

- Минаха ли оттук млади хора, близо двадесет души?

 

- Минаха, разбира се!

 

- И какво стана?

 

- Какво стана?

 

- Да ме подлудят ли? Който ме пита къде е старецът Паисий, как да го намери, му казвам:

 

„Тук е Паисий, питайте ме каквото искате!“. Седнах и казах и пророчества и откровения, всичко им казах!

 

- Бре, благословени човече, какво направи!

 

Тръгнах и отидох при стареца Паисий.

 

- Ако знаеш какво стана днес!

 

Той се превиваше от смях.

 

- Бре, детето ми, много е добър дякон Нифон! Избави ме от главоболието, което навярно щях да имам с двадесет души!

 

Но в крайна сметка старецът наистина им говори по Бога, защото и те имаха вяра. Старецът се вдъхновил и наистина им казал важни неща, без да е пророк. Добре, от дете беше на Света Гора, смирен човек, много добър човек, златен, пълен – да, но ние пълните сме златни! Не сме хърби. Не гледайте светците, които били слаби – те били слаби, понеже били святи!

 

Един психиатър ми го обясни и много се успокоих. Той ме попита:

 

- Отче, защо много свещеници са пълни?

 

Казах:

 

- Наистина, изглежда не се движим достатъчно.

 

- Не, отче! Това е така, защото сте спокойни хора. Човекът, който е спокоен, който не се гневи и не избухва, той напълнява, докато ние цял ден имаме нерви, нерви, как да качим килограми?

 

Казах му:

 

- Имаш право. Ние, слава Богу, се ядосваме един път на всеки два-три месеца!…

 

Какво да правим. Посмяхте се и днес. Както завчера ми каза една госпожа от Атина по телефона:

 

- Отче, слушам беседите ви, ама колко са хубави, как само се смея, когато ги слушам!

 

Казах и:

 

- Госпожо, наистина!

 

За смях не можеш ги стигна. Но за всичко друго нищо не струват.

 

Източник: “Думи за живот” издава храм “Св. Кирил и Методий” – гр. Ловеч

 

Лимасолска митрополия – 1 част

Февруари 1, 2019 in Видео, Начална страница





Относно абортите

Ноември 13, 2018 in Беседи, Начална страница, Отечески съвети

 

 

 

Не можем да убиваме другия човек, защото не ние, а Бог му е дал живот. Също така, убивайки човека, не му оставяме поле за покаяние и спасение. Божието милосърдие е толкова необятно, че и бин Ладен, и който и да е бин Ладен може да спаси, ако се покае. И Бог не само може, но и иска да ги спаси, защото Той е преблаг, милосърден, човеколюбив, Бог на любовта и търси спасението на човека, колкото и това и по човешки да не успокоява нашето чувство за мъст. Ние казваме: Добре, другият е направил толкова злини, и след това светец да ми стане? И в Рая да отиде? Не става ли много? Въпреки това, ако човек се покае и поиска прошка от Бога, да, Божието милосърдие е необятно и ще спаси всеки човек, както спасява нас. Разбира се, ще ми кажеш: колко хора убиват в този свят? Малцина. И в епохата, в която живеем, поне хладнокръвно не отиваш да убиеш другия човек. Обаче има и други случаи, в които убиваме хора и трябва да ги знаем.

Една обичайна постъпка, за която знаете, че Църквата е категорично против, са абортите. По този въпрос Църквата е категорична, не приема аборта, защото смята, че от първия момент на зачеването, на оплождането в утробата имаме човек, макар още да няма ръце, нозе, глава. И науката потвърждава това след разчитане на ДНК-то и доказа, че ДНК-то съдържа всички онези елементи, които съставят човека, който ще се роди. Църквата винаги е поддържала тази позиция, защото е имала и догматически причини за това. От първия момент, в който й било благовестено на Света Богородица зачеването на Христос, Бог Слово се въплъщава. Независимо че не виждаш ембриона с голо око, а само под микроскоп. Няма значение, човек е. Расте, активира се, придобива цялостен облик. Затова в никакъв случай не можем да приемем абортите като решение. Хубаво е да знаем това и много да внимаваме, защото за съжаление в Кипър стават десетки хиляди аборти на година. При турската инвазия колко човека загинаха? 6 хиляди. Тоест няколко инвазии на година. Разбирате, че това е голям проблем, да не говорим за травмите, които самата жена претърпява, майката, която реално убива своята природа, своята майчинска ипостас, и среща не по-малко затруднение. Често срещаме това и в изповедите, където хората идват при нас, дори възрастни жени, които се терзаят много заради тази своя постъпка. В онзи момент счели това за изход, за избавяне от една нежелана ситуация, решение на един проблем, но то се връща като бумеранг. Говоря за жените, но и мъжете не са освободени от отговорност. Мога да кажа, че мъжът навярно носи по-голяма отговорност и трябва да застане отговорно до жената, която по една или друга причина е забременяла.

Мисля, че когато жената проявява търпение (и не направи аборт) при една нежелана – както я наричат – бременност, тогава Бог ще я благослови и ще й даде много благодат и благословение, защото е понесла това затруднение и изпитание.

За щастие виждам, че по-младите жени по-трудно прибягват до това решение. По-рано, когато навярно са били и по-необразовани и са имали различни социални разбирания, е било по-лесно. Това обаче не спира да бъде голям проблем и голям грях, който за съжаление засяга много хора. Помислете за един лекар, който прави аборти, каква душа има, какво можеш да кажеш за този човек.

Когато дойдох от Света Гора, бяхме в един манастир, където дойде един лекар-гинеколог. Аз, идвайки от Света Гора, бях малко див и не знаех да говоря със заобиколки. Веднага щом го видях, го попитах:

- Какво работиш?

- Лекар съм.

- Какъв лекар?

- Гинеколог.

- А, гинеколог?

- Да.

- Правиш и аборти?

- Е, добре…

Човекът се усмихна с половин уста, сигурно си рече „Къде го намерихме тоя тук!” Не ми отдаде голямо значение. Но детето му отишло и купило от книжарницата книга, посветена на аборти. Сигурно чуло, че казах за абортите на баща му, купило една книга и я дало на баща си. Аз нищо не знаех. След един месец той отново дойде, намери ме и ми каза – „Знаеш ли, онзи ден стана така и така. Чувствам се малко неловко, нека поразговаряме малко по този въпрос”. Аз му казах:

- Я ми кажи, колко години си лекар?

- 18.

- Добре. Правиш аборти?

- Да, но знаеш ли, не са аборти, а прекъсване на бременността.

- Добре, дори така. Колко приблизително правиш на ден?

- Е, има дни, в които правя по 4 – 5, в клиниката.

Имах една елка и казах: 18 години по толкова дни, хайде, да сложим два аборта на ден. Хайде средно по един на ден, умножено по 18 години, излезе огромна цифра. Човекът без малко да припадне, когато разбра колко хиляди души е убил. И казах: добре, онези жени може да не знаят, да са под влиянието на чувствата си, на трудната ситуация – разбира се, те нямат оправдание. Но дойдоха при теб. Ти, който си лекар, бре детето ми, как смееш да правиш това нещо, колко хора убиваш! И не ги убиваш да кажеш, хайде, един ембрион на пет дена, където дори на това нямаш право, дори на една секунда да е плодът! А на два месеца, три месеца, четири месеца, пет месеца, където имахме такъв случай. Това е трагедия. Затова абортът няма оправдание, каквото и да стане. Какво означава – „Докторът ми каза!” Е, понеже ти е казал докторът, какво означава това? Много пъти се поставя дилемата – по-рано, сега не съществуват такива дилеми, сведени са до минимум – че или детето или майката трябва да умре. Вече много рядко се стига до такава дилема. Какво трябва да стане? Ние не можем да отговорим, не можем да кажем: Убий детето си! Ти ще решиш какво ще правиш, но какво означава майка? Майката означава жена, която дори може да умре за детето си. Това е майката. Или най-малкото, не го планирайте, оставете човешката природа да работи от само себе си, много пъти в опита ми като духовник се случи да дойдат при мене хора с такива дилеми – ще умре майката, ще умре детето, и когато го изследвахме по-добре, научно и със сериозни учени, видяхме, че нямаше такава опасност. Много просто, това бе лесното решение. Или по-комерсиалното решение, за съжаление. Затова трябва да сме изключително внимателни и да се стараем да не утежняваме душата ни с такива неща. Един въпрос днес е извънтелесното оплождане. Църквата не е против извънтелесното оплождане, стига само да не оплождат яйцеклетки и след това да бъдат убивани или изхвърляни ембриони. Затова трябва да бъдат много внимателни тези, които прибягват към тези методи.

Въпроси:

- По време на турската инвазия излезе решение на Кипърската църква, което разрешава аборти в случаи на жени, които са били изнасилени. Как характеризирате това решение?

Официално никога не е било издавано такова разрешение. Проучвал съм този въпрос, защото и аз бях чул, че уж Църквата позволила това по време на инвазията, но Църквата официално никога не е казвала подобно нещо. Нито официално някой епископ или член на Синода го е казвал. Ако го каже, на момента се низвергва. Тоест ако аз или който и да е клирик каже на някоя жена: Знаеш ли, върви направи аборт! Край, на момента се лишава от сан, загубил е Свещенството.

Изключено е да служи повторно. Зная човек, който даде пари на едно семейство, на мъж и жена, които му се оплакваха, че жената забременяла и какво ще стане, ще се самоубият и т.н. Той има роднинска връзка с тях, искали му 100 лири, почувствал срам, дал парите на девойката да отиде да направи аборт. След това този човек тръгнал да става свещеник, но един свят духовник на Света Гора, който го познаваше, го спря и не му позволи. След като си съдействал за аборт, не можеш да станеш свещеник. Биваш разглеждан като съучастник в убийството на този човек. И ако св. Синод е издал, и който и да е Синод, и хиляди Синоди да издадат такова решение – където не могат да направят това – всички синоди се низвергват и остава Божията заповед. Не можем да пренебрегнем заповедта.

- Какво става в случаите, когато една жена роди умряло дете? Логически погледнато, жената не е виновна. Но като че ли чух, че за да допусне Бог да се роди мъртво дете, значи и тя може да е виновна?

Не, нека не навлизаме в такава логика. Не стига болката на жената, че е родила умряло дете, а сега да я изкараме и виновна – тогава сме погинали, и тя с нас. Не. Това е едно тъжно събитие, трябва да я подкрепим, да разберем болката и затруднението й, тя не носи никаква отговорност. Нима една майка иска да убие детето си? Има биологични причини, където детето може да почине при износването, но не тя е виновна. Освен ако не е взела средства, за да го убие. Тогава да, но недоброволно, без да го желае, не носи никаква отговорност. Напротив, тя се терзае, жената е майка, носи в утробата нов човек, това е великото благословение – от Бога – на жените, че могат да станат майки. Но не можем да ги товарим с такива вини.

- Ако не се лъжа, Църквата няма официално становище по биоетични въпроси, примерно за извънтелесното оплождане.

Ставали са поместни събори, на поместни църкви и най-малкото по основните въпроси има единно мнение, че ембрионите не могат да бъдат убивани. Св. Синод на Еладската църква е разглеждала този въпрос, както и Кипърската църква.

- Относно този, който е дал пари да стане аборт и след това не е станал свещеник. Добре, този грях не се ли прощава?

Опрощава се, когато се покаеш.

- Ако се беше покаял, би ли станал свещеник?

Не.

- Относно случая със св. Димитър, който благословил св. Нестор и той убил Лий. Какво става там, и двамата са светци?

Вижте, едно е Свещенството, а друго покаянието. Светец ставаш, свещеник не. Когато убиеш, може да станеш свят, да възкресяваш мъртви, да правиш чудеса, но свещеник не можеш да станеш. Това е ненарушимо правило на Църквата, защото макар и да си се покаял и да си станал свят, съществува този факт, който не ти позволява Свещенство.

- А св. Нестор?

Св. Нестор и св. Димитър не били свещеници. Те били войни и Нестор се борил с Лий и в битката го убил. Но не станал свят, понеже убил Лий, та и ние който Лий срещнем, да го убиваме, а въпреки че убил Лий, защото имал толкова други добродетели и бил Божий човек, затова станал свят. Въпреки това, което направил, което всъщност е грях, убийството е грях.

- Относно документите за брака, където се изисква и медицинско изследване (В Кипър се изискват такива изследвания, които показват дали бъдещите съпрузи носят гена на средиземноморската анемия)

Това са закони на кесаря, на държавата, които нямат никаква връзка с Църквата. И какво означава, ако детето ни е болно, да го убиваме ли? Не можем да го убием, понеже е болно. При мен веднъж дойдоха мъж и жена, на които лекарите им казали, че има вероятност бебето, което ще се роди, да има Синдром на Даун, и питаха: Какво да правим? Трябва да прекъснем бременността, не можем иначе и т.н. Аз казах: Вижте, хора, добре, разбирам, проблем е, да ви кажа нещо обаче. Оставете детето, родете го и го убийте! Ама как ще го убием? Веднага щом се роди! На другия ден го убийте! Ама не става! Добре, в утробата ти може, защо извън утробата ти да не може? Каква е разликата? И за болните деца се борим и правим и митинги, лицемерим, а бебета, които убиваме преди да се родят? Направи един ултразвук да видиш бебето в утробата си. Или, както казват простодушните хора, върви лекарят да ти го покаже на телевизора! Дори в утробата е по-незащитено. Със същата логика утре ще искаме да убиваме и старците, какво да го правим стареца, дето е в старческия дом и не умира? Защо да не му пуснем малко класическа музика, да му бием една инжекцийка и да заспи? Смеем се, но тези неща стават, стават…

- Много пъти упражняваме ужасен натиск върху другите и дори и с клевети можем да ги убием…

Убиваме и с думи душите на хората, и с дела и с поглед. Със сигурност Божията заповед ни забранява и това…

- Спасяват ли се душите на децата, които биват убивани при аборти?

Аз не съм Бог да кажа, не знам, знам, че тези деца са онеправдани и със сигурност всеки онеправдан човек и много повече всяко онеправдано детенце праведният Бог няма да го остави на хорската неправда. Благият Бог като праведен и преблаг ще се отнесе към тези души както Той знае най-добре. Нито трябва да се безпокоим дали се спасяват душите на децата, които са били убити, а да се безпокоим какво ще стане с душите на тези, които са ги убили. Когато някой бива убит, оплакваш обикновено жертвата – но двойно повече трябва да оплакваш убиеца, защото е умъртвил душата си. Другият, който е бил убит, душата му може да се е спасила чрез смъртта му. Но този, който е убил, е убил душата си и се нуждае от голямо покаяние и духовен труд, за да намери себе си.

- Старецът Паисий казва, че душите на тези деца…

Не, не е казал, че не се спасяват. Зная случая и видението, което е имал. Просто иска да каже колко голямо неправда извършваме спрямо тези дечица, които биха могли да се родят, да приемат св. Кръщение и така кръстени да влязат в царството Божие, а ние ги онеправдаваме, защото ги пращаме в другия живот, убивайки ги и лишавайки ги от това да бъдат кръстени.

- Децата, които се раждат и малко след това умират, ако успеем да ги кръстим малко преди това?

Да, кръстени си. Затова Църквата има икономия и детето може да бъде кръстено дори във въздуха. Много благочестиви акушерки и лекари правят това. Когато виждат, че бебето ще умре, го кръщават във въздуха – Кръщава се Божият раб еди-кой си в името на Отца и Сина и Светия Дух. Край, кръстено е детето. Ако оживее, свещеникът ще довърши Кръщението.

- При възкресението на мъртвите тези деца…

А-а, там ще ни чакат. Ще чакат майка си, баща си и там ще стават големи запознанства…

- Когато Ирод убил всички онези младенци, какво е станало с тях?

Станали мъченици и празнуваме паметта им. Децата са мъченици, въпросът е Ирод къде е отишъл…

- Да, но е факт, че не са били кръстени.

Добре, не са били кръстени, защото Църквата още не била основана. Но имаме и кръщение с кръв. Имаме мъченици, които загинали мъченически и Църквата приела проливането на кръвта им за кръщение.

- Ако някои иноверни хора извършат убийство, но след това познаят нашата вяра, станат православни и се кръстят, могат ли след това да станат свещеници?

Да. Всеки грях, който човек е направил преди кръщението, се заличава – защото не е знаел Евангелието. Защото освен убийството, има и други грехове, които са пречка за Свещенство. Но ако греховете са станали преди кръщението, вече не се смятат за пречки – пречки са греховете, които са станали след кръщението…

Превод: Константин Константинов

 

 

 

 

Никога не оскърбявайте другия

Май 22, 2018 in Беседи, Начална страница

 

Е, аз съм най-неподходящият човек да ви говоря за всичко това, никога не съм бил женен и от 22 години не съм бил на сватба – представете си, доколко не ставам за човек, който да ви говори за такива работи, тъй като нямам никаква връзка с тия неща. Но съм бил на Света гора Атонска и ще ви кажа това, което са ми казвали отците-подвижници, които също нямат отношение към този въпрос.

 

Когато четеш светите отци, то откриваш този баланс, това разбиране за нещата. Но в такъв случай, откъде са знаели за това? Защото са живели правилния живот в Църквата, а тогава не ти е нужна някаква философия, за да кажеш на човека как да се отнася към другите хора.

 

На това и се учим в монашеството. Не си мислете, че монашеството се различава в това отношение. В манастира също се учим как да общуваме с другите хора, но с помощта на послушанието, смирението, с помощта на това, да кажем на човека: „Прости!“ Да разбираш, че ти грешиш, а не другия. Дори и когато си прав за нещо, това е само по външен поглед. Много пъти съм говорил по този въпрос на стареца си и той ми е казвал:

 

- Ако бях съдия, щях да ти кажа – имаш право! Но ти нямаш права, даже и да си прав! Защото не гледаш на нещата от духовната им страна.

 

Примерно, някой те е оскърбил, оклеветил, но ти го приеми от духовната му страна, не отговаряй на злото със зло. С това няма да му помогнеш. Значи, трябва да вземаш отговорността върху себе си и по този повод един от великите светители на Църквата казва: „Вземи грешката върху себе си, кажи: „Тук аз греша!“ Не е важно, че по закон другия не е прав. Аз съм сгрешил, аз признавам грешката си и нося отговорност за нея. Уча се да работя върху себе си, затова и мога да общувам с другите, уча се да превъзмогвам себе си и правя всичко това, защото се старая да се уча в манастира.

 

Знаете ли колко е трудно това? Трудно е, и в брака също не е лесно, а трудно, както и в монашеството. Това е да се научиш да общуваш с другите, да стоиш по 10 часа на бдения, да търпиш човека до теб, когато той плюе, хърка или мирише лошо. Не искаш да търпиш това и казваш: „Това ме дразни!“ И какво значи това – „дразни ме“? Съвсем нищо, ще търпиш.

 

Спомням си за един монах на Света гора. В един манастир имаше много монаси със спортно образование. По едно време много млади хора от спортната академия на Атина станаха монаси – между тях и боксьори, и атлети, изглеждаха като гиганти. В същия този манастир имаше и един монах, който, бедничкия, беше един такъв дребничък и го слагаха в средата, а от двете му страни бяха боксьори, които го гледаха отвисоко по време на бденията. И той казваше:

 

- Не мога да ги гледам, страшно ми става! Надвесили се над мене едни такива същества, два пъти по-високи от мене!

 

Но той беше длъжен да стои там, да се научи да превъзмогва себе си, да се научи да приема човека до себе си, а не само да казва: „Е, търпя те!“ Това е неприемливо. Не „търпя те“, а „обичам те!“ Защото Христос не е казал: „търпи врага си“, но – „обичай врага си“ (Мат. 5:44). Трябва да умреш за врага си, казва Христос, трябва да го обикнеш като самия себе си (Мат. 19:19). А щом трябва да обичаш врага си като самия себе си, то колко повече своята съпруга, ближния си, съседа си, брата си, колегата си.

 

Това, което ни се струва толкова просто, и за което приказваме толкова лесно, всъщност е най-големият подвиг за човека – да превъзмогне себе си. Но за да направи това, да не се побои, но и при това да се чувства уютно, той трябва като начало да победи страха от смъртта. А това се постига, когато човек вкуси от безсмъртието, от Божията любов, която го прави свободен. Тя ти дава чувството за победа над смъртта, и ти вече не се боиш от нищо, нито от клевети, нито от обиди, нито дори, че могат да те убият. И ти преминаваш в един съвършен свят, без всякакво затруднение, именно защото имаш реалната свобода, която се ражда от правилния поглед върху нещата, от правилната връзка с Бога, и най-важното – от Божието присъствие и благословия.

 

Мнозина днес задават въпроса – нима е лошо да имаш връзка с някого? Но разбира се, деца мои, ако искате да се ожените и да си вземете някое момиче за жена, или пък момичето – мъж, то как да стане това? В края на краищата не става въпрос да ти връчат кутия, от която да изскочи момиче, нито да ти го пратят по пощата, т.е. Божията воля не се изпълнява като в приказките. Ти трябва да се запознаеш с другия човек, с някое момиче, да излезеш на разходка с нея, да си поприказвате, да вечеряте заедно, да поседите, да разговаряте по телефона. Та нали в днешно време говорят по телефона с часове. И един телефон в къщи никога не стига.

 

Понякога, когато гледаш някой, който говори по телефон, си е направо комично. Представи си, че изключиш звука и се погледнеш в огледалото. Понякога гледам как хората говорят по телефона в колите си, когато се страхуват, че полицията ще ги пипне, изглежда още по-смешно. Особено, когато някой върви по улицата с микрофон в ушите си и говори, върви, размахва ръце и се усмихва, мръщи се или изобразява на лицето си пълно удовлетворение. Ако не е това устройство в ушите му, ще си кажеш, че този човек наистина има нужда от психиатър.

 

Или, гледаш как някой кара колата си с някаква неразбираема усмивка на лице. Ние се научихме да разговаряме и да се изразяваме чрез тези неща. Виждаш, как човек говори по телефона, като сякаш му се обяснява в любов, гали го или се кани да го бие. А колко мобилни телефони сега са постоянно в действие?

 

Да, така става днес. Всичко това ни превърна в безлични същества. Станахме едни жици, общуваме си чрез жици. Все по жицата.

 

Искам да кажа, че можем и сме длъжни да опознаем другия човек. Вижте, трябва да се преодолее този нездрав страх. Църквата ни учи на правилен поглед на човека до нас. И в монашеството се учим да гледаме на другия човек по красив и свят начин. Св. ап. Павел казва, че в Христа няма ни мъжки пол, ни женски (ср. Гал. 3:28). Значи, не се обръща такова внимание на пола, не се гледа на човека като на мъж или на жена. Църквата набляга върху името на човека – Коста, Мария, Елена, Георги, т.е. най-важно е името на човека, а не пола му, както при лекарите.

 

Например, влиза някой в болницата и лекарят казва: „Да влезе оня с жлъчката“, „оня с черния дроб“, „оня, слепия“. Нима тези хора нямат имена? Аз какво, жлъчка ли съм, въпреки, че страдам от жлъчка?

 

Така говорят лекарите – „жлъчката“, „камъните“. Добре де, ама това е Коста, който има проблем с жлъчката. Това е човек, който е болен от нещо. Той не е нито жлъчка, нито бъбреци, нито сърце.

 

Така че, тук има не само мъж или жена, а човек, личност. И когато се научим на това свято чувство, тогава действително можеш да излезеш с някоя девойка – няма да те изяде, нито ти ще я изядеш. За Бога, трябва ли да се изяждаме един друг, ако излезем на улицата? Ами да се поразходим, да седнем някъде, да си поговорим. Сигурно няма чак такава опасност, ако двама души просто седнат и си поговорят, в това няма да има някакво лукавство, нещо плътско и опасно?

 

Да, но как да се случи по този начин, ако на човек от ранна детска възраст са го учили да гледа на другия по определен начин? При цялата тази реклама? За съжаление, най-пагубното произлиза от тия безсрамни неща, които показват по телевизията, за да не ги назовават по имена. Но това са такива скотски неща, че…

 

Страшно е, колко вреда нанасят на душата на човека, който гледа такива работи. Мисля, че който гледа такива порочни неща, списания и филми, след това ще му е нужен страшно много труд да ги загърби и да започне да гледа на другия по невинен начин. В същото време умът на човека, опазил се чист, даже и няма да се спре върху тях. Той не е такъв и напълно удобно ще си общува с другия.

 

Нашата цел е да преодоляваме подобни трудности и да имаме помежду си едни красиви, удобни отношения. Или, не полът ще бъде това, което ще ни определя в основна степен. В Църквата това положение отпада, но не в смисъла, че се разглеждаме като някакъв неутрален пол, не! А като това, че ние вече реално си общуваме като хора, а тези моменти притежават сакрален характер и достойнство. Затова и вече можем да разберем другия човек, уважавайки го и обичайки го, а по този начин уважаваме Божието присъствие в себе си, не лъжем и не даваме лъжовни обещания.

 

Видите ли, когато се обручаваме, това става пред Бога, и пред много свидетели, и казваме: „Аз искам тази девойка, за да живея с нея до края на живота си и тя да бъде моя жена“. Това е изключително сериозно, да кажеш – „обичам този човек“, да докажеш това и да получиш Божието благословение. Ти признаваш това пред всички хора, пред Бог и дори като гаранция слагаш пръстен, като с това свидетелстваш, че постъпката ти е действително сериозна.

 

Да, това е много важно и сериозно, да помислиш какво ще кажеш на другия човек и какво обещание ще му дадеш. „Аз действително те обичам, искам да се оженим, за да прекараме целия си живот заедно“. Преди всичко трябва да осъзнаем, че тези наши думи са изключително важни за другия човек. За тебе може и да не са от такова значение, но за другия – да. И нямаш никакво право да си играеш с чувствата му.

 

Знайте, че който е предал другия, ще заплати за това. Съвсем не е нищо това, че другия ще роптае заради нас, ще плаче заради нас, но ще дойде и часът, в който ще си платим за това. И това, че ще си платим, не е още нищо. Ще дойде време, когато и ние ще бъдем уязвени, за да се научим, че не трябва да уязвяваме другите. Когато в живота ни възникнат някакви неприятности и хората ни нараняват, то дайте да си спомним, че и ние някога сме наранявали други хора.

 

Много неприятно е, когато други плачат от нас, тоест, че ние сме станали причината за роптанието на другите, че се чувстват уязвени, макар и да не го казват на глас. А велико благословение е, ако други се помолят за нас.

 

Вижте, деца мои, когато сме на сватба, за да ни поднесат угощение, за какво го правим? Защо? Когато каним гости, ние ги угощаваме с вкусни блюда, за да им се харесат. Реално, за да може другият да хапне, да се зарадва и да ти каже: „Бъди жив и здрав! Ядох вкусно ястие, душата ми се зарадва, и аз искам и ти да си ми жив и здрав, дете мое!“ Като в молитвата: „Защото Ти, Господи, развесели Твоето творение“ (Псалм. 91:5).

 

Ядохме хубава храна – благодарим на Бога. Църквата ни учи да извършваме цяла „литургия“, преди да седнем на масата. Ако сте в манастир, то там 20 минути се яде, но наоколо се служи цяла „литургия“, кадим и пеем, това е цяло приключение – да вкусиш от тази храна. И защо? Защото ти си се наситил, развеселил и прославил Бога.

 

Човек, вярващ в Господа, не може да ти пожелае нищо по-добро от това. В това е смисълът на сватбеното угощение – да изядеш тази вкусотия, за да се развесели душата ти и да ми пожелаеш да бъда жив и здрав. Ето какъв е смисълът.

 

Нося ти подарък, за да изразя огромната си любов към теб. Какво огромно значение има това – да кажеш на другия от цялата си душа – „Бъди жив и здрав и Бог да те благослови!“ Спомнете си, деца мои, ние всички имаме познати, които поменуваме и им пожелаваме от душа: „Да е жив и здрав този човек!“ Това ни идва отвътре и чувстваме, че от нас излиза сила, която идва върху този човек, където и да се намира.

 

Освен това, когато другият човек се чувства с нещо уязвен от нас, то той може и да не ни прокълне, да не възроптае против нас, ако е въцърковен човек, но все пак ще е наранен и неговата болка ще лежи като тежко бреме върху теб. Много тежко нещо е това – да нараниш другия. И един ден ще заплащаме за това.

 

Ще кажеш – но нали се покаях! Да, покаял си се, но другият е понесъл раната. Покаял си се и Бог е приел покаянието ти, но за да се изпълни това твое покаяние, за съжаление си длъжен да го заплатиш (моля се това да не се случва!). Тези неща се връщат обратно, като при абортите. Майката, или онзи, който убива детето, казва: „Да, направих аборт, но после се изповядах!“ Хубаво, изповядала си се, покаяла си се, плакала си, но винаги остава едно „но“ – човек си е отишъл от този свят. Кой ще заплати за това, за тази рана? Кой може да го замени?

 

Трябва да гледаме много сериозно на тези неща. Никога не оскърбявайте другия човек! По-добре не казвай на другия, че не го обичаш, изчакай, остави го да се мъчи в очакване. Не му говори за това. По-добре да не го знае, пък дори и хиляди пъти да те пита, отколкото да му кажеш лоша дума.

 

Затова трябва винаги да имаме чувство на отговорност, да бъдем последователни в отношенията си към Бога, към другия и към себе си. Това е онова, което Църквата е установила с помощта на тайнството брак и присъствието ни там говори колко е важно да имаме правилно отношение към другия човек. Тя не го прави тайно, но в храма, пред свещеника и пред всички хора, пред родителите ти и пред Бога. И ти участваш в това, тоест, пръстена, който даваш е гаранция и залог, че действително ще се отнасяш сериозно към тази връзка!

 

Източник: https//vk.com/prav_mama

 

Автор: Митрополит Атанасий Лимасолски

Доброто и полезното

Март 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

По време на Светата Литургия свещеникът (или дяконът) казва във Великата ектения: “Доброто и полезното за душите ни и мир за света, от Господа да просим!”


Има неща, които са добри, но може да не са полезни за душата ни. Затова тук се казва “доброто и полезното за душата”. Всички духовни неща са добри, благословени от Бога, но човек трябва да знае какво му принася духовна полза. Например постът е добро дело, добър духовен подвиг, но не принася полза винаги и на всички хора. Ако по здравословни причини човек не може или не трябва да пости, и въпреки това притиска себе си да пости безразсъдно и по този начин създава други проблеми в себе си и духовно се осакатява, това, въпреки че е добро, не е от полза за душата на човека. Бдението е добро духовно дело, но човекът, който прави бдение, трябва да има аналогичните телесни, душевни и умствени сили и бдението да бъде духовна храна за него, да му помага в духовния живот, защото, ако го прави без духовна разсъдителност, това може да доведе до свръхнапрежение, преумора, дори умът му да се замъгли и да не разбира нито какво прави, нито какво говори, да е изнервен, замаян, и това да е поради безразсъдното бдение, което прави и което реално не му помага, когато става извън приетите граници. Следователно добрите неща са добри, но не са полезни за всички хора, или не са полезни към този момент, както едно ядене, което е добро, но не означава, че понеже е добро, принася полза на всички хора. Едно малко дете не може да яде храни, които ядат големите, въпреки че са укрепващи, силни храни, не са за детската възраст. Детската възраст има своите храни и старческата възраст – своите храни и аналогично всеки организъм и тяло.


Полезни за душата са нещата, които ни помагат в духовната борба, тези, които привличат Божията благодат, тоест всички подпомагащи средства в борбата, които не стават пречки за нас, не стават неща, които накрая ни създават проблем вместо да ни помагат. Преподобният старец Паисий казваше на хора, които дори духовния живот превръщаха в пречка за себе си: “Ти, детето ми, Христос от кислород Го превърна във въглероден двуокис”. Какво искаше да им каже с това? Докато Христос освобождава, отпуска и успокоява човека, начинът, по който някои хора третират духовния живот и присъствието на Христос в живота им, създава в тях тревога, мания за съвършенство, свръхчувствителност и хиляди странни и абсурдни поведения, където накрая казваш – ама нима е възможно Христос да доведе човека до това състояние? Не е възможно. Въпреки това онзи човек смята, че това, което прави, е духовна борба, но то не е полезно за душата му. Полезното за душата идва от разсъдителността. Затова тя е нужна, тя е най-голямата добродетел, по-голяма дори и от любовта, защото и любовта се нуждае от разсъдителност. Сякаш отиваш да хванеш ел. кабел с голи ръце, защото трябва да го поправиш. Ами не става, трябва да вземеш някакви мерки и да знаеш как да го направиш. Ако не вземеш някакви мерки, ще се съсипеш, това си патят много хора главно в техните междуличностни отношения. Без да са готови, накрая тази помощ води до забъркване дори в сексуални грехове и хиляди неща, които са дошли от добрата нагласа така да се каже да помогнат на другия, но бидейки слаби и безразсъдни, накрая и двамата потънали.


Затова казахме, че е нужна разсъдителност. Ще ми кажеш: добре, ние къде да намерим разсъдителност, след като мислим, че дадено нещо е добро? Затова имаме духовни наставници, за да ги питаме и да научаваме дали това нещо ни помага. Както питаш един лекар – Лекарю, здравето ми позволява ли ми да пътувам със самолет еди-колко си часа? Как смяташ? Ти, който си лекар и знаеш моя организъм, знаеш моите болести и проблем. И лекарят съответно ти казва. По същия начин става и в духовния живот. Питаш духовника си и изследваш себе си, твоите движения и действия и постъпваш аналогично. Но има и неща, където сам виждаш, че са вредни. След като ти вреди, защо го правиш? Например на някой човек дадено ястие или алкохолът му пречи. Виждаш, че когато пиеш малко алкохол, това ти наврежда. Тоест трябва духовникът да ти го каже, за да разбереш, сам не виждаш ли, след като опита един път, втори път и разбра, че ти вреди, защо не спираш, защо не го ограничиш? Направил си една постъпка и от развитието на нещата виждаш, че тя те е ощетила духовно. Материално, добре, там го разбираме по-осезателно. Но в духовните неща виждаш, че тази постъпка, мислене и начин, по който си постъпил, ти навреди. Защо тогава го правиш или дружиш с хора, които ти развалят ума, който и без това е наполовина развален с един куп помисли и неща. Приятелствата, които имаш, вместо да ти помогнат в духовния живот, развалят още повече помислите ти. Е, кой ти е виновен, ако след това умът ти се увреди и стане за хвърляне? И знаете, че ако умът на човека повреди и нямам предвид да се разболее душевно, това е въпрос за лекарите, а когато се повреди умът на човека и се научи да мисли лукаво и стане лукав ум, дори и в духовния живот, тоест на всичко гледа с неговия помисъл и не излиза от неговото, е изключително трудно този ум да преоткрие себе си. То е като един волан, който се е изкривил и върви накриво, много е трудно да го върнеш обратно. Така този човек отива и залепва за хора, които още повече повреждат ума му. И поговорката гласи: крива беше лозата, изяде я и магарето. И какво остана да направиш с тази лоза – да я изкорениш и да я хвърлиш. Нямаш ли благоразумието да разбереш, че начина, по който мислиш, живееш, това мислене, което имаш и не отхвърляш, не те води до добри последици? След като видя какви последици има за живота ти. След като видя плодовете от начина на твоето мислене. Вкуси ги, видя катастрофата от всички тези неща, които пожела да направиш и ги съсипа със твоето лошо поведение и мислене. Казаха ти го хиляди хора и ти отново не проумяваш да се поправиш. Но никой не може да ти помогне, ако сам не си помогнеш. Както се казва в Патерика, където някой отишъл при авва Антоний и му казал:

- Авва, помоли се на Бога да ме помилва!

Той му казал:

- Чуй ме, чедо мое! Нито Бог ще те помилва, нито аз мога да ти помогна, нито някой може да ти помогне, ако ти не си помогнеш.

Какво имаш предвид Бог да ти помогне – ти помогна ли на себе си? Бог ти прати хора в живота да ти помогнат. Умът ти, мисленето ти, егоизмът ти доведоха до всички тези резултати, какво друго да ти стори Бог? Какво искаш друго? Разбери, го, смири се, най-малкото се смири, и навярно от смирението ще излезе духовна полза. Но ако въпреки това продължиш в същия дух и запазиш същите условия в живота си, които са били катастрофални, никой не може да ти помогне. Свободен човек си, но свободата ти има цена – цената на изборите, които правиш.


Трябва да слушаме какво ни казват и другите хора, и не само духовниците, но и други хора, които имат сериозно отношение, зрялост, казват ти две думи. Когато другият е зрял и сериозен човек и ти казва две думи, вземай ги предвид, не му казвай – откъде знаеш, да не си ми духовник? Ама не е нужно да ти е духовник. Не те ли познава, не те ли вижда всеки ден? След като е с теб, приятели сте, вижда те какво правиш. Искаш пророк да ти каже, че всичко ще разрушиш така, както постъпваш. Ако отидеш в един дом и виждаш един човек, който цял ден говори по телефона, жена му тръгва да му говори, но не й отдава никакво значение, постоянно говори по телефона, е, пророк ли иска да му каже, че ще разруши дома си? Спри, бре детето ми, изключи го пустия телефон, седни и говори с жена си, седни и виж децата си, седни и поговори с гостите! Поканиха ме в един дом. Да отида, да не отида, рекох да отида – отидох. Останах един час. Три минути домакинът не седна до нас. През цялото време говореше по телефона. Какво да кажеш сега? Решихме да си тръгнем. Ама тръгвате? Стана време да си ходим. Е, тръгваме, да стоим да те гледаме как говориш по телефона и вървиш напред и веднага щом седнеш – Извинявайте! и хоп, отново. Е, спри го! Аз нямам ли телефон? Ако искам, не мога ли да направя същото? Дойдох в дома ти, ще ти хареса ли от мига, в който отворя вратата, да взема телефона си и да не го оставя? Това са неща, където не е нужно другият да е духовник или брачен консултант, за да ти го каже. Казаха му го и другите – седни пет минути да те видим. Да, да, да, ще седна! Веднага щом седна, телефонът отново звънна. Хайде пак! Отново излезе навън. И приятелите му го казаха – не прави така. Разбирате, че много пъти ние самите, а не тези около нас, рушим живота си и себе си. Понякога наистина обстоятелствата на живота и даденостите ни терзаят, но много неща зависят от нас. Поне опитът от живота, горчивият опит да ни смири и направи благи, да ни накара да погледнем и малко по-ниско, да култивираме себе си духовно, и да кажем добре, направих грешки, имах погрешно мислене и подход. Цялото това съзнание за грешките да стане като духовна тор, която ще култивира и ще помогне духовното култивиране на душата ни. Ако вместо това превърнем грешките ни в оцет и с него полеем и малкото цветя, които са ни останали, ще пресушим и тях. И ако са ни останали още 5-10 години, да погледнем себе си и душата си, а не да ги тровим чрез нашия бунт, егоизъм и трудности и неразбории, където всичко това се ражда от нашата гордост. Горделивият и самохвален ум не иска да се смири, не иска да снижи главата и да каже “прощавай, направих грешка” и да потърси от Бога благоразумие, да избира доброто и полезното за душата му и да слуша другия човек и да разбере, както казвали и старите хора, че дори и от едно дете, понякога и от един луд, можеш да имаш духовна полза. Отците, великите отци много пъти молили Бога да им даде възможности за полза и помощ. И Бог им пращал дори дечица, които ги поучавали на неща, които за тях били драгоценни и спасителни. Те не се отнесли с презрение: “Ама какво знае този?! Какво знае другият, това е дете, този е безумен, другият е наивен”. Не ги презрели, а слушали, изслушали, изследвали, проучили. След това, имали и елементарна човешка логика да седнат да видят – ама с тази логика досега, която имах, докъде стигнах, какво направих в живота си, какви плодове донесе това мое мислене? Ето, просто нещо е, не е нужен пророк да ти ги каже. Един човек дойде и искаше да му покажа някой съвременен пророк като стареца Паисий. Той каза:

- Няма ли някой като стареца Паисий?

Попитах го:

- За какво ти е?

- Да отида да го намеря, искам нещо да го попитам.

- Добре, толкова важно нещо ли ще го питаш, че искаш стареца Паисий? Ние не ти ли вършим работа, аз тук какво съм? (смях) Шега естествено, какво да му кажеш на такъв човек.

Казах му:

- Ние какви сме тук?!

- Не, искам като стареца Паисий!

- Няма! Свършиха.

И за какво ти е, искаш старецът Паисий да ти каже, че си оплескал всичко в живота си? Искаш старецът Паисий да ти каже, че си в пълен хал. И искаш старецът Паисий да ти каже да се смириш? Да промениш своето мислене, да погледнеш дома си, семейството си, искаш старецът Паисий да ти каже тези неща? Сам не виждаш ли, нямаш ли ей толкова акъл да видиш плодовете от делата ти и да седнеш да съкрушиш гордостта си, да смириш помисъла си, да поразиш себе си, а продължаваш със същото и мислене и ходене със същите компании, където се съсипваш и търсиш стареца Паисий? Не стареца Паисий да намериш, а Света Троица да срещнеш пред себе си, по-зле ще станеш! – защото, ако наистина Бог виждаше, че един старец Паисий би те спасил, щеше да ти го прати да ти помогне, но понеже вижда, че не извличаш духовна полза и не се променяш, не се поправяш и че проблемът ти не е липсата на стареца Паисий, а липсата на ума ти и умът ти е виновен, а не липсата на стареца Паисий, и продължаваш както преди, затова Бог няма да ти помогне, защото не можеш да разбереш Божията помощ. Ако това, което сам можеш да направиш, не го правиш, как Бог да ти даде останалото?…


превод: Константин Константинов

 

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Март 24, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

 

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

 

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

 

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси. Какво ще кажете по този повод?

 

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

 

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

 

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

 

- Не, зададе го възрастен.

 

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

 

източник: Православие.ру


Духовната борба в семейството

Февруари 27, 2018 in Начална страница, Семейство

 

Макар да се съмнявам, че съм способен да водя беседа за семейния живот, моят неголям опит от изповедта и духовното наставничество на нашите братя, живеещи в света и водещи борба на това благословено поприще, ми подсказа да се огранича с отговора на въпроса, който често чуваме от семейни хора: „Отче, ние живеем в света, водим обществен живот, имаме семейство – как можем да се спасим? Възможно ли за нас да достигнем нивото на тези светии, за които четем в книгите?”

Мисля, че можем да се спрем на тази тема и да видим как се разгръща духовната борба в семейството, как тук човек може да се сражава със страстите, как тук се изцелява и освещава?

Знаем, че светите канони на нашата Църква пазят непоклатима истинската православна нравственост. Първото правило на Гангърския събор гласи: „Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека бъде анатема”. Без съмнение строгостта и рязкостта на това правило, както и на много други подобни на него, ни дава сигурна основа за разрешаване на този въпрос и сега ни остава да разгледаме духовната борба в семейството на практика.

Християнският живот и, в частност, разглежданият от нас семеен живот, представляват образ на триипостасната Божественост. Семейството, като общение на личности отразява в пълнота единството на Светата Троица, където всяко лице съхранява своята ипостас, без да нарушава това единство и живеейки единната природа на трите Лица. Класическият термин „единство в Троица и Троица в единство” ясно изразява цялата тънкост и стройност на тези Божествени взаимоотношения, явявайки се едновременно като архетип за всяко истинско семейство.

Нравствеността се извежда от догматите, а православният възглед за човека в семейството – това е съхранението, също както и възпълването на личностите в единството на семейния съюз, основан на любовта, където всички членове съставят едно нерушимо и неделимо тяло.

Всички свети отци са съгласни, че разколът и разединението произтичат от личностното разрушение и размиване във всеки отделен човек на неговата сътвореност по Божи образ и на неговата природна красота. В резултат от това се появяват индивидуализмът и отчуждеността с всички техни печални последици. Като следствие от грехопадението идват страстите, представляващи болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение.

Затова всеки от нас, където и да се намира, има пред себе си стена от страсти, които трябва да преодолее, за да получи възможност за общение в любов с живия и истинен Бог, Който го е сътворил, както и с хората – образи Божии и негови братя. Това важи в най-голяма степен за семейството, където връзката трябва да бъде толкова силна, че да състави сплотено и неделимо тяло, носещо върху себе си всички теготи като един човек.

Нашите светии, ръководейки се от своя личен опит и от Божествената мъдрост, а най-вече от вседобродетелния и образцов живот на нашия Господ, отделят сред страстите три основополагащи, от които като от извор, извират и останалите страсти, образувайки объркания лабиринт от всички насочени към нас козни на врага на нашето спасение.

Те с нищо не се отличават от тези, с които сатаната изкушавал Господ в пустинята, поради което с право се считат за главни. Нали ако те не допълваха целия кръг от дяволски изкушения, дяволът не би бил напълно обезоръжен.

Тези страсти са: тщеславието, себелюбието и сладострастието. И доколкото те обсаждат всеки човек и представляват препятствия по неговия път към Христос, нека разгледаме как те действат в пространството на семейството, как да се борим с тях, за да не достигнат своята цел – всеобщото разделение, което започва вътре в нас самите, разпростира се върху нашите близки, нашето семейство и завършва с отдалечаването от нашия Бог и Спасител.


Добродетелите и пороците в семейството

Първият порок – тщеславието, или с други думи, егоизмът е източник и корен на цялото развращение и грях след грехопадението. Тщеславието заслепява разума и прогонва Божията светлина, поради което човек извършва страшни грешки, тъй като действа в състояние на смъртоносно опиянение, тласкащо го в бездната на нечестието. Тщеславието пречи на човека да забелязва и да разбира действителността, вследствие на което той живее в илюзорен свят, създаден от неговата болна, егоистична фантазия.


В пространството на семейството тази гибелна страст се изцелява с помощта на снизходителността, търпението и съветването с ближния. Когато собствените съждения и решения се окажат недостатъчни, човек трябва да се вслушва в мнението на другите хора и, отсичайки и жертвайки своята воля, да отхвърля от себе си тесните и задушаващи окови на егоизма. Така пред него се отваря простора на смирението.


Смирението е неоделима част от сърцето на Христос, която винаги върви ръка за ръка със своя верен приятел – кротостта. Тези две добродетели – смирението и кротостта – са стълбовете, върху които се гради крепостта на семейството, на която ще се наложи да устоява както на вътрешни, така и на външни бури и натиск. В кръга на семейството, където членовете му са различни по физическа и духовна възраст, и където всеки расте и се развива по различен начин, кротостта е онзи свързващ материал, който сплотява и съединява членовете на семейството и ги води мирно и неотклонно към съвършенство и зрялост.


Вторият разрушителен порок, раждащ се от предходния и следващ нашето тяло, подобно на сянка, е себелюбието – прекомерната любов към себе си, култът към своето „аз”, изискващо всичко да се върти около него, съобразно неговото желание и предпочитания. Себелюбието – това е краен индивидуализъм в цялата му пълнота, разрушаващ всяко общение и връзка поради невъзможността да се отречеш от своето „аз”.


Себелюбието ражда метежност и своенравност, в резултат на което, ние за съжаление ставаме свидетели на ежедневни семейни конфликти. И ако се вгледаме в причините им, ще се убедим, че те се състоят не в нещо друго, а в индивидуализма, себелюбието и своенравието или на съпрузите, или на децата. Когато мярка за всички наши движения и чувства стане нашата личност, нашето удоволствие и спокойствие, става ясна причината за всички многочислени разводи, превръщащи семействата в руини и нанасящи рани единствено със своите привични фрази: „Това не ми харесва”, „Това не ми позволява да бъда самия себе си”, „Той не ме разбира”, „Ние не си подхождаме”. Себелюбието ни прави жестоки и безжалостни, истински слепи и безчувствени, доколкото, стремейки се към удовлетворяване единствено на своите потребности, ние оставаме равнодушни към всичко, което се случва около нас, към всички рани и лишения, от които страдат другите членове на семейството и особено децата.


Съгласно светите отци, лекарството против себелюбието е любовта. Любовта, даваща жизнени сили, за да умъртвиш „аз” и да дадеш живот на „ти” и на „ние” в общението. Любовта, която „не търси своето” и има за свой учител Христос, пожертвалия се за живота на света и създалия по този начин Църквата.


Любовта е забравяне на своето „аз” и възраждане на нашата личност, защото това е най-здравото от всички възможни движения на душата. Но за да успеем да „понизим” себе си и да се изпълним с любов, нашата любов трябва да се обърне преди всичко към Бога, а чрез Него да се разпространи върху другия човек и върху цялото творение. Затова животът в Христа е необходим и на членовете на семейството, за да могат те да разберат истинската същност на любовта, къде започва и къде завършва тя, какъв е нейният път и движение, за да бъде чиста и свободна от греховни чувства и човешки критерии.


Третата страст, която представлява здрава брънка от веригата на гореспоменатите пороци, съгласно светите отци, е сластолюбието.


В своето общо проявление сластолюбието представлява отрицание на всеки труд и лишение за благото на другия, а така също абсолютизиране и обожествяване на удоволствието. Този порок се корени в духовната болест на грехопадението и помрачения отстоящ далеч от Бога ум, разпространяваща се и оказваща влияние на тялото на човека, което се явява храм на Светия Дух и част от тялото Христово.

Семейството като Църква

Сластолюбието вижда като първостепенна цел и смисъл на брака и живота като цяло – наслаждението и върху тази основа се гради цялото поведение на подвластния на този грях човек.

Сластолюбието го лишава от общение и връзка с другите хора, обезценява личността на човека, превръщайки я във вещ, съсредоточава се върху външния образ, а не върху вътрешната дълбина, не носи на човека удовлетворение, правейки животът му мимолетен. Ако сластолюбието вземе превес в човека, то ще го превърне в истински роб и пленник, ще го изведе вън от свободата на Църквата, нанасяйки смъртоносен удар върху семейния съюз на истинската любов и разрушавайки всичко добро и благородно, което съществува в брака.

Лекарство против тази болест е трудолюбието, стремежът към всеки вид борба и добродетел, защото благото се достига с труд и се затвърждава със скръб. А нашата Църква, според свети Максим Изповедник, е необходимо условие за правилно отношение към всичко.

Трудолюбието, борбата и преди всичко любовта, Божествената любов, преобразяват обхванатия от страсти човек, освещават душевния и телесния му живот, освобождавайки по този начин и неговия връх – разума. Именно тази любов помага на човека да съди правилно за всичко, водейки тялото към освещаване и целомъдрие, удържайки човека на висотата на „Божия образ” и правейки негов път и цел „Божието подобие”.

По такъв начин, тези три най-големи страсти (тщеславието, себелюбието и сластолюбието) обхващат всеки човек както в монашеството, така и на попрището на брака и семейството, овладяват човека чрез различни оръдия и методи, но с една единствена цел – да му попречат да намери освещение и спасение.

Свети Йоан Златоуст ни учи: „Направи своя дом Църква”. Църквата е храм и място за поклонение пред Бога. Така е и при ежедневната семейна молитва, когато всички членове на семейството стоят заедно пред небесния Отец, търсейки Неговата Божествена милост, сплотяващата и приближаващата към него любов, каят се за ежедневните съгрешения и приемат върху себе си благодатта на Светия Дух.

Църквата също е и място за духовно изцеление от страстите. Точно по такъв начин в Православието действа истинският общежителен манастир. Съвместното съществуване, съвместният живот, съпружеството и като цяло – общението в домашната Църква – семейството – изглаждат острите ръбове на характера, разширяват пространството на сърцето и учат, че без любов в Христа и усъвършенстване, семейният живот лесно може да се разруши.

Същият отец на Църквата нарича семейството – палестра, стадион и гимнастическа школа, защото това наистина е труден и дълъг път, а препятствията, изкушенията и скърбите, срещащи се по този път, понякога са непоносими. Затова е необходимо да се опрем на непоклатимия камък – Христос и Неговата Църква, та вълните да не ни отнесат в морската бездна.

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Еф. 5:32). Господ е понизил себе си, ставайки човек, основал е Църквата и оттогава я „храни и съгрява”, като Небесен жених, оставайки неин глава. Нито Църквата може да съществува без Христа, нито Христос може без Църквата да открива на човека Своите богодействени тайнства. Така и в семейството единият не може да съществува без другия, и подобно на тялото, семейството не може да пребивава в цялост, ако Христос не му е глава.

Трябва да се отбележи също, че благожелателната по отношение на всеки един от нас Божествена воля е нашето спасение и обожение. В това е целта и смисъла на целия наш живот. Следователно, и семейството, и монашеството са не самоцел, а средство за спасение. Семейството е път на спасение, който не бива да се абсолютизира сам по себе си, а да ни води при Бога. Всички форми на нашия живот са временни и преходни, важно е само това, доколко те могат да ни доведат до вечното Божие Царство. Ако семейството не води към Бога, то всички негови начинания са слаби и обречени на гибел, както и то самото, ако е само образ на живота на сегашния век.

Семейството достига своите цели не тогава, когато неговите членове постигат светски успех и не тогава, когато то до края съхрани своята цялост, а само тогава, когато неговите членове достигнат освещение и обожение.

Всяка друга оценка на семейството по човешки и светски критерии съществено ограничава семейството и неговите възможности.

Искам да завърша с думите на един съвременен преподобен атонски аскет: „Ние ставаме истински членове на своето семейство тогава, когато се учим да преодоляваме своето аз. Ако ние станем истински членове на своето семейство, като преодолеем себе си, ние ставаме истински членове на общочовешкото семейството, на семейството на Адам, и от този момент можем да се молим на Бога за целия свят. Това е не нещо друго, а поселване на Светия Дух в нашето сърце. Неслучайно зад тримата най-велики иерарси на нашата Църква стоят свети майки, свети бащи, свети семейства. Ако искаме да променим света, трябва да променим себе си и своите семейства”.

Нека Господ благослови всички вас, да сплоти и съхрани вашите семейства чрез благодатта на Светия Дух. Амин.

 

 

източник: Пемптусия

 

Съгрешил си? Успокой се!

Февруари 16, 2018 in Външни

 

По време наТрисвятата песен в св. Литургия свещеникът казва:
Боже светий, Който пребъдваш сред светии и Когото с трисвята песен възпяват херувимите и славословят серафимите и Комуто всички небесни сили се покланят, Ти от нищо си направил всичко, създал си човека по Твой образ и подобие и си го украсил с всеки Твой дар. Ти даваш на просещия премъдрост и разум и не презираш съгрешилия, но си отредил покаяние за спасение…
Тази молитва показва любовта на Бога към нас и ни насърчава да имаме дръзновението да продължим нашия живот, защото сред всички, които сме тук, сред всички хора в света, няма нито един, който да не съгрешава. Нито аз, който говоря, нито вие, които ме слушате. И ако някой от нас се прави на безгрешен, трябва да знае, че осмива себе си. Защото понякога ни обзема този синдром, който аз наричам синдром на безгрешността, когато дори църковни хора се затрудняват да признаят, че са извършили грях, че изобщо имат грехове и страсти. В молитвите на светците виждаме техния вътрешен свят. Те не лъжели, не използвали хиперболи, а наистина преживявали в себе си факта на своето страстно състояние, падение и грях. Те изказвали това на Бога и не се срамували да кажат: аз съм толкова грешен човек. Има молитви, които понякога се срамуваш да приемеш за твои – защото описват тежки състояния. “Аз се валям в страстите, – казва един светец за себе си, – без всякакъв срам се въргалям в страстите на насладите…” Кой от нас ще се осмели да каже такова нещо? Ние сме добри хора, пазим си имиджа и достолепието пред хората, внимаваме да не ги загубим. Светците обаче нямали такива комплекси, а описвали себе си. За тях нямало голямо значение дали са извършили на дело греховете. Значение имало, че виждали в себе си способността да направят всичко (т.е. всички грехове). Силно ме впечатли един възрастен монах на Света Гора, който казваше:
- Бог да ни пази! Ако Божията благодат ни изостави, всичко може да направим! Малко да ме напусне Божията благодат, и най-големите грехове, даже убийство мога да направя, и от Христос да се отрека, и в плътски грехове да падна!
Той беше стар човек и казваше това много искрено и съзнателно. На мен ми се стори странно, но в живота виждаш, че наистина е така. Човек във всеки един момент може да се разбие, да падне от небето на земята и не само на земята, а в преизподнята. Едновременно с това може и от преизподнята да се изкачи на небето. Това е тайната на човека, на възможностите на неговата свобода, когато заради гордостта биваш изоставян от Божията благодат и падаш като куршум, но чрез смирението и покаянието, когато си разбит на самото дъно, може да се окажеш директно във висините.
Това прави покаянието. То е куршум, който те издига от преизподнята директно във висините. Доказателство? Всички светци на Църквата и преди всичко разбойникът, който пръв влязъл в Рая. За всички други светци нямаме решение от Христос преди Съда, нито за апостолите, нито за някой друг. Единственият, за когото има решение и го знаем, е той. Не се съмняваме в благодатта на светите апостоли и на другите светци. Но библейско свидетелство имаме само за св. Йоан Предтеча, за когото Христос каза, че е най-голям от всички пророци, и за разбойника, който получил уверението от Христос: днес ще бъдеш с Мен в рая. А другият – светият, върховен сред апостолите Петър, който бил Христов ученик, апостол, пълен с пламък и ревност за Христос, паднал, понеже се възгордял и проявил самоувереност, че няма да се отрече от Него, каквото и да стане. Христос му казал: преди да петел пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И той се отрекъл от Христос пред една момиче, без да е в опасност, защото какво можела да му направи една слугиня? Нищо. Той обаче се отрекъл от Христос. Разбира се, чрез покаянието се поправил, но добрият и мъдър разбойник отишъл в рая. Нека го кажем така – Христос му подпечатал паспорта и той влязъл вътре.
Това не е случайно. Както нищо не е случайно в живота на Христос. Христос взел със Себе Си пръв разбойника, за да затвори устите на всички нас. Първо, за да не се отчайваме – защото, за съжаление, трябва да се борим с много страсти всеки ден и които страсти ни излагат, карат ни да падаме в грехове. Факт е, че грехът носи разочарование в човека. Когато човек извърши грях, особено ако е плътски, след това душата се обезсърчава, губи своето дръзновение към Бога, обхваща я скръб. Тя действа по свой начин, независимо от разума. Затова човекът, който пада в грях, затормозява душата си. За известно време може да чувства удовлетворение от греха, но след това губи дръзновението в душата си. Разбира се, в такива моменти врагът на нашето спасение само това дебне. Да види душата на човека, че губи своето дръзновение и почва под нозете си. Тогава идва коварно, бидейки сам коварен, и ни казва: За нищо не ставаш, не можеш да се спасиш! Не можеш да се изцелиш! Няма спасение за теб! Ето, всеки ден се молиш, всеки ден се подвизаваш, всеки ден ходиш на църква и какво ли още не, но и всеки ден падаш в същите грехове. Обезсърчението е голямо оръжие на сатаната…
Отците не се страхували толкова от падението в греха, колкото от обезсърчението след него. Те не се плашили от падението само по себе си, а много повече от това да паднеш и да загубиш дръзновението си. Те обърнали най-голямо внимание на това, защото знаели, че ако човек падне, може да се покае и Бог да очисти неговата душа. Но ако загуби своето дръзновение, край с него, сякаш си го обезглавил и пада долу. Това обезсърчение, което сетне те потапя в депресия, отчаяние, безнадеждност, е огромен хаос, който влиза в душата на човека и е нужно мощно присъствие до теб – на духовен човек, на духовен ръководител, който да има духовна разсъдителност и да е добър лекар, за да може да те вдигне. В противен случай ще останеш паднал… И резултатът какъв ще бъде? Изкусителят да те убеди, че нищо не става от теб, не можеш да се спасиш, няма надежда за теб, следователно, зарежи всичко! И тогава две неща може да правиш – или Бога да убиеш, или себе си. Е, трудно е да убием себе си и не трябва. Затова казваш: зачерквам Бога, оставям Бога в ъгъла! Не може постоянно да ми се мота из краката и да ми случват всички тези злини! След като не мога да се променя, не мога да се поправя, да правя каквото Той иска, за какво ми е? Оставям Го в периферията на своя живот, да приключваме с въпроса и да не ме измъчва Неговото присъствие!
Трябва да има дръзновение, да знаем, че нашето спасение не се постига чрез добрите ни дела, не е резултат само от човешкото действие – със сигурност нашата свобода и човешко дело играе роля, но преди всичко е плод на Божията благодат, милосърдие и любов на Христос, на Христовата кръв, която Той пролял на Голгота за целия свят.
Дяволът отишъл при един старец и му припомнил греховете и паденията, казвайки му:
- Нима имаш лице да застанеш пред Бога? Ти си толкова покварен и потопен в греха!
А старецът му отвърнал:
- Със сигурност нямам нищо, но могат ли моите грехове да победят Христовата кръв, пролята на Кръста?
“Изкупи ни от клетвата на закона чрез пролятата Твоята драгоценна кръв”.
Христос ни очистил със Своята честна кръв, изтръгнал ни е от всичко това, което сме… Но да ви кажа, от една страна, добре, че си патим това от страстите си, защото нашата природа е странна – тя е такава, че е по-добре да си грешен и да се покайваш, хиляди пъти по-добре е, отколкото да си безупречен и да не се покайваш. Защото има хора, които поради своя характер или природа са хладни хора, интровертни, програмирани. Програмирали са се да бъдат добродетелни. Тези хора са добри, но другият (т.е. грешникът) има друга сладост в душата, защото има смирение, дълбоко смирение. Той носи онова вътрешно чувство, че не е достоен за Божията милост и благодари на Бога за Неговата милост и любов, сърцето му става меко, той става благ човек, не отхвърля другите, не ги гледа отвисоко, не ги осъжда, никого не осъжда.
Когато някой говореше за греховете на други хора, нашият старец казваше:
- Виж, чедо, стигат ми моите грехове. Този, за който говориш, е по-добър от мене!
Тоест, аз за какво да осъждам и кого!? След като всички, които ми описваш, че били направили еди-какво си, са по-добри от мене. Как тогава ще ги осъждам? Хора като нашият старец не осъждат другите, защото смятат себе си по-лоши от всички.
Докато другият – добрият, моралният, безупречният, незамърсеният от праха на греха – отваря устата си и изрича много тежки неща.
Сещам се, че веднъж дойдох в тази зала, когато още бях игумен в манастира Махера. Поканиха ме да изнеса беседа за стареца Паисий. Казах каквото можах. Имаше един проповедник, няма да ви кажа името му, може вече да не е сред живите. Той имаше „азбучно” мислене, а в онзи ден бяха дошли и децата от неделното училище. Спомням си колко странно впечатление ми направи неговото слово, когато той каза на децата:
- Вие, които сте тук, църковните чеда, сте като орли, които летят високо, високо, в лазурните небеса!..
Някакви такива работи им говореше, без малко и ние щяхме да литнем. Сетне продължи:
- А онези деца, които не идват в църквата и които живеят в греха, те са като червеите, които пълзят в калта…
Един светец по друг начин щеше да говори: ние сме в калта, а не другите. Всички други са орли, а ние всички тук пълзим по земята. Аз за първи път чувах такива думи. Толкова години на Света Гора не ни случи някой да ни каже, че сме орли и летим високо. Нашите старци имаха друг дух. Ако кажеше нещо (одобрително за себе си), те ти казваха: нима имаш лице да говориш така, клети човече? Учеха ни да гледаме със смирение на себе си, когато застанем пред Божието лице.
Някои казват: тръгвам си от този свят с чиста съвест, изпълних напълно моят дълг! Клети човече, я попитай Бога да видим какво мнение има? Бях на едно погребение и покойникът преди да умре имал бляскавата идея да напише сам своето надгробно слово, което другите да прочетем на неговото погребение. Да не би случайно да не го разберем и погребалното слово да не отразява правилно живота му. Той го написа и го прочетоха… Защо им трябваше да го четат… В него пишеше: “Тръгвам си от живота със съзнанието, че изпълних напълно своя дълг и направих всичко най-добро, което можах”. Не е лошо това, но не помага в духовен аспект на човека да види себе си какъвто е.
Когато знаем, че не сме такива, каквито сме си мислели или си мислим, а сме много по-различни – окаяни, потопени в греха, тогава се обръщаме към Бога и разбираме, че трябва да се надяваме на Господния Кръст, Разпятие, Възкресение и Кръв, която е пролял за нас. Няма толкова значение какви са нашите грехове, а това, че се отдалечаваме от Бога, че цялото ни състояние е окаяно.
Тогава разбираме колко велико нещо е св. Литургия. Христос какво казва в нея? Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове… Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове. Христос дава Своето тяло и кръв за опрощение на греховете ни. Ако отидеш на св. Литургия, мислейки, че си нещо, нищо няма да получиш. Трябва да отидеш със съзнанието, че си последният, най-окаяният, но не просто да останеш в това съзнание, защото Църквата не иска да сме унили и смачкани, а да сме левенти, да имаме това смирено чувство, но и да отидем с дръзновение, като Божии чеда, надявайки се на Божията любов и милост, а не на своите дела. Тогава човекът се отморява, утешава се, намира себе си, възпълва се като личност, става благ, кротък, смирен.
Когато си изтерзан и осквернен от греха и страстите, но търсиш от Бога прошка и твоето спасение, тогава не си жесток с други хора. Затова казах, че тези, които мислят, че са безупречни, са жестоки съдници на другия. Такъв човек говори за другите с най-тежки думи. Отхвърля ги, осъжда ги, издава им присъди, изобщо не ги оправдава, безмилостен е. Остави го там да се научи, добре да си изпати, защото така, защото иначе… Но почакай, нима ти си толкова чист, че да говориш такива неща за другия? Ти може да не си направил това, което той е направил, но нямаш ли чувството, че и ти си окаян поради твоите страсти ? Той се измъчва от тази страст, а ти от друга. И знаете ли, Бог поставил сред главните страсти не само сластолюбието. Днес казваме, че сластолюбието е голяма страст. Бог обаче поставил и други неща сред страстите – славолюбието е страшна страст, по-лоша от плътската. Както и сребролюбието, което св. ап. Павел нарича идолослужение. Затова няма само една страшна страст и понеже съм се избавил от нея, значи всичко ми е наред. Ако изобщо си се избавил… Я да отворим ума ти да видим какво има в него и дали си се избавил наистина? А от останалите? Дори да мислиш, че си се избавил от останалите – имаме толкова други неща.
Затова белег на светците била голямата благост, с която се отнасяли към падналите хора, не ги осъждали. Като съвършен пример имаме Христос, Който, когато отишли и хванали жената в самото прелюбодейство, Моисеевият закон повелявал тя да бъде убита с камъни. Знаете ли, убиването с камъни било акт, който се позволявал от Моисеевия закон и днес съществува в някои мюсюлмански страни. Когато те хванат в този грях, те заравят в земята до кръста, за да не можеш да избягаш, и те убиват с камъни. Така убили първомъченика Стефан и множество други светци и апостоли.
Когато се подготвяли да убият онази жена с камъни и Христос отишъл там, Той нищо не й казал, а се обърнал към другите с думите: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. Сред тях със сигурност е имало хора, които не са извършили прелюбодеяние. Те били фарисеи, добри, морални хора, хипотетично пазели закона, вероятно не били извършили този грях, който тя извършила, но имали толкова други грехове и преди всичко греха на гордостта, чрез който пречели на благодатта на Светия Дух да ги просветли да разберат Христос. И Христос казал на тази жена: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши. Другите си тръгнали, защото ги изобличавали думите на Христос. След като никой не е без грях, никой не може да съди този, който е съгрешил, а Господ просто я посъветвал да престане да греши.
Това прави и Църквата, която показва на човека изхода на покаянието. Затова няма нито един, за когото да кажеш, че не може да се спаси.
Наскоро ме поканиха на едно съдебно заседание, за да ме попитат за един човек, който е извършил много престъпления и сега е в затвора. Разследваха дали евентуално може да го пуснат. Той е с доживотна присъда. Разбирате, че става въпрос за обвинения в убийство и други тежки престъпления. Един господин ме попита:
- Вярвате ли, отче, че този човек може да се спаси?
Аз се засмях и казах:
- Каква е Вашата професия, ако позволите да попитам?
- Психиатър.
- Вие, г-н психиатре, вярвате ли, че този човек не може да се спаси?
- Но аз питам Вас!
- Аз отговарям чрез моя въпрос.
Нима има човек, който не може да се спаси? Не исках да го кажа там, само дяволът може да го каже. Откъде да знам, че и аз няма да се окажа с доживотна присъда, тръгвайки да спася другия, да се окажа с белезници, да вляза в затвора и да трябва други да ме спасяват! И кой ще дойде? Както и да е…
И така, само дяволът може да ти каже: не можеш да се спасиш! Христос казва, че всички могат да се спасят, всички са поканени в царството Божие, не просто да се спасят, а могат да стигнат до голяма святост. Всеки човек може, стига само да се покае, стига да каже на Бога: Прости ми!, да се смири и да влезе в това покайно разположение на душата. По този начин отваряш пред себе си един изход. Грехът ти затваря изходите, притиска те и те отчайва, докато Бог ти отваря вратата, чупи тези окови, тази преграда и ти казва, че каквото и да си направил, колкото злини и грехове да си сторил, ако се покаеш, можеш да се спасиш. Това е скандал за логиката на света. Светската логика твърди: този е убил 200 човека и не може да се спаси. Светската логика не приема това особено ако сред тези жертви има и наши близки. Убил е детето ми, брат ми, баща ми, приятеля ми и то хладнокръвно. Убил е 500, 1000 души и може да се спаси? За Божията логика – да, може да се спаси. Няма някой, който да не може да се спаси. Защото ако кажеш, че той не може да се спаси, тогава хулиш Христос, сякаш Му казваш: Твоята жертва върху Кръста всички може да спаси, но този не може! Така казва и дяволът: Ти дойде, стана Човек, проля кръвта Си за целия свят, но този не може се спаси, бидейки толкова грешен, толкова окаян, толкова покварен, извратен, болен.
А на онзи психиатър от онова съдебно заседание казах:
- Всички хора могат да се спасят.
- Ами ако умът му е извратен? – каза той.
- Тоест ако има психическо заболяване?
- Да речем, че е така.
- Това е още една причина да се спаси, защото този човек, който е психично болен, има психически проблем. И има едно облекчаващо обстоятелство.
А ние, които не сме психично болни и грешим съзнателно, предварително го обмисляме и оглеждаме отвсякъде да го направим точно и добре, с нас какво ще стане? Затова старецът Паисий казваше: дано Бог да ме съди като луд, поне да имам едно облекчаващо обстоятелство, и каквото съм вършил, го правих в моята лудост. Но ако не си болен, а си наред, тогава нещата са още по-трудни за теб.
Виждате каква е Божията логика и каква е светската логика. Божията логика е пълна с благост и кротост и не задушава другия човек. Където и да отиде, където и да се окаже, в което и да е трудно състояние, който и да е, човекът има възможност за спасение. Най-малкото докато е в този живот. Не знаеш какво става, до сетния му час, до последната секунда на живота му и затова не можеш да изключиш спасението за него.
Това съзнание помага както лично на нас, така и на нашите отношения с другите хора – да бъдем дълготърпеливи към тях, снизходителни, благи, да не ги съдим, да съдим само делата им и да ги избягваме, но не и нашия брат. Да бъдем съединени с другите и да не мислим, че ние сме някои. На първо място трябва да се освободим от тези комплекси на ангелизма, за които говори психологията и психиатрията, тоест да си мислим, че сме добри хора, ангели.
Понякога при изповедите виждам хора, които се измъчват, защото постоянно казват – не се поправих! Не станах добър човек! Казвам:
- Чедо, тук не е наред. Не ми звучи добре това. Нима е възможно да дойдеш и да ми кажеш станах добър човек! Да кажеш: поправих се!? Не това е целта.
И те се измъчват. След това и дяволът изморява тези хора, изморява ги в духовния живот, защото им внушава да мислят така: Колко години се опитвам, опитвам и не ставам по-добър! Няма да станеш по-добър. Разбери го! Ще възразиш: И какво ще стане? Има хора, които идват на изповед и казват:
- Всеки път ставам по-лош и единственото, което ми остана, е да моля Бог да ме помилва. Няма да стана по-добър. Изключено е!
Тези хора осъзнават това и имат по-голям вътрешен мир и отмора и внимават повече да не съгрешат. А когато съгрешават, посрещат своите падения спокойно, което не им позволява да се сринат. Докато другите, когато съгрешават, се съкрушават не с духовно съкрушение, а поради егоизма. Аз?! Аз да направя такова нещо?! Не го очаквах от себе си! Защо, за какъв се смяташе и не го очакваше?
Ние очакваме, че може да направим всичко. Онзи монах казваше, че без благодатта и от Христос може да се отрече, и убийства ще извърши, и блудство и всичко. Не го притесняваше да го каже и го вярваше. Ако ме напусне благодатта, всяко зло мога да направя. А ти се разочарова от себе си? Не го ли очакваше и не знаеше ли, че си слаб, грешен, окаян и понеже прояви нерадение и с твоята гордост прогони благодатта, която те покриваше, затова си изпати всичко това?
Какво трябва да правиш тогава ли? Както Бог казал на Каин: Съгрешил си? Успокой се! Помоли се, призови Божието име, внимавай над себе си, не се излагай на опасност като виждаш, че си слаб, че имаш страсти и си склонен към греха. Престани да казваш: не, аз ще отида еди-къде си и няма проблем, понеже съм преодоляв всички тези неща. Какво се получава обаче? Отиваш и всичко оплескваш. Не постъпвай лекомислено и наивно. Трябва да се поправиш, но когато се поправиш, не бива да казваш: за щастие се поправих и сега край! А да разбираш, че пазенето на Божиите заповеди не е нищо друго, а това, което е в твоята човешка природа. Не е нещо особено велико да не крадеш, да не лъжеш, да не блудстваш, да не прелюбодействаш, да не убиваш, да почиташ родителите си и другите хора. Тези неща така или иначе ни ги казва нашата човешка природа. Това не е нещо, което трябва да смяташ за особено значимо.
Това, което от имаш нужда наред с всичко това, е придобиването на Светия Дух. Ако придобиеш Светия Дух, тогава се възпълваш, както и ставаш смирен като Христос и се успокояваш, умиротворяваш се, сърцето ти се изпълва с благодарност към Бога и тогава по парадоксален начин не смяташ никой човек за лош. Всички са добри, тихи, твои братя, и излизаш от онези болестни състояния, присъщи на някои хора, които казват:
- Не ходя на църква, защото там всички са лицемери!
А ти, който не ходиш, какъв си? Ела поне да ни помогнеш, след като си различен. На един човек, който говореше така, му отвърнах:
- Ела ти, който не си лицемер, да вземем добър пример от теб! Ние къде да видим такъв пример, след като всички сме лицемери! Не е ли по-добре да дойдеш и да видим и ние един човек по-добър от нас, че и ние да се да станем по-добри?
Не е хубаво да мислиш, че всички други са погубени, а ти си толкова добър, че не ходиш в храма, защото там всички са лицемери. Е, дори да са лицемери, какво ще ти стане, ще те заразят ли? Това не е вирус. Както и да е…
Човекът, който преживява това Божие благословение – покаянието като път на спасението, освобождава себе си и има мир, каквото и да стане в живота му. Дори всички да го осъждат, плюят и обвиняват, ние знаем, че имаме Бог, Който няма да ни осъди, а пътят към Него винаги е отворен. Хората може да ни затворят всички пътища, но Бог никога няма да затвори пътя на спасението чрез покаянието. Каквото и да ни се случи, пътят на спасението е отворен пред нас и никой няма силата да го затвори. Това не е бариера, за да я спусне някой пред нас.
В такова благословено от Бога състояние не се погубваш, не се отчайваш, не рухваш, а с колкото повече трудности се сблъскваш, толкова повече се надяваш на Христовото присъствие и се радваш на благословението, което Христос ти дава. И не само това, но се радваш и на общуването с твоите братя, ставаш благ, по-търпелив, по-спокоен и нямаш проблем да общуваш, говориш, простиш и живееш заедно с който и да е човек. Всички хора стават твои братя и Божии образи и чеда.
Превод: Константин Константинов

 

Източник: Двери бг

Бъдете внимателни във всичко

Февруари 13, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Мнозина мислят, че духовният живот зависи от нашите чувства, че ако се чувстваме приятно и сме радостни и мирни, тогава означава, че сме добре и в духовния живот. И обратно, ако чувстваме тъга, скръб, мислим, че не сме добре в духовния живот. Разбира се, факт е, че човекът, който се подвизава, разбира своя ход и от това какво чувства в себе си, но в началото на духовния живот това не винаги е сигурен критерий, защото съществува законът на промените, който въздейства върху нашия душевен свят. Много хора се разочароват в хода на духовния си живот, защото, както казват, не виждат в себе си някакъв напредък, и чувстват, че стоят под същия знаменател, намират се там, където са започнали или са още по-зле отпреди. И тъгуват и скърбят за това. Разбира се, това, че скърбят, не е зло, а е безопасност, но човек трябва да внимава да не оставя себе си да го обзема стрес и депресия поради различните чувства, които изпитва.


Казахме, че има много причини за промените в душата на човека. Отците определят много причини – една от тях е средата, дори и климатологичните условия играят роля в нашето душевно състояние. Тези външни условия въздействат върху душата ни. Още нещо много важно – и другите хора въздействат върху душата ни. Помня един съвременен светец, който имаше дарба от Бога да говори, имаше богословска харизма, да говори и да тълкува Божието слово пред хората, които отивали при него. Веднъж дошла една група, която го посетила, и го помолили да им каже нещо, но той се замислил за малко и казал: „Прощавайте, не мога нищо да ви кажа, в душата ми няма нищо, не мога да кажа нищо“. След това се опитал да им каже нещо, но човек разбирал, че тези думи не били предишното, обичайното слово, което излизало от душата на стареца и не били плод на обитаващата в него благодат, а слово, за което старецът се насилил да го каже от своя ум. Когато тези хора си тръгнали, старецът казал, че ставало следното нещо: „Когато присъства еди-кой си човек, никога не мога да говоря“. Словото в него заглъхва, не намира думи.


Да ви кажа още един пример, помня на Света Гора, когато живеех там, и въобще в манастирите в дните, в които се причастявахме. Там всички монаси се причастявахме четири пъти в седмицата. Служихме всеки ден св. Литургия, аз бях единственият свещеник в нашето братство дълги години. Всеки вторник, четвъртък, събота и неделя монасите се причастяваха със светите Тайни. През тези дни цареше особена атмосфера в храма. Докато всеки ден служихме св. Литургия, и аз знаех приблизително докъде стигат силите ми – в Литургията, в молитвата и т.н., през тези дни обаче чувствах, как да го кажа, допълнителна сила, която подтикваше душата ми към още по-голяма молитва и богообщение. И разбирах, че тази допълнителна сила естествено не беше моя, а идваше от атмосферата, която съществуваше в храма. Понеже монасите щяха да се причастят в онзи ден, бяха по още по-внимателни и се подвизаваха повече, така че да са готови да участват в св. Тайни, и така атмосферата бе по-наелектризирана в духовен смисъл и помагаше и на мен, който бях немощен и приемах допълнителна духовна сила.


Дори един духовен човек може да промени цялата атмосфера на едно място. Помните в Евангелието думите на Христос: „Когато отивате в един дом, казвайте мир на този дом“. Това е един еврейски израз и евреите обикновено имали хубави пожелания, както всички източни народи имат и не казват „здравейте и добре дошли“, а „мир“, „Шалом“. И арабите го казват. Мир на този дом. Ако има мир, тогава вашият мир ще остане в този дом, ако няма мир, мирът, който отправяте като пожелание, ще се върне и тогава излезте и отърсете дори праха от обущата си. Доказано и прието е, че духовната атмосфера е нещо, което играе роля в нашата душевна нагласа и е възможно един човек да промени цялата атмосфера в дадено място дали към добро или към зло. Един Божий човек може да стане причина на това място да се възцари мирна атмосфера, както е възможно и един човек, който няма Божия дух, да смути много хора.


Да ви дам прост пример. Не ви го желая, нито ви увещавам, но ако се случи да спорите с някой еретик, опитайте да говорите с един йеховист, тозчас в душата ни директно влиза един демонски дух, които ни кара да чувстваме раздразнение. Мисля, че навярно всички имате опит – нямаме нещо против хората, но са в духовна прелест, еретици, Бог да ги помилва. Но този дух на прелестта, този дух на богохулството, на ереста, който е силен демонски дух, като една инжекция нахлува в душата ни и смущава цялото ни същество, без да имаме нещо против тях, а просто са прелъстени хора, идват да ни кажат една дума и душата ни отдалеч се смущава. И казваме защо се смутих, какво стана, как, защо. Причината е, че този човек е носител на дух на прелест. Както когато доближаваме един Божий човек, където може и нищо да не ни каже, но чувстваме атмосфера на мир и радост. Да ви дам още един пример. Когато изповядвам часове наред и идват малките деца, така най-хубаво отморявам – дори да изляза да се разхождам един час, това няма да ме отмори, но когато в изповедалнята влезе едно малко детенце, като гъба отрива цялата духовна умора и променя цялата атмосфера. Защо? Защото е едно невинно същество, едно дете, една човешка душа, която не участва в човешките пороци, в нашите страсти, и пръска около нас мир, спокойствие и отмора. Знаете ли колко приятно се чувствам, когато отивам в основните училища? Изключително приятно, какво да ви кажа, след като ми идва да вляза в детските ясли, тоест чувствам се толкова хубаво, отморяващо, поради малките деца, чувствам в душата си отморяваща атмосфера, където колкото и да съм уморен, тази умора веднага изчезва. И причината са малките дечица. И напротив, има хора, които веднага щом ни доближат, ни изморяват, без дума да кажат, чувстваме тежест в душата си, едно затваряне, стягане в душата ни, защо? – защото душата на човека има собствени закони и начини, по които работи. Разбира се, съвършеното е човек да преодолее тези неща и да не се поддава на промените особено що се касае за нашите братя. Там сме длъжни да жертваме душата си за брата ни, дори да чувстваме, че този човек е дотеглив, кисел, труден и затруднява душата ни. Там реално е ценността, да понесеш бремето на брата си.


Спомням си веднъж, когато казвах на стареца: „Не издържам този човек, изморявам се“, а той ми каза:
„Ти се измори да го слушаш. Но попита ли него дали се е изморил да понася себе си? Питаш ли този човек къде е (в духовен смисъл), колко много е потопен в объркване и мрак, в това бреме? Ти го слушаш пет минути и, слушайки го, колко можеш да разбереш? Но онзи, който живее в това състояние, я помисли в какво състояние се намира“.


Не трябва да оставяме да ни въздействат впечатленията и емоциите, а, ако сме духовни хора, трябва да преодолеем тези неща. И знаете, когато човек преодолее това състояние, тогава влиза в едно по-горно пространство. Нека ви дам пример. Когато душата ни почувства присъствието на сатаната, на демоничната енергия, се смущава, чувства страх и смущение, не приема това. И това е естествено – душата ни, понеже е дух, може да почувства присъствието на демоничното. Но душите на светците, когато почувстват това присъствие, или когато си припомнят съществуването на демоните, не реагират по този начин, а душата им се движи с велика любов към – и, както казваше преп. старец Паисий, с голяма болка и изключително много любов. Както и спрямо трудните хора, казваше старецът. Аз веднъж говорих за клириците и старецът каза: „Добрите клирици ги обичам изключително много. Лошите клирици ги обичам повече, но с голяма болка“. Наистина един човек, който е в трудно състояние, когато човек е духовно съвършен или живее в духовно състояние, не чувства спрямо другия отвръщане, а болка и любов и така може да крепи брата си, ближния си, всеки, който и да е човек, може да го крепи без да чувства, че другият е тежест за него. Но ние сме хора и се движим в нашите човешки немощи. Затова, когато се намираме в среда, която ни въздейства отморяващо, отморяваме. И когато се намираме в среда, която ни въздейства изморяващо, да внимаваме да не реагираме, а да претърпим и с любов и молитва да имаме търпение да отмине това, обвинявайки себе си, че ние сме немощните и затова не можем да крепим себе си, а не другият човек е виновен. И още нещо – трябва да знаем, че ако чувстваме отхвърляне спрямо другите, това означава, че не сме стигнали до съвършена любов, следователно не можем да се наречем дори християни, защото християнинът е човек, който има любов в себе си, много любов към другите хора и любовта винаги стои като надежда и никога не отпада. В нея няма падения или промени. В нея има място за всички, и дори когато е нужно човекът да накаже другия или да му наложи нещо, което привидно не е приятно, но трябва да го направи за негово добро, това да става с реална любов, с болка, защото трябва да наложи някаква епитимия, ред, и заради личното спасение на другия, но и за обща полза. Във всеки случай ние сме задължени и критерий за духовност е любовта към всички.


Трябва да внимаваме изключително много в нашата среда или в местата, където отиваме, защото, независимо дали го искаме или не, средата въздейства. Затова отците внимавали, не като презирали другите хора, а имайки усещане за човешката немощ, внимавали къде отивали и на кого говорили. Знаете, че е възможно и един предмет у дома да развали цялата мирна атмосфера, не един човек, а един предмет или много повече – една книга.


В Патерика се казва, че един старец, игумен на манастир, една нощ се молил и видял Света Богородица, която вървяла из манастира и влизала в килиите на всички монаси, благославяла ги, но в една килия не влязла. Тази килия била на добър монах и игуменът знаел, че бил добър монах. Затова попитал Света Богородица:

- Защо не влизаш в тази килия, за да благословиш този монах, който се подвизава и е добър?

И Света Богородица му казала:

- Да, добър монах е, но в килията си има една еретическа книга и аз не мога да вляза там. Не искам да вляза там.

Друг случай. И аз присъствах. Веднъж, когато излязох от Света Гора с други двама монаси, отидохме по работа в Солун, оставахме в конака, защото нямаше къде другаде. Манастирите имат конак, където отсядат монасите. Там бяхме приютили един младеж от Кипър, който беше студент и бе дошъл, за да се яви на изпити в университета. Игуменът каза той да отседне там за 2-3 месеца, след като ние не сме там всеки ден. Имаше стая, където да отседне. Стигнахме изморени, цял ден път от Света Гора, море, кораби, автобуси, истории и т.н. Стигнахме в конака, хапнахме набързо, отслужихме Повечерието и отидохме да починем. Веднага щом легнахме, не след дълго се чу страшен шум, един йеродякон, който също беше с нас, се събуди и скочи, всички усетихме нещо лошо и той ужасен се събуди.

- Какво ти стана? Какво се случи?

- Нищо, нищо – отвърна той.


- Е, добре, хайде, да си отпочинем.

Отидохме отново по стаите си, не след дълго пак се чу същият шум и дяконът пак стана.

- Какво ти стана, бре, детето ми?

- Не зная какво става, някакво изкушение, не мога да спя, изкушението идва да ме задуши.


- Хайде, дяконе, няма да ни оставиш да спим тази нощ. . .

Отиваме отново да спим – той отново скочи ужасен и извика силно.

- Какво става?

- Какво да ти кажа: един китаец с някакви мустаци се хвърли да ме удуши.


Китаец в конака? Къде се намери? Изкушение от сатаната в такъв час. От сатаната, но в този образ. Но откъде да се намери тук? Какво става? Събуди се и студентът.

- Какво става, какво стана?

- Е, това и това стана.


Оттук, оттам му казах:

- Бре, какво става тук, какво правиш тук? Четеш нещо?

Какво беше в крайна сметка? Този младеж от любопитство си купил една окултна книга, по-надолу имаше книжарница, в която продаваха такава литература – езотерична, разни философии и в книгата се описвали подобни индуистки и китайски методи. Демоничната енергия идваше от тази книга.


Мога да ви разказвам много такива неща, но сега не е време да говорим такива истории, а просто искам да ви кажа – бъдете внимателни в това какво поставяте у вас, какво държите у вас или в стаите, защото понякога отивам в разни домове и виждам някакви демонични символи, някакви магически символи, някакви маски, буди, внимавайте – това не са прости украшения. Както една икона на Христос не е украшение, а излъчва Христовата благодат, Кръстът излъчва благодат, св. Йоан Златоуст казва, че където има Евангелие, то пази и дава благодат на целия дом. По същия начин там, където има такива предмети или такива книги и образи, които излъчват демонична енергия, тогава да знаете, че за съжаление въздействат върху нашата среда. Това нещо, което отците са казали преди векове, идва днес да го каже добре и науката. Тя идва да анализира въздействия, които имат дори и Мики Маус (анимационните филми) върху човека.


В Лимасол се състоя конференция относно порнографията и реално се ужасих, показаха един филм, един телевизионен канал го подготви, за да видим какво излъчват по телевизията. Едната част беше посветена на всички тези голотии и плътски неща, които дават по телевизията. Втората част беше за тези неща, които гледат децата, някакви дракони, извънземни, ама какво да ви кажа, огън излизаше от устата им, някакви ужасяващи сцени, където реално се смутих, а беше напълно тъмно и ако бях сам, щях да извикам! Добре че имаше други около нас. Наистина, душата ми се смути, почувствах душевен смут и знаех, че гледах един филм, който гледахме по научни причини. Самите учени, не специално църковни хора, анализираха как това влияе, какво гледат децата, какво гледат хората, как въздейства това върху душевния ни свят.


Следователно средата, както отците казват, има голямо значение и трябва да внимаваме. Както и във всички неща от живота, всяко нещо, дори офиса, където работим, ако не е подреден така, че да ни утешава, тогава не можем да работим, работата ни става изморителна. Затова ви казах, че е хубаво да имате вкъщи кандило, икони, каквото имате, веднага ще видите една промяна, икона на Христос, на Света Богородица, на светиите, това е друга атмосфера, домът ще се стопли, където допреди е имало тежка и враждебна атмосфера. Ще видите това въздействие, защото нещата, които ни заобикалят, не са толкова невинни – за щастие вече и науката го казва, а преди отците са го казали, тълкувайки този лабиринт на въздействията и промените.


Също трябва да знаем, че промените стават в душите ни по педагогически причини от Бога – Бог иска душата на човека да бъде зряла и съвършена. И както когато ядем, не ядем само еднообразно ядене, защото ще умрем, колкото и добро да е, така казват, не знам дали важи, но го казват, тези, които знаят, диетолози и лекари, че ако всеки ден го храниш един човек с едно и също ядене, в даден момент ще умре или ще се разболее, колкото и добро да е това ядене. Нужно е разнообразие. Виждате, когато ядем, ще ядем и сладко, и салата, и сладолед, ще пием и вина, и всеки ден различно ядене или най-малко ще има разнообразие от храни – човекът се нуждае от разнообразие. От друга страна, Бог ни е създал така. Той не ни направил да ядем само фасул, а да ядем и разнообразни храни. Такава е природата ни. В духовния живот е нужно човек да е цялостен, да няма само една добродетел, защото тогава е недостатъчен. Дори любовта, когато е сама – вреди, любовта, която е най-голямата добродетел и е пълнотата на добродетелите. Има една добродетел, която, както казваше и нашият старец, е солта. „И коя е тази сол?“ – казваше старецът. „Сол, чеда, сол“ – така казваше. И се питахме ама каква сол? Какво ще солим? Каква е тази сол? И коя е тази сол, дядо? Солта е разсъдителността. Всяка безразсъдна добродетел е опасна. Дори любовта. Както в едно добре сготвено ястие ако няма сол и е безвкусно, така и разсъдителността дава вкус и правилно отношение във всяко нещо.


Промените стават в човека, за да стане завършен, да премине през всички стадии на духовния живот, да няма само една добродетел – само любов, или само милостиня, или незлобие, или молитва, защото след това ще е едностранчив човек, и когато е такъв, няма да може да види правилно другите хора.


Веднъж бях при един велик старец, там дойде един монах, който възхваляваше добродетелта на една игуменка на манастир с много монахини. Той му казвал, че тази игуменка е толкова чист човек, има толкова чист ум, че никога нямала плътски помисли, нито знае какво е това нещо, толкова свята душа и е без плътски изкушения. Той и всички очаквали от стареца да каже браво, колко добър човек и добра игуменка! Казахме, наистина това е велико нещо. Старецът – мъдър и опитен, поклатил неодобрително глава и казал: „Аз, отче, не похвалявам това нещо, което казваш. Аз не искам игуменката да не разбира тези неща, аз искам игуменката да разбира от тези неща, да е горяла в пещта на изкушенията, за да знае и да утешава другите хора и тези, които са до нея и се подвизават. И знаем случаи от Патерика със свети подвижници.“


Бог допуска да изпитаме изкушения, опасността от гибел, от греха, защото иска да сме пълноценни хора, а не едностранчиви. Помислихте ли за един духовник, който не разбира от тези неща? Тогава прилича на един лекар, който не знае какво означава болка, а теб те боли. Да, но ако лекарят се разболее и го хванат за ръцете и краката и го сложат на леглото и започнат да го режат, следващия път, когато другият му казва: „Боли ме!“, ще знае и няма да казва: „Не, не те боли!“ или „Нищо не е!”. Да изпита болка и той и да се научи да състрадава на този, който страда. По същия начин Бог позволява да минем през такива промени, за да придобием опит. „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:18) Тоест необходимо е човек да премине през това, защото така се смирява, научава своята немощ, научава човешкото безсилие, научава се на състрадание към другите хора, научава се да бъде благ, състрадателен, да утешава другите.


Един монах се провинил в нещо и другите монаси решили да го прогонят, но авва Памво казал:



 

- Ти, авва, където отиваш, ти нищо не си направил?


- И аз имам много неща от стария човек и затова и аз трябва да бъда изхвърлен вън.

Тогава всички се навели и казали – и кой може да каже, че в него няма неща от стария човек? Следователно кои сме ние да гоним другите от мястото на покаянието?


Помня един духовник на Света Гора, където един друг строг, но безразсъден духовник отишъл и му направи забележка: „Ти, отче, си много снизходителен духовник, оставяш всички да се причастят, трябваше да им наложиш епитимия, за едното нещо – една година, за другото – две години, за третото 10 години, защо ги оставяш? Трябва да ги съдиш, ти си духовник, да наложиш епитимия, не всички са способни да се причастят!“

И старецът му казал:

- Отче мой, аз, когато служа, казвам, че ако има някой тук вътре, който не трябва да се причасти и да излезе вън, това съм аз. Ако Бог търпи мен, тогава кой съм аз, че ще изгоня другия? Ако има някой, който трябва да си тръгне от църква като най-грешен и мерзост за Църквата и от който Бог се гнуси, това съм аз. След като аз съм първият и най-лош, как тогава ще пропъдя другия? Не мога да направя това нещо, което ти казваш. Ако ти мислиш, че можеш да го направиш, направи го. И ако ти мислиш, че когато се причастяваш, имаш чистото свидетелство на твоята съвест, която ти казва, че можеш да се причастяваш, а другият не може, ти постъпи така. Аз нямам това свидетелство на съвестта.


Светците, след като били изкушени, минали през този кръг на промените и вкусили скръбта и радостта, болката и уюта, беднотата и богатството, гладът и жаждата и насищането, и станали завършени хора. Завършени хора, утешаващи, благи, приемали другия човек, защото разбрали първо на първо тяхната човешка природа в този целия път, по който Бог ги възпитавал.


Трябва да знаем, че Сам Бог извършва нашето спасение с Неговите ръце и от нас зависят две неща – първо, нашето свободно съгласие, да отидем при Лекаря-Бога, да Му предадем себе си и ще ни излекува. И да Му каже: „Виж, ето, аз съм болен, Моля Те, Господи, излекувай ме, болния!“ И второ, да оставаме в лечебницата и да претърпим цялото лечение, да не правим както някои, които отиват при лекаря, но през нощта бягат от болницата и мислят, че по този начин проблемът с тяхното здраве е решен. Не, трябва да останеш в болницата, да минеш през прегледи, инжекции, лечение, лекарства и т.н., за да излезеш здрав. Така е и с човека в духовния живот. Първо на първо дава съгласието си да съработничи с Божията благодат, и, второ, остава в духовната лечебница, претърпявайки всичко, което Бог позволи, знаейки, че Бог направлява неговото спасение и е невъзможно Бог да остави човек да погине – човек, който копнее за спасението си, не е възможно Бог да го остави да погине. И каквото и да стане с този човек, каквото и да е падение, затруднение и промяна, той може да оползотвори духовно тази промяна, уповавайки се на Божия Промисъл и ще получи голяма духовна полза. И както казва старецът, най-отвратителното нещо е торът, но той става ценен тор, който произвежда сладки плодове, ако го употребиш правилно. Същото става и с паденията и злите промени – могат да се трансформират в много добри духовни елементи, ако човек чрез смирението претърпи, уповава се на Божията милост и смирено напредва по пътя на духовния живот, имайки непоклатима вяра в бащинския промисъл на Бога, че Той никога няма да го остави, каквото и да става.


Превод: Константин Константинов

 

Съвременните благодатни духовници

Януари 26, 2018 in Видео, Начална страница





Не губи Христос от поглед

Ноември 30, 2017 in Външни

И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани  (Ефес. 4:13) 

Това важи за всички нас. Всички имаме призив и покана от Бога,  всички хора, няма човек в света, който да каже аз нямам покана от Бога!, защото Христос ни призва при Себе Си чрез Своя Кръст, кръв, жертва, Възкресение. Много хора казват, нямам  призвание от Бога!, но тук това не важи, защото всички са поканени в царството Божие. Сега, по какъв начин ще вървим, за да стигнем до   царството Божие, това зависи от нас и всеки ще  избере съответния начин. Затова  носим отговорност за нашите решения. Всички обаче без изключение са призвани в Божието царство, защото не е възможно Бог да гледа на лице, тоест да кани някои в Своето царство, а други не, нито Бог обича едни повече, а   други по-малко. Той обича всички еднакво, но ние обичаме Бога  един  по-малко, а друг  повече. След като сме поканени, това означава, че носим отговорност, защото, ако отхвърлим призива от Бога, нашето решение утежнява не Бога, а самите нас. Ние понасяме тежестта на отговорността от отхвърлянето или приемането на Божия призив. Бог ни е оставил свободни, Той не ни принуждава да Го следваме, ние имаме възможността да изберем дали да Го последваме. Разбира се, този избор има вечни измерения- ако сме съединени в любов  с Христос в този живот, ще бъдем съединени в любов с Него вечно, и във вечния живот, но ако откажем да обикнем Христос в настоящия живот, тогава никой няма да ни  принуди насила да Го обичаме във вечния живот. Продължава състоянието, в което сега се намираме.  От друга страна, това е въпрос на нашия свободен избор.

Трябва да имаме предвид  и огромната роля, която играе този, който ни зове при себе си. Често казваме, че  това, което отличава Църквата от светските идеологии и  светски убеждения, е нашата лична връзка с Христос. Когато следваме дадена светска идеология,  ние нямаме лична връзка с идеята, например може да съм привърженик на една идеология, да обичам идеята, да я обожавам, но идеята е идея, идеал, ценност. В Църквата нямаме идеали и идеи, а Личност, Личността на  Иисус Христос,  Който за нас е въплътеният Бог Слово, Който ни зове да живеем заедно с Него и ние развиваме връзка на любов с Него, а не  просто връзка на вяра, че вярвам в това, което Христос ни казва, че то е добро и след като е добро, го следвам. Добре, това е първото стъпало, но целта е да Го обикна, да накарам сърцето си да почувства Неговата любов, защото Той ни обича. Това е даденост, Той ни обича безкрайно,  обича ни като Бог, а не като Човек, защото човешката любов е ограничена, а Божията любов е необятна и безкрайна. Следователно, трябва да настроим нашата душа и сърце по такъв начин, че да почувстваме Христовата любов. Длъжни сме да живеем съединени в Божията любов, за да можем, имайки винаги Христос пред нас, да знаем  по какъв начин да ходим, както казва тук св. ап. Павел. С други думи,  по какъв начин трябва да живеем, защото за нас не съществува нещо непознато що се касае начина на живот. Първообраз на нашия живот е Сам Христос, Той ни показа начина на нашия живот и няма нещо, за което можем да кажем не го знаем, не го познаваме, не го видяхме! Не, ние знаем как ще ходим, знаем какво ще правим, защото Христос стана Човек, Той не просто ни даде  някакви заповеди и ни каза изпълнявайте ги!, а Сам стана Човек и като Човек ни даде пример за да следваме Неговите следи. Като виждаме как живя и разсъждава Христос, и ние трябва да живеем и мислим по същия начин.

Св. ап. Павел пише на друго място: нека с търпение изминем предстоящата нам борба,която имаме всеки ден, която много пъти е трудна и дори може да коства нашия живот. Каквито  били мъчениците, каквито са хората, които всеки ден претъпяват мъчения  по здравословни, семейни, психологически  или други причини. „Имайки пред очи Началника и Завършителя на вярата”, защото виждаме пред  нас Началника и Завършителя на нашата вяра, Краят и Целта на нашия живот: Христос. Когато Той е  пред нас, тогава водим търпеливо тази борба. Ако Христос ни убегне от поглед, тогава си патим това, което си патят тези, които са загубили пътя и не знаят какво да правят. Помислете си някой човек, който бяга на стадиона и вместо да гледа  своя коридор, стои и гледа седалките, гледа тези, които му ръкопляскат и са дошли да го наблюдават. Той ще  се спъне и ще падне. Този, който обаче гледа постоянно пред себе си, знае какво прави, къде отива, не гледа какво става около него, защото има пред себе си финала, наградата. Същото става и в нашия живот. Ако Христос е пред нас, не се препъваме. Знаете ли кога става това? Когато Го загубим от поглед и в живота ни влязат други неща. Затова много пъти ни задушават страх, тревога,  паника, стрес, скърби, ако имаме неуспехи, или прекомерен ентусиазъм, ако имаме успехи, всичко това става, защото сме изгубили Христос от поглед и вместо Него сме поставил други неща пред нас – да постигна едно, да постигна друго, да придобия едно, да придобия друго. Но ако пребъдваме неизменно, гледайки към Христос, тогава, каквото и да става, от най-големият успех до най-големият неуспех, няма да се поклатим. Това е нашият проблем, че в нашия жизнен път губим Христос от поглед  и тогава се паникьосваме.  Опасни са не само неуспехите, а и успехите, и дори понякога те са по-голяма опасност. В неуспехите човек се съкрушава, боли го, осъзнава се, болката е нещо, което го обработва. Успехите са най-голямата опасност за човека, защото той може да се подмами, да загуби Христос от поглед  и да започне да гледа други неща. Естествено резултатът от това е той да загуби своя път, предназначение и цел. Нека кажа нещо, което може и да не  вярно. Кога започват да се появяват първите симптоми на развод и на проблеми в семейството? Когато построят своя дом, родят деца, купят кола, когато имат успех в работата, когато нямат дългове, тогава започват проблемите. Това ми направи впечатление. Докато са притиснати и се борят, за да се справят, да построят дом, да намерят работа,  хората са съединени в любов, но когато придобият всичко, искат да се разведат и казваш: добре, де, детето ми, сега имате всичко.  Толкова се трудихте. Сега ли решихте да се развеждате, какъв проблем имате? Ми никакъв. Какво ви стана? Сега разбрахме, че единия не обича другия и разни такива неща. Тоест дори  от всекидневните неща се вижда, че комфортът и успехът са опасни за човека.  Когато човек вижда, че е беден, той е по-съвестен, но   когато  натрупа пари, богатството става по-опасно за него.

Трябва винаги да имаме Христос пред нас, да не ни убягва от поглед, дори и да придобием славата, богатството и силата на целия свят, никога да не забравяме, че всички тези неща са преходни и суетни. Знаете ли, колкото повече от тях имаме, толкова по-голяма отговорност имаме пред Бога, пред хората и пред себе си, защото един беден човек ще каже: какво можех да направя в живота си? Най-много да изкарам за един парче хляб, за семейството ми.Той   няма друга отговорност и  дано поне това да  е направил. Този обаче, който има повече възможности, носи по-голяма отговорност пред Бога, хората и себе си. Затова трябва да сме много внимателни в тези неща  и в нещастието,  в неуспеха, в самата смърт. Да бъдем внимателни, защото може да дойде момент в живота ни, и със сигурност ще дойде, който ще бъде особено трагичен. Идвайки насам,  ми се обади един познат човек и ми каза: отче, току-що ми лекарят каза, че диагнозата ми е рак на мозъка, нито може да се оперира, нито нищо. Ти си първият, на който го казвам. Млад човек, много по-малък от мене. Това са неща, които човек може да срещне във всеки един момент пред себе си:  от краен успех до краен неуспех.  Можем да ги преодолеем, когато Христос е пред нас и тогава нито смърт, нито живот, нито бедност, нито богатство, нито успех, нито неуспех, нито слава, нито безславие, нищо не може да смути душата ни, защото  каквото и да стане, знаем, че ще ходим този път на Бога.

Някога при нас дойде един светски много известен човек, звезда,  как ги наричат, star.  Където и да  се появи, има по 30-40 000 публика. Направи ми впечатление това, което ми каза и аз се удивих. Той каза, че моят грях е, че  когато гледам онези хиляди души да ме аплодират и да ме боготворят, в себе си мисля, че са безумни, за  да го правят. Но също така мисля, че правя много голям грях, защото заемам мястото на Бога, те ме боготворят и чувствам, че не мога да  приема това, да бъда на мястото на Бога за някои хора. Тоест само Бог е Този, Който има абсолютно място в нас и на Него можем да дадем напълно нашето сърце. Всички други неща са относителни, и след като са такива,  трябва да бъдем много внимателни във  връзката си с тях.   Всяко нещо, което тръгва да влезе на мястото на Бога и да открадне нашето сърце от Него, нашата надежда в Него, реално е грях, тоест пропуск, грешка. Виждате, че в храмовете поставяме щраусови яйца над кандилата  или върху полиелеите в манастирите. В миналото хората са смятали,  че  когато щраусът роди яйцата, той ги мъти с погледа си, стои на определено разстояние от тях и ги гледа постоянно, а ако някакъв шум или нещо друго отвърне погледа му в друга посока, яйцето се разваля. Така са казвали старите хора. Гледайки яйцето на щрауса, трябва да разберем, че и ние трябва да гледаме постоянно към Бога и нищо да не може да откъсне погледа ни от Него и Неговата любов. Затова хората използвали тези неща, като освен практическо им и придавали и символично значение, а именно да ни припомнят за постоянния взор към Бога.  Ако погледът ни отбегне от Христос, тогава всичко ще се провали. Ако дълбоко изследваме себе си защо се проваляме и започваме да се пита  защо сега се сринах, съкруших, защо ми се случи това, което ме смаза и ме потопи в отчаяние, депресия,  страх и тревога, ще видим, че нашият най-голяма грешка е,  че сме престанали да гледаме към Христос  и на Негово място е влязло нещо друго, което е относително и следователно не е стабилно и сигурно. Това може да е някое лице, някой обича друго лице и това лице  е целта на живота му. Добре, много хубаво, но човекът  в даден момент може да няма сила да отвърне на твоите чувства, може да не може да ти даде това, което ти искаш, да не иска да направи това, което ти искаш, но дори да  го направи, той е тленно лице, ще дойде момент, когато няма да го има, след 70-80 години или пък ти ще го разочароваш с твоята смърт. Следователно, човекът не е абсолютен. Оттук, когато  превърнеш в идол това лице, обожествиш го и го поставиш в святото място на сърцето си, което е само за Бога, а след това идват  всички останали неща, тогава ще се получи проблем. Ще се оплетат жиците и ще се получи късо съединение, ще се появяват искри, дим и накрая къщата може да изгори, ако не падне бушонът. Някой казва за мен работата е над всичко или следването, оценките, семейството, мъжа, жената, но понякога човек така се  сгромолясва, когато констатира, че това лице, което аз обичах, прегреши или не ме обича толкова много или изобщо не ме обича. Пълен срив. Това не е добро, добре, може  да бъда наранен, да получа рана, да се наскърбя, разбирам го, човешко е, но да се срина и да си погубя живота, това означава, че грешката е  в мен. Затова Христос  поставя нещата на тяхното място. Той много ясно казва, че „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик”. В сърцето ни има едно място, което е само за Бога, там не може да влезе нищо друго; оттам нататък могат да влязат  всички други–  съпругата,  децата,  внуците,  работата,  идеология, отечеството. Но нищо не може да влезе на мястото на Бога. Ако поставим там нещо друго, тогава ще имаме проблем, ще имаме срив, ще дойде момент, когато то ще се срине и заедно с него  ще се сринем и ние. Разбира се, ако издържим срива, това ще се окаже за добро, защото вероятно ще  съградим наново себе си, но ако не го издържим, тогава ще има още по-големи проблеми, защото от самото начало не сме внимавали и на мястото на Бога в сърцето ни е влязло нещо друго, което може да е скъпоценно за нас, каквито са децата ни. Има ли по-ценно нещо за родителя от децата му в поне в този свят? Не. Внуците ли? Изглежда имаш доста. . . добре, внуците. Така казват дядовците, тоест  и това, което е естествена връзка, не трябва да преминава границата, а да бъде в граници, защото е нещо ограничено, дори собственото ни аз, дори собствения ни живот. Помислете да кажат на един човек: остават ти три месеца живот, как ще се почувства, че всичко свършва след три месеца, след два дена, след един ден. Такава  е нашата природа.  Ако абсолютизираме неща, ще имаме проблеми, странични ефекти, които ще ни терзаят.Това, което казах, не означава, че няма да обичаме децата си, да не ме разберете погрешно.

Христос със сигурност не ни е обещал  земно щастие, а ни казва, че в света ще имате скърби. Такова е естеството на нещата. Не си прекарваме добре в този свят,  когато следваме Христос, а когато Го следваме, горчивините заради Христовата любов стават като мед, както св. ап. Павел казва аз съм окованик Господен, а на друго място казва хваля се с моите окови. Не се срамувам, не скърбим за нашите окови, и не просто ги търпим, но и ги смятаме за хвалба. Христовият дух означава човек да ходи по същия път, по който  Христос ходил и да бъде готов, т.е. много пъти говорим за  покаянието, което е именно това: да променим начина, по който мислим. Както светците, за които смъртта била живот, милостинята била богатство и бедността била комфорт. Те така вярвали, така променили начина на мислене, което именно означава покаянието:  промяна на ума.

Това, което исках да кажа, е да не мислите, че Евангелието ни кара да не обичаме децата ни, съпругата ни, работата ни, отечеството ни или нещо друго. Не, а ни научава да обичаме правилно, а не да имаме болна любов, да обичаме по красив начин другия човек,защото любовта не означава да го съкруша, нито да го обожествя, защото, когато го обожествявам, накрая реално го угнетявам. Любовта означава да дам на другия пространство да живее свободно,  дори да ме отхвърли,  да не ме иска,  да вярва  нещо различно от това, което аз вярвам. Любовта не означава, че поглъщам другия и го правя такъв, какъвто съм аз. Чувам някои млади, които в  огъня на младежката любов, смятат, че любовта означава да се слеят, добре, любовта съединява хората, но не унищожава персоналността на другия човек.  Евангелието ни учи да имаме здрава любов между нас и да знаем границите на всяко едно нещо, т.е. докъде можем да му дадем пространство. Неразумната и безразсъдната любов вреди. Виждате примери  на абсурдна  любов, където хората обичат прекомерно животните, добре, обичаме ги, и Писанието го казва,  Бог ги е създал за нас, но не можем да ги обожествяваме. Не можем,  както се казва в един израз, откакто познах любовта на кучето, забравих любовта на човека!  Ходих в Солунския университет за една беседа и на един от „прекрасните” лозунги, които анархистите драскат по стените, гпишеше  ако не кажа проблема си на кучето, на кого ще го кажа? Такава е нашата епоха. Трябва да имаме граници, защото, ако смятам кучето си за  човек, тогава нещо не върви добре. Ако гледам на  котката не като на котка, а я смятам за моя най-добър приятел и се държа с нея сякаш ми е дъщеря или внук, за какво говорим тогава? Тоест тук трябва да се намесят  природозащитниците, заради тези неща  да ни пратят в затвора, защото стигнахме до там да  имаме котки, които гледат мишките и ги е страх,  не ги гонят, както е  редно да направят. Котката гледа мишлето и трепери. . .


Превод от гръцки: Константин Константинов




 

За чудото в Зографския манастир

Октомври 27, 2017 in Видео, Начална страница




Източник

История на чудотворната икона “Успение Богородично” от Кипър

В двора на Зографската света обител редом със съборния храм е разположен параклис, посветен на Успението на Божията Майка. В него от векове се съхранява скъпоценната чудотворната икона на Света Богородица, която през тринайсети век бе предупредила зографските братя за нашествието на латински отряди. Те бяха изпратени да присъединят светогорските монаси към унията, сключена тогава между Константинопол и Рим. В наше време този храм се сдоби с още едно съкровище, което свидетелства за Божията милост и за непрестанното покровителство на светите Божии угодници към монашеския чин и въобще към християнския род. Това е иконата на Успението на Света Богородица, донесена по чудотворен начин на своето място. Тя е дарение от благочестивия кипърски християнин Стельос Хаджихараламбу, както това е означено на малката метална плочка върху иконата. Свързахме се с г-н Хаджихараламбу и го помолихме подробно да разкаже историята на донасяне на иконата. По-надолу поместваме неговия правдив разказ:


Кипърската икона, изложена на поклонение в катедралата Св. Неделя в София. Снимка © Атанас Димитров

„За първи път посетих Света Гора през 1984 г. Тъй като не познавах мястото, нямах никакъв предварителен план къде да отида. На корабчето от Урануполи за Дафни се запознах с г-н Аргир Малчев от България, иподякон и църковен певец, който бе от гръцки произход. Предложи ми да го съпровождам в неговото поклонничество и аз приех. Първо отидохме в Карея, където отседнахме в Зографския конак, а на другия ден отидохме в самия манастир, посветен на свети великомъченик Георги. Там останахме 2-3 дена, по време на които участвахме в братските богослужения, обикаляхме манастира и със съдействието на братята се покланяхме на светините в него.

Тъй като по това време настъпи празникът Успение на Божията Майка, влязохме и в параклиса, посветен на това събитие. Видях, че иконата на Успение в него беше много малка и предложих на игумена на манастира, блаженопочившия отец Евтимий, да доставя с мои средства една по-голяма икона, като уточнихме размерите и мястото, на което ще бъде поставена – лявата колона на храма, намираща се на около метър пред иконостаса.

Когато се прибрах в Кипър, първата ми работа беше да намеря подходящ иконописец и така възложих поръчката си на г-н Мариос Тавринос. След няколко месеца взех готовата икона и през 1985 г. тръгнах отново към Света Гора, за да изпълня обета си от предишната година и с желанието да посетя и някои други манастири. Освен увитата икона с размери 1 м на 70 см и личния си багаж, бях взел и бутилки с църковно вино и други подаръци, които щях да оставя по манастирите.

Автобусът от Солун закъсня и когато стигнахме в Урануполи, корабчето, с което се влиза на Света Гора, вече беше отпътувало. Заедно с един младеж решихме да тръгнем пеша, без да имаме представа колко път имаме пред себе си. Носейки иконата и тежкия си багаж, вървяхме до към 16 ч. следобед и стигнахме до скита Крумица (Скитът е собственост на руския манастир „Свети Пантелеймон“ и там на големи площи се обработват лозя – б. изд.). Аз бях изморен до крайност, а на стъпалата ми бяха излезли рани от ходенето. Там разбрахме, че имаме още много път, за да стигнем до целта си, но ние не бяхме в състояние да продължим. За щастие се намери един трактор, който ни върна обратно почти до Урануполи. На другия ден се качих на корабчето и след известно време слязох на зографското пристанище. Тръгнах по пътя нагоре съвсем сам. Тъй като обаче чувствах силна умора от предишния ден, след около стотина метра се спрях на едно равно място, където реших да подремна. За да съм сигурен, че иконата няма да изчезне по някакъв начин, я сложих под главата си и се унесох. Изпаднах в едно особено състояние – нито заспал, нито буден. Видях срещу мен да идва на кон един от отците, с когото се бях запознал при предишното ми посещение – възрастният йеромонах Пахомий. Той радостно ме приветства с добре дошъл. „Благословете, отец Па­хомий, отвърнах аз. Ето, изпълних обета си и нося иконата“. А той ми каза: „Аз не съм Пахомий. Не ме ли знаеш, че съм Георги? Искаш ли да ти помогна за пренасянето на иконата?“ „Е, щом имате кон, помогнете ми“, отвърнах аз. Тогава той взе иконата, сложи я на коня и се изгуби от очите ми. В същия момент дойдох на себе си и видях, че иконата не е под главата ми. Изключително разтревожен, огледах наоколо, но напразно. Ами сега?

Целият ми труд нима отиде напразно? Продължих към манастира с неспокойно сърце. На входната врата срещнах дядо Игумена и веднага му разказах, какво ми се е случило. Попитах го дали днес отец Пахомий е излизал от манастира. Той ми отвърна, че от сутринта старецът не е напускал манастира. С кротки и ласкави думи ме посъветва да се успокоя и ми предложи да се поклоня в храма. След като влязохме в съборния храм, той потърси ключ да отвори и параклиса на Успение, за да се поклоня и там. Когато отключи и влязохме, и двамата застинахме в недоумение. Иконата, както я бях опаковал в хартия, беше подпряна на лявата колона на храма, за където и беше предназначена. Пред очите си имахме несъмнено свидетелство за извършено чудо, защото по човешки начин всичко това нямаше как да стане. Първо, параклисът беше заключен и ако някой страничен човек беше взел иконата, нямаше как да я остави вътре. Освен това тя не беше оставена къде да е, а именно на мястото, за което беше предназначена. Чувствах в душата си, че тъй като свети Георги бе видял искреното ми желание да дам нещо на неговата света обител, поиска да ми покаже благоволението си към моя принос и да ме окуражи в моя личен път на християнин.“

Г-н Стельос Хаджихараламбу е военен. Когато се извършва чудото с иконата през 1985 г. е бил старши лейтенант в кипърската армия. Доскоро заемаше висок пост в кипърското Министерство на отбраната с чин генерал-майор, а сега вече е пенсионер и се радва на своето семейство – жена и три деца, които живеят заедно в атмосфера на сплотеност и християнски добродетели.

Източник: Едноименна брошура, издание на Зографската света обител, 2009 г.

Молитвата е живата връзка с Бога

Септември 19, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Велико утешение и отдих за човека след уморителните ежедневни грижи е да се отдаде на молитва, макар и за кратко време. Да посветиш някаква част от денонощието на душата си, така че, чрез молитвата да привлечеш върху себе си благодатта на Светия Дух, щедро изливащ се над човека в Църквата. Само по този начин той може да си „отпочине“, защото почивката не зависи от количеството часове за сън или дните, прекарани в пътешествия, макар че, и това е един вид почивка – но, за тялото. Но душевната, духовната почивка има несравнимо по-голямо значение за човека. Когато той има жива връзка с Бога, това за него е най-голямата и приятна утеха.

 

Казвам това, защото се вижда колко много се утешава и радва човешката душа на църковните служби, или, примерно при пеенето на молебния канон на Божията Майка, или на други църковни химни и тропари, написани от светци, които са имали личен опит от общението със Светия Дух. В техните сърца е присъствал Сам Бог, и затова те са могли с такава точност да изразят своя опит на богообщение в църковната музика, в изпълнените с дълбок смисъл тропари, канони и химни. Споделяйки своя опит чрез църковните химни, светците помагат на човека да се издигне към Бога, да придобие Светия Дух, Който се излива щедро над тези, които Го търсят и желаят. Така че, умението на човек да се моли се явява велика благословия. И трябва да се научи на това. Та нали в ежедневието си можете да срещнете множество трудности, скърби, разочарования. Заради тях много младежи са изпаднали в безизходица. Когато е млад, човек е още доста беззащитен – към всичко друго се прибавя и мракът на неведението – човек не знае кой е, какво прави, накъде върви, какво всъщност иска. Но той може да получи просветление, ако се научи правилно да се моли. Когато започне да се моли, ще получи сила. Освен това, молитвата е и светлина, която излиза от Отца на светлината – Бога. Божията светлина, просвещаваща човека, постепенно освещава и разрушава духовната тъмнина. Ако в някои случаи тъмнината е настойчива и не остава веднага душата на човека, това означава, че Благия Бог, подобно на изкусен лекар, иска да изцели душата със смирение. Господ преди всичко иска да научи душата да се смирява. Но и на нас самите е нужно да придобием тази сила, за да преплуваме безкрайния, бушуващ и пълен с подводни камъни океан на живота, за да достигнем до тихите и надеждни пристани и „бази“. Днес съществуват много „бази“, на които да се надява човек – „база“ на нашата логика, „база“ на надеждата на материалните блага, „база“ на надеждата на телесното здраве и физическата сила, „база“ на другия човек, на приятеля на съпруга и т.н. Впрочем, разбира се, някои от тия „бази“ са много полезни, но всички без изключение са временни, ненадеждни и тленни, по причина на промяната във външната обстановка – изменя се и живота ни във външната му страна, както и хората около нас. Единствената „база“, която не се променя е „базата“ на вярата ни в Бога. Бог не се променя, не се скрива, не довежда човека до отчаяние, никога не го предава. Той никога не оставя нещо започнато по средата, но завършва всичките Си начинания, защото е Бог съвършен. Вие сте млади, срещате множество проблеми по пътя си, от изпитите и учението до житейските сътресения. Необходимо е да придобиете силата на молитвата, за да противостоите на всички житейски трудности и да ги превъзмогнете, подобно на самолет, набрал височина и издигнал се между облаците, а те понякога се оказват буреносни мъгли, но след като самолетът е набрал височина и има мощен двигател и здрав корпус, бурята няма да го надвие.

 

Смисълът на живота не е в щастието или нещастието, а в примиряването с Бога

Юли 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Веднъж един студент ми изказа недоумението си:

 
„Ето, Вие вярвате, че Бог храни и защитава семейството. Тогава защо някои през цялото време се сблъскват с големи проблеми, а в същото време други живеят без особени трудности?“

 

Този въпрос отговаря на духа на времето. Ако ние наистина разбираме смисъла на живота си, тогава ще можем да разберем и какъв смисъл и значение имат в нашия живот скърбите, трудностите, проблемите и неуспехите. При правилна духовна работа ще можем да ги превърнем в духовно съкровище за нас.

 

Преди всичко, трябва да имаме предвид, както пишат отците на Църквата, че Господ не е създал нищо лошо в света, и Сам, като Любящ Бог, не желае лошо на никое създание; следователно, Той не иска човекът, венецът на Неговото творение, да страда и да се мъчи. В Стария завет се казва, че когато Бог сътворил небето и земята, погледнал на делата на ръцете Си – „и видя Бог, че това бе добро“ (Бит. 1:10). Всичко било създадено толкова прекрасно и хармонично! Съвършено! Бог не създал нито смърт, нито скърби за човека, ни болести, ни тление, не замислил печалните последствия, които са ни постигнали, ни стихийните бедствия – изобщо, нищо зло. Даже и стихиите като огън и вода не са вредили на човека, нито нещо друго. Всичко това е дошло в живота ни след грехопадението на човека в Рая, след непослушанието му. Грехопадението на Адам и Ева прекъснало естествената връзка между човека и Бога, и в резултат на това са се появили смъртта, тлението, болестите, скърбите и другите нещастия. Свободата, дадена на човека, която той използвал неправилно, станала причина за скъсване на връзката му с Бога; това създало проблемите на човечеството като цяло, на нашите семейства, и конкретно на всеки един от нас.

 

Някой може да запита – а какво да правим сега? Да седнем и да скръстим ръце, просто да търпим тези скърби и по този начин да се осветим? Само че, Църквата не вярва в съдбата и в някакво предопределение, защото тя е място за духовна борба, борба дори до кръв, където Господ гледа накъде ще се наклони човешката воля – към добро или към зло, и в съответствие с това ще съди човека. Затова Църквата няма толкова много последователи.

 

А хулителите на Църквата, обратно, често говорят, че вярващите са слаби и безволеви хора, нямащи никаква активна позиция в обществото. Само че, действителността доказва обратното – ако в Църквата нямаше никаква борба, и християните не се подвизаваха, то Православната Църква щеше да има много последователи, защото практиката показва, че там, където е лесно и не се води борба, там се събира мнозинството. Православната Църква и „последователите на Христа“ са хора, които знаят, какво нещо е жертва и жертвеност; те са хора, които са обикнали жертвата и дори самата смърт заради Христа.

 

И така, когато разберем, какъв е смисълът на живота ни и че главната му цел е примирението ни с Бога, ще станем едно цяло с Него, ще се осветим и ще отхвърлим от себе си всички наши грехове и страсти. Тогава нашето „аз“ ще се отърве от вещественото и световните неща, и ще се отправи стремително към Божията любов и Царството Небесно. Тогава цялото ни естество ще се устреми към връзка с вечността и с лекота ще се научим да преодоляваме скърбите. Защото, ако имаме за център в живота си само този свят, само временното, тогава животът ни, без висша цел, ще бъде една трагедия, тогава и смъртта, и болестите, и неуспехите, и всяка трудност ще ни се струва непоносимо тежка. Дори и да доживеем до 80, или до 90 години, но нищо не постигнем нито в тоя живот, нито за вечността, тогава сме живели напразно.

 

Вярващият човек знае, че тези, немного на брой години на земния живот, отпуснати ни от Бога, ще определят вечния ни живот. С вяра и надежда в Бога, с опита на Христовото Възкресение човек побеждава смъртта, побеждава фактора време, побеждава всички трудности, и по тоя начин се издига към Бога, разбирайки, че благодарение на различните сегашни скръбни събития той придобива Небесното Царство. Като осъзнава това, християнинът понася с голяма радост всички теготи и трудности в този живот. Можете да забележите, че най-радостните хора на земята са православните християни, които са схванали, че не трябва да обръщат голямо внимание на настоящите събития, защото те са временни, и имат своя край, но цялото тяхно внимание е насочено нагоре, а очите им са отправени към Царството Небесно.

 

Човекът, благодарящ и славещ Бога за всичко, е най-щастливият човек. Благодатта, привлечена посредством благодарението, постоянно го утешава и му помага да понася мъжествено всяка скръб.

 

Ето така разбираме дълбочината на смисъла на всички проблеми, дори и на семейните. Бог не гледа на лице, както правят хората, и не съди повърхностно. Той е Отец на целия свят, на цялото човечество. Господ обича както праведника, така и грешника – като Свое заблудено създание. Както обича Своята Пречиста Майка, така обича и всички хора, даже и дявола – падналия ангел. Защото Бог е Съвършената любов. Неговата любов е безгранична, еднакво разпростряна върху всяка твар. Има хора, които се отзовават на Неговата любов и правят съответните стъпки, а има и такава категория хора, които съвършено Го отхвърлят. Казахме вече, че Господ е любов, но какъв ще бъде Съдът Му, с който Той ще съди света – това е велика тайна, която човек не може да разбере без Божествено просвещение.

 

превод от руски



Разводът при свещенослужителите

Юни 24, 2017 in Свещеническа конференция

 

 

Въпрос, отправен от Варненския и Великопреславски митрополит Йоан към Лимасолския митрополит Атанасий

 

 

- Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или няма да дойде – идва. По воля Божия и по воля човешка чрез избор, той вече се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго. Но ние имахме възможност да говорим на тази тема и с други архиереи от други поместни църкви, със силни епархии, с могъщо свещенство, жизнерадостно, здраво стъпило в основите на вярата – дръзновено, което има успех на Божията нива. Но какво се случва – млади хора с любов тръгнали в семейството, в тайнството на брака, презвитерата подписала съответната декларация, че тя е съгласна – доброволно, да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент, това се случва, слава Богу, създават се дечица, живота върви вече в полето на духовната нива, и в един момент тя решава – презвитерата, поради някакви причини да си тръгне и духовникът остава и със своето паство, и със служението, и с децата си. И ние трябва да продължим да служим, да утешим тоя човек. Имаме и желание да се срещнем с презвитерата, ако тя поиска е добре, но много пъти се случва въобще да не поиска. И това е едно предизвикателство на млади духовници, дръзновено тръгващи по тоя път, и в един момент вече изправящи се пред една действителност, която вече за тях е и изпитание в живота им, в своята младост. Аз се обръщам най-искрено към Вас като към духовник, аз като по-малкия към по-големия, за да дадете и съвет и утеха и онова, което аз със своите скромни сили не ми достига, въпреки желанието ми със скромна молитва да помогна на тия хора, да им дам най-правилния съвет, да имат те подкрепата на архиерея си, за да продължат спокойно своето служение.



- Благодаря много, Владико, за този въпрос, който показва с колко любов обичате чедата си, и че техните проблеми се превръщат във ваши проблеми. За съжаление в света, в който живеем и ние духовниците, имаме същите влияния, изкушения, същите предизвикателства, които има всеки друг човек. И за съжаление въобще не е странно, че в свещеническите семейства се забелязват доста проблеми. Разбира се, най-добре е да се предпазваме, т.е. да успяваме преди да стане лошо да предотвратим това. И може би това е нещо, което често ние архиереите забравяме, смятаме за даденост, че нашите духовници са застраховани от това да не им се случи нещо подобно. Обаче трябва да разберем много добре, че нашите духовници са на първа линия в битката с дявола, и че трябва да ги предпазваме, трябва да ги подсилваме и най-вече от всичко да им дадем възможност да могат да говорят с нас. Какъвто и проблем да имат, каквото и изкушение да имат нашите свещеници, каквото и падение да им се е случило, не трябва да се страхуват от нас. Не трябва да бъдем като съдии, а като бащи любвеобилни, за да можем да изслушаме какъв е проблемът, обаче ако се случи такъв проблем, със сигурност ще трябва да подкрепим свещеника. Този човек не е решил да става монах, но сега вече по някакъв начин ще трябва да се учи да живее монашески. Трябва да му дадем много сила, много любов, много молитва, за да може Божията благодат да го обвие, да премине през тази трудност. Но смятам, че за проблемите трябва да се говори предварително. Това е нещо, за което аз чувствам липса в самия себе си в моето дело. Занимавам се всеки ден с много други и всякакви неща и с много народ всекидневно, но не отдавам нужното време на моите свещеници, на хората, които служат на Божия народ. Това е естествено моята слабост и това е тъжно, разбира се, нашите свещеници да се огорчават и уязвяват. Ако можем да им помогнем преди да се е случило най-лошото, това ще е най-добре и да внимаваме и да пазим семействата на свещениците, жената на свещеника и децата, защото и за презвитерите не е много лесно. Много пъти подвигът на презвитерата е доста по-голям от този на свещеника, защото свещеникът има като утешение благодатта от служението на Светия Престол, а презвитерата е в дома, тя е самичка, тя е сред опасностите, тя е в старанието си да върти къщата и да изхранва децата. Свещеникът бяга навсякъде – тук и там, но не бяга към дома си. Трябва всички да сме много внимателни към тия въпроси. Когато идват уязвени нашите свещеници, трябва ние архиереите да смятаме за собствено непостижение и за собствен проблем този неуспех. Защо не успях да помогна по-рано аз на този човек в неговата беда? Нека Бог да ни пази от такива изкушения, това са много големи неща.


Из Седмица на православната книга 2015 г. – Варна

В храма вълците се превръщат в овчици

Май 30, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Господ ни е дал Църквата за нас, за да можем да постигнем умиротворение, за да почувстваме истинския отдих и откъсване, казано по тоя начин, защото съм сигурен, че такова умиротворение, което се получава при молитва или на църковна служба, човек не може да получи в нито един психотерапевтичен център, където понякога се случва тъкмо обратното – хората се връщат оттам още по-уморени и раздразнени, отколкото преди да го посетят.

 

И ето какво е чудното – очаква се, че хората, посещаващи центровете за релаксация и психотерапия трябва да се намират в мирно състояние на духа и в душевно спокойствие, на лицата им да грее усмивка. Но често се случва тъкмо обратното – едва събудили се, включват радио или телевизор, и започват да крещят, и после цял ден са в нервно състояние. Излизайки от манастира сутринта, неведнъж сме виждали как хората на улицата започват да ругаят, да се карат, да изричат проклятия. Гледайки това, си задавам въпроса: какво става с тия хора? Някак си, може да се разбере, ако някой се е изнервил по средата на деня, след редица неприятни случки. Но, когато от седем часа сутринта хората, още неразсънили се, още не отворили както трябва очи, вече са извън себе си – що за всеобща патология? И то, може би, след като са прекарали нощта в увеселителни заведения, в клуб или даже в някой психотерапевтичен център, от който са излезли на улицата в още по-лошо състояние.

 

Но в Църквата това не се случва! Св. Йоан Златоуст прекрасно пише за това – „Искаш ли да разбереш, какво нещо е Църквата и в какво се състои нейното чудотворство? Много е просто. Влез в храма и виж – в храма вълците се превръщат в овчици; влиза разбойник, а излиза преподобен; влиза гневен, а излиза кротък; влиза човек, а излиза ангел. Но какво говоря – ангел! Влиза човек, а излиза от него бог по благодат.“

 

Ето какво нещо е Църквата. Никой не може да отрече, че участвайки в службата, молебените, слушайки църковните химни, човек получава истинско умиротворение. Затова в Православната Църква съществува токова богатство от богослужения. Забелязал съм, че на Света гора и въобще в манастирите се случва така – идват напълно диви младежи, с диви лица, с диво изражение и диво държане. Понякога на лицата им е отпечатана цялата им вътрешна диващина. А след няколко дни, прекарани от тях в манастира – а там те щат-не щат са принудени да ходят на службите, ето какво става – постепенно по лицата им се изписва някаква приветливост и кротост от Божията благодат. И макар, че тия момчета са дошли тук просто да погледат, Духът Божий ги е преобразил, усмирил ги е, и им е дал истински покой.

 

Някои са ми казвали: „Не чувстваме кой знае каква полза от посещението си в Света гора, но все пак, спим спокойно като младенци, толкова безгрижно, както на никое друго място. Там, в света, не можем да се отпуснем и успокоим, както тук.“

 

Това не е защото в манастирите е тихо и спокойно – нали и в света има даже по-тихи и спокойни места, но това е защото в Света гора цари мир – духовен и душевен. Толкова очебиен, че го забелязват дори и най-обикновените и отдалечени от религията хора.

 

Някои поклонници си мислят наивно, че всички монаси на Света гора имат дар на прозорливост и трябва само да ги погледнем, за да видим целия им живот. Явно ни бъркат със светците!!! Представяте ли си каква наивност?

 

И веднъж реших да се пошегувам малко с поклонниците. Запитах ги:

 

- Искате ли да ви кажа, кой от вас идва тук за пръв път, и кой не?

 

- Да! Искаме, разбира се!

 

Погледнах ги внимателно в лице, и беше очевидно, кой идва тук за пръв път, и кой е идвал вече. Разбирате ли? Лицата на ония, които вече са идвали, бяха съвършено различни. Казах им:

 

- Ти, ти и ти, вече сте тук не за пръв път!

 

И винаги се оказвах прав. По тоя начин си спечелих пророческа слава! (Смее се).

 

Господ ни е дал в Църквата не само със сили да противостоим на тези трудности, но и да извлечем от тях духовна полза. Често неуспехът става най-полезен успех! Защото той има такова благотворно въздействие върху душата на човека и като цяло над личността му че се оказва необходимо средство за неговото вразумление и изцеление. Често ни пожелават „Успех!“. Но понякога са ни нужни и такива пожелавания – „Неуспех!“. Такива неуспехи са ни нужни, за да израснем духовно. И не трябва да свикваме с това, че всичко трябва да е така, както ни се иска, а после заради най-малките глупости да тичаме по психотерапевти и да мислим, че имаме психични проблеми.

 

Главите ни са пълни с психологични проблеми, джобовете ни – с лекарства, а кесиите на психиатрите – с парите ни. Например днес тук, в Кипър, 45 минути психотерапия струват 40 евро. Знаете ли, някои психолози ме ненавиждат, защото освободих някой и друг от клиентите им от зависимостта от лекарства и психолечение. Само си представете следното, до къде са стигнали нещата – при лекаря идва човек, пълен с проблеми, не знае къде да се дене, а лекарят гледа на часовника си и когато изтече времето, за което си е платил пациента, му казва: „Ако искаш, да ти запишем още един час терапия?“ А пациентът едва е започнал да разказва на лекаря за живота си. И лекарят му обяснява, че времето му е ограничено, струва скъпо, и трябва да се съобразява с всичко това, когато идва на преглед. И без да обръщат внимание на такова отношение, на скъпотията и понякога, и на шарлатанството, хората все пак идват и плащат – плащат най-вече за това, да имат възможност да се изприкажат и някой просто да ги изслуша! Вижте само до какво състояние е достигнал човек, който е прекъснал връзката си с Бога!

 

Господ ни насочва към себе си, моли ни, иска от нас, натиска ни, поставя ни в трудно положение, за да се обърнем към Него и да разговаряме с Него. Вижте, как говори Самият Той в Евангелието: „Търсете, искайте, хлопайте, и ще ви се отвори!“ (Ср. : Мат. 7:7). „Всичко, каквото поискате с вяра, Господ ще ви го даде!“ (Ср. Мат. 21:22). И ако се научим да се молим, ще придобием душевен мир. А това е сила, която няма да ни даде да потънем в калта на живота. Човек, който се е научил да се моли, лесно може да разбере в какво се състои смисъла на живота. А когато разбере смисъла, с Божията помощ ще може да устрои живота си.

 

източник:Православие.ру

 

Обядът със стареца Паисий

Май 15, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Мисля, че вторият път, когато отидох при стареца Паисий, бях малък, на около 18 години, и той ме задържа при себе си – тогава за пръв път останах около него – и старецът ми рече:

 

- Сега ще ядем!

 

Попитах го какво ще ядем, а той ми отговори:

 

- Ще ти приготвя голяма трапеза, нали имам гости!

 

Той се шегуваше с мен.

 

- Имам риба – треска, ще направим голяма трапеза!

 

И хайде да ядем. Той нямаше маса. Излязохме навън, на полянката, където имаше един камък и ми каза:

 

- Тук ще ядем. Само една минутка да поставим масата!

 

И отиде и донесе една покривка, на която имаше нарисувани различни неща – банани, грозде, дини. Той каза:

 

- Тази покривка я постилам само когато имам официални гости, а не всеки ден.

 

И какво имаше? Нищо нямаше, имаше сух хляб. Попита ме:

 

- Искаш ли чай?

 

А аз нито тогава, нито сега пия чай, и му казвам:

 

- Сполай ти, не искам!

 

Той извади пресен чесън – имаше засаден пет-шест глави – и една маруля. Ядохме маслини, чесън и маруля. Около нас беше празно, но никога няма да забравя това дето, преди да почнем да ядем, той каза:

 

- Сега ще се помолим.

 

Станахме да се помолим. Той вдигна ръце и каза:

 

- Отче наш, Който си на небесата…

 

Как да ви кажа, наистина Бог беше там! След яденето каза благодарствената молитва. А какво ядохме? Нищо – стар сух хляб, който в друг случай дори и да ми платят не бих ял, една главичка сух чесън и една маруля. Но никога няма да забравя този момент, това е най-скъпото ястие в целия ми живот.

 

Така и вие, които имате семейства, в домовете си, научете се просто, преди да седнете да ядете, да станете и да кажете молитвата „Отче наш“, а след яденето, тази красива молитва: „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които ни насити. Молим Те, не ни лишавай от Твоето Небесно Царство.“

 

източник: Православие.мк

 

Жената се спасява чрез това да бъде майка

Април 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Каква е участта на децата, загинали от аборт?

 

По-скоро ме интересува каква ще бъде участта на майките им (ако изобщо могат да се нарекат такива), извършили аборт. Вижте, тези деца несъмнено са жертви, които несправедливо са пострадали от хората. И от какви хора?! От собствените им майки и от лекарите – гинеколози! Господ прибира такива деца в Небесното Си Царство, заедно с мъчениците.

 

Но какво ще стане с майките, извършили такава постъпка, какво ще стане с тях, ако не се покаят от цялото си сърце пред Бога и не принесат достоен плод на покаяние – не знам. Това е истинска трагедия!

 

Знаете ли, че в Кипър ежедневно се извършват стотици аборти? Регистрирано е, че за година се извършват 40 000 аборти!!! А за сравнение, турците, които завзеха северната част на острова, имат най-ниските показатели на аборти за региона.

 

Един лекар-гинеколог ми каза, че ежедневно, в течение на 16 години извършва по 4-5 аборта. Представяте ли си, колко аборти е направил той за всичките тия години! Все пак мога да разбера някое момиче, което е забременяло и от отчаяние е направило аборт, не съзнавайки напълно, какво прави. Макар че, не трябва да я оправдаваме. Но един лекар, професор, който знае какво е това ембрион, осъзнава какво е това живот, да извършва толкова много аборти всеки ден, за да спечели повече пари! Помислете си само!

 

Знаете ли, защо става това? Защото, когато „губим“ Бога, губим и хората! А когато човек е „изгубен“, тогава извършва и престъпления, и аборти, и убийства.

-Да допуснем, че някоя майка, вече напълно зряла жена, узнае от лекарите, че детето й ще се роди с някакъв недъг. Какво да прави с такова дете? Нали като се появи на този свят, родителите му ще се мъчат и страдат цял живот. Трябва ли да се раждат такива деца или не?

 

Аз знам, че никой няма право да отнема живота на другия! Бог е създал човека, и само Той може да реши, струва ли си да живее някой на тази земя, или не!

 

Както съществува вероятност детето да се роди абсолютно увредено, като растение, така и съществува опасността да стане „растение“ в даден момент заради нещастен случай. Колко много младежи преживяват аварии и изпадат в кома! И какво да правим с тях сега? Да ги лишим ли от живот, защото са в кома? И откъде ще сме сигурни, че няма да останат в това състояние цял живот? Според тази логика, можем да стигнем дотам, че да почнем да прилагаме евтаназия на старите хора, оправдавайки се с това, че те не могат да се обслужват сами и животът им ще се превърне в истинско мъчение, освен това са и тежест за обществото. След това ще се замислим и за болните от рак, та нали болестта им ще им носи само страдание, и практически не се лекува. А след това какво ще последва? Съседите ни турци ще решат – защо трябва да живеят кипърците, само ни заемат територията?…

 

Или пък случаят с един от предните папи. Той бе добър папа, когото избраха по погрешка, имам впредвид, че католиците по погрешка избраха вместо нечестив, един благочестив човек. В продължение на цял месец решаваха какво да правят с него. И ето че той тайнствено почина. След смъртта му един от кардиналите обяви, че папата е бил толкова добродетелен човек, че нямал място на земята и те го „изпратили“ във Вечността.

 

Това напомня евгениката – генетическия подбор при нацистите в Третия Райх.

 

Знаете ли, мисля, че когато една майка убива така детето си, тя убива преди всичко себе си! Каква майка може да бъде тя след това? Нали някои извършват по няколко аборта в живота си. В последствие се явяват безплодие и други генетични увреждания.

- Какво ще кажете за майката, която спасява детето си с цената на собствения си живот?

 

Тя е истинска майка! А как иначе? Да пожертва детето си, за да живее след това сама? Колко много са майките, които дават органите си на своите болни деца! Бъбреци или други органи, за да живеят децата им.

 

Ще ви разкажа един случай. В Лимасол има една улица, която се спуска стръмно надолу. Внезапно жената, излязла на разходка с бебето си, забелязала, че количката, която била оставила преди минута, тръгнала надолу. Озовала се на средата на улицата, а зад нея идвал камион с висока скорост. И тази смела майка, виждайки, че няма да успее да изведе количката от пътя, притичала и блъснала количката по-далеч от камиона, а сама попаднала под колелата и загинала. Тя не само е майка, положила душата си за детето си, но освен това и мъченица! Ето какво означава да си вярващ човек – да дадеш живота си за другия!

 

Мисля, че лошата майка ще предпочете да загине детето й, отколкото тя самата.

- Виновна ли е майката, ако й се случи да пометне?

 

Ако тя, като майка, е направила всичко възможно, за да запази детето си, например, не е вземала забранени за бременността лекарства, не е употребявала алкохол, и т.н., то не е виновна. Виновна ще е само в случай, че не желае да роди детето си и не обръща внимание на препоръките на лекарите – тогава няма нищо чудно, че е пометнала.
Майка, която носи дете в себе си, трябва да чувства, че носи светиня – божествен дар, даден й от Бога, друг живот – своето дете!

 

 

Източник: Православие ру


 

Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение

Март 30, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Светата и велика Четиридесетница е светло и благоприятно поприще за добродетелите, което Църквата в определен период ни предлага и отваря пред нас своите двери, за да влезем с радост и благоразположение, да приемем този особен подвиг и да принесем Богу като дар своето собствено време.

„Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение” – такива умилителни слова чуваме на вечерната служба. Ето днес време благоприятно за служение Богу, време на покаяние и време на спасение. Светата Четиридесетница се характеризира с благодатта на покаянието, което привлича в сърцето на човека благодатта на Светия Дух. По тази причина от първия ден на Великия пост Майката-Църква полага като основа прошката и отхвърлянето на обидите между нас. „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец.” (Мат. 6:14) – казва Христос в Евангелието.

Когато човек се бори със страстите и немощите, той се нуждае от присъствието на Божествената благодат, защото това не е просто борба чрез собствените ни сили със самите нас, със страстите, дявола и света (в отрицателния смисъл на тази дума). Постът, също така, не е диета, която се спазва заради телесното здраве, по строго определена програма, с надежда само на своите собствени ресурси. Великият пост има съвършено друг смисъл и предназначение. Смисълът му се състои в привличането на Божествената благодат в сърцето на човека, в избягването на греха, в това да бъдат умъртвени страстите, умъртвяващи душата ни. Очистилото се от страстите сърце, Господ просвещава с Божествената си светлина и то става способно да съзре верния път към Небесното Царство. Телесните подвизи и трудът на поста са ни необходими, но те се нуждаят и от Божествена подкрепа. Именно затова ние просим прошка един от друг – за да освети Светият Дух нашите души, да отвори очите ни, за да успеем да видим собствената си греховност и да станем способни напълно да открием себе си пред Бога и да изпросим прощение за нашите собствени прегрешения. Защото, ако целият ни подвиг не е насочен към прошка на греховете и към благословеното състояние на покаянието, то тогава за съжаление той остава безплоден.

Според учението на отците на Църквата, подвигът на покаянието очиства човешкото сърце. „Поръси ме с исоп и ще бъда чист, умий ме и ще бъда по-бял от сняг” (Пс. 50:9) – казва в Псалтира божественият Давид. Самият път на покаянието е съпроводен със сърдечно съкрушение, с душевна болка, със сълзи и съжаление за извършените грехове. Само такова истинско покаяние принася сладките си плодове, защото само то „измива” от нас бремето на греховността. Сърцето, предварително очистено чрез покаяние, бива посетено отново от Божествената благодат, която ни обновява, облекчава нашата съвест и ни връща в първосъздаденото състояние, прави ни такива, каквито ни е създал Бог, сътворявайки ни по Свой образ и подобие. Ето в какво се състои покайният подвиг на Светата Четиридесетница.

Телесният пост, бдението, участието в множеството дълги богослужения, коленопреклонните молитви – всички тези великопостни подвизи са насочени към това, да приведат в състояние на умиление уязвеното от греха човешко сърце.Това вкаменено, безчувствено към всичко духовно поради греховността сърце на човека, което не е в състояние да принесе равен по сила на своите грехове плач, защото се е отдалечило от Бога, Църквата, със своето аскетическо, покайно настроение и учение отначало разтваря, прави го по-чувствително и накрая „съкрушава” цялата му закоравялост. От това съкрушение, от тези методични „удари” по сърцето, човек постепенно стига до умиление, а умилението на свой ред очиства душата ни, обновява я и я просвещава.

От начало подвигът на покаянието може да бъде уподобен на опалващ огън, който изгаря в човека всичко старо – той оставя в душата нещо мъчително; след това, когато християнинът се упражнява в покаянието непрестанно, този огън вече не обгаря, а се превръща в светлина, която го просвещава, услажда и го известява, че Иисус Христос му е простил и Сам е Най-сладка Светлина, в сравнение с която помръкват всички светски блага.

Така че нека пристъпим към този подвиг ревностно, а не с малодушие и страх. Страхливият никога няма да преуспее по този път, защото той е напълно непричастен към Небесното Царство, тъй като се надява само на своите собствени сили. Той забравя за Божието Всемогъщество, забравя казаното от апостол Павел: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, който ме укрепява” (Фил. 4:13); и още: „Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните” (1 Кор. 1:27); и още: „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). Аз мога всичко – разбира се не сам по себе си и не със своите сили, но с Христовата сила, която ме укрепява. С такива мисли и с радостно настроение трябва да пристъпим към този благословен подвиг. Свети Йоан Златоуст пише за това така: като лъвове, готвещи се за скок, ние не бива дори и да си помисляме, че няма да издържим подвига на Великия пост.

„С нас е Бог” – се пее на великото повечерие, а ако Той е с нас, няма да ни остави, но ще ни даде сили. Дай на Бога своето добро разположение и ще получиш от Него сила не само да преминеш целия Велик пост, но и да извършиш спасението на своята душа.

Ако пък поради телесна немощ не ни се отдаде да спазваме поста така, както предписва Уставът на Църквата, трябва да вземем благословение от духовника за облекчаване на поста, без да се смущаваме ни най-малко, тъй като в Църквата има такова понятие като икономия (т.е. грижливо, снизходително отношение към някого или нещо).

Кой ни пречи да се смирим и да се покаем, освен самите ние? За да се смири, от човек не се изисква да бъде млад и пълен с телесни сили. Трябва само да има смирено мнение за себе си, с всички сили да избягва греха и постоянно да има съкрушено сърце. Всички ние, млади и стари, здрави и болни, можем да привлечем в своето сърце благодатта, която се ражда от смирението. Това, което Господ иска от нас е сърцето ни: всички негови желания и любов трябва да бъдат устремени към Бога – „синко, дай Ми сърцето си”. Ще можем да направим това, ако се освободим от самите себе си и от страстите, които ни държат свързани. По този път постът е само първото, но много необходимо стъпало, което ни възвежда към мъжественото състояние, в което „скъсваме” всяка връзка на страстите. След това с още по-голямо дръзновение в духовната борба, ще можем да се избавим от злобата, лукавството и всичко онова, което очерня Божия образ – човека. Но за всички нас – повтарям пак и пак – е нужно да придобием смирение. А за това как се придобива смирението в аскетическата литература е написано много.

Смиреният човек с лекота може да се покае за греховете си, да се помоли, да си възвърне здравото състояние на душата и тялото. Гордият не може да се покае. Той не може трезво да оцени действителното положение на нещата, да разбере, че се нуждае от Божията помощ. Гордият никога не изпитва чувство на вина. Той винаги е прав, той никога няма да каже „Прости”, той през цялото време оправдава себе си. И което е още по-лошо, в неговия живот го няма Христос. Христос е в сърцата на тези, които смирено признават себе си за грешници и се каят, а в сърцето, изпълнено с гордост, за Него няма никакво място. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6) – е казано в Свещеното Писание.

Нека вземем решение в този благословен период, заедно с телесния подвиг на поста, най-голямо внимание да обърнем на покаянието. Да поразмислим за това, каква жертва е принесъл за нас Христос, за това как ни обича Той и колко далеч сме ние от Него. Виждайки разстоянието, което ни отделя от Бога да се съкрушаваме за това, да Го умоляваме да прости греховете ни, да се приближи до нас и да влезе в нашето сърце. Нека бъдем уверени, че виждайки това наше смирение, Господ ще дойде в сърцето ни, ще ни утеши и подкрепи, ще ни увери в Своята любов и в нашето спасение.

В Църквата ние живеем не с лъжливи утопически идеи, не с морална набожност, а с личния опит от общуването с Бога. Бог винаги „обръща Лицето Си” към нас. Той винаги е до нас и човекът е призван да придобие свой личен опит от общуването с Бога, който става за него най-значимия, главния опит в неговия живот. За пример ни служат светиите, в живота на които Божието присъствие е било явно.

Живеейки така, постепенно ние ще станем истински християни. А изпълнението на евангелските заповеди, ако ги следваме постоянно, ще донесе в свое време достоен плод, преобразявайки нашата същност, превръщайки я в храм на Светия Дух и благословен Божи съсъд.

Източник: Православие ру