Разводът при свещенослужителите

Юни 24, 2017 in Свещеническа конференция

 

 

Въпрос, отправен от Варненския и Великопреславски митрополит Йоан към Лимасолския митрополит Атанасий

 

 

- Идва човек в епархията, дали е мислил, че ще дойде или няма да дойде – идва. По воля Божия и по воля човешка чрез избор, той вече се изправя пред една действителност. При него идва един духовник за едно, друг за друго. Но ние имахме възможност да говорим на тази тема и с други архиереи от други поместни църкви, със силни епархии, с могъщо свещенство, жизнерадостно, здраво стъпило в основите на вярата – дръзновено, което има успех на Божията нива. Но какво се случва – млади хора с любов тръгнали в семейството, в тайнството на брака, презвитерата подписала съответната декларация, че тя е съгласна – доброволно, да последва своя мъж, който ще стане духовник. В един момент, това се случва, слава Богу, създават се дечица, живота върви вече в полето на духовната нива, и в един момент тя решава – презвитерата, поради някакви причини да си тръгне и духовникът остава и със своето паство, и със служението, и с децата си. И ние трябва да продължим да служим, да утешим тоя човек. Имаме и желание да се срещнем с презвитерата, ако тя поиска е добре, но много пъти се случва въобще да не поиска. И това е едно предизвикателство на млади духовници, дръзновено тръгващи по тоя път, и в един момент вече изправящи се пред една действителност, която вече за тях е и изпитание в живота им, в своята младост. Аз се обръщам най-искрено към Вас като към духовник, аз като по-малкия към по-големия, за да дадете и съвет и утеха и онова, което аз със своите скромни сили не ми достига, въпреки желанието ми със скромна молитва да помогна на тия хора, да им дам най-правилния съвет, да имат те подкрепата на архиерея си, за да продължат спокойно своето служение.



- Благодаря много, Владико, за този въпрос, който показва с колко любов обичате чедата си, и че техните проблеми се превръщат във ваши проблеми. За съжаление в света, в който живеем и ние духовниците, имаме същите влияния, изкушения, същите предизвикателства, които има всеки друг човек. И за съжаление въобще не е странно, че в свещеническите семейства се забелязват доста проблеми. Разбира се, най-добре е да се предпазваме, т.е. да успяваме преди да стане лошо да предотвратим това. И може би това е нещо, което често ние архиереите забравяме, смятаме за даденост, че нашите духовници са застраховани от това да не им се случи нещо подобно. Обаче трябва да разберем много добре, че нашите духовници са на първа линия в битката с дявола, и че трябва да ги предпазваме, трябва да ги подсилваме и най-вече от всичко да им дадем възможност да могат да говорят с нас. Какъвто и проблем да имат, каквото и изкушение да имат нашите свещеници, каквото и падение да им се е случило, не трябва да се страхуват от нас. Не трябва да бъдем като съдии, а като бащи любвеобилни, за да можем да изслушаме какъв е проблемът, обаче ако се случи такъв проблем, със сигурност ще трябва да подкрепим свещеника. Този човек не е решил да става монах, но сега вече по някакъв начин ще трябва да се учи да живее монашески. Трябва да му дадем много сила, много любов, много молитва, за да може Божията благодат да го обвие, да премине през тази трудност. Но смятам, че за проблемите трябва да се говори предварително. Това е нещо, за което аз чувствам липса в самия себе си в моето дело. Занимавам се всеки ден с много други и всякакви неща и с много народ всекидневно, но не отдавам нужното време на моите свещеници, на хората, които служат на Божия народ. Това е естествено моята слабост и това е тъжно, разбира се, нашите свещеници да се огорчават и уязвяват. Ако можем да им помогнем преди да се е случило най-лошото, това ще е най-добре и да внимаваме и да пазим семействата на свещениците, жената на свещеника и децата, защото и за презвитерите не е много лесно. Много пъти подвигът на презвитерата е доста по-голям от този на свещеника, защото свещеникът има като утешение благодатта от служението на Светия Престол, а презвитерата е в дома, тя е самичка, тя е сред опасностите, тя е в старанието си да върти къщата и да изхранва децата. Свещеникът бяга навсякъде – тук и там, но не бяга към дома си. Трябва всички да сме много внимателни към тия въпроси. Когато идват уязвени нашите свещеници, трябва ние архиереите да смятаме за собствено непостижение и за собствен проблем този неуспех. Защо не успях да помогна по-рано аз на този човек в неговата беда? Нека Бог да ни пази от такива изкушения, това са много големи неща.


Из Седмица на православната книга 2015 г. – Варна

В храма вълците се превръщат в овчици

Май 30, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Господ ни е дал Църквата за нас, за да можем да постигнем умиротворение, за да почувстваме истинския отдих и откъсване, казано по тоя начин, защото съм сигурен, че такова умиротворение, което се получава при молитва или на църковна служба, човек не може да получи в нито един психотерапевтичен център, където понякога се случва тъкмо обратното – хората се връщат оттам още по-уморени и раздразнени, отколкото преди да го посетят.

 

И ето какво е чудното – очаква се, че хората, посещаващи центровете за релаксация и психотерапия трябва да се намират в мирно състояние на духа и в душевно спокойствие, на лицата им да грее усмивка. Но често се случва тъкмо обратното – едва събудили се, включват радио или телевизор, и започват да крещят, и после цял ден са в нервно състояние. Излизайки от манастира сутринта, неведнъж сме виждали как хората на улицата започват да ругаят, да се карат, да изричат проклятия. Гледайки това, си задавам въпроса: какво става с тия хора? Някак си, може да се разбере, ако някой се е изнервил по средата на деня, след редица неприятни случки. Но, когато от седем часа сутринта хората, още неразсънили се, още не отворили както трябва очи, вече са извън себе си – що за всеобща патология? И то, може би, след като са прекарали нощта в увеселителни заведения, в клуб или даже в някой психотерапевтичен център, от който са излезли на улицата в още по-лошо състояние.

 

Но в Църквата това не се случва! Св. Йоан Златоуст прекрасно пише за това – „Искаш ли да разбереш, какво нещо е Църквата и в какво се състои нейното чудотворство? Много е просто. Влез в храма и виж – в храма вълците се превръщат в овчици; влиза разбойник, а излиза преподобен; влиза гневен, а излиза кротък; влиза човек, а излиза ангел. Но какво говоря – ангел! Влиза човек, а излиза от него бог по благодат.“

 

Ето какво нещо е Църквата. Никой не може да отрече, че участвайки в службата, молебените, слушайки църковните химни, човек получава истинско умиротворение. Затова в Православната Църква съществува токова богатство от богослужения. Забелязал съм, че на Света гора и въобще в манастирите се случва така – идват напълно диви младежи, с диви лица, с диво изражение и диво държане. Понякога на лицата им е отпечатана цялата им вътрешна диващина. А след няколко дни, прекарани от тях в манастира – а там те щат-не щат са принудени да ходят на службите, ето какво става – постепенно по лицата им се изписва някаква приветливост и кротост от Божията благодат. И макар, че тия момчета са дошли тук просто да погледат, Духът Божий ги е преобразил, усмирил ги е, и им е дал истински покой.

 

Някои са ми казвали: „Не чувстваме кой знае каква полза от посещението си в Света гора, но все пак, спим спокойно като младенци, толкова безгрижно, както на никое друго място. Там, в света, не можем да се отпуснем и успокоим, както тук.“

 

Това не е защото в манастирите е тихо и спокойно – нали и в света има даже по-тихи и спокойни места, но това е защото в Света гора цари мир – духовен и душевен. Толкова очебиен, че го забелязват дори и най-обикновените и отдалечени от религията хора.

 

Някои поклонници си мислят наивно, че всички монаси на Света гора имат дар на прозорливост и трябва само да ги погледнем, за да видим целия им живот. Явно ни бъркат със светците!!! Представяте ли си каква наивност?

 

И веднъж реших да се пошегувам малко с поклонниците. Запитах ги:

 

- Искате ли да ви кажа, кой от вас идва тук за пръв път, и кой не?

 

- Да! Искаме, разбира се!

 

Погледнах ги внимателно в лице, и беше очевидно, кой идва тук за пръв път, и кой е идвал вече. Разбирате ли? Лицата на ония, които вече са идвали, бяха съвършено различни. Казах им:

 

- Ти, ти и ти, вече сте тук не за пръв път!

 

И винаги се оказвах прав. По тоя начин си спечелих пророческа слава! (Смее се).

 

Господ ни е дал в Църквата не само със сили да противостоим на тези трудности, но и да извлечем от тях духовна полза. Често неуспехът става най-полезен успех! Защото той има такова благотворно въздействие върху душата на човека и като цяло над личността му че се оказва необходимо средство за неговото вразумление и изцеление. Често ни пожелават „Успех!“. Но понякога са ни нужни и такива пожелавания – „Неуспех!“. Такива неуспехи са ни нужни, за да израснем духовно. И не трябва да свикваме с това, че всичко трябва да е така, както ни се иска, а после заради най-малките глупости да тичаме по психотерапевти и да мислим, че имаме психични проблеми.

 

Главите ни са пълни с психологични проблеми, джобовете ни – с лекарства, а кесиите на психиатрите – с парите ни. Например днес тук, в Кипър, 45 минути психотерапия струват 40 евро. Знаете ли, някои психолози ме ненавиждат, защото освободих някой и друг от клиентите им от зависимостта от лекарства и психолечение. Само си представете следното, до къде са стигнали нещата – при лекаря идва човек, пълен с проблеми, не знае къде да се дене, а лекарят гледа на часовника си и когато изтече времето, за което си е платил пациента, му казва: „Ако искаш, да ти запишем още един час терапия?“ А пациентът едва е започнал да разказва на лекаря за живота си. И лекарят му обяснява, че времето му е ограничено, струва скъпо, и трябва да се съобразява с всичко това, когато идва на преглед. И без да обръщат внимание на такова отношение, на скъпотията и понякога, и на шарлатанството, хората все пак идват и плащат – плащат най-вече за това, да имат възможност да се изприкажат и някой просто да ги изслуша! Вижте само до какво състояние е достигнал човек, който е прекъснал връзката си с Бога!

 

Господ ни насочва към себе си, моли ни, иска от нас, натиска ни, поставя ни в трудно положение, за да се обърнем към Него и да разговаряме с Него. Вижте, как говори Самият Той в Евангелието: „Търсете, искайте, хлопайте, и ще ви се отвори!“ (Ср. : Мат. 7:7). „Всичко, каквото поискате с вяра, Господ ще ви го даде!“ (Ср. Мат. 21:22). И ако се научим да се молим, ще придобием душевен мир. А това е сила, която няма да ни даде да потънем в калта на живота. Човек, който се е научил да се моли, лесно може да разбере в какво се състои смисъла на живота. А когато разбере смисъла, с Божията помощ ще може да устрои живота си.

 

източник:Православие.ру

 

Обядът със стареца Паисий

Май 15, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Мисля, че вторият път, когато отидох при стареца Паисий, бях малък, на около 18 години, и той ме задържа при себе си – тогава за пръв път останах около него – и старецът ми рече:

 

- Сега ще ядем!

 

Попитах го какво ще ядем, а той ми отговори:

 

- Ще ти приготвя голяма трапеза, нали имам гости!

 

Той се шегуваше с мен.

 

- Имам риба – треска, ще направим голяма трапеза!

 

И хайде да ядем. Той нямаше маса. Излязохме навън, на полянката, където имаше един камък и ми каза:

 

- Тук ще ядем. Само една минутка да поставим масата!

 

И отиде и донесе една покривка, на която имаше нарисувани различни неща – банани, грозде, дини. Той каза:

 

- Тази покривка я постилам само когато имам официални гости, а не всеки ден.

 

И какво имаше? Нищо нямаше, имаше сух хляб. Попита ме:

 

- Искаш ли чай?

 

А аз нито тогава, нито сега пия чай, и му казвам:

 

- Сполай ти, не искам!

 

Той извади пресен чесън – имаше засаден пет-шест глави – и една маруля. Ядохме маслини, чесън и маруля. Около нас беше празно, но никога няма да забравя това дето, преди да почнем да ядем, той каза:

 

- Сега ще се помолим.

 

Станахме да се помолим. Той вдигна ръце и каза:

 

- Отче наш, Който си на небесата…

 

Как да ви кажа, наистина Бог беше там! След яденето каза благодарствената молитва. А какво ядохме? Нищо – стар сух хляб, който в друг случай дори и да ми платят не бих ял, една главичка сух чесън и една маруля. Но никога няма да забравя този момент, това е най-скъпото ястие в целия ми живот.

 

Така и вие, които имате семейства, в домовете си, научете се просто, преди да седнете да ядете, да станете и да кажете молитвата „Отче наш“, а след яденето, тази красива молитва: „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които ни насити. Молим Те, не ни лишавай от Твоето Небесно Царство.“

 

източник: Православие.мк

 

Жената се спасява чрез това да бъде майка

Април 25, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

– Каква е участта на децата, загинали от аборт?

 

По-скоро ме интересува каква ще бъде участта на майките им (ако изобщо могат да се нарекат такива), извършили аборт. Вижте, тези деца несъмнено са жертви, които несправедливо са пострадали от хората. И от какви хора?! От собствените им майки и от лекарите – гинеколози! Господ прибира такива деца в Небесното Си Царство, заедно с мъчениците.

 

Но какво ще стане с майките, извършили такава постъпка, какво ще стане с тях, ако не се покаят от цялото си сърце пред Бога и не принесат достоен плод на покаяние – не знам. Това е истинска трагедия!

 

Знаете ли, че в Кипър ежедневно се извършват стотици аборти? Регистрирано е, че за година се извършват 40 000 аборти!!! А за сравнение, турците, които завзеха северната част на острова, имат най-ниските показатели на аборти за региона.

 

Един лекар-гинеколог ми каза, че ежедневно, в течение на 16 години извършва по 4-5 аборта. Представяте ли си, колко аборти е направил той за всичките тия години! Все пак мога да разбера някое момиче, което е забременяло и от отчаяние е направило аборт, не съзнавайки напълно, какво прави. Макар че, не трябва да я оправдаваме. Но един лекар, професор, който знае какво е това ембрион, осъзнава какво е това живот, да извършва толкова много аборти всеки ден, за да спечели повече пари! Помислете си само!

 

Знаете ли, защо става това? Защото, когато „губим“ Бога, губим и хората! А когато човек е „изгубен“, тогава извършва и престъпления, и аборти, и убийства.

-Да допуснем, че някоя майка, вече напълно зряла жена, узнае от лекарите, че детето й ще се роди с някакъв недъг. Какво да прави с такова дете? Нали като се появи на този свят, родителите му ще се мъчат и страдат цял живот. Трябва ли да се раждат такива деца или не?

 

Аз знам, че никой няма право да отнема живота на другия! Бог е създал човека, и само Той може да реши, струва ли си да живее някой на тази земя, или не!

 

Както съществува вероятност детето да се роди абсолютно увредено, като растение, така и съществува опасността да стане „растение“ в даден момент заради нещастен случай. Колко много младежи преживяват аварии и изпадат в кома! И какво да правим с тях сега? Да ги лишим ли от живот, защото са в кома? И откъде ще сме сигурни, че няма да останат в това състояние цял живот? Според тази логика, можем да стигнем дотам, че да почнем да прилагаме евтаназия на старите хора, оправдавайки се с това, че те не могат да се обслужват сами и животът им ще се превърне в истинско мъчение, освен това са и тежест за обществото. След това ще се замислим и за болните от рак, та нали болестта им ще им носи само страдание, и практически не се лекува. А след това какво ще последва? Съседите ни турци ще решат – защо трябва да живеят кипърците, само ни заемат територията?…

 

Или пък случаят с един от предните папи. Той бе добър папа, когото избраха по погрешка, имам впредвид, че католиците по погрешка избраха вместо нечестив, един благочестив човек. В продължение на цял месец решаваха какво да правят с него. И ето че той тайнствено почина. След смъртта му един от кардиналите обяви, че папата е бил толкова добродетелен човек, че нямал място на земята и те го „изпратили“ във Вечността.

 

Това напомня евгениката – генетическия подбор при нацистите в Третия Райх.

 

Знаете ли, мисля, че когато една майка убива така детето си, тя убива преди всичко себе си! Каква майка може да бъде тя след това? Нали някои извършват по няколко аборта в живота си. В последствие се явяват безплодие и други генетични увреждания.

- Какво ще кажете за майката, която спасява детето си с цената на собствения си живот?

 

Тя е истинска майка! А как иначе? Да пожертва детето си, за да живее след това сама? Колко много са майките, които дават органите си на своите болни деца! Бъбреци или други органи, за да живеят децата им.

 

Ще ви разкажа един случай. В Лимасол има една улица, която се спуска стръмно надолу. Внезапно жената, излязла на разходка с бебето си, забелязала, че количката, която била оставила преди минута, тръгнала надолу. Озовала се на средата на улицата, а зад нея идвал камион с висока скорост. И тази смела майка, виждайки, че няма да успее да изведе количката от пътя, притичала и блъснала количката по-далеч от камиона, а сама попаднала под колелата и загинала. Тя не само е майка, положила душата си за детето си, но освен това и мъченица! Ето какво означава да си вярващ човек – да дадеш живота си за другия!

 

Мисля, че лошата майка ще предпочете да загине детето й, отколкото тя самата.

- Виновна ли е майката, ако й се случи да пометне?

 

Ако тя, като майка, е направила всичко възможно, за да запази детето си, например, не е вземала забранени за бременността лекарства, не е употребявала алкохол, и т.н., то не е виновна. Виновна ще е само в случай, че не желае да роди детето си и не обръща внимание на препоръките на лекарите – тогава няма нищо чудно, че е пометнала.
Майка, която носи дете в себе си, трябва да чувства, че носи светиня – божествен дар, даден й от Бога, друг живот – своето дете!

 

 

Източник: Православие ру


 

Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение

Март 30, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Светата и велика Четиридесетница е светло и благоприятно поприще за добродетелите, което Църквата в определен период ни предлага и отваря пред нас своите двери, за да влезем с радост и благоразположение, да приемем този особен подвиг и да принесем Богу като дар своето собствено време.

„Ето време благоприятно, ето сега ден на спасение” – такива умилителни слова чуваме на вечерната служба. Ето днес време благоприятно за служение Богу, време на покаяние и време на спасение. Светата Четиридесетница се характеризира с благодатта на покаянието, което привлича в сърцето на човека благодатта на Светия Дух. По тази причина от първия ден на Великия пост Майката-Църква полага като основа прошката и отхвърлянето на обидите между нас. „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец.” (Мат. 6:14) – казва Христос в Евангелието.

Когато човек се бори със страстите и немощите, той се нуждае от присъствието на Божествената благодат, защото това не е просто борба чрез собствените ни сили със самите нас, със страстите, дявола и света (в отрицателния смисъл на тази дума). Постът, също така, не е диета, която се спазва заради телесното здраве, по строго определена програма, с надежда само на своите собствени ресурси. Великият пост има съвършено друг смисъл и предназначение. Смисълът му се състои в привличането на Божествената благодат в сърцето на човека, в избягването на греха, в това да бъдат умъртвени страстите, умъртвяващи душата ни. Очистилото се от страстите сърце, Господ просвещава с Божествената си светлина и то става способно да съзре верния път към Небесното Царство. Телесните подвизи и трудът на поста са ни необходими, но те се нуждаят и от Божествена подкрепа. Именно затова ние просим прошка един от друг – за да освети Светият Дух нашите души, да отвори очите ни, за да успеем да видим собствената си греховност и да станем способни напълно да открием себе си пред Бога и да изпросим прощение за нашите собствени прегрешения. Защото, ако целият ни подвиг не е насочен към прошка на греховете и към благословеното състояние на покаянието, то тогава за съжаление той остава безплоден.

Според учението на отците на Църквата, подвигът на покаянието очиства човешкото сърце. „Поръси ме с исоп и ще бъда чист, умий ме и ще бъда по-бял от сняг” (Пс. 50:9) – казва в Псалтира божественият Давид. Самият път на покаянието е съпроводен със сърдечно съкрушение, с душевна болка, със сълзи и съжаление за извършените грехове. Само такова истинско покаяние принася сладките си плодове, защото само то „измива” от нас бремето на греховността. Сърцето, предварително очистено чрез покаяние, бива посетено отново от Божествената благодат, която ни обновява, облекчава нашата съвест и ни връща в първосъздаденото състояние, прави ни такива, каквито ни е създал Бог, сътворявайки ни по Свой образ и подобие. Ето в какво се състои покайният подвиг на Светата Четиридесетница.

Телесният пост, бдението, участието в множеството дълги богослужения, коленопреклонните молитви – всички тези великопостни подвизи са насочени към това, да приведат в състояние на умиление уязвеното от греха човешко сърце.Това вкаменено, безчувствено към всичко духовно поради греховността сърце на човека, което не е в състояние да принесе равен по сила на своите грехове плач, защото се е отдалечило от Бога, Църквата, със своето аскетическо, покайно настроение и учение отначало разтваря, прави го по-чувствително и накрая „съкрушава” цялата му закоравялост. От това съкрушение, от тези методични „удари” по сърцето, човек постепенно стига до умиление, а умилението на свой ред очиства душата ни, обновява я и я просвещава.

От начало подвигът на покаянието може да бъде уподобен на опалващ огън, който изгаря в човека всичко старо – той оставя в душата нещо мъчително; след това, когато християнинът се упражнява в покаянието непрестанно, този огън вече не обгаря, а се превръща в светлина, която го просвещава, услажда и го известява, че Иисус Христос му е простил и Сам е Най-сладка Светлина, в сравнение с която помръкват всички светски блага.

Така че нека пристъпим към този подвиг ревностно, а не с малодушие и страх. Страхливият никога няма да преуспее по този път, защото той е напълно непричастен към Небесното Царство, тъй като се надява само на своите собствени сили. Той забравя за Божието Всемогъщество, забравя казаното от апостол Павел: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, който ме укрепява” (Фил. 4:13); и още: „Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните” (1 Кор. 1:27); и още: „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). Аз мога всичко – разбира се не сам по себе си и не със своите сили, но с Христовата сила, която ме укрепява. С такива мисли и с радостно настроение трябва да пристъпим към този благословен подвиг. Свети Йоан Златоуст пише за това така: като лъвове, готвещи се за скок, ние не бива дори и да си помисляме, че няма да издържим подвига на Великия пост.

„С нас е Бог” – се пее на великото повечерие, а ако Той е с нас, няма да ни остави, но ще ни даде сили. Дай на Бога своето добро разположение и ще получиш от Него сила не само да преминеш целия Велик пост, но и да извършиш спасението на своята душа.

Ако пък поради телесна немощ не ни се отдаде да спазваме поста така, както предписва Уставът на Църквата, трябва да вземем благословение от духовника за облекчаване на поста, без да се смущаваме ни най-малко, тъй като в Църквата има такова понятие като икономия (т.е. грижливо, снизходително отношение към някого или нещо).

Кой ни пречи да се смирим и да се покаем, освен самите ние? За да се смири, от човек не се изисква да бъде млад и пълен с телесни сили. Трябва само да има смирено мнение за себе си, с всички сили да избягва греха и постоянно да има съкрушено сърце. Всички ние, млади и стари, здрави и болни, можем да привлечем в своето сърце благодатта, която се ражда от смирението. Това, което Господ иска от нас е сърцето ни: всички негови желания и любов трябва да бъдат устремени към Бога – „синко, дай Ми сърцето си”. Ще можем да направим това, ако се освободим от самите себе си и от страстите, които ни държат свързани. По този път постът е само първото, но много необходимо стъпало, което ни възвежда към мъжественото състояние, в което „скъсваме” всяка връзка на страстите. След това с още по-голямо дръзновение в духовната борба, ще можем да се избавим от злобата, лукавството и всичко онова, което очерня Божия образ – човека. Но за всички нас – повтарям пак и пак – е нужно да придобием смирение. А за това как се придобива смирението в аскетическата литература е написано много.

Смиреният човек с лекота може да се покае за греховете си, да се помоли, да си възвърне здравото състояние на душата и тялото. Гордият не може да се покае. Той не може трезво да оцени действителното положение на нещата, да разбере, че се нуждае от Божията помощ. Гордият никога не изпитва чувство на вина. Той винаги е прав, той никога няма да каже „Прости”, той през цялото време оправдава себе си. И което е още по-лошо, в неговия живот го няма Христос. Христос е в сърцата на тези, които смирено признават себе си за грешници и се каят, а в сърцето, изпълнено с гордост, за Него няма никакво място. „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6) – е казано в Свещеното Писание.

Нека вземем решение в този благословен период, заедно с телесния подвиг на поста, най-голямо внимание да обърнем на покаянието. Да поразмислим за това, каква жертва е принесъл за нас Христос, за това как ни обича Той и колко далеч сме ние от Него. Виждайки разстоянието, което ни отделя от Бога да се съкрушаваме за това, да Го умоляваме да прости греховете ни, да се приближи до нас и да влезе в нашето сърце. Нека бъдем уверени, че виждайки това наше смирение, Господ ще дойде в сърцето ни, ще ни утеши и подкрепи, ще ни увери в Своята любов и в нашето спасение.

В Църквата ние живеем не с лъжливи утопически идеи, не с морална набожност, а с личния опит от общуването с Бога. Бог винаги „обръща Лицето Си” към нас. Той винаги е до нас и човекът е призван да придобие свой личен опит от общуването с Бога, който става за него най-значимия, главния опит в неговия живот. За пример ни служат светиите, в живота на които Божието присъствие е било явно.

Живеейки така, постепенно ние ще станем истински християни. А изпълнението на евангелските заповеди, ако ги следваме постоянно, ще донесе в свое време достоен плод, преобразявайки нашата същност, превръщайки я в храм на Светия Дух и благословен Божи съсъд.

Източник: Православие ру

 

Да станем истински и автентични християни

Март 21, 2017 in Беседи, Начална страница

 

- Каква е опасността от доброто отношение на правителството спрямо църквата? Решение ли е това за църквата?

- Властта добре прави да има добро отношение към църквата и към всички хора, разбира се. Ние, обаче, хората на църквата трябва да бъдем изключително внимателни да не навредим с това добро отношение на държавата към църквата и да не паднем в изкушението, с което дявола е изкушавал нашия Господ – да приемем силата и царствата на тоя свят. Църквата прегръща като добра майка всички, и властта, и народа, и целия свят, но трябва да бъдем изключително внимателни от една голяма опасност, която се нарича осветскостяване. Изключително опасно нещо е това, защото е много тънка мембраната и много трудно може да бъде различено, и все пак ние сме хора и ни харесва да ни е лесно. И когато, вратите ни са отворени, това е добро от една страна, но от друга – губим усещането за Божието присъствие и вместо да се надяваме на Бога, ние се надяваме на премиера (министър-председателя) на държавата и на личните ни познанства, които имаме, както и на връзките и на силата си, на която разчитаме. Но Бог не ги иска тези неща. Ние сме използвани само по този начин, заробени сме на властта, която ни осигурява някакви блага.

- Какво Ви е мнението за въвеждането на вероучение в българските училища?


- Обществото трябва да има чувството и усещането на действителните нужди на народа, че човек не е машина, не е число, не е нещо безлично, той е образ Божий и както човек има нужда от своята майка и от своя баща, толкова по-голяма нужда има от неговия Бог Отец. Но това никой друг не може да му даде, освен единствено и само църквата, чрез Светите Тайнства, чрез Светото Евангелие. И трябва властта, обществото, управлението на една държава да помага на църквата за да може тя да разпространява Евангелието сред хората. Ако бяха малко по-умни, хората щяха да се избавят от много трудности, които има днес. Най-малкото ще станат по-добри хора, ако учат вероучение и ще бъдат избегнати много лоши неща, които съществуват днес.

 

- Как може нашата църква като най-мила и добра майка да приласкае младите хора, които са извън църквата, за да могат те да поемат въздух, пък и България да се възроди?


- Този въпрос трябва да е въпросът, който да ни интересува всяка минута, защото това е гласът на кръвта на нашите братя. Както помните в Стария Завет, когато Каин е убил Авел, Бог какво му е казал: „Гласът на кръвта на брат ти вика към мен.“ И не можем да си затворим ушите за това. Не може църквата, пастирите и всички, които ние съставляваме Тялото Христово да бъдем безразлични, когато виждаме нашите братя да се отнасят по един игнориран начин към Бога. Това трябва да бъде голяма болка за нас и да се чувстваме виновни за това. Какво правим ние за това? Първото нещо, ние самите да станем действителни, автентични, истински християни. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“, но едновременно с това каза: „Вие сте светлината на света“. Не може да се скрие град, който е на висока планина, т.е. нашият живот трябва да блести от автентичност, така че, когато идват хора до нас и търсят Бога, да видят не само каквото очакват, но и много повече. А това става от само себе си. Ако ние сме автентични хора, няма нищо друго какво да правим. Светиите са бягали в пустинята, ставали са автентични християни и градът се е приселвал към тях в пустинята. Та това е Светлината Христова. Проблемът ни, обаче е, че не сме автентични и така ние пречим на Божията благодат да блесне в целия свят, затова имаме нужда от покаяние и нужда от духовен подвиг. Трябва изправлението да започне от мен самия и колкото аз ставам по-добър и напредвам, толкова повече съм полезен за другите. Това показва опитът на църквата. Всичко друго е от хората.

- Можете ли да споделите някои насоки, мисли за радостта от пребиваването в Христос и в това как да помним Бога в ежедневния си живот?


- Ще ви разкажа за събитието, което описва отец Исаак в своята книга. То се случи през 1977 г. на едно бдение, на което бяхме сами със св. Паисий, в неговата килия посветена на Честния кръст в Капсала. Там се случи едно чудо. Тогава аз бях дякон и старецът ми каза да служа, обаче аз нямах одежди и той намери един стар стихар, не знам от кога датираше той, и някакви наръкавници, които със странно въже ги завърза около ръцете ми и един епитрахил, който го прегъна през средата надълго и с безопасна игла ми го закачи на лявото рамо. Слава Богу, че нямаше фотоапарат да ме снима в този вид, в който бях, но съжалявам, че Бог не ми е дал благословението още веднъж да преживея такава литургия в живота си. Това е нещо, което не мога да опиша с думи.

Всичко, което преживяхме близо до стареца Паисий мога да го сравня само с радостта на едно бедно дете, когато е на гости на един богаташ в неговия дворец. Радваме се с чуждите неща. Старецът беше богат. Той беше едно слънце, което блестеше. Ние бяхме едни консервени кутии. Е, и това е нещо, но той беше богатия в случая. Ние за нещастие не сме. Слава Богу за всичко!

 

 

източник: Седмица на православната книга – 2015г.

Епохата на Бога

Февруари 12, 2017 in Външни


Целта на Църквата е да ни даде опит от Христос в нашето сърце. Този опит е реален и няма никаква връзка с нашата психология, не е някакво психологично събитие, не е нравствено събитие, което засяга само доброто поведение на човека, нито философско събитие, което засяга идеологията на човека, а е онтологично събитие, т. е. истинско, същностно.

 

Този опит от Бога е вътре в битието на човека и това въздейства върху целия човек. Човекът, който има този опит, след това започва да мисли, действа, движи, живее, съществува по друг начин, както казва св. ап. Павел на християните, да ходим в обновен живот, да ходим в нов начин на живот. Това е събитието, което ни пренася в нов начин на мислене, в нов начин на живот, действие, съществуване, това е новият живот, новата твар, това, което Христос обещава да даде на тези, които Го обичат и искат да живеят с Него. Разбирате, че това не е лесно, защото всички ние израснахме и имаме друг начин на живот – начин, за който са характерни много страсти, себични сме, имаме егоизъм, мислим само за нас, за нашата полза, не е лесно да преодолеем нашия индивидуализъм, не е лесно да победим егото и да живеем в тази общност с останалите хора в дух на любов, не е лесно да обичаме Бога, не знаем да обичаме Бога, защото за нас Бог е нещо непознато, идея, нещо, което още не сме преживели.

 

Вярваме, че Бог съществува, признаваме Неговото съществуване или Го търсим, но още не сме Го докоснали, не сме Го преживели като опит. Затова не е лесно човек да промени своя начин на мислене, своя ум и да влезе в друга траектория на мислене. Това става лека-полека и от само себе си в пространството на Църквата. Човекът, който влиза в Църквата, започва да слуша Божието слово, да се моли, да чувства Божието присъствие в себе си, това започва постепенно да променя неговите сензори, започва да гледа с други очи света, да има други критерии, да съди и да използва нещата от този свят по много по-различен начин, докато постепенно от духовен младенец стане съвършен зрял човек, човек в Христос, който наистина живее тази пълнота на новата твар, на новия живот, който Христос донесе в света. Ако не постигнем това, и ако Църквата не стъпи върху този опит, тогава тя непременно ще се провали, както се провали на Запад. Църквата – не Православната Църква – ако можем да я наречем църква, или западното богословие, яви един бог, който отговаря на философските нужди и търсения и на разум, на аристотелевата логика. Това било един бог, който решавал всички логически въпроси на човека – от епохата най-вече на Просвещението.

 

Сетне това породило други големи злини, а това, че западняците искали да основат богословието върху разума, автоматично породило атеизма. Нещо, което и ние си изпатихме в Гърция, където за определен период нашето богословие подражаваше и се влияеше и от западното богословие, което искаше на всяка цена да докаже всичко чрез логиката, да направи всичко с логически аргументи и логически доказателства. По-възрастните от вас помнят, че през един период в учебниците по вероучение в училищата, не знам дали още съществуват тези неща- по мое време беше така, и в Гърция, имаше доказателства за съществуването на Бога. Имаше космологично, телеологично, логическо доказателство, защото хората имали нужда да докажат Бога логически, именно логиката бе обожествена и Бог трябваше да бъде доказан с логически аргументи. Това било нужда на Запада.

 

В източното православно пространство никога не сме имали такива аргументи. Нито някога е имало нужда. За нас въпросът не бе да ни докажат Бога логически, а да Го преживеем опитно, ние сме източни хора, функционираме чрез нашето сърце, нашият център не е мозъкът, а сърцето. Така учи и Евангелието. Сърцето, което е център на всички психосоматични сили на човека, приема или отхвърля Бога и човекът функционира, като има за  център своето сърце. Затова никога не навлязохме в тези дилеми, които имали западняците, които стигнали до атеизъм и така се породил атеизмът. И ние видяхме атеизма в Гърция след въстанието през 1821 г., когато бе създаден Богословският факултет в Атина, който бе копие на немските факултети. Веднага щом се освободихме от турците, клетите ни сънародници отивали в „просветлени” народи на запада, казваше великият… как да го нарека сега, този, който реално е предател, но го представят като велик просвещенец Адамантиос Кораис, и и ни учеха, че той е велик патриот, а той предаде нашата традиция. Той чрез неговото просвещение и цялото това промито мислене издигнал като лозунг това да отидем в просветлените народи на запад и да приемем от тях светлина. Разбира се, ние отидохме, от една страна, останахме православни, но изучавахме богословието от протестанти и римокатолици, които били западни хора, хора на логиката, които строели готически храмове, депресиращи човека, а тяхното богословие и вяра били едно логически построено здание, каквато е класическата музика, тя е велико „математическо” и логическо постижение, тя е прекрасна, страхотна в своя израз, но не изразява нас, източните православни.

 

Помните, когато в миналото, за да те смятат за духовно извисен, трябваше да пуснеш в хола си класическа музика, да седнеш и да се правиш, че си се издигнал над пространството и ме заплюй, ако някой от нас разбере какво означава това. Просто да се правим на духовни. Помня, когато за известно време се занимавах с музика и се опитвах да открия какво има в тази музика, дори в неделните училища да пуснеш един плоча с класическа музика се смяташе за нещо много важно. Е как да пуснеш Господи сил?. Това се смяташе за унизително. Сега Господи сил ли ще слушаме? Или да ходиш да палиш свещ? Запали една лампичка. Така е по-хубаво. Влязохме в друг начин живот, който, за съжаление, самата Църква се опита да въведе сред хората. И какво стана? Беше естествено. От една страна, народът вървеше в една, а йерархията в друга посока. Народът служил на Бога съгласно отеческите традиции, нашите баби ходили на църква, правели поклони, палели свещи, чествали празниците, постили, молили се, правили това, което знаели и служили на Бога така, както се научили през векове, а Църквата и богословите се опитвали да развият една атмосфера на пиетизъм и морализъм, основани върху диктаторско мислене, което било напълно чуждо на живото и автентично предание на Църквата. Това мислене никога не говорило за опитно преживяване на Бога, защото да си християнин означавало да приемеш философски и интелектуално евангелските теории и ако да четеш Евангелието и вършиш добри дела, тогава вече си добър християнин.

 

Затова имахме и определени типове християни. За да си добър християнин, трябва да носиш еди-какви си дрехи, да се сресваш по еди-какъв си начин. Помните, дори досега, стават големи обсъждания например дали жените трябва да си връзват косата на кок и дали мъжете трябва да носят обици. Бре детето ми, ако отидеш в Африка, там дори православни носят 100 000 гривни и 400 обици. Сега на негъра ще му сложиш папионка и ще го направиш французин? Какво ще го правиш, след като е негър. Ще вземе тъпана, ще танцува, ти каквото и да правиш, той най-много да те изяде, ако тръгнеш да го опитомяваш! Всеки човек има свой начин, по който обича Бога и Му служи, това е свободата на Православната Църква, която не се е поколебала да канонизира светци, които се правели на безумни и това са юродивите.

 

Знаете, че имаме различни ликове светци-подвижници, затворници-аскети, отшелници, такива, които живели в общежитийни манастири, мъченици, изповедници. Имаме и един лик, един от най-хубавите чинове – юродивите. Те се правели на луди, правили щури неща, и тези богобезумни, например св. Андрей, юродив заради Христос, ходел нощем в кръчмите, там се качвал по масите и изпивал цяла кана вино. Отгоре до долу, целувал всички девойки там, отивал и спял в едно и също легло с тях. Този велик светец. Разбира се, без следа от грях, но правил всички тези неща, за да осмее света и лицемерното благочестие. Друг юродив – св. Симеон веднъж отишъл в храма, напълнил кош с камъни и хвърлял по всички и ги прогонил от храма. След това някои жени отишли и го осмели, а той подухнал, устите им се изкривили и той казал: никоя от вас няма да оздравее, ако не я целуна! Помислете само какво правили тези светци! Друг си съблякъл дрехите и обикалял в града и другите търчали да го хванат и да го обвият в чаршафи. На него обаче не му пукало! Така влязъл и в храма. Щури неща, които, разбира се, не били щури, а тези светци преодолели страстите от този свят и живеели в друго състояние. Съветвам ви да четете житията на юродивите заради Христа, но не и да им подражавате, защото ще имаме проблеми! Просто да ги четете, за да видите свободата на Църквата, свободата на етоса, която Православната Църква има, и не само родила много такива светци, а имала и смелостта да ги обяви за светци и да ги изтъкне не като малки светци, а като най-великите светци, които има. Те са едни от най-избраните чеда и чинове на нашата Църква.

 

Когато след това дошли „добрите християни” от неделното, как да четат такива неща? – да си съблечеш дрехите – тежко и горко, тук трябваше да носиш специални чорапи, които имат ръб отзад и се питах защо да има ръб отзад? Отговор – когато някой гледа крака на някоя девойка, да разбира, че носи чорапи и не е без чорапи. Или да имаш си специален кок на косата, да имаш специална прическа. Ако видеше девойка с такава прическа, разбираше, че тя е от Църквата, от неделното. Тези хора не можеха да приемат друг начин, защото нещата бяха подредени с една хладна логика. Благочестието бил рожба и въпрос на човешката логика. Това го взехме от запада. Слава Богу, тези неща изчезнаха. Няма ги. Дори може да не ги знаете, но ние, по-старите, ги живяхме. Родихме се в една такава атмосфера на неделни училища, вероучение в училищата и такова поколение богослови, където всичко беше поставено в една схема, която даде противоположния резултат – отстъпление от Църквата.

 

Децата ходеха на неделно училище и на църква до 13-14 годишна възраст, след това громеха всичко, защото не издържаха. Това бяха абсурдни неща. Как да седнат да слушат другия, който им казва тези неща, например ризата ти да бъде дотук? Те отритнаха всичко и имахме отстъпване от Църквата. Разбира се, макар и болезнено, то беше спасително. Този тип църква трябваше да се разпадне, в никакъв случай не трябваше да консервираме тази мумия като църква, защото не беше Църква и нещата трябваше да се променят За щастие това стана не от богословите или църковната йерархия, а от самите хора. Говорим за периода 1950 – 1972 г. След това настъпи (духовна) „революция” и в Гърция вече имахме развитие на светоотеческото богословие, динамично присъствие на отците от Света Гора, които разтърсиха основите на това здание и то падна като хартиена кула. След това стана великото чудо, голямото обръщане на младите към Църквата. Те откриха Църквата, която не познаваха, след като преди това бе разрушен този лош и крив идол, порочно издигнат по подражание на Запада в нашето православно източно пространство.

 

Днес, слава Богу, това става и в нашата страна, която имаше друг ход главно поради нашите национални премеждия и събития (турската окупация), които всекидневно бяха пред нас и ни терзаеха. Хората тук (в Кипър) запазиха правилната и здрава връзка с Бога и Църквата докато дойде часът на относителният мир, където нещата сега лека полека вървят добре най-малко на равнището на народа. Но и до днес имаме странични ефекти в по-старите поколения, навярно и във висшите слоеве на Църквата, но този род ще отмине и вие навярно ще имате по-добри условия. Просто да ви кажа, деца, че по мое време, когато започнах да се занимавам с Църквата и исках да разбера какво става, за нас светоотеческите текстове бяха нещо непознато, нямаше публикувано нито едно съчинение на някой св. отец, нито знаехме какво означава броеница, монашество, бдение, нищо от всичко това. Имахме неделното училище, библейските уроци, песничките, екскурзийките, трябваше да бъдем „добри” деца, добри ученици в училище, съвършени лицемери, каквото правим да го правим тайно, за да не се издадем, бяхме добрите деца от витрината. Разбира се, витрината не може да издържи дълго време.

 

превод: К. Константинов

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg


Святият човек се отличава не със своите чудеса, а с любовта си към Бога и хората

Януари 10, 2017 in Беседи, Начална страница

 

 


- В Света гора Вие сте се срещали с много известни и почитани днес старци. Споделете опита си от общуването с тях.

 

- Това не е проста задача – да опишеш свят човек. Може би е възможно да опишеш “несвят светец”, но това бяха велики светци – трудно е. При това те бяха много малки, защото бяха много смирени, естествени хора.С тях усещаш велика радост. Не те ослепяваха със своята святост, те просто те сгряваха с топлотата на любовта.

 

Не отидох да се простя с отец Паисий преди кончината му, защото не вярвах, че ще умре – мислех, че този човек никога няма да умре.

 

Как да говоря за опита си с общението си със старците? Ако някой ми бе разказал за всичко, което видях, и ако не го бях видял с очите си, никога не бих го повярвал, за нищо на света. И до днес си задавам въпроса: “Вярно ли е това, което видях с очите си?” И се възхищавам на тези хора, които вярват на това, защото това са такива удивителни неща, които може да прави само Бог.

 

- Разказите за стареца Паисий, за другите светогорски старци, с които сте се срещали, това може би е една от най-силните проповеди, които съвременните хора очакват.

 

На Атон имахме благословение от Бога да живеем заедно с много руски монаси, и с които имахме много добри отношения. Между тях имаше велики подвижници и съвременни светии, като например преподобния Силуан Атонски и стареца Софроний от Есекс.

 

Самият старец Паисий беше велик аскет. Мислих си, че човек не може да живее така, както живееше той. Той нямаше към себе си никаква милост, никакво снизхождение. Практически не спеше всяка нощ. Беше си наложил такова послушание – от залез до изгрев се молеше сам в своята килия. Почиваше само по час или два след изгрева. В последните години го посещаваше огромно множество хора, по цял ден общуваше с тях, а цяла нощ не спеше, молеше се.

 

Ще ви разкажа за нещо, което видях с очите си, когато бях вратар в манастира. Старецът отиде в Синайската обител за три месеца. А в манастира беше дошла група студенти от гръко-американци, от Бостън, към 25 души. Питам ги откъде идват. Отговарят ми: “От стареца Паисий.” Казвам им: “Но него го няма тук.” – “Не, не, той е тук.” – “Но той замина преди 10-15 дена за Синай!” – “Не, не. Ние бяхме при него, отвори ни вратата, поговори с нас. Всеки от нас побеседва лично с него. Даде ни подаръци, почерпи ни с локум, показа ни пътя за тук. Сбогува се с нас и си тръгнахме.” Помислих си, че се е върнал и не сме го видели. Но това беше невъзможно, нали трябваше да влезе в манастира. Направих им кафе, угостих ги с нещо и побегнах към килията на стареца. Него го нямаше. Всичко беше затворено. Той се върна след  два месеца. А студентите го бяха срещнали! И то не само един човек!

 

Всеки ден виждахме такива неща, и защото се случваха всеки ден, ги възприемахме като нещо обикновено. И накрая престана да ни интересува, защото светият човек се отличава не със своите чудеса, а с любовта си към Бога и хората – ето това го прави особен.

 

източник: Православие.ру

За въцърковяването на нашите деца

Декември 13, 2016 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

- Какво е отношението на учениците в Кипър към вярата и как ги приобщавате към нея?

- Трябва посещение в църквата. Ние духовните служители можем и имаме право да правим посещение в училищата. Аз като епископ мога да ходя при децата и да разговарям с тях и да правя диалог с тях, да влизам в общение с тях. Със сигурност всичко това е много добро и е едно благословение от Бога. Доста гласове и в нашето пространство се чуват, че искат да прекъснат всичко това, и мисля че в определен момент ще успеят. За мен специално големият проблем в този момент не са тези, които присъстват в предмета по религия, но тези, които преподават вероучение. За нещастие държавната система отне от църквата думата за това, кой да преподава религия и вероучение. Имаме много такива случаи, при които учителите са невярващи, а преподават религия. И учителят казва: „Деца да знаете, че не вярвам в това, което ви преподавам, но ви го казвам, защото това ми е работата и така пише в учебника.“

 

В богословския университет, във философския факултет много от професорите и студентите са безбожници, това са хора, които са в заблуда, и които нямат нищо общо с вярата. Както виждате всякаква храна се предлага, но не винаги тя е здравословна. Затова и много пъти се получават много травми, които се отпечатват в съзнанието на децата. От начина, по който се преподава предметът религия или вероучение, произлиза проблем, че се избират такива катехизатори.

Много пъти си мисля дали не е по-добре да се спре преподаването, отколкото да ги има тези хора, не знам дали правилно разсъждавам. Но истинската работа е с душите на хората. Не става в училището, става от отците на църквата, които са в енорията ни. Ако имаме един добър пастир, един добър епископ във всяка епархия, въобще божии хора, около тях се събират много други духовни чеда.

 

Добре, нещо се случва в училищата, но нека да се надяваме да стане по-добро. Преподаването на този предмет в Гърция не е най-доброто, което може да се направи. Със сигурност е по-добре от нищото.

- За нас ще бъде много интересно да научим как функционират неделните училища във вашата епархия? Дали дейността им е централизирана или това е грижа на всяка отделна енория? Какви хора преподават в тях и накъде е насочена тяхната дейност? Какво е най-важното, което трябва да помни всеки един учител в такова училище?

- Мога да ви кажа това, което се случва в нашата света митрополия, приблизително същото се случва и в другите епархии. Във всички градски енории и в доста села с деца има катехизични събрания, където се събират деца от различна възраст и които се управляват от един център, който се намира в сградата на митрополията. Всички дейности, осъществявайки се през седмицата в удобни за децата часове, се регулират от митрополията. Имаме голям брой вероучители, които са преди всичко миряни, които обаче преди да станат вероучители в продължение на поне две години всяка седмица посещават специален семинар за катехизация. В рамките на този семинар те се научават на това, кои са истините на нашата вяра и как може тези истини на вярата ни да ги дадем на нашите деца, но не по детски начин, а като за деца. Това е една много важна основа, така че на децата трябва да говорим сериозно за всички сериозни въпроси на вярата. Ако по детскому говорим за вярата на децата, смешно или т.н. за истините на вярата, децата са способни всичко да карикатуризират.

 

Ще ви разкажа един случай, в който една майка каза на своето дете: „Отиди до свещеника да ти даде хлебче.“ Дойде детенцето и взе нафората, видя я добре и каза: „Сирене и масло не давате ли?“ Защото за едно много сериозно нещо му казваме по смешен начин: „Отиди да вземеш хлебче.“ Детето приема сериозно всичко това и казва: „Дадоха ми едно парче хляб, а не ми дадоха едно парче сирене!“ Ако майката обаче говори сериозно на детето, че това е благословение от Светата литургия, на която сме били, детето щеше да пристъпи с по-голяма сериозност. За това трябва да кажа, че катехизаторите трябва да научат първо да отговарят на всички въпроси, да не оставят нито един въпрос без отговор. По-добре е да каже, че не знае, отколкото да даде един грешен отговор.

Някога едно дете попитало стареца Софроний (Сахаров): „В рая ще имаме ли леки автомобили?” Старецът си е мислел: „Сега ако му кажа не, на детето няма да му хареса, защото момчетата харесват много колите.“ Той му казал: „Не знам, но има една голяма колесница на св. пр. Илия, с която Господ го е взел от земята и летейки, го занесъл на небето. Христос ще ни даде всичко, от което имаме нужда, и няма да ни остави без никаква празнота“ – отговорил на детето богословски без да го отчайва, но и без да го излъже.

 

Ние изключително много полагаме усилия да обучим нашите катехизатори. Разбира се, не всичко функционира по най-идеалния начин. Правим каквото можем.

 

Най-важното нещо, което учителите трябва да осъзнаят, преподавайки на децата за Бог, е, че именно Той им е възложил това дело, и че това е дело на Христовата Църква. И най-важното, не е да научат децата на разни истории, но да ги научат да обикнат Христос. Трябва да им дадем възможности, в които те да почувстват тази Христова любов. Например една баба в едно село искала да организира уроци по вероучение, не е знаела абсолютно нищо и й казали: „Бабо ти нищо не разбираш, какво ще им говориш на децата?“ „Няма значение, остави ме и аз ще си измисля какво да направя.“ Но тъй като не е имало други кандидати да бъдат вероучители , си казали – нека пък бабата да поеме ангажимента за вероучението в училище. Какво обаче направила бабата – водила селските деца в църквата и е почнала да ги учи да палят кандилата, да кадят иконите с малки кадилнички, да палят свещи и да четат акатист на Света Богородица. И тогава всички са правели поклони като част от урока и са казвали: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“  Това е най-хубавото вероучение от всички други. Всичките деца са намерили напредък и в живота, и в църквата.

 

- От каква възраст трябва децата да престъпват към изповед и как ние да ги подготвим като родители за изповедта?

 

- Първо трябва  родителите да се изповядват. Ако детето не види първо родителите да се изповядват, няма и то да иска да го направи. Не може да учим на нещо детето ни, което ние самите не правим, това ще бъде едно лицемерие. И когато детето порасне, то ще ни отхвърли, не нас, а това, на което сме го научили. От каква възраст трябва да се изповядва детето – мога да кажа от малкия ми опит като изповедник в продължение на 33-34 години. С Божията благодат изповядвам много хора, мисля че детето трябва да се научи да се изповядва от тогава, от когато може да говори, когато може да се изрази. Няма нужда да прави някаква голяма изповед, но да знае, че това е благословение за него, да почувства тайнството по-близо до себе си, да получи благодатта на Светия Дух и да се научи да осъзнава Божиите заповеди. Мога да ви кажа от опита си, че малките деца са ме удивили със сериозността, с която се изповядват. Много са сериозни, когато се изповядват. Разбира се, не трябва да присъстват бащата или майката, трябва да са сами при изповед. Много съм впечатлен от усещането, което ми създават тези деца, че правят нещо много сериозно. Ако родителите присъстват, може да се шегуват и да гледат на това по-детски. Когато детето остане само, тогава става много сериозно и с голяма сериозност приема молитвата и благословението на църквата.

източник:„ Седмица на православната книга“ – беседи, 2015г.

Христос е наш Приятел, наш Брат… Той е всичко.

Декември 2, 2016 in Видео, Начална страница





Търпението в брака и разбирателството между съпрузите води към спасение и святост

Ноември 22, 2016 in Беседи, Начална страница

 

- В днешно време има семейства, в които, поради една или друга причина, единият от съпрузите не иска църковен брак, а другият иска. Въпросът ми е, човекът, който е православен и иска това, но поради нежеланието на другия не може да се стигне до църковен брак, възможно ли е да се спаси или не?

 

- Църквата е нещо, което съществува винаги в свободата на човека. Тя не иска на никого да налага никакво тайнство и още повече на някой човек, който не вярва в тайнствата на Църквата. Защо на един неправославен човек, невярващ в тайнствата на Църквата, да му наложим това тайнство? Ако някой православен иска да бъде венчан, трябва да помисли за всички последствия – духовните, обществено-социалните, семейните и личните, които ще има след това. Когато човек иска да се съчетае с някой, който няма същата вяра, обикновено има доста проблеми. Затова е и Църквата, за да може да ги предпази от много други изкушения, които могат да последват. Ако някой е сключил брак с лице, което не принадлежи на Църквата, мисля, че това трябва архиереят да го види или духовникът, за да препоръча как може да се развие връзката на този човек с Бога, който е женен от години и има деца, но живее без благословението на Църквата и тайнствата. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Не можем всички да сложим под един общ знаменател, нито пък да кажем, че това не е нищо важно. Това е нещо много сериозно.

 

- Има ли църковен развод, и ако има, действителен ли е пред Бога? Бог разтрогва ли го?

 

- Бракът по принцип, не се разтрогва, обаче, тъй като сме немощни и не можем да вървим към съвършенството, съществува и църковно снизхождение. Църквата действително използва това, и разтрогва брака поради някакви определени причини и позволява и втори и трети брак по снизхождение. Ако Църквата прави това, като майка го прави, защото осъзнава нашата духовна немощ. А според съвършенството на евангелското слово, бракът трябва да остава неразрушим. Но, ако това не може да се осъществи, тогава със смирение ще прибегнем към снизхождението. И ако действително бракът може да бъде разтрогнат, това става с решението на епископа.

 

- Коя е по-голяма, вероятността да се спасяваш в брак нехармоничен и да носиш кръста си, или да прекратиш такъв брак?

 

- Ако искаш да си съвършен, трябва да спазваш евангелското слово. Ако искаш да проявиш снизхождение, ще направиш човешкото слово, но няма да имаш наградата на благодатта. Искам да ви кажа, че аз съм имал възможността да се запозная и да се срещна със свети хора, които са били в брак, проявили са голямо търпение, и са станали големи светии чрез брака. Казах веднъж на една жена, която беше достигнала до големи висоти на добродетели с изпитанията в брака, женена за един абсолютен демон. Този мъж не е бил човек просто, в него е живеел сатаната. От друга страна жената е била изпълнена с изключително голямо търпение. Затова успя да се извиси до големи духовни висоти. Малко преди да умре на 58 годишна възраст от рак, аз й казах, че най-големият й добродетел е мъжът й. Той направи така, че тя да се отправи към Христа. Но това не означава, разбира се, че той самият се е спасил за това, че е довел до Христос жена си. И Нерон е изпратил много светии в рая, но той самият е отишъл в ада.

 

източник: „Седмица на православната книга“ – Варна, 2015 г.



Божията любов е най-голямото богатство на човека

Ноември 3, 2016 in Беседи, Начална страница

 

 

- Кой е наш ближен и кой не е наш ближен?

 

 

- Христос казва в Евангелието: „Да възлюбиш ближния си като себе си“ –  все едно, че си ти самият, т.е. ти и твоят ближен – вие сте едно и също нещо. Не мога да кажа кой е моят ближен, защото аз съм моят ближен, той е това, което съм аз. И както не мога да мразя себе си, така не мога да мразя никой друг човек и никой абсолютно. Светиите казват, че и демоните не трябва да мразим. Авва Исаак казва следното нещо, говорейки за любовта:„Какво е любовта – любов трябва да имаме към цялото Божие творение, към всеки човек, към животните, растенията, птиците, дори трябва да имаме любов и към демоните.“ Свети Силуан някога, в една беседа с друг монах, чул един монах да казва:„Много ще се радвам да стане второто пришествие, защото тогава ще видя как дяволът пада директно в огъня, който е приготвил за нас.“ И тогава старецът поклатил глава и казал, че съвършената любов не може да мисли и да говори по тоя начин. Така че, като питате – кой не е мой ближен, мога да кажа, че не съществува някой, който да не е ближен. Аз съществувам, защото съществува и моят брат. Някога една госпожа от Кипър искаше да се снима със стареца Софроний и както обикновено става, много други са отишли около него да се снимат и те. И тя казва:„Отец, искам да се снимам само с вас, не искам други хора!“ Тогава старецът ѝ казал:„ Как може така, не мога да съществувам сам. Сам е само дяволът, елате всички около мен.“ Не може човек да живее самичък. Човек е общение между личности, защото е любов, която не може сама да съществува, следователно не съществува някой, който да не е мой ближен. Всички хора са мои братя. Това съм аз самият, това е и образът на Христа.

 

 

- Ваше Високопреосвещенство, най-голямото богатство на човека е Божията любов, как да бъдем силни в тази любов и как да я пазим?

 

 

- Със сигурност Божията любов е най-голямото богатство. Съществува един анекдот на гръцки, който се казва на децата:„ Как можеш да изядеш един слон?-  Да го нарежиш на малки филийки.“ Как можеш да стигнеш до любовта ? – започвайки от малките неща. Няма да отидеш директно при големите залъци. Започни от това, да говориш с хората около теб, възпитано и по добър начин, да не отвръщаш на злото със зло, да си благ с всички други хора, да правиш добри дела и малко по малко ще се научиш и ще се утвърдиш в изкуството на любовта. Това е нещо, което човек трябва да научи от А и Б, но както ви казах, любов означава постоянна борба и война спрямо нашия собствен егоизъм.

 

 

- Ние българите, сме започнали да губим самоидентичност, младите се люшкат и се отчуждават от църковните ценности, нямаме старци като свети Паисий, около който всички да се обединим. Какво да сторим, за да се запазим като народ?

 

 

 

- Винаги църквата е живяла в много страдания и в много големи проблеми. Както и днес. Всяка епоха има своите проблеми, но нашето дело е служението на Бога и учението на Светото евангелие. Човек днес не се храни само с хляб. Има нужда от насъщния ни хляб, а действителният хляб е хлябът на живота, който е Христос. Не се притеснявайте, че хората напускат страната, те ще се върнат. Къде ще отидем? Навсякъде има проблеми, където и да отидем. Да останем на мястото си, тук, където са нашите отци, където са нашите храмове, където е нашата история, където живеем православната си традиция. Няма по-голямо утешение от православната църква. Църквата Христова е възкресение. С търпението и с надеждата в Бога ще преминем през всички тези трудности. Не е хубаво нещо да си тръгваме. Трябва да се молим за тези, които ни напущат. Бог да ги благославя!

 

 

Източник: “Седмица на Православната книга”

Хармонията е най-важното в семейния живот

Октомври 20, 2016 in Беседи, Начална страница



     Темата, която ми бе предложена да развия пред вас, е за хармонията в брака. Всички знаем, че хармонията в брака е основният камък на семейния живот. Що се отнася до венчавката, в Кипър тя се нарича с една дума, която означава „свързване“. В общоприетия език, ако някой иска да каже: „ще се оженя“ или „ще се омъжа“ казва – „ще се свържа“, „ще се обвържа“. Защото тайнството на венчанието на мъжа и на жената е тайнството на хармонията между тези двама души, които се съчетават.

     Това е велико тайнство, що се отнася до Христа и Църквата. Бракът няма светска цел сам по себе си, целта не е хората да се съчетават, за да прекарат щастливо живота си заедно. Нито пък децата са най-важното нещо. Преди всичко това е тайнство на Христа и църквата и първата му цел е да ни даде „вечното венчание“ на нашата душа с Жениха Христос. Ако този духовен брак не се осъществи, тогава човешкият брак е обречен, колкото и деца да имаш, колкото и щастлив живот да живееш с твоя съпруг. Ако не си се венчал предварително с Жениха Христа, бракът ти се обезмисля, както и целта на твоя живот. И всичко ще свърши със смъртта.

     Тайнството Божие не е за смърт, но е създадено, за да живеем във вечния живот. И тъй както човек е създаден по образ Божий, по образ на Светата Троица, така и бракът трябва да бъде образ на Светата Троица.

     Една гръцка поговорка казва, че начало на мъдростта е да научиш точно какво означава смисълът на думата. Както в строителството два камъка се свързват със спойка, така се случва и в брака с двама души, които се събират. Всеки камък е това, което е, но е свързан с друг камък. Само че в брака няма два камъка, а има две човешки същества – образи Божии, различни – един мъж и една жена. Различен е мъжът, различна е жената. Една е биологията и психологията на мъжа, друга е биологията и психологията на жената. Двамата трябва да се свържат в едно. Свързването в едно чрез брака на тези двама души произвежда нов човек. Нямаме вече един мъж и една жена, имаме едно ново същество, едно ново създание, което на гръцки наричаме „андрогин“. Един общ феномен, един нов феномен. Това нещо е и трябва да функционира, както функционира Светата Троица, обединена в една абсолютна любов, но както казваме в догматиката на църквата – неизменно, без да се размива, без да се разделя, без да се разбиват личностите. Всеки човек запазва това, което е. Но подражавайки на Христа, очиства себе си, приема брат си, ближния си за свой венец. В тайнството венчание свещеникът произнася „Венчава се божият раб Андрей за божията рабиня Елена“. Какво означава това? Това означава, че слага главата му като венец на главата на жената. И жената слага като венец главата си на главата на мъжа си в името на Отца и Сина и Светия Дух и това единение влиза в колелото на Божията воля. Затова хармонията не означава вмешателство вътре в брака, но означава абсолютно уважение към особеностите на всяка една личност. Тъй като свети апостол Павел ни учи, че любовта не дири своето, но търси, иска и се утешава в това, което утешава нашите ближни. Така и човек се усъвършенства и става цялостен като личност, когато функционира така, както Бог го е създал. Свети Апостол Йоан казва, че Бог е Любов. По природа Бог е Любов, Той е Самата Любов. По този начин може да кажем, че човек по благодат е любов. И той е съвършен само тогава, когато функционира като любов. Тази любов, разбира се, има като характерно познание свободата на човека, спасението и избавлението на неговата личност, уважението към другото лице и свещенността на тази връзка през цялото нейно протежение, както в Светата Троица.

     Бог Отец остава и е Бог Отец. Бог Син, второто лице на Светата Троица, е Бог Син. Бог Утешителят, Светият Дух остава Свети Дух. Обединени в абсолютна любов, никой от тях не губи никое свойство от Своята ипостас. Така е и вътре в брака, тази хармония трябва да обособява и да характеризира човешкото лице. И всичко трябва да функционира по образ Божий, и да ни води до уподобяването с Бога. Както и нашият Господ Иисус Христос, когато е пожелал да влезе в общение с човека, самият Той е станал човек. Свети апостол Павел казва, че Той е опразнил себе Си, без ни най-малко да се отрече от Своята божественост и е взел върху Си човешката природа. По същия начин е и в брака, мъжът трябва да опразни себе си, т.е. да се смири, за да разбира жена си като своя съпруга, и жената, от своя страна, трябва да опразни себе си, т.е. като се смири, за да може да разбере как мисли и функционира нейният съпруг. В нашето пространство имаме големи проблеми в брака и тези проблеми са общи за всички. Днес хората не знаят как да общуват, не знаят да чуват и изслушват другия човек, защото да чуеш другия, трябва да опразниш себе си от егоизма си, да се смириш. За да говориш на другия човек, обаче трябва да го чуеш, но за да го чуеш, трябва да млъкнеш. За да млъкнеш, обаче трябва да се отречеш от цялото си същество и пак да се смириш.

     Много пъти, когато съществуват проблеми между мъжа и жената в брака, те идват в църквата и искат помощ. Съпрузите приличат на два магнетофона, които, като ги включиш, говорят едновременно и то на бързи обороти. Говорят и двамата, но не общуват помежду си. Всеки си изпява своята песен, обикновено тя е еднаква и за двамата, но резултатът неизменно е разрушителен. Казваш: „млъкни, за да чуеш какво ще ти кажа“. Не знаем, че за да чуем,трябва да замълчим. За съжаление, това нещо сме го забравили.

     Ние, православните, имаме традиция за това как трябва да слушаме другия човек. За съжаление, тази традиция сме я загубили. Заедно с това сме загубили и хармонията не само в брака, но изобщо и в самите себе си и към нашите братя и към целия свят. Това се вижда много рано, още от училище.

     Ще ви кажа какво се случва в нашата страна. Като митрополит посещавам всички училища и изнасям беседи както сега с вас. След това децата могат да задават въпроси от всякакво естество. Става едно дете, обикновено най-големият разбойник на училището и задава един особено предизвикателен въпрос, например: „Защо вие, владиците, живеете в разкош?“. И чуваш отдолу учениците как възклицават и се радват. Сяда си този ученик и разговаря с другите около него, за да получи подкрепа. Не го вълнува отговорът, който аз ще му дам, а това, което ще чуе около себе си. И му казвам: „Моето момче, ти който попита, искаш ли сега да чуеш какво ще ти кажа?“. А той само говори и приема благодарности от съучениците си отсреща за смелостта, която е имал. Това ми напомня една сцена от живота на стареца Паисий. Един ден, както е бил в колибата си, е бил посетен от някакви момчета и едно-две от тях са били по-буйни и отивайки там, от самото начало са искали да предизвикат по някакъв начин стареца. Питали са го различни предизвикателни неща и когато старецът е искал да им отговори, те се смеели и нарочно не искали да чуят онова, което ще им каже. Тогава старецът им рекъл: „Вижте, момчета, какво ще ви кажа, ако не слушате мен, нищо не сте загубили. Аз съм един прост калугер, нищо не съм, но ако сте научили да не слушате и другите, така както вие не слушате мен, няма да можете в училище да чуете вашия учител, няма да можете да чуете вашите родители, няма да можете да слушате вашия началник на работното ви място. След това никога няма да можете да чуете и себе си самите и най-вече над всичко, никога няма да можете да чуете Бога. Трябва да знаете, че много по-важно е да се научите да слушате, отколкото да говорите“.

     За съжаление това велико изкуство не го учим. Баба ми ми е разказвала, когато бях малък, че трябва да ходя на училище, за да се науча да говоря добре. И аз тогава я чух. Затова по цял ден говоря. Но не ми каза баба ми, че трябва преди всичко да се науча да слушам добре. Това за пръв път го чух на Света гора. Когато отидох да стана монах, исках да говоря, тогава моят старец ми се скара и каза: „Тук, където си дошъл, няма да говориш, ще се научиш да мълчиш, ако не се научиш да мълчиш, никога няма да можеш да чуеш. И ако не чуеш, никога няма да бъдеш послушен. И ако не процъфтиш в послушанието, няма да можеш да останеш тук“. Малко по-късно ме ръкоположиха за презвитер и в много ранна, млада възраст станах и духовник, изповедник. Прочетох една книга, която я четат всички изповедници на Света гора – книгата с изповедта на Свети Никодим Светогорец. Той говори в книгата не за това, как трябва да говори изповедникът по време на изповедта, а за това как трябва да слуша другият човек, за да може да му отговори и действително да му бъде полезен. През годините ми направи голямо впечатление, че това е една голяма наука.

     И днес в много университети, предимно в Западна Европа, където се преподават хуманитарни науки, учат студентите да изслушват болни и страдащи хора. Ние го имаме в нашата традиция, но като едни палави деца не обръщаме много внимание на това. Затова преживяваме големи проблеми и в семействата си. Губим хармонията. Губим действителната цел на брака. Предаваме му светски смисъл, с желание за прекарване на щастливи дни. Забравяме, че бракът има за цел спасението ни. Това е главната му цел. Но за да постигнеш това, трябва да успокоиш съпруга си, който по Божия воля се е съчетал с теб. Защото този човек, със силата на Светия Дух, чрез тайнството на брака е взел ръката ти и Бог е благословил този съюз, за да останеш свързан в хармонията на любовта с него и да се отправите към вечния брак с Жениха Христос. За съжаление, забравяме това. Това е един от най-големите проблеми на вярващите хора днес.

     Искам да завърша с една простичка история. Аз станах епископ на 40-годишна възраст, дотогава бях в манастира. Не съм имал много контакти с хората в света, но когато един ден след своята хиротония извършвах първата си литургия като епископ, помолих Бог да ми помогне в служението, което ми предстоеше, и казвах: „Господи, как аз – един монах, ще мога да си сътруднича с хората, как ще мога да разбера кои са техните проблеми?“. След края на светата литургия отивам в кабинета си, и един свещеник, секретарят на митрополията ми казва: „Ваше Високопреосвещенство, трябва нещо да подпишете, спешно е“. Казвам: „Добре, отец, ще подпиша“. За първи път трябваше да направя това като митрополит. И питам: „Какво ще подписвам?“. Той отговаря: „Разводи“. В Кипър епископът подписва съдебните решения за разводите. Казвам: „Отец, но възможно ли е първият ми подпис като митрополит да бъде за разводи? Ела по-късно, може пък да подпиша някой друг, по-добър документ. Ти с разводите ли ще ме посрещаш?“. И идва след това друг свещеник и казва: „Ваше Високопреосвещенство, тука може ли едно подписче?“. Казвам: „Какво искаш да подпиша?“ – „Това са платежни нареждания за банката“. И разбрах, че това ще са най-големите ми проблеми, както и в действителност се оказа. Трябва да се научим да култивираме изкуството на любовта, защото то култивира хармония. Всяка хармонична музика е превъзходна, а всяка какофония, всяко фалшивеене е трагично. Но за да се научим да обичаме, трябва да сме смирени хора. Гордите хора не обичат никого. Никой егоист човек не може да прояви любов към друг човек или към Бога, нито към себе си, защото той е болен човек, който разрушава всичко.

     Христос е пример за вечната любов. И Светата Троица е пример за усвояване на хармонията в брака.

     Пожелавам Господ да ни просвети и да се научим на това изкуство, за да имаме хармония в живота и в семейството си.


Източник: Седмица на православната книга 2015 г.
 

Свещеникът е лекар, а не вълшебник

Септември 18, 2015 in Беседи, Начална страница

 

- Как в съвременния свят да носим на другите Божието Слово? Какви са най-важните черти, които трябва да има съвременният пастир?

 

- От своя малък опит в общуването и служението на хората – малък, защото до 40-ата си година съм живял в манастир, а в гръцката традиция този, който живее в манастир, няма възможност да проповядва и да изнася беседи. Едва когато бях избран за митрополит, трябваше да започна да говоря с хората. Така че от малкия си опит съм стигнал до следния извод: днес хората не се нуждаят от някакви велики и красиви думи. Разбира се, аз говоря за ситуацията в нашата страна, не знам каква е ситуацията в Русия. Хората се нуждаят от прости, истински, настоящи слова; те трябва да са последователни, хората трябва да ги разбират. Това не трябва да са думи, като тези от Корана, „паднали отгоре”.

 

Ние имаме особеното благословение да сме православни християни. Защото Евангелието и учението на светите отци имат логическа последователност, Словото Божие е изцелително, като медицинската наука. То няма връзка нито с философията, нито с литературата, нито с математиката. То е като изкуство, което има определени черти и може да доведе до определени резултати и плодове. Когато Христос казва: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”, това е реалност. Реалност, която ни показва Църквата. Тя ни показва пътя и метода, как да достигнем до това…

 

Словото Божие се заключава в призива: „Покайте се”. Не зная как по руски тълкувате това. Но по гръцки това означава: „Променете своя начин на мислене”. Това не означава, че ние просто трябва да се разстройваме по повод на своите грехове. Това е изменение на ума, промяна на разума. Евангелието е нов начин на живот, нов метод на мислене. Трябва да изоставим светския начин на мислене и да придобием евангелски. Ето на това учи Църквата. Нужно е да се стараем да изпълним това, на първо място да го отнесем към себе си, но също и да научим нашите братя, за които сме отговорни пред Христа.

 

- Как можете да охарактеризирате съвременната Църква? И какво можем да направим, за да се преобрази обикновената енория в истинска християнска Църква, християнска община?

 

- Светите отци характеризират различно Църквата, но всеки ден ние наблюдаваме това, че Църквата е духовна лечебница, болница, в която сме всички. Има лекари, медицински сестри, медицински братя, има болни, има хора, които са в реанимация. Това сме ние. Но главният Лекар на тази лечебница е Христос. Най-великото чудо на Църквата не са някакви свръхестествени събития и чудеса, а възкресението на мъртвата душа на човека. Това възкресение се случва вътре в Църквата. И светител Йоан Златоуст казва: „Искаш да ти покажа най-великото чудо, което е ставало някога? Ела в храма и ще видиш велико чудо: как в църквата влиза вълк, а излиза агне, влиза черен гарван, а излиза бял гълъб, влиза труп, а излиза младеж.” Ето това е Църквата.

 

Хубав въпрос. Как може енорията да стане, да действа като истинска Църква? На първо място трябва правилно да се извършват Тайнствата. И свещеникът, пастирят трябва да е в Църквата, да приема болните хора, да им посвещава време, да ги изслушва. Да се държи не като вълшебник, а като лекар. Лекарят се занимава с болния, посвещава му времето си. А вълшебникът просто прочита молитвата и го праща вкъщи.

 

Понякога ние, свещениците, мислим, че ако прочетем някаква молитва от молитвеника – то това е всичко; нашата работа е свършена. Но ние трябва да се занимаваме с хората. Разбира се, за нас всичко това означава велика жертва. При нас, в гръцкия свят, изповедта продължава много часове. При това изповед само на един човек. Дошъл е при мен човекът в пет вечерта, а си е тръгнал в шест сутринта. Разбира се, ние не си разказваме просто истории или анекдоти. На човека му беше нужно да се изкаже, трябваше да разкаже много неща. А аз трябваше да го изслушам. За това време аз почти нищо не казах. А той ми каза: „Благодаря ти много, много ми помогна.” А аз му казах много малко неща. Просто трябваше някой да го изслуша. И това време за него беше изцеление. Ако му бях казал: „Изреди ми своите грехове и аз ще ти прочета разрешителна молитва”, беше напълно възможно човекът да не получи никаква полза. Всичко може да се случи. Всичко е възможно.

 

- В гръцката традиция Тайнствата Причастие и Изповед са независими едно от друго. В традицията на руската Църква, преди да се причастим, се изповядваме. Как се отразява гръцката традиция на духовното състояние на човека? За руснаците Причастие без изповед изглежда странно, трудно ни е да го приемем.

 

- Просто ние имаме по-малко грехове! (Смее се) Ние просто имаме друга традиция. Има правила на Църквата, канони, показващи греховете, които в действителност са препятствие за Причастието. Но, естествено, подразбира се, че човек се изповядва в някакъв друг момент. При нас хората се изповядват три-четири пъти в годината, освен в случаите, когато има някакъв особен проблем. Но изповедта при нас се различава от тукашната изповед. Това не е просто изброяване на греховете, а многочасова среща с духовника, в която човек напълно открива своето сърце. И трябва да разкрие целия си живот. Това е просто друг начин на лечение. Аз не мога да кажа, кое е по-добре, но традицията при нас е такава.

 

превод от руски

част от интервю:http://www.pravoslavie.ru/put/82166.htm

 

 

 

За съвестта

Август 19, 2015 in Беседи, Начална страница

 

„Имайки добра съвест, та с това, дето ви корят като злосторници, да бъдат посрамени ония, които хулят добрия ви в Христа живот” (1 Петр. 3:16)

 

Блага съвест – отците на Църквата отсъдили, че съвестта е много важна за човека. Те дори казват, че дори само съвестта е мощна да доведе човека до определена мяра на богопознание. Авва Марк казва: “Ако искаш да се изцелиш,  се погрижи за твоята съвест.”  Това е  и отговорът на въпроса какво  ще стане с всички тези хора, които никога не са чули за Бога, за Църквата, за Христос, не са чели Евангелието, не знаят – има милиони хора, които не са чули нищо, какво ще стане с всички тях, как ще бъдат съдени от Бога, какъв ще бъде техния път и връзка с Бога. Съвестта е нещо изключително важно, тя е основен елемент на нашия душевен свят, на нашето съществуване. Тя е този глас в нас, който различава доброто от злото, изобличава злото и  възхвалява доброто. Тя ни е дадена от Бога в мига на нашето сътворение в нашата природа като критерий, който винаги ни съпровожда  и която въпреки цялата тежест на грехопадението, при което била разрушена  красотата на Божия образ, останала в много добро здраве, не абсолютно, и има следното свойство: когато човек я слуша, тогава тя се изостря. Например имаш  един пирон – когато  слушаш съвестта, сякаш вземаш една пила и започваш  да го пилиш. Така съвестта се изостря и така  всеки път съди по-добре, тоест различава много по-добре нещата. Това го виждаме и знаем в нашия живот, където понякога правим груби неща и не го разбираме, защото  нашата съвест не ни изобличава. Ако постепенно започнем да се вслушваме в нея и внимаваме да не престъпваме това, което тя  ни показва, че не е добро, тогава това послушание към нея я изостря и тя обозначава все повече неща. Така  чрез съвестта човек може стигне, както ни уверяват отците, до духовно здраве и дори връзка с Бога без още да познава на дело Евангелието. След падението човекът паднал от нивото на своето човешко състояние – Бог ни е създал в естествено състояние, в каквото  бил Адам, но ние сме паднали в противоестествено състояние. И тъй, съвестта идва и ни показва какво трябва да правим, всичко това, което Бог ни казва в Писанието като заповеди, където по правило не би трябвало да ни ги казва, защото то е в нашата природа. Не е нужно Бог  да ни казва да не крадем, да не лъжем, да не онеправдаваме другия човек, да почитаме родителите си, да сме хора, на това ни учи нашата природа. Всички имаме тези неща в нас, които Бог е обозначил като заповеди, за да ни помогне чрез Своя закон. Когато човек ги пази и започне от по-грубите, макар и да е извън Църквата и невеж по отношение на Евангелието, той започва да пази това, което съвестта му казва. И в джунглата да е, и канибал да е, лека полека ще стигне до някаква мяра – чрез Божия промисъл, който Бог има за всеки човек без изключение – на връзка с Бога, където не можем да определим какво става и което зависи от Бога и Неговата любов.

 

Съвестта ни води до естественото състояние, предгреховното състояние, не до обожението, което е въпрос на връзка с Христос в Църквата, а до естественото състояние на Адам, който обаче имал реална връзка с Бога, естествено не с истинното знание, което имаме след Боговъплъщението.

 

Ако престъпваме съвестта си, тогава стигаме до противоположния резултат, и вместо да се изостри, накрая тя се притъпява. Сякаш вземаш  един чук и с него удряш  пирона, който накрая ще се затъпи, нищо няма да може да направи, съвестта няма да може да различава или различаването на нещата ще бъде много грубо. Съвестта те е изобличила веднъж, втория път по-малко,  трети път още по-малко и накрая стигаш дотам изобщо да не те изобличава, тя заспива, умъртвява се и не знаем какво ще стане накрая.

 

Съвестта е важна за човека, защото тя е наш съдник, съди ни. Много пъти не можем да разберем дали дадено нещо е от Бога или не. Не можем да отсъдим дали дадено нещо е от Бога, но имаме съвестта, която идва и ни казва виж, това, което правиш, не е добро, може да не намираш юридически опори да го осъдиш, но съвестта ти казва, че не е добро. Или това, което монасите казваме повечето пъти, че дадено нещо не ме утешава. Това означава, че има нещо в това събитие, в това дело, което създава съмнение, объркване, въпросителна в мен. В Божите дела няма въпросителни, а те утешават човека. Когато човек върши Божието дело, той чувства утеха в душата си и в  него не възникват въпросителни. От момента, в който той започне да се съмнява и не е напълно сигурен какво става, там трябва да внимава много. Божите човеци винаги са внимавали да пазят стриктно своя съвест. Това не е лесно, трудно е, защото всеки ден трябва да се бориш със себе си, с твоите страсти, защото е факт, че преди да се очисти от страстите, сърцето ни иска страстни неща. Например някой е дошъл, похулил ме и ми  е направил зло. Е, в мен искам да му отговоря.  Идва ми да му кажа и аз нещо, какво, нима ще оставя да ме хули и да не му отвърна? Или най-малкото да му докажа моята невинност, че имам право, да постъпя така, че да изляза от мястото на жертвата и другият не ме интересува, нека той стане жертва! Нашето сърце много пъти търси неща, които не са по Бога. Един отец на Църквата казва много хубаво, че никога не вярвай на сърцето си преди очистването му, не казвай: Мене това нещо ме изразява! Сега това е на мода и  го казват,  да правиш това, което те изразява. Ама ако другият дойде, аз съм изморен и ми каже, искам да те видя, мен може да ме изразява да му кресна и да го изхвърля вън. Това ме изразява в онзи час, а не да се свия и да кажа – добре, ще те видя, да поговорим! Не е ли така? Това ме изразява. Но дали това е правилно?  То е грешно, страстно. Или това, което казват понякога да бъдеш  искрен. Тук трябва да внимаваме, защото с нашата искреност можем зле да нараним другия. Ти мислиш, че се изразяваш искрено, но може да се изразяваш страстно – и ако нашата съвест работи правилно в нас, ако е здрава, няма да ни оставя да действаме страстно, защото съвестта почива не в това, в което почива нашето сърце, а в това, в което Бог почива.  Тя не почива в страстното сърце на човека, а в Божията воля и там намира покой. Цялата борба, която водим, е да успеем  да променим и преобразим нашата съвест, себе си и ума си. Това означава покаянието, да отхвърлим светската логика, страстната логика и да влезем в Божия логика, да придобием друг начин на разглеждане на нещата, друг начин на разглеждане на събитията и друга преценка на нещата, които ни заобикалят всеки ден. В противен случай ще продължаваме да съдим нещата и да ги гледаме по светски. Тогава наистина чувстваме мъчение в нас, защото нашата съвест бива поразявана от тези неща, които имаме в нас. Затова трябва слушаме нашата съвест, която  като нож поразява звяра на вехтия човек, за да убие стария човек в нас, който търси права, славолюбие, сластолюбие и сребролюбие и страстите, търси всички страсти, иска да се оправдае, търси да се оправдае не чрез Божията воля, а чрез своите страсти. Това е много болезнено и  всеки ден го преживяваме, падаме и ставаме, ставаме пленници на греха, ставаме за резил, защото страстите ни правят за резил. Това обаче е борбата. Паднал си? Ще станеш, ще понесеш мъченичеството на съвестта, което винаги е било характерно за подвижниците, мъченичеството на съвестта, която, за да се запази, изисква мъченическа борба. Отците, великите отци, внимавали особени в детайлите и тази детайли са ги направили светци. Да не забравя да ви кажа каква е разлика между отците, които обръщали внимание на детайлите, и между нас днес, които също внимаваме в детайлите, но има един проблем. Отците правили това, но не ги обхващал стрес, а ние днес внимаваме в детайлите и ни обзема стрес и ставаме на миш-маш. Очевидно тайната е в това, че  те го правили, били стриктни в детайлите, но понеже били смирени, се сродили с факта на своето човешко съществуване, че грехът и падението и зловонната форма на тяхното аз е реалност. Тоест  когато падали, не започвали да се вайкат – те плакали и ридаели, но не се стресирали, нито се разочаровали, както ние правим. Те казвали: Тоест какво очаквах от себе си? Днес обаче един човек започва: И защо, защо, защо? Добре, какво очакваше да направиш? Очакваше да направиш нещо по-различно? Веднъж старец Паисий ни каза: С един друг монах, който е  добродетелен, подвижник и йеромонах, излязохме от Света Гора. Този монах години наред не бил излизал, живеел в пустинята в Капсала, но през цялото време в кораба въздъхвал и казвал: ах, какво си изпатихме! Отиваме в света! Каквото сме имали, ще го загубим! Той го казал един път, втори път, накрая старец Паисий  не се стърпял и му казал: Отче, аз нито имам, нито ще загубя!  Ти, който имаш,  ще го загубиш!  Аз нямам, пън бях на Света Гора, пън ще бъда и навън! Ти, който имаш многоценно съкровище, затова те обхвана тревога! Тоест той повярвал, че бил нависоко и сега ще падне долу. Затова се разтревожил. Авва Исаак казва, че този, който е по-долу от всички, къде да падне? След като е на пода. Ако мислиш, че си високо,  се тревожиш да не загубиш твоята добродетел, име, място, идея за себе си; ако нямаш такава идея, тогава къде да паднеш.  Тогава нямаш такива проблеми. Именно затова младите днес ги обхваща тревога, защото казват как направих това ?! Как си го направил ли? Тоест какво мислеше, че си, че си Ангел? И сега, когато съгреши, каза Пресвета Богородице, как този Ангел съгреши! Не разбра ли, че си човек, че твоята човешка природа е уязвима към греха във всеки един момент, че естественото за теб – след падението – е да съгрешаваш, и по изключение правиш и някое добро. В манастира имахме един монах, който казваше: Какво става с мене, бре, детето ми? Все грешки правя! И ако направя нещо правилно,  го правя по погрешка! Тоест, ако е направил нещо правилно, е било по погрешка. Или казваха за един друг манастир на Света Гора, където всичко е планирано, всичко е перфектно, дори и грешките са планирани. Тоест сякаш са предварително заложени.  Човекът не трябва да бъде  така, а да има свобода. Трябва да пази точно съвестта си с голямо внимание, борба и да внимава в детайлите, но без стрес. Където се появява тревога, това означава, че нещо не върви добре в духовен аспект. Това е лампичката, която светва и ти показва, че не подхождаш правилно към проблема.

 

Нека ви дам действителен пример на стриктна съвест, от многото такива, които съществуват. Примерът е  съвременен, с о. Ефрем Катунакиот на Света Гора, който  е съвременен светец, пророк, Божий човек, с много голяма святост. Той беше изповедник на нашето братство. Веднъж той дойде  в Неа Скити от Катунакия, вървя два часа пеша и когато казваме два часа, не мислете, че е два часа по плажа на Лимасол , където вървиш и се наслаждаваш, а два часа сред скалите през нощта и то с товар на гърба. Е, времето мина, говорихме, каза ни каквото трябва, трябваше да напише нещо, взе един химикал, който старец Йосиф бе купил от Солун. Той писа и каза:

 

- Бре, Йосифе! Този химикал е много хубав.

 

- Вземи го, братко! Аз пак ще купя.

 

Папа-Ефрем не излизаше в света.

 

- Благодаря! Пише много хубаво. Много ми харесва.

 

Той си тръгна. Нощ на Света Гора. Когато казваме нощ, значи нощ – няма нито ел. стълбове, нито нищо.  В полунощ някой похлопа на вратата. Кой е в този час? Отваряме – папа-Ефрем. Той попита:

 

– Къде е старецът?

 

– В килията си.

 

Той отиде и му каза:

 

– Йосифе, вземи химикала! Не мога, брате мой, съвестта ми ме безпокои, че го взех! Не мога да се помоля, да служа, вземи го обратно!

 

Той остави химикала. Тоест това бяха два часа да дойде,  да вземе химикала, два часа да се върне, стават четири, два часа да се върне да го донесе – стават шест, и два часа да се върне обратно – общо осем часа. Осем часа той вървя пеша през нощта, сред скалите, защото съвестта го изобличавала, че един вид си е самоугодил, т.е. направил нещо нередно. За нас това изглежда просто. Естествено, ти ще кажеш голяма работа! Не казвам това, за да го правим, а за да видим как тези духовни гиганти са правили велики неща и как можем  и ние да правим малките неща с нашите малки сили. Защото цялата борба на Църквата има за цел да ни помогне да намерим отново древната красота, онази красота, с която Бог ни е сътворил, онази красота на човешката  личност, онова неизразимо величие на човека, който е образ на Бога. Бог се „похвалил” с човека, когато го създал. Духовното лечение на Църквата ни дава лекарства, които отхвърлят страстите, а заповедите функционират не като закон, а като лекарство и ни показват Христос като опит в живота.

 

Св. ап. Петър казва, че трябва да имаме блага съвест. Трябва да оставяме нашето аз да ни говори, да оставяме нашата съвест да ни изобличава. Христос казва внимавай, докато си по пътя, остави твоят противник (съвестта) да те изобличава, защото, ако не я оставиш, изминеш пътя и отидеш при съдията, там ще бъдеш осъден. Осъждането и вечната мъка  какво друго ще бъде, освен постоянното изобличение от страна на нашата съвест, че сме загубили драгоценното време на нашия живот, че не сме обикнали Бога и вече не можем да имаме общение с Бога в любовта. Именно нашето собствено аз ще ни измъчва вечно, тази съвест, този Божий глас, който е в нас, и е Божий дар, дар, който Бог е дал на човека, за да ни помогне и да бъде винаги в нас, буден стража, неспящ глас и постоянно да ни показва това, което трябва да правим. Много пъти всички ние имаме недоумение – какво трябва да правим сега?  Не може да прецениш – именно тогава човек слуша своята съвест, както се казва,  постъпи по съвест, но по съвестта, която е здрава, която не е пълна със страсти, а е претърпяла онзи труд, който я изострил и не е притъпена и не ни води до противоположни неща. . .

 

превод от гръцки

 

Семейството: пристанище или корабокрушение?

Юли 14, 2015 in Начална страница, Семейство

 

Темата на беседата е бракът: пристанище или корабокрушение? Позволете ми да го променя малко и да кажа бракът: (понякога) корабокрушение в пристанището? Защо го нарекох така? И сега ми дойде наум, докато седях. Защото със сигурност бракът е велико пътуване, човек поставя Бога отпред, както казваме, приема другия като свой спътник, обича го, съединява се с него, живеят заедно целия си живот. В това пътуване  срещат изключително много неща,  големи радости,  големи скърби,  периоди на мир, както и  периоди на смут и объркване. За съжаление, в нашата страна през последните години се наблюдава голям проблем – разпадът на семейството, след като всеки трети брак се разпада,  което означава, че преживяваме криза. Ние като духовници сме осъдени да гледаме тези случаи или поне повечето от тях.  Предварително казвам, че със сигурност нито един брак не се разпада поради злонамереност от страна на съпрузите, те не са лоши хора, не мислят лошото на семейството, на детето, не искат да минат през тази болка от  раздялата, но за съжаление много пъти се изправят пред дилемата между две злини да предпочитат по-малката, което в дадения случай е разводът. Като гледам историята на тези хора, на семейството и изследвайки всички тези неща, имам убеждението, че най-голямата опасност не е откритото море, а пристанището. Защо ли? Когато си в открито море, стоиш буден, в трайно движение, внимаваш и полагаш усилия. Когато си затруднен, постоянно си буден. Когато обаче влезеш в пристанището и видиш, че всичко е наред и приемеш това за даденост, тогава може да настъпи корабокрушението без дори да го усетиш. Св. отци на Църквата се страхували от пристанищата. Св. Йоан Лествичник казва – внимавай да не потънеш в пристанището. Защото потъванията в пристанището са внезапни и резки и трудно може да се  спасиш. Защото всички спят, никой не разбира, че във всеки един момент може да претърпят корабокрушение. Давам прост пример – колко семейства започнаха живота си много добре, първите десет години водеха голяма борба да създадат деца, да ги отгледат, да ги отхранят, да построят хубав дом, да придобият хубава кола, построиха дом, създадоха деца, влязоха в дома и веднага щом влязоха и казаха: Слава Богу, влязохме!, започна разпадането на брака. Човек пита – толкова борба, толкова труд и сега всичко се разпада? Защо? Защото в брака човек е в риск от един голям враг – както и в духовния живот – който се нарича небрежност, нехайство, забрава. Човекът забравя – защото в  брака сякаш имаш едно цвете в саксия и трябва постоянно да се грижиш за него, да го поливаш, но ако го поливаш прекалено много, ще изгние, ако го поливаш малко, ще се изсъхне, трябва да си внимателен, за да даваш необходимото, полезното, балансираното, здравото, за да може то да бъде свежо и да цъфти. В нашата страна това, което реално бичува семейството и отношенията между двамата човека е фактът, че точно в  пристанището хората забравят, че дори там с цената на  всяка жертва трябва да стоят будни и да се жертват за другия, че мъжът е длъжен да се жертва постоянно за своята съпруга и съпругата за съпруга си, давайки един на друг това, от което реално имат нужда. Ако в пристанището се занимаваме с други неща, дори със нашите деца, тоест дори децата неволно могат да допринесат за разпадането на връзката между родителите. Това е така, защото, когато съпругът – това е в минус за мъжете и нека ми простят – придобие голямата радост от появата на децата, в даден момент отдава на тях цялата си любов, грижа и нежност, но забравя, че тези деца са дошли от майката и преди всичко е длъжен да обръща внимание на  нея – т.е. на своята съпруга – и след това на децата. Разбира се, никоя майка не приема това, ако кажеш на майката, че  това е проблемът, тя няма да се съгласи – тя казва: Не, горко ми, аз обичам децата си и за мен те са над всичко! Така чувства майчинското сърце, но заедно с майчинското чувство не престава да съществува и женската природа, която търси своето, търси от съпруга именно грижа, нежност, разбиране, обич, любов, на която да се радва, за да напредне и води  по правилен и мощен начин  голямата борба по отглеждането на децата и останалата грижа за  дома.

 

Много пъти, когато при нас хора идват  с затруднения, те чувстват, че тяхното затруднение е дошло като гръм посред бял ден и го питаш: Защо стана това?, а той отговаря: Ама как? Аз съм честен човек! Работя цял ден, нося пари вкъщи, имат всичко, от което имат нужда, от нищо не ги лиших, работя две работи, дори три, за да задоволя нуждите на семейството си, нямам други връзки!. Внезапно обаче той вижда, че домът му се разпада без дори хабер да си има за това. Наистина много пъти видяхме да става това, както казах, като гръм посред бял ден, сякаш някой спи, но  се събужда внезапно и вижда, че огънят  е обхванал целия му дом. Но това не става за една нощ. Той обаче не го е разбрал, защото злото е започнало много по-рано. Разтлението на връзката, болестта във връзката и микробът са влезли много по-рано, постепенно се е развил и човекът вижда само резултата. Той не е усетил всичко това, защото именно в пристанището, там, където е мислел, че всичко е наред, за съжаление, са работили множество микроби, които обаче не са го накарали да се обезпокои, да помисли да не би нещо да не върви добре в брачната връзка, защото смятал, че всичко, което прави, е достатъчно, за да задържи жива тази връзка.

 

И  тъй, пристанището е опасност, що се касае до взаимоотношенията между двамата съпрузи, както и тези между родителите и техните деца. Много пъти виждаме родители, които внезапно установяват, че техните деца имат сериозни проблеми – независимо дали психически, психологически, социални, лични, или са направили големи грешки и започват да се оплакват – ама как, докато беше толкова добре, защо детето ми взема наркотици, защо направи това нещо, защо? Защото, намирайки се в пристанището, родителят сметнал,че  всичко е наред, всичко върви много добре, че нищо не се е случвало, той нямал благата тревога за хода на неговото дете, а най-лошото  било, че  убеждавал себе си, че аз правя всичко най-добро за децата ми, добър родител съм, добър баща, от нищо не ги лишавам,  следователно,  при нас няма да се появят такива явления, които стават в други семейства. И често чуваме това – никога не го очаквах! Детето ми да направи такова нещо! Да си изпатя това! Никога!

 

Това е нашата грешка, че никога не сме го очаквали. Защото, за съжаление, пристанището ни е приспало. Легнахме, заспахме сред самозаблудата, че всичко върви добре, правя всичко перфектно и давам каквото е необходимо, значи всичко ще върви добре. Но никога се не обезпокоих, не поставих под съмнение себе си и моите дела. Не се запитах: добре, другите деца, които си патят всички тези неща,  какво по-различно имат от моите? Другите хора, които имат проблеми, какво по-различно имат от мен? Ние обаче смятаме за даденост, че нищо няма да ни се случи.

 

Трябва да имаме благото безпокойствие, както казваше и старец Паисий, той винаги говореше за това – не за стресираното и болно безпокойство, а за благото, тихо, хладнокръвно, пълно с упование в Бога, но и с благо съмнение в нашите способности безпокойствие, не комплекс за малоценност, а онова, което казвали и светците – хора сме. Нашите дела са запечатани с човешкото несъвършенство. Не знаем. Ние мислим, че правим доброто, но добро ли е? Толкова добро ли е, колкото е нужно? Така ли са нещата, както аз ги разбирам и желая? Не знаем това. Ако имаме благото безпокойство, тогава винаги сме готови да изслушаме другия човек, да изследваме, да видим дали нещата са така, както ги вярваме? Фактът, че човек не се безпокои за нещата, които прави, с благото безпокойствие – а не да има психологически проблеми и стрес и да се стресира –  е знак за егоизъм, защото си мисли, че контролира всичко, че всичко е наред, всичко прави по съвършен начин и няма нужда нито да пита други, нито да изследва това, което прави, за да види какво става. В духовния живот това обаче е пагубно и отците го наричат начало на прелестта – когато повярваш, че всичко върви добре и няма нужда да изпиташ твоето дело. Самият св. ап. Павел бил толкова велик апостол и призван към Християнството, не от проповед на друг апостол, а от Самия Христос. Сам Христос му се явил и го поучил: „Известявам ви, братя, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово. Слушали сте за някогашното мое поведение в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания. А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск. Отпосле, подир три години, възлязох в Иерусалим да се видя с Петра, и преседях у него петнайсет дена” (Гал. 1:11-18),  за да му кажа  всичко това, което видях, та да не би да правя грешка, да не би моят път и борба да са напразни. Богоносният апостол, който имал уверение от Самия Христос за своята мисия, проповед и път, не се задоволил с това, а отишъл и  намерил св. ап. Петър, за да го попита – Добре ли постъпвам? Това ли трябва да правя?

 

Мисля, че това е за всички нас, в семейството ни, в дома ни, да вложим благото безпокойство, да не бъдем самодостатъчни по толкова сериозни теми. И кого  ще попитаме? Не съседа ни, разбира се, не трябва да питаме в квартала дали сме добри хора. Какво ще ни кажат съседите? –  Добри хора сте!  И ако не ни кажат така, ще спрем да ги  поздравяваме. Или, ако някой ни каже истината, ще кажем – Не го е ли е срам да ми говори такива работи!  Той ми завижда! Кого ще попитам? Ще попитаме нашата съпруга, нашите  деца. Една френска поговорка  гласи – ако искаш да научиш дали си свят, попитай твоя слуга. Той е единственият, който ще ти каже дали  си свят. Или попитайте вашата домашна помощница. Попитайте я: Кажи ми, скъпа сестро, свят човек ли съм?. . . за да ти каже. . . Кого ще попитаме в семейството? Не е нужно да питаме така, т.е. да кажем на съпругата си Кажи ми, любима съпруго, добър ли съм като съпруг? Добре, може и така, защо не? Но мисля, че в брака трябва да се научим на великото изкуство да слушаме посланието, което другият човек ни изпраща – нашето дете може никога да не ни говори за своите проблеми, но да прави това, като ни изпраща хиляди послания в час, не sms, а с цялото си държане, бели, мълчание и бунт към нас. Същото важи и по отношение на нашата съпруга. Тя може да няма дръзновението или смелостта да ни кажа лице в лице, че имам еди-какво си оплакване. Ние обаче трябва да бъдем в състояние да я изслушаме, да ни каже това, което иска, чрез своето поведение или изражение на лицето си, трябва да се научим на това велико изкуство да разбираме другия, да го чуем, но кой слуша другия?  Този, който мълчи. Този, който спира да говори, спира да излага аргументи, и т.н., т.е. сам „угасва”, за да говори другият. За съжаление, ние имаме този голям проблем. Ние не се научаваме да слушаме другите хора, защото не изпитваме нужда да ги слушаме. Знаете ли колко пъти идват младежи с големи проблеми, проблеми с наркотиците, родители им ги водят и родителят знае, че детето има проблем, след като затова го е довел. Родителят обаче  започва да ни диктува и да ни казва, че то няма никакъв проблем. Нищо му няма!  Просто е взел малко наркотици!  И не е взел понеже има проблем, а така, на шега, на майтап. Ха сега убеди този човек, че детето му има проблем! Как детето му да му каже, че има проблем? След като той  живее в делириума на своя егоцентризъм и никога не може да изслуша другия? Как тогава ще изслуша детето си, съпругата си, когато постоянно живее в този делириум и сам си го повтаря това, за да не прекъсне себеупоението в пристанището, което сам си е създал. Защото много пъти  нашите пристанища са въображаеми. Ние ги създаваме, ние си мислим, че е пристанище, тоест намираме се сред бурята, а хабер си нямаме за това, в дълбок сън сме, и  нямаме представа какво става около нас. Защото ние така смятаме и нашето въображаемо пристанище се превръща в най-голямата опасност, където всичко може да потъне, а ние хабер си нямаме за това. Когато обаче се събудим, тогава вече е късно, тогава ще изпаднем или в отчаяние, или в коравосърдечие – в двете крайности, което е най-лошото – или в жестокост и безчовечност, или в отчаяние и безнадеждност. Спокойствието, хладнокръвието и равновесието на средния път, който характеризира смирения човек, се губи, защото, както казваше старец Паисий, започват безбройните въпроси защо – Защо да стане това, защо да прави това, защо да ме предаде, защо на мене, защо не ме разбират! Така човек влиза в порочния кръг на безкрайните запитвания, които нямат нито отговор, нито край, а съществуват, за да измъчват човека.

 

Сред тази огромна отговорност и голяма роля, която трябва да изиграем всички ние като родители, като семейство, съпрузи и деца, трябва винаги да сме будни и  никога да не се успокояваме, че всичко е наред. Да, ще изпитваме радост, ще имаме моменти на мир, щастие, ще се радваме на всички блага, които ни дава нашето семейство, деца и брак, но няма да оставим тревогата да функционира по болен начин и да ни разболява. В същото време винаги трябва да изследваме дали постъпвам добре, дали всичко върви добре, дали съм такъв, какъвто трябва да бъда, дали давам на другите това, което те искат? Дали слушам какви послания ми изпраща семейството ми, жена ми, децата ми, мъжът ми? Слушам ли самия себе си? – постъпвайки така, тогава сме  духовно будни и във всеки един момент сме готови да посрещнем всяко затруднение. Знаете, че един от най-големите проблеми в семейството е, че се страхуваме да кажем на другия човек това, което ни занимава. Идва една жена – пример давам – и казва: Знаете ли, някой на работа, на пътя, в квартала ми прави предложения или други неща и ме  безпокои, намирам се в трудно положение, в изкушение, в немощ, виждам как  се разколебавам и се страхувам. Много вероятно и най-вероятното е да й кажеш: Кажи го на съпруга си! На жена си! Как да кажа такова  нещо, отче? Той или ще ме убие или ще убие другия! Защо? – защото не може да го чуе. Друг пример. Идва детето и ти казва, че взема наркотици, а ти му казваш – кажи го на родителите си! Да им го кажа? Майка ми ще умре! Ще се самоубие! Или ще убие мен! Много пъти сме преживявали подобно нещо. Аз няколко пъти се подмамих, като се наех да го кажа на родителите. Бидейки неопитен, направих много такива безумия. Казах: Добре, след като ти не се осмеляваш, искаш ли аз да им го кажа? Да, отче, ти им го кажи! Казах им го. Господи помилуй! Бре, дъще, спри!  Успокой се! Запази хладнокръвие! Леле … чак надгробно слово му изнесе! Умря! Умря! Не е умрял, дъще! Нужно е търпение, хладнокръвие. Виждаш единия да е изпаднал в немощ и да си скуби косите, а другият да го търси да го убие!  Как можеш да създадеш семейство и да го съхраниш по такъв начин? Но как няма да реагираш така, когато през всички години си бил в блаженото упоение, че ти си добър баща, добър съпруг, всичко е наред и твоето корабче е в пристанището? За съжаление, пристанището често е много опасно и в него стават най-лошите корабокрушения. Нека винаги имаме благото безпокойство, не по отношение на другите, не да ги шпионираме, а по отношение на самите нас, да се изпитваме и  да поставяме под съмнение, за да бъдем готови спокойно, балансирано и хладнокръвно с доверие в Божията любов да посрещнем всичко в семейния живот. Моля се Бог да ви благослови, да благослови вашите семейства, деца, всички хора и да ви покрие от всяко зло!

 

превод от гръцки

 

 

 

Църквата като лечебница

Юни 17, 2015 in Беседи

 

Духовният живот в Христа има множество тънкости и особености, затова от християнина се изисква да бъде внимателен към себе си и да постъпва с разсъждение, докато не придобие правилни понятия за него. Този живот може да се оприличи с уравнение на химическа реакция, в което всички компоненти трябва да са разположени в правилната последователност, в противен случай реакцията няма да даде нужния резултат. В духовния живот, ако човек се подвизава неправилно, резултатът може да е повече от плачевен. По тази причина аз прецених, че е добре да проведем беседа за първото, основно понятие за човека и за духовните предмети.

 

Светите отци на Църквата са били интелектуалци и богослови – но не в съвременния смисъл на думата, когато на завършилия университета издават документ, в който пише „богослов”, – те са беседвали с Бога и опирайки се на опита от личното общение с Господа, писали своите творения за човека. И Старият Завет, както знаете, обръщайки се към човека, започва със сътворението на Вселената и сътворението на самия човек. Затова днес ще се постарая да кажа няколко думи за това, за да разберете, какво значение има „да бъдеш човек” и какво значение има за човека божественото Въплъщение, даващо ни възможност да станем богоподобни.

 

Православната Църква често насочва вниманието ни към събитието на Въплъщението на Христос от Пресвета Богородица, извършило се, за да се изпълни замисъла за спасението на човека и за да му бъде дадена възможност за обожение. Ние, съвременните хора, наследниците на първосъздадения Адам, паднал в Рая поради нарушаването на дадената му от Бога заповед да не вкусва от дървото за познанието на добро и зло, не можем конкретно да знаем, по какъв точно начин Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Свещеното Писание не представлява книга с научни изследвания нито от гледна точка на антропологията, нито от гледна точка на географията или астрономията. Случвало ми се е да чувам следните изказвания: „А какво ще стане, ако се открият извънземни или, например, следи от други цивилизации, които ще ни открият други форми на живот на други планети? Какво ще каже тогава Църквата? Не съществува ли опасност за нея от тази страна? – Не, не съществува такава опасност за нея! Защото Свещеното Писание ни говори за друго. Събитието, за което пише Свещеното Писание и което засяга нас, православните християни, – това е че Бог, движим от безкрайна любов, създал човек по Свой образ и подобие. Образът на Троицата можем да сравним с троичния състав на човека, умът ни е образ на Отца; словото (или незказаната мисъл) – образ на Сина, духът ни – образ на Светия Дух.

 

От Свещеното Писание ние знаем, че душевните свойства на първия човек Адам, поместен от Бога в рая, действали хармонично и цялостно. Умът на Адам, неговите душевни сили, сърдечни чувства и желания били насочени всецяло към Бога. Адам със своята любов буквално прегръщал цялата твар, това се случвало естествено, защото душевните му сили били съединени, т. к. първосъздадената му същност не била нарушена.

 

След нарушението от Адам на заповедта да не вкусва от дървото за познанието на добро и зло веднага била прекъсната неговата връзка с Бога. След падението била повредена личността на човека, всичките му вътрешни свойства изпаднали в дълбоко разстройство и ето че виждаме човека изгнаник от Рая, борим от страстите и лесно склоним към грях. Самият грях и страстите не са нещо друго, а извращение, неправилно действие на естествените душевни енергии, дадени от Бога като дар. Бог надарил ума на Адам със силата да пребивава в непрестанна молитва. Непрестанната молитва е постоянна памет и размишление за Бога, обаче в падналия Адам това се прекратило, и умът му от духовното превключил на материалното, на нещата от този свят, и вместо да почита истинния Бог, човекът започнал да се покланя на материалните блага. Така се зародило идолопоклонството, не само това, което е било да идването на Христа в света, но и съществуващото и в наше време под различни форми.

 

В Библията ние можем да проследим хода на събитията, свързани с човечеството: откровението Божие към избрания израилски народ, Въплъщението на Бог Слово от Пресвета Богородица, проповядването от Христос на евенгелското учение и Неговата Кръстна жертва за цялото човечество. Христос не е дошъл в света за да ни даде Евангелието като сборник от истини, и Евангелието не е книга, като Корана, паднала от небето и в която е изложена философия и правила за поведение, които човек трябва да следва. Евангелието е практически опит от живота на апостолите с Христа и в Христа.

 

Христос не е дошъл в света за да провъзгласи някакви идеи и принципи. Той е дошъл за да ни даде Себе Си, и това се случва и днес всеки ден в света в Църквата в Божествената Евхаристия. В това е смисълът на Въплъщението на Бог Слово. Давайки възможност на човека да се съединява с Него в Светите Тайнства, принасяйки Себе Си в жертва за човешките грехове, Господ едновременно е взел на Своите рамена тежестта на греховете на целия свят, ако можем да кажем така, взел на Себе Си целия свят. Ставайки човек, Той се възнесе в човешко естество на Небето. Спасителят седнал от дясно на Бог Отец, обожил нашето човешко естество и показа, че и за нас, грешните хора пътя за обожението станал вече достъпен. Човекът вече не е просто пазител на някакъв морал, а е човек в пълното и основно значение на тази дума.

 

Възнасяйки се на небето Спасителят оставил в света Своята Църква. Църквата, според учението на светите отци – това е Земно Небе, духовно място, в което от род в род се предава опита от общението с Бога и знанието за истинния Бог. Нашата Църква от деня на Петдесетница е приела като безценен дар, като наследство, благодатта на Светия Дух. Тази благодат се предава от рода в род на тези хора, които следват учението на Църквата, предадено ни от Христовите ученици- апостолите.

 

За греха

 

Много често хората, особено младежите, задават въпрос за същността на греха. Те питат: „Защо тази постъпка се явява грях? И какво въобще е грехът?” За нас християните това е много важна тема. Защото, както ние казахме, пред нашите очи няма истински човек в неговия първосъздаден вид, такъв, какъвто го е създал Бог. Ние можем да наблюдаваме само съвременния човек, самите себе си или тези, които ни обкръжават, а за всички нас може да се каже, че не се намираме в естествено състояние, а в състояние на падение.

 

И така, вижте какво имаме: човека в първосъздадения вид – Адам; след това – човека след нарушаването на Божията заповед в Рая, вече в състояние на падение – това сме всички ние; и ако можем така да кажем – свръхчовека: след Въплъщението на Христос – Новия Адам Богочовека.

 

Църквата ни призовава отново да открием самите себе си. Това намиране на истинския си аз не е нещо друго, а възвръщане в първосъздаденото състояние, което сме имали след сътворението.

 

Ако ние се върнем в първосъздаденото състояние и се подвизаваме, борейки се със своите страсти, живеейки съгласно евангелските заповеди, то в свое време с помощта Божия ние можем да достигнем състояние на обожение.

 

Обожението на човека, според учението на Църквата това не е просто някаква философска идея или някое нравствено възвишено учение, това е преди всичко опит, предаден ни от светиите, достигнали това състояние.

 

Слава Богу, даже и до днешния ден съществуват, и докато съществува света ще има хора, достигнали до това рядко възвишено състояние на обожение, при което всички душевни сили на човека действат правилно и естествено. Съвременните ни светии, достигнали обожение, свидетелстват, че учението, което ни е оставил Христос е истинско.

 

Църквата е лечебница за човешките души, в която духовно повредения човек получава изцеление. Оздравяването не се случва по някакъв магически способ и даже не посредством молитвата – Църквата изцелява човека с метод, проверен от всички светии. Светостта на хората, вървяли по този път, потвърждава неговата истинност и надеждност. Безчислено множество хора, вървяли по този път са намерили духовно здраве и душевно равновесие. Този път е възвръщане към първосъздаденото благолепие и вътрешна красота, която имал Адам. След възстановяването на първообраза в човека, този „който може да вмести” може да се издигне до обожение.

 

Светите отци наричат Църквата лечебница, в която лекар не е някой човек, а Сам Христос, Който служи Сам, Сам наглежда болните и разслабените и Сам ги изцелява. От моят опит на свещенослужител мога да кажа, че ежедневно се сблъсквам с истински трагедии на разложение на човешката личност, за пореден път потвърждаващи, че грехът е най-сериозната и главна болест на човека.

 

Днес, за съжаление, в човешкото общество даже понятието за грях вече не съществува, а самият грях е възведен на нивото на божество. От това следва: ако ти извършваш постъпки против своята човешка природа, това се счита за естествено, ако пък, обратното, ти се противиш на всеобщото отстъпление и се бориш с греха, то това се счита за ненормално, защото не правиш това, което прави болшинството.

 

Обаче аз съм виждал множество хора, плачещи с горчиви сълзи за последствията от греха, и не съм видял нито един човек, застанал на пътя на добродетелите, да плаче. Пародокс: мнозина християни в очите на света изглеждат нещастни, притеснявани и жалки, в същото време сърцата на самите християни са пълни с небесна радост и неизразимо блаженство.

 

Ще се опитам да обясня в какво се състои грехът и да поговоря за неговата същност. Много млади хора ме питат: „Защо, например, дадена постъпка е грях? Защо Църквата забранява това, което толкова ми харесва и ми доставя удоволствие? Нима Църквата е толкова жестока? Откъде тя въобще е взела, че дадено действие или някои видове наслаждения са грях?” Грехът е конкретно действие против човешкото естество в неговото неповредено състояние, каквото изначално е било създадено. До вкусването от дървото за познаване на добро и зло, до изгонването на Адам от Рая, той не е извършвал такива постъпки.

 

Ако вникнем внимателно в Свещеното Писание, можем да видим, че всички заповеди, освен заповедта за въздържанието от вкусването от райското дърво, са били дадени на човека вече след неговото падение. Заповедите се явяват за човека стеснително обстоятелство, което ограничава, възпитава, държи го в рамките на Божия закон. Затова, когато човек посредством работа над себе си и с помощта на Бога излиза от рабското състояние, тогава заповедите и закона за него се премахват, както пише ап. Павел: „Против такива няма закон”,  т. е. над праведния законът не господства. Защото праведникът живее и действа естествено. Не е нужно Бог да казва на човека: „Не лъжи, не убивай, не прелюбодействай, не кради и т. н.” – т. к. такъв човек действа вече хармонично и добродетелният живот става за него естествен. От този момент за човека най-важни се явяват три добродетели: вяра, надежда и любов. Но това не е теоретична вяра, основана просто на някакви църковни догмати или постановления, а вяра действена, жива, виждаща Невидимия Бог с очите на вярата като Видим. Това трябва да е опита от общението на човека с Бога. Съпътстван от надеждата на милостта Божия, надежда за това, че Бог ще настани верния му човек в Царството Божие.

 

Най-голяма от тези три добродетели е любовта, съединяваща духа на човека с Духа Божий. Любовта прави човека богоподобен. Човекът имащ в себе си любов, духовно обема цялата твар и създание. Но това става тогава, когато човек победи греха и оздравее духовно.

 

Както вече казахме, след непослушанието в Рая човек носи в себе си голям безпорядък, повреда на всичките му душевни и телесни свойства. Да предположим: той желае да направи някакво благо, но бидейки стеснен от външни фактори, често прави обратното. Тогава започва да го измъчва съвестта, човека често бива борен от противоречия. Иска да направи едно, а прави съвършено друго. Всичко това са последствия на душевната болест, имаща своите корени в престъпването на заповедта в Рая.

 

Трябва също да разбираме, че нашите отношения с Бога не са отношения на чисто, безгрешно същество със Съвършения Бог, това трябва да се има предвид, иначе лесно да се отклоним в лъжлива възторжена радост, раждаща се от егоизма. Нашите отношения с Бога могат да се оприличат на отношения на деца със своя любящ баща, основата на тези отношения трябва да е чувството на покаяние. Покаянието е усещане на човека за това, че е престъпил Божията заповед, че се е отделил от Бога и живее противоположно на Неговия закон.

 

Когато човек почувства своето отдалечаване от Бога, тогава започва с покаяние да се моли на Бога и тази молитва не е само прошение за помилване, но и за участие на Бога в нашия живот.

 

Господ е Личност и от тази Личност ние всички без изключение сме получили своето съществуване. Много често личностните отношения между хората или привързаността на един човек към друг имат голяма сила. Представете си тогава каква сила могат да имат нашите отношения с Бога!

 

Когато човек излезе на „нивото на правилни отношения” с Бога, постепенно в него ще възраства надеждата на всеопрощаващата Божия любов. Тогава няма да му коства труд да забелязва своите грехове, ще му се открие зрението за своето отстъпление от Бога, своето болезнено състояние, и едновременно в него ще оживява надеждата на милостта Божия, носеща му радост и умиротворение. Тук уместен пример е човек, намиращ се в болница с множество недъзи и изпитващ радост от това, че го лекува много добър лекар. Болницата, в която се намира, е прекрасно оборудвана. До него в тази болница множество пациенти, благодарение на старанието на лекарите, получили телесно изцеление и знаейки това, болният, без да си взира в своите тежки рани, се радва на това,

 

че се намира в надеждни ръце. Докато радостта, която светът може да даде на човека е само външна и зависи от външни обстоятелства. Да предположим че имаме прекрасно, задружно семейство, външно благополучно, щастливо, учим се успешно или сме успешни в работата, обстоятелствата са благоприятни. Всичко това влияе благополучно на външния ни човек и предизвиква в нас чувство на радост и щастие. Ако външните обстоятелства на човека са потискащи и животът му е изпълнен със скърби, то и душата му, подложена на тяхното влияние, унива и скърби. Обаче при християните, водещи духовен живот, можем да наблюдаваме противоположната реакция.

 

Вярващият в Христа по мярата на своята вяра се освобождава от влиянието на външните обстоятелства, даже и животът му да е пълен със скърби и тегоби. Даже „да изтрият от лицето на земята” такъв човек, то и в тези обстоятелства неговата вътрешна радост и мир ще пребъдват с него, т. к. те представляват неговата вътрешна същност. Тази радост, имаща за свой източник благодатта на Светия Дух, изхожда от дълбините на човека и „плиска” навън, много често се проявяват даже външно. Благодатта на Светия Дух има свойството да прониква, да пронизва целия човек до дълбините на душата му. Това са засвидетелствали светците на Църквата, без значение, че са били гонени, пребивавали в нищета, скитали се в пустини, живеели в пещери, а мъчениците били подложени на нечовешки мъчения – вътрешно пребивавали в радост, душевен мир и спокойствие на духа. И което е най-удивително: със своята любов те покривали даже и тези, които ги гонили и мъчили.

 

Когато човек разумно и правилно влиза в духовния живот, тогава в него мигновено започва да искри светлината на божествената Надежда. Естествено, че този път изисква много борба, подвиг и търпение. На този път подвижникът трябва да придобие много мъжество и, разбира се, несъмнена вяра, че Господ, подобно на добър лекар, ни държи в Своите ръце, изцелява ни и ни насочва по верния път. Нашето движение към Бога е συνεργασια – сътрудничество, съвместно усилие на нашата свободна воля със светата Божия воля посредством благодатта и съучастието на Светия Дух. Ние се уверяваме в това чрез факта, че въпреки всички наши немощи и недостатъци, без значение на това, че предполагаме, че като че ли въобще не се придвижваме напред в духовния живот, и даже виждаме, че духовно деградираме, и че въпреки че се подвизаваме и не виждаме никакъв резултат, ние все пак оставаме в Светата Църква. Това се случва, защото съществува някакво мистическо притегляне, което ни насочва, мистическа сила, която ни задържа, въпреки противоборството на нашия враг и всички препятствия, срещащи се на всяка стъпка към Бога.

превод от руски

 

източник: православие ру

 

 

Бог е решението на нашия проблем

Юни 13, 2015 in Външни, Семейство

 

Въпрос: Как едно съвременно семейство може да функционира по примера, който посочват светите отци, след като днес по финансови и други причини жената обикновено работи до късно и не може да бъде до мъжа си като съпруга, нито до децата си като майка?

 

Въпрос: Смятате ли, че Бог ще помогне на бедни съпрузи, които решат съпругата да не работи, за да може да бъде близо до децата си и да се опита да ги направи жители на Неговото царство?

 

- Критерият за правилното функциониране на брака, според образеца, даден ни от светците, не е само дали жената работи или не. Това не е единствената предпоставка, която регулира брака. Разбира се, сега това е общоприето, много малко девойки и майки не работят – дали поради икономическите нужди или поради манталитета в наше време. Жените днес не искат да стоят по цял ден вкъщи, искат да ходят на работа. Много от тях не са движени от финансови нужди. Възможно е да чувства, че не е добре да стои цял ден вкъщи, не смята това за правилно, отегчава се, чувства се затворена, непотребна, че не допринася или не заема мястото, което би трябвало и затова мисли, че трябва да работи. Този модел изглежда има някои недостатъци: домът е празен, майката отсъства, бащата също и когато детето се прибере, ако въобще се прибере, то е само или е предавано от един човек на друг, за да се грижат за него. Като във футбола единият поема топката, подава я на друг, трети я поема… Така е и с детето – едната леля го взема за половин час, тя го подава на другата леля, тя го отвежда при бабата, тя го води напред-назад, докато вечерта пристигне вкъщи.

 

Сега министерството направи училища с целодневни занимални, децата са по цял ден в училище, не излизат изобщо оттам, от сутринта до вечерта. Учителка в такова училище ми казваше, че едно дете й казало: Мамо! То се обърквало и вместо да й каже: госпожо, й казало мамо! Е, разбира се, след като цял ден от сутрин до вечер детето е там, започва да му се струва, че учителката е негова майка.

 

В наше време вече е даденост жената да работи. Понякога това е и нужно – хората не могат да се справят и майката е принудена да работи. Но не само това е критерий за успех на брака. Трябва да знаете, че в брака, както и в целия ни живот, тръгваме с определена  перспектива. Имаме в ума си някаква представа за нещата. Всеки трябва да има виждане за живота и особено младият човек. Лошо и неестествено е да срещаш млади хора, които нямат представа какво ще правят в живота си, не ги интересува и ти казват: “Както дойде, не ме интересува!” Питаш един вече голям човек: “Какво ще работиш, сине мой?” “Не знам”. Търси да намери университет, в който да влезе, защото не знае какво ще прави. Това означава, че този човек няма визия за живота си и не е изяснил нещата в себе си. Когато отидох на Света Гора да стана монах, си представях, че ще стана пустинник и от пустинник се озовах в центъра на Лимасол, научих всички хотели в града…, идвам и в университета,** защото изповядвам хиляди хора, и поради това няма грях, който да не зная, знам всичко, съмнявам се дали вие знаете толкова, колкото аз знам.  Никога не съм си представял, когато бях на Света Гора, че ще изнасям беседи или ще ставам епископ, или ще живея в град. Дори бях забравил, че Кипър съществува. Въпреки това Бог устрои нещата по различен начин. Е, ами сега какво? Какво да кажа: провалиха се моите планове и сега трябва да се оставя да погина?

 

Човек се жени и има възвишени разбирания за брака, но вижда, че не може да ги постигне, например: жени се, а няма деца. Може да е си е мечтал за 12, за 15 деца, но дори едно няма, бебето все не идва. Какво означава: че бракът му е пропаднал и не е постигнал целта на живота си понеже няма дете? Или встъпва в брак и иска жена му да е вкъщи, да е тиха, да намират време да говорят, да разговорят, да се разхождат, а вижда, че дните минават, месеци и години, а тя постоянно е заета и изморена, и нещата не са така, както си ги е мечтаел?

 

Фактът, че нещата не стават, както ние искаме, не означава, че животът ни е пропаднал. Човекът, особено духовният човек, трябва да се научи да изплува от всички ситуации, които среща. Добре, нещата сега са такива и точно като такива трябва да ги възприеме. Днес съм тук, имам това служение, нося тази отговорност, Бог тук ме е поставил, при тези обстоятелства: тази е жена ми, това е детето ми, това е домът ми, това са моите работи – няма полза да седя и да бленувам, че ако нещата се бяха стекли по друг начин, и ако имах друга жена и друга работа и пари, и едно, и друго, какво би станало… Тези вероятности сега не съществуват.

 

И тъй, съобразявам се с това, което имам в ръцете си – пет неща. Е, с тези пет неща трябва да видя как да отговоря на Бога в духовния си живот, но и как мога да намеря покой именно сред тези житейски обстоятелствата. Ако си остарял, трябва да приемеш, че си стар, че си на пределна възраст, и да видиш как ще устроиш живота си чрез даденостите, които съответстват на твоята възраст. Не можеш да си мечтаеш или да ставаш смешен, искайки да изглеждаш млад.

 

Божият човек приема фактите такива, каквито са, но именно чрез Божията благодат има силата да ги претворява в духовен труд. Например се жениш и вместо да намериш жена, която е ангел, попадаш на дявол – трудна, сприхава, или мъжът е сприхав. Какво да правим? Не е било това, което си искал, но в този миг това имаш. Това не означава, че животът ти е разрушен или че се е променила целта на брака ти. Не – ще вземеш това, което сега имаш пред себе си и ще се трудиш с него. Това казват и отците. Когато, например, четем Патерика, ще видим, че отците са били хора, които са приемали фактите такива, каквито са. За един авва се казва, че отишъл и се установил в една колиба, а водата била на десет мили от него. И помисълът му казал: вземи колибата си и се настани близо до водата, как ще ходиш десет мили и да се връщаш за една кофа вода? Когато той тръгнал да направи това, Бог не го приемал. Защо? За да му каже чрез това: не променяй нещата! С други думи, промяната на нещата не винаги означава, че всичко ще върви по-добре.

 

Това, че приемаш даден факт, не означава, че си пасивен, не. Светците не са фаталисти, а са посрещали, третирали и превръщали фактите в духовен труд. Същото става и със семейството. Остави нещата такива, каквито са. Трябва да се научим да не се борим толкова много с външните неща – много пъти е напразен труд да мислим, че поправяйки външни условия, ще се поправим и ние самите. Не е така. Когато ние се поправим, тогава нещата, които са извън и около нас, ще се променят от само себе си в духовен труд. Ако четете житията на светците, ще видите, че при все че можели да избегнат много неблагоприятни неща, те постоянно пребъдвали на мястото на своя подвиг и се подвизавали доблестно.

 

И тъй, ние можем да оползотворяваме обстоятелствата – например, жена ми работи някаква работа, на смени е, не си идва вкъщи или е стюардеса, връща се у дома след една седмица. Или единият от двамата страда от някаква болест. Женим се за един човек и утре този човек остава инвалид, парализиран, разболява се. Нямаме деца, работите ни не вървят добре, хиляди неща. Имаме една свекърва, която живи ще ни изяде и е в нашия дом. Какво правим? Ако започнем да колим и да бесим и работим с човешката логика, мислейки, че така се избавяме – не се избавяме, настъпват други по-лоши неща. Трябва да се научим да се трудим – с мир и с търпение, с това, което имаме пред нас. Един духовен човек, който се изповядва години наред, дойде да ми каже:

 

 

- Знаеш ли, моята снаха има връзка с друг човек!

 

Аз му казах:

 

- Е, добре.

 

Той каза:

 

- Добре-е-е ли?

 

- Е, добре, какво да правим? Това наистина е тъжно.

 

- Казах на сина ми да се разведе.

 

- Каза му да се разведе ли? Това причина ли е да се разведе? Това не е духовен, а светски подход.

 

- Е, ако е светски, и аз ставам светски човек и си тръгвам!

 

На тръгване каза:

 

- Не очаквах да ми кажеш това!

 

- Какво си очаквал да ти кажа? Да кажеш на детето си да се разведе? Добре, паднала е в грях, направила е грешка, какво означава това?

 

Това означава, че поставяме бомба и взривяваме семейството. Това са крайности. Но Божият човек може да устрои дори изключителни обстоятелства. Ако наистина имаме Божия Дух, можем да устроим нещата с много благоразумие и търпение. Затова Христос казва: с търпение спасявайте душите си. Когато се научим да имаме търпение във всичко, което ни се случва.

 

Утре ще създадете деца, сега сте млади, и вие ще имате деца. Идва детето ти и казва: знаеш ли, правя това и това, вземам наркотици… Как ще реагираш? Почваш да си скубеш косите, да гониш детето си и да говориш какво ли не? Не. Посрещаш факта с великодушие, търпение, вяра, твърдост. Винаги съществува решение за затруднението, което сега ти изглежда непреодолимо като планина. Решение не съществува там, където има толкова предразсъдъци, че те не ти позволяват да приемеш решението. И защо е така? – защото това е рожба на гордостта и егоизма. Егоистът не може да намери решение, той не решава проблемите си, защото иска нещата да се развиват винаги така, както той иска. Докато смиреният винаги има решение. Защо? Защото той се смирява, в състояние е да види какво има пред себе си и чрез Божията помощ и просветление преодолява дадена ситуация.

 

В житието на св. Антоний се разказва за едно негово видение: навсякъде имало капани, т. е. не съществувало ъгълче, където да няма капани от дявола. Той въздъхнал, ужасил се и попитал: как човек може да спаси? И чул Божия глас: Чрез смиреномъдрието. Смирението разбива примките на дявола. Смиреният човек е този, който снизхожда и приема събитията със снизхождение, с мир, без да се смущава, без да се шокира, посреща всичко, което идва с мир и моли Бога да му покаже решението и Бог не просто показва решение, а Сам Бог е Решението на нашия проблем. Затова за човека не съществуват неразрешими неща. Не съществува нито един неразрешим случай. И най-трудният случай се преодолява с търпение. Следователно, Бог или Божият човек никога не може да се окаже в безизходица. След като дори самата смърт може да принесе полза, ако се приеме правилно – смъртта е последна, а всички други неща са преди смъртта. След като и смъртта може да се оползотвори, значи и останалите неща могат да се оползотворят. Ако имаме здрав ум, смирение, търпение и упование в Бога, тогава всяко затруднение в брака може да оползотвори.

 

И още нещо, когато човек прави нещо, т. е. ощетява семейството си, не защото го иска, а защото трябва да го направи – например, отсъства от къщи не защото иска да печели много пари или защото му тежи да се прибира вкъщи или не иска да е вкъщи, а защото това е необходимост, за да живеят децата му, тогава да знаете, че благият Бог има Своите начини и известява душите на децата или на други хора, че не сте направили това поради презрение към децата или близките си, поради алчност, а защото е нямало друг избор. Дори го направих, жертвайки се за тебе, като жертвах моя комфорт, почивка и желание да бъда с теб. Така в душите на нашите близки и на децата се явява духовно известие от Бога, те чувстват Божието присъствие, което услажда техните сърца и Бог не допуска да се получи вреда. Там, където има добро благоразположение и няма коварство, лукавство, корист, там никога не се получава вреда. Бог се намесва и действа. Когато човек се жертва заради другия и жертва живота си, тогава Бог е с него.

 

Затова виждате, че в бедни семейства, наистина бедни, децата вървят много добре, докато понякога има богати семейства, които всичко имат, и ги гледаш да се карат, да се бият, нямат мир, не могат да му намерят края и не знаят какво означава мир. Докато има бедни семейства с много деца и виждаш как Бог устройва живота им, децата преуспяват, образоват се и стават добри хора, създават семейства. Други пък, които навярно са имали всички предпоставки за успех, при тях виждаме трудности. Защото е велико нещо Бог да бъде с нас, в нашите дела и действия. Бог знае и вижда нашето сърце и ако имаме чисто сърце пред Него, Той никога не допуска да се случи нещо лошо.

 

Някоя съпруга може да каже: заради децата няма да работя! И го прави съзнателно, т. е. заради детето се лишавам от финансовия комфорт, от възможностите, които бих имала, и оставам вкъщи. Решава да понесе върху себе си – тя и мъжът й, заедно – цената на тази жертва, което означава, че няма да имат автомобил, няма да имат едно, няма да имат друго. Жертва се доброволно и понася върху себе си цената. Ако правиш това съзнателно, доброволно и естествено със съгласието на другия, на другата половинка, то е добро. Но не бива една хубава сутрин жената да каже: Знаеш ли, няма да ходя на работа, ще остана вкъщи! И мъжът да не приема това нещо, защото не може да се справи сам, или не се съгласява, но жената настоява: не ме интересува ти какво мислиш, аз няма да ходя! Тези решения трябва да са по взаимно съгласие.

 

Да, наистина вярвам, че там Бог ще помогне, защото пак имат чисто сърце. Ако обаче жената я мързи да ходи на работа или по цял ден пие кафе със съседките, е, мисля, че Бог няма да е толкова доволен, защото тя не оползотворява времето по духовен начин и причините, поради които не отива да работи, са други. Вижте, в двата случая е важна подбудата на човека – какво казва сърцето на човека – и неговото сърце и подбуда трябва да бъде в съгласие с Божията воля. Външните неща не играят толкова голяма роля, тях човек ги регулира чрез свободата, която има като личност. Бог съдейства на това нещо. Както и обратното.

 

Един човек иска да се ожени, но не успява, защото не може намери спътница. Това не означава, че той трябва да се чувства нещастен. Добре, имах намерение да се оженя, но не се ожених. Оползотвори това, което сега имаш. Необвързан си, е, използвай тази свобода по духовен начин; животът на човека не зависи от тези неща. Разказвал съм ви случая със стареца Паисий, когато един юнак дошъл и му казал:

 

- Геронда, аз съм на 32 години и още не съм се оженил!

 

А той отговорил:

 

- Е, аз пък съм на 70 години и също още не съм се оженил!

 

Какво сега, да си скубем косите ли? Използвай свободата си! Има други, които са се оженили и искат да се разведат, но не могат. Помисли и за по-лошите неща.

 

Веднъж при стареца Паисий дойде един много висок човек, който беше малко комплексиран, защото  казваше: “Отче, много съм висок и където отида ме гледат! Какво да правя?” Той му каза:” радвай се, защото, ако някой път те види царят, ще те вземе в царската стража, защото си толкова висок!” Това беше шега, но искаше да му покаже, че каквото и да имаш, дали предимство или недостатък, можеш да го видиш с благ помисъл и да го използваш духовно – дори  неуспехът, затруднението, всичко. Неуспехът е нужен, трябва да се научим да преживяваме и неуспеха – той е като солта, която слагаме в храната и я овкусява, ако дойде в повече, храната става негодна; неуспехът обаче е нужен – той дава вкус на храната на човека в живота му. Болката, неуспехът, затруднението са необходими.

 

Превод: Константин Константинов

 

Благо и лукаво сърце

Юни 9, 2015 in Беседи, Начална страница

Махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог (Пс. 118:115)

 

Тук пророкът има предвид видимите враговете на Божиите заповеди, но можем да кажем, че за да изследваме Божия закон, трябва да изчистим сърцето си и от всяко зло, което ни отдалечава от Бога. Често много хора се питат защо Църквата не прави едно или друго, за да помогне на хората да влязат в Църквата, защо не правим постоянно проповеди, беседи, не издаваме брошурки, списания, за да обърнем хората към Бога. Разбира се, наш дълг е постоянно да благовестим за Царството Божие. Обаче трябва да знаем, че огромна роля играе и човекът, който слуша, а не само този, който изрича словото. Затова е необходимо човек да има благо сърце. Сещам се, че когато за първи път отидох при приснопаметния старец Паисий, го помолих да ми каже няколко основни неща, които да опазя в живота. Той каза две-три неща и  едно от тях беше внимавай в себе си винаги да имаш добри помисли за всички хора и всичко около теб. Тоест да направиш сърцето си блага земя. Нека ви припомня това, което Господ казва в притчата за сеяча, където  Той посял семе, но то не дало добър плод навсякъде. Бог отдава причината за това не на земеделеца, нито на семето, а на нивата и казва, че земята има значение, защото на едно място тя била добра и дала много плод, на друго била камениста и семето не могло да поникне, на трето било  отъпкана и птиците изяли семето, на четвърто била пълна с тръни, които задушили семето. Както се вижда от реалността, по-голямо значение има този, който слуша, отколкото самото слово. Ако  човекът е добра земя, Бог ще се погрижи той да научи  Божието слово. Направи ми впечатление и виждам това в хора, които бяха извън Църквата, но в даден момент влязоха в нея и то при най-лошите предпоставки. Един човек ми казваше аз години наред бях извън Църквата, нямах никаква връзка, но една сутрин се събудих, чувайки камбаната, и в мен се породи голямо желание да отида на църква, да отида да се помоля. За пръв път душата ми трепна. Той беше много образован, богат човек, на зряла възраст, под средната възраст.  Станах, казах на жена ми, че  ще отида на църква, защото чувствам тази нужда. Тя се усмихнала и заспала. Той станал и отишъл в местната енория – в един малък храм. Влизайки вътре, настоятелите го видели, те знаели кой е той, имал важно място в обществото, и му казали: Eла при нас!  Те го поставили да седне зад пангара. Това е най-лошото място в храма. Настоятелите, които винаги са добри хора, но има и някои изключения, в онзи час разговаряли, постоянно броели парите, връщали разписки, записвали имена на празнуващи и починали, казвали по някоя дума на човека, за да не си помисли, че не му говорят, накратко всичко било пълен хаос. На него му кипнало и си казал: Ама, какво дойдох да правя!  Литургията свършила, но той нищо не чул и не разбрал от нея. Върнал се вкъщи наполовина скандализиран, наполовина възмутен, какви са тези неща, нищо не разбрах, нищо не почувствах. Другата неделя обаче отново поискал да отиде на църква и го направил. Настоятелите отново го извикали  и поставили да седне зад пангара. И тъй, всеки  път той отивал, слагали го зад пангара, той се опитвал да се моли, да разбере какво става в храма, докато накрая детето му донесло вкъщи превод на св. Литургия, който раздадохме на децата в училище. Когато го видял, той казал:  Това търсих! и го прочел.

 

Той имал всички предпоставки да се скандализира, защото настоятелите  коментирали свещеника, певците, клисаря, хората. Те имат „благословение” да правят това, тоест разрешение, защото и без разширение пак го правят! . .   Какво станало накрая? Този човек стана много вярващ човек, съзнателен вярващ,  носи в себе огъня на любовта към Христос, винаги сяда зад пангара, не го избягва, и даже помага при броенето на парите след края на св. Литургия (В Гърция и Кипър църковните настоятели играят много важна роля в енорийския живот и активно помагат на храма по отношение на всички странични дейности. Обикновено всяко настоятелство се състои от председател (предстоятелят на храм), секретар, касиер, членове.  По този начин свещениците нямат външни грижи и са съсредоточени единствено в своето литургично-пастирско служение ). Той намерил благодатта в това най-лошо място в храма.

 

Човек си казва – виж какво означава добрата земя. Както казваме, тази нива е толкова добра, че и сухо дърво да посадиш в нея, ще поникне и ще даде плод. На някоя друга нива каквото и да посадиш, сякаш е пълна със сол, нищо не произвежда. Виждаме това много пъти в нас, които идваме на беседите. Един светогорски старец каза една шега. Веднъж служихме и дяконът каза Господи, спаси благочестивите!  И усмихвайки се, старецът каза: Господи, спаси ни от благочестивите! Какво искаше да каже с това? –  че понякога   най-трудните хора сме ние, които  ходим на църква, ходим на беседи, но можем да станем големи врагове на Църквата. Аз видях това нещо, когато бях в Никозия. Имаше достатъчно случаи на хора, които идваха на беседите, водеха  децата си и в даден момент те самите толкова силно се възпротивиха, защото детето им изяви желание да  направи нещо повече в духовния живот.  Аз казвах на майката – добре, след като ти идва толкова време на беседите, чу ли ме някога да кажа нещо от това, което твърдиш? Нали ти водеше децата си на беседите, на изповед? Нали ти им говореше за Бога?  За какво е сега цялото това противене? И тези хора станаха страшни  врагове, не на мен лично, а на Църквата и изповедта. Или пък тези, които писаха книги за старци, след това говорят срещу монашеството. Разбирате ли? Страшно нещо. Една майка се обади в радиото и вдигна врява: тя имала всички касети с мои беседи, които синът й носил, тя ги слушала, но сега казва, че не е съгласна и се стават разправии, защото подозира, че  синът й ще стане клирик или монах.  Виждате –  нима тя не чува същото слово? На една беседа, на една св. Литургия сме  събрани 200-300 човека. Всички слушаме Божието слово, но един го приема и то дава плод, друг го приема, но не дава плод, а  трети дори става негов враг.

 

Това, което казва св. пророк Давид: Махнете се от мене, беззаконници, и аз ще пазя заповедите на моя Бог. Това означава, че за да можеш да влезеш в дълбините на Божието слово, трябва да си добра земя, да имаш чисто сърце. Ако нямаш чисто сърце, за съжаление, може не само да отхвърлиш Божието слово, но и да станеш негов враг. Видяхме това твърде много пъти. Видяхме хора, които бяха църковни, дори свещеници и богослови. Знаете ли, те са най-лошите врагове на Църквата. Когато отпаднат от Божията благодат,  когато благодатта ги остави, те не просто стават безразлични, това е най-малкото, а реално стават врагове на Бога. Тоест толкова много отпадат от  Божията благодат, че реално мразят Бога, а може да  са клирици,  богослови, църковни хора. Това е  страшно – човек, който не очиства сърцето си, нищо не може да разбере. Затова Христос казва: Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, не защото хората са псета и свини,  а защото понякога нашето душевно състояние е такова, че не се различава от това на безсловесните животни. Както някои хора, които веднъж дойдоха на Света Гора, запознаха се с няколко старци и след това използваха това напълно формално и повърхностно познанство, за да забогатеят. Четох книги за стареца Паисий, за стареца Ефрем Катунакиот, от които ти идва да се хванеш за главата. Въпреки това авторите се представят, че познават старците. Каква бе тяхната крайна цел? – да натрупат пари или слава чрез книгата. Такъв човек нищо не разбира, той е като този, който държи нещо много скъпоценно в ръцете си, но не го разбира и го използва за свое зло. Такъв е човекът, който няма духовно чувство в себе си, той е омесен  с разнообразни страсти, изопачава всичко и вместо Бог и Църквата да функционират в него  спасително,  става точно обратното  и вместо да се спаси, той  се погубва. Той се погубва и създава проблеми за себе си, за околните и за цялата Църква. Такива хора били и ересиарсите, които били дори патриарси, епископи, монаси и миряни, но тяхното изопаченото душевно състояние създало огромни проблеми в Църквата, те искали да разделят Църквата, да й нанесат удар, без никакъв срам,  мислейки, че това, което правят, е Божие дело. Затова е необходимо човек да има добро сърце, това, което казва старец Паисий,  да превърнеш твое сърце от лоша фабрика, която произвежда куршуми, в добра фабрика, която произвежда дискоси и потири. Виждаме това много пъти и го казвам за нас, които сме църковни хора. Идва някой да се изповяда, сяда отвън, друг влиза вътре и се забавя. Отвън първият започва да  се нервира, ядосва се, има лоши помисли: Защо се бави толкова време?  Мен ме държи пет минути и нищо не ми казва! Пък той или тя влезе и  ги държи цял час! Да видим какво става!  До такава степен, че  в него може да се появят  нечисти мисли за това какво става в изповедалнята и защо се бави човекът. Той не влага благ помисъл да каже: За да се забави моят брат толкова много, значи има някаква причина. Както има причина и мен да ме държи само пет минути. Даже бой видях пред изповедалнята! Разбирате ли?  В манастира Махера. Веднъж две госпожи имаха доброто разположение да си разменят юмруци, защото се скараха коя да влезе първа. Пред вратата на изповедалнята. „В пълно сърдечно съкрушение” преди изповед!

 

Затова трябва  да претворим сърцето си, да го направим добра земя и да изхвърлим всяко зло от него. Да изхвърля всичко непотребно, както когато повръщам и изкарвам всичко от мене и стомахът ми се облекчава, така става и тук. Престани да гледаш на всичко изопачено, наопаки, във всичко да влагаш твоя лош помисъл. Имай добри помисли, защото, в крайна сметка, този, който има лоши помисли, сам гризе себе си, създава проблеми на другите, но първо сам се гризе, сам страда, и след това се гризе и с  другите. Велико нещо е човек да има благо сърце и Бог няма да го онеправдае. Където и да е, дори извън Църквата, благият Бог ще намери начин да го привлече. Понякога си търкаш очите и не можеш да повярваш, защото  виждаш хора извън Църквата с такава сърдечна простота, благоразположение и чистота. Виждаш и хора в Църквата, които се молят, четат духовни книги, но са лукави и подозрителни. Човек  си казва: добре, детето ми, това Евангелие, което слушаме, изобщо ли не подейства в нас? Ходим на църква, на св. Литургия и накрая каква е ползата? Нещо подейства ли в нас? Или, виждайки нашия хал, поне да имаме покайна въздишка. Казваме ли Боже мой, съжали ме!  Изцели душата ми, защото съм болен! Разбираме ли най-малкото, че сме болни? Ако го разбираме, това е постижение. Защото, когато го разбереш, ще въздъхнеш пред Бога и ще кажеш: Боже, смили се над мене грешния, който слушам Твоето слово и не оставям да даде плод, защото моето сърце е  лукаво!

 

Така, когато имаш благо сърце и изхвърлиш лукавите неща от себе си, тогава можеш да изследваш Божиите заповеди и да имаш връзка с Бога. Тогава влизаш в дълбочината и ширината на божествените слова и ги разбираш, ставаш милостив и съвършен, както нашият небесен Отец, е милостив и съвършен. Ставаш Божие чедо: както гледаш едно бебе и казваш, че това бебе прилича на баща си, то е същото като него, говори като него, има неговото благо сърце. То е истинско дете на баща си. На това се оприличава Божият човек, който носи върху себе си чертите на Божия образ: благост, кротост, целомъдрие, сладост, невинност. Затова  трябва да бъдем хора с чист ум и сърце, да не бъдем наивни и безумни, а да изхвърлим лукавството и тогава нашата връзка с Бога ще дава изобилни плодове.

 

превод от гръцки

 

 

 

Външна и вътрешна красота

Април 23, 2015 in Беседи, Начална страница

 

„Тъй също и вие, жените, бъдете покорни на мъжете си, та, ако някои от тях не се покоряват на словото, чрез поведението на своите жени да бъдат спечелени без увещаване, като видят вашия чист богобоязлив живот. Вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени” (1 Петр. 3:1)

 

Много е важно родителите да предадат на своите децата добри картини. Ако те ги имат, няма да се нуждаят от много думи. Трябва да предаваме тази добра картина, както и да я имаме в себе си. Мисля, че всички знаем това и когато сме изморени, можем да си ги припомняме. Сещам се за един старец, за който  ни каза папа-Ефрем Катунакиотис. Този старец бил болен на легло и не можел да ходи. Той казвал: “Моля се и наум посещавам Великата Лавра, влизам, усещам покой и си припомням църквата, гроба на св. Атанасий, св. мощи, св. икони  или Йерусалим. Тогава (когато ходих в Йерусалим) се изморих, но донесох хубави спомени и сега сред моето безмълвие наум отивам на Голгота, на Божи Гроб, на Витлеем, покланям се и развивам тази добра картина в мен.” Това помага и ни успокоява. Така най-вече в брака човек без много думи може да спечели своя другар и още повече своите деца. Тази велика тайна, една от великите тайни на успеха на родителя, е да даде на детето си добри картини, които то да опази в душата си като зеница на окото, като нещо изключително  ценно, което ще използва всеки път като антитяло срещу нападенията на злото.

 

Св. ап. Петър говори за една тема, която засяга всички, не само жените. Той говори за външния вид,  казвайки, че украшенията не трябва да бъдат само външни: „Вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетено на коси, кичене със злато или обличане в премени.” Виждате, че и тогава хората били такива. Ако някой ме попита каква работа иска да работи, аз ще му кажа: виж, ако искаш  да имаш работа, с която да не гладуваш, отвори магазин за женски дрехи! Никога няма да огладнееш! Никога! И мъжки естествено. Това, деца, не означава че няма да носим хубави дрехи, не, горко ни, ще носим хубави дрехи. Ще се грижим за нашите дрехи.  Нито е хубаво човек да се облича като палячо, освен ако не го прави съзнателно с определена цел, както са правили юродивите, които нарочно носели вехти дрехи, дрипи, където не знаеш кой е оригиналният материал. Не знам дали сте виждали хора с такива дрехи, но наистина, ако видиш дрехата му и потърсиш да видиш кой е първоначалният материал, няма го, всичко е в кръпки. Естествено те правят това съзнателно, тоест с определена цел, но ние не живеем в пустините, за да се обличаме и да ходим по този начин, а живеем в света и непременно трябва да имаме правилно отношение по този въпрос. Нормално е жената да обръща особено внимание на това, защото цялата нейна психология и душевност е такава, тя има по-голяма нежност. Мъжът е по-груб и не отдава такова значение на външните неща. Трябва да имаме правилно отношение най-малкото по този въпрос и да избягваме прекомерността, ако искаме да живеем в  пространството на Духа и да водим духовен живот. Това, което за съжаление днес затруднява хората, е, че сме загубили мярата. Тоест младият човек днес не знае кое е скромно и кое нескромно. Той ти казва: какво ми има?  Не може да го разбере. Разбира се, ние, които сме малко по-големи, може да негодуваме и казваме добре, не го ли разбираш?  И той наистина не разбира, че начинът, по който се е облякъл и си мисли, че е представителен, не е представителен. Той те пита: защо? какво ми има?

 

Знаете ли, тук стават различни изненади. Тоест мярката се е загубила, не можеш да разбереш защо го правят и много пъти виждаме лица на млади хора, за които казваш, Пресвета Богородица! Какъв е този външен вид! Какъв е този хал?! Много пъти ми се е случвало, и в Църквата, и на други места да виждам някой млад човек и да казвам -  какъв е този хал? Когато обаче той дойде да ти поговори, наистина оставаш изненадан  и виждаш много добър човек, изключителна душа, с голямо благородство, с много благородни чувства. Старецът Паисий в такива случаи казваше нещо хубаво на младите, които идваха при него. Тогава в Гърция, най-вече в университетите, беше епохата на анархистите. Имаше някакви типове, веднъж един младеж дойде с херинга около врата вместо вратовръзка. Правеха каквото си искаха, каквото умът ти може да си представи. Това ставаше и в Кипър. Веднъж един младеж отиде в технологическия университет с пуйка в ръка и разбуни университета. Защо, сине мой, го направи?  Е, защо? Всеки идва с кучето или котката си,  аз пък дойдох с пуйката си! Той я пусна в кабинета. Разбирате за какво става въпрос. Друг път същият студент дойде с прахосмукачка в ръка, натисна копчето и започна да обира пода. Този студент обаче беше изключителен човек, много добър младеж, след това влезе в Църквата, но в своето неведение и предишен начин на живот не обръщаше внимание на външните неща, които също са важни. Когато старецът Паисий виждаше такива млади хора, той казваше – не ощетявай себе си! Не онеправдавай себе си, детенцето ми! Тоест, ти си толкова добър човек, но ощетяваш себе си, защото изглеждаш като чудовище, като нещо странно. Да, и външните неща имат значение, но не в абсолютен степен. Те имат относително значение за човека. Не можем да кажем: знаеш ли, мене не ме интересува, гледам само сърцето си! Да, гледаш сърцето си, но когато сърцето ни е наред, когато нещата в нас са подредени, тогава подреждаме и нещата извън нас. Тоест вътрешно подреденият човек е наред във всички свои неща. Това не означава, че цял ден търчи и бърши праха по масите, но се вижда, че има баланс във  всичко.  Св. Писание, както и св. отци, ни казват, че човекът си проличава и от подробностите. Отците на Църквата, които са били пустинници и отшелници, писали слова и за благоприличието на човека, дори във всекидневните неща, за това как да се движи, говори, смее, как да се отнася към всеки човек, как да яде,  дори подробности, които човек чете и се пита защо е било нужно да пишат тези неща? Въпреки това те са били нужни, защото това е като скачените съдове, външните неща ти помагат за твоя вътрешен свят, но и вътрешният свят подпомага външните неща и има връзка между тях.

 

В началото, когато влязох в Църквата, това, което винаги ми правеше впечатление, бе, че Божиите хора имаха пълна вътрешна хармония и баланс без никаква какафония. Човек отразява изключително много неща от себе си. Много е важно това, което излиза от вътрешния му свят по непринуден и естествен начин, както и това, което влиза в него. Трябва да имаме ред в живота си, както казва апостолът, всичко да става с ред, да имате ред, а да не бъдете неуредени хора и да не знаете какво става с вас, защото  човекът, който е създаден по Божий образ, не може да разхвърлян. Бог е създал целия свят, нали? Писанието ни казва, че Той го  създал по този начин. И как започва? Той започва да създава света постепенно – първи ден, втори ден, трети  ден и т.н. След като е Бог, Той не можеше ли да го създаде за един ден? Необходимо ли е било да чака шест дена? Защо не го е направил наведнъж? И да приключи с въпроса? Аз във всеки случай щях да го направя наведнъж! Нямаше да имам причина да го създавам шест дена. След това, вижте  цялото миросъздание – вие сте образовани хора, знаете колко чудно равновесие и хармония има  в цялата вселена. Например звездният свят, някъде четох и не помня всичко, но с каква точност се движат всички звезди и планети около нас и ако стане дори най-малка промяна, може да се получат огромни проблеми в планетната система. Има толкова хиляди насекоми, птици, риби, цветове, самата светлина, цялата природа, която е създадена с такава мъдрост, умонепостижимо богатство и хармония.  Или собственото ни аз, малко да се охлаби някой болт, и знаете какво си патим, малко да се отклоним, и са нужни въжета, за да ни вържат: разболяваме се и имаме проблеми. Целият организъм на човека функционира с чудна математическа точност и защо да говорим за човека? –  вземете един муха, комар, червей, каквото и да е, най-низшето създание, в което има огромна мъдрост и хармония. Това е от Бога и означава, че Бог така твори и създава всичко. Човекът, който е Божий образ, постъпва по съвършен начин, когато постъпва така, както Бог постъпва. Следователно, не можеш  да постъпваш хаотично и както дойде, нито пък да не знаеш какво става с теб. Не става така. Не можеш да намериш Бога в твоето съществуване, ако преди това не подредиш себе си. Христос ни казва: ако земните неща не можете да управлявате, как ще ви говоря за небесните? Ако не можеш да уредиш твоето всекидневие, самия себе си, как ще оправиш останалите неща? Духовният живот е нещо много важно, сериозно и ценно и за да се разпореждаш с Божията благодат, която е толкова фино и благородно нещо, очите ти трябва да бъдат отворени на четири. Ако искаш да започнеш твоя път към Бога, първо трябва да подредиш вътрешно себе си. Един светец на Църквата казва: ако искаш да  познаеш Бога, преди това познай себе си. Ако искаш да имаш правилна връзка с Бога, първо създай правилна връзка със себе си. Ако нямаш здрава връзка със себе си, как ще придобиеш връзка с Бога? Затова човекът става първо човек и след това богочовек – първо става уравновесен човек, а след това напредва към връзката с Бога и обожението.  Затова за светците била характерна красотата на живота. Вижте добродетелните хора колко хубаво подреждат всичко около себе си. Припомнете си някои добри баби, където виждаш колко хубаво е подредено тяхното легло и дрехите им. Влизаш обаче в някакъв палат и те обзема ужас, искаш да избягаш – да има всички хубави неща на света и да бъде като гроб, като хладилник. И може да влезеш в една много бедна къща, където няма нищо, освен две-три снимки, но там да чувстваш покой. Отидох в къщата на един свещеник от нашата епархия, много добър, изключителен, простодушен човек. Цялата му къща се състои от две стаи и един коридор, една маса с традиционна мушама, някакви  стари картини, но колко хубаво се чувства човек там! Домът благоухае. Той ми  каза – знаете ли, владико, осем деца отгледах тук! Две стаи, тоалетна отвън и една малка кухня. Събраха се децата му, внуците му, зетьовете и снахите и този човек наистина беше трижди щастлив. Домът излъчваше благословение, но и той самият, дядо, простодушен, беден, без да е „изискан”, без брадата му да е сресана, имаше хубаво изражение. Дори това, което външно беше малко неподредено, беше красиво. Красотата понякога се състои в  естествеността на нещата, които обаче имат основа, дълбочина, съдържание. Когато човек има външна и вътрешна хармония, тогава дори мястото, където живее, излъчва тази красота на мястото, на начина на живот и там човек чувства мир, покой и отморява. От друга страна, голямо нещастие е да си в къщи като палати, които са като ад, където няма следа от щастие и пропъждат децата от дома. Не можеш да отиде там, детето нищо не чувства, никаква топлина, никакъв покой, защото това място няма благословение, бидейки лишено от смисъл и без нищо съществено в него.

 

Много е важно да внимаваме във всичко, което правим. Трябва да знаем, че духовният човек не е призрак и не може да кажеш: аз се занимавам само с духовните неща, а външните нищо не са! Не, всичко има значение. В Патерика има една история. През вековете най-вече сред монасите се появило течение и някои учели, че не трябва да се трудим, а само да се молим, да четем и да живеем с това, което хората ни дават. Един от тези монаси отишъл при един велик старец в пустинята, където монасите се трудили, копаели, поливали, поправяли килиите и т.н. Той им казал:

 

- Отци, не се трудете за земна храна, за неща, които са тленни и суетни, а само за небесните! Ние сме за небесните! Не се занимавайте с другите!

 

Великият старец казал:

 

- Извинявай, отче, имаш право, ние сме окаяни хора, но ще се опитаме да спазим това, което ни казваш!

 

Той казал на един от своите ученици: отведи отеца в килията и му дай няколко книги да чете. Заключи го обаче вътре! Той отишъл и го заключил. Минало време, станало обед. Монахът естествено огладнял и си казал: ама какво става, няма ли да ядат? Той чакал, но не го извикали. Станало три часа, станало пет, надвечер, пак нищо. Той останал гладен. На другия ден си казал: изглежда са ме забравили! Добре, утре. На другия ден пак същото. Накрая не издържал, почукал на врата и извикал: извинявайте, вие не ядохте ли? Е как, ядохме!  Добре, ами аз? Старецът му казал – ама, ние мислехме, че вече не се занимаваш със земните неща, след като си небесен човек и цял ден се молиш и четеш. Да ти дадем още една книга! Монахът веднага се смирил и разбрал своята грешка. Старецът му казал – виж, ние сготвихме, ядохме, и се трудим, вършим нашите работи, имаме градините, правим това, от което имаме нужда и живеем смирено, просто, красиво, благодарим на Бога и посрещаме и хората, които идват при нас.

 

Виждате какво означава равновесие, което е необходимо за целия духовен път, защото така поставяш твоята връзка с Бога върху твърда основа. Човек трябва да внимава в това. Никой да не мисли, че външните неща са лицемерие! Те се превръщат в лицемерие, когато ги абсолютизираш, а иначе и те са необходими. Дори при отглеждането на децата. Чух, че когато детето е в утробата на майката си, то чува гласа на баща си. Чували ли сте това? Затова психологията на плода днес казва, че бащата трябва да говори на детето, дори когато  то е в майчината утроба. Детето познава гласа на баща си. Попитах лекари-педиатри и ми казаха, че наистина е така.

 

Също така е много важно  какви картини вижда бебето пред себе си. Представете си  когато се роди с онези невинни очички да види пред себе си една майка като тигрица, като звяр, с изкривено лице, или пък тя да тръгне да го вземе с нейните черни или червени нокти – не че упреквам някоя девойка, но след като понякога и ние си патим това, най-вече когато даваме нафора, където хррррр (сякаш ще ти захапят ръката). Човек недоумява: как може да имаш толкова големи нокти? Как живееш така? Как можеш да ядеш с тях? Как ще погалиш детето с такива нокти? Или пък с някакви неща на лицето, където не знаеш какво се крие под тях и се питаш кое лице е истинското и кое е другото?  И защо са всички тези неща? Всичко това има значение. Добре, нека се обличаме, да носим хубави дрехи, не казвам да не го правим. Разбира се, и жените и мъжете се обличат  с дрехите от епохата, не казах да ходите със забрадки, но върху всичко това трябва да слагат печат балансът и мярката. И особено ние, гърците, винаги сме имали мяра, и това нещо има значение. Вижте нашата архитектура до началото на века: много хубави постройки, макар и под турско робство, строяхме прекрасни архитектурни сгради – прости, но с хубави ритми, с голямо равновесие и хубави пропорции. Мярката била много важна за древните елини. Те имали мярка. Ако отидеш в Турция – когато отидох там, клетите турци тръгнаха да ни развеждат, отидохме в „Света София”, във византийските сгради, които са прекрасни. След това отиваш в Топкапъ сарай и какво да ти покаже милият турчин? – хареми, хареми и бани, със злато. Пита те: “Хубаво ли е?” Хубаво е! –  какво да му кажеш. Красиво е, разбира се. Отведоха ни в Долмабахче – дворец-музей, дворецът на Кемал, който има най-големия полилей на света! Сега се сетих по-подробно, че турчинът постоянно ме гледаше накриво, но аз се правих, че не виждам и казвах: колко хубави неща има тук! В тази връзка един случай: знаете изображението на Пресвета Богородица Ширшая Небес. Един иконограф нарисувал подобно изображение, където не можеш да наречеш изобразеното човешко същество. Отишъл известният иконограф-учител Фотис Контоглу, може да сте чели  негови книги, и другият,  който си мислил, че е нарисувал хубаво изображение, гордо му казал: как ти се струва Ширшая (Πλατυτέρα)?  И той му отвърнал – действително, πλατύ τέρας (Голямо чудовище-бел. прев.)! И тъй, в този дворец имаше огромен полилей, който те водят да видиш и да му се дивиш,  най-хубавият в света!, а всъщност е нещо  отблъскващо, или пък стълбите, по които се изкачваш на другия етаж, които са кристални. Не знам дали сте виждали кристални стълби, където постилат килимче, за  да не стъпваш по тях. Дори плащаш, за да се качиш. Какви бяха тези неща?! – нищо не ти говорят, нищо. Но казваш, виж, такива са турците,  такъв народ са, това е тяхната традиция, водят те да се дивиш и се гордеят за стаите, за харемите, че  еди–кой си паша имал толкова и толкова жени, от едната врата влизала едната, а  от друга – другата. Два часа да стоиш там да ти разказват всички тези неща. Отврат. И отиваш в съседните византийски сгради и действително виждаш разликата. Това се вижда пределно ясно. Цялата история и развитие на  всеки един народ си се вижда в това, което  създава:  музиката, танците, архитектурата, живописта. Вижте нашата епоха какво произвежда днес – абстрактно изкуство ти казват. Отиваш там и естествено трябва да си „модерен”, да разбираш какво е искал да каже авторът, какви дълбоки идеи е вложил в тази картина, която няма нито край, нито завършек, нито начало. Понякога ходя на такива изложби, какво да правя, принуждавам се. Веднъж  отидох на такава изложба, имаше някакви дърва, някакви корени, стояхме един час и ни говореха, говореха, говореха: това символизира еди-какво си, онова символизира еди-какво си! До нас имаше някакви госпожи от тези с големите нокти, които са специална класа госпожи, излизат в определени часове и с определени хора, които веднага разбраха колко удивителен бе онзи пън, за който ни говориха един час! Казваш си Господи помилуй! Какво друго можеш да кажеш. Веднъж Сурис (Георгиос Сурис – гръцки поет-бел. прев.) отишъл на пиано рецитал, той е поет, който винаги пишеше иронични стихове. На този рецитал в Атина свирела известна пианистка. Той седнал, слушал я и публиката се въодушевила. Той решил да напише своите впечатления в книгата за гости и написал: твоите ръце се движат толкова християнски, че дясната не знае какво прави лявата!  Тези госпожи ми напомнят един анекдот, в който се казва за една госпожа– деца, извинявам се, че казвам госпожи, имам предвид и господа -  от гореспоменатите госпожи и господа, всеки да го разбира както иска. Тя купила хубава къща на брега на морето. Един човек я посетил и казал: Колко е хубаво! Какво правите тук по цял ден? А тя отговорила:  През деня се печем на слънце, а през нощта ставаме лунатици! Това е мисленето на хората, т.е. когато човек загуби своя баланс и мярка, действително става смешен, не намира красотата на живота и прави неща, които го унизяват. Трябва да намерим мярката и можем да я намерим, защото сме хора, създадени от Бога с такава хармония. Освен това имаме нашата традиция, в която доминират мярката и хармонията и това се отразява и трябва да се отразява върху всички наши движения: в нашия глас, обноски, във всичко.

 

Един светец казва: намери мир в теб, и веднага ще се умирят небето и земята. Намери мир в теб и ще се умири целият свят. Ако нямаш мир, за какво правиш всички останали неща? Погубваш се. Каквото и да правиш около теб, то няма да бъде нещо, което ще ти дава смисъл. Но ако имаш мир, тогава си балансиран и красив човек, и външно, и вътрешно, нито само външно, нито само вътрешно, а и двете заедно. Това означава баланс. Тогава ще видиш колко е хубаво: и със себе си ще станеш приятел, защото нашият пръв приятел е собственото ни аз. Първият ни приятел, този, който е неразривно свързан с нас, най-добрият ни  приятел е нашето аз, което е винаги с нас, а нашето най-хубаво място е нашият дом. Има ли по-хубаво място от нашия дом? От мястото, където живееш, от стаята ти. Защо? Защото, ако си балансиран човек, обичаш това място, човека, себе си, разбира се, преди всичко обичаш Бога и имаш прекрасно равновесие във връзката си с Бога и с другите хора!

 

превод от гръцки