Искаш ли да се ожениш?

Април 18, 2015 in Външни, Семейство

 

Въпрос:   Как човек да разбере коя от четирите вида Божия воля се изразява по въпроса с брака? -  Божията воля по благоволение, по домостроителство,  по допущение или  богооставеността (повече за четирите вида Божия воля вж. тук  http://dveri.bg/99way )?  Да не би за това (че не знаем как да постъпим) да е виновна нашата твърда глава?

 

Божията воля е една за всички хора, за всеки човек, и тя не  е нищо друго, освен той да се спаси. Бог иска всички хора да се спасят и да стигнат до познание на истината. Той иска хората да познаят евангелската истина, да се спасят, да дойдат при Него. Това е Божията воля за всички хора без изключение. Бог иска човек да отиде при Него, да се спаси вечно. Сега, това какво човек ще прави в живота  си и как ще приложи тази Божия воля, как ще постигне това, е въпрос, който засяга свободата на човека. Оттук човек избира в живота си свободно един или друг начин -  дали чрез брака, чрез монашеството или чрез посвещаване на някакво добро дело (мисионерство) -  своя път, който той сам е пожелал.

 

Бог не идва да ти каже: вземи тази жена! Или: вземи този мъж! защото не можем да „натоварим” Бога с нашите решения. Ние носим отговорност за нашите решения. Сега някой ще ми каже: добре, как тогава се молим Бог да ни помогне да намерим добър другар в живота? Да, търсим това, молим Бога да ни помогне, да ни покрие, да не ни остави да направим грешки, но в същото време трябва бъдем готови и да имаме доверие в Бога, за да можем да  приемем другия човек, с  който ще се съгласим да продължим заедно в живота и да разберем, че нашият брак е кръст и път, който има за цел царството Божие. Следователно, влизаме приземени в брака.

 

Знаем, че бракът е арена. Както някой, който отива да стане монах, не влиза в манастира с мисълта, че  ще му поникнат крила и ще стане ангел от първия ден. Добре, казваме, че монашеското житие е равноангелско, говори се за ангелска схима и т.н. Но в монашеството не съществуват ангели с пера, а това са хора. Първо на първо ще срещнеш човешката немощ  в самия себе си и след това в хората около теб. Ще се бориш, ще се подвизаваш, ще дадеш кръв, за да приемеш Духа. Тоест изключено е да преминеш „безбурно” по този път, понеже си отишъл в пустинята, в манастира, където и да е. Същото става и в брака. Ще се бориш в брака, ще минеш през цялото това изпитание и страдание на твоето спасение. Трябва да знаеш това, да го разбереш, изключено е да живееш в пълно щастие, понеже си поел по брачния или по някакъв друг път. Оттук, ние правим това, което ние самите искаме.

 

Когато отидеш да попиташ един човек: да взема ли тази девойка за моя жена? Той няма да ти каже: виж, Божията воля е да я вземеш! Освен ако не е някой велик пророк. Но къде да го намерим и  нима трябва да търсим пророци да ни кажат коя е нашата жена? Нали? Отвори си очите да намериш жената, за която ще се ожениш.  Какво, искаш пророк да отиде да дойде да ти каже това нещо? Ти самият си намери съпруга.  Дори въпросът на пророците е: ти, детето ми ,искаш ли тази жена? Ти питаш дали е  Божия воля да вземеш тази девойка. Първият въпрос обаче е ти искаш ли я? Ти мислиш ли, че тази девойка те утешава, помага ти и може да бъде твоята съпруга? Чувстваш ли, че тя е твоята жена от всяка гледна точка? И душевно и телесно? Защото не можеш да създадеш брак само защото е добра девойка. Може да е добра девойка, свята, златна, но ти да не я искаш. Да не ти харесва. Дори външно. Разбира се. Не сме слепи. Не можеш да  се ожениш за едно лице, което не ти харесва, а трябва да бъде лице, което желаеш от всяка гледна точка и да има душевно-телесно привличане  между вас. Следователно, трябва да гледаме това, което ние искаме.

 

Разбира се, че ще внимаваш да съществуват и  съответните  предпоставки. Например ти си човек, на който му харесва семейният живот у дома. Е, след като си такъв човек, не вземай някоя жена, на която й харесва постоянно да обикаля навън. Защото след това ще имаш проблем, няма да можеш да я следваш. Или си човек, който действаш с голяма скорост. Като кон, който бяга  с 50 км/ч. Ако отидеш и се ожениш за някой, който действа бавно в живота, ще се получат две неща: или ще го заличиш или ще го съкрушиш. Тоест търчейки толкова много, другият ще се съкруши. Аз съм виждал това много пъти: основно става при жените. Тоест има енергични жени, които действат с голямата скорост. Те отиват и се омъжват за някакви агънца, клетите, и казваш: дъще моя, къде го намери това агънце? Ти си като галопиращ кон, той не може да те стигне, ама, детето ми не може да те стигне! Как да стане? Една жена казала на мъжа си: имам да върша цял куп неща и още не съм обиколила селото! Тя трябвало да си свърши работите си и да обиколи и селото, т.е. да го разбуни. Това било част от нейните работи. А след това жените се оплакват - мъжът ми не ме разбира! Не застава до мен като мъж!  Ама, как да те разбере? Първо как те стигне?  Ти си като дим, веднага щом осъзнае къде си ти, ти вече си изчезнала. Или пък мъжът и жената отиват заедно на гости. Докато той каже една дума, тя е казала хиляда.  Той отново тръгва да каже нещо, а тя: ти не говори, не знаеш!  След малко той пак тръгва да каже нещо, а тя: Не! Не е така! Е, той се съкрушава и се свива в ъгъла. В даден момент може да въстане, но ако не го направи и се сдържи, ще бъде „причислен” към преподобномъчениците заедно с преп. Антоний Велики, преп. Паисий Велики и така ще влезе в Царството небесно без голям труд! Така става, аз съм виждал това най-малкото в жени, които действат с голяма скорост в живота. При мъжете става друго. Може да е твърд и  безразличен човек, но  се жени за  една чувствителна жена и  не може да я разбере и да  я почувства.

 

Затова, деца, е добре да познаваш предварително другия, да видиш какъв е той, как се държи, какво иска в живота. Има хора, които искат да водят конкретен начин на живот, а на теб, който не си такъв тип, не ти харесват тези неща. Тогава защо се жениш за някого, с когото изобщо не си приличате? След като казваш, че не можеш да го следваш навсякъде. Например се омъжваш за някой бизнесмен, който по цял ден има съвещания и т.н., а ти искаш мъжът ти да бъде  у дома и да се грижи за децата. Е, няма как да  стане. Той ще отсъства по цял ден, ще ходи на meeting (събрание), как се казва, на съвещания, ще се среща с високопоставени лица от  обществото. Тогава защо се оплакваш, че  не се връща у дома, не седи с децата, защо едно и защо друго? Не става, такъв е неговият характер, така е искал, с това се е захванал.

 

Ако на теб ти  харесва духовният живот, т.е. ако  си църковен човек, тогава не вземай мъж, на когото, когато му замирише на тамян, започва да се нервира. Защото, когато не приема Църквата – значи не я приема. Добре, може да  ти каже да ходиш на църква, но ако не я приема и не иска да живее по този начин, е много рисковано да се обвържеш и да сключиш брак с него, защото нямате същите интереси, освен ако той те уважава, а и ти не настояваш на всяка цена да го заведеш на църква и да го караш да прави поклони. Ако видиш, че не приема това, т.е. да ходиш на църква, и го отхвърля, тогава внимавай, не напредвай, защото вероятно утре в брака ще имаш проблеми. Следователно, това, което трябва да правим, е първо ние да изберем нашия другар. Както и да влагаме разум отвъд емоциите, защото не са само емоциите.

 

Добре, виждаш, че изпитваш чувства към  едно лице и поради това си ентусиазирана, но трябва да внимаваш и да видиш дали съществуват необходимите предпоставки да живееш с него, защото той не е за един ден, нито за кратко, а за цял живот. Защото ще минат години, тези чувства и емоции ще изчезнат и бракът трябва да се запази и да просъществува. Освен ако не си решила, че каквото и да стане, ще вървиш по този твой път. Имаш право да направиш това, но трябва предварително да се настроиш и да осъзнаваш това. Например един 60 годишен човек иска да се ожени за една 20-25 годишна жена. Стават и такива неща. Аз го виждам от време на време.  Църквата казва: добре, можете да се ожените, но ще подпишете декларация, че разликата във възрастта няма да стане причина за развод. Което означава, че знаеш, госпожице, че вземаш един старец  60 годишен дядо и утре ще ти е дядо; и ти, господине, знаеш, че вземаш една 20 годишна девойка, която утре ще ти е внучка и не можеш да кажеш – ама сега се разкаях! Не става. Ако го осъзнаваш, ако го приемаш, ако си готов и готова да издържиш по този път, добре, продължете напред.

 

Има и случаи, където човек  иска да се ожени за друго лице, което има сериозен здравословен проблем. Той казва: виж, въпреки че има такъв проблем, аз ще се оженя за нея. Имаш правото да го направиш и това е смела постъпка. Първо обаче прецени, а не след това да се огънеш под тежестта на болестта на съпругата, да я зарежеш и така положението  да стане още по-зле. Трябва хубаво да премислиш, да прецениш твоите сили: можеш ли да издържиш това? Ако можеш, продължи напред. Ако не можеш, по-добре кажи: извинявай, не мога!,  отколкото да се обвържеш, да дадеш обещания,  другият да вложи своята любов и доверие в теб, а след това всичко да рухне.

 

Затова, когато искаме да се оженим, мисля, че това, което зависи от нас, е да се молим на Бога да ни ръководи, да ни помогне, да намерим това лице, което ще бъде наша съпруга, което означава, че ще бъде лицето, което във всичко ще ни помага в живота. Също така не правете грешката да кажете: това момиче не ми харесва външно, но понеже е добра  ще се оженя за нея! Не става. След това ще се разочароваш. Ти не се жениш за ангел, не се жениш за дух, нито ти си дух. Човекът е човек, не е дух,  а е психо-соматично същество. Трябва и външно да чувстваш, че  можеш  да живееш с този човек от всяка гледна точка на семейния живот. Не вземаш някой сътрудник, нито колега, нито съдружник, а съпруг и това включва целия спектър на семейните отношения. Следователно, трябва да съществува душевно-телесно привличане, за да може човек да пристъпи към брака. Не е добро нещо човек да гледа само добродетелите – нямаме тази сила. Мисля, че в младежката възраст човек няма  силата на духовната зрялост да каже, че не ме интересува външно как изглежда, достатъчно ми е, че е добър човек!

 

Затова човек трябва да върви по този път, а именно: търся Божията воля, очаквам Божия покров, надявам се на Божия промисъл и вървя напред. Оттук Божията воля ще се изрази по този начин в нашето решение, че сключвам брак с това лице, но целта на брака е нашето общо спасение. Това е Божията воля. Що се касае до нашата твърда глава, продължението ще го покаже. Тоест, ако след това видим, че за съжаление, сме се оженили за труден човек, е, тогава ще проявяваме търпение. Колкото можем!

 

превод: Константин Константинов

 

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=979%3A2015-03-23-05-37-57&catid=46%3Astatii&Itemid=141

 

 

 

Смисълът на страстите и Възкресението

Април 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В Църквата не само възпоменаваме историята, която се е случила преди две хиляди години. Тези вълнуващи събития там се появяват в съвсем друга светлина. Празниците имат дълбоко духовно значение в живота на Църквата. Опитът на светиите  показва, че събитията, които се случват в земната Църква, имат пряка и органична връзка с небесната Църква на Бога, Църквата на Ангелите и светците. В тези изключителни дни ние сме призовани да участваме в благодатта и да станем съучастници в събитията, които се разгръщат пред нас.

 

Но, за да можем да се приобщим към тези събития, е необходима подготовка, трябва да знаем какво точно се е случило в тези дни.  Ако ходим неподготвени на богослужения, без да разбираме нищо, ние сами се ограбваме.  Може би, когато видим Разпятието или Плащаницата, нещо ще отекне в сърцата ни, но реална причастност на случващото се е възможна, само ако се подготвим. И как да се подготвим? Ако в тези дни бъдем съсредоточени и не се разсейваме от хиляди неща, ако посещаваме всички богослужения, ако се молим, ако четем, ако искаме от Бог в молитвата си и ние да почувстваме нещо, то тогава със сигурност Всещедрият Бог и Отец наш ще ни даде исканото. За да остане в нас усещането за страданията Христови, за да не роптаем, когато се сблъскваме с трудности, за да слезем от небето на земята и разберем, че това е нашият път в този свят. Ако искаме да следваме Христос, ние ще минем през две ужасни неща: първо – отхвърлянето на светския успех, на второ място – доброволното приемане на нашето страдание. Длъжни сме  да разберем това. Ние не търсим светско благополучие и признание, така че не трябва да се изкушаваме, когато светът ни отхвърля, когато се сблъскаме с болка, страдание, необходимост от жертва – всичко това е необходимо за нас, за да следваме Христос, за да имаме любяща връзка с Него.

 

В събитията на страстите Христови централно място заема Самият Христос. Всичко, което Христос е претърпял заради нас – оплюването, плесниците, поругаването, тръненият венец, жлъчката – всичко, което Църквата така подробно описва, е нужно не за да съжалим Христос, но поради това, че то ще ни помогне да Го обикнем. За да ни покаже как Христос ни обикна и за да насърчи нашето сърце да Го възлюби. За да може, пребивавайки в любов към Него, да се спасим и вечно да живеем с Него. И така, страстите Христови са причина не за печал, а за спасение. Така също и Кръстът Господен, с който е умъртвен Христос, е станал живототворящ, станал е символ на живота, спасението и радостта и, по този начин, е престанал да бъде оръдие за убийство и проклятие, какъвто е бил преди това. Сам Бог го нарича знамение на Сина Човечески.

 

Когато гледаме иконата на Разпятието, виждаме, че Христос е изпълнен със свято достойнство: очевидно е, че е отишъл на страдание доброволно, че Той е Господар на случващото се, а не жертва на съдбата и на човешката злоба. Христос е Цар на Славата, свещенодействащ в Тайнството на спасението на човека чрез страданието и Кръста и даряващ възкресение. Разбира се, ако някой погледне на Христос и Неговото страдание по човешки, то той ще се изпълни с жалост. Вместо това Църквата ни представя Богочовека Христос, който спаси човека. Христос не е пълна с жалост жертва на човешката злоба. Той, както Велик Архиерей, принесе на Бог Себе си, станал жертвоприношение и отворил ни вратата на рая. Църквата, когато изобразява Христос, Богородица и светиите, ни показва не само обстоятелствата и историята на събитията, но заедно с това ни предава и това, което се подразбира, тоест това, което не е видно – самата същност. Да, Христос е на Кръста, Той страда и умира. Но Кръстът би бил най-накрая напълно печален и човешки, ако не беше последвало Възкресението. Ето защо, в края на краищата, Кръстът се премества настрани, а на преден план излиза Възкресението. Всяка неделя Църквата празнува не разпятието, а Възкресението. Именно то е основа и център на Църквата. Основавайки се на Възкресението, Църквата живее целия свой живот. Възкресение — денят на Възкресението; именно то определя целия неделен празничен кръг и всичко останало в Църквата.

 

Христовото Възкресение се повтаря като празник в Църквата всяка неделя. Нито Рождеството, нито Кръщението, нито Разпятието, а Възкресението е основата на Църквата. Ако Христос не е възкръснал, тогава, както казва ап. Павел, напразна е нашата вяра, напразни са нашите трудове, защото човек би останал пленник на смъртта (вж. 1 Кор. 15:17).

 

И така, Възкресението ни е освободило от смъртта, но какво на практика означава това за нас? Ние казваме „с кръста дойде радост за целия свят”, „Като видяхме Христовото Възкресение, да се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен”. Какво за нас означава Христовото Възкресение и какво променя то в обичайното ни всекидневие. Възкресение Христово означава Царството Божие, означава друг живот, така и ние да ходим в обновен живот (Рим. 6:4); както пеем в канона на Възкресение, новият живот възсия от гроба. Ние, като чеда на Църквата, трябва да живеем тази реалност на новия живот во Христа. Не можем да живеем все едно сме роби на смъртта и тлението. Животът ни не може да е живот, затънал в изпаренията на ада. Разбира се, ние задължително ще изпитаме много трудности в живота, много печал и борба. Каквото и да правим за нас е невъзможно да избегнем чашата на страданията. Главното е каква полза ще извлечем от тях, как ще я изпием – ругаейки или славословейки.

 

Макар че живеем в Църквата, молим се, пеем, четем, явно често не ни достига тази пасхална радост, защото не сме се освободили от нещата на този свят. Все още сме привързани към този свят и ни занимават човешките дела. Не сме надмогнали човешкото, не сме схванали този дух на християните, които са казвали:защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:14). Има хора, в чието сърце можем да видим живото присъствие на Христос. Това не ги прави безчувствени и безразлични, те участват в живота на света така, както и останалите, но имайки в себе си вечния живот и друго състояние на духа. Усещането на вечното Царство Божие не ни позволява, не ни дава да се задушим, защото знаем: всичко човешко е преходно. Нищо не остава, само Христос остава вовеки. Ако човек живее така, той възприема всичко случващо се с истинско достойнство.

 

Христос отвори вратите на ада, съкруши нейните ключалки и вериги и всичко, което ни държи вързани, освободи ни от греха. Робство е всичко, което ни държи в плен на този свят. Ние не презираме този свят, а го използваме като такива, които не го ползват (вж. 1 Кор. 7:31). Тоест ние използваме този свят, но не биваме използвани от него. Използваме всички радости, всички благословения, които Бог ни дава чрез този свят, всичко добро и радостно, но ние не сме раби на този свят. Христос ни е освободил от робството. И само когато се освободим от оковите на света, действително ще можем да влезем в радостта Божия.

 

Действително е трагедия за християнина вместо радостта на Господнето Възкресение да живее под сянката на унинието от обичайните несгоди на човешкото съществуване. Бог ни дава такъв дар, а ние не го вземаме, оставаме нещастни и дребнави хора. Бог ни предлага свободата на Възкресението, а ние не я вземаме, не я използваме, въпреки че в нея ще открием смисъла на нашия живот и ще се почувстваме докрай свободни и радостни.

 

Христос е казал: и радостта ви никой няма да ви отнеме (Ин. 16:22) – т. е. никой няма да може да ви вземе радостта; това не е радостта, която дава света, а радостта Христова. Ако не изпиташ болка, то няма да се отскубнеш от този свят, за да вдъхнеш кислорода на Христовото присъствие. Христос ти дава радостта на Възкресението, за да вдишаш въздуха на свободата, а ти си отишъл и си направил от него въглероден двуокис. Христос те е направил царски син, а ти си отишъл, станал си роб и пасеш свине, защото макар и да си бил поканен, не си приел поканата за Христовата вечеря. Това е видно в Църквата. Ние сме поканени да живеем в двореца на Христос, като истински царски синове, а грехът ни прави роби, дреболиите ни правят нещастни, не разбиваме тези окови, за да се отскубнем навън и да кажем, че не искаме това робство. Не искаме да живеем в Божията свобода, която ще направи живота ни в този свят радостен.

 

Възкресението на Господа придава смисъл на целия ни живот, само благодарение на светлината от Възкресението можем да разберем и издържим това, което става около нас, да му противостоим и да търпим преди всичко себе си, след това нашите братя, огорчаващи ни със своите слабости така, както ние огорчаваме тях. Ние сме призвани да се поддържаме взаимно: Понасяйте един другимо теготите, и така изпълнете закона Христов (Гал. 6:2).

 

източник: православие ру

 

 

 

Много е опасно да се гонят хора от Църквата

Март 20, 2015 in Беседи

 

- Благодаря, владико! Днес в руската църква върви активна дискусия за това, колко често трябва да се причастяваме. Ние знаем, че в продължение на дълго време като руска традиция е било прието да се причастява по-рядко и едва в последно време тази традиция се променя. И при всички очевидни положителни страни на честото причастяване много благочестиви духовници се опасяват, че ще бъде изгубено благоговението при приемане на това главно тайнство на Църквата. Според вас, има ли такъв проблем или той е измислен?

 

- Ние разбираме, че според буквата и духа на Свещените канони хората трябва да се причастяват често. Но разбира се, най-важното не е в това, колко често се причастяваме, а в това – как се причастяваме. Тоест, не колко често, а как именно. Дали ще се причастявам всяка седмица или всеки месец – духовникът ще поговори с мен и ще ми каже: „ти можеш да се причастяваш всяка неделя, всеки три седмици, всеки месец”, но той трябва да ме научи да се причастявам правилно. Ако се причастявам неправилно, то дали се причастявам веднъж годишно или всяка седмица – това поражда трудности и нанася вреда.

 

Но от друга страна, духовните отци трябва да имат предвид, че е правилно да се стремим към често причастяване. Ние не можем да лишаваме човек от Божествено Причастие без причина. Свещените канони посочват, кога човек не може да се причастява, а не кога да се причастява. Ако си направил това, не можеш да се причастяваш една година; ако си направил друго, не се причастяваш толкова време… Тоест Свещените канони посочват, в кои случаи не подобава човек да се причастява, защото е било очевидно, че когато хората са присъствали, те са се причастявали. Няма причина да се извършва Божествена Литургия, ако няма някой, който ще се причастява. Гръцката дума „литургия” означава „дело на народа”. Литургията се извършва за народа, а не за свещеника. Затова ние, православните свещенослужители, не можем да служим сами, без да има поне един човек, който да пее и да присъства като народ. Това е дело на народа. Духовниците трябва да знаят, че нашата цел не е да лишим човека от Причастие, а да го съединим с Божественото Причастие. С разсъждение, разбира се, за да го научим едновременно с това да се причастява правилно. Това е нашата задача.

 

- Владико, а какво означава „правилна подготовка” към свето Причастие от вашия опит като архиерей и духовник?


- Има две страни. Формалната – човек трябва да се изповяда. Вие в Русия се изповядвате преди свето Причастие. При нас не е така. Ние се изповядваме няколко пъти годишно и ако няма някаква канонична пречка, се причастяваме. Ако има канонична пречка, ние се изповядваме. Човек трябва да се изповяда, съвестта му трябва да е чиста. Той трябва да спазва църковните пости – сряда, петък, Велик пост, Успенски пост – всички пости на църквата. И разбира се, преди да отиде да се причасти, той трябва да прочете правилото преди свето Причастие. Това е от гледна точка на формата.

А от гледна точка на същността, човек трябва да подхожда към свето Причастие с велико смирение, осъзнавайки, че тук е Христос, Той е всесвят, а аз съм грешник.  Христос от любов ми дава Своето Тяло и Кръв. Това, което приемам, е Тялото и Кръвта Христови за прошка на греховете и вечен живот. Аз трябва да отивам на свето Причастие със страх Божий, както казва църквата, за да разбирам, какво смятам да направя, да вярвам, че това е Христовото тяло и да имам любов. Виждате, когато Църквата призовава всички нас към Причастие, тя не се обръща към нас с проповед, но говори за тези три неща: страх Божий, вяра и любов. Това е необходимо, за да се причастяваме със смирение, като митар, повтаряйки: „спомни си за мен Господи, помилуй ме, Христе”.

 

Ако това не го разберем и си мислим, че щом сме постили, щом сме се изповядали и сме прочели правилото преди Причастие, вече можем да се причастим, значи нищо не сме направили. Преди всичко, човек трябва да прости на всички и да получи прошка от всички хора. За да нямаме нещо против другия и той, от своя страна, да няма нищо против нас. За това ни говори Христос в Евангелието.

 

- Последен въпрос, Владико, но той ще бъде провокационен. Понякога човек идва в Църквата не за да стане част от Църквата, а да се спаси лично. Също както когато човек идва в магазин, за да купи определени неща за себе си. Не го интересува животът на хората, които стоят до него в храма, които се причастяват заедно с него с Един и Същ Христос. Има ли го това наистина в съвременния църковен живот или това е субективна оценка?

 

- Аз самият съм такъв човек. В Църквата има много различни хора. И както казва Христос в Евангелието от Матей, добрият земеделец Христос засадил на полето на Църквата добро семе. Но после дошъл врагът и засял своята трева. И когато пораснали, те се смесили в едно. И когато учениците дошли и казали: „Искаш ли да очистим пшеницата от плевелите?”, Той казал: „Не. Оставете ги. Нека пораснат заедно, а когато дойде времето на жътвата, ние ще ги разделим.”

 

Много е опасно да съдим хората. Не можем да съдим никого. В нашия живот сме виждали много неща, които са ни карали да замълчим. Виждали сме хора, които са дошли в храма да извършат кражба, но това е станало причина за тяхното спасение. Виждали сме хора, които са дошли да извършат зло, но те са се променили. Виждали сме равнодушни хора, но те са се поправили. Затова не ни е лесно да съдим другите хора и да ги лишаваме от Църквата. Остави го, научи го на Божието слово. Помоли се за твоя брат, а Христос има Свой промисъл. Днес човекът е равнодушен, но ти не знаеш, какво ще се случи утре. Господ ще го посети. Той се грижи за неговата душа. Както е казвал нашият старец, Господ не пренебрегва никой човек. И ако този човек има в сърцето си дори малко добро разположение, ще дойде време, когато Господ ще намери подходящ начин. Много е опасно да се гонят и да се изхвърлят хора от Църквата. Както е казвал старецът Паисий, много е лесно да изгониш човек от Църквата. Борбата се води за това да го доведеш в Църквата. Затова нека бъдем снизходителни. Преди всичко, нима самите ние сме такива, каквито иска да ни вижда Бог? Аз не съм. А кой е такъв? Ако аз не съм такъв, как ще съдя другия? Как мога да кажа, че този човек е дошъл заради изгода, заради това, че иска нещо да получи? Няма да ми е лесно да го направя. Не ми е лесно да съдя брата си. Разбира се, като духовници ние носим отговорност, ако се нанася вреда на други братя, но всичко това трябва да се прави с голям страх, с голяма разсъдителност, с голямо снизхождение, без резки движения – да се изгони и да се изхвърли. Но това е много трудно за духовника.

 

 

 

За да достигнеш любовта, трябва да се пребориш със своите страсти

Март 11, 2015 in Беседи, Начална страница

 

- Ваше Високопреосвещенство, скъпи Владико, много благодаря за вашата готовност да дадете интервю за нашия портал, нашето киностудио. Първият ми въпрос ще бъде свързан със съотношението между монашеската свобода и аскезата. Съвременният човек възприема аскезата като нещо ограничаващо, потискащо правата на човека. От друга страна, ние знаем, че исторически монашеството възниква като най-мощен импулс за свобода, целящ изкопчване от веригите на този свят и достигане на Христа. Доколко в съвременното общество, пропито със своеобразни представи за свобода, монашеската аскеза може да върне първоначалната представа за свободата.

 

- Скъпи отец Павел, първо ми позволете да ви благодаря за прекрасната възможност да бъда днес с вас. Много се радвам, че се намирам в благословена Русия. Що се отнася до вашия въпрос, очевидно е, че днес хората имат изопачено мнение за свободата. Под „свобода” днес се разбира това, което се нарича с думата „своеволие”, тоест прави всичко, което искаш. И това „прави всичко, което искаш” всъщност довежда човека до голямо нещастие. Но това не е истинската свобода, а е поробване на човека от неговите страсти и грехове. А грехът, скъпи отче, е, както знаете, велика диктатура. Човек, който е роб на своите страсти, в действителност е нещастен. Той се измъчва и стене, окован в тези тежки вериги на греха, които го мъчат денем и нощем. Христос ни призовава към свобода. Какво значи това? Свобода от нашите страсти, свобода от греха. Когато се освобождаваме от страстите и греховете, когато се съединяваме с Бога, тогава придобиваме истинска свобода. Тогава ние разбираме, какво е човекът, какво е радостта, какво е съвършенството на човешката личност. Тогава ние разбираме, колко прекрасни ни е създал Господ и колко сме нещастни далеч от Бога, поробени от собствените ни страсти и грехове.

 

Но за съжаление, за да почувства това, човек трябва да разбере, че грехът е тъмнина, ужасно зло, което убива душата на човека. Ние всеки ден срещаме хора с мъртви души. Млади по тяло, но стари по душа, изморени хора. Днес, когато могат да правят всичко, каквото поискат, те са нещастни и се нуждаят от лекарство, което да ги направи щастливи. Те вземат наркотици, за да станат щастливи, те вършат глупави и безумни постъпки, защото не знаят какво да правят. Те докосват смъртта, защото животът за тях няма смисъл. Докато за човек, който намира Бога, дори трудните ситуации стават леки. Той даже тъмнината превръща в светлина. Както е казвал старецът Паисий, той превръща отрова в лекарство. Човек, който се намира до Бога, е наистина свободен, наистина съвършен.

 

-  Владико, вие споменахте колко е важно очистването от страстите за придобиване на истинска свобода. Старецът Порфирий Кавсокаливит има интересно твърдение за това, че има два пътя на спасение – единият е борбата със страстите, а другият – пътят на любовта. Днес се случва да срещаме такива хора, които се страхуват да изразяват любовта си, защото виждат в това определена страстност, неочистеност на своето сърце. Наистина ли има такова противопоставяне на пътя на любовта и пътя на постигане на безстрастие?

 

- Помня тези думи на стареца Порфирий. Господ ме е удостоил да се запозная със стареца Порфирий. Няколко пъти съм разговарял с него. Чел съм тези думи, за които говорите. Старецът няма предвид, че това са два различни пътя. Просто единият е началото, а другият – краят. За да достигнеш любовта, трябва да се пребориш със своите страсти. Ако човек не успее да победи своите страсти, той няма да достигне любовта. Старецът настоява, че е необходимо да се борим със страстите чрез Христовата любов и заради Христовата любов, за да не изпитва човек постоянен страх пред греха, за да не изпитва постоянен ужас от страстите, за да не го обземат страх и нерешителност. Но да бъде изпълнен с любов и радост. И както е казвал старецът, да се бие достойно и сърцето му да се изпълва с Христовата светлина и любов. Човек е много по-силен в тази борба, когато го движи любовта към Бога, а не страхът от ада или страхът от греха. Старецът Порфирий винаги е искал християните да имат чувство за собствено достойнство, да не бъдат изплашени хора, да не се страхуват от греха, от дявола, от смъртта и всичко подобно. Той казваше: „Христос е всичко! Мисли за Бога, имай в сърцето си радост за Бога.” Така че това не са два различни пътя, а два начина. Първият, началният, борбата със страстите, се извършва в началото, а после идва вторият – съвършеният.

 

- Владико, днес светът страда не от икономически кризи, а от катастрофален недостиг на любов. Когато човек идва в църквата, често и тук среща голям недостиг на любов. Манастирите трябва да са центрове, в които тази любов преизобилства. Как смятате, не води ли този стремеж да се изрази външно любовта, която я има в манастирите, до вътрешен отказ от самата същност на монашеството като отдалечаване от света. Моят въпрос се състои в следното: доколко се е променила задачата на манастирите като особена институция в Христовата църква?

 

- Както казахте, отче, нашата епоха изпитва недостиг на любов. Това е жестоко и трудно време. Хората търсят любов, търсят човек, който да ги обича, а те да обичат него. Затова те извършват толкова много грешки в търсенето си. Дори когато предприемат някакви разрушителни действия, те го правят в търсене на любов, но не могат да я намерят. Божията Църква е най-доброто място за намиране на тази любов. Разбира се, ние, хората, които съставляваме Църквата, също сме немощни, също сме хора на своето време, в нас няма онова съвършенство, което Евангелието изисква от нас. Има наши братя, които притежават това съвършенство, но повечето от нас го нямат.

 

В манастирите, разбира се, има по-подходящи условия, защото монасите изцяло се посвещават на Бога. Те нямат друга работа, освен любовта и молитвеното почитане на Бога. Те се трудят върху себе си с по-голямо постоянство и нямат други грижи. Мисля, че днес манастирите не трябва да бъдат отшелнически, както по времето на св. Антоний Велики и св. Пахомий Велики. Днес общежитийните манастири както на Атон, така и извън Атон – на Кипър, в Русия – са устроени така, че някои братя могат да се занимават с поклонниците, миряните и техните трудности. Това също е Божие дело. Ако монахът разбере, че такъв труд е угоден на Бога и му носи по-голяма радост, без да вреди на душата му, защото е внимателен в това докосване до света и действа по благословение на своя старец, тогава помагайки на хората и дарявайки им Христова любов, той наистина извършва велико дело.

 

Когато в Евангелието се казва да не обичаме света, това изобщо не означава, че не трябва да обичаме хората. Трябва да обичаме хората, но не трябва да обичаме светското съзнание и страстите. Трябва да обичаме хората, защото са Божи образ и са наши братя, заради тях е умрял Господ. И трябва да умрем за тях, както е направил това Господ. Следователно, общуването с хората не само не вреди на манастир, който помага на своите братя, а е благословено от Бога. Но при това е необходимо в манастира внимателно да следят за това наистина да помагат на братята, а не да носят вреда сами на себе си. Тоест да оказват помощ на миряните, които посещават манастира, а не да вредят на манастира чрез навлизане на светското по невнимание на монасите.

 

- Владико, ние знаем, че древните манастири на практика са били независими от управляващите епископи. Но с превръщането на монашеството в институт на Църквата се увеличавала и зависимостта на обителите от епископите.  Какви проблеми, според вас, има днес в отношенията между монасите и управляващите архиереи, и какви са, по ваше мнение, пътищата за преодоляване на тези проблеми?

 

-  Монашеството е дете на Църквата, форпост на Църквата. Прекарах много години като монах на Света Гора и в църквата на Кипър като игумен, а през последните 14 години като епископ. Не мисля, че манастирите трябва по някакъв начин да се опасяват от епископите, а епископите – от монасите. Епископът е бащата на монасите, а монасите са най-добрите му деца. Просто те имат свой особен начин на живот. Епископът трябва да го разбира и да уважава правилата и начина на живот на монасите. Но и монасите трябва да разбират положението на епископа по отношение на тях и да се отнасят към него като към баща, а не като към човек, който се опитва да ги пороби и тиранично да ги управлява, да се отнасят към него не като към стопанин, а като към баща. И ако те гледат на него като на баща, обичат и се грижат за него, тогава нито той, нито те няма от какво да се страхуват.

 

Освен това, монашеството се основава на послушанието. Не подобава монах да проявява непокорство и непослушание. Епископът представлява местната църква и монасите са първите, които трябва да показват послушание. Ако дори те не проявяват послушание, какво да чакаме от останалите? Дори, ако поради човешко несъвършенство, епископътда е казал не съвсем каквото трябва, поради нашето послушание и смирение Бог ще го просвети да се поправи. Не може да се случи епископът да кара да се правят неща, за които не се казва в Евангелието и каноните на Църквата. Затова не трябва да има никакво предубеждение. Нито монасите трябва да се страхуват от епископа, нито епископът – от монасите. Те са като баща и деца – така трябва да бъде.

 

превод от руски

 

 

 

Духовната полза от трудностите

Март 7, 2015 in Външни

 

Затова радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения.(1 Петр. 1:6)

 

Като имате надежда за царството Божие, радвайте се, макар и временно, защото знаете, че в този свят и живот не може да има непрестанно щастие, а за съжаление ще имаме и много скърби, и затова апостолът казва направо: “макар сега и да поскърбите малко в различни изкушения”.

 

Защо трябва да скърбим в много изкушения? Нима Бог се радва да минаваме през трудности и изкушения? Горко ни, ако мислим така – Бог не е садист, за да се радва на нашите трудности, нито пък ни изпраща трудности, нито иска да имаме трудности. Бог не приема да съ-действа със злото, което съществува в този свят. Бог никога не съдейства на злото, което съществува в света. Какво става тогава? Злото съществува поради свободата на човека, поради факта на нашето падение. Злото съществува, защото нашият път често е път противоположен на мъдруването на този свят и сме принудени да чувстваме скръб в сърцето ни. По времето на апостол Павел християните били гонени и неговите послания били писани през първи век, в условията на гонение. По онова време, който кажел, че е християнин, това означавало край на неговия живот. Апостолът пише: Не се страхувайте, имайте надежда в Божието наследство, което се пази за нас и го живеем от сега, то се пази за нас на небето, радвайте се с тази надежда, макар и за кратко да скърбим в различни изкушения, т.е. не само, когато ни преследват идолопоклонници. Слава Богу, днес нямаме идолопоклоници по документи, поне в нашата страна, но идолопоклонството е около нас и много пъти ние самите сме идолопоклонници, защото се кланяме на нашите страсти. Кланяме се на материята, на неща, които, когато дойде час да се отречем от тях, се чувстваме толкова зле, че може дори да плачем. Чувстваме се зле, когато не си позволяваме да извършим нещо, знаейки, че там няма да имаме полза. Чувстваме се зле дори, когато ставаме обект на коментари и ирония, поради моята вяра, поради това, че вярвам и искам да вярвам в Бога. Добре, ние сме възрастни хора, и да каже някой дума срещу нас, не е беда. Човек обаче днес действително се удивява – преживяхме го и ние като ученици –- виждайки в училищата деца, млади хора с тяхната присъща юношеска буйност и незрялост, да иронизират и се подиграват на деца, които остават верни на Бога, и то не от злоба, а ей-така.

 

– У-у, ще ставаш поп! Ще ставаш калугерка! Калугер!

 

Хиляди неща. И детето понася върху себе си тежестта на този коментар. Или пък всички ние – само да стане нещо в Църквата, после където и да отидем, като ни видят и почват:

 

– Ето ги! Елате вие, дето ….

 

И трябва да се отбраняваме, притиснати сме до стената да се защитаваме за нещо, което е станало в средите на Църквата. А то какво е? Човешко несъвършенство. Кой е казал някога, че Църквата е обещала съвършенството в този свят? Всички се борим с нашето собствено несъвършенство. Нима някъде съществува съвършенство? Ако съществува, да ни кажат къде е да отидем да го намерим. И ако при учениците на Христос не е съществувало, нима ще съществува в този свят? Църквата не е съвкупност от непогрешими и безгрешни хора, а от хора, които се подвизават и се покайват, познават покаянието, могат да се борят, да не изоставят борбата, каквото и да стане. Човек може да има много страсти и недостатъци, ти обаче не знаеш как Бог съди този човек. Очите ни са виждали много често как Бог има напълно различна преценка от човешката. И тъй, защо трябва да скърбим в различни изкушения?

 

“та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос”

 

От цялото това премеждие излиза нещо много значимо – изпитването на вярата. Под изпитване нямам предвид, че Бог ни изпитва. Когато отидеш да кажеш на другия, който се пече върху жарта на скърбите и изкушенията:

 

– Знаеш ли, Бог те изпитва!

 

Той ще ти отвърне:

 

– Е, извинявай! Какво е това нещо? Нима Бог си играе с нас? Да ме изпитва!? Какво има да ме изпитва!

 

– Ама Бог те изпитва.

 

– Защо, Бог не знае ли дали съм верен? Трябва да ме смачка, за да види дали съм верен?

 

Сиреч, Бог да казва: ”Я да видим дали този вярва в Мене, да го притисна малко!”

 

Точно това правим ние хората, които не знаем сърцето на другия, докато Бог знае сърцето ни! Той знае дали вярваме или не вярваме в Него. Какво тогава какво е това изпитване? Защо се нарича така?

 

Това изпитване, чеда, не означава изпитване в смисъла, който обикновено влагаме – тоест, да изпитам, за да направя извод, какво става. А δόκιμος означава човек, който е вече изпитан и обучен, тоест много твърд. Изпитването на вярата е именно на твърдостта на вярата. Чрез изкушения, чрез скърби, чрез затруднението човек става твърд, придобива дълбоки корени, утвърждава се във вярата и се принуждава да укрепне, да стане толкова силен, че да не се огъне, да не падне, прави сърцето си скала, за да остане твърд. Затова скърбите и изпитанията помагат на нас, не помагат на Бога да разбере нещо. Бог не изпитва нужда да обогатява знанието Си за нас, а те помагат на нас и ако човек оползотвори по духовен начин изпитанията, тогава той действително става много силен. Случва се това, за което апостолът говори – човек става като златото, което се изпитва през огън, стопяват го и го слагат в огъня, за да стане чисто злато, да се отдели мръсотията и да остане чисто злато. Така е и с човека, който минава през изпитания и се очиства от ръждите, от страстите, които има и остава като чисто злато пред Христос за хвала, слава и чест, когато Той се яви.

 

Именно това е тайната на Църквата, която идва в нашия живот – не за да сложи край на нашите скърби. Църквата не прекъсва скърбите, нито ни избавя от тях и от изпитанията, а ни показва как да ги оползотворим по такъв начин, че това, което е трудно и мъчително, да стане за нас благотворно и радостно. Отровата да стане лекарство, горчивото да стане сладко и човек да излезе от това изпитание с голяма духовна полза, до такава степен, че отците казват, че ако човек не мине през скърби, изкушения и изпитания, той всъщност е неизпитан, той е, както народът казва на прост език, като суровото ядене. Нали? Вземи едно сурово ядене, сложи го в тенджерата, сложи му всички хубави съставки, които трябва да има, но ако го пожалиш и кажеш: “Не, свидно ми е да го пека, жал ми е да го сложа във огъня”, тогава какво ще стане с него?

 

Веднъж на Света Гора един старец – влах, румънец каза:

 

– Да знаете, че човекът, монахът и всеки християнин прилича на хляба. Ако хлябът имаше уста, както сме готови да го хвърлим в огъня на фурната – клетият, веднага щом го сложим в пещта, ще започне да вика “Помощ! Извадете ми вън! Ще изгоря!”. Но ти, който знаеш, че за да го изядеш, трябва да стане хубав и трябва да се изпече добре, за да стане приятен на вкус, му казваш “Не!”. Седиш там един час, седиш и го пазиш, а той протестира, крещи “Помощ, съжалете ме! Изгорях!” Нищо. Стоиш там до фурната един час да се изпече, та да стане много вкусен! И колкото хлябът е по-изпечен, толкова е по-вкусен. Нима не правим това с ястията и казваме – да се сготви добре!

 

Св. Игнатий Богоносец, който живял през първи век и бил ученик на св. ев. Йоан Богослов, – съхранени са писмата му, които изпратил в Рим – казал: “Идвам в Рим да загина мъченически!” Той бил на 100 години и нещо. И понеже бил уведомен, че християните искали да подкупят палачите, за да не го хвърлят на лъвовете, им казал: “И много ви моля, не плащайте, за да попречите на лъвовете да ме изядат! Непременно трябва  да ме изядат лъвовете!”  Тогава често се случвало нещо странно – пускали лъвовете в амфитеатъра, но дивите зверове не закачали християните. Много пъти пред очите на всички онези хора те се укротявали и не им правили нищо. А св. Игнатий казал: ”Дори зверовете да не ме изядат, ще накарам да ги раздразнят, та да ме изядат, защото съм като пшеницата, която трябва да се смели, за да стане хляб, сладък хляб, който обаче трябва да се смели през зъбите на зверовете.”

 

Виждате, че първите християни знаели как да се отнасят към трудностите, към неуспехите, към проблемите в живота. За нас днес, деца, това е много важно, защото, за съжаление, цялото възпитание, което получаваме вкъщи и много пъти от вероучението в училищата, в Църквата, е едно –  така да се каже – евдемонистично възпитание. Тоест, учат ни, как да си прекарваме добре, да сме добре, да ни няма нищо, да сме наред със здравето, уроците да вървят, следването и само нещо да се развали, човек започва вътрешно да линее и дори се скандализира от Бога и пита: “Ама защо? Защо Бог ме оставя да пострадам от всички тези злини?” Защото не сме се научили, че в този свят Бог не ни е обещал някакво благоденствие, а обратно, показал ни е пътя и ни е казал: “Виж, в живота си ще имаш разнообразни изкушения, но те имат определен смисъл, имат определена цел, и тя е за твоя полза, ти да се изпечеш, да се обработиш чрез тези изкушения, както земята, която се обработва.”

 

И земята, образно казано, я боли, когато я ореш. Да, но ако не бъде изорана, как ще даде обилен плод? И тъй, оползотвори изкушенията и скърбите по духовен начин. Ако оползотвориш която и да е трудност, не е възможно да останеш без плод. Дори и в брака, женим се и срещаме проблеми, трудности, но ако живееш с бляна на безбурния живот и на медения месец и не разбереш, че меденият месец е само един месец и няма втори, шестмесечие, тримесечие или година. . . Трае ли медният месец поне една година? Или един месец?

 

Ако влезеш в брака с тази мечта, тогава ще се затрудниш изключително много. Защото, да, бракът включва това, но включва и труд, не е лесно да живееш с някой друг човек, да крепиш другия, трябва да превъзмогнеш себе си, ти трябва да умреш, за да живее другият. И след това да умрете двамата, за да живеят децата ви. Така е. Тоест трябва заедно да се уморите и след това каквото имаш и произвеждаш, да го дадеш на децата си. Това себепревъзмогване е велико нещо. Клетият, пребил се да работи години наред, много часове, на няколко работи, а с лекота дава всичко на детето си. Това представлява труд. Затова и бракът е начин и път на спасение, същото е и в манастира.

 

Един ден дойде един американец, с гръцки произход, учен, чел няколко книги и искаше да стане монах. Дойде и ме намери. Каза, че прочел няколко книги и след като ходил по някои места и изследвал няколко религии, решил да остане православен и монах. И защо? Защото, каза, четох, че монасите са ангели и се говори за ангелско житие. Казах му: “Господине, много хубава идея е да станеш като ангел! Добре, монасите са ангели, така да го кажем и наистина се говори за ангелско житие и ангелски чин, но ние сме човеци! Добре е да станем ангели, сине мой, но лека-полека! Сега, първоначално стани човек!”

 

Първо стани човек и след това ще станеш ангел. Не можеш да отидеш в един манастир и да кажеш – отивам в манастир да стана ангел! Защото много скоро ще откриеш, първо на първо, че си дявол - това е най-болезненото. Най-болезненото в манастира не е да се махнеш от света, да оставиш родителите си и знам ли, да вземеш решение, че няма да имаш семейство и такива неща. Най-болезненото е, когато се снеме покривалото от тебе и видиш собственото си зловоние. Когато видиш всички твои страсти и ти, добрият човек, нравственият, светият, който си бил добър и добродетелен студент, виждаш, че в себе си имаш много страсти, много трудности и не можеш да понасяш другия човек. Не можеш да го търпиш да диша! Не го търпиш. Можеш да възразяваш: ”На мене ли ми говориш така? Знаеш ли кой съм аз? Или кой бях аз?” Тези неща не минават в манастира – нито кой си, нито какъв си бил, нито нищо. Няма такива неща. Трябва да се научиш, че там ще се бориш. Влизаш в борба, в бойно поле, не очаквай да си прекарваш добре, ще дадеш кръв, за да получиш Духа, казват отците.

 

Същото е и в брака. В брака ще дадеш кръвта си, тоест няма да я дадеш, в монашеството я даваш, в брака ти я смучат, ще я изпият със сламка, няма друга възможност. И ти, естествено, с удоволствие ще дадеш кръвта си. Не е лесно нещо. Трябва да имаш предвид, че този път има определен смисъл, трябва да се научиш да оползотворяваш по духовен начин трудностите си там, където се намираш. Така е и в брака, и в монашеството, и Църквата.

 

Влизаш в Църквата, срещаш проблеми, затруднения, трябва да носиш Кръста на Църквата върху себе си, да понесеш Кръста на другия човек, на който и да е. Кой ти каза, че ще се занимаваш с ангелските светове? Ще се занимаваш с един човешки свят, ще се бориш с тези неща. Това е ценното в Църквата. Деца, лъжа е, голяма лъжа, да се представяме, че сме безупречни, както се правят протестантските деноминации – “О, колко хубаво!” Отиваш там и те посрещат някакви широки усмивки и пеят всички “Ла-ла-ла”. Такива неща. Ама човек с широки усмивки, думи и песничките ли се променя? Тук е нужно да се бориш тяло в тяло с греха, със себе си преди всичко. И много православни, клетите, отиват и се заблуждават – ходих там и беше толкова хубаво, имаше усмихнати хора, учтиви са, пяхме – и виждаш някакви възрастни дами с големи маникюри. . .които, клетите, не намират смисъл в Църквата и казват – ами, певците при нас не са добри, поповете ни имат брада, имат коса, има и черни раса, защо не се освежат малко?. .

 

Чуваш някакви неща, безумни. Този човек обаче не го е разбрал и казва: “Отидохме в тази „църква” и беше хубаво, пасторът беше учтив, посрещна ни на вратата, поздрави се с всички, усмихна се.” Е хубаво, естествено е да ти се усмихва, но същността на нещата не е това, не променяш хората по такъв начин. Знаете ли, деца, колко грозно нещо е когато съществува лицемерие, понякога дори и в семейството. Отиваш в един дом, идва жената и се обръща към мъжа си: “Господин Николау.” Абе детето ми, кажи му Йорго, Коста, еди-кой си. Ще се обърнеш към мъжа си на фамилия? Или детето да се обърне към баща си на презиме? Това ми напомня за някои мои състуденти, докато следвах богословие, които, клетите, бяха в някакви религиозни движения, бяха сгодени и когато ни представяха годеницата си, казваха: “Това е г-ца Николаиду!” Какви са тия неща? Болни. Ама какви са тия думи, сине мой!? Кажи й името! Какво ти стана? Лицемерие, мъртви форми. Както и да е.

 

“Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост”

 

В онази епоха имало християни, които били видели Христос и такива, които никога не Го били видели. Апостолът пише на вторите. Той самият Го видял и бил с Него.

 

“Когото обичате, без да сте Го видели”. Тук искам да спра за малко и да ви кажа, че в Църква правим именно това. И вие, ако искате да намерите смисъл във вашето търсене на Христос, трябва да разберете едно основно нещо – в Църквата не формираме верни хора, вярата е едно стъпало, но не е съвършеното. В Църквата формираме хора, които не просто вярват в Христос и, когато казвам вярват, имам предвид, че вярват, че просто Бог съществува, а формираме хора, които обичат Христос. Ние сме призвани да възлюбим Христос, не просто да повярваме, че Той съществува. Това е големият проблем на християнина днес. Питаш някой човек и той ти казва:

 

–  Вярвам в Христос, разбира се!

 

Той не е невярващ. Вярвам в Христос. Но той не обича Христос, защото не иска да прави нищо за Него, иска просто да вярва в Него и да не бъде считан за невярващ; или пък Го използва, когато му е нужен. Той казва: “Виж, разбира се, аз, колкото пъти Бог ми беше нужен, се помолих и Той ме чу!” Бог е нещо, което използваме. Имам някаква нужда, моля се и ме чува! И Той, естествено, когато има нужда от мене, Го чувам! Тоест иска например да отбележа някакъв Негов празник, правя го! Иска да ходя един път на църква в месеца, отивам! Иска да изпълнявам няколко елементарни заповеди, правя го! Имаме търговски отношения с Бога – аз Му работя, Той ми работи и сме наред. Нито Той има много оплаквания, нито аз много претенции и всеки е доволен. Без обаче да Му давам много свобода, да Си знае мярката, да знае границите Си! Бог трябва да знае, че не може да иска много неща от нас, без грубости, трябва да иска няколко неща, които можем да правим, а оттам нататък – нищо, защото след това нещо не върви добре. И ако някой се излъже и направи нещо повече, тогава започват проблемите. Големите проблеми. И ви признавам, че най-големите проблеми, които имаме в средите на Църквата, идват от тези човеци, този тип хора, така нар. религиозни хора, за които Бог е религия, тоест определен религиозен факт. Христос за тях не е Откровение, те не обичат Христос, защо? Защото за тях Христос е идеология, религия, съвкупност от идеи, които са изключително хубави и красиви, златни, но никой никога не може да обича една идея. Нито някой е толкова малоумен да жертва живота си за една идея. Нито обичаш една идея. Има ли някой от вас, който може да се ожени за една идея? Не можеш да се ожениш за една идея. Жениш се с друг човек, с една личност, защото имаш конкретна връзка с тази личност.

 

В Църквата никога няма някаква идея, Църквата е срещу всяка идеология, срещу всяка философия, всяко умозрение, това е нещо, което трябва да научим много добре, защото, за съжаление, беше силно проявено в религиозните поучения дори в нашата страна. За нас Бог беше дълг, морализъм, задължение. Не научихме, че за нас Бог е възлюбена Личност и че човек е влюбен в Бога, той обича Христос и Го обича силно, обича Го толкова силно, че никоя друга любов не може да устои пред любов към Христос, дори любовта към нашето аз. Това е любов, чрез която Христос ни зове да превъзмогнем всяка друга любов. Виждате ли какво казва: Внимавайте добре – казва Христос, – Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). Христос идва и ти казва – ако обичаш баща си или майка си повече от Мене, не си достоен за Мене. Ако обичаш живота си повече от Мене, не си достоен. Защо? За да покаже, че никой не мрази родителите си, безкрайно ги обичаме, но в тази любов има определена йерархия и любовта към Бога е любов, която е пламък, огън, която, когато пламне в сърцето на човека, покрива всички, не можеш да мразиш никой, ако обичаш Христос, но и не можеш заради любовта към другия да загасиш любовта към Бога. Понякога наистина се намираме в голямо затруднение. Мъчениците, деца, често са се оказвали в такива трудности.

 

Преди няколко дена празнувахме св. Калиопиос – на 7 април. Той бил 15-годишен мъченик. Езичниците го хванали и го попитали дали е християнин, а той отвърнал утвърдително. Решили да го убият. Майка му била там. Решили да го разпънат на Кръст. На Разпети Петък го разпънали на Кръст, без да знаят, че било Разпети Петък. Майка му била под Кръста и отишла там да не би детето й да се огъне и отрече от Христос. Помислете само каква йерархия на любовта имала в себе си. Също и св. 40 мъченици и майката на най-малкия – Мелитон. Когато ги извадили от замръзналото езеро в Севастия и всички били мъртви, нейният син още бил жив. 39-те тела на мъчениците били натоварени в една каручка и ги отвели надалеч, за да ги изгорят. Майката отишла, както пише, и виждайки детето си, което още било живо, а идолопоклонниците не го били взели с тях, тя го нарамила и се забързала зад каруцата, за да успее да го сложи заедно с другите и така да не се лиши от мъченическия венец.

 

Света Перпетуа, която била 20 годишна девойка и току-що била родила своето дете. Тя била дъщеря на синклитика, тоест на министъра, и когато я отвели в тъмница и не могли да я накарат да промени вярата си, нейният мъж отишъл, взел детето и казал – съжали детето си, какво ще стане с него, кой ще кърми, който ще го отгледа? И не й давали детето, за да могат да пречупят духа й. Тоест помислете само каква борба е било това, но въпреки това мъчениците останали твърди. Св. Йоан Златоуст има хубаво слово за света Соломония, която имала седем деца (св. братя Макавеи), които били убити пред нея. Един хвърлили във врящ тиган, други обесили, трети обезглавили. Тя била еврейка, говорела на еврейски на децата си и им казала:

 

– Внимавайте, да не се отречете от вашата вяра! Останете верни на Бога и не се страхувайте от временното мъчение, а имайте пред очи Божията любов!

 

И ние очакваме срещата с Христос, ще минете през мъката и ще срещнем Христос, не се страхувайте. И казва св. Йоан Златоуст – като възхвала – виж мъченицата, след това и сама загинала мъченически, след като преди това седем пъти умряла мъченически като майка, когато убивали децата й. О, блаженна майко!

 

Тази, която надмогнала природата; най-силното чувство в света е майчинството, кой може да отрече това? Дори едно малко птиче има майчинско чувство. Тръгваш да направиш нещо и майката на малкото птиче те напада. Въпреки всичко, това най-силно чувство отстъпва пред Божията любов и дава смисъл на всички останали неща. В крайна сметка, в Църквата това, което крепи света и нас, не е вярата ни в някаква идея – не сме идеолози, ни най-малко, нито философи, нито мислители, нито хора на абстрактното изкуство, а конкретната връзка. В Църквата развиваш конкретна връзка на любов с личността Иисус Христос, т.е. това, което св. ап. Петър казва, че вие, макар и да не сте го видели Христос лично, Го обичате!

 

Превод: К. Константинов

 

източник: http://dveri.bg/kq9rq

 

 

 

Ключът за вратата на Бога

Февруари 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Великите светци имали своеобразен „бутон” . И нашият приснопаметен старец Йосиф имаше такова „копче”: той беше силен, непоколебим, непоклатим, категоричен, но имаше един бутон – казваше се „една сълза”. Ако те обземе плач, неговото сърце се разтапяше. Като кажеше: „Няма да отстъпя!”, и ние си викахме: „Малее, край с нас, изгоряхме!” Една сълза беше достатъчна, за да го промени веднага. Казваше: „Добре, добре…” Така и Бог има своя „бутон”. Това е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешния.” Така победил Бога, а другият – фарисеят, отишъл  ”на кино”, защото казал: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар.” (Лука 18:11) Аз съм толкова добър – постя, давам милостиня, давам моите стари дрехи…. Правя всичко! И блудният син е спечелил Бога по този начин. Сякаш имаш една голяма желязна, тежка врата – като в банките, и виждаш едно малко ключе, което отваря огромната врата. Бомба може и да не я отвори, дори с картечница да я стреляш, не постигаш нищо, а я отваряш с едно мъничко ключе.

 

Какво казал малкият син: „Татко, съгреших против небето и пред тебе.” (Лк. 15:18) Веднага баща му го приел. Другият син се оправдавал, въпреки че говорел истината. Баща му не му е казал – ти си лъжец, ти ме разстрои, ти престъпи моите заповеди. Наистина, по човешки, големият син като че ли е имал право, но не познавал баща си. Той му  бил чужд и затова останал отвън. На Разпети Петък се казва, че неговият ключ бил: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си.” (Лк. 23:42) Вратата на рая се отворила! В крайна сметка Евангелието е едновременно много лесно и изключително трудно, трябва само да се намери ключът. Който не го намери, си чупи главата във вратата. Някои се опитват да отварят вратата направо с главата си – удрят, удрят, но разбира се на вратата нищо няма да й стане. На главата – със сигурност. Ако си строшиш главата и ти дойде акълът, пак добре, но да я строшиш и да паднеш разбит на земята, е наистина жалко. Трябва да намерим ключа към тайната на Бога. В периода на поста той постоянно ни бива показван – това са смирението и покаянието, които ни правят подобни на Бога. Как ще подражаваме на Бога? Защо Бог е станал човек – за да Го видим и Го познаем и да Му подражаваме. Тези, които го следват, навсякъде Му подражават – в страданията, в кръста, след което виждаме и нашето възкресение. Факт е, че е достойно за оплакване човек да бъде в църквата, да е израснал в нея, да се храни в нея чрез тайнствата, молитвата, всички тези неща и сърцето му да остава чуждо на Бога. Това е обичайно явление, което е много трагично. Направо е сърцераздирателно. Съществува голяма вероятност сърцето ни да остане чуждо на Бог Отец.

 

Как можем да разберем това? Да се вгледаме в нашето ежедневно държание спрямо другите. Имаме си лош характер, не можем да се вразумим и точка. Изразяваме се негативно за другите, със самохвалство… Но имаме ли поне покаяние? Съкрушаваме ли се за тези неща? Плачем ли пред Бога за всичко, което ни отделя от Него? Сещам се за нашия старец, който, като виждаше такива хора, си казваше: „Питам се дали този човек въобще е чел някога Евангелието?” Когато кажехме тежки и жестоки думи, той ни казваше: „Добре, детето ми, в кой Бог вярваш? В Кронос ли, който изяждал децата си?”

 

Веднъж пред стареца възникна една ситуация и той реагира по определен начин – с голямо снизхождение и милосърдие. Тогава му казах: „Не, не трябваше да постъпвате така! Трябваше тези да бъдат наказани, за да се отрезвят и съвземат!” И други подобни неща… Тогава бях млад. На другия ден имаше св. Литургия – бях дякон и бях под полилея, църквата беше пълна с хора и аз четях Евангелието. Бог със Своя Промисъл устрои така, че се четеше Евангелското четиво, в което се говореше за апостолите Иаков и Иоан – как искали да слезе огън от небето, за да изтреби самаряните, които не ги приели. Христос им казал: „Не знаете, от какъв дух сте вие… Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.” (Лк. 9:55-56) Веднага, щом прочетох Евангелието, старецът каза: „Стоп! Моля те, прочети го отново.” Представете си – пред всички хора в храма! Викам си – сега ще стана за резил. Не можех да откажа и го прочетох отново. „Кажи го още веднъж!” Прочетох го трети път… „Разбра ли какво се има предвид? За какво се говори? Можеш ли да го кажеш с твои думи?” Казах го с мои думи. „И? Каква връзка има с това, което вчера ми казваше? Отговори!” Какво да отговориш…

 

В Евангелието се говори за друг път. То създава други хора, с други сърца. И наистина, когато видиш свят човек, или когато нашето „аз” реагира според своя истински образ, наистина не съществува нещо по-красиво от човека. Когато функционира по образ Божий, той е толкова красив и хубав, хармоничен, балансиран и сияещ. Дори отците казват, че има опасност човек да се диви сам на себе си, а не на Бога, защото Господ наистина е създал човека по Свой образ. Къде да видим Бог – виждаме човека, себе си… Следователно, когато видим тази дивна, чудесна хармония на Божието творение, тогава вече съществува една духовна опасност – самолюбуването, дивенето от себе си. Човек трябва да внимава и да го подмине и да се диви на Твореца, а не на творението.

 

Именно това се случило и със сатаната. Той се удивил на себе си и веднага се сринал. И духовни хора могат да пострадат от това. Защото, когато стигнат до едно определено духовно състояние, тяхното „аз” започва да функционира по толкова красив начин, че могат да започнат да му се любуват и дивят. Но това води до самоунищожение. Ще претърпят същото, което се случило със сатаната. Ще се търкулнат в други страсти, трудно различими. Човекът наистина е много красив и може да стане съвършен.

 

Ние и всички останали хора имаме своите добри моменти. Когато човек действа правилно, той чувства радостта на Бога и чувства как Бог живее в Него. Веднага щом погледът ни се отклони и започнем да действаме по друг начин, благодатта ни напуска. Бог не иска да обитава в такива човеци. Затова трябва да внимаваме. Защото нашето състояние наистина е достойно за оплакване – да живеем в Църквата и да сме чужди на Бога. Наистина е за оплакване, че никога не сме усетили Бога. Както казваше един проповедник – ние приличаме на камбана. Тя звъни, бие и всички отиват на църква, а тя, бедната, остава отвън и не влиза вътре. На нея приличаме ние поповете, проповедниците, всички ние, „добрите” християни. Докарахме другите вътре, а за себе си забравихме, че сме останали отвън. Ще си изпатим като камбаната – други ще влязат и ще се спасят.

 

Признавам, че видях такива хора, които имаха такова смирение и съвършена липса на някаква представа за себе си. Те дойдоха да се изповядат и веднага щом сядаха, започваха да плачат. Питаха ме – какво да кажа, не намирам едно здраво нещо в себе си, нищо добро… Това са млади хора – като ги видиш, разбираш, че това е раждането в Христос. Докато виждаш и други – такива, които от години са в църквата, на изповед говорят, говорят, но без следа от реално покаяние. За какво да плачат? Това ни липсва – този ключ. Имаме другите неща: сега ще постим, ще питаме кога ядем с олио, кога без олио, дали можем да ядем олио, оцет и т. н. Но резултатът от всичко това, който в действителност трябва да е Христос и нашето обновяване в Него, си остава под въпрос, съмнителен. Нашето „аз” може да ни подскаже – ако просто го наблюдаваме, ако го оставим, да видим какво ще каже, как ще действа, без егоистични и себелюбиви предразсъдъци. Нека осъдим себе си, преди да бъдем осъдени от Бога. Всеки път на светата Литургия, когато сме готови да пристъпим към Евхаристията, да бъде за нас Божий съд. Там ще разберем какво означава, че Христос е умрял за всички хора, че Той е Божият агнец, който взима греха на света. Когато разберем в себе си, че Господ и за мен е отдал целия си живот и Кръв, и Тяло, тогава можем да почувстваме Неговата милост и присъствие в нашето сърце.

 

Накрая ще кажа, че всички тези благословени дни от Триода са възможности, които Бог ни дава. Те са съд на Бога, не за осъждане, а за да ни събуди. Който иска, може да остави Бог да говори в него. Да поставим това огледало и да съдим себе си. Така може да дойдем и до осъзнаване и да кажем: Боже, бъди милостив към мене грешния! Или да се помолим на баща си както блудният син и да станем истински негови деца.  Когато виждаме поведение като това на по-големия син, тогава да хванем своето „аз” и да го подложим на духовно лечение – под съвета и надзора на духовни лекари, за да видим как ще се съвземем и разберем, че Бог всъщност е далеч от нашата представа. Когато човек действа според своя образ, е най-красивото нещо в живота. Един такъв човек, според моето убеждение, беше старецът Софроний. Този човек излъчваше християнското съвършенство. Не знам, може да греша…

 

Другите светци, които съм виждал, нямаха недостатък, но в този човек беше много силно изразено това съвършенство – от горе до долу! Ако Евангелието прави човека такъв, тогава си струва да последваме Христос с целия си живот. Старецът Емилиан Симонопетритски казваше на монасите си: „Отци, след като не можем да бъдем свети към настоящия момент, нека станем благородни, любезни хора. Нека започнем от тези простите неща и от тях ще напреднем към следващите. От многото прости неща ще отидем нататък.”

 

Веднъж посрещнахме един монах свещеник – германец, беше Страстната седмица.  Искаше да разбере повече за Православието и аз се съгласих да го взема с мен, да проследи службата през тази седмица. Заведох го в една енория в града, за щастие той не виждаше какво става в църквата. Аз обаче виждах от владишкия трон: пред мен две дами с разгърнати книжки със службата в ръцете си. Всеки момент щяха да изнасят иконата на Жениха. Едната отвори прозореца, другата казва: „Затвори го!” Първата не обърна внимание, а си пееше: „Ето Женихът идва…” Втората отиде и затвори прозореца. След две минути първата отново отиде и го отвори. Пак с книгата в ръка. Два-три пъти, на четвъртия път направо се удариха по няколко пъти. Казвам си: „Добре, че не ни видя латинецът, да разбере как ние, православните, празнуваме посрещането на Жениха!” Преди да се счепкат, едната постави лентичката в книгата, която беше отворила, за да не пропусне продължението, когато се върне от боя.

 

Искам да кажа, че човек се развива духовно от малките неща. Те ни култивират. Няма да дойде Нерон или Диоклетиан, за да ни накара да се отречем от Христос. Какво ще дойде? Нашето всекидневие, нещата, които срещаме, като отидем на работа, вкъщи, в съпружеския живот, във всичко, което отивам днес да свърша. Там ще се види какво се случва в мене. Променило ли се е това сърце, научило ли се е да познава своя Баща?  Разбрало ли е чие дете е, постъпвайки по съответния начин? Толкова е просто, че дори само това може да доведе човек до святост, до Божествената мяра.

 

превод от гръцки

 

 

За блудния син

Февруари 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Мисля, че ако има някой достоен за съжаление в цялата тази история, не е блудният син, който – знаете – извършил всички тези  грехове и блудства, а след това отишъл при баща си. Защото въпреки всичко сторено от него, все пак той се върнал при баща си и истински се съкрушил и покаял. Този, който е достоен за много сълзи, е вторият син, по-големият брат. Той е за оплакване, защото в крайна сметка, въпреки че живеел с баща си, не бил в общение с него. Нито се радвал, нито усещал баща си – това е голямата трагедия.

 

Защо това чедо има такова отношение към своя баща? Защото реално никога не е познало баща си. Както сам се гордеел, той бил с баща си толкова години: „ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си.” (Лк. 15:29)  И причината е, че именно този негов син не разбрал какъв баща имал. Докато блудният син, въпреки че бил разпътен и вършел толкова грехове, изглежда в даден момент открил баща си в сърцето си. Е, трябвало първо да пострада, да изпадне в това крайно мизерно състояние на изоставеност, при което гладувал и ядял рожкови, при което всички го били захвърлили и никой не му отдавал значение. Именно там си припомнил дома на баща си. Той дошъл на себе си и казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” (Лк. 15:18)

Защо е казал това? Защото знаел кой е баща му. Сърцето му познавало бащата. Той бил сигурен, че като отиде при баща си, върне се в дома му, баща му ще го приеме. Щял да го приеме, разбира се, не без да го остави да му каже: „татко, съгреших, пред небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син, направи ме като един от наемници си” (Лк. 15:18-19). Баща му, разбира се, не го оставил като слуга – това бил само ключът, който отворил сърцето на бащата. Синът знаел, образно казано, „бутона” на баща си. За съжаление големият син не знаел това. Той никога не усетил баща си.

 

Трагедия е, като виждаме много пъти хора в църквата, които се трудят, вършат някаква духовна работа, подвизават се, четат, постят, молят се, правят всички тези неща, но въпреки това човек вижда едно непонятно поведение от тяхна страна. Сякаш никога не са видели Бога пред себе си. Никога не са разбрали Евангелието. Ние си казваме: как е възможно един човек да чете толкова години Евангелието, да се причастява, да се моли и в същото време да се държи така?! Това представляваме ние. Едновременно с това да виждаме жестокост – едно състояние в душата на човека, което няма никаква връзка с Христос. Защо страдаме от това? Всъщност си патим от същото, от което страдал и големият син. В нас живее идеята: ето толкова години работя за Теб и никога не престъпих една Твоя заповед. Толкова години съм бил роб, слуга на Бога. В нас съществува това самоудовлетворение, че правим неща, които са приятни на Бога. Това убеждение и самочувствие, че вършим Божиите заповеди, някои от които наистина спазваме.  По-големият син наистина е работил толкова години на баща си. Това не било лъжа.

 

Убеждението обаче, че от толкова години вършим много дела, е причината да имаме картина, която поддържа напълно погрешна представа за самите нас. И когато видим какво наистина имаме в душата си, тогава пред нас се показва едно „аз”, един човек, който е напълно странен. Напълно чужд на Бога и особено под претекст за справедливост. Както по-големият син, който смятал, че има право. Този твой син изяде твоя имот, прахоса го в блудство и нечистота. Сега дойде обратно и се наслаждава на това, което е имал преди, даже още повече. Докато той самият не се е насладил на цялото това обгрижване от страна на баща си…

И защо е така? Защото никога не е почувствал нуждата да познае баща си. Някъде Христос казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога, и пратеният от Тебе Иисуса Христа.” (Йн. 17:3) Вечният живот е познаването на Бога. Какво означава познаване? „И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.” (Мат. 11:29) В крайна сметка нашата връзка с Бога не е връзка на привърженици или последователи. Тоест – Бог да е нещо, което ни харесва, вярваме в Него, чувстваме че това, което казва, е самата истина и ние Го следваме. Бог е нещо много повече, именно защото ни открива Себе Си. Затова и нашето сътворение е по образ на Бога, трябва да станем подобни на Бога, нашия Баща. Как можем иначе да бъдем Негови деца, ако нямаме дори и следа от нещо, по което да приличаме на Него. И за да не  се питаме как ще се оприличим, как ще бъдем подобни на Него, и да не мислим, че ще му приличаме външно, да търсим буквално сходство с Неговия живот, в Неговото време, затова Сам ни е открил Себе Си, сякаш е казал: Вижте, не се морете да научите кой Съм реално. За да станете и вие такива, научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце. Така ще намерите покой и за вашите души. С едно изречение Бог ни е открил Себе Си напълно. Да не се заблуждаваме и да не намираме оправдание, че не знаехме, не сме разбрали, че Си бил такъв.

 

За да го разбереш, трябва да съкрушиш своя идол. Ако не се съкруши този идол, не се разбие – на добрия човек, на послушния, нравствения, изрядния, на благоразумния, на работещия за Бога, и то вече от толкова години… Някои питаха стареца Паисий: „Дълги години ли сте на Света Гора?” Той отговаряше: „Дойдох същата година, когато дойде мулето на съседа.” Искаше да им каже, че и мулето е на Света Гора, но от това не е станало свято. Муле е било, муле си е останало. Той казваше това от смирение. Как такива хора имаха тази представа за себе си? Именно защото бяха преминали през пещта на изкушенията и скърбите.

 

Когато казваме изкушение, нямаме предвид само такива, които човек преживява заради любовта към Христос. Да е преследван, гонен, защото е благочестив… Даже си представяме колко хубаво ще е да ни подложат на мъчения заради Христос. Но се има предвид и изкушения, които  ни унизяват, изкушения за грях, от страстите, най-разнообразни. Има хора, които имат страшни изкушения. Вижте изкушенията на св. Нифон Кипърски. Той е имал страшни изпитания. За четири години, въпреки че бил голям подвижник, Бог допуснал да му се повреди умът и да е постоянно изкушаван от дявола, който му казвал, че няма Бог. Той повтарял: „Господи, помогни ми!” Но дяволът повтарял: не съществува Бог. Борбата му била толкова силна, че щял да полудее. Не издържал, това било нещо страшно. Демонът постоянно му повтарял: „Ти си блудник, ти си такъв, онакъв…” Той отговарял: „Дори да блудствам, дори да прелюбодействам, дори да убия, каквото и да направя, няма да отстъпя от нозете на Господ Иисус Христос.” Светецът поставял себе си там долу, съкрушил своя идол. Идола на своето аз. Тази измамна картина  на „доброто аз” изчезнала от неговото съзнание. Представата за доброто дете, за добрия човек, за нравствения, порядъчния… Чували сте хора, които казват: „Питай където искаш  за мене, да видиш какъв човек съм. Мога да вървя с високо вдигнато чело.” Всички тези картини изчезнали. Той се съкрушил истински.

 

Смятам, че блудният син, намирайки се в далечна страна, живеейки блудно, е извършил всички тези катастрофални неща, с които буквално унищожил всичко. Буквално се сринал, счупил се. Но това не е живоносното разбиване. Той не го направил със съзнанието, за да му донесе това изкушение живот. Той се смазал, след това стигнал дотам, че пасял свинете, гладувал, всички го зарязали и стигнал буквално до ада на изоставянето. Но там си спомнил за баща си. Там, а не в греха. След като през него минал валякът на изоставеността и стигнал до крайния предел на своята издръжливост – там, откъдето нямало по-надолу! Там, където е мрак, ад, отчаяние. Там, където си казваш – всичко свърши, и смъртта ти се вижда вече като избавление. Там намерил себе си и баща си, като казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” Повратната точка в притчата е, когато си казал това „ще стана и ще отида при баща си”. Започнало обратното броене. Това е, което му помогнало да дойде на себе си.

 

По-големият син нямал това преживяване и този опит. Не защото Бог или баща му го лишили от него, а защото имал идея за себе си, че той толкова години не нарушил нито една заповед, толкова години работил, че бил добър син на баща си, винаги бил с него и никога не го оставил и напуснал. Това, за съжаление, подхранвало неговата самоувереност и самочувствие. Пораствал идолът на неговия „добър аз”. Всичко това не му дало възможност да открие в себе си Бога, своя баща.

 

Това е трагедията на този човек, това много пъти е и нашата собствена трагедия. Особено на религиозните хора. Не можем да кажем, че правим много злини, но обикновено ги правим тайно, скришно, или дори ги оправдаваме. Казваме си – добре, казах една дума на съседката, но пък и нейното поведение беше неподобаващо. Казах някоя друга дума в повече, но какво да правим – не можех по друг начин, и други подобни. Тоест – способни сме да се оправдаваме за всичко. Затова не можем да разберем това състояние и не можем да действаме както Господа, защото никога не сме преживели реалността на Бога в нашето сърце. И аз много пъти се наскърбявам на първо място от себе си, а след това, като виждам и слушам църковни хора, които се изразяват презрително за другия човек, който е грешен или блудник, или престъпник. Казват – не общувай с тях, не му говори, не дружи с него, той е загубен, той е такъв, онакъв…

 

Когато раздаваме храна в митрополията, тези, които носят даренията, ме питат: „Тези, които се хранят, от нашите ли са?” Аз им казвам – не, не са наши. Една порядъчна дама ми каза: „Какви са тези клошари, които обикалят?! Тези лъжци, крадци и на всичкото отгоре им давате храна?” Аз й казах: „Госпожо, ако не им дам храна, накрая ще те изядат тебе.” Какво да отговори човек на това?! Разбирам да е изказване на някой светски човек. Светски човек, мисли по светски… Но един църковен човек може ли да прави такива разлики? Може ли да сме възприели такъв начин на мислене от Евангелието? Как можеш да действаш, да функционираш по този начин като човек? Това означава, че никога не си разбрал какво означава Евангелие – какво означава, че Бог е Любов и този, който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога. Не можеш да съществуваш по друг начин. Затова и на Страшния Съд няма да ни питат дали сме постили, нито дали сме се подвизавали, нито дали си имал целомъдрие, нищо от това. А дали сме възлюбили своя брат.

 

Сега ще ми кажеш – щом постът не е нужен, тогава защо да го спазвам? Да ядем, да пием и да имаме любов! Всичко, което прави постът, бдението, въздържанието, четенето, всички духовни подвизи – милостинята, послушанието, изповедта, всичко трябва да намери своята кулминация и завършек там – в любовта. Ако не ни водят натам, а действат по друг начин, ако има течове по тази тръба, водеща към любовта и от нея текат нашите егоизъм, самочувствие и самоувереност, тогава вместо добродетели, носещи благодатта на Светия Дух, те се превръщат в отрови, които ни убиват. Те стават бариера, която ни пречи да познаем Бога. Това е изключително скръбно явление. Ще настъпи час, ще дойде момент в нашия живот – дали някаква скръб или изкушение, изпитание, някакво бедствие – смърт, болест, някакъв срив, когато ще видим, че всичко в нас функционира наобратно. Казваме – защо Бог не ме предпази? Защо ме остави? Къде е Бог? Защо на мен се случва това? Защо лошият човек, който не ходи на църква, не се моли, не пости, всичко при него върви добре. А при мен всичко е от зле, по-зле. Всичко това показва, че нашият духовен живот не е бил здрав. Със сигурност Бог не пренебрегва нищо, което му принасяме. Той ще го приеме и ще ни устрои, няма да ни отхвърли, ако правим това, което можем.

 

Трябва да разберем обаче, че този критичен момент в живота ни е необходим и важен, за да видим какво става в нас. Какво е качеството на нашето „аз”. За да не се заблуждаваме, че сме нещо, Бог чрез св. ап. Павел ни е дал и списък с неща, според който можем да сравним себе си. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.” (Гал. 5:22-23) Сравни себе си с този списък и слагай отметка там, където мислиш, че имаш съответствие. Вземи първото и основно нещо – любовта, и виж в себе си как действа? Вземи радостта: имам ли аз радост в себе си, или имам само тогава, когато всичко става по моята воля и върви добре? Имам ли мир, дълготърпение, кротост, въздържание, благост, вяра? Ако ги нямам, какво трябва да направя? Да заплача. Да си кажа: ама къде съм аз?! Тази дистанция от Бога най-накрая да съкруши моето сърце. Да разбера, че не вървя добре. Когато виждам това поведение и държание – жестоко, горделиво, отхвърлящо другия, поне тогава да опозная себе си. Виждал съм хора, които държат броеница в ръката си, пръстите им работят като машина, да се изразяват с такова високомерие и надменност, че се питаш: какво е това? Къде е молитвата, бденията, литургиите, къде е причастието с Тялото и Кръвта Христови? Поне да сме искрени, след като нямаме нищо друго. Да сме правдиви, за да намерим ключа към Бога.

 

превод от гръцки

 

 

 

Разговор за самотата и надеждата

Януари 16, 2015 in Външни

 

Кое e по-полезно за младия човек, който е разочарован от хората – да се отдалечи от всички и да отбягва всякакви контакти, да се затвори в себе си и да се пази от ново разочарование, или все пак да има социални контакти, да създава нови връзки с хората и да рискува нови разочарования?

 

И още един въпрос: изолацията и усамотяването – главно душевни – на младия човек от неговите ближни не води ли до нуждата от по-силно общуване с Бога? Така човек стига до решението да поеме по монашеския път. Мислите ли, че това решение е правилно?

 

Нека започнем от втория въпрос. Първо трябва да знаем, че никой не може да направи нещо здраво в момент, когато е подвластен на различни емоции, които движат неговия душевен свят. Това означава, че когато човек преминава през период на разочарование от хората и живее в самота и изолация, това не е моментът за важни решения – не бива нито да тръгва да се жени, нито да става монах. Той трябва да изчака да възстанови мира и хармонията в душата си и едва след това ще разбере какво иска да прави в живота си. Тогава според свободната си воля ще може да направи това, което мисли. Силно наскърбеният или много радостният човек винаги допуска грешки в решенията си. Затова в едно поучение се казва: никога не вземай решения в живота си, когато си наскърбен или въодушевен, защото обикновено по-късно ще се каеш.

 

Мисля, че всички имаме този опит, когато решаваме да направим нещо в състояние на силна радост и въодушевление, след това се оказва, че не можем да продължим да живеем в състоянието, в което преди сме били, чувството за еуфория е изчезнало. От друга страна, монашеският живот не е лесен. Трудното не е, че ставаме в три през нощта, правим поклони вечер, не ядем месо и постим – това са лесни неща. Трудното в монашеския живот е друго. Мисля, че най-трудното е съкрушаването на идола, който имаме за себе си. Когато човек стане монах, разбира, че всичко, което е мислел, че притежава в света, а именно, че е много добър човек, свят, с разни добродетели, който води духовен живот – всички тези неща в монашеството се сриват, рухват, човек се съкрушава, разбива се хубавата картина за собственото му аз. Нужна е огромна душевна сила, за да да издържиш това съкрушаване. Нужна е изключителна душевна сила, за да не се отчаеш, защото едва тогава виждаш какво реално представляваш – а то е нещо, което никога не си си представял. Виждаш всички пороци на света в себе си, всички страсти, всички помисли, странни, необичайни неща, които никога не си си представял, че може да ги има в теб, но въпреки това виждаш как те изникват от твоя вътрешен свят и всяват страх, тревога и уплаха в душата ти. Тогава човек се пита – какво става с мене? Защо? Защото, за да може да се обнови целият човек, той трябва да се спусне до дълбините на смирението. Това спускане не е нещо, което се учи в света. Не е като някой да ти каже: „Знаеш ли, ти си грешен, немощен, окаян!”, а се преживява опитно. Често пъти се стига до трагични граници в битието на човека. В този трагичен час остава само едно нещо в човека, в монаха. Кое е то? Вярата в Бога. Сещате се, че когато св. Силуан преживял ада, т. е. слизането до крайната степен на гибелта, Бог му казал да държи ума си в ада и да не се отчайва. Като единствено спасително въже за човека остава надеждата в Бога и той изобщо не може да се надява на себе си. Не знам, дано Бог ви опази да не преживеете такова състояние, без да имате надежда. Ако имате надежда, е добре, но ако нямате, е трагично.

 

Много пъти съм казвал, че това, което всеки ден виждаме около себе си и го живеем, т. е. тези граници на гибелта на човека, които понякога водят до неговото саморазрушаване, е онова, което преживяват светците, но с една разлика. Те стигат до границите на своята гибел, имайки за единствена надежда Бога. Днес човекът преживява границите на своята гибел без никаква надежда и така единствената негова надежда е неговата смърт. Затова човек стига до самоубийство, защото не може да понесе живота или намира други заместители – например взема медикаменти, наркотици или нещо друго, за да излезе от тази празнота. Той не може да издържи реалността – тази около него и собствената му реалност. Той започва да търси други неща, да пие, да пуши различни треви, цигари… и търси утеха.

 

И тъй, това са трагични граници в човека и в монашеството, които монахът реално и интензиввно преживява още в самото начало. Това е трудното. Мисля, че в света има моменти, когато всеки човек ще стигне до крайния предел на своята издръжливост. Мисля, че при всеки човек ще дойде определен момент, в който ще преживее това нещо. Но, знаете ли, това е велико, голям успех, така да се каже. Защо ли? Защото след това всички останали неща са лесни. Сякаш през теб е минал валяк и след него някаква малка машина – нея изобщо не я усещаш, не ти прави даже впечатление, тъй като преди това си бил размазан от тежестта на валяка. Когато човек слезе до дълбините на своето битие и почувства това отчаяние, той може да се възкачи, като има за единствена надежда Бога. Ако няма Бога за единствена надежда – там е проблемът, защото ако разчита на нещо друго, ще бъде като въжето на Метеора. Знаете ли? Ходили ли сте на Метеора? В миналото спускали монасите с въже, тъй като нямало пътища. Слагали ги в кош – сигурно сте чели, има го в старите книги. Там има огромни скали. В един анекдот се казва, че когато някакъв поклонник влязъл в коша и започнали да го спускат, той се запитал колко често сменят въжето. Попитал монаха, който го спускал:

 

- Отче, сменяте ли често въжето?

А той отвърнал:

- Когато се скъса, го сменяме!

Представете си да те спускат в онзи кош с бездната под тебе и другият да чака да се скъса въжето, за да го смени. Ако хващаме други въжета, които са човешки, тогава правим същата грешка.

 

Връщаме се към първия въпрос.

 

Решението не е да се отдалечаваме от хората и да се затваряме в себе си. Това не е решение на самотата, нито пък да не се прибираме вкъщи, да обикаляме цяла нощ по заведенията, да пием, да се замайваме и да повръщаме тук и там, тъй като сме изпили десет бутилки вино. Решението не е в тези неща. Решението на самотата е друго. Нито едното, нито другото. И едното, и другото са човешки неща, които водят до болестни състояния. Решението на самотата е човек да научи кое е правилното общение, как да общува правилно с другите хора и как на първо място да общува с Бога, Който е Негов Баща. Човек никога няма да се разочарова от Бога, нито ще бъде предаден от Него. Затова, когато имаш правилна връзка с Бога, тогава Божието присъствие действа в човека в пълна степен, изпълва човека, дава на човека всичко онова, което му липсва. След това другите и да го наранят и разочароват – добре, като човек може да се наскърби – но никога няма да стигне до предела на отчаянието от хората, защото не очаква всичко от тях.

 

Трагичното днес е, че отдаваме цялото си сърце, цялото си същество на човешки неща, на ограничени, относителни неща. И сетне, когато настъпи час, се разочароваме, не защото хората са лоши, не, те изобщо не са лоши, а много добри, но говорим за хора, които не могат да откликнат напълно, в степента, която ние искаме. Нямат тази възможност, тези сили или не могат да почувстват това, което ние чувстваме. Знаете ли колко страшно е да обичаме някой човек, да искаме и той да ни обича, а той да не може да ни обича? Тогава започват трагедиите:

- Обичам те, обичам те, а ти не ме обичаш!

 

Добре, обичаш другия донякъде. Не може обаче да бъдеш влюбен в него насила, няма някакво копче, което натискаш и се влюбваш в другия. Ти може да го обичаш, да искаш да се ожениш за него и в този човек да влагаш всичките си мечти, цялото си същество, да го виждаш навсякъде, в книгите, където и да отвориш, да го виждаш вътре, дори в яденето, в тенджерата, но другият човек да не може да отвърне. Или може да е обвързан с друг човек или да няма това разположение. И какво правим? Да се самоубием? Когато другият не може да отвърне, какво става с нас?

 

Или другото. Говоря ви за неща, които се случват всеки ден. Имате връзка, здрава връзка, но в определен момент става нещо, някой от съпрузите претърпява падение, изкушение, предава съпруга си. Тогава какво става? Потъваме в отчаяние? И ни обхваща егоизъм – всички тези болни неща, които са грозни, болни и неградивни? Или когато дойде часът на смъртта, когато си замине половинката, замине си детето, стане нещо трагично – неща, които стават всеки ден около нас. Ако възлагаме цялото си същество на такива неща, знайте със сигурност, че в даден момент ще се разочаровате. Затова ни яде този страх, тази несигурност. Несигурността днес ни яде и тя създава този стрес, тази тревога. Защо? Защото сме построили нашия живот, положили сме всичко в тези неща, в нашето здраве.Здраве да имаме! – казват, ама защо да имаме здраве, винаги ли ще имаме здраве? След като е естествено в даден момент здравето да се разклати. Какво очакваше? Да си на 80 години и да си здрав? Е, в даден момент здравето ти ще се влоши. В даден момент ще се разочароваш от детето си, от съпругата си, от работата си, от самия себе си, от своите сили, от всички тези неща. Именно разочарованието е гибел, защото сме закрепили цялото свое съществуване върху тези неща.

 

Докато първата и основна Божия заповед е да възлюбим Бога с цялото си същество, с цялото си сърце, душа, ум, мощ, с всичко. Ако възлюбим Бога с цялото си същество и се уповаваме на Него, тогава другите неща идват като последица. Бог е непоклатима основа, която по никакъв начин не може се поклати, каквото и да падне върху Бога, то се разбива. Дори самата смърт не може да победи вярата в Бога. Така човек има непоколебима вяра, напредва в живота си и преодолява всички събития, които му се случват. Разбира се, не с равнодушие, но има някаква граница. Той може да каже това, което казвали старите хора, нашите баби: „Каквото Бог иска, както Бог иска, каквато е Божията воля.” Това може да е обикновен израз, но е изключително важен. От него, от тази вяра извира мир и покой в човека, сигурност, изчезва тревогата, която днес ни обхваща – защото оставя Бога да действа в нашето битие. От момента, в който ние искаме да устроим и да уредим всичко – е, тогава е естествено във всеки един момент да очакваме нещо да не върви добре и всичко да рухне.

 

Следователно, когато ни обхващат тези младежки чувства и търсим усамотяваме, затваряме се в стаята, не искаме да не излизаме навън, да ни почукват по вратата и да ни оставят яденето пред вратата. Или предпочитаме да общуваме с хартийки, майка ти да сложи бележка „Да ядеш на обед!” – тогава нищо не се получава.

 

Е, тези неща не са хубави, те са болни, не ги правете! Разберете, че проблемът е другаде. И какво стана като се изолира? Или пък не се прибираш вкъщи – двете крайности. Хвани средния път и разбери, че проблемът не е в това, че някой човек те е разочаровал, а че ти липсва същностна връзка с Бога. Това е същността на проблема, това е решението, което Църквата винаги предлага. Затова Църквата е съвременна, днес е на мода, и трябва да се чувстваме, че сме последната дума на модата, защото словото на Църквата е актуално и отговаря на най-актуалния проблем на битието на човека и особено на младия човек. Докато виждате, други хора, как да го кажем, по-възрастните, нямат такива проблеми, слагат парите си в банката и чакат пенсията си. Сигурност. Гледат си здравето, често правят изследвания, тичат по лекари, да не се вдигне холестеролът, захарта и т.н. Да, сигурности, правят хиляди неща и нямат усещане за липсата на Бога. Това не е хубаво.

 

Младите хора днес преживяват всички събития интензивно и това е добре, защото именно в интензивния живот, който води, младият човек ще преживее и Бога по интензивен начин. Затова днес е налице обръщането на хората към Църквата и сетне идват социолозите и питат: „Ама какво става?” Е, какво става? Нека сами открият какво става. Защо? Защото има един фактор, който не подлежи на тълкуване. И това е факторът Бог, както и факторът човешка душа, които функционират в пряка връзка и по парадоксален начин. Душата на младия човек има интуиция и разбира – без значение, че е замаяна – че там съществува това, което реално й липсва и когато открие Бога, всичко друго автоматично отстъпва на заден план. С други думи, когато открием Бога в живота си, тогава се извършва една промяна, която не може да се обясни. А възрастните се питат:

 

- Но как синът ми, който довчера не се свърташе вкъщи и се връщаше в ранни зори, нервничеше за най-малкото нещо, не му стигаше една приятелка, а искаше десет, как сега не прави тези неща? Какво си му направил! Той има нужда от психиатър, трябва да отиде на лекар!

 

Това е явление, което според светската логика се нуждае от лекар – целият процес, в който човек се променя и преобразява. Променят се неговите потребности, променят се неговите сензори, усещания, променя се цялото му същество, връзката му със света, със собственото му аз, с неговата среда, с тялото му, с телата на другите хора. Променят се всички тези усещания и това не може да се обясни. Ако отнемеш събитието на Божията благодат и не го приемеш, не го разпознаеш, тогава наистина трябва да отидеш някъде да те прегледат, защото няма друго обяснение.

 

Пак казвам, за да приключим:

 

Двете крайности – когато човек се затвори и не говори с никого, защото се отбранява, това постепенно ще го доведе до болни състояния. Това е неправилно. Или другото: да се забрави и съсипе навън, да започне да не се прибира вкъщи и да гуляе, да пее и да танцува, за да се забрави. Знаете ли какво означава думата развлечение? Тя означава разпръскване, т. е. ставаш на хиляди парчета. Седни след това да събереш парчетата! След като се си пръснал и си станал на хиляди парчета, загубил си себе си, загубил си връзка със самия себе си и не можеш да се сглобиш отново. Нужен е среден път, хармония – нито едната, нито другата крайност. Човек трябва да се научи да пренарежда нещата в себе си и да ги сложи на правилното им място. Да разбере абсолютната нужда от връзката с Бога. Второ, откъде започват и къде свършват връзките с другите хора, какво трябва да очаква от другите, какво трябва да очаква от себе си, какво трябва да очаква от естеството на нещата, от неговата среда, така че, когато след това дойдат тези неща, да не се разочарова, а да ги разглежда като естествено явление в неговия живот. Животът ни включва това, това е нашият живот.

 

Що се отнася до съкрушаването на идола на собственото ни аз – живеем го в монашеството, но и в света дори по много жесток начин. Понякога дори по-жесток и от монашеството, защото тук, в света, нещата често са диви – някой ти удря един ритник и никой не се интересува. Въпросът е, че в света съществуват и човешки утехи, които се дават на човека като лесни решения, т. е. има по-лесни решения, докато в монашеството не съществува човешка утеха и човекът е призван да преживее самичък това събитие, напълно сам, без никаква външна намеса. Няма нищо до него, абсолютно нищо. Единствената надежда остава Бога, но и Бог не присъства, Той присъства, но отсъства, т. е. Бог присъства и те оставя дотам, където казваш: Всичко свърши, загивам вече! Защо? Защото само по този начин човек открива своите сили, така да го кажа, т. е. по-скоро активира силите, които има в себе си. Това обаче е много болезнено. Христос като Човек на Кръста стигнал до предела и затова казал „Боже Мой, Боже Мой, защо Ме остави?”. Всеки човек стига до този етап, но виждате, че Христос се обърнал към Отца с молитва като Господ и нашата борба е именно в това. В онзи час, в който сме напълно сами и няма никой до нас, няма човешка помощ, нито помощ от Бога, е много трудно да се обърнем към Бога, изключително трудно. Докато в света има човешки утехи и нещата са по друг начин. Така мисля, може и да греша. Във всеки случай от опита на много монаси и много свети хора видях това – че там, в монашеството, човек действително стига до предела, до предела на своята издръжливост. Затова не е възможно човек, който няма душевна сила, да издържи монашеството, по никакъв начин няма да издържи. Монашеството е като пещ, където температурата е хиляда градуса. Там горят и се топят метали, не хора. Да, външно може нищо да не се вижда.

 

Веднъж отидох в един манастир на Света Гора. Този манастир, няма да ви кажа името му, външно е изключително хубав манастир, т. е. всички монаси са усмихнати, любезни, млади, образовани, има университетски преподаватели, лекари и ще кажеш, че в този манастир навсякъде цари радост, което на Света Гора не се среща толкова често. Посетих един старец, който беше на легло, защото го познавах и го попитах:

 

- Какво правиш, дядо? Как си?

- Добре!

Поговорихме малко и той ме попита:

- Как ти се стори манастирът ни?

- Хубав! Всички отци са добри, усмихнати!

 

Той ми каза:

 

- Знаеш ли? Външно така изглежда, вътрешно обаче манастирът е страшно полесражение, пещ, която изпитва хората, които са вътре.

 

И наистина, този манастир изглежда хубаво, един от най-аскетичните манастири на Света Гора, т. е. аскезата в този манастир не съществува в други манастири, във всичко, и в яденето, и в… е, няма да ви кажа, за да не се ужасите, но във всеки случай аскезата там е страшна. Външно не си личи. Защо? Именно защото духовните явления не са като светските неща, и когато например преживяваш това духовно събитие, не те заболява стомахът, както става в света, когато имаш някаква скръб, нито те обзема сърцебиене, нищо. Имаш мир, контролираш състоянието, без биологични симптоми, в дълбочината на сърцето ти, на твоето същество обаче съществува това събитие, това трагично събитие. Не знам дали мога да ви го обясня.

 

Не всички хора са едни и същи. Затова всеки човек го преживява съобразно своята мяра, характер и възприемчивост по аналогичен начин – по един начин го преживява от първия ден, по друг начин по-късно. Не знам. В Божия Промисъл е как става това нещо. Но не при всички хора е едно и също. Има хора, които претърпяват много големи битки, изключително много, мощни войни, т. е. това е невероятно нещо, немислимо, което и да ти го опишат, не го вярваш.

 

Св. Силуан, казва: „Ако знаех какви нощи щях да прекарам в манастира, нямаше да мога да прекарам сам дори една нощ! И въпреки това прекарах хиляди такива нощи.” Именно защото е преживявал това състояние, но заедно с Божията благодат. Ако отнемем благодатта, нещата биха били непоносими. Въпреки това, чеда, колкото и страшни да изглеждат нещата външно, това е много важно. Сещате се в Стария Завет, където се описва случаят с тримата момци, които персийския цар хвърлил в пещта, която имала 40 лакти пламък. Представете си 40 лакти, колко метра са? Почти 25 метра. 25 метра пламък, след като никой не можел да се доближи. Хванали момците и ги хвърлили вътре. Когато ги хвърлили, в пещта станало чудо и се появил свеж полъх, който оросявал пламъка. Всички отвън мислели, че момците ще умрат, а те били сред пламъка и възпявали и хвалели Бога. Така става и с човека, когато преживее духовните събития. Външно това състояние изглежда страшно и човек не може да го види, но когато попаднеш вътре, тогава преживяваш нещо странно, т. е. не чувстваш това нещо. Ще ме попиташ как не го чувстваш, след като го чувстваш? Е, тук е парадоксът, който винаги се случва в Църквата. Животът и смъртта съществуват заедно, радостта и скръбта, бедността и богатството, аскезата и веселието, трагедията с радостта на Бога. Затова, въпреки че човек претърпява това страшно изпитание, той не бяга от него, а остава там, защото там открива Божието присъствие, което оросява пламъка.

 

Основата на всичко това обаче е вярата. Ако човек няма тази вяра, няма да успее. Затова един разочарован от човешките дела човек никога не може да стане монах. Монаси стават тези, които са свръхоптимистични, стават тези, които, не че не са разочаровани, но как да го кажа – имат абсолютната сигурност, че могат да направят всичко в живота и съзнателно отхвърлят всичко. Тоест, монашеството не е решение в ситуация на безнадеждност, както казват някои: Иде ми или да се самоубия, или да стана калугерка! Това не е решение, а грешка…

 

Превод: К. Константинов

 

Източник: http://dveri.bg/kaauy

 

 

Когато Бог стана човек

Януари 2, 2015 in Външни

 

И така, това е причината, заради която Бог се въплъти. Защото, ако целта беше ние просто да научим истините на Евангелието, тогава Бог не би станал човек, но би ни пратил по някакъв начин Евангелието като писмено или устно учение, чрез пророци, апостоли или дори ангели. Но това, че самият Бог става човек, означава, че нашето спасение е от Самия Бог, а не от нещо друго. Означава, че човекът е призван да развие връзка с Бога, лична връзка на любов с Христос, защото ако Бог бе останал невидим за нас и непостижим, как бихме могли да установим връзка с един такъв Бог? Бихме ли могли да Го обичаме, ако не Го познавахме, ако не знаехме пътя и начина, по който бихме могли да отидем при Него? Ние видяхме Бога в лицето на нашия Господ Иисус Христос, защото Словото стана плът и живя между нас. И ние видяхме славата Му, слава на Единородния от Отца, пълен с благодат и истина, както казва евангелист Йоан. Ето защо Църквата има уникалната възможност да съединява човека и Бога в пълно общение. Затова често пъти казваме, че Църквата се различава неимоверно от другите, да ги наречем религии или философии, защото Църквата не се базира на някаква етична или философска система, която да ни учи как да ставаме по-добри хора и как да влезем в Божието царство. Не е това Църквата. Църквата е опитът от познаването на Христос, Христос като Богочовешка личност, с която можем да влезем в общение, в пълно единение с Него. Затова тайнството на тайнствата на Църквата е Божествената евхаристия. Всеки път, когато се причастяваме с Тялото и Кръвта на нашия Господ, ние се съединяваме със Самия Него, ставаме членове на Христос и ставаме действително христоносци и богоносци.

 

А относно въпроса защо Второто лице на св. Троица слезе на земята, а не стана човек например Отец или Светият Дух, ще отговорим така: защото човекът е икона на Христос. Логосът е създателят на човека, тоест Христос преди своето Въплъщение е творецът на всичко, защото чрез Словото Бог всичко сътвори. Затова и в съответния момент Логосът стана човек, за да възроди и спаси човека, когото създаде. Човекът е икона на Христос, а Христос е икона на Отца, както ни казва апостол Павел. И поради тази причина, че ние сме икони, образи на Словото, затова и Той стана заради нас човек, а не някое от другите две Лица на Св. Троица.

 

А как ние преживяваме великата тайна на Христовото раждане? Без съмнение всички празнуват – и друг път сме казвали, че цялата вселена днес се изпълва с радост, както се пее в тропара, защото Христос се ражда в света и нашата надежда се сбъдва. Така че справедливо е всички да се радват и празнуват, като този дух разкрива, как да го кажем, светското благолепие на градовете, с техните празнични украси и всички други неща, които макар и да не са задължителни, бихме могли да възприемем положително като част от общата радост на тези дни. Но разбира се, смисълът на Рождество Христово е нещо много, много по-дълбоко. То е нещо, което се случва по същия начин, както Христовото Рождество през онази свята нощ – тоест в пълна тишина (исихия), далеч от човешката суета, далеч от светската мощ и светските фантазии, в смирената Витлеемска пещера. И така незабележимо Бог направи най-голямото благодеяние на човека – Той стана човек. Тоест, за да се роди Христос и в нашите сърца, Той действа в пещерата на нашето сърце, където влиза чрез Своята благодат и първо прогонва страстите и греха, лукавите и нечисти духове и тогава нашето сърце, което е истинският източник на страстите и греховете, става действително трон на Бога и палат на Царя и Христос се ражда в него. Там, в бедността на нашата човешка ипостас се извършва и тайнството на нашето спасение. Защо там? Наистина, както казва един друг светец, каква е ползата, ако Христос се беше родил, но аз не Го познавам в действителност? Може да го познавам мисловно, разсъдъчно, мога дори да вярвам в Него, теоретично, но в дълбочината си не Го познавам, не притежавам този опит на любовта. Не обичам Христос със страстта на непреодолимата любов към Него. Но за мен Христос е просто една теория, идеология, която приемам и признавам за истинска, по-добра от всички други. Но липсва опитът. Въпросът е, както и друг път сме говорели, не просто да вярваме в Бога. Писанието не ни говори за заповед на Бога да вярваме в Него. Това е само първото стъпало и нещо разбиращо се от само себе си, понеже вярата в Бога е заложена в нашата природа. Писанието ни казва, че първата и най-главна заповед на Бога е да обикнеш своя Господ. Ние сме призовани да обикнем нашия Бог, което е напълно възможно, защото Той стана заради нас човек и видяхме славата на Богочовека. И не само Го видяхме, не само Го чухме, но и се съединихме с Него, приемайки този Хляб и тази Кръв от св. Потир, станахме едно с Христос. Извършваме това в Църквата всеки ден, защото то именно е онова, заради което Бог стана човек. Ако Той не беше станал човек, то и ние не бихме могли да Го познаем, да се съединим с Него, защото Той щеше да бъде недостъпен за нас и непознат, нещо невидимо, без пълна възможност да бъде познато. Но Господ Иисус Христос, който показа Себе си чрез Своето въплъщение, ни даде възможност да се научим да Го обичаме и тази любов да стане нашия отговор, оскъден отговор, на Неговата голяма любов. Ние обичаме Христос, защото Той пръв ни обикна.

 

Това в общи линии е смисълът на Христовото Рождество – ние сме призовани да обикнем Бога. Всеки от мястото, където се намира, носейки кръста си и тежестта на дните си с търпение, с благодарност, гледайки единствено към Спасителя Христос, а не към други неща. Като очистим прахта от множеството теории и възможности, които ежедневието ни предлага, нека се опитаме да видим какъв е истинският смисъл на този живот, от какво действително се нуждаем, кое е онова, което търси сърцето ни. Ако разберем това, ще видим, че човек в крайна сметка намира покой единствено в любовта на Бога. Всички останали неща в един определен момент ни уморяват – и богатството, и славата, и силата, и знанието, и младостта и хиляди още неща. И не само ни уморяват, но в един момент ни напускат или пък ние ще ги напуснем в последния час на своя живот. Онова обаче, което ни отморява истински, е прегръдката на Бог Отец, Който никога не ни оставя сами, Който ни прикани да се приближим до Него, за да си починем. Както ни казва и сам Христос: елате при Мен всички отрудени и обременени с хиляди неща – хиляди грижи, хиляди грехове – и Аз ще ви успокоя. Наистина човек се успокоява в прегръдката на Бога. Само там. Всички останали неща преминават, затова и утехата, която ни носят, е временна, ефимерна, изпълват ни със стрес и затова, за съжаление, чувството за самота и несигурност неизменно присъства в днешния живот и общество. Пожелавам на всички благословено посрещане на празника на Христовото Рождество, което да изпълни сърцата ви с непреходен мир.

 

Превод: Златина Каравълчева

 

източник: http://dveri.bg/a9d9d

 

Намиране на покой в Божиите ръце

Декември 2, 2014 in Беседи, Начална страница

Душата на човека е устроена така, че се нуждае от постоянно утешение. В монашеската среда ние често се питаме помежду си: „Е, отче, намери ли покой? Харесва ли ти тук?” Да предоположим, че в този манастир съм намерил покой, тук, а не в друг, се е успокоила душата ми. Даже ако аз не мога да се успокоя на някое място, това въобще не означава, че обстановката около мен е непоносима. Просто лично мен не ме устройва, не ми носи спокойствие.

 

Именно това „успокоение” търси нашата душа.  То се явява опорна точка, спасителен пояс, който ни подава Христос сред водовъртежа на всекидневието. Както е казал един светец на Църквата: „Главата ни се върти от морска болест, от бурята на нещата от този свят!”

 

Ето че сред бурята идва Христос, подава ни ръка и ни извлича от бездната, казвайки: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”  (Мт. 11:28). А след това казва нещо много важно за това, по какъв начин можем да намерим покой. Господ казва: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мт. 11:29). Христос ни призовава да се научим на тази добродетел непосредствено от Самия Него. Само така човек може да открие истински покой.

 

Действително, кой в крайна сметка намира мир и душевно спокойствие? Само смиреният човек! За нас, горделивите, самолюбивите, и егоистите е много сложно да достигнем истинско душевно умиротворение, защото сами пречим на Христос да ни вземе в Своите обятия. Сами не искаме да Му се доверим. Ние или се боим от Бога, или не Му се доверяваме, мислейки така: „Не, аз ще устроя всичко сам! Сам ще подреда живота си, ще държа всичко под контрол, за да съм уверен, че всичко върви както трябва”.

 

Разбира се, Господ въобще не иска ние да оставим всичко на самотек, да се отнасяме с безразличие към всичко, като се уподобяваме на бездействени лентяи. Напротив, Христос ни е заповядал да се трудим над себе си и да се борим със своите страсти, немощи, недостатъци и жизнени обстоятелства. Господ ни е заповядал разумна грижа за насъщното, но тази грижа не бива да отнема цялото ни свободно време, нанасяйки вреда на душите ни. Грижейки се за необходимото, ние трябва да сме внимателни, за да не ни отнесе стремителния кръговрат на нещата от този преходен свят. Ако си направил всичко, което зависи от теб, преминал си своя човешки предел и си се изтощил душевно (ако можем да кажем така), отдръпни се, предостави на Бог да устрои това, което не е по силите ти да направиш.

 

За да не ви отегчавам единствено с теория, ще ви разкажа две истории, за да ви покажа на дело как прости хора в ежедневието си преживяват това доверие към Бога за себе си и за своя живот.

 

По едно време аз живеех на Атон в пустинната местност Капсала. Тя се намира между манастирите Ставроникита и Пантократор. Това е много красиво място, с много живописна природа, осветена от молитвите на много подвижници. В онези времена там нямаше съвършено никакви пътища и каквато и да е следа от цивилизация. На Капсала се подвизаваха множество стари отшелници. Живеехме във велика нужда и бедност. Там никой не ни познаваше и ние не познавахме никого. И си представете: един път аз се спуснах от Капсала (живеехме на височина 300 метра) надолу, на атонското пристанище Дафни, за да вземем някакво важно писмо.

 

В това време на Света Гора беше дошъл президентът на Гърция. Видяхме, че на пристанището се събират монаси, полиция, народ. Тогава един от старците ми каза: „Дяконе, попитай какво се случва? Защо се събират тук?”

 

„Добре!” – отвърнах аз. Отидох и попитах, защо има толкова народ на пристанището. Отговориха ми, че е дошъл Сардзедакис. „Кой е Сардзедакис?” – си помислих аз.

 

Върнах се при стария монах и казах, че всички чакат Сардзедакис.

 

- А кой е този? – попита той.

 

- И аз не знам! – отвърнах.

 

- Отиди, попитай ги, кой е той.

 

Отидох при полицая и питам:

 

- Кажете ми, кой всъщност е Сардзедакис?

 

Полицаят едва не ме арестува.

 

- Ти болен ли си? Не знаеш, кой е Сардзедакис?!

 

А ние действително не знаехме, кой е „Сардзедакис”.

 

Също помня, когато узряваха плодовете и зеленчуците, нашият старец ги опаковаше в пакети и ги раздаваше на престарели монаси, живеещи в съседство. Отсреща, в една цепнатина, в мъничка келия живееше един старец на име Сергий. Живееше сам, в полуразрушена келия в много пустинно място.

 

Всяка нощ аз наблюдавах как от свещ запалваше кандилата в своята църква. Нощите в планината са много тъмни и светлината от неговата свещ се виждаше отдалеч. Нашият старец помоли да му отнеса пакет с продукти.

 

Стигнах до неговата келия и почуках на вратата. Когато отец Сергий отвори, аз протегнах към него пакета с думите: „Отец Сергий, нашият старец ме помоли да ти донеса тези продукти!” „А, благодаря ти! – каза – Аз ще взема само това, което ми е необходимо.” Той взе малко хляб, зеленчуци и още нещо, казвайки: „За днес това е достатъчно!”

 

Тогава аз му възразих:

 

- Отче, вземи целия пакет, всичко съм донесъл за теб!

 

-Не, не! Благодаря ти, отче! Засега нямам нужда! Това стига за днес!

 

- Вземи останалото, ще имаш и за утре! – възкликнах аз.

 

На което той ми отговори:

 

- Вярвам, че Господ, който се грижи за мен днес, ще се погрижи за мен и утре!

 

- Разбира се, отче, но все пак Господ ти изпраща това!

 

- Съгласен съм! Но Господ също е казал: „Насъщния ни хляб дай ни днес.” Тоест за днешния ден, за утрешния ден Той нищо не е казвал.

 

Тогава го попитах, колко години живее в тази келия. Оказаха се петдесет и шест години. Петдесет и шест години той е живял на това място, без да се грижи за това, какво ще яде утре! Вижте, Господ в продължение на петдесет и шест години му изпращал насъщния хляб само за днешния ден. Представете си, каква вяра и упование в Божия промисъл имаше този човек!

 

Може би някой ще възрази: откъде в тази пустиня може да се вземе „насъщният хляб”? От никъде. Обаче този старец в своята добра безгрижност за утрешния ден бил хранен от Господа ежедневно.

Ще ви приведа и друг пример. Веднъж, когато живеехме в Нови скит, посетих отците, живеещи на отвесните скали в Каруля. Там отидох при отец Стефан, сърбина.

По време на разговора го попитах:

- Отче, не те ли е страх да се изкачваш и спускаш по отвесните скали в своята пещера, държейки се за пукнатините?

- Разбира се, беше страшно! И то много! – отвърна той.

- В първия ден, когато дойдох тук, си казах: „Ами сега! Къде дойдох!“ Когато извърших това опасно спускане, имах само един пакет с маслини. Тогава си помислих: „Е, сега добре! Днес, утре и вдругиден ще се храня с този хляб. А после какво?“ И ме обхвана такова униние, когато осъзнах, че у мен няма абсолютно нищо, за да живея в това пустинно място. Докъдето ми стига погледа, наоколо само назъбени скали и море, а аз съм тук съвършено сам.

Но, ето, минаха вече 25 години и Господ нито веднъж не ме е оставял без Своята грижа. И до сега ми е останала част от този хляб и аз го пазя като спомен, не само за това, че не успях тогава да го изям, но той даже не се е развалил.

От тези примери можем да видим как Господ се грижи за този човек, който е поверил своя живот на Бога със смирение. Всеки човек, който е предал своя живот в Божиите ръце, може от опит да увери в това, че Господ промисляйки за човека, не остава бездействен. От този момент Бог поема отговорността в свои ръце. И всичките действия, които предприема Бог по отношение на човека, са несравнимо много по-ефективни от слабите начинания на хората. От своя страна ние, разбира се, трябва да правим всичко, което зависи от нас. За да може нашата съвест да бъде чиста и спокойна. Но предприеманите от нас действия не трябва да ни доставят душевна вреда и да ни причиняват извънредно безпокойство. Човек трябва да си казва: „ Това е! Повече в тази ситуация нищо не мога да направя!“ И от този момент, в който предадеш своите скръб, печал, проблеми, своето дете, своето здраве, своето финансово положение и състояние, всичко това, за което се безпокоиш, на Бога – Бог става за тебе помощ, присъствие и защита.

Това се случва задължително, даже и когато събитията се развиват не толкова бързо, колкото на тебе ти се иска. Ако ти се струва, че Бог „мълчи“ и бездейства, а ти продължаваш да си Му верен, тогава Господ задължително ще ти се открие по чуден начин. Свещеното Писание казва: „Надяващите се на Господа няма да се посрамят“. „Благословен е оня човек, който се надява на Господа и комуто надеждата е Господ“( Иер 17:7). „На Тебе се уповаваха отците ни; уповаваха се и ти ги избавяше; към тебе викаха, и биваха спасявани; на Тебе се уповаваха; и се не посрамиха. Кой от верните чада на Господа ще каже, че се е надявал на Господа и се е посрамил? – Никой!

Разбира се някой може да възрази, че много често се получава не така, както аз съм искал… Но ако този човек има доверие в Бога, то внимателно разглеждайки обстоятелствата от своя живот, ще види, че накрая всичко се е устроило така, както за него е било полезно.

 

 

превод от руски

източник: православие ру

Не го издържам!

Ноември 29, 2014 in Външни, Семейство

 

Много пъти в семейството се появяват различни проблеми и например идва съпругата, която има труден мъж, и казва: Не го издържам вече! Побърка ме! Измъчи ме! И я питаш, ако този мъж не ти беше мъж, а  син, щеше ли да го изгониш от дома си? Тя казва: не. Една майка гони ли детето си, каквото и да й стори? Не може. Не може лесно да направи това. Това означава, че ако погледнеш на него с по-голяма любов и търпение, ще проявиш търпение. Тоест човек черпи търпение във всички етапи на живота си от прости неща – седнал си някъде, отишъл си в храма и си седнал до някой, който е дразнещ, плюе, мирише, върти се през цялото време, но ти прояви търпение, научи се да проявяваш търпение, не отстъпвай, започни от малките неща, научи се да търпиш, да очакваш, да отсичаш волята си. Не бързай, не искай постоянно да става така, както на теб ти харесва и ти е удобно.  Авва Доротей в „Подвижническите слова” говори  за отсичането на волята, като казва да започнем  от малките неща и да имаме търпение. Ако нямаш търпение, когато страстите се появят на повърхността, те ще те водят където си искат и няма да можеш да каже не!, защото, само когато човек се научи да има търпение, тогава може да се противопостави на тези страсти.

 

Из беседата “Блажени изгонените заради правдата”

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=306:2014-11-24-16-38-58&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

 

 

Самотата е ад

Ноември 23, 2014 in Беседи, Начална страница

 

- Мнозина биват разяждани от самота. Ето старецът: жената е умряла, децата са пораснали, той е сам. Или момиче, вече минава тридесет, а така и не е срещнала своята половинка. Друг живее в голямо семейство, но чувството за самота не го напуска. Къде е причината?

 

- Самотата е ад. Самота е когато човек чувства, че е сам. Но сам е само дяволът. Кажете ми, подвижникът, който живее в гората сам ли е? Не! Защото в него е Христос.

 

Проблема на самотата не е в това, че си сам вкъщи. Това е отсъствие на Бога в твоята душа – в това е най-великата самота на човека. Днес човек може да живее в многомилионна Москва, до него да гъмжи от хора, или в блока, в който живее, да има огромно количество съседи и той все пак да е самотен. Човек може да живее в семейство, да има деца, жена – има толкова мъже, жени, бащи, майки, които живеят по 4-5 човека под един покрив и те са самотни!

 

Работата е там, че когато в тебе, на първо място в душата ти Го няма Бог,  второ, за тебе не съществуват другите хора, ти се затваряш в себе си. Ти не обичаш другия, не мислиш за него. Това се среща много често и в семействата. Изходът не е в това, да търсим любовта на другите към нас, мислейки че това ще ни избави от самотата. Изходът е в това, ние сами да открием Бога. Тогава и да сме сами, Бог ще е с нас и ние няма да почувстваме самота.

 

източник: правмир. ру

 

Семейството е лечебница за страстите

Октомври 28, 2014 in Начална страница, Семейство

 

Християнският живот в семейството е живот по образа на Триипостасното Божество. Семейството, като общение между личности, изобразява единението в пълнотата на любовта на Света Троица, в Която трите Лица съхраняват Своята ипостас, без да нарушават единството помежду си, представлявайки едната неразделна природа на трите Лица. Класическото определение „Един в Трима и Трима в Един” с точност изразява цялата тънкост на отношенията в Троичния Бог и е образец за всяко истинско семейство. Доколкото догмата формулира начина на мислене и поведението на човека, православните отношения  в семейството се съдържат не само в съхранението на личността, но и в нейната реализация в семейния съюз на любовта, където няколко члена представляват едно тяло, неразривно и неразделно.

 

По общо мнение на светите отци нарушението на единството между хората се обяснява с разстройството на личността на всеки човек, с повреждането на Божия образ с присъщата му красота, което довежда човека до индивидуализъм, обособеност и други печални последствия. Като следствие на падението идват страстите, които са болест на нашата природа, постоянен и коварен враг на нашето спасение. Всеки човек, където и да се намира, стои пред твърдата стена на страстите, която е длъжен да преодолее, за да има възможност да влезе в общение на любовта с живия Бог и своя Творец, а също и с хората, които са негови събратя и образи Божии. Това особено се отнася за семейството, където отношенията са призвани да бъдат толкова близки, като че ли това е едно слято тяло, повдигащо цялата тежест като един човек. Светците на нашата Църква, благодарение на своя опит и мъдрост в Бога и най-вече от опита на светия живот на Христос на земята, разделят страстите на три рода. Тези страсти са като оръжие, с което дяволът е изкушавал нашия Господ, когато Той постел в пустинята. Затова и тези страсти се считат за най-главни. Ако тези страсти не представляваха пълния кръг на дяволските изкушения, тогава дяволът не би бил напълно победен и обезоръжен. Това са тщеславието, себелюбието и сластолюбието. Целта на тези страсти е да разрушат всичко, те започват с нас и се разпростират върху нашите околни, върху нашето семейство и ни отделят от нашия Бог и Спасител.

 

Тщеславието, егоизмът е източник и корен на нашето повредено състояние след грехопадението. Тщеславието ослепява ума и изгонва Божията светлина, подтиквайки човек към страшни грешки. То действа в нас като смъртоносно опиянение, подхвърлящо ни в бездната на нещастието. Тщеславието не е способно да види истината, то живее в измислен свят, създаден от нашите болезнени самолюбиви фантазии. Тази страст се лекува в семейството чрез сдържаност, търпение и приемането на съвет от другия човек. Когато човек не се осланя на своите собствени съждения и решения, а се смирява и приема възгледа на другите, то той се освобождава от връзките на егоизма и влиза в пространството на смирението, пространството на свободата. Смирението е това, с което е пълно сърцето на Христос и то винаги се съпътства от кротост. Тези две добродетели – смирението и кротостта, са необходимите опори, поддържащи зданието на семейството, което трябва да издържи на външни и вътрешни бури и напасти. В кръга на семейството, телесната и духовната възраст на членовете е различна, също както и техните настроения и състояния, кротостта е обединяващо средство. Именно тя води до зрялост и съвършенство.

 

Следващата страст, раждаща се от предишната е себелюбието. Това е неразумна любов към себе си, обожение на своето „аз”, жадуващо всичко да се върти около нашите собствени удоволствия и желания. Себелюбието е краен индивидуализъм, разрушаващ всички отношения, поради причината, че човек няма сили да откаже на себе си. Себелюбието ражда бунт и своенравие, което често води до разпад на семейството. Ако отправната точка на всичките ни действия и чувства е нашата собствена персона, нашето лично удоволствие и удобство, то става разбираема причината за много разводи под единствения предлог: той не ми подхожда, той не ми харесва, не ме разбира, не си подхождаме един за друг. Себелюбието ни прави жестоки и груби, слепи и безчувствени. От стремеж към удовлетворение на нашите капризи ние оставаме безразлични към всичко, което се случва, без да мислим, какви травми могат да бъдат нанесени на останалите членове на семейството, особено на децата. Съгласно светите отци от себелюбието можем да се избавим чрез безкористна любов. Любовта не мисли за своето, има за свой учител Христа, Който отдаде Себе Си за живота на света (Ин. 6:51). Любовта е отхвърляне на себе си, смирение и възстановяване на своята личност. Любовта е главното и здраво движение на душата. Обаче, за да отхвърлим себе си, да се смирим и да се изпълним с живот, тя трябва да е насочена на първо място към Бога, а чрез Бога към човека и към цялото мироздание. На членовете на семейството им е нужен живот в Христа, за да разберат в какво се състои истинският смисъл на любовта, къде започва тя и къде може да достигне, как де се развива правилно, за да е чиста, лишена от болезнените чувства и индивидуализъм.

 

Третата страст, свързана с предходните две като здраво звено, е сластолюбието. Обикновено то се проявява като отказ от всякакъв род трудолюбие, усилия и лишения заради благата на другите, а също и възвеждането в абсолют и обожествяването на наслаждението. Причините за сластолюбието се коренят в душевната болест след грехопадението и в помрачението на ума, отделен от Бога, което оказва въздействие на тялото, което е храм на Светия Дух и драгоценен член на Иисус Христос. Сластолюбието има за главна цел и смисъл на брака, а също и на целия живот, наслаждението, което определя цялостното поведение на човека. Сластолюбието лишава човека от общение, защото принуждава да гледаш на другия като на вещ. Сластолюбието ни заставя да придаваме значение на външното, а не на вътрешното, вследствие на което в човека възниква усещане за постоянна неудовлетвореност и ненаситност. Ако сластолюбието господства в човека, то го прави свой роб и пленник и го поставя на пътища, лишени от Божието благословение и истинската свобода на Църквата, и в крайна сметка нанася смъртоносен удар на семейните връзки от неразривна и истинска любов и унищожава всичко най-благородно. Противоотрова за тази болест на душата е трудолюбието, готовността за борба и придобиването на всяка добродетел. Самата наша Църква, която е душевна лечебница има настройка към аскеза и труд, води човека към правилно отношение към нещата, което, съгласно св. Максим Изповедник, е необходимо условие за вярно съждение относно духовните понятия. Трудолюбието, аскезата и най-вече любовта и божественото горене преобразяват страстния човек, освещават движенията на душата и тялото му. Така човешкият ум се освобождава и започва да съди правилно за нещата, да води тялото към освещение и целомъдрие, да удържа човека на висотата на образа Божий, а също и да го удържа на пътя към неговата цел-уподобяването на Бога. Тези три велики страсти борят всеки човек както в монашеството, така и в брака и семейството с помощта на различни оръжия и разни методи, но с една цел: за да не може човек да намери в пътя на своя живот освещение и спасение.

 

Свети Йоан Златоуст ни призовава: „Направи своя дом Църква.” Семейството, като домашна Църква, служи като място за духовно лечение на страстите. Същата функция в Православието изпълнява общежитийният манастир. Съвместния живот, съпружеството и общението вътре в домашната Църква смилат грапавините на характера, разширяват теснотата на сърцето и учат на това, че без любов и възрастване в Христа семейният живот се опира на нездраво и несигурно основание и във всеки момент може лесно да се разруши. Свети Йоан Златоуст нарича семейството арена, място на борба и изпитания. В действителност, семейството има дълъг път с изпитания, изкушения и непоносими скърби; за да не го потопят вълните на този свят, му е необходимо да има своето основание върху неизменния камък, който е Христос и Неговата Църква. Господ е смалил Себе Си,  храни и се грижи за Църквата като Небесен Жених и остава вечна нейна Глава. Църквата без Христа не може да съществува и Христос извън Църквата не дава нейните тайнства на човека. Домашната Църква не може да бъде създадена, ако глава на семейството не се явява Христос. Господ по своето благоволение желае спасение и обожение на всеки човек. Това е крайната цел на целия ни живот. Следователно и семейството и монашеството не са самоцел, а средство за нашето спасение. Всички форми на живота са мимолетни и преходни и се оценяват само в съответствие с това дали ни водят или не във вечното Царство Божие. Ако семейството не води към Христос, тогава всичките й успехи са временни, слаби и обречени на смърт, както и живота на този век. Семейството достига своята цел не в светските успехи на своите членове и даже не с това, че е просъществувало неразривно до края, а с освещението и обожението на своите членове. Всяка друга оценка с човешки и светски критерии е несправедлива и съди невероятно ограничено за нейните възможности. Съвременен светец, монах-светогорец казваше: “Когато ние се научим да преодоляваме своя егоизъм, то ние ставаме истински членове на своето семейство, а ставайки истински членове на своето семейство чрез преодоляването на егоизма, ние ще станем и истински членове на голямото семейство на Адам и тогава ще можем да се молим Богу за целия свят.” Това не е нищо друго, освен възцаряването на Светия Дух в нашето сърце.

 

Ако ние искаме светът да се изправи, дайте отначало да оправим себе си и своите семейства.

 

източник: православие ру

Ние можем да се изменим

Октомври 25, 2014 in Беседи

 

Развод

 

- В нашия живот има толкова много скърби и болка. Огромно число семейства в Русия са или разведени или са на границата на развода. Защо е така?

 

- Мъчно ми е да чуя, че в Русия има такъв проблем. Той стои много сериозно и пред нас. Разводът е разрушителен, защото удря върху семейството, което ражда нови хора, които са бъдещето на нашата земя, на Родината, на Църквата и човечеството като цяло. При нас в Кипър, в Лимасол например, на 900 зарегистрирани брака за година се падат 400 развода, а за целия остров съотношението е 1400 развода на 5000 църковни брака.

 

Съществуват много причини. Аз не знам как стоят нещата в Русия. Но при нас виждам огромен проблем в това, че хората не умеят да общуват един с друг. Не са се научили на изкуството на общуването. Въпреки, че ние в нашата традиция и история сме владеели това изкуство. Но за последните векове го загубихме.

 

- Но, когато хората се женят, на тях им се струва, че те общуват прекрасно и се разбират един другиго с половин дума. Не е ли така?

 

- Общуват, или им се струва, че общуват? Когато се женят общуват по-скоро на телесно, емоционално равнище. Да общуват истински, със сърцето, не умеят. Естествено, те се обичат взаимно, когато се женят. Естествено, когато се женят, те не искат да се разделят. Никой, тръгвайки да се жени, не казва, че се готви в последствие да се разведе.

 

Защо се развеждат? Защото след известно време единият се потапя в своята работа, другият в неговата и нямат време да поговорят един с друг. А и не умеят. Когато се срещнат се карат. Техните събеседници са телевизорът, интернетът, мобилният телефон. Не общуват помежду си. Единият се опитва да каже нещо, но другият не го слуша, защото е концентиран върху своето.

 

Коренът на проблема е, че днес хората не умеят да слушат, могат единствено да говорят сами. Хората са изгубили изкуството да слушат.

 

- Това може ли да се поправи?

 

- Да, все пак ние сме хора, не сме животни: ние можем да се изменим. Макар че и животното е способно да се променя. Човекът е свободен, той е образ Божий. Човек може да се измени, но за да се измени, той преди всичко трябва да осъзнае, че това, че не може да общува е разрушително. Тогава ще започне да се учи да общува.

 

Смъртта на близък

 

- Когато преждевременно умира дете, на бащата и майката им се струва, че животът е спрял. Не може да не попитаме Бога: защо това се случи с мен? Как да преживеем смъртта на близък човек?

 

- Бог не желае смъртта на човека. Причината за смъртта не е Бог. Не трябва хората да свързват смъртта с Бога. Защото ако кажете на майка, чието дете е загинало, че така е било угодно Богу, то душата на тази майка ще възстане против Бога. Тя ще каже: защо Бог е поискал смъртта на моето дете!

 

Ако ние кажем, че Господ обича детето й и затова Го е взел при Себе Си, тя ще излезе вън от себе си: „Ами защо той не обича твоя син така, както моя, и не го вземе при Себе Си?” И що за „любов” е това, която е лишила детето ми от живот, и от него на асфалта са останали хиляди парчета? Нима наричаш това любов?!

 

Затова трябва да обясним, че Бог не желае смъртта. Той не е създавал човека за смърт. Смъртта е реалност, която е влязла в живота на човека след грехопадението и чрез него. Бог не иска ние да умираме, но след това смъртта е станала даденост. И Христос е умрял, и светците са умирали, и Богородица е умряла.

 

Какво отговоря Господ на смъртта? Този факт на смъртта, крайно болезнен, горчив, с помощта на силата, търпението, молитвата, вярата, Църквата, Той претворява от горчив в сладък, от мрачен в светъл. Бог помага да преживеем смъртта. Господ е винаги до нас в тази ситуация.

 

- Как е възможно да имаме връзка със скъпите ни близки?

 

- За това, преди всичко, е нужно да вярваме във възкресението. В това, че душата на нашето дете не е умряла. Тялото му е умряло – да, но не и душата. Душата пребивава там, където са и другите души. Христос ще възкреси всички умрели: и нашето дете и нашата майка и нашия мъж, всички ще възкреси. Смъртта причинява непоносима болка, но това е преходно събитие. Затова с вяра ние можем да преживеем мъката на смъртта и да общуваме с нашето дете чрез молитвата. Когато се молим за починалото дете, неговата душа чувства молитвата ни и се моли за нас. А ако това е човек, който има дръзновение пред Бога, праведен човек, тогава неговата молитва стига до нас и ни помага.

 

Тежка болест

 

- „Поставиха ми диагноза рак. Не зная как да живея с това по нататък” – ми каза приятелка. Как да живее човек с диагноза, обричаща го на тежка болест?

 

- Аз мисля, че в такива сложни ситуации, преди всичко, не трябва да успокояваме човека и да му казваме: „А, нищо страшно, не се бой”. Да, действително това е много сериозно. Не си струва да го обнадеждаваме с чудеса и да казваме че ще стане чудо, защото, като правило, чудеса не стават.

 

Чудото е изключителен случай. Затова трябва да се каже: да, ти си права, това е страшна диагноза. И всеки от нас на твое място би бил страшно огорчен, но ти трябва сама да си помогнеш с молитва, надежда на Бога, със своята вяра в това, че Бог е редом. Тогава ще можеш да посрещнеш болестта спокойно и да предоставиш себе си и своето тяло и своята душа в Божиите ръце, да кажеш: „Във всичко да е Божията воля”.

 

- Лесно е да се каже!.. Може би е по-добре да се премълчи? Няма ли да прозвучат думите ми лицемерно, ако аз сама не страдам?

 

- Да, лесно е да се каже. Но никой не знае, какво ще се случи утре с нас. И никой не знае, може да изляза на улицата и да ме блъсне кола. Да, не всички умират от рак, но с всеки във всеки един момент може нещо да се случи. Може да седя тук, в креслото, и да ме удари инфаркт. Мога да летя в самолет, който да се разбие. Никой не знае, как ще умре.

 

Ние трябва да застанем на мястото на страдащия човек. И нищо друго не можем да му кажем. Ако не го посъветваме да се предаде на Божията воля, той ще се отчае. Считам, че сме длъжни да му помогнем да придобие това доверие към Божията любов и да приеме всичко, което Господ допусне в живота с мир в сърцето.

 

Главните думи в тази ситуация са упованието в Бога и молитвата. Да кажем на такъв човек: моли се, не падай духом, Бог постоянно е с теб и никога няма да те остави. Когато човек страда, Господ винаги е до него.

 

Наркотиците

 

- „Нашето дете се е свързало с наркомани. Това е край на всичко…”

 

- В Кипър ние много се занимаваме с наркотиците и даже създадохме специална община. Наркотиците са огромен проблем. Младите хора у нас посягат към наркотиците не защото някой им е предложил да пробват, а защото самите те имат онтологични проблеми, проблеми на битието, проблеми в семейството, (не искам да кажа че ако в семейството има проблеми, то младия човек непременно ще започне да взема наркотици).

 

Трудността се крие в това, че когато детето само не иска да разбере че ”с мен се е случила беда, аз съм болен, аз трябва да бягам от наркотиците” никой не може да му помогне. Той сам трябва да вземе участие в това. Не е достатъчно родителите да разберат, всички разбират много бързо. Нужно е детето да разбера, а то, като правило, казва: „при мен всичко е наред, когато искам сам ще ги спра. Не съм наркоман”. Ако детето поиска, има множество методи и научни и духовни да се реши проблема. Ако не поиска, единственото, което можем да направим, е да се молим усърдно за него, да го обграждаме с любов и да се държим правилно с него.

 

От книгата „Откритото сърце на Църквата”

 

Ако човек е стигнал до там, че е паднал в зависимост от тези вещества, значи, той е изпитал ада на самотата. Причината е недостатък на общение, невъзможност за общуване с другия човек. А освен това, още и че в живота му липсват основни неща, които ни съставят: баща, майка, братя и сестри, семейство, Бог – Небесният Отец на човека. Той не знае за Царството Божие, за тази велика действителност, пред която всички наши трудности са нищо.

 

Трябва да си зададем въпроса: къде е истинската причина за катастрофата на тези деца? Човек не се ражда наркоман. Но ако и обществото, и Църквата, всички без изключения търпят това положение, което довежда детето до наркотиците или даже съдействат за това, тогава ние по-скоро ще видим в него жертва, а вината ще е наша. Необходимо е да разберем, че проблемът на наркотиците не е в наркоманите, а в самите нас. Ние сме дървото, което дава тези плодове. Когато отглеждаме човека и го разочароваме с нашето безучастие или с това как участваме в живота му – какво да очакваме от него?

 

Така ние ги склоняваме към приемането на наркотици! Защото ние сме направили всичко за това, да лишим тези деца от смисъла на живота, да ги откъснем от неговото естествено течение, от отеческото предание, от тяхната връзка с Небесния Отец – Бога…

 

Ние не се борим с някакви пороци, с нечия лоша привичка, а за самия човек. За да вкуси той от сладостта на свободата, за която е създаден от Бога. На хората им липсва Христос: Той е алфата и омегата на нашето същество. Децата, и самите ние, бягаме незнайно къде и така ставаме роби на вещите. Но, в същност, на нас винаги ни е нужно само едно- нашия Христос, нашия мир, нашата свобода. Младежите търсят не където трябва, но ние знаем от опита, че когато тези деца намерят мир, Христос, тогава действително ще открият себе си и ще осъзнаят величието на своето съществуване.”

 

Загуба на вярата

 

- „20 гoдини ходих в храма”  – сподели с мен мой приятел – изкарвах в църквата цели дни, а сега не ми се ходи там. Въобще не изпитвам потребност от Църква и сам не разбирам, какво се е променило в мен!”

 

- Това означава, че е било положена погрешна основа на вярата. Защото, когато човек има правилна вяра от самото начало, той я развива и поддържа. Но Христос в Евангелието, в притчата за сеяча, дава пример за това, как семето е паднало на място, където имало малко почва, то дало малък плод, и когато излязло слънцето го изгорило. Това е казано за хората, които приемат вярата, пускат цветче, но когато дойдат изпитанията, те не издържат и биват изгорени.

 

Защо? Защото си мислят, че щом са с Бога, то при тях всичко ще е наред: „работата ми ще е наред, здравето ми, децата, семейството”. Но Христос не ни е казал това. Христос не е магьосник. Той ни е казал да се обичаме и че в живота ще срещнем много скърби. Но от тези скърби трябва да извлечем духовна полза, и Сам Христос обръща скърбите в благословение. В скърбите е причината за Царството Божие.

 

Ние имаме връзка с Христос и Църквата не затова, да си изкараме добре времето на живота, това е погрешно възприятие. Това е състоянието на наемник, както казват светите отци, т. е. ние казваме на Христос – аз Ти давам покаяние, молитва, свещи, пост, милостиня, но и Ти ми даваш здраве, пари, семейство, жена, деца. Ако ти дам всичко това, а Ти в замяна не ми дадеш нищо, ще се скараме. Това е като дете, което иска пари от баща си с думите: „Ако не ми дадеш пари, аз няма да те обичам”. Разбирате, че това не е много добро дете… А ние почти всички сме такива. Това създава проблеми. Това е микроб, който предизвиква температура и разстройване на здравето.

 

Основата на вярата е да сме деца Божии. Да Го обичаме и да правим това, не защото се боим от Бога, или защото чакаме от Него заплата, а защото обичаме Бога.

 

Част от интервю на Александра Никифорова

 

източник: правмир. ру

 

 

 

 

Да не разстройваме Христа

Октомври 21, 2014 in Беседи, Начална страница

 

- Мнозина отбелязват в духовния живот някакъв етап, до който достигат, а след това не продължават. Тези хора могат да ходят на църква десет и повече години, но като че ли обикалят в кръг. Къде е проблемът?

 

– На първата или втората година от своето монашество аз веднъж отидох при стареца Паисий и се оплаках, че съм на Атон вече достатъчно време, старая се да се моля, но не виждам никакъв резултат. Старецът се удиви: „Какъв резултат искаш?” „Този, за който четем в книгите” – отвърнах аз. Тогава старецът каза: „Ето, почина ми котката, отиди да я възкресиш! Какво искаш, да правиш чудеса?”

 

Всички тези размисли-„напредвам”, „развивам се”, „не напредвам” са малко изкуствени. Когато кажа, че съм направил нещо – това означава, че тогава всичко съм изгубил!

 

Веднъж ние със стареца Паисий плавахме с кораба от Атон. Към него се приближи един подвижник, който беше истински аскет и вече много години не беше напускал Света Гора. Този монах през цялото време повтаряше: „Ето, ние излизаме от Света Гора, сега ще отидем в света и всичко, което сме придобили ще го изгубим.” Той повтори това стотина пъти и след това направо попита стареца, какво да правим. Старецът отвърна: „А в мен няма нищо, така че няма и да изгубя нищо!”

 

Да не разстройваме Христа

 

Ние не сме монофизити и вярваме, че Христос е съвършен Бог и съвършен Човек, на 100 процента Бог и на 100 процента човек. Затова християните трябва да са образ на Бога: да използват творението, обкръжението и всичко наоколо за слава Божия, за да благодарят на Господ. Ние трябва да преобразим всичко наоколо, да го направим по-добро и прекрасно, такова, каквото Господ го е създал.

 

Ако човек не знае, какво да прави в живота – нека не се отчайва. Какво знаем ние за бъдещето? Само това, че искаме да сме с Христос, а това никой не може да ни го отнеме. Останалото е вторично: ще създадем ли семейство, ще отидем ли да учим в университет или ще отидем в манастир. Аз мога да придобия Христа навсякъде: и на улицата, и в самолета, и вкъщи, и в манастира…

 

Целта не се заключава само в това, да умъртвим своя егоизъм, но да се облечем в Христа. Господ спасява човека чрез Църквата, и ако ние сме обединени с Него чрез Църквата, тогава не само ще се освободим от ветхия човек, но и ще се облечем в новия. Това може да стане и в манастира и в света.

 

Всеки ден ние имаме много възможности да се избавим от егоизма, особено в обществото, в което живеем. Това може да стане чрез търпение и любов, които ние сме длъжни да проявяваме към своя ближен.

 

Нужно е да се стараем не само да умъртвим нашия егоизъм, но и да търсим способ да пуснем Христа в своето сърце. Ако това стане, Той ще го изцели. Грехът е болест и ако придобием имунитет, всички болестотворни микроби ще загинат.

 

Старецът Паисий казваше: “Дайте да се подвизаваме любочестно, не за да избегнем ада, но за да не разстройваме Господа.” За него Христос беше и баща и брат и приятел и всичко правеше от любов към Бога. Подвижникът не искаше нищо от Христа за себе си. Нито да се изцели, когато е болен, когато е изморен, искаше само едно: да не разстройва Христа.

 

Затова той искал и ние да се научим да гледаме на Христос по този начин. Не като на полицай, а да виждаме в него приятел и брат…

 

Понякога хората се бавят да отидат в Църквата. Те са подобни на тези, които искат първо да се излекуват, а след това да отидат в болницата. Не се притеснявайте! Ние не се освобождаваме от греха със свои сили, спомнете си как бил превзет Иерихон, въпреки седемте реда отбранителни стени и огромната армия. Отидете в болницата и Лекарят ще ви изцели. Имайте доверие в Бога. Той не е направил нашия живот сложен, Той го е направил лек. Старецът Паисий казваше: „Господ е кислород, не правете от него въглероден двуокис.”

 

Откъс от беседа изнесена в Русия

източник: православие ру

 

 

Разумно използване на свободното време

Октомври 2, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Независимо от това дали човек иска или не, времето бяга и с всяка година възрастта на човека се увеличава. Незабележимо в неговия живот действа и друг фактор: миналото се увеличава и се съкращава бъдещият му живот. Съзнанието за този факт е много ценно, ако се ползваме правилно от него, то може да помогне на човека да достигне до познание на много неща и да постъпва разсъдително в различните жизнени обстоятелства.

 

Да се стараем да използваме нашето свободно време с разсъждение, подхождайки към въпроса духовно, защото всеки от нас на Страшния Съд ще бъде попитан как е използвал даденото му от Бога време на земния живот. Доколко важен е въпросът за използване на времето, можем да видим в примера на светиите. На тях им е свойствена необикновена чувствителност по този въпрос, те винаги са се стараели да използват времето така, че нито едно минута да не пропада безцелно.

 

Днес може често да чуем: „Боже, дай ми време, за да порастя децата, да ги оженя, да ги устроя в живота, да завърша всички дела, които съм започнал или планирал, да направя повече добро, да завърша този безкраен водовъртеж от дела…” Обаче задавал ли си е някой въпроса, доколко това е оправдано, защото и хиляда години да живее човек, пак не би му стигнало време да се справи с всички свои дела. Човек постоянно си задава хиляди въпроси, започва множество предприятия, чиито край не се вижда, много често поради това страда от стрес и няма покой.

 

Какво имаме  предвид, когато казваме „покой”? Истински покой човек може да намери  само в този случай, ако се старае да отделя ежедневно макар и малко време за молитва. Ако след напрегнатия ден човек посвети даже малко време за общуване със своя Творец, с Пресветия Дух, обилно изливан в Православната Църква, то той непременно ще почувства душевен мир, ще се почувства отпочинал, тъй като почивката не е само пътешествие или възможност за тялото да отдъхне определено количество часове. Разбира се, телесният отдих е необходим, но душевният отдих е най-важният за човека, а действително човек си почива душевно само тогава, когато придобива жива връзка с Бога. Вижте как се умиротворява човек след посещението на богослужението. Например нашият кипърски народ особено обича да посещава службите в периода на Богородичния пост. Колко са красиви тези богослужения, какви прекрасни тропари се пеят! Всичко това помага на човека, който има жажда за Бога, да възнесе своята мисъл към Него и да да се приобщи към Светия Дух. Тези тропари са написани от светци, имащи личен опит от общението със Светия Дух, опит от присъствието на Бога в техните сърца и те с точност за изразили този мистически опит в словата на църковните песнопения и в богослужебните текстове.

 

 

Присъствайки на богослуженията, ние придобиваме истинско чувство за покой. Аз вярвам, че този душевен мир и успокоение, който вярващият получава от участията в църковните служби, не могат да му дадат най-добрите хотели в света. Нерядко се случва хората да напускат подобни места още по-изморени и душевно разстроени.

 

В нашата епоха можем да наблюдаваме странна закономерност- много хора прекарват времето си в развлекателни центрове, в барове и  подобни места, но вместо с успокоение, умиротворение, уравновесеност и радост, се прибират оттам в нервна възбуда. От сутринта, когато се събудят, те започват да викат и да се обиждат, при това за повод на скандалите може да служи най-незначителна причина. В Православната Църква всичко е точно обратното. На св. Йоан Златоуст принадлежи едно забележително поучение: „Искаш да узнаеш какво е Църквата и в какво е нейната чудодейност? Това е твърде просто. Влез в храма и виж: в църквата вълците се превръщат в овци, влиза разбойник, а излиза преподобен, влиза гневлив, а излиза кротък, влиза човек, а излиза ангел!” И по-нататък божественият Златоуст продължава: „Но какво казвам ангел? Влиза човек, а излиза бог по благодат”.

 

Ето какво означава Църква. Никой не може да оспори, че участвайки в службите, молебните, слушайки църковните химни, човек открива истинно умиротворение. По тази причина в Православната Църква съществува такова изобилие от богослужения.

 

И така, способността правилно да се разпореждаме със своето време е велик дар за човека от Бога. Дайте да се постараем да се научим да отделяме необходимото време на телесния отдих, но главното ни старание е да се научим да се молим, отдавайки на молитвата свободното си време. В нашето ежедневие ние се сблъскваме с много трудности и разочарования, много млади хора се намират в безизходни ситуации, поради което са подложени на стрес, в ума им възникват множество въпроси, които смущават душите им. В младостта, когато човек е още много беззащитен, към всичко останало се добавя и този мрак на неведението: човек не знае кой е, какво прави, накъде отива, какво всъщност иска. Но той може да се изцели, ако започне мъдро да използва своето време, ако се научи да се моли правилно, да получава сила от молитвата, помощ и просвещение, тъй като Сам Господ е Светлина и Божията Светлина, действаща в човека, постепенно ще разруши тъмата на духовното неведение.

 

източник: православие ру

 

Богатството на бедността

Септември 25, 2014 in Беседи

 

Предния път разглеждахме Божията заповед: не пожелавай нищо, което е на ближния ти. Това не означава, че ако някой има хубав автомобил и ти си кажеш: ех, че хубава кола, е непременно нещо лошо. Просто виждаме нещо хубаво, харесваме го и бихме искали да го имаме, хубав автомобил или дреха… Това не е лошо, злото идва тогава, когато човек стане пленник на тези неща, когато неговият ум бъде пленен от желанието и похотта за тях и те вече не го оставят да се движи свободно. Това състояние измъчва човека, изморява го и не го оставя в същото време да оползотвори нещата, които вече притежава. Вместо да види какво има, да благодари на Бога за всичко и да види как да ги оползотвори и използва, за да напредне духовно и да се усъвършенства, това пленяване, тази похот го карат да презира собствените си неща и да вижда само другите. Така човекът има непрестанното чувство в себе си, че постоянно нещо му липсва, чувства недостатък, вакуум, празнота и започва да се измъчва. След това идва и завистта. Това състояние може да се превърне в нещо много измъчващо човека, без реална и основателна причина. Защото не сме внимавали в началото, за да разберем, че това да пожелаеш нещо, което е добро, въпреки че е хубаво – например нещо красиво, от което имаш нужда, служи ти и т. н., – не бива да оставаме да бъдем пленени. Ние не сме будисти, за да умъртвяваме желанието в нас. Не трябва да ставаме дървета, които не желаят нищо! Както казвал Казандзакис: когато не желая нищо съм щастлив. Не искам и не мисля за нищо, не зная нищо! Църквата не убива човека, нито естествените движения на душата. Когато виждаш нещо красиво се удивляваш и се радваш, също когато виждаш нещо, което ти е нужно си казваш, добре е да го имам, имам нужда. Нормално е, когато виждаш нещо радостно да се радваш с него, а когато е нещо тъжно да тъжиш.

 

Затова виждате как Бог е сътворил света с такава красота и разкош, такова богатство, човек да се движи и да се чувства богат, а не злочест. Господ е сътворил хиляди видове растения! Защо е направил толкова много? Не можеше ли да направи пет и да приключваме с този въпрос? А те буквално са безброй! Хиляди птици, риби, насекоми, толкова звезди – такова богатство. Защо е направил всичко това? Не можеше ли да направи едно черно като катран небе и една луна да свети малко! Всички тези звезди, защо ги е сътворил? И ги е нарекъл и космос – (от глагола κοσμέω – подреждам, организирам, украсявам – бел. ред.). За да се чувства човек в Божието мироздание богат. Не знам дали сте живели в села, навън сред природата, където виждаш хиляди неща, предизвикващи удивление в теб. Защо Бог е направил всичко? Да се мъчим да научаваме толкова видове растения? За да даде на човека усещането, че неговият Баща е Богат и човекът е господар. Той е управител на творението, цар на мирозданието! Да вижда всички тези неща, да се радва, да прославя Бога! Такава е природата на човека. Затова ние в църквата не премахваме желанието, заповедта не пожелавай не отменя пожелаването, а просто го освещава. Освещава се желателната част на нашето естество, за да желаем правилните и добри неща, човек да избира святото и добродетелното, за да избираме това, което носи духовна полза и да се радва на всичко съществуващо.

 

За да постигнем това обаче, предварително трябва да постигнем нещо друго. Да славословим и благодарим на Бога и да Го прославяме за всичко, което имаме. Ако не се научиш да благодариш, за това, което имаш, никога няма да благодариш за това, което виждаш около себе си. Ще си в непрестанно дирене на други неща и веднага щом ги вземеш, привикваш с тях и искаш други, и още и още… и никога няма да спреш. Докато човекът, който благодари за това, което има, не чувства нужда от нещо друго. Ако му дадеш нещо го взема и благодари. Ако не му дадеш, това не го засяга. Чувства достатъчност и пълнота. Богат е този, който намира покой в заповедите, гласи една древна пословица. Тоест този, който се утешава с малкото, той е богат. Има богати, които имат безмерно богатство, но въпреки това пак не се насищат. Имаш толкова много пари, че дори детето ти да не ядеше макарони, картофи и хляб, а пари и банкноти, пак нямаше да свършат. Имаш толкова много! В миналото сребролюбието имаше нещо хубаво в себе си. В смисъл, че хората събираха парите си и всяка вечер ги брояха, галеха ги, гледаха си лирите, имало едно доволство-сребролюбие. Днес това са просто цифри, числа. Веднъж бях в една богаташка къща, собственикът имаше компютър и натисна копчето да си види парите и видя някаква цифра, сигурно милиони. Това е богатият – има числа. Помогна за едно социално учреждение, дари няколкостотин хиляди лири, казах му: „Благодаря изключително много”, а той ми отвърна: „Какво благодаря, отче, за нас това са цифри”. Те дори не държат парите в себе си, страхуват се да не ги ограбят и затова ходят натоварени с карти и чекове. Сребролюбието загуби своя смисъл! В миналото някъде заключваха парите под леглото, в гардероба – сега и с това е свършено.

 

Човекът наистина е богат и когато е самодостатъчен в добрия смисъл на думата. Когато е доволен и се утешава с малкото. Аз познавах такива хора, които бяха изключително щастливи, а нямаха абсолютно нищо! Старецът Паисий, в неговата килия нямаше нищо, ако искаше да ти даде нещо, нямаше какво! Когато почина, не намериха нищо да вземат за благословение, освен някакви дрипи и нищо друго. Не знам дали можете да схванете това нещо – страшно впечатление ми направи килията на този човек – там нямаше нищо. Когато търсеше да намери нещо, за да сложи за обяд, просто нямаше нищо. Имаше само чай. Казваше трябва да ти дам нещо да ядеш, бях 19 годишен, само сухари и чай. Най-накрая намери една консерва с калмари, която му оставил някой посетител, обаче нямаше как да я отворим, нямаше отварачка. Намери една тесла, с която беше правил килията и лека полека я отвори. Е, представи си с какъв апетит ядеш това ядене.

 

Сещам се веднъж през зимата, когато килията протече, кибритът се намокри и нямаше как да запали огън. Такова нестяжание. Но въпреки това беше толкова богат! Веднъж отидох при един старец румънец да му занеса някои неща, защото живееше сам в пустинята. Той задържа само няколко от тях, аз му казах: „Задръж ги за тебе са”, „Не, това е достатъчно за днес.”, „Задръж ги, за да имаш и утре.”, „Не, достатъчни са за днес! За утре Бог си знае.” Беше сам в пустинята, където нямаше кой да се погрижи за него. Половината му килия беше срутена от дъжда и снеговете. Той отиде в ъгъла и сложи леглото си там. Попитах го: „Как издържаш тука? Тук вали!” „Не, тук където съм, не тече”. Останалата част от келията ставаше езеро.

 

Св. Йоан Лествичник казва, че за монасите нестяжателният човек е владетел на целия свят. Безкористният прилича на орел, който лети високо, без да има неща, които да го отежняват надолу. Разбира се, ние сме в света, не сме в пустинята, и се нуждаем от материалното, от пари, къщи и всички тези неща. Със сигурност имаме нужда от тях, би било наивно да казваме, че нямаме. Но има разлика между това, ти самият да си господар на вещите и парите и от друга страна имотите и парите да са господари на твоята душа. Когато в нея господстват и е пленена от грижите за материалното, тогава там действително има едно робство.

 

Когато се появи борсата в Кипър, всички печелиха пари. Тогава пътувах с автомобила на един човек. Звънна му телефона и го питаха: какво става с твоите акции? Първият въпрос на всички беше за акциите. Сега когато потънахме, хората се освободиха от борсата. На това ни учи Църквата – на свободата. Тя не премахва нещата, а премахва страстта, която пленява човека. Дори не отсича желанието, а го освещава, за да може човека да желае вечните, реалните неща, тези които имат реална стойност, а не тленните, измамните, фалшивите, в които човек не може да открие покой.

 

превод от гръцки

 

Разрушаването на семейството

Септември 10, 2014 in Семейство

Бракът може да се уподоби на нежно цвете. За да израсте цветето, то се нуждае от грижи. Необходимо е да се посади в добра почва, земята трябва да се обработва, своевременно да се полива. Ако не полагаме старания за растението, то, въпреки че в началото може да е прекрасно и благоуханно, скоро след това ще засъхне и погине.

 

Така е и  в брака. От човека се изисква голямо умение, за да поддържа първоначалната любов, да я утвърди на здрава основа, така че да може тя да издържи. Напълно естествено е, че в даден момент човек може да се пресити от плътските отношения и външната красота и тогава на преден план излизат основните, главните отношения с другия човек. От момента, в който ти си сключил брак с твоя съпруг или съпруга, това за тебе ще е човекът, с когото заедно ще държите пътя от този временен живот към вечния живот в Царството Небесно. Следователно бракът е много сериозно начинание. Също е необходимо да се знае, че раждането на деца не е основната, а второстепенна цел на брака. Главната цел на брака се състои в това, хората, които го сключват, след изхода от този временен живот да сключат велик брак с Владиката Христос. Чрез култивиране на взаимоотношения, основани на любов към Бога, съвместно да се преодоляват трудностите, случващи се в семейния живот, така че да съумеят да се съчетаят във вечността с Христос.

 

Това „правилно” трябва да се разгледа от позицията дали твоите действия удовлетворяват другия човек, съхранява ли се мирът в семейството, а не човек да мисли, че след като нещо изглежда правилно, значи то си е просто такова. Когато в съпрузите има желание ситуацията да се измени към по-добро, започвайки от себе си, тогава Сам Бог помага, семейните проблеми се разрешават, човек опитно придобива снизходителност и вече не съди толкова строго другия. Неговото мислене се пренастройва: той се научава да търпи другия човек, размишлявайки за това, че Господ търпи всички нас. Ако човек започне да работи над себе си, той се старае да избягва причините, водещи до конфликти.

 

Когато в семейството съпрузите се сблъскват с трудни обстоятелства, е необходимо да се действа с голяма любов и смирение, единият член на семейството трябва да поддържа другия, по-немощния, в такива моменти, образно казано, той трябва да го носи на ръце. Да предположим, че не съпругата или съпругът устройват сцени и създават проблеми, а някое от децата. Какво биха направили родителите в този случай? Биха ли го изгонили от къщи да не им се мярка повече пред очите? Разбира се, не. Но ако търпим и прощаваме много неща на родните си деца, защо не можем да изтърпим своя мъж или жена? Ако на всичко гледаме с добър помисъл, това ще ни помогне да бъдем по-търпеливи, докато вече по навик не се научим да избягваме леките пътища, водещи до развод. Защото до развода води лекият път. По трудния път вървим тогава, когато се опитваме каквото и да се случи да задържим другия човек, когато го търпим, когато се стараем да му помогнем. Истинската любов, която „не търси своето”, която се жертва заради ближния, не търси леки решения. Доколкото бракът е тайнство на любовта между двама души от противоположен пол, това означава, че бракът е преди всичко жертвеност. Църквата ни учи именно на тази жертвена любов, която търпи и понася всичко заради другия.

 

За съжаление в някои семейства се случват чудовищни произшествия, инциденти, за които нерядко чуваме. Аз говоря най-вече за случаи на ужасно насилие по отношение на децата. Това е истинска трагедия! Как трябва да се постъпва в такъв случай? Ако съществува опасност от страна на такъв „баща” или такава „майка”, то този човек непременно трябва да бъде отделен от дома, в който живеят децата, защото той е заплаха за тях. Друго решение тук не може да има.

 

Аз съм убеден, че такива хора са психически болни. Не може нормален човек да направи нещо подобно.  Даже ако в къщата, където са децата, е имуществото на тези хора, съвместното жителство с такъв родител е невъзможно. Трябва да се изключи всяка възможност за продължаването на подобна трагедия. Защото психиката на децата, подложени на насилие в семейството, остава травмирана практически за цял живот.

 

Обаче тук трябва да сме много внимателни. Преди да утвърждаваме, че нещо се е случило, трябва първо да се уверим, че това не е грешка или недоразумение. Ще се постарая да обясня какво имам  предвид: съществува категория хора, в които има толкова самота, мъка и развратеност, че те действително извършват престъпления и аморални постъпки. Но има и болни от друг род, които неоснователно подозират своят съпруг или съпруга в подобни действия. В митрополията при нас са се обръщали неведнъж някои жени, които съобщаваха, че мъжът им, брат им или някой друг се занимава с подобни неща. След това ставаше ясно, че в действителност нищо подобно не е имало, че това е просто плод на болното въображение на майката, която е уверена, че на  децата й вредят.  Ако човекът на когото съобщят за това, бил той духовник, лекар, полицай или някакъв друг, по своята неопитност не може да прецени ситуацията, с лекота може да повярва на такава майка, която предприема цели операции по спасяването на своето дете, разказвайки в подробности за уж случили се насилия в семейството, които в действителност са нейни фантазии, в които тя вярва с такава живост. Това се е случвало неведнъж. Аз повтарям, че ние трябва да сме много внимателни, преди да обвиним човека в насилствени действия по отношение на деца.

 

Ако говорим за психическите травми, които преживява конкретният човек (или всички ние), когато изпитваме различни жизнени сътресения в дадени моменти от нашия живот, е възможно със собствени усилия на човек да му се отдаде да се справи с тази душевна рана. Обаче от многовековния опит на нашата майка-Църква ние знаем, че когато човек се обръща към Бога и предоставя свобода на Светия Дух да действа с благодатта чрез участието в тайнствата, с този човек става нещо преславно. Той не само се изцелява от своите душевни травми, но с времето, при съдействие на благодатта, сам става причина за много изцеления. За това четем в една молитва, в която се казва, че Бог е направил от горчивите извори,  негодни за пиене, извор на изцеление за множество недъзи. И нашият старец Паисий Светогорец казваше, че Благият Господ и смъртоносните отрови превръща в целебни лекове. Преживявайки опитно различни действия на благодатта, посредством молитвата и личните отношения с Бога, човек се изцелява от извънредната чувствителност, която присъства в душевния му свят поради пренесените психически травми. Тази чувствителност се преобразява постепенно от травмираща в позитивна, впоследствие той става способен да помага на другите хора. Това явление често може да се наблюдава в личния ни опит или в примера на нашите обкръжаващи. когато някой човек твърде остро възприема разните събития, случили се в живота му, същият човек много лесно намира подход към друг човек, преживяващ нещо подобно. Виждате ли, колко премъдро е устроил Църквата? В нея не съществуват безизходни ситуации, които с помощта на Божията благодат човек не може да преодолее, за да не му се налага после да се оправдава: „Господи, ако в живота ми не се беше случила тази трагедия, аз бих бил съвършено друг човек, несравнено по-добър”. Не, абсолютно не съм съгласен с това. Само човек да поиска, той може с Божията помощ да достигне съвършенство. Благодатта действа над законите на естеството. Затова и Господ възприе човешка плът и претърпя изкушения „за да помогне на изкушаваните”. Бидейки безгрешен Богочовек, Той се смири дотам, че дойде в този свят като странник, беше отхвърлен от Юдейския род, изпи чашата на Кръстните страдания и вкуси смърт, която нямаше власт над Него, показвайки пример на Своите последователи. Нима Господ не можеше да помогне на Своето създание, без да минава през Кръстните страдания? Разбира се, че можеше. Заради човека Спасителят премина през този Кръстен път, за да ни покаже по кой път да вървим, за да сме Негови ученици. Също и човекът, който лично преминава през страдания, по-дълбоко разбира своя ближен и му състрадава.

 

Може да се каже, че колкото човек е по-стеснен от жизнените обстоятелства, толкова по-издигнат е пред Бога. Благият Господ милва нещастния, за когото говори в 50-и псалом пророк Давид: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Точно това съкрушено и смирено сърце Господ преобразува и то става много възприемчиво. Болката, несправедливостта или друго страдание принасят полза на човека и той се преражда, става прекрасен, тъй като те „съкрушават” неговото сърце. Човек, изпитващ страдания, става мъдър, познава немощта на човешкото естество, разбира, че в света освен него страдат мнозина, по този начин се приобщава с другите хора, разбирайки, че и те изпитват подобни неща.

 

От друга страна какво става с родителят, който създава насилие в семейството? Един светец, чул за някакво убийство, но не съжалявал толкова жертвата, колкото убиеца. Жертвата винаги заслужава съжалението и Божията помощ. И доколкото тя несправедливо е наранена, то Господ и въздава по Своята Божествена справедливост, утешавайки я в Своята благодат. А ето, този звяр, убиеца, кой ще го съжали, Кой ще го погледне? И самият той при кого ще отиде? Даже и да му мине мисъл да се обърне към Бога, какво може да Му каже? Ето, ръцете са му изцапани с кръв. Подобен на звяр, този човек заслужава повече съжаление, отколкото неговата жертва, тъй като хората се отвращават от него и той няма дръзновение да се обърне към Господа. Какво утешение може да има този човек?

 

Но въпреки всичко, даже и за най-отчаяния грешник има прибежище. Това е Господа.

 

Да, даже от убийците, даже от родителя-насилник, даже от такива хора, уподобили се на скотове, всемилостивият Господ чака покаяние. Не съществува нищо, което би могло да надмине любовта Божия. Господ с безграничната Своя любов обхваща цялото човечество и тъй като всички ние сме Негови деца, то няма такъв грях, който да превишава  Неговата благост. Затова и ние никога не трябва да осъждаме човека. Ние трябва да осъждаме неговия грях, действие, постъпка. Знанието за безграничната Божия любов се явява голямо утешение за грешника. Даже и ако целият свят се гнуси от него, съществува Някой, Който приема неговото покаяние, Който не изпитва към него ненавист, Който не го осъжда, и това е Самият Господ. Нека в никакъв случай да не губим надежда за промяната в човека, даже и ако е изгубил Божия образ, даже и ако е станал скотоподобен. Даже и в този случай съществува надежда и за него все още е отворена вратата към Бога. За Господа е възможно да спаси всеки човек, стига само той да Му е предоставил възможност свободно да действа.

 

И най-накрая искам да добавя нещо много важно, което трябва да имаме  предвид като родители: при децата в подсъзнанието лежат добри или негативни впечатления за техните родители. Трябва да приложим всички старания, за да могат нашите деца да виждат добрия пример в своето семейство, за да го пазят дълбоко в своите души. В бъдеще, когато те създадат свои семейства, този добър пример ще им помогне в устройството на техния личен живот като възрастни и, подобно на добре имунизирани, ще бъдат предпазени от всичко лошо.

 

превод от руски

източник:http://www.pravoslavie.ru/jurnal/68522.htm

 

 

 

 

Бракът е кръстно-възкресен път

Август 29, 2014 in Външни

 

Бракът е път към спасението на човека. Ако гледаме нещата през духа на Църквата, тогава можем да кажем, че основната цел на брака не може да бъде друга, освен спасението на човека. Тоест не можем да поставим като цел на брака нито щастието, нито придобиването на деца, нито например да имаме другар в живота, защото всичко това са второстепенни неща. Бракът е много важно събитие в нашия живот, който самата Църква е потвърдила и защитила. Знаете, че в първите години от съществуването на Църквата имало християни, естествено еретици, които учели, че бракът е нещо гнусно, стои по-ниско от девството и не е хубаво нещо човек да се жени.

 

Св. ап. Павел казва, че между вас има хора, които ви увещават да не се жените и да се гнусите от брака, докато бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто (Евр. 13:4).  Църквата много рано чрез правилата на апостолските събори и Вселенски събори отхвърлила тези идеи за брака. Дори на един събор бил обсъждан проблемът дали е  позволено на свещениците да бъдат брачни. И до днес римокатолиците не разрешават брак на своите клирици – там няма брак, а има целибат. На този събор се обсъждало дали свещеникът да бъде брачен, след като някои християни смятали, че той стои по-ниско от девството, не отговаря на духовния живот и още повече на свещенството. Разбира се, православните отци не приели този еретически и погрешен възглед и дори един подвижник св. Пафнутий, свещеномъченик, защитил брачните свещеници и казал, че честният брак не е пречка за свещенството. От тогава Православната Църква има брачни духовници. Следователно, Църквата приема брака, благославя го и го смята като път на спасение.

 

Бракът, това важно събитие, има за основна цел нашето спасение. Трябва да разберем много добре това, защото човек върху него трябва да изгради своя брак; ако не постави правилна основа, тогава всички останало ще бъде накриво. От моя малък опит, разбира се, не личен, защото  не съм женен, но от опита, който имам с много хора, с които разговарям, които имат разни проблеми и най-вече вярващи съпрузи, – хора, които са по-близо до Църквата, които срещат трудности в своя брак  и се затрудняват – виждам, че при тях липсва това чувство, а именно, че бракът е път към спасение. Някой обаче казва - аз се ожених, искам да съм щастлив, искам да има човек, който да ме обича, искам да има разбирателство в брака. Искам бракът да бъде пристанище за мен, да си отпочивам, когато отида вкъщи, така казваме. Това се естествени, човешки неща. Но така ли трябва да бъде?  Нека дам пример от монашеския живот, за да разберем, че този евдемонистичен дух е навлязъл и в нашето християнското мислене. Днес един млад човек, който иска да стане монах, казва: искам да стана монах, да намеря хубав манастир, да има хубаво братство, добри отци, добър старец, да е свят, разсъдлив, да не се гневи, да  не е лош, да не се отнася зле, да  разбира моите нужди, манастирът да е хубав, построен на хубаво място, всичко да е хубаво!  И човек тръгва с такива предпоставки да стане монах. Така тръгнах и аз, когато ставах монах, впоследствие естествено разбрах, че това беше грешка. В Патерика обаче  има едно напълно различно схващане. Един млад човек отишъл при един авва и го попитал: авва, къде да отида да се спася? Тоест къде да отида да стана монах? И той му казал - чедо, там, където има труд,  там да отидеш. Не отивай в места, където нещата се лесни, ако искаш да се спасиш. Сега, ако искаш да си прекараш приятно, хубаво и красиво, добре, върви там, където е лесно. Но ако наистина искаш твоето спасение, тогава върви там, където има затруднение, труд. Някога един млад човек попитал авва Захария: Авва, как трябва да се държа в общежитийния манастир, за да се спася? Аввата взел своята калимявка, хвърлил я на земята, стъпкал я и му казал: ако станеш така, можеш да се спасиш. Ако станеш като калимявката, където другите да те стъпчат, можеш да се спасиш. Той не му казал: ако искаш да се спасиш, старецът ти трябва да бъде кротък човек, да не ти се гневи,  да не ти сече хатъра, да се грижи добре за тебе и т.н.. Отците нямали това разбиране. Сещам се, че когато бях на Света гора, дойде един архимандрит от Атина и искаше да намери килия, където да се отдаде на безмълвие. Той дойде при папа Ефрем в Катунакия и му каза:

 

- Геронда, имате ли тук килии, където да се отдам на безмълвие и подвижнически живот?

 

Старецът му казал:

 

- Има много килии – тези от вас, които са ходили в Катунакия, в Карулия, знаят, че там има много килии.

 

Той му отвърнал:

 

- Аз искам килия, в която има вода.

 

- Е, има и такива.

 

- Също да няма влага!  Да не е много нависоко, да не е пещера, да не е под скалите..

 

Папа Ефрем му казал:

 

- Отче, върви обратно в Атина, не си за Катунакия!  Тук е нужен труд, а не комфорт.

 

Казваме това от гледна точка на монашеството.  Сега в брака – когато  християнинът сключва своя брак,  неговата „визия” за  живота трябва да бъде неговото спасение. И когато казваме спасение, имаме предвид да възлюби Христос над всичко, да бъде съединен с Него, да оползотвори и усъвършенства духовно своя живот в Иисус Христос. Той започва така и казва: виж, след като ще се оженя, значи, моят брак трябва да бъде средство, което ще ме доведе до  спасението… Сещам се, когато млади хора идваха при стареца Паисий и му казваха: отче, помолете се да намерим някоя добра девойка да се оженим! И старецът казваше: добре, бре, деца, с лошите девойки какво ще стане?! Всички искате добри девойки, с лошите какво ще стане? Той казваше:  нима трябва да ги осолим  и да ги сложим в тенекии като сарделите? Да ги консервираме? Някой трябва да вземе и лошите! И след това им казваше: деца, това е грешка и поставяте вашия брак върху погрешна основа. Искате добра девойка, добре, колкото и да изглежда естествено, горко ни, ако не е така, логично е, но е погрешна основа, защото  това е евдемонистично разбиране  за брака, тоест  влизам в брака, за да си прекарам приятно, а не за да се спася. Тоест моята основна цел не е моето спасение, бракът с Христос, а да си прекарам приятно. Затова, ако вляза в брака и видя, че тази добра, скромна, смирена девойка, християнка не е смирена и скромна християнка, а има всички добродетели или пороци, които всеки човек има и започнат трудностите в брака, той ще каже: е, ама аз не исках такъв брак! Не исках такъв брак да се затруднявам, да се терзая, да ми „опява” постоянно, или мъжът да тормози жена си. Да, всичко това е човешко, но в крайна сметка се оказва, че нашето спасение налага да бъдем в това пространство. И ако погледнем и по-духовно – има ли нещо, което става без Божия промисъл? Колко повече нашият брак. Когато завърших университета, с някои от моите състуденти останахме големи приятели. Няколко години по-късно, докато бях в  Неа Скити, един ден се качих на лимоново дърво да събирам лимони, но дойде един монах и ми каза: знаеш ли, дойде един човек и  те търси! Аз му казах: къде да слизам сега, прати го да дойде тук! Той дойде, погледнах  го отгоре и видях едно млад човек с побеляла брада, пребледнял, слаб, измъчен. Попитах го:

 

- Кой си?

 

Той ми каза:

 

- Ама, не ме ли позна?  Гласът ми нищо ли не ти говори?

 

- Ами, нищо не ми говори!

 

- Панайот съм, твоя състудент!

 

- Бре, Панайоте, как стана така, сине мой, разболя ли се?

 

- Не, бе, ожених се!

 

Аз си помислих, че се е разболял.  За да го утеша, му казах:

 

- Не се притеснявай, като свети мощи си станал!

 

Той беше пожълтял, наполовина се беше свършил, косата му беше  побеляла.  Той се оженил за наша колежка и ми каза:

 

- Отче, какво да ти кажа? Помниш ли еди-коя си?

 

- Да, след като бе наша колежка. Помня  я.

 

- Изяде ме!

 

Да, ама там отците го поставиха на мястото му. Защото му обясниха, че виж, непременно имаш затруднение в брака си,  намерил си един човек, който е труден,  - и ти с твоите затруднения, и тя с нейните,  и двамата се терзаете, вероятно и тя. Обаче това нещо, ако го посрещнеш и видиш по духовен начин, тогава ще оползотвориш това твое затруднение. Това затруднение и всички затруднения на брака ще бъдат от голяма полза за теб, ако се отнесеш правилно към тях.

 

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=820:2014-05-22-08-17-43&catid=46:statii&Itemid=141

 

 

 

 

Бог ли изпраща злините?

Юни 21, 2014 in Външни

Въпрос: Какво е виновно едно дете, което се ражда с тежка болест?

 

Първо да кажем, че Бог не изпраща нито проблемни деца, нито злини. Нашата природа обаче е болна и много пъти това води  болни последици. Ражда се едно болно дете и ние казваме: какво е виновно да се мъчи? Със сигурност, за нищо не е виновно. Но ние ли сме тези, които имаме право да го убием, за да не се мъчи? Тогава защо не убиваме останалите болни деца? Както правили спартанците и да запазим само здравите. И кой е критерият за здраве? Нима животът на един човек включва само настоящия живот?  70-тте години, които живее тук? Къде остава вечността на човека? Да, със сигурност, едно болно дете се измъчва за 70-80 години, но праведният Бог и благ Баща оправдава това дете вечно. И кой съм аз, който ще го лиша от вечното оправдание? Ако можехме да видим всички тези онеправдани и измъчени деца в царството Божие, тогава щяхме да разберем, че 70 години не са нищо в сравнение с вечното царство Божие. Но каквото и да стане, ние нямаме право да убиваме другия човек, трябва да разберем, че от момента, в който човек се ражда в света, ние имаме пълната отговорност за него, каквото и да стане.

 

Защо Бог допуска това?

 

Защото такова е естеството на нещата. Болестите не са влезли в живота от Бога, не Бог е донесъл болестта, смъртта или тлението, а ние ги вложихме в нашия живот. Нашето падение, прекъсването на връзката ни с Бога е донесло тлението в света, тоест първата причина, която е породила болестта, смъртта и тлението, не е Бог, а човек. Падението е довело до това, това са последиците от падението. Бог не иска да се раждат  болни хора, не иска човек да умира, да се терзае, Бог не изпраща тези неща, не съдейства на злото, никога;  злото обаче съществува, защото съществува от момента на падението и ще съществува до Второто Христово Пришествие. Това, което Бог прави, е че Той ни дава възможност и сила да претворим това зло в добро, болката във вечна радост, защото Бог не гледа човека само в неговите 50-70 години, а вечно. Трябва да се откъснем от разбирането, че Бог изпраща болести, болни деца, глад в света и други подобни неща. Той не участва в злините, които стават, защото в противен случай Той щеше да бъде причината. Не можем да припишем на Бога причината за злото,  защото Той не е причина за никое зло.

 

Дали Бог иска по този начин да ни накара да се покаем?

 

Добре, някой ще каже, не е ли могъл по друг начин да ни накара да се покаем , нима е нужно да ни вземе децата?  Или ако това е свято семейство?  Какво да стане? Има свети семейства, които имат много силна връзка с Църквата, но децата им умират или се  разболяват.

 

Дали Бог прави това от любов към нас? 

 

Е добре, тогава да не ни обича по този начин!  Ако ни обича и децата ни се разболяват, кой е луд да обича Бога в този случай? За съжаление, всички тези въпроси, които с право задавате, ги има, защото в нас дълбоко е навлязло това убеждение, че зад злините стои Бог, тоест Бог ни изпраща злините. Трябва да разберем, че Бог не е причина за злото. Никога не е възможно Бог да убива децата ми. Ама какво да правиш с този бог? Не искам един бог, който убива хора, който праща болни деца!  Нима Бог изпраща болни деца? Виждаш хора, които се раждат  и не знаеш къде е кракът, къде е ръката,  къде са очите. Виждал съм напълно обезобразени хора. Добре, Бог ли е искал да бъде така?   Или защо това да става с другия, а не с мене? Или за щастие, не  съм аз!  Нима Бог обича всички тези деца, които загиват и затова ги взема?  А с останалите какво прави, не ги ли обича? Е, тогава да не ни обича!  Или да ни обикне по-късно!  Защо да ни обикне сега, нека ни обикне когато станем 70 годишни,  защо да ме обикне сега, какво съм Му направил, за да ме погълне?

 

Разбирате ли, че този начин на разглеждане на тези неща поражда хулата срещу Бога? Добре,  един простодушен човек ще го приеме, ще каже такава била Божия воля, приемам го, свивам сърцето си и Бог така искал. Нещата обаче не са така, Бог не е причина на злото, никога. Нито съдейства на злото, Той не използва злото, за да направи добро. Не. Злото няма никаква връзка с Бога, Бог не съдейства на злото, не може да му съдейства, както аз не съдействам на един крадец или да хвана някой, който слага бомби и да му кажа: виж, върви и сложи една бомба на онзи, за да се покае! Или: запали му автомобила или го окради, за да се покае утре! Не. Бог не съдейства на дявола. Смъртта е зло, болестта е зло, скръбта е зло, но Бог какво прави? Той ни дава сила да превърнем в добро това зло, което наистина е зло и не го оневиняваме. Бог обаче не е причина и не съдейства на злото – трябва да разберем изключително добре това нещо, защото постоянно ще се сблъскваме с тези неща дали в нас, дали в други хора. Знаете ли какво означава да отидеш в един дом, където е починало дете и да кажеш: Бог го обича и го взе! Какво да ти каже другият човек? Твоето защо не го взе, а взе моето? И хайде, взел го е! Нужно ли беше да го размажат на асфалта?  Да бъде изпепелено? Не можеше ли да го вземе по по-добър начин? Нима беше нужно да стане на хиляди парчета? Каква е тази любов?  Това любов ли е? Това е като змея, който яде по един човек на ден в приказките. Тоест едни бог-змей, който яде хора, не може да бъде Бог от Евангелието.

 

Кой определя участта на бедните и  нещастни тези деца ? Ние се родихме в богата страна, а те в бедна, кой определи това?

 

Да. Кой определя. Във всеки случай не Бог, а човешката злина и затова всички имаме отговорност пред Бога. Човешката злина прави тези неща. Не Бог  е определил  богатството, бедността и неравенството между хората, защото в противен случай Бог е виновен. Не  е ли така? – излиза, че Той е виновен, че съществуват тези неща и някой ще каже: аз какво съм виновен! Родих се богат, имам си милионите, колите, е, какво съм виновен, че  другият се е родил беден?! След като Бог ме е  определил да бъда богат, тогава за какво да се занимавам с другия, който Той е определил да бъде беден? И ако се върнем в по-стари времена – някой се  е родил чернокож, бил е  роб и му казвали, за щастие, хора, които не били православни: виж, ти си чернокож, така създаден си от Бога, ти си бял и си така, ти си жълт и си така. Кой е определил филетичните различия? Всички хора сме еднакви,  но ние правим тези разделения, нашата злоба, грях, падение са направили всички тези неща, които съществуват около нас. Защото другите хора какви са, не са ли и те хора?

 

Бог ни призовава, тоест Той ни казва – виж, беден ли си? Оползотвори твоята бедност. Не започвай да роптаеш и да хулиш за това, че си беден. Оползотвори бедността по духовен начин, така че тя да ти помогне за вечността. Или – богат си, използвай богатството си в духовен аспект, за да живееш вечно до Бога. Бедният търпейки своята бедност, богатият разпореждайки се  правилно със своето  богатство, в противен случай и двамата ще си нанесат духовна вреда и вечно ще се отделят от Бога. Тоест трябва да разберем, че не съществува съдба, не съществуват неща, които са предварително начертани от Бога. Ние сме отговорни, защото, в противен случай, ако Бог така ги е определил, тогава Той би бил причина. Тогава Той е виновен, че съществуват бедни и богати, слуги и господари.

 

Бог не е ли всемогъщ? Не може ли да не допусне злото да идва?

 

Може, но не го прави, защото съществува пълната свобода на човека, която Бог никога не отхвърля и затова човек е отговорен за своите дела. Налице е  злоупотреба на нашата свобода, която води до тези резултати.  Цената за свободата е много скъпа за всички, но тя е най-великият дар към човека. Разбира се, Бог желае всички да пазят Божията воля, несъмнено, и когато казваме да бъде Божията воля, това означава, че ние свободно я приемаме и тя става нашата реална свобода.

 

Не съществуват случайни неща, както и не съществуват предначертани неща. Тоест Бог не е предначертал, че ти в еди-кой си ден и час ще отидеш на църква. Ти си поискал да отидеш. Значи, имаш пълната отговорност за своето дело. Бог има промисъл за целия свят, но не Бог предопределя ние какво ще правим. Аз нося отговорност за моите дела. Аз поисках да направя това нещо.

 

Също трябва да дадем право на Бога да се намеси, защото мога да кажа, че отказвам да Му дам право, имам свободата да Го отхвърля. Затова, ако Му предам свободно моя живот, Той ще ръководи моя живот и свобода, защото тя съществува в Божията воля, но аз нося пълна отговорност за моите дела. Ако всичко е предначертано, тогава каква отговорност носим? Ако Бог е предначертал да се разведа с жена ми , аз каква отговорност нося за това? Бог да не ми е предначертавал такова нещо!

 

Защо вземате такъв пример?

 

Добре, или е предначертал да стана монах, да стана митрополит, да стане клирик.

 

Случайно ли е?

 

Е, защо не е предначертал това за  тебе?

 

Мене? Откъде знаете? Нито за мене, нито за вас.

 

Тоест Бог е имал  особена връзка с мене?

 

Ми по-скоро да!

 

. . . Не, сине мой. Аз сам избрах този път. Бог няма особени връзки с никого, Бог обича всички по същия начин, както обича мене, така обича тебе, и другия.  Бог обича всички по същия начин, Той  няма особена любов към никого. Аз избрах да водя този живот, да живея така, това е моя отговорност, аз отговарям за  моите дела. Да, Бог помага, но това означава, че си положил своята свобода в Бога, ти си го избрал, но Той не може да дойде да ти отсече свободата и насила да те вкара в Църквата без ти да го искаш. Със сигурност Бог винаги помага и гледа сърцето на човека. . .

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=275%3A2014-06-21-11-54-08&catid=53%3A2013-11-19-12-07-24&Itemid=136