Степени на духовно съвършенство

Август 9, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

В предходните глави стана ясно, че основното дело на Църквата е да лекува човека. В този смисъл Православната църква е лечебница, място за изцеление на душата. Това не означава, че Църквата игнорира другите направления на пастирската грижа; предмет на нейната грижа е целият човек, състоящ се от душа и тяло. Тя се интересува от житейските, икономическите и социалните проблеми, но главното в нейното пастирско служение е терапията на душата, защото, когато душата се лекува, тогава се решават и много други проблеми.

 

Някои хора обвиняват Православната църква, че не се ангажира достатъчно активно с обществените проблеми. Но Църквата се грижи за всичко, което засяга човека и това е очевидно от съдържанието на молитвите, които възнася в богослужението, а също и от творенията и ученията на светите отци. Както една болница на първо време се занимава с болестта на тялото, и в рамките на лечението можем да кажем, че засяга и останалите проблеми на човека, същото важи и за Православната църква. Църквата лекува центъра в личността на човека и в рамките на това лекува целия човек. Затова дори в периоди на обществени сътресения, когато понякога се разрушават държавните механизми и народът губи дори формалните си права и свободи, Църквата продължава да лекува човека.

 

Лекуването на човешката личност е път към съвършенството, което по същество е тъждествено с обожението. В светоотеческото богословие ние и съвършенство са синоними. Това лекуване е от значение, доколкото грехопадението на човека, извършило се в личността на Адам, се проявява в немощта на човешката природа.

 

В рая до грехопадението Адам се намирал в съзерцание (θεωρία). Книга Битие свидетелства за това, че Адам е общувал с Бога, но му предстояло по пътя на свободно избрания подвиг да запази това състояние, да укрепне още повече и да достигне съвършено общение и единение с Бога. Преподобният Йоан Дамаскин много изразително описва състоянието на първоначална праведност. Адам бил очистван и едновременно хранен от съзерцанието. Умът му бил просветлен, а това означава преди всичко, че бил храм на Св. Дух и бил непрестанно в помнене (μνήμη) на Бога Ето какво се казва в синаксара на Неделя сиропустна: “В шестия ден Адам беше създаден от ръката Божия, удостоявайки се с образ чрез вдъхването. И като получил заповед, бтгополучно пребивавал в рая до шестия час; след това, престъпвайки заповедта,той бил изгонен от там. Евреинът Филон (Александрийски) казва, че Адам пребивавал в рая сто години, други че бил там седем дни или седем години, от почит към седмицата. И че както в шестия час той протегнал ръка и докоснал плода, така и Новият Адам – Христос, в шестия нас на шестия ден прострял длани на кръста, избавяйки го (Адам) от погибел. Поставен между тлението и нетлението той бил създаден, за да притежава това, което сам предпочете със свободния си избор (προαιρέσει). За Бога било възможно да сътвори човека неспособен да греши, но това би го лишило от свободата да избира. Затова Бог му дал закон: от всички плодове да вкусва, а от онези – не; тъй като чрез творението може да се познае Божията сила, докато Божието естество винаги остава непознаваемо. Когато Григорий Богослов мъдро разсъждава за вида на дърветата, за божествения замисъл, за растенията и съзерцанията, той казва, че Бог заповядал на Адам да изследва всички други явления и свойства, да мисли с ума си и да прославя Бога, защото това е истинската храна и грижа за собственото му естество. За Божието естество обаче, за това как и къде е привел всичко от небитие в битие – нищо да не изследва. А Адам изоставил всичко друго и започнал да любопитства само за Бог2а и за Неговото естество. И тъй като бил още несъвършен и незнаещ, и още твърде млад, паднал в момента, в който сатаната чрез Ева вложил в него илюзията (Φαντασίας) да стане равен на Бога. Великият и божествен Златоуст говори, че онова дърво имало някаква двустранна сила; и че раят на земята, както мъдро заключава, бил като Адам – бил умен и сетивен. И двамата пребивавали между тлението и нетлението, заедно изпълнявали заповедта, и заедно след това престанали да се придържат към нея”.

 

Първородният грях се състои в помрачаването на ума и загубата на богообщението. Това, разбира се, имало и други последици: човекът се облякъл в “кожените ризи” на тлението и смъртността; умът му бил дълбоко помрачен. Човекът загубил просветлеността на своя ум, което означава, че умът му станал нечист, страстен, а тялото му се облякло в тление и смъртност. Така ние от рождението си носим в себе си тлението и смъртността: човекът се ражда в света обречен на смърт. Следователно, заради грехопадението ние изпитваме един всеобщ недъг. И душата и тялото са поразени от болест, и доколкото човекът е венец на творението, микрокосмос в макрокосмоса, то тлението поразява и цялото творение. “Умът се покрил с рани, тялото заболяло, духът станал недъгав, словото изнемогнало, животът бил умъртвен, краят дошъл пред портите. Така, моя окаяна душо, какво ще сториш, когато дойде Съдията, за да те разследва?” –  както е казано в Канона на св. Андрей Критски.

 

В действителност, когато говорим за прародителския грях и неговите последици, ние имаме предвид три неща: първо – увреждане на работоспособността на ума, доколкото умът престанал да функционира правилно; второ – отъждествяване на ума с разсъдъка и до определена степен обожествяване на разсъдъка; трето – поробване на ума от страстите, мъчителното безспокойство, околната среда. Това е действителната смърт на човека. Той претърпял пълен разпад; вътрешно бил умъртвен – умът му бил обвит от мрак. И както при увреждане на зрението цялото тяло остава в мрак, по същия начин, когато окото на душата, т.е. умът, е поразено със слепота, цялото духовно същество страда, попада  в непрогледна тъмнина. Затова и Господ казва: “Ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли ще е тъмнината” (Мат. 6:23).

 

Освен разстройство на вътрешната дейност на душата, първородният грях довел и до външна дезорганизация на човека. Сега той започнал да гледа с неприязън другия човек, Бога, света и цялото творение. Безсилието на ума да възлиза към Бога започнало да се компенсира от разсъдъка. Така възникнали идолите и съответно идолопоклонническите религии, а също и еретическите отклонения. Неспособен да види Божия образ в човека, умът започнал да го възприема под въздействието на страстите по съвсем различен начин. Започнал да експлоатира своя събрат, ръководен от славолюбие, самолюбие и сребролюбие; започнал да гледа на ближния като на средство или инструмент 3а собственото си наслаждение и превърнал в идол цялото творение. Станало това, за което апостол Павел говори в Послание до римляни: “Наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23).

 

В резултат от всичко това, човекът се нуждае от изцеление, т.е. от очистване, за да достигне до просветляване на ума – състоянието, в което бил Адам до грехопадението – а след това да достигне и до обожение. Това именно се осъществява с въчовечаването на Христа, с цялото дело на божественото домостроителство и с това, което Църквата върши. В този смисъл трябва да гледаме на множеството богослужебни текстове, в които Христос е описан като Лекар и Изцелител на душите и телата, а също и на различните светоотечески текстове, в които се подчертава, че Христовото дело е най-вече и преди всичко да изцелява.

 

Еретикът Аполинарий (IV в.) твърдял, че Христос във въплъщението Си възприел душа и тяло, но не и ум. Казвал всъщност, че човешкото естество, което Христос възприел от Богородица, било без човешки ум. Отхвърляйки тази ерес, св. Григорий Богослов отстоявал, че Христос възприел цялата човешка природа в пълнота, защото това, което не е възприето, остава неизцелено, а само това, което се съединява с Бога, се спасява. И доколкото целият Адам съгрешил, и цялата човешка природа станала немощна, то трябвало тя да бъде възприета цялата, за да бъде излекувана. В това учение на св. Григорий виждаме, че изцелението на човешкото естество е станало с въчовечаването на Сина и Словото, и затова Христос е действително Лекар и Изцелител на човека.

 

Ето и думите на св. Григорий Богослов: “Ако някой се е уповавал на човек без ум, то той всъщност е лишен от ум и е недостоен да се спаси изцяло. Защото това, което не е възприето, то не е и излекувано; което се е съединило с Бога, то се и спасява. Ако Адам беше паднал наполовина, то и възприетото и спасеното също би било наполовина. А ако е паднал целият, то той се съединява с всички родени и се спасява цялостно“1.

 

След грехопадението човекът имал нужда от изцеление. То се извършило с въчовечаването на Христос и от тогава е дело на Църквата. Тя лекува човека и на първо място лекува това, което изнемогва в неговата личност – умът и сърцето. Всички църковни отци подтикват човека към лечение. “Ако не си се отчаял напълно и не си изоставил всяка надежда, то пристъпи към Бога, помоли се, изцели раните си с Неговите рани, направи подобното подобно и така излекувай големите си недъзи с малко средства” (св. Григорий Богослов).2

 

Човекът се изцелява с Божията енергия, която е нетварна и се открива “в лицето на Иисуса Христа”. Христовата енергия, чрез която човекът се изцелява, му се дава даром и затова се нарича Божия благодат. Следователно, когато казваме “нетварна енергия” и “божествена благодат”, ние имаме предвид едно и също нещо. Апостол Павел пише: “Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е” (Еф. 2:8).

 

Живеейки по благодат в Църквата, човекът отначало трябва с благодатта да очисти сърцето си от страстите, да достигне просветление на ума, т.е. състоянието на Адам преди грехопадението; след това да се издигне до обожението, което е общение и единение на човека с Бога и е тъждествено със спасението. Това са степените на духовното съвършенство и основите на православната духовност.

 

Но преди да разгледаме тези степени, т.е. метода и начина за изцеление на човека, трябва да кажем малко и за Божията благодат, защото тя е най-тясно обвързана с очистването, просветлението и обожението.

 

Когато говорим за очистване, просветление и обожение в православната духовност, ние имаме предвид не някакви степени в антропоцентричните усилия, а резултатите от действията на нетварната енергия на Бога. Когато Божията благодат (Божията енергия) очиства човека от страстите, тя е очистваща; когато просветлява ума му, тя е просветляваща, когато обожава човека, тя е обожаваща. Става дума за една и съща благодат и енергия на Бога, която именуваме по различен начин в зависимост от последиците.

 

Говорейки за Триединия Бог, светите отци учат, че в Бога трябва да различаваме същност (или природа), енергия (или божествена благодат), и Лица. Всяко Лице на Светата Троица притежава същност и лични свойства. Всяко Лице има своето уникално лично свойство, докато същността и на трите Лица е една, както е една и енергията. Създаването и пресъздаването на света и човека е общо действие (енергия) на Троичния Бог. Спасението на човека е действие (енергия) на Троичния Бог, но “в Лицето на Иисуса“, защото Христос се е въчовечил “по благоволението на Отца и съдействието на Светия Дух”.

 

Следва да отбележим, че Божиите енергии са “природни”, т.е. те са съединени с Божията природа, но в съсцото време са и “въ-личностени” (ένυπόστατατες). За да бъде по-ясно казаното, ще се обърнем към учението на преподобния Йоан Дамаскин по този въпрос: “Едно е действието (ένέργεια), друго е действащото (ένέργητικόν), едно е делото (ένέργημα),  друго е деятелят (ένέργων). Действието е активно и същностно движение на природата; а действащото е природата, от която произхожда действието; делото е резултат от действието, а този, който извършва действието е деятелят, т.е. ипостаста.

 

Това означава, че божествената енергия е движение на божествената природа, чрез което човекът общува и се съединява с Бога. Няма същност без енергия, нито енергия без същност. Но божествената енергия се открива и става достъпна за човека ипостасно, Защото и деятелят е Ипостас, Лице. В този смисъл Божията енергия е природна, но не е самоипостасна (със своя автономна ипостас). Без да е самоипостасна, тя е въ-ипостасизирана, което ще рече, че действа и става достояние на човека чрез Ипостаста, Лицето. С други думи, чрез откровението и въчовечава- нето на Христос ние познаваме Бога, достигаме в общение с Него и ставаме причастници на Неговата нетварна благодат и енергия.

 

По-горе стана дума за това, че нетварната енергия, божествената благодат, в съответствие с проявленията си има различни названия. В този смисъл говорим за очистваща, просветляваща и обожаваща Божия енергия. Съответно, можем да формулираме три степени на духовното съвършенство: очистване на сърцето, просветление на ума и обожение. Както за придобиването на човешкото познание е необходимо преминаването през началното, средното и висшето образование, така за придобиването на божественото познание трябва да се премине през трите степени на духовно съвършенство: очистване, просветление и обожение. По този път се достига до изцеляването на човека.

 

Преди да преминем към анализ на тези три степени, трябва да подчертаем два основни момента, които могат да ни помогнат да избегнем превратното разбиране на светоотеческото учение по този въпрос.

 

Първо, не става дума за етапи, които са резултат от човешките усилия, а за Божията енергия. Става дума не за мерките, свързани с външните упражнения на човешката воля, а за делата (ένεργήματα) на нетварната Божия благодат, които естествено, биват усвоявани от онези хора, които съдействат и се отзовават на нейните действия.

 

Второ, различието между духовните степени не е статично и окончателно. В образователната ни система, когато някой премине през началното училище, той няма нуждата да се връща назад. В Богочовешката образователна система, която следваме в Църквата, няма такова правило – всички тези степени са взаимозаменяеми. За да достигне до съзерцание, човекът трябва да премине през очистване и просветление. Когато достигне до съзерцание на Бога, т.е. до третата степен на духовно съвършенство, той може да остане на нея за определено време и отново да се върне “назад” към степента на просветлението на ума. Ако не е достатъчно внимателен, човекът може да се върне от просветлението на нивото на очистването.

 

В цялото светоотеческо предание се говори за трите степени на духовно съвършенство като за три стадия в лечението на човека. Св. Дионисий Ареопагит говори за очистване, просветление и съвършенство. Същото различие използва и св. Григорий Нисийски. Преп. Максим Изповедник също говори за деятелно любомъдрие (очистване), естествено съзерцание (просветление) и мистическо богословие (обожение)*. Преп. Симеон Нови Богослов съставил деятелни, гностически и богословски глави** . Също и св. Григорий Палама дели своите “глави” на етически, природни и богословски***. Намираме позоваване на тези три степени на съвършенството в цялото православно предание. Така човекът се лекува и преживява Преданието, става Предание и твори Предание. Става носител на Преданието.

 

Характерно е подзаглавието на сборника Добротолюбие, съставен от преп. Никодим Светогорец и Коринтския епископ св. Макарий: “Добротолюбие         на светите подвижници, създадено от светите и богоносни наши отци, в което чрез деятелно (κατά πράξιν) и съзерцателно (θεωρίαν) нравствено любомъдрие умът се очиства, просвещава и усъвършенства”. Този сборник от трудове на светите отци учи как човекът да лекува своя ум, преминавайки през трите стадия на духовния живот. Както е известно Добротолюбието, което излага в цялата му пълнота метода на човешкото лечение, е основно ръководство в духовния живот.

 

За да стане по-достъпно това учение на св. отци, ще се спрем по-подробно на учението на преп. Никита Ститат, където се анализират и трите етапа на духовния живот. Преп. Никита е носител на Преданието, познаващ, в пълнота традиционния терапевтичен метод на Православната църква.

 

Три са стъпалата при тези, които успяват в изкачването къκκм съвършенство: очистително (καθαρτική ), просветлително (ϕωτιστική) и тайнствено (μυστήική) или съвършено. Първото е за начинаещите, второто –  за напредналите и третото – за съвършените. По тези три стъпала, изкачвайки се постепенно, подвижникът израства в съответствие с Христа и достига до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13)”3.

 

В своите трудове преп. Никита Ститат постоянно говори за това изкачване: “Съгласно степените и нивата на любомъдрия живот, ние всички трябва да вървим напред и усърдно да се изкачваме към предстоящото, бидейки винаги движими кът Бога и никога не знаещи почивка в доброто. По такъв начин от деятелния подвиг трябва да възходим кът естественото съзерцание на творението; от него – към тайнственото богословие на Словото и в него (богословието) да намерим покой от всички дела на телесния подвиг, необходим преди всичко за смиряване на тялото и за усвояване на точна способност за различаване (διακρίσεων). Ако не сте усвоили умението за това различаване и не знаем как да вървим напред, и да се стремим кът съвършенство, то тогава сте по-лоши от тези, които живеят светски. Получилите това знание не се замислят нитоза предела на преуспяването и неговата цена, нито за спиране в изкачването до тогава, докато не се издигнат до следващите достойнства и докато не се успокоят в стремежа си“.

 

Това изкачване не може да бъде изолирано от очистването на сърцето и просветляването на ума: “Първо трябва да станем чисти от материалната нечистота на помислите, след това да придобием просветление и озарение на мислените очи във втората степен – просветлителната, което се осъществява напълно чрез тайнствената, скрита в Бога премъдрост. По такъв начин трябва да възлезем в науката на свещеното познание, служеща в придобиването на новото и старото, от тези, които имат уши (Мат. 13:9), за да станем щедри притежатели на тайнствените съкровени понятия (μυστικών νοημάτων) на тази наука, съпричастни към лика на избраните, имащи духовен слух и отделени от по-малко съвършените, за да не даваме светинята на псетата и да не хвърляме бисера на Словото пред свинеподобните души, които няма да се възползват от него”. Само тогава човекът става богослов и предава тайнствените понятия на божествената премъдрост на тези, които могат да ги възприемат.

 

Освен тези общи сведения за трите чина на спасяемите и за трите степени на духовното съвършенство, преп. Никита Ститат подробно описва атмосферата на тези степени в духовния живот.

 

Очистителната степен, към която се обръщат току що започналите подвига на благочестието, е тясно свързана с покаянието. Говорейки за покаяние, ние имаме предвид, от една страна, отхвърлянето на стария, земен човек, а от друга – обличането в новия човек, който се обновява от енергията на Всесветия Дух. Това покаяние, което се преживява във времето на очистването, се изразява в преодоляване на материалното (особено в преодоляване на страстите, свързани с материалния свят), в “претопяване” на плътта с поста и бдението, в бягство от всяка причина, предизвикваща страст, в проливане на сълзи, разкаяние за миналите постъпки, в устройване на външните дела в дух на праведност, в очистване на ума от всяка сквернота чрез умиление, в слизане на Логоса в ума. Покаянието намира израз в подвижническия живот. Човекът гаси силата на греховната си природа, затваря устата на дивите зверове – страстите, става силен.

 

Степента на просветлението е първата степен на безстрастието. Отличителна черта на тази степен е познанието на съществуващото; съзерцанието на логосите на творенията и причастието към Светия Дух. Плодове на просветлението са очистването на ума чрез Божията благодат, която като огън сгрява сърцето, умното отваряне на “окото на сърцето” и раждането на логоса на познанието в ума, изразявано във висши понятия (ύψηλά νοήματα). Иначе казано, в това състояние човекът има непрестанна умна молитва и придобива богопознанието. Освен това, познава божествените и човешките предмети и преживява откровението на тайните на Царството Небесно. В това състояние човекът пребивава на небето като пророк Илия и съзерцава небесата.

 

Мистическата и завършителната степен е степента на съвършените, онези, които на дело стават богослови на Църквата. Тогава обоженият човек встъпва в общение с ангелските сили, приближава нетварната светлина и чрез Светия Дух му се откриват дълбините Божии, т.е. вижда нетварната същностна Божия енергия. Такъв човек познава много скрити от другите хора тайни Божии, които се съдържат и в Св. Писание. Подобно на апостол Павел, той възхожда “до третото небе” на богословието, където чува неизречими думи, и вижда това, което не могат да видят очите на плътския човек. Той става богослов на Църквата и преживява блаженото упокоение, “съвършен в съвършения Бог”.

 

Има разбира се и някои, които твърдят, че формулирането на етапите в духовния живот е станало под влиянието на древногръцката философия и преди всичко, на неоплатонизма, който също говори за аскеза и богопознание. Но при внимателен анализ става ясно, че когато философите на древна Гърция са говорели за очистване и просветление, те са имали предвид нещо различно от това, за което учат св. отци. Очистването, за платоническата философия, е умъртвяване на желанията и емоциите, тъй като платониците вярвали, че човекът е преди всичко разсъдъчно начало, докато желателното и раздразнителното са резултати от падението. Затова, говорейки за очистване, те имат предвид умъртвяването на тези сили на душата. Просветлението за древните философи означавало познаване на архетиповете на битието. Те вярвали, че с падението човекът е забравил тези архетипове и в това се състои неговото осъждане и трагедия. В Православието обаче очистването, просветлението и обожението са разбирани и определяни по различен начин.

 

Трябва да кажем, че когато св. отци са говорели за очистване, просветление и обожение, те не са били под влиянието нито на древногръцката философия, нито на неоплатонизма, а са изхождали от опита и са преживявали всичко на практика. Този опит на богообщението, разбира се в различна степен, виждаме както в Стария, така и в Новия Завет. В Писанието има много места, от които е видно, че, за да възлезе при Бога, човекът трябва първо да очисти сърцето си от страстите, а след това да придобие просветлен ум посредством постоянното помнене на Бога.

 

В началото трябва да разгледаме Христовото учение за познаване на тайните на Царството Божие. След притчата за сеяча учениците Го молят да им разясни смисъла й. Тогава Христос казва: “Вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират” (Лука 8:10).

 

От този отговор е видно, че има хора, които слушат Словото Божие в притчи, защото поради своята нечистота не са готови да възприемат тайните на Царството Божие и други, като учениците, които благодарение на очистването, на оставянето на света и следването на Христос, са достойни да възприемат тайните на Царството. Има и трета категория християни, която ни илюстрира случаят с тримата ученици, които възлезли на Тавор и се сподобили да видят Царството Божие. Така е от веки веков: едни слушат Словото Божие в притчи, други са се удостоили да слушат за тайните на Божието Царство, но още не ги виждат, и трети, които са достойни за съзерцание на тайните на Царството, които виждат Самия Бог.

 

От Проповедта на планината и преди всичко от блаженствата следва, че човекът трябва да се очисти от страстите, да очисти сърцето си от всички обитаващи в него помисли, да придобие смирение на духа и впоследствие, да се удостои да види Бога. Христовото слово е ясно:

Блажени бедните духом, защо то тяхно е царството небесно.

Блажени плачещите, защото те ще се утешат.

Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.

Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:3-8).

Блаженствата показват духовния стремеж на човека, пътя на обожението, начина, по който той постига своето изцеление. Съзнанието за духовната му бедност, т.е. съзнанието, че има страсти в сърцето му, води човека до покаяние и блажена скръб. Аналогично на дълбочината на скръбта в душата му идва божествената утеха. По този начин той постига смирение, вътрешно спокойствие. Животът във вътрешно смирение го кара още по-силно да жадува Божието оправдание и да се стреми към съобразяване с Божиите заповеди в своя ежедневен живот. Пазейки Божиите заповеди, той се сдобива с познание на Божията милост и още повече очиства сърцето си. С други думи смисълът на заповедите се открива в очистването на душата, защото едни от тях засягат очистване на разсъдъчното, други – на желателното, а трети – очистването и подпомагането на раздразнителното начало в душата. И когато душата се очиства от страстите, човекът достига до боговиждане.

 

Блаженствата разкриват същността на духовния живот и начина 3а изцеление на човека. По този начин човекът се запечатва от Пресветия Дух и става член на Тялото Христово, храм на Пресветия Дух.

 

В притчата за блудния син виждаме три типа спасявани хора. Към първия тип се отнасят слугите (“ бащата   рече на слугите си”). От втория тип са наемниците (“колко наемници у баща ти имат в изобилие хляб”). Към третия тип спадат синовете, чедата на бащата (“един човек имаше двама сина”). В притчата бащата имал синове, наемници и слуги (Лука 15:11-32).

 

В учението на светите отци също срещаме възгледа, че спасяваните са три типа. Първият са слугите, които изпълняват Божията воля, за да избегнат ада; вторият са наемниците, които изпълняват заповедите, за да спечелят рая; третият са синовете, които правят всичко от любов към Бога, защото се чувстват Негови чеда. Тези три типа всъщност съответстват на трите етапа в духовния живот: очистването, просветлението и обожението.

 

Има три причини, които ни подбуждат да правим добро, както казва св. Василий… Първото е – когато го вършим поради страх от осъждане и се намираме в положение на роби; второто – за да получим награда, и тогава сте в състоянието на наемници; а третото е заради самото добро, и тогава сте в състоянието на синове. Защото синът изпълнява волята на своя баща не от страх и не за да получи награда от него, а искайки да му послужи, желаейки да го почете и успокои” (Преп. Авва Доротей).

 

Освен учението на Христос за очистване на сърцето, просветление на ума и обожение, в Новия Завет има много други места, където става дума за стремежа към спасение и обожение. Ще приведа само няколко откъса от посланията на св. апостол Павел.

 

Ето какво пише апостолът за очистването на сърцето: “И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божии“ (2Кор. 7:1).

 

Светостта се живее в страх Божи и, на първо време, чрез очистване. Само чрез очистване на сърцето ние можем да се приобщим към освещаващата, т.е. обожаващата Божия енергия.

 

За просветлението на ума, което се проявява най- вече в умната молитва, се споменава на много места. Ще спомена някои от тях.

 

Апостол Павел в своето Първо послание до коринтяните учи, че само този, който има в себе си Духа Свети, може да назове Иисуса Христа Господ: “Затова ви обаждам, че никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1Кор. 12:3). Тук става дума не за разсъдъчно служение (λογική λατρεία), а за т.нар. умно служение (νοερά λατρεία), за молитвата, която се извършва в сърцето на човека, защото, за да се моли някой словесно или разсъдъчно присъствието на Всесветия Дух не е задължително.

 

Всички могат да се молят разсъдъчно и да наричат Христос Господ. Но апостол Павел казва: “ Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго”. Това „никой“ означава, че само със Светия Дух човекът може да извършва умната молитва в сърцето си.

 

Ако разгледаме този текст в светлината на цялото учение на апостол Павел, ще стане свършено ясно, че става дума за сърдечната молитва, извършвана в сърцето на стадия на просветлението на ума чрез Светия Дух. На християните от Ефес апостолът пише: “… но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа” (Еф. 5:18-19). Псалмите, славословията и духовните песни се изричат в сърцето, само когато човекът е изпълнен с Духа Свети.

 

Умната молитва се извършва в сърцето, когато човекът в Св. Дух е придобил осиновение, т.е. станал е син Божи по благодат. Апостол Павел пише в Посланието до римляни: “Понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии; защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва Отче! Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии” (Рим. 8:14-16). Умната молитва, която се извършва в сърцето чрез Духа Свети е тясно свързана с осиновяването по благодат. Това означава, че тя е предшествана от очистването на сърцето, посредством което от него биват прогонени всички помисли; след това човекът става син Божи по благодат и естествено се моли, казвайки “Авва, Отче!”. Тогава именно става и действителен член на Църквата, защото пак, според божествения апостол: “Ако… някой няма Духа на Христа, той не е Христов” (Рим. 8:9).

 

Апостол Павел нарича това състояние просветление, т.е. слизане в човешкото сърце на Божията благодат, която отначало го е очистила, а след това го просветлява, защото: “Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият одари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса” (2Кор. 4:6). Духовната тъмнина е помрачаване на ума. Благодатта Божия, която идва в “лицето на Иисуса Христа”, свети в сърцето на просветления и му дарява познание за Божията слава.

 

За обожението и съзерцанието също можем да приведем много примери от посланията на апостол Павел. Често той сам се позовава на откровението, което е получил от Бога: че е видял Христос в славата Му, че е апостол Иисус Христов. Твърде показателен е опитът от неговото възхождане на третото небе и възлизането му в рая:

 

“Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи. Ако пък поискат да се хваля, няма да бъда безумен, защото ще кажа истина; но аз се въздържат, да не би някой да помисли за мене повече, отколкото вижда в мене, или чува от мене. И, за да се не превъзнасят с премногото откровения, даде ти се жило в плътта ангел сатанин, да те бие по лицето, за да се не превъзнасят. Затова три пъти помолих Господа да го отстрани от мене. Но Той ти рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова” (2Кор. 12:1- 9).

 

Както знаем от цялото предание на нашата Църква, съзерцанието става чрез обожението на човека и именно благодарение на него човекът се приобщава към обожаващата Божия енергия.

 

Апостол Петър също се е сподобил с виждане на славата Божия на планината Тавор. Духовният живот следователно не е някакво антропоцентрично състояние, а опит от усвояването на нетварната Божия благодат. Това не е философска спекулация, а приобщаване към Божията благодат.

 

Защото ние ви явихте силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахте хитро измислени басни, а като станахте очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде кът Него такъв глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. И тоя глас ние чухте да слиза от небесата, като бяхте с Него на светата планина. Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви, като знаете първом това, че никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светии просветявани са говорили светите Божии човеци” (2Петр. 1:16-21).

 

От приведения по-горе текст става ясно, че християнското откровение не е интелектуална конструкция, а е опит от общението с Живия Бог; същевременно се потвърждава, че човекът трябва да се придържа към пророческото слово като към светило, осветяващо пътя му, “докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата” ни (2Петр. 1:19).

 

В Новия Завет следователно, както в думите на Христос, така и в думите на апостолите, ясно се очертават три етапа в духовния живот, три степени в духовното съвършенство и изцеление на човека: очистване на сърцето, просветляване на ума и обожение. Това е истинският път на човека към обожението. Адам в рая пребивавал в състояние на просветление и съзерцание. Но в резултат на извършения от него грях, той загубил тази слава. На дело грехът е загуба на славата Божия, т.е. на боговижденето. Апостол Павел казва: “всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа” (Рим. 3:23,24). Грехът води до загуба на славата Божия, на боговиждането. И естествено, с въчовечаването на Христос, човекът има възможност за оправдание, за достигане на боговиждане (θεοπτία) и обожение (θέωση). По този начин оправданието е обожение и спасение на човека.

 

 

1 ЕПЕ, τ.7,Θεσσαλονίκη, 1986, σ. 182.

2 Пак там, τ. 5, σ. 316.

* Πρακτική ϕιλοσοϕία, ϕυσική θεορία καί μυστική θεολογία.

** Πρακτικά, γνοστικά καί θεολογικά.

*** Ήθικά, ϕυσικά καί θεολογικά.

3 Вж. ΦΙΛΟΚΑΙΑ, τ.3, Αθηναι, 1976.

 

превод: Мариян Стоядинов

Из “Православната духовност”, Праксис, 2005

 

Тайнства и аскеза

Май 11, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Православната духовност е христоцентрична и църквоцентрична. Това означава, че човекът се осве­щава и спасява чрез Богочовека Христос, живеейки в Църквата, която е благословеното Тяло Христово. Христос не съществува извън Светата Троица и из­вън Църквата. Затова, живеейки в Църквата, която е лечебница, ние можем да се излекуваме.

 

Приобщаването към нетварната Божия благодат и споделянето на църковния живот става посредством тайнствата и аскезата (подвига). Чрез тайнствата в сърцата ни идва нетварната благодат и енер­гия Божия. Чрез подвижническия живот ние едновре­менно подготвяме почвата за терапевтичното, спа­сително действие на благодатта в сърцето и съхра­няваме божествената благодат, която получаваме чрез тайнствата.

 

В своята книга за живота в Христа св. Николай Кавасила пространно изяснява, че възраждането на чо­века се извършва чрез тайнствата и че за това е необходимо и собственото ни съдействие (συνέργεια). Той пише: “Животът в Христа, от една страна, ни е даден от Бога, а от друга е плод от нашия труд; така той е чисто Негово дело, но и дело на нашата ревност“1.

 

Божията енергия се преподава чрез тайнствата. Кръ­щението дава на човека битието и ипостаста спо­ред Христа, Миропомазването усъвършенства новорождението, давайки му начален тласък, а божестве­ната Евхаристия поддържа и продължава придобита­та жизненост и здраве.

 

Кръщението дарява битие и изобщо ипостас в Христа, защото, приемайки мъртвите и тленните, то пър­во от всички тайнства ги въвежда в живота; Помазанието с миро усъвършенства новородения, влагайки в него подобаващата на този живот енергия; докато божест­вената Евхаристия съхранява и поддържа този живот и това здраве; тя дарява Хляба на живота, за да бъде запазено придобитото в Кръщението и Миропомазването, и за да останат живи новородените”2.

 

Ако Божията енергия се преподава чрез тайнства­та, то съдействието, отговорът на този велик дар, се проявява в нашето усърдие и ревност. Така Бог действа (ένεργεΐ), а човекът съдейства (συνεργεΐ). Необходим е, следователно и нашият собствен под­виг, за да запазим Божията благодат. Николай Кавасила говори и за това в цитирания по-горе труд. Дори посвещава на тази тема отделна глава: “Как да запазим полученото чрез тайнствата“.

 

Изобщо значението на тайнствата, чрез които получаваме Божията благодат, е наистина голямо. Отново Кавасила казва: “И така, чрез тези свещени тайни, като пред някакъв прозорец в мрачния ни свят влиза Слънцето на правдата, като умъртвява този ус­тремен по стихиите на света живот и възкресява онзи надприродния; и Светлината на света побеждава све­та, за което говорят и думите: “Аз победих света” (Йоан 16:13), въвеждайки вечния живот в това смъртно и преходно тяло”3.

 

За обвързаността на тайнствата с подвига гово­рят всички светци на Църква. Бих искал да се спра по-подробно на казаното по този повод от св. Григорий Палама.

 

Като начало св. Григорий подчертава, че тайнст­вата се наричат така, защото не са нещо видимо, а са духовни и неописуеми. Затова, когато някой пристъп­ва към тайнствата, той трябва да има предвид не само видимото с телесните очи, но и това, което не е видимо и е духовно.

 

Тайнствата се наричат така, защото са не просто видими, а са нещо духовно и скрито; затова Господ е казал: “Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува” (Йоан 6:63); ако гледаш само видимото, няма да получиш никаква полза; ако пък гледаш духовното, т.е. ако гледаш духовно на този предложен хляб, то приобщавайки се, ще бъдеш оживотворен4.

 

По-нататък св. Григорий казва, че само Кръщението не е достатъчно, а е необходимо и спазване на Божиите заповеди, т.е. подвижнически живот. При това подвижническият живот не е само животът на мо­наха, а изобщо изпълнението на заповедите Божии. Нашето усърдие в изпълнение на Божиите заповеди е подвиг в Христа. След Възкресението Си Христос казал на Своите ученици: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20).

 

Видно е, че апостолите трябвало да учат народите, първо “като ги кръщават”, а после “като ги учат да пазят” преподадено­то. Затова св. Григорий подчертава, че не е достатъчно само Кръщението, за да направи човека ученик на Евангелието, а е необходимо и изпълнение на Хрис­товите заповеди.

 

Св. Григорий Палама е един съборен, вселенски бо­гослов и отец на Църквата. Изобщо, всички отци са съборни (καθολικοί), защото не са били едностранчи­ви във възгледите си и изолирани в позициите си. От­ците не превръщали в абсолют нито една от състав­ните части на истината, пренебрегвайки останали­те; на тях било присъщо духовното равновесие именно защото били възродени от Светия Дух. “Съборността” на св. Григорий Палама намерила израз в неговата позиция спрямо разпространените по това време относно тайнствата и аскезата еретически възгледи, които извращавали духовния живот.

 

Първият възглед бил присъщ на месалианите, древ­ните еретици, чиито заблуди се възродили във вре­мето на св. Григорий. Според тях тайнствата на Църквата – св. Кръщение и божествената Евхаристия – нямат толкова голямо значение в спасението на човека. Твърдели, че само умната молитва съеди­нява човека с Бога, че именно тя, а не животът в тайн­ствата очиства човека и го довежда до обожение. Ме­салианите освен това учели, че в сърцето се намират едновременно и Божията благодат, и сатаната. С други думи, месалианите преувеличавали исихасткия жи­вот в ущърб на живота в тайнствата на Църквата.

 

Един друг еретически възглед, идващ най-вече от Западното християнство, бил изразяван по времето на св. Григорий Палама от философа Варлаам, с кого­то големият светогорски светец влязъл в спор. Вар­лаам придавал решаващо значение на живота в тайн­ствата на Църквата, отричайки исихасткия живот; обявявал се против исихазма и всичко, свързано с умната молитва. Главното за него било участието в св. тайнства на Църквата. Варлаам говорел и за молит­вата, но твърде абстрактно и схоластично. Той под­чертавал преди всичко, че благодатта е тварна и че богосъзерцанието е всъщност съзерцание на тварна светлина. Варлаам по принцип презирал исихастите и коментирал с насмешка исихастката традиция на Църквата, която е основа на догматите и живота на всички св. отци.

 

Св. Григорий Палама се борел едновременно и с двата възгледа. Той твърдял, както твърди и Църквата, че всяко преувеличаване на един аспект от учението и недооценяването на друг, представлява отклонение от православния живот и следователно – отдалечаване от спасението. Подчертавал, че за изцелението на човека и, следователно, за нашето спасение е необ­ходимо съединение на живота в тайнствата с подвижническия живот. Спасителният живот в тайнс­твата е безсмислен без исихасткия живот като пред­варително условие. Исихасткият живот извън св. тайнства на Църквата също е безсмислен.

 

Според светогорския светец, следователно, изце­лението на душата се достига посредством светотайнствения и исихасткия живот. Извън това съединение не може да има православен живот и православно богословие.

 

В много от своите беседи св. Григорий говори  за голямото значение на църковните тайнства. В една от тези беседи той учи, че Христос освещава ипостаста на всеки човек и му дарява опрощаване на грехове­те “чрез божественото Кръщение, чрез съблюдаване на Заповедите, чрез покаянието, което Той е дарил на пад­налите, и чрез причастието с Неговото тяло и кръв“. Двете главни тайнства на Църквата – Кръщението и Причастието – заедно със спазването на Христо­вите заповеди, донасят опрощение на греховете и ос­вещават човека. Чрез Кръщение Христос става ба­ща на човешкия род, а чрез Причастието – майка. Св. Григорий използва едно сравнение, като казва, че Хрис­тос ни “ храни както любящата майка кърми и с двете си гърди своите деца”. И по-нататък той развива тази аналогия като сравнява с гърде на кърмещата майка двете централни и основни тайнства: св. Кръщение и св. Причастие.

 

В друга беседа той отново говори за силата на тези две тайнства на Църквата. Христос приел човеш­ко естество и затова също като нас имал душа и тя­ло. Чрез тялото Си Той претърпял страдания, смърт и погребение, а после възкръснал от мъртвите и по такъв начин ни предал да извършваме безкръвната жертва и да ползваме плодовете на спасението.

 

Виждате ли, че родът и сродството Христови не произлизат по естество, а по благодат и по закона на благодатта?… Защото всеки, който се е кръстил в Хрис­та, се е облякъл в Христа, според Павел, бидейки чедо на други по естество, става свръх-естеството чедо на Хрис­тос, побеждавайки по такъв начин естеството, подобно на Неговото безсеменно въплъщение от Духа Свети и Приснодева Мария”5.

 

Със слизането в ада с душата Си и с излизането Си от там Той й предал вечна светлина и живот, и в знак на това Той дарил на всички ни тайнството на св. Кръщение, така че, “чрез него получаваме спасение, чрез това тайнство се обожава душата и тялото, и се възприемат семената на вечния живот”. Душата и тяло­то се освещават в двете Тайнства, и от двете зави­си нашето спасение.“ В тези две Тайнства се съсредоточава всичко, което представлява спасението – цялото Богочовешко домостро­ителство”.

 

И така, очевидно е, че св. Григорий категорично об­вързва спасението на човека със светите тайнства на Църквата. Той не ги подценява, както правели месалианите и евхитите, а напротив, считал ги за сре­доточие на духовния живот. В много от своите бе­седи той подробно се спира на всяко от тях.

 

Но св. Григорий също толкова определено твърди, че тайнствата трябва да бъдат съединени с подвижническия живот на Църквата. В противен случай бла­годатта чрез тайнства действа не за спасение и изцеление, а за осъждане. Затова наред с учението 3а тайнствата св. Григорий говори и за исихастки жи­вот.

 

Благодатта чрез тайнствата обилно се дарява на тези хора, които по съответния начин са станали го­тови за нея. Ние сме напълно недостойни за този дар, но Бог ни прави “от недостойни” – “достойни”. Необ­ходимо е обаче и ние да съдействаме чрез покаяние.

 

Ние правим себе си достойни покаяние, де­лото на покаянието се приближаваме към можещия да сътвори достойни от недостойни6[1].

 

За да потвърди тази истина, св. Григорий привежда примери от Стария Завет. Когато евреите приближили обетованата земя, те се отдали на греховна похот, и не се възползвали от “дадените им образи на тайнства”. Затова Бог ги оставил и те не влезли в земята на обещанието. Същото ще стане и с христия­ните. Светото Кръщение и всички следващи тайнства няма да ги избавят от вечно осъждане, ако “живе­ят неразкаяни и непочитащи Божиите заповеди”.

 

В друг откъс той казва, че Св. Дух, единосъщен на Отца и Сина, Сам “идва и си отива”. Той пребивава с разкаялите се грешници и не си отива от тях, а се отдръпва от неразкаяните грешници, както станало със Саул, който се лишил от Божията благодат. Затова този, който участва в тайнствата, трябва да жи­вее покайно.7

 

Както пише св. Григорий, подвигът се състои в то­ва, да живеем т.нар. исихастки живот, което е способ за излекуването на човека. Представяйки св. Богоро­дица като образец на исихасткия живот, св. Григорий говори подробно, че цел на човека е достигането на обожение, общение и единение с Бога. Това се постига чрез старание да се умъртвят (плътските) разсъдък, чувства, въображение и тщеславие, чрез съсредоточа­ване на ума в сърцето, и чрез сърцето умът да се из­дигне към Бога. Така всъщност благодарение на тайн­ството Кръщение, човекът е един “новороден младе­нец”, надарен със скрита мъдрост, който ще се проя­ви впоследствие като действена мъдрост. Възроде­ният чрез св. Кръщение човек възприема сила, за да стане причастник на славата на Сина Божи, само ако наистина живее новия живот и изпълнява евангелс­ките заповеди.

 

Изложеното до сега ясно показва, че съединението на тайнствата и аскезата е задължително. И това е учение не само на св. Николай Кавасила и на св. Григорий Палама, а предание на Православната църква. Всяка духовност, която не се основава на тази основа, не е православна. Иначе казано, чрез тайнствата Божи­ята благодат действа в съответствие с това състо­яние, в което се намира нашата душа. Така благодат­та Божия очиства едного, другиго просветлява, тре­ти обожава. Благодарение на това православният християнин прекрасно осъзнава връзката между тайнствата и степените на духовния живот. От­тук е очевидна и връзката между тайнствата и ас­кезата.

 

Църковното предание говори изразително по този въпрос. Бих искал да разгледаме два примера: едини­ят се отнася за Кръщението и аскезата, другият – св. Причастие и аскезата.

 

Кръщението в древната Църква е било предшест­вано от период на подготовка, за да могат оглашените, доколкото е възможно, да пристъпят достойно към “въвеждащото в Църквата тайнство“ на св. Кръщение. Както показва богослужебната традиция и творенията на св. отци, имало два типа оглашени. Първият включвал по-подготвените, които били приели вярата, но още не били кръстени и затова учас­твали частично в църковните молитви след като по­лучели благословението на иереите. Другият тип обе­динявал по-малко подготвените – слушащите. Те стоели в църковния притвор до четенето на Св. Пи­сание, а след това трябвало да напуснат храма. Поня­кога оглашените от по-горния чин заради някоя своя постъпка отново попадали във втория, по-нисък чин. В това се състояла пастирската грижа 3а оглашени­те и Църквата обръщала сериозно внимание на това.

 

Показателен е способът за приемане на нови чле­нове на Църквата, според определението на Втория вселенски събор.

 

Съгласно правилото, в първия ден, след четенето на специални молитви, приеманите започвали да се на­ричат християни; на втория ден ги причислявали към чина на оглашените; на третия ден четели заклина­нията, след което ги учели на основите на вярата, т.е. оглашавали ги, след това им позволявали да стоят в църква, 3а да слушат Писанието, и накрая ги кръщава­ли. Ето правилото: “В първия ден ги приемаме като християни, във втория – оглашени, сетне в третия ги заклинаме с трикратно духване в лицето и ушите, и по такъв начин ги оглашаваме и ги караме да остават в цър­квата и да слушат светото Писание; подир това вече ги кръщаваме” (Правило 7).

 

Цитираното правило на Втория вселенски събор наред с учението на св. отци и църковната практика удостоверява, че оглашението не е било само теоре­тично запознаване с основите на вярата, а е в пълна мяра литургично и терапевтично действие. Това е особено добре откроено в Огласителните поучения на св. Кирил Иерусалимски. Свети Кирил предписва на оглашените да се изповядват преди Кръщението: “Настоящето време е време за изповед”. След това той ги насочва да преминат през заклинания, които се че­тели постоянно: “Заеми се със заклинанията”. Накрая той ги подбужда да изучават вярата: “Бъди прилежен кът оглашението и помни прочетеното”. Всички тези способи служели на оглашените pа очистване на сър­цата им. “Покажи в подвига сърцето си очистено. Очис­ти своя съсъд, 3а да възприеме повече благодат” – насто­ява св. Кирил.

 

Оглашението продължавало от една до три годи­ни. Имало, разбира се и по-особени случаи, когато то­ва време се съкращавало. Първият вселенски събор пос­тановил: “За оглашаването е потребно време и подир кръщението е нужно по-дълго изпитание”.

 

Времето на аскезата продължавало и след Кръще­нието. Това означава, че след като се кръстели хрис­тияните били длъжни да изпълняват Божията воля, както посочихме по-горе. Освен това, ако някой от кръстените паднел в тежки прегрешения, от които ставало очевидно, че вече не е жив член на Църквата, то естествено, той отново попадал в разреда на ог­лашените. Над такива хора не се извършвало отново тайнството Кръщение, но във всеки случай им се налагало отново да преминат през етапа на покаяние­то. Църквата определила четири степени на покая­нието. Към първата се отнасяли “плачещите”, кои­то стоели извън храма и просели за милост христия­ните. Към втората се отнасяли “слушащите”, кои­то оставали на божествената Литургия до четене­то на Писанието и след това излизали от храма, заед­но с оглашените. Към третата степен принадлежа­ли “коленичещите”, които оставали в храма в продължение на цялата Литургия, но стояли на колене. Към четвъртата степен били причислявани “присъства­щите”, които стоели заедно с верните до края на Ли­тургията, но не се причастявали. Накрая, след като преминели последователното през тези степени, те били допускани до пречистите Тайни на тялото и кръвта Христови. Описание на степените стъпка по стъпка четем в правилата на Василий Велики.

 

Волен убиец и покаял се отпосле нека двадесет години бъде без причастие със светите тайни; а тия двадесет години се разделят по следния начин: четири години трябва да плаче, стоейки извън вратите на молитвения храм и молейки влизащите в него верни да се молят за него, като изповядва престъплението си; подир чети­ри години нека бъде приет в числото на слушащите пи­санието и с тях да излиза от църквата в продължение на пет години; седем години да се моли и излиза с припада­щите, а четири години пък да стои само с верните, но без да се удостоява с причастие. Подир като се изпълни всичко това, нека се причасти със светите” (Правила на Василий Велики, 56).

 

Цялата тази последователност се крепи на църковните канони, защото грехът се разглежда като болест и отпадане от общението с Бога. Грехът най-вече и преди всичко е помрачаване на ума, и съответно – по­каянието е лекуване и просветляване на ума. Когато св. Василий Велики определя срок за отлъчване от бо­жественото Причастие, той прави заради лечение­то на падналия в грях човек. Ето защо светителят афористично отбелязва: “Изцелението се определя не от срока, а от начина на покаяние“. Очевидно аскезата е необходима, както преди Кръщението, така и след него.

 

Същото се отнася и за св. Причастие, за приема­нето на св. Тайни. Преди св. Причастие е потребно усилие и духовен подвиг. Св. Николай Кавасила, пояс­нявайки думите на Христос: “Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и ко­ято ще ви даде Син Човечески” (Йоан 6:27) и тези на апостол Павел: “Който не иска да се труди, не бива и да яде” (2Сол. 3:10), говори за труда, който предшества св. Причастие. Ако заради тленната храна се изисква труд с пот на лицето, колко повече е потребно и за св. Причастие. Освен това, Христос чрез тайнства­та става наш съратник. Съратникът не предлага ръ­ка за помощ на ленивите и унилите, а на тези, които са силни и смели, които са твърди и решителни пред лицето на противника.

 

Христос, насищайки ни, ни помага”. Не на лежащия и отпуснатия подава ръка Съратникът, а на изпълне­ния със сила, на дръзновения и мъжествено противосто­ящия на врага8.

 

Но и след св. Причастие подвигът не трябва да спи­ра, за да се съхрани благодатта на тайнството. Ние се убеждаваме в това, четейки молитвата след св. Причастие. Вярващият се моли Бог да му даде покая­ние, сълзи и сила да остане причастен на Христа.

 

Ти, Който доброволно ми даде Твоята плът да хра­на, бидейки огън и изгаряйки недостойните, да не ме из­гориш, Създателю той, но най-вече проникни в моите членове, във всички стави, в утробата, в сърцето. Изго­ри тръните на всичките ми прегрешения, душата очис­ти, помислите освети, утвърди ставите заедно с кос­тите, просвети петте ми сетива, цял ме прикови кът Твоя страх. Всякога ме покривай, брани и пази от всяко душегубно дело и слово. Очисти и умий, и ме украси, раз­хубави, вразуми и ме просвети. Направи ме свое обита­лище – само на Духа, и да не бъда вече обиталище на гре­ха. Та като от Твой дом, с влизането на Причастието, да бяга от мене като от огън всеки злодей, всяка страст...” (Симеон Метафраст, 3 молитва след св. Причастие).

 

Причастилият се умолява също и Божията майка да се застъпи пред Своя Син, Който да му дари покая­ние и съкрушение на сърцето: “Ти, която си родила ис­тинската Светлина, просвети моите духовни очи на сърцето. Ти, която си родила Извора на безсмъртието, оживотвори мене, умъртвения от греха. Ти, добросърдечна майко на милостивия Бог, помилуй ме, дай ми умиление и съкрушение в сърцето ми, смирение в помислите ми” (5-та молитва след св. Причастие).

 

Така и преди, и след св. Причастие е необходим жи­вот в подвиг, защото благодатта Божия, която идва чрез приобщаването с Тялото и Кръвта Христови, действа в съответствие със състоянието на човека. Ако човекът се намира в състояние на очистване, тя го очиства; ако се намира в състояние на просветле­ние, тя го просветлява; ако се намира в състояние на обожение, тя още повече го обожава. По такъв начин св. Причастие става очистване, просветление и обо­жение. Когато обаче човекът не е в състояние на по­каяние, макар и да се намира на стадия на очистване­то, св. Причастие става за него огън и наказание, дейс­тва за осъждане.

 

В заключение още веднъж ще отбележим, че цяло­то църковно предание потвърждава необходимост­та от съединение на тайнствата и аскезата. Разде­лянето им поражда погрешни представи и настрое­ния в духовния живот, които не съответстват на православната духовност.

 

 

 

 

 

1 ΦΙΛΟΚΛΙΑ των νηπτικον και ασκητικων, τ.22, Θεσσαλονίκη, 1979, σ.276

2Пак там, σ. 278.

3Пак там, σ. 280.

4ЕПЕ, τ. 11, σ. 406

5 Св. Григорий Палама, ЕПЕ, τ. 11, Θεσσαλονίκη, 1986, σ. 444.

6Пак там, σ. 406.

7Пак там, τ. 10, σ. 482

8 Св. Николай Кавасила. Седем слова да живота в Христа, 4, 89.


 



 

превод: Мариян Стоядинов

Из “Православната духовност”, Праксис, 2005

 

 

Единственото ново нещо под слънцето

Април 19, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Свети Йоан Дамаскин казва, че Христос е „единственото ново нещо под слънцето”. Нека разгледаме два въпроса относно това.

 

Първо, Христос е единственият нов човек в историята след създаването на света. Бог създаде умните духове – ангелите, след това създаде сетивния свят и накрая човекът, който бе венец на цялото творение. Оттогава всичко се повтаря, нищо не е ново. „Единственото ново нещо под слънцето” е Богочовекът Христос, тъй като божествената природа се съедини с човешката и ипостас на човешката природа стана Логоса, второто лице на Света Троица.

 

Вторият момент е, че начинът, по който Христос бе заченат беше нещо ново за човечеството. След падението на Адам и Ева зачеването и раждането на всеки човек е свързано с удоволствието и болката. Всяка жена зачева с удоволствие и ражда с болка и труд, които са резултат от падението.

 

Но зачеването и раждането на Христос преодоля тази връзка между удоволствието и болката. Богородица зачена от Светия Дух без семе и следователно без удоволствие, тя забременя без труд и роди Христос без болка и родилни мъки. Разбира се, по-късно когато беше до Кръста тя вкуси болката, защото не я беше вкусила в раждането. Въпреки това, зачеването и раждането на Христос без мъки и болка е ново нещо, появило се в човечеството.

 

Това ново нещо с двата му конкретни израза може да бъде преживяно и от човек, който е свързан с Христос. Христос е Богочовек, а хората чрез Неговата сила могат да станат богоподобни и да достигнат до обожение, както виждаме в живота на светците. Христос бе заченат без да причинява удоволствие и болка на Богородица и християните чрез свободното взаимодействие с енергията на Христос също могат да преодолеят изкушенията на удоволствието и болката.

 

Ако наблюдавате съвременното общество ще откриете, че по-голяма част от хората живеят под властта на два големи звяра, а именно удоволствието и болката. Под удоволствие се разбира блаженството и целия хедонистичен начин на живот, на който се наслаждава модерния човек. Под болка се разбира болката, болестта и смъртта, от които страдаме.

 

Един учен пише, че психоанализата е плод на Запада в стремежа му да разбере как е възможно човек да изпита удоволствие, щастие и удовлетворение, като в същото време изпитва и болка в живота. Цялостният отговор на този въпрос ни е даден в мъдростта на отците.

 

Когато човека бил създаден от Бога, той е нямал удоволствие и болка, както анализира св. Максим Изповедник, те са резултат от падението. Оттогава съществува връзка между удоволствието и болката. Всяко удоволствие носи болка и опитът на човека да преодолее болката носи нова болка и това се превръща в порочен кръг.

 

Един пример за това е склоността на хората към пристрастяване с вещества-наркотици. Младите хора чувстват болка от ситуацията, с която се сблъскват в тяхната околна среда, те се опитват да я преодолеят чрез временно удоволствие, използвайки пристрастяващи субстанции, но това причинява нова болка, живота им става трагедия и не могат да преодолеят порочния кръг на удоволствието и болката.

 

Отците на Църквата показват пътя, по който можем да преодолеем двойната връзка между удоволствието и болката. Свети Максим Изповедник учи, че човек е изправен пред две изкушения. Едното от тях е принудително, а второто доброволно (първото е болката, а второто е удоволствието-бел. прев.), тъй като никой не иска болестта, болката и смъртта. Ние трябва да се въздържаме от неволното изкушение и да ненавиждаме волното изкушение, но когато то дойде ние трябва да го приемем с вяра и търпение, защото това е начина, по който съзнателното удоволствие се лекува. Доброволното приемане с вяра на принудителната болка лекува съзнателното удоволствие.

 

Ето защо, на празника Благовещение нашата Богородица ни показва, че въплъщението на Христос е начало на божествената икономия, защото Христос е „единственото ново нещо под слънцето”. След въплъщението на Христос няма нищо ново, всичко е старо. Който иска да стане нов трябва да е свързан с Христос, Който „обновява тварите”, защото това е начина да се претворим, да се освободим от порочния кръг на удоволствието и болката и да се обожим.

 

превод от английски

източник: http://www.johnsanidopoulos.com/

 

Аз съм слуга на всички и винаги

Февруари 2, 2015 in Беседи, В търсене на вярата

 

   Ученици от 7-ма обща гимназия на Калитея в Гърция наскоро интервюираха Негово Високопреосвещенство Митрополит Иеротей задавайки му 19 въпроса относно актуални църковни проблеми, както и лични въпроси в търсене на  насоки в трудните и спорни моменти от църковния живот. По-долу са поместени въпросите и отговорите, публикувани в техния училищен вестник.

 

 

1 Въпрос: Има ли определение за това какво е душата?

 

Отговор: Душата е творение на Бога, създадено  чрез Божествената  енергия; тя е жива, безсмъртна по благодат, отделна от тялото, но и свързана с него. Човекът е съставен от тяло и душа и поотделно те не изграждат човека. Църквата не вярва в предсъществуването на душата без тялото, или на тялото без душата. Душата е духовният компонент на човешкото съществуване, който дава живот на тялото. Удивително е човек да опознае душата на дадена личност, а не само да се фокусира на неговото тяло.

 

2 Въпрос: Какво ви накара да станете свещеник?

 

Отговор: Аз станах свещеник заради църковния начин на живот, който водех от ранна възраст, и заради моята любов към Бог и човека. Това беше естествен резултат от  църковния живот и аз се чувствам много добре. Като малко дете обичах свещения храм и бях свързан с него. Аз бях вдъхновен от хора, които имаха любов към Бога и Църквата. Станах свещеник от любов и не защото нямаше какво друго да върша. Сега аз съм не само щастлив, но и свободен. Мен не ме е грижа за „съществуването”, а за „качеството на съществуване”; аз не се боря за щастие, а за свобода. Има голяма разлика между тези две неща.

 

3 Въпрос: Как се чувствате на тази позиция и каква е вашата връзка с Бог?

 

Отговор: Като епископ аз чувствам, че нося отговорност за християните, за клира, за младите и за възрастните. Аз съм слуга на всички и винаги, когато те  искат, аз съм техен баща и лечител. Разбира се, когато човек служи Св. Литургия и се моли, той чувства  присъствието на Бога. Бог не е идея, безлично същество, ценност, била тя и  най-съвършената, a е Божествен ерос и като възлюбен Той се приближава към човека и привлича към себе си онези, които го заслужават.

 

4 Въпрос: Защо хората, особено младите, се дистанцираха от Църквата?

 

Отговор: Те се дистанцират, защото  чувстват Църквата като нещо, което тя не е, те я чувстват като религия, като сувенирен магазин, като старчески дом и т.н. Ние всички носим вина за това: и ние, духовенството, за това, че не сме показали какво Църквата наистина е; и младите, които не търсят по-дълбоката „същност” на Църквата. За да откриеш нещо дълбоко, ти трябва да го обичаш, да те боли за него и да го търсиш. Църквата не е място за бунт срещу всички енорийски свещеници и цялото лицемерие, но духовен фар, който осветява и ръководи.

 

5 Въпрос: Каква е и каква трябва да бъде ролята на Църквата в днешната криза?

 

Отговор: Нейната роля е винаги една и съща, да обединява и да лекува. Когато има  чувствителен свещеник в енорията, той може да я организира и направлява като духовна терапевтична общност. Църквата е майка на всички, приема всички без дискриминация и им предлага смисъл в живота.

 

Трябва обаче да кажа, че когато говоря за Църквата, не говоря за институцията, за Синода на Митрополитите и за група свещеници, а за единство от клир и миряни, които са кръстени и живеят според словото на Христос. Вие също сте членове на Църквата. Не се разделяйте от нея.

 

6 Въпрос: Как употребява Църквата своето материално богатство?

 

Отговор: Първо бих искал да кажа, че това, че Църквата има много богатства, е мит. Това е т.нар. мит за огромното богатство. Църквата понастоящем има 4% от първоначалната си собственост, от която тя при случай дава за създаването на болници, училища, университети, институции и т.н. Това, с което разполага Църквата, дава за благотворителност. Често Църквата е помагала на държавата да се възстанови и да не банкрутира. Това е истина, която никой не трябва да забравя. По-нататък, истинското богатство на Църквата е нейното богословие, богослужението и нейните членове – християните.

 

7 Въпрос:  Трябва ли Църквата да бъде модернизирана по някои въпроси  и по кои по-точно?

 

Отговор: Църквата е с традиция, която може да се адаптира към всяко време, към всеки век, без да губи своята същност. Няма нужда тя да бъде секуларизирана, да се правят компромиси, но тя подканя хората да търсят. Това е място, което е подобно на истинския ерос, който не е тривиален, но кани хората да търсят вътрешната красота на другия. Красотата на хората е не само външна, но и вътрешна. Това се случва и с Църквата. По някои въпроси тук може да има модернизация, когато това е свързано с откриване на истина без загуба на нейния автентичен живот.

 

8 Въпрос: Какво  можете да кажете за корупцията на свещениците?

 

Отговор: Тя не съществуват в такава степен, каквато другите си мислят. Навсякъде падението идва, за да се разкрие човешкия елемент. Мнозинството от свещениците започват с добро намерение за доброволна жертва. По пътя някои от тях губят своята цел поради много фактори. Но браншът на свещениците е сред най-добрите в нашето общество. Други ни доведоха до сегашната икономическа криза, не свещениците, борещи се да помогнат на хората и да балансират обществото, да утешат засегнатите.

 

9 Въпрос: Какво е вашето мнение за атеистите и друговерците?

 

Отговор: Аз не мога да направя разлика между атеистите и религиозните хора, базирайки се на външни критерии. Аз не мисля, че има атеисти, защото тези, които заявяват че са атеисти, вярват в нещо и му приписват божествени характеристики. Може да има атеисти, които вярват, и християни атеисти. Атеизмът е не само идеология, но и практически живот. Освен това съвършеният атеизъм е на едно стъпало  преди съвършената вяра, по парадоксален начин. Тези от другите религии имат собствена традиция, която е компонент на всяка култура. Трябва ние всички да сме загрижени да не бъдем фанатични, расисти, насилници. Религиозният фанатизъм е равен на най-лошата форма на шизофрения.

 

10 Въпрос: Как Бог съди добрия човек и лошия християнин?

 

Отговор: Аз не мога да знам това. Не мога да проникна в ума на Бога. Обаче аз обичам да казвам, че се радвам, че ще бъда съден от Бог, а не от хората, защото Бог вижда в нашите души нашите намерения и обича хората, докато хората съдят външно и са много жестоки. Аз се страхувам повече от безсърдечието на хората.

 

11 Въпрос: Какви са отношенията между православни и католици днес?

 

Отговор: Тук има различни традиции, богословски различия, също така културни, социални и психологически различия. Богословските диалози, които се провеждат днес, когато те са  искрени и без скрити цели, могат да бъдат полезни за добронамерените, които търсят истината.

 

12 Въпрос: В училище говорихме за тайнството на брака. Какво мислите за решението да се позволят еднополови бракове? Какво ще кажете и за политическите бракове?

 

Отговор: Църквата има свое собствено богословие относно брака. Според Христос бракът е съчетание на мъжа и жената, за да бъдат те семейство и да създадат място на любов и мир. Учението на Църквата не приема брак между хора от същия пол. Това не може да се случи. Но Църквата не е отговорна за онези, които искат да живеят извън нейната традиция и искат да имат политически брак.

 

13 Въпрос: Трябва ли само православната вяра да се преподава в училище или трябва и други религии да се преподават?

 

Отговор: Води се голяма дискусия относно този въпрос. Много планове бяха предложени и много мнения изказани. Във всяко предложение има плюсове и минуси. Отвъд правилната образователна програма, която отговаря на целите на образованието, аз мисля, че въпросът зависи от професора, който преподава, и от учениците, които търсят и жадуват. Мен ме притеснява, когато някой преподава без вяра и когато хората слушат механично, равнодушно, без желание да търсят.

 

14 Въпрос: Каква е връзката между постенето и Светото Причастие?

 

Отговор: Светото Причастие е върховното събитие в църковния живот; то е общение, смесване, съюз и любов. И всяко събитие като това изисква искрен подход с подходяща подготовка. Постът е начин за подготовка на тези, които могат да постят, но участието в Светото Причастие се основава на условия, прогласени от служещия  на Св. Литургия: „Със страх Божий, вяра и любов, пристъпете”. Това, което се изисква, е страх от Бога, вяра и любов.

 

15 Въпрос: В какво се състои важността на изповедта?

 

Отговор: Изповедта е тайнство на диалог с Бога посредством свещеника. Ние сме свикнали да имаме монолози със себе си, затваряйки себе си в мрачни мазета и ние нямаме силата да отворим нашите затворени отделения, затова в нас има мрак и плесен. Чрез изповедта ние спираме трагичния монолог и участваме в диалог с Бога, напускайки света на илюзията и отваряйки себе си нагоре към светлината на истината.

 

16 Въпрос: Какво е грях?

 

Отговор: Грехът е болест, смърт, прекъсване на връзката с Бога и нашия ближен; това е болест на самолюбието и егоизма.

 

17 Въпрос: Какво се случва с душата след смъртта през първите 40 дни?

 

Отговор: Със смъртта човек не е доведен до „абсолютната нула”, както някои твърдят. Когато душата е отделена от тялото, тя остава жива и ще се върне отново в него, когато то бъде възкресено. Аз не съм се натъквал в нито едно патристично писание на това, че душата остава с нас 40 дена след смъртта на тялото и след това отива някъде другаде. Душата е нематериална и при излизане от тялото тя продължава живота, който е имала тук, според  желанията си.

 

18 Въпрос: Някои мислят, че Второто Пришествие ще се случи скоро. Може ли това да се предскаже от Свещеното Писание?

 

Отговор: Христос ни учи, че ние не можем да знаем кога Второто Пришествие ще се случи, но това ще стане изведнъж. Въпросът е, ние да сме почтени към Бога, към нашите ближни и към самите себе си всеки ден, да сме в мир с нашата съвест и да обичаме нашите  ближни без егоизъм, което е най-важното нещо. Аз не мога да приема фалшивите пророци, които причиняват агония и съмнения сред хората. Аз обичам да говоря за живота, любовта, алтруизма и божествения ерос.

 

19 Въпрос: Какво е вашето мнение за Дарвинизма?

 

Отговор: Има различни теории относно творението и за еволюцията на човека. Конфликтът между християнството и науката е главно в Западния свят, сред другите християнски традиции. В Православното богословие, което е изразено от Отците на Църквата, няма конфликт между богословието и науката, защото те действат в различни области.

Но за мен, като християнин и богослов, това, което главно ме занимава, е друга еволюция: как ние като хора можем да бъдем обожествени – да станем богове. Как ние можем да трансформираме нашите животински действия в човешки и божествени. Как самолюбието може да се промени в любов към Бога и към другите хора. Как адът на нашия живот може да се превърне в рай. Как нашите биологични импулси могат да  да се усъвършенстват до божествен ерос, който преобразува и човешкия ерос. Как ние ще престанем да виждаме нашия ближен като инструмент за удоволствие и да гледаме на него с пълна радост. Как ние можем да станем хора на Богочовека.

 

Не ми харесва да бъда хвърлен в затвора и да ми дадат свободата да разкрасявам килията си. Искам да се освободя от всеки затвор. Искам свобода на духа, искам да се издигна над мимолетното и търся да преодолея смъртта.

 

превод от английски

 

 

 

Богословието като наука и като дар

Август 4, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

първа част

 

ІІ Богословието като дар и опит

 

Църковното разбиране за богословието по преимущество се заключава в това, че става въпрос за дар и опит, който се дава от Бога на този, който има съответните предпоставки за достигането на откровение, по време на което той се приобщава към нетварната Светлина, славата на нетварната Божия енергия, а също има ум, способен да вмести, изрази и запечата тези духовни опити.

 

Професор Иоан Романидис учеше, че когато някой достигне до съзерцание на Бога, той знае опитно, че няма никакво сходство между тварно и нетварно, така че различава енергиите на Бога от демонските енергии и от енергиите на човешката логика, т. е. от помислите. Този, които прави това различаване на енергиите, дали те произхождат от Бога, от дявола, от чувствата и фантазиите, се явява действителен богослов и може с точност да води своите духовни чеда.

 

По този начин, служението на богослова се отъждествява с делото на духовния отец, а служението на духовния отец с делото на богослова. Затова главния проблем на човека, касаещ неговото спасение се състои в това, той да се научи да различава тварните от нетварните енергии, както се различават волята Божия и действията на страстите и изкушенията на дявола.

 

Той учеше също, че съществуват две групи богослови на Църквата от гледна точка на опита. В състава на първата група можем да включим тези богословстващи, които са достигнали до просвещение на ума и имат умна непрестанна молитва, а към втората тези, които се явават действителни богослови, които са достигнали до съзерцанието на славата Божия в човешката природа на Логоса и могат да беседват безпогрешно за Бога, и да водят хората безпогрешно към обожение.

 

Църквата, възкръсналото Христова Тяло, живее в историята, възприема човека в състояние на падение и го води към спасение, към обожение. Това превръщане на човека от паднал в обожен се явява най-важната цел на Църквата. Това означава, че Църквата, съгласно множество агиографски и светоотечески текстове се явява духовна лечебница, духовна болница, коята излекува човека и превръща самолюбието в боголюбие и човеколюбие.

 

Както във всяка болница съществуват лекари, които знаят метода и способа на лечение, сащо има и болни, които страдат и се мъчат и искат да се изцелят; същото се случва и в Църквата. По преимущество целител е Христос и лицата, с помощта на които Христос изцелява, са свещенослужителите. Но особенно това са светиите, които знаят какво е здраве, какво е болест, и какъв е метода за излекуването на всеки духовен недъг. Съществуват също и членове на Църквата, които не знаят, че са болни, или не искат да се изцелят, създават различни проблеми в областта на църковния живот.

 

В тази перспектива Църквата е дала званието богослов на трима велики светии, както беше уточнено в началото, а именно: св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов. По-късно към тях бил прибавен и четвърти велик богослов, свт. Григорий Палама, архиепископ на Солун в 14 в. когото вселенският патриарх Филотей Кокин, написл за него песенно последование, т. е. служба, нарекъл четвърти богослов.

 

По-нататък ще бъде указано, защо тези четири велики личности са били назовани богослови. Общият признак за тях, е че са живели в Божията Светлина и са говорели за нея. Тоест, не са били хора със силна логика, можещи да говорят по философски за Бога, а са видяли Бога като Светлина и в Светлина, и са ни оставили свидетелство за тази божествена Светлина, т. е. те са били боговидци- Светци в Светлина.

 

1. Свети евангелист Иоан Богослов

 

Христовото Преображение на планината Тавор било значително събитие в живота на Господните ученици, а също и в живота на Църквата, защото там се открила славата на Божеството, чрез човешката природа на Христа, която по силата на ипостасното съединение на човешката природа в лицето на Логоса станала източник на нетварните енергии на Бога.

 

На планината на Преображението между тримата ученици се оказал и евангелист Иоан. Той видял славата на Бога, осенило го светъл облак, нетварната скиния на Бога, присъствието на Светия Дух и той чул от дълбината на облака Отеческия глас.

 

Впоследствие той се оказал на Голгота, по време на Разпятието, удостоил се да приеме Христовата Майка, Пресвета Богородица, бил ученикът на любовта. С богословско слово той записал тези опити от боговидението в Евангелието, което се явява четвърто по ред, а също и в Съборните Послания.

 

Евангелието, което написал той, се явява най-богословското, затова и било наречено от Климент Александрийски „духовно” и било определено то да се чете в Църква от пасхалното Възкресение до Петдесетница. В течение на цялата църковна година за четене по време на божествената литургия се избират от така наречените синоптически Евангелия: на Матей, Марк и Лука. По време на светата Четиридесятница, която се явява период на подготовка за кръщаването на оглашените, ние слушаме, че Христос съгласно Евангелието от Марк учи, чудотвори и изгонва демоните. От деня на Възкресението обаче, когато новите членове на Църквата са получили кръщение, се чете богословското Евангелие на евангелист Иоан, защото след приемането на тайнството и в периода на Христовото Възкресение те могат по-добре да разберат богословския смисъл, съдържащ се в него.

 

Евангелието започва с изповядване, че Христос е Словото Божие: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”3 (Ин. 1:1-5)

 

Тук по най-ясен начин Христовото Божество се свързва с живота и светлината.

 

В цялото четвърто Евангелие ние четем за възраждането на човека, за откровението на Троичния Бог на самарянката, слушаме богословското учение за това, че Христос е хлябът на живота, живата вода, светлината на света, вратата, чрез коята може да се влезе в дома на Отца, вечния живот, добрия пастир, че този, който вярва в Христос, разбира в Светия Дух, че от утробата на сърцето му излизат реките на живата вода и прочее. Удивителни са последните наставления на Христос към Своите ученици преди Неговите страдания, а също и първосвещеническата молитва към Отца, в която Той говори за единството на апостолите в съзерцанието, виждането на славата Божия, нещо което се е случило в деня на Петдесетница и др.

 

Изключително богословски са и Съборните Послания на евангелист Иоан Богослов. Най-вече първото, плод на придобития божествен опит. Характерен е неговия пролог: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна”4 (1Ин. 1:1-4).

 

Тук по най-ясен начен се открива, че евангелист Иоан е придобил опитно познание за Бога с помощта на слуха, зрението и осезанието. От друга страна, от светоотеческото учение ние узнаваме, че всички телесни чувства на човека, съгласно опита, се преобразяват и удостояват да преживеят Бога и, че опитно всички чувства стават едно чувство. Така ясно се открива, че благовестието на евангелиста Иоан към християните не е идеологическо, а по преимущество е плод на опита. Той видял Христа в Неговата слава. На него му се открил истинския Живот, Който бил от началото на света. Не става дума за идеологическо проповядване, рационално, социално, а най-вече за богословско разпространение на Словото Божие, емпирическо, това е вестта за вечния живот. Ап. Иоан проповядва това, което опитно е познал, благодатта Божия.

 

Също виждаме, че целта на проповедта и пастирството се състои в това, хората да придобият общение с боговидци-светии, а чрез тях и с Троичния Бог. Това ни показва, какво всъщност е Църквата, че тя не е просто социален, филантропски или религиозен организам, но е място, в което всеки придобива общение с Троичния Бог и със светците в съответствие с основополагащата цел на църковния живот.

 

Чрез изследване на Евангелието от Иоан и неговите Послания можем да се потопим в атмосфера на богословие, състояща се от връзката и общението на човека с Бога, явяващо се в нетварната Светлина. В резултат от тази връзка човек придобива богословската добродетел любов. Затова евангелист Иоан бил наречен от Църквата богослов.

 

2. Свети Григорий Богослов

 

Св. Григорий, архиепископ на Константинопол, живял в 4 век и е наречен „Богослов” заради известните си богословски слова, произнесени в Константинопол, когато там го извикали малобройните останали православни за отразяването на арианската ерес, която в това време преобладавала в Църквата.

 

С тези слова той не само развива учението за Света Троица и богословски показва, че Логосът, второто Лице на Света Троица се явява несътворено и Светия Дух е Бог несътворен, но използва аргументи, които произхождат от личния, духовен опит, който сам имал.  По този начин св. Григорий показва връзката между благодатния опит и догмата за Света Троица.

 

В своето първо слово за богословието той определя, кой е богослов на Църквата. Св. Григорий пише, че не трябва всички да богословстват: „не по всяко време, не пред всеки и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко”. Богословието не е предмет за всички, а за „хора изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието, които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си”5.

 

Така, съгласно Григорий Богослов, богослови са тези, които са преминали през тежки изпитания, т. е. очистили са сърцето от страстите и са достигнали съзерцание на Бога, или най-малкото тези, които се стремят към очистване. За богословстването съществуват сериозни предпоставки, а именно съответсващ метод, какъвто е безмълвието, подобаващо време, защото всичко е възможно в подобаващо време, а също и доколкото е възможно и доколкото слушателите имат способност да възприемат6.

 

Говорейки за отношението между молитвата и богословието, той пише, че можем винаги да имаме памет за Бога- „Да се помни Бог е по-важно дори от това да се диша”7, но не винаги е възможно да се богословства.  Той не пречи на човека да има памет за Бога, а да богословства, и не препятства богословието изобщо, а това което не е на място, той не е против учението, а против несъразмерността (и медът приет до излишък предизвиква повръщане).

 

В друга своя беседа говорейки за това, кой трябва да богословства, той пише, че всички предмети, небесни и земни, умопостигаеми и чувствени, се подчиняват на порядък. Всички ние се явяваме членове на Църквата, но всеки има свое особено дарование. Светият Дух е един, но дарованията са различни, доколкото вместилищата възприемащи Духа не са еднакви. По-нататък той се позовава на разликата в духовното състояние между Моисей, Аарон, първосвещениците и левитите. Само Моисей се изкачил на планината Синай. Той влязъл в мрака и встъпил в общение с Бога8.

 

Говорейки за опита от богопознанието той казва, че Бог е Светлина. Още повече, „превисока светлина, така че всяка друга светлина, колкото и сияеща да изглежда, е само малка негова струя или разсейващ се отблясък”9. Светлината може да се види само чрез нейното сияние. Тази Светлина увлича човешкия ум чрез стремление, и очистеният ум се приближава към чистия Бог. Това означава, че умът на човека се очиства от Светлината на Божеството, увлича се към висотата чрез любовта към Светлината и в края на краищата вижда Бога като Светлина.

 

Имайки пред погледа си Моисей, който се изкачил на планината Синай, св. Григорий Богослов по най-ясен начин описва неговия собствен духовен опит на богопознание, който е придобил, и беседвайки за Бога, той представя своето собствено съзерцание на Бога, по време на което той Го видял „изотзад” (Изх. 33:22) , т. е. видял нетварната енергия и слава, която се нарича „великолепие”, а не „чиста природа” на Света Троица10.

 

Заниманията на еретиците без гореуказаните предпоставки е „честолюбие в словото и болест на езика”11. Позовавайки се на предводителя на евномианите той го осъжда за това, че той бързо изобретява светии и ръкополага богослови, образова ги и извършва многочислени заседания с неграмотни учени.

 

По този начин, съгласно Григорий Богослов емпирическото богословие не е предмет на заседания и светска мъдрост, а на чистота на сърцето, озарение от самия Бог, което се преподава на тези хора, които имат необходимите предпоставки за богословстване. Богословието е харизматично състояние, духовен опит, а не гимнастика за ума. Богословът бива указан от Бога, а не от собственото заявление за самия себе си.

 

3. Преп. Симеон Нови Богослов

 

В 11в в епохата, когато хората, даже и монасите, говорели за Бога, по рационален, а не по емпиричен начин, учението на преп. симеон Нови Богослов съставя етап в църковния живот и произвело истинска революция в Църквата, т. к. съгласно даденото учение исихазма се оказва основание на богословието и църковния живот.

 

Преп. Симеон Нови Богослов живеел в нетварната Светлина, виждал нетварната Светлина, виждал нетварната Божия енергия като Светлина, и когато се наложило той да говори и пише за Бога, той говорел за Божията Светлина и за приобщаването на човека към нея. Съществуват много места в творенията му, където се говори за това, какво е богословие, и кой се явява богослов в Църквата. Ние ще се спрем на някои от тях.

 

В началото той прекарва граница между покаянието и богословието, на богослова не подобава покаяние и на каещия се богословие. Между покаянието и богословието съществува огромна разлика, както между Изток и Запад. Този, който живее в покаяние напомня на немощен и ограбен бедняк, който проси милостиня, докато този, който богословства прилича на човек, живеещ в дворец, носещ царски одежди, и е роднина на царя, говори с него и слуша неговите указания и пожелания12.

 

Богословието е преживяване на Петдесетница. Когато Апостолите получили Светия Дух, те се просветили по съвършен начин и са се научили от Светлината, че Бог е Неизречен и Неизразим, Нетварен и Вечен и Непостижим. Чрез силата на Светия Дух те са получили слово на мъдростта и знания, сила на чудодейство и пророчества, говорене и тълкувание на езици, застъпничество и управление на градове и народи. Светиите са в положение на синовство, облекли са се в Христа и познали всички тайнства на Божественото Домостроителство и на бъдещите блага13.

 

Опита на апостолите продължава във вековете. И сам  преп. Симеон, както става явно от неговите текстове, е достигнал опита на Петдесетница и видял славата Божия. В един от своите химни с потресаваща точност той описва как чрез Христа е видял Три Светила, които имат еднаква енергия и сияели по-силно от слънчевата светлина. Св. Симеон пише: „Дори и в самата нощ и в самата тъма аз с трепет виждам Христа, Който ми отваря Небесата, Сам се скланя оттам и го виждам заедно с Отца и Духа- Трисвята Светлина, която е едно в Трите и в едното Три. Те, несъмнено, са Светлина и Една Светлина са Трите, Която по начин, превъзхождащ слънцето, озарява душата ми и просвещава моя помрачен ум”14.

 

По време на Божественото откровение боговидецът вижда величието, простотата и несложността на Бога, а също и Неговата безвидност, познава, че самият се приобщава към Бога, без обаче да вижда Неговата същност. Той пише: „Вижда и иска да каже и не намира слова, тъй като той вижда невидимото, безвидно и съвършено просто, съвършено несложно, непостижимо величие. Тъй като той не вижда начало, нито край, не вижда и среда и съвършено не знае как да каже, какво вижда? … предполагам, вижда не по същност, а по приобщаване”15.

 

Повече от това, преподобният достига такъв момент, когато казва, че оглашени не се наричат само некръстените, „но и този, който съзерцава славата Господня с непокрито лице”16, когато човек достига видение на Божествената слава, той става верен, иначе е оглашен в тайнствата на Царството Божие.

 

Следователно действителното богословие е опитното богословие, благодатното, и богослов е този, който достига висотата на Петдесетница и е видял славата Божия.

 

4. Св. Григорий Палама

 

В 14в. На Църквата и се наложило да се сблъска с много трудноразрешим проблем, тъй като за първи път в Православния Изток се появило схоластическото западно богословие. Когато някой не богословства съгласно своя опит, той разсъждава за истината, за Бога, смесва философия и фантазия и в резултат изпада в агностицизъм (Бог е абсолютно неизвестен и непознаваем-бел на прев.) и безбожие. Тази опасност се наблюдавала в този период в Константинопол и Солун.

 

Св. Григорий Палама станал велик богослов, т. к. той видял Бога и познал Неговата слава и с помощта на тези две духовни предпоставки отразил ереста на Варлаам.

 

Св. Филотей Кокин в съставената от него биография за св. Григорий ни съобщава за целия му исихастки живот, започвайки от детска възраст, когато той живеел в двореца, а също и подвижническия му живот на Света Гора. Именно там, в началото на своя монашески живот постоянно се молел с молитвата: “Господи, просвети моя мрак”17. Той живял подвижнически с „преизобилно”18  умно безмълвие, извършвал тайно непрестанната умна молитва  в духа и се удостоил с много дарования, служил на Този, Който вижда на тайно19.  Св. Григорий получил много откровения, като явяването на ев. Иоан Богослов, Богородица, обаче най-вече виждал нетварната Светлина, Царството Небесно,  тъй като това видение е непосредствено съединение, обожение, и тези, които го достигат, придобиват крайна любов и божествено уподобяване и особено „неотслабващо богословие чрез непрестанната молитва и умното безмълвие, смирение и плач”20. Тук съзерцанието се съединява с обожението и с „високото, неотслабващо богословие”. Св. Григорий често виждал Божествената Светлина21, това е и причината, поради която той постоянно в своите текстове говори за нетварната Светлина на Божеството.

 

Характерно е едно видение, за което той расказал на своя приятел и ученик Доротей, описано от св. Филотей.

 

Пребивавайки в свещено безмълвие и молитва, в сянката на съня, той видял, че държи в ръка съсъд, напълнен с мляко, което започнало да се излива от съсъда и да се превръща в благоуханно вино, което започнало да се стича по одеждите и ръцете му, изпълвайки всичко с благоухание. Тогава се появил някакъв достославен Мъж, изпълнен със светлина, и му казал да покаже това питие и на други и да не го оставя да се излива напразно. Несъмнено нравственото слово тук се превръща в богословско, става очевидно, че св. Григорий получил дара на богословието. Когато светият изявил своето безсилие да извърши това дело, защото нямало хора, които да обичат такива богословски слова, божествения Мъж го подбудил да направи това и да остави на Бога да устрои нещата. След като изчезнал, повествува сам св. Григорий Палама: „аз, отхвърляйки и самата сянка на съня, цялата нощ и част от деня престоях там, целия просвещаван богато от Божествената светлина”22.

 

Това свидетелство се явява важно, т. к. показва, че боговидецът може в продължение на дълго време да е в Светлината и да е просвещаван от нея. Такъв духовен опит превръща нравственото слово в богословско. Действително след този богооткровен опит, св. Григорий написал своето първо слово, посветено на преп. Петър Атонски, в което той описал цялата ценност на жителството на атонския монах, след това написал своята беседа за Въведение в храма на Божията Майка, където Богородица се представя като пример за исихаста и преимуществено за богослова.

 

В един свой текст св. Григорий, говорейки за богословието го отъждествява със съзерцанието на Бога, той пише: „Съществува и за Бога и за Неговото учение знание, съзерцание, което ние наричаме богословие”23.  Богомъдри богослови са тези, „които по-горе от ума са беседвали с Бога” и тези „които богорадостно са се научили и богоподражателно са научили нас”24.

 

На друго място той описва разликата между богословите, които са боговидци, тези, които богословстват отрицателно. Богословстващите отрицателно богословстват от невиждане, но светиите богословстват на основата на това, което е повече от видение, „изживявайки някакво грабване, но не разсъждавайки”25. Говорейки за Грегора, приятел и привърженик на Варлаам, когото представяли за богослов, без обаче да има личен опит от Бога, той пише, че последния е ръкоположен от своето собствено писане „и е самочинен учител, поради което се явява повече лъжеучител, отколкото учител”26.  Богослови са тези, които са видели Бога в Светлина, а самозваните учители учат от своя ум и своята фантазия.

 

Важно е, че св. Григорий учи, че нямащите действително знание за Бога от опит, в действителност са безбожници. Казаното е в смисъл, че те разсъждават и говорят за този Бог, който не съществува. По този начин те нямат познание за истинния Бог, а за Бога на разсъдъка и фантазията, който е и несъществуващ.

 

В посланието към монах Дионисий се описват три вида безбожие. 1 ия- е многовидната ерес на елинстващите, от които Варлаам е получил своите идеи и съответно ги е предал на Акиндин, утвърждавайки, че Божествената енергия не се отличава от Неговата същност. 2-ия вида-това е „многообразната измама на еретиците”, които не се отличават от безбожниците, т. к. имат лъжовна представа за Бога, към тях също се отнасят Варлаам и Акиндин, доколкото единия Бог те разделят на тварно и нетварно. 3- ия вид безбожие е, когато някой не излага учение за Бога от неблагочестиво благочестие, т. к.  не иска да възпява Бога по този начин, доколкото тези учения превъзхождат разбирането на мнозина.  Тук няма стремеж към обяснение на незнаещите богословието на св. отци, а отхвърлянето му под предлог, че това са велики и високи понятия за ума и не са лесни за приемане от болшинството и не всеки може без труд и леко да постигне това27.

 

Тези четирима светии, св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов и четвъртия св. Григорий Палама са боговидци и са наречени от Църквата богослови.

 

Изводът от всичко казано по-горе е този, че богословието функционира и като наука  и като дар-опит.

Образът на болница показва този двоен образ на богословието. Във всяка болница съществуват лекари и медицински персонал, който се занимава с лечението на болните, но също съществува и управление, т. е. директор, съвет, счетоводители, секретари и други, които работят за добрата административна организация на болницата. Административната структура на болницата не може да замени лечебния отдел, но и последния не може да работи резултатно без материална, икономическа и организационна структура.

 

Този образ показва връзката между богословието като дар, който служи на духовно болния човек в духовната болница Църквата, и богословието като наука, която по външен начин изследва елементи от църковния живот.

 

Богословието е преди всичко познание на Бога чрез Светлината, съучастие в „наследството на светиите в светлината” (Кол. 1:12). Такава теология предлага безпогрешно знание за Бога и помага на гладните и жадните за Бога хора да удовлетворят своето стремление. По този начин благодатното богословие служи повече за пастирско и естествено, като такова има за своя цел движението на човека от това, което е по образ, към това, което е по подобие; от битие към благобитие, от антропоцентричен жизнен подход към теоцентричен; от очистване към просвещение и обожение. Такова богословие се е развивало в манастирите, и действителните професори са професорите на пустинята, тези монаси, клирици и епископи, които лично и опитно са познали Бога.

 

Също богословието функционира и като наука, която се занимава с историческото движение на Църквата във времето, а също и културата, изграждана от членовете на Църквата и властовите и етнофилетически тенденции, влияещи на църковния организъм. Анализ и тълкуване на тези състояния се осъществява и преподават църковните богословски школи, а професорите се явяват тук това които се учат и знаят всички тези проблеми, които се появяват при историческото движение на Църквата. Това богословие трябва да й помага в нейната цел, която е ръководството на християните по пътя към обожение. Ако обаче това научно академично богословие не се вдъхновява от благодатното богословие, то няма особен вечна и сотериологчна ценност, защото, както казва ап. Павел, всичко ще изчезне и ще остане единствено любовта, като общение с Бога..

 

Аз, съм получил помощ от моите духовни отци и от професорите на богословския факултет, които са ме подтикнали към изучаването на агиографските и светоотечески текстове на Църквата и са ми открили пътя към Света Гора, където съм срещал опитни подвижници, които съзерцаваха Бога като Светлина и които са ми показали този път на опитно богословие. Така аз видях как в моя живот могат хармонично да сътрудничат богословието като наука и като дар-опит, как могат да бъдат свързани богословските школи с исихасткото и боговидческо предание на Църквата.

 

Благодаря на Бога, показал ми този път, а също благодаря на вас, че имахте търпение да ме изслушате.

 

 

1Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 3. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1983. Σ. 498.

2 Мф. 10, 16.

3 Ин. 1, 1-5.

4 1 Ин. 1, 1-4.

5 Γρηγορίου Θεολόγου. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 14.

6 Ibid. Σ. 14-16.

7 Ibid. Σ. 16.

8 Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 38 κ.ἑξ.

9 Ibid. Σ. 52-54.

10 Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 38.

11 Ibid. Σ. 26.

12 SC 51. P. 71, α.

13 SC 122. P. 110-112.

14 SC 156. P. 234.

15SC 156. P. 158.

16SC 129. P. 234.

17 Φιλοθέου Κοκκίνου. Βίος Γρηγορίου Παλαμᾶ. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1984. Σ. 80-82.

18 Ibid. Σ. 86.

19 Ibid. Σ. 90.

20 Ibid. Σ. 122.

21Ibid. Σ. 138.

22 Ibid. Σ. 142-144.

23 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 182.

24 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Α΄. Σ. 258.

25 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 458-460

26 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Δ΄. Σ. 275.

27Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 404 κ.ἑξ.

 

 

превод от руски

източник  http://www.bogoslov.ru/text/470008.html

 

 

 

 

 

Богословието като наука и като дар

Август 3, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Когато през лятото на 1966 г. за първи път посетих Света Гора като студент второкурсник от богословския факултет на Солунския университет с други мои съученици, ние срещнахме отец Теоклит Дионисиатски, който ни попита, кои сме. Отвърнахме, че сме богослови. На което той ни каза: „Църквата познава само трима богослови; св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов, а вие сте студенти от богословския факултет”.

 

Този възглед  на отец Теоклит ми направи голямо впечатление и ме научи да използвам по-точни думи относно този въпрос, защото според учението на Църквата богословието се явява опитно познание на Бога, то е дар. От това време аз постоянно се връщах към изучаването на темата и разбрах, че действително, съгласно църковната терминология, богослов е този, който говори за Бога, но за да може някой авторитетно да говори за Господ и да има истинско знание за Него, трябва предварително да има личен опит за Бога.

 

По този начин, в абсолютен смисъл на думата богослов се явява този, който е достигнал до съзерцание на Бога, съзерцание на нетварната светлина, в относителен смисъл богослов се явява и този, който говори за познанието, което имат обожените. Това се случва и с науката. По преимущество учени се явяват тези, които изследват различни природни явления и предлагат ново знание, а също и тези, които предават знанието на изследователите.

 

В „Светогорския томос”, който е написан от св. Григорий Палама, става въпрос за изповедание на вярата, което се провъзгласява от достойните в Духа. От една страна те са „посветени в същия опит”, следвали са по законния път на подвижвичеството, т. е. отрекли са се от придобиването на предмети, от човешката слава и от лошите телесни удоволствия, потвърдили са това отречение чрез подчинение на тези, които са ги предшествали в живота по Христа, занимавайки се със свещеното безмълвие и чистосърдечна молитва и са се оказали посветени в това, което е по-горе от ума, като достигнали до тайнственото, превъзхождащо разума единение с Бога. От друга страна, такива са и тези, които по отношение на последните се отнасят с почит, вяра, любов”1. По този начин, ако ние нямаме лично познание на Бога, приемаме свидетелството на отците на Църквата, които са придобили такова лично знание чрез енергията на Светия Дух.

 

Занимавайки се впоследствие с учебна и изследователска дейност, аз разбрах, че можем да говорим за два вида богословие: за научно богословие и за благодатно, или опитно богословие.

 

І. Богословието като наука

 

Христос се е въплътил в дадена историческа епоха, възприел е абсолютно безгрешна човешка природа, но тленна и подложена на страдание, живял е в конкретно обкръжение и лично е познал цялата пълнота на трагичното състояние на хората след падението.

 

Така и Църквата, възкръсналото Христово тяло, чиито живот и дейност се осъществяват в историята встъпва в съприкосновение с хората, живеещи в конкретно място и в определено време, с екзотични националности, с различни религиозни представи и разнообразни културни изразни средства. Също единството и каноничното устройство на Църквата се е съхранявало при различни системи на управление и организация.

 

Важно е да се знаят историческите и културни елементи от епохата на Христа, Апостолите и Отците. Богословието като наука изследва тези въпроси и с тях се занимават професорите от богословските факултети, които провеждат изследвания на всички исторически явления и излагат важни сведения, които могат да помогнат на студентите да станат бъдещи клирици или професори по богословие.

 

1. Изучаване на текстове

 

Светите боговидци, пророци, апостоли и отци с пастирска цел са описали в различни свои текстове опита, който са придобили. Тези текстове са книгите на Стария и Новия Завет, омилиите на отците и др. Става дума за текстове, в които писмено се съхранява богословието на Църквата, доколкото тя чрез Светия Дух записва Откровението и пак чрез Него тълкува същото Откровение. Тези текстове предават също и исторически събития от всяка епоха и личния опит, който е имал всеки от боговидците, но и особения дар, даден му от Бога.

 

Следователно, учените –богослови изследват тези текстове и откриват общите елементи, отбелязват и характерните особенности. Например думата „обожение” не се споменава в Свещеното Писание, а само при отците на Църквата. При това, духовния смисъл на тази дума се предава в Библията с други понятия, такива като „съвършенство”, „прославление”, „освещение” и др.  Също изследват езиковите особености на всеки боговидец, чрез които се изразява богооткровеното слово и причините, довели до написването на пророческия, апостолския или светоотеческия текст. Тези видове работа се осъществяват от внимателни изследователи, които обаче имат църковен опит, защото иначе те могат да достигнат до невероятни изводи, както забелязваме в западната християнска мисъл.

 

Пророческите, евангелските, апостолските и светоотеческите текстове се съхраняват в различни видове, записани с маюскулно или минускулно писмо, датират се от различни векове, имат разночетения, които се установяват от специалисти, обладаващи знания по филология, а също и значителни знания по палеография. Важно е да се установи хронологията на текста, да се възстанови този текст благодарение на критическото му издаване в неговата по възможност, първоначална форма, да се изследват светоотеческите места, на които се позовава писателя, и да се направят съответните посочки. Този род научна работа води до много достойни резултати.

 

2. Църковната история

 

Църквата е живяла във времеви периоди и й се е налагало да преодолява разнообразни проблеми: религиозни, социални, политически. Сам Христос е казал на учениците си, че: „Аз ви пращам като овце посред вълци”(Мт.10:16). Следователно, новото свидетелство на Христа, което било предадено на Апостолите, Апостолските мъже и последващите отци, е влязло в стълкновение със своята епоха и създало многочислени проблеми. Гоненията на Църквата съставлява славен период в нейния живот, църковната история от този период трябва внимателно да се изучава, за да бъде подобаващо описана и оценена.

 

Също, както е известно, християните се появяват в историята като трети род, т. е. те не били нито юдеи, нито идолослужители. Те имали съзнание, че са нова действителност, отлична от тези две категории. Това означава, че Църквата в първите векове е живеела сред два велики религиозни, политически и културни свята-юдейския и елинския. Особенно, когато Църквата излязла от района на Палестина по широките простори на Римската империя, където господствало гръко-елинското предание с различни философски течения, тя трябвало да отговори на всички предизвикателства. По този начин древната Църква заимствала някои елементи от юдейското предание, а други от елинското, за да изрази своята богооткровена истина. Също й се наложило да примирява юдеохристияните и християните от езичниците, както виждаме в текстовете на Новия Завет и Апостолските мъже.

 

Великия проблем, който трябвало да решат отците от 4в. се състоял във връзката между богооткровенната истина на Църквата и елинската философия. Съществували някои християни, повечето еретици, които се стараели да изтълкуват Откровението по принципите на елинската философия. В резултат вярата започнала да се осветскостява, т. к. те елинизирали християнството. Обратното, отците на Църквата, в полемиката с тези философстващи християни, християнизирали елинизма, заимствайки някои термини от гръцката философия и предавайки им друго значение, за да изразяват богооткровенната истина, и тази истина да не се изменя от новото културно обкръжение. Отците виждали онтологичните и космологични въпроси, вълнуващи хората в тяхната епоха, и им давали отговор чрез богооткровената истина. По този начин Църквата отразявала ереси и разколи, защитавайки православната вяра, което и се случвало на Вселенските и Поместните събори, които утвърдили вероопределения и канони за единството на вярата и каноничното съзидание на Църквата.

 

Всичко това се изследва от различни учени богослови, когато  се излага църковната история, историята на догматите и църковната догматика, за да получат християните по възможност, точни сведения за историята на църквата, също и да видят как Църквата, чрез своите светии, които били просветени от Светия Дух, е могла да съхрани богооткровената истина, която е открил Христос на Апостолите.

 

3. Църковните изкуства

Християните обичат Бога и изразяват това разнообразно. Те се събират на определени места, за да служат на Бога и да изразят своята вяра. Също извършват Божествената Евхаристия, която се явава център на духовния живот, за да се приобщят към Тялото и Кръвта Христови.

Изграждането на молитвени храмове се осъществява в различни видове и стилове, които Църквата е възприела под влияние на мястото, в което живее. Но, в края на краищата тя е създала тези храмове съгласно своето собствено предание. Едновременно тя е възприела и различни културни разновидности на епохата като: музика, живопис, поезия и др. оценила ги  и ги преобразила за да изрази още по-добре своята истина.

Най-дълбоката и цел е била да изрази нетварната истина, която обладава, с помощта на тварните образи от настоящето, които трябвало да стават все по-добри, по такъв начин, че да не заключат човека в тварните образи, но да го отпратят в нетварния храм, към нетварните служения, към нетварния Божествен закон. В тази перспектива Църквата създавала храмове, украсявала ги, определяла способ за богослужение.

 

Всичко това трябва да бъде изследвано от учените изследователи, за това, да определят способа, с помощта на който исторически се труди Църквата, а също, как тя  възприема различните културни образи от настоящето и ги преообразява, как развива културата, без обаче, напълно да се отъждествява с нея.

 

Човек е създаден от Бога по Негов образ и подобие и бил поместен в Рая за това, да пребивава в постоянно общение с Него. Адам и Ева обаче чрез своето падение изгубили това общение с Бога и в своя опит да съхранят и изразят следите от него те започнали да почитат тварта. По този начин, от своята автентична връзка с Бога те изпаднали в някакъв религиозен живот, покланяйки се на идолите като на богове и придържайки се към различни религиозни идеологии. Религиите се явяват израз на слабостта на човека, която се случила в резултат от отдалечаването от Господ, и водят към фанатизъм, религиозни войни и др.

 

В същото време, някои християни, имайки различни възгледи, изменят християнската вяра. В резултат се  съдават различни християнски изповедания, които са основават на господството на логиката, както е станало със схоластическото богословие, или се основават на някакво господство на етиката, като пуританството. Всяка от тези религиозни системи е развила особени догматични учения, литургически образи, които трябва да бъдат изследвани и изучени.

 

Още повече, че във всички подобни християнски групи, от време на време се появяват различни течения, като, например, така нареченото диалектическо богословие, политическо богословие и др. Тези течения също трябва да бъдат изследвани, за да можем да ги изучим и оценим в отношение към Православната Църква.

 

Също така някои християнски изповедания по най-тесен начин са свързани с различни политически и социални видове дейност, опитвайки се да доминират в социалното пространство. Ние, като богослови, не можем да пребиваваме в неведение относно появата на Запад на различни племена, например франките, които са завзели Европа и са разпространили различни  християнски възгледи, от тези на апостолите и отците на Църквата. Виждаме това в „Диалозите” написани от св. Григорий Двоеслов, папа Римски.

 

Философските течения, които периодично са се развивали в Европа като: просвещение, романтизъм, модернизъм, постмодернизъм заедно с различните революционни движения са повлияли положението на Запад и на страни от Изтока, също както и на християнски изповедания.

 

Естествено, че тази философска, социална, политическа и културна страна трябва внимателно да се изледват, за да знаем, какво предизвикали тези явления и какви последствия са имали за някои части от християнския свят, а също, как те са повлияли до определена степен живота на Православната Църква.

 

5. Изучаване на съвременния живот

 

Църквата се занимава с човека и се стреми към това, да му възвести свидетелството за Царството Божие, а също и към това да го доведе до спасение. Обаче, Отците винаги са се старали да постигнат човека от своята епоха, мисленето му, и да говорят с него по съответсващия начин, за да му помогнат да влезе автентично в църковния живот. Това не е лесна работа, доколкото е нужно да се говори на езика на всеки човек заради неговото изцеление. Проблемите, които занимават хората от нашето време, са социални, психологически, битийни и духовни.

 

Социалните проблеми възникват във връзка с начина на живот на хората в обществото, въвъ връзка с различни доминиращи в обществото течения, и с различни господстващи социални тенденции. Психологическите проблеми възникват поради неувереност, причините за която са различни, поради болести, страдания, семейни проблеми, отсъствие на целесъобразност в живота. Битийните проблеми са свързани с отговор на житейските проблеми на земята, със смъртта и понятието за битие. Духовните проблеми имат връзка с търсенето и общението с истинския Бог.

 

Трябва да се изследват съвременното социално обкръжение, в което ще работи клирика, да се определят доминиращите проблеми, господстващите социални течения, които влияят в различна степен и на християните. Когато някои разбере тази среда и в пълнота психологията на християнина, който той обгрижва, тогава той мое да му окаже решителна помощ. Подобно на това както Христос се е въплатил и по този начин е победил греха, дявола и смъртта, така и всеки клирик, когато по някакъв начин вниква в проблемите на човека и истощается, тогава той познава условията на живот и може решително да помогне.

 

Пастирството на Църквата се стреми към спасението на всеки човек: невярващия, еретика, агностика, страстния, себелюбеца, схизматика и др. Това пастирство се осъществява с Божие просвещение, но също не трябва да се игнорира и знанието на религиозните, културни и социални параметри, защото Църквата никога не работи по монофизитски, гледайки само на духовната страна, не забелязвайки историческото и социално битие.

 

За всичко по-горе казано е необходима богословската наука. Добре е свещенослужителят да има различни научни знания и да е в курса на относително господстващите представи, например, за съвремените достижения на генната механика, молекулярната биология. В резултат той ще може да предложи автентично богословско слово за това, да спечели съвремения човек и да му помогне в разрешаването на различни възникващи проблеми.

 

Богословските школи са способни да дадат много ценно на съвременния студент по богословие, по гореуказаните въпроси и могат да му предоставят необходимите научни средства в делото на пастирското му служение, обърнато към съвременния човек.

 

Обаче не трябва да пропускаме другата страна на богословието.

 

следва