Деветдесетте години на ХХ век бяха особено време в историята на нашата Църква. Може би най-удивителните за повече от хилядолетното й съществуване в Русия. Тогава, образно казано, паднаха веригите, които свързваха всички прояви на църковния живот по време на съветската власт. Може би отстрани това да не е било много видно, но за нас, хората, които през деветдесетте вече бяхме в Църквата, това беше напълно необичайно и неочаквано време.

Деветдестте години: радост и катастрофа

В края на осемдесетте започнаха да се откриват манастирите и храмовете. Вероятно е нужно все още да бъдеш човек от онзи, съветския период, за да разбереш пълния смисъл, вложен в простите думи: „откри се храмът”. Днес дори се появи прослойка от хора, които възприемат откриването  на храмовете като нещо опасно и враждебно, с което трябва да се борят. А тогава… Пристигаш в някой град или село, виждаш храма и първият въпрос, който ти идва на ум е: „Действащ ли е или не?” Сега е странно дори да си представим такъв въпрос. Много добре си спомням, как на нас, населниците на Лаврата¹, ни съобщиха: “Отвориха Оптина пустиня!”… Или следното: тече юбилеен Поместен събор на Руската Православна Църква, посветен на хилядолетието от Кръщението на Русия. Всички очакват необикновено важна новина и ето, накрая, на втория ден от Събора, тя пристига: получено е разрешение за откриване на Киево-Печорската Лавра. Преговорите – мъчителни, дълги, прекъсващи се – се водеха в продължение на няколко месеца преди събора. Руините, които стояха с десетилетия в центъра на един или друг град, изведнъж започваха да се ремонтират, започваха богослужения, събираха се хора… Всичко това бяха характерни за времето черти. Вече в началото на деветдесетте години върху тази радост от освобождението на Църквата падна сянката на тежки, дори катастрофални събития – разрушаването на държавата и рязкото обедняване на народа. Като човек, който е роден и израснал в покрайнините, аз мога да свидетелствам, че за преобладаващото мнозинство от населението разпадът на страната беше чудовищна трагедия, още повече, че веднага след него в някои райони избухнаха военни конфликти. От всичко това най-много пострада руското население в бившите съветски републики. И до ден днешен не секва потокът от бежанци (макар да не ги наричат така, но по същество те са именно бежанци) от различни краища на единната някога страна. Разбира се, това усложни по-нататъшния живот, включително и църковния. Но въпреки всичко Църквата продължи бурно да се развива. По това време, когато всичко в страната – от селското стопанство до атомната промишленост – се рушеше, продължаваха да се ремонтират и строят храмове. Сега дори е трудно да се разбере с какви средства ставаше това, откъде се вземаха те. Когато погледнем на този процес от дистанцията на нашето време, разбираме, че това действително беше истинско Божие чудо. Когато завърших образованието си², аз веднага се върнах в Троице-Сергиевата Лавра и бях назначен за помощник на иконома. Иконом тогава беше архимандрит Панкратий, днес Троицки епископ, дългогодишен наместник на Валаамския Спасо-Преображенски манастир, благодарение на когото Валаамският манастир отново доби славата на Северен Атон. Помощник-иконом бях за кратко и моята задача беше много „тясна”. Тогава Лаврата се опитваше да създаде собствено телевизионно студио, за да прави тематични предавания, които биха могли да бъдат показвани по централната телевизия в нормално време, т.е. в т. нар. прайм-тайм. Чисто технически проблеми нямаше, но с преговорите за ефирно време нещата не се получаваха. Няколко пъти, заедно с владика Панкратий, както и самостоятелно, аз ходих в „Останкино” на преговори от различен характер. По този повод имах разговор с един от „архитектите на перестройката” Александър Явовлев. Отидох при него с наръч документи, по благословение на Патриарха. Много добре си спомням как небрежно, снизходително Александър Николаевич започна разговора с това, че „Вие разбирате, в нашата многоконфесионална страна…” и т.н. Впрочем, тогава за пръв път чух този известен довод, който и сега се използва така често. Аз бях наивен, привеждах своите аргументи, твърде разпалено говорех за духовното възраждане, за необходимостта нашите съотечественици да бъдат запознати с вярата, с традициите, с националната култура. Той всеки път отегчено ми отговаряше, че това е невъзможно. Накрая вероятно му дойдох до гуша и като замълча за момент, той рязко ми каза: „Чуйте, млади човече, и запомнете: телевизионно време няма да ви дадем! И не идвайте повече.” Дори аз разбрах, че това беше принципна позиция… Разказах за това в Лаврата. Там се поопечалиха, започнаха да размишляват как могат да се заобиколят тези прегради, но на мен не ми се наложи повече да се занимавам с този въпрос, защото по това време започна да се говори за връщането на Църквата на Подворието (представителството – бел. прев.) на Троице-Сергиевата Лавра в Москва. Кого да сложат за настоятел? Наместникът реши – мен.  На мен това страшно не ми се искаше. Когато учех в България, аз се връщах в Лаврата винаги, когато това беше възможно. Пътят ми беше един: от влака, от Киевската гара – на Ярославьлската и веднага в Загорск³. Никъде, дори и у дома, в Сухуми, не ходех – само в Лаврата. Бях безмерно щастлив, че накрая съм се върнал. Канех се да прекарам остатъка от живота си там и не мислех за нищо друго. Реших да се съпротивлявам както мога: „Ще питам духовника, отец Кирил⁴ – както той каже.” Отец Панкратий се усмихна и каза: „Ние ще отидем при него преди теб”, – но аз не отдадох внимание на това. И ето (много добре си спомням този момент, той винаги е пред очите ми) аз стоя в братския корпус на първия етаж пред входа на трапезарията и чакам кога отец Кирил ще излезе от килията си и ще отиде на обед. Той се появява – и заедно с него вървят наместникът, отец Теогност и икономът, отец Панкратий. Аз се приближавам до отец Кирил, за да взема благословение, а той ме поглежда и казва: „А-а, отец настоятелят на Троицкото подворие!” Стана ми обидно до сълзи, че така са „настроили” отец-духовника… Но се наложи да отида в Подворието.

Поруганата светиня

Когато отидох там за пръв път, изобщо не си представях какво ще видя. Разбира се, Подворието, като такова, не съществуваше. Беше се запазил храмът „Света Троица”, който по-рано е бил енорийски и няколко старинни манастирски сгради: разположеният над вратите корпус, братският корпус и, най-главното, Митрополитските палати – резиденцията на Московските светители в продължение на целия деветнадесети век. В храма се разполагаше Московският държавен академичен симфоничен оркестър под управлението на Павел Коган. Храмът беше разделен посредством прегради на няколко етажа и на множество помещения-клетки. В Митрополитските палати се помещаваше детската градина на Министерството на вътрешните работи. Бившият братски корпус беше напълно изоставен, в него живееха клошари. А тази наполовина дървена сграда, беше една от малкото, които бяха преживели опожаряването на Москва от Наполеон. Канеха се да го разрушават. Част от територията беше заета от гаражи. Аз нямах нищо, освен указа на Патриарха за моето назначение – нито жилище, нито пари, изобщо нищо! Но трябваше да започна от някъде… В навечерието на Богоявление залепих във входовете на съседната жилищна сграда обяви и на празника дойдох да отслужа водосвет в двора на храма. Дворчето беше страшно, на практика то представляваше едно сметище, защото тогава комуналните служби в Москва работеха зле, боклукът не се извозваше с месеци. Въпреки това на Богоявление, при силен студ, аз отслужих Великия водосвет, върнах се в Лаврата и веднага легнах болен от жестока ангина, продължила месец. Пооздравях малко и отново отидох – трябваше нещо да се прави, все някак трябваше да продължа. След известно време се появи едно семейство, съпрузи, които започнаха да ми помагат. Веднъж те дойдоха и ми казват: „Отец, в църковния дом се е освободила една стая, защо не опитате да я заемете?”. Мястото беше в бившата просфорна на Троицкия храм. Там, в мъничка стаичка от незапомнени времена беше живяла една баба, която била или дъщеря, или внучка, на църковния клисар. И след нейната смърт ние заехме това малко помещение. Ремонтирахме го, пребоядисахме го, закачих там една завеса, поставих престол и на Пасха отслужихме първата Литургия. Отново разлепихме обяви и на службата дойдоха някъде около осем души. Започнах да служа редовно. Идваха кога трима, кога петима, кога десетина души – повече в тази малка стаичка не можеха да се поберат, но все пак започна да се събира народ. Появиха се помощници и съчувстващи на делото. Започнахме да ремонтираме малко по малко братския корпус, където покривът течеше, радиаторите бяха пробити. Веднъж бездомниците, които живееха там, бяха запалили огън направо вътре, на дървения под. И макар че ни беше жал за тях, стана ясно, че е дошло време да ги подканим да напуснат. Изчистихме сградата, пребоядисахме я, ремонтирахме я буквално стая по стая. Но с храма ситуацията беше неизменна: както и преди там се разполагаше оркестърът. Какво можеше да се направи? Да обикалям по разните инстанции…  Това беше много интересно време – човек можеше просто да отиде в приемната на Юрий Лужков⁵, да поседи, да почака, да бъде приет в кабинета му. На входа на Московския градски съвет имаше само един милиционер. Всичко  беше напълно демократично. Тогава по приемните се срещаха много свещеници: откриваха се много храмове, ние завързвахме познанства, обменяхме опит: при кого трябва да се отиде, на какви съвещания… Аз трябваше да подготвя постановлението на Московския съвет за предаване на Църквата на комплекса от здания на Подворието. Тази епопея продължи няколко месеца. Всичко това изглеждаше така: пише се постановлението, дава ти се в ръка заедно със списък от подписите, които трябва да събереш – те бяха около 20-25. И по-нататък тръгваш по всякакви чиновници: те трябваше да съгласуват, да разгледат в разни комисии, на разни съвещания и т.н. И тъкмо си събрал по-голямата част от подписите и си мислиш: „Слава Тебе, Господи! Вече му се вижда краят” – и изведнъж, хоп! нещо им прищраква: „Знаете ли, трябва да се направи ново постановление…” И така три пъти. А това означаваше, че всичко трябва да започне отначало, с часове да се чака отново по тези инстанции. През цялото време аз ходех в расо и подрасник, никога не ги свалях. Придвижвах се пеша или с тролейбус. И когато валеше дъжд или сняг, целият мокър, седиш в тези коридори и канцеларии и само слушаш: „Елате утре”, „Тази седмица”, „По този въпрос трябва да се проведе съвещание”, „Това трябва да се представи на градоустройствен съвет” и т.н., и т.н. Това беше мъчително, макар и много по-просто, отколкото днес. От позицията на моя опит мога да кажа, че това бяха блажени времена, когато чиновниците бяха все още напълно нормални хора. Но когато вече за четвърти път ми наредиха да правя ново постановление, аз почти се отчаях. Помня как вечерта се разхождах около нашия храм и в някакъв момент в мен направо се надигна молитва: „Господи! Какво е това, нищо не се получава… Господи, ако Ти искаш това да стане, помогни! Ако не, аз ще го захвърля и повече няма да се занимавам с него”. Тази моя молитва беше, може да се каже, нагла – като ултиматум. И какво мислите? Това се случи в събота, в неделя служихме, а в понеделник ми звънят и казват: „Знаете ли, отец Лонгин, всичко е наред, старият вариант на постановлението ще свърши работа…” Това беше чудо, което се случи в моя живот, и аз добре си го спомням. Буквално след няколко дни постановлението излезе. Но то не означаваше абсолютно нищо за П. Л. Коган: в него нямаше нищо конкретно за предоставянето на ново помещение за оркестъра. Спомням си, отивам за пореден път в неговия кабинет, а кабинетът на Павел Леонидович беше в олтара с лична тоалетна при дяконските двери… Показвам постановлението. Павел Леонидович и всички, които бяха тогава в кабинета му, се смеят и казват: „Е, и какво? Ако ни дадат концертна зала от типа на „Русия”, с удоволствие ще ви го предадем. А засега… Впрочем, Вие знаете ли колко пари са нужни, за да се ремонтира това здание?” Аз си придавам умен вид и казвам: „Десет милиона…” – „Ха-ха-ха! И за сто милиона тук нищо няма да направите. Вървете си, не ни пречете да работим”. А каква странна акция имаха те веднъж… Това беше времето на бартера: от някакъв месокомбинат им бяха докарали цели говежди трупове, очевидно в качеството на хонорар. Те поставиха огромни дървени пънове направо в притвора на храма и цял ден разфасоваха това месо. А беше Велики петък. Дали това се правеше демонстративно или просто никой не се замисляше – не зная, но в някакъв момент ме обзе голям страх… На практика нямаше никаква надежда, че ще ни върнат храма. А в стаичката в църковния дом постепенно започнахме да се чувстваме като у дома си. Дадоха ми един послушник от Лаврата. Дойде да ми помага и едно момче, което на времето ми се отдаде да изтръгна от кришнаитите и което аз кръстих. Започнаха да се събират и енориаши – основно хора от околните жилищни сгради, които знаеха, че някога тук ще има храм и очакваха неговото откриване. През пролетта на 1993 година оркестърът замина на турне в чужбина. Нямаше ги месец, два, започна трети… Малко преди това в Москва мина съгласителна комисия, която издаде предписание на оркестъра да освободи една част от храма и да ни го предостави за извършване на богослужения. Ръководството категорично отказа: „Близко няма да ги допуснем” – макар че решението на комисията имаше задължителен характер. Веднъж аз попитах благочинния, отец Владимир Диваков: „Отец Владимир, а какво да правим? Дали да не влезем със сила?” – „О, какво говорите, какво говорите! Скандал не ни трябва. И патриархът ще подведете и изобщо…” След известно време аз отново му се оплаках: „Така и така, не ни пускат. А самите тях два месеца ги няма”. „Виж ги ти какви са… Та сега ги няма, така ли?” – „Няма ги”. – „Тъкмо и Светейшият сега не е в Москва. Е, добре, върви, върви…” Тогава ние събрахме своите енориаши – те не бяха много, но бяха много активни. Дойдоха на помощ и енориашите на съседния храм, носещ името на светителя Филип, който се намира на проспект „Мир”. Ние се познавахме отдавна: аз бях служил там, когато нямаше къде да служа. И вечерта в пет часа ние влязохме в помещението на Троицкия храм, където имаше само една старица-портиерка. Внимателно я изтласкахме от телефона, а през това време тя ни ругаеше с неприлични думи. Постарахме се да обмислим всичко и да го организираме максимално коректно. Нашият счетоводител Юлия започна да прави опис на имуществото, което се намираше в помещението, помагаха й няколко жени от енорията. А аз си мисля: „Ще ни изхвърлят оттук… трябва  да направим така, че повече да не могат да използват тези помещения”. Решихме да съборим всички преградки, които разделяха храма на отделни клетки, поне на първия етаж, и направихме това за няколко часа с помощта на брадви и лостове. Първо освободихме олтара, разбихме тоалетната чиния. И в този момент се появява оркестърът и Павел Леонидович Коган! Нямаше ги почти три месеца, а се върнаха именно в този ден, в който започнахме своя щурм! Късна вечер, вик, шум, скандал… Ръководството на оркестъра повика ОМОН⁶ и дежурния по град. На свой ред моите хора нададоха зов и на помощ ни се притекоха хора от други енории. ОМОН отцепи храма, а зад тяхната верига стоят православните и, под дъжда (заваля силен дъжд), пеят акатиста на свети Сергий. Идва дежурният по град: „Какво става?” Аз показвам указа на Патриарха и казвам: „Аз съм настоятелят тук”. Той гледа: „Да, настоятелят. И какво се е случило?” В този момент Павел Леонидович направи много груба грешка. Изпусна нервите си, дотърча до дежурния и започна да му крещи: „Вие ще отговаряте за това! Това е престъпление! Антисемитизъм! Аз ще ви съдя!” Онзи се учуди, видимо се обиди и, щом диригентът се отдалечи, той ми каза: „Значи така, отец. Сега ние ще започнем да те гоним оттук, а ти стой и никъде недей да ходиш. Ако удържиш, спечелили сте”. И наистина, започнаха да ме гонят много бурно, но в интерес на истината и с пръст не ме докоснаха. А аз казах: „Никъде няма да ходя. Ако искате – изнесете ме на ръце! Аз съм настоятелят, мен тук ме е назначил Патриархът”. И край! Снеха отцеплението, милицията си отиде. Оркестрантите, като си взеха инструментите, се разотидоха по домовете си. А ние – всички наши енориаши и останалите хора, които стояха зад веригата на милицията – взехме кофи, парцали, измихме помещението и на сутринта служихме там Литургия. Това беше в деня на света равноапостолна Олга. Така започна животът на нашето Подворие. Ето такъв героичен период имаше в нашия живот.

P.S.  След като отец Лонгин е хиротонисан и преместен в гр. Саратов като архиерей, в обновеното от него Подворие той оставя 800 души енория. Бел. прев.

  1. Троице-Сергиевата Лавра. Авторът завършва Московската духовна семинария, намираща се в Лаврата, и пак в нея приема монашески постриг. 2. През 1988 година, след като завършва Московската духовна семинария, авторът е приет за студент в Духовната академия и е изпратен да учи в България. Тук той говори за завръщането си от България след завършването на висшето си богословско образование. 3. В Сергиев Посад /от 1930 – до 1991 г. преименуван на Загорск/ се намира Троице-Сергиевата Лавра. 4. Архимандрит Кирил (Павлов), по това време духовник на братството на Троице-Сергиевата Лавра 5. По това време Юрий Лужков е кмет на Москва. 6. ОМОН /Отряд Милиции Особого Назначения/ – название на руските полицейски спец-части  

Източник: Митрополит Саратовский и Вольский Лонгин, „Полюбит Церковь”, издателство Саратовской митрополии, Саратов, 2017 г.

Близки теми:

За благоговението Разбираме ли какво всъщност правим? Ела млади човече в Христовата Църква, не стой на прага! Спомени със св. Паисий Светогорец Възкресението на Исаак

Пастирството в Интернет е своеобразно съвременно явление. Какви са характерните му черти, какви опасности носи то и как да си изработим духовен имунитет към тях?

Интервю със Саратовски и Волски митрополит Лонгин

– Владико, искаме да поговорим с Вас за един проблем, който е характерен за нашата съвременност и често приема патологични форми. Как да се отнасяме към това, че днес все повече хора общуват с духовенството не в храма, а в Мрежата; задават въпроси, гледат видеофилми и проповеди, без да посещават храма; от Интернет получават сведения за християнското учение, които не винаги са доброкачествени; не четат книги, но с часове „висят” в You Tube?

– Общуването в Интернет днес е станало най-разпространената форма на общуване на хората един с друг – особено на младежите. Много хора прекарват в Мрежата не часове, а денонощия, на практика живеят в нея. Не е чудно, че и със свещениците те общуват също в Интернет, тъй като в него присъстват достатъчно много отци.

Лошо ли е това или добро? Само по себе си отсъствието на живо лично общение е лошо. Без значение с кого – със свещеника, с любимия човек или с приятелите. Виртуалното общуване днес до голяма степен е заменило непосредственото. Но човек не е създаден за това и то води до дълбоки личностни деформации. Вероятно за повечето хора тези деформации са забележими. Засега. Но скоро ще престанат да бъдат забележими. И тогава ще се сбъдне казаното от един от древните светии: ще настане време, когато хората ще обезумеят и когато видят човек, който не прилича на тях, ще му кажат: „Ти си безумен, защото не си като нас”.

Човекът, който „виси” в Интернет, вместо да чете книги, мисли по друг начин. Той не умее да натрупва, запаметява, обобщава и анализира информация. Разбира се, с течение на времето цялото културно наследство на човечеството ще бъде прехвърлено от хартиени на електронни носители, това е ясно. Но ще се ползват ли от него? Не съм уверен.

От друга страна Църквата и свещениците присъстват в Интернет, в социалните мрежи – това е донякъде необходимо, защото дава възможност и на тези хора, който изцяло са потънали в Интернет, до там, че са се превърнали в биологическа приставка към таблетите, все пак да научат нещо за Бога, за Църквата. Тези, които все още си задават вечните въпроси, могат да се заинтересуват от Христос и Неговото Евангелие, от живота на Църквата, от въпросите за спасението. Информация за всичко това също може да се намери в Мрежата. Това  е добре. Ето защо, разбирайки цялата нееднозначност на новите средства за комуникация, ние ги използваме и не забраняваме на вярващите, на членовете на Църквата да ги използват.

– Много ни се иска да чуем оценката на Църквата за някои спорни изказвания на свещеници в Мрежата,  но такава липсва. Защо? В днешно време много разколници, хора, имащи запрещение да служат, но продължаващи да носят расо и кръст, имат свои медийни платформи, тъй като всеки желаещ може да си направи страница в You Tube или свой сайт. Може ли Църквата да контролира всичко това и да се противопостави на тази вълна, да предупреди своите чеда за опасността? Кой трябва да се занимава с това? Или за Църквата това е ново предизвикателство, на което тя още не се е научила да противостои?

– Да, днес всеки може да си направи свой сайт и своя страница в различните социални мрежи. Може ли Църквата да контролира всичко това? Не може. Мисля, че дори ако се опита да го направи, няма да успее. Да контролира напълно Интернет не може дори държавата: ето вече толкова време не могат да забранят канала Telegram…

Мисля, че ако се стремим да изказваме отзиви за всеки пост в социалните мрежи, за всяка страница на разколник или намиращ се в прелест човек и всеки път да отговаряме със свои нови контрастраници, ние просто ще се изгубим в това. Трябва да отделяме повече внимание на създаването на нормални страници и сайтове със стойностно съдържание, с нормални текстове. Да си спомним Честертън¹, който в една от своите книги казва, че има времена, в които Църквата не може да прави нищо друго, освен упорито да повтаря Символа на вярата.

Според мен днес времето е именно такова – време, в което трябва упорито да повтаряме Символа на вярата. Т.е. необходимо е колкото може повече да говорим за истините на вярата, за положителните, безспорните неща, които ще помогнат на хората да не се изгубят в бурния океан на съвременния Интернет, в който, както казва Псалмопевецът, има „гади, ихже несть числа”².

– На какво се дължи популярността на „медийните старци”? Свързано ли е това, според Вас, с някои недостатъци на църковния живот? Например с това, че не достигат истински пастири, още повече такива, които умеят да говорят с хората?

– Да, истински пастири не достигат. Изобщо свещеници не достигат! А какво да говорим за такива, които умеят да разговарят с хората, могат да ги изслушат, да им помогнат, да облекчат душевната тежест на човека, да го утешат… Те винаги не са били много, но днес са по-малко от всякога.

Не бива да забравяме и това, за което говори свети Игнатий (Брянчанинов): светът жадува за актьори, истинското му е чуждо и непонятно. Към актьорите се стреми, към актьорите тича и актьорството възприема като нещо истинско, неподправено. Затова в духовния живот има едно добро правило: към това, което се радва на голяма популярност, трябва да се отнасяме предпазливо.

– Кога общението със свещеник може да навреди на човека?

– Когато свещеникът е явно несъстоятелен. Когато формира у своите чеда лъжливо разбиране за духовния живот и им дава неправилни духовни съвети. Не ги въвежда в истинския живот на Църквата, а ги приучва към сурогати (например към практика, която е изобретил сам той). Когато не изпълнява своето задължение да учи на основите на вероучението (особено ако и сам не е запознат с тях – за съжаление и това се случва). Ако внушава на енориашите си мисълта за собствената си изключителност и недоверие към други свещеници и йерархията… Има много критерии.

– Как възниква своеобразният „култ към личността” в Църквата? Често тези хора са талантливи, ярки, харизматични, умеят да говорят и да владеят аудиторията. Нещо повече, често в едно и също време от тях излиза както добро, така и лошо, както истина, така и лъжа. Как да отделим зърната от плевелите и в какви случаи трябва да бъдем предпазливи? Как да си изработим своего рода духовен „имунитет”?

– Разбира се, за да възникне „култ към личността” е нужна личност. Нужен е ярък, харизматичен човек, който е способен да владее аудиторията, както се изразихте Вие. И наистина, често е много трудно да се каже, че той нанася само вреда, че говори само лъжи. Не, той транслира в по-голямата им част общи неща, очевидни за всички.

Основният проблем тук е в акцентите и целта. Как човек се отнася към това, че започват да го хвалят, да го превъзнасят, да говорят, че е изключителен свещеник или дори велик прозорлив старец, че е необикновено умен и талантлив? Трябва да се види: ако човекът приема това, ако то му  харесва, ако той не пресича похвалите по свой адрес, а точно обратното, още повече се старае и се перчи като паун, това показва, че той, уви!, е в неправилно духовно състояние. Изобщо критерият е: харесва ли човек сам себе си. Това не е трудно да се забележи. Ако да, тогава е по-добре да се държим далече от него.

Имунитетът към такива неща се изработва по един единствен начин – чрез правилно духовно ръководство, четене на правилните книги и правилен църковен живот. Тогава имитацията веднага става видна. За съжаление, това не се вижда у повечето хора, наричащи себе си вярващи. В най-добрият случай те ходят в храма от време на време, но не четат Евангелието, светите отци и не разбират какво се случва в храма.

За съжаление също така, хората винаги и на всякъде, а особено у нас, се  увличат по неформалното. И да говориш, и да не говориш, и да обясняваш и да не обясняваш, никой няма да ти повярва, ако ти си „официален” човек – настоятел и още повече архиерей. Виж, ако хората научат, че някъде зад девет планини и гори седи някой прозорлив старец, и особено, ако архиереят не препоръчва да се ходи при него, ще отидат задължително. Може много да се говори защо това е така, кой е виновен и какво да се прави, но въпреки това в продължение на десетилетия ситуацията не се променя.

– Щом е така, щом недостигат свещеници, възможно ли е в наше време нормално духовно ръководство?

– Възможно е. Все пак има опитни свещеници, готови да помогнат на тези, които търсят помощ. Преди всичко, трябва да познаваш свещеника. А това може да стане, само ако редовно ходиш в храма, в който той служи, и редовно се изповядваш при него. Не е нужно да слушаш разкази за чудеса и да търсиш някакви славни подвижници. Трябва да живееш църковен живот, да четеш светите отци, в това число и онези, които са живели наскоро: оптинските старци, свети Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов). Разбира се, като едновременно с това се съветваш със свещеника, който се намира до теб, познава те и затова може да те посъветва нещо.

– А възможно ли е духовно ръководство по Интернет?

– Вероятно е възможно. Но не съм уверен, че това е правилно, защото в духовното ръководство е много важно личното общение. Затова за пълноценно духовно ръководство по Интернет е трудно да се говори. Макар, разбира се, да е възможно да се получат някакви съвети он-лайн.

На времето (това беше края на осемдесетте и началото на деветдесетте години) аз много се учудих, като научих, че доста хора в Гърция имат духовници на Атон и им се обаждат по телефона, когато трябва да поискат съвет. Мислех си: „Но как така? Духовник – и изведнъж телефон…”. Сега тогавашното ми отношение към този въпрос ми се вижда смешно. Мисля, че днес по същия начин човек може да се свърже и по Интернет, стига между него и неговия духовник да съществуват вече установили се отношения и продължителен опит от лично общение.

Струва ми се, че има още един проблем и той се състои в това, че на днешно време при някои свещеници духовното ръководство се осъществява масово, така да се каже „на едро”, без внимание към отделния човек. На определен етап на някого е необходимо по-меко отношение, на друг – строгост. Но свещеникът разговаря с всички еднакво, без да се впуска в тези тънкости. И миряните, излизайки от изповед, започват да обменят впечатления, да разказват за това по Интернет на целия свят. Това е неправилно и не носи полза на никого. Сега и хората са станали други. По-рано те търсеха волята Божия, за това отиваха при духовника, при стареца и, получавайки съвет, го изпълняваха, живееха нормален, достоен християнски живот. А сега мнозина искат само да ги галят по главата и да им казват: „Браво, юнак! Колко добре е всичко при теб!”

Трябва да помним: не са ни дадени свети свещеници включително и затова, защото самите ние сме хора немощни и чрез също такива немощни хора получаваме помощ и прошка на греховете ни.

– Налагало ли  Ви се е да обяснявате на хора, очаровани от харизматични духовници в реалния живот или в Интернет, че към изхождащото от тях, трябва да се отнасят критично? Какви доводи могат да се приведат в такива случаи?

– Да, случвало ми се е. Доводите всеки път са различни и зависят от конкретния човек. Но да Ви кажа, когато съм се опитвал да предпазя някого по този начин, обикновено не се получава. Защото, ще се повторя, хората винаги се стремят към незнайното и с опасение, дори в Църквата, се отнасят към „официалните” лица. Едва след като пострадат, като разрушат своя живот и живота на близките си, такива чада на „прозорливи старци” идват и ни укоряват, че не сме ги спрели…

– От една страна свещеникът е длъжен да проповядва, да говори постоянно за Христос, за вярата. От друга – светците предупреждават, че е опасно човек да говори много. Те сравняват такъв човек с дом, на който и вратите, и прозорците са разтворени широко. Такъв дом бързо изстива и вятърът навява в него какво ли не… Има ли опасност за свещеника, който говори много, когото постоянно хвалят и почитат? Какви духовни закони действат тук?

– Светите отци са говорили за нещо малко по-различно: все пак те са се обръщали към монаси, в това число и към пустинници, т.е. към хора, които не са имали задължение да проповядват, произтичащо от техния сан. А свещеникът е задължен да проповядва: проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука (2 Тим. 4:2).

Макар че опасност за свещеника, както и за всеки човек, който много говори, има. Както вече казах, ако го хвалят и почитат, а той приема тези похвали и почести, всичко това ще свърши зле. Какви духовни закони действат тук е ясно: само скромността украсява добродетелта.

За съжаление, може да се види и това, че всеки човек, в това число и свещеник, който активно присъства в Интернет, привиква да играе. В болшинството случаи той показва себе си не такъв, какъвто е, а се представя за такъв, какъвто би искал да го виждат другите. Това е измама, а измамата винаги завършва зле.

– Получавате ли често жалби срещу свещеници? Какво може да направи човек, който се сблъска с неподобаващо поведение от страна на свещеник? Какво трябва да направи архиереят?

– Не мога да кажа, че това е често явление, но жалби има, разбира се. Аз не разглеждам анонимни жалби, но ако човекът е сложил подписа си, оставил е своите координати, аз го каня при мен, каня и свещеника и се старая да се ориентирам в тази ситуация. Епископът е надзорник. Той точно за това е поставен – да следи за реда в църковния живот. И ако човек се сблъска с неподобаващо поведение на свещеник, главното, което може да направи, е да съобщи за това на епископа, на управляващия архиерей.

– Какъв съвет можете да дадете относно етиката на публичното общуване на свещеника с хората – кое е допустимо и кое не, според Вас?

– Винаги, било в обикновения живот, било в Интернет, свещеникът трябва да си остане свещеник. Той не трябва да използва евтините похвати за привличане на публика, които използват различните видове медийни персони: патетиката, прекалено свободната или вулгарна реч.

Самата логика на интернет-пространството е такава, че човек е сякаш върху подиум. И тук всичко зависи от неговото общо културно и интелектуално ниво. Най-лошо е когато човек започне да харесва сам себе си и губи способност трезво да оценява поведението си  и своите думи. Тогава той не е застрахован от грешки и глупости. Затова и в Интернет всички ние трябва да си оставаме свещеници.

Бележки:

1. Г.К. Честертън. „Свети Франциск Асизки” : „…Църквата отвоювала първото хилядолетие и започнала второ. Тя преминала през Тъмните векове, когато й оставало само едно – отчаяно да се бори с варварите и упорито да повтаря Символа на вярата”.

2. В българския синодален превод: „там има безброй влечуги”.

Близки теми:

Към какво преди всичко трябва да насочи усилията си свещеникът? С какво е пълно сърцето Видях монаси От ближния са и животът, и смъртта Как да се молим, за да ни чуе Бог?

Храмът е място на особено Божие присъствие. Затова, посещавайки храма, влизайки в съприкосновение със светините и предметите, които се използват при извършване на богослужението, вярващият човек изпитва чувство на благоговение. Но понякога се случва това чувство да бъде изгубено и с него си отива нещо важно – духовният живот на човека се изкривява, а понякога се стига и до загуба на самата вяра… Как правилно да се отнасяме към храма, богослужението и светините, какво би ни помогнало да съхраним благоговението си – за това разговаряме със Саратовския и Волски митрополит Лонгин.

– Владико, как са свързани вярата и благоговението?

– Много тясно. Благоговението е външното проявление на вярата. Благоговейното отношение към храма е осъзнаване, че мястото, свързано с поклонението пред Бога и с молитвата към Него, е свято. Спомняме си известните още от Ветхия Завет слова: събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е свято. (Нав. 5:15). Това изискване на Писанието да проявиш своето благоговейно вътрешно състояние чрез някакви външни действия е много правилно. Човекът е двусъставно същество: той не може да преживява чувствата си изключително духовно, те трябва да се проявят и външно. Да кажем, влизайки в храма целуваме иконите, прекръстваме се, покланяме се, и тези външни действия са израз на нашето вътрешно благоговение.

Ние знаем, че храмът е място, където обитава Божията слава, затова се отнасяме към него по съвършено различен начин, отколкото към което и да е друго обществено здание. Но намирайки се дори и на обществено място, възпитаният човек ще се придържа към определени правила на поведение. Колко повече те трябва да се спазват в храма, който има такова високо предназначение.

Това сякаш са понятни сами по себе си неща. Но в днешно време за тях трябва да се напомня, защото традицията на църковното възпитание се е прекъснала, прекъснало се е и предаването на поведенческите норми, свързани с благоговейното отношение към светинята.

Спомням си нещо, което съм чувал от покойния вече български архиерей – Неврокопския митрополит Натанаил. Той разказваше, колко благоговейно се отнасял към светините техният селски свещеник, който дошъл у тях да причасти болен и с какво благоговение се отнасяли вярващите хора към самия него: „Епитрахилът, кръстът и Евангелието той носеше обвити в платно. Преди да разгърне това платно, той изми ръцете си, прекръсти се, целуна платното и едва това го разгъна. И отношението на хората беше толкова благоговейно, че водата, в която свещеникът измиваше ръцете си, те не изхвърляха на земята, а изливаха в огъня, върху въглените, за да не я тъпче никой.“ Почитта към светинята и благоговението на свещеника поразили юношата и той запомнил това за цял живот. Мога да кажа, че самият митрополит Натанаил беше много благоговеен човек.

Днес у нас нещата са по-различни, защото храмовете ни са пълни с хора, които дойдоха в Църквата неотдавна. Развитието на църковния живот в Русия през последните две десетилетия върви скокообразно. Пример за това е нашият Саратов, където за година и три месеца бяха открити петнадесет храма. На Връбница и на Пасха, които в болшинството от тези храмове се празнуваха за пръв път, всички те бяха препълнени с народ. Разбира се, имаше различни хора, в това число и такива, които може би преди това изобщо не бяха влизали в църква или бяха се отбивали там един-два пъти в годината. А сега, виждайки, че близо до техния дом са построили храм, накрая се наканили и дошли, което е добре. Но може ли да се очаква, че това са енориаши, които вече знаят всичко и добре се ориентират в богослужението? Не, разбира се. Значи пред духовенството се отваря широко поле за действие. Както всичко, свързано с вярата и Църквата, и благоговението ни трябва да бъде осмислено. Ако вместо съзнателно почитание към светинята човек просто усвоява редица непонятни действия, се стига до това, което днес обичат да наричат магическо, езическо отношение. Затова християнинът трябва винаги да се отнася съзнателно към своята вяра. Трябва да познава Свещеното Писание, да знае какво представлява храмът, какво е устройството му, в какъв момент какво се случва в него, и как човек трябва да се отнася към случващото се, изразявайки своето отношение, включително и със своето поведение, със своите действия.

– Вероятно основната причина за недостатъчно благоговейното поведение на вярващите в храма е непознаването на смисъла на службата, на това, което се случва по време на Литургията? Веднъж ние с Вас говорихме за този момент от Литургията, когато след възгласа: „Светинята е за светите“ Царските двери се затварят…

– Да, в този момент болшинството от хората просто „се изключват“ от службата, движат се от място на място, поздравяват се, започват да целуват иконите. Но нали в този момент в олтара се извършва свещенодействие! Тече причастяването на духовенството и се подготвя причастяването на миряните.

А хората остават с впечатление, че е настъпила пауза, която може и трябва да бъде запълнена с нещо. Дори клисарите започват да дрънкат с всевъзможни капаци и задължително изпускат нещо в най-важния момент на причастяването на духовенството. Или например, когато излизам за проповед, ми се налага да поставя иподякона, държащ архиерейския ми жезъл, пред празничната икона, за да може по този начин да възпира народа, който започва да й се покланя и да я целува точно в този момент, без оглед на това, че стоящият пред него на амвона архиерей се опитва нещо да му каже… Макар че като цяло тези случаи намаляват.

– В нашия храм свещениците по едно време се опитаха да променят ситуацията, т.е. да призоват към ред и да забранят целуването на празничната икона преди причастието и дори по време на него. „Пред нас стои Сам Христос, а ние не Го забелязваме и отиваме да целуваме иконата…“ – казваше отчето. Нищо не излезе, имаше недоволство, дори жалби… По какъв начин свещеникът трябва да работи с хората по този въпрос, как да ги учи?

– Трябва много да се говори с хората и всичко да им се обяснява. Не казвам, че изведнъж всички ще разберат, но с течение на времето ще чуят и основната част от енориашите ще започнат да реагират правилно. Да, понякога да доведеш нещата до там, че да бъдеш чут и разбран е много трудно. И не само защото ние, духовниците, не полагаме усилия. Но и защото в днешно време има много хора, които не искат да слушат никого, не искат нищо да занаят. За съжаление това е характерна черта на нашето време и занапред тя само ще се задълбочава.

Освен това има хора, които имат напълно фантастични представи за църковния живот, но твърдо знаят защо са дошли в храма, какво искат да получат и какво тук са длъжни да им дадат. Това е голямо изпитание за свещеника. Но въпреки всичко той трябва да запази самообладание, търпение, трябва да бъде учтив, да се усмихва и да отговаря спокойно и на най-странните въпроси. Трябва да се има предвид: първо, че щом човекът е дошъл в храма, това е станало не без Божията воля; и второ, че е работа именно на свещеника да обяснява и учи какво е Църквата, тайнствата, какво означава живот с Бога.

– В молитвата при ръкоположение, наричат този, когото ръкополагат, благоговейнейши. Т.е. служението на Бога изисква благоговение в най-висока степен?

– В тази молитва става дума за нещо малко по-различно – затова, че от всички благоговейни иподякони или дякони се ръкополага най-благоговейният. Но като цяло, наистина, единственото, в което ние можем и трябва да се надпреварваме един друг, е нашето благоговение. Под благоговение в случая се разбира не някакви външни белези – съответстваща походка, наклон на главата и т.н., а дълбочината на църковния, духовния живот на човека. Т.е. благоговеен е този човек, който живее с Христос.

– В какво се проявява благоговението на свещеника? Веднъж Вие казахте, че много неща стават ясни още щом погледнем храма. На какво трябва да се обърне внимание?

– Всичко е много просто. Колкото по-голямо е благоговението на свещеника, толкова по-малко животът му в Църквата се различава от живота му извън храма. Ако свещеникът идва в храма само за да „работи“, заедно с расото той си слага някаква маска. След това, излизайки на улицата, той я сваля и става „обикновен човек“. При което в такива случаи той подчертава тази своя „обикновеност“ така карикатурно, че това се набива на очи. Това показва, че човек се стеснява от своята вяра, че не живее според нея. Това е много лошо. Това говори, че той е несъстоятелен като свещеник. Може да бъде умен, може да бъде дори добър, но не може да бъде наречен благоговеен. Благоговеен е онзи свещеник, който се отнася към служението си като към главно дело, към смисъл на своя живот. Когато влезеш в храма на такъв свещеник, виждаш че там всичко е чисто, красиво, стилно, направено с вкус, с любов. А има и други случаи: парцали, захвърлени в ъглите, оставени стари кофи, някакъв разнебитен стол, проядена пейка… Всичко това е много показателно. Храмът може да е беден, но добре поддържан. Както се казва: „Бедничко, но чистичко“. Това е по възможностите на всеки и зависи само от настоятеля и от неговото отношение към дело.

И, разбира се, извършването на богослужението. Има свещеници, които служат така скоростно, сякаш насила са ги напъхали в олтара и те бързат да избягат оттам при първа възможност. В такъв храм службата се извършва прибързано, с небрежност. Какво се пее и чете – никой не може да разбере. Т.е. явно е, че свещеникът не преживява службата, тя не намира отклик в сърцето му. Той гледа на нея като на принудително, тежко задължение, което трябва по-скоро да завърши.

Тези два критерия – състоянието на храма и как протича богослужението в него – много ясно и точно говорят за свещеника. Да кажем още веднъж: благоговейният свещеник е този, който живее своето служение, в него намира храна за своето сърце и ум и е готов да подчини всичко в живота си на него.

– Благоговението на свещеника оказва ли влияние върху енориашите?

– Има една забележителна руска поговорка: „Какъвто попът, такава и енорията“. Тя е валидна във всички случаи.

– Как свещеникът да съхрани своето благоговение и плам в служението си? Може би на времето сте се допитвали за това да някой духовник от по-старото поколение или сте виждали добри примери?

– Човекът е непостоянно същество и да съхрани своя плам е трудно. Когато бях млад, ми беше дадено да видя няколко възрастни свещеници, които бяха служили дълго и добре. Тогава не ми идваше на ум да ги питам как са постигнали това.

Познавах, например, свещеник, който беше прослужил повече от четиридесет години в една и съща енория. Моите баба и дядо имаха вила в околностите на Можайск. През ваканцията баба събираше всичките си пет внука и задължително, два пъти през лятото, ни водеше да се причастим в храм „Св. Илия“ в Можайск, който по съветско време не беше затварян. Свещеникът се казваше отец Борис (протойерей Борис Пономарьов) – ветеран от войната, много простодушен, работещ човек, с мазоли на ръцете. Той служеше прекрасно и поддържаше в храма си идеален ред. Храмът се намираше на старото гробище, за което той също се грижеше сам. Ако се случеше да дойда във време, в което нямаше служба, виждах как той ходи с ръчна количка из това гробище, почиства, боядисва оградките, изхвърля боклука, или прави нещо друго. По цял ден беше зает: през лятото поливаше цветята, през зимата почистваше снега. Храмът беше чист до такава степен, че буквално блестеше. И така почти петдесет години! Докато беше жива неговата съпруга, те се трудеха заедно. Той сам шиеше одежди, печеше просфори. На храмовия празник се стичаха много хора. Отец Борис знаеше, че ще дойдат много деца и, докато руската печка в неговия дом изстиваше след печенето на просфорите, той разбиваше белтъци и печеше вкусни целувки. Аз добре си спомням печката, пълна с тези целувки, които той приготвяше специално за децата.

През деветдесетте години почина неговата презвитера, самият той беше над осемдесет, но продължаваше да се труди по същия начин. Загина трагично: беше приютил излязъл от затвора престъпник и го убиха.

Познавах още един свещеник от едно костромско село, отец Василий, който също почти половин век беше настоятел там. Почина преди известно време.

Сега, когато станах архиерей, и пред очите ми минава животът на много свещеници, аз започнах да се замислям: в какво се крие тайната, кое им беше помогнало служейки няколко десетилетия пред престола, да си останат и благоговейни, и събрани, и внимателни? Но на времето, поради младостта си, не ги попитах… Сега размишлявам – как ли им се е отдало това? С течение на времето започнах по-често да си спомням и за други свещеници прослужили до дълбока старост и да ги ценя по новому, защото в тяхно лице съм видял духовници, които до дълбока старост си останаха такива, какъвто и аз бих искал да съм цял живот.

Мисля, че причината се крие в това, за което говорих по-горе – те се отнасяха към свещенослужението като към особен живот. А това дава и сили, и възможност да съхраниш топлината в сърцето и да служиш достойно. При това те са имали неимоверни трудности и проблеми, защото са живели по време на съветската власт, а това беше много труден живот.

– Миряните също често се оплакват от загуба на благоговение – основно поради привикване към светинята. Какво ще ги посъветвате, на какво да обърнат внимание?

– Човек свиква с всичко: и със светинята, и с молитвата. Но обикновено в началото той проявява леност, казва си: „Днес няма да чета сутрешните (или вечерните) молитви…“, „Тази неделя няма да отида на служба – нищо няма да се случи“ и т.н.

За тези възрастни свещеници, които познавах, беше естествено да се молят ежедневно. Отец Борис четеше правилото винаги преди да служи. Дори когато вече бе много стар, за него беше немислимо, невъзможно да не прочете правилото. Понякога ми се иска да попитам нашите млади свещеници: „Четете ли правилото всеки път преди да служите?“ Но се страхувам да им задам този въпрос, защото не знам как да реагирам при възможен отрицателен отговор. Досещам се, че не всички и не винаги го четат.

Същото може да се каже и по отношение и на миряните. Загуби в духовен план произтичат тогава, когато човек сам е оставил нещо, изхвърлил го е от своя живот. А после казва – „Загубих…“ Не си загубил – изхвърлил си. Последствията от това могат да бъдат много сериозни – дори до загуба на вярата. Днес, благодарение на интернет, знаем много такива истории. И тогава човек казва за църковния живот, за молитвата, за постите: „Защо ми е нужно това? Всичко това са глупости. Това „не работи“. „Работи – не работи“ – това е основният критерий за съвременния човек: според него, наборът от определени действия трябва да доведе до определен резултат. Но с Бога така не става. Бог е Личност. С Личността не може да се общува по този начин. Резултатът от живота в Църквата е животът в Църквата. Аз не знам друг резултат. А всичко останало трябва да се остави на Божията воля.

– В „рисковата група“ вероятно са и тези, които помагат в олтара, особено подрастващите?

– Да, разбира се. Когато ръкополагам свещеник или дякон, винаги на всеки от тях казвам, че най-важното, което трябва да съхранят, това е благоговението към олтара, към престола, да се стараят да не привикнат и да започнат да се отнасят към него като към работно място.

Що се касае до децата и младежите… Нужно е край тях да има истински свещеник, наблюдавайки когото, те биха могли да почувстват светостта на мястото, висотата на служението Богу.

Аз винаги призовавам свещениците да работят с младежите, да възпитават добри випускници за семинариите. Но виждам, че мнозина от тях не желаят това. А не желаят, защото, за да го направят, е необходимо първо да възпитат себе си. За да може младият човек, който е влязъл в олтара, да не си отиде оттам разочарован от Църквата и църковния живот, а да остане там, да гори от желание да служи на Църквата, а после, може би, да поиска и сам да стане свещеник, той трябва да види добър пример в лицето на свещеника, на когото помага.

Затова от една страна – да, младежите са в рисковата група. Но, от друга – ако имат пред себе си добър пример, това е възможност „да се заразят“ за цял живот с любов към Църквата и богослужението. Защото младостта е време, когато човек се учи лесно и възприема всичко много дълбоко.

– Въпросите, които получаваме в сайта „Православие и съвременност“, са основно от битов характер. Много от тях се отнасят до това, как да постъпваме с осветени предмети или осветена храна. Например, трябва ли да събираме трохите от осветения козунак и пасхалните яйца и да ги изгаряме? Какво да правим с върбовите клонки или връвчицата, на която сме носили кръстчето си? С шишенцата от елей или светена вода? Как правилно да забърсваме праха от иконите („В църквата ми казаха, че трябва да отделя специална кърпа за това, която не бива да пера, а да изгарям. Така ли е наистина?) И действително – как да постъпваме? Къде е златната среда? Например, към иконите трябва да имаме благоговение, но нима кърпата с праха от иконите е светиня, която непременно трябва да изгорим? Не възниква ли по този начин лъжливото благочестие?

– Осветената храна трябва да се изяжда в цялост. В миналото никога не са изхвърляли дори просто благословената преди ядене храна. Трябва да се постараем на нашата трапеза да има толкова храна, колкото ние и нашите близки можем да изядем, а не пет пъти повече. Да изгаряме, да пускаме в течаща вода, да оставяме в място, на което не могат да бъдат тъпкани предметите, които са били в съприкосновение със светинята е древно правило. Просто не бива да бъдем прекалено усърдни в това, не бива да разширяваме до безкрайност кръга от такива предмети. Смисълът на тази традиция е в това, да се възпита в човека чувството за някаква принадлежност към духовния свят, иноприродност на свещените предмети. Но кърпата с прах от иконите не е светиня, разбира се. Към всичко трябва да се пристъпва с разсъждение.

– А кое е светиня?

– Светинята е нещо, отделено от обикновения свят; нещо, което е свързано с Бога. Тя е свързана с видимо проявяване на действието на Божията благодат в нашия човешки свят. Ние знаем от Свещеното Писание, че обикновени предмети, като например пояса на апостол Павел (за което се споменава в 19 глава на Деяния апостолски), могли да носят изцеление на тези, които с вяра се докосвали до тях. Но ние почитаме не самите тези предмети и не материята, от която са направени, а възнасяме ума си от образа към първообраза, съгласно ороса на VII Вселенски събор, т.е. към самия Спасител Христос, към Божията Майка, като се покланяме и почитаме Самия Бог и проявленията на Неговата благодат в света.

Що се отнася до материалните свидетелства, които са като някакви „патерици“ за човешкия разум, при цялото ни уважение към тях, трябва все пак ясно да виждаме границата между Бог, Който е Извор на светостта и самите тези предмети.

– За нашата съвременност, като че ли е характерен и следният проблем: ние така дълго се борихме против магическото отношение към ставащото в Църквата, против обредността, че до голяма степен разрушихме и благоговението към светините и тайнствата. Появи се отношение към Причастието като към това, на което „аз имам право“. Защо се получи така – защото хората започнаха да се причастяват доста по-често или по друга причина?

– Вижте в какво е проблемът… Ние непрекъснато живеем по принципа на махалото – при нас то се люшка ту в едната, ту в другата страна. Да, против магическото отношение се борихме и се борим. Но при това трябва много да внимаваме и да не пропускаме другия враг – потребителското отношение към Църквата и към всичко, което се случва в нея, към тайнствата. „Аз дойдох – дайте ми, имам право.“ Това може да е по-лошо от не напълно осъзнатото отношение към светинята и към всичко, свързано с нея. Но това е тема за отделен разговор. Това, че съвременният живот придобива ярко изразен характер на взаимоотношенията „ти – на мен, аз – на теб“, и че такива отношение ние се опитваме да изграждаме не само с хората, но и със Самия Бог, е много лошо, страшно. И с тази наша нагласа трябва да се борим още по-силно, отколкото с всичко останало.

Близки теми:

Всеки разорен храм беше моя болка В ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ТАЙНСТВАТА КРАЙНОСТИТЕ СА НЕУМЕСТНИ Съвременна духовност Който иска, да Ме последва! Времето на кризата и кризата на времето

„Блажен е този плувец в житейското море, който често вдига поглед към небето“. Тези думи на св. Игнатий (Брянчанинов) изразяват и нашия стремеж в различни житейски ситуации да се опрем на евангелските истини.

– Владико, сега се издават забележителните книги на преподобния старец Паисий Светогорец. Той често съветва, в случаи на обиди, осъждане, недоразумения с хората, да „включваме“ добър помисъл за тях. „Но не означава ли това, че трябва да си затваряме очите за очевидното и да се опитваме да виждаме света, хората и различните ситуации в „розово“?

– Старецът Паисий говори за това, че даже виждайки някакви неблаговидни постъпки на хората, трябва да полагаме усилия да мислим за тях добро. Всъщност, за това говорят всички свети отци. Всеки от нас греши в нещо в живота си. Затова да мислим, че грехът на другия човек е по-тежък, отколкото моя, а и той самият е някак недобър; а пък аз, въпреки моите грехове, все пак съм по-добър от другите, е напълно неправилно.

Помните ли известния пример на авва Доротей? Той разказва, че веднъж през нощта трима души видели един преминаващ край тях човек и всеки си съставил за него свое мнение. Единият решил, че минувачът отива да блудства, вторият, че отива да краде. А третият си помислил, че това е благочестив човек, който бърза към храма за утринната служба. Авва Доротей казва, че в своите три различни съждения тримата са изхождали от това, с което е изпълнено собственото им сърце. Старецът Паисий предлага на всеки от нас да постъпва според третия вариант от този пример, т.е. винаги да се старае да вярва, че човекът е добър.

Това не винаги минава безпроблемно. Много често, доверявайки се на хората, се оказваш в трудна ситуация. Понякога се случва да пострадаш от това, но по-добре да претърпиш, отколкото да оскърбиш другия с недоверието си. По-добре да бъдеш излъган, отколкото да излъжеш. Затова аз мисля, че старецът Паисий дава много точен и действен съвет, който би ни помогнал да се научим правилно да се отнасяме към околните.

- Забелязвам, че и самата аз, а и много хора край мен, винаги от нещо са недоволни. Как може да се поправи това отношение към живота?

Не можем да променим другите хора. Ние трябва да се занимаваме със собствената си душа, със своята собствена съвест. Не ни е заповядано да се грижим за изправянето на когото и да било, освен, разбира се, на собствените ни деца, възпитанието на които е възложено на родителите от самия Бог.

А що се отнася до чувството на недоволство… Да, днес то е много разпространено. Обикновено колкото по-добре живеем, толкова по-недоволни сме. Колкото и парадоксално да звучи, за да бъдем доволни, трябва много да преживеем, да видим, да научим, в това число и да почувстваме болка – своя и чужда. Тогава човек започва да цени това, което има, което му дава Бог. Недоволството е неблагодарност. Кой от нас е достоен на следващия ден да се събуди жив и здрав? Кой от нас е достоен, както казва английският писател Г. К. Честертън, да види това глухарче – този плевел, който в същото време е истинско чудо…

Този, който чувства живота като ежедневен, ежечасен Божи дар, вижда всичко по напълно различен начин, отколкото вечно недоволният, мърморещият, хленчещият човек, на когото всичко му е малко, всичко е лошо, всички са не такива, каквито трябва… Това е много тежко състояние на душата, с което човек трябва да се бори. Но борбата трябва да се води със своята повреденост като цяло, с греховността, която ни е присъща. Вече много пъти сме говорили за това: не е възможно да се изпълни някоя отделно взета добродетел. Трябва да променяме живота си в цялост, тогава ще се измени и нашето отношение към онова, което ни заобикаля.

– Защо абсолютното мнозинство от прославените светци са светители и преподобни, т.е. монаси? От къде семейните хора, които живеят в света, да черпят ориентири за духовен живот?“

– Християнството поставя пред човека твърде висока летва. Монашеството не е възникнало случайно, а като оттегляне от света заради всецяло служение на Бога. А от огромния брой монаси далеч не всеки е прославен между светиите. И в манастира има много възможности да паднеш и погинеш. Спасението означава тежък труд, това не е просто дело.

Не съм съгласен с това, че всички светци са монаси. Не, сред светците има и миряни, в това число и семейни. Макар че те наистина не са много и по своята нагласа са били близки до монашеството. Защо? Защото Бог иска човек да му се отдаде напълно – да Му отдаде сърцето си, стремежите си, всяка страна от своя живот.

Има и още една причина. Монашеството е оставило след себе си необикновено дълбока аскетическа писменост. Прочетете „Лествицата“, „Душеполезните поучения“ на авва Доротей, „Отечникът“, събран от епископ Игнатий (Брянчанинов) от различните патерици и „Достопаметните сказания“. Ще видите такава дълбочина в познаването на човешката природа, която наистина завладява душата. Аз много добре помня първите си впечатления, когато постъпих в Московската духовна семинария и попаднах в библиотеката, където бяха тези книги. По това време в Съветския съюз те не можеха да се намерят, за много от тях ние никога не бяхме чували. Аз бях завършил филологически факултет, от малък ми бяха създавали навици да чета и аз четях много. Европейските и руски класици – събраните им съчинения: първи, втори, трети том и т.н… Познавах добре световната литература. Но когато за пръв път отворих „Лествицата“, не можах да се откъсна от нея. Тя ми направи зашеметяващо впечатление: в нея аз видях това, до което дори не се доближаваха най-дълбоките, интересни и ярки писатели, стремили се да опишат случващото се в човешката душа.

Затова не е чудно, че литературата, създадена в манастирите и за монашестващите е получила такова разпространение. Тя е станала своеобразен камертон, спрямо който са се опитвали да настройват живота си абсолютно всички, в това число и миряните. Процесите, които текат в човешкото сърце като цяло са еднакви и у миряните, и у монасите. Просто монасите имат възможност по-дълбоко да се вглеждат в тях и да обобщават как трябва да се борим със страстите и недостатъците, в които сме потънали. Вероятно това е основната причина в продължение на много векове монашеството да бъде идеал за християнски живот. Макар че, ще се повторя, има и прославени миряни. Просто пространството за подвиг в техния живот и малко стеснено поради това, че те имат много други дела – много важни, полезни и нужни.

– За съжаление следващият въпрос е много характерен за нашата съвременност: „Владико, много ми е тъжно, че моята възрастна майка и други роднини, уж ходят в храма, но обичат да гледат и предаването „Битката на екстрасенсите“, увличат се по фън-шуй и хороскопи. На Нова година напълниха дома ни с ужасни китайски изображения и фигурки на кучета, за да ни „донесат“ здраве, успех и т.н. Мама вярва във всичко едновременно. Разбирам, че не бива заради това да се караме и се старая да бъда по-внимателна. Не успях да я убедя и сега просто мълча. Или трябва да продължавам да говоря за това?”

– Да, това е голям проблем. Днес нашият народ (иска ми се да кажа постсъветски, но вероятно това вече не е оправдание, защото мина много време) наистина е всеяден. Ако попиташ минувачите по улицата: „Како веруеши?“ (В какво вярваш?), мисля, че преобладаващото мнозинство ще отговорят “Ами, има там нещо“. И това нещо е именно смес от фън-шуй, пришълци от космоса, екстрасенси и прочее. От една страна тези хора сякаш са вярващи: и в храма ще отидат, свещ ще запалят, светена вода ще си вземат, козунаци ще изпекат. Може даже да отидат да се причастят, като кажат на свещеника на изповедта: „Да, грешна съм, отче, но не съм по-лоша от другите“… И едновременно с това ще се постараят да спазят всички окултни суеверия. На практика, тези които мислят така, са се устроили комфортно: „застраховали” са се за всеки случай. Това, разбира се, е много лошо. Колкото повече живея на този свят, толкова повече се убеждавам в дълбоката истина на това, което не можех да разбера в младежките си години: защо Мойсей в продължение на четиридесет години е водил еврейския народ из пустинята, докато не са измрели всички, родени в робство. В това има много дълбок смисъл. И колкото повече напредвам във възраст, толкова по-добре разбирам, че това е било необходимо.

А що се касае до Ирина и нейната майка… Бих я посъветвал да не изоставя опитите за вразумяване, но да прави това кротко. При първите признаци, че майка Ви се разстройва, вълнува, нервничи, я оставяйте на мира и просто се молете за нея. Ако тя ходи на Църква и се изповядва, непременно я посъветвайте да каже на свещеника, че подрежда дома според фън-шуй или всеки ден гледа „Битката на екстрасенсите“, защото вероятно тя не изповядва това. Надявам се, че в този случай свещеникът, няма да я допусне до причастие и ще й обясни, че така не бива. Разбира се, трябва да проявявате търпение към майка си. Ние трябва да търпим и невярващите наши роднини и дори тези, които ще ни гонят за нашата вяра. Майката е нещо свято и трябва винаги да я жалим, да се грижим за нея и в същото време много меко, внимателно да се опитваме да я убедим, ако това е възможно и ако тя поне малко е готова да се вслуша.

– Как на човек, с когото се предполага че ще имаме дълго общуване, по християнски да дадем да разбере, че задава нетактични въпроси?

– Трябва да четем Евангелието: думата ви за бъде: да, да; не, не (Мат. 5:37). Може така и да се каже на човека: „Ти задаваш нетактични въпроси“ – и толкова. Евангелието предполага откритост и отсъствие на лукавство. Понякога в общуването с хората е много полезно да назоваваме нещата с истинските им имена.

Източник: „Православие и современность“

Близки теми:

Виждането на страстите Разказ за блажения отец Доситей Душеполезни поучения от св.Серафим, Софийски чудотворец Направи две стъпки и ще отидеш в рая Всеки разорен храм беше моя болка