Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Април 2, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Ще отговорим на някои въпроси, които са свързани със семейството, децата и различните проблеми, които възникват от тези отношения. Въпросите, които се поставят, показват наличните проблеми, които много пъти са тежки. В първия въпрос една госпожа казва, че нейният съпруг стои по-близо до майка си, и ако се кара с него, винаги се обляга на майка си. Също така той постоянно обвинява баща си и взема страна на майка си и всичко това дразни съпругата му.


Човек често среща проблеми и се пита дали всички тези неща ги правим ние, за които се предполага, че сме разумни хора? Ние, за които се предполага, че знаем какво искаме и знаем какво става с нас? Ние, които решихме някога да се оженим и да създадем собствено семейство, накрая в какво го превърнахме?


Наблюденията на конкретната госпожа може да имат много тълкувания и да изразяват много неща, но ще се опитам да ги разгледам подред. При евентуален конфликт бягството в момента на напрежението е полезно, но постоянното прибягване към майката не е решението. Не е красиво двама човека да се сблъскват, а когато са загубили контрол над себе си, тогава техният опит да разрешат своя спор не просто не дава плод, а в повечето случаи да е и гибелен. Де да можеше един от двамата в онзи час да се отдалечи, но тук, както казва конкретната госпожа, съпругът винаги прибягва към майка си. Това обаче, както казахме, не е решение. Майката, за съжаление, винаги оправдава своя син, рядко са ситуациите, където майката може точно да обясни на сина си, че грешката е била негова. Когато един човек, който е създал семейство, навярно и деца, при най-малкото разногласие и напрежение прибягва при майка си, тогава този син на майка си и съпруг на жена си никога няма да поеме отговорностите за семейството си. Защото винаги, от една страна, ще има оправдание, и от друга, ще създава напрежение и острота в отношенията между съпругата му и свекърва й. Бих казал, много просто, това е проява на незрялост. Но да обясним нещо. Едно е човек да се грижи за родителите си, когато се появи някакъв проблем – в случай, че имат здравословен проблем или нещо друго, и друго зависимостта, защото тя, както и всяка зависимост, е болно състояние. Тя показва, че отбиването от майчиното мляко не се е случило, и когато не става в момента, в който трябва, тогава цялата по-нататъшна връзка е проблемна. Проблемна е връзката на майката със сина й, когато синът създаде свое семейство. Какво означава това прибягване? Означава, че той няма възможността да се задържи на собствените си нозе. Означава, че винаги ще търси, за да оправдае своето прибягване. Това означава, че никога няма да види реалния проблем. Може проблемът да е негов, може да е на съпругата, но човек трябва да може да види ясно проблемът, ако иска да го реши. Но ако бяга от проблема, това показва незрялост и тогава вече имаме проблемни състояния.


Този човек, който постоянно прибягва към майка си, също така е в постоянен конфликт с баща си, и когато майка му или баща му имат спор, той постоянно поддържа майка си. Това състояние обаче може да изразява други неща, които имат връзка с неприятни преживявания от своите родители, когато е бил дете. Вероятно сега, когато е по-голям, чувства, че може да защити майка си, на която вярва и вижда, и може да е истина, че баща му я онеправдава, с резултат това, което не е могъл да направи в детската си възраст, да го прави сега, оправдавайки винаги майка си и обвинявайки постоянно баща си. Може и да е прав, може и да не е. Във всеки случай всички тези неща са объркани. Когато не сме способни да ги разрешим, да видим къде са границите на нашето семейство, да видим къде са границите на връзката с родителите ни, да видим начина, по който можем да се намесим в един спор между нашите родители, тогава с всичко това да създаваме впечатлението, че сме пристрастни към някой от двамата навярно не помагаме на другия реално да се замисли. И това означава, че не сме взели на сериозно нашия живот.


Проблемът, от една страна, е да растем по възраст и от друга да не узряваме. Да не узряваме не биологично, а духовно, да не сме в състояние да различаваме ситуациите. И тук влиза и една друга тема. В това семейство най-вероятно живеят и деца. Наистина, каква картина за семейния живот си формират децата, виждайки тези объркани състояния? Това също е знак за нашата незрялост, че не помисляме за това, че постъпваме сякаш сме юноши и забравяме нашите собствени юноши, забравяме картината, която създават за семейния живот. Не сме поели нашите отговорности, не сме осъзнали колко важно е да можем да постъпваме отговорно, така че нашето семейство да бъде поле за възпитание на децата ни, за обучението на нашите деца. Не поемаме отговорността, че имаме собствено семейство, че имаме собствени деца и че трябва да се грижим сериозно за тях.


Но тук бих искал да отбележа още нещо. Не смятам, че съпругата винаги е права. Навярно и тя трябва да се замисли да не би нейното поведение да е погрешно. Тя констатира, че определени пъти нейният съпруг прибягва при майка си, но дали тя се е опитала да не създаде такива сцени? Опитала ли се е да води диалог? Или сигурно прибягването на съпругът й към майка му е нейното алиби? Да не би да се окопава постоянно зад мисълта, че винаги има право и така това да я кара да не търси други изходи? Не е и от голямо значение дали имаш право или не. Най-значимото е как се отнасяш към ситуацията, в която имаш право или не. Защото много пъти употребяваме нашето право по такъв начин, че накрая го превръщаме в несправедливост. А несправедливостта, ако я употребим правилно, накрая можем да я превърнем в повод да се поправим и да преодолеем ситуациите. Така тя не трябва да се окопава зад поведението на съпруга си, а да се замисля за евентуалните нейни отговорности. Вероятно нейният съпруг е незрял, но тя какво прави, за да стане зрял? Просто всеки път изпробва и констатира неговата незрялост? Не трябва ли и тя да помогне, постъпвайки по един различен начин?


Истина е, че всеки от нас има опит от семейния живот. Също така е истина, че много от събитията оставят отпечатъци, оставят съпътстващи травми върху душите на децата навярно за цял живот. Но Христос ни даде точно тази свобода, да можем да променим нашия живот, и това е нашето голямо благословение, да мога да превърна горчивото в сладко. Дори да сме имали неприятни преживявания през детството, те могат да функционират плодотворно в нашия живот и ще функционират плодотворно, ако се оплодотворят от Христовата любов, от правилното разглеждане на другото лице. Важно е не само да гледаме поведението на другия, а да се замисляме и за нашето. Да се замисляме да не би нашето поведение да предизвиква съответното поведение на другия.


Наистина ли госпожата, която задава въпроса, смята за самопонятно, че се карат? И просто констатира, че всеки път, когато се карат, той прибягва при майка си? Да не би да се отнася по погрешен начин към тяхната връзка, трудности, проблеми? Да не би да постъпва самовластно и да ужасява своя съпруг, който се опитва да намери закрила (при майка си)? Защото тя самата не дава тази закрила? Защото не дава възможността на съпруга да почувства, че може да се облегне на нея? В един дом не може другият да е нашият ад, трябва да намерим начин той да е нашата радост. Там трябва да поработим много, там трябва да се наведем много, за да намерим начин всеки да стане радост за другия, а не ад за другия. Нужно е много голямо внимание. Определени пъти се научаваме да гледаме нещата и проблемите само от една страна. Много пъти виждаме немощта на един човек и вместо да го подкрепим, за да я преодолее, ние я правим да изглежда по-голяма. Нека обаче си спомним, че в брака вървим заедно, бракът е общо пътуване, за да преодолеем всеки от нас неговите грешки, неговия егоизъм и така да се научим да вървим един до друг, бидейки единият радост за другия.



Превод: Константин Константинов

 

Предпоставки за радостта в брака

Февруари 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

 

Бракът е смърт на егото

Януари 15, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство


Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

 



Превод: Константин Константинов

 

Да се погрижим за нашия брак

Ноември 21, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Примери на православна духовност


От въпросите, които ми изпращате много пъти, едно нещо се вижда много ясно, че в крайна сметка сме изоставили нашата връзка. Двама човека са създали семейство, но с течение на времето очевидно са изоставили връзката помежду си и не се интересуват да я направят по-добра. Сякаш животът ни тежи, сякаш са обявили капитулация. И определени пъти сме я обявили, и то с грехове, със състояния, които ние създадохме. Това, което изглежда не ни занимава, са последиците от такива поведения върху децата ни, дори ако децата ни са големи и имат собствени семейства. Това показва нашия провал, тоест нашия грях, защото съществува грях, в онтологичния смисъл на думата, където означава крах. Но вече нямаме куража да се борим, за да го поправим, навярно защото сме егоисти. Бихме могли да сме и разочаровани, но навярно много пъти разочарованието се крие зад егоизма. Вече смятаме, че другият не може да се промени – това не винаги е сигурно – както и не винаги е лесно да се промени някой, когато се е затвърдил в определени състояния и когато в живота му не се вижда перспектива за покаяние, което извира от живата връзка с Бога. Виждате, това е духовната основа, върху която човекът се движи, и тогава е напълно естествено нещата, които създава, да са погрешни, болни, провалени.


Очевидно сме зарязали нашата връзка, т.е. връзката между съпрузите, но и самите себе си, защото човек смята, че той знае всичко, понякога защото не се надява на никаква промяна, но във всеки случай всичко това говори за отсъствие на вяра. Защото в живота на истинския християнин всякакви трудности стават поводи за духовна борба, стават поводи за освещение. Виждате, че понякога съществува нещо болно, гнило в нашия корен, и оттам произлиза нашето поведение. Нашето поведение не е без тълкувание, а всичко има обяснение. И ако реално искаме да променим някои неща, трябва да се опитаме да навлезем в тълкуванието на нещата.


Нека обаче видим един друг въпрос. Когато даваш всичко на съпруга си и вместо това получаваш унижение и неверие, как трябва да реагираш? Тъжен въпрос. Още по-тъжно е състоянието, което се крие зад въпроса. Ще повторя това, което казах в началото. Нека изследваме облика на мъжа, на този съпруг, на когото неговата съпруга му дава всичко и той й отвръща с унижение и невярност. Важно е да изследваме този тип човек, защото за съжаление не е рядко срещан. Такъв тип хора, за съжаление, често срещаме. И първият извод, който правиш, особено когато живееш ситуацията отблизо, е в колко голям хал завършва егоизмът на човека. Защото такова поведение показва един крайно антипатичен и болен човек, както ще видим по-нататък. Вероятно той се мисли за важен, но всъщност е един провален човек. Защото, първо на първо е неспособен да се трогне, да се трогне от съпругата си, след като се е оженил за нея, и да я обикне.


Сигурно още в началото въобще не се е трогнал. За съжаление имаме такъв тип хора, които в даден момент, виждайки дразненето на съпругата, й казват изключително грубо: “Аз се ожених, за да имам нещо като мед. сестра, да се грижи за мен”. Разбира се, този човек проявява и някои други черти. Той унижава своята съпруга, защото само тогава се чувства важен, и това е трагично, защото неговият провален живот го кара да се чувства изключителен.


Когато стигаш дотам да унижаваш другия, и много повече твоята съпруга и навярно и майка на твоите деца, това показва невероятен комплекс за малоценност, който има конкретният човек. Защото, когато искаш да понижиш другия, го правиш само и само защото искаш да се види твоята височина. Ругаеш, унижаваш, обиждаш, за да покажеш, че ти си мъжът и накрая показваш, че си „мъж” в кавички. Защото, въпреки годините, които са минали, този човек не е нищо друго, освен едно „мъжле”, което се опитва да се представи за мъж. Тоест един тип, който се опитва да се представи за господин, но остава един тип и реално явява това, защото нашият народ много мъдро казва: „Че всеки дава това, което има.“ Затова, когато един човек спрямо който и да е негов ближен – много повече повтарям спрямо съпругата си – спрямо майка на децата му, проявява унижение и се държи по начин, където я унижава и дори й изневерява, това говори за един болен човек, който по погрешни начини се опитва да преодолее вината и усещането за собствения си провал.


Изневярата от друга страна е акт на лъжлива смелост. Този тип хора, които създават връзки, в действителност се опитват да убедят себе си, че са важни. Ако сте разбрали правилно, този тип хора се опитват да утвърдят себе си. И не разбират, че за другата госпожа, с която са създали връзка, не са нищо друго, освен обект за експлоатация. Те смятат себе си за важни, но другата госпожа си играе с тях, експлоатира ги, държи ги под ръка. Виждали сме и сме преживели много такива реалности и картини.


Един човек, който унизява своята жена, която му е отдала себе си, която му прислужва и стои до него, докато той самият е роб, низш роб, си мисли, че е свободен. Това какво означава? Позволете ми думата, реално е смешник, той е един пропаднал човек, който чрез унизяването на съпругата си и създаването на извънбрачна връзка се опитва да покаже, че е важен, но от това се вижда колко е пропаднал, когато в крайна сметка това не го безпокои, особено ако има и деца. Може да са големи, но и те се нараняват, защото този човек е техен баща, обичат го, защото децата имат голяма чистота, макар и понякога да стигат до своята граница и не могат да търпят. Познавах такива деца, които обвиниха майка си, защото изтърпя такъв тип човек, който по грешка беше техен баща. Простете ми за твърдостта на моите думи, но това е единственият начин някои да се събудят, както и защото някога трябва да опишем точно нещата. Защото, когато един човек не може да почувства децата си, не може да почувства човека, който е живял заедно с него и е родил неговите деца, той е един безчувствен човек. Какво друго би могъл да е? Каква друга ценност би могъл да има?


Разбира се, въпросът има и продължение. Съпругата пита: как реагираш спрямо един такъв човек? Самият въпрос показва, че тази жена има търпение, най-малкото досега, защото състоянието, което описва, за съжаление не е нещо моментно. Сигурно е живяла в такава атмосфера на унижение, за да знае, че съпругът й има извънбрачна връзка. Как реагираш? Бих казал просто, човешки, богочовешки. Отговорът не е лесен, не съществуват рецепти, това зависи от издръжливостта на самия човек. Ние можем да кажем много просто, че дори Евангелието смята изневярата за причина за развод. Разбира се, съществуват хора, които са проявили търпение и посрещнали с голямо търпение не само такива, но и други по-лоши поведения. Добре би било да прочете романа на Пападиамантис „Бракът на Карахмед”. Там ще видите една друга страна на нещата, която докосва богочовешката; където един брак, дори провален, става път за освещение на човека. Има жени, които превъзмогнали себе си и накрая почувствали, че до тях има един болен човек, реално един нещастен човек, който си мисли, че е важен. И те извървели пътя на добродетелта и на освещението. Никой обаче не може да сложи върху другия човек една тежест, която той не може да повдигне. Затова казах, че отговорът на този въпрос зависи от конкретната личност и оттам нататък човекът се моли, търси по-конкретни съвети, а не съвети по радиото, говори със своя духовник, прибягва към Църквата, обяснява по-подробно ситуациите и ако той може да вземе решението, го взема, и съответно с неговото решение, сила, целите на живота си, дава отговорите на себе си. Да, животът е подвиг, борба понякога трудна, но в крайна сметка зависи от перспективата на човека. Нашата перспектива в Църквата е нашето освещение. Господ ни предупреди, че „През много скърби трябва да влезем в царството Божие”, всеки претегля нещата. Но това, т.е. начинът, по който една съпруга третира такъв тип съпруг, като този, който описахме, не опровергава окаяното състояние на съпруга. Разбира се, понякога има жени, които проявяват саможертва и търпение. Саможертвата и търпението естествено не са упражняване на насилие спрямо себе си, защото тогава ще се разболеем. Тези неща могат да съществуват и да функционират естествено, когато са начини и пътища за постигане на същностни цели. Тогава вече човекът без да се измъчва, а борейки се и в трудни стадии на болката, постига това, в което другият се е провалил. Понякога този път може да накара другия да се поправи и това е причината, по която определени пъти говоря твърдо за някои типове хора, защото техните дела са много по-коравосърдечни от думите ми и бих се радвал твърдостта на моите думи да пробуди някои хора. Понеже и това е ставало в живота ми, затова определени пъти настоявам да описвам състоянията такива, каквито са, а не да галим хора, които не трябва да галим, а да им казваме истината лице в лице.


Друг интересен въпрос, който бе зададен, е следният: какво става с религиозното възпитание на децата, когато единият родител е еретик, а другият православен?


Това наистина е един проблем, който слушателят поставя. Моят въпрос е дали проблемът е съществувал от началото, или се е появил по-късно? Защото, ако е съществувал от началото, православният човек би трябвало да очаква, че ще се яви този проблем. Разбира се, определени пъти другият ни уверява, че ще уважи нашата вяра и децата ще бъдат отгледани като православни, но това уверение не знам каква стойност има. Ако проблемът е съществувал от началото, този въпрос какъв смисъл има? Лекарите казват, че превенцията е по-добра от терапията. Ако проблемът се е появил по-късно, тоест ако в течение на брака единият от двамата съпрузи е приел някоя ерес, навярно нещата са по-трудни, защото в такива случаи се крие фанатизъм. И вероятно този човек ще иска да наложи и на децата си този свой път. Сега, ако искаме да разгледаме по-подробно този въпрос, би трябвало да се запитаме, дали различността е повод за сблъсък и претенции върху децата. Тоест дали хората – двамата съпрузи, които имат различна вяра – влизат в конфликт поради това, дали се опитват да обяснят на другия, че той е в грешен път и дали този конфликт включва и децата. Тоест дали всеки се опитва да даде религиозното възпитание, което иска, дали всеки от тях се опитва да наложи на децата неговата вяра и дали успоредно с това се опитва да принизи вярата на другия. Виждате, така от детските души правим театър и арена на нашите спорове и дори зовем малките деца да заемат позиция. Доколко е лесно това за тях? Едно детенце обича и баща си, и майка си и ако бащата и майката се сблъскват по толкова съществени теми, тогава детенцето наистина е нещастно. То е нещастно, защото родителите му се карат, нещастно е, защото всеки се опитва да се наложи над него, да му наложи неговото мнение, нещастно е, защото единият родител принизява другия, вярата на другия. Трябва да кажа, че в този случай и двамата родители са незрели, защото играят с душевния покой на децата си. След като имат различни пътища, нека да запазят неутралитет спрямо децата си, нека оставят техният живот и поведение да посочат на децата какво да избират докато станат големи и могат сами да имат правилна преценка.


Съществува още един въпрос. Има ли поле за действие на православния родител? Защото другият може да има различна вяра, но да е безразличен към вярата си и да не възпрепятства православния родител да даде религиозното възпитание на децата. Да не възпрепятства другия родител да води децата на молитва, в църква, на Причастие. Но ако и от двете страни настояват, тогава резултатът ще е объркването на децата. И най-вероятно децата да отхвърлят вярата и на двамата и накрая да се терзаят, защото родителите им са били „благочестиви”. Тук поставям думата в кавички. Благочестието, когато не се преживява със свобода и уважение към другия и вярата на другия, е болно благочестие, където и да се преживява.


Разбира се, има значение и какъв еретик е другият. Коя е неговото изповедание? Някое християнско изповедание? Някоя друга религия? Или някоя организация? Защото например йеховистите не са религия, а организация. Народът ни в тези неща казва нещо много просто и мъдро, по-добре човек да предотвратява. Разбира се, не можем всичко да предотвратим, някои неща обаче можем. Когато не ги предотвратим, докато можем, тогава е естествено да дойдат проблемите. Когато обаче не можем да ги предотвратим, тогава какво остава? Това, което остава на православния вярващ, е да преживява автентично православната си вяра, да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм и да посреща този проблем с търпение, молитва, което означава доверие в Бога и най-важното с неговия пример. Със светлия пример, с примера, който вдъхновява децата, с примера, който от само себе си говори и дава отговори на децата. Защото това, което има значение, е плодът на вярата ни. Ако плодът е нашето освещение, нашето благородно сърце, тогава дори в началото да изглежда, че губим играта, нашето доверие, истинното и живо доверие към личността на Христос и на Света Богородица обаче ще доведе до резултат – децата ще разпознаят истината и това не е една теоретична мисъл, а нещо, което идва от опита, тоест от примерите, такива, като тези, които споменахме. Помнете, че вярата никога не е някаква идеологическа ориентация, а живот, свобода, любов, вярата в Христос е състояние на живот. Не мога да убедя другия, че това, което аз вярвам, е правилно, ако нямам правилно отношение спрямо всички, дори спрямо съпруга, който се намира в ерес и в заблуда. И, разбира се, при едно такова настояване е изключено да убедя някога и съпруга, че е в заблуда.

Разбира се, един човек, който се движи правилно в живота, колкото е по-добър спрямо един еретик и особено един фанатизиран човек, толкова повече той го хули, защото чувства, че губи играта. Но в крайна сметка ние искаме както нашето освещение и Божията благодат в живота ни, така и да спечелим и нашите деца. Може да не ги спечелим като малки, а да ги спечелим като големи. Затова нека доверим тяхното спасение на Христовата любов и Христос ще намери пътя.


Една слушателка пита и ни пише, че нейният съпруг има много странно поведение спрямо децата си, когато направят някаква беля или стаята им е разхвърляна. Той постоянно им казва, че ще смени дома си, но резултатът е, че самите деца използват същите думи, когато се карат, и така ситуацията става много напрегната. Първият ми коментар е, че е жалко хора, които са станали родители, да бъдат толкова объркани и смутени. И не разбирам някои неща в този въпрос. Какво означава, че им казва, че ще смени дома? Има предвид, че сам той ще напусне дома и ще отиде да живее самичък? Има предвид, че ще ги заведе в един по-добър дом, където децата няма да го замърсяват и ще внимават? Какъв смисъл има тази заплаха, защото така изглежда? Заради белите на децата ще смени дома, ще се махне и ще ги остави така? За съжаление, това е още един случай на баща, който не може да застане достойно пред децата си и не знае как да говори с тях. В тази история незрялост имат родителите, а не децата. Децата са естествени, не е странно децата да са неподредени. Децата много пъти се карат помежду си, както и не е странно да са разхвърляни в стаята си. Тези, които имат отговорност за всичко това, са родителите, не децата. Поведението на бащата в този случай, не зная дали и на майката, изглежда неестествено. Отговорът е изключително прост. Родителите, първо, трябва да си съдействат, трябва да оценяват правилно нещата, т.е. да разберат колко полезно ще е за децата да се научат да си подреждат стаята. Проява на погрешно възпитание ли е да обясняваш на детето си, че стаята му трябва да е подредена? Това е добро предначертание за бъдещето на децата. Защото разхвърляността не е присъща за здравата личност. Малките деца обаче са такива. Възрастните обаче какво правят? Как им говорят, как им обясняват? Защо това да се махна от вкъщи и или да сменя дома да е решение? И какво ще стане, ще сменят дома си, себе си няма ли да вземат с тях? Дали проблемът е в дома, или в хората? Един дом, който навярно сме опустошили с нашата небрежност, дори да го оставим и да отидем в друг дом, но вземем нашето собствено аз – така, както е било в стария, с това няма ли да направим същите неща и в новия дом? Виждате колко объркани човеци сме. И проблемът в дома ли е? Стаите сами ли стават разхвърляни? Следователно проблемът не е да сменим дома, а характера, да променим поведението ни. Децата използват едно такова състояние, защото реакцията на бащата не е светлина, която ги просветлява какво да правят, защото въобще децата не трябва ги заплашваме, за да им покажем това, което е правилно. Говорим им, разговаряме с тях, понякога оставяме да изпитат последиците, защото например, когато едно детенце има разхвърляна стая, на другия ден ще търси да намери тетрадката си, за да отиде на училище, и няма да я намира, и ние ще го оставим да не я намери, това да му „струва”, да се изложи, защото тогава ще се поучи от своето поведение. Следователно не оставяме нещата на никъде, защото това говори за неспособност да поемем нашата отговорност.


Един баща, който се държи по този начин, в най-добрия случай е баща, който не е поел своите отговорности. Той е баща, който е несигурен, баща, който не се е замислил какво възпитание ще даде на децата си и ги оставя реално на тяхната участ.

От въпроса се вижда, че тази история става повод за сблъсък със съпругата и е логично да има сблъсък. Първо, защото съществува разногласие, второ, защото съпругата констатира, че съпругът и бащата на децата не поема своята отговорност, а когато човек не поема своите отговорности и на работното си място, тогава и службата не „върви”. Когато в едно семейство родителите не възприемат тяхната роля, семейството „не върви” и за съжаление цената се плаща от децата, които може много да се отклонят от правилния път, след като не са имали отговорни родители, които да им поставят граници, защото този, който казва, че децата не се нуждаят от граници, не знае какво става с него. Децата са много по-разумни от нас, имат нужда да им поставим граници, чувстват по-голяма сигурност така и фактът, че им поставяме граници, показва, много просто, че комуникираме и общуваме с тях. Не поставяме полицейски граници. Обясняваме на едно дете, и с това искам да завърша, когато някога бях директор на едно училище, за да преодолея проблема с отсъствията, попитах учениците и ученичките кой е отговорен, когато едно дете отсъства цял ден от училище? И казах, че отговорността е на семейството ви. И ако това продължава, тогава трябва да се поинтересуваме какво правите, защо? Ако дойдете на училище, но избягате и отидете в кафенето, и ако по пътя ви удари един автомобил, вашите родители ще ни поставят на съдебната скамейка за проявената небрежност спрямо тяхното дете. Ще ни кажат: господа, доверихме ви нашето дете, а вие безконтролно и безразлично не се погрижихте за него, детето ни отиде в кафенето, и, дете е, така му е дошло, но вие къде бяхте, възрастните, какво правите? Да помните – им казах – че има учители, които са в затвора години наред, понеже отишли на екскурзия с децата, седнали да пият кафе и някои деца – една стара трагична история в Крит, влезли в кораба, не знаели (да плуват) и за съжаление се удавиха. Затова, деца мои, им казах, ако бягате от час, следобед ще пия кафе във вашия дом. И понеже децата бяха казали, че са верни и в обещанията, и в границите, които очертахме, те наистина спряха с бягствата. Нещата са прости, но ние не сме прости.


Накрая едно нещо искам да пожелая, поне сега да поемем нашите отговорности, да се погрижим за нашите отношения, да се погрижим за нашия брак, да се погрижим за нашите деца, защото благословението идва чрез труда.

 

 

превод: Константин Константинов

 

Разбираме ли какво всъщност правим?

Февруари 20, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.


Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:


- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?


Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:


- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!


Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?


Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.


И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:


- Опитай да видиш колко е хубаво!


То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:


- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!


Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.


Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.


Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.


Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.


Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:


- Отче, отчаян съм!


Аз му отвърнах:


- Слава Тебе, Боже!


Той каза:


- Какво казахте?


- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?


- Да!


- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.


- Какво?


- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!


И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.


Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.


Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:


- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!


И си тръгна.


Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.


В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:


- Изненадваш се, като ме гледаш, а?


- Да ти кажа истината, да.


- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.


Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.


Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.


Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…

 

Превод: Константин Константинов

Църквата – спасението за света

Януари 23, 2018 in Беседи, Начална страница

 


Църквата е тяло Христово, тя е истинският живот, тя е живот, защото Св. Литургия е Литургия на живота, който побеждава смъртта. Каква е мисията на Църквата в съвременния свят?


Отговорът е изключително лесен. Това, което винаги е било мисия на Църквата в света, не е нещо по-различно от това, което е било вчера. Църквата шества в света, за да го преобразява и спаси, за да го приеме в неговото тление, крах и смърт, за да го засади на Божието лозе и да го съхрани. Църквата не прави нещо ново, просто ние – както и във всяка една епоха – осъзнаваме тлението, което ни заобикаля, и краха, който преживяваме, който винаги има една и съща причина, както при първата човешка двойка – Адам и Ева. Крахът на човека извира от неговото разположение към автономия, защото автономията е насилване на естеството на нещата. По своята природа човекът бил създаден да живее в общение с Бога. Колкото пъти той отричал това общение, толкова пъти той претърпявал крах. Той се подчинил на тлението и на смъртта, на разнообразните способи на смъртта. Когато той поискал да си възвърне това общение, тогава всъщност бил спасен, независимо дали това се отнася към живота на конкретния човек или към живота на дадено общество в определено място.


И така, какво прави Църквата в света? Както казахме, тя преобразява света, приема тлението и смъртта на света и ги засажда. Това е Литургията – дума, която всъщност чуваме, но какво означава? Литургията е делото на народа, делото на всички човеци. И кое е това дело? Делото, при което принасяме на Бога нашия живот, пълен с тление и смърт, и получаваме Божия живот. Хлябът и виното, които принасяме, са нашият собствен живот. Бог идва и взема нашия живот във вид на хляб и вино, Той не взема просто хляба и виното, а нашия живот. Носим нашия живот, принасяме го на Бога, Той идва, взема го и чрез благодатта на Светия Дух от хляба и виното прави Христово Тяло и Кръв. Той взема нашия живот и го прави Негов живот, а след това ни го предлага и ни призовава със страх Божий, вяра и любов да пристъпим, да се причастим. Това е средоточието на живота на Църквата. Животът, който извира оттук, се предлага и разпростира към цялото останало тяло, в цялото наше всекидневие. Можем да видим това в живота на отделни хора. Например ние, хората, много пъти чувстваме голямо недоволство в нас. И най-малкото нещо ни е виновно. Всичко ни е виновно. Дори и рая превръщаме в ад. Веднъж отидох в една къща и когато стигнах там, си казах:


- Сбъркал съм номера, не е възможно да е това къщата, в която ме очакват!


В крайна сметка не бях сгрешил номера. Въпреки че къщата беше внушителна, в нея имаше не радост, а болка, неуспех, тление, ропот.


Наскоро се запознах с една млада девойка, която е сляпа. Ние бихме казали за нея „Клетата!”. А тя ми каза:


- Ваше Високопреосвещенство, срамувам се да се помоля на Бога да оздравея! Чувствам, че Бог ми е дал такава любов, чувствам се много хубаво! Какво да Му искам, Той знае по-добре от мене какво ми принася полза!


А ние – „Първо за мене първо и после за всички вас!”, за всички нас. И нещо малко да ни се случи, веднага:


- Защо , Боже, на мене? Защо това? Защо онова?


И роптаем. Защо ли? Именно защото нашият живот не е приет от Бога и затова не е излекуван. Църквата действа в света, като изцелява света. Тя идва, изцелява раните и може да прави това, след като в крайна сметка изцелява и побеждава дори смъртта. Също така Църквата обяснява света, тъй като притежава истината и много ясно вижда грешките. Днес се случват много неща около нас, но бих казал, че Църквата не се изненадва, тя знае всичко това и го очаква.


Мисля, че миналата година имаше конференция, посветена на екологията. Какво всъщност представлява унищожаването на околната среда? Грях. И искам да помните това, че думата грях означава крах. Ние какво преживяваме – преживяваме нашите всекидневни неуспехи в по-тесен и по-широк кръг. Защо се руши околната среда? Защото отказахме да я засадим в Божията благодат, отказахме да я разглеждаме като средство за общение с Бога. Не правим ли това в Светата Литургия? Не правим ли това в Елеосвещението? Не правим ли това във Водосвета? Вземаме творението, материя на света и го правим средство за общение с Бога. Материалните елементи на света се преобразяват и чрез тях всъщност общуваме с Бога.


Отказахме да се вгледаме един в друг. Затова и вчера казах – отиваш да се причастиш и блъскаш другия. Защо? Кой е другият, странникът? Тогава защо си ти тук? И тъй, Църквата ни обяснява това, което ни се случва. Днес съществува цял един свят неспособен да възлюби. Един неуспял свят. Защо е неуспял? Защото отхвърли своето изцеление, отхвърли любовта като дар на Светия Дух, отхвърли Светия Дух в живота си и не може да има Неговите плодове, не може да има любов, не може да има радост, не може да има мир. Живеем тези неща и търсим оправдания, но не съществуват други оправдания. Когато дървото отсъства от твоя двор, няма как да имаш неговите плодове. И ние днес нямаме плодовете. Не се замисляме обаче защо не ги имаме. Не се замисляме, че причината за тяхното отсъствие в нашия живот е отсъствието на Светия Дух. В крайна сметка, къде е нашият разум? Предполага се, че двама човека се обичат, женят се, но не след дълго се разделят, ругаят се, бият се и т.н. Какво става в крайна сметка? Знаем ли какво става? Какво се случва? Имахме или нямахме любов? И ако имахме, тя къде отиде? И ако нямахме, какво разбрахме по погрешка? Всъщност не разбрахме кой е другият. Не се научихме да обичаме. Ама, любовта учи ли се? Да, защото любовта е аскеза, тя е превъзмогване на егото, не можеш да обичаш, ако имаш егоизъм. И цялата тази любов е болна и погрешна. Колко деца бяха погубени от болната любов на родителите? Къде е нашият разум? Гордеем се с него. Той обаче е негоден да ни покаже дори простите неща в живота.


Защо създаваме деца? За да отровим живота им? Нима не можем да им дарим усмивка? Тогава какво правим? Какво им даваме? Пари? Облаги? Това означава, че вече сме се провалили – когато заменим нашето сърце с нашия джоб. Защото децата искат не нашия джоб, а нашето сърце. Ние обаче не разбираме това или понеже нямаме сърце, което да им дадем, затова мислим, че ще заменим сърцето с джоба ни! Цялата тази беда при младите хора е наша и тяхна отговорност, но и наша, доколкото не сме им дали истината. Коя истина им предлагаме днес?


Когато виждате децата да чувстват скука и досада, когато ги питаш защо вземат наркотици, а те ти казват:


- Кажи ми защо да не взема?!


Дали само този отговор не показва, че сме се провалили? Защо? Сещам се, че веднъж слушах едно предаване по радиото, говореха за наркотиците. Там имаше един юнак, който каза:


- Аз само чрез вярата в Христос успях да се отърся!


Там имаше три госпожи, които се опитаха да изопачат отговора му.


- Имате предвид…


- Не, нямам предвид нищо друго, освен това, което казах!


Подразни ги. Какво? Истината. Да, това е реалността. Защо? Защото общението с Бога изцелява болестта на човека. Как едно дете с болна душа ще се изправи на краката си, когато душата му не се храни?


Църквата обяснява света, тя не се ужасява от света, нито от онези, които воюват с нея, защото знае, че Победителят съществува. Църквата знае дори това, което днес вижда. Тя го е прочела в Откровението, знае как ще дойдат тези неща, знае че не това е краят, тя знае, че това е краят на онези, които мислят, че знаят, но не знаят. И затова днес хората дори в нашата страна се опитват да поставят Църквата в изолация. В крайна сметка какво са успели да направят? Да поставят хората в изолация. Да сложат младите хора в изолация. Затова те са големите виновници. Тези, които убиват надеждата и възможността за изцеление на хората. Разбираш това още по-добре, когато виждаш човека, който довчера е бил развалина, отрепка, а сега се изправя на краката си. Как? Благодарение на Божията благодат. Църквата не прави нещо ново. Докато съществува този свят, Църквата ще продължи своята Литургия – нейната сърцевина, чрез която ще се опита да приеме всички, за да ги изцели, за да открие истината и лъжата на всеки един и след това да го изцели.


Бог не дойде, за да създаде някакво сдружение, Той не търси привърженици, Бог е любов и предлага любовта Си, за да изцели човеците. Внимавайте, има една велика тайна, тайната на свободата ни, Бог ни е създал свободни. Ние казваме, че другите трябва да са свободни, но да са свободни по такъв начин, че да са съгласни с нас, защото ако не са съгласни с нас, сме готови да ги затрием по всякакъв начин, използвайки всяко едно средство, за да са съгласни с нас. Само такава свобода имат. Бог обаче ни е сътворил свободни до такава степен, че да бъдем способни да Му кажем и „Не!”. И когато Му казахме „Не!”, не Той, а ние пострадахме. И Той отново дойде, дойде с абсолютно уважение към нашата свобода. Затова Той влезе в света като Младенец. Не за да ни изплаши, а за да ни спечели със Своята любов посредством нашата свобода. Той изцели човешката природа, но остави инициативата и отговорността на всяка една човешка личност. Той направи Своя излекуваната човешка природа. Но ние не искаме, просто оставаме отвън. И страдаме. И се изненадваме и не разбираме защо страдаме.


Понякога сме сигурни, че вършим нещата правилно, но Църквата, която обяснява нещата, знае предварително, че ще претърпим крах. Когато човек общува с хората и ги обича, много пъти вижда това и го откроява. Крахът на много съпрузи е предначертан преди техния брак. Когато се оженят, те ще се разведат, колкото и добри светски предпоставки да имат. Защо? Защото са неспособни да възлюбят. Затова. И когато тази неспособност е реална, тя много бързо ще се прояви и ние ще търкаме очите си:


- Какво стана?


- Нищо изненадващо.


Сещам се веднъж за един човек, на когото се удивяваха. Образован, университетски преподавател. По един любопитен начин, по човешки любопитен начин, без този човек нищо да ми беше направил – аз, само да го видех, да го кажа на народен език, червата ми се обръщаха. Какво имам предвид? Имах впечатлението, че е един тотално фалшив човек и се сещам, когато веднъж в крайна сметка се случи нещо. Всъщност той разби семейство си и не само това. Обадиха ми се по телефона и ми казаха:


- Дръж се да не паднеш!


- Какво искате да ми кажете?


- Това и това!


- Единственият, който не се изненада от това, което ми казахте, съм аз.


Защо? Това, което казах преди – личи си.


Много пъти нямаш какво да дадеш. Ако това, което имаш, е едно изкуствено цвете, то впечатлява, но няма аромат, няма същностна красота, след малко ще събира прах.


От момента на своята поява в света Църквата има една и съща мисия: да спаси света и човека, да обясни живота му и да го изцели. Тя ще продължи да прави това обаче не като някакъв режим, който се опитва да се наложи, а като постоянна покана и едновременно предизвикателство към свободата на човека.


превод: Константин Константинов

Адът – това е да не можеш да обикнеш

Декември 23, 2017 in Отечески съвети, Свещеническа конференция, Семейство

 

 

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

 

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

 

 

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

 

 

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

 

 

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

 

 

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

 

 

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

 

 

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

 

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

 

 

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

 

 

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

 

 

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

 

 

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

 

 

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

 

 

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

 

 

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

 

 

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

 

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

 

Младежът ми отговори:

 

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

 

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

 

- Какво каза?

 

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

 

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

 

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

 

- Е, не и нея!

 

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

 

 

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

 

- Отче, развеждаме се.

 

- Защо, детето ми, се развеждате?

 

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

 

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

 

Тя ме попита:

 

- Коя е?

 

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

 

Тя ми каза:

 

- Не е възможно.

 

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

 

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

 

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

 

 

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

 

превод: Константин Константинов

 

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш

Ноември 14, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

 

Изключително много пъти сме говорили за това дали има криза в днешното семейство. Ако има, какъв тип криза е това? Как отминава? Дали семейството е институция, която се поставя под съмнение? Поставяме под съмнение начина на живот в семейството и търсим друг начин на живот? Какво показват проучванията? Какво показват поведенията на хората? Трябва да кажем, че семейството като институция не изглежда, че минава през криза. Семейството е нещо, което се цени от хората. Неотдавна на една конференция на св. Синод, посветена на семейството, един университетски преподавател изложи резултатите от проучване, което продължило двадесет години, и ни каза, че 92% от младите хора обичат и искат семейството. Това се вижда и от поведението на хората, т.е. дори и тези, които по някакви причини се развеждат и разтурят семейството си, не избират свободното съжителство, а в своето мнозинство избират да създадат ново семейство. Това, което определени пъти изглежда, че съществува в чужди страни, тоест живот извън брака, по-точно съжителство извън брака, изглежда няма голям отзвук при нас. Изключително много пъти този опит за съжителство за известно време води обикновено до брак или до разпадане на връзката. Затова трябва да видим дали наистина семейството като институция минава през криза, дали съществува криза, каква е тя и в какво е нейната същност.

Семейството не се оказа лошо нещо, средата на семейството не се оказа зловредна среда. Напротив, то се преживяваше и хората се стремят да го преживяват като пространство на любовта, като пространство за съществена комуникация и като безопасно пространство не само за съпрузите, но и за децата в него. И до днес в нашата страна, но и въобще в света, няма нищо, което да сочи, че семейството като институция е отживяло. Напротив, то остава сигурна основа, основна социална институция, от чието добро функциониране зависи сплотеността и жизнеността на обществото, в което живеем. Семейството като институция не минава през криза. Тогава се появява вторият въпрос: какво тогава минава през криза? Малък поглед около нас, ако искате малък поглед в нас, ще покаже, че през криза минава човекът – човекът, който предприема да създаде семейство. Тази криза на човека изглежда многопластова, но ще видим коя в крайна сметка е нейната същност.

В наши дни човекът много пъти минава през криза на идентичността. Не знае кой е, не знае какво е, не знае какво реално иска. Много пъти минава през криза на несигурност, чувства се несигурен, ужасéн, заплашван. Всички тези неща го объркват и така реално не знае какво иска. Но ако изследваме тези неща с голямо внимание, накрая ще видим, че кризата на човека е онтологична, т.е. това, което човекът е в неговата същност минава през криза. Това е антропологична криза, антропологичната основа на човека минава през криза.

Коя е основата на човека? Човекът е релационно събитие. Човекът е личност. Изключително важно е да говорим не повърхностно, а по същество. Какво означава думата личност? Етимологически означава, че човекът, който е личност, стои пред лицето на другия. Това означава, че човекът е релационно събитие. Това означава личност. Човек не може да съществува сам по себе си. И ако искате, за да разберем по-добре понятието личност, можем да го съпоставим с понятието индивид. Индивидът е друго нещо, индивидът е разделителна единица. Аз се откроявам като индивид – от всички вас и го противопоставям на всички вас. Още един пример: какво означава свободата като мое индивидуално право? Означава, че мога да вляза в сблъсък с вас, за да почувствам, че съм свободен. Но какво означава човекът като личност? Ако индивидът е разделителна единица, личността е общностна единица. Тя не може да съществува индивидуално, а съществува винаги като релационно събитие. Какво означава моята свобода като личност? Означава, че моята свобода е съвместна свобода, че моята свобода освобождава и теб. Моята свобода не е заплаха за теб и твоята свобода не е заплаха за мен. С други думи, опитваме се да обезопасим нашата свобода, не като се сблъскваме, а като се обичаме. Защото това в крайна сметка е антропологичната основа, след като човекът е релационно събитие.

Въпросът е коя е връзката, кое е съдържанието на връзката – и съдържанието на връзката е любовта. Припомнете си диалога на Христос със законника, който Го пита как да придобие вечния живот. Когато Христос му казва да опази заповедите и той пита кои, а отговорът е „не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си”. И „венецът”: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”. Това впрочем са двата вида любов, вертикалното и хоризонталното измерение на човешкото съществуване, където човекът обича Бога, влиза в общение с Него и осъзнава своята ценност чрез общението с Бога. Това е мярата на човешката ценност. След това човекът общува със своя ближен, за да може да разбере себе си. Ще припомня отново думите, с които Адам открива Ева. Когато я вижда пред себе си, той какво прави? Осъзнава това, което е. Тя е кост от костите ми и плът от плътта ми. Това са най-красивите любовни думи, чути някога. Адам преди Ева не е разбирал кой е. Сега вижда кой е, след като вижда себе си в лицето на Ева.

Виждате, че това са неща, които се отнасят към онтологията на човека, тоест към начина, по който той съществува. Ако отпаднем от тази онтология, тогава стигаме не просто до една грешка, а до екзистенциално увреждане. Телесните увреждания се лекуват лесно, екзистенциалните увреждания са трагедия. Ако човекът има увреждане да обикне, това е – както казахме – екзистенциален крах. Когато не обичаме независимо дали Бога или човека, тогава не Бог, нито другият човек се проваля, а ние се проваляме като личности. Проваляме се в това да функционираме правилно – съобразно нашите онтологически предначертания. Следователно това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство и затова имаме криза.

Всичко това е изключително важно, защото се отнася към онтологията на човека, на всеки от нас, от която произлиза възможността за общение. По-специално за брака и връзката между съпрузите е важно да си припомним библейските думи „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Удивителна смяна на единствено число с множествено число. Бог сътворил човека по Божий образ, мъж и жена ги сътвори, т.е. човешката природа е двояка. И това какво означава? Означава, че интегритетът на човешката природа и на човешката личност се възпълва в общението в брака. Следователно чрез това общение човекът открива своята истинска природа, която, както казах, е двояка. Казахме, че човекът е релационно събитие. Тази екзистенциална връзка – връзка с Бога, която е връзка с другата личност, също така е много важна в живота на човека, което означава, че той се проваля онтологически, когато е неспособен да влезе в общение и да обикне. Той отпада от своето лично съществуване и стига до индивидуално състояние. Това означава състояние на самота, означава състояние на егоизъм и накрая означава състояние на смърт.

Казахме, че това, което се проваля, не е институцията на семейството, а човекът, който се опитва да създаде семейство. Човекът се опитва да създаде семейство. Иска да създаде, тръгва да го създаде, търси другата личност, но не успява да го създаде. Не семейството се е провалило, а човекът се е провалил да създаде семейство. Въпросът, както разбирате, е изключително актуален. Защо човекът, докато иска да създаде семейство, се проваля тук?

Това, което казахме преди за онтологията на човека, не го казахме случайно, защото тази онтология-теология тълкува живота. Не можеш да разбереш живота, неговите провали, ако не знаеш къде съществува крахът, в коя точка, и в коя точка грешката. Тук къде е грешката? Къде се проваля човекът? Защото, докато е сътворен да бъде личност, е станал индивид. Отпаднал е и затова не може да осъществи връзката. По някакви причини е неспособен да живее като личност, другият да бъде негова радост и чувства бъдещето като заплаха срещу него. Докато би трябвало да бъде радостен, защото може да общува с другия, защото може да стигне до това, за което Църквата се моли: до хармонията на душите и телата, човекът обаче се проваля. Защо? Защото не се е борил да осъществи своята природа, да бъде личност, да търси любовта. Не е израснал правилно. Именно затова е неспособен да възлюби. Той е неспособен да общува, гледа на другия като на заплаха. Затова, докато се опитва да създаде семейство, в крайна сметка не го прави, защото внезапно вижда другия, вече не като личността на неговата любов, чрез която, бидейки в общение с нея, ще се възпълни като личност, а като негов враг, като негов противник и това означава, че неговото духовно зрение е болно.

Това, че провалът се дължи на човека, а не на семейството, се вижда и от още нещо, от т.нар. договор за свободно съжителство. Тук оголването е пълно. В миналото имаше хора, които изтъкваха идеологически причини. Не вярвам, не ходя на църква, не искам да сключа брак (в нея), защото не го приемам, и в някои епохи тази причина бе силно подчертавана. Държавата даде възможност на човека, на всеки човек, да сключи граждански брак. Тук, тази възможност за свободно съжителство е оголване на нещата. Сега човек не може да изтъкне идеологически причини, но изтъква лични причини, с други думи своята неспособност да възлюби. Сега църковният брак не е проблем – защото може да сключи граждански брак. Но какво показва узаконяването на договор за съвместно съжителство? Това, че човекът е неспособен да създаде какъвто и да е брак. И това е удивително. Ако ме попитате, защо е неспособен да създаде какъвто и да е брак, отговорът е прост: защото е неспособен да обикне. Именно търсенето на другия води до брака. Търсенето на общението на любовта, защото това е бракът. Но ето, че човекът е неспособен да обикне. Третира своя/та съпруг/а утилитарно, за да задоволи неговите потребности, а не за да се възпълни както личност. Неговият крах е екзистенциален. Той се е провалил като личност и затова вярвам, че малцина ще сключат договор за свободно съжителство. Просто защото човекът не иска да се обвърже с нищо. И той не иска да се обвърже с нищо, защото се страхува от другия, другият е негов враг. И, разбира се, тази реалност показва и неспособността на държавата да види реално проблема. Казах и преди, че Църквата с нейното богословие и антропология може и тълкува изключително добре човешките поведения, именно защото познава онтологията на човека.

Сега можем да направим още една стъпка, която ще ни помогне да видим още по-добре картината, която имаме пред нас. Въпросът е прост. Но ще видите колко е трудно. Въпросът е защо се женим? Задайте го в една компания. Защо се оженихте? Това, което ще последва, е вцепенение. Вцепенение, което извира от два фактора. Защото ги зовеш да осъзнаят нещо, което не са осъзнали. И, второ, защото в крайна сметка с този въпрос осъзнават, че са тръгнали от погрешна изходна точка. Затова отговорите са разнообразни. Въпросът ще изведе на повърхността неувереността и вакуума. Първата причина за разводите е, че не знаем защо в крайна сметка се женим. Ето няколко отговора на този въпрос чрез един случай. Веднъж един млад човек, женен, ми разказа, че бил в дома на негов роднина, който празнувал свой празник. Имало и други хора в дома, които отишли да ги поздравят, но голямата компания била в хола, а той бил в друго помещение наблизо, но не при тях. В един момент един мъж казва на жена си: „Моля те, ще ми донесеш ли чаша вода?”. Отговорът на жената бил: „Стани и си вземи!”. „Бре, жено, донеси ми една чаша вода!”. „Не, стани и си вземи!”. И с този привидно невинен сблъсък започнал един спор, където мъжът казал: „След като не можеш да донесеш една чаша вода, защо се омъжи? Или другата страна: „А ти защо се ожени, за да ти носи жена ти чаша вода?”.

Този човек ми каза, че ги слушал как разговарят. Хората започнали да споделят, че се оженили, защото трябвало да се оженят, оженили се, за да създадат деца, оженили се, за да задоволят своите сексуални нужди, цял куп такива неща. Пълно объркване! Той самият обаче ми каза какво ще отговори, ако го попитат. И не бих се затруднил изобщо – ми каза – да отговоря. Ако ме питаха, щях да им кажа, че се ожених, защото от даден момент нататък почувствах, че не мога да съществувам без моята съпруга.

Единият е категоричен в своето мнение. Другите изтъкват цял куп причини защо се оженили, но се боя, че това повечето са оправдания и осъзнаване на една нищета. Въпрос и отговор: женя се, защото обичам и не мога да съществувам без другия. В миналото говорихме за другата половинка. Този израз съдържа една велика истина – какво означава другата половинка? Личността, чрез която се възпълвам като човек. Отговорите по-горе, които чухте, показват двама човека, които живеят заедно, но са автономни. Автономни, защото реално не се обичат. Привикнали са заедно, единият обслужва нуждите на другия, но не са готови да направят дори едно просто нещо – да дадат или да приемат чаша вода. Друг изключително важен характерен белег, който показва колко объркани са хората, е един обичай, който очевидно се налага напоследък. Начинът, по който кандидат-съпругът прекарва вечерта преди сватбата, заедно с неговите приятели. Чуваме трагични случаи, които показват реално увреждането на човека. Тоест да прекара уж последната нощ на живота си с друга жена преди да се ожени за законната си жена. Със съгласието и компанията на приятелите му. И въпросът е: този наистина перверзен обичай, защото е такъв, показва, че този човек, който на другия ден се жени, дали изобщо знае защо се жени? Станахме толкова смешни, загубихме толкова много сериозното отношение? Едно такова поведение за колко голямо объркване говори? За какви хора-шизофреници говори? Хората просто не обичат, бракът просто е един обичай, те искат да създадат деца, защото, защото, защото… Човекът вижда една реалност, в която, преминавайки през криза на идентичността, криза на същността, през поклащане на неговата екзистенциална автентичност, се проваля в това, което изглежда, че иска.

Пред това объркване нека видим разбирането на Църквата за брака. Какво е разбирането на Църквата за брака? За семейството? Припомнете си само израза „венчава се Божият раб… с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”. Тези прости думи показват цялата красота. Венчава се Божият раб. Кой го венчае? Отец, Син и Свети Дух. Кой е венецът? Божията рабиня. Какво означава това? Означава, че Бог в онзи час дарява единия на другия, за да стане всеки венецът и славата на другия. Ако двамата живеят тази проста реалност, те се възпълват като личности, не е нужно нищо друго. Тази реалност е онтологичното възпълване. Защото чрез приемането на другия като Божий дар човек вижда двете измерения на живота: любовта към Бога и любовта към човека. Това е завършеният човек и това говори за зрялост на човешката личност. Пребъдвам в тази връзка, защото вниманието, което показвам към другия, грижата, която оказвам на другия, извира от това, което той е. И какво е другият за мен? Божият дар към мен. Следователно, когато обичам този човек, показвам моята благодарност към Този, Който ми го е дарил. Така тази връзка става прекрасна троична връзка, където хората колкото по-дълбоко я живеят, толкова по-истински ценят другия като Божий дар. Това естествено означава, че нашата изначална онтологична и екзистенциална връзка, нашето общение с Бога е живо, следователно Бог живее в мен, приемам другия като Негов дар и Му благодаря, грижейки се за Неговия дар. А чрез това взаимно отношение човекът стига до пълнота.

Една друга дума, която използваме, е думата спасение. Човекът отново става цялостен (гръцкият корен на думата спасение е „цял, цялостен”), преоткрива своята загубена цялостност в общението си с Бога, в любящата връзка и общение с другия. И тогава това не е просто възпълване на една сексуална връзка, а общение между двама човеци, участието на единия в живота на другия. На целия човек.

Още една дума, която показва висотата на тази връзка, е думата обожение. Пътят на брака е път към обожение. Хората не живеят просто, за да съществуват, не живеят просто, за да създават деца, а всичко това са средства в перспективата на (постигането на) смисъла на живота. И смисълът на живота е преодоляването на смъртта и участието в Божия живот. Чрез всичко това се явява уникалността на човешката личност – на личността, която вече е любов. Но дали тази красота се проявява? Ето няколко примера на човешко поведение, за съжаление всекидневни: съпрузи с деца, съпругът се връща от работа, влиза в стаята си и до вечерта стои на компютъра. Позволете ми да кажа една тежка дума, този човек нормален ли е? Къде е чувството на любов към жена му? Къде е търсенето на нейното лице? Защо го нарекох ненормален? Защо се е оженил за този компютър. И това е ненормалност. А когато му говориш или го съветваш, ти казва какъв е проблемът? Разбирате ли степента на увреждането? Какъв е проблемът – ти казва и не осъзнава, че това е неговият обичаен начин на живот. По този начин, с това отношение не отблъсква ли жена си далеч от него? Не я ли подтиква да потърси на друго място нежността и човешкото присъствие? И ако стане нещо подобно, ще се запита какво и кой е виновен? Ако има някой, който трябва да „обесим”, това е той. Но мислили ли сте защо този човек е стигнал до този хал? Защо за хал става въпрос.

Втори пример на поведение. Примка, в която хората падат днес. Свръх заетостта на съпруга. Прекаленото занимание с неговата работа, за да покрие нуждите на семейството. Въпрос! Тези нужди само той ли ги е измислил? Или са нужди, които създава и съпругата с нещата, които мисли, че трябва да прави в живота си? От друга страна, докато съпругата приема с удоволствие плода на неговия труд, тя протестира, защото не могат да бъдат заедно. И е много важно за съпрузите да имат лично време. Но това не е въпрос на единия, а на двамата. Затова тя не трябва само да иска съпругът й да намира време и да работи по-малко, а да намали и своите нужди и претенции, за да могат тези две неща да се балансират. Затова не можем да имаме изисквания към другия без да сме разположени да даваме.

Трети случай. Жената се наслаждава на всички блага от работата на своя мъж, наслаждава се на факта, че финансово е добре, но от друга страна с голяма лекота създава други връзки, за да си прекарва добре. За да го кажа просто и само така. Виждате ли всички тези житейски ситуации в нашия свят, а не в някой друг свят? Те показват, че става въпрос за хора без крайна цел. За хора, които ходят в мрака, за хора с незрял характер. Принизихме се до хора от бунището, накрая станахме отпадъци, хора без любов и затова сме демонични хора, които не се радваме на нищо, които не сме способни да обикнем, които гледаме другите като обекти за употреба, и затова дори децата си смятаме за наши аксесоари. Следователно, ако съществува криза в семейството, тя не е в институцията, а в личностите. Нашата криза е онтологична, тя е криза на човешката личност, тя е криза на любовта.

Въпросът е: дали оставам в себе си, в моя егоизъм и се опитвам да обикна – защото, казват някои, полагам усилие да обикна – или сам ставам любов и чрез нея полагам усилие да изляза от себе си и се жертвам, защото обичам? Тук, в тази дилема се разиграва кризата на човешката личност. Колкото по-бързо разберем това и колкото по-бързо се вгледаме във връзката, която имаме днес като семейство и съпрузи с нашата истинска онтология, тогава имаме поле за покаяние, за промяна, за съвместен път. В противен случай сме неуспели хора и в даден момент ще го разберем още по-добре. Нека се помолим да открием нашето реално състояние, да не се нагаждаме, а да можем да казваме със сърце, а не с уста, красивите думи от песента: обичам те, защото си ти.


превод: Константин Константинов

 

Кафезът и кошарата

Октомври 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Великият чешки писател Франц Кафка, говорейки някога за враговете на човешката свобода, използвал един сполучлив образ: „Един кафез излязъл да си търси птиче”.

 

Внимателен поглед към съвременния свят е достатъчен, за да различим огромно множество „кафези”, които търсят… „глупави птичета”. Алкохолът, наркотиците, служението на плътта и хазартът са най-крещящите примери на такива „кафези”.

 

Колко хора сами влизат в затвора на тези страсти и бавно умират, бидейки лишени от кислорода на истинската свобода.

 

Но освен видимите „кафези” има и маскирани. Такива са различните болни идеи и гнили „житейски философии”, които се сервират със златната обвивка на привидното освободено и прогресивно мислене. В тези „кафези” се хващат „умници”, които помислиха, че громейки някои спасителни забрани, отплуваха в океана на привидната свобода и автономия.

 

Истински умните, истински любомъдрите, търсейки Истината, не стават пленници на някакъв „кафез, който е излязъл да търси птиче”, а влизат доброволно в „една кошара, която е излязла да търси словесни овци”. „Кошарата на Църквата”.

 

И ще каже някой: по какво се различава кафеза от кошарата? И двете имат същия вкус. И двете ограничават свободата.

 

Всички светци на Църквата разбрали, че „Кошарата” на Христос няма никаква връзка с „ограждението” на света. Защото много просто има за Пастир Този, който даде живота Си, за да освободи „овците” Си от робството на греха, от страха от смъртта. Един такъв Пастир никога не може да бъде тиранин. Напротив, Той е нещо много повече от обичлив Баща. И затова доверието в един такъв Баща никога не може да идва от натиск, нито да води до натиск. На един такъв Баща се доверяваш свободно. Неговата любов те „поробва” напълно свободно! И същевременно чрез това доброволно робство… се освобождаваш, преобразяваш се, освещаваш се. Тази свобода св. ап. Павел нарича „свобода на славата на Божиите чеда”.

 

Изборът винаги е наш: светска свобода за няколко години, или вечно доброволно робство спрямо пълнотата на царството Божие? Малки или големи кафези на страстите и злите навици, или политане към безкрая на Христовата любов?

 

Днес хората, живеейки освободено, са поробени както никога досега в охолство, разтление, моментно наслаждение със земните наслади.

 

Светците на Църквата, които са вечни примери за живот за всички християни, се провикват: за да сте свободни „се поробете”; за да живеете вечно, „умрете”; за да станете богове (по благодат), се смирете.

 

За да направите всичко това… дръзнете!

 

Нека се вслушаме… и да дръзнем!

 

 

превод: Константин Константинов

Смъртта на егоизма

Септември 26, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Едно нещо трябва да разберем: проблемите са наши и ние имаме най-голямата, почти изключителната отговорност за тях. С това имам предвид, че дори за нещата, които идват отвън, е наша отговорност начинът, по който ще ги посрещнем и третираме, независимо дали това засяга нас или децата ни.

Днес бих искал да започнем, като поговорим за първото ядро на семейството, което са съпрузите. За някои началото е поставено отдавна, за някои други наскоро, докато за други още не е поставено. Някои още мислят върху това дали да го поставят или да не го направят. Има много голямо значение какво точно кара множество млади хора да се колебаят. За мъжа и жената искам да говорим днес, независимо дали става въпрос за млади или стари съпрузи. Да започнем от основата, как тази двойка поставя началото. И, разбира се, началото, основата е Тайнството Брак. Помните ли вашата сватба? Не вашите сватбени снимки, а Тайнството Брак? Как преживяхте това събитие, разбрахте ли добре какво бе това, което направихте? Присъствието на Бога, след като отидохте на Църквата, за вас беше една формална и принудителна, или съществена връзка? И какво означава съществена? Означава, че присъствието на Бога и Неговата благодат е било съществен въпрос, основна предпоставка, за да бъде бракът събитие.

Помислихте ли някога защо Бракът е Тайнство? Защо в Църквата? Или дори защо брак? Въпроси, които навярно изглеждат прости и наивни, навярно самопонятни, но в крайна сметка са много съществени. Навярно те не са съществували в онзи момент, но се виждат по-късно, защото обикновено по-късно разбираме празнотите, които сме оставили. Разбираме погрешното начало, разбираме липсата на предпоставки, разбираме колко незряло стигнахме до брака. И защо попитах дали помните бракосъчетанието? Какво ви доведе до него? Доколко живяхте тогава, доколко живеете днес Брака като Тайнство, като място за откриване на Божието присъствие? Доколко тогава, но и днес конститутивен и свързващ елемент на брака, т.е. на връзката между двама човека, е Божията благодат? Защо стигнахте до брака? Стигнахте от нужда? По обичай? От любов? Твърде много пъти виждаме, че при много съпрузи дори не изчакват да мине малко време и настъпва криза в техния брак и за съжаление разпад. Въпросът тогава е: добре, любовта, която съществуваше, къде отиде? Съществуваше или сигурно изобщо не е съществувала?

Въпросите са много, аз обаче бих искал да тръгна от начина, по който Църквата преживява брака. И трябва да ви кажа, че нещо, което пожелавам на младите, които бракосъчетавам, е да живеят брака така, както им го предадохме и да намерят време да вземат брачното последование и да го прочетат внимателно, за да открият в него всички онези предпоставки, които, ако ги спазят, ще стигнат до пълнотата на тяхната връзка и любов.

Нека видим текста от брачното последование. Църквата още от първия момент ни посочва целта. Защо двама човека се женят? Какво е бракът? Той е път, съвместно пътешествие, общо пътуване. Накъде отива? Какъв е краят на този път? Краят е благословеното Царство на Отца и Сина и Светия Дух. 

Така започва брачното последование. Църквата от самото начало показва края на младата двойка. Казва много просто тръгнахте днес, за да стигнете там. Казвайки това славословие, прави едно движение, т.е. свещеникът взема Евангелието, прави кръстния знак и след това дава на младоженците да целунат Евангелието. Това не са случайни движения, а изпълнени със смисъл и съдържание. Кръстният знак означава, че пътят на двойка ще бъде кръстен. Защо? Защото бракът всъщност е смърт. Той е смъртта на егоизма на всеки един. Където съществува егоизъм, там не съществува любов. За да съществува любов, трябва да умре егоизмът на човека. Затова отново много пъти на двойката, която бракосъчетавам, казвам: „ако сте разбрали добре, днес трябва да умрете”. Да умрете, за да живеете, да умре егоизмът, за да живее любовта.

Видяхте, за да се оженят двама млади човека, всеки тръгва от своя дом, идват в Църквата и след това тръгват за един нов дом. Всичко това е много хубаво, защото означава важни неща. Всеки тръгва от дома си, т.е. тръгваш, възлюбени мой, от себе си, от твоя егоизъм, от това, което беше досега. И се срещаш с другия в едно друго пространство, в пространството на Църквата, в пространството на Божията благодат, в това пространство, където Църквата ни научава на нова математика. Ние в училище учехме, че едно и едно прави две, а Църквата идва да ни поучи, че едно и едно прави отново едно. Разбира се, за да стане това, е нужно човекът да се разпне. И затова казах, че свещеникът прави кръстния знак, за да разберем, че животът на човека не е постлан с цветя, и изкуството на човека е от горчивото да изкара сладко. Христос, Който се явява чрез Своето Евангелие и слово, е Този, Който ни показа как чрез кръстния знак дойде радост в целия свят. Затова, ако оставим Христос и Неговото Евангелие да ни води в нашия живот, тогава чрез разпването на нашия егоизъм ще стигнем до любовта. Трябва да направим място в нас. Ако не го направим, тогава всъщност ще отхвърлим другия.

Важно е да отбележим сега, тук в началото, тези истини. Бракът е Тайнство на любовта, на вертикалната любов на Бога и на хоризонталната любов на хората. Една човешка връзка, ако остане само човешка, понеже е само човешка, рано или късно ще угасне. И всички ние знаем много добре, за съжаление колко много такива любови са умрели, и някои дори преди да се развият. И тъй, Божията любов идва да се присади в любовта на човеците. Идва да се открие и да се присади, за да стане от човешка – Богочовешка.

Църквата от началото ни показва пътя и начина. Начинът е Кръстът, от него ще дойде радостта в двойката, защото, за да можеш да дадеш радост на другия, трябва да направиш място в теб. И за да направиш място в сърцето си, трябва да побеждаваш, да разпваш твоя егоизъм, твоята воля. Защото в противен случай не обичаш, а използваш. И тук е грешката на твърде много хора, които пристъпват към брака. Не би трябвало да пристъпват, защото не са се научили да обичат. Нямат дори предпоставките да се обикнат. За съжаление, има хора, млади хора, които са увредили себе си и не могат да обикнат. Имам предвид увреждане в пълното значение на думата. Както един човек, който няма крака, не може да бяга, по същия начин един човек, който е „увреден” да обикне, не може нито да даде любов, нито да почувства любовта, която му се дарява. Защо? Защото просто е увреден. Разбира се, човек не се ражда увреден, а става увреден. Става с начина и състоянието на неговия живот. Затова трябва да сме готови да умрем, за да живеем, за да можем да обикнем, за да можем да развием любовта.

Църквата от началото ни показва края. Пътят на тези двама човека не е случаен път, защото всяко Тайнство открива присъствието на Бога в живота на света. Двама човека идват да станат стъпките, с които Бог ще ходи в днешната епоха, в нашия свят.

Още нещо. В ектенията по време на бракосъчетанието се молим „за Божиите раби” и за тяхното спасение. Наистина, помислихте ли някога какво означава тази дума? Тази дума има много дълбоко и много съществено съдържание. Глаголът спасявам се означава ставам цял, ставам цялостен, целокупен. Не се спасявам от нещо, а аз се спасявам. Следователно кое е спасението, т.е. цялостността, която търсим да намерим? Тази цялостност е двояка. Тя е това, което казах преди - вертикалното и хоризонталното измерение. Бог не ме спасява с нещо, което прави, а с това, което е. Бог какво направи? Съедини ни с Неговата Личност, присади ни чрез Неговата божествена природа. Христос е едновременно Бог и Човек, Боговъплъщението е присадката, с която Той се присади в нашата човешка природа.

Човекът бил сътворен, за да бъде в общение с Бога, станал жива душа, защото участвал в Божия живот. В даден момент той се опитал да стане автономен, опитал се да живее, но без Бога, да стане бог без Бога. Това обаче бил неговият крах. Тук отбележете и една друга дума, много важна, с много дълбок смисъл, думата грях. Глаголът върша грях означава не успявам, правя грешка. Така грехът, неуспехът не е на Бога, а на човека. Човекът какво поискал? Да стане бог без Бога. Успял ли е? Не, подчинил се на тлението, на болката и накрая на смъртта. Следователно човекът не успял, провалил се. Това е крахът, грехът на човека. За да може сега човекът да стигне до неговата първоначална цялостност, трябва да влезе в общение с Бога, и Бог ни дари тази възможност чрез Неговото Въплъщение. Това най-напред е нашето спасение – да преоткрием нашата загубена цялостност. Понеже и двамата човека живеят след грехопадението, затова идват и чрез Тайнството Брак предават своя крах на Божията благодат и любов. Защото, както ще видим след малко, само това, което Бог съчетава, остава съчетано и хармонично. Виждате, че много хора се женят, но не пребъдват докрай, не продължават напред, защото тяхното съчетание е човешко, а не богочовешко.

В Тайнството Брак има един символичен акт, да го кажем отсега: когато свещеникът чете една от молитвите, след това хваща ръцете на двамата младоженци и ги съединява, като се моли Господ да ги съедини и съчетае. Това едновременно е истина и констатация. Истина, защото е Божията истина. Бог, разбира се, не ни взема насила, а простира символично Своята ръка и трябва и ние да поставим нашата в Божията ръка. Така Бог, подавайки Своята ръка, ни държи обединени. Два ключа, съединени на една халка, винаги ще бъдат съединени, където и да се намират, независимо дали са в джоба ни, на бюрото, дали ще паднат на пътя, дали ще ги хвърлим в морето, винаги ще са заедно, защото халката ги обединява. Така и двамата човека каквото и да срещнат в живота си, независимо дали радост, изпитания, скърби, винаги ще са заедно, ако останат на тази халка. Ако са поставили не само ръцете си, но и сърцето си в Божието сърце, в Божията ръка, ако сърцата и на двамата се облагодатяват от Божията благодат. Но ако не са, тогава е спорно дали ще продължат заедно напред и как ще продължат.

Човекът търси своето спасение. Съществува обаче и втора цялостност, бих казал хоризонтална. В текста на Св. Писание, говорейки за сътворението на човека, се казва характерно „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”. Виждате, имаме смяна от единствено в множествено число. „по Божий образ го сътвори”. Кого? Човека. „Мъж и жена ги сътвори”, кои? Адам и Ева. С други думи Църквата ни учи, че човешката природа е двояка, че едната човешка природа реално се открива в мъжа и в жената. Характерно е сътворението на жената, с обоснованието, че за човека, за мъжа, „не се намери помощник, нему подобен”. Тогава Бог създал жената от реброто на Адам – нито от главата му, нито от крака му, за да покаже равночестието между двете личности. Припомнете си малко думите на Адам? „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. Не знам дали съществуват по-красиви любовни думи от тези. Адам изразява това, което чувства, след като в лицето на Ева познава и открива себе си. Сега Адам знае кой е, след като вижда Ева. Сега Ева осъзнава коя е, след като гледа Адам. Сега човекът реално преживява истината, че е личност, че е релационно събитие. И не може, никога, ама никога, да разбере себе си без общението с личността на другия.

Виждате ли колко болни хора съществуват днес? Колко хора са неспособни, както казах, да обикнат? Да приемат присъствието на другия? И свръзката на това общение е любовта. Чрез бракосъчетанието човекът търси една друга цялостност – цялостността на човешката природа, която е двояка. Така бракът е събитие на богочовешко спасение, на оцялостяване на всеки човек чрез общението с другия и общението на двамата с Божията благодат. Бих казал, че един брак е ново сътворение, което се дължи на Божията любов и благодат. Казах и преди, че думите „по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”, ни припомнят тази нова аритметика, където едно и едно правят отново едно.

Всичко това не е казано просто за да бъде казано, нито са философски или ако искате и богословски наблюдения, а за да можем да разберем всички ние, че когато един дом не се построи на здрава основа и по правилен начин, винаги ще е проблемен. И ако това важи за материалните домове, в които живеем, много повече важи за нашия духовен дом. За това семейство, което Църквата нарича „домашна църква”. И ако разгледаме множеството проблеми, които много двойки имат днес, ще видим, че съществува голяма празнота в брака на хората, в началото, което са поставили, в тяхната връзка, в разбирането на събитието на брака. Защото всичко това, което са чули при бракосъчетанието, са Божии истини, които в живота може да действат и превантивно, да ни предпазят, за да поставим началото правилно, но и да действат изцеляващо. И затова днес се казват тези неща, така че някои, които са се оженили и имат проблеми, някои имат проблеми дълги години, но и някои, които се подготвят за брака, да видят дали превантивно, дали изцеляващо, как техният брак наистина ще бъде Тайнство на любовта, как единият ще стане радостта за другия, а не адът за другия.

Защото днес, много пъти, и вие го знаете по-добре от мене и аз от вас го научавам, че в самия ни дом единият е ад за другия. Понякога съпругът за съпругата, и обратно, понякога родителите за децата или обикновено родителите за децата. И въпросът е: тогава какво успяхме да постигнем в нашия живот? Много пъти се хвалим за много неща, за нашите способности и пари, за материалните неща, които имаме. Когато обаче сме неспособни да дарим радост на един човек, когато стигаме дотам да лишаваме децата ни от радост в нашия дом, тогава помислихте ли колко способни или колко неспособни сме? Тогава какво сме постигнали в нашия живот? Затова е много важно да знаем какво правим, да поставим правилни и здрави основи. Защото нашият свят е пълен с „умни”, но неуспели и провалени хора. Всички хора се правят на умни, на важни, но техният живот доказва, че са провалени. Защото щастието не е да печелиш пари, щастие е да си способен да даваш любов. Това е щастието, което има връзка със самото битие на човека, с неговата екзистенциална идентичност, но и с неговия всекидневен живот.

Да продължим малко по-нататък. В Църквата твърде много пъти използваме езика на символите. Нещата, които преживяваме, са толкова красиви, толкова дълбоки, толкова истинни, че много пъти не се изразяват с думи. И много пъти един символ изразява много повече, отколкото бихме могли да кажем с нашите думи. Когато например подаряваш на човека от сърце едно цвете, колко много му казваш чрез това! Мислили ли сте колко думи заменя едно цвете? Какво сърдечно съдържание изразява едно цвете? Помня някога – за брака говорим – бях в един цветарски магазин, разговарях с цветаря, който беше мой познат, и в даден момент влезе един господин, може би над средната възраст, поиска от цветаря три рози, защото, му каза, има годишнина от брака с жена си. Това, което има значение, е как го каза. Каза го по такъв начин, където въпреки че не го познавах, ме накара да събера смелост и да му кажа: от начина, по който поискахте цветето, създавате в мен впечатлението, че още сте влюбен в жена си! Човекът се обърна, погледна ме с удивление, оказа се, че ме познаваше, и ми каза „Отче, имате право”. И аз си помислих в мен колко е хубаво да са минали толкова години, да са отгледали деца, не знам дали беше и дядо, но въпреки това да чувства такава нежност в себе си, че не я криеше… Много пъти съм чувал подобни думи, но виждате, че това, което ме накара да обърна внимание, бе начинът. Това навярно бяха думите, които изразяваха едно трогване. Дано да имаме много такива двойки днес, които да запазват нежността в своята връзка.

Но ако не напоявате едно цвете, не след дълго ще увехне, ще изсъхне, ще стане непотребно. И, разбира се, много пъти се опитваме да заменим живото цвете с изкуствено. Много пъти на това ми прилича бракът на някои хора: той е изкуствен. Защо? Защото липсва именно това напояване, водата. И коя е водата в тази история? Тя е благодатта на Светия Дух. Първият път на Светия Дух е любовта, и това изобщо не трябва да го забравяме. Когато съществува тази благодат, когато имаме това усещане – ще видим и след малко кой е другият път – тогава връзката не овехтява, времето не я изтърква.

Кои са символите, които използваме в Тайнството Брак? Първият е пръстените. Пръстенът на всеки от двамата, върху който е изписано името му, ще мине върху ръката на другия. Това е символичен акт, но с красиво съдържание. Ако проследим историята, както е съхранена в молитвите на обручението, ще видим, че в древността това да дадеш пръстена си е било нещо много велико. Нека си припомним малко притчата за блудния син, където бащата, поставяйки пръстена на ръката на сина си, го възстановява в неговото първоначално състояние. Да видим още, че фараонът, слагайки своя пръстен на ръката на Йосиф, го направил втори по власт в Египет. В стари времена управниците с пръстена си запечатвали най-важните решения за тяхната империя. Но какво означава, че ти давам моя пръстен? Означава, че ти давам себе си, доверявам ти себе си. Това означава пръстенът, който преминава на ръката на другия – че поставяш твоя живот в неговите ръце. Той поставя своя живот в твоите ръце. Защото ти се доверява, защото му се доверяваш. Доверява ти се, и ти му се доверяваш, защото го обичаш и той те обича, с истинска любов, в противен случай пръстенът на единия няма да остане дълго върху ръката на другия, както показва всекидневната – трагична определени пъти – реалност. Това става и в обручението. Изразява това доверие, което е довело двамата човека до този момент. Поставям живота ми в твоите ръце. Колко важно е човек да почувства това? Тази размяна на пръстените трябва да бъде израз на живота на всеки един. От тях двамата зависи този акт наистина да бъде истински символичен, а не изкуствен. И той ще бъде такъв, ако има съдържание, ако в тяхното сърце има съдържание, ако всеки реално се доверява на другия.

Говорих преди и за това, че свещеникът хваща ръцете на младоженците и ги съединява, където реално и тук Църквата идва, моли Бога и Му казва: Господи, само това, което Ти съединяваш и съчетаваш, остава съединено и съчетано. От една страна е Божието слово, а от друга преживяването на хората. Много ръце са били съединени, но сърцата останаха разделени. Останаха в техния егоизъм и в тяхната воля. Мъж и жена имаха седемгодишна връзка, но на 15-ия месец от брака се разведоха. Попитах защо и съпругата ми изброи различни причини. След като приключи, й казах, че опасявам се, че не разбра защо се разведохте. Тя ми каза, след като ви казах! Аз й казах, че всичко това са били поводи, същността е друга. Ама коя е същността?, ме попита тя. Просто никога не се обикнахте между вас. Ама не е възможно! Хубаво, ела и ми кажи отново всички неща, което ми каза преди, и ми кажи в кое от тях вашата предполагаема любов победи вашия егоизъм? И младата жена падна от облаците, защото осъзна, че това, което й казах, беше истина.

Виждате ли как реалността ни издава и излага? Думите са лесни, но реалността е трудна, когато сърцето е духовно недоразвито.

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Светостта не е за малцина

Юни 19, 2017 in Външни

Храмът е дом за всички нас. У дома всеки от нас има стая, както и трапезария, в която всички се събираме. Енорията е нашето семейство, а семейството има място, където всички се събираме и това е храмът. Всеки път се събираме около една трапеза, около светата Трапеза, на която идва Бащата – Христос, за да ни даде храната – Неговото Тяло и Кръв. Той ни казва и подчертава, че ако не се причастяваме с Неговото Тяло и Кръв, няма да имаме живот и този живот естествено се отнася не към земното съществуване, а към живота, който побеждава смъртта. Защото, ако наистина животът на човека завършва в смъртта, тогава той няма смисъл. Тогава живеем, за да умрем, проливаме пот само и само за да умрем. Тогава какъв смисъл може да има един такъв живот? От друга страна, в светата Литургия, в храма, в който се събираме, нашият Баща ни слага и второ блюдо, по-скоро то е първото – Неговото слово, светото Евангелие, и Сам ни казва, че човек няма да живее само с хляб, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста. Хлябът се отнася към тялото на човека, но Божието слово е храна за неговата душа. Както човекът, който не се храни и не диша нормално, рано или късно ще има проблеми, така и ние имаме проблеми в живота, защото сме загърбили няколко същностни неща. В живота ни навлязоха негодуванието, душевният смут и вътрешният безпорядък, но искаме да разрешим проблемите си. Ако едно заплетено кълбо започнете да го дърпате безразборно, за да го разплетете, то още повече ще се заплете. Следователно, какво е нужно? Нужно е голямо търпение, за да намерим края на кълбото и ако го намерим, ще успеем цялото да го разплетем. Днес животът на всеки човек, но и на света, в който живеем, прилича на кълбо, което един дърпа оттук, други – оттам и не само не го разплитаме, но го заплитаме още повече. Въпросът е – кой е краят, т.е. защо съществувам и защо живея? Какъв е смисълът на живота? Казахме, че животът, който завършва в смъртта, не може да има смисъл. Тогава къде е смисълът? Смисълът и краят реално е личността на Христос и Неговото слово. Ако се държим за този край, ще разплетем цялото кълбо; ако се доверим на Неговото слово, ще решим недоуменията и проблемите си.

 

Има много стихове в Евангелието, които започват с две думи: „Рече Господ…“. Въпросът е дали внимаваме в това, което Господ е казал. Първо. И второ, вярваме ли, че има по-достоверни думи от Неговите. Ако не внимаваме в думите Му, това е знак, че сме объркани. Господ какво казва за смисъла на живота? Той казва чрез устата на свети апостол Павел: „Тази е волята Божия: да бъдете осветени” (Сол. 4:3), апостолът има предвид и нашето освещение. Това е смисълът на живота на човека, неговото освещение. Бог желае да обитава в нас, в нашето сърце, да ходи в нас и да бъде наш обичен Баща, а ние – Негови обични деца.

 

Христос е Този, Който победи смъртта и осмисли живота. Затова ние живеем не за да умрем, а за да станем свети, да станем граждани на царството Божие, да превъзмогнем нашата смъртност и да станем сродни на Бога и съграждани на светиите. Въпросът, който възниква тук, е кой е свят? В светата Литургия, която служим всяка неделя, в момента, в който свещеникът издига Хляба, който е бил осветен и претворен в Тяло Христово, той казва: „Да внимаваме! Светинята е за светите!“. И народът отговаря: „Един е свят, един е Господ, Иисус Христос…“. Един е свят, истински Светият и това е Иисус Христос. И въпросът, който дори еретици биха ни задали, е, след като „един е свят“, защо казвате например свети Константин, света Елена, свети Димитър? За да дадем отговор на този въпрос, трябва да зададем друг: как е възможно, след като един е свят Господ, ние да станем свети? Сам Иисус Христос прокара този път с това, че огънал небето, слязъл на земята и станал това, което никога не е бил – Човек. На Рождество Христово Бог присадил Своята присадка в човешката природа. Присадката на живота, която побеждава смъртта. Присадката на освещението. Бог се съединил с нас и начинът, по който човек може да стане участник в живота на Бога, е да се съедини с Него. Сам Бог прокарал този път и от нас зависи да приемем този Божи живот. Как правим това? Чрез нашето свето Кръщение. Ние не се кръщаваме, за да получим име, а за да се засадим в живот, който е с друго качество. Биологичното раждане води до телесна смърт, а духовно раждане води до царството Божие. Чрез Кръщението се засаждаме в Тялото Христово, за да приемем Христовия живот. От друга страна, живеейки в Тялото Христово, ние се храним със соковете, което е светото Причастие, за да стигнем до пълната възраст на Христовото съвършенство, да възраснем духовно, да изпълним нашия живот с присъствието на Христос, с присъствието на Живота, Който е победил смъртта. Когато смъртното се съедини с безсмъртното, когато тварното се съедини с нетварното, тогава човек преодолява своята смъртност и тварност, и така участва в Божията нетварност и вечност.

 

Следователно, основата на нашето освещение не е да вършим добри дела, защото добрите дела могат да ни пратят в ада, и то с препоръчано писмо, което става, когато те не извират от явяването на Бога в живота ни, а от нашия егоизъм. Когато пребиваваме в собствения си егоизъм, тогава се окопаваме в състоянието на смъртност. Когато обаче признаем нашето безсилие и се съединим с Христос чрез светото Кръщение и се храним с Неговото Тяло и Кръв, тогава осъзнаваме, което имаме, не е наше, а е Негов дар.

 

Християнинът, ще ни каже отново свети апостол Павел, явява Христовия живот в своята тленна плът. Какво са светите мощи? Голи кости, които източват изцеление. Как става това? Става, защото светецът, на чиито мощи се покланяме, е станал обиталище на Бога и се е изпълнил със Светия Дух. Тогава неговите св. мощи откриват благодатта на Светия Дух, Който се е вселил в него. Един такъв човек не прави просто добри дела, а открива Христовия живот; той не обича, защото това е добро, а защото Бог е любов, защото любовта е живот. Бог прощава не просто защото е търпелив, а защото опрощението е Божият етос… Припомнете си какво казала Света Богородица, когато приела благовестието: Той милостно погледна унизеността на рабинята Си, и унизеността, т.е. смирението е факт в нашата връзка с Бога. Горделивият човек стои пред Бога и Му казва: „Боже мой, аз нямам нужда от Теб! Ще вървя по моя път! Зная какво да правя!“. А смиреният е този, който казва: „Господи, каквото и да имам, то е Твой дар!“, и стои с благодарение и смирение пред Бога.

 

Всичко това, което казваме, скъпи братя, е обяснение на нашата епоха, защото, ако днес преживяваме финансова и социална криза, то не е защото се опразниха джобовете ни, а защото се опразниха сърца ни откъм Божия благодат. Застанахме самохвално пред Бога. Истинската криза на този свят и на нашата епоха не е днешната криза. Кризата настъпи тогава, когато имахме всичко. И понеже се чувствахме силни, се отрекохме от Бога. Направихме един идол, поклонихме се на друг бог – нашия стомах, нашето его, а сега преживяваме последиците от това идолопоклонство. Сега разбираме какво направихме тогава. Застанахме пред Него с егоизъм и самохвалство, отказахме да Му дарим нещо, дори в неделя да отидем на църква. Презряхме Неговата воля, покварихме се, повярвахме в парите, в комфорта, и се опитахме, консумирайки, да наситим нашите сърца, но те се насищат единствено с Божията благодат. Днес можем да видим от какво се отрекохме. И ако не се покаем и не променим начина си на живот, ще продължим да затъваме. Нека никой не ви заблуждава. Защото със самохвалството, което имаме, дори да оправим нещата, скоро сами отново ще ги разрушим… Докато довчера имахме много, днес останахме без нищо. Съществуват обаче и онези, които нищо нямат и всичко притежават – човеците, които имат усмивка и мир в своето сърце и явяват това в ежедневието си.

 

И така, как човек се освещава? Именно когато участва в живота на единствено Светия. Тогава цялото му битие се засажда в тази благодат и благословение. И разбира се, начинът, по който става това, не е някаква теория, а както казах по-рано, първото нещо е нашето засаждане в Божия живот чрез Кръщението, второто е нашето хранене с Тялото и Кръвта Христови, и третото – нашето послушание към думите на Господа.

 

Днес двама души се женят и още едва ли не преди бракът да е започнал, те са се развели. Веднъж при мен дойде един човек, който бе разтрогнал брака си малко след като го бе сключил. Двамата поне успяха да създадат едно дете. Той ми каза: „Аз ще се погрижа за детето си!“. А аз тогава го попитах: „Кого заблуждаваш? Каква грижа ще покажеш на детето си? Ти си съсипал душата му, а ще се грижиш за него… Коя грижа? Ще му даваш пари? За скот ли го взе?… И защо не помисли да наведеш глава и да се запиташ: „Защо стигнах дотук?“. Защото, ако вчера се жениш, а днес се развеждаш, ти най-малкото си глупав. Или в действителност сега, когато осъзнаваш собствената си отговорност, се отдръпваш назад. Така е. Виждате ли лесните решения? „Ще се грижа!“ За какво ще се грижиш? Ти трябва ясно да си дадеш сметка, че си ограбил душата му. Какво иска едно дете? То иска да вижда, че родителите му се обичат. Но когато вместо да се обичате, ви вижда да се карате и да се ругаете, знаете ли какъв ужас и несигурност чувства то в сърцето си? Виждате, че от момента, в който нямаме ум Христов, говорим с възможно най-сериозния тон най-големите глупости.

 

Какво означава послушание към Божията воля? Означава послушание към истината, защото това не са думи на един човек, за които мога да кажа: „Не съм съгласен!“, а е Божие слово, което е истинно. Христос има дръзновението и казва: „Аз съм Пътят, и Истина и Животът.“ А ти по кой път поемаш? Коя истина следваш? Кой живот живееш? Ако сме толкова умни, нашият свят щеше да бъде по-добър. Ние унищожихме нашия свят, защото поискахме да вървим срещу Божията истина. Казвам ви, че истината, която загърбим, рано или късно ще ни се стовари върху главата. И тогава нямаме право да се оплакваме.

 

Човекът, който има смирение, се доверява на Божията воля, Христос просветлява неговия ум и слово, и той се отнася отговорно към живота си. Той прави своя избор не егоистично, а с доверие в Божията воля или, ако не може да я изясни, моли Бога да му я покаже. Ние обаче винаги имаме становища и мнения и никога не помислихме, че може да правим грешка. Дори тогава, когато е очевидно, че нашата мисъл е противоположна на Божията воля, ние настояваме. Понякога питам родителите:

 

– Сложихте ли ваксина на детето си?
– Разбира се!
– Защо го правите?
– Ами за да не се разболее!
– А, добре. Я ми кажете… а сложихте ли му духовна ваксина?

 

И внезапно сякаш започвам да говоря на китайски. Каква е тази духовна ваксина? Не знаем и това е трагично. Духовната ваксина е присаждането на Божията благодат в детето. Кръстихте го, добре! Но ако не се грижиш за присаденото дърво, то ще изсъхне. Вашите деца имат ли съприкосновение с Божията благодат? Молите ли се заедно с тях у дома? Виждат ли ви да палите кандилото у вас? Да ходите заедно на църква, да се причастявате, да ви видят и те да се причастят? Знаете ли, има малки деца, които с радост идват да се причастяват и с огромно желание отварят устата си. Някои родители водят да се причастят 3-4-годишните си деца, но те плачат и се дърпат. Защо? Защото това място е непознато за тях. Защото свещеникът, който стои пред тях да ги причасти, внезапно се превръща във враг в техните очи. Тези родители са издадени от децата си…

 

Освещението на човека не е нещо, което му налагаш отгоре, а e автентичен начин на живот. Това, което ще кажа, може би ще изненада някой: християнинът, който не се развива в свят човек, е анормален човек. Светостта не е за малцина. Тя е първото, от което имаме нужда. Христос казва: „…който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши…“ (Йоан 14:12). Така се обясняват чудесата на светците…

 

Църквата ни „тренира” чрез своята педагогика и ни помага да преодоляваме проблемите. Преди време дойде при мен един млад човек, който искаше да ни предизвика, като каза: „Смятам, че е глупост да не ям месо в петък!“. Отвърнах му: „Я ми кажи, как би определил един спортист, който иска да спечели медал на състезанието, но изобщо не иска да ходи на тренировки?“. И той спонтанно каза: „Като малоумен!“. Аз се усмихнах и му казах: „Току-що се самоопредели!“. Той ме изгледа сепнато. Защото постът е тренировка, не е самоцел. Защо постиш? Не постиш, защото месото е нещо лошо, а за да изпиташ дали можеш да кажеш „Не!“ на нещо, което ти харесва. Защото, ако не си способен да кажеш „Не!“, това нещо може да завладее и да опустоши живота ти.

 

Педагогиката на Църквата не действа на принципа „Трябва“, „Да!“ или „Не!“, а говори за житейските истини и очертава границите на живота. Когато Бог казал на човека в рая: „от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит. 2:17), Той не го заплашвал, а го известил, защото човекът е сътворен свободен и има отговорност за своята свобода. Ние си мислим, че сме свободни, а другите са отговорни. Така вършим престъпление и срещу собствените си деца, когато не ги научаваме да станат истински свободни, тоест отговорни. Отговорността прави човека зрял. Един ден, докато работех в училище, попитах едно момче, което беше постъпило лошо със свой съученик (в миналото митрополитът е бил директор на училище – бел. прев.):

 

– Защо го направи?
– На майтап, отче!
– Вярвам ти. Видя ли резултатите?
– Да.
– Какво мислиш, че трябва да стане?
– Трябва да получа наказание.
– Да, ще го получиш, но внимавай! Не за да ти отмъстя от името на училището, нито от името на твоите съученици, а за да ти бъде това наказание като пирон, с който ще заковеш в съзнанието си една голяма истина: нямаш право да засягаш личността на другия, дори и на майтап, както не засягаш твоята собствена личност!

 

Тогава това дете ми каза: „Благодаря Ви!“, и попита дали и догодина ще бъда в тяхното училище.

 

Споменавам тази история, за да разберем, че ние, възрастните, имаме много голяма отговорност за света, който подготвихме за нашите деца. Не им показахме идеала на светеца, на благословения човек, който пребивава с уважение и любов пред Божието лице и истина, защото направихме грешката да повярваме, че ние ще бъдем онези, върху които те ще се облегнат. Децата обаче тръгват да се облягат на нас и се сгромолясват, защото нямаме сила, тъй като се възгордяхме. Запитахте ли се защо нашите деца вземат наркотици? Нима не знаят? Те знаят всичко! Тогава защо продължават да вземат наркотици? По една проста причина: търсят опора. Ние обаче ги лишихме от опората, от която имаха нужда. Те трябва да се задържат някъде и ето го резултата. При детето, което обаче има мярка и критерий, е различно. Можеш да кажеш на детето си: „Няма да ти кажа направи едно, второ или трето, а ти препоръчвам едно единствено нещо: да имаш мяра! Знаеш ли коя е тази мяра? Божията воля. Пред каквато и дилема да се изправиш, питай – Бог иска ли го, и ако сърцето ти казва „Не!“, не го прави. Ако ти каже „Да!“, направи го. Така ще си сигурен в твоя път.“ Ние обаче не им дадохме тази мяра, а ги лишихме от нея. Защото сметнахме за отживелица човек да се доверява на Бога и да няма друг пътеводител в живота си. И какво направихме накрая? Извадихме им очите със собствените си ръце и сега си прехвърляме отговорността.

 

* * *

 

Нима Бог е отживелица? Добродетелта ли е отживелица? Какво са казвали нашите древни предци? Всяка наука, отделена от добродетелта, е лукава. Този древен израз обяснява окаяното ни положение. Нас ни унищожиха онези, които имат знание, но нямат добродетел. Затова стигнахме дотук. Но кой избра всички тях? Ние. Защо? Защото сме като тях. Дразним се, когато чуваме това, но това е истината. Отново питам – каква друга цел можем да имаме, освен нашето освещение, което има две последици? Първо: нашата победа над смъртта, и второ, красотата на живота. Какво представлява един светец? Той е поезията (ποίηση) на живота, красотата в света.

 

Преди време научих, че три млади девойки се опитали да се самоубият. Когато отидох в училището им, имахме дискусия, разговарях с група деца, сред тях присъстваха и въпросните три момичета, които сами ми разказаха за себе си. След края на дискусията останаха последни, за да поговорим. Попитах ги:

 

– Момичета, защо поискахте да се самоубивате?
– Можете ли да ни кажете защо да живеем? – отговориха те на въпроса ми с въпрос.

 

Аз схванах техния отговор и им казах:

 

– Обяснете ми как живяхте досега!
– Правихме каквото си искахме, ходихме където си искахме, прибирахме се когато си искахме, излизахме с когото си искахме – отвърнаха ми те.

 

И аз допълних:

 

– И понеже във всичко, което правихте, не намерихте радостта, си казахте: „Какво друго може да ни даде животът?“
– Точно така – отговориха те.

 

В стаята, където разговаряхме, имаше един телевизор и до него – една желязна кутия. Аз ги попитах:

 

– Момичета, ако се опитате да поставите този телевизор в тази желязна кутия, която обаче е по-тясна от телевизора, какво ще стане?
– Ще счупим телевизора.
– Е, това сте направили. Защото сте се опитали да вместите един живот, който трае много години, в рамките на един месец и по този начин нищо не сте живели както трябва. Виждате, че сте създали погрешна картина за живота. За щастие, Бог ви избави!

 

В крайна сметка доведохме живота си до голямо корабокрушение. Защо? Защото се възгордяхме. Възгордяхме се, защото си поставихме фалшиви цели, защото избрахме смъртта, а не живота. Затова всеки ден умираме преди да умрем. Именно защото нямаме за какво да се задържим. Нямаме цел в живота. Ако трупането на пари се смята за цел, тогава не осъзнаваме, че това е нещо, което чезне ден след ден. Дори и в най-хубавия дом да живеете, ако в сърцето ви има празнота, ще превърнете дома си в ад. Днес обаче, точно в тази епоха, за която говорим, има и семейства, които са положили основата на своя живот върху Божията благодат, които са се научили да се обичат и да се влюбват – защото повечето млади хора днес не са способни да се влюбят и да обикнат. Тези хора създават благословени семейства, раждат деца, възпитават ги, в дома им има светла атмосфера, която предават на своите наследници. Те са хора от същата епоха като нас, ходят в същите училища, в същите университети, но са други. И най-вече са хора, които те изпълват с радост само като ги гледаш, именно защото Божията благодат е била присадена в тях. Има и други млади хора – техни връстници, чиито очи са изпълнени с мрак, защото нямат смисъл и красота в живота си.

 

За съжаление, ние сме избухливи и за най-малкото нещо се караме на децата, крещим, а се случва и да ги бием, именно защото отсъства живата Божия благодат в сърцата на родителите, на децата. Напразно обаче се терзаем и недоумяваме защо нещата не вървят, тъй като ако сме отхвърлили пътя на нашите светци, тогава винаги ще бъдем объркани. Освещението на човека е решение на проблемите в неговия живот. Пак казвам – светецът е жив човек, изпълнен с Божията благодат, който посреща с духовна сила всички проблеми, бива укрепван, защото усеща Божието присъствие в живота си, тъй като има друго средоточие – Христос.

 

Нима Христос внезапно стана ваш враг? От Христос ли се страхувате? От Онзи, Който се е разпнал вместо вас? Не искате да доведете вашите деца близо до Христос? Къде ще ги заведете? Да, съществува и някой друг (дяволът) – на него ги предавате. И след това се изненадвате, че вършат злини и търсите причината! Не сме попаднали в място, което е непознато за нас, а просто изгасихме светлините. Тук, в този храм съществува всичко онова, което виждаме около себе си, но ако загасим светлината и влезем в мрака, ще се спънем – в иконостаса, в колоната, в стъпалата. Защото ходим в тъмнината. Така става и в живота ни. Когато ходим в мрак, се препъваме в самопонятни неща.

 

Независимо дали ни харесва или не, човек има единство. И Божията благодат какво прави? Тя съединява всички дарби на човека и възпълва недостатъчното и изцелява немощното. Е, вие отхвърлихте това лекарство и станахте разединени, гладни, слепи, не знаете какво искате и накъде отивате.

 

На всяка Неделя на Православието в нашата енория винаги носим за поклонение главата на преп. Давид Евбейски. Правим така откакто имаше суша, но в деня, щом я донесохме в енорията, на другата сутрин започна да вали. Една година дойде при мен един човек и ми каза: „Отче, да ви откарам ли с колата? Да не шофирате вие, а да държите мощите на светеца!“. Казах: „С голямо удоволствие!“, влязох в колата и потеглихме. За въпросния човек знаех, че има съпруга и малко дете, бяха приятно семейство, близо до Църквата. Тогава той ми каза: „Нас, отче, не ни познавате добре. Допреди няколко години с жена ми непрестанно се карахме, всеки опит за разговор се превръщаше в разправия, замервахме се с пепелници. Детето ни постоянно плачеше. Но в определен момент се пробудихме и си казахме: „За Бога, затова ли се оженихме? За да превърнем нашия живот и живота на детето ни в ад?“. И от този ден взехме решение за промяна, отидохме при един духовник, изповядахме се, той ни постави в Божия път, и оттогава, слава Богу, сме добре!“.

 

Тъй като ги познавам от периода след тяхната промяна, не можех да повярвам, че някога са се замеряли с пепелници вместо да се разбират. Няма как тяхната история да не те накара да се удивиш на действието на Божията благодат. Защото щом тези хора са се пробудили, доверили са себе си на Бога, резултатът е дошъл: домът им се е изпълнил с благодат и благословение.

 

Днес ние се направихме на много умни, изрекохме порой от нагли и безочливи думи. За съжаление, присадихме това развалено мислене и в нашите деца. И сега берем плодовете от тогавашната истинска криза. На всички равнища на живота. След като тогава не се убедихме от истината, поне днес да се убедим от нашия крах, да осъзнаем нуждата от цялостна промяна и да разберем, че целта е една: Божията воля е да станем свети, тъй като Неговият призив е категоричен – бъдете свети, както Аз съм свят. Не съществува нищо повече и нищо по-малко от това, и който го приема, ще върви напред чрез изпитанията, а който го отхвърли, ще се препъва.

 

За съжаление, ние не сме доволни от нищо, постоянно роптаем и никога не се доверихме на Бога. И през ум не ни мина, че Бог може да не ни дава нещо, понеже утре то ще ни накара да изпитаме болка или по много други причини. „…на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро” (Рим. 8:28). Е, това сме го загубили и сме започнали с оплакванията: „Бог ме онеправда, Бог ме ощети!“. Един светец казва нещо интересно: че когато се разболееш и отидеш на лекар, ти му се доверяваш напълно. Съгласяваш се да те реже, шие, да „отнема” от теб и да „добавя“, но изобщо не се колебаеш. Доверяваш му се и добре правиш. Защо тогава, казва светецът, протестираш, когато отиваш при един друг Лекар, Който те познава много по-добре, познава твоето минало, настояще и бъдеще, възпитава те, отнема и добавя в живота ти за твое добро?

 

Дано осъзнаем, макар и чрез нашия крах, защо живеем, и да разберем, че животът в Божията благодат, пълен със смирение и доверие в Бога, е живот, който носи истинското благословение и ни прави причастни на Божията святост. Тогава Христовият живот се явява в нашето всекидневие и разбираме какво е истинска радост.

 

Превод: Константин Константинов

 

Източник: https://www.pravoslavie.bg

 

 

Той искаше прошка за това, че ти говореше

Май 30, 2017 in Външни

 

Пътувахме към манастира „Преп. Давид” в Евбея, за да се срещнем със стареца Яков, но по пътя го срещнахме и той ни каза, че отива да причасти един човек, а след това ще се върне в манастира. Влязохме в манастира с надежда, че ще чакаме неговото завръщане. Докато се покланяхме в храма, вратата на олтара се отвори и от нея излезе старецът Яков. Той ни поздрави. Аз се изумих. След като преди малко го видяхме, а разстоянието беше такова, че беше необходим най-малкото един час, за да отиде, и след това да се върне. Аз го попитах:

 

- Отче, прости!

 

- Да, детето ми!

 

- Не те ли видяхме по пътя по-рано?

 

- Да, детето ми.

 

- Не отиваше ли да причастиш един човек, който е на умиране?

 

- Да, детето ми.

 

- Ходи ли? Причасти ли го?

 

- Да, детето ми.

 

- Но как отиде и се върна толкова бързо?

 

Той ни каза само:

 

- Детето ми, това е Божа работа! – и си тръгна.

 

Така още преди да го срещна лично, бях получил опит кого отивах да срещна. Така стигнахме до манастира. И тогава стана една малка битка между нас, защото аз, бидейки млад дякон, отидох да му целуна ръката, а той ми грабна ръката и искаше пръв да я целуне.

 

- Ама, геронда, аз съм дякон!

 

- Аз, детето ми, се научих от родителите си… (не се чува добре в аудиозаписа - бел.прев.)

 

- Ама аз съм дякон – му казах.

 

Учудих се на силата, с която беше хванал ръката ми. Не можех нищо друго да направя. Той пръв ми целуна ръката, след това аз целунах неговата ръка и той ми каза:

 

- Сега си добър монах, защото прояви послушание.

 

Това беше първото ми преживяване с него. От онзи имахме близки отношения още 20 години. Не знам дали го опознах добре, но започнах да осъзнавам думата свят, която чуваме и се питаме какво е един светец, какво ще рече – Бог ме удостояваше да виждам пред мен жив светец, истински Божий човек, човек, който живееше с Бога.

 

На Литургията какво казваме? Светинята е за светиите! И какво отговаряме? Един Свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Но ако един е Свят – Христос, как казваме свети Димитър? И въпросът е може ли човекът да бъде в общение с Бога? Бог пръв влезе в общение с човека, когато прие нашата човешката природа и влезе в нашия свят. Когато Бог се съедини с нас, Той ни даде Неговата благодат, това единство на човека и Бога в Христовата личност, това е спасението на човека и неговата възможност да се съедини с Бога. Пред себе си виждах това богословие на Църквата, виждах го в един човек, защото тази харизма има само един светец – да свидетелства и да утвърждава, че да, Бог стана Човек, да, човекът може да стане бог, да, Христос се разпна и осъди моя грях в Неговата плът, да, Христос възкръсна и победи моята смърт и ме въведе в Неговото царство, да, Христос бе възнесен и ме пренесе отново там, откъдето тръгнах, в рая, в царството Божие. Да, всичко това може да стане мое, защото Той изпрати Светият Дух да ни дари целия този живот. Всички тези истини в Църквата се преживяват опитно, аз вече ги виждах и изследвах в лицето на един човек.

 

Той искаше прошка дори за това, че ти говореше

 

Друго нещо, което констатирах още от първото посещение, беше, че от пет думи, които щеше да каже, четири от тях бяха: Простете ми! Той искаше прошка дори за това, че ти говореше. Той имаше това смирение. Никога няма да забравя, когато като много млад монах, заедно с нашия досточтим старец и наскоро починал игумен на манастира Григориу о. Георги (Капсанис), отидохме да се поклоним в храма на св. Йоан Руски в Нео Прокопио и в манастира „Преп. Давид”. Нашият старец о. Георги с голямо уважение и любов му каза:

 

- Геронда, ще дойдете ли да ни благословите в манастира на Света Гора?

 

А отец Яков отговори:

 

- Кой? Аз? Аз съм едно умряло псе, което замърсява въздуха. Какво бих могъл да правя там?

 

Наистина ни впечатли, защото това не беше смирение на думи, които ние лесно свикваме да казваме, а неговото чувство беше такова.

 

През всички години констатирах, че пред мен имах един човек с истинска вяра. Коя вяра? Не тази, която имаме предвид повечето от нас. С критерия на стареца Яков повечето от нас сме невярващи, ако ще да се правим на вярващи. Вярвам означава доверявам се. На кого? На Божията личност и слово. Той такава вяра имаше. Както казваме по време на св. Литургия – целият си живот на Христа Бога да предадем, това беше неговият живот. Той всичко доверяваше на Бога. И изпитанията, и изкушенията, и болестите превръщаше в своя молитва и ги доверяваше на Бога – от момента, в който самият св. Давид го прие в манастира. Той стигнал пеша, тръгвайки една вечер от селото, където живял, да се поклони на преп. Давид, веднага щом излязъл от казармата. Вратата била затворена, но един калугер му отворил и той влязъл вътре и продължил към храма. В онзи ден в манастира имало двама монаси. Единият бил пред вратата на храма и нещо поправял. Веднага щом видял стареца Яков, го огледал хубаво и го попитал:

 

- Добре, ти как влезе вътре? Кой ти отвори?

 

- Отецът!

 

Другият отец обаче спял в това време. Монахът се учудил. Той искал да види дали другият отец наистина се бил събудил и отворил вратата. Но той още спял.

 

- Кой ти отвори вратата, детето ми?

 

- Ами един отец я отвори.

 

Той влязъл в храма, за да се поклони, и веднага щом стигнал пред иконата на преп. Давид, видял неговия образ и удивен казал на монаха:

 

- Той ми отвори!

 

Преподобният Давид му отворил, приемайки един благословен и осветен негов наследник.

 

Неговото оръжие беше молитвата,

 

която естествено беше плод от това доверяване. Защото молитвата означава предаване на нашия живот на Бога. Ние не се молим поради това, че Бог не знае кои са нашите проблеми. Молитвата е термометър, който измерва градусите на нашата вяра. Ако се доверяваш на Бога, ще говориш с Него. Ако молитва ти тежи, това означава, че Бог за теб е само едно име; но за стареца Яков Бог бе личност, на която се доверяваше, молеше, където всички негови проблеми и на другите хора ги превръщаше в молитва към Бога. В неговата килия върху масата винаги имаше купчина с писма, на които отговаряше. Но на повечето от тях той отговаряше с молитвата си и когато (молитвено) предаваше един човек на Божията любов, беше спокоен. Но и Сам Бог се намесваше в живота на човеците.

 

Да видим някои чудни събития. Когато бях ученик в училище чух, че той претърпял много сериозна операция. Операцията наистина беше сериозна и лекарят, който го прегледал, му казал, че отдавна би трябвало да е умрял предвид проблемите, които имал. Старецът Яков се колебаеше дали да ходи при лекарите – за да не гледат голотата на тялото му. Срамуваше се от това. Отивам при лекаря и блудствам – ми казваше.

 

Аз му казвах:

 

- Геронда, отивате, за да ви прегледа лекарят.

 

- За нас не е това, детето ми.

 

Когато му казали, че вече нямало накъде и трябва да направи операцията, той казваше:

 

- Аз, детето ми, мислех, че ще ми направят един разрез, за да направят операцията.

 

Когато отишъл в болницата, се помолил: свети Давиде, ако искаш да се върна повторно в манастира ти, ела и ме излекувай! И ако дойдеш, мини през Нео Прокопио и вземи и св. Йоан Руски. Мислех, детето ми, че светците ходят като нас – ми казваше.

 

В даден момент вратата на стаята му се отворила и видял две лица. Единият войн, а другият досточтим старец, който му казал:

 

- Как си, отче, какво правиш?

 

- Е, какво да правя, отци, ето, операция трябва да правя. Боя се!

 

- Не се безпокой! Ще оздравееш. Ние сме тези, които ти извика. Аз съм старец Давид, а до мен е преподобни Йоан и изповедник. Не ни ли извика? Дойдохме. Не се безпокой!

 

Те си тръгнали.

 

В деня на операцията го отвели в операционната, за да му сложат упойка. В момента, когато го поставяли върху операционната маса, видял как вратата на операционната се отваря и вътре влизат двамата светци.

 

- А, дойдоха отците.

 

Другите монаси, които били там, казали:

 

- Изглежда на отец Яков започна да му се завива свят и му се привиждат светци.

 

Той обаче ги чул и им казал:

 

- Не ми се привижда, а ги виждам реално.

 

Операцията приключила. Отец Яков, който, ако му дадеше чаша вода, щеше да помни това 20 години, винаги казваше най-добрите думи за лекаря. Да е жив и здрав лекарят, да е жив и здрав лекарят!

 

Един ден видял във видение св. Йоан Руски, който му казал:

 

- Отче Якове, чувам как казваш да е жив и здрав лекарят! Да, той е много добър лекар. Но аз направлявах неговата ръка. Трябваше да отминеш днес, но бе оставен за утре.

 

И слава Богу, това утре продължи 40 години.

 

Отец Яков беше сроден със светците

 

Можеше да им говори, да ги умолява и както ще видите след малко, дори да им се поскара.

 

Друг път той ми разказа за явяването на Света Богородица в болницата: изненадах се, детето ми! Имаше една медицинска сестра с детенце в обятията си. Аз се запитах, тук сестрите водят и децата си? Тя ме попита какво правя и аз й отвърнах. Тя ми каза: не се безпокой! Бързо ще се върнеш в манастира! и си тръгна. Тогава се обърнах към моя съсед по легло и го попитах коя беше тази госпожа?

 

- Коя госпожа? – му отвърнал той.

 

- Тази с детенцето? Сестрите тук водят и децата си?

 

Другият му казал:

 

- Аз не видях никаква госпожа и никакво детенце.

 

Именно защото не била някоя госпожа с някое детенце, а Пресвета Богородица с Христос.

 

Той години наред помнеше това, че му отидох на свиждане и повтаряше:

 

- Отец Павел, който дойде да ме види в болницата.

 

Преди малко казах, че негово дръзновение към светците го карало някога да им се поскара. Един ден дошло известие. През нощта някой съсякъл 30 маслинови дръвчета в градината на манастира. О. Яков научил това и много се разстроил. Той отишъл в храма пред иконата на преп. Давид и му казал:

 

- Геронда, аз оставих всичко, за да служа на тебе! И ти не се грижиш за твоите неща? Ако до вечерта не ми доведеш тук този, който отряза дръвчетата, няма да ти кадя повторно!

 

Вечерта, малко преди да започне Вечернята, някой почукал на вратата. Влязъл един човек, известен в областта, който поискал да се срещне с о. Яков. Веднага щом старецът го видял, той казал:

 

- Отче Якове, аз отрязах дръвчетата.

 

- Защо, детето ми, ги отряза?

 

- Сега ще ме заведеш в полицията?

 

- Няма да те заведа в полицията, но защо ги отряза? Ще ми кажеш – нима светецът е имал нужда от маслини? Разбира се! Знаеш ли, детето ми, на колко хора манастирът дава зехтина за цялата година?

 

Защото той се грижеше да има не само за манастира, а и за другите хора.

 

Жив опит от Божията благодат

 

Аз лично бях свидетел на друг случай. В Мантуди (селище в о-в Евбея, Гърция), където пребивавах, поддържах много добра връзка с учителите от училището. Известно време и аз бях учител и когато учебната година приключи и всичко вървеше добре, накрая, почти в последния ден, се получи някакво недоразумение. На обед отидох в моята килия, близо беше домът на един учител, обикновено там се събираха, както и в още един дом, и реших да отида да видя къде са. Веднага щом влязох вътре, видях, че се вдигаше врява. Започнаха да ми говорят различни неща, а накрая ми казаха – какво можеш да ни кажеш?

 

- Аз?

 

- Да.

 

- Какво ще правите довечера?

 

- Какво да правим?

 

- Имате ли нещо, което ви задържа тук?

 

- Не.

 

- И тъй, в автомобила и отиваме в манастира „Преподобни Давид”.

 

Една учителка ми каза:

 

- В този хал, в който се намираме, в манастира ли ще ходим?

 

Аз й казах:

 

- Ако не отидем сега, в хала, в който се намираме, кога ще отидем?

 

Отидохме. Бяхме осем човека. Поклонихме се. Седнахме там и по-късно при нас дойде последващият игумен – вече блаженопочивш отец Кирил, който с усмивка на уста ни каза:

 

- Изпийте едно кафенце!

 

- Добре, отче!

 

Той ни донесе кафето. Докато пиехме кафе, дойде и о. Яков. Всички станахме, поздравихме го и взехме благословение от него.

 

Аз му казах:

 

- Геронда, понеже някои от хората идват за първи път в манастира, ще ни кажете ли няколко думи за светеца и за манастира?

 

- Да, да, отче мой! О. Павел винаги води добри хора в манастира!

 

Той започна да им говори за светеца и манастира и в даден момент започна да им говори за всичко, което беше станало по-рано между тях. Те, изненадани, се обърнаха и ме изгледаха. Сякаш ми казваха: кога свари да му разкажеш всичко?

 

Аз се усмихнах. Нищо не им казах. Старецът им каза това, което имаше да им каже. Накрая ми каза:

 

- Ще останете ли, отче, да вечеряме?

 

- Геронда, не, няма да останем. Ще останем само на Вечернята и ще си тръгнем.

 

- Не! Не! Ще останете да вечеряме! Отиваме при о. Кирил да му кажем да приготви.

 

Когато той излезе, други веднага се хвърлиха срещу мен. Аз им казах:

 

- Хора, припомнете си, че от момента, в който дойдох във вашия дом, до този момент дори за секунда не сме се разделяли!

 

Тогава още не съществуваха мобилни телефони. Когато осъзнаха това, за повечето от тях през онзи ден се промени животът им. Защо ли? Защото имаха жив опит от Божията благодат. Те виждаха, че това не са просто думи, а реалност. Значимото е да се срещнеш с някой светец, с някой, който, бидейки светец, счита себе си за най-грешния човек на света.

превод: Константин Константинов

 

Смирението е истинското име на любовта

Юли 4, 2015 in Семейство

 

Коя е най-важната причина, поради която днес хората влизат в конфликт и домовете се рушат? Това е човешкият егоизъм. Какво показва егоизмът? Липсата на смирение в живота. Точно поради тази причина всяко нещо си личи по своите корени и плодове. Кои са плодовете на егоизма? Самохвалството, конфликтите, разрухата, болката. Смиреният човек е човек с широка основа, с широко сърце, затова може да понесе върху себе си много голяма тежест. Освен това смирението предполага обработено сърце. Не може да си смирен, ако не си оставил Божията благодат да обработи сърцето ти. Смирението е плод на Светия Дух. Защото, ако реално отидеш при Христос, ще се научиш от Него на това, което Той ни казва – че е кротък и смирен по сърце. Как може да си Христов, ако нямаш Неговия етос? Какво показва несмиреният дух? Коравосърдечие. Човекът, който не е смирен, има кораво сърце. Затова семейните конфликти нараняват децата ни, наскърбяват ги, карат ги да си тръгнат от дома. А ние какво правим? Оставаме коравосърдечни и продължаваме да ги нараняваме. Това е болест и показва колко ограничени са възможностите на човека, който няма смирение.

 

Нека погледнем какво става в семейството. Какво е семейството? Домашна църква – така го нарича св. апостол Павел. Коя е основата на Църквата? Троичният Бог. Какво ни казва Църквата за трите Лица на Света Троица? Тя използва една прекрасна дума:перихоресис (= взаимно проникване), т.е. съвместяване, те са заедно на едно и също място – внимавайте – без едното Лице да е заплаха за другото. Напротив. Какво е Бог? Той е любов. Какво означава това? Означава, че връзката между Лицата е любовта, т.е. присъствието на едното Лице не е опасност за другото, а пълнотата на живота на Бога е любовта. Коя е картината, която трябва да имаме пред нас? Това е начинът на съществуване на Бога. Семейството като домашна църква трябва да бъде пространство на взаимно проникване и съвместяване. Мъжът и жената първо трябва да се научат да бъдат заедно в собствения си дом. Разбира се, за да стане това, единият трябва да се вмества в сърцето на другия, защото, ако не се вместват в сърцата си, те няма да се вместват и в дома. Основният проблем е, че в сърцето ни няма място за другия. С каква лекота обаче казваме „обичам те”, но не го вярваме. Или го казваме в друг смисъл – обичам те заради това, което очаквам да взема от теб, а не заради това, което аз искам да ти дам на теб, защото те обичам. Какво трябва да има в сърцето ни, за да има място за другия в нас? Смирение! Веднъж едно момиче ми разказваше за младежа, с който се запознала. Тя ми разказа за много от неговите качества, че е това, онова, едно, друго, и накрая ми каза: „Само дето си пада малко егоист”. Аз й казах: „Не знам дали си разбрала, но последното, което ми каза, е най-сериозното от всички неща. Трябва да се запиташ дали си готова да нямаш мнение, да свеждаш глава, да нямаш възражения, защото това ще бъде твоят живот. Да не дойдеш утре и да кажеш, че не издържаш. Днес ще прецениш това”. Накрая тя не можа да напредне в тази връзка и да стигне до брак именно поради това, поради егоизма.

 

И тъй, смирението е коренът на взаимното проникване. Внимавайте обаче – смирение в каква посока? Първо във връзката ни с Бога. Казахме, че връзката между Христос и Църквата е образец – ако човек не се смири пред Бога, е изключено той да бъде смирен. Защо се смирявам? Първо, защото обичам Бога, и второ, защото Му се доверявам. И понеже Го обичам и Му се доверявам – ще го кажа така, както го чувствам – ще бъда глупак, ако мисля, че зная повече от Него. И ако не съм глупак, съм умствено изостанал, защото не мога да Му се доверявам, да Го обичам и в същото време да мисля, че моята истина е по-важна от Неговата. Човекът, който обича Бога и Му се доверява, какво казва? Той говори с думите на пророка и казва на Бога: „Говори, Господи, Твоят раб слуша”(1). Или казва заедно със света Богородица: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти”(2). Как мога да видя дали другият има смирение, т.е. дали е смирен пред Бога? Ако се подвизава да пази Неговата воля. Защото това е знак за бодър ум, но и за смирение, което идва от човек, който наистина е умен.

 

Когато човек е смирен пред Бога, смирението го кара да отсича волята си. Защо имаме конфликти в домовете си? Защото всеки настоява на своето. Ако и двамата обаче сме решили да отсечем своята воля пред Бога и да изпълняваме Неговата, тогава смирението ни кара да изпълняваме Божията воля и така имаме съгласие.

 

В даден момент от брачното последование свещеникът хваща ръцете на двамата младоженци. Много пъти казвам, че Бог не ни съединява по магически начин, а простира ръката Си и остава ние да подадем своята, така че Той да ни съедини в свято и съвършено единство. Ако държим Неговата ръка, винаги ще бъдем заедно, доколкото сърцата ни, а не думите, са отдадени смирено на Бога. Тогава сме заедно и помежду си и тогава се състезаваме не чия воля ще бъде, а кой наистина ще почете другия.

 

Да се върнем отново към семейството. Като човеци ние сме немощни, никой не е съвършен, хора сме, имаме страсти. Помнете, че най-голямата страст, корен и източник на всички страсти, е нашият егоизъм, който води до конфликти. Кое създава баланса в брачната връзка и как се появява той? Ще ви кажа нещо от Свещеното Писание, което обаче много пъти изопачаваме: „Мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”(3). Много пъти ние, мъжете, казваме: „Аз съм главата”. Внимавай, не си коя и да е глава, а глава, както Христос е глава на църквата. Тук Божието слово е категорично. Затова, ако мъжът е глава, както е глава Христос, тогава жената ще приема едно такова присъствие, защото то не е заплаха, а живот, любов, закрила. Така въпросът реално е дали сме си изяснили какво искаме от другия, дали искаме да го направим каквото си искаме, или искаме семейството ни да бъде икона на Бога. Трябва да изберем между тези две неща.

 

Смирението има една предпоставка – или води до нея – да виждаш ясно, и най-вече да виждаш дали си завладян от страстите си. Много пъти виждаме, че това, което сме избрали, е грешка, но само и само поради егоизма си настояваме на нея. Защо настояваме тогава? Ако настояваме на грешката, това ще доведе до изкривяване на нещата, а не до спасение. Нека чуем обаче св. Йоан Златоуст, който казва, че ако семейството е здание, духовно здание, то не съществува нищо, което да е равностойно на смиреномъдрието. То е основа и крепило на зданието и без него духовното напредване, т.е. спасението, не е възможно. Той казва още нещо: дори някой да пости, да се моли, да дава милостиня, всичко това е мерзост, ако няма смиреномъдрие. Това е полезно за нас, защото ние много пъти настояваме пред другия: „Направи това!”. Свети Йоан казва, че ако нашата подбуда не е смирението, всичко това, което смятаме за добри дела, е мерзост и гнусота пред Бога. Защо? Защото вкарваме другия в капан за неща, които не чувстваме и не усещаме. Той казва да станем по-умерени, по-смирени, да паднат тоновете; колкото и да ни е трудно, ако ние имаме това внимание, това трезвение, тогава ще успеем.

 

Казахме, че сме немощни хора. Как ще отвърнем на юмрука на другия – с юмрук или със сърцето си? Как се отнасяме към немощта на другия? Преживяваме тези неща в домовете си. За съжаление, много пъти не съумяваме да превъзмогнем егоизма си. И тогава какво прави другият? Тук ще се види какво чувстваме, дали истински обичаме, дали обичаме богоугодно, дали вярваме в това, което чуваме в брачното последование: „Венчава се Божият раб с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”, т.е. другият е дарът, който Бог ми дава, Бог ме венчава и моят венец е жената (или мъжът), която Той ми дава. Затова, ако обичаме, ще приемем падението на другия с търпение и смирение и така няма да оставим егоизмът да доведе до конфликт. Ти вярваш, че имаш право, че всичко, което казваш, е правилно? Божието слово казва още нещо: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме”(4). Следователно, ако наистина си силен, тогава си длъжен да понесеш немощите на слабите, да ги крепиш, да понесеш немощта и „избухването” понякога на твоя човек. Следователно кой е силен? Ще отговорим отново с думите на св. Йоан Златоуст: „Смирението, това снизхождане, т.е. това да сляза малко от своя егоизъм, в действителност е възхождане и врата на Царството. Затова, ако искаш да станеш велик, не търси да станеш велик и тогава ще си велик”. Колко хубаво ни го казва! Ако искаш да си велик, началник, не искай да си такъв и тогава ще бъдеш. Затова се удивляваме на светците, които са се смирили повече от всички. Какво по-ценно от човек, който има силата да смирява себе си? Той е застанал високо, заедно с ангелите, и Бог пребивава в него. Какво е свойствено за смирения човек? Другите той почита като бащи, целува ги като братя и ги чувства като свои членове, казва св. Йоан. И заключава: „Ние се смиряваме, за да се възвисим”. Това е моментът, в който много пъти се проваляме, това създава конфликти между съпрузите, както и с техните родители, на които те не са могли да поставят границите, които имат връзка със смирението, защото смирението е истина и кара човека да вижда нещата в тяхната същност. Понякога смирението ни прави строги. Когато например виждам, че моите родители се намесват в отношенията ни и създават проблеми, тогава с уважение и смирение ще кажа на баща си: „Татко, прости ми, но моето семейство не е твоето. Някога бях в твоето семейство, днес имам друго”. И защо трябва да го кажеш на баща си? От любов. Защото, ако го оставиш да началства, той ще погуби душата си, ще отиде при дявола и ти ще си причината за това. Истинското смирение не ни прави отвеяни, нито лицемери, а ни кара да бъдем благородни и да поставяме правилните граници…

 


1. Срв. 1 Царств. 3:10.

2. Лук. 1:38.

3. Еф. 5:23.

4. Рим. 15:1.

 

Откъс от влезлия за печат сборник за брака, семейството и възпитанието на децата „Пътят на брака”

превод: Константин Константинов

 

Източник: св. цар Борис

 

Подготовката за брака

Февруари 13, 2015 in Семейство

 

Геронда, за съжаление, ние като родители правим нещо по-различно от това, което казахте, тоест вместо да говорим предварително на нашите деца, да ги възпитаваме правилно, да им говорим за това  как човек може да стигне до брака и да го съхрани, ние просто ги наблюдаваме и един ден, когато осъзнаем, че детето ни е създало връзка, се сепваме, започваме да го преследваме и да му забраняваме да излезе навън, защото това означава, че  ще отиде да намери момичето, с което е създал връзка. Това ни ужасява, защото определени пъти смятаме, че изборът на детето ни не е правилен. Как преценявате това наше поведение и дали им помагаме с това да забраняваме, да ги порицаваме всекидневно „защо излизаш? Къде отиваш! Пак ли с нея!”, или така създаваме повече проблеми?

 

Вижте, преди да отговоря на този въпрос, ще кажа, че съществуват родители, които подтикват децата си да създават връзки в своето отчаяно усилие да реабилитират себе си. Разбира се, Бог не благославя това наше лицемерие и затова тези родители се нараняват и страдат поради своите деца. Много голяма грешка е когато има някакъв проблем с детето, да не говориш с него за проблема, което е израз не на мъдрост, а на глупост. Защото, ако тези, които истински го обичат, т.е. неговите родители, не отговорят на въпросите на детето, тогава то ще потърси отговор някъде другаде. Родителите ще играят ролята на щраус, които заравят лицето си в земята, за да не видят, че тяхното дете е стигнало до възраст, в която има  въпроси и навярно вече е направило някои грешки. Въпросът е, че родителите трябва възпитат правилно своите деца от много ранна възраст. Позволете ми да кажа и още нещо  с пълното съзнание, че това може да скандализира: аз мисля, че не е правилно това, което правим много пъти в Църквата. Например в неделното училище разделят момчетата от момичетата. Защо казвам това? Защото, когато те живеят заедно в училище, в детската градина, в частните уроци, навсякъде, и ние отиваме и ги разделяме, тогава  сякаш реално им внушаваме идеи. Но ако им преподадем възпитанието на любовта, тогава им помагаме изключително много. Защото трябва да осъзнаем, че едно е истинският етос на човека, който трябва да ни интересува, и друго фалшивият морализъм, т.е. външното сериозно изражение, забравяйки, че детето има цял куп проблеми и тревоги.

 

Също така това погрешно възпитание е създало погрешни възгледи  и разбирания, което кара младите да сключват бракове, които в крайна сметка не са успешни. Трябва да кажем много просто, че от момента, в който Бог влага в човека тази възможност да обича, да се влюбва, тя е благословена от Бога. Разбира се, едновременно с това трябва да им обясним, че  и храната е благословена, тя е от Бога, но когато човек преяжда, той съсипва себе си; има много изключително неща, които са дар от Бога за човека. Това, което ги обръща срещу човека, е тяхната зло-употреба. Затова е важно да научим децата за правилното място на всяко едно нещо в живота и ние първи да им говорим за това; да им обясняваме, да не се чувстват неприятно заради своите чувства и така детето реално да се ориентира, да разбере себе си и да се научи да обича. Настоявам на това. Младите трябва  да се научат да обичат, тоест да ценят другия. Ние лесно говорим за любовта и я предъвкваме като някакъв бонбон, но когато казвам обичам, това означава две основни неща: уважавам и ценя. Приемам другия такъв, какъвто е, защото го обичам и не се опитвам да го направя като мене.

 

Много пъти родителите не са съгласни с децата си. Бих казал, че определени пъти може да имат право. Не казвам, че децата винаги са прави, но какъв е въпросът? –  трябва да третираме правилно този въпрос – че не сме помогнали на детето да вземе отговорно решение. Няма  да наложим насила решението на детето ни, а трябва да му помогнем само да види ясно нещата. Както се казва в пословицата и всички го знаем, колкото повече забиваш един пирон, толкова по-дълбоко влиза в стената. Когато един родител със своя инат постоянно се опитва да разклати връзката на сина или дъщеря си, дори  синът му  да вижда недостатъците на приятелката си, от желание да я предпази от несправедлива атака, той ще защити дори нейните грешки, за които след това може да заплати. Затова, ако възпитанието от родителите е правилно – защото трябва да кажем, че има родители, които се правят на християни и техният критерий за спътник на детето им в живота не е характерът на първо място, а имотното състояние, работата, такива неща, без да се интересуват от самия човек. Определени пъти детето  влиза в конфликт с родителите си, защото  това е негов избор и изборът може да е правилен що се касае характера на  избрания от него човек, тоест той да  има вътрешно богатство, но да липсва външно, материално богатство. С други думи, родителите настояват  да направят детето си нещастно. Защо? Защото този брак, който предлагат на детето си, е брак с много кратък срок на годност. И човек се пита – добре, родителите нямат ли критерии? Ще ми позволите да кажа и нещо друго, което много ме огорчава – това поведение на родителите реално показва краха на техния собствен брак. Тоест тези родители дълбоко в себе си не са доволни от собствения си брак и затова се опитват да предложат такива евтини критерии, а не да помогнат на детето си да открие човек с истинското богатство на сърцето, с вътрешна красота. Много пъти казвам на децата: деца, ако няма вътрешна красота, какво ще си кажете помежду си, ако нямате обща цел, ако нямате тази сила, която да ви подтиква да направите нещо красиво и съзидателно  в живота ви? Когато постъпвате само егоистично и искате само да взимате от другия, тогава не разбирате ли колко бързо  ще се изразходвате?

 

Кои са предпоставките, за да се задържи връзката между младите? Можем да изброим достатъчно предпоставки, но на мен се струва, че предвид казаното досега, всички предпоставки  се обединяват в една – любовта. Така ли е?

 

Да, така е. Всеки младеж и девойка трябва да се замислят много сериозно дали са се научили да обичат. Казвам  това, защото съм слушал млади хора, които се подготвят да сключат брак и които заявяват, че аз не съм влюбен! Тоест не обичам жена си, а се женя, защото трябва да се оженя. Това обаче колко ще продължи? Защо? – защото бракът е кръст, но ако човек няма любов? Бог е приел Кръста, защото обичал човека до смърт. Ако човек не обича другия до смърт, тогава? Сещам се за един случай, който научих в САЩ.  Младеж и двойка бяха сгодени, обичаха се и младежът се готвеше да стане свещеник. В даден момент стана ясно, че девойката е болна от рак и тя  му каза: виж, искам да знаеш, че от моя страна си свободен, не искам да ограничавам твоя живот. Зная, че искаш да станеш клирик, избрал си пътя да станеш брачен свещеник и не искам утре да не си такъв.  И отговорът на младежа- виж, аз те обичам и винаги ще те обичам. Ще се оженим и оттам нататък каквото Бог каже! Ако Той отсъди да те вземе преждевременно от мен, да бъде благословено Неговото име! Това обаче няма да угаси любовта, която чувствам към теб, нито ще ме накара да променя моето мнение и отношение. За това реално говорим – за любовта и истинския ерос. Защо? защото дори смъртта не може да отмени любовта.

 

За съжаление хората, които нямат любов, не разбират този език. Защо ли? Защото никога не са изпитали любов. Бих се осмелил да кажа и нещо друго – това е причината, поради която много хора днес не разбират монашеския живот. Не разбират, защото са хора без любов. Монашеският път е любовен път, в който любовта на човека към Бога е победила любовта към хората. Както става и между хората, т.е.  себепревъзмогването. Когато някой се влюби в една девойка, това не означава, че мрази останалите. С други думи,  любовта към една личност побеждава всяка друга  любов. Всичко това обаче предполага човек да има любов и докато смятаме това за самопонятно, днес това липсва и хората нямат любов, не могат да се влюбят, не са се научили да се влюбват. Защо? Защото не са се подвизавали да превъзмогнат своя егоизъм.

 

Толкова често използваме думата любов и постоянно говорим за нея, но накрая се оказва, че за съжаление не сме се научили да обичаме.

 

Да, защото днес обикновено, когато казваме любов и ерос, имаме предвид секс, докато това са две напълно различни неща.  Човек може да използва сексуалността дори за да унижи другия - изнасилването е характерен пример. Но това, което променя връзката, е именно любовта. Еросът, сексът и любовта са три неща, които взаимно се проникват, но  се отличават помежду си, всяко от тях има различно качество. Те съществуват в живота на човека, проникват се взаимно в брачния живот и еросът не съществува само в брака. Казах, че монашеският път е любовен път и това горене на сърцето  много  пъти ни кара да третираме живота по любовен начин. Под любовен нямам предвид сексуален начин, а да вършиш всичко с удоволствие – в работата, в семейството,  в нещата, с които се занимаваш. И когато човек прави това с удоволствие и любов, тогава се радва на това, което прави. Тогава неговият живот е пълноценен. От друга страна, има хора, които прекарват своето всекидневие по егоистичен начин, използват егоистично другите и всъщност те  са много „евтини” хора. Те са банални дори когато се опитват  да изглеждат важни и да впечатлят.

 

Знаете ли, няма да скрия от вас, че понякога пътувам и виждам хора, виждам физиономии и лица, които имат сериозно изражение и които се  опитват да се изпъкнат с начина, по който вървят, по който се държат, но когато застанеш малко  до тях, оставаш с впечатлението, че вдигат само шум. И когато видиш – в самолета, в автобуса, някъде другаде – начина, по който разговарят и обсъждат, тогава се уверяваш напълно за твоето първоначалното впечатление. Защото не разбираме,  че колкото и да украсяваме нашия външен вид, за да впечатлим другите, зад украсата изпитаното око вижда реално какво се крие.

 

Какво  води до криза в отношенията между двама човека, независимо дали са влюбени или вече са женени, и семейството се разпада?

 

Това, което води до криза, не е нещо, което идва внезапно, а обикновено съществува предварително и в даден момент излиза  на повърхността. Много пъти кризата е предначертана още преди брака и е свързана с характера на хората. Разбира се, има и трудни състояния, където човек се поддава на изкушенията, защото няма духовна готовност да ги преодолее. Всички хора имат изкушения в живота и  ако нямаме духовна подготовка, за да ги посрещнем, тогава можем да паднем и да сгрешим. Разбира се, има хора, които след своето падение се осъзнават  и се покайват. Бих казал, че ако действително искаме да предотвратим кризата, трябва предварително да сме се опитали да направим едно нещо и постоянно да го правим, а именно да обичаме, което не е статично състояние, а означава постоянно да превъзмогваме нашия егоизъм. Това е любовта – да се намираш в постоянно движение. Много пъти хората мислят, че сме застояли на едно място. Сещам се за един случай. В един цветарски магазин влезе възрастен човек, който поиска от продавача три рози и му каза: днес е годишнината от брака ми с моята съпруга! Той обаче го каза по такъв начин, че накара мен, непознатия за него, да му кажа – прощавайте, че се намесвам, но начинът, по който казахте това и поискахте цветята, говори за човек, който още е влюбен в жена си! Той се обърна, погледна ме и ми каза - Отче, прав сте! Наистина е така.  Виждал съм и други, които правят същото нещо, но по един банален и формален начин: Да не мърмори жена ми, че съм забравил този ден. Затова всеки човек трябва да осъзнае, че истинската любов е плод на Светия Дух. Целият живот на Църквата е живот в подвига на любовта и истинския ерос, който започва от Христовата личност и стига до личността, която Бог ми е дарил, за да бъде мой венец и слава (т.е. моята съпруга или съпруг).

 

 

превод: Константин Константинов

 

източник: източник

 

 

 

Подготовката за брака

Февруари 6, 2015 in Външни

 

От каква възраст е нормално младите да се влюбват и тази тяхна връзка да бъде за сериозна?

 

Когато бях учител, веднъж, влизайки в час при 15- годишни деца от Лицея, им казах: деца, днес ще говорим за една тема и когато ви я кажа, вие ще се засмеете, но след това ще дискутираме по нея. Те ме попитаха: за коя тема ще говорим? Аз им казах: днес ще говорим за брака. Те се засмяха, а аз ги попитах: защо се смеете? Те ми отговориха – ама, не мислите ли, че е рано за това? Аз им казах много сериозно – мисля, че вече е късно. Попитах ги също дали осъзнават колко трудно ще могат  да намерят спътник или самите те да станат спътник на някой друг в живота, ако са се научили родителите им да им угаждат във всичко и  винаги да налагат своята воля.

 

Подготовката на човека за брака започва не от в навечерието на брака, а много по-рано. Ако осъзнаем, че за Църквата бракът е тайнството на любовта, тогава трябва да кажем много характерно, че възпитанието на любовта започва много рано, още от детска възраст, както и че цялата педагогика на Църквата към младите хора въобще, и конкретно в отношенията между двамата пола, всъщност е педагогика на любовта.

 

Ние като родители много пъти носим отговорност, защото развиваме индивидуалността в децата, когато им угаждаме във всичко и в действителност не ги подготвяме за този велик момент, за тайнството Брак, който самите ние желаем и мечтаем как те ще създадат собствено семейство и ще се гордеем с тях.

 

Много правилно казахте и се радвам, че го казахте, защото много пъти начинът, по който родителите отглеждат своите деца, подкопава утрешния им брак и то по разнообразни начини – когато детето вкъщи се научи винаги да бъде по неговата воля, когато родителите постоянно подхранват неговата себевлюбеност, когато му казват не съществуват приятели! Внимавай в живота!, когато създават такава зависимост в него, че утре, когато в неговия живот влезе друго лице, те ще започнат да се страхуват да не се обезличи тяхното присъствие. Знаем изключително много случаи, в които родителите се опитват да създадат проблеми във връзката между двама съпрузи, защото гледат егоистично на своето дете и не помислят нещо много просто – ако това, което правят за тяхното дете, го направят и другите родители, тогава тези двама млади хора ще се превърнат в бойно поле, където техните  родители няма да се опитват да дадат любов и свобода на своето дете, а ще претендират за нея. По този начин родителите подкопават утрешния брак на своите деца, т.е. когато реално не им дават подходящото възпитание,  така че утре тези деца да са способни да създадат собствено семейство.

 

Може би не трябва да онеправдаваме родителите, защото правят всичко това от любов или по-скоро от  болна любов.

 

Именно. Това е погрешно разбиране за любовта.  Истинската любов съществува в Църквата и е нужно всички да знаем, че тя върви заедно със свободата. Тоест когато бащата и майката обичат истински своето дете, те ще му  помогнат да стане свободно, да се изправи на собствените си нозе, да бъде в състояние да определя себе си, когато го научат да обича. Много пъти родителите негодуват, изнудват емоционално децата си и това емоционално изнудване говори за пълно поробване и липса на всякаква любов, говори за  много голям егоизъм от страна на родителите. Последицата от това е, че  децата изпадат в  много трудно положение, защото те обичат своите родители, но за съжаление е налице явлението, при което родителите експлоатират  любовта на своите деца и особено по въпроса с техния брак. Чак дотам да смятат лицето, което е влязло в живота на тяхното дете – макар и да не го казват ясно, но много пъти става така - за техен съперник.  Това  е погрешно и болно мислене. Не е ли достатъчно ясно, че от момента, в който човек се жени, неговото семейство вече не е бащинското му семейство? Неговото семейство вече не са неговите родители, а за мъжа това е неговата съпруга, а за жената – нейният съпруг – „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит. 2:24). Бащинското семейство остава на второ място. Ако родителите не разбират това, тогава подготвят утрешния неуспех на своите деца. Освен ако децата не са достатъчно зрели и имат дръзновението да поставят всеки на неговото място и да обяснят на своите родители, че когато човек обича жена си, това не означава, че той краде от любовта към баща си и майка си.

 

Казахте, че възпитанието за момента на брака започва много рано, от детска възраст и е въпрос на голяма любов. Но нека се върнем на първия въпрос. Много пъти виждаме млади да се влюбват, някои от 12-год. възраст, от 15-год. възраст и много повече от 18-год. възраст. Виждаме това в училищата, откъдето и двамата минахме като преподаватели. Отново питам: дали в тази възраст младите са зрели за нещо сериозно, или  определени пъти става въпрос за проява на  инстинкта, който по някакъв начин съзрява заедно с човека, търси своето утоляване и определени пъти младите объркват секса с ероса, ако вземем думата ерос в нейните  правилни измерения, т.е. като отдаване и себепринасяне?

 

Поставяте изключително важни въпроси. Първото, което искам да кажа, е че всички ние сме виждали едно цъфтящо цвете. От момента, в който то пробие почвата, докато порасне и цъфне, е нужно определено време и  ако някой се опита да го издърпа, за да порасне по-бързо, той ще го изкорени. Същото става, когато например имаме едно  портокаловото дърво, което в даден момент започва да цъфти и поникват малки портокали. Ако някой поиска да ги отреже, тогава ще загуби плода, ще загуби същността. Истина е, че от пубертета, понякога и по-рано, се пробужда так. нар. любовно чувство. Децата откриват, че светът се състои от мъже и жени и  много пъти чувстват странен трепет, имат странно чувство, което не е нещо лошо, а  напълно естествено. Бог подготвя човека за неговата утрешна роля.  Тоест нужно е време, за да може той да узрее за това чувство и така да живее тези неща в реалността на истинския ерос и любов. С други думи,  нормално е  едно момче или момиче да се влюби, да имат това любопитно чувство, най-малкото самите те казват така. Тези първи трепети обаче са много по-различни от това, което е в действителност е истинският ерос. Както някой казва  много хубаво, в тази възраст децата са влюбени в любовта, тоест в това странно пробуждане  и чувство. Затова и не съществува твърда ориентация. Тоест виждаме, че в даден миг момчето или девойката се интересува от някое момче, минават 2-3 дена или една седмица и тя започва да обръща внимание на друго, след 2-3 седмици й прави впечатление някое друго и така нататък.  Това става както при момчетата, така и при момичетата. Това именно показва, че те се намират във възраст на сексуалното пробуждане, която обаче не е още възрастта на зрялостта.

 

Тоест те отдават по-голямо внимание на сексуалността, отколкото на личността.

 

Не само на сексуалността, личността на другия също ги привлича и бих казал, че това наистина е един непорочен ерос, който няма нещо грозно в себе си. От друга страна, засегнахте друга тема – сексуалността. Трябва да изясним, че сексуалност, ерос и брак са три различни неща и всеки опит да бъдат изравнени в действителност ги унищожава. Днес се намираме в такава ситуация, където не знаем какво реално говорим, наричаме секса ерос, не знаем как да наречем ероса, не разбираме какво реално е любовта, много пъти не знаем какво реално искаме или много пъти си играем с думите, за да скрием нашата духовна и психологическа неадекватност. Трябва да кажем много просто, че сексуалността е дарба от Бога, тя е дар от Него, така, както човекът – мъжът и жената – е създаден от Бога. Св. Йоан Златоуст казваме много хубаво, че Бог е вложил този ерос в нас, който не е  нещо лошо, това отдаване, това горене на сърцето, но въпросът е  дали днес хората чувстват ероса по този начин? Те не го чувстват така, а като егоистична претенция само да вземат, но не и да дават. Това, което хората смесват днес, е сексуалното желание с еросната любов. Тези неща не винаги се отъждествяват и много пъти съществува не любов и ерос, а само сексуално желание. Знаем, всички имаме опит, дори децата, естествено от своите родители, че днес хората се развеждат, не защото имат сексуални връзки, а защото нямат любов. Следователно, проблемът не е  дали някой може или не може да има връзки, а дали може да обича. Днес големият въпрос е, че хората са се отучили да обичат; има хора, които са неспособни да обикнат и тази тяхна неспособност се дължи на погрешното възпитание по тази голяма тема, каквато е сексът, еросът и любовта. Когато в мисълта на хората сексът се отъждествява и изравнява с ероса, тогава подготвяме за утрешния ден хора, които са неспособни да обикнат. Ако един млад човек или девойка не се научи да гледа на другия като на личност, която заслужава любов, а не като обект за безлична употреба, тогава той няма да се научи да обича. Когато започне да си мисли, че това е негово право, че така трябва, че такова е естеството на нещата, че трябва да има връзки, сменяйки партньорите днес, утре, вдругиден, докато от една страна чувства, че се задоволява сексуално, от друга страна, той не осъзнава, че осакатява емоционално себе си. Защото, когато се научи да гледа на другия като на обект за употреба, той никога няма да може да го види като личност, която заслужава любов.

 

Следователно, нямаме право да гледаме на другия като съсъд за наслада.

 

Несъмнено. Определени пъти обаче доминира разбирането, че днес така живеят хората, това е реалността, – коя реалност? – реалността на покварата, където всяко трето семейство се разбива, реалността, която показва, че днес съществува толкова млади хора, които  са загубили усмивката в своя дом и то защото техните родители са неспособни да се обикнат.

 

От вашия опит като духовник смятате ли, че младите днес, от 15 до 20-год. възраст са в състояние да различат реалното съдържание на тези думи, които използваме – сексуалност, ерос, любов, или ги объркват и се терзаят, въпреки че навярно това е явление във всички епохи?

 

Аз ще ви кажа, че колкото пъти съм говорил с децата в училище за възпитанието, което Църквата дава, което е възпитанието на любовта и че трябва да се научат да обичат, те разбират напълно това, което Църквата казва и защо го казва. Обикновено децата не знаят; Църквата не казва, че сексуалността е лошо нещо, а че тя се превръща в нещо лошо, когато руши способността на човека да се влюбва и да обича. Тя казва, че  сексуалността функционира по погрешен начин, когато  гледаш на другия само на равнището на пола, а не на равнището на личността.  Децата много пъти задават такива въпроси и с любопитство  очакват какво ще им отговори свещеникът. Те обаче много бързо стават сериозни когато им казвам – деца, това, което ще ви кажа, го знаете много добре. Не сте го осъзнали, но го знаете,  дано тук няма никой, но за съжаление има деца, които са загубили усмивката си в собствения си дом. Защо едно дете губи своята усмивка? – именно защото вашите родители не са се научили да се обичат. Тогава, дори някои деца да искат да се усмихнат, вместо това лицата им стават много сериозни. Защо? Защото ги натискаш по болното място и засягаш много чувствително място.

 

Тоест преживяванията вкъщи.

 

Именно. Аз им обяснявам: деца, това, което ви казвам, е причината, заради която вие сте загубили вашата усмивка. Те се замислят и ако трябва да бъда искрен, ще ви кажа, че съм говорил с много деца и от това, което виждам, но и от други ученици научавам, че никой не поставя под съмнение истинността на тези неща. Какво иска Църквата?  Какво казва? – тя казва да се научиш да обичаш. Какво означава това? – да се научиш  да превъзмогваш своя егоизъм, да не гледаш на другия като на обект за лична употреба и да не те интересува какво ще стане с него. Особено когато става дума за аборт. Когато попитам  младежите - детето ми, осъзнаваш ли какво означава абортът за едно момиче? Почувствал ли си някога върху себе си нещо от всичко това? – тогава виждам, че младите реално се замислят.

 

Аз бих казал, че грешката е наша, защото ние не ги възпитахме правилно. Понякога казваме: децата днес не разбират! За съжаление, това показва нашето мислене – защото децата са в състояние да разберат и имат много повече преживявания от нас и могат да разберат за какво става дума. Естествено не казвам, че те веднага ще чуят. Много пъти действа силата на инстинкта, както и всичко, което ги  заобикаля, и затова  много пъти ги питам – деца, понеже гледате телевизия, виждали ли сте някога истинска любовна сцена? Тоест сцена, в която има нежност? Обикновено виждаме, че когато двама човека влизат в една стая, младежът с едната ръка затваря вратата, а с другата започва да съблича дрехите на девойката. Това какво означава? Означава нежност?

 

Реално виждам, че младите са достатъчно зрели, за да разберат, че когато човек се намира на равнището на страстите, тоест на своя егоизъм, тогава той гледа на сексуалността като на средство за лично задоволяване и е безразличен към това какво ще стане с другия. Това обаче, което е любов, чувство, истински ерос,горене на сърцето  за другия, огненото отдаване на другия, за съжаление, когато нямат правилно възпитание, младите не го живеят.

 

Още нещо, което също е важно. Много млади не осъзнават, че едно е безотговорната връзка преди брака, където всеки си стои у дома, някой друг покрива всекидневните нужди, срещат се за няколко часа и си прекарват хубаво, и друго отговорната връзка в брака, когато човек вече във всекидневието е призван да приеме живота на другия. Тогава вече осъзнаваме и чувстваме отсъствието на любовта, когато мъжът внезапно започва гледа на жената, за която се е оженил – защото се предполага, че я обича -  като на свой противник, враг и ад. Известна е картина, където много млади съпрузи много скоро след техния брак поставят телевизора по средата, за да не комуникират помежду си. Разбира се, тези състояния не траят дълго. Зная за много връзки, които продължиха дълги години, но бракът трая няколко месеца.

 

Тоест много пъти хората предпочитат да мълчат, за да не влязат в конфликт, но това не е съвместен живот, а примирение.

 

Ще ви кажа, че  не само мълчат, за да не влязат в конфликт, но и мълчат, защото няма нищо съществено, което могат да си кажат. Сещам се, когато казвах на едни съпрузи: бре, деца, по-рано часове наред разговаряхте по телефона. Добре, сега, нямате ли какво да си кажете? Не можете ли да се хванете под ръка и да излезете на разходка? – а мъжът  ми каза: ама, днес заведенията са скъпи. Какви заведения, детето ми? Да се хванете под ръка  и да вървите по улицата!

 

Сигурно са се наситили на това?

 

Точно така. Вече няма какво да си кажат и навярно вече са опразнили себе си. Защо? -  защото реално никога не са били изпълнили себе си.

 

 

превод: Константин Константинов

 

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=954:2015-01-29-06-58-28&catid=46:statii&Itemid=141

 

 

 

Всички за един

Ноември 22, 2014 in Външни

Мен ме е грижа. За какво ли? За проблема на другия. Това означава, че съм истински жив. В противен случай съм мъртъв отвътре. Духовното зловоние наоколо идва от многото такива мъртъвци. Те са се самоунищожили, задушавайки любовта в сърцето си.

 

Откъде да започнем, за да разберем какво е да проявяваш истинско човеколюбие? От любовта и човеколюбието на Бога. Защото сме създадени по Негов образ и подобие. Въпросът е доколко сме съхранили автентичен образа Му или сме го осквернили… Бог показа Своето човеколюбие не с евтини слова, а с принасянето на Своя Син. Христос се яви в света с поредица от конкретни дела на любовта. Първото дело е снизхождането към човека, кеносисът на Бога – движение от любов, чрез което Бог излиза извън Себе Си, навежда небесата, слиза на земята, идва в нашия свят и приема нашата човешка природа, която сме подчинили на тлението, болестта и смъртта. И трябва честно да признаем, че ние сами избрахме тази своя участ, а не Бог. Бог не е създал нито умората, нито болестта, нито смъртта. Ние сме ги избрали, когато поискахме да се обожествим без Бога и вместо да стигнем до обожението, се провалихме. Но Този, Който ние изоставихме, не ни изостави, а в изблик на благост от любов, както казват отците, дойде и слезе при нас, прие болната човешка природа, стана участник в нашия живот. Дойде и заживя в пропадналите ни дни, взе нашите грехове, нашия крах (защото това означава думата “грях“ – неуспех, крах). Неуспехът на света, в който живеем, кризата (включително и икономическата) показват провала на човечеството, което разчита на науката, на парите, на своята сила, и вече заплашително над него надвисва сянката на собствените му ужасни дела.

 

Бог взе върху Себе Си нашия крах, понесе греховете ни върху Себе Си, върху Своята плът. Влезе в пространството на безумието, на абсурда, което ние създадохме. С право се надигаме срещу смъртта, защото тя не е предвидена за нас, реално обаче ние я избрахме и я вложихме в живота си. Не ти е нужен гениален ум, за да знаеш, че ако не поливаш едно цвете, то ще изсъхне; че ако го заключиш в мазето, далеч от слънчевата светлина, то ще загине. Защото слънцето е животът за цветето, а не обратното. Ние обаче объркахме нещата, помислихме, че ние сме слънцето и затова в крайна сметка се изпълнихме с мрак.

 

Чрез Кръста Господ слезе в смъртта, в нашата смърт, разбира се, не за да стане неин пленник, а за да я премахне чрез Своето Възкресение и да ни освободи от робството на нашия последен враг. Той не спря дотам, а ни изпрати Светия Дух, като ни върна отново в рая. При Христовото Възнесение дори ангелите се удивили, защото видели Човека да възхожда по-горе от тях. Така чрез Христос човекът се завръща там, откъдето е тръгнал, от общението с Отца, Сина и Светия Дух. Христос изпраща Светия Дух, за да направи всички нас Негово Тяло, нас – разпръснатите, самотните, болните, неспособните дори да помислим доброто; да ни обедини в Своето Тяло, в Църквата; да ни направи причастни на Неговия божествен живот, за да имаме живот, и то живот в изобилие. За да бъде срещата на всеки от нас със смъртта, както е било при Христос, не край на неговия живот, а негова Пасха: преминаване през смъртта в живота.

 

Бог обикна човека толкова много, че се жертва за него. Той е единственият Управник, Който умря, за да може човекът да живее. Управниците в наши дни жертват народите заради своите лични интереси, а ние, бидейки безумни, търчим след тях, забравяйки истината, която Божието слово формулира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ (Пс. 145:3). В моята епархия, която обикалям, казвам на хората: „Само да науча, че в селото сте се скарали за политически въпроси!… Защото докато вие си чукате главите, в кафенето на парламента те се чукат за наздраве! Това е реалността…“

 

Нека видим какво е нашето човеколюбие. Според отците то е горене на сърцето за цялото творение. Това е истинското човеколюбие – сърцето ти да гори за проблема на другия, а не да проявяваш формален интерес. Ние казваме, че сме християни, тоест членове на Тялото Христово. Но този, който е член на Тялото Христово, е и част от другия. Бих казал, че сме осъдени животът на другия да бъде наш живот. Божието слово ни казва, че Църквата е Тяло Христово, а не сдружение. Каква е разликата? Членовете на едно тяло – нека погледнем нашето собствено тяло – са органически и жизнено свързани помежду си, оживотворяват се от същата кръв и всъщност единият член състрадава или се съ-радва на другия. Когато кракът ни боли, ни боли целият организъм, когато ръката ни боли, ни боли целият организъм. Ако ръката реши да излъже устата и постави в нея отрова вместо храна, ръката също ще загине. Следователно, това е живот, който не може да се раздробява. Затова когато в Тялото Христово се радва един член, всички членове се радват заедно с него, и когато страда един член, тогава всички членове заедно състрадават. От момента, в който участваме в Тялото Христово, ние участваме и в живота на нашия брат.

 

В Църквата, скъпи братя, не съществува частен живот. Не съществува „аз и Бога“. Христос не е наш индивидуален Спасител. В Църквата нашият живот е общ, вярваме и живеем като Тяло Христово и превъзходният израз на нашия живот е светата Литургия. Какво означава Литургия? Дело на народа, тоест на всички нас. Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление живот и да станем причастни на Божия живот, който победи смъртта. Когато отиваме в Църквата, принасяме хляба и виното. Само ние, хората, ядем хляб, само ние пием вино, виното и хлябът не съществуват в природата, а житото става хляб и гроздето става вино чрез нашите усилия. Затова когато отивам в Църквата и нося просфората и виното за свето Причастие, сякаш казвам на Бога: „Боже мой, принасям Ти моя живот, моя труд, всичко!“ Бог го взема и чрез Неговите служители го поставя върху светата Трапеза, където цялата Църква се моли да дойде Светият Дух върху нас, които сме събрани, и върху даровете, които сме принесли, и да направи този хляб Негово Тяло и това вино Негова кръв. Така нашият живот, пълен с тление и смърт, става живот на Христос, Който ни зове да се съединим с Него; да станем причастни на Божия живот, както и Бог да стане причастен на нашия живот. Христос ни обединява в Своето Тяло и така ние влизаме в общение с другите.

 

Какъв е бил плодът от светото Причастие в древната Църква? В книгата Деяния на светите апостоли това се описва по чудесен начин. Всичко било общо. Никой не казвал „Това е мое!“. Когато давали от излишъка си, те не давали директно на бедните, а на Църквата, за да им го раздаде. Защо? За да не се създаде зависимост, да не се почувства моят брат задължен спрямо мен, защото „Аз нищо не направих!“, Църквата е тази, която го е дала. Плод от тази любов в ранната Църква е било събирането на дарения. Сам свети апостол Павел използвал своята мисия, за да събира дарения, което е израз на любовта на една християнска община към друга. Апостолът смятал това дело за толкова важно, че сам носел даренията от църква на църква.

 

Това е животът в Христовото Тяло. Искате ли обаче да видим колко много сме се отчуждили от този живот? Бих исках да ви обърна внимание на една практика, срещу която мнозина протестират от незнание. Ако се запитаме дали трябва да се събират пари с дискоса по време на неделната Литургия, всички моралисти ще отговорят отрицателно, но може би за изненада на някои, богословието на Църквата отговаря положително. Какво означава дискосът? Казахме, че за да се служи света Литургия, са нужни хлябът и виното. Разбира се, за Литургията е нужна част от просфорите, като в тази част присъства цялото, защото може да сме взели три просфори за света Литургия, но двайсет и трима души са донесли просфори и всичките двайсет и трима принасят своя живот, защото в Литургията не сме зрители, а участници. В древността Църквата раздавала излишъка на най-бедните хора. Когато обаче Църквата започнала да нараства, не всички вярващи са имали време да приготвят просфора и вино. И какво оставяли вместо това? Равностойността в пари на хляба и виното. Защото желаели да участват с нещо от себе си в това дело на народа, което засяга всички. Аз съучаствам ли в Литургията, която се служи? Не успях да донеса просфора и вино. Тогава как участвам в Божията трапеза? По този начин. Затова Църквата давала средствата на бедните като израз на любов и участие в Божия живот. Следователно, това, което ни възмущава и ни кара много пъти да се мръщим, в действителност е църковен израз на нашата любов и е напълно литургично събитие.

 

Нашето светоотеческо Предание и аскетическите писания ни казват: видял си брата си, видял си твоя Бог. Какво ще чуем в неделя в храма? „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте… Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”. Кой е нашият брат? Той вече не е скритият, а познатият малък Христос. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17). Отците казват още, че от нашия ближен е спасението. Христос пръв ни го е казал и настоява: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Следователно, нашето спасение зависи от ближния, от нашето отношение към него. Сам Христос ни казва, че отъждествява Себе Си с всеки страдащ брат.

 

Казахме, че в Църквата не водим частен живот, затова думите „частно“ и „Литургия“ са противоположни. Частното е противоположно на Литургията, а литургичното отменя частното. Какво е света Литургия? Събрание на Църквата. Това правим, когато отиваме в храма. Не отиваме на църква, за да се помолим, това го правим и вкъщи. Отиваме, отзовавайки се на призива на Отца и Христос, Който простря ръце върху Кръста, за да ни съедини, да ни направи семейство, и сядаме около Неговата трапеза. Това е Божията трапеза.

 

Един млад човек страдаше от много сериозна болест, родителите му бяха бедни и нямаха възможност да му осигурят нужното лечение. Новината за неговата болест дойде в много тежък момент за цялото семейство – в същия ден, в който баща му внезапно почина. Вечерта след погребението отидох у тях и там научих, че момчето има много сериозен проблем, а още на другата сутрин то бе прието в болница в Атина. Заболяването бе унищожило панкреаса му и в последствие започна да засяга нормалното функциониране на всички органи. Тогава един мой приятел лекар ми се обади по телефона от Америка, аз му казах:

 

– Остави ме сега, защото имам проблеми!

– Какви проблеми имаш? – попита той. И аз му разказах историята на болното момче.

– Вземи го и елате при мен, в Америка, да го видя! – отвърна той накрая.

 

Реших, че просто така си говори, казах му: „Хайде, чао!“ и затворих телефона. Минута след това си помислих: „Ами ако го е казал сериозно?!“, и му се обадих. Разбира се, беше го казал на сериозно, по онова време той беше лекар в един от най-големите изследователски медицински центрове в света, във Вашингтон.

 

Заминахме заедно с детето и майка му при него. Наложи се да ходим още два пъти, на третия път ни казаха, че все още има надежда за него, но трябва да се мисли за трансплантация на сърцето и на белите дробове. Това момче бе наясно със сериозността на заболяването си и не беше проявило нито капка малодушие, но когато чу за необходимата сума за извършване на трансплантацията – 20 милиона драхми по онова време, се разплака.

 

– Защо плачеш? – попита го лекарят.

– 20 милиона? Къде да ги намеря?

Тогава той му отвърна привидно строго:

– Виж, твоята работа е да си гледаш здравето и това, което лекарите са ти казали! Останалото е работа на отец Павел и на мене!

 

Тогава, завръщайки се в Гърция, написах статия в местен вестник със заглавие „Всички за един“. В материала поставях въпроса: колко жители има нашият град. 70 000 души. Ако всеки жител реши да дава по 1000 драхми на година, което означава под 100 драхми месечно, тогава с лекота бихме събрали 70 милиона драхми, много повече от нужните 20 милиона за трансплантацията на това момче. Така бихме могли да помогнем не само на едно, но и на други деца. Какво ни липсва? Липсва ни любов, липсва ни загриженост за проблема на другия. И тогава започнахме битка с това послание: „Всички за един!“. Разбира се, не всички дадоха, но все пак доста хора се отзоваха и благодарение на събраните пари това дете се подложи на дългогодишно лечение. За съжаление, накрая почина. Той бе младежът, за чието погребение в Гърция дойде принцеса Даяна, която се запозна с него в болницата и се отнесе с изключителна любов и нежност.

 

Всички за един. Колко са жителите на Никозия? Казаха ми, че са над 200 000 души. И аз казвам: нека вземем само 100 000 от тях – ако всеки един реши да дава по две евро на месец – сума, която според мен и един беден човек може да си позволи – осъзнавате ли резултата? За нула време ще се съберат 200 000 евро. Каква ще бъде жертвата на всеки един? Минимална, направо смешна на фона на това, че прахосваме пари за толкова неща, които въобще не са ни потребни. Малкото от многото обаче е много за един. Защо не мислим по този начин? Защото сме мъртви отвътре…

 

Исках да споделя това послание „Всички за един“ с моите енориаши, обяснявайки светата Литургия, стигайки до мястото, където се молим за единството на всички. Попитах ги: „Наистина, обединени ли сме?“.Участваме ли в живота на другия, когато виждаме, че го изхвърлят от дома му, защото не може да си плати наема? Майка ми казваше, че в дома на дядо ми винаги на масата имало една чиния в повече – за този, който той щеше да доведе и да приюти у дома. Позволете ми да ви кажа, че в първата ми енория бях свидетел на следното – певците от църковния хор всеки следобед към 17 ч. тръгваха към площада на селото, за да видят да не би някой да е замръкнал и да го приютят вкъщи за през нощта. Когато нашият народ беше близо до Църквата, той имаше тази чувствителност. Казах на енориашите: аз не искам една чиния в плюс на масата всеки ден, а веднъж седмично. Можете ли да го направите? Искам четири на месец. Изчислихме какво би струвало на домакинството тази една чиния в плюс на масата – 500 драхми. Тоест 2000 драхми на месец. След това станаха 6 евро. Трябва да ви кажа, че имаше хора, които с постоянство даваха своите 6 евро. Някои даваха и много повече от това. Спомням си, че един човек даваше впечатляващата и за тогава, и за сега сума от 700 евро на месец. Когато му казах, че сумата ми се струва голяма, той ми отвърна:

 

– Да, отче, от баща ми имам благословение и проклятие!

Неговата фамилия беше от Константинопол, а баща му е бил учител на днешния патриарх.

– Какво благословение и проклятие имаш? – попитах.

 

– Баща ми казваше: „Една десета от твоите приходи не принадлежи на теб! Ако я задържиш, ще си крадец! Тя принадлежи на всеки човек, който Бог ти поверява, за когото си научил, че има проблем!“ Затова трябва да ти благодаря, че ми даваш възможност да бъда полезен на хора, които не познавам.

 

Какво постигнахме тогава? Не успяхме да помогнем на всички, но избавихме мнозина от трудностите им. Всеки месец плащахме наема на хора, които иначе щяха да бъдат изхвърлени на улицата. Помогнахме на болни, на студенти да завършат образованието си. Дребните капки могат да станат благословена река; река на любов, която да удави болката, тревогата, скръбта на мнозина. Всички можем да правим такива дела от момента, в който научаваме за проблема на някого, от този момент Бог ни го поверява и ни казва: „И ти трябва да направиш нещо за този човек!“.

 

Повечето от вас сте женени, не знам доколко помните брачното последование. В него се казва: Господи, изпълни техния дом с жито, вино и елей и всяка благост. Защо? За да се наслаждаваме егоистично на Божиите блага? Отговорът е даден по-нататък –за да дават и на нуждаещите се. Независимо дали ни харесва или не, ние на нищо не сме собственици. Ние сме само разпоредници на Божиите дарове. „Парите ми!“ Кои пари? Те не са твои… Никога не успях да разбера как е възможно да съществуват хора, които имат милиони или стотици хиляди евро, и са безразлични към това, което става около тях.

 

Трябва да ни е грижа за проблема на другия. Бог ще ни поиска сметка за отношението към този ближен и ще ни каже: „Спъна се в Мене, но не Ме позна.“ Защо ли? Защото всъщност така и не си научил Кой съм. Вижте притчата за блудния син! В нея големият син изглежда доброто дете, но всъщност е онзи, който живее блудно; той живее по начин, който не го води към спасение. Живее близо до баща си, без обаче истински да го опознава, той така и не доближава сърцето му.

 

Какво означава да бъдем близо до другия? Това наистина обогатява живота ни, кара ни да излезем от собствената ни самота, от егоизма, дребнавостта и отегчението. Виждате ли колко прост е животът и често пъти колко наопаки го живеем?!…

 

Понякога и ние, свещениците, сме виновни, че не обясняваме докрай нещата; че понякога и ние не разбираме, че когато служим св. Литургия, това не е частен въпрос. Сещам се за едно младо момиче, което на изповед ми сподели:

 

– Отче, знаете ли, отивам на църква в неделя, но не отивам да се помоля!…

– А защо отиваш, детето ми?

– Защото се радвам там да срещна моите приятели!

Аз се прекръстих и казах:

– Слава Богу, че срещнах един човек, който да е истински православен! За това отиваме на църква! За да се срещнем с другите, да почувстваме, че сме семейство, да кажем на нашия Баща, че сме тук, събрани около Неговата Трапеза!

 

Приобщаването с Христос не оставя нищо в нашето сърце, което би оскърбило ближния. Христос, с Когото се причастяваме, отблъсква всичко порочно в нас; в противен случай сме духовно болни, тоест ако сме се причастили, но не сме съединени в любовта с другите, тогава сме духовно болни, мъртви сме.

 

Понякога е нужно да си кажем нещата ясно, дори и с риск да прозвучат грубо и сурово, скъпи братя, защото мнозина сме набожни, но не и църковни и Христови. Това е разликата и тя е изключително важна.

 

Трябва да изберем дали искаме да живеем или да бъдем мъртви, дали искаме любовта да бъде нашият живот, любовта без условия и граници. Егоизмът, инатът, завистта, капризите, които пропъждат любовта от сърцето ни, са много тежки болести и ако не ги излекуваме навреме, ще ни доведат до смърт. Разбира се, нашият живот е в Божиите ръце.

 

Винаги трябва да ви е грижа за това, което става около вас – не от любопитство, а от любов. Видяхте, че Христос похвали малкото пожертвование на вдовицата, защото в него било нейното сърце, докато в пожертвованието на другите се криел егоизъм.

 

Често виждам едно дете и всеки път му се радвам и се трогвам. Сещам се, когато някога го държах на ръце и вървяхме по коридорите на болницата в Бостън заедно с неговите родители. Държах го на ръце и се опитвах да успокоя плача му и жаждата му за вода, тъй като известно време не трябваше да пие поради естеството на заболяването си. Наистина е поразително и е Божие благословение да чувстваш, че си дал нещо изключително незначително. Сега, от дистанцията на времето, разбирам още по-добре колко незначително е било то. Но именно такива малки, незначителни неща се изискват от всекиго от нас, и когато пристъпим към тях с цялото си сърце, те се превръщат в нещо особено значимо за нашия живот и за живота на всички други страдащи.

 

Желая ви Бог да ви просветлява, за да живеете винаги като членове на Църквата и да усещате красотата на Божията любов!…

 

Беседата е публикувана със съкращения


Превод: Константин Константинов

 

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD/

 

 

 

Да не съсипваме децата си

Септември 23, 2014 in Начална страница, Семейство

 

Въпрос: Какво трябва да бъде отношението на родителите към условията, които съществуват в съвременните училища? Например спрямо партитата за Хелоуин, по случай някой рожден ден, които стават в клас?

 

Първото ми наблюдение е, че много пъти родителите са безразлични към по-важни неща, които стават в училище и накрая ограничават интереса си само до такива работи. Във всеки случай всяко семейство е отговорно за възпитанието, което дава на децата си. И всяко едно семейство има право да се намеси в училището и да изрази своето несъгласие, стига само нашето слово да бъде отговорно и да е ясно защо не сме съгласни с дадено нещо. Това го казвам повече за случая с карнавалите. Относно партито по случай рождените дни, които се празнуват в клас, не знам какво означава това – за първи път го чувам, в Гърция няма такива неща. Разбира се, там съществува нещо по-лошо – родителите престанаха да празнуват празниците на децата си вкъщи, а отиват и ги празнуват в заведения. Именно за да подтикнат децата извън дома и така да нямат нищо хубаво, което да помнят от своя дом.

 

Относно това, дали християните празнуват рождения си ден. Чуйте нещо. Знаете ли защо бил установен празникът Рождество Христово? Христос не се е родил на 25 декември, а на 25 декември се празнувал един езически празник – празникът  на слънцето, което било почитано като божество. Църквата идва и насочва вярата на хората в правилния път и казва: нека празнуваме, но празника на истинското Слънце, Слънцето на правдата.

 

Няма проблем детето да празнува своя рожден ден, стига само да го накараме да почувства благодарност към Бога, че му е дал дара на живота. И тогава нека празнува, но с този дух. Не е лесно на всичко да казваме „Не!” и особено, когато тези неща не вредят. Можем обаче да му дадем правилното съдържание, да научи, че този ден е дар от Бога за неговите родители, както и за него, да почувства, че в този ден Бог му е дарил живота. Оттук, ако и ние придадем на рождения ден друг характер, тогава не е нужно да създаваме проблеми на децата. Разумният родител може да каже две думи на децата, които ще дойдат у тях, а не в заведението или където и да е другаде – че се радва, че са дошли и да им поговори в този дух, така че децата да разберат защо рожденият ден е дар от Бога. Не можем да кажем, че празнуването на рождени дни е осъдително дело, след като го чакаме с голяма радост.

 

Въпрос: Когато имаме две деца, едното от които е много по-силно в училище, как трябва да се отнасяме, за да не се получава ревност и завист?

 

Както казах по-рано, най-лошият начин е да кажете: виж брат си или сестра си! Въпросът е, защо едното да е по-силно от другото, коя е причината за това? Интелектуалната способност? Да не би детето да се държи така, защото е подразнено от нещо? Да не би през ума му да е минала идеята, че родителите му ценят брат му повече от него? Затова първо трябва да потърсим причината, както и да се научим да не правим сравнения. Притчата за талантите, където един слуга получил два, друг пет таланта, но и двамата  били възнаградени еднакво, е много характерна. От друга страна, едното дете може да няма способностите, които другото има. Това не трябва да ви засяга. Затова проявете разбиране, че това дете няма дарбите, които другото има. Не правете сравнения нито с братчето му, нито с неговите съученици. Потърсете да видите какво точно става, да не би причината да е някъде другаде и подхождайте винаги с дух на любов и подкрепа към детето.

 

Въпрос: Когато едно семейство има задоволителен доход, как трябва да се отнася към децата, за да не се разглезят?

 

Разбира се, ние можем да ги разглезим и когато нямаме задоволителен доход. Въпросът е, че, горко ни, ако накрая децата станат средство за изтъкване на нашите доходи, защото по този начин  ги съсипваме. Детето трябва да се научи да има необходимото и да не му угаждаме във всичко. Родителите трябва да разберат, че не могат да демонстрират своето благосъстояние чрез грижата за децата си, което много пъти – ето защо родителите са неразумни – може да предизвика омраза у другите деца. Родителите трябва да се научат да уважават децата, които идват от по-бедни семейства. Когато двама души бягат и единият бяга с по-голяма лекота, а другият се задъхва, тогава човешко е първият да забави своята крачка, а не да пресили другия, да го доведе до преумора и навярно до смърт.

 

Още нещо. Родителите, които чувстват нужда да се показват чрез децата си, навярно ще платят за това свое поведение много скъпо в даден момент, само че тогава ще бъде късно.

 

Въпрос: До коя възраст родителите могат да забраняват на децата си да ходят на партита, които техни съученици организират?

 

Не ми харесва думата „забраняват”… Важно е родителите да не им нареждат с „Да” и „Не”. Е, някой път и това ще стане, но първо е нужно да обясняваме на децата. Как? Чуйте един пример.

 

След един катехизационен урок с момичета от втори клас на гимназията накрая остана едно дете, което дойде и ми каза:

 

- Отче, майка ми каза да ви питам нещо и да направя така, както вие ми кажете.

 

Казах си: „Умна майка! Иска да прехвърли отговорността.”

 

- Да, кажи?

 

- Довечера съм поканена на едно парти. Да отида ли?

 

Другите момичета чуха въпроса и също дойдоха и казаха:

 

- И ние сме поканени.

 

Аз попитах:

 

- Всички ли сте поканени?

 

- Да – отговориха те.

 

- Чудесно! Седнете отново.

 

Те седнаха.

 

 

- На колко години сте?

- На 14.

 

- И тъй, сега бързо пораснете – 15,17,25, 30, 35… Колко хубаво! Ето имам няколко прекрасни майки на 35 години около мен! И тъй, кажете ми, добри майки, ако вашите дъщери, които са 14 годишни, поискат от вас да отидат довечера на това парти, какво бихте им казали?

 

Тогава първото момиче, което ми зададе въпроса, каза категорично:

 

- Аз нямаше да я пусна!

 

Същото отговориха и другите.

 

- Ех, момичета! Внезапно станахте много строги майки! И защо няма да пуснете децата си да отидат на това парти?

 

- Ами, защото определени пъти стават някои неща, които не са правилни – ми каза едно от тях.

 

- А ти откъде знаеш? – я попитах.

 

- Ходила съм!

 

- Момичета, не разбрах нещо. Защо попитахте майка си и защо питате мен сега. Виждам, че сте в състояние сами да си отговорите дали трябва да ходите или не. . .

 

Чуйте. Не е хубаво да демонизираме всичко. Съществуват празненства и празненства. Важно не е на всичко да казваме „Не!”, защото тогава ще се отворят други пътища, а да изследваме и проучим, защото днес дори едно обикновено празненство наричат парти. Затова нека проучим, да видим за какво става въпрос и тогава може да кажем и „Да!”, а не само „Не!” И когато казваме „Да!” там, където трябва да  кажем „Да!”, тогава много по-лесно ще кажем „Не!” там, където трябва да кажем „Не”.

 

Въпрос: Колко време трябва да отделят родителите на децата, за да растат правилно? Много семейства отделят много време на децата, а те впоследствие стават „мамини дечица”. На какво се дължи това?

 

Не вярвам, че това се дължи на времето, а на начина на мислене, чрез който действително създават мамини дечица и безотговорни хора, т.е. – когато не оставяме децата да поемат своята отговорност.  Когато не ги оставяме да понесат последиците от своите бели. Нужно е да им отделяме много време и да бъдем близо до тях. Те не искат толкова нашите пари или дрехите, които им купуваме, а нашето любящо присъствие, което ще ги накара да бъдат открити към своите родители. Ако посветиш време на детето си, ако го научиш да разговаряте, а не да му се подмазваш, защото, ако днес му кажеш: „Кажи ми, детето ми, искам да бъдем приятели  да разговаряме!” И то ти каже: „Мамо, харесва ми едно момче”, а ти нахокаш дъщеря си, си загубила играта. Защото тогава нищо повече няма да ти каже. Затова можеш да разговаряш, да попиташ за повече неща, да го посъветваш и най-вече да направиш така, че да ти казва всичко. Има родители, които са постигнали това и така имат контрол над тях. Има и други, които не са успели в това, защото следват погрешен път. Първо, децата имат нужда от достатъчно време, и второ – мамините дечица ги правим не когато им отделяме много време, а когато правим това по погрешен начин. Тоест, когато ние поемаме всички техни отговорности и не ги оставяме те да си ги понесат.

 

Въпрос: Какво трябва да бъде отношението на родителите към малките деца – да слизат напълно до тяхното равнище, или да бъдат по-сериозни към тях?

 

Едното не изключва другото. Бог стана заради нас това, което не е бил – Той стана Човек. И ние ще станем това, което не сме – деца, заради нашите деца. Това няма да разруши връзката с тях, освен ако ние сами не я разрушим. Защото едно е да играя с детето си, да се търкулна с него на земята, а друго – да му дам една цигара, за да го накарам да се почувства като мъж. Затова ще слезем до тяхното равнище, за да почувства, че сме близо до тях, а те знаят, че ние не сме като тях. Ако слезем до тяхното равнище по правилен начин, те ще ни подадат ръка, за да им помогнем да се изкачат.

 

Въпрос: Виждаме много християнски семейства, които имат деца, които се противят на Църквата. На какво се дължи това?

Вече отговорих. Първо, това може да се дължи на лицемерието на родителите, на тяхната фалшива и лицемерна връзка с Църквата, която децата преживяват у дома. И второ, на погрешното разбиране, което гласи, че насила ще те спася! И особено в годините на пубертета, когато родителят се опитва да огъне тяхното противене с насилие, а не с убеждаване и най-вече със светостта на своя живот. Разбира се, има случаи, които Бог допуска като изпитание. Въпросът е да потърсим в нас и да видим какво точно става – да не би ние да сме допуснали грешки и оттам нататък, ако е по Божие допущение, тогава да приемем това изпитание с търпение, молитва и любов към нашето дете.

 

Въпрос: Какво трябва да бъде отношението на родителите към децата по въпроса с телевизията?

 

Много просто – както не давате боклуци на децата да ядат, така не им давайте телевизионни боклуци. Спирайте директно телевизора, когато дават боклуци. Но не да казвате на децата си: ти върви в другата стая, защото трябва да изгледам този филм! Боклуците се отнасят за всички – малки и големи. Ако детето види нещо подобно, тогава то само ще пуска телевизора или ще отиде някъде другаде да гледа. Можем да обясним на детето какво е телевизията, какво показват по нея и как искаме то да постъпва с нея. Децата не са неразумни – има домове, най-малко в Гърция, където телевизорът постоянно е изключен. Никой не гледа, дори новини. Детето не протестира. Или други случаи, където родителите казват: „без да гледаш този филм, детето ми”, и нищо друго. Но какво става много пъти? За да не ни безпокои детето, ние го оставяме да гледа телевизия.

Въпрос: Как детската градина влияе върху възпитанието на децата, след като и двамата родители работят?

 

Разбира се, този въпрос изисква по-голяма дискусия. Ако работата на родителите е необходимост  и за двамата, тогава няма проблеми. Детската градина е начин за социализация на детето, да се научи да не живее само за себе си и особено, когато е единствено дете и родителите са го разглезили. Това е излизане от една прегръдка, която много пъти не е здравословна. Тук обаче всеки случай се нуждае от внимание, за да види човек какво става, доколко е нужно това и най-вече – ако някои родители са длъжни да работят, те също са длъжни да намерят и време да се занимават с него.

 

Ще ви кажа малко суров пример. Едно дете отхвърли своите родители, защото, когато имаше нужда от тях, те работеха в Германия. Ще ми кажете – за детето са работили! „Тогава, когато аз имах нужда от вас, ви нямаше”, казваше обаче то. Когато едно дете говори така, то го прави, защото това отсъствие му е струвало скъпо и е белязало неговия живот. Затова, ако работата и на двамата родители е необходимост, това ги задължава двойно повече да намерят време да се занимават със своето дете, да играят с него, да излязат на  разходка, да разговарят помежду си.

 

Ще завърша с един анекдот по този въпрос.

 

Един баща четял вестник. Малкият му син нещо бил прочел, отишъл и го попитал:

 

– Татко, кога е станала битката при Саламин?

 

– Не знам, детето ми!

 

След малко пак отишъл:

 

– Татко, какво е станало по време на въстанието през 1821 година?

 

– Не знам, детето ми!- казал бащата и продължил да си чете вестника.

 

– Татко, кой победи вчера – „Олимпиакос” или „Панатинайкос”?

 

– Не знам, детето ми!

 

Майката се намесила:

 

– Детенцето ми, остави татко си! Сега чете вестник, остави го на мира!

 

Таткото обаче възразил:

 

– Какво говориш, жено! Остави детето да пита – нека се образова!. . .

 

 

превод от гръцки

 

Деца, днес създавате утре!

Септември 11, 2014 in Семейство

 

 

Нека поговорим  за кризата  в семействата и особено  при младите. Хладните цифри потвърждават, че  всеки трети брак сред младите се разпада. Понякога всеки втори. Въпросът е с какви мечти човек тръгва да създаде собствен дом, да създаде семейство, да се ожени. Това, което констатираме, е, че в много случаи семейството има кратко просъществуване. Защо ли? Толкова ли е неясно това „защо”?  Напълно съм убеден,  че още в  училище можем да узнаем дали децата ще успеят в брака или не. Всичко зависи от начина, по който ги отглеждаме, от принципите, които им даваме, от примерите, които виждат пред себе си. . .

Днес отглеждаме деца, които не могат да обичат, които са неспособни да обикнат, които искаме да станат егоисти, за да са в унисон в живота. Ние сами ги осакатяваме. Днес ние сме тези, които им казваме да нямат приятели, да не се доверяват на никого и ги подготвяме за техния утрешен неуспех. Защот кой ви каза, че тези неща са от лесните? Ние обаче не ги учим на трудните. Научаваме ги на лесните. Затова младите се женят и когато в даден момент осъзнаят, че имат отговорности, тогава вече не издържат да бъдат заедно. Единият не издържа другия. Защо? Внезапно? Случайно? Не. Така са пораснали. Така ги отглеждаме много често. Затова съществуват млади хора, които чувстват голям страх от това да създадат семейство. Защо? Защото не са се научили да обичат. Само любовта пропъжда страха. Когато попитах един млад човек:

- Защо, детенцето ми, още чакаш?

Той ми каза:

- Ама, отче, бракът е обвързване.

- Кой ти каза, че не съм съгласен? Напълно съм съгласен. Но я ми кажи нещо! Мислил ли си някога за това  кой се страхува да се обвърже?

Той ме погледна мълчаливо и любопитно. Усмихнах се и казах:

- Само един човек се страхува да се обвърже. Този, който не обича. Това е твоят проблем!

Той сведе глава. Защото това е реалността.

Тези неща не стават нито случайно, нито са странни. Те са плод на това, което подготвяме, т.е. зрелостта или незрелостта, която сме култивирали в тях. Когато дойде час земеделецът да пожъне, той винаги помни, че в даден момент е посял. Времето между сеитбата и жътвата понякога може да не е много близо, но никой няма да пожъне нещо по-различно от това, което е посял. Въпросът е обаче какво сеем (в децата)? По всякакви начини- с нашите думи,  отношение, поведение.

За съжаление ние сме хора, които не обичаме, не сме способни да обикнем, не сме се научили на красотата на жертвата, която доставя радост на другия, а  само искаме да вземаме. Затова нито вземаме, нито даваме на другия. И стигаме до трагичния момент днес да имаме деца, които са загубили своята усмивка в собствения си дом. Нима това, което казвам, не е истина? Нима е преувеличение? Това е реалността. Изключително много деца са загубили своята усмивка и търчат да намерят това, от което са били лишени, но търчат по погрешни врати и накрая биват наранени от много страни. И въпросът   е на какво сме способни. Нима не можем да дарим една усмивка на нашето дете? Ама? Какво ама? Ама трябва да смачкаме себе си. Да, т.е. нашия егоизъм. И да кажем: аз имам отговорности! Няма да гледам моя егоизъм, а това създание, което би трябвало да бъде естествено плод от любовта на своите родители, но повечето пъти е плод на нуждата или на случайността. И накрая виждаме резултатите, т.е. проблемите – двата големи проблема – децата и семейството, които дават  отражение  върху  много неща. Ние намираме псевдодилеми. Казваме: проблемът с безработицата на нашите деца е много важен! Има много проблеми, които са важни. Но първият и голям проблем е вътрешният баланс на човека. Когато този баланс не функционира, тогава всичко е наопаки. Тогава човек от нищо не е доволен. Сещам се за един млад човек, който дойде и ми каза, че  е работил някаква работа, но   напуснал.

-  Защо напусна?

- Защото не ми стигаше това, което получавах!

- А. добре!  И сега какво правиш?

- Нищо, седя.

- А, седиш. Разбирам. Детето ми, учил ли си математика в училище?

- Да, научих нещо.

- Добре, кажи ми тогава нещо много просто от математиката. Коя цифра е по-голяма– 0 или 100?

- Не разбрах  въпроса ви!

- Не е ли прост въпросът ми? Кое е повече – 0 или 100?

- 100!

- Затова не разбирам. Ти ми каза, че си получавал 100 000 драхми и не са ти стигали.  Добре, това мога да  го разбера. Това, което не разбирам, е как сега ти стигат нула драхми? Ако ми беше казал:” взимах по  100 000 и напуснах, защото намерих друга работа  за 150 000, бих те поздравил. Но това, че си напуснал 150 000-те, за да отидеш на нула драхми и да чакаш какво?

Какво искам да ви кажа с този пример. Именно че ние отгледахме децата по този начин. Ние сме отговорни за този  тип поведение. Ние ги научихме, че всичко се постига лесно. Всяко нещо обаче дава определен тип възпитание  и какво става, когато даваме погрешно възпитание? Възпитанието е сеитба. Ще дойде часът на жетвата. И тогава? Ние жънем.

Още нещо. Днес  постоянно се говори - и от политическите сили и от много хора – за корупция. Корупцията, която засяга всички слоеве. Затова казвам:  ама, сериозно ли говорим?  Кога се отнесохме отговорно към живота? Ако искаме да се отнасяме отговорно към живота, тогава ще научим нещо много просто, а именно, че десакрализацията (отдалечаването от Бога) на света и човека води дотам, т.е. до корупция (разложение). Великият Достоевски го е казал- без Бога всичко е позволено. Днес рискуваме да стигнем дотам, не сме далеч, днес (беседата е изнесена в преди повече от десет години – бел. прев.) за това, което ще ви кажа, се говори, но скришно. Ще дойде момент, в който някои публично ще претендират за права да оскверняват душите и телата на нашите деца. Ще стигнем до момент, в който педофилите ще настояват за своите права. И ние какво ще правим тогава? Ще грабнем оръжията? Защото, реално какво правим? Десакрализирахме всичко. Детето, човекът, днес нищо свято ли не носи върху себе си?

И още нещо, за да видите, че всички неща са свързани. Колко сме лицемерни, когато  протестираме срещу замърсяването на околната среда, което кой го прави - ние го правим. От простото нещо да хвърляме кутийки, хартийки, фасове на пътя. Защо? Защо хвърляме  на чуждо място. Нима хвърляш тези неща у дома си?  Ако дойда и  направя това у вас, ти ще ме обесиш! Какво забравихме? Преструваме се, че не виждаме, че замърсяването на околната среда започва от замърсяването на вътрешния човек. Замърсили сме нашата душа. И затова замърсяваме всичко. Нищо не е свещено за нас. Само нашето Аз-че! Затова стигнахме дотам да замърсяваме и околната среда, и децата си да погубваме, и да гледаме как  нараства употребата на наркотици, и как браковете се разпадат и ние да гледаме какво? Облаците. Защото никога не искаме да тълкуваме нашия живот и събитията в него. Всяко нещо има своето обяснение. Защо се замърсява околната среда? Защо младите вършат тези неща? Защо става това?  И реалната причина, поради която днес много хора се дразнят от Църквата, е именно защото Църквата  единствена може да обясни това, което става около нас. Затова тя дразни другите. В Стария Завет се казва –да унищожим праведника, защото е труден- не можем да го използваме, праведникът се противи, следователно, трябва да го унищожим, за да си вършим работата. Днес много хора третират Църквата по същия начин.

Накрая идват резултатите (т.е. проблемите с децата, в семейството) и тогава тръгваме да търсим отговорност. От кого? Несъмнено мнозина са тези, които носят отговорност. Нима обаче ние  нямаме отговорност?  Нима нашата отговорност не е на първо място? И я оставихме накрая? В ъгъла. Нима не поискахме да  направим компромис с много неща и накрая загубихме по-драгоценни неща от  тези, за които направихме компромис? Оставям на вас да се размислите, но искам да забележите  нещо – че някои от явленията в нашата епоха не са съществували по-рано. Днес обаче ги има и започват все повече да доминират. Съществува определен ход и въпросът е – ние не сме ли отговорни за този ход и за това развитие, които в крайна сметка се обръщат срещу нас?

Когато бяхме деца в училище, учителят по физическо възпитание ни събра, пръснахме се по дължина, обходихме училищния двор и събрахме боклуците по земята. Той ни възпитаваше по този начин и  ни научаваше да не замърсяваме. Мисля си за вероятността, ако един учител днес направи същото, на другия ден сигурно да дойде родителят, майката или бащата, за да протестира: защо правите от моето дете боклукчийче?! Не ви казвам неща, които не са станали, а  които са станали. Сетне какво ще стане с това дете в живота му? Какво възпитание е получило от своите близки?  Защото животът в даден момент може да намери израз  в някое конкретно събитие, но това събитие има връзка с  всички останали неща.

Когато бях директор в училище, наблюдавах децата, учениците и непосредствено пред мене изникваше картината на техния дом – без самите родители да идват – т.е. това, което детето живееше в своя дом. Не е нужна голяма философия и ако имаш малък опит, много бързо разбираш какво се крие зад това, което виждаш пред себе си. Накрая какво можеш да правиш? Имаш плод от една сеитба, която не ти си извършил. Сега трябва да се справяш с резултатите, опитвайки се да поправиш това, което можеш, защото, за щастие в тази възраст децата все още имат възможност да се поправят. Когато днес ходя по училищата, всеки път казвам- деца, днес ставате това, което ще бъдете утре! И утре всеки от вас ще бъде това, което става днес. Не се мамете! Нямате време. Времето лети. Днес създавате утре. Не толкова по отношение на дипломите, които ще вземете, а по отношение на характера, който ще формирате. Там е голямата битка. Защото, когато характерът се формира по погрешен начин, тогава и  най-съвършените таланти може да „отидат на кино” и  да се окажат безполезни.

Казах ви всичко това, за да се опитам да ви направя съучастни на моя размисъл и тревога, защото наистина нямаме време. Нещата, които се задават, всъщност  вече са дошли, но за много от тях не сме узнали  и те идват с много по-голяма скорост. Промените стават изключително бързо. Например днес излиза един компютър на пазара и докато свикнем с него, моделът е свършил, излиза друг и трябва да вземеш нов. Ако тези неща се развиват толкова бързо, какво остава за другите?

Живеем в един и същ дом с нашето дете. Ако ни попитат: какво прави детето ти? Ти казваш: Добре е! Чете си уроците! И детето ще каже на някой трети- чувствам скука и  отегчение в живота ми! Ако го каже на родителя, той ще се учуди. Ще каже: Ама защо? Аз му давам всичко! Да, освен най-важните неща. Защото заедно с ума и тялото съществува и душата и  първо ние, големите, сме  забравили за нея, както и за душата на детето, чиято ценност не сме разбрали. Това е предателство спрямо нашите деца и ние понасяме последиците, превръщайки ги в безчувствени същества и търсейки виновни и отговорни.

Искам да ви пожелая винаги да се отнасяте отговорно към живота и да търсите смисъла на събитията, колкото и да е болезнено това. За предпочитане е да изпитам болка, знаейки, че съм направил грешка, отколкото в крайна сметка да оставя грешката, правейки се, че не я виждам и след това тя да дойде като потоп и наводнение в живота ми. Пожелавам ви така да живеете, с това съзнание за отговорността и стремежа към нея в живота. Всичко, което се случва с нас, има своето обяснение.  Дано го разберем и защо не – да поискаме и помощ, ако е нужно, за да разберем какво реално става с нас. Тогава ще се предпазим. Защото има неща, които не могат да се излекуват или е нужен огромен труд, за да се излекуват и преодолеят! Моля се да  разберем ценността, която имаме като хора, голямата ценност, която носят нашите деца. Децата са толкова ценни, че Сам Бог влезе в световната история като Дете. Ценността на човека е толкова голяма, че Бог стана това, което сме ние, за да ни даде възможност да станем това, което Той е! . .

 

превод от гръцки

 

 

Къде искаме да заведем нашите деца

Август 19, 2014 in Семейство

 

Ще говорим за един въпрос, който срещаме всеки ден и който често усилено обсъждаме, виждайки погрешния път, по който много млади тръгват. Ако потърсим началото на този път, в повечето случаи ще го открием  в семейството. Нашата цел е да видим какво възпитание трябва да дадем на децата според преданието на Църквата. Етимологически думата „възпитание” означава „водене” и ако сме хора със съвест, тогава въпросът е – къде искаме да заведем нашите деца? Какви искаме да станат?

 

Ако в този момент се направи проучване и попитат родителите – какви искате да станат вашите деца, повечето отговори наистина биха били трагични. Тези отговори показват казаното по-горе – че проблемът тръгва от самото семейство. В повечето семейства в действителност не знаят какви искат да станат техните деца. Разбира се, много пъти казваме – искаме да станат добри деца! Но какво означава добро дете? Казваме – искаме да станат успели хора! Но какво ще рече успял човек? И как става това? В нас има достатъчно неяснота по този въпрос. Бих казал, че за нас възпитанието прилича на влак, който е тръгнал, но не знаем къде искаме да стигне. И тук започва объркването, защото, след като ние първи не сме в състояние да обясним какви искаме да станат децата, или докъде би трябвало да стигнат, тогава какво очакваме от тях? И нерядко започват конфликти, където често пъти не децата, а ние не сме прави.

 

Говорим за възпитанието на човека, но кой е човекът?  Възможно ли е да дадем възпитание на човек, без да знаем кой е той, откъде произхожда, къде отива, кое е неговото предназначение, след като не е дошъл случайно на земята?

 

Кой е човекът?

 

Защото, аналогично на възприятието, което имаме за човека, заемаме и позицията към него. Всички знаете, че ако си купите някакъв уред, в кутията има  ръководство, в което производителят ни обяснява как е изработен и как функционира самата стока. Ако не знаем това, ще го развалим. И ако знаем това за един прост уред, за съжаление не го знаем за човека. Понеже търсим отговор, който Църквата може да даде, трябва да познаваме православната антропология, т.е. – какво е човекът според начина, по който Църквата, Божието слово ни го открива. Защо? Защото истинското възпитание ще доведе човека до осъществяването на неговото предназначение. Когато възпитанието, което даваме на едно дете, не е в тази посока, тогава го водим до един изопачен живот, чиято цена ние първи ще платим. Затова трябва да имаме ясно разбиране какво е човекът и какво е неговото предназначение.

 

Къде ще научим истината?

 

Истината е в „кутията” на Производителя. И понеже Творецът на света и на човека е Бог, отговорите на въпросите се намират в Божието слово – първо в св. Писание и в преданието на Църквата. Там научаваме прости истини, които на практика обаче забравяме, а именно, че човекът е дело на Божията любов и неговото предназначение, бидейки сътворен по Божий образ, е да стане богоподобен. Да стане участник в божественото естество (2 Петр. 1:4), да яви Христовия живот в своята смъртна плът. Човекът има предназначение, което не може да бъде нещо, което не преодолява смъртта. Следователно, предназначението на човека не е нито да създаде семейство, нито да трупа пари, нито да строи къщи, а в неговата способност да преодолее смъртта и да стане участник в божественото естество (2 Петр. 1:4). Тогава всичко друго, което прави и служи на тази цел, има смисъл и ценност, но всичко странично, което прави и е противно на тази цел, реално са зъбите на смъртта. Които в даден момент ще сдъвчат както тялото, така и душата на детето.

 

Божието слово ни казва по чудесен начин, че човекът има божествено предназначение. Той е тръгнал от земята, за да стигне до небето. За да стане това, Сам Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог. Например не може да празнуваме Рождество Христово по един наивен начин, т.е. – когато правим какво ли не, но забравяме защо Бог стана Човек. Когато не осъзнаваме връзката, която нашият живот има с Рождество Христово, когато този ден не ни припомня нашето истинско предназначение. Затова един човек, който е християнин, не търси, а знае това, което Бог му открива. Именно възпитанието ще доведе младия човек до пълната възраст на Христовото съвършенство (Ефес. 4:13), до неговото духовно възрастване, което означава – до явяването на Христовия живот в неговия живот.

 

Друг въпрос, който се появява, е откога започва възпитанието на детето?

 

От времето, когато още не се е родило. Оттогава започва. С това имам предвид две неща. Първо, възпитанието има много голяма връзка с начина на живот на родителите преди техния брак, в самия брак и в периода на бременността. Знаем много добре силата, която има наследствеността. Много пъти едно дете може да бъде наследствено обременено. Нека не забравяме, че нашият живот принадлежи не само на нас, а и на децата ни и нека се спра малко на това, защото понякога семейството не върви добре, но казваме – аз обичам моите деца! Но как ги обичаш? Подготвяйки тяхната смърт? Какъв живот ще им дадеш? Какво ще им предадеш в наследство? Определени пъти, когато човек има нещо по наследство, то се вижда добре и го разбираме. Наследствеността обаче няма връзка само със здравето на тялото, а най-вече с духовното състояние и равновесие на едно дете.

 

Второ, в периода на бременността. Смятате ли, че кавгите между съпрузите, напрежението в живота на майката, докато е бременна, са най-доброто нещо за детето, което носи в утробата си? Ако бащата и майката обичат детето, което ще се роди – защото го смятат за Божий дар, – те би трябвало да се погрижат да имат любов между си. Животът вкъщи да бъде нормален, напрежението да не се предава на детето, което майката носи в утробата си. И много по-важно – майката систематично да се въздържа от всички онези неща, които ще създадат проблем у нейното дете. Не мога да разбера как една майка обича детето си, когато по време на бременността пуши, и ми позволете да кажа, че не съществува никакво оправдание за това. Не мога да разбера как една майка обича детето си, когато по време на бременността пие алкохол. След това ще плаче. Ще се бие в гърдите. Ще казва – защо, Боже мой?! Следователно, възпитанието на детето започва още от този период.

 

Идва моментът, в който детето се ражда. Но откога пък започва възпитанието на детето, което вече се е родило? Днес дори учените казват, че детето се  формира в най-голяма степен през първите шест години. Тогава, когато мнозина от вас казвате: малко е и не разбира! Интелектуално погледнато може да не разбира. Ако не разбира… Защото днес има дечица на 2-3 годинки, които дават такива отговори на родителите си, че човек наистина остава удивен. Следователно, нашият интелект има проблем, а не този на децата. Детето записва всичко, което вижда и живее у дома, просто още няма интелектуалната способност да обработи всички тези преживявания, което прави по-късно. И тогава са налице някои „номера” от негова страна, а ние започваме да питаме защо. На какво се дължи това? Затова детето трябва да чувства сигурност близо до своите родители и то ще я почувства, именно когато съществува любов.

 

Ще направя скок и ще ви кажа какъв отговор ми даде една 20-годишна девойка, която беше живяла в семейство с постоянни кавги. Аз я попитах:

 

- Обичат ли те твоите родители, детето ми?

А тя ми отговори:

- Какво означава да ме обичат родителите ми, отче? Всеки от тях казва, че ме обича, но за мене знаете ли какво означава да ме обичат родителите ми?

- Какво?

- Да ги виждам да се обичат помежду си! – отговори тя.

И аз й казах:

- Детето ми, по-хубав израз от този не бях чувал!

 

С устата на тази девойка децата казват на тези, които твърдят „аз обичам децата си!”, че този вид (формална) любов нищо не струва. Защото как така ни обичате, а се гризете помежду си? Обичате ни и правите труден нашия живот? Обичате ни и ни карате да се чувстваме несигурни? Обичате ни и ни прехвърляте като топка помежду си? Затова истинската любов е тази, която се проявява към детето чрез взаимната любов между родителите. И ако реално обичаме децата си, не зная какво ще правим – езика ли ще си отрежем, ръцете ли, но в никакъв случай не трябва да допускаме смут и несигурност в детската душа.

 

превод от гръцки

 

 

 

Детето не е гост вкъщи

Август 19, 2014 in Начална страница, Семейство

 

 

Първото пространство, в което детето се възпитава, е семейството, където се развива. Отново казвам, че има 4-годишни деца, за които си мислим, че „то не разбира”, но то разбира всичко. И не само разбира всичко, но и в тази възраст стават най-големите катастрофи. Именно защото детето не може да прецени, че караницата между родителите е за момент, понеже няма такава способност, то чувства паника в себе си за това, което вижда пред себе си, макар и караницата да не трае дълго. Тази паника е способна да увреди много силно детската душа. Когато е по-голямо, то може да отсъжда по-добре и да разбере, че и родителите му не са съвършени, но в тази детска възраст не може да различи нещата. Затова много пъти някоя бурна сцена или постоянните кавги развиват паника и страх в душите на децата. Паника и страх, които могат да се изразят дори в телесни недостатъци и проблеми. Също така от мига, в който детето се ражда и расте, ние сме длъжни да развием отговорността в него и съобразно своята възраст да различава и доброто, и злото, немощта и страстта, и всичко.

 

Някога едно детенце, което бе едва на 6 годинки, дойде да се изповяда. Това дете обаче имаше съзнание за една страст, която ние, големите, понякога имаме, но изобщо не я изповядваме. То ми каза:

 

- Отче, алчен съм! Искам всичко за мене!

 

Страстите трябва да се изцеляват. И то от ранна възраст. Аз му казах:

 

- Знаеш, че след няколко дена е Рождество Христово. И на Рождество Христово майките и татковците правят подаръци на децата, нали?

 

- Да.

 

- Да направим сделка? На това Рождество Христово ще кажеш на родителите си подаръка, който ще ти купят, да го дадат на някое дете, което навярно няма баща, или не очаква подарък. Съгласен ли си?

 

- Да!

 

Аз си тръгнах от техния дом. В даден момент майка му го видяла как се разхожда из стаята си и си повтаря: „Тежко наказание! Тежко наказание!” Това какво означава – че то има съзнание за това, което ми каза и осъзнаваше болката от лечението на тази страст.

 

Детето от малко – съобразно своята възраст – трябва да се научи на отговорност. То може да направи някоя беля, но въпросът не е да го набиете, а да се лиши от нещо, което му харесва. Да почувства тази връзка – че няма само права в живота, а и задължения, и от малко да го разбере. Не мислете, че децата не възприемат това, те го възприемат, разбират посланието и реагират по различен начин. Стига само нашето послание да бъде ясно.

 

От тази детска възраст трябва да започне и нещо друго – контактът на детето с Източника на неговия живот, т.е. с Църквата, с църковната среда, с иконите, с храма, с молитвата. Без особено да го изморяваме, но и без да го лишаваме от тези неща. В тази възраст е нужно детето да придобие първите красиви преживявания, да почувства това, което правят много дечица, влизайки в храма, да целунат всички икони поред… Не можете да си представите колко ценен е вашият принос и колко ценни са  (духовните) преживявания, които с любов и непринуденост трябва да давате на децата си. Разбира се, тези преживявания на децата в тяхната връзка с Бога трябва да започват от самия дом и детето трябва да вижда родителите да се молят, да палят кандилото и т. н. То обаче трябва да вижда тези неща, а не само да му казваме „прекръсти се!”, или „кажи си молитвичката!”, когато отиваме да лягаме, а в същото време детето да забелязва, че неговите родители и близки никога не правят това, което го карат.

 

И друг път съм казвал, че  родителите, които не водят децата си от малки в храма, са осъдени след време да ги  водят на психиатър. Естествено, нека ви обясня защо. Казах това веднъж на един голям празник, където имаше много народ и няколко дена по–късно една студентка ми каза:

 

- Отче, завчера  на площада младите разговаряха за това, което казахте.

 

- За кое от всичко?

 

- За това и това.

 

- И какво казаха младите?

 

- Ще ви се стори странно, но те са съгласни с вас!

 

Защо бяха съгласни? Защото младите първи чувстват трагичната празнота в своята душа, за която родителите не подозират, нито приемат децата да им го кажат, защото пък не очакват, че нещо ще научат от тях. Затова е много важно в първите години – и ще ви кажа защо настоявам за първите години -  детето, което няма възражения, да бъде въведено и да живее в това духовно пространство.

 

По-късно ще дойде  времето на пубертета, което е  времето на съмненията. Тогава по много и различни причини детето започва да има съмнения. Възможно е дори самите родители да развалят неговата представа за Бога или пък това да стане в училище, или някъде другаде. Но ако в него съществуват тези преживявания, тогава те ще го спасят. Затова е много важно в тези години на детска невинност детето да се засади в Църквата. Оттам нататък Бог си има грижата.

 

Казах, че възрастта на пубертета е възрастта на съмненията. Ако някой е отгледал правилно своето дете, той няма причина да се страхува от съмненията.

 

Съмнението е естествено явление.

 

Аз твърдя, че ако нямах съмнения, днес нямаше да съм духовник. Можеше да бъда лекар или инженер, но не и свещеник. Когато съмнението е искрено, то води до знание. Не се страхувайте от съмнението! Ако малкото дете ходи на църква, защото майка му или баща му казват да прави така, когато порасне, то иска да знае защо трябва да ходи. И много повече иска да знае това, когато вижда тези, които са му казвали да ходи, сами да не го правят. Или когато вижда тези, които го водят, на дело да отхвърлят нещата, на които го учат. Тогава има още една причина за съмнение в него. Затова трябва да осъзнаваме какво означава пубертетът, който е възрастта на диалога, където множеството забрани и заплахи не са от полза.

 

Народната поговорка гласи, че мъдрите родители готвят преди децата им да огладнеят. Тоест трябва да подготвим детето за пубертета и да не го оставяме само да открива света, а да му обясняваме какво ще срещне, тълкувайки определени неща, така че, когато ги срещне, да не се изненада. Ще ви кажа нещо много просто. Започнах да се занимавам с децата от времето, когато и аз бях дете – в лицея  бях катехизатор на децата от основното училище. Когато една група от тях влязоха в гимназията, през лятото имахме среща и им казах: „Деца, досега ходехте в основното училище. Там бяхте големите. Бяхте и „учители”, малките вас гледаха и правеха, каквото правеха. Сега отивате в гимназия и ще бъдете  малките. Не мислете, че всичко, което ще видите, е правилно. Ще видите по-големи деца да пушат, да говорят вулгарно, да правят едно, второ, трето – нека не ви правят на будали, а си отваряйте очите!” Дойде време за училище. Един ден дойде едно дете и ми каза: „Господине, това, което ни казахте, го видях днес в училище! Един ученик, по-голям от мене, пушеше цигара!” Само че това дете беше подготвено и можеше да оцени това поведение.

 

Когато детето започва да разбира, да разговаря с нас, да говори за права, е хубаво да му поговорим и за неговите задължения, с цел да го направим зрял човек. Когато някога бях директор в училище, говорех часове наред с децата. Казвах им: „Деца, тук ще живеем дълъг период от нашия живот и затова и ние, и вие сме длъжни да го живеем красиво. Имате права и аз пръв ви обещавам да ги уважавам! И второ, давам ви право да настоявате за тях! Обаче имате и задължения и ви информирам, че ще настоявам  до последното от тях! По една много проста причина – не ви смятам за деца със забавено умствено развитие. Искате ли да кажа: клетите, не разбират!? Не е така, защото знаете какво искате и какво правите.” Постигнахме съгласие. Когато нещата са логични, децата лесно се съгласяват. Разбира се, дойде време – и това го знаеха и всички други колеги, – когато децата не можеха да бъдат изключително последователни по повод своите задължения. Тогава понастоявахме. „Не се ли договорихме за това?”, попитах.  Сещам се, че казах на децата – ако някой от вас избяга от училище, следобед ще пием кафе у тях! Така спряха бягствата от училище. Въпросът е доколко ни е грижа за всички тези неща.

 

Важно е да развиваме чувството за  отговорност в децата. Някои родители обаче постъпват сякаш техните деца са гости у тях – да не се притесни, да не се огорчи, да не се измори! Сякаш е гост, дошъл за няколко дена. Да не научи за трудностите, които родителят има. Защо да не ги научи? Не е ли член на семейството? Ще понесе малко от товара заедно с другите. Ще се научи да го приема, и то с радост. Това, което не трябва да правим, е да правим сравнения:

 

Не виждаш ли брат си!?

 

Това е грешка. Първо, защото по този начин ги противопоставяме, и второ, защото всеки има собствени дарби. Затова не съществува по-лекомислена грешка от това бащата или майката да казва на детето – виж брат си или сестра си! „Те четат и напредват, а ти си тъп!” Или да го сравняват с други деца.

 

Искам да се спра върху въпроса със свободата на детето, когато вече е навлязло в юношеската възраст, и то относно неговата връзка с Църквата. Трябва да  се научим да уважаваме съмнението и свободата на детето. Връзката с Бога не може да бъде връзка по принуда. Още по-малко можем да се караме и да хулим детето, защото не ходи на църква. Тук се води друга битка – необходим е спокоен тон, правилен пример от страна на родителите, диалог и молитва. Ако детето види, че уважаваме свободата му, тогава ще се замисли и навярно ще дойде в църква. Но дори да не дойде – защото може да се влияе, ние ще се молим за него и ще му кажем много ясно: Детето ми, аз съм направил своя избор в живота си и почувствах, че Бог има централно място в него. Не мога да ти наложа този възглед, ти сам ще откриеш Бога. Едно нещо само мога да кажа: не поставяй под съмнение заради самото съмнение, а заради истината, защото искаш да научиш истината.

 

Ние трябва да даваме правилен пример и на това настоявам – най-голямата катастрофа във връзката между юношите и Църквата я причиняват родителите с техния пример и още повече с тяхното лъжеблагочестие и лицемерие.

 

Защото, когато детето вижда своите родители да се правят на благочестиви, да говорят хубави думи за духовния живот, но вкъщи следват друг път, когато виждат бащата да казва на детето: „Не можеш да успееш в живота с кръста в ръка!”, тогава тази картина се сгромолясва и заедно с нея и думите, които сме казали по-рано за Бога, за Църквата, за всичко в тази връзка. Ако наистина сме разбрали ценността на връзката с Бога, ще я развием с нашия личен пример, молитва и  възпитание, което от малки ще дадем на децата. В противен случай ще бъдем това, което е казал Христос – тези, които сме затворили вратата (към Царството небесно) и не пускаме никой да мине през нея.

 

Също така критичен момент във възпитанието на децата и особено в началото на пубертета е откриването на другия пол. Момичетата и момчетата започват да разбират, че светът се състои от мъже и жени. Тук, за съжаление, самите родители много пъти следват двойни стандарти. От една страна, пазиш момичето, а от друга подтикваш момчето към създаване на нови връзки. Не съществува по-малоумна тактика от тази. Защото, ако подтикваш момчето си към връзки с други момичета, първо на първо, защо за някое друго момче тази връзка да не се случи именно с твоята  дъщеря (след като така разсъждаваш)?! И ако реално следваш тази тактика, тогава ти ще си изцяло отговорен, ако нещо не върви добре с дъщеря ти. Не крия от вас, че когато при мене идват такива родители, първото ми желание е да се отнеса много лошо с тях. Не съществуват два вида етики и възпитания. Защото възпитанието, при което караш момчето си да разглежда момичетата като обекти за употреба, ще го направи неспособно да обикне в своя живот. И когато утре твоят син не върви добре в своето семейство, не търси другаде причините, а във възпитанието, което ти си му дал.

 

С началото на тази възраст вече няма нещо, което трябва да крием от децата. Аз им казвам изключително смело: ще се научите да обичате! Основни елементи на любовта обаче са уважението и цененето. Как обичаш някой, когото не цениш? Как можеш да обичаш някой, когото не уважаваш? Това са основни елементи на любовта. Ти би ли искал другите да се отнасят така с теб? Любовта е хубав подвиг, който можем да развием, защото е единственият път в живота. Затова трябва да обясним и на юношата, и на девойката, че всеки от тях е личност, която заслужава любов, а не е обект за употреба. Родителите правят трагични грешки в начина на възпитание относно този въпрос. Те разбират своя погрешен път по-късно и в действителност са отговорни за доста неща, които стават. Особено в наши дни понякога ставаме трагично отговорни.

 

Думите  ми може да са тежки, но, за съжаление, чувствам нуждата да ги кажа заради вашите деца. Знаете ли от колко деца съм чувал или виждал написано в писмо: „Благодаря ви, отче, защото за мен бяхте бащата, когото нямах възможността да познавам!” Въпреки че те имаха родители, и то образовани… Но никога не ги познаха като родители, които да застанат с любов и отговорност до тях.

 

Децата растат и понякога следват различни пътища от родителите, от което родителите се огорчават. Сега не говоря за това дали родителите носят отговорност или не. Въпросът е докъде се простира отговорността на  родителите? От момента, в който едно дете става пълнолетен човек, то носи  отговорност за своя живот. Ако родителите му са му дали погрешно възпитание, те носят отговорност, но за възпитанието, което тогава (т.е. в миналото) са му дали, а не за конкретните дела, които върши сега. Ако родителите са се отнесли правилно с него, тогава те не носят отговорност, защото Бог ни е оставил свободни. Ако можем да кажем „Не!” на Бога, защо да не можем да кажем „Не!” и на родителите си? Въпросът е как ние се отнасяме към тях – дали с любов като бащата на блудния син, където детето във всеки един момент знае, че има дом, баща, майка, които няма да му затръшнат вратата. Искам обаче да подчертая, че много пъти начинът, по който се отнасяме към децата, дори и начинът, по който се отнасяме към тях в тяхната връзка с Църквата, е погрешен и така предизвикваме противоположни резултати.

 

Ще завърша със старец Порфирий, този свят човек, който, когато родителите отивали да разговарят за проблемите на своите деца, на всички давал един отговор, още преди да кажат най-малкото нещо: „Вие, родителите, станете святи и децата ви ще намерят своя път!” Той настоявал за това, защото знаел, че това е истината. Затова, ако човек реално обича децата си, тогава той трябва да стане свят. И тогава Сам Бог ще води децата.

 

 

 

превод от гръцки