Ще отговорим на някои въпроси, които са свързани със семейството, децата и различните проблеми, които възникват от тези отношения. Въпросите, които се поставят, показват наличните проблеми, които много пъти са тежки. В първия въпрос една госпожа казва, че нейният съпруг стои по-близо до майка си, и ако се кара с него, винаги се обляга на майка си. Също така той постоянно обвинява баща си и взема страна на майка си и всичко това дразни съпругата му.


Човек често среща проблеми и се пита дали всички тези неща ги правим ние, за които се предполага, че сме разумни хора? Ние, за които се предполага, че знаем какво искаме и знаем какво става с нас? Ние, които решихме някога да се оженим и да създадем собствено семейство, накрая в какво го превърнахме?


Наблюденията на конкретната госпожа може да имат много тълкувания и да изразяват много неща, но ще се опитам да ги разгледам подред. При евентуален конфликт бягството в момента на напрежението е полезно, но постоянното прибягване към майката не е решението. Не е красиво двама човека да се сблъскват, а когато са загубили контрол над себе си, тогава техният опит да разрешат своя спор не просто не дава плод, а в повечето случаи да е и гибелен. Де да можеше един от двамата в онзи час да се отдалечи, но тук, както казва конкретната госпожа, съпругът винаги прибягва към майка си. Това обаче, както казахме, не е решение. Майката, за съжаление, винаги оправдава своя син, рядко са ситуациите, където майката може точно да обясни на сина си, че грешката е била негова. Когато един човек, който е създал семейство, навярно и деца, при най-малкото разногласие и напрежение прибягва при майка си, тогава този син на майка си и съпруг на жена си никога няма да поеме отговорностите за семейството си. Защото винаги, от една страна, ще има оправдание, и от друга, ще създава напрежение и острота в отношенията между съпругата му и свекърва й. Бих казал, много просто, това е проява на незрялост. Но да обясним нещо. Едно е човек да се грижи за родителите си, когато се появи някакъв проблем – в случай, че имат здравословен проблем или нещо друго, и друго зависимостта, защото тя, както и всяка зависимост, е болно състояние. Тя показва, че отбиването от майчиното мляко не се е случило, и когато не става в момента, в който трябва, тогава цялата по-нататъшна връзка е проблемна. Проблемна е връзката на майката със сина й, когато синът създаде свое семейство. Какво означава това прибягване? Означава, че той няма възможността да се задържи на собствените си нозе. Означава, че винаги ще търси, за да оправдае своето прибягване. Това означава, че никога няма да види реалния проблем. Може проблемът да е негов, може да е на съпругата, но човек трябва да може да види ясно проблемът, ако иска да го реши. Но ако бяга от проблема, това показва незрялост и тогава вече имаме проблемни състояния.

Този човек, който постоянно прибягва към майка си, също така е в постоянен конфликт с баща си, и когато майка му или баща му имат спор, той постоянно поддържа майка си. Това състояние обаче може да изразява други неща, които имат връзка с неприятни преживявания от своите родители, когато е бил дете. Вероятно сега, когато е по-голям, чувства, че може да защити майка си, на която вярва и вижда, и може да е истина, че баща му я онеправдава, с резултат това, което не е могъл да направи в детската си възраст, да го прави сега, оправдавайки винаги майка си и обвинявайки постоянно баща си. Може и да е прав, може и да не е. Във всеки случай всички тези неща са объркани. Когато не сме способни да ги разрешим, да видим къде са границите на нашето семейство, да видим къде са границите на връзката с родителите ни, да видим начина, по който можем да се намесим в един спор между нашите родители, тогава с всичко това да създаваме впечатлението, че сме пристрастни към някой от двамата навярно не помагаме на другия реално да се замисли. И това означава, че не сме взели на сериозно нашия живот.

Проблемът, от една страна, е да растем по възраст и от друга да не узряваме. Да не узряваме не биологично, а духовно, да не сме в състояние да различаваме ситуациите. И тук влиза и една друга тема. В това семейство най-вероятно живеят и деца. Наистина, каква картина за семейния живот си формират децата, виждайки тези объркани състояния? Това също е знак за нашата незрялост, че не помисляме за това, че постъпваме сякаш сме юноши и забравяме нашите собствени юноши, забравяме картината, която създават за семейния живот. Не сме поели нашите отговорности, не сме осъзнали колко важно е да можем да постъпваме отговорно, така че нашето семейство да бъде поле за възпитание на децата ни, за обучението на нашите деца. Не поемаме отговорността, че имаме собствено семейство, че имаме собствени деца и че трябва да се грижим сериозно за тях.

Но тук бих искал да отбележа още нещо. Не смятам, че съпругата винаги е права. Навярно и тя трябва да се замисли да не би нейното поведение да е погрешно. Тя констатира, че определени пъти нейният съпруг прибягва при майка си, но дали тя се е опитала да не създаде такива сцени? Опитала ли се е да води диалог? Или сигурно прибягването на съпругът й към майка му е нейното алиби? Да не би да се окопава постоянно зад мисълта, че винаги има право и така това да я кара да не търси други изходи? Не е и от голямо значение дали имаш право или не. Най-значимото е как се отнасяш към ситуацията, в която имаш право или не. Защото много пъти употребяваме нашето право по такъв начин, че накрая го превръщаме в несправедливост. А несправедливостта, ако я употребим правилно, накрая можем да я превърнем в повод да се поправим и да преодолеем ситуациите. Така тя не трябва да се окопава зад поведението на съпруга си, а да се замисля за евентуалните нейни отговорности. Вероятно нейният съпруг е незрял, но тя какво прави, за да стане зрял? Просто всеки път изпробва и констатира неговата незрялост? Не трябва ли и тя да помогне, постъпвайки по един различен начин?

Истина е, че всеки от нас има опит от семейния живот. Също така е истина, че много от събитията оставят отпечатъци, оставят съпътстващи травми върху душите на децата навярно за цял живот. Но Христос ни даде точно тази свобода, да можем да променим нашия живот, и това е нашето голямо благословение, да мога да превърна горчивото в сладко. Дори да сме имали неприятни преживявания през детството, те могат да функционират плодотворно в нашия живот и ще функционират плодотворно, ако се оплодотворят от Христовата любов, от правилното разглеждане на другото лице. Важно е не само да гледаме поведението на другия, а да се замисляме и за нашето. Да се замисляме да не би нашето поведение да предизвиква съответното поведение на другия.

Наистина ли госпожата, която задава въпроса, смята за самопонятно, че се карат? И просто констатира, че всеки път, когато се карат, той прибягва при майка си? Да не би да се отнася по погрешен начин към тяхната връзка, трудности, проблеми? Да не би да постъпва самовластно и да ужасява своя съпруг, който се опитва да намери закрила (при майка си)? Защото тя самата не дава тази закрила? Защото не дава възможността на съпруга да почувства, че може да се облегне на нея? В един дом не може другият да е нашият ад, трябва да намерим начин той да е нашата радост. Там трябва да поработим много, там трябва да се наведем много, за да намерим начин всеки да стане радост за другия, а не ад за другия. Нужно е много голямо внимание. Определени пъти се научаваме да гледаме нещата и проблемите само от една страна. Много пъти виждаме немощта на един човек и вместо да го подкрепим, за да я преодолее, ние я правим да изглежда по-голяма. Нека обаче си спомним, че в брака вървим заедно, бракът е общо пътуване, за да преодолеем всеки от нас неговите грешки, неговия егоизъм и така да се научим да вървим един до друг, бидейки единият радост за другия.



Превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Да се погрижим за нашия брак Бракът е смърт на егото Адът – това е да не можеш да обикнеш Предпоставки за радостта в брака

Ще изложа някои размисли по една тема, която засяга семейството, Църквата и връзката между тях. Но нека започнем малко по-различно. Наблюдавайки години наред хората, се опитвам да разбера тяхното поведение. Наблюдавам конкретни хора, с конкретни поведения, и много пъти се изненадвам от тези поведения и се питам: колко реално знаем какво искаме в нашия живот? Как тълкуваме и ние самите нашето поведение? Как става така много пъти да рушим нашия живот с нашите собствени ръце? Как се случва много пъти това, за което някога сме мечтали, сами да го рушим? Също така наблюдавам лекомислието, с което много хора постъпват в живота, без замисляне, грижа и старание, оставят нещата в живота на самоход и не познават добре себе си! От друга страна, виждаме резултатите и конкретните състояния, размишляваме, определени пъти се изненадваме, но в действителност нищо не става без да сме го подготвили, нищо не става без нашата отговорност. Не съществува нищо внезапно, неочаквано. Неочаквани сме ние самите много пъти, с нашето поведение. Но нека започнем отначало.

Семейството. Нека вземем за начало едно ново семейство. Едно ново начало. Двама млади решават да се оженят. Много пъти оттук започват въпроси, които не падат от небето. Това са въпроси, които се раждат от поведението и отношението на тези, които тръгват да правят нещо ново в живота си. Един тaкъв въпрос е – доколко знаем какво искаме. Искам да създам семейство. Добре, какво означава това? Мислили ли сме върху това, разгледали ли сме го, разбрали ли сме колко трябва да се подготвим за това? Разбрали ли сме доколко имаме предпоставките за това, което тръгваме да направим? Защо много пъти казваме, че искаме да създадем семейство, но начинът, по който мислим, поведението, което следваме, връзката, която съществува сред тези, които утре ще създадат семейство, те кара да се питаш: тези млади хора знаят ли какво тръгват да правят? Имат ли съзнание за това, което предприемат?

Един друг въпрос, който възниква, е доколко сме готови за това? И какво означава да си готов? Обикновено ние какво имаме предвид под подготовка? Означава младите да имат един дом, където да живеят, да имат работа и въобще имаме предвид тази материална основа, материалната предпоставка. Но това ли е подготовката? Ако това е подготовката, тогава във всеки нов и красив дом би трябвало да живее едно благословено и радостно семейство. Става обаче точно обратното. В красиви и нови домове съществува ропот, и то от много рано. Съществува дисхармония, съществува напрежение, съществува конфликт, и много пъти твърде рано настъпва разпад. Но какво означава двама млади човека да се женят и след няколко дена или години, не твърде много, да развалят брака си? Най-простото нещо, което означава, е, че не са били готови за техния брак, не са разбрали с какво са се захванали, навярно имали са едно лъжливо разбиране и представа за това, с което се захващат. Също така един друг въпрос, който възниква е кои са критериите, с които хората решават, първо, избора на лицето, и второ, за брака? С какви критерии прави някой своя избор? Защото крахът на един брак означава погрешен избор на критерии, означава, че направихме грешка в нашия избор. Единият аспект е това= Съществува и друг, че сме неспособни да се отнесем правилно към присъствието на един човек в живота ни. Оказва се, че сме неспособни да се отнесем правилно към една връзка. И много бързо ни обхваща паника, обзема ни разочарование, настъпва конфликт, невъзможна е комуникацията между двама човека, които до вчера са изглеждали щастливи. Както и да го погледнем, е лекомислие – днес да изглеждаш щастлив, а утре да чувстваш, че с този човек не можеш да живееш дори за минута заедно.

С какви критерии вземаме решения и правим нашия избор по отношение на брака? Защото реалността на живота всекидневно показва провала на тези критерии. В живота не съществуват магически представи. В живота съществуват хората, техните избори, техните решения, и когато съвкупността от тях е негативна, това означава, че предшестващите параметри са били негативни. Ние обаче защо не ги видяхме? Защото не се замислихме, защото не бяхме готови, защото навярно не бяхме зрели и ето как идва резултатът, за да покаже това. Дори когато понякога посочваш на някои хора някои неща, в които трябва да внимават, те ти отговарят с гордост и сигурност, че те знаят какво правят. Много скоро те самите обаче идват и казват, че не са знаели какво правят. И най-лошото знаете ли кое е? – че и след този провал отново не знаят какво искат, отново не знаят какво правят и никога не се замислят за степента на тяхната отговорност. Винаги другият е виновен, никога ние. Това обаче е незрялост, това е слабост.

Когато някога двама млади човека дойдоха за да ми кажат, че ще се женят, ги попитах доколко са готови да умрат? Навярно се сепнаха, сред тази атмосфера, сред радостта да говориш за смъртта. Но тъкмо бракът, реалният брак, е една смърт. Какво означава да си готов да умреш? Означава да си способен да обикнеш, защото любовта е възкресение след смъртта. Какво умира? Егоизмът на човека. И какво възкръсва? Любовта. Ако някой е готов да се ожени, но не е готов да умре, тогава е добре да не се жени. Защо? Именно защото ще трябва да се научим и да се питаме какво искаме от другия. Искаме просто един сексуален партньор? Искаме някой, който да ни слага трапезата и да ни пере дрехите? Искаме някакъв слуга или слугиня? Търсим някой, който с готовност ще ни угажда? Просто не сме сериозни, и това го показва всекидневието. Бракът наистина е смърт, смъртта на егоизма, защото любовта е излизане от нашия егоизъм, от нашето аз. Той е екстатично движение. Виждаме това в любовта на Бога към човека. Един от отците на Църквата много характерно казва „Бог излиза от Себе Си”, излиза от Своята божественост и се облича в нашата човешка природа, живее в нашия човешки свят, движи се към нас и се движи с любов. Движи се, защото е любов, движи се, защото иска да направи място при Себе Си. Ние обаче много пъти се женим, и оставаме чужди. Всеки е окопан в себе си, има само претенции от другия и когато не сме готови или другият не отстъпи, тогава настъпва конфликт, който доказва, че не сме способни да обикнем.

Доколко сме готови да приемем другия? Доколко сме готови да се разпнем ние, за да живее другият? Чрез Христовия Кръст дойде радост за целия свят. Когато човекът се съгласява да се разпне, тогава дава любов на хората до него. И друг път съм казвал, че в нашия живот имаме два избора – или ще разпнем себе си и ще дадем живот, радост и любов – ще ми кажете ще дадем и ще вземем? Ще го видим след малко – или постоянно ще разпваме другите. Ще разпваме другите с нашите претенции, ще разпваме другите, защото няма да ги третираме като личности, ще разпваме другите, защото няма да ги зачитаме. Следователно доколко сме способни да обикнем? Доколко сме се подвизавали да обичаме? Което означава доколко сме се упражнявали да живеем не за себе си, а за другия?

Мнозина хора тръгват да се женят, но всекидневието показва, че не са готови за това, което започват и това е нещото, което трябва да накара да се замислят първо младите хора, които се подготвят да се оженят или вече са се оженили. Защото животът на единия заедно с другия открива характера на всеки от тях. Виждате, човекът е релационно събитие, може да разбере себе си само чрез другия. И сега ние, за които се предполага, че сме обикнали другия, в който сме се влюбили, го чувстваме като заплаха до нас и бързаме да окопаем себе си, защото внезапно другият не е нашата радост, а нашият ад.

Бракът се смята за радостно събитие, само по себе си радостно, но и за събитие, което дава радост първо на тези, които се женят, и второ, на техните роднини, най-вече на техните семейства и въобще на приятелското обкръжение. Въпросът е коя е радостта в брака? И тук има едно друго нещо, в което постоянно се проваляме. Коя е радостта на брака? Излизането от моята самота, излизам от мене. Егоизмът окопава човека и много пъти го кара да остава самичък. Също така радостта е способността ми да приема другия в живота ми, защото, когато се женя, реално откривам себе си, за да дойде някой друг човек в моя живот. Въпросът е прост, така ли е? Защото реалността показва това просто нещо, че не сме готови да приемем някой друг в живота ни. Ние го приемаме в живота ни с предпоставка да бъде нашата радост, но много пъти той се превръща в нашия ад. Въпрос: другият ли е виновен или винаги само другият е виновен? Или в крайна сметка аз се оказвам неспособен да приема другия в моя собствен живот? Страхувам се, че повечето пъти важи последното, че аз не съм способен да приема някой в живота ми. Не съм готов да открехна себе си, да споделя моя живот.

Също така радостта на брака означава да съм способен да доставя радост на другия с моето присъствие в неговия собствен живот. Кога мога да дам радост на другия? Когато я имам. Когато не я давам, това означава, че я нямам. Виждате, че има тайни ъгълчета и тънки моменти, които разкриват една реалност, която не познаваме или искаме да не познаваме. Радостта на брака е също така моята способност да бъда радостта на другия, с това, което съм, с начина, по който се отнасям към другия. Радостта на брака е творчество, бракът е творчество, многообразно творчество, то е откриването на творческата способност и възможност в мен, то е създаването на връзка и общение с другия човек, който влиза в моя живот и моят подвиг е аз да стана негова радост, и, разбира се, създаването на един нов живот. Тя е идването на един нов човек – детето, чийто източник ще бъде любовта между двама човека, защото детето е плод от любовта. За съжаление много деца са деца от нужда или „случайно” дошли и колкото и да изглежда странно, това по тайнствен начин съпровожда тези деца в техния живот. Тоест дали те са плод от любовта на техните родители или на нуждата, на случайността или дори на задължението.

Дали обаче сме разбрали коя е радостта на брака? Брачната радост не е нещо, което идва от другия, а нещо, което извира от нас и което даряваме. Разбира се, някой ще попита – да дам, но няма ли да взема? И отговорът: вземам, когато давам. Колко са хубави думите на Христос „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” и това важи на всички равнища. Защото в мига, в който даваш, вземаш – приемаш радостта от общението, приемаш радостта, че си дал радост. Това са естествени неща. Но ако даваш и мислиш, че се изразходваш, тогава си окаян, тогава ти си проблемът. Когато постоянно сочиш на другите какво им даваш, това е заболяване, това е злочестие, но именно това злочестие бичува живота на много хора. Знаете ли кога приемам радост? Когато съм способен да дам. Животът и радостта не влизат на везните на бакалина, колко даваш, колко вземаш. Даваш всичко и получаваш всичко. Не даваш нищо, но тогава дори другият всичко да ти даде, ти отново не разбираш нищо. Това е реалността. Животът, който не се споделя, е загубен и умрял живот. Живот, който не се споделя с любов и от който не извира радост от това споделяне, е нищожен живот. Радостта е радост, когато се подарява. Радостта, когато не идва от само себе си, не е радост. Изворът на радостта в радостния човек не е извън него, а в него, но когато аз самият не съм извор на радост, това означава, че съм мъртъв и нищо не усещам. И тогава? Другият не може никога да стане моя радост, защото не мога да почувствам неговата любов, желание, радостта, която ми дарува. Защото го смятам за опасен, защото, дори когато ми дава, и ми дава искрено, аз мисля за това какво ще ми поиска. Това обаче означава, че съм болен. Помисляли ли сте колко съпружески двойки се измъчват точно от тази болест?

Това е естественото състояние на днешния човек. Това означава радостта на брака. Ако човекът е естествен, той живее радостта, излъчва радост, приема радост, споделя своя живот. Това обаче не е нещо статично и пасивно, а нещо динамично и затова живо, защото се движи, защото нараства, защото се култивира, защото, когато намалява, може да спечелиш отново в борбата и да го изпълниш. И това е борба за красотата и свободата. За свободата от нашите страсти, от нашия егоизъм, който е най-голямата ни страст, свободата от робството на егото, което именно е истинската смърт. И борба за красотата, красотата, която извира от способността за комуникация, от любовта, от радостта, от живота, от живота в радост сред всякакви трудности, както казва св. ап. Павел „радвам се в страданията си”. Той знаел какво говори, защото, когато страданието и скръбта стават извор на радост, тогава реално живее човекът. Следователно, борба за красотата и свободата.

Бракът е връзка за двама, нека помним това. Христос ни каза да обичаме дори враговете ни, но не ни каза да се женим за тях. Защото любовта в брака е единствената любов, която предполага взаимно отношение. Това, което казахме преди за естеството на човека, засяга и двамата, но и всеки поотделно. Всеки от двамата трябва да е всичко това, така да живее радостта на брака, такова излъчване да има, така да приема присъствието на другия в живота си. Не е достатъчно да имаме половината и да търсим другата половина от другия, а всеки от нас трябва да е възпълнен. И идва един въпрос: къде ще намерим този човек? Първият отговор е доколко ние сме такива хора, оттам тръгваме, защото, ако не сме такива хора, няма да намерим другия човек. И ако го намерим, няма да го разберем и ще остане напразно неговото присъствие в нашия живот. Следователно, за да намерим този човек, както преди го описахме, трябва да сме или да ставаме ние такива хора, защото тогава и само тогава можем да оценим това, което е другият. Един човек, който не е свободен, не може да разбере свободата на другия и ще се опита да му наложи своята воля.

За да направим още една стъпка, ще попитаме къде търсим този човек и с какви критерии? Много пъти той е до нас и по-скоро не го виждаме, защото сме слепи. Затова се връщаме отново на въпроса къде го търсим, но и дали сме способни да го намерим. Също така има значение колко сериозно се замисляме, какво виждаме в другия, какви черти има и какво би могъл да придобие. Защото съществуват хора, които могат да се развият, виждаш го в техния характер. Може да са в дадена начална точка, но да са открити, за да стигнат до следващата. Как ще разберем това? Въпросът е колко сериозно ще третираме нашето познанство и връзка с другия човек. Колко сериозно ще разговаряме. Несъмнено съществуват начални критерии, съществува известно привличане, съществува нещо. Това не е достатъчно, това дори може да е заблуда. Затова, ако реално искаме да направим нещо с другия, трябва да поговорим сериозно, да видим кой е другият, да видим себе си чрез другия и да се подготвим, с определени предпоставки, за да стигнем до пълнотата на тази връзка. Когато преди брака играем на криеница, когато се крием от другия, когато не обсъждаме нещата, по-късно ще получим изненада, но тогава ще е късно. Затова е нужно да се научим да търсим съществените неща.

Казах нещо в началото и към това искам да се върна. Проблемът не започва от другия, а от нас. Поставихме въпроса къде ще намерим този човек и дадохме отговора доколко ние сме такива. Следователно, трябва да го намерим, защото, както казах, може да е пред нас и да не го виждаме, а да виждаме само грешката и отклонението на човека. Защо сме неспособни да се открием за другия? Нека разгледаме още един тънък момент. За да разберем, че животът не е идея, а живот. Човекът е релационно събитие, той е личност и думата личност това означава: релационно събитие. След като човекът е такъв по своята природа, релационно събитие, неговата неспособност да се открие за другия означава духовна увреденост. Защото, ако не си способен да приемеш другия, да се радваш на присъствието на другия, ако гледаш другия като враг, като противник, това означава, че не си способен да се откриеш, следователно да преживееш своята идентичност като личност, защото само тогава я преживяваш. Но именно този възлов момент показва, че проблемът докосва нашето екзистенциално състояние, начина на нашето съществуване. Реалното откриване на живота на един човек е откриването за Бога. За тази друга личност, напълно реална, която идва и влиза в общение с живота на всеки от нас. Проблемът тук е радикален, не са идеи, „аз вярвам, аз не вярвам”, тук говорим за самия живот. Фактът, че религиозното чувство е на същата възраст с човешкия род открива много просто, но и много ясно, че Бог е екзистенциално събитие в живота на човека. Когато това събитие отсъства, човекът е увреден и усещаме тази увреденост в живота ни. Затварянето на нашето его, отказът, че съществува каквото и да е извън нас, само и само за да спасим себе си, е микроб, който заразява целия ни живот.

Ако смятаме Бога опасен за нашия живот, това означава, че сме болни, това означава, че сме проблемни. Ако се страхуваме от откриването за Бога, това показва, че нашият проблем е много сериозен и много тежък. Въпросът не е в това дали вярвам или не вярвам в Бога, а в причината за отказа и ако видим на социално равнище проблема, ще установим, че в историята тези, които отхвърлили Бога и воювали с Него, са имали на прицел човека. Искам да се спра тук върху Жан-Пол Сартр, върху този човек, който някога обяви смъртта на Бога в името на човека, „Господа, доведете ми до мене и около мене хора, които да ми скриват небето”. До какъв извод стигнал Сартр? До това самият той да казва „Убих Бога, защото вярвах, че ме отделяше от другите хора”. Но ето, че смъртта на Бога направило безапелационно това отделяне и той стигнал до неговото впечатляващо заявление: другите са моят ад. Това е увредеността, за която говорим. От устата на един виден философ, на един човек, който свидетелства за своя опит. Затова, ако човек не се открие на екзистенциално равнище за нещо, което го превъзхожда и е извън него, и не е истинен и реален като личност, тогава ще бъде окаян човек, ще бъде жалък човек. Колкото и важен да изглежда, ще е увреден човек.

Чувствам изкушението да разкажа един случай. Млад човек, женен, с много висока длъжност, на който се удивляват семейството и приятелите му, трябва да кажа, че от първия момент, в който се запознах с него, нещо в мен възропта, имах много дълбоко усещане, че, да кажа думата? – е некадърен, т.е. лъжлив. Един ден познато лице, общ познат, ми се обади по телефона, за да ми каже, че този човек се развежда, защото се забъркал с много по-млада жена от него. Не в това е проблемът, а в жестокостта, с която се отнесе към семейството и дори към децата си. Напълно съм сигурен, че не е обикнал и втората си съпруга и не я обича. Просто тя ласкае егоизма му. Не знам колко добър изглежда, знам, че изобщо не е. И за съжаление зная, че съществуват много такива човеци. Но тези трудни състояния показват истинските качества, колкото и да се опитваме да вдигаме шум, и шум вдигат само тези, в които няма съдържание. Затова е нужно внимание, когато поставяме начало на едно семейство.


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Бракът е смърт на егото Адът – това е да не можеш да обикнеш За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Да се погрижим за нашия брак Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Нека разгледаме един друг въпрос – за смирението в брака. Да говориш за смирението в брака означава да говориш за любовта. Защото тези две неща са страни на една и съща монета. Ако съществува любов, съществува смирение, и ако съществува смирение, то идва от любовта. Любовта е екстатично движение, когато обичаш, излизаш от себе си, за да срещнеш и приемеш другия. Това означава, че подготвяш себе си да приемеш другия, подготвяш себе си да бъдеш радост за другия. Смирение, ще каже някой, от страна на кого? Очевидно и от двамата. Помня един благословен старец, който казваше, че монахът проявява послушание към своя старец или монахинята към игуменката и така отсича своята воля, а нашите брачни братя, казва, проявяват послушание един към друг. Следователно смирението трябва да съществува и от двете страни и горко, когато някой очаква да го види в другия, за да го покаже и той самият. Защото в този случай смирението просто е една техника, която рядко постига успех. Казах преди, че смирението извира от любовта. Когато обичаш, в понятието за любов съществува понятието жертва. Готов си да жертваш себе си. Бракът е смърт на егото. Не можеш да стигнеш до ние, и да живееш в ние, ако преди това егото не е умряло. В противен случай всичко друго са трагични истории, които чуваме и които обсъждаме много пъти.

Обърнете внимание на нещо, смирението е широка основа. Колкото по-широка е основата, върху която някой се обляга, толкова по-рядко ще падне. Ако основата е тясна, тогава и с едно поклащане може да падне. Когато един човек има смирение, тоест широка основа, тогава може да приеме и да претърпи различни сътресения без обаче да падне. Смирението предполага един сигурен човек, защото много пъти ние се боим от себе си. Не сме сигурни, не се доверяваме, давим се в несигурността и се опитваме да изтълкуваме и да отдадем много неща на поведението на другия. Бидейки винаги несигурни, смятаме, че другият се опитва да ни „задуши” с нещо, което казва или прави, и ние, които сме „умни”, няма да оставим да ни задуши, а ще се опитаме да го поставим на мястото му (така си мислим). И всичко това между другото го наричаме семейство. Всичко това между друго го наричаме хармонично семейство.

Смирението е етосът (нравът) на Бога. Нека не забравяме, че смиреният човек като магнит привлича Божията благодат. Троичният Бог избрал Света Богородица, защото видял нейното смирение. В брака свръзката е Божията благодат. Смирението е първо и главно към Бога. Човекът казва „Говори, Господи, и Твоят раб слуша”. Бог обаче именно в Тайнството Брак ни подарява другия, за да бъде нашият венец и слава. Ако продължим да Му се доверяваме, тогава ще сме търпеливи към грешките на другия. Ще се опитаме да разберем да не би в крайна сметка не другият, а ние да сме проблемът. Тоест защо се отнасяме към нея с егоизъм, а не със смирение. От друга страна, ние искаме другият да посреща една наша грешка с търпение. Ние обаче какво правим?

Нека уточним, че смирението не е само за жената, понеже мъжът е глава на жената и следователно той трябва да нарежда. И това тук е един важен и възлов момент, защото евангелският текст е категоричен, и казва, че „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”. Христос какво прави, бидейки Глава на Църквата? Жертва се за нея, разпва се, смирява се заради нея, така я спасява, така я възкресява. Той ни учи и ни казва „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Коя е мярата на Христовото смирение? Неговото разпване. Бог прие да се разпне за този, който обичал, защо? – защото истински го обичал. И това е и жалването на Христос, което става изобличение за нас. Ние обикновено искаме да разпваме другите, а не да се разпнем, и това е така, защото ни липсва смирение. Не сме в състояние да понесем безсилието на другия. Нас ни интересува другият да не ни надмине, именно защото ни липсва смирението. И там се доказва, че когато нямаме смирение, нито акъл имаме. Затова ще бъдем оправдани не ако се скараме с другия и накрая се разделим, а ако помогнем на другия да се поправи и спасим и запазим нашата връзка. Това е победата. Победата не е да ударя ръката си и юмрукът си в ножа, защото тогава ръката ми ще се среже, и това е понятно.

Виждате при хора, които имат егоизъм и нямат смирение, че техният плод е разпадът. Тяхната сила е рушителна, докато смирението, защото смирението е сила, е благотворно, изцеляващо, градивно. Казвам отново, че когато човек говори за смирението, сякаш говори за любовта. Христос излиза извън Себе Си и докато е Бог, излиза, съединява се и възприема човешката природа, за да срещне и да спаси човека. По същия начин любовта, която се вдъхновява от Светия Дух, единствената истинска любов, е едно движение от мен, за да срещна другия. Този, който обича, когато обича, неговата основна цел е да дава радост и да прави щастлив другия. Когато постоянно искаш само да вземаш от другия, това означава, че изобщо нямаш любов, нямаш смирение, имаш егоизъм, означава, че реално си един микроб, който ще разруши здравето на връзката. Следователно не съществува брак без смирение. Когато в човека няма смирение, тогава той много малко неща може да направи. Смирението не е намаляване, а нарастване, то е обогатяване на връзката. То показва духовната динамичност на човека, показва човека, който не е несигурен, така че да се бои от най-малкото поставяне под съмнение и да се опитва да покаже, че е най-умният и че неговата дума трябва да се зачете.

Виждате, че смирението държи чисти нашия ум и сърце и ни позволява да стъпваме на здрава почва. Позволява ни да признаваме нашите грешки и да искаме прошка, но и да се отнасяме с любов към грешките на другия. Защото обичаме другия. Но ако превръщаме неговите грешки в „картечница”, с която ще го простреляме, това означава, че просто не го обичаме и че досега сме го използвали. С други думи, бракът без смирение не е понятен. Той би бил брак без основа, защото в крайна сметка смирението отсъжда и качеството на любовта. Въпросът е дали нашата любов е лъжлива и егоистична, любов към нашето аз, или автентична и истинна любов, излизане от нас, за да срещнем и да доставим радост на другия? Този, който има смирение, има и силата да излезе от себе си, защото не се бои, докато този, който няма смирение, е несигурен. И повтарям, смирението най-вече е смирение пред Бога.

Кой е смиреният човек? Този, който се подвизава да пази Божията воля. Ако имахме това смирение, тогава във всеки един момент и у дома бихме намирали красиво решение. Бихме стигали до него, бихме изцелявали себе си, бихме изцелявали другите. Навярно не съществуват съпрузи, при които да няма моменти на напрежение. Това, което отличава хората, ако имат смирение, е да не считат себе си за уникални на земята и да искат всички останали да служат на тяхното аз. Също така, ако имат смирение и реално обичат, могат да понесат немощите на другия, а не да угаждат на себе си. С други думи, смирението и любовта са едно и също нещо, едното не може да съществува без другото, едното извира от другото, всяко от тях храни другото и поддържа живота на човека красив, автентичен и истински. . .

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Адът – това е да не можеш да обикнеш Предпоставки за радостта в брака За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Да се погрижим за нашия брак Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Примери на православна духовност


От въпросите, които ми изпращате много пъти, едно нещо се вижда много ясно, че в крайна сметка сме изоставили нашата връзка. Двама човека са създали семейство, но с течение на времето очевидно са изоставили връзката помежду си и не се интересуват да я направят по-добра. Сякаш животът ни тежи, сякаш са обявили капитулация. И определени пъти сме я обявили, и то с грехове, със състояния, които ние създадохме. Това, което изглежда не ни занимава, са последиците от такива поведения върху децата ни, дори ако децата ни са големи и имат собствени семейства. Това показва нашия провал, тоест нашия грях, защото съществува грях, в онтологичния смисъл на думата, където означава крах. Но вече нямаме куража да се борим, за да го поправим, навярно защото сме егоисти. Бихме могли да сме и разочаровани, но навярно много пъти разочарованието се крие зад егоизма. Вече смятаме, че другият не може да се промени – това не винаги е сигурно – както и не винаги е лесно да се промени някой, когато се е затвърдил в определени състояния и когато в живота му не се вижда перспектива за покаяние, което извира от живата връзка с Бога. Виждате, това е духовната основа, върху която човекът се движи, и тогава е напълно естествено нещата, които създава, да са погрешни, болни, провалени.


Очевидно сме зарязали нашата връзка, т.е. връзката между съпрузите, но и самите себе си, защото човек смята, че той знае всичко, понякога защото не се надява на никаква промяна, но във всеки случай всичко това говори за отсъствие на вяра. Защото в живота на истинския християнин всякакви трудности стават поводи за духовна борба, стават поводи за освещение. Виждате, че понякога съществува нещо болно, гнило в нашия корен, и оттам произлиза нашето поведение. Нашето поведение не е без тълкувание, а всичко има обяснение. И ако реално искаме да променим някои неща, трябва да се опитаме да навлезем в тълкуванието на нещата.


Нека обаче видим един друг въпрос. Когато даваш всичко на съпруга си и вместо това получаваш унижение и неверие, как трябва да реагираш? Тъжен въпрос. Още по-тъжно е състоянието, което се крие зад въпроса. Ще повторя това, което казах в началото. Нека изследваме облика на мъжа, на този съпруг, на когото неговата съпруга му дава всичко и той й отвръща с унижение и невярност. Важно е да изследваме този тип човек, защото за съжаление не е рядко срещан. Такъв тип хора, за съжаление, често срещаме. И първият извод, който правиш, особено когато живееш ситуацията отблизо, е в колко голям хал завършва егоизмът на човека. Защото такова поведение показва един крайно антипатичен и болен човек, както ще видим по-нататък. Вероятно той се мисли за важен, но всъщност е един провален човек. Защото, първо на първо е неспособен да се трогне, да се трогне от съпругата си, след като се е оженил за нея, и да я обикне.


Сигурно още в началото въобще не се е трогнал. За съжаление имаме такъв тип хора, които в даден момент, виждайки дразненето на съпругата, й казват изключително грубо: “Аз се ожених, за да имам нещо като мед. сестра, да се грижи за мен”. Разбира се, този човек проявява и някои други черти. Той унижава своята съпруга, защото само тогава се чувства важен, и това е трагично, защото неговият провален живот го кара да се чувства изключителен.


Когато стигаш дотам да унижаваш другия, и много повече твоята съпруга и навярно и майка на твоите деца, това показва невероятен комплекс за малоценност, който има конкретният човек. Защото, когато искаш да понижиш другия, го правиш само и само защото искаш да се види твоята височина. Ругаеш, унижаваш, обиждаш, за да покажеш, че ти си мъжът и накрая показваш, че си „мъж” в кавички. Защото, въпреки годините, които са минали, този човек не е нищо друго, освен едно „мъжле”, което се опитва да се представи за мъж. Тоест един тип, който се опитва да се представи за господин, но остава един тип и реално явява това, защото нашият народ много мъдро казва: „Че всеки дава това, което има.“ Затова, когато един човек спрямо който и да е негов ближен – много повече повтарям спрямо съпругата си – спрямо майка на децата му, проявява унижение и се държи по начин, където я унижава и дори й изневерява, това говори за един болен човек, който по погрешни начини се опитва да преодолее вината и усещането за собствения си провал.


Изневярата от друга страна е акт на лъжлива смелост. Този тип хора, които създават връзки, в действителност се опитват да убедят себе си, че са важни. Ако сте разбрали правилно, този тип хора се опитват да утвърдят себе си. И не разбират, че за другата госпожа, с която са създали връзка, не са нищо друго, освен обект за експлоатация. Те смятат себе си за важни, но другата госпожа си играе с тях, експлоатира ги, държи ги под ръка. Виждали сме и сме преживели много такива реалности и картини.


Един човек, който унизява своята жена, която му е отдала себе си, която му прислужва и стои до него, докато той самият е роб, низш роб, си мисли, че е свободен. Това какво означава? Позволете ми думата, реално е смешник, той е един пропаднал човек, който чрез унизяването на съпругата си и създаването на извънбрачна връзка се опитва да покаже, че е важен, но от това се вижда колко е пропаднал, когато в крайна сметка това не го безпокои, особено ако има и деца. Може да са големи, но и те се нараняват, защото този човек е техен баща, обичат го, защото децата имат голяма чистота, макар и понякога да стигат до своята граница и не могат да търпят. Познавах такива деца, които обвиниха майка си, защото изтърпя такъв тип човек, който по грешка беше техен баща. Простете ми за твърдостта на моите думи, но това е единственият начин някои да се събудят, както и защото някога трябва да опишем точно нещата. Защото, когато един човек не може да почувства децата си, не може да почувства човека, който е живял заедно с него и е родил неговите деца, той е един безчувствен човек. Какво друго би могъл да е? Каква друга ценност би могъл да има?


Разбира се, въпросът има и продължение. Съпругата пита: как реагираш спрямо един такъв човек? Самият въпрос показва, че тази жена има търпение, най-малкото досега, защото състоянието, което описва, за съжаление не е нещо моментно. Сигурно е живяла в такава атмосфера на унижение, за да знае, че съпругът й има извънбрачна връзка. Как реагираш? Бих казал просто, човешки, богочовешки. Отговорът не е лесен, не съществуват рецепти, това зависи от издръжливостта на самия човек. Ние можем да кажем много просто, че дори Евангелието смята изневярата за причина за развод. Разбира се, съществуват хора, които са проявили търпение и посрещнали с голямо търпение не само такива, но и други по-лоши поведения. Добре би било да прочете романа на Пападиамантис „Бракът на Карахмед”. Там ще видите една друга страна на нещата, която докосва богочовешката; където един брак, дори провален, става път за освещение на човека. Има жени, които превъзмогнали себе си и накрая почувствали, че до тях има един болен човек, реално един нещастен човек, който си мисли, че е важен. И те извървели пътя на добродетелта и на освещението. Никой обаче не може да сложи върху другия човек една тежест, която той не може да повдигне. Затова казах, че отговорът на този въпрос зависи от конкретната личност и оттам нататък човекът се моли, търси по-конкретни съвети, а не съвети по радиото, говори със своя духовник, прибягва към Църквата, обяснява по-подробно ситуациите и ако той може да вземе решението, го взема, и съответно с неговото решение, сила, целите на живота си, дава отговорите на себе си. Да, животът е подвиг, борба понякога трудна, но в крайна сметка зависи от перспективата на човека. Нашата перспектива в Църквата е нашето освещение. Господ ни предупреди, че „През много скърби трябва да влезем в царството Божие”, всеки претегля нещата. Но това, т.е. начинът, по който една съпруга третира такъв тип съпруг, като този, който описахме, не опровергава окаяното състояние на съпруга. Разбира се, понякога има жени, които проявяват саможертва и търпение. Саможертвата и търпението естествено не са упражняване на насилие спрямо себе си, защото тогава ще се разболеем. Тези неща могат да съществуват и да функционират естествено, когато са начини и пътища за постигане на същностни цели. Тогава вече човекът без да се измъчва, а борейки се и в трудни стадии на болката, постига това, в което другият се е провалил. Понякога този път може да накара другия да се поправи и това е причината, по която определени пъти говоря твърдо за някои типове хора, защото техните дела са много по-коравосърдечни от думите ми и бих се радвал твърдостта на моите думи да пробуди някои хора. Понеже и това е ставало в живота ми, затова определени пъти настоявам да описвам състоянията такива, каквито са, а не да галим хора, които не трябва да галим, а да им казваме истината лице в лице.


Друг интересен въпрос, който бе зададен, е следният: какво става с религиозното възпитание на децата, когато единият родител е еретик, а другият православен?


Това наистина е един проблем, който слушателят поставя. Моят въпрос е дали проблемът е съществувал от началото, или се е появил по-късно? Защото, ако е съществувал от началото, православният човек би трябвало да очаква, че ще се яви този проблем. Разбира се, определени пъти другият ни уверява, че ще уважи нашата вяра и децата ще бъдат отгледани като православни, но това уверение не знам каква стойност има. Ако проблемът е съществувал от началото, този въпрос какъв смисъл има? Лекарите казват, че превенцията е по-добра от терапията. Ако проблемът се е появил по-късно, тоест ако в течение на брака единият от двамата съпрузи е приел някоя ерес, навярно нещата са по-трудни, защото в такива случаи се крие фанатизъм. И вероятно този човек ще иска да наложи и на децата си този свой път. Сега, ако искаме да разгледаме по-подробно този въпрос, би трябвало да се запитаме, дали различността е повод за сблъсък и претенции върху децата. Тоест дали хората – двамата съпрузи, които имат различна вяра – влизат в конфликт поради това, дали се опитват да обяснят на другия, че той е в грешен път и дали този конфликт включва и децата. Тоест дали всеки се опитва да даде религиозното възпитание, което иска, дали всеки от тях се опитва да наложи на децата неговата вяра и дали успоредно с това се опитва да принизи вярата на другия. Виждате, така от детските души правим театър и арена на нашите спорове и дори зовем малките деца да заемат позиция. Доколко е лесно това за тях? Едно детенце обича и баща си, и майка си и ако бащата и майката се сблъскват по толкова съществени теми, тогава детенцето наистина е нещастно. То е нещастно, защото родителите му се карат, нещастно е, защото всеки се опитва да се наложи над него, да му наложи неговото мнение, нещастно е, защото единият родител принизява другия, вярата на другия. Трябва да кажа, че в този случай и двамата родители са незрели, защото играят с душевния покой на децата си. След като имат различни пътища, нека да запазят неутралитет спрямо децата си, нека оставят техният живот и поведение да посочат на децата какво да избират докато станат големи и могат сами да имат правилна преценка.


Съществува още един въпрос. Има ли поле за действие на православния родител? Защото другият може да има различна вяра, но да е безразличен към вярата си и да не възпрепятства православния родител да даде религиозното възпитание на децата. Да не възпрепятства другия родител да води децата на молитва, в църква, на Причастие. Но ако и от двете страни настояват, тогава резултатът ще е объркването на децата. И най-вероятно децата да отхвърлят вярата и на двамата и накрая да се терзаят, защото родителите им са били „благочестиви”. Тук поставям думата в кавички. Благочестието, когато не се преживява със свобода и уважение към другия и вярата на другия, е болно благочестие, където и да се преживява.


Разбира се, има значение и какъв еретик е другият. Коя е неговото изповедание? Някое християнско изповедание? Някоя друга религия? Или някоя организация? Защото например йеховистите не са религия, а организация. Народът ни в тези неща казва нещо много просто и мъдро, по-добре човек да предотвратява. Разбира се, не можем всичко да предотвратим, някои неща обаче можем. Когато не ги предотвратим, докато можем, тогава е естествено да дойдат проблемите. Когато обаче не можем да ги предотвратим, тогава какво остава? Това, което остава на православния вярващ, е да преживява автентично православната си вяра, да има истинна православна духовност без религиозен фанатизъм и да посреща този проблем с търпение, молитва, което означава доверие в Бога и най-важното с неговия пример. Със светлия пример, с примера, който вдъхновява децата, с примера, който от само себе си говори и дава отговори на децата. Защото това, което има значение, е плодът на вярата ни. Ако плодът е нашето освещение, нашето благородно сърце, тогава дори в началото да изглежда, че губим играта, нашето доверие, истинното и живо доверие към личността на Христос и на Света Богородица обаче ще доведе до резултат – децата ще разпознаят истината и това не е една теоретична мисъл, а нещо, което идва от опита, тоест от примерите, такива, като тези, които споменахме. Помнете, че вярата никога не е някаква идеологическа ориентация, а живот, свобода, любов, вярата в Христос е състояние на живот. Не мога да убедя другия, че това, което аз вярвам, е правилно, ако нямам правилно отношение спрямо всички, дори спрямо съпруга, който се намира в ерес и в заблуда. И, разбира се, при едно такова настояване е изключено да убедя някога и съпруга, че е в заблуда.

Разбира се, един човек, който се движи правилно в живота, колкото е по-добър спрямо един еретик и особено един фанатизиран човек, толкова повече той го хули, защото чувства, че губи играта. Но в крайна сметка ние искаме както нашето освещение и Божията благодат в живота ни, така и да спечелим и нашите деца. Може да не ги спечелим като малки, а да ги спечелим като големи. Затова нека доверим тяхното спасение на Христовата любов и Христос ще намери пътя.


Една слушателка пита и ни пише, че нейният съпруг има много странно поведение спрямо децата си, когато направят някаква беля или стаята им е разхвърляна. Той постоянно им казва, че ще смени дома си, но резултатът е, че самите деца използват същите думи, когато се карат, и така ситуацията става много напрегната. Първият ми коментар е, че е жалко хора, които са станали родители, да бъдат толкова объркани и смутени. И не разбирам някои неща в този въпрос. Какво означава, че им казва, че ще смени дома? Има предвид, че сам той ще напусне дома и ще отиде да живее самичък? Има предвид, че ще ги заведе в един по-добър дом, където децата няма да го замърсяват и ще внимават? Какъв смисъл има тази заплаха, защото така изглежда? Заради белите на децата ще смени дома, ще се махне и ще ги остави така? За съжаление, това е още един случай на баща, който не може да застане достойно пред децата си и не знае как да говори с тях. В тази история незрялост имат родителите, а не децата. Децата са естествени, не е странно децата да са неподредени. Децата много пъти се карат помежду си, както и не е странно да са разхвърляни в стаята си. Тези, които имат отговорност за всичко това, са родителите, не децата. Поведението на бащата в този случай, не зная дали и на майката, изглежда неестествено. Отговорът е изключително прост. Родителите, първо, трябва да си съдействат, трябва да оценяват правилно нещата, т.е. да разберат колко полезно ще е за децата да се научат да си подреждат стаята. Проява на погрешно възпитание ли е да обясняваш на детето си, че стаята му трябва да е подредена? Това е добро предначертание за бъдещето на децата. Защото разхвърляността не е присъща за здравата личност. Малките деца обаче са такива. Възрастните обаче какво правят? Как им говорят, как им обясняват? Защо това да се махна от вкъщи и или да сменя дома да е решение? И какво ще стане, ще сменят дома си, себе си няма ли да вземат с тях? Дали проблемът е в дома, или в хората? Един дом, който навярно сме опустошили с нашата небрежност, дори да го оставим и да отидем в друг дом, но вземем нашето собствено аз – така, както е било в стария, с това няма ли да направим същите неща и в новия дом? Виждате колко объркани човеци сме. И проблемът в дома ли е? Стаите сами ли стават разхвърляни? Следователно проблемът не е да сменим дома, а характера, да променим поведението ни. Децата използват едно такова състояние, защото реакцията на бащата не е светлина, която ги просветлява какво да правят, защото въобще децата не трябва ги заплашваме, за да им покажем това, което е правилно. Говорим им, разговаряме с тях, понякога оставяме да изпитат последиците, защото например, когато едно детенце има разхвърляна стая, на другия ден ще търси да намери тетрадката си, за да отиде на училище, и няма да я намира, и ние ще го оставим да не я намери, това да му „струва”, да се изложи, защото тогава ще се поучи от своето поведение. Следователно не оставяме нещата на никъде, защото това говори за неспособност да поемем нашата отговорност.


Един баща, който се държи по този начин, в най-добрия случай е баща, който не е поел своите отговорности. Той е баща, който е несигурен, баща, който не се е замислил какво възпитание ще даде на децата си и ги оставя реално на тяхната участ.

От въпроса се вижда, че тази история става повод за сблъсък със съпругата и е логично да има сблъсък. Първо, защото съществува разногласие, второ, защото съпругата констатира, че съпругът и бащата на децата не поема своята отговорност, а когато човек не поема своите отговорности и на работното си място, тогава и службата не „върви”. Когато в едно семейство родителите не възприемат тяхната роля, семейството „не върви” и за съжаление цената се плаща от децата, които може много да се отклонят от правилния път, след като не са имали отговорни родители, които да им поставят граници, защото този, който казва, че децата не се нуждаят от граници, не знае какво става с него. Децата са много по-разумни от нас, имат нужда да им поставим граници, чувстват по-голяма сигурност така и фактът, че им поставяме граници, показва, много просто, че комуникираме и общуваме с тях. Не поставяме полицейски граници. Обясняваме на едно дете, и с това искам да завърша, когато някога бях директор на едно училище, за да преодолея проблема с отсъствията, попитах учениците и ученичките кой е отговорен, когато едно дете отсъства цял ден от училище? И казах, че отговорността е на семейството ви. И ако това продължава, тогава трябва да се поинтересуваме какво правите, защо? Ако дойдете на училище, но избягате и отидете в кафенето, и ако по пътя ви удари един автомобил, вашите родители ще ни поставят на съдебната скамейка за проявената небрежност спрямо тяхното дете. Ще ни кажат: господа, доверихме ви нашето дете, а вие безконтролно и безразлично не се погрижихте за него, детето ни отиде в кафенето, и, дете е, така му е дошло, но вие къде бяхте, възрастните, какво правите? Да помните – им казах – че има учители, които са в затвора години наред, понеже отишли на екскурзия с децата, седнали да пият кафе и някои деца – една стара трагична история в Крит, влезли в кораба, не знаели (да плуват) и за съжаление се удавиха. Затова, деца мои, им казах, ако бягате от час, следобед ще пия кафе във вашия дом. И понеже децата бяха казали, че са верни и в обещанията, и в границите, които очертахме, те наистина спряха с бягствата. Нещата са прости, но ние не сме прости.


Накрая едно нещо искам да пожелая, поне сега да поемем нашите отговорности, да се погрижим за нашите отношения, да се погрижим за нашия брак, да се погрижим за нашите деца, защото благословението идва чрез труда.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Бракът е смърт на егото Бракът е общо пътуване по пътя към спасението Адът – това е да не можеш да обикнеш Предпоставки за радостта в брака

Знаете ли, ние човеците реално не сме свободни, не понасяме тежестта на свободата, защото фронтът на свободата е нашата отговорност. Няма свобода без отговорност. Ние не сме се научили да понасяме бремето на нашата свобода. Затова, когато свободата ни води до безизходица, търсим да видим кой е виновен. Докато ние сме тези, които сме виновни, ние не сме внимавали в някои неща. От друга страна, трябва да уважаваме свободата на другия, свободата на неговия крах, това го казвам повече за нас, по-възрастните във връзката с децата. Може да имаш дете, но то е свободен човек, ти може всичко да си му дал, а той да е избрал друг път. Ще уважиш свободата му! Ама ще се погуби?! Не може насила да го спасиш. И ако има начин да го спасиш, той е чрез твоята молитва и освещение на живота ти. Старецът Порфирий винаги казваше на родителите: „Станете вие святи и децата ще намерят своя път!”. Ние искаме да спасим децата си без да станем святи и без да се борим за собственото ни освещаване. Затова и не постигаме това много добре.


Сещам се за един баща, чиято съпруга му се оплака, че не гледа децата, а той отвърна:


- Защо, жено, искаш да оставиш Бога безработен?


Бог може да спаси нашите деца дори чрез някакво тяхно падение. Той ги обича повече, отколкото ние. Казах преди, че Църквата обяснява нашия живот, тя дава обяснение. Вземете чинопоследованието на Брака. В него ще видите всички предпоставки, които, когато двамата съпрузи внимават в тях и ги живеят, ще стигнат до пълнота на своята връзка и любов. Ние обаче не им обръщаме внимание. И много пъти в онзи час – кой е централната фигура при извършването на брака, не сте ли го разбрали? Фотографът! Благодарение на вашата толерантност. Повечето хора няма да направят това, което направил един младоженец, който казал на фотографа:


- Ще се скриеш и няма да стоиш пред нас! Ако можеш да снимаш нещо, снимай но да не те виждам пред мене!


Без светлини, прожектори, един хубав, молитвен брак. Какво искаме, когато се женим? Да се показваме? На кого? Виждате, че тръгваме с един страшен недостатък и след това се изненадваме. Защо ли? Защото ние не сме разбрали какво сме направили. Не правим ли същото, когато кръщаваме нашето дете? Дали обръщаме внимание кого сме избрали за възприемник? Много пъти слагаме до нашето дете един дявол. Защото не сме разбрали какво сме направили. При това положение не можем да разберем никога какво работа имат балоните, които слагат дори в храма. Какво е това? Нашето тщеславие, нищо друго. И какво означава тщеславие – не сме разбрали какво сме направили. Не сме разбрали кои са основните и незначителните неща. Например родителите ще сметнат за нещо съществено важно да сложат балони, но за незначително да се причастят в същия ден. Кой помисли за това?


Следователно фактът, че не живеем живота на Църквата, или много пъти изглежда, че го живеем, но не е така, всъщност е най-главната причина за нашите неуспехи. „Оставете децата да дойдат при Мене и не им пречете!“ Ние днес им пречим. По много начини. Какъв е резултатът? Да търсим след това причината. Помисляли ли сте как ще живее, какво ще изпита човек, когато животът стане плосък? Той ще се пресити много бързо и след това ще започне да измисля нови неща – заобикаляне на закона, защо не и престъпност.


И ние трябва да направим нещо, след като не е налице това трайно възраждане, тази трайна борба да станеш по-свят, живеейки в постоянно трезвение. Нужен е подвиг. Как човек ще напредне без подвиг! Когато родителят не разбира, че и детето му трябва да се научи да пости и му позволява да яде дори през Великите пости, тогава го подготвя да стане наркоман и виновен ще е само този, който позволява това на детето, защото така го е отгледал – винаги да има това, което му харесва. Е, това прави детето. Казва му другият:


- Опитай да видиш колко е хубаво!


То опитва, първият път е хубаво и е свършено след това. След това ще дойде умникът и ще попита каква връзка имат наркотиците с поста? И аз ще му кажа:


- Ето защо детето ти ще стане наркоман! Защо ти не си разбрал тази връзка, тази аскеза да можеш да казваш „Не!” дори и на това, което ти харесва!


Цялата педагогика на Църквата извира от нейната истина, от нейната целителна наука, от нейната антропология, от патологията на човека. Църквата познава човешката патология и именно нея изцелява чрез своите правила и всичко друго, за да ни държи в състояние на бдителност.


Дали Църквата е преодолята? Портите адови няма да й надделеят. Не се изненадвайте. Колкото по–агресивен виждате, че става светът, да знаете, че светът, хората от света, търговците на хора стигат до безизходици.


Забелязали ли сте нещо? Без да правя специални коментари, кога обикновено политиците мислят за Църквата? Когато сами са стигнали до задънена улица. Ако църковните имоти могат да разрешат икономическата криза на Гърция, да дадем всичко! За мене, когато слушам такива неща, разбирам, че хората са стигнали до безизходица. Това обаче не са решенията. Други са решенията.


Виждате още нещо – претендирам за моето право, да, но моето право ощетява правото на другия. Ние обаче не сме се научили да обичаме, защото не сме се научили да живеем по църковно като личности. Какво сме се научили? Да живеем като индивиди. Казвам – „Моята индивидуалност” и отделям това от всички вас, противопоставям го на всички вас. Какво означава личност? Събитие на отношения. Не мога да съществувам без другия. Не мога да разбера себе си без другия. Кога Адам разбрал кой е той? Когато видял Ева. Когато той казал „това е кост от костите ми и плът от плътта ми” (Бит. 2:23). Какво означава това? Това означава, че всъщност той разбрал кой е той. Така ще разберем себе си. Ние в действителност отказваме да видим това и знаете ли кое е още по-лошото? Когато понякога изопачаваме Църквата и нейната проповед, като я караме да служи на нашите страсти. Затова от една страна имаме прекалена набожност, а от друга – лицемерие. Съществува обаче правият път, именно чистото Божие слово, истината на Църквата. Това е истината, която ще закваси тестото на света. Хората нямат друг изход. Нашата епоха има една привилегия: да сме се отчаяли истински – от всички и от всичко. И колкото повече времето минава, толкова по-пълно ще става нашето отчаяние.


Сещам се, че веднъж говорих с един млад човек и той ми каза:


- Отче, отчаян съм!


Аз му отвърнах:


- Слава Тебе, Боже!


Той каза:


- Какво казахте?


- Казах слава Тебе, Боже! Чувстваш, че си отчаян, нали?


- Да!


- И аз прославям Бога! Само едно нещо се опасявам.


- Какво?


- Да не би да не си се отчаял напълно! Да не би да продължаваш да се надяваш малко на себе си или на другите. Защото ако си се отчаял напълно, тогава е настъпил часът да се обърнеш към Онзи, Който няма да те отчая! И да продължиш напред в живота си!


И така, отчаяни сме. Ние сами превърнахме в смъртоносна заплаха света, в който живеем. Виждате нашите неуспехи на всички равнища.


Ще завърша с един пример. Примерът с един светец, който чувствам като много близък – св. Йоан Руски. Много пъти съм си мислел какъв е бил св. Йоан Руски – един роб, който живял далеч от родината си, от семейството си, от своите роднини, без да говори езика на хората, където живял, гонен и унизяван. Въпросът е: Кое от всичко това, от тези лоши условия, му е попречило да стане свят, да се спаси? Абсолютно нищо. Какви оправдания ще дадем, кой от нас живее по-зле, отколкото е живял светецът? Ако всичко онова там, където е живял, не му е попречило, на нас какво ни пречи? Не някакво външно обстоятелство, а нашето вътрешно състояние, това, че се надяваме не на Бога, а на себе си и постоянно се отчайваме. Затова чувствам, че когато живееш в Църквата, живееш в центъра на живота. Около тебе може да има суматоха. „Подготвих се и не се смутих”, не ми се завива свят от това, което виждам и чувам. Следвам своя път и в същия момент зная, че всеки от нас може да се превърне в надежда за своя ближен. Когато ти имаш надежда и живот, а другият е отчаян, в крайна сметка той ще поревнува твоята надежда, ще поиска да научи за нея.


Бяхме деца, една хубава компания, чиято красота и сила дължахме на един духовен изповедник, който веднъж ни каза две прости, мъдри думи:


- Деца, виждам, че сте заедно, че сте приятели, радвам се за това! Само едно нещо ще ви кажа. Вашето приятелство може да бъде изложено на риск само от вашия егоизъм. Довиждане, деца!


И си тръгна.


Докато бяхме готови да го линчуваме, ние си тръгнахме оттам, където бяхме, и се замислихме върху това, което той ни каза. Помислих, че има право. Нашето приятелство е в риск само от нашия егоизъм. И ние се запитахме в онзи момент, какво искаме да надделее, приятелството или егоизмът ни? Ние избрахме да живее нашето приятелство, взехме предпазни мерки и смея да кажа, че и до днес съумяхме да съхраним приятелството.


В квартала имаше едно дете, бих могъл да го нарека диво не в лошия смисъл на думата, което през ония години нямаше връзка с Църквата и нейния живот. Той беше съученик на двама от нашата компания. Един ден ги гледам двамата заедно с дивото дете, което, тъй като беше много будно, разбра моята изненада. Понеже беше спонтанен човек, ми каза:


- Изненадваш се, като ме гледаш, а?


- Да ти кажа истината, да.


- Поревнувах тяхното приятелство и поисках и аз да се присъединя към тях.


Виждате ли как действат животът и надеждата? Горко ни, ако не се държим и не се подкрепяме, а имаме манталитета на света. Много важно е да чувстваме, че Църквата е велик дар от Бога за нас. Тя е тази, която портите адови няма да й надделеят. Тя е и лечебница, царство Божие и животът, който победи смъртта. От най-простите до най-сложните неща.


Бог наистина е любов. Създаваме ада в нашата душа, когато сме неспособни да възлюбим. Бог е истинска любов, но днес има хора, които се демонизират, когато ги обичаш. Защото човекът, който е неспособен да възлюби, не само не може да даде любов, но дори и не може да почувства любовта, която му даваш. Потресаващо е да виждаш човеци, които действително са неспособни да възлюбят, да гледаш и постоянно да се уверяваш, че тези хора никога не са могли да възлюбят, никога не са могли да почувстват любовта на другия. Какво означава адът? Адът означава да не можеш да обичаш. Да го кажа и по друг начин. С един много човешки пример. Ако имате някой човек, който ви обича, който се е грижил за вас и ви е подкрепял в живота ви, ако научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Радост, ако сте естествени човеци. Ако обаче някой ви е възлюбил, помогнал ви е, застанал е до вас в трудни моменти, но вие сте го наругали, наклеветили, онеправдали и научите, че той идва да ви види, какво чувствате? Не бихте искали дори да го погледнете. Това е адът. Кой човек е направил присъствието на другия ад в неговия живот? Този, който е неспособен да възлюби. Затова няма нужда да казваме на хората, че Бог е любов, а вместо да казваме това, трябва ние да бъдем любов. Дори няма нужда да заплашваме хората с ада, няма нужда, те сами го живеят. Ако следователно ние живеем и с любовта, това ще освети стъпките на другия. Бог наистина е любов, но за човека тази Божия любов може да стане и ад, защото както просто казах, той няма лице да Го види.


Когато през лятото ходя по селата за Успение Богородично, виждам хора, които хулят Света Богородица. Тези хора някой ден ще проклинат деня и мига, в който майка им ги е родила, ако не се покаят. Кой ще бъде този момент? Моментът, в който се явят пред Света Богородица. Помисляли ли сте за тази среща? Света Богородица нищо не ти прави, сами ще проклинат деня и часа, когато майка им ги е родила и ще се молят да не съществуват в света. Кой ще бъде причината? Бог и Света Богородица ще са ги наказали? Не! Раят или адът са в нас, това е присъствието или отсъствието на Бога в живота ни…

Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Кафезът и кошарата Оцеляване и живот За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Борба за права Да се погрижим за нашия брак

Божията истина е много проста, но ние сме объркани, много пъти не можем да я разберем и да я превърнем в начин на живот. Ще поговорим по три теми. Първата е:

Как е възможно двама съпрузи, които изглеждат силно свързани помежду си, хората от тяхното социално и роднинско обкръжение да изпитват голяма неприязън към тях? Интересна тема, един въпрос, който наистина се нуждае от внимание и трябва да го проучим. Първото нещо, което искам да изразя, е моето желание тези съпрузи не само да изглеждат, но наистина да са свързани помежду си. В друга беседа разгледахме предпоставките, за да бъдат свързани. Когато двама човека поставят заедно ръката си в Божията ръка, когато сърцата на хората се настроят към Божията воля, тогава остават свързани. Помните ли това, което ви казах някога: два ключа, поставени на една халка, винаги ще са заедно. В джоба, на пътя, в шкафа, в морето. Ако са на същата халка, ще бъдат постоянно заедно. С други думи, колкото и трудности и проблеми да има в живота, когато хората са в Божията любов и воля – и Бог е халката, която ги обединява – тогава ще останат заедно и ще победят своите проблеми.

Нека разгледаме поставения въпрос. Логично е да се радваме на двама съпрузи, когато се обичат, и дори се молим Бог да ги запази съединени. Как тогава е възможно хората в тяхното социално, но и роднинско обкръжение, да се дразнят и да изпитват неприязън към една такава съпружеска двойка? Тази неприязън очевидно е предизвикана от някакви причини. Първата, и за съжаление обичайна, е завистта, която произтича от неспособността на някои хора да обичат. Завиждаме на радостта на другия, завиждаме на успеха на другия, и това е така, защото определени пъти успехът на другия припомня нашия неуспех. Срещал съм хора, които се опитаха да сторят зло, защото виждаха децата на техните роднини да са щастливи, докато техните не успяха в живота. Вместо да се радват за тези деца, те чувстват завист. Защо другите да са щастливи? Това, както разбирате, е демонично състояние. Как другите успяват в живота, а те самите не успяват? Завистта е болест и за съжаление много разпространена. Така някои хора виждат двама съпрузи, които са свързани помежду си и се обичат, но понеже тези някои хора са се провалили в любовта, това ги дразни. И друг път сме казвали, че адът – това е да не можеш да обикнеш. И когато хората от само себе си не могат да обикнат, и когато виждат други да обичат и да се обичат, това ги дразни, поражда неприязън и дори желание да сторят зло. Това е първата причина. Но съществува и друга вероятност.

Много пъти любовта кара хората да се крият в една егоистична черупка. И понеже се чувстват прекрасно, гледат другите с високомерие. Така, бидейки затворени в тяхната връзка, третират другите без любов. Държат се самодостатъчно. Много пъти е налице съпружески егоизъм. Трябва да кажем, че има вероятност и това да става. Затова съпрузите трябва да потърсят себе си. Не толкова, за да преодолеят завистта на други, колкото защото едно такова състояние не е здраво, крие в себе си семена на заболяване, проблеми, които в даден момент може да се проявят и да се усилят. Важно е, затова и го пожелах в началото, съпрузите да бъдат истински свързани помежду си. И те ще бъдат здраво свързани, когато са свързани, спазвайки Божията воля, когато единият гледа другия като лицето, което обича, като венец и слава, с които Бог го е увенчал и прославил. Тогава любовта, грижата, обичта, нежността на единия към лицето на другия, ще бъде „Да“ на благодарението към Бога, Който е дарил единия на другия.

Разбира се, при всички случаи трябва да сме категорични – завистта не може да бъде оправдана. Завистта е болест, и горко на онези, които я имат и не го разбират. Защото завистта е болест, която гризе самия човек, който завижда. Разбира се, във въпроса се подчертава, че много пъти именно роднините изпитват неприязън към съпрузите. За съжаление истина е, че повечето пъти най-големите злини идват от роднините. Защото, както казах, сред роднините има по-силно изразено съревнование и успехът на единия предизвиква завистта на другия. Успяло е детето на брат ми в университета и завиждаме на това дете, или някой път го клеветим, дори и семейството му, че уж имало „връзки” и така е постигнало успех. Защото навярно не искаме да признаем, че нашето дете не е успяло. Но дори то няма да успее с тези думи, които казваме за другото. Следователно двама съпрузи никога няма да станат щастливи, когато се радват на провала на други съпрузи. (Затова казах, че завистта е болест, която гризе самите хора, които завиждат).


Разбира се, трябва да кажа, че хората в тяхното демонично състояние, защото завистта е демонично състояние, много пъти кроят множество интриги, за да разрушат щастието на другия. Но колкото повече интриги кроят, толкова повече те самите трупат жар върху собствената си глава. Това, което мога да кажа на съпрузите, които питат, е да не се влияят от неприязънта на другите, да не я предизвикват съзнателно, да не я предизвикват егоистично, да не парадират със своята любов, а да я култивират дълбоко с една красива и божествена любов, която извира от това, че другият е този, който Бог ми е дарил. Той е Божият дар към мен. Тогава обичта и вниманието ще имат като резултат Божието присъствие, защото, когато хората с тяхното поведение се грижат за Божия дар, тогава вече са на прав път.

И така, има причини за това поведение, и тези причини не са здрави. Затова съпрузите, които срещат една такава ситуация, не трябва да падат духом, а просто да развият тяхната красива връзка.

Вторият изключително интересен въпрос, който се нуждае от много голямо внимание, е: когато съпругът е погълнат постоянно от мисионерската дейност на Църквата и нехае за своето семейство, грешка ли е, че съпругата му постоянно се оплаква? Ако изследваме нещата в дълбочина, този въпрос наистина става много сериозен. Бихме могли да направим и две разграничения. Едното е когато съпругът е свещеник и реално служи на делото на Църквата. Истина е, че има свещеници, които се посвещават на това дело и така пренебрегват малко своето семейство и в някои случаи говорим за многодетни семейства.

Сещам се, че на един млад свещеник, който има голямо семейство, препоръчах да отдели и време за семейството си. В онзи момент той получи SMS от съпругата си, която го питаше дали ще се забави, защото се беше изморила. Показа ми го и му казах: „Виждаш ли? Дойде тъкмо навреме.“

Разбира се, съществува и другият вариант, където съпругът е мирянин, но мисионерства в Църквата и отделя много време за това. Тъй като въпросът има връзка с мисионерското служение и семейството, трябва да кажа, че още тяхното противопоставяне е грешка. Тоест семейството за човека, който се труди на мисионерското поле, не е ли място за мисионерство? Нима мисионерството (в рамките на енорията) е едно, а семейството друго? Ако мисионерството много пъти се върши в енорията и спрямо семействата на други хора, възможно ли е от тези семейства да се изключи семейството на мисионера, независимо дали той е свещеник или не? Как е възможно семейството да остане изолирано от това? Нима е пречка? Също така за един човек, който се занимава с мисионерство, навярно му се струва изкушение това, че съпругата му се оплаква, че той се занимава толкова много с делото на Църквата. Съществуват хора, които посрещат с търпение тези оплаквания на съпругата си, смятайки, че така постъпват правилно. Накрая обаче какво правят? Да не би това, че смятат желанието на съпругата си да се занимават с тяхното семейство за изкушение в крайна сметка е самоуспокоение и истинско изкушение вече отдясно, което ни кара да мислим, че ние се жертваме за другите и жена ни не ни разбира?

Преди много години един млад човек поиска да стане свещеник. Той дойде със своята съпруга и жената нямаше абсолютно никакво възражение съпругът й да стане свещеник. Смяташе това за чест и благословение. Имаше обаче един страх, да не би, когато съпругът й стане свещеник, да го загуби. Сметнах, че страхът на младата жена беше оправдан и това, което я посъветвах тогава и още съветвам много съпрузи, е да отделят време за семейството си. Няма да употребя израза, който можем да натоварим по различни начини, да пренебрегне делото на енорията. Просто делото и грижата за семейството също е енорийско дело. Ако семейството на трудещия се на мисионерското поле не върви добре, това се отразява и върху цялото му мисионерско служение. Има едни библейски думи „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата”, трябва да помним това. Разбира се, и тук има граници, а именно, че никой в крайна сметка не може да предпочете хората пред Божията воля. Това обаче важи, когато хората се противят от неверие спрямо Божията воля. Затова казах, че е нужно внимание и че не трябва да объркваме нещата.

Нека видим още по-внимателно нашата тема. От момента, в който някой е създал семейство, семейството е дело на двама. По-късно ще дойдат и децата. Бракът има отговорности. Бракът е кръстен път, не е пристанище, а арена, арена на борби. Децата, от друга страна, не са деца на единия, а са деца на двамата и не са просто деца на двамата, а децата искат и баща си. И децата на свещеника се нуждаят от баща. Децата на мисионера не се ли нуждаят от баща? Да не би много пъти да товарим някои, т.е. нашата съпруга, с трудни за носене товари?

Но нещата може да бъдат и по-сериозни, и те са такива, когато мисионерството е алиби. Алиби за някои празнини в съпружеството. Съществуват празноти и понеже съпрузите нямат смелост да ги преодолеят, тогава мисията става лесна причина за тяхното бягство от вкъщи. Това обаче идва да „подправи” останалата мисионерска дейност. Защото нещата не могат да бъдат здрави, когато идват от едно болно състояние. Виждали сме това в Църквата и в енорията. Казах и преди, съпружеството и семейството не влизат ли в мисионерската дейност? Всеки един избор има последици и трябва да разберем това.

Нека обобщим. Първо, празнината в съпружеството. Много пъти тя съществува и трябва да се третира и да се изцели, а не да се прикрива зад една външна дейност. Второ, да не се крием зад алибита. Семейството е от първостепенно значение и за свещеника и за този, който се занимава с мисионерска дейност. Несъмнено, не трябва да има безцелен ропот от страна на съпругата, но и от друга страна, нужно е внимание в крайностите. Има деца на мисионери, свещеници и миряни, които са погинали и погиват поради тази погрешна оценка и поведение. Семейството се нуждае от време и трябва да му го отделяме. И внимавайте, нямаме никакво оправдание, когато му го отнемаме. Другият има граници на своите сили и трябва да ги зачетем. Ако го натоварим повече отколкото може, ще се огъне. В епоха като нашата, свещениците и мисионерстващите трябва да обръщат внимание на семейството и да помнят това много добре, защото поради крайности и погрешен подход, най-трагичното, поради грешката, която става уж в името на служението в Църквата, видяхме многобройни тъжни случаи, видяхме свещенически семейства, но и семейства на мисионери, да се разпадат. Не трябва да сме готови да хвърлим камъка на анатемата върху този, който си тръгва, а да помислим да не би някой да го подтиква да направи това. С неговото поведение, с това, че не е поискал да се вслуша в неговите молби, и тогава вече никой не може да се чувства оправдан. Разбира се, има и случаи, където изобщо не са прави онези жени, които са избрали ролята на презвитера и не я поемат, а са си тръгвали и са наранили семейството и човека, който – предполага се – са обикнали. Съществуват обаче и грешки, които се нуждаят от внимание.

Казах ви и в началото, въпросът е много сериозен. Има много аспекти, нужно е много голямо внимание и честност за неговото преодоляване. Нека всеки помисли за своята отговорност пред Бога за всички служения, които е поел. Служението на съпружеския живот, служението на брака, служението, свързвано с отглеждането на децата, служението на свещенството или на мисионера. Това, което много пъти ни вреди, е нашият егоизъм, когато мислим, че ще постигнем всичко и много пъти не постигаме нищо. Ако имаме смирение и мярка, тогава ще намерим решението. Защото съществува решение и особено там, където съществува любов и отговорност.

Нека видим и третия въпрос. Също сериозен въпрос, който показва едно реално събитие, което за съжаление не е рядко. Защо обикновено след брака имаме промяна на характерите? На какво се дължи това? За съжаление това е една реалност, където след сключването на брака констатираме, че за един човек се оженихме, а той се оказва друг. И се питаме какво точно е станало, защо е тази промяна? Моето първо питане е дали наистина има промяна, или на практика разкриване на истинския характер на човека? Мисля, че става второто. Никой не се променя внезапно, понеже се е оженил. Просто явява, навярно в една безопасна среда, това, което реално е. Разбира се, човекът е трябвало да забележи това преди брака. Просто много пъти нашите избори са повърхностни. Нямат съществени критерии и не изследваме съществените неща. Едно познанство, една връзка, един годеж не е време, за да си прекарваме добре и безгрижно. Това е време за отговорност и подготовка. Сещам се, че някога казвах на едни млади хора: ако искате да познаете истинския характер на другия, вижте го как се изразява, когато е в компания с приятели. Както се изразява там, такъв е в действителност. Пред вас може да е идеален и идеална, да е любезен и любезна. Ако обаче в компания с приятели го виждате да се изразява по начин, различен от този, по който го прави пред вас, да знаете, че това е неговото истинско аз.

Другата сериозна грешка е, че хората не обсъждат съществените неща на брака. Какво иска единият от другия, какъв иска да бъде другият, как реално си представят живота. Разбира се, в едно такова обсъждане трябва да бъдат искрени. Днес знаем много добре, че хората дори нямат търпение, а имат много егоизъм и когато нещо не върви добре, са готови да зарежат брака.

Бракът предполага подготовка. Обикновено подготовката, която двамата правят, е материална подготовка. Да подготвят материалните неща, дома, да подсигурят работата. Човек не би отхвърлил тези неща, но при условие, че има съществена подготовка. Също така връзката преди брака носи едно насищане, където хората мислят, че могат да правят каквото си искат. Искам да ви кажа една истинска история, която е много показателна. Някога, отивайки да заредя бензин в колата, попитах един младеж, който работеше там и го познавах.

- Детето ми – му казвах – изкара казармата, имаш работа, ожени се!

Младежът ми отговори:

- И аз искам да намеря една девойка и да се оженя.

Аз обаче знаех, че живееше с една девойка и му казах:

- Какво каза?

- Какво казах? Да намеря една девойка и да се оженя.

- А девойката, която е в твоя дом? – му казах.

Трябваше да го видите с какво изражение ми отговори:

- Е, не и нея!

Чухте го. Виждате, че една връзка без благословение разваля човека и отношенията. Много е важно също така хората да разберат и да се попитат защо се оженихме. Изглежда прост въпрос, но изобщо не е прост. Защото, ако човек седне да анализира защо са се оженили много двойки, ако ги помоли да му отговорят на този въпрос, ще получи най-щурите отговори. Най-неочакваните отговори. Ние бихме сметнали за естествен отговор – оженихме се, защото се обичахме. Но много пъти отговорите не са тези.

Те се питат след това и това е въпросът, защо се промени характерът? Казах го, не се е променил, просто човекът е показал кой е реалният му характер. Защо се ожениха? Ама защото се обичаха, ще каже някой! Въпросът тогава е прост: къде отиде любовта, изгуби се толкова бързо? Просто това, което човек проявява, показва, е, че изобщо не е съществувала любов.

Винаги ще помня още един случай. Запознах се с мъж и жена на тяхното работно място. Изглеждаха млада и радостна двойка. След известно време някой почука на вратата ми. Беше младата жена, която работеше, съпругата, тя дойде и ми каза:

- Отче, развеждаме се.

- Защо, детето ми, се развеждате?

Тя започна да изброява причините. Аз й казах:

- Реалната причина за това, че се развеждате, детето ми, не е сред това, което ми казваш.

Тя ме попита:

- Коя е?

- Тя е – и й го казах натъртващо – че никога не се обикнахте.

Тя ми каза:

- Не е възможно.

- Добре, след като сте се обикнали, искам да ми кажеш във всички тези случаи, които ми спомена, в кой от тях вашата предполагаема любов победи егоизма ви?

Младата жена ме изгледа занемяла, внезапно виждаше истината. Имаха седемгодишна връзка, но не успяха да изкарат 17 месеца брак.

Бракът не е за безотговорните. Много пъти хората без да са узрели, без да са се „отбили” от тяхното бащинско семейство, тръгват да създадат семейство. Но празнотите, незрелостта, егоизмът не се нуждаят от много, за да се проявят. Трябва да кажем просто и ясно, че егоизмът отменя любовта или казано по друг начин, там, където има егоизъм, не може да съществува любов, защото егоизмът е изкривяване на любовта. Любовта, както Христос ни учи, е екстатично движение. Христос как ни възлюби? Той излезе извън Себе Си да ни срещне и да ни обхване. Това означава да обичаш – да излизаш от твоето аз. В брака всеки излиза от дома си, срещат се в църква и тръгват заедно за един друг, нов дом. Символиката е много дълбока, всеки е призван да излезе от себе си, от своя егоизъм, от това, което е бил досега, от това, което е живял сам и сега е призван да живеят заедно, това е новият начин. Не като паралелни егоизми, защото ще се сблъскат, а като синтез, от който ще излиза един нов човек. Едно плюс едно не прави вече две, а едно. И тези, които не са научили това добре, рано или късно ще стигнат до крах.

Егоизмът отменя любовта и пробуждането е болезнено, когато някой път установяваш, че човекът, който си избрал, не е бил този, който си очаквал. Ние обаче не сме освободени от отговорност за това, казах го и преди. Разбира се, съществуват и изключения, но в основните предпоставки не направихме здрав избор, не поставихме правилно предпоставките, не говорихме за съществените неща в брака, не видяхме дали гледаме по същия начин живота, и още по-зле, някои си мислят, че в брака другият ще се промени. Обикновено не се променя, защото, за да се промени, трябва да обичаш. Ако не обичаш, не се променя, това е истина; това е опитът на живота. Никой не се променя магически – ако някой обича, другият ще се промени. Не можеш да обичаш някого и да го вгорчаваш с твоето поведение. Просто не го обичаш. Ако го обичаш и някой твой недостатък го дразни, с радост ще го отсечеш, защото искаш да доставиш радост на другия. Виждате ли – простите неща в живота правим трудни, защото ние, хората, станахме трудни и станахме такива, защото оставихме Божията благодат в периферията на живота ни.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Бракът е смърт на егото Предпоставки за радостта в брака Не се оплаквай от своята съпруга Бракът е общо пътуване по пътя към спасението

Коя е най-важната причина, поради която днес хората влизат в конфликт и домовете се рушат? Това е човешкият егоизъм. Какво показва егоизмът? Липсата на смирение в живота. Точно поради тази причина всяко нещо си личи по своите корени и плодове. Кои са плодовете на егоизма? Самохвалството, конфликтите, разрухата, болката. Смиреният човек е човек с широка основа, с широко сърце, затова може да понесе върху себе си много голяма тежест. Освен това смирението предполага обработено сърце. Не може да си смирен, ако не си оставил Божията благодат да обработи сърцето ти. Смирението е плод на Светия Дух. Защото, ако реално отидеш при Христос, ще се научиш от Него на това, което Той ни казва – че е кротък и смирен по сърце. Как може да си Христов, ако нямаш Неговия етос? Какво показва несмиреният дух? Коравосърдечие. Човекът, който не е смирен, има кораво сърце. Затова семейните конфликти нараняват децата ни, наскърбяват ги, карат ги да си тръгнат от дома. А ние какво правим? Оставаме коравосърдечни и продължаваме да ги нараняваме. Това е болест и показва колко ограничени са възможностите на човека, който няма смирение.

Нека погледнем какво става в семейството. Какво е семейството? Домашна църква – така го нарича св. апостол Павел. Коя е основата на Църквата? Троичният Бог. Какво ни казва Църквата за трите Лица на Света Троица? Тя използва една прекрасна дума:перихоресис (= взаимно проникване), т.е. съвместяване, те са заедно на едно и също място – внимавайте – без едното Лице да е заплаха за другото. Напротив. Какво е Бог? Той е любов. Какво означава това? Означава, че връзката между Лицата е любовта, т.е. присъствието на едното Лице не е опасност за другото, а пълнотата на живота на Бога е любовта. Коя е картината, която трябва да имаме пред нас? Това е начинът на съществуване на Бога. Семейството като домашна църква трябва да бъде пространство на взаимно проникване и съвместяване. Мъжът и жената първо трябва да се научат да бъдат заедно в собствения си дом. Разбира се, за да стане това, единият трябва да се вмества в сърцето на другия, защото, ако не се вместват в сърцата си, те няма да се вместват и в дома. Основният проблем е, че в сърцето ни няма място за другия. С каква лекота обаче казваме „обичам те”, но не го вярваме. Или го казваме в друг смисъл – обичам те заради това, което очаквам да взема от теб, а не заради това, което аз искам да ти дам на теб, защото те обичам. Какво трябва да има в сърцето ни, за да има място за другия в нас? Смирение! Веднъж едно момиче ми разказваше за младежа, с който се запознала. Тя ми разказа за много от неговите качества, че е това, онова, едно, друго, и накрая ми каза: „Само дето си пада малко егоист”. Аз й казах: „Не знам дали си разбрала, но последното, което ми каза, е най-сериозното от всички неща. Трябва да се запиташ дали си готова да нямаш мнение, да свеждаш глава, да нямаш възражения, защото това ще бъде твоят живот. Да не дойдеш утре и да кажеш, че не издържаш. Днес ще прецениш това”. Накрая тя не можа да напредне в тази връзка и да стигне до брак именно поради това, поради егоизма.

И тъй, смирението е коренът на взаимното проникване. Внимавайте обаче – смирение в каква посока? Първо във връзката ни с Бога. Казахме, че връзката между Христос и Църквата е образец – ако човек не се смири пред Бога, е изключено той да бъде смирен. Защо се смирявам? Първо, защото обичам Бога, и второ, защото Му се доверявам. И понеже Го обичам и Му се доверявам – ще го кажа така, както го чувствам – ще бъда глупак, ако мисля, че зная повече от Него. И ако не съм глупак, съм умствено изостанал, защото не мога да Му се доверявам, да Го обичам и в същото време да мисля, че моята истина е по-важна от Неговата. Човекът, който обича Бога и Му се доверява, какво казва? Той говори с думите на пророка и казва на Бога: „Говори, Господи, Твоят раб слуша”(1). Или казва заедно със света Богородица: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти”(2). Как мога да видя дали другият има смирение, т.е. дали е смирен пред Бога? Ако се подвизава да пази Неговата воля. Защото това е знак за бодър ум, но и за смирение, което идва от човек, който наистина е умен.

Когато човек е смирен пред Бога, смирението го кара да отсича волята си. Защо имаме конфликти в домовете си? Защото всеки настоява на своето. Ако и двамата обаче сме решили да отсечем своята воля пред Бога и да изпълняваме Неговата, тогава смирението ни кара да изпълняваме Божията воля и така имаме съгласие.

В даден момент от брачното последование свещеникът хваща ръцете на двамата младоженци. Много пъти казвам, че Бог не ни съединява по магически начин, а простира ръката Си и остава ние да подадем своята, така че Той да ни съедини в свято и съвършено единство. Ако държим Неговата ръка, винаги ще бъдем заедно, доколкото сърцата ни, а не думите, са отдадени смирено на Бога. Тогава сме заедно и помежду си и тогава се състезаваме не чия воля ще бъде, а кой наистина ще почете другия.

Да се върнем отново към семейството. Като човеци ние сме немощни, никой не е съвършен, хора сме, имаме страсти. Помнете, че най-голямата страст, корен и източник на всички страсти, е нашият егоизъм, който води до конфликти. Кое създава баланса в брачната връзка и как се появява той? Ще ви кажа нещо от Свещеното Писание, което обаче много пъти изопачаваме: „Мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата”(3). Много пъти ние, мъжете, казваме: „Аз съм главата”. Внимавай, не си коя и да е глава, а глава, както Христос е глава на църквата. Тук Божието слово е категорично. Затова, ако мъжът е глава, както е глава Христос, тогава жената ще приема едно такова присъствие, защото то не е заплаха, а живот, любов, закрила. Така въпросът реално е дали сме си изяснили какво искаме от другия, дали искаме да го направим каквото си искаме, или искаме семейството ни да бъде икона на Бога. Трябва да изберем между тези две неща.

Смирението има една предпоставка – или води до нея – да виждаш ясно, и най-вече да виждаш дали си завладян от страстите си. Много пъти виждаме, че това, което сме избрали, е грешка, но само и само поради егоизма си настояваме на нея. Защо настояваме тогава? Ако настояваме на грешката, това ще доведе до изкривяване на нещата, а не до спасение. Нека чуем обаче св. Йоан Златоуст, който казва, че ако семейството е здание, духовно здание, то не съществува нищо, което да е равностойно на смиреномъдрието. То е основа и крепило на зданието и без него духовното напредване, т.е. спасението, не е възможно. Той казва още нещо: дори някой да пости, да се моли, да дава милостиня, всичко това е мерзост, ако няма смиреномъдрие. Това е полезно за нас, защото ние много пъти настояваме пред другия: „Направи това!”. Свети Йоан казва, че ако нашата подбуда не е смирението, всичко това, което смятаме за добри дела, е мерзост и гнусота пред Бога. Защо? Защото вкарваме другия в капан за неща, които не чувстваме и не усещаме. Той казва да станем по-умерени, по-смирени, да паднат тоновете; колкото и да ни е трудно, ако ние имаме това внимание, това трезвение, тогава ще успеем.

Казахме, че сме немощни хора. Как ще отвърнем на юмрука на другия – с юмрук или със сърцето си? Как се отнасяме към немощта на другия? Преживяваме тези неща в домовете си. За съжаление, много пъти не съумяваме да превъзмогнем егоизма си. И тогава какво прави другият? Тук ще се види какво чувстваме, дали истински обичаме, дали обичаме богоугодно, дали вярваме в това, което чуваме в брачното последование: „Венчава се Божият раб с Божията рабиня в името на Отца и Сина и Светия Дух”, т.е. другият е дарът, който Бог ми дава, Бог ме венчава и моят венец е жената (или мъжът), която Той ми дава. Затова, ако обичаме, ще приемем падението на другия с търпение и смирение и така няма да оставим егоизмът да доведе до конфликт. Ти вярваш, че имаш право, че всичко, което казваш, е правилно? Божието слово казва още нещо: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме”(4). Следователно, ако наистина си силен, тогава си длъжен да понесеш немощите на слабите, да ги крепиш, да понесеш немощта и „избухването” понякога на твоя човек. Следователно кой е силен? Ще отговорим отново с думите на св. Йоан Златоуст: „Смирението, това снизхождане, т.е. това да сляза малко от своя егоизъм, в действителност е възхождане и врата на Царството. Затова, ако искаш да станеш велик, не търси да станеш велик и тогава ще си велик”. Колко хубаво ни го казва! Ако искаш да си велик, началник, не искай да си такъв и тогава ще бъдеш. Затова се удивляваме на светците, които са се смирили повече от всички. Какво по-ценно от човек, който има силата да смирява себе си? Той е застанал високо, заедно с ангелите, и Бог пребивава в него. Какво е свойствено за смирения човек? Другите той почита като бащи, целува ги като братя и ги чувства като свои членове, казва св. Йоан. И заключава: „Ние се смиряваме, за да се възвисим”. Това е моментът, в който много пъти се проваляме, това създава конфликти между съпрузите, както и с техните родители, на които те не са могли да поставят границите, които имат връзка със смирението, защото смирението е истина и кара човека да вижда нещата в тяхната същност. Понякога смирението ни прави строги. Когато например виждам, че моите родители се намесват в отношенията ни и създават проблеми, тогава с уважение и смирение ще кажа на баща си: „Татко, прости ми, но моето семейство не е твоето. Някога бях в твоето семейство, днес имам друго”. И защо трябва да го кажеш на баща си? От любов. Защото, ако го оставиш да началства, той ще погуби душата си, ще отиде при дявола и ти ще си причината за това. Истинското смирение не ни прави отвеяни, нито лицемери, а ни кара да бъдем благородни и да поставяме правилните граници…

1. Срв. 1 Царств. 3:10.

2. Лук. 1:38.

3. Еф. 5:23.

4. Рим. 15:1.

Откъс от влезлия за печат сборник за брака, семейството и възпитанието на децата „Пътят на брака”

превод: Константин Константинов

Източник: св. цар Борис

Близки теми:

Подвигът на любовта Подготовката за брака За да създадеш семейство е нужно просто да обичаш Адът – това е да не можеш да обикнеш Подготовката за брака

Геронда, за съжаление, ние като родители правим нещо по-различно от това, което казахте, тоест вместо да говорим предварително на нашите деца, да ги възпитаваме правилно, да им говорим за това  как човек може да стигне до брака и да го съхрани, ние просто ги наблюдаваме и един ден, когато осъзнаем, че детето ни е създало връзка, се сепваме, започваме да го преследваме и да му забраняваме да излезе навън, защото това означава, че  ще отиде да намери момичето, с което е създал връзка. Това ни ужасява, защото определени пъти смятаме, че изборът на детето ни не е правилен. Как преценявате това наше поведение и дали им помагаме с това да забраняваме, да ги порицаваме всекидневно „защо излизаш? Къде отиваш! Пак ли с нея!”, или така създаваме повече проблеми?

Вижте, преди да отговоря на този въпрос, ще кажа, че съществуват родители, които подтикват децата си да създават връзки в своето отчаяно усилие да реабилитират себе си. Разбира се, Бог не благославя това наше лицемерие и затова тези родители се нараняват и страдат поради своите деца. Много голяма грешка е когато има някакъв проблем с детето, да не говориш с него за проблема, което е израз не на мъдрост, а на глупост. Защото, ако тези, които истински го обичат, т.е. неговите родители, не отговорят на въпросите на детето, тогава то ще потърси отговор някъде другаде. Родителите ще играят ролята на щраус, които заравят лицето си в земята, за да не видят, че тяхното дете е стигнало до възраст, в която има  въпроси и навярно вече е направило някои грешки. Въпросът е, че родителите трябва възпитат правилно своите деца от много ранна възраст. Позволете ми да кажа и още нещо  с пълното съзнание, че това може да скандализира: аз мисля, че не е правилно това, което правим много пъти в Църквата. Например в неделното училище разделят момчетата от момичетата. Защо казвам това? Защото, когато те живеят заедно в училище, в детската градина, в частните уроци, навсякъде, и ние отиваме и ги разделяме, тогава  сякаш реално им внушаваме идеи. Но ако им преподадем възпитанието на любовта, тогава им помагаме изключително много. Защото трябва да осъзнаем, че едно е истинският етос на човека, който трябва да ни интересува, и друго фалшивият морализъм, т.е. външното сериозно изражение, забравяйки, че детето има цял куп проблеми и тревоги.

Също така това погрешно възпитание е създало погрешни възгледи  и разбирания, което кара младите да сключват бракове, които в крайна сметка не са успешни. Трябва да кажем много просто, че от момента, в който Бог влага в човека тази възможност да обича, да се влюбва, тя е благословена от Бога. Разбира се, едновременно с това трябва да им обясним, че  и храната е благословена, тя е от Бога, но когато човек преяжда, той съсипва себе си; има много изключително неща, които са дар от Бога за човека. Това, което ги обръща срещу човека, е тяхната зло-употреба. Затова е важно да научим децата за правилното място на всяко едно нещо в живота и ние първи да им говорим за това; да им обясняваме, да не се чувстват неприятно заради своите чувства и така детето реално да се ориентира, да разбере себе си и да се научи да обича. Настоявам на това. Младите трябва  да се научат да обичат, тоест да ценят другия. Ние лесно говорим за любовта и я предъвкваме като някакъв бонбон, но когато казвам обичам, това означава две основни неща: уважавам и ценя. Приемам другия такъв, какъвто е, защото го обичам и не се опитвам да го направя като мене.

Много пъти родителите не са съгласни с децата си. Бих казал, че определени пъти може да имат право. Не казвам, че децата винаги са прави, но какъв е въпросът? –  трябва да третираме правилно този въпрос – че не сме помогнали на детето да вземе отговорно решение. Няма  да наложим насила решението на детето ни, а трябва да му помогнем само да види ясно нещата. Както се казва в пословицата и всички го знаем, колкото повече забиваш един пирон, толкова по-дълбоко влиза в стената. Когато един родител със своя инат постоянно се опитва да разклати връзката на сина или дъщеря си, дори  синът му  да вижда недостатъците на приятелката си, от желание да я предпази от несправедлива атака, той ще защити дори нейните грешки, за които след това може да заплати. Затова, ако възпитанието от родителите е правилно – защото трябва да кажем, че има родители, които се правят на християни и техният критерий за спътник на детето им в живота не е характерът на първо място, а имотното състояние, работата, такива неща, без да се интересуват от самия човек. Определени пъти детето  влиза в конфликт с родителите си, защото  това е негов избор и изборът може да е правилен що се касае характера на  избрания от него човек, тоест той да  има вътрешно богатство, но да липсва външно, материално богатство. С други думи, родителите настояват  да направят детето си нещастно. Защо? Защото този брак, който предлагат на детето си, е брак с много кратък срок на годност. И човек се пита – добре, родителите нямат ли критерии? Ще ми позволите да кажа и нещо друго, което много ме огорчава – това поведение на родителите реално показва краха на техния собствен брак. Тоест тези родители дълбоко в себе си не са доволни от собствения си брак и затова се опитват да предложат такива евтини критерии, а не да помогнат на детето си да открие човек с истинското богатство на сърцето, с вътрешна красота. Много пъти казвам на децата: деца, ако няма вътрешна красота, какво ще си кажете помежду си, ако нямате обща цел, ако нямате тази сила, която да ви подтиква да направите нещо красиво и съзидателно  в живота ви? Когато постъпвате само егоистично и искате само да взимате от другия, тогава не разбирате ли колко бързо  ще се изразходвате?

Кои са предпоставките, за да се задържи връзката между младите? Можем да изброим достатъчно предпоставки, но на мен се струва, че предвид казаното досега, всички предпоставки  се обединяват в една – любовта. Така ли е?

Да, така е. Всеки младеж и девойка трябва да се замислят много сериозно дали са се научили да обичат. Казвам  това, защото съм слушал млади хора, които се подготвят да сключат брак и които заявяват, че аз не съм влюбен! Тоест не обичам жена си, а се женя, защото трябва да се оженя. Това обаче колко ще продължи? Защо? – защото бракът е кръст, но ако човек няма любов? Бог е приел Кръста, защото обичал човека до смърт. Ако човек не обича другия до смърт, тогава? Сещам се за един случай, който научих в САЩ.  Младеж и двойка бяха сгодени, обичаха се и младежът се готвеше да стане свещеник. В даден момент стана ясно, че девойката е болна от рак и тя  му каза: виж, искам да знаеш, че от моя страна си свободен, не искам да ограничавам твоя живот. Зная, че искаш да станеш клирик, избрал си пътя да станеш брачен свещеник и не искам утре да не си такъв.  И отговорът на младежа- виж, аз те обичам и винаги ще те обичам. Ще се оженим и оттам нататък каквото Бог каже! Ако Той отсъди да те вземе преждевременно от мен, да бъде благословено Неговото име! Това обаче няма да угаси любовта, която чувствам към теб, нито ще ме накара да променя моето мнение и отношение. За това реално говорим – за любовта и истинския ерос. Защо? защото дори смъртта не може да отмени любовта.

За съжаление хората, които нямат любов, не разбират този език. Защо ли? Защото никога не са изпитали любов. Бих се осмелил да кажа и нещо друго – това е причината, поради която много хора днес не разбират монашеския живот. Не разбират, защото са хора без любов. Монашеският път е любовен път, в който любовта на човека към Бога е победила любовта към хората. Както става и между хората, т.е.  себепревъзмогването. Когато някой се влюби в една девойка, това не означава, че мрази останалите. С други думи,  любовта към една личност побеждава всяка друга  любов. Всичко това обаче предполага човек да има любов и докато смятаме това за самопонятно, днес това липсва и хората нямат любов, не могат да се влюбят, не са се научили да се влюбват. Защо? Защото не са се подвизавали да превъзмогнат своя егоизъм.

Толкова често използваме думата любов и постоянно говорим за нея, но накрая се оказва, че за съжаление не сме се научили да обичаме.

Да, защото днес обикновено, когато казваме любов и ерос, имаме предвид секс, докато това са две напълно различни неща.  Човек може да използва сексуалността дори за да унижи другия - изнасилването е характерен пример. Но това, което променя връзката, е именно любовта. Еросът, сексът и любовта са три неща, които взаимно се проникват, но  се отличават помежду си, всяко от тях има различно качество. Те съществуват в живота на човека, проникват се взаимно в брачния живот и еросът не съществува само в брака. Казах, че монашеският път е любовен път и това горене на сърцето  много  пъти ни кара да третираме живота по любовен начин. Под любовен нямам предвид сексуален начин, а да вършиш всичко с удоволствие – в работата, в семейството,  в нещата, с които се занимаваш. И когато човек прави това с удоволствие и любов, тогава се радва на това, което прави. Тогава неговият живот е пълноценен. От друга страна, има хора, които прекарват своето всекидневие по егоистичен начин, използват егоистично другите и всъщност те  са много „евтини” хора. Те са банални дори когато се опитват  да изглеждат важни и да впечатлят.

Знаете ли, няма да скрия от вас, че понякога пътувам и виждам хора, виждам физиономии и лица, които имат сериозно изражение и които се  опитват да се изпъкнат с начина, по който вървят, по който се държат, но когато застанеш малко  до тях, оставаш с впечатлението, че вдигат само шум. И когато видиш – в самолета, в автобуса, някъде другаде – начина, по който разговарят и обсъждат, тогава се уверяваш напълно за твоето първоначалното впечатление. Защото не разбираме,  че колкото и да украсяваме нашия външен вид, за да впечатлим другите, зад украсата изпитаното око вижда реално какво се крие.

Какво  води до криза в отношенията между двама човека, независимо дали са влюбени или вече са женени, и семейството се разпада?

Това, което води до криза, не е нещо, което идва внезапно, а обикновено съществува предварително и в даден момент излиза  на повърхността. Много пъти кризата е предначертана още преди брака и е свързана с характера на хората. Разбира се, има и трудни състояния, където човек се поддава на изкушенията, защото няма духовна готовност да ги преодолее. Всички хора имат изкушения в живота и  ако нямаме духовна подготовка, за да ги посрещнем, тогава можем да паднем и да сгрешим. Разбира се, има хора, които след своето падение се осъзнават  и се покайват. Бих казал, че ако действително искаме да предотвратим кризата, трябва предварително да сме се опитали да направим едно нещо и постоянно да го правим, а именно да обичаме, което не е статично състояние, а означава постоянно да превъзмогваме нашия егоизъм. Това е любовта – да се намираш в постоянно движение. Много пъти хората мислят, че сме застояли на едно място. Сещам се за един случай. В един цветарски магазин влезе възрастен човек, който поиска от продавача три рози и му каза: днес е годишнината от брака ми с моята съпруга! Той обаче го каза по такъв начин, че накара мен, непознатия за него, да му кажа – прощавайте, че се намесвам, но начинът, по който казахте това и поискахте цветята, говори за човек, който още е влюбен в жена си! Той се обърна, погледна ме и ми каза - Отче, прав сте! Наистина е така.  Виждал съм и други, които правят същото нещо, но по един банален и формален начин: Да не мърмори жена ми, че съм забравил този ден. Затова всеки човек трябва да осъзнае, че истинската любов е плод на Светия Дух. Целият живот на Църквата е живот в подвига на любовта и истинския ерос, който започва от Христовата личност и стига до личността, която Бог ми е дарил, за да бъде мой венец и слава (т.е. моята съпруга или съпруг).

превод: Константин Константинов

източник: източник

Близки теми:

Подготовката за брака Подвигът на любовта Детето не е гост вкъщи Да не съсипваме децата си Адът – това е да не можеш да обикнеш

Мен ме е грижа. За какво ли? За проблема на другия. Това означава, че съм истински жив. В противен случай съм мъртъв отвътре. Духовното зловоние наоколо идва от многото такива мъртъвци. Те са се самоунищожили, задушавайки любовта в сърцето си.

Откъде да започнем, за да разберем какво е да проявяваш истинско човеколюбие? От любовта и човеколюбието на Бога. Защото сме създадени по Негов образ и подобие. Въпросът е доколко сме съхранили автентичен образа Му или сме го осквернили… Бог показа Своето човеколюбие не с евтини слова, а с принасянето на Своя Син. Христос се яви в света с поредица от конкретни дела на любовта. Първото дело е снизхождането към човека, кеносисът на Бога – движение от любов, чрез което Бог излиза извън Себе Си, навежда небесата, слиза на земята, идва в нашия свят и приема нашата човешка природа, която сме подчинили на тлението, болестта и смъртта. И трябва честно да признаем, че ние сами избрахме тази своя участ, а не Бог. Бог не е създал нито умората, нито болестта, нито смъртта. Ние сме ги избрали, когато поискахме да се обожествим без Бога и вместо да стигнем до обожението, се провалихме. Но Този, Който ние изоставихме, не ни изостави, а в изблик на благост от любов, както казват отците, дойде и слезе при нас, прие болната човешка природа, стана участник в нашия живот. Дойде и заживя в пропадналите ни дни, взе нашите грехове, нашия крах (защото това означава думата “грях“ – неуспех, крах). Неуспехът на света, в който живеем, кризата (включително и икономическата) показват провала на човечеството, което разчита на науката, на парите, на своята сила, и вече заплашително над него надвисва сянката на собствените му ужасни дела.

Бог взе върху Себе Си нашия крах, понесе греховете ни върху Себе Си, върху Своята плът. Влезе в пространството на безумието, на абсурда, което ние създадохме. С право се надигаме срещу смъртта, защото тя не е предвидена за нас, реално обаче ние я избрахме и я вложихме в живота си. Не ти е нужен гениален ум, за да знаеш, че ако не поливаш едно цвете, то ще изсъхне; че ако го заключиш в мазето, далеч от слънчевата светлина, то ще загине. Защото слънцето е животът за цветето, а не обратното. Ние обаче объркахме нещата, помислихме, че ние сме слънцето и затова в крайна сметка се изпълнихме с мрак.

Чрез Кръста Господ слезе в смъртта, в нашата смърт, разбира се, не за да стане неин пленник, а за да я премахне чрез Своето Възкресение и да ни освободи от робството на нашия последен враг. Той не спря дотам, а ни изпрати Светия Дух, като ни върна отново в рая. При Христовото Възнесение дори ангелите се удивили, защото видели Човека да възхожда по-горе от тях. Така чрез Христос човекът се завръща там, откъдето е тръгнал, от общението с Отца, Сина и Светия Дух. Христос изпраща Светия Дух, за да направи всички нас Негово Тяло, нас – разпръснатите, самотните, болните, неспособните дори да помислим доброто; да ни обедини в Своето Тяло, в Църквата; да ни направи причастни на Неговия божествен живот, за да имаме живот, и то живот в изобилие. За да бъде срещата на всеки от нас със смъртта, както е било при Христос, не край на неговия живот, а негова Пасха: преминаване през смъртта в живота.

Бог обикна човека толкова много, че се жертва за него. Той е единственият Управник, Който умря, за да може човекът да живее. Управниците в наши дни жертват народите заради своите лични интереси, а ние, бидейки безумни, търчим след тях, забравяйки истината, която Божието слово формулира: „Не се надявайте на князе, на син човешки, от когото няма спасение.“ (Пс. 145:3). В моята епархия, която обикалям, казвам на хората: „Само да науча, че в селото сте се скарали за политически въпроси!… Защото докато вие си чукате главите, в кафенето на парламента те се чукат за наздраве! Това е реалността…“

Нека видим какво е нашето човеколюбие. Според отците то е горене на сърцето за цялото творение. Това е истинското човеколюбие – сърцето ти да гори за проблема на другия, а не да проявяваш формален интерес. Ние казваме, че сме християни, тоест членове на Тялото Христово. Но този, който е член на Тялото Христово, е и част от другия. Бих казал, че сме осъдени животът на другия да бъде наш живот. Божието слово ни казва, че Църквата е Тяло Христово, а не сдружение. Каква е разликата? Членовете на едно тяло – нека погледнем нашето собствено тяло – са органически и жизнено свързани помежду си, оживотворяват се от същата кръв и всъщност единият член състрадава или се съ-радва на другия. Когато кракът ни боли, ни боли целият организъм, когато ръката ни боли, ни боли целият организъм. Ако ръката реши да излъже устата и постави в нея отрова вместо храна, ръката също ще загине. Следователно, това е живот, който не може да се раздробява. Затова когато в Тялото Христово се радва един член, всички членове се радват заедно с него, и когато страда един член, тогава всички членове заедно състрадават. От момента, в който участваме в Тялото Христово, ние участваме и в живота на нашия брат.

В Църквата, скъпи братя, не съществува частен живот. Не съществува „аз и Бога“. Христос не е наш индивидуален Спасител. В Църквата нашият живот е общ, вярваме и живеем като Тяло Христово и превъзходният израз на нашия живот е светата Литургия. Какво означава Литургия? Дело на народа, тоест на всички нас. Да принесем на Бога нашия изпълнен с тление живот и да станем причастни на Божия живот, който победи смъртта. Когато отиваме в Църквата, принасяме хляба и виното. Само ние, хората, ядем хляб, само ние пием вино, виното и хлябът не съществуват в природата, а житото става хляб и гроздето става вино чрез нашите усилия. Затова когато отивам в Църквата и нося просфората и виното за свето Причастие, сякаш казвам на Бога: „Боже мой, принасям Ти моя живот, моя труд, всичко!“ Бог го взема и чрез Неговите служители го поставя върху светата Трапеза, където цялата Църква се моли да дойде Светият Дух върху нас, които сме събрани, и върху даровете, които сме принесли, и да направи този хляб Негово Тяло и това вино Негова кръв. Така нашият живот, пълен с тление и смърт, става живот на Христос, Който ни зове да се съединим с Него; да станем причастни на Божия живот, както и Бог да стане причастен на нашия живот. Христос ни обединява в Своето Тяло и така ние влизаме в общение с другите.

Какъв е бил плодът от светото Причастие в древната Църква? В книгата Деяния на светите апостоли това се описва по чудесен начин. Всичко било общо. Никой не казвал „Това е мое!“. Когато давали от излишъка си, те не давали директно на бедните, а на Църквата, за да им го раздаде. Защо? За да не се създаде зависимост, да не се почувства моят брат задължен спрямо мен, защото „Аз нищо не направих!“, Църквата е тази, която го е дала. Плод от тази любов в ранната Църква е било събирането на дарения. Сам свети апостол Павел използвал своята мисия, за да събира дарения, което е израз на любовта на една християнска община към друга. Апостолът смятал това дело за толкова важно, че сам носел даренията от църква на църква.

Това е животът в Христовото Тяло. Искате ли обаче да видим колко много сме се отчуждили от този живот? Бих исках да ви обърна внимание на една практика, срещу която мнозина протестират от незнание. Ако се запитаме дали трябва да се събират пари с дискоса по време на неделната Литургия, всички моралисти ще отговорят отрицателно, но може би за изненада на някои, богословието на Църквата отговаря положително. Какво означава дискосът? Казахме, че за да се служи света Литургия, са нужни хлябът и виното. Разбира се, за Литургията е нужна част от просфорите, като в тази част присъства цялото, защото може да сме взели три просфори за света Литургия, но двайсет и трима души са донесли просфори и всичките двайсет и трима принасят своя живот, защото в Литургията не сме зрители, а участници. В древността Църквата раздавала излишъка на най-бедните хора. Когато обаче Църквата започнала да нараства, не всички вярващи са имали време да приготвят просфора и вино. И какво оставяли вместо това? Равностойността в пари на хляба и виното. Защото желаели да участват с нещо от себе си в това дело на народа, което засяга всички. Аз съучаствам ли в Литургията, която се служи? Не успях да донеса просфора и вино. Тогава как участвам в Божията трапеза? По този начин. Затова Църквата давала средствата на бедните като израз на любов и участие в Божия живот. Следователно, това, което ни възмущава и ни кара много пъти да се мръщим, в действителност е църковен израз на нашата любов и е напълно литургично събитие.

Нашето светоотеческо Предание и аскетическите писания ни казват: видял си брата си, видял си твоя Бог. Какво ще чуем в неделя в храма? „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте… Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?… Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.”. Кой е нашият брат? Той вече не е скритият, а познатият малък Христос. „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу“ (Притч. 19:17). Отците казват още, че от нашия ближен е спасението. Христос пръв ни го е казал и настоява: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”. Следователно, нашето спасение зависи от ближния, от нашето отношение към него. Сам Христос ни казва, че отъждествява Себе Си с всеки страдащ брат.

Казахме, че в Църквата не водим частен живот, затова думите „частно“ и „Литургия“ са противоположни. Частното е противоположно на Литургията, а литургичното отменя частното. Какво е света Литургия? Събрание на Църквата. Това правим, когато отиваме в храма. Не отиваме на църква, за да се помолим, това го правим и вкъщи. Отиваме, отзовавайки се на призива на Отца и Христос, Който простря ръце върху Кръста, за да ни съедини, да ни направи семейство, и сядаме около Неговата трапеза. Това е Божията трапеза.

Един млад човек страдаше от много сериозна болест, родителите му бяха бедни и нямаха възможност да му осигурят нужното лечение. Новината за неговата болест дойде в много тежък момент за цялото семейство – в същия ден, в който баща му внезапно почина. Вечерта след погребението отидох у тях и там научих, че момчето има много сериозен проблем, а още на другата сутрин то бе прието в болница в Атина. Заболяването бе унищожило панкреаса му и в последствие започна да засяга нормалното функциониране на всички органи. Тогава един мой приятел лекар ми се обади по телефона от Америка, аз му казах:

– Остави ме сега, защото имам проблеми!

– Какви проблеми имаш? – попита той. И аз му разказах историята на болното момче.

– Вземи го и елате при мен, в Америка, да го видя! – отвърна той накрая.

Реших, че просто така си говори, казах му: „Хайде, чао!“ и затворих телефона. Минута след това си помислих: „Ами ако го е казал сериозно?!“, и му се обадих. Разбира се, беше го казал на сериозно, по онова време той беше лекар в един от най-големите изследователски медицински центрове в света, във Вашингтон.

Заминахме заедно с детето и майка му при него. Наложи се да ходим още два пъти, на третия път ни казаха, че все още има надежда за него, но трябва да се мисли за трансплантация на сърцето и на белите дробове. Това момче бе наясно със сериозността на заболяването си и не беше проявило нито капка малодушие, но когато чу за необходимата сума за извършване на трансплантацията – 20 милиона драхми по онова време, се разплака.

– Защо плачеш? – попита го лекарят.

– 20 милиона? Къде да ги намеря?

Тогава той му отвърна привидно строго:

– Виж, твоята работа е да си гледаш здравето и това, което лекарите са ти казали! Останалото е работа на отец Павел и на мене!

Тогава, завръщайки се в Гърция, написах статия в местен вестник със заглавие „Всички за един“. В материала поставях въпроса: колко жители има нашият град. 70 000 души. Ако всеки жител реши да дава по 1000 драхми на година, което означава под 100 драхми месечно, тогава с лекота бихме събрали 70 милиона драхми, много повече от нужните 20 милиона за трансплантацията на това момче. Така бихме могли да помогнем не само на едно, но и на други деца. Какво ни липсва? Липсва ни любов, липсва ни загриженост за проблема на другия. И тогава започнахме битка с това послание: „Всички за един!“. Разбира се, не всички дадоха, но все пак доста хора се отзоваха и благодарение на събраните пари това дете се подложи на дългогодишно лечение. За съжаление, накрая почина. Той бе младежът, за чието погребение в Гърция дойде принцеса Даяна, която се запозна с него в болницата и се отнесе с изключителна любов и нежност.

Всички за един. Колко са жителите на Никозия? Казаха ми, че са над 200 000 души. И аз казвам: нека вземем само 100 000 от тях – ако всеки един реши да дава по две евро на месец – сума, която според мен и един беден човек може да си позволи – осъзнавате ли резултата? За нула време ще се съберат 200 000 евро. Каква ще бъде жертвата на всеки един? Минимална, направо смешна на фона на това, че прахосваме пари за толкова неща, които въобще не са ни потребни. Малкото от многото обаче е много за един. Защо не мислим по този начин? Защото сме мъртви отвътре…

Исках да споделя това послание „Всички за един“ с моите енориаши, обяснявайки светата Литургия, стигайки до мястото, където се молим за единството на всички. Попитах ги: „Наистина, обединени ли сме?“.Участваме ли в живота на другия, когато виждаме, че го изхвърлят от дома му, защото не може да си плати наема? Майка ми казваше, че в дома на дядо ми винаги на масата имало една чиния в повече – за този, който той щеше да доведе и да приюти у дома. Позволете ми да ви кажа, че в първата ми енория бях свидетел на следното – певците от църковния хор всеки следобед към 17 ч. тръгваха към площада на селото, за да видят да не би някой да е замръкнал и да го приютят вкъщи за през нощта. Когато нашият народ беше близо до Църквата, той имаше тази чувствителност. Казах на енориашите: аз не искам една чиния в плюс на масата всеки ден, а веднъж седмично. Можете ли да го направите? Искам четири на месец. Изчислихме какво би струвало на домакинството тази една чиния в плюс на масата – 500 драхми. Тоест 2000 драхми на месец. След това станаха 6 евро. Трябва да ви кажа, че имаше хора, които с постоянство даваха своите 6 евро. Някои даваха и много повече от това. Спомням си, че един човек даваше впечатляващата и за тогава, и за сега сума от 700 евро на месец. Когато му казах, че сумата ми се струва голяма, той ми отвърна:

– Да, отче, от баща ми имам благословение и проклятие!

Неговата фамилия беше от Константинопол, а баща му е бил учител на днешния патриарх.

– Какво благословение и проклятие имаш? – попитах.

– Баща ми казваше: „Една десета от твоите приходи не принадлежи на теб! Ако я задържиш, ще си крадец! Тя принадлежи на всеки човек, който Бог ти поверява, за когото си научил, че има проблем!“ Затова трябва да ти благодаря, че ми даваш възможност да бъда полезен на хора, които не познавам.

Какво постигнахме тогава? Не успяхме да помогнем на всички, но избавихме мнозина от трудностите им. Всеки месец плащахме наема на хора, които иначе щяха да бъдат изхвърлени на улицата. Помогнахме на болни, на студенти да завършат образованието си. Дребните капки могат да станат благословена река; река на любов, която да удави болката, тревогата, скръбта на мнозина. Всички можем да правим такива дела от момента, в който научаваме за проблема на някого, от този момент Бог ни го поверява и ни казва: „И ти трябва да направиш нещо за този човек!“.

Повечето от вас сте женени, не знам доколко помните брачното последование. В него се казва: Господи, изпълни техния дом с жито, вино и елей и всяка благост. Защо? За да се наслаждаваме егоистично на Божиите блага? Отговорът е даден по-нататък –за да дават и на нуждаещите се. Независимо дали ни харесва или не, ние на нищо не сме собственици. Ние сме само разпоредници на Божиите дарове. „Парите ми!“ Кои пари? Те не са твои… Никога не успях да разбера как е възможно да съществуват хора, които имат милиони или стотици хиляди евро, и са безразлични към това, което става около тях.

Трябва да ни е грижа за проблема на другия. Бог ще ни поиска сметка за отношението към този ближен и ще ни каже: „Спъна се в Мене, но не Ме позна.“ Защо ли? Защото всъщност така и не си научил Кой съм. Вижте притчата за блудния син! В нея големият син изглежда доброто дете, но всъщност е онзи, който живее блудно; той живее по начин, който не го води към спасение. Живее близо до баща си, без обаче истински да го опознава, той така и не доближава сърцето му.

Какво означава да бъдем близо до другия? Това наистина обогатява живота ни, кара ни да излезем от собствената ни самота, от егоизма, дребнавостта и отегчението. Виждате ли колко прост е животът и често пъти колко наопаки го живеем?!…

Понякога и ние, свещениците, сме виновни, че не обясняваме докрай нещата; че понякога и ние не разбираме, че когато служим св. Литургия, това не е частен въпрос. Сещам се за едно младо момиче, което на изповед ми сподели:

– Отче, знаете ли, отивам на църква в неделя, но не отивам да се помоля!…

– А защо отиваш, детето ми?

– Защото се радвам там да срещна моите приятели!

Аз се прекръстих и казах:

– Слава Богу, че срещнах един човек, който да е истински православен! За това отиваме на църква! За да се срещнем с другите, да почувстваме, че сме семейство, да кажем на нашия Баща, че сме тук, събрани около Неговата Трапеза!

Приобщаването с Христос не оставя нищо в нашето сърце, което би оскърбило ближния. Христос, с Когото се причастяваме, отблъсква всичко порочно в нас; в противен случай сме духовно болни, тоест ако сме се причастили, но не сме съединени в любовта с другите, тогава сме духовно болни, мъртви сме.

Понякога е нужно да си кажем нещата ясно, дори и с риск да прозвучат грубо и сурово, скъпи братя, защото мнозина сме набожни, но не и църковни и Христови. Това е разликата и тя е изключително важна.

Трябва да изберем дали искаме да живеем или да бъдем мъртви, дали искаме любовта да бъде нашият живот, любовта без условия и граници. Егоизмът, инатът, завистта, капризите, които пропъждат любовта от сърцето ни, са много тежки болести и ако не ги излекуваме навреме, ще ни доведат до смърт. Разбира се, нашият живот е в Божиите ръце.

Винаги трябва да ви е грижа за това, което става около вас – не от любопитство, а от любов. Видяхте, че Христос похвали малкото пожертвование на вдовицата, защото в него било нейното сърце, докато в пожертвованието на другите се криел егоизъм.

Често виждам едно дете и всеки път му се радвам и се трогвам. Сещам се, когато някога го държах на ръце и вървяхме по коридорите на болницата в Бостън заедно с неговите родители. Държах го на ръце и се опитвах да успокоя плача му и жаждата му за вода, тъй като известно време не трябваше да пие поради естеството на заболяването си. Наистина е поразително и е Божие благословение да чувстваш, че си дал нещо изключително незначително. Сега, от дистанцията на времето, разбирам още по-добре колко незначително е било то. Но именно такива малки, незначителни неща се изискват от всекиго от нас, и когато пристъпим към тях с цялото си сърце, те се превръщат в нещо особено значимо за нашия живот и за живота на всички други страдащи.

Желая ви Бог да ви просветлява, за да живеете винаги като членове на Църквата и да усещате красотата на Божията любов!…

Беседата е публикувана със съкращения

Превод: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD/

Близки теми:

Татко, разбираш ли от дрога? Подвигът на любовта Подготовката за брака Той искаше прошка за това, че ти говореше Светостта не е за малцина