В обятията на Църквата
Февруари 9, 2017 in Беседи
Бог не може да бъде познат по пътя на логическите разсъждения. Той не е математическо уравнение, което трябва да бъде решено. Бог е истинско тайнство, което се разкрива в човешкото сърце. И човек се приближава до познаване на Бога само тогава, когато в сърцето му се извършва дълбока вътрешна работа, в резултат от която Бог ни прави открити и готови да приемем Неговата благодат и благословение.
Съвременният човек е окръжен от проблеми от всички страни. Боледува детето ни или имаме проблеми на работното място; не можем да се оженим или омъжим; нямаме деца, а така ни се иска да имаме син или дъщеря; внезапно изгубваме своята половинка и животът в самота ни се струва безсмислен; вълнуват ни отношенията с децата или с родителите, или пък това, къде да продължим образованието си, как и къде да намерим работа и дали ще намерим изобщо; разстройваме се заради дръзкото поведение на нашите деца или братя; налага ни се да се сблъскваме с душевни разстройства и болести – ето това са основните ежедневни проблеми, които се задълбочават все повече, заради начина ни на живот и заради духа на съвременното общество. Тези проблеми ни довеждат до извода, че Бог няма, защото ние сме свикнали да виждаме в Бога слуга, който се занимава с нашите всекидневни нужди: разболели сме се – молим Го да ни излекува, страхуваме се от изпитите в университета – искаме от Него да ни помогне да ги положим успешно. Но трябва да разберем, че такъв създаден от самите нас „човекоподобен бог”, който прилича повече на боговете от древногръцката митология с техните човешки слабости, не съществува.
Всички ние в една или друга степен сме нещастни. Измъчват ни страхове, недоумения, безпокойство. Вътрешните ни проблеми с течение на времето се изострят и ние чувстваме настойчива потребност от нечия подкрепа, нужна ни е жизнена опора. Някои намират изход, като се обръщат към психолози, психотерапевти, семейни консултанти или към приятели, на които могат да се доверят. Но мнозина в нашата страна се доверяват на Църквата, въпреки нападките, насочени към нея. Хората възприемат Църквата като родна майка и искат да отидат при нея, да положат болката си в нейните обятия и изцяло да се доверят на нейния покров.
И тъй, хората идват в храма, за да намерят решение на своите проблеми. Църквата ги приема с пълно разбиране. Но често проблемите разкриват душевното състояние на самия човек. И понеже Църквата наистина желае да помогне на всекиго, тя едновременно му дава възможност да обърне внимание на собствения си вътрешен свят, да види духовните перспективи и да осъзнае насъщните си душевни нужди. Така например, болката, която съкрушава един човек, на друг може да послужи за благословение. Важно е човек да разбере това – не за да промени своето поведение, но за да измени своите възгледи, т.е. да придобие по-дълбок поглед върху случващото се.
Веднъж отец Паисий каза: „Всеки път, когато някой почука на вратата, моето сърце се свива. Една трета от проблемите, с които идват хората, са разводите, на второ място е ракът и другите тежки болести, а на трето – психическите разстройства.” Какво да отговориш на всички тези хора? Може би трябва да разберем, че силата на Църквата не е само в словото, но най-вече в нейната молитвена подкрепа.
Веднъж ме посети един мой състудент и когато си тръгваше ми каза: „Слушай! Ти посвети себе си на Бога, а аз се ожених. Имам много проблеми, а време за молитва нямам. Помоли се ти за мен”. Колко прекрасно е, когато човек поверява своя живот на църковната молитва, било то на литургическата по време на църковните служби, било на молитвата на отделни хора, молещи се в своите килии.
Там, където служа, ми се случи да срещна старци, в сърцата на които намерих съкровищница на Божията благодат. И ако някой бъде сполетян от тежка мъка и ме помоли да се моля за него, аз бързам при моите старци и ги моля за тяхното молитвено съпричастие и подкрепа. Осланям се повече на тяхната молитва, отколкото на своята. Добре би било да има повече такива хора. Те буквално „бомбардират” Божия престол със своите молитви и придават сила на нашите слаби опити да бъдем чути от Господа. Затова молитвеното пастирско служение стои много по-високо от пастирското служение със слово. Това не означава, че проповедта не е нужна – има време да се мълчи и време да се говори (Екл. 3:7).
Във всеки случай в Църквата у нас всичко е общо: общи са проблемите, общи са добродетелите, общи са греховете, обща е битката. Ние сме едно семейство. Днес аз загубих детето си, утре някой друг има проблеми в работата – всеки от нас среща по своя път трудности и се старае да се предаде на Божията воля, очаква от Бога разрешение на своя проблем. Понякога Господ изпраща решението чрез помисъл или чрез устата на нашите собствени деца, или чрез някой изобщо „нецърковен” човек, или пък дава някакъв вътрешен знак – понякога при четенето на Свещеното Писание. Ние не трябва да забравяме, че Господ просвещава и нашия духовен отец, особено тогава, когато ние се доверяваме повече на неговото ръководство, отколкото на своето мнение. Духовният отец трябва да бъде свещеник, за да може да служи, да се моли. Разбира се, важно е той да умее да предава всички проблеми на Бога и да е наистина „духовен”, а не просто „социален работник”, имащ „религиозно хоби”. Духовникът не е съветник и не е учител, който наставлява другите, не е и съдия, който произнася присъда. Духовникът е баща, който те приема в своите обятия; приятел, който споделя с теб твоето бреме; брат, прощаващ съгрешенията; той е тайноводител, който свещенотвори тайнството на душата. Той не е този, който има много знания, а онзи, който обича Бога като свой Отец и всеки човек – като Божие чедо. Духовникът притежава благодатта на свещенодействието, трябва само да пази този дар в себе си пламенен и действен. И ако постъпва така, Господ му дава много.
Ние, свещенослужителите сме само слуги и нищо повече. И щом разберем това, ние се превръщам в пътечка, по която крачи Бог. Ние ставаме изтривалка, в която изтрива нозете си Божия народ – тази изтривалка, която лежи пред входната врата – и ние вземаме върху себе си цялата кал, за да могат хората да влязат в храма чисти. Такова е нашето служение. Чудесно е, когато разбираме това и не се опитваме да поемем върху себе си нещо повече. Освен в случаите, когато Сам Господ ни призове на особено служение и ни подаде просвещение, но тогава действа Той Сам и ни прави свои помощници.
Душата на човека е толкова свещена! Духовникът се докосва до нея със същото благоговение, с което и до Светия Агнец по време на молитвата „Да внимаваме! Светинята е за светите!” – само с два пръста, т.е. стараейки се да допре Агнеца възможно най-малко, той Го въздига, поднася Го на Бога и го поставя обратно. Същото прави духовникът и с душата. Не нахлува в нея безцеремонно, разрушавайки и съкрушавайки я, но само леко я докосва, с това уважение и почит, което й прилича – нали тя е образ Божий – докосва я и отново я спуска върху дискоса1 на свободата и Божията милост. Както и в Божествената Литургия, така и тук свещенослужителят е призван да участва в претворяване: той приема човека разбит, раздробен на малки парченца от греха, съкрушен от изпитанията и го предава на Божията благодат. И тя го преобразява. Това именно е свещенодействието с човешката душа.
Както вече казахме в Църквата всичко е общо. В този контекст стават разбираеми и нашите отношения със светците, тяхното ходатайство. Нашите молитви към светците за застъпничеството им ни сближава с тях. И това не е нещо чисто формално: ние молим светците за застъпничество – те идват и се застъпват за нас – Бог изпълнява нашата молба. Бог не действа така. Бог действа не по молитвите на светците, а по нашите отношения с тях.
Тъй като искаме нашето спасение да бъде не само наше „достижение”, не само със собствените си немощни сили да се опитваме да го достигнем, ние се молим така: „Свети Божии угодници, молете Бога за нас” или с други думи: „Искаме да ни бъдете помощници в нашата борба; желаем вашите заслуги да имат значителна роля в нашата победа, защото вие сте наши по-големи братя и застъпници. Искаме заедно да участваме в делото на Църквата, което се извършва в нашия живот. Вие имате дръзновение пред Бога, вие сте Му благоугодили. Затова предвождайте ни, а ние ще ви следваме”. Такова е църковното съзнание.
Колко прекрасно е това – заедно със светците да търсиш и желаеш своето спасение! Колко прекрасно е, че нашето спасение не е достижение на всеки от нас поотделно, а дар на съвместната бран. Това е така благословено – Бог вижда нашето общо усърдие! Човек се бори, пада и съкрушава не сам – цялата войнстваща и тържествуваща Църква се вдига на битка заедно с него! Човек измолва благословение от своя духовник, от майка си, от приятелите, които го обичат, от светците, които имат дръзновение пред Бога! Размисляйки за това, изпадаш в трепет! Това не е просто някаква красива идея на човека, чужд на рационализма, а реално събитие.
Нещо повече, всеки вярващ, който се бори за спасение, има застъпничеството не само на светците, но и на своя Ангел Пазител. Това също не е абстрактна идея, а вяра и опитно познание за това, че Ангелът Пазител, споделящ с нас тежестта на духовната борба, винаги е до нас.
Освен това имаме и своя светец покровител, чието име носим. Всяка енория или храм, в който се молим, също има светец покровител. Често ние се обръщаме към тези Божии угодници, които особено почитаме, тъй като посещавайки светите места, свързани с тях, сме имали особени духовни преживявания. Това е много осезаемо при посещаването на местата, където са се подвизавали свети Нектарий Егински, преподобни Рафаил2 и други. Обръщаме се и към тези светци, чиито жития сме чели с особен душевен трепет. Велика сила има и благословението на нашите духовни отци.
Ние воюваме заедно. Свидетелство за нашата съборна борба е това, че тя се извършва въцърковено, от цялата църковна пълнота. В това е нашата сила. И Бог, виждайки общението на вярващите и светиите в лоното на Църквата, изменя Своите закони, променя Своите видими планове: Нашата съвместна битка Го умилява повече, отколкото словата на каквито и да било молитви.
Светците се молят за нас не само когато имаме трудности и изпитания, но и по време на нашите успехи. Ние сме заедно в изпитанията, затова и наградата е обща, следователно никой не се превъзнася и се ражда чувство за сладостно смирение.
Опитът на Църквата потвърждава всичко това. То не е теория, а жив опит. Църквата познава действеността на ходатайството на светците; знае с каква неотклонност и постоянство светците принасят нашите прошения пред Божия Престол. И Господ отговаря. Ако, разбира се, ние им поверяваме себе си, надяваме се на тяхното дръзновение пред Бога и ги молим за нашето спасение и за помощ в духовната борба.
За светците няма смърт. Те живеят вечно. Светците следят нашия живот. Те успяват да се отзоват навсякъде, по цялата вселена и пребивават вечно; светците не са ограничени от времето и пространството. Дарът на светците се дава на цялата пълнота на Църквата и на всички нас. Затова ние молим Бог да ни помилва по техните молитви.
Характерен пример намираме в книгата на авва Варсануфий3. Попитали аввата как Бог не се е разгневил на нас, живеещите в зло и неправди. Отговаряйки, старецът открива един удивителен факт. Той казва, че към Божия престол се възнасят, сливайки се, молитвите на трима свeти мъже: Иоан от Рим, Илия от Коринт и на още един мъж от Йерусалим (най-вероятно той имал пред вид самия себе си). Т.е. светият старец знаел откъде изхождат тези молитви и виждал, как те се сливат пред Бога, в резултат на което Господ върнал меча в ножницата си (срав. 1 Пар. 21:27).
Този пример образно показва каква сила имат молитвите на светците, както на тези, които живеят още тук, на земята, така и на тези, които вече са причислени към тържествуващата небесна Църква и са унаследили вечните блага, с които и ние желаем да се удостоим.
За да разберем, какво представлява чудото, трябва да го разглеждаме съборно,чрез цялата църковна пълнота.Чудото е удивително не защото се изцелява един болен човек, а защото то явява за всички Бога. Нека разгледаме това по-подробно.
Думата „чудо” в съвременното съзнание се асоциира с нещо потресаващо, впечатляващо, което нарушава природните закони, не е постижимо за нашия разум. За нас, чудо е това, което е необикновено и невероятно, като например възкресението на мъртви. Чудо наричаме също внезапното оздравяване на тежкоболен човек, когото лекарите вече са „отписали” и не дават никакви надежди и шансове за неговото изцеление. Или пък ако ние изпитваме непреодолими икономически трудности и се случва нещо, което по неочакван начин разрешава проблемите ни. Всичко това ние наричаме чудо.
Друга по-подходяща и по-изразителна дума за обозначаване на чудото, срещаща се в Писанието и по-пълно отразяваща църковното съзнание, е думата знамение. Знамението не е нещо, което облекчава нашия живот, а нещо, което явява Бога. Аз съм болен и изведнъж оздравявам. Само по себе си изцелението е само малка част от чудото, по-голямата част от чудото е знамението, т.е. това, че Бог ни се явява.
Например аз съм болен, болен е също и мой ближен. Изведнъж пред очите ми той по чудесен начин оздравява. Нима няма да бъда неизразимо радостен от това? Нима няма да благодаря на Бога, че е явил Себе Си и е изцелил болния? Или ще бъда опечален, че това не се е случило с мен? Нали все пак главното не е самото изцеление, а Божието явяване и присъствие. И все пак, кой от нас може да каже: „Нека по-добре да остана болен, но съзрял живото Божие присъствие в изцелението на моя ближен, отколкото да се изцеля аз сам, но нищо да не разбера”?
И така, знамението е нещо, което потвърждава Божието присъствие. Господ казва: „Лукав и прелюбодеен род иска личби; но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона” (Мат. 12:39). С други думи, народът търси знамения, но няма да му се даде знамението, което търси, а ще му бъде дадено само знамението, което ще даде Сам Господ – знамението на Неговото възкресение. Ние просим от светците помощ и изцеление. И разбира се, това не е лошо. Но може би това, от което наистина се нуждае душата ни не е тази външна, измамна страна на чудото – изцелението с вероятна неблагодарност към Бога от наша страна и забравяне на Неговото благодеяние, а опитното усещане на Божието присъствие. Именно това чувство за присъствието на Бога е знамението.
И така, чудото е удивително не защото един болен се изцелява, а защото то явява за всички Бога. Би било несправедливо, ако беше благосклонност на Бога само към един човек. Бог не постъпва така – едни да изцелява, а други дори да не чува. И ако се случи някакво чудо, дори само с един човек и само един път, всички ние ставаме причастни към факта на Божието явяване и лично участваме и преживяваме това чудо като наше собствено! И величието на чудото не е в самото изцеление, защото скоро ще дойде смъртта и ще ни отнеме дареното благодеяние, а в това, че Бог ни се явява. И лошо не е това да напуснем този свят, без да сме изпитали чудото върху себе си, но лошо е, ако не видим знамение, ако не изпитаме присъствието на Бога в самите нас.
Настоящият живот ни е даден не като изпитание, а като възможност. Възможност да срещнем Бога и да живеем с Него още сега. Царството Божие започва още тук и сега, а не когато очите ни се затворят за този свят. Тогава то само продължава. И така, „знамението” и „чудото” са видими знаци на Божието присъствие в този свят.
Да даде Бог всеки от нас да внесе своя влог в банката на Божието Царство. Лихвите там са много високи. Не трябва да се страхуваме от времето – парите ни няма да се обезценят, няма риск да ги изгубим, няма отсрочки. В Божието Царство го няма присъщото на нашия живот чувство на недоверие, подозрителност, вина. В него царства благословената свобода в Бога. Ние трябва да оживим Божието Царство в себе си още тук, намирайки се на земята, та всеки от нас да престане да бъде временен, а да стане вечен, да премине от земното към небесното измерение.
Бележки:
1. Дискос – свещен съсъд с формата на поднос, върху който по време на Литургията се полага Светия Агнец.
2. Свщмчк Рафаил архимандрит, свщмчк Николай дякон и мчца Ирина девица – приели мъченическа смърт през 1463 г. на о. Лесбос. Паметта им се чества на 9 април и също във вторника на Светлата седмица.
3. Преподобни Варсануфиий и Иоан „Ръководство за духовен живот”, въпрос 566.
Източник: Православие ру
