Смирението е основата на всички добродетели

Март 15, 2019 in Видео, Начална страница





Божественото смирение

Октомври 16, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница


Свети Йоан Лествичник събрал пустинните старци, за да му кажат какво означава смирението. Тогава всеки взел думата и със скромност и дълбочина изложил своя жизнен опит. Един казал, че смирение е да забравяш добрите си дела, да не ги помниш и да не се гордееш. Друг казал, че смирение е човек да счита себе си за най-последен и най-грешен от всички. Друг казал, че смирение е човек да има постоянно умилена и съкрушена душа и винаги да се отрича от своята воля. И други също казали важни и ценни неща. Богоносният преп. Йоан също казал безценни думи за смирението, които можем да получим от неговата неповторима книга „Лествица“. Авва Исаак Сириец постоянно споменава смирението в словата си: „Смирението е одеждата на Божеството, тъй като Синът и Слово Божие, Когато станал Човек, в него се облякъл, и общува с нас. И всеки човек, който го облече, истинно прилича на Него, Който слезе от Неговата височина и покри Собствената Си слава и величие със смирението”.

Св. Василий Велики казва: „Смиреномъдрие е човек да смята всички хора стоящи по-горе от него”. Св. Никодим Светогорец казва „Смиреното себепознание трябва да се почита повече от висотата на всички науки и стои по-горе от това да правим чудеса”.

Позволете ми да ви прочета един откъс от писмо на един младеж, което е показателно за душевното състояние на неспокойната и несмирена младеж от нашата епоха, която обаче търси избавление:

„За втори път се явявам на приемни изпити за университета и не влизам. Родителите ми се карат, братята ми ме осмиват, приятелите ми не ме утешават. Никъде не мога да намеря мир, суматохата ме подлудява. Не мога да чета вестник, списанията намирам за толкова профанни и телевизията бързо оставям. Мисля да се върна на село, но го намирам за трудно. Детските ми години, колкото и да бяха трудни, във всеки случай бяха красиви. Тежи ми много, изморявам се лесно, станал съм изнервен, роптая, обзема ме отегчение, монотонност, самота. Спомням си за Света Гора със сълзи. Най-вече простотата, благодатта и смирението на монасите”.

Колко младежи биха повторили с малка разлика този, ако не нещо друго, симпатичен глас? За всички тях Църквата има запазени места. Тя очаква, приканвайки към нейната пасхална трапеза, за да развесели всички. Нека се смирим искрено пред Господ, което е нашата първа стъпка, и оттам всичко е лесно. Разбира се, свети Диадох, епископ Фотикийски нарича смирението „труднопостижима добродетел“, защото навярно нерадението и склонността към лесен живот ни затруднява да започнем една духовна борба, която изисква мъжество за постоянни битки с нашето горделиво „его”.

Потъпкването на Божията воля от страна на първия човек на земята е акт на несмирен дух, на непослушание към бащинската заповед, на голяма гордост. Той поискал да стане Бог и загубил това, което бил. Последиците на падението му били болезнени и трагични, както за него самия, така и за човешкия род. Първосъздаденият човек внезапно понизил себе, станал чужд на Божието човеколюбие, защото се предал на тиранията на гордостта. Тук е началото на злините за света, болестта, която дяволът предал на човека. Той направил човека послушен непослушник, от смирен дързък, нагъл, безсрамен. Защото, според св. Йоан Лествичник, гордостта е отричане на Бога, причина за падения, източник на гняв, врата на лицемерието, доказателство за безплодие, корен на богохулството. Факт е, че първосъздадените хора не загубили Рая, защото съгрешили, а защото оправдали себе си. И оправданието има за извор гордостта. Ако човекът се смиряваше пред Бога, несъмнено неговият път щеше да бъде друг.

Пред неочакваната жестокост на Своето творение Преблагият Бог се принудил да стане строг. Изгонването от Рая, трудът, усилията, болката, скърбите и смъртта, които навлизат в живота на първосъздадените хора, имат за цел не отмъщение и наказание, а да помогнат, за да омекне каменното сърце и да се смири пред Бога бунтовният, въстаналият, грешният човек. И докато ни се струва, че трудностите могат да ни навредят, чрез тях обаче човекът се поправя, извлича духовна полза и повече се смирява, нещо, което е и най-благотворно за душата. Тук става явна Божията мъдрост и благост. Необходимо е да минем през изпитания, за да си помогнем. Съществува обаче и вероятност, – и за съжаление това не рядко се среща – да не се възползваме от скърбите и дори да се ожесточим още повече. Тогава, казва авва Исаак, скърбите ще станат силни и многобройни и от една скръб ще се предаваме на друга, докато се смирим, да познаем себе си, да почувстваме нашите грешки и да се изповядаме.

Истина е, братя мои, че всичко, което ни се случва в живота, не е случайно, не е далеч от погледа на Бога. Така, ако видите някой да ви обижда, да ви обвинява, да ви клевети, да ви унизява или да ви хули, не се гневете веднага на него. Потърсете във вас и ще видите да пониква копривата на гордостта. Бог ни изпраща хулителите, за да се вгледаме внимателно в себе си и да преварим злото, което пониква и се издува в нас. Така казват отците на Света Гора. Техният опит не може лесно да сбърка.

Пламенното подчинение на човека на Божията воля е съдържанието на смирението. Преуспяване на душата, според св. Василий Велики, е преуспяване в смирението. Познанието на богочестието означава познание на смирението. Смирението е подражание на Христос.

Нужно е да имам правилно съждение за себе си. Тоест да имаме благоразумие, за да не стигнем до безумие. Да знаем нашите възможности, мяра, немощ и безсилие. Славолюбивият, гонещият похвали, този, който обича ласкателствата, рекламите, първите места и почестите, постоянно страда и се терзае. Иска да е център на разговорите, да търсят мнението му, да има първата и последната дума. Видимо е неговото ментално смущение, високоумието го заблуждава, кара го да живее в нереален свят и понякога го изкарва вън от себе си. Факт е, че гордостта е начало на всички страшни душевни заболявания.

Тук трябва да подчертаем, че смирението е постоянно и трайно състояние на душата, което даже нараства с времето и се усъвършенства, изпитва се и се отсъжда от обстоятелствата и там се вижда чистотата и истинността му. Да не си мисли човек и никога да не се лъже, че понеже е направил една смирена постъпка или прави някакви смирени дела или има смирени помисли, значи е придобил и смирение в сърцето си.

В светотайнствената благодат на Църквата вярващият е призван да възприеме благодатта, не като просто украшение и някаква сила, а с цел да стигне до смирението, което ще го направи възприемчив за Божията благодат.

Също така е нужно човек да е достатъчно внимателен в това смирението му да не изпадне в опасното привидно смирение и заблудено смиренословие, които са прояви на наивния горделивец и лукавия себелюбец. Изобличенията изпитват нашето смирение. Смиреният човек скърби при похвалите, радва се на презрението и остава несмутен, когато го онеправдават. Но това съвършенство на смирението не се постига веднага, съществуват етапи и степени, които внимателно и търпеливо е призвана да измине всяка боголюбива душа, която копнее за своето спасение.

Нашите прояви явяват висотата на нашето състояние. Един човек, който лесно се гневи, дразни се, смущава се, страхува се, тревожи се, още е много далеч от нераздразнението, търпеливостта, несмутимостта, спокойствието и безстрашието на смирението. Самият ни живот трябва да свидетелства за живия Христос, за смирения и кротък, Който живее в нас. Тогава са излишни думите за смирението на многословните горделиви и недостойни християни, и привидното смирение на същите празни християни, което със сигурност е най-лошата форма на гордост, според св. Йоан Златоуст.

Тук е необходимо да подчертаем, че всички съвременни еретици като следовници на по-древни тям подобни демонстрират един много смирен и чист живот, който много естествено стои далеч от истинското смирение. Те имат за цел чрез тяхното нарочно привидно смирение – „за да ги видят човеците” – да увлекат и други в тяхното лъжеучение. Всички еретици през вековете под предлог на смиреномъдрие и строгост (акривия) не са направили нищо друго, освен да задоволят своя егоизъм. Същото правят и в наши дни неискрените тълкуватели на Божествените Писания.

Как обаче ще придобием блаженото смирение и как ще направим чувствителни нашите сърца, за да можем да го приемем? Нужно е директно да кажем, че трябва да отстраним нашата голяма вялост, да придобием вяра, надежда и доверие в Бога, да потърсим молитвите на светците, на всички онези, които са имали за свое трайно и сигурно притежание смирението и с дух на борбеност, разсъдителност и жертва да продължим напред.

Нека оставим отново да говорят вместо нас, неопитните, светите и богопросветени наши отци. Св. Василий Велики казва, че животът на Христос е най-доброто поучение на смирение. Също така урок по смирение предава на душата помненето на смъртта. Тогава, ще не ще, гордостта на смъртния и преходен преминаващ през този живот човек се снижава, смирява се.

Св. Йоан Златоуст, чийто живот според неговия тропар ни „показа висотата на смиреномъдрието”, смята изобличенията от другите за голямо добро за нашето духовно напредване. Също така помненето на греховете ни не ни оставя да се възгордеем. Според светия отец за смирението допринася и постът.

Преп. Ефрем Сириец в своите подвижнически слова посочва, че не само монасите към стареца си, но и всички към всички трябва да проявяват охотно послушание, което несъмнено води до смирение. Излишно е да кажем, че послушанието към всички не означава непослушание към Господ.

Св. Исаак Сириец посвещава много страници от своите съчинения на добродетелта на смирението. Наред с другите неща казва, че тази добродетел ще се придобие чрез доброволна нищета, скромност и отстъпчивост, общуване със смирени хора, помнене на греховете ни, с това да посещаваме и да прислужваме на болни и немощни. И когато с Божията помощ придобием смирението, няма да искаме да се отделим от него, защото неописуемо умиротворение ще обземе душата, бляскава чистота – ума и освобождаващо блаженство – целия ни живот.

Всички отци от пустинята са единодушни, че себеукоряването е един от най-добрите начини не само да стигнем до смирение, но и в това да го поддържаме. Но и тук е необходимо това да става с особено внимание и разсъдителност. Авва Марк казва, че „духовните човеци, дори когато ги онеправдават, себе си укоряват, защото смятат, че и те по-рано са съгрешили в нещо и (така е) по-добре, защото сега плащат за това”. Достоевски казва, че светът е зъл, защото аз съм лош. Нека повторим, че себеукоряването няма никаква връзка с безумното привидно смирение. Това има голямо значение. Защото според авва Варсануфий – себеукоряването е тайнствен, вътрешен и най-вече скришен труд, докато формалното смиренословие е външно и предизвиква тщеславие. Себеукоряването изцелява, а смиренословието (т.е. смирението на думи) разболява още повече болния.

Но защо да се изморяваме и да измъчваме себе си с всичко това, когато и нашата епоха ни затруднява толкова много и съществува и опасност да изпаднем в песимизъм, меланхолия и отвръщане от себе си и от Бога? Ето един въпрос, който лесно възниква в нашите съвременници. Има своето място. Ще отговорим кратко. Известно и сигурно е, че болката, която грехът ни даде, може да се изцели само чрез болката на аскезата (св. Максим Изповедник). Дори съвременни сериозни психолози отхвърлят директно този страх, казвайки, че човекът, който разпознава своите грешки и признава своите слабости и се опитва да се поправи, не може да бъде завладян от чувство за малоценност и песимизъм.

В житията на светците виждаме ясно силата на смирението. Св. Антоний Велики казва: „Видях всички мрежи на врага, прострени по земята, и с въздишка казах: кой може да ги избегне? И чух глас, който ми отговори: смиреномъдрието”. Св. Макарий претърпял демонско нападение, но не бил победен. Тръгвайки си, демонът му казал: Смирението ти ме победи!

Дело на смирението, главно дело е да бори страстите и техния подбудител – дявола. То бързо ще издигне и безсилния смирен човек, за да го свърже по-силно с Църквата, да го направи мирен, да го извиси и да го спаси. Там, където обитава смирението, според св. Йоан Лествичник – не съществува лицемерие, обвинение, лукавство, вражда, възразяване, непослушание и неподчинение, а само по въпросите на вярата. Смиреният е кротък, любезен, умиляващ се, милосърден, милостив, състрадателен, тих, търпелив, незлоблив, радостен, несмутим, бдителен, неуморим, безстрастен.

Основа на смирението, казва същият отец, е доброволната нищета, незабележимостта, скриването на мъдростта, неукрасеното говорене, скриването на благородния произход, отдалечаването от дързостта и на многословието. Той обяснява, че когато казваме нищета, имаме предвид човек да живее бедно и просто и в храната си и в дрехите си и във всичко, което използва. Скриването на мъдростта е човек да не се открива за похвала, че има много знания и добродетели. Неукрасеното говорене е да не иска да употребява изтънчени фрази и да не говори лицемерно. Скриване на благородния произход е да не се гордее, че произхожда от велики, благородни и бляскави предци и славен град. Много мъдрият св. Григорий Нисийски се грижил за животните в манастира на света Макрина. Светейшият патриарх Нифон имал за послушание в манастира Дионисиу грижата за обора.

Светецът-чудотворец на нашия век св. Нектарий Егински нощем тайно чистел в духовната семинария Ризариу, въпреки че бил неин директор. Отдалечаване от дръзкото говорене и на многословието означава човек да не дръзва да прави това, което му харесва, да не парадира със знания и богатства, не да говори много и излишни неща, а да се задоволява с малкото, умереното, необходимото. Душата се смирява лесно, когато човекът се научи да живее бедно. Също така показваме, че истински обичаме Бога, когато можем да имаме звания, но ги избягваме от любов към Христос. Много византийски императори, сърби, румънски и руски управници сменили царските корони със смирената монашеска схима.

В страшната Карулия, най-аскетическата местност на Света Гора, до наши дни живяха строги подвижници, които системно скриваха техния благороден произход и добродетел. Запознахме се по време на нашето първо – преди 15 години – посещение там, бидейки прости зрители на чуждо блаженство – с един монах. За да отидеш в неговата кирпичена килия, с ръждясали ламарини вместо покрив, трябваше да минеш през отвесни скали, държейки се за вериги. През зимата той мръзнеше и лятото изгаряше от жегата. За почерпка имаше някакви дългогодишни стафиди и за питие дъждовна вода, което ти предлагаше в ръждясали консервени кутии. Във всички околни каливи всичко беше вехто, изтъркано, старо. Подрасниците им дрипави, скуфиите с неразпознаваем цвят, ръцете им с мазоли.

По-горе катунакиотите, микраянанитите, агиовасилитите ти разказваха чудеса, с такава простота и оживление, и за смирението и себеотречението на техните строги старци. Там, допреди няколко години живели пустинниците Никон, Гавриил и Филарет. Филарет имаше за легло един сандък, за завивка едно платнище, за възглавница един камък. За да помня гроба си, казваше. Да не може да ме изкуши демонът. Един руски подвижник-затворник отваряше само когато му изсвирваше Филарет, който го снабдяваше със сухари и фасул. Докато изглеждаше немит от години, ръката му благоухаеше. Попитаха го:

- Как се качи тук горе?

- Света Богородица ме доведе, детето ми.

- Как се задържа сред тези скали?

- Света Богородица ти казах – отговори донякъде рязко…

Ако попиташ старите светогорци откъде са родом, ти отговарят – от тук. Защото не искат да си спомнят света и смятат за тяхно отечество самата Света Гора, където са се възродили. В една пещера на исихастката местност Керасия срещнахме друг монах, чието смирение ни удиви. Не искаше да говори, правеше се, че не знае да говори, че не чува, че не разбира. Ама и нищо да не казваше, само гледката на неговия мир, нестяжание, тактичност, чистота и любов бяха най-големия урок по смирение за нас. След като накрая искаше да ни даде хранителни продукти от малкото, които имаше, защото смяташе, че са много.

Този живот на отците от пустинята е шамар за недоволното и надменно свръхконсуматорско общество, което бурно е проникнало и в нашето отечество. Светогорските отци със спонтанност и блага строгост отхвърлят всичко фалшиво, всичко, което не пониква от смирението и не те прави причастен на Божията благодат.

В евангелската притча за митаря и фарисея виждаме двама човека под покрова на Бога, които представляват и изобразяват целия християнски свят. Те не излезли така, както влезли. Едно очаквахме и друго чухме. Преданият фарисей излязъл неоправдан. Малкият митар излязъл велик. Какви изненади само ни очакват…

Св. Василий Велики в словото си за смиреномъдрието казва, че митарят си тръгнал оневинен от Храма. Защото много пъти смиреномъдрието спасява и онзи, който много е съгрешил. И св. Йоан Златоуст продължава: Фарисеят поставил отпред неговата праведност, пости, милостиня. Митарят две смирени думи казал и оставил всичките си грехове. Бог не само чул думите му, но видял и помишлението, с което ги казвал, и след като го намерил за смирено и съкрушено, му състрадал и го помилвал. Митарят нито пари оставил, нито дълъг път извървял, нито посредници използвал, нито много време изразходвал, а само чрез смирението се удостоил с небесното царство.

Лукавството и лицемерието на фарисея го накарали да крие своите грехове и да огласява своите добродетели. Така всички го смятали за добродетелен и праведен. Митарят, чиято професия била да събира данъци, го смятали за грабител и тиран, и оттук за много грешен и несправедлив. Фарисеят, молейки се, не оставил някой, който да не осъди, освен себе си, и даже всичко, което постигнал, го смятал за негова придобивка, а не на Божията благодат. Така демонстрирал своята голяма гордост. Митарят с пълно съзнание за неговото безсилие показал своето смирение и това лесно се вижда от начина, по който застанал, както и от неговите думи. Така известният със своята праведност фарисей поради гордостта си бил осъден, а пък митарят, макар и грешен, поради неговото смиреномъдрие бил оправдан.

Истина е, че животът на смирения е тих, безгрижен и спокоен. Защото горделивият се безпокои случайно да бъде непочетен, да бъде неизтъкнат, да бъде нечут и се занимава постоянно с другите, за да ги иронизира, посрами и унижи. Там, където не намира подходяща почва, за да лидерства, да бъде ласкан и да обвинява, веднага се отдалечава възмутен и недоволен. Така хората лесно усещат горделивия и не го харесват и доближават. Напротив, смиреният е приятен и благодарен, на което и място и да седне. Радва се и когато с мярка говори и когато мълчи и когато му дават думата и когато му я вземат и когато благотвори и когато го благотворят, иска да бъде полезен и винаги е готов да помогне, радостен и благ. Според Никифор Теотокис и самите горделивци мразят горделивците и обичат смиреномъдрите. А Господ „се противи на горделивите, а на смирените дава благодат”.

Това, което фарисеят изразява в своята молитва, има чисто законнически характер. За него човешката личност е недостойна за внимание. Той радостен оглася на Бога и на хората своите постижения. Оглася своята нравствена ценност, която има „в излишък”. Неговото сърце, достойно за оплакване, остава празно откъм любов. Това, което прави, го прави напълно формално, по задължение и само за себе си. Ама любов без друга личност не съществува. Фарисейството накрая стига до ужасна безизходица. Не оставя човека да се освободи от себе си и да стигне до Христос.

Митарят е „бедният духом”. Самичко смирението му привлича Божията милост и доближава уютно прегръдката на Бога. Той има съзнание за своите грехове, което не иска да скрие – това чувство, и настоятелно търси спасителната намеса на Бога в неговия живот, Който не се забавя да го посети. Тръгва си от Храма оправдан. Затова, „нека избягаме от високомерието на фарисея и се научим на смирението на митаря”, както пеем в свещената химнология.

Разбирате колко по-различен би бил животът на хората, ако приемат светото смирение, колко различни биха били отношенията между съпрузите, колегите, учениците, гражданите. Смирението не би позволило да съществуват разпри, вражди, гняв, хули, смут, фракции и тези страшни войни. Би имало мир, съгласие, любов, покой. Тези добрини вкусва постоянно душата на смирения, тя винаги е утешена, предвкусва вечното блаженство.

Според св. Козма Етолийски: „Християнинът се нуждае от две криле, за да полети и да стигне до Рая: смирението и любовта”. Смирението не може да съществува без любовта и любовта без смирение. Същото казва и св. Йоан Лествичник: „Любовта и смирението са свещена двойка: едното издига душата, а другото държи здраво онези, които са се издигнали чрез любовта и не ги оставя да паднат.“

Но във всекидневния живот, където всички се опитват да ни експлоатират и да ни подчинят, дали е разумно в името на възхваляваното смирение да ги оставим да властват над нас? И тук е нужна голяма разсъдителност. Ето как отговарят светите отци. Авва Пимен казва „Човек, който живее с други хора, трябва да е като каменен стълб, да бъде хулен и да не се гневи, да бива прославян и да не се гордее”. Св. Ефрем Сириец казва: „Когато двама братя се карат, онзи, който се покае пръв и отстъпи, той ще вземе победния венец, но и вторият ще бъде увенчан доколкото не отхвърли предложението за сдобряване, а и той охотно се стреми към мир помежду им”. За това се подвизават и отците на Света Гора днес. Гледат кой пръв да каже „Благослови!”, т.е. ще поиска прошка, за да получи пръв венец. Гледат залеза на слънцето да не ги намери с тежест или тъга или горчивина в сърцето и правят поклон, разменяйки целувката на любовта съгласно библейския израз. Защото истина е, че колкото по-дълго остане страстта, толкова по-трудно се смирява човекът. Авва Марк казва: „Не ставай ученик на този, който хвали себе си, за да не се научиш да се възгордяваш вместо да бъдеш смиреномъдрен”. Това е пътят, който светците ни посочват, пътят, по който са ходили и той ги освети – пътят на търпението, търпеливостта, благодарението, смирението, любовта.

Имаше едно старче на Света Гора, самичко във високите планини, беше тежко болен и нямаше кой да му помогне. Той помоли Бога от сърце да му помогне, както се грижи за дивите зверове. Заради голямото му смирение Божията благодат веднага го посети. Безкрайни са светогорските разкази – стари и по-нови, в които се говори за сигурното спасение и помощ към много монаси заради тяхното неописуемо послушание и пламенно смирение.

Един старец казваше: „Монахът не се страхува да не падне, защото е долу, защото е смирен.“ И един друг, когато го попитаха, какво е монахът, свалил скуфията си я стъпкал. Смирението избавя човека от безброй заблуди. На един много смирен монах дяволът се явил като ангел на светлината и, за да го хвърли в гордост, му казал: Аз съм Архангел Гавриил и дойдох да те поздравя за твоята голяма добродетел! Виж – му отвърнал монахът – да нямаш грешка, защото аз живея в грях и затова не съм достоен да виждам Ангели. И демонът, както било естествено, изчезнал.

Гордостта те събаря и унизява, а смирението те въздига. Защото не забележителният, силният и находчивият е велик, а малкият, смиреният, безсилният, търпеливият, жертващият се за другите, който – както Бог прави – дава живота си за живота на другите.

В нашите несмирени дни, където доминират манията за власт, бягството от болката, славолюбието, егоизмът и безразличието, единството и мирът на Църквата се поклащат. Тогава враговете на истината се радват и вярващите скърбят. Ала „Църквата се поклаща, но не потъва”. Разбира се, оправдана е скръбта на вярващите за скандалите, разделенията и отстъпленията, които стават в Църквата. Но е неоправдан смутът, отслабването на вярата, неразумната борбеност и прекомерният фанатизъм. Защото всички тези страшни неща стават в Църквата по Божие допущение. Необходимо е търпеливо да ги претърпим. Христос не спи. Да не говорим необмислено. Св. Йоан Златоуст казва, че каквито сме ние, такива пастири имаме. Един блажен старец разглежда това в едно негово писмо: „Когато имахте добродетелен клирик в селото ви, не го почетохте, не се възползвахте от него, затова и Бог ви прати сега най-лошия, този, който заслужавате“ (св. Теофан Затворник). Един светогорец казваше „Чудо е как Православието през толкова бури можа да се задържи неуязвимо до днес (архим. Емилиян Симонопетритски)”. Не ние спасяваме Църквата, въпреки всякакви наши „интелигентни” намеси, а само тя ни спасява.

Сигурно всичко това, което става около нас, е един добър повод, за да се обърнем навътре в нас? Сигурно събарянето на враговете на истината трябва да е предшествано от събарянето на стената на срама на нашата гордост? Сигурно словото на проповедниците трябва да се обърне и към хората в Църквата, които след толкова години проповеди остават несмирени? Факт е, че Кормчия на кораба на Църквата е Христос. Нека Го оставим да продължи да ни управлява и да оставим нашите решения. Той допуска в Църквата Си буря и ураган, за да ни смири, и когато види, че целта е постигната, вдига вятъра и настъпва голяма затишие. Христос никога няма да остави Своето стадо да се клати в океаните на горчивата несигурност и мрачното съмнение.

В наши дни ужасно се е увеличил броят на ересите, защото гордостта изобилства. Човек лесно пада от истината в бездната на прелестта, стига да задоволи своя непокорен егоизъм, властолюбие и първенствуване, измамното желание за строгост и чистота. Затова трябва да опазим себе си първо от прелестта на богомерзкия зилотизъм, който изолира жертвата си от общността на Църквата и след това да внимаваме да не ни прелъстят и да не ни отдалечат от спасителното лоно на Църквата. Смирението е щит и оръжие срещу заговорниците против истината. Нека то ни съсредоточи в благодатта на божествените Тайнства, нека ни води до молитва и умиление.

В нашите действително есхатологични дни, където от мнозина се чуват много неща, нашата борба трябва да се насочи не към нашето собствено тълкувание на Писанията и на знаците на времената – нека оставим това дело на светите отци, които никога не говорили, както Сам Господ, за конкретни дати за настъпващия край на света – а към завоюването на обожаващото смирение. Господ няма да подири сметка от нас – защо не сме изтълкували трудните места от Откровението, а защо не сме осъществили добродетелта, която е мощно дело, осъществимо от всеки един.

Нека бъдем внимателни, но не постоянно безпокойни и изчислявайки години и времена, които Самият Господ не поиска да посочи от човеколюбие. Нека бъдем готови за изповедничество. Времената наистина са лукави. Както християните от първите християнски времена са се подвизавали да бъдат готови. Разбира се, всичко това, което се случва толкова често около нас, не са незначителни неща, а единственото, което имат да ни кажат, е да ни направят по-готови, по-смирени, по-разсъдителни, по-трезвени и въздържани.

Нека се отдадем на безмълвие и да оставим смиреномъдрието да ни поучи на своите свети тайни. Според св. Максим Изповедник смиреномъдрието е непрекъсната молитва с болка и сълзи. То винаги търси укрепване от Бога и не оставя човека да се „изхвърля” необмислено в неговата сила и мъдрост, нито да издига себе си и да се смята по-добър от другите, защото всичко това са болести на душата, чиято причина е гордостта.

Блаженият Теофан Затворник, който бил епископ и се оттеглил от своята катедра, за да живее в продължение на 28 години доброволно затворен в една килия на руската пустиня, пише: „Подвизавайте се да придобиете смирение. Смирението е благоухание Христово и одежда Христова. Заради него Бог всичко ще ни прости. Няма да изследва недостатъците, които е имала наша борба. Докато без смирение никоя аскеза няма да ни помогне. Чрез смиреномъдрието човек може да се спаси. Но без този билет няма да му позволят да влезе в Рая, който е пълен със смирени“.

Свети Серафим Саровски казва, че когато човек се опитва да има смирено сърце и мирен помисъл, тогава всички клопки на врага не действат. Защото където има мир на помислите, там Самият Бог почива. И на друго място очарователният обичен светец продължава: „Нека обикнем смиреномъдрието, за да видим Божията слава, защото където съществува смиреномъдрие, там струи Божията слава. Без светлина всичко е тъмно и без смиреномъдрие в човека не съществува нищо, освен мрак“.

Тази светлина на смирението се опитах да пренеса в сърцата ви от Атонската планина, на чиито връх има църква, посветена на Преображение Господне. На тази таворска светлина, където коленичили, като други Господни ученици, се покланят монасите, покрити с одеждата на смирението, за да просветли техните сърца. Ако нещо постигнах с тази беседа, благодарете на Господа на славата и светлината. Това е тайното послание на Света Гора за нейните многобройни поклонници и приятели – възприемането на смирения дух.

превод: Константин Константинов

 

За духовната борба в семейството

Декември 11, 2017 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Преп. старец Паисий казваше, че Бог се открива само на левенти. Нужно е геройство, за да затворим прозорците, чрез които идват изкушенията, както казва св. Никодим Светогорец, и да преодоляваме всекидневните „рифове” на живота.

 

Животът на хората в периода от раждането до смъртта на човека, както казва св. Йоан Златоуст, е една арена, където се борим да напреднем и да постигнем целта, за която сме създадени, която е само една – обожението, светостта, съвършенството по благодат и по причастност на Бога, да победим страстите и на тяхно място да поставим съответните добродетели. Както казва псалмопевецът – отклони се от зло и върши добро. Не е достатъчно човек да не върши зло, а трябва да върши и добро.

 

Ще отговаряме не само защо не сме съгрешили, а и защо не сме извършили доброто. И едно особено поле, в което човекът се бори, е бракът. Бракът според Църквата е Тайнство. Двама довчера непознати човека се срещат и биват благославяни от Църквата чрез благодатта на Светия Дух да съединят живота си и да станат (брачна) двойка. Има едно хубаво изображение върху една византийска монета, където бракът на императорите се венчава от Самия Христос. Ако Христос не е между мъжа и жената, тази връзка е пред рухване, няма да има трайност, или ще бъде една условна връзка, но няма да е истинна, автентична, жертвена, християнска. Бракът, казва св. Йоан Златоуст, този велик проповедник, който се занимавал много с проблемите на брака и правилното възпитание на децата, е пространство, където човекът се бори да има взаимно проникване, разбиране, уважение и зачитане. Но за да има тази отстъпчивост, състрадание, снизхождение, човекът трябва да има Самия Христос пред себе си. В противен случай, когато има помисли на мъст и въздаяние, тази връзка ще е в риск, ще има търкания, оплаквания, злочестия, задни помисли и няма да има благодатта, която е призвана да има едно християнско семейство.

 

Ще ми кажете, че говорим идеалистично и не живеем в света, за да знаем колко големи са проблемите. Старецът Паисий, който бе един подвижник, уединен от света, много пъти решаваше проблемите на семействата как? Беше следвал психология? Беше педагог? Беше психолог или психоаналитик? Несъмнено не. Той обаче имаше Божието просветление и благодат, хората отиваха при него и си тръгваха утешени и само един просветлен и очистен човек може да говори същностно и да облекчи болката, затрудненията, и други големи въпроси на хората.

 

Св. Йоан Златоуст казва, че основната цел на брака не е раждането на деца, а това как единият член ще помогне на другия, за да стигне до светост. Както целта на монашеството е бракът с Христос, така и целта на брака е същата – т.е. светостта. Светостта е осъществима, не е нещо непостижимо, нещо за малцина, за определени, които Бог е призвал. Светостта е за всички кръстени в св. купел. За всички вярващи православни. Това е нашата визия, завършек, вдъхновение, цел – как ще станем святи. И светците на Църквата не били само епископи, само клирици, само монаси, а и брачни хора, които живеели сред тези проблеми на света и определени пъти много по-големи от вашите, но въпреки това преодолели тези проблеми, тревоги, безпокойства със смирение, молитва, светотайнствен живот и доверие в Бога и постигнали тяхната цел. Светците на Църквата са едно богатство и непостижимо разнообразие, имаме светци от запад, от изток, млади, стари, учени и неуки, учители, от всякакви поколения, от всякакви възрасти, всякакви хора стигнали до Бога. Светците ни го показаха. Синаксарът е нашето огледало, тази поучителна книга, която ни помага да познаем себе си, да стигнем до себепознание и чрез себепознанието да напреднем към братопознание и към утвърдителното приемане на другия, на ближния, на брата, който и да е той. А чрез братопознанието ще стигнем до богопознание, както казват всички св. отци, дори най-строгите филокалийни, нептични и аскетични отци.

 

И така, първата цел на брака е светостта – как единият член ще помогне по най-добрия начин на другия, за да стигнат до Бога.

 

Плод на това единение, любов, взаимна отстъпчивост, послушание и взаимно уважение, проникване, разбира се, са децата. Не е достатъчно, както казва великият педагог и учител св. Йоан Златоуст, да родим деца, не е само раждането, но и доброто възпитание, т.е. да дадем възпитание, възпитание в Христос на нашите деца и сме длъжни да правим това независимо дали те чуват или не. Но ще спра да говоря донякъде идеалистично и теоретично и ще говоря още по-практично и просто.

 

Хората имат много проблеми с децата си, защото те не ги слушат, не ги приемат. Пубертетът е един много труден период. Детето, младият човек става мъж, момичето става жена, променят се чертите, гласът, изнервят се, репчат се, имат затруднения и в уроците. Не трябва да се страхуваме от тези неща, тези неестествени неща са по-скоро естествени неща и трябва да имаме повече снизходителност, повече обич, бих казал и повече нежност.

 

Една майка имала този проблем с детето си и. Тя казвала: „Ние сме едно много добро и християнско семейство, как може детето ни да ни излага в очите на нашите съседи и познати, и да бъде такова, каквото ние не искаме.“ Внимавайте – не я интересувало толкова много терзанието и затруднението на детето й, а какво ще кажат другите за тях. Това е откровен егоизъм. Не я интересувало, че детето изпитвало болка и се затруднявало в този труден период, а че се петняло тяхното име. Тя замислена отишла при стареца Порфирий, казала му проблема и очаквала, че старецът ще порицае детето и ще каже – не го ли е срам, толкова добри родители, а да се държи така! Старецът, след като помислил малко и очевидно се помолил, й отвърнал:

 

- Я да видя колената ти!

 

Тоест превърна ли проблема на детето си в молитва? Вижте, нека родителите не мислят, че ще спасят децата си. И ще кажа още нещо и не го смятайте за странно и крайно, нито духовниците ще спасят техните духовни чеда, нито учителите техните ученици, нито военачалниците техните войници. Христос ще спаси хората. Нито ние ще спасим и поправим Църквата – Христос я спасява. Нито имаме право да упражняваме власт над някого, нито родители над деца, нито духовниците над своите духовни чеда. Нямаме това право. Само Бог има това право и Той не го прави, а идва тихо и хлопа по вратата на сърцето ни и ако отворим, ще влезе, ако не отворим, не я насилва, Той не е диктатор, не е началник, не е военачалник, а Баща, Брат, обичлив, милостив, има неизказано милосърдие, Той е Себеблагост. Не приличаме на нашия Бог Баща.

 

Казват, че най-гръмката проповед на Света Гора е нейното мълчание; че най-добрата, най-ценната и хубава проповед на Света Богородица е нейното необятно мълчание. Много малко нейни думи са запазени. Света Богородица говорила със своето мълчание.

 

Не може съпрузите да се карат постоянно, да роптаят и да казват на децата – не се карайте! По-добре да са мирни, тихи, трезвени, търпеливи, и тази тяхна сериозност, стабилност, искреност ще се предава и без думи. Но ще ми кажете: отче, имаме толкова проблеми, ще играем театър да не видят децата? Аз не казвам това – а и най-строгите думи ги е казал Христос първо за лицемерите, след това за тези, които създават съблазън. Много тежки думи. Този, който съблазнява, да си сложи воденичен камък на шията и да се хвърли в морето. Помислете колко тежки думи! И ги е изрекла светата Христова уста. Ще поучим децата ни повече с нашия пример. И вярвам, че ще се съгласите, че особено в тази толкова трудна, странна и смутна епоха, както никога досега има нужда от този жив пример. Светът се умори от многото помпозни, блудкави, несъдържателни, изморителни думи, думи без отзвук. И децата ни имат харизма от Бога да различават автентичното, истинното, искреното. Децата, казва още Достоевски, трябва не само да ги поучаваме, а и да се поучим от тях – Христос го е казал – ако не станете като деца, няма да влезете в царството небесно. Тоест ние, старите да станем млади, да станем деца, как ще стане това? По дух. И какво е характерно за децата? – най-вече незлобието, караш му се и не след дълго те прегръща. Не остава хладно, не чака да ти отмъсти и да лицемери, а остава автентично и истинно. Децата имат дар от Бога да различават автентичното. Ще ги поучим с нашия пример. Ще ми кажете, ами ние водим определен начин на живот, толкова години, как ще се променим? Не съществуват безизходици в Православието. Не съществуват нерешими проблеми. Всички чрез Божията благодат се решават и поправят. Разбойникът в дванадесетия час, в последната секунда на живота си казал от дълбините на своята душа: „Боже, бъди милостив към мене” и влязъл пръв в царството небесно. В Църквата няма място за разочарование. Бихме казали, че всичко е позволено, освен отчаянието. В това състояние на отчаяние питаме – „отче, ние сме толкова години в Църквата, водихме децата ни на неделно училище, и сега пораснаха и водят нощен живот, живеят един живот, който не искаме, какво да правим?“

 

Света Моника, майката на бл. Августин, 14 години плакала за детето си, за неговото обръщане, 14 години плакала, върнала го обратно в Рим и му дала св. Писание и той станал човек на покаянието, кръстил се, станал епископ и светец и бил наречен син на сълзите. Сълзите на майка му го направили свят. Божията благодат минава по някои тайни пътечки и бразди, за които определени пъти не подозираме.

 

Преп. Теодор Сикеот бил син на блудница и станал свят. Имал много лошо наследие и възпитание, но го преодолял, имал изключително много възможности. Но както казва преп. старец Паисий Светогорец – има голямо значение възпитанието от първите години на детето. Той характерно казваше, както винаги говореше с очарователни примери – когато правим свещи и потапяме фитила в чистия восък, но вътре има малко вода, въпреки следващите потапяния, които уголемяват свещта – когато запалим свещта, тя цвърчи, защото има вода. Защото първото потапяне в свещта не е било добро. Обратно, ако първото потапяне е добро, свещта се запалва много добре и не създава проблеми. Тоест ако дадем добро възпитание на детето от началото, в пубертета, в ранните години, и малко да се отклони, ще се върне. Но ако не сме дали това първо добро възпитание, и домът е опустошен дом и не е здраво огнище, то ти казва: „Къде да се върна – вкъщи се карат, ругаят се от сутрин до вечер!“ Така сред болката, която имат, тя става още по-голяма и стигат до безизходиците на наркотиците, плътослужението и други пороци. Когато обаче знаят, че там има някой, който ги очаква, ще се върнат и даже в даден момент може да се трогнат от нещо, да се случи нещо и да се разтърсят и да си припомнят нещата от техните ранни години. Нито едно „Господи помилуй“ не остава напразно. Никое добро слово не губи своята ценност. Виждате, че житното зърно пада в нивата, потъва в земята, но оттам пониква цяло стебло. Понякога е нужно да минем през болки и тези болки ни изпитват, правят ни зрели и разкрасяват душевно.

 

Вярващият човек не бива да се разочарова, а винаги трябва да има надежда. Примерът има голямо значение, за да се върна към това, с което започнах. Простете, че ще спомена нещо лично. Израснах в Атина и бяхме шест братя и сестри. Майка ми имаше за духовник блажения отец Йероним Симонопетритски. В понеделник, сряда и петък тя самата не ядеше олио. В сряда и в петък ни даваше ядене с олио. На баща ми готвеше блажно ядене без никога да му се кара, да го затрудни, а проявяваше търпение. Така тя приготвяше три ястия и работеше. Сега баща ми стана по-добър от майка ми. С какво? С търпението й. Нека не бързаме в духовния живот, да не се тревожим. Духовният живот изисква търпение, трезвост. Една майка ми казваше в Атина:

 

- Отче, два месеца постоянно се моля с броеницата, но нито нетварна светлина, нищо не видях и я зарязах!

 

Ама ние, не 40 дни, а 40 години се молим и нищо не видяхме, но продължаваме.

 

Простете ми за това, което ще кажа, но то става и в християнски домове и въобще в църковните кръгове. Създава се впечатление за един лесен, безболезнен духовен живот, едно неохристиянство, където и „вълкът сит, и агнето цяло”. Не става така. Не можем да работим за двама господари – т.е. хем да водим светски, хем духовен живот. Това не означава, че този, който живее духовен живот, няма да има едно хубаво християнско семейство, няма да се отпусне малко. Св. Йоан Златоуст казва, че не виното е грях, а пиянството. Бог всичко е благословил. Всяко отклонение, прекаляване, пресищане – именно това допринася за греха. Първото чудо, което Христос направи, бе в Кана Галилейска на една сватба. И това чудо не било изцеление на някой болен, някой разслаблен, не било възкресяването на някой мъртвец, а какво било – радостта била помръкнала и Божията Майка Го помолила да направи първото Си чудо и да превърне водата във вино, за да се възпълни радостта на празнуващите. Християнският живот е радостен живот. Грешка е да го ограничаваме и стесняваме. Авва Исая, велик подвижник, дава едно определение: „Монах е този, който постоянно се радва. В известен смисъл християнин означава радостен човек, но не този, който се смее и говори шеги и вицове – обикновено тези, които ги казват, са проблемни хора, а радостен човек, по думите на авва Силуан, е който казва: „небето и земята да се съединят, не се боя.“ Към тази истинна радост сме призвани и тази радост сме призвани да живеем в семейството, с децата, с техните трудности.

 

Трудностите ни смиряват, правят ни по-красиви. Нека не се боим от трудностите. Понеже съм го писал, ще кажа, макар и да е нещо лично. Познах Бога сред болката. Бях забравил какво е това да си здрав човек. 30 години болести, кръвоизливи, висока температура и т.н. Но това дори най-малко усещане за Бога го получих сред болката, несгодата, сред докосването до смъртта. Не се бойте от затрудненията, това е посещение от Бога, благословение, милувка, там вярващият човек чувства милувката и дъха на Бога. Ние обаче искаме, както казахме, едно неохристиянство и смятаме, че това, което е лесно, то е прекрасното, и много пъти даваме това лошо възпитание и на децата ни. Например – казва бащата или учителят или клирикът на детето:

 

- В живота, детето ми, винаги да си пръв. Трябва да си пръв.

 

Това не е правилно. Трябва да вдъхновяваме децата не да са първи, а да са духовно здрави.

 

Аз сега искам да отида в Никозия – пеша ли ще ходя, с колело ли, с хеликоптер ли, с автобус, въпросът е да изляза оттук и да зная къде отивам. Сега дали в автобуса ще бъда на второ, трето или на последно място, това има малко значение. Въпросът е да имам цел, а не да изляза оттук и да не зная къде да отида. Също така духът на това погрешно възпитание ни внушава, че в живота няма да се разболеем, други ще се разболеят, няма да се затрудним, а другите ще се затруднят. И не го казваме, а го мислим – ние няма да умрем, а другите. Но това, както разбирате, е една много голяма грешка. Но така израстваме. Виждате тази година колко деца се явиха на приемните изпити. В Гърция са близо 100 000, а и повече. О тях 10 000 – 15 000 бяха приети, другите нима са непотребни? Ние обаче така се отнасяме към тях. Ама и те са добри деца. Не могат всички да станат учени, ще станат нещо друго. Понеже бащата не е станал лекар, трябва насила да направи детето си лекар? Ще ми кажете, че тази вечер не ви говоря изобщо духовни неща и коментирам всекидневието. Но как да говорим за духовните неща, когато се препъваме в тези основни неща и децата ни стават проекция на нашето его? И искаме децата ни да станат това, което ние не сме могли, дори когато не могат. Това е грешка. Бог не благославя тези сериозни грешки. Така терзаем другите, терзаем и себе си, защото не осъзнаваме тези неща.

 

Отците на Света Гора казват, че духовният живот е игричка. Мнозина смятат, че калугерският живот е тежък. Аз не съм съгласен с тях. Тежък е за този, който не обича. Ако човекът обича, не се изморява. Бденията на Света Гора достигат повече от 12 часа. Не се ли изморява монахът? Изморява се, но тази умора е приятна, той намира покой в умората. Духовният, християнският живот е хубав живот. И трябва да вдъхновим децата, но ще ги вдъхновим най-вече ако ние го живеем. Ако тези неща, които ви казвам, ги живея, докосват сърцето ви, но ако са израз на словоохотливост, нямат никакво въздействие и можете да вземете една книга и да ги прочетете и защо да ви уморявам с моето многословие.

 

Ние сме призвани да станем хора с опитни преживявания, с молитва. Делото на молитвата не се вижда, но това не означава, че не съществува. Нека помогнем на съпрузите и децата ни с молитвата, с това да възлагаме проблемите на Бога, Който несъмнено ще даде решения, много по-добри от нашите. Ако не търсим Бога, Бог какво да направи – ние отиваме с готови планове при Бога и искаме да ги благослови – не отиваме открити, както казва пророкът „говори, Господи, и Твоят раб слуша.“ Отиваме да ни благослови плановете, която сме подготвили, не отиваме открити да чуем Да и Не. Така не сме истинно послушни на Божията воля. Затова, докато толкова години сме в Църквата, сме в духовен застой. И виждаме християни, които не са радостни, търпеливи, снизходителни, а са коравосърдечни и изнервени. Както казват отците на Света Гора, тревогата е антихристиянско явление. Не може един истински християнин да има тревога. Това означава, че има егоизъм, че иска да наложи своето мнение, планове и когато това не стане, се изпълва с тежка и дълбока тревога (стрес), който го води до жестока самота.

 

Един монах, докато е сам, не страда от самота, а един човек в града, където тълпата ще го смаже, се чувства самотен сякаш е сам на планетата, защото самотата е явление, което зависи не от присъствието или отсъствието на хора, а от добра връзка с нашето аз, с нашия брат и с Бога. Да помолим Бог да ни даде това просветление и освещение и да помогнем и на себе си и на другите. Ще помагаме на другите с този жив пример. Много е важно това. Св. Силуан Атонски казва в своята молитва – „Боже мой, не ми давай друга радост, защото сърцето ми ще се пръсне от голяма радост.” Не ви казвам това, за да ви ентусиазирам, но това е едно истинно преживяване – към тези преживявания сме призвани, всички, образовани и необразовани, женени и неженени, всякакви хора, където и да са, не съществува географски монопол върху Бога. Света Гора се простира навсякъде. Бог е Същият и в Америка и в Австралия и в Кипър и в Гърция и навсякъде. Ти, Който си навсякъде и всичко изпълваш – с това да Го обикнем, да вдъхнови живота ни, да го облагодати; велик дар от Бог е здравето, семейството. Грешка е да недоволстваме, да ставаме схоластични във всичко и да не се радваме на тези велики Божии благословения. Папа Тихон Руски, старецът на старец Паисий, казваше: едно „Господи помилуй!” – 100 драхми. Едно „Слава Тебе, Боже!” – 1000 драхми. Нека станем хора на славословието – имаме толкова много причини да прославяме Бога, за неща, които мислим, че са самопонятни. Родихме се православни, докато други хора живеят в мрак и търсят да намерят Светлината. Ние имаме ключа към Рая в ръцете ни – или отваряме и влизаме, или се затваряме отвън. Имаме здраве, не мислете, че това е малко нещо. Когато го загубим, тогава разбираме скъпоценния Божий дар, имаме дом, имаме покрив, всяка минута умират 40 деца в света – има деца, които никога няма да пораснат – от глад. А ние се караме със съпругата ни, защото ни е сготвила безсолно ястие и животът ни се помрачава от някакви малки неща, защото обикновено проблемите ни не са много големи. Имаме много възможности, където можем да славим и да благодарим на Бога, а когато нещата не стават така, както ние искаме, нека си зададем въпроса да не би Бог да очаква да излезе нещо от това затруднение и така Той ще ни доведе до простор.

 

На великия византийски богослов св. Максим Изповедник му отсекли ръцете, за да не пише, това станало през периода на монотелитството, както и езика, за да не говори, но той не сменил правата вяра. Той казва, че неразумната наслада – т.е. всяка малка или голяма форма на грях, в която човек чувства доволство, е динената кора, която демонът ни поставя, за да си строшим главата – довела до страданието. В крайна сметка насладата е като рожковите от притчата за блудния син. Докато в началото са сладки, след това са стипчиви. Светият отец казва, че сега е нужно ново страдание, което е аскезата, приемането на автентичния аскетически дух, за да стигне до истинската наслада, която е състоянието на безстрастието, на благодатта и на благословението Божие.

 

С много прости думи, пазейки постите на Църквата, чрез черкуването ще помогнем на децата ни да постигнат този истинен живот, този хубав, благодатен живот, където за тази радост сме призвани на Божията трапеза. Старецът Паисий казва – „имам толкова радост, че мога да напълня много батерии и да ги използвам в случай на нужда.“ Ние имаме някаква малка скръб и не я понасяме. Тази радост не е нещо неосъществимо, за малцина и избрани, за аристокрацията на духа, а за всички, стига да сме смирени, да обикнем молитвата, покаянието. И една стъпка да направим, Бог десет ще направи, но трябва да направим тази първа и твърда стъпка, с която ще покажем, че искаме Бог да е Господар и да заема централно място в живота ни, а не да бъде в периферията и в случай на нужда. Семейството, казва св. Йоан Златоуст, е една арена, нужно е определени пъти да се правим на глупави, че не чуваме, че не виждаме, не защото не сме умни, не защото не можем да възразяваме, не защото не знаем да потърсим справедливост, а поради единството, поради любовта, поради мира и Бог ще ни благослови не за нашите претенции, а за нашите отстъпки. Бог ще ни благослови за нашето смирение, мълчание, затваряне в скришната стая на нашия дом.

 

Моля се и желая нашите светци, които са наши приятели, които никога не ни предават, да ни дадат това силно укрепване, да ни утешат, да ги направим застъпници пред Бога, но да спазим нашите обещания, за да не ги изложим пред Бога, както казва старец Емилиян Симонопетритски – „С това да обещаваме, че ще изпълним определени неща, но да не го правим, и те, милите, се излагат пред Божия трон.“

 

Когато децата не са послушни, нека проявяваме по-голямо послушание към нашия духовник и към Бога. И когато ни се репчат, нека се молим по-усърдно, и когато закъсняват, нека се доверяваме на Божията благодат и благословение и на Света Богородица.

 

Духовният живот е геройски живот, не е самодостатъчност, не е порядъчен живот, не е пиетизъм, не е формализъм. Нека оставим децата ни, съпруга ни, проблемите ни в ръцете на Бога. Както казах, не ние ще поправим света, Бог ще ни поправи, вразуми, ще ни вдъхнови. Майката на светите безсребреници – света Теопистия имала мъж езичник, не се отделила от него, но децата си направила светци. Съществуват тайни канали, по които действа благодатта и Светият Дух, за които определени пъти не подозираме. Бог ще ни спаси за това наше търпение. Не мислете, че човекът постига Божията воля с това да пише книги, да мисионерства в Африка и навсякъде, а с това да претърпим затруднението със съпругата, детето, което плаче, неговата болест, скръб. Всички тези изпитания не са безсмислени, не са случайни събития в живота ни, а са посещения на благодатта и ако имахме духовно зрение, постоянно бихме славословили Бога за това как чрез тези привидни трудности педагогически ни посещава и ни помага и укрепва.

 

превод: Константин Константинов

Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки

Юли 18, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Две хиляди години след идването на Христос в света Той остава непознат и светът има погрешна идея за Него. Това не оставя незасегнати и християнските общности. Съществува впечатлението, че Христос е просто един Бог сред боговете, Който сега обитава на небесата, много далеч от нас, че религията, която Той основа, е една хубава религия, навярно най-хубавата, и Неговото нравствено учение може да е строго, но е безупречно. Той, разбира се, е историческа личност, но несъмнено не е само това. Той е велик и значим Учител, светът бил облагодетелстван от Неговата проповед и Неговото присъствие било повратна точка в хода на историята, но дори това не е.

 

Иисус Христос, нашият Господ и Бог, Изкупителят и Спасителят, Богочовекът, второто лице на Пресвета Троица, „името, което е по-горе от всяко име”, „роденият от Отца без майка и от Майка без баща”, единосъщният и събезначалният с Отца, открилият се Бог Слово на Отца, Въплътилият се, Разпналият се, Възкръсналият и Възнеслият се е Пътят, Животът, Светлината, Истината, Възкресението. Христос е главно Животът на света. Той не е традиционалисткият, церемониалният, исторически и религиозен Бог, а моят Отец, моят Живот, Животът на човеците. Той е Този, Който обнови живота и оживотвори мъртвия човек. Той е Този, Който го сътвори и го следи нежно и постоянно, Създателят, Промислителят, Мъдрият.

 

Свързването на вярващия с Христос се постига не на едно интелектуално, емоционално и психологическо, а на реално равнище. Христос е състояние и начин, изражение и етос на живот. Вярващите днес отстоят от това усещане за живота, което е истинската връзка с живия Бог. За съжаление Христос не е център на нашия живот. Резервирано подхождаме към Него. Светотайнственият живот ще допринесе и ще укрепи това преживяване.

 

Чрез Тайнствата на светата Църква чувстваме присъствието на Бога в настоящето. Чрез Кръщението ставаме членове на едното и неразделно Тяло Христово. Обличаме се в одеждата на веселието, приемаме Самия Христос в една вечна връзка. Чрез Миропомазанието ставаме обиталище на Светия Дух. Така влизаме в една нова свята общност, на синовете Божии, приемаме нов живот. Това оживотворяване се обновява чрез светата Евхаристия.

 

Ядем и пием Тялото и Кръвта на Христос, недостойните и неблагодарните – най-великия дар на Бога за човечеството – като запас за вечен живот. Нашият живот съществува чрез това божествено ядене и пиене, на Заклания Агнец, от безкръвното свещенодействие.

 

За свързването на вярващия с Христос значително допринася и изучаването на Светото Писание и особено на Новия Завет, редовно и молитвено. Изучаване, което не просто образова, а преобразява душевно.

 

Христос не е добрият идеолог, а уникалният Богослов, Единственият, Който може да говори за небето, от което е слязъл. Христос не е успелият чудотворец, а Този, Който се заколва за живота на света. Христос не просто променя света, а го животвори. Християните не са членове на едно сдружение с права и задължения, привърженици на партия, безлична маса и несвободни хора, а синове Божии, поканени на небесната Трапеза, чието предвкусване ясно започва от този живот, както учат отците на Църквата.

 

Целият кръг от Господски празници за душата на вярващия не е някакво припомняне на едно старо събитие, а негово повторение и преживяване в дълбините на сърцето. Отците казват, че Христос обитава в сърцата на хората чрез вярата. Въплъщава се в нас, когато пазим Неговите заповеди. Разпва се, когато болката на аскезата огъва и изтребва страстите. Възкръсва, когато безстрастният човек „шества” в духовните съзерцания, възхождания и ликувания.

 

Христос дава на Своите приятели истинския живот. Далеч от Христос животът е мрачен, нерадостен, отчайващ. Двадесети век отминава, но животът се развива и галопира към нови космически завоевания, имаме удивително съкращаване на разстоянията и бързо осведомяване за случващото се в четирите точки на света, а човекът, повече от всеки друг път, е безпокоен, несигурен и тревожен. Ядрените, атомни и химически оръжия, тоталитарните режими, нещастни инцидентни с многобройни жертви и екологични катастрофи изплитат агонията на човека. Едновременно се наблюдава и голямо „духовно” движение с нови философски течения, политически теории, нови изражения на изкуството, културни прояви и разнообразни ереси. Но сигурно цялата тази съвременна криза би могла да стане повод за едно духовно възраждане? Сигурно утопията се намира в усилието на човека да свали небето на земята? Сигурно трагедията на нашата епоха съществува в доброволното невежество или дори в безсилието на вярата в съществуването на вечния живот? Сигурно чрез отчаянието и развалата е възможно да дойде привилегията на надеждата и процъфтяването на истинската радост? Ще се опитаме не да отговорим на тези трудни въпроси, а да се потопим в непресъхващия извор, от който може да дойде божествената помощ. Размисъл и подозрение за един друг начин на живот, който няма край.

 

Ще ви предам думите на един велик съвременен старец от Севера, който тръгнал от Света Гора. В една скорошна негова книга той пише, че след избухването на първата световна война „Моите младежки надежди и мечти рухнаха. Но същевременно едно ново виждане за света и неговото значение се появи пред мен. Близо до разрухата лека-полека замислих моето възраждане. Видях, че не съществува трагедия в Бога. Трагедията беше само в живота на хората, чиито поглед никога не надмина земните граници. Нито всички Негови терзания в света имали трагичен характер. Любовта на Христос, през цялото Му пребиваване тук между нас, бе едно страшно терзание” (архим. Софроний).

 

Христос в Неговия земен живот не спря да проявява търпение към неверието на нашата изопачена природа (Мат. 1:17), да се насълзява, както при гроба на Своя приятел Лазар (Мат. 11:35), да се огорчава, както с убийците на пророците – юдеи (Мат. 23:37), да е предълбоко наскърбен, както в Гетсимания (Мат. 26:38), участвайки напълно в човешката трагедия. Към тази паднала изтерзана природа Той се навежда, въздига я и й дарява мира (Йоан. 14:27), дръзновението (16:32-33), безстрашието (Мат. 10:28), любовта (Йоан 17:24) и вечния живот.

 

Настоятелният отказ на голяма част от човечеството да приеме Христос като единствен и истинен Бог го лишава от изкупителната светлина на вечния живот. Свободното следване и охотното причисляване с лика на Неговите ученици ни пренася отвъд мястото и времето на настоящото страдание и терзание, в приемането и предвкусването на незалязващата светлина.

 

Самоосъдени в затвора на егото на индивидуализма, здраво обезопасени в доволството на нашите идеи, нагласи, предпочитания и капризи, се изолираме от другите, към които Евангелието иска да бъдем винаги открити, благосклонни и благоразположени. Така сме безсилни да ги приемем и съответно да ги обикнем и да се помолим за тях. Защото чрез молитвата ще прогоним трагичната изолация, ще се съединим с другите, ще се срещнем с Христос.

 

Човекът започва да се нарича духовен от момента, в който се занимава съзнателно със себе си, започва да осъзнава греха в себе си, спира да любопитства за другите, покайва се и се моли. Това човек да види своето реално състояние несъмнено е резултат от силна воля, но и от мощна и крепка Божия помощ. Христос бърза към нас, за да ни помогне значително и плодотворно, доколкото продължаваме истинно да го искаме. Защото много пъти започваме нещо без да го довършваме. И в този случай опасността е близо, защото страхът от това какво ще срещнем, постоянната и твърда борба, която е необходима, за да се завърши делото, и изкушението, което внушава плахи помисли, са достатъчно големи пречки.

 

След като познаем себе си, ще познаем Бога. Тогава ще ни се открие лицето ни. Тогава, обичайки Бога, ще чувстваме постепенно величието на Неговата любов. Така Бог бива познат и така се открива; главно като любов. Бидейки просветлен от божествената любов, човекът пронизва пространството и времето несломим, безстрашен, радостен, преходящ през този свят, където го е грижа за целта на неговото пътуване – горното царство, без да презира настоящия живот, а му отдава само значението, което заслужава.

 

До това познание, както казахме, стигат всички души, които смирено се молят, с разсъдителност се подвизават и искрено се покайват. Христос не може да живее в тъмнина. Грехът е тъмнина. Нека не искаме да оправдаваме греховете си, защото наскърбяваме Бога и ставаме нарушители на Неговите заповеди. Христос ни оставя, ако го искаме, в нашия мрак, и във всеки случай винаги очаква покаянието.

 

Често т. нар. „нещастия” на живота, лична болест, обедняване, болест или смърт на сродни лица водят хората по-близо до Христос. Но също така се случва често и лесно Христос да бъде забравян, когато проблемът отмине. Това, както разбирате, най-малкото, е непочтено. Христос не е само за в случай на нужда. Ако човек не вземе решение за трайното пребиваване „до нозете на Иисус”, от Който ще се вдъхновява, той ще бъде завлечен от съвременните отчуждаващи течения, които настоятелно иска да ни отдалечат от Христос.

 

В един свят на измама, отчаяние, насилие и хули вече не е удобно да се чуват думи на любов, благородство и благодат. Утвърдени върху непоклатимия камък на Христовата вяра, ставаме силни и непобедими, приемайки като Негови чеда наследието на Неговата победа.

 

Отмина епохата на многото думи и днешният свят тревожно търси преживяването и примера. Много пъти мълчанието е най-гръмката проповед, след като била изречена от светите отци в пустинята. Една проповед без етоса и изражението на чистото духовно преживяване става изморителна, без последици и продължение. Затова множество млади хора извличат полза само от мълчанието, свещените последования или премерените думи на монасите на Света Гора. Един съвременен мъдрец казва следните много важни, както и забележителни слова: „Обичам Христос, но християните не ги обичам, защото не приличат на Христос” (Ганди). Мисля, че има право. Много пъти, повече от атеистите, ние очерняме името на Христос и предизвикваме с нашата непоследователност похулване на Неговото пресвято име. В житието на светия великомъченик Георги се казва, че другите войници, когато виждали лицето му, че блести от радост, казвали: „Тогава и ние да станем християни.“ Това било най-добрата проповед. Неговият чист живот. Някой бе казал, че християнин означава радостен (човек). Днешните християни стоят много далеч от тази истинска радост.

 

В настоящия изменчив свят, който вие познавате по-добре, защото живеете всекидневно в него, човекът бива завлечен, повлиян или притъпява съвестта си и прави постоянно нови компромиси, отстъпки и допускания в ума и сърцето си, които променят неговите православни еклесиологични критерии, автентичния православен етос, но и самите основни принципи на етиката. Вече и християните не се отличават. Толкова много неща човек чува, че вече не се озадачава и не реагира. И когато някой се откъсне от сплетните на света, бидейки притиснат и понесъл удари, стигне до вратата на църквата, търсейки, по-малко или повече искрено – милост, светлина, изцеление, изкупление и не намира вратаря там – това е трагично. И най-трагичното – когато го намери, да го намери неподготвен, изморен, занимаващ се с много други неща, бързащ, отлагащ, борещ се да се оправдае, за да се оттегли. Но пред Него той е връщащия се син Божий. Завършвам това отклонение, казвайки само нещо, което е казал един бележит лекар „Ако имахме добри духовници, нямаше да имаме нужда нито от психиатри, нито от психоаналитици”. (К. Юнг)

 

За Христос не съществува рана и заболяване, което да не се лекува. Каквато и да е историята и състоянието на всеки човек, той не трябва никога да пада духом. Ако ще да е роден в трудна епоха и неподходящи условия, ако ще от малък да го е съпровождала беднотия, ако ще да е израснал в невежество, да са се отнесли жестоко с него, ако ще да се е увлякъл в лесния живот, каквото и затруднение да е имал, нека се покае, Христос идва, попива тези неща и ги обновява. Видяхме това много пъти в монаси на Света Гора, чието покаяние ги доведе до „Градината на Света Богородица” по много пътечки и след тяхното обръщане нищо не напомняше предишния порок на греха, защото Божията благодат ги бе осенила.

 

В крайна сметка е много приятно и полезно умът на християнина да се напоява от помненето на Христос, тъй както монахът се опитва да живее. Така, всяко събитие от деня, каквато и форма да има, получава различен характер. И в приятните и неприятните неща нека казваме „Слава Тебе, Боже!“ Свети Йоан Златоуст издъхнал, молейки се на пода на една пуста църква, в изгнание в Армения, с думите: „Слава на Бога за всичко”.
Благословението на това постоянно помнене на Христос – охристовява човека. То действа по дивен начин и го кара да вижда, да докосва, да разбира и да тълкува света по различен начин. Християнинът преминава през този свят с уважение, търпение и любов, а не завоевателно, тиранично и сребролюбиво. Когато се отнасяш така към другите, това ти дава огромна свобода и уют. Душевният уют не е свързан с материалното благосъстояние. Често се срещат хора, които „имат всичко”, но им липсва спокойствието на сладкия сън, безстрашието на вярващия и просторът на простотата. Давайки своята първа мисъл, надежда и „планове” на Христос, без да се интересува толкова за това „какво ще кажат хората”, вярващият ще спечели умиротворението, което Христос дава на Своите истинни приятели.

 

Занимавайки се повече със себе си, и по-малко с другите, ще се избавим лесно от много грижи. Това естествено не означава, че няма да сме внимателни с другите, че не трябва да ни интересува дали ги скандализираме с нашите постъпки, и че нашата грижа и любов е идеална, но в никакъв случай не трябва да е изпълнена с тревога. Нашата любов няма да зависи от тяхната. Любовта на другите към нас не трябва да бъде даденост, за да явим нашата. Следователно сме призвани да въстанем за една духовна независимост, която ще бъде подчинена на православната традиция и естествено няма да има никаква връзка с никаква изолация. Навярно така не сме приятни за мнозина, но не това търсим. Ако искаме всички да ни хвалят, това означава, че не искаме похвалата на Христос. За да бъде целия свят наш, трябва да станем софисти, дипломати, ласкатели и политици, компромисни, отстъпчиви, отнасяйки се раболепно, т.е. недостойно – нещо, което нашата християнска идентичност не ни позволява.

 

Отказът от това не трябва да се счита за горделиво отношение, защото и в Преторията, когато слугата ударил Христос, Той поискал обяснение, докато на друго място казва да обръщаме и другата страна, когато ни бият. Също така на Голгота разделили дрехите Му, естествено не за да ги вземат Неговите разпинатели евреи като филакто, или само за да се изпълнят пророчествата Му, а за да ни посочи отношение и начин на живот. Христос имал един хитон, но бил ценен, изтъкан отгоре до долу, скъпоценен. Самият Христос ни поучава на нестяжание и простота, сериозност и достойнство. Един монах носеше расо, пълно с дупки, и един разсъдлив подвижник, който го видя, му каза „През дупките на расото ти виждам голямата ти гордост”. Духовният човек не се вижда в „добрите моменти” на неговото редовно черкуване и на задължителната му благотворителност, а през цялото денонощие. Нашата духовност се отсъжда във всеки един момент. Наше огледало е Христос, Неговото слово. Подражанието на Христос означава дълбоко задълбочаване в Неговото Евангелие, да се съпогребем и да съвъзкръснем с Него, украсени с евангелските добродетели. Нека не смесваме смирението със злочестието.

 

Като християни трябва да бъдем твърди, смели, благородни и прями. Ако благоугодим на Христос, нека не ни е грижа, дори ако светът ни смята за недостойни за неговата благосклонност и оценка. Но е почти сигурно, че ако благоугодим истински на Христос, няма да има сериозен човек, който да не оцени нашето отношение.

 

Разбира се, не е лесно човек да стигне до тази свобода. Нужна ни е отговорна борба, гореща молитва, редовен светотайнствен живот и съответно духовно общуване. Вярвам, че ще се съгласите, че лесно се влияем от атмосферата на нашите разговори и срещи. Естествено е в един лъжлив и измамен свят човек да се влияе. Хубаво е да придобием добри приятелства, които ще ни помогнат в часовете на тревога, тъга и скръб. Но най-добрата компания е приятелството с Христос, и то в часа на молитва. Той е Приятел, Който никога не предава и винаги Го предават.

 

Св. Йоан Златоуст още по-задълбочено казва в своето слово, че от леността произлиза порокът и от борбата добродетелта, че добрите хора стават по-добри, живеейки дори сред тези, които ги възпрепятстват да живеят правилно и дори се опитват да ги привлекат на своя страна. Христос оставил лукавите, за да станат добрите още по-добри. Печалбата идва не от лукавите, а от мъжеството на добрите. Затова нека нищо не ни сломява и от отрицателните неща да вземаме поводи за съкрушение и покаяние.

 

Мнозина, бидейки изморени от празнотата на света, търсят безизходица. Боят се или не познават Християнството? Боят се от борбата, за която говори Евангелието, и не познават изкупителната същност на Християнството, което не се познава и не се преживява безболезнено. Умората и леността на съвременните хора, тяхното незнание и прибързаност, за съжаление ги води до рецепти, идващи от друговерци, често до демонодвижими и лесни решения на гениални еретици, които са водени от коварните и опасни стихии на прелестта. Умножиха се ложите, джамиите, залите на протестантите -„харизматици” в нашето отечество. Земята на героите и светците, богатата на мъченици Гърция, се превърна в опасна странноприемница, което приютява всеки лукав човек, в името на някаква неясна свобода, която подкопава основите на народа и на Църквата, на нашата традиция и история. Приближавайки 2000 година, намираме Гърция неподготвена да посрещне ботуша на Европа. Христос остава непознат и за християните. Нужно е спешна повторна евангелизация и на християните. Нужна е борба.
Болката от борбата е необходим елемент. Болката в нашия живот съществува, за да изпилява каменните сърца, да смирява, да вразумява, да дава здраве на душата. Когато ние не допускаме болката, като аскеза, и не я претърпяваме, като болест или друг проблем, Христос идва вежливо и дава, колкото можем да понесем, всичко за наша полза.

 

Ако познавахме благотворната сила на болката, всички терзания на живота биха станали приемливи като изцелителни изпитания за душата. Никой краткотраен успех не може да донесе истински покой. Много хора днес нямат съответното духовно дръзновение, за да приемат, извървят аскетическия път на Евангелието. Това дръзновение ще бъде дадено само от Христос. Много пъти е необходимо да се отчаем от света, за да го победим, и да дойде свише надеждата за нашето спасение. Старец Лъв от манастира в Оптина казвал „Изкушенията не са по-силни от Божиите дарове.“ Чрез силата на името на нашия Спасител Иисус, Който ни укрепва, всичко е постижимо. За вярващия винаги важи следната истина: „Ако имаш болна вяра, и една прашинка ти се струва планина. Ако имаш силна вяра, можеш да вдигнеш и да преместиш всички планини на изкушенията.“
Много е прав блаженият старец, толкова много, че не е нужно да го казваме. Помним скорошно посещение в каливата ни на един преподавател по богословие, който свободно разви темата за ревизиране на Евангелието, за излишността на аскезата, за това, че животът на съвременния християнин в мегаполисите се задушава от самота, стрес, суматоха, вредните газове, умора и по някакъв начин това замества аскезата и вече изобщо не са нужни пости, дълги служби, поклони и бдения. Опитах се да проследя неговите думи и да внимавам, исках да го разбера, но забелязвах едно безочие и високомерие в думите му, не спрямо мене, а спрямо Божиите заповеди, спрямо Свещеното Предание, което с духовна разсъдителност постоянно и винаги говори за задължителната борба, естествено според мярката и съобразно условията на средата и с благословението на духовния отец.

 

Обръщайки главата към прозореца, видях килията, в която бе написано житието на свети Арсений Кападокийски, където неговият житиеписец (преп. старец Паисий) наред с другите неща пише: „Отец Арсений проповядваше Православието вярно чрез неговия православен живот. Стапяше в аскезата плътта си чрез неговата гореща любов към Бога и променяше душите чрез неговата божествена благодат. Вярваше и изцеляваше мнозина, вярващи и невярващи. Малко думи, много чудеса. Живееше много и криеше много. Под неговата твърда кора криеше неговия духовен сладък плод. Много строг отец към себе си, но и много нежен отец към неговите чеда. Не би ударил със закона, а с любочестието, със смисъла на закона. Като служител на Висшия не стъпваше на земята, и като съслужител блестеше в света.”

 

Ако се смирим истинно пред Христос, ще се освободим от страстите. Трябва да снизходим, за да възходим. Това „хвърляне” във въздуха е знак за доверие в Христос. Той е Този, Който ще дойде да ни извлече и издигне. Разочаровани от силните на земята, поставяме като Управник на нашия живот Христос, и животът получава друг ход и продължителност. Колкото по-болезнено е това възраждане и пътуване, което води до него, толкова по-богата е благодатта и благословението. Без скърби никой не може да влезе в един живот в Христос. Когато спрат изпитанията и дойде радостта от възкресението, тогава ще облажаваме характеризираните от нас дни на страдание като най-плодоносни.

 

Доста хора оправдават своето неверие или маловерие с присъствието на прекомерно или абсурдно страдание в света. Смятат го за отсъствие или немилосърдие на Бога. Смъртни случаи на пеленачета от глад или болест, корабокрушения на невинни хора, автомобилни катастрофи с жертви цели семейства и толкова други неща оставят хората в недоумение. Разбира се, само на един добронамерен човек може да се даде задоволителен отговор, зачитайки напълно историята на живота на човечеството, че Бог не се намесва тиранично, за да я преобърне. Бихме казали, че Бог не може да спаси тези, които изобщо не искат да се спасят, които съзнателно са Го отхвърлили.
Бог показва пътищата на погибелта и на спасението и оставя хората свободни. Бог не е съучастник в злото на света. Бог е Творец само на доброто. Резултатите на бунта, безочието, похулването и гордостта на човека показват този интензитет на злото, което завлича и невинни. Също така много пъти се случва, че зад външно страшното и необяснимото, внезапно връхлетялото нещастие се крие планът на Бога. А и зад „несправедливо“ както се наричат – загиналите и за тези около тях. Обикновено допускането на тези големи изпитания се дават за общо покаяние. Отвъд всички тези нещастни случаи Божият Промисъл никога не спира да действа. За вярващия всичко това са ясни и лесноразбираеми неща.

 

Иисус Христос позволява и допуска болката да дойде „до време“ в живота на човека и Той е Този, който я премахва и ни избавя от нея. Трайността на болката е аналогична със степента на покаянието. Христос Който изпитал болка кара да изпитваме болка и нас. Христос е пратеният да ни избави от болката. Великият свещен символ на неизразимата болка на Христос е Кръстът. Безчестното дърво, болезненото разпване, е станало извор на изцеление и изкупление, централният момент на проповедта, безумие за елините, съблазън за юдеите. Той дошъл да даде светлина и живот и хората предпочели мрака и се опитват да оправдаят тяхната позиция, хулейки Църквата и клира, за да оправдаят тяхната нравствена леност. Като гадаринците от Евангелието се преструват на любезни и умоляват Христос да ги подмине, оставяйки ги на тяхното мъртвешко спокойствие. И още по-лоши от тях, когато чрез измамната одежда на изкуството представят Спасителя Христос в часа на Неговата жертва за целия свят да има нечисти желания (Н. Казандзакис). Това е позор, нечестие и жалка постъпка.

 

Всички онези, които се опитват да обяснят всичко чрез ограничената логика, грешат, потъмняват образа на Бога, който имат в себе си, и се терзаят от тежката тревога на помислите, което носи изморителна досада. Същото си патят и окованиците на необузданата фантазия, които смятат себе си и за успели писатели. Христос, Който свърза божествената с човешката природа, Богочовекът, е Светлината (Йоан 7:17), Истината (Йоан 14:16), Любовта (Йоан 8:31), Мъдростта (1 Кор. 2:7), отговаря и дава решения. Паралогичните – неразумните отхвърлят свръхлогичния Христос. Оставят Го на Кръста и продължават да Го хулят с творби на „изкуството”.

 

Ужасно трагично е ставащото в света. Светът предпочита малките наслади и временните почести пред вечната слава. Какво ни прави толкова плахи и несмислени? Какво ни кара да се отричаме от една богата вечност заради една бедна мимолетност? Да сме малодушни и да пренебрегваме нашия божествен призив? Само непоклатимата вяра в Христос може да ни накара да победим светския дух. Пръв Христос победи света и Неговата победа е наша победа – без това да ни дава ни най-малко високомерие. Най-голямата победа е да победим греха. Не са малко подобни победители във „вчера и днес“ на Църквата. Трудът, който полагаме в тази война за постигането на победата, става незначителен, когато човек помисли, че се причислява към всички онези, които са влезли във вечното царство.

 

Христос често се връща отново в живота ни, ако потърсим това от Него и Му го позволим, главно като Лекар. Тези Негови посещения обикновено са лични и тайнствени. Христос никога не е вършил чудеса, за да впечатли и ентусиазира, зрелищно и публично. Повечето чудеса, които Господ извършил, са станали пред ограничен брой свидетели и в определени пъти само пред болния. Христос не желае да убеди властнически, да създаде шум и смут и възклицаващи следовници. Чудесата са знаци за Божията любов към страдащия човек, които се извършват в свещената атмосфера на вярата, мълчанието и безмълвието. Стават толкова чудеса всекидневно в живота, мнозина ги виждат и не ги виждат, мнозина ги чуват и не ги чуват, защото нямат очите и ушите на вярата. Други отново осмиват, съмняват се, подиграват, иронизират и се превъзнасят, жънейки плодовете на своето съмнение. Те продължават гонението на Христос от техния живот. Христос през целия Си живот бил преследван – свикнал е с гонението. И истинските християни били и са преследвани, непонятни, защото се чеда на Христос, които не са от този свят, и затова светът ни мрази.

 

Съществува едно психологическо тълкувание на смута, който се създава от онова множество хора, което хули Църквата и нейния Основател. Те ги атакуват, за да не бъдат те самите атакувани и изобличавани. Но гласът на съвестта никога не се успокоява така. И ако има заблудени представители на Църквата, това не означава, че ми е позволено да я напусна и да се отрека от Христос. Тъмните сили и еретиците се трудят системно за това – в това да раздуват скандали и да създават други. И тогава необмислените хора лесно ги следват.

 

Приятелят на истината и велик писател Достоевски пише: „Не съществува нищо по-благо, по-дълбоко, по-симпатично, по-логично, по-смело и по-съвършено от Христос… Ако някой ми докажеше, че Христос е далеч от истината и истината далеч от Христос, бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”. Приятелят на Достоевски, който е и велик богослов на нашия век – о. Юстин Попович продължава: „Без сладчайшия Господ Иисус е страшно и без смисъл в този кратковременен земен живот, в това необятно и безкрайно безсмъртие. Там, където е смъртта, не съществува реална радост. С други думи: където не присъства Христос, там не съществува истинска радост. Хората, сред делириума на греха, в опиянението от насладата на греха, обявяват като радост на живота техните безумни и низки постъпки. И наистина е безумие и низост всяко нещо, което отдалечава човека от Христос, всяко нещо, което не спомага за светостта и безсмъртието Христово”.

 

Блаженият старец Авакум Лавриот казваше: „Опразних себе си за Христос! Нямам нищо друго, освен Христос! Нищо друго, освен Христос и радостта. Бедността е красива, защото облекчава, улеснява. Човекът трябва да е празен, за да влезе Христос. Когато Христос е с мен, радостта е в мен…”.

 

Ученият монах Герасим Агиопавлит пише „Не намирам думи да благодаря на нашия Господ, Който ме избави от суетността на този свят, макар и до днес да не се сподобих да отвърна на това благодеяние на Пресветия Бог”.
Всекидневна мисъл на старец Атанасий Иверски беше „Какъв дар може да принесе човек на Христос за любовта Му към човека? И въобще как целият всемир може да благодари на Сина на Мария? Няма нищо достойно за Него, освен ако нямахме един друг Христос, подобен във всичко на Родения във Витлеем, Който цялото Творение да Му принесе”.

 

И св. Силуан Атонски пише: „Първата година от живота ми в манастира душата ми позна Господа в Светия Дух. Господ много ни обича. Научих това от Светия Дух, Който Господ ми даде по Своята велика милост. Остарях и се подготвям за смъртта, и заради людете пиша истината. Духът на Христос, Който Господ ми даде, иска всички да се спасят, за да познаят всички Бога. Господ на разбойника даде Рая; и на всеки грешник ще даде Рая. Аз бях по-лош от едно скверно псе поради моите грехове, но започнах да търся от Бога опрощение, но и Светия Дух, и в Светия Дух познах Бога. Виждаш ли каква е Божията любов към нас? И кой би описал това милосърдие? Братя мои, падам на колене и ви умолявам: вярвайте в Бога”.

 

Аз, нищият, просто пренасям светогорското богатство на един въпреки неговите премеждия жадуващ народ. Върша дълг на доброволен преносител и повтарям: без правилна антропология, без истинни междуличностни отношения няма да имаме правилно богословие, никога няма да станем христоцентрични, няма да се охристовим и няма да христословим.

 

Завършвам тези мисли с надежда за истинско повторно свързване с Христос, живота на света, живота на човеците. Вместо епилог приемете молитвата, която четем всеки ден на първия Час от богослужението:

 

„Христе, истинската светлина, която просвещава и освещава всеки човек, идващ на света, нека блесне върху нас светлината на лицето Ти, за да видим в нея непристъпната светлина. Управи нашите стъпки към изпълнение на Твоите заповеди, по молитвата на пречистата Твоя майка и на всички Твои светии. Амин.”

 

превод: К. Константинов

 

Не се страхувайте изобщо!

Септември 11, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Възраждането и обновяването на Света Гора след 1970 година, което започна с идването на духоносни старци – ученици на по-стари опитни старци, носители на исихастската традиция, привлече до тях мнозина жадуващи за добродетелна младежи, със свещени претенции за възвишено духовно напредване. Образованието не беше задължителен елемент, нито се смяташе за качество, просто показваше съзнателното следване на монашеския път. Те не последвали монашеството, защото се провалили в света, защото мразили света, защото нямали нещо по-добро, което да правят. Те вероятно биха могли да напреднат в света, но доброволно го оставили, желаейки по-висш духовен живот. Оттеглянето им във всеки случай накарало хората около тях да се замислят и по-късно това оказало добро въздействие.

 

Смятам, че се създаде автентичен монахолюбив и атонолюбив дух. Бяха основани сдружения на приятелите на Света Гора в Гърция и в чужбина. Но най-вече духовният живот бе повлиян от един автентичен църковен живот, далеч от сухата порядъчност на някои религиозни организации и морализма на някои консервативни пуритани. Хората научиха за броеницата. Не като филахто или талисман и украшение, а разбраха нейната цел. Тоест смирената молитва за изливането на Божията милост.

 

За създаването на този дух допринасят светогорските метоси, разпръснати по цялата гръцка земя, излизанията на духовници – изповедници, проповедници, певци, честни мощи и св. икони. Съвременни светогорски патерици се издават и преиздават. Така Света Гора заема предно място в обновяването на едно литургично, аскетическо и исихастко предание, което било достатъчно познато на верния народ и дълбоко вкоренено в сърцето му. Това движение на Света Гора към света беше вежливо и безшумно и такова трябва да остане. Светогорците никога не са искали да заменят, поправят или надминат който и да е пастир на Църквата. Света Гора никога не е имала някакво добре организирано мисионерско движение, никога не е създавало мисионерски и благотворителни ордени. Нейното мисионерство и благотворителност били много различни, но много значими. Те не били общи и абстрактни, а конкретни и лични.

 

Светогорците присъстват по целия Балкански полуостров и Русия през над хилядагодишна история на Света Гора. Свети и велики личности като св. Сава, първият архиепископ на Сърбия, на св. Евтимий, патриарх Търновски, св. Нифон, патриарх Константинополски, духовен обновител на Румъния, преп. Максим Грек, просветител на Русия и много други, тръгнали от светоносния Атон.

 

В периода на турското владичество тази светлина продължава да се разпространява сред поробения народ. Основаването на прочутата Атониада (атонско богословско училище) с бляскави преподаватели образовала множество ученици. Присъствието на осветени, просветлени и харизматични личности в свещения Атон допринесло за въодушевлението и покаянието на отреклите се от вярата и така се създал славният облак на новомъчениците. Книги, проповеди, обиколки на светогорци възпламенили вярата, прекъснали ислямизацията. Върховен представител е свещеномъченикът Козма Етолийски, значим, неуморим, прекрасен учител на народа на ромеите, завършил Атониадата, йеромонах от манастира Филотей, пророк и неуморим проповедник на истината.

 

Както казва един съвременен светогорски старец, обръщайки се към млади хора: „св. Козма излиза през епоха, в която бурята бушува и всичко е под заплаха (завоевателите потискат, пропагандаторите от Запад вилнеят, евреите плетат интриги, поробените се поддават; в различните области сменят вярата си), но той изобщо не се смущава. Като опитен капитан знае какво ще изхвърли в морето и какво ще задържи. Той говори просто, неизменно и спокойно: „Бих искал, братя мои, да се изкача на небето и да извикам, че Христос е истински Бог и живот на всички, но понеже не мога да правя това, обикалям от място на място и поучавам.” С целия си живот той им казвал: „Не се страхувайте изобщо! С вас съм. Аз съм най-малък и немощен. Не съм способен, не да ви уча, но дори да ви целуна нозете. Вие сте кръстени, миропомазани и всеки от вас е по-велик от целия свят. И аз ви говоря като брат, а не като учител. Моята работа е ваша работа, на нашата вяра, на нашия народ. . .” Той е авторитет и същински учител на хората. Затова не идва като авторитет и учител, а като малък и ученик. Той е смирен. Поставя себе си под всички. Той знае да говори, да почита другия, да организира. Да живее с разсъдителност. Да посреща неочакваното като познато. . . И всичко това за доброто на другия. Той е истински революционер, обновител на всичко.  Той съди богатия, който не дава на бедния. Организира безплатно образование. Уважава жената. Вижда, че я потискат. Той се явява реален неин защитник. Подтиква всички към любочестие. Той е ритор, педагог, проповедник, творец на словото, исихаст” (архим. Василий Иверски Гондикакис). Нима онази епоха не прилича на нашата? Нима светът (κόσμος) няма нужда от един нов Козма (Κοσμά), който с неговата кирка (κασμά) да разруши неговата грозота (ακοσμία)?

Нима новогръцката идентичност е смачкана и е угаснала не само вярата, но и всичко това, което наричаме гръко-православна традиция? Нима автентичните цивилизационни съставни елементи- етос, възпитание, добродетел, образование, вяра – днес са ненужни? Нима те не бяха истинските ценности, които създадоха единството, бодърстването и извисяването? Мултикултуризмът, глобализацията, сателитната телевизия неизбежно водят до нов и един единствен език, до ново цивилизационно и гражданско течение. Призвани сме не фаталистично, а реалистично и смело да посрещнем тези нови състояния. Вярвам, че можем, ако искаме. Нашият народ мина през много по-трудни тежки вихрушки и бури и издържа.

 

Смирено мисля, че Света Гора може да каже нещо спрямо всичко това. Света Гора не принадлежи изключително на нас, а съществува за всички. Там са живели хора от различни страни, с различни начини на живот, друг език и други традиции. Те обаче съжителствали чудесно за хиляда и повече години, признавайки взаимно другия. Съществува, както казахме, равенство, но това ни най-малко не означава заравняване. В Църквата особено почитаме своеобразността и уникалността на свещената човешка личност. Ти да се изморяваш, за да отморява другият, ти да се смиряваш, за да се възвеличаваш и да се радваш истински. Братство и свобода, смирение и любов. Тук се крие и една строгост, която не позволява постоянното пребиваване в това, което е безнравствено, привидно истинно, привидно благочестиво, непрозрачно.

 

На Света Гора постоянно се учиш. Не само всекидневно в литургични текстове и библейските и светоотечески четива, а и от изключителните архитектурни обекти – кули, фиали, чешми, камбанарии, удивителните изображения върху стенописи и икони, византийски и поствизантийски, излезли под сръчната четка на Панселинос, Теофанис и Джоржди, от безбройните творби-шедьоври от злато, мед, дърво, мрамор, плат, от писмените паметници, паметниците на словото – проза и поеза, поетично, химнографско и музикално слово. Изкуството те извисява и духовното четене те преобразява. Всичко истинно е диахронично и вечно.

 

На Света Гора се запознах със старци, които бяха станали като облажаваните от Господ деца. Простодушни, но не простовати, благи, но не наивни, неуки, но мъдри, строги подвижници с нежно слово, непознати на нас, които ни приеха добре сякаш дълги години ни познаваха. Те успяха до голяма степен да ни подтикнат към любочестие, да ни убедят, че никога не е позволено да говорим лъжи на себе си. Красиво е умът да слезе в сърцето. Рационализмът е хладен. Сантиментализмът определено е болен. Затова светите отци говоря за усърдното, търпеливо и настоятелно слизане на ума в сърцето.

 

Св. Григорий Палама, този истински велик светогорец, чиято постоянна молитва била „Господи, просветли моя мрак”, изяснява нещата и ги  формулира с точност: човекът не може да познае същността на Бога, но чрез аскезата, чистотата, молитвата и смиреността може да познае нетварните Божии енергии. Противникът на св. Григорий, Варлаам Калаврийски не приемал това. Той вярвал във философския и интелектуален подход към идеята за Бога. Същността на Бога е недостъпна, но Неговата нетварна енергия е причастима като благодат, светлина, мир и красота.

 

В православното предание не съществува разделение между праксис и теория, между монаси и миряни. Едно Евангелие съществува за всички. Ние жадувахме за истина и живот; никого не ужасяваме и не ограничаваме. Човекът е свободен до такава степен, че да се отрече от Бога. Църквата не е идеология, институция, религия, система. Тя е огромна прегръдка, която търпеливо и с голяма любов очаква да прегърне фарисеи, книжници, блудни синове, разбойници, блудници, да ги разцелува, да им изтрие сълзите. Да даваш възпитание на един млад човек означава ти да умреш, за да живее той. Безстрастният Христос пострадал за нас, страстните. Църквата не означава постоянни забрани, епитимии, наказания и заплахи, а е нежна майка, която естествено не слага сол в раните, а ги очиства със сълзи. Църквата не гали и не култивира страстите, а ги забелязва с болка и любов и умолява за тяхното доброволно изкореняване. Църквата не се интересува от малкото, а от цялото, тя не гледа да закърпи нещата „накъдето и да е”, днес да мине, а се грижи за реалното утрешно благоденствие и влизане в ликуването на безкрайната вечност.

 

Св. Григорий Палама оставил любимото атонско безмълвие, за да укрепи православните догмати и да увещае вярващите през 14 век; същата богодвижима постъпка направил и св. Козма Етолийски през 18 век, за да укрепи народа. В края на 18 век и началото на 19 век една значима група светогорци новоисихасти, които поддържали чистото православно неподправеното предание и иронично били наричани от техните противници Коливади, начело на която стояли светите Макарий Нотарас, Никодим Светогорец, Атанасий Париос, и Паисий Величковски и други  велики добродетелни въже, като самоизгнаници обходили главно егейските острови и основали манастири, пренесли светогорския типик и дух и повлияли значително върху народното благочестие. От коливадския дух били повлияните писателите А.  Пападиамантис, А. Мораитидис  и Ф. Контоглу. Свещенолепните коливади навреме и истинно прозрели опасността от навлизането на европейското просвещение в Гърция и чрез своите писания и поучения се борили за просветлението на сърцето, за поддържането на автентичното православно предание неподправено, като жив опит и истинска връзка с живия Бог.

 

Коливадите запазили цялостния православен етос. Те искали една скромна, смирена, аскетична, служеща, човеколюбива Църква, а не властнически надменна, богата, властваща и секуларизирана.  Искри от коливадския  дух съществуват в сърцата на гръцки народ.  Затова, когато млади хора идват в свещения Атон, в Градината на Света Богородица, те съзират това, за което копнеят: безмълвието, спокойствието, простота, умилението. Те участват в богослужението със сълзи.

 

Издаването на Добротолюбието през 1782 г. от коливадите св. Никодим и св. Макарий, което претърпяло много издания и преводи, било значим момент в новогръцката православна духовност и с право, оправдано и сполучливо характеризирало една епоха, която била наречена „филокалийно възраждане”. Когато Гърция влезе в европейската общност, най-големият френски вестник написа: „Днес в Европа влезе страната на Добротолюбието”. Какво прави днес тази страна на доброто-любието? Опровергава ни и ни кара заедно с поета Георгиос Сеферис да казваме: където и да отида, Гърция ме ранява!

 

Справедливо и вярно са казали, че Света Гора е най-вече това, което не се вижда. Затова тя не се фотографира, нито се преподава, а само се преживява. Нарекли са я крепостта на Православието, живата Византия, спасителен пояс и компас на православия етос, най-високата точка на земята. Света Гора е силен квас, мощно антитяло срещу валяка на глобализацията. Ние не сме анти-прогресивни, консервативни, роптаещи, фаталисти и подозрителни. Вярваме, че нашата традиция има живоносни елементи, които заслужава да се поддържат, за да разкрасят и осмислят живота. Света Гора се учи от, преживява и радва на тази традиция и желае да направи причастни и други, особено младите.

 

Света Гора е отворена врата на небето. Църквата е отворена врата. Православието е праводействие и  истинен живот. Нашата младеж с право е взискателна. Православната Църква, въпреки всякакви нейни човешки грешки,  задоволява взискателните духове. Света Гора бди. Когато нейната молитва престане, светът ще свърши.  Благодаря за внимателно изслушване. Бъдете всички щедро благословени!

 

превод от гръцки

 

Младите и Света Гора

Юли 22, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Намираме се в началото на 21 век, в една епоха – вярвам, ще се съгласите – на големи ревизии на познати стари житейски ценности, на големи промени на много равнища на знанието, които увличат човек в своето течение, често без той да съумее да се приспособи. Открития, изобретения, нови теории, нови нрави, нов дух, нова епоха. Всичко е ново, променено, модифицирано, пионерско, оригинално, невиждано досега. Не малко хора, не винаги възрастни, се връщат към традицията, към уроците на историята, към свещеното минало, към една невинна, чиста, мирна религиозност. Едно скорошно  проучване под заглавие „Религиозността  през 21 век”, посочва, че гърците са най-религиозните в Европа и заемат осмо място в света. Уточнява, че са проучили вярата на хората в свещеното и божественото независимо от честото посещение на богослужебните места. Има и едно място, където повече от хиляда години се поддържа редът на един и същ живот без много вълнения, премеждия, промени и изпитания; на един спокоен начин на живот, утвърден, неизменен, тих, изпитан, мирен, трезвен, красив.

 

Поетът, новелист и журналист Кристофър Мерил отишъл от САЩ в Сърбия като военен кореспондент, а оттам в Света Гора. В своята книга „Пътуване в Атон” той пише и искрено признава: „Бях стигнал до критична фаза от моя живот, в брака, работата, здравето, криза, която се опитах да преодолея чрез учението на една древна религия.  Така пътуването ми в Атон, записването на моите пътувания в света на православното монашество, е описание на едно много малко познато място на Запад, както и едно духовно съизмерване. Обходих полуострова от край до край, посетих и двадесетте манастира и десетки места, но не очаквах, че срещата ми с една чужда и едновременно близка традиция ще ме разтърси. Обаче Литургията, иконите, монасите, поклонниците, пейзажът и легендите, всичко това ускори нуждата да създам по-тясна връзка с Бога. . .”.

 

Всекидневно много хора от Гърция и чужбина започват своето пътуване към свещения Атон. Те са толкова много, че Св. Кинотис на Света Гора се принуди да ограничи броя на влизащите и желаещите посетители да трябва предварително да резервират място. Сред тълпите поклонници, които пристигат целогодишно, има много младежи. Младежи модерни, с много интереси, безпокойство, тревоги, проблеми и размисли. Те имат въпрос към архондаря, в началото са някак колебливи в храма, проследявайки богослужението от ранно утро, целувайки древните икони, честните мощи, ръката на досточтими старци, побелели в аскезата. Те си тръгват, ако не ентусиазирани, във всеки случай достатъчно замислени.  Не се забавят да се върнат отново. Сега се чувстват по-уютно, по-добре. Искат да разговарят за смисъла и целта на живота. Изповядват се. Срещата им с някой духоносен старец е важен момент в техния живот. „Един старец”, казва старецът Софроний Сахаров, „компенсира хиляди страници от книги”. Простотата, снизходителността, смиреността и искреността на старците обезоръжават младите.

 

Младите имат една харизма от Бога – да се въодушевяват от истината.  Дълбоко да ги привлича автентичното и истинното. Когато го намират, те му се покланят, следват го, независимо от техните евентуални отклонения. Поклонението на Света Гора, казваше един млад човек, било откровение на един аспект на Православието, който изобщо не познавал до днес, нито можел да си го представи. Очаровало го богослужението, спокойствието на монасите – не може случайно да седят в безмълвие в планините и да пазят стените. Начинът на живот на монасите го трогнал, без да може още много добре да си обясни причината за неговото трогване. „Нещо се прекърши в мен.” Той започнал да мисли и казваше, че Бог не е  толкова далечен, неземен, скрит, страшен и безмилостен.

 

Животът на монасите започва и завършва всеки ден в храма.  Храмът се намира в центъра на манастира, на скита, на килията, в живота на отците.  Със светлина само от кандилата и свещите с византийските песнопения, умилителните четения, „вечер, сутрин и обед” часове наред прави върху стасидиите с броеница те призовават Божията милост. Бденията често са всенощни, с пространни красиви песнопения,  които завършват в безкръвното божествено свещенодействие, където всички монаси се причастяват с пречистите Тайни.  Някога двама студенти в манастира Ставроникита за първи път в живота си останали цяла нощ  в храма. Когато бдението свършило и излезли на двора, за да отидат на общата трапеза, игуменът ги попитал:

 

-  Деца, как ви се видя бдението?

 

- Не ви ли тежи цяла нощ? – отговорили те с въпрос.

 

-  На вас не ви ли тежи толкова часове в дискотеката? – попитал повторно игуменът.

 

-  Ние се забавляваме – отговорили те.

 

- И ние се забавляваме – казал игуменът – развличаме се: това са нашите празненства. Чуйте, деца – продължил той. – Бебето какво прави девет месеца в утробата на майка си? Расте. Е, и ние растем в Църквата, някой път и без сами да го усещаме. . .

 

Литургията не свършва с възгласа „Молитвами святих отец наших. . .”. Тя продължава в килиите на монасите чрез живота в молитва, в постоянно събеседване с Бога – едно не толкова познато и любимо дело на света, невидимо, тайно, мълчаливо, но значимо, полезно и благотворно. Често се казва, че монасите донякъде са „професионално молещи се”. Те се молят и за тези, които не искат или не могат да се помолят. Монасите мълчат, защото имат приятен разговор с Бога. Само делото на молитвата остойностява тяхното бягство. Ако вярваме в съществуването на Бога и в Неговите слова, тогава молитвата на светците удължава благодатта и милостта на Преблагия Бог и това поддържа света, а не тежките въоръжения на суперсилите. От голяма стойност и значение е смиреното моление на монасите, дори светът да не го разбира.

 

Литургията категорично не завършва с възгласа „Молитвами святих отец наших”, нито спира в килията, а продължава в послушанията (на гръцки διακόνημα). Това означава дякония, служение – единият служи на другия и всички заедно на Бога. Няма висши и низши послушания. Игуменът е пръв между равни. Всички носят едно и също расо, което е служебната „престилка” на дяконията, а не одежда за отличаване от другите и за някаква, каквато и да е власт. Послушанията са годишни и могат да се подновят или ако има сериозна причина да се прекъснат. В един манастир ако си секретар или миеш чинии е все същото. Така не съществува конкуренция, стрес, смут. Поклонникът усеща, че Божието присъствие е в във всички аспекти на живота на общежитийния манастир – както в съборния храм, така и в килията, и в магерницата, и във фурната, и в гората и в складовите помещения  навсякъде и винаги.

 

Както казва един съвременен старец, поклонникът в един светогорски манастир не закъснява да констатира, че „монаси стават хора, които имат дълбокото усещане за осиновението от Бог Отец, където Бог даром им се дарява, не се преструват на нещо или някой, добродетелен или мъдър, а се подвизават неизменно да постигнат безгрижието, наивността на сърцето и доверието в Божия промисъл и покровителството на Пресветата Майка” (архим. Елисей Симонопетритски).

 

Познавахме един такъв безгрижен, прост, смирен старец, с голямо доверие в Христос и Пресвета Богородица. Той беше от Ризокарпасо от днешната окупирана от турците част на Кипър. Той дошъл на Света Гора, когато и тя била под турска власт. Почина преди 12 години (беседата е изнесена през 2006 г.) на 106 годишна възраст. Живя на Света Гора 80 години. Излезе от нея един или два пъти, за да отиде като поклонник в Йерусалим. 80 години не беше ял месо, 80 години не беше виждал жена. 80 години не беше ял готвена храна. Много здрав, с голямо въздържание, много умен, много благ. На 103 год. възраст се качи на покрива на килията да поправи керемидите. „Каквото поискам от Света Богородица, ми го праща” – казваше. „Имам нейната икона, на Икономиса (Икономка), и ме устройва Преблагословената. . . Ето, сега исках вода и ти дойде да ми донесеш.” Веднъж дойдоха двама приятели от Атина, млади хора, глави на семейство, и ме попитаха дали съществуват старци от Патерика и Добротолюбието. Съществуват – им казах и ги заведох при този старец монах: Йосиф Кипърски. Тогава беше на 105 години.  Беше легнал и се молеше с броеницата.

 

– Господата са от Атина – му казах – и дойдоха да вземат твоето благословение.

 

След като казаха две-три думи, им дадох знак да тръгваме. Тръгвайки, те казаха на стареца:

 

– Геронда, имаме много проблеми, молим ви да се молите (за нас)!

 

– Ще се моля – им отговори той – но за да се моля, искам пари.

 

Много се засрамих, обърках се, не знаех какво да кажа. Опитах се да оправдая ситуацията. Недоумявах защо прави това. Заведох ги при един свят човек и той да им иска пари, за да се помоли?  Той, който не знаеше много добре стойността на парите и не им отдаваше голямо значение. На другия ден, когато отидох да го видя, той ми каза:

 

– Отче Моисее, не ми води хора да ме почитат. Помолих Бог да ме почете в другия живот, не в този лъжлив (живот).

 

Аз се изумих. Той се засрами пред посетителите, искайки пари, които никога нямаше и никога не обикна, засрами и мен. Как да посмея да заведа повторно хора? Той развали представата за себе си като голям подвижник. Той разруши своята „фасада”. Кой от нас прави така? Той беше смирен и стоеше над скандализирането. Интересуваше го какво ще каже Бог за него, а не хората. Когато го казах на моите приятели, те останаха безгласни. . .

 

Една от причините да стана монах на Света Гора са тези простодушни старчета. Направиха ми голямо впечатление, когато като млад отидох за първи път преди 35 години.  Тяхната невинност, неподправен етос, хубаво изражение, въобще простотата, топлината на вярата, търпението, пълното оставяне в Божиите ръце, на Богородичния покров. Тяхното мълчаливо и скромно присъствие винаги бе достойно за удивление.  Не говореха много. Не искаха много.  Не се скандализираха лесно. Мнозина получиха утеха от тези блажени старци. Те бяха пуснали здрава котва върху атонските брегове и никаква вълна не ги смущаваше и дразнеше. Те проявяваха огромно разбиране към нас, младите. Колкото повече ги познавахме, толкова повече и ние ги уважавахме. Оценявахме големите трудности, през които бяха минали.

 

превод от гръцки

 

Децата разбират най-добре езика на любовта и смирението

Юни 26, 2015 in Начална страница, Семейство

 

Превъзходният педагог св. Никодим Светогорец, противопоставяйки се на атеистичнотно европейско просвещение в неговото слово „За доброто възпитание на децата”, наред с други неща, пише какво да казват учителите на завършващите ученици „Да обичате вашите родители и учители докрай, по дълг и както повелява божественият Закон, с голямо уважение. На бедните, голите и тези в тъмница, според евангелския глас, да оказвате милостиня. Немощните и болните да посещавате и да им помагате. Странниците във вашите домове да въвеждате. Тези в нужда да изпреварвате и да им помагате. Просто винаги да обичате всички хора (като Божие творение) като вашето аз, и да желаете доброто на всеки един, както на вярващите, така и на невярващите.” Св. Никодим Светогорец не говори за едно безболезнено благородство, за един хуманизъм без цена, за един добър и усмихнат антропизъм, а за евангелската себежертва, която светците на нашата Църква са ни предали със слово и дело. Днес съществува едно хуманистично разглеждане на живота. Казват да станем просто добри хора. Това всичко го казват. Православната Църква обаче ни призовава не просто да станем добри, а облагодатени, „участници в божественото естество”, да се покаем, да се смирим. Светът на новото време смята човека за утвърден, само когато той е икономически силен, независим, властимащ.

 

Възпитанието на децата трябва да има за първоначална цел формирането на характера. Детето се нуждае от образци. Трябва да  разглеждаме детето, както и естествено всеки човек, като психосоматична битийност и цялост, като икона на Бога. Църквата дава средствата за очистването и усъвършенстването на човека, за да стане той духовен, т.е. духоносен, просветлен от благодатта на Светия Дух -а не интелектуалец или псевдоинтелектуалец -   охристовен и оцърковен вярващ човек. Някои псевдоинтелектуалци днес искат да премахнат часа по вероучение от училищата и да го заменят с религиознание. Същите псевдоинтелектуалци смятат за расизъм любовта към отечеството, знамето и историята. Нашите деца не трябва да се срамуват от тяхната националност и православна вяра, която ще ги накара да обичат и уважават чужденците, както и те – нас.

 

Родителите трябва да отглеждат своите деца в тези трудни времена с мощно противопоставяне срещу озападнения живот, срещу лесния живот, който отчуждава младежта. Родителите и учителите носят отговорност за възпитанието, което дават на децата, чрез което ще ги накарат да обикнат богатата местна култура, духовност и святост. Нужно е също така да видим и нашето отношение, състояние, изражение и етос  в Църквата. Някои християни се подвизават неправославно, по един погрешен начин – както мислят те, както им харесва на тях, както им е удобно. Не е така. Не можем да избираме по наш избор някои добродетели и други да оставяме; да избираме само това, което се вижда и забелязва от другите, „чашата отвън”, а в нас да се мътят неудовлетворени страсти, нечестиви похоти, злоба към тези, които съгрешават, високомерие и себелюбие. Християни, които се черкуват редовно, посещават  проповед след проповед години наред, десетилетия, но не са се покаяли искрено, а лицемерят, притворни са и имат големи вътрешни празноти, без да вкусват сладките плодове на неизчерпаемата божествена благодат.

 

Детето не иска само пари, а и милувка, не иска само дрехи, обувки и шоколади, но и благи думи, да се укрепи, да получи сила, да се утеши, да се зарадва неговото сърчице. Днес родителите обикновено се интересуват повече от тяхното изхранване и светско образование.  Чужди езици, музика, танци, гимнастика, борба, фехтовка, бокс, футбол.  Детето постоянно е ангажирано, бомбардирано от знания и картини, новини и реклами.  Отрано е достатъчно уморено. Не казвам, че не е нужно обучение, но е известно, че прекаляването винаги е опасно. Родителите трябва да бъдат и педагози и катехизатори на своите деца. Както хубаво се казва „в духовната криза на нашите времена децата ще бъдат спечелени, ако техните родители с голяма чувствителност и старание ги възпитават с ревността на катехизатор и с отговорността на съзнателен учител. Родителите трябва да бъдат за своите деца първият катехизатор и първият техен учител. Също така  в усмивката на своя баща детето ще различава любовта на Небесния Отец и в нежността на майка му  пламенната любов на Света Богородица, Майката на всички вярващи”. (митрополит Емилиян Силиврийски).

 

Ние обожаваме нашето дете и то се радва и чувства, че и то е ценно в света. Играем си с него, наблюдаваме неговите движения, гледаме го и неговото личице блести и свети.  Чува ни да говорим и  един ден и то говори само. Ние се молим и така оказваме влияние върху него и то се развива в свята атмосфера. Достатъчно е само това, че ни вижда да се молим. Св. Григорий Нисийски казва, че всяко смущение между съпрузите в периода на бременността на майката оказва въздействие върху душата на детето, което ще се роди, а колко повече в младенческата и детската възраст. Детето има нужда и от духовна храна, която, когато отсъства, то отпада и чезне, прави грешки, не расте по нормален и красив начин.

 

Попитах веднъж едно дете, което още не беше тръгнало на училище – за да завържем разговор: „ какъв ще станеш, когато пораснеш?”, а то ми отговори „това, което докарва повече пари!” Изумих се, искрено го казвам,  загубих ума и дума. Какво е виновно това дете? Така е чуло, така е научило, това казва.  Това дете има за мечта придобиването на много пари. Това е целта на неговия живот. За това живее. Само това го интересува. Чува родителите си да говорят постоянно за пари, неговите братя, приятели, съседи, роднини. Това е модерно. За  щастие се смята икономическото благоденствие, богатството, консумацията. Св. Василий Велики казва, че целта на човека е да се уподоби на Бога, доколкото това е възможно.  Св. Йоан Златоуст казва на родителите: отхрани един подвижник за Христос и го научи като човек от света от малък да бъде благочестив.

 

Св. Йоан Златоуст не смята за образование многоучеността и сухото предаване на външни знания, а благочестието, благоговението и приемането на святост. Той дава предимство на отговорното отношение на родителите и на учителите, на тези, които най-вече дават възпитанието, а не на неопитността на децата. Светите отци говорят мъдро за разсъдливостта, която е нужна при предаването на възпитание съобразно възрастта на всеки отделен човек. Не всички могат всичко.  Не всичко е за всичко по един и същ начин. Те отдават голямо значение на жизнеността на думите на педагозите, които трябва да внимават, за да не  бъдат обвинени в мъдрата народна поговорка „Учителю, ти, който поучаваше, но закона не пазеше!” Същият светец често казва, това, че примерът на родителите към децата е всичко.  Начинът на разговаряне тук ще повлияе на децата. Ако съпругът обижда, проявява агресия, хули съпругата си, и обратно, децата се нараняват, но и свикват да се държат така.  Уважението, любовта, послушанието по-лесно биват вдъхновявани и трудно се преподават чрез  сухи слова. Едно е човек да прави това, което му казват от страх, дисциплина, принуждение и задължение, и много по-различно да предпочита волята на другия от любов.  В уроците, в игрите, в състезанията децата от малки трябва да се научат, че благата се придобиват с труд, усилие, борба, упражнение, търпение и упоритост. Затова не е правилно да им представяме всичко за лесно. Добро е да се научат да полагат усилия, да търсят помощта на другия, да се смиряват, да имат собствени стремежи, да излизат от индивидуализма, егоизма и себелюбието. Детето ще научи, че родителят се съпротивлява срещу болестта, скръбта, затруднението, лишението и ще постъпи по същия начин.

 

Св. Йоан Златоуст също така казва, че за наказание е достатъчно едно укоряване със строг поглед или с разговор. Насилието, гневът, яростта са грехове и злото няма да доведе до добро.  Поучението трябва да провокира въпроси в учениците, които не трябва да са пасивни и безволеви същества, а да съучастват активно в хубавото пътуване на учебния процес. Добрият учител повдига духа на слушателите си, кара ги да изследват, да задават въпроси, да придобият нещо чрез тяхното лично търсене, инициатива и упражнение и тогава това, което придобият, ще го пазят по-добре и по-старателно. Цялото това усилие трябва да води до придобиване и преживяване на истината. Св. Григорий Богослов казва, че проливният дъжд е по-малко полезен от тихия дъжд, защото първият издълбава земята и завлича почвата, докато вторият напоява земята благотворно и я прави плодотворна и  плодоносна.

 

Така прибързаният и преситен учебен процес няма да донесе очакваните плодове. Св. Василий Велики казва, че възпитателят не трябва да бърза с наказанието,  а да помисли много дали да накаже, и не да наказва тежко за  най-малкото нещо. Той казва точно „ако душата се изцелява чрез наказанието, то наказанието не е за всеки, както и лечението”. Св. Йоан Златоуст смята, че любочестието, състрадателността, внимателната похвала и справедливото нравствено въздаяние действа по-благотворно, казвайки: „Този, който е постигнал успех, ако бъде похвален, ще има по-силно желание за нещо по-добро – но с внимание и  със справедлива мяра.”

 

Родителите имат нужда от баланса на смирението, простотата, мярката, разсъдливостта. Големият натиск, дори да е за добро, няма да се окаже за добро. Честите изрази като „детето ми, винаги трябва да си пръв”, „никога да не ни засрамиш, детенцето ни” , „да спечелиш добро име в обществото” изглеждат добри, но не са. Те не съдържат толкова здраво превъзходство, благородство на свободата и вежливо достойнство, колкото неотстъпчивост, голяма самоувереност, голяма идея за себе си. Бидейки притискани, децата реагират, защото са изморени и възмутени и отритват всичко.

 

Съществува любов и любов. Свещена, свята, жертвена, смирена любов. Като и болна, емоционална, егоистична, изключваща другите, завиждаща любов.  Когато любовта на родителите към децата е патологична, прекомерна, тя превръща децата в техни аксесоари, което ще обърква тяхното поведение и ще ги настрои отрицателно към тях. Нека не замайваме децата с многословия, постоянно едно и също и да ги изморяваме. Нека говорим по-малко и да вършим повече. Ние ще им помогнем по-добре с нашия пример и молитва. Нашата молитва ще говори директно в техните сърца. Бог ще им говори и след това те ще ни говорят нежно, покайно, смирено. Натискът в даден момент със сигурност ще доведе до  съпротива. Със зло никога не идва добро. Нито пък ласкателството помага. По-скоро подхранва егоизма и децата стават непокорни, жестоки, груби, неблагочестиви и тщеславни. Семейството и обществото се разлагат от болестта на гордостта. Смирението е здраво състояние. Ние не искаме да го приемем. Затова говорим за погрешени междуличностни отношения, за разминаване на характерите, за сблъсък на епохи и култури, за неврози и за стрес. Основата на всичко това е несмиреномъдрието, високомерие, подбуждано от демоните. Затова нека бъдем смирени и самият ни  живот да поучава на смирението нашите деца.

 

Благодатният старец Паисий казваше: „децата, които от малки са били напоени с благочестието, не се бойте за тях. И да се отклонят малко, поради възрастта, поради изкушенията, ще се върнат. Трябва да научите децата от много малки да „изпичат”, да работят, да стават мъже. И момчетата и момичетата. И момичетата трябва да имат смел дух. Да вършат къщните работи от много малки, защото повечето родители са ги разглезили и след това в живота им стават нещастни. . . Не притискайте безразсъдно децата ви.  Аз моите домати ги връзвам с парче плат. Ако ги връзвах с тел, тя щеше да ги среже. Нужно е внимание.  Днес децата имат здрав двигател, но квадратни колела. Затова имат нужда от помощ, за да потеглят. Някои родители упражняват  голям натиск върху децата си и то пред другите! Днес малки-големи в света живеят сякаш са в лудница, затова е нужно голямо търпение и много молитва. Колко много деца получават инсулт. Часовникът е развален малко, а родителите го изморяват още повече и пружината се чупи. Нужна е разсъдителност. Едно дете иска повече навиване, а друго по-малко. . .”.

 

Надявам се да не съм ви изморил – най-вече с това, че очевидно бях повече на страната на децата, а не на родителите. Към кои, кажете ми, трябва да сме по-взискателни, към родителите или към децата? Виждате, че и светите отци и добродетелните старци имат по-големи изисквания към родителите. Те ще помогнат повече с техния жив пример, смирена и пламенна молитва, святост на живота, отколкото с постоянните гневни съвети, егоистични заплахи, крайната строгост, дотегливите многословни повторения. Виждайки нашата смирена борба, Благият Бог ще ни укрепи и ще ни даде сила. Ще благослови нашето благоразположение и ще пренебрегне нашите пропуски. Не всички родители са учени, педагози, богослови и специалисти-психолози.  Но езикът на любовта и на смирението върши чудеса, поучавайки най-вече чрез чистотата на живота, като влияе върху нашите любими деца, за да последват пътя на истинското преуспяване чрез тяхната жива връзка с живия Христос!

 

превод от гръцки

 

 

 

 

 

В пепелта съществуват искри

Май 19, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Говорим не толкова за криза на времената и на институциите, колкото за кризата на хората. Объркването, безредието, безпокойствието, агонията, безбожието измъчват силно човека. Той крачи бързо в едно поле без видимост. Облаците и мъглата не го оставят да различи пътя, който води надолу. Светът бърза да стигне до своя край. Един живот без смисъл, в това може да завърши. Мъчителното е, че човечеството върви към самоунищожение. Завистта, злопаметието, разпрата, жестокостта доминират. Популизмът работи в ущърб на хуманизма. Равенството на социализма създаде  концентрационните лагери за инакомислещите. Варварството на капитализма стъпка по-слабите. Хуманизмът без Бога е опасен.

 

Упадък настъпва с разнообразни фалшификации. Мисълта става лукава, а не блага, нравът – безнравствен, вярата – оръдие, благочестието – маска. Последици от това са дисбалансът, комплексът за малоценност, разните фобии разстройства. Днес религиозността става прицел на ирония и презрение. Но да не би и ние да даваме поводи за това? Да не би реално ние да не сме автентични християни и фалшиви елементи да са изпълнили нашия живот?  Да не би, както казва мъдрецът Ганди, да не приличаме на Христос и затова той обича Христос, а не християните? Факт е, че живеем в една трудна и съдбоносна епоха. Честността често бива осмивана, великите ценности като чест, себежертва, родолюбие стават предмет на ирония.  Мъжеството, героизмът, изповеданието, традиционността се смятат за отминали форми на консерватизъм. Разбира се, ние не приемаме фанатизма, манията за религиозност, национализма и расизма. Модернизъм и секуларизацията искат да проникнат и зад вратите на Църквата чрез преводите на свещени текстове,  неооригенистични възгледи за спасението на всички,  отхвърлянето на автентичния аскетически дух,  всеереста на икуменизма и недопустимия синкретизъм.

 

В това тъжно състояние човек може ли да се надява на нещо? Всичко се позволява освен безнадеждността. Отчаянието определено е демонско изкушение. Не можем да не търпим, да не настояваме, да не се надяваме и да не бъдем оптимисти. В пепелта съществуват искри. И днес съществува скрита добродетел. Светостта винаги е била  постигана от малцина. Честността не е умряла. Истинските Божии хора съществуват. Една баба в Крит казваше:„86 години не срещнах лош човек!” Тя беше добра и смяташе всички за добри. Съществуват скрити светлини в мрака. От гнилата почва процъфтяват райски растения. Хладнокръвно трябва да посрещнем  личбите на времената.  Нека не се паникьосваме лесно и да си „плюем на петите”. Тогава това ще бъде победа на злото над нас. И най-малкото съпротивление е полезно. Нито едно „Господи помилуй!”  не остава напразно. Няма грях, който да не се прощава от великата Божия любов. Покаянието е за всички, за всички нас. Никой не е безгрешен на тази земя.  Ние сме съ-грешници, нека бъдем състрадателни, търпеливи и снизходителни към ближния.

 

Противоречиво и безрезултатно е човек да говори красиво за нещо, което живее в своя живот по противоположен начин.  Не казвам, че никога не е съществувала криза през цялата история на човечеството. Днес обаче съществува изморително безразличие, лекомислено нечестие, ужасяваща неразкаяност. Стигнахме до там да осмиваме  честността, смиреността, въздържанието.  Изпаднахме в страшен нихилизъм, който отхвърля всяка ценност. Нашите младежи  се омаяха от „интернет”, „fast-food”, вечерните сериали, Кока кола, рок музиката, евтините списания, ефимерните връзки, наркотиците и пълните кафенета.

 

Какъв пример даваме на нашите деца днес? Когато и християни се нервират, стресират, страхуват и  изпадат в меланхолия? Не е необходимо сега да търсим предложение.  То съществува и е живо и мощно в дълговековната гръко-православна традиция, в нашия красив език и свещена вяра, във великите добродетели на свободата и любовта.

 

Модернизмът поиска да освободи съвременния грък от оковите на всичко свещено. В тази насока мнозина си сътрудничиха настоятелно и обмислено, за да унищожат всичко право. С отмъстителна ярост и гордост те се наговориха да осакатят народа и да направят гражданите самотни, изолирани, разочаровани и хладни.  Много е актуално богословието на свободата, сакралността и уникалността на човешката личност. Нашият свят е отношения между личности, общение, общуване, а не отношения между вещи. Преминаването от „аз” към „ти”, истинското доближаване на ближния като брат, без предпоставки и резерви, подозрения и лицемерие, ще достави благодат и радост, истински уют. В нашата страна основата на съществуването винаги е бил етосът. Реално свободен е този, който обича истински, несебично и жертвоготовно.

 

За да стане съществена промяна и париране на кризата, Църквата трябва да отхвърли излишните неща, да се занимае с важните и съществените, семейството да се съгради повторно, отечеството да се обикне, обществото да стъпи отново върху най-здравите основи.  Тройният съюз отечество, религия и семейство, който за съжаление до скоро бе експлоатиран  от мнозина, трябва да открие своето място, ценност и чест, без фикс-идеи и крайности. Ние сме призвани към борба, бдение, бодърстване и правостоене. Истината означава  пренебрегване на забравата.  Не можем лесно  да отхвърлим нашата живоносна традиция, която говори за комунализъм, солидарност, взаимопомощ, съвместно съществуване и взаимно разбиране. Дружбата, братството, подкрепата разкрасяват живота. Те дават кураж и надежда, не оставят да се наложи хладната самота– една самота, която създава мъгла от помисли, скръб, депресия, меланхолия, самоосъждане и  жестока изолация. Да даваш пространство за другия, да му помагаш с удоволствие, да утешаваш своя брат, да се отречеш от твоето самоугодие  е красиво премеждие, което ще достави голяма радост на душата. Малки всекидневни отстъпки могат да разкрасят нашия живот по удивителен начин.

 

Глобализацията води до своеобразно смесване и претопяване на идеи. Мирът ще настъпи само с политики на съвместно съществуване и сътрудничество. Гръмките слова за абстрактна любов към човечеството, а не към конкретния ближен, са лъжливи и напразни.  В известния роман „Братя Карамазови” бележитият Достоевски пише, че една архонтиса (княгиня) отишла при стареца Зосима и му казала „обичам всички хора, но моята слугиня не я обичам!” Старецът й отговорил „Никого не обичаш”! Християнската любов никога не е неопределена. Съвременните космополити имат безболезнена любов към всички, но не и към ближния. Те са индивидуалисти – а не човеколюбиви –  цинични и аморалисти. Обичайки отечеството си, ние обичаме всички хора. Нашите предци, родители, семейство, отечество, вяра, предание и цивилизация са елементи от нашата идентичност. За съжаление, днес не съществува обща визия и нашата национална идентичност бива подправена.

 

Нещата, които казвам, са прости и самопонятни, но някои може да не ме разберат правилно и да ме похулят. Разбира се, това не ме плаши. Те знаят, че са правилни, но въпреки това не ги следват. Знаем закона на свободата и справедливостта, но продължаваме да съгрешаваме, да следваме най-лошите неща, а не най-добрите. Това раздвоение е катастрофално. Така днес постоянно се увеличават ловките авантюристи, налагат се недостойните, забогатяват  спекулантите, беззаконниците се радват на търпимост, свръхконсуматорите гуляят, хората се дивят на рекламиращите себе си, а смирените отново и отново биват осмивани.

 

Посредствеността нараства. Плиткостта, посредствеността, подлостта, сервилността и ласкателството доминират. Положението е излязло извън контрол и  не може лесно да се обясни. Какво точно става и как може да се изясни? Ние мислим отговора за труден сред противоречията, в които живеем. Налице е обожествяването на миналото: някои искат да върнат древните дванадесет гръцки богове. И чуждопоклонство: не можеш да намериш магазин с гръцки надписи.  Спешно е необходимо навеждане и копаене в нашето непознато аз. Мислим, че знаем много, а не знаем какво става в нас. Смятаме, че сме напълно свободни, а не можем да правим каквото си искаме с нашето аз, което се изплъзва от ръцете ни като змиорка. Без етика, благолепие и благородство се отклоняваме в себеизтъкване, себеоправдание, утвърждаване и себедостатъчност. Страхуваме се от замърсяването на околната среда и хранителните продукти, но не и от оскверняването на сърцето ни чрез неистината и лицемерието.  Смятаме нашето телесно здраве за нещо много повече от душевното.

 

Мнозина казаха много неща за кризата на нашите времена. Без ценности, идеали, вяра, добродетел, честност не може да има  целокупен, безопасен, достоен и отговорен живот.  Кризата предполага болест, болестта носи неверие, а неверието отчаяние. С носталгия за свещеното и красивото ние настоятелно ще се съпротивляваме срещу всеобщото падение и разочарованието дори там, откъде не го очакваме. Това е така, за да се свържем по-силно с Бога. Нека не се уповаваме на хора, от които няма да се спасим.  Нека не докосваме с ръце греховни и беззаконни богатства. Ние сме призвани отново да преживеем една различна, друга, свята самота. Един древен преподобни авва казва, че ако човек не каже „аз и Бог”, той не може да се спаси.

 

Кой е виновен за по-горната криза, която описахме? Мисля, че всички имаме някаква отговорност. Несъмнено някои имат много повече. Нашата цел обаче не е да въздадем отговорности,  изключвайки себе си.  Светците казват, че всички заедно сме отговорни за съществуващото зло.  Вече споменахме изходи от кризата. Истината е, че много е отслабнал борбеният дух на всички нас. Ние се увличаме от лесното, от хитрата телевизионна журналистика, от модата, новините, тенденцията, средата, общото мнение.   Телевизионната диктатура е нещо много опасно. Гражданските войни по телевизионните дебати ги има, за да минава времето и да се увеличава гледаемостта, да се галят страстите, да се ласкаят инстинктите,  да се заглушават истините. Разбира се, всеки може да си каже своето мнение, но не може всички мнения да са правилни и да ги излагаш  с лъжи и обиди.

 

Не може да няма обективни ценности. Съществува сериозно опорочаване на общото благо и всичко свещено. Вечните истини бяха релативизирани, удобството и комфортът бяха покровителствани, семейството беше минирано,  Църквата бе торпилирана и се създаде духовна празнота, която опитват да покрият с бързо и  хаотично забавление, а не с истинско духовно развлечение. Свръхконсумацията е изход за много хора. Но съвременният човек се заблуждава, че сменяйки дом, кола, работа, съпруга и град ще промени съществено своя живот. Рекламата се подиграва с потребителя, когато му обещава по-добър живот с помощта на един по-скъп уред.

 

Днес висши позиции не винаги заемат достойните, образованите, опитните и добродетелните, а „наши хора”, щастливци, ласкатели, ловки и мошеници. Поетът Андреас Калвос казва „Свободата иска добродетел и дръзновение”. Свободата се опазва чрез жертви и доблест. Свободата върви заедно с братския дух и дарява духовно единство. Свободата е щедър Божий дар. Нашата връзка с Бога е свободна. Разстроената връзка с Бога води до грях. Резултат от греха е поробването на греха. Страстният човек не е свободен дори да каже, че е такъв.  Нечестието владее неговата душа.  Оттеглянето на човека от дълбоката нужда на неговата душа за избавление и спасение представлява неговата трагедия. Една трагедия с много вътрешни празноти, която рано или късно води до безизходица и нихилизъм. На съвременния човек не се позволява да има друга визия, освен личното щастие  и непрекъснатия комфорт.

 

За съжаление, Европа е обединена най-вече заради тази визия. Единият да живее за другия звучи като проповед от далечни времена. Европа не иска да говори за християнски корени и Гърция за Православие. Секуларността на папската църква накарва Ницше да каже, че Бог умря. И тук доста хора говорят за смъртта на Бога.  Неправилно се казва, че религиозността е частно постижение, а не събитие на целия народ, което представлява мощна основа на цивилизацията. Със сигурност никой не бива насилван да вярва в Бога, но едно общество не може да няма религиозни принципи. Погрешни са разделенията отсега на овце и кози. Църквата няма врагове. Мнозина обаче са настроени враждебно към Църквата.  Сам Христос е поучавал на търпимост към другия. Евангелието отново трябва да се прочете добре.

 

Без Христос животът ще бъде безрадостен, лишен от светлина и пълен със страх. Не мога да кажа, че християнският живот не включва борба и тревога. Ние не сме християни, за да си прекарваме добре. Да си християнин днес означава постоянно рискуване и хубаво премеждие. Ако ходим на църква само и само да благодарим на Бога, че си прекарваме добре, тогава превръщаме Православието в религия. Целта на нашия живот не е материалният  прогрес и светското щастие. Светостта най-често процъфтява в бедността, лишението, болестта, обвинението, клеветата, изгнанието.  Светците не са били особено прогресивни и щастливи. Нека не забравяме това. Говорим постоянно за политика на доходите.  Кога обаче ще говорим за духовна политика? И за социален духовен принос? Човекът живее дотолкова, доколкото обича.

 

Поражда се и един друг въпрос: струва ли си още да говориш или да мълчиш? Какво да говориш, когато не се не се чуваш? Какво да говориш, когато мислиш, че съществуваш, само когато говориш?  Говориш, за да бъдеш признат, почитан, удивляван, налаган. Тогава по-добре да мълчиш. Защо обаче мълчиш? Защото нямаш нещо ценно да кажеш или защото те е страх? И словото и мълчанието имат своето време, те искат мъдрост, знание, внимание, подготовка. По-горните слова са плод на дълго мълчание.  Едно мълчание, което прекъснах, за да събеседвам с добрите посетители на нашата смирена калива, посветена на св. Йоан Златоуст, който действително знаел да говори. Поклонниците на Света Гора често търсят слово от старците. Не им е достатъчно древното и значимо слово на богослужението.  Опасявам се, че определени пъти търсят някого, който да потвърди техните идеи, предпочитания и избори. Те не са открити за диалог, да чуят нещо друго от това, което искат.  Въпреки това имаме трогателни истории на млади хора, когато някое тяхно поклонение на Света Гора се  превърнало в повратен момент от техния живот.

 

Също така трябва да се научим да чуваме Божието мълчание.  Когато Бог се забавя да ни отговори, нещо важно става, нещо очаква от нас, съществува някаква причина. Св. Николай Велимирович пише „тръгни по твоя път със страх Божий и с пълно доверие в Бога. Но знай, че този най-лесен път без Бога няма да го издържиш. . .”.

 

По-горните горчиви констатации относно кризата на нашето време не бяха изречени, за да изпаднем в меланхолия и разочарование. Не мисля, че бях краен в описанието. Навярно вие в света чувствате по-дълбоко тези пукнатини на кризата. Не исках да ви изморя с известни състояния. Бих искал, макар и малко да помогна, водейки към някакъв изход. Нека не ни сломяват ирониите. Нека не се страхуваме, че не сме мнозинство.  Нека не чувстваме комплекс за малоценност и срам.  Нека битката ни направи по-доблестни. Нека превърнем нашата болка  и горчивина от това, което чуваме, виждаме и преживяваме, в пламенна и сърцеточива молитва.  Осмивателите на всичко свещено се самонаказват, живеейки един нелюбовен живот.  Нека не отговаряме винаги на предизвикателствата.  Нека не влизаме в остро противопоставяне с изкушението. Старецът Паисий казваше, че и изкушението се оказва за добро, защото го кара да се подвизава още по-силно.  Нека не се страхуваме от бурите на времената.  Нека не се увличаме от помисли на неверие.  Да благодарим на Бога, че имаме Неговата дружба, подкрепа, утеха и благословение.  Щастливи сме, че имаме такъв Преблаг Бог. Нека обикнем и нашите врагове като наши благодетели и ще намерим изключителен покой в нашите сърца. Нека помним често Христовия Кръст, преходността на живота, вечния живот и ще постигнем равновесие и ще придобием невъобразим мир.  Всяко отчаяние нека бъде далеч от нас. Имало е и по-лоши епохи от нашата. Христос не спи. Църквата никога не потъва. Нека кризата ни направи зрели и ни вразуми. Съществува обилна добродетел, скрита и днес в манастирите и в света.

 

Съжаляваме искрено за неверието на мнозина. Изпитваме болка с любов и състрадание и се молим за тяхното просветление и повторна евангелизация. Но не се ли оказахме ние причина за тяхното отрицание? Нека не празнословим и да не повтаряме все едно и също. Нашата участ е в Божиите ръце. Нека Му се доверим. Нека Му съдействаме напълно. Кризата е за наше вразумяване. Нека си припомним всички сериозни неща, които сме забравили. Да се извисим от материята към духа. Да разберем, че човек „няма да живее само с хляб”.  Кризата е за наше пробуждане.  Кризата е за наша себекритика. Тя е за да се покаем, да заплачем, да се помолим. Кризата е за да придобием здраво и искрено смирение. Кризата е за да оставим упорития анти-аскетичен дух и да възприемем автентичното аскетическо съзнание на нашата свята майка – Православната Църква чрез молитвите на всички светци и на Пресвета Богородица, на покровителката на Света Гора  и на цяла Гърция.  Кризата я има, за да се смирим повече и ние, светогорците, както и всички хора. Кризата ни съди. Кризата ни осъжда. Кризата провокира автентичността, приемането на необходимото и отхвърлянето на излишното. Кризата я има, за да се поклоним на единствения, истински, троичен Бог, на Когото подобава чест и поклонение от всички нас сега, винаги и в безкрайни векове. Амин!

 

превод от гръцки

 

Времето на кризата и кризата на времето

Април 28, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В наши дни въпросът за това коя е главната цел на живота звучи безразлично в един свят, който не се интересува от същността, истината и ценността на нещата.  За съжаление, много хора не знаят защо точно живеят.

 

От известно време сме свидетели на рухването на ценностите на живота. Става дума за сериозна криза, не  толкова икономическа, социална или културна, а най-вече духовна.  Това, което бе придобито през вековете, сега се хули, осмива, тъпче.  Налице е липса на каквото и да е трогване, чувство и  уважение към всичко свещено.  Бърза и груба десакрализация на всичко тук и сега. Тази вечер не дойдох тук да се правя на учител, катехизатор, укорител и прокурор. Дойдох да изразя смирено моята болка, любов и искрена мисъл.

 

Човекът забрави основната цел на своето съществуване. Той помисли, че е безсмъртен на земята. Той здраво се върза за материята, парите, имотите, вещите.  Сметна своеволието за свобода, нечестието за напредък, измамата за гениалност, греха за освобождаване, честността за глупост. В живота на съвременните гърци навлезе съмнението, колебанието, подозрението, опровергаването, отхвърлянето. Обожествени бяха любовта към парите, хедонизмът, арогантното славолюбие. Лицемерието бе превърнато в нещо хубаво.

 

В този климат Църквата бе сметната за дразнеща. Така някои скандали с нейни заблудени представители бяха преувеличени, други измислени, поддържани и запазени, за да могат хората да възнегодуват дори само когато видят расо на пътя. Църквата не е магазин на дребно. Църквата е съществувала преди нас и несъмнено ще съществува и след нас. Душата търси светлина отвъд слънчевата  и изкуствената светлина. Съвестта се тревожи. „Съществото” на всеки сериозен човек търси чисти водни извори, за да утоли истински своята жажда. Различните рецепти за временна наслада доставиха накрая обилно страдание.

 

Мнозина чувствителни хора в наше време се затварят в себе си и ако не многословят и изпадат в меланхолия, замислено монологизират за насилствената промяна на времената. В  дискусиите преобладава безизходица. Градът се оказа мъгляв и негостоприемен.  Селата се смятат за много малки и безрадостни. Околната среда   е шумна, замърсена и неспокойна.  Хората са индивидуалисти, капризни, изнервени, бързащи, лекомислени. Деградация в политика и корупция сред политиците. Църковни управници крещят и заплашват, а други мълчат и се крият. Творците се увличат от модата, а учените от високомерието. Крайна и болезнена констатация, едно общо разтление, която създава горчивина, мъка, дълбока болка.

 

Съвременният човек полудя по постиженията на технологията. Както казва един мъдър есеист, „съвременният човек  хвърли полезните някога за неговата себичност маски на идеите и убеждения и откри истинското си лице – лицето, което една бляскава цивилизация, която (не трябва да го крием) умира в наши дни, с труд беше цивилизована”(Костас Хаджиантониу). Капитализмът и социализмът казаха много неистини и дадоха много обещания, че всички са равни, способни, щастливи и богати. Много скоро светът лошо се разочарова. Хората действително усетиха, че бяха измамени. Политическите ръководства се оказаха достатъчно неискрени.

 

Покварата стана общо явление. Никой не очакваше толкова бърз обрат на всичко. Главно място в дома зае божеството телевизор. Той зае мястото на древното огнище и иконостаса. Телевизорът стои буден като кандило. Да свети и да помрачава, да изопачава, да подправя, да хипнотизира, да пласира нови идеи, нов морал, нова житейска позиция. За да се наложиш, трябва да си млад, красив и богат. Вече не говорим за етос, ценност, характер, достойнство и т.н.  телевизионните водещи са се превърнали в прокурори и палачи. Предаванията представят за освобождаване хомосексуализма, свободното съжителство, абортите, дори т. нар. леки наркотици.  Окаяният човек си въобразява, че се освобождава напълно чрез анархията и своеволието. Той заглушава своята съвест, помрачава своя ум, задавя своите чувства, хвърля се безумно в насладата на материята, в едно странно празненство на тлението.

 

Покварата настъпи с отчуждаването на човека от Бога и ближния. Загубен бе дълбокият смисъл на живота.  Съперничеството, нелоялната конкуренция, високомерният протагонизъм създадоха големи вътрешни празноти и силни пукнатини в човешката личност. „Сега е съд (на този свят)”. „Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение”. Нужни са искреност, сериозност, доблест, пряка помощ.  Няма време за оправдания и отлагания.  Обвиненията, крясъците, укорите не са от полза. Светлините трябва да се насочат вътре към нас. Всички да видим себе си очи в очи, без увъртания и дълги уводи. Средствата за информация постоянно насочват светлините мощно към другите.  Те обичат лесната критика, но не и строгата себекритика. Обикновено се сравняваме с най-лошите.  Аморалните говорят за морал, а непомирисалите тамян за очистване на Църквата. Моралистични ритори крещят дразнещо от телевизионния екран, говорейки за покварата, за да се разтоварят и приемат поздравления за това колко хубаво са говорили.

 

Покварата е залегнала дълбоко в душата на човека. Там трябва да се локализира проблемът.  Нека не търсим далеч от нас нещо, което е в нас. Христос настоява върху вътрешното трезвение, себекритика, себевглеждането, себепознанието, себеукоряването и себеобвиняването.  Свободата означава най-вече ти да правиш каквото искаш с твоето аз, а не то (с теб). Доблестта е да победиш твоите страсти. Днес човекът, позволете ми да го кажа, е въображаемо свободен. Той си мисли, че е добре, докато изобщо не е добре. Това е ужасно нещастие. Този многознаещ, свободен и важен човек често се самозаблуждава и самоиронизира. Той се увлича от суеверия, вярва в късмета, съдбата, предопределението, магиите, хороскопите, предсказанията на звездите.

 

Материалистите отдавна са отхвърлили всякаква религиозност и, както казахме преди, са обожествили плътта и парите. Човекът днес не иска да има задължения и дългове. Той желае да има само права.  Права, за които страшно страда. Единствената и постоянна любов към материята никога не може да  създаде непокварен човек.  Човекът придобива етос, когато обича духа.  Ако Христос не присъства сред човешките отношения,  тези отношения са готови да рухнат. Ако човекът не премине от коравото „его” в човеколюбивото „ти” и няма лична среща с живия Бог, той ще се бори напразно. Ако не се доверим на Бога и ближния, ще страдаме от самотата. Въпреки всички усилия животът няма да се промени.  Той всекидневно ще потъва сред досадата. Сред духовната празнота се развива лицемерието.  Бидейки повлиян от западния начин на живот, съвремнният човек се  отдаде безгранично на свръхконсумацията. За съжаление в нашия свят управляват фарисеите.

 

Автономизирането в един демоничен индивидуализъм с единствена визия щастието и охолния живот създава диаметрално противоположен климат и задълбочава кризата.  За това допринася и телевизията. Успял, както казахме, е само младият, красивият, силният, богатият. Нито дума за  възпитание, вяра, идеали, етос и характер.  По домовете се е увеличил броят на телевизорите и е намалял броят на  разговорите. Трябва да се събуди съвестта, да си припомним детската невинност, отново да се сгрее вярата, да се развие блага тревога за покаяние, преобразяване и извисяване. Трябва да преоткрием божественият страх, дълбокият смисъл на съществуването на човека, сакралността на уникалната човешка личност. Струва си да се открие непорочната религиозност, взаимното уважение, взаимното разбиране, взаимната помощ. Съвестта не може да понася повече признаването на злото. Тя е призвана да въстане, да се противопостави, да проповядва словото на истината.

 

Не трябва да се ограничаваме само до  описание, което води до отчаяние. Необходима е оптимистична борба.  Всеки в съществуващия мрак нека запали своята свещ и постепенно ще разсее мрака, който ни изморява.  Инструментът за преобразяването на света е в ръцете на всеки един от нас.  Кризата не трябва да ни остави в монотонна, ропотна и голословна критика. Нека започнем от себекритиката. Оттам ще започне повторното възстановяване.  Нека сълзите измият нашите беззакония.

 

Словото на Христовата Църква не е свършило, нито се е увредило.  Нека бъде чуто повторно и най-напред от нас, които го проповядваме. В един свят на поквара, измама, подозрителност, лъжа, ласкателство и безчовечност трябва да бъдат чути Христовите блаженства, словата на светците, мъдростта на пустинните старци. Нека не ни възпрепятства никакъв страх, леност, бягство от болката и отлагане. С помощта на святото любочестие, за което говори старец Паисий, сме призвани към смел подвиг на лично противопоставяне и тайнствен бунт към  постоянно изрязване на страстите и  жънене на добродетелите. Човекът е призван свободно да избере благото, красивото, свещеното, вечното, подвизавайки се мощно и смирено, а не предварително да се предава и да бяга от  болката.

 

Плутокрацията и материализмът са противоположни и оковават човека, който им служи.  Животът, който е лишен от свобода и нравствени принципи,  създава отегчение, страх, досада, болка. Целта никога не освещава средствата.  Доброто ще дойде само по добър начин. Заради някакво общо добро не може да се премахне личностното измерение.  Достоевски мъдро е казал: „ Не можем да имаме световен мир, който ще се основава върху пролятата кръв на едно невинно дете!” Човекът е цел, а не средство.

 

Още една причина за сериозната криза на нашето време е непрекъснатата гонитба на насладата. Една абсурдна наслада, която според св. Максим Изповедник води до страданието. Насладата не се състои само в служението на плътта,  но и  във вулгарността, нечестието, неудържимия евдемонизъм и безотговорност.  Това страдание, което идва от неразумната наслада, може да стане будилник или трамплин за отърсването от безсрамния живот. Болката трябва да доведе до себеизцеление. „Дотук и не по-нататък. Не може повече.” – трябва да каже човекът мощно на себе си още сега. Отчаянието за нашето заблудено аз да ни даде надежда, кураж и сила.  Чувството за самотата, което в крайна сметка се създава от  непрестанната гонитба на насладата, трябва да провокира смелост за освобождаване от злия навик.

 

Похотливостта вече е открита. Страстите  биват глезени и се възхваляват.  В телевизионните игри човекът се самоунижава, плащат му и той се радва за своето публично оголване. Лицемерите се представят за нелицемерни. От друга страна, както казваше мъдрият старец Емилиян Симонопетритски, „обикновено неморалните говорят много за морал и са крайно строги!” Наистина морализмът на аморалните е голямо заболяване. Писателят Ангел Терзакис казваше, че днес хората  имат изключителни постижения основно  в две сфери: в технологичния прогрес и в усъвършенстването на лицемерието! Етосът на истински нелицемерните хора още крепи нашия свят. Може да има цена, но има и за печалба скъпоценния мир на сърцето. Честният живот често създава победени победители.  Може да не предлага първи места, но дарява тиха съвест и това несъмнено е нещо много важно.

 

В своите известните слова за любовта св. Максим Изповедник казва, че в зависимост от  това как използваме вещите ставаме порочни или добродетелни. Съществува употреба и злоупотреба, неправилна употреба, излишество, пресищане и разточителство. Св. Йоан Златоуст казва, че грях не е виното, а пиянството. Отхвърлянето на всяка граница не е истинска свобода. Светският човек, бидейки дразнен от присъствието на Бога в света, Го отдалечи от себе си, мислейки, че по този начин необезпокоявано ще се радва на  своята пълна свобода. Това, което днес интересува човека, е да спечели много пари, да живее охолно, никой да не го безпокои. Така той заглушава своята съвест. Стигнахме дотам да имаме висша технология и крайно низша човещина.

 

В крайна сметка, множеството „улеснения” затрудниха живота и големият комфорт създаде обилно отегчение. Често се говори за „качество на живота”, „повишаване на жизненото равнище” „нарастването на дохода на глава от населението”, но не и за намаляването на духовните ценности, отхвърлянето на свещените закони, отричането на живоносните истини. Чувствителните, срамежливите, честните, благородните хора нямат място в един индивидуалистичен, жесток, горделив,  съпернически и властнически свят. Липсата на съществена радост в живота на мнозина обаче ще повдигне любопитния въпрос за това накъде вървим. Настоящият живот е мястото за изпити за нашия прием във вечния живот. Никога не трябва да забравяме това.  Ние не сме безсмъртни на земята.  Ние сме гости и  временно пребиваващи на земята. Пред килията на един светогорски монах пише „Днес моя, утре на друг, и никога на който и да е.” Ние съществуваме на този свят, за да познаем Бога. Крахът на това същностно запознаване с Бога е най-голямата трагедия на човека. Срещата на човека с Бога ще го възпълни и ще му дари пълна радост.

 

превод от гръцки

 

 

Родители и деца

Март 4, 2015 in Беседи, Начална страница, Семейство

 

Навярно някой с право  ще се замисли какво може да каже един отдалечен светогорски монах за семейството, родителите и отглеждането на децата. Монахът не е лишен от любов, мразещ света и изолиран. Монахът е молител за целия свят.  Църквата винаги е искала да изслушва монасите. В свещеното безмълвие монахът умъдрява, просветлява се, подвизава се и се очиства.  Голямата наслада в света, свръхконсуматорското общество, евдемонията, разкошът изобщо не са положителни елементи за развитието на духовния живот.Света Гора се тревожи за низходящия ход на света, за профанните идеи, които се чуват първи път в живота на съвременния човек, за постоянното и признато от закона съжителство на безбрачните, дори  на хомосексуалисти, за увеличаването на прелюбодейството и на разводите.  На Света Гора всеки ден идват тъжни и замислени хора, бидейки задавени в безизходици от лишения от смисъл живот и погрешен начин на живеене. Особено ни тревожи безразличието на младите, с техните душевни травми. Смирено смятаме, че една все още последна крепост е семейството, въпреки всички негови проблеми. Семейството се състои от родителите и децата. За тях ще говорим просто и практически с болка и любов, не като учители, а като състрадаващи братя.

 

Светският дух внесе в семейството смут и разрив в името на свободата и на правата, както и спорове и разпри. Споровете, ропотът, кавгите, заплахите, хладността хвърлят сянка в много домове. Отсъства взаимното проникване, взаимното разбирателство и взаимното уважение.  Единствено църковният живот ще ни върне в правия път. Тогава са излишни всякакви мнения, съвети, увещания. Нашето разцърковяване засили егото ни и ние искаме да бъдем  господари и властници над всички, дори над нашите много близки хора, над съпрузите, над децата. Когато казваме църковен живот, нямаме предвид някакво общо положително разбиране за Църквата, вяра в някакво висше същество, някаква хубава идеология. Животът на Църквата е конкретен, с правилна вяра в живия троичен Бог, богослужебен живот и борбен път за очистване и осветяване.

 

Родителите трябва да водят децата редовно на църква от малки. Да свикват, да участват в св. Литургия, да целуват иконите, правилно да се кръстят, да се причастяват с пречистите Тайни. Те може да са непослушни и игриви, може да  плачат, не прéчи, така те се научават, дрехите им ухаят на тамян и биват благословени и осветени. С голяма скръб видях в православни храмове в САЩ по време на св. Литургия дечицата да бъдат в подземния етаж със забавачката, за да не безпокоят молещите се родители в храма. Необходимо е децата от малки да се научават редовно да ходят на църква. Дори  да не разбират, благодатта действа изобилно в тях.

 

С възгласа на свещеника „По молитвите на светите наши отци. . .” не свършват св. Литургия и нашите „религиозни задължения”. Не сме християни само в храма.  Църквата трябва да се простре в нашия дом. В него трябва да има  молитвеник , но не само за трудните моменти, а всекидневно. Там да започва и да свършва денят и е хубаво цялото семейство да бъде заедно.   Ако е трудно всичко, един по един (да се молят).  Колко е хубаво човек от малък да се свърже с молитвата, защото тогава никога няма да чувства самота.  Той ще има постоянен отворен „канал” с Бога. Ако някой се оплаква от липса на време, може да се моли и на пътя, в автомобила и в офиса. Не са нужни книги и знания; и едно „Господи помилуй!” от сърце е хубава молитва. Стига само да се казва със съзнание, със смирение. Майките, домакините, учителите, медицинските сестри, всички жени, мъжете по нивите, по строежите, в банките, в пътуванията – децата в играта и в училище и в стаята си могат да казват една кратка молитва от пет кратки думи „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”

 

Човек от рано трябва да се научи да се кръсти, когато се събужда, когато заспива, когато излиза и се връща у дома, когато започва да се храни и след хранене, когато хваща волана или химикала. Колко хубаво е винаги да търсим Божията помощ за всичко. И тогава ще я имаме. Бог затова съществува, за да дава на тези, които Му искат, за да отваря на тези, които Му хлопат,  за да слуша тези, които Го призовават. Вдъхновител, ръководител, свръзка в семейството е добрият и опитен духовен отец.  Хубаво е той да бъде един за всички членове на семейството.  Когато обаче по различни причини това е става, не прéчи много. Важно е да има духовник дори да не е общ за всички, за да дава обща насока.  Хубаво е също така децата от малки– от момента, в който започнат да разбират – да се научат да ходят на изповед. Не трябва нито да ги обезсърчаваме , нито да ги плашим за това. Естествено, просто, мирно, със страх Божий, с уважение, искреност и почтеност. За това ще помогнат и родителите и духовниците без насилване, натиск и принуда, което води до съпротива и неприятни резултати.

 

За семейството и неговото сплотяване е необходима тишина. Не просто так. нар. общоприети часове за тишина, а въобще  хубавата тишина е много полезна.  Някой слуша музика в стаята си, но защо да  е толкова висока, че да безпокои всички други? Същото важи и за телевизора, за който ще стане дума, или когато някои поправя нещо или когато разговаря. Защо постоянно да крещим, сякаш се караме, защо да допускаме толкова врява и в нашия дом? Врявата създава тревога, смут, напрежение, изнервеност, гняв.  Необходимо е да намерим и часове за лично безмълвие, посвещавайки се на духовно четене и размишление. Ние препълваме нашата програма,  работим втора работа, имаме много задължения, активности, нужди, грижи, социални изяви, посещения, обществени връзки и др. В крайна сметка най-непознатият за нас се оказва нашият най-близък– нашето аз.  Да не би да се страхуваме да останем сами? Да не би в крайна сметка да сме безсилни да видим очи в очи нашата вътрешна празнота? Непременно трябва да се създадем предпоставки и възможности за тишина и безмълвие. Нека отделим  малко време за нашето – с право настояващо – аз. Това не е егоистичен индивидуализъм.

 

Ако сами не си помогнем, никога не можем да помогнем на никого. Вземете децата си и вървете до някой манастир, в някой параклис извън града, запалете свещ, прекръстете се благоговейно, дишайте, отдъхнете, починете си, кажете си две думи от сърце с вашите близки. Отивате да се забавлявате в так нар. развлекателни центрове и врявата, димът, шумът, чакането ви изморяват повече.  Отивате на почивка и намирате повече хора, отколкото във вашия квартал.  Вървете на някое поклонническо пътуване, при някой старец, при някой беден.  Научете децата да обичат, да дават, да се жертват, да се радват. Вървете в някой приятелски дом, където няма да се оплетете с политиканстване и клюки, а ще спечелите нещо духовно.  Християнските семейства трябва да общуват помежду си и децата им да създават хубави приятелства.  В трудния свят, в който живеем, е необходимо хубавото общуване.  Всички ние дълбоко в себе си търсим духовна подкрепа, помощ и утеха.

 

Човек няма да се радва истински на своето свободно време нито в кафенето, нито в дискотеката, нито пред телевизора. Телевизорът е заел централно място в живота на младия човек.  Той е нещо като древното огнище, като жертвеник, като амвон. Той бива обичан, обгрижван, влияе, координира, преподава нов начин на мислене и изразяване, какво ще облечем, какво ще ядем,  къде ще отидем, какво ще правим. Образци са „героите” от евтини сериали, а не героите на родината; говорителите, а не светците.  Отидох в един дом в Атина.  Родители с две деца. Имаха четири телевизора, по един за всеки. Пълна изолация. Казах им – поне сложете един в хола и  сядайте всички заедно, да обсъждате това, което гледате, макар и да не стигате до съгласие. Когато човек стои часове пред телевизора и му се завива свят от безброй неща, които вижда и слуша, как да намери покой, как да се помоли, как да види себе си и близките си? Как ще ви прозвучат моите думи, ако ви кажа да доведете у вас свещеник да отслужи Водосвет или Маслосвет?  Съхранявайте нафора и светена вода, вземайте всяка сутрин, палете кандилото, прекадявайте, и децата да се научават, да се радват, да се умиляват, да бъдат благословени.  Нека се научим да ходим на бдения. Тук в света те не са дълги и големи. Те доставят радост на душата. Също така особено хубава е връзката с енорията, с ефимерия на енорията, катехизиционното училище за децата, цикълът беседи за възрастните, касата за бедните. Селската лечебница дава първата необходима помощ, казваше блаженопочившият старец Паисий, и това е енорията; манастирите са клиники за неотложни нужди.  Нека имаме връзка със светеца-покровител на енорийския храм, със светеца, чието име носим.

 

В стаята на детето трябва да има икона на неговия светец, на неговия Ангел, а не онези човеподобни чудовища от военните игри и ексцентричните певци с вериги и халки, като роби на властническите страсти.  Нека празнуваме повече светеца, чието име носим,  да не празнуваме само рождения ден без да отидем на църква.  Нито да искаме от свещениците при кръщението да дават чужди имена, за които не съществуват светци, почитани с такива имена.

 

Нека отделяме достатъчно време на нашите деца, да разговаряме, да се шегуваме, да водим диалог. Когато диалогът спре, тогава трябва да се страхуваме.  За да съществува диалог, е нужна любов, търпение, време, разбирателство, снизходителност. Ако детето се страхува, мисли как ще посрещне своя неподкупен съдия- баща си или строга и капризна майка, затваря се в себе си,  тогава ще се опита да реши проблема чрез своите приятели, които не винаги са най-добрите съветници.  Ако нямаме тази хубава комуникация с нашите деца и не създадем уют за тях да ни откриват своите тайни, тревоги, мисли, планове и мечти, тогава сякаш им режем крилете и ги затваряме в кафез. Трябва да слушаме децата.  Децата не са само за да ги поучаваме, казва Достоевски, но и за да се поучим на достатъчно неща от тях и най-вече на незлобие, спонтанност, ентусиазъм. Нека не искаме да ги направим точни копия на самите нас, да ги направим – независимо то това дали могат– това, което ние не сме могли да станем.  Децата не трябва да бъдат проекция на нашето аз. Трябва да им помогнем в тяхното призвание. Да им се доверим, да им дадем добри основи. Най-вече в здравото религиозно възпитание, а не в пиетизма и фанатизма.

 

Не трябва да ги притискаме, да ги принуждаваме насила и със заплахи, защото рано или късно те ще се възпротивят. Нека ги вдъхновяваме повече с нашия пример, отколкото с нашите думи. Не може съпрузите цял ден да се карат, да роптаят и да искат децата им да бъдат тихи и спокойни.  Съпружеските кавги окървавяват детските души. Най-вече разводите. Децата стават тъжни, нервни, непослушни, затрудняват се с уроците в училище.  Детето се срамува, плаче, гневи се,  раздразнява се когато вижда, че родителите му не са се сдобрили.  Ранното религиозно възпитание има огромно значение.  Църквата трябва да бъде представена като дом на небесния наш Баща, а не като нещо чуждо, далечно, велико и любопитно.  Да обясним това на децата, след като естествено първо ние знаем добре Църквата какво очаква от нас. Коя е целта и смисълът на живота, защо Христос дойде на земята, роди се, поучава, върши чудеса, бе разпнат, възкръсна и се възнесе, така че децата от малки да почувстват с любочестие и желание копнежа към благото, добродетелта, доброто, освещението и спасението.

 

Във всичко трябва да влагаме разсъдителност, ред, уважение, благородство. Да не пресищаме децата, да не ги изморяваме и замайваме с много и „велики” неща. Свръхзакрилата е лоша, както и безразличието. Няма да ги държим оковани, уплашени и преследвани. Ще уважаваме тяхната свобода. Няма постоянно да ги наблюдаваме прекалено строго, няма да ги гледаме подозрително. Един съвременен старец казва: „Нашата голяма грижа ни кара да бъдем много строги. Кара ни да бъдем изключително строги и много пъти безмилостни и неотстъпчиви в някои неща.  Трябва, скъпи мои, да го асимилираме, че децата, съвременните деца нямат сила да издържат строгостта, която издържахте вие, по-старите.  А чрез диалог и убеждаване трябва да им казваме доброто и след това чрез молитвата да възпълваме (недостига).”

 

Затова не се безпокойте;  вие се молете за децата ви и да нямате тревога (архим. Ефрем Ватопедски). Мисля, че не сме обикнали силно молитвата, не сме повярвали много в нейната сила. Считаме за по-способни нашите думи, а не божественото просветление.  Вярваме в себе си повече, отколкото в Бога. В миналото когато децата в едно семейство се връщаха късно вечерта, намираха майка си коленичила пред иконите.  Така те много се замисляли дали да закъснеят, защото по този начин удължавали  коленопреклонението на майка си.  Една друга вдовица, майка на две деца, бедна, която чистела стълбища, за да преживява, писала на старец Паисий „Геронда, молете се за мене, защото се моля само шест часа на ден!” Тя очевидно казвала Иисусовата молитва.

 

Искате ли бъда искрен с вас? Или искате да ви лаская и да ви давам лъжовна утеха? Смятам, че само истината, разбира се с любов, освобождава и утешава. Нека не се плашим за децата. Да не ни обхваща паника при първия техен проблем, да не губим хладнокръвие, да не се нервираме, гневим и викаме. Нека видим нещата с чистота и истинност. Да не би проблемът на нашето дете да засяга нашия егоизъм? Да не би сме изработили една хубава витрина, чиято вътрешност има елементи от фарисейско лицемерие, от осъдимата привидна смиреност и от една  мечтателна, а не реална представа за самите нас?  Една майка се тревожеше много за съпротивата на детето й, което беше в пубертета. Тя се безпокоеше за тяхното добро име, какво ще каже обществото, което ги уважава, какво ще кажат хората, които ги познават като добри. Тя отишла при старец Порфирий, за  да се оплаче от състоянието на детето си.

 

Страхувам се, че тя повече се тревожела за нейния престиж, за нейното добро име, за това какво ще кажат хората, отколкото за малкото „мъчение” на нейното дете.  Тя очаквала старецът да й каже колко добра била тя и колко лош синът й.  Старецът обаче разбрал много добре какво се случвало и й казал: я да видя колената ти! Тоест превърна ли проблема на твоето дете  в молитва, възложи ли го на Бога, смири ли се, наведе ли се пред Него?

 

Не натискайте много децата, не търсете прекомерни и неосъществими неща, не създавайте непоносима атмосфера у дома, болно благочестие, което отблъсква и не задържа младите у дома. Идеалните родители дори отстъпват, проявяват търпимост, молят и търсят  прошка, ако някога е нужно. Детето има нужда и разбира доверието, което ще демонстрирате към него, любовта, която ще зачита неговата свобода. Любовта не трябва да поробва, да задавя и да отнема неговата свобода да си каже мнението, възражението, съмнението. Трябва да сме готови да изслушаме всичко с разбиране.

 

Не трябва постоянно да им забраняваме и нищо да не позволяваме. Трябва да дадем и алтернативни решения.  Нека не ужасяваме децата и да ги плашим и така уплашени да излязат на пътя. Яловият морализъм не помага на децата. Не трябва постоянно да ги преследваме.  Нека не се изморяваме да разговаряме с тях.  Да им кажем нашите евентуални оплаквания от тях, да ни кажат и те техните оплаквания. Да ги изслушаме смирено.  Да гледаме дълбоко в нас, търсейки защо се гневим толкова много, когато не направят нещо, което сме им казали: дали понеже не слушат, грешат и онеправдават себе си, или понеже не е станало по нашата воля и нашият голям егоизъм се засяга? Много е важно да бъдем внимателни и искрени. Децата гледат по-дълбоко, по-далеч и по-чисто отколкото си мислим. Нека не искаме да ги осмиваме. Това, което вземат, утре ще го дадат и на техните деца.  Нека не бързаме и да искаме да видим на часа плодове от нашите думи.

 

За съжаление, училищата днес не предлагат автентично православно образование и затова по някакъв начин домът трябва да стане училище. Детето от малко, по хубав и вежлив начин трябва да научи евангелските животворни истини, за да не може по-късно никой модерен учител, рационалист-преподавател и прогресивист-приятел да ги изкорени от сърцето му. Св. Никодим Светогорец пише в „Християнска педагогика” към родителите и учителите, че „благочестивите родители и добродетелните учители трябва да знаят, че децата, в тяхната ранна възраст, тоест до седем години, биват борени от безпорядък и небрежност, докато във тяхна втората възраст, тоест до тяхната 14 год. възраст, от лакомия и  чревоугодство. Затова е необходимо да ги поучат на ред, знание, въздържание и скромност и родителите да им дадат добрия пример на своя добър и добродетелен живот,  а пък благочестивите учители да имат Христос като образец на своя живот. . .”

 

 

превод от гръцки

 

 

 

Духовното оскъдняване

Септември 19, 2014 in Отечески съвети

 

 

За съжаление, това, което  бива заплашено, е  безпокойството на някои и тяхната алчност, а не това че   гладуват. Индивидуализмът, егоизмът и интересът не позволяват на мнозина да видят нещата добре. Евангелието, което говори за антифарисейска позиция, смирен етос и благо изражение, отново е достатъчно актуално. И преди писахме, че настоящата обстановка би могла да бъде много важен момент за гръцката (разбирай и за българската – бел. прев.) църковна реалност, където бихме могли да допринесем значително в създаването на необходимия център за социална сплотеност.  Нашите църковни ръководители обаче изглежда се грижат за много други неща или се борят само за извършването на социална и благотворителна дейност. Не че това не е нужно и особено в днешния труден ден, но не то е първостепенното и целият принос на нашата Църква. Хляб могат да дадат и другите, но смисъл и цел колко други могат да дадат? Кой може да даде избавление на душата, отърсване от страшния егоцентризъм, който заблуждава, поробва, терзае млади и стари? Живоносното и заредено с благодат църковно тяло би могло да стане компас на надежда, спирачка в претъркулването, антитяло срещу хроничното заболяване, съпротива срещу меланхолията, опора в изкачването на планината на истината. Само Църквата може да извиси изморения и толкова разочарован човек.

 

Само Църквата може да говори ясно в сърцата на човеците, да ги утеши и упокои. Промяната на обществото може да се извърши само чрез свещени и изпитани закони. Църковните ръководители носят отговорност за своето мълчание. Дойде време за думи и дела, за пример и утеха. Кой ще каже, че не живеем само за да ядем? Че е по-блажено да даваш, отколкото да вземаш? Че не съществува нищо по-ценно от спокойната съвест? Че всички сме разпоредници, а не властници? Че нямаме постоянен град? Известно е, че е много трудно да се промени манатлитетът на обществото, което години наред бе подготвяно за обожествяването на евдемонизма (живот, при който има постоянен стремеж за достигане на щастие-бел. ред.), но никога не е късно и във всеки случай винаги може да стане нещо. Още не е ударил дванайсетият час.

 

Отчаянието, което доминира, замъглява, помрачава и убива. Истината е обаче, че то може да се превърне в голяма възможност, която никой друг път няма да се даде. Затова можем да говорим за привилегировано отчаяние.  Човек трябва да види в своето огледало, че не е сътворен, за да бъде ненаситен звяр, който единственото, което може да прави, е по всякакъв начин да граби, опустошава, преяжда и затлъстява. Да следи своя поглед, тъй като  очите  му не виждат добре, зрението ослепява, не виждат изобщо надалеч, не се радват на благото, свещеното и красивото. Кой ще каже всички тези неща? Само свързката между любовта, мира и единодушието на църковните общности. С радостта на техните членове, тяхната чистота, доброта, братство и взаимно уважение. Смисълът на живота се дава чрез традиционното богослужение и особено чрез превъзходнатасв.Литургия.

 

Ако себичността, стресът, прибързаността, повърхността и плиткостта преминават и към нашите расоносци и вярващи, тогава по-добре със сълзи да мълчим, та  дано Бог да ни съжали.  Казвали сме, че нястоящата криза е главно духовна, откъдето дойде и икономическата.  Упадъкът се състои в алчността, безчестието, лъжата, частната полза, големия егоизъм, възходящия индивидуализъм и „възпалената” себичност. Гърция е в състояние най-вече на духовно оскъдняване. Църквата говори за нищета, въздържание, простота, скромност, пост, молитва и милостиня. Нищетата може да бъде богатство, да дава спокойствие, безгрижие и автентичен аскетически етос. . .

 

превод от гръцки

 

 

 

 

Болката за теб е твоето спасение

Юли 10, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Монах Моисей Светогорец е роден в Атина. В продължение на 35 години монашества на Света Гора. Има търсещ дух, занимава се с агиография, поезия и критика. Написал е повече от 50 книги, много статии, от които голям брой са преведени на чужди езици, получил е много награди. Участвал е в десетки конференции в Гърция, в беседи в митрополии, университети и клубове. Двадесет и пет години е Старец на каливата „Св. Йоан Златоуст” от скита „Св. Пантелеймон”- Кутлумуш. Има силна духовна връзка в продължение на много години с митрополита на Кастория владика Серафим.

 

Запознахме се преди 35 години, споделя митрополитът на Кастория, когато аз бях обикновен мирянин. Духовното приятелство между нас беше много силно и крепко. Когато здравето на отец Моисей беше силно разклатено преди две години от инсулт, го посетихме в болницата и му казахме, че сме на негово разположение, ако се нуждае от нещо. Отец Моисей посещаваше често Кастория, където изнасяше беседи. Това място за него беше познато и много обичано.

 

От деветнадесет годишен беше познал болката. Беше си направил изследване на черния дроб и отиде в болницата да получи резултатите. Микробиологът го попитал за кого са резултатите и той, за да разбере истината, казал че са за брат му. „За съжаление се намира пред прага на смъртта.”-казал лекарят. Шокиран деветнадесет годишен младежът си казал:”Така ли отивам към смъртта?”.  От тогава, както сам казваше, живееше в прегръдката на смъртта. В манастира Симонопетра състоянието му се влоши, имаше постоянни кръвоизливи. Беше му помогнал старецът Емилиян като му казал: ”Тази болка ще направи за теб стъпала, които ще те изкачат до Небесното Царство. Болката за теб е твоето спасение.”

 

Преди 18 години претърпя операция за чернодробна трансплантация. Когато влезе в операционната, скръсти ръце и каза:”Сега оставям себе си в ръцете на Бога.” И Бог не го остави. След операцията му помогна да се възстанови бързо и да се върне на своето място.

 

Преподобен беше животът му, преподобна беше и кончината му. Без ни най-малък помисъл на нетърпение, с бодър дух, беше с надежда за Небесното Царство. Беше доверил на митрополит Серафим, че видял света София Клисурска, свети Йерони Симонопетритски и свети Георги Карслидис (на последните двама беше написал житията). Свети Йероним и свети Георги му казали:”Ти си много добър наш житиеписец.”

 

Последните му часове бяха спокойни. Причасти се в събота вечер в три часа през нощта и след един час мирно се представи пред Господа, за да наследи Божия Рай, за който беше толкова копнял.

 

Превод от гръцки

От себепознание към богопознание

Юни 1, 2014 in Беседи

 

 

Живееем в епоха на трайна екстровертност, свръхконсумация, словоохотливост, лекота и плиткост. Интровертността се смята за болестно състояние, себеконтролът за излишен, себекритиката за ненужна. Себепознанието е оставено като техника на маговете от Изтока. Вътрешното изследване, самонаблюдението, себеукоряването и помненето на смъртта се определят като заблуждаващи явления.  Изследването на вътрешния човек обаче ще даде на неговия търсач дълбоко познание на духовната нищета и голота на нашата епоха, в която придобиването на луксозна кола се е превърнало в цел на живота. Така се губи нишката на съществуването. В определени хора дори не съществува подозрение за това търсене.

 

Днес човек бива тиранизиран от огромен стрес, голяма несигурност и от гонитбата на време и пари. Той не иска да чуе сърцето си, не иска да довери своята тревога на приятеля си. Самота, индивидуализъм и страх властват  в мегаполисите. Отсъствието на Бога от живота на човека създава всички тези огромни празноти, всички тези трагични пукнатини, които рано или късно създават горчиви безизходици. Необходимо е човек да намери единствения, истински, троичен Бог, да познае своето непознато аз, да види с по-голяма любов ближния си.  Необходимо са малко труд, търпение и настоятелност, любочестие и желание, жертва  и смирение. Човек ще намери Бога вътре в себе си. Затова е необходимо самовглъбяване.  Божията благодат ще подпомогне нашата смирена лична борба.

 

Тогава ще се осмисли животът и ще се освети човешката личност. Умът ще слезе в сърцето. Човек няма да се движи емоционално и паралогично, а сърдечно, свърлогично, човешки. Етосът се състои в скромността и смиреността, която не не е израз на  безсилие, а драгоценно украшение.  В днешната грозна гледка на  непрозрачност, разтление, изопачение, плутокрация и насилие е необходимо потапяне вътре в  себе си. Не е нужно човек да ходи далеч и да изразходва много.

 

Той трябва малко да поспре, да се потопи в себе си, да види къде търчи постоянно и къде отива, да познае някога своето забравено аз.  Да види, че не винаги виновните са другите, системите и поквареното общество, а до голяма степен съществува и личната отговорност. Познал си себе си? Намерил си Бога! Видял си брата си? Съзрял си Бога -  се казва в дивния Патерик.  Необходимо е старателно себепознание, което води до сигурно богопознание, както и опитен и разсъдлив духовник, за да имам вярно ръководство. . .

 

превод от гръцки

 

 

 

 

Вярата е хубав риск

Септември 16, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Да вярвам в Бога означава, че  приемам свободно и непринудено Неговото съществуване. Приемам Го като Творец на вселената и Му се доверявам. Това доверяване дава друг смисъл на живота, нов начин на живот, който ме подтиква да живея съобразно Неговата воля.

 

Някои говорят за висша сила, без да искат да се подвизават, за да Го познаят по-добре, за да Го възлюбят и да почувстват Неговата велика любов. Те мислят, че заниманието им с Бога ще затрудни живота им, ще ограничи свободата им, ще ги изпълни с вини и затова Го оставят в периферията.

 

Вярата не е просто логична, не е паралогична (абсурдна), а  свърхлогична. Бог е безкраен, непостижим, отвъд чувствата и хладната логика. Той е невидим, но осеазем. Съществуването на Бог не може да се доказва. Вярата е дар, тя е и подвиг, тя е резултат от смирено култивиране, но и дар на божествената благодат в чистите сърца.  Вярата  в крайна сметка е един хубав риск.

 

Православната вяра не е една религия наред с другите религии. Тя е откровение на живия Бог, не е човешка измислица и изобретение, а явяване на единствения истински Бог.  Бог не се явява от любов към Своето творение. Той никога не иска да всее ужас в някого. Той иска да Го следваме не от страх, а от любов. Бог е достатъчно благороден, не  налага Себе Си, не може да бъде купен, а се дава щедро на тези, които реално Го искат и Го търсят.

 

Бог не се доказва логически, а се преживява сърдечно. Не бих вярвал в един бог, който би могъл да бъде доказан. Не може да бъде случайна цялата тази удивителна хармония на вселената. Бихме казали, че нуждата от вярата представлява естествено търсене на всеки човек. Вярата не е напразен труд. Всички, които вярват, вярват искрено. Те има сигурност, укрепване, благословение, утеха, кураж и надежда. Невярващият човек боледува. Той води един безрадостен живот. Днес неверието е мода. Невярващите обаче не са истински радостни и свободни и това трябва да ги накара да се замислят много.

 

Мъдрият и благ, блаженопочинал старец Паисий Светогорец казваше, че „дискутирам всички теми, освен съществуването на Бога. Това е сякаш да ми казваш, че не си се родил от майка или, че расото ми не е черно. Каква дискусия да водим?”. Той смяташе съществуването на Бога за даденост и нещо очевидно. Без смирение обаче човек не може да повярва и дори понякога използва ирония и хули.

 

Право на всеки е да вярва или да не вярва. Този, който вярва, да се радва, да не се чувства малоценен и изолиран. Този, който не вярва – това е негов свободен избор, но да не безпокои тези, които искат да вярват. Неверието се разглежда като прогрес. Вярата се характеризира като регрес, болест, фанатизъм. Не е така. Ако има погрешни и болни състояния на вярата, не е позволено те да бъдат генерализирани и преувеличавани. Вярата е необходимост на душата. Тя разкрасява, осмисля и умъдрява живота. Щастливи са тези, които истински вярват. . .

 

 

превод от гръцки

 

 

Духовни опасности

Септември 9, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

Мъдрият кормчия на кораба на Църквата Христос ни води много сигурно към тихото пристанище на спасението, към Неговата прегръдка. Нашето пътуване сред множество вълни на морето на настоящия живот, с построените от нас кораби на собствените ни желания, идеи и мъдрувания често пъти става мъчително, забавя се много, изморява ни и се блъскаме в опасни подводни скали, които искат да ни разбият, да ни забавят, да ни накарат да възнегодуваме и  да кажем: не е за нас това пътуване, добре ни е  тук в изоставения остров, където си почиваме. . .

 

Съществуват хора, които се оправдават и смятат, че са си добре и там, където се намират, безразлични са и не се интересуват – по много причини – да потърсят конкретна цел и прицел. Те са тези, които намират смисъл в изчерпването във всекидневието и  удовлетворението, че не се различават от мнозина други и по някакъв начин се задоволяват с посредствеността. Има и такива, които не се задоволяват никога и с нищо.  Има и такива, които са останали в буквата на закона, дори и на Писанието, и бидейки фанатични, постоянно съдят всичко с такава жестокост, която никога не са използвали за себе си и дори не помислят, че трябва някога да  използват. Има и такива, които се чувстват спокойни в  своята доброта, благородство, знание и отморяват, ако могат да отморят, в един ялов хуманизъм и в  - по-малко или повече – познат егоизъм, който ги прави автономизирани, мислейки си, че са щастливи, индивидуалисти на самодостатъчността на комфорта. Има и такива, които изопачават смирението и го отъждествяват със злочестието, а наивността с простотата, и  глуповато настояват за чудо или не настояват търпеливо в молитвата, смятайки Бога за глухоням,  без изобщо да потърсят по-дълбоко в себе си, да не би  някъде те да имат вина, както и техните вкоренени страсти, и  са запушили своя слух.

 

Разбираме, че е нужно сериозно, строго, честно, искрено, внимателно, усърдно, постоянно и вежливо третиране на нашето аз. Нито ние да го мамим, нито то да ни мами. Сериозно означава отговорно, а не повърхностно. Строго означава смело, героически, аскетически, но не безразсъдно и жестоко. Честно означава със страх Божий и знание, давайки на нашето аз само честта, която заслужава и подобава. Искрено означава истинно и автентично, с подобаваща любов.  Внимателно означава без  крайности, закъснения, оправдания, пропуски и коварства.  Усърдно означава търпеливо, с изкуство, а всичко това постоянно и с мъдростта на великата добродетел на разсъдителността.

 

В духовния живот често се случва да  падаме в примката на нашето собствено аз. Стремим се максимално да протектираме себе си с особено внимание, за да не се изложим в очите на другите, друг път изобщо не познаваме себе си, занимавайки се с хиляди други неща, сякаш става въпрос не просто за чужд, а за смъртоносен враг (т.е. собственото ни аз).  Друг път се объркваме неприятно и трудно излизаме от това състояние, смесвайки смирението със смиренословието, което според св. Йоан Златоуст е по-лошо от гордостта. Или следваме смирението като украса, което ни украсява и заради което другите ще ни обръщат внимание и обичат, а не като борба за уподобяване на смиряващия се Господ.  Тоест по този начин се подвизаваме за по-голямото разкрасяване на нашето его. Сякаш събираме само бодлите на розата. Така губим радостта на духовния живот и се чудим защо Бог не ни се открива, защо нашата молитва не бива чута, защото нашият духовник не ни разбира, защо хората не ни обръщат внимание. Смиреният дух, автентичният дух  винаги включва в себе си внимателно и полезно самоукоряване, което естествено не нарушава вътрешния  мир вследствие на справедливите или несправедливи забележки на другия спрямо нас.

 

Много е опасно коварното и трудно  скриващо се фарисейство на „смирението”, за което е необходима много борба, за да бъде разпознато и да се поправи.  Една анемична вяра и едно свръхемично себелюбие води до тези действително изопачени състояния, където човек говори, но дълбоко не признава силата на своето безсилие. . .

 

В духовния живот понякога става това, което става в светския живот. Хората не се задоволяват с това, което имат, а с това, което нямат, с това, което имат другите, и в своята агония да го придобият по всякакъв начин, губят и малкото, което са имали. Тези лукави рисковани игри са много опасни, за да не кажем движени от сатаната, така че човекът, постъпвайки повърхностно в духовен аспект, вместо да спечели, той губи. Не всичко е за всички. Ние сме призвани към дълбоко познание на възможностите на нашите граници, към богоблагодатно себепознание.  Не трябва лесно да се сравняваме с другите. Нашето покаяние трябва да бъде трайно, възходящо, да възраства и да ни прави по-искрени и снизходителни. Покаянието ни преобразява, не ни изолира, макар и да сме сами в пустинята. Съзнанието за греховността не ни кара да мразим този, който е съгрешил, и не ни изпълва с вини, а напротив, кара ни да се молим за него, за другия, грешния,  Бог и него да помилва.  Никога не мразим грешника, а греха, по думите на мъдрия и милостив св. Йоан Златоуст.

 

Схоластичното изследване на случаите на провинение показва неуспяло или незряло покаяние. Вината  е израз на крясъците на смачкания егоизъм, а не на радостотворната скръб на истинско покайващото се сърце.  Дългът към тези, които сме огорчили, и много повече към Бога, чрез нашите грехове не се изплаща с тежкия стрес на вините, а с охотното откриване на нашите абсурди пред духовния отец и така бавно и стабилно човекът, който има искреното покаяние, чувства, че само дължи и никой не му дължи. Възроденият вярващ  човек  не е нещастен длъжник, който нервно чака на опашката на някаква каса да плати и да приключи, а целият негов живот е радостно принасяне и жертва на Този, Който му е принесъл всичко, неговия Господ и Бог.

 

Духовната недоученост също е много опасна. Тя не ни прави охотни ученици в училището на Църквата, а всеохотни учители.  Все повече намаляват тези, които слушат, а всички искат постоянно да говорят и  настоятелно и търпеливо издирват внимателни слушатели.  Склонността към поучаване понякога съществува и в часа за молитва и за Тайнството Изповед. Ние по схоластичен начин ще кажем на Бога какво точно трябва да направи с нас. Не Му задаваме въпроси, а знаем отговорите и решенията. Просто търсим Неговата пряка намеса.  Също и при духовника: така хубаво, както му представяме нещата и по начина, по който му ги излагаме, очакваме едно Да! или едно Не! и нищо по-различно от това, което сме избрали и решили. Искаме само уверение  и потвърждение, за да казваме, че имаме и благословение.  Излишно е да казваме, че още сме много далеч от мирния дом на смирението.

 

В Христовата Църква не искаме да се отличаваме пищно, за да привличаме внимание, да се движим като индивиди, а не като личности, да ни казват, че сме изключителни или да ни смятат за важни; това със сигурност не е целта. Ако тази мисъл се крие в нас, тогава изобщо не вървим добре.  Радостта, която Бог дава на верните, които изпълняват волята Му от сърце, без любопитните, критиците и клюкарите да ги усещат, е безкрайно голяма и дарява на човека  храна за години напред. Това естествено не означава, че трябва да се страхуваме от другите, да се изолираме, и да ставаме аристократи и перфекционисти. Дори лукавият може да впримчи подвижника по хлъзгавия път на стремежа към перфекционизъм, чиято страст се вижда ясно, когато това се върши за лично изтъкване или за изобличаване на другите. Перфекционизмът подсигурява на своите фанатичните любители положението на юридически съветници на Бога или спасители на Църквата, поразявайки безмилостно другите. И така  вместо смирено да поразяваме лукавия, той гордо поразява нас.

 

Небратолюбивото отношение прекрасно „фотографира” и ясно показва духовната нищета. Аскетическата градина се обработва само с тор, вода, въздух и светлината на слънцето на любовта. Всяко едно презрение към другия, дори един крив поглед, казва един светогорски старец, е черта за липса на възвишена духовност.  Това не рядко може да стане и в християнски общности,  в семейства, между духовни братя и дори в манастирите. Там е нужен голям духовен опит, знание и разсъдителност на духовните наставници, за да подпомогнат трудноразрешими ситуации. Също така братолюбивото отношение не означава да се галят страстите, взаимоотношенията да стават лицемерни, да се развива само ялова любов на думи без себеизпитване, внимание и сериозност. Строгостта не отхвърля любовта.  Излизането на първосъздадените хора от рая не било последица от някакъв наказващ Бог, а бунтовниците на Едемската градина се отрекли от Господа на градината чрез престъпването на Божията заповед. Когато духовният отец ни дава епитимия, това не означава, че не ни обича, а защото истински ни обича, иска да ни покаже величината на греха, незрялостта на покаянието, богатството на благодатта, а не  за да ни яви един отмъстителен бог, Който ни очаква, за да ни накаже.

 

Духовно автономизираният човек сам си предава ценност и стойност, като  стресиращо  контролира себе си и постоянно се опитва да се рекламира, любувайки се на себе си. Вярващият обаче винаги се самоизобличава и вътрешно бива известен за истинността и чистота на своето преживяване, без да се сравнява с другите и без да предизвиква или да умолява за каквато и да е похвала от тяхна страна. Последователността на неговия живот потвърждава неговия оптимизъм и държи неговия ум в ада и той не се отчайва, както св. Силуан Атонски  чул Христос да му казва, отговаряйки на неговата блага тревога.  На истински вярващия човек  принадлежи сладкият мир на сърцето, който идва от отсъствието на празноти и пропуквания, както и   равновесието, прямотата, точността, истината и любовта. Ако човекът не е мирен, не може да бъде мироносец и миротворец, след като по думите на св. Серафим Саровски трябва да имаш мир, за да го предадеш и ако имаш мир, цялото творение ще ти се подчини и хиляди хора ще се спасят.

 

превод от гръцки

 

 

 

Човек намира това, което търси

Август 5, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница




В нашите трудни и смутни времена съществува  малка група от хора с метафизични търсения. Някои намират Бога като нужда, убежище и спасителен пояс. Обикновено човек намира това, което търси и му е изгодно. Той не иска да се измори и да се труди много. Той се задоволява с бързи и лесни решения. Затова определени пъти неговата религиозност се изчерпва във формални задължения, без никаква цена. Друг път той се увлича от ловки учители, които експлоатират неговия божествен копнеж, като му предлагат избавителни, радостни, отпускащи и неизискващи труд продукти.

В това търсене попада и интензивната демонология, антихристология и есхатология, която за съжаление има  погрешни основи. Преувеличения, определяне на дати за свършека на света, позовавания за раждането на Антихриста и др. всяват ужас и страх в душите на християните, което не е подобаващо и търсеното. Някои говорят повече за Антихриста и по-малко за Христос. Тяхно постоянно занимание е тълкуването на времената. Мнозина целомъдри и благоразумни хора се безпокоят за голямото безпокойство на вярващите. Постоянна тяхна грижа е всяка новина, която потвърждава техните подозрения. Не смятаме за нормална тази крайна реакция.

 

Хората оставиха битката с богопротивните страсти и обработването на божествените добродетели и вманиачено и по цял ден се занимават с фантазии, страхове, суеверия, евентуални магии, които са им направили, да не би по погрешка да са получили някакво число (т.е. на звяра). Те забравиха духовното изследване, молитвата, добротворството, покаянието, светотайнствения църковен живот и се терзаят със субективни обяснения и чужди теории. Такова отношение отдалечава от същността, от основата, от радостта на духовния живот и водят човека до демоничен и мрачен лабиринт. Казвайки това, не твърдим, че нищо не се случва. Не говорим за болезнено приспиване, леност, унес и безразличие. На всяка цена е нужно бодърстване, правостоене, духовен взор, смелост, съпротива срещу всичко профанно, неистинно и нечестиво. Свободата на човешката личност е нещо много значимо и трябва да се защитава навсякъде, винаги и по всеки начин. Нашата грижа трябва да се насочи към това, което е съществено, актуално и истинно.

 

За съжаление, много хора се страхуват да съзрат истината и своята вътрешна голота. Затова те искат да се занимават с това, което не включва лична цена. Хората днес се тревожат да не би да не могат да използват своята вилица и лъжица, защото няма да имат какво да ядат. Събират хранителни продукти за трудните дни, които идват. Те обаче нямат ли срок на годност? С каква  радост ще ги ядат, а техните братя около тях ще умират от глад? Нима Христос не  учил на молитвата „Отче наш”? Нима там не се казва „и дай ни днес”? Нима  християните се интересуват само от парите, хапването и пийването? От огромно значение е да видим къде се канализира борбеността на нашите християни. Нека не даваме поводи за осмиване от дебнещите и нямащи страх Божий подигравачи, чийто брой напоследък доста се е увеличил.

 

Ние биваме съдени от нашите избори. Отговорни сме за нашите избори. Задължително е необходимо изследване, знание, опит, просветление и съвет. Нека го кажа отново. Нужно е искрено покаяние на всички, здраво обръщане, промяна на ума, на начина на живота, ново мислене, друго предназначение, различна и възвишена цел, смислен живот. Почтеността, справедвливостта, искреността могат да се завърнат в тази изтерзана страна.
Ако картата на гражданина, която много се обсъжда, отнема нашата свобода, естествено не трябва да я приемаме, проявявайки послушание към решенията на Църквата. Но не трябва постоянно да живеем с подозрения, фантазии, преувеличения, фанатизъм, крайности и фракции. Страхът, ужасът, паниката и съпротивителното надигане срещу всички не е правилният начин на духовен живот.

 

В последни времена ли живеем? Настъпиха ли личбите на времената? Антихристът слага ли своя печат? Дойде ли свършекът на света? Божието ще бъде! Древният светец Силуан казва: „Небето и земята да се съединят, аз не се страхувам!”. Христос дарява на вярващите безстрашие, несмутимост, надежда, оптимизъм и радост.  Пораженничеството, унилостта, песимизмът и безпорядъкът никога не принадлежат на християните!

 

превод от гръцки

Християнинът не може да бъде печален и нещастен

Юли 22, 2013 in Начална страница

 

Насъщен въпрос в наши дни е сериозната икономическата криза, която преживява нашата страна. Тя предизвиква голяма неопределеност, гняв, объркване, страх и тревога. Времената наистина са трудни. И в тези условия християните са призвани да засвидетелстват своето изповедание. Крепостите падат, като пясъчни замъци.

 

Богатите попадат в капана, появяват се множество проблеми, ражда се угнетение и зли желания. Расте безработицата, неувереността, престъпността, беззаконието и нищетата. Всичко това ясно показва духовната ленност и бедност на мнозина. О, ако това мощно цунами предизвикваше пробуждане от летаргическия сън, а пукнатините от земетресенията да водеха до бодърстване, осъзнаване и отговорност за решенията! Небходимо е да се завърнат отново забравения оптимизъм, тайната надежда, загубената радост и желания мир.

 

Зад човешката болка, горчивото изпитание, изнуряващата мъка, се скрива любящото око на Бога. Пробуждането от живота заради материални блага, пълно наслаждение, благополучие и егоизъм, ще доведе човека до духовно наблюдение, правилно виждане, внимателно изследване, избавяне от мътна тревога. В човека има скрит запас от вътрешни сили, позволяващи му да не се огъва, да не отстъпва, да не се отпуска и подава на отчаяние. Особено християнинът не би трябвало да е разочарован, безпокоен, отчаян, нещастен, мрачен и неблагодарен. Хората създават общество на потреблението, изобилието и пресищането. То се спуска до излишно поклонение на плътта. За съжаление, ние виждаме невероятна блокада, подготвени капани, приспиване в блатото на земните блага. Тук няма нищо като съпротива, противоборство, изменение, покаяние. Затова икономическата криза причинява такова безпокойство. То не бива разглеждано като възможност за кардинално изменение.

 

Настана време да се прояви вяра, да се мине през изкушения, показващи истиността на вярата на всеки. Да няма вяра само на думи! Чрез изкушенията, изпитанията, бурите се проявява автентичността на нашето „верую”. Болката издава болестта. Тя може да стане лекарство. Необходимо ни е да почувстваме болка, за да се научим да сме съпричастни. Болката, наистина, може да смекчи човека и да стане благословение, а може да го ожесточи и да се превърне в мъчение, изтезание или проклятие. Както казват, от топлината на слънчевите лъчи восъка се топи, а калта са втвърдява. Изключително значение има свободната воля на всеки човек.

 

Има много причини, поради които човек трябва да се бори неотстъпно и непрестанно. Отчаянието е неприемливо. Търпението винаги е необходимо. Ние не се борим сами в живота. Добрият капитан на кораба се вижда по време на буря, както точно казва нашия народ. Бурята, облаците и ураганът ще преминат. Ние необмислено сме кривнали, сега е време благоразумно да се обърнем към правия път, към умереността, към скромния живот. Кризата-това е възможност. Важна възможност.

 

превод от руски

източник http://www.agionoros.ru

Криза

Юли 15, 2013 in Беседи, Начална страница





Кризата на нашето време доведе мнозина отговорни лица, познати и непознати, до тъжни и песимистични констатации. Те говорят за корабокрушение на страната, за обедняване на държавата, за лекуване на нашата родина в интензивното отделение. Хората не знаят кого да слушат и на кого да вярват. Те са объркани и имат чувството, че никой не им казва цялата истина. Ако някой се довери, скоро се разочарова. Състоянието по-скоро е трагично. В протестите биват оплаквани мъртви, невинни млади хора. Всички, ама всички търсят да прехвърлят отговорността от себе си. Eдиният постоянно хули другия и с огромна радост изкарва неговите мръсни ризи. Така обаче нищо не се решава. На всяка цена е нужно разпределение на отговорностите. Със сигурност не всички са виновни по един и същ начин.

Всички обаче сме виновни в нещо. Един за свръхконсумацията, друг за разточителството, трети за укриването на данъци, четвърта за лъжата, пети за премълчаването, пети за измамата, шести за безчестието, седми за подкупи, мълчание, страх, плахост, отстъпки, забогатяване, лесна печалба, предъвкани думи, необмисленост, нагаждане, осмиване, индивидуализъм, егоизъм, порочност и наглост. . .

Всеки трябва искрено и строго да отмери собствената си отговорност за низходящия  ход на нашата страна. Наложително е навременното и автентично осъзнаване, че пътят на живота, който сме поели, е грешен. Кои са основите и принципите и коя е целта на живота? Нужно е повторно ориентиране и определяне. Не е възможно главната и единствена цел на живота на човека да бъде събирането на все повече пари. Призвани сме към дълбоко и искрено покаяние в пълния смисъл на думата. Промяна на ума, промяна на мисленето, промяна на целта. Едно е благоденствието, а  друго разкошът, едно е напредъкът и щастието, а друго плутокрацията и поробването на материята, работи под масата, тайно, лукави, мрачни, пълни с омраза. . .

Сривът не е икономически, а нравствен. Кризата е най-вече духовна. Деградацията дойде от покварата. Резултат и симптом за голямата поквара е икономическата криза. Дори сега много и различни хора използват кризата, за да трупат точки за себе си. Засега не  виждаме кризата да ни съди, пробужда и поучава.  Казано е, че Гърция постига велики неща в момент на големи кризи. Във всеки случай, най-малко към настоящия момент изобщо не се вижда нещо подобно.

Факт е, че половинчатите истини са дезинформация за обществото. За съжаление, напоследък тази дезинформация е във възход. Някои думи може да се изтъркали от употреба, но е нужно тяхното бързо възстановяване и употреба в техния основен и пълен смисъл, каквито са етос, истина, почтеност, чистота и единство. Кризата обаче повече разделя мнозина, дори  в самите партии. Както точно беше казано, народът днес има голяма нужда от ръководство с почтеност, единство, искреност и безкористие.

Многовъзпяваната и многорекламирана мултикултурност, изкуствено наложената свръхконсумация и неудържимото лично обогатяване не създава вече народни благодетели, благотворители и дарители, а вложители в чужбина. Естествено е да платят повече тези, които имат и притежават и най-вече тези, които създават кризата.
Напразно търсим една Гърция (разбирай и България – бел. прев.) с любочестие, мир и истина. Гърция се принизи дотам да търси постоянно  рушвети, лесни печалби, големи печалби и икономически трикове. Заслужаваме по-добра участ. Борбата не спира. Надеждата не е умряла. Оптимизмът не е угаснал. Горчивината обаче е голяма, а болката – силна. Божието просветление, което бе осмяно от много „мъдреци”, има голяма нужда да дойде върху главите на всички нас, за да се осъзнаем и искрено да се покаем. . .

превод от гръцки

Противоотровата на депресията

Юли 8, 2013 in В търсене на вярата

За нашата епоха е характерно свръхизобилието и свръхконсумацията, т.е. висшите технологии, напредъкът на науката, множеството удобства и материални наслади – икономическата криза сложи малко спирачка – но се наблюдава сериозен бум на психологически проблеми и човек вижда мрачни лица, нервни, смутени, уплашени, стресирани, тъжни и притеснени.

Дори младите се терзаят от интензивни проблеми, вътрешни конфликти, душевни безизходици и непоносими празноти.
Хубави, млади, образовани и богати хора без усмивка, унили и песимистични.  Това е епоха на завоевания, открития, печалби и успехи, но  хората в нея  се чувстват лишени, без душевно здраве, утеха и радост.  На мода са меланхоличните лица.
Предизвикателното обличане на младите, всенощното импровизирано забавление, увличането в страшния бич на наркотиците, прекалената консумация на алкохолни напитки, болната зависимост от многочасовото стоене в интернет и много други подобни неща изострят проблема и изобщо не го преодоляват.  Сякаш определени хора на всяка цена искат да разрушат тяхното здраве, да съкратят техния живот и да ги накарат изобщо да  не се интересуват от бъдещето.  Статистиките са много тъжни.  В целия свят днес 340 милиона души страдат от сериозни проблеми с душевното здраве.  В Европа и Америка Световната здравна организация докладва, че почти половината от населението страда от депресия, меланхолия и лека форма на дистимия (форма на хронична депресия).
Днес човек искрено и с болка отбелязва, че нито младостта, нито красотата, нито славата на успеха и на възхода, нито многото пари и прескъпите дрехи дават постоянно очакваната радост и многожелания успех. Но дали постоянно присъстващото мрачно настроение не иска да повлияе всички, за да могат да се обогатяват индустриите, произвеждащи анти-депресанти? Прекомерната потиснатост, казват светите отци на нашата Църква, е от лукавия дух на скръбта, който води до депресия и меланхолия. Сполучливо е казано, че състоянието на скръб понякога може да стане болезнено приятно, т.е.  форма на умерен садомазохизъм. Привичките на нашето съвременно общество изразяват и показват голямото разочарование, което идва от липсата на ценности и от индивидуализма. Всеки човек, ако се подвизава и иска реално, може пряко да отхвърли от живота си всичко, което не му дава истински оптимизъм, радост и доволство. Така човекът ще има спокойствие, тишина и утеха. Съвестта му ще е спокойна, животът му несмутим, дори и сънят му – сладък. Поетът Т. Елиът казва „вършейки нещо полезно, казвайки нещо правилно, взирайки се в нещо истински хубаво – това е достатъчно, за да разкраси твоят живот”.  Достоевски казва „ красотата ще спаси света”.  Факт е, че злото, лукавото, безсрамното предизвиква и съблазнява, но доброто, благото, свещеното и хубавото е това, което винаги привлича истински и трогва най-дълбоко.
Православното предание има сила, трайност, смисъл, вяра, утеха и надежда.  Единственото нещо, което може да направи опитът на определени хора да изкоренят от сърцата на хората това богато и живоносно предание, е  да увеличи броят на скърбящите, безутешните, безнадеждните.  Това предание е родило велики светци и герои.  Настъпи време за реално търсене и повторно свързване с историята, преданието и неговото продължение. Благоприятно време, подходящо и необходимо за новото откриване на нашето предание и на мощната увереност, която дава  срещу отчаянието, унинието, депресията и меланхолията. Ето антидотът за голямата душевна болка на нашите времена.  Трябва бързо да го потърсим, за да се изцелим. Не се издръжа един безсмислен и черен живот. Нима преувеличавам или съм старомоден?

 

превод от гръцки

 

 

 

За съвременните християни

Юли 1, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница




Когато съвременният християнин говори за Бога, той често има предвид нещо, което се намира някъде далеко в небето, неизвестно, непонятно, непостижимо, недосегаемо, нещо, което той одобрява и което е полезно в момент на необходимост; понякога той му приписва магически свойства и често повтаря неправославното „Вярвай и не разсъждавай”.

 

Но тази вяра в Бога не води до съществени изменения в живота на християнина. Той може да ходи на църква в неделя, да има в библиотеката си съвременни духовни книги, в хола-стари икони, в ръцете –броеница, може да дава известна милостиня. Обаче да се озлобява от несъответствията на другите хора спрямо неговите очаквания, да е жаден за пари, потопен в егоизъм, жажда за комфорт, безпокойство, конкуренция. Това не е живот в Христос. Тук мирише на смърт. С какво се различава съвременният християнин от останалите хора? Ако в него няма дълготърпение, кротост, радост, простота и особено смирение, това означава, че той нищо не е разбрал за живота в Христа. За живота, който обновява, преобразява и облагородява човека, даже под гнета на ежедневните трудности.

 

Животът на такива християни се свива до безсмислено и глупаво преживяване, защото човек не може да живее само заради пенсията, заради втори апартамент или нова кола. Ние не чакаме кардинални изменения, действаме без надежда. И постоянно бързаме припряно, с което сами си ушиваме погребален саван. Живота, казваме ние, е черен и безрадостен, това е монотонна и мътна рутина.

 

Християнинът е призван преди всичко да се вслушва в гласа на Евангелието, който го зове към постоянен риск за комфорта, който го обладава и го кара лукаво да си мисли: слава Богу, не правим нищо ужасно и срамно от това, което виждаме всеки ден по телевизията. Тази мисъл е по-скоро от демоните, и успокоението което дава, въобще не е благо. Ние ще отговаряме пред Бога не само за това, че не сме правили лошо, но и за това, че не сме вършили добро, не сме възлюбили добродетелта.

 

Християните днес имат двойнствен живот, те не винаги имат чиста и цялостна личност. Това раздвоение е голямо страдание. Християнинът не бива да изглежда един, а да бъде друг, да казва едно, а да прави друго. Това лицемерие, добро или лошо, не може да е християнска черта. Истинските отношения на човека с Бога характеризират и отношенията му с хората. Християнинът в ежедневния живот и християнинът в неделя не са различни хора. Както вече казах, съществува такова благочестиво лицемерие. Алегория на одържимия от стремеж към съвършен външен вид човек, са листата на смокинята, скриващи неговата вътрешна пустота и голота. Скъпата и красива одежда не съответства на красотата и съвършенството на вътрешния свят.

 

Християнинът потъва целия в насъщните грижи, безпокои се за много неща, отвлича се към дреболии, от мухата прави слон, стреми се към удоволствие и забранени плодове, които му се струват красиви, сладки и приятни, не иска да се отличава от другите, не иска да се бори, не иска да намалява и ограничава своята свобода. Завръща се демона от Едем и предлага блестящото, но не драгоценното, лесно получимо, евтино, нерекламирано, спорно, масово, неистинско. Придобиването на това не се явява успех, в него няма истинност, борба, труд, търпение, любов. В това се заключава лъжата, дезориентация, заблуждението в приемането на демонския морал, съмнителен, коварен, целящ сближаване със света. По този начин на човек се дават лъжливи приоритети, измамни, измислени, откъслечни истини, възхваляване на порока, опасен изолационизъм, нездрав нарцисизъм, отлагане на проблемите, ярки цветове на празна опаковка. Преувеличавам ли?

 

Днес при нас, християните, има магическа представа за Църквата. Ние казваме: „Ако дойдеш в Църквата делата ти ще тръгнат добре”. Но сред вярващите християни има и безработни, млади учени не получили място и разорени търговци. Ние казваме: „Ако ти не дойдеш в Църквата, всико твое ще се разпадне”. Но въплатилият се Христос не притискал ничие съзнание. Ние нямаме право да заплашваме, да стряскаме света, още повече да пеем песни за несъществуващ Бог, т. е. за наказващ Бог, отмъстителен, жесток, завистлив, враждебен. За Бога, Който раздава добри работни места, солидни заплати, високи пенсии и пособия, благополучие, дълголетие и др. Ние приличаме на популяризатори на нова козметична продукция или на адвокати на несправедливо пострадалия Бог. Ние, християните от опърничевия двадесети век, още не сме разбрали, че Църквата е Христос, Който спасява, но никой от нас не се спасява. Христос е казал: ако от цялото си сърце искаме съвършенство, да Го последваме. Съвременните християни се превръщат в прокурори, по-царствени от царя, с безотчетна ревност, с усърдие не по разум, с фалшиво мисионерство.

 

Но, скъпи мои, всички светии на нашата Църква в болшинството си били болни и бедни хора, често преследвани, немощни, презирани, те не биха привлякли погледите ви. Христос се прославил на Голгота. Страданието е спътник в нашия живот. Символът на християнството е кръстът. Не е позволено да извращаваме истината. В Църквата продължава да съществува страдание, но в него има смисъл, има изход, то води към възкресение. Ние нямаме права, както правят някои политици преди избори, да измамваме хората, обещавайки земен рай. Христос е казал, че в света ще имаме скърби. Той не нарича блажени тези, които губят време в развлечения. А ние създаваме неохристиянство по наша мярка, за собствени нужди, неизморително, безметежно, удобно, леко, без всяка ценност, анти аскетично, и в края на краищата-антиевангелско. С такава гледна точка Божествената Литургия в храма е просто прослушване на думи и съзерцание на обреди, това спокойно може да се гледа и по телевизора, седейки в креслото, или слушайки радио в колата. Тук няма жертва, съучастие, бодърстване, събрание на вярващите в Тайнството.

 

В християнските общини безприютния, неласкав, недружелюбен, самотен и нещастен човек трябва да бъде съгрят с любов и истина. Ако идващият при нас се сблъсква с нашата нерадивост, негостоприемност, равнодушие, измореност и нерешителност, това е трагично и за нас и за него. Ако в нас няма светлина и радост, духовен опит и живот, какво можем да предложим? Той ще открие всичко това на друго място и възможно в по-добър вид. Ако при нас, християните, няма радост от личната среща с Христос, тогава какъв е смисала на нашата християнска идентичност и формално посещение на храма? Св. Григорий Синаит казва: ако не разберем, какви ни е създал Бог, то няма да разберем и това, какви ни е направил греха. Ако не познаем светлината на благодатта, то ще говорим, че ни е добре и в полумрака. В светлината се открива нашата действителност. В светлината ще се открие истината на Църквата. Тя не е това, което си въобразяваме, което си представяме, което съответства на нашите пожелания. Църквата е майчини обятия, които искат да спаси всеки, който иска да се спаси. Това не е институт, не е идеология, не е група, система, партия. Църквата не съди, не наказва, не търси последователи, не се изменя, не разделя, не се уморява, не почива, не се безпокои за убедителни доводи, никой никога не се стреми да пороби и разгроми. Обърнете внимание на това, моля.

 

Ние, християните, днес трябва да станем хора с чист духовен опит, така че самия наш живот да говори по-силно от всички наши слова, да не изискваме дързостно чудо, да не бързаме в молитвата, да се вслушваме в другия човек, който и да е той, да издържаме противодействие, да сътрудничим с Бога. Ние ще му дадем доброволния си труд, а Той-благодат и милост, т.к. винаги спасението на човека е сливане на божествената благодат и човешкото усилие. Човекът е създаден по образ Божий, и целта на създанието е обожението. Мисията на Църквата е спасението на света; Тайнствата на Църквата освещават човека, който, очиствайки се, се озарява и достига обожение. Такава е православната теология, антропология, еклизиология и аскетика на нашата Църква. Да не търсим други пътища, когато пътя на спасението, обожението и съвършенството е един.

 

превод от руски

Източник:http://www.agionoros.ru/docs/708.html