Светостта ще спаси света

Юни 24, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Вярата не е неопределена и абстрактна теория, хубава идеология или изгодно религиозно гледище. Православната вяра е опит, етос, начин на живот и съществуване. Вярата означава животът на Христос да стане мой живот.  Ще изложа моите мисли като обикновен вярващ, смирен монах, искрен човек. Свързването с Христос ни води до цялата истина. Великият Бог става „малък”, драг и близък, за да се вмести в нашия ум и сърце. Човекът от индивид става личност, обичайки безкористно и себежертвено.  Нравственият живот се състои в свободното пазене на евангелските добродетели, в добрите дела и страстоубийството. Всеки човек -макар и да се е отклонил и  да е станал пленник (на греха) –  запазва уникалността и сакралността на Божия образ. Всеки човек чрез своята съвест има Божието дихание в себе си и е достоен за чест, уважение и внимание. Той заслужава нашето състрадание. Честта и любовта не трябва да принадлежат само на великите, имащите, младите, хубавите, гениалните и нравствените,  а и на умствено и телесно страдащите, престарелите, немощните  и бедните.

 

Православната вяра кара човека никога да не се отчайва. Тя го води до дара, до благодеянието, до човеколюбието, до подкрепата и облекчението. Виждайки Христос в лицето на другия, вярващият  става по-търпелив, по-снизходителен, по-дружелюбен, по-прощаващ и отстъпчив. Православието не воюва с науката, но иска ученият да бъде честен, смирен, кротък и благ, а не нагъл, буен,  вършещ произволия, порочен и отхвърлящ Бога. Тези, които не вярват, не трябва да ги изглеждаме с крайчеца на окото.  Те имат някаква голяма болка, някаква вътрешна съпротива, нещо, което не им позволява да се изразят сърдечно. Гордостта трябва да бъде непозната за автентичния православен вярващ човек. Гордостта е увеличила психическите разстройства, стреса, скърбите, разочарованията, подозренията, фантазиите, изолирането и смущенията. Така човекът, бидейки неудовлетворен и неуравновесен, мъчи и себе си, мъчи и другите. Вярващият християнин има сладката радост на смирението и винаги и навяскъде е доволен. Приемането на пренебрегваното свято смирение ще уравновеси и изправи падналия човек.

 

Трябва ли православната вяра да се промени и осъвремени, за да удовлетвори съвременните хора? Твърдо вярваме, че не. Идвайки в света, Христос би казал същите неща. Сърцето на човека винаги търси истината. Тази истина сме призвани да предложим с обилна любов. Отстъпките тук не принасят полза, както и непоносимите бремена. Няма да увеличим нашите следовници с това да им галим слуха. Целта  не е да създадем привърженици, които ще ни ръкопляскат и одобряват. Главната цел  е светостта. Светостта ще спаси света. Само Православната Църква продължава и днес да ражда светци. Призвани сме, възлюбени, да преживеем, да прославяме и да вдъхновяваме светостта. Придобиването на светост не става заради увеличаване на нашите „акции” и преследване на похвали, а от голяма любов към Бога и към Неговата слава. От боголюбието и подвиг за добродетелен, доволен, тих и свободен живот. Извор на освещението е Преблагият Бог, Който е единствената Себесвятост.

 

Само чрез Божията благодат можем да стигнем до святост. Самостоятелното самообожествяване е непознато в православния духовен живот.  Както и друг път сме казвали, главната причина за нашето съществуване е срещата с Бога. Нашето пътуване към освещението не е някакъв чисто частен въпрос.  То съществува в Тялото на Църквата и в православното предание. Това наше движение влияе и на околните, на които по-добре помагаме чрез нашия пример. Тогава ставаме по-снизходителни, по-разбрани, по-приятни.  Истината винаги трябва да се изповядва безстрашно, но и тихо, кротко и с доказаталества. Православната вяра ни води до молитва за другите, до това да даваме, а не да взимаме, да се радваме с радостта на другия, да скърбим със скръбта на другия, да мислим за нашето вечно предназначение, да се учим да търпим, да се надяваме, да се въздържаме и да се радваме на простота и скромността. . .

 

превод от гръцки

Безумството на Кръста

Юни 10, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Когато св. Антоний Велики казва, че ще дойде време, когато безумните ще наричат разумните безумни, защото няма да приличат на тях, изглежда говори за нашето време.

 

Днес човек развратничи по най-лошия начин и се смята за напълно освободен, мами другия и го нарича хитрец. Обратно, този, който е честен на работата си, го определят за наивник. Често пъти приемат с известно подозрение и резервираност този, който е много искрен. Най-благородните ги приемат някак по снизхождение. Имаме пълно преобръщане на термините. По-скоро не вървим добре. А?

 

С други думи, днес да си честен и искрен има цена. Етиката днес се принизи до лудост. Ненормалното вече се смята за нормално и паралогичното, т.е. абсурдното, за логично. Всичко се преобръща. Скръб и мъка цари на лицата на множество сериозни хора, която понякога се превръща в гняв и негодувание. Постоянното притеснение, прекомерната тревога, големият ропот и чувствителност не са подходящи за трайни спътници в живота. Младите казват, че се затрудняват и страхуват да живеят цял живот в нестабилен, жесток и насилствен свят. Днес един млад човек бива определян като див, когато търчи прекалено много с мотора си, когато има странно облекло и прическа, когато осъмва, който скитничи. Седнахме ли някога заедно с него да го изслушаме нежно и внимателно? Да видим защо реагира така грозно, предизвиква другите, крещи и отсъства от къщи? Един проблемен младеж наврежда главно на себе си, водейки развратен живот и употребявайки спиртни напитки и наркотични вещества. Нима всички ние не трябва да погледнем с по-голямо разбиране всички тези намиращи се в трудно положение младежи, които в своето сърце не са скитници? Не можем веднага да ги определим като безумни и автоматично да се избавим от всяка отговорност.

 

От друга страна, един човек отново може да стигне до лудост и да се движи неспретнат, небрежен, без да се срамува, страхува и преструва. По някакъв начин той така се чувства свободен и щастлив. Един луд, с и без кавички, е отблъскващ, нежелан и отхвърлен от обществото. Логиката на обществото не позволява на самото общество го счита за равноправен. Един такъв безсилен, страдащ и незащитен човек често бива преследван по различни начини. Той бива иронизиран, подиграван, осмиван. Презират го и го гонят. За него не съществува никакво достойнство и чест. Какво достойнство и почтеност обаче има в неговото непочтено гонене?

 

В нашата Църква има една рядка категория светци, които се наричат юродиви заради Христос. С други думи, те са били сериозни, благоразумни, добродетелни хора, които избрали трудния път на светостта, да се преструват на умствено нездрави, за да бъдат подигравани от хората за своите безумни постъпки и така да се смиряват още повече. Юродивият заради Христос светец се подвизава чрез своето престорено безумие, за да накара своите „разумни” ближни да се замислят, да погледнат сериозно на живота си, да разберат най-вече защо живеят, коя е реалната цел на тяхното съществуване и че за постигането на тяхната лична и истинска утеха е необходимо автентичното смирение. Те са имали паралогична, т.е. абсурдна логика, непонятна за всеки престорено сериозен, порядъчен, моралистичен и пиетистичен човек.

 

В средата на Великия Пост (на Неделя Кръстопоклонна) Нашата Църква поставя Христовия Кръст за поклонение и укрепване на нашия подвиг. Кръстът е безумство, съблазън, предизвикателство и покана. Неговото целуване и поклонение означава приемане на посланието му, което не е друго, освен доброволното жертване на нашето „его”. В крайна сметка, Кръстът е безумство. В нашата епоха съществуват още юродиви заради Христос, които пребивават под сянката на Неговия Кръст безропотно, които всекидневно се жертват безкористно. Нека светът ги смята за безумни, а Бог да ги пази!

 

превод от гръцки

Християнството – религия или Църква?

Юни 4, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Христос не е основал една хубава религия наред с другите. Той е основал единствената, истинна и спасяваща Църква. Дълги години Православната Църква получава множество координирани и организирани атаки и нападения. Дали в крайна сметка те й навредиха или й принесоха полза?

Християнската религия е система от идеи, принципи и норми. Църквата е богоустановена, основана върху кръвта на Христос и на мъчениците. Говорейки за християнската религия, обикновено се отдалечаваме от същността на Църквата. Православната Църква не е понятие, теория, идеология и нравствена идея. Църквата е истинският живот на Христос. Църквата обновява, преобразява, вдъхновява и освещава човека. Християнството е изпаднало в сериозни ереси. Християнството се e увлякло от свръхактивността и се принизило до притурка на Министерството на социалните грижи. Днес то бива оценено само заради своята богата благотворителна дейност, която някои хора осъждат, тъй като (според тях) бедните получават помощи, за да се надигат. Християнството остана величина, която има връзка със знания, теории, системи и принципи. Църквата обаче не се занимава с абстрактни обобщения, неясноти и интелектуализми, а със сакралността и уникалността на неповторимата човешка личност. Църквата означава взаимопроникване на личности, взаимно уважение на хората, братска общност. Църквата винаги говори за личности, а не за индивиди. Тя се интересува повече от етоса и духовността. Индивидуалността има отношение най-вече към понятията биологичност и икономика. Както казва блаженопочиналият Козански митрополит Дионисий: „Бог е Личност, човекът е личност, затова и общението между тях е личностно”. Точната истина на Църквата не може да се оправдае чрез логически и теоретични аргументи, а се осъществява в личността на Иисус Христос. Църквата означава жива и съществена връзка и общение между личности. Църквата получава удари, защото се противопоставя на изравняването на всичко със земята. Това не ни прави такова впечатление, защото се върши векове наред. Христос е облажил получаващите удари и преследваните. Факт е, че свидетелството на Църквата се възпълва в гонението, обвинението, преследването и мъченичеството. Нека не искаме една Църква, която разчита на лавровите венци от славното минало и блажено спи. Нека не даваме поводи. Нека не галим слуха. Нека не оправдаваме нечестивите, хулителите, гонителите и църквоборците. Разбира се, преследването не вреди на Църквата, а й принася полза и води до правостоене и бодърстване. Гонителите са достойни за съжаление и оплакване. Църквата трябва да се замисли сериозно, когато проявява нетърпение сред различните гонения. В часа на гоненията тя трябва да бъде пламенно молеща се, нероптаеща и спокойна. Постоянните възражения и спорове не отговарят на църковния етос. По този начин от небесната Църква правим светска религия. Профанните атаки на атеистите трябва да получават отговор не със светски аргументи, а със свидетелството на Христос, Който мълчал, търпял и бил разпнат. Църквата е привикнала с гонения и не се страхува от тях. Апологетика (като наука) се зародила във високомерния и надменен Запад, където църквата изпаднала в религия. Църквата не е от този свят и затова светът я мрази.”

 

превод от гръцки

Православието е нежна майчинска прегръдка

Май 27, 2013 in В търсене на вярата

 

Няма да копирам дефиниции от книги. Ще говоря със сърцето си. Православието е единствената истина. То е покана към трогателно и удивително приключение. Нужна е смелост, включва риск, то не е разчитане на лаврови венци от миналото. Ще се съглася с Достоевски, който казва, че „Вярвам, че не съществува нищо по-хубаво, по-дълбоко, по-привлекателно, по-любимо, по-смело и по-съвършено от Христос. . .”

 

Православието строго иска да бъдем чисти и невинни. То има големи изисквания към нас. . .

 

Без Бога със сигурност щяхме да бъде по-лукави. Истина е, че не сме святи. Най-лошото е да се правим на свети. Това изобщо не се харесва на Бога. Православието ни иска нелицемерни, здрави, автентично смирени и снизходителни към другите. Също така немнителни, независтливи и търпеливи.

 

Христос в Православието е достъпен, дружелюбен, благороден, прощаващ и състрадателен. Той никога не е говорил жестоко на грешниците, нито някога ги е презрял. Той разбира нашето безсилие, нашата заблуда, нашата немощ. Той не злобее, не се кара, не наказва и не отмъщава. Той прощава, обича, жертва се за нас.

 

Един румънски евреин, който станал православен в затвора – Николае Щайнхарт – пише в „Дневника на щастието” си,:  Бог „ в никакъв случай не е това абстрактно понятие, хладният творец, не е необятният и неизменен Брахма, не е божеството на знанието, което се разгръща през вековете”. Православието не е някаква хубава религия измежду другите добри религии. То е начин, отношение, изражение и етос на живота. То е жертвена любов без откуп. Любовта към враговете и побирането (опрощаването) на всички. Православието е съблазън и безумие за работещите изцяло с логиката.

 

Православното учение не е неясно, объркано, трудно, непостижимо. То не е за лековерните и фанатични религиозни хора. То е за хора с твърд дух и оптимистично и борбено настроени. То дава реална свобода и блаженство. Мирът, спокойствието и благостта на светците явява това. Православието не е болкоуспокояващо или наркотик. То е постоянно рискуване, бодърстване, правостоене, бдение, духовен взор. Православието не е гръцко, а вселенско. То не се крие на Света Гора или в Йерусалим, а в сърцето на всеки истински смирен.

 

Тези, които смятат, че Православието е за простоватите и наивните, се заблуждават с голяма заблуда. Ако някой мисли, че в Православната Църква се обучават безделни и хленчещи хора, прави грешка. Православните се подвизават за чистотата, прозрачността и автентичността. Те не са надути и хладни. Суетността на света не ги прави унили, а навреме ги вразумява. Нашият Бог не е маг, факир, илюзионист и странен чудотворец.  Не му харесват двусмислени, меланхолични, насилствени, нетърпеливи и хладни неща. Той обича най-вече истинните, здравите, смирените неща.

 

В Православието винаги се надяваме, тайнствено се радваме, не можем да не бъдем оптимистично настроени. Живеем, за да обичаме. Този, който мисли, че Православието иска врагове, че само воюва и иска да властва и да осъжда, прави сериозен пропуск. За да възкръснем, трябва първо да се разпнем. Разпятието изисква подготовка. Разпятието изисква своя час.  Православието  е разпнато, смирено и възкръснало.

 

Православието означава праводействие. Право и истинно знание  и чист живот. Православието бива разбирано погрешно. Навярно и ние сме виновни, че го представихме по погрешен начин. Православието повече се преживява и по-малко се предава с поучения. Православието е нежна майчинска прегръдка, която знае как да утешава своите чеда по превъзходен начин.

 

превод от гръцки

 

 

 

Бог не държи никого насила

Май 20, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

Човеколюбивият Бог винаги приема обръщането на Своите съгрешилите чеда чрез искреното покаяние. Човекът, който мрази злото и обича доброто, възпълва своето покаяние и отново става възлюбено Божие чедо. Поради своята свобода всеки християнин може да избира каквото иска. Насила нищо добро не се постига. Дори Самият Бог не иска да изнудва нашата свобода. Свободата е преплетена с любовта. Грехът е безумие, абсурд. Бог не държи никого насила до Себе Си. Тръгвайки за далечна страна, блудният син от притчата се отдалечил от Божията любов. Отдалечаването от Бога имало страшни последици. Той се отчуждил от Бога и страдал от самотата, индивидуализма, горчивината и помрачението. Животът в греха е мръсна тиня, която не удовлетворява нито един сериозен и благоразумен човек. Подчиняването на страстите представлява реално поробване и мощни робски окови. То води до болка, притеснение, скръб и страдание от насладата. Факт е, че сладостта на насладата е достатъчно преходна, докато страданието е дългогодишно. Без покаяние страданието става пожизнено. Покаянието е осъзнаването на греха. Чрез това първоначално осъзнаване на греха човек се трогва, умилява се и разбира реалността на своето състояние. Плачейки за своя блуден живот в Йерусалим, преп. Мария Египетска имала силно чувство за покаяние, което я отвело в Йорданската пустиня. Нечистотата, оскверняването и смутът загаснали в пустинята. Тя напълно се покаяла и от блудницата на Александрия станала най-голямата подвижница на вековете, претърпявайки многогодишна силна война с изкушението да се завърне в блудния живот. Отвръщането (от греха) води до завръщане, до изповядване и приемане на грешките, до заявяването на поражението, до добри дела, боголюбие и човеколюбие. То не води до лабиринта на помислите, комплекса на вините и неприемливото отчаяние. Преблагият и благолюбив Бог не се изморява да очаква завръщането на Своето творение. Той не се кара, не заплашва, не притиска, а само се надява. Той се надява да се завърнат Неговите чеда, за да могат да живеят истински радостни. Покаянието изисква дръзновение, решителност и известна смелост. Истината е, че съществуват много пътища на покаяние. Покаянието означава промяна на ума, промяна на начина на мислене, искрено обръщане. Бихме казали, че то също означава себеприсъда, скръб за страстите, които внимателно сме култивирали, неопетнено смиреномъдрие, опрощаване, милостиня, молитва със сълзи. Покаянието не е за малцина, за определени, за някои висшестоящи. Изцелителното покаяние е за мнозина, за всички, за малки и големи.Всички сме съгрешили в нещо. Нужно е да го поправим. Всички имат голяма нужда от покаяние. Разглезихме се, неправилно се приучихме, свикнахме с профанното, отчуждаващото, чуждото. Трябва да изповядаме нашите грешки без претексти и оправдания. Покаянието ще ни даде вътрешен мир, сърдечна радост, висота на живота. Покаянието не означава повърхностно „закърпване”, живот „както дойде” и „горе-долу”. Покаялите се възкръсват, оживотворят се, преобразяват се и се поправят по удивителен начин. Никой не е изключен от чудодейното покаяние. Всички са призвани да се променят и от лицемери да станат чисти, от лъжливи – истинни, от непокаяли се подправени хора – покаяли се християни и патриоти. Покаянието ще даде утеха, подкрепа и надежда. Никой да не се страхува от покаянието, то е силно необходимо. Сега само чудото (на покаянието) може да ни спаси, което започва от дълбините на сърцето ни. . .

 

превод от гръцки

Православието е истина, свобода, любов

Май 8, 2013 in Беседи, Начална страница



 

За мнозина Църквата е тъждествена с храма, с енорията и мислят, че стават въпрос за сдружение, колектив, организация, благотворително дружество, хубава идеология, която има добро финансово състояние и неизчислимо имущество. Не са малко тези, които смятат Църквата за мощна икономическа организация, добро бизнес-начинание, което подмамва невежи и немощни. Други мислят, че в Църквата ще осъществят запознанства, ще намерят компания, ще намерят работа, ще удовлетворят набързо своите метафизични търсения и ще уредят своите религиозни задължения, за да нямат никакъв проблем със съвестта си.

Църквата е майчина прегръдка, тя е тялото на живия Христос, събранието на Божия народ в горницата. Православната Църква не е някакво трудно и за малцина богословие, хубава философия, суха етика, жесток и безчовечен морализъм, пълен с ограничения и забрани. Православието е истина, свобода, любов, изкупление, услаждение, спасение и радост. Обикновено говорим за това какво прави Църквата, а не реално каква е нейната същност.

Църквата е богоустановена, основана върху кръвта на Христос и мъчениците. Нейната основа е мощна и тя не се страхува от никакъв силен трус, насрещен вятър, „враг”, „война” и „гонение”. „Иконом” на Църквата, както казваше светогорецът папа-Тихон, е Светият Дух, Който конституира цялото здание на Църквата. Светият Дух непрестанно бди, преподава вярно истините, вдъхновява, обезопасява, пази, облагодатява и укрепва вярващите – клир и народ. Смирената и пламенна молитва на вярващите съединява земята с небето и не оставя човека да се разочарова, да изпадне в униние, да се уплаши и да отпадне духом.

Молитвата не е частно дело или индивидуалистично действие. Никога. Молейки се, човек се съединява с Христос и с всички членове на Църквата. Това не му позволява да има досадна и изморителна самота. Това по-добре се вижда и е налице в Св. Литургия и в съзнателното и с предпоставки участие в светотайнствения живот на Църквата. Проповедта на Църквата не е изложение на идеи, красиви думи, вербализъм, преследване на призраци и бой по нечестиви и неверни. Проповедта на Църквата извира от безмълвието, молитвата, подготовката, труда, четенето, болката и изобилна любов към пропадналите и страдащите.

В Църквата никой не върши произволия, импровизации, не се изолира, не се преструва, че може да поправи Църквата и да бъде нейн адвокат. Единството, единогласието, благоразумието, доброто изповедание и отговор са от централно значение. Църквата се бори за спасението на всички. Нейната мисия е събирането не на фанатични последователи, а на възлюбените чеда, свързани чрез святата любов и святото смирение.

Поддържайки Православието, ние не можем да мразим никого. Християнската любов винаги е безкористна и жертвена, няма връзка с лицемерните усмивки, дипломатическите любезности, недопустимите отстъпки, повърхностните размени на прегръдки, фалшивите ласкателства и псевдо-учтивостта. Християнската любов се съпровожда от истината.

Автентичен църковен дух има този човек, който безкрайно обича Бога и ближния. Всичко останало са благочестиви приказки. Време е да видим същността на Църквата, да познаем нейната освобождаваща благодат, да се потопим в нейната неизказана тайна, да срещнем Самия Христос. .

 

 

превод от гръцки