Блаженната старица Макрина (1921 – 1995)

Юни 6, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

На 4 юни честваме паметта на блажената старица Макрина (в света – Мария Васопулу), игумения на манастира Панагия Одигитрия близо до град Волос, духовно чедо на стареца Йосиф Исихаст и на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски). Старицата Макрина притежавала многочислени духовни дарове и се сподобила с високо духовно състояние.


Божия избраница от утробата на майка си


Блажената старица е прeживяла много скърби, ранна загуба на своите родители, смъртоносно-опасни болести, глад, ужасите на войната, тежки трудове. Тя е била Божия избраница още от утробата на майка си. Когато малката Мария била на 7 години, по време на молитва с други деца, чула вътрешен глас, който я зовял за ангелския живот на монашеството. В този момент момиченцето изпитало Божието присъствие в сърцето си и започнало да плаче с обилни сълзи. Оставило другарчетата си, побягнало към къщи и с плач паднало пред светите икони.

В същата вечер, когато баща й се върнал у дома, Мария му казала, че иска да стане монахиня. Когато баща й я запитал знае ли какво значи да бъде монахиня, тя не могла да отговори. Тогава той разбрал, че това е било Божий зов. Усмихнал се, подкрепил желанието й, благословил я и казал: „Бъди добра монахиня, дете мое!“

Как Мария се изцелила от смъртоносно-опасна болест

От ранно детство Мария много почитала Пресветата Богородица. По време на немската окупация на девойката била поставена диагноза „плеврит“. Когато седяла сама в тъмната стая, умирайки от глад, тя се молила на Божията Майка и спокойно чакала Тя да я прибере при себе си. В този момент стаята се изпълнила със светлина и Мария видяла монахиня, която се приближила до нея и с любов обещала да я излекува. Веднага болката и глада изчезнали, и Мария се почувствала така, все едно е вечеряла до насищане. След чудесното видение тя се излекувала от тежкия плеврит.


Такива чисти мисли не съм срещал у никой човек“

Блажената старица била близка с няколко благочестиви гръцки подвижници, причислени от Църквата към лика на светците. Когато за пръв път срещнала неотдавна прославения свети Паисий Светогорец и направила земен поклон пред него, старецът веднага й отговорил със същия поклон. Той не се изправил, докато старицата не се изправила първа. След два месеца душата на блажената Макрина преминала във вечността. Като узнал това, преподобният казал, че „няма да има друга като нея.“

Блаженият старец Яков Цаликис (Евбейски), обръщайки се към хората, живеещи в близост до манастира на игумения Макрина, им казваше следното: „Ако бях на ваше място, бих ходил всяка сутрин пеша до манастира, за да получа благословение от старицата Макрина, а после да отивам по своята работа.“ Също и свети Порфирий Кавсокаливит и блажения старец Йероним, са говорили с почитание за старицата Макрина.


Старецът Ефрем Аризонски е написал за нея: „Тя бе изключително добродетелен човек и се отличаваше със смирение, кротост, внимание и непрестанна молитва. Притежаваше удивителна чистота на ума.“

Манастирът на игумения Макрина се превърнал в „Божествен разсадник“

Благодарение на игумения Макрина манастирът Панагия Одигитрия се превърнал в „Божествен разсадник“, от който израснали няколко нови манастира в САЩ и Канада. Днес в диоцеза на Гръцката архиепископия в Северна Америка има десет женски манастира, и всеки един от тях води началото си от преподобния Йосиф Исихаст.

Пет истории на блажената старица Макрина

Бихме искали да споделим с вас, скъпи читатели, няколко истории, които самата блажена старица Макрина разказвала на своите духовни чеда за назидание.

Първата история – за благочестивата вдовица

Веднъж една вдовица чула как някой почукал на вратата й. Отворила и видяла една непозната бременна млада жена, която, плачейки й казала: „Майко моя, защитнице моя, спасение мое!“ Без да се колебае, вдовицата я пуснала в дома си и се грижила за нея в течение на следващите няколко месеца. Всеки ден по тъмно я извеждала на чист въздух, за нейно здраве и същевременно да не я вижда никой. Малко след като родила, с нейно съгласие намерила една благочестива семейна двойка, която осиновила детето. Скоро след това синът на вдовицата, който живеел в Америка, й се обадил с молба да му намери някоя добра и благочестива девойка, за която да се ожени. Майка му казала да си дойде по-скоро в Гърция, защото има в предвид една. Преди да ги запознае, му разказала историята на онази млада жена с извънбрачното дете.

Отначало синът много се разстроил, защото не можел да повярва, че майка му може да му предложи за невяста жена, изгубила чистотата си. Но все пак тя успяла да го убеди,че такава е Божията воля, и че съвместният им живот ще бъде щастлив. И така, бракът бил сключен в селото на вдовицата, след което младото семейство заминало за САЩ.

През 1919 г. в Европа избухнала пандемия от грип, в резултат на което загинали повече от 20 милиона души и благочестивата вдовица била една от жертвите. Тъй като синът й не успял да дойде за погребението на майка си, той решил да го направи след три години, когато по стара гръцка традиция тялото се изравя за препогребение. Тогава всички били свидетели на едно чудо – появило се дивно благоухание, а костите на вдовицата изглеждали като чисто злато. Когато жената на сина й видяла това, паднала на колене и казала на всички: „Това е защото на времето тя ме спаси!“ Когато това се разчуло, много хора от цяла Гърция започнали да пристигат за поклонение пред гроба на благочестивата вдовица – в това число и много епископи и свещеници.

А на колко повече ранени души е помогнала да се спасят блажената старица Макрина със своята безусловна любов и на колко още продължава да помага със своето постоянно ходатайство и молитви пред небесния Божий Престол.

История втора – за необходимостта да се благодари на Бог за всичко случващо се

Блажената старица винаги е учила своите сестри и тези, които са идвали при нея за духовен съвет да славят Бога за всичко – и за тъй нареченото добро, и за тъй нареченото зло. Ето каква история е разказала тя по този повод.

В едно от селата близко до манастира на старицата живеела двойка вярващи християни, които имали син на десет години. Тяхна съседка била една стара жена с непоносим характер. Тя постоянно се карала с тях, говорела лоши и несправедливи думи за своите съседи, а когато синът им се връщал от училище, тя го замеряла с камъни и клони. Веднъж бащата се обърнал към Бога с гореща молитва и Го попитал как да се справи със злия характер на старата жена. И Господ му казал: „Тя ще живее още тридесет години!“ И какъв бил отговорът на бащата? Той казал: „Слава Богу!“ Жена му, като научила, също казала “Слава Богу!” И синът, като се върнал от училище и разбрал за Божият отговор на молитвата на баща си, също казал – „Слава Богу!“

На следващия ден в дома на злата старица царяла пълна тишина. Тя не се показвала. Тогава бащата решил да я посети и видял, че тя очевидно е умряла в съня си. Започнал незабавно да се моли на Бога, за да разбере защо се е случило това и Господ му казал: „Когато ти отговори: „Слава Богу!“, Аз съкратих живота й с десет години. Когато жена ти каза същото, й взех още десет години. И когато синът ти също Ме прослави, взех последните десет години от живота й.“

История трета – за необходимостта да се борим с духа на противоречието

Ето още една история, която старицата Макрина обичала да разказва. Когато Моисей се намирал с израилтяните в пустинята, те умирали от жажда. Бог поискал от него да удари с жезъла си скалата, за да излезе от там вода. Пророкът се усъмнил: „Нима е възможно от този камък да излезе вода?“ Блажената старица Макрина, по време на своето поклонническо пътуване в Светите земи намерила това място. Тя го нарекла „камъкът на противоречието.“ Моисей не послушал веднага Господ, проявил съмнение. След това Господ му казал: „Затова че ми възрази, ти никога няма да влезеш в Ханаан, Обетованата земя.“

Старицата казвала, че ние сме длъжни да се борим с духа на противоречието, стараейки се винаги да проявяваме послушание. Именно затова послушанието е първата и най-важна добродетел, която се възпитава в манастира.

История четвърта – за благодатта на търпението

Тази история е разказвала духовното чедо на старицата, Александра Лагу, професор по история на медицината в Медицинския университет в Йоанина, Гърция. Едно от любимите поучения на блажената Макрина било за Божието благоутробие – то се срещало често в нейните беседи. Особено често тя говорела и за търпението. Помня, как ме наставляваше с нейната характерна мекота: „Благоутробието Божие има ли край? Не! Така и човешкото търпение трябва да бъде безкрайно.“

Помня, в 1992 г., когато блажената Макрина дойде в Америка, за да посети блаженопочившата герондиса Таксиархия, многочасовият полет над океана й направил такова силно впечатление, че после ми казваше: „Що за чудо – летиш, летиш – а под тебе само океан и океан! Божието благоутробие е безкрайно, като океана. Така и човешкото търпение е длъжно да бъде безкрайно, като океана.“

Много пъти в края на нашите беседи аз навеждах глава за да ме благослови и тя ми говореше: „Колкото са огромни океаните, колкото са големи реките и долините – толкова много търпения да ни даде Господ.“ При това думата „търпение“ тя винаги използваше в множествено число. Освен това ми казваше: „Благодатта на търпението е най-силната благодат“, защото търпението лежи в основата на всички добродетели. Без търпението не можем да придобием друга добродетел.

История пета – за чудното оздравяване на Мария

Старицата често подчертаваше острата необходимост да имаме „духовна напоритост“ особено при четенето на Иисусовата молитва, която тя смяташе за най-важна, а също така и при изпълнение на ежедневното ни молитвено правило. Ето една от нейните любими истории, която ни разказваше при своите наставления за молитвата.


Една жена на име Мария прекарала инсулт, след която останала напълно парализирана под кръста и частично на дясната страна. Старицата Макрина пет години преди инсулта я научила да повтаря Иисусовата молитва и молитвата „Пресвета Богородице, спаси ни“ толкова често, колкото е възможно в течение на целия ден, особено, ако възникне някой неочакван проблем. И сега, прикована към постелята и обездвижена, с броеница в лявата ръка Мария непрекъснато, с болка и дръзновение произнасяла: „Пресвета Богородице, помогни ми!“ и „Пресвета Богородице, спаси мене, грешната!“ Старицата Макрина оставала в дома й в продължение на много дни. Лицето на Мария греело от благодатта, която е получила. Тя не само започнала постепенно да се обръща от едната страна на другата, но и след няколко дни напълно се излекувала и станала от болничното легло.

В края на този разказ старицата Макрина казвала, че Пресвета Богородица може всичко, за което Я призоваваме да ни помогне. Старицата говорела: „Какво ни е казвала Тя? Аз искам да ме призовавате. Аз искам да ме викате, и тогава ще ви чуя и ще дойда при вас. Аз искам вие да казвате: „Помогни ни, Пресвета Богородице, Пресвета Богородице, спаси ме, Пресвета Богородице, спаси детето ми“ – и всичко това да излиза от дълбочината на сърцето ви.“


Блажената старица искала да покаже с тази история, че Пресвета Богородица иска да се обръщаме към Нея, и ни обещава, че ще ни покаже своето присъствие!

По молитвите на блажената старица Макрина, Пресвета Богородице, спаси ни!

Източник: Православие.ру

 

Послушница на своя син

Януари 30, 2017 in Беседи, Начална страница

                                                                                                                     

Обителта, посветена на архистратиг Михаил на гръцкия остров Тасос, е подворие на манастира Филотей в Света Гора. Тук старицата Теофано, майка на стареца Ефрем Филотейски (Аризонски), е прекарала последните години от живота си и се е представила в Господа на 27 февруари 1986 г. Герондисата на манастира игумения Ефремия е благословила да се запишат разказите й за старицата Теофано, а също и спомените за нея от сестрите на манастира.

 

Старицата Теофано е наричана в манастира на архистратиг Михаил „баба“, както и изобщо в духовното семейство на стареца Ефрем Аризонски. „Дядото“ е наричан старецът Йосиф Исихаст, духовен отец на архимандрит Ефрем, затова и старицата Теофано е станала „баба“. Как тази обичана жена, изживяла по-голямата част от живота си в света и прорастила трима сина, един от които е станал светогорски игумен и велик старец, е достигнала такава духовна висота, ще се опитаме да разкажем в тази статия.

 

Иска ми се примера на тази православна християнка, съчетаваща в себе си добродетелите и на майка, и на монахиня, да вдъхнови нашите боголюбиви читателки, както мирянки, така и монахини, за да се стараят да й подражават по своите сили в подвизите и молитвите. Освен това се надяваме читателите на тази статия да възлюбят майка Теофано, да почнат да се обръщат към нея за молитвена помощ и да просят от нея застъпничество и вразумление, без съмнение вярвайки, че тя има дръзновение в Господа Бога, Когото така е обичала и на Когото искрено и от цяла душа е служила до последния си дъх.

 

Човек на молитвата

 

Старицата Теофано (със светско име Виктория Мораитис) е имала истинска майчинска любов към хората. По характер била строга, но с любов. Тя била строга преди всичко към себе си, а после към другите, към тези, чиито души Господ й дал да се грижи за тях – към своите деца и млади послушници. Старицата е била човек на молитвата, но освен това била и много милосърдна и милостива, въпреки своята строгост.
Тя била вярваща жена, редовно посещавала храма, но в ранната си младост живяла без някакви особени подвизи и нямала старец, който да я направлява в духовния й живот. Обичала да посещава нови места, да пътува. Едва след пожара, случил се в дома й и след някакво чудо, свързано с този пожар, тя се обърнала с цялата си душа към Христа. Скоро след това Господ й пратил духовник.

 

Както е известно от книгата на архимандрит Ефрем „Моят живот със стареца Йосиф“ духовник на нейното семейство станал отец Ефрем (Караянис), ученик на Йосиф Исихаст, който излязъл от Света Гора и се настанил в град Волос. Той станал духовник на общината, член на която била Виктория и нейните приятелки. Някои от тях се омъжили, други избрали пътя на монашеския живот. Виктория се отличавала сред тях със своята скромност и боголюбивост, имала такъв дар на молитви, бдения и човеколюбиви дела, че нейният духовен старец Ефрем казвал: „Всички ние заедно не струваме колкото Виктория.“

 

Нейният мъж, Димитрий Мораитис, също бил вярващ човек, посещавал богослуженията, но нямал такава ревност към Бога, като неговата жена. Но никога не й пречил в духовния й живот и подвизи. Например Виктория постоянно се подвизавала в пост, както по време на църковните пости, така и извън тях. Готвейки се да приеме Светите Христови Тайни, тя, по благочестивата гръцка традиция, съблюдавала така наречения „триимерон“ – пълен тридневен пост без да вкусва храна. При всичко това тя вършела необходимата домашна работа, включително възпитанието на своите деца. След три дни на пълно въздържание тя се причастявала със Светите Христови Тайни и вкусвала малко храна в този ден, защото на следващия отново започвала да се готви за причастие с нов тридневен пост.

 

През нощта често се събуждала и ставала за молитва в кухнята. Молела се коленопреклонно със сълзи и множество поклони. Нейният син Янис, бъдещият старец Ефрем й казвал: „Мамо, когато завършиш молитвата си, събуди ме за да се помолим заедно.“ Така той още от детство, благодарение на майка си, обикнал нощната молитва. Когато бил малък, му било трудно да се моли дълго, но се стараел да се събуди и помоли, колкото може.

 

Както вече казахме, мъжът на старицата Теофано й позволявал всичко онова, което било свързано с пост и духовен живот, но не се стремил да подражава в подвизите й. Той бил от така наречените „умерени християни“. Имал си своя работа – неголяма дърводелна, където се трудел заедно със синовете си, обучавайки ги от ранна възраст в своя занаят и мечтаейки да им остави работилницата в наследство. По-късно тази професия наследил по-големия брат на стареца Ефрем – Николай. Той се трудил там всеки ден, вече със своите деца и внуци.

 

Военните години

 

Димитър и Виктория имали четири деца. Първо се родила дъщеря им Елена в 1924 г. Виктория била сираче и докато се омъжи й се налагало да чисти дома на съседите си за прехрана. Това вършела от единадесет годишна възраст. Една от жените, у която работила, била особено добра към нея. Тя полагала грижи към Виктория и дори й помогнала да се омъжи. Затова първото й дете нарекли в нейна чест – Елена. Еленица – така наричали момиченцето, умряло в ранна възраст. След това Виктория имала трима сина – Николай (1926 г.), Йоан (бъдещият старец Ефрем, 1928 г.) и Христос (1930 г.)

 

През Втората световна война Гърция била окупирана. Във Волос и другите градове настъпил глад. Принуждавали се да събират и ядат трева, за да оцелеят. Освен това мирните жители били в постоянна опасност от страна на окупаторите. Но молитвата на Виктория пазела семейството и децата й в тези трудни години. Неведнъж бъдещият старец и неговите братя буквално по чудо избегнали смъртта.

 

В тези години, за да помогнат на родителите си в прехраната на семейството, Янис и неговите братя продавали всякакви неща на градския пазар – хинин, копчета, кибрит… Веднъж, когато Янис и Николай отишли да продават, пазарът бил обкръжен от немците, хванали всички, които били там и казали, че ще ги разстрелят. Николай бил излязъл от пазара малко преди това, затова не бил хванат, а Янис се оказал между тези, които немците повели на разстрел. В последния момент жителите на града уговорили немците да пуснат поне жените и децата. Янис тогава бил на 15 години, но бил нисък и слаб от глада и слабото си здраве и изглеждал по-малък от възрастта си. В Гърция в тези години момченцата носели къси панталонки като шорти, и зиме и лете. Старецът бил с една глава по-нисък от юношите на неговата възраст и на 15 години още носел къси панталонки. През тези години изобщо дрехите се носели дълго, кърпели ги докато се съдерат съвсем. Това и го спасило – благодарение на детските дрехи, ниския ръст и слабостта, минал за дете, и в последния момент го пуснали заедно с жените и другите деца, а всички юноши и мъже в тоя ден немците разстреляли.

 

В друг ден пак там, на пазара, войниците хванали и пребили почти до смърт по-големия брат на стареца, Николай, без никаква особена причина.

 

В тия дни често виждали обесени хора. Живеели в атмосфера на постоянен ужас и страх. Само вярата и молитвата поддържали Виктория и нейното семейство. Когато започвала бомбардировка, всички съседи бягали в бомбоубежището или се криели по мазите, а Виктория заставала на колене пред иконите и се молела. Толкова силна била вярата й.

 

Известие от Господа

 

От самото начало Виктория знаела, че едно от децата й ще стане монах. Тя получила две известия от Господ за това. Ето как узнах какви са били те. Когато беседвах със старицата Ефремия и сестрите от манастира на архистратиг Михаил, не можаха да си припомнят какви бяха те.

 

Тогава старицата Ефремия заключи: „Има само един вариант да се узнае, как е било – трябва да се говори с някой, на когото старицата Теофано лично е разказвала за това събитие, с някой човек, който е познавал добре старицата в нейния живот.“ Тогава аз мислено помолих старицата Теофано и стареца Ефрем да ни изпратят такъв човек, защото не ми се щеше да пиша нещо, което не отговаря на действителността.

 

В последния ден от пребиваването си в Гърция, когато се намирах в един от манастирите на стареца – в обителта Възнесение Господне, в местността Проти, окръг Серес тук дойдоха група поклонници от град Волос – роднини на старицата Теофано и стареца Ефрем. Сред тях бе Елени Ксени; като разбра, че аз съм дошла от Аризона, се разговорихме и ми каза, че е духовно чедо на стареца Ефрем от 12-годишна възраст (а сега бе на 65 г.). Веднага след това сама, по собствена инициатива започна да ми разказва историята на виденията, които липсваха в моето повествование. Ето какви думи записах:

 

„Герондиса Теофано, с която се запознах в Портария, е разказвала на моята майка затова, как Господ й дал два знака за стареца Ефрем. Това са били видения между сън и наяве. Първия път тя видяла три венеца, които полетели към небето. Два от тях били лаврови венци, а един златен, и този венец полетял по посока на Света Гора. Тогава тя била бременна, а и не знаела, колко деца ще има. Когато й се родило третото дете, бъдещият геронда Ефрем, 40 дни след раждането, между сън и наяве, тя чула глас: „Виктория, излез навън, погледни своя син, стареца, който пристигна от Света Гора.“ Тогава тя с учудване си помислила: „Как така? Аз току що родих дете! Кога успя да стане монах?“ Но все пак излязла от дома и видяла стареца – новороденият младенец на няколко дни, но във вид и образ на йеромонах, в пълно игуменско облачение, украсено с цветя и злато.“

 

Знаейки, че Янис трябва да стане монах, Виктория била особено взискателна към него. Но тя била любяща, макар и строга майка. Братът на стареца Николай отбелязва, че винаги искала от детето точното изпълнение на своите поръчения: „Не на половина, а цялото и точно, както трябва.“

 

В 1947 г. старецът Ефрем отишъл на Атон. Баща му не искал да го пусне, не го благословил да стане монах – нужен му бил помощник в дърводелската работилница, където винаги имало много работа. Тогава майката помогнала на Янис да замине тайно. В дадения случай тя постъпила против волята на мъжа си, защото знаела, че волята на Господ се състои в това синът й да стане монах.

 

Това станало така. Когато Янис навършил 19 години и техният духовник, отец Ефрем го благословил да отиде на Атон, майката помогнала на сина си да приготви всичко необходимо за път. Бащата, знаейки силното желание на сина си да отиде на Атон, строго го контролирал и искал той да му докладва къде се намира и кога ще се върне. Тогава при тях имало курсове за катехизация, нещо като училище за младежи, което Янис посещавал редовно. Баща му не му пречил да ходи на тези уроци, които водел техният духовник, отец Ефрем. В деня на отпътуването му за Атон майката посъветвала Янис да напише бележка на баща си, че отива на урок по катехизация и ще се върне по-късно. В своите беседи старецът казвал, че това даже съответствало на действителността – какво друго, ако не уроци по катехизация му предстояли на Атон за начало?

 

Янис оставил бележка, взел приготвените вещи и пеша се отправил към пристанището, за да вземе кораба за Атон. Бащата се върнал от работа и попитал Виктория къде е синът им. Тя му показала бележката и той, като я прочел, се успокоил. Но след като минал часът, когато Янис обикновено се връща от урока, бащата се разтревожил и започнал настойчиво да разпитва жена си. Накрая тя била принудена да му разкрие истината. Тогава бащата изрекъл с гняв: „Това няма да стане“, грабнал велосипеда и се втурнал към пристанището, с надежда да догони сина и да го върне вкъщи. По пътя той паднал от велосипеда и толкова силно се ударил, че не бил в състояние да продължи преследването. Бил принуден да се върне у дома с празни ръце. В своите беседи старецът казвал, че видимо такава била волята Божия, в онзи ден той да се качи на корабчето и да отплава за Атон.

 

Приемане на монашеско пострижение


От Атон той написал на майка си само едно писмо, в което казвал: „Тук ние, мамо, не се мием с вода. Ние се мием със сълзи.“ След това много години от него нямало никакви новини. Както знаем, за пръв път старецът излязъл от Атон в света по завещанието на стареца Йосиф, за да посети след неговата смърт своята родина, град Волос, и да поеме духовното ръководство над сестринството, което по това време се намирало в един дом в местността Стагиятис в района на Пилиу. Тогава той се срещнал със своята майка и както знаем, тя дори не го познала – дотолкова старецът се бил променил за годините, преминати в подвижнически трудове.

 

В 1962 г. по благословението на стареца Ефрем сестринството от Волос придобило малък парцел в местността Портария в планинската част на Горен Волос, за да си построи обител. Преди там нямало манастир. Веднага след това била пренесена чудотворната икона на Божията майка, която дотогава се намирала в къщата в Стагиятис.

 

След пренасяне на иконата на новото място започнали работи по ремонт на зданието и благоустройство на земята и в 1963 г. сестринството се преместило в Портария. Скоро старецът Ефрем извършил първото пострижение в новопостроения манастир – над своята майка Виктория, която била наречена Теофано и над нейната приятелка, която нарекли Матрона. Старецът Ефрем нарекъл своята майка в чест на блажената царица Теофано (поч. 893 – 894 г.), съпруга на Лъв Мъдри. Старецът много я почитал, затова и нарекъл майка си така в нейна чест, а след нея много игумении и монахини получили същото име.

 

След пострижението старицата Теофано не останала в Портария, а се върнала за известно време обратно в дома си. По това време нейният съпруг, бащата на стареца Ефрем, бил умрял, но най-малкият от синовете й, Христос, още не бил женен. Старицата живяла в дома си заедно с малкия си син дотогава, докато той се оженил, след което вече окончателно се прибрала в Портария, в манастира.

 

Скоро след пострижението на своята майка, старецът Ефрем извършил пострижение над Мария, която нарекъл Макрина – тя станала игумения на манастира в Портария. Старицата Теофано била нейна възприемница в пострижението, затова майка Макрина я смятала за своя старица и духовна майка. В Портария в продължение на много години те делели една и съща килия и продължавали съвместните молитвени подвизи, които правели още в света в дома на Виктория, затваряйки се през нощта в кухнята, за да прекарат часове в съвместна коленопреклонна молитва. Те били големи молитвеници. Местните жители свидетелстват, че виждали, как нощем от манастира към небето се вдигали два огнени стълба – това били молитвите на стариците Теофано и Макрина.

 

Така старицата Теофано станала първата и най-добра послушница на своя син. Както разказват монахините, тя имала истинско послушание и непрестанна молитва, поради което имала много изкушения.

 

Старицата Теофано живяла в Портария до 1983 г. През това време здравето й се влошило и климатът там не й понасял. Тогава, заради болестта й старецът Ефрем решил да я премести в неотдавна открития манастир „Св. Архистратиг Михаил“ на остров Тасос.

 

Ето какво разказват сестрите за последния период от живота на старицата Теофано в техния манастир. Тя винаги първа влизала в храма. Службите изкарвала права, никога не сядала. В гръцките храмове, в допълнение към стасидиите, разположени около стените, обикновено поставят редица столове покрай стените в литийната част, а понякога и в предната част на храма, за да могат молещите се да присядат от време на време, за да си отдъхнат, когато службите са продължителни.

 

Старицата Теофано винаги се молела права и не изпускала броеницата от ръцете си. Заради непрестанната си молитва тя претърпяла много нападения от бесовете, които чувала и виждала с очите си, наяве.Тя разказвала на сестрите, че само докато влезе в килията си, за да си отпочине преди нощната служба, и лягала на леглото си, бесовете идвали при нея и не й давали да заспи. Викали й: „Ей, старице, старице!“, и я дърпали на всички страни, смъквали одеялото й, тя ги виждала. Веднъж така й досаждали, че не могла да заспи. Малко преди началото на службата най-после я оставили на мира, и тя задрямала. След малко клепалото заудряло за служба. Забелязвайки, че нея я няма в храма, сестра Исидора отишла в килията й, за да я събуди. Започнала да чука на вратата, а майка Теофано помислила, че дяволът отново й досажда, и отговорила отвътре: „Махай се, престани вече да ме тормозиш!“ След това разказвала, че дяволът я бил цяла нощ, не й давайки да заспи.

 

Последно изпитание

 

Когато старицата навършила 92 години (20 декември 1983 г.), претърпяла инсулт и се парализирала. До последно преди това тя се оправяла самостоятелно, освен това помагала в кухнята, готвела за сестрите, учила ги как да правят просфори, и разни други неща по домакинството. Тя била голяма майсторка във всичко, и за каквото и да се захванела, всичко ставало чудесно. Освен това била много трудолюбива, никога не спирала за почивка, по всяко време или се молела, или се трудила.

 

 

Когато започнал първият пост след инсулта, всички мислели, че ще умре. Старецът Ефрем пристигнал от Света гора на Тасос и 40 дни – през целия Велик пост – стоял при майка си. Около нея виждал множество бесове, които не давали покой на душата й. Той се молел горещо на Господ да избави майка му от властта на бесовете. От неговите молитви старицата получила облекчение от болежките си, дошла на себе си и била в ясно съзнание до самата си блажена кончина, която била след две години. В една от своите беседи старецът Ефрем разказва за нея:

 

„Климатът на остров Тасос й подхождаше повече, отколкото този в Портария, затова я преместих тук. Тя постепенно се приближаваше към края на живота си. Две години преди смъртта си, на 92 годишна възраст се парализира. От този момент вече изобщо не се вдигаше от леглото. Но, както се казва в Евангелието: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).

 

Така се случи и с майка ми – през време на боледуването си беше обкръжена от грижовни дъщери – сестрите от обителта, които се грижеха за нея с голяма ревност. И къде в света ще намериш такава любов? Една медсестра, една от монахините, така обикна майка ми, че просто думи нямам! Тя беше толкова добра, че даже спеше с нея, глава до глава…

 

Когато с майка ми настъпи криза, се случи нещо, което е рядко явление, и ако се случи, то е само с духовните хора , за изпитание и придобиване на опит. Това стана една вечер. Мама беше като мъртва от много време – не ядеше, не пиеше, не отваряше очи. Не бе пила и капка вода. Обезводнена, със затворени очи – както изглеждат обикновено умиращите хора…

 

И когато беше в такова състояние, аз стоях до нея, заедно с монахините и герондисата. Беше тъмно, гореше кандилце. Привечер, приблизително по това време, очите й се отвориха. Погледна така, все едно очакваше ей сега да се случи нещо, или вече се случваше, с някакво безпокойство, сякаш се ослушваше, или бе видяла нещо или някого. След толкова дни на безсъзнателност за пръв път обръщаше внимание на окръжаващия свят. Лежеше неподвижно, защото не можеше да се помръдне, с отворени очи, и гледаше навсякъде – наляво, надясно, нагоре, надолу. И все по-силно на лицето й се изписваше едно състояние на ужасна агония и страх, цяла една река от страх. Такъв страх, който може да изпита човек, към когото се приближава убиец, готвещ се да го заколи.

 

Аз започнах да я осенявам с кръстния знак, изричайки на глас Иисусовата молитва, за да се успокои. Разбрах, че нещо се случва – това бе бесовско изкушение. По някое време опасността премина, невидимите сили бяха си отишли. Мама се бе успокоила, беше още в съзнание. Тогава я попитах: „Мамо, какво е това? Какво ти е?“ „Ох, много са, много!“ И тогава тя започна да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“ Ден и нощ! Оттогава устата й не спираше никога, ден и нощ молеше Божията майка за спасение. Поразително, в нея нямаше никакви мисли, само молитва, а обикновено болните хора лесно се поддават на помисли. Със своя начин на живот – непрестанни трудове и подвизи, тя притежаваше изключително търпение, и това й помагаше да поддържа молитвата си през цялото това време. Аз я питам: „Какво стана?“, а тя – „Божията майка ми помага!“ И пак продължава да се моли: „Божия майко, спаси! Божия майко, спаси!“

 

След известно време, когато мъченията свършиха, тя напълно се успокои и затвори очи. На следващия ден, пак по същото време, отвори очи. На лицето й се видя пак същия страх, същата агония. Всичко вървеше по същия сценарий. Беше особено мъчително.

 

Тогава се запитах – защо дяволът има власт над тази свята душа? Аз, разбира се, разбирах, че това изкушение е дадено, за да придобие венец, за да може да има чрез него дръзновение пред Бога. И в момента, когато това състояние се повтори, аз си казах: „Това не може повече да продължава. Време е да му се сложи край.“ Отидох в килията си, застанах на колене и започнах да се моля: „Господи, моля Те, направи едно от двете неща. Или я прибери сега, за да се успокои, защото тя заслужава покой, или прогони дявола по-далече от тази свята душа. Тя се е трудила за Теб толкова много, и сега й е дошло време за отдих.“ По този начин се помолих.

 

Когато на следващия ден отново отвори очи, по същото време, беше вече спокойна. „Мамо, как си?“ „Те си отидоха…“ Изпитанието бе завършило. От този момент започна благословеният последен период на блажения й живот. Минаха дни. Външният й вид постепенно се променяше, тя ставаше все по-красива. Разбира се, тази красота беше не телесна, а духовна. Така постепенно се приближаваше към смъртта.

 

На следващия ден след Рождество дойдох в манастира, за да я видя. Тя разговаряше, разбираше, какво се случва, и непрестанно повтаряше молитвата. В последния момент на живота й лицето й се преобрази, на него засия блаженство. Тя се обърна надясно, широко отвори сияещи очи и погледна нататък, сякаш видя там нещо. В този момент почувствах в душата си такава възкресна радост, такова възкресение, сякаш в мен се бе събрала благодатта на десетки пасхални нощи.

 

За пръв път в живота си се чувствах така. Разбира се, когато си отиде в Господа моя старец Йосиф, тогава също беше нещо особено, но сега това се случваше с мой близък. Такова щастие почувствах в този момент, толкова силно, виждах… не зная как, но виждах как душата й безпрепятствено се издига на небето.

 

Когато дойде, лекарят не можа да повярва, че е умряла, толкова жива изглеждаше. Тялото й беше топло и меко, като на жив човек. „Господи, помилуй! Не мога да повярвам!“ – възкликна той. Това беше нетление. Казах на лекаря, какво е рекъл Христос – смъртта, това е само сън, и всеки човек ще се събуди в деня на Второто пришествие, по звука на архангелската тръба.

 

Когато лекаря си отиде, ние я зашихме в монашеско расо, нашивайки отгоре три кръста. При това аз чувствах такава силна пасхална радост, че ми идваше да изляза на улицата и да запея „Христос възкресе!“ Тя бе така прекрасна след смъртта. Беше на 95 години, а изглеждаше като на 15. Това бе резултат от целия неин живот, от всичките й трудове, това бе награда за нейните трудове.“

 

Сестрите монахини ми разказаха, че когато са погребвали старицата Теофано в манастирското гробище, дошли овце и прелетели гълъби. Овцете сами са излезли от кошарата си, дошли до гроба, заблеяли едновременно, обърнали се и се върнали обратно. След това отнякъде се появили ято гълъби, прелетели над гроба и изчезнали в небето.

 

Мощите на старицата изглеждали „много красиви“. В Гърция до днес съществува традиция примерно на третата годишнина от смъртта да се изваждат мощите и да се поставят в костница – не само на Атон, но и на други манастири, и даже на миряните. По вида и цвета на мощите се правят предположения за посмъртното състояние на починалия. Например има случай, когато тялото не се разлага или мощите издават неприятна миризма – тогава се предполага, че на душата на починалия й е зле и има нужда от молитвена помощ. Роднините записват четиридесетници, раздават милостиня за упокой на душата му. Има и признаци, по които узнават, че душата на починалия е получила благодат от Господа – мощите имат кехлибарен цвят и издават благоухание. Случва се даже мощите на някои православни да са нетленни.

 

Така например, когато отворили гроба на старицата Теофано, нейните мощи благоухаели и имали такъв кехлибарен цвят, по който се съдело, че душата й е получила спасение. За главата й било направено ковчеже, което и досега се съхранява в манастира „Св. Архангел Михаил“ на остров Тасос.

 

По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

 

източник: Православие.ру

 

Днес моя, утре на друг и никога на някого

Август 13, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Монашеският живот не се преподава, а само се преживява в обикновеното всекидневие.  Там, където единият брат прави място за другия брат, отстъпва, проявява търпение, казва охотно „Благослови!”. Монашеският живот е общение (κοινωνία) извън обществото (κοινωνία). Това не е живот без любов.  Преподобният Йоан Лествичник казва, че монахът прилича на „безумно влюбен”. Като един влюбен човек, който обича свръхмерно Бога. Човек става монах от голяма любов. Случва се, позволете ми да го кажа, в брака да няма любов; да има липса на общение в обществото. Случва се човекът в града, в университета, на работното място да се чувства сам, да чувства непоносима самота, въпреки че е притиснат от тълпи хора; а монахът, който е сам, да не страда от самота. Самотата, знаете, е явление, при което има отсъствие не на хора, а на здрави отношения с Бога, себе си и ближния.

 

Безмълвието, безгрижието, кротостта на монасите не е резултат от техника, а извира от състоянието на техния живот и съществена връзка с живия Бог. Безгрижието, неславолюбието, нежеланието за спор, отказът от постоянно изтъкване на горделивото „аз” придава на техните стари лица този покой. Поклонниците чувстват излъчването на един мир – на мира, който Бог дава на Своите приятели.  Не са нужни много думи. Това нелицемерно отношение е достатъчно. При това особено младите се умориха от многото съвети и увещания. Особено когато откриха, че нямат и отражение в живота, те горчиво се разочароваха. . .

 

Старите монаси не говорят много. Те мерят думите си. Знаят добре какво правят. Избрали са внимателно този път. Многословието съдържа много капани за сериозни падения. Те не говорят, не защото не знаят да говорят или не са чели достатъчно или нямат някакви преживявания, а от истинско смирение. Този отказ някога доведе някои до удивителни и висши състояния на святост, както юродството за Христос, т.е. привидното безумство. Докато знаеха много, се правеха на невежи, като безумни, подвизавайки се боголюбиво в себеизобличаването, себеукоряванетото  и въздигащото смирение. Веднъж преди двадесет години привечер се запознахме с един такъв старец, като старец Йосиф, за който ви казах. Става въпрос за стареца Иродион, румънец. Той живее в крайна нищета, сред развалини и отпадъци, в гората, без никакво отопление през тежката зима, без огън да си сготви нещо. Животът му е непонятен за рационалистите, за тези, които са обожествили разума. Той презря светския евдемонизъм на съвременното свръхконсуматорско общество. Той не ни направи „услугата” да ни даде съвет. Той знаеше, че ние знаем, но не вършим. Един монах, мой спътник, тръгвайки си от „юродовия” Иродион, с умиление ми каза, че сред малкото и несвързани неща, които той изричал, му отговорил на нещо, което дълго време го занимавало. . .

 

Понякога младите, но и по-възрастните, идвайки на Света Гора, за да търсят умели разисквачи, за да решат някои свои проблеми или философски и метафизични въпроси, но навярно не намират и си тръгват донякъде разочаровани. Може. Но този неугледен и несресан монах, в Дафни или в Карея, който крие светло лице, може да не говори изобщо за исихазма, а от години да го живее.

 

Сещам се отново за първия път, когато отидох на Света Гора. Извън Карея срещнахме един старец. Попитахме го колко време има още до манастира Ставроникита. Той ни отговори рязко: „Направо. . .”. Той не ни отговори това, което го попитахме. Останахме с известно недоумение. Той го разбра и ни каза: „Какво значение колко време има дотам? Молете се с броеницата и ще стигнете. Ние тук, деца мои, часовника го имаме за куче, а ние сме господарите. . .”

 

Колко е хубаво това надмогване на времето!  Колко много може да каже на стресирания и задъхан свят, който от сутрин до вечер търчи и отново не сварва (да направи всичко). Когато по-късно отидохме при папа-Ефрем Катунакиот, един рядко духовен човек, и го поздравихме, за да си тръгнем, му казахме със светска любезност: „Простете, отнехме ви от времето!” за да чуем: „Колко време сте тук? Един час. Е, връщам моя часовник един час назад.” Изглежда шега. Не мисля, че е.  Определени пъти по шеговит начин може да се изрекат най-сериозните неща.

 

За съжаление, в света мнозина говорят много за всичко. Сякаш всичко знаят. Добре правите и ги наричате „всезнайковци”. На Света Гора достатъчно монаси знаят достатъчно и мълчат. Не гледайте мен, аз съм странно фалшиво изключение. Добрите и истинните монаси обичат мистичността, тайнствеността, скритостта, незабележимостта, безславието, съгласно библейските думи: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 5:6). Те знаят за мистицизма и исихазма, не само от книги, но и от опит, но не желаят да се правят на учители, на знаещи. Те предпочитат да преживяват лично благодатта на тяхната красива тайна. Но благодатта често не се скрива. Тя просветлява, осиява лицето, дава мир и радост на смирения труженик на трезвението и постоянната молитва. Те дават „мир, който надвишава всеки ум” на тези, които ги доближават без любопитство и благоразположено.

 

Благонамереният поклонник и особено младият, ако не се въодушевява, във всеки случай се замисля от този своеобразен живот на монасите. Обикновено монасите стават сутрин, когато младите (в същото време) лягат в света. Добре устроеният монашески живот, който е израз на много древен типик, в началото затруднява младите хора, които не са свикнали да имат правило в живота. Оскъдното и в определени часове хранене изглежда странно за онези, които нямат нито конкретен час, нито спазват конкретен тип хранене. Животът на монасите крие нещо, означава нещо, предполага нещо. Това го осъзнават почти веднага дори тези, които нямат чувствителни сетива.

 

В един манастир всичко е общо. На входа на една килия пише „днес моя, утре на друг и никога на някого”. Монахът няма право на никакво лично имущество. Колкото повече се развива духовно и се откъсва от материята, толкова повече той открива, че има множество излишни неща и смята за много и малкото неща, които има.  В древната пустиня един старец видял, че негов послушник обичал прекалено много една книга, която имал и бил привързан към нея. Той му казал да я изгори. Преп. Ефрем Сириец казва „нестяжятелният монах е високолетящ орел”. Нестяжанието прави човека уютен, свободен, неустрашим. В Патерикът пише, че веднъж един старец, връщайки се в килията си, видял, че от нея излизат крадци. Влизайки вътре, той видял, че липсват неговите вещи и останала само една стомна. Той извикал крадците и им казал: „Елате да вземете и това, забравихте го!”, посочвайки стомната.

 

Нашият старец, старец Емилиян Симонопетритски, ни казваше: „Ако не можете да станете духовни хора, най-малкото станете учтиви”. Учтивостта е първата стъпка на духовността. Учтивост не с формалния, западен начин на поведение, а като сърдечно движение, любочестиво отношение, духовно благородство. Монахът няма блудкавата, ялова и лицемерна учтивост на салоните, а заема спонтанно, трайно място с ниски тонове. Така, дори когато ходи, когато се храни, когато събеседва, той е внимателен и сериозен не с едно преструване, а просто, спонтанно, уютно. Както е в Църквата и това е знак по-скоро за неговото вътрешно живо усещане за вездеприсъствието на Бога. Като млад монах старецът ми направи забележка, защото седях в килията му с кръстосани нозе. „Ама, няма никой тук”, исках наивно да кажа.  Неговият бащински поглед ми напомни със знак присъствието на Всецаря Бог, което винаги е навсякъде. Неучтивостта не идва просто от лошо възпитание или навик, а показва едно дебелокожо, кораво и некултивирано сърце. . . Колко голямо впечатление ми направи, когато една зимна сутрин в един чуждестранен университет един младеж срещна девойка на двора, свали ръкавицата й и целуна ръката й. Не ми казвайте, че съм романтик. Малките неща винаги разхубавяват живота ни.

 

Казвайки това, не искам да бъда разбран погрешно. Не съм тук тази вечер с вас, за да ви кажа колко добре сме ние там горе в планината, и колко зле вие тук в градовете. Не дойдох да правя сравнения и оценки. „Всякой да си остава в званието, в което е призван” (1 Кор. 7:20), както казва св. ап. Павел. Всеки да бъде истинен там, където е. Монахът да е добър, ученикът също, както и студентът, учителят и преподавателят. Просто от нещата, които казвам, бих искал и младите да възприемат нещо за техния жизнен път от живота на монасите, не с това да стават монаси, нито несъмнено вманиачени и фанатици, а свободно вярващи, истински християни, истински радостни човеци.

 

Познавахме достатъчно и млади и по-големи хора в света, които с тяхната искреност и честност не се увлякоха от „сирените” на комфорта и повърхностността и преживяват тайнствена радост и мир, дори да нямат най-добрата марка автомобил или други съвременни удобства. Те чувстват безшумно в себе си усладата и освобождението на духовното умиротворение, без да падат духом пред безбройните всекидневни изкушения.

 

превод от гръцки

 

Старецът Калиник Исихаст

Август 7, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Местността Катунакия, е дива, скалиста, разположена на южния край на Атонския полуостров. Заедно със съседните скитове: Кавсокаливия, св. Василий, Малката Света Анна, Каруля, образува най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

 

На това място се подвизавал старецът Калиник Исихаст, духовниик, който е имал способност  да прониква в тайните дълбочини на сърцето и да отделя пшеницата от плевелите. Известността на отец Калиник като старец, имащ дар на духовно разсъждение привлякла към него множество хора, търсещи уверен отговор в разрешението на своите трудности, отговор, сочещ Божията воля. Всички поклонници, дошли на Света Гора, можели да се ползват от духовните съкровища на отец Калиник. Идвали със съмнения, с житейски проблеми, с въпроси за изтълкуване на някои части от Свещеното Писание, идвали за духовна помощ. И всички били удовлетворени и възнаградени: неофити, старци, отшелници, общежителни монаси, миряни, чиновници, полицаи, гърци, руснаци, цялата Сета Гора, всички бързали към пустинника исихаст на Катунакия. Идвали много посетители и се получавали много писма. Той бил истински пастир. Така винаги е било, отците, които имат дар на духовно разсъждение, да привличат  като магнит тези, които се измъчват от трудностите в духовния си живот. Но имало и такива случаи, при които хора посещавали отшелника просто от любопитство, а не от духовно стремление. Виждайки тяхното безразличие и той самия се показвал безразличен към духовна беседа. Изглеждало, че се отказва от обичайното си духовно настроение и се спуска до нивото на интересите на такива посетители. Случвало се е да го попитат: “Как върви работата? Лозето? Излезе ли зехтин от маслините ви?” И само ако посетителят сам започне разговор на духовна тема, старецът охотно разкривал пред него съкровището на своята душа.

 

Близо до килията на отец Калиник живеел монах, който често, поради своята сприхавост, причинявал раздори. Започвал да спори от най-незначителните думи, оскърбявал ближните с думи, неподходящи за монасите. Веднъж се заял и с отец Калиник. Минавайки покрай неговата килия, умишлено оскърбил стареца с неподобаващ маниер. Старецът не продумал нито дума, оставайки съвършено спокоен. Монахът, извършвайки оскърблението, се отправил в своята килия. Тогава отец Калиник му дал добър урок, подобен какъвто тоя никога не е получавал. Отецът показал с ръка църквата на неговата килия и казал: “Брате, ще отидеш ли да получиш свето Причастие?” Монахът, не придавайки значение на тези думи, се прибрал в своята килия. Но когато на спокойствие се замислил над значението на тези слова, се развълнувал. Действително, как може сега да се осмели да се причасти, не получавайки прошка от брата, когото бил оскърбил? Безпокойството му растяло толкова, докато не го изпълнило с ужас и мъка от извършеното, и не бил в състояние да се утеши, докато не се върнал при стареца Калиник, за да падне ниско пред него и да изпроси прощение. Така отец Калиник умеел с малко, но  умни и  поучителни думи да привежда в чувство тези, които са нехайни за своето поведение.

 

Един ден при него дошъл един полицай, работещ на Света Гора, който бил много смутен от някои хора, които живеели тук: “Отче, много съм разочарован от срещата си по служба с някои личности. Имах огромно желание да дойда тук, за да срещна добродетелни и свети монаси, но намерих обратното. Ако и на това свято място има такива безобразия, то какво ще е навън в света? Дойдох да намеря добродетел, но намерих порок” – казал разочарован полицейският служител.

 

“Възлюблени брате мой, добродетелта – това не е закачено бельо, което простират в Дафни и всички могат да го забележат. Твоята служба е такава. Длъжен си не само да наблюдаваш безобразията и злото, но и да се стараеш да ги търсиш и изобличаваш, даже и в случаите, когато те не са видими. Поставили са те тук не за да търсиш добродетелта, а да намираш и изкореняваш злото. Не забравяй, че добродетелта – това е нещо скрито, нещо, което тайно израства в скривалището на сърцето…”

 

превод от руски: “Современные старцы горы афон” Архимандрит Херувим Карамбелас

 

Иеросхимонах Исаак Светогорец

Август 3, 2015 in Беседи

 

 

 

На 16 юли 1998 година замина при Господа иеросхимонах Исаак – ученик на свети Паисий Светогорец, автор на първото и единствено пълно негово жизнеописание.  В една от главите на тази книга отец Исаак споменава и за себе си, но говорейки в трето лице. Именно той е бил монахът, комуто  старецът Паисий при пострижението  дал името на един от най-почитаните от него светии – св. Исаак Сирин.

 

Свети Паисий ръководил своите послушници в духа на истината, съгласно правилото, което гласи: „истинският наставник довежда душата не до себе си, а до Бога“. Отец Исаак от своя страна бил съвършен послушник. В пълнота усвоил учението на своя старец и направил себе си даже образ на неговата мисъл. При това отец Исаак останал напълно самостоятелен и независим като личност с уникален духовен характер. Учениците му твърдят, че той бил αὐτόφωτος, буквално – самосветещ, т. е. излъчвал своя собствена святост. При отец Исаак нямало никакъв култ към стареца Паисий, никога не му подражавал външно: не копирал маниера на поведение, жестовете, думите и други подобни неща. Неговото послушание било здраво, христоцентрично и разсъдително. Отец Исаак не цитирал, а възприел самата същност на учението на стареца и затова станал способен да говори свое, преживяно опитно слово.

След като отец Исаак станал сам център на монашеското братство, то и своите послушници учил на истинско послушание, възпитавайки ги като пълноценни духовни личности. Когато някой от неговото братство предприемал важно жизнено решение и се съветвал с отец Исаак, той отговарял: „Божията воля за вас е тази – това, което желае вашето сърце. Бъдете независими от чуждото мнение… Бог уважава свободната воля. Искам да ви виждам спокойни, радостни и духовно преуспяващи. Това е по-добре, отколкото да бъдеш принуждаван от тоя или оня…  Но помнете най-важното: каквото и да сте избрали, вършете го свято.

 

Отец Исаак дошъл на Света Гора през 1978 година, оставяйки своята родина – Ливан. Той се родил в едно село, близко до Бейрут  през 1938 година. Семейството му било православно и благочестиво. Баща му от дете пеел в църквата. Благодарение на семейството си – Фарес Атталах,  такова име дали на отец Исаак неговите родители –заобичал Христа и Неговата Църква. От детството си Фарес обичал уединението и молитвата, а на 14 години тайно си тръгнал от дома и отишъл в манастира на свети пророк Илия, на 5 километра от тяхната къща, но баща му скоро го открил и върнал у дома.

 

След завършването на основното си образование в родното си село, Фарес  се научил на дърводелство и работел в Бейрут. Всяка вечер, след като приключвал работа, отивал да учи византийско пеене при  протопсалта на  Антиохийската Църква.

 

 

1962 година отец Исаак впоследствие си спомнял, като време на своето истинско рождение. Тогава през лятото приключил с работата в най-разкошния хотел на Бейрут и се върнал в своето село. В себе си носел спестовната си книжка със спестявания, които по онова време били значителна сума: 3000 лири. Давайки ги на баща си Фарес казал: „Бих искал да разделите тези пари помежду си в къщи. А аз нямам нужда от нищо, ще стана монах.“ Зашеметен и опечален баща му го попитал: „Кажи ми, какви ценности на този свят са ти нужни, за да останеш?“ Фарес отговорил:  „Ако и целият свят да стане моя собственост, даже  няма и да го погледна… Моят живот не е тук, но в манастира“. Бащата се опитвал да го уговаря, засягал най-чувствителните места, казвайки, че семейството се нуждае от грижите на Фарес, но всичко било напразно. В същия ден Фарес напуснал родния си дом и съпровождан от брат си Антоний, отишъл в манастира Успение на Пресвета Богородица, в местността Кура в северозападен Ливан. Това бил полуразрушен манастир, който бил обитаван от двама души: игумен Юхана (Мансур), по-късно митрополит Лаодикийски и още един монах. Когато Антоний вечерта се върнал у дома баща му го попитал в кой манастир е оставил Фарес. Антоний му отговорил и казал: „Уверен съм, че Фарес, който е работил в голям лукс, няма да издържи повече от два-три дена. Ще видите, че ще се върне“. Тогава баща му внимателно го погледнал и казал: „Не, трудностите няма да го спрат… Той повече няма да се върне.“

 

В манастира Фарес се показал като искрен и ревностен монах.  Игуменът го изпратил в богословското училище в Баламанд, а през 1963 година  Фарес  бил  ръкоположен за дякон с името Филип. След това воден от Божия промисъл продължил своето образование на остров  Патмос, след което, желаейки да увеличи своите знания постъпил в богословския факултет на Солунския университет. През учебните години служил като дякон в митрополитската църква  „Св. Димитрий Солунски“. Но главното събитие за отец Филип през този период станало запознаването му с монашеския живот на Атон и стареца Паисий, който станал негов духовник.

 

Завършвайки образованието си, отец Филип се върнал в Ливан, приел свещенически сан и за известно време служил в манастир. Разразилата се гражданска война го принудила да напусне обителта, а скоро и Ливан  и отново да дойде в Солун. Тук неговата съдба се решила окончателно. През 1978 година получил благословение от митрополита на Ливанските планини и се отправил на Атон, за да остане там завинаги. Отец Исаак си спомнял, че скоро след идването си на Света Гора един почтен светогорски старец го попитал: „Вашата страна е произвела толкова велики светии, това е родината на великия Исаак Сирин, а вие сте дошли тук, за да се учите на монашески живот?“ Отец Исаак отговорил: „Нашите свети отци са пренесли своя духовен опит на Атон, тук той е съхранен и аз съм дошъл на това свято място, за да го намеря.“ Към древния православен опит отец Исаак се приобщил чрез стареца Паисий, който по разказите на учениците на отец Исаак е бил главната причина за неговото идване на Света Гора. За да бъде близо до стареца, отец Исаак се заселил в манастира Ставроникита, близо до килията на честния кръст, където живеел свети Паисий.

 

След една година отец Исаак се преместил в килията Воскресение Христово, в местността Капсала, също близо до килията на стареца Паисий, а също и до Карея, столицата на Света Гора. Четири години прекарал тук в пълно уединение. Тук му се стоварили силни скърби и изкушения, които не прекъсвали нито за миг и го принуждавали да остави уединението. Борбата била жестока. Веднъж, когато отец Исаак, изтощен от помисли, обикалял около своята килия, внезапно се оказал пред неголям гроб, за съществуването на който по-рано не знаел. Известно време той стоял,  гледал го, молил се и мислил  за смъртта. И изведнъж сякаш лъч озарил измъченото му сърце. То се напълнило със спокойствие и мъжество, а всички помисли се разсеяли.  „Ще умра тук“ – произнесъл решително. От този момент изкушенията отстъпили завинаги, а паметта за смъртта вече не напускала неговото сърце. За да я пази и развива, отец Исаак си изкопал в градината гроб.

 

По свидетелството на светите отци паметта за смъртта научава на всички добродетели. Тя предпазва от греха и доставя вкусването на Божията благодат. Отец Исаак дотолкова бил проникнат от паметта за смъртта, че по свидетелството на неговите ученици неговото постоянно настроение било пасхално. И това не можело да се укрие, въпреки  че отец Исаак винаги се е стремял да запази в тайна своя духовен живот. На своите ученици той казвал: „Не сме длъжни да съобщаваме това, което правим… Тайната на монаха – това е неговият духовен живот… За да не се прекрати вътрешната духовна радост, в никакъв случай тя не трябва да се проявява външно като някакъв ентусиазъм. Тя трябва да се скрива от другите.“ Отец Исаак избягвал и най-малката известност, въобще не обичал да го считат за приемник на стареца Паисий, затова даже и името му споменавал много рядко. Веднъж един мирянин, духовен син на отец Исаак разказал, как по време на молитва му се явило някакво чудовище, но той призовал своя старец и то изчезнало, а сърцето му се изпълнило с духовна радост. Отец Исаак обяснил, че причината за случилото се е правилното отношение на послушника към неговия старец, а не добродетелта на последния. И добавил: „Ако започнете да ме величаете, тогава Бог против вашата воля ще ви открие моите грехове и ще видите, че аз съм най-грешен от всички хора.“

 

 

Учениците казвали, че отец Исаак живеел по следния принцип: „Всичко си има време, време за всяка работа под небето” (Екл.3:1) Един от неговите монасите си спомня: „Когато ме пращаше до Карея за покупки или за пощата или за нещо друго, ми казваше като ходя да се моля в себе си, накланяйки леко глава и да не да улавям възможности  да побеседвам с някого, освен по поръчената работа. Настояваше да ходя до Карея не по главния път, а по пътечките, и особено подчертаваше: „В Карея не бъди общителен, бъди приветлив, но строг.“ И обратното, когато  ме изпращаше да помогна на някое немощно старче, благославяше да беседвам и да го разпитвам, за да чуя някои полезни разкази от светогорския живот…

 

Свободно и разсъдително отец Исаак подхождаше към монашеския устав, следвайки винаги духа, а не буквата. Например от време на време по устава на нашата килия пазехме мълчание цял ден. Но ако заради душевна полза трябваше да поговорим,  то ние прекъсвахме мълчанието. Отец Исаак много уважаваше уставите на манастирите и килиите, където ходихме на бденията  на празниците и винаги ги спазваше. В случай на необходимост той открито изказваше своето мнение по тези или онези уставни правила. Веднъж дойдохме в един манастир. Беше Цветница. През тази година Великден се беше паднал рано, затова в манастирския храм беше хладно. След службата манастирските отци казаха на папа Исаак: „Отче, как замръзнахме на бдението!“ „А защо не запалихте печката?“ – се поинтересувал отец Исаак. Те отговорили, че по устав, започвайки от Цветница, не палят печки. Тогава отец Исаак казал: „Благословени отци! Това правило е  „ръждясало!“

 

Ето още няколко наставления, свидетелстващи за дара на духовното разсъждение на отец Исаак.

 

„Самите наши грехове могат да станат оръжие против дявола“. Разбира се отец Исаак не призоваваше да се греши. Той говорил за всепобеждаващата сила на доброто, което може да постави самото зло на благо служение, чрез покаяние, молитва и смирение.

 

За монашеството „ В началото монахът трябва да облече расото вътре в себе си, а след това и отвън“

 

Във връзка с необходимостта от „неразмишляващото“  послушание към стареца, отец Исаак казваше:

„Простите в духовен смисъл са най-умните, защото знаят само това, което им спомага за духовния прогрес.“

 

На своя послушник даваше съвет как да получи по-голяма ефективност от труда и да направи ежедневното еднообразие източник на освещение: „Най-добре е да се работи бавно и с търпение, казвайки умната молитва и прекръствайки се, без да бързаме и без да се притеснаваме, че няма да успеем…“

 

За молитвата: „Имайте добри помисли, а в молитвата нямайте помисли.“

 

„Когато започнеш да имаш действително любов, търпение, прощаване  и други добродетели, тогава ще видиш „пришествие“ и молитвата в сърцето ти ще потече свободно и без усилия.“

 

Благоразумно и трезво отец Исаак гледаше и на програмата за икономическа „помощ“, която Евросъюза започнал да оказва на Гърция и Света Гора. Разбирал до какво в крайна сметка ще доведе всичко това и предупреждавал за финансовото заробване още през 1983 година. Това било няколко години след присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност. Лятото тогава при отец Исаак в килията дошли двама монаха – представители в Кинотиса в Карея на два големи манастира. Те радостно съобщили, че Европа приела решение финансово да помага на Гърция и е отделила средства за реставрация на светогорските манастири. Те радостно попитали отец Исаак, какво иска да направи в своята килия и колко пари са му нужни за това. Известно време отец Исаак  мълчал потресен, а след това отвърнал със силно чувство, което можело да се нарече „духовен гняв“, надявайки се по такъв начин да пробуди техния разум и съвест: „Отци, наистина ли не разбирате какво става?! Съблазняват ви европейските пари, които не сме заработили?! Не разбирате ли,че това всичко се прави, за да завладее ума и съвестта на гърците?! Завоюват нашата родина! Вие какво, не виждате ли?!“ За парите за Света Гора отец Исаак беше казал: „По такъв начин те се готвят да завладеят Атон, а после ще ни задължат да изпълним техните нареждания, да пускаме жени! Отци, не се съблазнявайте! Това е троянски кон за нашето отечество!!!“ Но монасите само се усмихнали на „особняка“, който по тяхно мнение не оценил душевния порив на европейските приятели с тяхната безвъзмездна, както те предполагали, помощ  за велика Гърция – родината на европейската цивилизация и демокрация.

 

За това, което действително би могла да даде Гърция на съвременна Европа, старецът казваше: „Единственото, което може да покаже Гърция на Европа – това е Православието. Но се боя, казвам това с болка, съвременните гърци не са в състояние да изпълнят своята мисия. Клетката на Православието в организма им е едва жива.“

 

Като духовник, който изповядвал множество хора от Гърция и Близкия Изток, отец Исаак добре знаел душата на съвременния човек. Безутешно било това познание: „В съвременния човек цялото внимание е погълнато от разнообразни неща, така че той няма и секунда през която може да си спомни за Бога. А тези, които все пак се стремят да бъдат в съюз с Църквата, съвсем не чувстват нужда от благодатта на Светия Дух, не търсят реално единение с Бога.“

 

Виждайки страданието и неблагополучието на света и в същото време  притежавайки „пасхална“ радост – как това може да се съчетае в един човек? Такъв въпрос задали веднъж на самия отец Исаак: „Непостижимо е, как личната духовна радост се съчетава със скръбта  за света. Бог тайно утешава този, който се моли, страда за света и помага на хората. Бог утешава с такава сила, че от божествената  сладост човек забравя за всичко, даже и първоначалната цел на своята молитва.“

 

Казвал още: „Който преуспява в християнския живот, той е изпълнен с радост и мир.” Навярно тези думи могат да бъдат правилно разбрани само от този, който сам е преживял посещението на Божията благодат  и истинската духовна радост. Сам отец Исаак вървял към нея по пътя на трезвението, послушанието и самоотречението. За да не приема фалшификата за истина, ясно отличавал земната радост от радостта свише и се отричал от първата заради втората: „Присмиват ни се преждевременно – казвал. Да пазим съкрушено сърцето си, докато не дойде до нас и духовният смях.“

 

„За всички мисля добро“ –  прости слова, но да живееш и да говориш така е невъзможно, ако  Светият Дух не  те ръководи в това.

От подобни прости изречения са съставени древните патерици, запечатали опита на светите отци, подвизавали се в родината на отец Исаак  – в пустините на Близкия Изток. Днес човек често се отвръща от  този опит, приемайки го за недостъпен, нито  за разбиране, нито още повече за живеене.

 

Но в същия този дух и сила ни говори нашият съвременник – ученикът на свети Паисий – „самосветещият“ папа Исаак, свидетел за истинността и вечната младост на православната  духовна традиция, за приобщаването към която той някога бе дошъл на Света Гора.

 

Превод от руски: http://www.pravoslavie.ru/put/81064.htm

 

Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг

Юли 26, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Може ли да каже монахът какво значение имат земните поклони? Може ли да каже: ”Не извършвам земни поклони, но затова пък ще се трудя да произведа нещо”? Разбира се, че не. Монахът знае, че “не произвежда нищо”. Научен е от традицията, че има някаква “празност”, която превишава всеки труд. Монахът не прави съвършено “нищо” от общоприетото в света. Но от това “нищо” той възкресява нов свят. Когато светогорският монах работи, например рисува икони или нещо изгражда, този труд не е като обичайният. Построеното здание или нарисуваната икона съдържат необяснима благодат, която от “незначителния” труд на монаха, извършващ земни поклони, го прави значителен, и в този момент го изпълва с вечност и нетленност.

 

Сега с вас ще отидем на всенощно бдение, но отново чуваме гласа на “този свят”: Ще издържите ли дванайсет часа? И петнайсет часа ще издържим! Благоразумни ли сте? Доказано е, че човек не може да запази концентрация толкова време. Или може да каже някой: “Аз съм образован човек и искам логично да организирам живота си.” Но какво ще направиш с тази образованост и логика? С помощта им ще издържим петнайсет часа ли? Или какво значение има ако издържиш многочасово стоене? Ще си смъртно уморен и ще бъдеш изтощен! Но точно в тази изтощеност е скрито тайнството, от което произлиза съвсем друга молитва и съвсем различно утешение, което с нищо друго не може да се сравни.

Отиваме на Света Гора, заобиколени сме от нейната архитектура, вървим по пътечки и калдъръмени каменни пътища. Но отново ни обзема недоволство: Какво е това? Какъв е смисъла от това изтощително вървене? Не е ли по-добре с кола да се премине това разстояние за петнайсет минути?

 

Но какво ще постигнем размишлявайки така? Логиката на “мира сего” погубва “този свят”, и ние ще го пренасяме тук, на Атон? Ако се случи така, може да се откажем от всенощното бдение, да направим службата да трае петнайсет или трийсет миинути и веднага да си тръгнем. За пет минути да отидем в Карея, да се возим до Кавсокаливия или Лаврата. Ще направим нещо като обиколка на Атон. Ще изгубим “душата и тялото” на Атон. По човешки ще се надсмеем над него, а духовно ще го опорочим.

 

Съществува пряка връзка между архитектурното единство на Атон с нравствеността в православната аскеза: участвайки в многочасово всенощни бдения и живеейки по монашески устав, разбираме по какъв начин се е формирал живота на Света Гора. Когато вървим пеш по стръмни пътеки, осъзнаваме смисъла на всенощното бдение и свещения покой на атонската исихия. Благодарение на всенощното бдение придобиваме неизразимата радост от молитвата. Защото, когато вървим пеш, бодърстваме и придобиваме мирът на това свято място.

 

За всичко това, нашата благодарност трябва да бъде безгранична към Богочовека, нашият Господ, Иисус Христос, Пресвета Богородица, всички светии, всички светогорски братя живели преди нас, отец Атанасий, този свят човек, който е бил игумен на вашият манастир, отец Висарион, също ваш бивш игумен, който се е потрудил много в Света Гора. Също трябва да сме благодарни и на всички Божии старци, които виждаме тук заедно с нас.

 

 

А това, което е необходимо от нас са силата и усилието. И колкото повече проявяваме старание, толкова по-добре ще го осъзнаваме. Ние сме подобни на почва, която непрекъснато поглъща небесна роса, с вас се напояваме от духовния дъжд на нашата традиция. И ако полагаме усилия, ще почувстваме уникалността на православното монашество, а тя е неизразима. Но веднага след като монасите се опитат да го обяснят, или когато искат да изкажат с думи неизразимото, словата им изглеждат като оксиморон: казват, че стоенето тук е движение, смъртта е живот, несправедливостта – оправдание.

 

Св. великомъченица Анастасия днес приела “несправедлива смърт”, но всъщност, смъртта и е оправдана, тъй като великомъченица Анастасия влязла във вечния живот. И ако желаем с Божията благодат да издържим до края и да направим това, което за “този свят” е абсурдно, и приемем смърт заради Христос, т.е. ако искаме да бъдем истински светогорски монаси, то трябва да умрем като зърно в плодородната светогорска земя, и само тогава ще почувстваме “с душа и тяло”, че сме открили мир в безкрайните хоризонти на вечният живот, който за нас вече е започнал.

 

Източник: Пемптусия

 

Младите и Света Гора

Юли 22, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Намираме се в началото на 21 век, в една епоха – вярвам, ще се съгласите – на големи ревизии на познати стари житейски ценности, на големи промени на много равнища на знанието, които увличат човек в своето течение, често без той да съумее да се приспособи. Открития, изобретения, нови теории, нови нрави, нов дух, нова епоха. Всичко е ново, променено, модифицирано, пионерско, оригинално, невиждано досега. Не малко хора, не винаги възрастни, се връщат към традицията, към уроците на историята, към свещеното минало, към една невинна, чиста, мирна религиозност. Едно скорошно  проучване под заглавие „Религиозността  през 21 век”, посочва, че гърците са най-религиозните в Европа и заемат осмо място в света. Уточнява, че са проучили вярата на хората в свещеното и божественото независимо от честото посещение на богослужебните места. Има и едно място, където повече от хиляда години се поддържа редът на един и същ живот без много вълнения, премеждия, промени и изпитания; на един спокоен начин на живот, утвърден, неизменен, тих, изпитан, мирен, трезвен, красив.

 

Поетът, новелист и журналист Кристофър Мерил отишъл от САЩ в Сърбия като военен кореспондент, а оттам в Света Гора. В своята книга „Пътуване в Атон” той пише и искрено признава: „Бях стигнал до критична фаза от моя живот, в брака, работата, здравето, криза, която се опитах да преодолея чрез учението на една древна религия.  Така пътуването ми в Атон, записването на моите пътувания в света на православното монашество, е описание на едно много малко познато място на Запад, както и едно духовно съизмерване. Обходих полуострова от край до край, посетих и двадесетте манастира и десетки места, но не очаквах, че срещата ми с една чужда и едновременно близка традиция ще ме разтърси. Обаче Литургията, иконите, монасите, поклонниците, пейзажът и легендите, всичко това ускори нуждата да създам по-тясна връзка с Бога. . .”.

 

Всекидневно много хора от Гърция и чужбина започват своето пътуване към свещения Атон. Те са толкова много, че Св. Кинотис на Света Гора се принуди да ограничи броя на влизащите и желаещите посетители да трябва предварително да резервират място. Сред тълпите поклонници, които пристигат целогодишно, има много младежи. Младежи модерни, с много интереси, безпокойство, тревоги, проблеми и размисли. Те имат въпрос към архондаря, в началото са някак колебливи в храма, проследявайки богослужението от ранно утро, целувайки древните икони, честните мощи, ръката на досточтими старци, побелели в аскезата. Те си тръгват, ако не ентусиазирани, във всеки случай достатъчно замислени.  Не се забавят да се върнат отново. Сега се чувстват по-уютно, по-добре. Искат да разговарят за смисъла и целта на живота. Изповядват се. Срещата им с някой духоносен старец е важен момент в техния живот. „Един старец”, казва старецът Софроний Сахаров, „компенсира хиляди страници от книги”. Простотата, снизходителността, смиреността и искреността на старците обезоръжават младите.

 

Младите имат една харизма от Бога – да се въодушевяват от истината.  Дълбоко да ги привлича автентичното и истинното. Когато го намират, те му се покланят, следват го, независимо от техните евентуални отклонения. Поклонението на Света Гора, казваше един млад човек, било откровение на един аспект на Православието, който изобщо не познавал до днес, нито можел да си го представи. Очаровало го богослужението, спокойствието на монасите – не може случайно да седят в безмълвие в планините и да пазят стените. Начинът на живот на монасите го трогнал, без да може още много добре да си обясни причината за неговото трогване. „Нещо се прекърши в мен.” Той започнал да мисли и казваше, че Бог не е  толкова далечен, неземен, скрит, страшен и безмилостен.

 

Животът на монасите започва и завършва всеки ден в храма.  Храмът се намира в центъра на манастира, на скита, на килията, в живота на отците.  Със светлина само от кандилата и свещите с византийските песнопения, умилителните четения, „вечер, сутрин и обед” часове наред прави върху стасидиите с броеница те призовават Божията милост. Бденията често са всенощни, с пространни красиви песнопения,  които завършват в безкръвното божествено свещенодействие, където всички монаси се причастяват с пречистите Тайни.  Някога двама студенти в манастира Ставроникита за първи път в живота си останали цяла нощ  в храма. Когато бдението свършило и излезли на двора, за да отидат на общата трапеза, игуменът ги попитал:

 

-  Деца, как ви се видя бдението?

 

- Не ви ли тежи цяла нощ? – отговорили те с въпрос.

 

-  На вас не ви ли тежи толкова часове в дискотеката? – попитал повторно игуменът.

 

-  Ние се забавляваме – отговорили те.

 

- И ние се забавляваме – казал игуменът – развличаме се: това са нашите празненства. Чуйте, деца – продължил той. – Бебето какво прави девет месеца в утробата на майка си? Расте. Е, и ние растем в Църквата, някой път и без сами да го усещаме. . .

 

Литургията не свършва с възгласа „Молитвами святих отец наших. . .”. Тя продължава в килиите на монасите чрез живота в молитва, в постоянно събеседване с Бога – едно не толкова познато и любимо дело на света, невидимо, тайно, мълчаливо, но значимо, полезно и благотворно. Често се казва, че монасите донякъде са „професионално молещи се”. Те се молят и за тези, които не искат или не могат да се помолят. Монасите мълчат, защото имат приятен разговор с Бога. Само делото на молитвата остойностява тяхното бягство. Ако вярваме в съществуването на Бога и в Неговите слова, тогава молитвата на светците удължава благодатта и милостта на Преблагия Бог и това поддържа света, а не тежките въоръжения на суперсилите. От голяма стойност и значение е смиреното моление на монасите, дори светът да не го разбира.

 

Литургията категорично не завършва с възгласа „Молитвами святих отец наших”, нито спира в килията, а продължава в послушанията (на гръцки διακόνημα). Това означава дякония, служение – единият служи на другия и всички заедно на Бога. Няма висши и низши послушания. Игуменът е пръв между равни. Всички носят едно и също расо, което е служебната „престилка” на дяконията, а не одежда за отличаване от другите и за някаква, каквато и да е власт. Послушанията са годишни и могат да се подновят или ако има сериозна причина да се прекъснат. В един манастир ако си секретар или миеш чинии е все същото. Така не съществува конкуренция, стрес, смут. Поклонникът усеща, че Божието присъствие е в във всички аспекти на живота на общежитийния манастир – както в съборния храм, така и в килията, и в магерницата, и във фурната, и в гората и в складовите помещения  навсякъде и винаги.

 

Както казва един съвременен старец, поклонникът в един светогорски манастир не закъснява да констатира, че „монаси стават хора, които имат дълбокото усещане за осиновението от Бог Отец, където Бог даром им се дарява, не се преструват на нещо или някой, добродетелен или мъдър, а се подвизават неизменно да постигнат безгрижието, наивността на сърцето и доверието в Божия промисъл и покровителството на Пресветата Майка” (архим. Елисей Симонопетритски).

 

Познавахме един такъв безгрижен, прост, смирен старец, с голямо доверие в Христос и Пресвета Богородица. Той беше от Ризокарпасо от днешната окупирана от турците част на Кипър. Той дошъл на Света Гора, когато и тя била под турска власт. Почина преди 12 години (беседата е изнесена през 2006 г.) на 106 годишна възраст. Живя на Света Гора 80 години. Излезе от нея един или два пъти, за да отиде като поклонник в Йерусалим. 80 години не беше ял месо, 80 години не беше виждал жена. 80 години не беше ял готвена храна. Много здрав, с голямо въздържание, много умен, много благ. На 103 год. възраст се качи на покрива на килията да поправи керемидите. „Каквото поискам от Света Богородица, ми го праща” – казваше. „Имам нейната икона, на Икономиса (Икономка), и ме устройва Преблагословената. . . Ето, сега исках вода и ти дойде да ми донесеш.” Веднъж дойдоха двама приятели от Атина, млади хора, глави на семейство, и ме попитаха дали съществуват старци от Патерика и Добротолюбието. Съществуват – им казах и ги заведох при този старец монах: Йосиф Кипърски. Тогава беше на 105 години.  Беше легнал и се молеше с броеницата.

 

– Господата са от Атина – му казах – и дойдоха да вземат твоето благословение.

 

След като казаха две-три думи, им дадох знак да тръгваме. Тръгвайки, те казаха на стареца:

 

– Геронда, имаме много проблеми, молим ви да се молите (за нас)!

 

– Ще се моля – им отговори той – но за да се моля, искам пари.

 

Много се засрамих, обърках се, не знаех какво да кажа. Опитах се да оправдая ситуацията. Недоумявах защо прави това. Заведох ги при един свят човек и той да им иска пари, за да се помоли?  Той, който не знаеше много добре стойността на парите и не им отдаваше голямо значение. На другия ден, когато отидох да го видя, той ми каза:

 

– Отче Моисее, не ми води хора да ме почитат. Помолих Бог да ме почете в другия живот, не в този лъжлив (живот).

 

Аз се изумих. Той се засрами пред посетителите, искайки пари, които никога нямаше и никога не обикна, засрами и мен. Как да посмея да заведа повторно хора? Той развали представата за себе си като голям подвижник. Той разруши своята „фасада”. Кой от нас прави така? Той беше смирен и стоеше над скандализирането. Интересуваше го какво ще каже Бог за него, а не хората. Когато го казах на моите приятели, те останаха безгласни. . .

 

Една от причините да стана монах на Света Гора са тези простодушни старчета. Направиха ми голямо впечатление, когато като млад отидох за първи път преди 35 години.  Тяхната невинност, неподправен етос, хубаво изражение, въобще простотата, топлината на вярата, търпението, пълното оставяне в Божиите ръце, на Богородичния покров. Тяхното мълчаливо и скромно присъствие винаги бе достойно за удивление.  Не говореха много. Не искаха много.  Не се скандализираха лесно. Мнозина получиха утеха от тези блажени старци. Те бяха пуснали здрава котва върху атонските брегове и никаква вълна не ги смущаваше и дразнеше. Те проявяваха огромно разбиране към нас, младите. Колкото повече ги познавахме, толкова повече и ние ги уважавахме. Оценявахме големите трудности, през които бяха минали.

 

превод от гръцки

 

Старецът Йосиф Исихаст и възраждането на светогорското монашество

Юни 29, 2015 in Беседи, Начална страница

Възраждането на атонското монашество, което се наблюдава в наше време, започнало да се фиксира статистически в началото на 70-те години на 20 в. Статистическото изследване проведено в юли 1972 г. показало, че общото количество на монасите на Атон е достигнало 1146 човека. Това повишава с единици числото на монасите, указано в миналата 1971 г. в списание Irenikon, което публикува периодически статистически данни за атонското монашество. Оттогава постоянното намаляване на числото на атонските монаси се сменило със стабилен и впечатляващ ръст.

 

За този ръст съдействали няколко фактора. Към тях се отнасят груповите премествания на братства от манастири, намиращи се извън пределите на Света Гора. Тези премествания се случват благодарение на силни личности, носители на дълбока духовност и нравственост. Те подготвили почвата и поддържали числения ръст на светогорското монашество. Значително място сред тях заема стареца Йосиф Исихаст. Днес 6 от 20 манастира на Света Гора се считат за негови духовни наследници.

 

Старецът Йосиф Исихаст се родил, израснал и приел монашество в период на упадък на монашеския и църковния живот като цяло. Десет години след неговото раждане, в 1907, архимандрит Евсевий Матфопулос основал братството на богословите „Зои” (Живот) състоящо се както от клирици, така и от миряни, свързани с монашески обети. Това било опит да се запълнят съществените пробойни в пастирската мисия в Църквата. Създаването на това братство възродило монашеството в света, което по решителен начин  повлияло на хода на църковния и социалния живот в Гърция и другите страни.

 

Заедно с това много монаси и йеромонаси, подложени на влиянието на секуларизацията, оставяли манастирите и осъществявали църковно служение в света. Накрая, множество иерарси били настроени отрицателно по отношение на отшелническия живот, по времето, когато Свещеният Синод на Гръцката Църква в своето постановление „За организацията на монашеския живот”, издадено в 1932 г., посветено на възраждането на монашеството, определя като главна цел на монашеския живот „просвещението на народа и проповядването на Словото Божие, катехизис, св. тайнство изповед, обучение на различни изкуства и благотворителна дейност”.

 

Разбира се, традицията на добротолюбието не преставала да съществува и да оказва голямо влияние не само на Атон, но и в целия гръцки свят. Различните християнски движения, като например, движението „Зои” наследили достатъчно много от добротолюбието. Тази традиция особено силно се проявила на остров Парос, където  прекарал своите детски и юношески години младият Франциск, както в света наричали стареца Йосиф. До решението да стане монах той стигнал чрез четеното на жития на светии, а също и след един сън-видение, в който той бил призван да служи в „царския дворец”. Той започнал да се уединява в тихи и спокойни места за молитва и подвижничество, опитвайки се да подражава на всички видове аскеза, които срещал в житията на светиите. Тогава се замислил за Света Гора, където отишъл през 1921 г. на 23 годишна възраст.

 

Там Йосиф очаквал да види отци , подобни на светците, за които четял. Обаче това не се случило. “Оказвайки се на Света Гора – пише стареца Йосиф – аз плаках дни и нощи, тъй като не открих никой подобен на атонските светии.” Без значение на това, че духовните очаквания на Йосиф били твърде високи, разочарованието, което изпитал на Атон, не било субективно и неоснователно. Общата картина на духовното състояние на Света Гора в този период, даже при отсъствието на сериозни изследвания в тази област, изглежда далеч не идеално. Тук си струва да се добави, че и стареца Софроний, бидейки монах от “Свети Пантелеймон”, примерно едно десетилетие до идването на стареца Йосиф на Атон, пише: „Умствената работа, която се явява ядрото на истинския монашески живот, сега се намира в състояние на краен упадък.”

 

В този период в манастира “Свети Пантелеймон” живеел старецът Силуан, който заедно със стареца Софроний, съставил неговата биография, оказал решаващо влияние за възраждането, както на атонското, така и на православното монашество като цяло. Известни отци от този период били киновиотите и пустинниците, като: Иероним Симонопетрит, Атанасий Григориат, отец Сава, отец Тихон, старец Козма от манастира Пантократор, старец Августин от манастира Филотей и др. Старецът Йосиф Исихаст в своите творения привежда имената на велики аскети, които е срещал в годините на своя живот на Атон. В скита Катунакя, първата обител, където живеел старецът, той се запознал с мъдрия старец Даниил и неговите братя. Други важни подвижници били: старецът Калиник Исихаст, който по неизвестни причини се отказал да го посвети „в тайнството на исихията и молитвата”, следващите му духовници, старците Даниил и Ефтимий, а също и други благочестиви отци. В края на краищата, старецът Йосиф придобива дара на непрестанната молитва, който получил благодарение на изключителното усърдие и посещение на божествената благодат.

 

Благодатният старец Йосиф Исихаст положил основа за възраждането на монашеството на Света Гора, което се потвърждава, както казахме, от статистическите данни от началото на 70 те години на ХХ век. От неговото братство, с което живеел от 1953 до края на своите дни (1959) в Неа Скити, излязли духовни отци, които вече със своите собствени братства се разпространили по цялата Света Гора.

 

Катализатор на това благо начинание, което внесло изключителен принос за възраждането на Света Гора, бил старецът Йосиф. Прилагайки необикновен за времето си порядък, той давал на всеки от своите духовни чеда благословение за създаване на собствено братство. Този подход на стареца Йосиф бил основан на неговата грижа за бъдещето на манастирските братства. Когато един познат на стареца, Иоан Бициос, го попитал, дали тримата монаси, които са с него, са от неговото братство, старецът отвърнал: „Разбира се.” След това добавил: „Виждаш ли тези братя, Яни? Ще дойде време и те ще напълнят цялата Света Гора с монаси.” Така, осем месеца преди неговата кончина, в декември 1958 г.  в каливите на Неа Скити се появили четири братства, превърнали се в магнити, притеглящи постоянно нови и нови монаси. Освен това, славата на отците исихасти стигнала до съседните манастири, два от които побързали да поканят тези отци за духовници.

 

Във възраждането на светогорското монашество съществена роля изиграла исихията на пустинята. Обстановката в светите обители от този период оставала неблагоприятна, така че младите хора, започващи монашески живот, предпочитали манастири с малки братства и с духовни старци, които се намирали в подчинение на манастирите. Обаче ръстът на числото на монасите в тези братства означавал и ръст на потребностите им от жилища, което на свой ред усложнявало тяхното по-нататъшно пребиваване в тези неголеми поселения. Появила се необходимост от по-подходящи места за живеене. Тези места станали големите скитове и най-вече манастирите, които с течение на времето били опустели и имали много места за удовлетворяването от растящите потребности на братствата.

 

Източник: православие ру

 

Този човек е нашата усмивка

Януари 19, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

В наше време хората стремително губят духовните ориентири. Когато навсякъде е препълнено с “благочестиви” свещеници, на които, извинете, от усмивката не им се виждат ушите, особена значимост придобиват даже и най-малките зрънца на истинско благочестие.

 

Този монах, който почина неотдавна е характерен образ за Света Гора и може би най-старият представител на Атонското братство. Впрочем, сега е представител на атонците на небесата.

 

Вероятно всеки през своя живот е срещал монах, в лицето на когото е улавял светлината на Вечния Живот. На Атон за много отци такъв монах беше станал покойният отец Галактион. Какво беше поразителното в него? Някакво спокойно благородство, съединено със смирение. Удивително съчетание!

Отец Галактион действително беше велик пастир, забележителен представител на светогорското монашество, който в продължение на много години внасяше своята лепта в разцвета на монашеското братство на Симонопетра.

 

Той беше родом от село Дендрохори, близо до град Трикала, бил е женен свещеник, баща на пет деца, две от които са станали монаси: старица Никодима, игумения на манастира свето Благовещение на Пресвета Богородица в Ормилия и Атанасий Симонопетрит, йеромонах и химнограф на Великата Христова Църква.

 

отец Галактион със сина си отец Атанасий Симонопетрит

 

 

 

Отец Галактион и сам бе постриган за монах в Симонопетра от тогавашния игумен, стареца Емилиан. По-късно стана игумен на манастира Костамонит, след което отново се върна в Симонопетра, където скоро почина.

 

Преди много години, след един монашески постриг , старецът Емилиан по време на своята реч в трапезарията се обърнал с похвала към един човек – а това се случвало изключително рядко – не назовавайки го по име. Той казал: „Този човек е нашата усмивка. Когато не го виждаме в храма всички го търсим и се питаме, кога ще дойде. Това е най-любимият и най-полезният човек в нашия манастир.“ Всички, които присъствали там се усмихнали, разбирайки веднага, за кого става дума.

 

Не може да се намери поклонник или гост в Симонопетра, който да не е чувал как отец Галактион чете предначинателния псалом или шестопсалмието или пее със своя мек глас „Благословен еси Господи“, „Честнейшую Херувим“ или „Градий Господ“ в периода на Страстната седмица. До дълбока старост той пръв идва на служба и си тръгва последен, украсявайки храма със своето величествено и в същото време меко присъствие.

Кошниците, които майсторски изплитал и често давал на поклонниците за благословение, по силата на неговата молитва увеличават още повече тяхната ценност, стоейки в нашите домове.

 

Щастлив живот в рая, отче!

 

отец Галактион

 

Превод от руски: Исихазм ру

Понякога имаме нужда да ни ударят

Декември 17, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Виждате ли разлика между мъжките и женските манастири?

 

- Разлика има – във външния вид. Впрочем, ако трябва сериозно да отговоря, мъжкият подход към нещата се различава от женския. Мъжете могат много гръмогласно да се карат помежду си, да се сърдят, да се дразнят. Жените встъпват във война една с друга, показвайки си взаимна неприязън, от което страдат всички наоколо. Зная, че при вас няма такива неща. Жените са като булдоци с остри зъби, ако се впият в някого, то вече не пускат, докато не разкъсат. Трябва да се научите да си отваряте челюстите и да не мъчите своите жертви.

 

Така че разлика има, но за съжаление, всички ние – и мъже и жени сме твърде лесно склоними към греха. Много сме самолюбиви, мислим за себе си, а не за Господа. Нашата участ е постоянната духовна борба. Но тя си струва да се води!

 

Ще ви разкажа за отец Панайотис, много възрастен гръцки свещеник. Когато го срещнах, беше вече над осемдесетте. На млади години, когато след семинарията бил ръкоположен за свещеник, той мечтаел да се озове на село и там да носи свещеническото си служение. В родното му село нямало свещеник и той с вълнение мислел за това, че е възможно да служи там. Обаче вместо това епископът го изпратил в един женски манастир. Колкото и да го умолявал отец Панайотис, епископът го благослови да отиде именно там. Манастирът бил малък, осем сестри. Когато пристигнал, отец Панайотис разбрал, че те постоянно се карат. Цялото време на изповедта монахините използвали, за да разказват какво им е направила тази или онази сестра, те се оплаквали, оплаквали, оплаквали… Отец Панайотис почувствал, че започва да полудява. Отишъл при епископа и му казал:

 

- Това не ми е по силите. Те се карат, обиждат, воюват една с друга… Какво да правя?

 

- Наблизо има голям манастир, сто и двайсет монахини – отвърнал епископът – Ще ти дам писмо, ще отидеш там и ще се срещнеш с игуменията. В нейният манастир цари пълен ред. Ще я попиташ какво да правиш, и ще направиш това, което ти каже.

 

Отец Панайотис се отправил при тази игумения. Тя му казала:

 

- Отче, това е толкова просто. Вие просто трябва да поддържате реда.

 

- Старая се, но не се получава.

 

- Ще ви покажа какво да правите.

 

Тя повикала една от сестрите:

 

- Донеси ми жезъла.

 

Монахинята подала жезъла на настоятелката и й целунала ръката. Игуменката я ударила по главата с жезъла, с думите:

 

- Сестра, това е за случаите, когато си правила нещо лошо, а аз не съм те хванала.

 

И поставила жезъла на мястото.

 

- Отче, ти трябва да ги изобличаваш за греха още преди да са го извършили. И като ги изобличиш, да пускаш в ход пръчката!

 

Прибирайки се обратно в своя манастир, отец Панайотис разказал за случилото се на настоятелката. Тя се ужасила:

 

- Ние не можем да постъпваме така! Това е жестоко! Не прави така.

 

И отец Панайотис не правил. Изминала около година, след което той отишъл на някакво съвещание, където присъствал епископа:

 

- Е, отче, как живеят сестрите? – попитал той.

 

- Всичко си е по старому.

 

- Разбирам… Ти така и не си приложил пръчката.

 

Така че, майко, прилагайте пръчката! Това ще помогне на сестрите, те ще ви обичат и ще ви благодарят. Нямам предвид пръчка в буквален смисъл. Ние сме като деца. Понякога имаме нужда да ни ударят както трябва – не да издевателстват, а просто рязко да ни ударят. Защо? Защото ние толкова стремително влизаме в себе си, че не забелязваме нищо наоколо, освен самите себе си.

 

Не зная какво е било вашето детство, но аз досега с радост си спомням моя баща. Той никога не ни се караше, вместо това така ще те цапне, когато трябва! И изведнъж всичко става ясно! Майка ни никога не ни е била, вместо това казваше, че сега ще ни набие, след което цял ден ни се караше, за това, което сме направили. Даже моят брат понякога просто молеше:

 

- Мамо, престани да повтаряш едно и също, по-добре ни хвърли един бой.

 

Така че понякога е по-добре да хвърлиш един бой – и делото приключва. Ако майката се страхува и не може да действа така със сестрите, то вие, свещениците, трябва да вземете пръчката в ръце. Ах, отче, виждам, че и ти не си готов за това. Е, тогава гледайте пръчката да не се окаже в ръцете на сестрите, да не я приложат те към вас.

 

превод от руски

 

Откъс от беседа в Спасо-Елеазаров женски манастир, Псковска обаст

 

 

 

Неспокойното спокойствие

Октомври 20, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Ако някой реши да проникне в същността на екзистенциалната борба на човека, основаваща се на стремежа към единение, то той би разбрал, че този стремеж разкрива душевната потребност на човека от спокойствие. Очевидно е, че вътрешно раздробения и разединен човек, във всеки случай този, който се стреми към цялост като главна жизнена цел, в действителност търси спокойствие. Ако човек, разкъсван от вътрешни конфликти, достигне до душевно единство и събраност, то първото благо, което той ще вкуси, ще бъде спокойствието като резултат на вътрешната хармония на неговата душа. Поради това аскетическият начин на живот, отиването в пустинята дават на човека, имащ вътрешно единство, възможност да получи, благодарение на уединението, опита на аскетическото спокойствие и отказа от всички светски грижи.

 

Съгласно всеобщата представа, в това число и на тези, които искат да се посветят на монашество, исихията на монашеския живот представлява бягство от действителността, отричане от социалния живот. Наистина, често човек тръгва по пътя на монашеството от вътрешното желание да избяга, да се скрие, за да открие телесно и душевно спокойствие в отсъствие на светския шум и грижи. В този случай умореният, разочарован от илюзии, от фалшиви човешки отношения човек се стреми да се защити, да се успокои и да отдъхне в рамките на монашеския институт. Но в това се състои и главният мит, който Исаак Сирин развенчава в своите мощни и образни писания.

 

Според Исаак Сирин, аскетическата и монашеска безстрастност (исихия) не са душевна отмора, гарантираща удоволствие, отпускане на нервната система и духа. Това не е безгрижие, не е хедонистична източна безметежност. Монашеството – това е душевен труд, който на първо време е свързан с мъчителни изпитания и скръб. Но постоянната съсредоточеност във вътрешния свят унищожава всички отрицателни страни на душата и прави възможна трезвата оценка на самия себе си. В това именно се състои парадоксът на монашеската и аскетическата безметежност. Това спокойствие в никакъв случай не е бягство от светските грижи, не е безсъзнателен стремеж да „дезертираш“, а е динамичен живот, пълен с аскеза и изпитания. Това е някакво неспокойно спокойствие.

 

Съгласно Исаак Сирин, „спокойствието на чувствата умъртвява външното и пробужда вътрешното. При обръщането към светското, ситуацията е обратната – външните чувства се пробуждат, вътрешните умират“. С други думи, безметежността пробужда вътрешните сили на личността и въвлича човека в тежка борба. Затова само този, който правилно разбира същността на безметежността (исихията), знае на какъв труд обрича себе си. Това знание го съпровожда във вътрешната му борба и му помага с търпение да преживее всички безпокойства на аскетическото спокойствие. Както кормчията на кораба наблюдава звездите, за да държи правилния курс, така и монахът е длъжен „вътрешно да съзерцава своя път с цел да получи знание за самия себе си; от първия ден той запраща себе си в бурното море на спокойствието, за да намери бисера на неизследваното дъно на това море“.

 

Преживяването на аскетическото спокойствие – това, може да се каже, са постоянни опасни опити за потапяне на „неизследваното дъно“ на вътрешния свят. Това е изтощаващ опит да се намери в морето на вътрешния свят бисера на самопознанието и правилната самооценка.

 

Цялата сложност на това вътрешно усилие ясно показва, че към „входа“ към манастирската тишина е нужно да се отнасяме като към призив от Бога. „Да посветиш себе си на Бога – това е велик дар“, но „влизането в тишината е нужно да се извършва с разум. Вникни в същността на това служение, не се ръководи само от неговото название“. Стремежът към монашески живот е нужно да се разбира от нас като Божи призив, като небесен дар, като път на душата, предопределен за всеки истински борец, още преди той да го поеме. Този, който е призван „към тайно свидетелство, за да се удостои с венец на святост“, е обречен на великия труд да води непрекъсната борба за самопознание и вътрешно очистване. Той застава на път не на спокойствие, а на борба. Но сражавайки се, той може да постигне спокойствие…!

 

В дълбок смисъл, стремежът към безметежност предполага безпрепятствена среща и причастие с Бога. Монахът не се предава на отдих, за да удовлетвори човешката потребност от душевно спокойствие. Той пребивава в тишина, за да прокара свой собствен път, който да го приближи към Бога, да го възсъедини с „небесния жених Христос“. Монасите и аскетите застават на пътя на очистването и познаването на вътрешния свят, диалога и единението с Бога.

 

Безусловно, духовно неопитният човек ще се удиви от това самопознание, пълно с борба, като необходима предпоставка за единение с Господ. Трезво мислещият „воин“ избира особена и непроста „пътека“, за да получи възможност да „стъпи“ на Небесата. Светският човек не може с лекота да се освободи от критическия начин на мислене, когато се сблъска с дълбоко потопения в себе си аскет, търсещ бисера – преживяването на мистическата Божествена любов.

 

Но, въпреки това, опитът на аскетическата потопеност в себе си в атмосферата на духовна безметежност потрисат и изумяват нашият придобил тленност светски дух. Затова, когато ние наблюдаваме картината на духовната аскетическа безметежност (исихия), ние се наслаждаваме на това мистическо зрелище, дори и ако не можем да го разберем. „Достойното извършване на исихията, това е пристанище на тайни“. Ние се възхищаваме от това тайнствено пристанище, от аскетическата тишина, в която, наистина, се заключават Небесата.

 

Нека се вслушаме с благочестие в гласа на стареца:

 

„Научи се да влизаш в съкровищницата на своя вътрешен свят и там ти ще намериш Небесата. Влизайки в един свят, постигаш изведнъж два. Лествицата към Царството Небесно се крие в твоята душа. Остави греха и се кръсти в това Царство и ще намериш вътре в себе си стъпала, по които ще се издигнеш до там“.

 

Този образ, скриващ се вътре в Царството Божие, е свързан с дълъг опит на пребиваване в аскетическата тишина. Това са духовно ценните самопознание и самосъзерцание, които са били достигани с невъобразим душевен труд и аскетически практики.

 

Освен това, самосъзерцанието, това е вход в глъбините на вътрешния свят и личността – това е посещение на борещия се в безметежност аскет в храма, където обитава сам Светия Дух. „Този, който посещава своята душа, всеки път се радва на откриването на своето сърце. Но този, който се вглежда вътре в себе си с разум, вижда сиянието на Духа. Това е и именно нашето вътрешно небе, и нека то да бъде чисто, и тук ти ще видиш сияещи ангели“.

 

Преживяването на това удивително потапяне в своя вътрешен свят означава абсолютно самосъзерцание и абсолютно единение със самия себе си. Едновременно това се явява удовлетворение на стремежа на човека към висшето. Това преживяване, по себе си представляващо противоположност на това душевно успокоение, за което говорил Камю, е и отговор на съвременния човек, желаещ да постигне самия себе си.

 

Човек, отивайки далеч от своята същност, удвоява своите вътрешни конфликти и довежда себе си до изтощителна безизходност. В същото време както този, който желае да се вгледа вътре в себе си и да се върне към своята същност, намира тайнствената пътека на душевното единство и хармония. Освен това, той става свидетел на невъобразими и неописуеми тайни, така защото „ пред този, който е познал себе си, се открива знание за другите. Позналият себе си е съкровищница на всички знания“. Именно затова „този, който се удостои да лицезре самия себе си, превъзхожда тези, които са се удостоили да видят ангели“. По този начин, познанието на света се изгражда на познанието на личността. Посредством духовния живот човек може да достигне единство със самия себе си. В това аскетическо разбиране на тишината и спокойствието човекът намира отговор на въпросите, поставени от Камю.

 

Камю потриса и води в задънената улица на така нареченото „мълчание на света“. Светът не разговаря с него, тъй като на него или нищо не може да му се каже, или той не може да говори по собствена воля. Мълчанието на света удвоява вътрешната изпотрошеност на личността и буквално я разпръсква на вятъра, тъй като търсенето на единение и смисъла на битието – това е непрекъснат труд, изискващ колосални душевни сили, труда на Сизиф. Митът за Сизиф олицетворява за Камю мистическия парадокс, който се ражда от пропастта между стремежите на човека и мълчанието на света.

 

Внимателното наблюдение на човека от технологичната епоха и неговите неудовлетворени стремежи към прогрес и техническо развитие разкриват в него многострадалния Сизиф. Той се труди над прогресиращия разпад на собствената си личност и достига до парадокс. Тишината и безметежността – за него те са забравен опит, по който той тъгува в моментите на озарение и самокритика. Как би могъл този човек да спре своя „сизифов“ бяг и да се вслуша в това, което учи аскетическата безметежност?

 

Това е още един потресаващо „неспокоен“ проблем.

 

 

Света Гора Атон – документален филм на CBS

Май 16, 2014 in Видео, Начална страница





Интересува ви молитвеното правило?

Март 14, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

– Отче, като правило време за килийна молитва остава само вечерта. Но тогава вече си изморен и безсилен след послушанията. Как да преодолеем себе си? Колко да се молим, за да е и физически осъществимо?

 

– Интересува ви молитвеното правило?

 

– Не толкова правилото, колкото как да организираме молитвата, за да разгори сърцето и да стигне до Бога.

 

– Вие имате ли конкретно правило, което трябва да извършите, или сами сте свободни да решите от какво да се състои то?

 

– Правилото е молитвите преди лягане.

 

– Вие трябва да ги прочетете?

 

– Да.

 

– Колко време ви е нужно, за да ги прочетете?

 

– Около половин час.

 

– Ако в течение на деня вие сте заети с това, за да покажете на Бога, че Го обичате, и сърцето ви непрестанно беседва с Него, молейки се за това, да останете с Него насаме, след това вечерта едва ли ще ви е сложно да го направите.  Но, ако това, с което сте заети в течение на деня, го възприемате като работа и товар, от който бързате да се освободите, вие цял ден мислите за себе си – и вечерта също ще продължавате да мислите за себе си. В този случай ви обхваща себелюбието, и когато вечерта затворите вратата на своята килия, всичко, което ще ви се иска да правите, е да легнете да спите. Не е ли така?

 

– Така е.

 

– Значи, ако искате да промените своето отношение към  Бога, когато оставате с Него насаме, е нужно да измените това, как живеете в течение на деня. Вероятно нямате възможност да промените вида на работата, която трябва да изпълнявате, но вие можете да измените своето отношение към работата.

 

В нашия район на Ню-Йорк живееше жена, която живееше в квартира със своята болна майка. Тя имаше три деца – юноша и две по-малки деца. Жената работеше в шивачница от седем сутринта до седем вечерта, а майка й седеше вкъщи с децата. Връщайки се вечер вкъщи, тя чистела дома, готвела, занимавала се с децата и при това непрестанно пеела. Тя ми казваше, че цял ден на работа предвкусвала, как ще се върне вкъщи и ще се грижи за своето семейство.

 

– Фактически– казах и аз – ти имаш две работи. Как успяваш да се справиш?

 

– Аз имам само една работа – отвърна жената – да бъда с моето семейство, и това е радост.

 

Спомням си и за майка Елисавета. Веднъж игуменката й казала:

 

– Ти може вече да не работиш, просто се моли. Вече си твърде стара, за да работиш.

 

Майка Елисавета и отговорила:

 

– Моята работа е моята молитва. Когато работя, аз се моля, и по този начин аз се моля цял ден.

 

Представете си какво би станало, ако някой ни каже, че не трябва да работим повече, а е нужно само да се молим?

 

– Какво определение бихте дали за монашеството? В беседите вие често давате примери, които имат общохристиянско значение. Какво определя именно монашеския начин на живот?

 

– Монашеството всъщност е подвиг, извършван от миряни. Това не е организация на клирици. Монасите са част от верните в Църквата. Това е начин на живот, осъществяван на страна от света, с единствената цел да се живее по Евангелието съвършено, доколкото е възможно, без препятствията от страна на семейството, парите и другите грижи. Това е начин на живот,  в който тези неща за вас са решени, за да можете вие да се съсредоточите в Бога.

 

Така монашеският живот е стремеж да се достигне съвършенство. Ние следваме Христос, Който казва: “Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето” (Мт. 19:21), или: “Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръстта си и Ме последва”  (Мт. 16:24).

 

Но кръстът, който сме получили, на нас не ни харесва. Не следваме след Христос, вместо това, ние Му казваме, какъв трябва да е този кръст. Роптаем. Трудно ни е да се отречем от всичко. Запазваме общуването с всички, които сме познавали. А нашият живот трябва да е изграден върху послушанието, не затова, да правим само това, което ни каже някой, а сме длъжни да правим това, което ни казва Бог.

 

Но човешкото своеволие е извънредно твърдо. Именно чрез него сме извършили всички тези грехове, за които се каем. Точно поради него ние се грижим повече за себе си, отколкото за Бога.  Мъдростта на Църквата се състои в това, че ни казва: ако искаш да следваш Христос, то си длъжен да се ръководиш от Неговата воля, а не от своята. И ние използваме послушанието за това, за да убием нашето своеволие.

 

Светите отци казват: послушанието е гроб за нашето своеволие, гроб от който процъфтява смирението. И така монашеския живот – това е подчинение на своята воля на волята Божия посредством светото послушание. Целта на това е да се придобие смирение, а чрез смирението да се придобие святост.

 

Затова не е важно къде се намирате и какво правите, ако това е в духа на послушанието и любовта. Тогава вие сте монаси. Ако правите това, което искате, не се отричате от своята воля, обичате себе си и се борите с всички, освен със самия себе си, можете да се наричате както искате, но не и монаси. Дори и във велика схима да се пострижете, както и преди вие не сте монаси.

 

– Сега върви обсъждане на типов устав на руските манастири. Изучавайки това, как се е устроивал животът съгласно древните устави, ние виждаме, че в съвременните условия ред изисквания са или неосъществими, или пък изискват съответната адаптация. Често в  съвременните монашески келии могат да се открият хладилници, в баните има душове… Къде е границата, след която  внесената корекция започва да разрушава самата основа на монашеството?

 

– Тази граница минава през нашето сърце. Ние идваме в манастира от разбирането, че сам да се живее по Евангелието е много трудно и даже, може би невъзможно. Затова и църквата утвърждава две основни форми на живота – брака и монашеството, защото и двете представляват форма на общинен живот и помагат на човека да дойде при Бога. Основното положение на монашеския живот, както и на живота в брака е това, за което се казва в писанието: ако искаш да бъдеш съвършен, отхвърли себе си, вземи своя кръст и върви след Мене.

 

Аз мисля, че ние монашестващите, трябва често да се събираме заедно, за да се поддържаме един друг, да подгряваме стремежа да живеем монашески живот и да се вдъхновяваме един друг за това, да правим това ревностно, с голяма преданост към Христовия кръст, с по-малка доза разслабване.

 

Аз съм бил в манастири, където всички устави се съблюдават с буквална точност, но където няма любов, а без любов няма никакъв смисъл от устави. А също съм бил в манастири, където има любов и където братята се стремят да достигнат мярката, която изискват уставите. Но мерило за това как се опитват да правят това, винаги е любовта. В този случай манастирът, търсещ любов, става способен и към по-съвършено изпълнение на устава.

 

Въпросът за това да има или не хладилник, не трябва да се решава от монаха самостоятелно. Затова и при нас има послушание. Игуменът или игуменката не трябва да злоупотребяват със своята власт и с лекота да допускат разслабване. Подобно поведение няма да ни помогне. В същото време ние не трябва да сме строги пред лицето на немощите на ближния, трябва да сме готови да му окажем помощ по такъв начин, да не причиним вреда на душата му.

 

Компютри, телефони и други…Светът постоянно предлага едно или друго, безкрай. Ние сме напуснали света за това, за да сме свободни от него, а правим всичко за да го върнем в своя живот. Лошо ли е да имаш телевизор в килията? Не. Това е глупаво. Вие се лишавате от молитвата. Подменяте с глупавия телевизор Господа, Когото обичате.

 

– Ние нямаме телевизори в килиите.

 

– И аз нямам. Въпреки това, ние по старому постъпваме глупаво, защото имаме други неща, които поставяме между себе си и Господа.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

 

 

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас

Февруари 25, 2014 in Беседи, Начална страница

 

- Отче, как правилно се следи дали послушанията се изпълняват стриктно в манастира?

 

Представете си, че се намирате на кораб, на който има хиляди хора и екипаж, който го управлява. Корабът не може да плува сам, капитанът трябва да реши в каква посока да го насочи. Също той преценява готов ли е корабът за плаване. Капитанът е този, който управлява, завърта щурвала. В манастира този капитан е настоятелката. Ние не отговаряме за посоката, в която се движи корабът, отговаряме само за това послушание, което ни е дал капитанът. Игуменката знае накъде да води този плавателен съд, тя отговаря за неговото движение. Нашето послушание е да следваме направлението, по което ни води Бог.

 

Веднъж отидох във Ватопедския манастир на Атон. Там имаше един много стар монах, който с часове стоеше пред олтара с въздигнати нагоре ръце, без да се движи, подобно на статуя. Нямаше броеница, не пееше псалми, не се кръстеше, не правеше поклони, даже не мърдаше… Игуменът отиваше при него, буташе го с палец, но монахът въобще не реагираше. Веднъж игуменът ме извика и каза:

 

- Виждаш ли този монах? Как мислиш, с какво се занимава?

- Мисля, че се моли.

- Той не само се моли, той пребивава с Бога. Как мислиш, трябва ли да отида и да му кажа: “Ти се молиш неправилно, не се кръстиш, не направи земен поклон”?

 

Псалмите, поклоните, кръстното знамение – всичко това са средства, които трябва да подпомагат нашето движение към Бога. Това, към което се стремим, е опитността на богообщението, а не правилното съблюдаване на ритуала. Да вземем чаша, която стои на масата. Послушанието изисква да я поставя на определено място. Това е важно, но не толкова, че да опечаля нечия душа поради това, че чашата не стои там и там. Защо игуменията не трябва да се раздразва, ако чашата стои тук, а не там? Защото тя сама ще открадне мира на сърцето си, а следователно, ще го отнеме и от своите сестри. Намирайки се в манастира, е важно да се отнасяме внимателно към такъв тънък предмет като сърдечния мир. Например, ставате сутринта в лошо настроение и вече, предвкусвайки лошия ден, правите всичко така, все едно това е факт. Ако в такова настроение излезете от килията си с торба в ръце и някоя сестра случайно ви бутне, торбата падне и всичко вътре се разсипе, веднага се разстройвате: “Ти какво, сляпа ли си?! Не виждаш ли къде вървиш?” На свой ред сестрата се дразни, защото сте й казали нещо гневно и след известно време всички около вас започват да се карат. Обаче, ако станеш сутринта и благодариш на Бога: “Господи, дай ми смирение, Господи, промени ме, дай ми да мисля за Тебе, а не за себе си”, отваряте вратата, в ръцете ви е същата торба, същата сестра се сблъсква с вас, всичко се разсипва, сестрата казва: “Извинявай”, а вие отговаряте: “Няма нищо, не се притеснявай”. В какво се отличава първата ситуация от втората? Явно разликата не е в действието спрямо вас, а в това каква е вашата реакция на създалата се ситуация. Ние не можем да изменим това, което ще се случи, но ще отговаряме за това как сме реагирали на случващото се. Точно тук се проявява нашата вяра и любов, ако живеем в присъствието на Бога.

 

При мен в манастира имаше монах, притежаващ взривоопасен характер. В дните, когато беше в лошо настроение, само дето не ставаше ядрен взрив. В един такъв ден отидох при него, взех го за ръката и казах:

- Какво би казал, ако тук, редом с теб, стоеше Христос?

- Знаеш ли – отвърнал той, – Той не е тук!

-Не, Той е тук.

 

Бог е тук, сред нас, а ние не Го виждаме, защото сме прекалено заети със себе си. Към кого гледаме, ако не към Христа?

- Днес споменахме игумения Таисия Леушинска. От нея има малка книжка – “Наставления към новоначалната послушница”, и на една от първите страници пише следното: “Преди всичко останало ще ти кажа главното: започни с любовта”. В същото време апостолът казва, че любовта е съюз на всички добродетели. Винаги си задаваш вътрешно въпроса: от една страна виждаш в себе си такова множество грехове, че няма никакъв съюз на добродетели, но в същото време понякога чувстваш, че действително обичаш сестрите. Как да тълкуваме това? Може би това е някаква мечтателна или хуманистична представа за любовта?

 

- Съгласно Евангелието, любовта, Божествената любов не се определя от никакви условия. Бог обича не вследствие на нещо, или въпреки нещо – неговата любов не зависи от поведението на човека. Бог ни обича. Точка. Това за нас е съвършено необяснимо. Ние се терзаем от въпроса: “За какво ни обича Той?”, защото не знаем какво е любов.

 

Спомням си, веднъж при мен дойде монах и каза:

- Отче, простете, но да изпитвам любов към вас за мен е по-мъчно, отколкото към всеки друг човек.

Аз отвърнах:

- Много добре – поне в едно нещо с теб да сме на едно мнение!

 

Любовта – това не е сантименталност, това не е чувство. Любовта – това е вяра.

Ние казваме: “Чувствам, че Бог е редом с мен”. Това е много плитко заявление! Бог въобще не е някъде наблизо, редом. Той е напълно вътре в нас. Цялата работа е в това, че ние не го осъзнаваме, но от това Господ не по-малко е именно там. Без значение способни ли сте да го видите, почувствате, познаете, или не сте способни. Той е там, вас ви няма там, където е Той.

 

Никого не бива да заставяме да обича. Да правим добро на другите без любов – това не е любов.  Всеки знае – и аз съм го усещал, – когато някой прави нещо за нас, дали е искрено, по любов, или е по снизхождение, просто ни търпи. Когато някой действително ви обича, разбирате това. Да се обясни това е невъзможно – то е някаква мигновена връзка, възникваща между вас. Но то е истинското.

 

Когато срещате някой, който има в сърцето си мир, вие още не осъзнавате какво точно има, но искате да сте причастни на това. Вие виждате цялостен човек.

 

Братята ми казват: “Отче, защо си такъв мек? Дай да изгоним този брат.” Аз отвръщам: “Поради същата причина, поради която не гоня и вас – аз не съм го довел тук, Бог го е довел, и ако е нужно, Той ще го изведе.” Безумие… От мен искат да променя поведението на този човек. Но не искат да възнесат човека със своята любов до състояние на цялостност. Те искат от мен да контролирам това, което ги дразни в него. Това не е любов.

 

И така, ето за какво се борим всеки ден – всичко да е заради Бога и нищо заради нас. Всеки в манастира, независимо от послушанието, е длъжен да присъства на богослуженията.

Казват ми:

- Току-що забърках цимента, ще стегне.

Аз отвръщам:

- Отивай, моли се, нека стегне. По-просто е да се забърка цимент отново, отколкото да се научим да се молим.

Веднъж един от братята ми каза:

- Отче, с тези служби е невъзможно да се завърши някаква работа! Никога не ни стига времето за това, да се потрудим пълноценно!

Аз отговарям:

- Единствената причина, заради която си тук, това е да работиш над своята душа. Защо си пилееш енергията с тези дреболии?

 

Аз вярвам, че манастирите са в голяма опасност, когато монасите не искат, не обичат и не се стремят да се молят. Можете ли да измислите такова нещо, което е по-необходимо от молитвата? Какво ви става?! Не казвам, че с времето няма да почувствате, че да се молиш, е тежко. Но тогава сте длъжни да осъзнаете, че подобно състояние говори за едно – не че може да оставите молитвата, а че вие сте поразени от греха на самолюбието.

 

 

превод от руски

източник: православие ру

 

Особено е важно човек да разбере своето призвание

Февруари 13, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Който иска да напредне в монашеството, трябва да има отворени пред себе си всички възможности и свободно да вземе решение, движен само от любов към Бога, без никакво користолюбие. Не е добре да се притискаш и да си отегчен и затова да искаш да станеш монах. Вместо това полагай друго усилие. Изучавай Божието слово и се моли, за да напреднеш в Божията любов и в любовта към Църквата. Така, като живееш в любовта на Бога, ще живееш в свободата; защото където е любовта, там е свободата. Движи се единствено в пространството на Божията любов.

Пред очите на Бога  брачният и безбрачният са едно и също нещо, стига да следват Божиите заповеди, стига да живеят живот, достоен за Бога. Девството, нестежянието и бедността, които са добродетели на монаха, се намират в сърцето на човека. Някой може да е девствен по тяло, а душата му да бъде като блудница, покварена от пороци и страсти. Също така може да притежаваш жилищни блокове, а в душата си да си свободен от всичко материално и да живееш като нестежател. Но може да си беден, а вътре в себе си да не си нестежател. Не количеството на благата е това, което прави човека нестежател или не, а прилепването на сърцето.

Особено е важно човек да разбере своето призвание. Някои искат да станат монаси заради чувство на вътрешна съпротива. Ще ви кажа един случай във връзка с това.

Една девойка отиде в манастир и остана там. Нейните родители плакаха и тъжаха, но дъщеря им и пет пари не даваше. Благодарение на вътрешната съпротива тя затвърди своето намерение. Те дойдоха при мене и ги посъветвах да не се отнасят с нея по този начин, а да я оставят на свобода. Посъветвах ги да ходят на богослужение в нейния манастир, да се молят на Бога, да казват добри думи на всички, на игуменката и т.н. Така с тази добра постъпка вътрешната съпротива у девойката изчезна. Скоро тя помоли игуменката да й позволи да се запише да учи богословие. Така и стана. Ходеше да се явява на изпити, докато се дипломира. Щом получи диплома, тя напусна манастира.

 

 

Животът на монаха е живот в странничество

 

 

Животът на монаха е живот в странничество. Това е написано и върху великата схима, която носи монахът. Ξ и Ζ са първите букви на гръцките думи – ξένη ζωή, което се превежда като “страннически живот”. Аз изпитах това странничество. Какво да ви кажа! Живееш далеч от всички и всичко. Работиш, молиш се, а само Бог те вижда. Много ми хареса пустинята. И сега я обичам. Добре би било понякога да ходя в Кавсокаливия. Усещам голяма радост, когато ходя в Кавсокаливия.

Много е хубаво, когато подвижникът живее с един, двама или трима събратя, които са в единодушие и единомислие помежду си, така че каквото желае някой от тях, това желаят и другите. Когато напредва някой от тях, напредват и другите. Всички заедно се подвизават и се радват с духовната радост, която дава Христос. Те са умрели за света. Така подвижникът не претърпява никаква вреда, а духовно се укрепва.

Това, което подвижникът е избрал, е най-величественото, най-възвишеното, най-святото. Стига да полага грижи да възлюби Христос. Ако Го обича, той отговорно ще се предаде на Христос, ще напредва, за да Му се предаде от цялата си душа. Ако не успее в това, не е нещо лошо по някакъв друг начин да се труди в Църквата.

превод от гръцки

 

По-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти

Февруари 12, 2014 in Беседи

 

 

 

 

Наскоро прекарах два дни в Оптина. Отците ме поканиха в Йоано-Предтеченския скит. Аз благодарих на настоятеля на скита, о. Тихон, за тази възможност: “От момента на излитането на самолета, само това правя – да говоря. А тук дойдох да ви послушам.” Но стана така, че пак говорих няколко часа, беседвайки и отговаряйки на въпроси, които бяха съвършено същите, както и на другите места, които посещавах – все същите въпроси, които си задава всеки от нас. Аз му казах: “Разликата между вашите и моите монаси не е в поведението. Те се държат по един и същи начин – една и съща борба, същото вътрешно напрежение, защото това е свойствено на всички хора… Разликата между моите монаси, живеещи в Америка, и вашите, е в това, за което Господ е казал: “Блажени, които не са видели и са повярвали”(Ин. 20:29). Вие живеете тук, обкръжени сте от свети места, свети мощи, връщат се зданията на Църквата, но вие както и преди изпитвате съмнения във вярата. Както и ние, и вие продължавате да грешите както преди. Когато Господ живял на земята, хората виждали как той ходил по земята, давал на слепите да виждат, възкресявал мъртви и все пак те се терзаели от съмнения. Причината за това е, че те безумно обичали себе си.

 

Винаги намирам за много печално и странно, когато свещеници се събират заедно на богослужение и започват да се питат един другиго: “Теб кога те ръкоположиха? Какви награди имаш? След кого трябва да застана по старшинство?” Това е просто безумие. Никой няма право да стои в олтара. Даже просто да се намираме в олтара, вече е отвъд пределите на нашето достойнство. Но в олтара ние искаме да знаем кой от нас е първи. Колко сме полудели! Ние влизаме в чертога на живия Бог, където Господ разкрива Себе си в пълнота, където Бог живее с нас, и първата ни мисъл е: “На мен ми е студено! На мен и е топло! Аз съм изморен, боли ме гърбът или краката. Тази е такава, онази е такава…” Но и след такова отношение към светинята се извършва Тайнството на Тайнствата – Бог винаги ни обича. Това е направо потресаващо!

 

- Отче, откъде да започнем да преставаме да обичаме себе си?

 

-Преди всичко трябва да разберем, че любовта към себе си, това е прелъстяване. Това е страх, самомнение, които живи ще ви изядат и ще ви направят безобразни. Хората, които обичат себе си, не могат да живеят с никого. Виждали ли сте човек, който, като види, че влизате в стаята и слагате нещо на масата, ви казва: Не, не го постави както трябва, трябва да го сложиш ето така? Откъде се взехме толкова луди?

 

Един път отидох в женски манастир – не че придирям специално на монахините, монасите правят същото. Но този случай, за който искам да разкажа, се случи в женски манастир. Тогава се лекувах, температурата ми ту се покачваше, ту спадаше, кръвното ми скачаше и поради болежките бях принуден да стоя в църквата до прозореца, защото иначе започвах да се задъхвам. Та, до прозореца, където стоях, имаше малка кръгла масичка, на която имаше лампа. Дойде една монахиня и включи лампата: “Отче, ще включа лампата, за да ви е малко по-светло.” Аз и казах: “Благодаря.” След 5 минути дойде друга монахиня: “Е, отче, навярно светлината ви пречи”, и я изключи. След известно време идва трета монахиня, включи лампата и каза: “Отче, защо седите в тъмното?” Всичко това – по време на службата. Аз попитах настоятелката: “Защо сестрите са толкова неспокойни?” Аз седя в храма, моля се, а те мислят за тази глупава светлина – тъмно ли ми е, или ми е светло. Това е все едно, ако Господ сега влезе в тази стая, някой от вас да каже: “Ой, Господи, позволи ми да ти оправя косата.” Ние ненормални ли сме?! И това го правим всяка секунда.

 

- Сестрите просто са искали да ви угодят…

 

- Не, сестрите искаха да угодят на себе си. В дадения случай важно беше не да направят добро, а да получат от мен желаната реакция. Като монах от какво се нуждая аз? Не ми е нужна храна, нужни са ми вашите молитви, вашето свидетелство за вярата, нужно ми е да ми покажете как обичате Бога. Всичко останало мога да направя и сам. Не искам да кажа, че не съм благодарен за тези неща, но те не са ми нужни и вие не трябва да се затормозявате с тях.

 

- Отче, по въпроса за външния порядък. В една книга за атонски старци се описва как при стареца ходили новоначални послушници, а той много държал на установения порядък. Предупреждавал новоначалните да не променят нищо: “Ще ви предупредя два пъти и на третия ще излезете от килията.” В манастирите с големи традиции има неща, установени от столетия. Там действително държат на тях. Например в един манастир сестрите показват тенджера, която са ползвали няколко поколения монаси от тази обител. А в манастирите, които са създадени наскоро (като нашия), това отчасти изглежда смешно. Например, някой казва: “Месец и половина при нас е прието вече така, това е традиция на манастира.” Някой е напуснал дадено послушание и на него са поставили друга сестра, и казват: “Ето вече минаха три дена и това е традиция на нашия манастир…” Но по-лошо е, когато идват нови хора и започват да разрушават даже и този малък порядък. Не е ли нужно да подчертаваме, че дори и в такива външни неща хората все пак трябва да проявяват послушание? Това все пак е по-добре, отколкото никой да не съблюдава никакви традиции и да се възцарява анархия и хаос.

 

Проблемът не е в това КАКВО правим, а какво изпълва нашия живот със святост, или го лишава от святост. Проблемът е ЗАЩО правим едно или друго. Ако в манастира има определена традиция за извършването на дадено нещо, не е важно какво се прави, а защо ние не искаме да следваме дадената традиция. Двадесет или тридесет години стои тенджерата на това място, не е важно – важното е ти да правиш това, което ти е поръчано, от послушание. Уредбата на манастира съществува за това, да възпитава нашето послушание. Послушанието е повече от това каква работа се изпълнява. Ние имаме закон. Бог ни го е дал. Нашата Църква ни е дала закони. Всички те са дадени, за да укрепят взаимоотношенията на човека с Бога. Законът не е повече от нашите взаимоотношения с Бога, те го превъзхождат. Давам ви най-простия и очевиден пример: Църквата казва, че всеки православен християнин трябва да съблюдава пост. Има обаче едно изключение: тези, които не грешат, не се нуждаят от пост. Защо ние постим? Защото сме грешници. Постим затова – да победим греха и да се научим да обичаме Бога. Не постим просто за да постим. Постим, за да сме свободни от страстите.

 

Ако не възразявате, ще ви кажа няколко думи за нашия манастир. Ние сме събрание на паднали грешници. Ние всички умеем да грешим повече, отколкото да правим каквото и да е друго. Но се опитваме да се изправим. Постоянно говоря на монасите: “Вие сте дошли в манастира, за да откриете и да възлюбите Бога. Послушанието е път, следвайки който ще достигнете тази цел. Молитвата е най-главното дело, което може да прави монахът. Вие не сте дошли в манастира да работите. Да се работи, може и в света. Вие не сте дошли в манастира, за да учите някого на нещо. Вие сте дошли да се учите. На някои им е трудно да се съгласят с това. Аз им казвам: “Ако вечерята изгаря, нека въобще да изгори, но никой няма позволение да не присъства на вечерното богослужение”. Ако ми кажат: “Какво да се прави, защото яденето ще загори!” “Нека по-добре да загори яденето, отколкото да изгориш ти. Ще изядем загорялата храна, но ще се помолим.” Изпадам в ужас, когато посещавам манастири и виждам, че населници не ходят на служба поради това, че например готвят трапеза за посетителите. Вижте се сами – не ви е нужно да ядете! Нито един от вас няма да умре от глад! Бъдете в църквата и се молете, хранете преди всичко своята душа, не се вълнувайте за тялото – то ще умре във всички случаи. Някои от нас са по-близо до края на живота от други, но нашите души, както и преди, са гладни. Те са изгладнели за Бога, а ние все още ги морим с глад, докато тъпчем телата си.

 

Казвам на моите монаси: “Ако трябва да отидеш някъде, отивай, но за службата си длъжен да се върнеш в манастира. Ако времето те завари на половината работа, остави я и се върни. Иначе защо сме тук, ако не се молим?” Например, днес съм закъснял за църква и мога да назова множество причини защо е станало така. Но в действителност причината се заключава в това, че съм ленив, че съм искал да спя, за което моля вашата прошка. Ако ние поставяме Бога преди всички, а след Него нашите братя и сестри, ще открием съвършен сърдечен мир. Нищо няма да ни безпокои. Няма да се притесняваме за нищо. На никого няма да се сърдим освен на самите себе си!

 

Искам да ви разкажа една история за един равин. Имало мъжки манастир, много голям и много богат. Някога в него живеели много монаси, но постепенно братята започнали да остаряват, да боледуват, затова в църква много от тях вземали пейки, на които да седят. На някой му бил нужен килим под краката, друг искал да се увие в шал -получавала се следната глупост: “Трябва да ми е удобно по време на служба.” Така и се молили, без любов и плам. Повече ги интересувало положението им в манастира, отколкото това, че се намират в присъствието на Бога. Постепенно манастирът започнал да запада. Нови монаси не идвали, а старите постепенно умирали, подобно на листа, които капят от дърво. Монасите виждали случващото се и пребивавали в униние. Веднъж на вратите на манастира почукал равин, който казал на отворилия му монах:

- Искам да поговоря с настоятеля.

- Изчакай тук – отвърнал монахът и отишъл при настоятеля.

- Какво иска този? Аз не познавам никакви равини – удивил се настоятелят, когато монахът му казал кой го търси.

- Не знам какво иска.

- Иди и го питай.

Монахът се върнал при равина и му задал въпроса. Равинът отвърнал:

- Аз съм вече стар и скоро ще умра. Нямам къде да живея, а вие имате голям манастир. Видях, че в гората имате изоставена килия. Ако разрешите, ще живея в нея и ще се моля, докато не дойде смъртта.

Игуменът преценил, че тази запусната колиба не е нужна на манастира и позволил равинът да се нанесе.

Цялата есен равинът прекарал в своя нов дом в молитва. Дошла зимата, след това пролетта и игуменът изпратил братя в гората за дърва. Връщайки се от послушанието, братята с удивление разказали на настоятеля, че в своята малка килийка равинът всеки ден се моли. Игуменът се заинтересувал и решил сам да отиде. Когато приближил къщурката, равинът излязъл да го посрещне, прегърнал го и казал:

- Аз съм ви много благодарен! Молех се през цялото време и Бог ми каза, че във вашия манастир живее Месия.

Настоятелят изумено попитал:

- Кой живее при нас?!

Равинът повторил:

- Сред вас живее Месия!

Игуменът го погледнал и решил, че равинът просто е полудял. Върнал се в манастира и братята започнали да го разпитват:

- Ти видя ли го?

- Да, видях го.

- И какво каза?

- Каза, че сред нас живее Месия.

Всички започнали да махат с ръце и да се разотиват. Но през нощта настоятелят никак не можел да заспи и все си мислел – а ако Месия наистина живее сред нас? Започнал да размишлява – може да е този или онзи, или пък другият, а може и да съм аз… На следващото утро, когато дошъл в храма, започнал да наблюдава своите монаси – може Месия да е този, а може да е ето този?… А и монасите, срещайки се един другиго в храма, не можели да не се питат: А какво, ако този човек е действително Месия? Ами какво, ако е този? И ако действително е той, то как да се държа в негово присъствие?…  И постепенно всеки започнал да се отнасят към другия така, като че ли сред тях действително бил Месия. Започнали да се молят повече, да пеят с радост, започнали да се отнасят един към друг с любов, търпение и нежност. Към тях започнали да се присъединяват нови монаси, а манастирът започнал да расте все повече и повече. Но с годините монасите започнали да забравят за какво се намират в манастира, той отново започнал да запада и в края на краищата окончателно бил затворен.

Аз ви питам, сестри: Може би Месия живее сред вас? Ако живее сред вас, отнасяте ли се към Него така, както трябва? Господ казва: Който е видял Мене, е видял Отца (Ин 14:9). Също е казал: Доколкото сте направили това на едного от тия най-малки мои братя, на Мене сте го сторили (Мт. 25:40). Повярвайте ми – сред вас живее Спасителят, Той е във вашата сестра, но вие не се отнасяте към Него така, както трябва да се отнасяте към Месия. И когато отидем на Страшния съд, Господ ще ни каже:

- Върви си, Аз не те познавам. Бях гладен и ти не Ме нахрани, Бях тъжен, ти не Ме успокои, когато замръзвах, ти не Ме стопли.

Вие ще отговорите:

- Господи, кога съм се отнесла така с Тебе?

И Той ще назове по име всяка от вашите сестри и ще попита:

- Помниш ли? Помниш ли?…

 

Сестри, още веднъж искам да ви задам въпрос: Вие вярвате ли в Бога, или мислите, че Той е лъжец? Ако ние не правим това, което Той казва, или сме глупави, или действително считаме, че Той е лъжец.

Защо този манастир не е свят? Не е такъв, защото вие обичате себе си повече отколкото Бога. И ако ми отговорите на това с “не”, ще ви кажа: “Покажете ми сред вас поне една сестра, която обичате повече от себе си.” Ще ми отвърнете: “Е, аз не мога да обичам всекиго еднакво!” Ето това означава, че обичате преди всичко себе си. А ако обичате себе си, не обичате Бога. Защо тогава заемате място тук? Както казват при нас в Америка, човек може да е или част от решението на проблема, или част от самия проблем. Така че, кои сме ние? Или давате принос за това, манастирът да стане свято място, или убивате себе си и сестрите наоколо.

 

- В Древния Патерик се описва такъв случай: упреквали старец за това, че обича единия послушник повече от останалите. Старецът казал: “Добре, аз ще ви покажа поради какво го обичам повече.” Той почукал на килията на един послушник и го помолил да излезе, а той отвърнал, че сега не може. Почукал на втори, той също имал някакви дела. Почукал на този, когото обичал повече – а той в това време преписвал Свещеното Писание, но не дописвайки буквата, веднага излязъл. Ето затова, казал старецът, го обичам повече. В живота така се получава, че тези хора, които са по-жертвени, по-отзивчиви, ги обичаш повече.

 

- Ще ви разкажа нещо, което си спомних, докато ви слушах. Една от сестрите ми се казва Катрин. Тя е рижава и темпераментът й е точно такъв огнен, както и косите. Когато беше на 17 г., в нещо се беше провинила и майка я извика и започна да й се кара. Но Катрин каза:

-Мамо, понякога предпочитам да ме удариш, отколкото да ти слушам твоите тиради.

Още недовършила фразата, майка й зашлеви една плесница и казва:

- Катрин, аз те обичам и затова и ще те ошамаря, и ще ти прочета конско.

 

Мъдростта при възприемането на отците на Църквата не се състои задължително в това, когато ги четем, обезателно да правим съвсем същото, което са правили те. Житието на св. Антоний Велики не ни е дадено за това веднага след като го прочетем, да избягаме в пустинята. Това няма да ни превърне в светци. Когато четем тези страници, със сърцето си трябва да разберем коя е била причината св. Антоний да обича Бога толкова силно. Не сме длъжни да се учим на постъпките, аналогични на неговите, а да обичаме толкова силно, колкото обичал той. Благодарение на тази любов, ние бихме били готови да направим всичко, към което ни призовава тя. Представете си – на площада стоят милиони хора и за всички тях е останал само един комат хляб, в цялата планета. Как ще се борят за този хляб? Именно това са правели светците, отхвърляйки абсолютно всичко, което стояло на пътя им към Христос – каквото и да им струвало това. Ние не постъпваме така, защото обичаме себе си и винаги се вълнуваме само за себе си.

Някога имах навика да закачам в килията си малки бележки, докато монасите, които идваха на изповед, не почнаха да ги четат, вместо да мислят за своите грехове. На вратата ми беше написано: “Всичко за Тебе, Господи. Нищо за мене”. И когато излизах от килията си, всичко, което правех, беше за Бога, а не за мене. И във всеки, когото срещах, виждах Бога, а не себе си.

 

Никой от нас няма да се озове в рая, ако не се промени. Няма съмнение в това, че Господ ни обича повече, отколкото можем да осъзнаем. Обаче въпросът за това – обичаме ли ние някого повече от самите себе си, предизвиква големи съмнения.

 

И ето сега, когато ви нарисувах тази много негативна картина на това кои сме ние, можете да попитате: Какво да правим? Отговорът е прост – обичайте ближния. Не просто го търпете, не бягайте, не се отегчавайте, не бъдете саркастични – обичайте, грижете се за благата на тези, които са до вас, търсете тяхното спасение, молете се за тях. Правете всичко така, че на ближния да му е добре, желайте спасението му.

 

превод от руски

 

източник: православие ру

 

 

 

Аскетическото уединение и любовта към ближните

Февруари 3, 2014 in Беседи, Начална страница

Очевидно е, че твърдата позиция на аскета по отношение на общуването с хората предизвиква в душата на човека от епохата на техническия прогрес нееднозначна и често противоречива реакция.

 

И преди всичко е възможно съвременният човек, непрестанно осъждащ непоколебимата жизнена позиция на аскета, да изпита по-голямо удивление, ако проанализира своята собствена общителност. Защото, както е открито от философията, всичко, на което човек се съпротивлява, всичко, което той настойчиво отрича, води корените си от неговия собствен вътрешен свят. Агресията, като натрапчива идея, потвърждава вътрешната склонност на човека към това, против което възстава. Така че, колкото и отблъскваща да се представя в очите на съвременния човек суровото безмълвие на аскетическия живот, толкова и с това се показва дълбоката връзка на човека с тази исихия. Затова и можем да си зададем въпроса: когато съвременният човек критикува аскетическата тишина, значи ли това, че едновременно  той осъжда и собственото си самотничество, което безсъзнателно е скрито в дълбините на неговата човешка същност?

 

Психологическите функции  на откъсването и демонстрацията на несъзнателното могат да помогнат на съвременния човек да внесе яснота в противоречията, които таи вътре в себе си.

 

Ако външните психични прояви на съвременния техногенен човек се явяват центробежни, т. е. обладават ярка екстровертност, безсъзнателната част на неговата личност страда от натрупването на отхвърлени стремежи, които, обратното притежават центростремителен характер, с други думи интровертен. Т. е. когато съвременният човек е заинтересован от това да осъжда суровата монашеска тишина, той всъщност, встъпва в диалог с несъзнателната страна на личността, със своята отхвърлена предразположеност към интровертност. Това, че той я отрича, означава, че я ненавижда, тъй като направлението на личността към външния свят се натрапва на човека от съвременното общество.

 

Но от друга страна, човекът жадува за това безмълвие, тъй като неосъзнато чувства неговата спасителност.

 

Освен това, кой е установил, че за личността на съвременния човек общителността се явява неоспорим авторитет и негова ключова характеристика? Безусловно, външната страна на съвременния живот има ярко изразен социален характер. Но кой може да докаже истинността  и автентичността на това социално общение?

 

В безспорно трагичния ежедневен живот можем да открием огромно количество потвърждения за поразителната самота на съвременния човек. Техническия прогрес породи абсолютно „техническо”, „механично” общество, което пък толкова често разрушава човешките чувства и необратимо угнетява междуличностните отношения. Съвременната жестокост, равнодушието към ближния, престъпност, нравствена закоравялост и много други пагубни фактори на човешкия живот нагледно показват човеконенавистничeската насока на сегашното общество. Затова опитът на съвременния човек да  разреши своите вътрешни противоречия открива път на самопознание и разрушава лъжливите идеали и мними чувства на „социалното” общество. Съвременният представител на техногенното общество, подхвърляйки на критика аскетическото уединение, неосъзнато се стреми към него. Кичейки се със своята външна общителност, човек неизбежно усеща трагичността на своята самота. Затова създавайки впечатление на социален човек, той всъщност се отстранява от обкръжаващите го хора. Вътрешните конфликти обричат човека на асоциално самотничество. Такъв човек не е готов към диалог с аскет, пребиваващ в тишина, и в същото време той няма сили да критикува твърдата позиция на отказа от човешката суета. Общението, в името на което човек осъжда подвижническите „крайности”, представлява всъщност бягство от самотата, която той в същото време желае.

 

Но от друга страна, аскетическото уединение има важно социално съдържание, което може да научи съвременния човек,който се стреми да познае своя ближен, на много неща. Подвижническото отдалечаване от човешката суета представлява всъщност висша степен на християнско общение. Това утвърждение безусловно изглежда парадоксално, но въпреки това  е вярно. Аскетическият „атомизъм” – това е преживяване на истинска преданост и любов към своя брат. Този аскетически парадокс може да се разбере от този, който, дори и повърхностно, но е запознат със съдържанието на уединения живот. В действителност, аскетът-пустинник, преданният привърженик на тишината, се явява „идеалния ближен”.

 

Главния стремеж на аскета – това е, разбира се, преживяването на Божественото присъствие. Аскезата има за цел очистването на душата и разума от всичко, което може да попречи на този стремеж. Любовта към ближния, към „брата” се разбира от аскетът като плод на мистическия опит от Божествената любов. Само тогава неговият разум ще  се изпълни с Божествено присъствие и любов, ще може да възлюби своя брат с истинско чувство на преданост и, ако се наложи със саможертва. Ако тази първоначална „работа”,  живота в единение с Бога, е подложена на колебания и препятствия, подвижникът не е в състояние да изпълни дълга на любовта към брата, което и изисква Божията любов. Нужно е да се забележи, че аскета, без да престава да проявява братолюбиви чувства към ближния, достигайки висотите на добродетелите и светостта, открива по-дълбоки прояви на братска любов и разбиране.

 

Безусловно неоспорим факт е, че „всеки път, когато борецът идва да даде отговор на света, душата му губи сила”. И обратното, доколкото човек се отделя от общуване с други хора, дотолкова се усилва в душата му откровеността с Бога. Именно този опит се явява принципът, определящ отношението на аскета към човешкото общение и социалните връзки, в смисъла, в който ги разбира съвременния човек.

 

Логически организираният светски дух не е способен да разбере, че даже в случаите, когато подвижника избягва общуване с хората, зад това се скрива неговата любов и отношение към тях. Аскетът избягва хората „ради Бога”. А тъй като Бог е любов, преживяването на Божественото присъствие като неизчерпаем източник на истинска любов дава на аскета възможност да възлюби своя брат с „Божествена любов”.

 

Но в случаи на любов към брата някой може да види аскетическия „парадокс” и „противоречивото”  психическо и духовно поведение. „Искаш ли – пита авва Исаак – да придобиеш любов към ближния в сърцето си, както се изисква от Божията заповед? Отдалечи го от себе си и тогава в тебе ще се разгори пламъка на любовта към него, и радостта при виждането му, ще е като при виждането на ангелския свят.” Дистанцията по отношение на ближния култивира евангелска любов във вътрешния свят на аскета. Става дума за известно екзистенциално противоречие, което залага здрава основа на психологическа и духовна хармония, явяваща се, от своя страна, необходимо условие за истинското общение. „Стани приятел на всички хора, но пребивавай в помислите си в  самота”. Пустинният подвижник е длъжен да обича всички хора, да им дарява своите чувства, своето сърце, но в същото време да пребивава в уединение, без което той не може да се срещне с Бога. „Стани причастник на всички хорски страсти, но с тялото си стой на разстояние от тях”.

 

В това екзистенциално противоречие можем да видим истинско вътрешно равновесие, на което се гради здравото общуване. Много често съвременният техногенен човек, гордеещ се със своята социалност, се оказва лишен от равновесие, тъй като е социален едностранно, т. е. ярко изразен екстроверт, по израза на Юнг. Той се разтваря в обществото и по този начин губи своята индивидуалност. Как може социално разпиленият човек да има истинска любов към ближния, ако е загубил своето вътрешно единство? Ако всичко, което прави, го прави, за да се покаже добър или просто заради общението, как ще може да прояви неподправено чувство на любов? Компетентните хуманитарни науки констатират трагичната самота на съвременния човек, която съществува благодарение на самото качество на общуване на същия човек. Единствено преживяването на собствената индивидуалност като опит на духовно единство и събраност, може да създаде и запази истинско социално поведение. Изолираният и разкъсван от душевни конфликти човек не може да изрази себе си от социална гледна точка, тъй като не може да „застане” пред обществото и започне диалог с обкръжаващите го хора.

 

Напротив, аскетът, живеещ в пустинята, обладава вътрешно „комуникативно” равновесие и въпреки, че живее далеч от социума, той е движен от любов към ближния. „Ние знаем – казва св. Исаак, – че без любов към ближния нашият разум не е способен да се просвети с Божествената любов и богообщение”. Въпросът за единението с Бога е въпрос преди всичко на общуване, тъй като става въпрос за установяване на отношения с Троичния Бог. В духовната сфера на това общение присъства и любовта към ближния. Как аскетът пребивавайки в уединение може да стане участник на такова общуване? Ако той беше наистина отделен от своя брат, неговият разум не би могъл да се просвети от Божествената любов и богообщение. Но аскетът искрено обича своя ближен и в тишината на своя живот изразява истинска социалност.

 

Истинската любов към своя брат се изразява, преди всичко, в поддръжката, оказвана в главния проблем на живота – чувството за вина. „Не ненавиждай грешника, защото всички сме виновни. Ако заради Бога възставаш против ближния, плачи за неговите грехове.” И не само това, но и „разстели своя хитон върху виновния и го покрий”. „Но ако не можеш,-продължава св. Исаак Сирин-да приемеш греховете на ближния и да преживееш вместо него срама и вината, то поне не го презирай, тъй като е твой брат.” Аскетът-пустинник счита, че в междуличностните отношения необходимо условие се явява проявата на дълбока и истинска любов, която може да възпълни всички слаби страни на брата. Този, който обича, не само принася полза на ближния, но едновременно с това изцелява и собствената си душа.

 

 

 

„Този, който изправя своя брат, лекува собствените си пороци, а този, който осъжда ближния, прави по-дълбоки собствените си рани.” Ръководейки се от тази аскетическа мисъл, съвременният човек може да види живо проявление на любовта. В този смисъл тя не се явява чувствен порив и страст, нито проява на неутралитет. Преди всичко, това е силна, динамична взаимовръзка, характерна черта на която е, че колкото по-силно се проявява, толкова повече изцелява самата себе си. Този, който знае слабостите на своя брат и се отнася към тях с уважение, изразява и непосредствено уважение към самия себе си. Държейки се благородно по отношение на него, той „лекува собствените си пороци”. Това обуславя съзидателния характер на човешките взаимоотношения. Личният духовен ръст може да бъде достигнат само в социална взаимност. Даже човек да се отдели в най-суровата пустиня, той няма да е отчужден от братската любов, която съзидава и учи. Достатъчно е, тази любов да не препятства общението с Бога. Ако се съблюдава това условие, аскетът трябва да проявява дълбока симпатия към общението с ближните.

 

„Колко прекрасна и достойна за похвала е любовта към ближните, ако тази грижа не ни отвлича от любовта към Бога. Колко прекрасно ще е положението на духовните ни братя, ако можем да държим и любовта към тях и любовта към Бога”.

 

Но позицията на аскета по отношение на любовта към ближния не се изчерпва само в поучения към другите. Той възхвалява тази любов не за да подбуди другите хора да я следват, а самият той да остане изолиран в абсолютна тишина. „Мнозина от тях са предали своите тела на дивите животни, на меч и огън, заради ближния”. Пустинният  подвижник незабавно ще принесе в жертва своята „тишина” и дори собствения си живот заради любовта към своя ближен. Такива примери виждаме в многочислените разкази за подвижниците, където са ни показани невъобразими и удивителни богатства на жива братска любов.

 

Авва Агатон проявявал голяма любов към ближния и не се предавал на аскеза, ако не можел да направи нещо добро за ближния. Опитвайки се да надмине своите собствени възможности, изразявайки любов към ближния, той казвал: „Искам да намеря прокажен, да взема тялото му, и да му дам моето.” „Виждаш ли каква е истинската любов?”

 

Някога, разказват отците аскети, свети Макарий, посещавайки болен брат, по време на своята визита питал, няма ли нужда от нещо. Болният отговорил: „Яде ми се малко пресен хляб.” В монашеското братство, където живеел този немощен човек, печели хляб веднъж за цялата година. Болният човек не можел да яде твърдите сухари. Тогава „този досточтим мъж веднага станал за да изпълни молбата, макар да бил деветдесетгодишен старец”. От скита на болния брат той тръгнал за Александрия. Там „заменяйки сухия хляб за пресен, го занесъл на болния брат, минавайки целия този път пеша”. В този братски жест може да се види истинското социално съдържание на аскетичната тишина.

 

За авва Агатон, който бил „най-опитният от всички монаси на своето време, уважаващ мълчанието и тишината повече от всичко” разказват следното.

 

Когато в намиращия се наблизо от скита град започвал празник, светецът отивал там, за да продаде своите ръкоделия и с получените пари да купи сухари за цялата година. Но се случило така, че на пазара срещнал „някакъв непознат, изоставен и болен”. Тогава аввата не пропуснал възможността да прояви своята дълбока братска любов. Взел върху себе си грижата  за оставения от всички болен брат. Той наел жилище, за да има покрив над главата си, направил всичко, за да му обезпечи най-скорошно оздравяване. В същото време той работел със собствените си ръце за да заплати разходите за болния. След шест месеца непознатият оздравял и светецът се върнал в своята обител. „Това било проява на съвършена любов”.

 

В едно от своите писма св. Исаак разказва, че един отец подвижник го научил, че нищо така не спасява монаха от демона на гордостта и разврата, както практическото изпълнение на някаква „обществена” мисия. По този начин, монахът, грижещ се за болни и страдащи от телесни недъзи, изпълнява много духовни усилия, които е необходимо да положи, за да се освободи от безпокойствата на лукавия.

 

Съществуват и множество други разкази и случаи от монашеския живот, които демонстрират, по какъв удивителен начин аскетическото съвършенство се изразява в любов към ближния. По-скоро, даже самата тази любов, въплъщавана в живота, се явява критерий за съвършенство. „Това е признак за тези, които са достигнали съвършенство. Даже да бъдат предадени и по десет пъти на ден на огъня поради любовта към ближните, и това не им е недостатъчно.”

 

По този начин, уединението на аскетическия живот, изглеждащо на пръв поглед асоциално, представлява само външна смирена обвивка, скриваща с нищо не сравнима духовна красота. Духовната дълбочина на аскезата в нейното най-крайно проявление – „пределното усамотение”- това е опит на братска любов, раждаща се от мистическото единение с Бога, Който се явява образец на абсолютна и безгранична любов.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

 

 

Ако се срещнем с нашия клонинг, бихме го убили

Януари 8, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

Схиархимандрит Йоаким (Пар), настоятел на манастира Преп. Мария Египетска в Ню Йорк, в течение на много години се занимава с мисионерска дейност, осигурява помощ за бездомните. През лятото на 2011 г. отец Йоаким посети няколко манастира в Русия и разговаря  с монасите и монахините, миряни и деца. Той говори с тях за любовта – безкрайната, безкористна любов на Бога към човека и ответната любов, която чака от нас Спасителят.

 

Ние, монасите, трябва да забравим за нашия пол – женски или мъжки. Ние сме монаси. Господ ни призовава да живеем извън слабостите, причина за които се явява полът, и в Него да станем единни. Когато в мъжките манастири започнем да се осъзнаваме преди всичко като мъже, нанасяме вреда на монашеския си живот, защото започва да преобладава агресията и чувствеността. Същото става и с монахините – когато женските чувства преобладават, животът значително се усложнява. Бог е простота, а човекът е сложно същество. Разбира се, тази мисъл може да звучи като философска концепция, но тя означава, че Бог е изключително Този, Който Е – няма никакви сложности. Както няма отклонения в една права линия в геометрията. Точно това имаме предвид с думата “простота”. Когато в света се привнася сложност, тогава нещата се оплитат. Например, някой ви задава въпрос, а вие в течение на един час му давате отговор – така предметът на разговора става много сложен. Но ако вашият отговор е “да” или “не”, разговорът става прост и разбираем. Да допуснем, че имаме няколко дъски с еднакъв размер – еднаква ширина, дължина и височина. Просто дъски. Можеш да вземеш хиляди такива и да ги монтираш заедно, те идеално ще си паснат една с друга и ще представляват единен градеж. Защото са прости. Ако вземеш дъски с различни сечения, различна дебелина, някои гладки, някои рендосани, други окръглени, и се опиташ да ги сковеш заедно, няма да има резултат. Те няма да могат да съставят единна фигура. Същото е и с манастира. Колкото повече се уподобяваме на Бога, толкова  по-лесно  можем да съставим единен организъм. Колкото по-сложни ставаме, колкото повече сме заети със себе си, толкова по-малко ще приличаме на единен организъм. Кои сме ние – прости дъски, които Господ съзижда в единен градеж, или сме сбор от криви греди, които е невъзможно да се монтират заедно?

 

Чрез благодатта Божия имаме великата възможност да станем светии. Но съществува само един път към светостта – собствената смърт. Апостол Павел казва: “И вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2, 20) и когато това стане реалност в живота на конкретния човек, всеки ще може да живее с вас и вие ще може да се погодите с всеки. Светител Игнатий Брянчанинов в книгата “Принос към съвременното монашество” говори за това, че едно от великите чудеса на монашеския живот се състои не в това, че аз мога да живея с някого, а в това, че другите се оказват способни да живеят с мене. Ако имахме възможност да се клонираме с детайлна точност във всички телесни, духовни и социални аспекти на нашата личност – да се клонираме с всички наши достойнства и недостатъци, а след това да поставим пред себе си това съвършено копие, бихме открили, че този клонинг ни докарва до такава степен на безумие, че сме готови да убием собственото си копие. Именно това правим с другите хора, без дори да се досещаме. Причината за това е, че в центъра на нашия живот сме самите ние, а не е Христос. Ако Господ беше център на нашия живот, бихме обикнали всеки, никога не бихме се раздразнявали, не бихме излизали извън равновесие. Но ние се дразним, вълнуваме се, притесняваме се, защото обичаме преди всичко себе си.

 

Ако говоря лично за мен – моят вътрешен живот се намира в състояние на пълен безпорядък. Даже казах на майката настоятелка, че крайно много ме смущава начинът, по който ме приемат във вашата обител – иска ми се да избягам и да се скрия, защото аз знам кой съм в действителност. И ако ти  опиташ да разбереш кой си и Бог те благослови с това разбиране, осъзнаваш, че в тебе няма нищо достойно за любов, освен това, че Бог ни е възлюбил първи. Бог ни обича не затова, което можем, или не можем да правим, той ни обича затова, защото ни е създал. И каквото и да извършим, Той няма да спре да ни обича.

 

Ето на това сме длъжни да се научим и ние. Но проблемът е в това, че ние обичаме себе си. Ще кажете: “Не, аз не обичам себе си.” Когато така ми каза веднъж един от моите монаси, аз му отвърнах: “Седни, аз ще те фотографирам, а снимката ще дам на иконописците, защото сред нас живее светец!”

 

Искам да ви науча на три неща. Първото – послушанието е живот. Второто – по-добре да си послушен, отколкото прав. Третото – ако ти не умреш, преди да умреш, ще умреш, когато умреш.

 

Едно от чувствата, с помощта на които човек придобива знание, е зрението. Въпреки това нищо не ни подвежда така, както зрението: “Аз мислех, че е станало еди какво си, аз мислех, че това е толкова малко, че това е било друг цвят и т. н.” И хем знаем това, хем, осъзнавайки своето ограничено виждане на ситуацията, все пак много го ценим.

 

Всичко, което ви е нужно, за да станете светии, всичко е изцяло в този манастир. Не е нужно да ходите някъде другаде, нито да търсите нещо. Нужно ви е да влезете във война със себе си, против своите страсти.

 

Ние всички сме извънредно скверни чада на своя Творец. Един от моите братя беше психолог. Веднъж – преди 40 години, – когато в САЩ за първи път стана модерно да се разсъждава как някаква дисфункция вътре в семейството, която ни е влияела в детството, обуславя нашите постъпки като възрастни, разговарях на тази тема с него. И той ми постави следния въпрос: “А може ли въобще да се говори за “правилно функциониращи семейства?” Погледни човечеството, Божието семейство – то е напълно дисфункционално!”

 

Във вашия град е живял велик светец. Не знам доколко е истина, но един стар епископ – архиепископ Аверкий (Таушев) – ми разказа следното. Той много се интересувал от психология и веднъж един студент му казал, че св. Иоан Кронщадски четял Зигмунд Фройд. И на студента му било много интересно да узнае мнението на арх. Аверкий по този въпрос. Студентът попитал:

- Чували ли сте за Зигмунд Фройд?

- Разбира се, чувал съм – отвърнал архиепископът.

- Владико, нима вярвате в психическите заболявания?

А архиепископът казал:

- Естествено, аз виждам това всеки ден. Всеки, който обича Бога и който въпреки това е готов по собствена воля да извърши грях, а не да отвръща с любов, е истински психически болен.

Представяте ли си кои сме?!

Монашеският живот съществува за това, за да ни помогне да умрем за себе си. Помислете си колко време и сили сме прахосали за нещата, които правим и говорим? Моделът на поведение, на който сме длъжни да подражаваме, ни е даден от Христос: Той дойде на земята не за това да Му послужат, но за да послужи Сам; Той дойде, за да обича. Трябва да се научим от Него на това. Ако ти не обичаш всички, значи обичаш само себе си и никой друг, защото любовта не прави разлика. В противен случай става дума не за любов, а за самоуслаждане.

 

Единствената реална свобода за нас, както и за всяко Божие творение, се заключава в послушанието. Това е така, защото Бог ни е сътворил и Той знае, че за нас това е най-доброто. И ако ние сме Му послушни, то вършим това, за което сме сътворени. Например, имаме автомобил и вместо бензин сипваме в резервоара му сироп – така няма да подкараме и най-добрия автомобил, защото той просто не е произведен за това гориво. Ако оказваме послушание на самите себе си, а не на Бога, то няма да попаднем в рая, именно защото сме създадени не за нещо друго, а за това – да обичаме Бога и ближните.

 

За любовта ние не знаем нищо. Вижте себе си! Никой от нас не може да обича всички, ако не вярва в Бога. Важно е да знаеш в какво вярваш. Всеки от нас живее за себе си даже в манастира, от което се губи всякакъв смисъл от нашето пребиваване в него.

 

Общувайки с монахините, аз винаги им говоря – силните емоции, които са присъщи за жената, са за тях едновременно и благословение, и проклятие. Но не самите емоции са проблем, а доверието към тях. Поради емоциите живеят като във водовъртеж – ако вашите емоции не го завихрят още и още, то ще са емоциите на вашата съседка… Идваш в манастира при сестрите и вместо да изпитваш постоянна радост от общението със Спасителя, се придвижваш през море от емоции. Признак за любовта е радостта, духовната любов – това е радост. Това не означава, че трябва да търчиш, да се кикотиш и да викаш. Означава да знаеш за какво сме тук, да се радваш за това, че Бог ни изпраща всичко, от което се нуждаем. Когато ставате сутринта, трябва да благодарите на Бога за това, че Той ни е дал още един ден за покаяние. Често нашата първа мисъл сутринта е: “Отново трябва да ходя в храма, след това да работя, къде си оставих хапчетата?…” Нещо с нас не е в ред. Ние сме влюбени в себе си, ние сме егоцентрични.

 

Аз мисля, че всички четете Свещеното Писание, а ако поради някакви причини не го четем, поне го чуваме, когато го четат в храма. Господ Иисус Христос ни казва: “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мт. 25:40). Какво би станало, ако срещнем лице в лице Христа в църквата – а ние идваме тук (както често става) раздразнени и зли, какво би ни казал? Какво става с нас? Повтарям – ние сме влюбени в себе си.

 

Да вземем опита от молитвата, или по-скоро – отсъствието на такъв. Всички знаете какво е метеоритен дъжд. Когато метеоритът попадне в атмосферата, го обхваща пламък и той се пръска на много парчета, падащи именно като метеоритен дъжд. В нашата глава, когато се опитваме да творим молитвата, става нещо подобно. Хиляди мисли, които не са свързани въобще с Бога, се носят из главата. Това е, защото обичаме себе си, а не Бога.

 

Един от великите западни отци – св. Бенедикт, бащата на западното монашество, казвал, че монасите трябва да търсят Христос във всички проявления на живота, не предпочитайки пред Него нищо – нито себе си, нито своето семейство, нищо. Но, знаете ли, ние предпочитаме каквото и да е пред Него.

 

Това, за което говори Господ, е много просто, ние неимоверно го усложняваме и оплитаме. Той ни казва: “Очи имате, не виждате ли? Уши имате, не чувате ли?” (Мк. 8:18). Това е така, защото ние желаем изпълнението на своята собствена воля винаги – правим само това, което ни носи удоволствие, и ублажавайки себе си, ставаме или роби на това, което ни е приятно, или се дразним, защото не го получаваме в достатъчна степен. Аз се моля Бог никога да не ви даде това, което искате от Него, а да ви даде това, от което се нуждаете. Защото и вие, както и аз, сме неразумни и не знаем какво ни е нужно, а знаем само това какво искаме.

 

Дойдох тук като експерт по един въпрос: как се извършва грях. Поне аз винаги правя това. Това е и цялото ми знание. Но се боря за друго – да разбера какво собствено означава монашеският живот. Господ ми е явил своята милост и бих искал да споделя с вас опита от тази борба, да ви спася от срещащите се по този път капани, главният от които е нашето собствено аз. На земята няма човек, който да ви нанесе по-голяма вреда, който да ви лъже и измамва повече от самите вас. И тогава можете ли да ми обясните защо се доверявате на себе си? Ние трябва да се доверяваме на Бога, един другиму, но не и на себе си.

 

Най-сложното послушание в манастира – това е послушанието на настоятеля или настоятелката. Ще ви обясня защо: Игуменът или игуменката, както и всички останали членове на монашеската община, са длъжни да търсят Бога и да служат на своите братя и сестри. Но разликата между нас се заключава в това, че вие отговаряте само за себе си, а игуменът или игуменката отговорят и за всеки от вас. В деня на Страшния съд вашата игуменка ще застане заедно с вас и когато ви съдят, ще бъдете съдени заедно с нея. И Бог ще ви попита: “Обичахте ли вашата игумения и оказвахте ли й послушание?” А нея ще я питат: “Обичахте ли и служехте ли на всички?” Моето спасение зависи от моите братя, а тяхното спасение зависи от мен.

 

Скъпи сестри, разбирате ли какво означава покаяние? Когато приемаме монашеско пострижение, ни казват, че манастирът е мястото на нашето покаяние. Какво означава това? Ако не знаете, значи не се занимавате с покаяние! Господ ни призовава чрез Иоан Предтеча: “Покайте се, защото се приближи Царството небесно!” (Мт. 3:2). Каете ли се? Какво означава да се каем? Помните ли – Понтий Пилат питал Господа: “Какво е истина?” А ние питаме: “Какво е покаяние?” Как можем да се каем, ако не знаем какво е покаяние? Покаяние – това не е живот в хленчене и нещастие, това не е мъчение, с което ние изтезаваме себе си или другите. Покаянието е радикално изменение в направлението на живота на човека. Ако си отивал на север, а сега вървиш на североизток, това не е радикално изменение. Радикално да измениш посоката си, означава да вървиш на юг. Каква посока има вашият живот? Не ми отговаряйте каква трябва да е, а каква е сега. Аз мога да ви кажа какво направление следва моят живот – в посока на самия себе си, докато би следвало да върви натам, накъдето е Бог. Господ казва: за да живеем, ние трябва да умрем, за да намерим живота си, трябва да го изгубим. Ако искате да вървите след Мене, трябва да вземете своя кръст, да се отречете от себе си и да Ме следвате (вж. Мт. 16:24). Господ казва, че единственият начин да вървим след Него, е да умрем за себе си и да живеем в Него. Ето това е радикално изменение в направлението на живота ни.

Господ мисли за нас, промисля за нас и ни обича постоянно. Постоянно – иначе просто не бихме съществували. Ако всичко ви е добре, то от 24 часа ще помислите за Бога 10 минути – през останалото време ще мислите за себе си. Ако обаче от 24 часа Бог мисли за нас само 10 минути, ние просто нямаше да съществуваме. Ако ние създадем семейство и работим за неговото препитание само по 10 минути, щяхме да умрем от глад. Ако постъпвайки в университет, учим по 10 минути на ден, нямаше никога да завършим. Ако искаме да се озовем в рая, искаме да сме с Бога, но Му посвещаваме само 10 минути, а останалото време посвещаваме на грижа за себе си, ние никога няма да намерим Бога.

 

За монашеския живот

Януари 6, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Монашеският живот е изключителен живот

 

Монашеският живот е нещо велико, много велико! Той е величествен, възвишен, божествен, поетичен; той е изключителен живот. Монахът може да се намира на земята, а в същото време пътува със звездите по безкрая. Мислено си представя и преживява Бога и небето. Живее изключителен живот. Този живот се нарича ангелски и е ангелски живот. Наистина е такъв.

 

Но за да може монахът да живее правилно този живот, той трябва да има монашеско съзнание. И ще постигне това с пълното обръщане към Бога и с пълното посвещаване на целта, която си е поставил. Той живее в безмълвие, в молитвата на ума, в подвига, в послушанието. Трябва да умре за всичко, за да живее в Христос. Събужда се с копнеж по Бога. Извършва своето молитвено правило, бърза за богослужение в храма, а след това за послушание. Той има една грижа – как да живее богоугодно, как да служи на Бога, как да стане причина за прославяне на Божието име. Винаги носи в ума си обетите, които е дал пред лицето на Троичния Бог, когато е станал монах. Затова той често чете с внимание последованието на монашеското пострижение. Не разваля реда и порядките в манастира. Пази всички правила на монашеския живот.

 

За да напредне в манастира, човек трябва да се подвизава без натиск от когото и да е. Всичко трябва да става с радост и доброволно, а не по принуда. Монахът не е човек, който извършва нещо под натиск, механично и с тревога. Той извършва всичко единствено от любов към Небесния Жених, от божествена любов. Не трябва да мисли за ада или смъртта. Монашеството не трябва да бъде негативно бягство, а бягство от божествена любов заради служението на Бога.

 

Цялата тази тайна е в молитвата, себеотдаването, любовта към Христос. Монашеският живот е блажен живот. Монахът трябва да намира услада в молитвата, да го привлече божествената любов. Той няма да може да издържи в монашеството, ако не изпитва наслада в молитвата. Ако това не стане, край, не може да остане в манастира.

Но онова, което го задържа в манастира наред с молитвата е труд и ръкоделието.Трудът не е едно, а молитвата друго нещо. Трудът не пречи на молитвата, напротив, укрепва я и прави по-усърдна. Това е въпрос на любов. Нещо повече, трудът е също както когато човек се моли, когато прави поклони. Трудът е благословение. Затова виждаме, че Христос призовавал учениците и пророците, когато те работели, например, когато някой от тях ловял риба или пасял своите овце.

 

За монаха радостта означава влизане в любовта на Бога, в Църквата, в Света Троица, в Христос. Той се съединява с Христос, сърцето му трепти от радост и се изпълва с благодат. Христос е негова радост, негово въодушевление, негова надежда, негова любов. Какво да ви кажа! Сещам се как с Божията благодат отидох на Света Гора. . .Какъв живот беше, каква любов, какво благоговение, какъв копнеж, какво послушание, каква молитва! Как живеехме един друг с усмивка на уста и с братска любов! Това беше небесен начин на живот!

 

Подвижникът, който отива в пустинята, всичко жертва, дори и  своята почивка, стига да успее да почувства Божията благодат; да почувства нежната любов на Христос, да бъде в  Неговите обятия; да се съедини с Бога, да почувства общението с Него, своето единение с Бога; да стане едно с другите, както Света Троица, където трите Личности на Света Троица са едно. Така той излиза от този свят, но не губи надежда. Той пребивава там, понася несгоди, но не губи надежда, когато излиза от света. Той излиза от света с голяма утеха и с много приятели. Негови приятели са цялата природа, включително птичките и животните, но и всички светци, мъченици, ангели и най-вече Пресвета Богородица със Своя Син.

 

 

Хиляда години са като един ден

Ноември 23, 2013 in Видео, Начална страница






Манастирът Симонопетра в Св. Гора Атон, 1981 г.