Монашеският живот не се преподава, а само се преживява в обикновеното всекидневие.  Там, където единият брат прави място за другия брат, отстъпва, проявява търпение, казва охотно „Благослови!”. Монашеският живот е общение (κοινωνία) извън обществото (κοινωνία). Това не е живот без любов.  Преподобният Йоан Лествичник казва, че монахът прилича на „безумно влюбен”. Като един влюбен човек, който обича свръхмерно Бога. Човек става монах от голяма любов. Случва се, позволете ми да го кажа, в брака да няма любов; да има липса на общение в обществото. Случва се човекът в града, в университета, на работното място да се чувства сам, да чувства непоносима самота, въпреки че е притиснат от тълпи хора; а монахът, който е сам, да не страда от самота. Самотата, знаете, е явление, при което има отсъствие не на хора, а на здрави отношения с Бога, себе си и ближния.

Безмълвието, безгрижието, кротостта на монасите не е резултат от техника, а извира от състоянието на техния живот и съществена връзка с живия Бог. Безгрижието, неславолюбието, нежеланието за спор, отказът от постоянно изтъкване на горделивото „аз” придава на техните стари лица този покой. Поклонниците чувстват излъчването на един мир – на мира, който Бог дава на Своите приятели.  Не са нужни много думи. Това нелицемерно отношение е достатъчно. При това особено младите се умориха от многото съвети и увещания. Особено когато откриха, че нямат и отражение в живота, те горчиво се разочароваха. . .

Старите монаси не говорят много. Те мерят думите си. Знаят добре какво правят. Избрали са внимателно този път. Многословието съдържа много капани за сериозни падения. Те не говорят, не защото не знаят да говорят или не са чели достатъчно или нямат някакви преживявания, а от истинско смирение. Този отказ някога доведе някои до удивителни и висши състояния на святост, както юродството за Христос, т.е. привидното безумство. Докато знаеха много, се правеха на невежи, като безумни, подвизавайки се боголюбиво в себеизобличаването, себеукоряванетото  и въздигащото смирение. Веднъж преди двадесет години привечер се запознахме с един такъв старец, като старец Йосиф, за който ви казах. Става въпрос за стареца Иродион, румънец. Той живее в крайна нищета, сред развалини и отпадъци, в гората, без никакво отопление през тежката зима, без огън да си сготви нещо. Животът му е непонятен за рационалистите, за тези, които са обожествили разума. Той презря светския евдемонизъм на съвременното свръхконсуматорско общество. Той не ни направи „услугата” да ни даде съвет. Той знаеше, че ние знаем, но не вършим. Един монах, мой спътник, тръгвайки си от „юродовия” Иродион, с умиление ми каза, че сред малкото и несвързани неща, които той изричал, му отговорил на нещо, което дълго време го занимавало. . .

Понякога младите, но и по-възрастните, идвайки на Света Гора, за да търсят умели разисквачи, за да решат някои свои проблеми или философски и метафизични въпроси, но навярно не намират и си тръгват донякъде разочаровани. Може. Но този неугледен и несресан монах, в Дафни или в Карея, който крие светло лице, може да не говори изобщо за исихазма, а от години да го живее.

Сещам се отново за първия път, когато отидох на Света Гора. Извън Карея срещнахме един старец. Попитахме го колко време има още до манастира Ставроникита. Той ни отговори рязко: „Направо. . .”. Той не ни отговори това, което го попитахме. Останахме с известно недоумение. Той го разбра и ни каза: „Какво значение колко време има дотам? Молете се с броеницата и ще стигнете. Ние тук, деца мои, часовника го имаме за куче, а ние сме господарите. . .”

Колко е хубаво това надмогване на времето!  Колко много може да каже на стресирания и задъхан свят, който от сутрин до вечер търчи и отново не сварва (да направи всичко). Когато по-късно отидохме при папа-Ефрем Катунакиот, един рядко духовен човек, и го поздравихме, за да си тръгнем, му казахме със светска любезност: „Простете, отнехме ви от времето!” за да чуем: „Колко време сте тук? Един час. Е, връщам моя часовник един час назад.” Изглежда шега. Не мисля, че е.  Определени пъти по шеговит начин може да се изрекат най-сериозните неща.

За съжаление, в света мнозина говорят много за всичко. Сякаш всичко знаят. Добре правите и ги наричате „всезнайковци”. На Света Гора достатъчно монаси знаят достатъчно и мълчат. Не гледайте мен, аз съм странно фалшиво изключение. Добрите и истинните монаси обичат мистичността, тайнствеността, скритостта, незабележимостта, безславието, съгласно библейските думи: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 5:6). Те знаят за мистицизма и исихазма, не само от книги, но и от опит, но не желаят да се правят на учители, на знаещи. Те предпочитат да преживяват лично благодатта на тяхната красива тайна. Но благодатта често не се скрива. Тя просветлява, осиява лицето, дава мир и радост на смирения труженик на трезвението и постоянната молитва. Те дават „мир, който надвишава всеки ум” на тези, които ги доближават без любопитство и благоразположено.

Благонамереният поклонник и особено младият, ако не се въодушевява, във всеки случай се замисля от този своеобразен живот на монасите. Обикновено монасите стават сутрин, когато младите (в същото време) лягат в света. Добре устроеният монашески живот, който е израз на много древен типик, в началото затруднява младите хора, които не са свикнали да имат правило в живота. Оскъдното и в определени часове хранене изглежда странно за онези, които нямат нито конкретен час, нито спазват конкретен тип хранене. Животът на монасите крие нещо, означава нещо, предполага нещо. Това го осъзнават почти веднага дори тези, които нямат чувствителни сетива.

В един манастир всичко е общо. На входа на една килия пише „днес моя, утре на друг и никога на някого”. Монахът няма право на никакво лично имущество. Колкото повече се развива духовно и се откъсва от материята, толкова повече той открива, че има множество излишни неща и смята за много и малкото неща, които има.  В древната пустиня един старец видял, че негов послушник обичал прекалено много една книга, която имал и бил привързан към нея. Той му казал да я изгори. Преп. Ефрем Сириец казва „нестяжятелният монах е високолетящ орел”. Нестяжанието прави човека уютен, свободен, неустрашим. В Патерикът пише, че веднъж един старец, връщайки се в килията си, видял, че от нея излизат крадци. Влизайки вътре, той видял, че липсват неговите вещи и останала само една стомна. Той извикал крадците и им казал: „Елате да вземете и това, забравихте го!”, посочвайки стомната.

Нашият старец, старец Емилиян Симонопетритски, ни казваше: „Ако не можете да станете духовни хора, най-малкото станете учтиви”. Учтивостта е първата стъпка на духовността. Учтивост не с формалния, западен начин на поведение, а като сърдечно движение, любочестиво отношение, духовно благородство. Монахът няма блудкавата, ялова и лицемерна учтивост на салоните, а заема спонтанно, трайно място с ниски тонове. Така, дори когато ходи, когато се храни, когато събеседва, той е внимателен и сериозен не с едно преструване, а просто, спонтанно, уютно. Както е в Църквата и това е знак по-скоро за неговото вътрешно живо усещане за вездеприсъствието на Бога. Като млад монах старецът ми направи забележка, защото седях в килията му с кръстосани нозе. „Ама, няма никой тук”, исках наивно да кажа.  Неговият бащински поглед ми напомни със знак присъствието на Всецаря Бог, което винаги е навсякъде. Неучтивостта не идва просто от лошо възпитание или навик, а показва едно дебелокожо, кораво и некултивирано сърце. . . Колко голямо впечатление ми направи, когато една зимна сутрин в един чуждестранен университет един младеж срещна девойка на двора, свали ръкавицата й и целуна ръката й. Не ми казвайте, че съм романтик. Малките неща винаги разхубавяват живота ни.

Казвайки това, не искам да бъда разбран погрешно. Не съм тук тази вечер с вас, за да ви кажа колко добре сме ние там горе в планината, и колко зле вие тук в градовете. Не дойдох да правя сравнения и оценки. „Всякой да си остава в званието, в което е призван” (1 Кор. 7:20), както казва св. ап. Павел. Всеки да бъде истинен там, където е. Монахът да е добър, ученикът също, както и студентът, учителят и преподавателят. Просто от нещата, които казвам, бих искал и младите да възприемат нещо за техния жизнен път от живота на монасите, не с това да стават монаси, нито несъмнено вманиачени и фанатици, а свободно вярващи, истински християни, истински радостни човеци.

Познавахме достатъчно и млади и по-големи хора в света, които с тяхната искреност и честност не се увлякоха от „сирените” на комфорта и повърхностността и преживяват тайнствена радост и мир, дори да нямат най-добрата марка автомобил или други съвременни удобства. Те чувстват безшумно в себе си усладата и освобождението на духовното умиротворение, без да падат духом пред безбройните всекидневни изкушения.

превод от гръцки

Близки теми:

Старецът Йосиф Исихаст и възраждането на светогорското монашество Младите и Света Гора Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг Хиляда години са като един ден Света Гора Атон – документален филм на CBS

На 16 юли 1998 година замина при Господа иеросхимонах Исаак – ученик на свети Паисий Светогорец, автор на първото и единствено пълно негово жизнеописание.  В една от главите на тази книга отец Исаак споменава и за себе си, но говорейки в трето лице. Именно той е бил монахът, комуто  старецът Паисий при пострижението  дал името на един от най-почитаните от него светии – св. Исаак Сирин.

Свети Паисий ръководил своите послушници в духа на истината, съгласно правилото, което гласи: „истинският наставник довежда душата не до себе си, а до Бога“. Отец Исаак от своя страна бил съвършен послушник. В пълнота усвоил учението на своя старец и направил себе си даже образ на неговата мисъл. При това отец Исаак останал напълно самостоятелен и независим като личност с уникален духовен характер. Учениците му твърдят, че той бил αὐτόφωτος, буквално – самосветещ, т. е. излъчвал своя собствена святост. При отец Исаак нямало никакъв култ към стареца Паисий, никога не му подражавал външно: не копирал маниера на поведение, жестовете, думите и други подобни неща. Неговото послушание било здраво, христоцентрично и разсъдително. Отец Исаак не цитирал, а възприел самата същност на учението на стареца и затова станал способен да говори свое, преживяно опитно слово.

След като отец Исаак станал сам център на монашеското братство, то и своите послушници учил на истинско послушание, възпитавайки ги като пълноценни духовни личности. Когато някой от неговото братство предприемал важно жизнено решение и се съветвал с отец Исаак, той отговарял: „Божията воля за вас е тази – това, което желае вашето сърце. Бъдете независими от чуждото мнение… Бог уважава свободната воля. Искам да ви виждам спокойни, радостни и духовно преуспяващи. Това е по-добре, отколкото да бъдеш принуждаван от тоя или оня…  Но помнете най-важното: каквото и да сте избрали, вършете го свято.

Отец Исаак дошъл на Света Гора през 1978 година, оставяйки своята родина – Ливан. Той се родил в едно село, близко до Бейрут  през 1938 година. Семейството му било православно и благочестиво. Баща му от дете пеел в църквата. Благодарение на семейството си – Фарес Атталах,  такова име дали на отец Исаак неговите родители –заобичал Христа и Неговата Църква. От детството си Фарес обичал уединението и молитвата, а на 14 години тайно си тръгнал от дома и отишъл в манастира на свети пророк Илия, на 5 километра от тяхната къща, но баща му скоро го открил и върнал у дома.

След завършването на основното си образование в родното си село, Фарес  се научил на дърводелство и работел в Бейрут. Всяка вечер, след като приключвал работа, отивал да учи византийско пеене при  протопсалта на  Антиохийската Църква.

1962 година отец Исаак впоследствие си спомнял, като време на своето истинско рождение. Тогава през лятото приключил с работата в най-разкошния хотел на Бейрут и се върнал в своето село. В себе си носел спестовната си книжка със спестявания, които по онова време били значителна сума: 3000 лири. Давайки ги на баща си Фарес казал: „Бих искал да разделите тези пари помежду си в къщи. А аз нямам нужда от нищо, ще стана монах.“ Зашеметен и опечален баща му го попитал: „Кажи ми, какви ценности на този свят са ти нужни, за да останеш?“ Фарес отговорил:  „Ако и целият свят да стане моя собственост, даже  няма и да го погледна… Моят живот не е тук, но в манастира“. Бащата се опитвал да го уговаря, засягал най-чувствителните места, казвайки, че семейството се нуждае от грижите на Фарес, но всичко било напразно. В същия ден Фарес напуснал родния си дом и съпровождан от брат си Антоний, отишъл в манастира Успение на Пресвета Богородица, в местността Кура в северозападен Ливан. Това бил полуразрушен манастир, който бил обитаван от двама души: игумен Юхана (Мансур), по-късно митрополит Лаодикийски и още един монах. Когато Антоний вечерта се върнал у дома баща му го попитал в кой манастир е оставил Фарес. Антоний му отговорил и казал: „Уверен съм, че Фарес, който е работил в голям лукс, няма да издържи повече от два-три дена. Ще видите, че ще се върне“. Тогава баща му внимателно го погледнал и казал: „Не, трудностите няма да го спрат… Той повече няма да се върне.“

В манастира Фарес се показал като искрен и ревностен монах.  Игуменът го изпратил в богословското училище в Баламанд, а през 1963 година  Фарес  бил  ръкоположен за дякон с името Филип. След това воден от Божия промисъл продължил своето образование на остров  Патмос, след което, желаейки да увеличи своите знания постъпил в богословския факултет на Солунския университет. През учебните години служил като дякон в митрополитската църква  „Св. Димитрий Солунски“. Но главното събитие за отец Филип през този период станало запознаването му с монашеския живот на Атон и стареца Паисий, който станал негов духовник.

Завършвайки образованието си, отец Филип се върнал в Ливан, приел свещенически сан и за известно време служил в манастир. Разразилата се гражданска война го принудила да напусне обителта, а скоро и Ливан  и отново да дойде в Солун. Тук неговата съдба се решила окончателно. През 1978 година получил благословение от митрополита на Ливанските планини и се отправил на Атон, за да остане там завинаги. Отец Исаак си спомнял, че скоро след идването си на Света Гора един почтен светогорски старец го попитал: „Вашата страна е произвела толкова велики светии, това е родината на великия Исаак Сирин, а вие сте дошли тук, за да се учите на монашески живот?“ Отец Исаак отговорил: „Нашите свети отци са пренесли своя духовен опит на Атон, тук той е съхранен и аз съм дошъл на това свято място, за да го намеря.“ Към древния православен опит отец Исаак се приобщил чрез стареца Паисий, който по разказите на учениците на отец Исаак е бил главната причина за неговото идване на Света Гора. За да бъде близо до стареца, отец Исаак се заселил в манастира Ставроникита, близо до килията на честния кръст, където живеел свети Паисий.

След една година отец Исаак се преместил в килията Воскресение Христово, в местността Капсала, също близо до килията на стареца Паисий, а също и до Карея, столицата на Света Гора. Четири години прекарал тук в пълно уединение. Тук му се стоварили силни скърби и изкушения, които не прекъсвали нито за миг и го принуждавали да остави уединението. Борбата била жестока. Веднъж, когато отец Исаак, изтощен от помисли, обикалял около своята килия, внезапно се оказал пред неголям гроб, за съществуването на който по-рано не знаел. Известно време той стоял,  гледал го, молил се и мислил  за смъртта. И изведнъж сякаш лъч озарил измъченото му сърце. То се напълнило със спокойствие и мъжество, а всички помисли се разсеяли.  „Ще умра тук“ – произнесъл решително. От този момент изкушенията отстъпили завинаги, а паметта за смъртта вече не напускала неговото сърце. За да я пази и развива, отец Исаак си изкопал в градината гроб.

По свидетелството на светите отци паметта за смъртта научава на всички добродетели. Тя предпазва от греха и доставя вкусването на Божията благодат. Отец Исаак дотолкова бил проникнат от паметта за смъртта, че по свидетелството на неговите ученици неговото постоянно настроение било пасхално. И това не можело да се укрие, въпреки  че отец Исаак винаги се е стремял да запази в тайна своя духовен живот. На своите ученици той казвал: „Не сме длъжни да съобщаваме това, което правим… Тайната на монаха – това е неговият духовен живот… За да не се прекрати вътрешната духовна радост, в никакъв случай тя не трябва да се проявява външно като някакъв ентусиазъм. Тя трябва да се скрива от другите.“ Отец Исаак избягвал и най-малката известност, въобще не обичал да го считат за приемник на стареца Паисий, затова даже и името му споменавал много рядко. Веднъж един мирянин, духовен син на отец Исаак разказал, как по време на молитва му се явило някакво чудовище, но той призовал своя старец и то изчезнало, а сърцето му се изпълнило с духовна радост. Отец Исаак обяснил, че причината за случилото се е правилното отношение на послушника към неговия старец, а не добродетелта на последния. И добавил: „Ако започнете да ме величаете, тогава Бог против вашата воля ще ви открие моите грехове и ще видите, че аз съм най-грешен от всички хора.“

Учениците казвали, че отец Исаак живеел по следния принцип: „Всичко си има време, време за всяка работа под небето” (Екл.3:1) Един от неговите монасите си спомня: „Когато ме пращаше до Карея за покупки или за пощата или за нещо друго, ми казваше като ходя да се моля в себе си, накланяйки леко глава и да не да улавям възможности  да побеседвам с някого, освен по поръчената работа. Настояваше да ходя до Карея не по главния път, а по пътечките, и особено подчертаваше: „В Карея не бъди общителен, бъди приветлив, но строг.“ И обратното, когато  ме изпращаше да помогна на някое немощно старче, благославяше да беседвам и да го разпитвам, за да чуя някои полезни разкази от светогорския живот…

Свободно и разсъдително отец Исаак подхождаше към монашеския устав, следвайки винаги духа, а не буквата. Например от време на време по устава на нашата килия пазехме мълчание цял ден. Но ако заради душевна полза трябваше да поговорим,  то ние прекъсвахме мълчанието. Отец Исаак много уважаваше уставите на манастирите и килиите, където ходихме на бденията  на празниците и винаги ги спазваше. В случай на необходимост той открито изказваше своето мнение по тези или онези уставни правила. Веднъж дойдохме в един манастир. Беше Цветница. През тази година Великден се беше паднал рано, затова в манастирския храм беше хладно. След службата манастирските отци казаха на папа Исаак: „Отче, как замръзнахме на бдението!“ „А защо не запалихте печката?“ – се поинтересувал отец Исаак. Те отговорили, че по устав, започвайки от Цветница, не палят печки. Тогава отец Исаак казал: „Благословени отци! Това правило е  „ръждясало!“

Ето още няколко наставления, свидетелстващи за дара на духовното разсъждение на отец Исаак.

„Самите наши грехове могат да станат оръжие против дявола“. Разбира се отец Исаак не призоваваше да се греши. Той говорил за всепобеждаващата сила на доброто, което може да постави самото зло на благо служение, чрез покаяние, молитва и смирение.

За монашеството „ В началото монахът трябва да облече расото вътре в себе си, а след това и отвън“

Във връзка с необходимостта от „неразмишляващото“  послушание към стареца, отец Исаак казваше:

„Простите в духовен смисъл са най-умните, защото знаят само това, което им спомага за духовния прогрес.“

На своя послушник даваше съвет как да получи по-голяма ефективност от труда и да направи ежедневното еднообразие източник на освещение: „Най-добре е да се работи бавно и с търпение, казвайки умната молитва и прекръствайки се, без да бързаме и без да се притеснаваме, че няма да успеем…“

За молитвата: „Имайте добри помисли, а в молитвата нямайте помисли.“

„Когато започнеш да имаш действително любов, търпение, прощаване  и други добродетели, тогава ще видиш „пришествие“ и молитвата в сърцето ти ще потече свободно и без усилия.“

Благоразумно и трезво отец Исаак гледаше и на програмата за икономическа „помощ“, която Евросъюза започнал да оказва на Гърция и Света Гора. Разбирал до какво в крайна сметка ще доведе всичко това и предупреждавал за финансовото заробване още през 1983 година. Това било няколко години след присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност. Лятото тогава при отец Исаак в килията дошли двама монаха – представители в Кинотиса в Карея на два големи манастира. Те радостно съобщили, че Европа приела решение финансово да помага на Гърция и е отделила средства за реставрация на светогорските манастири. Те радостно попитали отец Исаак, какво иска да направи в своята килия и колко пари са му нужни за това. Известно време отец Исаак  мълчал потресен, а след това отвърнал със силно чувство, което можело да се нарече „духовен гняв“, надявайки се по такъв начин да пробуди техния разум и съвест: „Отци, наистина ли не разбирате какво става?! Съблазняват ви европейските пари, които не сме заработили?! Не разбирате ли,че това всичко се прави, за да завладее ума и съвестта на гърците?! Завоюват нашата родина! Вие какво, не виждате ли?!“ За парите за Света Гора отец Исаак беше казал: „По такъв начин те се готвят да завладеят Атон, а после ще ни задължат да изпълним техните нареждания, да пускаме жени! Отци, не се съблазнявайте! Това е троянски кон за нашето отечество!!!“ Но монасите само се усмихнали на „особняка“, който по тяхно мнение не оценил душевния порив на европейските приятели с тяхната безвъзмездна, както те предполагали, помощ  за велика Гърция – родината на европейската цивилизация и демокрация.

За това, което действително би могла да даде Гърция на съвременна Европа, старецът казваше: „Единственото, което може да покаже Гърция на Европа – това е Православието. Но се боя, казвам това с болка, съвременните гърци не са в състояние да изпълнят своята мисия. Клетката на Православието в организма им е едва жива.“

Като духовник, който изповядвал множество хора от Гърция и Близкия Изток, отец Исаак добре знаел душата на съвременния човек. Безутешно било това познание: „В съвременния човек цялото внимание е погълнато от разнообразни неща, така че той няма и секунда през която може да си спомни за Бога. А тези, които все пак се стремят да бъдат в съюз с Църквата, съвсем не чувстват нужда от благодатта на Светия Дух, не търсят реално единение с Бога.“

Виждайки страданието и неблагополучието на света и в същото време  притежавайки „пасхална“ радост – как това може да се съчетае в един човек? Такъв въпрос задали веднъж на самия отец Исаак: „Непостижимо е, как личната духовна радост се съчетава със скръбта  за света. Бог тайно утешава този, който се моли, страда за света и помага на хората. Бог утешава с такава сила, че от божествената  сладост човек забравя за всичко, даже и първоначалната цел на своята молитва.“

Казвал още: „Който преуспява в християнския живот, той е изпълнен с радост и мир.” Навярно тези думи могат да бъдат правилно разбрани само от този, който сам е преживял посещението на Божията благодат  и истинската духовна радост. Сам отец Исаак вървял към нея по пътя на трезвението, послушанието и самоотречението. За да не приема фалшификата за истина, ясно отличавал земната радост от радостта свише и се отричал от първата заради втората: „Присмиват ни се преждевременно – казвал. Да пазим съкрушено сърцето си, докато не дойде до нас и духовният смях.“

„За всички мисля добро“ –  прости слова, но да живееш и да говориш така е невъзможно, ако  Светият Дух не  те ръководи в това.

От подобни прости изречения са съставени древните патерици, запечатали опита на светите отци, подвизавали се в родината на отец Исаак  – в пустините на Близкия Изток. Днес човек често се отвръща от  този опит, приемайки го за недостъпен, нито  за разбиране, нито още повече за живеене.

Но в същия този дух и сила ни говори нашият съвременник – ученикът на свети Паисий – „самосветещият“ папа Исаак, свидетел за истинността и вечната младост на православната  духовна традиция, за приобщаването към която той някога бе дошъл на Света Гора.

Превод от руски: http://www.pravoslavie.ru/put/81064.htm

Близки теми:

Старецът Исаак Атонски от Ливан Послушница на своя син Разказ за блажения отец Доситей Преподобни Максим Изповедник – велик подвижник и учител на Православието Свети Тихон Задонски и духовното възраждане на Православието в Руската църковна традиция

Може ли да каже монахът какво значение имат земните поклони? Може ли да каже: ”Не извършвам земни поклони, но затова пък ще се трудя да произведа нещо”? Разбира се, че не. Монахът знае, че “не произвежда нищо”. Научен е от традицията, че има някаква “празност”, която превишава всеки труд. Монахът не прави съвършено “нищо” от общоприетото в света. Но от това “нищо” той възкресява нов свят. Когато светогорският монах работи, например рисува икони или нещо изгражда, този труд не е като обичайният. Построеното здание или нарисуваната икона съдържат необяснима благодат, която от “незначителния” труд на монаха, извършващ земни поклони, го прави значителен, и в този момент го изпълва с вечност и нетленност.

Сега с вас ще отидем на всенощно бдение, но отново чуваме гласа на “този свят”: Ще издържите ли дванайсет часа? И петнайсет часа ще издържим! Благоразумни ли сте? Доказано е, че човек не може да запази концентрация толкова време. Или може да каже някой: “Аз съм образован човек и искам логично да организирам живота си.” Но какво ще направиш с тази образованост и логика? С помощта им ще издържим петнайсет часа ли? Или какво значение има ако издържиш многочасово стоене? Ще си смъртно уморен и ще бъдеш изтощен! Но точно в тази изтощеност е скрито тайнството, от което произлиза съвсем друга молитва и съвсем различно утешение, което с нищо друго не може да се сравни.

Отиваме на Света Гора, заобиколени сме от нейната архитектура, вървим по пътечки и калдъръмени каменни пътища. Но отново ни обзема недоволство: Какво е това? Какъв е смисъла от това изтощително вървене? Не е ли по-добре с кола да се премине това разстояние за петнайсет минути?

Но какво ще постигнем размишлявайки така? Логиката на “мира сего” погубва “този свят”, и ние ще го пренасяме тук, на Атон? Ако се случи така, може да се откажем от всенощното бдение, да направим службата да трае петнайсет или трийсет миинути и веднага да си тръгнем. За пет минути да отидем в Карея, да се возим до Кавсокаливия или Лаврата. Ще направим нещо като обиколка на Атон. Ще изгубим “душата и тялото” на Атон. По човешки ще се надсмеем над него, а духовно ще го опорочим.

Съществува пряка връзка между архитектурното единство на Атон с нравствеността в православната аскеза: участвайки в многочасово всенощни бдения и живеейки по монашески устав, разбираме по какъв начин се е формирал живота на Света Гора. Когато вървим пеш по стръмни пътеки, осъзнаваме смисъла на всенощното бдение и свещения покой на атонската исихия. Благодарение на всенощното бдение придобиваме неизразимата радост от молитвата. Защото, когато вървим пеш, бодърстваме и придобиваме мирът на това свято място.

За всичко това, нашата благодарност трябва да бъде безгранична към Богочовека, нашият Господ, Иисус Христос, Пресвета Богородица, всички светии, всички светогорски братя живели преди нас, отец Атанасий, този свят човек, който е бил игумен на вашият манастир, отец Висарион, също ваш бивш игумен, който се е потрудил много в Света Гора. Също трябва да сме благодарни и на всички Божии старци, които виждаме тук заедно с нас.

А това, което е необходимо от нас са силата и усилието. И колкото повече проявяваме старание, толкова по-добре ще го осъзнаваме. Ние сме подобни на почва, която непрекъснато поглъща небесна роса, с вас се напояваме от духовния дъжд на нашата традиция. И ако полагаме усилия, ще почувстваме уникалността на православното монашество, а тя е неизразима. Но веднага след като монасите се опитат да го обяснят, или когато искат да изкажат с думи неизразимото, словата им изглеждат като оксиморон: казват, че стоенето тук е движение, смъртта е живот, несправедливостта – оправдание.

Св. великомъченица Анастасия днес приела “несправедлива смърт”, но всъщност, смъртта и е оправдана, тъй като великомъченица Анастасия влязла във вечния живот. И ако желаем с Божията благодат да издържим до края и да направим това, което за “този свят” е абсурдно, и приемем смърт заради Христос, т.е. ако искаме да бъдем истински светогорски монаси, то трябва да умрем като зърно в плодородната светогорска земя, и само тогава ще почувстваме “с душа и тяло”, че сме открили мир в безкрайните хоризонти на вечният живот, който за нас вече е започнал.

Източник: Пемптусия

Близки теми:

Старецът Йосиф Исихаст и възраждането на светогорското монашество Младите и Света Гора Днес моя, утре на друг и никога на някого Хиляда години са като един ден Света Гора Атон – документален филм на CBS

Възраждането на атонското монашество, което се наблюдава в наше време, започнало да се фиксира статистически в началото на 70-те години на 20 в. Статистическото изследване проведено в юли 1972 г. показало, че общото количество на монасите на Атон е достигнало 1146 човека. Това повишава с единици числото на монасите, указано в миналата 1971 г. в списание Irenikon, което публикува периодически статистически данни за атонското монашество. Оттогава постоянното намаляване на числото на атонските монаси се сменило със стабилен и впечатляващ ръст.

За този ръст съдействали няколко фактора. Към тях се отнасят груповите премествания на братства от манастири, намиращи се извън пределите на Света Гора. Тези премествания се случват благодарение на силни личности, носители на дълбока духовност и нравственост. Те подготвили почвата и поддържали числения ръст на светогорското монашество. Значително място сред тях заема стареца Йосиф Исихаст. Днес 6 от 20 манастира на Света Гора се считат за негови духовни наследници.

Старецът Йосиф Исихаст се родил, израснал и приел монашество в период на упадък на монашеския и църковния живот като цяло. Десет години след неговото раждане, в 1907, архимандрит Евсевий Матфопулос основал братството на богословите „Зои” (Живот) състоящо се както от клирици, така и от миряни, свързани с монашески обети. Това било опит да се запълнят съществените пробойни в пастирската мисия в Църквата. Създаването на това братство възродило монашеството в света, което по решителен начин  повлияло на хода на църковния и социалния живот в Гърция и другите страни.

Заедно с това много монаси и йеромонаси, подложени на влиянието на секуларизацията, оставяли манастирите и осъществявали църковно служение в света. Накрая, множество иерарси били настроени отрицателно по отношение на отшелническия живот, по времето, когато Свещеният Синод на Гръцката Църква в своето постановление „За организацията на монашеския живот”, издадено в 1932 г., посветено на възраждането на монашеството, определя като главна цел на монашеския живот „просвещението на народа и проповядването на Словото Божие, катехизис, св. тайнство изповед, обучение на различни изкуства и благотворителна дейност”.

Разбира се, традицията на добротолюбието не преставала да съществува и да оказва голямо влияние не само на Атон, но и в целия гръцки свят. Различните християнски движения, като например, движението „Зои” наследили достатъчно много от добротолюбието. Тази традиция особено силно се проявила на остров Парос, където  прекарал своите детски и юношески години младият Франциск, както в света наричали стареца Йосиф. До решението да стане монах той стигнал чрез четеното на жития на светии, а също и след един сън-видение, в който той бил призван да служи в „царския дворец”. Той започнал да се уединява в тихи и спокойни места за молитва и подвижничество, опитвайки се да подражава на всички видове аскеза, които срещал в житията на светиите. Тогава се замислил за Света Гора, където отишъл през 1921 г. на 23 годишна възраст.

Там Йосиф очаквал да види отци , подобни на светците, за които четял. Обаче това не се случило. “Оказвайки се на Света Гора – пише стареца Йосиф – аз плаках дни и нощи, тъй като не открих никой подобен на атонските светии.” Без значение на това, че духовните очаквания на Йосиф били твърде високи, разочарованието, което изпитал на Атон, не било субективно и неоснователно. Общата картина на духовното състояние на Света Гора в този период, даже при отсъствието на сериозни изследвания в тази област, изглежда далеч не идеално. Тук си струва да се добави, че и стареца Софроний, бидейки монах от “Свети Пантелеймон”, примерно едно десетилетие до идването на стареца Йосиф на Атон, пише: „Умствената работа, която се явява ядрото на истинския монашески живот, сега се намира в състояние на краен упадък.”

В този период в манастира “Свети Пантелеймон” живеел старецът Силуан, който заедно със стареца Софроний, съставил неговата биография, оказал решаващо влияние за възраждането, както на атонското, така и на православното монашество като цяло. Известни отци от този период били киновиотите и пустинниците, като: Иероним Симонопетрит, Атанасий Григориат, отец Сава, отец Тихон, старец Козма от манастира Пантократор, старец Августин от манастира Филотей и др. Старецът Йосиф Исихаст в своите творения привежда имената на велики аскети, които е срещал в годините на своя живот на Атон. В скита Катунакя, първата обител, където живеел старецът, той се запознал с мъдрия старец Даниил и неговите братя. Други важни подвижници били: старецът Калиник Исихаст, който по неизвестни причини се отказал да го посвети „в тайнството на исихията и молитвата”, следващите му духовници, старците Даниил и Ефтимий, а също и други благочестиви отци. В края на краищата, старецът Йосиф придобива дара на непрестанната молитва, който получил благодарение на изключителното усърдие и посещение на божествената благодат.

Благодатният старец Йосиф Исихаст положил основа за възраждането на монашеството на Света Гора, което се потвърждава, както казахме, от статистическите данни от началото на 70 те години на ХХ век. От неговото братство, с което живеел от 1953 до края на своите дни (1959) в Неа Скити, излязли духовни отци, които вече със своите собствени братства се разпространили по цялата Света Гора.

Катализатор на това благо начинание, което внесло изключителен принос за възраждането на Света Гора, бил старецът Йосиф. Прилагайки необикновен за времето си порядък, той давал на всеки от своите духовни чеда благословение за създаване на собствено братство. Този подход на стареца Йосиф бил основан на неговата грижа за бъдещето на манастирските братства. Когато един познат на стареца, Иоан Бициос, го попитал, дали тримата монаси, които са с него, са от неговото братство, старецът отвърнал: „Разбира се.” След това добавил: „Виждаш ли тези братя, Яни? Ще дойде време и те ще напълнят цялата Света Гора с монаси.” Така, осем месеца преди неговата кончина, в декември 1958 г.  в каливите на Неа Скити се появили четири братства, превърнали се в магнити, притеглящи постоянно нови и нови монаси. Освен това, славата на отците исихасти стигнала до съседните манастири, два от които побързали да поканят тези отци за духовници.

Във възраждането на светогорското монашество съществена роля изиграла исихията на пустинята. Обстановката в светите обители от този период оставала неблагоприятна, така че младите хора, започващи монашески живот, предпочитали манастири с малки братства и с духовни старци, които се намирали в подчинение на манастирите. Обаче ръстът на числото на монасите в тези братства означавал и ръст на потребностите им от жилища, което на свой ред усложнявало тяхното по-нататъшно пребиваване в тези неголеми поселения. Появила се необходимост от по-подходящи места за живеене. Тези места станали големите скитове и най-вече манастирите, които с течение на времето били опустели и имали много места за удовлетворяването от растящите потребности на братствата.

Източник: православие ру

Близки теми:

Младите и Света Гора Днес моя, утре на друг и никога на някого Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг Хиляда години са като един ден Света Гора Атон – документален филм на CBS

Ако някой реши да проникне в същността на екзистенциалната борба на човека, основаваща се на стремежа към единение, то той би разбрал, че този стремеж разкрива душевната потребност на човека от спокойствие. Очевидно е, че вътрешно раздробения и разединен човек, във всеки случай този, който се стреми към цялост като главна жизнена цел, в действителност търси спокойствие. Ако човек, разкъсван от вътрешни конфликти, достигне до душевно единство и събраност, то първото благо, което той ще вкуси, ще бъде спокойствието като резултат на вътрешната хармония на неговата душа. Поради това аскетическият начин на живот, отиването в пустинята дават на човека, имащ вътрешно единство, възможност да получи, благодарение на уединението, опита на аскетическото спокойствие и отказа от всички светски грижи.

Съгласно всеобщата представа, в това число и на тези, които искат да се посветят на монашество, исихията на монашеския живот представлява бягство от действителността, отричане от социалния живот. Наистина, често човек тръгва по пътя на монашеството от вътрешното желание да избяга, да се скрие, за да открие телесно и душевно спокойствие в отсъствие на светския шум и грижи. В този случай умореният, разочарован от илюзии, от фалшиви човешки отношения човек се стреми да се защити, да се успокои и да отдъхне в рамките на монашеския институт. Но в това се състои и главният мит, който Исаак Сирин развенчава в своите мощни и образни писания.

Според Исаак Сирин, аскетическата и монашеска безстрастност (исихия) не са душевна отмора, гарантираща удоволствие, отпускане на нервната система и духа. Това не е безгрижие, не е хедонистична източна безметежност. Монашеството – това е душевен труд, който на първо време е свързан с мъчителни изпитания и скръб. Но постоянната съсредоточеност във вътрешния свят унищожава всички отрицателни страни на душата и прави възможна трезвата оценка на самия себе си. В това именно се състои парадоксът на монашеската и аскетическата безметежност. Това спокойствие в никакъв случай не е бягство от светските грижи, не е безсъзнателен стремеж да „дезертираш“, а е динамичен живот, пълен с аскеза и изпитания. Това е някакво неспокойно спокойствие.

Съгласно Исаак Сирин, „спокойствието на чувствата умъртвява външното и пробужда вътрешното. При обръщането към светското, ситуацията е обратната – външните чувства се пробуждат, вътрешните умират“. С други думи, безметежността пробужда вътрешните сили на личността и въвлича човека в тежка борба. Затова само този, който правилно разбира същността на безметежността (исихията), знае на какъв труд обрича себе си. Това знание го съпровожда във вътрешната му борба и му помага с търпение да преживее всички безпокойства на аскетическото спокойствие. Както кормчията на кораба наблюдава звездите, за да държи правилния курс, така и монахът е длъжен „вътрешно да съзерцава своя път с цел да получи знание за самия себе си; от първия ден той запраща себе си в бурното море на спокойствието, за да намери бисера на неизследваното дъно на това море“.

Преживяването на аскетическото спокойствие – това, може да се каже, са постоянни опасни опити за потапяне на „неизследваното дъно“ на вътрешния свят. Това е изтощаващ опит да се намери в морето на вътрешния свят бисера на самопознанието и правилната самооценка.

Цялата сложност на това вътрешно усилие ясно показва, че към „входа“ към манастирската тишина е нужно да се отнасяме като към призив от Бога. „Да посветиш себе си на Бога – това е велик дар“, но „влизането в тишината е нужно да се извършва с разум. Вникни в същността на това служение, не се ръководи само от неговото название“. Стремежът към монашески живот е нужно да се разбира от нас като Божи призив, като небесен дар, като път на душата, предопределен за всеки истински борец, още преди той да го поеме. Този, който е призван „към тайно свидетелство, за да се удостои с венец на святост“, е обречен на великия труд да води непрекъсната борба за самопознание и вътрешно очистване. Той застава на път не на спокойствие, а на борба. Но сражавайки се, той може да постигне спокойствие…!

В дълбок смисъл, стремежът към безметежност предполага безпрепятствена среща и причастие с Бога. Монахът не се предава на отдих, за да удовлетвори човешката потребност от душевно спокойствие. Той пребивава в тишина, за да прокара свой собствен път, който да го приближи към Бога, да го възсъедини с „небесния жених Христос“. Монасите и аскетите застават на пътя на очистването и познаването на вътрешния свят, диалога и единението с Бога.

Безусловно, духовно неопитният човек ще се удиви от това самопознание, пълно с борба, като необходима предпоставка за единение с Господ. Трезво мислещият „воин“ избира особена и непроста „пътека“, за да получи възможност да „стъпи“ на Небесата. Светският човек не може с лекота да се освободи от критическия начин на мислене, когато се сблъска с дълбоко потопения в себе си аскет, търсещ бисера – преживяването на мистическата Божествена любов.

Но, въпреки това, опитът на аскетическата потопеност в себе си в атмосферата на духовна безметежност потрисат и изумяват нашият придобил тленност светски дух. Затова, когато ние наблюдаваме картината на духовната аскетическа безметежност (исихия), ние се наслаждаваме на това мистическо зрелище, дори и ако не можем да го разберем. „Достойното извършване на исихията, това е пристанище на тайни“. Ние се възхищаваме от това тайнствено пристанище, от аскетическата тишина, в която, наистина, се заключават Небесата.

Нека се вслушаме с благочестие в гласа на стареца:

„Научи се да влизаш в съкровищницата на своя вътрешен свят и там ти ще намериш Небесата. Влизайки в един свят, постигаш изведнъж два. Лествицата към Царството Небесно се крие в твоята душа. Остави греха и се кръсти в това Царство и ще намериш вътре в себе си стъпала, по които ще се издигнеш до там“.

Този образ, скриващ се вътре в Царството Божие, е свързан с дълъг опит на пребиваване в аскетическата тишина. Това са духовно ценните самопознание и самосъзерцание, които са били достигани с невъобразим душевен труд и аскетически практики.

Освен това, самосъзерцанието, това е вход в глъбините на вътрешния свят и личността – това е посещение на борещия се в безметежност аскет в храма, където обитава сам Светия Дух. „Този, който посещава своята душа, всеки път се радва на откриването на своето сърце. Но този, който се вглежда вътре в себе си с разум, вижда сиянието на Духа. Това е и именно нашето вътрешно небе, и нека то да бъде чисто, и тук ти ще видиш сияещи ангели“.

Преживяването на това удивително потапяне в своя вътрешен свят означава абсолютно самосъзерцание и абсолютно единение със самия себе си. Едновременно това се явява удовлетворение на стремежа на човека към висшето. Това преживяване, по себе си представляващо противоположност на това душевно успокоение, за което говорил Камю, е и отговор на съвременния човек, желаещ да постигне самия себе си.

Човек, отивайки далеч от своята същност, удвоява своите вътрешни конфликти и довежда себе си до изтощителна безизходност. В същото време както този, който желае да се вгледа вътре в себе си и да се върне към своята същност, намира тайнствената пътека на душевното единство и хармония. Освен това, той става свидетел на невъобразими и неописуеми тайни, така защото „ пред този, който е познал себе си, се открива знание за другите. Позналият себе си е съкровищница на всички знания“. Именно затова „този, който се удостои да лицезре самия себе си, превъзхожда тези, които са се удостоили да видят ангели“. По този начин, познанието на света се изгражда на познанието на личността. Посредством духовния живот човек може да достигне единство със самия себе си. В това аскетическо разбиране на тишината и спокойствието човекът намира отговор на въпросите, поставени от Камю.

Камю потриса и води в задънената улица на така нареченото „мълчание на света“. Светът не разговаря с него, тъй като на него или нищо не може да му се каже, или той не може да говори по собствена воля. Мълчанието на света удвоява вътрешната изпотрошеност на личността и буквално я разпръсква на вятъра, тъй като търсенето на единение и смисъла на битието – това е непрекъснат труд, изискващ колосални душевни сили, труда на Сизиф. Митът за Сизиф олицетворява за Камю мистическия парадокс, който се ражда от пропастта между стремежите на човека и мълчанието на света.

Внимателното наблюдение на човека от технологичната епоха и неговите неудовлетворени стремежи към прогрес и техническо развитие разкриват в него многострадалния Сизиф. Той се труди над прогресиращия разпад на собствената си личност и достига до парадокс. Тишината и безметежността – за него те са забравен опит, по който той тъгува в моментите на озарение и самокритика. Как би могъл този човек да спре своя „сизифов“ бяг и да се вслуша в това, което учи аскетическата безметежност?

Това е още един потресаващо „неспокоен“ проблем.

Близки теми:

Аскетическото уединение и любовта към ближните Как можем да се борим със стреса? Беседа за семейния и монашеския живот Старецът Йосиф Исихаст и възраждането на светогорското монашество Послушница на своя син

Който иска да напредне в монашеството, трябва да има отворени пред себе си всички възможности и свободно да вземе решение, движен само от любов към Бога, без никакво користолюбие. Не е добре да се притискаш и да си отегчен и затова да искаш да станеш монах. Вместо това полагай друго усилие. Изучавай Божието слово и се моли, за да напреднеш в Божията любов и в любовта към Църквата. Така, като живееш в любовта на Бога, ще живееш в свободата; защото където е любовта, там е свободата. Движи се единствено в пространството на Божията любов.

Пред очите на Бога  брачният и безбрачният са едно и също нещо, стига да следват Божиите заповеди, стига да живеят живот, достоен за Бога. Девството, нестежянието и бедността, които са добродетели на монаха, се намират в сърцето на човека. Някой може да е девствен по тяло, а душата му да бъде като блудница, покварена от пороци и страсти. Също така може да притежаваш жилищни блокове, а в душата си да си свободен от всичко материално и да живееш като нестежател. Но може да си беден, а вътре в себе си да не си нестежател. Не количеството на благата е това, което прави човека нестежател или не, а прилепването на сърцето.

Особено е важно човек да разбере своето призвание. Някои искат да станат монаси заради чувство на вътрешна съпротива. Ще ви кажа един случай във връзка с това.

Една девойка отиде в манастир и остана там. Нейните родители плакаха и тъжаха, но дъщеря им и пет пари не даваше. Благодарение на вътрешната съпротива тя затвърди своето намерение. Те дойдоха при мене и ги посъветвах да не се отнасят с нея по този начин, а да я оставят на свобода. Посъветвах ги да ходят на богослужение в нейния манастир, да се молят на Бога, да казват добри думи на всички, на игуменката и т.н. Така с тази добра постъпка вътрешната съпротива у девойката изчезна. Скоро тя помоли игуменката да й позволи да се запише да учи богословие. Така и стана. Ходеше да се явява на изпити, докато се дипломира. Щом получи диплома, тя напусна манастира.

Животът на монаха е живот в странничество

Животът на монаха е живот в странничество. Това е написано и върху великата схима, която носи монахът. Ξ и Ζ са първите букви на гръцките думи – ξένη ζωή, което се превежда като “страннически живот”. Аз изпитах това странничество. Какво да ви кажа! Живееш далеч от всички и всичко. Работиш, молиш се, а само Бог те вижда. Много ми хареса пустинята. И сега я обичам. Добре би било понякога да ходя в Кавсокаливия. Усещам голяма радост, когато ходя в Кавсокаливия.

Много е хубаво, когато подвижникът живее с един, двама или трима събратя, които са в единодушие и единомислие помежду си, така че каквото желае някой от тях, това желаят и другите. Когато напредва някой от тях, напредват и другите. Всички заедно се подвизават и се радват с духовната радост, която дава Христос. Те са умрели за света. Така подвижникът не претърпява никаква вреда, а духовно се укрепва.

Това, което подвижникът е избрал, е най-величественото, най-възвишеното, най-святото. Стига да полага грижи да възлюби Христос. Ако Го обича, той отговорно ще се предаде на Христос, ще напредва, за да Му се предаде от цялата си душа. Ако не успее в това, не е нещо лошо по някакъв друг начин да се труди в Църквата.

превод от гръцки

Близки теми:

За монашеския живот Грехът, раздразнителността и егоизмът причиняват болестите Сред шума на “Омония” живеех както в пустинята в Света Гора Блаженната старица Макрина (1921 – 1995) В Христа е всяка красота, всяко здраве

Очевидно е, че твърдата позиция на аскета по отношение на общуването с хората предизвиква в душата на човека от епохата на техническия прогрес нееднозначна и често противоречива реакция.

И преди всичко е възможно съвременният човек, непрестанно осъждащ непоколебимата жизнена позиция на аскета, да изпита по-голямо удивление, ако проанализира своята собствена общителност. Защото, както е открито от философията, всичко, на което човек се съпротивлява, всичко, което той настойчиво отрича, води корените си от неговия собствен вътрешен свят. Агресията, като натрапчива идея, потвърждава вътрешната склонност на човека към това, против което възстава. Така че, колкото и отблъскваща да се представя в очите на съвременния човек суровото безмълвие на аскетическия живот, толкова и с това се показва дълбоката връзка на човека с тази исихия. Затова и можем да си зададем въпроса: когато съвременният човек критикува аскетическата тишина, значи ли това, че едновременно  той осъжда и собственото си самотничество, което безсъзнателно е скрито в дълбините на неговата човешка същност?

Психологическите функции  на откъсването и демонстрацията на несъзнателното могат да помогнат на съвременния човек да внесе яснота в противоречията, които таи вътре в себе си.

Ако външните психични прояви на съвременния техногенен човек се явяват центробежни, т. е. обладават ярка екстровертност, безсъзнателната част на неговата личност страда от натрупването на отхвърлени стремежи, които, обратното притежават центростремителен характер, с други думи интровертен. Т. е. когато съвременният човек е заинтересован от това да осъжда суровата монашеска тишина, той всъщност, встъпва в диалог с несъзнателната страна на личността, със своята отхвърлена предразположеност към интровертност. Това, че той я отрича, означава, че я ненавижда, тъй като направлението на личността към външния свят се натрапва на човека от съвременното общество.

Но от друга страна, човекът жадува за това безмълвие, тъй като неосъзнато чувства неговата спасителност.

Освен това, кой е установил, че за личността на съвременния човек общителността се явява неоспорим авторитет и негова ключова характеристика? Безусловно, външната страна на съвременния живот има ярко изразен социален характер. Но кой може да докаже истинността  и автентичността на това социално общение?

В безспорно трагичния ежедневен живот можем да открием огромно количество потвърждения за поразителната самота на съвременния човек. Техническия прогрес породи абсолютно „техническо”, „механично” общество, което пък толкова често разрушава човешките чувства и необратимо угнетява междуличностните отношения. Съвременната жестокост, равнодушието към ближния, престъпност, нравствена закоравялост и много други пагубни фактори на човешкия живот нагледно показват човеконенавистничeската насока на сегашното общество. Затова опитът на съвременния човек да  разреши своите вътрешни противоречия открива път на самопознание и разрушава лъжливите идеали и мними чувства на „социалното” общество. Съвременният представител на техногенното общество, подхвърляйки на критика аскетическото уединение, неосъзнато се стреми към него. Кичейки се със своята външна общителност, човек неизбежно усеща трагичността на своята самота. Затова създавайки впечатление на социален човек, той всъщност се отстранява от обкръжаващите го хора. Вътрешните конфликти обричат човека на асоциално самотничество. Такъв човек не е готов към диалог с аскет, пребиваващ в тишина, и в същото време той няма сили да критикува твърдата позиция на отказа от човешката суета. Общението, в името на което човек осъжда подвижническите „крайности”, представлява всъщност бягство от самотата, която той в същото време желае.

Но от друга страна, аскетическото уединение има важно социално съдържание, което може да научи съвременния човек,който се стреми да познае своя ближен, на много неща. Подвижническото отдалечаване от човешката суета представлява всъщност висша степен на християнско общение. Това утвърждение безусловно изглежда парадоксално, но въпреки това  е вярно. Аскетическият „атомизъм” – това е преживяване на истинска преданост и любов към своя брат. Този аскетически парадокс може да се разбере от този, който, дори и повърхностно, но е запознат със съдържанието на уединения живот. В действителност, аскетът-пустинник, преданният привърженик на тишината, се явява „идеалния ближен”.

Главния стремеж на аскета – това е, разбира се, преживяването на Божественото присъствие. Аскезата има за цел очистването на душата и разума от всичко, което може да попречи на този стремеж. Любовта към ближния, към „брата” се разбира от аскетът като плод на мистическия опит от Божествената любов. Само тогава неговият разум ще  се изпълни с Божествено присъствие и любов, ще може да възлюби своя брат с истинско чувство на преданост и, ако се наложи със саможертва. Ако тази първоначална „работа”,  живота в единение с Бога, е подложена на колебания и препятствия, подвижникът не е в състояние да изпълни дълга на любовта към брата, което и изисква Божията любов. Нужно е да се забележи, че аскета, без да престава да проявява братолюбиви чувства към ближния, достигайки висотите на добродетелите и светостта, открива по-дълбоки прояви на братска любов и разбиране.

Безусловно неоспорим факт е, че „всеки път, когато борецът идва да даде отговор на света, душата му губи сила”. И обратното, доколкото човек се отделя от общуване с други хора, дотолкова се усилва в душата му откровеността с Бога. Именно този опит се явява принципът, определящ отношението на аскета към човешкото общение и социалните връзки, в смисъла, в който ги разбира съвременния човек.

Логически организираният светски дух не е способен да разбере, че даже в случаите, когато подвижника избягва общуване с хората, зад това се скрива неговата любов и отношение към тях. Аскетът избягва хората „ради Бога”. А тъй като Бог е любов, преживяването на Божественото присъствие като неизчерпаем източник на истинска любов дава на аскета възможност да възлюби своя брат с „Божествена любов”.

Но в случаи на любов към брата някой може да види аскетическия „парадокс” и „противоречивото”  психическо и духовно поведение. „Искаш ли – пита авва Исаак – да придобиеш любов към ближния в сърцето си, както се изисква от Божията заповед? Отдалечи го от себе си и тогава в тебе ще се разгори пламъка на любовта към него, и радостта при виждането му, ще е като при виждането на ангелския свят.” Дистанцията по отношение на ближния култивира евангелска любов във вътрешния свят на аскета. Става дума за известно екзистенциално противоречие, което залага здрава основа на психологическа и духовна хармония, явяваща се, от своя страна, необходимо условие за истинското общение. „Стани приятел на всички хора, но пребивавай в помислите си в  самота”. Пустинният подвижник е длъжен да обича всички хора, да им дарява своите чувства, своето сърце, но в същото време да пребивава в уединение, без което той не може да се срещне с Бога. „Стани причастник на всички хорски страсти, но с тялото си стой на разстояние от тях”.

В това екзистенциално противоречие можем да видим истинско вътрешно равновесие, на което се гради здравото общуване. Много често съвременният техногенен човек, гордеещ се със своята социалност, се оказва лишен от равновесие, тъй като е социален едностранно, т. е. ярко изразен екстроверт, по израза на Юнг. Той се разтваря в обществото и по този начин губи своята индивидуалност. Как може социално разпиленият човек да има истинска любов към ближния, ако е загубил своето вътрешно единство? Ако всичко, което прави, го прави, за да се покаже добър или просто заради общението, как ще може да прояви неподправено чувство на любов? Компетентните хуманитарни науки констатират трагичната самота на съвременния човек, която съществува благодарение на самото качество на общуване на същия човек. Единствено преживяването на собствената индивидуалност като опит на духовно единство и събраност, може да създаде и запази истинско социално поведение. Изолираният и разкъсван от душевни конфликти човек не може да изрази себе си от социална гледна точка, тъй като не може да „застане” пред обществото и започне диалог с обкръжаващите го хора.

Напротив, аскетът, живеещ в пустинята, обладава вътрешно „комуникативно” равновесие и въпреки, че живее далеч от социума, той е движен от любов към ближния. „Ние знаем – казва св. Исаак, – че без любов към ближния нашият разум не е способен да се просвети с Божествената любов и богообщение”. Въпросът за единението с Бога е въпрос преди всичко на общуване, тъй като става въпрос за установяване на отношения с Троичния Бог. В духовната сфера на това общение присъства и любовта към ближния. Как аскетът пребивавайки в уединение може да стане участник на такова общуване? Ако той беше наистина отделен от своя брат, неговият разум не би могъл да се просвети от Божествената любов и богообщение. Но аскетът искрено обича своя ближен и в тишината на своя живот изразява истинска социалност.

Истинската любов към своя брат се изразява, преди всичко, в поддръжката, оказвана в главния проблем на живота – чувството за вина. „Не ненавиждай грешника, защото всички сме виновни. Ако заради Бога възставаш против ближния, плачи за неговите грехове.” И не само това, но и „разстели своя хитон върху виновния и го покрий”. „Но ако не можеш,-продължава св. Исаак Сирин-да приемеш греховете на ближния и да преживееш вместо него срама и вината, то поне не го презирай, тъй като е твой брат.” Аскетът-пустинник счита, че в междуличностните отношения необходимо условие се явява проявата на дълбока и истинска любов, която може да възпълни всички слаби страни на брата. Този, който обича, не само принася полза на ближния, но едновременно с това изцелява и собствената си душа.

„Този, който изправя своя брат, лекува собствените си пороци, а този, който осъжда ближния, прави по-дълбоки собствените си рани.” Ръководейки се от тази аскетическа мисъл, съвременният човек може да види живо проявление на любовта. В този смисъл тя не се явява чувствен порив и страст, нито проява на неутралитет. Преди всичко, това е силна, динамична взаимовръзка, характерна черта на която е, че колкото по-силно се проявява, толкова повече изцелява самата себе си. Този, който знае слабостите на своя брат и се отнася към тях с уважение, изразява и непосредствено уважение към самия себе си. Държейки се благородно по отношение на него, той „лекува собствените си пороци”. Това обуславя съзидателния характер на човешките взаимоотношения. Личният духовен ръст може да бъде достигнат само в социална взаимност. Даже човек да се отдели в най-суровата пустиня, той няма да е отчужден от братската любов, която съзидава и учи. Достатъчно е, тази любов да не препятства общението с Бога. Ако се съблюдава това условие, аскетът трябва да проявява дълбока симпатия към общението с ближните.

„Колко прекрасна и достойна за похвала е любовта към ближните, ако тази грижа не ни отвлича от любовта към Бога. Колко прекрасно ще е положението на духовните ни братя, ако можем да държим и любовта към тях и любовта към Бога”.

Но позицията на аскета по отношение на любовта към ближния не се изчерпва само в поучения към другите. Той възхвалява тази любов не за да подбуди другите хора да я следват, а самият той да остане изолиран в абсолютна тишина. „Мнозина от тях са предали своите тела на дивите животни, на меч и огън, заради ближния”. Пустинният  подвижник незабавно ще принесе в жертва своята „тишина” и дори собствения си живот заради любовта към своя ближен. Такива примери виждаме в многочислените разкази за подвижниците, където са ни показани невъобразими и удивителни богатства на жива братска любов.

Авва Агатон проявявал голяма любов към ближния и не се предавал на аскеза, ако не можел да направи нещо добро за ближния. Опитвайки се да надмине своите собствени възможности, изразявайки любов към ближния, той казвал: „Искам да намеря прокажен, да взема тялото му, и да му дам моето.” „Виждаш ли каква е истинската любов?”

Някога, разказват отците аскети, свети Макарий, посещавайки болен брат, по време на своята визита питал, няма ли нужда от нещо. Болният отговорил: „Яде ми се малко пресен хляб.” В монашеското братство, където живеел този немощен човек, печели хляб веднъж за цялата година. Болният човек не можел да яде твърдите сухари. Тогава „този досточтим мъж веднага станал за да изпълни молбата, макар да бил деветдесетгодишен старец”. От скита на болния брат той тръгнал за Александрия. Там „заменяйки сухия хляб за пресен, го занесъл на болния брат, минавайки целия този път пеша”. В този братски жест може да се види истинското социално съдържание на аскетичната тишина.

За авва Агатон, който бил „най-опитният от всички монаси на своето време, уважаващ мълчанието и тишината повече от всичко” разказват следното.

Когато в намиращия се наблизо от скита град започвал празник, светецът отивал там, за да продаде своите ръкоделия и с получените пари да купи сухари за цялата година. Но се случило така, че на пазара срещнал „някакъв непознат, изоставен и болен”. Тогава аввата не пропуснал възможността да прояви своята дълбока братска любов. Взел върху себе си грижата  за оставения от всички болен брат. Той наел жилище, за да има покрив над главата си, направил всичко, за да му обезпечи най-скорошно оздравяване. В същото време той работел със собствените си ръце за да заплати разходите за болния. След шест месеца непознатият оздравял и светецът се върнал в своята обител. „Това било проява на съвършена любов”.

В едно от своите писма св. Исаак разказва, че един отец подвижник го научил, че нищо така не спасява монаха от демона на гордостта и разврата, както практическото изпълнение на някаква „обществена” мисия. По този начин, монахът, грижещ се за болни и страдащи от телесни недъзи, изпълнява много духовни усилия, които е необходимо да положи, за да се освободи от безпокойствата на лукавия.

Съществуват и множество други разкази и случаи от монашеския живот, които демонстрират, по какъв удивителен начин аскетическото съвършенство се изразява в любов към ближния. По-скоро, даже самата тази любов, въплъщавана в живота, се явява критерий за съвършенство. „Това е признак за тези, които са достигнали съвършенство. Даже да бъдат предадени и по десет пъти на ден на огъня поради любовта към ближните, и това не им е недостатъчно.”

По този начин, уединението на аскетическия живот, изглеждащо на пръв поглед асоциално, представлява само външна смирена обвивка, скриваща с нищо не сравнима духовна красота. Духовната дълбочина на аскезата в нейното най-крайно проявление – „пределното усамотение”- това е опит на братска любов, раждаща се от мистическото единение с Бога, Който се явява образец на абсолютна и безгранична любов.

превод от руски

източник: православие ру

Близки теми:

Всичко да е заради Бога и нищо заради нас Неспокойното спокойствие Понякога имаме нужда да ни ударят Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг Признаците на подмяна в духовния живот