„Не съдете, за да не бъдете съдени“

Веднага виждаме, че Христос се обръща към нашия любим „спорт“, и то по два различни начина. Или от една страна като добродетелни, които сме завоювали непоклатимо място в добродетелта, или от друга като грешници, защото този, който върши злото, търси винаги съюзници, винаги смята, че има някой по-лош от него, „аз не съм лош!“ Винаги някой има, който е по-лош от мен. Този евангелски текст е удивително описание на начина, по който действа съденето, критиката, осъждането, което доказва, че осъждането е страшно бедствие, което, както изглежда, трудно избягваме.

„Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“

Има няколко градации в този „спорт“, едно е съденето, друго осъждането, трето унизяването. Съденето е да кажеш мнението си за нещо, което прави един човек. Осъждането е да го обвиняваш за това, което прави, и унизяването, т.е. крайността в осъждането е да го отъждествиш с този грях, който върши и да го смяташ, че е нищожен поради това, което прави, да го отъждествиш с падението, което е заслужило осъждане или по-скоро с това, което осъждането ти внушава.

Съденето е да кажеш, че някой не е справедлив в продажбите. Осъждането е да кажеш, че този човек и с мене стори така вчера – крадец е. Унизяването е да кажеш, че винаги е правил така и винаги така ще го прави. Три степени, където обикновено едната следва другата и много лесно преминаваме от едната в друга.

Казах, че има причини, по които съдим другия. Една от тях е, че смятам, че аз самият имам някаква добродетел, която другият няма. Друга причина, по която съдя, е, че аз самият съм проблемен и не искам да съм единственият, който има тази черта. И в двата случая общият знаменател е себелюбието. Съдя поради себелюбие и понеже ми харесва да използвам съвременни думи, ще използвам думата нарцисизъм. Това е думата, която ни внушава съвременната психология. Любов към себе си по начин, който преминава някои граници. Има допустим нарцисизъм, има и недопустим. Допустимият е нещо, което имаме всички, т.е. желание всички други да ни обичат, да ни признават макар и мълчаливо, да се облягаме върху тях сякаш са мълчаливи безгласни обекти, които са необходими, за да направим следващата стъпка в живота. Ако това нещо остане само дотук, другите реално не присъстват в живота ми. Трябва да направя още една стъпка и да видя другите реално като личности, за да им помогна и аз по същия начин. Когато човек остане в първите фази на нарцисизма, където другите са просто сцената, върху която се явява, тогава този човек страда от себелюбие, страда и от болен нарцисизъм и в този случай това се изразява най-вече чрез съденето, чрез осъждането на другите. Не е възможно да намерите човек, който да е, така да го кажа, сигурен за себе си, да е втренчен в себе си, и да не осъжда. Както не е възможно да намерите и човек, който е в покаяние, и да осъжда. Във втория случай, когато е в покаяние, покаянието смалява себелюбието, абсурдното себелюбие. Стоя пред себе си и си казвам виж, паднал си. Това нещо е благотворно, обезсилва целия нарцистичен натиск, който чувствам, обезсилва също така и стреса, който се от поражда прекомерно нарцистично втренчване – себевтренчването винаги поражда тревога, защото трябва да поддържам тази лъжлива картина за моето аз. Обезсилва се стресът, както и това абсурдно чувство за превъзходство, и тъй като аз самият минавам в състояние на по-дълбоко себепознание, започвам да гледам хората с други очи, т.е. започвам да разбирам техните грешки, да се поставям на тяхно място, да проявявам състрадание към тях. При това второ вече нямам нужда да прибягвам до критика, за да поддържам цялата тази нарцистична картина, от която се нуждая с целия й стрес, която ми изглежда като единственото мое прибежище, защото моят хоризонт е крайно тесен и не виждам по-надалеч.

„С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“

Внимавайте, казва Христос, в степента, в която обичате себе си толкова много, и смятате вашето аз за толкова скъпоценно, че да се съгласявате да осъждате и унизявате другия, ще ви съдя точно като това, което си мислите, че сте. Това е страшното, което Христос казва тук. Ще ви съдя като това, което си мислите, че сте. С мярката, която използвате за другите, със същата мярка ще ви съдя. Но не сте това, което си мислите, и въпреки това осъждате. Ще понесете съд на равнището, на което поставяте себе си. Затова този съд ще бъде страшен, защото не сте това, което си мислите, че сте. Осъждането открива моята болест, накратко открива, че имам прекомерно себелюбие, прекомерно себевтренчване, прекомерна липса на себепознание, прекомерно лъжлива представа за себе си, да го кажа просто. Това ни показва осъждането. И когато продължа и постоянно правя това, ще понеса последиците, които са Бог да ме постави там, където си мисля, че съм и естествено веднага ще падна, защото не това е моето естествено място. С други думи, ще понеса последиците от това погрешно отношение, което е погрешно отношение спрямо Бога.

„А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда!“

Вижте колко дълбоко е това от психологическа гледна точка. Откъде Бог знае, че аз имам греда в окото и ми го казва сега, откъде знае, че другият има сламка? Ама именно това е функцията на нарцисизма, на себелюбието – да преувеличавам грешката на другия. Иронично го казва тук. Разбирате ли? Гледаш това, което ти имаш, като сламка; това има предвид, докато то е греда. И виждаш това, което брат ти има, като нещо огромно, докато то реално е сламка и казваш на брата си „Ела да ти извадя гредата“, а всъщност ти имаш греда в окото, но в твоето око ти се струва сламка, а това на другия като греда.

Това поведение спрямо другия е враждебно поведение, да не кажа рушително поведение. Затова в някои светоотечески текстове това е равносилно на убийство. Помня един случай на Света Гора. Бях с други млади хора и отидохме при един известен старец от онази епоха – автор и на много книги – стареца Йосиф Ватопедски. Това стана преди много години. Един човек от групата, не го познавах, възрастен господин, в даден момент започна да говори публично за себе си и каза следното, обръщайки се към стареца, и всички ние го слушахме.

- Геронда, аз водих красив живот, посветих дейността си на Христос, мисионерствах, и с Божията благодат се опазих от всички грехове. Изпитвам нужда да прославя Бога за всичко това. Само едно малко нещо, простете ми, понякога осъждам.

Помня реакцията на стареца, който подскочи на един метър.

- Какво правиш?

- Осъждам.

И тогава старецът му каза рязко:

- Христос по Неговите думи не съди света, „Не дойде да съди, а да спаси света“. Отец не съди света, защото предаде целия съд на Сина, и ти съдиш? Я ми кажи и за мен, както ме гледаш, къде ме виждаш – в рая, в ада? Какво решаваш за мене?

Разбира се, другият пребледня и остана да го гледа ей-така.

Всъщност осъждането е смъртен грях. В Евангелието никой не бива осъден – нито блудници, нито митари, нито прелюбодейци, всички се спасяват. Кои единствено чуват „Горко вам?!“ Тези, които осъждат – книжниците и фарисеите. Христос какво им казва – „Гледайте какво правите, смятате, че сте велики и унизявате другите и казвате ние сме учители! и носите дълги дрехи и постоянно товарите хората.“ Сякаш им казва, че вие, религиозните хора, с това голямо религиозно въображаемо его, сте тези, които имате големия проблем. Кой е проблемът на фарисеите? Помислете малко, защо Христос ги съди толкова силно? – проблемът е, че те са страшно надути и празни и от крайно осъждане един ден ще Го разпнат, защото не понасят светостта и чистотата на Христос. Последната фаза на осъждането е унизяването, накрая е чиста завист. Накрая осъждането създава завист. За да не кажем, че и в началото – поради нарцисизма, който се намесва – съдържа елементи на завист.

Фройд разказва нещо интересно. Състояла се някаква конференция. Един от сътрудниците му бил пълничък и някой друг, както обикновено става, му се подигравал. На първия естествено не му харесало, че му се подиграват.

Фройд обаче му казал:

- Не се безпокой, от завист го прави!

Завижда ти, защото ти си прекарваш добре. За да е слаб другият, той постоянно пази диети, пости, а ти си прекарваш добре! Завижда ти! Другият в същия момент го унизявал, смятал го за незначителен, но и му завиждал.

Затова ви казвам, че завистта е нещо много фино и има много форми. Затова осъждането има много пипала и измерения.

„Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“

Друго, което трябваше да добавим – лицемерието. Осъждането винаги има лицемерие в себе си. Аз не съм като този! Ама как не си като него? Великите подвижници в Патериците виждали другия да върши блудство и казвали: „Не, и аз съм същият!“ Ама, авва, ти никога не си докосвал жена, как така си същият? Същият съм! Защо? – защото познавал духовната борба. Разбирате ли? Имал покаяние. Не забравяйте, че духовните хора са по-чувствителни към малките прегрешения, отколкото ние към големите. Св. Василий Велики казва „И жена не познавам, и девствен не съм.“ Той знаел какво говори. Това е дълбочината на покаянието, на смирението, как един такъв човек да не е човеколюбив с другите? Човеколюбието в този случай е противоположното на осъждането, нали? Човеколюбието означава, че приемам другия, тук е най-големият проблем от всички проблеми, че осъждането забранява приемането на другия. Между нас имаме много голям проблем, защото осъждаме един други, не само нашия съсед, но и нашите баща, майка, съпруга, дете и детето – баща си. Голям звяр е осъждането, защото голям звяр е себелюбието, което стои зад него. Повечето съпрузи имат проблеми, защото зад проблемите, когато се получат тежки проблеми, стои унизяването на другия, осъждането на другия. Отъждествяваш го с един недостатък, който има и го осъждаш завинаги заради този недостатък и казваш това е, няма да излезе оттам, такъв ще е! Нарцистичната травма боли изключително много. Когато отхвърлиш другия, той не може да остане бездеен. Две неща може да стори – или да се обърне напълно към Христос и да се освети, носейки раната върху себе си, или да ти отвърне. По-естествено е второто.

Неприемането на другия е най-лошият симптом на това състояние. Това, че реално не оставям място за другия. В този смисъл Христос прави обратното. Когато някой идва да се изповядва при духовниците, какво очаква? Очаква да не бъде съден от Бога, нали? Очаква Бог да не го отъждестви с неговия грях и падение и да му прости. Духовникът чете опростителната молитва и чувстваш, че от теб падат тонове тежест. Това дело на Бога, това да не те отъждествява с твоето падение и грях, е най-голямото доказателство за Неговата любов към тебе. Не е ли така? Това, че Бог ти дава място да застанеш в Неговия дом, в Неговото семейство, в Неговите членове, и отново си член и никой няма право да ти каже нищо. Ние правим ли същото? „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме“ – страшни думи. Как ще простиш, ако осъждаш постоянно? Или ще осъждаш, или ще простиш, нали? Можеш ли да осъждаш и да прощаваш едновременно? По-скоро е трудно, трябва да се поставиш на мястото на другия, да видиш грешката му, касае се за грешка, гледайки тежкото състояние, в което се намира. Тогава ще видиш, че е нещо много малко, ако го видиш от неговата гледна точка, в смисъл, че той самият не би искал да го направи точно така. И той не е разбрал нещата добре и е търсил разбиране, правейки го, едно е искал, а друго е направил. Така буквално се преобразява картината на света, на човешките отношения, ако откажем да влезем в играта на осъждането.

Логиката на Божията любов

Нарцистичната болка е по-силна – ако удариш юмрук на някой човек, той или ще те удари, или ще се ужаси и ще си тръгне, но ако го похулиш с думи, това е нарцистичната травма; ако наскърбиш картината (имиджа), която той има за себе си, това е най-лошото за него. Казват, че „Езикът кости няма, но кости троши.“ Най-лошите удари могат да дойдат от езика, не от ръцете. Защото минаваш процедурата съд – осъждане – унизяване и накрая другият е труп. Може да убиеш човек с думи, да го умъртвиш. Внезапно да получи инсулт, инфаркт от думите, които е чул. Ставали са много пъти такива неща. От друга страна, любовта, добротата и прегръщането на другия може да изцели другия. Човек може да се изцели от любовта.

Затова казах, че днешният текст говори за един „спорт”, който е много разпространен. Виждате, че осъждането е толкова лесно, защото всички сме в капана на себелюбието. И бидейки такива, това е нашето единствено дихание, както някой диша, така ние осъждаме. Колкото повече нямаш покаяние, толкова повече осъждаш. Били ли сте в състояние на покаяние? Със сигурност. Опитайте да си представите да осъждате в онова състояние. Не можеш никого да осъждаш. Доведи пред себе си един престъпник – ще кажеш: е, и той, клетият, му се е случило нещо, за да направи това. Все нещо ще намериш. Когато Достоевски тръгвал за изгнаничеството, знаете историята, пише, че „Идваха някои жени да ни съпроводят, не ни познаваха, но ни даваха одеяла, хранителни продукти и по един Нов Завет. Този Нов Завет спасил Достоевски, това било единствената книга, която можел да има в каторгата. Той го четял постоянно в течение на 4 години, както и 4 години в периода на задължителна воинска служба, и сега е този велик християнски богослов писател. Той е отец на Църквата от една гледна точка. Тези жени, казва, давайки ни някакви неща, ни казваха: „Не сте виновни вие, обществото е виновно!“ И пише: „Казвам ви, в състоянието, което бях, не бях чувал никога някой да ми казва по-сладки думи. Нито майка ми, когато ме прегръщаше, нито никой нещо по-сладко в този свят.“

Това, че тези жени искали да споделят тежестта на една вина е именно противоположното на осъждането. Това е делото, което животвори, Светият Дух животвори, Бог така постъпва. В момента, в който казваш „Аз съм виновен“ и го казваш съзнателно, Бог по някаква причина ти казва „Добре, не си виновен.“ Това е много велико тайнство, т.е. как Бог прави това. И докато казваш „Не съм виновен!“, по някаква причина всичко и всички са против тебе. Разбирате ли? Това преобръщане е голяма тайна на Божията любов и я живеем в Църквата. В Църквата влизаме като виновни и излизаме като невинни, не защото сме се осветили, внимавайте, а защото ни е очистил Някой, Някой ни е осветил, защото ни гледа като Негови деца, не като роби. Това е величието.

Следователно „Извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си“ означава – покай се, ела в покаянието, стани това, което би трябвало да си. И тогава ще видиш и ще помогнеш и на другия. Велико нещо е да можеш да помогнеш на другия. За да можеш да кажеш една дума на другия и да те чуе, трябва да се поставиш по-долу от него. Какво означава това? – означава да имаш съзнание за твоя проблем. Покайващият се е убедителен. Ако покайващият се ти каже:

- Виж, поправи онова! – веднага ще го направиш, като луд ще го направиш, ще се радваш да го направиш.

Но ако горделивият ти каже:

- Виж, крив си и още по-крив ще станеш!

Ти ще се опълчиш и на него. Затова не можеш да поправиш другите. Докато светците, когато искат да поправят някой, правят това по такъв начин, че буквално човекът се разтърсва, от това нещо, от начина, по който ще ти го кажат. Казвал съм ви, че някога имах много дълга коса, и в даден момент старецът Паисий, след като вече достатъчно се познавахме, искаше да ми каже нещо за това. И какво ми каза? „Виж, ти си духовен човек“ – аз бях 20 годишен. – „Сигурно нямаш нужда от това?“

Това ме порази, веднага отидох да се подстрижа. Той обаче нямаше да ми го каже, ако не се чувстваше по-долу от мене. Тоест оставяше себе си по-долу от мене. Какво съм аз пред мене, ти не знаеш нищо, направил си това, което си направил. Аз, със знанието, което имам – казваше понякога – т.е. ако един светец с живия опит от Бога прави 10 чудеса вместо 100 поради нерадение, стои по-долу пред Бога от този, който всички подтикват да извърши убийства и той вместо 10, прави 3 убийства. Пред Бога вторият стои по-горе. Това е странна логика. Това е логиката на Божията любов. Затова не можем да съдим другия, ние виждаме убийството, но не виждаме какво е станало преди убийството. Не е лесно да съдиш. Не трябва да съдим, защото реално осъждането е нарцисизъм, унизяване на другия, липса на покаяние.

Покайващият се ще каже това, което каза старец Паисий, и ще постигне това, което иска. Ще поправи и другия. Защото е съкрушен и смирен, и когато е смирен, може да обича, да обича другия с условията на другия, а не с неговите. С условията на обичания. Думата обичам е една изопачена дума. Обичам, но какво означава обичам? Обичам с моите условия? Или с твоите, където ти си ми враг? Защото другият е мой враг, ако не ми угажда, всички са ми врагове! (Така мислим) Не е ли така? Ако се противи на това, което искаме. Този, който не ни угажда, как ще го обикнеш? Бог обаче прави именно това, това е новото, което реално носи покой на човека.

„Не давайте светинята на псетата, и не хвърляйте бисера си пред свините, за да го не стъпчат с краката си и, като се обърнат, да ви разкъсат“

Кога човек прави това? Според мене има връзка и с казаното по-горе. Когато нямаш реална връзка с другия, не гледаш как е той. Ако единственото, което желаеш да правиш, е нарцистично завоевание над другите, ще поискаш да ги впечатлиш. Затова всичко, което е свято и красиво, ще го хвърлиш пред тях и понеже те не разбират, защото първо, ти не ги обичаш, и второ, нямат никакво разположение да те обикнат, ще се обърнат срещу теб. Не е ли така? Нямаш съзнание за другия. И това е резултат от осъждането.

И понеже ни доведе в пълно отчаяние с това, което казва, вижте как в Светия Дух идва и утехата, както и едно увещание как да придобием това, което нямаме.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори;
защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.“

Нека внимаваме в тези обещания на Бога. Когато ти казва искайте, и ще ви се даде, това означава, че можеш да поискаш това, което ти липсва, и ще ти се даде. Така просто. Може и да не стане веднага, защото понякога искаш неща, които не са от твоя полза, или не са ти от полза така, както ти ги искаш. Във всеки случай тук има едно обещание.

Има един случай със св. Силуан Атонски, който старецът Софроний разказва. Св. Силуан видял няколко пъти Христос. Един път, молейки се с голяма болка, в труден период за човечеството, стигнал до там да се изтощи, да се огъне и помислил, че Бог не чува и човечеството ще се погуби. В онзи момент видял живия Христос, Който му казва:

- Ти ли се разпна за тях, или Аз?

Той онемял. Светците имат такива преживявания. И Христос му казал следното:

- И едното „Господи помилуй”, което казва всеки един от тези, ще бъде чуто!

И в светеца веднага се породило недоумение – тогава ние какво правим тук толкова време, които се покайваме, за какво са нужни тези неща!?

Това е „животът в изобилие“, както казва Христос – „за да имат живот, и живот в изобилие“. Живот е „Господи помилуй” на мнозината. Изобилието е това, което правят светците и получават велики дарби. Съществува и „изобилието”. Св. ап. Павел казва – ако искаш да се ожениш, ожени се, не съгрешаваш. Дъщерята ти, ако мислиш, че е добре да се ожени, ожени я, не съгрешава. Умрял е мъжът ти? Омъжи се отново, не съгрешаваш. И по-надолу казва: вижте обаче, времето е късо. Имаме пред нас нещо удивително, ще се посветим ли на него? По-добре да сте като мене. На друго място казва: не мога ли и аз да имам жена? Но защо го правя? Правя го заради „живота в изобилие”. Монашеството какво е? Защо монахът да прави тези неща? Нима му липсват качества да прави нещо друго? Не, разбира се, в никакъв случай. Това е „животът в изобилие”, където вътрешно гориш и търчиш като луд и не спираш. Намерил си нещо, което е много значимо, един бисер, където отиваш и купуваш нивата и започваш да копаеш. И продаваш това, което имаш и хвърляш дрехите си, за да влезеш във водата, за да намериш това, което е на дъното – но ако носиш много дрехи, е трудно. Не е толкова лесно.

Не съществува прошение към Бога, което да не бъде изпълнено по един или друг начин, защото в момента, в който искаш нещо, Бог веднага те пита тайнствено – защо искаш това, което искаш? И в съответствие с това как ще отговориш на този въпрос, го получаваш и в аналогична форма.

Зад всяко нещо, което искаме, Бог търси целта, казва св. Максим Изповедник. Коя цел? Ако тази цел е богоугодна, веднага го получаваш, както и ако е въз основа на нуждата, ако имаш абсолютна нужда – не сварваш много пъти да го поискаш, т.е. понякога още преди да го поискаш, и то идва. Молиш за него и вече е станало. Ако е с богоугодна цел – ако е за любовта към другия, за истината, за добродетелта, за тази Христова светлина, това ще го получиш веднага. Ако не е за тези неща и настояваш и искаш постоянно, пак ще вземеш нещо, само дето това, което ще вземеш, може да не ти харесва толкова.

Имам един приятел, който в даден момент искаше на всяка цена да се ожени. Тогава беше в казармата и каза на Бога:

- Ако случайно не ми намериш жена така, както аз я искам, докато свърша казармата, веднага щом свърша казармата, да знаеш, че ще ме гледаш и няма да ме познаеш!

Не говорим така на Бога. Бог му даде една жена – още преди да свърши казармата – тя се появила. Колко се измъчи с нея, колко мъки претегли, един Бог знае и той самият, който ми казваше това. Помня, че тогава му казвах:

- Бре, благословени, не дърпаме Бога за гушата, какво означава ще направя това или онова? Услуга ли правиш на Бога, или Той ти прави добро?

Разбира се, след това получи добрия дар, защото когато – естествено – се разведоха, той се ожени за една изключително добра жена, буквално ангелче. И аз му казах:

- Виж, ако беше изчакал Бог да ти даде подходящата жена, междувременно нямаше да претеглиш толкова години с другата. Нужно ли ти беше това? Не им казвай, че това е станало, за да придобиеш опит.

Както казват всички млади днес. Искат да придобият опит. Виждаш 20-годишни, мои студенти, както един дойде и ми каза:

- В девойката, с която живея – в същия дом, за това говорим – се появи склонност към депресия.

Аз му казах:

- Ти откъде го знаеш, специалист ли  и?

- Не, но. . – и ми каза някакви глупости.

- И защо идваш при мен, какво мога да направя за теб?

- Искам да ми кажете дали да я напусна!

Казах му:

- Коя поред е след предишните, за да зная?

- Шеста!

Шестата я оставяш ей така, седмата дори не я оставяш, тя сама си е тръгнала. Разбирате ли? И младите казват да придобият опит, какъв опит? За джунгла става въпрос. За взаимно нараняване, нарцисизъм. Единият терзае другия и накрая стигат до такова безчувствие, и наричат това нещо свобода и преживяване. Какво преживяване? На вакуума? Да влезем във вакуума, за да имаме опит от вакуума? И ако не излезем от там?

Нима Бог не се грижи за живота ми? Тук е въпросът. Разбирате ли? Всичко това е свързано с явлението, характерно за нашата епоха – нарцисизма, както казах в началото.

През последните 10-20-30 години нарцисизмът се превърна във втора природа, т.е. този лайфстайл, както казват. Младите израстват с това нещо. Имат такава картина за себе си, която няма никаква връзка с реалността, и се измъчват ужасно, когато създават отношения. Измъчват се, не разбират какъв е проблемът, не могат да му намерят края, терзаят се, тръгват да направят нещо правилно, и правят три грешки. Днес младите, както ги виждам, и живея сред млади от сутрин до вечер дълги години и ги слушам постоянно, във всички възможни тонове, са травматизирани особено по отношение на отношенията. Болка, голяма душевна болка, където казваш: бре, детето ми, милост вече! Нещо трябва да стане, тук е нужна помощ. Защото работи този механизъм, който описах. Нарцисизъм, осъждане, отхвърляне. Отхвърляне, осъждане, нарцисизъм. Постоянно. И постоянно нови връзки. Така човек стига до едно състояние, където вече не знае, млад е, и не знае каква стъпка да направи. Има това затруднение да напредва в живота и то се съпровожда от други неща, които са неприятни. Най-лекото от тях е депресията. Има и други по-тежки. Човек се умъртвява вътрешно.

Затова казвам, че Евангелието е откровение, но и ако го видим като ръководство по психология, да кажа и ръководство по антропология, то е всичко най-добро, дори човек да не е повярвал, ако предположим, че е така. Това да следваш този път е всичко най-хубаво и здраво, което можеш да направиш. Стига да знаеш за какво говориш. Защото много пъти днес Евангелието бива изопачавано. Ако поемеш по този път, той е най-здравият и плодотворен път – плод във връзката е да видиш другият да изгрява както си е, както и той да ти позволи да направиш същото; да му дадеш твоето аз и той на теб, да му дадеш място и той на теб. Ако не направим това, ще прекараме живота си в болка и другите постоянно ще ни отмъщават, както и ние ще им отмъщаваме…

превод: К. Константинов

Близки теми:

Христос не е небесен жандарм Не съдете за да не бъдете съдени Добрите помисли носят духовно здраве Нашето живелище е на небесата Алчния монах

Тогава книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставиха насред,
рекоха Му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство;
а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш?
Казваха това, за да Го изкушават, та да имат с какво да Го обвиняват. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание.
А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.
И пак се наведе надолу и пишеше по земята.
А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.
Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?
Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши” (Йоан 8:3-11)

 Обикновено група проповедници пропускат този текст, не правят проповед върху него, защото смятат, че  нещата в него  са малко преувеличени. Тоест имаме една блудница, която  категорично е такава, знаем това и  слагаме по средата Моисеевия закон, който какво казва, че тя трябва да бъде убита с камъни. Този момент е много деликатен, защото за човека понякога е трудно да разбере защо нещата стават по такъв начин. Христос е Законоучител, това знаят юдеите за Него, един Пророк, Сам Той е казал не дойдох да наруша, а да изпълня закона. След като не си дошъл да нарушиш закона, значи вземи пръв камък и хвърли по нея! Христос обаче се навел надолу и пишел по земята. Знаете ли какво писал по земята? Евангелието не го казва, но в едно апокрифно евангелие пише. Знаете, че има някои апокрифни евангелия, които не са автентични, на св. ап. Филип, на св. ап. Петър, които за Църквата не са истинни, но много пъти съдържат информации, които не съществуват в четирите евангелия. В едно тях се казва какво писал Христос. Наоколо били евреите, фарисеите, а Той пишел името на всеки един от тях  и до него  името на неговата любовница. Както казват отците, старец Порфирий, Христос знаел и писал техните имена. Фарисеите  виждали това и започнали да се ужасяват, защото  се отчаяли и си казвали какво ще правим сега? – ние сме направили това, което сме направили. Той, Който не е правил такива неща- такъв помисъл имали – няма ли да хвърли камък? Христос им отговаря - този, който е без грях, нека пръв хвърли камък! Този, който пръв ще хвърли, обаче се страхува, защото Христос ще напише и неговото име на земята. Разбирате ли? Но законът бил закон. Какъв е изводът след всичко това? Разбира се, той е  мълчаливо изразен, Христос не го казва - че законът съществува, но вие не пазите закона, значи, нужно ви е нещо друго и Аз отсъждам, че ви е нужна не смърт, а благодат. Това е страхотното послание.  Всички вие сте нарушители на закона. Тоест мълчаливо, тези неща се казват без Той да каже нещо, просто казват това, което става. Всички сте потъпкали закона, всички там, следователно тя е един жертвен козел, който сте избрали, за да се освободите от вашите вини и да имате алиби, че аз пазя закона, имам няколко слабости, но  обичам и  пазя закона!

Разбирате ли колко страшно същество е човекът? Колко отвратителен може да стане? Христос им показва, че всички имат проблем със закона. Той не решава да вземе камък да хвърли върху всички, да извика  учениците Си и да им каже: хвърлете камъни върху всички тях, защото те имат същия проблем!, а на всички опрощава и казва обратното – край, никой няма да хвърля камък!  Междувременно другите били  ужасени и естествено не искали  да хвърлят камъни. Христос  останал там, пишейки по земята,  докато всички си тръгнали. Всички си тръгнали, защото този, който оставал, виждал името си на земята. Жената останала сама и Христос я попитал: Осъди ли те някой? Не, Господи! Никой. И Аз те не осъждам! Вижте каква нежност! Това е един от най-разтърсващите изрази в Евангелието. Ако познавахме Христос чрез тези неща, никога нямаше да Го оставим, но ние не Го познаваме. Ние и Него съумяваме да  превърнем в  небесен жандарм, докато никога не е бил такъв. И Аз те не осъждам! Защо не я осъжда? Законът е категоричен, тя изобщо не казва не съм виновна!, а си признава. Тя добре знае, че е виновна, че наказанието за това е убиване с камъни, но не възразява и не казва: нищо не съм направила! Напротив. Тя признава, че го е направила. И чува тези Христови думи. Защо?

Именно защото дойдох не за да съдя, а за да спася света. Това, че Христос не ни съди на този етап е разтърсващо, Той не упражнява власт, а само служи. Ти съгрешаваш, отиваш при свещеника, той ти чете опростителна молитва и край! Вече не биваш съден. Ти обаче трябва да отидеш при Христос, за да стане това нещо. И Христос чрез  Своите приемници, епископите и свещениците ти казва  И Аз не те осъждам. Христос също казва: На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. Колко страшна власт дава на Свещенството, не на хората. Той приел нейното състояние и признание като изповед. Той приема това нейно мълчание като изповед, прочита й опростителната молитва и казва И Аз те не осъждам, върви и недей вече греши! Внимавай! Това, което направи, е грях! Но в онзи момент всичко е изтрито, но внимавай занапред! Не греши спрямо тази любов, която ти прости! Тя ти прощава без абсолютно нищо от твоя страна. Представете си какво страшно преживяване  на Божията любов имала тази жена, защото, когато Христос й казал и Аз те не осъждам, Светият Дух действал в онзи миг и я очистил. Христос нищо не прави Сам, а Светият Дух постоянно Го подкрепя и така Той й дал опрощение. Тоест  в онзи миг тя преживяла тази страшна свобода, както и страшна благодарност и от този момент вече има много сериозни причини да Му благодари. Тя се удивила, именно защото срещнала Бога.

Този, който съгрешава, може да отиде при духовника, но трябва да отива, не за да бъде оправдан, горко му, ако отива с тази цел, а да каже: Съгреших! и тогава прошката идва като дар. Вижте друга картина от кн. Битие: Адам казал на Бога: жената, която Ти ми даде!  Тоест Ти си виновен, че ми даде такава „щура” жена. Ти! Жената не казва същото, а казва змията ме измами! И в онзи миг Бог казва  Адам и Ева вън! Не съществува предпоставка за изповед. Ако бяха казали – съгрешихме!, тогава нещата щяха да бъдат по различен начин. Падението на Адам не било в това, че  ял от плода, за който отците имат различни тълкувания какво точно представлявал, но извършеното от Адам  чисто духовен грях и  в онзи миг не съществували предпоставки за прошка. Ако Адам беше казал: Прости ми! Не е виновна жената, нито змията, аз съм виновен. Мене накажи! Аз сгреших. Защото съм глава на жената. Нали? В онзи миг бихме имали прошка и не бихме имали падението. Човешката история щеше да бъде по-различна. Това обаче не  станало. Имаме тази игра - ти си виновен!,  както казва дяволът на Бога – Ти си виновен! Ти си виновен за това, което правя! Ти, че ме направи такъв! И мнозина от нас казваме това на Бога - Ти си виновен! Горко ни, ако казваме на Бога Ти си виновен!, защото след това не съществува възможност Бог да ни помогне. Тоест другите са виновни. Как тогава Бог да действа и  да помогне? . . .

Да знаете, че този, който прави някакъв грях или зло, но го скрива и оправдава, този човек е нещастен. Той тръгва да прави това, което иска, но не е щастлив. Вземете например Хитлер, Сталин или Саддам Хюсеин, който постоянно вървял с пистолет и този, който не бил съгласен с него, го разстрелвал на място. Това е  безумно. Той се радвал на властта за  известно време, но какво оставил след себе си? Какво ще остави след себе си? Какво ще казват за него? Нищо не може да го оправдае – дори това, че американците отишли там. Кой да оправдае Хитлер? Мусолини? Чаушеско?  Кой? И между нас, вземете хора, които познавате, които са направили нещо престъпно, кой да ги оправдае? Никой! Всички ги хулят, проклинат и това  проклятие е бреме за душата им там, където се намира! Разбирате ли? Веднъж отидохме старец Паисий, имаше млади хора, някой от тях каза: геронда, злото властва! Навсякъде има зло и неравенство! Старецът слушаше, наскърби се от всичко това и накрая каза: Бре, и разбойниците  дават на най-добрия и честния да държи откраднатите пари!  Крадците дават парите на най-добрия в бандата, за да не ги открадне. Тоест  честността и добродетелта има стойност и тя не се губи, където и да се намираме. В това състояние Бог винаги дава благодат, добродетел и награда в този живот с някоя малка добрина, което ще направим. Съответно ще получим отплата и за злото, което вършим. Това са духовни закони. И ако човек не получи заслуженото за злото, което е извършил, геронда?  - попитахме старец Паисий друг път, който отговори, че на този човек, както при дявол, всичко ще му се струпа наведнъж. Ако четете Стария Завет, ще видите, че нито една голяма беда, нещастие или престъпление, причинено от хората, не е останало така (без наказание). Това е духовен закон. Защото Бог така действа –  ти си тръгваш от Него, Той те остава да си тръгнеш, това е адът и наказанието, но не Бог създава ада, а след това другият (дяволът) те поема. Той те чака. Не искаш при Мене? Добре. И идва дяволът.  Бог пак ни държи, но поради нашето произволение ни оставя да си тръгнем. Затова отците казват, че има различни стадии в богооставеността. Едно е възпитанието от Бога, а друго богоставеността. Възпитанието от Бога е нещо, което всички преживяваме, ти напираш да си тръгнеш, Той ти пуска ръката, като оставяш малкото дете за малко, а после пак те хваща. Съществува и богоставеност по икономия, по скриване и по отвръщане. Най-страшна е богооставеността по отвръщане. Там е нужен страшен подвиг и това се дава  при много тежки състояния. Не отвръщай лицето Си от мене! – казва св. пр. Давид.  Тези големи престъпници, които споменахме по-рано, са претърпели именно тази богооставеност. И за тях има спасение, но е изключително трудно да извървят този път, защото са се отдалечили твърде много. Разбира се, след това другият (дяволът) има права върху човека, защото, ако той не се изповяда 10, 20, 30 години, след това дяволът придобива права. Много пъти виждаме това в хората, които привикват към злото и не могат да се освободят. Това са окови, навик. Да го кажа по друг начин  –имаш светлина, но се отдалечаваш от нея и оставаш в мрака. Това е духовен закон, Бог е неизменен, безстрастен и свободен и  затова иска и ти да си свободен. Той изобщо не насилва твоята свобода. Ти се приближаваш до Него, чувстваш всички благодеяния на любовта и светлината, но в даден момент се отдалечаваш от Него и настъпват трудности, мрак, изкушения, мъки. Или стоиш на средно разстояние, както правят повечето хора. Един отец дава следният пример – Светият Дух е като въздуха, който влиза в една стая, но когато в нея сложиш някакъв материал, например вода, тя  постепенно изтласква въздуха. Такъв е законът. Законът на свободата,  казва св. Марк Подвижник, т.е. не Бог, а ти сам решаваш.

Накрая нека ви разкажа един виц: в едно село един човек ходел пред иконата на св. Георги и палил две свещи на различни места. Веднъж свещеникът се доближил и го попитал:

-  Бре, защо палиш две свещи?

-  Паля едната за светеца, а другата за дявола, който е под светеца!

-  Добре, защо палиш втората за дявола?

-  Е, знам ли, да не падна някой път в ръцете му!

Превод от гръцки: Константин Константинов

източник: http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=257:2014-03-23-19-03-54&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Настояването другите да станат добри е самоизтъкване Съдене – осъждане – унизяване Малцина ли са тези, които се спасяват? Кой е човекът? Кризата на благодарността

Гордостта се смята за корен на всяко зло, за корен на всеки грях. Днес ще говорим за гордостта, надменността или самомнението. В противоположност на смирението, което е пътят за получаване на благодатта; начинът, по който вкусваме Божиите блага, надменността и гордостта са начините, по които губим тази връзка с Бога и началото на разпада на човека.

Проявленията на гордостта са основно две. Едното се отнася към хората, към ближния, където човек е надменен спрямо брата си, а при другото гордостта се отправя към Бога, където човек иска да заеме мястото на Бога, като се автономизира и самообожествява.

Нека видим как всичко това се случва на практика в нашето всекидневие, защото много наши реакции, които смятаме за естествени и за които си мислим, че се случват без да ги осъзнаем и нищо не означават, всъщност са показателни за нашето истинско положение.

Първата форма на гордостта, както казахме, се отнася към убеждението, че си по-висш от другите или най-малкото равен сред равни, както и към търсенето на превъзходство.

Ето нещо много просто, но и много силно. Нашата склонност да се чувстваме по-висши от другия или най-малко равни, но и това последното крие в себе си нагласа към превъзходство. Идва някой и ти казва: не се разбирам добре с мъжа си, с жена си, с приятеля си! – и оставаме в конкретиката на конфликтната случка, без да стигнем до причината и корена – там, където се е зародила вътрешна конкуренция и където човекът е поискал да се почувства по-горе от другия.

Това говори за комплекс. Когато често се измъчваме от помисли, изпитваме смут в себе си, независимо дали помисълът ми казва, че някой ме е онеправдал, че ме е обидил, или не ме е разбрал, или се прави на по-умен, или изглежда по-добър от мене – и започваме да чувстваме конкуренция, ревност или конфликт. В основата на този проблем е нашата агония да бъдем по-добри от другите, по-горе или поне те да не са нещо по-добро от нас, нещо по-силно от нас. Нещо много просто, което не осъзнаваме. Оставаме само в случката или в спора, който се е получил, но не навлизаме по-навътре, за да видим защо съществува този вътрешен конфликт, откъде тръгва, какво е моето разположение към него.

Издигайки себе си, горделивият понизява ближния си.

Когато в една връзка или в един разговор се получи несъгласие, може да се стигне до изостряне на отношенията. Защо се получава така? Защото другият не ни разбира? Или защото е толкова глупав, че не разбира това, което искаме да му кажем? Или съществува нещо друго? Защо, когато стигнем до несъгласие, се получава острота? Защото всеки налага собствената идея за себе си и не иска неговото “аз” да остане по-долу. Той иска неговата идея да доминира, иска насила да каже на другия: “Така е!” - не защото му пука за самата идея, а защото не може да приеме да бъде губещ в разговора, в общуването, във връзката.

…Гледа го отвисоко, презира го и стига дотам да го унизява сякаш не съществува; опитва се да го унищожи до степен, че да чувства, че вече е спечелил, че е победител.

Това се преодолява, само ако съществува разположение към любов, а дали любовта е истинска и разположението – чисто се разбира от това колко лесно преодоляваме нагласата да сразим другия, да покажем, че го превъзхождаме, т.е. да не искаме да убедим на всяка цена другия, да не очакваме той да се отъждестви задължително с нашето мнение. Ако нямаме тази нагласа, ние не сме свободни, защото сме роби на нуждата другият да се отъждестви с нашата идея, с нашето мнение, с нашата теория. Ако нямаме тази нужда, сме свободни.

Искаме да се отличаваме. Търсим утвърждение, търсим доминиране. Трудно се отъждествяваме със състоянието на другия. Тоест ние се опитваме да покажем, че се различаваме от другия, че не се отъждествяваме с него и така отделяме себе си, смятаме се за нещо велико и по никакъв начин не искаме да се съгласим, че сме нещо сходно с другия. Човек чувства нужда да се сравнява от гордост; да прави градации преди да се изкаже за своето превъзходство в една или друга сфера и особено над тези, за които си въобразява, че е по-висш. Тази нагласа към градации – кой е пръв и кой е втори, кой е по-горе и кой е по-долу – се поражда именно поради склонността към гордост и самомнение.

Гордостта е общо понятие, но когато се конкретизира в практическите си проявления, които ни засягат лично, започваме да се дразним и спираме да виждаме какво става с нас. Лесно можем да описваме събития, трудно обаче можем да преценим себе си чрез събитията и да видим кои са реалните причини и какво наистина се случва в нас, когато реагираме по определен начин. Напълно наивно е някой да каже, че това се случва, защото “така ми дойде”, “не го разбрах”, “не го исках”, “не мислех така”, “ти така го виждаш”. Независимо дали го виждаш или не, нищо в нашето поведение не работи автоматично или случайно. Страстта, надменността, гордостта е станала едно с нас до степен, че ставаме безумни в поведението си; не разбираме своето заболяване, не разбираме своя проблем.

Проблемите, които се появяват и са показателни за нашето състояние в дадена връзка, съпружество и брак, са голямо благословение. Човек не може да преодолее трудностите, защото смята, че връзката съществува, за да си прекарва добре, за да се нагоди, а не за да се развива, не за да работи върху себе си. Той не разглежда връзката като път към светостта и това е елемент от секуларизацията на нашия живот. Човек си представя връзката като път не към святост, а към щастие и наслада, тоест едно безумно преспиване, да си прекарвам живота добре и приятно.

За една връзка и едно съпружество затруднението е голямо благословение, защото се изпитва качеството на любовта, която се изразява чрез всекидневното търпение. Обикновено проявяваме търпение и гледаме положително нещата, когато обичаме, когато сме разположени да обикнем другия. Ако обичаме себе си, ако обичаме своята фантазия, ако обичаме плодовете на своето въображение и мечти, не бихме разбрали смисъла на търпението; често не издържаме и чувстваме, че сме се провалили, защото сме си представяли живота по един начин, а той се е оказал нещо друго. По един начин си представяме нашия другар, а той/тя се е оказал нещо друго. Кое обаче е важното? Да си прекарваме добре или да се осветим? Да си прекарваме добре е нещо, което отминава, а да се осветим е нещо вечно. Да се осветя означава да намеря Бога, да намеря смисъла, истината, светлината. Да си прекарам добре е просто една функция на – как се казва? – на ендорфините. Това са различни неща.

Страстите са като плетиво. Ако се разплете една бримка, се разплита цялото плетиво. Започваш от гордостта, нямаш търпение, завиждаш, влизаш в конфликти, имаш подозрения – и завършваш в осъждането, което води до загуба на благодатта, до падения, до грехове. Осъждането ще доведе до хулни помисли. Всичко това е поредица, в която, ако в началото не стъпиш върху правилна основа, не изясниш нещата в тебе, накрая настъпва объркване, помрачаване, безразсъдство – не знаем какво става с нас и живеем просто наслуки, както дойде. Затова се казва, че човек стига до осъждане на ближния и дори до систематична критика на начина и мислене на живота му. Осъждането не е само да кажа: “Kолко е лукав този човек!”, а систематично да съдя начина на мислене и живот на другия. И защо идва това? Защото го обичам? Защото ме кара да се замисля? Защото ме занимава? Защото в негово лице виждам собствените си страсти и мисля, че ги прогонвам, обвинявайки го. Един прост пример.

Майка и баща, водили блуден живот на млади години, се чувстват виновни и подхождат много моралистично към децата си. Те налагат собствените си проекции върху децата и стават изключително строги, защото в лицето на своите деца вероятно виждат своето “аз”, което не им харесва и по този начин искат да го заличат – като бъдат деспотични. Човекът, който има просто устроен живот, е обикновено и по-снизходителен.

Вторият случай на гордост е по отношение на Бога. Това е нагласата към самообжествяване.

Какво казвам на Бога? “Не си ми нужен! Самичък ще стана бог. Сам ще устроя живота си; аз ще контролирам живота си, какво само идваш и ми се бъркаш? Ти съществуваш само за да ме възнаграждаваш – когато видиш колко съм важен!”

Автономизирането е същността на греха. Мнозина питат: какво е грехът, отче? Това или онова? Грехът означава да се автономизирам от Бога, да стана бог за самия себе си, аз да командвам живота си. “Нямам нужда от Теб, Боже мой!” Автономност, самодостатъчност – това направил и Адам, който поискал да стане бог без Бога.

Втората форма на гордостта се състои в самообожествяването, в претенцията за абсолютна автономност, както това впоследствие става и във взаимоотношенията ни.

Тези двете са взаимно свързани. Когато искам да бъда автономен и независим от другия и не мога да свържа живота си с него, това означава мощна форма на необщителност, на истинска антисоциалност, защото като поведение някой може да бъде изключително социален, но всъщност да се е отделил от другия. Моят живот и твоят живот. Ако можем да съществуваме заедно без единият да затруднява другия, тогава сме заедно. Това е форма на автономизиране в нашите взаимоотношения.

Когато човек търси Божията благодат, той трудно приема реално, че всичко е по Божията благодат. И казваме: трябва да направим нещо! Изключено е да се спасим даром!

Скандално е да повярваш, че Бог те спасява даром. “Даром е за бедните! Пък аз не съм много беден, все нещо имам!” Ако не приемеш, че си беден и че Бог даром те спасява, не можеш да се спасиш. Какво да правя аз? Ще приема дара.

Св. Йоан Касиян така обяснява греха, падението на Луцифер – той повярвал, че получавал блясъка на мъдростта и красотата на добродетелите, с които Божията благодат го украсила, от мощта на своята собствена природа, а не от Божията щедрост.

Много е важно да разясним – вярваме ли в действителност, че ако се изправим на нозете си, това ще бъде от Божията благодат? Теоретично – да, на практика – не. Ако вярвам теоретично и практически, че нещо идва от Бога и е дар, не бих осъждал някого, който го няма. Защото аз не направих нещо, не придобих нещо, просто приех дара. Следователно, защо да обвинявам другия? В момента, в който обвиня другия, това означава, че и аз съм направил нещо, но не вярвам в Божията благодат.

Всъщност осъждането е неверие спрямо Божията благодат. Вярвам, че аз съм бог, защото, както аз се спасих със собствените си сили, така и и ти си длъжен, и ако не успееш, те обвинявам. Но ако вярвам че не аз… тоест, ако сведа глава и кажа, че Бог ме спасява, Божията благодат ме спасява, какво да кажа за другия? Ще искам и той да се събуди и да разбере това; да се радва и да се остави на Божията благодат.

С други думи, духовно подвизаващият се открива като високоумен, когато представя добродетелите си като израз и последица от собственото си достойнство, докато неговите дарования произлизат просто от участието в божествените съвършенства и са дар от Светия Дух.

Ако приемем това и го осъзнаем не само на теория, но и в опита, придобиваме друг етос. Защо? Ако реално повярваме, че сме носители на Божествената любов, тоест на Божията милост; че каквото и да имаме, е по Божията милост; ако сме изумени от своето безумие, от своя грях, от своята неблагодарност и едновременно с това, докато сме такива, Бог ни изумява – приема ни, признава ни и ни прощава – и осъзнаем дълбоко всичко това, нашите клетки и дихание могат само да свидетелстват за усещането за Божията любов. Тогава вече няма да сме нито снизходителни, нито строги, а ще излъчваме сами тази надежда, която извира от Божията любов. Напротив, човек, който си пада по аскезата, по закона, който прави всичко възможно, за да почувства, че е успял, ще видите, че от него ще излиза жестокосърдие – той не е свободен, не е гъвкав, той наблюдава всичко с агония, с тревога.

Той се пита: Ах, какво ще стане? Къде е лексотанът? Да ме отпусне малко…

От това, което човек изкарва на повърхността, се вижда неговото духовно състояние. Не говорим за дух на слободия и узаконяване на злото, а за нещо различно. Човекът, който вкусва Божията благодат, изразява надежда. Дава ти друга утеха; утеха, която казва: “Зная си хала, но мога да живея, мога да се надявам, мога да спя!”

В момента, в който ще се направя на високоумен и повярвам, че дарът, който имам, е от мене, автоматически го губя. Колкото и да се опитвам да избягам от това, не мога да избягам – в момента, в който казвам: “Нищо нямам, нищо не струвам и всичко е от Бога”, Бог наистина ми го дава. Но само да вдигна глава и да кажа: “О-о-о, как успях! Колко съм добър!” - и съм го загубил – и губиш след това свободата си, губиш светлината, помрачаваш се и това те кара да ставаш раздразнителен, нервен, да се занимаваш със законите, с бройката; започваш да оценяваш нещата с една автономна, индивидуална критика и да слагаш табели: единият е такъв, другият е онакъв! Единият малко се поправи, другият малко се отклони!

Кой те е поставил да казваш тези неща? Липсата на живот. Вътрешното умъртвяване. Загубата на онази сладост, която Божията благодат ти дава и те услажда. Където знаеш, че само да се откъснеш, и губиш всичко. Където също знаеш, че само да се снижиш, и се наслаждаваш на всичко. Това са духовните закони и нещата са много прости. Това става и в нашето ежедневие, в живота ни.

Св. Максим Изповедник споменава, че горделивият настоява да отдава постиженията и успехите на собствените си сили, вместо да ги свързва с Бога. От друга страна, след конкретни действия горделивият стига до самообожествяване, себеизтъкване като малък бог и до завземането на мястото на единствения истински Бог, Който е абсолютната истина.

В православната духовност (не както ние я живеем, или по-скоро както я изопачаваме), доближаваме Бога чрез Неговата благодат – в степента, в която човек се принизява, опразва себе си, съкрушава се. Това е науката на православната духовност и никоя друга: да намерим начина, по който истински ще се съкрушим, ще се смирим. В мярата, в която човек се принизява, опразва себе си от своите идеи, от своята фантазия, от своята аскеза и добродетел, в същата степен се изпълва от Божията благодат, от Божието просветление. Това е напълно противоположно от предлаганото от философската система, която казва – да вършиш тази аскеза, да се самоусъвършенстваш, да се развиеш, да контролираш своите инстинкти, желания, за да можеш след това автоматично да се изкачиш на друго ниво. Какво значи “автоматично”? Бог машина ли е или Личност? И доколкото Бог не е машина, а Личност, това, което те спасява, е връзката. Трябва обаче да намериш пътя, по който да създадеш връзка. Смирението означава да създадеш връзка с Бога, но не автоматично, или принудително – като машина, на която задаваме програмата и тя се развива. Едно такова просветление има като свое съдържание човешката сила, тоест гордостта – и светлината, която виждам, не е божествена светлина, а от друг дух, от друго преживяване.

Просветлението за мене е лицето на Христос, а не харизмите, които Той ще ми даде. Не ме интересува дали Бог ще ми даде дар на прозорливост, не ме интересува Бог дали ще ми даде преживявания, не ме интересува Бог дали ще ми даде чудодейна благодат; интересува ме Самият Христос! И толкова много ме интересува, че и в ада ще отида за Него. Какво означава тази мярка, която отците дават и която е толкова скандализираща? Те казват: и в ада да съм, достатъчно ми е да съм с Тебе! Нашият рай е Христос. И както при всяка връзка е нужно смирение, за да се опази, тоест да дам пространство на другия, така става и при Бога.

Напротив, ако създавам един безличен бог, машина, която се покорява на моето съвършенство и която държа в ръцете си – например сега искам еди-коя си харизма и тя ми и я дава; искам просветление и го получавам – това не е просветление от Бога, а демонизиране. Православният, който живее тази духовност (която означава неговото съкрушение, за да може да види Бога), целият е една прегръдка. Онзи другият те гледа с усмивка и любов, но това е любов, която те коли, като ти казва: какво боклуче си ти! Усмихвам ти се, малко боклуче! Търпя те и тебе, някога и ти ще се събудиш и ще видиш нашия духовен елит!

Затова виждаш, че тези, които развиват своите философски системи, или както там се наричат, са 10-20 просветлени в света. В Църквата пък всички сме образно казано цигани, но всички сме съпричастни. В Църквата се предполага не някакво интелектуално или умствено себеусъвършенстване; там отива съкрушеният човек, който иска Христос, който не знае нищо, който е погинал. Същността на нашето спасение е в даден момент да разберем, че сме погинали. Другият води борба да покаже, че е важен; православният води борба, за да покаже, че е погинал – това е разликата. Следователно, Църквата дава изключителна сладост, защото в нея са всички безумни и последните цигани на света. Там се извършва св. Литургия и всичко се освещава. Съответно всички онези изрядни и нагласени с духовна вратовръзка, с аскетически постижения, със „страхотни” преживявания хора – всички те са толкова съвършени, че нямат нужда от Христос да ги спасява, нямат нужда от Светата Литургия, нямат нужда от св. Причастие; нужно им е само да се изкачат на сцената, а ние да им ръкопляскаме; да ни опишат преживяването си, а ние да се трогваме. Това не е връзка.

Знаете ли, изключително грозно е, че дори в Църквата се създават различни клики – на просветлени и непросветлени, на значими и незначителни. Това усещане, че съм нещо изключително, че аз напреднах, ние сме напреднали, а другите са изостанали, е форма на гордост, която се крепи върху духовността. Тоест усещането, че съм нещо особено, нещо изключително, от която позиция гледам на другия със снизходителност и казвам:

- Е, той не знае много неща! Лека-полека ще разбере. Има време! Нека мине през това!

Това е вид духовен фашизъм. Не разбираме, че духовните неща са толкова непредвидими. Казваш една дума и всичко се срива. Отците казват, че когато някой има гордост, той не бива изкушаван от никакво изкушение, защото вече е претърпял голямата катастрофа. Може да имаш всички добродетели, но ако имаш гордост, всички рухват. Нищо да нямаш, съкрушение имаш ли, имаш всичко. Затова и всички добродетели да придобиеш, наведнъж можеш да ги загубиш. С един помисъл само, който ще ни закове. С увереността, че сме нещо.

Ако съществуват кавги в отношенията и живота ни, това е, защото съществува скрит егоизъм, където “аз зная, а ти не знаеш, аз съм нещо по-добро от тебе и в даден момент ще го разбереш, ала как да го разбереш, като си такава опака жена?” С такава гордост се култивират състояния, които довеждат до отделяне от другия, до реално отделяне.

Ние се съпротивляваме на всичко, което атакува нашата самооценка. И защо реагираме, когато ни съдят? Защо се гневим? Защото ни разбиват представи, която имаме в ума и сърцето. Ние сме си създали идеите, живота, имиджа – и идваш ти сега и ни атакуваш? И ако си строил това години наред, как внезапно да го сринеш? Идва другият и срива всичко, а ние питаме:

- Кой е тоя?

Създали сме някакъв имидж и когато някой дойде и атакува идеята за този имидж, тоест за нашето превъзходство, веднага реагираме, съмняваме се, искаме да предпазим този имидж, ставаме настъпателни и отмъстителни и казваме: виж го как говори! Започваме да изкарваме всичко, каквото имаме в себе си – лъжливо и истинно. Дотогава сме били добри, любезни, кротки, цивилизовани и нищо не сме казвали. Един цивилизован човек не съди, не порицава, не обвинява – поне така се предполага. Но само да бъде засегнат този имидж, който си е създал, виждаш един нецивилизован човек, един варварин. Защо? Имиджът се е сринал.

Когато повярваш, че Божиите дарове са твои, ги губиш. Затова, за да ги задържа, трябва да запазя това съзнание, този етос, че Бог ми ги дава, че са Негов дар. Разбирам, че не са мои, а дар от Бог и това ми дава радост, че Бог се занимава с мене, интересува се от мене, Той е мой Баща, просветлява ме. И ще се опитам да погледна по-нататък от тези два-три дара и да видя колко Бог ме обича и още повече – ще се оставя на Неговата любов, за да напредна още повече. И доколкото получавам тази любов като закваска, губя сила и желание да съдя когото и да е. Не ме интересува кои са зли и кои лоши. Повярвайте, ужасно е, когато някой има силата да казва кои са добри и кои лоши, кои са за ада и кои са спасени; страшно е. Защо? По най-простата причина: човекът, който има следа от Божията любов, иска едно; той не се интересува кой е добър и кой лош; интересува се как всички да се спасят. Толкова е силно желанието му всички да се спасят, тази любов да прегърне всички, че идеята кой е добър и кой лош, кой е от Бога и кой не е, го обижда и дразни. Ако имам силата и уюта да деля хората на “във” и “извън” Църквата, на хора на Бога и хора на дявола, това означава, че не обичам; а не обичам, защото в крайна сметка не съм вкусил любовта; връзката, която съм имал с Бога, е била лъжлива, външна, формална, моя, не е била съществена.

Какво е Божията благодат? Сещам се веднъж, когато бях на Света Гора и питах един старец за Божията благодат – старец Емилиян Симонопетритски – бях в игуменарницата, там имаха генератор, в даден момент беше поникнала трева и нямаше добро осветление. Попитах го аз и той ми каза:

- Ето, когато тревата прекъсне осветлението…

Божията благодат означава просветление, Божия светлина, божествена енергия, това, което ни довежда до общение с Бога, но пречат тревите – нашата гордост, егоизъм, идеята, че ние ще завладеем Бога, че ще Го присвоим – с нашите ръце, с нашите сили, с нашите способности.

Божията благодат е непосредствен опит от Божията любов. Тя е общение с божествените енергии, божествено просветление; тя е лудост, тя те изумява, подлудява те и в нея разбираш, че смъртта не съществува; разбираш, че всичко е живот, че въздухът, който дишаш, не е въздух, а Самият Бог; разбираш, че човекът до тебе – най-съкрушеният – е най-красивият човек. Благодатта променя твоето зрение и чувства – и вече виждаш, че всичко е Христос. Това е състояние, където се радваш на това хората да те обиждат, искаш да се скриеш от всичко и всички и най-хубавият палат за тебе е някоя дупка – и там се чувстваш господар. Това е усещане за Бога. Тогава не претендираш за нищо, искаш само да искат от тебе. Това се дава от Бога, не става с труд; това е енергия от Бога, Когото сме оставили да действа. Изтръгнали сме тревите, всички онези пречки, за да функционира (пр)осветлението. Най-големият проблем и пречка обаче е гордостта, егоизмът, немилостивото сърце; сърцето, в което няма милост, жестокосърдието, осъдителността, вътрешното объркване, помрачаването, безразсъдството.

Резултат от поведението на високомерния е, че спира да уважава ближния като Божий образ.

Как ще разберем дали имаме високоумие и самомнение? Ако не уважаваме ближния като образ на Бога – не само онова, което заслужава уважение, а всеки един като образ на Бога. Ако вземаме на сериозно и уважаваме всеки човек, и най-малкия, и го зачитаме, това означава, че вече се борим със самомнението.

Вместо да се доверява на Божията благодат, човек вярва в собствените си сили. Той абсолютизира своята воля, измества Божията и противопоставя своята воля на Божията.

Моята воля се бори с Божията - искам да нареждам, отказвам да се подчинявам и да се вслушвам в този, в когото трябва.

Непокорният иска всички да го слушат, да му обръщат внимание, да нарежда, да определя нещата, неговата воля да властва – именно това са проявленията на високомерния човек. Мяра и център за него винаги е неговото “аз”. Той претендира да съди всичко и да знае всичко. Вярва, че е мъдър, иска да бъде оправдан, има претенция да поучава и не понася възражение и прекословие. Това са последиците от факта, че не разпознава Първообраза на своята природа в Христос. Тоест той не разбира, че Христос е Всичко.

Вместо да издигам брата си към Бога, издигам себе си чрез него. Използвам другия, за да се въздигна. Понизявам го, смятайки го просто за средство за своята лична прослава или като огледало, което отразява не Божия, а моя образ.

С други думи, какво е другият за мене? Повод за прослава, начин да спечеля нещо, да се покажа по-силен, да покажа моето превъзходство.

Вместо да чувства другия като ближен в Христос, да го разглежда като брат в Христос, високомерният се опитва да се открои от него и да утвърди личната си уникалност и надмощие.

Тук стигаме до един въпрос, който често ни измъчва: защо някой има повече харизми, а друг по-малко? Представата, което имаме е, че този с многото харизми (дарби) изглежда важен, а другият – незначителен. Първият е в привилегировано положение, а другият в по-неблагоприятно и често съществува конкуренция, завист, напрежение, конфликт. Как можем да видим тези неща в себе си, как да ги преодолеем? Как да се освободим от тези комплекси?

Всеки е уникален; личност, която се различава от другите. Всеки има собствен начин, по който осъществява и проявява Божия образ. В крайна сметка, той е призван да използва и оползотвори своите лични таланти. Всеки има различни харизми. Какво означава различна харизма? Различен начин на осъществяване на логоса на моето битие. Това не означава, че някой е по-добър, а друг по-лош, а различен начин на осъществяване на самия логос на съществуването. Следователно общият логос на съществуване ни води до единство и равенство. Ако не съществува общ логос на съществуване, който превъзхожда светската логика (защото светската логика е може би някой да стане богат), няма  да има равноправие. В това някой да си прекара приятно живота, да има здраве – във всичко това няма равноправие. В общия логос на съществуването обаче, който преодолява времето, във вечния логос, всички сме равни. Просто се различаваме по пътя, който всеки следва – чрез различните харизми, които всеки има. Отвъд общия логос съществува още нещо, а именно, че не сме индивиди, а личности. Какво означава това? Никой не действа сам за собственото си спасение, а сме общност, община, Църква сме, където единият допълва другия. Моята харизма не е за мен, а за всички. Харизмата на другия не е за него, а за всички. Затова тя не служи на някакъв духовен капитализъм, няма никакъв частен духовен акт. В духовният живот харизмите служат на Тялото и такива трябва да бъдат.

И така, какво става – гордостта се покорява, защото моето е на всички и това на другия принадлежи на всички. Връзката е допълваща. Харизмите се допълват. Я да видим при съпрузите: ако някой каже: “Аз имам повече харизми от тебе! Аз върша повече работа от тебе! Аз допринасям повече от тебе!” – тогава не съществува връзка. Докато ако някой мисли така: “Имам повече, за да давам и на тебе, който нямаш”, той служи на единството и това е различно. Разделението съществува, защото отделям себе си от другия и смятам, че нашите продукти са сравними. Колко имаш ти, колко имам аз, я да видя кой има право, кой се уморява повече, кой допринася повече и хиляди такива неща. Всеки има собствена харизма, която или ще служи на неговата индивидуалност, надменност и гордост, или на единството на Тялото – независимо дали това е съпружество, братство, приятелство и изобщо Църквата. Само така могат да се разберат харизмите и така човек избягва гордостта.

Така се разбира Църквата. Не съществува Църква от хиляди изолирани индивиди, където всеки се затваря в своята черупка, има си броеницата; затваря се в себе си и намира някакъв рай. Тук говорим за откриване към Бога, за да грабна Бога за всички, а не за мене. Ако Го грабна за себе си, е свършено. Ако отида сам, Бог ще ми каже:

- Приятелю, не идвам за тебе!

Затова казвам:

- Аз ще направя съглашение и ще доведа всички с мене! Ако не искаш някой от тях, дори мене няма да имаш!

Така е с харизмите, така е и при Бога. Жестоко е, но е реално. Църквата може да покаже снизхождение към всяко нещо, само към едно не може – към този, който заговорничи срещу единството, този, който активира лицеприятието, налагането на едно лице в ущърб на единството. Харизмите се допълват. Бог не ги е дал, за да се гордее някой и да казва: “О, колко съм важен!”, а за да служат на всички, за другите – и ако някой няма, всъщност и той има някаква харизма, и той служи на нещо. Всички са полезни. В човешкото тяло не са важни големите органи. Някакво смущение, което изглежда незначително, може да преобърне целия организъм. С други думи, в едно тяло много харизматичният човек е толкова значим, колкото и малко харизматичният човек. Налице е един и същ многоценен принос и затова не съществува по-висш и по-нисш. Не съществува ревност, надменност, гордост. В същата рамка влизат и мъжът, и жената. Не съществува висш и нисш. Всеки допринася за единството. Кой е по-висш и кой по-нисш? Един е отговорът: взаимно се допълват. Нищо друго. Край. Който казва, че има нещо повече, има проблем и е комплексар. Този, който агонизира да бъде равен, пак е комплексар. Връзката е допълваща се. Както при съпрузите. Всеки е еднакво значим, това има значение, а не какво прави единият или другият; еднакво значими са.

При еклесиологическия подход се преодолява надменността от притежанието на харизмата, като се придава еднаква ценност и на най-великата и най-малката харизма.

Какво ме интересува, ако например имам голяма харизма, а нямам Бога? Ако нямам Христос? В Бога се премахват различията на харизмите, способностите и добродетелите, в рамките на единството на Тялото. Напротив, разликите се изтъкват, когато човек напусне този порядък. Тогава ближният става враг. Това става, когато той напусне единството на Тялото – защото всеки човек служи на себе и това поражда враждебност и конфликт. Когато човек се изолира, той се отделя от ближния и се поражда вражда.

Някой казва:

- Скарах се с жена си!

Скарал си се, защото си загубил единството в сърцето си, а не защото ти е направила нещо. Това са симптомите, че е изчезнало единството от твоето сърце, изолирал си се и си се отдал на помисъла:

- Мале, какво ми направи! Ще й покажа аз!

Ще й „покажеш”, защото тя е нещо извън тебе, чуждо на тебе. Ако спре да бъде нещо чуждо и стане едно с теб в сърцето си, не можеш да й „покажеш”, а ще кажеш: “Разболях се, трябва да се изцеля!”

Човек трябва да има съзнание за единство в сърцето си, където трябва да бъде отпечатан Христовият образ – всеки друг христос, тоест на всеки брат и първо на човека, с който всеки ден живеем. Отпечатано ли е това в сърцето ни? Дали той живее в нас в непрестанно единство? Ако е така, имаме предпоставките да победим своя егоизъм, който поражда специалните способности и специалните харизми. Трябва да уважаваме всеки. Не е нужно всички да са „светила” като нас. И най-малкото да направи човек, ще го уважим, ще видим какво може. Това, което е от значение, е намерението на човека. Не всички са еднакво способни по природа, по характер, по темперамент. Едно е от значение – човек да иска да бъде в единството, в реалната връзка и другият да бъде в нашето сърце.

Превод: Константин Константинов

източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%93%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82/

Близки теми:

Болестта на фарисейството За вътрешното противене Увереност в себе си или самоувереност? Гневлив си, затова няма да видиш Христос Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си

“А Иисус отиде на Елеонската планина. И на заранта пак дойде в храма, и всичкият народ дохождаше при Него. А Той седна и ги поучаваше.
Тогава книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и като я поставиха насред, рекоха Му: Учителю, тая жена биде хваната в самото прелюбодейство; а Моисей ни е заповядал в Закона такива с камъни да убиваме; Ти, прочее, какво казваш?
Казваха това, за да Го изкушават, та да имат с какво да Го обвиняват.
А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях внимание.
А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.
И пак се наведе надолу и пишеше по земята.
А те, като чуха това, и понеже съвестта ги бореше, взеха да се разотиват един след друг, начевайки от по-старите, та до последните; и остана Иисус сам и жената, която стоеше насред.
Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?
Тя отговори: никой, Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши” (Иоан 8:1-11).


Веднъж всеблагият Господ седял пред Иерусалимския храм и насищал гладните души със Своето пресладко учение. Множество народ се било събрало около Него (Иоан 8,2). За вечната радост говорил Господ на народа, за вечната радост на праведниците във вечното отечество на небесата. И народът се наслаждавал на Божествените слова. Като сняг под ярките льчи на слънцето изчезнала горестта на много огорчени души и злобата на много озлоблени сърца.


Кой знае колко дълго би продължило това чудно видение на мира и любовта между небето и земята, ако не се било случило нещо неочаквано. Човеколюбивият Месия никога не се уморявал да поучава народа, а благочестивият народ никога не чувствал умора от слушането на целителната и чудна премъдрост.


Но се случило нещо заплашително, диво и жестоко. То произлязло, както и сега по-често от всякога се случва, от книжниците и фарисеите.


Какво сторили те? Навярно били заловили предводителя на дружина разбойници? Нищо подобно. Те насила довели една нещастна, грешна жена, “уловена в прелюбодейство”; довели я с тържествуващо самохвалство и оглушителни груби възклицания.


След като я поставили пред Христа, закрещели: “Учителю! Тази жена беше уловена в прелюбодейство, а в Закона Моисей ни е заповядал такива да ги убиваме с камъни. Ти какво ще кажеш?” (Иоан 8:5-4; Лев. 20; Втор. 22:22). Ти какво казваш?


Така представили делата на грешницата изобличителите на чужди грехове и специалисти в скриването на своите собствени рани. Изплашеният народ се отдръпнал настрани, като сторил път на своите старейшини. От страх някои побягнали, понеже Господ говорел за живота и радостта, а тези пискливци плачели за убийство.


Би било уместно да запитаме: защо тези старейшини и пазители на Закона сами не убили с камъни жената-грешница? За какво я довели пред Иисуса? Мойсеевият закон им давал право на това (Лев. 20:10). Никой не би възразил. Кой сега, в наши дни, би въстанал, когато се извършва смъртно наказание над някой престъпник? Защо еврейските старейшини привели тази жена-грешница пред Господа? Не за да получат от Него облегчение на наказанието или помилване. В никакъв случай не за това. Довели я, изпълнявайки предварително обмислен адски план, за да уловят Господа в някоя дума, противна на Закона, за да обвинят и Него. С един удар искали да убият два живота – и на престъпната жена и на Христа. “Ти какво ще кажеш?” Защо Го питат, когато Моисеевият закон е ясен?


Евангелистът обяснява техните намерения със следните думи: “Казаха това, изпитвайки Го, за да намерят нещо да Го обвинят” (Иоан 8:6). Не един път слагали те ръце върху Него, за да го умъртвят с камъни, за да го убият, но Той успявал да избегне тяхната злоба. Но сега намерили сгоден случай да осъществят желанието си. И това именно тук, пред Соломоновия храм, в който се пазили скрижалите на Закона в ковчега на завета, именно тук, пред огромното събрание народ (Иоан 8:2). Той, Христос, бил длъжен да се изкаже против Моисеевия закон, и тогава тяхната цел щяла да бъде постигната. Те биха убили с камъни и Христа, и жената-грешница. Дори с по-голямо усърдие биха убили с камъни Него отколкото нея, както после пред Пилат по-усърдно просили за освобождаването на Варава, отколкото на Христа.


Всички присъстващи очаквали да произлезе едно от двете: или Господ по Своето милосърдие да освободи грешницата и с това да наруши Закона, или да потвърди Закона, като каже: “правете, както е писано в Закона”, и с това да наруши Своята заповед за прошка и милосърдие. В първия случай би бил осъден на смърт, а във втория би бил подхвърлен на присмех и издевателства.


Когато изкусителите задали въпроса: “Ти какво казваш?”, настъпила мъртва тишина. Тишина сред събралия се народ. Тишина сред съдиите на грешната жена. Тишина с притаен дъх в душата на жената-грешница. Голяма тишина настъпва в големите циркове, в които укротителите на зверове въвеждат укротените лъвове и тигри и им заповядват по свое желание да изпълняват разни движения, номера и пози. Но пред нас се намира не укротител на зверове, а укротител на хора, обязаност значително по-трудна от първата. Защото твърде често да укротиш подивелите от греха е по-трудно, отколкото да укротиш дивите по природа.


“Ти какво казваш?”, продължавали да настъпват срещу него горящите от злоба, изкривени лица. Тогава Законодателят на нравствеността и човешкото поведение се наклонил към земята, пригладил с длан прахта и “записал с пръст по земята” (Иоан 8:6).


Какво писал Господ в прахта? Евангелистът премълчал това и не го записал. Това било прекалено отвратително и гнусно, за да бъде записано в Книгата на Радостта. Но останало то в Преданието, и било страшно. Господ написал нещо неочаквано и поразително за старейшините, обвинителите на жената-грешница. С пръст по земята откривал Той техните тайни беззакония. Защото тези ловци на чужди грехове били изкусни в скриването на собствените. Но напразно е да скриваш каквото и да било от очите на Всевиждащия.


М(ешулам) похитил църковните драгоценности – написал пръста Господен на земята;
А(шер) извършил прелюбодеяние с жената на своя брат;
Ш(алум) се заклел лъжливо;
Е(лед) ударил своя баща;
А(марих) присвоил имуществото на вдовици;
М(еррари) извършил содомски грях;
И(оел) се поклонил на идолите.


И така поред писал върху пръстта страшният пръст на Праведния Съдия. А тези, за които се отнасяло това, наклонени, четели с неизразим ужас. От страх треперели. Не смеели един другиго да се погледнат в очите. Повече и не помислили за жената-грешница. Мислили само за себе си и за своята смърт, която била написана в пръстта.


Нито един език вече не могъл да се обърне, за да произнесе този неприятен и лукав въпрос: “Ти какво казваш?”. Господ, не казал нищо. Това, което било така кално, заслужавало единствено да бъде написано на калната земя.


Другата причина, поради която Господ писал по земята, е още по-силна и чудесна. Това, което се пише на земята, бързо се изтрива и не остава. Христос не желаел греховете им да бъдат разгласени на всеослушание. Ако би искал това, Той би ги обявил пред целия народ и, след като ги обвини, би ги довел до убиване с камъни съгласно Закона. Но Той, незлобивият Агнец Божий, не помислял за мъст и смърт за тези, които му готвели хиляди смърти, и които желаели смърт за Него повече отколкото вечен живот за себе си. Господ единствено искал да ги изправи, за да мислят за себе си и за своите грехове. Искал да им напомни под бремето на собствените беззакония да не бъдат строги съдии на чуждите престъпления.


Само това желаел Господ. И когато това се изпълнило, пръстта отново била заравнена и написаното изчезнало.


След това великият и наш Господ се изправил и благостно им казал: “Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък” (Иоан 8:7). Това било, както когато някой отнема оръжието на своите врагове, а след това им казва: “Стреляйте”. Неотдавнашните горди съдии на жената-грешница стояли сега обезоръжени, в положение на престъпници пред Съдия, неми и неподвижни. А всеблагият Спасител, като се наклонил надолу, отново записал нещо по земята (Иоан 8: 8).


Какво писал Той сега? Може би други тайни престъпления, та дълго време да не отворят своите затворени уста, или писал, какви трябва да бъдат народните старейшини и вождове. За нас не е задължително да знаем.


Най-важното се заключава в това, че Той със Своето писане по земята постигнал три неща: на първо място, разбил и унищожил бурята, която повдигнали срещу Него еврейските старейшини; второ, разбудил умъртвената им съвест в техните закоравели души – макар и за кратко време; и трето – спасил грешницата от смърт. Това е видно от евангелските слова:


“Те (старейшините), като чуха това и защото съвестта ги бореше, започнаха да се разотиват, започвайки от по-старите до последните; и остана само Иисус и жената, стояща насредата.” (Иоан 8:9).


Площадът пред Соломоновия храм внезапно опустял. На него не останал никой освен тези двамата, които старейшините обрекли на смърт – грешницата и Безгрешният. Жената стояла права, а Той още стоял склонен ниско над земята. Наоколо мъртва тишина.


Внезапно Господ отново се изправил, погледнал около Себе Си и, като не видял никого освен жената, й казал: “Жено! Къде са твоите обвинители? Никой ли не те осъди?”.


Господ знаел, че никой не я е осъдил, но с този въпрос искал да ободри жената, за да може тя по-добре да чуе и разбере, това което ще й каже. Той постъпил като изкусен лекар, който отначало ободрява болния, а след това му дава лекарство. “Никой ли не те осъди?”. Възвърнала се способността на жената да говори, и тя отвърнала: “Никой, Господи!”.


Тези думи произнесло това нещастно създание, което само преди съвсем малко нямало надежда, че въобще някога ще може да каже каквото и да било, създание, което вероятно за първи път в живота усетило повея на истинската радост. Накрая, всеблагият Господ казал на жената: “И Аз не те осъждам; иди си и занапред не греши” (Иоан 8:10-11). Когато вълците се отдръпват от своята жертва, тогава, не ще и дума, и пастирът не пожелава смъртта на своята овца.


Но необходимо е да знаем, че Христовото неосъждане означава много повече, отколкото човешкото неосъждане. Когато хората не те осъждат за твоя грях, това означава, че те не присъждат наказание за греха, но оставят твоя грях с теб и в теб. Когато Бог не осъжда, това означава, че Той прощава твоя грях, извлича го от тебе като гной и прави твоята душа чиста. Затова и Христовите слова: “И Аз не те осъждам” означават това, което и думите: “Прощават ти се греховете”. Върви, дъще, “занапред недей греши”.


Каква неизказана радост! Каква радост от истината, защото Господ открил истината на заблудилите се. Каква радост от правдата, защото Господ сътворил правда. Каква радост от милостта, защото Господ показал милост. Каква радост от живота, защото Господ съхранил живота.


Това е Евангелието Христово, което означава Благовестие. Радостна вест, наука за радостта, това е една страница от Книгата на Радостта.


Превод: Ловчанска Света Митрополия
Източник: Ловчанска епархия

Близки теми:

Настояването другите да станат добри е самоизтъкване Гордостта като вътрешна смърт Христос не е небесен жандарм Такси Беседа На Велики Четвъртък