Не забравяй, че си образ Божий

Октомври 22, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Има една детска приказка Самовлюбеният великан. Определени пъти си мислим, че приказките развиват въображението на детето. Но те не само повлияват децата, а ни дават по един много прост начин велики истини. И най-вече хората, които много ни обикнаха в нашите детски години, разказваха приказките – за да могат да ни поучат не на география, философия или социология, а на живот и това е най-важното.

Самовлюбеният великан. Чувайки заглавието на приказката, казваме каква връзка има това, какво ни засяга един великан? Виждали ли сме някога великан? Така дори заглавието те препраща към едно въображаемо лице. Но ще ми позволите да ви кажа, че великанът не е едно въображаемо състояние и лице, което срещаме в приказките. Защото великанът не е някой друг, а самият човек. Сега ще ми кажете – ама човекът е великан? Ако знаем и осъзнаем как го е създала Божията любов, ако докоснем творческите предначертания на човека, ще осъзнаем, че наистина е великан. Как се вижда това? Човекът е единственото създание, което може да стъпва върху земята и да бъде на небето. И свидетели са светците. Човекът е единственото творение, което може да се намира във времето и да завоюва вечността. Кажете ми, моля ви, всеки човек, който е образ Божии, не е ли великан? Когато стъпва на земята и може да е на небето, когато се намира във времето и става завоевател на вечността? Дори само от това се вижда великанството на човека. Божията любов не е могла да създаде червей, а само един великан, един реален великан. Знаете ли великият философ Диоген някога какво направил? На всички е известен случаят, където посред бял ден взел един фенер, излязъл на пътя и когато му казали: какво търсиш? Той казал – „Търся човека!”. Това означава, че загубихме човека, който Бог създаде. Загубихме го, разбихме го, умъртвихме го, погребахме го, заличихме го. Сигурното е, че загубихме човека. И този велик философ по този прост начин ни дава тази велика истина. Загубихме човека. Църквата идва и ни поучава как постоянно с нашия помисъл, душа и живот да се намираме близо до Христос. Това е молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Христос е нашата родина. Църквата ни научава да казваме Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Това е превъзходно напомняне, което ни показва нашия мрак и грях, от една страна, но и любовта и милостта на Христос, от друга. Това е непрестанно напомняне, да помним Христос, Неговата милост, да не се разочаровам, и да хвърлям в тази милост греха ми, в тази светлина – тъмнината ми. Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Хубаво напомняне.

Филип II, този велик цар не познавал Христос, нито бил ученик на отците, но постоянно напомнял нещо и казвал: „Помни, че си човек!” Както ние казваме постоянно Иисусовата молитва, Филип в неговата мъдрост и опит изричал това. Тоест не забравяй, че си човек. Когато забравя, че съм човек, че съм Божи образ, тогава реално ще повярвам, че съм червей, а не великан. Затова този великан не е непознат за нас, не е митична личност, не е едно „приказно” състояние. Великанът е човекът, за съжаление той забравя своето величие, уникалност, вечност и много пъти неговият крах и грях се намира в това, че става червей. Великанът, това Божие творение, което докосва небето и вечността, със своя начин на живот става червей. Забравя напълно това, което е реално . Разбира се, великият философ Диоген търсил да намери човека, а Филип постоянно казва: не забравяй, че си човек! Аз обаче толкова години и векове далеч от Бога загубих това и сега много пъти търся да намеря един образец. Ама кой може да ми даде образеца, личността, която загубих? Кой? През Страстната Седмица ще чуем един глас, който идва да ни каже много. Гласовете в Евангелието не са случайни. Ще чуем Господ да бъде бичуван, изтерзан, осмиван, да влиза в Преторията и да идва Пилат и – кой е очаквал, че неговият глас ще е толкова поучителен, толкова пророчески. Пилат идва и посочва този осмян, изтерзан, онеправдан, предаден Христос и казва: „Ето Го Човекът!”

Аз съм загубил моето величие, погребал съм моята личност, забравил съм кой реално съм, загубих всичко в момента, в който загубих Бога. Загубих човека, загубих моята ориентация, и идва Пилат и ми посочва отново образеца на човека. Кой е той? Христос. Пилат казва много ценно нещо – Ето Човекът! Търсиш образец? Търсиш да сглобиш лицето, което ти си загубил, което си погребал? Търсиш да намериш чертите на човека? Виж Христос – Той е идеалният образец, в който се побира величието, необятността и висотата на човека. Уникалният образец е Христос. Затова св. Йоан Лествичник казва- Какъв е християнинът? Подражател на Христос, който гледа лицето на Христос, живота на Христос, и подражава на Христос в слово, помисъл и дело, а не повърхностно и външно. С други думи, показва ни как реално можеш да подражаваш на Христос. Когато Му подражаваш, намираш човека, който си загубил, връщаш се отново там, където си бил преди, към твоето първоначално място и висота, ставаш отново великан, защото Бог така те е създал. Искате ли да видите една друга черта на величието в човека?

Това е неговата свобода. Кое друго същество е свободно? Никое същество не е свободно, но виждаш, човекът е истински свободен и това показва, че е великан. Животинчетата имат инстинкти, човекът е свободен. Какво го е освободило, какво му е дало тази неограничена свобода? Божията любов. Така се изразява Божията любов. Стихът на една хубава песен гласи- докато те обичам, те освобождавам. И виждаме един свободен човек. По тази свобода, която човек има, констатираме Божията любов. Където и да докоснем човека, този великан, навсякъде констатираме и усещаме Божия дъх, Божията любов. Човекът е великан, наистина свободен, във времето завоюва небето, стъпва на земята и стига до небето. Тази свобода на човека обаче се ограничава, затова и грехът е ограничение, страстта е затваряне, там се ограничава неограничената свобода на човека. Там се затваря необятният човек, великанът. И внезапно великанът идва и се затваря в една страст и от великан става джудже, за да използваме отново детските приказки. Това е моят крах и това е моят грях. Виждате как се губи свободата ми, това, което показва неограничените измерения, които имам. Висотата, която имам, дълбочината, ширината, която имам. Припомнете си Божието слово, където Бог казва на първосъздадените хора-плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я. Това какво показва? Нима Бог ще ти даде нещо, което не можеш да направляваш? Какво казва? Не само създавайте деца, няма предвид това, а нараствайте в дълбочина, умножете вашата духовност, и с вашата духовна дълбочина, висота и величие завладейте земята. Опитайте се да стигнете навсякъде. Там се вижда Бог какво създал и докъде паднал човекът. Вече не мога да стигна до моя ближен. Стигнал съм дотам да не мога да докосна човека, с който години наред ядем на същата меса, спим в същото легло, живеем в същия дом. И имаме възможността и духовните измерения чрез Божията любов да стигнем и да завладеем всичко. Да завоювам небето и земята. Аз обаче съм затворен и ограничен, грехът ми е загубата на свободата ми, загубих я и когато я губя, се разпада моят мир и радост. Кой човек е изпитал радост сред страстта си? Задоволявам страстта, и каква е тази радост? Както казва народът, неделната радост и понеделнишката тъга, и пак в същите неща и пак се терзая. Защото съм затворен. Какво е духовният живот? Той е единствената революция и обявяване на моята независимост от греха, от страстта. Излизам от тесните граници и ставам великан. Мнозина казват – ама има ли великани? Е, обърни се и хвърли поглед към светците, великаните на вярата, на любовта, на смирението, на мира, на търпението, на молитвата. Великани били светците.


Така констатирам, че духовният живот е обявяване на въстание да разбия това, което ме ограничава, и да се простра и възходя в това, което реално съм, в това, което реално Бог е определил.

Падението означава от великан да станеш джудже. Това е. Падението ще рече от вечен да станеш краткотраен, отричане на твоето величие, висота, вечност, свобода, на самия ти живот, на любовта, която не е нищо друго, осен същността на живота ти. Това е падението. Един писател ни показва какво реално е човекът. „Е, злочестиви човече, можеш да преместиш планини, да правиш чудеса, и ти потъваш в нечистотата, леността и неверието? Бога имаш в теб. Бог носиш, и не го знаеш, научаваш го единствено в часа, в който умираш, но е много късно.”

Носиш Бога в теб, имаш Бога, можеш да преместиш планини, да докоснеш небето, да носиш Бога във всеки твой момент и да го направиш вечност. И ти живееш сред нечистота и с твоето неверие, леност потъваш всекидневно. Същият автор ни показва и нещо друго: дяволът може да влиза само в ада. Не е ли така? Дяволът може да влиза само в ада. Ангелът влиза само в Рая. Човекът влиза където иска. Я помисли какво е човекът?- можеш да влезеш в ада, да направиш всичко ад, можеш и да влезеш в Рая. Има един велик писател, заслужава да го прочетем. Сега гледам лица на млади хора – четете, деца! Едно нещо да знаете – ако сърцето е отворено, литература четеш? История четеш? Поезия четеш? – при Бога ще те отведе. Този автор е дълбоко истинен. Менелаос Лудемис. Чуйте какво казва за човека: „първият вик на човека е ревът, – когато човек се ражда, плаче – оттам нататък човеците или остават човеци и плачат, или стават чудовища и карат другите да плачат.” Това е определението за човека от този велик писател: или си човек и плачеш, плачеш пред Христос за греха си, плачеш пред другия човек, защото си го огорчил, наранил и оставаш човек, на твоята височина и не губиш височината си, или ставаш чудовище, скот, всичко в теб се вкаменява и некрозира и караш другите да плачат.

Днес станахме толкова хладни, че не можем да заплачем. Затвориха се порите на душата и човек не може да заплаче. Седим безчувствени пред телевизора и в онзи час виж гледаш някой да изпитва болка, друг да погребва детето си, трети да плаче, гледаш един град в руини, да вадят малки деца от руините и ти ядеш! Как закоравяхме, как се вкаменихме толкова много? Не можем ли да заплачем? Да състрадаваме другия? И това е болезнено състояние, защото показва една душа, която не може да се изрази, да се задвижи, която не може да възходи, една болна, парализирана душа. Никифор Бретакос, нашият велик поет казва нещо, за да ни покаже какво е човекът, защото го забравихме – цялата вселена е една черупка, откъдето се излюпи скъпият бисер – човекът”. Този бисер, който има една вечна ценност, ако осъзная как го изхвърлям, как го принизявам, как го погребвам всекидневно, тогава ще констатирам и ще почувствам краха ми, неуспеха ми, греха ми.


Да се насочим малко към приказката.

Мисля, че разбрахме, че този великан от приказката сме ние самите. Всичко ни известява, че Бог е създал великан. Нека да видим великана от приказката. Той напуснал своя палат. Ах, това е проблемът – ако оставиш Бога, си оставил твоя палат, твоята родина, и си бежанец. Чужд си навсякъде. Каквото и да срещнем и да правим, нищо няма да ни удовлетвори, защото единственото, което е наше, което може да ни изпълни, е нашият палат – Бог. И този великан става, напуска палата и стои седем години далеч от него. И кого отишъл да намери? Отишъл и срещнал един негов приятел – Корнуолския змей. И казваш: хайде сега приказки! Ама какво ни говориш сега? Какви са тези приказки? Но знаете ли, че познаваме много добре този змей? И се учим при него и каквото ни каже, го правим, защото този змей не е Корнуолският змей, а змеят на живота ни. И ако искате да видим неговата идентичност, която крие, той се нарича егоизъм. И когато отиваш при него, тогава започваш не да плачеш, а да караш другите да плачат. И когато отидеш, живееш и се учиш от него, закоравяваш. И когато отиваш там, се ослепяваш, нито гледаш, нито чуваш. Виждаш определени пъти с твоя егоизъм – другият ти говори, но не го слушаш, умолява те, не го чуваш. Не му отдаваш значение. Другият е пред теб, и казваш – бре детето ми, бедният Лазар лежал до вратата на богаташа от притчата – и да не го погледне? Е, не го погледнал. Защо? Защото егоизмът, който искал задоволяване и покрай разкоша, трапезите, насладите, го накарал да не вижда другия човек. Ама ако виждаш само себе си, как да видиш другия? И виждаш един егоизъм, един змей, който те ослепява, оглушава, вкаменява, разболява, закоравява, изкарва те от това, което Бог реално те е направил. И това в крайна сметка е едно смаляване: човекът-великан, творението -Божи образ, става джудже. Този, който може да завладее всичко, става едно нищо. Ето нашият крах и грях.

Великанът живее седем години далеч от палата си. Това са години извън душата. Кой се отбива днес при душата си? При ума си се отбиваме. Кой се отбива при душата си днес, за да твори, говори, действа? Кой? Никой. Години извън душата. Години наред извън човека, извън любовта, в компанията на един змей, години извън Бога. С един змей – егоизма. Оттук, разбираш, когато не си в душата, в Бога, си извън от човека. Не чувстваш, не вярваш, не се надяваш, не обичаш, не живееш, каквото и да кажеш, не живееш.

Великанът толкова години заедно с егоизма се изпълнил само с ужас и когато се върнал в палата, веднага щом го видели малките деца, станали и си тръгнали. Внимавайте в нещо. Боиш ли се от човека на любовта? Кой се бои от него? След като знаеш – любовта пропъжда страха. Днес отсъства любовта, единият се бои от другия – бащата от детето, майката от бащата, братът от брата, християнинът от християнина, свещеникът от християнина, и християнина от свещеника. Всички се боим днес. Какво липсва и се боим? От какво се боим? Извън любовта сме, бре хора. Да не се лъжем. Затова се боим. Не обичаме, затова се боим.

От друга страна, светостта никога не пресъхва. И виждаше светци в града, на село, в наши дни, там, където смяташ, че няма никой. Кой се побоял да доближи стареца Паисий? Кой се побоял от свети Порфирий, където си знаел, че можеш да отидеш и да те „прочете” като книга, да отвори живота ти като книга. Знаел си го, но не си можел да се побоиш. Защо? Защото светецът имал любов, имал Бога. Не се боиш от Божия човек, от човека на любовта. Върви близо до егоиста, от него се боиш, защото егоистът е недостъпен, непреклонен, безличен. Как да не се уплашиш от него? Как да не те ужаси?


Когато великана се завърнал в палата си, където имало деца, които си играели, чуйте на какво се научил при егоизма. Мястото е мое! Това научаваш мое. Един старец на Света Гора казваше – бре, детето ми, мое е! се научаваме (да казваме) постоянно. Не знаем друга дума, мое е, но му-у(от гръцки мое) не правят хората, а кравите. Отците на Църквата наричат егоизма, коравостта на егоизма скотско състояние. Мястото е мое! Ама не си ли разбрал, че и мястото и пространството и времето, ако не го споделиш, няма да им се зарадваш. Оттук, какво прави великанът? Вижте колко егоизъм имаме понякога. Христос идва и ти казва – бре, детето Ми, внимавай! А ти казваш: животът ми е мое право! Любовта идва пред тебе, показва ти твоята болест, парализа, състояние, мрак и ти казваш: мое право е! Така отговаряш много пъти на тази любов и там се намира и нашият голям крах. Не съм разбрал, че откъснатият клон, ако го счупиш от дървото, е осъден на смърт, на увяхване. На това ме осъжда егоизмът, ако се отчупя от дървото на Бога, дървото на общението с Бога. Бог е моят корен. Ти казваш животът ми, правото ми, и клонът се чупи, осъден е на смърт.

Великанът пропъжда децата от градината си. Егоистът пропъжда всичко най-чисто, което има в градината на душата и живота си. Това прави егоизмът – прогонва всичко най-чисто, хубаво и детско, което имаш. Този егоизъм много пъти приема облика на Ирод, който умъртвява всичко най-чисто и обезглавява всичко най-свято. Ирод умъртвява младенците, обезглавява св. Йоан Предтеча. Това прави и моят егоизъм. Умъртвява всичко най-чисто в мен, обезглавява всичко най-свято и така ме изолира. И какво направил великанът? Вдига висока стена и поставя табела Нарушителите ще бъдат санкционирани. И високата стена, която виждаме в приказката и я смятаме за въображаема, показва, че с нашия егоизъм сме построили стени, не само една стена. Ако четете историята, в Константинопол имало две стени и затова смятали града за непревземаем- стената на св. Константин и втората от св. Теодосий. Не ми е достатъчна една стена, ще построя и втора и трета, ще поставя много пречки, за да не доближа другия и другият да не ме доближи. И строейки стени, оставям отвън човека, Бога, и влизам вътре сам. Е кажете ми, ако това не можеш да го определиш като ад, по какъв друг начин можеш да го определиш? Ако четеш Патерика и отците, те определят ада като самота. Затова адът не е това, което ще живея, а това, което живея сега и това ще продължи и във вечността. Раят какво е? Живот заедно с другия. Егоизмът ме е научил, че в мен няма място за никого. Строя стени, да не би случайно някой да влезе.

Много лесно строим стени, много трудно се рушат, нужно е голямо смирение след това да разрушиш стените, голямо смирение. Много труд, много любов, много молитва, нужно е голямо търпение. Лесно се гради на момента, трудно се руши. Много трудно. И когато градиш стените, какво правиш? Когато издигна висока стена, ще ви виждам ли? Не. Ще ме виждате ли? Не. Така разбираме защо реално не можем нито да почувстваме, нито да разберем, нито да видим другия. Не можеш да го видиш. Казваме понякога: ама не ме чувства! Не разбира, не вижда! Защото ти и той сте построили стени. Защо ти се струва парадоксално? И стените твърде трудно ще паднат. Не само строим наши стени, а и помагаме на другия да построи стени. Другият идва и какво го съветваме? Не му говори повторно! Отдалечи го! И носим материали, за да се построят стени, които разделят хора. Чета Евангелието и то ми показва как да разруша моите стени, как да видя човека, как да почувствам човека, как да разбера човека. Велико нещо е разбирането. Прочетете молитвата на Оптинските старци. Там се казва нещо, което не сме си помисляли – ние какво казваме в молитвата? Боже, помилуй ни, да са добре децата ни, да сме добре на работа, добро е всичко това, и отците казват – помогни ми да разбирам, помогни ми да прощавам, помогни ми да обичам. За това се молят. С няколко думи, понеже сме хора, помогни ми, разбирайки, прощавайки и обичайки другия, да съборя стените, така да съборя това, което ме ограничава и да стана отново великан, да съборя ада и да отворя един рай. Това молят отците от Христос.

Св. Василий бил презвитер в Кесария, още не бил станал епископ, а епископ бил Евсевий. Св. Василий бил оратор, велик богослов, подвижник, народът го обичал, представете си сега – отивал свещеникът, всички хора търчали и отивал при него, а при епископа никой не отивал. Евсевий бил човек, завидял малко, започнали да се градят стени. В даден момент св. Василий казва: трябва да си тръгна, ако остана, какво ще стане? Ще се раздели Църквата. Колко хубаво мислели отците. Ето смирението. Той не гледал своята полза. С едно кимване би привлякъл всички на своя страна. Това не го интересувало. Болката му била Църквата. Ще погледна моя интерес и право пред Църквата? Ще разделя хората? Тръгва си. Лесно ли е да си тръгнеш? Не е лесно. Но св. Василий трябва да се опре на някого. От една страна, се опира на Христос, Христе мой, помогни ми!, а от друга страна се опира на св. Григорий Богослов, който бил негов приятел. Колко хубаво нещо – на това се крепи човекът: на човека и Бога. Той се задържал, станал, тръгнал си. Но св. Григорий бил миротворец и знаели изкуството да събаря стени. С негова помощ стените по-късно паднали и хората се обединили. Единението на човека с другия е радост за небето.

Нашият великан в даден момент издига стените си и установява, че отвън било пролет, но не и в градината му – не виждал нито едно поникнало цвете, а имало мраз, буря, градушка, нищо друго. Я ми кажете, по-различен ли е климатът, който създава моят егоизъм? Един егоист може ли да почувства топлина, радостта на пролетта, светлината на пролетта? В него има тежка зима, защото е изхвърлил пролетта отвън. И великанът казвал: надявам се времето да се промени. Тук трябва да внимаваме много. Ако не събориш стените, не обикнеш, не простиш, не доближиш, е изключено времето да се промени. Защо? Защото ти не си се променил – ти ще се промениш, за да се променят всички неща. Ако не се промениш, не очаквай промени. Това да вярваш, че нещо ще се промени без ти да се промениш е лъжеусещане и себеизмама. Не очаквай промени. Промените идват, когато човек се промени. И той се променя, когато обича, когато се смирява, когато се покайва. Не казвай – времето ще се промени! Човекът решава и той се променя. И ако той се промени, всичко може да се промени. Но великанът останал в своята тежка зима, както остават много хора. Знаете ли колко хора могат да остават в тази тежка зима на егоизма от своята юношеска възраст? И сега, с течението на времето, възрастовата граница пада, защото човек се храни с много егоизъм, расте с много егоизъм. Така виждаш един човек, който е в тежка зима, от своята 10 год. възраст до 90 год. възраст, никога няма да дойде пролетта.

В даден момент стената паднала. Бог така е устроил всичко, че ако ти не се смириш, Той ще устрои нещо да те смири, да ти даде възможност за смирение чрез едно събитие, една ситуация. Затова в даден момент рухнала стената на великана, която сам бил издигнал, докато той самият нищо не правил и казвал времето ще се промени, както и ние казваме, нещо ще стане, старата година отминава, новата ще е по-добра и т. н., но нищо не се променя, и така Бог дава възможност и стената се съборила. И внезапно вижда пролетта да идва в градината, вижда няколко деца и едно детенце, което се опитвало да се покатери на едно дърво, но не можело. Той онемял, пролетта най-накрая дошла, втурнал се, но децата се изплашили от него, избягали и така отново дошла зимата. Там, където съществува чистота в човека, там е пролет. Коя пролет? Христос е пролетта на човека. В какво почива Христос? В любовта, в чистотата, в прошката, в добродетелта, в молитвата, в смирението, там, където е Христос, е пролет. Там, където Го няма, е тежка зима. Великанът слиза долу, вдигнал детето, другите си тръгнали, зимата отново дошла, той вдига детето и го поставя на дървото. Ах, тези дървета, колко значение и важност имат в живота ни. Поради едно дърво паднахме, не дърво, не било дърво, а поради непослушанието, поради едно егоистично състояние. И сега идва великанът и вдига детето. Това не било случайно. Защо? За да поддържаш пролетта, трябва да понесеш нещо – кръста си. Ако понесеш кръста си, дървото на непослушанието отново ще стане дърво на послушанието. Дървото, което станало начало на твоя ад, ще стане начало на твоя рай. Трябва да понесеш кръста. Великанът го понесъл и така идва пролетта. Детенцето починало, прегърнал го и го целунал, защото това, което ще почувстваш, вдигайки кръста, си, е Божията любов.

Кога най-накрая любовта ще докосне този мъртъв, хладен, непреклонен егоизъм? Кога ще стане това чудо? Търсим да намерим чудеса – някой сляп прогледал, някой парализиран проходил, но това е нищо пред докосването на любовта. Любовта ще възкреси всичко мъртво, ще изцели всичко парализирано, ще просветли всичко мрачно. Докосването на любовта. Колко важно нещо. Великанът прегърнал детенцето и го целунал, не бил чувствал повторно чудо.

Чуйте гласа на папа-Ефрем Катунакиотски, който виждал Христос всеки ден върху св. Дискос. Той казва: виждам Христос. Той свидетелстваше за това със своето детско чувство и чистота. И в една молитва казва – дойди, Светлина, къде си, Светлина, която няма да видя отново. Какво означава това? – че Божията благодат идва в човека, но не остава в живота му, а идва, услажда го и си тръгва, за да продължи човек да се подвизава, да се смирява, да настоява, да претърпява, да носи кръста си и да очаква. Защото, ако беше тук, нямаше да правя нищо и нищо нямаше да очаквам. Припомнете си мъдрите девици от притчата- Какво направили? Какво е този живот? Очакване, копнеж, желание, за да дойде пролетта, да ме докосне любовта, да дойде Христос. Това е.

Великанът съборил стените. Ако те докосне любовта, ще събориш стените и пречките. Това е духовният живот. Чрез покаянието събаряш стени. Всичко това, което градеше, като стени, отиваш и го заличаваш, непотребно е – казваш. Покаянието е това, едно събаряне. Събаряш всичко и оставяш вече Бог да гради с Неговата любов. Това е покаянието. Това е Рай. Когато вложиш Христос в живота си, когато те докосне любовта, стените рухват и тогава Животът Му влиза в живота ти и животът ти в Живота Му. Това е Рай.

В духовният живот ще дойде и зима, но не я мразиш, не се боиш от нея, защото знаеш, че зад нея, зад изкушението и изпитанието се крие пролетта, Бог. Знаеш го и чакаш. Не се боиш. Ще дойде зимата. Един велик подвижник на Света Гора о. Герасим – добър химик, беше следвал в Европа- казваше виждате ли тази мълния, която падна? Не можете да си представите колко математика крие тази начупена линия? Това е математиката на Бога. И ти определени пъти казваш: падна мълния. Ама и това е пресметнато. Всичко е пресметнато.

Дошла зимата, но великанът не се побоял, чакал, знаел, както вярващият, знае, че зад изпитанието се крие пролетта. Внезапно започнал удивен да търка очи и гледал и отново и отново. Това било една чудесна гледка. В най-отдалечения край на градината имало едно дърво, пълно с бели цветове. Клоните му били златисти и от тях висели сребристи плодове. Отдолу стояло едно малко момче, което великанът толкова бил обикнал. Той бързо слязъл. Така е, когато узнаеш любовта, слизаш и слизайки, се изкачваш. Той слязъл, бягайки с радост. Това е бързането, което виждаме в живота на светците. Те никога не почиват, ден и нощ търчат. И тъй, пълен с радост отишъл в градината, пресякъл набързо тревата и стигнал до детето. Когато доближил, се изчервил от гняв и казал:


- Кой посмя да те рани?


Върху ръцете на детето имало белези от два гвоздея, както и върху малките му крачета.


- Кажи ми, кой посмя да те нарани?- извикал великанът. – Кажи ми, да взема големия меч да го убия!


-Не! Това са раните на любовта – отвърнало детето.


- Кой си? – попитал великанът.


Почувствал странно благоговение и коленичил пред мъртвото дете. Детето се усмихнало на великана и му казало:


- Някога ме остави да играя в твоята градина. Днес ще дойдеш с мен в моята градина, Рая!


Когато децата се втурнали в градината онзи следобед, намерили великана починал под дървото, покрит с бели цветове.

Това е Раят – когато вложиш Христос в твоята градина, в твоя живот, но за да го направиш, трябва да си великан, не егоист, а смирен великан, трябва да си човек. Когато вложиш Христос в твоята градина, и Той ще те сложи в Неговата градина. Това именно е Раят.

Превод: Константин Константинов

 

Петдесетница

Юни 13, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Кои са чертите на духовния човек, който се подвизава и обича Христос? Ако някой иконописец иска да пресъздаде чертите на душата на човека, който се смирява, обича, разпва се подвизава се, кои биха били те?


Подвижник на вярата, изучителят на Евангелието има за черти раждането, кръщението, преобразяването, разпването, възкресението. Има чертите на Петдесетница. Тези духовни черти може да събере един иконописец, за да ни представи душевните белези на този човек.


Всяко нещо, което Христос направил и дал, е едно изцеление и възстановяване на човека. Утешител означава Онзи, Който утешава – утешава един безутешен човек. Защо човекът е безутешен, какво е това, което създава толкова задушаващо и тежко външно и вътрешно състояние на човека? Човекът е безутешен поради своето падение. Как да се утеши човекът, който бива създаден като Божий образ, влиза в Божията благодат, в светлината на любовта на Твореца, намира се в Източника на живота, и когато внезапно той падне, изпада от живота в смъртта, от благодарението и славословието в неблагодарността, и тогава не може да бъде нищо друго, освен безутешен. Защото смъртта, дистанцията, която се създава между Бога и човека, прави безутешни душата, ума, живота на човека и той става един плач. В стиховете на поетите можем реално да чуем това, което Бог казва на човека. Човекът, падайки, губи общението и се намира в безутешна самота. Този поет казва: как можа, след толкова любов, да почувстваш внезапно самота? Как можа да се почувстваш сам? Това са думи, които Бог, Чиято любов създава това общение, това райско състояние, може да каже на един човек, който пада и осъжда себе си на една трагична и безутешна самота. Безутешен и сам е човекът, потопен в ужаса, във варварщината на смъртта. Бог обаче отново идва, за да даде на човека това, което е загубил. Какво ни дава Христос? Сред самотата, на която сме се самоосъдили, ни дава общението – богообщението (св. Причастие). Заради това безутешно състояние, в което сме се озовали – защото ние го породихме, ние се затворихме в него – Бог идва и дава Утешителя, Светия Дух. Единствено Той може да утеши дълбоко и истинно човека, нищо друго не може да го утеши. Виждаме един човек затворен в неговата самота, осъден на едно безутешно и тежко състояние, който търси да намери утеха в неща, събития, лица, които правят самотата още по-жестока и състоянието му още по-трагично и единствено Утешителят може да го утеши.


Св. изображения на Църквата имат невероятна дълбочина. Нека никога не мислим, че едно св. изображение просто отпечатва едно историческо събитие, което някога е станало. Нека не смятаме, че св. изображение е една снимка – на Тайната Вечеря, на Петдесетница, на Разпятието. Св. изображение е напълно живо и има пряка връзка с живота на всеки от нас, то е огледало, в което гледаме нашия живот и чрез което усещаме нашето състояние, виждаме и се надяваме как това състояние може да се изцели, как този мъртъв човек може да възкръсне.

Нека се спрем върху иконата на Петдесетница – когато стоим пред едно изображение, нека го разтворим. То е прозорец, който ще отворим, ще видим състоянието на душата ни, но ще можем да видим и любовта и милостта и благодатта на Бога, нашата болест и изцеление, смърт и възкресение, гроб и небе, ад и Рай. Всичко това в св. изображения.

Върху иконата на Петдесетница са изобразени светите апостоли с огнените пламъци над главите им – Светия Дух, и в основа на иконата има едно малко прозорче – в събитието на Петдесетница виждаме една необятност, свобода, светлина, и наред с това един прозорец със затворен човек, сякаш е в тъмница. Докато виждаме светлина над апостолите, над хората на Петдесетница, които приемат Светия Дух, в този прозорец, фонът, на който се намира този човек, е тъмен. Пълен мрак. Кой е този човек? Изглежда, че е управник, носи корона. Възрастен е, има чертите на възрастен човек, носи багрена одежда, слаб е, унил, в ръце държи едно платно с 12 свитъка. Кой е този човек? Хубаво е да внимаваме в изображенията на Църквата. Ще се разрешат всички наши безизходици, ще получат отговор всички наши въпроси и нашите търсения ще се наситят с духовен хляб.

Кой е този човек? – светът. Точно това гласи надписът. Кои са неговите черти? Багрената одежда, светът е олицетворение на злото, на мрака, на егоизма. Този човек носи корона – защото егоизмът идва и те коронясва: Колко хубаво говориш! Колко хубаво вършиш всичко! Ти си най-добрият! Какво е другият пред теб! Колко фалшиви корони ни поставя всекидневно егоизмът? И ние вярваме и мислим, че сме нещо, че правим нещо, но това не е нищо друго, освен лъжеусещане и самоизмама. Не си струва увенчаването от егоизма, а това, което си струва, е увенчаването от Христос. Христос трябва да те увенчае – този венец е нетленен. Венецът на егоизма е като короните, които децата носят на Месни Заговезни и се маскират като цар, царица, принцеса – така ни увенчава егоизмът. И ние си мислим, че сме нещо и се самоуспокояваме с това.

Този човек носи багреница. Защо? Защото егоизмът прави „вземане на кръв” от душата, извлича кръвта на душата ти и когато един организъм губи кръв, отслабва. Виждаме днес слаби души. В молитвения канон на един велик апостол се казва: и душата ми като листо се люшка от вятъра. Душата е слаба, егоизмът е източил кръвта й. Егоизмът какво източва от душата – кръв? Не. Коя е кръвта на душата? Духът. Взема й духа, изтича кръвта на душата и тя погива.

Какви други черти има този човек? Той е стар. Стареенето не е телесно събитие. Естествено човек остарява, ще побелее, и когато човек е духовен, е сигурно, че ще се зарадва и ще се радва на всеки етап от живота си. От нищо няма да се изплаши. Знаете го. Една баба казваше: Колко са хубави бръчките! Какво ми припомнят бръчките? Какво ти припомнят, бабо? Припомнят ми мъдростта на човека, който се опитва трайно да бъде с Бога, припомнят ми разораната нива, когато ралото минава и разорава нивата и ние се молим нивата да е изорана, семето да е посято, за да процъфти вечност, да даде плод Раят. Божият човек няма от какво да се бои. Оттук стареенето, от което трябва да се боим, е духовното, душевното, вътрешното. Именно грехът го предизвиква и човекът остарява. А когато човек се покайва, става отново млад, става отново красив, и укрепва. Това става с него. Затова можеш да видиш млад човек и да го съжалиш, да го вземеш и да се опиташ да се грижиш за него (като стар човек), и от друга страна да видиш един стар човек да излъчва духовна радост. Кой не е срещал и кой не е виждал тези радостни и бляскави лица на отци на Света Гора? Всеки техен израз, движение, бръчка идва и открива вътрешната им младост, както се казва и в псалма, подновява се като на орел твоята младост. Духовно остарелият човек е този, който се е оставил на егоизма, който е приел короната на егоизма, и грехът му „взема кръвта” на духа му, на душата му. Той е човекът, който живее в мрак, затворник вътре в себе си. Той е безутешен. Душата му не може да прояви благодарение, славословие, а само ридание, нищо друго.

Трагичното е, че този човек държи в ръце това бяло платно с 12 свитъка. Отците, които тълкуват св. изображение, казват, че те са спасението, словото на 12-те апостоли, които са Христовите уста, спасението, което е било в ръцете на човека. Ето големият крах, големият грях, това, че спасението бе дадено в ръцете ни, но не го задържахме и претърпяхме крах и провал, което съставя моето безутешно състояние. Светът, егоизмът, е много малко пространство. Как казва народът ни – какво ти има? Притеснен съм. Това какво означава? – означава, че се е създало едно много тясно и притискащо пространство. Това виждаме върху иконата на Петдесетница, това тясно, тъмно пространство на егоизма. И какво може да стане? Там реално е нужен скок. Стих от една песен гласи – разбий света ми. Можеш ли да разбиеш света? Можеш ли да направиш един скок? Можеш ли да излезеш от малкото, тясно, мрачно, безутешно пространство на егоизма си и да ходиш, да се насладиш, да станеш причастен на свободата, благодатта на Петдесетница? Отказваш ли се от своя мрак, за да станеш причастен на светлината? Стих от друг велик поет – Елитис гласи – направи скок по-бърз от тлението. Колко хубав стих, със силно изразен богословски характер. Да излезеш от тясно, мрачно, безутешно място, от твоя свят. Разбий го, разруши го, за да се освободиш. Утешителят е Този, Който ни приканва към свобода.


Нека видим един друг много хубав стих, че само онзи, който се бори с мрака в него, ще има вдругиден негов дял на слънцето. Това е духовният живот – да се бориш с мрака, да отхвърляш егоизма, да разбиеш твоя тесен и безутешен свят, и да преминеш там, където е необятността, свободата, Божията благодат и милост. Един старец на Света Гора казваше: Христос ни даде всичко безплатно в ръцете. Колко е трагично: всичко това, което ни бе дадено, свободата, спасението, да не става начин на живот, движение на душата. Наистина е трагично. Но нека да видим кой може да бъде този скок, който може да ме извади от малкия, тесен и мрачен мой свят? Как ще спре този духовен кръвоизлив? Как ще изляза от него и как в крайна сметка ще вляза в Петдесетница? Как ще стана човек на Петдесетница? Нека видим един скок. Един мощен скок, един силен ритник срещу този лъжовен свят е смирението. В св. Евангелие много грешници доближават Господ. Хора, в които трябва да видим себе си. Но какво става с тях? Тези грешници, които Го доближават, не крият от Христос своята греховност, голота, състояние, а отиват и се изповядват. Имат такова смирение, че правят своя скок. Например митарят прави своя скок, признава своето състояние, нима да се скрие от Бога? И ако това не е себеизмама и лъжеусещане! От Бога да се скриеш! Той излиза и прави своя скок. И бива оправдан. Излиза от своя лъжовен свят и влиза в Петдесетница. Опрял се на смирението, както върху този прът на спортиста (в овчарския скок), който го издига на голяма височина. Човек се нуждае от нещо, което да му помогне – от смирението, да се облегне на него, да направи един скок и от обикновен спортист да стане първенец, от грешен – свят.


Виждаме фарисея. Благочестив, но не прави своя скок. Разбира се, разтърсващото е, че въпреки, че не прави своя скок, Христос не го осъжда, защото очаква, че в даден момент и той ще направи своя скок, ще излезе от своя лъжовен свят, ще остави фантазията, ще зареже своето фарисейство, ще се отврати от витрината, ще закопнее истината, не го осъжда. Митарят не вдига очи да погледне небето, вижда себе си, не крие своя мрак, не крие злото, не крие голотата си, не се срамува, прави своя скок. И виждаме, че към Христос се обръщат хора, които правят своя скок – Закхей, използвал дървото, направил скок в онзи момент. Надскочил живота си, излязъл от своя мрак и приел Христос у дома си, защото всичко вече било охристовено, различно. Нещата не се променят по друг начин. Никога няма да станат промени без Христос, без да направим скока, без да разбием лъжата.

Христос каква възможност дал на богатия младеж от Евангелието? Дал му пръта в ръка да направи своя скок, да преодолее това, което мислел, че било основа на живота му: материалните блага. Но не го направил. Така Христос доближават онези, които в крайна сметка правят своя скок, защото се смиряват, изповядват, откриват се, оставят се, вярват, обичат Христос. Доближават Го онези, които се колебаят, и онези, които няма да направят своя скок, и Той всички очаква. Виждаме, че смирението е нашата истина. Колкото и трагична, колкото и болезнена и мрачна, истината е истина и има сила. Само тя може да те накара да излезеш от твоята заблуда и лъжеусещане, егоизъм и грях. Нищо друго не може да ти помогне, освен скокът на смирението.

Има ли друг скок, за да излезеш от своя тесен свят? Има. Това е скокът на любовта, нещо много важно. Патерикът е наръчник за духовни „упражнения”. Взема го човек, който иска да се упражнява духовно, упражнява се душата, упражнява се помисълът, умът, желанието, укрепва се човекът, става толкова силен, че може да умъртви мрака си, да възкреси истината си, да направи скока си, да премине в своята лична Петдесетница, да стане човек, пълен с благодат, с Бога. Отваряш Патерика и виждаш аввата, който има един враг и научава, че врагът му го клевети. Вижте духовно обучения човек и нека видим и себе си. Той какво прави? Среща в даден момент врага си и го прегръща, а той му казва:


- Знаеш ли, отче мой, аз те клеветях толкова време!


- Не се притеснявай, ти ме изцели!


- Аз те изцелих?


- Да, имах проблем с окото ми и коленичих пред Христос и Му казах: Христе мой, по молитвите на брата ми, изцели окото ми!


Той простил, обикнал, поставил като застъпник врага си. И когато прокарваш такива пътища, когато правиш такива скокове, не е възможно да не стигнеш до Божията благодат, да не те облее благодатта на Пресветия Дух. Ти, врагът ми, си мой благодетел. Този, който ме изцели. Твоята молитва и твоето моление използвах, за да изцели Христос моя недъг. Това е скокът на любовта.


Скокът на смирението, скокът на прошката, скокът на любовта, на една реална любов. Тук трябва да обърнем внимание на нещо. Миналата неделя чухме Христос да ни говори за любовта. Когато Христос ни говори в Евангелието, Той идва и сяда до нас. Започва разговор, диалог и ни казва: да те попитам – обичаш ли ближния? И аз, който съм безчувствен, който нямам себепознание, бързам да Му отговоря: Обичам го! Аз ли не го обичам? И започва и ми казва: я почакай. Ако обичаш тези, които те обичаш, това има ли стойност? Ако даваш там, където знаеш, че ще вземеш? И в онзи момент идва да ми открие, че това, което аз наричах любов, бе сделка. Помислете. И аз го наричах любов и бях сигурен, че обичам. Там има и още нещо. Да го видим. Съществува любов, но като емоция и трябва да знаем, че емоцията заема твърде малко пространство в нашия живот. Емоцията ни е като прогнозата за времето – днес е ясно, утре на места със силни валежи и бури и наводнения и разрушения, което означава, че емоцията за миг се променя. Така се обяснява как е възможно някога да съм казвал, че обичах един човек, но днес не искам да го видя пред очите ми. Това не е било реална любов, истинна любов, а какво е било? Емоционална любов.

Отците на Църквата казват, че любовта е добродетел, височина, височината на Кръста, на която се изкачва човекът, когато се труди и подвизава да живее Евангелието. Тази любов обзема цялото ми битие и стигам дотам да прощавам на врага ми, да го поставям отпред, за да се изцеля, както направил аввата, това е истинната любов. Нека внимаваме, защото любовта и смирението съществуват, но съществуват и сурогатите на любовта: сделката, емоцията; сурогатите на смирението – комплексът за малоценност, онова негативно чувство, което мога да имам за себе си, но това не означава смирение. Егоизмът е много добър кръстник, който идва и кръщава любовта сделката – любов, комплекса за малоценност – смирение, и аз си мисля, че съм смирен и че имам любов. Но това не може да стане скок, не може да ме промени, да ме извади от моя мрак. Искате ли да видим истинната любов? Защото, казват отците, емоцията е едно малко пространство, а истинната любов, добродетелта, кръстната, жертвената любов обзема целия човек. Затова човекът не може да не прости, не може да не прегърне. Един клирик и съвременен богослов влага в устата на Господ много хубави думи. Чуйте Христос какво казва на човека, една тактика, която използва и св. Йоан Златоуст, помните. Чеда, обичам ви – внимавайте обаче – обичам ви с целия Ми живот, с цялата Ми вечност, с цялото Ми въплъщение, с цялата Ми смърт, с цялото Ми Възкресение, с цялата Ми победа!


Това е любовта. Първият, който направи скок към човека и научи човека как ще стане атлет и първенец на Петдесетница, е Сам Христос.


Петдесетница може да ни открие какво ни прави безутешни и тъжни. И тогава реално ще се смирим, ще обикнем Христос, ще обикнем брата и ще разбием всичко лъжовно, за да излезем в тази свобода на любовта и истината на Христос, което не е нищо друго, освен нашият Рай!

Превод: Константин Константинов

Духовната Одисея

Май 7, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Името на Одисей не е случайно – има за корен οδύνη (страдание). Одисей е човекът, който изпитва болка, разпнатият човек, който се бори да се върне в своята родина, Итака. Нима Одисей бил свръхчовек? Супермен? Имал такива свойства? Смятаме, че бил толкова силен, за да преодолее такива състояния? Не, бре хора, едно нещо има – цел, крайна точка, насока, копнеж, любов към своята родина. Това му давало силата, това трябва да разберем. Казваме определени пъти „И аз какво да правя?“ Същото би могъл да каже и той. „И аз какво мога да правя? Нима имам толкова сила?“ Никой не е свръхчовек, никой не е супермен, но онзи човек, който обича, който копнее, който има цел и крайна точка, знае какво иска, знае къде отива, знае кой е. Този човек черпи сила от неговата цел и крайна точка и затова може да се бори, да преодолява пречки и да се насочва към своята любов. Това ни липсва.

От любов Бог идва при човека. На мен това, което ми липсва, е тази любов, която Христос има към човека, любовта и копнежът, който Одисей има към Итака. Това ми липсва и затова нямам сила. Затова зарязвам всичко, оставям оръжията, отклонявам се, затова много пъти зарязвам моята борба, усилие, пътуване. Това ми липсва. Не е силата, нека не се крием, не ни липсва сила, а не обичаме с все сила нашата крайна точка. Един друг велик отец на Църквата казва: бре хора, очаквате да намерите покой тук? След като тук сме бежанци, след като родината на човека е Христос, и ти чакаш тук да намериш покой, мир, спокойствие? Бежанец си, на пътя си, вървиш в конкретно пътуване. Можеш ли да намериш покой извън дома си? Можеш ли да живееш далеч от родината си? Така разбираш, че приличаме на Одисей, който се бори да се върне, среща много фалшиви рай-ове, но той се интересува само от своята истинска родина. И след като съществува Итака, нищо не може да го спре. Това му дава сила. Нищо друго. Да видя да излиза дим от комина на дома ми и да умра! Този човек не се спира пред нищо. Това, което ни липсва, е любовта към крайната точка, към родината на всеки от нас: Христос.

Обикновено виждаме Одисей да пътува в морето. Случайно ли е това? Не. Защото морето прилича много на живота ни. Имаме много общи черти с морето. Човекът има дълбочина, която не може да си представи. Човекът има ширина, необятен е, като морето. Човекът има спокойствие, има смут. Той е плитък и дълбок. В морето има месоядни риби, а в човека има душеядни риби, които ядат душата му. Морето прилича много на нашия живот. Одисей, този разпнат човек, който не копнее за нищо, освен за своята родина, е сред бурята, в дълбочината на морето, в спокойно море, или корабокрушира много пъти, защото това море е самият ни живот. Трудностите, които Одисей среща, среща и всеки от нас.

Да видим някои от изкушенията на Одисей. Помните ли островът на лотофагите (лотосоядците)? Ядели плода, който външно бил много хубав, но този плод ги карал да забравят. Забравата е болест за човека. Това, което Бог му е дал, е паметта. Забравата е болест. И днес има много плодове, които ядем, вкусваме и забравяме – завлича ни техният вкус, забравяме нашия път, крайна точка, родина, пътуване, борба. Имаме много такива плодове. Техният вкус създава тази забрава и там става следното. Спирам пътуването, излизам от пътя, оставям борбата и, най-лошото, смятам моята кратковременност за вечност, защото времето ми е едно пътуване, средството, което ще ме постави във вечността. Това е моето време.

Съществуват хиляди неща в живота, хубави плодове, имат сладък вкус, които обаче ме карат да забравям. Св. Николай Велимирович казва нещо много хубаво. Забравям моята крайна точка, забравям родината си, не чувствам, че се намирам на един мост, който ме отвежда от времето във вечността, а се опитвам да построя своя дом върху моста. Колко безумно – да влагам средства и да строя върху мост. Това означава, че съм забравил накъде отивам, за какво съм създаден, забравих заради хилядите плодове, които съществуват около мен, които вкусвам, и започнах да строя и влагам средства във всичко това, което никога няма да изпълни живота ми. Каквото и да правя и да взема, колкото и да ям, колкото и да имам, душата ми ще остане празна.

Чували сте за Аристотел Онасис. Веднъж влязъл в едно кафене. Характерен случай. Бил на екскурзия, с неговия екип, сътрудници и приятели. Влязъл в кафенето, където дядовците пиели кафе. Всички станали и веднага щом го видели, скочили да го поздравят, побутвали се и си казвали: „Хайде, ще вложи пари в селото, ще оправи едно, друго!“

Един дядо си сърбал кафето, сякаш нищо не е станало, и си четял вестника. Онасис изгледал всички, видял дядото, който не помръднал, отишъл при него и му казал:

- Как си?

Дядото го погледнал:

- Добре!

- Познаваш ли ме?

- Защо, ти познаваш ли ме?

- Аз съм Онасис!

- А аз съм Карамитос!

- Аз съм Онасис! Половината свят и повече е мой!

- Слушай приятелю! 1.50 см си ти, 1.50 см съм и аз. Няма разлика между нас. И се отдръпни, защото сега си пия кафето!

Защото дядото бил мъдър и знаел много добре, че колкото и да имаш, каквото и да имаш, то няма да те изпълни и няма да го вземеш с теб. На моста си. Както минава бедният, ще минеш и ти. Както бедният ще си замине от този свят, така и ти ще си заминеш от него. И колкото вземе той с него, толкова ще вземеш и ти. Но определени пъти – ям толкова плътски плодове и толкова материални плодове, че забравям пътуването, излизам от борбата, изоставям моята крайна точка и губя същността на живота си.

Одисей среща Циклопа. Чудовищата в „Одисея” не са просто чудовища, които се движели навън, а са чудовища, чудовищни състояния на душата. Циклопът, който бива описван като гигант, с едно око и т.н., това еднооко чудовище го носим в нас. По какво се различава Циклоп от едно тяло без душа? От една душа без дихание? От вяра без доверие? От любов без жертва? И от молитва без отдаденост? Всичко това са чудовищни вътрешни състояния. Еднооки състояния. Не сме ли еднооки? Ще ви кажа следното – за да видите Циклопа в мен. Когато аз мразя другия човек, сякаш не го виждам пред мен. Мога да му сторя зло, да го залича и унищожа – тогава не съм ли Циклоп? Не съществува ли тогава Циклоп в мен? Другото око къде е? Окото на душата, на любовта да види другия човек, да му състрадава, да го оправдае, да го уважи, да го обикне, да му прости?

Циклопът е в мен. Когато смятам, че съм жив, а съм умъртвил душата ми. Душата ми е умряла. И понеже виждам и говоря, смятам, че съм жив, но душата е умряла. Циклоп съм. Само тялото функционира, само едно око. Колко такива хора съществуват, повече са мъртвите, които изглеждат като живи. Върху гробовете пише – роден еди-кога, починал еди-кога. Това е грешка. За да кажем истината, поне на гробището трябва да я казваме: умря 18 годишен и го погребаха на 85 г.! Това е истината. Когато душата е умряла, си Циклоп. Чуваме нещо по новините и се питаме как можа да го направи? Простете ми, ще кажа краен случай: нима е възможно родителят да издевателства над собственото си дете? Циклоп е защото гледа само плътта, любовта, бащинското чувство, сродството, кръвта са ослепени и умъртвени, не вижда, сляп е. Само плът вижда. И плътта какво иска? Само плът. Не може да различи дали е дете, дали е твоя кръв. Виждате, тези чудовищни състояния съществуват в нас.

Одисей, казва Омир, в даден момент стигнал в Итака. Веднага щом видял, че пристига, се успокоил и заспал. Но неговите другари видели меха, който имал, и си казали: има съкровище в него! Те отишли, отворили го, но въздухът ги издухал и така Одисей отново се отдалечил от Итака, отново загубил пътя и влязъл в нови премеждия.

Знаете ли колко много неща смятаме за съкровище и отиваме и ги отваряме? И те в крайна сметка изтерзават жестоко живота ни. Определени пъти смятаме, че един човек е съкровище и искаме да го завземем. Отиваме, отваряме меха и внезапно се оказваме извън душата ни, извън живота ни, в невероятно терзание. Знаете ли защо се случва това? – защото вземаме нашите отпадъци (т.е. страстите) и ги смятаме за съкровище. И не само това.

Ако сме приспани, ако сме Циклопи, ако мислим, че сме успели и сме стигнали в родината си – именно тогава погиваме. Затова отците на Църквата говорят за бодърстване. Да бъдеш буден, бре детето ми, да държиш оръжието, защото не знаеш, не вярвай, че си стигнал. Св. Исаак Сириец казва – недей да вярваш, че си стигнал. Не оставяй борбата, дръж се за Бога, пребъдвай в молитва, в покаяние, не казвай „Аз съм си добре!“ Добре, покаях се, изповядах се, давам малко милостиня. Не го казвай, защото там, където мислиш, че си стигнал, в съня ти ще задуха този вятър, този, който не си очаквал, ще те дезориентира, ще те изкара от твоето пътуване и ще те постави в други състояния и терзания. Разбирате колко много всички тези неща се отпечатват в живота ни. Помните св. Антоний Велики. Тези подвижници се борили до последен дъх. Не оставяли борбата, умирали и гледали и от двете страни, защото не знаели откъде ще изскочи врагът. Дяволът отишъл при св. Антоний и му казва – „Хайде бе, Антоние, ти ме победи!“ А светецът бил на умиране. “Ти ме победи” – казал светецът. Тоест дяволът искал да го хвърли в егоизма, да го накара да отвори меха на егоизма, да го завлече и след толкова път и борба да го прогони от царството Божие. „Антоние, ти ме победи!“ – казал дяволът. „Не. Ти ме победи“ – казал светецът. Внезапно душата му излязла от тялото, Ангелите я взели и започнала да възхожда към небето, а дяволът останал долу на земята. Светецът му казал:

- Сега те победих.

Докато не влезем вътре, никога не сме сигурни, никога не сме обезопасени.

Децата на един велик отец на Църквата му казвали:

- Сега (ще) си в Рая.

- Не!

- Е, как, толкова години молитва, пост, милостиня, бдения, толкова години!

- Не!

- Ама в Рая (ще) си!

- Деца, да вляза първо вътре, да чуя вратата да се затваря зад мен и след това ще кажа, че съм.

Това е благоразумие. Когато кажа „Стигнах”, тогава реално мога да се подхлъзна най-лошо и да се окажа там, където не го вярвам и не очаквам.

Помните Кирка – магьосницата, която правила нещо, което ни се струва невероятно – превръщала хората в свине. А ние казваме: „Да бе, какви са тия приказки? Хайде сега! Магьосница, която превръщала човека в свиня. Друг път!“ Я ми кажете, алчността какво прави с човека? Сластолюбието? Славолюбието? Колко други такива магьосници искате да намерим? Виждаш един човек да не зачита нищо сред алчността. Знаете ли какво ще рече алчност? Ставаш скот, толкова безчовечен, че можеш да ощетиш и собственото си дете.

Един случай, разказва го велик духовник, живял в Атина вече покойник. Един богат човек лежал в болницата. Той не бил разделил наследството си. Духовникът отишъл, изповядал го и накрая му казал:

- Много те моля, чуй ме, не знам какво ти казват другите, аз ще ти кажа истината: заминаваш си от този свят, всичко, което имаш, нищо няма да ти помогне, да не се „избият” децата ти след това. Моля те, раздели наследството си, припиши го на децата си, да не се изпокарат след това! Свали тази тежест от теб.

- Не!

- Много те моля!

В даден момент болният извикал сина си и му казал:

- Ела тук! Ще отидеш в офиса, с този ключ ще отключиш, вътре има едно сандъче, донеси ми го!

Синът му се втурнал и духовникът си казал: „Сега ще раздели наследството си, ще се облекчи, ще се успокои”. Да бъдеш в твоя сетен час, на границата, да знаеш, че си заминаваш. Вижте каква магьосница може да е алчността. Синът му взел сандъчето, върнал се в болницата, дал му го, отворил го, вътре имало спестовни книжки, документи, скъпоценности. Той прегърнал сандъчето, стиснал го здраво и умрял.

Този човек заслужва жив да го оплачеш – да се облегнеш на парите в онзи момент, в който трябва да се облегнеш на Бога и да помислиш дали не съм онеправдал някого и да се опиташ да уредиш неуредените въпроси. В онзи час вместо да прегърна Бога и човека, прегръщам сандъчето с документите и скъпоценностите?

Магьосница е алчността, магьосница е сластолюбието, тя те кара да не зачиташ нищо, нито твоя човек, нито никой, нито децата си. Защото ще ти даде пет минути наслада и ще те направи скот. Ще те постави в едно скотско състояние. Славолюбието е магьосница – кара те да измамиш, да предадеш, да отхвърлиш и заличиш всичко, за да се задържиш на стола си. Сякаш столът ти ще те спаси. Сякаш ти дава нещо. Единственото, което може да ти даде, е самота, защото другият идва и не се кланя не теб. Разбира се, как с тази магьосница да се събудиш? Той не се покланя на теб, а на твоя стол и звание и веднага щом ги загубиш, няма да иска дори да те заплюе. Знаете ли какво прави Христос? Всички тези свине, които идват, в които, простете ми, много пъти ни превръщат магьосниците, които съществуват в живота ни, всички тях Христос ги удавя. Помните какво направил с хванатия от бяс. Хвърлил свинете в морето и те се удавили. Христос дави нашето скотско състояние, за да възкреси човека. Удавя нашето скотско състояние.

Помните ли сирените? Сирените имали женска глава и тяло на хищническа птица, като тези, които гледаме в документални филми, които могат да сграбчат цяло животно и да го вдигнат във въздуха. Глава на жена, с тяло на птица. Женската глава е стръвта. Много пъти зад това, което ни се струва красиво, се крие един хищник. И стръв за много състояния и много лица е красотата, която ще те привлече, ще те умъртви и ще загубиш твоята красота.

Сега отвсякъде рекламират всичко красиво, но само Бог знае какво се крие зад него, какъв хищник се крие зад него. Затова внимавайте със стръвта. Много е опасна. Един ден видях една табела – „жива стръв!“ Живата стръв е много опасна.

Тези сирени пеели много хубаво и можели да завлекат другия с песните си. Какво прави Одисей? Казва, че не е сигурен за себе си. Аз с моя егоизъм какво бих казал – „Аз да се увлека?! Аз да падна?!“ И с това вече съм се подхлъзнал и паднал. Одисей не е сигурен. Какво казва на събратята си, на сподвижниците си? „Вържете ме за мачтата. Не съм сигурен за себе си. Ако чуя песните, може да се увлека. Вържете ме!“ Внимавайте. Човекът, за да не се увлече от която и да е красота, всъщност не от красотата – защото красотата има връзка с дълбочината, а от която и да е фалшива красота, която е стръв, трябва да се върже за мачтата. Нашата мачта е Кръстът. Неслучайно Господ идва и казва „искаш ли да Ме следваш? Отречи се от егоизма и вземи кръста си.“ Кръстът означава постоянно да се трудя да живея съгласно Евангелието. Покрай сирените минали и аргонавтите, но те слушали песента на Орфей, която била много по-хубава от песента на морските сирени и така не се увлекли.

Има ли нещо по-хубаво от думите на Христос? Чуйте думите на Христос – „Няма да те оставя, няма да ви оставя сираци, няма да ви оставя сами, каквото искате от мен, Аз ще ви го давам. Аз ще стана храна да Ме ядете и вода да Ме пиете“. Кой друг казва това? Има ли нещо по-хубаво? Другите искат да ни изядат, а Христос идва и казва: „Аз не искам да ви изям, а да Ме ядете“ (т.е. св. Причастие), да ядете малко вечност. Съществува ли нещо по-хубаво? Тази песен, която може да ни накара да не се увлечем от сирените, са думите на Христос, а мачтата е Кръстът. Така ще минем през много сирени.

Подводен камък обикновено е самият ни егоизъм. Помните ли капитанът на Титаник? „Зная пътя, има айсберги, с такъв кораб аз отивам навсякъде! Ще стигна даже първи. Ускоряване, увеличете скоростта! Да стигнем по-бързо!“ И нещастието станало и загинали толкова хора. Така потъваме, благодарение на нашия егоизъм.

Понякога казваме – „Еди-кой си ми стори едно, друго“. Оправда ли те? Да. Хубаво. Направи ми една услуга. Да седнем тук заедно, но искам да ми кажеш истината. Погледни себе си и твоя житейски път. Виж и този на другия. Кой от двама ви онеправда повече? Замисляш се и казваш: „Хм, аз!“ А скара ли се на себе си, както тръгваш да се караш с другия? „Не“. Защо? В даден момент трябва да намерим виновника за нашите избори. Трябва да разберем, че този, който ни е онеправдал повече от всички, е нашето аз. С него трябва да се борим, и върху него трябва да поработим.

Помните острова на Слънцето. Тази част винаги ме е затруднявала. Четях и препрочитах, опитвах се да видя какво става. Чуйте какво станало там. Там имало 450 волове и 450 овце. И другарите на Одисей взели и яли. Внимавайте. Годината в древността имала 450 денонощия. Разбирате ли какво изяли другарите на Одисей? И затова потънали. Изяли (т.е. пропилели) времето си. Затова нека не пропиляваме времето си, Времето е драгоценно. Ще живеем ли повторно днешния ден? По-скоро живяхме ли го? Я помислете колко вечери загубихме? Колко сутрини, колко време загубихме, колко време пропиляхме? Затова потъваме. Защото времето ни е дадено да живеем, да създадем, да родим, да се зарадваме, да дадем. Представете си колко време загубихме. Пропилях живота си и сега седя и се страхувам от смъртта? Не живях живота си, прахосах времето си, и сега се боя от смъртта? Как става това? Виждате, днес съществуват всички средства да загубиш времето си. Някой ти казва: „Чакай да вляза в интернет, да видя новините!“ И седи пет часа. Какво правиш? Какво новини гледаш? Новини ли са това? Ние не сварвахме да видим новини. Една-две новини и край. Сега обаче трябва да ти го кажат с всяка подробност. Веднъж казах на един журналист: милост! 7 часа! Нарочно бях преброил часовете. Показвахте: „Той излезе, отново влезе, друг излезе…“ Какво говорите? Това новини ли са? Нямате ли малко срам! Отче, какво да правим – извънредни часове! – за които им плащали.

Затова нека внимаваме да не пропилеем времето си.

Знаете ли къде било най-голямото затруднение на Одисей? – то не е да стигнеш само в родината, в душата. Не е това. Когато стигнеш в душата, те очакват „женихите“, които какво искат? Искат Пенелопа. Тоест същността, животът, диханието на душата. Това искат да вземат, да експлоатират, да откраднат. И нашите женихи не са отвън, на пътя, а са нашите страсти. Затова е нужна борба не само за да стигна до моята родина, но и когато стигна, да се боря. И е сигурно, че чак след това ще намеря покой. Не забравяйте, търсим Бога. „Царството Божие вътре във вас е“. Вътре в мен трябва да се върна, защото съм разпръснат навсякъде и затова съм никъде. В мен да се върна, там ще срещна Бога, там ще Го живея.

Още нещо. Одисей отива при Циклоп. Гледа пещерата, отвън има лаврови клонки (дафинов лист) – това напомня ли ви нещо? Както украсяваме храмовете ни за Възкресение. Лавровите клонки означават победа. И ние празнуваме Възкресение, започвайки от Неделя Вайя – Цветница, където пеем „носейки символите на победа” – т.е. върбовите и палмови клонки. Пред пещерата на Циклоп има клонки. Очаква някой победител. Който влизал в пещерата, повече не излизал. Одисей влиза в пещерата с 12 другари. Това говори ли ви нещо? Одисей, изстрадалият подвижник взема 12 другари и влиза в пещерата на Циклоп. Христос, Разпнатият, с 12 ученици влиза в смъртта, за да може да я победи, да излезе от пещерата, от ада. Христос слиза в ада, и адът се огорчи. Адът се научил да изяжда тези, които влизали в него. Докато тук тръгнал да погълне Христос, но се вгорчил, не се усладил. Какво услажда смъртта? Грехът. Той е „солта и пиперът”. Но сега погълнал Безгрешния и не можел да Го задържи. Одисей влиза в пещерата. Взел един кол, одялкал го, наострил го, както остриш молив, овъглил го в огън, дал го на четирима свои другари и те ослепили Циклопа. Одисей влязъл с 12 другари – Христос, Разпнатият има 12 ученика, четирима евангелисти, които потопили перото си в огъня на Пресветия Дух, Евангелието, което ослепява дявола и смъртта. И как излезли от пещерата? Прегърнали агне. Кое е агнето? Божият Агнец, Който взема греха на света. Виждаме как излизаш от смъртта, как я ослепяваш и в прегръдката на Божия Агнец излизаш от смъртта, от ада. И когато излязъл от ада, от пещерата, Одисей какво казал, коя била неговата идентичност, когато Циклоп извикал – кой си ти? „Никой” – казал Одисей. Никой. Колко хубаво нещо! Защото човекът, който има смирение, казва: аз съм Никой. Той има реална сила, той прегръща Божия Агнец, Христос, и той ще надхитри смъртта. Животът на този човек е победа и триумф над смъртта.

Помня един епископ, свята душа, не знаеше, че ще почине, почина внезапно, по-скоро знаеше, подписът му винаги бе: „Григорий, Касторийски митрополит“. И в последния си текст написа – „аз, никой“. Прегърнал Агнеца излязъл от смъртта и се отправи към царството Божие.

Превод: Константин Константинов

 

Дай на детето топлина!

Март 26, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Най-голямата грешка е нашето желание детето ни да мисли така, както ние мислим. Това означава, че искаме детето ни да „достигне” до нашето ниво. И често, когато то не постига това ниво, ние насила го караме да постигне „нужното” ниво. Помните ли Прокрустово ложе?


Ако човек излиза извън границите на леглото – е необходимо да „отрежем” нещо от човека, ако е твърде малък за леглото – трябва да го „разтегнем”. Това е грешка. Детето не може да мисли като нас, то няма опит. Затова ние трябва да се наведем към него.


Църквата има много примери за подражание. Например, детето пристъпва към Причастие, а свещеникът държи в ръцете си Христос. Свещеникът е този, който прави крачка към детето. Той се навежда с Христос в ръка към детето, за да го причасти. Той не може да каже:


- Стигни ме!


И това е само един от многобройните примери.


Моят старец казваше:


- Когато при теб в храма идват деца, седни на стъпалата близо пред Царските двери, не стой прав, седни и нека децата да седнат близо до теб, да не гледат на теб отдолу нагоре.


Изглежда, че това е просто движение, но колко смисъл съдържа в себе си! Ние често гледаме на децата си отгоре. Не! По-добре малко да се „наведем”! Това много ще помогне за развитието на общуването с детето. По-добре малко да отстъпим! Без да говорим лъжи. Малко, там, където е възможно. Трябва да имаме правило: „Това, което детето не може да направи, аз ще го направя!” Това много ще помогне!


Вижте как простите неща изпълват живота ни. Виждали ли сте някога колко красив е древният амфитеатър? Ако внимателно се вгледаш, можеш да видиш, че амфитеатърът е като една прегръдка. Когато детето е в прегръдката ти, то напълно ще ти се довери и именно в тази прегръдка можеш да му дадеш, кажеш и покажеш много неща. Извинете, но ние трябва да започнем да галим децата си.


Гледаш на хората и разбираш, че сме се заблудили. Хората „галят” телефоните си. Да, технологиите с нещо ни помагат. Но замислете се само, че в нашата ера хората „галят“ телефони, лаптопи, компютри, студени и неживи екрани, но не и децата си.


Това е голям проблем. Ние не отхвърляме технологиите, но с помощта на тях на нас ни затварят очите ни, крадат слуха ни, и скоро ще откраднат и осезанието ни! Затова трябва да чуваме децата, защото често не ги чуваме. Трябва да започнем да им обръщаме внимание и да ги галим.


Този педагогически метод ни предадоха Отците на Църквата. Например, представете си, свети Йоан Златоуст се обръщал към мъжете от онази епоха, когато жената нямала специално положение нито в дома, нито в обществото. Той ги призовавал да разговарят любезно с жените си и да им казват:


- Обичам децата си, защото ти си ги родила!


И именно това добро отношение към жените ще даде много неща на детето!


Искам да ви разкажа една история. Като дете живеех в Санторини. Морето се намираше близо до нашето село, така че често ходихме на морето и там събирахме миди. Мога да ви кажа, че ръцете ни постоянно бяха нарязани, защото винаги сме се опитвали да ги отваряме с нож и други остри предмети. Понякога, разбира се, успявахме да ги счупим, но това бяха „кървави” опити.


И един ден баба ми каза:


- Защо правите това? Съберете мидите и ги донесете на мен!


След това ние ги събирахме и ги носихме на баба. Тя ги завиваше в една кърпа и я държеше над гореща вода. Ние стояхме наблизо и чуваме в кърпата звуци – щрак, щрак. След това отвивахме кърпата и всичките миди се бяха отворили. И ние викахме:


- Чудо, стана чудо, мидите се отвориха!


И много по-късно осъзнахме, че зад това малко чудо се криеше нещо, което не го виждахме – топлината. Затова, когато оказваш натиск върху дете, помисли за това, че то може да затвори душата си за теб. Дай на детето топлина! Гледай на детето, слушай го, моли се за него, прегърни го, погали го. И то ще се отвори за теб!

 

източник: правмир.ру

Откраднатата нежност

Януари 22, 2019 in Начална страница, Отечески съвети


Ще говорим за любовта, която е скрита в приказките. Тя винаги е съпроводена от истината. Никога няма да видим любовта самичка, а има за другар истината. Винаги вървят заедно и понеже приказките имат много истина, имат и много любов. Нека не забравяме, че научихме приказките в един амфитеатър, който бе амфитеатърът не на някой факултет, а на прегръдката на баба, на дядо, на майка и татко. И това, което научаваш в този амфитеатър, не го забравяш. Защото амфитеатърът на прегръдката има много топлина, много любов. А когато имаш любов, и любовта излъчва тази топлина, тогава сърцето се отваря и приема. Когато бяхме деца, морето бе много близо и през лятото постоянно ловяхме миди, събирахме ги и се опитвахме да отворим с ножче, но и мидите се чупеха, и пръстите си често порязвахме. Затова ги събирахме и носехме на баба, която вземаше една кърпа, слагаше ги вътре, слагаше вода в тенджерата, тя завираше, слагаше кърпата отгоре и чувахме как от топлината черупките се отваряха – както се отваря и сърцето на човека. Така в амфитеатъра на прегръдката, сред такава топлина сърцето се отваряше и приемаше с такава простота цялата истина, която може да ти каже една детска приказка. Приказките наистина крият голяма истина. Това е факт.

Когато спряха приказките, които имаха да разкажат и да дадат много житейски уроци, тогава други състояния и хладни екрани започнаха да омайват децата ни. Загубиха истината, загубиха топлината, и пред един екран започнаха да приемат не истина и любов, а хладина и там реално се омаяха.

Нещо ми направи впечатление. В даден момент се почувствах много странно, да не кажа грозно, когато видях за първи път човек да гали екран. Истина ви казвам. Бях в автобуса в Атина и видях едно дете да гали екран. И си казах какво прави? Не бях разбрал какво става. Галеше един мъртъв екран. И тогава ми дойде един помисъл – беше в дните на Томина Неделя: ето, Бог ни е дал пръстите, за да Го докосваме, за да прегръщаме, за да стопляме, а сега хладни екрани и мъртви апарати се опитват да откраднат нашето осезание, слух, зрение. Отнеха ми осезанието, с което би трябвало да прегръщам. Да, ако знаеш да работиш с технологиите, е добро, нищо не отхвърляме, но ако цял ден галя и милвам един екран и не съм прегърнал детето ми, брата ми, съседа ми? Знаете ли, че не прегръщам само с ръце, а може и с поглед, може с думи, може с моето отношение към другия? Когато нещо мъртво е откраднало моето осезание, тогава е сигурно, че и аз ще загубя това чувство за топлина, докосвайки нещо мъртво, но и другият пред мене ще замръзне.

Знаете ли колко хора имат нуждата да чуят една дума? Да почувстват една милувка, да се озоват в една прегръдка, да се насладят и да приемат една усмивка? Знаете ли какво е една усмивка?

Веднъж дойде едно дете – всеки понеделник провеждаме среща с млади хора – то дойде, не го бях виждал досега. Нищо не казах, просто го видях и му казах „Добре дошъл!“ Това дете остана, дойде и следващия понеделник и по-следващия. След време започна лека полека да се изповяда и ми каза:

- Отче, знаеш ли какво ме доведе тук?

- Какво?

- Ти ме видя, не ме познаваше, усмихна ми се и ми каза „Добре дошъл!“ „Добре дошъл“ не ми казва дори майка ми, когато влизам у дома!

Я помислете, една дума, не сметнах, че е нещо особено, една дума, която за мен е едно нищо, а за другия е всичко.

Сърцето на човека, душата на човека е вулкан и вулканът има топлина, не е фризер. Знаете ли по какъв начин онеправдаваме и биваме онеправдани? Обичам другия, и го обичам много, но държа моята любов във фризера. Какво чакам? Докато любовта съществува, влиза във фризера. Замразена любов. Защо да става така? Знаете ли къде звучат най-нежните и хубави думи? На гробището. Но защо да ги кажем там? Защо да загубим времето, което ни е дадено? Човекът, който ни е даден? Връзката, която бихме могли да имаме? Защо всичко това да се загуби? Минаваш през гробищата и чуваш думи, съпругата говори на (починалия) съпруг, бащата на детето и казваш защо сега? Защо не преди? Защо тези думи, които са толкова пламенни, силни и нежни, сладки да не могат преди да възкресят една връзка? Да покрият празнините, да изпълнят човека? Защо? Затова ще трябва да отворим обятия, да извадим това, което реално имаме в нас, топлината, която имаме в нас, и да започнем да прегръщаме и да говорим.

Децата ни, колкото и да порастват, имат нужда от нашата прегръдка и приказки, от нашето внимание и сладки думи. С това се изпълват децата, с това се хранят, с тях порастват. Помня един възрастен свещеник от нашия остров (Санторини), простодушен човек, неговата простота съдържаше мъдрост и опит. Помня го, аз бях малко дете, една майка дойде с бебето си да й прочетат молитва на 40 ден след раждането и накрая той погледна майката и й каза:

- Дъще моя, ако не нахраниш детето си, плаче ли?

- Плаче, отче.

- Чуй! Ако не го нахраниш, бебето плаче. Ако не го от-храниш (т.е. възпиташ), ти ще плачеш след това.

И за отхранването е нужна сладост, нежност, Христос, топлина, приказка. Децата ни, колкото и да пораснат, ще останат наши деца. Затова трябва винаги не да ги омайваме, а да ги поучаваме с нашето искрено поведение и любов, да им даваме без егоизъм, да им предаваме нашия опит и да сме сигурни, че ще можем да ги отхраним, докато пораснат (Всъщност те никога няма да спрат да бъдат деца, както и ние самите). Да не забравяме, че детето е онова, което вече е придобило царството небесно.

Нека разгледаме една приказка, за да видим любовта, нежността, опита, отхранването и една жива връзка.

Помните Червената шапчица. Всички я помним. Това момиченце, което получи името си от един цвят и от един елемент от своето облекло – „червена шапчица“. Защо това ме кара да я забележа? Отците на Църквата ни казват: Знаеш ли, детето ми, какво е Бог? Те имали опит от Бога, а не знание – нещо прочетох – а живеели Бога, можели да Го дишат, да Го виждат във всичко, да Му се радват, да чувстват Бога. Светците виждали Бога навсякъде и най-вече в лицето на другия. Затова не можели да наранят и поразят никого. Светците и простодушните хора, тези, които имали простота, кротост и любов, тези хора, които влизали в живота и се борили. Помня баба ми. Вижте сега богословие, тя влагаше Христос в тавата с яденето! Истина ви казвам. Защото я помня пред фурната на дърва, преди да затвори фурната, прекръстваше се и след това отиваше над тавата и казваше „Сладко и вкусно като думите на Христос!“ И аз седях наблизо, детенце, дърпах я обикновено за престилката и си казвах бре детето ми – понеже готвеше хубаво – да е сладко и вкусно!… Какво в крайна сметка са думите на Христос? Я да ги науча, да видя какво казва Христос, защото ми харесва да са нещо сладко и вкусно. И неуката баба ни въвеждаше в богословието, в богословието на кухнята, в богословието на ястието, за да ни покаже, че Христос е навсякъде и не просто е навсякъде, а е сладък и вкусен. И баба ни Го предаде с прости неща – тя, която сричаше и която в личната си карта беше поставила едно кръстче, това бяха всички данни на личната карта. Не бяха нужни нито имена, нито подписи, а този кръст. Колко хубаво нещо.

И тъй, Червената шапчица носи червена шапка. Отците свидетелстват, че Бог е огън. И един старец на Света Гора с неговата простота казваше: Отче, да ти кажа, когато Бог ни създавал, гледал Себе Си в огледалото – за да ми покаже какво означава Божий образ, защото човекът е Божий образ. Следователно, ако моят Отец, Създателят, Който ме е създал с Неговите ръце, е огън, човекът е какво? Огън. Какво е Червената шапчица? Червена шапка, сякаш имаш огън върху главата си. Ето богословието на човека. Ако той правилно борави с този огън, ще сгрее, стопли и ще просветли (другите) – ако стане свещенослужител на живота и добър разпоредник на огъня, който е приел от Бога. Но ако стане кощунникът на живота, тогава ще се изгори и ще гори. И знаете ли какво означава това? Виждали ли сте една изгоряла гора? Да я виждаш предния ден, да влизаш в нея и да казваш какъв рай! И не след дълго да влезеш и да кажеш: какъв ад е това!

Червената шапчица има огъня на живота. Както и още нещо. Първото писмено свидетелство за нея е от 1670 г. и оттогава остава дете. Колко хубаво нещо. Видяхте ли някога Червената шапчица да остарява? Толкова векове – остава дете, излиза от границите. Кой може да каже, че тя е французойка или от Англия? Никой. Тя е минала границите, остава вечно дете, влиза във всички домове и става приятелка на всички деца. Което означава, че е нещо живо и истинно, има живот, огън, който Бог й е дал, но има и младини. Един хубав стих от една песен гласи: “Младините са дар, които горят като огън”. Нашият крах и грях е, че гасим този огън, който младините имат; че ставаме пожарникари на този огън, на Божия огън, на огъня, който младите имат. Това е крах, грях, мрак. Вместо да запаля огън и да науча човека да го поддържа – знаете как се поддържа огънят. Подухваме, за да се разгори, от една искра се разгаря и внезапно започва да нараства. Това напомня ли ви за нещо – за начина, по който Бог ни е създал? Вдъхването от Бога. Св. Григорий Богослов говори за първото „св. Причастие”, вдъхването от Бога, с което оживотворил човека и дал му огъня на живота, огъня на душата и създал в него глада и жаждата за вечността.

Извинявайте, че ще смесим малко приказките. Помните ли злия вълк? Как злият вълк тръгнал да събори къщичките, които трите прасенца построили? Една друга голяма философия и богословие, една друга ценна, жива приказка. Той искал да издуха къщичките им – защото злото винаги иска да изглежда като добро, то идва и краде елементите на доброто. Защо? За да ни въздейства, за да ни примами, идва и заема мястото на доброто, злото това иска, да вземе неговото място, винаги ти говори хубави думи, за да ти повлияе и да те унищожи. Злото рядко се появява в приказката като човек, приказката не иска да обвини един човек, а се появява като животно, защото в човека, който го приема и го осиновява, развива животински инстинкти. Взема те от равнището на човека и те хвърля на равнището на животното, на „пода” на животното. Определени пъти човекът може да стане по-опасен и по-лош дори от животното.

Червената Шапчица има дара на живота. Напомня ли ви това за някой голям църковен празник? Петдесетница. На Петдесетница празнуваме слизането на Светия Дух. Виждаме пламъка върху главите на св. апостоли. За да борави с огъня, който е приел, човекът се нуждае от Божията благодат, благодатта на Пресветия Дух, за да стане добър разпоредник, за да стане превъзходен свещенослужител на живота си, за да може реално да вкуси и да се радва на чудото на живота.

Дарът на живота и благодатта на Бога. Червената шапчица ще излезе от дома си. Вижте реализма на майката. Тя какво прави? Казва й: “Ще отидеш при баба си”. Бабата живее на другия край на гората, оттук, трябва да прекоси гората, да отиде при бабата, и майка й я оставя сама. Децата ни ще станат 16-17-19 годишни, ще си тръгнат от дома, това е истината на приказката, не те омайва, ще ти каже истината. Детето ще си тръгне, можеш ли да го последваш? Не можеш. И какво можеш да правиш, когато детето си тръгне? В приказката виждаме една много важна подробност. Майката напълнила една кошница. Детето взема кошницата, излиза, поема по своя път, влиза в житейската борба – кошницата е душата и умът на човека. Знаете ли какъв е нашият проблем? Празната кошница. Става много лесна цел, мнозина ще поискат да превърнат тази кошница, т.е. душата в кошче за боклук. Ако аз не я напълня, някой друг ще я напълни. Този ум, ако не го изпълня, някой друг ще го изпълни. Тук е моята отговорност, тук е моята борба, детето ще си тръгне, не мога да го следя, ще разтвори криле и ще полети, но аз трябва да напълня кошницата. И как става това? Внимавайте, от няколко години правим една огромна грешка. Опитваме се да напълним тази кошница, това е добро. Когато бяхме деца, ходихме на риболов в морето с една хубава лодка. Представете си, влизахме 10-15 деца в лодката и лодкарят казваше: седнете един до друг. Ние отивахме от едната страна и лодката се накланяше. И той отново казваше: половината оттук, половината от другата страна, иначе лодката ще потъне! Днес децата потъват, защото изпълваме ума им, но опразваме душата им. Хубаво е умът да се напълни, да има баланс, защото, ако душата се опразни, лодката ще потъне. Понякога съжаляваме децата, защото носят някакви раници, които са по-големи от тях и изобщо нямат време да играят. Времето им е запълнено, английски, френски, китайски… Всичко това е добро и благословено, но почакай, няма ли да изпълниш душата му? И много пъти става обратното, защото, с всяко наше движение, вместо да изпълним, опразваме душата ни. Изпълваме ума, но детето потъва, няма равновесие. И след това е много трудно да го издърпаш сред крушението. Затова трябва да изпълним човека, той не е нито само стомах, нито само ум, а и душа и да не забравяме това.

Много пъти можем да кажем нещо на един човек и това силно да му повлияе. Да ви разкажа един случай. Една баба държеше внучето си за ръка. Ах тези баби. Баба ми отпътува за Христос преди 18 години, но винаги я помня и няма ден, в който да не си спомням за нея. Тя не ни говори много, а много ни обикна. И така, тази баба влезе в храма, имаше празнична Вечерня, в мига, в който свещениците излизат на Входа и един от свещениците спря, усмихна се на детето, помилва го по главата и продължи. Когато след време детето порасна и влезе в гимназията, го попитали:

- Какъв искаш да станеш?

- Поп!

- Защо?

- Защото искам да съм засмян и да галя хората!

Едно движение, душата му го приела, човекът се изпълнил и казва: не искам да загубя това!
Нима усмивката, докосването и милването стрували много?

И така, да изпълним душата, да богословстваме и да проповядваме в нашата кухня, на мивката, на работа, да прегръщаме, да целуваме. Св. Порфирий, както и св. Паисий, казва: “Дори детето да спи, отиди да го целунеш”. Ама не разбира, не чувства! Душата му чувства. Да прегръщаш, да целуваш, да милваш, да говориш, да се смееш.

Понякога казвам за себе си: бре, детето ми, православен ли съм? Питат ме: какъв си? Е, с толкова ропот, от сутрин до вечер, ми се струва, че съм протестант! Господи помилуй! Къде е радостта, къде е мирът? Отивам и гледам в огледалото. Вижте какво става. Когато всички се гледаме в огледалото, знаете ли погледът накъде се насочва? В точката, която не ни харесва. Това е истина. Какво не ми харесва – очите? Тях гледам. Не ми харесва косата? Нея гледам. Носът ми? Него гледам. Почакай обаче! Нима цялото лице е само нос? Само вежди, очи, няма нищо друго? Защо отиваш и гледаш това, което не ти харесва? За съжаление това, което правим пред огледалото, отиваме и го правим спрямо децата ни. Ропот, протест, нищо не ни харесва!

Да ви кажа нещо за св. Силуан. Той имал много бурно юношество, но как се преобразил и от свирепост (αγριότητα) стигнал до святост (αγιότητα). Нещо става, бре детето ми, нека изследвам, да видя как се преобразил. И търсиш и виждаш един баща, който се държал много вежливо. Знаете ли какво са бащинството и майчинството? Изкуството на хирурга. Трябва да вземеш скалпел, не сабя. Не режем глави, а отиваме да излекуваме. Едно е да правя операция, а друго коля. И ние, понеже сме християни, казваме „пипам с кадифена ръкавица“. Или другото: „Изчакай да се причастя в неделя и ще те науча аз тебе след това!“

Св. Силуан като млад водил нощен живот, веднъж се върнал, бил пил, а баща му стоял на стола. Очите на баща му били отворени:

- Татко, какво правиш, не спиш ли?

- Не.

- Какво правиш?

- Детето ми, чуй! Ти искаш да се забавляваш. Това е нещо, което е типично за възрастта ти. Но когато се забавляваш, не можеш да се помолиш. Можеш ли?

- Не.

- Е, някой трябва да остане да се моли. Ти да се забавляваш, а аз ще се моля.

Младежът получил урок. И казва: не спи заедно с мен, моли се за мене? Не ми се скара?

Помните случая отново с него и баща му, когато в един петъчен ден баща му го пратил да сготви и бъдещият светец сготвил свинско. Баща му нищо не му казал. След няколко месеца го попитал:

- Спомняш ли си онзи петък, в който беше сготвил свинско и го донесе на нивата?

- Хайде, как си припомни свинското преди 6 месеца!

- Бре, детето ми, спомних си, защото, знаеш ли, ядях го, и мислех, че ям мъртво куче.

- Ама толкова зле ли беше? Не го ли бях приготвил добре?

- Ти добре го сготви. Да се „светят ръцете ти”, детето ми! Но беше петъчен ден, денят на Христовото Разпятие, бяхме седнали под дървото и гледах ствола на дървото и мислех, че е Христовият Кръст и Христос отгоре повесен, разпнат, кървящ, а ние отдолу да ядем месо.

Младежът се изумил.
Баща му шест месеца търсил подходящия начин и време, за да предаде един силен урок и така да стопли сърцето му, да го насочи към Христос и да го отвори. И зад големия светец на нашия век, толкова нежен и сладък, се крие един баща, който има търпение, нежност, сладост, връзка с детето си, общение с детето си.

Аз тръгвам да причастя детето, но нито съм свят Потир, нито имам Бога в мен да му Го дам, нито лъжичката на любовта, за да го причастя. Как да изпълня това детенце?

В приказката майката напълва кошницата на Червената шапчица, която тръгва и прекосява гората. Защо гора? Защото гората прилича много на живота на човека, има опасни места, има пътечки, може да се загубиш, да паднеш, проломи, пещери, непознати места, на много места е тъмно, на други светло, има възвишения, трапове, каквото искаш – височини, мрак, светлина. Не прилича ли на живота ни? Ако кошницата е пълна, влизаш в гората. Ще срещнеш ли злото? Ще го срещнеш. Вижте сега какво прави злото. Защо злото не отишло да изяде Червената шапчица, която била млада и нежна, а отишло да изяде бабата? Я чакай. Господи помилуй! Какъв бил този вълк?! Защо направил това? Защото злото яде винаги нашата цел. Червената шапчица имала да извърви един път. Тръгва от неопитността със запасите, които домът й дал, тръгва от неопитността, влиза в живота, който е гората, и се насочва към бабата, която живее на другия край на гората. Бабата е прекосила гората, тя е опитът, опитността. Неопитността със запасите влиза в живота, подвизава се и отива при опитността. Какво прави злото? Злото яде нашата цел. Някой идва днес и ми казва: вярваш сега във вечността? В царството небесно? Ако целта ми е небесното царство и злото дойде и ми каже – то не съществува!, ще се боря, ще обикна, ще простя, ще се подвизавам. Помислете за Одисей. Хубаво име. Одисей. Знаете кой е. Името му идва от „οδύνη“ (страдание, болка, мъка). Одисей е разпнатият човек, който търси своята родина, който се е отдалечил и търси родината и подминал всички фалшиви родини и рай-ове, които му се изпречвали на пътя, за да стигне до истинската си родина. Така става и с нас. Моята родина е Христос, ще дойде материята, ще дойде плътта, ще дойде властта, ще дойде богатството и ще ми каже: аз съм твоята родина. Не, не си ти! Христос е моята родина. Одисей се разпва там, бори се, пада, става, пристига, отново тръгва, огромният път, който Омир описва, е вътрешният път на човека да се върне в родината си.

Я помислете сега да кажат на Одисей: Каква Итака? Не научи ли, стана трус и потъна! (Опазил ни Бог!). Защо да се подвизава, защо да рискува, защо да полага усилия? Загубил си целта – загубил си пътя. Загубил си целта – загубен си. Затова вълкът-злото отива и поразява целта – царството Божие – за човека който се подвизава, поразява опитността, целта директно. Затова вълкът отива при бабата, затова я поглъща. Злото поглъща целта ни. Колко от нас си поставихме една цел заедно с някой друг човек и тръгнахме заедно в живота? И изгубихме целта и връзката се разпадна. Колко мечти имахме, очертахме един път и любовта ни крепеше. Злото идва, яде целта и човекът се отделя. Така се отделяме от душата ни, от хората и от Христос.

Видяхте ли колко хубаво завършва приказката? И заживели щастливо, а ние още по-щастливо. Това означава, че приказката никога няма да ти даде нещо, което има връзка с отчаянието и разочарованието. Ако се подвизаваш, ако положиш усилия, ако воюваш, ще победиш. Има ли по-голяма истина от това? Ще победиш, изключено е. Не само това, а приказката прави една възкресна проповед. Защо? Защото вълкът поглъща бабата и идва ловецът. Червената шапчица извикала силно. Преди това обаче вълкът тръгнал да я поласкае. Червената шапчица пита:

- Защо имаш големи очи, бабо?

- За да те гледам, момичето ми!

- Защо имаш толкова големи уши?

- За да те чувам.

Злото е много сладкогласно, когато иска да ни повлияе, и използва думи, които се харесват на егоизма ни. Разбирате ли защо отците на Църквата и пръв Господ ни казват: остави егоизма! – защото ще се повлияеш. Ако другият ти казва имам очи за да те гледам, имам уши – за да те чувам. Хоп, хванал те е! Хубаво е злото да няма за какво да се задържи за теб, тоест да имаш смирение, за което злото не може да се хване.

Ловецът чува Червената шапчица и един велик отец на Църквата казва, че Христос е „Ловецът” на спасението на душата на човека! Не е ли поразително? И ловецът отива и изкормва вълка и изважда бабата жива! Съществува ли по-голяма проповед за Възкресението и особено за едно дете? Когато искаш да му говориш за възкресението, ето проповедта. И да ви кажа нещо друго. Това не е само проповед, но и дълбоко богословие, защото св. Кирил Йерусалимски казва, че Христос взел Кръста и с него изкормил ада и издърпал оттам Своите деца, които адът бил погълнал. Нима картината, която св. Кирил ни дава, е по-различна от тази, която е представена в приказките? Не.

Завършвам с една много кратка приказка. Помните ли Горгона, за която казвали, че срещала корабите? Тя била сестра на Александър Велики и питала жив ли е Александър Велики? Ах, горко ти, ако кажеш, че не е жив, защото морето започвало да бушува и корабът да потъва. И е радост за теб, ако кажеш, че Александър Велики е жив. Знаете ли къде ще срещнем Горгона? Знаете ли как се казва? Казва се Съвест. И в даден момент ще я срещнеш и ще ти каже: жива ли е душата ти? Жива е. И колко хубаво е ти да й кажеш „жив Господ Бог мой“. Съществува ли по-голям мир и покой? Да продължиш да пътуваш през времето в безкрайните води на милостта на Божията любов?

Нека не се боим от нищо. Съществува ли нещо по-хубаво, по-сладко и по-красиво от Христос? Затова да живеем този Христос, да Му се радваме, да Го вкусим, да се наситим и да сме сигурни, че няма да чакаме някакъв друг рай, а ще живеем Рая-Христос всеки ден!


Превод: Константин Константинов

 

Покаянието е нашето духовно сърце

Ноември 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Псалтирът е живо тяло и 50-ти псалом е неговото сърце. Този псалм е сърце на Псалтира, както и покаянието е духовно сърце. Без покаянието душата на човека не може да живее.

Един светогорски старец казва, че Бог казал на Давид нещата, които той записал, и именно това иска да чува от нас. Така се родил Псалтирът: Давид в своето покаяние и смирение среща Бога, Който го известява, и от тази среща се ражда Псалтирът, който наистина е силно оръжие, защото в него човек може да види своя грях, отстъпление, състоянието на ума си, отдалечаване от Бога, добродетел, но може да види и Божията любов и милост. И когато може да види себе си и Бога, тогава е видял всичко.

„Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“

Повече от нас го знаем наизуст – много пъти го казваме, чуваме го по време на службите в Църквата и когато езикът ни започва да казва „Помилуй ме, Боже“, бърза и много бързо стига до края на псалма. Не сме осъзнали, че езикът може да търчи, но в онзи момент душата не се катери, не се изкачва. И само това „помилуй ме“ е едно положение на душата, състояние на сърцето, бързаме да кажем псалма и търчим, но не сме осъзнали, че колкото е лесно да го научим и да го кажем, толкова трудно е да почувстваме дори тези първи негови думи.

„Помилуй ме“ е височина, до която душата се покатерва и има една специална гледка. „Помилуй ме, Боже!“ От височината на „помилуй ме“, какво виждам? Бога. Нека помислим и осъзнаем колко високо трябва да се покатери сърцето, за да стигне до „Помилуй ме“, и оттам да придобие гледката към Бога. Но как човек може да стигне до „помилуй ме?“ Говорихме за изкачване. При това човекът, който реално се осъзнава, смирява се и се покайва, е „алпинист”. И ако в този момент си помислим за алпинистите, непременно ще видим един възходящ път. Тук обаче нещата са различни. Защо? – защото, ако искам да се възходя, трябва да сляза. Ако искам да се изкача до „помилуй ме“, първо ще трябва да се смиря. Има един много хубав израз на Христос – при това всички изрази и думи на Христос са толкова съдържателни, толкова благи, толкова ценни, че само една Негова дума и израз може да спаси милиони души. Закхей се покатерил на едно дърво, Христос идва и какво му казва: Слез бързо! Защо? – за да Ме (по)срещнеш. Следователно, за да видя този Бог – „помилуй ме, Боже“ – за да Го видя, трябва да отида в „помилуй ме“, но за да стане това, трябва да сляза, т.е. да се смиря. Да сляза къде? В самия ми живот. Да се потопя в самата ми душа. Защо? Ама там е мястото на срещата с Бога. Именно смиреното, съкрушеното, покаялото се сърце може да види Бога. При това да не забравяме, че царството Божие е вътре в нас. Трябва да вляза вътре в себе си, да се потопя, да сляза, да се смиря, да се запозная с големия непознат – моето аз, да поискам да видя моята истина, да изцеля раните си, да укрепя чрез Божията благодат моите немощи и така да позная себе си, да се покая и да срещна Самия Бог.

Има една много хубава картина – св. ап. Павел отива към Дамаск, за да продължи гонението на християните. По пътя среща Христос. Св. ап. Павел пада на земята, пада гонител, и става апостол. Не е ли поразително? И чува един глас, който му казва: „ала стани“… (ἀλλὰ ἀνάστηθι). Стани. Това „ала” на Бога. Когато човек почувства падението си, когато истински се смири и се покае, тогава съществува това „ала” на Бога, това „ала стани!”. И не съществува по-красива и по-сладка дума за сърдечния слух от това Господ да дойде и да ти каже – „стани!“ Именно това вярваме и очакваме. Това ще чуем при общото възкресение. Но не би ли било много хубаво чрез покаянието да го чуваме всеки ден? Да преживяваме всекидневно това възкресение? Да се храним всекидневно с това „ала” на Бога?

Има една молитва по време на Херувимската песен, която засяга свещеника – „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата”. В онзи момент свещеникът представя пред Бога своето греховно състояние, мрак, грях, безсилие, живот.

И там реално виждаш един ад и казваш какво става? „Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал Човек…”. Това обаче (ала), което става мост там, където човек се намира в безизходица. Тоест от мястото на покаянието и смирението можеш да видиш, да чуеш, да почувстваш, да живееш, да дишаш тази Божия любов, това Божие дихание, което има мирис на възкресение. В псалма се вижда не само мястото и гледката, но и целият духовен механизъм на покаянието. Чуваме пророк Давид да казва:

„Много пъти ме умий от моето беззаконие и от моя грях ме очисти“

Защо казва това? Защо идва и казва на Бога: умий ме, очисти ме? Защото от мястото на смирението и покаянието, когато придобиеш гледката на Божията любов, усещането за Божията любов, разбираш, че само Той може да те очисти. Там осъзнаваш, че не можеш сам да се очистиш и чрез смирението и покаянието започва себепознанието. Сам не мога да очистя себе си. Ако си повярваме, че можем сами да се очистим, това е голяма заблуда. Приличаме на следното нещо – една картина от детските ни години. Едно дете, ние самите, ръцете ни са кални и се опитваме да се почистим и колкото повече търкаме лицето си, единственото, което правим, е, толкова по-мръсни да ставаме. Но тук разбирам, че моите ръце са толкова мръсни, че не мога да се почистя, не мога да умия и очистя душата си. Така, от мястото, на което се намирам, вече виждам себе си, зная себе си, виждам отсреща Божията любов и разбирам кой е Този, Който може да ме умие, да ме очисти. Тази любов търся, тази милост копнея, тази баня и очистване копнея. Когато човек се покайва, в него се променя неговото желание, копнеж и жажда, всичко се променя. Докато преди да се покая, какво желая? – греха. След това желая и копнея Този, Който ще ме очисти от греха и ще ме избави от греха. Това копнея, това искам, това желая. Това прави покаянието. Това чудо се извършва, когато се зачене покаянието и започва да се развива в душевното пространство, в душевната утроба на човека.

„пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“

Когато се намирам в кораб, сред океан, какво виждам? Небе и море. Нещо друго? Не. Моряците много пъти казват: чакахме да видим нещо друго! – защото дни, месеци, седмици, виждали само това. Когато влезеш в духовното пътуване на покаянието, едно нещо виждаш – Бога. „Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших.“ Тогава чрез покаянието присъствието на Бога става толкова силно и осезаемо, че само Него виждам, но и осъзнавам, че всичко, което съм преживял помислил, извършил, съм го извършил пред Него.

Нека си припомним поразителната личност на свети Йосиф в Египет – когато се оказал в толкова силно изпитание и изкушение, помните (Съпругата на Потифар се опитала да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказл) какво казал – „Как е възможно да съгреша пред Бога?“ Смиреният, вярващият, осъзналият се, покайващият се и възвисен човек, който чувства толкова силно присъствието на Бога, идва и казва пред изкушението, пред изпитанието – „Ама как е възможно да направя това пред Бога?“ Защото той е човекът на покаянието, на вярата, на смирението, на добродетелта. Оттук Божието присъствие е мощно в човека, той чувства Бога, диша Го, Бог „циркулира” в целия му организъм и около него. Затова св. Йосиф и тези, които се оказали в такова състояние, нямали от какво да се боят. Не можели да се отчаят, защото Бог бил навсякъде за тях. Понякога казваме „Не чувствам Бога, къде е Бог? Не чувствам Неговото присъствие!“ Там, от момента, в който не Го чувствам, а Бог е тук – означава, че не се покайвам, не се смирявам, не култивирам себе си и затова не мога да Го почувствам, да усетя присъствието Му.

„ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.“

Не само гледам, чувствам, чувам, осезавам, живея, дишам Бога, но и със самия ми живот. Нека обърнем внимание на нещо тук. Определени пъти ходя и върху пръстта оставям отпечатъци от обувката ми, следи върху снега, върху земята, и какво виждам в онзи момент? Виждам този отпечатък. Помислял ли съм някога какво може да се крие отдолу? Няколко метра под земята може да е скрит цял град, цивилизация, съкровище. Покайващият се човек не е повърхностен човек, няма да остане в това, което се вижда, а ще се потопи в дълбочината на живота си, на битието си, на душата си и ще изследва дори греховните проигравания от детските години, ще почувства дори проиграванията в майчината си утроба. Искате ли да видим проигравания на святост в утробата на една светица? Света Елисавета – в своята утроба носи св. Йоан Предтеча и той чувства присъствието на Христос, Който седи на трона в „пречистия храм на Спасителя” – в Света Богородица, чувства Го и започва да подскача, славослови, благодари. Представете си да имахме един духовен скенер и да виждахме в онзи момент св. Йоан Предтеча да славослови, да благодари, да се покланя пред Христос – това са проигравания на святост, чистота, любов. Но може да има и греховни проигравания. И от момента, в който покаянието ти открива Бога, не е възможно да не ти открие и това, което егоизмът е заровил или скрил дори в детските ти години. От утробата чувствам греха, защото покаянието е откриване на Бога, но и разкриване на твоето състояние, живот, душа, път. Човекът на покаянието е пророк, защото от момента, в който чрез покаянието вижда Бога, може да вижда миналото и настоящето и бъдещето. Всичко вижда, всичко може да види. От момента, в който виждаш Бога, виждаш всичко, знаеш всичко.

„Ето, Ти обикна истината в сърцето“

Наистина, може ли да има покаяние без истина? Съществува ли такава възможност? Но за да стигна до истината, първо трябва да видя Истината – т.е. Бога, защото истината за нас не е идеология, философия, а Личност, Христос. Помните Пилат, пред който стояла Истината, и горкият Пилат питал „Що е истина?“ Не можел да види Истината. Как ще я видиш? Трябва да се покаеш, да видиш първо истината на твоя живот. Но как да видиш Истината, т.е. Бога, ако не виждаш истината на живота си? Не е възможно.

Нека видим Самарянката, св. Фотини. Тук ще видим нещо важно, този диалог на Бога с човека и на човека с Бога. Христос й казва: „Доведи мъжа си.“ Тя му отвръща: „Нямам мъж“. „Добре каза, че мъж нямаш”. В онзи момент пред Христос тя виждала истината на живота си; до преди имала пет мъжа. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж”. Тя видяла тази истина, истината на живота си. И когато я видиш, след това ще видиш другата Истина. Христос, след като видяла истината на живота си, се обръща и й казва: Кого търсиш? Месията? „Аз съм, Който говоря с теб.“

Самарянката отишла „тъмна” при кладенеца Фреар и си тръгнала Фотини (Светла) след срещата с Христос. Савел – гонител паднал от коня, апостол Павел станал. Срещаш се с Христос, стига да видиш истината на живота си, да я приемеш и да се смириш в тази истина. И тогава, ако я приемеш, покаеш се и изпиташ болка за това, ще видиш другата Истина – Бога. След това идва друго Откровение, идва Бог.

„поръси ме с исоп и ще бъда чист“

Когато в св. Писание се споменава някое растение, си струва човек да отиде и да го разучи, защото не е споменато случайно. Знаете ли, че може да срещнем исопа в една наша разходка, но просто не го познаваме и разпознаваме? Както срещаме много други неща, но не ги виждаме. Може да срещаме любовта, смирението, вярата, но не ги виждаме. Така и исопът, срещаме го, когато се разхождаме, но не го познаваме, не го виждаме. Исопът е ниско тревисто растение, храст, което вирее на ниска надморска височина. Нисък храст, следователно, исопът е смирено растение, дори не се вижда, на ниска надморска височина, нисък храст. Той има целебни свойства. Ако човек чете древните лекари, ще види, че те го използвали, за да тонизира, съживява, изцелява и очиства. То е много силно очистително.

„Поръси ме с исоп и ще бъда чист.“ Защото, когато Бог те поръси с Неговата милост, тогава се ободряваш, вдигаш се, изцеляваш се, съживяваш се, очистваш се. Къде другаде срещаме исопа? В Стария Завет евреите взели исоп, потопили го в кръв и поръсили вратите, за да не влезе Ангелът Господен и да не умъртви техните деца. Ако всеки от нас се опитваше да поръси живота си с покаяние, благоговение, умиление, вяра, е сигурно, че смъртта нямаше да може да мине през вратата на живота му.

Срещаме исопа и на друго място – на Кръста, където на Христос – на жадуващия Бог – дали гъба, напоена с оцет и исоп. Гъбата има свойство да попива – да сложим този исоп, тази гъба да попие нашето време, душа, помисъл, желание, всичко, което грехът е изменил, и да го принесем на Христос. И е сигурно, че чрез това принасяне Той ще ни даде милостта, ще ни поръси със Своята милост.

„дай ми да чуя радост и веселие“

От мястото на покаянието виждаш живота си, целият ти живот ти се открива, виждаш Самия Бог, копнееш за Него, жадуваш за Него и тук в крайна сметка се вижда, че така можеш да намериш мира и радостта. Човекът по своята природа е „преследвач”. И какво преследва? Преследва мира, покоя, радостта, но за съжаление не улучва целта, защото ги преследва там, където не съществуват. Не можеш да отидеш да ловуваш зайци в морето. Не можеш да се прицелваш в греха и да очакваш да се зарадваш или да придобиеш вътрешна радост и сърдечен мир. Защото радостта, веселието, мирът са у Бога. В Бога трябва да се прицелиш, и за да стане това, най-добрият „мерник” е покаянието. И трябва да държиш това оръжие със стабилна ръка – смирението е стабилната и опитна ръка. Държейки покаянието чрез смирението, се целиш в Бога и само така можеш да вкусиш реално тази радост, мир, веселие.

„Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат“

Това показва, че човекът, който се покайва, става университет, който преподава благочестие. Покайващият се човек няма нужда да говори, а говорят неговият живот, мълчание, поглед, прояви. „Изучаваш” покайващия се човек. Затова Давид казва тези думи. Той няма да се качи на някоя университетска катедра, за да поучи нечестивите. Няма да се покачи на един амвон, за да проповядва. Животът в покаяние е най-голямата проповед.

И покайният човек, проповядвайки чрез живота си покаяние, става път на завръщане за много хора и мнозина ще поревнуват веселието, радостта, мира, Бога, Който ще виждат в живота на покаялия се човек. Да ревнувам покаянието, молитвата, вярата, любовта на другия, а не неговия автомобил и къща. Тази ревност е хубава. Тази ревност става огън, който вътрешно изгаря човека и прави от неговия живот жертвеник, жертва на Бога, „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“ – това е ценното. Да стана жертвеник, върху който ще жертвам моята воля, грях, отстъпление, и чрез тази жертва ще приема Самия Бог. Това е благоприятната жертва, тази жертва Бог иска.

Я помислете – Сам Бог идва и ти казва, че не приема нашите лицемерни пости, защото помисълът не пости, сърцето не се подвизава, душата не празнува. Тук е най-голямото празненство, най-голямата радост. Какво казва Божието слово, устата на Христос, Евангелието? – че на небето настава радост, когато един грешник се покайва на земята. Помислете – морето откъде получава цвета си? От небето. Небето се отразява върху морето. Сега разбирам защо нямам радост. След като не дадох радост на небето, какво ще взема? Какво мога да взема? Ако моето покаянието става повод за радост на небето, тогава тази радост вали от небето и върху моя живот. Тази радост става дъждът на Божията милост и тази милост „вали” в живота ми.

Покаянието не е безсилие, вярата не е безсилие, а сила, сила е да се доверявам на Бога. Молитвата не е безсилие, моля се не защото се страхувам, а защото искам да Му говоря, защото искам да присъства в живота ми, да Му говоря и да Го чувам. Св. Йосиф не съгрешил в Египет, понеже се уплашил от ада, а понеже почувствал Бога пред себе си. Молитвата е сила, покаянието е сила…

 

превод: Константин Константинов

 

 

Моят съпруг е моят кръст

Октомври 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети, Семейство

 

Въпрос:

Младеж, който казва на майка си, че не иска да се ожени, има добра връзка с родителите си, но какво трябва да направи майката в този случай? Защото смятам, че е необходимо и наложително майката да се намеси и да помогне. Оттам нататък, разбира се, е негова работа какво ще прави. 30 годишен е, завършил е в Англия, няма пречки за брак.

Нашият народ го казва – народът изрича големи истини чрез митове, приказки и народни песни: женитба насила не става. Мисля, че първата стъпка е разбирането на положението на другия. Това е изключително важно. Св. Йоан Златоуст казва, че не всички хора са за брак, не всички са за монашество: всеки човек има отделен път, стига този път да има висота и да го доведе до спасение. Второ, искам да ви кажа един прост случай от живота на Пападиамантис (Александрос Пападиамантис – гръцкият Вазов, бел. прев.). Веднъж, когато бил 18 годишен, баща му о. Диамантис – свещеник на острова, приел в дома си местния епископ. Служили и владиката отишъл в къщата му, за да обядват и да отпочине. На масата било цялото семейство. Той имал три сестри, самият той бил млад, на 18 г., много зрял, неговата зрялост си личала. Както обядвали, владиката го погледнал и му казал:

- Александре, на 18 години си, умен човек си, можеш да четеш. Хайде, детето ми, да те оженим!

Тогава хората се женили млади. 20 годишна жена се считала за стара мома.

Пападиамантис навел глава, царяло пълно мълчание, никой не говорил. В даден момент надигнал глава и казал твърдо:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, няма да се женя!

Смут в къщата. Владиката, горкият, тръгнал да закърпи положението. След като не иска да се жени, тогава:

- Добре, Александре, след като няма да се ожениш, да те направим монах, имаме толкова хубави манастири, да станеш йеромонах, добре ще си!

Пападиамантис стоял с наведена глава, както винаги. В даден момент вдигнал глава, в пълно мълчание, всички очаквали отговора му:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, калугер няма да стана!

Настъпил голям смут. Не се жени, калугер не става, какъв ще стане този човек? Баща му хапел устни, майка му го гледала милостиво, сестрите му се смутили, владиката почервенял. Нещо трябвало да направи владиката и затова го попитал:

- Добре, детето ми, не искаш да се жениш, калугер не искаш да станеш, и какъв ще станеш, бре, детенцето ми?

Мълчание. Пападиамантис вдигнал глава и казал:

- Аз, Ваше Високопреосвещенство, ще стана ПАПАДИАМАНТИС!

И станал. Което означава, че имал зрелостта, претеглил нещата в себе си, знаел за какво ставал и за какво не, вече бил очертал своя път и знаел къде отива. И каквото казал, че ще стане, това станал. Оттук се вижда зрелостта на мисълта и въобще на целия живот.

По тези въпроси ще ви кажа какво казваме на острова (Санторини). Сега младежът се намира в това състояние, майката знае доколко е зрял или не. Смятам, че на тази възраст са нужни две неща – молитва и разсъдителност. Майката да се моли Бог да открие на младежа пътя, в който ще живее, ще се изрази, ще твори, ще напредне, ще се развие и ще се спаси. Това трябва да прави майката. Предвид възрастта, на която е синът й, каквото иска да му каже да го каже не на него, а на Бога. Нека се отнесе много вежливо към него. Ще ви кажа и другото: определени пъти натискаме хора да влязат в едно пространство, за което не са подходящи, и след това имаме трагични резултати.

- Отче, това ваше духовно чедо е изключително добро момиче!

- Добро е!

- Ама и това момче е изключително добро дете!

- Добро е!

- Няма ли да направим нещо?

Аз казвам:

- Добро е и момичето, добро е и момчето. Но не сте помисляли нещо.

- Какво, отче?

- Двете добри неща пасват ли си?

Защото, ако не си пасват, то и медът е добър, но не можеш да отидеш да го сложиш в соса, а върху филия хляб.

Научи човека да бъде отговорен и сам да прави своя избор. Смятам, че това е най-доброто.

Идва един млад човек, и ако неговият избор е да не се ожени, аналогичен и „опасен” ще е изборът му да се ожени. Идва, и какво ще му кажете? Ожени се!? Много просто:

- Детето ми, зрял си, претегляш нещата, виждаш твоите сили, познаваш другия човек, прекръсти се и вземи твоето решение. Аз това мога да ти кажа.

Което означава, че в онзи миг му казваш – ти имаш отговорността. Важно е да правим хората отговорни. Не аз поемам неговата отговорност – защото утре ще дойде да ми каже: а-а, отец Спиридон ми каза, че е добра жена, а сега виж какво тегля! Или майка ми го каза или баща ми го наложи! Не. Ела тук, седни, животът е труден, нуждаеш се от Божията благодат, тя е задължителна, както и твоята борба, готов ли си да се бориш? Готов ли си да посрещнеш различни ситуации и трудности? Сега друго виждаш, не си започнал пътуването, на пристанището си, ако тръгнеш, по-късно ще дойде и бурята. Готово ли си, детето ми? Ще приемеш ли този човек до теб с неговите отрицателни черти? Не гледай само положителните. Ако си готов, помисли, прекръсти се, потърси Божията благодат и тръгни. Внимавай обаче, ти си капитанът, ти си отговорният. Смятам, че това е най-доброто решение.

Трябва да говорим на децата, но преди да говорим на децата, не трябва ли съпрузите да говорят помежду си? Защото, много пъти констатирам, тук поставям и себе си, че днес говорим обикновено за проблеми, за дългове, а не за това, което трябва.

Аз не разбирам нещо. Казвам на младите, които идват – бре, хора, елате тук. Я ми кажете, когато за първи път излязохте заедно на среща, когато се запознахте, какво обсъждахте, за какво разговаряхте? Не мисля, че сте разговаряли за икономическите въпроси, за това кога ще отидете в супермаркета. И това е добро, нужно е, в програмата е, но само за това ли говорихте? Казват: не. А за какво говорихте?

Е, казвахме, че примерно единият обича другия. Сега казвате ли го? Какво се промени? Единият не обича ли другия? Тоест губим контакта с другия и е логично да се загуби и контакта с децата. Св. Йоан Златоуст, велик подвижник, безбрачен, въпреки това отеческото чувство, което изпитвал към хората, го накарало да навлезе в проблемите на семейството, да ги разгледа и да помогне на родителите в подхода към децата. Преди да доближиш децата, не може да не доближиш съпругата си. И светецът казва – ще говориш на жена си и ще й казваш благи думи, ще й говориш красиво, с думи, пълни с любов, ще й казваш: „Обичам децата, защото са твои деца!“ Така да я почиташ, да я издигаш на пиедестал, защото, когато съществува такава сладка и нежна връзка, тази сладост ще се излее и към децата. Това е. Защото децата, прощавайте, вместо чрез връзката между родителите „да ядат мед, пият оцет“. Да не казвам и един анекдот. Да го кажа ли? Църковен е. В пространството на Църквата излизат много такива неща, които са и исторически засвидетелствани. Имало един епископ и един архимандрит. Архимандритът, милият, искал да стане епископ, но не станал. Епископът се опитвал да му смекчи болката. Били на литийно шествие и архимандритът казвал на владиката:

- Аз не станах епископ, а Вие станахте!

- Добре де, детето ми, не прéчи, ти си направил толкова неща, развиваш такава дейност, имаш толкова духовни чеда!

- Да, ама вие, владико, в положението, в което се намирате, можете да правите повече неща за Църквата, докато аз не го постигнах!

- Не гледай така на нещата!

Милият владика се опитвал да го убеди, че нещата не са точно така, както той си ги мисли. Произхождали от едно и също място. След като владиката не намирал друго нещо, му казал:

- Добре, може да не си станал владика, и аз да съм станал, но поне и двамата сме от Галаксиди!

- Да, владико, но ти взе млякото (γάλα), а аз оцета (ξίδι)!

Галаксиди (Γαλαξίδι) И така, не разбирам защо децата ни да не вземат млякото и меда, а да вземат оцета.

Бих искала да попитам нещо много неприятно и много всекидневно. Какво става, когато в брака единият е решил, че ще изневерява, прави го и налага един друг модел, който не е християнски. В същото време детето е в пубертет и тук искам да кажа, че в нашето училище – аз просто съм майка – почти всички деца са с разведени родители. Тоест не се ли предрешава бъдещето на детето? Какво става с него, след като не спира да се наранява и сърцето му да кърви?

Вярвам, че когато живееш в Църквата, не можеш да видиш нищо неприятно. Защо? Онова, което преживяваш, е един кръст, който в крайна сметка става перспектива и мястото, от което придобиваш гледката на възкресението. Не съществува неприятно нещо, в Църквата се научаваме да превръщаме раната (πληγή) в извор (πηγή), и да не забравяме прободеното ребро на Христос, това събитие, което ни се струва толкова неприятно и настръхваш от него, един войник да пробожда реброто на Христос, отците го вземат, например св. Йоан Златоуст и казва – какво говорите? Прободеното ребро на Христос е устието на св. Потир и на св. Купел. Оттам се възродихме, от една рана, и чрез една смърт живеем. Не съществува нищо неприятно.

Сега, съществуват два начина, по които може да се подходи към ситуацията. Първият е много прост, този, който обикновено се изтъква – разделяме се, оставяме нещата на тяхната участ.

Вторият начин. Знаете ли, смятам, че това състояние може да стане един много силен урок за детето, когато види бащата – или майката, да го посрещат с голямо търпение, с много молитва, когато понасят този кръст с надежда, с радост, това е най-силният урок за едно дете. Първият начин е просто да се развеждаме и историята приключва. Понеже този начин е лесен, затова няма и никаква същност и ценност, при него отсъстват борбата и кръстът.

Вторият начин – ще влезем в живота на една велика светица, която обичам изключително много от деня, в който узнах за нея и бих казал – узнах случайно. Става въпрос за св. Теодора, царицата на Арта. Тя се омъжва за епирския деспот. Деспотът през онази епоха е лице с власт, пари, сила и т.н. След една година им се ражда дете. Теодора е много духовен човек, милва бедните, има смирен дух, живее оскъдно и хората я обичали изключително много. След това съпругът й се влюбва в една жена, която била блудница, довежда я в двореца, тя го настройва срещу детето и съпругата му, Теодора започва да води мъченически живот. Той я прогонва и не само това, а я преследва докато унищожи нея и детето. Пет години света Теодора живее в пещери, пастирите й дават храна. Когато някой я срещал казвал:

- Ще въстанем срещу съпруга ти! Той е безсрамен, порочен човек!

Тя казвала:

- Моля ви изключително много, не искам да говорите така за съпруга ми, искам да го зачитате!

И на детето говорила с най-добри думи за баща му и не позволила на никой да свали бащата от трона в душата на детето. Баща ти е добър, свят. А същевременно той я преследвал. Държал се по най-лошия начин. И да видим кой е по-силен – скандалът, плътта, славата, парите, почестите, или смирението, търпението и една реална и автентична любов, която излизала от чистата връзка на светицата с Христос? Мъжът й я вика обратно, прогонва другата жена, оставя всичко в ръцете на Теодора, той самият живее в покаяние, с голяма аскеза, чиста изповед, често св. Причастие и така умира. Тя никога не посочила миналото, колко я е наранил, винаги го уважавала и той не можел да не се преклони пред една такава личност. Съпругът й почива. Тя става монахиня – строи старчески домове, лепрозории (домове за прокажени), манастир, и Сам Христос идва да я вземе. Внимавайте, не Ангел, а Христос – рядко срещано явление. И светицата Му казва:

- Господи, ще дойдеш ли след шест месеца докато завърша манастира?

- Разбира се – й казва Христос.

Христос проявил послушание към човека, който се разпнал буквално на кръста на съпружеството. И след шест месеца отминала в Рая.

И тъй, първият начин е този – вземаме развод и историята приключва. Вторият е да мога да осъзная, че с този човек ме е обвързал Христос, този човек е моят кръст, колкото и труден да е, това е пътят, който ще ме отведе в Рая. И някой сега си мисли – ама това е глупост! Не е глупост, а святост, това е сила, кой от нас може да го направи? Ако го смятаме за безумие и глупост, кой от нас може да го направи? Информирам ви – никой. Ако е безумие, кой го прави? То реално е сила, святост, добродетел, и, повярвайте ми, вярвам, че св. Теодора имала мъжки дух. Така запазила брака, детето си, и тя самата се задържала на едно много високо духовно равнище.

Моят съпруг е моят кръст – намирайки моя кръст, вече гледам възкресението, и това събитие ме изпълва с голяма радост. Това е радостта, която губим, когато умъртвяваме нашите кръстове. Кажете ми, моля ви, днес говорим за нашите права, но никога за нашите задължения и отговорности. Правата ни, комфорта ни, за това се борим, защо, бре хора, след като постоянно се борим за правата и комфорт, защо имаме толкова скръб? Защото изоставихме кръста си. И изоставяйки кръста, губиш предпоставката за възкресението. Вече си се затворил в смъртта, в една смърт, която всекидневно напоява живота ти.

Направих грешка спрямо детето ми и оттогава не мога да се успокоя. Запозна се с едно момиче и понеже имаше връзка с друго момиче, му казах да внимава, а той много се ядоса и напусна дома. Тоест какво мога да направя… Ако например тя беше човекът, за който той щеше да се ожени и аз го възпрях, не мога да понеса това…

Когато седиш, можеш ли да паднеш? Или това ще стане, когато ходиш? Когато се бориш и тревожиш, това е движение и със сигурност ще станат грешки. Не съществуват малки и големи грешки. Всички ще направим нашите грешки и не трябва да се разочароваме, а да се поучаваме от тях. Това е въпросът. Ако нещо беше от Бога да стане, колкото и пречки да имаше, то щеше да стане.

Научих, че момичето, с което беше, му прави магии…

Да ви кажа нещо – магиите са лесното решение, за да прехвърлим отговорността върху нещо извън нас. Позволявате на себе си да направите грешки. И грешката става възможност да кажем на детето: детето ми, направих грешка, от любов го направих, моля за прошка!

Вижте, бащата, който не се е поинтересувал (от децата си), и майката, която не е възлюбила, само те не са направили грешка, защото, много просто, нищо не са направили. Когато обичаш, когато се тревожиш, когато се опитваш да помогнеш, ще правиш и много грешки. Детето няма нужда да види един баща или една майка – непогрешим авторитет, папа, безпогрешност, защото автоматично се създава погрешен образец и така няма да прощава и ще се разочарова и от грешките. Направил съм грешка, осъзнавам я, покайвам се, моля за прошка, опитвам се да не я повторя. Нищо не трябва да се съпровожда от отчаяние. Отчаянието е най-лошото нещо. Св. Йоан Златоуст казва: „По-добре човек да съгреши, отколкото да се отчая. Защото, когато се отчайваш, тогава правиш по-големи грешки…“

Превод: Константин Константинов

Да тичаме за да се срещнем с Христос

Юни 12, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първата картина е взета от Новия Завет. Тук е и нашият голям крах, защото много пъти и като клирици и като катехизатори държим затворен Новия Завет и не можем да разберем колко пътища, колко врати и прозорци затваряме по този начин. Там има една разтърсваща картина. Когато отваряш Новия Завет, това, което виждаш, защото виждаш много неща, и това, което слушаш, не е възможно да те оставят да спиш. Там виждаме една жена, кръвоточивата, която била осъдена и от религиозната среда в нейната епоха, но и медицинската наука. Тя бърза да срещне Христос, реално пада зад Христос, започнала да пълзи сред хората и се опитала да докосне, с пръсти, с уста, края на дрехата на Христос. Тоест онази част от Неговия хитон, която се влачела по земята в калта, в пръстта. Тук има една много малка подробност, която е много съществена. Ако изследваме Стария Завет, който за съжаление не четем и губим огромно съкровище, в него ще видим, че Сам Бог увещава евреите да сложат в долния край на дрехата си пискюли, за да помнят Божия закон. Нещо подобно правим и днес, носейки например кръста, т.е. имам върху мен и около мен неща, които виждам, чувам и докосвам и те да ми припомнят Бога. Много хубаво нещо. Тази малка подробност напомняла закона Божий. Кой е Божият закон? Думата закон звучи малко тежко в ушите ни, но ако установим кой е, мисля, че не съществува по-сладко и красиво нещо. Кой е Божият закон? Това, което Господ казва – да възлюбиш твоя Бог и твоя ближен. Има ли нещо по-добро? По-хубаво? Това е същността на живота на човека и откриването на човека. Един писател казва нещо, и го казва от сърце: Боже, разбий глинената обвивка на сърцето ми, на душата ми, да се излее нейното съдържание в океана на Твоята любов. Колко хубаво нещо. Така се открива човекът.

Кръвоточивата жена приближава Христос и докосва края на дрехата Му. Какво докоснала? Онова място, което върху дрехата символизирало закона. Какво всъщност докоснала с пръстите на сърцето си? И с какво се „причастила”? На какво се е поклонила в онзи миг? Това посвещение към Бога и любов към всеки човек. Това събитие какво прави? Измива раната й. А аз още не мога да разбера, че докосвайки посвещението към Христос и любовта към човека, и аз се изцелявам, но и всички, които се намират около мен. Ако не започнем от това посвещение и любов, ще отваряме рани и няма да ги затваряме, ако никога не поемем този въздух. В св. Литургия, в молитвата Бог ни е дал тази благодат да се отварят нашите душевни и телесни „пори”, да се откриваме за другия, да се разпада целият ни индивидуализъм и его. Има ли по-голяма революция? И виждаме сега тази жена да докосва Христос и раната й пресъхва.

Пази Боже в даден момент да не ме види някой човек, съсъд на Божията благодат – как ще ме види? В моите рани, няма да знае къде да ме докосне – бидейки ранен, измъчен, изтерзан, какво мога да правя? Да раня, изтерзая, да изморя, да изчерпя, да угнетя.

Нека се върнем отново към тази картина. Хората припадали в нозете на Христос, до Христос, искали да Го докоснат, искали да вземат нещо в онзи момент от Него, до Христос, Който уважавали, от Който видели чудеса и почитали и обичали, и мнозина от тях Му вярвали. Представяте ли си един човек, който пълзи по земята? Сигурно са я стъпкали. Това подразнило ли я е? Възроптала ли? Не. На нас една дума ни казват на улицата и веднага се засягаме – а тази жена сигурно била стъпкана. Ама когато докосваш посвещението към Бога и любовта към всеки човек, когато ги докосваш със самия си живот и душа, нима е възможно да се разбунтуваш, да се съпротивиш или да се засегнеш, когато другите те блъскат? Нямаме това съприкосновение с това посвещение и любовта.

Св. Йоан Златоуст казва, че ако имаш любов, ще станеш апостол, и то първовърховен. Христос попитал св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Обичаш ли Ме? Обичам Те. Ако Ме обичаш, ако Ми служиш, паси Моите овци. Ето как ще се изрази твоята любов, ето как ще изразиш твоето посвещение. Знаете, определени пъти другият се е обградил с бодлива тел, както и ние самите. Не можеш изобщо да го доближиш, да го докоснеш. Веднага се засяга от една дума – като бодлива тел е. Можем ли да преодолеем това? Особено децата имат много бодлива тел около себе си, защото за съжаление не сме ги научили да се откриват за другите – научихме ги да се затварят, не ги научихме да обичат, а да се кланят на себе си и така поставиха бодлива тел около себе си. Например идват млади хора, женят се, и бодливата тел между тях е страшна, нито се познават, нито ще се познаят, нито се обичат, нито ще се обикнат.

Ще ми кажете защо се женят? – много просто – искам те, искаш ме, какво да го мислим, искам те, искаш ме, защо да не се оженим? Разбирате ли. И от тези отношения идват деца, които се окопават в себе си. Ако можехме да видим децата как са отвътре, те са напълно окопани, но и ние сме окопани и не доближаваме другия, а сме обградени с бодлива тел.

Кръвоточивата жена какво направила? Знаете ли колко бодлива тел, колко граници минала, за да стигне до Христос? И какво направила? Пропълзяла. Така минаваш през бодливата тел – твоята и тази на другия. Така ще срещнеш Бога, за да покажеш твоето посвещение, за да срещнеш и другия човек, ако пропълзиш, ако се смириш. Ето смирението. Нима то е декоративен елемент в живота на човека? Не, а насъщен кислород за душата му, който премахва всяка дистанция. Виждаме ли колко сме хладни? Много хладни, с всички и с всичко.

Виждаме и една друга картина от Новия Завет. Св. апостоли Петър и Йоан бягали, за да отидат на Христовия Гроб. Веднъж на остров Санторини чакахме в един манастир да започне службата и внезапно чувам някакви стъпки, какво да ви кажа, ужасих се, казах си: нещо става. Някой ни преследва, нещо се е случило. Излизам навън и гледам една баба на 90 години да тича. Казах си: Нещо е станало. Попитах игумена – Какво й стана? Тича да не пропусне „Благословен Бог…” – ми отвърна той. По нагорнище. И си спомних двамата апостоли. Виждали ли сте как ние отиваме на църква? Мога да ви кажа че независимо дали отиваме на църква или за нещо духовно, ни липсва духовно желание. Ако ни видят от някое погребално бюро, ще ни наемат – толкова тежко пристъпваме. И видяхме тази баба да бърза и с това ме изобличи. Двамата апостоли бързат да отидат на гроба на Христос. Ап. Йоан бил по-млад, тичал по-бързо и стигнал първи, но изчакал ап. Петър – това е Църквата – не влиза вътре, това е Църква, да изчакам другия, защото ние гледаме кой ще стигне първи. И знаете ли какъв копнеж имал ап. Йоан? Колкото болка имал, защото преживял Кръста, видял всичко с очите си: не зная вие какво казвате, аз видях всичко с очите си, кръвта, раните, копието. С такива картини в себе си. А сега отива за тържеството, за възкресението, но не влиза вътре. Седи отвън и чака ап. Петър и заедно влизат вътре – хубаво нещо, да си бавен и да тичаш, за да си с другия, да си бърз и да чакаш, за да си с другия.

Ние стигаме до входа на Гроба (Господен) и смятаме, че сме християни, че сме добре. На входа на Гроба какво има? – вътре е Христос, Възкресението, на входа са оръжията, които войниците захвърлили, които не издържали тази светлина, и избягали. Ние вземаме оръжията, за да заличим другия, който не е станал наш брат. И казвам, че съм християнин, и вземам оръжията на войниците, и казвам, че съм християнин, защото съм стигнал триумфиращо някъде без да чакам, без да търпя, без да обичам, без Христос, с оръжие в ръка, да понизя, да обвиня, да оклеветя, да залича другия.

Друга картина от Старият Завет. Св. пророк Илия и жреците на Ваал, които от сутринта призовавали Ваал да прати огън върху жертвеника, а св. пророк Илия дошъл на обед и ги иронизирал. Казал им: отстранете се в края, починете си! Чуйте обаче една подробност. Израилските племена били разделени помежду си и водили гражданска война. 12 жертвеника били разделени, но св. пророк Илия ги взел и обединил в едно, а след това хвърлил вода върху тях и дори още преди да се помоли – не сварил, дори само това, че вложил молитвата в сърцето си, защото сърцето първо говори и повлиява гласовите струни, това било достатъчно, за да призове Бога, и паднал огън, който изгорил всичко, дори водата. Наистина, ако нямаме единство, този Божий огън, този огън на Петдесетница, този огън и тази светлина на Възкресението може да ни докосне, но ще ни изгори, ако нямаме единство. Когато не зачитам другия, когато нямам любов, когато не се смирявам, за да преодолея бодливата тел и да мога да го доближа, както и той мене, когато нямам единство, и аз ще издавам крясъци като жреците на Ваал, но нищо няма да стане.

Когато Църквата говори, гласът й е величествен, но и когато мълчи, нейното присъствие говори. Това е Църквата, тя е общност, Тяло, единство. Разбира се, ще ми кажете: съгласни сме, но почакай! Хора сме, нямаме ли разногласия помежду си? Имаме различни позиции – естествено. Църквата не унифицира хората, а може всички да обгърне. Нека видим сега нашето разногласие. Св. Поликарп еп. Смирненски имал разногласие с римския папа относно въпроса с датата за празнуване на Пасха. Св. Поликарп проявил любов, отишъл в Рим да обсъдят въпроса с Римския епископ. Седнали, това е Църквата, доближаването, жертвата, любовта, диалога, единството, уважението, любовта, но с различни мнения – не намерили решение, но какво направили? Прегърнали се, служили заедно, причастили се, и всеки продължил да следва своята традиция. Виждате ли как работи разногласието, в което има единство, любов? Като благословение. Я помислете за нашите разногласия – без любов, без единство, без Христос, без нищо, докъде стига това? До военни състояния, напрежения, гледаме как единият да порази другия и не разбираме каква вреда причиняваме. И така, едно разногласие е благословение, радва се душата ти, радваш се да четеш как имали разногласие и го обсъдили.

Помня, че когато бях дете, не помня кой филм беше от старите, показваше живота в един рудник и какво стана там? В даден момент рудникът се срути и затрупа хората. Минали няколко дена и другите отвън ги отписали. Едно детенце взело една сопа, защото в рудника бил брат му, баща му, качило се на близкия хълм и започнало да удря сопата в земята, в камъните. Жителите от околността казвали – глупаво ли е? Полудя ли? Отива и удря по хълма, защо? Мисли, че ще причини болка на хълма, който стана гроб на баща му и брат му? Какво правим там? Детинщини. Знаете ли какво правило детето в онзи момент? Под земята хората били живи и чувайки ударите, получили дръзновение и си казали: „Да копаем, разбрали са, че сме живи!“ Така те също копаели и внезапно достигнали повърхността и се спасили толкова хора. Колко прости движения, които обаче имат в себе си любов, мир, уважение, единство, които могат да ни изглеждат детски, едно нищо, но могат да накарат другия да се освободи и да възкръсне. Знаете ли колко хора днес се намират в гроб? И едно просто удряне, едно присъствие може да даде други измерения и други резултати, защото там е Божията благодат. Аз като дете не мога да направя много, удрям с пръчката, но Бог знае как ще вземе този звук и ще го пренесе до този, който е погребан в гроба.

Друг случай – един епископ по време на Византийската империя, Божий човек, с мир и любов. По това време имало война с персите и от тях били пленени 5000 – 6000 души, иноверци и другородци, които решили да оставят на едно място. Казали да не се занимаваме с тях, да ги оставим и от лошото време и глад ще умрат. Но сърцето на владиката не издържало това. Мнозина му казвали:

- Владико, извинявай, не са християни! Какво те бърка? Какво те е грижа?

Той казал:

- Нещо трябва да направим.

Събрал отците, монасите, монахините и казал: Вижте, ако им дадем пари, ще ни дадат пленниците и така ще им помогнем.

Събрали каквото имали и така ги пуснали. Владиката ги освободил и те се върнали в отечеството си. След няколко месеца получил писмо от управителя на онази област, който му писал наред с много други неща: не ни победи твоят народ, а твоята любов. Влезе в нас и не ни даде мира, не можем да те забравим, не оръжията, а твоята любов ни победи.

Съществува ли по-голяма сила от тази любов? Не. Църквата не е музей, в нея постоянно се движи тази екстатична любов на Христос, нищо не е неподвижно. Дори и иконата, тя не затваря Христос в нейната рамка, а ни предлага да отидем до Първообраза, да отидем до олтара, който е извор, не за да видим Христос, а за да приемем Христос. Църквата ни дава Христос и нашият най-голям крах и нещастие е, че не приемаме Този Христос, не Го живеем, не Му се радваме. Защото, много просто, не сме докоснали посвещението Богу, не сме преживели любовта, не сме се смирили, минавайки под бодливата тел, не сме влезли в Пресветия Гроб, а взехме оръжията, защото сметнахме за много малки и прости някои неща, които може да изглеждат като ударите на това дете, но стават духовни удари по мъртвите души на хората и те възкръсват, оживяват и се обновяват в Христос.

Дай Боже в даден момент малко да „пропълзим”, да се смирим, за да обикнем много. Тогава е сигурно, че никой и нищо няма да ни дразни и докосва. Докосвайки Христос, след това нищо друго не те докосва.


превод: Константин Константинов

 

Най-добрият амвон е нашият живот

Март 6, 2018 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

- Отче, как днес да не се страхуваме от това, което става в света, да не ни преследва и да не го гледаме като призрак, да не виждаме врагове навсякъде? Как християнинът да преодолее тази опасност?

 

- Навлизаме във Великия пост и не бива да мислим, че след като стигнем до Лазарова събора, излезем от този океан, влезем в открито море на светата и Велика Седмица и вечерта на Възкресението участваме в св. Литургия, причастим се и хапнем на празничната трапеза, значи Великият Пост е останал в миналото. Мисля, че ако реално вървим по духовния път, това винаги трябва да оставя нещо в нас. Ако не остане нещо в нас, т.е. благодат, радост, надежда, по-скоро не сме вървели правилно.


Второ, защо да гледаме света (хората) в царството на дявола? Коя е причината? Човекът е една работилница, така е създаден от Бога – не че злото не съществува, но дори него може да постави в тази работилница, да го обработи и да го превърне в добро, където мракът да става светлина. Въпросът не е, че навсякъде съществуват опасности, че всички искат да ни подложат крак по пътя на спасението ни. Всичко това се случва, но смятам, че губим ориентацията, когато не виждаме, че най-големият ни враг е собственото ни аз. Виждаме хиляди врагове, прехвърляме отговорността за състоянието върху хиляди хора и не осъзнаваме, че първият и най-отговорен съм аз. Ако не разбера това и не го опазя в моя духовен път, мисля, че съм се провалил.


Ще ви кажа много пост пример от живота на една съвременна светица – преп. София Клисурска, с понтийски произход. Прокудена от нейното родно място, губи своя съпруг и дете, пътува с кораб към Гърция, към отечеството, корабът е в опасност, преподобната общува със Света Богородица в онзи момент, която й казва:


- Знаеш ли, грешни сте, затова сега сте в опасност и може да погинете.


И преподобната казва:


- Не хората, Пресвета Богородице, аз съм (грешна)! Да скоча ли в морето да се спасят хората? Аз съм грешна, не хората!


Смятам, че ако стигна до този момент, ако осъзная това и така гледам моята отговорност – която не ме води до отчаяние, а до надежда, която се ражда от утробата на покаянието – тогава реално стоя в един космодрум, готов да полетя към нещо духовно, към духовната атмосфера.


- Следователно не другите, а нашето аз трябва да ни плаши.

 

- Има хора около нас, които ни мразят. Знаете ли кога побеждават? Когато ги намразим. Следователно тук е нашата отговорност. Светците поставяли себе си там, където имало отговорност. Аз съм виновен. Сещам се за една велика личност – св. Николай Велимирович, който има поразителна молитва към Христос. Нека видим молитвите на светците към Христос, защото това не са прости думи, а движения на сърцата им. И какво Му казва? „За всички зли думи, за всички зли мисли, (аз съм отговорен)”, защото светецът вижда неговата отговорност за злото, което доминира, а не отговорността на другия. Ако всеки от нас виждаше това, нещата щяха да бъдат много по-различни. Ние винаги гледаме чуждата отговорност. Сега навлизаме във Великия пост, говорим за пости, естествено постът може да укрепи всяка добродетел и да поддържа любовта.

- С помощта на поста човек може ли да поеме своята отговорност?

- Трябва да видим поста в неговата дълбочина, защото ние сме повърхностни хора, но не можеш да ловиш риба на повърхността. От една страна повърхността има красота, но райската красота на морето и неговото богатство е на дъното. Това, че не ям месо, е повърхност, то е необходимо, но трябва да ме доведе до една дълбочина. Това малко външно въздържание на повърхността трябва да ме доведе преди всичко до моя ум, до моя помисъл. Помисълът е един динамичен елемент на битието, който определя много неща. Помисълът е предвъзвестител на делото и словото. Ако го оставиш, ще го кажеш и ще го осъществиш.


- Предвъзвестител на делото и словото?

- Да. Така го виждам и разглеждам. Ако постът не премине в ума, ако не повлияе душата, ще останем на повърхността. Смятам, че постът означава да пресека малко тази духовна окаяност, означава да разбера другия, да поискам да се преместя от това непреклонно и неподвижно място на егоизма и да доближа другия, за да видя нещата и от неговото място. Постът означава да отсека осъждането, клеветенето, да видя злото, което господства в мен, а не това, което господства около мен, постът означава да не гледам другия и автоматично върху екрана на душата ми да „набирам” неговите отрицателни страни, защото има и положителни. Защо винаги започвам от отрицателните? Защо правя това? Постът има страшна дълбочина и ширина и хората, които са я осъзнали, са блажени. Постът означава да пресека всяка неправда, постът е сприятеляване с врага, култивирането на любовта, настояването върху търпението. Постът означава да дам на другия време, наистина постът е стълбица, където, ако я осъзнаеш, се изкачваш, защото за съжаление ние сме толкова плитки, че вместо да се изкачваме, слизаме. Оставаме в много повърхностни елементи, способни сме да отнесем един бонбон в химическата лаборатория, за да видим дали в нея има нещо, защото тъмните сили може да са сложили нещо вътре, за да наруша поста, а не виждам ближния, който страда и проси малко от моето време, проси малко разбиране. Всичко това не го виждам и си мисля, че постя. Постът не са само въпросите, свързани с хранителния режим и въпросите, свързани с моето изкривяване духовно, защото, ако потърсим в себе си, в ума и сърцето, ще видим малки и големи изкривявания, които егоизмът ни ги представя като наши най-велики добродетели.


- Отче, защо хората днес поставят под съмнение поста повече от всяка друга епоха? Тоест ако чуем, че някой пости, дори и хора от Църквата го нападат?

- Защото много просто, остават в тази повърхност, смятат, че постът не води никъде другаде. Не гледат дълбочината, до която постът води. Мнозина казват – „това го казват поповете! Никаква полза няма от това дали постиш или не! Къде го казва Христос?” Ако човек изследва, не просто да чете, а изследва и поглъща словото Божие, ще види, че Господ не само пости, но и говори за поста и заклеймява формалния пост, т.е. поста без дълбочина и същност, повърхностния пост. Не постът, който човекът принася като една малка жертва пред Бога, който е и като капка пред океана на Божията любов, а онзи пост, който спазва за пред хората. Първият пост има за цел Божията милост, а вторият – похвалата. По това разбираш дали има същност или не.

 

- Именно. Живеем в една епоха, в която децата ни ходят на училище, общуват с други приятели, които в петък вечер ги викат да излязат или сега през постите и това е един въпрос, който се поставя от много отдавна – как да постъпят? Сестра Магдалена от манастира в Есекс казва на родителите и на децата, „Защо приемате толкова лесно, че един съученик индуист може да пости и го разбирате, а се срамувате, като християни, да кажете, че постите?”. Защо се срамуваме като християни да признаем, ако ни попитат, че постим, докато нямаме никакъв проблем с индуста – или вегетарианеца – да пости?

- Защото много просто, вярата ни се задоволява и се движи в едно просто религиозно чувство и постът, молитвата и вярата ни не са живи. Както и защото много пъти ние, за които се предполага, че постим, толкова много изопачаваме поста, че за съжаление хората извън Църквата гледат на него като на нещо лошо.

- Какво имате предвид под „изопачаваме”?

- Имам предвид, че намерихме начин с поста да рекламираме нашата мнима добродетел – докато хората ни виждат да постим, в същото време да нямаме любов и прошка. Виждат, че се задоволяваме във външната страна и въобще не се грижим за други същностни елементи и аспекти на живота ни. Аз постя, но поддържам и култивирам с моето слово и дух враждебност към теб. Хората виждат това, виждат, че спираме до постим и губим други неща, много важни, и накрая постът за нас е една семпла боя върху платното на духовността, докато отсъстват всички други бои. С други думи нямаме завършен образ. Детето вижда у дома да му крещят ако е яло нещо блажно, и в същото време вижда същите родители да не отстъпват, да не се уважават. Така е сигурно, че окарикатурявам поста в очите на детето. Ако истински живеех поста, в неговата дълбочина и ширина, е сигурно, че това щеше да ентусиазира детето и естествено ако уважавам свободата му. Христос пита св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Паси Моите овци. Тоест Христос казва и на всеки от нас – когато Той говори на някого, говори на всички нас – „от момента, в който Ме обичаш, ако искаш да изразиш любовта си към Мене, възлюби хората”. Пастирът е този, който се грижи за овците, т.е. за хората, които имаш около себе си, трябва да се грижиш за тях, да ги закриляш, да ги обикнеш, да ги утешиш, да ги стоплиш. И ние, вместо пастири, ставаме ловци, да не би случайно нещо да се задвижи в ритъм, по-различен от нашия, веднага го вземаме на прицел и го убиваме. Смятам, че това е един друг елемент. След това идва и нашата крайност. Кръстът, който Църквата ни дава, е лек, изпълва човека с радост, дава му перспективата на Възкресението и надежда, изпълва човека със светлина и особено младите хора, повярвайте ми, те „умират” за кръста. Но ние с нашия егоизъм какво правим? Правим кръстове в името на Бога, но без Бога, които не водят до Бога.


Имаме много добри деца, които събличат лицемерието, което навярно ние имахме, култивирахме и култивираме. Искат да живеят една автентична връзка с Бога, не искат нещо посредствено: „е, да вярваме и в Бога между другото!” Не искат нещо подобно. Затова в живота се борят за тази автентичност и искреност. От друга страна, детето не може внезапно да заживее това, което аз живея от моите детски години. Другият не може да стане мое вярно копие, нужна е много голяма разсъдителност, финност, говорим за детски души или изстрадали души на деца в пубертет. Знаете ли как виждам душите на децата? Сякаш носят трънен венец, а ние ги ритаме и тръните се забиват още повече. Вместо да облекчаваме болката, я предизвикваме. Нека оставим малко нашата крайност, да видим нежността на Църквата и разсъдителността на отците ни. Това не е нещо ново, отците говорят за него.

- Чели сме изкючително много текстове за подвижници, които са пазили много суров пост от детските си години, например стареца Йосиф Исихаст, чуваме за стареца Ефрем от Аризона, негово духовно чедо, през колко много трудности са минали. И по радиото сме чели откъси от книгите, посветени на техния живот. Но се боя да не би в даден момент да объркахме слушателите ни, и оттук младите, които живеят в обществото, а не в постниците на Света Гора, и ги зовем да пазят пост без олио, в момента, в който техните съученици до него ядат сандвич с месо – и е Велик пост – защото не знаят, (че е пост). И само едно дете от 30 деца в клас пости, защото другите дори не знаят какво означава пост, какво означава св. Четиридесетница. Вашето мнение.


- Добре е да говорим за подвизите на отците, не е лошо, но винаги подчертавайки, че примерно старецът Йосиф Исихаст е правил това, но аз не съм старецът Йосиф Исихаст – и за да го прави, е сигурно, че е имал вътрешно известие от Божията благодат и Божията благодат го е укрепила. Аз не съм преп. Серафим Саровски, който хиляда дни и нощи се е молил върху един камък. Аз гледам това, което човек може да прави, когато животът му се свърже с Божията благодат, и се опитвам да правя това, което е по моята мяра. Св. Юстин Попович казва нещо много важно – подвизите на светците са дивни за удивление, но не и за подражание. Той имал духовната основа, Божията благодат и за да стигне дотам, извървял един път.


Нека да не ни ужасява пубертетът. Вижте, нима е възможно да ни ужасява пролетта? Представете си, това е една малка революция, един много хубав бунт, който Бог е вложил в човека, в подходящ етап от неговата възраст. Виждате полето през зимата, тихо е, нищо не се вижда, нищо не се движи, листата на дървета са окапали и т.н. В онзи момент помисли само какво става под земята, под нея ври и кипи, семената се движат, въставане, не е шега работа. Това въставане в даден момент се показва на повърхността и резултатът е пролетта. Пубертетът е една такова въставане. Ние смятаме, че детето винаги ще е дете. Но детето трябва да разцъфти, да даде плод. Ако не контролираме височината на клоните на живота му или не го стигаме, това не означава нещо. Нека се удивим на всичко, което Бог е вложил в нас; това не са неестествени и толкова трагични неща.

- Ние нямаме търпение и се плашим.

- И ставаме агресивни без причина. Това е така, защото не разбираме или по-скоро забравяме нашето собствено въставане. Децата са една възможност – стават пътища, за да отидем малко в миналото, за да намерим някои неща, които се нуждаят от особен подход, поправяне или покаяние. Нека не превръщаме всичко в трагедия, не е толкова страшно. Нещата стават страшни, защото „пускаме от ръка” Божията благодат и тогава чувстваме страшна несигурност.


Сещам се за един случай от живота на свети Силуан: „Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон (мирското име на свети Силуан) трябвало да приготви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима, когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка: – Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша. – Че защо не ми каза тогава? – Не исках, синко, да те смутя.” Баща му автоматично направил „интервенция” в неговата душа, не с меча на безразсъдността, „ние сме добрите, а вие младите сте излишни!”, а с хирургическия скалпел на разсъдителността. Това е ценното.

- Сещам се за другия сценарий – на Великия инквизитор. Как би реагирал един църковен човек, който пости, и детето му направи нещо подобно? Колко различно би посрещнал тази постъпка, с високо вдигнат пръст. Как ще убедиш едно дете с високо вдигнат пръст?

- В старите гръцки филми винаги прокурорът вдига пръст. На Света Гора един старец ми каза – когато изповядваш малки деца, ще седиш на столче, няма да стоиш над тях, никога няма да ставаш да ги гледаш отгоре, а ще си до тях, да те гледат на тяхната височина и ще се опитваш да се поставяш на тяхно място, да ги разбираш и няма да смяташ за безумно нищо от това, което ти казват. Защото това, което ти сметнеш за безумно, навярно е коренът на една страст, която може да изтерзае детето за цял живот. Нека проявяваме разбиране. Мисля, че това е част от поста, да се опитваме да разберем другия и това разбиране ще доведе тази връзка, дълбока любов и абсолютна свобода.

- Това ще стане постепенно.

- Естествено. Всичко, което става магически и бързо, няма основа, няма същност и затова бързо ще рухне. Всичко, което става с търпение, с молитва, с много разсъдителност и много любов, то ще пребъдва.


- Родители ни питат – как децата трябва да изповядват Христос? Един много опасен въпрос.


- С начина на техния живот.

- Самите деца?


- Самите деца. Нека не се опитваме да правим малкото дете или юноша (насила изповедници). Юношата има за своя черта ентусиазма, който обаче бързо угасва, бързо изчезва и имаме много примери. Едно малко дете има незрялост и тя не е добър съветник. Оттук мисля, че чрез нашия начин на живот трябва да „прелеем” в него зряла вяра, която първо ще се прояви в начина му на живот и когато се изрази с думи, няма лесно да се поставя под съмнение. Виждаш – едно дете може да ти каже нещо и да те „закове” на място. Децата казват истини. Но когато детето няма зрялост и е под въздействието на ентусиазма, т.е. има ревност не по разум, тогава неговите думи, които в друг случай биха повлияли на другите, могат да ги провокират и да го осмеят. Живеем това всекидневно и тук трябва да видим нашата отговорност. Не как другите ще го приемат, а как ние ще го дадем. Не всички сме проповедници, нека преживеем първо някои неща (т.е. да имаме духовен опит) и вярвам, че след това начинът на нашия живот ще започне да говори.

- Боя се да не би да товарим децата ни с непоносими товари, когато им казваме да изповядат някои неща – това, че постят, в място, където никой нищо не разбира, т.е. да поучаваме детето да заявява като мъчениците, че пости – това не са ли малко опасни неща за неговия душевния свят?


- Естествено, защото това, което ще срещне, е осмиване и като резултат вече няма да иска да изрази вярата си. Едно дете трябва да осъзнае какво е постът и да живее това събитие. Това ще стане с бавни стъпки, за да може да го изрази зряло и в една конкретна среда. В противен случай е сигурно, че ще бъде осмяно – но и това може да му помогне да узрее духовно. Мисля, че всекидневно живеем и чуваме тези неща. Нека бъдем внимателни – децата носят техния кръст. Да не се лъжем, натискът е и вътрешен и външен. Вътрешния натиск и външният са симплигадите (в древногръцката митология двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине), които ги смазват всекидневно. Да не ги товарим допълнително с непоносими товари.


- Ние като големи (църковни) хора сякаш сме глас, викащ в пустиня – в една среда, която е изцяло извън Църквата. Ще кажем нещо за поста, но кой ще извлече някаква полза в онзи момент? Кой ни пита?

- Това ми напомня за телевизионните предавания, в които някакви проповедници крещят за Рая, докато не осъзнават, че другите първо не знаят какво е Раят, и, второ, Раят не ги интересува. Първото нещо, което създаваме в детето, е жаждата за нещо духовно. Когато другият няма нагласа, няма жажда. . . св. Фотиния Самарянката отива при кладенеца, но има жажда и сяда и слуша Христос. Много хора биха отишли при кладенеца, но не биха останали до Христос. Не сме осъзнали това. Да не смятаме, че всички слушат и живеят нещата, които ние сме чули и живели. Да проявим малко разсъдителност. Мисля, че най-добрият амвон и най-големият проповедник е начинът на живота ни.


Всички искаме да правим нещо духовно, имаме нагласата, опитваме се, имаме желанието да дадем и на децата и на другите, но не осъзнаваме, че другият не е в състояние да го приеме, защото нямаме силите да му го предадем. Харесват ми писмата на светците, защото не са ги писали, за да придобият публичност, а в тях е запечатана тяхната борба, нрав, характер. Св. Амфилохий Иконийски пише на св. Василий Велики: „не мога да понеса тежестта на Свещенството, тази отговорност”. Св. Василий му отговаря: „защо, защо се разочароваш?” „Виж, в епархията ми има 100 сираци и аз мога да нахраня 20; има 50 бедни семейства и аз мога да помогна на две; има толкова еретици, а аз само един успях да обърна към православната вяра. Чувствам разочарование, ще погина, ще отида в ада, ще отговарям пред Бога!” И св. Василий Велики с динамизма, който черпел от вярата си, му отговорил: „отче Амфилохие, защо се разочароваш? Виж, колко сирачета можеш да храниш? 20? Добре, нахрани тези, които можеш. Колко са останалите, 80? Добре. Ти ще нахраниш тези, които можеш, и Христос ще види разположението в сърцето ти за останалите 80 и Той ще ги храни заради тебе.”
Нека не пренебрегваме Христос, да не разчитаме само на нашите възможности, защото там именно ще почувстваме разочарование, ще се отчаем. И тъй, аз имам желание да кажа нещо на другия, Христос го вижда, моля се, знае, че имам разположение. Нека го кажа на Христос и е сигурно, че Той, виждайки моята агония и желание, ще го предаде на другия по подходящ начин, по много благ и вежлив начин, по начина, по който Христос знае да говори в душите на хората.


- Да се върнем към това, с което започнахте, че по този начин поемаме отговорност за нашия брат.

- Именно, ако наред с поста поемем нашата отговорност, мисля, че след като чувстваме и живеем това, което се нарича кръст, ще почувстваме и това, което се нарича възкресение. Няма да запалим само свещта в пасхалната нощ на Възкресението, когато наистина струи светлина в целия свят, а мисля, че ще се „запали” и нашето сърце.


Превод: Константин Константинов

 

 

 

Не съществува Рай без другия

Януари 30, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Богопознанието, братопознанието и себепознанието. Това е един триптих, защото, ако поискаш да видиш само връзката си с Бога и не гледаш връзката си с брата, с другия човек и със себе си, тогава реално нищо не виждаш. Тази връзка е парализирана, осакатена. Богопознанието, братопознанието и себепознанието са скачените съдове на духовния живот. Едното дава на другото, едното събитие храни другото и така реално съществува равновесие. Говорихме предния път за богопознанието – за истинната, автентичната, съществената връзка с Христос. Днес ще преминем към братопознание, т.е. към връзката с другия човек.

 

Божият глас не е като нашия, той е вечното Слово, то е нещо, което пребъдва во веки веков, винаги се движи и докосва слуха на душата. Някои хора затварят слуха си, но при други, които искат да чуят Божия глас, този глас влиза, очиства, разтърсва, освещава осветлява техните души.

 

Нека чуем този глас на Бога днес – да сътворим човек. Само какви думи! Троичният Бог казва: да сътворим човек. Нека този глас остане в слуха на душата ни. Много важен глас. Бог сътворява човек, един човек, който може да стане човекотворец, но накрая с падението си, както казва св. Антоний Велики, става злотворец. Какво е онова, което ме прави човек? – връзката ми с Бога и връзката ми с другия човек. Това ме прави човек. В тази връзка ставам творец, т.е. правя от себе си човек и след това постигам обожение. Не ставам злотворец, т.е. злосторник. Моето падение и отдалечаване от Бога създава това разделение, това състояние. Бог човек създаде и това, което трябва да се върне и да се предаде на Бога, о-човек-овечен, а не о-зло-стен. В това е нашата отговорност – да сътворим човек. Човек ли съм? Какво ми показва дали реално съм човек? – връзката с човека, тя става везни, става мярка, и ми показва доколко съм човек. Нека видим и една картина. Имаме Божия глас – да сътворим човек. Разпнатият Христос. Ако помислим, че Христос се разпва за всеки човек, за всеки от нас, тогава можем да осъзнаем и да почувстваме, че всеки човек има огромна ценност, която произтича от Христовата жертва, и дори само това ме кара да ценя човека и така да служа на Бога.

 

Христос говори и за Второто Пришествие, т.е. втората ни среща с Него. Гладен бях, и Ми дадохте да ям, жаден бях, и Ми дадохте да пия. И, разбира се, праведните хора ще Му кажат „Кога Ти сторихме това?“. Същият въпрос имат и онези, които не са в Неговата благодат, които не са човекотворци, а злотворци. От момента, в който го сторихте на Мен, на брата ми, го сторихте на Мен. Е, има ли по-голяма ценност за човека от тези Божии думи?

 

Нека видим колко голяма ценност Бог придава на човека. Да сътворим човек – едно съвършено творение, на такава висота, че да може да има гледка към своя Творец. Бог това направил, поставил ни на такова място, където можем да Го виждаме, да виждаме тази слава на божеството. Сам Бог се жертва за този човек, за всеки човек, от всяка епоха, и ни поставя да видим в лицето на човека Самия Бог.

 

Така разбираме ценността, която Бог придава на човека и тогава чувстваме нечестивото и хулно отношение, което имаме към собственото ни аз и към нашия брат. Бог, Който сътворява човека, го поставя на едно много високо духовно равнище, жертва се за този човек, отива и намира този човек където и да е паднал, стига дори до ада на този човек, до най-ниската точка, почита го, храни го със Собственото Си Тяло и Кръв. Но докато Бог го цени, уважава, издига, ние го хулим и вместо да го издигаме, го погребваме. Такава е връзката ни с другия човек.

 

Нека видим два източника. В живота ни винаги има една движеща сила. Имаме два източника и ние се движим, черпейки от тях. Нека ги разгледаме.

 

Първият източник и движеща сила на човека спрямо неговия брат е егоизмът. Страшен източник, нека видим как се изразява, когато вземаме материал от този източник.

 

Помните ли ложето на Прокруст от древността? Той какво направил? Поставял човека на едно легло и ако човекът бил висок и стърчал от леглото, му отрязвал крайниците, а когато човекът бил нисък, го разтягал, за да пасне на леглото. Ето движещата сила на егоизма, която поставя връзката с другия върху прокруството ложе: всичко, което не ми е от полза, го режа и премахвам; всичко, което не ми достига, го разтягам, за да достигне моите мерки и накрая тази връзка става любезно убийство, става насилване спрямо другия и вместо тя да изпълва мен и другия, ни опразва. Вместо да чувствам пълнота чрез тази връзка, чувствам празнота. В крайна сметка осакатявам другия, това е връзка, която вместо да обединява, осакатява, вместо да ме съединява с другия, ни отрязва крайниците.

 

Помните ли Цирцея (в древногръцката митология нимфа, дъщеря на Хелиос и океанидата Персеида, сестра на колхидския цар Еет и Пасифея (съпругата на Минос)? Какво правила? Превръщала хората в свине. Много пъти това става с нас – не ми казвайте, че нашата алчност, надменност, завист, злорадството, омраза не са скотски състояния. И имаме един Христос, Който идва – помните в Евангелието – да удави свинете, да ни освободи от това скотско състояние. Нас обаче ни движат тези скотски състояния на страстите. Това, което даваме на другия, е нашето скотско състояние. Едно прасе, едно животно какво носи със себе си – лош мирис и кал. Много пъти това пренасям в другия, движи се не моята любов, моята грижа, моето смирение, а всичко скотско, което съм развил в мен, това давам на другия. И докато така замърсявам моя живот, замърсявам и живота на другия.

 

Представяте ли си, вие, които чистите вашия дом, другият да влезе в него и да доведе животните си със себе си? Колко грозно би ни се сторило: животното – прасето, кокошката, магарето да влезе в дома ви? Ако тази картина изглежда грозна, поради зловонието и безпорядъкът, които животното носи в един чист дом, където живеят хора, защо не ни се струва грозно, когато пренасяме нашето скотско състояние в живота на другия човек? Защо? За съжаление нашият егоизмът ни оскотява и ни изопачава. Докато Христос ни преобразява и така от зверството на страстите стигаме до светостта и обожението.

 

Помните ли Циклопа? Той имал един око. За съжаление същите ни прави егоизмът ни. Кара ни да гледаме другия с едно око – кое е това око? Това е окото на изгодата. Онова око на егоизма, където не гледаме другия с две очи, не го гледаме от много страни, а с окото на изгодата. Това око защо е отговорно? Ще ви кажа – ние сме като циклопите – с едно око, тоест тяло без душа, душа без същност, молитва без любов, вяра без смирение. Гледаме като циклопите само това, което егоизмът ни показва в живота на другия. Виждаш само това, в което нашият егоизъм почива. Това искаме и затова много пъти влизаме в живота на другия, простете ми, както животните в един дом. Така влизаме в живота му. Това е трагичното. Черпим от източника на егоизма и резултатът е, че нашият град, квартали, домове, семейства не са място за среща, съвместно съществуване и сътрудничество, а поле за взаимно избиване. Това е нашият голям проблем.

 

Ние вървим по пътя, бързаме, смутени, стресирани, но знаете ли на какво обръщаме внимание? На цените по витрините на магазините. И мисля за цената, гледам я, и не гледам човекът, който е ценния. Помисляли ли сме някога това? – гледам цената и не гледам ценния, т.е. почетения от Самия Бог (думата τιμή на гръцка означава чест, почест, уважение и цена). Помислете колко трагично е това. Другият отсъства от нашите всекидневни постъпки – не се намира в нашето духовно поле и затова чувстваме тази непоносима самота, която не съставя единствено картината на ада. Знаете ли как изглежда животът? Как го възприемаме? Като музей – всички сме влезли в един музей и гледаме експонатите: статуи, картини. И така, ние искаме другите в живота ни да бъдат като музейни експонати – неподвижни, непомръдващи, мълчаливи. Защо? За да може да се движи, изразява и говори само нашият егоизъм. Такива ги искаме – да ги поставим там, където ние искаме, както искаме и без никакво тяхно движение, изразяване и дума. Това място заема другият човек в живота ни. Виждаме един Бог, Който оставя човека свободен – така се изразява любовта на човека, чрез свободата. Виждаме бащата на блудния син, който го оставя да върви свободен дори към разпътство. Без обаче да осъзнаваме, че тази свобода на бащата става път на завръщане за неговия син. Ние обвързваме децата ни, не искаме да се движат така, както те се чувстват, а както ние искаме. Затова и животът ни е мъртъв, като музей, а другите за нас са неподвижни и мълчаливи, за да може егоизмът ни свободно да танцува и да звучат „инструментите” на нашия егоизъм.

 

Имаме и безпокойството за нашето всемогъщество, искаме да сме всемогъщи, първи, оттук искам другия реално мъртъв, за да мога да го местя в живота си както аз искам. Един мъртвец не може да се движи. И не разбирам, че когато черпя материал от източника на егоизма, умъртвявам другия и чрез умъртвяването на другия аз самият умирам.

 

Ще ви кажа нещо от живота на Александър Велики (Македонски). Когато бил дете, веднъж играел на един бряг с приятели. Тъй като бил дете на царя, имало стражи и войници. Внезапно някой от приятелите му бил попаднал в морето и щял да се удави. Тогава Александър се втурнал да го спаси, а войниците хукнали да му попречат. Чуйте каква заповед им дал:

 

- Отдръпнете се!

 

- Ама ако ти се случи нещо? Ти си цар! Ти ли ще отидеш да спасиш това дете?

 

- Отдръпнете се, предпочитам да стана съпричастен на смъртта на моя приятел, отколкото зрител.

 

Позволете ми да кажа, понеже днес черпим материал само от източника на егоизма ни, ние ставаме безчувствените зрители на смъртта на хората около нас. Един човек умира по много начини, аз ставам зрител на смъртта, на самотата на един човек, на глада, на болката, на болестта, и съм безчувствен зрител. Настръхвам, когато виждам себе си да ям пред телевизора, където гледам новините, по които излъчват кланета, катастрофи, а аз равнодушно стоя и апетитът ми не секва, защото в крайна сметка не успях да стана това, което бил Александър. Тоест съпричастен, ближен, съработник. Не разбрах, че така се лишавам от Рая, защото, ако искате да напишете думата Рай с една друга дума, използвайте думата συγχωρώ (прощавам, но и правя място на другия в мен, съвместявам). Това е Рай. Заедно сме с другите, не съществува Рай без другия, ние сме зрители на смъртта на хората, апатични, безчувствени, ние сме онези, които обръщаме внимание на цените, но не на ценния за Бога човек, ние сме онези, които оставаме в нашето скотско състояние, където инатливо стоим на пода на падението, а не на онова равнище, което Бог дал на човека. Това става, когато черпя от източника на егоизма. Знаете ли колко важно е да пресуша този източник. В нашата област имаше един водоем, от който идваха големи облаци от комари и хората страдаха от болести и умираха, както и от глад, защото нямаха земя, която да обработват. И тогава, казаха – ще го пресушим. Първото пресушаване го направил св. Йоан Калоктенис – първи Тивски епископ и нов Милостиви. Пресушаване, за да спре болестта и човекът да може да обработва земята. Пресушаване на източника на егоизма, за да спре болестта на тази душа и човек да може да обработи всичко духовно, което може да го доближи до Бога и да го съедини с човека, с ближния му, с брата му.

 

Нека видим обаче какво става, когато човек реши да вземе материал от друг източник. Кой е той?

 

Колкото повече пресушаваш източника на егоизма, толкова по-буен става потокът от другия източник – Христос, толкова повече се развива в живота ти.

 

Човекът, движен от Христос, трайно се покайва, защото вижда раните, раните на душата си, които сам е причинил с помощта на егоизма си. Защото този човек вижда своите страсти, които разяждат същността на душата му, вижда своето безсилие, цялото това трагично състояние. Помните ли св. цар и пророк Давид – колко хубаво го казва: „моят грях е винаги пред мене“ – ама виждам кой съм. Когато човек вижда цялата своя трагичност, единствено може да състрадава, да обича, да прощава и да се смирява пред брата си. Ако не видиш твоето състояние, ако не почувстваш твоята душевна трагичност, ще отидеш и ще стъпчеш другия. Но когато виждаш, че имаш същите страсти, които има другият, когато го разбираш, му състрадаваш. Словото на старите хора било откриване на тяхното духовно състояние. Помня един възрастен свещеник, който дойде от много далеч, часове наред пътува, дойде и ми каза:

 

- Бре детето ми, домъчня ми за теб и исках да те видя!

 

Колко хубаво да кажеш „домъчня ми“, тоест отдавна не съм те виждал и твоето отсъствие ме измъчи. И колко трагично, когато присъствието на другия ни измъчва и с нашия егоизъм бихме искали да премахнем това присъствие. И да идва другият и да ти казва „Домъчня ми за теб!“. И какво направи той? Каза ми: „Донесох ти един портокал от градината ми, да се подсладиш“. Ето раят, човекът, който е рай, и ти казва „Домъчня ми за теб”. Старите хора не можели да се помолят, ако не влагали всеки човек в молитвата си. Нашите баби били най-големи учители на молитвата. Баба ми, когато се молеше, чувах я, като дете бях в същата стая, накрая на молитвата казваше: „Христе мой, Пресвета Богородице, помогни и покрий децата по целия свят – как действа майчинството! Тя се прекръстваше и казваше: „и след това моите, ако искаш!“ Как една такава молитва да не бъда чута, където човек поставя първо всички хора и последен влиза на опашката!

 

Когато имаш Христос, имаш покаяние, и когато имаш покаяние, влизаш с пълно уважение в живота на другия – с пълно уважение, тъй като покаянието е хирургически скалпел, то е страдание, но сладко страдание на душата. Когато се покайваш и чувстваш тази сърдечна болка, тогава влизаш в живота на другия с пълно уважение сякаш влизаш в храмовия олтар.

 

Човекът, който черпи от Христос във връзката си с другия, е свободен човек, голям революционер, защото се опитва да се освободи от тиранията на страстите, обича свободата, затова този човек влиза в живота на другия и зачита неговия живот, не иска да властва над този живот, не го стъпква, не го разкъсва, не го връзва, не влиза като завоевател, а влиза в живота на другия както свещеникът влиза в храма, както всеки от нас влиза в храма, а не като тиранин и завоевател. Влизаш, когато имаш Христос. Ето, имаш Христос, имаш покаяние, уважаваш другия и ти самият се освобождаваш чрез тази връзка.

 

Днес четох в един вестник за един археолог – важна личност, за когото направили документален филм със заглавие от три думи – „Докосна, обикна, заплака” – и понеже мислех за днешната тема, си казах колко хубави стъпки са това. Защо да не влизаме в живота на другия с тези стъпки? Докосни болката на другия, виж състоянието му, почувствай неговия кръст, затруднение, проблем, глад, самота, докосни живота му. Обикни – когато докоснеш, когато почувстваш живота на другия, ще го обикнеш, и след това, ако го обикнеш, ще заплачеш заедно с него. Това е реалното единство, тези свещени стъпки реално дават любящо измерение и Божията благодат в отношенията на хората.

 

Всяка връзка без Христос е обречена да стане ад, ако не черпя от източника на Христос, а се храня само от моя егоизъм.

 

И тъй, другият има своите проблеми и много пъти той, както и ние, се движи като кукла на конци. Така биваме движени от страстите, от егоизма. И другият се движи така и ни причинява рани. Какво правя? – ако се храня от Христос, превръщам раната в източник и тя става духовна възможност; ако другият ме опразва, това е възможност да се изпълня с Божията благодат; ако другият ме смирява, ми дава възможност да се свържа по-силно и ме подтиква по-близо до Христос. Ако другият ме ранява, реално ми открива моите болести и слаби места и ме кара да търся още по-силно Божията благодат. Този, който ме ранява, е мой благодетел. Ако черпя от източника на Христос, ще видя раната като хирургическа интервенция, другият може да забие ножа, но ако се оставя с доверие в ръцете на Бога, накрая Бог ще извърши операцията.

 

Определени пъти казваме, че другият идва и ми копае гроба! Не се бой! Копаейки твоя гроб, вътре ще намериш много неща, които не си видял – много просто, копаейки гроба ти, открива за теб много голяма духовна възможност. Не забравяйте, че земята крие съкровища. Другият ми копае гроба? Не гледай кой ти копае гроба, а виж какво ще намериш в този ров, който копае за теб.

 

Другият ми нанася удари? Чрез този удар да бъда сигурен, че ако черпя от Христос, ще се облагодетелствам.

 

Ще ви кажа един много прост пример от нашето всекидневие. Веднъж един човек дойде и ми каза:

 

- Отче, само какво си изпатих!

 

- Какво?

 

- Вървях по пътя и едно куче ме ухапа.

 

- И?

 

- Бог го прати!

 

- Кучето?

 

- Да – защото отидох в болницата и там ми казаха, че трябва да се прегледам и правейки прегледите, откриха една болест в начален стадий, която нямаше да усетя и със сигурност щеше да ме доведе до много тежко състояние.

 

Запомних този случай. Когато другият ни „хапе”, това става по някаква причина и чрез неговото ухапване наистина мога да намеря изцелението на болестите, които съществуват в мен и не съм открил. Затова нека превърна раната в източник.

 

Обикновено чрез осъждането хапем другия или той ни хапе. Някога извикали един старец и му казали – „ела да видиш един брат, който върши грях!“ Старецът отишъл и веднага щом го видял, седнал на земята, сложил ръцете си на лицето му и започнал да плаче. Помните ли случая? И му казали:

 

- Ама плачеш за този непотребен човек?

 

- Не. За мене плача.

 

- Защо, отче, за теб?

 

- Защото днес моят брат върши грях, утре съм аз. Утре е мой ред. И той чрез греха може да се покае и да се спаси, но аз чрез моя грях може да не се покая и да погина.

 

За да не осъжда, той поставял себе си под този, който съгрешавал.

 

Друг случай от живота на св. Теодор Студит. Веднъж светецът вървял в двора на манастира и видял един брат, който крещял, махал с ръце и се карал на друг монах. Той се доближил до него и му казал:

 

- Детето ми, кога слезе от кръста? Защо махаш с ръце срещу другия? Кога сне живота си от кръста Христов, кога се отдели от Христос?

 

- Не се отделих от Него!

 

- Как се държиш така спрямо брата си?

 

Виждате ли, разпнатият човек, смиреният човек, човекът на покаянието, който се бори да се освободи от страстите си, той ще влезе с пълно уважение в живота на другия, ще влезе като свещенослужител, а не като завоевател.

 

Това са двата източника, от които черпим и аналогично се отнасяме към другия.

 

Помня стиха от една песен – „ако можеше странникът до нас да стане обичен нам човек“. Ако можеше да видим така всеки човек.

 

Бих искал да завърша с нещо от областта, от която идвам – от Тива. Там, преди много векове живял Едип от древногръцката митология. Имало едно чудовище, което наричали Сфинкс. Чували сте го. Това чудовище задавало на всеки пътник загадката „Сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а вечер на три крака. Що е то?“ Който не отговарял, бил разкъсван от Сфинкс, но Едип дал правилния отговор. И кой бил той? – човекът. Така Сфинкс бил победен, пътят към Тива – открит, а благодарните жители на Тива провъзгласили Едип за свой цар. Това, което може да победи чудовището, скота в нас, е човекът. Затова се подвизаваме, за да умъртвяваме постоянно чудовището, което се опитва да се развие в нас, нашия егоизъм, и да разкъса живота ни и този на другия. Опитваме се постоянно да го убием в хода на живота ни и да проявим човека. Кой човек? Онзи, за който троичният Бог казал да сътворим човек, дотам стигаме, когато проявяваме човека, връщаме се при най-съвършеното творение на Бога. Стигаме до човека, за който Христос се разпва, човекът, който, държейки в своите душевни обятия всеки човек, придобива гледка към Бога.


Превод: Константин Константинов

За да срещнем Христос трябва да се потрудим

Януари 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще разгледаме три големи стъпки – себепознание, братопознание и богопознание. Това са трите важни стъпала на духовния живот. Трите отношения на човека, които са цветовете, съставящи картината на неговото спасение.


Себепознанието е връзката с нашето аз. Много пъти с което се създават проблеми, когато нямаме никаква връзка със себе си. Един старец в пустинята на Света Гора казваше – говори ли някога на душата си? И, разбира се, отговорът на повечето от нас би бил: Не. Изслуша ли някога душата си? Ако не си й говорил и не си я чул, нямаш никаква връзка със себе си.


Братопознанието – какво е то? Това да разбера, че другият е създаден по Божи образ и чрез уважението към личността на другия да мога да отправям славословие и служение към Бога.


Знаете ли колко важно събитие ни откриват думите на Адам, когато Божията любов му дава сън и от реброто му бива създадена Ева, т.е. Адам заема материал на Божията любов и Ева бива създадена. Когато се събужда от тази упойка, той казва: „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. С други думи казва „това съм аз“. Колко е важно да осъзная, че другият съм аз. Естествено не мога да го осъзная, почувствам и живея, ако не се намирам в Божията любов.


Богопознанието – човекът, придобивайки връзка със себе си, развивайки връзка с брата си, вече се намира по пътя, по който среща Бога. Това е пътят. Да не търсим други пътища.


Днес ще започнем от последното стъпало. При това тези три стъпала имат отлична връзка помежду си, откъдето и да тръгнеш, е сигурно, че ще завършиш в това, което е нужно за спасението ти – богопознанието. Какво е богопознанието? Какво казват отците на Църквата? – то е връзката ни с Бога. Повечето от нас смятаме, че имаме връзка с Бога, но ако потърсим дълбоко в себе си, и ако видим истинската връзка с брата ни, ще осъзнаем, че нямаме никаква връзка с нашия Бог. Как мога да имам връзка с Бога? Кой е начинът, по който мога да развия жива, динамична връзка с Бога? Сам Христос ни показва начина. Нека видим как се развива тази връзка.


Как Бог ни доближи, Христос как ни доближи? Кой път следва? Крайното смирение. Ще ви припомня една картина, взета от Омир. Хектор излиза всеки ден извън градските стени, за да воюва, поздравява детето си, жена си, слага снаряжението си и излиза, а вечерта, връщайки си, влиза в дома, бърза, за да прегърне жена си и детето си, тъй като е можело и да не ги види, издъхвайки сред битката. В даден момент Хектор влиза у дома си и от силен копнеж да прегърне детето си забравя да свали шлема си, отива и го прегръща, детето не го разпознава, а вижда едно „чудовище” и започва да плаче. Хектор разбира какво става, сваля шлема си и детето автоматично превръща плача си в радост, в смях, разпознава лицето на баща си.


Представяте ли си Христос да беше дошъл в цялата Си слава? Св. отци казват, че на Преображение Господне учениците, които паднали на земята, както са изобразени на иконите, видели отчасти Неговата слава, защото не биха издържали цялата Му слава. Оттук смирението Му какво прави? Оставя славата, не Своята божественост, за да може Бог да доближи Своите деца. Какво може да направи човекът, за да доближи Христос? Да се смири. Видяхте ли как Христос ни показва пътя, по който ни доближи и по който ние можем да Го доближим? – именно смирението. Папа Тихон на Света Гора, старецът на старец Паисий, този руски йеромонах и велик подвижник – колко живо ни говорят св. отци, така както са живели нещата – той казва: „Бог излиза всяка сутрин на балкона Си и благославя с едната Си ръка всички хора, но ако види смирен човек, вдига и двете Си ръце и го благославя! Смиреният човек има Божието благословение и благодат. Колкото и пречки да му поставя егоизмът по пътя към Бога, смирението ги громи, разбива ги, нищо не оставя. Смирението е валякът, който прокарва пътя, отстранява пречките и води човека право при Бога. Така Христос ни показа, че ни е доближил със смирение, но и прокара пътя, за да можем ние да Го доближим.“


Смирението е единият път, по-скоро единият начин, за да Го доближим.


Вторият начин е вярата. Всички имаме болести и опасните болести са тези, които не се виждат. Днес казват: човекът стига до последния стадий на рака без да изпита болка. Това е опасно – болката е предтеча на болестта, подготвя те за болестта. Затова болестта, в която няма болка, е опасна. Не е ли така? Ние имаме нашите духовни болести – много от тях не ни карат да изпитваме болка, защото сме си били мощна упойка на съвестта и са особено опасни. Когато Христос доближавал човек с болест, какво правил? – активирал и мобилизирал вярата, силата на вярата в пространството на сърцето му. Какво му казвал? Вярваш ли? Какво било това? Активирал силите на душата му, силите, които има всеки от нас. Как без вяра, без доверие мога да доближа Бога? Нужно е смирение, за да ми покаже, че не мога да правя много неща, че съм неспособен и немощен да направя и най-малкото. Веднага щом видя това мое безсилие, е нужна вяра, за да ми покаже какво – силата на Бога. И да ми позволи да доверя моето безсилие на силата на Бога, да ми позволи да поверя моята греховност в ръцете на Бога. Това е велико. Смирението ще ме доведе до вярата, ще роди вярата, без вяра нищо не става. С вяра всичко става. Понякога се чудим как са ставали толкова чудеса в живота на светците. Но светците били съсъди на вярата. Искате ли да проверим нашата вяра? Ще го видим в молитвата. Знаете ли, молитвата е другият начин, по който доближаваме Христос; молитвата е проверка, един кантар, претегляме всичко.


Да ви попитам нещо – затварям очи за кратко, моля се и казвам на Бога – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе – така Му казвам, нали? или Отче наш… Но имам ли увереността, че, отваряйки очите си, ще Го видя пред мен? Ако я нямам, за какво се моля? Дори само това доказва колко анемична и немощна може да бъде моята вяра. Как да доближа Христос? Видяхте ли отците как доближавали Христос? В молитвите преди св. Причастие казваме: Вярвам, Господи, и изповядвам – чрез вярата Го доближавам. Я да помислим за хананейката – ако не вярваше в Христос, при първата обида тя щеше да си тръгне. Кръвоточивата жена, ако не вярваше, че само едно докосване до Христос е достатъчно да я изцели? Св. ап. Петър щеше ли да Го доближи, ако не знаеше, че след неговото отричане ще бликне онзи буен поток на Христовата любов, ще го умие и ще превърне отричането си в изповедание? Важно е да повярвам не само в Божието съществуване – в Божието съществуване вярват много хора, каквото и да правим, на Него ще попаднем – но важното е да повярвам в Неговата любов. Това ще мобилизира всичко. Ако видя пред мен Божията любов, е изключено да не „хвърля” живота си в този океан на любовта. Изключено е да не повярвам, да не се смиря, да не се покая, да не се помоля, участвайки в тази молитва с всички клетки на моето битие, телесни и духовни. Така, молитвата ще ми покаже, ще ме „претегли”.


Митарят и фарисеят се откриват в момента на молитвата: тогава се открива заблудата, прелестта и истината. Заблудата на фарисея и истината на митаря. Молитвата е кантар.


Днес едно от ценните неща във всекидневието, които вече не съществуват, е диалогът.


Защо няма диалог, а когато го има, защо не можем да комуникираме? Ама седнах да поговоря с другия, защо не ме слуша, защо не мога да го изслушам? Защо не можем да се разберем? Коя е причината? – Повечето хора днес имат образование, или не, по-скоро повечето хора нямат образование, имат диплома, разликата е огромна. Нима е възможно да не мога да общувам с другия? Защо не мога да водя диалог? И четейки, в даден момент – защото, ако отвориш Писанието и отците на Църквата, които са съсъдите на благодат, няма човешки въпрос, на който да няма своя отговор там от Бога – бл. Августин пише: ама как да говориш на брата си, когато никога не си говорил на Бога? Когато никога не си се помолил, когато не си се подвизавал, за да може егоистичният монолог на молитвата да стане смирен диалог с Бога. Ако не си се научил в молитва да говориш с Бога, как ще говориш на другия човек? Ако не си се научил да говориш на Божията любов, как ще говориш на другия човек, който в душата и тялото си има страсти? Ето защо не можем да водим диалог, ето защо не можем да се разберем, защото не се молим истинно, същностно и дълбоко, защото и това, което се молим, не го живеем. Казваме определени пъти „Господи, помилуй ме!“ Знаеш ли какво е това помилуй ме, което казваш на Христос? Мислиш, че е един израз, две думички? Не, то е състояние на живот. За да стигнеш до помилуй ме, ще трябва през целия си живот да се пренасяш – от егоизма в смирението, от страстта в добродетелта, от духовното безразличие към агонията за твоето спасение. Постоянно и трайно трябва да се преместваш, докато стигнеш да живееш и да почувстваш тези думи. Когато стигнеш до „помилуй ме“, тогава си придобил богопознание, имаш Бога пред себе си, Бог там те намира. Това е мястото на срещата с Бога. Там те намира, там Го намираш, там се срещате с Бога, в „помилуй ме”. Нужно е смирение, вяра, молитва, покаяние. Покаянието е това пренасяне, преместване.


Нашият живот има един балкон, ние стоим там, но обикновено балконът няма гледка към Бога, не виждаме Бога, ама какво правиш там? Сменяш стаята, сменяш дома, това е покаянието, сменяш мястото, сменяш тропоса (начин, но и нрав, поведение). Важно е да казваш и „Господи, помилуй ме“, но как ще го кажеш, ако нямаш милост? Ако не прощаваш? Виждате ли как всички тези духовни неща са свързани помежду си? Как ще кажа на Христос „помилуй ме“ и ще развия връзка с Него, когато нямам до мен моя брат? Моят брат, който може да е моят враг.


Молитвата, която има благодат, е молитвата, от която отсъстваме. Трябва да вложим всички други в молитвата, първо враговете, да изключим себе си от нея и да я изпратим на Бога – така придобиваме връзка с Него, това иска Той.


Някога един човек научил, че в едно критско село живее един старец, който имал Божия благодат и отишъл при него. Стигнал в часа за св. Литургия, имал огромен проблем със свой съселянин, който се опитвал да го пропъди от селото и използвал много тежки и жестоки начини, за да направи това. Този човек стигнал в храма, влязъл, скрил се зад една колона, дал на един иподякон листите с имена за св. Проскомидия – на живи и покойници. Но преди да стигне до храма, си помислил дали да не напише и името на този клет човек, който го терзаел. Листите стигнали до олтара, старецът ги взел, споменал ги, чрез Божията благодат видял за какво става въпрос и излязъл навън. В онзи момент някой смушкал онзи човек. Той се обърнал и човекът до него му казал, че старецът иска да го види. Той се приближил  до него.


- Благословете, геронда! Извинявайте, не ви познавам, дойдох да се срещна с вас.

- Добре, детето ми! Виж, искам да ти кажа нещо, в имената, които си написал, си допуснал една грешка.

- Каква грешка?

- Детето ми, поставяме нашите врагове първи, не последни. Първи ще го сложиш. Поправи го, детето ми, за да намери молитвата ни място в Божията любов. Защото, ако не го поправиш, ще изпратим едно писмо без марка.


Как ще се помолиш без любов? Как ще стигне молитвата ти до Бога? И в храма да си, ако така се помолиш, без да си приел врага си, молитвата ще стигне до купола, и ако си у вас, до тавана. Няма да стигне там, където искаш.


Това „Помилуй ме“, както казваше един старец, „чупи гръбначния стълб” на Бога. Когато се счупи гръбначният ни стълб, какво става? Навеждаме се. Когато търсим Неговата милост и прощаваме на врага ни, на брата ни, се „чупи гръбначният стълб” на Бога и Той с Неговата любов се свежда над целия ни живот.


Искам да позная Христос, но не се качвам на Голгота, болката не ми харесва. Смятам я за безсилие, докато е сила. Не ми харесва аскезата. Един атлет, в момента, в който тренира, може да се уморява, да се задъхва, да се поти, но това, което изглежда като безсилие в онзи момент, му придава особена сила, става по-силен, калява се повече. Ние отбягваме кръста, аскезата, болката, не ни харесват. Идва Христос и ни показва пътя, който е кръстен, показва ни пътя към Голгота, но ние избираме обиколния път. Е, как ще стигнеш Възкресението, как ще познаеш Христос, Христос е разпнат, окървавен, как ще Го познаеш? Как ще Го доближиш? Много е важно да изберем това, което избрал св. Йоан Богослов (оставяйки на Голгота). Видяхте ли какво направил? Излязъл от всекидневието на Йерусалим и вкусил вечността на Голгота.


Дните, в които живеем имат един белег – искаме пари без да се трудим, дипломи без да четем, удобство без да се помръднем, святост без да се подвизаваме. Искаме да имаме всичко под ръка, но не става така. Духовният живот не е телевизия да държиш дистанционното, да седиш на канапето, да сменяш каналите и да увеличаваш силата на звука. Духовният живот иска труд, вътрешен и външен, как иначе ще срещнеш Христос? Как ще застанеш пред Разпнатия, пред Жертвалия се Христос? Ние нищо не жертваме. Не проливаме нито една капка от нашия егоизъм. Това е нашият голям проблем, затова не се променяме и Христос остава непознат за нас. Всички помним това пътуване към Емаус на ев. Лука и Клеопа. Двамата скърбят поради смъртта на Христос. Това, което загубили, не било просто техният Учител. Те доверили целия си живот, Христос им казал, че е Животът и Възкресението, за тях Той бил тяхната душа и спасение. Христос бил всичко за тях. Внезапно Христос умира. Разочарование. Знаете ли как идва скръбта? Тя е черна завивка, която идва и покрива душата. Когато тази черна завивка ни покрива, мислим, че всичко е загубено и скръбта става депресия, а депресията – отчаяние. И идва св. Йоан Златоуст да ни каже, че по-тежко от това да вършиш грях е да се отчайваш. По-добре да съгрешиш, защото чрез покаянието ще се спасиш, отколкото да се отчаеш, защото там нещата са много трудни.


Те имали скръб, скръб по смъртта и Христос идва по пътя им. Познали ли са Го? Не. Не са Го познали. И какво направил Той? Поставил ръката Си и започнал да дърпа черната завивка и те го почувствали, сърцето им започнало да се радва, да гори, да чувстват нещо, но не знаели какво. Стигнали до Емаус, до крайната точка, как да загубят Този, Когото са намерили? Как да Го оставят да си тръгне Този, Който накарал сърцата им да се радват? Който отнел тежестта на скръбта, на отчаянието.


Знаете ли колко оправдания намираме, за да прогоним Христос? Всекидневно – много. Колко оправдания намираме, за да прогоним Христос, за да отблъснем брата, да не отдадем никакво значение и да нехаем за душата ни. Колко оправдания намираме всекидневно. Двамата апостоли намерили оправдание, за да задържат Христос. „Остани с нас, защото денят превали“. Свечери се, къде ще ходиш в такъв час? Много хубаво оправдание, но и много важен вик на душата. И ние го казваме: „свечери се“ – и много други неща казваме. Не се свечерява само навън, но и в нас. Ако имахме смирение, молитва, вяра, прошка, ако имахме всичко това, щяхме да приемаме, че в нас се свечерява и какво бихме направили? Бихме викали с всичка сила на душата ни – какво? Остани с нас. Къде се открива Христос? В преломяването на хляба, в момента на Тайнството се открива Христос. Нашата борба, вяра, смирение, молитва, прошка, четене на св. Писание и светите отци са начини за доближаване до Бога, но св. Тайни са върхът.


Дано Бог ни удостои да се причастим един път, но да се причастим както трябва. Причастяваме се, ще ми кажете, причастяваме се редовно, църковни хора сме. И ние се причастяваме, но причастяваме ли се? Знаеш ли какво означава да се причастиш с Христос? Вътрешен трус, да падне бомба в теб, да разгроми всичко, което егоизмът е построил. Да си тръгваш и всичко да се променя, да се е развиделило в теб, умът ти да се е осветлил, сърцето ти да се е успокоило, всичко да се е променило.


Аз смятах, че се причастявам толкова години, така мислех, каква заблуда. В нашия град имаше един благ човек, дядо, преблаг, идваше в храма. Веднъж се разболя, беше на легло и отидох да го причастя. Седеше в края на леглото, беше сломен, доближих се със св. Потир и започна да говори, започна един диалог. В началото мислех, че говори на мен и тръгнах да му отговоря, но той говореше на Христос. Св. Потир беше пред него, а той, с болката и кръста на болестта върху плещите си, седеше в края на леглото и говореше на Христос. Сигурно е, че получаваше отговори, защото това не беше монолог, говореше Му толкова сладко и нежно, усещаше присъствието на Христос, а аз замръзнах на място. Онемях. Това е връзка, си казах, това е св. Причастие. В онзи момент в рамките на няколко минути, този човек отвори сърцето си, изля душата си чрез изповед, благодарение, славословие, умоление. Колко неща излязоха от сърцето му. Благ човек. И във всичко това той самият никъде не присъстваше. Боже мой – ето връзка с Христос. Знаете ли какво каза на Христос в онзи час – това, което и разбойникът каза на кръста. „Аз заслужавам това, което си изпатих и ще си изпатя. Христе мой, помилуй моите врагове, приятели, деца, внуци, всички хора“ – в онзи момент съществото му се беше отворило толкова много, че беше прегърнало целия свят, цялата вселена. Сякаш слушах разбойника – „справедливо страдаме“. „Сега си получаваме заслуженото“. Това казал разбойникът на другия разбойник, същото казваше и той. Това е общение, приобщаване, причастяване, това е връзка. Нека не смятаме, че св. Причастие означава, че ще отида, ще се причастя и ще си тръгна. Св. Причастие е целият ни живот, всяка секунда, и ако всяка наша секунда не е божествено причастяване – приобщаване, т.е. съприкосновение с Христос, тази секунда е загубена, няма да се превърне във вечност. Нека направим каквото можем, за да положим секундите, минутите, ударите на сърцето, всичко каквото имаме, в Христос. Светците не били извънземни, не били свръхсилни, не били нещо подобно, а знаете ли какво се опитвали да направят? Ако виждали, че една секунда щяла да им убегне, я дърпали, държали я за Христос, със зъби и нокти, за да я дадат на Христос. Не издържали мисълта и чувството, че една секунда, една минута, един час, един ден ще бъде без Христос – те не издържали това, не го понасяли.


Евангелист Лука в няколко думи описва един случай, в който съжителстват трагичността на човека и Божията любов. Коя е нашата трагичност? Смъртта. Какво можем да направим, за да води всичко до Христос, а не до смъртта? Това е ценното. Виждаме едно погребение, погребално шествие, което излиза от градските порти. Тогава градовете имали отбранителни стени. Гробището било извън града. Починалият бил млад човек, в този случай смъртта е по-тежка, по-горчива, по-жестока, а майката до него плаче. От другата страна идва Христос с учениците Си. Едната група има за център смъртта, плача, скръбта, а другата – Христос, радостта. Това ще рече богопознание, да направя Христос мое средоточие, да стане ядрото на живота ми и от Него да започват, около Него да се въртят и в Него да свършват всички неща. Това ще рече богопознание, това ще рече връзка с Христос. И отците на Църквата казват – знаеш ли коя е майката, която плаче? Коя е? Знаем ли я? Някой видял ли я е? Това е нашата душа – прави ли ви впечатление – това е нашата душа. И кой е в ковчега? Нашият живот. Ще чуем ли някога този плач на душата? Този плач на душата, където св. Андрей Критски казва – „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?“ Той чува нейния плач и я приканва към покаяние. Какво призовало Христос да влезе в групата на смъртта? Мъртвото дете? Не. То нямало тази възможност. Какво Го предизвикало и приканило? – плачът на майката. Това чул. И св. ев. Лука казва, че Той я чул и се смилил над нея. Този плач на душата зове Христос, а покаянието композира плача – най-добрият „композитор” е покаянието, а вярата помага на покаянието, вярата в Божията любов, смирението крепи покаянието, четенето на св. Писание и на св. отци – всичко това помага на душата и я води до покаяние, до онзи плач, който ще призове Христос и Той ще дойде, ще прогони смъртта и плачът ще стане песен, славословие. Това трябва да видим.


Вратите на града ни напомнят нещо друго, нещо, което някога загубихме, когато излязохме от Божията любов. Когато излизаш, т.е. напускаш Божията любов, от момента, в който излизаш, започва плачът, болката, грехът бие безмилостно, дяволът „подлага крак”, смъртта дебне, черната завивка идва да обвие душата. Но вижте любовта на Бога. Той ни чака отвън, идва да ни срещне, не чака да се върнем в града, това е Неговата любов, дори отвън ни очаква, това е любовта на Христос. Той знае, че духовно сме трудноподвижни и бърза, за да преобрази всичко, за да направи нашия грях – добродетел, смъртта – вечност, коравосърдечието – вътрешен рай. Това е връзката с Бога, ако я няма, нека я развием, защото в противен случай никога няма да имаме връзка със себе си, никога няма да създадем връзка и да имаме истинско общуване с брата ни. Да се молим тази връзка с Христос да се развие и тогава няма да искаме нищо друго, защото този, който има Христос, има всичко. Всичко.

 

 

превод: Константин Константинов