Псалтирът е живо тяло и 50-ти псалом е неговото сърце. Този псалм е сърце на Псалтира, както и покаянието е духовно сърце. Без покаянието душата на човека не може да живее.

Един светогорски старец казва, че Бог казал на Давид нещата, които той записал, и именно това иска да чува от нас. Така се родил Псалтирът: Давид в своето покаяние и смирение среща Бога, Който го известява, и от тази среща се ражда Псалтирът, който наистина е силно оръжие, защото в него човек може да види своя грях, отстъпление, състоянието на ума си, отдалечаване от Бога, добродетел, но може да види и Божията любов и милост. И когато може да види себе си и Бога, тогава е видял всичко.

„Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“

Повече от нас го знаем наизуст – много пъти го казваме, чуваме го по време на службите в Църквата и когато езикът ни започва да казва „Помилуй ме, Боже“, бърза и много бързо стига до края на псалма. Не сме осъзнали, че езикът може да търчи, но в онзи момент душата не се катери, не се изкачва. И само това „помилуй ме“ е едно положение на душата, състояние на сърцето, бързаме да кажем псалма и търчим, но не сме осъзнали, че колкото е лесно да го научим и да го кажем, толкова трудно е да почувстваме дори тези първи негови думи.

„Помилуй ме“ е височина, до която душата се покатерва и има една специална гледка. „Помилуй ме, Боже!“ От височината на „помилуй ме“, какво виждам? Бога. Нека помислим и осъзнаем колко високо трябва да се покатери сърцето, за да стигне до „Помилуй ме“, и оттам да придобие гледката към Бога. Но как човек може да стигне до „помилуй ме?“ Говорихме за изкачване. При това човекът, който реално се осъзнава, смирява се и се покайва, е „алпинист”. И ако в този момент си помислим за алпинистите, непременно ще видим един възходящ път. Тук обаче нещата са различни. Защо? – защото, ако искам да се възходя, трябва да сляза. Ако искам да се изкача до „помилуй ме“, първо ще трябва да се смиря. Има един много хубав израз на Христос – при това всички изрази и думи на Христос са толкова съдържателни, толкова благи, толкова ценни, че само една Негова дума и израз може да спаси милиони души. Закхей се покатерил на едно дърво, Христос идва и какво му казва: Слез бързо! Защо? – за да Ме (по)срещнеш. Следователно, за да видя този Бог – „помилуй ме, Боже“ – за да Го видя, трябва да отида в „помилуй ме“, но за да стане това, трябва да сляза, т.е. да се смиря. Да сляза къде? В самия ми живот. Да се потопя в самата ми душа. Защо? Ама там е мястото на срещата с Бога. Именно смиреното, съкрушеното, покаялото се сърце може да види Бога. При това да не забравяме, че царството Божие е вътре в нас. Трябва да вляза вътре в себе си, да се потопя, да сляза, да се смиря, да се запозная с големия непознат – моето аз, да поискам да видя моята истина, да изцеля раните си, да укрепя чрез Божията благодат моите немощи и така да позная себе си, да се покая и да срещна Самия Бог.

Има една много хубава картина – св. ап. Павел отива към Дамаск, за да продължи гонението на християните. По пътя среща Христос. Св. ап. Павел пада на земята, пада гонител, и става апостол. Не е ли поразително? И чува един глас, който му казва: „ала стани“… (ἀλλὰ ἀνάστηθι). Стани. Това „ала” на Бога. Когато човек почувства падението си, когато истински се смири и се покае, тогава съществува това „ала” на Бога, това „ала стани!”. И не съществува по-красива и по-сладка дума за сърдечния слух от това Господ да дойде и да ти каже – „стани!“ Именно това вярваме и очакваме. Това ще чуем при общото възкресение. Но не би ли било много хубаво чрез покаянието да го чуваме всеки ден? Да преживяваме всекидневно това възкресение? Да се храним всекидневно с това „ала” на Бога?

Има една молитва по време на Херувимската песен, която засяга свещеника – „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата”. В онзи момент свещеникът представя пред Бога своето греховно състояние, мрак, грях, безсилие, живот.

И там реално виждаш един ад и казваш какво става? „Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал Човек…”. Това обаче (ала), което става мост там, където човек се намира в безизходица. Тоест от мястото на покаянието и смирението можеш да видиш, да чуеш, да почувстваш, да живееш, да дишаш тази Божия любов, това Божие дихание, което има мирис на възкресение. В псалма се вижда не само мястото и гледката, но и целият духовен механизъм на покаянието. Чуваме пророк Давид да казва:

„Много пъти ме умий от моето беззаконие и от моя грях ме очисти“

Защо казва това? Защо идва и казва на Бога: умий ме, очисти ме? Защото от мястото на смирението и покаянието, когато придобиеш гледката на Божията любов, усещането за Божията любов, разбираш, че само Той може да те очисти. Там осъзнаваш, че не можеш сам да се очистиш и чрез смирението и покаянието започва себепознанието. Сам не мога да очистя себе си. Ако си повярваме, че можем сами да се очистим, това е голяма заблуда. Приличаме на следното нещо – една картина от детските ни години. Едно дете, ние самите, ръцете ни са кални и се опитваме да се почистим и колкото повече търкаме лицето си, единственото, което правим, е, толкова по-мръсни да ставаме. Но тук разбирам, че моите ръце са толкова мръсни, че не мога да се почистя, не мога да умия и очистя душата си. Така, от мястото, на което се намирам, вече виждам себе си, зная себе си, виждам отсреща Божията любов и разбирам кой е Този, Който може да ме умие, да ме очисти. Тази любов търся, тази милост копнея, тази баня и очистване копнея. Когато човек се покайва, в него се променя неговото желание, копнеж и жажда, всичко се променя. Докато преди да се покая, какво желая? – греха. След това желая и копнея Този, Който ще ме очисти от греха и ще ме избави от греха. Това копнея, това искам, това желая. Това прави покаянието. Това чудо се извършва, когато се зачене покаянието и започва да се развива в душевното пространство, в душевната утроба на човека.

„пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“

Когато се намирам в кораб, сред океан, какво виждам? Небе и море. Нещо друго? Не. Моряците много пъти казват: чакахме да видим нещо друго! – защото дни, месеци, седмици, виждали само това. Когато влезеш в духовното пътуване на покаянието, едно нещо виждаш – Бога. „Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших.“ Тогава чрез покаянието присъствието на Бога става толкова силно и осезаемо, че само Него виждам, но и осъзнавам, че всичко, което съм преживял помислил, извършил, съм го извършил пред Него.

Нека си припомним поразителната личност на свети Йосиф в Египет – когато се оказал в толкова силно изпитание и изкушение, помните (Съпругата на Потифар се опитала да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказл) какво казал – „Как е възможно да съгреша пред Бога?“ Смиреният, вярващият, осъзналият се, покайващият се и възвисен човек, който чувства толкова силно присъствието на Бога, идва и казва пред изкушението, пред изпитанието – „Ама как е възможно да направя това пред Бога?“ Защото той е човекът на покаянието, на вярата, на смирението, на добродетелта. Оттук Божието присъствие е мощно в човека, той чувства Бога, диша Го, Бог „циркулира” в целия му организъм и около него. Затова св. Йосиф и тези, които се оказали в такова състояние, нямали от какво да се боят. Не можели да се отчаят, защото Бог бил навсякъде за тях. Понякога казваме „Не чувствам Бога, къде е Бог? Не чувствам Неговото присъствие!“ Там, от момента, в който не Го чувствам, а Бог е тук – означава, че не се покайвам, не се смирявам, не култивирам себе си и затова не мога да Го почувствам, да усетя присъствието Му.

„ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.“

Не само гледам, чувствам, чувам, осезавам, живея, дишам Бога, но и със самия ми живот. Нека обърнем внимание на нещо тук. Определени пъти ходя и върху пръстта оставям отпечатъци от обувката ми, следи върху снега, върху земята, и какво виждам в онзи момент? Виждам този отпечатък. Помислял ли съм някога какво може да се крие отдолу? Няколко метра под земята може да е скрит цял град, цивилизация, съкровище. Покайващият се човек не е повърхностен човек, няма да остане в това, което се вижда, а ще се потопи в дълбочината на живота си, на битието си, на душата си и ще изследва дори греховните проигравания от детските години, ще почувства дори проиграванията в майчината си утроба. Искате ли да видим проигравания на святост в утробата на една светица? Света Елисавета – в своята утроба носи св. Йоан Предтеча и той чувства присъствието на Христос, Който седи на трона в „пречистия храм на Спасителя” – в Света Богородица, чувства Го и започва да подскача, славослови, благодари. Представете си да имахме един духовен скенер и да виждахме в онзи момент св. Йоан Предтеча да славослови, да благодари, да се покланя пред Христос – това са проигравания на святост, чистота, любов. Но може да има и греховни проигравания. И от момента, в който покаянието ти открива Бога, не е възможно да не ти открие и това, което егоизмът е заровил или скрил дори в детските ти години. От утробата чувствам греха, защото покаянието е откриване на Бога, но и разкриване на твоето състояние, живот, душа, път. Човекът на покаянието е пророк, защото от момента, в който чрез покаянието вижда Бога, може да вижда миналото и настоящето и бъдещето. Всичко вижда, всичко може да види. От момента, в който виждаш Бога, виждаш всичко, знаеш всичко.

„Ето, Ти обикна истината в сърцето“

Наистина, може ли да има покаяние без истина? Съществува ли такава възможност? Но за да стигна до истината, първо трябва да видя Истината – т.е. Бога, защото истината за нас не е идеология, философия, а Личност, Христос. Помните Пилат, пред който стояла Истината, и горкият Пилат питал „Що е истина?“ Не можел да види Истината. Как ще я видиш? Трябва да се покаеш, да видиш първо истината на твоя живот. Но как да видиш Истината, т.е. Бога, ако не виждаш истината на живота си? Не е възможно.

Нека видим Самарянката, св. Фотини. Тук ще видим нещо важно, този диалог на Бога с човека и на човека с Бога. Христос й казва: „Доведи мъжа си.“ Тя му отвръща: „Нямам мъж“. „Добре каза, че мъж нямаш”. В онзи момент пред Христос тя виждала истината на живота си; до преди имала пет мъжа. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж”. Тя видяла тази истина, истината на живота си. И когато я видиш, след това ще видиш другата Истина. Христос, след като видяла истината на живота си, се обръща и й казва: Кого търсиш? Месията? „Аз съм, Който говоря с теб.“

Самарянката отишла „тъмна” при кладенеца Фреар и си тръгнала Фотини (Светла) след срещата с Христос. Савел – гонител паднал от коня, апостол Павел станал. Срещаш се с Христос, стига да видиш истината на живота си, да я приемеш и да се смириш в тази истина. И тогава, ако я приемеш, покаеш се и изпиташ болка за това, ще видиш другата Истина – Бога. След това идва друго Откровение, идва Бог.

„поръси ме с исоп и ще бъда чист“

Когато в св. Писание се споменава някое растение, си струва човек да отиде и да го разучи, защото не е споменато случайно. Знаете ли, че може да срещнем исопа в една наша разходка, но просто не го познаваме и разпознаваме? Както срещаме много други неща, но не ги виждаме. Може да срещаме любовта, смирението, вярата, но не ги виждаме. Така и исопът, срещаме го, когато се разхождаме, но не го познаваме, не го виждаме. Исопът е ниско тревисто растение, храст, което вирее на ниска надморска височина. Нисък храст, следователно, исопът е смирено растение, дори не се вижда, на ниска надморска височина, нисък храст. Той има целебни свойства. Ако човек чете древните лекари, ще види, че те го използвали, за да тонизира, съживява, изцелява и очиства. То е много силно очистително.

„Поръси ме с исоп и ще бъда чист.“ Защото, когато Бог те поръси с Неговата милост, тогава се ободряваш, вдигаш се, изцеляваш се, съживяваш се, очистваш се. Къде другаде срещаме исопа? В Стария Завет евреите взели исоп, потопили го в кръв и поръсили вратите, за да не влезе Ангелът Господен и да не умъртви техните деца. Ако всеки от нас се опитваше да поръси живота си с покаяние, благоговение, умиление, вяра, е сигурно, че смъртта нямаше да може да мине през вратата на живота му.

Срещаме исопа и на друго място – на Кръста, където на Христос – на жадуващия Бог – дали гъба, напоена с оцет и исоп. Гъбата има свойство да попива – да сложим този исоп, тази гъба да попие нашето време, душа, помисъл, желание, всичко, което грехът е изменил, и да го принесем на Христос. И е сигурно, че чрез това принасяне Той ще ни даде милостта, ще ни поръси със Своята милост.

„дай ми да чуя радост и веселие“

От мястото на покаянието виждаш живота си, целият ти живот ти се открива, виждаш Самия Бог, копнееш за Него, жадуваш за Него и тук в крайна сметка се вижда, че така можеш да намериш мира и радостта. Човекът по своята природа е „преследвач”. И какво преследва? Преследва мира, покоя, радостта, но за съжаление не улучва целта, защото ги преследва там, където не съществуват. Не можеш да отидеш да ловуваш зайци в морето. Не можеш да се прицелваш в греха и да очакваш да се зарадваш или да придобиеш вътрешна радост и сърдечен мир. Защото радостта, веселието, мирът са у Бога. В Бога трябва да се прицелиш, и за да стане това, най-добрият „мерник” е покаянието. И трябва да държиш това оръжие със стабилна ръка – смирението е стабилната и опитна ръка. Държейки покаянието чрез смирението, се целиш в Бога и само така можеш да вкусиш реално тази радост, мир, веселие.

„Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат“

Това показва, че човекът, който се покайва, става университет, който преподава благочестие. Покайващият се човек няма нужда да говори, а говорят неговият живот, мълчание, поглед, прояви. „Изучаваш” покайващия се човек. Затова Давид казва тези думи. Той няма да се качи на някоя университетска катедра, за да поучи нечестивите. Няма да се покачи на един амвон, за да проповядва. Животът в покаяние е най-голямата проповед.

И покайният човек, проповядвайки чрез живота си покаяние, става път на завръщане за много хора и мнозина ще поревнуват веселието, радостта, мира, Бога, Който ще виждат в живота на покаялия се човек. Да ревнувам покаянието, молитвата, вярата, любовта на другия, а не неговия автомобил и къща. Тази ревност е хубава. Тази ревност става огън, който вътрешно изгаря човека и прави от неговия живот жертвеник, жертва на Бога, „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“ – това е ценното. Да стана жертвеник, върху който ще жертвам моята воля, грях, отстъпление, и чрез тази жертва ще приема Самия Бог. Това е благоприятната жертва, тази жертва Бог иска.

Я помислете – Сам Бог идва и ти казва, че не приема нашите лицемерни пости, защото помисълът не пости, сърцето не се подвизава, душата не празнува. Тук е най-голямото празненство, най-голямата радост. Какво казва Божието слово, устата на Христос, Евангелието? – че на небето настава радост, когато един грешник се покайва на земята. Помислете – морето откъде получава цвета си? От небето. Небето се отразява върху морето. Сега разбирам защо нямам радост. След като не дадох радост на небето, какво ще взема? Какво мога да взема? Ако моето покаянието става повод за радост на небето, тогава тази радост вали от небето и върху моя живот. Тази радост става дъждът на Божията милост и тази милост „вали” в живота ми.

Покаянието не е безсилие, вярата не е безсилие, а сила, сила е да се доверявам на Бога. Молитвата не е безсилие, моля се не защото се страхувам, а защото искам да Му говоря, защото искам да присъства в живота ми, да Му говоря и да Го чувам. Св. Йосиф не съгрешил в Египет, понеже се уплашил от ада, а понеже почувствал Бога пред себе си. Молитвата е сила, покаянието е сила…

превод: Константин Константинов

Близки теми:

За да срещнем Христос трябва да се потрудим Да тичаме за да се срещнем с Христос Духовната Одисея В наши дни има твърде много светци Как започва християнският живот в нас?

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Източник

Православие БГ

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Покаяние, аскеза, любов Любов и покаяние Духовният живот не е враг на радостта Религиозната депресивност

В древния Патерик е поместена следната история. Двама монаси паднали в тежък грях. След известно време те се разкаели и казали: „Каква полза получихме като оставихме ангелския образ и паднахме в скверно житие? Не ни ли очаква заради това вечната мъка? Да отидем отново в пустинята, да се покаем. Господ ще приеме нашето покаяние.” Отишли в манастира, открили своя грях на духовния отец и той в качество на епитимия им заповядал да пребивават година в затвор, хранейки се само с хляб и вода. Изминала годината и на манастирския старец му било открито, че монасите са простени от Бога. Отворили килиите им и ги извели навън. Какво се оказало? Единият монах бил много изтощен и бледен, целият бил в печал, другият бил весел, със сияещо лице и тържествувал. Отците се удивили на тази противоположност и попитали скърбящия брат: „Как пребивава в своята килия?” Монахът отговорил: „Мислех за извършеното зло и си представях адската мъка, в която трябва да отида.” След това попитали радостния монах: „Ти за какво мисли в своята килия?” Той казал: “Прославях Бога, Който ме изтръгна от скверното житие и отново ме доведе в ангелския образ, и хвалейки Бога, се веселях”. Тогава старците казали: „Покаянието и на двамата било прието от Бога, тъй като Той прости и на двамата.”

Колко е важно да разберем: покаянието не бива да се отъждествява с унинието. Покаянието не е нагнетяване на мрачни чувства, не е самоизтезание, за това, че не ставам за нищо, а напротив, освобождаване на душата от мрака на унинието. Това е проява в себе си на доброто, което още можем да принесем в дар на Христос. Покаянието е духовно, вътрешно съприкосновение с евангелската истина, че на Небесата бива радост за един каещ се грешник (вж. Лк. 15:3-10).

Нима не е радост да се разделиш с грехът, който погубва душата ти, лежи като тежко бреме, не дава чисто да погледнем на Божия свят, който те изяжда отвътре и се показва навън във вид на негодувание към ближните? Ето душата се е разкаяла, изповядала се е в Църквата и в нея е засияла светлина, като че ли се е показало пасхално слънциче! Преподобни Силуан Атонски обяснява това така: „На този, който се бори с греха, Господ не само дава прощение, но и благодатта на Светия Дух, Който радва душата и й дава дълбок и сладък мир.”

Съществува нечиста, смътна радост, която се ражда от услаждането с греха. Това тлетворно удоволствие, подобно на наркотично упойване, което те обхваща за малко и после оставя в теб раздираща те пустота. Истинската радост е сиянието на чистото сърце, плод на покаянието, разваляне на приятелството с греха. Това е радост от надеждата на Бога. Господ дава на очистващата се душа особен дар – утешение на сърцето, тихо утешение, явяващо се в душата като знак за свободата от ада.

Да допуснем, че някой човек е обладан от страстта и всички наоколо говорят, че той е най-великият грешник, боклук, а не човек. В действителност душата му е драгоценна и скъпа на Бога. Затова и го съблазнява невидимият враг, защото душата му има велика ценност. Понякога и самият човек мисли, че е безнадеждно погинал, че изповедта няма да му помогне, че очистването на греховете му е невъзможно. Но авторът като свещеник знае, че много въцърковени хора имат уникалния опит – опита на преодоляването на тежки грехове. Носели са товар, страстта ги е изяждала, но изведнъж, обръщайки се с цялото си сърце към Бога, те са се сподобили с истинско чудо – освобождаването на сърцето от мрачните вериги. Тази свобода, придобита в Църквата, те вече не биха заменили за нищо.

Ето още една история от Патерика. Епископът на един град бил уведомен, че от омъжените християнки две водят развратен живот. Епископът се опечалил от тази новина. Подозирайки, че може би и други  живеят така, той се обърнал с молитва към Бога, по време на Литургия, молейки за разрешение на неговото недоумение. Молитвата била чута и след извършването на тайнството Евхаристия, когато присъстващите пристъпвали един след друг към приемане на Светите Тайни, епископът започнал да вижда на лицето на всеки състоянието на душата му. Лицата на грешниците той виждал черни, като изгорели от зной; очите им били червени, кървави. На другите хора лицата били светли, а одеждите ярко бели. Тялото Господне ги изгаряло първите, а вторите просвещавало, правело ги подобни на светлина; влизайки в устата, то разливало светлина по цялото тяло. Накрая дошли и тези две жени, които били обвинени пред епископа. Той обърнал на тях особено внимание. Видял че те пристъпват към Светото Тайнство със светли и чисти лица, облечени в мантии с необикновена белота. Когато се причастили, като че ли ги осветила светлина.

Епископът отново се обърнал с молитва, умолявайки Бога да му обясни видяното в откровението. Тогава му се явил Ангел Господен и казал: „Те са се разкаяли в своите постъпки и са отстъпили от тях. Посредством сълзи, въздихания и изповед те станали достойни за божествения Дар. В добавка те са дали обещание: ако получат прошка в предишните си грехове, никога да не си позволят порочно поведение. Заради това те се удостоили с божествено изменение, прошка на греховете, оттогава те живеят въздържано, благочестиво и праведно.”  Чувайки това, епископът се удивил не толкова на промяната на жените -  това се случва с мнозина, – колкото от Божия дар, Който не само ги избавил от вечните мъки, но даже и ги сподобил с благодат. Ангелът му казал: „Справедливо се удивляваш като човек! Но нашият Господ и Бог  по Своето естество е благ и милосърден. Оставящите своите греховни деяния и пристъпващите към Него, Той посредством изповедта не само избавя от вечните мъки, но и удостоява с почести.”

Мирът и радостта на душата се раждат от чистата съвест. Затова, ако искаш да изпитваш щастие, скъсай дружбата с греха. Облекчението от греха е подобно на глътка свеж въздух. Спада вътрешното напрежение от действието на много страсти, човек спира да се нахвърля на околните, чисто и ясно вижда случващото се. В душата се появява източник на чиста радост.

В света човек се весели, но често няма истинска радост. Наивно е да се мисли, че с удоволствия можем да запълним пустотата в душата. По изначално призвание душата на всеки от нас е същото, каквото е Ангелът. Нима може Ангел да се насити с айфони, мерцедеси или банкноти? Душата се насища само с Бога. Срещата с Бога утешава и радва като срещата с този, който е скъп и любим на твоето сърце.

Ние не можем да се удържим от грехове. Ние си тръгваме, защото сме блудни деца. Но всеки от нас има възможност да се върне. Блудният син, който се върнал, го очаквали обятията на баща му. Покаянието извършва истинско чудо. Нима не е чудо да преминеш от смърт към живот, от робство към свобода, от униние към радост?

В Лавсаика има следната история за авва Коприй: „Близката страна беше безплодна и селяните, които я владееха, едва можеха да събират семето си поне удвоено. Появил се беше един червей в класа, който увреждаше цялата жетва. Земеделците, които бяха огласени и кръстени в християнството от нас, ни помолиха да се молим за жетвата им. Аз им казах: „Ако имате вяра в Бога, то и този пустинен пясък ще започне да ражда плод.” Те незабавно събраха в пазвите си от този пясък, по който ходим и ни го поднесоха, за да го благословим. Аз се помолих да им бъде по вярата им и те го посяха на нивите си заедно с житното семе: и ето, земята им стана изведнъж по-плодородна от всяка друга в Египет.”

Ако обикновеният пясък принесъл такъв плод, благодарение на вярата на християните в Бога, то още повече душата, която се кае за греховете ще принесе духовен плод, благодарение на надеждата на Бога. Както нежната майка желае на детето си само най-доброто, така и Господ, Творецът на всички хора, иска човек да е щастлив. Но за щастието е необходимо да се сражаваме с тези грехове и лоши навици, които ни отнемат Небесния Отец и ни приковават към себе си. И нека първата победа да стане искрената изповед, с разкаяние за своите грехове. Плодът на това разкаяние е радостта на душата, а плодът на раздялата с греха е вечният живот!

източник:http://www.pravoslavie.ru/

Близки теми:

Покаянието не е вайкане и терзаене Покаянието не е вайкане и терзаене -ІІ част За блудния син Докосване до тайната За раните на душата и за “духовния пластир”

Бог е огън пояждащ. Когато някой предмет се докосне до огъня, той се изменя: или изгаря, или се закалява.

Така човек, когато се докосва до Бог, или погива, или се спасява.

Огънят – винаги е огън! Но ето че от допира с него се получава и пепел, и стомана, в зависимост от това, което се допира.

Така става и с човека и всичко зависи от това – какво той ще принесе на Божествения огън, в какво състояние ще се докосне до Бога. Ако той държи себе си подобно на желязо, то желязната сила ще стане стоманена. Ако се разпуска до слабостта на сламата – ще изгори.

Всеки човек рано или късно, неизбежно ще се докосне до Бога и горко му ако не се приготви за тази среща.

Толстой се приближил до Бога небрежно, самоуверено, причастил се без страх Божий и станал богоотстъпник.

Ще дойде час, когато искаме или не – ще се срещнем с Божията сила.

Лопатата е в ръката Господня. С лопатата се подхвърля зърното и сламата и последната бива отвята от вятъра, а зърното пада в нозете на Хазяина и го събират в житницата, сламата се оставя или се изгаря.

Неминуема е срещата с Господа и трябва да се готвим за нея.

Нашите грехове – това е сламата, изгаряща при тази среща. Трябва предварително самите ние да произнесем съд над себе си и самите ние, готвейки се за тази среща, да се отделим от сламата, изгаряйки греховната слама чрез покаяние.

Греховете или изгарят сами, или заедно с тях изгаря и човека, отдаден на греха.

Трябва да знаем за Страшния Съд и да се отнасяме към този ден и това събитие както подобава. Трябва да очистваме душата си, да се молим.

Към това събитие трябва да се отнесем ясно и съзнателно, а не както животното, което обръща глава, за да не вижда опасността.

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

Близки теми:

Покаянието не е вайкане и терзаене -ІІ част Светите Жени-мироносици Съкрушеното сърце и сълзите са храна за душата Трудно е да си близко до светец Промяна на ума

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаваме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9F%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%B5%2C-%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B5%D0%B7%D0%B0%2C-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2/

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Любов и покаяние Покаяние Адът на себезатварянето Вината е моят наранен егоизъм

Най-голямата пречка – или една от най-големите пречки – за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си – маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, виждайки разтлението на божествения образ с цел да възстановим красотата на божествения образ, който сме, ние действаме по други схеми. Нямаме правилна диалектична връзка с нашата вина, за да може тя да се превърне в покаяние. Изтласкваме вините. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва). Противим се на тези неща, за да защитим хубавата картина за своето аз. Този симптом може да действа и в самите нас, в семейството ни, в обществото, в Църквата.

Нека си помогнем малко, за да разберем какво означава това. Важно е, че в нашата епоха има събития, говори се за очистване, за очистване в Църквата, покаянието включва това. Какво означава всичко това?

За да съхраним себе си и за да изгоним Божията благодат от живота си, ние избираме да защитим картината, която имаме за себе си и която другите имат за нас. По този начин от една страна може да признаваме нашите собствени грешки, но намираме и някакво алиби за тях, както и някакъв друг начин, за да не може нашето падение да се превърне в покаяние, а да стане възможност за повторно възстановяване на нашия образа в собствените ни очи или в очите на другите. Затова говорим за очистване. На всички равнища. Вземаме повод от църковните събития, но и на всички равнища действаме така, например в изповедта. Какво правим? Нека ви дам един пример, за да го разберете. Извършваме грях и чакаме да мине известно време, за да го изповядаме на духовния изповедник и да му кажем „А, не го направих сега, преди един месец го направих!”. Какво друго правим? „Да, направих го, но направих и двеста поклона!”

Покайните правила в Църквата, които несъмнено имат педагогическа стойност, често стават и пречка за покаянието. Защо? „Направил си този грях, изпълняваш това покайно правило”. В себе си полагаме усилие да го изпълним. Но не разбираме, че покайните правила имат педагогическа стойност, която цели да възстанови връзката ни с Бога, а не са някакъв предел, който, ако преминем, значи вече сме станали добри.

Полагаме болезнено усилие да постигнем своята легитимност в съгласие с покайните правила и да се почувстваме „наред”. Това поражда вини. Болни вини. Това не са вини, които водят до покаяние. Човекът чувства принуда и усилие, чието средоточие е законът, той трябва да е „наред”, а не сърцето му да се освободи и да се съкруши пред Лицето, което е наранил, тоест Христос, за това, че е разстроил връзката си с Него. В този контекст например казваме „Да, отклонихме се като църковни хора, но се очистихме. С други думи, от една страна направихме това, но имаме и силата отново да се задържим на нозете си”.

Но Бог не иска това. Той иска да признаем своя крах, иска нашето съкрушение, а не потвърждението от света, не признанието от света. Трябва да балансираме своя образ в Неговите очи, но чрез съкрушението. Това е проблемът на всеки. Моят проблем и може би и вашият проблем – това, че не можем да избягаме от своето идеализирано аз, от идеята, която формираме за себе си. Най-големият проблем е самата воля, която извира от нашето идеализирано аз, която се сблъсква с Божията воля. С други думи, ние абсолютизираме собствената воля пред Божията воля. И какво се получава?

Една болна религиозност, която съществува, за да чувстваме духовна самодостатъчност и да гарантираме своето лично достойнство, но без никаква връзка с Бога и с покаянието. Покаянието се превръща просто в скръб, че сме се отдалечили от идеята за себе си, която сме си изградили – и сега се опитваме или да изтласкаме своите вини, или да се противопоставим активно на хората, които ни посочват грешките и ни изобличават.

Чрез собственото си лъжеусещане и в опит да съхраним своя образ действа схемата на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, след като покаянието означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си, сриване на собствената ни себеидолизация.

Стресът, страхът, несигурността, опитът за отбрана на нашето аз съществуват, защото вярваме не в Бога, а в себе си; ние се страхуваме да не би този идол, това лъжеусещане за самите нас, това наше идеализирано аз да се сгромоляса и затова се отбраняваме срещу нападенията на другите, които ни изобличават за нашите грешки.

Така човек губи равновесие, но пред него изниква друга възможност, за да може да отбранява своето идеализирано аз: като постоянно изтъква своите добри страни. Затова той упражнява доброто не като плод от любящата връзка с Бога, а като прикритие на своето грозно аз.

Много често нашите добри дела и борби крият не копнеж за Бога, а усилието ни да прикрием свои недостатъци и слабости в опит да се покажем добри. Ето, казваме, че не сме само такива, а и сме направили това добро, онова добро и се опитваме – с едно, бих казал, мъчително и принудително усилие – да следваме доброто. Ако не го постигнем, имаме и друг помощник, за да преодолеем тази дилема: покаянието или обръщането към своето аз. Не предпочитаме покаянието, защото то означава пълен крах, съгласяване с пълния ни крах, а избираме да изкривим своята съвест. Съвестта ни се подменя, придавайки на истината лъжеусещане за добродетел, променяйки етоса, понижавайки висотата на етоса на живота, който ни се предлага, за да можем да го задоволим и да се чувстваме наред със самите себе си. Говорим за подмяна на съвестта, релативизиране на истинския етос, изтласкване на вините и опит за фалшива добродетелност, която е нашата маска. Така постепенно изниква голяма рана, голяма болест и ние губим връзка с реалността на нашето аз.

Ако се задълбочим в своите постъпки, в социалните явления или дори в църковните и в настоящите събития, както и в тези от други епохи, ние се страхуваме да кажем, че сме се провалили: ”Здравейте, съгреших!”. Предпочитаме да говорим за силата на нашето аз, да се придържаме към нашето аз. Това не е просто падение, а демонично падение. В усилието ми да не приема греха си, започвам да правя поклони. Отивам при духовния си изповедник и казвам „Съгреших, да, но знаеш ли какви поклони правех и какви пости пазех?”. Тоест какво? Кое беше твоето изцеление? Разпънатият Христос, Неговата кръв или твоята способност да намираш противоотрова за своя грях, за да очистваш себе си?

Ние обаче се нуждаем от покаяние – и това е много важно. Но сме блокирани. В какво? От една страна, в натрапчивата идея за самите себе си, в заболяването, че се доверяваме на себе си – заболяването на нашето идеализирано аз, за което говорихме; блокирани сме и в набор от закони и правила, които, погледнати от погрешен ъгъл, сякаш съществуват в Църквата не за да ни освободят, а за да ни поробят. Защото, когато казваш на другия “За да се причастиш, направи това, направи онова!” и “Това е грешка! Онова е грешка!”, човекът полага усилия и вместо да види Христос непосредствено и автентично, покайвайки се за това, което е направил, се пита “Направих ли го или не го направих? Сега всичко наред ли е с мене или не? Какво ще каже сега моят духовен изповедник и ще ме признае или ще ме отхвърли?”. Тук губим връзката – и вместо да обръщаме към Христос, се обръщаме към духовния изповедник. Вместо да се обръщаме към Христос, се обръщаме към мнението на човеците.

В крайна сметка, покайните правила са благословение, в смисъл, че педагогически могат да ми помогнат, но въпреки това – в моята незрялост – за да продължа да обожавам моето лъжовното аз, се подчинявам на преценката на някакви закони, чиято същност и съдържание не познавам.

Следователно е много важно да осъзнаем, че нещата са много по-прости, отколкото си въобразяваме. Достатъчно е само да знаем, че спасението не е (в) нашето аз, а Христос. Достатъчно е да знаем, че не са нужни предпоставки за покаянието, не съществуват предпоставки за спасение, които зависят от нашето аз, а предпоставката за спасението е само една; тя е съществувала и съществува; тя е Христовият Кръст. За нас остава да го приемем. Единствената предпоставка, която се изисква от нас, е покаянието. Безусловното покаяние. Чистото покаяние.

Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост – и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.

Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Имаме фобия от Него. Чувстваме подозрителност към Него. Не Му се доверяваме много-много. И какво става от това? Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.

Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. Просто се опитваме да го забравим. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват. Защо? Ама тази позиция не е ли правилна? Но и да не беше правилна, какво друго бих могъл да направя?

Вместо просто да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение, всъщност, да го изтласкам в себе си, да го потисна, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.

Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.

Усилието за аретология (науката за добродетелите, бел. ред.). Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето – опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.

По този начин откъсваме добродетелта от Христовата личност, опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: “Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост”. Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. С други думи, то е било служение и усилие да изградиш някакъв добродетелен образ. Това обаче няма нищо общо с връзката с Бога. Църквата не предлага нещо подобно. Ако предлагаше нещо подобно, тя щеше да бъде моралистична система, щеше да бъде юридическа система. Какво представлява морализмът, юридизмът? Те са това усилие за де-обективизиране на духовния живот като усилие, което не е христо-центрично, а добродетелно-центрично, усилие за аретология, а не за христология.

Какво е добродетелта? Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Усилието да създам добродетелен човек, тоест това са тези привидно добри човеци, християнски „зубрачи”, които впрочем на нищо не могат да се зарадват, защото не са могли да кажат: Боже мой, аз съм жалък, аз съм отрепка. Ако в даден момент не кажа от дълбочината на сърцето, че съм отрепка… Бог устройва да падаме, да грешим, за да разберем, че нямаме нищо добро, което на земята да покажем пред Него. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго – и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.

Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Разбрахте ли колко е изкривено, когато в Църквата се опитваме да покажем някакво добро лице?Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.

Я да преброим колко са добрите и лошите владици… И настава битка между журналисти и владици. Това е общо заболяване. Отхвърляне на покаянието. Отхвърляне на Божията любов. Но светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци. Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. Тук е заблудата – в усилието на нашето идеализирано аз да се пренесе в една идеална църква, в една предполагаема църква.

Когато се опитваме да защитим представата за своето аз в очите на света, превръщайки себе си в идол и създавайки лъжеусещане за самите себе си, ние правим огромна грешка. В опита си да съхраним Църквата в очите на хората, ние я обезсилваме, защото така скриваме каещата се природа на Църквата.

Виждаме нещо в другите и казваме: „А, това го направи еди-кой си владика, еди-кой си архиепископ” – и го правим и ние. Това е нашето падение, общото падение на всички и нашата надежда е покаянието. В това е нашата радост. Покаянието ни освобождава.
Разбрахте, че в крайна сметка не сме се научили да се изповядваме правилно, както и че принизихме изповедта до психологическа игра в опит за постигане на психологически баланс чрез освобождаване от вината, за да защитим идеята за самите себе си. За да се спазарим с Бога заради удовлетворяването на собствената ни воля. Това не е покаяние, не е изповед. Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.

Когато Господ казва, че “игото Ми е леко”, Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.

В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият – отчаянието. Леността се получава, когато човекът, вместо да се отнесе правилно към Божията любов, да пребъдва и да възраства в нея, я вижда като оправдание за своя грях и като причина за отпускане на своята съвест. Вместо да зачитаме Божията любов, да я използваме правилно и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. Това е едната опасност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Това е изкушението отляво. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва – и по този начин да стигнеш до отчаяние.

Сещам се за един духовен изповедник, старец на Света Гора, при когото отиде един юнак, за да изповяда своите плътски грехове. Той установи, че този юнак, греши, не греши – беше все в същото падение, в себеслужението. И заради неговото себеслужение и нарцисизъм той не виждаше греха. Преценявайки, че ако младежът спре да извършва греха, няма да стане по-добродетелен, защото добродетелта означава обръщане към Бога, истинско покаяние, старецът му посочи нещо, което, когато го чух, ме впечатли. Той му каза:

- О, продължавай да съгрешаваш, не ме бърка!

За да го освободи от идеята за самия него. Да стигне до дъното и след това да каже: „Ах, не направих нищо в живота си. Аз съм една отрепка”. Когато човек каже, че е отрепка, тогава надмогва мярата на своето аз, на своята добродетел, и научава, че се спасяваме, не защото имаме нещо добро, а защото съществува Христовата жертва, както и че водим цялата борба да станем добри, за да можем да пребъдваме в тези дарове на жертвата, в даровете и плодовете на тази жертва. И така, виждайки неговото самооправдание, искайки да му помогне да се освободи от това, той презря и добродетелта, и греха му.

Това показва, че покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.

От друга страна, действаме с методите на копирането. Копираме начина на живот на света. Какво например правим в църква? Казваме, че трябва да съберем хора в църква, нали? Какво правят хората? Как се събират децата? Хората правят това и това. Нека и ние го пренесем в църква. Налице е копиране. Има подражателство, защото човекът е загубил своята вътрешна свобода. Защото няма покаяние, няма вдъхновение. Няма изненада, няма въодушевление, няма оригиналност, която да бъде Божие откровение. Дори в църква правим едно копиране на светския начин на живот, за да доведем хората и да ги привлечем; да доведем голям брой хора.

Това, от което имаме нужда, е промяна на духа. Трябва да станем носители на духа на духовната свобода на Христос. Това предполага покаяние. Когато родителите не знаят как да отглеждат децата си, те искат рецепти. Питат, разпитват и съобразно това възпитат децата си и своята връзка с човека до тях. Те самите обаче не могат да действат така, защото вътрешно не са се освободили, за да видят същността на тяхната връзка.

Нека видим какво казва св. Йоан Златоуст за покаянието.

Миналата неделя говорихме за войната и победата. Войната на дявола и победата на Христос. Видяхте как беше възхвалено покаянието и как дяволът не понесе удара, а се уплаши и разтрепери. От какво се страхуваш, дяволе? Когато се възхвалява покаянието? Защо ревеш и трепериш? „Да, казва. С право рева и скърбя, защото това покаяние грабна от мене велики неща”. И кои са те? Блудницата, митаря, разбойника, хулителя. Наистина, много неща изтръгна от него покаянието. То разруши неговата крепост. „Покаянието ми нанесе голям удар”.

Видяхте ли кого грабна покаянието от дявола и как доведе до Христос блудницата, митаря, разбойника, хулителя? Хулителят Павел, разбойникът на кръста, митарят с неговата митарската молитва, блудницата, която се разкая. И тъй, съществува ли нравствен критерий? Възможно ли е разбойникът пръв да влиза в рая? Това е скандал.

Видяхте ли коя е мярата за духовната свобода на Църквата? Такава е строгостта на Църквата, която не слага вода във виното си, но такава е и величината на нейното човеколюбие, а именно, че от една блудница прави наша учителка. И тъй, праведен си? Не бъди сигурен. Ела в Църквата да пребъдваш в праведност. Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш „Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.

Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат – и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?

Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно “Извинете” и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашия порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?

Знаете ли колко хубав и лесен може да стане нашият живот? Седим и казваме, как да го кажа: украсявам един грях; казвам друг по косвен път, искам да оправдая трети, за да не загубя представата за себе си и за моето идеализирано аз. Казвам си проблемите, намирам оправдания, започват моите помисли, преминавам към моите абсурди, а е нужно нещо просто. Кажи едно дълбоко „Съгреших!”.

Дойде един човек, трогна ме. Намери ме на едно погребение, бях в друга църква и ми казва: „Искам да дойде един мой приятел, но подозирам, че има проблем. Сигурно е хомосексуалист.” И виж го тъй, виж го иначе, малко се обърках. Започнаха логическите, интелектуалните, пастирските, непонятните неща. Казвам: грехът не е толкова голям, но тези неща трудно се изцеляват. Моето всезнаещо аз започна да говори философски неща. Накрая другият дойде и плачейки ми каза: „В крайна сметка, покаянието не е ли просто нещо?” С други думи, можем ли да сложим предел на Божията любов? Покаянието не може ли да изцели човека? Казвам му: „Имаш пълно право, аз сбърках”.

В крайна сметка нещата са много прости. Стават сложни, защото, вместо да кажем на Бога едно огромно и ясно „Съгреших!”, ние разтегляме нещата – или за да оправдаем своето състояние, или за да изтъкнем различни поводи, или за да отречем, че дадено нещо е грях и да се надяваме на различни теории и философии. Така губим дара. Ако решително и без колебания и съмнения прибягваме до Бога с едно дълбоко „Съгреших!” – това е вратата, която ни води в рая.

Това е начинът, по който човек участва в Божията любов. Нашата добродетел трябва да отстъпи. От нашия ум трябва да отстъпят нашите добродетел, грях, мисли, идеи, философии, изобретения. Когато всичко това отстъпи и заговорим на Бога съблечени, тогава имаме надежда.

Свети Йоан Златоуст продължава: грешен си, не губи надежда. Ела в Църквата и покажи покаяние. Съгрешил си? Кажи на Бога „Съгреших!”. Какъв труд е това? От колко време се нуждае? От каква скръб? Какво притеснение има в това да кажеш думата „съгреших”? С други думи, да не би ако не кажеш, че си грешен, няма да имаш дявола за обвинител? Побързай и грабни от него това призвание. Защото неговото призвание е да те обвинява. Защо не го превариш, за да кажеш греха и да заличиш прегрешението, след като знаеш, че имаш такъв обвинител, който не може да замълчи? Съгрешил си? Ела в Църквата. Кажи на Бога: съгреших. Нищо друго не искам от тебе, освен това. Защото Светото Писание казва: кажи пръв греховете си, за да се оправдаеш (срв. Ис. 43:26). Кажи греха, за да се освободиш от греха. В това няма труд, нито много слова, нито разход на пари, нито друго подобно нещо. Кажи една дума, признай греха си и кажи „Съгреших!”. И как знам – казва той – че ако пръв кажа греха си, той се заличава? В Писанието е този, който го каза и се освободи от него, и онзи, който не го каза и беше осъден със своята завист.

Каин уби своя брат Авел, бидейки завладян от завист, а завистта имаше като последица убийството. Той го доведе до равно място и го уби. И Бог му казва: къде е брат ти Авел? Добре, Бог не знае ли? Бог го предизвикал, за да може той да каже: „Съгреших!”, да каже, „Убих го!”, тоест педагогически. Той не искал да му каже: „Научих, че си го убил”. Той се опитва да провокира неговото покаяние и вежливо му казва: „Къде е брат ти Авел?” Този, Който знае всички неща, пита – не от незнание, а за да провокира убиеца към покаяние. Той не попитал от незнание и показал това с думите: „Къде е брат ти Авел?”, а онзи отговорил: „Не зная. Да не съм пазач на брата ми” (Срв. Бит. 4:9). Каин искал да прикрие своята грешка, да не се изложи; да я оправдае, да намери предлог. Бог му подава ръка. Той му казва това, за да го доведе до покаяние, да го дръпне, да му каже „Опростен си!”, а Каин си намира предлог за бягство.

Нима не сме такива? Не вярваме в Божията любов. Вярваме в себе си – и когато бъдем изобличени от своята съвест или от другите, не отиваме да кажем „Съгреших!” и да покажем греха си. Намираме предлози и оправдания. Затова нямаме вътрешен покой. Нямаме радост. Нямаме вътрешен мир. Добре, не си пазач, защо обаче си убиец?

Бог какво му казал? „Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене” (ст. 10) и веднага след това: „Уби брата си”. След като не приел първото послание, Бог още по-внимателно го накарал да осъзнае своето положение. Той непосредствено го изобличил и добавил и неговото наказание. Не толкова поради убийството. Бог наказал Каин не поради убийството, а поради какво? Чуйте да разберете коя е същността на нашия грях. Нашият грях не е това, че блудстваме, че прелюбодействаме, че убиваме. Друг е грехът ни. Вижте кой е.

Той непосредствено го изобличил, добавил и наказанието – не толкова поради убийството, колкото поради наглостта му. Едно е да грешиш, друго да си нагъл, безочлив и нечестив. Защото Той не мрази толкова много онзи, който съгрешава, колкото онзи, който няма срам. Този, който няма дръзновение да изповяда греха си и ни изработва, подиграва ни се, прикрива страстите си.

Следователно това е същината на греха и наказанието, а не че Бог се дразни и затова наказва. Става въпрос за определена човешка представа, която трябва да разберем в нейното психологическо изражение, а именно, че в крайна сметка не Бог, а грехът ни наказва. Както и същността на греха например не е поразила човешкия род, защото Ева взела от забранения плод и дала на Адам. Падението не било в това. Кое било тяхното падение? Когато Бог ги вика и те отиват и се скриват? Коя била същността на греха им? Те не повярвали, че Бог е Баща и им прощава. „А, Ти си не направил нещата добре. Дал си ни строги правила, строги закони. Строг си и ще ни накажеш. Не ти се доверяваме. И отиваме да се скрием”. Ако бях отишли и Му бяха казали това, което ни казва да правим: „Прощавай, предадохме те, (направихме) грешка!”, нямаше да имаме и падение.

Падението настъпило впоследствие – когато не повярвали в Божията любов и милост. Нашият грях е оправдаването на самия грях, а не толкова това, което правим. Грехът е нашата наглост и нечестие.

И разбира се, Бог не приел разкаялия се Каин, но не заради това, че той не казал пръв греха си. Какво казал той? “Моят грях е много голям, за да бъде простен…” Така казал Каин в своя помисъл. “Това е много голям грях, за да бъде опростен”. С други думи, Боже мой, слагам предел на Твоето човеколюбие. Грехът ми е толкова голям, че Твоето човеколюбие не може да го преодолее, да го покрие. Следователно Ти си виновният. За това, че не си човеколюбив. Това не е ли наглост? Това не е ли самооправдание? И какво би могъл да каже? Вместо това, да бе казал: “Извърших голям грях. Не съм достоен да живея”. Да пренесе отговорността не върху Бога, Който е строг според неговия помисъл, а върху себе си, след като е съгрешил и не е достоен да живее. Ако беше казал това, той щеше да бъде най-достойният да живее.

За да познаеш обаче, че тези неща стават така, разбери, че някой друг се е освободил от греха си, след като пръв го изповядал. Нека отидем при Давид, пророка и царя. За по-удобно го наричам пророк, защото царството му се намирало в Палестина, докато пророчеството му стигнало до краищата на вселената, но не след дълго царството се разпаднало, докато пророчеството му ни дава безсмъртни слова.

Този пророк и цар паднал в прелюбодеяние и убийство, защото видял хубава жена, която се къпела и се влюбил в нея. Кой? Пророкът. В последствие извършил това, което си намислил. Знаете историята. Като цар той изпраща нейния мъж, който бил войн, в първите редици, за да бъде сигурен, че ще умре и след това да я вземе за жена. Пророкът се оказал виновен за прелюбодеяние – бисерът в калта. Той обаче още не чувствал, че е съгрешил. Толкова силно бил упоен от страстта. Когато кочияшът е пиян, колесницата се движи напосоки – а каквото са кочияшът и колесницата, това са душата и тялото. Когато душата на човека е потопена в страстта, тя не може да управлява тялото.

Когато душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята; когато кочияшът е здрав, и колесницата се движи нормално. Когато обаче той загуби силите си и не може да държи юздите, и самата колесница очевидно върви към най-лошото.

Същото става и с човека. Когато душата е внимателна и бдителна, и тялото е чисто. Когато обаче душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята и в насладата. Какво станало с Давид? Той извършил прелюбодеяние, но не го чувствал, нито бил изобличаван от някого; и това станало на старини. За да научиш, че ако си ленив, дори старините не ти принасят полза, както и ако си внимателен, дори и младините не могат да ти навредят, защото правилният живот не зависи от възрастта, докато деянието зависи от разположението. Защото пророк Даниил бил едва дванайсетгодишен, но имал точна преценка. Давид в много напреднала възраст извършил прелюбодеяние и дори старостта не му принесла полза, докато на Данаил дори младостта не му навредила. И за да научиш, че целомъдрието зависи не от възрастта, а от разположението, въпреки че тогава Давид бил в дълбоки старини, той паднал в прелюбодеяние и извършил убийство. Той се намирал в такова състояние, че не чувствал да е съгрешил, защото умът -кочияш бил пиян от невъздържанието.

И Бог какво прави? Вижте какъв възпитателен метод използва чрез пророк Натан. Той изпраща пророк Натан при него. Пророкът отива при пророка. Същото става и с лекарите. Когато някой лекар се разболее, той има нужда от друг лекар. Същото и тук. Пророк бил този, който съгрешил, пророк бил и онзи, който донесъл лекарствата. Пророк Натан отишъл при него, но не го изобличил още от вратата, казвайки: „Беззаконико и мерзки човече, прелюбодеецо и убиецо, такава чест прие от Бога и потъпка заповедите Му!”. Той не прави нищо подобно. Защо? Защото много добре знае, че ако отидеш при някого, който е упоен от невъздържанието, когато е в страстта си, когато е в изблика на своя грях, ако го изобличиш по такъв рязък начин, в опит да се отбрани той ще прояви още по-голяма агресивност и няма да приеме думите ти.

Нужен е специален подход, когато човекът е в греха си. Знаем например, че съществуват хора, които воюват с Църквата и ние, безразсъдните, казваме – безбожници, лукави хора, заговорници, антихристи. Ама той е в своята страст, в яростта си, а ти още повече усилваш неговата ярост? Ето отново: пророкът отишъл при пророка, който бил убиец и прелюбодеец, но не възбужда неговата страст, за да не се възпротиви, за да не го раздразни, а да го възпита в покаянието. Ние обаче веднага бихме го разобличили. Нужно е голямо внимание, нужна е разсъдителност, ако действително трябва да кажем на човека, че е извън Църквата.

Не съществуват тъмни и светли сили. Какво означава „срещу Църквата се борят тъмни сили”? Ние ли сме светлите? Всички сме тъмни. Светъл е само Христос. Ние нямаме собствена светлина. Вземаме от Неговото сияние, от Неговата светлина – а за да вземем от Неговото сияние и светлина трябва да загасим нашата светлина, която е изкуствена. Ние, които лицемерно се правим на просветлени. Всички сме потъмнени. Намираме се в мрака.

И тъй, Натан отишъл при него и не го изобличил веднага. Какво казал? Той му разказва една измислена история, за да го накара сам да се изобличи, да го възпита с конкретен възпитателен метод и сам да признае греха си. Натан внимавал да не го направи още по-безочлив. Защото, когато греховете се откриват, те водят до безочие онзи, който ги е извършил и той ти казва: “След като са ме научили, след като ги направих, нима да не продължа ли да им се радвам още повече?”

Натан отива при него и започва да плете една съдебна драма. И какво казва? Знаете ли за това? Някои казват „Отче, да му кажа ли, че знам, че е съгрешил?” Не, не му казвай. Защото ще ти каже, След като го направих, станах за резил, сега нека продължа да се наслаждавам! Той има някакъв срам, че не е бил изложен и може малко да се въздържи. Когато изтъкваме греха, много пъти чрез неговото постоянно изтъкване ние го узаконяваме и променяме мярата на етоса в нашия живот.

Той отива при Давид и плете съдебна драма: “Царю, искам твоята преценка. Имало един богат и един беден човек. Богатият имал телета и много стада с добитък, докато бедният една овца, която пиела от чашата му, яла от трапезата му и спяла в прегръдката му”. С това той показва чистата връзка между мъжа и жената. “Дошъл обаче някакъв странник и на богатият му дожаляло за неговия добитък и като взел овцата на бедния, я заклал”. Виждате ли как той плете драмата? С ръкавица го срязва. Какво отговаря царят? Мислейки, че изказва мнение за някой друг, Давид издава много тежка присъда. Такива сме хората. С голямо доволство и жестокост вземаме решения за другите. Когато обаче се касае за нас, започваме да мислим по друг начин. И какво казва Давид? “В името на Господа, този човек е достоен за смърт и да заплати четворно за овцата”. Ето сега, дошъл е часът. След като го довел в свои води, Натан започва хирургическата намеса, без да бъде равнодушен – защото често прекалената снизходителност или строгост причиняват вреда. Трябва да чувстваме мярката за всеки човек, както и за самите себе си.

В подходящият момент той пристъпва към хирургическа намеса. Какво казва Натан? Той не бил омекнал задълго след огорчението и затова непосредствено изказва своето мнение и прави много дълбок разрез, за да не се отнеме чувството за болка. Той кара Давид да се осъзнае, да се съвземе, излага му нравствения критерий и след това го срязва, така че болката да функционира изцелително. Без болка няма лечение и покаяние.

“Ти си цар. Ти си този цар”. И какво му казва царят? Той не започнал да се кара с него. Натан го довел до такова осъзнаване, че Давид казал: „Съгреших пред Господа”, а не „Кой си ти, който ме изобличаваш? Кой те изпрати да ми говориш с такава дързост? На мене – царя и пророка? С каква смелост направи това?” Той не казал нищо подобно, а осъзнал греха си: “Съгреших пред Господа”. И тогава какво му казва Натан? “И Господ ти прости съгрешенията”. Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Видя ли как се сбъдна написаното? Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш…

Превод от гръцки: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B5-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/

Близки теми:

Покаянието като богоозарено себепознание Покаяние, аскеза, любов Любов и покаяние Религиозната депресивност Покаяние