Нека има ‘екшън’ в живота!

Май 17, 2019 in Видео, Начална страница





Да простиш пред очите на смъртта

Януари 21, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Тази история разказаха участници в бойните действия в Афганистан. В тежко сражение група наши разузнавачи водили бой с голям отряд муджахидини. Отблъснали една атака, втора… Боеприпасите им свършвали, силите им отслабвали, врагът ги превъзхождал многократно по численост. И ето бойците, прикрили се в една тясна планинска клисура, вече си мислели, че в случай на още една такава атака никой от тях няма да остане жив. И когато в тия последни минути войниците, притиснати един в друг, заели кръгова отбрана, един от тях внезапно казал: „Слушай, брат! Веднъж взех една твоя вещ, без да те питам, прости ми!“ А другият му отговорил: „И ти ми прости, че веднъж прехвърлих своята вина върху теб, за да се отърва.“ Трети пък казал: „Простете ме и мен. Защото мислех и говорих лошо за вас, а сега виждам, че сте истински другари. Простете за лошото ми мнение за вас.” Така у тези външно невярващи хора се проявило взаимното покаяние и прошка пред лицето на смъртта, която всеки един от тях ясно виждал.

И в този миг, когато те си простили един на друг с чисто сърце, навярно дошло и опрощението им на Небето от Самия Бог. Разузнавачите чували, как идват муджахидините, слушали гласовете им. По думите на очевидец, сякаш невидима сила ги скрила и се случило немислимото – останали незабелязани в иначе откритата планинска местност и муджахидините минали покрай тях. След известно време момчетата успели да се доберат до своята база и останали живи, колкото и невероятно да било това. Така за очистената душа им се явила милостта Божия, обещана за тези, които от все сърце се обърнат към Господа.

А ето и друга, съвсем противоположна история. В патерика на Киево-Печерската лавра се пази една поучителна история за свещеника Тит и дякона Евгарий. Те били свързани в съюз на братски взаимоотношения и любов. Но врагът на човешкия род им внушил един против друг скверни мисли, клеветници налели масло в огъня и двамата братя се скарали. Тит никога не благославял Евгарий, а онзи, щом го срещнел, минавал отстрани.

Взаимните обиди и враждата помежду им се усилвали все повече и повече. Но веднъж отец Тит заболял тежко и на смъртния си одър, като си спомнил заповедта на Христа Спасителя, помолил да извикат Евгарий, за да се помири с него. Братята едва ли не насила го довели до постелята на умиращия и Тит се обърнал към него с „Брате, прости на мене, грешния!“

И изведнъж всички чули в отговор страшните думи – „Няма да ти простя нито в тоя век, нито в бъдещия!“ Но още щом Евгарий произнесъл тези думи, паднал мъртъв пред очите на братята. И о, чудо! Отец Тит станал от смъртния си одър съвсем здрав и казал: „Само докато изрека молбата за прошка, почувствах благодатта Божия в сърцето си подобно на огнен пламък. А когато Евгарий произнесе онези ужасни думи, то Ангел Господен го порази с удар на копие, а мен изцели и ме вдигна от болничния одър.“

Тази история останала в църковната памет на всички времена, за да покаже колко страшен е този грях – на сърце, изпълнено с паметозлобие, в което липсва любов и прощение. Такъв човек може да очаква страшния час, в който Господ ще прекрати живота му – живот без покаяние, без изправление. И колко може да е велика силата на човека, ако той превъзмогне себе си заради Божията правда и да съхрани мира, добротата и благородството в своето сърце.

Покаянието е нашето духовно сърце

Ноември 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Псалтирът е живо тяло и 50-ти псалом е неговото сърце. Този псалм е сърце на Псалтира, както и покаянието е духовно сърце. Без покаянието душата на човека не може да живее.

Един светогорски старец казва, че Бог казал на Давид нещата, които той записал, и именно това иска да чува от нас. Така се родил Псалтирът: Давид в своето покаяние и смирение среща Бога, Който го известява, и от тази среща се ражда Псалтирът, който наистина е силно оръжие, защото в него човек може да види своя грях, отстъпление, състоянието на ума си, отдалечаване от Бога, добродетел, но може да види и Божията любов и милост. И когато може да види себе си и Бога, тогава е видял всичко.

„Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“

Повече от нас го знаем наизуст – много пъти го казваме, чуваме го по време на службите в Църквата и когато езикът ни започва да казва „Помилуй ме, Боже“, бърза и много бързо стига до края на псалма. Не сме осъзнали, че езикът може да търчи, но в онзи момент душата не се катери, не се изкачва. И само това „помилуй ме“ е едно положение на душата, състояние на сърцето, бързаме да кажем псалма и търчим, но не сме осъзнали, че колкото е лесно да го научим и да го кажем, толкова трудно е да почувстваме дори тези първи негови думи.

„Помилуй ме“ е височина, до която душата се покатерва и има една специална гледка. „Помилуй ме, Боже!“ От височината на „помилуй ме“, какво виждам? Бога. Нека помислим и осъзнаем колко високо трябва да се покатери сърцето, за да стигне до „Помилуй ме“, и оттам да придобие гледката към Бога. Но как човек може да стигне до „помилуй ме?“ Говорихме за изкачване. При това човекът, който реално се осъзнава, смирява се и се покайва, е „алпинист”. И ако в този момент си помислим за алпинистите, непременно ще видим един възходящ път. Тук обаче нещата са различни. Защо? – защото, ако искам да се възходя, трябва да сляза. Ако искам да се изкача до „помилуй ме“, първо ще трябва да се смиря. Има един много хубав израз на Христос – при това всички изрази и думи на Христос са толкова съдържателни, толкова благи, толкова ценни, че само една Негова дума и израз може да спаси милиони души. Закхей се покатерил на едно дърво, Христос идва и какво му казва: Слез бързо! Защо? – за да Ме (по)срещнеш. Следователно, за да видя този Бог – „помилуй ме, Боже“ – за да Го видя, трябва да отида в „помилуй ме“, но за да стане това, трябва да сляза, т.е. да се смиря. Да сляза къде? В самия ми живот. Да се потопя в самата ми душа. Защо? Ама там е мястото на срещата с Бога. Именно смиреното, съкрушеното, покаялото се сърце може да види Бога. При това да не забравяме, че царството Божие е вътре в нас. Трябва да вляза вътре в себе си, да се потопя, да сляза, да се смиря, да се запозная с големия непознат – моето аз, да поискам да видя моята истина, да изцеля раните си, да укрепя чрез Божията благодат моите немощи и така да позная себе си, да се покая и да срещна Самия Бог.

Има една много хубава картина – св. ап. Павел отива към Дамаск, за да продължи гонението на християните. По пътя среща Христос. Св. ап. Павел пада на земята, пада гонител, и става апостол. Не е ли поразително? И чува един глас, който му казва: „ала стани“… (ἀλλὰ ἀνάστηθι). Стани. Това „ала” на Бога. Когато човек почувства падението си, когато истински се смири и се покае, тогава съществува това „ала” на Бога, това „ала стани!”. И не съществува по-красива и по-сладка дума за сърдечния слух от това Господ да дойде и да ти каже – „стани!“ Именно това вярваме и очакваме. Това ще чуем при общото възкресение. Но не би ли било много хубаво чрез покаянието да го чуваме всеки ден? Да преживяваме всекидневно това възкресение? Да се храним всекидневно с това „ала” на Бога?

Има една молитва по време на Херувимската песен, която засяга свещеника – „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата”. В онзи момент свещеникът представя пред Бога своето греховно състояние, мрак, грях, безсилие, живот.

И там реално виждаш един ад и казваш какво става? „Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал Човек…”. Това обаче (ала), което става мост там, където човек се намира в безизходица. Тоест от мястото на покаянието и смирението можеш да видиш, да чуеш, да почувстваш, да живееш, да дишаш тази Божия любов, това Божие дихание, което има мирис на възкресение. В псалма се вижда не само мястото и гледката, но и целият духовен механизъм на покаянието. Чуваме пророк Давид да казва:

„Много пъти ме умий от моето беззаконие и от моя грях ме очисти“

Защо казва това? Защо идва и казва на Бога: умий ме, очисти ме? Защото от мястото на смирението и покаянието, когато придобиеш гледката на Божията любов, усещането за Божията любов, разбираш, че само Той може да те очисти. Там осъзнаваш, че не можеш сам да се очистиш и чрез смирението и покаянието започва себепознанието. Сам не мога да очистя себе си. Ако си повярваме, че можем сами да се очистим, това е голяма заблуда. Приличаме на следното нещо – една картина от детските ни години. Едно дете, ние самите, ръцете ни са кални и се опитваме да се почистим и колкото повече търкаме лицето си, единственото, което правим, е, толкова по-мръсни да ставаме. Но тук разбирам, че моите ръце са толкова мръсни, че не мога да се почистя, не мога да умия и очистя душата си. Така, от мястото, на което се намирам, вече виждам себе си, зная себе си, виждам отсреща Божията любов и разбирам кой е Този, Който може да ме умие, да ме очисти. Тази любов търся, тази милост копнея, тази баня и очистване копнея. Когато човек се покайва, в него се променя неговото желание, копнеж и жажда, всичко се променя. Докато преди да се покая, какво желая? – греха. След това желая и копнея Този, Който ще ме очисти от греха и ще ме избави от греха. Това копнея, това искам, това желая. Това прави покаянието. Това чудо се извършва, когато се зачене покаянието и започва да се развива в душевното пространство, в душевната утроба на човека.

„пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“

Когато се намирам в кораб, сред океан, какво виждам? Небе и море. Нещо друго? Не. Моряците много пъти казват: чакахме да видим нещо друго! – защото дни, месеци, седмици, виждали само това. Когато влезеш в духовното пътуване на покаянието, едно нещо виждаш – Бога. „Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших.“ Тогава чрез покаянието присъствието на Бога става толкова силно и осезаемо, че само Него виждам, но и осъзнавам, че всичко, което съм преживял помислил, извършил, съм го извършил пред Него.

Нека си припомним поразителната личност на свети Йосиф в Египет – когато се оказал в толкова силно изпитание и изкушение, помните (Съпругата на Потифар се опитала да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказл) какво казал – „Как е възможно да съгреша пред Бога?“ Смиреният, вярващият, осъзналият се, покайващият се и възвисен човек, който чувства толкова силно присъствието на Бога, идва и казва пред изкушението, пред изпитанието – „Ама как е възможно да направя това пред Бога?“ Защото той е човекът на покаянието, на вярата, на смирението, на добродетелта. Оттук Божието присъствие е мощно в човека, той чувства Бога, диша Го, Бог „циркулира” в целия му организъм и около него. Затова св. Йосиф и тези, които се оказали в такова състояние, нямали от какво да се боят. Не можели да се отчаят, защото Бог бил навсякъде за тях. Понякога казваме „Не чувствам Бога, къде е Бог? Не чувствам Неговото присъствие!“ Там, от момента, в който не Го чувствам, а Бог е тук – означава, че не се покайвам, не се смирявам, не култивирам себе си и затова не мога да Го почувствам, да усетя присъствието Му.

„ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.“

Не само гледам, чувствам, чувам, осезавам, живея, дишам Бога, но и със самия ми живот. Нека обърнем внимание на нещо тук. Определени пъти ходя и върху пръстта оставям отпечатъци от обувката ми, следи върху снега, върху земята, и какво виждам в онзи момент? Виждам този отпечатък. Помислял ли съм някога какво може да се крие отдолу? Няколко метра под земята може да е скрит цял град, цивилизация, съкровище. Покайващият се човек не е повърхностен човек, няма да остане в това, което се вижда, а ще се потопи в дълбочината на живота си, на битието си, на душата си и ще изследва дори греховните проигравания от детските години, ще почувства дори проиграванията в майчината си утроба. Искате ли да видим проигравания на святост в утробата на една светица? Света Елисавета – в своята утроба носи св. Йоан Предтеча и той чувства присъствието на Христос, Който седи на трона в „пречистия храм на Спасителя” – в Света Богородица, чувства Го и започва да подскача, славослови, благодари. Представете си да имахме един духовен скенер и да виждахме в онзи момент св. Йоан Предтеча да славослови, да благодари, да се покланя пред Христос – това са проигравания на святост, чистота, любов. Но може да има и греховни проигравания. И от момента, в който покаянието ти открива Бога, не е възможно да не ти открие и това, което егоизмът е заровил или скрил дори в детските ти години. От утробата чувствам греха, защото покаянието е откриване на Бога, но и разкриване на твоето състояние, живот, душа, път. Човекът на покаянието е пророк, защото от момента, в който чрез покаянието вижда Бога, може да вижда миналото и настоящето и бъдещето. Всичко вижда, всичко може да види. От момента, в който виждаш Бога, виждаш всичко, знаеш всичко.

„Ето, Ти обикна истината в сърцето“

Наистина, може ли да има покаяние без истина? Съществува ли такава възможност? Но за да стигна до истината, първо трябва да видя Истината – т.е. Бога, защото истината за нас не е идеология, философия, а Личност, Христос. Помните Пилат, пред който стояла Истината, и горкият Пилат питал „Що е истина?“ Не можел да види Истината. Как ще я видиш? Трябва да се покаеш, да видиш първо истината на твоя живот. Но как да видиш Истината, т.е. Бога, ако не виждаш истината на живота си? Не е възможно.

Нека видим Самарянката, св. Фотини. Тук ще видим нещо важно, този диалог на Бога с човека и на човека с Бога. Христос й казва: „Доведи мъжа си.“ Тя му отвръща: „Нямам мъж“. „Добре каза, че мъж нямаш”. В онзи момент пред Христос тя виждала истината на живота си; до преди имала пет мъжа. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж”. Тя видяла тази истина, истината на живота си. И когато я видиш, след това ще видиш другата Истина. Христос, след като видяла истината на живота си, се обръща и й казва: Кого търсиш? Месията? „Аз съм, Който говоря с теб.“

Самарянката отишла „тъмна” при кладенеца Фреар и си тръгнала Фотини (Светла) след срещата с Христос. Савел – гонител паднал от коня, апостол Павел станал. Срещаш се с Христос, стига да видиш истината на живота си, да я приемеш и да се смириш в тази истина. И тогава, ако я приемеш, покаеш се и изпиташ болка за това, ще видиш другата Истина – Бога. След това идва друго Откровение, идва Бог.

„поръси ме с исоп и ще бъда чист“

Когато в св. Писание се споменава някое растение, си струва човек да отиде и да го разучи, защото не е споменато случайно. Знаете ли, че може да срещнем исопа в една наша разходка, но просто не го познаваме и разпознаваме? Както срещаме много други неща, но не ги виждаме. Може да срещаме любовта, смирението, вярата, но не ги виждаме. Така и исопът, срещаме го, когато се разхождаме, но не го познаваме, не го виждаме. Исопът е ниско тревисто растение, храст, което вирее на ниска надморска височина. Нисък храст, следователно, исопът е смирено растение, дори не се вижда, на ниска надморска височина, нисък храст. Той има целебни свойства. Ако човек чете древните лекари, ще види, че те го използвали, за да тонизира, съживява, изцелява и очиства. То е много силно очистително.

„Поръси ме с исоп и ще бъда чист.“ Защото, когато Бог те поръси с Неговата милост, тогава се ободряваш, вдигаш се, изцеляваш се, съживяваш се, очистваш се. Къде другаде срещаме исопа? В Стария Завет евреите взели исоп, потопили го в кръв и поръсили вратите, за да не влезе Ангелът Господен и да не умъртви техните деца. Ако всеки от нас се опитваше да поръси живота си с покаяние, благоговение, умиление, вяра, е сигурно, че смъртта нямаше да може да мине през вратата на живота му.

Срещаме исопа и на друго място – на Кръста, където на Христос – на жадуващия Бог – дали гъба, напоена с оцет и исоп. Гъбата има свойство да попива – да сложим този исоп, тази гъба да попие нашето време, душа, помисъл, желание, всичко, което грехът е изменил, и да го принесем на Христос. И е сигурно, че чрез това принасяне Той ще ни даде милостта, ще ни поръси със Своята милост.

„дай ми да чуя радост и веселие“

От мястото на покаянието виждаш живота си, целият ти живот ти се открива, виждаш Самия Бог, копнееш за Него, жадуваш за Него и тук в крайна сметка се вижда, че така можеш да намериш мира и радостта. Човекът по своята природа е „преследвач”. И какво преследва? Преследва мира, покоя, радостта, но за съжаление не улучва целта, защото ги преследва там, където не съществуват. Не можеш да отидеш да ловуваш зайци в морето. Не можеш да се прицелваш в греха и да очакваш да се зарадваш или да придобиеш вътрешна радост и сърдечен мир. Защото радостта, веселието, мирът са у Бога. В Бога трябва да се прицелиш, и за да стане това, най-добрият „мерник” е покаянието. И трябва да държиш това оръжие със стабилна ръка – смирението е стабилната и опитна ръка. Държейки покаянието чрез смирението, се целиш в Бога и само така можеш да вкусиш реално тази радост, мир, веселие.

„Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат“

Това показва, че човекът, който се покайва, става университет, който преподава благочестие. Покайващият се човек няма нужда да говори, а говорят неговият живот, мълчание, поглед, прояви. „Изучаваш” покайващия се човек. Затова Давид казва тези думи. Той няма да се качи на някоя университетска катедра, за да поучи нечестивите. Няма да се покачи на един амвон, за да проповядва. Животът в покаяние е най-голямата проповед.

И покайният човек, проповядвайки чрез живота си покаяние, става път на завръщане за много хора и мнозина ще поревнуват веселието, радостта, мира, Бога, Който ще виждат в живота на покаялия се човек. Да ревнувам покаянието, молитвата, вярата, любовта на другия, а не неговия автомобил и къща. Тази ревност е хубава. Тази ревност става огън, който вътрешно изгаря човека и прави от неговия живот жертвеник, жертва на Бога, „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“ – това е ценното. Да стана жертвеник, върху който ще жертвам моята воля, грях, отстъпление, и чрез тази жертва ще приема Самия Бог. Това е благоприятната жертва, тази жертва Бог иска.

Я помислете – Сам Бог идва и ти казва, че не приема нашите лицемерни пости, защото помисълът не пости, сърцето не се подвизава, душата не празнува. Тук е най-голямото празненство, най-голямата радост. Какво казва Божието слово, устата на Христос, Евангелието? – че на небето настава радост, когато един грешник се покайва на земята. Помислете – морето откъде получава цвета си? От небето. Небето се отразява върху морето. Сега разбирам защо нямам радост. След като не дадох радост на небето, какво ще взема? Какво мога да взема? Ако моето покаянието става повод за радост на небето, тогава тази радост вали от небето и върху моя живот. Тази радост става дъждът на Божията милост и тази милост „вали” в живота ми.

Покаянието не е безсилие, вярата не е безсилие, а сила, сила е да се доверявам на Бога. Молитвата не е безсилие, моля се не защото се страхувам, а защото искам да Му говоря, защото искам да присъства в живота ми, да Му говоря и да Го чувам. Св. Йосиф не съгрешил в Египет, понеже се уплашил от ада, а понеже почувствал Бога пред себе си. Молитвата е сила, покаянието е сила…

 

превод: Константин Константинов

 

 

За Изповедта

Юни 7, 2018 in Беседи, Начална страница

 

  

Често ме питат: как трябва да се изповядваме?… Най-прекият, най-решителният отговор на този въпрос може да бъде такъв: изповядвай се, сякаш това е последният път на тази земя, когато ще можеш да принесеш покаяние за целия си живот, преди да встъпиш във вечността и да застанеш пред Божия съд, сякаш това е последният миг, в който ще можеш да отхвърлиш от плещите си бремето на дългия живот в неправда и грях, за да влезеш свободен в Божието царство. Ако ние мислехме за изповедта по този начин, ако ние подхождахме към нея, знаейки – не само въобразявайки си, но твърдо знаейки, че можем всеки час, всеки миг да умрем, тогава не бихме си задавали толкова празни въпроси; тогава нашата изповед би била безпощадно искрена и правдива; пряма, ние не бихме се старали да заобиколим тежките, оскърбителни, унизителни за нас думи; ние бихме ги произнасяли с цялата острота на истината. Ние не бихме се замисляли какво да кажем и какво да не кажем; ние бихме казали всичко, което осъзнаваме като неправда, като грях; всичко онова, което ме прави недостоен за моето човешко звание, за моето християнско име. В нашето сърце не би имало и помен от чувството, че трябва да запазим себе си от едни или други, резки, безпощадни думи; не бихме си задавали въпроса трябва ли да кажем това или онова, защото бихме знаели с какво можем да влезем във вечността, а с какво не можем… Ето как трябва да се изповядваме; това е просто; това е страшно просто, но ние не го правим, защото се боим от тази безпощадна, проста откритост пред Бог и пред хората.

 

Преди две хиляди години Христос дойде на земята. Той живя между нас, беше един от нас; Той, нашият Спасител, дойде да ни потърси, да ни даде надежда, да ни увери в Божествената любов, да ни увери, че всичко е възможно, ако само повярваме в Него и в себе си… Но сега идва време, когато Той ще застане пред нас – или в часа на нашата смърт, или в часа на последния съд – с ръце и нозе прободени от гвоздеите, с изранено от тръните чело, и ние ще Го погледнем и ще видим, че Той е разпънат, заради нашите грехове; Той е умрял, защото ние сме заслужили присъдата на смъртта; защото сме достойни за вечно осъждане от Бога. Той дойде при нас, стана един от нас, живя сред нас и умря заради нас. Какво ще кажем тогава? Съдът няма да се състои в това, че Той ще ни осъди; съдът ще бъде в това, че ние ще видим Този, Когото сме убили със своя грях и Който стои пред нас с цялата Своя любов… Ето – за да избегнем този ужас, на всяка изповед трябва да заставаме сякаш това е предсмъртният ни час, последният миг надежда преди да видим това.

 

Казах, че всяка изповед трябва да бъде такава, сякаш това е последната изповед в нашия живот и на нея трябва да бъде направена равносметка, защото всяка наша среща с Живия наш Бог е съд преди Съда, преди последния, окончателен, решаващ съдбата ни съд. Не може да се изправиш пред Божието лице и да не си тръгнеш оттам или оправдан, или осъден.  Възниква въпросът: как да се готвим за изповедта? Кои грехове да открием пред Господа?

 

На първо място, всяка изповед трябва да бъде пределно лична, моя, не някаква обща, а моя собствена, защото се решава моята собствена съдба. И затова колкото и несъвършен да е моят съд над самия мен, с него трябва да се започне; и трябва да се започне от въпроса: от какво в своя живот се срамувам? Какво искам да скрия от Божието лице и от съда на собствената си съвест, от какво се страхувам? Този въпрос не винаги е лесно да бъде решен, защото до такава степен сме привикнали да се крием от собствения си справедлив съд, че когато се вглеждаме в себе си с надежда и намерение да намерим истината, това ни се отдава страшно трудно. Но с това трябва да започнем. И дори ако на изповедта сме принесли само това, то тя вече ще бъде правдива изповед, моя, собствена.

 

Но има и друго. Заслужава си да се огледаме наоколо и да си спомним какво мислят хората за нас, какви са реакциите им спрямо нас, какво се случва, когато сме с тях – и ще намерим ново поле, ново основание за съд над самите нас… Ние знаем, че не винаги носим радост и мир, правда и добро в живота на хората; достатъчно е да се взрем в нашите най-близки познати, в хората, с които по един ли друг начин се срещаме и става ясно какъв е животът ни: колко от тях съм наранил, колко съм отминал, колко съм обидил, колко по някакъв начин съм съблазнил. И се възправяме пред нов съд, защото Господ ни предупреждава: това което сме направили на един от тези, малките, т.е. на един от хората, от Неговите по-малки братя, на Него сме го направили. След това да си спомним какво мислят хората за нас: често техният съд е строг и справедлив; често ние не искаме да знаем какво мислят те за нас, защото тяхното мнение е истината за нас и нашата присъда. Но се случва и друго: хората и да ни ненавиждат, и да ни обичат несправедливо. Ненавиждат ни несправедливо, както понякога се случва, защото ние постъпваме по Божията правда, а тази правда не се побира в тях. А често ни обичат несправедливо, защото ни обичат поради това, че ние твърде лесно се вписваме в неправдата на живота; обичат ни не поради добродетелите ни, а поради нашата измяна на Божията правда.

 

И тук отново трябва да осъдим себе си и да знаем, че понякога се налага да се каем за това, че хората се отнасят добре към нас, че ни хвалят; Христос отново ни е предупредил: Горко ви, когато всички хора заговорят добро за вас…

 

И накрая, ние можем да се обърнем към съда на Евангелието и да се запитаме: как би ни съдил Спасителят, ако се вгледа – както всъщност и прави – в нашия живот?

 

Задайте си тези въпроси и ще видите, че вашата изповед ще бъде сериозна и задълбочена и че вече няма да ви се случва да отивате на изповед с онази празнота, с онзи отдавна изживян, детски трепет, който толкова често ни се налага да изслушваме. И не въвличайте в изповедта си други хора – отишли сте да изповядвате своите грехове, а не чуждите. Обстоятелствата около извършения грях имат значение, само ако изясняват вашия грях и вашата отговорност; а разказът за това какво се е случило, защо и как, няма никакво отношение към изповедта; той само отслабва съзнанието за вината и духа на покаянието…

 

Вече казах как можем да изпитваме съвестта си, започвайки с това, в какво ни упреква тя и продължавайки с това, как се отнасят към нас хората. Сега ще направим една последна крачка в това изпитване на съвестта ни. Последният съд над нашата съвест принадлежи не на нас и не на хората, а на Бога; и Неговото слово, Неговият съд ясно са ни показани в Евангелието, но ние рядко успяваме да се отнесем към него задълбочено и просто. Ако ние се задълбочаваме в страниците на Евангелието със сърдечна простота, без да се стараем да извлечем от тях повече, отколкото сме способни да приемем, и още повече – отколкото можем да осъществим в живота си, ако ние се отнасяме към него просто и честно, ще видим, че казаното в Евангелието сякаш се разпада на три разряда.

 

Има неща, справедливостта на които е очевидна, но те не докосват душата ни – с тях ние се съгласяваме. С ума си разбираме, че е така, със сърцето си не се бунтуваме против тях, но чрез живота си не се докосваме до тях. Те се явяват очевидна, проста истина, но не се осъществяват в живота ни. Тези евангелски пасажи говорят за това, че нашият ум, нашата способност за разбиране, стоят на границата на нещо, което ние все още не можем да постигнем нито с волята си, нито със сърцето си. Такива пасажи ни осъждат в пасивност и леност, тези места изискват, без да чакаме да се сгрее сърцето ни, решително да започнем да изпълняваме Божията воля, просто затова, защото сме слуги на Господа.

 

Има други места: ако ние се отнесем към тях добросъвестно, ако правдиво се вгледаме в душата си, ще видим, че ние се отвръщаме от тях, не сме съгласни с Божия съд и с волята на Господа, че ако имахме печално мъжество и власт да въстанем, бихме въстанали, така както са въставали в свое време и както въстават век след век всички, на които изведнъж им стане ясно, че Божията заповед за любовта е страшна, изискваща от нас жертва, пълно отричане от всяко самолюбие и често ние искаме да я няма. Сигурно и около Христос е имало много хора, които са искали да видят от Него чудо, за да се уверят, че Христовата заповед е истинна и могат да Го последват без опасност за своята личност, за своя живот; вероятно е имало и такива, които са дошли на страшното Христово разпятие с мисълта, че ако Той не слезе от кръста, ако не се случи чудо, значи не е бил прав, значи не е бил Божи човек и могат да забравят страшните Му слова, че човек трябва да умре за себе си и да живее само за Бога и за другите. И ние често стоим около Господнята трапеза, ходим на Църква – но предпазливо: да не би Божията правда да ни уязви до смърт и да не поиска от нас последното, което имаме, да не поиска отричане от самите нас… Когато по отношение на заповедта за любовта или на една или друга конкретна заповед, в която Бог ни разяснява безкрайното разнообразие на дълбоката, творческа любов, ние открием в себе си това чувство, тогава можем да видим колко далеч сме от Божия дух, от Божията воля и да осъдим сами себе си.

 

И накрая има места в Евангелието, по отношение на които можем да кажем думите на пътниците към Емаус, когато Христос разговарял с тях по пътя: нима не горяха сърцата ни, когато Той говореше с нас?…

 

Ето тези места, дори да са малко, трябва да бъдат скъпоценни за нас, защото те говорят, че в нас има нещо, в което ние и Христос сме от един дух, с едно сърце, една воля, една мисъл, че ние в нещо вече сме се сродили с Него, в нещо вече сме Му станали свои. Тези места трябва да пазим в паметта си като скъпоценност, защото по тях ние можем да живеем не винаги борейки се със злото в себе си, а стараейки се да дадем простор на живота и победа на това, което в нас е вече божествено, живо, готово да се преобрази и да стане част от вечния живот. Ако ние по този начин, внимателно си отбелязваме всяка от тези групи събития, заповеди, думи на Христос, пред нас бързо ще се очертае собствения  ни образ, ще ни стане ясно какви сме, и когато отидем на изповед, ще ни бъде ясен не само съдът на собствената ни съвест, не само човешкият съд, но и съдът Божий; но не само като ужас, като осъждане, но като откриване на целия ни път и на всички възможности, които имаме: на възможността всеки миг да станем и непрекъснато да бъдем тези просветлени, озарени, ликуващи духом хора, каквито сме понякога и възможността да победим в себе си, заради Христос, заради Бога, заради хората, заради собственото ни спасение, онова, което е чуждо на Бога, което е мъртво, онова, което няма място в Небесното Царство. Амин.

Една необикновена история за един обикновен човек

Юни 4, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Историята, която сега ще ви разкажа е трудна за вярване, но аз бях неин свидетел. И освен това, мога да кажа, че не считам за много странно онова, което се случи. Но за това после.

Беше преди три години. В нашия храм идваше често един възрастен човек, казваше се Алексей Михайлович Горохов. Неговата жена, Мария, бе починала преди 15 години и оттогава насам живееше сам.

В навечерието на Великия пост Алексей Михайлович се разболя и попадна в районната болница. За съжаление, лекарите не могли да направят нищо. „Алексей Михайлович умря“ – казаха ни те, като регистрираха смъртта. Отвели покойника в Алметиевск, в градската морга. Обаче след няколко часа патологоанатомът забелязал, че тялото дава признаци на живот. Спешно го отправил в реанимацията и на следващия ден старецът дошъл в съзнание. И тогава той помолил да повикат свещеник, за да го изповяда и причасти.

След изповедта и причастието Алексей Михайлович споделил със свещеника онова, което видял след „смъртта“ си. Видял жена си, Мария, която мълчаливо го погледнала и си отишла. После видял множество хора, стоящи на ръба на огромна горяща яма. Те падали в нея със стотици. Отвсякъде се чували викове на болка и страдание.

Внезапно се появили двама младежи в бели дрехи и му казали: „Рано ти е да бъдеш тук. Иди и се покай. Имаш три дена“. И той се събудил в моргата.

Ден след като свещеникът приел изповедта му ни съобщиха, че Алексей Михайлович е умрял. Този път окончателно. Три дни след странното си видение.

По-късно разговарях с дъщеря му и тя ми разказа, че когато баща й бил млад, работил като шофьор към НКВД и карал затворници към мястото им на заточение. В една мразовита зима превозвал една репресирана възрастна монахиня, съвсем леко облечена и умираща от студ. Той я завил със своя кожух и така спасил живота й. В знак на благодарност монахинята обещала да се моли за него.

Дъщерята беше уверена, както и аз самият, че именно по нейните молитви на баща й били отпуснати ония три дена. За да се покае, да се причасти и да напусне тоя живот като истински християнин.

Мисля, че не е случайно това, че тази история се случила именно по време на поста. Та нали постът е преди всичко време за молитва, покаяние и за вършене на добри дела. А пред добрите дела, по Божие повеление, дори и смъртта отстъпва, за да ни се даде възможност за покаяние.

 

Автор: Йерей Димитрий Коничев, настоятел на храма „Покров на Пресвета Богородица“ в село Горен Акташ, Република Татарстан

 

Малките камъчета обръщат семейната каруца

Март 15, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Веднъж при мен дойде на изповед една жена около петдесет годишна. Когато била дванадесет годишно момиче, баща й си отишъл от семейство им, и през целия си живот тя го ненавиждала и не е общувала с него. Той се опитвал да се свърже с дъщеря си, но тя не искала да контактува с него, проклинала го и не желаела да го види.

Изминали около четиридесет години и баща й починал. И тогава тя дойде, и започна да обяснява: „Аз, разбира се, разбирам, че това е лошо, но и до сега продължавам да съм му обидена“. Аз й отговорих по стандартен начин: „Опитайте се да се молите, да се покаете, всичката тази злопаметност не е много добра“.

След като разказа за баща си, тя започна да си припомня детството и в същата изповед между другото спомена, че веднъж като била на дванадесет години откраднала от майка си пет рубли. А аз самия не зная, какво ме накара да я попитам, и й казвам:

- А вие от нея поискахте ли прошка?

- Не, не съм поискала – отговори тя.

- Трябва да поискате! – посъветвах я аз.

Тя възрази:

- Мама живее на село, тя е на осемдесет и няколко години, вероятно, не си спомня нищо.

А аз въпреки всичко я убеждавах:

- Не, трябва да отидите и да поискате прошка.

После й прочетох разрешителна молитва и се разделихме.

Няколко седмици по-късно аз отново видях тази жена. Тя дойде при мен в ужасно състояние: разплакана и буквално се тресеше. Тя дълго плака, но накрая, се успокои и разказа, че отишла при майка си на село и между другото и припомнила:

„Знаеш ли, майко, когато бях на дванадесет години, аз взех от твоето портмоне пет рубли и нищо не ти казах, и наскоро отидох на изповед при отеца, и той ми каза да поискам прошка от теб“.

Мама заплака и ми разказа:

„Когато твоя баща пиеше много – толкова много, че започна да краде пари. Когато ти беше на девет години, аз не издържах и реших да го изгоня. Той ми поиска прошка, стоеше на колене, и аз му дадох последен шанс. След това той се стегна и си намери работа. Но, когато ти беше на дванадесет години, на мен не ми достигаха пет рубли. Попитах те, а ти ми отговори, че не си ги взимала. Тогава обвиних за всичко съпруга си, и се скарахме. След това той си отиде и повече не се върна.“

Когато жената узнала за всичко, омразата й към баща й изчезнала, и вместо нея се появил цял товарен влак с вина – макар че, погледнато обективно, нейната вина е не голяма. Какво са това пет рубли? Дребни. Но чрез такива дребни неща Господ отваря нашите очи.


източник: http://duhovnyj.ru

Покаяние

Ноември 11, 2016 in Външни

 

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

 

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

 

Източник

Православие БГ

Съкрушеното сърце и сълзите са храна за душата

Юли 21, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Архимандрит Захария е ученик на известния подвижник на благочестието на нашето време архимандрит Софроний (Сахаров) – ученик и приемник на преп. Силуан Атонски. Архимандрит Захария е роден в Кипър в православно семейство, а в Англия идва на 18 години, за да изучава химия. Тук намира архимандрит Софроний, става негов ученик и взема решение да посвети живота си на Христа в монашески образ. Отначало отец Софроний го изпраща в Париж, за да получи богословско образование (това е било в началото на 1960-те гг.). Там отец Захария защитава докторска дисертация на тема „Христос е нашият Път и нашият Живот”, като негов научен ръководител е известният богослов Георги Манзаридис. На другия ден след връщането си в Есекския манастир се удостоява с монашеско пострижение.

Отец Захарий говори свободно на руски, гръцки, френски и английски езици. Заедно с отец Софроний е превел редица книги от руски на гръцки език, а също е написал свои книги: „Скритият човек на сърцето: Издигане на сърцето в православната антропология”, „Храна за монасите”, „Изкупувайки времето”, „Разширете сърцето си”и др. Изнася много лекции за богословието на преподобни Силуан Атонски и архимандрит Софроний (Сахаров) в различни страни. На 2 и 3 ноември 2014 г. по покана на Румънския патриарх Даниил архимандрит Захария изнесе следната лекция в Букурещкия университет. 

 

 

Бог ни е създал с една цел, а именно – непрестанно да Го славословим и да Му принасяме достойно поклонение, но от момента, в който сме извършили непослушание и сме се противопоставили на Него в злобата на нашето сърце, вече не сме в състояние да Го прославяме и да Му благодарим, както подобава.

 

В първа глава на Посланието към Римляните четем: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи” (Рим. 1:21). Това става, когато не успяваме да изпълним онова предназначение, заради което сме били създадени изначално. Знаем, че и бесовете са се оказали в мрака по същата причина.

 

Докато не се отдалечил от Божието лице, Адам гледал на Ева като на свой живот – плът от плътта му и кост от костите му (виж: Бит. 2:33), но когато паднал в грях, се скрил от Божието лице. Господ не го изобличил сурово, а говорил с него кротко, но Адам, вместо смирено да признае прегрешението си, прехвърлил вината си върху Ева: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох”, – казал той (Бит. 3:12). Тоест е започнал да гледа на Ева като на чужда.

 

Също като нас, когато не успяваме да възнасяме слава и благодарност на Бога, се отдалечаваме един от друг и вече не сме в състояние да имаме братска любов към себеподобните, гледаме на тях като на чужди, възприемаме ги като опасност и ги осъждаме. Помислите на осъждане са признак на нашето отдалечаване от Бога. Ако осъждаме своя ближен, няма да получим и трохичка от Божията любов.

 

Но тъй като сме се отдалечили от нашето предназначение, сега трябва да намерим пътя назад, трябва да възобновим в себе си любовта към Бога, Който е толкова човеколюбив и милостив, че според донякъде неочакван израз на св. Григорий Богослов, „се изпълнил с плът заради нас”, тоест се въплътил, въпреки, че е Дух. Той взел върху себе си материалността на човешкото тяло, за да можем да Го виждаме, чуваме и усещаме и да намерим пътя назад, към първоначалното единение с Него.

 

Писанието постоянно говори за дълбоко покаяние. Отначало за отхвърляне на злото, а после – за извършване на доброто1. В посланието към Галатяните свети апостол Павел казва: „А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14). Следователно, покаянието означава да се разпънеш за света.

 

Тук под „света” разбираме страсти, тление, суета. Нямаме предвид позитивния смисъл „цялото Божие творение” – смисъл, който думата „свят” получава в други места на Свещеното Писание, като например, в Евангелието от Йоан: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан 3:16). Следователно, покаянието означава да се разпънеш, да умреш за света, тоест да се отдалечиш от суетата, злобата, тщеславието на този свят, в който господства князът на тъмнината, паднал от небесата заради това, че е възстанал срещу Бога.

 

Но е необходимо също и светът да умре за нас, тоест да не ревнуваме за светското, да не се оставяме да бъдем прелъстявани нито от неговите образци, нито от неговия дух на гордостта, но да се стараем да следваме духа на Христовите заповеди. Това, второто стъпало на покаянието – да умреш за света – е най-трудното.

 

Ако искаш да умреш за света, ако искаш светът да не те превърне в жертва и свой раб, – учи се да плачеш.

 

Ще ви призная нещо. В първия ден, когато дойдох в манастира, отец Софроний ми каза: „Ако искаш да изкорениш страстите си, учи се да плачеш”. С други думи, ако искаш да умреш за света, ако искаш светът да не те превърне в жертва и свой раб, учи се да плачеш. Отец Софроний с такава ревност ни увещаваше да плачем в килията си, защото знаеше, че сълзите текат само тогава, когато по време на молитва умът е събран в един помисъл, и че те внасят в душата удивителен мир.

 

А когато идва радостта, след като сме плакали със сълзи на покаяние пред Бога, приемаме в сърцето си тайнствено изследване на Божието слово. Четем в Добротолюбието, при свети Йоан Карпатийски, че „изучаването на Божието слово, особено придружено със сълзи, умъртвява страстите и ги разсейва, дори ако са стари, и постепенно довежда до прекратяване на греховното им действие, погубващо душата и тялото. Само да не се леним, да пребиваваме неотстъпно с Господа в молитва и силно, неустрашимо упование”2.

 

Всички светци са знаели, че е невъзможно някой да достигне исихия, ако преди това не се е научил да плаче пред Бога. Защото когато плачем, ние се успокояваме, всяко вълнение и тревога изчезват, остава само мисълта за Бога. И в това състояние, когато пребиваваме с единствената мисъл – мисълта за Бога, може да приемаме изследване на Божието слово.

 

Свети Иаков, брат Господен, казва: „Затова, като отхвърлите всяка нечистота и набрана злоба, с кротост приемете насаденото слово, което може да спаси душите ви” (Иак. 1:21). Трябва да отхвърлим изобилието от злоба, която събираме в света, така че насажданото слово, тоест Божият образ в нас, отново да възсияе. Словото, насаждано в нас, е първоначалната благодат, която Бог ни е дал, за да ни направи по Свой образ и подобие, да ни даде възможност да приемем Божествено откровение.

 

Молитвата и покаянието са средства, с които премахваме ръждата, насъбрала се в нас. Но особено непрестанното призоваване на името Христово – Иисусовата молитва – премахва ръждата на греха и позволява отново да възсияе и да се умножи първоначалната благодат, която ни води към спасение, тоест към уподобяване на нашия Спасител.

 

В Посланието към Колосяните четем: „в Него сте и обрязани чрез неръкотворно обрязване, като съблякохте греховното тяло на плътта, чрез обрязването Христово” (Кол. 2:11). Апостолът с алегория твърди, че сме били обрязани, че носим в сърцето си рана, нанесена не с ръката на някой човек, а чрез Божието слово и учението на Евангелието. Същото подчертава и свети Григорий Палама: „Словото на Евангелието пронизва сърцето и подбужда постоянно да помним Този, Който го е ранил”. По този начин, покаянието означава винаги да носим в себе си обрезанието Христово, извършено не от човешка ръка, а от Божието слово.

 

Във второто Послание към Коринтяните свети Павел отново говори за двете стъпала на покаянието: „Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище; само да не би, и облечени, да се намерим голи. Защото ние, които се намираме в тая хижа, стенем обременени; ето защо искаме не да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота” (2 Кор. 5:2-4).

 

Покаянието означава да бъдеш гонен от пламенното желание за Божественото и непрестанно да плачеш за себе си, за да преуспяваш в израстването в Бога, Който е нашата Небесна обител, за да бъде смъртта погълната от живота.

 

В Посланието към Колосяните също четем: „Не се лъжете един други, след като съблякохте ветхия човек заедно с делата му
и се облякохте в новия, който се обновява в познанието, по образа на своя Създател” (Кол. 3:9-10). Събличането на стария човек, което се извършва в Тайнството Кръщение, – е първото стъпало на покаянието. На второто стъпало на покаянието трябва да се облечем в Небесния Човек, Нов, по Чийто образ сме създадени.

 

И може да изброим и много други места от Свещеното Писание, посочващи тези две стъпала на покаянието – отхвърлянето на злото и приемането на доброто, извършвайки светинята в страх Божи.

 



1 Виж Пс. 33:15

2 Ср.: Йоан Карпатски, преп. 100 назидателни глави към монасите в Индия. Гл. 6

 

Източник: Православие ру

 

 

 

Докосване до тайната

Юли 9, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Всеки път на Томина Задушница на определено място между гробовете на двамата си сина ме чакаше стара-престаряла бабичка. Аз знаех, стигна ли дотам и ще се появи. В тази година обаче бабичката я нямаше. Погледнах дали не е в частта с новите гробове. Не. Значи съвсем няма вече сили или е на легло.

 

Сутринта още спя, звъни се. Умира дядо на 70 години. Гледа го неговата майка и моли да причастя сина й.

 

Три години не се напивал и се чувствал добре, облегчил живота и на 92 годишната си майка. Легнал и повече не станал. Бърза помощ дошла. Прегледали дядото и казали, че трябва да го приемат в болница. Той отказал и помолил да повикат свещеник.

 

Пристигнах и веднага познах същата тази старица. Изпраща от този свят третия си син.

 

- И слава Богу: сега аз се грижа за него, без мен на кого е нужен той? Семейство няма – всичко е отдавна изпито.

 

Приближавам се към лежащият на леглото старец:

 

- Дядо, познаваш ли ме? Разбираш ли кой съм аз?

 

Разбира:

 

- Ти си свещеникът.

 

- Кажи вярваш ли в Бога, в Христа вярваш ли?

 

- Вярвам.

 

- И искаш да се покаеш?

 

- Искам даже много. Като се залежах, веднага реших: трябва да се кая. Стига толкова, изживях си своето, време е да тръгвам.

 

Направих Маслосвет и го причастих.

 

Излязох на улицата. Изпращаше ме неговия племенник. Питам:

 

- Кажи, твоя дядо в живота си какво добро е направил, че преди кончината си дочака свещеник, покая се и се причасти?

 

Вдигна рамене:

 

- Трудно е да се каже. Нищо такова не си спомням за него.

 

- Може би е спасил някого? Като дете щях да потъна в река Ока, той видя, хвърли се във водата и ме спаси.

 

 

Връщах се от селото вкъщи с чувство за поредното докосване до тайната. В деня когато се чества иконата на св. Богородица „Неупиваемая чаша” причастих покаял се умиращ алкохолик, който преди много години рискувал живота си заради спасението на малкото човече.

 

Източник: Православие ру

 

 

 

 

Покаяние и радост

Април 9, 2015 in Беседи, Начална страница

В древния Патерик е поместена следната история. Двама монаси паднали в тежък грях. След известно време те се разкаели и казали: „Каква полза получихме като оставихме ангелския образ и паднахме в скверно житие? Не ни ли очаква заради това вечната мъка? Да отидем отново в пустинята, да се покаем. Господ ще приеме нашето покаяние.” Отишли в манастира, открили своя грях на духовния отец и той в качество на епитимия им заповядал да пребивават година в затвор, хранейки се само с хляб и вода. Изминала годината и на манастирския старец му било открито, че монасите са простени от Бога. Отворили килиите им и ги извели навън. Какво се оказало? Единият монах бил много изтощен и бледен, целият бил в печал, другият бил весел, със сияещо лице и тържествувал. Отците се удивили на тази противоположност и попитали скърбящия брат: „Как пребивава в своята килия?” Монахът отговорил: „Мислех за извършеното зло и си представях адската мъка, в която трябва да отида.” След това попитали радостния монах: „Ти за какво мисли в своята килия?” Той казал: “Прославях Бога, Който ме изтръгна от скверното житие и отново ме доведе в ангелския образ, и хвалейки Бога, се веселях”. Тогава старците казали: „Покаянието и на двамата било прието от Бога, тъй като Той прости и на двамата.”

 

Колко е важно да разберем: покаянието не бива да се отъждествява с унинието. Покаянието не е нагнетяване на мрачни чувства, не е самоизтезание, за това, че не ставам за нищо, а напротив, освобождаване на душата от мрака на унинието. Това е проява в себе си на доброто, което още можем да принесем в дар на Христос. Покаянието е духовно, вътрешно съприкосновение с евангелската истина, че на Небесата бива радост за един каещ се грешник (вж. Лк. 15:3-10).

 

Нима не е радост да се разделиш с грехът, който погубва душата ти, лежи като тежко бреме, не дава чисто да погледнем на Божия свят, който те изяжда отвътре и се показва навън във вид на негодувание към ближните? Ето душата се е разкаяла, изповядала се е в Църквата и в нея е засияла светлина, като че ли се е показало пасхално слънциче! Преподобни Силуан Атонски обяснява това така: „На този, който се бори с греха, Господ не само дава прощение, но и благодатта на Светия Дух, Който радва душата и й дава дълбок и сладък мир.”

 

Съществува нечиста, смътна радост, която се ражда от услаждането с греха. Това тлетворно удоволствие, подобно на наркотично упойване, което те обхваща за малко и после оставя в теб раздираща те пустота. Истинската радост е сиянието на чистото сърце, плод на покаянието, разваляне на приятелството с греха. Това е радост от надеждата на Бога. Господ дава на очистващата се душа особен дар – утешение на сърцето, тихо утешение, явяващо се в душата като знак за свободата от ада.

 

Да допуснем, че някой човек е обладан от страстта и всички наоколо говорят, че той е най-великият грешник, боклук, а не човек. В действителност душата му е драгоценна и скъпа на Бога. Затова и го съблазнява невидимият враг, защото душата му има велика ценност. Понякога и самият човек мисли, че е безнадеждно погинал, че изповедта няма да му помогне, че очистването на греховете му е невъзможно. Но авторът като свещеник знае, че много въцърковени хора имат уникалния опит – опита на преодоляването на тежки грехове. Носели са товар, страстта ги е изяждала, но изведнъж, обръщайки се с цялото си сърце към Бога, те са се сподобили с истинско чудо – освобождаването на сърцето от мрачните вериги. Тази свобода, придобита в Църквата, те вече не биха заменили за нищо.

 

Ето още една история от Патерика. Епископът на един град бил уведомен, че от омъжените християнки две водят развратен живот. Епископът се опечалил от тази новина. Подозирайки, че може би и други  живеят така, той се обърнал с молитва към Бога, по време на Литургия, молейки за разрешение на неговото недоумение. Молитвата била чута и след извършването на тайнството Евхаристия, когато присъстващите пристъпвали един след друг към приемане на Светите Тайни, епископът започнал да вижда на лицето на всеки състоянието на душата му. Лицата на грешниците той виждал черни, като изгорели от зной; очите им били червени, кървави. На другите хора лицата били светли, а одеждите ярко бели. Тялото Господне ги изгаряло първите, а вторите просвещавало, правело ги подобни на светлина; влизайки в устата, то разливало светлина по цялото тяло. Накрая дошли и тези две жени, които били обвинени пред епископа. Той обърнал на тях особено внимание. Видял че те пристъпват към Светото Тайнство със светли и чисти лица, облечени в мантии с необикновена белота. Когато се причастили, като че ли ги осветила светлина.

 

Епископът отново се обърнал с молитва, умолявайки Бога да му обясни видяното в откровението. Тогава му се явил Ангел Господен и казал: „Те са се разкаяли в своите постъпки и са отстъпили от тях. Посредством сълзи, въздихания и изповед те станали достойни за божествения Дар. В добавка те са дали обещание: ако получат прошка в предишните си грехове, никога да не си позволят порочно поведение. Заради това те се удостоили с божествено изменение, прошка на греховете, оттогава те живеят въздържано, благочестиво и праведно.”  Чувайки това, епископът се удивил не толкова на промяната на жените -  това се случва с мнозина, – колкото от Божия дар, Който не само ги избавил от вечните мъки, но даже и ги сподобил с благодат. Ангелът му казал: „Справедливо се удивляваш като човек! Но нашият Господ и Бог  по Своето естество е благ и милосърден. Оставящите своите греховни деяния и пристъпващите към Него, Той посредством изповедта не само избавя от вечните мъки, но и удостоява с почести.”

 

Мирът и радостта на душата се раждат от чистата съвест. Затова, ако искаш да изпитваш щастие, скъсай дружбата с греха. Облекчението от греха е подобно на глътка свеж въздух. Спада вътрешното напрежение от действието на много страсти, човек спира да се нахвърля на околните, чисто и ясно вижда случващото се. В душата се появява източник на чиста радост.

 

В света човек се весели, но често няма истинска радост. Наивно е да се мисли, че с удоволствия можем да запълним пустотата в душата. По изначално призвание душата на всеки от нас е същото, каквото е Ангелът. Нима може Ангел да се насити с айфони, мерцедеси или банкноти? Душата се насища само с Бога. Срещата с Бога утешава и радва като срещата с този, който е скъп и любим на твоето сърце.

 

Ние не можем да се удържим от грехове. Ние си тръгваме, защото сме блудни деца. Но всеки от нас има възможност да се върне. Блудният син, който се върнал, го очаквали обятията на баща му. Покаянието извършва истинско чудо. Нима не е чудо да преминеш от смърт към живот, от робство към свобода, от униние към радост?

 

В Лавсаика има следната история за авва Коприй: „Близката страна беше безплодна и селяните, които я владееха, едва можеха да събират семето си поне удвоено. Появил се беше един червей в класа, който увреждаше цялата жетва. Земеделците, които бяха огласени и кръстени в християнството от нас, ни помолиха да се молим за жетвата им. Аз им казах: „Ако имате вяра в Бога, то и този пустинен пясък ще започне да ражда плод.” Те незабавно събраха в пазвите си от този пясък, по който ходим и ни го поднесоха, за да го благословим. Аз се помолих да им бъде по вярата им и те го посяха на нивите си заедно с житното семе: и ето, земята им стана изведнъж по-плодородна от всяка друга в Египет.”

 

Ако обикновеният пясък принесъл такъв плод, благодарение на вярата на християните в Бога, то още повече душата, която се кае за греховете ще принесе духовен плод, благодарение на надеждата на Бога. Както нежната майка желае на детето си само най-доброто, така и Господ, Творецът на всички хора, иска човек да е щастлив. Но за щастието е необходимо да се сражаваме с тези грехове и лоши навици, които ни отнемат Небесния Отец и ни приковават към себе си. И нека първата победа да стане искрената изповед, с разкаяние за своите грехове. Плодът на това разкаяние е радостта на душата, а плодът на раздялата с греха е вечният живот!

 

 

източник:http://www.pravoslavie.ru/

 

 

 

Любов и покаяние

Февруари 27, 2015 in Външни

 

Всички слушаме, че има икономическа криза и хората са опечалени, но мнозина казват, че кризата не е икономическа, а нравствена. Затова нямаме радост в сърцето. Кризата обаче не е икономическа, нито нравствена. И икономиката, и нравствеността са симптоми – както болният има някаква болест, която проявява своите симптоми, но те не са самата болест, а това, което ми позволява да разбера от какво боледувам.

 

Следователно, независимо дали кризата е икономическа или нравствена, това са симптоми, а не същността на проблема, че вътрешно сме нещастни и нямаме радост. Най-големият проблем е липсата на радост.

 

Дори този, който счита, че е християнин, е отъждествил своята християнска идентичност със скръбта, ропота и злочестието. За да видим дали действително проблемът с отсъствието на радостта е социален, икономически или нравствен, нека отправим поглед към изрядния християнин, който може да не изпитва големи икономически проблеми и да е морален и добродетелен човек. Не е сигурно, че в сърцето си той чувства радост и покой; по-скоро констатираме, че душата на този християнин, който е добър човек, няма затруднение в живота си, се отличава с вътрешна умора от недостига на желание за живот и от тривиалността. Затова по-скоро се случва нещо друго. Това, което се случва, трябва да го видим в нас, да видим какво е това, което ни липсва, от което се лишаваме и което кара сърцето ни да не намира покой.

 

Главното изискване към нашата душа е търсенето на Бога, на живия Бог, но тъй като не вярваме много, че това може да стане жива реалност за нас, ние развиваме една религиозност, която ни позволява да се чувстваме добре със самите себе си – усещането, че сме изрядни; че Бог, Когото не познаваме, може по магически начин да ни възнагради за нашите постижения. Много пъти развиването на религиозността или упражняването на добродетелта представлява нашият опит да заменим отсъствието на Бога, но това не е реално търсене на Бога.

 

Следователно, един морален човек може да бъде пълен отрицател на Бога. Главното в човешкия живот обаче си остава търсенето на Бога. Бог да стане мой Бог, да имам лична и жива връзка с Него, а главният ми съперник, който е смъртта, да бъде умъртвен. Най-голямото зло, което причиняваме на себе си и на другите е когато – без да се доближаваме до опита от тази връзка с Бога – развиваме теории, порицаваме другия, замайваме го с нашите поучения и теории, за да го сложим в един рай, който ние самите дори не сме вкусили.

 

Затова трябва да преследваме Бога, да Го търсим; Той да бъде копнежът на нашето сърце, да ни стане близък. Това е смисълът на духовния живот, чиято сърцевина е да насоча своята свобода, грижа и разположение към Него, и от своето “аз” и своя помисъл се пренасоча към Него и Неговото слово. Нашето спасение – това, което много пъти „дъвчем” – е нещо много лесно. Стига да научим пътя на покаянието и да го възлюбим, ще видим много ясно защо нашите светци са били простодушни. Светец е този, който е опростил своя живот и има пряка връзка с Бога.

 

Св. Йоан Златоуст говори за покаянието. Това не са негови теории, а опит.

 

„Възможно ли е някой да се покае и да се спаси? Разбира се, че е възможно. Целият си живот изминах в грехове и се спасявам, ако се покая? Несъмнено, да. Откъде се вижда? От човеколюбието на твоя Бог. Ако беше само покаянието, тогава с право можеше да се плашиш. Но понеже с покаянието се смесва Божието човеколюбие, имай дръзновение, защото не съществува мяра в Божието човеколюбие, нито Неговата благост може да се обясни с думи”.

 

Направи ми впечатление, когато преди дни дойде да се изповяда една жена от Румъния, от години е в Гърция, беше се лутала насам-натам; след втората изповед ми каза:

 

- Виж ти, чувствам нещо странно; чувствам, сякаш сега се върнах вкъщи!

 

Тя беше почувствала, че това е нейното място, това е нейното семейство и дом. В крайна сметка, покаянието е завръщане в нашия дом. То е възстановяване на връзката на човека с Бога. Бог няма проблем с нашите грехове, а с нашето упорство, с което отхвърляме тази връзка с Него, със себезатварянето, с вярата в нашата сила.

 

Покаянието не е притеснение за моите грехове, понеже вече не сме толкова добри хора, т.е. нарушили сме представата, която сме имали в собствените си очи и казваме – леле, какво направих, как може да правя такива неща! Това притеснение не е покаяние, а най-обикновен егоизъм. Дори изповедта и покаянието не е някаква форма на облекчаване и освобождаване от нашата вина. Затова някой казва:

 

- Ох, изповядах се и ми стана леко!

 

С други думи, изчезнаха моите вини. Това не е изповед. Покаянието означава осъзнаването на похулването на връзката с Бога, която ме уравновесява на всички равнища, защото това похулване ме е лишило от живот.

 

Нямам живот в себе си, не получавам живот, не чувствам радост. Какво ще правя? Ще се опитам да покрия тази празнота. По какъв начин? Един се опитва да трупа пари, друг се отдава на наслади, трети експлоатира хората, четвърти търси слава. Това обаче до какво ще доведе? До смут и разколебаване на неговите взаимоотношения не само с Бога и със самия себе си, а и с другите хора. Следователно, осъзнаването на похулването на тази моя връзка води до равновесие на всички равнища. Осъзнавайки това откъсване от Бога, търся отново своето свързване с Него, възстановяването на връзката ми с Него. Всъщност се сприятелявам с Бога. Теоретичният Бог става личен Бог, неопределеният Бог става конкретен Бог и получавам лична връзка с Него.

 

В този смисъл скръбта и тъгата на покаянието, която описват отците, в своята основа и сърцевина представляват празненство и пиршество. Покаяние, сълзи на покаянието, които в своята същност, сърцевина и средоточие не включват празненство и пиршество, не са покаяние.

 

За да вкусим обаче тази радост, трябва да преодолеем своята агония да съхраним собствените си права; агонията да спасим собствения си „имидж”. Трябва да се разочароваме от себе си, за да се очароваме от Божията любов. Затова хората, които стигат до своя предел – където нямат нищо, което да покажат на Бога, но продължават да искат тази връзка, за да могат да се надяват и отчаяни се предават на Бога – са тези, които могат да чуят и вкусят Бога. Когато имаме нещо, върху което да се закрепим, да покажем нещо от собственото си “аз” и така надути да доближим Бога, твърдейки, че спасението ни се полага по право – тогава не можем да вкусим Божията любов, защото сме натъпкани догоре със собственото си “аз”, със своите дадености, помисли и сигурности. Затова трябва да съборим своите идоли, т.е. своето “аз”, да въведем Бога на престола вътре в себе си и да видим какво в крайна сметка означава греха.

 

Грехът не означава, че правя нещо, изповядвам го, получавам прошка и, ако го повторя, отново ще ми бъде простено. Това е психологическо събитие. Тоест, чувствам се неприятно, искам да изкажа това, да се успокоя, да си прекарам след това живота хубаво и мирно и след това пак същото. „Ама нали това е изповядването на греховете? Казвам, че осъждам, че помислих нещо лошо, че направих хиляди неща, чувствам тежест и трябва да се изповядам и да продължа живота си!”. Това не е изповед, не е усещане за греха.

 

Грехът означава, че съм забравил защо съм се родил, защо съществувам, загубил съм онтологичната причина за своето съществуване, забравил съм, че само Бог може да успокои душата ми. Този грях мога да живея лично и индивидуално, социално и църковно. Ако Църквата не свидетелства за онтологичната причина за моето съществуване и се превръща в система, която трябва да извърши определена дейност, за да оправдае своето съществуване в обществото, това не е Църква. Църквата е възможността за вдъхновяване от тази жива връзка с Бога.

 

Моят грях е, че не съм успял да се прицеля правилно и там е отправната точка на всичко останало. Много е важно да разберем какво се крие зад нещата, защото много пъти се изненадваме – и зад справедливостта и добродетелта може да се крие голям грях; и много пъти зад големия грях да се крие голяма добродетел. Затова мярата на Бога е напълно различна от тази, която ние си представяме. Някой може външно да съгрешава, но неговото сърце да е по-разположено към Бога и да желае Бога повече от някой друг добродетелен човек, който е толкова затворен в своето его, в своята справедливост, че не оставя място за Бога.

 

Ако още не сме се покаяли, това е, защото обичаме своята сила и не сме позволили на Бога да я управлява и да има власт над нея. Какво прави човекът? Изолира се в своята сила, в своето оправдание, в своя помисъл и издига стени около себе си. Един прост пример. Когато някой отиде да се изповяда, вместо да каже собствените си грехове, той казва греховете на другите, оплакванията си, изповедта му се превръща в негодувание – колко го ощетяват хората, мъжът й, жена му, околните, колегите. Какво търси този човек? Той търси не да открие себе си, да разбере другия и да има съществена връзка, а търси оправдание, чувства се онеправдан, наранен, но това всъщност е алиби за една друга язва – сърцето е лишено от радост. Нямаме радост, нямаме живот и оправдаваме тази липса с това, че е виновен този или онзи. Когато човек се опитва да се оправдае по този начин, какво прави? Затваря се за всички. Тогава този човек чувства, че никой не го чува, че всички го онеправдават; дори Бог не го чува, дори светците не го обичат, не го чуват и са го забравили. Не е ли така? Ако видим човек, който негодува срещу своя ближен, каквото и да му кажеш, не чува; глух е, неговото сърце не чува и само едно нещо има в него – сигурността, че е онеправдан. Действителността обаче е, че той е окаян и нещастен и е загубил благородството на своята душа; не знае как да излиза от себе си, как да общува с другия, защото прилича на мъртъв човек. Този човек гасне в ропота и унинието на собствения си егоизъм.

 

Покаянието е нашето безусловно предаване на Божията любов. Както и преди казахме: Бог не се затруднява с нашия грях, колкото и да е голям, колкото и да е голям пределът на злото, до който сме стигнали, на каквато и възраст да сме, дори да сме много стари. Той се затруднява с нашето себезатваряне, с доверието ни към собствения помисъл, което наранява любовта и на Бога, и на брата.

 

Какво са нашите помисли? Не вярвам в Бога, чувствам, че Бог не може да ме закриля или пък крои да провали собствените ми желания и копнежи и се опитвам да стана бог за себе си. По този начин се пораждат помислите. С други думи, аз се боря с помисъла, който ме измъчва, със страха, несигурността и съмнението – и понеже не мога да се оставя на Бога (защото не съм сигурен дали може да се грижи правилно за мен, или по-добре от мен самия) затова се отдавам на различни помисли. И някой казва – не зная как ми дойдоха помислите! Помислите означават именно това – че сме загубили невинността и чистотата на душата си. Когато съществува истинско покаяние, то подлудява човека от радост, той става друг човек, друго същество. Ако човек вкуси дори само веднъж истински покаянието, не е възможно да не се спаси. Покаянието включва благородство, Бог ни прави Свои деца. Когато в покаянието не чувстваме радост, това означава, че то не е автентично и със сигурност ще паднем отново. Грехът на човека не е това, че е толкова безнравствен и лош, а че търси да покрие липсата на радост по друг начин. Това, което мисли, че ще му даде радост, в крайна сметка увеличава неговата празнина и нещастие.

 

Да видим как можем да различим кога сърцето на човека може да се покае и кога не. Ако посочиш на някого неговите рани, неуспехи, страсти и видиш как се разтърсва и отчайва, това какво означава? Това означава, че той е вярвал в себе си, облягал се е на себе си, липсвал му е Христос, липсвала му е радостта. Както например, ако някой е влюбен, той е толкова радостен, че колкото и да го хулиш, не го интересува. Когато някой е изолиран в себе си и няма никаква връзка с другите, той може да се засегне дори от най-малкото нещо – защото вътрешно не е подреден, няма радост в себе си. Когато обаче кажеш истината на един грешен човек, на най- пропадналия, и го видиш да се утешава, да се радва, да не се смущава и да казва: „Разбира се! Сега ще започна нов живот, Боже, дари ми поне пет минути живот, за да успея да се приготвя и да кажа „Господи помилуй!” – това означава, че този човек има радост в себе си, има смирение, има покаяние. С други думи, това състояние, когато не чувстваме смут и продължаваме настоятелно да се доверяваме на Бога, е свидетелство: в един свят на скърби, отчаяние, ропот, безнравственост да продължиш да се надяваш и да имаш радост – във време, в което мнозина говорят за Антихриста, ти да свидетелстваш за радостта си и за безразличието си към този тъмен дух.

 

На едно място св. Йоан Златоуст казва, че най-големият враг на нашето спасение е отчаянието, а най-голямиият ни съработник е надеждата. Той казва: дори Бог да ти каже, че не се спасяваш, не вярвай на това. Влез в сблъсък с това, което Бог ти казва, защото Бог много пъти променя решението Си (св. Йоан дава примера с Ниневия). Дори решението на Бога, че сме погубени да е окончателно, ние ще се противопоставим, ще възразим на Бога и ще продължим да вярваме, че можем да бъдем спасени. Ако имаме такъв дух и сърце, Бог не просто ще ни спаси, а ще ни освети.

 

Когато обаче направим нещо, вътрешно се опитваме да го прикрием. Не го направих така, направих го инак, обстоятелствата бяха такива… Или пък се стараем никой да не научи и: “Ако научат, леле, какво ще кажат за мене!” – и се започва едно лъжливо прикриване и лудост. Докато нещата са изключително прости – тук и сега да кажем на Бога: “Това сме ние!” Защо го крием, защо се страхуваме? Защото може би сме създали една църква с някакви схеми и образци и ако не отговорим на тях, се чувстваме отхвърлени. Но проблемът в Църквата е това, че човек е престанал да има сърце, което търси Бога; сърце, което копнее за живота; сърце, което може да даде всичко, за да види смисъла. Отхвърляйки и не вярвайки в тази възможност, ние сме създали някакви схеми, някакви правила. Нагаждаме се така, че всеки да има своето място, да се чувства наред със себе си – и сме станали една компания християнчета, които си прекарват добре. Това е безумие, не е Църква.

 

Нещата са толкова прости. Бог присъства тук и сега. Каквото и да съм направил, ако отида при Него, Той няма да ме отхвърли. Толкова е просто.

 

Следователно, коя е радостта, за която се свидетелства чрез покаянието?

 

Когато вкусвам Бога, моите очи се отварят и виждам. Оставих се на Него, доверявам Му се, удивява ме Той, Неговата любов ме смайва. Тогава целият свят става мой, враждата спира. В сърцето ми спира враждата, не чувствам никаква враждебност. Не чувствам, че този, който ми причинява зло, е мой враг. Опитът от Неговата любов ме учи да обичам. Тук е централният момент. Покаяние и любов. Как се свързват? Кой ще ме накара да обичам? Кой ще ме научи? Опитът от Неговата любов ме научава да обичам.

 

Да го кажем по-просто. Много психолози казват, че ако в ранна възраст малкото дете не получи любов, то не може по-късно да даде любов, или се затруднява в своите отношения, не разбира хората, получава погрешни послания и това поражда в него подозрителност, конфликтност, скръб, униние и депресия. Съответно човекът, който вкусва Божията любов – и par excellance начинът за това е покаянието – опитно придобива този етос на любовта, прошката и снизхождението. Когато съм вкусил от Божието снизхождение, не е възможно от сърцето ми да не излиза такъв етос.

 

Затова човекът, на когото му харесва да изпраща хората в ада, защото са антихристи, никога не е вкусил истински Божията любов. Ако един човек се чувства удобно и комфортно с това другите да отиват в ада, защото са врагове на Църквата, този човек никога не е и подозирал какво е Христос и какво е Неговата любов. Чрез покаянието Господ опитно ме учи на етоса на прощаването и на снизхождението. Това, което ми е дал, това съществува в сърцето ми, това се излъчва.

 

Въпросът не е в това да кажеш, че трябва да станеш добър човек. Когато човекът има живата Божия благодат, това се излъчва навсякъде в живота му; неговото битие я излъчва. Затова хората се спасяват не чрез нашите думи и проповеди, а чрез нашето присъствие „в Христос” – чрез това да съществуваме, да сме близо до тях и да бъдем носители на Божията любов. Мирът, който имаме в нас, се излъчва навън и обгръща другия човек. Нашите теории и проповеди са наш недостатък – понеже нямаме такъв мир в сърцето, запълваме този недостиг с риторика, но тя е празна, ако в нас липсва мирът, който обгръща ближните.

 

Не чувствам никаква несигурност в Божията любов. Намерил съм всичко и затова се прекъсва всякакъв конфликт с моя брат, докато преди да се покая и вкуся Божията любов разглеждах нещата чрез собствената си логика, която казваше:

 

- Брей, след като другият направи всички тия неща, онеправда ме, той е заплаха за мене – клюкарства зад гърба ми, заговорничи срещу мене!

 

Опитваме се да обясним тези думи, да ги анализираме, да му намерим цаката, да намерим духовен отец да ни каже по магически начин как да се решат нещата. Това е състоянието на човек, който има празноти в себе си, има несигурност и не е вкусил покаянието. Човекът, вкусил покаянието разбира, че другият не е заплаха, а възможност за общуване, възможност за среща с Бога в лицето не на скъпия ни човек, а най-вече на врага ни. В лицето на врага ще срещнем Христос. Затова св. Силуан Атонски, един съвременен светец, казва, че ако не си милосърден към враговете си, значи в тебе не живее благодатта на Светия Дух.

 

Можем да разберем дали Бог живее в нас по един прост начин: ако не се смиляваме над грешника, Божията благодат не пребъдва в нас. Само да го видим, ние го „погребваме”. Ако видиш грешен човек, без да му състрадаваш, благодатта ще те напусне. Не само да го търпим, а да му състрадаваме. Връзката с нашия брат, който и да е – деца, жена, мъж, премиер, министър, строител – тази връзка е свидетелство за автентичността на нашето покаяние.

 

Св. Силуан продължава: такъв е законът – ако прощаваш, това означава, че Господ е простил и на тебе. Ако обаче не прощаваш на брата си, това означава, че грехът остава в тебе. Господ иска да обичаме ближния – и ако мислиш за това, че Господ обича ближния, значи Господнята любов пребъдва в тебе.

 

Колко е просто и разтърсващо!

 

Господ иска да обичаме ближния. Господ обича нашия ближен и ние трябва да го обичаме. Ако ние не обичаме този, когото нашият Господ обича, какви сме за Господа? Представете си да имам приятел, когото обичам и друг приятел, който не го обича – той какъв е за мене? Приятел? Това е беля, затруднение, проблем. Ако искаме да уважаваме своята връзка с Бога, Неговите приятели са и наши приятели. Неговите скъпи са и наши скъпи – а всеки човек е скъп за Бога. Когато ни идва помисъл да осъждаме другия, помислихме ли, че този човек е скъп на Бога, какъвто и да е той? Може и да е враг на Бога, но Бог не е негов враг. Ако осъзная това и искам да уважавам връзката си с Бога, ще възлюбя и брата си. Без опита от Божията любов човек е несъвършен и се опитва да покрие своята празнота с неща от света.

 

Да видим коя е причината, поради която човек стига до греха.

 

Когато човек не е вкусил и няма опит от Божията любов, той има празнота и се опитва да запълни живота си, за да се самозабрави и най-вече да забрави смъртта. Това е ужасно. Не мога да го преодолея и градя живота си върху тази основа. Представете си един живот, който се гради върху тази основа – върху страха от смъртта и невежеството; представете си сега живота, който се гради върху Божията любов, доверието и чувството, че смъртта е била победена и не съществуват страхът и заплахата от нея. Когато Бог отсъства, човекът има претенции да бъде признат, за да покрие своята празнина.

 

Например една съпружеска връзка – когато другият е лишен от любов и психологически, и духовно, той вижда в своя другар удобен случай за емоционално утвърждаване и окопаване. Когато обаче и другият прави това, какво става? Ядат се помежду си. Но ако в сърцето си имам пълнота и искам да направя другия причастен на моята радост, на моята любов, каква връзка би била това? Ще има свобода, развитие, разгръщане.

 

Без Бога посред нашата празнина избираме осъждането, самооправданието и коравосърдечието. Това са три термина, които безпокоят, но и показват, че човекът, който има тези намерения, е празен, злочест човек, който в своята агония, че чувства екзистенциална неопределеност, т.е. не стъпва на сигурно, се опитва да се захване някъде, да защити себе си и така проявява тази жестокост, зад която се крие един уплашен и страхлив човек. Зад нашето осъждане се крие страхът, че другият може да ме изобличи и да ме осъди. Когато нямаме Бога, а имаме нашите „добри” дела и „добродетели”, какво избираме в нашите отношения? Изобличенията, анатемите, присъдите, табелите.

 

И какво се получава? Губи се единството. Най-важното нещо в Църквата, което е знак, че в нейното тяло съществува Христос, е единството. Единство, което не се налага, което не унищожава различността в рамките на някакво духовно клониране, а съхранява разнообразието на харизмите и свободата на човека.

 

Единство без уважение на различността, на призива и харизмите е лъжеединство. Човек, който има покаяние, има и радост, свобода и духовна чувствителност. Кой е главният копнеж на човека, който живее Бога? Това, че иска всички да се спасят. Ако в нашето сърце не съществува копнеж всички да се спасят и търсим някой ъгъл на рая за собствената си духовна кожа, тогава наистина сме само една кожа.

 

Как се ражда духовната чувствителност? Тя не означава да се опитвам да бъда чувствителен или, понеже съм малко сантиментален тип, да се опитвам да си представя някои неща, за да се трогна – всичко това не е трайно. Чувствителността е опитно преживяване единствено на изпиталия болка човек и конкретно на човека, живял адската мъка, живял ада, отсъствието на Бога; човек, който е преживял своя грях, който е живял богооставеността, съмнението в Бога, но едновременно с това се е борил за тази връзка и не се отдалечил от това очакване. Когато в този процес човек вкуси ада и рая в сърцето си, той може да придобие чувствителност и да се постави на моето място, на мястото на другия; т.е. именно той може да ме възлюби, а не изрядният и нагодилият се човек, добрият християнин, който си „има” Христос и неделята, изповядва се и се причастява, всичко му е натъкмено и хубаво и отива и се забавлява, но в даден момент ще се измори от своята нищожна радост.

 

Търсенето на Бога, опитът и болката от греха и съкрушението смекчават сърцето и каменното сърце става сърце от плът. Авва Макарий казва: за да се спасиш, трябва да придобиеш сърце. Човек знае много добре от опит какво означава да живееш в Божията любов, както и трагедията от загубата на любовта. Затова той вътрешно не понася дори най-големият му враг да загуби тази бащинска любов. Каквото и да става във всекидневния ни живот, то е толкова малко пред загубата на тази любов. Когато страдаш духовно, защото живееш в греха, живееш ада, но си вкусил Божията любов и се надяваш на нея – и поради тази любов живееш; за теб е невъзможно да си помислиш нещо лошо за някой друг. Тогава всичко, което се случва в живота ни, може да намери разрешение – когато забравиш своите права и излезеш от себе си.

 

И кои само правят това? Съкрушените. Ако си съкрушен, можеш да разбереш другия, неговата болка, невежество, грях, порок, но и най-дълбоката нужда на душата му. Тогава създаваш мостове, чрез които можеш да се сприятелиш и да общуваш с другия. Следователно, съкрушеният човек е този, който може да живее, съкрушеният е този, който има сърце, има опит; само той може да ме разбере.

 

Трудностите в нашия живот са повод за духовно съкрушение, което да се превърне в извор на същинската радост. С други думи, каквото и нещастие да преживяваме, то може да стане повод за празнуване, живот и радост. Въпросът е кой път ще изберем – на нашето “аз” или на Божията любов. За покайващият се и съкрушен човек не е трудно да прощава на този, който го е онеправдал, не е трудно да не роптае срещу своя спътник, който не мисли като него – това е негов копнеж, негов копнеж е да се принася, да се раздава.

 

Par excellance човекът на любовта е човек на покаянието. Човекът на покаянието е литургическият човек – този, който в своето ежедневие опитно повтаря Господните думи: “Вземете, яжте, това е Моето тяло! Пийте от нея всички, това е Моята кръв!” Сред противоборството, което ни кара да бъдем по-силни от другия, за да го сразим, съществува друг начин, друг път: да се oтдаваш доброволно като храна и питие за другия човек, за да живее той – и това вече е свидетелство, че си жив.

 

Някой ще каже: какво говорите, да стана за присмех? Ако това става истински и по Бога, никой не може да те вземе за присмех, а от един момент нататък всички ще ти се покланят и целуват, и покланяйки и целувайки теб, ще се покланят и целуват Христос, ще намират Христос.

 

Така нашата връзка променя своята форма – и разбираме, че надеждата за целия свят – днес и винаги, в каквото и състояние да се намираме – е съкрушението, покаянието. Това е единствената възможност да почувстваме, че Бог е наш Баща и ние сме братя помежду си.

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 източник: източник/

 

 

 

Ключът за вратата на Бога

Февруари 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Великите светци имали своеобразен „бутон” . И нашият приснопаметен старец Йосиф имаше такова „копче”: той беше силен, непоколебим, непоклатим, категоричен, но имаше един бутон – казваше се „една сълза”. Ако те обземе плач, неговото сърце се разтапяше. Като кажеше: „Няма да отстъпя!”, и ние си викахме: „Малее, край с нас, изгоряхме!” Една сълза беше достатъчна, за да го промени веднага. Казваше: „Добре, добре…” Така и Бог има своя „бутон”. Това е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешния.” Така победил Бога, а другият – фарисеят, отишъл  ”на кино”, защото казал: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар.” (Лука 18:11) Аз съм толкова добър – постя, давам милостиня, давам моите стари дрехи…. Правя всичко! И блудният син е спечелил Бога по този начин. Сякаш имаш една голяма желязна, тежка врата – като в банките, и виждаш едно малко ключе, което отваря огромната врата. Бомба може и да не я отвори, дори с картечница да я стреляш, не постигаш нищо, а я отваряш с едно мъничко ключе.

 

Какво казал малкият син: „Татко, съгреших против небето и пред тебе.” (Лк. 15:18) Веднага баща му го приел. Другият син се оправдавал, въпреки че говорел истината. Баща му не му е казал – ти си лъжец, ти ме разстрои, ти престъпи моите заповеди. Наистина, по човешки, големият син като че ли е имал право, но не познавал баща си. Той му  бил чужд и затова останал отвън. На Разпети Петък се казва, че неговият ключ бил: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си.” (Лк. 23:42) Вратата на рая се отворила! В крайна сметка Евангелието е едновременно много лесно и изключително трудно, трябва само да се намери ключът. Който не го намери, си чупи главата във вратата. Някои се опитват да отварят вратата направо с главата си – удрят, удрят, но разбира се на вратата нищо няма да й стане. На главата – със сигурност. Ако си строшиш главата и ти дойде акълът, пак добре, но да я строшиш и да паднеш разбит на земята, е наистина жалко. Трябва да намерим ключа към тайната на Бога. В периода на поста той постоянно ни бива показван – това са смирението и покаянието, които ни правят подобни на Бога. Как ще подражаваме на Бога? Защо Бог е станал човек – за да Го видим и Го познаем и да Му подражаваме. Тези, които го следват, навсякъде Му подражават – в страданията, в кръста, след което виждаме и нашето възкресение. Факт е, че е достойно за оплакване човек да бъде в църквата, да е израснал в нея, да се храни в нея чрез тайнствата, молитвата, всички тези неща и сърцето му да остава чуждо на Бога. Това е обичайно явление, което е много трагично. Направо е сърцераздирателно. Съществува голяма вероятност сърцето ни да остане чуждо на Бог Отец.

 

Как можем да разберем това? Да се вгледаме в нашето ежедневно държание спрямо другите. Имаме си лош характер, не можем да се вразумим и точка. Изразяваме се негативно за другите, със самохвалство… Но имаме ли поне покаяние? Съкрушаваме ли се за тези неща? Плачем ли пред Бога за всичко, което ни отделя от Него? Сещам се за нашия старец, който, като виждаше такива хора, си казваше: „Питам се дали този човек въобще е чел някога Евангелието?” Когато кажехме тежки и жестоки думи, той ни казваше: „Добре, детето ми, в кой Бог вярваш? В Кронос ли, който изяждал децата си?”

 

Веднъж пред стареца възникна една ситуация и той реагира по определен начин – с голямо снизхождение и милосърдие. Тогава му казах: „Не, не трябваше да постъпвате така! Трябваше тези да бъдат наказани, за да се отрезвят и съвземат!” И други подобни неща… Тогава бях млад. На другия ден имаше св. Литургия – бях дякон и бях под полилея, църквата беше пълна с хора и аз четях Евангелието. Бог със Своя Промисъл устрои така, че се четеше Евангелското четиво, в което се говореше за апостолите Иаков и Иоан – как искали да слезе огън от небето, за да изтреби самаряните, които не ги приели. Христос им казал: „Не знаете, от какъв дух сте вие… Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси.” (Лк. 9:55-56) Веднага, щом прочетох Евангелието, старецът каза: „Стоп! Моля те, прочети го отново.” Представете си – пред всички хора в храма! Викам си – сега ще стана за резил. Не можех да откажа и го прочетох отново. „Кажи го още веднъж!” Прочетох го трети път… „Разбра ли какво се има предвид? За какво се говори? Можеш ли да го кажеш с твои думи?” Казах го с мои думи. „И? Каква връзка има с това, което вчера ми казваше? Отговори!” Какво да отговориш…

 

В Евангелието се говори за друг път. То създава други хора, с други сърца. И наистина, когато видиш свят човек, или когато нашето „аз” реагира според своя истински образ, наистина не съществува нещо по-красиво от човека. Когато функционира по образ Божий, той е толкова красив и хубав, хармоничен, балансиран и сияещ. Дори отците казват, че има опасност човек да се диви сам на себе си, а не на Бога, защото Господ наистина е създал човека по Свой образ. Къде да видим Бог – виждаме човека, себе си… Следователно, когато видим тази дивна, чудесна хармония на Божието творение, тогава вече съществува една духовна опасност – самолюбуването, дивенето от себе си. Човек трябва да внимава и да го подмине и да се диви на Твореца, а не на творението.

 

Именно това се случило и със сатаната. Той се удивил на себе си и веднага се сринал. И духовни хора могат да пострадат от това. Защото, когато стигнат до едно определено духовно състояние, тяхното „аз” започва да функционира по толкова красив начин, че могат да започнат да му се любуват и дивят. Но това води до самоунищожение. Ще претърпят същото, което се случило със сатаната. Ще се търкулнат в други страсти, трудно различими. Човекът наистина е много красив и може да стане съвършен.

 

Ние и всички останали хора имаме своите добри моменти. Когато човек действа правилно, той чувства радостта на Бога и чувства как Бог живее в Него. Веднага щом погледът ни се отклони и започнем да действаме по друг начин, благодатта ни напуска. Бог не иска да обитава в такива човеци. Затова трябва да внимаваме. Защото нашето състояние наистина е достойно за оплакване – да живеем в Църквата и да сме чужди на Бога. Наистина е за оплакване, че никога не сме усетили Бога. Както казваше един проповедник – ние приличаме на камбана. Тя звъни, бие и всички отиват на църква, а тя, бедната, остава отвън и не влиза вътре. На нея приличаме ние поповете, проповедниците, всички ние, „добрите” християни. Докарахме другите вътре, а за себе си забравихме, че сме останали отвън. Ще си изпатим като камбаната – други ще влязат и ще се спасят.

 

Признавам, че видях такива хора, които имаха такова смирение и съвършена липса на някаква представа за себе си. Те дойдоха да се изповядат и веднага щом сядаха, започваха да плачат. Питаха ме – какво да кажа, не намирам едно здраво нещо в себе си, нищо добро… Това са млади хора – като ги видиш, разбираш, че това е раждането в Христос. Докато виждаш и други – такива, които от години са в църквата, на изповед говорят, говорят, но без следа от реално покаяние. За какво да плачат? Това ни липсва – този ключ. Имаме другите неща: сега ще постим, ще питаме кога ядем с олио, кога без олио, дали можем да ядем олио, оцет и т. н. Но резултатът от всичко това, който в действителност трябва да е Христос и нашето обновяване в Него, си остава под въпрос, съмнителен. Нашето „аз” може да ни подскаже – ако просто го наблюдаваме, ако го оставим, да видим какво ще каже, как ще действа, без егоистични и себелюбиви предразсъдъци. Нека осъдим себе си, преди да бъдем осъдени от Бога. Всеки път на светата Литургия, когато сме готови да пристъпим към Евхаристията, да бъде за нас Божий съд. Там ще разберем какво означава, че Христос е умрял за всички хора, че Той е Божият агнец, който взима греха на света. Когато разберем в себе си, че Господ и за мен е отдал целия си живот и Кръв, и Тяло, тогава можем да почувстваме Неговата милост и присъствие в нашето сърце.

 

Накрая ще кажа, че всички тези благословени дни от Триода са възможности, които Бог ни дава. Те са съд на Бога, не за осъждане, а за да ни събуди. Който иска, може да остави Бог да говори в него. Да поставим това огледало и да съдим себе си. Така може да дойдем и до осъзнаване и да кажем: Боже, бъди милостив към мене грешния! Или да се помолим на баща си както блудният син и да станем истински негови деца.  Когато виждаме поведение като това на по-големия син, тогава да хванем своето „аз” и да го подложим на духовно лечение – под съвета и надзора на духовни лекари, за да видим как ще се съвземем и разберем, че Бог всъщност е далеч от нашата представа. Когато човек действа според своя образ, е най-красивото нещо в живота. Един такъв човек, според моето убеждение, беше старецът Софроний. Този човек излъчваше християнското съвършенство. Не знам, може да греша…

 

Другите светци, които съм виждал, нямаха недостатък, но в този човек беше много силно изразено това съвършенство – от горе до долу! Ако Евангелието прави човека такъв, тогава си струва да последваме Христос с целия си живот. Старецът Емилиан Симонопетритски казваше на монасите си: „Отци, след като не можем да бъдем свети към настоящия момент, нека станем благородни, любезни хора. Нека започнем от тези простите неща и от тях ще напреднем към следващите. От многото прости неща ще отидем нататък.”

 

Веднъж посрещнахме един монах свещеник – германец, беше Страстната седмица.  Искаше да разбере повече за Православието и аз се съгласих да го взема с мен, да проследи службата през тази седмица. Заведох го в една енория в града, за щастие той не виждаше какво става в църквата. Аз обаче виждах от владишкия трон: пред мен две дами с разгърнати книжки със службата в ръцете си. Всеки момент щяха да изнасят иконата на Жениха. Едната отвори прозореца, другата казва: „Затвори го!” Първата не обърна внимание, а си пееше: „Ето Женихът идва…” Втората отиде и затвори прозореца. След две минути първата отново отиде и го отвори. Пак с книгата в ръка. Два-три пъти, на четвъртия път направо се удариха по няколко пъти. Казвам си: „Добре, че не ни видя латинецът, да разбере как ние, православните, празнуваме посрещането на Жениха!” Преди да се счепкат, едната постави лентичката в книгата, която беше отворила, за да не пропусне продължението, когато се върне от боя.

 

Искам да кажа, че човек се развива духовно от малките неща. Те ни култивират. Няма да дойде Нерон или Диоклетиан, за да ни накара да се отречем от Христос. Какво ще дойде? Нашето всекидневие, нещата, които срещаме, като отидем на работа, вкъщи, в съпружеския живот, във всичко, което отивам днес да свърша. Там ще се види какво се случва в мене. Променило ли се е това сърце, научило ли се е да познава своя Баща?  Разбрало ли е чие дете е, постъпвайки по съответния начин? Толкова е просто, че дори само това може да доведе човек до святост, до Божествената мяра.

 

превод от гръцки

 

 

За блудния син

Февруари 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Мисля, че ако има някой достоен за съжаление в цялата тази история, не е блудният син, който – знаете – извършил всички тези  грехове и блудства, а след това отишъл при баща си. Защото въпреки всичко сторено от него, все пак той се върнал при баща си и истински се съкрушил и покаял. Този, който е достоен за много сълзи, е вторият син, по-големият брат. Той е за оплакване, защото в крайна сметка, въпреки че живеел с баща си, не бил в общение с него. Нито се радвал, нито усещал баща си – това е голямата трагедия.

 

Защо това чедо има такова отношение към своя баща? Защото реално никога не е познало баща си. Както сам се гордеел, той бил с баща си толкова години: „ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си.” (Лк. 15:29)  И причината е, че именно този негов син не разбрал какъв баща имал. Докато блудният син, въпреки че бил разпътен и вършел толкова грехове, изглежда в даден момент открил баща си в сърцето си. Е, трябвало първо да пострада, да изпадне в това крайно мизерно състояние на изоставеност, при което гладувал и ядял рожкови, при което всички го били захвърлили и никой не му отдавал значение. Именно там си припомнил дома на баща си. Той дошъл на себе си и казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” (Лк. 15:18)

Защо е казал това? Защото знаел кой е баща му. Сърцето му познавало бащата. Той бил сигурен, че като отиде при баща си, върне се в дома му, баща му ще го приеме. Щял да го приеме, разбира се, не без да го остави да му каже: „татко, съгреших, пред небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син, направи ме като един от наемници си” (Лк. 15:18-19). Баща му, разбира се, не го оставил като слуга – това бил само ключът, който отворил сърцето на бащата. Синът знаел, образно казано, „бутона” на баща си. За съжаление големият син не знаел това. Той никога не усетил баща си.

 

Трагедия е, като виждаме много пъти хора в църквата, които се трудят, вършат някаква духовна работа, подвизават се, четат, постят, молят се, правят всички тези неща, но въпреки това човек вижда едно непонятно поведение от тяхна страна. Сякаш никога не са видели Бога пред себе си. Никога не са разбрали Евангелието. Ние си казваме: как е възможно един човек да чете толкова години Евангелието, да се причастява, да се моли и в същото време да се държи така?! Това представляваме ние. Едновременно с това да виждаме жестокост – едно състояние в душата на човека, което няма никаква връзка с Христос. Защо страдаме от това? Всъщност си патим от същото, от което страдал и големият син. В нас живее идеята: ето толкова години работя за Теб и никога не престъпих една Твоя заповед. Толкова години съм бил роб, слуга на Бога. В нас съществува това самоудовлетворение, че правим неща, които са приятни на Бога. Това убеждение и самочувствие, че вършим Божиите заповеди, някои от които наистина спазваме.  По-големият син наистина е работил толкова години на баща си. Това не било лъжа.

 

Убеждението обаче, че от толкова години вършим много дела, е причината да имаме картина, която поддържа напълно погрешна представа за самите нас. И когато видим какво наистина имаме в душата си, тогава пред нас се показва едно „аз”, един човек, който е напълно странен. Напълно чужд на Бога и особено под претекст за справедливост. Както по-големият син, който смятал, че има право. Този твой син изяде твоя имот, прахоса го в блудство и нечистота. Сега дойде обратно и се наслаждава на това, което е имал преди, даже още повече. Докато той самият не се е насладил на цялото това обгрижване от страна на баща си…

И защо е така? Защото никога не е почувствал нуждата да познае баща си. Някъде Христос казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога, и пратеният от Тебе Иисуса Христа.” (Йн. 17:3) Вечният живот е познаването на Бога. Какво означава познаване? „И се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.” (Мат. 11:29) В крайна сметка нашата връзка с Бога не е връзка на привърженици или последователи. Тоест – Бог да е нещо, което ни харесва, вярваме в Него, чувстваме че това, което казва, е самата истина и ние Го следваме. Бог е нещо много повече, именно защото ни открива Себе Си. Затова и нашето сътворение е по образ на Бога, трябва да станем подобни на Бога, нашия Баща. Как можем иначе да бъдем Негови деца, ако нямаме дори и следа от нещо, по което да приличаме на Него. И за да не  се питаме как ще се оприличим, как ще бъдем подобни на Него, и да не мислим, че ще му приличаме външно, да търсим буквално сходство с Неговия живот, в Неговото време, затова Сам ни е открил Себе Си, сякаш е казал: Вижте, не се морете да научите кой Съм реално. За да станете и вие такива, научете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце. Така ще намерите покой и за вашите души. С едно изречение Бог ни е открил Себе Си напълно. Да не се заблуждаваме и да не намираме оправдание, че не знаехме, не сме разбрали, че Си бил такъв.

 

За да го разбереш, трябва да съкрушиш своя идол. Ако не се съкруши този идол, не се разбие – на добрия човек, на послушния, нравствения, изрядния, на благоразумния, на работещия за Бога, и то вече от толкова години… Някои питаха стареца Паисий: „Дълги години ли сте на Света Гора?” Той отговаряше: „Дойдох същата година, когато дойде мулето на съседа.” Искаше да им каже, че и мулето е на Света Гора, но от това не е станало свято. Муле е било, муле си е останало. Той казваше това от смирение. Как такива хора имаха тази представа за себе си? Именно защото бяха преминали през пещта на изкушенията и скърбите.

 

Когато казваме изкушение, нямаме предвид само такива, които човек преживява заради любовта към Христос. Да е преследван, гонен, защото е благочестив… Даже си представяме колко хубаво ще е да ни подложат на мъчения заради Христос. Но се има предвид и изкушения, които  ни унизяват, изкушения за грях, от страстите, най-разнообразни. Има хора, които имат страшни изкушения. Вижте изкушенията на св. Нифон Кипърски. Той е имал страшни изпитания. За четири години, въпреки че бил голям подвижник, Бог допуснал да му се повреди умът и да е постоянно изкушаван от дявола, който му казвал, че няма Бог. Той повтарял: „Господи, помогни ми!” Но дяволът повтарял: не съществува Бог. Борбата му била толкова силна, че щял да полудее. Не издържал, това било нещо страшно. Демонът постоянно му повтарял: „Ти си блудник, ти си такъв, онакъв…” Той отговарял: „Дори да блудствам, дори да прелюбодействам, дори да убия, каквото и да направя, няма да отстъпя от нозете на Господ Иисус Христос.” Светецът поставял себе си там долу, съкрушил своя идол. Идола на своето аз. Тази измамна картина  на „доброто аз” изчезнала от неговото съзнание. Представата за доброто дете, за добрия човек, за нравствения, порядъчния… Чували сте хора, които казват: „Питай където искаш  за мене, да видиш какъв човек съм. Мога да вървя с високо вдигнато чело.” Всички тези картини изчезнали. Той се съкрушил истински.

 

Смятам, че блудният син, намирайки се в далечна страна, живеейки блудно, е извършил всички тези катастрофални неща, с които буквално унищожил всичко. Буквално се сринал, счупил се. Но това не е живоносното разбиване. Той не го направил със съзнанието, за да му донесе това изкушение живот. Той се смазал, след това стигнал дотам, че пасял свинете, гладувал, всички го зарязали и стигнал буквално до ада на изоставянето. Но там си спомнил за баща си. Там, а не в греха. След като през него минал валякът на изоставеността и стигнал до крайния предел на своята издръжливост – там, откъдето нямало по-надолу! Там, където е мрак, ад, отчаяние. Там, където си казваш – всичко свърши, и смъртта ти се вижда вече като избавление. Там намерил себе си и баща си, като казал: „Ще стана и ще отида при баща си.” Повратната точка в притчата е, когато си казал това „ще стана и ще отида при баща си”. Започнало обратното броене. Това е, което му помогнало да дойде на себе си.

 

По-големият син нямал това преживяване и този опит. Не защото Бог или баща му го лишили от него, а защото имал идея за себе си, че той толкова години не нарушил нито една заповед, толкова години работил, че бил добър син на баща си, винаги бил с него и никога не го оставил и напуснал. Това, за съжаление, подхранвало неговата самоувереност и самочувствие. Пораствал идолът на неговия „добър аз”. Всичко това не му дало възможност да открие в себе си Бога, своя баща.

 

Това е трагедията на този човек, това много пъти е и нашата собствена трагедия. Особено на религиозните хора. Не можем да кажем, че правим много злини, но обикновено ги правим тайно, скришно, или дори ги оправдаваме. Казваме си – добре, казах една дума на съседката, но пък и нейното поведение беше неподобаващо. Казах някоя друга дума в повече, но какво да правим – не можех по друг начин, и други подобни. Тоест – способни сме да се оправдаваме за всичко. Затова не можем да разберем това състояние и не можем да действаме както Господа, защото никога не сме преживели реалността на Бога в нашето сърце. И аз много пъти се наскърбявам на първо място от себе си, а след това, като виждам и слушам църковни хора, които се изразяват презрително за другия човек, който е грешен или блудник, или престъпник. Казват – не общувай с тях, не му говори, не дружи с него, той е загубен, той е такъв, онакъв…

 

Когато раздаваме храна в митрополията, тези, които носят даренията, ме питат: „Тези, които се хранят, от нашите ли са?” Аз им казвам – не, не са наши. Една порядъчна дама ми каза: „Какви са тези клошари, които обикалят?! Тези лъжци, крадци и на всичкото отгоре им давате храна?” Аз й казах: „Госпожо, ако не им дам храна, накрая ще те изядат тебе.” Какво да отговори човек на това?! Разбирам да е изказване на някой светски човек. Светски човек, мисли по светски… Но един църковен човек може ли да прави такива разлики? Може ли да сме възприели такъв начин на мислене от Евангелието? Как можеш да действаш, да функционираш по този начин като човек? Това означава, че никога не си разбрал какво означава Евангелие – какво означава, че Бог е Любов и този, който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога. Не можеш да съществуваш по друг начин. Затова и на Страшния Съд няма да ни питат дали сме постили, нито дали сме се подвизавали, нито дали си имал целомъдрие, нищо от това. А дали сме възлюбили своя брат.

 

Сега ще ми кажеш – щом постът не е нужен, тогава защо да го спазвам? Да ядем, да пием и да имаме любов! Всичко, което прави постът, бдението, въздържанието, четенето, всички духовни подвизи – милостинята, послушанието, изповедта, всичко трябва да намери своята кулминация и завършек там – в любовта. Ако не ни водят натам, а действат по друг начин, ако има течове по тази тръба, водеща към любовта и от нея текат нашите егоизъм, самочувствие и самоувереност, тогава вместо добродетели, носещи благодатта на Светия Дух, те се превръщат в отрови, които ни убиват. Те стават бариера, която ни пречи да познаем Бога. Това е изключително скръбно явление. Ще настъпи час, ще дойде момент в нашия живот – дали някаква скръб или изкушение, изпитание, някакво бедствие – смърт, болест, някакъв срив, когато ще видим, че всичко в нас функционира наобратно. Казваме – защо Бог не ме предпази? Защо ме остави? Къде е Бог? Защо на мен се случва това? Защо лошият човек, който не ходи на църква, не се моли, не пости, всичко при него върви добре. А при мен всичко е от зле, по-зле. Всичко това показва, че нашият духовен живот не е бил здрав. Със сигурност Бог не пренебрегва нищо, което му принасяме. Той ще го приеме и ще ни устрои, няма да ни отхвърли, ако правим това, което можем.

 

Трябва да разберем обаче, че този критичен момент в живота ни е необходим и важен, за да видим какво става в нас. Какво е качеството на нашето „аз”. За да не се заблуждаваме, че сме нещо, Бог чрез св. ап. Павел ни е дал и списък с неща, според който можем да сравним себе си. „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.” (Гал. 5:22-23) Сравни себе си с този списък и слагай отметка там, където мислиш, че имаш съответствие. Вземи първото и основно нещо – любовта, и виж в себе си как действа? Вземи радостта: имам ли аз радост в себе си, или имам само тогава, когато всичко става по моята воля и върви добре? Имам ли мир, дълготърпение, кротост, въздържание, благост, вяра? Ако ги нямам, какво трябва да направя? Да заплача. Да си кажа: ама къде съм аз?! Тази дистанция от Бога най-накрая да съкруши моето сърце. Да разбера, че не вървя добре. Когато виждам това поведение и държание – жестоко, горделиво, отхвърлящо другия, поне тогава да опозная себе си. Виждал съм хора, които държат броеница в ръката си, пръстите им работят като машина, да се изразяват с такова високомерие и надменност, че се питаш: какво е това? Къде е молитвата, бденията, литургиите, къде е причастието с Тялото и Кръвта Христови? Поне да сме искрени, след като нямаме нищо друго. Да сме правдиви, за да намерим ключа към Бога.

 

превод от гръцки

 

 

 

Бог е огън

Януари 14, 2015 in Беседи, Начална страница

 

 

 

 

Бог е огън пояждащ. Когато някой предмет се докосне до огъня, той се изменя: или изгаря, или се закалява.

 

Така човек, когато се докосва до Бог, или погива, или се спасява.

 

Огънят – винаги е огън! Но ето че от допира с него се получава и пепел, и стомана, в зависимост от това, което се допира.

 

Така става и с човека и всичко зависи от това – какво той ще принесе на Божествения огън, в какво състояние ще се докосне до Бога. Ако той държи себе си подобно на желязо, то желязната сила ще стане стоманена. Ако се разпуска до слабостта на сламата – ще изгори.

 

Всеки човек рано или късно, неизбежно ще се докосне до Бога и горко му ако не се приготви за тази среща.

 

Толстой се приближил до Бога небрежно, самоуверено, причастил се без страх Божий и станал богоотстъпник.

 

Ще дойде час, когато искаме или не – ще се срещнем с Божията сила.

 

Лопатата е в ръката Господня. С лопатата се подхвърля зърното и сламата и последната бива отвята от вятъра, а зърното пада в нозете на Хазяина и го събират в житницата, сламата се оставя или се изгаря.

 

Неминуема е срещата с Господа и трябва да се готвим за нея.

 

Нашите грехове – това е сламата, изгаряща при тази среща. Трябва предварително самите ние да произнесем съд над себе си и самите ние, готвейки се за тази среща, да се отделим от сламата, изгаряйки греховната слама чрез покаяние.

 

Греховете или изгарят сами, или заедно с тях изгаря и човека, отдаден на греха.

 

Трябва да знаем за Страшния Съд и да се отнасяме към този ден и това събитие както подобава. Трябва да очистваме душата си, да се молим.

 

Към това събитие трябва да се отнесем ясно и съзнателно, а не както животното, което обръща глава, за да не вижда опасността.

 

Из книгата “Блаженный Святитель Иоанн Чудотворец” – Игумен Герман (Подмошенский), Иеромонах Серафим Роуз

 

 

Покаяние, аскеза, любов

Декември 19, 2014 in Външни

 

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

 

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

 

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

 

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

 

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

 

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

 

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

 

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

 

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

 

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

 

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

 

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

 

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

 

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

 

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

 

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

 

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

 

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

 

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

 

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

 

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

 

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

 

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

 

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

 

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

 

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаваме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

 

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9F%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%B5%2C-%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B5%D0%B7%D0%B0%2C-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2/

 

 

 

Покаянието като богоозарено себепознание

Ноември 15, 2014 in Външни

 

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в  себе си,  тъй като  грехът е именно излизане от себе си.

 

Всеки малък или голям грях  е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз-а” изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

 

Християнинът е  освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение,  но той  отново става роб на бащата на греха -дявола, когато съгрешава и съживява в себе си  вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който  бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. ап. Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

 

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

 

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в  притчата за блудния син.

 

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе”  представлява изповядване на неговия реален грях.  Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той  отпътувал и се  отдалечил от бащинския дом.

 

В действителност блудният син първо се отдалечил от самия себе си. Той „излязъл” от своето истинско аз и влязъл в мрака на своето лъжливо аз, в удобното пространство на греховните помисли за свободен живот, далеч от бащинския дом в послушание и изпълняване на заповедите.  Там, в това пространство, в него се породили „визиите” за безгрижния начин на живот, с възможности за удовлетворяване на разнообразните похоти, материални наслаждения и забавления.  Той създал в себе си вътрешна система от сложни размисли и решения сред неудържимата свобода и очаквания за безкраен живот във веселие и луда наслада; т.е. похоти и искания, които неговият бащински дом не удовлетворил и не открил за него „истинските” красоти на този свят.

 

Кой би могъл да се противопостави на  този млад човек, който е  жаден, но и обременен с непреодолимото желание да осъществи всичко, което намислил, и който без никакво отлагане  копнее да започне своето пътуване? Кой би могъл да възпрепятства неговото начинание и с какви аргументи? Нима чрез насилственото преобръщане на неговата насъщна мечта за примамлив живот? Как може да стане това и от кого?

 

Въпреки цялата негова система от помисли, размисли, желания и планове за бъдещо наслаждение – система, която безвъзвратно властвала в ума на този млад и  блуден човек в началото на неговото пътуване – сега, в края на неговото блудство, било нужни само няколко рожкови и компанията на свинете, за да се разпадне тази система като един лош сън!

 

Рожковите и компанията на свинете функционирали като мощен екзистенциален дразнител, който предизвикал завръщането на блудния син в неговото истинско аз.  „Дошъл в себе си”. Той се върнал в своето истинско аз от бащинския дом и тогава се покаял! Той се покаял за пропиляването на своя живот в една лъжлива мечта,  в една самозаблуда.

 

Очевидно е, че тук истинското покаяние означава отхвърляне и неодобрение на този начин на мислене, на тази житейска позиция, на тази система от помисли и размисли, които конституират гибелния за човека начин на живот. И особено за християнина.

 

Преп. Марк Подвижник, значим учител на духовния живот, в свое изключително съчинение, посветено е  покаянието, обобщава делото на покаянието в три главни заповеди.  Според него покайващият се човек е длъжен „да очиства помислите си” „непрестанно да се моли” и „и да понася идващите скърби”.

 

Трите заповеди имат своята тежест и принос за осъществяването на покайното дело в духовния живот на вярващия. Всяка една заповед възпълва другите две и   всички заедно съдействат по богоугоден начин за реалното осъществяване на покаянието.

 

Първата заповед, според която делото на покаянието, т.е. на покайващия се човек, е „да очиства” своите помисли, отговаря напълно на главната черта на покаянието на блудния син; отхвърлянето и неодобрението на системата от помисли и размисли, похоти и очаквания и визиите за греха, който бил материализиран в отпътуване на сина от бащинския дом, от бащинското осиновение.

 

След като първо „дошъл” в себе си, той си спомнил кой е, спомнил си бащинския си дом и своя Баща. Тогава той разрушил и „вдигнал” във въздуха цялата система от помисли на „сърцето” на греха. Той забравил цялата тази система на своите юношески мечти, защото го поразил споменът за своя Баща!

 

Тогава той казал „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе,и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” (Лука 15:18).  Той се завърнал в себе си и отново открил аксиологическото превъзходство на бащинското осиновение пред измамната мечта в материални наслади и земни блага с качество на рожкове. Той променил своя ум, т.е.  покаял се и отново получил благословенията на бащинското осиновение.

 

Следователно, „очистването на помислите” е първият стадий от влизането на вярващия в пространството на покаянието. Чрез премахването на греховните помисли той се освобождава от плена на греха.  Тогава покайващият се човек прави своята първа революционна стъпка срещу този плен. Какво обаче може да бъде продължението?

 

Преп. Марк Подвижник увещава към ново усилие за по-дълбок покаен труд. Той го описва в своите съчинения  и това усилие представлява обобщение на дълбокото покайно влизане в сърцето на греха; в причината или причините на греха.

 

„Съгрешил си? Не обвинявай деянието, а мисълта. Защото, ако умът не беше предшествал, тялото нямаше да го последва”1. Когато вършиш грях, не обвинявай самата постъпка и недей да  я изкарваш като   причина за твоя грях, тъй като грехът те е съблазнил.  Ако умът не е заченал желанието за греховната постъпка, тялото нямаше да извърши греха. Тоест налице е пълно приковаване на мисълта в отхвърлянето на постъпката,  но без „връщане” към помисъла (който е нравственият извършител) и така вярващият се задоволява в лъжеусещането за покаяние.  Помислите, мислите и размислите конституират работилницата за изработване на греха. Тялото просто се подчинява на исканията и заповедите на ума.

 

„Мнозина скърбят за греховете, но с техните причини изобщо не се занимават”2. Много вярващи и  ние самите скърбим за нашите грехове и ни боли от това.  Въпреки това  ние не се занимаваме с  причината за греха.  Навярно чувстваме, че нашата скръб е достатъчна, за  да увери нашата съвест, че сме покаяли. Скърбя и плача  за греховете си, но е възможно, според  много разсъдливият и опитен духовен „аналитик” св. Марк, да се радвам за причините  на моя грях.  Разбира се, странно и невероятно е съжителството между сълзите за извършването на греха и приятните чувства към причината за самия грях!

 

Странно, да! Но е истинско предвид конфликтния характер на човешката психика и нейни разриви.   Във всеки случай скръбта за извършването на греха и приятното чувство спрямо причините или мотивите на греха са  характерни елементи на един доброволен или недоброволен процес на лицемерие, който, така или иначе, открива и разкрива типа на нашето покаяние.

 

„Не казвай, че не искам, а (ми) идва. Защото, дори да не си в неведение за това, ти обичаш  неговата причина”3. Преп. Марк не забравя  известното твърдение съгреших без да го искам. Нямах такова намерение, нито го помислих. Той увещава: не казвай, че не искам да съгреша, а грехът ми идва отвътре, защото дори  да знаеш, че  това искаш, ти непременно обичаш причините за извършването на греха.

 

Чрез подчертаването на  фактора „причина” на греха преп. Марк иска да насочи мисълта на вярващия към усилието за себепознание. Към диалога на вярващия  с това, което става в неговия вътрешен душевен свят, за да не попадне в примките на лъжеусещанията за духовен живот.

 

Св. Василий Велики,4  богоозарен познавач на „скритите места” на човешката душа, спрямо подобни твърдения за недоброволния или неволния характер на греха, отбелязва: този, който бива подтикван, без да го иска, към някакъв грях, трябва да знае, че до този момент е бил пленник на някой друг предварително съществуващ в него грях, за който е работил доброволно и сега от този предварително съществуващ грях бива примамен и се увлича  в неща, които не иска.  Това наблюдение на св. Василий Велики разтърсва из основи всяко твърдение за неволния характер на греха, тъй като буди съмнение доколко един смятан за недоброволно извършен грях е наистина недоброволен. Следователно, как човек да е сигурен (особено духовният изповедник), че смятаните от теб за недоброволни грехове наистина са недоброволни, а не са издънки и последици от предварително съществуващата в теб нагласа към извършването на греха поради  вътрешното потискане на доброволния и желан от теб грях.

 

Освен мненията на преп. Марк и на св. Василий, на тези двама духовни отци на Църквата по отношение на привидно недоброволния грях, съществуват и някои принципи на човешкото поведение, които съвременната психология изтъква и които утвърждават, че всеки човек има не само съзнателна воля, но и несъзнателна, която функционира като последица от несъзнателни душевни процеси, които именно предизвикват винаги активните душевни разриви и конфликти.  Човек често е окованик на своята несъзнателна душевност.  Факт, който   отците също осъзнават и затова увещавали и увещават към усилието за себепознание. Ако себепознанието не е  твой спътник, няма да можеш да разбереш покаянието.  (Тоест нужно е) богоозарено себепознание в Светия Дух.

 

Преп. Нил Подвижник съветва „познай себе си преди всичко друго. Нищо не е по-болезнено, по-трудно. Когато познаеш себе си, тогава ще можеш да познаеш Бога и да възприемеш с ума си делата на Сътворението”5.  Себепознанието се подчертава като предпоставка за богопознанието.

 

Св. Максим Изповедник знае, че себепознанието е среща с истинското аз и затова съветва „този, който не се е съединил със себе си, подвизавайки се срещу своите страсти, не може да се съедини с Бога, колкото и дарби Той да му даде” .  Борбата срещу зараждането на страстите във вярващия засяга на първо място покаянието. Покаянието очиства душата от сквернотата на греха и постоянно отваря проходи за доближаване до нашето истинско аз. Стига само покаянието да бъде непрестанното дихание на душата до смърт!

 

В своето съчинение за покаянието преп. Марк Подвижник6 подчертава тази истина, а именно, че сме длъжни да се покайваме до смърт.  „Може да се подвизаваме в покаяние до мига на нашата смърт, но дори тогава не сме направили дължимото за нашето спасение. Тъй като нищо не е достойно за царството небесно, затова, както се храним и пием, говорим и слушаме, точно така по естествен начин сме длъжни да се покайваме. . . Този, който казва, че покаянието вече не е нужно, не може да има смиреномъдрие”. . . Господ също определил покаянието да бъде до смърт, а този, който твърди, че преди смъртта си няма нужда от покаяние, Той го определя  като нарушител на Неговата заповед „Покайте се, защото приближи царството небесно!”. Постоянно и винаги се покайвате!

 

И тъй, покайвате се, постоянно се покайвате! Това увещание на св. Йоан Кръстител и неговото повторение от Господ налага необходимостта от покаянието в личния живот на вярващия,  особено когато пристъпва към Тайнството Св. Евхаристия. Господ изтъква покаянието като основна предпоставка и условие за пристъпване към св. Причастие в Тайнството Евхаристия!

 

 

 


1 Περί νόμου πνευματικοῦ, ρκ, PG 65, 920

2  Περί των οιομένων εξ έργων δικαιοῦσθαι, PG 65, 940

3  Περί νόμου πνευματικοῦ,  PG 65, 924

4  Αρχή των ῆθικών, Ορος ΚΓ, PG 31, 741

5 Επιστολων βιβλίον τρίτον,  PG 79, 536

6 Περί μετανοίας, PG 65, 980-81

превод: Константин Константинов

 

източник: http://sveticarboris.net/index.php?option=com_content&view=article&id=783:2014-02-15-17-27-48&catid=47:propovedi&Itemid=142

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си

Октомври 3, 2014 in Външни

 

Най-голямата пречка – или една от най-големите пречки – за покаянието е идеята, която имаме за себе си. Това е нашето идеализирано аз; това, което мислим, че сме, както и лъжеусещането, което имаме за себе си – маската, която сме създали и сме повярвали, че е тъждествена с нашата личност. Tова е пречката за покаянието, пречката пред истинския духовен живот. В опит да прикрием своята вина действа схемата на съпротивата и отблъскването. Вместо да изразяваме и проявяваме своето истинско аз, да имаме правилна връзка с реалността на нашето аз, виждайки разтлението на божествения образ с цел да възстановим красотата на божествения образ, който сме, ние действаме по други схеми. Нямаме правилна диалектична връзка с нашата вина, за да може тя да се превърне в покаяние. Изтласкваме вините. Противим се на всяко събитие, независимо дали е вътрешно (от сферата на нашата съвест), или външно (идващо от изобличението на хората и събитията, които Бог устройва). Противим се на тези неща, за да защитим хубавата картина за своето аз. Този симптом може да действа и в самите нас, в семейството ни, в обществото, в Църквата.

 

Нека си помогнем малко, за да разберем какво означава това. Важно е, че в нашата епоха има събития, говори се за очистване, за очистване в Църквата, покаянието включва това. Какво означава всичко това?

 

За да съхраним себе си и за да изгоним Божията благодат от живота си, ние избираме да защитим картината, която имаме за себе си и която другите имат за нас. По този начин от една страна може да признаваме нашите собствени грешки, но намираме и някакво алиби за тях, както и някакъв друг начин, за да не може нашето падение да се превърне в покаяние, а да стане възможност за повторно възстановяване на нашия образа в собствените ни очи или в очите на другите. Затова говорим за очистване. На всички равнища. Вземаме повод от църковните събития, но и на всички равнища действаме така, например в изповедта. Какво правим? Нека ви дам един пример, за да го разберете. Извършваме грях и чакаме да мине известно време, за да го изповядаме на духовния изповедник и да му кажем „А, не го направих сега, преди един месец го направих!”. Какво друго правим? „Да, направих го, но направих и двеста поклона!”

 

Покайните правила в Църквата, които несъмнено имат педагогическа стойност, често стават и пречка за покаянието. Защо? „Направил си този грях, изпълняваш това покайно правило”. В себе си полагаме усилие да го изпълним. Но не разбираме, че покайните правила имат педагогическа стойност, която цели да възстанови връзката ни с Бога, а не са някакъв предел, който, ако преминем, значи вече сме станали добри.

 

Полагаме болезнено усилие да постигнем своята легитимност в съгласие с покайните правила и да се почувстваме „наред”. Това поражда вини. Болни вини. Това не са вини, които водят до покаяние. Човекът чувства принуда и усилие, чието средоточие е законът, той трябва да е „наред”, а не сърцето му да се освободи и да се съкруши пред Лицето, което е наранил, тоест Христос, за това, че е разстроил връзката си с Него. В този контекст например казваме „Да, отклонихме се като църковни хора, но се очистихме. С други думи, от една страна направихме това, но имаме и силата отново да се задържим на нозете си”.

 

Но Бог не иска това. Той иска да признаем своя крах, иска нашето съкрушение, а не потвърждението от света, не признанието от света. Трябва да балансираме своя образ в Неговите очи, но чрез съкрушението. Това е проблемът на всеки. Моят проблем и може би и вашият проблем – това, че не можем да избягаме от своето идеализирано аз, от идеята, която формираме за себе си. Най-големият проблем е самата воля, която извира от нашето идеализирано аз, която се сблъсква с Божията воля. С други думи, ние абсолютизираме собствената воля пред Божията воля. И какво се получава?

 

Една болна религиозност, която съществува, за да чувстваме духовна самодостатъчност и да гарантираме своето лично достойнство, но без никаква връзка с Бога и с покаянието. Покаянието се превръща просто в скръб, че сме се отдалечили от идеята за себе си, която сме си изградили – и сега се опитваме или да изтласкаме своите вини, или да се противопоставим активно на хората, които ни посочват грешките и ни изобличават.

 

Чрез собственото си лъжеусещане и в опит да съхраним своя образ действа схемата на потискане на вината, защото не можем да приемем покаянието като възможност за изцеление, след като покаянието означава признаване на нашия крах, сгромолясване на идола, който сме създали за себе си, сриване на собствената ни себеидолизация.

 

Стресът, страхът, несигурността, опитът за отбрана на нашето аз съществуват, защото вярваме не в Бога, а в себе си; ние се страхуваме да не би този идол, това лъжеусещане за самите нас, това наше идеализирано аз да се сгромоляса и затова се отбраняваме срещу нападенията на другите, които ни изобличават за нашите грешки.

 

Така човек губи равновесие, но пред него изниква друга възможност, за да може да отбранява своето идеализирано аз: като постоянно изтъква своите добри страни. Затова той упражнява доброто не като плод от любящата връзка с Бога, а като прикритие на своето грозно аз.

 

Много често нашите добри дела и борби крият не копнеж за Бога, а усилието ни да прикрием свои недостатъци и слабости в опит да се покажем добри. Ето, казваме, че не сме само такива, а и сме направили това добро, онова добро и се опитваме – с едно, бих казал, мъчително и принудително усилие – да следваме доброто. Ако не го постигнем, имаме и друг помощник, за да преодолеем тази дилема: покаянието или обръщането към своето аз. Не предпочитаме покаянието, защото то означава пълен крах, съгласяване с пълния ни крах, а избираме да изкривим своята съвест. Съвестта ни се подменя, придавайки на истината лъжеусещане за добродетел, променяйки етоса, понижавайки висотата на етоса на живота, който ни се предлага, за да можем да го задоволим и да се чувстваме наред със самите себе си. Говорим за подмяна на съвестта, релативизиране на истинския етос, изтласкване на вините и опит за фалшива добродетелност, която е нашата маска. Така постепенно изниква голяма рана, голяма болест и ние губим връзка с реалността на нашето аз.

 

Ако се задълбочим в своите постъпки, в социалните явления или дори в църковните и в настоящите събития, както и в тези от други епохи, ние се страхуваме да кажем, че сме се провалили: ”Здравейте, съгреших!”. Предпочитаме да говорим за силата на нашето аз, да се придържаме към нашето аз. Това не е просто падение, а демонично падение. В усилието ми да не приема греха си, започвам да правя поклони. Отивам при духовния си изповедник и казвам „Съгреших, да, но знаеш ли какви поклони правех и какви пости пазех?”. Тоест какво? Кое беше твоето изцеление? Разпънатият Христос, Неговата кръв или твоята способност да намираш противоотрова за своя грях, за да очистваш себе си?

 

Ние обаче се нуждаем от покаяние – и това е много важно. Но сме блокирани. В какво? От една страна, в натрапчивата идея за самите себе си, в заболяването, че се доверяваме на себе си – заболяването на нашето идеализирано аз, за което говорихме; блокирани сме и в набор от закони и правила, които, погледнати от погрешен ъгъл, сякаш съществуват в Църквата не за да ни освободят, а за да ни поробят. Защото, когато казваш на другия “За да се причастиш, направи това, направи онова!” и “Това е грешка! Онова е грешка!”, човекът полага усилия и вместо да види Христос непосредствено и автентично, покайвайки се за това, което е направил, се пита “Направих ли го или не го направих? Сега всичко наред ли е с мене или не? Какво ще каже сега моят духовен изповедник и ще ме признае или ще ме отхвърли?”. Тук губим връзката – и вместо да обръщаме към Христос, се обръщаме към духовния изповедник. Вместо да се обръщаме към Христос, се обръщаме към мнението на човеците.

 

В крайна сметка, покайните правила са благословение, в смисъл, че педагогически могат да ми помогнат, но въпреки това – в моята незрялост – за да продължа да обожавам моето лъжовното аз, се подчинявам на преценката на някакви закони, чиято същност и съдържание не познавам.

 

Следователно е много важно да осъзнаем, че нещата са много по-прости, отколкото си въобразяваме. Достатъчно е само да знаем, че спасението не е (в) нашето аз, а Христос. Достатъчно е да знаем, че не са нужни предпоставки за покаянието, не съществуват предпоставки за спасение, които зависят от нашето аз, а предпоставката за спасението е само една; тя е съществувала и съществува; тя е Христовият Кръст. За нас остава да го приемем. Единствената предпоставка, която се изисква от нас, е покаянието. Безусловното покаяние. Чистото покаяние.

 

Колко хора се измъчват в нищетата на своите вини, защото се страхуват от духовния изповедник? Те се страхуват от неговата присъда. Защото се страхуват от неговото отхвърляне. Колко хора оставят най-великия дар на Божията любов, защото не се доверяваме на Божията милост – и не се доверяваме, знаете ли, не защото сме много строги със себе си, а защото обожаваме себе си. Защото градим образ за себе си, над който треперим да не загубим. Благодарение на него живеем. Благодарение на него претендираме за рая. Повече претендираме за рая заради нашия собствен образ, а не заради кръстната жертва на Христос, което пък поражда подозрителност към Самия Бог.

 

Няма я свободата, която имат чедата, синовете на Бога. Имаме фобия от Него. Чувстваме подозрителност към Него. Не Му се доверяваме много-много. И какво става от това? Когато човек живее с тази своя духовна маска, изградена върху опита да удовлетвори църковни закони и да се почувства спасен, но не благодарение на Божията любов, той няма вътрешна свобода. Той се опитва да направи това, да постигне онова и в тази болна аскеза нито се освобождава, нито намира покой; това пристягане го води да носи пожелаването на падението, на греха, на всякакъв вид осквернение.

 

Нека дам пример: например някой брат ни наскърбява, разгневява ни. Тогава, понеже сме християни, се опитваме да се държим богоугодно. И какво правим? Опитваме се да се сдържим; борим се и се стягаме, като се опитваме да потиснем чувствата си. Да премълчим отрицателното събитие, което ни се е случило, като ползваме за инструмент забравата. Просто се опитваме да го забравим. И в един момент, само да се появи нов повод, страстите отново се разпалват. Защо? Ама тази позиция не е ли правилна? Но и да не беше правилна, какво друго бих могъл да направя?

 

Вместо просто да премълча, да се опитам да забравя случилото се и да го хвърля в забвение, всъщност, да го изтласкам в себе си, да го потисна, аз трябва да се помоля, да почувствам благодатта на Бога, за да ми даде любов към моя брат. Да се помоля за брата си. Да се помоля Бог да ми даде разсъдителност и просветление.

 

Какво показва тази позиция, това движение? Тя показва, че моите сили не са достатъчни, за да преодолея раздразнението. Също така показва, че за мен е важно да го преодолея, но не за да създам някаква представа за добродетелен човек, а това, което се случва, да ме свърже с Бога и с брата ми.

 

Усилието за аретология (науката за добродетелите, бел. ред.). Казваме: ама в църква от малки ни учеха да правиш това и това, да бъдеш порядъчен, да вършиш тази добродетел, да правиш едно, друго и ето – опитваме се да станем добродетелни. Не разбираме обаче, че добродетелта извира от Христос. Никой не е свят, никой не е добродетелен, освен Христос. Ние трябва да се съединим с Този, Който е самата добродетел и святост.

 

По този начин откъсваме добродетелта от Христовата личност, опитваме се да се упражняваме в добродетелта и какво става с това усилие за добродетелта? То става демонично усилие за самозатваряне, самооправдание и себеидолизация. Затова казваш: “Толкова години съм в Църквата и не съм изпитал радост”. Не си имал радост, защото усилието ти, служението ти е било служение на добродетелта. С други думи, то е било служение и усилие да изградиш някакъв добродетелен образ. Това обаче няма нищо общо с връзката с Бога. Църквата не предлага нещо подобно. Ако предлагаше нещо подобно, тя щеше да бъде моралистична система, щеше да бъде юридическа система. Какво представлява морализмът, юридизмът? Те са това усилие за де-обективизиране на духовния живот като усилие, което не е христо-центрично, а добродетелно-центрично, усилие за аретология, а не за христология.

 

Какво е добродетелта? Какво се крие зад добродетелта? Нашето аз. Всеки ден полагам усилия и трудове в Църквата, подвизавам се да направя от себе си добродетелен човек, а не да съградя човек в Христос. Усилието да създам добродетелен човек, тоест това са тези привидно добри човеци, християнски „зубрачи”, които впрочем на нищо не могат да се зарадват, защото не са могли да кажат: Боже мой, аз съм жалък, аз съм отрепка. Ако в даден момент не кажа от дълбочината на сърцето, че съм отрепка… Бог устройва да падаме, да грешим, за да разберем, че нямаме нищо добро, което на земята да покажем пред Него. Само едно нещо искаме, Неговата любов. Ако това не стане, ние се подвизаваме, ставаме невротични и опитваме едно, друго – и какво се получава? Нашият живот се превръща в роптаене, в зла участ. В отсъствие на вътрешен покой човек душевно се стресира и след това още по-лесно стига до греховете, особено плътските.

 

Ако човекът не открие, че неговата идентичност е в Христовото тяло; ако не стигне до това тотално чувство за провал, той не може да се спаси. Разбрахте ли колко е изкривено, когато в Църквата се опитваме да покажем някакво добро лице?Наистина е много обезпокояващо, когато казваме, че свещениците са лоши, но има и добри. Хора, това е грешка. Повечето сме в окаяно положение. И това, което ни спасява, не е добродетелта на някои свещеници или владици, а Христовата благодат.

 

Я да преброим колко са добрите и лошите владици… И настава битка между журналисти и владици. Това е общо заболяване. Отхвърляне на покаянието. Отхвърляне на Божията любов. Но светът няма да се спаси, защото съществуват петима добродетелни човеци. Светът ще се спаси, защото съществува Единият Христос, Който бил разпнат на Кръста. Тук е заблудата – в усилието на нашето идеализирано аз да се пренесе в една идеална църква, в една предполагаема църква.

 

Когато се опитваме да защитим представата за своето аз в очите на света, превръщайки себе си в идол и създавайки лъжеусещане за самите себе си, ние правим огромна грешка. В опита си да съхраним Църквата в очите на хората, ние я обезсилваме, защото така скриваме каещата се природа на Църквата.

 

Виждаме нещо в другите и казваме: „А, това го направи еди-кой си владика, еди-кой си архиепископ” – и го правим и ние. Това е нашето падение, общото падение на всички и нашата надежда е покаянието. В това е нашата радост. Покаянието ни освобождава.
Разбрахте, че в крайна сметка не сме се научили да се изповядваме правилно, както и че принизихме изповедта до психологическа игра в опит за постигане на психологически баланс чрез освобождаване от вината, за да защитим идеята за самите себе си. За да се спазарим с Бога заради удовлетворяването на собствената ни воля. Това не е покаяние, не е изповед. Всъщност нещата са много прости. Бог не иска нищо от тебе. Той иска да кажеш само едно „Съгреших!”. Но как да го кажеш? Първо трябва да разгромиш себе си, идеята за себе си, своето идеализирано аз. Това е трудното.

 

Когато Господ казва, че “игото Ми е леко”, Той има предвид точно това. Духовният живот ни изглежда тежък, защото не гледаме към Христос. Гледаме да изградим добра представа за нас и това отнема много труд, но не дава резултат. Не дава плод. Не утешава. Всичките страхове, които ни обхващат, какво означават? Че не познавам благодатта. Божията благодат, за която говорим, остава само в думите и на хартия; Бог съществува, просто за да ме награди за моето постижение.

 

В покаянието на хората съществуват два проблема. Единият е леността, а другият – отчаянието. Леността се получава, когато човекът, вместо да се отнесе правилно към Божията любов, да пребъдва и да възраства в нея, я вижда като оправдание за своя грях и като причина за отпускане на своята съвест. Вместо да зачитаме Божията любов, да я използваме правилно и тя да стане причина за нашето най-съществено развитие, ние я използваме, за да узаконим своя грях. Това води до леност. Това е едната опасност. С други думи, човекът казва, че Бог е милостив, за да може да съгрешава и да оправдава себе си. Това е катастрофа. Това е изкушението отляво. Съществува и другото изкушение, което ти представя Бога като Някой, Който наказва – и по този начин да стигнеш до отчаяние.

 

Сещам се за един духовен изповедник, старец на Света Гора, при когото отиде един юнак, за да изповяда своите плътски грехове. Той установи, че този юнак, греши, не греши – беше все в същото падение, в себеслужението. И заради неговото себеслужение и нарцисизъм той не виждаше греха. Преценявайки, че ако младежът спре да извършва греха, няма да стане по-добродетелен, защото добродетелта означава обръщане към Бога, истинско покаяние, старецът му посочи нещо, което, когато го чух, ме впечатли. Той му каза:

 

- О, продължавай да съгрешаваш, не ме бърка!

 

За да го освободи от идеята за самия него. Да стигне до дъното и след това да каже: „Ах, не направих нищо в живота си. Аз съм една отрепка”. Когато човек каже, че е отрепка, тогава надмогва мярата на своето аз, на своята добродетел, и научава, че се спасяваме, не защото имаме нещо добро, а защото съществува Христовата жертва, както и че водим цялата борба да станем добри, за да можем да пребъдваме в тези дарове на жертвата, в даровете и плодовете на тази жертва. И така, виждайки неговото самооправдание, искайки да му помогне да се освободи от това, той презря и добродетелта, и греха му.

 

Това показва, че покаянието е нещо друго. Ние обаче сме затворени в себе си и не участваме в Божиите дарове. Вътрешно не сме се освободили. Не сме намерили вътрешен покой. Животът ни е без удивления. В нашата връзка с Бога няма удивления, няма удивления и във връзките между нас. Нямаме въодушевление, липсва непредвидимостта.

 

От друга страна, действаме с методите на копирането. Копираме начина на живот на света. Какво например правим в църква? Казваме, че трябва да съберем хора в църква, нали? Какво правят хората? Как се събират децата? Хората правят това и това. Нека и ние го пренесем в църква. Налице е копиране. Има подражателство, защото човекът е загубил своята вътрешна свобода. Защото няма покаяние, няма вдъхновение. Няма изненада, няма въодушевление, няма оригиналност, която да бъде Божие откровение. Дори в църква правим едно копиране на светския начин на живот, за да доведем хората и да ги привлечем; да доведем голям брой хора.

 

Това, от което имаме нужда, е промяна на духа. Трябва да станем носители на духа на духовната свобода на Христос. Това предполага покаяние. Когато родителите не знаят как да отглеждат децата си, те искат рецепти. Питат, разпитват и съобразно това възпитат децата си и своята връзка с човека до тях. Те самите обаче не могат да действат така, защото вътрешно не са се освободили, за да видят същността на тяхната връзка.

 

Нека видим какво казва св. Йоан Златоуст за покаянието.

 

Миналата неделя говорихме за войната и победата. Войната на дявола и победата на Христос. Видяхте как беше възхвалено покаянието и как дяволът не понесе удара, а се уплаши и разтрепери. От какво се страхуваш, дяволе? Когато се възхвалява покаянието? Защо ревеш и трепериш? „Да, казва. С право рева и скърбя, защото това покаяние грабна от мене велики неща”. И кои са те? Блудницата, митаря, разбойника, хулителя. Наистина, много неща изтръгна от него покаянието. То разруши неговата крепост. „Покаянието ми нанесе голям удар”.

 

Видяхте ли кого грабна покаянието от дявола и как доведе до Христос блудницата, митаря, разбойника, хулителя? Хулителят Павел, разбойникът на кръста, митарят с неговата митарската молитва, блудницата, която се разкая. И тъй, съществува ли нравствен критерий? Възможно ли е разбойникът пръв да влиза в рая? Това е скандал.

 

Видяхте ли коя е мярата за духовната свобода на Църквата? Такава е строгостта на Църквата, която не слага вода във виното си, но такава е и величината на нейното човеколюбие, а именно, че от една блудница прави наша учителка. И тъй, праведен си? Не бъди сигурен. Ела в Църквата да пребъдваш в праведност. Блудник ли си, прелюбодеец ли си, престъпник ли си? Не се страхувай! Ела да кажеш „Съгреших!”. Бог е за тебе. Ще видиш, че грехът ти може да стане повод за тържество.

 

Как е възможно грехът ми да стане повод за радост и истинско празнуване? Когато се почувстваш толкова задължен към истината; толкова пропаднал в своя грях, та да се срамуваш да се изложиш и в собствените си очи; напълно сринат – и отиваш в църква, изповядваш се, покайваш се и получаваш опрощение, прошка и оправдание. Какво става? Не само не биваш отхвърлен, не само биваш приет, а и ставаш син на Неговото царство. Нима това не е тържество?

 

Той не само ти прощава, а те изцелява. Не само те изцелява, а те възстановява. Не само те възстановява, а те освещава. На хората криво-ляво казваш едно “Извинете” и те насила ти прощават. Тук Той не само ти прощава, но те прави и Негов син и син на Неговото царство. Следователно, не е ли голяма нашата отговорност, че пребъдваме в нищетата на нашите закони, в оскъдността на нашия порядъчност и не се покайваме? И не получаваме този велик Божий дар. Нали Той затова дойде в света? За да ни даде този дар. Защо обръщаме гръб на Божията любов?

 

Знаете ли колко хубав и лесен може да стане нашият живот? Седим и казваме, как да го кажа: украсявам един грях; казвам друг по косвен път, искам да оправдая трети, за да не загубя представата за себе си и за моето идеализирано аз. Казвам си проблемите, намирам оправдания, започват моите помисли, преминавам към моите абсурди, а е нужно нещо просто. Кажи едно дълбоко „Съгреших!”.

 

Дойде един човек, трогна ме. Намери ме на едно погребение, бях в друга църква и ми казва: „Искам да дойде един мой приятел, но подозирам, че има проблем. Сигурно е хомосексуалист.” И виж го тъй, виж го иначе, малко се обърках. Започнаха логическите, интелектуалните, пастирските, непонятните неща. Казвам: грехът не е толкова голям, но тези неща трудно се изцеляват. Моето всезнаещо аз започна да говори философски неща. Накрая другият дойде и плачейки ми каза: „В крайна сметка, покаянието не е ли просто нещо?” С други думи, можем ли да сложим предел на Божията любов? Покаянието не може ли да изцели човека? Казвам му: „Имаш пълно право, аз сбърках”.

 

В крайна сметка нещата са много прости. Стават сложни, защото, вместо да кажем на Бога едно огромно и ясно „Съгреших!”, ние разтегляме нещата – или за да оправдаем своето състояние, или за да изтъкнем различни поводи, или за да отречем, че дадено нещо е грях и да се надяваме на различни теории и философии. Така губим дара. Ако решително и без колебания и съмнения прибягваме до Бога с едно дълбоко „Съгреших!” – това е вратата, която ни води в рая.

 

Това е начинът, по който човек участва в Божията любов. Нашата добродетел трябва да отстъпи. От нашия ум трябва да отстъпят нашите добродетел, грях, мисли, идеи, философии, изобретения. Когато всичко това отстъпи и заговорим на Бога съблечени, тогава имаме надежда.

 

Свети Йоан Златоуст продължава: грешен си, не губи надежда. Ела в Църквата и покажи покаяние. Съгрешил си? Кажи на Бога „Съгреших!”. Какъв труд е това? От колко време се нуждае? От каква скръб? Какво притеснение има в това да кажеш думата „съгреших”? С други думи, да не би ако не кажеш, че си грешен, няма да имаш дявола за обвинител? Побързай и грабни от него това призвание. Защото неговото призвание е да те обвинява. Защо не го превариш, за да кажеш греха и да заличиш прегрешението, след като знаеш, че имаш такъв обвинител, който не може да замълчи? Съгрешил си? Ела в Църквата. Кажи на Бога: съгреших. Нищо друго не искам от тебе, освен това. Защото Светото Писание казва: кажи пръв греховете си, за да се оправдаеш (срв. Ис. 43:26). Кажи греха, за да се освободиш от греха. В това няма труд, нито много слова, нито разход на пари, нито друго подобно нещо. Кажи една дума, признай греха си и кажи „Съгреших!”. И как знам – казва той – че ако пръв кажа греха си, той се заличава? В Писанието е този, който го каза и се освободи от него, и онзи, който не го каза и беше осъден със своята завист.

 

Каин уби своя брат Авел, бидейки завладян от завист, а завистта имаше като последица убийството. Той го доведе до равно място и го уби. И Бог му казва: къде е брат ти Авел? Добре, Бог не знае ли? Бог го предизвикал, за да може той да каже: „Съгреших!”, да каже, „Убих го!”, тоест педагогически. Той не искал да му каже: „Научих, че си го убил”. Той се опитва да провокира неговото покаяние и вежливо му казва: „Къде е брат ти Авел?” Този, Който знае всички неща, пита – не от незнание, а за да провокира убиеца към покаяние. Той не попитал от незнание и показал това с думите: „Къде е брат ти Авел?”, а онзи отговорил: „Не зная. Да не съм пазач на брата ми” (Срв. Бит. 4:9). Каин искал да прикрие своята грешка, да не се изложи; да я оправдае, да намери предлог. Бог му подава ръка. Той му казва това, за да го доведе до покаяние, да го дръпне, да му каже „Опростен си!”, а Каин си намира предлог за бягство.

 

Нима не сме такива? Не вярваме в Божията любов. Вярваме в себе си – и когато бъдем изобличени от своята съвест или от другите, не отиваме да кажем „Съгреших!” и да покажем греха си. Намираме предлози и оправдания. Затова нямаме вътрешен покой. Нямаме радост. Нямаме вътрешен мир. Добре, не си пазач, защо обаче си убиец?

 

Бог какво му казал? „Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене” (ст. 10) и веднага след това: „Уби брата си”. След като не приел първото послание, Бог още по-внимателно го накарал да осъзнае своето положение. Той непосредствено го изобличил и добавил и неговото наказание. Не толкова поради убийството. Бог наказал Каин не поради убийството, а поради какво? Чуйте да разберете коя е същността на нашия грях. Нашият грях не е това, че блудстваме, че прелюбодействаме, че убиваме. Друг е грехът ни. Вижте кой е.

 

Той непосредствено го изобличил, добавил и наказанието – не толкова поради убийството, колкото поради наглостта му. Едно е да грешиш, друго да си нагъл, безочлив и нечестив. Защото Той не мрази толкова много онзи, който съгрешава, колкото онзи, който няма срам. Този, който няма дръзновение да изповяда греха си и ни изработва, подиграва ни се, прикрива страстите си.

 

Следователно това е същината на греха и наказанието, а не че Бог се дразни и затова наказва. Става въпрос за определена човешка представа, която трябва да разберем в нейното психологическо изражение, а именно, че в крайна сметка не Бог, а грехът ни наказва. Както и същността на греха например не е поразила човешкия род, защото Ева взела от забранения плод и дала на Адам. Падението не било в това. Кое било тяхното падение? Когато Бог ги вика и те отиват и се скриват? Коя била същността на греха им? Те не повярвали, че Бог е Баща и им прощава. „А, Ти си не направил нещата добре. Дал си ни строги правила, строги закони. Строг си и ще ни накажеш. Не ти се доверяваме. И отиваме да се скрием”. Ако бях отишли и Му бяха казали това, което ни казва да правим: „Прощавай, предадохме те, (направихме) грешка!”, нямаше да имаме и падение.

 

Падението настъпило впоследствие – когато не повярвали в Божията любов и милост. Нашият грях е оправдаването на самия грях, а не толкова това, което правим. Грехът е нашата наглост и нечестие.

 

И разбира се, Бог не приел разкаялия се Каин, но не заради това, че той не казал пръв греха си. Какво казал той? “Моят грях е много голям, за да бъде простен…” Така казал Каин в своя помисъл. “Това е много голям грях, за да бъде опростен”. С други думи, Боже мой, слагам предел на Твоето човеколюбие. Грехът ми е толкова голям, че Твоето човеколюбие не може да го преодолее, да го покрие. Следователно Ти си виновният. За това, че не си човеколюбив. Това не е ли наглост? Това не е ли самооправдание? И какво би могъл да каже? Вместо това, да бе казал: “Извърших голям грях. Не съм достоен да живея”. Да пренесе отговорността не върху Бога, Който е строг според неговия помисъл, а върху себе си, след като е съгрешил и не е достоен да живее. Ако беше казал това, той щеше да бъде най-достойният да живее.

 

За да познаеш обаче, че тези неща стават така, разбери, че някой друг се е освободил от греха си, след като пръв го изповядал. Нека отидем при Давид, пророка и царя. За по-удобно го наричам пророк, защото царството му се намирало в Палестина, докато пророчеството му стигнало до краищата на вселената, но не след дълго царството се разпаднало, докато пророчеството му ни дава безсмъртни слова.

 

Този пророк и цар паднал в прелюбодеяние и убийство, защото видял хубава жена, която се къпела и се влюбил в нея. Кой? Пророкът. В последствие извършил това, което си намислил. Знаете историята. Като цар той изпраща нейния мъж, който бил войн, в първите редици, за да бъде сигурен, че ще умре и след това да я вземе за жена. Пророкът се оказал виновен за прелюбодеяние – бисерът в калта. Той обаче още не чувствал, че е съгрешил. Толкова силно бил упоен от страстта. Когато кочияшът е пиян, колесницата се движи напосоки – а каквото са кочияшът и колесницата, това са душата и тялото. Когато душата на човека е потопена в страстта, тя не може да управлява тялото.

 

Когато душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята; когато кочияшът е здрав, и колесницата се движи нормално. Когато обаче той загуби силите си и не може да държи юздите, и самата колесница очевидно върви към най-лошото.

 

Същото става и с човека. Когато душата е внимателна и бдителна, и тялото е чисто. Когато обаче душата бъде завладяна от тъмнината, и тялото се търкаля в тинята и в насладата. Какво станало с Давид? Той извършил прелюбодеяние, но не го чувствал, нито бил изобличаван от някого; и това станало на старини. За да научиш, че ако си ленив, дори старините не ти принасят полза, както и ако си внимателен, дори и младините не могат да ти навредят, защото правилният живот не зависи от възрастта, докато деянието зависи от разположението. Защото пророк Даниил бил едва дванайсетгодишен, но имал точна преценка. Давид в много напреднала възраст извършил прелюбодеяние и дори старостта не му принесла полза, докато на Данаил дори младостта не му навредила. И за да научиш, че целомъдрието зависи не от възрастта, а от разположението, въпреки че тогава Давид бил в дълбоки старини, той паднал в прелюбодеяние и извършил убийство. Той се намирал в такова състояние, че не чувствал да е съгрешил, защото умът -кочияш бил пиян от невъздържанието.

 

И Бог какво прави? Вижте какъв възпитателен метод използва чрез пророк Натан. Той изпраща пророк Натан при него. Пророкът отива при пророка. Същото става и с лекарите. Когато някой лекар се разболее, той има нужда от друг лекар. Същото и тук. Пророк бил този, който съгрешил, пророк бил и онзи, който донесъл лекарствата. Пророк Натан отишъл при него, но не го изобличил още от вратата, казвайки: „Беззаконико и мерзки човече, прелюбодеецо и убиецо, такава чест прие от Бога и потъпка заповедите Му!”. Той не прави нищо подобно. Защо? Защото много добре знае, че ако отидеш при някого, който е упоен от невъздържанието, когато е в страстта си, когато е в изблика на своя грях, ако го изобличиш по такъв рязък начин, в опит да се отбрани той ще прояви още по-голяма агресивност и няма да приеме думите ти.

 

Нужен е специален подход, когато човекът е в греха си. Знаем например, че съществуват хора, които воюват с Църквата и ние, безразсъдните, казваме – безбожници, лукави хора, заговорници, антихристи. Ама той е в своята страст, в яростта си, а ти още повече усилваш неговата ярост? Ето отново: пророкът отишъл при пророка, който бил убиец и прелюбодеец, но не възбужда неговата страст, за да не се възпротиви, за да не го раздразни, а да го възпита в покаянието. Ние обаче веднага бихме го разобличили. Нужно е голямо внимание, нужна е разсъдителност, ако действително трябва да кажем на човека, че е извън Църквата.

 

Не съществуват тъмни и светли сили. Какво означава „срещу Църквата се борят тъмни сили”? Ние ли сме светлите? Всички сме тъмни. Светъл е само Христос. Ние нямаме собствена светлина. Вземаме от Неговото сияние, от Неговата светлина – а за да вземем от Неговото сияние и светлина трябва да загасим нашата светлина, която е изкуствена. Ние, които лицемерно се правим на просветлени. Всички сме потъмнени. Намираме се в мрака.

 

И тъй, Натан отишъл при него и не го изобличил веднага. Какво казал? Той му разказва една измислена история, за да го накара сам да се изобличи, да го възпита с конкретен възпитателен метод и сам да признае греха си. Натан внимавал да не го направи още по-безочлив. Защото, когато греховете се откриват, те водят до безочие онзи, който ги е извършил и той ти казва: “След като са ме научили, след като ги направих, нима да не продължа ли да им се радвам още повече?”

 

Натан отива при него и започва да плете една съдебна драма. И какво казва? Знаете ли за това? Някои казват „Отче, да му кажа ли, че знам, че е съгрешил?” Не, не му казвай. Защото ще ти каже, След като го направих, станах за резил, сега нека продължа да се наслаждавам! Той има някакъв срам, че не е бил изложен и може малко да се въздържи. Когато изтъкваме греха, много пъти чрез неговото постоянно изтъкване ние го узаконяваме и променяме мярата на етоса в нашия живот.

 

Той отива при Давид и плете съдебна драма: “Царю, искам твоята преценка. Имало един богат и един беден човек. Богатият имал телета и много стада с добитък, докато бедният една овца, която пиела от чашата му, яла от трапезата му и спяла в прегръдката му”. С това той показва чистата връзка между мъжа и жената. “Дошъл обаче някакъв странник и на богатият му дожаляло за неговия добитък и като взел овцата на бедния, я заклал”. Виждате ли как той плете драмата? С ръкавица го срязва. Какво отговаря царят? Мислейки, че изказва мнение за някой друг, Давид издава много тежка присъда. Такива сме хората. С голямо доволство и жестокост вземаме решения за другите. Когато обаче се касае за нас, започваме да мислим по друг начин. И какво казва Давид? “В името на Господа, този човек е достоен за смърт и да заплати четворно за овцата”. Ето сега, дошъл е часът. След като го довел в свои води, Натан започва хирургическата намеса, без да бъде равнодушен – защото често прекалената снизходителност или строгост причиняват вреда. Трябва да чувстваме мярката за всеки човек, както и за самите себе си.

 

В подходящият момент той пристъпва към хирургическа намеса. Какво казва Натан? Той не бил омекнал задълго след огорчението и затова непосредствено изказва своето мнение и прави много дълбок разрез, за да не се отнеме чувството за болка. Той кара Давид да се осъзнае, да се съвземе, излага му нравствения критерий и след това го срязва, така че болката да функционира изцелително. Без болка няма лечение и покаяние.

 

“Ти си цар. Ти си този цар”. И какво му казва царят? Той не започнал да се кара с него. Натан го довел до такова осъзнаване, че Давид казал: „Съгреших пред Господа”, а не „Кой си ти, който ме изобличаваш? Кой те изпрати да ми говориш с такава дързост? На мене – царя и пророка? С каква смелост направи това?” Той не казал нищо подобно, а осъзнал греха си: “Съгреших пред Господа”. И тогава какво му казва Натан? “И Господ ти прости съгрешенията”. Ти осъди себе си и Аз ти прощавам осъждането. Ти с признателност изповяда греха си и го заличи. Ти осъди себе си и Аз те освободих от осъдителната присъда. Видя ли как се сбъдна написаното? Кажи пръв греха си, за да се оправдаеш…

 

Превод от гръцки: Константин Константинов

 

 

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D1%81%D0%B5-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/

 

 

Пътят на душата

Май 28, 2014 in Отечески съвети

 

Живеейки в усещане на своята голота, душата възкликва през сълзи: „Аз съм гола, нужно ми е да се облека.“ И в нея ще се появи  потребност от покаяние, тоест одежди. Но да се стигне до покаянието – това е друг въпрос. Едно е да кажеш – „аз съм гола“, и съвсем друго – „аз приготвям рокля, за да я облека“. Едното отстои далече от другото.

 

След момента, в който аз почувствам това, могат да минат години, а може и – само едно мигновение. Това е най-решителният обрат в моя живот: аз или ще стана и ще се облека, или така ще остана да лежа гол. Аз или ще застана пред Господа и ще кажа: „Аз съгреших, Господи“, – или ще постъпя така, както Адам и Ева – ще се скрия. И когато Бог се обърне към мен с думите: „Адаме, къде си ти?“ – ще Му отговоря: “Аз се скрих, защото бях гол.” (Виж: Бит.3, 9-10). И Той ще види смокиновите листи на мен, стоящият пред Него.

 

Как се случва скриването от очите Божии? Има хиляди начини, например, чрез малодушие. Нали е толкова страшно да осъзнаеш своето нищожество! Особено ако са те уважавали хората, а и ти сам си считал себе си важен, надарен, превъзходен, прекрасен, очарователен, не знам какъв още, и си мислел, че си близо до небесата, и тъкмо на теб, такъв „значим“, ти е нужно да осъзнаеш, че си гол и нищожен! За да си признаеш това е необходимо мъжество. Ние сме малодушни, нямаме желание да се осъзнаем нито в своите безобразия, нито в недостатъците, грешките, конкретните грехове, скрива ме ги зад лъжа, а тази лъжа зад втора лъжа, трета лъжа …

 

И така, причината за това е малодушието и безсилието да признаеш своята голота, в самооправданието, в скриването на греховете. Ще приведа един пример от светския живот. Учителката те извиква на дъската, ти се запъваш и нищо не можеш да отговориш, всички ти се присмиват. След урока ти се изправяш, веднага отиваш вкъщи, заставаш пред огледалото, преобличаш се, слагаш грим… Но няма никой, никой не те вижда! Така е, но в този момент, когато ти си сама пред огледалото, твоето „аз“, което за тебе се явява всичко, е доволно: “Та нали аз, над която всички се надсмиваха, съм такава красавица!“

 

Веднага се изправя в защита моят вътрешен протест и самооправдание на слабото ми място, което разкриха учителката и съучениците ми. Понагиздвайки се пред огледалото, аз стоя не в своята голота и безсилие да отговоря на въпросите от урока, а с достойнство и макар и изкуствена и не моя, но красота. Красотата бива душевна или интелектуална, тоест духовна, както днес казват, не същността е важна. Но както и да е, тя е само сурогатно прикритие на човешката голота.

 

Така на мене ми се удава да скрия своите немощи, дори и от себе си. Бивайки гол, аз се опитвам да се държа така, сякаш  съвсем не съм такъв, тоест в действителност живея двойнствен живот. Отказвам се от придвижване напред, мислейки лицемерно, че съм облечен и самодостатъчен. Това е страшно, защото се явява отхвърляне на действителността и води към трагични последствия.

 

В света има множество хора, които знаят, че са грешници  и въпреки това извършват низки постъпки, ненавистни на самите тях и за тях самите отвратителни, пристъпват гласа на своята съвест, която за тях се явява нещо страшно.

 

Какво може да извърши душата, стремяща се към Бога? Да се съгласи и да каже: „Ще се погрижа за своята голота. Ще обявя, ще изповядам своя грях, своята голота.” (Виж: Пс. 31,5; 37,19). И каквато съм, ще застана пред Бога. Ще му кажа: „Облечи ме, Господи.“ Но за това е нужно мъжество, дълбока вътрешна правдивост, за да се изправиш на среща с Бог така, сякаш нищо друго във вселената не съществува. Кое ме премества от едно място на друго? Това, което се нарича себелюбие. Себелюбие не като грях, но като везни, на едно от блюдата, на които е поставена думата „аз“.

 

Спомнете си хипонския светец, блажени Августин. Колко години той е страдал и е желаел да се разкае! Защо? Защото влязъл в конфликт със собственото си „аз“, което предало себе си на изучаване на философията, закриваща пътя към Бога. През тези години умовете на хората занимавала ереста на манихейството. Тя съществувала под покров, който правел невидима нейната голота. Когато блажени Августин осъзнал това и се смирил, той се кръстил заедно със своя още малък син. И прозирайки, виждайки голотата, той се облякъл в одеждите на правдата, дадени му от Бога, а по-късно станал и епископ!

 

Вътрешните везни наричаме вътрешно разположение. Моето разположение – това е моето „аз“, на което се уповавам. А какво ще пожелае то? Утвърди себе си или се отречи от себе си, по думите на Христа: отречи се от себе си (Мат. 16,24;Мк.8,34). Ако се отрече то, ще се откажа и аз от своето ветхо „аз“, и ще приема друго „аз“, истинно, дълбинно.

 

Ние все още не вървим по пътя на духовния живот. Ние само разсъждаваме за него, готвим се за него, стоим на кръстопът. Предстоящият ни път – това е път без връщане назад, това е сила, издигаща човека нагоре, това е порив към възвръщането, отърсването  на душата, което тя самата извършва. Ако ти ме засегнеш със своите слова, аз веднага ще подскоча и ще ти отвърна със замах. Така и тук се извършва отърсването на моето същество, моментална, правдива вътрешна реакция.

 

И така, необходимо е душата да отхвърли своето ветхо „аз“, да поиска да се върне там, от където тя е излязла – от ръцете Божии, в своята нищета. Вие ще ми кажете:” Нима човекът в рая е бил в нищета?“

 

Спомнете си първосъздадения човек: той бил богат, всичко му принадлежало. Но го съблазнила змията: „Какво ти заповяда Бог? Прави това и това, но плода не яж. Ако ти искаш да станеш бог и да получиш всевластие, вкуси този плод.“

 

Змията показала на човека друг път и душата била принудена да признае, че е бедна в сравнение с мъдростта на змията. Адам изял плода, за да обогати своята душа, за да направи себе си Бог! В аналогично състояние се намира и нашата душа. На нея и е нужно да се върне към предишната бедност и да разбере, че именно в нея е красотата, Божествеността, предверието към Небесата; предстои и да извърши кръгово движение.

 

Какво значи кръгово? Защо говоря за кръгово движение? Нали движението бива постъпателно, в права посока. Правият път е най- краткият от всички, но той отделя човека от Бога. Кръговият път възвръща човека към самия него.

 

Ние извършваме кръгово движение, отхвърляме всичко свое, за да се върнем там, откъдето сме дошли. Ние повече не се опитваме да избягаме от себе си, не прибягваме към такива подмени като преобличане в нещо друго: мъдрост, сила, нашите планове, нашата добродетел – всичко това са различни видове прикрития и бягства от себе си.

 

Кръговото движение ще ни задържи да бъдем заедно с Бог и заедно с това ще даде размах на нашия истински, правдив живот. То възвръща човека към себе си. Ние пребиваваме вътре в нашето истинско „аз“, вътре в нашето истинно същество.

 

Душата остава такава, каквато е. Когато ти извършваш кръгово движение (връщане назад), то по закона на центробежните сили теб те притегля външното. Бивайки здраво привързан, ти оставаш някъде недалеч от своето „аз“. Намирайки се засега още далече от Бога, на нас ни е нужно да останем насаме със себе си, за да разгледаме своята голота.

 

Признанието на своята голота, стремежът да се върна към себе си, раждат в мен нов устрем – към бягство от света, тоест, когато аз се намирам вътре в своето „аз“ на мен ми се иска да се погрижа за него, да се заема с него. Къде е по-добре да извършиш това: сред шума или в покой? Когато към теб гледат хиляди очи или когато си сам? Очевидно е, че в уединение.

 

Бягството придобива черти на странничество. За да избягам оттук, аз трябва да ви забравя, да се направя „странен“, чужд на вас, защото без това бягството е невъзможно. Стремежът към странничество ще ме доведе до усещане на уединението: не душевно, но духовно, защото душевното уединение е изкуствено.

 

Когато се намирам в душевно уединение, на мен ми се струва, че никой не ме обича, никой не мисли за мен, никой не ми обръща внимание: „Виждаш ли? Той нито веднъж не ме погледна. А другите – през цялото време.“ Душевното уединение е някакво лъжовно усещане, което не може да насити нашата душа. Защото лъжата – това е ново скриване на истинското „аз“. Смокинов лист!

 

Истинското уединение е духовното уединение: аз съм насаме с Бог. Хората престават да имат значение за мен. Мен повече не ме интересува мислят ли те за мен или не, обичат ли ме или не, мен даже не ме вълнува те заедно с мен ли са или не. Мен ме интересува само моето „аз“, не в егоистичен смисъл, а в практически – в смисъл на разкриване неговата голота.

 

Аз стоя пред Бога. За това да може да се достигне истинско уединение, в което се състои най-важният момент на духовния живот (защото е невъзможно да станеш светец без уединение), е нужно да се извърши бягство, да се постигне отчуждение, странничество. Нашата цел е да познаем Бога и да пребъдем с Него. Но това не се постига лесно, защото ние сме привикнали да живеем по телесному, а сега е нужно да се учим на чувства умни, духовни. Да почувствам Бога – ето кое е главното, абсолютно необходимо за това да извърша покаяние, прераждане, изменение на моята душа.

 

Бягството е понятие същностно, а не пространствено. Човекът, бивайки жив, естествено има стремеж към чувствено бягство , тоест физическо, защото когато го гледат хора и наоколо има шум, на него му е трудно да усети себе си сам. Щом в пространственото уединение, тоест в пустинята е по-леко, той си казва: „Защо да не се усамотя в пустинята и да не се отдам на безмълвие?“ Оттук се ражда стремежът към монашески живот в душата, замислила се за Бога.

 

Обикновено на бягството в пустинята светските хора гледат като на рискована постъпка, боейки се, че отделящият се от суетата е возлеял в себе си някакви умозрителни фантазии, които реално не може да постигне в живота. Това е нелепо. Православният човек, който нито веднъж в живота си не е помислил за бягство от света и за монашество, е болен или просто никога истински не се е замислял за духовното. Всеки, който макар и съвсем малко време е отделил на Бог, след пет минути ще се изпълни със желание да отиде в манастир. Ето така стоят нещата. Това е душа мислеща, стремяща се да има покой и да влезе в общение с Този, Когото тя изисква и иска да открие за себе си, тоест с Бог.

 

Човек, разбира се, може да се откаже от бягство в смисъл физическо уединение в манастир. Но той никога няма да остави мисълта за бягство същностно и нравствено.

 

Може ли човек, живеещ в света, да се впусне в такова нравствено бягство? За това прекрасно е казал един от отците: „Това е възможно, само че е свързано с много големи трудности.“

 

Вие разбирате, че  уединението и бягството в пустинята извършваме не заради Бога. За Него не е важно дали аз ще отида в манастир или ще остана в света. Това има значение само за мен самия и зависи от моите собствени склонности и моя собствен път към Бога. Впускайки се в странничество – същностно или частично, – аз се отчуждавам от хората и започвам да чувствам Бога.

 

превод от руски

източник:http://www.st-tatiana.ru

 

Пътят на душата

Май 15, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

Във въпросите на духовния живот логиката не присъства като основополагаща. Духовността не се изгражда върху логиката. Затова по-често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос ние търпим поражение, тъй като неговият предмет лежи отвъд границата на действие на логиката. Тема на нашия разговор е пътят на душата.

 

И ние ще започнем нашето изследване не от момента, когато човешката душа решава да живее по християнски, а от там, когато тя се сблъсква с проблема на духовното преуспяване, придвижването напред. Ние ще се заемем с живата душа, затова и беседата, както се досещате, ще приеме характер не богословски, не научен, не догматически, но чисто практически. Обсъжданият сега въпрос се изправя пред нас ежедневно. Да предположим, вие знаете: за да стигнем от тук до площад “Омония”, трябва да минем по тази улица, да завием… Така и ние ще се опитаме да направим изводи от жизнения опит, а не от теоретическото разглеждане на нещата. Затова, може би, на нещо вие ще погледнете днес по друг начин, с други очи.

 

И така, кога душата започва да разсъждава за духовния живот? Ето това е отправната точка. Какво имаме предвид, когато казваме: „душата започва да разсъждава“? Ние заимстваме глагола „разсъждава“ от всекидневната реч, защото душата не мисли за своя път. Тя просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, когато ние казваме, че душата решава да започне нещо, това означава, че тя тръпне от желание да остави това състояние, в което се намира и да се окаже на някое друго място и да заживее по някакъв друг начин.

 

Както виждате, всички слова и понятия, които използваме са съвършено ясни. Когато ние говорим за видението или мисълта, за решението или за знанието, ние просто  използваме сходни изрази от външния или от душевния свят, които обаче не съответстват по същност на нашето действително битие и на духовните понятия.

 

Кога душата казва: „Аз съм длъжна да живея по християнски, аз съм длъжна да живея по друг начин“? Тогава, когато у нея вече е възникнало усещането на отхвърленост, на пребиваване вън от отреденото и място, извън рая, зад границата, умишлено издигната за нея. Осъзнавайки своето изгнаничество отвъд пределите на рая и спомняйки си за своето отечество, тя възкликва: „Аз съм длъжна да се върна в родината си.“

 

Ето нейната мисъл: нужно е да се живее по християнски. Тя започва своя път, когато почувства върху себе си това, което е казано в Евангелието: за средната стена (Еф. 2,14), средостението, издигнато между човека и Бога и отделящо ни от Него.

 

Душата ще усети, ще разбере, че е изгонена извън пределите на рая и отхвърлена надалеч, че няма Бога, че е лишена от Родината, че няма свой Отец и че стои надалеч от Твореца. Оказвайки се извън реален контакт с Бога, тя ще възкликне в своето изгнаничество: „ Храня се аз заедно със свинете и ям рожкови. Ще се върна при своя Отец!“ (Виж: Лк.15, 16-18).

 

И така, дотогава, докато ние не почувстваме това средостение между Бога и нас, не усетим своето изгнаничество, ние няма и да помислим за духовен живот. Наблюдението, а не анализът водят към духовен живот: аз чувствам, че пред мен стои стена и не знам какво стои зад нея.

 

И когато душата осъзнае, че разстоянието, отделящо я от Бога е толкова голямо, че Той няма да я чуе, колкото и тя да вика, че тя чисто и просто няма възможност да заговори с Него, то тогава тя се устремява да се приближи към Него, да Го направи по-близо до себе си, или, най-точно казано, да направи себе си по-близка до Бога.

 

В един прекрасен момент душата може да почувства себе си отхвърлена и изоставена (когато ние видим, че нещо е паднало, на нас ни се иска да го вдигнем и да го поставим на мястото му). И това е тази душа, която може да бъде изпълнена с похвали, лъст, възможно и с добродетели – невинност, чистота – и въпреки всичко това, тя все пак ще разбере, че е изоставена и че за нея е необходимо да намери своето място в историята и в единното тяло на Църквата, и ще каже: „Ще отида да потърся своето място.”

 

Следователно, духовният живот започва с усещането на своята отхвърленост, изгнаничество, изоставеност и издигащите се стени. Докато такова усещане не се появи, душата няма да се премести от мястото си. Живеейки християнски живот, душата ще върши това единствено по название, по видимост, по разсъждение, по умствено разбиране. До този момент, докато не бъде посетена от това силно усещане, за което ние говорихме, началото на духовния живот ще бъде още неразличимо на хоризонта. Няма да е започнала тя духовния живот с възгласа „Благословен е нашият Бог…“. Далече още ще се намира тя от момента, в който да каже: „Благословен Бог наш…“ на полунощницата – даже когато не е още утрин – за да достигне по-късно Божествената Литургия, обединяваща ни с Бога.

 

И така, необходимо е да се придобие остро чувство на богооставеност.

 

У нас има душа, потресена, захвърлена, заточена между четири стени и нищо не виждаща. Тя решава да разбие оградата, стените, вътре между които и е тясно и да се съедини с Бога. Какво е нужно за това?

 

В християнския живот няма никакви „трябва“. „Трябва“ – това е умствено заключение. Аз имам предвид думата „трябва“ в смисъл на логически извод.

 

Думата „трябва“ не трогва, не вълнува. Думата „трябва“ създава усещането за робство, премахва желанието за придвижване напред. Думата „трябва“ не довежда до Бога. Думата „трябва“ се отнася до човешката воля, до човешкото намерение, което, както всички ние знаем, е крехко, чупливо.

 

Крехко, неустойчиво е човешкото сърце с неговите желания и намерения. То обича и веднага може да започне да мрази. То ненавижда и едновременно с това може да обича. То осъжда и в същото време признава, че по светските разбирания, това е човек номер едно. То се превъзнася и се мъчи, страда. То обещава: „ще бъда свят“, а само връчва себе си на бесовете.

 

Няма никакво „трябва“. Затова аз не мога да отговоря на въпроса: „Какво е нужно да се прави сега?“ Остави душата да се движи към среща с Бога, опирайки се на своите собствени наблюдения и усещания.

 

Човек е изгонен от рая, душата му е изхвърлена навън. Единственото, което тя чувства е това, че на нея ù е трудно. С усилие ще родиш, с усилие ще пожънеш плодовете земни, с усилие и ще посееш. Всичко с което се заемаш – всичко е трудно.

 

Все пак откога започва болката? От момента на наслаждението. Мъката винаги произтича от удоволствието. А кога започва наслаждението? Когато човек се оказал гол. Спомнете си Адам в рая (Виж:Бит3,6). Той изял плод. И станал гол в този момент, когато опитал да вкуси забраненото. Ева се оказала гола до Адам, макар и с очите си те да различили голотата си по- късно, когато плодът бил изяден. Самото разголване се случило по-рано, иначе те не биха изяли плода. Така вкусването и наслаждението разкрили голотата на Ева и Адам.

 

Слушайте внимателно, защото пътя на душата има огромно значение за нас.

 

Ние ще започнем с болката, която е свързана с нашата голота. Необходимо е душата да види своята голота и нищожество. Кои били Адам и Ева? На тях било дадено да се наслаждават на Едем заедно с Бога! Те били най-близки съседи, приятели, спътници на Бога. Те сами били богове!

 

И в един миг те станали нищо. Змията се надсмяла над тях, а тленната природа, на която те давали имена и царствували над нея, въстанала против тях. Така човекът станал най-жалкото създание в историята.

 

И така, разголеният човек е нещо незначително, той е никой. Той носи в себе си усещането за своята голота и греховност. Работата не се състои в това да казваш „аз съм грешник“ и да се стремиш да изповядаш своя грях, а в това да живееш с усещането за своята греховност.

 

Вие видяхте: Адам и Ева били голи, но преди това, обаче, не забелязвали това. Когато те съгрешили, видели, че са голи и се облекли. Така и душата трябва да разгледа своята голота, отсъствието на добродетели, святост, божественост, захвърленост в греховната бездна. Нейните одежди, това са листата на греха.

 

Но ще съумее ли душата да почувства своя грях? Аз не мога да ù кажа: „Почувствай греха!“ Защото това е доброволно действие на самата душа. Ако душата не поиска да разбере, ако не може да вмести в себе си това, то никаква сила, даже Сам Господ няма да я застави да види греха. Често се случва така, че човек се изповядва, чете светоотеческите книги, моли се, пролива сълзи – и върши всичко това по инерция, без усещане на своята греховност.

 

(следва)

превод от руски

източник:http://www.taday.ru

 

“Курбанът” като практика в Църквата

Май 4, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

 

 

„Курбан” – това е арабска дума, означаваща жертва и свидетелства за мюсюлманското влияние върху християните.  Страните, които не са били поробени от исляма, нямат в своя църковен живот такова понятие „курбан”.

 

 

„Курбанът” по своята същност е магизъм, опитващ се да принизи нашата вяра в механичност. В този случай човешката личност не се променя. Какъвто си е човекът, такъв си и остава. Това значи, че грехът може да се повтори още сто пъти.

 

Християнинът е призван постоянно да благодари Богу и най- висшето тайнство на Църквата  – това е тайнството Благодарение. Но своята благодарност към Бога ние сме призвани да изразяваме не толкова чрез външни приношения, колкото чрез очистването на своята душа. Бог ни казва: „ Синко! Дай ми сърцето си.” (Притч. 22:23) – ето я жертвата Богу. Затова и на всяка ектения ние се молим: „Сами себе си и един другиго и целият наш живот на Христа Бога да отдадем.” Ако човек носи дарове, а сам не се променя към по-добро, то такова приношение е лукаво, неблагоугодно Богу. Така са постъпвали в езическите религии, където са се опитвали чрез жертва да угодят на идолите. Господ Иисус Христос на такава сделка няма да дойде. Често хората се опитват по такъв начин, давайки нещо в храма, да изнудят Бога за помощ. А Бог им отвръща чрез пророк Давид: „Жертва Богу е дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено Ти Боже не ще  презреш.” Съкрушеното сърце – това е каещото се сърце, осъзнаващо своята греховност, стараещо да се измени. Затова, когато човек се намира в нужда – първото нещо, което е длъжен да направи – е да се смири пред Бога. Да разбере, че това, което се е случило с него,  е свързано пряко с неговите лични грешки и грехове. По правило човек, когато се смири и се покае, получава обилна помощ от Бога. А да се отделя от Господа с помощта на заклинания или някакви приношения, не трябва. В Стария Завет пророк Исаия изобличавал израилския народ за формалното отношение към Бога и в края на краищата Бог жестоко го наказал за неговия формализъм. Това може да постигне и нас християните, ако превърнем своите отношения с Бога в товарообмен: Ти на мене – аз на Тебе.

 

Автор на интервюто: „Православен свят”