Целта на християнския живот не е да се отъждествиш с вината. Там, в дълбината на своята душа, ти не си виновен – там обитава Бог, благодатта на Светия Дух, печата на Когото сме приели в Миропомазването. В ядрото и сърцевината на нашето същество не съществува сквернота. Греховете и сквернотите идват впоследствие, паразитират в нашето естество. Това не е нашата идентичност, която е в целувката на Христос. Ние не сме зли същества, а добри творения на Божията любов. Поради това, че се отдаваме на изкушенията, умът ни се помрачава и правим грехове. Но самите ние не сме грешка на Бога, затова и Той не ни отъждествява със сквернотата.

Имаме много погрешна представа за Бога в нас. Чувстваме, че сякаш Бог ни е разгневен. Това споделят с мен много хора – мислят, че Бог ги наказва. Някой казва – баща ми се разболя и разбрах, че за всичко съм виновен аз. Разболя се поради моите грешки! Но ако Бог е направил това, за да те накаже и изпълни с вини и угризения, то това би бил един бог, който сам има проблеми. В твоята представа за Бога сякаш той има психологически проблеми. Мислиш ли, че Бог се дразни и се сърди, гневи се, обижда се, обърква се? Това би означавало, че Бог има страсти и злоба. Нима Бог е такъв?! Това ми го каза с голяма искреност едно дете в училище: „Не искам да повярвам в един такъв Бог, не го обичам! Такъв странен, наказващ, отмъстителен.” Аз, ако направя нещо, ще чакам да ме удари, да ме накаже. Къде е любовта? Това означава, че Бог обича, само ако правиш определени неща, в противен случай – не.

Възлюбени мои, Бог обича винаги, както бащата и майката обичат своето дете винаги. Радват се, когато тяхното дете върви добре, когато живее с любов към родителите си. Но и когато се е забъркало в разни неприятности – взема наркотици, води нощен живот или е в подземния свят, нима тогава не обичат детето си? Даже тогава повече го обичат, защото то тогава има по-голяма нужда. Бог не е Този, Който ти си мислиш. Доста трябва да поработим, за да променим погрешната си представа за Бога, която сме получили в детските години. Може и да си получил добро и духовно възпитание. Но не е било достатъчно някой да ти каже – сега ще ти говоря за Бога. Защото изключително много хора говорим за Бога, но изказваме своята представа. Като древните елини, които говорели за Бога това, което сами изживявали… Това правим и ние. Понеже аз съм пълен със страсти и нервен, наказващ – това говоря и за Бога. Христос дойде, за да ни покаже, че ни обича, че сме Негови приятели и че ни прощава. Той вижда в нас, че винаги търсим да намерим щастието, при това понякога по погрешен път. Но Той ни разбира. Гледа ни в тинята, но не изпитва неприязън към нас. Защото дори и в тинята ти търсиш да пиеш чиста вода. Затова ни съчувства и ни обича – защото ни вижда колко се мъчим и объркваме. Бог е любов без граници, без предели и предпоставки. Бог не обича детето, само когато яде своето ядене. Когато децата не ядат, бабите им казват десетки пъти: „Яж си яденето, защото Бог обича децата, които си изяждат яденето.” Бог обича всички дечица, включително и тези, които не си изяждат яденето. Същото хората казват – Бог обича тези, които казват истината, а тези, които говорят лъжа, не ги обича. Това често се чува. Бабата иска да каже нещо добро, но го казва по погрешен начин. Иска да направи от внучето добър човек, но за тази цел използва Бога като наказващ, като Някой, Който се кара. Бог обича и децата, които говорят лъжи, и които не вървят добре в училище и са попаднали в лоши компании, също и тези, които имат дълги коси и татуировки, ходят с разпрани дрехи и обици на ушите… Бог обича всички винаги, каквото и да правят! И целта на Господ не е да изпълни хората с вини – Той не си играе с нас, създавайки ни такъв душевен смут и тягостно усещане. Защото от задавянето с вини не ставаш по-добър човек. Тези подбуди – мотивите на страха и ужаса, заплахата, паниката, не са от любов и свобода. Не знам ти какъв Бог си възприел в сърцето си, но и аз съм правил изключително много такива грешки в миналото, особено когато бях по-млад. Бях много строг и заплашвах другия, че ще му се скарам и че това, което прави, е грешно. Един познат ме попита: „Какво да правя в Църквата, след като всичко, каквото и да кажа, е грях? Църквата винаги ти се кара. Каквото и да кажеш, винаги ще ти кажат, че си на погрешен път.” Така човек се изпълва с вини и угризения. Това на никого и за нищо не помага.

Бог ни призовава към пространството на светостта, невинността и чистотата. Но това не означава, че ако ние не сме в състоянието, в което би желал да ни види Бог, Той не ни обича. Това трябва да е подбудата ни, която да стопли нашата душа, за да се върнем, ако искаме, при Него. А не чрез измъчване от вини и угризения. Много поколения са израсли така – с мисълта, че са грешни и Бог ги наказва. „Това, което съм направил, е страшно и ужасно и ще отида в ада. Нямам очи да погледна Бога, не заслужавам да живея!” Е, да те попитам – това как ти помага? Когато се чувстваш толкова виновен, това предпоставка ли е за нещо добро? Този, който отъждествява своето съществуване с вината, няма надежда да се поправи. Докато истинското покаяние те кара да тичаш, да летиш напред. Само тогава твоите вини са здравословни и естествени, а не травматични. Това е именно правилната функция на вината – да те накара да се промениш. Да ти сигнализира, че това не го правиш добре. Има по-красиви неща, които трябва да вършиш. Това, че обиди приятеля си на обяд, докато говорехте, и го презря, е спънка за любовта и вашето приятелство. Ако разбереш, че си направил една грешка, премисли я, зажадувай в себе си красотата на любовта и тръгни напред, за да се поправиш.  А не да затънеш в мисълта, че си направил грешка. Защото, ако постоянно си повтаряш, че си зле, няма какво да ти попречи да направиш и още една грешка. Човекът, който постоянно има угризения, вместо да се поправя, още по-лесно след това прави и други грехове. Защото си казва – след като съм толкова зле, какво пречи да извърша и още един грях. Това е като някой, който пази диета, но един ден проявява чревоугодие и я нарушава – изяжда един шоколад. И от угризенията, че е изял нещо сладко, толкова много се огорчава по един безплоден начин, че в него започва да доминира чувството за провал: “Аз съм един неудачник!” И от многото огорчения и притеснения отваря шкафа, взема останалия шоколад и го изяжда целия, освен това изяжда и две парчета торта! След като вече се спънах малко, донеси всичко тук, за да го изям…

Вината, когато не е преплетена с надежда за един по-добър и чист живот и повдигане на духа, и бодрост, е безплодна. „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал. 3:27).  Св. Йоан Богослов в своите послания казва, че, който вярва в Христос, не съгрешава, а живее в светлината. Който е съединен с Христос, Който е самата светлина, става свят и чист и може да не съгрешава. В Библията има места, които те карат да се чувстваш много грешен, а има и други, където ти казват – почувствай, че Бог ти дава чистота! Тази чистота никога ли не те докосва, никога ли не идва? Когато постоянно се чувстваш мръсен и скверен, лесно се изцапваш още повече, защото вече си мръсен. Чувстваш се така и си казваш – е, мръсен съм, потопен съм в тинята, и когато видиш нещо мръсно на пътя, го вземаш и казваш: от какво да се плаша, така и така съм мръсен, да взема и това! Когато почувстваш тази невинност на своето битие – че си обично дете на Бога, че каквото и да правиш, Бог те обича, тогава откриваш своята красота и блясък, благодат. Сякаш излизаш от баня освежен и чист, благоухаещ. Ако след това ти дадат да докоснеш нещо мръсно, ти не можеш, казваш: „Не мога, аз се къпах, чувствам се чист и не мога да пипам това!” Когато почувстваш колко е хубаво да си чист, тогава спираш греховете, а не когато се чувстваш постоянно виновен и недостоен. Разбери и помни това. Само тогава можеш да спреш да вземаш мръсотиите от този свят. Тогава умът ти се движи в други пространства. Докато отглеждаш вътре в себе си тази психология на вините, се чувстваш комфортно сред нови беззакония и грехове, които пък от своя страна ти носят нови вини… Аз искам да се променя по пътя на надеждата, виждайки светлината, Слънцето на правдата – Христос, а не да се занимавам постоянно с греховете от миналото.

превод от гръцки

Близки теми:

Покаянието не е вайкане и терзаене Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Исусовата молитва е любовно преживяване Покаяние и радост Докосване до тайната

От всички писма, които получавам, на преден план излиза една дума и се забива в моето сърце. Думата „вина”. Всички се задавят във вини, натоварени са и много подтиснати – не чувстват вътрешно свободата от прошката на греховете, която дава Христос.

Имам чувството, че понякога се обръщам към хора, които не са почувствали този уют, който Господ дава на сърцата ни. Постоянно казваме, че сме Божии чеда, че Христос е дошъл в света, за да ни спаси, да ни изкупи, да се разпне за нас, да ни прости всички грехове – и всички ние, неговите деца, цялото човечество, цялата вселена е вече обновена. Този, който е близо до Христос, е нова твар. Всичко е ново, ти си възроден човек, приемаш пресветата Кръв и Тяло на Господа, причастяваш се, изповядваш се, участваш в тайнствата на Църквата, приемаш разрешителната молитва на свещеника. На всяка св. Литургия молиш Христос да ти прости – „прощение и освобождение от греховете и прегрешенията ни от Господа да просим.” Търсиш прошката, Църквата ти я дава, Христос ти я дава. Една от целите на св. Причастие е именно тази – ние го приемаме за опрощение на греховете и за вечен живот. Въпреки всичко това виждаш, че нещо не върви добре и се задавяш. Не се чувстваш опростен от Бога, това е изписано на лицето ти. Вижда се в твоята окаяност, негодувание, в твоето безсъние, в ускореното ти сърцебиене, в твоето кръвно налягане, в болестите… Това състояние на вина, на угризение на съвестта те задушава, то продължава вечно и не свършва никога. Не е някакво моментно състояние, за да си кажеш – човек ще го преодолее и ще се успокои, ще почувства прошката от Христос.

Има хора – може и ти да си от тях, които се чувстват зле постоянно. Казват си – имам недостатъци, имам немощи, правя грешки, върша грехове. Ама, винаги ще правиш и винаги ще се връщаш обратно в Пътя! Винаги ще падаш и винаги ще ставаш и чрез себепознание, смирение и простота ще отиваш при Христос и ще признаваш: “Господи, аз съм такъв, такава е душата ми, приеми моето обръщане и покаяние и ми прости.” Знаеш ли, ти си едно дете! Да, и ти, който си възрастен, си едно дете, и ти като децата задраскваш в тетрадката си. Ти си дете, което пише – пишеш някакви големи букви А, Б… И „А”-то вместо да се вмести в два реда, заема цялата страница. Не си се научил да пишеш. Но учителят те познава, знае, че си дете. На децата не им се сърдят. Казват: „Дете е! Когато стане втори-трети клас, като поотрасне малко, нещата ще бъдат много по-добре.” Погрешният начин, по който детето пише буквата, е най-доброто, което може да направи. Ако можеше да го направи по-добре, щеше да го направи. Така може, така пише. По същия начин ни гледа и Бог. Ние толкова сме преувеличили грешките, които правим, че ни е обзел голям стрес, тревога и строгост, плюс огромна нагласа да се самобичуваме и самонакажем. Да почувстваме, че трябва да платим скъпо, за да ни се прости. Докато за всичко това се е жертвал Христос, Който е приел върху Себе Си бремето на нашите грехове, за да ни направи невинни. Можеш ли да почувстваш това? Тази прошка? Чувстваш ли, че отново ставаш едно невинно създание пред Бога? Откъде у нас тази нагласа да се самонаказваме, защо имаме толкова угризения? Защо нанасяш толкова безмилостно удари върху себе си?

В пълен хаос съм, не вървя добре, правя грехове. Защо духът ни да е толкова паднал, защо душата ни да не лети и да чувства облекчение – тази бодрост, която Христос ни дава?! Господ казва – детето ми, обичам те, не наказвай себе си. Аз Съм платил всичко и Съм Се жертвал. Аз дойдох да ти покажа, че те разбирам в това, което правиш. Подавам ти Своята ръка, не за да дълбая в твоите грешки, а за да ти покажа пътя напред, да напредваш. Блудният син се върнал и бащата със своето благородство и вежливост и съвършена педагогика не се ровел в неговото минало, не го накарал да се чувства окаян. А му дал нови дрехи и на ръката му сложил пръстен, за да украси неговия живот.

Но ти се чувстваш много виновен. Не си достоен за нищо и нищо не струваш. Има християни, които постоянно казват – не струвам нищо, не заслужавам Божията любов. Как може Бог да ме обича такъв, какъвто съм? Това не е възможно! Нито Той ме обича, нито хората могат да ме обикнат такъв, какъвто съм. Не заслужавам дори здраве, затова съм така, защото Бог ме наказва. Т.е. – виждаме вини във всичко, в болестите, мислим, че нещо сме направили и за това Бог ни наказва… Не заслужавам да имам щастие в моя живот. Аз съм непотребен, неуспял, инертен. Единственото, което заслужавам, е наказание. Питам – нима това е християнският живот? Нима това е крайната точка, до която стигаме, т.е. – до която искаме да доведем младите? Искаш детето ти да стане християнин и да стане като тебе? Окаян, роптаещ и негодуващ?… Да е постоянно  в състояние на потиснатост и депресия? Душата му да чувства как постоянно потъва в това блато? Нима там ни зове Христос? Евангелието е блага вест! Къде е това благо при нас, къде е тази радост? Къде е опрощението, което Христос дава?

Разбирам твоя начин на мислене. Ще кажеш – но нали трябва да се каем, да имаме скръб за греховете, съкрушение? Естествено, тези неща са нужни. Но те също имат „срок на годност”. Има момент, в който той изтича. Не може да си скръбен до смъртта. В живота на светците виждаме, въпреки различните дадености в разните епохи, че едни са култивирали повече духовната скръб, себеукоряване, плач – които обаче съдържат в себе си радост, свързани са с надеждата в Бога. Това покаяние не ги е водило до отчаяние. Съществуват и други, които гледат повече към светлината, повече натам, накъдето ни зове Господ да отидем. Трябва да се насочваме към светлината на Бога, а не да дълбаем постоянно в грешките, защото това не води доникъде. Това е особено видно в текстовете на преподобния старец Порфирий, където дори покаянието е представено като едно опияняване – празнично, любовно, радостно събитие.

Покаянието не е постоянно вайкане и терзание. Това се отнася особено за младите хора, които са толкова уморени, меланхолични и измъчени. И да дойде при тях някой от Църквата, да ги придърпа и да им каже: „Трябва да ревеш, да се чувстваш зле!” Покаянието не идва чрез натиск отвън. Вината и угризенията в живота ни съществуват поради тази причина – за да ни припомнят, че нещо не върви добре. Вината сякаш ти казва: Това, което направи, не беше от любов, разбери своята грешка, поеми своята отговорност, плачи за това, потърси прошка и се поправи. Угризенията ни бият, както шибват коня, за да тръгне напред – не го удряш, за да го нараниш, а да го изкараш от летаргията. Така му казваш – тръгни! Това е ползата от угризенията, тяхната функция и цел. Да ни събудят, а не за да потънем в тях… Те имат срок на годност. Идва момент, в който спират. Иначе къде е радостта, която Христос те призовава да преживееш? Защо отиваме в Църквата с постоянна меланхолия и чувството, че сме най-окаяните и недостойните на света? Въпреки, че съм беден и окаян, аз съм Божие дете и заради мене Бог дойде на земята и се разпна, проля Своята пресвята кръв! Пои ме и ме храни с нея и ми дава Своята радост! След тази радост аз не мога да бъда неблагодарен. Простирам моите ръце и му казвам: „Благодаря ти, приемам радостта, която ми даваш! Приемам прошката от Тайнството и си тръгвам радостен.”

превод от гръцки

Близки теми:

Покаянието не е вайкане и терзаене -ІІ част Какво правиш за чудото, което искаш да ти се случи? Исусовата молитва е любовно преживяване Покаяние и радост Докосване до тайната

За да пребиваваме в благодатта, нужно е да се спазват заповедите Христови, защото Христос, както казва преп. Максим Изповедник, „е скрит в Своите заповеди” , там ние и можем да го намерим. Ние можем да Му се насладим на  чрез спазването на заповедите. Ако християнинът постоянно и неотклонно пази заповедите, тогава започва да отхвърля греховната нагласа и греховните навици, и греховността в неговата душа се заменя с желание към Бога.

Желанието за Бога е дар на Божествената благодат, който се проявява в непрестанното пазене на заповедите и непрестанната молитва. Както казват светите отци: „Умът, вкусил благодатта на Светия Дух не може да се успокои дори и за секунда, ако той не пребивава в общение с Бога”.

Когато човек привикне да има постоянно общение с Бога, тогава умът му започва да се просвещава и човек започва да вижда цялата величина на своя грях, цялата бездна на своето падение много по-различно, отколкото по-рано. Умът се просвещава и вижда цялата дълбочина на  своята греховност, но той не се отчайва, не се разочарова, не губи смелост, но греховете, които просветеният ум вижда, стават храна за покаяние. Тогава само и започва човекът да се кае истински.

Първите думи на Христа, когато Той за пръв път излязъл на обществено служение, са били призивът: „Покайте се!”

В гръцкия език този глагол е в повелително настояще наклонение (и продължително) време много точно предава смисъла на заповедта на Христа. Спасителят като че казва „кайте се постоянно” [5]. Това деяние на покаянието придава плач на сърцето, който не е някакво меланхолично настроение, но е радостно разположение.

Този „плач по Бога” светите отци са наричали радостотворен плач , защото този плач дава радост, дава ликуване, в този случай човек усеща истинна радост, която е не някакво психологическо настроение, а плод на Светия Дух. И след „плача” човек преминава към сълзите. Както казва преп. Исаак Сирин: „Сълзите са признак за милостта Божия” [6].

Ако човек продължи духовния подвиг в това направление – в пазенето на заповедите, в покаянието, в плача, в сълзите, тогава му се удава да избягва деятелните грехове, т. е. греховете чрез действия.

Ние знаем, че грехът започва от помисъл, след това се извършва в думите и след това вече в делата. Ако човек постоянно се подвизава в делото на покаянието, то първо ще му се удаде да избегне греховете с действие, след това той ще продължи да се бори с грехове, извършвани чрез дума, и след това вече ще започне борбата с помислите. В такъв случай умът започва да се приближава към Бога чрез съзерцателен живот .

Тогава умът придобива по-различен вкус към Божествената благодат[7], той вижда не само своя греховен живот, но и Божествената Отеческа и Майчинска намеса на Божия Промисъл. И тогава той вече преминава към  следващия етап: излиза от първия стадий на вярата, който е бил при него след светото Кръщение, и преминава на следващото стъпало – на виждащата вяра. Защото осветеният и благодатен ум вижда в своя живот Божият Промисъл  и благодарение на това виждане, той става твърдо вярващ.

Както ние знаем, Христос отделя голямо внимание на вярата, която е ключ към тайнствата на благодатта. Както четем в Светото Евангелие, Христос при всяко чудо на изцеление е хвалел вярата на хората, например: „О, жено! Голяма е твоята вяра” (Мат. 15:28),  или на друго място: „И в Израил не Съм намерил толкова голяма вяра” (Мат. 8:10, Лук. 7:9).

Бъдете уверени, че ако ние продължим по този начин, то и ще вкусваме онова, за което е говорел Христос, защото Христовата Църква не е Църква на някаква идеология или философия, но Църква на духовния опит. Когато човек стои в  благодатта, когато той изцяло се посвещава на Бога, то както е казал Христос, той на първо място търси Царството Божие и Неговата правда, а всичко останало му се придава (ср.: Мат. 6:33, Лук. 12:31).

текстът е публикуван в сайта : http://carstvo-maloe.com

Близки теми:

Покаянието не е вайкане и терзаене Покаянието не е вайкане и терзаене -ІІ част Който иска, да Ме последва! Ключът за вратата на Бога Съкрушеното сърце и сълзите са храна за душата

Човеколюбивият Бог винаги приема обръщането на Своите съгрешилите чеда чрез искреното покаяние. Човекът, който мрази злото и обича доброто, възпълва своето покаяние и отново става възлюбено Божие чедо. Поради своята свобода всеки християнин може да избира каквото иска. Насила нищо добро не се постига. Дори Самият Бог не иска да изнудва нашата свобода. Свободата е преплетена с любовта. Грехът е безумие, абсурд. Бог не държи никого насила до Себе Си. Тръгвайки за далечна страна, блудният син от притчата се отдалечил от Божията любов. Отдалечаването от Бога имало страшни последици. Той се отчуждил от Бога и страдал от самотата, индивидуализма, горчивината и помрачението. Животът в греха е мръсна тиня, която не удовлетворява нито един сериозен и благоразумен човек. Подчиняването на страстите представлява реално поробване и мощни робски окови. То води до болка, притеснение, скръб и страдание от насладата. Факт е, че сладостта на насладата е достатъчно преходна, докато страданието е дългогодишно. Без покаяние страданието става пожизнено. Покаянието е осъзнаването на греха. Чрез това първоначално осъзнаване на греха човек се трогва, умилява се и разбира реалността на своето състояние. Плачейки за своя блуден живот в Йерусалим, преп. Мария Египетска имала силно чувство за покаяние, което я отвело в Йорданската пустиня. Нечистотата, оскверняването и смутът загаснали в пустинята. Тя напълно се покаяла и от блудницата на Александрия станала най-голямата подвижница на вековете, претърпявайки многогодишна силна война с изкушението да се завърне в блудния живот. Отвръщането (от греха) води до завръщане, до изповядване и приемане на грешките, до заявяването на поражението, до добри дела, боголюбие и човеколюбие. То не води до лабиринта на помислите, комплекса на вините и неприемливото отчаяние. Преблагият и благолюбив Бог не се изморява да очаква завръщането на Своето творение. Той не се кара, не заплашва, не притиска, а само се надява. Той се надява да се завърнат Неговите чеда, за да могат да живеят истински радостни. Покаянието изисква дръзновение, решителност и известна смелост. Истината е, че съществуват много пътища на покаяние. Покаянието означава промяна на ума, промяна на начина на мислене, искрено обръщане. Бихме казали, че то също означава себеприсъда, скръб за страстите, които внимателно сме култивирали, неопетнено смиреномъдрие, опрощаване, милостиня, молитва със сълзи. Покаянието не е за малцина, за определени, за някои висшестоящи. Изцелителното покаяние е за мнозина, за всички, за малки и големи.Всички сме съгрешили в нещо. Нужно е да го поправим. Всички имат голяма нужда от покаяние. Разглезихме се, неправилно се приучихме, свикнахме с профанното, отчуждаващото, чуждото. Трябва да изповядаме нашите грешки без претексти и оправдания. Покаянието ще ни даде вътрешен мир, сърдечна радост, висота на живота. Покаянието не означава повърхностно „закърпване”, живот „както дойде” и „горе-долу”. Покаялите се възкръсват, оживотворят се, преобразяват се и се поправят по удивителен начин. Никой не е изключен от чудодейното покаяние. Всички са призвани да се променят и от лицемери да станат чисти, от лъжливи – истинни, от непокаяли се подправени хора – покаяли се християни и патриоти. Покаянието ще даде утеха, подкрепа и надежда. Никой да не се страхува от покаянието, то е силно необходимо. Сега само чудото (на покаянието) може да ни спаси, което започва от дълбините на сърцето ни. . .

превод от гръцки

Близки теми:

Православието е истина, свобода, любов Християнството – религия или Църква? Безумството на Кръста Светостта ще спаси света Православието е нежна майчинска прегръдка