Веднъж попитали архимандрит Кирил от Троицко-Сергиевата лавра да обясни чудото, как така е воювал и се запазил невредим през цялата война. Старецът отговорил, че го опазила молитвата на неговата майка, която през всичките дълги военни години държала заради него строг пост всяка сряда и петък. Същото разказала и една жена за своята баба. Нейната баба спасила по този начин и четирите си деца през войната. Дъщеря й и тримата й сина отишли на фронта, а тя държала строг пост всяка сряда и петък. И четиримата се завърнали от войната живи и невредими, а тя продължавала да пости.

„Мамо“ – казали децата й – „че нали се върнахме живи. Защо и сега продължаваш да постиш?“ „От благодарност към Господа“ – отвърнала бабата. „Покажете ми друго такова семейство, където четирима са заминали на фронта и всичките са се завърнали живи! Не, и занапред ще постя така чак до смъртта си, за да благодаря на Господ“. И така постила тя до края на живота си.

Близки теми:

За разсъдителността Духовната борба на Великия пост За свободата в Христа и старецът Софроний Светата прошка Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

- Отче, как днес да не се страхуваме от това, което става в света, да не ни преследва и да не го гледаме като призрак, да не виждаме врагове навсякъде? Как християнинът да преодолее тази опасност?

- Навлизаме във Великия пост и не бива да мислим, че след като стигнем до Лазарова събора, излезем от този океан, влезем в открито море на светата и Велика Седмица и вечерта на Възкресението участваме в св. Литургия, причастим се и хапнем на празничната трапеза, значи Великият Пост е останал в миналото. Мисля, че ако реално вървим по духовния път, това винаги трябва да оставя нещо в нас. Ако не остане нещо в нас, т.е. благодат, радост, надежда, по-скоро не сме вървели правилно.


Второ, защо да гледаме света (хората) в царството на дявола? Коя е причината? Човекът е една работилница, така е създаден от Бога – не че злото не съществува, но дори него може да постави в тази работилница, да го обработи и да го превърне в добро, където мракът да става светлина. Въпросът не е, че навсякъде съществуват опасности, че всички искат да ни подложат крак по пътя на спасението ни. Всичко това се случва, но смятам, че губим ориентацията, когато не виждаме, че най-големият ни враг е собственото ни аз. Виждаме хиляди врагове, прехвърляме отговорността за състоянието върху хиляди хора и не осъзнаваме, че първият и най-отговорен съм аз. Ако не разбера това и не го опазя в моя духовен път, мисля, че съм се провалил.


Ще ви кажа много пост пример от живота на една съвременна светица – преп. София Клисурска, с понтийски произход. Прокудена от нейното родно място, губи своя съпруг и дете, пътува с кораб към Гърция, към отечеството, корабът е в опасност, преподобната общува със Света Богородица в онзи момент, която й казва:


- Знаеш ли, грешни сте, затова сега сте в опасност и може да погинете.


И преподобната казва:


- Не хората, Пресвета Богородице, аз съм (грешна)! Да скоча ли в морето да се спасят хората? Аз съм грешна, не хората!


Смятам, че ако стигна до този момент, ако осъзная това и така гледам моята отговорност – която не ме води до отчаяние, а до надежда, която се ражда от утробата на покаянието – тогава реално стоя в един космодрум, готов да полетя към нещо духовно, към духовната атмосфера.


- Следователно не другите, а нашето аз трябва да ни плаши.

- Има хора около нас, които ни мразят. Знаете ли кога побеждават? Когато ги намразим. Следователно тук е нашата отговорност. Светците поставяли себе си там, където имало отговорност. Аз съм виновен. Сещам се за една велика личност – св. Николай Велимирович, който има поразителна молитва към Христос. Нека видим молитвите на светците към Христос, защото това не са прости думи, а движения на сърцата им. И какво Му казва? „За всички зли думи, за всички зли мисли, (аз съм отговорен)”, защото светецът вижда неговата отговорност за злото, което доминира, а не отговорността на другия. Ако всеки от нас виждаше това, нещата щяха да бъдат много по-различни. Ние винаги гледаме чуждата отговорност. Сега навлизаме във Великия пост, говорим за пости, естествено постът може да укрепи всяка добродетел и да поддържа любовта.

- С помощта на поста човек може ли да поеме своята отговорност?

- Трябва да видим поста в неговата дълбочина, защото ние сме повърхностни хора, но не можеш да ловиш риба на повърхността. От една страна повърхността има красота, но райската красота на морето и неговото богатство е на дъното. Това, че не ям месо, е повърхност, то е необходимо, но трябва да ме доведе до една дълбочина. Това малко външно въздържание на повърхността трябва да ме доведе преди всичко до моя ум, до моя помисъл. Помисълът е един динамичен елемент на битието, който определя много неща. Помисълът е предвъзвестител на делото и словото. Ако го оставиш, ще го кажеш и ще го осъществиш.


- Предвъзвестител на делото и словото?

- Да. Така го виждам и разглеждам. Ако постът не премине в ума, ако не повлияе душата, ще останем на повърхността. Смятам, че постът означава да пресека малко тази духовна окаяност, означава да разбера другия, да поискам да се преместя от това непреклонно и неподвижно място на егоизма и да доближа другия, за да видя нещата и от неговото място. Постът означава да отсека осъждането, клеветенето, да видя злото, което господства в мен, а не това, което господства около мен, постът означава да не гледам другия и автоматично върху екрана на душата ми да „набирам” неговите отрицателни страни, защото има и положителни. Защо винаги започвам от отрицателните? Защо правя това? Постът има страшна дълбочина и ширина и хората, които са я осъзнали, са блажени. Постът означава да пресека всяка неправда, постът е сприятеляване с врага, култивирането на любовта, настояването върху търпението. Постът означава да дам на другия време, наистина постът е стълбица, където, ако я осъзнаеш, се изкачваш, защото за съжаление ние сме толкова плитки, че вместо да се изкачваме, слизаме. Оставаме в много повърхностни елементи, способни сме да отнесем един бонбон в химическата лаборатория, за да видим дали в нея има нещо, защото тъмните сили може да са сложили нещо вътре, за да наруша поста, а не виждам ближния, който страда и проси малко от моето време, проси малко разбиране. Всичко това не го виждам и си мисля, че постя. Постът не са само въпросите, свързани с хранителния режим и въпросите, свързани с моето изкривяване духовно, защото, ако потърсим в себе си, в ума и сърцето, ще видим малки и големи изкривявания, които егоизмът ни ги представя като наши най-велики добродетели.


- Отче, защо хората днес поставят под съмнение поста повече от всяка друга епоха? Тоест ако чуем, че някой пости, дори и хора от Църквата го нападат?

- Защото много просто, остават в тази повърхност, смятат, че постът не води никъде другаде. Не гледат дълбочината, до която постът води. Мнозина казват – „това го казват поповете! Никаква полза няма от това дали постиш или не! Къде го казва Христос?” Ако човек изследва, не просто да чете, а изследва и поглъща словото Божие, ще види, че Господ не само пости, но и говори за поста и заклеймява формалния пост, т.е. поста без дълбочина и същност, повърхностния пост. Не постът, който човекът принася като една малка жертва пред Бога, който е и като капка пред океана на Божията любов, а онзи пост, който спазва за пред хората. Първият пост има за цел Божията милост, а вторият – похвалата. По това разбираш дали има същност или не.

- Именно. Живеем в една епоха, в която децата ни ходят на училище, общуват с други приятели, които в петък вечер ги викат да излязат или сега през постите и това е един въпрос, който се поставя от много отдавна – как да постъпят? Сестра Магдалена от манастира в Есекс казва на родителите и на децата, „Защо приемате толкова лесно, че един съученик индуист може да пости и го разбирате, а се срамувате, като християни, да кажете, че постите?”. Защо се срамуваме като християни да признаем, ако ни попитат, че постим, докато нямаме никакъв проблем с индуста – или вегетарианеца – да пости?

- Защото много просто, вярата ни се задоволява и се движи в едно просто религиозно чувство и постът, молитвата и вярата ни не са живи. Както и защото много пъти ние, за които се предполага, че постим, толкова много изопачаваме поста, че за съжаление хората извън Църквата гледат на него като на нещо лошо.

- Какво имате предвид под „изопачаваме”?

- Имам предвид, че намерихме начин с поста да рекламираме нашата мнима добродетел – докато хората ни виждат да постим, в същото време да нямаме любов и прошка. Виждат, че се задоволяваме във външната страна и въобще не се грижим за други същностни елементи и аспекти на живота ни. Аз постя, но поддържам и култивирам с моето слово и дух враждебност към теб. Хората виждат това, виждат, че спираме до постим и губим други неща, много важни, и накрая постът за нас е една семпла боя върху платното на духовността, докато отсъстват всички други бои. С други думи нямаме завършен образ. Детето вижда у дома да му крещят ако е яло нещо блажно, и в същото време вижда същите родители да не отстъпват, да не се уважават. Така е сигурно, че окарикатурявам поста в очите на детето. Ако истински живеех поста, в неговата дълбочина и ширина, е сигурно, че това щеше да ентусиазира детето и естествено ако уважавам свободата му. Христос пита св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Паси Моите овци. Тоест Христос казва и на всеки от нас – когато Той говори на някого, говори на всички нас – „от момента, в който Ме обичаш, ако искаш да изразиш любовта си към Мене, възлюби хората”. Пастирът е този, който се грижи за овците, т.е. за хората, които имаш около себе си, трябва да се грижиш за тях, да ги закриляш, да ги обикнеш, да ги утешиш, да ги стоплиш. И ние, вместо пастири, ставаме ловци, да не би случайно нещо да се задвижи в ритъм, по-различен от нашия, веднага го вземаме на прицел и го убиваме. Смятам, че това е един друг елемент. След това идва и нашата крайност. Кръстът, който Църквата ни дава, е лек, изпълва човека с радост, дава му перспективата на Възкресението и надежда, изпълва човека със светлина и особено младите хора, повярвайте ми, те „умират” за кръста. Но ние с нашия егоизъм какво правим? Правим кръстове в името на Бога, но без Бога, които не водят до Бога.


Имаме много добри деца, които събличат лицемерието, което навярно ние имахме, култивирахме и култивираме. Искат да живеят една автентична връзка с Бога, не искат нещо посредствено: „е, да вярваме и в Бога между другото!” Не искат нещо подобно. Затова в живота се борят за тази автентичност и искреност. От друга страна, детето не може внезапно да заживее това, което аз живея от моите детски години. Другият не може да стане мое вярно копие, нужна е много голяма разсъдителност, финност, говорим за детски души или изстрадали души на деца в пубертет. Знаете ли как виждам душите на децата? Сякаш носят трънен венец, а ние ги ритаме и тръните се забиват още повече. Вместо да облекчаваме болката, я предизвикваме. Нека оставим малко нашата крайност, да видим нежността на Църквата и разсъдителността на отците ни. Това не е нещо ново, отците говорят за него.

- Чели сме изкючително много текстове за подвижници, които са пазили много суров пост от детските си години, например стареца Йосиф Исихаст, чуваме за стареца Ефрем от Аризона, негово духовно чедо, през колко много трудности са минали. И по радиото сме чели откъси от книгите, посветени на техния живот. Но се боя да не би в даден момент да объркахме слушателите ни, и оттук младите, които живеят в обществото, а не в постниците на Света Гора, и ги зовем да пазят пост без олио, в момента, в който техните съученици до него ядат сандвич с месо – и е Велик пост – защото не знаят, (че е пост). И само едно дете от 30 деца в клас пости, защото другите дори не знаят какво означава пост, какво означава св. Четиридесетница. Вашето мнение.


- Добре е да говорим за подвизите на отците, не е лошо, но винаги подчертавайки, че примерно старецът Йосиф Исихаст е правил това, но аз не съм старецът Йосиф Исихаст – и за да го прави, е сигурно, че е имал вътрешно известие от Божията благодат и Божията благодат го е укрепила. Аз не съм преп. Серафим Саровски, който хиляда дни и нощи се е молил върху един камък. Аз гледам това, което човек може да прави, когато животът му се свърже с Божията благодат, и се опитвам да правя това, което е по моята мяра. Св. Юстин Попович казва нещо много важно – подвизите на светците са дивни за удивление, но не и за подражание. Той имал духовната основа, Божията благодат и за да стигне дотам, извървял един път.


Нека да не ни ужасява пубертетът. Вижте, нима е възможно да ни ужасява пролетта? Представете си, това е една малка революция, един много хубав бунт, който Бог е вложил в човека, в подходящ етап от неговата възраст. Виждате полето през зимата, тихо е, нищо не се вижда, нищо не се движи, листата на дървета са окапали и т.н. В онзи момент помисли само какво става под земята, под нея ври и кипи, семената се движат, въставане, не е шега работа. Това въставане в даден момент се показва на повърхността и резултатът е пролетта. Пубертетът е една такова въставане. Ние смятаме, че детето винаги ще е дете. Но детето трябва да разцъфти, да даде плод. Ако не контролираме височината на клоните на живота му или не го стигаме, това не означава нещо. Нека се удивим на всичко, което Бог е вложил в нас; това не са неестествени и толкова трагични неща.

- Ние нямаме търпение и се плашим.

- И ставаме агресивни без причина. Това е така, защото не разбираме или по-скоро забравяме нашето собствено въставане. Децата са една възможност – стават пътища, за да отидем малко в миналото, за да намерим някои неща, които се нуждаят от особен подход, поправяне или покаяние. Нека не превръщаме всичко в трагедия, не е толкова страшно. Нещата стават страшни, защото „пускаме от ръка” Божията благодат и тогава чувстваме страшна несигурност.


Сещам се за един случай от живота на свети Силуан: „Тяхното семейство било голямо: баща, майка, петима братя и две дъщери. Всички живеели заедно и в сговор. Големите братя работели с бащата. Веднъж, по жетва, Семьон (мирското име на свети Силуан) трябвало да приготви и занесе обяда на полето. Било петък. Той забравил, сварил свинско и всички яли. Минала половин година, било вече зима, когато на един празник бащата казал на Семьон с мека усмивка: – Синко, помниш ли как ме нахрани на полето със свинско? А беше петък; знаеш ли, тогава го ядох като мърша. – Че защо не ми каза тогава? – Не исках, синко, да те смутя.” Баща му автоматично направил „интервенция” в неговата душа, не с меча на безразсъдността, „ние сме добрите, а вие младите сте излишни!”, а с хирургическия скалпел на разсъдителността. Това е ценното.

- Сещам се за другия сценарий – на Великия инквизитор. Как би реагирал един църковен човек, който пости, и детето му направи нещо подобно? Колко различно би посрещнал тази постъпка, с високо вдигнат пръст. Как ще убедиш едно дете с високо вдигнат пръст?

- В старите гръцки филми винаги прокурорът вдига пръст. На Света Гора един старец ми каза – когато изповядваш малки деца, ще седиш на столче, няма да стоиш над тях, никога няма да ставаш да ги гледаш отгоре, а ще си до тях, да те гледат на тяхната височина и ще се опитваш да се поставяш на тяхно място, да ги разбираш и няма да смяташ за безумно нищо от това, което ти казват. Защото това, което ти сметнеш за безумно, навярно е коренът на една страст, която може да изтерзае детето за цял живот. Нека проявяваме разбиране. Мисля, че това е част от поста, да се опитваме да разберем другия и това разбиране ще доведе тази връзка, дълбока любов и абсолютна свобода.

- Това ще стане постепенно.

- Естествено. Всичко, което става магически и бързо, няма основа, няма същност и затова бързо ще рухне. Всичко, което става с търпение, с молитва, с много разсъдителност и много любов, то ще пребъдва.


- Родители ни питат – как децата трябва да изповядват Христос? Един много опасен въпрос.


- С начина на техния живот.

- Самите деца?


- Самите деца. Нека не се опитваме да правим малкото дете или юноша (насила изповедници). Юношата има за своя черта ентусиазма, който обаче бързо угасва, бързо изчезва и имаме много примери. Едно малко дете има незрялост и тя не е добър съветник. Оттук мисля, че чрез нашия начин на живот трябва да „прелеем” в него зряла вяра, която първо ще се прояви в начина му на живот и когато се изрази с думи, няма лесно да се поставя под съмнение. Виждаш – едно дете може да ти каже нещо и да те „закове” на място. Децата казват истини. Но когато детето няма зрялост и е под въздействието на ентусиазма, т.е. има ревност не по разум, тогава неговите думи, които в друг случай биха повлияли на другите, могат да ги провокират и да го осмеят. Живеем това всекидневно и тук трябва да видим нашата отговорност. Не как другите ще го приемат, а как ние ще го дадем. Не всички сме проповедници, нека преживеем първо някои неща (т.е. да имаме духовен опит) и вярвам, че след това начинът на нашия живот ще започне да говори.

- Боя се да не би да товарим децата ни с непоносими товари, когато им казваме да изповядат някои неща – това, че постят, в място, където никой нищо не разбира, т.е. да поучаваме детето да заявява като мъчениците, че пости – това не са ли малко опасни неща за неговия душевния свят?


- Естествено, защото това, което ще срещне, е осмиване и като резултат вече няма да иска да изрази вярата си. Едно дете трябва да осъзнае какво е постът и да живее това събитие. Това ще стане с бавни стъпки, за да може да го изрази зряло и в една конкретна среда. В противен случай е сигурно, че ще бъде осмяно – но и това може да му помогне да узрее духовно. Мисля, че всекидневно живеем и чуваме тези неща. Нека бъдем внимателни – децата носят техния кръст. Да не се лъжем, натискът е и вътрешен и външен. Вътрешния натиск и външният са симплигадите (в древногръцката митология двойка скали в Босфора, които често се блъскали една в друга и между тях никой не можел да мине), които ги смазват всекидневно. Да не ги товарим допълнително с непоносими товари.


- Ние като големи (църковни) хора сякаш сме глас, викащ в пустиня – в една среда, която е изцяло извън Църквата. Ще кажем нещо за поста, но кой ще извлече някаква полза в онзи момент? Кой ни пита?

- Това ми напомня за телевизионните предавания, в които някакви проповедници крещят за Рая, докато не осъзнават, че другите първо не знаят какво е Раят, и, второ, Раят не ги интересува. Първото нещо, което създаваме в детето, е жаждата за нещо духовно. Когато другият няма нагласа, няма жажда. . . св. Фотиния Самарянката отива при кладенеца, но има жажда и сяда и слуша Христос. Много хора биха отишли при кладенеца, но не биха останали до Христос. Не сме осъзнали това. Да не смятаме, че всички слушат и живеят нещата, които ние сме чули и живели. Да проявим малко разсъдителност. Мисля, че най-добрият амвон и най-големият проповедник е начинът на живота ни.


Всички искаме да правим нещо духовно, имаме нагласата, опитваме се, имаме желанието да дадем и на децата и на другите, но не осъзнаваме, че другият не е в състояние да го приеме, защото нямаме силите да му го предадем. Харесват ми писмата на светците, защото не са ги писали, за да придобият публичност, а в тях е запечатана тяхната борба, нрав, характер. Св. Амфилохий Иконийски пише на св. Василий Велики: „не мога да понеса тежестта на Свещенството, тази отговорност”. Св. Василий му отговаря: „защо, защо се разочароваш?” „Виж, в епархията ми има 100 сираци и аз мога да нахраня 20; има 50 бедни семейства и аз мога да помогна на две; има толкова еретици, а аз само един успях да обърна към православната вяра. Чувствам разочарование, ще погина, ще отида в ада, ще отговарям пред Бога!” И св. Василий Велики с динамизма, който черпел от вярата си, му отговорил: „отче Амфилохие, защо се разочароваш? Виж, колко сирачета можеш да храниш? 20? Добре, нахрани тези, които можеш. Колко са останалите, 80? Добре. Ти ще нахраниш тези, които можеш, и Христос ще види разположението в сърцето ти за останалите 80 и Той ще ги храни заради тебе.”
Нека не пренебрегваме Христос, да не разчитаме само на нашите възможности, защото там именно ще почувстваме разочарование, ще се отчаем. И тъй, аз имам желание да кажа нещо на другия, Христос го вижда, моля се, знае, че имам разположение. Нека го кажа на Христос и е сигурно, че Той, виждайки моята агония и желание, ще го предаде на другия по подходящ начин, по много благ и вежлив начин, по начина, по който Христос знае да говори в душите на хората.


- Да се върнем към това, с което започнахте, че по този начин поемаме отговорност за нашия брат.

- Именно, ако наред с поста поемем нашата отговорност, мисля, че след като чувстваме и живеем това, което се нарича кръст, ще почувстваме и това, което се нарича възкресение. Няма да запалим само свещта в пасхалната нощ на Възкресението, когато наистина струи светлина в целия свят, а мисля, че ще се „запали” и нашето сърце.


Превод: Константин Константинов

Близки теми:

Пътят на душата Дай на детето топлина! Прави са католиците, че са отменили постите Възпитание на детето в страх Божий и благонравие Родителите и децата

В тези дни ние встъпваме на духовното поприще на благословения велик пост. Светият Велик пост е време на молитва, време на покаяние, на сълзи, на преобразяване на човека, период, който го възвежда на ново стъпало в духовния живот. Нашата Църква, като грижовна майка, грижеща се за своите деца – християните, е установила периода на Великата Четиридесетница като време на особено интензивна духовна борба, стараейки се да ни помогне да се освободим от пороците, да се очистим, да се приближим до Бога и да се удостоим да посрещнем Великия и Светъл празник на Христовото Възкресение.


Открай време християните и особено монасите са обръщали голямо внимание на този духовен период и са го смятали за свещен, защото той предполага както духовна, така и телесна борба. Това е борбата на въздържанието в храната, на всенощното бдение, борбата на очистването и борбата на духовните задължения, които са много повече, отколкото в останалото време. От всичко това произтича духовно пренастройване на човека, който внимателно се вслушва в гласа на своята съвест, за да поправи онова, на което може би по-рано не е обръщал достатъчно внимание, и да възрасне духовно.


Църквата ни помага и ни подкрепя в битката за очистване на нашата душа не само с наставления, но и с умилителните тропари и служби. Такива са прекрасните вечерни* Божествени Литургии на Преждеосвещените Дарове. Те ни носят велика полза. Херувимската им песен е изпълнена с духовност, богословска дълбочина и ангелско присъствие. Затова на тези великопостни служби трябва да се молим с голямо умиление. Колко чисти и непорочни трябва да бъдем, колко праведни душевно и телесно, причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, за да може Божията благодат да окаже благотворно влияние на нашите души и тела! Затова трябва да бъдем бдителни в живота си. И в килията ни, и в храма трябва да умиваме лицето си със сълзи, за да умият те и душата ни, като я направят достойна за причастие. Разбира се, дяволът често лишава всички нас, и най-вече мен, от умиление. И тогава вместо сълзи често ни спохождат лоши помисли. Лошите помисли трябва да бъдат незабавно прогонвани още щом се появят, заедно със съпровождащите ги греховни образи. Ако лошите помисли ни надмогват или таим в душата си зло срещу нашия брат, ние не можем да с приближим до Чистия и Свят Бог на Любовта.


През цялото това време, на всяка великопостна служба се чете молитвата на преподобни Ефрем Сириец: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мен, Твоя раб. Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин”.


С тези думи светецът ни дава да разберем, че освен останалите добродетели, особено голямо внимание трябва да обърнем на това, което се споменава на края: на самоукорението в противовес на осъждането на брата, защото без любов към нашия ближен, ние няма да можем да направим нито крачка напред по пътя на духовното очистване. Ако не бдим над своите мисли, над своите думи и над сърцето си, въздържанието в храната няма да ни принесе полза. То е благотворно, само ако е придружено с любов към ближния и само ако не осъждаме другите. Когато ние не порицаваме братята ни, а осъждаме единствено себе си, тогава при нас идват любовта към ближния и любовта към нашата душа, грижата за очистването й и изпълнението на великия завет за любов към Бога и ближния. Любовта към Бога и към брата са двете велики добродетели, върху които се гради цялото духовно здание и, ако те липсват, всички останали добродетели остават без основи. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог в него” (1 Иоан 4:16).


Другото дело, към което с голямо усърдие трябва да принуждаваме себе си, е молитвата. Трябва да се молим с Христовото име без небрежност и без да губим времето си. При нашите всенощни бдения в килията трябва да полагаме всевъзможни усилия, за да не допуснем да ни овладеят сънят, леността или небрежността и да отдаваме себе си с пълна духовна готовност. Щом се събудим, първо да се обръщаме към молитвата, а след това да пристъпваме към канона, към молитвата по броеница, към изучаването на Свещеното Писание и към богословието. Трябва с особена готовност да отиваме в храма, за да преминем този период, придобили за душата си богати и благи плодове.


Постът, придружен с физически труд, способства за прощаване на греховете и очистване. „Виж смирението ми и моя труд и прости всичките ми грехове”. (Виж моя труд, Господи, и смирението ми, защото аз не мога да направя нищо без Теб, и ми прости всичко, с което съм ти съгрешил.) Подвизавайте се във въздържание от храна, в земни поклони, в молитви, в труд на сърцето и ума, защото този труд в име Божие е свят и ще получи многократно въздаяние от Господа, понеже за него човек се удостоява с венеца на честта и славата. Бесовете особено се боят от поста, защото той ги изгонва. „Този род (т.е. рода на бесовете) не излиза, освен с молитва и пост”, е казал Господ (Мат. 17:21). И затова светите отци непременно започвали всяко свое дело в име Божие с пост. Те вярвали във великата сила на поста, уверявайки че Светия Дух не осенява човека с пълен стомах. Всеки християнин, жадуващ за очистване, трябва да започне от неговите основи, които са постът, молитвата и трезвението. Съвместявайки пост, молитва и трезвение, човек възхожда на по-високо стъпало.


В минали времена светите отци имали един благочестив обичай. В навечерието на Великия пост те излизали от манастирите и се отдалечавали навътре в пустинята, където живеели в сурова аскеза до Лазарова събота, когато се връщали в обителта, за да отпразнуват заедно Вход Господен в Йерусалим. Някои от тях вземали със себе си само най-необходимата храна, други се хранели само с диви треви, за да се подвизават още по-силно в аскезата и пустиножителството. След това, през Великата Страстна седмица, те денонощно пребивавали в храма, вкусвайки ежедневно само по малко сух хляб и ядки. Господ ни сподоби и благослови да срещнем истински аскети, които не само през Великия пост, но и през цялата година се подвизаваха в пост и аскеза.


Такъв беше и приснопаметният мой духовен наставник – старецът Йосиф Пещерник, наречен така, защото живееше в пещера, където за пръв път го видях. В дните на Великата Четиридесетница старецът си налагаше най-строг пост. Такъв пост налагаше и на нас. От понеделник до петък, т.е. пет дни в седмицата, не се полагаше да вкусваме нищо, освен каша от 80 грама брашно с чиста вода, т.е. без олио. Това беше всичко. Малка купичка храна за цяло денонощие. И това на фона на тежка физическа работа с пренасяне на тежести на гръб денем и стотици земни поклони плюс продължаващи часове молитви нощем и то напролет. Целта на всичко това беше да очисти вътрешния свят на човека, да го направи по-праведен и достоен в Божиите очи, за да придобие дръзновение пред Бога и да може да се моли за целия свят. Защото на света са му необходими молитвите на светиите и особено на аскетите. Неслучайно свети Антоний Велики поддържал със своите молитви цялата вселена.


Не подлежи на съмнение, че постейки, ние трябва да се подвизаваме по силите си, в различна степен, защото сме различни. „Доброто, извършвано по недобър начин, вече не е добро”. Т.е., доброто не извършвано в благоприятно време, по добър начин, с добри средства и по възможностите на всеки, ще принесе не полза, а вреда. Постът е необходимост, той е благо, но той е средство, а не цел. А целта, към която е насочено това средство, се нарича смирение. Затова трябва да устройваме всичко по благословението на духовния си наставник, просветен от Светия Дух. Духовникът ще ти каже как трябва да постиш, кога да се причастяваш, как да победиш врага на човешкия род, какво да правиш тук, а какво там и така според усмотрението на духовния наставник трябва да устройваш живота си. Не си струва да извършваш нищо повече от необходимото, защото във всичко е нужна мяра. Без мяра няма да има и полза. И така, постът е свят, но той е само средство. Затова ние постим съобразно указанията на духовника и нашите телесни душевни сили. Достатъчно е да имаш добро намерение. Защото, по думите на свети Василий Велики, разликата в телесната издръжливост на различните хора е така голяма, както разликата между желязото и сеното.


В последните години на своя живот света Синклитикия страдала от туберкулоза на гърлото. Благословеното й гърло, непрестанно проповядващо Божието слово се покрило отвътре с гной. Устата й спасили неизброимо множество хора. И ето – дяволът изпросил позволение да изпита тези уста и Господ позволил да я порази с недъга на туберкулозата. Поради гноя, от светицата започнало да се разнася толкова силно зловоние, че даже монахините с мъка успявали да се грижат за нея. Те били принудени да използват силни благовония, за да могат да облекчат страданията й поне за малко. И ето – тези уста, които бидейки здрави, проповядвали и носели благо, по време на болестта наставлявали още повече. Какво проповядвали мълчащите и гноящите уста? Те беззвучно проповядвали велико търпение и смирение в изпитанията. Светицата водела велика борба, за да отрази нападенията на беса на нетърпението, ропота, умората и мъките на болестта. За какво би й бил нужен тогава постът? Затова болестта се счита за недоброволна аскеза. Един страда от рак, друг от диабет, трети от различни други болести, подлагащи го на многобройни изпитания. Как могат да се очистят тези хора? Как могат да видят Божията Светлина? Ще я видят, подвизавайки се в търпение и благодарейки на Господа. Защото търпението и благодарността заместват поста, който поради болестта си те не могат да спазват. Подвигът, който те извършват, е десетократно по-тежък от въздържанието от храна.


През великопостния период ние трябва да положим всички възможни усилия, за да очистим себе си. От аскетическата традиция знаем за подвижници, които са преживели целия си живот в пустинята в сурови и тежки трудове, в строг пост, в сълзи, в умъртвяване на плътта и във въздържание от всички останали удоволствия. И целият този труд, заедно с мислената борба, поставяща преграда пред въставащите желания, породил освещение. Затова всеки християнин, дори и този, които не е монах, но желае да постигне освещение, има право да се труди по този път и да получи въздаяние за трудовете си. Непорочността има голямо дръзновение пред Божието лице, защото и нашият Господ е непорочен, непорочна е била и света Богородица, и свети Йоан Богослов е пазел своята девственост, и много други светии. Цялата красота на Църквата се гради на чистота и непорочност. Когато сърцето ни е чисто и прекрасно, то ще излъчва благоухание и красота. И обратно, човекът с нечистота в сърцето ще я излее навън. Нека и ние се борим за очистване вътрешността на нашия съсъд, на нашето сърце, за да бъдем чисти и приятни в Божиите очи.


В историята на Църквата намираме многобройни примери за хора, които са станали угодни на Бога и са придобили истинско величие.


Великият подвижник авва Пафнутий, молейки се на Бога веднъж казал:


– Боже мой, на кого съм равен в добродетелите? Редом с кого ме поставяш?


И чул глас:


– В Александрия живее беден човек, обущар по професия. На него си равен в добродетелите.


– Възможно ли е това, аз аскетът, от млади години подвизаващ се в пустинята, да бъда равен на един мирянин и при това женен?


– На тебе казвам – нему си равен.

На следващия ден светецът взел тоягата и торбата си, сложил в нея малко сух хляб и тръгнал към Александрия. Като отишъл в града той намерил обущаря и му казал:


– Брате мой, как живееш, какво правиш тук?


– Сам виждаш, отче, аз съм грешен. Няма по-грешен човек от мен в целия свят.


– Може ли да поговорим?


– Може.


– В какво се състои твоята добродетел, как се подвизаваш?


– Каква добродетел у мен? Нима не ме виждаш? Живея в света и съм част от него. Вие монасите имате добродетели.


– Не, ти в нещо се подвизаваш.


– В нищо не се подвизавам.


– Господ ми откри това и затова не можеш да ме излъжеш. Аз Му се молих и той ми посочи теб, като равен на мен в добродетелите. Ти нещо знаеш.


– Прости ме, отче! Ако това, което правя наистина се зачита за нещо, то ще ти кажа. Аз съм женен. От момента в който възложих на себе си брачния венец, казах на моята жена: „ Ако ме обичаш, нека да живеем в чистота, като брат и сестра, за да се борим за освещаване на нашите души. Съгласна ли си?” „Съгласна съм.” – отвърна жена ми. И от тогава живеем в чистота и девственост.

Преподобни Пафнутий се подвизавал в пустинята и чрез аскеза и въздържание на сетивата се стремял да придобие чистота, за което в голяма степен съдействали и условията на неговия живот. А онзи, живеел чист живот заедно с жена, посред всички съблазни на света, но с Божията помощ достигнал същата степен на святост. И неговата борба била по-трудна от борбата на аскета. Но той доказал своето величие пред Божието лице.


Ето какво се случило с този обущар след това. Веднъж един християнин дошъл при преподобни Пафнутий и му казал:


– Отче, скарах се с един свещеник и не знам, проклел ли ме е или е казал лоша дума, но той вече почина, а ние така и не си взехме прошка един от друг. Какво да правя сега?


– Аз не мога да ти помогна, но мога да ти посоча един свят човек, който ще ти помогне.


– Кой е той?


– Отиди в Александрия там и там и ще намериш един обущар. Кажи му, че аз съм те изпратил. Разкажи му за твоят случай и той ще ти помогне.


Християнинът си помислил: „Господи, помилуй! Нима ако аскетът не може да ми помогне, мирянинът ще направи това?” Но, заради послушанието, отишъл, намерил същия този обущар и му разказал всичко. Обущарят му казал:


– Почакай, докато се стъмни.


Щом се стъмнило те отишли заедно пред един от градските храмове. Обущарят казал:


– Почакай тук.


А самият той – този свят и чист християнин – се приближил до главните врати на храма, осенил ги с кръстния знак и вратите се отворили сами. Вътрешността на храма цяла сияела в светлина и се дочувало ангелско пеене.

Обущарят влязъл в храма, огледал го, отново излязъл и казал на онзи човек:


– Влез в храма, погледни встрани на клиросите, може би ще намериш там твоят свещеник.


Онзи влязъл, а като излязъл казал:


– Там е – пее на левия клирос.


– Ела с мен.


Те влезли, светият християнин излязъл напред и казал на свещеника:


– Отче, прости този Божи раб, защото той като човек е съгрешил. Ти, като светец Божи, дай му прощение.


– Простено да му е и да си отиде с мир!


Когато те излезли навън, обущарят казал:


– Не разказвай на никого за това, което видя. Върви си с Бога и се спасявай.


Виждате ли, чеда мои, какво прави аскетическият труд? Какво прави духовната борба? Какво е извършил този мирянин за очистване на душата си? Нима само това, че е предложил на девойката, за която се е оженил, да живеят като брат и сестра? Разбира се не: те са постили, молили са се заедно нощем, и земни поклони са правили, и Евангелието са чели, и творенията на светите отци също, и в храма са ходили, и са се изповядвали, и са се причастявали, и лошите мисли са прогонвали – и така заедно са се борили. Затова и са се сподобили със святост в света.


Тази история ни показва, че ако и в света някой християнин встъпи в доброволна борба, няма да бъде отминат от Божията благодат. Но, намирайки си различни предлози, ние се оправдаваме с това, че живеем в света и не можем. Желанията ни побеждават. Какво ни е нужно?


Нужна ни е тази борба, както телесна, така и душевна. Трябва да управляваме своите мисли. Щом ни споходят лукави мисли, греховни фантазии, картини, лица, образи и сцени, нека ги изгоним веднага с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Защото ако умът бди и, въоръжен с Божественото оръжие, с името Христово, не пуска нищо такова, тогава бива смъртно поразен всеки враг на нашата душа, чието име е дявол, чието име е греховна фантазия, чието име е греховен помисъл. Защото, защитавайки по такъв начин душата си, ума и сърцето си, ние ще запазим цялата своя вътрешност непорочна и чиста.


Да встъпим в духовната борба, чеда мои, с още по-голяма сила и ще получим от това велика полза. Без да се потрудим, не можем да намерим благодатта. Земеделецът, който не е обработил своята нива, няма да види плод. Постът, придружаван, укрепван и обточен с молитва, с четене на Свещеното Писание, с трезвение, с участие в богослуженията, с изповед, със свето причастие, с добри дела и с дела на милосърдие, приготвя и украсява душата за среща с Великата Страстна седмица. И тогава ние по-силно ще почувстваме Великите и Честни Христови страдания, защото сърцето ни ще се смекчи, ще се преобрази и ще познае колко безкрайна е Божията любов към човека. Тогава с още по-голяма сила ще усетим в душата си радостта на Светото Възкресение, ще го отбележим с цялото прилягащо му благоговение и ще се сподобим да празнуваме заедно с ангелите Светата Пасха. Амин.


* Светата Литургия винаги е празник, тържество. Затова църковният устав предвижда през делничните, покайни дни на Великия пост да не се служи Литургия. За да не се възпрепятства причастяването на християните през тези дни, още в първите векове в Църквата се установила практиката на отслужване на т.нар. Литургия на преждеосвещените дарове. По своя чин тя представлява видоизменена вечерня, на която вярващите могат да се причастят със Свети Дарове, осветени преди това. В древност, за разлика от днес, тя се извършвала вечер. В наше време, в отделни поместни Църкви, с благословението на местния епископ, тази практика е възстановена, за да могат вярващите, мнозинството от които са на работа през седмицата, да участват във великопостното богослужение. Тук старецът Ефрем има пред вид тази практика. /бел. прев./

Близки теми:

За разсъдителността Постът на нашите майки Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Болка и скърби в нашия живот. В наши дни има твърде много светци

Повлияни от климата на светското мислене, често смятаме, че достойният човек е безгрешният или силният. Тази пирамида обаче в духовния живот е обърната и свят човек е този, който е в състояние на постоянно покаяние.

За този, който реално се покайва, не съществува грях, който да превишава Божията любов. Когато се съмняваме дали биваме опростени, означава, че в нас липсва истинско покаяние, че сме обърнати към собственото си его и всъщност искаме да се самооправдаем за делата си.

Покаянието не е моментно събитие, а е състояние на живот. Тя е нашето всекидневно усилие, което полагаме, да не се отчайваме и да се обръщаме към Божията любов. Разбирането за покаянието като акт, който се случва от време на време, не е правдиво, защото винаги се намираме в опасност от греха и изкушението. Поради тази причина сме зависими от Бога. Св. Исаак Сириец казва, че тъй като всички се намираме в опасност от изкушението и всички сме грешни, не съществува по-висша добродетел от покаянието. Особено важно е онова, което знаем на теория, да се превърне в съзнание на нашето сърце. Само тогава то ще има практически изражения, които определят отношението ни спрямо другия. Ако имаме съзнание за тази истина, тогава по различен начин ще възприемаме както събитията от нашия живот, така и другите хора. Покаянието е преминаването от скръбта за нашата лична вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.

Оттласквам се от скръбта за моята лична вина и започва да ме вълнува въпросът как да утоля жаждата по този копнеж за общение на душата с Бога, за вкусването на Божията благодат. Покаянието не означава затваряне в нашите вини, не е самозатворен процес, в който изследваме нашето падение и грях, а е обръщане на нашето битие към търсенето и копнежа по Бога. Покаянието не е съобразяване със закона, а е разтърсваща среща с Христос. Представяме си, че ще отидем да се изповядаме, за да ни дадат инструкции как да се подчиним на някаква поредица от закони и правила, без обаче да активираме нашата свобода и без да поемаме отговорност за тази лична среща с Бога. Повече ни интересува как ще успокоим съвестта си, как ще се почувстваме облекчени и в комфорт със себе си, как ще се отърсим от нашето бреме. Повечето пъти скръбта за нашите грехове е болката на нашия егоизъм, че не сме това, което сме си представяли, и в много по-малка степен е (ако изобщо я има) мъката, че сме загубили връзката си с Бога.

Покаянието и аскезата са вход не в общността на фарисеите, а в общността на блудния син, на работниците от единайсетия час, на митарите… Това е осъзнаването, че сме в Църквата не за да се възприемаме като общност на чистите, на моралните, на отличниците, а сме общност на болните, на ранените, на грешните. Защото грехът не е само акт и нарушаване на някаква заповед или накърняване на нравствения ред, а най-вече е неспособност на душата да общува с Бога и с човека, като човекът остава изолиран в себе си, в своите интереси, права, помисли и желания. Християнската етика не дели света на „добър” или „зъл”, а разграничението е изразено в образите на двамата разбойници: между стоящия отляво и стоящия отдясно на Христос – между разбойника, който се кае, и разбойника, който се намира в състояние на неразкаяност.

Покаянието е непрестанно връщане към Бога, постоянно търсене и намиране. Търсенето на Бога не е някакво състояние, което съм постигнал, завоювал съм и оттук нататък вече съм подсигурен. Търся и намирам, намирам и търся Бога, в непрестанно движение съм към Него. Процес, който ни държи будни, който е далеч от нагаждането и приспиването на душата, а е опит от любов. Опит, която ни активира. Поради тази причина един старец подвижник – авва Сисой, в края на живота си все търсел още няколко мига, за да се усамоти и още веднъж да въздъхне с покаяние към Бога – въздишка едновременно на скръб и надежда, на болка и радост. В този момент той казвал, че не знае дали изобщо е поставил началото на труда на покаянието заради Бога. Това е същинският опит от покаянието, това е неговият реален етос. А какво правим ние? Отиваме на изповед, разкайваме се за няколко неща и след това се успокояваме, че всичко ни е наред, казваме си: „Добре съм си!”… И с това историята приключва. Духовното пътуване спира. Защото, когато сме наред, съдим онези, които не са наред, отдалечаваме се от тях и се самооправдаваме.

Християнството ни разкрива един парадокс – да се чувстваш, че си наред и едновременно с това да си мъртъв; както и да чувстваш, че не си наред и да си жив. Защото, когато се чувстваш наред, „изваждаш от играта” Бога и Неговата благодат. Можеш привидно да казваш „Обичам Бога!”, но всъщност обезсилваш нуждата от благодатта и ценността на жертвата на нашия Господ, защото се крепиш на твоята борба, на твоята сила, на твоя духовен успех. Напротив, когато не си наред, тогава чувстваш колко си гол, чувстваш собствената си недостатъчност, търсиш и усещаш зависимостта си от Бога, Който те оживява. Светът приема за успял онзи, при когото всичко е нормално и уравновесено. В Църквата нещата са напълно различни не защото се оправдават неравновесието, падението и грехът, а защото се оправдават покаянието, съкрушението и съзнанието, че, както казва св. ап. Павел „всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (вж. Рим. 3:23).

Какво правим, когато липсва желание за борба? Целта не е борбата. Борбата е пътят. Проблемът е, че липсва желание за края на пътя – за Бога. Липсва любов към Светлината, изгубена е любовта към Истината. Ето защо въпросът не е в борбата. Не сме се родили да се борим с въздуха, неориентирано, самоцелно. В нас липсва желанието за борба, защото не сме се вдъхновили от целта. Каква е причината? Всяка душа може да има много причини, не можем да генерализираме нещата. Можем обаче да кажем, че човек създава други богове, на които се кланя, концентрира се в своите нужди, така че бяга от себе си и не вижда реалното си състояние, затова и остава в посредствеността. Това, което поражда желанието за борба, е вдъхновението от причината и от целта. Ако внимателно се вгледаме в себе си, ще разберем причината, поради която този копнеж, това вдъхновение ни липсва.

Нищо не може да стане насила и без да имаме съзнание за него. Въпросът е в нас да се запали пламъкът, а всички го носим в себе си чрез Кръщението. Но сме хвърлили прах върху въглените и усещаме, че жарта е угаснала. Всъщност обаче тя тлее. Както огънят, върху който хвърляш нещо, привидно угасва, но ако разровиш жарта, този огън пламва отново. По същия начин ни е нужно да се разровим в душата си, за да намери всеки от нас причината, поради която да се съживи и да запали този огън в себе си. Когато обичаме нещо много силно, борбата не ни плаши – и желание имаме, и усилията ни изглеждат лесни. Но днес сме толкова ограничени в сетивните неща, толкова задавени в културата на щастието, че сме си създали нужди, които ни дезориентират, поглъщат ни, и едновременно с това се чудим защо ни липсва желание да се подвизаваме. А причината е ясна – когато човек е замаян, когато позволява някой да му внушава идеята, че за да е щастлив, трябва да прави и да има еди-какво си, неговата душа се зашеметява; не му трябва много, за да отпадне духовно. Нашите сетива биват умъртвени и затова е много важно да започнем от аскезата.

Наскоро бе празникът на св. Йоан Лествичник. Като изтъква неговата личност, Църквата ни напомня за аскезата като за възможност за пробуждане. Насищаме се с толкова много информация, че накрая колкото и да е издръжлив човек, умът му се разболява и дори не разбира какво се случва с него. Св. Йоан Златоуст казва, че когато кочияшът е замаян, той не управлява добре колесницата. Така е и с душата – когато е замаяна, и тялото не я следва. В този смисъл е изключително важно човек да влезе в процеса на оскъдност, да махне излишните неща от живота си, които замайват ума му и му пречат да вижда ясно. Съзнанието ни е заето с хиляди ненужни мисли, с различни фиксации и неразбиращо се питаме защо нямаме желание за духовна борба… Духовните процеси не са нещо абстрактно. Все пак духът има свой носител – нашето тяло. И когато този носител се изтощи, той не може да слуша духа, който да различи нещата. И така, всички тези неща замъгляват възможността на човека да има разсъдителност и да разбере какво си струва (да прави) и какво не.

Ние сме в състояние на пиянство. Замаяни сме и първо трябва да се очистим от „алкохола, проникнал в кръвта ни”, за да разберем какво реално се случва в нашия духовен свят. Защото пияният човек не знае какво прави – той иска да бъде отведен у дома и има силите единствено да си легне. Не желае да се подвизава.

Аскезата е път на покаяние. Тя не е част от системата на някаква нравствена философия, тя не се цели в обективно утвърдени нравствени образци, които назидателно ти посочват кое е правилно и кое – грешка. Вместо това аскезата се прицелва в обръщането на човешката свобода към Бога, въпреки нашата следгреховна природа, която се съпротивлява. Нашата бунтовна природа се съпротивлява срещу Бога и човеците. Ние сме си самодостатъчни, автономни, държим на нашите права и сме детерминирали какво е щастието. Живеем с убеждението, че сами можем да намерим радостта – независимо от другия; уверени сме, че сами можем да завоюваме своето спасение. Но съпротивлявайки се на този дух на самодостатъчност, ние се обръщаме към Бога и към другия човек. Това именно е аскезата.

Аскезата не се подчинява на натиска на нравствените наредби, които могат да доведат до лицемерие, до робството на хладния дълг и до нищетата на индивидуалистичния морализъм. Подчинението на правилата не носи истинска радост, освен едно повърхностно удовлетворение, което ни кара да си кажем: „Чувствам се наред със себе си!”. И оттук нататък, в определен момент човек вече няма причина да спазва тези заповеди.

При всеки подход, който наставлява към спазване на определена нравствена система, се забелязва едно трагично отсъствие – отсъствието на личността. В тези случаи личността не е способна да се отзове и да сподели трагичните сблъсъци в живота на другите хора, да разреши драмата на страданието и самотата. Нравственият закон е безличен и не може да даде отговори на най-съкровените и екзистенциални въпроси на човека – на онези въпроси, с които той живее всеки ден, както и на онези, който се интересуват от причината за неговото съществуване. Намираме утеха в някакъв нравствен закон, който ще ни оправдае, понеже се страхуваме да се изправим пред тези ежедневни и екзистенциални въпроси. Тези вътрешни сблъсъци на нашето битие, които поставят дилемата кой съм и коя е причината за моето съществуване, съдържат толкова болка в себе си, изправят ни пред такова затруднение, изискват такова дръзновение и смел дух, че ние отстъпваме пред страха да се изправим лице в лице с тях. И избираме да не се борим, да се самооправдаваме чрез спазването на някакъв закон и правила, за да се чувстваме спокойни и наред със себе си.

За да намери човек себе си и своето средоточие в Бога, той не може да се ограничи до изискването и подчиняването на външни закони и правила. Дори да го направи, в даден момент ще почувства такъв натиск, че лесно ще се подхлъзне. Аскезата е много дълбоко личностно събитие и придобива смисъл, когато я свържем с Божията благодат. Аскезата има за цел търсенето на благодатта; тя е пряко свързана с Божието човеколюбие. Без Божията любов, без нейното търсене, аскезата губи своето съдържание и става мъчение, превръща се в терзание за човека.

Нека видим обаче от какво се нуждаем на практика. Независимо от историческото време аскезата води в една и съща посока и не променя същността си, направлявана от нуждата да бъдем съединени с Бога, да сме истински свързани с другия, което е и пазенето на Божията воля. И все пак тя получава различна форма съобразно нуждите на всяка епоха. Потърсихме ли кое в нашата епоха е най-значимото, от което се нуждаем, и кое трябва да е средоточие на нашата аскеза? Изглежда, че съвременният човек няма нужда толкова много от физически труд, освен от труда, който той полага ежедневно. Тогава от какво той изпитва най-силна нужда? Да се освободи от всякакви дразнители – от врявата край него, забързаността,  наркотиците, алкохолизма, тоест от всичко, което поражда безпокойство и замъглява погледа му, така че да не може да види какво става вътре в душата му. Да запази вътрешен покой, тишина и мълчание, за да може да се моли и да съхрани своето сърце. Днес цивилизацията казва – ти си важен, защото си постигнал успехи. Много от тези успехи обаче се оказват в ущърб на нашето сърце, на вътрешната ни реалност. И колкото по-осезаемо е усещането за недостатъчност във вътрешния ни свят, толкова повече искаме да се проявяваме и да утвърждаваме себе си във външния.

Аскезата като състояние на духа налага почивка, тя е „стачката” от цялата шумотевица на света; тя е изборът на мълчанието, на спокойствието, което ще ни даде възможност да чуем сърцето си. Да се заслушаме и да разберем каква е причината да не сме способни да водим духовна борба. Защо борбата не ни доставя удоволствие… Защо не сме наясно от каква духовна болест страдаме и кой път да поемем…

Първата стъпка в аскезата е да се отдалечим от шума, който ни заобикаля, без обаче задължително да се отдалечим от самия свят. Аскезата не се ограничава до някакви външни действия, а се изразява в осъзнаването кое е излишно за нас и в това да се лишим от тези неща в живота ни, които ни носят измамливо удовлетворение. Днес е по-лесно да кажеш на един християнин да направи някое конкретно дело или да спазва някакво предписание, отколкото да го призовеш да се лиши от определени неща от живота си, за да е способен наистина да чуе сърцето си. И не сме неспособни на това, защото работим по осем часа всеки ден, а защото съвсем съзнателно бягаме от тази тишина, която ще разкрие окаяното състояние на вътрешния ни свят. Когато загубим връзка със собственото си сърце, губив връзка с всичко – с другия, с молитвата… В този случай аз не зная какво е молитвата, не изпитвам удоволствие от нея, тя не ми говори нищо! Тогава дори храната не ми носи полза, а вреда. Има много телесни болести, които произлизат от храненето, което не означава задължително, че самото качество на храната не е добро, а че доколкото аз не съм добре, храната, която поглъщам, яденето, ме разболява. Когато не съм наред със себе си, тогава и храните, които ям, губят своето съдържание. Когато си добре със себе си, се радваш и на това, което ядеш. Ако обаче не си добре, то те яде, не ти го ядеш… Ако например ядеш много, това значи, че имаш някакъв духовен проблем. Този, който яде много, нещо му липсва. Тоест, когато изпитвам обсебващото желание да ям, означава, че покривам някаква липса, чувствам празнота и я запълвам по този осезаем начин. Когато загубя връзката с моето аз, не само на духовно или екзистенциално, а и на психическо равнище, тогава храната не ми дава здраве и живот, не й се наслаждавам истински, а правя опит да потискам вътрешния си смут, „ям” моето безпокойство.

Докато светът ти казва: „Живееш истински, когато взимаш каквото поискаш от живота!”, аскетичният път ти казва, че живееш истински не когато вземаш и имаш, а когато търсиш онова, което ти дава логос. Аскезата е съпротива срещу пренебрежението, презрението и безразличието към другия; съпротива срещу индивидуалната употреба на благата и вещите (както ги употребява безумният богаташ). Такава употреба е блудство, тя е грях. Блудството не е само телесно падение, но е и начинът, по който употребяваме материалните блага на принципа “Те са мои и аз ще си ги изям. Аз и моето семейство!”…  Тази индивидуална употреба на благата е падение. Когато човек няма покой, той иска изключително много неща. Това е отрова, която влиза в нас, и нашите желания неусетно нарастват повече и повече. Но дори и Земята не може да понесе претенциите ни и се разболява. Какво ще спаси Земята? Аскезата. Ограничаването на нуждите ни води до равновесие. В противен случай това наше неравновесие се проектира в творението. При падението на прародителите, грехът влязъл в творението и това не е нещо, което се ограничава до хоризонта на тялото ни, а се излъчва и изразява и в живота на цялото творение.

Неограниченото търсене на щастие и неконтролируемото благоденствие водят до оскърбление на творението. Защото от моментната радост, която ти дават, тези постигнати желания накрая се превръщат в бреме за тебе и започват да ти отмъщават. Това, което толкова си искал и си завоювал, ще отнеме от теб време, ще ти създаде грижи и дори може да те разболее. И така, какво е аскезата? Освобождаване от излишните нужди. Знае ли всеки един тук кои са неговите реални нужди? Ако не знаем, няма да имаме равновесие, няма да сме наред със себе си. Не сме способни да се посвещаваме на молитва, не защото сме обградени от грижи, както често си мисли съвременният човек, а защото сме обградени от нужди, които, ако не можем да задоволим, се чувстваме нещастни. Ние сме клети, не защото нашите нужди не са задоволени, а защото имаме излишни нужди. Създали сме цивилизация, в която вместо човекът мъдро да господства над материалната природа, той трагично се поробва от нея.

Аскезата има за цел не наказанието и мъчението, а изцелението на човешката природа. Някои казват, че аскезата е особено мъчителен избор, изпълнен с ограничения. Ето как сме свикнали с идеята, че добро е да правим каквото си искаме, а ограничението е нещо много лошо. Когато обаче се върши доброволно и със съзнание, ограничението е необходимо. Както болният след операция не може да яде каквото си поиска. Лекарят му предписва лечение, което е свързано и с начина му на живот и с неговите хранителни навици. Ние не разбираме, че боледуваме и затова се нуждаем от конкретно лечение. Когато човек чуе думата “аскеза”, я натоварва с отрицателно значение. Но отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава, тя всъщност не е изолация… Но какво е тя още?…

Говорихме за етоса на аскезата във връзка с Бога и в отношението ни към вещите. Третият аспект е връзката с нашия ближен. Делото на аскезата е да сприятелява не само с Бога, но и с човека. Св. Максим Изповедник казва, че този, който обича Бога, живее на Земята ангелски живот – постейки, бдейки и винаги мислейки добро за всеки човек. Св. Василий Велики също казва ясно, че дори когато човек пази Божиите заповеди, дори да има велики харизми, без любовта към братята му обаче всичките му усилия се превръщат в беззаконни дела. Всяка аскеза, лишена от любов, става чужда на Бога. Аскезата приема за свой център любовта – към Бога, и към себе си, защото моето аз също го отнасям към Бога и в Него търся покоя на сърцето си, но и на брата си. Не мога да имам покой, ако не даря покой на брата си. Един отец от времето на ранната Църква казва нещо много важно: който пропусне да помогне на един човек в неговата духовна скръб, ще бъде отговорен за неговата погибел. Въпросът не е в това човек да изказва някакви теории, а сам действено да разпространява евангелската любов. Какво е аскезата на любовта? Да мога да разбирам другия. Да разбирам неговото състояние, неговата нужда, да излизам от себе си. До каква степен мога да разбера другия? До степента, в която мога да разбера и себе си – ако не разбирам себе си, няма да разбера и другия.

Когато сме се взряли в това да задоволяваме собствените си нужди и желания, не само не можем да разберем нуждите на другия, а дори не сме способни да ги забележим. Неотстъпчивият човек, този, който е фиксиран в своите потребности и е убеден в правотата си, никога не може да разбере другия. Когато обаче си влязъл в пътя на борба със страстите си и знаеш колко труден е този процес, тогава можеш да се поставиш на мястото на другия, тогава си готов да проявиш снизхождение и разбиране спрямо него. По какъв начин се разкрива християнската ни идентичност? В това, че имаме способността да разберем другия . Да, хората сме различни! Готов съм да разбера другия в неговата различност. Приемам различността на другия човек и намирам мостове за общуване. Какво е покаянието? Именно това да строиш мостове във взаимоотношенията си. А вместо това какво правим? Издигаме стени. Защото се страхуваме, искаме да се предпазим от другия, да воюваме с него, защото гледаме на него като на наш противник и не разбираме, че той е член от нашето тяло. Ако обаче осъзнаем това, започваме да отстъпваме, не оставаме нищо неизяснено. И в това има някаква гениалност – аскетичният човек е най-гениалният човек. А най-разглезеният, най-заспалият човек е този, който не полага духовни усилия, който е подчинен на своето сластолюбие. Цялото му съзнание е затлъстяло и той е изгубил усета си за околния свят. Погледът му не стига надалеч, нито логика му е задълбочена, няма мъдрост в себе си. А човекът, който се подвизава духовно, толкова много е работил по нивата на своята душа, че усеща и най-малката нужда на другия, спира да го експлоатира и започва да строи мостовете на общението.

Ако в центъра на живота си поставяме личността, тогава ще сме способни да жертваме определени свои интереси, за да не изгубим връзката с другия. Нека например погледнем към отношенията между двама съпрузи. Каква е целта за някого? Да бъде оправдан? Да му кажат – имаш право?!… Вместо това приеми това право и тази свобода като възможност за живот в любов заедно с другия. Но това е възможно, само ако си готов да влезеш в пътя на, тоест да съдиш не другите, а себе си.

Когато хората създават връзка, те са много влюбени един в друг, но понякога това е само на повърхността. Понякога се оказва, че всъщност са скарани, защото любовта им е основана на желанието да задоволят нарцисизма си. Тогава двата свята са различни, в които всеки от двамата във връзката не иска да се постави на мястото на другия. Този, който може да създаде реална връзка, е човекът, който може да се постави на мястото на другия. Няма да е възможно да го направи обаче, преди да се е разбрал със самия себе си, преди да е оценил какво реално иска и какво не.

Пътят на аскезата е възможност да направляваме и да настройваме словото, постъпките и поведението си така, че те да се превърнат в утеха за другия. Не да го сразяваме, не да го унижаме, а да му даваме утешение и надежда, защото, ако го утеша, сякаш утешавам Самия Бог. Когато давам радост и утеха на другия, сякаш давам радост и утеха на Бога. Първо ще дадеш на мъжа си, на детето си… те са Христос, от тях ще започнеш, и след това на другите…

Източник

Православие БГ

Близки теми:

Най-голямата пречка за покаянието е идеята, която имаме за себе си Покаяние, аскеза, любов Любов и покаяние Духовният живот не е враг на радостта Религиозната депресивност

Не посмях да сложа за заглавие на този текст думата “проповед”, защото по същество това са просто някои нахвърляни мисли, които се надявам да бъдат от полза за някого. Ако ли пък не са, то поне са повод да проявите снизхождение към мен и опита ми да кажа нещо за поука.

Докато размислях за това как е редно да се подготвим за настъпващия пост, внезапно се сетих за нещо интересно, на което преди много години ми обърна внимание един приятел. Беше в края на горещ летен ден. Седяхме пред едно капанче в Морската градина в Бургас. Наоколо обичайната обстановка – пластмасови столчета и маси, разхождащи се хора, глъч, викове, весели лица… Пийвахме бира и водехме някакъв обикновен разговор, който често затихваше, прогонен от хубавата музика, звучаща от колоните на заведението. А и на всички, които не живеят по крайбрежието, морето представя гледка, на която могат да се любуват дълго. Беше приятно да си част от целия този отпускарски шум… Така неусетно се изтърколи може би повече от час. По едно време моят приятел подхвърли:

- Усети ли, че преди малко нещо се случи…

Нямах представа за какво говори. Всичко си изглеждаше нормално и както преди…

- Не – отговорих, – какво се случи?

- Ех – полусъжалително, полуехидно възкликна той, – много жалко, че нямаш чувствителност да разбираш нещата, които се случват около теб. Направо се чудя какъв журналист си…

- И би ли ме осветлил какво значимо събитие съм изпуснал? – опитах да отговоря на ехидния тон.

Той се поколеба малко и после обясни:

- До преди малко над хората от съседните маси (и въобще наоколо) владееше жегата на деня. И те си се държаха, както през деня – крещяха, шегуваха се един с друг, говореха глупости… Но ето че най-после настъпи очакваната прохлада. Заедно със залеза се смъкна някой и друг градус, а налягането се промени. И едновременно с това неусетно се промениха и хората. Тонът на разговорите им утихна, дори темите им поеха в по-сериозна посока… Разбираш ли изобщо какво ти говоря?

Помълчахме, за да се огледам… Да, сега, когато ми обърна внимание, видях, че нещо наистина се е променило. И то за съвсем кратко време. Повечето хора наоколо изглеждаха някак укротени… Но нямаше да го усетя, ако не ми беше казал…

Този случай беше потънал някъде в съзнанието ми, но сега изплува, сякаш показвайки ми своята свързаност с идващия пост. Преди време писах, че в началото на поста е добре да спреш да ядеш кебапчета, а след това да спреш да ядеш и хора http://pravoslaven-sviat.org/2014/11/14/prosto-sprete/. И сега държа на това. Но ми се иска да добавя и нещо по-сериозно.

Бог, Който иска хората да се спасят, дава такива неща в живота, за които да се хванеш и те да те дърпат напред и нагоре. Такова нещо е постът. Той е като вечерната прохлада. Разбира се, човек би могъл да размишлява по философски теми и по обед под чадъра на плажа, докато около него безгрижни хора по бански играят волейбол. Но положителният ефект от това е доста съмнителен. Съвсем друго е да се вглеждаш в морето, когато последните червени слънчеви лъчи се къпят в него, оцветявайки го. И сумракът постепенно започва да скрива красивата гледка, докато накрая не остане само шумът от вълните. В такива моменти човек може да се усети съвсем мъничък и да размисли за смисъла на живота… Разбира се, би могъл и просто да продължи да пие бира, а в главата му да се въртят разни тъпички неща, както на мен тогава… Светът винаги ще постъпва така. Но за човек, който иска да води духовен живот, е много важно да “хване момента”.

Постът е установен от Църквата не случайно. Той иска да ни отдалечи от ежедневните теми и шумове и да те накара да утихнеш. Защото насред крясъците на този свят не може да се чуе кроткият шепот на съвестта. Не може да се проведе разговор за истински важното.

А кое е истински важното? Кой съм?… Какъв съм?… Накъде отивам?… Обичам ли?… Обичан ли съм?… Не е ли глупаво човек да стои в тъмното, да слуша морето, осветявано само от някоя нощна лампа на плажа, и да си мисли: “Колко съм готин?” В същата нелепа ситуация изпадаме когато постим и не се смиряваме. Намираме се в крещящо противоречие с обстановката. Само смиреният има реална преценка за нещата. Горделивият живее в един постоянен театър на абсурда, без да подозира, че е главен герой в гротескна постановка. За какво е всичко?… Имам предвид всичко, което гоним през по-голямата част от живота ни. Не е ли то като пясък в шепата, който постоянно изтича между пръстите, пада отново на земята, от която е бил взет? Нима ние като християни можем да си позволим да бъдем като деца, които строят замъци до водата, а после идва една по-голяма вълна и ги разрушава като да не са били? Нима не знаем, че сме призовани към вечен живот и само минаваме през тази земя? Нашият живот подчинен ли е на вечността или не? Виждаш ли в себе си онова гориво, което ще те закара в Рая? Ако отговорът е “не”, значи и ти си като мен. Удобно скрит под наметалото на вечерта можеш да бръкнеш в най-скритите джобове на душата си и да извадиш оттам обелките от бонбони, продупчените билети и останалите боклуци, които си сложил, защото са ти се видели важни или просто не си знаел къде да ги хвърлиш. Пребъркваш се и ти иде да възкликнеш: “Брей, не съм и подозирал, че имам толкова ненужности в себе си.” Имаш… Имаме… И тези, и още много, за които дори не подозираш. Такива неща, които те излагат пред другите и пред теб самия и дори не знаеш дали е възможно да бъдат изхвърлени…

В първия момент си казваш: “Имам нужда от помощ, от приятел.” Но това не е всичко. Даваш си сметка, че не е достатъчно някой сантиментално да съчувства на провалите ти, на болките и страховете ти. Трябва ти Спасител! Не, не такъв, който просто да те надъха да продължиш напред. Къде напред? Та нали някъде напред те чака най-големият провал – смъртта, гробът… Къде ще избягаш?

Нали знаете, че ние нямаме друг приятел освен Христос? И всичко други, които са ни близки, са такива чрез Него и от Него. Не, постът не е самосъжаление. Той трябва да е комуникация, дори свръхкомуникация. Накрая му стои Разпъналият се и Възкръснал Господ, отворил обятията си, за да те приеме. И очаква от теб да проведеш с Него разговора за твоята промяна. За желанието ти да станеш от временен – вечен. И в този диалог душата трябва да се открие като пред Най-Близък, като пред Обичан и Възлюбил те до смърт, като пред Цар и Бог. Без обичайния артистизъм и маски. Спасителят вижда отвъд маските, но е благороден и желае да ги махнеш сам.

Как ли? Например така: “Исках да обичам, но обичах най-вече себе си; копнеех за истината, но в живота си осъществявах само своята “правда”  и това не донесе нищо друго, освен мъки и проблеми; проповядвах милосърдие и все се ядосвах, че хората не са достатъчно милосърдни към мен, докато аз дори не забелязвах сълзите им; мачках хората и едновременно с това говорех за хуманизъм; криех се, когато някой има нужда от помощ, а после, когато всичко се размине, разобличавах греховете на другите с мотив, че не мога да търпя несправедливостта им; плътта ми тържествува над духа, а в редките случаи, когато това не е така, се гордея със смирението си. Това и още много ми причинява болка, с която не искам да свиквам. Не искам да живея с нея!”

Може ли Господ да отнеме тази болка? Не просто може, но и желае да я премахне! “Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур,- като вълна ще избеля” (Ис.1:18). И още: “Жив съм Аз, казва Господ Бог: не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате вие, доме Израилев?” (Иезекиил 33:11).

Няма по-сигурна надежда от упованието на Господа! Той чака, за да даде смисъл на живота ти. Самата мисъл за това, което се готвим да спомним – страшната Му Голготска саможертва и победното Възкресение от мъртвите – трябва да те кара да потърсиш начин (както казва преподобният Паисий Светогорец) да си на една честота с Христа. Да отговориш на любовта му с любов, на Кръста с разпъване на стария грехопаднал човек, на Възкресението с желание за обновен живот, на отварянето на Райските врати с райски стремежи. Постът те подготвя именно за това – започва с неядене на месо, но има за цел да отвори сърцето ти и да те приближи, да те сприятели с Разпъналия се за теб и Възкръснал Господ. Ето в началото на такъв момент се намираме сега…

Казано иначе – предстои нещо да се случи! И ако за мен като прохождащ тогава журналист изглеждаше смешно да не забележа “утихването” на хората от съседните маси, то колко по-неудобно е за нас като християни да пропуснем предстоящото “утихване” на цялата Църква, покаянието на Христовото общество, подредено около Тайната вечеря на своя Спасител и предвкусващо неизказаната сладост на небесните блага…

Лек и спасителен пост!

Близки теми:

Просто спрете кебапчетата Условията за съвършената молитва За добрата лудост Отговор на моя брат в Христа Слънцето на правдата

Често се случва в началото на някой пост да ме обхванат мрачни мисли. Уж човек трябва да е спокоен, да се е умиротворил, но има неща, с които така и не можах да свикна. Едно от тях е „голямата духовност”, която избликва в такива периоди от годината. И все се сещам за онази приказка, която българският народ е измислил: „Накарай мързеливия на работа, че на ум да те научи.” Можем да я перифразираме така: „Накарай днешните православни на пост, че на духовност да те научат”…

Трудно ми е да събера целия букет от „мъдрост”, на който се натъквам. Например сигурно сте чували, че „постът е натрапен на миряните от монасите”, а също и че „не е задължителен”, че „яденето всъщност изобщо не е важно, важен е духовният пост, а не телесният”, че „главното е да обичаш, а не дали ядеш пържоли” и т.н. Ако поставим някои от тия твърдения на местата им, те ще се окажат верни. Въпросът е в това, каква е мотивацията да си ги говорим…

Имам едно просто предложение за поста – просто спрете кебапчетата. Спрете да ядете храни от животински произход. Това е началото на истинския пост. То е поставено от отците неслучайно. Те са познавали човека много по-добре от нас. Причината да не се яде месо и да не се ходи на шумни забави в определени периоди от годината е много проста – това помага на човека да погледне в себе си. Помага му, ако иска да се покае, да се промени. Всеки, който е опитал този труден процес на покаяние, е видял колко сериозно нещо е духовният живот. Тогава отпадат приказките за „голямата любов” и за това, че е „важно да обичаш всички хора, а не какво ядеш”. Всеки, който наистина е погледнал вътре в себе си, е видял опустошенията, които грехът нанася в и около него. Разбрал е колко далеч се намира от Бога. Колко далеч е от всяка добродетел. И е осъзнал, че телесният пост е лесен, но истински труден е духовният. Ако човек не може да се справи с едно кебапче, как може да твърди, че е достигнал най-високото ниво на духовно съвършенство – любовта?

Великият познавач на човешката душа св. Теофан Затворник казва, че външни прояви на благочестие без вътрешен живот са възможни, но вътрешен живот без външни прояви е невъзможен. Или иначе казано – възможно е да не ядеш месо, но духовният ти живот да куца, но духовен живот без плътски лишения е невъзможен.

Съвременните хора искат да измислят някакво християнство без подвиг, без покаяние, без сражение, без лишения. Християнство, което не е аскетично, а угаждащо на себе си, „преяло християнство”. Християнство, в което възкръсваш, без да си се разпънал. Православието ти е послужило за това, да подкрепиш с Евангелието тщеславното убеждение, че си супер готин и духовно извисен.

Просто да спрем да ядем. Толкова ли е трудно? Да, знам, трудно е. Светът никога не е ял така, както сега. Направо се пръсва от лакомства. И това говори за духовното му ниво. Само преди 100 години, че и по-малко, хората са имали месо на трапезата си само на празници. Но на тия хора не е било трудно да им обясниш нещо за духовния живот. Сега е друго. Понякога се чудя дали месото не подхранва по някакъв чуден начин гордостта…

Има една прочута мисъл на св. Василий Велики, че човек трябва да се въздържа не само от телесна храна, но и да не „яде” братята си. На мен много пъти ми се е случвало да се въздържам от блажни ястия, но дори и в тези моменти съм продължавал да „ям хора”. Казвам си: „Ще спра, ще се откажа от този вреден навик”, но после продължавам. Едно време бях така с цигарите. Решавах: „Ще престана”, но после пак пушех. Накрая се изправих пред иконата на Господа и Му казах: „Христе, ти виждаш, че ще умра от тия цигари, но не мога да ги спра, ако не ми помогнеш, защото ми се услаждат.” Няколко дни по-късно се разболях толкова тежко, че нямаше как да пуша цяла седмица. И някак си успях с Божия помощ да ги откажа. Така трябва да стане и с „яденето” на хора. Те също са сладки. Направо не се усещаш как си ги излапал. Обичаш ги, но ги „ядеш”. Нараняваш ги, а после казваш: „Е, те са си такива. Те са виновни. Аз трябваше да кажа истината.” Много жестока е тая наша “истина” и често няма нищо общо с Христовата правда.

Забелязали ли сте, че в днешно време никой за нищо не е виновен и почти всички разбират от всичко. Освен футболът и политиката, Православието също е популярна тема. Всеки, който се е кръстил, вече се изказва каква трябва да е Църквата. А като гледам и некръстените имат мнение по тоя въпрос. Много ми е мъчно, че не виждам у хората елементарен свян. Учудвам се на лекотата, с която днес мнозина се произнасят по сложни духовни въпроси. Все едно възрастните в семейството са се събрали да решат някой финансов проблем и отнякъде влиза 5-годишното им разлигавено дете и почва да им обяснява какво трябва да правят. Тези хора, у които наистина виждам духовен живот, все си мълчат. И не се обаждат по духовни теми, ако не ги насилиш.

И тъй, ето какво трябва да се направи. Църквата е постановила пост. Той, разбира се, не е задължителен. Но по принцип в Църквата нищо не е задължително и всичко е по желание. Самото спасение може да се извърши само по желание, а не по задължение. Част от това желание е да се сражаваш с щенията на плътта, да се подвизаваш. Макар че, какъв подвиг е това две седмици да не ядеш блажно? Ако някой привлекателен представител на другия пол ти каже, че си дебел/а – ще се подложиш на какви ли не лишения заради суетата си. Ако ти обещаят повишение в работата – ще оставаш извънредно за дълго време. А това са просто човешки глупости. Всемогъщият Бог ни обещава Царството Небесно. Не бива ли да се потрудим малко и за Него? Има цял сонм от свети хора, просияли на Небето, наречени постници. Как пък един от тях не каза, че „не е важно неяденето на месо, а духовният живот само”, а всички спазваха и едното, и другото?

Разбира се, най-напред трябва да се вземе благословение от изповедника, който най-добре знае какви са силите на човека, какви са немощите му и колко би било полезно за него да пости. В такова намаляване на поста от изповедника няма нищо лошо, защото то е изградено на смирен помисъл, на общение, на лично познаване. Идва при мен веднъж една баба в средата на Великия пост и плаче, че вече е много остаряла и няма сили да спазва целия пост. Стана ми много мило. Заприлича ми на стар, изпитан воин, на когото подобава заслужена почивка, но той все още иска да се сражава. Има и болни хора, които искат да постят, но аз не им давам. Но това е едно, а съвсем друго е да измисляш философски обяснения за любов към ближния в името на кебапчето.

От друга страна постът не е самоцел. Не е работата в това, да не ядеш две седмици и после да кажеш: „Ето какъв герой съм, издържах”. Някои идват на служба, нареждат се пред светата Чаша и казват: „Аз трябва да се причастя, защото постих еди колко си дни”. Тоест, след такива „геройски” усилия как може Христос да им откаже Тялото и Кръвта Си? Неяденето не е цел. То е първата стъпка в поста, чиято основа е в покаянието. Неяденето без покаяние се нарича диета. Наистина е по-добре да постиш два дни със смирение и любов, отколкото в края на втората седмица да се правиш на интересен. Но, ако ще са два дни, нека поне броят им и нашата немощ ни служат за смирение.

А след като човек спре да подхранва плътта си, трябва да започне да се моли повече. Ето, сега, освен обичайните молитви, може да се чете Канон на Пресвета Богородица. Интернет е пълен с Акатисти към Нейни чудотворни икони. И вярвам, че който подхожда към Нея честно, ще получи и озарение от Божията Майка. Ще може да сравни собствения си живот с Нейния и ще види в каква ужасяваща греховност живеем всички ние. Ще се запита: „Моето смирение като Нейното ли е? Обичам ли аз Бога така, както Тя Го обича?” Вижте как Го е следвала безмълвно дори до Кръста. „Обичам ли аз хората така, както Тя ги обича?” Тя се моли за всички хора, въпреки че ние с греховете си разпънахме Нейното Чедо. Така ли правим и ние? Отговорите на тези въпроси ясно ни показват проблемите в духовния ни живот. При гледката от собствената пребита от греха душа на всеки би трябвало да му се отяжда. Такъв човек наистина получава полза от поста, изповядва се и разбира думите на св. Симеон Богослов, че Бог с милостта на състраданието си и чисти, и осветлява, и прави причастници на светлината горещо каещите се като щедро ги приобщава към Себе Си. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говори като на Свои близки приятели.

Лек и спасителен пост!

Близки теми:

Предстоящото “утихване” На Кръстопът Проповед за Христовото Възкресение За моливчетата и гумичките ДА СЕ ДЪРЖИМ ЗА НИШКАТА НА ВЪТРЕШНАТА МОЛИТВА

Нека Христовата благодат бъде с вашия дух М.

Получих вашето писмо и прочетох съдържанието му внимателно. Въпросите, които повдигате, не са толкова похвални, колкото е похвална Вашата добра воля и решителност да живеете по-добросъвестен живот в Христа. Пожелавам Ви неспирни успехи в това начинание.

Проблемът с начина ни на хранене е нещо, което занимава вниманието на всички като най-необходимото задължение и елемент от живота ни, да не споменавам и че някои от нас се превръщат в негови затворници заради специалните удоволствия, на които нашето поколение се наслаждава. Така че не е полезно, нито достойно за похвала да спрете да ядете изведнъж една от най-основните храни, мислейки че вероятно няма да можете да се контролирате.

Дори нашите отци не одобряват, нито хвалят подобни подходи и според мен средният път е най-добрият. А кой е този път? Да ограничите консумацията, така че вашето здраве да остане незасегнато и да избегнете възможността хората да коментират: „М. не яде месо“, което ще Ви докара безполезни изкушения към надменност и гордост. Същото се отнася и за сладкото, тъй като е твърде необходимо в определени количества, за да се поддържа нормален и балансиран живот.

Само по този начин, като прилагаме умереността като правило, можем да придобием благоразумие и уравновесеност в живота си. Начинът да се справим мислено с телесните и емоционалните си проблеми, както и състоянието, в което се намира животът ни, зависи и от уравновесеността, която се осъществява чрез умереността в храненето. В резултат на това у нас се формира баланс между ума и тялото.

В последствие сънят ни се нормализира, нашите вредни мисли и атаките към ума ни изчезват и в нас се ражда повече желание и ентусиазъм за борба. Това, следователно, трябва да правите, без да изпадате в повече крайности, и ако някой път не успявате, трябва да започвате отново и отново и накрая със сигурност ще победите с благодатта на нашия Христос.

Вие сте социален човек и живеете в трудни и нездравословни времена и не можете да прилагате към своя живот манастирски правила, които дори монасите днес не могат да спазват.

Имате многото ми молитви и любов в Христа,

Смирен старец Йосиф, монах

превод: Ловчанска Света Митрополия
източник: Ловчанска епархия

Близки теми:

Какво представляват доброто и злото и кога действат Ролята на скърбите в нашия живот Покаяние Не забравяйте кои сте всъщност Какво са удоволствията или наслажденията и кои от тях са позволени и кои – не?