Православие в Пакистан

Март 12, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Обръщането ми към Православието не беше лесно. До 2007 г. бях дякон към Англиканската църква в Индия. Когато започнах да проявявам интерес към Православието, изпращах много писма с въпроси до единствения човек, който би могъл да ми даде подробен отговор – владика Иларион, архиепископ на Сидни. Произлизам от много бедно семейство, майка ми беше учителка и ме възпитаваще в много строг католически дух. Когато владиката предложи да постъпя в семинарията в Джорданвил, Ню Йорк, майка ми се разболя и се оказах в трудно положение. Отиването в Америка се оказа невъзможно. Три месеца по-късно получих писмо от архиепископа, в което ми казваше, че може да ме приеме в Австралия. С Дядо Владика станахме като баща и син. Всичко, което знам за Православието научих от него. Имах голямо желание да стана свещеник, но не казах на дядо Иларион, защото смятах, че Бог ще предвиди това в най-добрия за мен момент. Когато ме ръкоположиха, не исках да ограничавам служението си само до една енория. Желаех нашата истинска вяра да стане достъпна за всички. Много хора в Пакистан и Индия биха искали да научат повече за Православието и вероятно щяха да станат ревностни християни, но възможностите за това бяха малки.

 

Днес в Пакистан животът е труден заради мюсюлманското правителство. За белите не е безопасно да живеят там, затова мисионерите не желаят да ходят в тази част на света. Пакистан въобще не е безопасна територия. Заплахата тегне не само върху чужденците, но и върху местното население, защото мюсюлманите воюват помежду си и се убиват. Държавата е разделена между три големи групи – на север са пущуните от Афганистан, в средата са пунджабите, на юг синдите, между които има малка група индийци. Тези три племена са в постоянна вражда. Обикновеният пакистанец не знае дали като излезе сутрин, ще се прибере вечерта.

 

Наскоро владика Иларион получил имейли от двама пакистанци, напуснали католическата семинария, както направих и аз преди време. В писмата си задавали въпроси за вярата и искали да  опознаят Православието. Дядото препрати писмата им към мен, защото познавах мирогледа на този народ и можех да преценя дали са искрено вярващи, или са пратени от някого без никакъв интерес към Христа. Когато ги прочетох обаче, много се трогнах. Поисках благословия от Дядото и поех към Пакистан.

 

Когато пристигнах, ме чакаше изненада – вместо да видя двамата, които бяха писали писмата, бях посрещнат от 50 човека. Настаних се в хотелската стая, но ме уведомиха, че не мога да излизам навън. Тъй като съм индиец и имам по-светла кожа, за мен беше опасно да се показвам. Индия и Пакистан са водили четири войни и на мен гледаха като на шпионин. Един местен член на парламента обаче, ми даде разрешение да напускам хотела за 12 часа, защото беше убеден, че съм мисионер. В пресата се появи съобщение, че е пристигнал някакъв свещеник и много хора дойдоха да ме видят. Помолих се на Светия Дух и започнах проповедта си. Отначало говорих за времето преди Христовото Рождество, после им разказах за самото Рождество, за създаването на Църквата, за периода на седемте вселенски събора и за ролята на свещениците и дяконите. Опитах се да обясня, че не е толкова лесно да се приеме Православието, че е нужно преди това човек да се преобрази. Единствената истинска причина да прегърнеш Православието е желанието да станеш свят в Църквата, защото човешката  душа се съединява с Бога след смъртта. Ролята на свещеника е да подтикне човека към този път, да му помогне да направи усилието. За това няма лесна рецепта, нужна е молитва, пост и изпълнение на всички други православни методи.

 

След двучасова проповед търсещите истинската вяра започнаха да задават много въпроси, а представителите на различните агенции се опитаха да открият нещо подозрително в словото ми. Онази нощ 110 католици се обърнаха към Православието. Следващият ден 74 човека от 10 пакистански семейства приеха свето Кръщение. Попитах хората защо толкова бързо приеха думите ми, а те отговориха, че са се трогнали от факта, че аз, бидейки индиец, съм дошъл да проповядвам Православието тук и не съм гледал на тях като на лоши хора, нито съм порицал начина, по който изглеждат. А тези люде бяха бедни, обикновени селяни. Когато стояхме в църквата или идваха за разговор, аз не вземах стол, а сядах до тях на пода. Те се нуждаеха от специална пастирска грижа, защото нямаше кой да ги чуе нито в джамията, нито в католическата църква. Трябва да знаете, че в Пакистан и Индия Католическата църква е голяма и влиятелна организация. Завършващите католически семинарии често се изпращат за директори на местните училища и всяко дете се стремеше да бъде прието в тези училища. Веднъж станали директори, пасторите забравяха, че преди всичко трябва да бъдат духовни водачи, а не просто директори.

 

На хората, които идват да се срещнат с мен обяснявам, че задачата ми на свещеник е да служа на хората за тяхното спасение, да ги обичам и да се грижа за тях.

 

Следващото предизвикателство беше да съхраня общността от стотина новопокръстени пакистанци. Когато се върнах в Австралия, казах на Дядото, че трябва незабавно да основем мисия в Пакистан. Той благослови да създам мисията „Св. Арх. Михаил“.

 

Попитах пакистанците защо поканиха мен, а не местните православни свещеници, които служат там, те отвърнаха, че техните свещеници са към Вселенската патриаршия, а аз съм от Руската Православна църква и тъй като тя е най-голямата от всички поместни църкви и се състои от различни народи, се надявали да получат помощ от нея. Като имали предвид всички светци, просияли на руска земя и знаейки, че аз също принадлежа към тази църква, те вярвали, че ще се погрижа за тях и ще ги обичам. Помолих владика Иларион да назначи повече свещеници за мисията, за да можем по-бързо да отпразнуваме първата Света Литургия.

 

Второто ми пътуване до Пакистан беше за 10 дни. Този път основната ми цел бе пастирската грижа. Срещах се с хората и се опитвах да разбера нуждите им, да ги „покрия с крилата си“. Тогава успяхме и за пръв път да отслужим Св. Литургия в руски стил, но на езика Урду. С Божия помощ успях да обърна и един католически свещеник и съпругата му в Православието. А това се случи така: веднъж, превеждайки литургийните текстове на Урду, сърцето на пастира се развълнувало от думите, които свещеникът трябва да произнесе и пожелал да се върне в ония времена, когато тези молитви са били създадени. Така той се обърнал към Православието. По време на този ми престой в Пакистан 50 нови члена приеха Христа.

 

Искам да споделя, че сега мога да пътувам до Пакистан без покана. Успях веднъж да се срещна с един пакистански посланик. Обясних му кой съм, каква е Православната църква и че не съм шпионин. Той приветства усилията, които полагам в работата си за доброто на пакистанците, но изтъкна, че е нелегално да извършвам мисионерска дейност само с туристическа виза. Следващите думи обаче бяха нещо изключително. Каза ми, че вярва  в делото, което извършвам в Пакистан и затова мога да получа мисионерска виза. А да има християнски проповедник такава виза в ислямска държава е почти невъзможно.

 

При следващото ми идване в Пакистан се сблъсках с тяхното разузнаване. Показах им кръста си и мисионерската виза и казах, че правителството ми е разрешило да работя тук. За мое голямо учудване ме попитаха какви са ми плановете и аз отговорих: „Искам да построя църква“.

 

Сега в пакистанската енория има трима подготвящи се за свещеници, които имат своите изпитания. Православните се събират по домовете си за божествените служби, за които е разрешено миряните да извършват сами. Казах им да четат Часовете, Обедницата и Евангелието, а после да си общуват на чаша чай. Много е важно колкото се може по-скоро да се осигури действащ свещеник. Ако някой християнин почине, кой ще му направи опело? Следващото ми отиване за Пакистан е само за 5-6 дни.

 

По пътя си натам ще бъда придружаван от 22 годишно момче от Одеса. Каня всички, не само от Австралия, но и от Русия, да дойдат и да помогнат на делото ми. Имаме хотел с въоръжена охрана, където ще сте в безопасност. За пакистанците е много важно да видят, че е дошъл някой от Русия. Тогава ще усетят, че цялата Църква ги подкрепя и се грижи за тях. Ако дойдете, ще видите как се опитват да общуват, а бедните дават и последното си пени, за да ви помогнат да се почувствате удобно.

 

Моята мечта е да разпространявам Православието. Не се страхувам от смъртта, защото всичко, което правя е заради Църквата. Тя е моето семейство и моят дом. Православието изпълва цялата ми душа и искам да го споделя с другите.

 

Източник: сп. „Амвон“, бр. 1 от м. май 2013 г.

 

 

 

 

Нужна е решимост да изпълним заповедите

Януари 14, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Защо е така трудно да изпълняваме заповедта за почитане на родителите? Къде да намерим наставници? Как да се молим за началниците си и за властта, ако те не са добри? Интервю с митрополит Лонгин

– Старозаветната заповед за почит към родителите е потвърдена и в Новия Завет. При това, както казва свети апостол Павел (Еф.6:1-3), тя е първата заповед съпроводена с обещание: „за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”. Почитанието към родителите като че ли трябва да бъде естествено за човека. Но защо тогава изпълнението на тази заповед за много християни е свързана с огромно усилие?

– Почитта към родителите е основа на човешкото общество. Това е не само Божия заповед, но и естествено чувство, което изначално е заложено в човека и върху което се крепи човешката цивилизация. В продължение на хилядолетия тази почит е била нещо естествено. Отделните примери на нарушаване на тази заповед са били възприемани от обществото, а и от самите нарушители, като нещо нередно и примерите за това са много – и в историята, и в художествената литература.

Но светът стремително се променя. При това, ако по-рано промени от такъв мащаб – в областта на нравствеността, на самоопределението на човека, на взаимоотношенията между хората – са се извършвали за няколко десетилетия или даже столетия, днес те се побират в рамките на пет до осем или максимум десет години. И това, което по-рано е изглеждало невъзможно, сега става, ако не напълно естествено, то поне много просто.

Във всички времена между поколенията е съществувал някакъв водораздел: винаги младите не са слушали по-възрастните и възрастните са били крайно недоволни от това, мърморели са и са казвали, че всичко е пропаднало. Но днес наистина много хора, не само от по-възрастното, но и от средното поколение, не разбират младите и даже не могат да си представят как биха могли да им въздействат, как биха могли да намерят общ език с тях.

За щастие, все още не можем да кажем, че никой не почита по-възрастните. Мисля, че болшинството вярващи, църковни хора все пак се отнасят по-добре към своите родители, баби и дядовци, отколкото хората, които не познават Христос и за които словата на Свещеното Писание не означават нищо. Но наистина проблемът е много сериозен.

Има стара мъдрост, която гласи, че каквото хората възпитат у децата си, това и ще видят от тях в своята старост. Но днес виждаме много случаи, когато хора остават самотни и след като са посветили целия си живот на възпитанието на децата и внуците си. Когато се канех да стана монах, близките ми, моята майка в това число, като последен аргумент, че не трябва да правя това, казваха: „Но как ще останеш сам на стари години?” Оттогава мина много време и аз виждам, че хора, които са посветили живота си на семейството, отдали са всичките си сили, здраве и способности на възпитанието на своите деца, а след това и на внуците, все пак на стари години остават сами. Никой не е застрахован от това. То се случва, и даже много често, при живи деца и внуци.

– Ако днес, в обществения транспорт, младеж отстъпи място на възрастен мъж, най-често този младеж е от Кавказ. Той даже ще каже с топлота: „Седни, бащице”. А нашите не правят това. Понякога могат да отстъпят място, но на някоя съвсем немощна старица или на майка с дете… В нашия народ почитанието към възрастните е изгубено. Каква е причината според Вас?

– Що се касае до младите хора от Кавказ – да, разбира се – безусловната почит към възрастните е характерна за традиционното общество. А какво представлява то? Това е религиозно общество, в което постъпките на хората, отношението им към света и околните са мотивирани от предписанията на учението, което следват. Но аз не мисля, че на традиционните общества от Кавказ ще се отдаде дълго да се съпротивляват на този валяк, под който попаднахме ние. Същите процеси постепенно ще набират сила и при тях.

Веднъж вие казахте, че много хора са се оказали буквално сломени от разрушението на нашата страна през деветдесетте години. Вероятно и това трябва да имаме пред вид, когато говорим за хората от по-възрастното поколение?

– Това е така. Но и от сегашния „разцвет” са сломени не по-малко хора, отколкото през деветдесетте години.

Днес главната мисъл, която се внушава отвсякъде е: „Вземи от живота всичко”, „Ти заслужаваш това”. А човек и без това е склонен към егоизъм. И тъй като живеем в свят, ориентиран към удоволствието, във всеки от нас егоизмът бурно разцъфтява. Какво представлява грижата за по-възрастните, за старите хора? Това е саможертва, т.е. време, сили и средства, които трябва да бъдат изразходвани за другите.

– На мен ми се струва, че освен това се случва някакво душевно вкаменяване. Хората просто са се отучили да обичат в широкия смисъл на тази дума…

– Вкаменяването се случва именно защото човек привиква да се грижи само за самия себе си. Днес от най-ранни години той е окръжен, първо, от огромно количество информация и, второ, от неща, които носят удоволствие. Знаете ли, когато човек яде много сладко, вкусът му се притъпява. Любещите родители се стараят всячески да развличат детето, да му доставят колкото се може повече радост. И тъй като нашият съвременник от детство е заобиколен от развлечения и удоволствия, нещо се случва със сърцето му. То престава да чувства някои фини неща и задебелява в духовния смисъл на тази дума.

Това се отнася, разбира се, и за вярващите, църковните хора, защото не е тайна, че болшинството от тях не се ръководят в живота си от Евангелието. Да, ходят на Църква, понякога спазват постите, изповядвате се, причастяват се. Но често се отнасят към своята вяра като към онази кърпа, която жената, влизайки в храма изважда от чантичката си, а излизайки я сваля и я слага обратно. Същото се случва и с нашите свещеници, когато те започнат да се бръснат и подстригват. Те не искат да са свещеници постоянно. Те искат да са като всички. И голямо число вярващи хора искат да са като всички. Вижте каква борба тече в медийното пространство против полите, кърпите и другите външни атрибути на религиозността. Не дай, Боже, православният човек поне с нещо да се различава от неправославния… Това е много печално. Ние, вярващите хора, съвсем не сме свободни от тенденциите на съвременния свят.

Често задават въпроса: защо в нашата страна всичко е така зле? Когато питат за това протойерей Димитрий Смирнов, той отговаря така: „А какво очаквате от нация от убийци?” – имайки пред вид, че в Русия се извършват няколко милиона аборта на година. Да, това са жестоки думи и те веднага предизвикват възмущение: „Ах, какъв ужас! Колко нетолерантно е това, колко груби са у нас свещениците!” Но докато нашето общество се бори с тези, които наричат нещата с истинските им имена, вместо да се бори със самите явления, нашето развитие ще върви именно по този начин – от лошо към по-лошо.

– Може би причините са и в това, че епохите са много различни една от друга и опитът на възрастното поколение вече е неприложим за по-младите? Едва ли на внучката днес и е нужен опитът на бабата, защото внучката има друг начин на живот, живее в друго темпо, в друго обкръжение и е снабдена с други технически средства, а и в обществото битуват съвсем други ценности… Старите хора са престанали да изпълняват своята вековна функция – да бъдат носители на жизнено необходим опит. Може ли да се каже, че разрушаването на традиционното семейство е закономерно явление и че опитът на възрастните в обществото вече не е така важен?

– Да, има такова мнение. Но разрушаването на традиционното семейство не е закономерно явление. То въобще не е свидетелство, че семейството е „изживяло времето си” и опитът на предишните поколения не е нужен. Това е следствие от масираното, агресивно настъпление на принципно антихристиянската, античовешка съвременна идеология, която си поставя за главна цел разрушаването на традиционните ценности. На практика, това е също такава безумна утопическа идеология, каквато беше добре познатият ни комунизъм.

– Много труден и, за съжаление много разпространен днес е въпросът: как да почитаме родителите си, които са били лоши родители. Ако те не просто не са ни били пример за подражание, но постъпките им дълбоко са ни наранявали? Случва се порасналите вече деца да не могат да простят на родителите си, защото считат, че те са съсипали живота им.

– За съжаление, съвременните млади хора са „невъзпитани деца на невъзпитани родители”. Ако техните родители не са ги възпитали правилно, как на свой ред, те самите биха могли да възпитат своите деца. Затова проблемът се задълбочава и аз не съм оптимист в това отношение.

Как да бъде преодоляна обидата към родителите е много сложен въпрос. Според мен неговият отговор лежи единствено в плоскостта на вярата. Никаква психология тук няма да помогне. Сега се разрушава не само традиционното семейство – разрушават се човешките взаимоотношения изобщо. И наистина има чудовищни случаи, за които дори не ми се иска да говоря. Трудно е да се повярва, че родители могат да се отнасят така към децата си, и обратното – деца към родителите си.

Трябва да имаме решимост каквото и да стане да изпълним Божията заповед. Трябва да има разбиране: да допуснем, че майка ми не е права, но тя все пак си остава моя майка. И ако човек се старае да изпълни заповедта за почит към родителите, той трябва да изпълнява дълга си – да се моли за тях, да им оказва знаци на почтителност, да им помага. Може би дори си струва човек да изключи своите емоции, не изисквайки от себе си невъзможното. Да извършва дела на любов, когато тази любов я няма. Кой знае, може би това отношение ще доведе до там, че някой от тези лоши родители ще се разкае и ще разбере, че не е бил прав по отношение на своето дете.

– А можете ли да дадете някакъв съвет на родителите, които чувстват, че са станали чужди на порасналите си деца?

– Да търпят. Да се молят. Да подкрепят децата си, поне външно, в това, с което те се занимават. И да чакат кога този тежък период ще отмине, защото често се случва с възрастта, когато преживеят трудности, хората да се променят, да започнат по-добре да разбират своите родители и да се сближат с тях. Не винаги се случва така, но шанс има.

– В нашите молитвеници задължително има молитва за „началниците, наставниците, благодетелите”. Днес „наставничество” е почти забравена дума. Вие винаги казвате, че човек трябва да се учи цял живот. Сигурно е важно да търсим тези по-възрастни хора, които могат да бъдат пример – във вярата, в живота, в някакъв труд?

– Да, щастлив е онзи човек, който навреме е съумял да разбере, че по-възрастните могат да бъдат пример за него, могат да му помогнат да израсне, че той може да се възползва от техния опит и да избегне някои грешки. Ако човек започва винаги от нулата, животът няма да му стигне да се научи пълноценно на нещо. В най-добрия случай, ще се приближи до опита на онези, които са вървели пред него и чийто опит той е могъл просто да приеме, да сложи в спестовната си касичка и да продължи по-нататък.

– Владико, Вие винаги с топлота говорите за възрастните. Обичате ли старите хора?

– Да, аз обичам старите хора, при това още от детството ми. До голяма степен мен ме е възпитавала баба ми и аз съм свикнал със старите хора. Те винаги са ми били интересни, защото имат опит, преживели са много, помнят много неща. Това ми е интересно – и преди, и сега.

При нас в манастира имаше забележителни възрастни монаси, истински старци. Благочестиви, благоговейни, преживели интересен и много труден живот, изпитали много неща и не просто съхранили, а умножили в себе си вярата. Архимандритите отец Кирил, отец Наум, отец Николай, отец Лаврентий, отец Матей… Дори само да бъдеш край такива хора, да ги виждаш всеки ден е нещо много ценно.

За съжаление, много млади хора днес не разбират това. Когато се опитваш да им говориш по този въпрос – отвръщат се като от празни приказки. Какво да правиш…

Има и нещо друго. В обикновения живот опитните хора от по-възрастното поколение често са външно незабележими. Лесно е да минеш покрай тях и да не ги забележиш. Самият аз на времето, когато бях на Атон „минах покрай” стареца Паисий: бях съвсем до него, моят спътник ме помоли да почакам в двора на неговата килия, докато се посъветва с него, а аз не знаех нищо за стареца, не проявих интерес, не влязох, не поговорих.

– Т.е. трябва да търсим? Да бъдем внимателни към хората…

– Трябва да търсим. Архимандрит Рафаил (Карелин) има забележително есе, озаглавено „Когато мисля за миналото”. Написано е гениално, с голяма болка за това, че в света намаляват духовните хора, които имат опит от молитвата, от вътрешния живот, от очистването на сърцето. За това колко важно е да ценим срещите с тях и да усвояваме поне трохи от техния опит. Но ние не правим това, те си отиват и без тях в нашия свят става хладно и тъмно.

– Лесно е да се молиш за някого, ако той се отнася добре към теб, ако си му благодарен. Но малцина изпитват добри чувства към своите началници и често за това има причина. Как да се молим на Бога за лошия началник?

– Това е дълъг разговор – за отношението на нашия народ към началството по принцип. То винаги е лошо. Но да се молим за началстващите е необходимо. Искаш да ти е добре? Работиш, ето го твоят началник. Може да злословиш по негов адрес, да го ненавиждаш, да разправяш навсякъде колко глупав и лош е той… А може и да се молиш: „Господи, направи така, че той да стане добър”.

Има още нещо, над което човек трябва добре да се замисли. Струва ти се, например, че твоят началник не постъпва правилно, не разбира някаква ситуация. Но на практика вие гледате на нея от различни позиции. Ако ти стоиш долу, не виждаш картината, която се разкрива от високото. Виждаш само своя мъничък, тесен участък и казваш: „Защо той не прави това и това, това и това?” А другият вижда отгоре много повече и разбира, че ако постъпи по определен начин, може да разруши нещо. Виждайки ситуацията в цялост, той може да вижда ограничеността на своите възможности и да избира по-малката от две злини и т.н. Нужно е известно смирение, за да признаеш, че твоят кръгозор неизбежно е ограничен, че той е по-тесен от кръгозора на този, който е поставен над теб. Началникът носи по-голяма отговорност и затова трябва да се молим за него.

Но нашето традиционно отношение към властта е страшно. Ние възприемаме властта като враг априори. Може човекът, назначен на ръководна позиция да иска да направи нещо добро, опитва се, но получава толкова удари от всички страни, среща такава ненавист от хора, които дори не го познават лично, че добрите му намерения се изпаряват. Психологически това е разбираемо. Това е много голям проблем.

– Критичното отношение към властта може да бъде разбрано. Всеки човек може да приведе много примери, показващи, че властта не изпълнява своите преки и най-важни задължения. Често в исторически план християните са били упреквани, че призовават към послушание по отношение на всяка власт, към „съглашателство”. Какво може да отговорите на това?

– Неправилно е да се мисли, че ако Църквата се моли за съществуващата власт, тя е съгласна с абсолютно всички нейни действия: и с пенсионната реформа, и с липсата на грижа за слабите, и изобщо с цялото безобразие, което се върши около нас. Съвсем не. Когато Църквата се моли за властта, тя се надява, че тази власт по някакъв начин ще коригира отношението си към народа, че с Божията помощ по нашите молитви ще се поправя. Някой може би ще каже, че този начин не е ефективен. Но той е по-безопасен от революцията, която по правило завършва с големи кръвопролития. Църквата е категорично против всякакви революции и опити да бъде свалена съществуващата власт, защото знае една проста истина: властта, дори и не много добрата, е онази удържаща сила (виж. 2 Сол. 2:7), която не позволява обществото да изпадне в хаос и да се стигне до взаимно унищожение на всеки от всеки. Примери за това виждаме както в историята на нашата страна така и в съвременния свят.

Трябва да се молим във всеки случай. Бог ни е заповядал да се молим дори за онези, които ни ненавиждат и гонят.

Тук има още един въпрос. Много от църковните хора смятат, че участието в различните форми на власт не е за нас, не бива да го правим. Ние не ходим на избори, не гледаме телевизия и, изобщо, се стараем да живеем така, сякаш властта в нашето общество не съществува. Това не е правилно. Вярващият, църковният човек трябва да бъде активен. Защото докато болшинството от вярващите хора се правят, че живеят някъде в небесното Царство, на власт идват хора, на които са чужди нашата вяра, нашата история, та дори и нашата страна. Трябва ли след това да се учудваме на ставащото наоколо?

Странно е, че в Русия – хилядолетна православна страна с достатъчно голям дял вярващо население – до ден днешен няма нито едно политическо консервативно движение, което да се асоциира с Православието. Ако утре има избори – кого да избере вярващият човек? За това е виновен не някой друг, а самите ние.

Не знанията ще ни спасят, а нашият живот

Ноември 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

За тайнствата на Православната Църква

Веднъж в един манастир ми се случи да се запозная с един човек, за когото казваха, че притежавал особени дарования. Беше красноречив, добре образован, владееше пет езика, много приятен събеседник, с когото бързо се сприятелихме. Казваше се Андонис и преподаваше Зен – будизъм в Солун, в собственото си училище. Постоянно обичаше да изтъква способността си да предвижда някои неща и искаше всички да разберат за изключителните му умения.

Във връзка с това ми каза:

- Една нощ вътрешното ми чувство ми подсказа, че ще има земетресение и казах на майка ми:

- Облечи се, ще направим една разходка…

- Толкова късно? В 11 часа през нощта?

- Да, ще се поразходим малко…

Жената се облякла, те излезли на един площад, и зачакали.

- Накъде ще се разхождаме?

- Мамо, седни тук на тази пейка.

Жената тъкмо седнала, и целият град започнал да се тресе. Било земетресението през 1978 година, когато се срутил един жилищен блок и загинали няколко души.

- И защо ти се струва странно, че притежавам изключително чувство? – ме попита той в тая връзка.

- Казах му:

- Ти светец ли си?

Не беше толкова глупав, за да каже да, но и не можеше да допусне, в своята интелигентност, че е обладан от демони. Каза ми:

- Не съм светец, но това не означава, че съм обладан от някой демон. Когато преди земетресение кучетата почнат да лаят, козите да блеят, котките да мяукат, и след това последва земетресение, как да разбираме това? Означава ли, че животните са демонизирани?

Не можех да го убедя, че неговата информация идва от демон. Защото има дебели демони, и други, които са много слаби, като острие на бръснач, и демони на интелекта, в чиито ръце, за нещастие попадат някои. Някои обладани биват като вдигани във въздуха, страдат явно, и се спасяват по благодат, защото Господ счита живота им като мъченичество. Но когато демонът хваща някого чрез ума му, само покаяние може да му помогне.

- Но защо трябва да се покайвам? Само защото имам свръхчувство, което нямат другите хора?

Има много случки, станали с този обладан и св. Паисий, но сега ще ви разкажа само една от тях:

Бяхме тръгнали от манастира Ивирон за Карея. Стигнахме до едно отклонение от пътя, една пътечка вляво, която водеше към мястото, където живее св. Паисий, и Андонис внезапно каза:

- Видях със своето шесто чувство св. Паисий, седнал на някаква каменна плоча, извън килията си. Стържеше с някакво парче стъкло някаква дървена част във форма на овал.

Всъщност ставаше дума за едно майсторско изкуство на св. Паисий. Той изрязваше парче дърво от някой пън, изглаждаше го със стъклена отломка, като с шкурка, вграждаше с помощта на нещо като преса образа на Св. Богородица и го даваше за благословение.

- Как мислиш, истина ли е, или дяволска измама? Спуснах се по пътеката и стигнах до килията на св. Паисий. Всичко бе така, както го видях, но св. Паисий не се виждаше никъде.

Дяволът не може да вижда в бъдещето, това е едно от големите му нещастия. Няма тази възможност, както ние си мислим, но черпи сила от нашето невежество. В случая нямаше как да знае дали св. Паисий е в килията си, или не. Междувременно, докато се чудех какво да мисля, св. Паисий излезе от килията си и каза:

- Обладани човече, измамен от видението си, не очакваше да ме видиш тук, и разбра ли сега, че всичко това ти го показва дяволът?

- Сега разбра ли какво представлява дяволът? – му казах и аз.

- Убеди ли се сега, когато го видя тук?

Така се демонизират онези, които са много интелигентни – философи, писатели, и т.н. Не могат да се спасят чрез силата на Божията благодат, защото не разбират, че са обладани.

****

Веднъж един английски лорд, който пътувал със своята яхта дошъл в манастира Филотей. По-късно разказвал:

„Дойдох на един много красив остров и гледам – нещо много необичайно. Някакъв мъж, облечен в широка, черна дреха и черна шапка на главата. Оказа се, че бил свещеник – дотогава не бях виждал такъв. Нещо ме накара да го последвам. Спря под едно дърво, удари една камбана, която висеше на него, после извади от джоба си ключ и отключи църквата. Влязох след него и усетих онази особена мистична атмосфера, която има само в православните храмове. Не разбирах какво отслужва свещеникът (по-късно, когато взех да разбирам – мисля, че беше вечерня или молебен канон). Когато свърши, приближих се и запитах:

- Защо носите такива дрехи?

- Така ходят облечени всички православни свещеници.

- А каква е разликата между вас и нас? С какво се различават православните от протестантите и от папистите?

Той ми обясни някои неща, на английски, даде ми да прочета Новия завет, препоръча ми и други православни книги на английски език. Прочетох ги, останах очарован и реших да стана православен християнин. С такава настройка отидох в манастира Филотей…“

Когато го посрещнахме, му казахме, че не може да се кръсти толкова скоро, нужна е известна подготовка.

Катехизирането му продължи повече от година време, докато го допуснем до Свето Кръщение. Беше на голям празник – Благовещение, което се чества във Филотей особено тържествено. Освен това искахме да почувства по един незабравим начин атмосферата да бъде кръстен именно тогава.

На този ден манастирът се напълни с народ. Веднага след литургията извършихме Светото Кръщение. Накрая той прие Свето Причастие, за пръв път в живота си, вече като православен християнин.

След това излезе на двора, облечен в бялата кръщелна дреха и с голяма свещ в ръка. Поздравихме го и го нарекохме с новото му име – Евангелос, което подхождаше на този голям празник. Когато игуменът излезе на двора, той ми каза:

- Виждам сияние около главата на игумена Ефрем.

Сега отец Ефрем се намира в Аризона. Не е чудно, че англичанинът го видя с ореол, защото през цялото това време бе чувал само хубави неща за отец Ефрем – за неговата святост, аскетични подвизи и т.н. Ако се възхищаваш от някого, не е трудно да си го представиш с ореол около главата, криле на гърба или с какво ли още не.

След миг той ми каза също:

- Не се обръщай.

- Но какво става? – го питам. – Какво има?

- Има един обладан.

Дворът беше пълен с народ, стотици хора.

- Има един обладан – повтори той – който има в себе си демон, ужасен и опасен, но много фин, като кадифе.

Когато се обърнах да го видя, почти останах замаян, беше Андонис, същия онзи обладан, за когото разказвах преди. Едва преди по-малко от половин час бе кръстен, а виждаше такива неща, за които преди бе немислимо. Сред стотици хора разпозна един обладан, и не само, че е обладан, но и какъв демон го бе обсебил. Ето това означава силата на Кръщението, силата на тайнствата на Православната Църква. Това не опира до теология или до философия, а до опитност, ние ги приемаме и живеем с тях. Ако нямаме жива вяра, не можем да разберем нищо. Всичкото знание на света е като въздуха. Знание има във всяка една библиотека. Знаете ли колко учени имат знания, много повече от нас? Но не знанията ще ни спасят, а нашият живот. И не всички свещеници осъзнават това. Нужно е да изживееш някои неща…

 

Избрани мисли на известни личности за Бога

Октомври 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Науката води човека към религията… Но човекът винаги си остава свободен в душата си – да вярва или да не вярва в Небесния си Отец, да открива или да не открива Неговия велик мир… Науката тук не може да заповяда нищо на душата. Душата сама си избира – живот или смърт, светлина или тъмнина. Но честното научно знание помага на човек да се освободи от суеверията – както от псевдорелигиозните, така и от материалистическите.

Само Христовата истина може да очисти сърцата от тези суеверия. И само тази истина може да оправдае живота на човека.

Архиепископ Йоан (Шаховски)

…….

Учи се, изследвай земното – това е задължение на учения; с едната си ръка изследвай природата на видимия свят, без да изспускаш погледа си към вечния; с другата си ръка пък, както дете за баща си, се дръж за края на Божията риза.

Андре Мари Ампер (1775-1836), френски физик

…..

Вие ми казвате, че аз съм изобретил нещо; всъщност, аз само съм го видял – видял съм онова, което Бог е създал за хората. Честта и славата се падат не на мен, а на Бога…

Александър Флеминг (1881-1955), английски микробиолог, открил първият антибиотик – пеницилина

…..

Когато религията и науката изповядват вярата в Бог, първата поставя Бог в началото, а втората – в края на всички мисли. Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга.

Където и да обърнем поглед, какъвто и да е предметът на нашето наблюдение, ние никъде не намираме противоречие между наука и религия. По-скоро констатираме абсолютната им хармония по основните пунктове, особено в областта на естествознанието. Както религията, така и науката в крайна сметка търсят истината и довеждат до вярата в Бога.

Макс Планк (1858-1947), основател на квантовата механика

……

Замълчи, глупав ум, слушай Бога!

Познанието на Бога без познание за греховността ти довежда до гордост. Познанието за греховността довежда до отчаяние. Но само познанието на Иисус Христос води на верен път, защото в Него откриваме Бога и своята греховност.

Евангелието дава на човека утешение, в каквото и положение и условия да се намира той. Христос привлича към Себе Си цялото човечество… Без учението Христово у човека ще бъдат пороците и бедствията, заблуждение, мрак, отчаяние, смърт.

Блез Паскал (1623-1662), френски физик и математик

……

Добре правите, че търсите успокоение в Евангелието, защото то е непресъхващ източник на всяка истина, където разумът не може да намери на никое друго място.

Емануил Кант (1724-1804), немски философ

…….

Често съм прекланял коленете си пред Бога, подбуждан от силното убеждение, че към никой друг не мога да се обърна, при всяка моя нужда.

Вярвам, че Библията е най-великият дар от Бога за хората. Без нея нямаше да можем да отличим истината от лъжата.

Абрахам Линкълн (1809-1865), президент на САЩ

…….

Никой и нищо друго не е толкова достойно за възхищение, както Самият Христос!

Леонардо да Винчи (1452-1519), италиански живописец и скулптор

…….

Ако Христос не бе жив и днес, то тогава за света нямаше да има никаква надежда. Само фактът на Възкресението дава надежда за бъдещето.

Конрад Аденауер (1876-1967), първи канцлер на ФРГ

…….

Потомците ни в един прекрасен ден ще се смеят от сърце над глупостите на нашите съвременни учени-материалисти. Колкото повече изучавам природата, толкова повече се възхищавам на неподражаемите дела на нашия Създател. Винаги се моля, когато работя в лабораторията си.

Много съм мислил и изучавал, затова и станах вярващ като бретонски селянин. Ако бих мислил и занимавал с наука още повече, то бих станал вярващ като бретонска селянка.

Луи Пастьор (1822-1895), френски микробиолог

…….

Природата представлява в някакъв смисъл Евангелие, което благовества гръмко творческата сила, премъдростта и величието на Бога. И не само небесата, но и земните недра проповядват славата Божия.

Създателят е дал на човечеството две книги. В едната Той е показал Своето величие, а в другата – Своята воля. Първата – това е видимият свят, създаден от Него, за да може човек, виждайки големината, красотата и стройността на създанието, да признае Божието всемогъщество… Втората книга е Свещеното Писание. В нея е показано благословението на Създателя за нашето спасение.

Михаил Ломоносов (1711- 1765), руски учен

……

За това, че в мен отново се събуди религиозно чувство, аз дължа на тази свещена книга, и тя бе за мен толкова много източник на спасение, колкото и предмет на удивление. Странно! Цял живот се размотавах по танците на класическите философии, отдавах се на умствени оргии, встъпвах в любовни връзки с всевъзможни системи, не намирайки удовлетворение – и ето, пак се озовах на това стъпало, на което стои чичо Том от „Чичо Томовата колиба“, вперен в Библията, и сега прекланям коленете си заедно с този черен богомолец в същото набожно благоговение. Какво унижение! При цялата си ученост не отидох по-далеч от този беден и невеж негър, едва умеещ да срича!

Хайнрих Хайне (1797-1856), немски поет

…….

В тази света книга се намира тайната на всички тайни. О, колко щастливи са ония сред смъртните, на които Бог е дарувал милостта да слушат, четат и с молитвено благоговение да възприемат тази книга! Щастливи са тези, които могат да отворят вратата на Библията и да тръгнат решително по нейния път.

Джордж Гордън Байрон (1788-!824), английски поет

……..

Нуждаех се от непостижимо високия идеал на вярата… И когато се заех с Евангелието, което не бях чел досега (а бях вече на 38 години), намерих за себе си този идеал.

Аз искрено вярвам в учението на Христа Спасителя. Всеки християнин е длъжен, смело и без да се съобразява с каквито и да било исторически изследвания да утвърждава, че за никой от смъртните не е възможно и да помисли, камо ли да достигне до такава висота на нравствено чувство в живота си, което се съдържа в Христовото учение; и да не почувства, че то не е от този свят.

Николай Пирогов (1810-1881), руски хирург

…….

Новият завет е най-добрата книга, каквато съм познавал или светът ще познава.

Библията е най-съвършената книга от всички книги на всички времена и тя ти предава най-добрите уроци.

Чарлз Дикенс, английски писател



Източник: от книгата „Учени за Бога“, изд. Света гора, 2015 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Християнството не бива да се бърка със страхливостта

Март 21, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Да умеем да защитим себе си и своите ближни е необходимо, но как тогава да разбираме и как да приложим в своя живот думите на Христос: „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” (Мат. 5:39-42). Може би наистина трябва така: грабителят ти отнема нещо – нека отнема, измамил те е мошеник – нека мами, грубиянът те нагрубява – нека нагрубява… Не се възпротивявай на никого и на нищо и ще станеш истински християнин… Или все пак по друг начин трябва да се отнасяме към подобни неща?


На тези не леки въпроси отговаря протойерей Владимир Пархоменко, настоятел на храм „Св. великомъченик Пантелеймон” в село Уст-Курдюм, духовник и преподавател в Саратовската духовна семинария и духовник на Саратовска епархия.

Да започнем с това, че думите на Спасителя да не се противим на злото съвсем не означават безразличие към злото, съгласие с него. Христос, Който не се е противил на Своите мъчители, въпреки че е могъл да помоли Бог Отец да изпрати повече от дванадесет легиона ангели (Мат. 26:53), е удържал с това най-великата победа над злото. Призивът на Христос да обърнем другата си буза е призив да не отвръщаме на злото със зло, да не умножаваме злото в този свят. Тези думи не бива да разбираме формално, не бива формално, без разсъждение, да ги прилагаме в своя живот. Има ситуации, когато да „обърнеш другата страна” означава да умножиш злото.

Ще приведа един педагогически пример. Малко момче се е обидило на своята майка… и й е ударило плесница. Какво трябва да направи майката? Да обърне и другата си страна? Не, разбира се: тя трябва да накаже детето, трябва да пресече това зло в него. Ако тя постъпи именно така, ще бъде не просто права от житейска гледна точка, а ще постъпи по евангелски, ще възпре злото.

Мохамеданите попитали светия равноапостолен Константин-Кирил Философ: „Как така вашият Христос е заповядал да обръщате и другата си страна, да давате и горната си дреха, а вие воювате с нас?” Светецът отговорил: ние имаме и друга заповед – „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).

Тук няма никакво противоречие: когато злото се умножава, християнинът трябва да действа така, че да го ограничи. Това може да стане по различен начин. Може да стане така, както са направили светите князе Борис и Глеб: те не оказали съпротива на своите убийци, защото не искали да проливат братска кръв. Може като Серафим Саровски, който не се противил на нападналите го разбойници. Но тук трябва да кажем нещо и за степените на духовен ръст, защото истинското християнско непротивене не е достижимо винаги и за всички нас.

Христовата проповед на планината посочва идеала, върха на християнския живот. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Всички разбират, че чистотата на сърцето не може да се достигне мигновено – това е дълъг и труден път. И отказът от съпротива, обръщането на другата буза, е също нещо, което трябва да достигнем, до което трябва да дорастем. Ние се намираме на различни степени на духовен ръст. В древния патерик има разказ за трима монаси, които били нападнати от разбойници, били пребити и ограбени. Когато дошли на себе си, най-младият от тях, който бил все още послушник, със сълзи се каел, че се е разгневил на разбойниците; вторият благодарил на Бога, че не е изпитал гняв, че в това тежко изкушение е съхранил сърдечния си мир, а третият, старецът, просто се молел за разбойниците, просил от Бога да им прости, защото не знаят какво правят. Ето това са три степени на духовен ръст, три степени на приближаване до евангелския идеал.

„И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, но и сега още не сте” – така пише апостол Павел на християните в Коринт (1 Кор. 3:1-2). И ние с вас трябва да имаме трезва представа за себе си. И да не бъркаме истинското християнско подвижничество с обикновената слабост и страхливост. Трябва да различаваме тези неща.

За съжаление, аз мога да разкажа много случаи от моята свещеническа практика, когато мъже бият своите жени, а жените търпят. И оправдават своето търпение по такъв начин: „Нали съм християнка, трябва да прощавам”. На практика, зад думите за християнско прощение, тази жена прикрива собствената се слабост, немощ, безволие, неспособността си да се освободи от потискащия я човек, неумението си да изгради своя живот самостоятелно. Човек трябва да бъде честен със самия себе си, трябва да се вгледа в дълбините на своето сърце и да си отговори на въпроса: защо постъпвам така? И тогава ще разбереш, че между теб и св. Серафим Саровски, който отпуснал своята брадва и позволил на разбойниците да правят с него каквото си поискат, има много голяма разлика. Той постъпил така поради духовната си сила, а ти – от слабост. В неговата постъпка не е имало лукавство, а ти мамиш самия себе си.

Понякога човек, научил за изневярата на съпруга или съпругата си, иска съвет от свещеника: какво да правя, да простя ли или да настоявам за развод? Аз съм имал такива случаи. Обикновено отговарям: „Ако имаш духовни сили, ако можеш да му (й) простиш като християнка (християнин), прости; но ако не чувстваш такива сили в себе си, разведи се, в това няма да има никакъв грях, защото Сам Христос е казал, че грехът на прелюбодейството може да бъде причина за развод (виж Мат. 5:32). Само не се самозаблуждавай, не казвай, че не си се развел, защото си християнин”.

Ето и пример от армейския живот: „старите” войници искат „младите” да ги обслужват, да им перат чорапите, и ако сред тези новобранци се намери такъв уникален човек, който да се подчини от християнско смирение, то… нека пере. Но на практика, всички, които са се подчинявали, са правели това просто от страх. И с това сами са поощрявали злото.

Ако са ви откраднали колата, не е грешно да съобщите в полицията, за да хванат тези крадци. Друго нещо е онзи епизод от детството на свети Силуан Атонски: те с баща му минавали покрай тяхната нива и видели, че някой краде житото им. Момчето казало на баща си: „Виж, крадат ни!”. Бащата отговорил: „Синко, Господ ни даде богат урожай, ще ни стигне, а който краде, сигурно се нуждае”.

Не трябва да се мисли, че да се прости на престъпника и да се търси неговото законно наказание са несъвместими неща. Знам случай, когато дъщерята на един вярващ, православен човек станала жертва на престъпници. И той казал: „Като християнин им прощавам, но като баща – ще ги съдя и ще ги пратя в затвора”. И ги осъдил. В неговата позиция няма грях, това е напълно християнска позиция. Трябва да правим разлика между това, което засяга нашия вътрешен живот и това, което заплашва нашите близки.

Да, да се ограничи злото или, точно обратното – да се умножи, може със съпротива и без съпротива, но в реалния живот има ситуации, когато се налага да избираме между по-малката от две злини. Ние, християните, не възпяваме войната. Войната е зло и участието на човека в нея е трагедия. Не случайно след Куликовската битка нашите воини са имали наложена епитимия. Но да воюваш е зло, по-малко от това да не воюваш и да предадеш своята земя на враговете.

„Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем” – четем в същата пета глава на Евангелието от Матея. Но и това не бива да се възприема формално. Ако ваш познат или роднина стремително деградира, пие, постоянно ви иска пари и вие му давате – с това приближавате неговата гибел.

Разбира се в Проповедта на планината, в думите на Христос за другата страна, се говори за прощаването на обидилия ни. Но прошката на практика не е лесна работа. Това не става моментално. Сили да простим ни дава Сам Бог. Запомнил съм една история – прочетох я в списание „Смяна”, докато още служех в армията. По време на Втората световна война една млада немкиня – християнка участвала в антихитлеристката съпротива. Тя била хваната от гестаповците и подложена на страшни мъчения, пред очите й нацист убил малкото й детенце. По някакво чудо тя не обезумяла, оцеляла, но след войната водила много затворен начин на живот, на улицата излизала само рано сутрин. След много години тя срещнала на улицата човек – обикновен възрастен човек с шапка и шлифер… И изведнъж той се хвърлил пред нея на колене и протегнал към нея ръка – „Моля да ми простите – аз станах християнин”. Тя с ужас разпознала в негово лице своя мъчител и убиеца на детето й… Но ръката й сякаш сама се протегнала към него. След това тя казвала: „В тази минута Бог ми върна способността да прощавам”. Но зад тази минута стои нейният собствен, незнаен за света, духовен труд, продължил много години – труд, в отговор на който Бог изпратил насреща й разкаялия се палач.

Източник: Православие ру

Направи две стъпки и ще отидеш в рая

Декември 4, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

Днешният ден не е някаква рутина, а нещо, което никога няма да дойде пак в този свят, времето се търкулва и отминава, но то може да ти даде нови изненади, нови послания, ново присъствие на Бога в живота ти, ново усещане на Неговата благодат в душата ти, да живееш нещо ново във взаимоотношенията си с хората, с твоите хора, с твоя човек, с детето ти, със съпругата, със съпруга, или с братята ти, ако си в някой манастир, или с който и да е твой колега, ако работиш. То може да ти даде нещо ново – така трябва да го живееш, така да мислиш и така денят придобива уникален смисъл, много висока стойност. На едно място в Октоиха, в тази църковна книга, се казва – стани душо моя, едър търговец, – т.е. трябва да се научиш да търгуваш с времето, да печелиш велики неща и да бъдеш не обикновен търговец, а търговец на едро, да имаш не малко магазинче в този живот, а голямо „предприятие” в рая.


Поздравявам и тебе, който си в малкото магазинче, – казвам, че и ти, който си там, можеш да придобиеш рая, както онзи обущар в Александрия придобил царството Божие. За него се казва, че в очите на Бога бил по-велик от св. Антоний Велики, въпреки че бил обущар. Моля се и ти да живееш така.


Радвам се, когато виждам хора, които схващат правилно църковните неща. Много ми харесва това. Много е хубаво да си в Църквата, да си християнин и да знаеш как да направиш по правилен начин това, което правиш, да знаеш защо си християнин, да знаеш в какво вярваш, да знаеш защо правиш това, което правиш, да схващаш не формата, а същността на нещата. Разбира се, няма същност без форма. Всички плодове имат своята обвивка, кора, но няма да останем в обвивката, няма да презрем същността и да подчертаем прекомерно обвивката. Това, което търсим, е същността на нашата вяра, същността на Православието. И сега, когато говорим за плодове и обвивка, се сетих за това, което пише в книгата от о. Ефрем от Аризона за неговия старец Йосиф Исихаст, където казва, че там, където се подвизавали – в Малката „Света Анна” ,защото минавали от място в място – имали портокалово дърво и старецът им казвал да ядат портокалите с кората:


- И за икономия – там нямало много неща, които могат да ядат – и за смирение и аскеза! Тук, на Света Гора всичко е благословено! Всичко е благословение! Това е градината на Света Богородица. Ще ги ядете с кората!


Така ги яли – и кората, и съдържанието. Това е хубава книга, казвал съм ви го, за мене лично, и за всички, които ми казаха за нея, тя ми подейства много пробуждащо. Ако искаш да не спиш, ако искаш сънят да изчезне от теб, прочети тази книга. Виждаш каква борба са водили някои хора, колко много са се подвизавали в този свят, колко много са се борили. Сега няма да говоря за книгата, може да го направя друг път.


Много ми харесва, когато виждам хора, които се радват на църковния живот. Да ти кажа нещо между нас. Не съществува по-лошо нещо от това да си християнин без да знаеш защо си християнин. Това е много мъчително, много изморяващо – и за тебе, който си християнин, защото се мъчиш и терзаеш без да знаеш защо правиш това, което правиш, но и за другите, затрудняваш и другите, защото това, което искаш да им кажеш и да им предадеш, не ги докосва нежно, това, което им казваш, не е невидим преход в техния живот, а драскаш по тяхната душа. Старецът Паисий казва, че когато тръгваш да почистиш окото на едно дете, не тръгваш с кухненската четка, с която би одраскал оченцето на детето, а с пръст или с мека кърпичка и с нея докосваш нежно окото на детето. Когато не живееш правилно това, което правиш, сякаш имаш една четка, с която тръгваш да поправиш другия, и понеже не живееш правилно това, което искаш да му кажеш, той се възпротивява. Не те чува добре.


Затова е хубаво да схванем нещата по красив начин, да живеем църковния живот със сладост, наслаждение, красота, благодат, благоухание, ако искаш, вложи всички хубави неща в ума си, за да можеш, когато доближиш другия, да му кажеш нещо, да му покажеш нещо и той да почувства твоята радост, да почувства твоята красота, твоята промяна, да почувства твоето щастие и това, което ще му кажеш, да бъде нежно докосване и той да го възприеме. Това е много хубаво. Но за да стане това, трябва преди всичко ти да разбереш, че това, което живееш, е много велико. Разбрал ли си какво означава това, че си човек на Бога? Мнозина казват:


- Нашата религия е много хубава! Имаме най-хубавата религия!


Като начало нека ти кажа нещо, но не го разбирай погрешно. Така сме научили тази дума религия, но нашата вяра не е религия. Нека ти кажа защо. Съществуват изключително много религии. Знаеш ли какво е религията? Религията е опитът, който човек прави, за да схване Бога. Казваме: това е религиозно явление, т.е. душата на човека търси да схване някакъв бог и си създава бог, затова имаме и много религии. Това означава религията – човекът си представя Бога, иска да надскочи границите на тази земя, не издържа само в този свят, не може да преодолее болката, болестта, смъртта, детето му умира, не знае как да преодолее това, чува гръмотевицата, вижда светкавицата, земята се наводнява, не знае как да си обясни всичко това – и започва да измисля нещо. Кой? Човекът. Той създава религия, т.е. религията е опит на човека от ниското да стигне високо до Бога. Това е движение от земята към небето. Ние, скъпи приятели, нямаме религия в този смисъл, ние живеем Божието Откровение; нашата вяра, Църквата, Православието не е религия в този смисъл, че ние сме я създали, а Божие Откровение. Не ние си създадохме някаква представа за Бога. Бог дойде, намери ни и ни каза невъобразими неща, които не можем да си помислим. Ние сами нямаше да можем да кажем тези неща.


Да ти покажа как например от Свещеното Писание се вижда, че евангелските думи не са думи на някаква религиозна група. Защо? Казва го старецът Софроний Сахаров. Нашият Христос казва Обичайте враговете си!


Възможно ли е някога аз като човек да седна сам и да измисля тази заповед? Не е възможно. И само тази заповед, само тези Христови думи казват и доказват, че Христос е не просто Човек, а Бог, защото само Бог би могъл да ни каже това. Ние не можем да си представим да обичаме нашите врагове. И ние отговаряме на Бога и Му казваме:


Завчера една жена в църквата бързаше да дойде да ми изповяда нещо:


- Отче, преди да ви видя в официалния ден за изповед, да ви го кажа да ми олекне.


- Какво?


- На една сватба срещнах мой близък, с който имахме разправии. Той протегна ръка за поздрав, но аз не му отвърнах! Обърнах се и тръгнах!


Тя не могла да възлюби своя човек, своя роднина, кръвен роднина, тя не могла да го възлюби. И сега идва Христос и ни казва да обичаме не просто приятели, роднини, скъпи лица, а нашите врагове. Видя ли? И само това, и само това доказва, че пространството, в което сме влезли, е пространство на Божие Откровение, Божие явяване, Сам Бог ни приближава и ни дава толкова мощна заповед, която надмогва нашите граници и простира човешката природа до най-високите точки, до които може да стигне, т.е. Бог ни дава възможност да стигнем много високо чрез Неговата сила, чрез Неговата благодат; защото аз ще отговоря на Христос и ще кажа:


- Господи, как ще направя това, след като понякога не мога да възлюбя моите хора? Как да възлюбя враговете си?


И Христос отговаря:


- Аз давам заповедта, Аз давам и благодатта, Аз давам и силата да го направиш. Сам не можеш! Без Мене нищо не можете да правите!


Виждате ли? Много е важно да чувстваш, че се движиш в пространство, където се преплитат божественото и човешкото: живеем в пространството на Църквата, където сме призвани да преодолеем човешките неща, да излезем от границите на тази земя, на това творение и да докоснем безкрайния Бог, да докоснем любовта, вечността, светлината, добрината, божествени свойства на Бога да влязат в нашия живот. Това не е лесно.


Движейки се по пътя с автомобила напред-назад, би било чудесно другият да чувства този вкус, усещане и подозрение, че сега до мене стои чуден човек, който не просто вярва, т.е. отдал се е на нещо – както другият се е отдал на йога, будизъм, индуизъм и има някаква религия – ние не сме се отдали на нещо, а паднахме в прегръдката на Бога, Който се яви в света и ни призовава да направим голямата стъпка и от противоестественото състояние да стигнем до естественото състояние и оттам в свръхестественото състояние. Да имаме божествени преживявания. Затова пак казвам, че много ми харесва, когато виждам хора, които разбират, че Църквата не е някаква религия, а движението, което Бог е направил и ни е намерил. Ние сме били – как се казва? Ние сме били в мрак и сянка, но сме намерили истината. Не сме знаели как да намерим Бога, нито да си Го представим по правилен начин. Питахме се по какъв начин ли съществува Бога, но не Го познавахме. Той дойде и ни намери. Разбра ли това?


Следователно, когато някой ти казва:


- Това го казват поповете, други са написали Евангелията!


Ти кажи: Ама как са ги написали, след като първо тези, които поучават, дори и те не прилагат тези неща. Това не те ли кара да се замисляш? Аз, който сам ги казвам, не ги изпълнявам. Защо? Защото не аз ги казвам, а ги предавам. Дори аз не мога да правя това, което пише в Евангелието, въпреки че го чета всеки ден, чета го в храма и проповядвам. Защо? Защото Евангелието превишава и самия мене, защото ме хваща за ръце и ме вдига в безкрая, който не мога да достигна. Бог го прави. Затова, когато в Евангелието пише някаква заповед, тя не идва от някой човек, който има интерес да ти каже нещо или иска да постигне нещо чрез тебе, да те насочва, да те ръководи, да контролира твоята личност, твоите емоции, инстинкти, желания. Тези неща не ги казва някой човек. Сам Бог говори, Творецът говори, Този, Който те е създал, говори, Този, Който те познава по-добре от всеки друг. Разбираш ли? Този, Който те е създал, нима не те познава? Нима Бог не те е създал? Да те попитам, къде беше преди няколко години? Преди да се родиш? Къде беше? Къде беше преди мига, в който твоите родители са се съединили, бил си заченат и си влязъл в утробата на майка си? Къде беше? Къде? Когато понякога мисля за това, се подлудявам. Съществува дата, преди която не ме е имало. Има конкретен момент, една секунда, в която съм бил заченат в утробата на майка ми и започнах да съществувам. Къде съм бил преди да се родя? Този, Който ме създаде с Неговите ръце, Който създаде Адам и всеки нов човек, който се ражда, Този Бог говори в Църквата. Той дава заповеди, Него обичаме, заради Него ходим на църква, това е смисълът на нашата вяра – да доближим Този, Който винаги е съществувал, съществува и ще съществува. Не зданията, не поповете, не расата, не формите, не външните неща, а същността. Затова, когато другият те вижда, че си човек, който е схванал същността на нещата, а ако не си я схванал, се целиш в същността, да може да разбере, че в живота си изпълняваш и формалните задължения, както казваме, монасите казват:


- Какво правиш?


- Сега трябва да изпълня задължението си.


Те вършат своето правило – поклони, пост, молитва, бдение, броеници, всичко това. Макар и това да се нарича формални задължения, те не остават в тях, защото знаят, че чрез тях докосваме безкрайния Бог, Който е над всякакви схеми, цветове, идеи, фантазии, всичко човешко. И когато ближният те види, че го доближаваш с това чувство, с този дух от безкрая, с това благоухание от рая, с това по-различно нещо, което имаш върху себе си и когато очите ти, както казва старецът Паисий, блестят, виждайки дори един лъч от лицето на Христос и рая, другите разбират и те вземат на сериозно, защото разбират, че и ти си взел на сериозно един много важен въпрос, който е въпросът на нашето спасение, въпросът на моята душа, въпросът защо живея, къде отивам, къде ще отида, как ще живея сега, винаги и след смъртта; но и сега. Разбираш ли?


Когато аз или ти говориш, другият се надига срещу тебе. Когато обаче ни говори някой свят човек, някой човек, който има благодатта на Светия Дух, Божията благодат в своята душа, неговите слова ни докосват. Той може и да ни каже нещо строго. Например:


- Остави тази девойка, не е хубаво това, което правиш! Тази връзка, която имаш, е грях. Не сте женени!


Човек чува това от един свят човек и душата му омеква; чува го от тебе и от мене и се нервира. И казва:


- Оставете ме на мира! Ще правя каквото искам! Това го казвате вие!


Колко жалко! Колко жалко! Казваш – Не чува. Сега искам да кажа нещо за себе си. Колко жалко, за себе си говоря, че не го убедих, че това, което казвам, е божествено, не е мое, не е човешко, не е мое упорство, то не е човешка, а божествена заповед. Не е достатъчно да говориш на другите за божествени заповеди, същественото е ти да ги говориш по божествен начин. Разбираш ли? Затова хората не се променят. Евангелието съществува, изнасят се проповеди, слушат се беседи, правят се изявления, четат се окръжни послания, но хората не се променят. Защото липсва не знанието и информация, а благодатта, която ще мине през това оглашение. Това означава огласявам – изкарвам звук от устата си, който влиза в ухото на другия – един звук, чуваш думата глас, но този глас трябва да има сладък тласък, който докосва другия и му влияе. Ние говорим и никой не ни разбира, никой не ни отдава значение, защото не сме разбрали, че живеем в пространство на божествени откровения и явявания. Това го казах в началото. Когато го разбереш, всичко ще схванеш по различен начин и ще кажеш:


- Бре, човече мой, сега не говори попът. Не говори духовникът, еди-кой си, еди-кой си отец и т.н., а Бог говори чрез него!


Бог, Който не е мое изобретение, Който не е плод на моята фантазия, а явяване, откровение. Небесата се отвориха и Бог слезе на земята. Бог дойде и ни намери. В нашата слепота не знаехме къде да ходим, в какво да вярваме, обичахме животни, обожавахме ги, обожествявахме ги. Превърнахме творението в бог, а Бог дойде и ни яви истината. Думите на Христос са божествени.


Ако помислим за всичко това, което живеем в Църквата, разберем го по хубав и правилен начин и проумеем, че пространството, в което се движим, е божествено пространство, и това, което говорим, не е човешко, тогава няма да потискаме другите, дори самите себе си, няма да чувстваме натиск. Аз не чувствам натиск в Църквата. Не мога да остана някъде, ако чувствам натиск, ако се задушавам, това имам предвид под натиск – да чувствам, че се задушавам, че не мога, че не издържам, не искам да бъдеш човек на Бога, ако не издържаш. Ако чувстваш това, което някои наричат задушаване:


- Не издържам, бре, детето ми, в църква!


- Не издържаш в Църквата? Какво имаш предвид?


- Не мога да се разбера с майка ми!


Видяхте ли? Вижте грешки. С други думи, за него Църквата е майка му, това, което тя му казва и начинът, по който го казва. И знаете ли какво му казах?


- Съгласен съм! Съгласен съм с тебе! И ще го кажа и на майка ти, когато дойде!


Не е възможно този резултат да бъде, нека кажа думата църковен, не е възможно Бог да иска да бъдеш такъв, не е възможно нашият Бог, сладчайшият наш Иисус, както казва св. Никодим Светогорец в своите молитви, Този, Който е ходел по земята, ял е и пил с нас и дошъл близо до нас, в болката и радостта ни, Този, при Който дечицата отивали и не се откъсвали от Него, радвали се близо до Него и не искали да си тръгнат – нима е възможно Христос сега да те кара да казваш: Задушавам се и не издържам в Църквата?


Аз му казах:


- Трябва да разграничиш нещата – едно казва майка ти, друго Христос!


Или майка ти може да казва това, което казва Христос, но да ти го казва по друг начин и да те кара да се противиш, да се нервираш, да се бунтуваш и да се нараняваш. Изясни нещата. Вече не си бебе. И други неща е казвала майка ти и ти се разбунтува, но не заряза напълно всичко, а направи едно правилно движение. Аз искам да направиш бунт, да въстанеш и срещу майка си, и срещу баща си, и срещу мене, и срещу който искаш, но да направиш хубав бунт, искам да направиш една хубава лудория, да се разбунтуваш, но без да напускаш Бога, без да напускаш Църквата, защото това не се нарича бунт, а самоубийство и тогава реално ще се задушиш, тогава реално ще се погубиш. Аз искам да кажеш в себе си – Не приемам Този Христос, на Който ме научи, защото това не е Христос. Бунтувам се и търся да Го намеря. Кого? Истинския Бог, истинския Христос, не Този, на Който ме научиха по погрешен начин, не Този, Който постоянно ми преподаваха като някой, който се гневи, кара, наказва, постоянно възлага наказания, Който всичко нарича „грях”, Който не те оставя да се засмееш, Който не те оставя да отидеш никъде, Който не те оставя да ти бъде приятно и да се порадваш на нищо.


Съществува объркване, грешка, тръгваме от погрешна основа и объркваме нещата, объркваме се и потискаме децата и самите себе си, съществуват противоположни чувства в нас, нараняваме се и нараняваме (другите) и всичко това в името на Христос. Друг път ще кажа за това, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, всяко хубаво нещо, което го искаш истински, и когато казвам ти, имам предвид твоето реално аз, нали? Да ти дам пример: пияният иска да пие още, за да се напие още повече. В онзи миг най-хубавото нещо за него е да пие и ако му кажеш:


- Няма да пиеш!


Той ще се измъчи. Нямам предвид това, когато казвам, че всяко хубаво нещо, което искаш, го иска и Бог, защото този пиян човек сега не функционира по естествен начин, не функционира както Бог го е създал да функционира, това не е здраво нещо, въпреки че той го мисли за здраво.


И тъй, нека изясним нещата, но по хубав начин. Тоест искаш да чувстваш любов, топлина, нежност, сигурност, доверие, сила, слава, власт, това са много хубави думи и дори църковни, те съществуват в Църквата – тези, които Ме прославят, ще ги прославя – казва Господ; Той говори за слава. Бог иска да искаме славата, но коя слава? Какво ще рече истинска радост? Кой иска тази радост, дето казваш – искам да бъда щастлив и мисля, че така ще стана щастлив в живота, който водя. Ти, твоето реално аз, реалните потребности на душата ти ли иска това или както пияният – твоята страст, безсилие, болест, зависимост, която си създал, пристрастеност? Разбираш ли? Аз съм съгласен, че Бог не иска да чувстваш натиск, но трябва да стане така, както Бог иска, да стигнеш до определено състояние, за което вече казахме – от противоестественото състояние до естественото и оттам да се стремиш към свръхестественото. Противоестественото състояние например означава да мразя брата си. Това не е естествено, а противоестествено нещо; не е възможно да мразиш брата си. Оттам трябва да стигна до естественото, това, което правят и животните – да обичаш поне тези, които те обичат, и оттам в свръхестественото състояние – да обичам дори убиеца на брата си и да му простя, както св. Дионисий Егински направил. Това е свръхестествено нещо, т.е. имаме още много път да извървим докато стигнем поне до свръхестественото състояние. Наистина, трябва малко да натиснеш себе си, не става по друг начин, но да го направиш доброволно. Това е голямата разлика. Не защото ти го е казала майка ти, не защото ти го е казал един или друг с натиск, с което душата ти се задушава.


Един човек дойде и ми каза:


- Пуша и дойдох да ми дадете заповед (да спра цигарите)!


- Каква заповед? Кажи ми! Единствената заповед, която мога да ти дам, е да обичаш много Христос! Да обичаш Христос!


- Не, не, пуша и искам да ми заповядате да спра! Вие да ми го кажете. Да ми дадете заповед, да чувствам, че ми давате заповед.


- С други думи, искаш бич върху себе си? Харесва ли ти това? Приятно ли ти е? … Не искам такива промени, върху такава основа в духовния живот. Радвам се обаче, че искаш да се подвизаваш, радвам се, че търсиш подбуда, но не искам подбудата да бъде наказанието, всяването на ужас или моята строгост, а любовта!


И знаеш ли какво трябва да правиш? Когато тръгваш да пушиш, да почувстваш Господ близо до теб, да Му говориш в молитвата си и да Го обичаш. В мига, когато пушиш, да се опиташ да възлюбиш Христос. Ако можеш да обичаш Христос, и да пушиш, ако в онзи час душата ти може да се трогне от Христовото присъствие и да пушиш, пуши. Аз обаче искам, чувствайки Христос, това постепенно да спре чрез любочестив подвиг, от любов към Христос, от копнеж да благоугодиш и доставиш радост на Христос – не със заповеди от такъв тип: принудителни, потискащи, защото в даден момент ще се възпротивиш.


- И тъй, ще ми дадете ли заповед?


- Не! Заповедта е да обичаш Господа и пушенето ще спре! Ще го спреш лека-полека, обичайки Христос!


И знаете ли, след това той започна сам да се бори, сам да принуждава себе си, но с друга нагласа. Впрочем и аз, и ти, който си взел диплома, не се ли напрегна, когато влезе във факултета, който ти хареса? Тогава натискът не се преживява като натиск, а като приятно чувство.


Някой влиза в компютър и се рови, намира всичко, влиза там, влиза тук, програми, страшен е, изморява се, изпотява се, осъмва, отделя безкрайни часове – нима той не се напряга? Напряга се. Коя е разликата между него и мене, който не разбирам и се измъчвам, забравям, записвам всяка операция в компютъра, за да не забравя следващото действие. Не разбирам тези неща. Разликата е, че това, което той прави, го прави с удоволствие, с любов, с наслада и му се радва. Той може да седи седем часа пред компютъра и да се наслаждава, а аз да се занимавам половин час, за да науча нещо и да се изморя, да ме заболи главата. Разбираш ли? Църквата е пространството, където не чувстваш натиск, не искам да чувстваш натиск в Църквата. Единственото нещо, за което искам да чувстваш натиск, е Христовата любов, т.е. да чувстваш нежния натиск, че Христос ме обича, но не ме притиска. Нищо не е задължително. Да го направиш насила ли? Със зор? Това имам предвид, нищо не е задължително. Доброволно. Тръгваш да ставаш монах и те питат – Сам ли идваш? Да не би да са те подвели? Да не би да са ти направили промиване на мозъка, да не би да се разкаеш за това? Влизаш в много тесен, труден и суров, път, с изключително много лишения. Ставаш монах, нямаш телевизия, пари, мобилен телефон, пищни храни, коли, разни неща. Добрият монах няма нищо от това. И Църквата го пита:


- Свободно ли идваш?


- Свободно.


- Сигурен ли си?


- Сигурен съм!


- Помисли отново!


- Мисля отново.


- Искаш ли?


- Да!


- Със съдействието на Бога, честни отче!


И след това виждаш един истински монах, който се радва, макар да няма нищо. И казваш:


- Добре де, детето ми? Не чувстваш ли натиск?


Веднъж отидохме на екскурзия с децата от едно училище и спряхме да се поклоним в един манастир. Едно дете попита монаха, който ни развеждаше:


- Вие тук нямате ли телевизия?


Монахът отвърна:


- Не!


Беше много смешно да го кажеш в един манастир, в умилителната атмосфера, бяхме в съборния храм, монахът ни обясняваше различни неща и едно дете с неговата невинност, простота и искреност попита:


- Тук нямате ли телевизия? Никога ли не гледате телевизия?


- Не!


Детето пак попита:


- И сте радостен? Не ви ли липсва?


- Защо?


Защото го искам и го правя! Искам го и го правя, зная защо го правя; защото, вместо да гледам телевизия, гледам Христос в молитвата си, защото вместо да скверня очите си с телевизията, те се изпълват със сълзи, когато се моля и това е невероятно красиво. Сълзите на молитвата са най-сладките. Вкусвал ли си ги? Разбираш какво имам предвид. Не си ги вкусил? Ние не разбираме. Другите ни говорят и казваме:


- Как е възможно? Ама не става така! Голям натиск е този живот, който водите!


Ние никого не натискаме, първо на първо не налагаме нищо на никого, а след като го правим доброволно, ние му се наслаждаваме. Друго дете попита:


- Изобщо ли не ядете месо? Дори на Великден? Не печете ли месо?


- Не!


- Добре, какво ядете на Великден?


- На големите празници – риба. Сготвена добре, но месо не ядем!


- Леле! Много труден и напрегнат живот! – казват децата.


Когато не обичаш нещо, когато правиш нещо без да знаеш защо го правиш, когато тръгваш от външната страна, без да знаеш, че зад него се крие една Личност и когато твоят подвиг не получава личностен характер, а е подвиг като йогата, където казваш – искам да постигна определено ниво, да победя съня, да победя храната, да победя плътските желания, да победя биологичните нужди и т.н. – ама не това е нашият подвиг! Нашият подвиг е да докоснем Господ, да докоснем Христос. Това ми казаха на Света Гора, когато попитах:


- Защо дойдохте на Света Гора? Коя е вашата цел?


Каза ми го един монах – монах от 83 години – в скита „Света Анна”:


- Моята цел е поне веднъж от живота си да мога да докосна Христовите нозе, да падна, да ги прегърна и да ги целуна, да докосна Христос!


Колко ми хареса това! Той ми го каза през 1986 г. и още го помня. Той не ми каза, че неговата цел е да пости, да се научи да стои буден нощем, да се моли с броеницата, да прави поклони, да се научи да… нищо от всичко това. Не това е целта. Целта е Личност, целта е Иисус Христос, Божият Син. Той е нашата цел, Него търся в подвига, който върша и заради Него постя, не заради целта, а заради Него, заради Него се напрягам доброволно и ми е приятно, не съм мазохист, не съм садист, а се наслаждавам на това напрягане, защото се радвам на това, което правя и напрягайки се за едно, се наслаждавам на нещо по-висше, което ти не можеш да си представиш. Не те обвинявам, не те разбирам погрешно, но от друга страна не ти завиждам, че ме гледаш така учуден и понякога ме съжаляваш, защото ти не можеш да почувстваш това, което аз чувствам. Това обаче, което ти чувстваш, съм го почувствал. Грешките, гафовете, греховете – всички ги правим, знаем какво ще рече да живееш без Бога, всички знаем какво ще рече да правиш грехове, разни грехове. Всички правим грехове. Нали? Но този, който не е вкусил Христос, не може да разбере какво означава подвиг, нито какво означава сладостта на подвига, нито колко е хубаво.


Един човек отишъл при св. Антоний Велики – не съм сигурен дали го предавам точно – и му казал:


- Отче, кажете ми да направя нещо!


- Направи малко поклони!


- Ах, не мога да правя поклони.


- Добре, помоли се без поклони!


- Молитва? Знаете ли, като се моля, през цялото време се прозявам и ме хваща дрямка.


- Чети Псалтира!


- Псалтира? От него ме хваща малко главоболие…


- Раздай малко милостиня на бедните!


- Нямам много пари, защото ги събирам за децата…


- И тъй, какво искаш да правиш, детето ми? Искаш да вършиш подвиг?


- Да, кажете какъв подвиг да направя!


- Ама аз ти казвам един, не можеш, казвам ти друг, не можеш! Виждаш, има такова разнообразие. Казвам ти да избереш, предлагам ти десет неща и нищо не можеш!


Всичко му се виждало трудно. И тогава св. Антоний казал на своя ученик, който бил там:


- Отче, свари малко каша за този човек. Свари малко овесена каша, той е болен, не върви добре.


- Защо да ям овесена каша?


- Защото не вървиш добре. Болните ядат каша. Ти трябва да ядеш каша, защото не можеш нито да се молиш, нито да четеш псалми, нито да правиш поклони. Е, какво можеш?


Разбираш ли какво имам предвид? Да, от една страна в Църквата не чувстваме натиск, не се задушаваме, но вършим любочестив подвиг. Какво правим? Това, което можем. Можеш нещо малко – направи го. Това казал старецът Паисий на един млад човек, който му казал:


- Правя грехове!


- Да ти кажа ли нещо? Можеш ли да отсечеш еди-кой си грях, който правиш?


- Не.


- Добре, остави този грях. Имаш този грях, изтезава те.


- Можеш ли да даваш малко милостиня?


- Мога.


- Давай!


- Можеш ли да ходиш на църква?


- Е-е-е, не постоянно.


- Добре, можеш ли на всеки две недели?


- На две? Не винаги.


- Добре! На две, когато можеш и на три, когато не можеш. Но не повече от три отсъствия. Ще ходиш на всеки две недели!


- Но онзи грях, за който ви казах? Не мога, трудно ми е!


- Остави този грях!


- Прави това, което можеш!


- И да съгрешавам?


- Виж, аз не ти казвам да съгрешаваш, не ти давам заповед да съгрешаваш, но не оставям в това, не се занимавам с това, което не можеш.


Когато строиш, потърси основа, на която да стъпиш. И ти имаш в сърцето си много хубави основи, т.е. имаш малко смирение, малко любочестие, имаш го, благородство на душата, имаш благоизволение. Прави това, което можеш, а за греха, който не можеш да отсечеш – Бог ще види другите добри неща, които правиш и ще ти помогне и него да отсечеш.


- Да, но аз не зная какво да правя?


Нас ни прихваща това, че за да влезеш в Църквата, трябва да потиснеш себе си, за да направиш всичко. Това са го правили светците и са ни го казали в атмосферата, в която са живели. Никой светец не е написал това, което е писал, бидейки задушен от вини, терзания, т.е. със зор. Например светците казали – ще правим бдение! И се наслаждавали на това. Ти чуваш за бдение и свят ти се завива, като казваш: „Ама, възможно ли е?”.


Ходих на Света Гора и след това казах на някой, че бдението продължи от девет до четири сутринта и като чу това, той се разболя. Ти не прави това! За да се разболяваш от това, означава, че не това е твоят час. Това е връх, който не можеш да стигнеш. Докъде стигаш, детенцето ми? Можеш да направиш две стъпки – направи две стъпки и ще отидеш в рая. С две стъпки ще отидеш в рая, макар и да не докоснеш върха, защото върхът още не е за тебе. Нозете ти не са укрепнали.


Това ми харесва в Църквата – свободата и доброволните подвизи, които пак се вършат свободно, от любов към Христос и от любочестие. Не мисли, че си ме разбрал погрешно, че ти давам зелена светлина да правиш каквото искаш. Не, прави всяко едно добро нещо, което можеш! Направи малкото добро, което можеш. Помогни си малко, подтикни се, дай тласък на душицата си, с това, което можеш да правиш. Нашият Бог е изключително добър. Бог не е като баща ти, майка ти, които ще ти кажат:


- Ако не постиш целия Велик пост, ще отидеш в ада!


В онази книга за стареца Йосиф Исихаст, за която ти казах в началото пише, че той постил не само през 40-те дена за Великия ден, а и други 40-ници в годината. Не само преди Рождество Христово и Успението на Света Богородица, а и други пъти – за болни, за неща, които са го измъчвали, сам постел повече, но доброволно, изпитвал болка, но искал да изпита болка, изморявал се, но искал да се измори и в книгата постоянно се казва – „Изпитвахме такава радост! Водехме такава борба, и имахме такава радост!“ Чрез доброволната борба. Това нещо в Църквата ми харесва изключително много. И между нас казано, затова и станах свещеник, т.е. това, което съм направил, не е постижение, а нещо, което ми харесва. Другият може да го види и да каже:


- Леле, какво нещастие в този живот. Как се почерни, съжалявам те!


Честно казано, малцина са ме съжалили. Повечето завиждат и казват:


- Хубаво е това, което си направил! Браво, че го направи!


Но някой може да ти покаже, че те съжалява за това, което правиш. Какво ме съжаляваш? След като аз се радвам на това, което правя! Харесва ми! Защото и аз се наслаждавам на нещо. Защото животът не може да върви напред без насладата. Ако не се наслаждаваш макар и на нещо малко, ако не се радваш на нещо, ако не чувстваш сладост в себе си, макар и на нещо малко, не можеш да продължиш живота и борбата на живота. И аз се услаждам, когато говоря, и говоря, говоря и не спирам…

Превод: Константин Константинов

За Църквата трябва да съдим, имайки пред очи не Юда, а Христос

Февруари 17, 2018 in Отечески съвети, Свещеническа конференция

 

– Казват, че след промените Църквата е имала кредит на доверие, че тогава едва ли не са носели свещениците на ръце. Имат ли доверие в Църквата хората днес?

– Някои имат, други нямат. Що се отнася до доброжелателното отношение към Църквата в годините след периода на Перестройката – края на 80-те и началото на 90-те години – то е напълно разбираемо. Доскоро преди това Църквата беше в редовете на гонените и репресираните от властта. (Впрочем и тогава се разпространяваха много клевети за нея. Помня как бидейки още иподякон, в началото на 80-те, срещнах в метрото един мой бивш съученик, по това време вече учен-математик и той се отнесе много скептично към това, че служа в Църквата, като направо я нарече изцяло комунистическа.) Но все пак бяха живи хората, които помнеха гоненията срещу Църквата, които сами бяха преминали през гонения и затова имаше почит и уважение.

След това всичко се успокои, гоненията останаха в миналото, затова пък започнаха да се ширят слухове за недостатъците на свещенослужители и това започна да смущава хората. Но недостатъците при свещенослужителите не са повече, отколкото при другите хора. Не е вярно, че болшинството свещеници и владици са някакви особени грешници. Изискванията към нас са много по-строги и вниманието, насочено към нас е много по-зорко, отколкото към обикновените хора. Както по време на война снайперистите се стремят да стрелят не по редовите войници, а по офицерите, така и бесовете особено се стараят да съблазняват духовенството. Настроените против Църквата хора също използват греховете на свещенослужителите, та като насочат към тях вниманието на немощните във вярата, да ги подмамят вън от спасителния кораб на Божията Църква.

А и както всички знаят, новинарските раздели на медиите търсят сензационна информация. Те нямат и избор – дори да не са злонамерено настроени, трябва да се съобразяват с пазарните закони. По-изгодно е да се пише за това, как пиян свещеник се е сбил с някого, отколкото как трезвен свещеник е отишъл да причасти болен. Затова отношението на много хора към Църквата се влоши. И за съжаление не само към църквата като обществена институция, но и към Църквата като Богочовешки организъм.

Хората извън Църквата обикновено не знаят нищо за нея като Христово Тяло. Те не знаят, че греховете на църковните хора не са грехове на Църквата, а грехове против Църквата. Съгрешавайки, ние нарушаваме връзката си с Църквата и можем напълно да отпаднем от нея, но самата Църква остава непорочна, защото нейната святост – това не е нашата святост, а светостта на Христос.

Но казаното не отменя вината ни, вината на църковните хора и първом на свещенослужителите, ако ние със своите постъпки съблазняваме немощните във вярата и те, разочаровайки се от духовенството, се разочароват и от Бога. Жалко е за съблазнилите се, но все пак спасението е именно в Църквата, в това тайнствено Богочовешко единство. Доколкото е възможно трябва да говорим, да проповядваме, че същността на Църквата си остава неизменна, независимо кой как се държи.

И не трябва прекомерно да се огорчаваме! Случва се – четеш статии на достойни църковни дейци: общият тон е – нищо не е наред – това пропуснахме, онова пропуснахме. Какво да се вайкаме? Христос е един и същ при всички исторически обстоятелства – какъвто е бил, такъв и е. Спасението на душата е възможно при всякакви условия. Даже в концлагерите – и в хитлеристките, и в сталинските – е имало хора, които са вървели по духовния път и са достигнали върховете на светостта. Това не оправдава злодеите – както казва Христос, горко на онзи, чрез когото идват съблазни (виж Лук. 17:1), но пак по Неговите думи, съблазни не е възможно да не дойдат. И ако се е намерил някой лош свещеник, това не означава, че трябва да бягаме от Църквата.

Хората, които сега влизат в Църквата, могат след първите няколко крачки да избягат: те си мислят, че в Църквата всички трябва да бъдат съвършени, а се сблъскват, меко казано, с несъвършенството на конкретни хора…

– Разбира се, това съблазнява. Какво да се прави? Но обърнете внимание на един сякаш странен факт: сред първите апостоли, сред дванадесетте, е имало, простете ме за сметките, 16% предатели. Това са Юда и Петър. Единият от тях – Петър – се покаял, а другият – Юда – не се покаял. Обърнете внимание и на това, че Христос не е лишил Юда от апостолско достойнство, когато той вече вътрешно се бил подготвил да извърши предателство. Не го изгонил. Този факт не оправдава нито Юда, нито тези които днес се държат недостойно и съблазняват с това хората. Но това не може да се промени, такъв е Божият промисъл. Трябва да съдим за Църквата, имайки пред очи Христос, а не Юда.

Чели ли сте спомените на Вера Верховцева – духовната дъщеря на свети Йоан Кронщадски? Отначало тя била живееща разгулно светска дама, а после я потеглило към покаяние. Тя решила непременно да отиде при един свещеник, когото познавала в младежките си години. Намерила го, уговорила си среща с него, отишла в дома му, изповядала пред него греховете на целия си живот, проляла искрени сълзи. И изведнъж видяла, че свещеникът е съвършено пиян. Ето такъв удар преживяла.

И какво? В края на краищата, тя се озовала при о. Йоан Кронщадски и станала истинска християнка, духовна дъщеря на светеца. Т.е. онзи, който търси Бога, ще Го намери. Между другото, по-късно Верховцева завела при св. Йоан и пиещия свещеник, те отслужили заедно Литургия и този човек напълно се поправил.

Трябва ли да обсъждаме недостойното поведение на свещениците?

– Трябва. Но не е лошо всеки път, когато правим това да поразмислим: с кого ще го обсъждаме и с каква цел ще го обсъждаме? През многото години, в които съм изпълнявал длъжността на благочинен, няколко пъти ми се е налагало да повдигам пред свещеноначалието въпроса за недостойни постъпки на свещеници. Налагало се е да се вземат и сурови решения, но дори и при най-строгите канонически запрещения, винаги сме се старали да щадим човека, да му оставим възможност за поправяне. И, между другото, някои от наказаните се поправиха и сега служат достойно. Нима би било по-добре падналият, но каещ се човек да бъде опозорен пред целия свят, т.е. в Интернет?

Но имаше и случай, когато разгласяването се оказа необходимо, защото наказаният свещеник беше много обичан от енориашите си и десетки хора изпаднаха в смут – защо „постъпиха така” с нашия отец? Наложи се да бъде съобщена истинската причина, но, между впрочем, не с помощта на медиите, оказа се достатъчно да се каже само на една жена от енорията.

Тези, които публично разобличават недостатъците на свещенослужителите, трябва да се замислят защо го правят? От една страна сякаш говорят истината, а от друга – от това съблазънта нараства. Вече говорихме за това, че да пишеш интересно за доброто е трудно, а за лошото – и лесно и изгодно. И накрая се получава истина, но изкривена. Освен това нашето съзнание е склонно към т.нар. индукция: един е лош, втори е лош, трети е лош, значи всички са лоши! Това е грешен логически извод, но колцина от нас са силни в логиката?

Затова, ако някой оповестява публично недостатъци на църковния живот, трябва да се погрижи хората да не останат с впечатление, че в Църквата всичко е лошо. Ако е християнин, авторът на критически забележки, трябва да се старае със своята правда да не затъмни в очите на хората Божията правда, да не ги отблъсне от Христос. Да, случва се свещеници да грешат. Това е лошо. Но Христос е безгрешен! А свещениците, макар понякога да са недостойни, все пак са Христови служители. За тях е нужно да се молим – това е нужно винаги; понякога им е нужно строго наказание, но не бива да има злостно охулване. Бог може да допусне и това, но да не забравяме апостолските думи – „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иак. 2:13).

За православния християнин патриархът, архиереят, свещеникът е отец, духовен баща. И дори ако бащата се държи не по най-добрия начин, истинският син не му се присмива, не хихика иззад ъгъла, не излага голотата му на показ, като древния Хам. Истинският син скърби за недостатъците на баща си, моли се за него, старае се доколкото е възможно да му помогне да се поправи и покае. Нека всеки, който изобличава в медиите недостатъците на духовенството запита себе си, своята съвест: кой съм аз – скърбящ син или злобен роб? И като чуе отговора, нека постъпи по съвест.

А тези, които се смущават от слуховете за греховете и недостойнствата на пастирите, нека си зададат друг въпрос: какво търсим ние в Църквата? Бога ли търся аз или търся добра компания? Който търси Бога, ще Го намери. А добра компания никой не ни гарантира. Самият аз обичам да се повеселя с приятели, но трябва да си призная, че това е в плоскостта на земното, а Небесното царство е перпендикулярно на нея.


Източник: priest.today

Православен по вяра, еретик по поведение

Февруари 6, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

Преди години в училище беше дошъл един инспектор, който ми каза: „Накарай учениците (от гимназията) да напишат Отче наш – не да ги изпитваш, нито да им поставяш оценка, а просто да видиш как ще го напишат и да го преведат на съвременен гръцки“. Помислих, че бързо ще ги прегледам , но ми отне доста време, с червен химикал поправях грешките и листите се изпълниха с поправки, имаше много грешки и в писането и в превода – твърде много грешки. И си казах виж, този инспектор стана причина и аз да видя какво знаят децата в училище.

И какво казвам – вярваме в неща, казваме молитви, живеем в Православната Църква, и ако кажеш на другия какво означава, че си православен? Какво е това, което говориш? Това, което вярва, това, което чете, не го разбира, не го знае. И не си мисли, че ти си по-добър. Някои може да знаят старогръцки, други да имат добри знания за вярата си и да са чели светоотечески текстове, други да знаят известни догматически истини, но колко са те? Повечето знаят ли в какво вярват? Знаят ли какви сме, какво ще рече, че сме православни? Православни ли сме? Какво ще рече, че съм православен? Един човек ми каза – какъв да съм, след като се родих в Гърция, взеха ме, кръстиха ме и станах православен. Това достатъчно ли е? Не е достатъчно – не стига да казваш, че съм православен, понеже се родих в Гърция, това е нещо, което не си избрал, това е първото движение, което Бог прави към теб и те облагодетелства, без да го очакваш, без да го заслужаваш, без да го разбираш добре какво става, че Църквата те прави православен, където се кръщаваш от малко дете, оттам нататък ставаш православен с лична борба, започваш да завоюваш Православието като опит, като лично преживяване. Първото е един дар, то е нещо, което Бог ти дава без да си го искал, без да го заслужаваш, без да разбираш много добре какво е това, което ти дава. И след това ти казва, че имаш 90 години, или колкото години живееш, за да достигнеш опитното преживяване на Православието и да придобиеш, както казват светците, не просто да казваш „зная догматите“, а да придобиеш догматично съзнание, да имаш лично съзнание какво е това, което вярваш, да не е просто „Вярвам в един Бог Отец…“, където и това не знаеш да го кажеш, затова правиш грешки, когато го казваш, и в превода – тоест ако го преведеш, отново допускаш много грешки. И много повече не разбираш опитно това, което казваш. Когато светите отци писали например Символа на вярата – не го написали в канцеларията, я да помислим какво да кажем за Бога – това, това и това, и го записали, а го живеели – вярвам за тях означавало живея го, чувствам Бога, Този е Бог, Бог Отец Вседържител, Творец на небето и земята, Той е създал всичко. Тоест те почувствали Бога, видели Бога, наистина Го виждали и чувствали, че Той е Отец, че е Син, че е Светият Дух, не бил теория за тях, а виждане, виждали Бога и след това записали преживяното и то стигнало до нас. Това ще рече догматическо съзнание.

И когато говорили за Христос, че „вярвам в един Господ Иисус Христос“, чувствали, че Христос е Господ, техен Бог, техен Избавител, че е Този, Който дошъл на земята, разпнал се, спасил човешкия род и възкръснал. Това били опитни преживявания, ние не живеем тези неща опитно, казваме ги формално, сякаш сме в един музей и са ни научили, че в този музей така трябва да работи системата, това ще казваш, това ще правиш, това ще повтаряш – и си православен. Дали съм православен така? Не зная, някъде го бях чул, че един иноверен чужденец отишъл в един манастир, мисля, че в Света Гора, и някой в края на едно бдение му казал – как ти се стори? Той отвърнал: „разбрах, че тук стават много истинни неща, че тези хора държат истината“, но не я виждал живо върху лицата им. Тоест лицето им не показвало динамиката на изричаното. С други думи, когато казваш една толкова силна молитва, когато четеш един псалом: „Ще Те възлюбя, Господи, крепост моя! Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител“; което четем на едно бдение (от Псалтира) – когато пророк Давид писал това, то преливало от сърцето му, вярвал го, живял го и след това записал. Църквата го взема, дава ни го и ние го четем, но не го живеем, говорим страхотни думи, страхотни изречения, страхотни истини, поразителни, но не ги живеем. Православни сме, но не се наслаждаваме на динамиката на тези думи. И как се вижда това? Вижда се от тревогата, която продължаваме да имаме, от това, че си тръгваме от храма и в нас сърцето ни не е утихнало дотам, че да летим, да се радваме и да не ни занимава нищо от това, което допреди ни е занимавало. Вижда се от ропота и оплакванията, които продължаваме да имаме в живота ни, оплакваме се от жена ни, от децата ни, от съседите ни, вижда се, че всичко това не сме го разбрали правилно.

Православието е нещо, което сме призвани да преживеем, да влезем в Църквата, ние сме в нея, но не опитно, по лична карта сме православни (в Гърция в миналото в документа за самоличност е имало графа „Вероизповедание”), това, което казват мнозина, но не е достатъчно да си православен по документ, а трябва да живееш Православието. Я си помисли, колко пъти и аз съм го казвал в св. Литургия или си го чул: „нека сами себе си и един друг и целия си живот на Христа Бога да предадем“, да доверим себе си и другите на Бога.

Когато св. Йоан Златоуст писал това, то излизало от сърцето му, живял го, сред самотата, сред гоненията и терзания и казвал: „Христе мой, поверявам Ти всичко. Себе си, проблемите ми, всичко поверявам на Христа Бога“. Казвал го и намирал покой, казвал го и го вярвал. Аз го казвам и не след дълго пак имам смут, тревога, агония с моите проблеми и – казвам – аз съм православен. И казвам, че служих една хубава православна св. Литургия, но имах ли православни преживявания? Докоснах ли това, което казвах на св. Литургия? Направих ли го мое притежание? Разбрахте ли го?

Понякога се замислям доколко съм православен. Православен съм, да. Кръстен съм православен, въпреки че ме кръсти един свещеник, който беше от Африка, мисионер, защото се кръстих в чужбина – в Германия, и веднъж гледах снимките от моето кръщение – ръцете на свещеника бяха черни, а аз едно малко беличко бебенце в Германия, а свещеникът – православен африканец. Православно, канонично кръщение. Православен съм. Но православен ли съм? Велико нещо е да кажеш, че си православен. Въпросът не е да се хвалиш, да кажеш „аз съм православен, а всички други сте…“, а да кажеш, че наистина си православен християнин, това означава много голяма отговорност, много голямо смирение, много голямо откликване на Божията любов. Какво е Православието? То е отговорът на човека на Божия призив. Бог идва на земята, дарява ни Своята истина, открива ни се пред нас, явява се, блести пред нас светлината на истината, на богопознанието, и хората, Църквата отговаря чрез Православието. Православието е отговорът на човека на Божията покана. Така отговаря човекът – чрез правилната вяра, с нея отговорихме на Бога. Православен съм, да, вярвам в православните догмати, но живея ли ги? Наслаждавам ли им се? Разбирам ли ги? Зная ли ги? Да ти кажа нещо по-просто, защото досега говоря теоретично. Да ви попитам нещо – да речем, че по пътя ви срещне един йеховист, един протестант, или влизаш в таксито и шофьорът е протестант, петдесетник, адвентист, или вървиш в града и виждаш мормон или римокатолик или някой, който се занимава с йога, с индуизъм и ти казва: „Искаш ли да поговорим?“ И ти казваш: „Не, не искам, защото съм православен. Остави ме! Не разговарям с други!“ Добре, не разговаряш, но сега живеем в една епоха, където ще се наложи да говориш, може в офиса, да работите заедно с другия и той да дойде, да ти говори любезно и да ти каже: „Ти защо си православен?“ И ти казваш: „А ти какъв си?“, той казва, „Аз съм йеховист.“ „Защо си йеховист?“ И той започва да ти казва аргументи, вярвам това, вярвам онова, Църквата прави еди-каква си грешка, абсолютизира хора, прави хората богове, докато те са хора, иконите са идоли, вярвате, че Бог не е троичен, Дева Мария не е Богородица и т.н. Ти чуваш тези неща, ти, който си православен – православен си, нали? И се замайваш; или ще кажеш „Моля те, не искам да разговарям с теб, ти си еретик, махай се оттук!“ И това е решение, естествено не е най-доброто, или ще започнеш да говориш неща, които не важат, и ще станеш за смях, а другият ще ти каже не, „Не е така, остави аз да ти обясня по-добре!“ Или ще гледаш с отворена уста и ще казваш „Какво да ти кажа, така, както говориш, сякаш имаш право.“

Разбирате ли това? – „Сякаш имаш право.“ Много пъти изглежда, че йеховистът, петдесетникът, протестантът, тези хора са много по-подготвени в това, което вярват, знаят какво вярват, може да са в ерес, да са в прелест – заблуда, в нещо окултно и демонично, но това, което правят, са го изследвали, четат, знаят, осведомяват се, подготвят се, правят беседи, семинари, четат списания, книги, абонирани са, и задълбочават своите знания. Ние не знаем в какво вярваме, не можем да отговорим на някого, не можем да убедим някого – по любезен начин, без да викаме, не е нужно да викаш, истината не вика, истина не крещи, истина не удря, а какво прави? Какво каза Господ? „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. Истината само свети, открива се, свети и нищо друго. И другият те вижда и след това се убеждава, че имаш право и истината вярва и те следва или се замисля, ако не те последва. Не е нужно да крещиш – можеш ли да направиш това? Можеш ли без викове – зная един човек, който ходеше по пазарите да гони йеховистите с ругатни. Православен е – така казва – и това е православна тактика, това обаче не е аргумент. Това да крещиш на другия и да го гониш с тояги и да го блъскаш, „Махайте се оттук!“ Добре, „пазарът“ – ще кажеш – се очисти от еретици! Сега не заблуждават хората, не раздават брошури!“, но въпросът е да си готов да апологизираш, тоест да казваш какво вярваш, по любезен начин, смирено, на някой, който иска да чуе нещо, и да разговаряш. Знаете, с течение на времето много пъти ще се окажем в такива ситуации с йеховисти, протестанти, различни теории, транс-медитация, сциентолози, с ереси, сега има всякакви ереси и религии. Някога казвахме, че Гърция е православна, само православни има тук, еди-коя си страна е протестантска, друга католическа, друга мюсюлманска, в друга има само индуси, в друга има само будисти. Някой отива да следва във Франция, в Англия, в Германия и вижда в университета състуденти, които следват напълно различни догми, религии, мислене, вяра и казваш: какво ще правя тук сега? Другите ме питат, говорят ми и ми казват: „Кажи ми в какво вярваш?“ и са добронамерени, не всички питат, за да те убедят. Някои искат да научат – какво е Православието, „Защо“ – казва другият – „да не съм католик, а да съм православен? Ти казваш, защото Православието е най-доброто, истината е. Добре, но как да го разбера, че е истина? Знаеш ли го? Можеш ли да ми помогнеш да го разбера? Добронамерено.“

Видяхте ли колко невежество имаме? Колко неща ни липсват, колко знания, не сме чели, живели, още доста път имаме да извървим, помните ли как започнах тези думи днес, че децата не знаят дори да напишат това, което вярват. Нито дори да го напишеш, нито дори да го кажеш, нито да го преведеш знаеш. И има някои, които казват, „Не прéчи, дори да не знаеш нищо от всичко това. Стига да го живееш.“ Ама какво ще живееш? Как ще го преживееш? С невежеството, т.е. невежеството е нещо тайнствено, превъзходно, красиво? И когато тръгна да говоря на някой, какво ще му кажа? Знаеш ли, аз се радвам на невежеството и с него ще те убедя!

Така мисля, освен, разбира се, ако не си свят човек, както има някои старчета на Света Гора, които не могат да четат книги, не са чели, но през цялото време изричат молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Ден и нощ. Те почувствали и видели Христос и ти отиваш и им казваш: „Отче, кажи ми…“ А той казва: „Слушай да ти кажа, аз не знам да ти говоря, аз зная, че Христос е тук, ето Го. Къде е? Ето Го – простира ръка“ и ти казваш: „Ох, сякаш Христос ме докосна“ – предава ти благодат, святост, убеждава те, без догматика, без аргументи, без висше богословие, без книги, без съвети, без нищо, а живее Христос. Това казва човекът. Ние обаче нито Христос живеем, нито сме подготвени, нито осведомени. Нима нямаме да извървим дълъг път? Не е ли хубаво да се задълбочиш в това, което вярваш, да му се наслаждаваш, да го знаеш, да придобиеш по-пълно знание? Или искаш да си православен формалист, и след това идват децата в училище, умът им се пробужда и казват: „А-а, мен ме кръстиха като малък, не знаех какво правих, сега защо да съм православен християнин? Никой не ме попита дали искам да стана православен“. И не просто никой не те попита дали искаш да станеш, а не ти и каза след това защо стана. Да ти каже: „Православието означава това, римокатолицизмът означава това, и това е разликата между тях. Протестанството ще рече това и това.“ Ти знаеш ли разликите? Коя е основната разлика с другата религия? Другият казва Филиокве. Какво ще рече Филиокве? И каква връзка има това с етоса на живота ни? Това, което казват догмат и етос. Как това някой да вярва във Филиокве или че Христос е творение оказва влияние? Кои казват, че Христос е творение – коя религия? Римокатолиците. Грешка, не те го казват, а йеховистите. След като е Син Божий. Един православен чува сега и казва: ама разбира се, след като е Син Божий и Христос е Бог. Нито ние понякога не знаем кой е Христос, какво ще рече единосъщен, че Христос е единосъщен с Отца. И идва другият и казва, че Христос е подобосъщен с Отца. Е, казва, другият, не е ли едно и също? Единосъщен, подобосъщен, а? Отговори ми на това нещо – коя е разликата- единосъщен и подобосъщен? Не звучат ли еднакво? Не е същото, а разликата е огромна – какво ще рече, че Христос има същата същност като тази на Бог Отец, че е единосъщен, и какво ще рече, че е подобосъщен, с подобна същност, но не същата. С това автоматично Христос не е Бог, ако е подобосъщен. Какво ще рече, че Света Богородица е Богородица, и защо да не е Христородица? След като е родила Христос? Какво е родила Света Богородица – Човек или Богочовек? Христос колко лица има? Едно или две? Колко природи има – една или две? Коя терминология е правилна? Богочовешка природа на Христос? Или Божия и човешка природа в Христос? Богочовешка личност на Христос или богочовешка природа на Христос? Зави ли ти се свят? Не ти го казах, за да те ти се завие свят, а за да ти покажа колко далеч сме от познанието на Христос, Който от малки сме приели в нашето кръщение, но Който не сме се опитали да познаем и да разберем в Кого вярваме. Затова си тръгваме лесно след това, защото не знаем в кой Христос сме повярвали, не Го доближихме, не Го познахме, не Го разбрахме, не Го обикнахме. И затова не разбираме това, което живеем, затова не се радваме на Православието, затова много лесно си тръгваме от Православието. Кои си тръгват? Никога, никога никой не си е тръгнал от Православието, ако е преживял истински Христос и ако е преживял и се е насладил на Православието. Виждал съм хора, които от православни станаха йеховисти, протестанти, минаха в други ереси, парарелигиозни движения, и ми казват: „И ние бяхме някога християни, но напуснахме Православието.“ Казах на някой от тях – да ти кажа нещо – никога не беше православен християнин, защото православният никога не си тръгва. Сякаш казваш, че някой, който е в светлината, отива и влиза в мрака и казва – намерих светлината! Нима е възможно? Просто му казах, че ти никога не беше православен. Ама не помниш ли, когато някога бях като теб?! Беше, но формално. Не те виждах да се черкуваш, да се изповядваш, да се причастяваш, да се молиш, да четеш, да живееш Христос, да изследваш Светото Писание, светоотечески текстове, да участваш в някое енорийско събрание, беседа, никога не те видях. Сега ги правиш тези неща. Сега имаш тази голяма ревност, когато стана еретик, сега, когато отхвърли твоето кръщение, внезапно ходиш два пъти в седмицата… Видя ли, никога не беше истинен православен, а само формалист, и си тръгна.

И знаеш ли защо си тръгна? Не защото намери истината, а просто намери някои хора, в ереста, които те доближиха. Как? С добри обноски, с добри думи, с фалшива и определени пъти истинска любезност, намериха те в твоята болка и експлоатираха това. Това е философията на всички еретици днес, доближават хора с проблеми, с болка, болката е много голяма възможност да доближиш някой човек и да му покажеш това, което вярваш и да го привлечеш. Дали с простота и любов, дали с коварство. Разбира се – например детето на другия умира и хората в квартала, които са православни, не го утешават, не му отдават значение, не ги интересува да му поговорят, да станат негови приятели. И еретикът отива в неговия дом и го доближава, говори му, утешава го и му прави компания и т.н. и лека полека го привлича. И този човек казва не намерих топлина в Църквата, никой не ме поздравяваше. Видяхте ли в крайна сметка? Православието е и да вярваш, и да живееш, и да обичаш и да помагаш и да прегръщаш брата си, за да съществува това единство. Еретиците правят това, тези хора, които са в заблуда, са съединени помежду си, единият познава другия, виждат се постоянно, говорят си, единият крепи другия. Това не го живеем в Църквата. Виждате как от догмата отивам в етоса, т.е. как нямаме нито православния етос, нито православната вяра, сякаш тя е изчистена вътре в нас. Етос ще рече начин на живот – понякога не сме православни в нашето поведение, не винаги си православен, затова ти казах – православен ли съм? Това е огромна тема, много неща може да каже човек. Какво да кажа по-напред? Във всеки случай съм виждал хора в живота ми – протестант, който стана православен, пастор, виждал съм римокатолик, който става православен, и то хора, които познаваха дълбоко предишната си вяра. Бившият пастор е от чужда страна, не знаеше дума на гръцки, нищо за Православие, но какво почувствал в душата си, бидейки протестант – почувствал празнота в сърцето си, жадувал за истинния Бог, не Го намирал, жадувал и не се насищал, докато бил добронамерен, реално искал да прави всичко за Бога, тази вяра, която имал, не го изпълвала, и четял книги, не защото знанието води до богопознание, това да четеш книги не означава, че познаваш Бога, но четял църковна история, търсил истинската вяра, и търсейки, четейки и молейки се на истинния Бог, тръгнал от родината си, оставил всичко и търсил, за да намери истинския Бог. Един пастор. Разбираш ли това?

Велико е да жадуваш за Истината, да търсиш Бога. Този човек стигнал до Православието без пропаганда, без промиване на мозъци, без нищо от всичко това, защото сърцето му било жадуващо и запалено като вулкан да намери Истината, така че не можеше да заблудиш този човек. И от пастор стана обикновен православен християнин, кръсти се, стана монах и учи гръцки, 20 години е в Гърция. Никого не познава и е в един манастир сред гърци. Той казал: „Не прéчи, намерих Христос, намерих Православието, намерих Истината.“ Кой те заведе при Истината? Сам Бог.

Тоест не съм виждал някой да срещне истинската вяра на Православието, да познава истински православни християни и да ги подмине. Не, спира до Православието. Тези, които напускат Православието, означава, че не са го познали, изключено е да познаеш Христос, истинния Бог, както Той се явил на земята, и да Го оставиш и напуснеш. Когато Христос казал на учениците: „Да не би искате да си тръгнете.“, св. ап. Петър Му казал от името на всички „Господи, къде да отидем? Нима е възможно? Теб ще оставим? Ти имаш думи за вечен живот“. Думите Ти са велики, преливат от вечен живот, не мога да Те оставя. Православието е велико нещо, велико нещо е да си православен, но не си православен, за да държиш в ръцете си мечове и тояги и да биеш и да крещиш, а за да казваш в теб: Христе мой, това, което държа, моля се да не го изпусна, защото според св. отци Православието прилича на ходене върху опънато въже, тъй като и православният много лесно може да стане еретик. Къде? – в живота си. Ако сега се възгордея, че съм православен, вече не съм православен, защото православният е смирен.

 

Може да съм православен в догмите, Вярвам в един Бог Отец, зная троичния догмат, христологията, триадологията и т.н., но ако имам егоизъм и казвам „Православен съм, притежавам Истината! Ще ви унищожа всички, махайте се, всички други нищо не струват, само аз съм прав!“ – този егоизъм ни кара да ставаме еретици по нрав и дух. Православието означава ходене по въже, това внимание и в православна догма, и в православен етос и поведение. Велико е да си православен, би трябвало да плачем пред Бога от благодарност, от чувство за нашето недостойнство, че сме православни, и да умоляваме Бога да ни направи истинно православни. Да кажем, да, Господи, кръстих се и приех благодатта на Светия Дух, кръстих се в името на Света Троица, но, Господи, дали сега съм православен, Твой ли съм, дали съм християнин само с това? Така, формално, стана един акт и край?

Мъжът е вкъщи, православен е, и говори с жена си. Ходи на църква, чете книги, строги светоотечески книги и смята, че е строг православен, но вкъщи е много деспотичен, жесток, иска да става това, което само той каже, само той иска да говори, неговото мнение да се налага и не зачита никой друг. Този човек знаеш ли какво прави? – жена му му го каза един ден, както и детето му – „Извинявай, какъв си тук? Папа?“
Той настръхнал. „Какво каза, нарече ме папа? Мен? Вземи си обратно думите, иначе ще изядеш голям шамар! И настояваш?!“

Тоест ти непогрешим ли си? Непогрешимостта на папата ли имаш? Видяхте ли как това е преминало в нашия манталитет, където може да казваш, че си православен, но православен не е само този, който казва „вярвам правилно в Бога“, а този, който живее правилно във всекидневния живот. Ако си деспотичен и живееш като папа що се касае непогрешимостта на твоето мнение, виждане, мислене… Ти казваш: „Въпросът е да си православен! въпросът е да казваш, че…“ – да, много е съществено да си православен, категоричен във вярата си, но животът ти няма ли значение? Тоест този егоизъм, който проявяваш вкъщи, Бог не го ли вижда, както и това, че се отклоняваш? Какво ще Му кажеш? – Аз знаех троичния догмат, трябва да отида в Рая!? – въпреки че не оставям жена ми дума да ми каже!

Друг пример – да ти кажа как рушим православните догми и на дело ги опровергаваме. Влизаш в един дом и родителите искат винаги да става тяхната воля, искат децата им да имат същия вкус като техния, в обличането, в поведението, във филма, който ще гледат, не приемат друга „линия” у дома. „Ние сме така в този дом, ако искаш, приспособявай се! Ако не щеш, ставай и се махай, в този дом ще става това, което родителите ти кажат! Приключихме!“

Знаеш ли какво казват светците за това? – че с това сякаш отменяш и нарушаваш троичния догмат що се касае до етоса, който този троичен догмат излъчва в живота ти. Това да вярваш, че Бог е троичен знаеш ли какво означава? Приемаш, че Бог има една природа, но три лица – Отец, Син и Светий Дух. Отецът е Отец, не е Син, нито Светият Дух е Отец или Син, те са различни що се касае за Техните лица, и същите що се касае за Тяхната природа. Единство и разнообразие, разнообразие сред единството и единство сред разнообразието, това казват много богослови, те казват, че това – не всичко го приемат напълно – може да функционира като отражение на тази реалност и в семейството. Как? Да казваш – всички сме едно, съединени и обикнати в този дом – няма пълно съответствие със Света Троица, но казваме – всички у дома сме едно, както Света Троица, но и различни, както са различни Отец, Син и Свети Дух. Лицата на Света Троица обичат по един и същ начин, мислят по същия начин, но и всяко лице има Своите черти и свойства. Следователно и у дома, ако искам да казвам, че вярвам в Света Троица, ще трябва да уважавам мнението на другия – да споделяме общия дом, т.е. любов, единство, топлина, доброта, вяра в Бога, всички сме свързани в този дом като здраво стегнат юмрук, но детето ми, жена ми има своя персоналност и ще върви по своя път. Някои го казват – аман, бре, детето ми, не мога ли да имам мнение? Не мога ли да имам различно мнение от твоето? Видя ли – може да говориш за Света Троица, но трябва да пренесеш Света Троица в дома си като начин на живот, като етос, като поведение. Това е страхотно.

Свети Сергий Радонежки в Русия казал: манастира, който строя, ще го посветя на Света Троица. Знаете ли защо правя това? Искам отците, които живеят тук, не просто да казват, че вярваме в Света Троица и сме строги православни, но да живеят – в степента, в която можем – това единство и разнообразие, да бъдем обединени както Света Троица, като едно сърце. Тогава имало хиляди монаси в руското монашество, изключително много и си представи в един такъв манастир да има единство, да няма между тях караници, ревност и недоразумения, фракции, клики, а свещено единство. Единството обаче не означава валяк, св. Сергий казва аз не искам да ви направя всички еднакви, един ще е градинар, друг псалт, трети ще му харесва иконописта, на четвърти уединението, на пети разговорите с хората. Това са личните свойства на всеки човек, неговите лични дарби, така става и със Света Троица, всяко лице има Неговото свойство, но помежду им има любов и симфония. Разбираш ли това, т.е. как Света Троица може да влезе у вас вкъщи.

След това, приемаш, че Христос стана Човек, прие човешката природа, и от друга страна… виждаш, че детето ти иска да отиде на една разходка, на екскурзия, на море, в планината, с приятели на екскурзия. И ти му казваш – „Бре детето ми, как ти харесват тези неща, духовните неща са над всичко, не се занимавай с тези материални неща, това е суета, печелят те тези светски неща, все светски неща“. Това опровергава казаното преди, че Христос стана Човек, защото, ако вярваш правилно догматически това, че Христос стана Човек, ще рече, че Той е възприел в човешката природа всички нейни черти и прояви на този живот и ги е осветил – оттук не съществува нищо, което да не е осветено от Христос – и разходката на детето ти, и ястието, и автомобила, и семейството, което ще създаде, и децата му, и дома, и средата, и света. Защото Христос взел всичко върху Себе Си, след като стана Човек и възприе човешката природа. Разбираш ли това? – как един догмат, примерно вярата, че Христос стана Човек, ще трябва да те накара да гледаш с разбиране и любов, с благодарствено (евхаристийното) разположение и признателност към Бога и да не разделяш материалните и духовните неща, да не ги делиш на части и да казваш това са духовните, това са материалните. Прощавай, ако виждаше Христос, какво би казвал? Половината е Човек, половината е Бог? Не, двете природи са съединени неслитно, неразделно, какво ще рече това? – че земното ликува с небесното, днес всички се радват, всички приемат последиците от този догмат, че Бог Слово се съедини с човешката природа. Ето как догматите имат отражение в нашето всекидневие, и ето как ставаме еретици, докато казваме, че сме православни. Аз го казвам основно за мене. Може и да греша. И това е черта на Православието – всеки да признава, че той самият не е абсолютната истина, истината не съществува в един човек, а в Църквата. Разбира се, и това не е православно, където, понеже съм свещеник, да кажа, че моето мнение е непогрешимо. Не, ако кажа това, пак ставам еретик. Непогрешимо е това, което казва цялата Църква, това, което вярва Тялото Христово, Тялото на вярващите християни, които се молят, причастяват се с и живеят Христос, като Тяло държат истината.

Има много православни, които на никого не могат да помогнат и да го направят православен със своето поведение, защото постоянно вървят със свит юмрук и другият не иска да стане православен по този начин. И кое е страшното – че този, който върви със свит юмрук, знае перфектно догматите и това, което вярва, е много истинно, но духът, с който постъпва, не е православен. Не знам. Кое предшества? Мисля, че и двете са нужни – и да вярваш правилно нещата, и да ги живееш правилно. И да си православен по вяра, но и да се държиш православно. Защото, да те попитам нещо – по начина, по който говориш понякога, помогнал ли си на някой да стане православен, да доближи Църквата? Един приятел в чужбина, в Единбург, ми каза: преди време дойде някой, който работи в BBC, протестант, не е православен, не е от Църквата, но се вълнува, наблюдава св. Литургия, службите, там служат на английски, и отишъл и накрая му казал:

- Отче, чувствам напоследък, че Христос ме зове. Но не зная къде да отида, в коя църква да отида? При тебе да дойда? При римокатолиците? При протестантите? Къде?

И другият казва сега – ах, каква възможност! как се казва, каква възможност да клъвне, да го грабнеш, нищо не е, грабни го – би казал някой. И този мой приятел свещеник, който е много ерудиран, катехизирал е и кръстил много инославни, му казал:

- Да прославяш Бога, задето чувстваш, че Той те зове и да се молиш да ти покаже къде да отидеш!
Страшен отговор, докато отецът е православен. Той можеше да му каже при „Нас ще дойдеш, да не те будалкат! Тук е Истината!“

Но не му го казал. И този човек ходи там, в този храм и ще се кръсти и ще се катехизира и ще стане православен. Защо? Защото този познат свещеник излъчва не само православните догми, но и православния етос, който ние много пъти нямаме.

Нека създадем тази православна атмосфера около нас, която другият да вдишва, и ти го обичаш, ако ще да е различен от теб; и му казваш това е моята вяра, имам такава широка вяра, такъв Бог, Който ме прави строг със себе си, но уютен с теб, както искаш, както можеш, не мога да те притискам. Така той се услажда и те доближава.

В параклиса към св. Фанурий пеем – „Води ме, свети Фанурие, мен православния, който блуждая в ересите на всяко нарушение“. Православен съм, но блуждая в някаква ерес, коя е ереста – всяко нарушение, което правя в живота си, всеки грях в живота ми, всяко отклонение на поведението ми е една малка ерес. Може да си православен, и едновременно еретик. Аз живея това – православен съм, но и еретик в поведението, в постъпките, в етоса, нямам православен етос, нито познавам добре православните догмати, както би трябвало. Затова казах в началото, че трябва да извървим дълъг път, пред нас се простира необятно поле, където да четем, да научим, да се подготвим. Но днес мисля, че направихме нещо православно – говорихме, не осъдихме никого, не наругахме никого, не се скарахме на никого, обичаме Бога, покланяме се на Отца, Сина и Светия Дух Бога, Троица единосъщна и неразделна!

Превод: Константин Константинов

 

 

Каква е целта на християнския живот

Август 12, 2015 in Беседи

 

 

Беседа на свети Серафим с Мотовилов

 

„Беше четвъртък. Денят бе мрачен. Имаше дълбок сняг — към четвърт метър, а върху него се сипеше доста гъст снежен прах. Отец Серафим започна да беседва с мен на недалечната си полянка, която се намираше до близката негова пустиня срещу рекичката Саровка.

 

Той ме настани на пъна на едно току-що отсечено от него дърво, а сам приседна срещу мен с подвити крака.

 

— Господ ми откри — каза великият старец, — че в детството си вие усърдно сте желали да узнаете в що се състои целта на нашия християнски живот  неведнъж сте питали за това мнозина измежду големите духовни особи…

 

Тук трябва да кажа, че от дванадесетгодишна възраст тази мисъл действително непрестанно ме е безпокояла, и аз наистина съм се обръщал с този въпрос към много духовни лица, обаче отговорите им не бяха ме задоволили. Старецът не знаеше това.

 

— Но никой — продължи отец Серафим — не ви е отговорил на това задоволително. Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел.

 

Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.

 

Забележете, брате, че само онова добро дело, което бива извършено заради Христа, ни донася плодовете на Светия Дух. А всичко, вършено не заради Христа, макар и да е добро, не ни носи награда в бъдещия век, пък и в тукашния живот също не ни дава Божията благодат. Ако човек не почне с права вяра в нашия Господ Иисус Христос, Който е дошъл на света да спаси грешниците… няма право да се оплаква, че доброто му дело е пропаднало. Това  никога не става само в случая, когато някое добро дело е извършено заради Христа, тъй като такова добро не само спечелва за човека венеца на правдата в бъдещия живот, но и в тукашния го преизпълва с благодатта на Светия Дух, както е казано: „Бог не с мярка дава Духа. Отец люби Сина и всичко е дал в ръката Му” (Иоан. 3: 34—35). Така, Ваше Боголюбие! В придобиването именно на този Дух Божи се състои истинската цел на нашия християнски живот. А молитвата, бдението, постът, милостинята и другите вършени заради Христа добродетели са само средства за придобиване на Духа Божи…

 

— Как така придобиване? — запитах аз отца Серафима: — аз като че ли не разбирам това.

 

— Придобиване означава същото, каквото и припечелване — отговори ми той. — Нали разбирате, що значи припечелване на пари. Същото е и припечелването на Духа Божи. Та нали вие разбирате, Ваше Боголюбие, какво означава в светски смисъл печелене? Целта на земния живот на обикновените люде е да печелят или да трупат пари, а у дворяните, освен това, — и да получават почести, отличия и други награди за заслуги пред държавата. Придобиването на Духа Божи е също тъй капитал, само че благодатен и вечен. И той се придобива по начини твърде сходни с тия, по които се спечелва паричният, чиновническият и временният капитал.

 

Бог Слово, Богочовекът, Господ наш Иисус Христос уподобява живота ни на пазар, а делото на земния ни живот нарича купуване, като казва на всички нас: „Купувайте, докле дойда, като скъпите времето, защото дните са лукави.”, т. е. използувайте времето за получаване на небесни блага срещу земни стоки. Земните стоки са добродетелите, вършени заради Христа, които ни доставят благодатта на Всесветия Дух.

 

В притчата за мъдрите и неразумни девици се казва на последните, когато не им стигнало маслото, да идат и си купят на пазара. Но когато те си купили, вратите на брачния чертог вече били затворени, и те не могли да влязат в него. Някои твърдят, че недостигът на масло у неразумните девици означавал недостиг на добри дела в техния живот. Такова разбиране не е напълно правилно. Как може да не им достигат добри дела, когато те са наречени, макар и неразумни, все пак девици? Ами че девството е най-висшата добродетел, тъй като е равноангелско състояние, и би могло само да замени всички други добродетели. Аз, бедният, смятам, че на тях не им е достигала именно благодатта на Всесветия Дух Божи. Тези девици, поради духовното си неразумие, смятали, че християнското дело се състои само в това да се вършат добродетели. Постигнали те някоя и друга добродетел и чрез това сметнали, че са извършили Божието дело, а никак и не искали да знаят, дали са получили благодатта Божия. Именно това придобиване на Св. Дух означава маслото, което не достигнало на неразумните девици, Затова са те и наречени неразумни, защото са забравили за необходимия плод на добродетелта, за благодатта на Светия Дух, без Който никой не получава и не може да получи спасение.

Ето това е то маслото в светилниците на мъдрите девици, което ярко и продължително горяло, тъй че тези девици със запалени светилници могли да дочакат Младоженеца, Който дошъл в полунощ, и да влязат с Него в чертога на радостта. Неразумните пък девици, като видели, че светилниците им угасват, отишли на пазара да си купят масло, но не успели да се върнат навреме, и вратите били вече затворени. Пазарът — това е нашият живот; вратите на брачния чертог, които се затворили и отнели достъпа до Младоженеца, това е човешката смърт; мъдрите и неразумните девици са душите на християните, а маслото е получаваната чрез дела благодат на Всесветия Дух Божи, която изменя човека от тление в нетление, от душевна смърт в духовен живот, от тъмнина в светлина, от кошара.., в която страстите са привързани като диви животни, в храм на Божеството, в пресветъл чертог на вечна радост в Христа Иисуса, нашия Господ, Творец и Избавител и вечен Младоженец на нашите души…

 

О, как бих желал, Ваше Боголюбие, щото през тукашния си живот Вие винаги да бъдете в Духа Божи. „Кого както заваря, тъй ще го и съдя.” — каза Господ. Беда, страшна беда е, ако Той ни завари затрупани от житейски грижи и тревоги, защото тогава кой би могъл да понесе гнева Му и да устои пред Него? Ето защо е казано: „Бдете и се молете, за да не паднете в напаст.” (Мат. 26: 41), т. е. да не се лишите от Духа Божи, понеже бдението и молитвата ни донасят Неговата благодат.

 

Разбира се, всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Духа Свети, но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни като някакво оръжие за придобиване на благодатта на Духа.

 

Поиска ви се например да отидете в църква, но или няма наблизо църква, или пък службата е свършила. Поиска ви се да дадете милостиня, обаче в момента не се намира беден, или нямате какво да дадете. Поискате да запазите девството си, но нямате сили да изпълните това поради природата си, или поради изкушенията на вражеските козни, на които вие по човешка слабост не можете да се противите. Решите да извършите и някоя друга добродетел заради Христа, но пак сили не ви стигат, или няма съответен случай: Но с молитвата съвсем не е тъй: за нея всеки и всякога има възможност — и богатият, и бедният, и знатният, и простият, и силният, и слабият, и здравият, и болният, и праведният, и грешният.

 

 

Ако Вие, Ваше Боголюбие, смятате за щастие да беседвате с бедния Серафим, като намирате, че и той не е лишен от Господнята благодат, то какво да се каже тогава за общуването със Самия Господ, Който е вечнотечащият Извор на всяко небесно и земно благо? Чрез молитвата ние се удостояваме да беседваме със Самия Него, Всеблагия и Оживотворяващ наш Бог и Спасител.

 

Но и тук ние трябва да се молим само дотогава, докато Дух Свети слезе над нас, в известните Нему степени, докато слезе над нас със Своята небесна благодат. А когато Той благоволи да ни посети, вече трябва да престанем да се молим.

 

— Отче, ами какво ще кажете за другите добродетели, вършени заради Христа, с цел да се придобие благодатта на Светия Дух? Досега вие ми говорихте само за молитвата.

 

— Придобивайте благодатта на Духа Свети и чрез всички други добродетели заради Христа, като търгувате духовно с тях, и то най-вече с ония от тях, които ви дават по- голяма печалба. Събирайте капитал от излишъците на благодатта, Божия, туряйте ги във вечната Божия банка, от където ще получите невеществени лихви, и то не по 4 или 6 на сто, но по сто на една духовна рубла, па дори и безчислено пъти повече. Например, дава Ви се повече благодат Божия при молитва и бдение — бдете и молете се! Ако ли постът Ви дава изобилно Дух Божи, постете! Ако ли повече Ви дава милостинята, благотворете!… По такъв начин се отнасяйте към всяка добродетел, вършена заради Христа.

 

 

— Отче — рекох аз, — вие говорите все за придобиване на благодатта на Духа Свети като за цел на християнския живот. Но как и къде мога аз да я видя? Добрите дела се виждат, но Дух Свети нима може да се види? Как мога, прочее, да узная, дали Той е с мен или не?

 

— В сегашно време — отговори старецът, — при почти всеобщата наша хладност към светата вяра в нашия Господ Иисуса Христа и поради нашата невнимателност към проявите на Неговия Божествен промисъл за нас… сме стигнали до там, че, може да се каже, почти съвсем сме се отдалечили от истинския християнски живот. Сега нам се струват странни свидетелствата на Свещеното Писание, където Духът Божи чрез устата на Мойсея казва: „И видя Адам Господа как ходи из рая”, или когато четем у св. апостол Павла: „Отидохме в Ахайя, и Духът Божи не дойде с нас; обърнахме се към Македония, и Духът Божи дойде с нас. “ Неведнъж и на други места в Свещеното Писание се говори за това, че Бог се е явявал на човеци.

 

Някои казват за това: „Тези места са непонятни. Нима хора са могли тъй ясно да виждат Бога?” — Но нищо неразбираемо тук няма. Неразбирането иде от това, че ние сме се отдалечили от простотата на първоначалното християнско знание и под предлог на просвета сме затънали в такава тъмнина на незнанието, че ни се струва мъчно постижимо и онова, което древните толкова добре разбирали, щото и при обикновени разговори дори не им се виждала чудна мисълта за явяване на Бога сред хората.

 

Хората виждали Бога и благодатта на Светия Негов Дух не насъне, не в мечтания, или в изстъплението на разстроеното въображение, а действително, наяве.

 

Твърде много сме станали ние невнимателни към делото на нашето спасение, та затова и много други думи на Свещеното Писание приемаме не в тоя смисъл, в който би трябвало. И всичко това е, защото не търсим благодатта Божия. Поради гордостта на ума си не я допущаме да се всели в нашите души, и затова не получаваме истинско просвещение от Господа, което се изпраща в сърцата на ония, които от все сърце гладуват и жадуват за Божията правда…

 

 

 

 

Св. Симеон Богоприемец бил пазен от Дух Свети, след като на 65-годишна възраст му била предизвестена тайната на приснодевственото зачатие и раждане на Спасителя от Пречистата Приснодева Мария. Като преживял по благодатта на Всесветия Дух Божи още 300 години, на 365-та година от живота си той ясно заявил в храма, че осезателно узнал чрез дара на Дух Свети, че този именно е Христос, Спасителят на света, за Чието свръхестествено зачатие и рождение от Дух Свети му било съобщено преди триста години от ангел.

 

И тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез свещеното миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от св. Църква, която е вековна пазителка на тази благодат, при което се произнасят думите: „печать дара Духа Святаго”.

 

Върху що, Ваше Боголюбие, поставяме ние, убогите, своите печати, ако не на съсъди, които съдържат някаква драгоценност, която ние високо ценим? А кое може да бъде на света по-високо и по-драгоценно от даровете на Светия Дух, изпращани нам свише в тайнството Кръщение? Кръщенската  благодат е толкова велика, и необходима и тъй живоносна за човека, че тя не се отнема дори и на еретиците до самата им смърт, сиреч, докато изтече срокът, определен свише от Промисъла Божи за пожизнения изпит на човека тук на земята.

 

А този изпит има за цел да установи на какво е способен човек и какво може да извърши за това време с помощта на даруваната му свише благодатна сила. И ако ние никога не грешехме след кръщението си, то навеки щяхме да си останем свети, непорочни и освободени от всяка телесна и духовна нечистота Божии угодници. Но там е нещастието, че ние, напредвайки във възраст, не напредваме в благодатта на Всесветия Дух Божи и оставаме в разни степени грешни и много грешни люде.

 

Когато обаче някой, подбуден от желаещата нашето спасение Божия премъдрост, която обхваща всичко, се реши заради нея да се стреми към Бога и да бди, за да постигне вечното си спасение, такъв човек, послушен на нейния глас, трябва да прибегне към истинско покаяние за греховете си, като върши добродетели, противоположни на предишните си грехове. Чрез добродетелите пък, вършени заради Христа, той трябва да се стреми да придобие Светия Дух, Който в нас действува и вътре в нас устройва Царството Божие.

 

Не току тъй Словото Божие казва, че Царството Божие е вътре в нас и че то бива насилвано и насилници го грабят. Това значи, че ония, които, въпреки че са свързани с греховни връзки, които връзки не ги допускат да се приближат с покаяние до Спасителя, все пак презират якостта на тези греховни връзки и правят усилия да ги разкъсат – такива хора след това наистина се явяват пред Божието лице по-бели от сняг, очистени чрез Неговата благодат. „Дойдете…, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено — като сняг ще избеля” (Ис. 1: 18).

 

Макар дяволът да е прелъстил Ева, а заедно с нея и Адама, но Господ им дарил Изкупител в плода от семето на жената, Който чрез смъртта Си потъпкал смъртта. И не само това, но е и дал на всички нас, в лицето на жената Приснодева Мария, непрестанна ходатайка пред Своя Син и нашия Бог, непосрамваща и непобедима Застъпница дори за най-отчаяните грешници. Затова и Божията Майка се нарича „язва на бесовете”, понеже бесът няма възможност да погуби оня човек, който неотстъпно прибягва до помощта на Божията Майка.

 

Освен това, Ваше Боголюбие, аз, убогият Серафим, трябва да Ви обясня, в що се състои разликата между действията на Светия Дух, Който свещено и тайнствено се вселява в сърцата на вярващите в нашия Бог и Спасител Иисуса Христа, и проявите на греховната тъмнина, която по бесовска подбуда действува крадешком в нас. Духът Божи ни напомня думите на Господа Иисуса Христа и винаги действува единно с Него, като изпълва сърцата ни с тържество и радост и насочва стъпките ни към пътя на мира. Бесовският и измамнически дух пък внушава мисли, противни на Христа, и проявите му в нас са бурни, яростни и изпълнени с похот на плътта и на очите с гордост житейска.

 

 

Тази светлина е и която, след като грешникът се обърне към покаяние, напълно заглажда и следите от извършените престъпления. Тя облича предишния престъпник отново в одежда на нетление, изтъкана от благодатта на Светия Дух, придобиването на която е целта на християнския живот, за което аз толкова време вече говоря на Ваше Боголюбие.

 

Така благодатта на Всесветия Божи Дух се явява в неизказана светлина за всички, над които Бог простира нейното действие.

 

— А по какъв начин — запитах аз отца Серафима — мога да узная, че се намирам ‘в благодатта на Светия Дух?

 

— Това е много просто, Ваше Боголюбие, — отговори ми той. — Затова и Господ казва: „Всичко е просто за ония, които намират разум”… Но цялата наша беда е там, че сами ние не търсим този Божествен разум, който не крещи, понеже не е от тоя свят. Този разум, изпълнен с любов към Бога и ближния, подпомага човека за неговото спасение

 

— Все пак не схващам — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

 

— Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас… Какво искате още, брате?

 

— Искам да схвана това добре — казах аз.

 

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

 

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

 

— Не мога да Ви гледам, отче — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

 

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие — каза о. Серафим, — и Вие сега сам сте станали тъй светъл, както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

 

И, като приклони към мен глава, той тихичко ми пошепна на ухото:

 

— Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим… Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши Вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

 

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас. Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах, който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

 

— Как се чувствувате сега? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновено добре! — казах аз.

 

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

 

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

 

— Това, Ваше Боголюбие, — рече о. Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава” (Иоан. 14: 27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази” (Иоан 15: 19). „Но дерзайте, Аз победих света.” (Иоан, 16: 33). Ето на тези именно люде, мразени от света, но избрани от Господа, Той и дарува този мир, който вие сега чувствувате у себе си, и който, според апостолския израз, „надвишава всеки ум”. Така го нарича апостолът, понеже не може с никаква дума да се изрази това душевно блаженство, което този мир създава у ония люде, в чиито сърца Господ Бог го внедрява. Христос Спасителят го нарича мир, който идва от Неговите собствени щедрости, а не от тоя свят. И наистина, никакво земно благополучие не е в състояние да го даде на човешкото сърце. Той бива даряван свише от Самия Господ Бог, поради което се и нарича мир Божи… Но какво чувствувате още? — запита ме о. Серафим.

 

— Необикновена сладост! — отговорих аз.

 

— Това е онази сладост — продължи той, — за която се говори в Свещеното Писание: „От тлъстината на Твоя дом ще се опият и от извора на Твоята сладост ще ги напоиш. “ Ето тази е сладостта, която сега преизпълня нашите сърца и се разлива по всички наши жили с неизказана наслада. От тази сладост сърцата ни като че ли се топят, и двама сме изпълнени с такова блаженство, което не може да бъде изразено с никакъв език… Какво още чувствувате?

 

— Необикновена радост в цялото си сърце! И о. Серафим продължи:

 

— Когато Духът Божи слиза в човека и го осенява с пълнотата на Своето наитие, тогава човешката душа се преизпълва с неизказана радост. Духът Божи е радостотворен за всичко, до което се докосне. Това е същата радост, за която Господ казва в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошел часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света.” (Иоан. 16: 21). „В света скърби ще имате, но Аз пак ще ви водя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Иоан. 16: 33, 22). Но колкото и да е утешителна тази радост, която Вие сега чувствувате в сърцето си, все пак тя е нищожна в сравнение с онази, за която Сам Господ чрез устата на Своя апостол е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало, и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2: 9). Залог за тази радост ни се дава отсега. Ако прочее от него вече ни е тъй приятно, сладко и весело на душата, то какво да кажем за оная радост, която е приготвена там на небесата за ония, които плачат тук на земята? Тъй и Вие, драги мой, сигурно доста сте си поплакали в своя земен живот, та вижте с каква радост Ви утешава Господ още тук. Сега нас двамата ни чака труд след труд, за да възлизаме от сила в сила и да достигнем мярката на възрастта на Христовото изпълнение, та да се сбъднат върху нас Господните думи: „Които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят” (Ис. 40: 31), ще минават от сила в сила и ще им се яви Бог на боговете в Сиона на разумяването и небесните видения (Пс. 83: 8)… Тогава чак тукашната наша радост, която сега ни. се открива донякъде и набързо, ще се яви в цялата си пълнота, като ни преизпълни с неизразими небесни наслади, и никой не ще може да ни я отнеме… Какво чувствувате още, Ваше Боголюбие?

 

— Необикновена топлина! — отговорих аз.

 

— Как така топлина? Та ние сме в гората. Сега е зима и под нозете ни има сняг… и отгоре се сипе снежен прах… Каква топлина може да има тук?

 

— Такава, каквато има в банята, когато пуснат парата.

 

— Ами миризмата — запита ме той, — и тя ли е също като в банята?

 

— Не — отвърнах аз, — на земята не съществува нищо, което да наподобява това благоухание. Когато беше още жива майка ми, аз обичах да танцувам и да ходя по балове и танцувални вечери; тогава майка ми ме напръскваше с парфюми, които купуваше от най-добрите магазини в Казан. Но и онези парфюми не издават такова благоухание.

 

— Сам аз, драги мой, зная това точно тъй, както и Вие, но нарочно Ви запитвам, дали и Вие усещате същото — рече о. Серафим с приятна усмивка. — Имате пълно право, Ваше Боголюбие, че никое земно благоухание, дори и най-приятното, не може да се сравни с това, което ние сега усещаме, понеже нас сега ни заобикаля благоуханието на Светия Божи Дух. Кое от земните неща може да се сравни с Него?

 

Забележете, Ваше Боголюбие, и това, че макар около нас да е топло като в баня, както ми казахте, все пак нито (върху нас, нито под нас снегът се топи. Значи тази топлина не е във въздуха, а в нас самите: Тя е онази именно топлина, за която с думите на молитвата ние се обръщаме към Господа: „Съгрей ме с топлотата на Светия Дух!” От нея съгрявани, пустинниците не са се бояли от зимния мраз, тъй като били обличани в благодатна дреха, изтъкана от Дух Свети, като в топъл кожух.

 

Така и трябва да бъде наистина, понеже благодатта Божия трябва да живее вътре в нас, в нашето сърце, според думите на Господа: „Царството Божие е вътре във вас. “ А под Царство Божие Господ е разбирал благодатта на Светия Дух. Ето това Царство Божие сега се намира вътре в нас, а благодатта на Светия Дух и от вън ни осиява и съгрява. Тя преизпълва околния въздух с най-различни благоухания, услажда чувствата ни с небесна наслада и напоява сърцата ни с неизразима радост.

 

Нашето сегашно положение е същото, за което апостолът казва: „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14: 17). Нашата вяра се състои не в убедителни думи на земна премъдрост, а в проявяване на сила и дух (1 Кор. 2: 4). Ето в това състояние ние сега се намираме. За това състояние е казал Господ: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Царството Божие дошло в сила.” (Марк. 9: 1).

 

Та ето, Ваше Боголюбие, с каква неизказана радост ни: удостои сега Господ Бог. Ето що значи да бъдеш в пълнотата на Светия Дух, за която св. Макарий Египетски пише: „Сам аз бях в пълнотата на Духа Свети”… С тази пълнота на Своя Свети Дух сега ни преизпълни Господ и нас, убогите… Сега,. Ваше Боголюбие, май вече няма да питате, как се чувствуват хората в благодатта на Духа Свети… Ще запомните ли сегашното проявление на неизказаната Божия милост, която ни посети?

 

— Не зная, отче, — казах аз, — дали Бог ще ме удостои завинаги да запомня тази Божия милост живо и ясно, както я чувствувам сега.

 

— Аз пък мисля, — отговори о. Серафим, — че Господ: ще Ви помогне за всякога да запазите това в паметта си. Иначе Неговата благост не би се склонила тъй мигновено към моята смирена молитва и не би побързала тъй скоро да послуша убогия Серафим. Пък освен това, не само за самия Вас се дава да разберете това, но чрез Вас — за целия овят, та като се утвърдите Вие сам в Божието дело, да можете да бъдете полезен с това и на другите.

 

А що се отнася до това, че аз съм монах, а Вие — светски човек, то по това няма какво да разсъждаваме. За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради това се дава обилно свише благодатта на Светия Дух. Господ търси сърце, преизпълнено с любов към Бога и ближния. То е престолът, на който Той обича да седи и на който Той се явява в пълнотата на Своята наднебесна слава. „Синко, дай Ми сърцето си”,. — казва Той, —… а всичко друго Аз ще ти дам”, понеже в човешкото сърце може да се вмести Царството Божие. Господ заповядва на учениците Си: „Търсете първом Царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6: 33), защото „вашият небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това” (Мат. 6: 32).

 

Господ Бог не ни укорява, задето се ползуваме от земните блага, понеже и Сам Той, казва, че щом сме поставени в земния живот, ние имаме нужда от всичко това, т. е. от всичко, което дава покой на нашия земен живот и прави по-лек и удобен нашия път към небесното отечество. Като се основава на това, св. апостол Петър казва, че според него, няма нищо по-добро на света от благочестие, съединено с доволство. И св. Църква се моли, щото Господ да ни дари това. И при все че скърбите, нещастията и разнообразните нужди са неотделими от нашия земен живот, все пак Господ не иска ние да бъдем само в скърби и напасти; затова и ни заповядва чрез св. апостоли да понасяме един другиму теготите и така да изпълним закона Христов (Гал. 6: 2). Господ Иисус Сам ни дава заповед да се обичаме едни други и, като се утешаваме взаимно чрез тази любов, да си облекчаваме скръбния и тесен път на нашето пътуване към небесното отечество.

 

 

 

 

Тъй че не се съмнявайте ни най-малко, че Господ Бог ще изпълни вашите просби, стига те да са насочени или към славата Божия, или към ползата и назиданието на ближните. Но дори нещо да ви е нужно и за собствена ваша полза или изгода, и това дори скоро и благопослушно Господ ще благоволи да ви прати, стига само да имате крайна необходимост от това. Защото Господ обича ония, които Го обичат, „Благ е Господ към всички… Неговите щедрости са върху всичките Му дела” (Пс. 144: 9). Той ще изпълни волята на ония, които се боят от Него, и ще чуе молитвата им и ще изпълни всички техни намерения и желания.

 

От едно само се пазете, Ваше Боголюбие, да не искате от Господа онова, от което нямате крайна нужда. Господ не ще Ви откаже и него заради православната Ви вяра в Христа Спасителя, защото не ще предостави Господ жезъла на праведните на произвола на грешниците и незабавно ще извърши волята на Своя раб Давида. Обаче след това все пак ще иска от него сметка, защото Го е безпокоил той без особена нужда и е искал от Него онова, без което е могъл да мине твърде добре.

 

Така, Ваше Боголюбие, аз вече Ви казах и показах на дело всичко онова, което Господ и Божията Майка благоволиха да Ви открият чрез мене, убогия Серафим. Идете си, прочее с мир! Нека Господ и Божията Майка да бъдат с Вас сега, винаги и във вечни векове. Амин. Идете си е мир!…

 

През време на цялата тази беседа от момента, когато лицето на о. Серафима светна, това видение не престана. Всичко казано от началото и до тук той го изрече, като се намираше все в същото положение. Неизказания блясък на светлина, който излизаше от него, аз видях със собствените си очи, което съм готов да потвърдя и с клетва”.

 

 

Откъс от книгата „Св. Серафим Саровски”, Архимандрит Серафим, София, 1992

 

(със съкращения)

Силата на св.Тайнства в живота на православните християни – ІІ част

Април 2, 2015 in Беседи, Начална страница

Чудната сила на Тялото и Кръвта Христови относно това дали истината е в старокалендарната или новокалендарната църкви

 

Отец Ефрем от манастира Филотей бил с отец Никон, когато манастирският телефон звъннал. Отец Ефрем се чудел дали да отговори или не. Той вдигнал слушалката и на линията била жена, много развълнувана. Тя говорела високо и възбудено. Отец Ефрем често я прекъсвал, като и казвал: „ Нали ти говорех, че трябва да бъдеш търпелива, да имаш вяра и  Господ ще отговори на твоите съмнения.“ Отец Никон разказва:“ Когато отец Ефрем приключи разговора, аз го попитах дали става въпрос за изповед или отецът може да сподели защо жената беше толкова разтревожена. Той ми отговори, че тя била учителка от Епир. Била член на старокалендарната православна църква. Тя постоянно се оплаквала на отец Ефрем, че свещениците от новокалендарната църква не преподават божествена благодат на вярващите. Че тези свещеници са предали вярата. Че са се присъединили към папата в Рим. Твърдяла, че Вселенският патриарх е еретик, защото прегръща папата и че свещениците, приели новия календар, нямат истинско свещенство. Слушайки това, старецът и казвал: „Не мое дете, нещата не стоят така. Нашите свещеници преподават божествена благодат.“ Духовникът я посъветвал да пости и да се моли три дни и след това да отиде в новокалендарната църква, за да получи св. Причастие. Тя постъпила така, както той и казал и получила свето Причастие от новокалендарен свещеник. Отец Ефрем и бил казал още: „ Ако е така, както казваш, че свещениците нямат божествена благодат, ти не губиш нищо, ти само ще консумираш малко вино и хляб. Аз виждам, че ти си искрено убедена относно Църквата, относно Иисус и Неговата Света Майка. Те ще ти помогнат да разбереш това, което ти обясних.” След като приела св.Причастие и се върнала на своето място в храма, жената изведнъж почувствала, че има нещо странно с причастието в нейната уста. Било странно, защото изглеждало сякаш дъвчене на парче пластмаса. Със своите пръсти тя извадила от устата си частицата от причастието. Погледнала го и открила, че това била сурова плът и че нейните пръсти били покрити с кръв. Виждайки това, тя започнала да вика силно “ Иисусе, имай милост към мен. Света Майко на Бог, прости ми.“ Вярващите се втурнали към нея, за да и помогнат и веднага разбрали, че се е случило чудо. Те казали на жената да върне обратно причастието в устата си и да не се страхува. Накрая тя направила това и живата плът отново се превърнала в хляб и вино. Това е силата на нашата Православна Църква.“

 

Силата на Изповедта над нечистите духове

Отец Никон ни разказва друга история относно силата на Тайнствата в Църквата. Веднъж съдия дошъл на Атон за изповед. Той бил един от най-известните съдии в Гърция, но имал голям личен проблем и искал да се изповяда при отец Ефрем. След като съдията престоял в манастира няколко дена, Старецът му казал, че ще го види на следващия ден. Денят настъпил и монасите го изпратили при изповедника. „Скоро след влизането в стаята, където беше отец Ефрем „ ни разказва отец Никон „ние всички чухме смразяващи кръвта писъци, идващи от изповедалнята. Втурнахме се, за да видим да не би  съдията да причинява нещо лошо на стареца. Влизайки вътре, ние видяхме пред нас отец Ефрем да сваля и сгъва своя епитрахил, докато съдията беше на пода, мятайки се като риба на сухо.  Старецът ни каза, че на изповядвания не му се случва нищо лошо и че трябва да го отнесем до неговата стая, а с изповедта ще продължат на следващия ден. Когато ние пренесохме съдията обратно до неговата стая, той дойде на себе си и ни питаше какво се беше случило с него. Ние му казахме, че нищо не се е случило, че е бил замаян и е припаднал. На следващият ден съдията отиде, за да продължи изповедта си. Не бяхме много далеч от изповедалнята, когато отново чухме онези ужасяващи писъци. Втурнахме се пак в стаята, за да разберем какво ставаше.  Видяхме същата сцена, каквато бяхме видяли предния ден. Старецът ни каза да отнесем съдията в стаята му и че той щял да го види на следващия ден, отново в изповедалнята.  Накрая, след три сесии, този човек успя да направи пълна изповед.

 

По-късно този съдия сам ни разказа какво се беше случило с него по време на изповедта при стареца Ефрем. Каза, че изповядвайки се, нещо мъчително излизало от него.  Било сякаш тумор, изхвърлян от неговото тяло.  След това той се чувствал много по-леко и после ни каза, че сега разбирал, след толкова много години, какъв е бил този глас, който му казвал да заколи своята жена. В продължение на години той е имал неутолимо желание да убие жена си. Често отивал в кухнята и взимал нож, за да я убие. Но поради своята голяма любов към нея, вместо да я убие, той нарязвал на парчета всички нейни снимки, които били в къщата. Този глас му казвал също да заколи и неговите деца. Нямало снимка в къщата, която да не била нарязана с нож“. Отец Никон завършва тази история, казвайки, че този мъж наскоро го посетил в килията му. Той споделил, че след като веднъж  направил изповед, нищо подобно не му се е случвало. Страдал от това нещастие повече от петнадесет години. Отец Никон каза на края на своята история, че 60 процента от всички хора с психични проблеми са обладани от демони.

 

Демоните се опитват да унищожат вярващите, членове на Православната Църква

Отец Никон ни разказва историята на млад войник, който карал камион по планински път. Пътят бил широк и той се движел бързо. Изведнъж видял, че пред него пътят продължава със завой. Виждайки това, той се опитал да намали скоростта на камиона, но спирачките отказали. После той направил опит да обърне камиона към планинския склон, за да избегне падането от скалата в бездната под нея. Открил обаче, че воланът също отказва и не можел да повярва, че едновременно спирачките и волана не работят. После той опитал да отвори вратата и да скочи от камиона. Не можал да отвори вратата. Опитал да отвори и срещуположната врата, но и с това не успял.  От този момент той не можел да измисли нищо друго, което да спаси живота му. Тогава войникът стиснал главата си с двете си ръце и извикал към Божията Майка: „ Света Майко, спаси ме.“  После легнал на седалката в очакване камионът да излети от ръба на пътя към пропастта под него. Чакал и чакал, мислейки, че камионът би трябвало вече да е полетял към бездната. Когато се изправил и погледна през прозореца, той видял, че камионът продължава напред по пътя. Тогава казал: „Благодаря ти Света Майко! Това беше чудо на Светата Майка!“ Той бил благочестив млад мъж. Накрая пристигнал благополучно на мястото, закъдето пътувал. Месеци и години минали след това събитие, което можело да се превърне в непоправимо нещастие, и той на практика забравил за този епизод. Един ден , когато отишъл в Атина, той посетил свой стар приятел, който бил от Патра. Не бил го виждал от дълго време и го попитал дали е свободен, за да прекарат следобеда заедно. Приятелят му отговорил, че бил помолен да посети човек в психиатричната клиника близо до Атина, така че те решили да отидат заедно. Когато пристигнали в болничния двор, те видяли много пациенти, които се разхождали там и вършели ненормални неща. Служител на болницата дошъл при тях и ги повел към човека, който те искали да видят. Когато вървели натам, един от пациентите се хвърлил към младия войник и го сграбчил за врата. Той му изкрещял:“ Ти нещастен плъх, ти беше избавен от мен, горе на планинския път! Онази жена, облечена в черно, взе контрол над камиона, точно когато бях на път да те унищожа!“ После болничният служител на свой ред сграбчил обладания човек и го дръпнал настрана от войника. Отец Никон завършва тази история, повтаряйки думите от молитвената служба към Богородица: „ Поради многото мои грехове страда моето тяло, страда и моята душа.“ Моля ви запомнете, че демоните ужасно се страхуват от тази Госпожа, облечена в черно.

 

превод от английски

 

Истинският християнин

Март 1, 2015 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

(Беседа за Неделя на Православието)

Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство (Йоан 1:47)

 

Нашият Господ Иисус Христос изрекъл горните слова за един израилтянин – Натанаил, жител на града Кана Галилейска, когато той по съвета на своя познат Филип вървял към Иисус Христос за да се увери, че Той е именно обещаният на Израиля Месия. Филип казал на Натанаил: „Намерихме Този, за Когото писа Моисей в закона и говориха пророците – Иисуса, Сина Йосифов, от Назарет“ (Йоан 1:45). А Натанаил му казал: „от Назарет може ли да излезе нещо добро?“ Филип му казва: „дойди и виж“ (Йоан 1:46).

 

Иисус видял да идва Натанаил към Него и казва: „Ето истински израилтянин у когото няма лукавство“ (Йоан 1:47). А Натанаил Му казва: „Откъде ме познаваш?“ Иисус отговори и му рече: „Преди да те повика Филип, когато ти беше под смоковницата, Аз те видях“ (Йоан 1:48), т.е. знаех всички твои мисли, твоята вяра, твоето очакване на Месия, твоето бъдещо служение.

 

Сърцеведецът Господ, както става ясно, се докоснал до най-живата струна на сърцето на Натанаил, най-съкровените му мисли, желания и очаквания, показвайки му направо Божественото Си всезнание, и ето че Натанаил е уловен в Христовата вяра. Той възкликнал: „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев!“(Йоан 1: 49). И после става Негов ученик с името Вартоломей, значи – един от дванадесетте.

 

А защо през тази Неделя, наричана Неделя Православна, е положено от Църквата да се чете това Евангелско четиво, в което се разказва за беседата на Господ Иисус Христос с Натанаил? Защото в думите на Господ към Натанаил е показан характерът на истинския или православния християнин и характерът въобще на истинската Православна Христова Църква.

 

Ето истински израилтянин, казал Господ за Натанаил, у когото няма лукавство, т.е. ето човек, който правилно, прямо и твърдо мисли, разсъждава, вярва, уповава се, говори и действа. Така както Натанаил веднага повярвал в Иисуса Христа като Син Божий и вече никога не се колебаел във вярата и упованието и не изменил мислите си относно Божественото Му лице.

 

Не трябва ли да бъде такъв и истинският християнин, не трябва ли да бъде такова всяко богоучредено общество от православни християни, не трябва ли да бъде такава и, каквато и в действителност е, Православната Църква?

 

Каква висока похвала получил Натанаил от Изпитващия сърца и утроби в думите: „ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“! Каква висока похвала за този християнин, за когото Господ ще изрече: ето истински християнин, у когото няма лукавство, и тази Църква, за която Господ казва: ето Църква, в която няма лукавство или суетни човешки измислици, т.е. която цялата е истинна в цялото й учение, тайнства, Богослужение, управление, в цялото й устройство. А именно такива са всички наши святи угодници, такава е цялата Православна Църква от основаването й до сега, както свидетелства безпристрастната история на Църквата и Сам Бог чрез различни знамения и чудеса, извършвани в Църквата. Тя е, според апостола, „Стълб и крепило на истината“, тя е славна Църква, която няма порок, или петно, или нещо подобно. И с какви кървави подвизи, с каква борба с враговете на истината, с какви и колко различни видове смърт на ревнителите на чистотата, светостта и православната вяра и Църква е придобито за нас с вас, братя мои, православието на нашата вяра, нашата ръководителка към вечния живот! Както за съхранението и целостта на нашето отечество и в него на нашата православна вяра са пролети реки от кръвта на нашите предци – руски воини и вождове, воюващи и с езичниците, и с мюсюлманите, и с чуждите на православната Църква християни, така за съхранението на православната вяра са пролети реки от кръв на апостолите, пророците, мъчениците, много страдания са понесени от преподобните отци и другите поборници за вярата.

 

А ние, чадата на Православната Църква!? Пазим ли ние това най-драгоценно наследство – православната вяра, следваме ли нейното учение, заповеди, правила, устави и съвети? Обичаме ли служението да принасяме Богу плода на устните, които прославят името Му? Обновяваме ли се чрез нея, освещаваме ли се всеки ден, изправяме ли себе си, достигаме ли съвършенството, което са достигали светците? Усъвършенстваме ли се в любов към Бога и ближните, ценим ли своята вяра, считаме ли за най-велика милост Божия, за най-велико и първостепенно благо в живота това, че имаме щастието да принадлежим към православната Църква, която е единна, свята, съборна и апостолска? Как ще отговорим на тези въпроси, ако трябва да отговорим по съвест?

 

За наш срам трябва да осъзнаем, че у много, много от православните християни православната вяра я няма не само в сърцето и в живота, а дори и на езика и у тях тя съвсем се е изпарила или пък се е превърнала в съвършено безразличие относно всички вери: католическа, лутеранска, юдейска, мюсюлманска, даже езическа. От мнозина слушаме, че във всяка вяра може да се угажда на Бога, т.е. сякаш всяка вяра е угодна на Бога, и сякаш лъжата и истината, правдата и неправдата за Бога са базразлични. Ето докъде е стигнало у тях непознаването на своята вяра, непознаването на духа и историята на своята Църква, отчуждението от нейния живот и Богослужение, докъде се е затъмнило разбирането за православието, за неправославието и иноверието!

 

Хрониката на съвременните произшествия разказва за случай, при който някъде в Русия един началник при изпит на ученик нарекъл нелепа историята за приношението на Исаак в жертва. Това е мрак, хаос, гибелно невежество! Християнинът, като член на Църквата, трябва да познава своята вяра и да се старае да живее според вярата, да се спасява със своята вяра, защото враговете на нашето спасение не дремят и търсят нашата погибел всеки час – и да не оставя своята вяра като някаква специалност само за някои хора, или като ненужна играчка, присъща само на детската възраст или само на необразованите калугери.

 

Не е зле заблуждаващите се по този начин да помнят почтената древност на нашата вяра, съвременница на началото на човешкия род и непосредственото й произхождение от Бога, и това, че в тази вяра са живели и са се спасявали хора от всякакъв род, звание, състояние, пол: и славни царе, и мъдри философи, и законодатели, и най-велики витии, знатни и прости, богати и бедни, от мъжки и от женски пол, украса и слава на човечеството. Редно е да добавим към славата на православната вяра и това, че нито една религия, освен православната, не може да доведе човека до нравствено съвършенство или святост и съвършено угаждане на Бога, както показва и историята на Църквата, и нетленните, чудотворни мощи на светите Божии угодници и дивните подвизи на светците на православната Църква, с които те съвършено са угодили на Бога, бивайки още тук прозорливци и чудотворци. Така и трябва да бъде според здравия разум: към съвършенство може да приведе само съвършената вяра с всички Божествени сили, с всички духовни всеоръжия Божии против страстната плът, света и дявола.

 

Ако сега много и от православните християни живеят по-лошо от мюсюлманите и езичниците, то за такъв наистина нечестив християнски живот не трябва, разбира се, да се упреква православната вяра, която е непоколебима в своите основи на истината и светостта по обещанието на Самия Спасител и по свидетелството на историята. Такива хора, макар и излезли от нас, не са били наши по същност, а само по име.

 

Да, братя мои, само православната вяра очиства и освещава оскверненото от греха човешко естество, развратеното обновява, особено посредством тайнствата кръщение, покаяние и причастие, омраченото просвещава, уязвеното от греха лекува, вледененото съгрява, смърдящото от страсти прави да благоухае посредством благодатта на Светия Дух, умъртвеното оживотворява, отделеното от Бога възсъединява, отчужденото от Него Му присвоява, разслабеното укрепява, обезобразеното поправя и украсява, падналото възстановява, работника прави свободен, враждебното изпълва с любов – както апостол Павел и много други, богохулното изпълва с непрестанно славословие на Бога, отчаяното изпълва с надежда, унилото утешава, виновното избавя от осъждане и наказание в геената, смутеното омиротворява, изнемогналото укрепява, утесненото разширява, неправедното обогатява с правда, лукавото прави просто, злото – благо, развратеното изправя, алчното прави да се въздържа, блудното прави целомъдрено, стиснатото – щедро, безумното умъдрява, осветскостеното прави небесно, грубото – изтънчено, плътското одухотворява, привързаното към вещите привързва към Бога, самолюбивото прави самоотвержено и вселюбящо, бесоподобното – богоподобно и –  о чудо! – дори божествено!

 

Ето какви чудеса твори в човека православната вяра! Искате ли да се убедите в това? Четете житията на светците, историята на Църквата и с очите си ще видите всички тези чудеса в живота на светците. Ще видите вълци да се превръщат в агънца, блудници – в праведници и в равноангелни, сребролюбци – в милостиви, сластолюбци – във въздържатели, хора на властта, земното величие и разкоша ще видите в смиреното одеяние на иноци. Ето истински християни, ето ангели в плът, небесни жители на земята и едновременно верни слуги на земното отечество! Ето какво може да извърши нашата православна вяра с хората, които искрено се придържат към нея и следват ръководството й!

 

Но, поради какво тя не извършва в нас такива спасителни промени? Поради нашето маловерие или безверие, лекомислие, развратеност и неразкаяност на сърцето, поради укрепналите в нас и овладели ни страсти, поради отдалечаването ни от Църквата, поради това, че мнозина никак не се проникват от духа и живота на Църквата, а други – слабо и формално, неискрено се придържат към тях. Поради това, че у нас се зародиха всички съвременни обществени пороци: убийства, самоубийства, цареубийства, палежи, посегателство на обществено имущество, извънмерен разкош, разврат, разхищение, преследване на всякакви чувствени удоволствия.

 

За да бъдем истински православни християни преди всичко ни е потребно да имаме живо, постоянно общение с Православната Църква, или участие в нейните молитви, учение и тайнства, прилежно да изучаваме своята вяра и да се проникваме и живеем в нея духом, като се ръководим от нейните правила, заповеди и устави. И най-главното – да възстановим в себе си чрез искрено, дълбоко покаяние истинския православен християнин по образа на древните и нови светци или по-добре казано – по Образа на Самия Господ Наш Иисус Христос, Който казва: „Защото ви дадох пример да правите и вие същото, каквото Аз направих за вас“ (Йоан 13:15). За да каже и за нас Господ както някога за Натанаил: ето наистина нов израилтянин, у когото няма лъжа и лукавство. Амин!

 

 

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902.

 

Превод от руски език: Емануела Иванова

 

Богословска редакция: доц. Костадин Нушев

 

 

 

 

Силата на св.Тайнства в живота на православните християни

Януари 30, 2015 in Беседи, Начална страница

       

 

Вярата е живот. Тя не е просто въпрос на знание. Ние не сме спасени, само защото сме се образовали относно нашата вяра. Ще бъдем спасени не защото вярваме, а защото показваме  вярата си по начина, по който живеем. Знанието само не ни спасява. То ни дава възможност да живеем така, както Иисус иска ние да живеем. Смисълът на това е, че  Христос не дойде на този свят, за да ни учи на теология и философия. Той дойде в света, за да ни даде нов начин на живот. Дори и дяволът вярва, но тази негова вяра не го спасява. Всички хора имат знание, но не всички хора са спасени. Покажи ми твоята вяра чрез твоите добри дела е заповедта, която ние получихме. Ние казваме, че обичаме Иисус Христос. Това може и да е така, но какво казва Иисус: „Ти ще покажеш вярата си в Мен чрез твоите добри дела.“ „Ти, който ме обичаш, ще почиташ Моите заповеди.“ Начинът, по който живеем живота си ни прави християни, не нашата вяра. Ако живеем правилно, ние ще имаме също правилен мироглед, както и добри мисли. Това е така, защото философията произтича от живота, който живеем. Неправилният живот води със себе си грешно знание и грешна  житейска философия. Правилният начин на живот ще породи добри мисли. Тъй като вярата не е нещо, което може да се научи от четенето на книги или от слушането на проповеди, тя се придобива единствено от начина, по който живеем .

 

Вярата не е нещо логично, нещо, което се подразбира. Това е така, защото нашата човешка природа е наследена от Адам и Ева, чрез които дойдоха грехът и покварата.  Ние може да не сме виновни за греха, който те извършиха, но сме родени с тяхната природа и тяхното отпадане от благодатта. Ние наследихме всичко това. Именно поради това падение нашият добър Бог отвори за втори път вратите на Царството Небесно, за да ни приеме в него. Най-актуалният въпрос е дали ние ще приемем тази покана. За нас, християните, тези Небесни Врати са светите Тайнства на Църквата. Преди да бъдем кръстени, злото беше част от нашата човешка природа, с която се раждахме. Сега Божията благодат иска да ни привлече към Бога, за да можем да бъдем спасени. Когато преминем през вратите на св. Тайнство Кръщение и това влизане се подпечата със свето Миро, злото вече не обитава  в нас. Злото е прогонено и вътре в нас пребивава благодатта на Бог. Въпреки това то (злото) продължава да се опитва да ни държи извън Царството Небесно.

 

Силата на св.Тайнство Кръщение

 

 

На Атон ние имаме монах, който е много обичан свещеник. Той дойде при нас от една далечна страна. Животът му е бил изпълнен с приключения. Пътувал е до много страни и е научил много неща. Той е истински чист човек, човек с благодат. Дойде при нас от далечно Перу. Неговата майка трябва да е много свята жена. Казвам това като православен свещеник, защото тя е една от тези овце, които са още извън кошарата. Казвам го, защото когато свещеникът бил малко момче, майка му често му говорила това: „Когато пораснеш, ти ще носиш черни дрехи. Аз не зная що за дрехи са това. Ти ще живееш на място, което не е остров, но въпреки това до него ще можеш да достигаш само с лодка.“ (Атон). Като мирянин този бъдещ свещеник израснал, получил образование и пътешествал по света. По време на едно от тези пътувания той посетил Париж, където срещнал православен монах и бил привлечен от Православната Християнска Църква. Бил кръстен и постриган за монах, като приел името Симеон. По-късно бил ръкоположен за свещеник. След много години той се върнал в Перу, за да види своето семейство и кръстил своята майка в езеро. Отец Никон, който ни разказва тази история, споделя, че срещнал този свещеник един ден, когато пътувал към манастира Филотей. Когато научил за кръщението на неговата майка, отецът попитал как е било възможно това, тъй като той не я бил виждал от толкова много години. Как е било възможно да я подготви подобаващо за кръщение без катехизация?

 

Неговият отговор бил много интересен. Когато майка му разбрала, че синът и е станал православен монах, тя се изпълнила с любопитство. Задавала много въпроси от рода на това – какво значи да си православен монах. След това тя посетила руската православна църква в столицата на Перу с цел да научи повече за Православната Християнска Църква. Започнала да задава въпроси на свещеника за Православната Църква. Искала да знае какво представлява тя и каква е разликата между нея и Римската Католическа Църква. Руският свещеник отговарял на нейните въпроси с голямо търпение. Тя посещавала тази църква отново и отново и се влюбила в нея. Накрая, когато отец Симеон пристигнал в Перу след много години отсъствие, той открил, че неговата майка е готова да бъде приета в Православната Църква. Когато настъпил денят за кръщение, отец Симеон завел майка си до езерото и извършил там светото Тайнство над нея. Той я потопил три пъти във водата, но при третото потапяне нещо необичайно се случило с нея.  След като синът и буквално я издигнал над водата за трети път, тя останала за момент така, после изведнъж се гмурнала обратно в езерото. Братята на отец Симеон, които наблюдавали развитието на цялата тази сцена, помислили, че брат им се опитва да удави тяхната майка. Те се втурнали напред и вероятно щели да започнат да го бият, ако майка им не се показала отново над водата и не започнала да им говори.

 

Майката обяснила на всички какво и се било случило по време на третото потапяне във водата. Всичко около нея заблестяло възхитително и тя се изпълнила със Светлина. Светлината навлязла в нейното тяло и преживяването било толкова силно, че тя изпитала силно вълнение и немощ. Било и дадено името Елевтерия /Свобода-Бел. прев.) (Тази Светлина, която Елевтерия преживяла, е позната в Православната Църква като Нетварната Светлина на Бог).

 

Друга история относно св.Тайнство Кръщение, която се  случила в Атина, Гърция

 

Млад мъж от гръцкия град Пирея бил моряк и по време на едно от своите пътувания срещнал момиче в Бразилия. Младите хора се влюбили един в друг и въпросът за тяхната женитба бил на дневен ред. Морякът казал на момичето, че е гръцки православен християнин и че за да се оженят, тя също трябвало да стане гръцка православна християнка. Девойката нямала възражения на това изискване и започнала уроци по катехизация първо в Бразилия, а после продължила и в Гърция, когато се преместили там. Единственият проблем, на който те се натъкнали, бил, че майката на момчето не искала младото момиче за своя син. Тя казвала: „ Коя е тази, която си ми довел? Ти трябва да я върнеш обратно, откъдето е дошла!“ Синът настоявал, че обича момичето и майката продължила да възразява упорито, наричайки девойката с най-различни отвратителни имена. Младият мъж не обръщал внимание на възраженията на майка си, а момичето продължавало да посещава уроците по катехизация. Когато майката разбрала, че няма да успее да убеди сина си, тя решила да потърси намесата на магьосник.

 

Уроците по катехизация приключили и момичето било кръстено. Тогава майката отишла при магьосник, който бил добре известен в Атина. Той и казал: “Ще направя така, че вашият син няма дори да иска да види това момиче отново.“  Заклинанията на магьосника започнали. Един ден, два дни, три дни и после четири дни преминали без нищо да се случи. Майката отишла отново при магьосника, но този път със своя съпруг. Те му дали повече пари и той им казал: “Аз ще успея, защото досега никога не съм се провалял.“ Преминала цяла седмица, после десет дни и все още нищо не се случвало. За да разберат какво става, родителите на момчето отишли за пореден път при мага. Той им казал: „Аз не искам да си мислите, че съм шарлатанин и че просто се опитвам да измъкна повече пари от вас. Ще ви върна всички пари, които ми дадохте. Правя това, защото не мога да сторя нищо на това момиче. Аз призовах помощта на някои от най-великите демони, които съществуват. Всеки път, когато те се опитваха да омагьосат момичето, бяха възпрепятствани от бялата рокля, която тя носи, с червена емблема на нейните гърди. (Бялата рокля била нейната кръщелна одежда, а червената емблема бил печатът на първото причастие).

(следва)

превод от английски

 

Разговор с наркомани на стъпалата на храма

Август 15, 2014 in Беседи

 

В крайна сметка не съществува човек, който да няма връзка с Бога. Тоест – ти какъв си, ти имаш ли връзка с Бога или нямаш?  За да зная. Ти добър ли си или лош? Доброто или лошото дете на Бога? Виж, ако кажеш, че си доброто дете на Бога, ще станеш лошо, ако кажеш, че си лошо дете, тогава си доброто дете на Бога, а ако си добро дете и не го знаеш, си блажен. Но ако мислиш, че си добър, без да си добър и се самооправдаваш и чувстваш, че „аз не съм като другите, аз съм хубав човек, верен, водя църковен живот, изповядвам се, моля се” – добре правиш, че вършиш всичко това, трябва да го правиш, хубаво е, изпълва твоя живот, но не и ако подхранва твоя егоизъм. Виждал съм някои много добри души, които все още нямат силна връзка с Църквата, но имат хубава нагласа – добра душа, голямо незнание, научили са накриво някои неща, или изобщо не са ги научили, те са още по-добри. Т.е. – тези, които нищо не са научили, за да могат да научат един път, но както трябва. По-добре да не научиш нищо, отколкото да научиш нещата накриво и след това Църквата да ти е виновна.

 

Виж, Бог е за всички, Бог е и за теб, Той е Този, Който се грижи за твоя проблем, Този, от Когото имаш нужда, Той е твоят Творец и Създател, Този, Който те е създал и родил. Разбираш ли? Не майка ти и баща ти са те родили. Те са дали своята плът, дали са своя човешки принос, за да получиш  биологическо съществуване, да влезеш в този живот на тази планета Земя. Този, Който истински те е родил, твоят Създател, Баща, Който е и Майка, Брат, Приятел и всичко друго, което искаш, е Бог, нашият Господ Иисус Христос. Затова, когато слушаш нещо за Него, е естествено то да те докосва. И така разбираш, че не си без връзка с Бога, а просто не познаваш църковните неща, не знаеш точно как да стоиш в храма, как да се кръстиш, как да постиш, не знаеш реда в храма. Добре, тези неща се научават, не е нещо сложно. Душата си обаче да направиш християнска, това е целта. Има някои хора, които имат тази жажда и копнеж, чиито очи малко да ги отвори Христовата любов, малко да ги очисти Христос, да Го видят и да се зарадват, веднага ще се променят, ще променят своята посока и път и както са търчали в своя светски живот, така след това стават много добри, стават християни. Увеличават скоростта, но завъртат и волана и отиват в друга посока, променят курса. Тоест, добре правиш и летиш със 180 км/ч, но, ако си обърнал внимание, летиш към пропастта. Това е разликата – а именно, че в Църквата се научаваш да търчиш не дори със 180 км/ч, а със скоростта на безкрайността, ако съществува такава скорост, да търчиш в космоса на Бога, но да търчиш към Бога, да търчиш не като след нещо неизвестно, да удряш не като да биеш въздух (Срв. 1 Кор. 9:26), да не „раздаваш юмруци” напразно. Твоето търчане да има смисъл и да не е празно откъм съдържание, да знаеш защо живееш. Колко хубаво нещо е да знаеш защо живееш, защо дишаш, защо работиш, защо се жениш, защо готвиш! Разбираш ли? Скъпа госпожо, която приготвяш яденето, скъпи приятелю, знаеш ли защо приготвяш твоето ястие? Прави го за Бога, прави го, за да утвърдиш твоето съществуване, за да покажеш любов към своите деца или твоя човек, за да се научиш на смирение чрез това, да научиш, че творчеството е нещо много хубаво, което те кара да приличаш на Бога. Бог е Създател и ти ставаш малък създател, създаваш и това те кара да се чувстваш красиво в живота и да даряваш любов. Вижте колко неща човек може да премисли и види чрез тези малки и прости  неща.

 

Всички търсим Бога, всички Него искаме. Някой ми каза: “Гледай да станеш свят, за да имаме образец.” Аз му казах: “Аз не съм нужен за образец. Съществува образец.” Да, но тебе те виждат. Не, Христос съществува, затова Христос е Богочовек, Бог и Човек, съществува образецът на светостта, съществува Светият на светиите между нас, съществува единият Свят, един Господ Иисус Христос, както казваме в св. Литургия. За да Го гледаш, да Го обичаш, да се привързваш към Него, да се съединяваш с Него, да го направиш твой Бог, твоя любов, ерос. Всичко е заради твоя живот и така да живееш твоя живот. Той да бъде твой образец, да станеш Негов поклонник, да станеш Негов ученик, да бъдеш постоянно в Неговите нозе, коленичил, да търчиш до Него, Него да обичаш. Защото виж какво става – изморявам ли те с всичко това? Имаш толкова работи да вършиш, имаш толкова работи на главата си, но чуй – аз те слушам, пишеш ми писмо за твоя проблем, ще се помоля, ако се обадиш по телефона, ще ти кажа две думи, добре, а след това какво става? Ти не се насищаш, не искаш две думи. Да, казваш: “Кажете ми дори две думи и ще съм доволна!” Не може да бъдеш доволна от две думи, защото твоята душа иска безкрайното, тя иска изобилното. Искаш Някой да се занимава с теб, заслужаваш го, приляга ти – ти си човек с уникална ценност, твоите въпроси, характер, желания, мечти, заслужаваш Някой да се занимава с теб, но колко да се занимава?! Кой може да се занимава толкова  много с теб, с твоя проблем? Човек ще те изслуша и ще ти каже: “Какво говориш, детето ми? Сериозно ли? Леле, какво теглиш!” Добре, ще ти го каже, ще се просълзи леко, ако е  по-чувствителен, ако е християнин, ще се помоли малко за теб, ще ти покаже любов… Хубаво. След това обаче ще ти каже – знаеш ли, трябва да тръгвам, защото ме чакат вкъщи, ще обядваме след малко. Сега трябва да затварям телефона, защото имам да свърша една работа. Сега трябва да си тръгнеш, детето ми – ще кажа аз, – защото отвън чакат и други за изповед. Ти обаче искаш още нещо, сълзите в твоите очи са си още там, окото ти още е насълзено, очите ти са зачервени, сълзите не са изсъхнали и аз ти казвам: “Тръгвай! Трябва и други да дойдат.” И ти ми казваш: “Още не съм се наситил!” На какво не си се наситил? Не се наситих на любов, обич, утеха, думи. Виж, това няма и да стане. Нито ти от мен, нито аз от теб, нито от някой ще можеш да вземеш това, което само Христос може да ти даде.

 

Христос е Този, Който, когато аз ти кажа: тръгвай, не мога повече да говоря с тебе, защото нямам време, когато не ме намираш по телефона, когато мъжът ти отива на работа, или детето ти рита вратата и излиза… Христос е Този, Който отново, отново и отново остава с теб, близо до теб, обича те, занимава се с теб, гледа те в очите, идва да изтрие твоите сълзи, да ти даде Своята любов, целувка, нежност, утеха и ти казва: “Виж, Аз винаги съм с теб! Аз съм твоят постоянен Другар, Аз съм твоята любов, твоят Бог и Утешител. Каквото искаш, Аз съм за тебе.” Този е Христос – търсете Него да намерите и ти, който имаш връзка с Бога, и ти, който уж нямаш, нищо че никой не е без връзка с Бога. Какво ще рече да имаш връзка с Христос? Знаеш ли какво означава да обичаш Христос? Знаеш ли какво означава да казваш, че съм Божий човек, че съм християнин, че съм църковен? Това са велики думи! Християнин съм, т.е. Христов – това ще рече, че моята воля е това, което Христос иска. Че, когато ме гледаш и те гледам, сякаш гледам Христос, това ще рече, че съм християнин, че съм Христов, че моето лице отразява Христос, че моите ръце са като ръцете на Христос и постоянно даряват любов, устата ми говорят Христови думи и постоянно изричам думи на любов – ето това означава, че съм християнин. Заквасвам се с Христос. Велико нещо е да кажеш, че си християнин. Голяма отговорност.

 

Ние не сме християни, ние, които имаме връзка с Бога на думи. Ти какъв си – имаш връзка с Бога.  Тоест, имаш толкова много силна връзка с Христос, а другият няма? Всички водим борбата, имаме нашия егоизъм, ставаме и падаме, падаме и ставаме, това се случва постоянно… Само дето някои християни падат в Църквата, тоест те са научили едно място, открили са едно пространство, намерихме една утеха, един двор – двора на Църквата, която ни обича и ни приема. Ние там отиваме и  вършим нашите грехове – в Църквата, а другите го правят извън Църквата. Но и ние правим грехове, грешки в Църквата. Не е ли така? Имаш най-доброто дете на света? Ти си най-добрият човек? Имаш най-добрия мъж, най-добрата жена? Добре. Когато дойдеш да се изповядаш, ти – най-добрият на света, и ти грехове ще кажеш. Не е ли така? Какво ще кажеш? Добродетели ли? Тогава защо идваш? И ти ще кажеш, че се гневиш, нервираш, ругаеш, караш, негодуваш, изпитваш неприязън, ревнуваш, осъждаш, крадеш, лъжеш, всички тези неща. Е, всички това правим. И добрите, и лошите от нас. Само дето някои чрез Божията благодат са се борили и ограничили донякъде тези неща. Впрочем, както пише в св. Писание, всички съгрешиха, никой не е чист от сквернотата на тази земя, от сквернотата на егоизма, всички сме едни и същи. Всички страдаме. Това ни обединява, така се сплотяваме, разбираме се един другиго и се радвам, че водиш борба в твоя живот, напредваш постепенно и си намерил крайния пристан. Краят е Църквата.

 

Сещам се, че веднъж минах покрай един храм, на чиито стълби стояха наркомани. Аз бях служил св. Литургия и понякога, когато служим, чувстваме Господ да ни дава сили и казваме: “Не ме бърка!” Т.е. – не се страхувам да говоря на другите, тогава не блокираш, а говориш и другият разбира това, което казваш. Говориш, имаш желание и другият не се засяга и му казваш каквото си искаш. Това обаче става, когато чувстваш Господ, а не винаги и не по всяко време. И тъй, те седяха и някои от тях пушеха. Аз им казах:

 

- Да прославяте Бога, че сте на стълбите на храма, седите, пушите, вземате наркотици, в обятията на Бога  вършите грехове! Бог ви обича, в Божията прегръдка стоиш сега и съгрешаваш!

- Какво?! – каза ми един от тях.

- Какво какво? – отвърнах.

- Аз не влязох в църквата.

- Е, да, ама стълбите на Кого са? На стълбите седиш. Стълбите са на църквата. Видя ли? Много си близо до спасението, близо си до това да се спасиш, но трябва да направиш следващата стъпка. 15 стъпала има – я ги преброй! 15 са. Изкачи ги и влез вътре!

- С наркотиците?

- С наркотиците.

- С цигарите?

- С цигарите. Влез вътре и кажи: “Господи, аз съм зависим!” Той няма да ти се скара. Доказателство? Ако искаше да ти се скара, щеше да ти прати една мълния там, където стоиш и вземаш наркотици, и щеше да загинеш. Ако искаше да ти се скара, щеше да те накаже. Бог не е наказващ, а е Бог на любовта.

 

В Църквата стават много неща, около храмовете, в дворовете на храмовете, на пейките, там седят и правят много и говорят много неща и имат разни преживявания. Преживявания извън Бога, близо до Бога, близо до Божията благодат. Я си представи – няколко стъпки! Тоест, правиш няколко стъпки, влизаш в олтара, поглеждаш и виждаш върху св. трапеза дарохранителницата. В нея какво има? Тялото и Кръвта Христови. И това какво е? Твоето спасение. Т.е., младежите минават покрай спасението, без да го усещат. Минаваме покрай спасението и не влизаме да се облегнем, да го вземем в нашите ръце, в нашето тяло и душа, да се причастим, да се покаем, да се изповядаме – наобратно го казах, защото се покайваме, изповядваме се, причастяваме се, приемаме Господ и Той променя нашия живот и ние  сме толкова близо до Църквата. Има къщи, построени близо до храмове, от балкона виждат и чуват камбаната – точно до тях, пият кафе и виждат камбанарията. Но след това влизат вътре и се карат, хулят се, бият се, хвърчат вещи, а до тях се служи св. Литургия… Спасението е толкова близо до нас и не го разбираме. Т.е., Бог се преплита с нас, минава толкова близо до нас, за да ни накара да заподозрем, да се замислим за Неговата любов. Той минава толкова вежливо и казва: „Аз нищо не ти правя, обичам те, какво друго да ти правя? О-б-и-ч-а-м  т-е!” И какво друго правиш? „Това – обичам те! И очаквам. Очаквам твоето покаяние, твоята промяна.”

 

Колко хора минават край нас, колко хора – това мисля, – които биха могли да влязат в храма и да живеят невероятни преживявания, има църкви близо до кафенета, дискотеки, пъбове, барове. До много църкви има нощни заведения, или преди да стигнеш до бара, през две пресечки има църква. Но съществува тази дума – удивителна, страшна, уникална, думата „свобода”, думата „произволение”, думата разположение на душата – накъде клони душата ти, накъде клони сърцето ти, къде търсиш. Съществуват и думите „смирение” и „егоизъм”, а тези две думи са страшни. Ако си смирен, ще отидеш на църква и там ще останеш, на стълбите, там ще съгрешаваш, на стълбите на храма и постепенно от многото грехове, падения, унижение, терзание и срив на душата и тялото, може да стигнеш до: „Какво става тука?! Господи, сигурно можеш да ми помогнеш?!” А за да влезеш в Църквата и да се спасиш, едно смирение е нужно, едно „Господи, помилуй!” И Той ще ни спаси. Но, за да го кажеш, трябва да имаш смирение, защото егоистът не  може да каже „Господи, помилуй!”, а казва: „Оставете ме всички на мира! Нямам нужда от никого!” На една стена пишеше, че не са нужни нито Бог, нито началници. По-точно пишеше: „Нито Бог, нито началници!” Не е така обаче, защото имаш за началник себе си, твоето его е станал твой началник, той е много страшен тиранин, много е силен натискът на твоето его. Ти оставяш Бога, егото идва и се угнетяваш изключително много, непоносимо е, защото Бог е толкова смирен, че не иска нищо от тебе, а само едно – да те направи щастлив. Но твоето его иска да те измъчи, да те унищожи, да те потисне, да те обремени – с какво? С проблеми, зависимости, болести, мъки, помисли, идеи, фантазии,  претенции, инат, похоти. Погледни какъв ставаш с егото. Оставяш Бога и егото те обгръща и казваш – нито Бог, нито началници… А си се изпълнил със сто началника. Твои началници са станали цигарите, нервите, телевизията, пиенето, пиянството – казвал си ми го. Добре, ще проявяваш търпение с мъжа си, който пие, ще се молиш, ще изядеш някой шамар някой ден – затова ти го казвам. Понеже казваш, че ядеш и бой – ще проявяваме търпение и ще станем свети хора. И ще плачеш – научи се да плачеш,  и се научи, когато плачеш, да превръщаш твоите сълзи в диаманти в нозете на Господ и да казваш: “Господи мой, не плача напразно, а плача пред Теб. Моите сълзи може да падат на земята и да стават  кал, но тази кал пред Теб е като диамант, защото аз самият и моите сълзи са пред Теб.” Научи се да плачеш пред Христос, а не напразно. Да плачеш не от нерви, инат и въпроси – защо, как и защо да ми се падне на мене този живот, а да плачеш и да казваш: “Господи, дай ми да виждам Твоето царство, научи ме да гледам надалеч, нещо се крие в тази мъка, в тази зависимост  на мъжа ми, накъде го водиш, Господи?!” И Той ще ти каже: “Водя го към рая. Натам го водя. Там искам да те отведа, искам да те спася. Разбра ли го?”

 

Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята (Пс. 120)… Господ е моята и твоята помощ. Нито аз, нито моята молитва, не нечия друга сама по себе си, а молитвата на Църквата, на светците, на всички – тя ти помага. Не се уповавай на човек, а на Бога, нито психологически, нито емоционално на човек… Да, помощ ще вземеш от него, естествено, че ще търсиш опора, но имам предвид да не прилепнеш, да не се привържеш, да не абсолютизираш хора, а само Господ. Той е твоята помощ, Той е твоята опора, твоят Лекар. И Той преплита всички събития и прави тези реакции в душата ти и процеси в сърцето ти, за да се получи хубав резултат.

 

Объркан е  нашият свят, объркан е и нашият живот, всички сме деца на  нашето време. Някои ме питат – как са децата в училище днес? Аз казвам: както са всички деца на света. Как да са? Как ти се струва светът, как виждаш децата? Защо ме питаш, сякаш съм извън света – ама и аз съм в света и децата на нашето време са децата на нашето време – тук, днес. Как да са? Борба водим. Полагаме усилия и затова нека се молим Бог да помилва децата, младите, които са се забъркали и кривнали от пътя, младите, които са в много важна възраст, които изкусителят бори. Хората, които не знаят какво да правят, какво да изберат в своя живот, хората, които са объркани и не знаят какво да решат.

 

 

превод от гръцки

 

 

Котва на небето

Юли 2, 2014 in Беседи, Начална страница

 

Живеем в епоха на голям смут, объркване и хаос. А също и на потресаваща духовна нищета. Нашата епоха е пророческа и есхатологична. Светците са казвали в миналото, че ще дойде време, когато хората ще са толкова объркани и подлудели, че ще нарекат светлината тъмнина. И обратното – на тъмнината ще казват светлина. Ще изчезне разбирането в хората и буквално всички ще полудеят и когато видят някой, който е наред, ще казват: „Вижте един луд!”

 

Ние живеем точно в тази епоха и не е егоистично да го кажем. Ние не сме просветени или богоозарени, не сме духовно здрави и безгрешни, въпреки това се движим в тази насока и поне сме видели откъде излиза истинската светлина. Навремето в неделното училище пеехме една песен, в която се казва: „Една светлина, която излязла от Витлеем, светила на Голгота и в Божия гроб, и в деня на Възнесението, и оттогава Църквата съществува с тази благодатна светлина.” Добре е да осъзнаваме времето, в което живеем и пространствата, където нашият ум се просветлява.

 

Епохата ни открива пред нас огромно объркване с хиляди ереси, парацърковни и религиозни формации, различни окултни движения. Всички тези пътища водят до умъртвяването на душата. Наркотиците не са само тези, които вземат юношите чрез инжекции или чрез устата. За душата също съществуват наркотици, които превръщат хората в същества, които не знаят какво става с тях. Живеем наистина във време на халюцинации. Вземете дистанционното и пуснете телевизора. Сменяйте каналите и ще видите, че навсякъде във всеки един момент се чуват различни мнения, пълни щуротии – от едно ще те въведат в друго, едната новина следва другата, радостта бива последвана от скръб. Жестоката гледка се сменя с приятна и отморяваща новина. В резултат на това умът на човека не може да му хване края. Сякаш някой тръгва да те помилва и докато прави това, ти удря и един шамар. След това започва отново да те милва и не знаеш какво всъщност става… Нашата епоха е много противоречива. Пророчествата, че хората ще нарекат светлината тъмнина и обратното, са точно за сега.

 

Сред този хаос обаче ние имаме котва. Тази котва е на небето и докато обикновените котви отиват на дъното, то нашата докосва Божия трон и ни крепи. Знаем на какво да се облегнем, към какво да се обърнем, на какво да вярваме и как да гледаме на живота. С какви очи да виждаме случващото се. Представи си например, че шофираш, или си у вас в стаята си и слушате радио. Само вие ли го слушате? Не, и другите също – в колите си, в магазини и т. н. При избор от толкова много радиостанции избираш една – църковната. Този избор свидетелства, че умът ти се върти в правилна посока. Знаеш накъде да погледнеш и къде да намериш. Това, че знаем посоката, е голямо благодеяние на Бога в нашия живот. Въпреки, че сме грешни, има едно пространство с чистота, което ни възражда. Въпреки, че сме лоши хора и деца, имаме един Баща. И нашата радост не е от това, че сме добрите деца – това би било фарисейство, лицемерие. Хубавото е, че имаме добър Баща, а не че ние сме добри деца.

 

Сред бурята на живота в кораба, който потъва и е в голяма опасност, всички бързат да се скрият, само едно дете на палубата си играе. Някой му вика: „Побързай да се скриеш, в голяма опасност сме, вълните ще ни залеят!” А то: „Аз не се страхувам – баща ми е капитанът на кораба, а и този кораб е минал и през други бури. Не се страхувам, защото баща ми е опитен.” Тази сигурност, тази топлина, това усещане, че душата ни е утешена близо до Бога, е много велико благодеяние. Да прославяме и да благодарим на Бога!

 

Гледам по новините как двама души започват да говорят и анализират някакъв проблем. Говорят, говорят и не стигат доникъде. Започват да се карат. Във всеки вечерен бюлетин на новините! Не знам дали сте си патили от това нещо – то уврежда и ума, и сърцето, и нервната система. Те са болни и ни разболяват и нас. Дори не знам дали те толкова се разболяват, защото те си вършат своята работа – те се показват, едва ли горят за това, което приказват. Доказателството е, че правят своето журналистическо предаване, а по-късно същите тези лица ги показват в други предавания да танцуват и се забавляват и гуляят. Ама не може в 8 ч. да говориш за война, да описваш убийства, кървища, разрушения и след два часа да си в друго предаване, да се забавляваш… Искам да кажа, че тези събития не са те докоснали. Защото, ако бяха, нямаше да си весел. Тази противоречивост и раздвоение – двама души да не могат да се разберат за нещо, а отгоре на всичко включват и хора от други студия и нещата стават още по-зле… Във всеки спорен въпрос, който се появи, е така. Не може да се стигне до края. Карат се, защото всеки иска да наложи своето мнение, да представи своето шоу и да впечатли аудиторията. Ако можем да опишем с една дума тази картина, това е огромният егоизъм, който е свойствен на всички. Голямото високомерие, че знаеш по-добре от другия. От тук произлизат враждебността, омразата един към друг. Изгубили сме общата координатна система, няма го общият ум, мнение, което да ни просветлява. Не съществува богоозареният ум, който просвещава и става това, което пише в Свещеното Писание – Бог ни е предал на извратен ум. Един ум, който не може да изпита и отличи доброто от злото.

 

В ума на днешния човек няма просветление, за да избира правилното за себе си. Затова и повечето хора, както казва свети Порфирий, са объркани души. Нещастни и измъчени в живота си люде! Не знаят какво искат, къде да отидат. А в същото време си мислят, че знаят всичко. Говорят с категоричен тон, а в действителност не знаят нищо.

 

Ако можех, бих искал да попитам тези основни, централни фигури, които регулират и задават тона в световен мащаб, или в Гърция, или в някой канал, един прост въпрос. Да се покажат един път в своя канал и да дадат отговора на този въпрос: Какъв човек искате да създадете и да формирате? Опишете ми го, или ми го покажете на снимка, не знам как… Какъв образец, какъв е идеалът? Да кажете: Аз имам мечта чрез моята политика да създам такъв и такъв човек.  Как искаш да ме формираш чрез твоя канал, чрез твоите предавания?

 

Виж например Църквата – мога да кажа как тя гледа на този въпрос. Когато влезеш в храма, тя ти показва вътре икони. Запалваш свещ и умът ти веднага отива към светлината. След това се покланяш на една икона. Целуваш я и казваш, че е празникът на еди кой си светец, целуваш иконите на Господ и Богородица… Гледаш купола, мирише всичко на тамян. Църквата ти говори чрез всички тези неща и ти показва къде иска да те отведе. Как иска да те формира – като светец. Еталонът за Църквата е, че тя иска да те направи свят, Божи човек.

 

А ти, скъпа моя страна, и скъпа моя телевизия или списание, които ме заливате отвсякъде и постоянно и всеки ден ми даваш храна за ума в невероятно количество и честота – от петък до неделя… Буквално ме бомбардираш. Накъде ме водите? На църква отиваш, ако искаш. Докато телевизията пленява коварно в собствения ти дом. Започват от едно и стигат до… Някой ще каже: спри си телевизора, нали ти избираш. Да, добре, аз избирам, но не избирам сквернотата, мръсотията. Не съм включил телевизора със замисъла да видя това. Но всичко е преплетено с образи, идеи, които хранят моята фантазия и въображение. Даваш ми материал да мисля, от теб зависи как ще спя довечера. Завърташ нанякъде ума ми. Предал съм се и те питам, за да си направя сметката и да сме добри приятели: кажи ми къде искаш да ме отведеш, какъв човек искаш да ме направиш в крайна сметка? Някой може ли да ми каже това?

 

Гледайки телевизия, приемайки посланията на печата – някой от тях да каже, кой е техният идеал… Скъпи мои, вярвам, че ако се замислим над тези неща, ще достигнем до изключително много обезпокояващи заключения и резултати. Повечето хора избягват тези въпроси. Св. Йоан Лествичник нарича това благоразумие. Дяволът не се страхува от нищо толкова, както от благоразумието. Умът да сложи всичко на масата и да анализира нещата, да помисли малко в дълбочина – накъде води това и това? Къде ще завърши тази история? Като едно дете, което не беше чело уроците си дълго време и аз му казах: Седни малко, за да ти обясня докъде ще стигне тази история, както си я започнал. Сега е ноември – не четеш, става декември – отново не четеш и се радваш, защото още не си видял резултатите. Имаш своята радост, без да разбираш, че това има последствия и нещо те чака. Сега не четеш и нищо особено не се е променило в живота ти – още не разбираш, че съществува проблем. А аз искам де се погледнеш, да те отведа от ноември направо в юни. Ще кажеш – откъде да знаем какво ще стане до юни? Само ще ти припомня, че идват изпити, че това забавление, което те е обзело, този мързел, който имаш, в даден момент ще платиш цената за действията си. Не защото някой ще ти отмъсти, това ще е собственото ти „аз”. Защото сега оставяш твоя ум празен, не четеш и когато дойде време за изпити, няма да си подготвен. Ще имаш ниски оценки и ще те скъсат. Казвайки това, на детското лице се появи меланхолия, депресия и ми отговаря:

 

- Моля те, остави ме на мира. Не ми говори такива неприятни неща. Така си живея добре!

 

Ама как живееш добре?! В своето незнание, неведение? В своето безразличие и лъжа? Това е голямата грешка, която правим. Големият неуспех в нашия живот. Не мислим сериозно за реалността – не за да бъдем меланхолични, а да изпитаме скръб по Бога по един здрав начин, който води до покаяние, за да се променим. Тогава няма да съжаляваш постоянно, а животът ти ще се промени – ще живееш постоянно в радост. Умът ти ще поеме храна, ще се събудиш.

 

Едно дете ми каза веднъж:

 

- Преди да се запозная с Вас, бях изключително щастлив. Но откакто се запознахме, се чувствам изключително нещастен!

 

Попитах го:

 

- Сериозно?! Защо, детенцето ми? Кажи ми, да го изповядам, защото ако е така, това е мой грях.

 

- Когато не те познавах, бях спокоен. Живеех си живота – ходех където искам, ядях каквото искам, говорех с когото си искам, имах си моя нощен живот и връзки и забавление. Това, което ти наричаш грехове. Така си живеех много приятно. А когато се запознах с тебе и ми каза някои неща, имам кошмари, спя и мисля, че ще бъда съден. Казвам си – сега Бог ще ме накаже. Мисля за рая и ада. Обърка ме и ме смути!

 

- Виж, това, че идва някой и влага в твоя ум благото безпокойство, е хубаво, защото ти трябва да го имаш. Това не е зло. Както бяха написали анархистите по стените: „Щастието е незнанието на твоето нещастие.”

 

Мислиш ли, че си щастлив, защото не знаеш колко си нещастен всъщност? Живееш в света на лъжеусещанията. Дойде човек от църквата, една беседа, едно предаване, една книга, една мисъл – неща, които Бог може да ти прати от нищото и буквално „да раздвижи водата в езерото”, да те накара да се пробудиш. Тогава си казваш: Леле, как живея! Събуждаш се и виждаш своята грешка. Тогава пред теб се появява дилемата – ще направя ли нещо, за да променя своята грешка, или ще продължа пътя по старому? Понеже си се отдалечил от квартала на Бога и на Църквата и си поел по един път, в който си се загубил из пресечките, в този момент си казваш – как да намеря пътя обратно? Когато объркаш две-три улици, спомняш си някакво място като ориентир и се връщаш, когато обаче се загубиш сериозно, не знаеш вече как да се върнеш. Казваш си: “Като съм стигнал дотук, вече нищо не може да ме спаси. Не се промених нито преди 5 месеца, нито преди 5 дена, 5 години вече живея така… Как да се връщам отново там, откъде тръгнах? Каквото ще да става, не пречи.”

 

Кой ти мисли сега за тези неща? Но ще дойде „юни месец” за всеки човек поотделно – месецът на изпитите, когато човек ще види нещата очи в очи, ще влезе в директно съприкосновение с реалността на Бога, а не с нещо си, което другите казват. Всички други, които сега се правят на умни. Тези, които формират човешкото съзнание – и те ще застанат на колене пред Бога и Истината и никой няма да гледа другия, за да получи от него някаква помощ, а ще гледаме Бога. Това е истината.

 

Ти просто дойде при мен и аз те събудих леко от твоя дълбок сън. Живееш в лъжа и е трудно да се промениш. А да се променят трябва много неща. Тук, в моя квартал, когато стана земетресението през 1999 г., бяха построили един много хубав жилищен блок – кооперация. Но имаше проблем в основите. Когато стана земетресението, този блок се оказа негоден. Веднъж видях собственика му да стои отвън наскърбен и го съжалих. Усетих какво чувства той и изпитах състрадание. Колко жалко за човека  - наистина е трагично. Ако бях на негово място, също бих се притеснявал и страдал, поради факта, че това, което съм градил толкова години, сега трябва да го съборя. Колко прекрасна къща, двуетажна, с красиви балкони, цветя и куче отпред… А сега всичко трябва да се събори! Докато постепенно осъзнаваше това, той се срина. Потопи се в меланхолия. Или трябваше да приеме становището на специалистите и да събори всичко, или да остане там и да чака да падне. Да плаче и да гледа как събарят всичко, което е построил върху погрешни основи… Дали ще претърпя този процес – което означава да приема голяма болка и терзание, но след това ще си представя надеждата, която ме очаква? И след две години на мястото на тази сграда ще имаш нова къща. Трябва да избереш, аз не ти поставям въпроса пред теб – той така или иначе стои. Така ще имаш нова къща. Е, разбира се, на този човек косата му малко побеля.

 

 

превод от гръцки

 

 

 

Идеята на Църквата е много проста – да следва стъпките на Христос Спасителя

Април 23, 2014 in Беседи, Начална страница

 

 

-  Преминал сте от католицизма към Православието през 1970 г. Какво Ви подтикна към това решение?

 

- Нямаше някаква конкретна причина, а остра необходимост от развитие. Открих, че в Православието се съхранява традицията на древната апостолска Църква, каквато е била по време на живота на апостолите и в първите 100 г. на християнството. Това изгаряне, жажда, ниво на устременост, приемственост – всичко това все още е живо, но само в Православната църква. Идеята за приемственост на древнохристиянската апостолска Църква, послушанието към светите отци, приемане наследството на Вселенските събори, чистотата на вярата – всичко това е запазило Православието непроменено. Не всеки, който е в Църквата, осъзнава това. Нещо повече – някои дори нямат представа за какво става въпрос. Обаче това не означава, че в Църквата то не съществува – Църквата като Тяло Христово пази чистотата на вярата. В Римокатолическата църква осъзнаването, че трябва да се поддържа ранната апостолска църква, следвайки традицията на отците на Църквата, и да се държи за чистотата на вярата, е било сериозно засегнато през Средновековието – XIII в. и по-късно – във връзка с влиянието на схоластиката. Като основен инструмент за разбиране на теологията била приета философията, която с нейните методи обяснявала причините за съществуването на Църквата.

 

Разбира се, за мен това беше голямо изкушение, борба, защото, когато започнах да служа в православна енория, много от членовете й не разбираха това, което се опитвам да кажа на всички. Нищо, че от детинство бяха израснали в православната вяра, мнозина от тях никога не бяха чували за древната апостолска църква и нямаха представа какво е това. Биха могли да ми кажат например: „Защо сте тук, вие сте американец, не руснак – това е нашата църква!” На което аз отговарях: „Ако това е вашата църква, тогава наистина нямам какво да правя тук. Църквата трябва да бъде Христова. Ако сте родени в Русия и сте кръстени в ранна детска възраст, това не ви прави по-православни. Аз съм не по-малко православен, макар и роден в друга държава и кръстен в зряла възраст. Православни ни прави тайнството на кръщението, а не националността.”

 

Така че, когато станах православен, беше щастие и бреме в същото време. Първо, това съм търсил през целия си живот. Но беше много трудно, тъй като трябваше да приема Православието заедно с културата, която носи в себе си. Да речем, че искате да пиете вода, но това е невъзможно, освен ако нямате съд, в който водата да се налее. Течността трябва да се сипе в нещо, в противен случай ще се разлее. Понякога ние виждаме само водата и забравяме за чашата, в която е налята. Така е и тук – православната вяра е тясно свързана с руската култура и религиозна практика и често, за съжаление, хората бъркат чашата с водата. Православието се свързва с практиката и особеностите на местните енории.

 

Ето един типичен пример – последната неделя преди Великден, Цветница, бях в една енория, където хората твърдяха, че трябва да използваме само върба: „Това е църквата! На Цветница – само върбови клонки! Това е Православието!” Започнах да се обяснявам, че по времето на Христос не е била използвана върба – тогава е имало палми и други дървета. „В нашата страна също има палмови дървета – казах аз, – но вие настоявате за върбите, само защото по това време на годината в Русия върбовите дървета цъфтят. И това ли е Православието? Това, съжалявам, е лудост!” В крайна сметка използвахме различни клончета, но хората изпаднаха в по-голямо възмущение: „Вие  отричате нашата традиция, нашата вяра! Променяте Църквата!” Не ме разбираха изобщо… Така че не беше лесно в началото… Сега всичко това е минало, но разбирам трудностите, свързани с традицията.

 

- Християните са призвани да бъдат мисионери. Какво точно трябва да направим и каква е мисията на Църквата?

 

- Същността на църковната мисия ни е открита от Христос: да донесе на света посланието на Бога. „Научете всичките народи” Кой беше и е Иисус Христос,  кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух. Синът Божий ни призовава – да откриваме пътя за хората към небесния Отец. И този път е Иисус. Мисията на Църквата е да се доведат всички хора към спасение. Православните християни, които не вярват, не осъзнават, че само Христос е пътят, истината и животът, не са на правилния път. Човек трябва да вярва, преди да занесе тази вяра на другите, трябва я направи част от живота си. На първо място мисионерите трябва да бъдат християни. Задачата на Църквата е да доведе всички към Христос. Някои твърдят, че всички религии са еднакви и не е толкова важно как вярваш. Но това е много важно!

 

По отношение на социалното служение на Църквата, по мое мнение, това често се прави не много удачно, тъй като не ни сближава с другите, лишава ни от възможността за близък контакт с тези нещастни хора, които се нуждаят от нашата подкрепа. Човек просто слага пари в кутията за дарения, или купува храна или дрехи на нуждаещите се, вярвайки, че по този начин е изпълнил християнския си дълг. Но ние не виждаме зад това дарение личност. Даваме милостиня за себе си, да се чувстваме по-добре, не защото обичаме нашия брат или сестра и страданията им.

 

- Как смятате – коя е най-сериозната болест на съвременното общество?

 

 

- Какво виждате навсякъде? Мисля, че най-големият проблем в наши дни – това е самотата. Сега почти всички хора са самотни, не могат да останат в тишина за по-дълго време, не могат да бъдат и сами, защото са празни отвътре и уплашени. Младите вземат наркотици и алкохол, за да не мислят, да се отпуснат, да се скрият от проблемите. Те си слагат в ушите слушалки, в които гърми музика, „бягат” в компютърни игри, филми, видеоклипове и други подобни. Те имат „интимни отношения”, а не любов. Те имат пари, различни играчки-развлечения, те са работохолици – всичко това, за да не останат насаме със себе си. Самотата е най-огромната язва на съвременното общество. И всичко това, защото хората са далеч от Бога, нямат връзка с Него, нямат връзка помежду си и съответно не знаят какво да правят.

 

Идеята на Църквата е много проста – да следваме стъпките на Христос Спасителя. Какво е направил, когато е живял на земята? Защо Той дойде в света? Какво трябва да направя, за да наследя вечен живот? Христос казва много ясно: „Всичко, което си направил за ближния си, си го направил за Мен. Когато бях гладен, ти не ми даде никаква храна, когато бях жаден, не Ме напои, когато бях в затвора, ти не Ме посети, когато бях самотен, не Ме споходи…” Учениците питали Иисус: „Кога си бил гладен, жаден, в затвора или самотен?” И Господ отговорил: „Всеки път, когато брат ти е гладен, жаден, когато е на улицата сам, гол – това бях Аз и ти не Ми помогна.” Това е завещанието на Христос. Ако искаме да видим лицето на Христос, трябва да се научим да обичаме нашите ближни. Иисус казва: „Който е видял Мене, видял е Отца.” Може да бъде перифразирано и по следния начин: „Ако виждаш Христос в ближния си, тогава съзерцаваш Самия Бог.” Ако познаеш в Христа Бог Отец, тогава ще познаеш в ближния си Христос. Ако не можете да видите Христа в брата си, никога няма да Го видите – затова и страдаме. Защо Църквата е така отделена от обществото? Защото хората не чуват призива. Вие живеете в Москва, където по-голямата част от хората между 15 и 40 г. не се интересуват от Църквата, те дори не мислят за това.

 

- Често чуваме от нецърковни хора: „Аз имам Бога в душата си…”

 

- … И не се нуждаят от Църквата, разбирам. Ами могат със същия успех да кажат, че не се нуждаят от храна, тъй като храната е в стомаха им, или не се нуждаят от въздух – той е в дробовете им. Това е нонсенс – извинение да не се прави нищо. Вярата е взаимоотношение с Бога, тя не съществува сама по себе си. Хората, които казват, че Бог е в душите им и поради това не се нуждаят от Църквата, са егоисти, които обичат само себе си и отричат факта, че трябва да поддържат връзка с другите хора. Те казват: „Аз обичам всички, аз обичам Бога. Бог е в мен, аз не се нуждая от Църквата!” Но това е просто абсурдно! Зад всичко това се крие фактът, че тези хора не искат да жертват нещо, да дадат себе си, не желаят да бъдат част от Църквата – те искат да живеят за себе си и да живеят, както те си искат.

 

- Някои твърдят, че е твърде рано, за да ходят на църква – твърде са млади за това, макар че са хора на над 40 или 50 години.

 

- Бих им казал: „Тичайте към  храма! Дори и тогава ще бъде твърде късно!” Могат ли да гарантират, че ще бъдат живи утре? Те, разбира се, се надяват на това, но какво ще стане, ако Бог ги призове утре?! Какво ще му кажат? „Прости ми, Господи, бях зает, не ми беше до Теб, аз не искам да Ти отдам своя живот, аз съм твърде егоистичен, обичам само себе си…” Ние трябва да запалим огън в тези хора. Поканете ги да споделят с мен чаша чай и ще поговорим за това. (Смее се.)

 

- В духовния живот има моменти на охлаждане към тайнствата, службите, появява се топлохладност. Това се случва с всеки искрено подвизаващ се християнин – почти всички имат възходи и падения по духовния път. Един монах веднъж каза забележителна фраза – че ние, християните, трябва винаги да държим пламъка на вярата, който гори в нашите души, в дълбините на сърцата ни. Какво ще ни помогне да направим така, че този огън да не угасва?

 

- Ние трябва да имаме жажда за Бог, за Църквата, богослужението и в същото време трябва да правим всичко необходимо, за да укрепваме това желание. Вземете например младите жени – те се стремят да изглеждат добре, имат тщеславие. Жените избягват всички неща, които пречат на тази цел. Искат да бъдат в добра форма, да имат красива, стегната фигура – искат да са красиви, това ги стимулира да правят всичко, постоянно помнят тази цел. Ставайки сутринта, се мият, слагат грим, правят косата си и отиват на работа. Те не забравят за всички тези манипулации, събуждайки се, не бягат веднага на улицата с разрошена коса и измачкани дрехи – искат да изглеждат прилично. По същия начин ние трябва да желаем и да обичаме Бога – винаги да Го държим в полезрението ни, през цялото време да мислим за Него. Хората не забравят да изглеждат добре, но не си спомнят за Бога, за молитвата, за любовта към ближните, просто защото са затворени в себе си. Хората са пълни с енергия, те са пълни със сила, която стимулира различни дела и действия, но всичко е насочено в неправилна посока – към себе си, а не към Бог.

 

- Защо на съвременния човек му е трудно да се моли?

 

- Хората в днешно време искат зрелища и развлечения. Те не искат да се жертват, за да се отдадат на другия. Всичко, което искат, е да получават удоволствия. Да се молиш, означава постоянно да имаш в ума си Бога, да живееш в присъствието на Господ. Ние не творим сами това присъствие – Бог съществува Сам по Себе си, Той винаги е с нас – и сега е тук, докато беседваме с вас. Ние трябва да помним, че Бог е винаги с нас. Точно това е молитвата – да живеем в постоянното присъствие на Бог, да разговаряме с Него в сърцето си, в душата си, всичко трябва да се фокусира върху Бога. Да предположим, че давате пресконференция в голяма зала, където са се събрали стотици хора. Не можете да видите всички от сцената, защото прожекторите ви заслепяват, но знаете, че залата е пълна докрай. Мъжът, когото сте срещнали преди месец, в когото сте се влюбили от пръв поглед и за когото постоянно мислите в последно време, иска да дойде на това важно събитие заради вас. Но вие протестирате: „Няма начин – не трябва да идваш, защото ще мисля само за това, че си в залата. Не мога да работя, аз ще бъда нервна, мислейки за това как ще изглеждам и какво говоря”, и тем подобни… Защо реагираме така? Защото животът ви, мислите ви – всичко е концентрирано към любимия човек. Точно такива отношения трябва да имаме с Бога! Но, уви, ние мислим за всичко и за всеки друг, само не и за Бог.

 

- Понятия като чест, достойнство, морал все повече се обезценяват. Постоянно чуваме: „Трябва да бъдете агресивни, егоисти. Помисли за себе си, обичай себе си, вземай всичко от живота!” Как християнинът трябва да се отнася към това, което се случва в света? Какво трябва да направят родителите, за да насърчат децата към толкова непопулярните в безбожния свят базови морални ценности?

 

 

- Да се обърнем към думите на Христос: „Вие трябва да сте в света, но не сте от света.” Не можеш да живееш с правилата и принципите на този свят, ако искаш да бъдеш християнин. Християнството винаги е било извън света и не се адаптира към неговите лъжливи ценности. В духовен смисъл „светът” – това е състояние на човека след грехопадението. Имам предвид духовния живот и духовната реалност. След грехопадането човекът страда, защото не разбира основното послание, смисъла на посланието на Евангелието. То е ужасно трудно за човек, който разбира само собствените си желания и нужди.

 

В Евангелието Христос ни казва, че ние не трябва да приемаме светски ценности. Като християни ние не можем да живеем, както живее светът, а ако все пак го правим, едва ли можем да се наречем истински християни. Евангелието предлага съвсем друг поглед към света и неговите ценности, но ние не познаваме Евангелието и не се опитваме да съхраним това, което ни казва. Поради това хората се чувстват изгубени – те не разбират защо трябва да се помогне на бездомния на улицата, който не работи, пие, вдига скандали, на другия, който се инжектира постоянно… Защо да дават пари на някого, който ще ги похарчи за алкохол, или ще си купи наркотици? Възниква въпросът – защо Господ ни позволява да живеем, ако не правим това, което Той ни е заповядал? Защо ни позволява да се излежаваме сутринта, след като обичаме само себе си и мислим само за собствената си личност? Работата е там, че Бог ни обича! Любовта отива далеч отвъд рамките на човешкото поведение и не зависи от нашите действия или професия. В това е цялата работа!

 

Ние ценим другите по отношение на себе си – какво можем да получим от хората? Това е, което ни безпокои, така съдим за нашите ближни. Когато човек не знае Бога, няма никакви отношения с Него, той прави бог себе си. Няма значение какво казва Бог – човекът дори не знае какво собствено казва Той, но най-важното за него е това, което го вълнува, което му харесва или не. Някои казват: „Аз не вярвам в Бог, каква е разликата с кого живея и как? Кой го интересува, ако правя нещо нередно? Пуша, вземам хероин, напивам се – на кого му пука? Не дразня никого, плащам си сметките – какво лошо правя?” Работата е там, че в този случай в центъра на живота на човека е неговото „аз”, то става смисъл и цел на човешкото съществуване. Това означава: „Аз нямам отношения с никого освен себе си. Аз не се надявам на Бога, аз не знам нищо за Него – правя каквото си искам.” Всичко това обикновено завършва с разбити семейства, омраза, война, люшкане от една любовна връзка към друга. Животът на такива хора е пълен с празнота. Затова няма как да приемем светските ценности и навици, ако искаме да бъдем истински християни.

Господ казва: „Обичай врага си!” Как мога да убивам враговете и да казвам, че ги обичам?! В света успехът е по-важен от служението и грижата за ближния. Всеки става свой собствен бог. Ние поставяме желанието да притежаваме по-високо от самия човек. Всичко се свежда до факта, че нямаме взаимоотношения един с друг, ние сме обособени. Ако майка ви моли за помощ, навярно ще й дадете пари, нали? Но ако един непознат на улицата ви помоли за същото, какво ще направите? Със сигурност ще го попитате защо не работи, как е стигнал до това положение. Няма да сте приветливи и открити като с майка си, защото нищо не ви свързва с този човек. Но ако сте били по някакъв начин свързани с него, целият ви живот би бил по-различен. Причината поради която ние забравяме за морал, чест и достойнство, не се грижим за своята земя и за ближния – е в отсъствието на взаимоотношения между хората.

 

превод от руски

източник: православие ру

 

 

 

 

 

 

 

 

Истинската Църква

Март 27, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

След въплъщението на Христос в света вече налице е съществуването на Църквата. Тя е духовното пространство, в което се възприемат плодовете на Христовото идване. Също можем да кажем, че тя е лечебницата, в която Лекарят Христос изцелява всеки един, който влиза. Разбира се, съществуват и такива, които са влезли в болницата и са умрели, но това е било само по тяхно желание. В духовната болница, който иска, не умира. Докато в другите болници, ако часът ти настъпи, искаш или не искаш, ще умреш, или пък както се случва, ако попаднеш на доктор, който не познава добре своята професия, може да умреш по погрешка. В духовния живот това е изключено. Но пък има множество хора, които не искат да съработничат с Бога, не са Го оставили да влезе и да ги изцели, не са приели духовните лекарства и са умрели. За щастие имаме и хора, които са станали съвършено здрави и дори сами са станали лекари. Това са хората, които Бог изявява в Църквата като духовни отци, които сами имат опит от процеса на боледуването и изцелението. Това именно са светците. Фактът, който потвърждава автентичността на апостолското приемство, е наличието на светците. Не е само правотата на догматите на вярата, защото ако и да имахме правилни догмати, но погрешен етос и нямахме светци, то тогава непременно тази църква би била мъртва – права теоретически, а практически мъртва.

 

 

Един ученик ме попита за разликите между различните религиозни теории. Искам да ви кажа, че отците на Църквата са били против религията и Православната Църква е против религията. Защото религията е дело на човека, тя е резултат на неговото сеуверие. Т.е. човек, намиращ се в природата и имащ силно чувство за Бога, е създал различни теории за Бога поради разни природни явления или някакви други състояния. Църквата Христова със сигурност не е религия, защото движението е обратното – не е налице някакво човешко действие, което да създава някаква теория, а имаме Бога, действен в света. Но дори това не стига, защото някой може да каже, че това е възможно и на други места.  Не само, че имаме Бог в света, но и Неговото свидетелство в света, както и свидетелството на сродния духовен опит от първия човек до днес. Този факт потвърждава автентичността на Църквата. Т.е. – опитът на един съвременен светец е същият, който са имали светците преди 200 или 500 години, по времето на Христос, преди Него, при пророците, съдиите, патриарсите и Адам. Един и същи опит продължава, с единствената разлика, че преди Христос сме имали по-бегло познание за Бога, нямали сме Боговъплащението. Докато след Христос имаме съвършеното познание на Бог Слово, Който дойде в света.

Знаем, че такива теории и такива религии съществуват изключително много. Но ако искаме да ги изследваме истински, съществуват и изключително много критерии. Когато изпратил Своите ученици, Христос казал, че в негово име ще стават много чудеса – ще възкръсват мъртви, ще се изцеляват болни. Именно тези чудеса са знак и личба. Разбира се, не са само те. Най-голямото доказателство е самото обожение на човека, това че човекът става бог. Ако този факт на обожението се наблюдава в някое друго пространство извън Църквата, тогава сме готови да кажем, че тази наша църква не е по-различна от другите религиозни теории. Ако обаче този факт не се наблюдава на другите места, тогава не сме фанатици, задето казваме, че Църквата е изключително мястото за действието на Светия Дух. Когато казваме Църква, нямаме в предвид ересите, например римокатолиците, протестантите, англиканите, или свидетелите на Йехова, а едната, свята съборна и апостолска православна Църква. В която дори исторически може да бъде проследена апостолската приемственост. Освен благодатното състояние на светците и чисто исторически може да се установи коя е апостолската Църква.

 

Но знаете, че въпросът не е в това да убедим другия, защото ако той не иска, по никакъв начин не може да бъде убеден. Христос е правел толкова чудеса пред очите на хората и въпреки това те не се убедили. И защо да говорим за другите – самите апостоли, които били свидетели на всички действия на Богочовека, самите те забравили всичко. Човекът е бездна. Разбира се, чудеса има на много места – един прост пример са събитията от Стария Завет, където се споменава, че когато Моисей отишъл при фараона и извършил чудесата, които били от Господ, в същото време египетските магове също правили чудеса. Не са били възпрепятствани от Бога. Освен съществуването на Бога имаме и съществуването на други духове, противящи се Нему. Макар и творение на Бога, те са отхвърлили взаимодействието, съработничеството със своя Създател. Демоните също са способни да извършват чудеса, дори Сам Христос ни е предупредил, че в последните времена този, който ще се представи за Христос, ще прави такива пред света.

 

Сещам се за една случка в Света Гора. Преди няколко години там дойде един млад грък – Георги, който беше израснал в Тибет. Първо отиде в Симонопетра и там направил първото си чудо – на трапезата чиниите и приборите направо започнали да танцуват. Монасите за първи път виждали такова нещо на своята трапеза. Разяснили на Георги, че това не е от Господ и за какво става въпрос, но той настоявал, че прави това с помощта на Божията сила. Твърдял също, че го постига със силата на мисълта. Те го завели при стареца Паисий и му разказали за нещата, които прави Георги в манастира. Беше лято, юни месец, събирахме бадеми на Света гора, тогава това момче дойде и каза да го оставим да ги събере сам. Да ги събере, очисти и да ги сложи в чувалите. Не знам дали можеше да го направи, но когато отиде при стареца Паисий, бях там и бях очевидец. Бяха дошли отците от Симонопетра, които и сега са живи. Георги взе един тежък камък, седна срещу него с кръстосани крака и буквално разпръсна камъка, направи го на прах. Ние присъствахме. Младият човек попита стареца дали може да направи подобно нещо. Старецът му каза:

 

- Виж, детето ми, аз не съм факир, не съм дошъл на Света Гора да чупя камъни, но мога да те накарам да не го правиш.

Георги го попита:

- Как ще направиш това?

- Ще ти покажа нещо, изчакай две минути!

Старецът имаше градина, в която гледаше домати, извади една буца пръст, която беше мокра, стисна я в ръцете си и сложи върху нея знака на честния Кръст.

- Айде сега направи същото. Това е пръст, онова беше камък, не е нужна много голяма сила, за да я разбиеш.

Той не можа да направи това много по-лесно нещо, защото силата Божия е непобедима.

 

Виждал съм и други случаи, когато индийските учения не могат да постигнат нищо. Ще ви кажа още един случай, който ми разправи о. Захарий от Есекс. Заедно с други монаси те учели във Франция в “Св. Сергий”, бил и о. Кирил, игумен на манастира. Тогава във Франция тръгнала шумна реклама, че в страната ще дойде някакъв голям гуру и ще изнесе лекция. В Париж се вдигнала голяма шумотевица, а те били студенти и решили от любопитство да отидат да видят какво ще направи гуруто. Също имали и голямо желание да го провокират и притиснат. Купили билети и влезли в театъра, седнали всички монаси в една редица и чакали да започне. Излязла неговата ученичка и помолила хората да изчакат 5 минути, да запазят мълчание и да се съсредоточат, за да се създаде подходяща атмосфера, та да може да дойде гуруто  да говори. За него сложили един килим, където щял да седне. Накрая той дошъл, а монасите решили да казват постоянно Иисусовата молитва и извадили своите броеници. Когато гуруто излязъл, няколко хиляди души очаквали със затаен дъх да видят какво ще каже. Той седнал в положение за медитация и опитвал да намери нещо да каже, но вместо това внезапно станал и си тръгнал. Прибрал се в статия си. В залата настъпил шок – какво се случва, къде е отишъл? Неговата ученичка се втурнала назад, за да види какво става, защото хората започнали да протестират. Накрая излязла и казала: “Извинявайте, всички ще си вземете обратно парите от входа, защото учителят днес не може да комуникира, има духове, които са му противоположни.” Е, кои бяха тези противоположни духове – малките молитви, които казваха тези младежи! Искам да кажа, че действията на вражеските духове се унищожават от действието на Божията сила. Отците от техния опит са ни предали точно критериите, елементите, с които можем да разберем откъде е дадена енергия. А че съществува демонична енергия, това е ясно, но ние имаме силата да изследваме дали дадена сила е от Бога, или не.

 

превод от гръцки

 

 

 

Християнската религия променя човека и го изцелява

Август 16, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети

 

 

Нашата религия е религията на религиите, тя е богооткровена религия; правилната и истинска религия. Другите религии са човешки, празни, те не познават величието на Троичния Бог. Те не знаят, че целта и назначението на нашето съществуване е да станем богове по благодат, да се уподобим на Троичния Бог, да станем едно с Него и помежду си. Другите религии не знаят тези неща. Крайната цел на нашата вяра е осъществяването на Христовите думи: …Да бъдат едно. С това се завършва делото на Христос. Нашата религия е любов, ерос, въодушевление, свята и благодатна “лудост”, жажда за божественото. Всичко това се намира в нас. Придобиването на всичко това е изискване за нашите души.

 

За много хора обаче религията е някаква борба, някакво безпокойство и страх. Затова мнозина смятат “религиозните” хора за нещастни, защото виждат в какво окаяно състояние се намират. И така е в действителност. Защото, ако човек не разбере и не преживее дълбочината на религията, тогава религията става болест, и то страшна болест, толкова страшна, че човек губи контрол над своите постъпки и става безволев и безсилен, изпълнен с тревога и безпокойство, ръководен от злият дух. Такъв човек прави поклони, плаче, вика, привидно се смирява, а всъщност цялото това смирение е сатанинско действие. Някои такива хора преживяват религията като един вид ад. В църква се кланят, кръстят се, казват: “Ние сме грешни и недостойни”, а щом излязат отвън започват да псуват и хулят светинята, ако някой малко ги обезпокои. Ясно се вижда, че става дума за демонско състояние.

 

В действителност християнската религия променя човека и го изцелява. Но главното условие, за да може човекът да разбере и да познае истината, е смирението. Егоизмът или себелюбието помрачава човешкия ум, смущава го и го води до заблуда и ерес. За човека е много важно да разбере истината.

 

В древност хората живели в примитивно състояние: нямали нито къщи, нито каквото и да било друго. Криели се в пещери без прозорци и затваряли входа на пещерата с помощта на камъни и клонки, за да не прониква вятър. Не разбирали, че навън цари живот и има кислород. В пещерата човекът се похабява, разболява се, загива, докато навън получава сили. Можеш ли да разбереш истината? Тогава си на слънце, на светлина. Виждаш цялото величие на Божия свят. В противен случай си затворен в мрачна пещера. Има светлина и тъмнина. Кое е по-добро от двете? Кое предпочиташ: да си благ, смирен, спокоен, в тебе да царува любовта или да си неврозен, притеснен и да се караш с всички? Без съмнение любовта е най-възвишена. Нашата религия съдържа всички тези блага. Тя е истината. Но мнозина се отклоняват към нещо друго.

 

Онези, които отричат тази истина, са болни по душа. Те приличат на болни деца – на деца, които са останали без родители, или чиито родителите са разведени или скарани – и децата са станали неприспособими и асоциални. В ересите и сектите отиват всички духовно объркани хора. Това са объркани деца на объркани родители. Но всички тези объркани и неприспособими хора притежават енергия, упорити са и постигат много неща. Те подчиняват нормалните и спокойни хора, тъй като въздействат и на други себеподобни, а имат надмощие сред народа, защото са мнозинство и намират последователи. Има и други, които, въпреки че не отричат истината, в същото време са объркани и болни по душа.

 

Грехът прави човекът душевно объркан. Това объркване с нищо не може да се отстрани. До разрешение се идва само с помощта на Христовата светлина. Първата крачка прави Христос: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). След това ние, хората, приемаме тази светлина със своята свободна воля, която изразяваме чрез любовта към Него, чрез молитвата, чрез участието в живота на Църквата, чрез участието в светите Тайнства.

 

Много пъти нито трудът, нито земните поклони, нито осеняването с кръстния знак привличат Божията благодат. Тук има определени тайни. Най-важното е да избягваш формата и да се придържаш към същността. Каквото и да правиш – прави го от любов.

 

Любовта винаги е готова на жертва. Ако правиш нещо насила, душата ти се смущава и се съпротивлява. Любовта привлича Божията благодат. Когато слезе благодатта, задно с това слизат благодатните дарове на Светия Дух. “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание”. (Гал. 5:22-23). Това са свойствата, които трябва да има една здрава душа в Христос.

 

Чрез Христос човек става благодатен и по този начин живее извън злото. За него злото не съществува. Съществува само доброто, само Бог. В този случай злото не може да съществува. С други думи след като има светлина, не може да има мрак. Нито пък тъмнината може да обгърне човека, който е изпълнен със светлината.

 

 

превод от гръцки

 

 

 

 

Богословието като наука и като дар

Август 4, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

първа част

 

ІІ Богословието като дар и опит

 

Църковното разбиране за богословието по преимущество се заключава в това, че става въпрос за дар и опит, който се дава от Бога на този, който има съответните предпоставки за достигането на откровение, по време на което той се приобщава към нетварната Светлина, славата на нетварната Божия енергия, а също има ум, способен да вмести, изрази и запечата тези духовни опити.

 

Професор Иоан Романидис учеше, че когато някой достигне до съзерцание на Бога, той знае опитно, че няма никакво сходство между тварно и нетварно, така че различава енергиите на Бога от демонските енергии и от енергиите на човешката логика, т. е. от помислите. Този, които прави това различаване на енергиите, дали те произхождат от Бога, от дявола, от чувствата и фантазиите, се явява действителен богослов и може с точност да води своите духовни чеда.

 

По този начин, служението на богослова се отъждествява с делото на духовния отец, а служението на духовния отец с делото на богослова. Затова главния проблем на човека, касаещ неговото спасение се състои в това, той да се научи да различава тварните от нетварните енергии, както се различават волята Божия и действията на страстите и изкушенията на дявола.

 

Той учеше също, че съществуват две групи богослови на Църквата от гледна точка на опита. В състава на първата група можем да включим тези богословстващи, които са достигнали до просвещение на ума и имат умна непрестанна молитва, а към втората тези, които се явават действителни богослови, които са достигнали до съзерцанието на славата Божия в човешката природа на Логоса и могат да беседват безпогрешно за Бога, и да водят хората безпогрешно към обожение.

 

Църквата, възкръсналото Христова Тяло, живее в историята, възприема човека в състояние на падение и го води към спасение, към обожение. Това превръщане на човека от паднал в обожен се явява най-важната цел на Църквата. Това означава, че Църквата, съгласно множество агиографски и светоотечески текстове се явява духовна лечебница, духовна болница, коята излекува човека и превръща самолюбието в боголюбие и човеколюбие.

 

Както във всяка болница съществуват лекари, които знаят метода и способа на лечение, сащо има и болни, които страдат и се мъчат и искат да се изцелят; същото се случва и в Църквата. По преимущество целител е Христос и лицата, с помощта на които Христос изцелява, са свещенослужителите. Но особенно това са светиите, които знаят какво е здраве, какво е болест, и какъв е метода за излекуването на всеки духовен недъг. Съществуват също и членове на Църквата, които не знаят, че са болни, или не искат да се изцелят, създават различни проблеми в областта на църковния живот.

 

В тази перспектива Църквата е дала званието богослов на трима велики светии, както беше уточнено в началото, а именно: св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов. По-късно към тях бил прибавен и четвърти велик богослов, свт. Григорий Палама, архиепископ на Солун в 14 в. когото вселенският патриарх Филотей Кокин, написл за него песенно последование, т. е. служба, нарекъл четвърти богослов.

 

По-нататък ще бъде указано, защо тези четири велики личности са били назовани богослови. Общият признак за тях, е че са живели в Божията Светлина и са говорели за нея. Тоест, не са били хора със силна логика, можещи да говорят по философски за Бога, а са видяли Бога като Светлина и в Светлина, и са ни оставили свидетелство за тази божествена Светлина, т. е. те са били боговидци- Светци в Светлина.

 

1. Свети евангелист Иоан Богослов

 

Христовото Преображение на планината Тавор било значително събитие в живота на Господните ученици, а също и в живота на Църквата, защото там се открила славата на Божеството, чрез човешката природа на Христа, която по силата на ипостасното съединение на човешката природа в лицето на Логоса станала източник на нетварните енергии на Бога.

 

На планината на Преображението между тримата ученици се оказал и евангелист Иоан. Той видял славата на Бога, осенило го светъл облак, нетварната скиния на Бога, присъствието на Светия Дух и той чул от дълбината на облака Отеческия глас.

 

Впоследствие той се оказал на Голгота, по време на Разпятието, удостоил се да приеме Христовата Майка, Пресвета Богородица, бил ученикът на любовта. С богословско слово той записал тези опити от боговидението в Евангелието, което се явява четвърто по ред, а също и в Съборните Послания.

 

Евангелието, което написал той, се явява най-богословското, затова и било наречено от Климент Александрийски „духовно” и било определено то да се чете в Църква от пасхалното Възкресение до Петдесетница. В течение на цялата църковна година за четене по време на божествената литургия се избират от така наречените синоптически Евангелия: на Матей, Марк и Лука. По време на светата Четиридесятница, която се явява период на подготовка за кръщаването на оглашените, ние слушаме, че Христос съгласно Евангелието от Марк учи, чудотвори и изгонва демоните. От деня на Възкресението обаче, когато новите членове на Църквата са получили кръщение, се чете богословското Евангелие на евангелист Иоан, защото след приемането на тайнството и в периода на Христовото Възкресение те могат по-добре да разберат богословския смисъл, съдържащ се в него.

 

Евангелието започва с изповядване, че Христос е Словото Божие: „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.”3 (Ин. 1:1-5)

 

Тук по най-ясен начин Христовото Божество се свързва с живота и светлината.

 

В цялото четвърто Евангелие ние четем за възраждането на човека, за откровението на Троичния Бог на самарянката, слушаме богословското учение за това, че Христос е хлябът на живота, живата вода, светлината на света, вратата, чрез коята може да се влезе в дома на Отца, вечния живот, добрия пастир, че този, който вярва в Христос, разбира в Светия Дух, че от утробата на сърцето му излизат реките на живата вода и прочее. Удивителни са последните наставления на Христос към Своите ученици преди Неговите страдания, а също и първосвещеническата молитва към Отца, в която Той говори за единството на апостолите в съзерцанието, виждането на славата Божия, нещо което се е случило в деня на Петдесетница и др.

 

Изключително богословски са и Съборните Послания на евангелист Иоан Богослов. Най-вече първото, плод на придобития божествен опит. Характерен е неговия пролог: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна”4 (1Ин. 1:1-4).

 

Тук по най-ясен начен се открива, че евангелист Иоан е придобил опитно познание за Бога с помощта на слуха, зрението и осезанието. От друга страна, от светоотеческото учение ние узнаваме, че всички телесни чувства на човека, съгласно опита, се преобразяват и удостояват да преживеят Бога и, че опитно всички чувства стават едно чувство. Така ясно се открива, че благовестието на евангелиста Иоан към християните не е идеологическо, а по преимущество е плод на опита. Той видял Христа в Неговата слава. На него му се открил истинския Живот, Който бил от началото на света. Не става дума за идеологическо проповядване, рационално, социално, а най-вече за богословско разпространение на Словото Божие, емпирическо, това е вестта за вечния живот. Ап. Иоан проповядва това, което опитно е познал, благодатта Божия.

 

Също виждаме, че целта на проповедта и пастирството се състои в това, хората да придобият общение с боговидци-светии, а чрез тях и с Троичния Бог. Това ни показва, какво всъщност е Църквата, че тя не е просто социален, филантропски или религиозен организам, но е място, в което всеки придобива общение с Троичния Бог и със светците в съответствие с основополагащата цел на църковния живот.

 

Чрез изследване на Евангелието от Иоан и неговите Послания можем да се потопим в атмосфера на богословие, състояща се от връзката и общението на човека с Бога, явяващо се в нетварната Светлина. В резултат от тази връзка човек придобива богословската добродетел любов. Затова евангелист Иоан бил наречен от Църквата богослов.

 

2. Свети Григорий Богослов

 

Св. Григорий, архиепископ на Константинопол, живял в 4 век и е наречен „Богослов” заради известните си богословски слова, произнесени в Константинопол, когато там го извикали малобройните останали православни за отразяването на арианската ерес, която в това време преобладавала в Църквата.

 

С тези слова той не само развива учението за Света Троица и богословски показва, че Логосът, второто Лице на Света Троица се явява несътворено и Светия Дух е Бог несътворен, но използва аргументи, които произхождат от личния, духовен опит, който сам имал.  По този начин св. Григорий показва връзката между благодатния опит и догмата за Света Троица.

 

В своето първо слово за богословието той определя, кой е богослов на Църквата. Св. Григорий пише, че не трябва всички да богословстват: „не по всяко време, не пред всеки и не за всичко, а трябва да се знае кога, пред кого и колко”. Богословието не е предмет за всички, а за „хора изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието, които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си”5.

 

Така, съгласно Григорий Богослов, богослови са тези, които са преминали през тежки изпитания, т. е. очистили са сърцето от страстите и са достигнали съзерцание на Бога, или най-малкото тези, които се стремят към очистване. За богословстването съществуват сериозни предпоставки, а именно съответсващ метод, какъвто е безмълвието, подобаващо време, защото всичко е възможно в подобаващо време, а също и доколкото е възможно и доколкото слушателите имат способност да възприемат6.

 

Говорейки за отношението между молитвата и богословието, той пише, че можем винаги да имаме памет за Бога- „Да се помни Бог е по-важно дори от това да се диша”7, но не винаги е възможно да се богословства.  Той не пречи на човека да има памет за Бога, а да богословства, и не препятства богословието изобщо, а това което не е на място, той не е против учението, а против несъразмерността (и медът приет до излишък предизвиква повръщане).

 

В друга своя беседа говорейки за това, кой трябва да богословства, той пише, че всички предмети, небесни и земни, умопостигаеми и чувствени, се подчиняват на порядък. Всички ние се явяваме членове на Църквата, но всеки има свое особено дарование. Светият Дух е един, но дарованията са различни, доколкото вместилищата възприемащи Духа не са еднакви. По-нататък той се позовава на разликата в духовното състояние между Моисей, Аарон, първосвещениците и левитите. Само Моисей се изкачил на планината Синай. Той влязъл в мрака и встъпил в общение с Бога8.

 

Говорейки за опита от богопознанието той казва, че Бог е Светлина. Още повече, „превисока светлина, така че всяка друга светлина, колкото и сияеща да изглежда, е само малка негова струя или разсейващ се отблясък”9. Светлината може да се види само чрез нейното сияние. Тази Светлина увлича човешкия ум чрез стремление, и очистеният ум се приближава към чистия Бог. Това означава, че умът на човека се очиства от Светлината на Божеството, увлича се към висотата чрез любовта към Светлината и в края на краищата вижда Бога като Светлина.

 

Имайки пред погледа си Моисей, който се изкачил на планината Синай, св. Григорий Богослов по най-ясен начин описва неговия собствен духовен опит на богопознание, който е придобил, и беседвайки за Бога, той представя своето собствено съзерцание на Бога, по време на което той Го видял „изотзад” (Изх. 33:22) , т. е. видял нетварната енергия и слава, която се нарича „великолепие”, а не „чиста природа” на Света Троица10.

 

Заниманията на еретиците без гореуказаните предпоставки е „честолюбие в словото и болест на езика”11. Позовавайки се на предводителя на евномианите той го осъжда за това, че той бързо изобретява светии и ръкополага богослови, образова ги и извършва многочислени заседания с неграмотни учени.

 

По този начин, съгласно Григорий Богослов емпирическото богословие не е предмет на заседания и светска мъдрост, а на чистота на сърцето, озарение от самия Бог, което се преподава на тези хора, които имат необходимите предпоставки за богословстване. Богословието е харизматично състояние, духовен опит, а не гимнастика за ума. Богословът бива указан от Бога, а не от собственото заявление за самия себе си.

 

3. Преп. Симеон Нови Богослов

 

В 11в в епохата, когато хората, даже и монасите, говорели за Бога, по рационален, а не по емпиричен начин, учението на преп. симеон Нови Богослов съставя етап в църковния живот и произвело истинска революция в Църквата, т. к. съгласно даденото учение исихазма се оказва основание на богословието и църковния живот.

 

Преп. Симеон Нови Богослов живеел в нетварната Светлина, виждал нетварната Светлина, виждал нетварната Божия енергия като Светлина, и когато се наложило той да говори и пише за Бога, той говорел за Божията Светлина и за приобщаването на човека към нея. Съществуват много места в творенията му, където се говори за това, какво е богословие, и кой се явява богослов в Църквата. Ние ще се спрем на някои от тях.

 

В началото той прекарва граница между покаянието и богословието, на богослова не подобава покаяние и на каещия се богословие. Между покаянието и богословието съществува огромна разлика, както между Изток и Запад. Този, който живее в покаяние напомня на немощен и ограбен бедняк, който проси милостиня, докато този, който богословства прилича на човек, живеещ в дворец, носещ царски одежди, и е роднина на царя, говори с него и слуша неговите указания и пожелания12.

 

Богословието е преживяване на Петдесетница. Когато Апостолите получили Светия Дух, те се просветили по съвършен начин и са се научили от Светлината, че Бог е Неизречен и Неизразим, Нетварен и Вечен и Непостижим. Чрез силата на Светия Дух те са получили слово на мъдростта и знания, сила на чудодейство и пророчества, говорене и тълкувание на езици, застъпничество и управление на градове и народи. Светиите са в положение на синовство, облекли са се в Христа и познали всички тайнства на Божественото Домостроителство и на бъдещите блага13.

 

Опита на апостолите продължава във вековете. И сам  преп. Симеон, както става явно от неговите текстове, е достигнал опита на Петдесетница и видял славата Божия. В един от своите химни с потресаваща точност той описва как чрез Христа е видял Три Светила, които имат еднаква енергия и сияели по-силно от слънчевата светлина. Св. Симеон пише: „Дори и в самата нощ и в самата тъма аз с трепет виждам Христа, Който ми отваря Небесата, Сам се скланя оттам и го виждам заедно с Отца и Духа- Трисвята Светлина, която е едно в Трите и в едното Три. Те, несъмнено, са Светлина и Една Светлина са Трите, Която по начин, превъзхождащ слънцето, озарява душата ми и просвещава моя помрачен ум”14.

 

По време на Божественото откровение боговидецът вижда величието, простотата и несложността на Бога, а също и Неговата безвидност, познава, че самият се приобщава към Бога, без обаче да вижда Неговата същност. Той пише: „Вижда и иска да каже и не намира слова, тъй като той вижда невидимото, безвидно и съвършено просто, съвършено несложно, непостижимо величие. Тъй като той не вижда начало, нито край, не вижда и среда и съвършено не знае как да каже, какво вижда? … предполагам, вижда не по същност, а по приобщаване”15.

 

Повече от това, преподобният достига такъв момент, когато казва, че оглашени не се наричат само некръстените, „но и този, който съзерцава славата Господня с непокрито лице”16, когато човек достига видение на Божествената слава, той става верен, иначе е оглашен в тайнствата на Царството Божие.

 

Следователно действителното богословие е опитното богословие, благодатното, и богослов е този, който достига висотата на Петдесетница и е видял славата Божия.

 

4. Св. Григорий Палама

 

В 14в. На Църквата и се наложило да се сблъска с много трудноразрешим проблем, тъй като за първи път в Православния Изток се появило схоластическото западно богословие. Когато някой не богословства съгласно своя опит, той разсъждава за истината, за Бога, смесва философия и фантазия и в резултат изпада в агностицизъм (Бог е абсолютно неизвестен и непознаваем-бел на прев.) и безбожие. Тази опасност се наблюдавала в този период в Константинопол и Солун.

 

Св. Григорий Палама станал велик богослов, т. к. той видял Бога и познал Неговата слава и с помощта на тези две духовни предпоставки отразил ереста на Варлаам.

 

Св. Филотей Кокин в съставената от него биография за св. Григорий ни съобщава за целия му исихастки живот, започвайки от детска възраст, когато той живеел в двореца, а също и подвижническия му живот на Света Гора. Именно там, в началото на своя монашески живот постоянно се молел с молитвата: “Господи, просвети моя мрак”17. Той живял подвижнически с „преизобилно”18  умно безмълвие, извършвал тайно непрестанната умна молитва  в духа и се удостоил с много дарования, служил на Този, Който вижда на тайно19.  Св. Григорий получил много откровения, като явяването на ев. Иоан Богослов, Богородица, обаче най-вече виждал нетварната Светлина, Царството Небесно,  тъй като това видение е непосредствено съединение, обожение, и тези, които го достигат, придобиват крайна любов и божествено уподобяване и особено „неотслабващо богословие чрез непрестанната молитва и умното безмълвие, смирение и плач”20. Тук съзерцанието се съединява с обожението и с „високото, неотслабващо богословие”. Св. Григорий често виждал Божествената Светлина21, това е и причината, поради която той постоянно в своите текстове говори за нетварната Светлина на Божеството.

 

Характерно е едно видение, за което той расказал на своя приятел и ученик Доротей, описано от св. Филотей.

 

Пребивавайки в свещено безмълвие и молитва, в сянката на съня, той видял, че държи в ръка съсъд, напълнен с мляко, което започнало да се излива от съсъда и да се превръща в благоуханно вино, което започнало да се стича по одеждите и ръцете му, изпълвайки всичко с благоухание. Тогава се появил някакъв достославен Мъж, изпълнен със светлина, и му казал да покаже това питие и на други и да не го оставя да се излива напразно. Несъмнено нравственото слово тук се превръща в богословско, става очевидно, че св. Григорий получил дара на богословието. Когато светият изявил своето безсилие да извърши това дело, защото нямало хора, които да обичат такива богословски слова, божествения Мъж го подбудил да направи това и да остави на Бога да устрои нещата. След като изчезнал, повествува сам св. Григорий Палама: „аз, отхвърляйки и самата сянка на съня, цялата нощ и част от деня престоях там, целия просвещаван богато от Божествената светлина”22.

 

Това свидетелство се явява важно, т. к. показва, че боговидецът може в продължение на дълго време да е в Светлината и да е просвещаван от нея. Такъв духовен опит превръща нравственото слово в богословско. Действително след този богооткровен опит, св. Григорий написал своето първо слово, посветено на преп. Петър Атонски, в което той описал цялата ценност на жителството на атонския монах, след това написал своята беседа за Въведение в храма на Божията Майка, където Богородица се представя като пример за исихаста и преимуществено за богослова.

 

В един свой текст св. Григорий, говорейки за богословието го отъждествява със съзерцанието на Бога, той пише: „Съществува и за Бога и за Неговото учение знание, съзерцание, което ние наричаме богословие”23.  Богомъдри богослови са тези, „които по-горе от ума са беседвали с Бога” и тези „които богорадостно са се научили и богоподражателно са научили нас”24.

 

На друго място той описва разликата между богословите, които са боговидци, тези, които богословстват отрицателно. Богословстващите отрицателно богословстват от невиждане, но светиите богословстват на основата на това, което е повече от видение, „изживявайки някакво грабване, но не разсъждавайки”25. Говорейки за Грегора, приятел и привърженик на Варлаам, когото представяли за богослов, без обаче да има личен опит от Бога, той пише, че последния е ръкоположен от своето собствено писане „и е самочинен учител, поради което се явява повече лъжеучител, отколкото учител”26.  Богослови са тези, които са видели Бога в Светлина, а самозваните учители учат от своя ум и своята фантазия.

 

Важно е, че св. Григорий учи, че нямащите действително знание за Бога от опит, в действителност са безбожници. Казаното е в смисъл, че те разсъждават и говорят за този Бог, който не съществува. По този начин те нямат познание за истинния Бог, а за Бога на разсъдъка и фантазията, който е и несъществуващ.

 

В посланието към монах Дионисий се описват три вида безбожие. 1 ия- е многовидната ерес на елинстващите, от които Варлаам е получил своите идеи и съответно ги е предал на Акиндин, утвърждавайки, че Божествената енергия не се отличава от Неговата същност. 2-ия вида-това е „многообразната измама на еретиците”, които не се отличават от безбожниците, т. к. имат лъжовна представа за Бога, към тях също се отнасят Варлаам и Акиндин, доколкото единия Бог те разделят на тварно и нетварно. 3- ия вид безбожие е, когато някой не излага учение за Бога от неблагочестиво благочестие, т. к.  не иска да възпява Бога по този начин, доколкото тези учения превъзхождат разбирането на мнозина.  Тук няма стремеж към обяснение на незнаещите богословието на св. отци, а отхвърлянето му под предлог, че това са велики и високи понятия за ума и не са лесни за приемане от болшинството и не всеки може без труд и леко да постигне това27.

 

Тези четирима светии, св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов, преп. Симеон Нови Богослов и четвъртия св. Григорий Палама са боговидци и са наречени от Църквата богослови.

 

Изводът от всичко казано по-горе е този, че богословието функционира и като наука  и като дар-опит.

Образът на болница показва този двоен образ на богословието. Във всяка болница съществуват лекари и медицински персонал, който се занимава с лечението на болните, но също съществува и управление, т. е. директор, съвет, счетоводители, секретари и други, които работят за добрата административна организация на болницата. Административната структура на болницата не може да замени лечебния отдел, но и последния не може да работи резултатно без материална, икономическа и организационна структура.

 

Този образ показва връзката между богословието като дар, който служи на духовно болния човек в духовната болница Църквата, и богословието като наука, която по външен начин изследва елементи от църковния живот.

 

Богословието е преди всичко познание на Бога чрез Светлината, съучастие в „наследството на светиите в светлината” (Кол. 1:12). Такава теология предлага безпогрешно знание за Бога и помага на гладните и жадните за Бога хора да удовлетворят своето стремление. По този начин благодатното богословие служи повече за пастирско и естествено, като такова има за своя цел движението на човека от това, което е по образ, към това, което е по подобие; от битие към благобитие, от антропоцентричен жизнен подход към теоцентричен; от очистване към просвещение и обожение. Такова богословие се е развивало в манастирите, и действителните професори са професорите на пустинята, тези монаси, клирици и епископи, които лично и опитно са познали Бога.

 

Също богословието функционира и като наука, която се занимава с историческото движение на Църквата във времето, а също и културата, изграждана от членовете на Църквата и властовите и етнофилетически тенденции, влияещи на църковния организъм. Анализ и тълкуване на тези състояния се осъществява и преподават църковните богословски школи, а професорите се явяват тук това които се учат и знаят всички тези проблеми, които се появяват при историческото движение на Църквата. Това богословие трябва да й помага в нейната цел, която е ръководството на християните по пътя към обожение. Ако обаче това научно академично богословие не се вдъхновява от благодатното богословие, то няма особен вечна и сотериологчна ценност, защото, както казва ап. Павел, всичко ще изчезне и ще остане единствено любовта, като общение с Бога..

 

Аз, съм получил помощ от моите духовни отци и от професорите на богословския факултет, които са ме подтикнали към изучаването на агиографските и светоотечески текстове на Църквата и са ми открили пътя към Света Гора, където съм срещал опитни подвижници, които съзерцаваха Бога като Светлина и които са ми показали този път на опитно богословие. Така аз видях как в моя живот могат хармонично да сътрудничат богословието като наука и като дар-опит, как могат да бъдат свързани богословските школи с исихасткото и боговидческо предание на Църквата.

 

Благодаря на Бога, показал ми този път, а също благодаря на вас, че имахте търпение да ме изслушате.

 

 

1Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 3. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1983. Σ. 498.

2 Мф. 10, 16.

3 Ин. 1, 1-5.

4 1 Ин. 1, 1-4.

5 Γρηγορίου Θεολόγου. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 14.

6 Ibid. Σ. 14-16.

7 Ibid. Σ. 16.

8 Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 38 κ.ἑξ.

9 Ibid. Σ. 52-54.

10 Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 38.

11 Ibid. Σ. 26.

12 SC 51. P. 71, α.

13 SC 122. P. 110-112.

14 SC 156. P. 234.

15SC 156. P. 158.

16SC 129. P. 234.

17 Φιλοθέου Κοκκίνου. Βίος Γρηγορίου Παλαμᾶ. ΕΠΕ. Θεσσαλονίκη, 1984. Σ. 80-82.

18 Ibid. Σ. 86.

19 Ibid. Σ. 90.

20 Ibid. Σ. 122.

21Ibid. Σ. 138.

22 Ibid. Σ. 142-144.

23 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 182.

24 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Α΄. Σ. 258.

25 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 2. ΕΠΕ. Σ. 458-460

26 Γρηγορίου Παλαμᾶ. Συγγράμματα. Ἒκδ. Χρήστου Δ΄. Σ. 275.

27Γρηγορίου Παλαμᾶ. Ἒργα 4. ΕΠΕ. Σ. 404 κ.ἑξ.

 

 

превод от руски

източник  http://www.bogoslov.ru/text/470008.html

 

 

 

 

 

Богословието като наука и като дар

Август 3, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

Когато през лятото на 1966 г. за първи път посетих Света Гора като студент второкурсник от богословския факултет на Солунския университет с други мои съученици, ние срещнахме отец Теоклит Дионисиатски, който ни попита, кои сме. Отвърнахме, че сме богослови. На което той ни каза: „Църквата познава само трима богослови; св. Иоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов, а вие сте студенти от богословския факултет”.

 

Този възглед  на отец Теоклит ми направи голямо впечатление и ме научи да използвам по-точни думи относно този въпрос, защото според учението на Църквата богословието се явява опитно познание на Бога, то е дар. От това време аз постоянно се връщах към изучаването на темата и разбрах, че действително, съгласно църковната терминология, богослов е този, който говори за Бога, но за да може някой авторитетно да говори за Господ и да има истинско знание за Него, трябва предварително да има личен опит за Бога.

 

По този начин, в абсолютен смисъл на думата богослов се явява този, който е достигнал до съзерцание на Бога, съзерцание на нетварната светлина, в относителен смисъл богослов се явява и този, който говори за познанието, което имат обожените. Това се случва и с науката. По преимущество учени се явяват тези, които изследват различни природни явления и предлагат ново знание, а също и тези, които предават знанието на изследователите.

 

В „Светогорския томос”, който е написан от св. Григорий Палама, става въпрос за изповедание на вярата, което се провъзгласява от достойните в Духа. От една страна те са „посветени в същия опит”, следвали са по законния път на подвижвичеството, т. е. отрекли са се от придобиването на предмети, от човешката слава и от лошите телесни удоволствия, потвърдили са това отречение чрез подчинение на тези, които са ги предшествали в живота по Христа, занимавайки се със свещеното безмълвие и чистосърдечна молитва и са се оказали посветени в това, което е по-горе от ума, като достигнали до тайнственото, превъзхождащо разума единение с Бога. От друга страна, такива са и тези, които по отношение на последните се отнасят с почит, вяра, любов”1. По този начин, ако ние нямаме лично познание на Бога, приемаме свидетелството на отците на Църквата, които са придобили такова лично знание чрез енергията на Светия Дух.

 

Занимавайки се впоследствие с учебна и изследователска дейност, аз разбрах, че можем да говорим за два вида богословие: за научно богословие и за благодатно, или опитно богословие.

 

І. Богословието като наука

 

Христос се е въплътил в дадена историческа епоха, възприел е абсолютно безгрешна човешка природа, но тленна и подложена на страдание, живял е в конкретно обкръжение и лично е познал цялата пълнота на трагичното състояние на хората след падението.

 

Така и Църквата, възкръсналото Христово тяло, чиито живот и дейност се осъществяват в историята встъпва в съприкосновение с хората, живеещи в конкретно място и в определено време, с екзотични националности, с различни религиозни представи и разнообразни културни изразни средства. Също единството и каноничното устройство на Църквата се е съхранявало при различни системи на управление и организация.

 

Важно е да се знаят историческите и културни елементи от епохата на Христа, Апостолите и Отците. Богословието като наука изследва тези въпроси и с тях се занимават професорите от богословските факултети, които провеждат изследвания на всички исторически явления и излагат важни сведения, които могат да помогнат на студентите да станат бъдещи клирици или професори по богословие.

 

1. Изучаване на текстове

 

Светите боговидци, пророци, апостоли и отци с пастирска цел са описали в различни свои текстове опита, който са придобили. Тези текстове са книгите на Стария и Новия Завет, омилиите на отците и др. Става дума за текстове, в които писмено се съхранява богословието на Църквата, доколкото тя чрез Светия Дух записва Откровението и пак чрез Него тълкува същото Откровение. Тези текстове предават също и исторически събития от всяка епоха и личния опит, който е имал всеки от боговидците, но и особения дар, даден му от Бога.

 

Следователно, учените –богослови изследват тези текстове и откриват общите елементи, отбелязват и характерните особенности. Например думата „обожение” не се споменава в Свещеното Писание, а само при отците на Църквата. При това, духовния смисъл на тази дума се предава в Библията с други понятия, такива като „съвършенство”, „прославление”, „освещение” и др.  Също изследват езиковите особености на всеки боговидец, чрез които се изразява богооткровеното слово и причините, довели до написването на пророческия, апостолския или светоотеческия текст. Тези видове работа се осъществяват от внимателни изследователи, които обаче имат църковен опит, защото иначе те могат да достигнат до невероятни изводи, както забелязваме в западната християнска мисъл.

 

Пророческите, евангелските, апостолските и светоотеческите текстове се съхраняват в различни видове, записани с маюскулно или минускулно писмо, датират се от различни векове, имат разночетения, които се установяват от специалисти, обладаващи знания по филология, а също и значителни знания по палеография. Важно е да се установи хронологията на текста, да се възстанови този текст благодарение на критическото му издаване в неговата по възможност, първоначална форма, да се изследват светоотеческите места, на които се позовава писателя, и да се направят съответните посочки. Този род научна работа води до много достойни резултати.

 

2. Църковната история

 

Църквата е живяла във времеви периоди и й се е налагало да преодолява разнообразни проблеми: религиозни, социални, политически. Сам Христос е казал на учениците си, че: „Аз ви пращам като овце посред вълци”(Мт.10:16). Следователно, новото свидетелство на Христа, което било предадено на Апостолите, Апостолските мъже и последващите отци, е влязло в стълкновение със своята епоха и създало многочислени проблеми. Гоненията на Църквата съставлява славен период в нейния живот, църковната история от този период трябва внимателно да се изучава, за да бъде подобаващо описана и оценена.

 

Също, както е известно, християните се появяват в историята като трети род, т. е. те не били нито юдеи, нито идолослужители. Те имали съзнание, че са нова действителност, отлична от тези две категории. Това означава, че Църквата в първите векове е живеела сред два велики религиозни, политически и културни свята-юдейския и елинския. Особенно, когато Църквата излязла от района на Палестина по широките простори на Римската империя, където господствало гръко-елинското предание с различни философски течения, тя трябвало да отговори на всички предизвикателства. По този начин древната Църква заимствала някои елементи от юдейското предание, а други от елинското, за да изрази своята богооткровена истина. Също й се наложило да примирява юдеохристияните и християните от езичниците, както виждаме в текстовете на Новия Завет и Апостолските мъже.

 

Великия проблем, който трябвало да решат отците от 4в. се състоял във връзката между богооткровенната истина на Църквата и елинската философия. Съществували някои християни, повечето еретици, които се стараели да изтълкуват Откровението по принципите на елинската философия. В резултат вярата започнала да се осветскостява, т. к. те елинизирали християнството. Обратното, отците на Църквата, в полемиката с тези философстващи християни, християнизирали елинизма, заимствайки някои термини от гръцката философия и предавайки им друго значение, за да изразяват богооткровенната истина, и тази истина да не се изменя от новото културно обкръжение. Отците виждали онтологичните и космологични въпроси, вълнуващи хората в тяхната епоха, и им давали отговор чрез богооткровената истина. По този начин Църквата отразявала ереси и разколи, защитавайки православната вяра, което и се случвало на Вселенските и Поместните събори, които утвърдили вероопределения и канони за единството на вярата и каноничното съзидание на Църквата.

 

Всичко това се изследва от различни учени богослови, когато  се излага църковната история, историята на догматите и църковната догматика, за да получат християните по възможност, точни сведения за историята на църквата, също и да видят как Църквата, чрез своите светии, които били просветени от Светия Дух, е могла да съхрани богооткровената истина, която е открил Христос на Апостолите.

 

3. Църковните изкуства

Християните обичат Бога и изразяват това разнообразно. Те се събират на определени места, за да служат на Бога и да изразят своята вяра. Също извършват Божествената Евхаристия, която се явава център на духовния живот, за да се приобщят към Тялото и Кръвта Христови.

Изграждането на молитвени храмове се осъществява в различни видове и стилове, които Църквата е възприела под влияние на мястото, в което живее. Но, в края на краищата тя е създала тези храмове съгласно своето собствено предание. Едновременно тя е възприела и различни културни разновидности на епохата като: музика, живопис, поезия и др. оценила ги  и ги преобразила за да изрази още по-добре своята истина.

Най-дълбоката и цел е била да изрази нетварната истина, която обладава, с помощта на тварните образи от настоящето, които трябвало да стават все по-добри, по такъв начин, че да не заключат човека в тварните образи, но да го отпратят в нетварния храм, към нетварните служения, към нетварния Божествен закон. В тази перспектива Църквата създавала храмове, украсявала ги, определяла способ за богослужение.

 

Всичко това трябва да бъде изследвано от учените изследователи, за това, да определят способа, с помощта на който исторически се труди Църквата, а също, как тя  възприема различните културни образи от настоящето и ги преообразява, как развива културата, без обаче, напълно да се отъждествява с нея.

 

Човек е създаден от Бога по Негов образ и подобие и бил поместен в Рая за това, да пребивава в постоянно общение с Него. Адам и Ева обаче чрез своето падение изгубили това общение с Бога и в своя опит да съхранят и изразят следите от него те започнали да почитат тварта. По този начин, от своята автентична връзка с Бога те изпаднали в някакъв религиозен живот, покланяйки се на идолите като на богове и придържайки се към различни религиозни идеологии. Религиите се явяват израз на слабостта на човека, която се случила в резултат от отдалечаването от Господ, и водят към фанатизъм, религиозни войни и др.

 

В същото време, някои християни, имайки различни възгледи, изменят християнската вяра. В резултат се  съдават различни християнски изповедания, които са основават на господството на логиката, както е станало със схоластическото богословие, или се основават на някакво господство на етиката, като пуританството. Всяка от тези религиозни системи е развила особени догматични учения, литургически образи, които трябва да бъдат изследвани и изучени.

 

Още повече, че във всички подобни християнски групи, от време на време се появяват различни течения, като, например, така нареченото диалектическо богословие, политическо богословие и др. Тези течения също трябва да бъдат изследвани, за да можем да ги изучим и оценим в отношение към Православната Църква.

 

Също така някои християнски изповедания по най-тесен начин са свързани с различни политически и социални видове дейност, опитвайки се да доминират в социалното пространство. Ние, като богослови, не можем да пребиваваме в неведение относно появата на Запад на различни племена, например франките, които са завзели Европа и са разпространили различни  християнски възгледи, от тези на апостолите и отците на Църквата. Виждаме това в „Диалозите” написани от св. Григорий Двоеслов, папа Римски.

 

Философските течения, които периодично са се развивали в Европа като: просвещение, романтизъм, модернизъм, постмодернизъм заедно с различните революционни движения са повлияли положението на Запад и на страни от Изтока, също както и на християнски изповедания.

 

Естествено, че тази философска, социална, политическа и културна страна трябва внимателно да се изледват, за да знаем, какво предизвикали тези явления и какви последствия са имали за някои части от християнския свят, а също, как те са повлияли до определена степен живота на Православната Църква.

 

5. Изучаване на съвременния живот

 

Църквата се занимава с човека и се стреми към това, да му възвести свидетелството за Царството Божие, а също и към това да го доведе до спасение. Обаче, Отците винаги са се старали да постигнат човека от своята епоха, мисленето му, и да говорят с него по съответсващия начин, за да му помогнат да влезе автентично в църковния живот. Това не е лесна работа, доколкото е нужно да се говори на езика на всеки човек заради неговото изцеление. Проблемите, които занимават хората от нашето време, са социални, психологически, битийни и духовни.

 

Социалните проблеми възникват във връзка с начина на живот на хората в обществото, въвъ връзка с различни доминиращи в обществото течения, и с различни господстващи социални тенденции. Психологическите проблеми възникват поради неувереност, причините за която са различни, поради болести, страдания, семейни проблеми, отсъствие на целесъобразност в живота. Битийните проблеми са свързани с отговор на житейските проблеми на земята, със смъртта и понятието за битие. Духовните проблеми имат връзка с търсенето и общението с истинския Бог.

 

Трябва да се изследват съвременното социално обкръжение, в което ще работи клирика, да се определят доминиращите проблеми, господстващите социални течения, които влияят в различна степен и на християните. Когато някои разбере тази среда и в пълнота психологията на християнина, който той обгрижва, тогава той мое да му окаже решителна помощ. Подобно на това както Христос се е въплатил и по този начин е победил греха, дявола и смъртта, така и всеки клирик, когато по някакъв начин вниква в проблемите на човека и истощается, тогава той познава условията на живот и може решително да помогне.

 

Пастирството на Църквата се стреми към спасението на всеки човек: невярващия, еретика, агностика, страстния, себелюбеца, схизматика и др. Това пастирство се осъществява с Божие просвещение, но също не трябва да се игнорира и знанието на религиозните, културни и социални параметри, защото Църквата никога не работи по монофизитски, гледайки само на духовната страна, не забелязвайки историческото и социално битие.

 

За всичко по-горе казано е необходима богословската наука. Добре е свещенослужителят да има различни научни знания и да е в курса на относително господстващите представи, например, за съвремените достижения на генната механика, молекулярната биология. В резултат той ще може да предложи автентично богословско слово за това, да спечели съвремения човек и да му помогне в разрешаването на различни възникващи проблеми.

 

Богословските школи са способни да дадат много ценно на съвременния студент по богословие, по гореуказаните въпроси и могат да му предоставят необходимите научни средства в делото на пастирското му служение, обърнато към съвременния човек.

 

Обаче не трябва да пропускаме другата страна на богословието.

 

следва

 

 

За Църквата

Юли 28, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Влизайки в несътворена Църква,

идваме при Христос,

 влизаме в

несътворената реалност.

“Голяма е тайната на благочестието”

 

Църквата е безначална, безкрайна, вечна, както нейният Основател, Троичният Бог, е безначален, безкраен, вечен. Църквата е несътворена, както Бог е несътворен. Тя е съществувала преди всички векове, преди ангелите, преди сътворяването на света, “преди да се свят създаде” (Еф. 1:4), както казва св. апостол Павел. Тя е божествено установление и в нея “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Тя е израз на многообразна Божия премъдрост. Тя е Тайна на тайните. Тази тайна е била скрита и се открила “в последно време” (1Петр. 1:20). Църквата остава непоклатима, защото е вкоренена в любовта на Бога и в Неговия велик Промисъл.
Вечната Църква е съставена от трите Лица на Света Троица. В мисълта и в любовта на Троичния Бог от самото начало са съществували и ангелите, и хората. Ние, хората, не сме се родили сега: съществували сме преди всички векове в Божието всезнание.
Божията любов ни е сътворила по Божий образ и подобие. Поставила ни е в Църквата макар да е знаела за нашето богоотстъпничество, което щяло да последва. Дала ни е всичко, за да направи и нас даром богове по благодат. Ние обаче, злоупотребявайки със своята свобода, сме изгубили първоначалната красота и първоначалната праведност, и така сме отпаднали от Църквата. Извън Църквата, далеч от Света Троица, ние сме изгубили рая, изгубили сме всичко. Но извън Църквата няма спасение, няма живот. Затова милосърдното сърце на Бог Отец не ни оставило извън Своята любов. Бог отново ни отвори вратите на рая в последните времена и се яви в плът.
С Въплъщението на Единородния Син Божий на хората отново им е открит предвечният Божий план за спасението на човека. Апостолът пише за това: “И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава”(1Тим. 3:16). Думите на св. ап. Павел са думи изпълнени със смисъл, това са божествени, небесни думи.
В Своята безкрайна любов Бог отново ни е съединил със Своята Църква в лицето на Христос. Влизайки в несътворената Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност. С други думи, и ние, вярващите християни, сме призвани да станем нетварни по благодат, да станем причастници на божествените енергии, да влезем в Тайната на Божеството, да превъзмогнем нашето светско мъдруване, да умрем за стария човек (срв. Кол. 3:9; Рим. 6:6 и Еф. 4:22) и да се обожим. Когато живеем в Църквата, живеем в Христос. Това са твърде съкровени духовни и богословски въпроси и не е лесно да ги разберем. Само Светият Дух може да ни научи на всичко това.

 

В Църквата сме едно, а Христос е Глава на Църквата

 

Глава на Църквата е Христос, а нейно Тяло сме ние хората, християните. Св. апостол Павел казва: “Той е Глава на тялото, сиреч на църквата” (Кол. 1:18). Църквата и Христос са едно. Тялото не може да съществува без собствена глава. Тялото на Църквата се храни, освещава и живее с Христос.
Той е Господ всемогъщ, всезнаещ, Който навсякъде присъства и всичко изпълва, наш Опора, наш Приятел, наш Брат. Той е стълб и крепило на Църквата. Той е Алфа и Омега, Начало и Край, Основа, Той е всичко. Без Христос няма Църква. Христос е Женихът, а всяка човешка душа е невеста.
Христос съединил тялото на Църквата с небето и земята: с ангелите, хората и с всички твари, с цялото Божие творение, с животните и птиците, с всяко малко диво цвете, с всяко насекомо. Така Църквата е станала “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.” (Еф. 1:23), т. е. Христова пълнота.
Христос се открива в единството между нас и в Своята любов – Църквата. Църквата не съм само аз, а съм заедно с вас. Всички ние сме Църквата. Всички ние съставяме Църквата. Всички сме едно Тяло, а Христос е Главата. Едно Тяло, Тялото Христово: “а Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1Кор. 12:27). Всички сме едно, защото Бог е наш Отец, а Той е навсякъде. Когато преживяваме това, тогава сме в Църквата. Това е било и желанието на нашия Господ, изразено в Неговата архиерейска молитва за всички членове на Църквата: “…да бъдат едно” (Йоан 17:11,22). Е, това може да се разбере само с Божията благодат! Ние преживяваме радостта на единството и на любовта. И ставаме едно с всички. Няма нищо по-хубаво от това!
Важно е да влезем в Църквата. Да се съединим с нашите ближни, да усвоим радостта и скръбта на всички. Да ги почувстваме като свои, да се молим за всички, да желаем до болка тяхното спасение, да забравим себе си. Да правим всичко за ближните си, както Христос за нас. В Църквата ставаме едно с всеки, който е нещастен и наскърбен, като и с всеки грешник.
Човек не трябва да желае да се спаси само той, а останалите да не се спасят. Погрешно е човек да се моли за себе си, за да се спаси само той. Трябва да обичаме другите хора и да се молим никой да не отпадне, а всички да влязат в Църквата. Това има стойност. С това желание човек трябва да напуска света, когато отива в манастир или в пустинята за подвиг.
Когато отделяме себе си, не сме християни. Ние сме истински християни, когато чувстваме дълбоко, че сме членове на мистичното тяло на Христос, на Църквата, с едно постоянно отношение на любов; когато живеем съединени в Христос, т. е. когато преживяваме единството в Неговата Църква с чувството, че сме едно. Затова Христос се моли на Своя Отец с думите: да бъдат едно. Той постоянно повтаря това, а и апостолите навсякъде подчертават това. Това е най-голямата дълбочина, най-дълбокият смисъл на думата Църква. Тук се крие нейната тайна –да се съединят всички хора като един човек в Бога. Няма друга вяра като нашата. Нито една друга религия не говори такива неща. В другите религии се говори за нещо, но не и за тази тайна – за тази съкровеност на тайната, която Христос изисква от нас – Сам Той ни казва, че трябва да станем такива, че иска да станем Негови.
Ние сме едно дори с хората, които не са близо до Църквата. Те са далеко поради незнание. Трябва да се молим на Бога да ги просветли и да ги промени, за да могат и те да дойдат при Христос. Вместо това ние обикновено гледаме на нещата по човешки, постъпваме по-друг начин и мислим, че обичаме Христос. Но Христос, Който “праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:45), ни казва: “обичайте враговете си” (Мат. 5:44). Трябва да се молим всички да бъдем заедно, всички да бъдем с Бога. Ако преживяваме това, ще имаме и съответните резултати. Всички ще живеем в любов и в единство.
За Божиите хора не съществува разстояние, дори да ги разделят хиляди километри. Където и да се намираме, всички сме заедно. Колкото и нашите ближни да са отдалечени от нас, ние трябва да им предложим подкрепа. На мен от време на време ми се обаждат някои наши близки от един град на брега на Индийския океан; нарича се Дербан, ако го произнасям правилно, и се намира в Южна Африка, отдалечен на два часа от Йоханесбург. Дори тези дни дойдоха тук, за да съпроводят един болен човек на път за Англия и се отбиха при мене да му прочета молитва. Това много ме развълнува.
Когато Христос ни свързва, не съществуват разстояния. Когато си отида от този живот, ще бъде по-добре. Ще бъда по-близо до вас.

 

 

В Църквата вървим напред към безсмъртие

 

Църквата е новият живот в Христос. В Църквата няма смърт, нито ад. Свети евангелист Йоан казва: “който спази словото Ми, няма да вкуси смърт вовеки.” (Йоан 8:52). Христос унищожава смъртта. Който влезе в Църквата, се спасява и става вечен. Един е животът, постоянен и безкраен. Няма свършек, тоест не съществува смърт. Който пази Христовите заповеди, никога не умира. Умира за плътта и страстите и се удостоява още в настоящия живот да живее в рая, в нашата Църква, а след това във вечността. Чрез Христос смъртта се превръща в мост, по който ще преминем в един момент, за да продължим живота в незалязващата светлина.
И аз самият, откакто станах монах, повярвах че няма смърт. Чувствах и винаги ще чувствам, че съм вечен и безсмъртен. Колко хубаво е това!
В Църквата, която притежава спасителните свети тайнства, няма място за безнадеждност. Може да сме много грешни. Но в този случай ние покайно се изповядваме, свещеникът ни прочита разрешителната молитва, получаваме прошка на греховете и вървим напред към безсмъртието, без никаква тревога, без никакъв страх.
Когато възлюбим Христос, живеем Христовия живот. Когато чрез Божията благодат постигнем това, се намираме в едно друго състояние, преживяваме състояние на духовна промяна, едно многожелано състояние. За нас не съществува никакъв страх, нито смърт, нито дявол, нито ад. Всичко това съществува за хората, които са далеко от Христос, за нехристияните. За нас – които сме християните и вършим Неговата воля тук, както Той ни казва това – всички тези неща не съществуват. Всъщност съществуват, но когато човек в себе си умъртви стария човек “със страстите и похотите”(Гал. 5:24), тогава той не обръща внимание нито на дявола, нито на злото. Нищо от това не го интересува. Единственото, което го интересува, е любовта, както и служението на Христос и на ближния. Ако стигнем до степен да чувстваме радостта, любовта и благоговението към Бога без никакъв страх, ще можем да кажем: “и вече не аз живея, а Христос живее в мене.”(Гал. 2:20). Никой не ни пречи да влезем в тази тайна.

 

Църквата е рай на земята

 

Като служиш на Бога, живееш в рая. Ако познаеш и възлюбиш Христос, живееш в рая. Христос е раят. Раят започва тук. Църквата е раят на земята, който изключително много прилича на оня на небесата. Същият рай, който се намира на небето, се намира и тук, на земята. Тук всички души са едно, както в Света Троица трите божествени Лица, но взаимно са съединени така, че са едно.
Нашата основна грижа е да се посветим на Христос, тоест да се съединим с Църквата. Ако влезем в Божията любов, влизаме в Църквата. Ако не влезем в Църквата, ако не станем едно с тукашната, земна Църква, тогава съществува страх, че ще изгубим и небесната. А когато кажем небесна, не трябва да мислим, че в бъдещия живот ще открием градини, цветни градини, планини, реки и птици. Там няма тукашните земни красоти. Там има нещо друго, нещо много възвишено. Но за да стигнем до това друго нещо, трябва предварително да преминем през всички тези неща, да преминем през земните образи и красоти.
Този, който живее с Христос става едно с Него и с Неговата Църква. Живее една лудост! Този живот се различава от живота на другите хора. Този живот е радост и веселие, издигане в небесните висини. Това е животът на Църквата, животът на Евангелието. Това е Царството Божие. Царството Божие е в нас (срв. Лук. 17:21). Христос влиза в нас, и ние сме в Него. Става това, което става с парче желязо. Когато го поставим в огъня, то става огън и светлина; но когато го извадим от огъня, то отново е обикновено тъмно желязо; отново е тъмно.
Божествено съединение на Бога и хората се извършва в Църквата. Ние се обожаваме в Църквата. Когато сме с Христос, ние сме в светлината, тогава няма тъмнина. Но светлината не трае вечно, тоест нейното присъствие зависи от нас. С нас става това, което става и с желязото, което извън огъня потъмнява. Тъмнината и светлината не могат да се съчетаят. Никога не можем да имаме едновременно тъмнина и светлина. Или светлина, или тъмнина! Когато пуснеш светлината, мракът изчезва.

 

Трябва много силно да обичаме Църквата

 

За да запазим своето единство, трябва да проявяваме послушание към Църквата, към нейните епископи. Като слушаме Църквата, сме послушни на Самия Христос. Христос иска да станем едно стадо с един пастир. (срв. Йоан 10:16).
Трябва много силно да обичаме Църквата и да ни боли за нея. Не трябва да приемаме да осъждат нейните представители. Духът, на който се научих на Света Гора, е православен, дълбок, свят, мълчалив, без спорове, без препирни, без осъждане. Не трябва да вярваме на тези, които обвиняват духовниците. Дори когато със собствените си очи видим нещо лошо, някаква съблазнителна постъпка на някое от духовниците, не трябва да вярваме, нито да мислим за него, нито да казваме на другите.
Същото важи и за миряните-членове на Църквата, както и за който и да било човек. Всички ние сме Църква. Тези, които обвиняват Църквата заради грешките на нейните представители уж с цел да помогнат и да я поправят, правят голяма грешка. Те не обичат Църквата, нито пък Христос. Обичаме Църквата тогава, когато чрез нашата молитва прегръщаме всеки неин член и правим това, което е правил Христос. С други думи, когато се жертваме, участваме в бдения и правим всичко подобно на Него, нашия Господ, Който “кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше” (2 Петр. 2:23).
Трябва да обръщаме внимание и на нашите задължения; да живеем със светите Тайнства, особено с Тайнството на светото Причастие. В тях се състои Православието. Христос дарува Себе си на Църквата чрез светите Тайнства, и най-вече чрез светото Причастие.
Ще ви разкажа за едно Божие посещение над мене, клетия, за да видите благодатта на светите Тайнства.
От доста време на гърба ми имах някакъв малък израстък, който силно ме болеше. Болката се разпростираше широко по лявата страна на гърба. Беше непоносима. В моята килия в Милеси извършихме светото Тайнство Елеосвещение. Като търпях болката, ми помазаха кръстообразно израстъка с осветено масло и болката веднага изчезна. Така се зарадвах на това Божие посещение, че на всеки, който идваше при мене, казвах:
- Вземи от този осветен елей! Каквото и да те боли, помажи болното място с него.
Простете, че ви казвам това, но го правя за Божия слава.

 

“…И всички се изпълниха с Дух Светий”

 

На Петдесетница Божията благодат се изляла не само върху апостолите, но и върху целия народ, който се е намирал около тях. Тя въздействала върху вярващите и върху невярващите. Ето какво се казва за това в Деяния на апостолите:
“Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Иерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор” (Деян. 2:1-6).

 

Докато св. ап. Петър говорил на своя език, в същия момент неговият говор се променял в ума на слушателите. По тайнствен начин Дух Свети им давал да разберат неговите думите на своя език, тайно и незабележимо. Такива чудеса се извършват със силата на Светия Дух. Нека вземем като пример думата къща; този, който знаел френски език, би я чул като la maison. Това било някаква форма на прозорливост: те чули своя собствен език. Звукът отеквал в техните ушите, но отвътре, с Божието просветление, думите се чували на техния език. Отците на Църквата не разкриват много ясно това тълкувание на събитието на Петдесетница, страхуват се то да не бъде изопачено. Същото се случва и с Откровението на Йоан. Непосветените не могат да разберат смисъла на Божиите тайни.
Малко по-надолу в Деяния на апостолите следва “Страх обзе всяка душа” (Деян. ап.2:43). Всяка душа била обхваната от страх. Този страх не е бил страх. Това е било нещо друго: нещо необикновено, непонятно, неизказано. Това било страхопочитание, това било чувство за изпълване, това била благодат, това било изпълване с божествената благодат. На Петдесетница хората внезапно се оказали в такова състояние на обожение, че просто не били на себе си. С други думи, когато божествената благодат ги осенила, тогава сякаш ги “подлудила”, в добрия смисъл на тази дума. По-точно, тя ги опиянила. Този факт ми направи голямо впечатление. Тук става дума за онова, което понякога наричам състояние, особено състояние. Това било въодушевление. Това било състояние на духовна “лудост”.
“И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха.” (Деян. 2:46-47).
Преломяването на хляба било светото Причастие. Броят на спасяваните постоянно нараствал, тъй като хората виждали как всички християни имали весело и чисто сърце и хвалели Бога.Изразът “с весело и чисто сърце” прилича на израза Страх обзе всяка душа. Това било въодушевление, а това отново е благородна “лудост”. Когато лично преживявам това, го усещам и плача. Навлизам в събитието, описано в Свещеното Писание, преживявам това събитие, усещам го, въодушевявам се и плача. Това е божествената благодат, това е любовта към Христос.
Това, което апостолите преживявали помежду си, като чувствали цялата тази радост, след това се случило и с всички хора, които се намирали под горницата, в която били апостолите. Това означава: християните се обичали помежду си, взаимно се радвали, били съединени един с друг. Това събитие излъчва духовно лъчи, така че и други го преживяват.
“А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо.”(Деян. 4:32).
Тук в “Деяния на апостолите” се говори за общежитиен живот. Тук се открива тайната на Христос. Това е Църквата. Тук намираме най-хубавите думи за ранната Църква.

 

превод от гръцки