Глупаво е да се очаква светлина от там, където слънцето залязва

Юли 13, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

Фотиос Кондоглу

Фотиос Кондоглу с жена си Мария – автопортрет


Православните църковни изкуства – това са богословски изкуства, и произведенията, които те раждат отразяват в себе си Божието слово.

 

Тези изкуства изразяват тайнствената същност на нашата религия, и са обърнати към нашите чувства. Химнографията и музиката – към слуха, архитектурата, иконописта, църковната утвар, одеждите и т. н. – към зрението. Третото чувство – обонянието – издига и освещава каденето с тамян. Четвъртото и петото чувство, вкуса и осезанието, като най материални остават извън вратите на този духовен пир.

 

Двете най-благородни чувства – зрението и слуха най-вече се хранят и се освещават от духовните изображения и песнопения.

 

И така произведенията на църковните изкуства, както беше казано по-горе отразяват в себе си словото Божие. Това, което вижда и чува в храма молещия се човек, извиква в неговия ум и сърце тайнствени религиозни образи. Всичко, което се вижда в храма има такава форма, която възнася човека в тайнствен свят, духовна радост и блаженство: самото здание на храма, светите икони, иконостаса, хоругви, свещения потир, свещници, полиелеи, амвона, иерейското одеяние, резбата, богослужебните книги, купела, архиерейския трон, и даже стасидиите – със своята смирена аскетическа форма.

 

Това става и със звуците, които човек слуша в храма: песнопенията, където са съединени в едно словото и музиката, молитвите, умилително произнасяните възгласи и свещената проповед. въпреки, че проповедта не трябва да има светски характер, не трябва да бъде празна, отблъскваща хората с красноречие, (набожно празнословие), по думите на един архиерей. Тя доколкото е възможно е длъжна да се приближава към литургическото хармонично слово, защото само в такъв случай тя ще бъде уместна и няма да нарушава хармонията на песнопенията и службата като цяло. Всичките слова, които са написани от светите Отци са литургически хармонични, затова светоотеческата проповед е най прекрасното допълнение към Литургията, което не може да се каже за болшинството произнасяни днес от амвона речи, които разрушават хармонията на службата, прекъсват и намалят духовното горене, умилителното състояние, предизвикано в хората от свещените изображения и песнопения. Болшинството на произнасяните от съвременните проповедници думи не са нищо друго освен прозаични, скучни и безсмислени бръщолевеници, “благочестиво (а може и нечестиво) празнословие.

 

Църковните изкуства по своята природа са богослужебни, литургически, духовни, извисяващи, а не светски, т. е. не материални, чувствени и тщеславни, имащи за цел да услаждат .чувсвата. Древните гърци са казвали “изкуството е наслаждение”, затова тяхната религия е била просто “красива лъжа”. Тогава духовния елемент бил чужд на древния свят.

 

Всички православни църковни изкуства (т. е. изкуствата на Едната Света Съборна и Апостолска не претърпяла изменения Църква), изразяват едни и същи духовни истини -всяко с различни средства. Така например произведенията на иконописта изразяват с тайнствени образи и цветове абсолютно същите духовни понятия, които изразяват тайнствените гласове на музиката или свещените срички на богослужебните текстове.

 

 

Всичко това е само в Православната Църква. При протестантите църковни изкуства просто не съществуват, а в папистката църква те са изкривени и от църковни са се превърнали в светски и мирски. Протестантизма е искал да премахне чувствата, унищожавайки това, което е обърнато към чувствата, но с това е оголил религията, лишавайки я от литургическия покров на обреда и богослужението, превръщайки я в някаква неопределена и бездушна вещ, в някакъв мътен теизъм. Докато в това време Православието е съхранило в обреда това, което е получило от древната Църква, която се е стремила не към премахване на чувствата, (доколкото ние живеем в материален свят и имаме тяло, това е безсмислено), но към тяхното освещение, посредством църковните изкуства, което прави самите чувства органи на общението на вярващия човек с Царството Божие. Чрез църковните изкуства ние осезаваме това Царство (като в огледало).

 

Папската църква е допуснала изопачаване на църковните изкуства (и обреда като цяло, превръщайки го в някакво театрално представление), принасяйки ги в жертва на своите мирски интереси. Изглежда, че Църквата, имайки авторитет всред своите последователи и привърженици, в края на краищата се ръководи от настроението на своето паство, като му натрапва своите изопачени идеи за обреда. В това се състои причината за тези изопачения, които са претърпели църковните изкуства на Запад. Този процес започва преди шестстотин – седемстотин години и достига своя апогей в епохата на италианското Възраждане, обхващайки целият останал Запад.

 

Мирския дух с неговата свободна импровизация е променил богослужебния и литургически дух. Изкуствата в папско-римокатолическата църква постепенно са се лишили от своя литургически характер, превръщайки се в светски, т. е. материални. На Запад няма повече иконопис – има само живопис (т. е. изкуство, възпроизвеждащо определен сюжет, както например така наричаната историческа живопис). Няма псалмопения, но има музика – творения на мирски композитори. Ако, както беше казано по-горе, църковните изкуства са призовани към това, да отразяват в себе си Божието слово, да извикват в душите на вярващите умиление, а не плътско услаждане и желание, то можем да си представим що за умиление изпитва човек, молещ се пред икона, на която е изобразен плътски образ. Например мадони, нарисувани от платени хора, които позират, лицемерни жени, любовници на развратени живописци, рисувайки своите работи под песните и истеричните викове на бродещи комедианти. Ако това е молитва, то молитва може и да се нарече и това, което правят пред своите идоли, направени във вид на голи черни жени, дивите африкански племена танцувайки като бесновати под звуците на тамтама. “Роденото от плът е плът и роденото от Дух е дух”.

 

И така, само в православната Църква даже до ден днешен съществуват църковни изкуства, водещи до духовно съзиждане (в освещаване на чувствата). Но това е непонятно нито на болшинството наши клирици , нито на богословите, задачата на които е да доведат до съзнанието на всички православни хора тази мисъл, стояща в забрава в техните сърца, като свещен залог, запазил се до ден днешен, благодарение на православната традиция, но постепенно изчезваща под ударите на глупавите демагогски слова на полуобразованите проповедници, вопиющи от амвона за необходимостта от църковно “обновление”. Получава се, че обновлението се състои в това да вземем от Запада фалшиви мъниста, хвърляйки от себе си истински елмази и драгоценните перли на иконописта и тайнствената музика.

 

Запада – това е място на утилитарния дух, затова там така е развита науката. Но за вярата е глупаво да се очаква светлина от там, където залязва слънцето. Слънцето изгрява на Изток, и духовното Слънце, Господа нашего Иисуса Христа (е направил Себе си пример за нас), дошъл е от Изток, т. е. оттам, където ние с вас живеем. Чрез светия убрус, подарен на цар Авгар, чрез песнопенията, които на Тайната Вечеря Господ е изпял заедно със своите ученици, Той ни е преподал образа на църковните изкуства.

 

Нека да пазим неизопачени тези безупречни образи.

 

превод от руски

източник:http://www.agionoros.ru


Светостта ще спаси света

Юни 24, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Вярата не е неопределена и абстрактна теория, хубава идеология или изгодно религиозно гледище. Православната вяра е опит, етос, начин на живот и съществуване. Вярата означава животът на Христос да стане мой живот.  Ще изложа моите мисли като обикновен вярващ, смирен монах, искрен човек. Свързването с Христос ни води до цялата истина. Великият Бог става „малък”, драг и близък, за да се вмести в нашия ум и сърце. Човекът от индивид става личност, обичайки безкористно и себежертвено.  Нравственият живот се състои в свободното пазене на евангелските добродетели, в добрите дела и страстоубийството. Всеки човек -макар и да се е отклонил и  да е станал пленник (на греха) –  запазва уникалността и сакралността на Божия образ. Всеки човек чрез своята съвест има Божието дихание в себе си и е достоен за чест, уважение и внимание. Той заслужава нашето състрадание. Честта и любовта не трябва да принадлежат само на великите, имащите, младите, хубавите, гениалните и нравствените,  а и на умствено и телесно страдащите, престарелите, немощните  и бедните.

 

Православната вяра кара човека никога да не се отчайва. Тя го води до дара, до благодеянието, до човеколюбието, до подкрепата и облекчението. Виждайки Христос в лицето на другия, вярващият  става по-търпелив, по-снизходителен, по-дружелюбен, по-прощаващ и отстъпчив. Православието не воюва с науката, но иска ученият да бъде честен, смирен, кротък и благ, а не нагъл, буен,  вършещ произволия, порочен и отхвърлящ Бога. Тези, които не вярват, не трябва да ги изглеждаме с крайчеца на окото.  Те имат някаква голяма болка, някаква вътрешна съпротива, нещо, което не им позволява да се изразят сърдечно. Гордостта трябва да бъде непозната за автентичния православен вярващ човек. Гордостта е увеличила психическите разстройства, стреса, скърбите, разочарованията, подозренията, фантазиите, изолирането и смущенията. Така човекът, бидейки неудовлетворен и неуравновесен, мъчи и себе си, мъчи и другите. Вярващият християнин има сладката радост на смирението и винаги и навяскъде е доволен. Приемането на пренебрегваното свято смирение ще уравновеси и изправи падналия човек.

 

Трябва ли православната вяра да се промени и осъвремени, за да удовлетвори съвременните хора? Твърдо вярваме, че не. Идвайки в света, Христос би казал същите неща. Сърцето на човека винаги търси истината. Тази истина сме призвани да предложим с обилна любов. Отстъпките тук не принасят полза, както и непоносимите бремена. Няма да увеличим нашите следовници с това да им галим слуха. Целта  не е да създадем привърженици, които ще ни ръкопляскат и одобряват. Главната цел  е светостта. Светостта ще спаси света. Само Православната Църква продължава и днес да ражда светци. Призвани сме, възлюбени, да преживеем, да прославяме и да вдъхновяваме светостта. Придобиването на светост не става заради увеличаване на нашите „акции” и преследване на похвали, а от голяма любов към Бога и към Неговата слава. От боголюбието и подвиг за добродетелен, доволен, тих и свободен живот. Извор на освещението е Преблагият Бог, Който е единствената Себесвятост.

 

Само чрез Божията благодат можем да стигнем до святост. Самостоятелното самообожествяване е непознато в православния духовен живот.  Както и друг път сме казвали, главната причина за нашето съществуване е срещата с Бога. Нашето пътуване към освещението не е някакъв чисто частен въпрос.  То съществува в Тялото на Църквата и в православното предание. Това наше движение влияе и на околните, на които по-добре помагаме чрез нашия пример. Тогава ставаме по-снизходителни, по-разбрани, по-приятни.  Истината винаги трябва да се изповядва безстрашно, но и тихо, кротко и с доказаталества. Православната вяра ни води до молитва за другите, до това да даваме, а не да взимаме, да се радваме с радостта на другия, да скърбим със скръбта на другия, да мислим за нашето вечно предназначение, да се учим да търпим, да се надяваме, да се въздържаме и да се радваме на простота и скромността. . .

 

превод от гръцки

Истинското Християнство

Юни 21, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

беседа с игумен Никон (Воробьов)

 

 

Господ е казал: “Искайте, и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори” (Мт.7;7). По какъв начин? Ако човек би искал скромно: “Господи, искам, но не мога,-или заради леност, по нерадение, поради липса на силно упование, ето стоя и нищо не правя. Господи, бъди милостив, възбуди в мен ревност. Помогни ми, не допускай да остана и загина, и умра с тази моя вехтост.”

 

Нали ветхия човек е подобен на дявола. “Вие сте деца на дявола”-казва Господ  (Ин.8:44). И ние сме сега деца на дявола, а не деца Божий. Как може децата на дявола да преминат на другата страна, за да станат деца Божий? За това трябва да вярваме в Господа, да изпълняваме заповедите, което можем да правим, а ако не можем-да просим от Господа сили.

 

А ние не искаме, започваме да се оправдаваме. Какво са направили на Запад? Приспособили са Евангелието към себе си, направили са го много удобно, въвели са някои нравствени правила, или морал, при това този морал е така изгладен, че на човека става много лесно, всичко най-трудно е премахнато. А изправяне, очистване от вехтоста няма. Те не вникват в същността, не се борят, при тях това го няма.

 

Те говорят, че човека го спасява само вярата. И ние така казваме, но го казваме тогава, когато вече преминем пътя на борбата, когато познаем колко е немощен човек. Ние се опитваме  да направим нещо, но в края на краищата всичко прави Господ-ако ние се стремим, ако просим, ако плачем за греховете. Да се разбере това, да се разбере цялото значение на слизането на Господа на земята, на Неговото Въплъщение, може само тогава, когато човек се сблъска с нечистотията, бори се със себе си, и нищо не може да направи. Тогава припадаме пред Господа: “Господи, само Ти можеш да ни спасиш.” Ето какъв път преминаваме.

 

Евангелието дава образ на новия човек в заповедите и в самия живот на Спасителя. Ние сме длъжни да следваме заповедите, да ги внедрим в себе си.

 

В какво се състои същността на християнството? Защо Христос е дошъл на земята? Той е дошъл, за да спаси човечеството, достигнало до крайно нравствено и всякакво падение, което е извратило абсолютно всичко. И Господ е поставил задача да изведе човека от това състояние.

 

Често ние не можем да възпитаме едно или две деца, да ги направим добри, порядъчни членове на семейството и обществото. Често израстват пияници, чревоугодници, пушачи, развратници, жестоки хора и тем подобни. А на Господ е било нужно да превъзпита, да преправи цялото човечество, което дошло до такова ужасно състояние.

 

Всеки човек е до крайност повреден. Каква е била целта на сътворяването на първия човек? Да бъде участник в Божествената дейност. Но в лицето на Адам и Ева хората са тръгнали по друг път. По най-лекият, лек в смисъл на себеугаждане. И най-низък, затова и лек. Сега казват: “Ще познаем всичко, ще свалим тайните завеси на природата, ще станем безсмъртни, ще покорим целия космос, цялата вселена, и ще бъдем богове. Ние сме богове.” Тоест хората вървят по съвършено друг път, път на нагло отношение към природата, те свалят печата от нейните тайни, не с цел познание истината, а с цел да се използва всичко за себе си.

 

А Господ предлага друг път. Какъв? Трябва да се очистим от всякаква мерзост: чревоугодие, пиянство, пушене, разврат, гняв, злоба, ненавист, тщеславие, гордост и така нататък. Трябва всичко това да се унищожи. Господ е дошъл на земята и е донесъл вечно Евангелие-в Апокалипсиса е казано: “Ангела имаше вечно Евангелие” (Откр.14:6). Вечно Евангелие, а не за някакъв определен например, четвърти, пети или дванадесети век. Затова всички разговори, че Евангелието за нас не е закон, или че не е осъществимо-са бесовска мисъл. Евангелието е дадено завинаги.

 

Какво представляват евангелските заповеди? Това са свойства на новия човек. Тези свойства са изразени или под вид на евангелски заповеди, или в примера на Самият Спасител. Господ призовавал да се постъпва така, както е постъпвал Сам Той. “Научете се от Мене”, е казал Господ (Мт.11:29). И в наше време всеки човек е длъжен да знае Евангелието и да положи всички усилия за да го осъществи в своя живот, тоест той е длъжен чрез изпълняване на Божийте заповеди да се промени.

 

Мнозина считат себе се за познаващи Евангелието. Например, протестантите са го научили отлично, тяхната работа е да го познаят теоретично. Те казват: “Ние живеем съгласно онзи възглед, който имаме, според нашия мироглед”. Но заповедите не изпълняват!

 

Евангелието достатъчно ясно говори за всичко. То казва: не съдете, не осъждайте, не се гневете, не прелюбодействайте, не давайте свобода на очите, ушите и т.н., не замърсявайте душата си с никаква суета, не отегчавайте сърцата си с преяждане, пиянство, житейска суета. Всички тези заповеди всеки човек при желание би могъл да ги изпълни. А ние започваме нещо да измисляме само за да се оправдаем и да не направим необходимото. И в края на краищата се получава, че ние нищо не можем: не можем да опазим очите, не можем да удържим езика, за да не празнословим, за да не лъжем, да не се преструваме, да не клеветим ближния и т.н.

 

От нас не се иска това, което са правили древните подвижници. Те са прекарвали цели денонощия в молитва, в трезвение, работили са, сами са се прехранвали, занимавали са се с ръкоделие, например плетели са кошници. През нощта не са спали. Подпирали са се на нещо или се облягали на лактите някъде и будували цяла нощ. Господ не изисква от нас свръхсложното, а изисква по силата на човека, иска човек да осъзнае своето падение, да разбере че е негоден, да разбере, че ако иска да бъде с Господа, е длъжен да се промени. Човек се променя не с помощта на някакви фокуси, а чрез изпълняване на заповедите.

 

Защо са установени постите? Те убиват в човека чревоугодието, пиянството и т.н. Защо Господ изисква даже да не се поглежда жена? Защото този, който е погледнал с пожелание, вече е прелюбодействал в сърцето си (Мт.5:28) ако се е докоснал, ще последва друго, ако не е удържал погледа, вече започва да разглежда, иска да се насити, възникват разни пожелания. Това е все едно спускайки се от планината с шейна, да пожелаеш да спреш по средата. Това се отнася и за всички останали заповеди. Бог е казал, че почти всички заповеди са напълно достъпни за всеки човек, Той не изисква нито особен пост, нито хиляда поклона на ден, нито неспане през нощта, а изисква това, което е по силите, а най-вече човек да се смири, да познае своята прекомерна гордост, да се отнася към ближния ако не с любов, то просто като с човек, с известно съжаление, с каквото може да му помогне. Тези свойства са естествени за човека, дори са заложени в него. Оттук, от любовта към ближния, от такова човешко, милостиво отношение към него се развива и любовта към Бога.

 

А ако е трудно нещо да се направи, то затова винаги е готова помощта Божия: човек не трябва да се надява само на себе си, само на своите сили. Затова е дошъл и Господ на земята, за да помогне. И в голямото и в малкото винаги ни съдейства Божията помощ; което можеш да направиш –прави, само не се гордей с това. Което не си могъл да направиш, в каквото си съгрешил, нарушил си заповедите, покай се, т.е. осъзнай вината си. Не се оправдавай. Да се оправдаваш, казвайки, че Евангелието не е за нас-тази работа е най-опасна, бесовска.

 

Чрез осъзнаването на греха, чрез покаянието, човек сякаш изтиква от себе си, изравя онова, което се е вкоренило в душата му. Например, ако е излязъл цирей, никой няма да оправдава това и да казва, че това е прекрасно. Не, циреят се стараят да го унищожат и излекуват. Така и всеки вътрешен грях не трябва да се оправдава, а да бъде изнесен навън и да бъде излекуван. Защото сме призвани към съвместен живот с Ангелите, със светиите,  призвани сме да бъдем участници в божествения живот. Казано е : ”Всички вие сте богове и синове на Всевишния (Пс.81:6), и Дух Божий живее във вас, ако сте истински християни.

 

Необходимо е да се очисти храма Божий от всякаква мерзост. Ако в храма пуснат машини, то храма би престанал да бъде храм. Трябва всичко това да се премахне, да се очисти храма, да се направи дом за молитва и покаяние. Нашата душа е храм Божий. Амин

 

превод от руски

Из “Нам оставлено покаяние”, Москва 2002г.

Безумството на Кръста

Юни 10, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Когато св. Антоний Велики казва, че ще дойде време, когато безумните ще наричат разумните безумни, защото няма да приличат на тях, изглежда говори за нашето време.

 

Днес човек развратничи по най-лошия начин и се смята за напълно освободен, мами другия и го нарича хитрец. Обратно, този, който е честен на работата си, го определят за наивник. Често пъти приемат с известно подозрение и резервираност този, който е много искрен. Най-благородните ги приемат някак по снизхождение. Имаме пълно преобръщане на термините. По-скоро не вървим добре. А?

 

С други думи, днес да си честен и искрен има цена. Етиката днес се принизи до лудост. Ненормалното вече се смята за нормално и паралогичното, т.е. абсурдното, за логично. Всичко се преобръща. Скръб и мъка цари на лицата на множество сериозни хора, която понякога се превръща в гняв и негодувание. Постоянното притеснение, прекомерната тревога, големият ропот и чувствителност не са подходящи за трайни спътници в живота. Младите казват, че се затрудняват и страхуват да живеят цял живот в нестабилен, жесток и насилствен свят. Днес един млад човек бива определян като див, когато търчи прекалено много с мотора си, когато има странно облекло и прическа, когато осъмва, който скитничи. Седнахме ли някога заедно с него да го изслушаме нежно и внимателно? Да видим защо реагира така грозно, предизвиква другите, крещи и отсъства от къщи? Един проблемен младеж наврежда главно на себе си, водейки развратен живот и употребявайки спиртни напитки и наркотични вещества. Нима всички ние не трябва да погледнем с по-голямо разбиране всички тези намиращи се в трудно положение младежи, които в своето сърце не са скитници? Не можем веднага да ги определим като безумни и автоматично да се избавим от всяка отговорност.

 

От друга страна, един човек отново може да стигне до лудост и да се движи неспретнат, небрежен, без да се срамува, страхува и преструва. По някакъв начин той така се чувства свободен и щастлив. Един луд, с и без кавички, е отблъскващ, нежелан и отхвърлен от обществото. Логиката на обществото не позволява на самото общество го счита за равноправен. Един такъв безсилен, страдащ и незащитен човек често бива преследван по различни начини. Той бива иронизиран, подиграван, осмиван. Презират го и го гонят. За него не съществува никакво достойнство и чест. Какво достойнство и почтеност обаче има в неговото непочтено гонене?

 

В нашата Църква има една рядка категория светци, които се наричат юродиви заради Христос. С други думи, те са били сериозни, благоразумни, добродетелни хора, които избрали трудния път на светостта, да се преструват на умствено нездрави, за да бъдат подигравани от хората за своите безумни постъпки и така да се смиряват още повече. Юродивият заради Христос светец се подвизава чрез своето престорено безумие, за да накара своите „разумни” ближни да се замислят, да погледнат сериозно на живота си, да разберат най-вече защо живеят, коя е реалната цел на тяхното съществуване и че за постигането на тяхната лична и истинска утеха е необходимо автентичното смирение. Те са имали паралогична, т.е. абсурдна логика, непонятна за всеки престорено сериозен, порядъчен, моралистичен и пиетистичен човек.

 

В средата на Великия Пост (на Неделя Кръстопоклонна) Нашата Църква поставя Христовия Кръст за поклонение и укрепване на нашия подвиг. Кръстът е безумство, съблазън, предизвикателство и покана. Неговото целуване и поклонение означава приемане на посланието му, което не е друго, освен доброволното жертване на нашето „его”. В крайна сметка, Кръстът е безумство. В нашата епоха съществуват още юродиви заради Христос, които пребивават под сянката на Неговия Кръст безропотно, които всекидневно се жертват безкористно. Нека светът ги смята за безумни, а Бог да ги пази!

 

превод от гръцки

Християнството – религия или Църква?

Юни 4, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Христос не е основал една хубава религия наред с другите. Той е основал единствената, истинна и спасяваща Църква. Дълги години Православната Църква получава множество координирани и организирани атаки и нападения. Дали в крайна сметка те й навредиха или й принесоха полза?

Християнската религия е система от идеи, принципи и норми. Църквата е богоустановена, основана върху кръвта на Христос и на мъчениците. Говорейки за християнската религия, обикновено се отдалечаваме от същността на Църквата. Православната Църква не е понятие, теория, идеология и нравствена идея. Църквата е истинският живот на Христос. Църквата обновява, преобразява, вдъхновява и освещава човека. Християнството е изпаднало в сериозни ереси. Християнството се e увлякло от свръхактивността и се принизило до притурка на Министерството на социалните грижи. Днес то бива оценено само заради своята богата благотворителна дейност, която някои хора осъждат, тъй като (според тях) бедните получават помощи, за да се надигат. Християнството остана величина, която има връзка със знания, теории, системи и принципи. Църквата обаче не се занимава с абстрактни обобщения, неясноти и интелектуализми, а със сакралността и уникалността на неповторимата човешка личност. Църквата означава взаимопроникване на личности, взаимно уважение на хората, братска общност. Църквата винаги говори за личности, а не за индивиди. Тя се интересува повече от етоса и духовността. Индивидуалността има отношение най-вече към понятията биологичност и икономика. Както казва блаженопочиналият Козански митрополит Дионисий: „Бог е Личност, човекът е личност, затова и общението между тях е личностно”. Точната истина на Църквата не може да се оправдае чрез логически и теоретични аргументи, а се осъществява в личността на Иисус Христос. Църквата означава жива и съществена връзка и общение между личности. Църквата получава удари, защото се противопоставя на изравняването на всичко със земята. Това не ни прави такова впечатление, защото се върши векове наред. Христос е облажил получаващите удари и преследваните. Факт е, че свидетелството на Църквата се възпълва в гонението, обвинението, преследването и мъченичеството. Нека не искаме една Църква, която разчита на лавровите венци от славното минало и блажено спи. Нека не даваме поводи. Нека не галим слуха. Нека не оправдаваме нечестивите, хулителите, гонителите и църквоборците. Разбира се, преследването не вреди на Църквата, а й принася полза и води до правостоене и бодърстване. Гонителите са достойни за съжаление и оплакване. Църквата трябва да се замисли сериозно, когато проявява нетърпение сред различните гонения. В часа на гоненията тя трябва да бъде пламенно молеща се, нероптаеща и спокойна. Постоянните възражения и спорове не отговарят на църковния етос. По този начин от небесната Църква правим светска религия. Профанните атаки на атеистите трябва да получават отговор не със светски аргументи, а със свидетелството на Христос, Който мълчал, търпял и бил разпнат. Църквата е привикнала с гонения и не се страхува от тях. Апологетика (като наука) се зародила във високомерния и надменен Запад, където църквата изпаднала в религия. Църквата не е от този свят и затова светът я мрази.”

 

превод от гръцки

Азбука на Православието – филм

Май 31, 2013 in Видео, Начална страница

 

Според св. Игнатий Брянчанинов светата Литургия е критерий за духовното състояние на всеки християнин. Как се подготваме, дали присъстваме редовно, доколко я разбираме и внимаваме в нея. Този филм в дълбочина разяснява смисъла на православното богослужение.

 

Православието е нежна майчинска прегръдка

Май 27, 2013 in В търсене на вярата

 

Няма да копирам дефиниции от книги. Ще говоря със сърцето си. Православието е единствената истина. То е покана към трогателно и удивително приключение. Нужна е смелост, включва риск, то не е разчитане на лаврови венци от миналото. Ще се съглася с Достоевски, който казва, че „Вярвам, че не съществува нищо по-хубаво, по-дълбоко, по-привлекателно, по-любимо, по-смело и по-съвършено от Христос. . .”

 

Православието строго иска да бъдем чисти и невинни. То има големи изисквания към нас. . .

 

Без Бога със сигурност щяхме да бъде по-лукави. Истина е, че не сме святи. Най-лошото е да се правим на свети. Това изобщо не се харесва на Бога. Православието ни иска нелицемерни, здрави, автентично смирени и снизходителни към другите. Също така немнителни, независтливи и търпеливи.

 

Христос в Православието е достъпен, дружелюбен, благороден, прощаващ и състрадателен. Той никога не е говорил жестоко на грешниците, нито някога ги е презрял. Той разбира нашето безсилие, нашата заблуда, нашата немощ. Той не злобее, не се кара, не наказва и не отмъщава. Той прощава, обича, жертва се за нас.

 

Един румънски евреин, който станал православен в затвора – Николае Щайнхарт – пише в „Дневника на щастието” си,:  Бог „ в никакъв случай не е това абстрактно понятие, хладният творец, не е необятният и неизменен Брахма, не е божеството на знанието, което се разгръща през вековете”. Православието не е някаква хубава религия измежду другите добри религии. То е начин, отношение, изражение и етос на живота. То е жертвена любов без откуп. Любовта към враговете и побирането (опрощаването) на всички. Православието е съблазън и безумие за работещите изцяло с логиката.

 

Православното учение не е неясно, объркано, трудно, непостижимо. То не е за лековерните и фанатични религиозни хора. То е за хора с твърд дух и оптимистично и борбено настроени. То дава реална свобода и блаженство. Мирът, спокойствието и благостта на светците явява това. Православието не е болкоуспокояващо или наркотик. То е постоянно рискуване, бодърстване, правостоене, бдение, духовен взор. Православието не е гръцко, а вселенско. То не се крие на Света Гора или в Йерусалим, а в сърцето на всеки истински смирен.

 

Тези, които смятат, че Православието е за простоватите и наивните, се заблуждават с голяма заблуда. Ако някой мисли, че в Православната Църква се обучават безделни и хленчещи хора, прави грешка. Православните се подвизават за чистотата, прозрачността и автентичността. Те не са надути и хладни. Суетността на света не ги прави унили, а навреме ги вразумява. Нашият Бог не е маг, факир, илюзионист и странен чудотворец.  Не му харесват двусмислени, меланхолични, насилствени, нетърпеливи и хладни неща. Той обича най-вече истинните, здравите, смирените неща.

 

В Православието винаги се надяваме, тайнствено се радваме, не можем да не бъдем оптимистично настроени. Живеем, за да обичаме. Този, който мисли, че Православието иска врагове, че само воюва и иска да властва и да осъжда, прави сериозен пропуск. За да възкръснем, трябва първо да се разпнем. Разпятието изисква подготовка. Разпятието изисква своя час.  Православието  е разпнато, смирено и възкръснало.

 

Православието означава праводействие. Право и истинно знание  и чист живот. Православието бива разбирано погрешно. Навярно и ние сме виновни, че го представихме по погрешен начин. Православието повече се преживява и по-малко се предава с поучения. Православието е нежна майчинска прегръдка, която знае как да утешава своите чеда по превъзходен начин.

 

превод от гръцки

 

 

 

Бог не държи никого насила

Май 20, 2013 in Начална страница, Отечески съвети

Човеколюбивият Бог винаги приема обръщането на Своите съгрешилите чеда чрез искреното покаяние. Човекът, който мрази злото и обича доброто, възпълва своето покаяние и отново става възлюбено Божие чедо. Поради своята свобода всеки християнин може да избира каквото иска. Насила нищо добро не се постига. Дори Самият Бог не иска да изнудва нашата свобода. Свободата е преплетена с любовта. Грехът е безумие, абсурд. Бог не държи никого насила до Себе Си. Тръгвайки за далечна страна, блудният син от притчата се отдалечил от Божията любов. Отдалечаването от Бога имало страшни последици. Той се отчуждил от Бога и страдал от самотата, индивидуализма, горчивината и помрачението. Животът в греха е мръсна тиня, която не удовлетворява нито един сериозен и благоразумен човек. Подчиняването на страстите представлява реално поробване и мощни робски окови. То води до болка, притеснение, скръб и страдание от насладата. Факт е, че сладостта на насладата е достатъчно преходна, докато страданието е дългогодишно. Без покаяние страданието става пожизнено. Покаянието е осъзнаването на греха. Чрез това първоначално осъзнаване на греха човек се трогва, умилява се и разбира реалността на своето състояние. Плачейки за своя блуден живот в Йерусалим, преп. Мария Египетска имала силно чувство за покаяние, което я отвело в Йорданската пустиня. Нечистотата, оскверняването и смутът загаснали в пустинята. Тя напълно се покаяла и от блудницата на Александрия станала най-голямата подвижница на вековете, претърпявайки многогодишна силна война с изкушението да се завърне в блудния живот. Отвръщането (от греха) води до завръщане, до изповядване и приемане на грешките, до заявяването на поражението, до добри дела, боголюбие и човеколюбие. То не води до лабиринта на помислите, комплекса на вините и неприемливото отчаяние. Преблагият и благолюбив Бог не се изморява да очаква завръщането на Своето творение. Той не се кара, не заплашва, не притиска, а само се надява. Той се надява да се завърнат Неговите чеда, за да могат да живеят истински радостни. Покаянието изисква дръзновение, решителност и известна смелост. Истината е, че съществуват много пътища на покаяние. Покаянието означава промяна на ума, промяна на начина на мислене, искрено обръщане. Бихме казали, че то също означава себеприсъда, скръб за страстите, които внимателно сме култивирали, неопетнено смиреномъдрие, опрощаване, милостиня, молитва със сълзи. Покаянието не е за малцина, за определени, за някои висшестоящи. Изцелителното покаяние е за мнозина, за всички, за малки и големи.Всички сме съгрешили в нещо. Нужно е да го поправим. Всички имат голяма нужда от покаяние. Разглезихме се, неправилно се приучихме, свикнахме с профанното, отчуждаващото, чуждото. Трябва да изповядаме нашите грешки без претексти и оправдания. Покаянието ще ни даде вътрешен мир, сърдечна радост, висота на живота. Покаянието не означава повърхностно „закърпване”, живот „както дойде” и „горе-долу”. Покаялите се възкръсват, оживотворят се, преобразяват се и се поправят по удивителен начин. Никой не е изключен от чудодейното покаяние. Всички са призвани да се променят и от лицемери да станат чисти, от лъжливи – истинни, от непокаяли се подправени хора – покаяли се християни и патриоти. Покаянието ще даде утеха, подкрепа и надежда. Никой да не се страхува от покаянието, то е силно необходимо. Сега само чудото (на покаянието) може да ни спаси, което започва от дълбините на сърцето ни. . .

 

превод от гръцки

Православието е истина, свобода, любов

Май 8, 2013 in Беседи, Начална страница



 

За мнозина Църквата е тъждествена с храма, с енорията и мислят, че стават въпрос за сдружение, колектив, организация, благотворително дружество, хубава идеология, която има добро финансово състояние и неизчислимо имущество. Не са малко тези, които смятат Църквата за мощна икономическа организация, добро бизнес-начинание, което подмамва невежи и немощни. Други мислят, че в Църквата ще осъществят запознанства, ще намерят компания, ще намерят работа, ще удовлетворят набързо своите метафизични търсения и ще уредят своите религиозни задължения, за да нямат никакъв проблем със съвестта си.

Църквата е майчина прегръдка, тя е тялото на живия Христос, събранието на Божия народ в горницата. Православната Църква не е някакво трудно и за малцина богословие, хубава философия, суха етика, жесток и безчовечен морализъм, пълен с ограничения и забрани. Православието е истина, свобода, любов, изкупление, услаждение, спасение и радост. Обикновено говорим за това какво прави Църквата, а не реално каква е нейната същност.

Църквата е богоустановена, основана върху кръвта на Христос и мъчениците. Нейната основа е мощна и тя не се страхува от никакъв силен трус, насрещен вятър, „враг”, „война” и „гонение”. „Иконом” на Църквата, както казваше светогорецът папа-Тихон, е Светият Дух, Който конституира цялото здание на Църквата. Светият Дух непрестанно бди, преподава вярно истините, вдъхновява, обезопасява, пази, облагодатява и укрепва вярващите – клир и народ. Смирената и пламенна молитва на вярващите съединява земята с небето и не оставя човека да се разочарова, да изпадне в униние, да се уплаши и да отпадне духом.

Молитвата не е частно дело или индивидуалистично действие. Никога. Молейки се, човек се съединява с Христос и с всички членове на Църквата. Това не му позволява да има досадна и изморителна самота. Това по-добре се вижда и е налице в Св. Литургия и в съзнателното и с предпоставки участие в светотайнствения живот на Църквата. Проповедта на Църквата не е изложение на идеи, красиви думи, вербализъм, преследване на призраци и бой по нечестиви и неверни. Проповедта на Църквата извира от безмълвието, молитвата, подготовката, труда, четенето, болката и изобилна любов към пропадналите и страдащите.

В Църквата никой не върши произволия, импровизации, не се изолира, не се преструва, че може да поправи Църквата и да бъде нейн адвокат. Единството, единогласието, благоразумието, доброто изповедание и отговор са от централно значение. Църквата се бори за спасението на всички. Нейната мисия е събирането не на фанатични последователи, а на възлюбените чеда, свързани чрез святата любов и святото смирение.

Поддържайки Православието, ние не можем да мразим никого. Християнската любов винаги е безкористна и жертвена, няма връзка с лицемерните усмивки, дипломатическите любезности, недопустимите отстъпки, повърхностните размени на прегръдки, фалшивите ласкателства и псевдо-учтивостта. Християнската любов се съпровожда от истината.

Автентичен църковен дух има този човек, който безкрайно обича Бога и ближния. Всичко останало са благочестиви приказки. Време е да видим същността на Църквата, да познаем нейната освобождаваща благодат, да се потопим в нейната неизказана тайна, да срещнем Самия Христос. .

 

 

превод от гръцки