Представяме на вниманието на читателите едно ново намерено писмо на стареца Софроний Сахаров, сътаиник на св. Силуан Атонски и основател на Йоано-Предтеченския манастир (в Милдън, графство Есекс, Англия), което е отговор на въпросите на стареца от Псковско-Печерската обител Адриан (Кирсанов), прозорливец и молитвеник.

Написано в 1991 г., то звучи изключително актуално и днес; в него се говори за това, колко е важно да има църковно единство. Това е предупреждение на стареца за всички нас – и напомняне за най-важното.

TOLLESHUNT KNIGHTS

by Maldon, ESSEX

CM98EZ

from Archmandrite Sophrony

27 .04. 1991 г.

 Христос воскресе!

Свети отче, игумене Адриане, драгоценний нам брате во Христе и съслужителю пред Престола на Великия Бог и Спасителя на света.

Най-после получих Вашето пасхално поздравление от 25.03. Бързам да отговоря на Вашите три въпроса.

По най-важния въпрос – какво църковно течение трябва да следваме. Умолявам Ви, Ваша Святост, послушайте мене, грешния човек:

С всичка сила се придържайте само към Патриаршеската Църква. Придържайте се даже до изповедничество (да не кажа – до „мъченичество“, т.е. дори до смърт). Само в Нея е спасението. Всички други течения, колкото и благочестиви да изглеждат на вид, са враждебни на Нея. От тях ще произлезе само разкол, ненавист и обща погибел.

Пиша Ви с велико съзнание за отговорността ми пред Бога и Църквата, изкупена с драгоценната Кръв на въплътения Син Божий.

Каквито и да са неизбежните недостатъци, Тя и само Тя ще намери своя верен път. Това е казал и св. Йоан Златоуст навремето; това е казал и св. преп. Серафим Саровски; така са мислили и всички истински боящи се да съгрешат подвижници от всички времена.

2. Да се молиш за бесноватите – значи „да проливаш кръв“.

Възможно е, че Вие, след толкова много страдания да сте останали без сили. Затова, ако е възможно, откажете се от този подвиг. Вярвам, че Господ няма да Ви отхвърли.

3. Относно пътуването до Йерусалим – простете, но аз съм вече повече от 1/2, дори 3/4 сляп. Струва ми се, че ако с Вас дойдат хора, способни да Ви помогнат, поемете този риск. Знам, че сега в Израел положението е много опасно. Но смятам, че Руската мисия все някак ще може да Ви помогне.

Самият аз боледувам от рак. Просто не знам кога ще умра. Останали са ми много малко сили. Дните и нощите ми преминават в борба с болките. Почти през цялото време прекарвам в леглото или в някое удобно кресло. Отдавна не служа Литургия. Не си владея краката. Не мога да се придвижвам сам. Не мога да стоя пред Светия Престол и т.н., естествено поради възрастта си (роден съм в 1896 г.).

Всичко вече ми идва свръхсили. Много ми помага йеромонах Серафим. Той е французин, но отлично владее руски език. Много скоро, ако даде Бог, той ще дойде в Русия и ще посети Вашата обител. За мен ще продължи да се грижи йеродякон Николай, когото вече познавате. Господ го прати през последните ми дни. Той е внук на моя любим брат Николай. С любов Ви се кланя до земята.

Простете за толкова зле написаното писмо. Но Ви умолявам – за нищо на света не се отделяйте от Патриаршеската Църква. Удържайте в Нея и другите Ваши духовни чеда.

Ваш предан в любовта Христова:

Архимандрит Софроний (Сахаров)

27.04.1991 г.

Източник: Православие ру

Близки теми:

За вътрешното противене Дълбинни изследвания на душата Християнската религия променя човека и го изцелява Не бива да лъжем Внимание към въображението.

– Отче, казвали сте ни, че трябва да избягваме по време на молитва да си представяме различни сцени от живота на Христа. Защо?

– За да не прелъсти дяволът чрез въображението. Въображението е добро нещо, има голяма сила, ако се употреби добре. Някои хора могат например да видят една местност и след една година да си спомнят точно как изглежда и да я нарисуват. Това е способност, която Бог е дал на човека, но дяволът се възползва от нея. Онези, които изпадат в прелест, когато четат или виждат нещо, си го представят както те искат и след това вярват, че тази въображаема картина е действителността. За да им помогне на горките, имат нужда от постоянно наблюдение, защото дяволът непрекъснато ги заблуждава.

Затова, ако човек по природа има силно въображение, трябва да се замисля, когато му казват, че не мисли правилно, и да поставя въпросителни пред помислите си. Познавах една обикновена жена, която постоянно се молеше и умоляваше Христа да Го види поне в този живот, понеже както казваше, нямаше да Го види в другия живот. Христос наистина и се яви по време на светото причастие в светата Чаша като младенец с окървавени косички, а после видението се изгуби и така тя можа да се причасти. След това събитие врагът започна да я изкушава с помисъла, че тя е нещо. Освен това използваше въображението и и постоянно и показваше «игрални филми». Когато веднъж излязох в света, срещнах я в един дом и чух как разказваше фантазиите си на мъжете и жените, събрани там. Струваше ми много труд да я накарам да се осъзнае. Единственото решение беше да и се накарам здравата пред всички, за да стане явна прелестта и тя да се смири.

– Тези видения от въображението и ли бяха?

- От въображението и от прелестта.

 – Отче, а тя не ги ли споделяше с духовника си?

– Какво да ти кажа. Сатана ги измамва с онова, което виждат, не се питат дали е добро и правилно, и не се замислят, че трябва да разкажат за него на духовника си. Голям майстор е дяволът, страшна работа!

Ако човек не е внимателен към въображението си, изкусителят може да използва дори и някое просто природно явление, за да го прелъсти. В манастира Стомион, когато четях вечерня през зимата, запалвах печка. Някои жени, които понякога идваха в манастира, бяха обърнали внимание, че иконата на Света Богородица по време на вечернята започваше да пука: крак-крак (аз не го бях забелязал), и говореха помежду си: «Виж как пука иконата, когато този монах служи вечерня!» Когато чух това, реших да видя иконата,която издаваше такива звуци. Не че не вярвам в божествени събития, напротив, вярвам, че Света Богородица се явява и говори, и бива виждана от онези, които имат необходимото духовно състояние, обаче винаги е нужно внимание. Затова се качих на един стол и погледнах отзад. Какво да видя – иконата беше стара и имаше на гърба си вкопани кошаци – напречни дървени трупчета. Когато печката се разгореше, кошаците се нагряваха и поради разширяването започваха да пукат. Заковах едно пиронче и шумът престана. После питам жените: «Сега чувате ли нещо?» «Не», отвръщат ми. «Е,не обръщайте внимание», казах им. Необходимо е внимание, защото, ако въображението постоянно се развива,целият живот на човека отива напусто.

- Отче,как се разбира кога едно събитие е наистина от Бога и кога е от дявола?

- Това се вижда. Ако не е от Бога, дяволът внушава на човека помисли на гордост. Освен това работите на дявола са грубо скроени и стигат до хула. Веднъж в килията ми беше дошъл един прелъстен и бесноват човек. Казах му някои неща и му помогнах. Знаете ли какво ми каза? «За първи път чувам такива неща! Дори в Евангелието не съм ги срещал!» Все едно ми казваше, че съм говорил по-добре от Христа. Ето какво прави дяволът, за да ти внуши горделив помисъл. И ако човек не разбере, че със своя сила нищо не може да направи, че това, което прави, го прави с Христовата сила, тогава и хиляди бесове да изгони от хората, все едно че нищо не е направил.

Източник “С болка и любов за съвременния човек”

Близки теми:

С другите да става каквото ще Любовта премахва разстоянията Когато има простота се чувстваш леко Огънят на Божията любов Работа върху себе си

Разсъдителността или дарът за различаване е украшение на добрите дела, както казва св. Исаак Сирин: „Украса на всяко нещо е мярата.” ¹ Без тази духовна сол всичко добро се разваля и се превръща в тлен. Според светите отци това украшение на добродетелите се придобива чрез безстрастие.

И тъй, когато човек престане да се доверява на своите съждения, а следва във всичко наставленията на опитните старци, той придобива разсъдителност. За да разберем как действа разсъдителността, трябва да си припомним, че душата се дели на три части: разумна част, гневлива част и желаеща част ² .

Св. Максим Изповедник описва начина, по който с разсъдителност трябва да управляваме тези три части на нашата душа и тяло: „Нека да дадем на  душата  и тялото си това, за което те са достойни, т.е. на разумната част да дадем четене, духовни съзерцания и молитва; на гневливата част да дадем духовна любов, която се противопоставя на ненавистта; а на желаещата част да дадем въздържаност и умереност. На нашето тяло пък да дадем храна и дрехи – толкова, колкото са му необходими.” ³

Но мярата на подвига трябва да се определя според силата на всеки. Чуй какво казва св. Марк Подвижник: „Както медта се различава от желязото и желязото от сухите клечки, така и телата се различават едно от друго.” Един е здрав по природа, той може да пости и да не яде нищо до вечерта, а друг, бедничкият, ако не яде по два пъти на ден ще се разболее и ще умре. Именно разсъдителността ще ни предпази да не се хвърляме в различни крайности. Наистина, вреда може да се получи както от прекомерно продължителния пост, така и от пресищането на стомаха; както от прекомерното бодърстване, така и от многото сън.

Във всичко, във всичко трябва да имаме разсъдителност, понеже разсъдителността е царицата на добродетелите. Защото, ако човек се заеме с някакъв подвиг с голяма ревност, но няма ръководител, то той веднага ще падне.

Веднъж идва тук при мен един герой и ми казва:

- Отче, разреши ми да чета молитвите на св. Василий Велики! ⁴

- Не, не ги чети, иначе бесовете ще те изгонят оттук. Не е за теб да четеш молитвите на св. Василий.

Едва е постъпил в манастира и аз трябва да му разреша да чете молитвите на св. Василий, защото той, виждате ли, е ядосан на бесовете!

- Горкичкият! Ако само знаеш колко ядосан ти е дяволът и как иска да се подиграе с теб!

Веднъж при св. Варсануфий, великият палестински старец, дошъл един монах и му казал:

- Ще ми позволиш ли да заклинам бесовете и да чета молитвите на св. Василий?

- Не ги заклинай, защото ще се поругаят над теб. Смири се и казвай на всички братя: „Прости ми!” Така ще победиш демоните. Понеже дяволът може всичко, само „прости ми” не може да каже, защото е паднал в гордост.

„Само по един начин ще победиш дявола, ако мислиш така: Аз съм прах и пепел, аз съм грешник и нищо не мога…”

Дяволът пости – нали никога не яде, пази девство – не се жени, бодърства – нима спи някога? Значи ти се трудиш, а той стои празен? Не става така! Или мислиш, че ако се надбягваш с него, ще го изпревариш? Та той за един миг ще се озове на другия край на земята. Само по един начин ще го победиш – ако мислиш така: „Аз съм прах и  пепел, аз съм грешник, за нищо не съм годен  и съм недостоен даже да живея на земята!” От едно единствено нещо се бои дяволът – от смирението. От нищо друго. Ти може да си такъв ревностен подвижник, какъвто светът още не е виждал, но ако не можеш да помолиш за прошка, то ти си поруган от него; ти си метла на дявола.

Трябва да сме разсъдителни и в беседите, и в поклоните, и в бдението, и в мълчанието, във въздържанието от храна, питие и сън, във всички телесни подвизи. Затова, братя, нека ни помогне Божията милост да придобием мъничко разсъдителност, понеже в този свят има много мрежи, всевъзможни изкушения и духовни недоумения. Нека се придържаме към разсъдителността и да имаме мяра във всичко.

Гората не се бои от онзи, който претоварва  каруцата си догоре с дърва, защото знае, че когато той потегли, оста ще се счупи, конят ще падне и той няма да може да продължи. Гората се бои от онзи, който всеки ден измъква от нея по едно дърво и го отнася у дома. Така и врагът не се бои от този, който захваща да оре нашироко, защото ще остане неразорано.

Малко по малко! Малко по малко, лека-полека!

Ето така и вие пристъпвайте към добродетелите – малко  по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

Св. Теодор Студит казва: “Човек забогатява малко по малко – и в материалното, и в духовното.” ⁵ Малко по малко, та всякога да съжалявате, че не сте направили повече.

Бележки:

1. Св. Исаак Сирин. Подвижнически слова. Слово 1

2. Или: мислеща, раздразнителна и желаеща част на душата

3. Св. Максим Изповедник. Четиристотин глави за любовта. Четвърта стотица, гл. 44

4. Имат се пред вид молитвите на св. Василий Велики за изгонване на бесове

5.  Феодор Студит, преподобный. Великое оглашение. Ч. 1. Оглашение 63. С. 379

Близки теми:

Духовната борба на Великия пост Да бъдеш милостив – означава да бъдеш с Христос Съвест, кажи ми! Поклонническото пътуване на стареца Клеопа За свободата в Христа и старецът Софроний

Интернет – това е нито добро, нито лошо. Интернет – това е нова степен на свобода, която неотдавна стана достъпна за човека. А както е известно, голямата свобода е свързана с големи рискове и голяма отговорност. Както с автомобила. След покупката на колата вие можете свободно да се придвижвате, не сте зависими от обществения транспорт и от автомобилите на трети лица. Но всеки шофьор излизайки сутринта от дома, не може да бъде уверен, че няма да стигне в моргата или в затвора, защото той е притежател на така наречения „източник на повишена отговорност”…

Ето, седи човек в уютно кафене в компания на приятели. Има вкусен сладолед, звучи приятна музика и изведнъж той хваща своя смартфон, активира екрана и напрегнато се вглежда в него. След  това го оставя на масата и продължава да говори с приятелите. Но не минава и минута, когато той повтаря тази процедура със смартфона.  А след това – още веднъж. И още веднъж. Докато най-накрая някой от приятелите не го попита: ”Слушай, какво става там, да не би да имаш пряка линия с президента?” Чак след това, усмихвайки се смутено, си слага телефона в джоба. А цялата работа била в това, че той… броял харесванията под своята последна публикация във фейсбук.

В социалните мрежи се откриват страхотни хоризонти за удовлетворение на невропатологичните потребности. Какво се крие зад току-що споменатата система за публично одобрение – „харесвания”? Защото за човека с изкривено желание за любов няма нищо по-важно от признанието. Затова колекционирането на „харесванията” стана много бързо любимо занимание на милиони хора. И нека да не се възмущават напразно аналитиците на безумните количества котки, блюда и прочие смахнати фотографии, публикувани в социалните мрежи ежеминутно. Проблемът не е в самите котки, а в това че с тяхна помощ авторът на снимката може да получи максимално количество „харесвания”.

Но с появяването на фотокамерите на предния панел на смартфоновете, доста сериозна конкуренция на котките станаха „селфитата” – разновидност на автопортрета, направен от разстояние една протегната ръка. Наистина тук се оказва задействан вече друг принцип – потребността постоянно да се гледаш с чуждите очи с надежда за одобрение. И сега очакваните с огромно желание за лайкване заставят хората едва ли не ежеминутно да поглеждат своите странички в интернет:  не ме ли е „харесал” още някой? Общуването в социалните мрежи също се оказа великолепна възможност за реализация на тези най-болезнени очаквания за признание на твоята изключителност. Най-накрая се появи възможност спокойно да се говори от името на своето идеално „аз”, без да се боя, че ще бъда уличен в измама. Има един анекдот, отразяващ тази ситуация: при великия и ужасен великан Гудвин дошли Лъвът, Страшилището и Железният дървосекач. Един се оплакал, че няма храброст, друг -  че няма ум, трети -  сърце. Великият и ужасен Гудвин разбиращо кимнал: „ОК, но сега това вече не е проблем!”.  И… подарил на дефектните просители по един лаптоп с флашка за интернет.

Навярно всеки е забелязал такова странно явление – човек в онлайн общуването поразително се отличава от действителния себе си. Тихият и спокоен в живота мъж изведнъж става агресивен и нахален, скромната девойка започва да разговаря с интонация на отракана жена, а вече за всевъзможните подмени на възрастта и пола не ми се иска даже да говоря. А причината за всички тези разнообразни странности се крие единствено в необичта на хората към себе си, в тяхното болезнено желание да бъдат не такива, каквито са всъщност.

И нужно ли е да се удивляваме, че психологията открива тези факти, за които Църквата говори от момента на своето възникване. „…Трябва да се каже, че много рядко някой от човеците обича себе си. По-голямата част от хората ненавиждат себе си…” – тези слова на светителя Игнатий Брянчанинов могат да се поставят като епиграф на всички съвременни публикации за изкривените потребности на човека. И причината за тези беди психологията счита същата както и Църквата: отсъствие на любов, нейното охлаждане, подмяна на закона на любовта с беззаконието на греха. И за да престъпи към решаването на своите духовни и психологически проблеми, на човека е необходимо да види тези проблеми, да ги осъзнае и да ги разбере. Напълно да се избавиш от тях е възможно, само ако възстановиш прекъсната си връзка с Бога.

Това не е банална църковна риторика, а напълно реален опит за преодоляване на капаните за души, които винаги са били поставяни пред човека. За да се възползваш от този опит,  е нужно да влезеш в Църквата и да пробваш какво е това да живееш по заповедите на Евангелието, какво е това да се молиш. Защото без такива практически стъпки, заради собственото душевно здравер  нито религията, нито психологията могат да помогнат на човека.

Превод от руски

източник: foma.ru

Близки теми:

Чуждият поглед като мерило за истината Светогорски отци Внимание: неофит! Изобилие от “старци”, предлагащи “благочестие” за наивните Духовна амнезия

Ето – върви си човек по улицата. Външно не се отличава от всички останали – дънки, ризка, модна прическа, чанта с лаптоп, преметната през рамо… Само дето лицето му е малко напрегнато. Иначе всичко останало си му е наред.

Но ето – дълбоко в душата му живее някаква особена потребност – истинска жажда да бъде обичан. Изглежда, че всичко това е естествено. Та нали, ако се вгледаме в себе си, ще разберем, че всеки се стреми към това – да обича и да бъде любим на другите.

Да се отличи болезненият стремеж към консумация на любов може да стане много просто: за този човек е жизнено важно да бъде харесан и обикнат не само от близките, но и от абсолютно всички хора, с които го среща съдбата – случайни минувачи на улицата, продавачи в магазина, спътници в трамвая, чиновници в учрежденията…

Той винаги е замислен за това, какво мислят за него тези, които го обкръжават. Всъщност, той гледа на себе си с очите на другите.

Когато е сам на автобусната спирка, се чувства комфортно, но дойде ли някой друг, започва да се безпокои. Тогава тайно проверява дали вятърът не е развалил неговата прическа, спомня си, че сутринта на лявата му буза е излязла някаква пъпчица и въобще, че неговата фигура не е застанала както трябва.

И няма значение с кого ще се окаже редом този човек: до момче или момиче, до възрастна жена с очила или до стар пенсионер с бастун. Не е важно, че след съвсем малко другият ще изчезне завинаги и никога повече няма да се появи в твоя живот. Важно е едно – как гледа на теб. Достоен ли си за одобрението на неговия поглед или изглеждаш пълен профан (какъвто и в дълбочината на душата си се считаш).

Освен това постоянно в съзнанието ми е въпросът: какъв трябва да бъда аз? И това е особено свойствено на нашия 21 век – всеки ден буквално ти набиват някакви „еталони” за красота чрез рекламите, филмите, кориците на лъскавите списания.

Уви, измисленият образ се оказва по-важен от реалността.

Тази болезнена черта се прелива в друга подобна слабост – чувството за своята изключителност – умишлена увереност в това, че ти не си такъв, както всички останали.

Това се изразява в постоянно очакване на признание за тази изключителност от окръжаващите и твърда увереност, че ще настъпи ден, когато всички наоколо ще узнаят, че близо до тях, толкова години, се е трудил такъв удивителен човек. И това признание трябва да дойде от само себе си, без усилие от наша страна. Хоп – и ще се случи.

Човек с времето привиква със своето идеално „Аз” и просто забравя, че сам си го е измислил. А този, измисленият, е направо прекрасен! Той е великолепен! Няма как такова съвършенство да остане незабелязано.

За съжаление това съвършенство съществува само в главата на нещастния му създател и разочарованията при подобни очаквания са обичайна история.

Такива слабости не пречат на човека благополучно да се учи, да работи, да създава семейство, кариера. Само дето неговият живот би ли се нарекъл щастлив? Това би ли му носило радост? Живее в постоянно очакване на някакъв решаващ момент, когато всичко наоколо ще се измени по вълшебен начин и най-накрая ще започне животът, такъв, какъвто си го е измислил. А неговият истински живот през това време тихо и безвъзвратно отминава покрай него, отнасяйки тази радост, победи и възможности, от които той така и не се е възползвал…

Превод от руски

Foma.ru

Близки теми:

Мрежите и техните обитатели Увереност в себе си или самоувереност? Животът на егото Светогорски отци Изобилие от “старци”, предлагащи “благочестие” за наивните

Веднъж старецът Даниил отишъл в руския манастир “Св. Пантелеймон”. Там чул за един монах, който живеел като отшелник в една килия близо до манастира и  се опитвал да бъде велик аскет. Неговият пост бил най-суровият, одеждата му била най-грубата, зимата ходел бос и т.н. Освен това, въпреки че монашеското правило било триста земни поклона на ден, той правил по три хиляди. Другите монаси, гледайки го, се удивлявали. Старецът Даниил, който по това време бил по-млад, не показал никакво удивление при вида на такова подвижничество. Той веднага разбрал, че тези подвизи не са по Бога. На вратата на килията на този монах старецът Даниил видял отвор, направен за посетителите, за да погледнат вътре и да се удивят, възхищавайки се на такава аскеза.

Послушен на вътрешното си убеждение, отец Даниил казал на отец игумена своето мнение, за да може да се спаси от заблуждението си чрез него този брат.

Игуменът се отправил към килията на “супераскета”.

- Как живееш тук, отче?

- По твоите молитви, отче, добре. Подвизавам се и плача за своите грехове.

- Но ти никога не идваш да изповядваш своите помисли?

- Какво да кажа, отче? Ти и така всичко знаеш. Аз съм грешник, който се бори.

- А как се бориш? Кажи ми правиш ли земни поклони?

- Да, отче, правя малко.

- Колко?

- Три хиляди, по твоите молитви.

- Какво? Защо три хиляди? Кой ти е благословил да правиш толкова много поклони? Не, никога повече не прави по три хиляди. Ти какво, на свръхаскет ли се правиш? От днес нататък прави само петдесет, за да не се възгордееш.

И игуменът си заминал. Разрезът бил направен и веднага след това на цирея се появило гной. Тъй като бившият “велик аскет” бил принуден съвършено да промени своя живот, то сега не можел да направи и петдесет поклона. Вместо грубата одежда започнал да носи най-хубавата и станал доста капризен към яденето. Разбира се всичко това удивило другите отци, които разбрали, че това е било правено от тщеславие. Това и обяснява тази голяма промяна, защото заблудените винаги изпадат в крайности. Както учат богомъдрите Отци, крайностите и прекалените неща – това е от бесовете.

Превод от руски “Современные старцы Горы Афон”

Близки теми:

Поклонническото пътуване на стареца Клеопа Спомени за стареца Тихон Беседа с йеромонах Атанасий Симонопетритски Атонците не са спринтьори, а маратонци А ти познаваш ли се с тази пчела?

Премъдрият Соломон казва в притчите си: „Ония, които нямат управа, падат като листе; а спасението е в многото съветване” (Притч. 11, 14). Виждате ли, братя, силата на тези думи? Виждате ли, на какво ни учи св. Писание? То ни увещава да не се доверяваме сами на себе си, да не смятаме себе си за разумни, да не вярваме, че можем сами да се управляваме; понеже ние се нуждаем от помощ, нуждаем се от наставници в Бога. Няма хора по-нещастни и по-близки до гибел от ония, които си нямат наставник в Божия път. Защото, какво означава казаното: „Ония, които нямат управа, падат като листе?” Листът отначало винаги бива зелен, цветущ и красив, после постепенно изсъхва и пада и най-сетне бива пренебрегнат и потъпкан. Така и човекът, ненасочван от никого, отпърво винаги има усърдие към пост, бдение, безмълвие, послушание и към други добри дела. След това усърдието му малко по малко охладнява и , като няма кой да го наставлява, да поддържа и възпламенява у него това усърдие, той като лист неусетно изсъхва, пада и става накрай подвластен и роб на враговете, които вършат с него каквото си искат.

А за ония, които откриват помислите и постъпките си и вършат всичко след като се посъветват, за тях Писанието казва: „Спасението е в многото съветване.” Не казва: „В съветването с мнозина”, т.е. да се съветваме с всекиго, но трябва да се съветваме за всичко с оногова, в когото имаме доверие и то не да казваме едно, а друго да премълчаваме, но всичко да откриваме и за всичко да се съветваме. За такъв човек е сигурно спасението чрез „многото съветване”. А ако човек открива не всичко, което го засяга, и особено ако е овладян от лош навик или е в лоша среда, тогава дяволът намира у него какво да е пожелание или самооправдание и чрез това го покорява.

Когато дяволът види, че някой не иска да съгреши, той не е толкоз неопитен във вършенето на зло, че да му внушава явни грехове и да му казва: или, извърши блуд, или – иди да откраднеш. Той знае, че ние не желаем това и затова не смята за нужно да ни го внушава, но намира у нас някое пожелание и самооправдание и чрез него под вид на нещо добро, ни вреди. Затова е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния” (Притч. 11, 15). Лукавият е дяволът и той злодейства тогава, „когато се събира с праведния”, т.е. когато се съчетае с нашето самооправдание, тогава той става по-силен, повече вреди, по-силно действа. Защото когато се придържаме о своята воля и следваме нашите оправдания, тогава макар че на вид вършим добро дело, ние сами на себе си поставяме примки и дори не усещаме, как погиваме. Как можем да разберем Божията воля или да я потърсим, ако се доверяваме сами на себе си и се придържаме о своята воля. Затова и авва Пимен казва, че нашата воля е медна стена между човека и Бога. Виждате ли, колко са силни тези думи? И той прибавя още: тя е като камък, който се противопоставя, съпротивлява и противодейства на Божията воля. И тъй, когато човек остави своята воля, чак тогава може да каже: „С моя Бог на стена възлизам. Бог – непорочен е Неговият път.” (Пс. 17, 30-31). Колко чудно е казано! Защото само тогава човек вижда непорочния Божи път, когато изостави своята воля. А когато се подчинява на своята воля, тогава не вижда, че Божиите пътища са непорочни. Такъв човек, щом чуе нещо, което има характер на наставление, веднага го порицава, унижава, отвръща се от него и върши противното; защото, как може той да понесе нещо такова или да послуша нечий съвет, когато той се придържа от своята воля? По-нататък старецът казва за самооправданието: „А ако и самооправданието подпомогне волята, то човек съвсем се развращава.” Поразителна последователност има в думите на светите Отци! И наистина, щом оправданието се съедини с волята, това е вече пълна смърт, голяма опасност, голям страх, – тогава нещастникът окончателно пада. Защото, кой може да накара такъв човек да вярва, че друг човек повече от него знае, какво му е полезно? Тогава той всецяло се предава на своята воля, на своя помисъл, а врагът най-сетне го довежда до падение, както си иска. Ето защо е казано: „Лукавият злодейства, когато се събира с праведния, и мрази гласа, който го утвърждава” (Притч. 11, 15). Защото лукавият мрази не само наставлението, но не може да слуша и мрази дори и самия глас, който го произнася, т.е. самото това, когато се говори нещо, което служи за наставление. Преди още допиталият се за полезното да почне да действа съгласно дадения му съвет, и преди още врагът да разбере, дали той ще изпълни или не ще изпълни казаното му, – врагът мрази вече самото допитване до някого, мрази да чуе за нещо полезно; той ненавижда самия глас и звук на такива думи и се отвращава от тях. И да ви каже ли защо? Защото знае, че щом почнат да се допитват и да говорят за полезното, веднага ще се разкрие неговото злодейство. А той от нищо тъй не се бои, както от това, да не го познаят, понеже тогава той вече не може да коварства както си иска. Защото душата на човека се утвърждава, когато той се допитва и разкрива всичко относно себе си и след това чува от някой опитен човек: „Това върши, а онова недей! Това е хубаво, а онова лошо! Това е самооправдание, а онова е своеволие!”, когато веднъж чува: „Сега не е време за това”, друг път: „Сега е време.” При това положение дяволът не намира, по какъв начин да навреди на човека или как да го покори, тъй като той винаги, както казах, се съветва и от всички страни се опазва. Така за него се сбъдва казаното: „Спасението е в многото съветване”.

Лукавият мрази това, понеже иска да върши зло и повече се радва за ония, „които нямат управа”. Защо? – Защото те „падат като листе”. Спомни си за оня брат, когото лукавият обичал и казвал за него на авва Макария: „Имам един брат, който, щом ме види, се върти като мотовилка.” Той винаги се радва за такива, които живеят без наставление и не поверяват себе си на човек, който да може да им помага и да ги ръководи в Бога. Нима не при всички братя е ходил тогава демонът, когото Светецът видял да носи разни храни в кратуни? Нима не посещавал той всички тях?¹⁾ Но всеки от тях, долавяйки неговите козни, отивал при духовния си отец, откривал му своите помисли и намирал помощ в изкушението, а поради това и лукавият не могъл да ги надвие. Само един нещастник намирал той, който следвал самия себе си и от никого не търсил помощ; затова и лукавият си играел с него и , като си отивал, благодарял му и проклинал другите. Когато врагът казал за това на авва Макария и му назовал името на брата, Светецът отишъл при него и разбрал, че причината за неговата гибел се състояла в това, че той не искал да изповядва помислите си и че изобщо нямал обичай да ги открива никому. Затова и врагът го въртял както си искал. Когато светият старец запитал брата, как се чувства, той отговорил: „По твоите молитви, добре”. А когато го запитал, дали не го борят помислите, той отговорил: „За сега съм добре”. Така той не искал нищо да изповяда, докато Светецът умело не го накарал да открие помислите си и, като му казал слово Божие, утвърдил го и се върнал.

Врагът, както обикновено, пак дошъл и искал да събори този брат, но бил посрамен, понеже го намерил утвърден и изправен и като не могъл вече да се гаври с него, оттеглил се, без да успее да му стори нещо. Така той бил посрамен и от този брат. Затова, когато Светецът пак запитал демона: „Как е оня брат, твоят приятел?”, той вече не го нарекъл свой приятел, а враг и го проклинал, като казвал: „И този се разврати, и този вече не ми се покорява, а дори стана и по-свиреп от всички.” Виждаш ли, защо врагът мрази гласа, който утвърждава? – Защото винаги желае нашата гибел. Виждаш ли защо той обича ония, които се доверяват сами на себе си? – Защото те помагат на дявола и сами на себе си строят козни. Аз не зная друга причина за падение на монаха, освен тази, когато той се доверява на сърцето си. Някой казват, че човек пада от това или от онова; а аз, както вече казах, не познавам друга причина за падение, освен тази, че човек следва самия себе си. – Видял ли си някого паднал, знай, че той е последвал самия себе си. Няма нищо по-опасно, няма нищо по-гибелно от това. Бог ме е запазил и аз винаги съм се боял от тази беда. Когато бях в общежитието, аз откривах всичките си помисли на стареца авва Йоан и никога, както казах, не се решавах да направя нещо без неговия съвет. И понякога помисълът ми казваше: „Та нали старецът ще ти каже същото? Защо само да го безпокоиш напразно?” А аз отговарях на помисъла: „Анатема на тебе, на твоето разсъждение и разум, на твоето мъдруване и знание! Защото каквото знаеш, знаеш го от демоните.” И тъй, аз отивах и се допитвах до стареца. И понякога се случваше, че той ми отговаряше същото това, което имах в ума си. Тогава помисълът ми казваше: „Е видя ли? Нали ти казвах, че само напразно ще безпокоиш стареца?” А аз отговарях на помисъла: „Сега това е вече добро, то е от Светия дух; а твоето внушение е лукаво, идва от демоните и е дело на страстното разположение на душата ми.” И тъй, аз никога не си позволявах да се подчиня на своя помисъл, без да запитам стареца. И повярвайте ми, братя, че бях в голям покой и в пълно безскърбие, тъй че дори тъжах за това, както вече ви разказах. Като чувах, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14,2), а виждах, че нямам никаква скръб, аз се страхувах и недоумявах, понеже не знаех, кой е причината на такова едно спокойствие. Най-после старецът ми обясни това, като каза: „Недей скърби, понеже всеки, който предава себе си в послушание на отците, има такъв покой и безскърбие.”

Постарайте се и вие, братя, да питате и да не се надявате на себе си. Разберете, какво безскърбие, каква радост и спокойствие има в това. Но аз ви казах, че никога не съм скърбял; чуйте, обаче, какво ми се случи тогава.

Когато бях още в общежитието, обхвана ме веднъж такава голяма и непоносима скръб и изпаднах в такова страдание и потиснатост, че бях готов да предам  дори душата си. Тази скръб произлизаше от дяволско коварство. Такива изкушения, нанасяни от бесовете поради завист, биват тежки за човека, но са краткотрайни. При тях всичко се представя като мрачно, тежко, безутешно, от никъде не се вижда успокоение, а само притеснение  и угнетение. Но скоро душата бива споходена от Божията благодат, защото иначе никой не би могъл да понесе това. И аз изпаднах веднъж, както казах, в такова изкушение, в такова притеснение. Един ден, както стоях в манастирския двор в изнемощение и се молех Богу за това, внезапно надникнах в църквата и видях един мъж с вид на епископ, който като че ли носеше св. Дарове²⁾ и влезе в св. олтар. Аз никога не се приближавам до странник или минувач, без да имам нужда и ако не ми е заповядано, но тогава нещо ме подтикна и аз тръгнах след него. Като влезе, той дълго стоя с вдигнати към небето ръце, а аз стоях зад него, като се молех със страх, понеже от неговия вид бе ме обзел ужас. Като свърши да се моли, той се обърна и се насочи към мене. Колкото повече се приближаваше той до мене, толкоз повече чувствах, че скръбта и ужасът ме напущаха. След това, като застана пред мене, той протегна ръка, докосна се до гърдите ми и, чукайки по тях с пръстите си, каза: „Твърдо се уповавах на Господа и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми и вложи в устата ми нова песен – хвала на нашия Бог” (Пс. 39, 2-4). Тези стихове той произнесе по три пъти, като ме чукаше по гърдите и после излезе. Веднага след това в сърцето ми се въдвори сладка светлина, радост, утеха и велико веселие, тъй че станах вече друг, не както преди. Когато той излезе, аз побързах да го последвам, но не можах вече да го намеря, понеже той стана невидим. От тогава насам, по Божията милост, аз вече не съм почувствал да ме обезпокои скръб или страх, но Господ ме запазва до сега, заради молитвите на онези свети старци.

Това ви казах, братя, за да знаете, какво спокойствие и безскърбие има онзи, който не следва самия себе си и с каква безопасност и твърдост живее онзи, който не се доверява на самия себе си и не вярва на своята мисъл, но във всичко, което се отнася до него, възлага надежда на Бога и на ония, които могат да го напътстват към Бога. Затова, научете се и вие, братя, да се допитвате, научете се да не се доверявате сами на себе си, да не вярвате на онова, което ви казва вашият помисъл. Добро е смирението! От него произлиза покой и радост^3).  Защо напразно да се мъчите? Няма друг начин за спасение.

Обаче някой може да си помисли: ако нямам човек, до когото бих могъл да се допитам, то какво трябва да правя в такъв случай? Но онзи, който иска истински и от все сърце да изпълнява Божията воля, него никога Бог не ще го изостави, но всячески ще го упъти по Своята воля. За такъв човек, който насочи сърцето си по волята Божия, за него Бог ще просвети ума дори и на малкото дете, за да му открие Божията воля. И обратно, ако някой не иска искрено да върши Божията воля, то дори и при някой пророк да отиде, Бог и на пророка ще внуши да му отговори съобразно с развратеното му сърце, както казва Писанието: „Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк” (Иез. 14,9).⁴⁾ Затова ние трябва с всички сили да се насочваме към Божията воля и да не доверяваме на сърцето си. Но дори и да вършим добро дело и чуем от някой свят мъж, че то наистина е добро, ние ще го смятаме за добро, без обаче да вярваме на себе си, че добре го изпълняваме и че то непременно добре ще се извърши. Ние трябва да изпълняваме според силите си, да казваме и това – как го изпълняме и да питаме, дали добре сме го изпълнили. Но и след това не бива да стоим безгрижни, а да очакваме и Божия съд, както е казал Св.авва Агатон, когато го запитали: „Нима и ти, отче, се боиш?” Той отговорил: „Аз изпълнявах Божията воля според силите си, но не зная, дали делата ми са угодни Богу, понеже един е Божият съд, а друг е човешкият.” Дано Господ Бог ни закриля от бедствието, което сполетява онези, които се надяват на себе си и да ни удостои да се придържаме в пътя на нашите отци, които са благоугодили на Неговото име. Защото Нему подобава всяка слава, често и поклонение во веки. Амин.

¹⁾ В гръцкия текст: изкушавал.

²⁾ В гръц.текст вместо тези думи е казано: „облечен с омофор”.

³⁾В гръц.: „Добре е да се пита! От това произлиза смирение и радост”

4)По слав.текст.

Близки теми:

Разказ за блажения отец Доситей Не бива да лъжем Християнската религия променя човека и го изцелява Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Бойте се от среща опасна за душата ви

Братя, искам да ви припомня някои неща за лъжата, защото виждам, че вие не правите усилия да сдържате езика си, от което ние леко се увличаме в много злини. Забележете, братя мои, че във всяка работа, както аз винаги съм ви говорил, може да се придобие навик и в доброто и в злото. Поради това, ние трябва много да внимаваме, да не бъдем окрадени от лъжата, защото лъжецът няма общение с Бога. Лъжата е чужда за Бога. В Писанието е казано, че лъжата е от лукавия и че той е лъжа и баща на лъжата (Йоан. 8, 44). Ето, дяволът е наречен баща на лъжата, а истината е Бог, защото Той сам казва: Аз съм път, истина и живот (Йоан. 14,6). Виждате, от кого се отделяме и с кого се свързваме чрез лъжата: отделяме се от Бога и се свързваме с лукавия. И тъй, ако ние наистина искаме да се спасим, ние сме длъжни с всичката си сила и с цялото си усърдие да обичаме истината и да се предпазваме от всяка лъжа, която може да ни отдели от истината и живота.

Има три вида лъжа: един лъже с мисъл, друг със слово, а трети – с живота си. С мисъл лъже онзи, който счита за истина своите предположения, т.е. неоснователни подозрения към ближния. Такъв човек, като види, че някой говори със своя брат, прави свои догадки и си казва: “Той говори за мене.” Ако прекъснат разговора, той мисли, че заради него са престанали да разговарят. Ако някой продума нещо, той с подозрение мисли, че това е казано срещу него. Изобщо, при всички случаи той следи и подозира ближния, казвайки: “Той направи това заради мене, той каза това за мене, той постъпи така заради еди кого си.” Такъв човек лъже с мисълта си, защото това, което той говори, не отговаря на истината, а е само негово подозрение, а от това произлиза: любопитство, злословие, подслушване¹⁾.  Случва се така, че друг някой предположи нещо и то случайно се окаже истина. А този, след това, желаейки, както сам казва, да се поправи, постоянно на всичко обръща внимание, като казва: “Ако някой говори за мене, аз трябва да зная в какво съм сгрешил и за какво ме осъждат, за да поправя.” Първо, самото начало е от дявола, защото той е започнал с лъжа: като не е знаел истината, измислил е това, което не е знаел. А как може лошото дърво да дава добри плодове (Мат. 7, 18)? Ако той наистина желае да се поправи, то когато брат му каже: не прави това, или защо си направил това, той не бива да се смущава, но да се поклони и да благодари и тогава ще се поправи. Защото, ако Бог види, че неговото желание е такова, Той никога не ще го остави в заблуждение, но ще изпрати някого, за да го поправи. А ако каже: аз вярвам на моите догадки за моето поправяне и с тази цел подслушва и любопитства, това е самооправдание, внушено от дявола, който желае да ни съблазни.

Някога, когато бях в общежитието, бях обладан от дяволско изкушение – по движенията и походката на човека да правя заключение за неговата душевна нагласа и веднъж с мене се случи следното: както си стоях, покрай мене мина една жена, носейки ведро с вода. Сам не зная как се увлякох и я погледнах в очите и в мига имах чувството, че тя е блудница. Но, едва що бях помислил това, аз вече силно съжалявах и казах за това на моя старец, авва Йоана: „Владико, какво трябва да правя, когато неволно забелязвам движенията и походката на някого и моята мисъл ми говори за неговата душевна нагласа?” И старецът ми отговори така: „Какво, нима не се случва, че някой има естествен недостатък, но с голямо усилие и труд го премахва? Ето защо, не бива от това да правиш заключение за душевната нагласа на когото и да било. И така, никога не вярвай на своите догадки, защото лошото правило и правото прави криво. Мненията ²⁾ (на другите) са лъжливи и вредят на оногова, за когото се отнасят.”  И тъй, от тогава насам, когато мисълта ми говори за слънцето, че това е слънце, или за тъмнината, че това е тъмнина, аз не й вярвам, защото няма нищо по-опасно от това – да се доверяваш на своето самомнение³⁾. Ако това се вкорени в нас, то довежда до там – да мислим, че наистина виждаме неща, които не съществуват и не могат да съществуват. И ще ви разкажа за това един удивителен случай, който произлезе при мене, когато бях още в общежитието.

При нас имаше един брат, когото тази страст много безпокоеше и той винаги така се ръководеше от своите догадки, че беше уверен във всяко свое предположение. Нему се струвало, че всяко нещо непременно е така, както му го представя неговата мисъл и не е възможно да бъде иначе. С течение на времето злото се усилило и демоните го довели до такова заблуждение, че веднъж, като влизал в градината и се оглеждал – щото той винаги се оглеждал и подслушвал – сторило му се, че вижда едного от братята да краде и яде смокини, а било в петък, рано сутринта. И тъй, уверявайки себе си, че той действително е видял това, той се скрил и излязъл из градината незабелязано. После, във време на литургия, той чакал да види какво ще прави при причастяването братът, който току-що е откраднал и ял смокини. И когато видял, че онзи си измил ръцете, за да влезе да се причасти, той изтичал при игумена и му казал: „Виж, онзи брат отива да се приобщи с божествените Тайни, заедно с братята, но ти не позволявай да му дават (св. Дарове), защото аз сутринта го видях как крадеше смокини в градината и яде.” А между това, другият брат пристъпваше вече към светото причастяване с голямо благоговение и умиление, защото той беше един от най-благоговейните. Игуменът видя монаха, преди последният да пристъпи към светото причастяване, извика го настрана и го запита: „Кажи ми, братко, какво си направил тази сутрин?” Монахът се зачуди и отговори: „Де, владико?” Игуменът продължи: „Сутринта, като влезе в градината, какво направи?” Монахът, все още учуден, пак му отговори: „Владико, днес аз дори не съм видял градината, аз даже не бях тук, в манастира, аз току-що се върнах от път, защото веднага след всенощното бдение икономът ме изпрати другаде.” Мястото на послушанието, за което монахът говори, бе доста далече и той едва успял да се завърне за Св.Литургия. Игуменът повика иконома и го запита: „Де си изпращал този брат?” Икономът отговори същото, както и монахът, т.е. че го е изпратил в еди кое си село. Игуменът  запита: „Защо не го доведете при мене за благословение?” Икономът, покланяйки се, отговори: „Прости, владико, ти почваше след бдението, затова не го доведох при тебе за благословение.” Игуменът, като се увери по този начин в невинността на монаха, разреши му да се причасти, а на другия, който вярваше на своето подозрение, наложи епитимия и му забрани да се причасти този ден. Нещо повече, като събра след светата литургия всички братя, със сълзи на очи им разказа за случилото се и пред всички изобличи провинилия се монах, с което желаеше да постигне трояка цел: първо, до посрами дявола и да изобличи този, който сее подобни подозрения; второ, чрез това посрамване да бъде простен греха на монаха и същият да получи за бъдеще Божията помощ и трето, да убеди братята – никога да не вярват на своите самомнения. И като поучи много и нас и провинилия се, той каза, че няма нищо по-лошо от подозрението и доказваше го с горния пример. Светите отци също са дали такива съвети, предпазвайки ни от увлечението да вярваме на нашите подозрения. И тъй, братя, нека се постараем да се предпазим от това зло. Защото, наистина, нищо не ни отдалечава така много от Бога и от бдителността да се предпазваме от грехове, както тази страст, която винаги ни подбужда да любопитстваме за онова, което не е полезно за нас. От това не произлиза нищо добро, а само смущение за самите нас. Така човек никога не би могъл да придобие страх Божи. Ето защо, ако поради нашата порочност, в нас се пораждат лукави мисли, ние тутакси трябва да ги обръщаме в добри и те не ще ни вредят. Защото, ако се доверяваме на нашите догадки, те никога не ще имат край и, следователно, душата ни никога не ще има мир. Ето, това е лъжа с помисъл.

А със слово лъже онзи, който, например, като се е предал на леност и не е станал за бдение, не казва: „Простете ми, че от леност не станах”, но казва: „Имах температура, бях много уморен от работа, нямах сили да стана, болен бях”, т.е. казва десет лъжливи думи, вместо да направи един поклон и да се смири. И ако той (в такъв случай) не укори себе си ⁴⁾ също, когато му се случи да спори с някого от братята, той непрекъснато се оправдава и казва: „Но ти си казал, но ти си направил, но аз не съм говорил, но еди кой си е казал” и пр., само и само да не се смири. Или пък, ако такъв пожелае нещо, той не казва: „Аз искам това”, но изопачава думите си и казва: „Нещо съм болен, това ми е нужно, това ми е предписано” и лъже дотогава, докато задоволи желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. И както всеки грях произлиза или от сладострастие, или от сребролюбие, или от славолюбие, така също и лъжата произлиза от тези три причини. Човек лъже или затова, за да не укори себе си и да се смири, или затова, за да изпълни желанието си, или за някаква придобивка и не престава да заобикаля и хитрува в думите си дотогава, докато не изпълни желанието си. На такъв човек никога не вярват, дори ако той каже истина, никой не му доверява и самата негова истина се оказва невероятна. Понякога се случва така, че се налага да се скрие нещо малко и който не скрие малкото, причинява голямо смущение и скръб. Когато се яви такава необходимост и някой се види принуден, той може да промени думите си, за да не произлезе, както казах, голямо смущение, скръб или обида. Но и когато се яви такава голяма необходимост – да се отклони някой от истината, и тогава той не бива да бъде безгрижен, но трябва да се разкайва, да плаче пред Бога и да счита такъв случай за временно изкушение. И на такова отклонение човек не бива да се решава често, но само веднъж при много случаи. Защото, както става с разслабителното средство, ако човек го взема често, то вреди, а ако го вземе веднъж в годината, при нужда, то е полезно, така трябва да постъпваме и ние: който иска да промени думата си, по необходимост, той не бива да върши това често, а само в изключителен случай, веднъж в много години, когато види, както каза, че е крайно необходимо. Това нещо, допускано твърде рядко, той трябва да го прави със страх и трепет, показвайки пред Бога и своето желание и необходимостта и тогава той ще бъде простен, макар все пак да получава известна вреда. Ето, казах ви, какво значи да лъжем с помисъл и какво – да лъжем със слово. Сега ще ви кажа, какво значи да лъжем със самия наш живот.

С живота си лъже онзи, който, бидейки блудник, се преструва за въздържан човек; или, бидейки користолюбив, говори за милостиня и хвали милосърдието; или, бидейки надменен, удивлява се от смиреномъдрието. Такъв се удивлява от добродетелта, не защото желае да я похвали. Ако той би говорил с такава мисъл, той най-напред със смирение би съзнал своята немощ, казвайки: „Горко ми, окаяният, аз станах чужд на всяко добро” и тогава, съзнавайки своята немощ, той би започнал да хвали добродетелта и да се удивлява от нея. И още, той хвали добродетелта не с цел да предпази другите от съблазън, защото той би бил длъжен (в този случай) да мисли така: „Наистина, аз съм окаян и порочен, но защо да съблазнявам другите? Защо да увреждам на душата на другия и де се обременявам с нова тежест?” И тогава, макар той да е сгрешил (в гореказаното), той би се докоснал и до доброто. Защото, да осъждаш себе си е плод на смирение, а да щадиш ближния е плод на милосърдие. Но, както казах, лъжецът се удивлява от добродетелта не поради някоя от горните причини. Той си присвоява името на дадена добродетел, или за да покрие своя срам и говори за нея, така като че ли самият той е такъв, или често пъти затова, за да увреди някому и да го излъже. Защото, нито една злоба, нито една ерес, нито само дяволът не може никого да излъже (иначе), освен под маската на добродетелта. Апостолът говори, че дяволът се преобразява в светъл ангел, ето защо не е чудно, че и неговите слуги се преобразяват в служители на правдата (2 Кор. 11, 14, 15). Така и лъжливият човек, или от страх пред срама, ако би се смирил, или, както казах, желаейки да съблазни някого и да му навреди, говори за добродетелите и ги хвали и им се удивлява, като че ли сам той е постъпвал така и ги знае от опит. Такъв човек лъже със своя живот. Това не е естествен човек, а двойствен: единият отвътре, другият отвън. Животът му също е двойствен и лукав. Ето, аз ви говорих за лъжата, че е от лукавия, а истината е Бог. И тъй, братя, нека избягваме лъжата, за да се избавим от властта на лукавия, нека усвоим истината, за да имаме общение с Бога, Който е казал: Аз съм истина (Йоан. 14, 6). Господ Бог да ни даде Своята истина, защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки веков. Амин.

¹⁾ В слав.: преслушвания,т.е. непослушание, вражда, осъждане.

²⁾ Зазори (подозрения) в слав.превод на тази книга, печатан в Киев, в 1628г.

³⁾  В слав.: самосмишлению, т.е.самозаблуда.

⁴⁾ В гръц.текст: ако някой го укори в нещо, той непрекъснато променя думите си и спори, за да не понесе упрек.

Близки теми:

Да не се доверяваме на нашия разум С другите да става каквото ще Разказ за блажения отец Доситей За съвестта Внимание към въображението.

В какво се отличават Атонските манастири от другите обители?

В това, че там няма никакви самостоятелни шумни изяви. Всички живеят в един колектив, единно и общежително. И старецът води своите братя така, че никой да не се извисява. Ако някой преуспява в духовния живот, то това става незабележимо, в хармонията на общия монашески живот. Т. е. там няма никакви свръхестествени старци и свръхестествени подвижници. Това всичко се приглушава, за да може човек да живее по Евангелието, за да няма никакви духовни спринтьори. Спринтьорите – това са бегачи на кратки разстояния. Хвърлил се на 50 метра, а после всички сили са изчерпани. Там не бързат, отмерено и здраво бягат това свое дълго разстояние и пресичат финала като победители. Там, на Света Гора, днес има монаси истински светии.

В православните среди има лъжлива представа за това, че старците и подвижниците на благочестието – това са мрачни и намусени хора, които ходят, навели поглед, изричайки някакви заплашителни пророчества. За съжаление, основната маса днешни доморасли “старци”, които ту тук, ту там се появяват, са хора, живели неизвестно как и неизвестно къде. Те са се състарили, побелели и считат, че имат благообразен облик, и това е повод да поучават и наставляват някого. Получава се едно душегубно актьорство.

При истинските духовници подобни неща няма. Даже се случва понякога те да юродстват, за да няма никакво вживяване по отношение на тях. При това те са действително прозорливи хора. И ако човек живее по евангелски, то и своята прозорливост ще я проявява по евангелски. Помните ли как е постъпил Господ, който “преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси” (Мат 12:20).

Затова и истинският духовник дава точно толкова, колкото може да понесе човек и да получи от това полза.

превод от руски

Близки теми:

Светогорски отци А ти познаваш ли се с тази пчела? Където е тихо, можеш да чуеш нещо Светогорски истории Старецът Филарет Карулски

Нашата религия е религията на религиите, тя е богооткровена религия; правилната и истинска религия. Другите религии са човешки, празни, те не познават величието на Троичния Бог. Те не знаят, че целта и назначението на нашето съществуване е да станем богове по благодат, да се уподобим на Троичния Бог, да станем едно с Него и помежду си. Другите религии не знаят тези неща. Крайната цел на нашата вяра е осъществяването на Христовите думи: …Да бъдат едно. С това се завършва делото на Христос. Нашата религия е любов, ерос, въодушевление, свята и благодатна “лудост”, жажда за божественото. Всичко това се намира в нас. Придобиването на всичко това е изискване за нашите души.

За много хора обаче религията е някаква борба, някакво безпокойство и страх. Затова мнозина смятат “религиозните” хора за нещастни, защото виждат в какво окаяно състояние се намират. И така е в действителност. Защото, ако човек не разбере и не преживее дълбочината на религията, тогава религията става болест, и то страшна болест, толкова страшна, че човек губи контрол над своите постъпки и става безволев и безсилен, изпълнен с тревога и безпокойство, ръководен от злият дух. Такъв човек прави поклони, плаче, вика, привидно се смирява, а всъщност цялото това смирение е сатанинско действие. Някои такива хора преживяват религията като един вид ад. В църква се кланят, кръстят се, казват: “Ние сме грешни и недостойни”, а щом излязат отвън започват да псуват и хулят светинята, ако някой малко ги обезпокои. Ясно се вижда, че става дума за демонско състояние.

В действителност християнската религия променя човека и го изцелява. Но главното условие, за да може човекът да разбере и да познае истината, е смирението. Егоизмът или себелюбието помрачава човешкия ум, смущава го и го води до заблуда и ерес. За човека е много важно да разбере истината.

В древност хората живели в примитивно състояние: нямали нито къщи, нито каквото и да било друго. Криели се в пещери без прозорци и затваряли входа на пещерата с помощта на камъни и клонки, за да не прониква вятър. Не разбирали, че навън цари живот и има кислород. В пещерата човекът се похабява, разболява се, загива, докато навън получава сили. Можеш ли да разбереш истината? Тогава си на слънце, на светлина. Виждаш цялото величие на Божия свят. В противен случай си затворен в мрачна пещера. Има светлина и тъмнина. Кое е по-добро от двете? Кое предпочиташ: да си благ, смирен, спокоен, в тебе да царува любовта или да си неврозен, притеснен и да се караш с всички? Без съмнение любовта е най-възвишена. Нашата религия съдържа всички тези блага. Тя е истината. Но мнозина се отклоняват към нещо друго.

Онези, които отричат тази истина, са болни по душа. Те приличат на болни деца – на деца, които са останали без родители, или чиито родителите са разведени или скарани – и децата са станали неприспособими и асоциални. В ересите и сектите отиват всички духовно объркани хора. Това са объркани деца на объркани родители. Но всички тези объркани и неприспособими хора притежават енергия, упорити са и постигат много неща. Те подчиняват нормалните и спокойни хора, тъй като въздействат и на други себеподобни, а имат надмощие сред народа, защото са мнозинство и намират последователи. Има и други, които, въпреки че не отричат истината, в същото време са объркани и болни по душа.

Грехът прави човекът душевно объркан. Това объркване с нищо не може да се отстрани. До разрешение се идва само с помощта на Христовата светлина. Първата крачка прави Христос: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:28). След това ние, хората, приемаме тази светлина със своята свободна воля, която изразяваме чрез любовта към Него, чрез молитвата, чрез участието в живота на Църквата, чрез участието в светите Тайнства.

Много пъти нито трудът, нито земните поклони, нито осеняването с кръстния знак привличат Божията благодат. Тук има определени тайни. Най-важното е да избягваш формата и да се придържаш към същността. Каквото и да правиш – прави го от любов.

Любовта винаги е готова на жертва. Ако правиш нещо насила, душата ти се смущава и се съпротивлява. Любовта привлича Божията благодат. Когато слезе благодатта, задно с това слизат благодатните дарове на Светия Дух. “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание”. (Гал. 5:22-23). Това са свойствата, които трябва да има една здрава душа в Христос.

Чрез Христос човек става благодатен и по този начин живее извън злото. За него злото не съществува. Съществува само доброто, само Бог. В този случай злото не може да съществува. С други думи след като има светлина, не може да има мрак. Нито пък тъмнината може да обгърне човека, който е изпълнен със светлината.

превод от гръцки

Близки теми:

Дълбинни изследвания на душата За Църквата Как можем да обичаме, когато някой ни навреди? Православен по вяра, еретик по поведение Направи две стъпки и ще отидеш в рая