В началото на нашето познанство със стареца Порфирий, силно впечатление ми правеше с каква лекота той откриваше истините за мене, които знаех само аз, неща, които съставляваха тайни на душата ми, за които никой не би могъл да го извести, освен сърцеведеца Бог. Старецът познаваше в съвършенство съзнателното пространство на моята душа. С течение на времето обаче, откровенията от такъв род се повтаряха и се превърнаха за мен, по някакъв начин, в привични. Сега впечатление ми правеше това, че той откриваше истини за мене, които и аз не знаех. Беше ясно, че той се спускаше, като водолаз, в несъзнателното пространство на душата ми и там, със своята харизма, като мълния в нощта, освещаваше за миг невидимите дотогава брънки в душата ми, невидими, но толкова определящи за формирането на живота ми.

Първата забележка бяха откровенията му в Калисия, там, край разрушения строеж.  Не мога да кажа, че с тези дълбинни изследвания съм придобил удовлетворително самопознание, защото за последното се отнася светоотеческото изречение: „Дай кръв и приеми дух” – но, както и да е, те ми помогнаха да направя макар и плахи стъпки в тази посока. Плахи, защото ме плашеше тъмната дълбочина и ме безпокояха следващите едно след друго болезнени удивления.

Едно такова удивление изпитах, когато го посетих в квартирата в блока на гостоприемно приелата го духовна дъщеря, скрита от множеството посетители, тъй като той преминаваше стадий на възстановяване след опасен инфаркт на миокарда. Старецът приемаше съвсем малко посетители, и то след сложни телефонни преговори относно мястото на временното му пребиваване. В своето нетърпение да видя отец Порфирий, аз бях записал само улицата и номера на апартамента, без етажа. Затова, след като пристигнах, видях във входа на блока имената на живеещите; удивителното беше, че името на жената, при която беше отседнал Стареца, го нямаше.

Аз се разстроих, но не се отчаях, молих Божията помощ, по молитвите на Стареца, и започнах да чета имената на жителите, етаж по етаж, от първия до седмия и обратно. Не намерих името, което търсих. Убедих се, че много апартаменти бяха без имена, но не пожелах да безпокоя с питане непознатите хора.

Не сполучил и изморен, аз се отправих към изхода. Изглеждаше, че Стареца не иска моето посещение, но в този момент необяснимо вътрешно влечение ме застави да се върна. В мен изведнъж се роди странно и нелогично желание: да се кача по стълбите до седмия етаж, но без да търся имена. Много бавно се изкачих на първия етаж, след това на втория, едва добрал се до третия, видях срещу мене Стареца, в отворената врата на апартамента, очакващ ме с усмивка и казващ: „Ела, ела, влизай”. ( Влизайки в квартирата се убедих, че е анонимна)

Всичко това стана толкова естествено, че след като осъзнах необикновеността на случилото се, прошепнах: „Дивен е Бог в Своите светии”. Влязох и оставих кутия със сладки и седнах щастлив срещу стареца, който в този момент беше сам. Беше много топъл летен ден и на масата стоеше въртящ се вентилатор, който безпокоеше стареца, когато духаше срещу него, защото беше потен. „Изключи го, моля, защото замръзвам”, каза той. Аз се постарах да открия бутона, но безуспешно. Старецът дойде до мен и каза с благостна простота: „Дай, аз ще го изключа, аз знам как”. Изключи го, седна на кревата и продължи своето занятие: изрязваше с ножици византийски икони от календар. „Много ми харесва – казваше той – да изрязвам икони от хартия и да ги лепя на дъски. Стават като истински, много са красиви”. И добави: „Какво искаш да ми кажеш?”

Аз започнах да говоря за различни свои проблеми, които бях записал, очаквайки неговия отговор. На края, в опит на самопревъзнасяне, аз го уверих, че в дълбината на душата си имам желание да оставя всички тези егоцентрични проблеми и да заживея по-висок живот за Христа и за ближния. Превъзнасях до небесата преимуществата на небесния живот на божествената любов.

По времето на моята риторическа святост старецът мълчеше наклонен и изглеждаше, че беше толкова увлечен в изрязването на иконите, че приличаше на детенце, забавляващо се със своите играчки, не обръщащо внимание на разговорите на възрастните. Имах чувството, че сам развих обсъждането на проблема си и сам намерих изход. Признавам, че мен това не ме въодушеви. И не стига това, ами виждам че в последния момент старецът прекрати своето ръкоделие, погледна ме с усмивка и каза: „Добре, сега си тръгвай с добро”. Аз станах и целунах ръката му, разочарован от резултата на моето изказване и немного огорчен, защото Старецът не почете с внимание моя дълбок самоанализ. Обаче нищо не му казах и се отправих към вратата.

Не бях успял още да извикам асансьора, когато по стъпалата се показа собственичката на квартирата. Виждайки ме, тя ме попита пил ли съм кафе. Аз благодарих и казах, че няма нужда и отворих вратата на асансьора. В този момент зад себе си чух гласа на стареца: „Ей, сега се върни да пиеш кафе”. На мен не ми трябваха много покани, за да се окажа близо до него, хванах се за този предлог и се върнах.

Седейки на стола и държащ чаша кафе, аз слушах стареца, който беше оставил ножицата: „Е, толкова време стоях тук, докато ти говореше за тези толкова свети неща, които желаеше (и той ми разказа всичко подробно), но знаеш ли  какво виждах аз зад това?” „Какво виждахте, отче?” – попитах аз, изпълнен с любопитство. И старецът каза рязко: „Противоположното. Видях и някои други неща, но няма да ти кажа за тях”. Аз се изчервих и погледнах слисано към него, като актьор, на когото са дали роля на цар и изведнъж са му снели багряницата. „Прости ми, че ти го казах толково остро, но помисли по-дълбоко, няма ли в душата ти наистина това, което ти казах?”

Аз мълчейки се помолих, стараейки се да бъда по искрен със себе си, със стареца и с Бога, запитвайки се кой съм аз в действителност, а не какъв бих искал да бъда и си признах: „Отче, вие сте прав. Това, за което ви говорех, се намира на светлата повърхност на душата ми, но това, което чувствам, извира от нейната дълбина, която е тъмна, грешна и ме ужасява”.

Старецът добави: „Аз видях всичко това ясно, изрязвах икони, но предпочитах да не казвам нищо, за да не те разстройвам. Когато ти си тръгна и те срещна хазяйката, и се върна, помислих, че това е от Бога, за да ти кажа. И казах”. Виждайки ме навъсен той завърши: „Не се разстройвай, предстои много работа.”

След моята първа среща със стареца, аз казвах на приятелите си: „Трийсет години слушам разговори за Христа, и мислех, че съм разбрал нещо. Сега се чувствам като изкарал детската градина. След моите нови срещи с него им казвах – сега се чувствам като младенец, който е подал писмено заявление в градината на истинския християнски живот.”

Аз те познавам по-добре

Веднъж, беседвайки с него, аз казах неволно: Отче, позволете ми да ви се открия в цялата дълбочина”. Старецът, усмихвайки се каза: „Какво по-дълбоко можеш да ми откриеш, аз те познавам по-добре, отколкото ти сам се познаваш”. Аз разбрах колко прав беше той и предпочетох да бъда откриван от Стареца, отколкото да откривам сам себе си.

превод от руски

Из “Рядом со старцем Порфирием”

Близки теми:

Християнската религия променя човека и го изцелява За спазването на заповедите Грехът, раздразнителността и егоизмът причиняват болестите Да не се доверяваме на нашия разум Ти си много чувствителен

- Отче, днес ви чакаха много хора, но един млад човек не искаше да чака и влезе без ред.

- Да, влезе и каза: „Нужно е да те видя. Бях на Атон, не те намерих и дойдох тук”. „Добре – казах аз – Ти не виждаш ли, че другите хора чакат? Да оставя всички и да се занимавам с тебе?” „Да, отче” – отвърна. Представяш ли си? Хората стоят по стълбите, няма къде яйце да хвърлиш – болни, жени с малки деца… а този настоява на своето. И то да беше относно сериозен въпрос, а то някаква глупост. Важен е той, с другите да става каквото ще!

Има случаи идват хора и казват: „Днес, отче, се моли само за мен, за никой друг.” Виж какви претенции! Това е все едно да кажеш: „На този влак ще се возя само аз, за да няма друг във вагоните”. Но влакът така и така върви, защо и други да не пътуват в него?

- Отче, как да разбираме Христовите слова: „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби” (Мт.16:5)

- Има се в предвид човек да погуби душата си в добрия смисъл на думата. Да не зачита своя живот, а да го жертва за другите. „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго.” (1Кор.10:4) – казва апостол Павел. В това е цялото основание на духовния живот; да забравиш себе си, в добрия смисъл, да се обърнеш към другия, да участваш в неговите болки и трудности. Не трябва да търсим способ да се избавим от трудностите, а да намираме възможност да помогнем да другия човек, да го зарадваме.

- Отче, как да разбираме, какво е нужно на другия човек, за да го направим за него?

- Постави се на мястото на другия, тогава ще разбереш какво му е нужно. Ако стоиш в своята черупка, няма да разбереш, какво е нужно на другия човек. В наше време болшинството мисли за това, как да седне на мястото на другия, а не как да се постави на негово място. Понякога наблюдавам как някои пристъпват към Причастие, разгонвайки другите. Всеки от тях мисли: „Аз имам работа, бързам” – не мисли: „Достоен ли съм да се причастя” или „може би, другият човек бърза повече от мене”. Нищо подобно! Причастяват се и си тръгват спокойно. А дори ако за тебе не стигне Причастието трябва да се радваш, че е стигнало за другия, а не за тебе. Ако  свещеника има само една частица, един бисер и се намери болен човек, близко до смъртта, за когото е нужно Причастие, трябва да се радваш, че няма да се причастиш ти, а той. Ето какво иска от нас Христос. Така Господ влиза в сърцето, изпълвайки човека с радост.

Себелюбието ни лишава от мир и радост

- Отче, защо нямам постоянно мирен дух?

- Ти не си се освободила от своето „аз”, още си в плен на вехтия си човек. Постарай се да умъртвиш своето „аз”, иначе то ще те унищожи. В когото живее самолюбието, не може да има покой, душевен мир, защото той не е свободен вътрешно. Такъв човек прави всичко като костенурка, движи се като костенурка. Тя може ли свободно да си покаже главата? Голяма част от времето си стои в своята черупка.

- Теоретически, на мен ми се струва, че работя над себе си, но на дело…

- На дело е трудно. Тук се стеснява нашия вехти човек. Ако ние не го стесняваме с усърдие и разсъждение той ще разруши цялото здание на нашия духовен живот.

- Отче, как изглежда ада?

- Ще ти разкажа една история, която съм чувал някога. Веднъж един простоват човек молел Бога да му покаже рая и ада. Веднъж през нощта, по време на сън, този човек чул глас: „Да тръгваме, ще ти покажа ада”. Тогава се оказал в една стая. По средата и имало маса, на която стояли много хора. Върху масата имало тенджера, пълна с храна. Но хората били гладни; те черпели от тенджерата с дълги лъжици, които не можели да сложат в устите си. Затова едни от тях мърморели, други викали, трети плачели… След това човекът чул същия глас: „Сега ще ти покажа рая”. Тогава изведнъж се оказал в друга стая, където имало същата маса с тенджера, и хора с дълги лъжици стояли около нея. Всички били сити и весели, защото всеки от тях, загребвайки храна, хранил другите със своята лъжица. Сега разбираш ли, как още в този живот можеш да почувстваш рая?

Правещият добро се радва, защото се утешава от Божественото утешение. А творящият зло страда и превръща земния рай в земен ад. Ако в тебе има любов, доброта – ти си ангел, където и да отидеш и да се намираш, заедно със себе си носиш рая. Напротив, ако в теб живеят страсти, злоба – значи в тебе се намира дявола и където и да се намираш, заедно със себе си носиш ада. Още в този живот ние започваме да усещаме рая или ада.

Неиздавания на български “Слова том V, Страсти и добродетели”
източник: http://ni-ka.com.ua/index.php?Lev=paisiy

Близки теми:

Внимание към въображението. Себелюбието и неговите последствия Животът на егото Дълбинни изследвания на душата Да не се доверяваме на нашия разум