- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси.“ Какво ще кажете по този повод?

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

- Не, зададе го възрастен.

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

източник: Православие.ру

Близки теми:

Смисълът на страстите и Възкресението Каква е разликата между светиите и нас Всекидневният подвиг Възпитанието на младите в съвременното общество Господният Предтеча

Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.

„Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на Великия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смърт” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.

И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!

От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат Божия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност.

Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!

Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица.

„Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.

А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибелен навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки грях и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост.

Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. Kой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове.

„Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.

„Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути.

„Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето покаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.

Източник: Старец Йоан Крестянкин “Проповеди” Том I, Ловчанска Митрополия 

Близки теми:

Свещеникът и жените За истинското покаяние И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях Петдесетница Свети Дух

Настъпи празникът на всички празници и изпълни с радост вселената! Празник за тържеството на всички добродетели, корен и извор на всички наши блага. Празник, чрез който небето се отвори, Духът се изпрати, средостението се унищожи, преградите паднаха, разделението се съедини, мракът се разсея, светлинното блесна, небето прие естество, произлязло от земята, земята прие Този, Който почива на херувимите, робите станаха свободни, враговете – чеда, другородците – наследници!

Чрез този празник е унищожена продължителната вражда и дългата война, и настъпил мир, отдавна очакван от ангелите и желан от праведните люде. И Павел възклицавал, говорейки: „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше посред, като с плътта си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир… (Еф. 2:14-15). Чрез Него е въздигнато блестящото и славно знамение на кръста – придобивка Христова, начатък на нашата природа, въоръжение на нашия Цар!

Има ли нещо по земята равно на този празник? Бог е на земята, а човекът на небето; ангелите служат на людите, а людите са в общение с небесните сили; демоните бягат, смъртта е унищожена, раят е отворен, клетвата е снета, грехът е изчезнал, заблуждението е изгонено, истината е възтържествувала!

Природата, от която херувимите пазели рая, днес се съединила с Бога. Като слушаш това – прости се с унинието – по-високо от всяка надежда и очакване е това, че Бог е станал човек! Ако това е станало, то и всичко друго ще последва след него с разумна последователност. Той не би унизил Себе Си така безразсъдно и така напразно, ако не би имал за цел да възвиси нас. Христос се родил по плът, за да възроди теб по дух; родил се от жена, за да престанеш ти да бъдеш син на жена; допуснал Неговия Отец да стане роб, та ти робът, да станеш отец на Господаря! Нека се възрадваме и развеселим – нека с радост си спомним за всички Божии благодеяния към нас! Как обаче е станало това удивително и велико дело? Как ние, огрешените, които се оказахме недостойни за земята, понеже се лишихме от властта долу, бяхме въздигнати на такава висота?! Как се прекрати войната? Как се унищожи гнева? Как…?

Размишлявайки за величието на това Христово снизхождение към човешкия род, нека отдадем на Бога достойна чест и прилична награда! Нашата награда към Бога не може да бъде нищо друго, освен нашето спасение и нашите души, освен грижата за добродетели и жертви за нашите братя. Нищо друго не може да бъде признак и отличие за вярващия в Христа и любещия Бога, освен грижата за нашите ближни и попечението за тяхното спасение – защото и Христос не дойде да угоди на Себе Си, а да послужи на мнозина!

Близки теми:

За истинското покаяние И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях Петдесетница Свети Дух Извън вярата нищо не може да бъде добро

В Църквата не само възпоменаваме историята, която се е случила преди две хиляди години. Тези вълнуващи събития там се появяват в съвсем друга светлина. Празниците имат дълбоко духовно значение в живота на Църквата. Опитът на светиите  показва, че събитията, които се случват в земната Църква, имат пряка и органична връзка с небесната Църква на Бога, Църквата на Ангелите и светците. В тези изключителни дни ние сме призовани да участваме в благодатта и да станем съучастници в събитията, които се разгръщат пред нас.

Но, за да можем да се приобщим към тези събития, е необходима подготовка, трябва да знаем какво точно се е случило в тези дни.  Ако ходим неподготвени на богослужения, без да разбираме нищо, ние сами се ограбваме.  Може би, когато видим Разпятието или Плащаницата, нещо ще отекне в сърцата ни, но реална причастност на случващото се е възможна, само ако се подготвим. И как да се подготвим? Ако в тези дни бъдем съсредоточени и не се разсейваме от хиляди неща, ако посещаваме всички богослужения, ако се молим, ако четем, ако искаме от Бог в молитвата си и ние да почувстваме нещо, то тогава със сигурност Всещедрият Бог и Отец наш ще ни даде исканото. За да остане в нас усещането за страданията Христови, за да не роптаем, когато се сблъскваме с трудности, за да слезем от небето на земята и разберем, че това е нашият път в този свят. Ако искаме да следваме Христос, ние ще минем през две ужасни неща: първо – отхвърлянето на светския успех, на второ място – доброволното приемане на нашето страдание. Длъжни сме  да разберем това. Ние не търсим светско благополучие и признание, така че не трябва да се изкушаваме, когато светът ни отхвърля, когато се сблъскаме с болка, страдание, необходимост от жертва – всичко това е необходимо за нас, за да следваме Христос, за да имаме любяща връзка с Него.

В събитията на страстите Христови централно място заема Самият Христос. Всичко, което Христос е претърпял заради нас – оплюването, плесниците, поругаването, тръненият венец, жлъчката – всичко, което Църквата така подробно описва, е нужно не за да съжалим Христос, но поради това, че то ще ни помогне да Го обикнем. За да ни покаже как Христос ни обикна и за да насърчи нашето сърце да Го възлюби. За да може, пребивавайки в любов към Него, да се спасим и вечно да живеем с Него. И така, страстите Христови са причина не за печал, а за спасение. Така също и Кръстът Господен, с който е умъртвен Христос, е станал живототворящ, станал е символ на живота, спасението и радостта и, по този начин, е престанал да бъде оръдие за убийство и проклятие, какъвто е бил преди това. Сам Бог го нарича знамение на Сина Човечески.

Когато гледаме иконата на Разпятието, виждаме, че Христос е изпълнен със свято достойнство: очевидно е, че е отишъл на страдание доброволно, че Той е Господар на случващото се, а не жертва на съдбата и на човешката злоба. Христос е Цар на Славата, свещенодействащ в Тайнството на спасението на човека чрез страданието и Кръста и даряващ възкресение. Разбира се, ако някой погледне на Христос и Неговото страдание по човешки, то той ще се изпълни с жалост. Вместо това Църквата ни представя Богочовека Христос, който спаси човека. Христос не е пълна с жалост жертва на човешката злоба. Той, както Велик Архиерей, принесе на Бог Себе си, станал жертвоприношение и отворил ни вратата на рая. Църквата, когато изобразява Христос, Богородица и светиите, ни показва не само обстоятелствата и историята на събитията, но заедно с това ни предава и това, което се подразбира, тоест това, което не е видно – самата същност. Да, Христос е на Кръста, Той страда и умира. Но Кръстът би бил най-накрая напълно печален и човешки, ако не беше последвало Възкресението. Ето защо, в края на краищата, Кръстът се премества настрани, а на преден план излиза Възкресението. Всяка неделя Църквата празнува не разпятието, а Възкресението. Именно то е основа и център на Църквата. Основавайки се на Възкресението, Църквата живее целия свой живот. Възкресение — денят на Възкресението; именно то определя целия неделен празничен кръг и всичко останало в Църквата.

Христовото Възкресение се повтаря като празник в Църквата всяка неделя. Нито Рождеството, нито Кръщението, нито Разпятието, а Възкресението е основата на Църквата. Ако Христос не е възкръснал, тогава, както казва ап. Павел, напразна е нашата вяра, напразни са нашите трудове, защото човек би останал пленник на смъртта (вж. 1 Кор. 15:17).

И така, Възкресението ни е освободило от смъртта, но какво на практика означава това за нас? Ние казваме „с кръста дойде радост за целия свят”, „Като видяхме Христовото Възкресение, да се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен”. Какво за нас означава Христовото Възкресение и какво променя то в обичайното ни всекидневие. Възкресение Христово означава Царството Божие, означава друг живот, така и ние да ходим в обновен живот (Рим. 6:4); както пеем в канона на Възкресение, новият живот възсия от гроба. Ние, като чеда на Църквата, трябва да живеем тази реалност на новия живот во Христа. Не можем да живеем все едно сме роби на смъртта и тлението. Животът ни не може да е живот, затънал в изпаренията на ада. Разбира се, ние задължително ще изпитаме много трудности в живота, много печал и борба. Каквото и да правим за нас е невъзможно да избегнем чашата на страданията. Главното е каква полза ще извлечем от тях, как ще я изпием – ругаейки или славословейки.

Макар че живеем в Църквата, молим се, пеем, четем, явно често не ни достига тази пасхална радост, защото не сме се освободили от нещата на този свят. Все още сме привързани към този свят и ни занимават човешките дела. Не сме надмогнали човешкото, не сме схванали този дух на християните, които са казвали:защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:14). Има хора, в чието сърце можем да видим живото присъствие на Христос. Това не ги прави безчувствени и безразлични, те участват в живота на света така, както и останалите, но имайки в себе си вечния живот и друго състояние на духа. Усещането на вечното Царство Божие не ни позволява, не ни дава да се задушим, защото знаем: всичко човешко е преходно. Нищо не остава, само Христос остава вовеки. Ако човек живее така, той възприема всичко случващо се с истинско достойнство.

Христос отвори вратите на ада, съкруши нейните ключалки и вериги и всичко, което ни държи вързани, освободи ни от греха. Робство е всичко, което ни държи в плен на този свят. Ние не презираме този свят, а го използваме като такива, които не го ползват (вж. 1 Кор. 7:31). Тоест ние използваме този свят, но не биваме използвани от него. Използваме всички радости, всички благословения, които Бог ни дава чрез този свят, всичко добро и радостно, но ние не сме раби на този свят. Христос ни е освободил от робството. И само когато се освободим от оковите на света, действително ще можем да влезем в радостта Божия.

Действително е трагедия за християнина вместо радостта на Господнето Възкресение да живее под сянката на унинието от обичайните несгоди на човешкото съществуване. Бог ни дава такъв дар, а ние не го вземаме, оставаме нещастни и дребнави хора. Бог ни предлага свободата на Възкресението, а ние не я вземаме, не я използваме, въпреки че в нея ще открием смисъла на нашия живот и ще се почувстваме докрай свободни и радостни.

Христос е казал: и радостта ви никой няма да ви отнеме (Ин. 16:22) – т. е. никой няма да може да ви вземе радостта; това не е радостта, която дава света, а радостта Христова. Ако не изпиташ болка, то няма да се отскубнеш от този свят, за да вдъхнеш кислорода на Христовото присъствие. Христос ти дава радостта на Възкресението, за да вдишаш въздуха на свободата, а ти си отишъл и си направил от него въглероден двуокис. Христос те е направил царски син, а ти си отишъл, станал си роб и пасеш свине, защото макар и да си бил поканен, не си приел поканата за Христовата вечеря. Това е видно в Църквата. Ние сме поканени да живеем в двореца на Христос, като истински царски синове, а грехът ни прави роби, дреболиите ни правят нещастни, не разбиваме тези окови, за да се отскубнем навън и да кажем, че не искаме това робство. Не искаме да живеем в Божията свобода, която ще направи живота ни в този свят радостен.

Възкресението на Господа придава смисъл на целия ни живот, само благодарение на светлината от Възкресението можем да разберем и издържим това, което става около нас, да му противостоим и да търпим преди всичко себе си, след това нашите братя, огорчаващи ни със своите слабости така, както ние огорчаваме тях. Ние сме призвани да се поддържаме взаимно: Понасяйте един другимо теготите, и така изпълнете закона Христов (Гал. 6:2).

източник: православие ру

Близки теми:

Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си “Боже, бъди милостив към мене грешния” С болка и любов Възпитанието на младите в съвременното общество Господният Предтеча

За приготовлението на хората да приемат славния Цар на небето и земята – Творецът на вековете, Единородният и Събезначален на Отца и Светия Дух Божий Син, бил изпратен от Бога великия предвъзвестител и пророк, Господният Предтеча и Кръстител Йоан, чийто живот бил във висша степен строг, праведен и свят. На този човек Бог заповядал в пустинята, в която живеел, да отиде край бреговете на река Йордан и да проповядва на стичащия се там народ да приеме покайно кръщение за опрощаване на греховете.

За идването на този велик Предтеча като „ангел в плът” било предсказано от пророк Малахия с думите: „ето Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, Който ще приготви Твоя път пред Тебе” (Мал. 3:1). И ето явил се Йоан като започнал да кръщава в пустинята и да проповядва покайно кръщение за опрощаване на греховете. Идвали при него от цялата Йудейска страна и жителите на Йерусалим като се кръщавали в река Йордан от него и изповядвали своите грехове (Марк. 1:4-5).

Кръщавали се от ръката на Йоан хора грешници, които са подобни на всички нас. Но вие ще попитате защо дошъл да се кръсти от Йоан Безгрешният и Най-Светият Господ? Той дошъл, братя мои, за да освети за нас водите чрез Своето Кръщение и за да установи и узакони за нас тайнството на светото кръщение, чрез което всички ние се очистваме от сквернотата на греха и се възраждаме за нов духовен и благодатен живот – освещаваме се и ставаме Божий чеда, народ свят, царствено свещенство, наследници Божий и сънаследници на Христа.

Виждате на колко и какви велики дарове ние сме станали участници чрез светото кръщение! Помнете това като нещо драгоценно и твърдо го пазете, защото сте кръстени и сте станали народ Божий и народ Христов! Живейте достойно за високото християнско звание – живейте в добродетели като се отдалечавате от всеки грях! И така ето защо безгрешният Иисус Христос се кръсти от Йоан Кръстител на река Йордан, ето какъв и колко велик дар ни е даруван на всички нас от Бога в кръщението и как ние сме длъжни да го пазим и да бъдем достойни за него!

Йоан Кръстител проповядвал на идващите при него от народа покайно кръщение за опрощаване на греховете, а народът изповядвал пред него своите грехове. От тук, братя, води своето начало и нашата покайна изповед. На Йоан било заповядано от Бога да приема покайната изповед на народа, както и на свещениците е дадена власт от Господ Иисус Христос да изповядват и да „развръзват” като освобождават каещите се грешници от властта на греха или да ги оставят „свързани”(Йоан 20:23).

Свети евангелист Лука посочва, че Йоан Предтеча строго и силно изобличавал като говорел остро на идващите да се кръстят при него: „рожби ехиднини, кой ви внуши да бягате от идващия гняв? Сторете, прочее, дела достойни за покаяние и не мислете да казвате в себе си „ние сме чеда Аврааму”, защото казвам ви Бог може от тези камъни да виздигне чеда Аврамови! Ето вече секирата Му лежи при корените на дърветата (под корен на дървото се разбира човешкия живот) и всяко дърво, което не дава добър плод се отрязва и хвърля в огън” (Мат. 3:7-10).

Защо така строго и остро, макар и с велика любов, Йоан Предтеча изобличавал народа и го привеждал към покаяние? На първо място защото самият той бил величайши праведник и силно обичал Бога и Божията правда, ненавиждал неправдата и бил ревнив за правдата. На второ място, защото народът, заради своето дълбоко нравствено разтление, и по своята крайна неправедност и беззаконие, имал нуждата от строго и по-рязко слово, така както когато някой член на тялото е загноял има нужда от обгаряне, разрязване на раната или отсичане.

Тук би трябвало да отбележим също така и това, че Йоан Кръстител бил пророк и прозорливец и виждал цялата дълбочина на сърцето на идващите при него хора, виждал цялата отвратителна неправда и лукавство на тези хора и затова не можел да говори по друг начин с неправедните освен чрез строгост и заплаха, с които искал да ги заплаши, а чрез страха да ги поправи. Заради това той не зачитал и произхода им от Авраам, казвайки, че Всемогъщия Бог може и от камъните да въздигне чеда Авраамови и им напомнял за смъртната секира, приготвена да отсече дните на техния живот, така както се отсичат сухите и безплодни дървета.

А сега аз бих искал да задам на себе си и на тези като мен един въпрос: защо ние, проповедниците на покаянието, сме толкова слаби и крайно снизходителни към каещите се грешници, като стигаме почти до скриване и недоглеждане на всеки грях? Не е ли заради това, че и самите ние сме грешни и не сме възлюбили Божията правда със цялото си сърце? Не е ли заради това, че не сме възненавидили неправдата и нямаме божествена ревност към правдата? Ние прибързано възлагаме ръка върху главата на грешниците и ги удостояваме с благодатта на „разрешаването” и опрощението като при това често ставаме съучастници към чуждите грехове в нарушение на апостолското наставление: ”ръце на никого не възлагай прибързано, нито ставай съучастник на чужди грехове.”(1Тим. 5:22).

Братя и сестри, бъдете вие самите строги към себе си – към своите слабости и грехове! Изследвайте себе си строго и точно и изисквайте от себе си строга изповед, за да се поправите по-скоро и за да не бъдем и ние с вас осъждани от Бога заради слабата изповед като нерадиви в покоянието!

Как е подействала на народа проповедта на великия Йоан Кръстител? Тя подействала спасително, защото народът се опомнил, пробудил се от греховния сън и го попитал: „учителю, какво да правим?” (Лука 3:12).

Йоан им показал и указал делата на любовта и милосърдието, които са най-добрите плодове на покаянието: „този, който има две дрехи да даде на този, който няма; и който има храна нека прави същото!” (Лука 3:11). На митарите, богатите и войниците, които също търсели неговото напътствие за покаяние, той отговорил: „никого не притеснявайте, не изисквайте повече от това, което ви се полага, не обиждайте никого, не клеветете и се задоволявайте с вашата заплата!” (Лука 3:13-14).

Така по този начин Йоан Кръстител изисквал от всеки да принесе и даде истински плод на покаяние. Истински каещите се той наричал Божие „зърно” и „пшеница”, а неразкаялите се грешници „плява” и „слама”, които се намират на всемирното Божие гумно. Последните заплашвал с неугасимия огън на наказанието, а за първите казвал, че тях Господ ще събере в своята вечна житница след всемирния и страшен Свой съд. Ето как Господният Предтеча Йоан подготвял народа да приеме всемирния Изкупител и Избавител Иисус Христос.

За нас Иисус Христос отдавна е дошъл и ние само си припомняме ежегодно Неговото дивно и спасително явяване и чудните, спасителни събития от Неговия живот. Но, братя и сестри, от нас, които сме вкусили от неизречимите Христови блага, кръстени сме в светия купел и сме станали Божий чеда, се изискват още повече дела на покаяние и плодове на любов и милосърдие един към друг. Защото Духът на Христовата благодат е взаимната любов: ”Нова заповед ви давам: да любите един другиго!”(Йоан 15:17). Амин!

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 19-23.

Превод от руски език: Костадин Нушев

Близки теми:

Кръщението на Господ Иисус Христос Рождеството още не е отминало Каква е разликата между светиите и нас Беседа на Велики Понеделник Беседа На Велики Четвъртък

Скъпи чеда!

Днес ще кажем няколко думи в чест на Божията Майка, Която нашата Православна Църква прославя и възнася по-високо от Херувимите и Серафимите, а еретиците понизяват до последна степен на унижение.

В наши дни много се говори за равенство на половете, на мъжете и жените. Но борбата за женско равенство и така нареченото феминистично движение са закъснели. Християнството вече от двадесет века e решило този проблем. Как? Премахнало разликите! То въздало на жената равна чест с мъжете. И повече от това: то въздало на Жената такава чест, която нямал, няма, и няма да има нито един мъж. Тази Жена е Пресвета Богородица.

Когато Богородица се срещнала с майката на честния Предтеча – света Елисавета, наред с другото  й казала следните думи: „Отныне ублажат Мя вси роди”  (отсега ще ме облажават всички родове) ¹, – т. е.: от днес и завинаги всички човешки родове, които повярват в Господа, ще Ме облажават за честта, оказана Ми от Бога и Отца да стана Майка на Неговия Син. Каква чест за Жената!

В християнството, в Църквата, хората се оценяват, не в зависимост от пола, социалното положение, образователното ниво, финансовото състояние, дарбите и т. н. Хората се различават и оценяват по един единствен признак – признак на святост. За Бога няма мъже и жени, има само грешници и каещи се, нечестиви и благочестиви, свети и най-свети.

В деня на Успението на Пресвета Богородица се почита най-Светия Човек, най-святата Жена – Божията Майка. Богородица, пребивавала неповредена в живота, останала нетленна и в смъртта. Рождението на Сина не повредило Нейното девство, грехът не повредил душата Й, а смъртта не повредила Нейното тяло. Както Тялото Христово не било повредено от Кръстната смърт, така останало неповредено и тялото на Богородица. Умряло, но останало нетленно.

Ако в Православната Църква се съхраняват нетленни телата на светците, които почитаме, то още повече трябвало да остане нетленно богоприемното тяло на Майката на Господа и нашия Бог. Но възможно ли било това тяло да остане в земята? Не. То било пренесено на Небето. В младостта Пресвета Богородица била въведена в Светая Светих на храма Соломонов, а в Успението Си Тя със Своята пречиста, прекрасна душа и преславно нетленно тяло влязла в Светая Светих на Небесата.

Ако смъртта за другите хора означава тление на тялото, то за Пресвета Богородица Нейното Успение станало живоносно.

Разбира се, всички вярващи ще се преобразят по време на всеобщото възкресение, но за Майката Божия преобразяването вече се случило, три дни след Нейното погребение. Тоест, Нейното отминаване към Господа станало начало на Нейното второ битие, вечно и по душа, и по тяло. Невъзможно било за смъртта да удържи Онази, Която „Цяла се съединила с Бога”.

Ние явно виждаме висотата на Божията Майка  в празника на Успението. Кой Я възвисил и почел? Нейният Син Бог и Спасител на света. Ако в земния път на Господа Иисуса Христа  Предтеча бил Йоан Кръстител, то Предтеча в Небесния път на Божията Майка станал Сам Христос. Той победил смъртта и със Своето нетленно и Божествено Тяло се възнесъл на Небето, ставайки Предтеча на Богородица. Христос, Първородният измежду мъртвите²,  се възнесъл на Небесата, за да подготви пътя там на вярващите. За това говори апостол Павел: „където Иисус влезе Предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков” ³.

Богородица приела в Своята утроба Богочовека, Сина и Словото Божие, Който възприел от Нея човешка природа и я съединил със Своето Божествено естество в Своята ипостас. Христос приема Богородица на Небесата цялата, с душа и тяло. Божията Майка, приела Богочовека Христа в Своята утроба, станала Ширшая Небес…

Тя приела, носела в Своята утроба и родила Христа. Сега Христос приема на ръце светата душа на Богородица, Своята Майка. И чуваме думите на свети Йоан Дамаскин, който казва: „Как Словото Божие, съблагоизволило  по Своето милосърдие да стане Неин Син, служи на всесвятата и божествена Своя Майка с владичните Си ръце и приема Нейната свещена душа!” Богородица се грижела за Христа, докато Той бил Дете. Сега, Синът приема Своята Майка като Царица на Небесата. „Предста Царица одесную тебе, в ризах позлащенных одеяна преиспещрена” (Застана царица Теб отдясно в офирско злато)⁴.

Почели Богородица светите апостоли. Те веднага се събрали в Йерусалим за погребението на тялото на Богородица. Съгласно Преданието те се събрали от всички краища на вселената. И нека у никого не възниква съмнение относно това, как те се събрали. Апостолите са орли на Духа. Как  преминали по целия свят? Кой дал крила на нозете им, за да дойдат до краищата на земята? Силата Божия! Същата сила взима отново апостолите и ги събира от всички краища на света в Йерусалим. Онзи, Който дал огнената колесница на Илия Тесвитянина, на която той се възнесъл на Небето, Който взел апостол Филип и го пренесъл от Газа в Азот, както се казва в „Деянията”, Той и изпратил за всеки апостол отделен екипаж, не такъв, с какъвто пътуваме ние, но във вид на светъл облак, и той пренесъл всеки от тях в Йерусалим.

Апостолите почели  Майката на Господа и изумени на третия ден видели, че тялото Й в гроба в Гетсимания го няма. Така почели Пресвета Богородица и Ангелите небесни: те я приели след Успението, тържествено я посрещнали и завели в небесните обители. С изумление видели, как  Пречистата Дева се издига по-горе от Херувимите и Серафимите, точно по думите на величанието: „Честнейшую Херувим и славнейшую без сравнения Серафим”.  Ангелите се удивляват! За пръв път те виждат, как човек с тяло влиза и се прославя в Царството Небесно.

Както се удивлявали те по време на  Христовото Възнесение, когато видели, че се възнася Бог и Човек, съединен в една Богочовешка ипостас  - а  за въплъщение слизал единствено само Бог, така се изумяват сега, виждайки прехода на Небето на Божията Майка. До този момент те свикнали да приемат единствено само спасените и изкупени души на светците. А сега те приемат и тялото, Пречистото тяло на Божията Майка, което не удържали „гробът и смъртта”. Както ние се удивявахме, гледайки първия астронавт, когато той стъпи на Луната, така се изумили и Ангелите, като видели, че кракът на човека е стъпил в Светая Светих на Небето. Божията Майка – това е първата Жена „астронавт”, Която се издигнала по-високо от самите Ангели.

Накрая, Божията Майка почита народът, благочествият и вярващ народ. На Богородица са посветени най-много храмове и манастири. Пред  византийските иконите на Божията Майка, (византийската иконопис е призната за догматическо свидетелство на Църквата) се палят най-много свещи. Към Божията Майка се обръщат в тежки минути скърбящите. Потоци сълзи се проливат пред Нейните свети икони. Любовта към Божията Майка е утвърдена дълбоко в сърцето на нашия православен народ.

Благословени мои християни, показах ви, кой почита Божията Майка. Но има и такива, които не Я почитат, а обратното, безчестят Нейния Лик.

По време на погребението на Божията Майка станало едно събитие, за което разказва свети Йоан Дамаскин. Както знаете, свети Йоан Дамаскин бил голям подвижник; пещерата му се намира в манастира на свети Сава Освещени в Палестина.

И така, свети Йоан Дамаскин казва, че когато апостолите и вярващите от първата Църква носели на носилото тялото на Божията Майка към мястото на погребението, то дотичал един евреин и искал да го събори на земята, но не успял.

Щом само  докоснал тялото на Богородица, един Ангел невидимо му отсякъл ръцете и те останали да висят на носилото. Като видял такова чудо и усетил страшна болка, евреинът се покаял и помолил Божията Майка за прошка. И станало чудо: отсечените ръце зараснали обратно.

Тогава Богородица оскърбил един. Сега Я безчестят мнозина. Чувате ли? Антихристите-йеховисти не вярват в Божията Майка. Казват, че била просто Мария, като че става дума за някоя тяхна съседка леля Мара. Ето до каква степен унижават!

Еретиците-протестанти приемат именованието „Богородица”, но не приемат приснодевството на Богородица – друга хула. Небесния брилянт хвърлят в калта на чувствената любов и плътско смешение, съгласно тяхното хулно учение.

Виждаме и чуваме, как някои обезумели православни „свидетелстват”, че уж виждат Божията Майка и Тя им диктува разни послания. Става дума за така наречените „просветени”. Тези безумци биха искали да вложат в устата на Богородица своите собствени глупави измислици.

И още вижте, как жените оскърбяват Божията Майка със своя предизвикателен външен вид лятно време. От една страна, се покланят на иконата на скромната Дева, а от друга – изкушават и тласкат околните към грях със своя предизвикателен вид. Това дори не се счита за грях, който трябва да се изповяда.

Божията Майка разбира се, много се огорчава от такова нечестие на народа. Верни, да се покаем, да почетем достойно Божията Майка; с болка и любов за ближния и за самите себе си да молим: „Пресветая Богородице, спаси нас, Твоите чеда!” Амин.

¹Лук.1:48.

²Апостол Павел нарича Иисуса Христа «начатък от умрелите» (1Кор. 15:20) и «начатък, първороден измежду мъртвите» (Кол.1:18), апостол Йоан също: «първороден из мъртвите» (Откр. 1: 5).

³ Евр. 6:20.

⁴ Пс. 44:10.

източник:  Света Гора. Ру

Близки теми:

Каква е разликата между светиите и нас Беседа на Велики Понеделник Беседа На Велики Петък Кръщението на Господ Иисус Христос Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Ето ден, който е целият нощ.

Отсъствието на слънце на небето и липсата на разум и сърце на земята е направило от този ден най-черната и най-страшна нощ в потока на времето.

Със своята зловеща тъма и ужас той и до днес плаши хората. До ден днешен, след 19 столетия той носи вълнение и трепет в милиони човешки души. Сам по себе си този ден е достатъчно свидетелство, че Този, на Когото е посветен не е обикновен човек, а Бог. Защото такъв ужасен ден не прилича на човека, а на Бога.

Нека никой да не сравнява смъртта на нашия знаменит балканец Сократ със смъртта на Господа Иисуса Христа. Такова сравнение е съвсем неприлично и несъразмерно. Наистина, насилствената смърт е направила Сократ известен човек. Но Христовата смърт се различава безкрайно от смъртта на Сократ. Преди всичко против Сократ били въстанали само гърците, и то не всички, а единствено атиняните. Против Христос въстанал целия свят: семитската раса чрез евреите, хамитската раса чрез Ирод, яфетитската чрез Пилат. А преди всички хора, своята змийна злоба към Господа е надигнал и онзи, който е баща на лъжата и излъга Ева в Рая. Следователно целия земен и подземен свят въстанал против Христа.

За Сократ е останало съмнение и до днес, че той с нещо е прегрешил против държавата и обществения морал, и не е осъден съвсем без вина. Христос пък са го оправдали всички онези – наистина всички, – които са го обвинявали и съдели и разпънали на кръст.

Оправдал Го е Пилат, главният съдия, който открито е казал: Аз не намирам никаква вина у Тогова Човека (Лк. 23:4), и който пред евреите измил своите ръце от Христовата кръв.

Оправдал го е и цар Ирод, първо с това, че мирно Го е върнал на Пилат, не намирайки вина в Него; още и с това, че го облякъл в бяла дреха, в облеклото на невинността.

Оправдала е Христос и Пилатовата жена, на която в сън се явила правдата на страдалния Господ. Уплашена от този сън, тя поръчала на своя мъж, когато последният седял в съда: Не прави нищо на Този Праведник, защото днес насъне много пострадах за Него. (Мат. 27:19)

Оправдал е нашия Спасител и онзи разумен разбойник на кръста, като Го е защитавал от несправедливия укор на своя приятел, казвайки: Та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото по делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. (Лк. 23:40-41)

И самите демони са познали Иисуса и са Го признали за Син Божий. Като на Божий Син те са Му се молели да не ги изгонва от хората. А след като е Син Божий как би могъл да извърши някакви неправда и да заслужи смърт?

Най-накрая и евреите, като главно демонско оръжие против Христа, са Го оправдали със своето собствено признание и свидетелство. Без желание, против своята воля, те са сторили това в две свои слова изречени под Неговия кръст. Първото е: „Други спаси, а Себе Си не може да спаси” (Мт.27:42). Следователно, спасявал е другите, това е важно. Второто е: Надяваше се на Бога, нека сега Го избави” (Мт.27:43). Също е важно, че се е надявал на Бога. И така безумните юдеи, които не са знаели нито какво правят, нито какво говорят, са свидетелствали и потвърдили две велики истини за Христос; първото, че Той помагал на другите; и второ, че Той се е надявал на Бога.

Кой днес на Балканите или в света помни деня или датата на Сократовата смърт? Кой въобще го е грижа за този ден? Погледнете деня на Христовата смърт; погледнете колко народи празнуват този ден? В онзи първи велики Петък под Господния кръст е стояла само Неговата Майка с апостол Йоан, а на днешния ден – особено в годините, когато и неправославните го празнуват с православните, стотици милиони човеци по цялата кръгла земя стоят под Неговия кръст и с духовни очи гледат към Него, своя Господ и Спасител как виси разпънат на кръста. Не, братя мои, не може Христовата смърт да се мери, нито сравнява със смъртта на който и да е човек в историята. Ужасното Христово осъждане, страшните Негови страдания, ужасът на този страшен ден преминава всички човешки мерки и този ден прилича само на Бога, никак не на човек.

О, колко е страховит този ден, ако въобще можем да кажем, че е ден, а не нощ без светлина и на небето и на земята! Народите са се мъчили през вековете да дадат име на този ден. Помислете само колко са се мъчили. Нашият народ го нарича Велики петък. На юг той се нарича Страшен Петък. Немците го наричат Тъжен Петък, французите Свети Петък, англичаните Добри Петък. И всички тия имена, поотделно и съвкупно отговарят на съдържанието на този ден.

Дори и името Добри Петък му отива. Защото колкото и този ден да е пълен с грях, мрак, страх, той е спасоносен за човешкия род. Безумието на людете искало да унищожи единия Спасител и да затвори единствената врата за спасението на хората, но всемогъщият Бог обърнал смъртта на живот, унищожението на възкресение, срамът на слава, а на мястото на затворените врати, отворил други. Но за това божествено преобръщане ще говорим утре, в светлия ден на възкресението. Да постоим още в мрака на този ден под кръста на милия ни Спасител и Господ. Да се задържим пред Неговата майка, която тъгува тихо и пред ученика, който плаче съкрушено. Да погледнем какво се случва още тук.

Един от войниците прободе реброто Му с копие и от него веднага излезе кръв и вода. Войникът не пробол никого от разбойниците, а само Иисус. Защото на грешния човешки род не му била нужна разбойническа кръв – такава и без друго е имало много по земята, – а е била нужна кръв здрава и безгрешна, такава, която поправя лошата кръв и злия дух. Защо е казано: кръв и вода? Защото и двете били нужни на човешкия род. Наистина, две неща са му били необходими за живот: чистота и храна. Затова Господ в началото на Своята мисия първо е влязъл в Йорданската вода и се е кръстил, а в края й, във вчерашния ден е сложил трапеза със Своята кръв за храна на хората. Вода и кръв – чистота и храна. Какво друго прави любовта, ако не да чисти и да храни? С какво се занимава майката, около какво се труди, на какво посвещава своето време, всички дни и всички нощи? Само на чистотата и прехраната на децата си.

И Христовите съдии – Ирод и Пилат – са показали неохотно тази двойна мисия на Сина Божий – да очисти и да нахрани. Те са го изразили символично, макар и не по волята си, в утрото на този Петък, когато облекли първо Господа в бяла дреха, след това в червена. Да очисти и да нахрани; да очисти хората от греха, след това да ги нахрани с божествена кръв – това е било Христовата програма, която се разкри и в живото и в мъртвото Му тяло. И в Своята смърт, чрез мъртвото си тяло, Господ е явил на света, защо е дошъл. Именно да очисти и нахрани, чрез тези двете да зарадва, да прогони тъгата и да донесе радост. Затова излезе кръв и вода. Защото хората са били нечисти и гладни! Били са нечисти и гладни още от греха на Адам. Грехът е донесъл на човека нечистота и глад. Откакто човек се отделил от своя Небесен Отец, той се загубил и скитал в далечна страна, попадна в обществото на преизподните свине и стана приятел на последните в нечистотата и глада. Както първият човек, така и неговото потомство. Изключителна нечистота и глад!

Кой е можел да върне людете от тази далечна страна към Отца? Кой е бил в състояние да ги измие и облече в прилична дреха? Кой е можел да ги нахрани и украси? Никой от самите тях. Никой от смъртните хора, както е разсъждавал и великият балкански философ Платон. Никой освен Бога. Никой, освен Този, който разярената човешка тълпа на днешния ден заплюва, наранява и приковава на дървото. Но Той не се разгневи, както и лекарят не се ядосва на лудите в лудницата. Любовта, която Го подбуди да се спусне в рова на обезумелите от мръсотия и глад, не Го напуснала даже и на кръста. Умирайки на него, Той слушал воя и сумтенето на тълпата, но не се ядосал. Разгневило се слънцето и скрило своята светлина, разгневила се земята и се разтресла, разгневили се скалите и се напукали – но Той не се разгневил. Господ умирал за нечистите и изгладнели, и умирайки се молел на небесния Отец: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лк.23:34).

Но, дали ние, братя, знаем какво правим? Дали всички онези, които са кръстени и се причестяват с Христовата кръв знаят днес какво правят? Дали между вашите роднини и съседи няма и такива, които са доведени до прага на небето и отново са се върнали назад в далечната страна, в стадото на побеснелите свине? Където се умира без вяра и надежда, живее се във всяка нечистота, където гладните се борят за свински корени, където властва проказа от завист и гордост, от блудство и всяка зараза. Ако имате такива сродници и съседи, смилете се над тях заради Христос, обърнете ги към Спасителя, Който заради тях умря в мъки. Смилете се над тях и ги научете и сами да се смилят над себе си и да се обърнат от лудостта. Научете ги със слово, покажете им пример с делата и живота си, помолете се за тях на небесния Отец с въздишки и сълзи: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят. Блажени сте, ако обърнете в пътя на истината и един от тези, за които умря Христос. Наистина ще получите справедливо възнаграждение в Христовото царство. Но, грижейки се за другите, не преставайте да бдите над себе си. Внимавайте и непрестанно търсете здравата и лековита храна, която е от Христа. Тази храна се състои от Неговите слова, Неговата любов и кръв. Защото кратък е нашият век на земята. Като един надник! Но с него ще получите вечна награда от Онзи, Който днес, пред нашите духовни очи виси на кръста. Негово е царството и силата и славата, Негова е властта и съда во веки веков. Амин.

превод от сръбски

Източник: http://www.svetosavlje.org/biblioteka/vlNikolaj/Vladika_Nikolaj.htm

Близки теми:

Беседа на Велики Понеделник Беседа На Велики Четвъртък Честито Рождество Христово! Беседа на архим. Ефрем Аризонски за Пресвета Богородица Европа е като прегърбена жена

В днешните песнопения и поучения православната Църква показва прекрасния Йосиф, като предобраз на нашия Спасител в Неговите страдания. Йосиф е страдал заради завистта на своите братя. Завистливите братя го продали на търговците за 20 сребърника. Но по Божия Промисъл, в робството той станал велик и славен. Като такъв в гладните години Йосиф изхранил своите братя, спасил и тях, и техните жени и деца от гладна смърт. Така той изпълнил буквално Христовите слова: “който ти хвърля камък, ти му отвърни с хляб”, въпреки  че тези думи още не били открити на света. След това Йосиф заселил своите братя и баща си в Гесем и чрез това определил целия по-късен ход на израилската история. Не той, а Бог. Защото Господ чува праведника във всяка беда и го прославя във всички времена.

Потомците на тези същите братя, които искали да унищожат Йосиф, подготвили и унищожението на Сина Божий. Завистта на праотците спрямо по-добрите от тях се пренесла и на прапотомците. Един от тях предал своя Учител за 30 сребърника. И всички заедно го предали за осъждане на езичниците, също както и техните праотци предали младия Йосиф на езичниците. Приликата наистина е велика, въпреки всички различия в мащаба. Заради тези прилики Църквата днес споменава съдбата на Йосиф. Да покаже на всички ни колко е дълготрайна отровата на завистта. Как тази отрова се пренася от бащи на синове през сто поколения, от Йосиф до Господ Христос. Не са помогнали всички милости Божии към този народ от хиляда години. Не са го облагородили всички страшни Божии чудеса през цялата му история. Останали са напразни всички Божии предупреждения. Всички викове на пророците са задушени в кръв. Бащите са убивали пророците, а синовете им вдигали паметници; синовете отново убивали други пророци и оставяли на внуците труда за паметниците, които свидетелствали за техните злодеяния.

Аз много се чудя на хората от нашето време, които пишат книги против евреите, след като съществува Библията. Всички пера в света да се счупят да пишат обвинения против този народ, не биха могли да съставят такова, каквото ни осигурява Библията. Тя цялата представлява жестоко обвинение за Израилевите колена, с изключение на някои праведници. А Библията е книга, писана нито от Арийци, нито от Антисемити, нито от Хамити или Яфетити, а от най-чистите евреи. Така казва великият пророк Исаия, който те след разпита прерязали жив, и на гроба му издигнали паметник: „Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша. Защото ръцете ви са осквернени с кръв, и пръстите ви с беззаконие; устата ви говорят лъжа, езикът ви произнася неправда. Никой не издига глас за правдата, и никой не се застъпя за истината: надяват се на суетното и говорят лъжа, зачеват зло и раждат злодейство; мътят змийски яйца и тъкат паяжина: който изяде яйцата им – умира, ако пък ги стъпче – ехидна изпълзява…нозете им тичат към зло и те бързат да проливат невинна кръв; мислите им – мисли нечестиви; в  пътеките им – опустошение и гибел.” (Ис. 59:2-7) Това не е и половин страница от обвинението, простиращо се на 1000 страници, което се нарича Библия. Защо, тогава, ние да пишем против този нещастен народ, като те самите са го написали и са го пазели и съхранявали през вековете, за да го предадат на света? Не е ли казал и Спасителят на евреите: „Не мислете, че Аз ще ви обвинявам пред Отца: има против вас обвинител – Моисей, на когото се вие уповавате”(Ин. 5:45). Моисей и всички пророци и всички апостоли – всички са тяхна кръв и език.  С това ние няма да ги съдим и изобличаваме, а със страх и трепет ще гледаме днес тяхното злодеяние и завист към безгрешния Господ и наш Спасител. Също както ако един лекар разсича мъртвото тяло на пияницата и показва неговото сърце и черен дроб, бъбреци и мозък, всичко подуто и разядено от алкохола, така и Църквата днес отваря душата на Христовите съдии и убийци и ни я показва цялата разядена и почерняла, изтляла от завист. Само един поглед към тази гадна душа ни изпълва с крайно отвращение и укрепва в нас твърдото решение никога да не се подаваме на завистта. Защото тя не е от нашия Спасител, а от нашия неприятел и разрушител. Завистта е атмосферата на пъкала; тя е въздуха, който дишат демоните, храната с която се хранят, питието, което пият, отровата, която изпускат от себе си.

Но да не се задържаме дълго, дори мислено в тази пъклена, отровна атмосфера. Загледахме се в органите, отровени от завистта: достатъчно. Дори с мислите си не трябва да се задържаме върху злото. Опасно е дори да се мисли за злото, защото човешкия ум от това се разслабва. Отклони се от зло и сътвори добро. Да издигнем своите мисли към атмосферата на здравето и светлината. Това е средата, в която е Господ наш Иисус Христос. Тук се вдишва и издишва добра воля. Тук умът се храни от позитивните божествени истини, а сърцето се напоява от радостната божествена любов. Тук човек се радва от доброто на своя ближен, и брат се весели от напредъка на брата. Ако някой се извиси с труд и мъка, стотина ръце му помагат да се издигне още повече; а когато някой падне, стотина ръце му помагат да се вдигне. Тук с песен един служи на многото, и многото на единия. Тук всеки става велик като се труди да направи другите велики. Всеки става славен, трудейки се да прослави другите. И всеки става щастлив, стараейки се да ощастливи другите. Всеки бива сит трудейки се да нахрани другите. Всеки се изпълва с радост мислейки да зарадва другите. Тук владеят здравето и светлината. Тук човек се връща в своето първобитно, нормално състояние. Той се покорява на Бога, като на свой Родител. Всичко става ново и преродено: и човека и цялата твар. Небето се отваря широко и Божия блогослов се излива върху всички хора. Там е искал Господ Христос да издигне целия човешки род от отровната атмосфера на завистта, омразата, себичността и братоубийството. И успял в това. Ако се каже, че не е успял да издигне всички, това не е Негов неуспех, а на онези, които не са искали да му подадат ръката си за своето спасение; които обикнаха тъмнината повече от светлината, и нещастието си от щастието. Ако не е успял с фарисеите, успял е с апостолите; ако не е успял напълно с еврейския народ, успял е с много други народи. Ако не е успял с някои, успял е с мнозина. Неговата войска от спасените в царството небесно за две хиляди години наброява милиарди. Бих желал от цялото си сърце да бъдете записани към Христовия успех и да се причислите във войската на спасените, заедно с вашите отци и праотци, толкова измъчени за Неговото име. На Него, единствения Непобедим и Победоносен, слава във всички времена и над всички времена, во веки веков. Амин

превод от сръбски

Източник: http://www.svetosavlje.org/biblioteka/vlNikolaj/Vladika_Nikolaj.htm

Близки теми:

Беседа На Велики Четвъртък Беседа На Велики Петък Неделя Вайя Беседа на архим. Ефрем Аризонски за Пресвета Богородица Кръщението на Господ Иисус Христос