Без Църквата не можем да имаме Христос в сърцето си

Март 24, 2018 in Беседи, Свещеническа конференция

 

- Ние живеем в епоха, която се отдалечава от основните християнски ценности, и хората, влизащи в храма, не разбират евангелските истини. Как можем да им говорим за Бога и правилното изпълнение на евангелските заповеди?

 

- Разбира се, когато човек живее без Бога и не вярва в Него, живее в грях. Грехът – това е болест. И човекът, който греши, е с болна душа. Човек, когато е болен, страда. И всеки, който е роб на греха, изпитва болка и страдание. Затова Христос ни казва да дойдем при Него и Той ще ни утеши. Грехът не носи радост на човека, нито успокоение. Грехът изтощава човека. И все по-дълбоко го потапя в нещастно състояние. Когато той разбере колко е нещастен и далече от Бога, ще осъзнае, че трябва да се обърне към Него и да започне да Го търси.

 

Ние, като църковни хора, особено като пастири на Църквата, трябва да действаме като медсестри или като санитари, в болница, приемащи наранени хора. Трябва да ги обгрижваме, да ги разпределяме по отделенията, да ги настаняваме по леглата. И да повикаме Лекаря, за да ги излекува. Никой не се отчайва в лечебницата Църква. Това е болница, в която даже труповете могат да оживеят. Защото Жизнеподателят се явява като Лекар, и Той възкресява дори и мъртви.Така че у всички има надежда. Ето какво трябва да правим. Лекарят – Бог е всесилен, Той изцелява и оживотворява човека.

 

- Сега често може да се чуе такова мнение: “Не е важно вярва ли човек в Бога или не, главното е Бог да бъде в сърцето му, за да живее по съвест, а Бог, все едно ще го спаси. Какво ще кажете по този повод?

 

- Човек, който мисли, че може да има Христос в сърцето си без Църквата се намира в голямо заблуждение. Такъв прилича на болен, който мисли, че може да се излекува без лекар. За съжаление той по-скоро ще загине, ако не се обърне към лекар. Ако Църквата не беше нужна за нашето спасение, Христос не би я основал и дяволът не би я преследвал. За да бъде тя нашето спасение, Христос стана Човек, за да основе Църквата и да спаси човека.

 

- В неделното училище възникна такъв въпрос – един човек приведе цитат от Евангелието на Йоан: „Дяволът е човекоубиец поначало.“ Възразиха му – Господ е благ, Той е създал добрият ангел от самото начало, който е изпълнявал волята на Господа. Този, който цитираше Евангелието настояваше на своето – ето, тук е написано „поначало“. Какъв е правилния отговор на този въпрос?

 

- Този въпрос е логичен. Дете ли го зададе?

 

- Не, зададе го възрастен.

 

- Все едно, това е логичен въпрос. Какво е злото? Злото няма ипостас. Злото – това е отказ от доброто. Точно така, както и тъмнината е отсъствие на светлина. Бог не е сътворил никакво зло. Ние не сме виждали началото на Сътворението. Бог е направил всичко благо и добро. Но свободата за ангелите и хората дава възможност за отказ от доброто. Когато се откажеш от доброто, веднага се появява ипостасът на злото. Но Бог е създал всичко благо и добро, а човекът може да се откаже от това добро и да направи зло. И затова в този смисъл дяволът се явява като начало на злото – защото се е отказал от доброто. И той бил опустошен, Божията светлина е излязла от него, и на мястото на тази светлината е дошла тъмнината.

 

източник: Православие.ру


Духовната проказа

Януари 21, 2018 in Външни

В днешния евангелски текст се споменава за изцелението на десетимата прокажени. Те помолили Господ да прояви милостта си към тях и да ги изцели, и Той ги изцелил. Но само един от тях се върнал да Му благодари за чудото, което се случило с него. Тогава Христос поставил въпроса къде са останалите деветима…

 

Този евангелски епизод ни открива два духовни принципа – на благодеянието и на благодарението. Нека обърнем внимание на това кой от тези десетима души получава привилегията Господ да му каже: „Твоята вяра те спаси…“, да чуе от Христовите уста признание за вярата си и потвърждение за възможността да се спаси. Онзи, който не е бил от избрания Божий народ; който е бил другородец…

 

Сърцевината на нашия проблем, който ни се разкрива чрез тази евангелска история, е в това, че не можем да видим по-далеч от себе си. Всеки от нас създава собствена система от мисли, емоции и поведение, която, от една страна, възпрепятства свързването ни с другия човек, а от друга – връзката ни с Бога. Можем да наречем тази изградена система задушаващо затваряне в нашия Аз. С течението на времето това състояние се „бетонира“ все повече и повече, и така започваме да развиваме всякакви фиксидеи и отказваме да приемаме промени.

 

От десетимата прокажени, които били изцелени, кой отишъл при Господа, за да изрази своята благодарност? Онзи, който според критериите на онова време е безсилният! Този, който не е от избраните. В крайна сметка, оказва се привилегия да сме безсилни, да сме немощни, да не сме признати от другите. Как така това е привилегия? Привилегия е, защото ни предпазва от изкушението да започнем да се кланяме на себе си, както другите ни се кланят.

 

Разбира се, когато не сме от избраните, а сме от немощните, съществува опасността да изпаднем в отчаяние, което в действителност е симптом за гордост. Но ако човек отхвърли тази опасност като приеме с търпение своето лично принизяване, обръщайки се към Бога, той има всички предпоставки да излезе от своя малък свят, от изкушението на собствените си илюзии, за да забележи другия и да успее да види много по-надалеч…
Обикновено нашата система от мисли и мотивация за действие се крепи върху обожествяването на нашето доволство. Основната ни житейска цел е да се чувстваме удовлетворени… „Да се чувстваме добре”. Затова и често сме изправени пред дилемата: дали да си прекарвам добре, жертвайки Истината и нейното търсене, или да избера другия път – да вляза в болезнения процес на търсенето на Истината, който ще ме доведе не просто до моментното доволство, а до вечния живот. И нека не си представяме, че тази дилема се изправя пред нас само когато трябва да разрешим някакви драматични проблеми в живота си. Напротив, всеки ден заставаме пред този избор: дали да изберем копнежа по Истината или компромиса, чрез който ще си прекарваме добре…

 

Обикновено съвременният човек търси причината за своето душевно и психическо неравновесие, но не се интересува да намери онтологично умиротворение. Той търси мимолетното удоволствие, но е безразличен към това да намери логоса на живота си. Проявяваме любопитство към всякакви похвати, които обещават да ни помогнат да се почувстваме по-добре. Като „похват“ можем да възприемаме дори и религиозния живот, без в дълбочина да търсим истините на вярата.

 

Например искаме да бъдем обичани, но не влизаме в това „премеждие“ да потърсим какво всъщност е любовта и как се постига тя. Така човекът се превръща в един пасивен приемник на приятни или неприятни влияния и емоции. Той иска Бог да бъде вълшебник, Който внезапно и без неговото съучастие, без съдействието на свободната му воля, да го накара да се чувства добре. Такова решение са търсили деветимата прокажени, такива решения търсим и ние днес…

 

С тази логика обаче не ни е възможно да напреднем духовно. Случва се животът да ни изправя пред сериозни изпитания, дори пред лицето на смъртта. В такива гранични ситуации ни става ясно, че животът ни е същинско тайнство и си струва да се пробудим, за да потърсим автентичния му смисъл. Не по един абстрактен начин, не на теория, не на повърхността, а на практика, да се вглеждаме в подтиците си и да изобличаваме себе си, когато е нужно.

 

Понякога се оказва, че и изпълнението на някакви религиозни предписания може да е плод на неспособността или на съзнателния отказ на човека да се впусне в търсене на същинския смисъл на живота. Така започваме да си създаваме избрани групи, избрани енории, избрани религии, избрани философски системи и избрани народи. От евангелската история обаче виждаме как Христос по скандален начин свидетелства за добродетелта не на някого от избраните, а тъкмо на онзи, който не е един от тях; на самарянина.

 

Някой ще каже, че има хора, които наистина притежават харизматични черти, специални дарби; че заради гените си някои са “повече” от другите. И какво от това, дори да е истина? Спасяват ли се те? Просто такива хора носят по-голяма отговорност пред Бога. А особено ако изпитват гордост заради превъзходството на своите гени и дарби, те никога не биха приели да претърпят поражение, дори от това да зависи живота на другия. Човекът иска да изглежда силен и да властва над другия. Както и да бъде признаван за силен, независимо дали изтъкването на неговата сила означава сразяване на другия.

 

От перспективата на евангелската логика обаче, силен е не този, който никога не претърпява поражение в очите на другите, а който заявява волята си да живее христообразно, който с покайно съзнание иска да стане част от Тялото Христово; онзи, който иска да се научи да обича другите, а не да се затвори в своя микрокосмос.

 

Вярата на християнина не е институционална, а е съзнание за междуличностно общение. Именно в това е и нашата отговорност пред Бога. Всеки от нас рано или късно застава пред дилемата: дали да избере живота или смъртта; дали да остане прикован към външни форми, където ще бъде пасивен приемник, а не съучастник на Бога чрез усилията да понесе кръста си…

 

В крайна сметка в един момент всеки от нас ще се изправи пред избора: дали да се самоприспи в илюзорния уют на самоуспокоението, което ще сведе живота му до поредица от приятни моменти, докато си отиде от този свят…


Превод: Константин Константинов


https://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%B4%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0/

Аз имам нужда да се кръстя от Теб

Януари 6, 2018 in Беседи, Начална страница

 

„Тогава Иисус дохожда от Галилея до Йордан при Йоана, за да се кръсти от него. А Йоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?” Кой е виждал господаря да стои пред слугата си? Кой е виждал цар да прекланя глава пред своя войник? Кой е виждал пастир, на когото овцата да показва пътя?  Кой е виждал началник на състезанията, който да получава награда от упражняващия се в бягането? „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе”, тоест – преподай ми, Владико, Сам Ти, това кръщение, което искаш да даруваш на света. Аз се нуждая от това, Ти да ме кръстиш, понеже се намирам под бремето на прародителския грях и нося в себе си змийската отрова. Аз се нуждая от това – да бъде умита в мен сквернотата на древното престъпление; а Ти – заради кои грехове дойде да се кръстиш? За Тебе и пророкът свидетелстваше, говорейки: „не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа”. И как, когато Сам подаваш избавлението, Ти търсиш очищение? Кръщаваните според обичая, изповядват греховете си; а Ти какво имаш да изповядваш, когато във всичко Си безгрешен? Защо искаш от мене това, на което не съм научен? Не ще дръзна да сторя това, което превишава моите сили!  Не зная аз как да умия Светлината! И как бих могъл да осветя Слънцето на правдата! Нощта не осветява деня, оловото не може да бъде по-чисто от златото, глината не може да поправи грънчаря, морето не заимства струи от извора, реката не се нуждае от капката вода, чистотата не се освещава от сквернотата и осъденият не пуска на свобода съдията. ? „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе”! Мъртвецът не може да повдигне живия, болният не изцелява лекаря; и аз зная немощта на своето естество! „Няма ученик по-горен от учителя си, нито слуга по- горен от господаря си”. Към мен не пристъпват със страх херувимите, серафимите не се покланят на мен и не ми възгласят трисветата песен. Аз нямам за престол небето, не мен посочи звездата на влъхвите. Моисей, Твоят угодник, се сподоби да те види едва „изотзад”, а как ще дръзна аз да се докосна до Твоята пресвята глава? Защо ми заповядваш да извърша това, което превъзхожда моите сили? Нямам аз длани, с които да мога да кръстя Бога: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе”! Аз се родих от престарялата, защото на Твоята заповед природата не можеше да противоречи. Когато се намирах в утробата на майка си и нямах сам да говоря, тогава аз се възползвах от нейните уста; а сега сам, със собствените си уста, прославям Тебе Невместимия, Когото вмести девическият кивот. Аз не съм сляп като иудеите, защото зная, че Ти си Владиката, Който само временно е приел вида на раб, за да излекува човека. Зная, че Ти дойде, за да спасиш нас. Зная, че Ти си камъкът, който биде отсечен от планината без участието на човешки ръце. Камъкът, вярващият в който, не ще бъде излъган. Не ще ме заблудят видимите знаци на Твоето смирение и аз духом познавам величието на Твоето Божество. Аз съм смъртен, а Ти – безсмъртен; аз съм от безплодната, а Ти – от Девата. Аз се родих по-рано от Тебе но не съм по-голям от Тебе. Аз можах само по-рано от Теб да изляза на проповед, но не смея да Те кръстя. Зная, че Ти си секирата, която лежи при корена на дърветата – тази секира, която посича безплодните дървета на иудейската градина. Аз видях сърпа, който е готов да отсече страстите и възвестявах, че скоро навсякъде ще потекат извори на изцеление; защото кое място ще остане недостъпно за Тебе? Ти с една Своя дума ще очистваш прокажени, течението на кръвта ще се прекрати само чрез едно докосване до края на Твоята дреха. От една Твоя заповед разслабеният отново ще се изпълни със сили. Ти насищаш дъщерята на хананейката с трохите на Своите чудеса, с кал отваряш очите на слепия. Как тогава ме молиш да възложа ръце върху Тебе? ? „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене”? – Ти, Който поглеждаш „към земята, и тя се тресе”? Ти, Който ходиш по водите като по земя; Ти, за Когото аз много пъти възвестявах в проповедта си: „след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му”! Само на Твоята неизказана благост се полагам и се надявам на Твоето безмерно човеколюбие, според което Ти и блудницата допускаш да отрие с косите си пречистите Твои нозе и да се докосне до Твоята пресвета глава!

 

А какво му казва Господ? – „Остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда”. Послужи на Словото – като глас на човек, послужи на Владиката – като раб, както воинът служи на царя и както глината – на грънчаря. Не се бой, а смело Ме кръсти, защото Аз ще спася света. Аз предавам Себе Си на смърт за да оживя умъртвеното човешко естество. Ти, независимо от Моята заповед , все така се бавиш да простреш ръката си, а иудетите скоро няма да се посрамят да прострат ръце върху Мен, за да Ме предадат на смърт. „Остави сега; защото тъй нам подобава”! По Своето  човеколюбие Аз преди всички векове реших да спася човешкия род. Заради човеците Аз станах човек. Как може да е по-дивно от това, че Аз като обикновен човек идвам да се кръстя? Това Аз правя, защото не презирам създанието на ръцете Си, не се срамувам от земното естество. Аз останах такъв, какъвто Съм бил отвека, и приех ново естество, при което Моето същество остана неизменно: „остави сега”! Защото врагът на човешкият род, бидейки свален от небето и изгонен от земята се гнезди във водното естество, а Аз дойдох и оттук да го изгоня, както възвестяваше за Мене пророкът: „ Със силата Си Ти раздвои морето, във водата строши главите на змейовете”. „Остави сега””! Защото този враг иска да Ме изкуси като човек и Аз претърпявам това, за да докажа неговото безсилие; защото ще му кажа: „ няма да изкусиш Господа, Бога твоего”!

 

О, ново чудо! О, неизказана благодат! Христос извършва подвига, а аз получавам почести! Той воюва с дявола, а аз се оказвам победител! Той съкрушава змийската глава във водите, а аз бивам увенчаван като истински борец! То се кръщава, а от мен се снема сквернотата. Върху Него слиза Светия Дух, а на мен се подава освобождение от греховете! За Него Отец Свидетелства като за Своя възлюбен Син, а аз ставам син Божий заради Него! На Него Му се отвориха небесата, а аз влизам в тях! Пред Него – Кръщаващият се – се явява горното царство, а аз го получавам в наследствено владение! Към Него се обръща гласът на Отца, а заедно с Него и аз бивам призован! Отец благоволи към Него, и мен също не отхвърля! А аз прославям Отца, Който дава от небесата Своя глас, Сина, Който се кръщава на земята, и Духа, Който слиза като гълъб – Единия Бог в Троица, на Когото всякога ще се покланям! Амин.

 

 

Свети Дух

Юни 5, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

 

Душо моя, защо се бавиш? Възпей и славата на Духа! Не дели в мисъл Този, Който не е изключен по естество. Ние с трепет почитаме и великия Дух – Той е мой Бог, чрез Него аз съм познал Бога; Той сам е Бог и мен в настоящия живот ме прави бог. Той е всемогъщ; Той е раздавач на даровете; Той е предмет на песнопение за чистите небесни и земни хорове; Той е подател на живота; седи на превисок престол; изхожда от Отца; Той е Божия сила; Той е самовластен; Той не е Син – защото един е благият Син на единия всеблаг Бог; но Той не е отделен от невидимото Божество, защото е единосъщен и равночестен!

 

Зная, че съвършеното слово не е благовременно за начеващите във вярата. Кой би показал на слаби още очи пълния блясък на огъня? По-добре е постепенно да се приучат към ярката светлина, за да не се повредят самите извори на сладостната светлина. Така и боговдъхновеното слово, като открило по-рано всецяло божеството на Отца, започнало да озарява със светлина великата слава на Христа, която се е открила само на малцина разумни човеци, а след това, като е открило по-ясно божеството на Сина, осветлило за нас и божеството на светлозарния Дух.

 

Пълна светлина за Духа имаме в огнените езици над светите апостоли – чрез това Духът е разкрил явно признаците на Своето Божество. Пак зная, че Бог е огън за злите и светлина за добрите хора. Като помниш това, не унижавай Божеството – не предпочитай Единия, унижавайки Другия. Едно е Естеството – неизмеримо, несътворено, безлетно, благо, свободно и равночестно. Един е Бог в три озарения, Който управлява света. Чрез Него аз се възраждам за нов живот, като погребвам смъртта в купела и се възвръщам към светлината.

 

И ти, мъдърствайки така, принеси от сърце чиста жертва пред Троицата! В трите светлини има едно естество неподвижно. Единица не безчислена, защото се проявява в три Доброти; Троица не в различни степени почитана, защото естеството е неразделно. Единицата е в Божеството, но тричислени са Тези, на Които принадлежи Божеството. Всеки е Единият Бог, ако именуваш едного от Тримата. И пак, под всичко това разбирай един безначален Бог, из Когото е богатството на Божеството, под което словото споменава за Троицата. С това се проповядва на смъртните равночестие между Троицата и пресветло единовластие в Божеството, като се изключва всяка мисъл за многобожие.

 

Според мен, многоначалието е същото, каквото е и съвършеното безначалие, което се намира във взаимна борба – борбата пък предполага раздор, а раздорът бързо води към разруха. Ето защо, идеята за многовластието в Божеството нека бъде по възможност по-далече от мене. Трима богове възможно е да се нарекат тези, които разделят между себе си или времето, или мисълта, или властта, или желанието, така щото никой от тях не би бил тъждествен на другите и всякога би се намирал в борба с тях.

 

В моята Троица има едно естество, една сила, една мисъл, една власт, една слава – а чрез всичко това не се нарушава и единичността, която е великата слава в единната хармония на Божеството. Това аз дължа на светлината, която е внедрила в мен Троичното сияние – това е крайчецът на завесата на вътрешния Божи храм, зад която е скрито царственото естество на Бога, което, може би, повече е известно на ангелските чинове, а най-вече е познато на самата Троица.

 

Източник: „Духовни бисери“

 

Автор: протодякон Г. Ибришимов

Издателство „Православен кошер“, София, 1992 г.

Петдесетница

Юни 4, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Давид, всякога съответствено на нуждата, настройвайки своята многострунна цитра, прави предмета на всеки празник по-светъл. Същият пророк, нека озари и нас на великия празник Петдесетница, чрез звънтенето на Духа, удряйки върху струните на мъдростта и произнасяйки песен. Нека изрече из онова божествено песнопение тези прилични за настоящата благост думи: „Дойдете да запеем Господу и да възкликнем към Бога, твърдината на спасението ни“ (Пс. 94:1). Предварително е нужно да познаеш благодатта и в що се състои тя, а след това да приложиш към съдържанието й съответни думи из пророчеството – позволете и на мен, доколкото е възможно, да изясня подред всичко, което се отнася до този предмет.

 

Човечеството отначало е паднало в заблуждение относно познанието за Бога; едни, като оставили Господа на тварите, заблудени, почнали да служат на стихиите на света; други пък започнали да почитат естеството на демоните; а на мнозина други и ръкотворните изображения на идолите се показали божества – и, за служение на тези лъжеименни богове, те устройвали храмове, жертвеници, посвещения, жертви, свещени лесове и капища.

 

Владиката на тварите, обаче, като погледнал с човеколюбиво око върху повредата на човешкото естество, отново и постепенно въздига човешкия живот от заблуждението за познание на истината.

 

По някои правила на лекарското изкуство, за да се възстановят силите на болния, който дълго време е под диета, той се храни по малко и постепенно, поради страх от усложнения. Така и човечеството, поради продължителния глад от заблужденията му, по порядъка на Божия промисъл, постепенно се храни духовно, за да се доведе до съвършено познаване на истината – а тя е онази животворяща сила, в която ние вярваме под името на Отец, Син и Дух Светий.

 

Днес, в деня Петдесетница, в самия онзи час, третия час на деня, ни е дадена неизречена благост. Отново се открил на людете Духът, Който по-рано се отдалечил от нашето естество, защото човекът бе станал плът (Битие 6:3). Когато чрез бурното онова дихание били изгонени и разсеяни из въздуха всички скверни демони и духовни сили на злобата – тогава, чрез слизането на Духа, във вид на огън се изпълнили с божествена сила всички, които били в горницата (Деян. 2:3), защото иначе е невъзможно да станат причастници на Духа Светаго, ако не са участници в този възвишен живот.

 

Приобщават се със Светия Дух само тези, които мъдърстват за горните неща, които считат истинското си жилище на небето и които живеят в горницата на благочестивия и мистичен живот. Над такива люде, събрани в горницата, слязъл онзи чист и невеществен огън, като се разделил във вид на езици, според числото на учениците Господни.

 

Еретиците и нечестивите не могат да приемат в себе си това „сладко вино“, защото носят вехти мехове, които, бидейки не в състояние да задържат такова вино, гибелно се разкъсват. Вие пък, братя, дойдете да се възрадваме в Господа, както говори пророкът, и да пием от сладкото питие на благочестието, както заповядва Ездра (2 Ездра 9:51).

 

Елате светло да празнуваме с ликовете на апостолите и пророците и, според дара на Светия Дух, да се възрадваме и да се развеселим в този ден, който ни е сътворил Господ в Христа Иисуса – амин.

И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях

Март 7, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

„И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.” (Лк. 6,31-36).

 

Какви удивително прости слова! Те са така прости, така естествени, че когато човек чуе за пръв път, че трябва да постъпваш така, както искаш и с теб да постъпват, на него му става дори неловко. Господи! Как не се сетих по-рано сам за това! Но всичко велико е просто, и цялото Христово учение е съвършено просто. То било насочено към хора с прости сърца; него го възприели най-обикновените Галилейски рибари, които станали светилници на целия свят.

 

След Христос вървели и се обръщали към Него преди всичко съвсем обикновените хора, защото всяко слово Христово е просто и удивително близко до човешкото сърце. Цялото Му учение като че ли само по себе си е много разбираемо, а колко е далече в същото време от нашата действителност – от въплъщаването му в живота, от изпълняването на тези прости слова, тези велики заповеди на Христа!

 

Колко рядко се случва да постъпваме с хората така, както искаме и те да постъпват с нас. Ние очакваме уважение от хората, а самите ние ги унижаваме; желаем да ни помагат в нуждите ни, а самите ние никога не помисляме за помагане на ближните, когато сме задоволени.

 

Какво значи това? Защо е така? Защо не постъпваме с хората така, както искаме да постъпват с нас?

 

Защото, виждате ли, ние не с всички правим така. По отношение на своите най-близки, които горещо обичаме – своята жена, деца, баща, майка – ние постъпваме според Христовите заповеди; обичаме ги като себе си, и не им причиняваме това, което не искаме за себе си. Коя майка, обичаща от цялото си сърце своето дете, няма да му даде цялата си любов, всичките си ласки, дори няма да пожертва живота си за него? Нали с това и изпълнява закона Христов. А ето че с тези, които наричаме наши ближни, но всъщност ги считаме за далечни и чужди, не постъпваме така. Кое ни пречи да постъпваме с тях така, както постъпваме с най-близките и любимите си? Пречи ни нашият егоизъм, нашето себелюбие, защото ние само себе си обичаме. Затова сме добри с близките си, защото ги обичаме; затова не сме добри с далечните, защото нямаме любов към тях. За себе си се тревожим, обичаме се, а окръжаващите не обичаме, често ги обиждаме, оскърбяваме ги. А Господ поставя такова справедливо, такова чисто, такова свято изискване: „И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”. И по-нататък казва: „и ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква е вам наградата?… Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния”.

 

Най-велико, най-трудно изискване поставя Господ Иисус Христос: Той иска да обичаме враговете си. Нима е лесно това? Не, не, това е съвършено трудно. Да обичат враговете се научават тези, чиито сърца са чисти, които от цялото си сърце обичат Бог и следват заповедите Му, у които се вселява Светия Дух, духа на смирението, които стават изпълнени с дух на любов.

 

Само тези, които са се научили да обичат враговете си, да обичат ненавиждащите ги, са ги побеждавали с добро и любов. Именно чрез това добро, чрез тази любов те са трупали огън върху главите на враговете си, обгаряли са сърцата им, и онези се прекланяли пред тях и от врагове се превръщали в приятели.

 

Господ изисква да не очакваме нищо за направеното от нас добро, и обещава голяма награда на вечна радост, говори, че ние ще бъдем синове на Всевишния. „И тъй, бъдете милосърдни, както е милосърден и небесния ваш Отец”. И по-нататък: ”защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите.” Той праща дъжд на всички – и на добри, и на зли, заповядва на слънцето да свети на целия свят.

 

В какво се състои коренът на милосърдието? В жалостта, в състраданието. Жалостта, състраданието – това са основните свойства, основните качества на любовта. У когото има любов – има жал и състрадание, защото не може да обичаш и да не съчувстваш. Той не може да не прави добро на онзи, който се нуждае, да го прави без да очаква каквато и да е благодарност, без да очаква да получи същото.

 

От чистата любов произтича нашето милосърдие, от чистата любов изпълняваме ние тези заповеди на Христа – даваме назаем на тези, от които не се надяваме да получим обратно, вършим всякакви добри дела. И който постъпва така, го очаква велика награда от Бога – син на Всевишния ще се нарече.

 

Вие знаете, какво е говорил Господ Иисус Христос за Страшния Съд и за това, за какво ще бъдат оправдани праведниците. Само заради любовта, заради делата на любовта. Те ще се нарекат синове на Всевишния, ще възсияят като звезди на небето. А тези, които са нямали любов, които не са правили дела на милосърдие, ще се нарекат синове на дявола и вечно ще се мъчат с него.

 

От апостол Йоан Богослов, великия апостол на любовта, сме разбрали, че любовта е изпълнение на целия закон. Милосърдието също е целия закон Христов, защото и то произлиза от любовта.

 

Какво да правим, за да придобием любов? О, това е велико дело, това е огромно дело, това е целта на нашето съществуване, целта на целия ни живот. Ние затова и сме създадени от Бог, за да се приближаваме към Него духовно. Ние затова и живеем, за да станем синове на Всевишния, за да се усъвършенстваме и да вървим към Него.

 

Кой е пътят, по който трябва да вървим?

 

Минавайте през тесните врата, през каменистите и трънливи пътища, без да се страхувате от страданията, защото те раждат добро. Страдащият се освобождава от злобата, освобождава се от егоизма, става тих, кротък, пълен с любов. Трябва да вървим по пътя на скърбите, изпълнявайки всички заповеди на Христа. Чрез непрестанни молитви и пост трябва да пребъдваме в общение с Бог. Тези са придобили любов, които подобно на преп. Серафим Саровски, ден и нощ са се молили и постили. Техните сърца Господ очиства от всяка нечистота, защото Светия Дух, духът на Любовта, може да обитава само в кроткото, в смиреното сърце. Трябва да придобием кротост, смирение, тогава ще дойде и святата любов.

 

За много, много имаме да се молим, каейки се за безчислените си грехове. Но постоянна и основна трябва да бъде молитвата ни – Господ да очисти сърцето ни от злобата, да ни дари великите християнски добродетели – кротост, смирение, свята любов. Никога не забравяйте най-важната молитва – за любовта. Молете се така, както Бог вложи в сърцето ви. Например така: ”Господи, дай ми свята любов, научи ме да обичам всички хора – и грубите, и гордите, и глупавите, и нечестивите, както Ти, Господи, обичаш всички нас, грешните и окаяните”.

 

15 октомври 1944 г.

Как да прекараме първата седмица на Великия пост

Февруари 28, 2017 in Отечески съвети

 

 

Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.

„Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на Великия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смърт” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.

И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!

От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат Божия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност.

Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!

Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица.

„Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.

А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибелен навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки грях и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост.

Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. Kой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове.

„Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.

„Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути.

„Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето покаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.

Източник: Старец Йоан Крестянкин “Проповеди” Том I, Ловчанска Митрополия 

 

За истинското покаяние

Февруари 21, 2017 in Начална страница, Отечески съвети


Няма нищо по-приятно в Божиите очи от нашето покаяние. Това виждаме от притчата на Христа за блудния син. Знаем и с каква трогателна любов се отнесъл Господ към покаялата се блудница в дома на Симон Фарисея. Заради покаянието благоразумният разбойник се удостоил да влезе заедно с Христа в рая. Заради покаянието Господ не само простил на ап. Петър греха на неговото отричане, но след Своето Възкресение на него пръв се явил измежду всички апостоли.

Естествено на Бога е угодно само нашето истинско покаяние. А то е истинско тогава, когато не се връщаме към предишните си грехове. Колко е жалко, че такова покаяние рядко се случва сред нас. Ние така сме се сродили със своите грехове, че за нас е станало навик да им се отдаваме, а навикът е втора природа. Наистина ние съзнаваме своите грехове и се съкрушаваме за тях, но след изповедта отново се връщаме към тях и по този начин продължаваме да живеем без истинско покаяние до самата си смърт. Затова в задгробния живот ни очаква вечна адска смърт.

Сред нас има и мнозина, които не съзнават никакви особени грехове и когато идват на изповед, се затрудняват да кажат дори няколко думи за своята греховност, като не знаят за какви грехове да се каят.

А между другото тези хора грешат постоянно с егоизъм, тщеславие, осъждане, завист, гняв, нарушаване на поста, разсеяност в молитвата, срам да се молят преди хранене, отсъствие на страх Божий, лъжа и клевета, непочтително отношение към по-възрастните, към пастирите и архипастирите, и даже към авторитета на светите Отци на Църквата.

Грешат и с много други грехове, но преди всичко с неосъзнаване на своите грехове. И тъй като всички тези грехове не се осъзнават от тях, те остават неразкаяни и следователно смъртни. Веднъж попитали свети Макарий Велики кой грях се нарича смъртен. „Този – отговорил той, – който остава неразкаян.“ О, ако имахме духовни очи, тогава щяхме да осъзнаваме своята греховност и по този начин бихме могли да избегнем неразкаяността, която ни довежда до вечна духовна смърт с нейните безкрайни адски мъчения.

За съжаление сред нас има много и такива, които въпреки че съзнават своите големи грехове, не се съкрушават за тях, а напротив, оправдават себе си, казвайки: “Всички живеят така, целият свят живее така“. Как би следвало тези нещастни и загиващи хора винаги да помнят думите на св. ап. Яков: “Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога! Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога“ /Иак.4:4/.

Не на грешния и прелюбодеен свят трябва да подражаваме в своя живот и не на всички хора, а само на малцина: “Бъдете ми подражатели – казва св. ап. Павел, – както аз съм на Христа“ /1Кор.4:16; срв. Фил.3:17/. А Господ Иисус Христос иска от нас да подражаваме на Самия Бог, когато казва: “Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат.5:48/.

Ако грехът, неосъзнат от нас и неразкаян, се смята за греховен, то колко ли голям е грехът, осъзнат от нас, за който ние не само не се каем, но се и оправдаваме?! Така извършваме дързък грях. Така се самоутвърждаваме в своята горда и зла воля и наистина извършваме сатанински грях, заради който в бъдещия живот ще споделим участта на сатаната и неговите зли духове.

Към най-големите грешници трябва да причислим и онези, които съгрешават против православната вяра. В каквото и да се разграничаваме от Православната църква, ние попадаме под анатема по думите на ап. Павел, който казва: “Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“ /Гал.1:8/. А колко хора ще се намерят сред нас, които мислят по начин, различен от учението на Православната църква: за бесовете, за Ангелите, за постите, за мощите, иконите, светите угодници Божии, за монашеството, за Свещеното Писание на Стария Завет, за бъдещия задгробен живот, вечните мъчения и вечното блаженство. Трудно е сега сред православните да се намерят такива хора, чиято вяра изцяло да съвпада с вярата на Православната църква. И тъй като хората под влияние на научния прогрес извънредно са се възгордели, то покаянието, особено в областта на вярата, за тях е станало почти недостъпно.

А между впрочем грехът срещу православната вяра е най-опасният и гибелният. Затова тези, които умират без покаяние за този грях, изпитват в ада много по-тежки мъки от всички останали грешници.

И така, свързани с тежки грехове, ние живеем без истинско покаяние, тъй като не оставяме своите страсти и пороци и не отстъпваме от своите заблуждения. Ето защо Господ още по времето на земния живот ни наказва с големи нещастия и дори с внезапна смърт без покаяние. Ето какво огромно зло произлиза от нашата неразкаяност.

Затова нека обикнем покаянието. Да подражаваме на апостолите и светиите, чиито живот е бил един непрестанен покаен подвиг. Да използваме за това настъпващия Велик пост. Нека той постави за нас начало на пътя на истинско покаяние за нашето обновление.

Наистина този подвиг е много труден, по-труден от подвига на целомъдрието, на поста и всички други християнски подвизи, тъй като изисква от нас да сломим своята гордост, да оставим предишния живот и да станем нова твар в Христа.

Но покаянието, като най-трудно, се явява най-угодният подвиг, в който Господ ни дава Своята особена помощ. Затова, възлюбени, да не се страхуваме от него. Само в началото той ще бъде за нас тесен и трънлив, а след това покаянието ще се яви за нас леко и благо бреме Христово, тъй като Господ поради нашата спасителна решителност към покаяние ще ни дава Своята дивна благодат. Няма да ни оставят в това спасително дело и Пречистата Божия Майка, нашият Ангел-пазител и всички светии.

Но да не забравяме, възлюбени, че само тогава Господ ще излее над нас Своята милост в делото на нашето покаяние, ако ние проявим милост към своите ближни, за които ни говореше днес св. Евангелие с думите на Христа: “Защото ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ /Мат.6:14-15/. Ако ние не прощаваме на ближните си техните съгрешения срещу нас, то и Господ няма да прости нашите съгрешения. Тогава както и да се каем, нашето покаяние няма да бъде истинско, Господ няма да го приеме и ще бъде за нас не милостив Отец, а страшен и наказващ Съдия.

Ето защо православната църква, грижейки се за нашето спасение и желаейки да ни подбуди към покаяние, е установила за своите чеда обичай в Неделя на прошката, след вечернята, да измолват един от друг прошка.

Всяка година ние с вас сме изпълнявали този свят обичай. За това добро християнско дело сме се събрали и сега. Затова ви умолявам преди да поемете подвига на покаянието, да изпросите един от друг прошка.

 

Слово на архиепископ Серафим /Соболев/ на вечернята на Неделя Сиропустна в Руската църква „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“, София, 1925 г.

Рождество Христово

Декември 25, 2016 in Начална страница, Отечески съвети

 

Настъпи празникът на всички празници и изпълни с радост вселената! Празник за тържеството на всички добродетели, корен и извор на всички наши блага. Празник, чрез който небето се отвори, Духът се изпрати, средостението се унищожи, преградите паднаха, разделението се съедини, мракът се разсея, светлинното блесна, небето прие естество, произлязло от земята, земята прие Този, Който почива на херувимите, робите станаха свободни, враговете – чеда, другородците – наследници!

 

Чрез този празник е унищожена продължителната вражда и дългата война, и настъпил мир, отдавна очакван от ангелите и желан от праведните люде. И Павел възклицавал, говорейки: „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше посред, като с плътта си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир… (Евр. 2:14-15). Чрез Него е въздигнато блестящото и славно знамение на кръста – придобивка Христова, начатък на нашата природа, въоръжение на нашия Цар!

 

Има ли нещо по земята равно на този празник? Бог е на земята, а човекът на небето; ангелите служат на людите, а людите са в общение с небесните сили; демоните бягат, смъртта е унищожена, раят е отворен, клетвата е снета, грехът е изчезнал, заблуждението е изгонено, истината е възтържествувала!

 

Природата, от която херувимите пазели рая, днес се съединила с Бога. Като слушаш това – прости се с унинието – по-високо от всяка надежда и очакване е това, че Бог е станал човек! Ако това е станало, то и всичко друго ще последва след него с разумна последователност. Той не би унизил Себе Си така безразсъдно и така напразно, ако не би имал за цел да възвиси нас. Христос се родил по плът, за да възроди теб по дух; родил се от жена, за да престанеш ти да бъдеш син на жена; допуснал Неговия Отец да стане роб, та ти робът, да станеш отец на Господаря! Нека се възрадваме и развеселим – нека с радост си спомним за всички Божии благодеяния към нас! Как обаче е станало това удивително и велико дело? Как ние, огрешените, които се оказахме недостойни за земята, понеже се лишихме от властта долу, бяхме въздигнати на такава висота?! Как се прекрати войната? Как се унищожи гнева? Как…?

 

Размишлявайки за величието на това Христово снизхождение към човешкия род, нека отдадем на Бога достойна чест и прилична награда! Нашата награда към Бога не може да бъде нищо друго, освен нашето спасение и нашите души, освен грижата за добродетели и жертви за нашите братя. Нищо друго не може да бъде признак и отличие за вярващия в Христа и любещия Бога, освен грижата за нашите ближни и попечението за тяхното спасение – защото и Христос не дойде да угоди на Себе Си, а да послужи на мнозина!

За изцеляването на слепородения

Май 16, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Кажете, кой е видял и познал Христовата истина, кой е възприел Христовата светлина повече от светите апостоли, които просветили целия свят със светлината на Евангелското учение? Те били невиждащи преди това, а после се изпълнили с духовна светлина. И сега има много тъмни хора, непросветени в никаква наука и непознаващи философията. Това са невиждащите. Но колко от тези невиждащи са станали виждащи, всичко разбиращи, познаващи същността на всички неща, познали истинските цели и задачи на човешкия живот в светлината на Христовата истина?

 

Как са станали от невиждащи виждащи!

 

Озарила ги е Христовата светлина, истинската Светлина, дошла в света. Това били тези, на които Господ Иисус Христос е дал власт да бъдат Божии чеда. А нима Божиите чеда могат да бъдат слепи? Не, те са най-добре виждащите, те познават истината повече от всички, познават истинската, същинската светлина.

 

Господ дошъл за това – със Своята Божествена Светлина да затъмни всяка суетна човешка мъдрост, всяка изкуствена, мъждукаща светлина, издигната от самите хора, пълна с гордост, самомнение, самопревъзнасяне. Те смятат, че с ума си могат да постигнат истината. Тези мислещи се за зрящи хора, Господ е направил невиждащи, а простите хора, с чисти сърца, приели Светото Евангелие с пълна вяра, както малките деца приемат думите на своите родители, направил да виждат.

Вие се поставяте за учители на народа и не се считате за слепи. Горко ви, защото не разбирате, че сте слепи. Ето словото Господне към пророк Иезекиил:”Сине човешки! Ти живееш сред размирен дом; те имат очи, да виждат, а не виждат; те имат уши да слушат, а не слушат; защото те са дом размирен” (Иез. 12,2)

 

Към кого били насочени тези думи? Кого наричал Господ с устата на пророка „размирен дом”?

 

Тези думи се отнасяли към Израилския народ, който и на дело отстъпил от поклонението на истинния Бог и се отклонил по кривите пътища на езичеството. Те били размирни против Бога, те възставали против този Бог, Който ги направил Свой избран народ, който ги извел от Египетския плен. Те оставили своя Бог и се покланяли на ваала и астарта. Заради това ослепели и оглушели, не разбирали правдата, били глухи към словата на истината. Затова те гледайки не виждали и слушайки не чували.

Нима са малко днес сред човешкия род такива размирници? Това са всички тези, които не желаят да познаят истинската светлина, които предпочитат да вървят не по Христовия път, а по свои собствени пътища. А Господ говори чрез пророка, че всички размирници са слепи и глухи за истината.

 

Ето какво говори св.пр.Исаия за слепите духом:”и ще поведа слепите по път, който те не знаят, ще ги водя по незнайни пътеки, тъмата ще направя светлина пред тях, и кривите пътеки – прави: ето какво ще направя Аз за тях, и няма да ги оставя.”(Ис. 42,16) Господ говори, че ще поведе слепите духом по такива пътища, които те съвсем не познават, а не по този път, който те са си избрали, мислейки се за виждащи. Той ще ги поведе по неизвестни пътища, за които те никога не са мислели, и ще направи мрака, който ги окръжава светлина, и техните криви пътища – прави.

 

За какъв мрак говори пророка?

 

За този мрак, в който живеят хората, нямащи духовна опора в дълбоката вяра в Бога. Вие знаете колко много са хората, забравили Бога, които се измъчват в тежки душевни мъки, не виждат смисъл в живота, хора, които завършват живота си дори със самоубийство.

 

Тяхната душа е тъмна. Те живеят в дълбок мрак. И ето този мрак, по думите на пр.Исаия, Господ ще направи светлина. И от техните криви пътища, ще ги изведе на правия път: „Ето какво ще направя Аз за тях и няма да ги оставя”.

 

Ето какъв е смисъла на този дълбок отговор Христов към фарисеите, възмущаващи се за това, че Господ ги смята за слепи.

 

Да вникнем и ние в тези Христови думи и да се убоим от духовната слепота, да се устремим с цялото си същество към истинската Светлина. Само това се изисква от нас – да се откажем от своите собствени пътища, които сами си измисляме, да престанем да устройваме живота си така, както ни се иска, да признаем, че сме слепи и с цялото си сърце да се обърнем към истинската Светлина, Господа наш Иисус Христос.

 

Тази истинска светлина, това сияние на славата на Отца да озари нашите тъмни сърца.

 

24 юни 1945 г.

 

 

 

Смисълът на страстите и Възкресението

Април 10, 2015 in Беседи, Начална страница

 

В Църквата не само възпоменаваме историята, която се е случила преди две хиляди години. Тези вълнуващи събития там се появяват в съвсем друга светлина. Празниците имат дълбоко духовно значение в живота на Църквата. Опитът на светиите  показва, че събитията, които се случват в земната Църква, имат пряка и органична връзка с небесната Църква на Бога, Църквата на Ангелите и светците. В тези изключителни дни ние сме призовани да участваме в благодатта и да станем съучастници в събитията, които се разгръщат пред нас.

 

Но, за да можем да се приобщим към тези събития, е необходима подготовка, трябва да знаем какво точно се е случило в тези дни.  Ако ходим неподготвени на богослужения, без да разбираме нищо, ние сами се ограбваме.  Може би, когато видим Разпятието или Плащаницата, нещо ще отекне в сърцата ни, но реална причастност на случващото се е възможна, само ако се подготвим. И как да се подготвим? Ако в тези дни бъдем съсредоточени и не се разсейваме от хиляди неща, ако посещаваме всички богослужения, ако се молим, ако четем, ако искаме от Бог в молитвата си и ние да почувстваме нещо, то тогава със сигурност Всещедрият Бог и Отец наш ще ни даде исканото. За да остане в нас усещането за страданията Христови, за да не роптаем, когато се сблъскваме с трудности, за да слезем от небето на земята и разберем, че това е нашият път в този свят. Ако искаме да следваме Христос, ние ще минем през две ужасни неща: първо – отхвърлянето на светския успех, на второ място – доброволното приемане на нашето страдание. Длъжни сме  да разберем това. Ние не търсим светско благополучие и признание, така че не трябва да се изкушаваме, когато светът ни отхвърля, когато се сблъскаме с болка, страдание, необходимост от жертва – всичко това е необходимо за нас, за да следваме Христос, за да имаме любяща връзка с Него.

 

В събитията на страстите Христови централно място заема Самият Христос. Всичко, което Христос е претърпял заради нас – оплюването, плесниците, поругаването, тръненият венец, жлъчката – всичко, което Църквата така подробно описва, е нужно не за да съжалим Христос, но поради това, че то ще ни помогне да Го обикнем. За да ни покаже как Христос ни обикна и за да насърчи нашето сърце да Го възлюби. За да може, пребивавайки в любов към Него, да се спасим и вечно да живеем с Него. И така, страстите Христови са причина не за печал, а за спасение. Така също и Кръстът Господен, с който е умъртвен Христос, е станал живототворящ, станал е символ на живота, спасението и радостта и, по този начин, е престанал да бъде оръдие за убийство и проклятие, какъвто е бил преди това. Сам Бог го нарича знамение на Сина Човечески.

 

Когато гледаме иконата на Разпятието, виждаме, че Христос е изпълнен със свято достойнство: очевидно е, че е отишъл на страдание доброволно, че Той е Господар на случващото се, а не жертва на съдбата и на човешката злоба. Христос е Цар на Славата, свещенодействащ в Тайнството на спасението на човека чрез страданието и Кръста и даряващ възкресение. Разбира се, ако някой погледне на Христос и Неговото страдание по човешки, то той ще се изпълни с жалост. Вместо това Църквата ни представя Богочовека Христос, който спаси човека. Христос не е пълна с жалост жертва на човешката злоба. Той, както Велик Архиерей, принесе на Бог Себе си, станал жертвоприношение и отворил ни вратата на рая. Църквата, когато изобразява Христос, Богородица и светиите, ни показва не само обстоятелствата и историята на събитията, но заедно с това ни предава и това, което се подразбира, тоест това, което не е видно – самата същност. Да, Христос е на Кръста, Той страда и умира. Но Кръстът би бил най-накрая напълно печален и човешки, ако не беше последвало Възкресението. Ето защо, в края на краищата, Кръстът се премества настрани, а на преден план излиза Възкресението. Всяка неделя Църквата празнува не разпятието, а Възкресението. Именно то е основа и център на Църквата. Основавайки се на Възкресението, Църквата живее целия свой живот. Възкресение — денят на Възкресението; именно то определя целия неделен празничен кръг и всичко останало в Църквата.

 

Христовото Възкресение се повтаря като празник в Църквата всяка неделя. Нито Рождеството, нито Кръщението, нито Разпятието, а Възкресението е основата на Църквата. Ако Христос не е възкръснал, тогава, както казва ап. Павел, напразна е нашата вяра, напразни са нашите трудове, защото човек би останал пленник на смъртта (вж. 1 Кор. 15:17).

 

И така, Възкресението ни е освободило от смъртта, но какво на практика означава това за нас? Ние казваме „с кръста дойде радост за целия свят”, „Като видяхме Христовото Възкресение, да се поклоним на светия Господ Иисус, Който едничък е безгрешен”. Какво за нас означава Христовото Възкресение и какво променя то в обичайното ни всекидневие. Възкресение Христово означава Царството Божие, означава друг живот, така и ние да ходим в обновен живот (Рим. 6:4); както пеем в канона на Възкресение, новият живот възсия от гроба. Ние, като чеда на Църквата, трябва да живеем тази реалност на новия живот во Христа. Не можем да живеем все едно сме роби на смъртта и тлението. Животът ни не може да е живот, затънал в изпаренията на ада. Разбира се, ние задължително ще изпитаме много трудности в живота, много печал и борба. Каквото и да правим за нас е невъзможно да избегнем чашата на страданията. Главното е каква полза ще извлечем от тях, как ще я изпием – ругаейки или славословейки.

 

Макар че живеем в Църквата, молим се, пеем, четем, явно често не ни достига тази пасхална радост, защото не сме се освободили от нещата на този свят. Все още сме привързани към този свят и ни занимават човешките дела. Не сме надмогнали човешкото, не сме схванали този дух на християните, които са казвали:защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:14). Има хора, в чието сърце можем да видим живото присъствие на Христос. Това не ги прави безчувствени и безразлични, те участват в живота на света така, както и останалите, но имайки в себе си вечния живот и друго състояние на духа. Усещането на вечното Царство Божие не ни позволява, не ни дава да се задушим, защото знаем: всичко човешко е преходно. Нищо не остава, само Христос остава вовеки. Ако човек живее така, той възприема всичко случващо се с истинско достойнство.

 

Христос отвори вратите на ада, съкруши нейните ключалки и вериги и всичко, което ни държи вързани, освободи ни от греха. Робство е всичко, което ни държи в плен на този свят. Ние не презираме този свят, а го използваме като такива, които не го ползват (вж. 1 Кор. 7:31). Тоест ние използваме този свят, но не биваме използвани от него. Използваме всички радости, всички благословения, които Бог ни дава чрез този свят, всичко добро и радостно, но ние не сме раби на този свят. Христос ни е освободил от робството. И само когато се освободим от оковите на света, действително ще можем да влезем в радостта Божия.

 

Действително е трагедия за християнина вместо радостта на Господнето Възкресение да живее под сянката на унинието от обичайните несгоди на човешкото съществуване. Бог ни дава такъв дар, а ние не го вземаме, оставаме нещастни и дребнави хора. Бог ни предлага свободата на Възкресението, а ние не я вземаме, не я използваме, въпреки че в нея ще открием смисъла на нашия живот и ще се почувстваме докрай свободни и радостни.

 

Христос е казал: и радостта ви никой няма да ви отнеме (Ин. 16:22) – т. е. никой няма да може да ви вземе радостта; това не е радостта, която дава света, а радостта Христова. Ако не изпиташ болка, то няма да се отскубнеш от този свят, за да вдъхнеш кислорода на Христовото присъствие. Христос ти дава радостта на Възкресението, за да вдишаш въздуха на свободата, а ти си отишъл и си направил от него въглероден двуокис. Христос те е направил царски син, а ти си отишъл, станал си роб и пасеш свине, защото макар и да си бил поканен, не си приел поканата за Христовата вечеря. Това е видно в Църквата. Ние сме поканени да живеем в двореца на Христос, като истински царски синове, а грехът ни прави роби, дреболиите ни правят нещастни, не разбиваме тези окови, за да се отскубнем навън и да кажем, че не искаме това робство. Не искаме да живеем в Божията свобода, която ще направи живота ни в този свят радостен.

 

Възкресението на Господа придава смисъл на целия ни живот, само благодарение на светлината от Възкресението можем да разберем и издържим това, което става около нас, да му противостоим и да търпим преди всичко себе си, след това нашите братя, огорчаващи ни със своите слабости така, както ние огорчаваме тях. Ние сме призвани да се поддържаме взаимно: Понасяйте един другимо теготите, и така изпълнете закона Христов (Гал. 6:2).

 

източник: православие ру

 

 

 

Господният Предтеча

Януари 7, 2015 in Беседи, Начална страница

 

За приготовлението на хората да приемат славния Цар на небето и земята – Творецът на вековете, Единородният и Събезначален на Отца и Светия Дух Божий Син, бил изпратен от Бога великия предвъзвестител и пророк, Господният Предтеча и Кръстител Йоан, чийто живот бил във висша степен строг, праведен и свят. На този човек Бог заповядал в пустинята, в която живеел, да отиде край бреговете на река Йордан и да проповядва на стичащия се там народ да приеме покайно кръщение за опрощаване на греховете.

 

За идването на този велик Предтеча като „ангел в плът” било предсказано от пророк Малахия с думите: „ето Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, Който ще приготви Твоя път пред Тебе” (Мал. 3:1). И ето явил се Йоан като започнал да кръщава в пустинята и да проповядва покайно кръщение за опрощаване на греховете. Идвали при него от цялата Йудейска страна и жителите на Йерусалим като се кръщавали в река Йордан от него и изповядвали своите грехове (Марк. 1:4-5).

 

Кръщавали се от ръката на Йоан хора грешници, които са подобни на всички нас. Но вие ще попитате защо дошъл да се кръсти от Йоан Безгрешният и Най-Светият Господ? Той дошъл, братя мои, за да освети за нас водите чрез Своето Кръщение и за да установи и узакони за нас тайнството на светото кръщение, чрез което всички ние се очистваме от сквернотата на греха и се възраждаме за нов духовен и благодатен живот – освещаваме се и ставаме Божий чеда, народ свят, царствено свещенство, наследници Божий и сънаследници на Христа.

 

Виждате на колко и какви велики дарове ние сме станали участници чрез светото кръщение! Помнете това като нещо драгоценно и твърдо го пазете, защото сте кръстени и сте станали народ Божий и народ Христов! Живейте достойно за високото християнско звание – живейте в добродетели като се отдалечавате от всеки грях! И така ето защо безгрешният Иисус Христос се кръсти от Йоан Кръстител на река Йордан, ето какъв и колко велик дар ни е даруван на всички нас от Бога в кръщението и как ние сме длъжни да го пазим и да бъдем достойни за него!

 

Йоан Кръстител проповядвал на идващите при него от народа покайно кръщение за опрощаване на греховете, а народът изповядвал пред него своите грехове. От тук, братя, води своето начало и нашата покайна изповед. На Йоан било заповядано от Бога да приема покайната изповед на народа, както и на свещениците е дадена власт от Господ Иисус Христос да изповядват и да „развръзват” като освобождават каещите се грешници от властта на греха или да ги оставят „свързани”(Йоан 20:23).

 

Свети евангелист Лука посочва, че Йоан Предтеча строго и силно изобличавал като говорел остро на идващите да се кръстят при него: „рожби ехиднини, кой ви внуши да бягате от идващия гняв? Сторете, прочее, дела достойни за покаяние и не мислете да казвате в себе си „ние сме чеда Аврааму”, защото казвам ви Бог може от тези камъни да виздигне чеда Аврамови! Ето вече секирата Му лежи при корените на дърветата (под корен на дървото се разбира човешкия живот) и всяко дърво, което не дава добър плод се отрязва и хвърля в огън” (Мат. 3:7-10).

 

Защо така строго и остро, макар и с велика любов, Йоан Предтеча изобличавал народа и го привеждал към покаяние? На първо място защото самият той бил величайши праведник и силно обичал Бога и Божията правда, ненавиждал неправдата и бил ревнив за правдата. На второ място, защото народът, заради своето дълбоко нравствено разтление, и по своята крайна неправедност и беззаконие, имал нуждата от строго и по-рязко слово, така както когато някой член на тялото е загноял има нужда от обгаряне, разрязване на раната или отсичане.

 

Тук би трябвало да отбележим също така и това, че Йоан Кръстител бил пророк и прозорливец и виждал цялата дълбочина на сърцето на идващите при него хора, виждал цялата отвратителна неправда и лукавство на тези хора и затова не можел да говори по друг начин с неправедните освен чрез строгост и заплаха, с които искал да ги заплаши, а чрез страха да ги поправи. Заради това той не зачитал и произхода им от Авраам, казвайки, че Всемогъщия Бог може и от камъните да въздигне чеда Авраамови и им напомнял за смъртната секира, приготвена да отсече дните на техния живот, така както се отсичат сухите и безплодни дървета.

 

А сега аз бих искал да задам на себе си и на тези като мен един въпрос: защо ние, проповедниците на покаянието, сме толкова слаби и крайно снизходителни към каещите се грешници, като стигаме почти до скриване и недоглеждане на всеки грях? Не е ли заради това, че и самите ние сме грешни и не сме възлюбили Божията правда със цялото си сърце? Не е ли заради това, че не сме възненавидили неправдата и нямаме божествена ревност към правдата? Ние прибързано възлагаме ръка върху главата на грешниците и ги удостояваме с благодатта на „разрешаването” и опрощението като при това често ставаме съучастници към чуждите грехове в нарушение на апостолското наставление: ”ръце на никого не възлагай прибързано, нито ставай съучастник на чужди грехове.”(1Тим. 5:22).

 

Братя и сестри, бъдете вие самите строги към себе си – към своите слабости и грехове! Изследвайте себе си строго и точно и изисквайте от себе си строга изповед, за да се поправите по-скоро и за да не бъдем и ние с вас осъждани от Бога заради слабата изповед като нерадиви в покоянието!

 

Как е подействала на народа проповедта на великия Йоан Кръстител? Тя подействала спасително, защото народът се опомнил, пробудил се от греховния сън и го попитал: „учителю, какво да правим?” (Лука 3:12).

 

Йоан им показал и указал делата на любовта и милосърдието, които са най-добрите плодове на покаянието: „този, който има две дрехи да даде на този, който няма; и който има храна нека прави същото!” (Лука 3:11). На митарите, богатите и войниците, които също търсели неговото напътствие за покаяние, той отговорил: „никого не притеснявайте, не изисквайте повече от това, което ви се полага, не обиждайте никого, не клеветете и се задоволявайте с вашата заплата!” (Лука 3:13-14).

 

Така по този начин Йоан Кръстител изисквал от всеки да принесе и даде истински плод на покаяние. Истински каещите се той наричал Божие „зърно” и „пшеница”, а неразкаялите се грешници „плява” и „слама”, които се намират на всемирното Божие гумно. Последните заплашвал с неугасимия огън на наказанието, а за първите казвал, че тях Господ ще събере в своята вечна житница след всемирния и страшен Свой съд. Ето как Господният Предтеча Йоан подготвял народа да приеме всемирния Изкупител и Избавител Иисус Христос.

 

За нас Иисус Христос отдавна е дошъл и ние само си припомняме ежегодно Неговото дивно и спасително явяване и чудните, спасителни събития от Неговия живот. Но, братя и сестри, от нас, които сме вкусили от неизречимите Христови блага, кръстени сме в светия купел и сме станали Божий чеда, се изискват още повече дела на покаяние и плодове на любов и милосърдие един към друг. Защото Духът на Христовата благодат е взаимната любов: ”Нова заповед ви давам: да любите един другиго!”(Йоан 15:17). Амин!

 

 

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 19-23.

 

Превод от руски език: Костадин Нушев

 

Кръщението на Господ Иисус Христос

Януари 5, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Йоан Го възпираше и казваше:

„Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при Мене? Но Иисус му отговори и рече: „остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда.” (Мат. 3:14-15)

 

На днешния ден в цялата Вселенска Православна църква се извършва тържествено възпоменание и прославяне на Кръщението на Господ Иисус Христос от Йоан Кръстител на река Йордан. Светият Евангелист повествува, че когато Господ дошъл на река Йордан да се кръсти, тогава Йоан го възпирал и казвал: „аз трябва да се кръстя от Тебе, а Ти ли идваш при мене?”(Мат. 3:14).

 

Не бихме ли казали и ние това като знаем Кой е Този, Който идва: Господи, какво е това Твое съвършено смирение, че Ти, Който си Господ и Безгрешен идваш да се кръстиш от човек, който макар и праведен, е станал такъв чрез Твоята благодат и правда? Какво да се умие у Тебе, Който си по-чист от слънцето или какво да се просвети у Тебе, Който Сам Си Слънцето на Правдата?

 

Но можем ли ние, които сме грешни, късогледи и недалновидни за това, което се отнася до нашето спасение, да противоречим на Самия Господ, Който всичко е сътворил и всичко, което твори е премъдро и превишаващо словото и разума? Всички слова и действия на Господ Иисус Христос носят върху себе си печата на най-висшата премъдрост и Божия правда и са непостижими за умовете на гордите учени от този век, които дръзват да приравняват Самия Господ на славата към обикновените хора и да тълкуват словата Му според понятията на своя извратен и заблуждаващ се разум. Ние сме длъжни смирено да се покланяме пред Него със съвършено доверие и задълбочено да размишляваме като просим от Бога разбиране.

 

Така и посочените слова на Господа към Йоан Кръстител, за това, че той трябва да Го кръсти в мълчание и без да Му противоречи, а и самото действие на Кръщението от ръцете на Йоан, носят върху себе си печата на височайшата Божия премъдрост, благост и правда. „Остави сега”, казва Господ на Йоан Предтеча, „защото ние така трябва да изпълним всяка правда!” С тези Свои думи Господ Иисус Христос сякаш казва „Аз затова и дойдох на земята и станах Човек, пребивавайки винаги неизменно като Бог, за да се изпълни всяка Божия правда, която така дръзко беше нарушена в Рая от първите човеци. И след това колкото по-далеч във времената и човешките родове, толкова по-дръзко, лукаво и със зло поругание се нарушаваше тази Божия правда от всички човешки родове с изключение на малцина праведни. Ето Аз дойдох, за да взема върху Себе Си всички човешки неправди и грехове, без да се оскверня от тях, да дам откуп и удовлетворение за тях пред Правосъдието на Моя Небесен Отец чрез Моята правда и да принеса Себе Си като изкупителна жертва. Аз искам в Самия Себе Си като Безгрешен Богочовек да умия всички човешки неправди като ги потопя във водите на река Йордан и да преподам на Моята Църква очистителната баня на Кръщението с вода и Дух. Искам Сам да изпълня всяка правда, да науча човеците на Божията правда и да им дам благодат и сила да я изпълняват.” Ето какво означават думите на Господ Иисус Христос, изречени към Йоан Кръстител: „остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда!”

 

При четенето или слушането на Господните слова или на Благовестието за Неговите деяния и Спасително дело не бива да забравяме, че Той е „Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на целия свят” (Йоан 1:29), Изкупител на човешкия род и Първосвещеник по чина на Мелхиседек, принесъл Самия Себе Си като примирителна жертва на Небесния Отец за нас грешните. Не бива да забравяме, че Той е Праведният Съдия, Лекарят на всички измъчвани от греховете и Единоборец, излязъл на духовна битка с „духовния Голиат” – дявола, който с велико изкуство, лукавство, хитрост и постоянство се е борил и се бори чрез безчислените страсти и всички неправди с целия човешки род. Него Господ, чрез Своето богомъдро и праведно промишление, съвършено е победил и така е избавил от властта му и от робството на греха целия човешки род.

 

Ето защо и в река Йордан Господ е приел Кръщението, за да победи във водите врага на човешкото спасение – дявола, който се е бил загнездил в тях. Да освети водите, за да можем ние в Светото Кръщение при трикратното потапяне в Името на Светата и Животворяща Троица да се умиваме благодатно от сквернотата на прародителския грях, да се възраждаме за нов живот в Светия Дух като получаваме осиновление от Небесния Отец и святост на живота.

 

Обстоятелствата на самото Раждане на Богочовека също са запечатани с величайша премъдрост и Божия правда. Той се роди в бедност от Пречистата Дева и беше положен в ясли, беше повит в пелени като Младенец, за да може чрез Своето смирение да изкупи гордостта на Адам и Ева, които възмечтаха да станат богове; да изобличи и смири човешката гордост и да научи хората на смирение, което е основата на всяка добродетел.

 

Всичко, което говорил и направил на земята Господ Иисус Христос Той извършил според предвечния, премъдър и всеблаг Съвет на Светата Троица, който е преди всички векове. Всичко, което извършил Богочовекът на земята, е било необходимо за спасението, съвършенството и блаженството на човешкия род и затова ако някой е отхвърлял или отхвърля Неговите заповеди, съвети и установления, както и създадената от Него на земята Църква, той е бил и е враг на Бога и на самия себе си, защото отхвърля и се отрича от Божествения Съвет и Божието установление за самия себе си.

 

Кръщението е установено от Бога в Църквата за спасението на човешкия род и то е необходимо за всеки вярващ като врата към Божието царство. Този, който го отрича или се отрича от него се отмята и отпада от своето спасение и от собственото си вечно благо. Така Господ Иисус Христос говори за противилите се срещу Него книжници и фарисеи, които не поискали да се кръстят от Йоан Кръстител, че са отхвърлили Божия Съвет и Божието определение за себе си.

 

Възлюбени братя и сестри! Ние всички сме се сподобили със светото кръщение като младенци според вярата на нашите родители и възприемници, очистили сме се от прародителския грях, възродени сме от водата и Светия Дух и сме осиновени от Нашия Небесен Отец. За нас са отворени дверите на Царството небесно! Затова нека винаги от цялото си сърце да пазим този скъпоценен Божий дар и да ценим високо своето звание на Божий синове и дъщери по благодат! Да се отдалечаваме от всеки грях и да се стремим със своите мисли, желания и дела към Небесното царство и „нетленното наследство, което е чисто и неувяхващо и е приготвено за нас на небесата!” (1 Петр.1:4). Амин!

 

 

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 23-27.

 

Превод от руски: Костадин Нушев

 

 

 

Беседа на архим. Ефрем Аризонски за Пресвета Богородица

Август 15, 2014 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

 

 

Скъпи чеда!

 

Днес ще кажем няколко думи в чест на Божията Майка, Която нашата Православна Църква прославя и възнася по-високо от Херувимите и Серафимите, а еретиците понизяват до последна степен на унижение.

 

В наши дни много се говори за равенство на половете, на мъжете и жените. Но борбата за женско равенство и така нареченото феминистично движение са закъснели. Християнството вече от двадесет века e решило този проблем. Как? Премахнало разликите! То въздало на жената равна чест с мъжете. И повече от това: то въздало на Жената такава чест, която нямал, няма, и няма да има нито един мъж. Тази Жена е Пресвета Богородица.

 

 

Когато Богородица се срещнала с майката на честния Предтеча – света Елисавета, наред с другото  й казала следните думи: „Отныне ублажат Мя вси роди”  (отсега ще ме облажават всички родове) 1, – т. е.: от днес и завинаги всички човешки родове, които повярват в Господа, ще Ме облажават за честта, оказана Ми от Бога и Отца да стана Майка на Неговия Син. Каква чест за Жената!

 

В християнството, в Църквата, хората се оценяват, не в зависимост от пола, социалното положение, образователното ниво, финансовото състояние, дарбите и т. н. Хората се различават и оценяват по един единствен признак – признак на святост. За Бога няма мъже и жени, има само грешници и каещи се, нечестиви и благочестиви, свети и най-свети.


В деня на Успението на Пресвета Богородица се почита най-Светия Човек, най-святата Жена – Божията Майка. Богородица, пребивавала неповредена в живота, останала нетленна и в смъртта. Рождението на Сина не повредило Нейното девство, грехът не повредил душата Й, а смъртта не повредила Нейното тяло. Както Тялото Христово не било повредено от Кръстната смърт, така останало неповредено и тялото на Богородица. Умряло, но останало нетленно.

 

 

Ако в Православната Църква се съхраняват нетленни телата на светците, които почитаме, то още повече трябвало да остане нетленно богоприемното тяло на Майката на Господа и нашия Бог. Но възможно ли било това тяло да остане в земята? Не. То било пренесено на Небето. В младостта Пресвета Богородица била въведена в Светая Светих на храма Соломонов, а в Успението Си Тя със Своята пречиста, прекрасна душа и преславно нетленно тяло влязла в Светая Светих на Небесата.

 

Ако смъртта за другите хора означава тление на тялото, то за Пресвета Богородица Нейното Успение станало живоносно.

 

Разбира се, всички вярващи ще се преобразят по време на всеобщото възкресение, но за Майката Божия преобразяването вече се случило, три дни след Нейното погребение. Тоест, Нейното отминаване към Господа станало начало на Нейното второ битие, вечно и по душа, и по тяло. Невъзможно било за смъртта да удържи Онази, Която „Цяла се съединила с Бога”.

 

 

Ние явно виждаме висотата на Божията Майка  в празника на Успението. Кой Я възвисил и почел? Нейният Син Бог и Спасител на света. Ако в земния път на Господа Иисуса Христа  Предтеча бил Йоан Кръстител, то Предтеча в Небесния път на Божията Майка станал Сам Христос. Той победил смъртта и със Своето нетленно и Божествено Тяло се възнесъл на Небето, ставайки Предтеча на Богородица. Христос, Първородният измежду мъртвите2,  се възнесъл на Небесата, за да подготви пътя там на вярващите. За това говори апостол Павел: „където Иисус влезе Предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков” 3.

 

Богородица приела в Своята утроба Богочовека, Сина и Словото Божие, Който възприел от Нея човешка природа и я съединил със Своето Божествено естество в Своята ипостас. Христос приема Богородица на Небесата цялата, с душа и тяло. Божията Майка, приела Богочовека Христа в Своята утроба, станала Ширшая Небес…

 

Тя приела, носела в Своята утроба и родила Христа. Сега Христос приема на ръце светата душа на Богородица, Своята Майка. И чуваме думите на свети Йоан Дамаскин, който казва: „Как Словото Божие, съблагоизволило  по Своето милосърдие да стане Неин Син, служи на всесвятата и божествена Своя Майка с владичните Си ръце и приема Нейната свещена душа!” Богородица се грижела за Христа, докато Той бил Дете. Сега, Синът приема Своята Майка като Царица на Небесата. „Предста Царица одесную тебе, в ризах позлащенных одеяна преиспещрена” (Застана царица Теб отдясно в офирско злато)4.

 

 

Почели Богородица светите апостоли. Те веднага се събрали в Йерусалим за погребението на тялото на Богородица. Съгласно Преданието те се събрали от всички краища на вселената. И нека у никого не възниква съмнение относно това, как те се събрали. Апостолите са орли на Духа. Как  преминали по целия свят? Кой дал крила на нозете им, за да дойдат до краищата на земята? Силата Божия! Същата сила взима отново апостолите и ги събира от всички краища на света в Йерусалим. Онзи, Който дал огнената колесница на Илия Тесвитянина, на която той се възнесъл на Небето, Който взел апостол Филип и го пренесъл от Газа в Азот, както се казва в „Деянията”, Той и изпратил за всеки апостол отделен екипаж, не такъв, с какъвто пътуваме ние, но във вид на светъл облак, и той пренесъл всеки от тях в Йерусалим.

 

 

 

Апостолите почели  Майката на Господа и изумени на третия ден видели, че тялото Й в гроба в Гетсимания го няма. Така почели Пресвета Богородица и Ангелите небесни: те я приели след Успението, тържествено я посрещнали и завели в небесните обители. С изумление видели, как  Пречистата Дева се издига по-горе от Херувимите и Серафимите, точно по думите на величанието: „Честнейшую Херувим и славнейшую без сравнения Серафим”.  Ангелите се удивляват! За пръв път те виждат, как човек с тяло влиза и се прославя в Царството Небесно.

 

Както се удивлявали те по време на  Христовото Възнесение, когато видели, че се възнася Бог и Човек, съединен в една Богочовешка ипостас  - а  за въплъщение слизал единствено само Бог, така се изумяват сега, виждайки прехода на Небето на Божията Майка. До този момент те свикнали да приемат единствено само спасените и изкупени души на светците. А сега те приемат и тялото, Пречистото тяло на Божията Майка, което не удържали „гробът и смъртта”. Както ние се удивявахме, гледайки първия астронавт, когато той стъпи на Луната, така се изумили и Ангелите, като видели, че кракът на човека е стъпил в Светая Светих на Небето. Божията Майка – това е първата Жена „астронавт”, Която се издигнала по-високо от самите Ангели.

 

Накрая, Божията Майка почита народът, благочествият и вярващ народ. На Богородица са посветени най-много храмове и манастири. Пред  византийските иконите на Божията Майка, (византийската иконопис е призната за догматическо свидетелство на Църквата) се палят най-много свещи. Към Божията Майка се обръщат в тежки минути скърбящите. Потоци сълзи се проливат пред Нейните свети икони. Любовта към Божията Майка е утвърдена дълбоко в сърцето на нашия православен народ.

 

Благословени мои християни, показах ви, кой почита Божията Майка. Но има и такива, които не Я почитат, а обратното, безчестят Нейния Лик.

 

По време на погребението на Божията Майка станало едно събитие, за което разказва свети Йоан Дамаскин. Както знаете, свети Йоан Дамаскин бил голям подвижник; пещерата му се намира в манастира на свети Сава Освещени в Палестина.

 

И така, свети Йоан Дамаскин казва, че когато апостолите и вярващите от първата Църква носели на носилото тялото на Божията Майка към мястото на погребението, то дотичал един евреин и искал да го събори на земята, но не успял.

 

Щом само  докоснал тялото на Богородица, един Ангел невидимо му отсякъл ръцете и те останали да висят на носилото. Като видял такова чудо и усетил страшна болка, евреинът се покаял и помолил Божията Майка за прошка. И станало чудо: отсечените ръце зараснали обратно.

 

 

Тогава Богородица оскърбил един. Сега Я безчестят мнозина. Чувате ли? Антихристите-йеховисти не вярват в Божията Майка. Казват, че била просто Мария, като че става дума за някоя тяхна съседка леля Мара. Ето до каква степен унижават!


Еретиците-протестанти приемат именованието „Богородица”, но не приемат приснодевството на Богородица – друга хула. Небесния брилянт хвърлят в калта на чувствената любов и плътско смешение, съгласно тяхното хулно учение.

 

 

Виждаме и чуваме, как някои обезумели православни „свидетелстват”, че уж виждат Божията Майка и Тя им диктува разни послания. Става дума за така наречените „просветени”. Тези безумци биха искали да вложат в устата на Богородица своите собствени глупави измислици.

 

И още вижте, как жените оскърбяват Божията Майка със своя предизвикателен външен вид лятно време. От една страна, се покланят на иконата на скромната Дева, а от друга – изкушават и тласкат околните към грях със своя предизвикателен вид. Това дори не се счита за грях, който трябва да се изповяда.

 

 

Божията Майка разбира се, много се огорчава от такова нечестие на народа. Верни, да се покаем, да почетем достойно Божията Майка; с болка и любов за ближния и за самите себе си да молим: „Пресветая Богородице, спаси нас, Твоите чеда!” Амин.

 

 

1Лук.1:48.

2Апостол Павел нарича Иисуса Христа «начатък от умрелите» (1Кор. 15:20) и «начатък, първороден измежду мъртвите» (Кол.1:18), апостол Йоан също: «първороден из мъртвите» (Откр. 1: 5).

3 Евр. 6:20.

4 Пс. 44:10.

 

източник:  Света Гора. Ру

 

 

 

Беседа На Велики Петък

Април 18, 2014 in Беседи, Начална страница





Ето ден, който е целият нощ.

Отсъствието на слънце на небето и липсата на разум и сърце на земята е направило от този ден най-черната и най-страшна нощ в потока на времето.

Със своята зловеща тъма и ужас той и до днес плаши хората. До ден днешен, след 19 столетия той носи вълнение и трепет в милиони човешки души. Сам по себе си този ден е достатъчно свидетелство, че Този, на Когото е посветен не е обикновен човек, а Бог. Защото такъв ужасен ден не прилича на човека, а на Бога.

 

Нека никой да не сравнява смъртта на нашия знаменит балканец Сократ със смъртта на Господа Иисуса Христа. Такова сравнение е съвсем неприлично и несъразмерно. Наистина, насилствената смърт е направила Сократ известен човек. Но Христовата смърт се различава безкрайно от смъртта на Сократ. Преди всичко против Сократ били въстанали само гърците, и то не всички, а единствено атиняните. Против Христос въстанал целия свят: семитската раса чрез евреите, хамитската раса чрез Ирод, яфетитската чрез Пилат. А преди всички хора, своята змийна злоба към Господа е надигнал и онзи, който е баща на лъжата и излъга Ева в Рая. Следователно целия земен и подземен свят въстанал против Христа.

 

За Сократ е останало съмнение и до днес, че той с нещо е прегрешил против държавата и обществения морал, и не е осъден съвсем без вина. Христос пък са го оправдали всички онези – наистина всички, – които са го обвинявали и съдели и разпънали на кръст.

 

Оправдал Го е Пилат, главният съдия, който открито е казал: Аз не намирам никаква вина у Тогова Човека (Лк. 23:4), и който пред евреите измил своите ръце от Христовата кръв.

 

Оправдал го е и цар Ирод, първо с това, че мирно Го е върнал на Пилат, не намирайки вина в Него; още и с това, че го облякъл в бяла дреха, в облеклото на невинността.

 

Оправдала е Христос и Пилатовата жена, на която в сън се явила правдата на страдалния Господ. Уплашена от този сън, тя поръчала на своя мъж, когато последният седял в съда: Не прави нищо на Този Праведник, защото днес насъне много пострадах за Него. (Мат. 27:19)

 

Оправдал е нашия Спасител и онзи разумен разбойник на кръста, като Го е защитавал от несправедливия укор на своя приятел, казвайки: Та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото по делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. (Лк. 23:40-41)

 

И самите демони са познали Иисуса и са Го признали за Син Божий. Като на Божий Син те са Му се молели да не ги изгонва от хората. А след като е Син Божий как би могъл да извърши някакви неправда и да заслужи смърт?

 

Най-накрая и евреите, като главно демонско оръжие против Христа, са Го оправдали със своето собствено признание и свидетелство. Без желание, против своята воля, те са сторили това в две свои слова изречени под Неговия кръст. Първото е: „Други спаси, а Себе Си не може да спаси” (Мт.27:42). Следователно, спасявал е другите, това е важно. Второто е: Надяваше се на Бога, нека сега Го избави” (Мт.27:43). Също е важно, че се е надявал на Бога. И така безумните юдеи, които не са знаели нито какво правят, нито какво говорят, са свидетелствали и потвърдили две велики истини за Христос; първото, че Той помагал на другите; и второ, че Той се е надявал на Бога.

 

Кой днес на Балканите или в света помни деня или датата на Сократовата смърт? Кой въобще го е грижа за този ден? Погледнете деня на Христовата смърт; погледнете колко народи празнуват този ден? В онзи първи велики Петък под Господния кръст е стояла само Неговата Майка с апостол Йоан, а на днешния ден – особено в годините, когато и неправославните го празнуват с православните, стотици милиони човеци по цялата кръгла земя стоят под Неговия кръст и с духовни очи гледат към Него, своя Господ и Спасител как виси разпънат на кръста. Не, братя мои, не може Христовата смърт да се мери, нито сравнява със смъртта на който и да е човек в историята. Ужасното Христово осъждане, страшните Негови страдания, ужасът на този страшен ден преминава всички човешки мерки и този ден прилича само на Бога, никак не на човек.

 

О, колко е страховит този ден, ако въобще можем да кажем, че е ден, а не нощ без светлина и на небето и на земята! Народите са се мъчили през вековете да дадат име на този ден. Помислете само колко са се мъчили. Нашият народ го нарича Велики петък. На юг той се нарича Страшен Петък. Немците го наричат Тъжен Петък, французите Свети Петък, англичаните Добри Петък. И всички тия имена, поотделно и съвкупно отговарят на съдържанието на този ден.

 

Дори и името Добри Петък му отива. Защото колкото и този ден да е пълен с грях, мрак, страх, той е спасоносен за човешкия род. Безумието на людете искало да унищожи единия Спасител и да затвори единствената врата за спасението на хората, но всемогъщият Бог обърнал смъртта на живот, унищожението на възкресение, срамът на слава, а на мястото на затворените врати, отворил други. Но за това божествено преобръщане ще говорим утре, в светлия ден на възкресението. Да постоим още в мрака на този ден под кръста на милия ни Спасител и Господ. Да се задържим пред Неговата майка, която тъгува тихо и пред ученика, който плаче съкрушено. Да погледнем какво се случва още тук.

 

Един от войниците прободе реброто Му с копие и от него веднага излезе кръв и вода. Войникът не пробол никого от разбойниците, а само Иисус. Защото на грешния човешки род не му била нужна разбойническа кръв – такава и без друго е имало много по земята, – а е била нужна кръв здрава и безгрешна, такава, която поправя лошата кръв и злия дух. Защо е казано: кръв и вода? Защото и двете били нужни на човешкия род. Наистина, две неща са му били необходими за живот: чистота и храна. Затова Господ в началото на Своята мисия първо е влязъл в Йорданската вода и се е кръстил, а в края й, във вчерашния ден е сложил трапеза със Своята кръв за храна на хората. Вода и кръв – чистота и храна. Какво друго прави любовта, ако не да чисти и да храни? С какво се занимава майката, около какво се труди, на какво посвещава своето време, всички дни и всички нощи? Само на чистотата и прехраната на децата си.

 

И Христовите съдии – Ирод и Пилат – са показали неохотно тази двойна мисия на Сина Божий – да очисти и да нахрани. Те са го изразили символично, макар и не по волята си, в утрото на този Петък, когато облекли първо Господа в бяла дреха, след това в червена. Да очисти и да нахрани; да очисти хората от греха, след това да ги нахрани с божествена кръв – това е било Христовата програма, която се разкри и в живото и в мъртвото Му тяло. И в Своята смърт, чрез мъртвото си тяло, Господ е явил на света, защо е дошъл. Именно да очисти и нахрани, чрез тези двете да зарадва, да прогони тъгата и да донесе радост. Затова излезе кръв и вода. Защото хората са били нечисти и гладни! Били са нечисти и гладни още от греха на Адам. Грехът е донесъл на човека нечистота и глад. Откакто човек се отделил от своя Небесен Отец, той се загубил и скитал в далечна страна, попадна в обществото на преизподните свине и стана приятел на последните в нечистотата и глада. Както първият човек, така и неговото потомство. Изключителна нечистота и глад!

 

Кой е можел да върне людете от тази далечна страна към Отца? Кой е бил в състояние да ги измие и облече в прилична дреха? Кой е можел да ги нахрани и украси? Никой от самите тях. Никой от смъртните хора, както е разсъждавал и великият балкански философ Платон. Никой освен Бога. Никой, освен Този, който разярената човешка тълпа на днешния ден заплюва, наранява и приковава на дървото. Но Той не се разгневи, както и лекарят не се ядосва на лудите в лудницата. Любовта, която Го подбуди да се спусне в рова на обезумелите от мръсотия и глад, не Го напуснала даже и на кръста. Умирайки на него, Той слушал воя и сумтенето на тълпата, но не се ядосал. Разгневило се слънцето и скрило своята светлина, разгневила се земята и се разтресла, разгневили се скалите и се напукали – но Той не се разгневил. Господ умирал за нечистите и изгладнели, и умирайки се молел на небесния Отец: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лк.23:34).

 

Но, дали ние, братя, знаем какво правим? Дали всички онези, които са кръстени и се причестяват с Христовата кръв знаят днес какво правят? Дали между вашите роднини и съседи няма и такива, които са доведени до прага на небето и отново са се върнали назад в далечната страна, в стадото на побеснелите свине? Където се умира без вяра и надежда, живее се във всяка нечистота, където гладните се борят за свински корени, където властва проказа от завист и гордост, от блудство и всяка зараза. Ако имате такива сродници и съседи, смилете се над тях заради Христос, обърнете ги към Спасителя, Който заради тях умря в мъки. Смилете се над тях и ги научете и сами да се смилят над себе си и да се обърнат от лудостта. Научете ги със слово, покажете им пример с делата и живота си, помолете се за тях на небесния Отец с въздишки и сълзи: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят. Блажени сте, ако обърнете в пътя на истината и един от тези, за които умря Христос. Наистина ще получите справедливо възнаграждение в Христовото царство. Но, грижейки се за другите, не преставайте да бдите над себе си. Внимавайте и непрестанно търсете здравата и лековита храна, която е от Христа. Тази храна се състои от Неговите слова, Неговата любов и кръв. Защото кратък е нашият век на земята. Като един надник! Но с него ще получите вечна награда от Онзи, Който днес, пред нашите духовни очи виси на кръста. Негово е царството и силата и славата, Негова е властта и съда во веки веков. Амин.

 

превод от сръбски

Източник: http://www.svetosavlje.org/biblioteka/vlNikolaj/Vladika_Nikolaj.htm

 

Проповед на отец Георги от село Жегларци

Януари 24, 2014 in Видео, Начална страница





Честито Рождество Христово!

Декември 24, 2013 in Беседи, Начална страница

 

Честито Рождество Христово! Човек се отличава от животното по това, че последното просто живее, а на човекът е нужен повод за живот. Както е нужен мотив, за да задействаме някоя група мускули, така е нужен той и за да се прояви душата.

 

Душата е това нещо, което ни боли, въпреки че цялото ни тяло е здраво. Не ни боли сърдечният мускул или лявата сърдечна камера, а душата. Боли ни и с болката си ни доказва, че съществува. Докато човек не го заболи бъбрекът, той и не знае къде се намира този орган. Докато не го заболи душата, човек и не подозира за нейното съществуване. Докато живееш спокойно и плуваш по течението, както всички, не забелязваш нито течението, нито своята душа. Но изведнъж сърцето се озарява от мисълта: „Защо съм човек? Какво представлява моят живот? Просто тире между двете дати на надгробния паметник? Дали човекът е просто покойник в отпуска? Не ме е имало цяла вечност и после отново няма да ме има цяла вечност. И от тази бездна са ме пуснали в отпуска. Това ли е смисълът на моя живот? Това ли е “всичко, което ще остане след мене?” Тогава разбираш, че твоята биография не се свежда до историята на твоето тяло, т. е. в края на краищата до история на твоите болести – от първия зъб до последния инфаркт. Разбираш, че най-главното запознанство, което може да се случи в твоя живот, не е познанството с някоя знаменитост, а със собствената ти душа. Тя, оказва се, съществува и не е едно и също с тялото. И в тебе, душо моя, има свои поводи за радост и болка.

 

Руският рок в своите най-добри песни е като болезнена инжекция в съвестта. Това е борба за правото да мислиш, за правото да си самотен, за правото да излезеш от тълпата, да не си част от масата. Когато всичко наоколо тъне в безпросветен оптимизъм, когато официалната пропаганда обещава да построи комунизма или поне да достигне Португалия по число на климатиците на число от населението – руският рок те разтърсва и казва: „Хей, знаеш ли. Небето става по-близко”. Това е и Рождеството: Небето се съединило със земята, с тебе. Христос може да се роди хиляди пъти във Витлеем, но от това за тебе няма никаква полза, ако Той не се роди поне веднъж в твоята душа.

 

Рождеството е отговор на въпроса на Данте: „Аз повдигнах очи към Небето. За да видя – виждат ли ме?” Това е главният въпрос в живота на човека: „Нужен ли съм, обичан ли съм, или съм просто космическа плесен?” Рождеството е първата крачка към главната тайна на християнството: всички религии по света говорят за това какви жертви трябва да принасят хората на своите богове, но само Евангелието говори за това каква жертва Бог принесе на хората. Христос дойде при вас! Честито Рождество Христово на всички!

 

превод от руски

Беседа На Велики Четвъртък

Май 2, 2013 in Беседи, Начална страница

 

 

 

Рече Господ: който яде Моята плът

и пие Моята кръв, има живот вечен,

и Аз ще го възкреся в последния ден.

(Иоан 6:54)

 

На днешния ден Спасителят на света е сложил трапеза, която не се вдига. В това е славата на този ден. Ето, изминали са близо 2 000 години, откакто Той е сложил тази трапеза и тя все още стои поставена; не се е вдигала и няма да се вдигне до края на времената. По-чудна от тази трапеза никога не е била предлагана от сътворението на света до днес – нито в Рая, нито на земята. Дори нашите прародители в Рая не са виждали такава чудна трапеза, а още по-малко техните потомци извън Рая. В Рая имало дърво на живота, от което всеки, който би ял, би имал вечен живот. На Адам и Ева не било забранено да ядат от това дърво, но те не яли от него. Вкусили от забраненото дърво, а от разрешеното дърво на живота, от което се живее вечно, не вкусили. А когато съгрешили и яли от забраненото дърво за познаване на доброто и злото, тогава Бог им забранил да ядат от дървото на живота, за да не се увековечи тяхното греховно състояние. Това дърво на живота посред Рая било предобраз на Господ Христос.

 

На днешния ден, братя, Спасителят на света е сложил трапеза, която не се вдига. На тази Своя трапеза е поставил ястие, което не е ял Адам в Рая и което никой от Адам до апостолите не е вкусил. Домакинът е сложил трапеза и върху нея е поставил истинското Дърво на живота. Христос е сложил трапеза и е поставил на нея самия Себе Си за ястие и питие.

О, братя мои, как безкрайно тайнствено и чудно е всичко, което Бог твори! Когато евреите бяха  гладни в пустинята,  викаха срещу Бога и, хулейки, говореха: Може ли Бог да приготви трапеза в пустинята (Пс. 77:19)? Ала всемогъщият Бог се разгневи на неверния народ и наистина му приготви трапеза в пустинята. И ги одъжди с месо като с прах и с птици пернати като с пясък морски (Пс. 77:27) И пусна храна от небето, и ги нахрани като с хляб. И ги храни така четиридесет години в пустинята. Но те пак небрежаха за своя Бог, не почувстваха Неговата любов, не запомниха Неговото всемогъщество.  А когато Божият Син се яви на земята, когато слезе от небесата като Хляб на Живота и обяви на същия този народ, че ще сложи нова трапеза в човешката пустиня, те Му се подиграха и рекоха: как може Той да ни даде плътта Си да ядем (Иоан 6:52) Как може? На тези техни думи Христос отговори: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Иоан 6:53). Но те, късопаметните и безбожните, поклащаха глава и си казваха един на друг: как може? Как може? Може така, както Бог може! Така, както нахрани вашите бащи в някогашната пустиня с месо и хляб, така и сега може да сложи трапеза в тази нова пустиня, в пустинята на смъртта, на духовната суша и моралното блудство. В пустинята, в която няма нищо зелено, освен зелената злоба на вашата завист; и в която няма никакви други възвишения, освен надгробните могили на вашата гордост; и никакъв път, освен преплетените пътеки на вашите блудства – в тази нова пустиня, по-страшна от първата пясъчна пустиня под Хорив, Той – само Той, може да сложи чудесна трапеза от Своите тяло и кръв. Как може? Как може? Може така, както може само небесната любов, за която вие сте вкаменили сърцата си и сте затворили очите си.

 

О, братя мои, как неизказано тайнствена и чудесна е Божията любов? Майките могат да разберат донякъде тази любов. Защото майката държи готова трапеза за своето чедо на гърдите си. Детето се храни с тялото и кръвта на своята майка. Детето суче млякото на майка си, а в млякото е кръвта, в кръвта е душата, а в душата е любовта. Нека майката не дава своето дете на дойки; нека го кърми сама. Защото дойката ще му дава своята кръв , а в кръвта е душата – в нейната кръв не е душата на майката, а душата на наемницата. И това ще се прояви в душата на детето, в неговата съдба. И така, майките могат донякъде да разберат тази тайнствена и чудесна трапеза, върху която Спасителят Христос е поставил за храна на хората Своето тяло и Своята кръв.

 

И всички деца, откърмени на гърдите на своите майки,  могат донякъде да разберат тази Христова трапеза на любовта. Те са се хранили с млякото на своите майки, а в млякото е кръвта, в кръвта е душата, а в душата е любовта на майката – на истинската майка, а не на наемницата. Любовта дава особено свойство на душата, душата дава същото това свойство на кръвта, а кръвта придава това свойство на онзи, който я пие  във вид на мляко.

 

Затова, когато майката храни детето със своята кръв, тя не храни само детското тяло, но и детската душа. И детето расте в любовта на своята майка и й връща любов за любов през целия си живот.

 

И братята могат донякъде да разберат тази Христова трапеза на любовта. Защото са свързани с кръвта на една и съща майка, съединени са със свойствата на нейната душа и стоплени от нейната любов. Защото в млякото е кръвта, в кръвта – душата, в душата – любовта, а в любовта – живот.

 

И обикновените лекари от нашето време могат донякъде да разберат тази Христова трапеза на любовта. Именно лекарите от нашето модерно време, които извършват преливане на кръв от един човек на друг,т. нар. трансфузия на кръв. Слабата или болна кръв на един човек се лекува с внасянето в нея на кръв от здрав човек. По този начин слабата кръв се усилва, а болната кръв – оздравява. Но тук трябва да се внимава за нагласата на онова лице, което дава своята кръв на болния. Трябва да се внимава за неговата душа. Който дава, трябва да дава от любов, а не по принуда или срещу заплащане. Затова при кръвопреливане е най-добре да се взема кръв от роднини или приятели, а не от наемници. Защото кръвта никога не е сама; в кръвта е душата, а в душата – или любов или злина. Широко разпространената практика на кръвопреливане в нашето модерно време е символ на огромната потребност на съвременните хора от Христовата кръв, т.е. от кръвта на най-здравия и най-добър приятел; на Онзи, Който от любов е сложил Своята кръв на трапезата за всички, които желаят да я приемат и да бъдат здрави.

 

Така също и учените от нашето време могат донякъде да разберат тази чудна трапеза с Христовите тяло и кръв във вид на осветени хляб и вино. Именно учените и вещи хора са успели да превърнат много неща от едно състояние в друго. Така се е стигнало до мляко във вид на прах и до  въздух във вид на течност. И тъй, съществува прах, който на вид е прах, в всъщност е мляко; и съществува течност, която на вид е течност, а в действителност е въздух. Така и на Господнята трапеза има хляб и вино, които привидно са хляб и вино, а в действителност са тяло Христово и кръв Христова. За всеки хляб и за всяко вино може да се каже, че са човешко тяло и кръв, защото е нужно само да бъдат поставени под въздействието на стомаха, за да се превърнат наистина в човешко тяло и кръв. Как създателят на стомаха да не може да направи онова, което стомахът прави? Когато Спасителят на света благословил хляба и виното на своята трапеза и казал за хляба: вземете, яжте: това е моето тяло (Мат. 26:26), тозчас хлябът станал Негово тяло; и когато казал за чашата: пийте от нея всички, това е Моята кръв, виното тозчас станало Негова кръв. Същото се случва и днес, когато свещеникът благослови хляба и виното върху светата Господня трапеза. Не питай как свещеникът може да направи това. И Мойсей някога в Египет превърнал водата в кръв. В действителност не Мойсей със своята сила направил това, а Бог чрез Мойсей. Така и чрез Христовия свещеник Бог Дух Свети действа върху предложените на светата трапеза хляб и вино и прави от тях тяло и кръв Христови.

 

О, братя мои, как чудно е всичко, което нашия Създател твори! Колкото чудна е Неговата мощ, толкова по-чудна ни си вижда Неговата Любов. Заради тази Своя чудна любов Той, като нежна майка е взел на гърдите Си гладните човешки синове, за да ги нахрани със Своята кръв. Заради тази чудна Своя любов Той, като здрав брат е дал Своята здрава кръв на болните Си братя. И ето, вече деветнадесет века Той непрестанно върши това и не Му е омръзнало; и ще го прави до края на времената и няма да Му дотегне. Напротив, колкото по-гладни, по-болни, по-грешни и слабокръвни са хората, с толкова по-голяма грижа Той им предлага Своята трапеза, която откакто е била сложена, никога не се е вдигала или опразвала.

 

превод от сръбски

Източник: http://www.svetosavlje.org/biblioteka/vlNikolaj/Vladika_Nikolaj.htm

Беседа на Велики Понеделник

Април 29, 2013 in Беседи, Начална страница



В днешните песнопения и поучения православната Църква показва прекрасния Йосиф, като предобраз на нашия Спасител в Неговите страдания. Йосиф е страдал заради завистта на своите братя. Завистливите братя го продали на търговците за 20 сребърника. Но по Божия Промисъл, в робството той станал велик и славен. Като такъв в гладните години Йосиф изхранил своите братя, спасил и тях, и техните жени и деца от гладна смърт. Така той изпълнил буквално Христовите слова: “който ти хвърля камък, ти му отвърни с хляб”, въпреки  че тези думи още не били открити на света. След това Йосиф заселил своите братя и баща си в Гесем и чрез това определил целия по-късен ход на израилската история. Не той, а Бог. Защото Господ чува праведника във всяка беда и го прославя във всички времена.

 

Потомците на тези същите братя, които искали да унищожат Йосиф, подготвили и унищожението на Сина Божий. Завистта на праотците спрямо по-добрите от тях се пренесла и на прапотомците. Един от тях предал своя Учител за 30 сребърника. И всички заедно го предали за осъждане на езичниците, също както и техните праотци предали младия Йосиф на езичниците. Приликата наистина е велика, въпреки всички различия в мащаба. Заради тези прилики Църквата днес споменава съдбата на Йосиф. Да покаже на всички ни колко е дълготрайна отровата на завистта. Как тази отрова се пренася от бащи на синове през сто поколения, от Йосиф до Господ Христос. Не са помогнали всички милости Божии към този народ от хиляда години. Не са го облагородили всички страшни Божии чудеса през цялата му история. Останали са напразни всички Божии предупреждения. Всички викове на пророците са задушени в кръв. Бащите са убивали пророците, а синовете им вдигали паметници; синовете отново убивали други пророци и оставяли на внуците труда за паметниците, които свидетелствали за техните злодеяния.

 

Аз много се чудя на хората от нашето време, които пишат книги против евреите, след като съществува Библията. Всички пера в света да се счупят да пишат обвинения против този народ, не биха могли да съставят такова, каквото ни осигурява Библията. Тя цялата представлява жестоко обвинение за Израилевите колена, с изключение на някои праведници. А Библията е книга, писана нито от Арийци, нито от Антисемити, нито от Хамити или Яфетити, а от най-чистите евреи. Така казва великият пророк Исаия, който те след разпита прерязали жив, и на гроба му издигнали паметник: „Беззаконията ви произведоха раздяла между вас и вашия Бог, и греховете ви отвръщат лицето Му от вас, за да не слуша. Защото ръцете ви са осквернени с кръв, и пръстите ви с беззаконие; устата ви говорят лъжа, езикът ви произнася неправда. Никой не издига глас за правдата, и никой не се застъпя за истината: надяват се на суетното и говорят лъжа, зачеват зло и раждат злодейство; мътят змийски яйца и тъкат паяжина: който изяде яйцата им – умира, ако пък ги стъпче – ехидна изпълзява…нозете им тичат към зло и те бързат да проливат невинна кръв; мислите им – мисли нечестиви; в  пътеките им – опустошение и гибел.” (Ис. 59:2-7) Това не е и половин страница от обвинението, простиращо се на 1000 страници, което се нарича Библия. Защо, тогава, ние да пишем против този нещастен народ, като те самите са го написали и са го пазели и съхранявали през вековете, за да го предадат на света? Не е ли казал и Спасителят на евреите: „Не мислете, че Аз ще ви обвинявам пред Отца: има против вас обвинител – Моисей, на когото се вие уповавате”(Ин. 5:45). Моисей и всички пророци и всички апостоли – всички са тяхна кръв и език.  С това ние няма да ги съдим и изобличаваме, а със страх и трепет ще гледаме днес тяхното злодеяние и завист към безгрешния Господ и наш Спасител. Също както ако един лекар разсича мъртвото тяло на пияницата и показва неговото сърце и черен дроб, бъбреци и мозък, всичко подуто и разядено от алкохола, така и Църквата днес отваря душата на Христовите съдии и убийци и ни я показва цялата разядена и почерняла, изтляла от завист. Само един поглед към тази гадна душа ни изпълва с крайно отвращение и укрепва в нас твърдото решение никога да не се подаваме на завистта. Защото тя не е от нашия Спасител, а от нашия неприятел и разрушител. Завистта е атмосферата на пъкала; тя е въздуха, който дишат демоните, храната с която се хранят, питието, което пият, отровата, която изпускат от себе си.

 

Но да не се задържаме дълго, дори мислено в тази пъклена, отровна атмосфера. Загледахме се в органите, отровени от завистта: достатъчно. Дори с мислите си не трябва да се задържаме върху злото. Опасно е дори да се мисли за злото, защото човешкия ум от това се разслабва. Отклони се от зло и сътвори добро. Да издигнем своите мисли към атмосферата на здравето и светлината. Това е средата, в която е Господ наш Иисус Христос. Тук се вдишва и издишва добра воля. Тук умът се храни от позитивните божествени истини, а сърцето се напоява от радостната божествена любов. Тук човек се радва от доброто на своя ближен, и брат се весели от напредъка на брата. Ако някой се извиси с труд и мъка, стотина ръце му помагат да се издигне още повече; а когато някой падне, стотина ръце му помагат да се вдигне. Тук с песен един служи на многото, и многото на единия. Тук всеки става велик като се труди да направи другите велики. Всеки става славен, трудейки се да прослави другите. И всеки става щастлив, стараейки се да ощастливи другите. Всеки бива сит трудейки се да нахрани другите. Всеки се изпълва с радост мислейки да зарадва другите. Тук владеят здравето и светлината. Тук човек се връща в своето първобитно, нормално състояние. Той се покорява на Бога, като на свой Родител. Всичко става ново и преродено: и човека и цялата твар. Небето се отваря широко и Божия блогослов се излива върху всички хора. Там е искал Господ Христос да издигне целия човешки род от отровната атмосфера на завистта, омразата, себичността и братоубийството. И успял в това. Ако се каже, че не е успял да издигне всички, това не е Негов неуспех, а на онези, които не са искали да му подадат ръката си за своето спасение; които обикнаха тъмнината повече от светлината, и нещастието си от щастието. Ако не е успял с фарисеите, успял е с апостолите; ако не е успял напълно с еврейския народ, успял е с много други народи. Ако не е успял с някои, успял е с мнозина. Неговата войска от спасените в царството небесно за две хиляди години наброява милиарди. Бих желал от цялото си сърце да бъдете записани към Христовия успех и да се причислите във войската на спасените, заедно с вашите отци и праотци, толкова измъчени за Неговото име. На Него, единствения Непобедим и Победоносен, слава във всички времена и над всички времена, во веки веков. Амин

 

превод от сръбски

Източник: http://www.svetosavlje.org/biblioteka/vlNikolaj/Vladika_Nikolaj.htm

Неделя Вайя

Април 28, 2013 in Беседи, Начална страница



Днес с евангелските жители на древния Йерусалим заедно възгласяме „Осана, благословен е идещият в името Господне.” Но в тази радост тогава се е криело следното: Спасителят бива посрещнат с палмови клонки, обичай, с който тогава се е посрещал царят и всички хора са приветствали Господа като земен цар. Били са изпълнени с щастие, не духовна радост, а земно щастие, и са очаквали, и са се стремели към земни блага и комфорт.

И ето, в предверието на Страстната седмица, ние с вас сме длъжни да се замислим над нашия живот, да проверим своето сърце, наистина ли се стремим към вечния живот или живеем само с желанието за временното и преходно щастие. И задавайки си този въпрос да се изпълним с духовна ревност, за да успеем в дните на Страстната седмица да прекараме в строгост към себе си, пост и снизхождение към ближните. Да не бъдем топлохладни към Бога. Тези дни да тръгнем по този път, по който ще вървят онези, които искат да състрадават на Господа и с мисълта си да бъдат колкото се може по-близо до Страдащия Спасител, в храмовете, където особено се възпоменават всички тези събития – предателството на Юда, страданията на Господа, Неговото Разпятие, Кръстна смърт и Погребение. Всеки, според обичта си към Бога и усърдието си по време на поста, ще изпита болка и състрадание, но също и голямо утешение. Друга част от нас няма да се ангажират с нищо различно – и обичайното им ежедневие ще продължи с грижи и почивки от тези грижи пред телевизора.

Така, на дело тази част от хората съвсем скоро, макар и подсъзнателно, ще викне: ”Разпни го!”

Защото не искаме да имаме изобличител за греховете си.

А ако аз копнея да съпреживея несправедливостта към Господа, ще се откъсна от заобикалящата ме действителност и ще се принеса при случващите се събития. Ще усетя хладната вечер в Гетсиманската градина, ще видя гневната и кръвожадна тълпа, предвождана от Юда.

Ще чуя предателската целувка, ще се страхувам заедно с всички апостоли. Ще следвам отдалече Господа заедно със свети Йоан. Ще вляза тихо като сянка , за да видя всичко.

Ще се срамувам от отричането на Св. ап. Петър и после заедно с него ще срещна кроткия, ласкав поглед на Невинния Страдалец, зовящ към разкаяние.

„Твоя чертог виждам украсен, Спасителю мой, и нямам дреха да вляза в него.
Просветли облеклото на моята душа, Подателю на светлината, и ме спаси!”
/Светилен на Страстна седмица/

„Като отиваше Господ на доброволни страдания, по пътя казваше на апостолите: Ето отиваме в Йерусалим и Син Човечески ще бъде предаден, както е писано за Него. Затова, елате и ние с очистени умове да Го придружим и се съразпънем, и заради Него станем безчувствени за житейските наслади, та да оживеем с Него и Го чуем, като вика: не отивам вече в земния Йерусалим, за да страдам, но отивам при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог, и ще Ви издигна в горния Йерусалим, в царството небесно.

Достигнали, верни, спасителните страдания на Христа Бога, да прославим Неговото дълготърпение, та със Своето добросърдечие да съвъздигне и нас, умъртвените от греха като Благ и Човеколюбец.”
/Стихира на Всякое дихание – Страстна седмица/