Некосмичното измерение на човека

Февруари 16, 2015 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Изкарвайки себе си от природния контекст, човекът може да осъзнае своето поведение в съвършено различна координатна система. Ако човекът е част от природата, той не може да оценява поведение си по други критерии, освен природните. Но природните феномени не подлежат на нравствен съд. Персийските царе – Кир, който отмъстил на реката, която завлякла неговия кон и Ксеркс, заповядал да бичуват морето, което развалило неговите планове –  са предмет на насмешки даже и в предхристиянско време. Не можем да се възмущаваме от поведението на реките или животните. И ако сме логични то не трябва да се възмущаваме и от поведението на престъпника. За да оправдаем прилагането на нравствени критерии във възприятието на човешките действия, философията е длъжна да осъзнае радикалната разлика на човека от природата. Осъзнавайки своята извънприродност, човекът е придобил право да се ползва от два различни езика: той може да описва природните явления на не антропоморфен език, не преписвайки на камъните и звездите човешки страсти. Но и себе си човек могъл да осъзнае и оцени по извънприродни критерии.  Но тъй като „ние живеем в този свят като посланици на безименна държава” (Александър Галич), не си струва да придаваме твърде голямо значение на обстоятелството, че природата е неподвластна на нравствените закони. Човекът е извънприроден, затова е оценяван по неприродни, нравствени критерии.

 

Така се е родило това кантовско доказателство за битието на Бога, заради което Иван Бездомни искал да изпрати философа в Соловецкия лагер за три години. Първият тезис на Кант е: всичко в света е подчинено на закона на причинността. Всички събития в света са съединени с причинно-следствени връзки, и нищо в него не се случва без съответните причини, предизвикващи с необходимост своите следствия в битието. Вторият тезис: ако човек също е подчинен на този закон, то тогава той не може да носи нравствена отговорност за своите постъпки. Третият тезис: ако утвърждаваме нравствената отговорност на човека, ние сме длъжни да постулираме неговата свобода. Извод: следователно, човек, живеейки в света, не се подчинява на основния закон на мирозданието. Значи човек е неотмирен, т. е. обладава статус на екстериториалност. Нищо в света не може да действа свободно, а човекът – може. Излиза, че човек е нещо повече от света. По този начин, в човешкия нравствено-свободен опит прониква друго измерение на битието, битие, което не е ограничено от пространството, времето, детерминизма и надарено със свобода, нравственост и разум. Това битие на езика на философията се нарича Бог. Човекът е свободен – значи е по-богато битие от света на причинността; човек е свободен – значи е „морално необходимо да признаем Божието битие” (И. Кант)…

 

Работата е в това (това е прекрасно е показано от Кант), че в природата няма и не може да съществува категорията „дълг”. „Невъзможно е в природата нещо да съществува иначе от своето действително съществуване. Повече от това, ако имаме предвид само естествения ход на събитията, то дължимото няма никакъв смисъл. Ние даже не можем да попитаме, какво е длъжно да стане в природата, точно така не можем да питаме, какви свойства трябва да притежава кръга; можем само да питаме, какво става в природата или какви свойства притежава кръга”.

 

На човека можем да кажем: „Ти си такъв, но си длъжен да си друг.” А в природните феномени не може да има такова разстояние между това, което е, и това, което е длъжно да бъде. Не съдят луната за това, че не се вижда през деня. Не съдят слънцето за това, че понякога се затъмнява. Не награждават Волга „за самоотвержения труд в годините на войната”. Не наказват сибирските реки за това, че текат в Ледовития океан вместо да проявят „интернационализъм” да свият на юг и да оросят с водите си пустините на Средна Азия.

 

Ако човекът е изключително част от „природата”, то и човешкото поведение не може да се описва в категорията „дълг”. Каквото и да би сторил човек – реакцията може да е само една: „така е станало” иначе просто не би могло да бъде. И не може да се вини този, чиято човечност се е „затъмнила” в някой ден, най-важния за него и неговите ближни. Не е логично и да се награждава със съответния медал добре възпитан и генетически благополучен младеж за смелостта, проявена при пожар.

 

Ако в природата „дължимо” е това, което не е свободно, това, което по необходимост е длъжно да се случи при наличието на съответстващите причини, то в областта на нравствеността „длъжно” е това, което се избира и достига със свободно усилие, това, което не е принудено.

 

Тези два „дълга” не се сливат само в случая, ако ние не считаме човека за частна форма на проявление на всемирните закони…

 

И отново виждаме, че неоезичеството отхвърля този християнски дар. То се опитва да описва човека на не хуманитарен език, на езика на „физиката” (природата). За теософите даже думата „воля” означава само „ импулс на притегляне или отхвърляне, породен от биполярността на елементите”. Токът, протичащ между биполярните елементи на автомобилния акумулатор, привлича мушицата, летяща към фаровете. И хората също просто трябва да се научат да измерват „енергетиката” на своята „аура”. Тогава в рамките на „философията на космизма” човешките чувства могат да бъдат измервани във волтове и ампери…

 

Християнството не е изгубило чувството на изумление пред човешкия феномен: „Човекът по себе си представлява по-голямо чудо от всяко чудо, извършвано от човека” (бл. Августин. За Града Божий 10, 12).

 

Из “Дары и анафемы” Москва, 2003г.

 

 

 

Протестант в Чернобил

Юни 22, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

                                      

                          МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?  V част                                          

И отново за Чернобил.

 

Вече споменахме за група от хора, които знаят всички инструкции по използването на новото лекарство, но не са го приемали. Те считат, че ако докторът не се сърди на пациента, то значи болният от това става здрав.

 

Така считат протестантите: по тяхното мнение, източникът на нашата болест е в отношението на Лекаря към нас и нашите грехове. Тъй като със сигурност е известно, че Бог вече не ни се сърди (бидейки удовлетворен от жертвата на Христос), то, веднага след като разберем за промяната в отношението на Бога към нас, изведнъж ставаме здрави и спасени.

 

Е какво, да си представим, че инженерът по чиято вина е станала чернобилската авария, се оказал подсъдим. Да предположим, че след някое време, предвид тежкото състояние на неговото здраве, му обявят амнистия. Тази хартия много ли ще облекчи положението? Той носи в себе си най-тежкото наказание за своя грях. Той сам е пропит от радиация. Той умира. И никакъв съд, никаква апелационна инстанция не могат да го защитят от нарастващата болка и поглъщащата слабост.

 

За разлика от западното християнство, склонно да описва драмата на грехопадението и изкуплението в юридически термини, източното християнство осмисля отношенията на човека с Бога в органически термини.

 

За православието греха е не толкова вина, колкото болест „грехът ни прави по-нещастни, отколкото виновни”, – казва преподобни Иоан Касиан, а преподобни Исаак Сирин сравнява грешника с псе, което лиже пила и не забелязва вредата, която си нанася, опиянявайки се от вкуса на собствената си кръв. В чина на изповедта свещеническата молитва ни увещава: „Дошъл си във врачебницата, да не си отидеш неизцелен”.

 

Малко е да се обяви на човека, че Бог вече не му се сърди.

 

Трябва да му се даде реална защита от смъртта, да му се даде реална възможност да диша с Бога. Не Бог удържа хората далеч от Себе Си. Хората са отделени от Него, както от собствените грехове, така и от блокиращите духовни посредници.

 

Трябва да се даде лекарство. Нужно е лекарство против смъртта. Лекарството от смъртта може да бъде само Безсмъртието. Безсмъртие има само Бог. Значи Господ, който е бил далечен, трябва да открие живот вътре в човека. „Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий…Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света…Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре…хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света…ако не ядете плътта на Сина Човеческий и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Ин.6:27-53). Причастието с Кръвта и Тялото Христови е това антикосмическо лекарство на безсмъртието, което е донесъл Спасителят. Христос ни е поканил на „вечеря на безсмъртието”. (Климент Александриски. Стромати 7,3)

 

Самият Христос е установил именно такъв способ на общение със своите ученици. Не просто чрез проповед, не просто чрез молитви или химни, не просто чрез обреди, а чрез Тайнството на Причастието.

 

Хората, които казват, че е достатъчно да четем за Тайната вечеря и да си спомняме за нея, хората, по чието уверение самото лекарство на безсмъртието за нас днес е недостъпно, не са разбрали замисъла на Спасителя.

 

Тези хора са протестанти23,24.

 

По тяхното мнение, „единственото, което може да спаси човека е Евангелието, радостната вест за спасение чрез Иисуса Христа и изкуплението на Голгота. Задачата на Църквата е проповедта на Евангелието, чието слушане открива за хората път към спасението”25. Човек утолява жаждата си с информация за водата, а не със самата вода. Човек се храни със „символа” на хляба, а не със самия хляб. Спасява ни „вестта за спасението”, „информационният бюлетин за добри новини от йерусалимското отделение на ВВС”, а не реалната благодат Христова.

 

Протестантите приличат на човек, който пътува на джип из пустинята и изведнъж вижда умиращ от жажда пътник. Отивайки към него и усмихвайки му се, по холивудски неотразимо, с всичките си 49 зъба, мисионерът започва да разказва на умиращия за ползата от водата. Три часа той говори за това, какви забележителни свойства има тя, че без вода не може да има живот, че тялото на човека се състои от 80% вода (впрочем в тебе вече са останали само 60%), че водата е универсалният разтворител, че тя при замръзване увеличава своя обем, че трябва да се борим за чистотата на източниците и водоемите…А накрая пита: „Нима ти искаш още да пиеш? Нима не ти е достатъчна добрата новина за водата? Искаш самата вода? Е, точно нея нямаме. Ние пием „символа на водата”, ние даваме на хората „възпоменание за водата”. Само невежествените православни и католици считат, че течността в техните литургически съсъди, е действително Водата на Живота, Кръвта Христова. А ние, считаме, че водата, това са слова за Христос. Тези слова ние ти преразказахме. Защо искаш още да пиеш? Ти си чувал – задачата на Църквата е проповедта на Евангелието, а съвсем не Причастието с Тялото и Кръвта на Христос; ти си чувал, че слушането открива на хората път към спасение, а съвсем не съединение с Богочовека. Е какво, приискало ти се е да пиеш? Аз ти оставям формулата на водата. Вземи от мен като подарък тази книжка с надпис H2O. И помни, че някога е имало вода на земята! Гледай, ако оттук минава православен свещеник с чаша, в никакъв случай не пий от нея!

 

В Причастието ние се приобщаваме към Пасхалната, Възкръснала плът на Христос. Това е начало на ново битие. Частиците на новия космос, в който е победена ентропията и смъртния разпад. Чрез Причастието ние отново се оказваме в състояние като в Едем. Греховното минало не тежи върху нашата личностна воля, ние сме в състояние свободно да правим своя избор, без да изпитваме инзвънредния натиск на греха, на свободното си минало, навиците на нашата природа, изкривена от  греха.

 

 

Пътят на изцелението се състои в това, че Христос в Себе Си, в Своята Божествена Личност е изцелил възприетата от Него човешка природа и вече излекувана ни я дава в Причастието, за да може чрез изцелението на самата природа да излекува личността на всеки от нас.

 

Там, където тази нова човешка природа живее, там е Христовото Тяло, там е Църквата. Именно битието на Църквата като Тяло Христово апостол Павел определя като: „Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му”, която е Христос във вас (ср. Кол.1:26).

 

Затова и няма спасение от света на падналия космос извън Христовата Църква. Там, където няма Причастие, не съществува новата реалност на Новия Завет. Там няма Причастие към вечния живот. И по старому „смъртта и времето царят на Земята”…

 

Ние казваме: „Приидите и вкусите”

 

А нас ни наричат „нетърпими”. Затова, че ние искаме да предадем на хората великия Дар Христов, нас ни считат за „жестоки”.

 

За това, че ние възвестяваме Новия Завет, ни наричат „остарели”.

 

За това, че ние призоваваме да се мисли и разбере Божието Откровение, нас ни наричат „безсмислени фанатици”.

 

Ние говорим за възможността за спасение в Христос и затова ни наричат „несправедливи”.

 

„Къде е справедливостта?- Справедливостта би изисквала да бъде обречен на гибел целият човешки род, т. к. той целият, като massa perdutionis (маса на погиналите)… я  заслужава; ако пък на Бога в Неговата  неизповедима милост  Му е било угодно неговата (на човешкия род)  добра част, по Своя избор, да спаси и удостои с висшето блаженство, то кой ще се осмели да види тук нарушение на справедливостта?”26. „Езичниците ги възмущавала проповедта относно ада за тях. Чувайки такива речи, те питали: „Защо? С какво ние сме толкова лоши и с какво вие сте по-добри от нас?” Те не могли да разберат, че християнското учение счита погиващите не за лоши, а преди всичко за нещастни, а християните не за по-добри, а за помилвани и облагодатени”27.

 

Спасение в Църквата има – елате.

А извън Църквата…

 

Още в 3 век свещеномъченик Киприан Картагенски е казъл: „Комуто Църквата не е майка, на него Бог не е Отец”. Нехристияните били съгласни с това, действително за тези, които живеят извън християнството, Бог не е Отец. Той е „Господар”, „Единна Енергия”, „Карма”, „Нирвана”, „Божествен Принцип” „Безличен Брахма”…

 

Само Христос е казал: „Отче…Аз открих Твоето име на човеците” (Ин. 17:5-6). Името на Бога е Отец. Ние сме се съединили с Него, в Неговия Син – в Христос, чрез Неговото Тяло, което е Църквата, в това Тяло ние влизаме чрез Неговия Вечен Дух, Който изхожда от Отца, а не от космоса и почива в Сина, а не в „астрала”. Христос ни е дал не само правото да се обръщаме към Бога – с Отец; Той ни е дал Духа, Който света не може да приеме.

 

Светът много се разсърдил за това на Христос и на християните. Обидил се още докато бил жив Христос. И даже две хиляди години след Неговото наказание, така и не му простил за яснотата на Неговото свидетелство, затова, че Пътят на спасението е само един.

 

За какво са разпънали Христос? В частност за това: „Всички, колкото са идвали преди Мене, са крадци и разбойници; но овците не ги послушаха. Аз съм вратата, който влезе през Мене, ще се спаси”(Ин. 10:8-9).

И още едно слово на Христос, което сега въобще не обичат да си спомнят: „Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла”(Лк. 12:51)28.

 

„Истинското Слово, когато дошло, показало, че не всички мнения и не всички учения са добри, но едни са добри, а други лоши, – след сто години е казал Юстин Философ, който до срещата си с християнството опитно е познал езическите мистерии и философии29. Философът Юстин станал Юстин Мъченик. Наказали го, както и неговият учител свщеномъченик Поликарп, епископ Смирненски. Екзекутирали го за това, че не оказал почит към езическите практики и доктрини.

 

И досега езическият свят, светът на „подобрителите” и „прогресистите”, не разгледали Новия Завет, изисква от нас: „Кажете ни, че ние също ще се спасим”. Да, ще се спасите. Ако дойдете при Христос, ако приемете Евангелието изцяло, а не на парченца. Ако чуете Неговото обръщение: „Покайте се…приемете…това е Моята Кръв… за вас и за мнозина проливана, за опрощаване на греховете...(вж.:Мт.26-28).

 

 

БЕЛЕЖКИ:

  1. Ратцингер Й. Въведение в християнството. Брюксел 1988, с. 54-55.
  2. Додс Е. Р. Гърците и ирационалното. СПб., 2000, с. 448.
  3. Смагина Е. Б. Коментарии/ Глави. Коптски манихейски трактат. М., 1998, с.300-301.
  4. Додс Е. Р. Пос. Съч., с.166.
  5. Светител Атанасий Велики. Житие на преподобния наш отец Антоний. 22
  6. Рьорих Н. К. Изгаряне на тъмата. Поздрав за младите/ Рьорих Н. К. Душата на народите. М., 1995, с.101.
  7. Преподобни Максим Изповедник. Творения. М., 1993, ч.1, с. 187.
  8. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб., 1896, т.2, кн.1, с. 438.
  9. 1899, т.5, кн.1, с. 158
  10. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб. 1896., т.2, кн.1, с. 16.
  11. Диадох Дамаски. За първите начала. СПб., 2000, с. 371 и 939
  12. Светител Йоан Златоуст. Творения. СПб. 1896., т.2, кн.1, с.392.
  13. Честъртън Г. К. Книга Иов/ Избрани произведения. М., 1995, т.5, с.174.
  14. Eisenberg J., Abecassis A. A Bible ouverte. Paris, Albin Michel, 1978, p. 101-102.
  15.  Соловьов В. С. Три разговора/ Съчиненя. М.,1988, т.2, с. 717.
  16.  Иоан Мосх. Духовни полета. Сергиев посад, 1915, с.247.
  17. Лосев А. Ф. Самото само// Лосев А. Ф. Мит. Число. Същност. М., 1994, с. 363-367.
  18.  Писма на Елена Рьорих. 1932-1955. Новосибирск, 1993, с. 415.
  19. Светител Григорий Богослов. Творения. М., 1994, т. 2, с. 12.
  20.  Соколов М. Поетическиэ воззрения россиян на историю. Разыскание. М., 1999, ч.1, с. 164-165.
  21. Диакон Андрей Кураев. Сатанизъм за интилигенцията. М., 1997
  22. Голубович Т. Кришнаит извършил ритуално убийство/ Комерсант. 2000, 22 март.
  23.  Преподобни Иоан Касиян. Събеседване. 23,15. М., 1892, с. 599.
  24. Преподобни Исаак Сирин. Творения., Сергиев Посад, 1911, с. 262.
  25.  Догматика. Заочные библейские курсы ВСЕБХ. М., 1970, с.262.
  26.  Диакон Андрей Кураев. Към протестантите за православието. М., 1997.
  27.  Экман У. Доктрини. Основи на християнското вероучение. М., 1996, с. 208.
  28.  Зелински Ф. Ф. Съперниците на християнството. СПб., 1995, с.367.
  29. Мелиорански Б. М. Лекции по история на древната църква (1-8в.) СПб., 1910, с.66

 



 

Апостолската нетърпимост

Юни 3, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

                                                         МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?     ΙV част

 

Днес често Църквата бива обвинявана в топлохладност, в това, че тя съвсем не прилича на апостолската Църква, на пламенната община на първохристияните. Това е истина. Но ние приличаме на първите християни именно в това, което най не се харесва в нас от „всерелигиозните” хора.

 

В каквото искаме можем да противопоставим  първите християни и нас. Но само не и в едно. Не можем да противопоставим съвременната „православна нетърпимост” с „търпимостта на апостолите”, защото последната просто не е съществувала.

 

Апостолите не преследвали никого, както и православните днес. Те просто твърдо стояли на своето: няма спасение извън Христа, затова не можете да пиете „Господня чаша и бесовска чаша”(1Кор.10:21). Няма връщане в миналото, когато „не знаехте Бога, служихте на богове, които по естество не са богове” (Гал.4:8).

 

Твърде добре са знаели и апостолите и първите християни света на езическите мистерии, философии, света без Христа. Те не проповядвали в атеистичен свят, а в свят, в който всеки човек, всяко семейство вече е имало своя религиозна традиция. На този свят те донесли новото.

 

Съвременният свят, не познава Новия Завет, също е отвикнал и от истинското езичество, предполага, че Евангелието може да  се „обнови” като му се добави езически окултизъм.

 

И ето – от дванайсет апостоли на Христос, десет били убити за своята проповед освен Иуда Искариот и апостол Иоан, който след много заточения и арести си отишъл ненасилствено от този свят. Убит бил и апостол Павел. Всички те предпочели да отидат на смърт, но не се преклонили пред боговете на народите21.

 

Ако в тяхната представа Христос бил въплащение на един от многото йерарси или духове, или поредния „аватар”,- те не биха се отказали с цената на живота си  от почитането на другите „синове божии”.

 

Ако Богът на Библията се възприемаше като един от многото други богове, като една от многото еманации на единия, наред с Него би било естествено да се почитат други божества. Както е писал апологетът на езичеството Целс: „който почита няколко богове, с това е приятен Богу, доколкото той почита нещо от великия Бог. Затова, ако някой почита и боготвори всички приближени на Бога, то не Го оскърбява, защото те му принадлежат… Истина е, че този, който, говорейки за Бога, утвърждава, че само един можем да назовем Господ, постъпва нечестиво, тъй като с това разделя царството Божие, създава в него раздор, като че ли в него съпребивават две партии и има някой друг, противостоящ на Бога” (Против Целс 7,2 ;8,11)

 

Но библейските пророци, по-късно и християните точно така считали, че духовният свят се е разделил. Затова дружбата с езическите духове е вражда против Бога.

 

Може би, някой езически ритуали, образи, мистерии сами по себе си да не са толкова лоши; далеч не всичко в езическия религиозен живот може да бъде оценено като внушение на сатаната. Но когато дошла Светлината, когато се открила възможността за пряко общение с Бога, вече не трябва да се остава в света на езическите двусмислености.

 

Да се отвръщаме от Христос, дошъл при хората, и да се обръщаме към предишните езически заклинания – означава да се противим на Господ, да се отричаме от Него.

 

И пророците и апостолите са признавали, че другите народи имат свои божества, но решително са отказвали да признаят за боговете на езичниците статус на истинен Творец (между впрочем и самите езичници не настоявали на това особено). Оттук думите на ап. Павел: „Колкото за ядене на идолски жертви знаем, че идолът е нищо в света и че други бог няма, освен Единаго Бога. Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята ( както и има много богове и много господевци),- ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него.”(1Кор.8:4-6).

 

Ако тази фраза би звучала като: „Знаем, че има много богове и господевци; но ние имаме един Бог Отец” – това би бил манифест на обикновено езичество: ние избираме своя бог от  сонма на много владици и уважаваме правото на другите религии да имат общение с други богове (ако аз слагам парите си в банка А., то това не означава, че отричам правото на другите хора да слагат парите си в банка Б. Но незабавно добавената богословско-метафизическа натовареност рязко променя ситуацията: „ние имаме един Бог Отец, от Когото е всичко”. Не просто „ние имаме Бог, от когото произхождаме ние, нашето племе, нашата вяра”, но „от Когото е всичко” (т.е. – от този Източник всичко е получило своето битие), а също „от Когото е всичко” (т.е. и досега е всичко, което е, съществува по причастност към това Истинно Битие.

 

Християните са убедени, че тези, които влагат своите сърца и пари в свои езически банки, са твърде близко до крах. Не от злоба към тези хора, а защото им желаели доброто апостолите отново и отново предупреждавали – идете си от вашите богове, докато не е късно. Обърнете се към Единния Вечен Творец.

 

Отказа от завета с личния Бог, Който извън Себе Си е създал вселената, означава разтваряне в космоса, подчинение на своя живот и съдба на безличен и безсмислен, несъстрадателен  закон на космоса (например, законите на кармата и астрологията).

 

Да, в езичеството има отблясъци на правдата. Както във водата също присъства разтворен кислород. Но ако водолазът се помисли за риба и пробва да диша този въздух, той ще загине. Ако му дадат въздуховод от повърхността и той започне да вдишва един път от него, и веднъж пускайки водата в своите дробове, то скоро ще загине от такива упражнения. Но смъртта на душата не е толкова очевидна. „Всерелигиозните”, „търпимите”, „откритите” окултисти носят в своите тела агонизиращи, отровени от космическите енергии разпадащи се души, но при това уверяват християните, че болни сме именно ние – болни от нетърпимост.

 

Аз не говоря това от книгите. Всеки православен свещеник може да разкаже десетки истории за хора, които са посяли в себе си духовни болести, опитвайки да съвместят християнството с източните учения. Понякога  отзвук от тези катастрофи се показва даже на страниците на вестниците22..

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

 

 

Богословието на Чернобил

Май 25, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

 

МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА   ΙΙΙ част

                                                                                              

 

Отново да се върнем към Чернобил.

 

Хората, живеещи около него, не са виновни за своята беда. И все пак смъртта се е поселила в техните домове. Ето, че идва лекар и казва: „Аз намерих лекарство за вашата болест. Ампулите са в мен. Елате, ще ви ги дам безплатно.” Лекарят се установил в село Малка Ивановка. Но жителите на Горна Ивановка, разбирайки за това, заявили с шумен протест: „Ние няма да се лекуваме при този лекар, защото той не е отседнал при нас, а при нашите съседи. Сами няма да отидем и децата си няма да пуснем…”

 

Да, Христос не се е въплатил в Калуга или по бреговете на Инд. Но въпросът, „ще се спасят ли индийците”, които не са стигнали до Христос, се оказва толкова абстрактно-моралистичен, както и въпроса за това, ще се спасят ли селяните, обидени от това, че лекарят не е отседнал при тях. Докторът не е сторил това от злоба или от несправедливост. Той пристигнал в зоната на смъртоносно поражение (макар, че можел да не го прави) и се поселил там, където можел най-бързо да намери първите пациенти.

 

А за жителите в Нова Черемушка ситуацията се е оказала още по-сложна; те биха отишли при лекаря, но пощальоните не са стигнали до тях, а радиовръзката не работела… Никой и не се досещал, че в това затънтено място живеят хора. Те ще боледуват и умират преждевременно. Виновен ли е затова лекарят, пристигнал в Малка Ивановка? Индусите са чували за Христос и не са го приели. Много векове ацтеките не са и чували за Него. Виновен ли е Христос, че не всяка планина е направил планината на Преображение?

 

Имало и такива, които и чули и даже отишли да видят лекаря и неговите помощници, но така и не могли да разберат, защо е нужно това? Защо всички говорят за опасност? Всичко си е както винаги. И слънцето си свети и цветята растат. Макар и понякога да се раждат странни прасета – нали за това има ветеринари, а защо ни са на нас лекарства? Ние сме здрави. Открай време сами сме се лекували. И този доктор не е по-добър от нашите бабки. И вашият Иисус не е по-добър от нашите махатми…

 

Някои са готови да приемат и лекарството, но казват: „Само от ръцете на лекаря. Ние не се доверяваме на неговите помощници. Ако ми се беше явил лично, да кажем, днес след обед, аз бих вечерял с него, а после и лекарството бих приел…

 

В „Духовни полета” Иоан Мосх разказва за свят старец, които извършвал Литургия, употребявайки еретически Символ на вярата. Въпреки това, на него му съслужавали Ангели. Срещайки възражение от страна на православен, старецът попитал ангелите, защо те не са го предупредили за опасността. „Виждаш ли, Бог така е устроил, хората да се научават от хора”,- бил отговорът16. Също и човешките ръце, с които е написано Словото Божие и чрез които то се разнася из хората,- на мнозина не се харесват. Гнусят се.

 

Има и други, които са слушали, и са дошли, но не са разбрали предупреждението на лекаря. Да кажем, оказало се, че лекарството не трябва да се пие с водка. А тези пациенти излезли от болницата и веднага обърнали стъпките си към най-близката кръчма: „Е какво, юнаци, трябва да полеем излекуването!.. Да пием и за доктора – това е свято дело!.. Да не забравяме и сестрата!.. И за тези, които са в морето!” Накрая повърнали приетото лекарство. Виновен ли е лекарят, че не бягал след всеки?

 

Намерили се и такива хора, които приели лекарството и спазвали всички правила за ползването му. Но никак не можели да ги уговорят да стоят по-далеч от епицентъра на взрива. На тях все им се струвало, че там има нещо по-екзотично и, че опасността от радиацията е преувеличена. Те ходили и в християнски храм, и до Шамбала летяли всяка вечер чрез „астрала”. На Христос те дали високо звание в Космическата Йерархия (Полковник на Планетарния Логос), но не считали за осъдително да общуват и с лейтенантите и генералите Фохати.

 

Накрая, се показали и такива, които слушали наставленията на лекаря с извънредно благоговение и запомнили наизуст всички неговите инструкции. Те знаели как да използват лекарството, с какво е несъвместимо, и какво напротив, помага за неговото по-добро усвояване. Но така и не пробвали самото лекарство.

За последните две групи си струва да се поговори отделно.

 

Защо не може да се смесва служението на Христос с „контактьорство” и почитане на други богове?

 

От гледна точка на езическата философия, Божеството, Абсолютната Реалност се намира не просто извън човешкото познание. То пребивава извън всякаква връзка със света на хората. От Абсолюта към света върви йерархия, стълбица на световете (еони, еманации, духове) и само тези от низшите степени, които съседстват непосредствено с нашия свят, могат да са достъпни за религиозното дръзновение на хората. Божеството е непознаваемо и неоткриваемо, следователно религиозният импулс трябва да се отправи към тези инстанции, които са достъпни и са близко до земята-светът на боговете.

 

Радостта на Библията (както на Стария, така и на Новия Завет) се състои в това, че Абсолютът, Източникът на всяко битие Сам е създал света на хората. Не го е поръчал на някои от подчинените духове, но е открил Своята любов с това, че се е смирил до създаването на нашия свят. Плътният кръг на олимпийския пръстен от духове и божества, които на много слоеве пленявали съзнанието на езичниците, бил разкъсан с простите думи: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит.1:1). Бог е съвършено различен от света. Бог не е космос. Бог не е човек. Бог е непознаваем и неизречен. Въпреки това именно Той е създал нашия свят и Се е открил в него. Оказало се, че Висшето и непостижимо битие ни обича, а ние в отговор също можем да обичаме точно Него (а не космически посредник) и можем да се обръщаме към Него като към Личност. За разлика от безличния Брахма на индийската философия, в Библията откриваме ясен личностен Лик на Бога. Човекът получава право да казва на Абсолюта – „Ти”.

 

Християнството прекрасно знае и дълбоко преживява непостижимостта на Бога. „Никаква будистка литература, никакъв гръцки неоплатонизъм, никаква западна мистика, средновековна или нова, не може да се сравни с Ареопагитиките по интензивността на трансцедентните чувства” – пише А. Ф. Лосев. Това не е риторика, а някаква мистическа музика, където не се чуват отделни слова, а само прилива и отлива на някакво море на трансцедентност… На първо място, пред нас е не толкова философия и богословие, колкото химни, възпяване. Ареопагит така се и изразява, вместо „богословстване” – „пееш химни”. Второ, несъмнено това възпяване се отнася само към Личност, – наистина, абсолютно-трансцедентна и с нищо не сравнима, но задължително към Личност. Цялата тази необичайно напрегната мистика от химни е възможна само пред някое Лице, пред Лик, макар незнаен и непостижим, но обезателно към Лик, който може да бъде видян с очи и почувстван със сърце, който може да бъде предмет на човешко общение и който може да докосне човешката личност със своето интимно и изгарящо докосване. Цялата тази апофатическа музика е като упоение с благодат, извираща от тази неведома, но интимно-близка Личност, когато човек изпитва жажда вечно да я възпява и възхвалява, без да е в състояние да се насити от никакви химни и никакви молитви. Това се отличава от будистката жажда за самоприспиване с огромната потребност да се достигнат положителните основи на битието, положителни до там, че се общува вече не със сляпото възникване на нещата, даже не със самите неща, живи или мъртви, но само с Личност, която ясно знае себе си и е способна на разумен живот и човешко общение. Такова съзнание вече няма нужда от отвлечена философия. Дедукцията на категориите за него е твърде нищожно и скучно занятие. Обладавайки колосалната мощ на антиномиката, синтетичните устремления, то никак не се интересува от самите категории, а просто възпява висшето битие с всички негови антиномии и синтези в такава непосредствена форма, като че тук въобще няма никакви антиномии. В неоплатонизма самото битие, в което се фиксират антиномии, е много по-хладно и абстрактно. В Ареопагита има абсолютна самост, в която се фиксират антиномии, дотолкова живи и лични, богато-жизнени, че съзнанието на философа е заето само с тихо и живо общение с нея, така че само някой отстрани може да наблюдава и систематически да отбелязва всички възникващи тук антиномии, но самия философ няма кога да се занимава с това… Ако ние бихме търсили, къде в историята на философията има учение или система, което да е скрило в отвлечена мисъл съдържанието на ареопагитския апофатизам, то не бихме намерили друго по-значително име, от Николай Кузански: „Господ и Бог мой! Помогни на търсещия те. Аз те виждам в началото на рая – не зная, какво виждам, тъй като аз не виждам нищо видимо. Аз зная само едно: зная, че не зная, какво виждам и никога няма да узная. Не умея да Те назова, защото не зная, какво си Ти. Ако някой ми каже: това или друго Твое име, то още поради това че той дава име, аз вече зная, че това не е Твоето име. Тъй като всяко обозначение на този или друг смисъл на имената е стена, по-горе от която аз те виждам. Ако някой дава понятие, с което Ти можеш да бъдеш разбран, аз зная, че това не е понятие за Тебе, защото всяко понятие намира своята граница в пределите на рая. И във всеки образ и сравнение, с помощта на които са започвали да те мислят, аз зная, че това не е съответстващ на Тебе образ. Който иска да се приближи до Тебе, трябва да се издигне над всички понятия, граници и ограничения. Следователно, интелектът трябва да стане незнаещ и да се потопи в тъмнина, ако иска да те види. Но какво, Боже мой, е това незнание на интелекта? Не е ли просветено това неведение? Затова към Тебе, Боже мой, Който си безкраен, може да се приближи само този, който знае, че не те познава.” (Николай Кузански. За виждането на Бога 13)17.

 

Това още не е всичко. В Новия Завет се открива, че любовта на Бога към хората го направила човек. Най-великата радост на християнството е в това, че този, Който е дошъл да ни спаси, е Същият, Който някога ни е създал. В Христос ние срещаме самата вечност … в нашето време.

 

Нито една религия не може да мечтае, да подари нещо повече на човека. Всички опити да се примири Евангелието с Езичеството неизбежно водят до загубата на тази радост. Христос се оказва само един от учителите (някъде между Питагор и Джордано Бруно). Но, ако Той е само човек, ако Той не е Бог, значи с Бога, хората така и не са се срещнали.

 

Понякога неоезичниците (неоезичеството е езичество след Христа) утвърждават, че Христос е „аватар”  на Божествения Дух. Но тогава Самото Божество се оказва безлично, а Христос се превръща в не повече от маска, сложена на Брахмана. Той не е бил Човек, значи не е страдал, на Голгота е имало само спектакъл, целящ да предизвика сълзи на скръб и покаяние от хората18,19.

Накрая в някои неоезически школи се твърди, че Христос е повече от човек, но все пак е по-малък от божеството – „Планетарен Логос”.

 

Ако Христос е в действителност Този, Който Сам се назовал Съществуващия отначало и какъвто го познава Православната Църква, то какво да искаме в другите религии?

Самият Бог, Самата Вечност е дошла при нас и ни е показала спасителните пътища- а ние искаме да я „допълним” със зле разбрани остатъци от будизма и езичеството? Господ Сам оценява такова поведение, още в старозаветната епоха: това е прелюбодеяние.

Библейската формула „Бог е един” (Изх.20:2-3) е ексклузивистка, изключваща формула.”Ако се дигне сред тебе (някой) пророк, или съновидец, и ти покаже личба или чудо, и се сбъдне тая личба или чудото, за което той ти е говорил, па и каже: „да вървим след други богове, които ти не знаеш, и тям да служим”, – ти не слушай думите на такъв пророк, или на такъв съновидец; понеже чрез това Господ, Бог ваш, ви изкушава, за да узнае, обичате ли вие Господа, вашия Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа”( Втор.13:1-3).

 

Когато Бог казва на Мойсеи първата заповед „Бог е един”, Той няма предвид, че с това открива на пророка езотерическа тайна – имената на боговете са много, а в действителност всички религии говорят за Един и Същи Бог. „Моисей, ако искаш Ме наричай Кришна. А ти, Аарон, можеш вторниците да ме наричаш Зевс, а петъците Астарта. Ако имате желание се молете така: „О, Карлсон, който си на покрива!”

 

Пантеистическата формула „Бог е един” е напротив, инклузивна: тя събира в себе си най-различни форми на духовно движение.

Заповедта на Моисей има смисъл на един, като единствен. „Няма други богове!” Богът на Библията се нарича „Един”, защото изключва другите богове. „Богът” на съвременния религиозен кич се назовава един, защото включва всички богове.

 

Има много странности в съвременната интелигенция. Например, тя не познава Библията, не вярва в нея и не признава нейната боговдъхновеност. При това обаче тя свято вярва в това, че Православната Църква неправилно разбира Библията и я е повредила.

 

Още по-занимателно е това, че заради очакваното „примирение на религиите”, тя е готова да ги унищожи всичките и да ги превърне в безрелигиозна моралистика…

 

За последната мечта на руската интелигенция забележително се е изказал съвременният публицист Максим Соколов: „Членът на Политбюро на ЦК на  КПСС, „бащата на перестройката”, академик А. Н. Яковлев, проникнат от будисткото учение, с голяма лекота е съумял да синтезира будизма и християнството – последното било очистено от повреждащите го наслоения. Ако будизмът, по мнението на академик Яковлев, последователно провежда великия принцип на ненасилието, то християнството (т. е. Христос) с фрази от типа: „Не донесох на земята мир, а меч”, постоянно отстъпвало от този принцип, което и довело до печални исторически последствия. На академикът му се струва, че най-близко до истинските идеали на християнството е Толстой, а отлъчването на Толстой е очевиден грях, или в крайна сметка, огромна грешка на Църквата. Във всеки мъдрец има достатъчно глупост. Ако бившия шеф-идеолог е възприел  учението на Гуатама Буда, то, разбира се, вольному воля, спасенному рай (за своевоеволния – неговата воля, за спасения – рая).  Но въобще не е понятно защо той, по навик от предишната си служба, се чувства задължен да разясни различието между християнството и будизма, не може направо и достойно да се назове будист, а възхвалявайки Буда, веднага започва да очиства християнството от наслоенията. Бедата не е в това, че човек добросъвестно не вярва в Христа – пътищата на Господа са неизповедими – а в това, че назовава учението си християнско, без да има необходимите основания. Преди Яковлев с това се е занимавал и граф Толстой. Причина за това, вероятно е, че съвременният интилигент е склонен да търси в християнството етическата страна, той я намира и тя му изглежда превъзходна и възвишена. Предполагайки, че именно в това е солта на Христовото учение, той, като човек образован, не може да не вижда, че превъзходни етически принципи се съдържат и в другите религиозни учения, – оттук е и естественият стремеж да се отчлени главното в Новия Завет и сродяващото го с другите велики книги, т. е. етическите заповеди, а това което няма непосредствено отношение към правилата за щастлив живот, (възкресението на Христос например) е подложено на благо премълчаване. Християнската етика е насочена към достигането на пълнота на съвършенното битие с Бога. Толстоевската етика е насочена към достигане на блажено небитие. Богът на християните е Този, Който в неизречаната си любов ни дарува вечния живот. Богът на Толстой – е някой, който от незнайно къде, без да дава нищо на никого, раздава общополезни указания.”20

Въпросът за времето на появата  на „повредите” и „късните наслоения”, с които уж православната традиция е изцапала чистия лик на „първоначалното християнство”, се решава достатъчно просто: с обръщането към историческите източници.

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

 

 

Изгубеното Безсмъртие

Май 18, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

                                      МОЖЕ ЛИ ДА СЕ СПАСИМ ИЗВЪН ЦЪРКВАТА?  ΙΙ част        

Вътре в самия човек няма източник на Вечeн Живот. Човекът по природа е нито смъртен, нито безсмъртен. Тъй като ако Бог го бе сътворил в началото безсмъртен, то човекът би бил Бог, и обратното, ако го бе сътворил смъртен, то би се оказал Сам виновник за смъртта му. И така, Той го е сътворил способен и към едното и към другото (виж: св. Теофил Антиохийски. Към Автолик. 2, 27).
Сам по себе си човек няма необходимост да умре, нито пълнотата, необходима за безсмъртието. Той обладава само някаква  потенция: към какво той „прислони” своето битие – такъв и ще стане.
Когато човекът диша с Бога – тогава той става безсмъртен.
Но ако се затвори в самия себе си и в света на невечните творения – той ще умре.
Човекът, какъвто го вижда Православието, прилича на водолаз, който получава въздух по шланг от кораб. И ето, този водолаз с невнимателно движение прищипва шланга и се задушава. Безполезно е да му се вика отгоре, да се ругае, или напротив, ласкаво да му се съобщи за това, че капитанът не му се сърди за повреденото имущество. Нужно е, някой да скочи отгоре и да донесе нов шланг с живителен въздух, за да даде на неудачника да вдиша. Плачът на хората от Стария Завет е за това, че „нямаме посредник” (Иов. 9:33). Някой трябва да донесе на потъващия човек Горното Дихание.
Началото на човешката история било опалено от космическа катастрофа. Чрез греха в света влязла смъртта. Можем да кажем, че се е взривил Чернобил.
Същността не е в това, че Бог ни се сърди и наказва поколение след поколение за престъплението на Адам. Просто ние самите сме сътворили смъртта. Ние сме виновни за това, че целия свят, целия космос, започнал да се подчинява на законите на разпада и тлението.
Напротив, Бог търси как да ни спаси от радиацията на смъртта.
Външно в Чернобил всичко е спокойно. Но човек, пиещ от тамошното мляко, – пие смърт. Дишайки горския въздух – вдишва смърт. Той събира гъби – и събира смърт… Защо не трябва да бягаме в центъра на Москва? Защото колкото по-интензивно е дишането, толкова повече въздух ще прекарва човек през дробовете си, – толкова повече мръсотия ще засяда в тях.
Така и в света след грехопадението: колкото повече „космически енергии” пропусне човек през себе си, толкова повече продукти на разпада ще засядат в неговата душа…  Всички „космически откровения” и „екстрасензорни контакти”, всички включвания към „космическата енергия” и към „неизвестните ресурси на човечеството” са изпълнени с разрушителна енергия…
Затова езичеството има в Библията още едно определение: робуване на пустите и суетни светски стихии. „Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света… а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите” (Гал. 4:3-9).
В гръцкия текст „начала” – са „стихии”, т. е. на езика на гръцката мисъл, тези първоначала от които е създаден космоса. Стихиите световни (вж. Кол. 2:20). От общуването с космическите стихии трябва да се отклоняваме, т. к. „вие с Христа умряхте за стихиите световни” (Кол. 2:20).
За отклонението от играта със „стихиите” (т. е. религиозно разбирани „космически енергии”) има твърде основателна причина: те не са вечни. Веднъж създадени, „разгорелите се стихии ще се стопят” (2Пет. 3:12). Душата, пропита с техните енергии и приела ги вместо силите Божии, ще изгори заедно с тях.
За да придобие безсмъртие душата трябва да се промъкне през легиони от космически „енергии” и да се причасти с Единия Безсмъртен (вж. 1Тим. 6:12). Така че, за това, да избегне печалното бъдеще, трябва в настоящето да строи религиозния си живот не по влеченията на космоса.
Въобще с нито една от своите  части, космосът не може да даде безсмъртие. Той може да се разбира като безкраен, като вечен в своята цялостност. Но всяка, от съставните му части е въвлечена в кръговрата на стихиите, затова съчетанието, което в дадения момент съставя тази конкретна част от „проявеното битие”, рано или късно ще се разпадне. Човекът – много бързо; камъкът – по-бавно…
Само ако в човека има надкосмическа опора на битието, т. е. ако в нас има надкосмически произход от Надкосмическо Същество, което не е засегнато от потока на времето, ние имаме шанс на лично безсмъртие. Ако има личен Бог, свободен от космоса, личен и трансцендентен по отношение на света Бог, за когото космоса е свободно творение ( и затова космическите цикли, създадени от Него, не могат да подчинят на себе си своя Творец) и ако човек е образ на такъв Бог, само тогава в човешката личност има защита от космическото премахване на границите, от унищожение в космическата стихийност.
Ако човекът не е стигнал до Бога, объркал се е в „небесата”, „плановете” и „астралите”, Господ не може да му предаде Своето безсмъртие.
С грехопадението на първите хора в структурата на мирозданието е станала промяна, която прекъснала животворящата връзка на човека с Бога.
В самата природа на човека станала мутация, направила го неспособен за истинско богообщение. Даже след смъртта праведникът не се съединявал с Бога.
До Христа, Царството на Радостта още не можело да побере в себе си света, и никой от света не можел да го вмести в себе си.
Ето, кое е важно да се отбележи за разбирането на християнството: фонът на който прозвучало като „Радостна Вест”, като Евангелие, бил достатъчно мрачен. За никого нямало никаква надежда. Светът бил отрязан от живота. Двете най-известни равинистични школи на античността – на Хилел и Шамай, провели три години в диспут на тема „Не напразно ли е създаден човекът”. Стигнали до общ извод: по-добре човек да не се появява на света14.
Тук е време да забележим изходната разлика между християнското мировъзприятие и това, което владее умовете днес.
Единствено християнството познава идеята за прогреса; било е много лошо, било е „вехто”, и ето пробляснала зарята на обновлението на цялата твар.
Светът на рационализма, просветителството, светът на позитивизма и хедонизма от последните векове макар и да се кланя във вярност на идеята на прогреса, в действителност, в най-главното не вижда и не признава прогрес.
Не разбирайки единствено важният Прогрес в пробива от Вехтия Завет към Новия, нашият век е разменил великата идея на Новото за разни малки „подобрения”. Прогрес в техниката на войната, прогрес в експлоатацията на земята и „човешките ресурси”, подобрения в бита и грижата за тялото…
„Нима културният прогрес си поставя  такива задачи, като унищожението на смъртта? – Зная, че не си поставя, ето защо и самия той не бива да се поставя много високо”, – казва в своето завещание Владимир Соловьов15.
Съвременният свят предполага, че по принцип винаги всичко е било добро. В космическото хазяйство – всичко е в порядък, само недостатъчната просветеност на хората пречи всичко да се вкара в класацията на „общочовешките ценности”.
Главното – макар и да няма никакъв Творец, все пак човекът е създаден (от космоса, не от Бога!) за щастие, като птица за полет. И всяка религия, всяка философия и политика са длъжни да оправдаят претенциите на човека за неговото право на щастие.
Радикалните атеисти (екзистенциалисти), които твърдели, че в света няма разум, затова проблясъка на самосъзнание в човека е страшна и болезнена грешка на безсмисления космос, са обявени за несъвременни, също както и християните.
В мирозданието цари подобренческа еволюция: жизненото равнище трябва да расте не само в този живот, но и в бъдещия.
Оттук изискването на масовото съзнание към християнството: „Утешете ни, кажете, че можем да живеем по стандартите на потребителското общество, можем ежедневно да изповядваме практически материализам, а за това Иисус заедно с Буда ще ни въведат, след раздялата с тялото, в по-богати, по-красиви и щастливи светове. Позволете ни без всякаква ирония да припяваме песничката на Борис Гребенщиков: „Буда броди по Голгота и крещи: Аллах акбар!”
И преди всичко – избавете ни от необходимостта да мислим, да избираме и въобще съзнателно да израстваме душевно.
Ние нищо не знаем за света на религиите – затова за нас всички са равни, затова сме и много веротърпими. Вие, богословите, не смущававайте ентусиазма ни, позволете ни да се считаме за християни, без значение на нашия окултизъм. Не ни пречете да се считаме за духовни („езотерически”) християни, въпреки че сме прелиствали Евангелието само веднъж и не сме го изпълнявали никога.
Тук мога да кажа само едно нещо: ние можем да избираме духовните пътища, можем да следваме или не духовните закони.
Но самите тези закони са толкова независими от нашето желание, колкото и законите на астрономията. „Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти” (Втор. 30:15-19),- предава Мойсей на хората закона на Твореца.
Ние не можем да предложим на Бога маршрути, по които би ни се искало да вървим. Той е открил за нас духовния път, на който можем да Го открием, и ни е предупредил за това, в какви случаи Царството Божие не се наследява от хората.
Ето в какво е разликата между апостолите и съвременните богостроители; апостолите са знаели,че „цял свят лежи в злото” (1Ин. 5:16) и затова се радвали, че Господ е открил възможност за спасението на някои. (1 Кор. 9:22).
Съвременният свят е убеден в това, че всички космически пътища са отворени и са добри, че в религиите няма нищо опасно, че всички хора ще бъдат спасени, затова възприемат като скандал напомнянето за евангелското свидетелство, че пътищата на хората необратимо ще се разделят.
За разлика от подобренческата идеология на съвременността, християнството е религия на спасението.
Спасяват този, на когото вече не може да се „помогне”.
Спасяват там, където не можем да се ограничим със „съвети”.
Спасяват не от недостатъци.
Спасяват от смъртта.
Християнството е Новият Завет.
Това значи, че предишния образ на религиозността се е оказал недостатъчен и безпомощен.
Това означава, че извън Новия Завет хората не са могли да се приближат към истинския Бог – затова Господ не усъвършенства някоя налична философска традиция, а дойде Сам, и в Своята кръв, а не на папирос, сключи с нас Нов Завет.
Повече от това, след като на хората бил даден Нов Завет, предишният закон станал не просто остарял. Той станал, меко казано, пречка. Апостол Павел казва: „пазете се от псетата, пазете се от злите работници, пазете се от лъжеобрязване…аз ..от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин…по правдата на закона – непорочен. Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. па смятам, че и всичко е вреда, поради пръвъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа. (Фил. 3:2-8) (…)
Но, ако ап. Павел казва това за старозаветния Закон, – то още повече се отнася за езичеството. Колкото и потенциално светло да е било до Христа, сега то е смет и вреда.
Често християните биват наричани жестоки хора – поради тяхното свидетелство за това, че извън Христа няма спасение. Представете си, че се включва службата за оповестяване на гражданска отбрана и обявява: „Граждани, тревога! Върху нашия град е нанесен ракетно-ядрен удар. След десет минути ракетите ще бъдат над нас. Във вашия район най-близкото убежище се намира еди къде си… Който успее да се добере до него – има шанс да се спаси”… Кажете, кой е жесток в тази ситуация: говорителят на гражданската отбрана или този, който е нанесъл ядрения удар по града?
Светител Иоан Златоуст веднъж се обърнал към родителите, които се възмущавали от проповедите на монасите. Извинявайте, подрастващите деца, вместо да помагат на бащите си в търговията или в занаятите, се събират в храма, слушат монасите и даже отиват в манастири… Златоуст предлага сравнение: ако някой през нощта ви запали къщата, и минаващия наблизо влезе в него, чука по всички врати, събужда хората и ги принуждава да избягат от огъня – кого ще назовете виновник за нощното безпокойство? Подпалвача или спасителя? Ето така, ако в нашите градове можеше да защитим своята душа в огъня на греховете, – нямаше да има нужда от манастири. Не монасите са запалили с грехове градовете ви. Ако те учат децата ви на защита от греха – в какво е вината им?
В света и космоса е разпръсната смъртта. Ние сами нищо не сме направили за нейното преодоляване. Но на нас ни е дадено лекарство от нея, „лекарство на безсмъртието”, противоотрова. Вечният Бог стана Човек, за да ни привлече към Себе Си и с това да ни защити от последствията на нашите беззакония. Ето – чашата на безсмъртието. Това е чашата на живота. Приидите и вкусите….
Жесток ли е лекарят, уверяващ болните, че без донесеното от него лекарство, те няма да оживеят?
Жесток ли е проповедникът говорещ, че извън Причастието, човек няма да намери Живот….
В тази ситуация съвсем не е очевидно, че разликите между християнството и езичеството могат да се пренебрегнат.
Християнството казва: „Премини през болката на покаянието и се стреми към Бог”.
Езичеството ни уверява, че не трябва нито това, нито друго, а само да „разширим своето съзнание”. За тази цел са пригодни и наркотици, и ЛСД, и „ребьофинг” – модна техника за регулиране на дишането, при което в мозъка, доведен до кислороден глад, възникват халюцинаторни видения „райски планети” (понякога, напротив, този ефект дава техниката на хипервентилация на мозъка, чувството на еуфория се достига чрез пренасищане с кислород). А, ако е нужно да се срещнем с някого, то въобще не е с Бога, а просто с някого от космическите жители….

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

Можем ли да се спасим извън Църквата?

Април 21, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

                                                                   

                                      Въздушната блокада или къде живеят демоните               

 

     

                                                                              

                                                                                                                              

  

Защо православните са толкова убедени, че извън Църквата няма спасение? Какво е това – лоша черта на характера? Наследство от съветската идеологическа нетърпимост? Отживелица на „средновековни” чувства и начин на мислене?

 

В каква мярка явното и скандално дистанциране на православните от другите религии се явява особеност на съвременното поколение православни християни – т. е. това, което зависи от самите нас, от нашето настроение и възпитание, и в каква – вековна норма на православното светоусещане?

 

Израства ли православният изолационизъм от желанието (греховно от гледна точка на светския морал) на част от пастирите и съвремените миряни, или израства от самата сърцевина на Библията и православната традиция?

 

Християните не са господари на своята Църква и вяра. Още за апостолите е казано: „Не вие избрахте Мен, но Аз ви избрах” (Ин.15:16).  Християните не владеят никаква истина. Ако бяхме гностици или окултисти, които със своите усилия и аскеза създават свои космогонични системи, бихме могли да кажем за себе си, че сме намерили знание и сме го овладели. Но това не е така: Истината Сама е нахлула в живота на апостолите и казала – не вървете против „ръжена” (Деян. 9:5).

Вярвящият човек не „владее” Истината, той Й служи.

 

Това означава, че даже при цялото си желание да бъдем „открити” и „съвременни”, ние просто не можем да си измислим нов Христос.

 

Влизането в Църквата е встъпване в конкретна, жива община, на която Христос е съобщил не разпръснат набор от загадки-коани, а нещо напълно определено.

 

„Вярата не е резултат от самотно умуване, в което свободното от всякакви връзки „Аз” си измисля нещо за себе си в търсене на истината… И ако вярата не е нещо, измислено от мене, то словата й не са отдадени на моя произвол и не могат да бъдат заменени”. (Й. Ратцингер)1

 

В Евангелието има много неща, които лично на мен съвсем не ми харесват. Например в него се казва: „Блажени гладните и жадните за правда” (Мт. 5:6), макар че мен би ме утешило повече, ако беше казано: „Блажени са професорите по богословие”. Също много би ми се искало в Евангелието да я нямаше притчата за десетте девици. Смисълът на притчата е ясен: може с целия жар на сърцето да откликнеш на зова на Жениха, можеш да станеш християнин и въпреки това в крайна сметка да се разминеш с Христос – ако в светилника на твоята душа маслото на ревността по Бога е изгоряло твърде бързо, ако молитвеното горене на началния живот с Христос се е загубило незабелязано и в края на живота си си станал обикновен топлохладен еснаф, който с думи говори за Христос, но не грее никого с делата си. Нима не е по-удобна концепцията на сектата „Семейство” (по-рано носеща името „Деца на Бога”, придобила скандална известност с това, че сред средствата за проповядване на Евангелието практикувала проституция, в това число и детска, назовавайки я „пастирство на флиртуващата рибка”), че ако ти веднъж си повярвал в Христос, след това никакви грехове не могат да те лишат от Небесното Царство: ти просто вече си обречен на спасение.

 

Би ми се искало да преинача много неща в Евангелието…

 

Но не мога, защото християнинът не може да цензурира Евангелието. Ако ние сме „скъпо купени” (вж.: 1Кор:6:19), то не трябва да приспособяваме Словото Божие според нашите желания и нашето ниво на разбиране, а сами да се постараем да разберем какво и защо ни е завещано от Писанието.

 

Можем да се възмутим от това, че Татяна Лерина е отхвърлила Онегин. Но, ако искаме да разберем Пушкин, а не просто да изкажем своята гледна точка за живота въобще и за „свободната любов” в частност, по-плодотворно би било да се замислим над това, защо все пак Пушкин е избрал именно такъв завършек…

 

Ако ние искаме да разберем най-важното от Евангелието, а именно – да разберем защо Бог е станал човек и защо не се е ограничил с проповеди и беседи, но и умря и възкръсна – то трябва най-малкото внимателно да се зачетем в Писанието. Да сверим с него това, или друго свое желание, тази или друга модна мисъл.

 

И така, явява ли се християнското убеждение, че няма спасение извън Христа, плод на човешката нетърпимост и ограниченост, или е неизбежен и логически извод от това откровение, което е запечатано в Евангелието?

 

Собствено, това, което са казали апостолите и пророците по този въпрос, е било най-логичен извод от …езическите доктрини. Езичниците говорели, че боговете, на които те се молят – това не е изначалният Бог, Който дал живот на всичко съществуващо. Библейските хора се съгласили: „Да, това е така”. Но, значи и служението на тези, които не се явяват източник на живота, не води към Вечния Живот.

 

Езичниците казвали, че те общуват най-тясно с духовете, които живеят около земята, в атмосферата. „Има между висшия ефир и низшата земя някакви средни божествени сили, населяващи въздушното пространство, които съобщават на боговете всички наши заслуги и упования. Гърците ги величаят с името демони, тези приносители между жителите на земята и небето….Чрез тях стават и чудесата и знаменията на маговете и всички видове пророчества”, – пише Апулей, излагайки философизирана версия на митологията. (Апулей. За божеството на Сократ. 5.)

 

В древни времена и висшите богове се наричали „демони”. Например, в орфическата традиция Ерот е „великият, нежен демон” (фрагмент 83К). При това в 58 орфически химн се възглася към Ерот: „Ти властваш сам, както е видно, над всички.” По мнението на Питагор, „хвърлена на земята, душата скита във въздуха… Целият въздух е пълен с души, които се наричат демони и герои, те изпращат на хората сънища и знамения” (Диоген Лаерций. За живота на философите. 8, 32.).

 

В античния лексикон демоните са същества, посредничещи между висшите богове и хората. Те не са обезателно зли същества, още по-малко богоборчески. Сократ говори за „демон”, който направлява живота му… Порфирий уверява, че някакъв египетски жрец призовал „демона” на Плотин – „когато демонътгото бил извикан и застанал пред тях, то се оказало, че той не е от породата на демоните, а от породата на боговете. Виждайки това, египетският жрец възкликнал: „Щастлив си ти! Твоят хранител е бог, а не демон от низша порода”, впрочем, веднага забранил да се пита за каквото и да било призования дух.  (Порфирий. За живота на Плотин. 10). Впрочем и езичниците предполагали, че демоните могат да причиняват зло. В „Одисея”, например, се споменава „ужасен демон” (Омир. Одисея. 5, 396).

 

Именно към тези въздушни сили били отправени молбите на езичниците. Магическо заклинание от елинистичната епоха призовава: „Дойди при мен, дух, реещ се във въздуха, когото призовават с тайни знаци и имена”2. Гръцките магически папироси от Египет в римско време призовават демона Паредрос, назовавайки го „владика на въздуха”3.

 

И така, самите езичници уверявали, че именно въздушната стихия и видимото небе са пълни с техните богове.

 

Християните се съгласили. Християнският Бог е именно Бог на Небето, а не на зримите небеса. Това е надкосмичен Бог. Ако езичниците настояват, че регистрацията на посещаващите ги духове е въздухът, то се налага да признаем, че атмосферата изпълнява ролята на преграда, пречеща на възхождането на човешкия ум към Истинния Бог.

 

Обитателите на близките до земята слоеве ограбват и Бога, и човека, отклонявайки религиозното стремление на хората към себе си. Ако при това обърнем внимание и на факта, че именно от въздушните духове езичниците получават, по собствените им думи, своите пророчества, и ако също отчетем твърде двусмисления, а често и направо аморален характер на езическите митове, трудно бихме избегнали извода за това, че всъщност ги посещават не служебни по отношение на Бога духове, а паднали ангели.

 

Впрочем и Платон към края на живота си започнал да губи оптимизъм: „Ако космосът се движи неистово и нестройно, то трябва да признаем, че това е дело на зла душа” (Платон. Закони. 897d). Тук има очевидно разлика с предишното любуване от космоса и неговите господари: „Космосът е прекрасен, а неговият демиург добър; космосът е най-прекрасното от нещата, а неговият демиург – най-добрата от причините” (Платон. Тимей. 29а) … И така, езическите философски школи разказвали, че светът се управлява от демони, които не са богове, а в допълнение могат и да грешат…

 

Тогава библейските хора правят парадоксален извод: мястото, което обитават падналите духове, не е под земята, а над земята, въздушният свят. „И макар в качеството на наказание, като в затвор, вече да са получили ада, т. е. долния мрачен въздух, който макар и да наричат небе, не е звездното небе, съзвездията, а долното, от мъглите на което се събират облаци и където летят птици, поради което обикновено се нарича небе” (Августин. За природата на доброто. 33).

 

Съждението на Августин може да се счита за късно; той живял в пети век след Р. Хр.. Светският изследовател би могъл да каже, че той е изпитал влиянието на късните гръцки философи. (под влияние на питагорейците и стоиците в елинистичната епоха областта Айд – „ад” била пренесена във въздушната сфера4). Но работата е там, че в самите Библейски текстове, както старозаветни, така и новозаветни, е налице същият извод. При четенето на Писанието забелязваш, че светът на злото, на тези духове, които не симпатизират особено на човека, се помещава не под земята, а над нея. Земята е блокирана планета, тя е обкръжена от пояс враждебни на човека духовни стихии, през които наднебесния Творец трябва да се домогва до хората.

 

В десета глава на книгата на пророк Даниил, Ангелът, който той моли за помощ, могъл да дойде при него три седмици след обръщението на пророка. Причината за своето закъснение Ангелът на „великата сила” (Дан. 10:1) обяснил така: „от първия ден, когато разположи сърцето си, да достигнеш разбиране и да се смириш пред твоя Бог, твоите думи бяха чути, и аз щях да дойда според думите ти, но князът на персийското царство стоя срещу мене двайсет и един ден; ала ето, Михаил, един от първите князе, дойде да ми помогне…А сега дойдох да ти явя…” (Дан 10:12-14).

 

Господният вестител не може безпрепятствено да проникне в света на хората. Някакви духове, привлекли към себе си религиозния ентусиазъм на езичниците, в дадения случай на персите, оказват реална съпротива на благодатта. Само с помощта на архангел Михаил (който в църковното предание не случайно е наречен „Архистратиг”- военачалник на небесните сили)  блокадата била разбита – и то само временно. „Сега ще се върна, за да се боря с персийския княз; а кога изляза, ето ще дойде гръцкият княз” (Дан. 10:20).

 

Тук демоните са назовани по имената на езическите народи, които им служат. Но те не живеят на земята на тези народи или под нея. Затова и в Библията духовете на злобата се наричат –„поднебесните духове на злобата” (Еф.6:12). За библейските автори богоборните духове са космически същества, обитаващи именно небесните, а не подземните сфери.

 

Оказва се, че светът, който хората са свикнали да наричат „видимо небе”, въобще не е безопасен, той се стреми да подчини на себе си човешкото сърце… Небесата закриват Бога от човека – и тази блокада трябва да се разкъса. „О, да беше раздрал небесата и слязъл!” – възкликва старозаветния пророк Исаия (Ис. 64:1). Друга библейска книга изобличава юдеите за това, че те „ оставиха всички заповеди на Господа… покланяха се на цялото небесно воинство” (4Цар. 17:16). Още в Петокнижието уникалността на религиозния опит на Израил се описва така: „небесно воинство…Господ, Бог твой, ги е определил за всички народи под цялото небе. А вас Господ (Бог) взе… та да бъдете народ за Негов дял, както е това днес” (Втор. 4:19-20). Пророк Исаия предвижда деня на гнева, ден на падението на „космическите йерархии”: „И ще изтлее цялото небесно воинство, и небесата ще се свият като книжен свитък; и цялото им воинство ще падне, както опада лист от лоза, както увяхнал лист – от смоковница. Защото мечът Ми се опи на небесата” (Ис. 34:4-5).

 

Настава времето на Новия Завет – и то не се оказва време на примирение на Бога с космическите духове. Напротив, то е моментът на тяхната решителна битка.

 

При религиозно, а не моралистично четене на Новия Завет не можем да не забележим, че Христос е воин, Той направо казва, че води война против враг, който назовава „княз на този свят” (Ин. 12:31). Не по-малко характерни са и думите на ап. Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12) Светоуправници  на гръцки е „космократорес”. На съвременен окултен жаргон може да се преведе като „Владика на Космоса”.

 

Светът не е лош сам по себе си. Не, сам космосът е създаден от Бога, създаден е от същия Логос, който се въплъти в Христа. Но след като: „В началото Бог сътвори небето и земята”(Бит. 1:1), в небесния свят се появила пукнатина. Част от ангелските сили оттогава претендира за самостоятелна, безбожна власт над човека и неговия свят.

 

Преподобният Антоний Велики казва за произхода на езичеството: „И така, първо, знаем, че демоните не са създадени в такова състояние, заради което се наричат демони. Бог не е творил нищо лошо. Напротив, те са създадени добри; но изпадайки от небесната висота и въртейки се вече около земята, прелъстили езичниците с видения5”.

 

Всички послания на апостол Павел единогласно говорят за Кръста като за победа на Христос над някакви „космически власти”, князе на въздушната власт (Еф. 2:2) Против тях се сражавал Христос: „отне силата от началства и власти, Той ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях.”(Кол. 2:15)6.

 

Сега, след въплъщението на надкосмическия Бог, в поднебесния свят човек може да встъпи в общение с Наднебесното битие: „Колко е безмерно величието на Неговата мощ в нас, които вярваме чрез действието на крепката Му сила. С тая сила Той действува в Христа, като го възкреси от мъртвите и постави от дясната си страна на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло” (Еф. 1:19-23).

 

Според пояснението на св. Максим Изповедник, Кръстът е премахнал „враждебните сили, изпълващи средното място между небето и земята”7.

 

Още повече изборът именно на кръстно наказание, т. е. такова, което се случва не на земята, а във въздуха, в домостроителния Промисъл се оказва свързан с необходимостта да се освети „въздушното пространство” – т.  е. това пространство, което отделя хората от Този, Който е „по-високо от небесата”. Голготският кръст е тунел, пробит през слоя на демоническите сили, които се представят на човека като последна религиозна реалност. За това свидетелства св. Иоан Златоуст: „Защо Той се заколва на височината на хълма, а не под покрив? За да очисти въздушното естество8”.

 

От какво да се очисти? – От падналите духове, а не от изгорелите газове: „Колко бесове се носят в този въздух! Колко противни нам сили” (св. Иоан Златоуст)9.

 

Подобно разсъждение намираме и в св. Атанасий Велики: „Дяволът, паднал от Небето, блуждае в тукашния долен въздух, произвежда мечтанията на прелъстените и се готви да задържи възхождащите…. Господ дойде да очисти въздуха… С каква друга смърт би извършил това, ако не със смърт приета във въздуха, т. е. на кръста?… Затова Господ претърпя кръст; т. к. възнесен на него, очисти въздуха от дяволската и всяка бесовска козня… откривайки път за възхождане на небето, Той го обновил, казвайки: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти”  (Пс.23:7).Тъй като не за самото Слово като Гопод е било нужно да отвори вратите, защото нищо сътворено не е било заключено за Твореца; но ние сме имали нужда от това, ние които Той възнесъл в Собственото си Тяло.”

 

След Петдесетница първомъченик Стефан вижда небесата отворени, а през тях става видим Иисус, „стоящ отдясно на Бога” (Деян. 7:56). Спасителят, когото видял първомъченик Стефан, извършил борба, резултатът на която апостол Павел вижда в това, че от сега християните имат „велик Първосвещеник, Който е преминал през небесата, Иисуса, Сина Божий” (Евр. 4, 14).

 

Нищо не трябва да разделя човека от Бога: „ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили… ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:38-39).

 

Истинската религия не е контакт с духовете от космоса.

 

Религията е връзка на човека с Бога. С този, Който изначално е създал космоса и човека, а не с някой появил се в космическите пространства.

 

Християнството не обръща внимание на езическото различаване на демоните (като духове от атмосферата) от боговете (като владетели на звездното небе).

 

Има две оценки за езическите митове, които съществуват паралелно в библейския свят. Съгласно първата, „всички богове на народите са нищо” (1Пар. 16:26)10. Съгласно втората, „всички богове на народите са идоли” (Пс. 95:5) ( на църковно славянски думата е бесове и е в съответствие с гръцкия текст на Септуагинта: демони). По този начин, името, което езичниците прилагали към част от своите богове, Библията отнася към всички езически божества; тя е равнодушна към това, с какви титли се наричат духовете, вдъхновяващи езичниците.

 

В своя бунт против езичеството, апостолите не се ограничили с отхвърляне на властта на въздушните демони, но и се отказали да служат на господарите на звездното небе. Космократорите, които срещнахме в текста на ап. Павел, не е термин, изобретен от апостолите. В античната философия те са началници на чувствения космос, планетарни богове. „Космокроторите са седем”11- Кронос (Сатурн), Зевс (Юпитер), Арес (Марс), Хелиос (Слънце), Афродита (Венера), Хермес (Меркурий) и Селена (Луна).

 

Отново виждаме, че градацията на боговете, провеждана от самите езичници, се оказва твърде малозначима пред лицето на Този, Когото срещнали апостолите. Дали се наричат господари на въздушните ветрове (собствено демони), или на планетите (космократори), или на съзвездията (зодиократори), – те трябва да замлъкнат, когато „бездна бездна призовава”  (Пс. 41:8), т. е когато Безконечният Бог се обръща към Своя неизчерпаем образ – към човека.

 

Светител Иоан Златоуст сравнява небето със завесата на Йерусалимския храм12. Езичниците са хора, които са се заплели в завесите и паднали преждевременно на колене, без да стигнат до истинската Светиня.

 

Всички земни народи тръгнали по пътя на общуването с „космическите духове”, затова „главната мисъл на голямата част от Стария Завет би могла да се назове „самотничество на Бога” (Г. Честъртън)13. „Аз тъпках жлеба Сам, и никой от народите не беше с Мене” (Ис. 63:3). Тогава Бог създал за Себе Си нов народ, за да го защити от поклонение на „богинята на небето” (Иер. 44:17).

 

И това не е защото Бог е искал да разкъса кръга на своето самотничество. Просто хората умирали в тази блокада; те били обкръжени от този, за когото е казано, че той е „открай човекоубиец” (Ин. 8:44).

 

следва

 

превод от руски, източник:http://lib.eparhia-saratov.ru/books/10k/kuraev/anathema/contents.html

Проповед на рок концерта „Рок към небето”

Декември 20, 2012 in В търсене на вярата

Честито Рождество Христово! Човек се отличава от животното по това, че последното просто живее, а на човека е нужен повод за живот. Както е нужен мотив, за да задействаме някоя група мускули, така е нужен той и за да се прояви душата.

Душата е това нещо, което ни боли, въпреки че цялото ни тяло е здраво. Не ни боли сърдечния мускул или лявата сърдечна камера, а душата. Боли ни и със болката си ни доказва, че съществува. Докато човек не го заболи бъбрекът, той и не знае къде се намира този орган. Докато не го заболи душата, човек и не подозира за нейното съществуване. Докато живееш спокойно и плуваш по течението, както всички, не забелязваш нито течението, нито своята душа. Но изведнъж сърцето се озарява от мисълта: „Защо съм човек? Какво представлява моят живот? Просто тире между двете дати на надгробния паметник? Дали човекът е просто покойник в отпуска? Не ме е имало цяла вечност и после отново няма да ме има цяла вечност. И от тази бездна са ме пуснали в отпуска. Това ли е смисълът на моя живот? Това ли е “всичко, което ще остане след мене?” Тогава разбираш, че твоята биография не се свежда до историята на твоето тяло, т. е. в края на краищата до история на твоите болести – от първия зъб до последния инфаркт. Разбираш, че най-главното запознанство, което може да се случи в твоя живот, не е познанството с някоя знаменитост, а със собствената ти душа. Тя, оказва се, съществува и не е едно и също с тялото. И в тебе, душо моя, има свои поводи за радост и болка.

Руският рок в своите най-добри песни е като болезнена инжекция в съвестта. Това е борба за правото да мислиш, за правото да си самотен, за правото да излезеш от тълпата, да не си част от масата. Когато всичко наоколо тъне в безпросветен оптимизъм, когато официалната пропаганда обещава да построи комунизма или поне да достигне Португалия по число на климатиците на число от населението – руския рок те разтърсва и казва: „Хей, знаеш ли. Небето става по-близко.” Това е и Рождеството: Небето се съединило със земята, с тебе. Христос може да се роди хиляди пъти във Витлеем, но от това за тебе няма никаква полза, ако Той не се роди поне веднъж в твоята душа.

Рождеството е отговор на въпроса на Данте: „Аз повдигнах очи към Небето. За да видя – виждат ли ме?” Това е главният въпрос в живота на човека: „Нужен ли съм, обичан ли съм, или съм просто космическа плесен?” Рождеството е първата крачка към главната тайна на християнството: всички религии по света говорят за това какви жертви трябва да принасят хората на своите богове, но само Евангелието говори за това каква жертва Бог принесе на хората. Христос дойде при вас! Честито Рождество Христово на всички!