Гневлив си, затова няма да видиш Христос…
Ето обидил си се на някой друг, разгневил си се. И какво, как се държиш?

Опитваш се да докажеш, че този на когото си се е ядосал, е лош, и затова си му се разгневил. Да, той е лош, това е ясно, но ти се гневиш не защото той е лош, а защото ти си гневлив. Това е всичко, и никъде не можеш да избягаш от това. И докато не победиш своя гняв, винаги ще се намира някой лош човек, на когото да се гневиш. А какво е това гняв? ГНЯВ – ТОВА Е СМЪРТЕН ГРЯХ. Защо той е смъртен? ЗАЩОТО ТОЙ ПОГУБВА ДУШАТА. И човек ходи на църква, чете Евангелието, слуша проповеди, целува икони – и продължава да се гневи, продължава да се обижда, продължава да не прощава и продължава да вярва, че той е прав.

Да, ти хиляди пъти си прав, моля, успокой се, ти във всичко си прав, НО СИ ГНЕВЛИВ, И ЗАТОВА НЯМА ДА ВИДИШ ХРИСТОС, нито в този живот, нито в бъдещия, дори и всеки ден да се причастяваш, да изпиеш три тона светена вода, дори да изядеш всичката просфора, която са изпекли днес във всички църкви, дори да посетиш всички манастири, дори да живееш на някое свято място, и целия да се заровиш там, нищо няма да излезе. Защо? Защото гневът – това е страст, а нито една страст не допуска Божията благодат в сърцето. Затова, докато човек не се освободи от страстите, благодатта Божия не може да се приближи към него. Следователно, такъв човек не може да се приближи до Христос, защото той сам прогонва Христос. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дава благодат“. А Христос може да бъде познат само чрез Божията благодат. Когато Божията благодат дойде в сърцето, тя води човека към всяка правда и очиства от всяка сквернота.

Източник: https://vk.com/

Близки теми:

Гордостта като вътрешна смърт Увереност в себе си или самоувереност? Духовни опасности Защо се разпадат енориите Беседа за страстите

„Да родиш деца е дело на природата, но да ги образоваш и възпиташ в добродетели – това е дело на ума и волята… Аз казвам, че грижата да се образоват сърцата на децата в добродетел и благочестие е свещен дълг, който не трябва да се пренебрегва, защото неспазването му е своего рода детеубийство. И така, моля ви, грижете се за доброто възпитание на вашите деца.“
Св. Йоан Златоуст

- Отец Димитрий, искаме да побеседваме с вас за възпитанието на децата в страх Божий и благонравие, по Тихон Задонски.

- Начало на премъдростта е в страха Божий (ср. Пс. 110, 10).

- Как да възпитаме децата във вяра и любов към Бога и как да направим така, че да пробудим в тях интерес към Църквата?

- Всички психично здрави нормални деца проявяват голям интерес към това, което интересува техните родители. И ако бащата има неподправен интерес към Небесния Отец и към това, как да му угоди, към беседа с Бога и Неговите свети угодници, ако споделя това, което преизпълва живота му, с децата си, то те ще възприемат тези неща по най-активен начин и ще ги запомнят за цял живот. От собствен опит знам – онова, което ми е говорила майка ми от Евангелието, съм го запомнил завинаги. И когато осъзнах важността на този принцип, съм го следвал винаги. При изкушение, да не постъпя някак погрешно, винаги чувам гласа на майка ми – много интересно явление.

Същото е и с постъпките – спомням си някои християнски постъпки на баща ми, които са ми оказали много силно въздействие. Най-силно въздействие. А това е най-главното във възпитанието, то се наблюдава дори и при млекопитаещите. Но тъй като нашата задача е да запознаем децата с нашия Небесен Отец, това представлява огромна отговорност и трябва да обърнем повече внимание на нея. Веднъж участвах в един проект за преразказ на Евангелието за деца. Издадохме тази книга за енорията, за да разкажем на децата за Христа. Помня, детето ми беше още малко, не можеше да чете – то всеки ден ме чакаше, за да му разказвам, особено обичаше един епизод и ме молеше: „Тате, разкажи ми, как Той е ходил по водата!“

И аз й разказвах, че апостолите били в морето, в една лодка и трябвало да отидат на другия бряг, а Христос останал на сушата да се помоли, и тогава се подигнала буря. И апостолите, макар и моряци, се уплашили – ще потънат! Преди било често явление моряците да не умеят да плуват. Христос, след като се помолил, решил да ги пресрещне от другия край на Генисаретското езеро, защото ако бил тръгнал да обикаля по суша, щяло да Му отнеме цяла седмица. Затова Той избрал прекия път – по вода. А когато Той приближил до лодката, апостолите още повече се изплашили, защото помислили, че е призрак.

Аз разказвах това с разни подробности – какъв цвят била водата, как луната се скрила зад облаците, а после се показала, как свирил вятъра, как крещели птиците, които се боели, че няма да долетят до брега – всеки път измислях по нещо, и така се роди тая идея. И с една писателка съставихме проект, илюстрациите бяха много хубави, и по-късно тази книжка беше преведена на японски език.

Когато двама християни встъпват в брак, те имат само една задача – да си създадат домашна църква, в която бащата ще бъде свещеникът, дяконът – неговата помощница, майката, а децата – колкото Бог даде, ще бъдат народа, и този народ трябва да бъде възпитан в християнството. Всичко останало е маловажно. Ще станат ли децата академици, футболисти – не е важно, а само това – ще бъдат ли деца на Небесния Отец, ще обичат ли Иисуса Христа. Това е главната задача, на нея трябва да бъде посветено всичко – и домакинския бит, и училището, което ще изберем, и специалността, която ще изучим, и книгите, които ще им четем, примерите, които ще им дадем. И ако тази задача излиза от нашите глави и сърца, то тя ще бъде постигната – детето ще израсне като християнин.

- Понякога родителите не са в състояние да подберат думи за Бога, за Църквата, за тайнствата. Чуваме такива неща: „Поеми лъжичката в уста, ще ти дадат сладичко!“ Това се приема много болезнено и от обществото, и от околните. Кога трябва да се говори с детето на тази тема?

- Може да се говори и още по време на бременността. Децата запомнят всичко. Ще го запомнят като притча, а после, вече като възрастни ще го осмислят. Те понякога употребяват думи, които не разбират, но са ги запомнили. Майката поглажда коремчето си и говори: „Е, сега ще отидем на църква! Сега ще се помолим, ще послушаме как хорът пее „Господи помилуй“, а после ще се причастим със светите Христови тайни“. Не трябва да се говори за някакво „сладичко“, а то иначе човек ще почне да бърка църквата със сладкарница.

- Кога в духовното възпитание е необходимо принуждение?

- Не е нужно принуждение, а побутване. Не трябва нито да принуждаваме, нито да подкупваме, защото, все едно, ще сбъркаме целта (например, да му купим подарък) – това е съвършено погрешно. А да се побутва може. „Какво се лениш? Забрави ли? Вече ти казах, трябва да си лягаш – утре ще ставаш рано! Какво, всички ще отидем на църква, а ти сам ли искаш да останеш? Ако те оставим сам, ще почнеш да плачеш, ще дойде леличката от дома за деца и ще те отведе!“

- Каква трябва да бъде домашната и църковната молитва с децата?

- Църковната молитва зависи от това, доколко детето може да стои в църква. Затова, в някои случаи е нужно да го водим при „Отче наш“, в други – при евхаристийния канон, и полека-лека детето ще порасне, престоят му в църквата ще се увеличи. От богослужението трябва да се избират най-важните, ярки моменти – децата гледат с голям интерес. Защото във всеки човек живее фарисей, а той не е само лицемер, а и лентяй. Той не обича да мисли (на мен ми харесва израза „да си включи главата“), защото да мислиш – това е много трудно. Затова и много деца не искат да учат, защото е трудно, по-лесно е да се кикотят, по-лесно е да бягат – ние не виждаме момчетата, които драскат по подлезите, но виждаме ония, които горят копчетата в асансьорите. Деца, а какви мръсотии правят. Плюят по пода, замърсяват стените с всякакви надписи, сградите, спирките, други хора трябва да плащат за това, да пребоядисват. Те не разбират още от нищо – хубаво ли е това, не е ли – просто са свикнали всичко да мърсят, над всичко да се гаврят, всичко да чупят, защото родителите им въобще не са ги научили на естетика, не са ги водили нито в художествени галерии, нито в музеи, а си казват – дадохме ги в училище, там ще ги научат на всичко! Това е глупаво, училището не може да възпита човека! Да се опита някакси на своите 3-4%, това може, но основното се прави в семейството. За това е нужно да се потрудиш, да попрочетеш, като не можеш да обясниш на децата – иди в библиотеката, намери книги, прочети, побеседвай с по-умни хора, погледни в храма – на кого децата са възпитани, иди в домовете им, помоли: „Може ли да поседя с вас, да пия един чай, ето, донесох нещо сладко, да погледна, как са те?“ През цялото време трябва да се занимаваш с това.

- Съществува такъв проблем, когато децата на вярващите родители, от детство намиращи се в Църквата, като пораснат, престават да влизат в нея. На какъв етап се случва родителската грешка?

- На такъв етап, когато родителите са оставили детето си в училище и са го забравили. И постепенно се случва така – главният възпитател на детето и авторитет за него става не учителя или директора, даже не треньора, не бащата или майката, а кой – класът! А в класа обикновено предводителстват съвсем не най-умните и най-възпитаните, не най-ученолюбивите, а напротив. И те задават тона и в клас, и в училище, и на улицата. Хора, които проявяват своето антивъзпитание – грубиянство, нецензурна лексика, насмешка, четирима да бият един – непрекъснато дразнят, непрекъснато издевателстват – това си е истинско изтезание. И ако у дома детето не среща никакво разбиране, ако родителите не виждат, какво се случва – а детето трябва да се защити от такива изроди – то в един момент разбира, че такъв е животът, и само се превръща в такова. Започва да пробва, избира най-слабото звено, обикновено това е бабата, а после все по-нататък, чак до бащата. Още повече, ако баща му само му крещи и го бие – той не познава друга педагогика, никога не се е интересувал – и детето започва да го отбягва, контактът с него напълно се прекратява, и цялото християнско възпитание е разрушено. То възприема баща си само като източник на болка, обиди, унижения, и всичко, свързано с татко му, в това число и Църквата и – край. Откъде разбиране – то никога не е разбирало, никой не му е говорил нито за Христа, нито за Евангелието, нито за светиите, нито за нищо! Сами можете да видите – влезе ли в църква, детето все го подръчкват – „положи ръчичка“, „целуни“, „стой тука“, „иди там“. Какво искат родителите от него? Да спазва някакви странни ритуали, чийто смисъл не разбира.

- Църковният формализъм – това също е пореден проблем. От дългото пребиваване на детето в Църквата у него изчезва благоговението към светините.

- При мен никога не е било така. Помня – когато баба ми ме водеше в ранната ми детска възраст да се причастявам, ми беше страшно. И този мирис на тамян, толкова необичайно ми действаше, и всичко блести от злато – такова нещо никъде не можеш видя, после ме повеждат към амвона, стъпваме на солея, помня, баба ми ме е водила два-три пъти, тя беше много набожна, беше дъщеря на свещеник. Винаги ми е говорила за това. Или сестра й, Мария Семьоновна, също много ми е въздействала. Когато заспивам – а ние спяхме с нея в една стаичка – ще седне на леглото и ще започне вечерните си молитви наизуст, обърнала лице към иконите. Такава една добра бабичка, никога не се е омъжвала, завършила Институт за благородни девици, даже мислеше на френски, така са ги възпитавали. Цял живот е работила в детска градина като музикален работник, преподаваше фортепиано, това й е давало парчето хляб за цял живот. Доживя до 90 години. Нейното поведение също ме е възпитавало. Не съм виждал друг, освен нея, да чете вечерни молитви.

Всяка нощ ме прекръстваше. После отивах при майка ми и я молех: „Прекръсти ме“, и братята ми взеха да молят. Да те прекръсти майка ти за лека нощ – това е най-велика работа, само за десет секунди и детските страхове изчезват. Така сме израснали. Никога не съм бил невярващ, и не знам, какво чувства невярващия човек. Ако бях такъв, сигурно бих полудял. Как може – отвориш очи, а Бог го няма? И къде да отидеш? И какъв е смисълът на живота? За какво е нужна справедливостта, за какво доброто? Тогава ти трябва само да се смееш, да издевателстваш, да подложиш крак – и човекът падне, а ти се смееш, и безконечна подигравка един над друг.

Като дете размислях за Бог. Мислиш си нещо, понякога питаш възрастните, после пак мислиш…

- Съвременните енории се мъчат да организират ъгъл за игра на малките деца, докато възрастните се молят. Това няма ли да попречи на детето за личната му среща с Христос?

- Не, добре е, когато има такова нещо. Ние имаме и лятна детска площадка, планираме и стая за студеното време, че да могат децата да поизразходват малко енергия, когато трябва. Но е нужно, в даден момент бащата, в краен случай, майката, да дойде и да каже: „А сега да отидем да се помолим. Прочетоха Евангелието, хайде да дойдеш с мен“.

- И още един въпрос – как трябва да се проведе в едно вярващо семейство половото възпитание? За това се говори малко, и как може да се проведе една такава беседа?

- Това се случва по еволюционен и естествен път. Ако детето започне да пита за това, трябва да му се отговори, и то без усукване, но на неговото ниво. На детето не трябва да се обяснява с всички физиологични подробности, съвсем не. Въобще, преждевременната информация може да го травмира психически, дори да го изкара извън равновесие. Смятам, че когато в Ярославска област извършиха този експеримент, количеството на венерическите заболявания, според мен, се увеличи два пъти. Веднага започнаха аборти сред много малки ученички, по на 14-15 години. Такива беседи се провеждат в Америка и там абортите между ученичките са 10 пъти повече, отколкото в Русия. У нас никога не е стоял такъв въпрос при възпитанието, всичко е ставало по естествен път, според възрастта си човек е проявявал интерес. Но сега, разбира се, има една убийствена за душите машинка, може би сте слушали – нарича се Интернет. Там всеки ученик може да научи всички най-гнусни подробности. Да. И тази преждевременна информация, по-бързо от всичко, разрушава и отравя вярата, отравя възможността да се създаде семейство, отравя възможността да се чете литература. Да израстеш циници – това е една пагубна измислица, изобретена от възрастни хора. Колкото по-далече стоиш от това, толкова по-добре, защото училището е също едно доста вредно учреждение. То не е било създадено за това, но е превърнато в такова.

- Отче, последен въпрос – Вие засегнахте темата за Интернет, това е мрежа. Ако се потопиш веднъж в нея, после е трудно да се измъкнеш. Много родители, включително и православни, казват: „Не мога да накарам детето си да чете, по цели денонощия стои в Интернет“. Какво може да ни посъветвате?

- Е, на първо място… „Детето ми вече пет години употребява хероин, какво ще ме посъветвате?“ – Тук съветът може да бъде само такъв: „Купи ковчег, докато върви евтино, и го постави на балкона“. Съвети трябва да търсиш, когато имаш намерение да се жениш – как да си избера съпруг или съпруга, иска ли този човек да създаде домашна Църква, знаеш ли нещо за него, пие ли вино, пуши ли, няма ли в рода му алкохолици. Дори да разбереш какви са интересите му – какво има в главата си? Какви книги е прочел, в кой храм отива, при кой свещеник се изповядва, да побеседваш с него и така нататък. Ако майката не е прочела нито една книга за възпитанието на децата, преди да се омъжи, а сега идва, когато детето вече профуква всички пари, откраднати от дома, в нелегалните казина, и пита: „А сега какво да правя?“, е, това вече е психическо заболяване! По целия свят някои деца УМИРАТ от изтощение, седейки пред компютъра, защото това е един вид наркомания, лекуват ги по центровете за наркомани, и това отива с години, а е можело да се предотврати за два месеца! „Той е започнал да пуши, какво да правя?“ – а ти къде си гледала, миличка? Какво може да се направи в този случай? Ами, постарай се да прекъснеш канала за доставка, мисли! Детето е твое в края на краищата! Всички търсят готови решения! Сега живеем в такъв свят, в който никой на никого не е нужен! Както казват в Америка: „Какво ме занимаваш с твоите проблеми?“

С протоиерей Дмитрий Смирнов беседва Никита Попов

източник: Православие.ру

Близки теми:

Възпитанието на младите в съвременното общество Родители в пубертет Велико нещо е да живееш живота, който ти харесва Богатите обедняха и огладняха Срещата на младия човек с Бога

 
Ако попитаме някой човек: „Кой, според теб, е най-страшният грях?” – един ще назове убийството, друг – кражбата, трети – подлостта, четвърти – предателството.

Всъщност, най-страшният грях е неверието. То ражда и подлостта, и предателството, и прелюбодеянието, и кражбата, и убийството, и каквото друго ви дойде на ум.

Грехът не е грешна постъпка; грешната постъпка е следствие от греха, както кашлицата не е болест, а следствие на болестта. Много често се случва човек да не е убил, да не е ограбил, да не е извършил нищо подло и затова се мисли за добър, но не знае, че неговият грях е още по-лош от убийството и кражбата, защото в живота си той е пропуснал най-главното.

Неверието е състояние на душата, при което човек не чувства Бога. То е свързано с неблагодарност към Бога и с него са заразени не само напълно отричащите Божието битие, но и всеки един от нас. Като всеки смъртен грях, неверието заслепява човека. Ако зададеш на някого въпрос, да кажем, от областта на висшата математика, той ще каже: „Аз нищо не разбирам от това, това не е от моята област”. Ако го попиташ нещо свързано с кулинарията, той ще каже: „Аз не мога и една супа да сготвя, това е извън моята компетентност”. Но когато става дума за вярата, всички имат собствено мнение.

Един казва: аз смятам така; друг: аз смятам иначе. Един казва: постите не трябва да се спазват. А друг: моята баба беше вярваща, тя правеше така, затова така трябва да се прави. И всички се заемат да отсъждат и разпореждат, макар в повечето случаи да не разбират нищо.

Защо когато става дума за вярата, всеки непременно се стреми да изкаже своето мнение? Защо по въпросите на вярата хората изведнъж се оказват специалисти? Защо те са уверени, че в тази област всичко знаят и разбират? Защото всеки счита, че вярва в онази степен, в която трябва. Но всъщност не е така и това лесно може да се провери. В Евангелието е казано: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести”.¹ Ако това не се случва, значи нямаме вяра дори колкото синапено зърно. Тъй като човекът е заслепен, той мисли, че вярва достатъчно, но всъщност не може да извърши такава дреболия, като това да премести планината, която и без вяра може да бъда преместена. Всички наши беди произтичат от маловерието.

Когато Господ вървял по водата, Петър, който обичал Христос както никой друг на света, поискал да отиде при Него и казал: „Позволи ми да дойда при Теб по водата”.² Господ му казал: „Дойди”. И Петър също тръгнал по водата, но за миг се изплашил, усъмнил се, започнал да потъва и извикал: „Господи, спаси ме, загивам!” Отначало той събрал цялата си вяра и докъдето му стигнала, толкова извървял, а след това, когато „запасът” се изчерпал, започнал да потъва.

Ето така сме и ние. Кой от нас не знае, че има Бог? Всички знаят. Кой не знае, че Бог чува нашите молитви? Всички знаят. Бог е всезнаещ и, където и да сме, Той чува всяка дума, която произнасяме. Ние знаем, че Господ е благ. И в днешното Евангелие имаше потвърждение на това, а и целият ни живот показва, колко милостив е Той към нас. Господ Иисус Христос казва: „Ако вашето дете ви поиска хляб, нима ще му дадете камък, или, ако поиска риба, ще му дадете змия?”.³ Кой от нас би постъпил така? А ние сме лоши хора. Нима Господ, Който е благ може да направи това? Но ние непрекъснато роптаем, стенем, все не сме съгласни ту с едно, ту с друго. Господ ни казва, че пътят към Царството Небесно минава през много страдания, а ние не вярваме. Все ни се иска да сме здрави, щастливи, да се устроим добре на земята. Господ ни казва, че само този, който тръгне след Него и вземе кръста си, ще достигне до Небесното Царство, но това отново не ни е по вкуса и отново настояваме на своето, макар да се смятаме за вярващи. Чисто теоретически ние знаем, че истината е в Евангелието, но въпреки това целият ни живот върви в разрез с нея. Често нямаме страх Божий, защото забравяме, че Господ винаги е край нас и винаги ни гледа. Затова така лесно вършим грехове, лесно осъждаме, лесно можем да пожелаем зло на ближния, да го пренебрегнем, да го оскърбим и обидим.

На теория знаем, че има вездесъщ Бог, но сърцето ни отстои далеч от Него, ние не Го чувстваме, струва ни се, че Бог е някъде там – в далечния космос и не ни вижда и познава. Затова грешим, затова не сме съгласни с Неговите заповеди, имаме претенции към свободата на другите, искаме всичко да преправим по своему, искаме да изменим целия живот и да го направим такъв, какъвто смятаме за нужно. Но това е напълно погрешно, ние не можем в такава степен да управляваме живота си. Можем само да се смиряваме пред това, което Той ни изпраща, защото чрез него Той ни подготвя за Небесното Царство.

Но ние не Му вярваме. Не вярваме, че не бива да проявяваме грубост и нагрубяваме; не вярваме, че не бива да изпадаме в раздразнение и се дразним; не вярваме, че не бива да завиждаме и често хвърляме око на чуждото и завиждаме на благополучието на другите хора. А някои дръзват да завиждат и на духовните дарования, дадени от Бога – това е страшен грях, защото всеки получава от Бога това, което може да понесе.

Неверието не е дял единствено на хората, които отричат Бога; то пронизва дълбоко и нашия живот. Затова ние често униваме, изпадаме в паника, не знаем какво да правим; задушават ни сълзи, но те не ни очистват от греховете, това не са сълзи на покаяние, а на отчаяние, защото ние забравяме, че Господ вижда всичко; ние се сърдим, роптаем, негодуваме.

Защо искаме да заставим всичките ни близки да ходят на Църква, да се молят, да се причастяват? Поради неверие, защото забравяме, че Бог иска същото. Забравяме, че Бог иска всеки човек да се спаси и се грижи за всекиго. Струва ни се, че няма никакъв Бог, че от нашите усилия нещо зависи – и започваме да убеждаваме, да разказваме, да обясняваме, и с това само влошаваме нещата, защото към Царството Божие някой може да бъде привлечен само чрез Светия Дух, а у нас Него Го няма. Затова ние само дразним хората, вкопчваме се в тях, дотягаме им, измъчваме ги и, под благовиден предлог, превръщаме живота им в ад.

Ние накърняваме най-скъпоценния дар, който е даден на човека – дарът на свободата. Със своите претенции, с това, че искаме всички да преправим по свой образ и подобие, а не по Божи образ, ние предявяваме претенции към свободата на другите и се стараем да принудим всички да мислят така, както мислим ние, но това е невъзможно. Истината може да бъде открита на човек, ако той пита за нея, ако я търси и иска да я узнае, а ние постоянно я натрапваме. В този акт няма никакво смирение и, следователно, я няма благодатта на Светия Дух. А без благодатта на Светия Дух няма да има никакъв резултат, по-точно ще има, но с обратен знак.

И така – във всичко. Причината се крие в недоверието към Бога, в неверието в Него и в Неговия благ промисъл; в това, че Бог е любов и иска да спаси всички. Ако ние Му вярвахме, нямаше да постъпваме така, а щяхме само да Го молим. Защо човек отива при някаква знахарка, при някаква баячка? Защото не вярва нито в Бога, нито в Църквата, не вярва в силата на благодатта. Той първо ще обиколи всички врачки, магове и екстрасенси, а ако нищо не помогне – е, тогава вече се обръща към Бога – току-виж помогнал. И най-удивителното е, че наистина помага.

Ако някакъв човек непрекъснато ни е пренебрегвал, а накрая започне да иска нещо от нас, ние бихме му казали: знаеш ли, така не става – ти цял живот се отнасяш с мен така лошо, а сега идваш да ме молиш? Но Господ е милостив, Господ е кротък, Господ е смирен. Затова по каквито и криви пътища човек да се е скитал, каквито и безобразия да е вършил – ако се обърне към Бог от сърце, дори в сетния час – Господ пак ще му помогне, защото Той това и чака – молитвата ни.

Господ е казал: „Каквото и да поискате от Отец в Мое име, ще ви даде”, а ние не вярваме. Ние не вярваме нито в нашата молитва, нито в това, че Господ ни чува – на нищо не вярваме. Ето защо в душата ни е пусто, затова молитвата ни сякаш не се изпълнява, тя не може не само планина да премести, но и нищо не може да стори.

Ако ние наистина вярвахме в Бога, тогава щяхме да можем да упътим в пътя на истината всеки човек. Това е възможно именно чрез молитвата, защото тя оказва на човека любов. Молитвата към Бога е тайна – в нея няма никакво насилие, има само молба: Господи, напъти, помогни, изцели, спаси.

Ако действахме по такъв начин, бихме постигнали голям успех. А ние все се надяваме на разговори, на това, че някак си сами ще се справим, че това и това ще запазим за черни дни. Който очаква черни дни, за него те непременно ще настъпят. Без Бога нищо не можем да постигнем, затова Господ казва: „Търсете първом Царството Божие и всичко останало ще ви се придаде”. Но ние и на това не вярваме. Нашият живот не е устремен към Божието Царство, той е насочен повече към хората, към човешките отношения, към това как да устроим всичко тук. Ние искаме да удовлетворим собствената си гордост, собственото си тщеславие и честолюбие. Ако ние се стремяхме към Небесното Царство, щяхме да се радваме, когато ни притесняват, когато ни обиждат, защото това способства за нашето влизане в Небесното Царство. Щяхме да се радваме на болестите, а ние роптаем и се ужасяваме. Боим се от смъртта, все се стараем да удължим живата си, но не заради Господа, не заради покаяние, а поради своето маловерие, от страх.

Грехът на маловерието е проникнал дълбоко в нас и с него трябва да се сражаваме с всички сили. Има такъв израз – „подвиг на вярата”, защото само чрез вярата се осъществява движението⁴ на човека към истинските неща. И ако всеки път, когато в живота ни се създаде ситуация при която можем да постъпим По Бога, а можем да постъпим и по човешки – ако всеки път ние мъжествено постъпваме според нашата вяра, то вярата ни ще расте и ще крепне.

Забележки:

1. Мат. 17:20.

2. Мат. 14:22-34.

3. Лук. 11:11.

4. В руския текст с думата „подвиг” кореспондира глагола подвигать – придвижвам, движа напред – бел. прев.

Източник: Православие ру

Близки теми:

Да станеш шедьовър на духовната архитектура Възпитание на детето в страх Божий и благонравие Гневлив си, затова няма да видиш Христос За буквалното изпълнение на правилата Хармонията е най-важното в семейния живот

Протойерей Димитрий Смирнов, председател на Комисията по въпросите на семейството, защитата на майчинството и детството при Московската Патриаршия, отговаря на въпроси на вярващи, свързани с темата за семейството и пастирското служение.

Отец Димитрий, каква е според Вас главната задача на пастира?

Господ е заповядал на свещениците да станат ловци на човеци (виж Мат. 4:19) и ние трябва да „уловим“ и да доведем при Бога колкото се може повече хора. За това е важно пастирът да умее да намира подход към сърцето на всеки. Когато при мен идва човек за пръв път, аз винаги го питам: „Какви са отношенията ти с Бога?“ И знаете ли, почти никой не разбира този въпрос! С Бога хората общуват опосредствено. Някой общува с Него чрез свещички, друг записвайки имена за Литургия. Питам например, „Молиш ли се за майка си?“ И получавам предсказуемия отговор: „Да! Винаги записвам името й за Литургия“. Днес мнозина са избрали такава форма на общуване с Бога – изпращат му бележки с имена. Ние, пастирите, трябва да изведем хората на друго, истинско ниво на общение с Бога. Свещеникът може да бъде отговорен служител на Църквата, да извършва всичко по правилата, да подготвя проповеди за празниците – година след година едно и също, а най-важното да не изпълни: да не намери в сърцето на човека отклик на Евангелието.

Кой е правилният начин за устройване на живота в новосъздадена енория? Откъде трябва да се започне?

Как откъде? От Евхаристията, разбира се! Спомням си, че при нас, в храма „Свето Благовещение“, нямаше дори иконостас. Взех една маса и два стола. Върху единия поставих иконата на Иисус Христос, върху другия – на Света Богородица и започнах да служа. Какво да чакаме? Трябва да се служи! Тогава и енория ще се образува, и храмът ще се благоустрои. Много храмове у нас са шедьоври на архитектурата, но за Христос главното е не храмът, а всеки човек да стане шедьовър на духовната архитектура.

Как свещеникът да разкрие дара на християнската любов в себе си и в другите?

Не е нужно да се разкрива дарът на християнската любов. Нея или я има, или я няма. Но любовта към другите трябва да се отхранва. Затова пастирът, първо, трябва да моли Бога за този дар; второ, да придобие търпение към пасомите си. Ето мен, например, често ме питат: От къде намирате търпение, за да отговаряте на въпроси по радиото? Ще ви разкажа как става това: „Отче, здравейте! Чувате ли ме?! Аз ли съм?! О! Аз съм в ефир! Толкова отдавна искам да ви задам един въпрос! Веднъж, когато живеех в Липецка област, сестра ми Маруся, на петнадесети…. или не, на четиринадесети… „ – и по нататък започва безкраен разказ, който най-често не води до нищо. Може, разбира се да прекъснеш човека, рязко да повишиш тон, да го изплашиш, а може все пак да стигнеш до въпроса. Например, може да предложиш: хайде да си представим, че вече всичко сте ми разказали, а сега кажете, какво в края на краищата искахте да попитате? И накрая човекът задава въпроса си. Това е много просто и не е нужно изброяване на дати, родственици и други обстоятелства. Самият въпрос, обикновено, се свежда приблизително до следното: „Мога ли, когато се върна от всенощното бдение, да хапна малко каша?“ – „Хапни си, миличка, добър апетит!“

Какво мислите за внедряваната в нашата страна ювенална юстиция. Не е ли тя механизъм за репресивен контрол на семейството?

Ювеналната юстиция е съществувала в Русия още преди революцията. Към децата и подрастващите се прилагал различен подход, нали на тях в по-малка степен може да се вменява вина за престъпленията им, тъй като те са резултат от липса на възпитание. Грешките на децата са пряко следствие от вината на възрастните – на родителите. Тогава се е правело всичко за облекчаване на участта на извършилите престъпление деца, провеждало се е специално обучение на следователи за работа с непълнолетни. А този законопроект, който приеха сега води към пряко унищожаване на семейството, към разкъсване на емоционалните връзки и към разширяване института на социалното сирачество – ще отнемат децата основно на бедни, социално незащитени родители. Наскоро отнеха трите деца на една жена от нашата енория. Тя самата е израснала в детски дом. Не пие, не пуши. Разбира се, социалните са намерили за какво да се хванат. Недостатъчна грижа за дома, за децата… Вместо да се помогне на многодетното семейство, по-просто е да се вземат и да се откъснат децата от майката. И този процес вече тече в цяла Русия. Ако майката има поне някакво образование и разбира къде да намери правозащитник и адвокат, то може би би могла да защити себе си и семейството си, но много често това са бедни хора, които нямат пари за адвокат.

Какво да се прави, ако детето, което е на юношеска възраст не се интересува от нищо?

Късно сте се замислили! За това трябва да се мисли още преди детето да се роди, още при избора на съпруг. И да се избере такъв, който ще се занимава със своите бъдещи деца. У децата е заложена огромна жажда за опознаване на този свят и, ако с тях се занимават, тази жажда се запазва. Ако целта на възпитанието от наша страна се изразява в това, детето да не ни пречи, да не се глези, а средството за управление на детето е крясъкът, то с течение на времето то се затваря в себе си и намира изход в това безразличие към всичко външно. Около четвърти клас изчезва интересът му към учебния материал. Училището постепенно става каторга, а желанието да научи нещо ново напълно изчезва.

Кое е главното при възпитанието на децата?

Търпението. Да го плеснеш по врата е най-лесно. Ако началникът пошляпваше всеки нерадив работник в службата – това вероятно би било много продуктивно. Но ние не правим това. Възпитанието е непрекъснат процес, който започва още с избора на съпруг и завършва в този момент, в който децата, с помощта на своите родители, направят своя избор и създадат свое собствено семейство.

Известно е, че вие сте привърженик на семейното обучение. Можете ли да кажете нещо повече по този въпрос?

Да стана адепт на семейното образование ме подтикнаха изследвания, проведени в САЩ. Там 5 % от децата се обучават у дома. Оказва се, че домашното обучение е два пъти по-ефективно от училищното. Известно е също, че болшинството от топ-менажерите в САЩ са преминали именно домашно обучение. Училищната система е дошла у нас от Прусия, тогава когато станали нужни хора-винтчета, не творчески хора. Всички проблеми с трудната възраст, конфликтите между бащите и децата, между поколенията, са свързани с това, че младият човек не може да се справи с натиска на училищния колектив от връстници. За него мнението на този колектив става по-важно от думата на бащата и майката. Затова аз съм привърженик на семейното образование, но разбира се, много по-лесно е да дадеш детето си някъде, за да го научат там на всичко, а ти самият да не полагаш усилия да вложиш в него нещо добро и вечно.

А православните гимназии оправдаха ли съществуването си?

Отчасти. Ще кажа отново – ако човек иска да даде детето си някъде, където да го научат на всичко и да го възпитат, без сам ни най-малко да се погрижи за това, то нищо добро няма да излезе. Трябва да се помни, че всяко училище е сурогат на семейния живот. Единственото предимство на православните училища е, че там се обучават деца от семейства, които си мислят, че са православни. В този смисъл там обстановката, разбира се, е по-добра.

Какво е отношението на Църквата към абортите?

Във всеки случай абортът е убийство. Лекарите, говорещи за патология на плода често грешат, а да убиеш неродено дете, та дори и болно – това е същото, каквото е да разстреляш вървящ по улицата инвалид.

Какво да се прави, ако главата на семейството не може да разреши нито един битов въпрос, равнодушен е към семейните дела и обвинява жената за всички проблеми?

Може, разбира се, жената и да има някаква вина, но в семейството за всичко отговорност носи мъжа. Просто не сте се омъжили за когото трябва, трябвало е да изберете някой по-отговорен. Преди да се омъжи моята дъщеря беше ходила в службата на бъдещия си съпруг и се бе постарала да научи от неговите колеги що за човек е той. Запозна се с майка му, с брат му. Трябва да се опознае човека по-добре преди сватбата.


Източник: Православие и современность

Близки теми:

Възпитание на детето в страх Божий и благонравие Между детството и зрелостта Срещата на младия човек с Бога Как да не лишим детето от детство и в същото време да го научим на любов към богослужението Защо православните християнски семейства учат децата си у дома?