Ето защо и аз, като чух за вашата вяра в Христа Иисуса и за любовта към всички светии, не преставам да благодаря на Бога за вас, като ви споменувам в молитвите си (Ефес. 1:16)


Човек би очаквал да каже един друг глагол. „Не преставам да благодаря”. Не казва „не преставам да се моля”. Защо? Защото благодарение (евхаристията) е по-дълбока форма на моление. Благодарението е нещо напълно пренебрегнато от нашата епоха. Най-добрият начин да поискаш нещо е благодарението. Как се обяснява това? – Обикновено в нашите отношения имаме нещо, което бих нарекъл криза на благодарността. Нямаме благодарност, обикновено чувстваме, че другите ни дължат много и искаме много от тях, твърде много. Затова израз като този, който чухме преди две недели – “И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях (Лука 6:31)”. Това е един труден израз. Ама ние искаме всичко от другите! Ако помислите какво искаме от другите всеки ден, ако помислите колко неща искате, всичко това, което казваме и не казваме, и най-вече това, което подразбираме (в нашите искания), и нещата, които бихме искали да имаме и оставаме с оплакването, че не можем да ги поискаме, всички тези неща са твърде много. Искаме много от другите. И в действителност никога не им благодарим по достоен начин за това, което ни дават. Помислете малко. Толкова хора вземат много и не могат да благодарят по достоен начин. Форма на откровение е това да може някой да благодари. Внезапно човек се обръща и казва на някой, който години наред го е тормозил: “Благодаря ти много!” – защото е открил, че е получил толкова много от него и досега не го е разбрал. Защо? Защото сме затворени в себе си. Себелюбивият не може нито да благодари, нито да разбере какво дължи на другите, постоянно взема и не разбира колко неща взема. Постоянно взема. И ние постоянно вземаме от Бога. Дължим нашето битие и дихание на Него и не Му благодарим, защото си мислим, че Някой ни ги дължи, но всъщност никой не ни ги дължи. Разбирате ли?


Нека продължа с думите предишния евангелски текст – “И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях”, което всъщност означава тази страшни Негови думи да обичаме враговете си. Ние сме врагове на другите, защото в действителност сме ги превърнали в наши обекти. Те са обекти на нашия нарцисизъм и експлоатация. Не виждаме това, не го разбираме, казваш:”Това са децата ми! Толкова добрини им сторих!” и получаваш от тях твърде много, но ако внезапно изчезнат от нашия хоризонт, ако ти забранят да влизаш в техния живот, ще рухнеш. Получаваш от жена си, получаваш ужасно големи неща – ако дръзнеш да го признаеш в себе си, ще почувстваш, че няма да го издържиш. Настроени сме враждебно към другите, от които получаваме. Защо? Защото не искаме да се разкрие колко получаваме. Така получаваме от другия и едновременно с това го отхвърляме. Познавах един човек, когото жена му го издържаше и той никога не призна, че жена му върши всичко. Ни най-малко. Въпреки че тя издържаше семейството.

Христос стига дотам да каже тези страшни думи – “обичайте враговете си” и тук ние предаваме оръжията и казваме: “Е, нека светците го правят!” – Ама така ще станеш свят! Знаете ли коя е страшната тайна – че когато ти се казва “обичайте враговете си”, дяволът и нарцисизмът ти крещят: “Горко ти, внимавай, тук те предават на врага ти! и ти веднага казваш: “Какво говори Този тук?” Но в действителност истината е друга: когато изпълняваш думите “обичай враговете си”, Бог ти предава твоите врагове. Това е голямата тайна. Светият Дух действа и другият от враг става приятел. Това именно скриват от нас дяволът и нашият нарцисизъм, че когато Христос казва “обичайте врага си”, няма предвид, че ще бъдеш предаден на врага си, а врагът ти ще ти се предаде. В противен случай ще остане враг, нали? Веднага щом го обикнеш, ще ти се предаде. Това е скритата тайна и веднага щом благодариш на другия, той ще ти се предаде. В противен случай няма смисъл този израз на св. ап. Павел „не преставам да благодаря на Бога за вас”. Това е благодарността, това състояние на чиста благодарност, която „задължава” другия. Така, давам на някой нещо и му казвам “благодаря ти, признателен съм ти!” и слагам ръка в джоба, за да му дам още непринудено. Разбирате ли? Тази свръзка, която се създава, е реалната свръзка, това е свръзката на любовта. Не съществува любов, ако не се породи такава свръзка, например при съпрузите. Какво става с тях? Те се обичат, влюбени си, затова се женят. И след това започва войната. Коя е тази война? Войната, т.е. кризата на благодарението. Ако помислиш в един момент какво получаваш от другия, рухваш и започваш да искаш да станеш негов роб. Един много голям психиатър ми каза следното нещо:

“Веднъж при мен дойдоха двама съпрузи и поискаха от мен да разговаряме за последно преди да се разведат. Бяха го решили. Ще се срещнем – им казах, – но искам да видя всеки поотделно. Първо дошъл съпругът.


- Докторе, цял бележник няма да ти стигне, ако ти кажа тя какво ми стори!


- Виж, не искам да чувам тези неща – му казва лекарят. – Искам да ми кажеш, толкова години живееш с нея, има ли една добра страна?


- Не! Каква добра страна?! Има толкова лоши страни!


- Не, искам само една добра страна, не можеш ли да ми кажеш?


- Добре, еди-какво си. Примерно не говори лъжи


- А-а, сериозно? Намерил си жена, която не ти говори лъжи?!


- Да, не говори.


- Аз всички, които познавам, говорят! Някаква друга добра страна?


Той му казал втора, трета, направил цял списък с добродетели и лекарят му казал:


- Искаш да се разведеш с тази жена? Сигурен ли си, ще намериш по-добра от нея?


Съпругът излязъл променен. След това влязла съпругата. Ситуацията се повторила.


- Ах, какво ми стори той!


- Добре, една добра негова страна да ми кажеш? Има ли?


- Как да няма? Никога не ми е изневерявал.


- А, малко ли е това?


Знаете ли днес колко се измъчваме по тези въпроси?


- Я да видим – първо, второ, трето.


Тя съставила цял списък. По този начин те не се развели и досега са заедно и се обичат.”


Това е велико, ако го помислите.


Криза на благодарността. Друг начин да го кажем е криза на себелюбието. Бог ми прави благодеяния, но понеже аз имам моите планове за моя живот и съществуване, не гледам тези на Бога, които са по-добри – т.е. нещата, които ми дава.


Божията любов се радва на истината, иска да ти даде това, от което наистина имаш нужда. Тя не е същото с това, което ти казва твоето въображение. Нужна е обаче зрялост, за да разбереш това. Повечето хора прекарват целия си живот в кавги и терзания и накрая от прекален гняв се разболяват и от Алцхаймер, защо всичко това идва от голям гняв. Това ни казват последните публикации. От голям гняв. Гневът изгаря мозъка, както палиш една нива през есента, виждали ли сте как горят стърнища? Така гневът изпепелява мозъка. Ако човек постоянно е в състояние на гняв, ще си изпати от всички тези „хубави” неща. И ако се отърве от диабет и мозъчен удар и високо кръвно налягане, непременно ще се разболее от Алцхаймер. Но не това е въпросът, а, че дори да не се разболееш от Алцхаймер, ок, защото това може да стане и по други причини, животът, който някой живее, е живот постоянно против (versus) някой. Винаги има някой, който е срещу него или той е срещу някой или някои, и, разбира се, всички много лесно осъждаме другите и много трудно осъждаме себе си. Това е богоизоставеността, в която живеем и не я разбираме. Има хора, които десетилетия наред са в Църквата, които дори носът си не са си показали да видят, че съществуват и други хора в този свят. Затова реално се карат с всички. И ако другите им състрадават и ги съжалят, са кротки. Ако другите не ги съжаляват, постоянно са в състояние на смут и понякога използват и места от Евангелието, както един епископ, който се кара с всички и с всеки. Веднъж се оказах с него и казах:


- На какво дължим радостта от посещението?


Не което той ми каза:


- Не дължете никому нищо, освен взаимна любов!


Тоест нямаш ли огледало у вас, обикна ли някога някой? Какво съветваш другия с величествена осанка? Защото и това правим, обичаме да съветваме, ние сме наставниците на другите, само да ни се отдаде възможност – когато вече никой не мърда, защото си очистил всички и казваш:”спокоен съм!” Да, спокоен си, защото имаш трупове около себе си. Но ако се окажеш в друга среда, където другите са живи, ще тогава ще видиш..

превод: Константин Константинов

Източник: http://sveticarboris.net

Близки теми:

Комплексът на жертвения козел Стената на самолюбието Най-голямата жажда Кой е човекът? Бог е Утеха

„А нашето живелище е на небесата” (Филип. 3:20)

Ето първият израз, който е болезнен за нашия нарцисизъм. Тези думи означават, че нямаме много надежди на тази земя. Тоест всичко, което искаме, не става на тази земя. Стават някои неща, в действителност стават много малко. Всички на нашата възраст и по-нагоре знаят, че от нещата, които искахме да направим на 18 – 20 годишна възраст, твърде малко от тях се случиха. Човекът чувства, че има една огромна възможност, която постоянно се ограничава от хиляди неща. Окончателното ограничение се нарича смърт. Дори да не се огранича от семейството и социалното, политическо, историческо, икономическо състояние, ще ме ограничат обстоятелствата, безизходиците на човешките отношения, духовните и душевни проблеми, ще ме ограничат историческите условия. Колко много хора не са се развили поради исторически обстоятелства. Не са се развили поради икономически обстоятелства, поради исторически обстоятелства, загинали са във войни, колко много млади хора – милиони загинали във войни, без дори да поздравят света и да поживеят. Въпреки това ние настояваме, че нашето живелище е в този живот. Особено ако постигнем и две дребни неща, които нашият нарцисизъм постоянно раздува, и смятаме, че са нещо повече, отколкото реално са. Малцина са тези, които измерват себе си с реални критерии. Да кажат виж, не съм това, което един-двама ласкатели около мене може да ми казват, защото искат да спечелят от мене или защото им харесва да ме използват и т.н.


И тъй, ако сме направили две-три нещица, веднага се възгордяваме и си мислим, че…, а има и толкова други, които не направихме, и толкова други, които други не направиха, и всички неща, които не стават около нас и постоянно се възмущаваме и казваме „Другите са виновни! Виновно е правителство! Виновни са всички политици!“ Освен нашият, понякога и той е виновен. Виновни са всички и всичко. Какво имаме предвид, когато казваме – виновни са всички!? Имаме предвид именно това, че нашето историческо осъществяване и оистиняване не се придвижва отвъд една определена граница. И когато чуваме тези думи на св. ап. Павел се ужасяваме. Какво означава, че „Нашето живелище е на небесата?“ Означава това, което разбираш изключително добре, че си недостатъчен сам по себе си, че този живот не е достатъчен. И дори да си атеист, без връзка с Църквата и Бога, отново трябва да признаеш, че този живот не е достатъчен. И психоанализа да прави човек ще види, че животът не е достатъчен, за да приключи тази себеанализа – тя не свършва. Къде свършва всичко това? Къде е краят? Къде бива оправдан този живот? За да видим и другото – всички тези неправди, безизходици, болести, смърт, дълги премеждия, мъки, къде биват оправдани? Дори една несправедлива смърт да има в света – а има милиарди – и целият човешки живот, смисълът на човека на земята би бил несъвършен. С други думи, не е възможно да сметнем човешката свобода за съвършена. Само при една несправедлива смърт, а има милиарди. И ние всекидневно вършим тази неправда, като се убиваме взаимно по разнообразни начини, малко или повече, и така се създава огромен проблем, който не може да реши нито икономиката, нито политиката, нито дори научното познание, защото не може да реши проблемът за целта. С каква цел става целият този голям смут, тази буря, която представлява животът? Нима за да придобия малко повече знание? Да речем, че съм придобил научно знание, днес имаме едно научно познание, което е доста напреднало в сравнение с предишни епохи. Но не знаем много неща и винаги ще има такива неща. И ако аз умра без да зная всичко, което би трябвало да зная, това не е ли един неуспех?…

Този израз е много съдържателен и ни показва, че човекът е трагично същество. Защо е трагично същество? Защото разбира всичко това. Не е ли така? Кученцето, котето, лъвът не разбират от всичко това. Човекът обаче разбира. Той е създаден по Божий образ. Той обаче е нещастен. Липсата на смисъл означава скръб. Пълната липса на смисъл е депресия. Абсолютната липса на смисъл е лудост. Епиктет казва и ми харесва да го повтарям, че човекът издържа всички мъчения, освен едно: да го лишиш от смисъл. Защо? По коя причина? Да речем, че имаме икономически успехи – какво означава това, когато на всяка една минута едно дете умира от глад!? Не разбрах. Трябва да си скот, за да се смяташ за успял като историческо човешко същество. Какво означава „на село е мирно“ – когато целият съседен континент буквално е в пламъци. При това пожарът и тук ще дойде не след дълго. Какво означава „имам какво да ям!?“ – когато толкова хора днес имат проблем с прехраната? Разбира се, това е въпрос на чувствителност. Ако човек е много чувствителен… Какво ще рече „щастлив съм с женичката?“ какво означава „децата ми са добре!“ – а детето на съседа страда от много тежка болест? Тоест и моето утре. Това на другия не е ли по някакъв начин и мое, не сме ли всички едно? Животът губи своя смисъл, ако не схванем тази израз – „нашето живелище е на небесата“, ако Бог не устрои нещата, това е смисълът на нещата. „На небесата“ не означава, че отиваме на облаците и възхождаме с ракетата, а ни описва трансцедентното, ако искате, наречете го метафизичното и нещо, което трябва да потърся, за да го намеря. Какво означава това царство Божие? – дори това не знаем. Казваме така, защото нямаме друг начин да го кажем. Не се касае за някакво царство, а за господство на смисъла, на божествения смисъл, на начина, по който Бог гледа на нещата.


Сякаш тук ти казва, че твоето живелище, този живот, начинът, по който го търсиш и не го разбираш, е именно в сферата на божествения смисъл. Казахме, че съществата са сътворени от Бога, днес всички казват това, но св. ап. Павел отива и по-нататък и казва – сътворени не само чрез Него, но и в Него. „Ис Автон ектисте“ означава, че са за Него, за Неговия свят, за Неговия тропос. Той е ръководството, Той не само ги е създал, а иска да им каже и как функционират добре. Защото, в противен случай, за какво да казвам, че Бог е създал света, когато аз самият не мога да живея по Бога, и се провалям всекидневно независимо дали шумно или тихо? Провалям се и провалът ми е видим, защото всички други ми се противопоставят. Защо ми се противопоставят? Защото не се отнасям добре с тях. Ако аз бях свят, всичко около мене щяха да ме обичат. Странното е, че не ме обичат, както бих искал да ме обичат и да съм известен и популярен, както всички искат днес под въздействие на американския лайфстайл. Това се превърна и в наш начин на живот. Другите или ги осмиваш, или ги обичаш истински. Или ги осмиваш и си популярен по погрешни причини, но ще престанеш да бъдеш популярен, защото другите ще ти издигнат статуя, но не след дълго ще те наругаят и ще останеш поруган в историята. Внимавайте, защото много неща не знаем.
Бог може да те поучи как да използваш нещата, как да използваш тялото си, което днес предоставяме без нищо, какво без нищо, говорим за абсолютна себепроституция, зрелища, безкрайно забавление, което води до болка.

Защо до болка? Ама няма смисъл това нещо! Един студент дойде и ми каза:

- Досега съм бил с 13 жени!

Попитах го:

- И какво ти остана от това?

- Една странна болка.

Защо? Защото се наслаждаваш единствено на себе си с всичко това. Нарцисизмът в своята дълбочина съдържа болка, психоанализата знае това. Болка и липса на смисъл. Смисъл и себеуважение има, когато работя за другия, когато крепя другия, тогава болката отстъпва. Тоест не разбрах, моят дядо и вашите дядовци, които са се запознали с една жена и с нея са живели заедно 60 години, нима са си прекарали зле? Напротив, живели са с голяма радост. „Чудо беше! Превъзходно!“ – ти казва. Защо другият казва „Краят му не мога да намеря! Бия си главата в стената! И всички са същите!“ А той не е същият. Всички други са същите! Не казваме ли така? И хайде да играем играта, в която да се харесваме на другия, без това да изразява нещо по-дълбоко. Трябва да ме приеме! Защо да ме приеме? Нека ме отхвърли! Ама ако ме отхвърли, след това съм в риск, защото няма да съм приет сред приятелите ми, защото ще имам провал в любовта. Трябва задължително да имаме успехи във всичко и се срамуваме да кажем, че нямаме успехи.


За щастие кризата накара някои хора да кажат, че са бедни. Велико нещо е, защото предишните години се смяташе за унижение да кажеш „Нямам!“ Трябваше да имаш, смятаха те за увреден, ако нямаш, както е в други превъзходни места на земята, където, ако нямаш пари, те смятат за увреден.


Всичко това и много други такива неща означават, че всъщност не съм достатъчен, сам по себе си нямам пълнота. Въплъщението, инициативата на Бога, идва да поправи именно това, защото тук е чудото, че Бог не си играе с творението, Той можеше да си играе, и има всяко право да го прави – аз мога да си играя с това, което създавам, и вие играете с вашите изделия, с кученцето, с котката, с децата. Той не си играе с творението. Това е великото.

Отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа,
Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло

Христос приема това унизено тяло, за да го направи славно тяло. Виждате, че при светците то бива прославяно на земята. Нека да дам един пример. Например по характер съм милостив, някои хора са кротки, тяхното семейство е било такова и са добронамерени. Това обаче е естествена дарба. Ако този човек остане така, най-много да стане филантроп, който ще направи няколко неща, с център своето аз, накрая неговата егоцентричност ще се оскверни от всичко това и ще търси нещо в замяна – това е човешкото. Но ако съедини това с Божията милостиня, ако го принесе евхаристийно и любящо чрез лична аскеза, изповед, молитва на Бога, започва да става милостиня на Самия Бог и там поникват всякакви духовни дарби. Човек не може сам да направи това вътрешно разширяване. Това именно е последица от Въплъщението, че се причастяваме с това Тяло и Кръв всеки път на св. Литургия и аналогично с нашата готовност приемаме благодатта. Малко или повече. Ако е малък и незначителен, вижда малка светлинка, чувства малко радост, малък покой, но ако е нещо повече (в духовен смисъл), вижда повече, очиства се. И накрая чрез св. Причастие светците имат и боговидение. Св. Симеон Нови Богослов казва: „Никога не се причастих без да видя нетварната светлина“ – разбирате ли? За всеки става храна и прославление – ето думата, и в този процес на нетлението и безсмъртието човекът започва да осъществява „мечтите”, които не е могъл да осъществи и в Светия Дух може да съучаства в обезтленяването на целия свят, което именно е Божия план за света и човека. Защо ? – защото Бог обича света и хората. И това не е изобщо самопонятно. Самопонятно би било да си играе със света, да си играе с човека като с едно малко дете. Както и да не дава толкова много дарове и накрая да отдава и Себе Си като дар. Това е безумието на Бога. Неговата голяма „глупост”. Бог е „безумен”. Думите са на св. ап. Павел. За „Юдеите съблазън, за елините безумство.“ Какво означава безумство? Това е любовно безумство, както казва св. Николай Кавасила. Това е дело на Някой, Който е силно влюбен. Само лудо влюбените могат да отдадат себе си напълно. Най-малкото при първата любов, по-късно това се преодолява и накрая нямаш нищо, защитаваш себе си, но първия път е „драма”. „Разби сърцето ми!“ – така казваме.


Исках да кажа, че този акт е един акт на чрезвичайно „безумство”. И когато човек навлезе в този начин, по който Бог действа, тогава намира най-големия покой и той самият прави безумни неща, които му носят огромно блаженство – на него и на хората до него. И това блаженство започва отсега и така идва царството Божие, тази свобода от тлението и смъртта, която е нашето всекидневно преживяване.


Със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко

Неговата нетварна енергия може да направи това – и не само да го направи, но и да подчини всичко. Всичко ще се подчини на Него. Кога ще свърши светът – след 50, 500, 1000 години, не знам кога, някога – разбира се, така както вървим, може да свърши и по-рано, но въпросът е, че окончателната констатация – това е поразителното – ще бъде, че Христос е бил прав. Мисля, че това по някакъв начин засяга живота на всички нас – всички нас, които знаем пет неща – накрая ще изповядаме, че да, нещата са били така, както Той ги каза. И тук е страшното, че по този начин започва адът – адът не съществува от страна на Бога, адът е това безплодно разкайване, „Да му се не види, така било и го знаех и чувствах, но до последния момент правих обратното!“ Това е адът, това безплодно разкайване, чувството, че се провалих, докато можех да не се проваля. Това, че всички ще се подчинят на Него, означава, че накрая всички ще изповядаме, че това именно сме искали и това е отговорът, решението, единственото решение и никое друго решение реално не е било решение. Вземете комунистическият експеримент на социализма. С какви надежди започнали – най-добрите тогавашни умове на запад били очаровани от това ново нещо и казвали „Тук, това е! Тук е царството Божие“ – казвал Ленин, „тук е възкресението на мъртвите. Ето го! Виждате, пролетариатът тук възкръсва!“ и за няколко години какви хекатомби от кръв, милиони, десетки милиони несправедливо загинали в името на справедливостта, братството и мира и не знам още какво. И този страшен режим рухна сред неговите страшни престъпления. Понякога говорим за светата инквизиция колко много души загинали – няколко хиляди души. Ама Сталин, знаем днес от архивите, при него жертвите са 100 милиона – което означава, че хората са били избивани в името на един идеал, който от най-справедлив се оказа най-престъпен. Вземете фашизма, нацизма – милиони мъртви… Всички тези властници обаче „знаели” ключа, имали ключа на историята и знаели какво трябва да правят. Не знаели ли? Ако се осмелиш да им кажеш – „сигурно не знаеш?“ Веднага следвал Гулаг, Дахау, където те изтребвали.

Казвам тези неща, защото ще има и други такива в неизвестно бъдеще, човекът винаги е готов да влезе в тази страшна заблуда да си мечтае, че той знае – и то не всички, а той специално знае „ръководството”, за което говорихме, т.е. начина, по който съществата функционират, и така стигнахме до тези ужасяващи кръвопролития, затова имаме и личните безизходици. Вземете изкуството и философията и психологията да видите колко безизходици има, които за кратко „кръщаваме” изходи и не след дълго рухват. Затова накрая, така се казва тук, така казва Светият Дух, всеки език ще изповяда, че Господ Иисус Христос е Господ-ар на съществата за слава на Бога Отца. По този начин в даден момент ще свърши този свят, както има начало. Не знаем кога и как. Казах ви, че ние полагаме много усилия да приключим набързо играта. Не правим ли така? Полагаме „любочестиви” усилия да отмине бързо този етап на човечеството…

превод: К. Константинов

Близки теми:

Оцеляване и живот Ако се огледаме Борба за права Благодаря за всичко, Боже! Всеки разорен храм беше моя болка

Продължение от “Бог е Утеха”

Затова стоим с тялото, молим се, ядем, кръстим се и благодарим, всичко се превръща в един материален диалог, в доксологична връзка, която дава плодовете на Светия Дух. Не просто ще получиш утеха, утехата е голяма стъпка, но не е последната стъпка. Идват и харизми след това. След това идват по-трайни и дълбоки дарове, т.е. съществува утеха, но и дар, и когато дойде дарът, човек чувства, че е дал много малко, за да придобие този дар. Това са харизмите, даровете, както ги описва св. ап. Павел. Къде да ги намерим днес, къде да ги купим? В този случай човек прави малка стъпка, в действителност се лишава от нещо, което е болно, което реално го разболява, и вместо да спре до това „вземане-даване” с Бога и Бог да ни каже – много добре, спрях те от разрухата, в която се намираше, и искаш още? Изцелих те! Вместо да спре дотам, това е страхотното, Той му казва- Дойди сега да вземеш харизми! Това, което казва на блудния син – сложете му пръстена!, какво означава пръстенът? – че той е син и наследник, че отново е това, което е бил преди.

Това обаче е неочаквано, нито блудният син го е очаквал, нито ние сме го очаквали. Това Бог да ми прости и да ме възстанови, добре, Той е Бог, навярно мога да го очаквам, но да ме направи отново син и наследник по благодат, е, това не сме го очаквали, и когато го срещнем, там реално човек се изумява. Разбирате ли? Той не просто ти дава прошка, а отново те уверява за Своето бащинство и вечност, че отново те чува. След това ти пак се хлъзваш, а Той отново те връща. Виждате изповедта – ако знаехме какво е изповедта, нямаше да оставяме да става рядко или никога, изповедта е възстановяване на Кръщението, тя е избистрянето на тази бащинска и синовна връзка – съгреших пред небето и пред тебе! Блудният син го казва веднъж, а ние често, всеки ден, ако искаме, ако е нужно, не казвам без причина, а с причина. Ок, да изясня, защото има някои, които мислят, че да се изповядат един път в годината е ок. Хайде два пъти. Ама два пъти нищо не означава, нима в продължение на останалите 6 месеца всичко е наред и животът ти е в Светия Дух? И постоянно си в боговидение? И особено клириците, които понякога мислим, че слагайки расото, сме станали възлюбени чеда на Бога – такива сме всички, и клириците, но само ако така го разбираме и така го гледаме, т.е. само ако развиваме тази връзка и това равнище. Ако тази връзка бъде загубена и презряна, не казвам някой да се подхлъзне като човек, а ако я презре, тогава харизмата се отнема, не съществува харизма, която да пребъдва, ако презираме връзката, пренебрегваме я и живеем сякаш тя не съществува.
И тъй, идва час и човек реално може да се окаже без харизмите, които е имал. Не ако падне, а ако сметне, че това неговото падение, каквото и да означава, е естествено състояние и има право да бъде в това състояние. Тази идея, че телата ни са храм на Светия Дух, е превъзходна. Никъде няма да я намерите. Навсякъде ще видите, че тялото се приема за грешка във вселената, нещо, от което трябва да се избавим. Или, когато не можем да се избавим от него, тогава то е нашата присъда и краят на нашето тяло е нашият собствен край. С други думи, идеята, че тялото е храм на Светия Дух в смисъл, че този храм са св. мощи, виждате храма, неговите камъни и колони, това е „свещена архитектура”, не строим храм ей-така на шега, формата има значение и дори велики отци като св. Максим Изповедник говорят за богословие на храма, т.е. защо е такава формата на храма, защо една част на храма е по този начин, друга – по друг, какво символизира едното и какво другото, какво е храмът. . . Целият храм представлява свещена символика. Затова не можеш да кажеш– виж, аз зачитам Църквата, но громя храмовете. Горя ги. Тези, които са горили храмове, са ги горили, защото горили това, което било вътре, това искали да изгорят. Те не можели да го изгорят и затова горили храмовете и ги превръщали в кафенета, игрища, бани. Днес ни канят на едно велико оскверняване и всички малко или много сме съучастници в него. Трябва да видим това нещо в перспективата на Бога, за да можем да разберем това, което Бог иска зад всичко това.
За да съгреши някой в миналото, той трябвало да се „подвизава”, да търси, да намери, а сега – т.е. съществува огромна лекота, с която може да се извърши злото. И затова днес хората са изморени, особено младите са изморени вътрешно, но именно идеята, че тялото е храм на Светия Дух, тоест, че Бог обитава в това тяло чрез Своята благодат – царството Божие е вътре във вас, това може да помогне. Ако видите как св. Симеон Нови Богослов описва състоянието на обожението, ще видите някои стихове, които буквално ще ви изумят. След св. Причастие той преживява това нещо – богословието на психо-соматичното единство на човека. И казва следното нещо: вижте, Бог не е нещо, което си въобразявате и мислите, а нещо, което, когато се появи, го усещаш във вкуса, в обонянието, в слуха, тоест психосоматично, и човек плува в благодатта. Това е опитът на великия светец. Тялото не е станало душа, нито душата е станала тяло, а казва- Бог пребъдва Бог, душата пребъдва душа и тялото пребъдва тяло, както е създадено пръст. Но въпреки това тази пръст има реално общение с Бога и прави нещата по Бога. За нас това е непознато, малцина знаят как да вършиш телесните неща по Бога, в миналото повечето хора са го знаели, т.е. как да вършиш нещата по Бога – и телесните и душевните- това е страшен опит и огромно щастие, защото прославяш Бога не с думи, а с цялото твое същество, с това как ще застанеш, с всичко, и всичко става събитие на общение с Бога. Затова след това разбираме.
Нека видим защо е било нужно Въплъщението. Защо е било нужно, за какво? Често задавам този въпрос на студентите и те ме гледат. За какво е било нужно? Не би ли могъл да стане един акт на небесно опрощение , едно помирение, каквото сме казали, казали, каквото сме направили, направили, Аз съм Бог, вие сте немощни създания, биваме опростени и приключваме. Защо е нужно Въплъщението? То е нужно само поради една причина- за да можем да станем телесен храм на Светия Дух, понеже сме психо-соматични същества, за да се прелее в нас божествеността по психосоматичен начин, за това е нужно Въплъщението. Както казва един велик отец св. Григорий Богослов – то е нужно, за да се освети човешкото на Бога – велик израз. Тоест то е нужно, за да влезем в божествеността, в Бога по психосоматичен начин, това е един светец, не е просто един добър човек, с добри хора е пълна страната и накрая отиват в затвора. По причини, които ние не знаем. Добри хора сме всички ние и резултатът е трагичен, защото не сме храмове на Светия Дух. Едно е да си добър и да те ласкаят: а, колко си добър! и друго да си храм на Светия Дух, т.е. когато Бог ходи в плът, Христос в нас, и след това всичко става по различен начин. Въпреки огромните наши проблеми, Бог прави нещо с нас и това, което прави, е дълбоко, велико и съвършено, нашите критерии постепенно се променят, можем да виждаме по-ясно и разбираме, придобиваме по-голяма разсъдливост и това пътуване няма край, докато стигнем до „до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13), тоест докато реално да стигнем там, където Христос иска.
***
Когато попитахме старец Паисий, бидейки млади, как да гледаме на девойките, тоест терзаехме се с техния външен вид и облекло, той ни каза- да гледате на тях като на светици! Това нещо ми направи голямо впечатление. Какво означава? То означава, че пред себе си имаш не просто еди-коя си, а например света Неделя, едно същество, което е вечно в Божия промисъл, вечен човек, защото логосите на съществата съществуват предвечно, съществуват в Божията воля предвечно и безкрайно, тоест това същество, в което се случва цялата драма на вселената, цялата драма на падението и спасението, там Светия Дух търси начините да формира тази личност „в Бога”. Тя не е това, което ти казва в онзи миг, а нещо много по-дълбоко, и търсейки това по-дълбоко нещо, постепенно започва и се променя начинът, по който гледаш на другия. Разбирате ли Бог на какво ни кани? Не на някакво външно юридическо съгласуване, това не би ни интересувало. Нашият Бог не е немъдър, а премъдър, Той ни зове към възстановяването на личността и затова на брака, който днес също се е принизил, дори богословски, трябва да гледаме с голямо уважение, бракът означава сякаш вземам тази вода- обикновена вода, ще я изпия и ще свърши, но водосветът ще я освети. Бракът означава да вземеш естествената връзка и да отведеш в Църквата, както носиш просфората и след това става Тяло Христово. На Бога принасяме завършени неща и затова просфората е кръгла, тя е икона на целия свят. Църквата не се занимава с юридическата страна, но ако това, което принасяш в онзи миг, е остатък, едно нищо, тогава хулиш Бога с това, което правиш. Духът на Писанието е: принасяш ли обратно Божият дар, за да може да ти бъде върнат вече осветен? Този диалог, който в една моя книга нарекох диалогична взаимност – когато Бог се обърне към нас, след това сякаш забравя, че тези дарове, които ми е дал, са Негови, и когато аз му ги принасям обратно, сякаш аз съм ги създал и Му ги принасям, а Той ги приема, сякаш са мои. И тъй, аз правя ли това взаимно принасяне? В това е въпросът и след това може да се осъществи един друг процес, а именно естествената любов може да се възведе в реална любов. Защото не след дълго естествената любов ще се изчерпи и отново ще се окажеш жаден – пиеш вода, водата свършва, пак искам, дай ми още, разбирате ли? – и още вода, и още и човек не може да разбере защо трябва да спре да търси постоянно друга вода и да създава нови връзки, докато се изчерпи и се срине. Защото междувременно невъобразимо се е изтерзал, защото и другият иска да пие и той не може да му даде и т.н. Затова Бракът е изход от една безизходица. Разбира се, без да знаем това, ще се създадат други безизходици в Брака. Това е друга история. Затова бракът се е принизил, както и неговото богословие не се преподава и възприема правилно. Или влизаме в Брака само с мисълта за естествената връзка, че той от само себе си може да ни даде всичко, но това не е истина. Бракът трябва да се обновява, за да бъде плодотворен и да се обновява в реалната любов, която се ражда в Тайнствата, в изповедта, по начини, които понякога са тайнствени и така се превръща в живот, изпълнен с вяра. . .

превод от гръцки: Константин Константинов

източник:http://pbfvt.pravoslavie.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=234:2014-01-09-17-46-19&catid=53:2013-11-19-12-07-24&Itemid=136

Близки теми:

Малцина ли са тези, които се спасяват? Комплексът на жертвения козел Стената на самолюбието Христос не е небесен жандарм Кой е човекът?

Ние сме безнадеждно неопределени. Отчаяно отказваме да се вместим в крайни цели, чиито граници би ни диктувала някаква конкретна природа. И това не е чудно, защото, ако Бог е безкраен, тогава и Неговият образ може да бъде само неопределен и безкраен. Не може да съществува дефиниция за човека.

Съществуват много философски определения за човека. Достатъчно определения има в пространството на психологията, в пространството на социологията… Всички те имат какво да кажат за човека, или по-точно за някаква част от него. Богословието няма определение за човека. Хубаво е, че светоотеческите текстове не съдържат такива дефиниции.

В светоотеческото пространство по този въпрос цари мълчание. Което значи, че не знаем какво е човекът. И това е много сериозно. Днес искам да говорим за това. За диалога, който заменя въпроса „кой е човекът?”.

Фактът, че всички ни определят, е удивителен. Какво представляваме за държавата? Не сме ли някакви същества с конкретни права и конкретни задължения? Не сме ли същото и за образованието? За икономиката, за науката? И тъй, богословието ни освобождава от желанието и нуждата да бъдем някаква точка, конкретен знак на картата с измервания. Ставаме неизмерими по благодат; подобно на Бога, Който няма измерения.

Това означава, че човекът наистина може да живее „безцелно“; свободен от множеството конкретни цели, които си е поставил. Или, ако искате, след като ги постигне, постоянно да има тази безкрайност като перспектива на своя живот. С други думи, дори да се провали, да не съжалява за отделните цели. А ако ги постигне, да не става техен роб.

„Ония, които имат жени, да бъдат като че нямат” (1 Кор. 7:29). Много странен израз. Предполагам, че една добра съпруга би отхвърлила тези думи на св. ап. Павел и би попитала: „За какво говори тук апостолът? Това сериозно ли е? Тези, които имат жени, трябва да поемат своите задължения, да бъдат отговорни. Какво означава това, кажете ми? Защо апостолът предпочита да каже такова нещо?”

Всъщност, да имаш жена е нещо, към което действително може да се отнасяш по един много по-лек и творчески начин, в сравнение с начина, по който би го правил, ако Бог не съществуваше. Когато някой има нещо чрез Бога, той го притежава в абсолютен смисъл и в същото време това нещо не владее над него. С други думи, каквото и грешка да направи, човек не разрушава това, което има в ръцете си. Той не го разрушава и не го обвинява, ако то не му носи удовлетворение. Ако пък го удовлетворява, човек не спира развитието му. Казва си: „Бог ми е дал нещо и това е много хубаво! То обаче не ми върши работа. Е, добре, но съществува и Бог. Той поправя и него и мене, и нея и мене.” Колко по-хубаво е така!

Другият начин е (да мислиш за жената – бел.ред.): Тя трябва непременно да ме отразява, трябва непременно да каже „Да!” на моите емоции, трябва непременно да ми достави някакво удовлетворение, тук, тук и тук на тези равнища. Трябва да е добра майка, трябва да е добра съпруга, трябва правилно да ни обича”… И горко й, клетата, защото и ходи на работа, и едновременно с това е човек, който трябва да разбира света не с ума, а повече със сърцето си. И когато я поставим във всички тези „трябва”, тя обикновено не прави нищо или прави много малко от тези неща.

Вместо това бихме могли да освободим и себе си, и нея, като съществуваме заедно по един творчески начин. Виждали ли сте млади двойки, които са, така да се каже, малко хипита? Единият взема другия и казват: „Тръгваме! Къде отиваме? Просто тръгваме!” И тази сладка анархия по-скоро е усещане, че сме образи на един Бог, Който е неопределим и велик. А заради Него сме велики и ние. И затова нищо, колкото и важно да изглежда, не може да ни удържи. Имаме всичко и сме отговорни за него, но това величие и тази отговорност постоянно ни подтикват и водят до себенадмогване. Ние имаме всичко, сякаш го нямаме. Тоест всичко, което търсим, е Самият Бог, това означава, че всичко имаме чрез Бога, „в Бога”.

Постоянно се занимавам с младите, особено родителите-християни. Понякога ме питат: „Не трябва ли да направим децата си добри? И започва едно голямо бърборене: „Християни, граждани…”. Да, но ако направиш всичко това на твоето дете, какво ще остане от самото него? Не знам дали съм ясен. Обикновено отговарям на този въпрос малко несмислено; така, както го разбирам. Целта на това да имаме деца е да ги обичаме. Нищо друго. За мнозина това не е достатъчно. Тогава ще попитам, коя е целта на Бога спрямо нас? Каква цел сте почувствали, че Бог има за нас? Питат ме – каква цел има Бог за мене, отче? И аз отговарям:

– Ами… никаква. Нищо.
– Ама, Той не иска нищо?
– Какво иска ли? Да разцъфтиш като цветето в градината.
– Това цел ли е?
– Да. Той иска да разцъфтиш. Не иска да те постави някъде да правиш нещо, каквото и да е, да те обремени с нещо, със Собственото Си дело, с доброто Си име, със Собствената Си слава и да ти каже после: „ А сега отивай и почвай!” Не, Той иска да разцъфтиш. И да започнеш да разбираш… Какво разбираш ли? Разбираш, че Някой те обича без причина. Това е цялата история.

Фактът, че съществува Някой, Който ме обича без причина. Фактът, че съществува Някой, Който, колкото и да Го питаш, каквито и мъчения да Му прилагаш, няма да знае какво да отговори на въпроса защо ме обича – това е изворът на живота и на истината. Именно това.

Ако прочетете Платон, ще видите, че там обичта, любовта, ако всичко е наред с нас, винаги има някаква причина. Чувствам вътрешна нищета, откривам богатството и обичам богатството, което и да е това богатство, нали? Имам нужда от обичта и любовта на този, когото обичам, имам нещо добро вътре в себе си, затова трябва да намеря някого, за да го възлюбя и да дам плод в тази връзка. Всичко това са човешки неща. Как обаче да обясним по този начин любовта, която нищо не може да прави с мене, защото нищо не й давам? Разбирате ли? Ако съществува любов, която е чиста отдаденост, тогава всичко се променя.

Преди време един психиатър, Роналд Бери, който принадлежи към движението на антипсихиатрията, написа книга със заглавие „Обичаш ли ме?”. Това е въпрос, който човек все по-често задава. Той не го задава пряко, а по косвен начин. Задава го по много начини – понякога символично, понякога необичайно. Много пъти агресивно, с омраза, много пъти с отвращение, с напрежение, с бунт, с гняв. „Обичаш ли ме?” Задават го младите, задават го големите, възрастните, всички.

Фактът, че съществува Някой, който не се чувства потиснат от този въпрос, е чудо. Изворът. Чудо е, че за Бога светът е просто възможност. За Него той е непотребен, не му върши никаква работа. Бог е Троица и значи Той притежава Своята истина, Своя Смисъл, Своята любов в пълнотата на Своите отношения. Тази любов е толкова дълбока, че говорим за единосъщна Троица. Нещо, което не можем да си представим, защото колкото и да възлюбим, не можем да станем това, което е другият. Не можем да съществуваме по такъв начин чрез другия, както и да съществуваме, понеже другият съществува – Отец е Отец, понеже Синът съществува. Затова не можем да си представим структурата на тази най-висша любов. Това е най-висша самостоятелност. Великото е, че когато тази Троична любов стигне своя връх, тя ражда и други същества.

И не същества, които биха си приличали помежду си, както си приличат последователите на разни движения. Бог твори… И сътворява едно същество, което е толкова ужасно свободно, че може да Му отвърне „Не!”. С други думи, това, което Бог прави чрез Сътворението, е сякаш да се отрече от Собствената Си изключителност. Да се отрече от Собствената Си божественост. Той извайва едно същество, което може да каже „Не!” на божествеността, „Не!” на самото битие на Бога. „Не искам да знам това, което си Ти… това, което правиш!”. Един краен риск, който не може да бъде осмислен по човешки. Бог не залага на Своята любов.

Когато бил млад, Фройд имал годеница – Марта. През първите четири години след като се сгодили, той й написал две хиляди писма. Такава мания имал. Сещам се за едно от тях, в което той коментира евангелските думи „Да любите и вие един другиго!” (Йоан 13:34). Казва, че не може да разбере тези думи.

Ако обикна всички, ще се изчерпя. Аз мога да обичам теб и още един-двама, имам известно количество любов, която мога да проявя към тях; влагам тази любов и получавам в замяна нещо и живея с него. Не е ли така? Но какво значи „да любите и вие един другиго!”? Това е пълното мое раздробяване. Той казва, че не може да приеме такова нещо.

И това действително е пълно раздробяване или пълно себеотрицание. Бог представлява Свое пълно себеотрицание, някога мислили ли сте за това? С други думи, Той е пълното „Не!” на Своето Аз, абсолютният кеносис, изпразване… И само този вид любов може да остави другия напълно свободен. Свободен да говори нещата, които ние сега казваме тук. Свободен да се обърне назад, да премисля, да се колебае, да не вярва, да мрази, да вярва, да се съмнява… и всички тези неща да стават в рамките на любовта. Всички тези неща да имат някаква връзка с любовта. Тази любов създава всичко и поражда всичко.

Човечеството е познало два вида духовност. Само два вида, колкото и многобройни да са нейните изражения. Бихме могли да наречем единия вид екстатичен. Другият е християнският. Нека ви разясня това малко повече.

Ако Бог не е Троица и няма пълнотата на любовта, това означава, че Той стои до света и се нуждае от света, за да придобие съзнание за Себе Си; така ли е? В противен случай е нищо. Той има нужда от едно друго същество, „ти”, до Себе Си, за да може да създаде общение. И тъй, това „ти” може ли да бъде нещо друго, освен светът? Не, разбира се. Значи, в света трябва да съществува нещо, което да Му прилича. Какво да е това? Изглежда онова, което е „духовно” като Него. Кое е духовно като Него; дърветата ли? Плодовете? Планините? Тялото ми?… Не, духовен е само умът, душата. Само умът, за да бъдем по-точни, защото всичко останало е свързано с тялото, с чувствата и с желанията. Следователно Бог води диалог единствено с човешкия ум. Какво трябва да направи умът? Трябва да предприеме едно голямо отпътуване. Да напусне това, което не е ум, т.е. това, което не е подобно на Бога. С други думи, да напусне всичко, което е материално, което е чувство, емоция, желание, и да възходи постепенно, за да се уподоби на Едното.

Това е пътят на Платон. Ако четете „Пирът”, ще видите степените на философската любов. Той казва, че човек започва от тялото, в началото се влюбва в тялото, след това разбира, че да се влюби в тялото е безумие и се насочва към повече тела. След това се пресища и се насочва към хубавите черти на душата. Вижте какви възхождания прави! Хубавите черти на душата отново не го удовлетворяват в определен етап, защото зад всичко това открива много себичност, и прави още една стъпка – четвърта – към науките. Той изучава физика, математика, философия и вече е станал аскет, отхвърлил е телата, отхвърлил е и душите, желанията, чертите, всичко.

Но и сега чувства, че това не му е достатъчно, защото всички тези неща имат край и очевидно се отнасят към този свят. Какво ще стане? Той прави последен скок – съблечен от тялото, съблечен от чувствата, съблечен от знанието – и доближава, докосва и се уподобява на Едното.

Това е голямото движение на човека без Бога. Без Христос, за да бъдем по-точни. Бог е Единият, аз съм другият полюс на битието. Отхвърлям всичко, което уж не прилича на Бог, и се уподобявам на този един и уникален Бог. Това, вярвайте ми, е изморително, трудно, рисковано, крие ужасна самота и най-вече е изключително жестоко и за мен самия. Защото имам опит от вечността, но никога няма да я живея така, както съм си; с моето тяло. Трябва да отхвърля всичко. Това е страшно. Има мнозина, които не са чели не знаят какво е древната философия и мислят, че тя е благосклонна към тялото и говори за човека. Знаете ли колко жестокост има в древната философия, наред с нейното величие? И именно поради това тя се сгромолясва, защото има опит от небесните неща, до които човек с тялото си не би могъл да стигне. Философията не може да увековечи тялото заедно с душата.

Какво казва св. Григорий Палама по този въпрос. Той нарича цялото това възхождане с една дума – въображаемо. Измислици. Това въображаемо движение е една проекция. Както аз-ът, психоаналитиците знаят това, е въображаем по същество и се създава от поредица отъждествявания – това е най-голямото и последно отъждествяване. Накрая аз-ът се отъждествява с Единия и казва: „Аз съм Бог, Бог съм аз. Аз-ът и Бог са едно”. Прочетете Плотин, последния трактат, за да видите как точно описва това.

В „Апологията срещу Акиндин и Варлаам” св. Григорий казва, че това е безумие. Няма никакъв смисъл да ходя при Бога само с душата, защото „по образ” принципно се отнася не само към душата, но и към тялото. Първото велико нещо е, че Бог не създава само душата, той извайва едно съставно същество, което е и материално.

Според светите отци душата не е нематериална. Тя е материална, просто е ефирен дух. Така учат отците и Седмият Вселенски събор. Душата не е напълно нематериална. Нематериална е по отношение на тялото. „Само Бог е нематериален във всичко”. И тъй, Бог създава едно същество по Негов образ. Ако „по образ” се отнася към цялото човешко същество, това означава, че не можем да изхвърлим нищо от човека.

Тук е светлината, тук е светоотеческото Предание, и то е поразително. Човек не трябва да изхвърля нищо от себе си. Св. Максим Изповедник казва, че подвижничеството не трябва да става причина да увредим нашата природа. Всичко е сътворено от Бога. С други думи, Бог не е създал само моя ум. Той е създал и любовта в мен, създал е и ноктите, косата, зъбите, и всичко в мен. Въплъщението е заради всички тези неща. Той не ги е пресъздал, а ги е възприел. Придал им е определен начин на съществуване, превел ги е и през смъртта, възкресил ги е! И не просто ги е възкресил, а ги е възнесъл на небето!

Това е нещо велико. И щом е истина, разбирате, че не можем да отидем пред Бога с половината от нашето същество и да Му кажем „Доведох моя ум, Господи, ето, тук е! Доведох въображението си, довечера ще мисля за Тебе, Господи!”. (Прочутото религиозно чувство!) Не съществува нещо по-лошо от него. Религиозното чувство е най-лошото. Религията. Не мога да разбера религията. За мен, ако Бог е създал цялото ми същество, единственият въпрос, който се поставя, е: може ли цялото ми същество да бъде част от вечността? Целият този всемир, който представлявам, целият микрокосмос, който съм, всички тези безмерни неща, които ме докосват, които чувствам и разбирам – имат ли някакво бъдеще? И ако това не е така, значи едно от двете – или Бог не е създал цялото ми същество, и следователно Бог не съществува, или Бог не може да спаси цялото ми същество и следователно не е Бог, не е Всемогъщ.
Какво означава Бог да ме спаси? Това очевидно означава цялото ми същество да съществува пред Него в едно вечно общуване на диалог и любов. Така ли е? И ако действително съм цял и безсмъртен, значи това, което трябва да бъде победено, е смъртта. Ще се въздигна при Бога, но, както казва св. Григорий Палама – „заедно с всякакъв вид творение, за да бъде онова „по образ” цялостно”.

Много ми харесва, че той не казва просто пълно, а цялостно; за да може човек да констатира, че наистина „по образ” съществува в цялостен вид. Ще се възкача при Бога само с цялото си същество. Само цял, напълно цял, така, както Той ме е направил, само така. Виждате тук, че исихазмът е напълно идеалистично, но и най-дълбоко материално усилие. Обърнете внимание на това! Той е един вид свещен материализъм, защото нищо от мен не трябва да загине.

Не забравяйте, че първото и най-голямото обвинение, отправено някога срещу християните е, че са привързани към плътта и материалисти. С други думи, те са хора, които по някаква причина не се ограничават до духовна връзка с Бога, а Му служат. Според св. Григорий Палама тялото има духовни разположения, т.е. върху него са вдълбани склонности за духовно общение. Не само върху душата, не само върху ума. Ето защо този начин на издигане в Бога има толкова голямо значение. Първият начин е въображаем, чрез ума, вторият бих нарекъл евхаристиен или дълбоко диалогичен начин.

Нека видим малко този диалог и неговите етапи. Първото събитие съм аз самият – един неочакван дар за самия мене. Няма някой и или нещо, което би предначертало моето присъствие. Идвам буквално от нищото. От Божието намерение. И съм едно друго, напълно свободно и напълно самоопределящо се намерение. И също така съм един велик дар за самия себе си; дар, който има начало, но няма край.

Има един израз: „Ще живееш с любовта ми!” „Аз те обичам, това ти е достатъчно!” – казват някои двойки, които са в критични ситуации. Но Бог не спира дотук, а проявява любовта си в конкретни дарове. За да Го видим. В началото имаме един велик дар – аз. Но аз бих могъл да остана просто пулсиращо съзнание във всемира; като самотен пулсар. Виждам обаче, че има и друго. Втори дар – светът. Един безкраен свят с безкрайни слова, с безкрайни Божии думи; огромно любовно писмо, което говори и говори. Поточета, реки, планини… Виждали ли сте какво правят влюбените? Говорят безсмислени неща. Но колко красиви безсмислици! Някои от тях са най-хубавите литературни творби през вековете. Искам да кажа, че става въпрос за едно превъзходно състояние.

Вторият дар е светът. Не стига, че всъщност съм едно създание напълно желаещо, напълно свободно, напълно готово да се усъмни във всичко, което е извън него, напълно свободно да отхвърли и Самия Бог. Но аз имам и втори дар – дарът на света, който ме изпълва с богатство, изпълва ме с възхищение и ме прави мъдър. Действам заедно с него. Намесвам се в него чрез науката, чрез изкуството, правя го още по-хубав или, естествено, го унищожавам.

Това обаче не е всичко. „Помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Това е трети дар, още по-велик. „Помощник, нему подобен” е другият човек. Принципно това е другият пол. Не е случайно, че в книга Битие вторият човек е другият пол. Другият par excellance; другият, който е толкова по-различен, колкото е необходимо, за да имам още по-голяма нужда от него. Разбирате ли? За да може той колкото може повече да ми помага, за да съществува до мене, колкото може по-пълно.

Какво да правя сега с всички тези дарове, ако нямаше Някой, да Му кажа: „Ето! За Тебе са всички тези неща, давам ти ги!” Бог е знаел, че никой не се радва, ако е сам. И така, в онтологически смисъл, Той предлага великия дар на общуването с другия човек, с другите хора. И човекът става неизразимо богат, защото може да се радва на пълнотата на Божия образ в другия човек.

Ето как Бог постоянно ме зарежда със страст, извежда ме извън самия мен, за да гледам извън собствените си граници, да стана по-мъдър, да стана по-дълбок. Всичко, което нямам, получавам в благодатните дарове, които другите имат. Даровете обаче не спират дотук, защото сякаш не стигат всички тези неща, Бог предлага и Църквата. Не религията, а именно Църквата. Той предлага и една вечна перспектива за всичко това. На едно място св. Никодим Светогорец пише: „Това е удивително. Бог би могъл да каже „Създавам те да живееш щастливо сто години и нищо друго”. Перспективата е този свят да стане Негово Тяло. Най-невероятният от всички и най-велик дар!

Въплъщението показва, че Божията любов няма граници. Тя няма причина и цел и не изисква нищо. Какво би могла да вземе за себе си една любов, когато иска да се жертва? Любов, която дори не очаква да разберем дълбочината на този дар.

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82/

Близки теми:

Малцина ли са тези, които се спасяват? Комплексът на жертвения козел Стената на самолюбието Христос не е небесен жандарм Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии

„Който е жаден, да дойде при Мене и да пие” (Йоан 7:37)

Колко е лесно да се каже. Кой не изпитва жажда? И коя е тази жажда? Това е жаждата, която се появява, когато всички други жажди бъдат утолени. Това е най-изгарящата от всички жажди. Когато всички други бъдат утолени, тя остава; да не кажа, че много пъти тя се маскира като други жажди. Дълбинната психология и психоанализата учат, че едно е конкретното искане, а друго – дълбокото желание. Моето желание е дълбоко, безлично и аз не мога да го назова, но искането е нещо, което мога да разбера.

Обикновено усещаме искането, а не желанието. Искането се задоволява относително лесно, но в себе си символично то крие човешкото желание, което далеч го превишава. И така, човек казва:

- Искам да си купя черно порше!

Поршетата ги продават в черно, защото, както знаете, това има значение; значението пък в случая е свързано с търсене на авторитет. Желанието е авторитетът, конкретното искане е автомобилът. И човек се бори да задоволи искането, но не знае, че по този начин всъщност иска да задоволи желанието, което си остава непознато за него. Затова, когато вземе конкретния автомобил и види, че другият е взел например Хамър, и заподозре, че той привлича повече погледите по пътя, човекът ще гледа да продаде купения автомобил и да си вземе като на другия – защото желанието му вече намира по-голяма утеха в това искане. Нали? Пълни сме с искания, които символизират нашето желание, което е много по-голямо и непознато за нас. Кое в крайна сметка е пределното желание на човека?

Писанието ни открива, че желанието на човека е да стане бог. Той е образ на Бога и е получил заповед да стане бог, както казва един от отците. Да стане същество, свободно от ограниченията на всички потребности – от време, от пространство, от тление, от смърт; да стане свободно и вечно същество. Това е голямата мечта на човека – да стане бог. Доколкото не осъзнава това, той маскира желанието си в много искания, които изглеждат сами по себе си правдоподобни. Не можем обаче да обясним защо, когато някое от тези искания не удовлетворят човека, той може дори да се самоубие. Има хора, които се самоубиват, когато загубят нещо, което смятат за важно – когато загубят надежда или някакво значимо благо, някоя връзка.

Защо човек се самоубива? Някой би казал, че тук става въпрос за погрешна оценка. Самоубийството е възможно, защото зад това искане се крие голяма доза желание, което е в крайна сметка е само едно – да стана бог, да живея вечно; ако искате – вечната жизненост, както казва един атеист и философ – Ницше, който описва много добре величественото събитие, което наричаме вечен живот и което не знаем какво представлява. Рядко докосваме реалността на вечния живот, бидейки в благодатно състояние или като особено благословение и изключително преживяване от Бога, но все пак не разбираме какво ли е вечността.

Не знаем какво е вечността. Тя е не просто някакво съществуване, а пълнота. Това ни затруднява да разберем какво е. Тя не е просто вечно съществуване. Вечното съществуване може да бъде и вечно мъчение, нали? Какво е адът? Съществуване без смисъл, което се разпростира до  безкрайност, самотно и пусто, обитавано единствено от страстите.

Евангелието изобщо не е лесно, нито невинно четиво. То ни казва велики неща, затова не се чете лесно. Зад привидната му простота се крие огромна дълбочина.

Ако някой има тази жажда за вечен живот, за онзи вид съществуване, което е откровен живот, веселие и вечност, откровена любов и всички тези неща (да го кажем с едно по–трудно понятие – откровен смисъл, тоест там всичко има смисъл и всичко е истинно), да дойде при Мене и да пие. Аз съм Вечно Съществуващият.

Това е разтърсващо заявление; никой друг човек не го е правил. Няма да го намерите никъде другаде. Тази изразност, този начин, по който Христос говори, е изключително скандализиращ. Човек или го приема, потриса се и казва „Това е!”, или го отхвърля. И наистина, всичко това е трудно за приемане, защото Христос не говори за Бога, както много от нас, а просто казва:

- Аз Съм!

И това „Аз” е страшно, защото препраща към тайната на Въплъщението. „Аз съм между вас! Аз съм!” Той не казва: „Някой ми каза, от някого чух.” Той казва, че пророчеството свърши, сега ви говоря директно – Аз, Вдъхновителят на пророчеството.

Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.

Както е писано в Писанието. Това се казва в Писанието за Бога. В този момент човек или става и си тръгва, или остава и казва:

- Докажи ми това, което казваш!

Целият живот на Христос е доказателство – слепи проглеждат, хроми прохождат, мъртви възкръсват, Той Самият възкръсва, следователно – „Аз съм!”.

Хората не само ще утолят жаждата си, а от тях ще потекат и реки от жива вода. С други думи, един човек ще утолява жаждата и на хиляди други. Такива са светците. Те имат тази особеност: човек чувства, че от тях изтича река. И тази река – тези от нас, които сме срещали такива святи хора, знаем какво имаме предвид – е реална река. Тя не спира донякъде. Дори и това, което такъв човек има, не е негово, защото по-долу пише: „Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него.” Те ще приемат Светия Дух, Светият Дух е Духът на Отца, Който почива в Сина. Той е любовта, истината, животът на Отца, Който почива в Сина, защото Тяхната връзка е неизказана и вечна, а Тяхната любов е ипостасна.

Който има Сина, очевидно има Духа, Който почива в Сина. Светият Дух създава странно съчетание между тварно и нетварно – така всеки човек може да получи божествени свойства. Затова и светците са прозорливи, пророкуват и правят чудеса – защото притежават тези велики дарове на Светия Дух.

Ще потекат много реки. Светият Дух никога не се уморява, ние се уморяваме да утолим жаждата си, но това не уморява Този, Който я утолява. Тук имаме висша жажда, която получава висш дар и този, която я утолява, придобива възможност да утолява жаждата и на други по един висш начин. Това е казал св. Серафим Саровски – „Придобий мирен Дух и хиляди около тебе ще спасят” – не защото ти ще ги спасиш, а защото тези реки утоляват жаждата на онези, които идват. С други думи, чрез Светия Дух.

Така започва новият живот. Нов живот за този, който има тези неща, и нов живот за тези до него. Ще кажете: и този живот започва с едно копче, което просто решаваме да натиснем? Не, категорично не. Човек се разпъва, става подвижник, тук е подвигът – за да може да извиси своя живот до висините на полученото Откровение. Откровението ни извисява много високо, но ние носим своите страсти, безизходицата, нищото, което представляваме, своите рани.

Затова човек става подвижник. Затова Църквата има изповедта и Тайнствата – за да може да се бориш с цялата тази купчина непотребни или опасни, убийствени понякога неща, които имаш в себе си, за да можеш постепенно да преобразиш всичко това през целия си живот, подвизавайки се да стане това, което благодатта иска.

Благодатта съществува, но в душата на човека съществува и терзанието на стария човек. Разбрахте ли? Вътре в нас тече страшна борба, която описваме не ние, а св. ап. Павел – „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?”;„върша това, що не искам” (Римл. 7:20-24) и намирам в мене това, което мразя – колко страшно е да чуваме това от този, който е получил велико Откровение, тет-а-тет – „Аз съм Този, Когото гониш” – и от велик гонител станал велик апостол. Никой не става лесно от гонител апостол. Павел станал апостол и това е доказателството за истинността на видяното от него. Той не загубил ума си, а наистина срещнал нещо, което разсякло живота му на две и от гонител станал апостол със същия устрем, като се раздал докрай за Този, Когото гонел. Представете си колко разтърсващо било това Откровение! Е, същият този апостол ни казва: “Онова, що мразя, него правя”.

Тук именно е началото на аскетичния подвиг, който е евхаристиен подвиг. Подвижникът, монахът или вярващият няма някакъв проблем със себе си или с другите. Той няма проблем със своето общуване, имущество и любов. Единственото, което прави, е да се стреми да остави настрани всички тези неща, за да извърши подвига, който позволява тази промяна, това преобразяване, което отнема време. Без това преобразяване обаче целият Божий дар може да бъде загубен. Сякаш моят баща ми дава огромен капитал и ми казва:

- В еди-коя си банка има еди-какъв капитал за тебе! Върви, вземи го и го използвай!

Ако не отида в банката, не го взема и не използвам капитала, той сякаш престава да съществува, нали? Това е притчата за талантите, сещате се. Някои взели, работили и дали плод, други казали – аз се уплаших и оставих всичко както си беше; не направих нищо. Именно това правят повечето от нас поради своето неверие. Не вярваме в това, което ни се дава, и затова в живота ни не става нищо, обръщаме се назад и сякаш се връщаме в собствената си смърт.

Тук се говори за жажда, която идва, когато всички други жажди бъдат утолени или ни изморят. Защото има вероятност те не да ни наситят, а да ни уморят. Днес виждате колко са уморени всички – и младите хора, и възрастните. Защо? Защото не могат да намерят удовлетворение. Липсата на удовлетворение означава не просто пресищане, а умора, което пък означава, че правим всичко по погрешен начин. Пробваме оттук, пробваме оттам и постоянно имаме усещането, че нещо не върви добре. Кое е то? И аз съм добър, и тези до мене са добри; кое не е в ред? Ще кажа един израз, който вече не е толкова непонятен – „Няма го Светият Дух”.

Това е проблемът. Няма Го Този, Който ме е сътворил, Който ме познава и Който ме води към вечността. Затова и моето търсене е проблемно; бия си главата от една стена в друга и се уморявам. Затова днес има много уморени хора. Без значение дали гуляеш и танцуваш, или се правиш, че ти е добре, умът ти, сърцето ти е уморено. Виждаме това в съвременния човек – и не ми казвайте, че не е така. Знаете добре, че това се случва. Чуваш как човек казва:

- Имам всичко, какво ми липсва?

Какво му липсва? Липсва му лична връзка със съвършената Личност, Която би му дала цел и път. Защото не е достатъчно някой да ми даде автомобил; той трябва да ми даде и ключ, за да го запаля, да ми даде някаква посока, за да отида някъде. Какво да правя с автомобила си, ако няма къде да ходя? Ако никой не ме чака, ако нямам никаква задача или отивам само да се забавлявам? Ще се позабавляваш, ще искаш и компания, но все пак трябва да направиш и някакво дело в живота и по отношение на това дело днес има голямо объркване.

В миналото е имало по-силно усещане за общност. Днес младите не искат да се женят; дори момичетата. Ако не знаете, питайте децата си. Аз от децата си го научих.

Разбирате ли? Казват ти:

- Че защо? Свобода!

Ако човек няма общение и любов, тази свобода е най-голямата умора за душата. Свобода от какво? От мене? От чувствата ми? От моята пълнота? Мога ли сам да открия своята пълнота? Къде се е чуло това? Съществува ли пълнота без компания?

В Англия често къщите нямат обособена кухня. Веднъж попитах един човек:

- Защо нямате кухня в дома?

Той ми каза:

- Нямаме компания, затова нямаме кухня!

Трапезата иска компания, но компанията иска взаимоотношение, а взаимоотношението иска не просто свобода, но и любов. Така ли е? Без свобода не се получава взаимоотношение. Но може ли да се получи взаимоотношение без любов? Това, което получаваме, ако забравим любовта, няма да е взаимоотношение.

Днес липсва животът, който минава през смисъла, през общението. Затова се поражда тази умора. Не забравяйте какво казваме на Светата Литургия:

„Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа и любовта на Отца и общението на Светия Дух да бъде с всички вас!”

Светият Дух създава общението. Ако видите свят човек, който има Светия Дух, ще видите, че той е много общителен. Той не е свиреп и изолиран, а изпълнен с любов и с молитва за света. Пустинници! Ако ги срещнеш, ще почувстваш общението; ще почувстваш, че сякаш си намерил дядо си, когото си загубил и когото не познаваш. Ето, този е! Познава те, сякаш те познава години. И след пет години да отидеш, пак ще те помни, защото се е помолил за тебе.

Той ли е сам?! Аз съм сам, аз, който живея сред множеството. Той е сам, но със Светия Дух. Без Духа жаждата остава и ако остане до края на живота на човека, това не на добро.

Превод: Константин Константинов

Източник: http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D1%8F%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B6%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0/

Близки теми:

Любов или нищо Комплексът на жертвения козел Стената на самолюбието Христос не е небесен жандарм Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии