ДИАЛОГ ПЪРВИ За безсмъртието – ІІ част

Април 24, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Неизвестният. Да, разбира се. Особено трудно е да се приеме извода за отсъствието на смисъл на живота. Историята на човечеството е толкова величествена, толкова е сътворено от човешкия гений, толкова прекрасни произведения на изкуството, накрая, в моя собствен живот има толкова възвишени стремежи, толкова вътрешни борби,  толкова страдания, че изглежда съвсем дива мисълта за безцелността на всичко това. Но какво се променя в този въпрос при вярата в безсмъртието?

 

Духовникът. Всичко се променя съвършенно! Вечният живот, като нещо, нямащо предел и не нуждаещо се от оправдание от нещо последващо, може да бъде само цел и затова може да осмисли целия предхождащ ред явления, т. е. всички крайни моменти от земния живот. Да се спрем по-подробно на това. От формална страна, земният човешки живот е последователен ред на причини и следствия, които, от гледна точка на целесъобразността, може да се разглеждат като ред от средства и цели. Например: аз вървя по улицата, за да купя хляб. Извършвам ред движения, които се явяват средства за достигане на целта-покупката на хляб. Каква е целта на покупката на хляб? Искам да ям, да удовлетворя глада си. Тази цел е съвършенно достатъчна за да даде смисъл на покупката на хляба. Но можем ли да кажем: цел на моя живот е да утоля глада си? Такава цел не може да оправдае живота, защото самата тя се определя от нещо последващо, явяващо се нейна цел. Окончателна цел, даваща смисъл на всички предходни моменти, може да е само това, което остава завинаги и не се нуждае от последваща цел като свое оправдание. Такава цел е вечния живот. В него се съдържа смисъла на земния живот.

 

Неизвестният. Как определяш този смисъл? За какво трябва да се живее, ако има безсмъртие?

 

Духовникът. Отговорът е ясен и прост. Трябва да се живее така, че в процеса на земния живот да достигнем най-добро устроение за безсмъртната си душа. Нас ни очаква вечен живот-и в зависимост от достигнатото тук духовно състояние, той ще бъде различен. Осветен от тази вечна задача, целия земен живот придобива велик смисъл до последната дреболия. При отрицанието на безсмъртието най-крупните събития стават нищожни, защото целия ни живот в своята съвкупност е безсмислен, а затова и нищожен. При вярата в безсмъртието, напротив, най-нищожното събитие придобива велик смисъл, защото вечния живот има такъв смисъл. За вярващият човек, в живота няма дреболии. Всичко може да има положително или отрицателно значение за вътрешното устроение, защото всичко в живота е важно, всичко е свързано с вечното му начало в положителен или отрицателен смисъл.

 

Неизвестният. Да, отговорът е ясен. Но колко въпроси и недоумения възникват! Защо тогава се раждат идиоти? Какъв е смисъла на раждането на умиращите младенци и още и още…?

 

Духовникът. Да, има много въпроси на които не можем да отговорим. Защото много неща не са ни открити в божественото откровение, а без висше откровение, те са недостъпни за човешкия разум. Но нима могат да отговорят на всички въпроси признаващите единствено материалния свят, нима всички явления са им понятни? Обаче това не те кара да се съмняваш в истините, които ти считаш за основни относно веществото. Така е и тук. Ако на някой въпрос нямаме отговор-това никак не бива да ни смущава, доколкото сме разбрали главното,- че съществува отвъдно битие, освен видимото, и човекът, освен тяло, има и безсмъртна душа. Що се касае до твоите въпроси за младенците и идиотите, то до някаква степен те могат да бъдат обяснени. Ние знаем, какъв е смисъла на живота на човек, живеещ на земята. Но съвършенно не знаем, това е тайна на Божествената Премъдрост, защо е нужно да се ражда, защо е нужно съединението на душата и тялото. Очевидно, самото това съединение се явява необходимо условие за този вечен живот, който Господ е дарувал на хората. Ако е така, то и младенците и идиотите имат това условие като участници във вечния живот. С това се оправдава явяването им на света. За нас обаче не е знайно защо за едни е нужен целия процес на земния живот, а за други въобще не е нужен, и те умират, едва облекли се в материална форма, трети, накрая, като идиотите, са длъжни да понасят физическото възрастване, имайки душа, съвършенно блокирана от слабостта на разума.

 

Неизвестният. Още един въпрос. Ако живота е някъде там на небесата, то всичко тукашно става безразлично. Защо да се борим със злото? Търпи. Ще умреш и там ще блаженстваш. Против пренасянето на смисъла на живота в задгробната област в мен протестира правото ми на живот тук, на земята.

 

Духовникът. Това, което казваш е познато и съвършенно лъжливо обвинение. Напротив, вярата в безсмъртието влива енергия в борбата със злото. Човек не е късче материя, която ще изгние, а нещо, имащо велика ценност, защото се явява носител на вечно и безсмъртно начало. Затова и цялото същество на вярващия човек е обхванато от желание да се бори с това, което осакатява и погубва тази вечна ценност.

 

За вярващият човек е толкова по-важно да се бори със злото, от невярващия човек, колкото вечността е повече от краткото мигновение на земния живот. Ако невярващите хора, за които човека е не повече от къс материя, живеещо неизвестно защо 50-60 години и след това разпадащо се на съставните си части, се бори със злото, то как трябва да се бори с него този, за когото човешката душа е безсмъртна?

 

Неизвестният. Всичко това е толкова сложно, толкова отвлечено и трудно за приемане!

 

Духовникът. Простотата на неверието е привидна. Невярващите хора постъпват недобросъвестно. Те отричат безсмъртието и с това се освобождават от тези нравствени задължения, които възлага на човека религията. Неверието дава простор в удовлетворението на страстите и неудържимия егоизъм става  главна движеща сила. Но, освобождавайки си пътя за егоистичен живот, те в същото време не искат да направят всички изводи, към които ги задължава неверието. Ако те биха ги направили добросъвестно, би се получил такъв ужас, че не би им останало нищо друго освен да бягат от своето неверие, да търсят спасение от безнадеждното отчаяние в религията. Вместо това те предпочитат грубата самоизмама. Продължават да употребяват слова, които в техните уста нямат никакъв решителен смисъл: „свобода”, „добро” и „зло”, „цел на живота” и с тях се спасяват от неизбежните изводи от неверието. Но това са чужди слова. Само религията им дава действително съдържание. Измамата е ловка и много удобна, обаче е несигурна. Отхвърляйки религията, за по-удобно, заимствайки от нея слова, на които няма право, неверието не може да удовлетвори човешката съвест. То непременно ще каже повече или по-малко силно, това, което каза ти: аз чувствам свобода на волята. Значи, човекът не е предмет. Аз чувствам различието между добро и зло. Значи, има друг, невеществен свят. Чувствам смисъл на живота. Значи, неверието е лъжа. Против насилието на ежедневния елементарен разсъдък протестира безсмъртния дух и подбужда съвестта да търси истината. Не разсъдъка, а самата душа познава тайнственото и непостижимо начало на свободата, която и е дарувана, и коренното различие между доброто и злото, също висшия, вечен смисъл на човешкия живот. Затова и положително можем да потвърдим: добросъвестното неверие винаги достига до вярата.

 

Неизвестният. Ами ако се окаже, че е по-лесно да се приеме ужаса, отколкото вярата? Какво от това, че ще ме убедиш, че „свободата”, „добро” и „зло”, „смисъл на живота” са чужди думи и се налага да избирам: или пълен отказ от тези слова и признаване на всички ужасяващи изводи от последователното неверие, или обратното правото на тези думи и заедно с това религиозната им основа. И какво, ако при такава постановка на въпроса, аз не мога да избера второто и избера все пак първото, как тогава ще ме убедиш в истинността на твоята вяра?

 

Духовникът. Тогава няма да те убеждавам, това е всичко.

 

Неизвестният. Защо?

 

Духовникът. Един велик човек е казал, че абсолютната истина и абсолютната нелепост еднакво не изискват доказателства.

 

Неизвестният. Как да не изискват? Изводите, до които ти достигна в своите разсъждения, са ужасни. Но не мога да се заставя да вярвам заради страха пред неизбежността на тяхното приемане. Твоите разсъждения могат да приведат човека към такова безнадеждно решение: нищо, освен материята не съществува. Аз съм убеден в това. От това следва, че човека е автомат, доброто и злото не съществуват и човешкия живот няма никакъв смисъл. Това е ужасно. Но нека да е така. Ако тези изводи са неизбежни, аз ги приемам. Какво можеш да кажеш на такъв човек в защита на вярата? С какво ще опровергаеш неговото неверие? Нима, според теб, с такъв човек просто не си струва да се говори?

 

Духовникът. Не, ти не ме разбра. В крайна сметка и вярата и неверието са логически еднакво недоказуеми. Какво може да направи логиката? Тя може да покаже лъжата на основните предпоставки, показвайки към какви нелепи изводи води. Но ако човек е готов да приеме явно нелепи изводи, вместо да се откаже от тази предпоставка-тук логиката е безсилна. На такъв човек може да се помогне по друг път. На него не трябва да му се доказва, а да му се разкрие положителното съдържание на истината. И ако непосредственото чувство му подскаже, че това действително е истина,-той ще я приеме.

 

Неизвестният. Какъв метод ще използваш с мен?

 

Духовникът. И единия и другия. Говорейки за безсмъртието, аз ползвах логическия метод, защото ти обеща в случай на явно нелепи изводи да останеш при своите убеждения за свободата на волята,за доброто и злото и смисъла на живота и ще се откажеш от неверието в безсмъртието като основна предпоставка. Що се касае до нашите разговори, в тяхната съвкупност, аз се надявам, че те ще дадат това, което се достига с втория метод, т.е. ще разкрият пред тебе самото съдържание на истината. Но това се отнася до бъдещето. А сега да се върнем към нашите разсъждения и да направим заключение от казаното.

 

Неизвестният. Добре. Но след това съм длъжен да ти кажа и още нещо.

 

Духовникът. Прекрасно. Разглеждането на вярата на безсмъртието ни доведе до следващите изводи. Първо, тя не противоречи на разума както изглежда от пръв поглед, защото и в материалния свят има явления, несъвпадащи с обичайната ни представа за веществото. Второ, ако условно допуснем отричането на всяко битие, освен вещественото, ние достигнахме до цял ред логически неизбежни нелепи изводи, като отрицанието на свободата на волята, различието между добро и зло и смисъла на живота. Трето, тези нелепи изводи, противоречащи на непосредствените и несъмнени данни на нашето съзнание, ни заставиха да отхвърлим основата, от която произтичат, т. е. нашето утвърждение, че няма никакъв друг свят освен веществения и че човека се явява само частица от този свят.

 

Неизвестният. Да, правилно. Само последното не бих приел в толкова категорична форма. Аз бих казал така: тези изводи поставиха под съмнение истинността на основната предпоставка за това, че човек е само частица на веществото.

 

Духовникът. Нека бъде така за теб, твоето субективно състояние не зависи от моята логика. Но логически, т.е. обективно, аз утвърждавам, че е неизбежно не само да се постави под съмнение основната предпоставка, а и да се отхвърли съвършено.

 

Неизвестният. Да допуснем. Но за мене е важна не само отвлечената или, както ти казваш, обективна истина, а именно субективна увереност. Към това има отношение и другото, което искам да ти кажа.

 

Духовникът. А именно?

 

Неизвестният. Можем ли назовем вяра това, което ни дават каквито и да е разсъждения?

 

Духовникът. Разбира се, не.

 

Неизвестният. Ето, виждаш ли, и ти си съгласен с безплодността на разсъжденията. В крайна сметка, мен могат да ме убедят само факти, защото безусловна увереност винаги дава опита. Отвлечените доказателства в най-добрия случай водят до мисълта: „а може и да е така”. Ако логиката в отвлечените въпроси би имала силата на математическите доказателства, тогава – да, тя би могла да замени фактите. Но това не е така. И ако аз не зная какво да ти възразя, от това не следва, че си ме убедил. Силата на твоите разсъждения изостря моето съмнение: а как е при другите? Колко велики учени нямат вяра и признават само материалния свят! Нима на тях не са им известни  тези разсъждения? Очевидно, възражения има, само че аз не ги знам. Иначе всички би трябвало да станат вярващи. Всички признават, че Земята се движи около Слънцето и че сумата не се изменя от преместването на предметите. Значи, безсмъртието не е математическа истина. Тези съображения превръщат твоята истина в проста възможност за мене. Но възможността по въпросите на вярата е почти нищо.

 

Духовникът. Представи си, аз съм съгласен с много от това, което каза. Но моите изводи са съвсем други. Преди да говорим за това, ще се отклоня за малко. Относно учените и математическите доказателства. С теб ще ни се наложи да говорим за много неща, така че и това ще е полезно. Ти каза за невярващите учени, че имената им предизвикват безусловна вяра. Но защо тогава имената на вярващите велики учени не подкопават безусловната твърдост на твоето неверие? Защо не искаш да кажеш: „Нима на тях са им неизвестни разсъжденията на невярващите хора? Очевидно, възражения има, само че аз не ги зная. Иначе всички биха станали „невярващи”. Сигурно са ти известни думите на Пастьор: „Аз знам много и вярвам като бретонец, ако знаех повече бих вярвал като бретонка”. Ти прекрасно знаеш, че великия Лодж, председателствайки в 1914г. международна среща на естествоизпитателите, заявил в публична реч своята вяра в Бога. Знаеш, че великия Пирогов в издадения след смъртта му дневник, слагайки черта на целия си живот, казва: „Животът ме доведе накрая в тихото пристанище. Аз станах, не изведнъж, както мнозина и не без борба, вярващ…” „Моят ум може да се съвместява с искренната вяра и аз, изповядвайки се много често, не мога да не си вярвам, че искренно вярвам в учението на Христа Спасителя…” „Ако се запитам, от кое изповедание съм – ще отвърна положително-православен, това, в което съм се родил и което изповядва моето семейство”. „Аз считам, че вярата е такава психологическа способност на човека, която повече от всичко друго го отличава от животните…”

 

А Фламарион, Томсън, Вирхов, Лайл? Без да говорим за великите учени, философи и писатели. Нима тези велики учени не са знаели нещо, което знаеш ти, и нима те са знаели по-малко, от редовия съвременен човек (невярващ)? Защо тези имена не те заставят да кажеш за неверието макар и същото, което говориш за вярата: „Тези съображения превръщат за мене неверието в проста възможност”. Сега за математическите истини. Даже тук не всичко е безусловно, както ти се струва. Понякога елементарните математически истини се намират във видимо противоречие с математическите истини от висш порядък. В елементарната геометрия ние знаем „математическата истина”, че всички точки от две паралелни линии отстоят една от друга на равни разстояния. Но висшата математика утвърждава, че паралелните линии в безкрайността се пресичат. От елементарната аритметика знаем „математическата истина” , че сумата не се променя от промяната на местата на предметите. Но механиката утвърждава, че сумата се променя от промяната на местата. Да се върнем отново към въпроса за значението на разсъжденията по отношение на вярата. Да, ти си прав, когато говориш, че безусловна вяра може да даде опита. Не фактите, а именно опита. Всеки факт може да се постави под съмнение. Опитът е друго нещо. Опитът е най-твърдата основа на вярата. По този начин от твоите верни оценки за относителното значение на отвлечените разсъждения, извода трябва да е такъв: докато в човека няма религиозен опит, нито факти, разсъжденията няма да му дадат истинска вяра. Без този опит той може само „да допуска” истиността на това, което проповядва вярата, но винаги с уговорки : „може и да не е така”. Ако ти виждаш слънцето със собствените си очи, нима твоята увереност, че то съществува, макар и малко не зависи от това, че него го виждат и другите. Нима, ако болшинството загуби способността си да вижда слънцето и започне да утвърждава, че него го няма, ти ще се поколебаеш в това, което си видял със собствените си очи и би започнал да казваш за слънцето, че „може би”, то съществува.

 

Неизвестният. Но аз не разбирам, какъв опит може да даде увереността в безсмъртието.

 

Духовникът. Този вътрешен опит, който в религиозните хора е толкова несъмнен и така утвърждава за тях реалността на невидимото, както твоите външни чувства потвърждават реалността на видимото.

 

Неизвестният. Кажи по-подробно, какво разбираш под този вътрешен опит.

 

Духовникът. Вътрешното усещане на своето духовно безсмъртно начало.

 

Неизвестният. Но слънцето го виждат всички, а чувството, за което говориш, притежават някои.

 

Духовникът. Да. За това си има свои причини. Болшинството от хората живеят недуховен живот. Висшето тайнствено начало в човека, което се нарича дух, остава извън техния живот. Естествено, че те губят и самото усещане за своята духовна природа . То е съвършено закрито и заглушено от реалните чувствени впечатления и преживявания. Всички живеят телесен живот и затова всички имат чувствен опит. Но не всички живеят духовен живот и затова не могат да имат духовен опит. Трябва да се загледаме дълбоко в своя вътрешен свят. Трябва извикаме към живот заглъхналото духовно начало, нужно е да започнем да го храним с духовна храна. Тогава малко по малко в тези вътрешни преживявания все по-несъмнено ще се разкрива реалността на душата, истинското и вечно начало, съществената разлика в човека между неговата телесност и това, което не подлежи на тление. Всичко, което касае вътрешния живот е трудно да се изрази с думи. Затова е трудно да се опише и този опит, за който питаш. В него ти чувстваш живота съвършенно по новому, като че ли целия си потопен в него и това ти открива, че същността му е съвсем различна, от веществото. Ще усещаш някакво съприкосновение с другия свят, невеществения и с другите човешки души, ще улавяш такива отенъци на вътрешните състояния, които по-рано не си забелязвал и които имат явно неземен произход. Ще ти се открие постоянното въздействие на сили, незнайни за теб, нямащи нищо общо със силите, които действат във веществения свят. Ще започнеш да влизаш чрез тези преживявания на душата си в съвършено друг свят, и твоето тяло и света ще ти обременяват със своята неподвижност и тежест. С радост ще влизаш в себе си, за да бъдеш в този друг свят, който ще стане за теб по-скъп, по-близък и роден, от материалния. И колкото по-духовен е човек, толкова по-ясно ще свидетелства за себе си този вътрешен опит за особения, непостижим, но несъмнен духовен свят, към който принадлежи и безсмъртния му дух. Неверието, т. е. отсъствието на това непосредствено знание на безсмъртието, ще започне да изглежда толкова странно, каквото би се показало на човек, имащ зрение, загубата във виждащ човек, на способността да вижда слънцето. В действителност се създава такова положение: стои човек, имащ в себе си живо, неопровержимо доказателство за друг, невеществен свят и за вечния си живот, и утвърждава, че никакъв вечен живот няма, и че неговия разум не може да приеме такава безсмислица, като безсмъртието.

 

Изглежда, няма защо и да се мисли, никаква логика не трябва, а също и други факти, освен това, което е в самия тебе, пред твоето вътрешно зрение, което ти упорито не искаш да видиш: „Докажи безсмъртието”, „Накарай ме да повярвам”, „Приведи факти”. Разбира се, най-убедителни са не философските разсъждения за свободата, за доброто и злото, за смисъла на живота, а собствения опит, т. е. ако човек би могъл да се вгледа в своята душа и да усети своето безсмъртие.

 

Неизвестният. Но тогава въпроса се пренася на друга плоскост-как да се достигне това?

 

Духовникът. Да, това вече е съвършенно друг, много голям въпрос. Да говорим за това-означава да говорим за Църквата, за тайнствата, за молитвата и за много други неща. А как можем да говорим за тях без да имаме вяра в Бога?

 

Неизвестният. Не е ли по-добре да преминем към въпроса за Бога?

 

Духовникът. Добре. Аз също мисля, че е най-добре да се започне от там.


ДИАЛОГ ПЪРВИ За безсмъртието І част

Април 13, 2013 in В търсене на вярата, Начална страница



 

 

Неизвестният. Не дойдох при теб да се изповядам. Просто искам да говоря с тебе, но може би, това е невъзможно?

 

Духовникът. Защо?

 

Неизвестният. Е, виж, аз искам да говоря за вярата, но самият съм съвършенно невярващ човек.

 

Духовникът. Защо тогава искаш да говориш с мен?

 

Неизвестният. Ще ми разрешиш ли да ти отговоря откровенно на този въпрос?

 

Духовникът. Да.

 

Неизвестният. Аз не само, че не вярвам, а и не мога да си представя, как може да се вярва при съвременното състояние на науката. Иска ми се да разбера: какво, в края на краищата, стои зад вярата на образованите хора, които не можем да наречем съзнателни измамници? Аз реших – ако ти не се откажеш- да поговоря с теб откровено и очи в очи – да разбера в какво е работата.

 

Духовникът. Аз никак не се съмнявам в истинността на своята вяра и съм готов да я защитавам.

 

Неизвестният. Прекрасно. Но има още нещо: за какво мога да говоря с теб? Считаш ли за възможно да обсъждаш всички въпроси с невярващ и непознат човек?

 

Духовникът. Говори за всичко, което считаш за нужно.

 

Неизвестният. Преди всичко аз бих искал да говорим за безсмъртието. Определи ми време, когато ще си свободен.

 

Духовникът. Говори сега.

 

Неизвестният. Страхувам се, че нашият разговор ще се проточи.

 

Духовникът. Тогава ще го продължим следващия път.

 

Неизвестният. Само не искай от мен последователност. Ще говоря така, както мисля, когато съм сам… Безсмъртие…Какво е животът след смъртта? Кой ще живее тогава? Някой или нещо, което се намира в мен и не се унищожава след разпада на моето тяло? Ако ме хвърлят в огън, от моето тяло-от мозъка, сърцето, костите- ще остане шепа пепел. Но ето, аз съм длъжен да вярвам, че някъде ще продължа своето съществуване. Какви са основанията за тази вяра? Това не е ли просто желание да се живее вечно и страх от унищожение? Моят разум отказва да си представи каквото и да е битие без материална основа. Не мога да разглеждам човека като видима кутия, в която се вмества невидима душа. Кутията се е счупила. Можеш да я изгориш, а душата да я изкараш и сложиш на друго място? И какво означава това друго място? То ще заема ли някакво пространство? Или тази тайнствена, безсмъртна душа, не стига че е невидима, но е и „безпространствена”? Какво всъщност е тя? За мен душата е абсолютна безсмислица. И какви основания могат да заставят разумът ми да повярва в тази безсмислица… Засега спирам до тук?

 

Духовникът. Преди да отговоря на  въпроса ти: „какви са основанията за тази вяра?”, да се опитаме да разгледаме наистина ли тя е такава „абсолютна безсмислица” за твоя разум, както изглежда на пръв поглед. Вземи за пример чисто физическата област. Хвърленият камък пада на земята. Това виждат всички. Всички знаят, че причината за падането на камъка е притеглянето на земята. Но точно тази сила на притеглянето никой не я вижда.

 

Неизвестният. Но какво общо има между силата и душата? За да действа силата е нужна материална среда. А вие считате, че душата може да съществува без тяло, т. е. без каквато и да е материална среда.

 

Духовникът. Съвършенно вярно. Аз ти казвам, че вземам чисто физическата област. Естествено, че тук явленията могат да бъдат само в материална среда. Аз искам да ти покажа, че и в областта на физиката са възможни различни свойства на битието,-ето например, силите нямат всички свойства на материята. Видими са само действията на силите.

 

Неизвестният. Да, разбира се. Свойствата на силите и материята са различни, но това сравнение е неубедително относно въпроса за съществуването на душа извън тялото. Научните опити с несъмненост установяват, че така нареченият психически живот се явява резултат от физико-химически процеси, и затова той не бива да се отделя напълно от материята. Оттук следва, че с унищожението на тези физико-химични процеси в живия организъм, трябва да се унищожи и самия живот. Значи, никаква душа не може да остане.

 

Духовникът. За какви опити говориш?

 

Неизвестният. За тези опити, които установяват, че мисълта е резултат от определени физико-химически процеси на мозъка. Изкуственото дразнение на някои жлези предизвиква конкретни психически явления. Повреждането на определени клетки дава резултат като механическо следствие изменение на определени психически състояния и т. н. Ти, естествено, си запознат с това. Нима тези факти не доказват неопровержимо, че всички явления на „душевния” живот са просто следствие на тези изменения и процеси, които се случват в нашето тяло?

 

Духовникът. Доказват, но не точно това. Те доказват, че душата, съединявайки се с веществото, се намира в някакво взаимодействие с него и за своето проявяване във веществения свят се нуждае от определени материални условия. Това най-добре се пояснява с примери от физическата област. Вземи електрическата енергия и електрическата лампа. Когато лампата е изправна, електрическата енергия дава светлина, лампата свети. Но ако се скъса жичката-токът спира. Лампата не свети. Значи ли това, че електричеството не съществува и че лампата и електрическата енергия са едно и също? Електричеството съществува извън крушката. Но, за да се прояви, се изискват цял ред материални условия. Точно така и тази „енергия”, която наричаме душа. Ако ти повредиш материалния апарат, който служи за проявяването на душевния живот, например, тази или онази част на мозъка, той няма да може да се проявява или ще се проявява неправилно. Но от това съвсем не следва, че твоя мозък е твоята душа или, че душевния живот е резултат от физико-химични процеси на мозъчните клетки. Както не следва, че електрическата лампа и електрическата енергия са едно и също.

 

Неизвестният. Но ето, съществуването на електрическата енергия се доказва от съществуването не само на електрическата лампа, но и от множество други опити. С какво се доказва битието на душата?

 

Духовникът. Почакай. За това по-късно. Засега ние говорим само за това, можем ли да считаме, че за разума е „абсолютна безсмислица” битието без материална основа. След това аз съм длъжен да те попитам: Съобразява ли се елементарният разсъдък, който най-много препятства вярата, с научните представи за материята? Ето, за научната представа, материята съвсем не е това, което ти виждаш. Нима виждаш непрекъснато движещи се атоми, които съставят неподвижната за очите материя? Нима виждаш множеството движещи се електрони в недрата на тези движещи се атоми Можеш ли да се отнесеш без всякакво внимание към указанията на философията, че постигайки веществения свят, ти достигаш само тези „ субективни състояния на своето съзнание”, които зависят от твоите външни чувства, и затова за същността на самото вещество ти нищо и не можеш да знаеш. Ако в тебе имаше други зрителни органи, други органи на слуха, на осезанието и вкуса – целия свят би ти изглеждал друг. Можеш ли съвършенно да отхвърлиш указанията на философията за това, че пространството и времето не са нищо друго, освен категории на твоя разум. Ако приемеш всички тези съображения, въпроса за материята няма ли да ти се покаже толкова сложен, че неговото опростяване до грубия и съвсем ненаучен материализъм ще стане съвършенно невъзможно?

 

Неизвестният. Допускам, че това е така. Но какви изводи правиш оттук?

 

Духовникът. Засега изводите са много незначителни. Утвърждавам, че ние познаваме същността на материята много по-малко, отколкото си мислим, и че явленията съвършенно несъмнено ни дават основание да не считаме обичайното веществено битие, постигано от петте външни чувства, за единствената възможна форма на материалното битие въобще.

 

Неизвестният. Но от това не може да се направи извод за съществуването на такова битие, като душата.

 

Духовникът. Разбира се. Аз и не правя такъв извод засега. Още повече, трябва да ти кажа, че дори и в обкръжаващия ни живот да нямаше никакви признаци на битие без материална основа, то самото това в никакъв случай не би решило въпроса, може ли да съществува такова битие. Ние сме облечени в материална форма, всички наши органи са подчинени на материалните закони. И няма нищо удивително, че с тях ние постигаме само това, което има материална основа. Но да разсъждаваме по-нататък. Какви са нашите основания за вярата ни в безсмъртието? Може ли безсмъртието да се докаже?Доколкото съм те разбрал правилно, ти поставяш въпроса именно така?

 

Неизвестният. Да.

 

Духовникът. Какво разбираш под „доказателства”?

 

Неизвестният. Под това разбирам или факти или логически разсъждения, общозадължителни за човешкия разум.

 

Духовникът. Добре. Относно въпроса за безсмъртието какви доказателства биха те удовлетворили?

 

Неизвестният. Преди всичко, разбира се, факти. Ако „от тази светлина” бяха дадени някакви свидетелства за живота на човешката душа, продължаващ след смъртта на тялото, аз бих приел въпроса за решен. Те обаче липсват. Остава другото-логиката. Логиката, естествено, е по-малко убедителна от фактите, но до някаква степен може да ги замени.

 

Духовникът. Свидетелствата, за които говориш, са множество. Но това е свойството на неверието. То винаги иска факти и винаги ги отхвърля. Трудно е да се докаже нещо с факти, когато се изисква, самите факти, на свой ред също да бъдат доказвани.

 

Неизвестният. Но как иначе, нима можем да считаме за достоверни факти разказите от житията на светиите?

 

Духовникът. Можем, естествено, но аз разбирам, че с такива факти нищо няма да ти докажа, защото самите те за тебе се нуждаят от не по-малко доказателства, от безсмъртието на душата.

 

Неизвестният. Съвършенно вярно.

 

Духовникът. Да подходим към решението на въпроса по друг начин. Отново ще изхождаме от факти. Но от такива факти, които за теб за несъмнени-от собственият ти вътрешен опит.

 

Неизвестният. Не разбирам.

 

Духовникът. Почакай, ще разбереш. Сега аз ще те питам. Да допуснем, че ти виждаш със собствените си очи зелено дърво. Ако ти докажат по пътя на логическите доводи, че в действителност няма никакво дърво, ще кажеш ли тогава: „Не е истина-дърво има”?

 

Неизвестният. Ще кажа.

 

Духовникът. Ето. Точно такъв път на разсъждения избирам аз. Избирам това, което виждаш и в което не се съмняваш, след това условно заставам в позицията на „отрицанието на безсмъртието”. Ще ти докажа, че това, което виждаш и в което не се съмняваш- е „безсмислица” и в действителност не съществува. Ще ми кажеш ли тогава: „Не е истина, съществува, аз зная това”?

 

Неизвестният. Ще кажа.

 

Духовникът. Но тогава ще ти се наложи да се откажеш от основното ми положение, прието условно, от отрицанието на безсмъртието.

 

Неизвестният. Всичко това не е съвсем ясно.

 

Духовникът. Ще ти стане ясно от следващото. Сега ми кажи, признаваш ли в човека свободна воля?

 

Неизвестният. Естествено, признавам.

 

Духовникът. Признаваш ли някакво морално разграничаване в постъпките на хората, т. е. едни постъпки считаш за добри, а други за лоши?

 

Неизвестният. Разбира се.

 

Духовникът. Признаваш ли някакъв смисъл на съществуването си?

 

Неизвестният. Да, признавам. Но оставам за себе си правото да виждам този смисъл в това, което на мен ми изглежда като такъв. За мен той е в едно, за другите може да е в съвършенно друго.

 

Духовникът. Прекрасно. И така свободата на волята, различието между добро и зло и някакъв смисъл на живота за тебе се явяват несъмнени факти.

 

Неизвестният. Да.

 

Духовникът. Тези неща ги виждаш и не се съмняваш в тях?

 

Неизвестният. Да.

 

Духовникът. Сега временно аз ще се превърна в невярващ човек и освен материалния, няма да признавам никакъв друг свят. Започвам да разсъждавам и стигам до логически неизбежния извод, че „несъмненото” за тебе в действителност е безсмислица: няма нито свобода на волята, нито добро, нито зло, нито смисъл в живота. И ако в моите доказателства ти не откриеш ни най-малка грешка-ще кажеш ли все пак, че аз говоря неистина, че свободата на волята съществува, съществува добро и зло и смисъл в живота, че това не е безсмислица, а несъмнен факт?

 

Неизвестният. Да, ще кажа.

 

Духовникът. Но ако кажеш това, не трябва ли да отхвърлиш и основната ми предпоставка, от която са направени тези изводи, т. е. моето неверие?

 

Неизвестният. Да…Може би…

 

Духовникът. Сега ясен ли ти е пътя на моите разсъждения?

 

Неизвестният. Да. Духовникът. Да започнем да разсъждаваме. Пред нас е въпроса за свободата на волята. Какво се разбира под това понятие? Очевидно, такова начало, чийто действия не се определят от някаква причина, а самото то определя тези действия, явявайки се тяхна първопричина. Волята на човека започва ред причинно-обусловени явления, сама оставайки свободна, т. е. не обусловена причина. Съгласен ли си, че вярно определям понятието за свобода на волята?

 

Неизвестният. Да.

 

Духовникът. Можем ли да признаем съществуването на такова начало? Разбира се, че не. За нас, материалистите, понятието „свобода” е въпиюща безсмислица. Нашият разум не може да си представи никакви други действия, освен причинно-обусловените. Светът се състои от различни комбинации на атоми и електрони. Никакво друго битие, освен материалното, няма. Човекът не е изключение. И той е своеобразна комбинация от същите атоми. Човешкото тяло и мозък могат да се разложат на определено количество химически вещества. В смисълът на веществеността няма никакво различие между живия организъм и така наречения неодушевен предмет. Вещественият свят е подчинен на определени закони, основен от които е закона на причинността. В този свят няма такива безсмислени и нелепи понятия като „свободни” действия. Кълбото се търкаля, когато го тласкаме. Не може да се движи без това бутане и не може да не се движи, когато е бутнато. Би било смешно, ако имайки съзнание, би започнало да утвърждава, че се движи по своята свободна воля и че тласкането е негово свободно желание. То не е нищо повече от кълбо, което се движи в зависимост от тези или други тласъци и бидейки предмет, напразно си въобразява,че е някакво „свободно” същество. Всичко казано дотук може да бъде обобщено в следващия логически неизбежен ред: освен материалното, никакво друго битие не съществува. Ако това е така, то и човекът е само материална частица и е подчинен на всички закони, по които живее материалния свят. Ако светът живее по законите на причинността, то и човека, като частица от веществото, живее по тези закони. Ако материалният свят не познава свободни „безпричинни” явления, то и волята на човека не може да бъде свободна и сама тряба да е причинно-обусловена. И така, свобода на волята не съществува. Съгласен ли си, че разсъждавам строго логически?

 

Неизвестният. Да.

 

Духовникът. Ти съгласен ли си с тези изводи?

 

Неизвестният. Не, разбира се, че не съм съгласен. Аз чувствам своята свобода.

 

Духовникът. Да разсъждаваме по-нататък. Пред нас е въпроса за добрите и лоши постъпки. Един човек е отдал последния си залък хляб на гладния. Друг е отнел на гладния последния залък. Признаваш ли нравствено различие на тези постъпки?

 

Неизвестният. Признавам.

 

Духовникът. А аз утвърждавам, че между тези две постъпки няма никакво материално различие, защото самото понятие за добро и зло е пълна безсмислица. Вече показахме безсмислеността на понятието за свобода на волята във веществения свят. Същото е и с понятието за добро и зло. Как можем да говорим за нравствено поведение на топката, когато се движи, щом я бутат и се спира, когато среща препятствие? Ако всяко движение е причинно-обусловено, то в нравствен смисъл те са безразлични. Понятието за добро и зло логически неизбежно предполага понятието за свобода. Как може да се говори за добри и лоши постъпки, когато и тези и другите не зависят от лицето, което ги извършва? Представи си автомат, който прави само тези движения, които са обусловени от затегнатата пружина. Нима ще кажеш,че автоматът е постъпил нравствено или безнравствено? Той е направил така, защото не е можел да направи друго, защото такава е неговата пружина и затова механическите му действия не могат да имат никаква морална оценка. По какво се отличава живия човек от автомата? Само по това, че пружината на автомата е видима, а пружината на живия човек е невидима. Но както единия, така и другия са само части от веществото, затова не могат да произвеждат никакви други действия, освен механически, т. е. причинно обусловени. Всичко казано отново да съберем в последователен логически ред: никакъв друг свят, освен веществения не съществува. Ако това е така, то и човека е само частица от веществото. Ако пък е частица от веществото, то значи е подчинен на законите на веществени свят. В него всичко е причинно обусловено, затова и в човека няма свободна воля. Ако той няма свободна воля, то всичките му постъпки, като механично обусловени, в нравствен смисъл са безразлични. Така добро и зло във веществения свят не съществуват. Съгласен ли си, че разсъждавам съвършенно логично?

 

Неизвестният. Да, не забелязах никаква грешка в твоите разсъждения.

 

Духовникът. Значи, си съгласен с моите изводи?

 

Неизвестният. Не, не съм съгласен.

 

Духовникът. Защо?

 

Неизвестният. Защото в мен има нравствено чувство и аз никога няма да се съглася, че няма морално различие между подлите и благородни постъпки.

 

Духовникът. Много добре. Да разсъждаваме нататък. Пред нас е въпроса за смисъла на живота. Признаваш ли, че съществува някакъв смисъл на живота?

 

Неизвестният. Да, признавам.

 

Духовникът. Аз утвърждавам, че никаква цел и никакъв смисъл в човешкия живот няма, за никакъв смисъл не може да иде реч, щом се отрича свободата на волята и където целия живот се разглежда като верига от механически явления. Когато казваш: Аз си протегнах ръката за да взема чашата,-ти имаш два факта, свързани помежду си, както целта е свързана със средството. Целта е да вземеш чашата, средството-протегнатата ръка. И макар и ти, като частица вещество, да си лишен от свобода на волята, затова и твоята цел и средството са не повече, от механически явления, но все пак, в известен смисъл, можем да кажем, че в движението на ръката ти е имало цел. Ако ти вземеш целия си живот в съвкупност и поставиш въпроса за целите на тези свързани един с друг целесъобразни факти, то такава цел при отричането на вечния живот не може да има. Смъртта прекратява твоя живот, с това свършва и целта, която представяш в оправдание на своя живот, и го прави безцелен. Отричайки безсмъртието и признавайки само веществения свят, можем да говорим за цели в най-ограничен смисъл,- за целите на отделни постъпки, винаги помнейки, че всяка постъпка е не нещо друго, а механическо обусловено действие на автомат. Съгласен ли си с това?

 

Неизвестният. Не, не съм съгласен. Нима не може да е цел на човешкия живот такова възвишено стремление като щастието на бъдещите поколения?

 

Духовникът. Не, не може да бъде. На първо място няма нищо възвишено и неизменно, доколкото всичко се извършва еднакво несвободно, автоматически, по тези или други закони на веществото. Ако един умира за бъдещото щастие на хората, а друг ги предава, то не е защото един постъпва възвишено, а друг низко, те постъпват различно, като два различни автомата, в които има различни пружини, обуславящи различни автоматически действия. Но ако разгледаме въпроса от друга страна – от гледна точка на условната целесъобразност на тези явления, то тази възвишена „цел” никак не може да оправдае човешкия живот. В действителност, ако човешкия живот няма цел, то защо тази цел да е щастието на бъдещите поколения? Животът на всеки от представителите на тези поколения също няма никаква цел. По какъв начин можем да осмислим човешкото щастие на безсмислено живеещи хора? Колкото и да се отдалечава напред безсмисленосттта и безцелността, тя не придобива от тази далечност нито цел нито смисъл.

 

Неизвестният. Обаче хората, съвършенно отричащи вечния живот, в името на тази цел се жертват не на думи, а на дело. Очевидно за тях „щастието на бъдещите поколени” не е просто дума. За такова нещо не отдаваш живота си.

 

Дховникът. На първо място – те отдават своя живот не за нещо друго, а все по същата причина: така се комбинират атомите, така действа механическата причина, по друг начин не биха могли да постъпят. Но, разбира се, оставайки верни на логиката, ние трябва да назовем такава жертва съвършенно безсмислена. Ако ти кажеш на човек: иди умри за щастието на хората, които ще живеят след няколко десетилетия,- той е в право да отвърне: какво ме интересува щастието на тези ненужни хора, че аз да отдавам за него собствения си живот?

 

Неизвестният. Ужасни изводи.

 

Духовникът. Да, ужасни са. Но трябва да ги направим неизбежно. Ако не искаш и не можеш да ги приемеш, чувстваш тяхната несправедливост, ти си длъжен да отхвърлиш основната предпоставка, т. е. да отхвърлиш отрицанието на безсмъртието. Тези изводи, в края на краищата, са много по-безсмислени за твоя разум, отколкото признаването на битие без материална основа или „безпространственост” на душата.

 

превод от руски

Животоописание на прот. Валентин Свенцицки можете да прочетете Тук