Част І Взаимодействие между богословие и общество

 

Въведение

 

Като фон на диалога и на икуменическото движение за повторно обединение на християнския свят, лежи общопризнатия факт, че е налице взаимодействие между богословие и общество, което може да доведе до догматична формулировка и да стане причина за доктринални различия.

 

В рамките на Римската империя доктриналните конфликти са се случвали обикновено сред римските граждани в атмосферата на религиозен и философски плурализъм. С официалното признаване на Правословното християнство ние ставаме свидетели на началото на използването на доктриналните различия в подкрепа на националистични движения на самостоятелна отделна идентичност  и отцепване от Римската власт, едновременно политическа и църковна. И несторианството, и т. нар. монофизитство, въпреки че първоначално са били поддържани и насърчавани от римски граждани, в крайна сметка са били поддържани от сепаратистски тенденции сред такива етнически групи като сирийците, коптите и арменците. Действително както персите, така и арабите са се грижели да държат християните в разделение.

 

От VІІІ век виждаме за първи път началото на разцепление в християнството, което от самото начало приема етнически имена вместо имена, обозначаващи самата ерес или нейния лидер. Така в западноевропейските източници ние откриваме разделението между гръцкия Изток и латински Запад. В Римските източници същото това разделение конституира схизмата между франки и римляни.

 

И в двете терминологии се открива етническа или расова основа за разкола, която може да бъде по-дълбока и важна за описателен анализ, отколкото доктриналните претенции на двете страни. Учението тук може с успех да бъде част от политическа, военна и етническа борба и , следователно, да бъде разбираемо само когато бъде поставено в правилната перспектива. Взаимодействието между доктрината и етническата или расова борба може да бъде такова, че двете да могат да бъдат разграничени, но не и разделени.

 

Схизмата между Източното и Западното християнство не е била между източните и западните римляни. В действителност то е било между източните римляни и завоевателите на западните римляни.

 

Римската империя е била завладяна в три етапа: първо от германските племена, които стават известни като латинско християнство, второ от мюсюлманските араби и накрая, от турците мюсюлмани. В контраст на това, църковната администрация на Римската империя изчезва на етапи от. западноевропейската Романия (западната част от римската нация), но е оцеляла до съвремието в Римските православни патриаршии на Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

 

Причината за това е, че завоевателите на западните римляни използвали Църквата, за да потискат римския народ, докато под властта на Исляма римската нация оцеляла с помощта на Църквата. Във всеки от случаите на завоевание епископите ставали етнарси на завладените римляни и прилагали Римския закон от името на императора в Константинопол, доколкото епископите били римляни, единството на Римската Църква било запазено въпреки богословските спорове. Същото било вярно, когато романизираните франки станали епископи, по времето на Меровингите и споделяли с римските епископи църковното управление.

 

Римските революции и възхода на франкския феодализъм и учение

 

През VІІ век обаче се появяват семената на разкол. Вестготите в Испания били изоставили тяхната арианска ерес и станали привидно православни. Но те запазили техните ариански обичаи на църковна администрация, които били усвоени от каролингските франки и накрая от норманите. Вестготите започнали да подчиняват испанските римляни чрез замяна на римските епископи с готски и от 654 г. премахнали римското право.

 

По времето на същия този век, особено след 683 г. франките също масово назначавали свои епископи и освободили тяхната държавна администрация от римски служители.

 

По-рано, през шести и началото на седми век бунтове на вождове във Франкия били съвместна конспирация на франки и римляни. От 673 г. въстанията станали чисто франкски.

 

Фактът, че Константинопол изпраща два пъти своя флот в Испания, в края на седми и началото на осми век, за да възстанови бреговия плацдарм, изгубен за тях през 629 г., е свидетелство за тежкото положение на римските християни в Испания. Пред лицето на победоносните араби, които били приключили завоеванията си на Близкия Изток, преминали през Северна Африка и стигнали поразително близо до Картаген, Константинопол изглеждал зле подготвен за подобно военно начинание в Испания. Все пак по характера на събитията изглежда, че този опит на източните римляни за дебаркиране в Испания е имал за цел да предизвика общо въстание на римляните (християни и евреи) в Испания и Галия срещу вестготското и франкско владичество. Успехът на подобно въстание там вероятно би помогнал на Константинопол да възпре арабската приливна вълна, която на моменти заплашвала да потопи цялата империя.

 

На Седемнадесетия събор в Толедо през 694 г. евреите били осъдени на робство, защото признали участието си в заговор за сваляне на „християните” (разбирай готите) в Испания, с помощта на „онези, които живеели отвъд морето, тоест римляните, а не по-късната арабска провинция в Африка, както обикновено се смята. Арабите по това време още не били достигнали до Картаген, столицата на тази провинция. Готският крал Егика (687-701 г.) отблъснал опита на източно римската флота да възстанови през 629 г. бреговите позиции. Не може да има никакво съмнение, че евреите били осъдени на този събор в Толедо за заговор с Константинопол и испанските римляни за отхвърляни на готското владичество в Испания. Крал Витиза (701-708/9), синът на Егика, също осуетил източноримски опит да бъдат освободени някои от градовете в Южна Испания. От 698 г. арабите трайно завладели Картаген и неговите околности и били в процес на установяване на контрол в областта на Сеута.

 

Тези опити на Константинопол се провалили и римският берберски губернатор (Нумидиан)  на Сеута през 711 г., а малко по-късно гало-римляните избрали това, което изглеждало по-малкото зло като създали ad hok съюзи с арабите срещу вестготите и франките. Тези римско-арабски съюзи отхвърлили вестготското владичество в Испания (711-719), но били осуетени от франкския военачалник Карл Мартел, първо при Пуатие през 732 г., а след това и в Прованс в 739 г.

 

Римските бунтове смалили Франкия до северните царства Австразия и Нейстрия. Гвидо, римският херцог на Аквитания, който направил първия споменат съюз с арабите срещу франките, временно окупирал самия Париж в опит да запази проримските меровнигски франки на власт.

 

На Карл Мартел, Пипин ІІІ и Карл Велики се паднало да възстановят франското владичество над Бургундия, Оверн, Аквитания, Гаскония, Септимия и Прованс.

 

Каролингският феодализъм има своя произход в необходимостта да предотврати бедствието, което връхлетяло вестготите в Испания. Франките били длъжни да развият и задълбочат вече съществуващата система на контролиране на поробеното население. Тяхната цел била да държат римляните подтиснати и усмирени първо в Австразия и Нейстрия и после на други места в Галия и накрая в северна Италия, ако обстоятелствата позволели.

 

Докато все още затвърждавали властта си над Галия, франките завладели северна и централна италианска Романия, в средата на осми век, под маската на освободители на областта Италик  на папска Романия от ломбардско подтисничество. По това време паството било твърде ангажирано с иконоборческата политика, заемайки твърда позиция срещу римските императори и патриарси на Новия Рим, които поддържали иконоборческото движение.

 

Франките прилагали тяхната политика на разрушаване на единството между тези римляни, които били под властта им и римляните, които били под върховенството на Константинопол и арабите. Те настройвали една римска партия срещу друга, не взимали страната на нито една от тях и накрая осъдили и иконоборството, и Седмия Вселенски Събор (786/7) на техен собствен събор във Франкфурт през 794г., в присъствието на легатите на папа Адриан I (771-795), твърд поддръжник на православната традиция.

 

По времето на Пипин Херисталски (697-715) и Карл Мартел (715-741) много от франките, които заменили римските епископи били военни лидери и те, по думите на св. Бонифаций, „проливали кръвта на християни както тази на езичниците“.

 

С цел да се защити от външна намеса и да се предпази от съдбата на завладените римляни по другите места, папството обнародвало през 769г. избирателни закони, според които кандидатите за папския пост трябвало да бъдат дякони на кардинали или презвитери от град Рим и да бъдат римляни по рождение. Само римски граждани можело да участват в изборите. Тринадесет франкски епископи присъствали, когато тези решения били взети.

Междувременно римската революционна дейност в Галия не била напълно подтисната. Пипин III бил умрял една година по-рано преди Карл Велики и неговият брат Карломан да вземат властта над Австразия и Нейстрия. В рамките на изненадващо кратък период от само двадесет и две години, от 732 до 754г., франките разбили римско-арабския съюз, залели всички области на Галия и нахлули в Северна Италия. Това станало възможно благодарение на новия феодален ред, който бил за първи път установен в Австразия и Нейстрия. Римските административни звена civitates били премахнати и заменени с военни comitates. Бившите свободни римляни били масово премествани от градовете и били настанявани в робски трудови лагери, наричани villae  и mansi, заедно с крепостните селяни. Те били наричани villeins (злодеи), название, което по разбираеми причини било наложено, за да обозначава врагове на закона и реда.

Вестготите в Испания били победени от римляните, които отворили своите градски врати за берберите и арабите. Франките реагирали с решителност, за да избегнат същото да се случи във Франкия (земята на франките), като премахнали Римското гражданско право.

 

До средата на VIII век франкските окупационни армии били разпрострени далеч отвъд Австразия и Нейстрия, в които се намирало ядрото на тяхната нация. Те все още не можели да си позволят да сложат ръка на църковната администрация в папска Романия, както били направили това на други места. Целесъобразно било за момента те да играят ролята на освободители. По тази причина те назначили Римския папа за васал на Франкия.

 

Размерът на свободата, останал на римляните в папска Романия, зависел от тяхното право да имат свои собствени Римски папа, епископи и клир. Да загубят това право било равносилно на същата загуба на свобода, която понесли техните сънародници в Северна Италия и Франкия. Поради това те трябвало да бъдат много внимателни, за да не подбудят франките.

 

Имперската коронация на Карл Велики

 

Направен бил неуспешен опит за покушение срещу папа Лъв III (795-816), наследникът на Адриан. Впоследствие папата бил обвинен в неморално поведение. Карл Велики проявил личен и активен интерес в разследването, което станало причина Лъв да бъде доведен при него в Падерборн. Лъв бил изпратен обратно в Рим, последван от Карл Велики, който продължил разследването. Накрая франкският крал изискал Лъв да се закълне в невинността си върху Библията, което той направил на 23 декември, 800-та година. Два дни по късно Лъв коронясал Карл Велики за „император на римляните“.

 

Карл Велики искал титлата „император“, но не и тази „император на римляните“. Неговият биограф Айнхард твърди, че ако Карл Велики е знаел какво папата възнамерява да направи, то той не би влязъл в храма.

 

Карл Велики си бил уредил получаването на титлата „император“ в замяна на реабилитацията на Лъв. Последният обаче почти развалил нещата, защото Карл Велики искал титла, призната от Константинопол – Новия Рим, чийто истински „Император на римляните“ никога не би признал тази пълна титла, дадена на франк. Това е причината Карл Велики никога да не използва тази титла в официални документи, като вместо това използвал титлата „Император и Август, който управлява“ или „администрира Римската Империя“.

 

С твърдението си, че управлява Римската империя, Карл Велики съвсем ясно имал предвид, че ръководи цялата Римска империя. Франките решили,че източната част на империята е станала „гръцка” и нейният предводител – император на „гърците”. Това е причината Отон ІІІ (983-1002) да бъде описан през 1000 година от неговия хроникьор като „посещаващ Римската империя”, имайки предвид просто папската държава.

 

Римляните наричали тяхната империя Романия или република. Франките запазили тези имена изключително за папската държава и буквално осъдили източната част на империята като Гърция. Франките били много усърдни винаги да заклеймяват „гърците” като еретици, но никога римляните, въпреки че източните и западни римляни били една нация. Така на събора във Франкфурт (794 г.) франките осъдили „гърците” и техния Седми Вселенски събор в присъствието на легатите на римския папа Адриан ІІ, настойчив поощрител на този събор.

 

Адриан бил вече отлъчил от Църквата тези, които не приемали Седмия Вселенски събор. На практика франките били в състояние на екскомуникация. Но да се осъществи това на дело означавало върху папска Романия и нейните граждани да се стовари яростта на франкския феодализъм, каквато била съдбата на римляните в останалата част на Франкската държава (Галия, Германия и Италия).

 

Карл Велики накарал също Filioque да бъде добавено към франкския символ на вярата, без да се консултира за това с папата. Когато избухнал спор за тази прибавка в Йерусалим, Карл Велики свикал събор в Аахен през 809 г. и постановил, че тя (добавката) е догма, необходима за спасението. Въоръжен с това като свършен факт той се опитал да притисне папа Лъв ІІІ да приеме добавката.

 

Лъв отхвърлил Filioque не само като допълнение на Символа на вярата, но и като догма, заявявайки, че Отците са я оставили извън Символа, не от незнание, небрежност или недоглеждане, а съзнателно, по Божествено вдъхновение. Това, което Лъв казва ясно, но с дипломатичен тон, е че прибавянето на Filioque към Символа на вярата е ерес. Присъствието на франките в папска Романия било твърде голяма опасност, така че Лъв действал по същия начин, както Адриан преди него. Той не отхвърлил Filioque извън Символа, тъй като има източно римска традиция на православно Filioque,  която е била и е приета като такава от източните римляни и до днес. Обаче това източно-римско православно Filioque не можело да бъде добавено към Символа на вярата, т. к. там поредицата от термини има различно значение. С други думи било в грешен контекст.

 

Във всеки случай Карл Велики се интересувал много малко от папското мнение за иконите и  Filioque. Той се нуждаел от осъждането на източните римляни като еретици с цел да докаже, че те не били вече римляни, а гърци, и той съумял да постигне това по единствения начин, който франкския ум можел да измисли тогава. Вярвайки, че франките в крайна сметка ще вземат контрола над папството той знаел, че бъдещите франкски папи ще приемат това, което римския папа по това време отхвърлил. В своята младост Карл Велики бил слушал истории за борбите на своя баща и своя чичо да запазят Франкия от римските революции, които били унищожили вестготското владичество в Испанска Готия (Испания) и почти унищожили франките в Галия.

 

Много историци приемат за даденост, че по това време франките и римляните в Галия били станали една нация и че римляните били уж включени под името франки или populus Francorum.

 

Няма съмнение обаче за самоличността на революционерите в Галия; ние цитираме един тогавашен франкски хроникьор, който съобщава, че през 742 г., годината на раждане на Карл Велики, гасконците се вдигнали на въстание под ръководството на Хуноалд, херцог на Аквитания, и син на Одо, споменат по-горе. Бащата и чичото на Карл Велики „обединили техните сили и прекосили Лоара при Орлеан. Побеждавайки римляните, те се отправили за Бурж”. Тъй като Хуноалд е описан тук като победен римлянин, това означава, че баща му Одо също е бил римлянин, а не франк, както се твърди от някои.

 

Ответната омраза на каролингите към римляните намерила отражение в Libri Carolini на Карл Велики и в Салическия закон  и е ясно изразена от Лиутпранд, епископ на Кремона, през следващия век, както ние ще имаме възможност да видим. Междувременно западните римляни и папата продължавали да се молят в храма за техния император в Константинпол. Дори и ирландците се молели за Римската империя. Но когато императорът поддържал ерес като иконоборчеството, западните римляни спрели да се молят за него и се молели само за империята.

 

Името римлянин се наложило, за да означава православен, докато името грък от времето на Константин Велики означавало езичник. По франкската логика това значило, че ако източните римляни са станали еретици, това ще бъде доказателство, че те са се отказали от римската националност и че тяхната империя вече не е Романия. Така западно-римските молитви не би трябвало вече да се отнасят до еретическия император на „гърците”, а до православния франкски император на „доктринално истинните” римляни. Също така като част от франкската логика била вярата, че Бог дава победи на православните и поражения на еретиците. Така по общоприето мнение се обяснява вече описания взривен растеж на Франкия, но също така и смаляването на Романия в ръцете на германските и арабски племена.

 

Тези принципи на разсъждения на франките са ясно изразени в писмо на император Луи ІІ (855-875) до император Василий І (867-886) от 871 г. Луи нарича себе си „император Август на римляните” и понижава Василий до „император на Новия Рим”. Василий се подиграл с Луи твърдейки, че той дори не бил император на цяла Франкия, след като управлявал само малка част от нея, и със сигурност не бил император на римляните, а на франките. Луи твърдял, че той бил император на цяла Франкия, защото останалите франкски крале били негови родственици по кръв. Прави същото твърдение, като това, което се намира в аналите на Лорш: този, който управлява стария Рим е титулуван като „император на римляните”. Луи твърди че: „Ние приехме от небето тези хора и града и майката на всички църкви от Бог, за да я защитаваме и величаем.”

 

Луи заявил, че Рим, неговите хора и папството били дадени на франките от Бог, заради тяхната православна вяра и също от Бог били отнети от „гърците”, които в миналото били римляни, когато били православни. Луи твърдял: „Ние получихме управлението на Римската империя заради нашето православие. Гърците престанаха да бъдат императори на римляните заради тяхното неправославие. Те не само изоставиха града (Рим) и столицата на империята, но те също се отказаха от римската националност и дори от латинския език. Те мигрираха в друга столица и приеха напълно различна националност и език”.

 

Тези коментари обясняват защо франките употребявали името Романия за териториите, които те завладели от източните римляни и турците при т. нар. кръстоносни походи. Тези провинции, както и гръцкия език, станали отново Романия, защото франкските армии ги възстановили в „православието” на франкското папство и в „превъзходството” на латинския език.

 

Римската реакция срещу политиката на Карл Велики

 

Император Василий І напълно разбрал опасностите на франкските планове, разкрити в писмо на император Луи ІІ и отговорил на това с изпращането на неговите армии за прогонването на арабите от Южна Италия през 876 г. Франкската окупация на папска Романия и арабския натиск от юг подлагали папата на огромно напрежение и до появата на про-франкска партия на римляни, които сполучили да изберат Николай І (858-867) за папа.

 

Но сега с римската армия, установена на юг, папството получило достатъчно свобода и независимост, за да реагира доктринално на франките относно въпросите за иконите и Filioque. Папа Йоан VІІІ (872-882) се почувствал достатъчно силен, за да участва в Осмия Вселенски събор от 879 г. в Константинопол, който осъдил съборите на Карл Велики във Франкфурт (794) и Аахен (809). Този събор в Константинопол обаче не споменавал тези франкски събори или франките по име. Той просто осъдил и отлъчил от Църквата всички онези, които отхвърляли Седмия Вселенски събор и променяли Символа на вярата, било то чрез прибавяне или отнемане.

 

Папа Йоан VІІІ бил в добри отношения с франкските владетели и се грижел те да са доволни като им дарявал титлата император. Той винаги се обръщал за помощ към тях срещу сарацините. Франките тогава не били толкова силни както по времената на Карл Велики, но все още били опасни и можели да бъдат полезни.

 

В лично писмо до патриарх Фотий (858-867, 877-886), папа Йоан VІІІ уверил своя колега, че Filioque не било никога добавено към Символа на вярата в Рим (както това било направено от франките, когато феодализирали Северна Италия), че то (Filioque) било ерес, но и че въпроса трябва да се третира с голямо внимание: „та ние да не бъдем принудени да позволим добавката…„ Това папско писмо било добавено в края на протоколаа синода и обяснява защо съборът не назовава еретиците, които били осъдени.

 

Папа Йоан освен това предложил на същия този събор в Константинопол приемането на две от разпоредбите на декрета от 769 г. относно папските избори от колегиум от кардиналско духовенство, декрет, за който вече споменахме. Те, обаче, трябвало да се предложат до избора на патриарх на Константинопол. Първият предложен канон забранява кандидатурата на миряни. Вторият ограничава кандидатурата до кардиналския клир на Константинопол. И двете папски предложения били отхвърлени като неприложими за Новия Рим но били приети като приложими за Стария Рим. Така по този индиректен начин декретът от 769 г. за папските избори станал част от Римското законодателство, когато актовете на този събор били подписани от императора.

 

Папа Йоан не би могъл да подаде петиция директно за включването на папския изборен закон от 769 г., тъй като това би било равносилно на признаване, че в продължение на повече от сто години папите са били избирани незаконно. Изглежда че франките и про-франкските римляни са били изтъквали аргументи, че папската изборна практика не била нито тази на източно римските патриарси, нито законна, т. к. не била част от римския закон. Сега тя била поне част от римското законодателство.

 

Било много важно за романизма и православието на папството това, то да остане самоподдържащо се, без възможност за проникване на про-франки като Николай І или дори за франкско надмощие, т. е. ако духовници, чужди на папството, могат да станат кандидати, както това се било случило на Изток, където било допустимо презвитер от една патриаршия да стане патриарх на друга.

 

В добавка, каноните, които забранявали прехвърлянето на епископи станали изключително важни. Наследникът на Йоан VІІІ не бил признат за папа от император Василий І, защото бил епископ и станал папа чрез преместване.

 

Псевдо – Исидоровите декреталии

 

Шести и седми век свидетелстват за продължаващите спорове във Франкия относно мястото на франкския крал в избора на епископи. Една от партиите настоявала кралят да няма участие в изборите. Втора група би позволила кралят просто да одобрява изборите. Трета би дала правото на вето върху изборите. Четвърта група поддържала правото на краля да назначава епископите. Григорий от Тур и повечето от членовете на сенаторската класа принадлежали към тази четвърта група. Но все пак, докато поддържал кралското право да избира епископи, Григорий от Тур протестирал срещу кралската практика да се продават епископските санове на най-висока цена. От времето на св. Григорий Велики се опитвали да убедят франкския крал да позволи избирането на епископи според древното правило от духовенството и народа. Разбира се, франкските крале знаели много добре, че това което папите искали било избирането на епископите от преобладаващото мнозинство на римляните. Но когато франките заменили римските епископи и понижили the populus romanorum до крепостно селячество като вилани, вече нямало никакво причина, поради която каноните да не се прилагат. Така Карл Велики издал своя декрет през 803 г., който възвърнал свободния избор на епископи от духовенството и народа според установените канони. Карл Велики възстановил буквата на закона, но както неговата цел (на закона), така и тази на папите, били осуетени. Църквата във Франкия останала във властта на тираничното Тевтонско малцинство.

 

Това е контекстът в рамките на който човек може да оцени появата на Псевдо исидоровите декреталии, голяма колекция от подправени документи, смесени с автентични, събрани и в употреба от 850 г.

 

Включена в тази колекция била фалшификацията като „Дарът на Константин”, чиято цел била да предотврати опасността франките да установят своята столица в Рим. Затова много силно свидетелства фактът, че Отон ІІІ (983-1002), чиято майка била източна римлянка, обявява този документ за фалшификация като част от неговото основание да утвърди стария Рим за негова столица. Константин Велики вече бил дал неговия имперски трон на папата и неговите наследници, защото „не е правилно земен император да има власт над място, където правителството от свещеници и главата на християнската религия са установени от Небесния Император”. По тази причина той преместил „своята империя и власт” в Константинопол. Надеждата била че франките ще се хванат на тази уловка и ще оставят Рим на римляните. Преведено във феодален контекст, Декреталиите поддържали идеята, че епископите, митрополитите, патриарсите и папите са свързани един с друг като васали и господари в поредица от пирамидални отношения, подобни на франкския феодализъм, с изключение на това, че папата не е обвързан от йерархичните стадии и процедури и може да се намесва директно от всяко място в пирамидата. Той е в същото време връхна точка и пряко ангажиран посредством специална юридическа процедура във всички нива. Духовниците могат да бъдат съдени само от църковни трибунали. Всички епископи имат правото на обжалване директно пред папата, който сам е крайния съдия. Дори когато не е направено обжалване, папата има правото да отнесе случая пред своя трибунал.

 

Тронът на св. Петър бил пренесен от Антиохия в Рим. Константин Велики бил дал неговия трон на папа Силвестър І и на неговите наследници в Рим. Така той седнал едновременно на троновете на св. Петър и Константин. Какъв по-мощен повод за сплотяване за тази част от римската нация, която била подложена на тевтонския гнет.

 

Декреталиите срещнали силна съпротива от страна на влиятелни членове на франкската йерархия. Въпреки това те много бързо получили разпространение и станали популярни сред подтиснатите. Понякога франкските крале поддържали Декреталиите срещу техните собствени епископи, когато това било продиктувано от интересите им. Те били също подкрепяни и от набожни франкски духовници и миряни, и дори от франкски епископи, които се обръщали към папата, за да анулира той решение взети срещу декреталиите от техните митрополити.

 

Фалшифицираните части от тези Декреталии били написани на франкски латински, показател, че действителната работа била извършена във Франкия от местни римляни. Фактът че франките приели Декреталиите като автентични, въпреки че не били в интерес на техния феодален ред ясно посочва че те не били участници във фалшификацията. Франките дори векове по-късно не заподозрели фалшификацията.

 

И Старият и Новият Рим са знаели, че Декреталиите са фалшификат. Римската процедура за проверка на официални текстове може да потвърди това със сигурност. По тази причина твърде вероятно е агенти на Константинопол, а сигурно и агенти на Стария Рим, да имат пръст в тази компилация.

 

Най-силният аргумен, който Хинкмар Реймски (845-882) можел да използва срещу прилагането на тези декреталии във Франкия бил, че те са били в сила само за папска Романия. Той направил рязко разграничение между каноните на Вселенските събори, които са неизменни и приложими към цялата църква, защото са вдъхновени от Светия Дух и закони, които са ограничени до прилагането им само в определена ера и само част от Църквата. Може да се види защо Хинкмаровия съвременик, папа Йоан VІІІ изразил пред патриарх Фотий своята надежда, че той Йоан, може да бъде в състояние да убеди франките да премахнат Filioque от Символа на вярата. Това, което папа Йоан не бил напълно схванал, била решителността, с която франките приели, че източните римляни са само „гърци” и „еретици”, както е видно това от тогава въведената франкска традиция да се пишат творби за грешките на „гърците”.

 

Декреталиите били атака в самото сърце на франкската феодална система, тъй като те изтръгвали нейните най-важни административни служители,т.е. епископите и ги поставяли директно под контрола, във всяко едно отношение, на римския държавен глава.

 

Хитрите франки разбирали опасността много добре. Зад техните аргументи срещу прилагането на Декреталиите във Франкия се крият две франкски опасения. От една страна те били в конфронтация с римския папа, но от друга те трябвало да се отнасят към него много разсъдително, защото франкските селяни можели да станат много опасни за феодалния ред, ако бъдат подбудени от техния етнарх в Рим. Папа Адриан II(867-872), предшественик на Йоан VIII, заплашил лично да възстанови император Луи II (855-875) на неговото законно владичество в Лотарингия, отнето му от Карл Плешивия (840-875), който бил коронясан от Хинкмар от Реимс (845-882). Хинкмар отговорил на тази заплаха в писмо до папата. Той предупредил Адриан да не се опитва „да ни направи роби на франките”, тъй като папските „предшественици не са налагали такова иго на нашите предшественици и ние не можем да го понесем….така че ние трябва да се борим до смърт за нашата свобода и права по рождение”.

 

Хинкмар не бил толкова загрижен за това епископите да не станат роби на папата, колкото за това, че римляните щели „да направят роби нас, франките”.

 

През 990г. крал Хуго Капет (987-996) от Западна Франкия (Галия) и неговите епископи се обърнали към папа Йоан XV(985-996) за отстраняване на архиепископ Арнаулф от Реймс, като изисквано от Декреталиите. Арнаулф бил назначен от Хуго Капет, но в последствие предал своя благодетел в полза на каролингския херцог Карл от Лотарингия, който бил негов чичо.

 

Изпаднал в нетърпение от папското осемнадесет месечно отлагане на взимане на решение Хуго Капет свикал събор в Верзу, близо до Реймс, през 990 година. Арнаулф се признал за виновен и помолил за милост. Въпреки това група абати осъдили ставащото на събора, защото то не било в съгласие с Декреталиите. Съборът свалил от длъжност Арнаулф. Хуго Капет наложил Герберт Арелатски, бъдещият папа Силвестър ІІ да бъде назначен на негово място.

 

Папа Йоан обаче, отхвърлил този събор като незаконен и своеволен. Той изпратил римски абат на име Лъв да свали Герберт, да възстанови Арнаулф и да произнесе свалянето на длъжност на всички епископи, които били взели участие на събора. Папският легат обявил решението на папата на събора в Музон през 995 г.

 

Герберт се защитавал яростно. Той отхвърлил папското решение в присъствие на папския легат Лъв и отказал да послуша съвета на колегите си да се въздържа от своите задължения, докато въпросът не бъде отнесен до следващия събор в Реймс. Епископът на Триест в крайна сметка го убедил да не отслужва Литургия докато не се достигне до окончателното решение на неговия случай.

 

Така Герберт бил напълно изоставен от франкските благородници, както благородници, така и миряни, защото те били длъжни да покажат, поне публично, тяхната подкрепа за папското решение. Те дори избягвали всякакъв контакт с Герберт. Абат Лео бил подбудил вярващите в подкрепа на папата, който стоял на троновете на св. Петър и Константин Велики. От предпазливост Герберт се оттеглил.

 

На следващия събор в Реймс през 996 г. Герберт бил свален от длъжност и Арнаулф бил възстановен. Франкската църковна аристокрация не можела да си позволи да се противопостави на обществената подкрепа за папата.

 

Изглежда, че не само широко разпространеното суеверие и благочестието са били в основата на народната подкрепа за папата, но също и общият романизъм, който мнозинството споделяло с него. Това е този романизъм, който представлявал властовата основа за папските тронове на св. Петър и Константин Велики.

 

Това, че основният проблем бил сблъсъкът между римляни и франки, е ясно посочено от Герберт в писмо до Вилдирод епископ на Страсбург. Той пише: „Цялата Църква на Западните франки лежи под гнета на тиранията. Въпреки това лекарство не е търсено от западните франки, а от тези (римляните)”. Не е трудно да се разбере ентусиазма, с който римския народ приветствал интервенциите на римския папа, наказващи и унизяващи франкските благородници, виновни за извършени несправедливости. Това че легатът Лъв е успял да отмени решенията на Хуго Капет и неговите епископи, да подчини също благородниците и да принуди Герберт да се оттегли, всичко това с подкрепата на вярващите, показва, че предпоставките за революция били налице.

 

Франкската контраатака

 

Франкската върхушка обаче имала властта да реагира и направила това на два фронта. Тя активизирала своята пропаганда относно твърдените от нея папска „корупция” и „неграмотност” за всички неща, и направила решителна стъпка за замяна на римските папи с германски такива, като последните били обявени от нея за „благочестиви и грамотни”.

 

Набедените в корупция римски папи са могли да бъдат заменени с благочестиви римски папи. По това време е имало около двеста манастира и петдесет хиляди римски монаси, южно от Рим. Но именно това била опасността, която трябвало да бъде избягната. Декреталиите в ръцете на благочестивите римски папи били дори по-опасни, отколкото в ръцете на корумпирани такива. Целта на тази клеветническа кампания била да се разбие народното доверие в римското папство и да се обоснове необходимостта от пречистването й с „добродетелни и грамотни” ломбардци, и източни и западни франки.

 

Отон ІІ назначил ломбард, Петър от Павия на папския престол през 983 г. Той станал първият неримски папа, под името Йоан ХІV (983-984) и така предизвикал революция на римското население, подготвена от Константинопол. Както и да е, отнело още четиридесет години за благородните васали на крал Робърт Благочестиви (996-1031), за да съберат достатъчно християнски кураж и да положат клетва, че повече няма да насилват „благородни жени”. Те били внимателни да не включат в клетвата вилани и крепостни жени.

 

Загрижеността на франските епископи за морала на римските папи е твърде интересна, тъй като те не изглеждали загрижени за тяхната собствена моралност, когато наложили смъртната присъда в техните епископски съдилища. Многото жени на Карл Велики и неговите петнадесет незаконни деца били приети мимоходом, заедно с факта, че той забранил на своите дъщери да се омъжват. Но Карл Велики нямал нищо против те да имат деца, въпреки че санкционирал подобни практики в своите наредби.

 

На събора в Реймс през 991 г., който беше вече споменат Арнаулф епископ на Орлеан изброява и яростно атакува набедените „корумпирани” папи и, разбира се, възхвалява Петър от Павия, т. е. папа Йоан ХІV, споменатия ломбард. Не е случайно, може би, че обвиняваните в корумпираност папи били верни на Константинопол, а благочестивият „папа” бил ломбард.

 

В същата тази реч Арнаулф отбелязва: „Но тъй като по настоящем в Рим (както това е публично известно едва ли има някой, запознат с книжнина – без което (както е писано) човек едва ли би могъл да бъде портиер в дома на Бога – с какви очи може този, който сам не е научил себе си на нищо, да издигне себе си за учител на другите? Разбира се, в сравнение с римския понтик, невежеството е допустимо за останалите свещеници, но за римския папа, за този, комуто е отредено да олицетворява вярата, морала, дисциплината на свещенството наистина, на всемирната Църква, за него невежеството по никакъв начин не бива да се толерира”.

 

Тази умишлена фалшификация следва да повдигне въпроса за истинността на такива франкски източници, засягащи корупцията и неграмотността на римските папи. Със сигурност много от тях не са били нито светци, нито учени, но е вероятно че франската пропаганда преувеличава техните слабости и е сигурно, че тя нямало да се спре пред фалшификации.

 

Отново в спомената реч, Арнаулф изброява сред папите „чудовища” папа Йоан ХІІ (955-964 ), който бил подложен съд през 963 г. от Отон І (936-973)  и бил осъден задочно. Написаното в доклада на Лиутпранд, ломбардският епископ на Кремона, че не е нужно доказателство по време на процеса, тъй като престъпленията, в които бил обвиняван папата, били публично известни, е показателно за необходимостта тези случаи да бъдат разгледани.

 

Може би най-важния подтик за замяната на римските папи с франки и ломбарди се разкрива от същия този Лиутпранд главен съветник на Отон І: „Ние … ломбардите, саксонците, франките, лотарингите, бургундите, изпитваме толкова силно презрение (към римляните и техните императори), че, когато се вбесим от нашите врагове, ние не произнасяме друга обида освен римлянин, това самото, тоест името на римляните означава: всичко, което е позорно, алчно, безнравствено, измамно и наистина, всичко, което е зло.”

 

Вероятно истинката причина папа Йоан XII да стане чудовище на франкската пропаганда била тази, че той дръзнал да възстанови старата традиция за датиране на папските документи от годините на царуването на римския император в Константинопол. Във всеки случай, Лиутпрандовата тирада срещу римляните, току-що цитирана, разкрива факта, че той е знаел много добре, че източните и западните римляни са една нация, и че императорът в Константинопол бил истинският император на римляните.

 

Тази тирада също разкрива факта, че Лиутпранд не е бил наясно относно преобладаващата сред модерните европейски историци теория, че германските народности са били станали една нация с римляните в Западна Европа. Както е видно от Лиутпранд, германските народи по негово време биха били обидени от подобни твърдения.

 

Отон ІІІ (983-1002) разрешил главния проблем на франкството като през 996г. назначил на папския престол Бруно от Каринтия, източен франк, който като Григорий V(996-999) изискал възстановяването на Арнулф за архиепископ на Реймс. Така Герберт Арелатски се отказал от опитите си да бъде възвърнат в Реймс. Той бил компенсиран, обаче, от неговия колега-франк, сега на папския трон, с потвърждение на назначаването му за архиепископ на Равена (998-999).

 

След смъртта на Бруно, Герберт бил назначен за папа от Отон ІІІ и управлявал папска Романия като Силвестър ІІ (993-1003). Според европейските и американски историци този Силвестър ІІ е един от великите папи в историята на папската институция. Но за римляните той бил главата на франкската окупационна армия и папата, който въвел феодалната система на подтисничество в папска Романия и превърнал римляните в роби на франкската аристокрация. Няма друг начин, по който народът на Стария Рим да би възприел германските папи.

 

Защитавайки себе си срещу решението на римския папа Йоан ХІV, бъдещият франкски папа Герберт Арелатски твърдо и убедително поддържал позициите на Хинкмар срещу универсалното прилагане на Декреталиите. Когато същият станал папа Силвестър ІІ, той намерил тяхното универсално приложение за полезно. Декреталиите в ръцете на франкското папство запечатали гроба на западните римляни много здраво за много векове.

 

В периода между годините 973-1003 и особено между 1003-1009, римляните от папска Романия направили доблестни усилия, за да запазят своята свобода и независимост от франкския феодализъм като имали или опитвали да имат техни собствени папи; веднъж, най-малкото, със съдействието на източно-римската армия, която достигнала Рим и влязла в града. Германските императори, обаче, измислили  временен метод за да държат римляните до някаква степен мирни, като подкрепили избора на римски папа от римската фамилия, като си осигурили папството за себе си в замяна на предателството на Константинопол и неговото Православие, представено от фамилията Кресченди. Тази временна фасада обаче била изоставена в събора в Сутри през 1046 г. Оттогава германските папи били назначавани от германски императори, до момента в който норманите станали решаващ фактор в предоставянето на възможността реформираните франки да изтръгнат папството от имперските германци. Дори италиански папи като Григорий VІІ са били налагани от франкската окупационна армия, установена в Италия от времето на Карл Велики. Не е чудно че Беатриче и Матилда, жена и дъщеря на Бонифаций ІІ, маркиз на Тоскана, щели да станат големи поддръжници на реформираното папство, т. к. това също е франкска фамилия, установена там от девети век.

 

Заключение

 

Изводите, аз вярвам, изглеждат ясни. Основните сили, които са се сблъскали на бойното поле, не са били Декреталиите, църковното право и Filioque , а римляните и франките. Франките използвали църковната структура и догмати, за да подържан своето „изконно” право да държат римския народ в „справедливо подчинение”.  Римляните също използвали църковната структура и догми в ответната борба за освобождение от подтисничеството и за тяхната независимост.

 

И двете страни използвали най-удобните оръжия, които имали под ръка. Така едни и същи църковно-правни аргументи и такива от Декреталиите, могат да бъдат намерени в един момент в едната страна, а в друг момент – в другата, в зависимост от настоящите офанзивни или дефанзивни нужди на всяка нация. Filioque обаче се е превърнало в постоянен елемент от конфликта между източните римляни и франките със западните римляни, които се опитвали да застанат на страната на източните римляни.

 

От всичко, което беше посочено, трябва да е ясно, че има силни индикации за това, че римският исторически език е много по-близък до реалността на схизма, отколкото това е във франкската терминология. Първият е в съгласие с неговото собствено минало, докато вторият език е умишлена провокация за скъсване с миналото.

 

Да се говори за схизмата като за конфликт между франки и римляни, за които богословието служило като нападателно оръжие от франкска страна, или като отбранително или контраофанзивно оръжие от римска страна, би било сходно на това да се направи снимка на историята с филмова камера. От друга страна да се говори за конфликт между т. нар. „латински” и „гръцки” християни е равносилно на това да се възложи на Карл Велики и на неговите потомци да пророкуват бъдещето и да се погрижат за това пророчеството да бъде изпълнено.

 

Съществуват солидни доказателства, че висшите и низшите благородници на европейския феодализъм били предимно потомци на германски нормански завоеватели, и че крепостните селяни били предимно потомци на завладените римляни и романизирани келти и саксонци. Това обяснява защо името „франк”означава едновременно благороден и свободен, в контраст на крепостните селяни. Тази употреба била достатъчно силна за да се наложи в английския език посредством норманите. Така дори афро-американците били описвани като получаващи своето „francise”, т. е. право, когато били освобождавани от робство.

 

Заключенията са доста мъчителни, когато се прилагат към задачата за разбирането на общите рамки за франкското и латинското християнство и богословие във връзка с римското християнство и богословие. Феодализмът, инквизицията, схоластическото богословие били несъмнено дело на франките, германите, ломбардите, норманите, готите, които завладели Църквата и нейната собственост, и използвали религията на римляните, за да държат завладените римляни в състояние на подчинение. В контраст на това, римляните, които били завладени от арабските и турските мюсюлмани, имали техни собствени римски епископи, така в единия случай институционалните аспекти на християнството стават инструмент за подтисничество, а в другия – средство за национално оцеляване.

 

Тъй като е невъзможно да се повярва, че четири римски патриаршии са се откъснали от франкското папство, франките били принудени да скалъпят мако по-правдоподобния мит, че четирите „гръцки” патриаршии са се откъснали от т. нар. римско, но в действителност, франкско папство. Европейски и американски историци продължават да поддържат и учат това.

 

Схизмата започнала когато Карл Велики игнорирал папите Адриан І и Лъв ІІІ по догматически въпроси и решил, че източните римляни не били нито православни, нито римляни. Официално това франкско предизвикателство било в отговор на Осмия Вселенски събор 879 г. на всичките пет римски патриаршии, включително тази на Стария Рим.

 

Не е имало разкол между римляните на Стария и Новия Рим по време на двата века и половина на франкски и германски контрол над папска Романия. Т. нар разделение между Изтока и Запада било в действителност вкарването в Стария Рим на схизмата, провокирана от Карл Велики и привнесена там от франките и германците, които завладели папството.

 

Атмосферата на диалог между Стария и Новия Рим може да бъде прояснена от осъзнаването на това, че т. нар. „френска революция” била по същество не много по-различна от т. нар „гръцка” революция. Първата е била бунт на римляните срещу техните франкски завоеватели, а втората – бунт на римляните срещу техните турски завоеватели. Изглежда сякаш, че има много по-силно единство между римляните, простиращи се от Атлантика до Близкия Изток, отколкото може някога да съществува сред онези, действащи за обединение, основано само на Европа на Карл Велики.

 

Може би най-добрият път за политическо обединение в Европа е първо да се осъзнае, че вече съществуващите римски републики трябва и могат да се обединят във федерация от римски републики. С други думи, т. нар. „френска” и „гръцка” революции трябва да бъдат завършени в превръщането им в Римска революция.

 

Пътят за обаче за обединение на християнството не е изобщо политически или етнически по същността си. Участието на Църквата в политиката, както и в държавните структури за опазването или подчиняването на римското общество създало взаимодействие между Църквата и обществото, което не се отнасяло непременно между догматите и обществото.

 

Средновековното папство включвало феодалната структура в своята административна постройка и издигнало до нивото на догма.

 

Православните Църкви също се адаптирали към променящите се обстоятелства, които от своя страна повлияли на тяхната църковна административна структура, но те, (Църквите) оставили това само на нивото на църковното право.

 

Протестантските Църкви отхвърлили не само догматическите аспекти на средновековната папска административна структура, но, като цяло, отхвърлили също православното развитие и се опитали да се върнат назад към това, което те схващали като Библейско или апостолическо християнство.

 

По този начин Римското Православие и т. нар. „римо-католици” се оказват наследници на различия, причинени от исторически обстоятелства, а протестантите виждат себе си като поредица от трите алтернативи.

 

превод от английски: Свилен Хаджиев

източник: romanity. org

 

 

 

 

 

 

 

3. Православието като официална религия на Римската империя.

 

Имайки всичко това предвид, ние разбираме защо Византийската империя се е стремяла да има Православието като своя официална религия и защо тя е положила толкова много усилия да запази православната доктрина непокътната.

 

Защо тя е направила това? Просто, за да запази догмите като догми ли? Или, може би, защото православната доктрина в частност е била условие за лечението на имперските граждани, лечение, което би възстановило социалното здраве в империята чрез персоналното изцеление на всеки един нейн поданик. По-вероятно е второто.

 

Какъв е бил националният химн на Византийската империя? Не е ли бил „Спаси, Господи, Твоите люде, и благослови Твоето наследство; дай победи на императорите над варварите и чрез Твоя Кръст запази Своята държава“?

 

Този химн изразява идеологията – ако можем да я наречем така – на осъществяването на православното учение, вяра и живот в рамките на империята, т.е. на общонародно ниво.

 

Тъй като империята предвидила приноса за обществото и ползата от прилагането на православното терапевтично учение и метод, тя институирала и произвела православната вяра в официална имперска религия, така че държавата се изпълнила с енории, в които свещениците практикували този терапевтичен метод.

 

Така енориите растели с времето в общности от здрави граждани, както растяла и самата империя. Църквата, естествено, не отказвала това, а по-скоро работела в съгласие с държавата.

 

Случило се така, обаче, че тази власт, дадена на Църквата, заедно с църковната административна организация като реквизит, създали проблем с държавните длъжности като необходимо зло. Т.е. много от тези, които ламтели за обществени позиции, се представяли за православни, без да бъдат такива, и така Църквата започнала да се секуларизира.

 

Успоредно с всички тези неща Църквата имала задачата да пази империята от лекарите – шарлатани, т.е. от еретиците. Местните и вселенски събори се грижели стриктно за това.

 

В деянията на Вселенските събори ние намираме фразата: „Угодно беше на Светия Дух и на нас…“. Присъстващите на съборите казвали това, защото те владеели умната молитва, благодарение на която били вътрешно информирани за истинността на формулираните от тях декрети.

 

Днес, обаче, когато практикуването на умната молитва е твърде рядко сред епископите, ако събор от епископи се събереше и те се изправеха на откриването с думите: „О, Царю Небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който Си навсякъде и всичко изпълваш…“, щеше ли Светият Дух да ги просветли изцяло? Т.е. просто защото те са канонични епископи, събрали се на събор и произнесли молитвата?

 

Светият Дух не действа по този начин – т.е. при тези условия; други са необходими. Този, който произнася молитвата, трябва вече да владее умната молитва, която да работи в него, за да може сега, когато той участва в събора, Светият Дух да го просветли. Участниците във фалшивите синоди не са имали това молитвено състояние.

 

Епископите от миналото, обаче, са имали този духовен опит и когато те са се събирали като Тяло, те са знаели в сърцата си какво ги информира Светият Дух по определен въпрос. И когато са приемали решения, те са били уверени, че решенията им са истинни, здрави. Защото те били в състояние на просвещение и дори някои от тях били достигнали състояние на прослава, т.е. на обожение.

 

Така ние виждаме, че в древната Църква харизматичният елемент преобладавал (т.е. членовете били ръководени от даровете на Светия Дух), а  институционалните елементи (т.е. техните официалните църковни и административни функции) следвали. Това е напълно ясно в Новия Завет, в древната Църква и при великите Отци от Вселенските събори, от първия Вселенски събор (4 век) до деветия Вселенски събор, който се провел под ръководството на св. Григорий Палама ( четиринадесети век).

 

Този вид свидетелство на Светия Дух в сърцето на вярващия е познат само на тези, при които умната молитва се извършвала в техните сърца.

 

Умната молитва е емпирично потвърждение и уверение, че човешкият ум е излекуван. Подобно лечение е приложимо за всички хора, доколкото духовните предпоставки за терапевтичния метод са налице.

 

С други думи, този метод не е предопределен или създаден само за някои монаси, т.е., за някои хора, носещи раса – но за всички хора. Защото никъде в Свещеното Писание не се прави разграничение между монашеската духовност и духовността на миряните.

 

Свещеното Писание говори само за една духовност. Срещали ли сте някога откъс от Свещеното Писание, който да говори поотделно за духовността на миряните и за духовността на клириците? Няма такова нещо в Свещеното Писание. Духовността в Църквата е една и съща за всички вярващи.

 

Тази християнска духовност по своята същност е изцелителски метод, който е предоставен на всички хора от Христос. Той е предназначен за всички нас. Не само за монасите или за клириците, за образованите или за интелектуалците, защото в него не се съдържа чисто интелектуален елемент. Нито пък борави с външните и видими аспекти на човека, но по-скоро с неговите вътрешни и скрити такива.

 

 

Религията е невробиологична болест, но Православието е нейното лечение

 

Болестта на религията

 

Патриарсите и пророците на Стария Завет, апостолите и пророците на Новия Завет, също и техните наследници, са напълно наясно за болестта на религията и за Лекаря, Който я лекува: това е Господ (Яхве) на Славата. Той е Лекар на нашите души и тела. Господ е излекувал тази болест в своите приятели и верни последователи преди Своето въплъщение и продължава, като Богочовек, да я лекува и днес.

 

Въпросната болест се състои в късо съединение между духа в сърцето на човека (т.е., според Отците, неговата умна енергия) и неговия ум.

 

В своето нормално състояние енергията на ума извършва кръгообразно движение, като  манивела, извършвайки молитва вътре в сърцето.

 

В нейното болестно състояние умната енергия не се движи кръгово. Вместо това, разгърната и вкоренена в сърцето, тя засяда в мозъка и причинява късо съединение между ума и сърцето. Така понятията на разсъдъка, които са извлечени от обкръжаващия свят, стават понятия на енергията на ума , която през цялото време е вкоренена в сърцето. По този начин страдащият става роб на обкръжаващото. Като такъв той бърка представите, които идват от неговото обкръжение със своя Бог или богове.

 

Под термина религия ние разбираме всяко „изравняване“ на Нетварното  с тварното, и особено всяко „изравняване на представите“ за Нетварното с понятията и думите на човешката мисъл, което е и основата на идолопоклонството.

 

Тези понятия и думи могат да бъдат обикновени понятия и думи, или да включват изобразявания чрез статуи и образи, в рамките и извън предполагаем  божествено вдъхновен текст.

 

С други думи, изравняването на понятията за Бог и думите от Свещеното Писание с Нетварното също принадлежи на идолопоклонството, и е основа на всички ереси от миналото до днес.

 

В терапевтичната традиция на Стария и Новия Завет се употребяват подходящи понятия и думи като средство по време на очистването и просветлението на нашите сърца; те стават излишни по време на прославата, когато неописуемата, неразбираема и нетварна Божия слава, която изпълва всички създадени неща, се разкрива в Тялото на Христос.

 

След прославата, понятията и думите на умната молитва се завръщат в сърцето. Преживял прослава, човек се уверява, че няма подобие между тварното и Нетварното, и че е невъзможно да се изрази Бог и дори още по-невъзможно да се разбере.

 

Основата на ересите на Ватикана и на протестантите е, че те следват бл. Августин, който приема разкрилата се Слава на Бог в Стария и Новия Завет за нещо, което е „създадено“, което идва и си отива.

 

Не само това, но, което е по-лошо, той приема също, заедно с другите неща, че Ангелът на Великия Съвет и Неговата Слава са създания, които имат начало и край, приведени от Бог от нищото към съществуване, за да бъдат видени и чути, и които ще се върнат отново към несъществуващото, когато техните мисии се осъществят.

 

За да може, обаче, човек да има правилна насока в лечението на енергията на ума, той трябва да има като свой ръководител опита на някого, който е бил обожен и който свидетелствува за определени аксиоми: че между нетварния Бог и Неговите нетварни енергии, от една страна, и Неговото творение, от друга страна, няма подобие, и че е „невъзможно да се изрази Бог и дори още по-невъзможно да се разбере“ (св.Григорий Богослов).

 

Само на основата на тези догми е възможно да се избегне пагубното положение да се приеме дявола за водач посредством самозвани богослови, които спекулират относно Бог и божествените неща.

 

В своето естествено състояние, енергията на ума  регулира страстите – тези на глад, жажда, сън, инстинктът за самосъхранение (т.е. страхът от смърт) – така че те са непорочни.

 

В нездравото състояние на умната енергия, страстите стават осъдителни. Това, в комбинация с необузданото въображение, създават магическа религия за подчиняване на елементите на природата или за спасение на душата от материята до състояние на щастие и блаженство на тялото и душата.

 

Вярата, според Свещеното Писание, е сътрудничество със Светия Дух, Който инициира лечението от болестта на егоистичната любов в сърцето и нейната трансформация в любов, която „не търси своето“.

 

Това лечение завършва с прослава (обожение) и съставлява квинтесенцията на Православната Католическа Църква, която по този начин заменя идолопоклонството като ядро на елинската цивилизация от времето на Римската империя.

 

Ние трябва да имаме ясна представа за контекста, в който Църквата и държавата заедно виждали приноса на онези, които били обожени, за лечението на болестта на религията – лечение, което разрушава човешката индивидуалност  посредством търсенето на блаженство тук и отвъд гроба – за да можем да разберем причината, поради която Римската империя включила Православната Църква в своето законодателство.

 

Нито Църквата, нито държавата виждали църковната мисия като обикновено опрощение на греховете на вярващите с цел тяхното влизане в Рая след смъртта им. Това би било все едно докторите да простят болестта на хората, така че те евентуално да бъдат излекувани след като умрат.

 

Църквата и държавата знаели добре, че опрощението на греховете било само началото на лечението на болестта на човечеството, която е преследването на щастието.

 

Лечението започвало с очистването на сърцето и достигало до неговото възстановяване в нормалното му състояние на просвещение; и целият човек бил довеждан до съвършенство в свръхестественото състояние на прослава; т.е. на обожение.

 

Резултатът от това лечение и усъвършенстване до перфектност била не само подходящата подготовка за живот след смъртта на тялото, но също и трансформацията на обществото, тук и сега, от група егоистични и егоцентрични индивиди в общност от хора с безкористна любов, „която не търси своето“.

 

превод от английски: Свилен Хаджиев

 

източник: http://www.oodegr.co/english/

 

 

1. Православието не е религия.

 

Мнозина считат, че Православието е една от многото религии и че то е ангажирано главно с това да подготви членовете на Църквата за живота след смъртта, т.е. да осигури на всеки православен християнин място в рая.

 

Така тяхното мнение е, че православното учение предлага допълнителна гаранция (защото е православно) и че ако някой не вярва в православната доктрина, това ще послужи като още една причина той да отиде в ада – отделно от факта, че неговите лични грехове по всяка вероятност ще го пратят там.

 

Всички православни християни, които вярват, че това е Православието, го свързват изключително с бъдещия живот. Тези хора не правят много в този живот, а по-скоро чакат да умрат, за да отидат в рая, тъй като, когато са били живи, те са били православни християни.

 

Друга част от православните са активни в Църквата, интересувайки се не толкова от бъдещия живот, а най-вече от сегашния. С други думи това, което ги интересува, е как Православието ще им помогне да живеят добре в този живот. Тези православни християни се молят на Бог, търсят свещениците, за да четат молитви за тях, за освещаване на вода, за молебни канони, за помазване с миро и т.н., като всичко това е с цел Бог да им помогне да имат приятен живот, да не се разболяват, да отгледат безпроблемно децата си, да осигурят добра зестра и добри съпрузи за дъщерите си, синовете им да си намерят красиви момичета с богати зестри и да се оженят за тях, работата им да върви добре и дори Той да им помогне с техните акции и бизнес дела. Виждаме, че тези християни не се различават значително от вярващите от други религии, които също, до голяма степен, правят същите неща.

 

Така от по-горе изложеното е видно, че Православието има две общи черти с всички останали вярвания.

 

Първо, то подготвя вярващите за живот след смъртта, така че те да могат да отидат в рая, такъв, какъвто всеки един си го представя.

 

Второ, то гарантира, че през този живот християните няма да преминат през печал, тревоги, бедствия, болести, войни и др. – т.е. Бог се грижи за всичко, свързано с техните нужди и желания. Очевидно е, че за християните от втората група религията играе главна роля в този живот и особено в техния всекидневен живот.

 

 

 

Дълбоко в себе си, обаче, кой от всички тези по-горе споменати християни се интересува дали Бог съществува или не? Кой от тях Го търси с цялото си сърце и душа? За такива хора дали Бог съществува или не не е въпрос на разискване, защото просто би било по-добре ако Той съществува, така че да можем да Го призоваваме и да Го молим да задоволи нашите нужди, за да може нашите работи да вървят добре и да имаме щастие в този живот.

 

Така ние виждаме, че човек е твърде склонен да желае Бог да съществува и да вярва в това, защото съществуването на Бог е човешка нужда, от тази гледна точка, че Той може да осигури за човека всички тези неща, които споменахме. В такъв случай, след като човек се нуждае от съществуването на Бог, ergo, Бог съществува.

 

Ако човек нямаше нужда от Бог и можеше сам да си осигури нужното за преживяване в този живот по някакъв друг начин, тогава никой не би могъл да каже колко хора щяха да вярват в Него. Случаят е най-често такъв, дори и в Гърция.

 

И така виждаме как много хора, които преди това не са имали отношение към религията, стават религиозни към края на живота си, може би след като са били уплашени от някакво събитие. Те не могат да живеят повече без да призовават някакъв Бог, който да им помогне – т.е. вършат това от чисто суеверие. По тази причина човешката природа помага на хората да станат религиозни. Това не важи само за православното християнство, а за вярващите от всички религии. Човешката природа е еднаква навсякъде. Това е човекът след неговото падение – със затъмнена природа или дори противно на природата – склонен към суеверие.

 

И сега се изправяме пред въпроса: Къде свършва суеверието и започва истинската вяра?

 

Отците на Църквата имат ясна позиция и учение по този въпрос.

 

Човек, който следва (или по-скоро вярва, че следва) учението на Христос и просто ходи на църква всяка неделя, причестява се през точно определени интервали и вика свещеник за водосвет, елеосвещение и т.н., без да изследва тези неща в по-голяма дълбочине, оставяйки в буквата на закона, а не в неговия дух – дали такъв човек се възползва по някакъв определен начин от Православието? А другият, който се моли изключително за живот след смъртта, за себе си и за другите, бивайки напълно чужд за този живот – има ли полза той по някакъв начин от Православието?

 

Първата тенденция се олицетворява от енорийския свещеник и тези, събрани около него със споменатия по-горе дух, а втората – от манастирския старец (най-често архимандрит), който е пенсиониран и очаква смъртта, с няколко монаси, събрани около него.

 

Доколкото тези две тенденции не са насочени към очистване и просветление, от гледна точка на Отците на Църквата, те грешат в това, към което се стремят. От друга страна, ако те търсят очистването, просветлението и осъществяването на православния светоотечески аскетически метод за придобиване на умната молитва, дотолкова при тях нещата са поставени на правилна основа.

 

Тези две тенденции клонят към противоположни крайности. Те нямат обща ос. А общата ос, която поддържа Православието и го крепи в неговата цялост, по всички въпроси, които го засягат и поставяща всичко на вярната основа, това е остта: очистване – просветление – обожение.

 

Отците не се интересуват само от това какво ще стане с човека след неговата смърт; основен интерес за тях е какъв ще стане човек в този живот.

 

След смъртта няма лечение на ума, така че изцелението трябва да започне в този живот, защото „в ада няма покаяние “. Ето защо православната теология не е надсветска, насочена към бъдещето или есхатологична, но напълно насочена към този свят. Защото Православието се грижи за човека в този свят, в този живот, не след смъртта.

 

Защо са необходими очистването и просветлението? За да отиде човек в рая и да избегне отиването в ада ли? Затова ли се нуждаем ние от тях? В какво се състоят очистването и просветлението и защо православните се стремят към тях?

 

За да можем да открием истинската причина и да отговорим на този въпрос, ние трябва да владеем основния ключ, а именно, че от гледна точка на православната теология всички хора по света имат един и същ край. Дали човек е православен, будист, хиндуист, агностик или атеист, или какъвто още може да бъде (т.е. всеки човек на земята), на него му е отредено да види Божията Слава. Той ще я види при края на човечеството, по време на Второто Христово Пришествие. Всички хора ще видят Славата (Несътворената Светлина) на Бог и от тази гледна точка те имат един и същи край.

 

Всеки, разбира се, ще види Славата на Бог, но с една разлика: спасените ще я видят като най-сладката и никога незалязваща Светлина, докато за осъдените тя ще бъде всепоглъщащ огън, който ще ги изгаря.

 

Това, че ние ще видим Славата на Бог е истинен и очакван факт. Виждането на Бога – Неговата Слава, Неговата Светлина – е нещо, което ще се случи независимо дали го желаем или не. Преживяването на тази Светлина, обаче, ще бъде различно при отделните хора.

 

Следователно задачата на Църквата и на клира не е да ни помогнат да видим тази Слава, защото това ще се случи по един или друг начин. Делото на Църквата е фокусирано върху това как всеки човек ще види Бога, а не дали ще Го види изобщо.

 

С други думи, задачата на Църквата е да оповести на хората, че има истинен Бог, че Той се разкрива или като Светлина, или като всепоглъщащ огън и че всички хора ще видят Бог при Второто Пришествие Христово. Църквата трябва да подготви своите членове, така че те да могат да видят Бог не като огън, а като Светлина.

 

Тази подготовка на членовете на Църквата, а също и на всички хора, които искат да видят Бог като Светлина, е всъщност терапевтично лечение, което трябва да започне и да завърши през този живот. Терапията трябва да се извършва и да приключи в този живот, защото след смъртта няма покаяние.

 

Това терапевтично лечение е същността и главното съдържание на православната традиция, както и основна грижа на Православната Църква. То е съставено от следните три стадия на духовно израстване: очистване от страстите, просветление от благодатта на Светия Дух и обожение, отново от благодатта на Светия Дух.

 

Факт е също така, че ако някой да не може да достигне поне до стадия на частично просветление в този живот, то той ще бъде неспособен да види Бог като Светлина както в този живот, така и в следващия. Следователно ясно е, че Отците на Църквата са загрижени за това какъв е човекът днес, в този момент. И нуждаещият се от изцеление е всеки човек, който е отговорен пред Бог да започне това дело днес, в този живот, защото само в този живот той може да направи това; не след смъртта. Този човек сам ще реши дали ще следва пътя на изцеление или не.

 

Господ е казал: „Аз съм пътят“. Път към какво? Не само към следващия живот. Христос е най-вече Път в този живот. Христос е Път към Неговия Отец и към нашия Отец. Христос се открива на човека първо в този живот и му показва пътя към  Бога.

 

Този път е Самият Христос.

 

Въпросът сега е: дали религията се приравнява с учение за безсмъртието на душата, а също и с учение за съществуването на Бог с оглед на бъдещия живот? Също така, приравнява ли се тя с победата на пълната справедливост? Тоест: дали се нуждаем от религия, защото трябва да има справедлив Бог, Който ще произнесе крайната присъда за всички хора, така че неправедните да бъдат наказани в ада, а праведните (добрите деца) да бъдат възнаградени в рая?

 

Ако отговорът е да, добре тогава, религията трябва да съществува, най-напред, за да може справедливостта в края на краищата да надделее и след това, за да може човешкото желание за блаженство да не остане неизпълнено. Възможно ли е, с други думи, доброто дете да не живее блажен живот след смъртта? Не, не е възможно! И нека кажем, че то е било онеправдано в този живот. С други думи, възможно ли е всички тези онеправдани хора, т.е. добрите деца, да не бъдат реабилитирани в бъдещия живот? Това не е възможно! И не трябва ли те да водят спокоен живот там, блажен живот? Разбира се, трябва! Но за да се случи всичко това първо трябва да има живот след смъртта, а също и добър и справедлив Бог, Който да отсъди справедливо. Така ли е или не? Според разбиранията на Средните векове, т.е. според западната теология, трябва да има такъв Бог.

 

Но ето че идва модерната психология и буквално взривява всички тези разбирания. Тя ни казва, че тези възприятия са психологически: човекът има вътре в себе си чувство за справедливост, което изисква лошите деца да бъдат наказвани, а добрите – награждавани. И тъй като възнаграждението не се случва в този живот, човешкото въображение развива идеята, че тези неща трябва да се изпълнят в другия живот, поради което слабият човек, както и този, който дълбоко и искрено обича справедливостта, стават религиозни и вярват в догмите на религията, която изповядват.

 

С други думи, човек вярва, защото доктрината, която той следва, служи на неговите психологически нужди за осъществяване на справедливост. Тази причина   няма философски, т.е. метафизически, основи, а само психологически такива.

 

От горепосоченото наистина е вярно, че ако справедливостта и блаженството трябва някога да възтържествуват за добрите хора, то това трябва да се случи в този живот. Това е така, защото тези хора не знаят дали ще имат друг живот, тъй като аргументите за съществуването на друг живот, които ние споменахме, са чисто психологически, а не научни – т.е. не са аргументи, основани на опита и на научния метод.

 

Следователно тези хора вярват в живот след смъртта просто защото те искат това. Това е причината същността на тяхната религия да се изразява във вярата в съществуването на друг живот, където несправедливостта ще бъде наказана, а справедливостта – възнаградена. Затова и именно трезвите хора днес в Европа и Америка вече не приемат тези основи на религията и са доведени до агностицизъм, докато подобните на тях хора от Източна Европа са тласнати към атеизъм.

 

В последните години, обаче, се вижда, че много комунисти са изоставили грубия атеизъм на миналото и са станали агностици. В това отношение те наподобяват агностиците от Европа и Америка. От друга страна, има хора от комунистическите страни и Америка, които ходят на църква и продължават да вярват в живот след смъртта, защото, както ние споменахме, те искат да вярват, без да имат научни аргументи в подкрепа на тяхната вяра. Такава е ситуацията като цяло.

 

Сега, обаче, каква е православната позиция относно всички тези въпроси?

 

 

 

2. Метафизичната концепция на религията.

 

Православието на първо място е загрижено за този живот, за живота тук и сега. Отците акцентират на това, че „няма покаяние след смъртта“. Модерните гръцки богослови, обаче, следвайки техния учител Адамантиос Кораис имат метафизично разбиране по тази тема и са копирали методологията на Римската Църква и на протестантството по въпросите за религията.

 

По времето, когато тези хора са отишли да учат богословие в Европа и Русия, а също и в Америка след войната, големият конфликт е бил вече започнал години по-рано, конфликт между емпириците, от една страна, които са наследници на Просвещението, на Френската революция от 1789г., и на метафизиците, от друга страна.

 

Основното различие между емпириците и метафизиците е, че същността на емпиричния подход е наблюдението, докато за метафизиката това е философската спекулация.

 

По това време всички религиозни хора били последователи на метафизиката – и бяха такива дори до скоро – докато всички емпирици били агностици, и някои от тях – атеисти. Защо? Защото същността на емпиричния подход не е дори философия. Несъмнено, той е представян като емпирична философия, като философия на емпириците. Те надделяли над метафизиците в Америка и осъществили велико дело за Православито. Те опустошавали, обаче, модерната гръцка теология.

 

В днешни дни в Гърция всички марксисти са емпирици, без да бъдат наясно с това, разбира се. Това е така, защото гръцките марксистки идеолози не знаят какво е фамилното дърво на марксизма, както знаят това техните двойници в Европа и Америка; затова тук те просто са си научили уроците механично, наизуст, както свидетелите на Йехова.

 

Аз вярвам, че това е голяма трагедия – не Есхилова, а срамна такава – това, че няма интелектуално силни марксисти в Гърция. Разбира се, това е добре за полицията и за дясното политическо крило, както и за модерните гръцки богослови, но това е нещастие от гледна точка на търсенето на истината. Защото марксизмът започва на емпирична основа и завършва там, където завършва.

 

Основите на марксизма и основите на патристичното богословие, от научна гледна точка, са едни и същи: по такъв начин между тях – марксистите и патристичните богослови – може да се стигне до разбиране.

 

Марксизмът, обаче, влезе в разрез с религията…

 

Да, но с коя религия? Не с Откровението, а по-скоро с религията, която се приравнява с метафизиката. И един от тези метафизици, който изцяло приравни елинизма с метафизиката беше Адамантиос Кораис.

 

Същественото различие между емпириците и метафизиците е, че основната черта на метафизика е неговата склонност да оеднаквява реалността с нещо, което му изглежда логически сигурно. Разбира се, човек може да има логическа увереност за нещо по логически причини. Но тъй като това не е обект на емпирична проверка и на емпирично потвърждение, как може той да бъде сигурен за това, което си мисли и логически заключава? Защото това е една обикновена мисъл? Но как може човек да приравни своята мисъл със сигурността? Метафизикът прави това, докато емпирикът приема и класифицира в групи само каквото забелязва чрез емпирично наблюдение.

 

В рамките на това калвинистите срещат известни трудности, заедно с папистите. Лутераните, обаче, живеят изцяло в друг свят по отношение на тези въпроси.

 

Сега, когато става въпрос за атеиста, защо той не вярва? Защото той няма дара на Светия Дух, дара на вътрешната вяра. Колкото до тези, които казват, че вярват, наистина ли те са вярващи? Не всички; например калвинистите, които често казват, че вярват, защото са предопределени [да вярват]. По този начин, обаче, те вървят по анти-научна пътека, такава, която не е поддържана от никаква емпирична реалност. Нито пък имат метафизична поддръжка за това, в което вярват. Те, разбира се, са наясно с това, защото са интелектуалци и знаят как стоят нещата, но продължават да постъпват по този начин.

 

Това е причината за наблюдаваното бягство на калвинистите и лутераните в екзистенциализма. Същото нещо се случва и с американските протестанти, които прибавят още и емоционалност към горното. Те са много емоционални – както в тяхното богослужение, така и в поведението си.

 

(следва)

 

превод от английски: Свилен Хаджиев

 

 

източник: http://www.oodegr.co/english/