Иеромонах Пантелеймон-Шушня е роден в Тимишоара, Румъния. Завършил е Факултета за изящни изкуства в Западния университет (Universitatii de Vest) в родния си град.

Днес той служи в Манастира Оаша (Manastirea Oasa), в подножието на планината Шуряну, близо до град Сибиу. Иеромонах Пантелеймон е великолепен иконописец и фотограф, но и изключителен събеседник, чиито слова са напоени с благодат…

* * *

Защо ни е така необходима голямата любов? Как да я намерим и да не я изгубим? Защо любовта преминава? Какво да направиш, ако не отговарят на твоите чувства? Как да преживееш мъката от несподелената любов? И въобще, съществува ли неразделна любов? Как, посвещавайки живота си на другия, да не изгубиш себе си?

Пътят към вашия манастир е утъпкан от стотици млади хора, идващи да се изповядат. Чувствате ли, според техните откровения, че у тях нещо се изменило по отношение на любовта?

- Бих казал, че ние, монасите, много по-добре познаваме хората, отколкото те познават себе си. Защото ги виждаме не повърхностно, а отвътре. Затова моето мнение е следното: у днешните младежи има огромен духовен потенциал, но те нямат компас. Младите хора, преди всичко, не знаят какво всъщност е любовта. Бъркат я с влюбването. И не умеят да я изживяват. Те гледат различни филми и живеят по шаблон. Всички мечтаят за голямата любов, като на кино. Наготово, с безупречен партньор, който би ги разбирал, каквото и да се случи. И не разбират защо с тях това не се получава.

Любовта от книгите и от филмите е утопия, в реалния живот тя не съществува. Това се усеща у всички, които идват да се изповядат – това е непрестанно търсене, желание да изпиташ дълбока, съвършена любов.

Защо имаме такава силна потребност да се реализираме в голямата любов?

- Търсейки любовта, в действителност ти търсиш Бога. Дори да не си даваш сметка за това. Дори и да не си примерен християнин, но всеки път, когато обичаш и си обичан, ти по някакъв удивителен начин усещаш, че там, в любовта, е истината. Ти търсиш Любовта цял живот, тя ти е необходима и дори когато се затвориш, сякаш повече я няма у теб, ти безусловно я усещаш, чувстваш, че сякаш всичко вече е казано, но въпреки това отново започваш отначало. Привлича те и през цялото време се стремиш да я достигнеш, защото чувстваш, че там са пълнотата и щастието.

Любовта е основата на нашето съществуване. Бог е любов и всичко на този свят жадува за любов. Бог е създал всичко по Свой образ и подобие, по Свой образец, образец на Троичните отношения. Ние сме създадени като хора, за да участваме в радостта на отношенията си в Бог и с Бог. За да изпитваме любов. За да бъдем заедно. Затова и се казва: Раят – това е общение с всички, а адът – невъзможността повече да обичаш.

Макар и Бог да е в нас, ние все пак чувстваме, че без друг до себе си сме несъвършени, незавършени. Нужен ли е друг, за да бъдем щастливи?

- Бог е създал хората незавършени именно заради това, за да се нуждаят един от друг. Ако Той ни беше създал съвършени, то ние бихме си били самодостатъчни. Разбира се, има хора, които дават повече, и хора, които дават по-малко, но не трябва да се спираме само на отношенията си с един човек, трябва да се научим да обичаме всички хора, да заслужим плода от отношенията с всеки, не само от партньора си в живота. Всеки човек е потенциален дар за нас, с който можем да се обогатим.

Ние мечтаем – почти всички – за голямата любов, която да продължи цял живот. И все пак реалността показва, че любовта умира и то по-често, отколкото ни се иска да вярваме. Защо угасва любовта?

- Тя умира, защото в това уравнение няма Бог. А това означава, че ние няма с какво да се презареждаме, да възраждаме нашата любов. Без Бог няма начало, генериращо любов. Човекът е ограничено същество. А благодатта го прави безкрайно дълбок. Благодатта е от Бога. Свети Йоан Златоуст казвал, че непреображените отношения дегенерират. Тях ги потребяват.

Без благодатта човек е паднал. Същото е и с любовта – угасва, ако не получава отговор. Ако ти я насочиш към Бог и хората, тя получава отговор от безкрайността на Бога. Ако я насочиш към себе си, към тялото си, към материята, тя ще се изразходва, защото тези неща са ограничени. Затова е необходима венчаването. Венчаването – това е свързване на двама с трети: с Бога, Който е безкраен.

За съжаление, това че се венчаваш в църква, не ти гарантира пълно щастие…

- Трябва да се научим да виждаме Бога в другия. Не трябва да се отнасяме към човека като към нещо вече завършено. Всяка личност е безкраен източник, но не е застрахована от неуспехи.

Чрез любовта, с Божията помощ, ние можем да преодолеем неуспехите, за да може другият да даде ход на своята същност, вложил целия си нравствен и духовен потенциал, както и потенциала на своята любов. Затова всеки човек е много повече от това, което виждаме.

Любовта идва и активизира в другия неща, за които той дори не е имал и понятие, че ги има у него.

Ти се нуждаеш от другия, който би ти дал мярката. В отношенията между двама души човек постоянно се развива. И вече не може да се насити, да скучае, да превърне това съжителство в рутина. Защото всеки провокира другия да се развива. Всеки разцъфтява като цветна пъпка, след това като цвете, и това цъфтене е безкрайно.

Много хора сякаш са неспособни на дълбоки чувства. Това е така, защото те, на свой ред, не са били обичани, за да разцъфтят. Обаче всичко това е невъзможно без Бога. И без усилията на всеки да активира в другия Неговия потенциал, Божествената благодат. Трябва да обичаме – с Бог в себе си – Бога в другия.

Как трябва да обичаме, тогава? Къде грешим, защо през цялото време ни се налага да започваме отначало?

- Ние не умеем да отдаваме себе си. Ние нямаме навика на себеотдаването. Съвременното общество учи хората да обръщат внимание най-вече на своите желания, да обичат преди всичко себе си, да се стремят към собствената си реализация. И любовта по такъв начин се превръща в някакъв аксесоар, способстващ тяхното собствено щастие. „Аз имам кариера, дом, храна и своя любима!” Обаче ние не обичаме истински, ако не се опитваме да излезем от себе си и не започнем да се упражняваме в отдадеността, да тренираме своята сила да обичаме.

Да обичаш, означава да гравитираш като планета около самореализацията на другия. Да мислиш, как да помогнеш на другия, как да го посрещнеш, как да го успокоиш, как да го защитиш от трудностите, как да му доставиш радост, как да му приготвиш вкусна храна, когато е уморен. Трябва да се учим да живеем с другия и за другия.

Любовта означава много действия, много постъпки. Намеренията, мислите сами по себе си не означават нищо, ако липсват действия. Светът е пълен с намерения. Извършвайки различни постъпки, ти проверяваш самия себе си – можеш ли да обичаш истински… Това е Любовта – да даваш, дори когато целият си изчерпан, когато не са ти останали никакви сили. Да нямаш никакви оправдания затова, че да даваш.

Когато ти даваш от онези неща, които имаш в излишък, когато ти е добре и ти е лесно да даваш – това не струва нищо. А когато вече не можеш, но все пак искаш да направиш нещо за другия, в теб избухва енергия, за която дори и не си предполагал. Получаваш сила от Бога и правиш повече от това, което си мислил, че можеш да направиш.

Отдавайки себе си, когато вече не можеш, тогава ти действително се свързваш с другия и му даваш възможност и той да се разкрие, и на свой ред да дава. В любовта трябва да даряваме това, което нямаме в излишък. И тогава, както в Евангелието, това нищо се преобразява, и хлябът, и рибата, стигат за всички.

Бъдни Вечер в манастира Оаша

Докога можеш да отдаваш себе си, така че съвсем да не се превърнеш в нула?

- Самоотдаването е доброволна постъпка, това не е зависимост от другия, не е робство. От теб не се изисква да я извършваш. Чрез самоотдаването аз не се самоунищожавам, а намирам себе си отново и се обогатявам чрез битието на другия. А само притежавайки – аз се самоликвидирам. На някои хора им е по-удобно да позволят да ги притежават. Така е при много от съвременните жени, които стигат до там, че позволяват да бъдат поробени. Мъжете им се отнасят зле с тях, те страдат, но се боят да изберат друг път, предпочитайки сигурността. Те изпитват абсурдното страдание, което дори не е спасително. Това е някаква разновидност на леността. Те се отказват от отговорността за своите решения и предпочитат само да изпълняват. Но по този начин тези жени никога няма да се развият, да еволюират.

Не всички имат необикновена любов. Това ли е нашата вина? Да изпитаме голямата любов – от нас ли зависи или тя е дар от Бога?

- У Бог има ясна посока за всеки. Съвпадения няма. Да срещнеш конкретен човек, това зависи от волята Божия. Но това, това как реагираме на тази среща, зависи от нас. Всеки човек, когото срещаме по пътя си, е дар от Бога, и ние всеки път трябва да се питаме: „Защо ми е отсъдил Бог да срещна този човек? Какво мога да направя с тези отношения? Какво трябва да разбера? Каква полза да имам?”

Но не бива да бъркаме влюбването с любовта. Когато Бог ти изпрати влюбването, това още не означава, че Той те изпратил и голямата Любов. Влюбването е задатък от Бога. Ако ти го изразходваш неразумно, то вече никога няма да достигнеш до истинската Любов.

Възможно е, първоначално любовта да не ти се стори голяма, но ако работиш върху нея, тя все повече ще нараства. Любовта – това не е чувство, а сила. Бог не е плът, и все пак нарича Себе си Любов. И така – любовта не е плът!

Разбира се, и тази – плътската, влиза в любовта, но като цяло тя не е се отнася към нея. Любовта, това е огромната сила на човека, получена свише, сила, която всеки по отделно трябва да освободи и да култивира. Аз казвам „да освободи”, защото преди всичко ние обичаме себе си, и тогава любовта е затворена в нас, тя се движи в кръг. Тази любов е егоистична, тя е обърната към себе си, вместо да бъде свободна и да не търси нищо в замяна.

Истинската любов винаги ли е свободна?

- Да, истинската любов утвърждава свободата на другия. Не се опитва да го овладее. Но тук се допуска най-голямата грешка – когато единият се опитва да промени другия, да го преобрази по свой вкус. Когато обичаш, трябва да излезеш от себе си в смисъл да се постараеш да почувстваш другия, да разбереш другия, да видиш света през неговите очи. Ако ти ограничиш неговата свобода, у него ще се задейства инстинктът му за самосъхранение. И той ще се затвори в себе си. Ще се пази от теб, ще се почувства, като че го стъпкват.

В отношенията трябва да има равновесие между сближаването и дистанцираността. Трябва да се съхранява тайната пътека. Не бива да се завираме във всички ъгълчета в душата на другия, да се мачкат цветята с багер. Грубостта и наглостта ще унищожат тайната на другия.

Този опит за излизане от себе си понякога е болезнен: това означава да напуснеш безопасната позиция, да излезеш от комфорта на собствения си способ на съществуване, да приемеш способа на съществуване на другия. Но само така ти ще можеш да разшириш, да обогатиш и да преобразуваш любовта в път на познанието. Ако ти останеш в себе си, то ще останеш много беден. Още повече, в някакъв момент ще се окаже, че си се отвърнал от себе си и се превръщаш в самотник.

Трябва ли тогава да увеличаваме толерантността в любовта?

- Ние трябва да се упражняваме в различността, а не в толерантността. Толерантността е някакъв вид снизходителност към това, което не ти допада: ти предполагаш, че другия има някакви недостатъци, които великодушно обгръщаш с внимание. Т.е. толерантността предполага гордост. Между другото, в любовта на теб не ти е дадено правото да смяташ, че твоят способ на съществуване е по-добър от този на другия, ти не трябва да изискваш от другия да се променя, а трябва да изискваш от себе си да търпиш и подкрепяш другия.

В любовта не трябва да се грижиш за собственото си благо – ти трябва да отдаваш себе си в служба на другия, твоята грижа трябва да бъде неговото развитие като личност. Неговата цел не е да те украсява, не да прави така, че да се чувстваш по-красив и по-добър. Правилно изживяната любов, във всеки случай променя всичко около себе си към по-добро. Това, че аз напълно отдавам себе си, че съм жертващ се, подбужда и другия да поправи себе си, да се осъзнае, да се промени към по-добро.

Архимандрит Теофил (Переян) казва, че любовта никога не пресмята и, че любовта винаги пресмята. Как да разберем това? Нали тя никога не пресмята, какво дава, за привлече вниманието на другия: „Ето виж, колко аз направих за теб, а сега и ти дай за мен също толкова”. И в същото време постоянно пресмята, колко получава, за да може да даде повече. Тази любов е истинска.

Понякога, колкото и да правиш за другия, той остава безразличен и не дава за теб нито късче любов. Как да разберем, кой заслужава толкова, че да му дадеш всичко от себе си?

- В естествения ред на нещата: не влизай в отношения, докато не си уверен в тях. Потенциалът на чувствата, любовта трябва да бъде пазена, докато не намериш човека, с когото действително да сте сходни, с когото ще подхождате един към друг преди всичко духовно, а не плътски.

Когато нормалният човек срещне друг нормален човек и жертва себе си докрай, той ще „победи” другия с любовта си, дори другият да обича по-малко. Любовта на единия, със своята устойчивост, може да спаси любовта на другия. Зная много случаи на чудесно възстановени отношения, които доскоро са били на границата на разпада, а след това са ставали по-здрави и по-дълбоки отпреди. Хората трябва да се научат да ценят кризите.

Тук обаче има и уловка. Ако ти се спреш на човека, рискуваш да загубиш всичко. Но ако винаги в твоя ум е Бог, то наоколо ще намериш достатъчно хора, заслужаващи да им отдадеш всичко, без да се страхуваш, че ще изгубиш. Нито един човек, сам по себе си, не заслужава да му отдадеш всичко. Затова този човек не е крайна реалност, но Бог, Който е в него – Е. Всъщност чрез човека, ние даряваме себе си с Бог.

А в какво е смисълът на семейния живот?

- Отношенията, семейният живот са само рамка, в която ние проявяваме себе си, усъвършенстваме се. Ние се упражняваме в любовта, в способността да излезем от себе си, за да станем прозрачни, за да може Бог да прояви Себе си в нас в пълна сила, а достигнем ли до взаимопроникването един в друг, ние ще можем да обичаме още повече. Само ако се упражняваме в откритост, ще се превърнем в съдинка, която може да поеме многократно повече отколкото другия. И тогава аз, с неговото посредничество, ще мога да обичам всички хора и цялата природа, ще мога да вместя в сърцето си
цялото Боже творение.

Съществуват ли души – като друга половинка? Хора, с които всичко се случва много по-лесно?

- Съществуват, но те са малко. Не съществува само един-единствен човек, с когото ти е съдено да бъдеш заедно. На света има и други, с които вие бихте си подхождали много добре. Това, че си срещнал един от тях, и по неведом начин, любовта ви се е изчерпала, не означава, че за цял живот ще останеш сам. Така, както и това, че се си срещнал душа – твоята друга половинка, не гарантира, че любовта ви ще бъде продължителна. Ако хората не вървят един към друг, любовта е невъзможна. Съвпадението на половинките е само искра. Тя не гарантира, че чувствата ще са вечни. Ти не заслужаваш онова, заради което не си се потрудил! (Смее се.)

Обратното, често се случва, че именно тази любов се изчерпва по-бързо, защото там всичко е наред и никой не полага никакви усилия. Постига се някаква удовлетвореност, доколкото другият отговаря на моите потребности, а аз – на неговите, и тогава всеки обича себе си, с посредничеството на другия.

Така се раждат ревността и чувството за собственост?

- Ревността – това е любов към себе си с посредничеството на другия. Ако ти си ревнив, то ти не обичаш другия истински, а смяташ, че имаш права над него, но на които някой посяга. Боиш се, сякаш, всеки момент някой ще дойде и ще ти го отнеме, но никой няма право да „конфискува” другия от теб! Това е порочна любов с ревност и страдание, която заслепява човека и го лишава от разсъдък – демонична любов. Тя по своему омагьосва, тя е много емоционална, обладана е от извънреден еротизъм, но причинява неимоверно много страдания, и обезценява личността. Ти смяташ, че си пожертвал себе си, страдайки, но всъщност ти си объркан, обзет си от гняв и от страх.

Истинската любов, Божествената, утвърждава, а не разрушава. Тя е като ясно небе. В нея няма тревожност и мъгли.

манастира Оаша

Днес все повече хора избират свободната форма на любов. Вече не се женят, а понякога дори не живеят заедно, но въпреки това се обичат и живеят в хармония. Грешно ли е да се постъпва така?

- Любовта, която не предполага отговорност и жертва, не е истинска. Тази любов е конюнктурна, незряла. В действителност, в този случаи хората не достигат до любовта, а остават на фазата на влюбването. Ако нещата не стигнат до венчавка, това означава, че Бог е бил изключен от уравнението. Без Божествената благодат човек е краен и неговата любов ще продължи само известно време. Избралите този път искат такава любов, в която нищо не трябва да се изгуби, а само да се печели. Те искат да вземат нещо, нещо, което се получава лесно, и остава винаги свободно, дотогава, докато се появи нещо по-привлекателно.

Когато имаш нещастна любов, ти често мислиш, че би могъл да намериш някого, който ще те обича повече, ще те разбира по-добре…

- Този възглед е следствие от техничарски начин на мислене. „Продуктът остарява нравствено в този момент, когато излезе по-добра версия” (Смее се.) Т.е. той излиза от употреба. Но хората не излизат от употреба, те постоянно се развиват. Необходимо е съществуващите отношения да бъдат усъвършенствани, за да станат по-дълбоки. И дори да се появят възможности за по-добри отношения, дори да познаваме хора, които ни се струват по-подходящи, ние не трябва да изоставяме другия. Не е необходимо да започваме хиляди пъти, защото така никога няма да стигнем до края.

Ти не можеш до безкрайност да преправяш себе си по образец на другите жени или мъже, защото ти ще се износиш като някакъв детайл, ще изгубиш своята форма. Смяташ, че когато имаш много любовни отношения, придобиваш опит, че обогатяваш своя начин на съществуване, но в действителност ти изгубваш себе си и вече не знаеш кой си всъщност. В любовта, в работата си,
е важно да бъдем постоянни.

Не можеш три години да бъдеш лекар, след това три години да бъдеш актьор, а след още три години да започнеш да тренираш, за да станеш футболист. Трябва да вървиш напред. Затова безизходицата, в която си попаднал в отношенията си с другите, най-напред е твоя и тогава на другите. Бог е определил тази безизходица за теб, за да превъзмогнеш себе си, за да еволюираш. Като измениш на човека до теб, ти бягаш от себе си, бягаш от своето усъвършенстване. Същото препятствие ще се появи отново, но в друг вид, независимо кой е до теб.

Защо верността е така важна? Аз познавам хора, които казват, че обичат своите партньори, въпреки че от време на време им изневеряват, но твърдят, че това няма никакво значение, тъй като в тези връзки не става въпрос за чувства.

- Те заблуждават себе си. Това е много лошо – да използваш другите за своите плътски потребности. Реално погледнато, ти използваш себе си. Ти си в застой. Без вярност ти не можеш да достигнеш до по-дълбоки нива в общуването. Човек може да се развива само чрез верността. Между другото, ако ти си позволиш някакви алтернативи, това означава, че ти не си в състояние да преодолееш заграждението, а просто искаш да го заобиколиш.

Ако ти се отказваш от алтернативите, тогава ти вече не се колебаеш, преодоляваш кризата и виждаш какъв потенциал има и в теб, и в другия. И ти си получил повече, станал си по-богат, отколкото си бил преди. Достигнал си друго ниво на любовта – тази любов е пречистена и много дълбока, а не отнася само да някаква плътска привързаност, влюбеност.

Малкото усилие означава малко развитие, това означава да бягаш от самореализацията си. Вижте, нищо не се случва без жертва, без Принципа на Кръста. Жертвата на Кръста е прозорец към Възкресението. На нас не ни се дава нищо, ако ние нищо не жертваме.

И в любовта също е жертва. Ти жертваш своето „аз”, за да приближиш към себе си „аз”-ът на другия. Това е отказване от себе си. Жертвата придава дълбочина на всякакви отношения. Тя скрепява любовта.

Да се влюбиш е лесно, но да обичаш е трудно. Бягаш ли от Кръста – бягаш от Възкресението, бягаш от радостта, бягаш от истинската любов! Без Кръст не бива. Без Кръст пътят е лек, удобен. Но като не умеем да страдаме с радост, да изпълваме страданието със смисъл, в действителност ние бягаме от живота. И всичко, което получаваме е „втора ръка” – second hand. Всичко, което чувстваме е бледо.

Игуменът на манастира Оаша архимандрит Юстин (Мирон) и иеромонах Пантелеймон (Шушня)

Защо любовните страдания са едни от най-болезнените?

- Защото човек, когато обича, разкрива себе си и става дълбок. И тогава той получава удари направо в сърцевината на своето същество.

Ако любовта му е била заедно с Бога, но другият все пак си отиде, Бог не остава в дълг. Той идва и запълва тази празнина, защото ти не си обичал само този, който си е отишъл, но и Бога в него. Ти можеш да бъдеш наистина разбит след раздялата, но само ако у теб не го е имало Бог.

Понякога, след голяма любов, у нас не ни остава дух да вървим нататък, да разкриваме своята душа отново. Как да излекуваме раните, нанесени от любовните страдания?

- Отец Теофил (Переян) казва, че страданието е голяма тайна. Ти можеш да си я обясниш теоретически детайлно, но сърцето ти продължава да боли, а всеки външен съвет си остава все така външен. Само Бог може да заличи такива рани, ако сметне за необходимо.

Все пак някои рани така и не трябва да бъдат заличавани. Понякога се случва, че твоето сърце може да понесе безкрайно много открити рани. Способността на човека да страда е много голяма. Не е необходимо да искаме раната да се затвори напълно, за да забравим всичко. Несполуките в любовта не бива да ни унищожават емоционално. Ти можеш да поддържаш други отношения и с рана в сърцето. По някакъв начин Бог ти дава сила да обичаш отново. Трябва да се върви напред, да имаш смелостта да се разкриеш отново, да приемаш [рани] отново. Не трябва да спираш.

На някои хора сякаш им е дадено само да страдат, цял живот…

- Трябва да се разбере, че това е като игра между теб и Бог. В страданията всъщност се крие любовта на Бог към теб. И тогава ти намираш смисъл във всяко страдание. Без Бог всичко завършва абсурдно. И най-малкото страдание те удря през краката. Ти вече не разбираш нищо и стигаш дотам, че започваш да мислиш за края. А с Бог и най-голямото страдание е изпълнено със смисъл и винаги е съпроводено с радост. Никога не бива да се забравя, че Бог те обича и те изпитва.

Изпитва те, защото иска да ти даде нещо. Но на някаква цена! Трябва да заслужиш този дар, трябва да се издигнеш на ниво, на което ще можеш да приемеш Неговия дар. На следващото ниво на играта. Във всеки случай, дарът е много по-голям от страданието, през което преминаваш, за да го достигнеш.

Бог не може да ни дава безпрепятствено, защото тогава би ни задушил със Своята любов, ще раздели нашето същество, няма да ни позволи да разцъфтим. Бог, когато ни обича, ни изкушава… Защото иска да извлече от нас чистата ни същност.

Какво да направим, за да бъдем щастливи?

- Трябва да търсим истината на любовта, да я търсим с всички сили. Не трябва да я търсим на повърхността, а да се отдадем напълно, на всички хора и, чрез тях, на Бог. Да се отдаваме през целия си живот. Истинското щастие съществува. Тук, на земята.

Щастието не е нещо различно, то е като път, по който вървим напред. Само във величината, в която умеем да даваме, ние и ще получим. Защото Бог понякога ни измъчва, но и дава свръхмерно. Играе с нас, провокира ни да търсим голямото, да искаме за себе си голямото, да се случва нещо голямо.

Щастието, това не е даденост, не е лека печалба, не е вкаменелост, която изведнъж се стоварва върху теб. Статичното щастие би ни смазало със своята страшна скука. Щастието се заработва, то трябва да се заслужи – всекидневно. Щастието е постоянно изкачване, динамика, която през цялото време се адаптира към нашите потребности. Щастието е усъвършенстване, развитие.

* * *

Източник