Как започва християнският живот в нас?

Април 18, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас. Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това. Има един момент, и момент – добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски.

Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос – в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това.

Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски. Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта. Огън дойдох да туря на земята – казва Спасителят, – и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване. Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) – заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си. Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: “християните” често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1).

Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето! И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, все още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело, самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но е и изобретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро.

“Навсякъде ни е необходимо” – казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли””) – усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”. Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат – от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго – не, и при това – без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; като в противен случай ще го вършим както и да е. И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин – вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен – и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно. И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители? Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях – всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила – това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро””. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота – такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово – и това – не за един месец или година, а за цял живот – и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред – и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина – и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън – къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпение на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание – едно от друго по-лоши – започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми), затънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, помогни! (Пс. 117:25). Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка – залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това – след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта – немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи! Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там – към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно – тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото – пред предверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си. И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския – силен, твърд, многоплоден – живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? – Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа – и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин. Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други – около покаянието.

източник: http://www.sveta-gora-zograph.com

Постът на нашите майки

Април 1, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Семейство

Веднъж попитали архимандрит Кирил от Троицко-Сергиевата лавра да обясни чудото, как така е воювал и се запазил невредим през цялата война. Старецът отговорил, че го опазила молитвата на неговата майка, която през всичките дълги военни години държала заради него строг пост всяка сряда и петък. Същото разказала и една жена за своята баба. Нейната баба спасила по този начин и четирите си деца през войната. Дъщеря й и тримата й сина отишли на фронта, а тя държала строг пост всяка сряда и петък. И четиримата се завърнали от войната живи и невредими, а тя продължавала да пости.

„Мамо“ – казали децата й – „че нали се върнахме живи. Защо и сега продължаваш да постиш?“ „От благодарност към Господа“ – отвърнала бабата. „Покажете ми друго такова семейство, където четирима са заминали на фронта и всичките са се завърнали живи! Не, и занапред ще постя така чак до смъртта си, за да благодаря на Господ“. И така постила тя до края на живота си.

 

 

Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа

Март 28, 2019 in Беседи, Начална страница



– Отец Георгий, чувала съм такова наставление: трябва да възненавидите самия факт, че сте още живи – това означава, че душата ви все още не е достигнала до най-доброто си състояние, което се придобива чрез християнския подвиг, за да може Господ да я вземе при Себе си….

– Ако се въоръжим с това твърдение, ще изпаднем в прелест! Животът е Божи дар. Четете посланията на свети апостол Павел: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас (Фил.1:24-25). Веднага се чувства здравият дух, който няма нищо общо със самоизтезанието.

Ако тялото е дом на Светия Дух, то към него трябва да се отнасяме по съответен начин. Ние живеем в тяло, то е част от нашата природа и ние не бива да се борим с него. „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф.6:12), – пише апостол Павел.

Постът ни е даден, за да приведем тялото в съответствие с богоустановените правила на живот, изложение в Божия Закон. През Великия пост ние сме призвани да подчиним тялото на стремежите на духа. Всичко прекомерно винаги завършва зле.

– А как светците са „умъртвявали плътта”? И съвременните подвижници също се придържат към правилото: „не бива да жалим плътта”.

– Надмогването на природата е възможно само за хора, достигнали до висок духовен живот: пустинници, затворници, стълпници. При това, за всеки от тези видове подвиг, са давали благословение само на най-опитните подвижници. Т.е. те се готвили дълги години за това поприще и чак след това поемали по него. Вземете например преподобни Паисий Светогорец – един аскет от наши дни – с каква трезвост се отнасял той към всичко.

Нека следваме тези правила, които е установила Църквата. Когато учех в семинарията, четях много светите отци: преподобните Ефрем и Исаак Сирин, св. Макарий Велики и други. Стараех се да усвоя преди всичко техния дух. А при тях има много здрава вътрешна основа на правилно отношение към себе си.. Именно това им е позволило безупречно да преминат по предначертания от Евангелието тесен път (срав. Мат. 7:13) и да оставят след себе си голямо наследство: както духовно семейство от ученици, така и наставления към тях.

Много важно е да имаме пред вид, че досега говорихме за монаси. Миряните трябва така да устройват духовния си живот, че да не пренебрегват нуждите на своето семейство.

– Как да избегнем ревността не по разум?

– Попитали свети Антоний Велики: „Коя е най-високата добродетел?” Той казал: „Разсъдителността”. Ето, аз съм болен от диабет, два пъти ми е правена сърдечна операция. Опитах да постя строго и започна силно главоболие, след службата вървя към къщи, като едва местя краката си. Ами изяж парченце риба и всички тези пристъпи ще те оставят. Апостол Павел пише: „Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде” (Рим. 14:3).

Яденето или неяденето не ни отдалечават от Бога и не ни приближават до него – такъв е принципът на Църквата. Постът е обща норма, която е насочена към всички, но всеки човек трябва да намери своята мяра на въздържание – така казват светите отци. Това ми е по силите, а това е просто буйство на моята ревност; това ми е полезно, укрепва ме и аз преминавам поста, придобивайки духовна сила, а с това, напротив – изтощавам себе си така, че не съм способен нито за молитва, нито за богослужение. На кого е нужен такъв пост? Кой ще те осъди? Яж с мярка, а не така, че стоейки в храма, да мислиш само за това, как по-бързо да притичаш у дома и да хапнеш нещичко. Всеки християнин трябва да определи своята норма, като се посъветва с духовника си.

Припомняйки си своя произход от род на търговци, преподобни Серафим съветвал всеки да търгува с това, което му носи печалба: чувстваш ли от поста несъмнена полза – пости, а ако не си здрав, не се придържай към „манастирския устав”, прибави в храната си това, което те подържа и ти дава сили на носиш послушанието си.

Нашата ревност трябва да бъде разтворена в Христа. Нека спокойно и разумно да се стремим към това, в дните на поста да привикнем към въздържание във всичко. Отказал си се от блажна храна – отсечи и склонността си към развлечение: не включвай телевизора, недей да празнословиш. „Като постим, братя, телесно, нека постим и духовно!” Тогава и след Пасха няма да изгубим тази нагласа.

– Кое е главното за съвременните християни?

– Защо за съвременните? За всички хора и за всички времена, до края на вековете, е дадено едно Евангелие. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и во веки” (Евр.13:8). Главното е да изпълним Господните заповеди, защото в тях е заключена Божията воля. Случва се, идват хора и казват: „Искам да изпълня Божията воля”. „А как ще намериш волята Божия?” – питам ги. Мълчат. Тя е изразена в Божия закон.

– Най-често на хората им идват на ум старозаветните заповеди: не убивай, не прелюбодействай… (срав. Изх. 20:2-17). А как да изпълняваме евангелските?

– Цялото Свещено Писание е единно, не бива да разделяме Стария и Новия Завет. Сега чета Псалтира и се удивлявам на всеки ред. Тук е заложена такава мъдрост! Всички зърна, които след това са израснали в Новия завет, вече ги има в Псалтира.

Четете Псалтира! Христос казва: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен; и те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:39).

Вникнете в думите на пророк Исаия: 700 години преди боговъплъщението и бъдещата Голгота, той вече описва кръстните страдания на Христос – и то така, сякаш всичко това е станало пред очите му. Духът е един и същ! Не бива да разделяме, да противопоставяме Стария и Новия Завет. Недопустимо е Старият Завет да се чете с пренебрежение, сякаш това е нещо изостанало, ненужно, отживяло времето си. Не, и за нас той е също толкова жив и поучителен, както и за тези, които все още са очаквали идването на Спасителя в света.

– По-рано е имало благочестива традиция: вярващите са се стараели през Великия пост да прочетат цялата Библия – от книга Битие до Апокалипсиса. Защо сега от старозаветните текстове у дома в най-добрия случай се чете Псалтира?

– Не знам. Самият аз много обичам да чета Стария Завет. Не само Псалтира, но и пророците, и историята на израилския народ. Един е духът, един е Бог, един е Божият промисъл за спасението на човешкия род. Господ ни е обогатил със Свещеното Писание. Защо пренебрегваме този дар?

Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Той не е отхвърлил Стария Завет, Той го е изпълнил. Господ просто е учил правилно да разбираме това, което по-рано е откривал на човечеството чрез пророците. „По-лесно е небе и земя да премине, нежели една чертица от Закона да пропадне” (Лук. 16:17) – така казва Господ. Цялата жива библейска традиция е съвкупна, тя не бива да бъде разделяна.

Сега битува убеждението, че без да разберем миналото, не можем да разберем настоящето. Това е вярно. Ако не се въоръжим, не усвоим всичко, което ни разкрива Стария Завет, ние ще бъдем лоши последователи и на Новия. В Стария Завет има много ярки примери. Някои, четейки Библията, се препъват и недоумяват: „Но там се говори за войни, за убийства!”… Всичко това е описано, за да разберем, че в нашия живот се случва същото. Ако сега пресметнем, колко аборти се извършват в света – или дори само в нашата страна – ще се ужасим: това е по-страшно от атомна война! Идват, правят ти една инжекция – „Не искам детето …” Свещеното Писание ни отваря очите, за да видим как животът на човека е изпълнен с неправди.

И Новия, и Стария Завет са изпълнени с диханието на Светия Дух. Нужно е само правилно да разбираме и да усвояваме Свещеното Писание.

– Какво е различното в евангелските заповеди?

– Евангелието ни открива нов дух, ново отношение към живота, самия нов живот, който ни е явил нашия Господ Иисус Христос. Не пророк, не ангел – а Богочовекът. Именно за това се появяват заповедите: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се, за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44). Казано е: „възлюби господа Бога твоего с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…. и ближния си, както себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:37-40).

– В прощалната си беседа с учениците си Господ казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго” (Йоан 13:34). Т.е. с кръстна любов. Известно е, че преподобни Паисий Светогорец, който се молил за болните от рак: „Нека болестта им дойде върху мене” – когато научил за своята ракова диагноза, се зарадвал.

– Има хора, които стигнали до такова духовно състояние, че вече не се страхуват от смъртта. Преподобни Паисий Светогорец чувствал, че Бог го води. Когато четях за живота му, още преди да бъде канонизиран, учуди ме това, че той е сменил няколко манастира. Но значи, за това е имал указание от Бога. Той не е проявявал своеволие, а наистина е чувствал Божието водителство. По същия начин в свое време и свети Игнатий (Брянчанинов) оставял обителите една след друга: просто чувствал, че това не е неговото място и трябва да продължи нататък.

Винаги съм се стремял да проверявам чрез моя духовен опит ревността на младите пастири, които идват при мен за съвет или които се изповядват при мен. Помня, когато още служех в храма на Божията Майка „Живоприемен източник” в Царицино, дойде един млад свещеник и взе да проповядва за това, че всички ние трябва да умрем за Христа и затова, дайте да не се леним и да постим с цялата възможна строгост и т.н.

„Боже мой! – спирам го аз. Какво говориш? Погледни хората, на които проповядваш това… По-добре ги пожали”. „Утешавайте, утешавайте Моя народ (Ис. 40:1) – ето какво иска от пастирите Бог. „Защо да говорим на тези бедни хора такива думи? – опитвам се да убедя този ревностен отец. Христос е умрял за нас, а ти какво – призоваваш хората: вървете и умрете за Христос? Какво искаш – себе си, човека, да поставиш на мястото на Христос?” Принципът незабележимо се подменя. Божествената Жертва се замества с личната ревност. Слушат ни хора, които у дома имат малки дечица, семейства, възрастни родители. И какво? Да захвърлят всичко това и да търсят своя лична Голгота? Защо тогава Христос умря за нас?

Да бъдеш милостив – означава да бъдеш с Христос

Март 20, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ако си милостив към един или към друг, очевидно е, че ти си с Христос. А ти дори не усещаш, че този, на когото помагаш, може да бъде Христос. Той не протяга ръка, за да му дадеш, той протяга ръка, за да ти даде Царството Небесно, а ти дори не забелязваш това. И обикновено хората търсят най-дребната монета в джоба си.

 

 

Братя мои, помнете, че бедните – това са библейски персонажи! И ти си минал покрай твоето спасение толкова леко! А още по-страшно е, че ти си се отнесъл с презрение към този просяк. Бедните никога не загиват. Те се събират заедно в края на пътя и поделят, това, което са им дали, и казват: „Това е от този – помени го Господи в Твоето Царство!“ И това има значение. Спасителят, за да ни ентусиазира, казва: „Получете стократно!“ Искате ли да забогатеете? Раздайте всичко, което имате! И ще получите стократно! Тези думи ги казвам не от себе си.

 

 

Ако познавахте живота на свети Йоан Милостиви, бихте се уплашили! Свети Йоан, когато пристигнал в архиепископията, попитал: „Колко злато има в архиепископията?“ Отговорили му: „Един килограм злато!“ – „Раздайте го на бедните!“ Когато чули това икономите, казали, че ще обеднеят. Но всичко се върнало стократно – без това, което е дал. Отново давал, отново се връщало сто пъти повече. Икономите винаги се оплаквали. Виждате ли: човек не забелязва, когато получава, но забелязва, когато дава. Но се върнало стократно – до точност! Има едни слова в Светото Писание. Аз не смея да им противореча. И свикнете с авторитета на словата от Светото Писание. Тайнствата на Църквата са основани върху словата от Свещеното Писание.

 

 

Източник: https://duhovnyj.ru

 

В наши дни има твърде много светци

Март 12, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

„Ти си запазил доброто вино досега…“ – трезвението* според стареца Емилиан Симонопетритски

В света, казваше ни някога старецът Емилиан, в наши дни, има твърде много светци. Животът е такъв, че поставя тези хора сред съблазни, т.е. изкушения, скърби и те проявяват страхотно послушание и търпение, чрез което достигат святост. Също така, желаейки да водят духовен живот, започват да подражават на монашестващите: книгите и молитвите им са като тези на монасите, извършват служби, молят се по броеница, и при това без да имат нерадение, което често пъти сковава живота на монасите. Тези хора са опечалени, т.е. угнетени души, понасят бремето на живота и не са коравосърдечни. Внимават какво говорят и въпреки, че често пъти са преуморени, извършват своите служби. Затова имат осезаеми белези на святост, които може да не са чудеса, а да са плодове на Духа: всекидневният им живот е свят.

Във Ватопедския манастир, където бяхме поканени тази година (2004 г.) за празника на св. Богородица Утешителка и преп. Максим Грек, просветител на русите, Негово Високопреподобие архим. Ефрем ни възложи честта да извършим пострижението на един послушник, който получи името Емилиан. Това бе плод на искрена любов, уважение и почит към личността и монашеското дело на нашия старец Емилиан, както от страна на стареца Йосиф, така и на зело възлюбения нам Високопреподобен игумен.

В заседателната зала на манастира, след празника и пострижението, се спряхме накратко върху продължението на монашеската традиция в лицето на старците. По този повод отговорният редактор на сп. „Пемптусия“ ни помоли да продължим словото на нашия уважаван отец, стареца Емилиан, за духовна подкрепа на нашите братя в света. Като продължаваме словото си, предпочетохме да се спрем на „просвещението на монашеството“, т.е. върху една тема, за която можем да кажем, че представлява същината на неговото учение: трезвението.

Тази същина на духовния живот ни дарява устрема, от който се нуждаем, за да можем да живеем с Бога. Искаш или не искаш, изпитваш нужда да поставиш началото на по-дълбок духовен живот. Нека си пожелаем опитът на стареца Емилиан по отношение на трезвението да стане вино, което весели сърцата и трезвено опиянява нашите братя в Христа.

1. Въпросът за трезвението е може би единственият въпрос, който може да занимава някого, който истински обича Бога. Трезвението не е просто някакво неопределено понятие, а е действие. Може да се каже, че това е делото на живота ни. Това е самият ни живот. Това е нашето апостолско и монашеско призвание. Това е нашата практика и нашият живот.

Когато говорим за трезвението, нямаме предвид нещо частно, а целия подвиг, действието на съществото на всеки миг. Затова бихме казали, че трезвение означава: нашето дихание. Както, ако спрем да дишаме за няколко секунди, живителният въздух вече не влиза в нас и умираме, така и ако дори за един миг изоставим трезвението, означава, че спираме да дишаме. Преустановява се влизането на животворния вятър, духа, Светия Дух. Без да имаме въздух, ние се намираме отново, за пореден път, в една задушаваща атмосфера. В атмосфера, която не е благодатна и не е апостолска. В атмосфера, която ни пречи да си стъпим на краката, пречи ни да имаме радост, уют, мир, да се чувстваме сигурни в живота си, да чувстваме Бога, да имаме отговор от другото лице при молитвите си. Може да се къпем в сълзите си, да се молим, да служим на Бога и все пак да нямаме признаците на един жив човек.

2. Във всекидневното си съзнание под „трезвение“ разбираме бодърстването, бдението на духа. Но първоначалното значение на думата „νηφω“ е трезвен съм, въздържам се от пиенето на вино. Не само не ям, но въздържанието ми, издръжливостта ми стигат дотам да не приемам нищо в организма си. С други думи, постя постоянно с една-единствена цел: не само за да бодърствам, но и за да следя някого. За да не прекъсвам наблюдението и следенето, така че бодро да наблюдавам; бодро да изучавам действията на другия, за да съм наясно какво върши във всеки един момент. Това придобива значението на едно непрекъснато бдение – действие, отнасящо се изцяло до ума.

Следователно трезвението е действие, което върша сам, изправен. Затова и човек без обществени устои, тоест човек, който в социалния си живот не може да усети другия, да му се радва, да го следва, да върви заедно с него, човек асоциален, саможив – не човек на духовното усамотение, а на социалното и душевно усамотение, е неспособен да извършва трезвение.

Затова и Църквата е учредила монашеството като общество. А най-висшият начин на общуване е общението насаме с Господ, и в Него – с цялата Църква.

3. Всички хора по някакъв начин имат свое „трезвение“. Всички преследват нещо. Затова ние ще сложим „трезвението“ на света, неговия бяг, преследването, което извършва, и бодърстването, което има, в кавички. Защото преследва тленни неща, временни, суетни. Преследва мимолетни неща, които изчезват веднага щом днешният ден си замине. Следователно в някакъв смисъл светът предшества онова, за което си мисли, и затова светът преминава, изчезва, ефимерен е неговият път. Докато трезвението заради Христос е следване на една Личност. Това е начинът на търсене, преследването на Светия Дух.

Бодърстването на ума е непрестанното ни духовно действие. Това е един метод, едно преследване, едно следене, което извършва най-висшето, което Бог е дал на човешката личност: умът ни, разумната част на душата ни, духът ни, който по някакъв начин е ангелската съставка, която ни сближава с Бога, за да се свържем с Него.

Трезвение, следователно, означава сътрудничество на моя дух със Светия Дух. Означава, че дълбокото „аз“ на съществото ми е заето с някого и не е възможно да участва в други действия, защото тогава няма да е трезвение, няма да е въздържание от вино. Трезвението ни поставя лице в лице с един живот, Божия живот, който моят живот следва.

Чрез трезвението земната пръст става искрящ живот. Защото вече има в себе си Живота на всички, Светия Дух, и затова става не просто живот, а искрящ живот. Човекът непрекъснато се зарежда вътрешно с искри от Светия Дух и изстрелва от себе си искрите на Божеството, светлината на Божеството.

Трезвението е запечатването на човека чрез Светия Дух. С този практически метод човек постига Бога и става причастник на Божеството. Имаме вътрешно общуване. Един вътрешен интимен акт* с Бога. И тези тайнства стават всеки ден вътре в нас. Светият Дух, като животворно семе, с непрекъснати движения навлиза във вътрешностите ни, в утробата на сърцето ни и там се ражда „спасителният дух“, както казва пророкът.

4. Освен Светия Дух обаче, има и лукав дух. Съществува нашият дух, който се увековечава чрез причастността си със Светия Дух, съществува и лукавият дух, който веднъж завинаги е умрял онтологически, в онзи момент, когато е отстъпил от Бога. Съществува мъртвият дух, който поражда и сее смърт в душите.

Но лукавият дух просто стои в засада. Не може да се движи, няма права. Единственото право, което има, е да дебне, когато Бог му позволи да направи нещо. Но не само Бог позволява и дава разрешение на лукавия дух, както в случая с Йов. Нашият дух също така кани лукавия дух; животът на безразличие, животът на „остави, не си прави труда“, животът, който е плъзгане по всекидневието, още повече животът в грях, в беззаконие, е една покана към лукавия дух.

Ала все пак лукавият дух не вирее в дълбините на нашето сърце. Лукавият дух следи Бога – кога ще му позволи, и нас – кога с бездействието си ще станем податливи към изкушение. Така че в трезвението се проявява най-вече действието на лукавия дух, който дебне. Дебне, защото може да влиза и излиза, но не и в дълбините на човешкия дух. Стои и чака. Не може нищо да стори, ако ние не му дадем право (позволение).

Следователно, колкото тънък е методът на трезвението, толкова е и опасен, защото представлява истинска невидима бран. Затова то трябва да се извършва винаги под ръководството на старец, както е било винаги в нашата духовна традиция. Борбата в нас е тайна и може да бъде спечелена или от лукавия, или от Всеблагия Бог. Когато сме водени от Светия Дух, тогава Той направлява и ръководи живота ни. Ако не ни води Светият Дух, тогава ни води лукавият дух, който ни развежда насам-натам.

5. С трезвението у човека се създава едно състояние, което става постоянно. Т.е. не както живеем обикновено: днес съм унил, утре се радвам; днес обичам Христос, утре не Го обичам; днес празнувам, утре плача; днес се моля на Бога и Го моля да приеме приношението ми, утре празнословя, псувам, не зачитам никого.

Изменчивостта на състоянията ни – душевни и духовни, внезапните промени показват, че не сме уравновесени във връзките си с Бога. Но когато човек има трезвение и молитва, тогава придобива това, което на Света Гора наричаме „състояние“, т.е. духовна устойчивост, която само нещо много силно може да наруши. Най-вече това е човешката гордост или изпадането в нерадение.

Таен и скрит е духовният ни живот в нас. Когато бодърствам, разбирам, че вътре в мен нещо се извършва. Осъзнавам Бога в това общение между двете личности. Това е духовният брак. Защото общение означава брак, брак означава общение и това всъщност представлява трезвението: общение със Светия Дух, Когото следя. И в това състояние, вместо да съм изморен, вместо да се тревожа за бъдещето си, вместо да вия, вместо да се мръщя, аз пея „алилуия“ – сватбеното „алилуия“ на Откровението вече в моя личен живот.

 

* трезвение – духовно бодърстване

 

из книгата на архим. Емилиан – „Усещане за Бога“

Свидетелството на хирурга

Март 4, 2019 in Начална страница, Сладкарница

 

През лятото на 1921 г. лекарят и свещеник о. Валентин Войно-Ясенецки (бъдещият светител Лука Кримски) трябвало да се яви в съда като свидетел в защита на подсъдими лекари.

- Кажете, попе и професоре Ясенецки-Войно, как можете вечер да се молите, а денем да режете хора? – попитал чекист с фамилия Петерс.

- Режа хората, за да ги спасявам, а вие в името на какво ги режете, гражданино обществен обвинител? – отговорил отец Валентин.

Залата бурно аплодирала този отговор.

Тогава Петерс задал въпрос, който според него щял да обърне нагласата на публиката:

- Как така вярвате в Бога, попе и професоре Ясенецки-Войно? Нима сте го виждали този ваш Бог?

Свещеникът-хирург спокойно отговорил:

- Действително не съм виждал Бога, гражданино обществен обвинител. Но често правя мозъчни операции. Когато отворя черепа обаче, никога не виждам вътре ум. И съвест там също не намирам.

„Делото на лекарите“ претърпяло пълен провал. Според очевидци осъдените се спасили от разстрел именно чрез свидетелството на свещеника-хирург Войно-Ясенецки.

Източник: книгата „Просто вярвайте“ (101 християнски притчи и сказания, изд. фондация „Покров Богородичен“, 2015)

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Ние сме икони на Христос в света

Февруари 5, 2019 in Начална страница, Сладкарница

Един мисионер работил в Африка и след няколко години предложил на местните африканци да нарисуват Христос такъв, какъвто си го представят. И знаете ли какво направили болшинството от тях? Едни нарисували Христос чернокож, с цвета на своето племе, други – с характерните за местните хора черти, трети – такъв, какъвто Той е изобразен на византийските икони, изпратени от Гърция – всеки Го изобразил така, както си го представял. А един от африканците, нарисувал мисионера, който го направил християнин, който го кръстил, с нимб и с надпис – „Исус Христос, Вечносъществуващият”. Показал го на мисионера, а той му казал:

– Но ти си нарисувал мен!? Аз ти казах да нарисуваш Христос, а ти си нарисувал мен!?

Африканецът отговорил:

– Да, аз нарисувах теб, защото вярвам, че Христос е като теб, понеже се научих да гледам Христос през твоите очи, защото ти беше първият, който ми даде да позная Христос и аз вярвам, че Христос е като теб. Ти ме научи да вярвам в Христос и ми даде мир, утешение, запълни всяка пустота в живота ми и аз съм уверен, че Христос не може да се различава от теб.

Ти си като Христос и чувстваш това, което казва свети апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). Разбирате ли? Аз излъчвам Христос в своите дела, в своите движения, в живота си, чрез думите, чрез благодатта, която излъчва моя живот, а в същност Христос действа чрез мен. Аз Му давам ръцете си, устата си, очите си, тялото си, цялото мое битие, за да може Той да действа в света за спасението на света.

Това направил африканецът, нарисувал своя мисионер. Разбираш ли, какво означава това? Това означава, че ние сме икони на Христос в света. Господ ни е поставил, за да Го представляваме в света. Най-важното не е да произнесеш някакви думи, а да предадеш утешението, любовта, топлотата на Господа, неговото докосване, тишината, покоя, които Той носи, мира, който разпространява.

За свободата в Христа и старецът Софроний

Януари 29, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница

“И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго… (Гал. 5:1).

В живота на всеки християнин има благодатни мигове, когато му се дава да вкуси въздуха на духовната свобода. Както пише в своя дневник о. Василий (Росляков): „Светият Дух … това е сякаш са ти дали криле и са ти казали: сега можеш да летиш из цялата вселена…”.

Но да „стоиш” в свободата – т.е. постоянно да пребъдваш в нея (постоянно да живееш така) е много трудно. Страшно. Пък и рисковано: нали свободата винаги е свързана с възможността да сгрешиш… И затова мнозина духовни наставници, близки до нас по време – например св. Игнатий (Брянчанинов), непрекъснато ни предупреждават за опасността от екзалтация, възторженост, прелест.

Бедата е там, че тази нагласа, която при светците е била израз на духовна трезвост, при нас се превръща в страх. Като цяло страхът е присъщ на човека: раждайки се детето плаче – плаши го непознатият свят, в който е попаднал. За да се справи със страха, човекът създава структури. Държавата, всички форми на социално взаимодействие. Правила на поведение. Рамки. В тях ние търсим защита. Всички човешки отношения са пропити от това. И – да! Църквата като социална институция (а не като тяло Христово) също играе по тези правила. Това е човешкият, несъвършен и преходен аспект на Църквата.

Преживявайки мъките на духовното раждане, човек понякога също изпитва страх, чувство за главозамайваща висота, бездна, в която няма опора. По думите на писателя Михаил Енде, когото обичаше да цитира покойният Г. С. Померанц – „Учи се да стоиш върху нищото”.

Това са думи, много важни за всеки християнин, ако само добавим към тях: „Учи се да стоиш върху нищото, гледайки Христос”. Господ преподал този урок на Петър. И от тогава през него преминават всички светии. Светците винаги са хора, ходещи по водите (вътрешно, в своя духовен живот, или външно – това не е важно). И още – това са свободни хора. Такава е привилегията на живота без опора. Следвайки Господния призив ти скачаш в нищото… и падаш върху мек дюшек (1). Божията ръка те подхваща (2).

Именно такъв живот преживял – и свидетелствал за него – родилият се точно преди 120 години старец, схиархимандрит Софроний (Сахаров). Човек с удивителна съдба и още по-удивителна вътрешна и литургична свобода.

В наши дни неговата биография е вече широко известна. Той, изтънченият интелектуалец, руският художник-емигрант с многообещаващи перспективи (неговите картини се излагали в престижни парижки галерии), човекът, увличащ се по източните медитации, изненадващо за околните оставил всичко и отишъл на Атон, където приел монашество в манастира „Свети Пантелеймон”. По-нататък следва съдбоносната среща със стареца Силуан. Почти две десетилетия подвижничество – първо, в манастира, след това „в пустинята”, в суровата Каруля, в неизвестност и болести (по време на дъждовете покривът на неговата килия протичал, жилището му се напълвало с вода – там о. Софроний се сдобил с туберкулоза). Молитва за целия свят, раздирана от Втората световна война… След това, през 1946 г. о. Софроний бил обвинен в сътрудничество с немците (по благословението на Кинотиса той, като човек с рядка за атонитите от това време образованост, водел преговорите с делегацията на хитлеристки военни, която пристигнала на Света гора) и бил изгонен от Атон: “мръсен” епизод, който обаче му помогнал да изпълни благословението на преп. Силуан, който му предал своите съкровени записки с молба: „Аз съм неграмотен, а Вие сте образован човек: вземете тези записки и ги направете достояние на света”.

През 1947 г. излязло на бял свят първото машинописно издание на книгата „Старецът Силуан”, която става един от православните „бестселъри” на ХХ век. Но о. Софроний бил напълно изтощен: работата над книгата изисквала пределно напрягане на всичките му духовни и душевни сили. Той служел в храма на руския пансион в Сент-Женевиев дьо Буа. Постепенно станал известен като духовник и около него се събрала малка община от негови ученици, мъже и жени, много от които приели монашество. Общината си търсела място и го намерила в… Англия, където точно по това време в парламента се водели дебати: да се допусне ли или да се ограничи приема на емигранти в страната, посредством изискване за имуществен ценз, така че чужденец да може да влезе в Англия, само ако има определено ниво на доходи. Казват, че за изхода на дебатите решаваща била речта на един от депутатите: той казал, че при такива условия, ако в Англия биха поискали да влязат Христос и Неговите апостоли, на изискването за определен ценз би отговорил само Юда… На следващия ден министърът дал положителен отговор на молбата на о. Софроний.

Така в една съвършено пуста до този момент област в графство Есекс възникнал православен манастир. Първоначално монасите се приютили в стара, изоставен къща на англикански свещеник и буквално с пот на чело изкарвали прехраната си, като създали малко стопанство… Едва след две десетилетия манастирът „Св. Йоан Предтеча” станал известен, благодарение на излизането от печат на новите книги на о. Софроний – „His Life is mine”, след това, вече през осемдесетте години, духовната автобиография „Да видиш Бога както Си е” и няколко сборника с очерци и статии. По това време о. Софроний вече бил признат като духовник: при него идвали хора от различни страни, неговата личност привличала хора от различни конфесии, той бил в тесен контакт с гръцкия старец Емилиян (Вафидис), а също и със сподвижниците на великия старец Йосиф Исихаст (когото о. Софроний познавал още от Атон) – Йосиф Младши, Ефрем Филотейски (понастоящем Аризонски), руския подвижник архим. Сергий (Шевич) и др.

Многобройните гръцки поклонници наричали о. Софроний „starets” – на руски, и фактически към момента на своята кончина през 1993 г. той бил един от най-възрастните духовници в Православната Църква, както сам с учудване констатирал. С учудване, защото о. Софроний, измъчен от болести, гледал смъртта в очите още от времето на своята монашеска младост. На 40 години той бил на прага на смъртта и нов живот му дал само постригът в схима, спешно извършен по благословението на игумена Мисаил. По-късно старецът се шегувал: „Игуменът ме благослови да живея дълго – и ето, аз живея…” В последните десет години от своя живот о. Софроний боледувал от рак – и едновременно с това получил от Господа дар да лекува ракови болести. Впрочем самият о. Софроний се отнасял към такива неща спокойно, без всякакви особени емоции. Той просто се молел. И двигател на неговата дълбока сърдечна молитва било състраданието към хората…

Затова и учениците на архимандрит Софроний, за разлика, вероятно, от болшинството духовни чеда и посетители на други известни старци, не рекламират извършените „от него” чудеса и не говорят с възторг за неговата прозорливост. На моя въпрос за прозорливостта на стареца, един от най-близките му ученици отговори, че о. Софроний не притежавал такава; затова пък духовната и човешката му чувствителност към нуждите и самата личност на всеки човек, с когото старецът влизал в общение, били безмерни, така че в края на краищата не е ясно, къде тук е границата между дара и неговата липса.

И така, старецът без прозорливост, бил старец на изтънчената душевност и ранимост, автор на книги, написани на сложен философски език, художник и иконописец (според мен, най-хубавата икона на преп. Силуан е нарисувана от него), химнограф – съставител на нови богослужебни текстове и литургични молитви, и накрая – притежател на дара на благодатното слово… Ученикът и продължител на богословието на о. Софроний, архим. Захариас (Захару), си спомня беседите на своя учител на трапезата: думите му били така сладки, че братята преставали да ядат; искало им се да го слушат още и още, и така, понякога обедът плавно преминавал във вечеря…

Не е възможно, а и не е нужно, да се преразказва съдържанието на книгите на о. Софроний. В тях се говори за тази бездна, в която подвижникът се хвърля „надолу с главата”, за Божията ръка, подхващаща душата, готова да се отчае от виждането на собствените си грехове, за дара на огненото покаяние и за огъня на Духа, който в отговор на горещото покаяние на човека, изгаря в него всяка нечистота, а след това се превръща в Светлина… Архим. Софроний беше богослов на Нетварната Светлина – свидетел за това, че срещата с тази Светлина, Нейното съзерцание, пребъдването в Нея, е възможно и днес, както е било възможно и в ХIV, X и I век. Не случайно на о. Софроний бил така близък най-яркият и „най-нестандартният” мистик на Православната Църква – преп. Симеон Нови Богослов, който пише: „Не казвайте, че днес това е невъзможно…”.

За вселенското Православие значението на трудовете на о. Софроний е вече очевидно. Той е широко почитан в Гърция и, по всяка вероятност, канонизацията на стареца е само въпрос на време.

Но в какво се изразява значението на о. Софроний за Руската Църква? По вечния евангелски закон, няма пророк в своето отечество – през деветдесетте години, именно в Русия трудовете на архим. Софроний бяха подложени на критика от страна на някои богослови и свещенослужители. И макар днес все повече хора да обичат стареца, да се пишат научни трудове за него, книгите му да се издават – личността му, като че ли, остава малко в страни от нашия „православен мейнстрим” – може би защото книгите на о. Софроний са достъпни само за читатели с немалък интелектуален и образователен багаж. Архим. Софроний не е „народният” старец-утешител, каквито бяха известните и любими наши отци Йоан (Крестянкин), Николай (Гурянов), Павел (Груздев).

При все това, на мен ми се струва, че именно личността на о. Софроний, и именно сега, е особено важна и знакова за нашата Църква. И цялата работа е в свободата.

Както показва историята, руският религиозен манталитет се отличава с особено внимание към външната страна на църковния живот: към обреда, към правилата, към тези съсъди, които са призвани да пазят живата вода на молитвата и виното на Евхаристийната Жертва… Това се проявява даже на битово ниво, на най-ниското ниво на религиозността. За какво питат вярващите хора, влезли за пръв път в храма и за какво ние самите преди всичко им разказваме? – Пред коя икона да поставят свещ, когато е болен някой близък или имат проблеми в работата, каква молитва на кой светец да прочетат и как да направят всичко това „правилно”. Ние сме установили като изискване преди Кръщението – минимум две огласителни беседи; хората идват, за да получат пропуск за тайнството – справка, че са ги преминали. И правилно! Но в резултат на това се формира същото това „канцеларско” отношение към църковния живот, което ни е така добре познато от „синодалната” епоха в историята на Руската Църква. Добре е, ако катехизаторът или свещеникът съумее да пренасочи съзнанието на своите слушатели от хартийката към същността, от правилата („спазвам постите”, „причастявам се един път годишно”) – към търсенето на живо общение с Христос…

Проблемът е в това, че самите ние не сме свободни. И Църквата, като общност от хора, като социална и политическа институция, за съжаление, понякога потиска свободата на своите членове. Неволно. Така е устроена всяка система.

Уви, руският религиозен манталитет отхвърля самата възможност за разнообразие дори във второстепенните (не догматически) въпроси на църковния живот и практика. Това същото разнообразие, което, по общоизвестната мисъл на блажени Августин, е присъщ на Църквата във второстепенното, при условие, че в главното ще има единство, а във всичко – любов. Това разнообразие, което не е смущавало никого в Ранната Църква (да си спомним как се развивало чинопоследованието на Евхаристията: от „харизматически”, вдъхновявани от Духа, не фиксируеми (3) молитви към множество поместни чинове, едва по-късно сведени до трите, които се използват днес) и което дори днес в някаква степен е характерно за гръкоезичните Поместни Църкви.

Тази несвобода – другата страна на ревността по Бога и Неговия Закон – е не нещо друго, а отличителна черта на ветхозаветното религиозно съзнание. Новият Завет трябва да бъде състояние на свободата на синовете Божии (Рим. 8:21) – стига само тази свобода да не послужи като повод за грях (срав. Гал. 5:13). Както вече знаем, опитите веригите на несвободата да бъдат отхвърлени по пътя на революционния бунт, водят да нова още по-лоша несвобода в обществото и към реформаторство с лош вкус в Църквата. Истинската свобода произхожда само от един източник – от дълбините на духовния живот, защото където е Духът Господен – там задължително е и свободата (срав. 2 Кор. 3:17). Това, което освобождава е познаването на Истината, т.е. общението с Нея лице в Лице.

Именно тук отец Софроний може да ни служи като фар. Не случайно основният, след „Старецът Силуан”, труд на неговият живот е „Да видиш Бога (както Си е)”. В тази книга старецът свидетелства, че когато човек „вижда” Бога (в явяването на Нетварната Светлина) – той се освобождава: от егоизма, от вкопчването във временното, от потъването в дреболии, от липсата на любов, от всякакви рани от миналото…

Изобщо отец Софроний беше човек необикновено свободен, творчески (4) и дръзновен във всички свои действия. Молейки се (дори по време на богослужение), той можеше да вмъква в традиционните текстове свои слова – и се създаваше впечатление, че молитвата се произнася за пръв път и възхожда към Бога като гъст облак (5). За стареца творчеството беше синоним на молитва. Всичко, което той правеше, носи върху себе си печата на такъв свободен, творчески дух. Като се започне с манастира, който по волята на съдбата беше събрал и братя и сестри: духовните чеда на стареца искаха да бъдат край него.

Между впрочем, този пример показва също и връзката на свободата с риска. Така е било винаги. Писмата на ап. Павел до християните в Коринт и Галатия са посветени на това, как да бъдат съвместени свободата и праведността: апостолът иска да предпази от греховни падения тези, които са получили необикновени дарове на Духа (срав. 1 Кор.) и да предупреди за опасността от духовно робство тези, които искали да спазват буквално правилата (срав. Гал. 2). О. Софроний също казвал, че свободата е свързана с риск, но считал, че той е необходим за живота в Бога: следването на Христос винаги е скок в неизвестното… Разнообразието на позициите и пътищата е и допустимо, и необходимо в Църквата! Нали всеки от нас избира онова, което му е близко, на всеки от нас едни светци са му по-скъпи от други. Важно е само тези пътища да се намират в общото и широко поле, което наричаме Православие (6).

***

Това, за което пиша сега, разбрах в сбит вид веднъж и почти веднага, когато ми се случи да посетя монашеската община, където служи ученикът на стареца Софроний. Там аз видях едно съчетание на духовна свобода и подвиг, което ме порази. Тогава изведнъж всички „пъзели”, наблюдения и размисли: за Русия, за Църквата и за моя път в нея се подредиха. Свободата без подвиг – това е либерализъм, в който липсват необходимите за християнина твърдост и устойчивост. Подвигът без свобода – това е теснота на мисълта и сърцето. И едното, и другото, са много по-достъпни за нас, отколкото тяхното съчетание…

Между впрочем, при стареца Софроний това съчетание се проявяваше в следната парадоксална (макар и позната на светите отци-аскети) черта на неговата личност: той беше човек на дълбокия, потрисащ цялото му същество покаен и състрадателен плач по Бога – и в същото време можеше да се смее до самозабрава… В този смях се проявяваше сърдечната радост на стареца от общението със събеседника (7). Но не само. Смехът беше обратната страна на неговия плач – той беше резултат от работата на Утешителя в душата на стареца, на тази светоносна радост, която сияе в душата толкова повече, колкото повече тя се кае. Така че, когато някой попитал – дали самия о. Софроний, дали друг населник на манастира в Есекс: „Защо, когато сте с нас, вие толкова много се смеете?” – той отговорил: „Защото когато сме сами, по цяла нощ плачем”. Когато четеш трудовете на стареца и спомените за него непрекъснато се учудваш. Околните са го запомнили като светъл и радостен човек, който „не обичал унилите монаси” и много се тревожел, когато някой в манастира изпадал в униние. А сам, в своите книги, старецът непрекъснато пише за плача, сълзите, кенозиса, и „Голготската молитва” и признава: „Болката е лайтмотивът на моя живот в Бога” (8).

На нас ни харесва да четем за „весели” светци, за тяхното постоянно радостно настроение. Това е тяхната свобода. И ние също бихме искали да живеем така… Но свободата на светците е добита по пътя на кръста, кръвта и потта. А ние не искаме да платим такава цена…

***

Може би истинското духовно възраждане ще дойде в нашата страна „незабележимо”, посредством малките общини, в които ще се съчетава духът на свободата, с неизменната верност на Преданието. Нали верността не означава теснота и схоластика. Тя означава творческо продължаване на пътя, прокаран от нашите отци, между които старецът Софроний заема видно място. Ако това се случи, то ще бъде плод и на неговите молитви.


Бележки
1. Рафаил (Нойка).
2. Софроний (Сахаров).
3. Виж „Дидахи” (Учение на дванадесетте апостоли).
4. Сравни с неговото определение за молитвата като творчество.
5. А. Найман.
6. Патриарх Тихон: „Православието е така широко, че побира в себе си всичко”.
7. Има даже малък очерк – „Смехът на Стареца”, написан от архим. Симеон (Коссек). Не ми се е случвало да чета свидетелства за други подвижници с подобно заглавие!
8. Виж: „Да видиш Бога както Си е”.

 

 

Светата прошка

Януари 14, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Свети Дионисий (Сигурос) е роден в 1547 г. на гръцкия остров Закинтос. Още в млада възраст станал монах и приел свещенически сан, а в 1577 г. бил ръкоположен за епископ на Егина. Но твърде скоро, понеже отбягвал каквато и да е слава, светителят се отказал от управление на епархията и се върнал в Закинтос. Там се подвизавал в манастира на Божията Майка Анафонитрия (Възгласяща) до блажената си кончина на 17/30 декември 1622 г. (когато се чества и паметта му). Няколко години по-късно мощите му били открити нетленни и благоуханни, а в 1703 г. Дионисий Егински бил причислен към ликовете на светците. Защо Господ дарувал нетление на честните останки на светителя? И защо в Гърция го наричат „светото прощение”?

Когато св. Дионисий се подвизавал в манастира на Богородица Анафонитрия, веднъж през нощта на вратата му почукал един непознат. Дивият му поглед, измъченият и отчаян вид, приглушеният глас – всичко това показвало, че му се е случило нещо ужасно. Непознатият приличал на подгонен звяр. Светителят го попитал защо е дошъл при него и какво го е развълнувало толкова.

- Отче свети, съгреших – отвърнал той, плачейки – убих човек. В порив на гняв изпаднах в умопомрачение и станах убиец. Преследват ме войници. Окаян съм, знам, но дойдох при твоята святост, за да ме спасиш. Скрий ме, докато си заминат войниците.

След тия думи последвали още по-ужасни такива – престъпникът, стоящ пред св. Дионисий, бил лишил от живот неговия брат! Убитият бил княз Константин Сигурос.

Двамата братя се обичали много. Св. Дионисий оставил на брат си цялото си имущество и княз Константин Сигурос заживял богато и щастливо, превърнал се в човек с голямо влияние в областта.

Но той имал и недоброжелатели – семейство Мондинос, също от Закинтос. Те се дразнели от богатството на Сигурос и от авторитета му и не признавали първенството му. Така в тях се породила дива ненавист, която в крайна сметка приключила с това, че сложили оръжие в ръката на убиеца на Константин Сигурос. И някаква тайнствена сила, която навярно искала да подложи на изпитание християнската душа на подвижника от обителта на Анафонитрия, довела убиеца до брата на убития.

В душата на светеца започнала силна вътрешна борба. Той научил за убийството на своя любим брат от устата на самия престъпник! Но ето, убиецът му го молел да го спаси, да го скрие. Как да постъпи? Да отмъсти, както диктува човешката съвест, като предаде престъпника на войниците, или да заглуши душевната си болка и да го скрие?

Небето му вдъхнало мъжество. Светителят преодолял човешката си нерешимост. Задушил немощта, която го обзела на мига. Добросърдечието и прошката победили в него. Нима и Разпнатият на Кръста наш Господ не помолил Отца Си да прости на ония, които Го разпнали?

Християнинът победил човека в себе си, пустинникът – брата. Светителят виждал пред себе си само един нещастен убиец, който го молел за защита. И подвижникът го защитил с чисто сърце и с тази своя героична постъпка осветил живота си.

Когато скоро по пътечката, водеща нагоре към манастира, се показали войниците, светителят хванал убиеца за ръката, отвел го до мазето и го скрил там. Уморените от дългото преследване войници най-после стигнали до обителта и съобщили на подвижника за трагичното произшествие. Той дал вид, че го чува за пръв път. Поплакал пред войниците и за да спечели време, ги пратил в гората, като им казал, че именно там трябва да търсят убиеца.

Когато се отдалечили, светителят се спуснал в мазето, изкарал оттам убиеца и с пресекнал от болка глас му казал:

- Този, когото си убил, беше моят брат! Бих могъл да ти отмъстя и да те предам на човешкото правосъдие, но няма да направя това. И така, върви си… Наредих да ти приготвят лодка – с нея ще можеш да се добереш до брега на Пелопонес. Върви и се постарай да изкупиш греха си. Христос на Кръста е простил греховете на разбойника, който се покаял в последния си миг. Постарай се и ти да бъдеш достоен за Божието опрощение!

Убиецът паднал на колене и с горчиви сълзи намокрил ръката на светителя.

Нощта вече била простряла своя тъмен покров над пустата местност, в която се намирал манастирът, когато няколко души мълчаливо се спуснали по пътечката от Анафонитрия до брега. По заръка на светителя трима монаси изпроводили убиеца до лодката, която го спасила от преследвачите и извела към спасение.

Източник: http://www.pravoslavie. ru
Из книгата „Харизми и харизмати. Антология на благодатните дарове“

 

Покаянието е нашето духовно сърце

Ноември 27, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Псалтирът е живо тяло и 50-ти псалом е неговото сърце. Този псалм е сърце на Псалтира, както и покаянието е духовно сърце. Без покаянието душата на човека не може да живее.

Един светогорски старец казва, че Бог казал на Давид нещата, които той записал, и именно това иска да чува от нас. Така се родил Псалтирът: Давид в своето покаяние и смирение среща Бога, Който го известява, и от тази среща се ражда Псалтирът, който наистина е силно оръжие, защото в него човек може да види своя грях, отстъпление, състоянието на ума си, отдалечаване от Бога, добродетел, но може да види и Божията любов и милост. И когато може да види себе си и Бога, тогава е видял всичко.

„Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост“

Повече от нас го знаем наизуст – много пъти го казваме, чуваме го по време на службите в Църквата и когато езикът ни започва да казва „Помилуй ме, Боже“, бърза и много бързо стига до края на псалма. Не сме осъзнали, че езикът може да търчи, но в онзи момент душата не се катери, не се изкачва. И само това „помилуй ме“ е едно положение на душата, състояние на сърцето, бързаме да кажем псалма и търчим, но не сме осъзнали, че колкото е лесно да го научим и да го кажем, толкова трудно е да почувстваме дори тези първи негови думи.

„Помилуй ме“ е височина, до която душата се покатерва и има една специална гледка. „Помилуй ме, Боже!“ От височината на „помилуй ме“, какво виждам? Бога. Нека помислим и осъзнаем колко високо трябва да се покатери сърцето, за да стигне до „Помилуй ме“, и оттам да придобие гледката към Бога. Но как човек може да стигне до „помилуй ме?“ Говорихме за изкачване. При това човекът, който реално се осъзнава, смирява се и се покайва, е „алпинист”. И ако в този момент си помислим за алпинистите, непременно ще видим един възходящ път. Тук обаче нещата са различни. Защо? – защото, ако искам да се възходя, трябва да сляза. Ако искам да се изкача до „помилуй ме“, първо ще трябва да се смиря. Има един много хубав израз на Христос – при това всички изрази и думи на Христос са толкова съдържателни, толкова благи, толкова ценни, че само една Негова дума и израз може да спаси милиони души. Закхей се покатерил на едно дърво, Христос идва и какво му казва: Слез бързо! Защо? – за да Ме (по)срещнеш. Следователно, за да видя този Бог – „помилуй ме, Боже“ – за да Го видя, трябва да отида в „помилуй ме“, но за да стане това, трябва да сляза, т.е. да се смиря. Да сляза къде? В самия ми живот. Да се потопя в самата ми душа. Защо? Ама там е мястото на срещата с Бога. Именно смиреното, съкрушеното, покаялото се сърце може да види Бога. При това да не забравяме, че царството Божие е вътре в нас. Трябва да вляза вътре в себе си, да се потопя, да сляза, да се смиря, да се запозная с големия непознат – моето аз, да поискам да видя моята истина, да изцеля раните си, да укрепя чрез Божията благодат моите немощи и така да позная себе си, да се покая и да срещна Самия Бог.

Има една много хубава картина – св. ап. Павел отива към Дамаск, за да продължи гонението на християните. По пътя среща Христос. Св. ап. Павел пада на земята, пада гонител, и става апостол. Не е ли поразително? И чува един глас, който му казва: „ала стани“… (ἀλλὰ ἀνάστηθι). Стани. Това „ала” на Бога. Когато човек почувства падението си, когато истински се смири и се покае, тогава съществува това „ала” на Бога, това „ала стани!”. И не съществува по-красива и по-сладка дума за сърдечния слух от това Господ да дойде и да ти каже – „стани!“ Именно това вярваме и очакваме. Това ще чуем при общото възкресение. Но не би ли било много хубаво чрез покаянието да го чуваме всеки ден? Да преживяваме всекидневно това възкресение? Да се храним всекидневно с това „ала” на Бога?

Има една молитва по време на Херувимската песен, която засяга свещеника – „Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата”. В онзи момент свещеникът представя пред Бога своето греховно състояние, мрак, грях, безсилие, живот.

И там реално виждаш един ад и казваш какво става? „Обаче, поради Твоето неизразимо и неизмеримо човеколюбие Ти действително и неизменно си станал Човек…”. Това обаче (ала), което става мост там, където човек се намира в безизходица. Тоест от мястото на покаянието и смирението можеш да видиш, да чуеш, да почувстваш, да живееш, да дишаш тази Божия любов, това Божие дихание, което има мирис на възкресение. В псалма се вижда не само мястото и гледката, но и целият духовен механизъм на покаянието. Чуваме пророк Давид да казва:

„Много пъти ме умий от моето беззаконие и от моя грях ме очисти“

Защо казва това? Защо идва и казва на Бога: умий ме, очисти ме? Защото от мястото на смирението и покаянието, когато придобиеш гледката на Божията любов, усещането за Божията любов, разбираш, че само Той може да те очисти. Там осъзнаваш, че не можеш сам да се очистиш и чрез смирението и покаянието започва себепознанието. Сам не мога да очистя себе си. Ако си повярваме, че можем сами да се очистим, това е голяма заблуда. Приличаме на следното нещо – една картина от детските ни години. Едно дете, ние самите, ръцете ни са кални и се опитваме да се почистим и колкото повече търкаме лицето си, единственото, което правим, е, толкова по-мръсни да ставаме. Но тук разбирам, че моите ръце са толкова мръсни, че не мога да се почистя, не мога да умия и очистя душата си. Така, от мястото, на което се намирам, вече виждам себе си, зная себе си, виждам отсреща Божията любов и разбирам кой е Този, Който може да ме умие, да ме очисти. Тази любов търся, тази милост копнея, тази баня и очистване копнея. Когато човек се покайва, в него се променя неговото желание, копнеж и жажда, всичко се променя. Докато преди да се покая, какво желая? – греха. След това желая и копнея Този, Който ще ме очисти от греха и ще ме избави от греха. Това копнея, това искам, това желая. Това прави покаянието. Това чудо се извършва, когато се зачене покаянието и започва да се развива в душевното пространство, в душевната утроба на човека.

„пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“

Когато се намирам в кораб, сред океан, какво виждам? Небе и море. Нещо друго? Не. Моряците много пъти казват: чакахме да видим нещо друго! – защото дни, месеци, седмици, виждали само това. Когато влезеш в духовното пътуване на покаянието, едно нещо виждаш – Бога. „Пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших.“ Тогава чрез покаянието присъствието на Бога става толкова силно и осезаемо, че само Него виждам, но и осъзнавам, че всичко, което съм преживял помислил, извършил, съм го извършил пред Него.

Нека си припомним поразителната личност на свети Йосиф в Египет – когато се оказал в толкова силно изпитание и изкушение, помните (Съпругата на Потифар се опитала да съблазни младежа, но той, воден от вярата си и уважението към господаря си, отказл) какво казал – „Как е възможно да съгреша пред Бога?“ Смиреният, вярващият, осъзналият се, покайващият се и възвисен човек, който чувства толкова силно присъствието на Бога, идва и казва пред изкушението, пред изпитанието – „Ама как е възможно да направя това пред Бога?“ Защото той е човекът на покаянието, на вярата, на смирението, на добродетелта. Оттук Божието присъствие е мощно в човека, той чувства Бога, диша Го, Бог „циркулира” в целия му организъм и около него. Затова св. Йосиф и тези, които се оказали в такова състояние, нямали от какво да се боят. Не можели да се отчаят, защото Бог бил навсякъде за тях. Понякога казваме „Не чувствам Бога, къде е Бог? Не чувствам Неговото присъствие!“ Там, от момента, в който не Го чувствам, а Бог е тук – означава, че не се покайвам, не се смирявам, не култивирам себе си и затова не мога да Го почувствам, да усетя присъствието Му.

„ето в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми.“

Не само гледам, чувствам, чувам, осезавам, живея, дишам Бога, но и със самия ми живот. Нека обърнем внимание на нещо тук. Определени пъти ходя и върху пръстта оставям отпечатъци от обувката ми, следи върху снега, върху земята, и какво виждам в онзи момент? Виждам този отпечатък. Помислял ли съм някога какво може да се крие отдолу? Няколко метра под земята може да е скрит цял град, цивилизация, съкровище. Покайващият се човек не е повърхностен човек, няма да остане в това, което се вижда, а ще се потопи в дълбочината на живота си, на битието си, на душата си и ще изследва дори греховните проигравания от детските години, ще почувства дори проиграванията в майчината си утроба. Искате ли да видим проигравания на святост в утробата на една светица? Света Елисавета – в своята утроба носи св. Йоан Предтеча и той чувства присъствието на Христос, Който седи на трона в „пречистия храм на Спасителя” – в Света Богородица, чувства Го и започва да подскача, славослови, благодари. Представете си да имахме един духовен скенер и да виждахме в онзи момент св. Йоан Предтеча да славослови, да благодари, да се покланя пред Христос – това са проигравания на святост, чистота, любов. Но може да има и греховни проигравания. И от момента, в който покаянието ти открива Бога, не е възможно да не ти открие и това, което егоизмът е заровил или скрил дори в детските ти години. От утробата чувствам греха, защото покаянието е откриване на Бога, но и разкриване на твоето състояние, живот, душа, път. Човекът на покаянието е пророк, защото от момента, в който чрез покаянието вижда Бога, може да вижда миналото и настоящето и бъдещето. Всичко вижда, всичко може да види. От момента, в който виждаш Бога, виждаш всичко, знаеш всичко.

„Ето, Ти обикна истината в сърцето“

Наистина, може ли да има покаяние без истина? Съществува ли такава възможност? Но за да стигна до истината, първо трябва да видя Истината – т.е. Бога, защото истината за нас не е идеология, философия, а Личност, Христос. Помните Пилат, пред който стояла Истината, и горкият Пилат питал „Що е истина?“ Не можел да види Истината. Как ще я видиш? Трябва да се покаеш, да видиш първо истината на твоя живот. Но как да видиш Истината, т.е. Бога, ако не виждаш истината на живота си? Не е възможно.

Нека видим Самарянката, св. Фотини. Тук ще видим нещо важно, този диалог на Бога с човека и на човека с Бога. Христос й казва: „Доведи мъжа си.“ Тя му отвръща: „Нямам мъж“. „Добре каза, че мъж нямаш”. В онзи момент пред Христос тя виждала истината на живота си; до преди имала пет мъжа. „И тоя, когото сега имаш, не ти е мъж”. Тя видяла тази истина, истината на живота си. И когато я видиш, след това ще видиш другата Истина. Христос, след като видяла истината на живота си, се обръща и й казва: Кого търсиш? Месията? „Аз съм, Който говоря с теб.“

Самарянката отишла „тъмна” при кладенеца Фреар и си тръгнала Фотини (Светла) след срещата с Христос. Савел – гонител паднал от коня, апостол Павел станал. Срещаш се с Христос, стига да видиш истината на живота си, да я приемеш и да се смириш в тази истина. И тогава, ако я приемеш, покаеш се и изпиташ болка за това, ще видиш другата Истина – Бога. След това идва друго Откровение, идва Бог.

„поръси ме с исоп и ще бъда чист“

Когато в св. Писание се споменава някое растение, си струва човек да отиде и да го разучи, защото не е споменато случайно. Знаете ли, че може да срещнем исопа в една наша разходка, но просто не го познаваме и разпознаваме? Както срещаме много други неща, но не ги виждаме. Може да срещаме любовта, смирението, вярата, но не ги виждаме. Така и исопът, срещаме го, когато се разхождаме, но не го познаваме, не го виждаме. Исопът е ниско тревисто растение, храст, което вирее на ниска надморска височина. Нисък храст, следователно, исопът е смирено растение, дори не се вижда, на ниска надморска височина, нисък храст. Той има целебни свойства. Ако човек чете древните лекари, ще види, че те го използвали, за да тонизира, съживява, изцелява и очиства. То е много силно очистително.

„Поръси ме с исоп и ще бъда чист.“ Защото, когато Бог те поръси с Неговата милост, тогава се ободряваш, вдигаш се, изцеляваш се, съживяваш се, очистваш се. Къде другаде срещаме исопа? В Стария Завет евреите взели исоп, потопили го в кръв и поръсили вратите, за да не влезе Ангелът Господен и да не умъртви техните деца. Ако всеки от нас се опитваше да поръси живота си с покаяние, благоговение, умиление, вяра, е сигурно, че смъртта нямаше да може да мине през вратата на живота му.

Срещаме исопа и на друго място – на Кръста, където на Христос – на жадуващия Бог – дали гъба, напоена с оцет и исоп. Гъбата има свойство да попива – да сложим този исоп, тази гъба да попие нашето време, душа, помисъл, желание, всичко, което грехът е изменил, и да го принесем на Христос. И е сигурно, че чрез това принасяне Той ще ни даде милостта, ще ни поръси със Своята милост.

„дай ми да чуя радост и веселие“

От мястото на покаянието виждаш живота си, целият ти живот ти се открива, виждаш Самия Бог, копнееш за Него, жадуваш за Него и тук в крайна сметка се вижда, че така можеш да намериш мира и радостта. Човекът по своята природа е „преследвач”. И какво преследва? Преследва мира, покоя, радостта, но за съжаление не улучва целта, защото ги преследва там, където не съществуват. Не можеш да отидеш да ловуваш зайци в морето. Не можеш да се прицелваш в греха и да очакваш да се зарадваш или да придобиеш вътрешна радост и сърдечен мир. Защото радостта, веселието, мирът са у Бога. В Бога трябва да се прицелиш, и за да стане това, най-добрият „мерник” е покаянието. И трябва да държиш това оръжие със стабилна ръка – смирението е стабилната и опитна ръка. Държейки покаянието чрез смирението, се целиш в Бога и само така можеш да вкусиш реално тази радост, мир, веселие.

„Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат“

Това показва, че човекът, който се покайва, става университет, който преподава благочестие. Покайващият се човек няма нужда да говори, а говорят неговият живот, мълчание, поглед, прояви. „Изучаваш” покайващия се човек. Затова Давид казва тези думи. Той няма да се качи на някоя университетска катедра, за да поучи нечестивите. Няма да се покачи на един амвон, за да проповядва. Животът в покаяние е най-голямата проповед.

И покайният човек, проповядвайки чрез живота си покаяние, става път на завръщане за много хора и мнозина ще поревнуват веселието, радостта, мира, Бога, Който ще виждат в живота на покаялия се човек. Да ревнувам покаянието, молитвата, вярата, любовта на другия, а не неговия автомобил и къща. Тази ревност е хубава. Тази ревност става огън, който вътрешно изгаря човека и прави от неговия живот жертвеник, жертва на Бога, „дух съкрушен, сърце съкрушено и смирено“ – това е ценното. Да стана жертвеник, върху който ще жертвам моята воля, грях, отстъпление, и чрез тази жертва ще приема Самия Бог. Това е благоприятната жертва, тази жертва Бог иска.

Я помислете – Сам Бог идва и ти казва, че не приема нашите лицемерни пости, защото помисълът не пости, сърцето не се подвизава, душата не празнува. Тук е най-голямото празненство, най-голямата радост. Какво казва Божието слово, устата на Христос, Евангелието? – че на небето настава радост, когато един грешник се покайва на земята. Помислете – морето откъде получава цвета си? От небето. Небето се отразява върху морето. Сега разбирам защо нямам радост. След като не дадох радост на небето, какво ще взема? Какво мога да взема? Ако моето покаянието става повод за радост на небето, тогава тази радост вали от небето и върху моя живот. Тази радост става дъждът на Божията милост и тази милост „вали” в живота ми.

Покаянието не е безсилие, вярата не е безсилие, а сила, сила е да се доверявам на Бога. Молитвата не е безсилие, моля се не защото се страхувам, а защото искам да Му говоря, защото искам да присъства в живота ми, да Му говоря и да Го чувам. Св. Йосиф не съгрешил в Египет, понеже се уплашил от ада, а понеже почувствал Бога пред себе си. Молитвата е сила, покаянието е сила…

 

превод: Константин Константинов

 

 

Какво ни пречи да се приближим до Бога?

Ноември 14, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Както преди да се съмне, тъмата намалява, така се случва и с човека, когато малко по малко започва да се приближава към всичко онова, което го откъсва от страстите…
Йеросхимонах Агафодор (Буданов) е известен Атонски подвижник от руската обител „Св. Пантелеймон“ в Света гора. Той е ученик на старците Йероним (Соломенцев) и Макарий (Сушкин). По-късно е бил антипросоп и духовник в манастира.

Когато едно плодно дръвче расте на свобода, без да има до себе си други растения, то принася добри плодове. Но когато около него растат други растения, те отнемат от силата му и то остава безплодно. Така става и с онзи човек, който може и да се старае на Божията нива, но страстите в сърцето му са особено силни, пречат на духовното му развитие и той остава безплоден.

Страстите винаги са заложени в дадения човек, но те могат да се усилват или затихват. Тяхното действие може да бъде засилено по много причини – от невъздържание с храна и питие; от липса на контрол на чувствата – зрение, слух, обоняние, вкус, осезание; също и от многословие, от многогрижие, от пристрастяване към това или онова, от суета, от нарушено общуване с хората, от гузна съвест.

Всичко това пречи на човека, отнема му чувството за любов към хората и Бога, възпрепятства чистата молитва. Всичките тези страсти като тръни и плевели задушават израстването на духовните му плодове, и на всякакво духовно растение.

Но всяко „дърво“, насадено край чисти водни потоци (внимание, изпълнение на Божиите заповеди, непрестанна молитва, въздържание, безстрастие, освободеност от земни грижи, уединение, безмълвие, помнене на смъртта, страх Божий), дава плода си в свое време.

Както с приближаването на утрото нощната тъма намалява, така и полека-лека се случва с човека, който започва да се откъсва от страстите; така те почват да затихват и намаляват вредното си влияние. Съзнанието се избистря, човек става по-концентриран, вниква в Божиите заповеди, молитвата става чиста и непрестанна.

Ти си в Бога, Бог е в тебе, небесният Рай те чака…

Източник: Книгата „Руски Атонски Отечественик 19 – 20 век. От серията „Руски Атон 19 – 20 век“ – Атонски Руски манастир „Св. Пантелеймон“, 2016 г.

ЧУДОТО ВИНАГИ ИДВА НАВРЕМЕ

Ноември 8, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

Протойерей Олег Врона, настоятел на храм „Св. Николай” в Талин, разказва за християнското търпение, което свидетелства за доверието ни към Бога. Живеейки за известно време през младежките си години в Пюхтицкия манастир „Успение на Пресвета Богородица”*, той имал възможност сам да се убеди в благотворността на тази добродетел върху нашия живот. Ето неговия разказ.

Вече бях посещавал Пюхтицикия манастир, но през март 1978 г. пристигнах в него вече не като поклонник, а за да се подготвя за ръкоположение.

Подготовката ми се състоеше в следното: сутрин – полунощница, Литургия, след това общи послушания, а вечер – вечерня и утреня. И така ден след ден. За щастие, когато бях в Питер и пеех в Шуваловската църква, един певец ми подари стар, дореволюционен Часослов и аз се научих горе-долу да чета на църковнославянски. Това много ми помогна в манастира. Започнаха да ми възлагат четенето на девети час, след това на предначинателния псалом и по-нататък по ред – шестопсалмието, катизмите и канона. В моите задължения влизаше и четенето на часовете и Апостола. Преди всяка служба трябваше да отида в храма по-рано, за да получа от изпълняващите клиросно послушание сестри разяснения – кои са честваните светци, каква служба ще служим – обикновена или полиелейна, какъв е редът за четенето на каноните, да ми дадат наставления относно тропарите и кондаците на часовете. Клиросните сестри бяха две: майка Ангелина и майка Серафима. И двете бяха преминали петдесетте. Майка Ангелина беше общителна, усмихната и пряма в своите съждения. Когато се налагаше да обясни нещо свързано със службата, тя говореше с теб не като с ученик, а като със същия като нея познавач на Устава, който просто нещичко е позабравил и само трябва да му се напомни това-онова.

Майка Серафима – точно обратното: беше събрана в себе си, немногословна, говореше с равен тих глас и не предразполагаше събеседника към странични разговори. В големите й сиви очи се четеше откъснатост от всичко земно и пълна отдаденост на молитвата.

Тежкият избор

Със спомените ми за майка Серафима неразривно е свързана една история, която чух от сестрите в обителта и която тогава много ме впечатли.

Историята беше следната.
Когато на млади години майка Серафима постъпила в Пюхтицкия манастир, в света нямала никого, освен родната си майка. Докато и двете били млади, те нямали големи опасения за по-нататъшната съдба на майката. Но годините преминали много по-бързо отколкото предвещавала младостта и накрая майка Серафима се оказала пред голям и трудно разрешим въпрос: как да постъпи, за да изпълни синовния си дълг и едновременно с това да остане в манастира. В такава ситуация, както на всеки е ясно, решението, което от само себе си се налагало било да остави временно манастира и да се погрижи за престарялата си и болна майка.

Такива примери има много. Познавах една монахиня в Талин, която била принудена да напусне своя манастир, за да се грижи едновременно за баща си и за по-големия си брат, които след разкулачването на семейството им в Печора и заточение в Сибир се върнали оттам с напълно рухнало здраве. Докато в продължение на много години гледала баща си и брат си, самата тя остаряла, освен това получила тежък хроничен панкреатит и не се върнала в манастира. Може би там биха я приели, но тя не можела да приеме да се превърне в бреме за сестрите. За щастие тя имала и по-малка сестра, която живеела в Талин със семейството си, така че за нея имало кой да се погрижи, но тя много тъгуваше по своята обител и често споделяше това с мен.

Имало ли някакъв достоен изход от това положение за майка Серафима? Да. Такъв изход би могло да бъде постъпването в манастира и на нейната майка, но игуменката на Пюхтицкия манастир не давала съгласието си за това. Нейната позиция би могла да бъде разбрана. В следвоенните години манастирът живеел твърде бедно. От сестра Валерия, килийницата на игумения Варвара, аз бях чувал, че в онези години манастирът нямал средства да купи дори дърва за отопление през зимата и сестрите били принудени да събират съчки в гората. Освен това в обителта имало много стари и немощни монахини и не достигали сили да се грижат подобаващо за тях. Не достигали ръце и за помощното стопанство, да не говорим за сенокоса – най-трудното за много от сестрите манастирско послушание. Взимайки в манастира възрастна родственица на която и да било от манастирските сестри, игуменката не би могла да откаже същото и на останалите.

Тъгата по Бога и “случайната среща” с епископа

При всяко свое посещение в обителта майката на майка Серафима получавала отказ да бъде приета в манастира и всеки път тя отивала на Светия извор – мястото на явяването на Пресвета Богородица, и там се молела със сълзи, изливайки пред Божията Майка своята скръб.

Веднъж, при поредното си посещение в манастира, както всеки път, тя отишла при извора, за да излее пред Богородица мъката си. В този ден – забележете – не по-рано и не по-късно – епископът, управляващ по това време Естонската Православна Църква, дошъл в Пюхтицкия манастир и отишъл преди вечернята да се поразходи до извора.

Малко преди да стигне до него, той ясно дочул горчив плач, който идвал някъде откъм гората. Владиката тръгнал към мястото, откъдето идвал плачът и след няколко минути видял възрастна жена, която, погълната от мъката си, не чула стъпките му. Епископът я заговорил. Като узнал причината за нейните ридания, той бил дълбоко трогнат и решил да й помогне.

Бабата-монахиня

В същия ден, след вечерната служба, той обявил на игуменката и сестрите, че на другия ден в манастира ще има пострижение. Изумените сестри с вълнение се питали една друга кого възнамерява да постриже владиката, но никой не знаел. Какво било удивлението им, когато по време на пострижението те разпознали в постригваната майката на майка Серафима. Много от тях плакали, радвайки се и за майката, и за дъщерята. А как се чувствала в този момент игуменката? Може да се предположи, че и тя се радвала на такава развръзка, тъй като до този момент под натиска на обстоятелствата тя била принудена да причинява болка на монахиня Серафима и на нейната майка, а така епископът, вземайки върху себе си отговорността за по-нататъшната съдба на майката и дъщерята, успокоил съвестта й.

Дай на Бог време да устрои нужното за теб

Не е ли чудо това? Чудо е, разбира се. И то винаги идва навреме. Трябва само малко да почакаме. Нашата прибързаност много често пречи на Бог да устрои живота ни по най-добрия за нас начин. “Както е голяма милостта Му, тъй голямо е и изобличението Му. Той съди човека според делата му. Не ще отбегне от Него грешник с грабеж, и търпението на благочестивия не ще остане напразно (Сир. 16:13-14) – четем в книгата на Иисус, син Сирахов. Да си спомним и Господните слова: “С търпението си спасявайте душите си”. (Лук. 21:19) Простички слова, но колко трудно е да ги изпълниш! Слава Богу, в този случай аз видях, те да се изпълняват.

 

* Пюхтицкия Успенски манастир е православен девически манастир, намиращ се в Естония. “Пюхтица” на естонски означава “свято място”. Манастирът е основан през 1891 г. и е един от малкото, които не са били закривани по времето на комунизма. Историята на обителта е свързана с Божията Майка. По предание, на мястото, където днес се намира манастирът, Света Богородица се явила на местни жители и на същото това място била намерена чудотворна икона, изобразяваща Нейното успение.

Защо запалваме кандило пред иконата?

Октомври 10, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница

 

На първо място – защото нашата вяра е светлина. Христос е казал: „Аз съм светлината на света“ (Йоан 8:12). Светлината на кандилото ни напомня за тази светлина, с която Спасителят освещава нашите души.

На второ място – да ни напомня за светлия характер на светеца, пред иконата на когото запалваме това кандило. Та нали светиите са наречени „синове на светлината“ (Йоан 12:36).

На трето място – да ни служи като укор за нашите тъмни дела, зли помисли и желания, и да ни изведе на пътя на евангелската светлина, така че с по-голяма ревност да се грижим за изпълнение на заповедите на Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела“ (Мат. 5:16).

На четвърто място – това да бъде една наша малка жертва пред Господа, който сам Себе Си принесе в жертва за нас, и това да бъде един малък знак на голяма благодарност за светлата ни любов към Този, към Когото отправяме молитви за живот, здраве и спасение – всичко онова, което може да ни даде само безграничната Божия любов.

На пето място – да уплаши силите на злото, които ни нападат винаги и по всяко време, също и по време на молитва, като ни отклоняват от мисли за Твореца. Защото тези сили обичат тъмнината и се плашат от светлината, особено от тази, която служи на Бога и на неговите угодници.

На шесто място – да ни подбужда към жертвоготовност. Подобно на елея и фитила, които горят в кандилото, покорни на нашата воля, така и нашите души да горят от пламъка на любовта, и във всички страдания да са покорни на Божията воля.

И на седмо място – да ни напомня, че както кандилото не може да се запали без нашата ръка, така и сърцето ни, това наше вътрешно кандилце, не може да загори без светия огън на Божията благодат, дори и да бъде изпълнено с всякаква добродетел. Защото нашите добродетели са горивото, с което Господ запалва Своя огън.

 

 

 

Случило се наскоро

Октомври 8, 2018 in Начална страница, Семейство


Мария била майка на десет деца, на възраст от 22 години до два месеца. Работила като акушерка, била завършила богословие и имала голяма вяра в Бога. Всички казвали за нея, че тя е много добър човек, включително и учениците от гимназията, в която навремето преподавала богословие. Те я споменавали неизменно с любов. Също така била завършила и специалността Административно управление. Служила за истински пример в живота на всички.

Била истински обичана от всички жители на Оропос, където живеела. Но внезапно загинала при катастрофа на четиридесет и три годишна възраст, блъсната от кола, когато се прибирала вкъщи от работа.

Без съмнение, на погребението й на 24 юни 2018 г., на което присъствали повече от 10 000 души и повече от 30 свещеници, се случило нещо уникално и необичайно. Семейството решило да покаже, че не трябва да се скърби в такъв момент, тъй както правели останалите присъстващи на погребението. Мъжът и децата били облечени целите в бяло, през цялото време се усмихвали и пеели „Христос възкресе“. На всички, които им поднасяли съболезнованията си, отвръщали пак с „Христос възкресе“.

Седмица преди катастрофата Мария казала на децата си: „Трябва да внимавате, когато говорите на хората по въпроси за вярата. Да кажем, че някой камион блъсне колата ми и ме убие – какво ще кажете на най-малките деца? Че мама е умряла, или че мама е на небето?“. Това ни съобщи един неин роднина.

 

Ето какво се е запитала Мария, когато е говорила с децата си малко преди да загуби живота си. Защото за един християнин смъртта не е край, а само едно преместване в квартала на ангелите.

Един свещеник, който познавал Мария, сподели за един разговор с нея по въпроса за възпитанието на децата. Той го публикувал в своя блог в Интернет.

- Имаш ли някакви тревоги, Мария, когато децата ти растат?

- За мен няма по-добър баща и възпитател от Господа. Въпреки всичко, неговите първосъздания, Адам и Ева, не се подчинили на заповедите Му и Го изоставили… А аз само мога да се моля за моите деца…

- А не се ли налага да ги посъветвате, да ги убеждавате?

- Ако едно семейство живее в любов, нищо друго не е нужно. Дори и само това стига. Когато се прибера у дома, моите деца приличат на патенца, обграждат ме от всички страни, следват ме навсякъде, все искат да ми кажат нещо… И аз им казвам, че се чувствам като някоя патица, нека да ме оставят поне малко на мира.

- Смятате ли, че ако някой има многобройно семейство, това му помага да се спаси?

- В началото с моя съпруг смятахме да имаме най-много пет деца, намирахме го за идеалния брой, но чувствахме такава пълнота с всяко следващо дете, че пожелавахме да имаме още едно… За да разберете колко щастлива се чувствам ще ви кажа, че на последното ми дете (десетото), не давам на някое от другите да му сменя пеленките. Казвам им – това е мое дете, когато си имате ваше, тогава му сменяйте пеленките…

Когато се роди шестото ми дете, о. Дамаскин, духовния ми отец, ме попита дали ми е тежко с такова голямо семейство… Е, ако се счита, че да имаш многобройно семейство е един вид духовен подвиг, че повече от шест деца е един вид кръст, то тогава добре… И той се съгласи с мен.

 



Да тичаме за да се срещнем с Христос

Юни 12, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Първата картина е взета от Новия Завет. Тук е и нашият голям крах, защото много пъти и като клирици и като катехизатори държим затворен Новия Завет и не можем да разберем колко пътища, колко врати и прозорци затваряме по този начин. Там има една разтърсваща картина. Когато отваряш Новия Завет, това, което виждаш, защото виждаш много неща, и това, което слушаш, не е възможно да те оставят да спиш. Там виждаме една жена, кръвоточивата, която била осъдена и от религиозната среда в нейната епоха, но и медицинската наука. Тя бърза да срещне Христос, реално пада зад Христос, започнала да пълзи сред хората и се опитала да докосне, с пръсти, с уста, края на дрехата на Христос. Тоест онази част от Неговия хитон, която се влачела по земята в калта, в пръстта. Тук има една много малка подробност, която е много съществена. Ако изследваме Стария Завет, който за съжаление не четем и губим огромно съкровище, в него ще видим, че Сам Бог увещава евреите да сложат в долния край на дрехата си пискюли, за да помнят Божия закон. Нещо подобно правим и днес, носейки например кръста, т.е. имам върху мен и около мен неща, които виждам, чувам и докосвам и те да ми припомнят Бога. Много хубаво нещо. Тази малка подробност напомняла закона Божий. Кой е Божият закон? Думата закон звучи малко тежко в ушите ни, но ако установим кой е, мисля, че не съществува по-сладко и красиво нещо. Кой е Божият закон? Това, което Господ казва – да възлюбиш твоя Бог и твоя ближен. Има ли нещо по-добро? По-хубаво? Това е същността на живота на човека и откриването на човека. Един писател казва нещо, и го казва от сърце: Боже, разбий глинената обвивка на сърцето ми, на душата ми, да се излее нейното съдържание в океана на Твоята любов. Колко хубаво нещо. Така се открива човекът.

Кръвоточивата жена приближава Христос и докосва края на дрехата Му. Какво докоснала? Онова място, което върху дрехата символизирало закона. Какво всъщност докоснала с пръстите на сърцето си? И с какво се „причастила”? На какво се е поклонила в онзи миг? Това посвещение към Бога и любов към всеки човек. Това събитие какво прави? Измива раната й. А аз още не мога да разбера, че докосвайки посвещението към Христос и любовта към човека, и аз се изцелявам, но и всички, които се намират около мен. Ако не започнем от това посвещение и любов, ще отваряме рани и няма да ги затваряме, ако никога не поемем този въздух. В св. Литургия, в молитвата Бог ни е дал тази благодат да се отварят нашите душевни и телесни „пори”, да се откриваме за другия, да се разпада целият ни индивидуализъм и его. Има ли по-голяма революция? И виждаме сега тази жена да докосва Христос и раната й пресъхва.

Пази Боже в даден момент да не ме види някой човек, съсъд на Божията благодат – как ще ме види? В моите рани, няма да знае къде да ме докосне – бидейки ранен, измъчен, изтерзан, какво мога да правя? Да раня, изтерзая, да изморя, да изчерпя, да угнетя.

Нека се върнем отново към тази картина. Хората припадали в нозете на Христос, до Христос, искали да Го докоснат, искали да вземат нещо в онзи момент от Него, до Христос, Който уважавали, от Който видели чудеса и почитали и обичали, и мнозина от тях Му вярвали. Представяте ли си един човек, който пълзи по земята? Сигурно са я стъпкали. Това подразнило ли я е? Възроптала ли? Не. На нас една дума ни казват на улицата и веднага се засягаме – а тази жена сигурно била стъпкана. Ама когато докосваш посвещението към Бога и любовта към всеки човек, когато ги докосваш със самия си живот и душа, нима е възможно да се разбунтуваш, да се съпротивиш или да се засегнеш, когато другите те блъскат? Нямаме това съприкосновение с това посвещение и любовта.

Св. Йоан Златоуст казва, че ако имаш любов, ще станеш апостол, и то първовърховен. Христос попитал св. ап. Петър: обичаш ли Ме? Обичам Те. Обичаш ли Ме? Обичам Те. Ако Ме обичаш, ако Ми служиш, паси Моите овци. Ето как ще се изрази твоята любов, ето как ще изразиш твоето посвещение. Знаете, определени пъти другият се е обградил с бодлива тел, както и ние самите. Не можеш изобщо да го доближиш, да го докоснеш. Веднага се засяга от една дума – като бодлива тел е. Можем ли да преодолеем това? Особено децата имат много бодлива тел около себе си, защото за съжаление не сме ги научили да се откриват за другите – научихме ги да се затварят, не ги научихме да обичат, а да се кланят на себе си и така поставиха бодлива тел около себе си. Например идват млади хора, женят се, и бодливата тел между тях е страшна, нито се познават, нито ще се познаят, нито се обичат, нито ще се обикнат.

Ще ми кажете защо се женят? – много просто – искам те, искаш ме, какво да го мислим, искам те, искаш ме, защо да не се оженим? Разбирате ли. И от тези отношения идват деца, които се окопават в себе си. Ако можехме да видим децата как са отвътре, те са напълно окопани, но и ние сме окопани и не доближаваме другия, а сме обградени с бодлива тел.

Кръвоточивата жена какво направила? Знаете ли колко бодлива тел, колко граници минала, за да стигне до Христос? И какво направила? Пропълзяла. Така минаваш през бодливата тел – твоята и тази на другия. Така ще срещнеш Бога, за да покажеш твоето посвещение, за да срещнеш и другия човек, ако пропълзиш, ако се смириш. Ето смирението. Нима то е декоративен елемент в живота на човека? Не, а насъщен кислород за душата му, който премахва всяка дистанция. Виждаме ли колко сме хладни? Много хладни, с всички и с всичко.

Виждаме и една друга картина от Новия Завет. Св. апостоли Петър и Йоан бягали, за да отидат на Христовия Гроб. Веднъж на остров Санторини чакахме в един манастир да започне службата и внезапно чувам някакви стъпки, какво да ви кажа, ужасих се, казах си: нещо става. Някой ни преследва, нещо се е случило. Излизам навън и гледам една баба на 90 години да тича. Казах си: Нещо е станало. Попитах игумена – Какво й стана? Тича да не пропусне „Благословен Бог…” – ми отвърна той. По нагорнище. И си спомних двамата апостоли. Виждали ли сте как ние отиваме на църква? Мога да ви кажа че независимо дали отиваме на църква или за нещо духовно, ни липсва духовно желание. Ако ни видят от някое погребално бюро, ще ни наемат – толкова тежко пристъпваме. И видяхме тази баба да бърза и с това ме изобличи. Двамата апостоли бързат да отидат на гроба на Христос. Ап. Йоан бил по-млад, тичал по-бързо и стигнал първи, но изчакал ап. Петър – това е Църквата – не влиза вътре, това е Църква, да изчакам другия, защото ние гледаме кой ще стигне първи. И знаете ли какъв копнеж имал ап. Йоан? Колкото болка имал, защото преживял Кръста, видял всичко с очите си: не зная вие какво казвате, аз видях всичко с очите си, кръвта, раните, копието. С такива картини в себе си. А сега отива за тържеството, за възкресението, но не влиза вътре. Седи отвън и чака ап. Петър и заедно влизат вътре – хубаво нещо, да си бавен и да тичаш, за да си с другия, да си бърз и да чакаш, за да си с другия.

Ние стигаме до входа на Гроба (Господен) и смятаме, че сме християни, че сме добре. На входа на Гроба какво има? – вътре е Христос, Възкресението, на входа са оръжията, които войниците захвърлили, които не издържали тази светлина, и избягали. Ние вземаме оръжията, за да заличим другия, който не е станал наш брат. И казвам, че съм християнин, и вземам оръжията на войниците, и казвам, че съм християнин, защото съм стигнал триумфиращо някъде без да чакам, без да търпя, без да обичам, без Христос, с оръжие в ръка, да понизя, да обвиня, да оклеветя, да залича другия.

Друга картина от Старият Завет. Св. пророк Илия и жреците на Ваал, които от сутринта призовавали Ваал да прати огън върху жертвеника, а св. пророк Илия дошъл на обед и ги иронизирал. Казал им: отстранете се в края, починете си! Чуйте обаче една подробност. Израилските племена били разделени помежду си и водили гражданска война. 12 жертвеника били разделени, но св. пророк Илия ги взел и обединил в едно, а след това хвърлил вода върху тях и дори още преди да се помоли – не сварил, дори само това, че вложил молитвата в сърцето си, защото сърцето първо говори и повлиява гласовите струни, това било достатъчно, за да призове Бога, и паднал огън, който изгорил всичко, дори водата. Наистина, ако нямаме единство, този Божий огън, този огън на Петдесетница, този огън и тази светлина на Възкресението може да ни докосне, но ще ни изгори, ако нямаме единство. Когато не зачитам другия, когато нямам любов, когато не се смирявам, за да преодолея бодливата тел и да мога да го доближа, както и той мене, когато нямам единство, и аз ще издавам крясъци като жреците на Ваал, но нищо няма да стане.

Когато Църквата говори, гласът й е величествен, но и когато мълчи, нейното присъствие говори. Това е Църквата, тя е общност, Тяло, единство. Разбира се, ще ми кажете: съгласни сме, но почакай! Хора сме, нямаме ли разногласия помежду си? Имаме различни позиции – естествено. Църквата не унифицира хората, а може всички да обгърне. Нека видим сега нашето разногласие. Св. Поликарп еп. Смирненски имал разногласие с римския папа относно въпроса с датата за празнуване на Пасха. Св. Поликарп проявил любов, отишъл в Рим да обсъдят въпроса с Римския епископ. Седнали, това е Църквата, доближаването, жертвата, любовта, диалога, единството, уважението, любовта, но с различни мнения – не намерили решение, но какво направили? Прегърнали се, служили заедно, причастили се, и всеки продължил да следва своята традиция. Виждате ли как работи разногласието, в което има единство, любов? Като благословение. Я помислете за нашите разногласия – без любов, без единство, без Христос, без нищо, докъде стига това? До военни състояния, напрежения, гледаме как единият да порази другия и не разбираме каква вреда причиняваме. И така, едно разногласие е благословение, радва се душата ти, радваш се да четеш как имали разногласие и го обсъдили.

Помня, че когато бях дете, не помня кой филм беше от старите, показваше живота в един рудник и какво стана там? В даден момент рудникът се срути и затрупа хората. Минали няколко дена и другите отвън ги отписали. Едно детенце взело една сопа, защото в рудника бил брат му, баща му, качило се на близкия хълм и започнало да удря сопата в земята, в камъните. Жителите от околността казвали – глупаво ли е? Полудя ли? Отива и удря по хълма, защо? Мисли, че ще причини болка на хълма, който стана гроб на баща му и брат му? Какво правим там? Детинщини. Знаете ли какво правило детето в онзи момент? Под земята хората били живи и чувайки ударите, получили дръзновение и си казали: „Да копаем, разбрали са, че сме живи!“ Така те също копаели и внезапно достигнали повърхността и се спасили толкова хора. Колко прости движения, които обаче имат в себе си любов, мир, уважение, единство, които могат да ни изглеждат детски, едно нищо, но могат да накарат другия да се освободи и да възкръсне. Знаете ли колко хора днес се намират в гроб? И едно просто удряне, едно присъствие може да даде други измерения и други резултати, защото там е Божията благодат. Аз като дете не мога да направя много, удрям с пръчката, но Бог знае как ще вземе този звук и ще го пренесе до този, който е погребан в гроба.

Друг случай – един епископ по време на Византийската империя, Божий човек, с мир и любов. По това време имало война с персите и от тях били пленени 5000 – 6000 души, иноверци и другородци, които решили да оставят на едно място. Казали да не се занимаваме с тях, да ги оставим и от лошото време и глад ще умрат. Но сърцето на владиката не издържало това. Мнозина му казвали:

- Владико, извинявай, не са християни! Какво те бърка? Какво те е грижа?

Той казал:

- Нещо трябва да направим.

Събрал отците, монасите, монахините и казал: Вижте, ако им дадем пари, ще ни дадат пленниците и така ще им помогнем.

Събрали каквото имали и така ги пуснали. Владиката ги освободил и те се върнали в отечеството си. След няколко месеца получил писмо от управителя на онази област, който му писал наред с много други неща: не ни победи твоят народ, а твоята любов. Влезе в нас и не ни даде мира, не можем да те забравим, не оръжията, а твоята любов ни победи.

Съществува ли по-голяма сила от тази любов? Не. Църквата не е музей, в нея постоянно се движи тази екстатична любов на Христос, нищо не е неподвижно. Дори и иконата, тя не затваря Христос в нейната рамка, а ни предлага да отидем до Първообраза, да отидем до олтара, който е извор, не за да видим Христос, а за да приемем Христос. Църквата ни дава Христос и нашият най-голям крах и нещастие е, че не приемаме Този Христос, не Го живеем, не Му се радваме. Защото, много просто, не сме докоснали посвещението Богу, не сме преживели любовта, не сме се смирили, минавайки под бодливата тел, не сме влезли в Пресветия Гроб, а взехме оръжията, защото сметнахме за много малки и прости някои неща, които може да изглеждат като ударите на това дете, но стават духовни удари по мъртвите души на хората и те възкръсват, оживяват и се обновяват в Христос.

Дай Боже в даден момент малко да „пропълзим”, да се смирим, за да обикнем много. Тогава е сигурно, че никой и нищо няма да ни дразни и докосва. Докосвайки Христос, след това нищо друго не те докосва.


превод: Константин Константинов

 

Благодарността към Бога

Януари 18, 2018 in Беседи, Начална страница

 

 

Първо искам да благодаря на Бога, който ми е дал благословението да бъда отново в България сред вас тази вечер. Благодаря също и на Негово Високопреосвещенство, който ми даде честта да стоя пред вас тази вечер.

Темата, която ще разгледаме тази вечер е много важна. Това е темата за благодарността и признателността към Бога. Всички неща биват освещавани чрез благодарението. Ще се опитам само да ви кажа един цитат от св. Максим Изповедник: „Всички достижения на светиите са неща, които не са били техни, а са неща, за които те са благодарили на Бога и така са станали техни“. И даровете, които са получили светиите, са в съответствие с тяхната благодарност. И всеки светия притежава само онова, за което вече е благодарил като получен дар от Бога.

Благодарението върви ръка за ръка със смирението. Св. ап. Павел казва, че не сме получили духа на тоя свят, който е дух на гордост и дързост, а сме получили Божия Дух, който е дух на смирение, за да познаем нещата, които сме получили от него.

Веднъж, през IV век, двама монаси оставили своя манастир и отишли в Александрия. За съжаление, заради това паднали в грях. Но после и двамата отишли в пустинята, за да се покаят. И когато се завърнали от пустинята, отците ги поставили в две ями. Оставили ги в тези ями, като им хвърляли хляб и плодове, за да поддържат живота им. След година ги извадили от ямите, и единия от тях бил изпълнен със светлина и радост. Другият бил бледен и кожата му била залепнала за костите му. Отците ги попитали каква духовна работа били извършили, докато стояли там. Единият казал: „Постоянно благодарих на Бога, че не ме остави да погина в Александрия, но ме изпрати в пустинята и ми даде възможност да се поправя“. И така, той бил пълен с радост и светлина. Попитали втория, какво е правил. Той казал: „През цялото време аз стоях пред Бога, сякаш бях пред Страшния съд, и с огромен страх аз предусещах и очаквах този Страшен съд“. Отците казали, че и двамата са получили прошка от Бога, трудът им бил приет, но са постигнали това по два различни начина. Първият е постигнал това чрез благодарението, а втория – помнейки смъртта и предусещайки Страшния Божи съд. Защото тези неща в своята дълбока същност са идентични – този, който благодари, не се интересува дали е жив или мъртъв, а от това да благодари на Бога докрай. А вторият, който постоянно помни смъртта и предусеща със своята молитва Страшния Божи съд, това е човек, който нито може да каже нещо, нито да мисли и да се интересува за земното и суетното.

Мирското униние и ревността на Божиите чеда 

Всички хора се намират в противоестествено състояние поради падението в греха на непослушанието. Ако бяхме в състояние според природата си, щяхме да обичаме Бога от цялото си сърце и от цялото си същество и умът ни нямаше да може да се откъсне от спомена за Бога нито за миг. Това ни учат светиите, които помнят Бога по-често, отколкото дишат. Техният дъх е прилепен към Божието име, тъй като те непрестанно призовават това име и го изричат не само с устата си, но и със сърцето си. Ние, свещениците, често чуваме в духовническото си служение, дори от усърдни християни да изповядват – „нямам стабилност по пътя си към Господа. Не се моля колкото и както трябва. Умът ми е пълен със суетни, мирски помисли, нямам вдъхновение, разумът ми е замъглен и чувствам мъртвост в сърцето си“ и други подобни. Евангелското слово за такива хора остава бездействено, живата надежда на Божиите обещания и нетленното утешение на Светия Дух не са живи за тях.

Факт е, че светът, който ни заобикаля, култивира в хората забрава за Бога, чрез плътските образци, които предлага и ни наранява със своя богоборчески дух. Светият Дух ни казва, чрез Св. Писание, че плътското мъдруване е вражда против Бога, на Закона Божий то не се покорява, нито пък може и също така, че приятелството със света е вражда против Бога. И така, целият наш подвиг се състои в това, как да победим противоприродното състояние в нашето отделяне от Бога и да постигнем природното си състояние или, както често се казва, свръхприродното си състояние, т.е. нашият дух да се съедини с Божия Дух. За да постигнем това, обаче, трябва да водим борба със страстите и лошите навици, които сме придобили. Имаме най-различни страсти – гордост, сребролюбие, тъга, плътска страст, и е ясно, че дяволът ни води с всички тях, за да ни отдели от Бога. Има обаче една страст, която е най-страшна от всички – това е унинието. Според духовното определение, унинието означава духовна леност, липса на грижа за нашето вечно спасение.

Ако борбата с другите страсти може да доведе до голяма духовна полза, то унинието води до пълна забрава на Бога и всъщност така убива душата, че бедният човек да не може да окаже никаква съпротива. Състоянието на униние е много опасно, защото изтрива у човека спомена за Бога. Когато някой се намира в униние, той може да предприеме много и най-различни трудове, само не и труда за своето спасение. Ето защо можем да видим монаси, които се намират в състояние на униние, но същевременно остават и особено активни. Вместо постоянно да се намират в Божието присъствие, и в непрестанен диалог с Бога, те изпадат в многогрижие. Това води до тяхното духовно опустошаване от богатството на духовните промени на онова сърце, което непрестанно се стреми с копнеж към благодетеля Бога.

И така, едно е духовното униние, и съвсем друго, обичайното душевно униние, при което човек се стреми да избегне какъвто и да е труд. Духовното униние произтича или от гордост, или от отчаяние. Гордостта изсушава сърцето на човека и го отделя от животворното общение с Бога, а също и от брата. Такъв човек, който е откъснат, сам, и лишен от благодатта, която изобилно се излива от Тялото Христово – Църквата, такъв човек става немощен и неспособен да се противопостави на духа на съпротивния и на оня глас, който грехът носи в живота му. Човекът, изпаднал в униние, стремейки се да намери някакво лъжливо и преходно утешение, се предава на страстите на нечестието, които умъртвяват душата и я правят неспособна да пребивава в чудното пространство на Божието присъствие и да вкусва от нетленното утешение на Светия Дух. Доколкото даваме пространство на гордостта, в някоя от нейните форми, осъждане, презрение, безразличие, ние прогонваме от себе си не само благодатта, но и помненето на Бога.

Тежкото състояние на заблуда, в резултат на унинието, е изразено много добре от думите на великия ап. Павел: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем“.

Греховната страст на унинието се поражда също и от отчаянието. То е неизбежен резултат от неверието. Тази страст опразва сърцето от надеждата и копнежа по вечния живот. Няма по-голяма трагедия от това, човек да живее на тоя свят със сърце, празно и лишено от вдъхновение и от Божието утешение. В монашеството, например, цялото ежедневие е насочено към това, да подпомага към развиване на усещането за Бога, това усещане за топлина, радост, утешение, мир, които носи в сърцето свръхестественото Божие присъствие.

Когато, обаче, се умъртви връзката на човек с Христос поради неверието, човек престава да има надежда за възкресението. Според думите на Господа, „там, където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“. Ако във вас има жива надежда, то тогава сърцето ви хвърля котва в небето и ставаме богати, понеже там е нашето съкровище. Когато, обаче, нямаме надежда, сърцето ви не може да се откъсне от земята. Онези, които нямат надежда във възкресението и вечния живот, още тук вкусват безутешните мъчения на своята раздяла с живия и благ Бог на любовта. Това е истинската духовна смърт, която предшества вечната смърт в ада.

И така, целият подвиг на християнина се съсредоточава в преодоляване на унинието, което парализира душата и води до духовна смърт. В своята първосвещеническа молитва Господ казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17: 3). От тези думи става ясно, че вечността е състояние на личността, която се предава на човека, когато той работи с вяра за поддържане на жива връзка с личностния Бог на откровението, с Отца, Сина и Светия Дух. Тъй като имаме дръзновение и достъп до Бога чрез нашия Господ Иисус Христос става ясно, че връзката ни с Господа има абсолютно значение за нашата победа над греха и наследяването на вечното ни спасение. Нашата връзка с Господ Иисус Христос, която започва сега на земята с вярата и ще продължи във вечността чрез светата любов е неповторим дар, който трябва да се разгаря постоянно в живота ни, за да можем усилено да вървим към все по-съвършено познание на Бога и към единение с Него.

Кои мисли ни помагат за това, да влезем в това най-голямо чудо, което познава тварният свят – единението на човешкото сърце с Божия Дух? Виждането, което имаме от Свещеното Писание за човека е, че Бог по безкрайната си благост е сътворил човешкото сърце по неповторим начин, така, че то да бъде способно да приеме своя Създател, Който в бъдеще ще дойде в света, за да спаси всички. Бог е направил сърцето на човека своя цел, за да го посещава от сутрин до вечер. Бог е намислил един велик план за човека, за да го направи подобен на образа на своя Син, т.е. да го направи бог по благодат. За тази цел Той не е пощадил дори Своя Единороден Син. Ако човекът е занимавал ума на Бога, от преди свят да се създаде, тогава той е наистина велик по своя произход и предназначение. Велик, според удивителните способности, които крие неговата природа, създадена по Божий образ. Това виждане вдъхва вяра, която действа чрез духовната признателност. Когато вярващият благодари на Бога за Неговия благ Промисъл, той става богат на духовни дарове. Благодатта, която приемаме, е съразмерна на благодарността, която показваме. Както казва великият Максим Изповедник, Бог отмерил своите дарове на човеците, според благодарността, с която те ги приемат. Именно по този начин влизаме в блажената пълнота на Божията благодат. Колкото по-голямо благодарение и слава отдаваме на Бога, толкова повече Той излива даровете Си. Чрез тези благодатни дарове вярващия влиза в другите членове на Тялото Христово – на светиите, които са на небето и на земята. Колкото повече вярващия навлиза чрез благодарението в тази благодатна общност, толкова повече той забравя предходните по-малки дарове, и с глад и жажда се стреми напред към все по-голяма пълнота на любов и съвършенство. Човекът, който благодари на Бога, не познава унинието, той се измъчва само от една, благословена печалност – от това, че не може да благодари на Бога така, както подобава, за всички Негови дарове, дори за всеки един дъх, който Бог излива върху земното лице.

По този начин, благодарението води към истинското покаяние, което няма край в този живот. Тогава разбираме, защо Господ поставя най-горе от всички заповеди заповедта с признателност да осъждаме себе си като непотребни и недостойни. Той казва – като изпълним всички Негови заповеди, да казваме „ние сме слуги негодни, защото извършихме онова, що бяхме длъжни да извършим“. Този начин на мислене поддържа пламенна Божията благодат в живота на вярващите. В тази нагласа се крие спасителното вдъхновение, което съкрушава смъртоносното униние. То носи на вярващите сила всеки ден да вършат свети дела със страх Божий. Пътят на благодарението ни изцелява, съкрушава гордостта и ни укрепва срещу изкушението на отчаянието. Благодарност и признателност всъщност означават смирение.

Тези добродетели са едни от най-благородните прояви на смирението. В Св. Писание на Стария и Новия завет четем: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“. И така, важно е да помним, че Божието благоволение и благодат нарастват в нас чрез смирението, и особено, чрез благодарността. Когато влезем в благодатта на благодарението, придобиваме правилната ревност по Бога, което подобава на Божиите чеда. Хората, които благодарят на Бога никога не се отчайват и сърцето им никога не остава празно от Неговото утешение.

Ще ви разкажа един случай. Един християнин изповядал, че искал да се самоубие, тъй като всичко в живота му вървяло лошо, целия му живот бил една болка и нищо нямало никакъв смисъл. Духовникът го попитал дали все пак няма и нещо добро в живота му, като например, че в този момент той дишал и бил жив. Отговорът на изповядващия се бил положителен и тогава духовникът го посъветвал: „започни да благодариш на Бога за всеки дъх, който ти дава, за този телесен живот и после за всичко друго, което Бог ти покаже, че си получил като Негов дар“. Този човек започнал да прави добро и скоро усетил в себе си една сила. Започнал да благодари на Бога, че му помогнал да познае Неговото име, а по-късно и затова, че почувствал утешение от Христовата молитва. Накрая този човек достигнал такава степен на жар и ревност в благодарението си, че напълно забравил за своето отчаяние. Забравил за самоубийството и се избавил от това бесовско изкушение.

Според думите на нашите свети отци, няма по-голяма добродетел от благодарението, когато страдаме от болест, гонение, несправедливост и презрение от хората. Когато в своята болка казваме: „Слава Тебе, Боже, благодаря Ти за всичко, което си направил за мен“ – това е особено угодно на Бога. Когато св. Йоан Златоуст бил воден на заточение, измъчен, уморен и отруден, той и придружаващите го минали край един храм. Светецът помолил да го оставят за малко край светия престол. Облегнал се на него и казал на Бога: „Слава Тебе, Боже, за всичко!“, и в този миг предал святата си душа в Неговите ръце.

Когато животът ни е в опасност, няма по-угодно нещо за нашето сърце от благодарението. С други думи, ако в този момент обърнем ума си към Бога и Му кажем: „Благодаря Ти, Господи, за всичко, нито смърт, нито друга скръб не ще ме отдели от Тебе, защото Ти Си Победителят на смъртта“, това означава, че нашата вяра е станала по-силна от смъртта, която ни заплашва. В Божиите очи това е един велик подвиг, който ни пренася на отсрещния бряг. Този подвиг ни въвежда в един силен духовен живот, в блажената общност на всички светии, във вечното славословие и благодарение на Бога, което звучи през вековете и в Неговото Небесно Царство.

Едно голямо средство, което ни е дадено да се борим със страстта на унинието, да победим духовната смърт, която заплашва живота ни, е Божествената литургия. За нея ще говоря по-подробно на беседата си в петък. А сега ще отбележа само следното – в Божествената литургия вярващите получават духовни дарове в съответствие с подготовката, която извършват за нея. Чрез подготовката, в личната си молитва, те трябва да поддържат сърцата си горещи, така, че когато отиват на църква, да принасят на Бога и на братята си дарове, и обратното, когато отиваме на света литургия неподготвени, ние вършим несправедливост спрямо Бога и братята си, тъй като нямаме дарове, които да принесем, с които да влезем в тихото благодатно общение със светиите.

В заключение ще кажа, че благодарението е ревността, която трябва да владеят Божиите чеда. Благодарението е толкова угодно на Бога, че великият ап. Павел ни насърчава да излагаме всички свои прошения пред Бога, само като преди това сме Му благодарили докрай за всичко. Не се грижете за нищо, но всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби и още за всичко благодарете, защото за всичко такава е за вас волята Божия в Христа Иисуса. В общението на благодатта намираме истинското и силно божествено вдъхновение, което не дава на човека покой на земята. Това вдъхновение ни води от вяра към все по-съвършена вяра; от надежда към увереност в живия Иисус, Който възкресява от мъртвите; от любов към все по-голяма пълнота на любовта; от една степен на светлината към съвършения и невечерен ден на Божието Царство, където е мястото и вечния покой на нашия дух заедно с всички Божии светии и с духовете на праведниците, които са постигнали съвършенство.


Източник: „Седмица на православната книга” – Варна, 2017 г.

За да срещнем Христос трябва да се потрудим

Януари 9, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Ще разгледаме три големи стъпки – себепознание, братопознание и богопознание. Това са трите важни стъпала на духовния живот. Трите отношения на човека, които са цветовете, съставящи картината на неговото спасение.


Себепознанието е връзката с нашето аз. Много пъти с което се създават проблеми, когато нямаме никаква връзка със себе си. Един старец в пустинята на Света Гора казваше – говори ли някога на душата си? И, разбира се, отговорът на повечето от нас би бил: Не. Изслуша ли някога душата си? Ако не си й говорил и не си я чул, нямаш никаква връзка със себе си.


Братопознанието – какво е то? Това да разбера, че другият е създаден по Божи образ и чрез уважението към личността на другия да мога да отправям славословие и служение към Бога.


Знаете ли колко важно събитие ни откриват думите на Адам, когато Божията любов му дава сън и от реброто му бива създадена Ева, т.е. Адам заема материал на Божията любов и Ева бива създадена. Когато се събужда от тази упойка, той казва: „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. С други думи казва „това съм аз“. Колко е важно да осъзная, че другият съм аз. Естествено не мога да го осъзная, почувствам и живея, ако не се намирам в Божията любов.


Богопознанието – човекът, придобивайки връзка със себе си, развивайки връзка с брата си, вече се намира по пътя, по който среща Бога. Това е пътят. Да не търсим други пътища.


Днес ще започнем от последното стъпало. При това тези три стъпала имат отлична връзка помежду си, откъдето и да тръгнеш, е сигурно, че ще завършиш в това, което е нужно за спасението ти – богопознанието. Какво е богопознанието? Какво казват отците на Църквата? – то е връзката ни с Бога. Повечето от нас смятаме, че имаме връзка с Бога, но ако потърсим дълбоко в себе си, и ако видим истинската връзка с брата ни, ще осъзнаем, че нямаме никаква връзка с нашия Бог. Как мога да имам връзка с Бога? Кой е начинът, по който мога да развия жива, динамична връзка с Бога? Сам Христос ни показва начина. Нека видим как се развива тази връзка.


Как Бог ни доближи, Христос как ни доближи? Кой път следва? Крайното смирение. Ще ви припомня една картина, взета от Омир. Хектор излиза всеки ден извън градските стени, за да воюва, поздравява детето си, жена си, слага снаряжението си и излиза, а вечерта, връщайки си, влиза в дома, бърза, за да прегърне жена си и детето си, тъй като е можело и да не ги види, издъхвайки сред битката. В даден момент Хектор влиза у дома си и от силен копнеж да прегърне детето си забравя да свали шлема си, отива и го прегръща, детето не го разпознава, а вижда едно „чудовище” и започва да плаче. Хектор разбира какво става, сваля шлема си и детето автоматично превръща плача си в радост, в смях, разпознава лицето на баща си.


Представяте ли си Христос да беше дошъл в цялата Си слава? Св. отци казват, че на Преображение Господне учениците, които паднали на земята, както са изобразени на иконите, видели отчасти Неговата слава, защото не биха издържали цялата Му слава. Оттук смирението Му какво прави? Оставя славата, не Своята божественост, за да може Бог да доближи Своите деца. Какво може да направи човекът, за да доближи Христос? Да се смири. Видяхте ли как Христос ни показва пътя, по който ни доближи и по който ние можем да Го доближим? – именно смирението. Папа Тихон на Света Гора, старецът на старец Паисий, този руски йеромонах и велик подвижник – колко живо ни говорят св. отци, така както са живели нещата – той казва: „Бог излиза всяка сутрин на балкона Си и благославя с едната Си ръка всички хора, но ако види смирен човек, вдига и двете Си ръце и го благославя! Смиреният човек има Божието благословение и благодат. Колкото и пречки да му поставя егоизмът по пътя към Бога, смирението ги громи, разбива ги, нищо не оставя. Смирението е валякът, който прокарва пътя, отстранява пречките и води човека право при Бога. Така Христос ни показа, че ни е доближил със смирение, но и прокара пътя, за да можем ние да Го доближим.“


Смирението е единият път, по-скоро единият начин, за да Го доближим.


Вторият начин е вярата. Всички имаме болести и опасните болести са тези, които не се виждат. Днес казват: човекът стига до последния стадий на рака без да изпита болка. Това е опасно – болката е предтеча на болестта, подготвя те за болестта. Затова болестта, в която няма болка, е опасна. Не е ли така? Ние имаме нашите духовни болести – много от тях не ни карат да изпитваме болка, защото сме си били мощна упойка на съвестта и са особено опасни. Когато Христос доближавал човек с болест, какво правил? – активирал и мобилизирал вярата, силата на вярата в пространството на сърцето му. Какво му казвал? Вярваш ли? Какво било това? Активирал силите на душата му, силите, които има всеки от нас. Как без вяра, без доверие мога да доближа Бога? Нужно е смирение, за да ми покаже, че не мога да правя много неща, че съм неспособен и немощен да направя и най-малкото. Веднага щом видя това мое безсилие, е нужна вяра, за да ми покаже какво – силата на Бога. И да ми позволи да доверя моето безсилие на силата на Бога, да ми позволи да поверя моята греховност в ръцете на Бога. Това е велико. Смирението ще ме доведе до вярата, ще роди вярата, без вяра нищо не става. С вяра всичко става. Понякога се чудим как са ставали толкова чудеса в живота на светците. Но светците били съсъди на вярата. Искате ли да проверим нашата вяра? Ще го видим в молитвата. Знаете ли, молитвата е другият начин, по който доближаваме Христос; молитвата е проверка, един кантар, претегляме всичко.


Да ви попитам нещо – затварям очи за кратко, моля се и казвам на Бога – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе – така Му казвам, нали? или Отче наш… Но имам ли увереността, че, отваряйки очите си, ще Го видя пред мен? Ако я нямам, за какво се моля? Дори само това доказва колко анемична и немощна може да бъде моята вяра. Как да доближа Христос? Видяхте ли отците как доближавали Христос? В молитвите преди св. Причастие казваме: Вярвам, Господи, и изповядвам – чрез вярата Го доближавам. Я да помислим за хананейката – ако не вярваше в Христос, при първата обида тя щеше да си тръгне. Кръвоточивата жена, ако не вярваше, че само едно докосване до Христос е достатъчно да я изцели? Св. ап. Петър щеше ли да Го доближи, ако не знаеше, че след неговото отричане ще бликне онзи буен поток на Христовата любов, ще го умие и ще превърне отричането си в изповедание? Важно е да повярвам не само в Божието съществуване – в Божието съществуване вярват много хора, каквото и да правим, на Него ще попаднем – но важното е да повярвам в Неговата любов. Това ще мобилизира всичко. Ако видя пред мен Божията любов, е изключено да не „хвърля” живота си в този океан на любовта. Изключено е да не повярвам, да не се смиря, да не се покая, да не се помоля, участвайки в тази молитва с всички клетки на моето битие, телесни и духовни. Така, молитвата ще ми покаже, ще ме „претегли”.


Митарят и фарисеят се откриват в момента на молитвата: тогава се открива заблудата, прелестта и истината. Заблудата на фарисея и истината на митаря. Молитвата е кантар.


Днес едно от ценните неща във всекидневието, които вече не съществуват, е диалогът.


Защо няма диалог, а когато го има, защо не можем да комуникираме? Ама седнах да поговоря с другия, защо не ме слуша, защо не мога да го изслушам? Защо не можем да се разберем? Коя е причината? – Повечето хора днес имат образование, или не, по-скоро повечето хора нямат образование, имат диплома, разликата е огромна. Нима е възможно да не мога да общувам с другия? Защо не мога да водя диалог? И четейки, в даден момент – защото, ако отвориш Писанието и отците на Църквата, които са съсъдите на благодат, няма човешки въпрос, на който да няма своя отговор там от Бога – бл. Августин пише: ама как да говориш на брата си, когато никога не си говорил на Бога? Когато никога не си се помолил, когато не си се подвизавал, за да може егоистичният монолог на молитвата да стане смирен диалог с Бога. Ако не си се научил в молитва да говориш с Бога, как ще говориш на другия човек? Ако не си се научил да говориш на Божията любов, как ще говориш на другия човек, който в душата и тялото си има страсти? Ето защо не можем да водим диалог, ето защо не можем да се разберем, защото не се молим истинно, същностно и дълбоко, защото и това, което се молим, не го живеем. Казваме определени пъти „Господи, помилуй ме!“ Знаеш ли какво е това помилуй ме, което казваш на Христос? Мислиш, че е един израз, две думички? Не, то е състояние на живот. За да стигнеш до помилуй ме, ще трябва през целия си живот да се пренасяш – от егоизма в смирението, от страстта в добродетелта, от духовното безразличие към агонията за твоето спасение. Постоянно и трайно трябва да се преместваш, докато стигнеш да живееш и да почувстваш тези думи. Когато стигнеш до „помилуй ме“, тогава си придобил богопознание, имаш Бога пред себе си, Бог там те намира. Това е мястото на срещата с Бога. Там те намира, там Го намираш, там се срещате с Бога, в „помилуй ме”. Нужно е смирение, вяра, молитва, покаяние. Покаянието е това пренасяне, преместване.


Нашият живот има един балкон, ние стоим там, но обикновено балконът няма гледка към Бога, не виждаме Бога, ама какво правиш там? Сменяш стаята, сменяш дома, това е покаянието, сменяш мястото, сменяш тропоса (начин, но и нрав, поведение). Важно е да казваш и „Господи, помилуй ме“, но как ще го кажеш, ако нямаш милост? Ако не прощаваш? Виждате ли как всички тези духовни неща са свързани помежду си? Как ще кажа на Христос „помилуй ме“ и ще развия връзка с Него, когато нямам до мен моя брат? Моят брат, който може да е моят враг.


Молитвата, която има благодат, е молитвата, от която отсъстваме. Трябва да вложим всички други в молитвата, първо враговете, да изключим себе си от нея и да я изпратим на Бога – така придобиваме връзка с Него, това иска Той.


Някога един човек научил, че в едно критско село живее един старец, който имал Божия благодат и отишъл при него. Стигнал в часа за св. Литургия, имал огромен проблем със свой съселянин, който се опитвал да го пропъди от селото и използвал много тежки и жестоки начини, за да направи това. Този човек стигнал в храма, влязъл, скрил се зад една колона, дал на един иподякон листите с имена за св. Проскомидия – на живи и покойници. Но преди да стигне до храма, си помислил дали да не напише и името на този клет човек, който го терзаел. Листите стигнали до олтара, старецът ги взел, споменал ги, чрез Божията благодат видял за какво става въпрос и излязъл навън. В онзи момент някой смушкал онзи човек. Той се обърнал и човекът до него му казал, че старецът иска да го види. Той се приближил  до него.


- Благословете, геронда! Извинявайте, не ви познавам, дойдох да се срещна с вас.

- Добре, детето ми! Виж, искам да ти кажа нещо, в имената, които си написал, си допуснал една грешка.

- Каква грешка?

- Детето ми, поставяме нашите врагове първи, не последни. Първи ще го сложиш. Поправи го, детето ми, за да намери молитвата ни място в Божията любов. Защото, ако не го поправиш, ще изпратим едно писмо без марка.


Как ще се помолиш без любов? Как ще стигне молитвата ти до Бога? И в храма да си, ако така се помолиш, без да си приел врага си, молитвата ще стигне до купола, и ако си у вас, до тавана. Няма да стигне там, където искаш.


Това „Помилуй ме“, както казваше един старец, „чупи гръбначния стълб” на Бога. Когато се счупи гръбначният ни стълб, какво става? Навеждаме се. Когато търсим Неговата милост и прощаваме на врага ни, на брата ни, се „чупи гръбначният стълб” на Бога и Той с Неговата любов се свежда над целия ни живот.


Искам да позная Христос, но не се качвам на Голгота, болката не ми харесва. Смятам я за безсилие, докато е сила. Не ми харесва аскезата. Един атлет, в момента, в който тренира, може да се уморява, да се задъхва, да се поти, но това, което изглежда като безсилие в онзи момент, му придава особена сила, става по-силен, калява се повече. Ние отбягваме кръста, аскезата, болката, не ни харесват. Идва Христос и ни показва пътя, който е кръстен, показва ни пътя към Голгота, но ние избираме обиколния път. Е, как ще стигнеш Възкресението, как ще познаеш Христос, Христос е разпнат, окървавен, как ще Го познаеш? Как ще Го доближиш? Много е важно да изберем това, което избрал св. Йоан Богослов (оставяйки на Голгота). Видяхте ли какво направил? Излязъл от всекидневието на Йерусалим и вкусил вечността на Голгота.


Дните, в които живеем имат един белег – искаме пари без да се трудим, дипломи без да четем, удобство без да се помръднем, святост без да се подвизаваме. Искаме да имаме всичко под ръка, но не става така. Духовният живот не е телевизия да държиш дистанционното, да седиш на канапето, да сменяш каналите и да увеличаваш силата на звука. Духовният живот иска труд, вътрешен и външен, как иначе ще срещнеш Христос? Как ще застанеш пред Разпнатия, пред Жертвалия се Христос? Ние нищо не жертваме. Не проливаме нито една капка от нашия егоизъм. Това е нашият голям проблем, затова не се променяме и Христос остава непознат за нас. Всички помним това пътуване към Емаус на ев. Лука и Клеопа. Двамата скърбят поради смъртта на Христос. Това, което загубили, не било просто техният Учител. Те доверили целия си живот, Христос им казал, че е Животът и Възкресението, за тях Той бил тяхната душа и спасение. Христос бил всичко за тях. Внезапно Христос умира. Разочарование. Знаете ли как идва скръбта? Тя е черна завивка, която идва и покрива душата. Когато тази черна завивка ни покрива, мислим, че всичко е загубено и скръбта става депресия, а депресията – отчаяние. И идва св. Йоан Златоуст да ни каже, че по-тежко от това да вършиш грях е да се отчайваш. По-добре да съгрешиш, защото чрез покаянието ще се спасиш, отколкото да се отчаеш, защото там нещата са много трудни.


Те имали скръб, скръб по смъртта и Христос идва по пътя им. Познали ли са Го? Не. Не са Го познали. И какво направил Той? Поставил ръката Си и започнал да дърпа черната завивка и те го почувствали, сърцето им започнало да се радва, да гори, да чувстват нещо, но не знаели какво. Стигнали до Емаус, до крайната точка, как да загубят Този, Когото са намерили? Как да Го оставят да си тръгне Този, Който накарал сърцата им да се радват? Който отнел тежестта на скръбта, на отчаянието.


Знаете ли колко оправдания намираме, за да прогоним Христос? Всекидневно – много. Колко оправдания намираме, за да прогоним Христос, за да отблъснем брата, да не отдадем никакво значение и да нехаем за душата ни. Колко оправдания намираме всекидневно. Двамата апостоли намерили оправдание, за да задържат Христос. „Остани с нас, защото денят превали“. Свечери се, къде ще ходиш в такъв час? Много хубаво оправдание, но и много важен вик на душата. И ние го казваме: „свечери се“ – и много други неща казваме. Не се свечерява само навън, но и в нас. Ако имахме смирение, молитва, вяра, прошка, ако имахме всичко това, щяхме да приемаме, че в нас се свечерява и какво бихме направили? Бихме викали с всичка сила на душата ни – какво? Остани с нас. Къде се открива Христос? В преломяването на хляба, в момента на Тайнството се открива Христос. Нашата борба, вяра, смирение, молитва, прошка, четене на св. Писание и светите отци са начини за доближаване до Бога, но св. Тайни са върхът.


Дано Бог ни удостои да се причастим един път, но да се причастим както трябва. Причастяваме се, ще ми кажете, причастяваме се редовно, църковни хора сме. И ние се причастяваме, но причастяваме ли се? Знаеш ли какво означава да се причастиш с Христос? Вътрешен трус, да падне бомба в теб, да разгроми всичко, което егоизмът е построил. Да си тръгваш и всичко да се променя, да се е развиделило в теб, умът ти да се е осветлил, сърцето ти да се е успокоило, всичко да се е променило.


Аз смятах, че се причастявам толкова години, така мислех, каква заблуда. В нашия град имаше един благ човек, дядо, преблаг, идваше в храма. Веднъж се разболя, беше на легло и отидох да го причастя. Седеше в края на леглото, беше сломен, доближих се със св. Потир и започна да говори, започна един диалог. В началото мислех, че говори на мен и тръгнах да му отговоря, но той говореше на Христос. Св. Потир беше пред него, а той, с болката и кръста на болестта върху плещите си, седеше в края на леглото и говореше на Христос. Сигурно е, че получаваше отговори, защото това не беше монолог, говореше Му толкова сладко и нежно, усещаше присъствието на Христос, а аз замръзнах на място. Онемях. Това е връзка, си казах, това е св. Причастие. В онзи момент в рамките на няколко минути, този човек отвори сърцето си, изля душата си чрез изповед, благодарение, славословие, умоление. Колко неща излязоха от сърцето му. Благ човек. И във всичко това той самият никъде не присъстваше. Боже мой – ето връзка с Христос. Знаете ли какво каза на Христос в онзи час – това, което и разбойникът каза на кръста. „Аз заслужавам това, което си изпатих и ще си изпатя. Христе мой, помилуй моите врагове, приятели, деца, внуци, всички хора“ – в онзи момент съществото му се беше отворило толкова много, че беше прегърнало целия свят, цялата вселена. Сякаш слушах разбойника – „справедливо страдаме“. „Сега си получаваме заслуженото“. Това казал разбойникът на другия разбойник, същото казваше и той. Това е общение, приобщаване, причастяване, това е връзка. Нека не смятаме, че св. Причастие означава, че ще отида, ще се причастя и ще си тръгна. Св. Причастие е целият ни живот, всяка секунда, и ако всяка наша секунда не е божествено причастяване – приобщаване, т.е. съприкосновение с Христос, тази секунда е загубена, няма да се превърне във вечност. Нека направим каквото можем, за да положим секундите, минутите, ударите на сърцето, всичко каквото имаме, в Христос. Светците не били извънземни, не били свръхсилни, не били нещо подобно, а знаете ли какво се опитвали да направят? Ако виждали, че една секунда щяла да им убегне, я дърпали, държали я за Христос, със зъби и нокти, за да я дадат на Христос. Не издържали мисълта и чувството, че една секунда, една минута, един час, един ден ще бъде без Христос – те не издържали това, не го понасяли.


Евангелист Лука в няколко думи описва един случай, в който съжителстват трагичността на човека и Божията любов. Коя е нашата трагичност? Смъртта. Какво можем да направим, за да води всичко до Христос, а не до смъртта? Това е ценното. Виждаме едно погребение, погребално шествие, което излиза от градските порти. Тогава градовете имали отбранителни стени. Гробището било извън града. Починалият бил млад човек, в този случай смъртта е по-тежка, по-горчива, по-жестока, а майката до него плаче. От другата страна идва Христос с учениците Си. Едната група има за център смъртта, плача, скръбта, а другата – Христос, радостта. Това ще рече богопознание, да направя Христос мое средоточие, да стане ядрото на живота ми и от Него да започват, около Него да се въртят и в Него да свършват всички неща. Това ще рече богопознание, това ще рече връзка с Христос. И отците на Църквата казват – знаеш ли коя е майката, която плаче? Коя е? Знаем ли я? Някой видял ли я е? Това е нашата душа – прави ли ви впечатление – това е нашата душа. И кой е в ковчега? Нашият живот. Ще чуем ли някога този плач на душата? Този плач на душата, където св. Андрей Критски казва – „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?“ Той чува нейния плач и я приканва към покаяние. Какво призовало Христос да влезе в групата на смъртта? Мъртвото дете? Не. То нямало тази възможност. Какво Го предизвикало и приканило? – плачът на майката. Това чул. И св. ев. Лука казва, че Той я чул и се смилил над нея. Този плач на душата зове Христос, а покаянието композира плача – най-добрият „композитор” е покаянието, а вярата помага на покаянието, вярата в Божията любов, смирението крепи покаянието, четенето на св. Писание и на св. отци – всичко това помага на душата и я води до покаяние, до онзи плач, който ще призове Христос и Той ще дойде, ще прогони смъртта и плачът ще стане песен, славословие. Това трябва да видим.


Вратите на града ни напомнят нещо друго, нещо, което някога загубихме, когато излязохме от Божията любов. Когато излизаш, т.е. напускаш Божията любов, от момента, в който излизаш, започва плачът, болката, грехът бие безмилостно, дяволът „подлага крак”, смъртта дебне, черната завивка идва да обвие душата. Но вижте любовта на Бога. Той ни чака отвън, идва да ни срещне, не чака да се върнем в града, това е Неговата любов, дори отвън ни очаква, това е любовта на Христос. Той знае, че духовно сме трудноподвижни и бърза, за да преобрази всичко, за да направи нашия грях – добродетел, смъртта – вечност, коравосърдечието – вътрешен рай. Това е връзката с Бога, ако я няма, нека я развием, защото в противен случай никога няма да имаме връзка със себе си, никога няма да създадем връзка и да имаме истинско общуване с брата ни. Да се молим тази връзка с Христос да се развие и тогава няма да искаме нищо друго, защото този, който има Христос, има всичко. Всичко.

 

 

превод: Константин Константинов

 

Бързайте да правите добро!

Септември 28, 2017 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница



Интервю на Борислав Мариянов


Срещнахме се с един от най-популярните и обичани български актьори, който се съгласи да разговаря с нас за посещенията си на Света Гора, вярата и духовния живот.

- Здравейте, благодарим Ви, че се съгласихте да поговорим!

- Аз се притеснявам малко да говоря за вярата, защото човек не бива да парадира и да се хвали, но се надявам, че ще сме полезни!

- Разбрахме, че обичате да посещавате Света Гора, разкажете ни!

- Тази година бяхме за много кратко – за един ден отидохме. Беше вторник в Страстната седмица, бяхме до седем без нещо на служба във Великата Лавра. След това веднага трябваше да хванем такси, за да отидем до Карея. В църквата в Карея се поклонихме на иконата Достойно Есть, а службата продължаваше! После си оставихме багажа и минахме през скита Св. Андрей, и там имаше служба! След това хванахме микробус, отидохме на Пантократор. Поклонихме се на Геронтиса. Накрая решихме да отидем и до нашия манастир, понеже успяхме веднага да хванем корабчето. Там също продължаваше службата! За наша радост навсякъде участвахме в богослуженията! Човек отива на Света Гора с особена нагласа. Обикновено отиваме да се помолим, да се поклоним, да почетем, да възхвалим и най-вече да благодарим! Всеки човек има нещо, за което се обръща към Бог – понякога и в последния момент, но много е важно след това да се благодари! Когато молим, Господ ни дава по един или друг начин най-доброто за нас, защото мисля, че Той знае по-добре от нас какво ни е необходимо. Не бива да забравяме да благодарим, защото това е едно от най-важните неща в живота – човек да е благодарен! Също да обича това, което прави, да има любов във всяко нещо. Когато например в нашата професия, отправиш любов към публиката, тя няма как да не се върне към теб! Тогава човек е удовлетворен. Не само с финансите. Аз за първи път искам да разкажа една история, която ми се случи на Света Гора. Бях просто поразен от добротата на хората там. Монасите усещат кой за какво отива и са толкова щедродушести! Отидохме да осветим една икона на Св. Георги – поръчана от мой приятел за новостроящ се храм. Искахме да я осветим именно на Света Гора. Oт Ватопед до нашия манастир трябваше да я носим пеша – около 10 километра. Вървяхме пет, шест човека около два часа и никой не усещаше умора някаква – бяхме вдъхновени. Изкачихме едно било и горе ни чакаше монах с кола и ни помогна, закара ни. Бяхме тръгнали на следващия ден някъде и този същият монах, отивайки някъде другаде, изпълнявайки друго задължение, защото там никой не стои без работа, пак ни видя и пак ни качи. След това още веднъж и така сякаш Господ ни го пращаше и искахме нещо да му дадем за благодарност, да му оставим нещо. Оказа се, че имаме само едни чисто нови чорапи. Този човек беше уникален. Казахме му: „Отче, да ти оставим тези чорапи!” А той вика: „Дайте ги на някой беден човек, аз имам всичко, нищо не ми трябва”. Това ме накара после да се замисля какво му трябва на човек. Какво му трябва – вяра, любов към хората – имаме ли това, имаме всичко. Този човек беше толкова щастлив. Имаше само расото на гърба си, беше усмихнат и очите му, бръчките около очите бяха такива, че виждаш, че този човек е винаги усмихнат и винаги щастлив. Намерил е призванието си да служи на Бог. Той знае, че това е целта на живота. Тези бръчки около очите няма да ги забравя. Там хората изглеждат по друг начин. Там хората греят, около тях сякаш има някаква светлина. Това са изключителни хора, много можем да вземем от тях. Човек като отиде веднъж, усеща благодатта на това свещено място, присъствието на Света Богородица, на Светия Дух и пак му се иска да се върне! Това, което там може да се намери, тука някакси започва да изчезва и човек има необходимост да отива, по някакъв начин да се пречисти, да поеме от тази благодат, за да може да издържи на тези изкушения, на тези изпитания. Човек сякаш се връща назад във времето.

- Мисленето ни се променя, усещаме се, че мислим по различен начин.

- Аз често ходя със сина ми и със зет ми. Синът ми беше малък, когато отидохме за първи път. Той отива и сякаш нещо отвътре го кара да става по-добър, отива, помага на монасите, полива цветя, кипариси – то е изключително, гледаш идва камион с дърва и трябва да се разтоварва или трябва да се копае нещо в градината и го виждам, че е щастлив от това, което прави. Беше много интересно… Освен това, там това, което може да се види като икони, като архитектура, като стенописи, които са запазени от толкова време, човек няма къде да ги види на друго място. Тези чудотворни икони, обсипани от благодарност с какво ли не – явно хора, които са се молили, са получили я изцеление, я някаква помощ, която им е била нужна!

- Молитвите им са били чути.

- Виждаш как всичко е обсипано с любовта на хората. Това място е заредено с такава любов, когато човек отиде там, не може да бъде лош. Просто виждаш и се прекланяш пред това, което е било, пред тази сила, усещаш я и си даваш сметка как си живял и какво трябва да промениш, за да живееш по Божиите закони, което е най-важното нещо – за морала, за етиката и когато живееш по тези закони, а не по икономическите закони, някакси нещата започват да се получават.

- Животът ти се променя!

- Хората не могат да разберат, че освен тези икономически закони, освен тази борба за пари, за средства, за оцеляване, трябва да има и една друга борба – духовна, за това, което е вътре в нас, за душата, която е по-важната, да потърсим спасение. Аз приемам всичките тези трудности, които ни се случват, на които сме подложени, като един урок, който ни дават, който ние не сме научили. Ако нещо научиш в живота, той после няма да ти прати същото изпитание, ако си се поправил, но ние много често правим едни и същи грешки и получаваме същия шамар, защото няма как, трябва човек да се поправи.

- Животът е непрекъснато училище.

- Да, трябва да си винаги в час и да си вземаш изпитите, защото като не си вземеш изпитите, няма как да минеш на следващото ниво. В това време, в което виждаш, че има толкова много хора, които страдат, трябва да има и някаква помощ към тия хора, защото те не трябва да се чувстват сами, човек трябва да иска да помага. Няма да забравя, един от монасите в нашия манастир ни даде снимка на монах, който е правил манастир в Украйна, и на надгробната плоча, където е погребан, имаше девиз: „Бързайте да правите добро!” Това много ме впечатли! Като си помисли човек каква философия има в това нещо и колко е обикновено – „Бързайте да правите добро”, не знаете колко време ви остава. Ако всички по някакъв начин вярват и знаят, че това, което правят, после им се връща умножено, мисля, че това ще оправи държавата, а не икономиката и всичките тези неща, които си мислим, че ни помагат.

- А тук в България, освен този манастир във Владая св. Петка, има ли други места, които да са Ви любими?

- Много обичам да идвам тук – в храм св. Атанасий, отивам и в Св. Николай във Варна, в Катедралата и в Малката Света Богородица. Винаги, когато дойда тук, минавам по всички тези храмове и паля свещичка навсякъде, защото навсякъде я има Благодатта, има мощи, има чудотворни икони – иконата на Св. Георги, която е третата чудотворна икона – копие на Молдавската икона, тук е иконата и на Св. Богородица Всецарица, която е изключителна, от манастира Ватопед, която е помагала на много хора да се изцерят. Поясът на Богородица също е в този манастир. Много са нещата, стига човек да поиска – в храм св. Николай има мощи на св. Николай, на св. Лука Кримски – изключителен светец. Много интересно е житието на този човек – едно е да говориш за светци, които са живели в по-далечно време, друго е, когато хората са ги познавали, почти съвременници са ни. Аз имах щастието да чуя гласа на стареца Паисий, как пее – бил е записан в килията му. Чуваш гласа на човек, който всъщност е светец! Ние не си даваме сметка, че много от тия хора, с които общуваме, специално там (на Света Гора) са изключително чисти. Игуменът на нашия манастир, мога да кажа, че това е един уникален човек, уникална личност. Това е толкова, как да го кажа, прозорлив човек. Когато отидеш и го видиш, той работи, винаги е нещо зает. Само ръка да му целунеш, трябва да си щастлив, че си се докоснал до такъв човек. Общуването с такива хора дава много наистина.

- Вярата помага или пречи на актьорската професия?

- Ако може човек по някакъв начин да прехвърли тази своя вяра към публиката, да я предаде, разбира се, не всички произведения са такива – пиеси, скечове или филми, не всички имат тази същност. Гледам в героите ми, дори и отрицателни да са, хората винаги да могат да видят това, което той трябва да прави и да не прави. Да извлекат някаква поука, защото са ми казвали за актьор, който е светец. Той се обръща на сцената, защото е трябвало нещо да извърши, което е било в разрез с канона, някакво осмиване и изведнъж нещо се преобръща в него и той започва да говори на публиката по друг начин. Тук при нас, ние сме толкова отдалечени вече… Естествено, че има пиеси, в които има и хулене, но човек трябва по някакъв начин да използва професията си, за да прехвърля доброта, независимо какво играе и как го прави. Така хората да се обръщат и да виждат нещата от живота, които са добри и да правят правилния избор. Това е един вид проповед. За мен наистина театърът е храм. Ти отиваш в храма, усещаш, получаваш това, което ти е необходимо. Същото би трябвало да е и с театъра, така го виждам аз – да развиваш в хората добродетели, християнски добродетели.

- В тази връзка, случвало ли Ви се е да откажете някоя роля? Имате ли възможност да избирате?

- Да, случвало ми се е. Някой път човек може да избира, някой път не. Когато няма възможност да избира, човек се измъчва, моли се за това, трудно е, душата ти се измъчва, и не само душата. Можеш след това да направиш 5 или 6 неща, които да помогнат на хората да се обърнат. Това все пак е сериозно изпитание. Аз имах щастието да работя с един грузински режисьор, който направи „Дванайсета нощ” в Народния театър, световно известен режисьор – прави в Англия Шекспирови пиеси, едни от най-добрите за миналия век, поставяни в света. Той беше включил едни библейски сцени, но ги беше направил толкова красиво, толкова поетични бяха тия сцени, съграждаха в Шекспировата творба! Беше уникално усещане! Хората усещаха поетиката, дали бяха вярващи или не, и красотата на това, което той беше направил в пиесата.

- Популярността пречи ли в борбата със страстите, със суетата, с гордостта?

- Ами непрекъснато съм в борба, като всеки човек. Популярността подхранва гордостта, а това е, как да го кажа, един от най-големите, основният грях. Смирение трябва да има във всяко нещо. Човек просто не може да си мисли, че е много велик. Не зависят от теб нещата. Ти си само проводник на тази Божия искра. След като ти е дадено, направил си нещо и си станал популярен, ти трябва да бъдеш пример. Виждат те във всякакви ситуации – те за теб са обикновени, но за тях не са – да пиеш кафе, да влезеш да си запалиш свещичка, да се помолиш. Някой път хората не разбират, влизаш в църква, те започват да се снимат с тебе, ами изчакайте, след това ще се снимаме. Ти си отишъл за друго в храма. Почитта към Бога трябва да е най-главното, не към някой актьор или певец или който и да било – популярен го е направил Господ.

- Всичко е на Бога и ни е дадено да го ползваме!

- Както казват, не може бълхите да спорят на кого е кучето! Ти си на тая земя и няма как да е твоя, да я парцелираш, да казваш: Това е мое! И къде ще отиде това? Ще си го вземеш ли един ден – не! – друг ще се възползва. Затова – ползвай си го под наем и бъди благодарен. Колкото повече хора направиш щастливи, толкова по-добре ще живееш. Трудно е да живееш спокойно като виждаш хора, които се мъчат и няма какво да ядат, примерно. Не можеш да бъдеш щастлив. Ще бъдеш щастлив, когато виждаш усмихнати хора – другото е суета.

- Благодарим Ви!


източник: списание „Амвон“, бр. 2, 2017 г.

Законът Господен е даден за всички – и за монаси, и за миряни

Юли 20, 2017 in Начална страница, Отечески съвети

Блажена Теодора разказва как един монах попитал авва Исая: Защо става така, че тези, които живеят в света и се отнасят небрежно към поста, небрежни са и в молитвата, не участват винаги в бденията, липсва им смирение; изпадат в чревоугодие, отдават се на страстите си, заяждат се помежду си, прекарват целия ден в проклятия и псувни – как става така, че тяхното държание не се счита за грешно? А ние монасите, с нашите пости; бдения; спане на земята; ядем само хляб; въздържаме се от вино, олио и всякакви телесни удоволствия; с плач и ридания ние казваме, че сме загубили душите си, че не сме достойни за Небесното Царство, а ще бъдем осъдени на мъки? Нима Законът и заповедите не са дадени за всички еднакво?

 

Добрият отец се просълзил и въздъхнал от дълбочината на душата си и казал: „Ти каза добре, сине мой, че светските хора не смятат, че грешат. Това е така, защото, след като са съгрешили веднъж, ужасно и горчиво, не могат да се изправят, нито пък имат сили да продължат нататък. Дяволът няма нужда да се бори срещу тези, които са винаги в паднало положение и никога няма да се изправят. Монасите – понякога побеждават, а друг път биват побеждавани; нападат и са нападани – те все се противопоставят на дявола. Светските хора, заради техните безсмислености и невежества, защото имат твърде голяма любов към света и светското, остават в първото си състояние на падение и дори не го виждат и не го разбират. Трябва да разбереш, че не само ти и аз – ние, които уж сме монаси, а понякога не живеем съвсем по монашески – имаме нужда винаги да плачем и да съжаляваме, но дори и най-великите отци, с други думи, истинските аскети и отшелници – са имали нужда постоянно да плачат. Чуй това внимателно и отсъди за себе си. Лъжата е от дявола, както казва Господ (Йоан 8:44). Да погледнеш на жена с пожелание, Той поставя наравно с блудството; да се ядосаш на ближния си, Той отъждествява с убийството, и оповестява, че е необходимо да се въздържаме дори от всяка празна дума. Кой е този, или къде може да се намери някой, който никога не е бивал изкушаван да излъже; или не е пожелавал някоя жена, не се е прелъстявал; и нима затова няма нужда от покаяние? „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия“ (Рим. 3:23)

 

Обаче знай това, че човек – дали е монах или мирянин, епископ или цар – ако не е понесъл изцяло кръста си, с други думи, ако не се е отдал на аскетизъм и не е смирил ума си, той не може да бъде истински християнин. Господ Иисус Христос, Нашият Бог казва, че блажен е, онзи за който е казано: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“ (Мат. 5:3). Той не казва „богатите“, но „бедните“. „Блажени плачещите, защото те ще се утешат; блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:4,6)

 

Къде се споменават тук тези, които са подвластни на лукса и светските неща и живеят в поквара и излишък, радват се на всичко излишно, със смях, с безсрамие и без страх от Бога? Има някои нещастни хора в света, които казват, че постенето е отредено само за монасите, заедно с всички страдания и тежести; а за хората от света са удоволствията, почивката, и всякакви забавления. О, вие, с безчувствени и закоравели сърца! Не чувате ли какво казва Господ: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“ (Мат. 5:4,6), и „Горко вам, богати, защото си получавате утехата; горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете (Лука 6:24-25). „Но се борете и се опитайте да влезете през тясната врата в пътя на добродетелите; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.“ (Мат. 7: 13-14).

 

Тези, както и всички други подобни думи не са предназначени само за монасите – защото все още не е имало монаси, когато Пресладкия Иисус, нашия Бог е проповядвал това – но за хората живеещи тогава в света, за онези, които са се отдавали на бурен живот, пълен с любов към материалните ценности. Ако Господ е проповядвал само за монасите, тогава миряните биха били достойни за съжаление, и по-нещастни дори от животните, защото ще бъдат лишени от Свещените Заповеди и Блаженствата. Ако законът е общ за всички, то тогава общи са и тежестите, и Блаженствата, и Съдът и ада.

 

Когато монахът чул това от аввата, моя добър учител, той бил изпълнен с изумление, въздъхнал дълбоко, паднал в краката на достопочтимия отец и казал: „И така, свети отче, нам подобава много работа, пот и аскетизъм. Моли се за мен, свети отче. Аввата го благословил и го отпратил.

 

По молитвите на нашите свети отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, бъди милостив към нас и ни спаси! Амин!

 

Източник: от книгата „Материкон“, поучения на авва Исая към блажена Теодора