Ще разгледаме три големи стъпки – себепознание, братопознание и богопознание. Това са трите важни стъпала на духовния живот. Трите отношения на човека, които са цветовете, съставящи картината на неговото спасение.


Себепознанието е връзката с нашето аз. Много пъти с което се създават проблеми, когато нямаме никаква връзка със себе си. Един старец в пустинята на Света Гора казваше – говори ли някога на душата си? И, разбира се, отговорът на повечето от нас би бил: Не. Изслуша ли някога душата си? Ако не си й говорил и не си я чул, нямаш никаква връзка със себе си.


Братопознанието – какво е то? Това да разбера, че другият е създаден по Божи образ и чрез уважението към личността на другия да мога да отправям славословие и служение към Бога.


Знаете ли колко важно събитие ни откриват думите на Адам, когато Божията любов му дава сън и от реброто му бива създадена Ева, т.е. Адам заема материал на Божията любов и Ева бива създадена. Когато се събужда от тази упойка, той казва: „Това е кост от костите ми и плът от плътта ми”. С други думи казва „това съм аз“. Колко е важно да осъзная, че другият съм аз. Естествено не мога да го осъзная, почувствам и живея, ако не се намирам в Божията любов.


Богопознанието – човекът, придобивайки връзка със себе си, развивайки връзка с брата си, вече се намира по пътя, по който среща Бога. Това е пътят. Да не търсим други пътища.


Днес ще започнем от последното стъпало. При това тези три стъпала имат отлична връзка помежду си, откъдето и да тръгнеш, е сигурно, че ще завършиш в това, което е нужно за спасението ти – богопознанието. Какво е богопознанието? Какво казват отците на Църквата? – то е връзката ни с Бога. Повечето от нас смятаме, че имаме връзка с Бога, но ако потърсим дълбоко в себе си, и ако видим истинската връзка с брата ни, ще осъзнаем, че нямаме никаква връзка с нашия Бог. Как мога да имам връзка с Бога? Кой е начинът, по който мога да развия жива, динамична връзка с Бога? Сам Христос ни показва начина. Нека видим как се развива тази връзка.


Как Бог ни доближи, Христос как ни доближи? Кой път следва? Крайното смирение. Ще ви припомня една картина, взета от Омир. Хектор излиза всеки ден извън градските стени, за да воюва, поздравява детето си, жена си, слага снаряжението си и излиза, а вечерта, връщайки си, влиза в дома, бърза, за да прегърне жена си и детето си, тъй като е можело и да не ги види, издъхвайки сред битката. В даден момент Хектор влиза у дома си и от силен копнеж да прегърне детето си забравя да свали шлема си, отива и го прегръща, детето не го разпознава, а вижда едно „чудовище” и започва да плаче. Хектор разбира какво става, сваля шлема си и детето автоматично превръща плача си в радост, в смях, разпознава лицето на баща си.


Представяте ли си Христос да беше дошъл в цялата Си слава? Св. отци казват, че на Преображение Господне учениците, които паднали на земята, както са изобразени на иконите, видели отчасти Неговата слава, защото не биха издържали цялата Му слава. Оттук смирението Му какво прави? Оставя славата, не Своята божественост, за да може Бог да доближи Своите деца. Какво може да направи човекът, за да доближи Христос? Да се смири. Видяхте ли как Христос ни показва пътя, по който ни доближи и по който ние можем да Го доближим? – именно смирението. Папа Тихон на Света Гора, старецът на старец Паисий, този руски йеромонах и велик подвижник – колко живо ни говорят св. отци, така както са живели нещата – той казва: „Бог излиза всяка сутрин на балкона Си и благославя с едната Си ръка всички хора, но ако види смирен човек, вдига и двете Си ръце и го благославя! Смиреният човек има Божието благословение и благодат. Колкото и пречки да му поставя егоизмът по пътя към Бога, смирението ги громи, разбива ги, нищо не оставя. Смирението е валякът, който прокарва пътя, отстранява пречките и води човека право при Бога. Така Христос ни показа, че ни е доближил със смирение, но и прокара пътя, за да можем ние да Го доближим.“


Смирението е единият път, по-скоро единият начин, за да Го доближим.


Вторият начин е вярата. Всички имаме болести и опасните болести са тези, които не се виждат. Днес казват: човекът стига до последния стадий на рака без да изпита болка. Това е опасно – болката е предтеча на болестта, подготвя те за болестта. Затова болестта, в която няма болка, е опасна. Не е ли така? Ние имаме нашите духовни болести – много от тях не ни карат да изпитваме болка, защото сме си били мощна упойка на съвестта и са особено опасни. Когато Христос доближавал човек с болест, какво правил? – активирал и мобилизирал вярата, силата на вярата в пространството на сърцето му. Какво му казвал? Вярваш ли? Какво било това? Активирал силите на душата му, силите, които има всеки от нас. Как без вяра, без доверие мога да доближа Бога? Нужно е смирение, за да ми покаже, че не мога да правя много неща, че съм неспособен и немощен да направя и най-малкото. Веднага щом видя това мое безсилие, е нужна вяра, за да ми покаже какво – силата на Бога. И да ми позволи да доверя моето безсилие на силата на Бога, да ми позволи да поверя моята греховност в ръцете на Бога. Това е велико. Смирението ще ме доведе до вярата, ще роди вярата, без вяра нищо не става. С вяра всичко става. Понякога се чудим как са ставали толкова чудеса в живота на светците. Но светците били съсъди на вярата. Искате ли да проверим нашата вяра? Ще го видим в молитвата. Знаете ли, молитвата е другият начин, по който доближаваме Христос; молитвата е проверка, един кантар, претегляме всичко.


Да ви попитам нещо – затварям очи за кратко, моля се и казвам на Бога – Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе – така Му казвам, нали? или Отче наш… Но имам ли увереността, че, отваряйки очите си, ще Го видя пред мен? Ако я нямам, за какво се моля? Дори само това доказва колко анемична и немощна може да бъде моята вяра. Как да доближа Христос? Видяхте ли отците как доближавали Христос? В молитвите преди св. Причастие казваме: Вярвам, Господи, и изповядвам – чрез вярата Го доближавам. Я да помислим за хананейката – ако не вярваше в Христос, при първата обида тя щеше да си тръгне. Кръвоточивата жена, ако не вярваше, че само едно докосване до Христос е достатъчно да я изцели? Св. ап. Петър щеше ли да Го доближи, ако не знаеше, че след неговото отричане ще бликне онзи буен поток на Христовата любов, ще го умие и ще превърне отричането си в изповедание? Важно е да повярвам не само в Божието съществуване – в Божието съществуване вярват много хора, каквото и да правим, на Него ще попаднем – но важното е да повярвам в Неговата любов. Това ще мобилизира всичко. Ако видя пред мен Божията любов, е изключено да не „хвърля” живота си в този океан на любовта. Изключено е да не повярвам, да не се смиря, да не се покая, да не се помоля, участвайки в тази молитва с всички клетки на моето битие, телесни и духовни. Така, молитвата ще ми покаже, ще ме „претегли”.


Митарят и фарисеят се откриват в момента на молитвата: тогава се открива заблудата, прелестта и истината. Заблудата на фарисея и истината на митаря. Молитвата е кантар.


Днес едно от ценните неща във всекидневието, които вече не съществуват, е диалогът.


Защо няма диалог, а когато го има, защо не можем да комуникираме? Ама седнах да поговоря с другия, защо не ме слуша, защо не мога да го изслушам? Защо не можем да се разберем? Коя е причината? – Повечето хора днес имат образование, или не, по-скоро повечето хора нямат образование, имат диплома, разликата е огромна. Нима е възможно да не мога да общувам с другия? Защо не мога да водя диалог? И четейки, в даден момент – защото, ако отвориш Писанието и отците на Църквата, които са съсъдите на благодат, няма човешки въпрос, на който да няма своя отговор там от Бога – бл. Августин пише: ама как да говориш на брата си, когато никога не си говорил на Бога? Когато никога не си се помолил, когато не си се подвизавал, за да може егоистичният монолог на молитвата да стане смирен диалог с Бога. Ако не си се научил в молитва да говориш с Бога, как ще говориш на другия човек? Ако не си се научил да говориш на Божията любов, как ще говориш на другия човек, който в душата и тялото си има страсти? Ето защо не можем да водим диалог, ето защо не можем да се разберем, защото не се молим истинно, същностно и дълбоко, защото и това, което се молим, не го живеем. Казваме определени пъти „Господи, помилуй ме!“ Знаеш ли какво е това помилуй ме, което казваш на Христос? Мислиш, че е един израз, две думички? Не, то е състояние на живот. За да стигнеш до помилуй ме, ще трябва през целия си живот да се пренасяш – от егоизма в смирението, от страстта в добродетелта, от духовното безразличие към агонията за твоето спасение. Постоянно и трайно трябва да се преместваш, докато стигнеш да живееш и да почувстваш тези думи. Когато стигнеш до „помилуй ме“, тогава си придобил богопознание, имаш Бога пред себе си, Бог там те намира. Това е мястото на срещата с Бога. Там те намира, там Го намираш, там се срещате с Бога, в „помилуй ме”. Нужно е смирение, вяра, молитва, покаяние. Покаянието е това пренасяне, преместване.


Нашият живот има един балкон, ние стоим там, но обикновено балконът няма гледка към Бога, не виждаме Бога, ама какво правиш там? Сменяш стаята, сменяш дома, това е покаянието, сменяш мястото, сменяш тропоса (начин, но и нрав, поведение). Важно е да казваш и „Господи, помилуй ме“, но как ще го кажеш, ако нямаш милост? Ако не прощаваш? Виждате ли как всички тези духовни неща са свързани помежду си? Как ще кажа на Христос „помилуй ме“ и ще развия връзка с Него, когато нямам до мен моя брат? Моят брат, който може да е моят враг.


Молитвата, която има благодат, е молитвата, от която отсъстваме. Трябва да вложим всички други в молитвата, първо враговете, да изключим себе си от нея и да я изпратим на Бога – така придобиваме връзка с Него, това иска Той.


Някога един човек научил, че в едно критско село живее един старец, който имал Божия благодат и отишъл при него. Стигнал в часа за св. Литургия, имал огромен проблем със свой съселянин, който се опитвал да го пропъди от селото и използвал много тежки и жестоки начини, за да направи това. Този човек стигнал в храма, влязъл, скрил се зад една колона, дал на един иподякон листите с имена за св. Проскомидия – на живи и покойници. Но преди да стигне до храма, си помислил дали да не напише и името на този клет човек, който го терзаел. Листите стигнали до олтара, старецът ги взел, споменал ги, чрез Божията благодат видял за какво става въпрос и излязъл навън. В онзи момент някой смушкал онзи човек. Той се обърнал и човекът до него му казал, че старецът иска да го види. Той се приближил  до него.


- Благословете, геронда! Извинявайте, не ви познавам, дойдох да се срещна с вас.

- Добре, детето ми! Виж, искам да ти кажа нещо, в имената, които си написал, си допуснал една грешка.

- Каква грешка?

- Детето ми, поставяме нашите врагове първи, не последни. Първи ще го сложиш. Поправи го, детето ми, за да намери молитвата ни място в Божията любов. Защото, ако не го поправиш, ще изпратим едно писмо без марка.


Как ще се помолиш без любов? Как ще стигне молитвата ти до Бога? И в храма да си, ако така се помолиш, без да си приел врага си, молитвата ще стигне до купола, и ако си у вас, до тавана. Няма да стигне там, където искаш.


Това „Помилуй ме“, както казваше един старец, „чупи гръбначния стълб” на Бога. Когато се счупи гръбначният ни стълб, какво става? Навеждаме се. Когато търсим Неговата милост и прощаваме на врага ни, на брата ни, се „чупи гръбначният стълб” на Бога и Той с Неговата любов се свежда над целия ни живот.


Искам да позная Христос, но не се качвам на Голгота, болката не ми харесва. Смятам я за безсилие, докато е сила. Не ми харесва аскезата. Един атлет, в момента, в който тренира, може да се уморява, да се задъхва, да се поти, но това, което изглежда като безсилие в онзи момент, му придава особена сила, става по-силен, калява се повече. Ние отбягваме кръста, аскезата, болката, не ни харесват. Идва Христос и ни показва пътя, който е кръстен, показва ни пътя към Голгота, но ние избираме обиколния път. Е, как ще стигнеш Възкресението, как ще познаеш Христос, Христос е разпнат, окървавен, как ще Го познаеш? Как ще Го доближиш? Много е важно да изберем това, което избрал св. Йоан Богослов (оставяйки на Голгота). Видяхте ли какво направил? Излязъл от всекидневието на Йерусалим и вкусил вечността на Голгота.


Дните, в които живеем имат един белег – искаме пари без да се трудим, дипломи без да четем, удобство без да се помръднем, святост без да се подвизаваме. Искаме да имаме всичко под ръка, но не става така. Духовният живот не е телевизия да държиш дистанционното, да седиш на канапето, да сменяш каналите и да увеличаваш силата на звука. Духовният живот иска труд, вътрешен и външен, как иначе ще срещнеш Христос? Как ще застанеш пред Разпнатия, пред Жертвалия се Христос? Ние нищо не жертваме. Не проливаме нито една капка от нашия егоизъм. Това е нашият голям проблем, затова не се променяме и Христос остава непознат за нас. Всички помним това пътуване към Емаус на ев. Лука и Клеопа. Двамата скърбят поради смъртта на Христос. Това, което загубили, не било просто техният Учител. Те доверили целия си живот, Христос им казал, че е Животът и Възкресението, за тях Той бил тяхната душа и спасение. Христос бил всичко за тях. Внезапно Христос умира. Разочарование. Знаете ли как идва скръбта? Тя е черна завивка, която идва и покрива душата. Когато тази черна завивка ни покрива, мислим, че всичко е загубено и скръбта става депресия, а депресията – отчаяние. И идва св. Йоан Златоуст да ни каже, че по-тежко от това да вършиш грях е да се отчайваш. По-добре да съгрешиш, защото чрез покаянието ще се спасиш, отколкото да се отчаеш, защото там нещата са много трудни.


Те имали скръб, скръб по смъртта и Христос идва по пътя им. Познали ли са Го? Не. Не са Го познали. И какво направил Той? Поставил ръката Си и започнал да дърпа черната завивка и те го почувствали, сърцето им започнало да се радва, да гори, да чувстват нещо, но не знаели какво. Стигнали до Емаус, до крайната точка, как да загубят Този, Когото са намерили? Как да Го оставят да си тръгне Този, Който накарал сърцата им да се радват? Който отнел тежестта на скръбта, на отчаянието.


Знаете ли колко оправдания намираме, за да прогоним Христос? Всекидневно – много. Колко оправдания намираме, за да прогоним Христос, за да отблъснем брата, да не отдадем никакво значение и да нехаем за душата ни. Колко оправдания намираме всекидневно. Двамата апостоли намерили оправдание, за да задържат Христос. „Остани с нас, защото денят превали“. Свечери се, къде ще ходиш в такъв час? Много хубаво оправдание, но и много важен вик на душата. И ние го казваме: „свечери се“ – и много други неща казваме. Не се свечерява само навън, но и в нас. Ако имахме смирение, молитва, вяра, прошка, ако имахме всичко това, щяхме да приемаме, че в нас се свечерява и какво бихме направили? Бихме викали с всичка сила на душата ни – какво? Остани с нас. Къде се открива Христос? В преломяването на хляба, в момента на Тайнството се открива Христос. Нашата борба, вяра, смирение, молитва, прошка, четене на св. Писание и светите отци са начини за доближаване до Бога, но св. Тайни са върхът.


Дано Бог ни удостои да се причастим един път, но да се причастим както трябва. Причастяваме се, ще ми кажете, причастяваме се редовно, църковни хора сме. И ние се причастяваме, но причастяваме ли се? Знаеш ли какво означава да се причастиш с Христос? Вътрешен трус, да падне бомба в теб, да разгроми всичко, което егоизмът е построил. Да си тръгваш и всичко да се променя, да се е развиделило в теб, умът ти да се е осветлил, сърцето ти да се е успокоило, всичко да се е променило.


Аз смятах, че се причастявам толкова години, така мислех, каква заблуда. В нашия град имаше един благ човек, дядо, преблаг, идваше в храма. Веднъж се разболя, беше на легло и отидох да го причастя. Седеше в края на леглото, беше сломен, доближих се със св. Потир и започна да говори, започна един диалог. В началото мислех, че говори на мен и тръгнах да му отговоря, но той говореше на Христос. Св. Потир беше пред него, а той, с болката и кръста на болестта върху плещите си, седеше в края на леглото и говореше на Христос. Сигурно е, че получаваше отговори, защото това не беше монолог, говореше Му толкова сладко и нежно, усещаше присъствието на Христос, а аз замръзнах на място. Онемях. Това е връзка, си казах, това е св. Причастие. В онзи момент в рамките на няколко минути, този човек отвори сърцето си, изля душата си чрез изповед, благодарение, славословие, умоление. Колко неща излязоха от сърцето му. Благ човек. И във всичко това той самият никъде не присъстваше. Боже мой – ето връзка с Христос. Знаете ли какво каза на Христос в онзи час – това, което и разбойникът каза на кръста. „Аз заслужавам това, което си изпатих и ще си изпатя. Христе мой, помилуй моите врагове, приятели, деца, внуци, всички хора“ – в онзи момент съществото му се беше отворило толкова много, че беше прегърнало целия свят, цялата вселена. Сякаш слушах разбойника – „справедливо страдаме“. „Сега си получаваме заслуженото“. Това казал разбойникът на другия разбойник, същото казваше и той. Това е общение, приобщаване, причастяване, това е връзка. Нека не смятаме, че св. Причастие означава, че ще отида, ще се причастя и ще си тръгна. Св. Причастие е целият ни живот, всяка секунда, и ако всяка наша секунда не е божествено причастяване – приобщаване, т.е. съприкосновение с Христос, тази секунда е загубена, няма да се превърне във вечност. Нека направим каквото можем, за да положим секундите, минутите, ударите на сърцето, всичко каквото имаме, в Христос. Светците не били извънземни, не били свръхсилни, не били нещо подобно, а знаете ли какво се опитвали да направят? Ако виждали, че една секунда щяла да им убегне, я дърпали, държали я за Христос, със зъби и нокти, за да я дадат на Христос. Не издържали мисълта и чувството, че една секунда, една минута, един час, един ден ще бъде без Христос – те не издържали това, не го понасяли.


Евангелист Лука в няколко думи описва един случай, в който съжителстват трагичността на човека и Божията любов. Коя е нашата трагичност? Смъртта. Какво можем да направим, за да води всичко до Христос, а не до смъртта? Това е ценното. Виждаме едно погребение, погребално шествие, което излиза от градските порти. Тогава градовете имали отбранителни стени. Гробището било извън града. Починалият бил млад човек, в този случай смъртта е по-тежка, по-горчива, по-жестока, а майката до него плаче. От другата страна идва Христос с учениците Си. Едната група има за център смъртта, плача, скръбта, а другата – Христос, радостта. Това ще рече богопознание, да направя Христос мое средоточие, да стане ядрото на живота ми и от Него да започват, около Него да се въртят и в Него да свършват всички неща. Това ще рече богопознание, това ще рече връзка с Христос. И отците на Църквата казват – знаеш ли коя е майката, която плаче? Коя е? Знаем ли я? Някой видял ли я е? Това е нашата душа – прави ли ви впечатление – това е нашата душа. И кой е в ковчега? Нашият живот. Ще чуем ли някога този плач на душата? Този плач на душата, където св. Андрей Критски казва – „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?“ Той чува нейния плач и я приканва към покаяние. Какво призовало Христос да влезе в групата на смъртта? Мъртвото дете? Не. То нямало тази възможност. Какво Го предизвикало и приканило? – плачът на майката. Това чул. И св. ев. Лука казва, че Той я чул и се смилил над нея. Този плач на душата зове Христос, а покаянието композира плача – най-добрият „композитор” е покаянието, а вярата помага на покаянието, вярата в Божията любов, смирението крепи покаянието, четенето на св. Писание и на св. отци – всичко това помага на душата и я води до покаяние, до онзи плач, който ще призове Христос и Той ще дойде, ще прогони смъртта и плачът ще стане песен, славословие. Това трябва да видим.


Вратите на града ни напомнят нещо друго, нещо, което някога загубихме, когато излязохме от Божията любов. Когато излизаш, т.е. напускаш Божията любов, от момента, в който излизаш, започва плачът, болката, грехът бие безмилостно, дяволът „подлага крак”, смъртта дебне, черната завивка идва да обвие душата. Но вижте любовта на Бога. Той ни чака отвън, идва да ни срещне, не чака да се върнем в града, това е Неговата любов, дори отвън ни очаква, това е любовта на Христос. Той знае, че духовно сме трудноподвижни и бърза, за да преобрази всичко, за да направи нашия грях – добродетел, смъртта – вечност, коравосърдечието – вътрешен рай. Това е връзката с Бога, ако я няма, нека я развием, защото в противен случай никога няма да имаме връзка със себе си, никога няма да създадем връзка и да имаме истинско общуване с брата ни. Да се молим тази връзка с Христос да се развие и тогава няма да искаме нищо друго, защото този, който има Христос, има всичко. Всичко.

превод: Константин Константинов

Близки теми:

Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Да тичаме за да се срещнем с Христос Покаянието е нашето духовно сърце Духовната Одисея Как започва християнският живот в нас?

В тези дни ние встъпваме на духовното поприще на благословения велик пост. Светият Велик пост е време на молитва, време на покаяние, на сълзи, на преобразяване на човека, период, който го възвежда на ново стъпало в духовния живот. Нашата Църква, като грижовна майка, грижеща се за своите деца – християните, е установила периода на Великата Четиридесетница като време на особено интензивна духовна борба, стараейки се да ни помогне да се освободим от пороците, да се очистим, да се приближим до Бога и да се удостоим да посрещнем Великия и Светъл празник на Христовото Възкресение.


Открай време християните и особено монасите са обръщали голямо внимание на този духовен период и са го смятали за свещен, защото той предполага както духовна, така и телесна борба. Това е борбата на въздържанието в храната, на всенощното бдение, борбата на очистването и борбата на духовните задължения, които са много повече, отколкото в останалото време. От всичко това произтича духовно пренастройване на човека, който внимателно се вслушва в гласа на своята съвест, за да поправи онова, на което може би по-рано не е обръщал достатъчно внимание, и да възрасне духовно.


Църквата ни помага и ни подкрепя в битката за очистване на нашата душа не само с наставления, но и с умилителните тропари и служби. Такива са прекрасните вечерни* Божествени Литургии на Преждеосвещените Дарове. Те ни носят велика полза. Херувимската им песен е изпълнена с духовност, богословска дълбочина и ангелско присъствие. Затова на тези великопостни служби трябва да се молим с голямо умиление. Колко чисти и непорочни трябва да бъдем, колко праведни душевно и телесно, причастявайки се с Тялото и Кръвта Христови, за да може Божията благодат да окаже благотворно влияние на нашите души и тела! Затова трябва да бъдем бдителни в живота си. И в килията ни, и в храма трябва да умиваме лицето си със сълзи, за да умият те и душата ни, като я направят достойна за причастие. Разбира се, дяволът често лишава всички нас, и най-вече мен, от умиление. И тогава вместо сълзи често ни спохождат лоши помисли. Лошите помисли трябва да бъдат незабавно прогонвани още щом се появят, заедно със съпровождащите ги греховни образи. Ако лошите помисли ни надмогват или таим в душата си зло срещу нашия брат, ние не можем да с приближим до Чистия и Свят Бог на Любовта.


През цялото това време, на всяка великопостна служба се чете молитвата на преподобни Ефрем Сириец: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мен, Твоя раб. Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин”.


С тези думи светецът ни дава да разберем, че освен останалите добродетели, особено голямо внимание трябва да обърнем на това, което се споменава на края: на самоукорението в противовес на осъждането на брата, защото без любов към нашия ближен, ние няма да можем да направим нито крачка напред по пътя на духовното очистване. Ако не бдим над своите мисли, над своите думи и над сърцето си, въздържанието в храната няма да ни принесе полза. То е благотворно, само ако е придружено с любов към ближния и само ако не осъждаме другите. Когато ние не порицаваме братята ни, а осъждаме единствено себе си, тогава при нас идват любовта към ближния и любовта към нашата душа, грижата за очистването й и изпълнението на великия завет за любов към Бога и ближния. Любовта към Бога и към брата са двете велики добродетели, върху които се гради цялото духовно здание и, ако те липсват, всички останали добродетели остават без основи. „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог в него” (1 Иоан 4:16).


Другото дело, към което с голямо усърдие трябва да принуждаваме себе си, е молитвата. Трябва да се молим с Христовото име без небрежност и без да губим времето си. При нашите всенощни бдения в килията трябва да полагаме всевъзможни усилия, за да не допуснем да ни овладеят сънят, леността или небрежността и да отдаваме себе си с пълна духовна готовност. Щом се събудим, първо да се обръщаме към молитвата, а след това да пристъпваме към канона, към молитвата по броеница, към изучаването на Свещеното Писание и към богословието. Трябва с особена готовност да отиваме в храма, за да преминем този период, придобили за душата си богати и благи плодове.


Постът, придружен с физически труд, способства за прощаване на греховете и очистване. „Виж смирението ми и моя труд и прости всичките ми грехове”. (Виж моя труд, Господи, и смирението ми, защото аз не мога да направя нищо без Теб, и ми прости всичко, с което съм ти съгрешил.) Подвизавайте се във въздържание от храна, в земни поклони, в молитви, в труд на сърцето и ума, защото този труд в име Божие е свят и ще получи многократно въздаяние от Господа, понеже за него човек се удостоява с венеца на честта и славата. Бесовете особено се боят от поста, защото той ги изгонва. „Този род (т.е. рода на бесовете) не излиза, освен с молитва и пост”, е казал Господ (Мат. 17:21). И затова светите отци непременно започвали всяко свое дело в име Божие с пост. Те вярвали във великата сила на поста, уверявайки че Светия Дух не осенява човека с пълен стомах. Всеки християнин, жадуващ за очистване, трябва да започне от неговите основи, които са постът, молитвата и трезвението. Съвместявайки пост, молитва и трезвение, човек възхожда на по-високо стъпало.


В минали времена светите отци имали един благочестив обичай. В навечерието на Великия пост те излизали от манастирите и се отдалечавали навътре в пустинята, където живеели в сурова аскеза до Лазарова събота, когато се връщали в обителта, за да отпразнуват заедно Вход Господен в Йерусалим. Някои от тях вземали със себе си само най-необходимата храна, други се хранели само с диви треви, за да се подвизават още по-силно в аскезата и пустиножителството. След това, през Великата Страстна седмица, те денонощно пребивавали в храма, вкусвайки ежедневно само по малко сух хляб и ядки. Господ ни сподоби и благослови да срещнем истински аскети, които не само през Великия пост, но и през цялата година се подвизаваха в пост и аскеза.


Такъв беше и приснопаметният мой духовен наставник – старецът Йосиф Пещерник, наречен така, защото живееше в пещера, където за пръв път го видях. В дните на Великата Четиридесетница старецът си налагаше най-строг пост. Такъв пост налагаше и на нас. От понеделник до петък, т.е. пет дни в седмицата, не се полагаше да вкусваме нищо, освен каша от 80 грама брашно с чиста вода, т.е. без олио. Това беше всичко. Малка купичка храна за цяло денонощие. И това на фона на тежка физическа работа с пренасяне на тежести на гръб денем и стотици земни поклони плюс продължаващи часове молитви нощем и то напролет. Целта на всичко това беше да очисти вътрешния свят на човека, да го направи по-праведен и достоен в Божиите очи, за да придобие дръзновение пред Бога и да може да се моли за целия свят. Защото на света са му необходими молитвите на светиите и особено на аскетите. Неслучайно свети Антоний Велики поддържал със своите молитви цялата вселена.


Не подлежи на съмнение, че постейки, ние трябва да се подвизаваме по силите си, в различна степен, защото сме различни. „Доброто, извършвано по недобър начин, вече не е добро”. Т.е., доброто не извършвано в благоприятно време, по добър начин, с добри средства и по възможностите на всеки, ще принесе не полза, а вреда. Постът е необходимост, той е благо, но той е средство, а не цел. А целта, към която е насочено това средство, се нарича смирение. Затова трябва да устройваме всичко по благословението на духовния си наставник, просветен от Светия Дух. Духовникът ще ти каже как трябва да постиш, кога да се причастяваш, как да победиш врага на човешкия род, какво да правиш тук, а какво там и така според усмотрението на духовния наставник трябва да устройваш живота си. Не си струва да извършваш нищо повече от необходимото, защото във всичко е нужна мяра. Без мяра няма да има и полза. И така, постът е свят, но той е само средство. Затова ние постим съобразно указанията на духовника и нашите телесни душевни сили. Достатъчно е да имаш добро намерение. Защото, по думите на свети Василий Велики, разликата в телесната издръжливост на различните хора е така голяма, както разликата между желязото и сеното.


В последните години на своя живот света Синклитикия страдала от туберкулоза на гърлото. Благословеното й гърло, непрестанно проповядващо Божието слово се покрило отвътре с гной. Устата й спасили неизброимо множество хора. И ето – дяволът изпросил позволение да изпита тези уста и Господ позволил да я порази с недъга на туберкулозата. Поради гноя, от светицата започнало да се разнася толкова силно зловоние, че даже монахините с мъка успявали да се грижат за нея. Те били принудени да използват силни благовония, за да могат да облекчат страданията й поне за малко. И ето – тези уста, които бидейки здрави, проповядвали и носели благо, по време на болестта наставлявали още повече. Какво проповядвали мълчащите и гноящите уста? Те беззвучно проповядвали велико търпение и смирение в изпитанията. Светицата водела велика борба, за да отрази нападенията на беса на нетърпението, ропота, умората и мъките на болестта. За какво би й бил нужен тогава постът? Затова болестта се счита за недоброволна аскеза. Един страда от рак, друг от диабет, трети от различни други болести, подлагащи го на многобройни изпитания. Как могат да се очистят тези хора? Как могат да видят Божията Светлина? Ще я видят, подвизавайки се в търпение и благодарейки на Господа. Защото търпението и благодарността заместват поста, който поради болестта си те не могат да спазват. Подвигът, който те извършват, е десетократно по-тежък от въздържанието от храна.


През великопостния период ние трябва да положим всички възможни усилия, за да очистим себе си. От аскетическата традиция знаем за подвижници, които са преживели целия си живот в пустинята в сурови и тежки трудове, в строг пост, в сълзи, в умъртвяване на плътта и във въздържание от всички останали удоволствия. И целият този труд, заедно с мислената борба, поставяща преграда пред въставащите желания, породил освещение. Затова всеки християнин, дори и този, които не е монах, но желае да постигне освещение, има право да се труди по този път и да получи въздаяние за трудовете си. Непорочността има голямо дръзновение пред Божието лице, защото и нашият Господ е непорочен, непорочна е била и света Богородица, и свети Йоан Богослов е пазел своята девственост, и много други светии. Цялата красота на Църквата се гради на чистота и непорочност. Когато сърцето ни е чисто и прекрасно, то ще излъчва благоухание и красота. И обратно, човекът с нечистота в сърцето ще я излее навън. Нека и ние се борим за очистване вътрешността на нашия съсъд, на нашето сърце, за да бъдем чисти и приятни в Божиите очи.


В историята на Църквата намираме многобройни примери за хора, които са станали угодни на Бога и са придобили истинско величие.


Великият подвижник авва Пафнутий, молейки се на Бога веднъж казал:


– Боже мой, на кого съм равен в добродетелите? Редом с кого ме поставяш?


И чул глас:


– В Александрия живее беден човек, обущар по професия. На него си равен в добродетелите.


– Възможно ли е това, аз аскетът, от млади години подвизаващ се в пустинята, да бъда равен на един мирянин и при това женен?


– На тебе казвам – нему си равен.

На следващия ден светецът взел тоягата и торбата си, сложил в нея малко сух хляб и тръгнал към Александрия. Като отишъл в града той намерил обущаря и му казал:


– Брате мой, как живееш, какво правиш тук?


– Сам виждаш, отче, аз съм грешен. Няма по-грешен човек от мен в целия свят.


– Може ли да поговорим?


– Може.


– В какво се състои твоята добродетел, как се подвизаваш?


– Каква добродетел у мен? Нима не ме виждаш? Живея в света и съм част от него. Вие монасите имате добродетели.


– Не, ти в нещо се подвизаваш.


– В нищо не се подвизавам.


– Господ ми откри това и затова не можеш да ме излъжеш. Аз Му се молих и той ми посочи теб, като равен на мен в добродетелите. Ти нещо знаеш.


– Прости ме, отче! Ако това, което правя наистина се зачита за нещо, то ще ти кажа. Аз съм женен. От момента в който възложих на себе си брачния венец, казах на моята жена: „ Ако ме обичаш, нека да живеем в чистота, като брат и сестра, за да се борим за освещаване на нашите души. Съгласна ли си?” „Съгласна съм.” – отвърна жена ми. И от тогава живеем в чистота и девственост.

Преподобни Пафнутий се подвизавал в пустинята и чрез аскеза и въздържание на сетивата се стремял да придобие чистота, за което в голяма степен съдействали и условията на неговия живот. А онзи, живеел чист живот заедно с жена, посред всички съблазни на света, но с Божията помощ достигнал същата степен на святост. И неговата борба била по-трудна от борбата на аскета. Но той доказал своето величие пред Божието лице.


Ето какво се случило с този обущар след това. Веднъж един християнин дошъл при преподобни Пафнутий и му казал:


– Отче, скарах се с един свещеник и не знам, проклел ли ме е или е казал лоша дума, но той вече почина, а ние така и не си взехме прошка един от друг. Какво да правя сега?


– Аз не мога да ти помогна, но мога да ти посоча един свят човек, който ще ти помогне.


– Кой е той?


– Отиди в Александрия там и там и ще намериш един обущар. Кажи му, че аз съм те изпратил. Разкажи му за твоят случай и той ще ти помогне.


Християнинът си помислил: „Господи, помилуй! Нима ако аскетът не може да ми помогне, мирянинът ще направи това?” Но, заради послушанието, отишъл, намерил същия този обущар и му разказал всичко. Обущарят му казал:


– Почакай, докато се стъмни.


Щом се стъмнило те отишли заедно пред един от градските храмове. Обущарят казал:


– Почакай тук.


А самият той – този свят и чист християнин – се приближил до главните врати на храма, осенил ги с кръстния знак и вратите се отворили сами. Вътрешността на храма цяла сияела в светлина и се дочувало ангелско пеене.

Обущарят влязъл в храма, огледал го, отново излязъл и казал на онзи човек:


– Влез в храма, погледни встрани на клиросите, може би ще намериш там твоят свещеник.


Онзи влязъл, а като излязъл казал:


– Там е – пее на левия клирос.


– Ела с мен.


Те влезли, светият християнин излязъл напред и казал на свещеника:


– Отче, прости този Божи раб, защото той като човек е съгрешил. Ти, като светец Божи, дай му прощение.


– Простено да му е и да си отиде с мир!


Когато те излезли навън, обущарят казал:


– Не разказвай на никого за това, което видя. Върви си с Бога и се спасявай.


Виждате ли, чеда мои, какво прави аскетическият труд? Какво прави духовната борба? Какво е извършил този мирянин за очистване на душата си? Нима само това, че е предложил на девойката, за която се е оженил, да живеят като брат и сестра? Разбира се не: те са постили, молили са се заедно нощем, и земни поклони са правили, и Евангелието са чели, и творенията на светите отци също, и в храма са ходили, и са се изповядвали, и са се причастявали, и лошите мисли са прогонвали – и така заедно са се борили. Затова и са се сподобили със святост в света.


Тази история ни показва, че ако и в света някой християнин встъпи в доброволна борба, няма да бъде отминат от Божията благодат. Но, намирайки си различни предлози, ние се оправдаваме с това, че живеем в света и не можем. Желанията ни побеждават. Какво ни е нужно?


Нужна ни е тази борба, както телесна, така и душевна. Трябва да управляваме своите мисли. Щом ни споходят лукави мисли, греховни фантазии, картини, лица, образи и сцени, нека ги изгоним веднага с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Защото ако умът бди и, въоръжен с Божественото оръжие, с името Христово, не пуска нищо такова, тогава бива смъртно поразен всеки враг на нашата душа, чието име е дявол, чието име е греховна фантазия, чието име е греховен помисъл. Защото, защитавайки по такъв начин душата си, ума и сърцето си, ние ще запазим цялата своя вътрешност непорочна и чиста.


Да встъпим в духовната борба, чеда мои, с още по-голяма сила и ще получим от това велика полза. Без да се потрудим, не можем да намерим благодатта. Земеделецът, който не е обработил своята нива, няма да види плод. Постът, придружаван, укрепван и обточен с молитва, с четене на Свещеното Писание, с трезвение, с участие в богослуженията, с изповед, със свето причастие, с добри дела и с дела на милосърдие, приготвя и украсява душата за среща с Великата Страстна седмица. И тогава ние по-силно ще почувстваме Великите и Честни Христови страдания, защото сърцето ни ще се смекчи, ще се преобрази и ще познае колко безкрайна е Божията любов към човека. Тогава с още по-голяма сила ще усетим в душата си радостта на Светото Възкресение, ще го отбележим с цялото прилягащо му благоговение и ще се сподобим да празнуваме заедно с ангелите Светата Пасха. Амин.


* Светата Литургия винаги е празник, тържество. Затова църковният устав предвижда през делничните, покайни дни на Великия пост да не се служи Литургия. За да не се възпрепятства причастяването на християните през тези дни, още в първите векове в Църквата се установила практиката на отслужване на т.нар. Литургия на преждеосвещените дарове. По своя чин тя представлява видоизменена вечерня, на която вярващите могат да се причастят със Свети Дарове, осветени преди това. В древност, за разлика от днес, тя се извършвала вечер. В наше време, в отделни поместни Църкви, с благословението на местния епископ, тази практика е възстановена, за да могат вярващите, мнозинството от които са на работа през седмицата, да участват във великопостното богослужение. Тук старецът Ефрем има пред вид тази практика. /бел. прев./

Близки теми:

За разсъдителността Постът на нашите майки Трябва да преминем Божия път разумно и внимателно Болка и скърби в нашия живот. В наши дни има твърде много светци

- Мнозина отбелязват в духовния живот някакъв етап, до който достигат, а след това не продължават. Тези хора могат да ходят на църква десет и повече години, но като че ли обикалят в кръг. Къде е проблемът?

– На първата или втората година от своето монашество аз веднъж отидох при стареца Паисий и се оплаках, че съм на Атон вече достатъчно време, старая се да се моля, но не виждам никакъв резултат. Старецът се удиви: „Какъв резултат искаш?” „Този, за който четем в книгите” – отвърнах аз. Тогава старецът каза: „Ето, почина ми котката, отиди да я възкресиш! Какво искаш, да правиш чудеса?”

Всички тези размисли-„напредвам”, „развивам се”, „не напредвам” са малко изкуствени. Когато кажа, че съм направил нещо – това означава, че тогава всичко съм изгубил!

Веднъж ние със стареца Паисий плавахме с кораба от Атон. Към него се приближи един подвижник, който беше истински аскет и вече много години не беше напускал Света Гора. Този монах през цялото време повтаряше: „Ето, ние излизаме от Света Гора, сега ще отидем в света и всичко, което сме придобили ще го изгубим.” Той повтори това стотина пъти и след това направо попита стареца, какво да правим. Старецът отвърна: „А в мен няма нищо, така че няма и да изгубя нищо!”

Да не разстройваме Христа

Ние не сме монофизити и вярваме, че Христос е съвършен Бог и съвършен Човек, на 100 процента Бог и на 100 процента човек. Затова християните трябва да са образ на Бога: да използват творението, обкръжението и всичко наоколо за слава Божия, за да благодарят на Господ. Ние трябва да преобразим всичко наоколо, да го направим по-добро и прекрасно, такова, каквото Господ го е създал.

Ако човек не знае, какво да прави в живота – нека не се отчайва. Какво знаем ние за бъдещето? Само това, че искаме да сме с Христос, а това никой не може да ни го отнеме. Останалото е вторично: ще създадем ли семейство, ще отидем ли да учим в университет или ще отидем в манастир. Аз мога да придобия Христа навсякъде: и на улицата, и в самолета, и вкъщи, и в манастира…

Целта не се заключава само в това, да умъртвим своя егоизъм, но да се облечем в Христа. Господ спасява човека чрез Църквата, и ако ние сме обединени с Него чрез Църквата, тогава не само ще се освободим от ветхия човек, но и ще се облечем в новия. Това може да стане и в манастира и в света.

Всеки ден ние имаме много възможности да се избавим от егоизма, особено в обществото, в което живеем. Това може да стане чрез търпение и любов, които ние сме длъжни да проявяваме към своя ближен.

Нужно е да се стараем не само да умъртвим нашия егоизъм, но и да търсим способ да пуснем Христа в своето сърце. Ако това стане, Той ще го изцели. Грехът е болест и ако придобием имунитет, всички болестотворни микроби ще загинат.

Старецът Паисий казваше: “Дайте да се подвизаваме любочестно, не за да избегнем ада, но за да не разстройваме Господа.” За него Христос беше и баща и брат и приятел и всичко правеше от любов към Бога. Подвижникът не искаше нищо от Христа за себе си. Нито да се изцели, когато е болен, когато е изморен, искаше само едно: да не разстройва Христа.

Затова той искал и ние да се научим да гледаме на Христос по този начин. Не като на полицай, а да виждаме в него приятел и брат…

Понякога хората се бавят да отидат в Църквата. Те са подобни на тези, които искат първо да се излекуват, а след това да отидат в болницата. Не се притеснявайте! Ние не се освобождаваме от греха със свои сили, спомнете си как бил превзет Иерихон, въпреки седемте реда отбранителни стени и огромната армия. Отидете в болницата и Лекарят ще ви изцели. Имайте доверие в Бога. Той не е направил нашия живот сложен, Той го е направил лек. Старецът Паисий казваше: „Господ е кислород, не правете от него въглероден двуокис.”

Откъс от беседа изнесена в Русия

източник: православие ру

Близки теми:

Условията за съвършената молитва Всекидневният подвиг Само смиреният се успокоява в Бога Да станем истински и автентични християни Бързайте да правите добро!

-Отче, известно е как е отговорил св. Серафим на въпроса, защо в наше време няма такива плодове на святост, както в древността. Той  казал, че „Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8) и всичко зависи от нас, а ние нямаме такова произволение и такава ревност, като древните подвижници. Как правилно да разбираме тези слова? Съществуват обективни причини поради които ние физически не можем да носим подвига, които са носили древните Отци. В какво е тогава вината на хората от нашето време?

-Свт. Игнатий Брянчанинов свидетелства за това, че формите на духовен живот, които са съществували в древността, в наше време са вече невъзможни по цял ред обективни причини. Една от тях е, че съвременния човек вече няма тези физически сили, с които се отличавали хората в древността. Разказвали са ми, че учените веднъж направили такъв експеримент: взели две семейства и ги поставили в екологически идеални условия, за това  направили стъклен хангар и създали в него идеална атмосфера, подобна на тази, която много отдавна била на земята, посадили екологически чисти растения и хората там живели година. Естествено те не ползвали нито телевизор, нито радио, защото това би нарушило екологическата и нравствена атмосфера.

Когато след година те излезли от тази сфера, на тях има станало лошо. Те не могли да дишат замърсения въздух, не могли да ядат храната, отровена от радиация и пълна с тежки метали. Тези две семейства искали да се върнат назад и полагали всички усилия да живеят в предишните идеални условия, изкуствено създадени от учените. Там те се чувствали по съвършено друг начин.

Ние не можем да се скрием в такъв хангар. Даже и да отидем някъде в гората, в пустиня и там природата вече е съвсем различна. Раждаме се, вече болни, по наследство получаваме много болести, за съществуването на които нашите далечни предци даже не са и чували. Това е първата причина.

Втората се крие в духовното оскъдняване на живота: няма духоносни старци, съвършени ръководители, които правилно да ни ръководят по пътя на спасението, и много неща ние просто не ги знаем, даже не се и досещаме за тях. Ние четем книги, нещо слушаме и разбираме, имаме представа за заповедите, но не винаги знаем как да ги изпълним.

Ние правим това, което и както можем. А за това правилно да постим, правилно да се молим, правилно да извършваме бдения и поклони, е нужен такъв духовен ръководител, който би ни научил на това. Ако ние днес започнем да ядем и спим много малко, някои изпадат в такава крайност, считайки себе си за велики постници и подвижници, то това, както вече казахме, едва ли ще е угодно Богу. Ако пък някой се и състезава, той не бива увенчан , щом се не състезава по правилата, казва Свещеното Писание (2Тим 2:5). Нужно е да се подвизаваме законно, т. е . с разсъждение, по воля Божия, отчитайки всички фактори, в това число своите сили и възможности.

Да се проведе тази граница е крайно трудно по цял ред причини. Сега има твърде много съблазни. Когато наоколо всички са благочестиви, това е едно, а когато наоколо е пълно нечестие и развратните картини са на всеки ъгъл-това е съвсем друго. Ако по-рано човек живеел на село или в града, чието духовото и културно средоточие  било православния храм, то сега може да се отиде където искаш, или просто да включиш телевизора-и всички съблазни се втурват в дома. По такъв начин можеш да си и в Африка и в Америка, да видиш стриптийз и всичко но света. Това разслабва и отклонява от търсенето на Бога, не храни душата. Навярно в това е една от причините за тази топлохладност в съвременните хора.

Душата гладува и жадува за Бога и от  псевдо насищането изпада в още по-голямо униние. Обаче мисля че човек, търсещ истината съблазните не биха могли да го прелъстят. Господ казва: “Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Мт.18:7) А в посланието на ап. Павел четем: “па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” (1Кор.11:19). Господ е допуснал съблазните затова, за да ни възпита, в борбата със съблазните да открием истината. В борбата със злото да открием доброто.

По този начин от нас вече не се изисква това, което се изисквало от древните Отци. Както пише иг. Никон Воробьов, сега няма воля Божия за тежки телесни подвизи, по причина, че те водят човека до гордост, но заповедите на Бога остават, и вътрешния душевен подвиг-подвига на живота по заповедите, търсенето на Божията воля и ревностното и изпълняване-никак не е намален. Към това преди всичко трябва да се стремим ние сме длъжни да мислим за това, как да построим нашия живот, за да угодим на Бога и да изпълним заповедите; трябва да разберем каква е Божията воля именно днес, в тези обстоятелства, в които се намираме.

Външните жизнени обстоятелства не зависят от нас, ние попадаме неволно в тях. Но в тези обстоятелства ние трябва да се държим така, както е угодно на Господа, постоянно мислейки за това, как да не сгрешим и да изпълним Божиите заповеди. Човек, за който тази мисъл е главна в живота, ревностно ще служи на Бога, а Господ ще го научи на всичко останало, ще му даде благодат и всичко необходимо за спасението.

-Отче, но все пак може ли да се каже че съвременните хора нямат такава ревност за вътрешния подвиг, като преди, иначе и Господ би дал плодове? Получава се, че те нямат вина за това, че не могат да извършват телесни подвизи. Но плодове няма, значи няма и вътрешна ревност?

-Горе казаното-е една от причините за оскъдняването на съвременния духовен живот. Както се казва в Евангелието: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята” (Лк.18:8)? Вярата – това е познание за Бога, правилно разбиране на Неговите заповеди и правилното им изпълнение. Днес ние всички сме разслабени от греха и сме много по-страстни от нашите предци. Сега, както отбелязахме, има много повече съблазни, които предизвикват действието на нашите страсти, затова и на нас ни е по-тежко. Това умножава нашите скърби. Но християнинът претърпял скърбите и останал верен на Бога ще се спаси.

Може би той няма да извърши чудеса и няма да има дар на прозорливост, но както са казали древните отци, такива съвременни нам християни ще надминат древните по тази причина, че живота сега е много по-тежък и сложен от древността. Тогава в много отношения е било много по-просто и леко. Например днес ние не можем правилно да постим. Чревоугодникът ще каже: „Е, това е добре, че не се изисква да постя, ще отида да хапна както трябва. Това сега не е грях”. А истинският християнин ще заплаче: „Господи, колко е лошо че съм лишен от този подвиг, т. к. всичко което Ти си ни дал в Евангелието е благост и радост. Аз не мога да постя пълноценно. Нямам здраве, а толкова би ми се искало, защото всяка заповед, всеки подвиг носи особена радост на душата”. Когато човек пости така, както трябва, той знае, какво е това радостта от поста, радостта от молитвата, радостта от богоугождението. Човек, който не може да пости поради здравословното си състояние, е лишен от тази радост, на него му остава една радост-да търпи с благодарение скръбта.

-Обяснете думите: “силата Ми се в немощ напълно проявява.” (Кор12:9) Как тя може да се прояви в нашата немощ и как се е проявявала в немощта на светиите, които са били крепки със силата Божия?

-За да обясним правилно тези слова, трябва да достигнем тази степен на смирение в която са били светиите. Те виждали себе си крайно немощни в духовно отношение, защото физическите сили, телесните качества не означават абсолютно нищо в духовния живот. Човек, осъзнал своята немощ се смирява, разбира какво е нищетата на духа, приобщавайки се към нея започва да изпитва Божията помощ. Преподобни Амвросий Оптински казва, че Божията помощ идва тогава, когато са изчерпани всички човешки сили и средства. Ако те още не са изчерпани, ние веднага започваме да приписваме „достиженията” на себе си, на своите способности, започваме да се превъзнасяме. А когато се блъскаме като риба в лед, когато вече ни се струва, че е изпробвано всичко, тогава идва Божията благодат и ни спасява. Тя ни извежда от трудни духовни състояния и преживените външни неприятни обстоятелства.

И така, Божията сила започва да действа в пълнота , когато човек се смири и види сцялата си немощ, цялата си греховност, цялата си вътрешна неустроеност.

-Веднъж при преп. Антоний Велики отишъл някой и попитал: „Какво да правя, за да угодя на Бога”? И преп. Антоний казал: „Където и да отидеш винаги си представяй Бога пред себе си. Каквото и да правиш, имай за това свидетелство от Свещеното Писание, и в каквото и място да живееш, не си тръгвай бързо”. Какво означава „Имай свидетелство от Свещеното Писание”?

-Това означава за  всичко, което предвиждате да правите, трябва да имате някаква заповед или от Писанието или от отеческите творения, които разясняват и разкриват Свещеното Писание. Всяко слово от отеческите творения винаги има в основата си Свещеното Писание. Всичко, което правите трябва да се извършва по Божиите заповеди.

Ако имате някакво намерение, а съвестта ви изобличава, подсказва ви, че ще нарушите някоя Божия заповед, значи не трябва да го правите. В противен случай вършете делото спокойно. Ревността по Бога се заключава в това, да се стараем да постъпваме винаги и във всичко по Божиите заповеди. Човек, който живее така се нарича праведник.

превод от руски “Духовная жизнь начинается с покаяния”

всички текстове на о. Сергий Рибко се публикуват с неговото благословение

Близки теми:

Ревност по Бога и по разум Как възраства душата Кой ще разбере своите грехове? За егоизма и разсеяността Приемане и отнемане на Божията благодат