Из спомени със Свети Паисий Светогорец

Май 27, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Друг път заведох един владика, мой познат. Придружих го да отидем заедно при стареца. Отидохме и ударихме звънчето.  Старецът вече се бе установил в другата килия, в долина на Кутлумуш. Не след дълго старецът се показа на балкона да гледа и да казва:


- А! Кой е?


- Аз, геронда.


Направи се, че не ме познава, за да се пошегува:


-  Кой си ти?


-   Един познат! А ти кой си?


Шегувайки се и аз го попитах  и получих подобаващ  отговор:


-  Аз? Магаре!


-  Магаре!


-  Да, увредих  нивите, полският пазач ме хвана и ме затвори тук зад оградата, да не повторя!


Не се сдържа, казвайки последните думи, и започна да се смее, допълвайки:


- Сега, сега идвам!


Слезе и ни отвори с радост. Владиката се превиваше от  смях и го попита:


- Бре, благословени човече, какви са тези неща, които говориш?


- Знам ли аз, владико, знам ли и аз – отвърна спокойно старецът.


- Е, как си?


- Как да съм. . .


През онези дни имаше астматична криза. Страдаше, както ни каза, много с дишането и влагата влошаваше състоянието му. Владиката го попита отново:


- Какво правиш, геронда?


-  Какво да правя? На нас тук на Света Гора ни дават пенсия от ОГА , но аз съм алчен и влагам и в ТЕВЕ, влагам и в ИКА (гръцки осигурителни фондове)!


Владиката се изуми, чувайки думите на стареца:


- Какво говориш, геронда Паисие? Как работиш за ТЕВЕ и ИКА?


- Е! Благословени човече, духовни ТЕВЕ и ИКА – там имам предвид!


Владиката разбра и продължи разговора:


- Геронда, страдаш ли много?


- Страдам!


- Ама ти правиш толкова чудеса, помагаш на толкова хора. А за себе си? Защо не се помолиш да те излекува Бог? Ще те чуе, ако се помолиш.


- Благословени човече, аз ще давам уроци на Бога?! Не моля Бога, преосвещений, да ми вземе болката; моля Го само да ми дава търпение! Знае Той защо ми дава болката. Моят дълг не е да моля да ми отнеме болката, защото болката е много благотворна в духовния живот. Това, за което съм длъжен да моля, е да ми дава търпение!

Така трябва да правим всички ние като православни християни. Колко поучителни са словата на стареца. . .


Разговорът между архиерея и стареца Паисий продължи:


- Как прекарваш времето си, геронда? Молиш се много часове?


- Какво да ти кажа, владико,  24 часа ако имах в моето денонощие, нямаше да ми стигнат да се моля!


- Геронда, как се молиш?


- Е! Както се молят всички хора. . .


- Молиш се постоянно?


- Е! Зависи. Понякога чета Псалтира, понякога правя по някой поклон,  понякога пея, понякога. . . Нямам един и същ начин. Зависи от състоянието, в което се намирам.  Но виж, да ти кажа, Преосвещений! По-добре да копаех десет декара нива, отколкото да се моля за един човек, който изпитва болка.

- Защо, геронда?


- Защото ставам труп. Всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява! Да се молиш реално за една душа, която изпитва болка е като да проливаш цялата си кръв! Затова ти  казвам, че всеки ден умирам и всеки ден Христос ме възкресява!

Това беше факт. Цял живот този свят човек бе „умрял” за света – както го разбира св. ап. Павел в Посланието към Галатяни – защото помнеше проблемите и нещастията на всички хора.

 

****


В един от случаите, в които ходих в каливата му, след 4-5 минути дойде някакъв калугер от съседна килия. Старецът Паисий му извика:


- Ела, ела вътре!


- Донесох кореспонденцията, геронда – му каза с уважение.


- Добре, добре. Остави я тук.


Калугерът я остави и си тръгна. Останахме двамата. Както разговаряхме, старецът каза:


-  Да свършим и малко работа, да не оставаме безделни!


Взе писмата и ги постави в четири купчини. Едната не бе обикновена купчина, а грамада. Върху тази купчина ги хвърляше с известно нежелание. Другите ги подреждаше. Гледаше пликовете без да ги отваря. Просто поглеждаше адреса и ги подреждаше в три нормални купчини.


Учудих се на това разпределение и го попитах:


- Геронда, какво е това?


- Тези тук, които хвърлям безразборно, имат чекове. Мислят, че тук имаме супермаркет и ми пращат пари да пазарувам!  Какво да ги правя парите?! Ще видиш сега какво ще направя.


Вземаше и пишеше „Неприето. За връщане”. Поставяше стрелки към изпращачите, без да ги отвори.


Показах му другите купчини, изразявайки и за тях моето учудване. Той ми отговори:


- Тази купчина е за душевно болните. Втората са раковоболните и третата семейните проблеми. Ах, това са трите големи проблема, които мъчат днес хората.


- Геронда, как разбирате съдържанието без да отваряте плика?


- Е, от. . . опит!


Божият угодник не искаше да говори за благодатния дар. Висотата на смиреномъдрието. . . Старецът имаше Божий дух. Колко пъти се оказах свидетел на хора, които без да ги познава – за първи път ги виждаше – ги пронизваше  с онзи проницателен поглед отгоре до долу и веднага разбираше кои бяха и защо отиваха!. . . Беше наистина благодатен старец. Небесен човек и земен ангел. С висша добродетел. Бог ни го даде в това трудно време, през което минаваме, за да ни помогне. Колко голяма помощ получихме лично. . . Зная от изповедите на много хора, които имаха големи проблеми. Аз не можех с малките възможности, които имам, да им помогна и ги пращах при стареца.  Един път ги прекръстваше или една молитва казваше или една почерпка просто им даваше и хората се „изпълваха”! Променяше се животът им! Беше голямо Божие благословение. Много пъти, когато бях при стареца Паисий, идваха различни хора, които по техния външен вид – със светски критерии – бяха отхвърлени. Старецът обаче ги обгръщаше с обич. Помня един юнак, който имаше много психологични и семейни проблеми. Беше се забъркал и с наркотиците. Въпреки че три денонощия не бе спал, понеже се молеше усърдно – разбираш умората му – Старецът Паисий седна със себеотрицание и слушаше младежа цели девет часа! След това ми каза: „Благословена душо, знаеш ли какво е да седиш девет час да слушаш и да кървиш? Да си потопен в кръв за толкова часове! Знаеш ли какво е?”. Това е много характерно. Не знам кой от нас би бил разположен след бдение и молитва три денонощия да седне да слуша някой ближен.

 

превод: Константин Константинов

Как човек узнава волята Божия?

Май 26, 2020 in Начална страница, Отечески съвети


 

С упоритото ѝ търсене и с отричане от собствената воля, защото и Господ се е отрекъл от Себе Си и е оказал абсолютно послушание на Отца.

Бог не е подвластен нито на страсти, нито на грешки, нито пък Го движи някакъв скрит умисъл, защото Той е всемогъщ. Знаейки всичко, преди то да стане, Той безпогрешно открива волята Си – частично, или в пълнота – изхождайки от възникващата необходимост и имайки предвид поддържането на битието и безопасността на творението.

Под влияние на несъвършенството на преходното, подложено на изменение естество, творенията влизат в противоречие с Божествената воля поради това, че тя често не се съгласува с техните интереси и цели. Като производно на Първопричината, тварите сами по себе си, извън Твореца, не могат да достигнат по-добро, по-съвършено състояние. Този въплътен на дело Промисъл е съвършен по природата си, понеже изхожда от всесъвършения Бог и с други думи се нарича Божия воля.

Поради тлението и изменението, на които сме се подложили, Божията воля, намираща се в сферата на домостроителството, е станала подвижна, и може да се променя, но да се отменя е невъзможно, а само да се преобразува – което се и случва – заради нашата немощ, докато не дойдем в състояние на равновесие.

По отношение на разумната ни природа, на Божията воля е угодно да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината (1 Тим. 2:4). Обаче равнодушието или слабостта, или слабоумието на човека заставя Божията воля да променя намеренията си по отношение на нас, което привежда неопитните и незнаещите в неудоволствие и униние. Знаейки, че Божията воля е безгрешна, ние не бива да изпитваме неудоволствие или да роптаем и да отстъпваме, но да признаваме прегрешенията си и с вяра да се подчиняваме на Промисъла.

Ако ни една йота, или една чертица от закона няма да премине (Мат. 5:18) и ако нам и космите на главата са всички преброени (Мат. 10:30), какво право имаме да се жалваме от смущенията, които ни се случват в това жалко състояние? Както описва това апостол Павел: Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? (Гал. 3:3). Ние виждаме само дотолкова, доколкото зрението ни позволява, планираме и взимаме всички решения на основата на собствените си съждения и заключения.

Не както Бог. Той, Промишляващият за всички твари, не отменя Своите решения, но изменя начина на действие на отделните съставни части и даже на отделните хора, за да устрои всичко с най-голяма полза за нас.

Познаването на Божията воля зависи в значителна степен от нашите лични усилия при търсенето ѝ, от това, доколко сме се отрекли от своята несъвършена и страстна воля, и доколко следваме Църковния съвет попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат (Втор. 32:7).

Чистата съвест и решимостта да се спази с най-голяма точност това, което сме обещали на Бога, тъй като нищо не се изплъзва от Изпитващият сърца и утроби (вж. Пс. 7:10), ни дават възможност често да узнаваме Божията воля, тъй като и в двата случая ние се приближаваме до милостта Божия. Ако в човека наистина има страх Божий, състрадание, милосърдие, с една дума – всичко, което е приятно на Бога, тогава Той не скрива волята Си от тези, които живеят с любов, защото и Той Сам е Любов.

Добре би било, ако човек избягва да моли Бога да му открие волята Си по груб и чувствен начин, както за съжаление постъпват някои, защото поради гордостта си можем лесно да се съблазним и да повярваме на информацията, която ни дава сатаната.


Защо Божията благодат понякога чука на вратата на безразлични и небрежни към нея хора?


Съгласно Своето домостроителство, Бог иска да се спасят всички човеци (1 Тим. 2:4) и им дава или повод да се пробудят, или дори ги предпазва от опасност, която произтича от тяхната собствена непредпазливост и зъл нрав.

За нещастие голям брой хора не се вразумяват от това и за тях наказанието е неизбежно, но повечето получават полза и стават мисионери на Божественото човеколюбие, носейки вестта на тези, които не знаят за него.

Доста често в историята злодеи са се опитвали да извършат престъпления, в това число и на места, посветени на Бога, но някакво чудо им е попречвало, и вместо да извършат зло, те са били привлечени към вярата, променяли са живота си. Това, което не са могли да направят нито здравият разум, нито човешкото отношение към тези хора, се е извършвало по човеколюбивото Божие домостроителство с любов, а не със заплаха.

Понякога се случва така и по молитвите на други хора, изпълнени с добродетели, които умоляват Бога да просвети злодеите, по своя вина намиращи се в заблуждение, да познаят истината. Друг път се случва злодеите да имат на небето свят сродник, който умолява Бога за тях, по словата на Писанието: Блажен е който има семе в Сион и сродници в Иерусалим (Ис. 31:9 – слав.).


източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/

Благодатният старец

Май 11, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Йеросхимонах Ефрем Катунакски, ученик на стареца Йосиф Исихаст, подвижник от Света Гора, още докато бил жив получил голяма известност като старец, получавайки благодатен дар от Господа.

Духовното чедо на стареца Ефрем, схимонах Йосиф Ватопедски, си спомня: „Веднъж, когато придружавах стареца Ефрем в Солун, за да лекува една своя болежка, го помолих да посетим едно благочестиво семейство. Бяхме приети с голяма радост, както си му е редът. Едно малко момиче с пламенна ревност постоянно седеше близо до стареца, до „дядо“, както тя го наричаше, и с готовност му прислужваше. Старецът с радост я благослови и й каза: „Бог да благослови моята Хрисоваланту“. Момичето му припомни: „Дядо, казвам се Мария“. Старецът не обръщал внимание, на това, че Мария му говорела за своето име. През цялото време на нашия престой в това семейство, колкото и пъти Мария да ни обслужваше, тя получаваше благословение със следните думи: „Бог да благословия моята Хрисоваланту“. Как се беше развило това събитие? Мария пораснала и пред брака предпочела монашеството. При монашеския постриг тя получила името Хрисоваланту. В такъв вид я видял прозорливият старец Ефрем година преди нейното пострижение.

Един монах посетил стареца Ефрем след своето монашеско пострижение, за да получи неговото благословение. След благословението и духовните съвети, отец Ефрем казал на монаха: „Ти, чедо мое, си станал монах по молитвите на твоя брат, който е ангелче на небето. Сега бъди внимателен към своя живот, за да спечелиш небесния дар“. Монахът изпаднал в недоумение, тъй като от своите близки той никога не е чувал за никакъв починал брат. Когато пристигнал баща му, той разказал на монаха, че в тяхното семейство преди него се е родил младенец, който живял кратко време и след кръщението си той починал.

Веднъж старецът написал писмо до един свещеник от остров Митилини. В края на писмото той пожелал: „Порадвай се и на своята дъщеричка“. Съпругата на свещеника била в ранен етап от бременността, за която самата тя все още не знаела.

Игуменът на един манастир в Македония придружен от двама богослови и един студент, посетили стареца Ефрем Катунакски. Един от богословите помолил стареца да им обясни откъде идва благоуханието на светите мощи. Старецът замълчал, навел глава към сърцето си и се помолил. Изведнъж всичко около тях се изпълнило с благоухание. Гостите се спогледали и заплакали. След няколко минути старецът им казал: „Тъй като не мога да ви обясня това с думи, то се помолих, Бог да ви го покаже Сам“.




източник: https://vk.com/zhiviy_v_pomochty

Всички неща около нас са капчици на Божията любов

Май 6, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Природните красоти са малките проявления на любовта, които ни водят към великата Любов, към Христа.

Радвайте се на всичко, което ни заобикаля. Всичко ни учи и ни води към Бога. Всички неща около нас са капчици на Божията любов. И одушевените, и неодушевените, и растенията, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе. Това са малките проявления на любовта, чрез които достигаме до великата Любов, до Христа. Цветята например имат своята дарба, учат ни с аромата си, с величието си. Говорят ни за Божията любов. Разпръскват аромата си и красотата си за праведни и неправедни.

Човек, за да стане християнин, трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си „дебелокожи“ души. Християнинът, макар и само когато обича, е поет, живее сред поезията. Поетичните души са тези, които могат да възприемат любовта, полагат я в сърцето си, прегръщат я, чувстват я дълбоко.

Възползвайте се от красивите моменти. Красивите моменти предразполагат душата към молитва, правят я чувствителна, благородна, поетична. Събудете се сутринта да видите царя слънце, излизащ в своята порфира от откритото море. Когато чувствате въодушевление от някоя природна местност, от някоя църквичка, от нещо красиво, не се спирайте, преминете отвъд него, преминете към славословие за всички красоти, за да почувствате в живота си единствено Красивия. Всичко е свято – и морето, и къпането в него, и храната. На всичко се радвайте. Всяко нещо ни обогатява, всяко нещо ни води към голямата Любов, всичко ни води към Христа.

Наблюдавайте това, което е направил човекът – къщите, сградите, големи и малки, градовете, селата изучавайте хората, тяхната култура. Питайте, попълвайте знанията си за всяко нещо, не оставайте безразлични. Това ви помага за по-задълбочено изучаване на Божиите чудеса. Всяко нещо се превръща във възможност да се свързваме с всичко и с всички. Всяко нещо се превръща в причина за благодарение и молитва към Господаря на всичко. Живейте във всяко нещо, в природата, във всичко. Природата е тайнствено Евангелие. Когато обаче човек няма вътрешната благодат, природата не го ползва. Природата ни събужда, но не може да ни отведе в рая.

Духоносецът, този, който има Божия Дух, където и да минава, държи ума си в постоянно внимание, целият е очи, целият обоняние. Всичките му сетива живеят, но живеят с Божия Дух. Различен е. Всичко вижда и всичко чува; вижда птиците, камъка, пеперудата…

Минава от някъде и усеща всичко, някой аромат например. Живее във всичко, сред пеперудите, сред пчелите и т.н. Благодатта го прави внимателен. Желае да е заедно с всички.

Ах, какво да ви кажа! Това то изживях, когато на Света Гора ме посети Божията благодат. Спомням си как славейчето раздираше гърлото си сред гората, с криле, изпънати назад, за да има сила. Ах, ах, ах! Да имах една чашка с вода, да му давам да пие всеки път, да утолява жаждата си… Защо славейчето да дере така гърлото си, защо? Но и самото се радва на чуруликането си, чувства го, затова и дере гърлото си.

Много ме въодушевяваха птиците в гората. Идете някой ден в Калисия да чуете славеите. Каменно сърце да имаш, ще се разчувстваш. После как да не почувстваш, че си заедно с всички и всичко? Вниквайки надълбоко в тяхната цел. Целта е заложена от техния Творец. Целенасочеността на творението показва Божието величие и Неговия промисъл. При нас, човеците целенасочеността, заложена от Бога, се изразява по друг начин. Ние притежаваме свобода, разумната мисъл.

Един ден направих план за това място. Да направя един резервоар между боровете, да сложа едно хранилище от два кубика и оттам да се черпи вода. Тогава славеите, които много обичат водата, ще дойдат, а също и скакалците и мухите…

Веднъж, когато живеех в Калисия, се връщах в манастира след боледуване, а госпожа Мария, овчарката, дойде да ме вземе с магаренцето. По пътя я попитах:


- Госпожо Мария как ви се виждат красотите, ливадите, цветовете, пеперудите, ароматите, славеите?


- Нищо – казва ми, – нищо няма тук.


- Наистина ли? – питам я. – Май месец и да няма нищо?


- Нищо! – отговаря ми.


След малко срещаме всичко това: цветя, благоухания, пеперуди.


- Е, госпожо Мария, сега какво ще кажеш?


- А, не ги бях забелязала!


Продължавайки, стигнахме до платаните. Славеите там бяха в разгара на песните си.


- Госпожо Мария, ти ме излъга!


- Не – казва ми. – Изобщо не ги бях забелязала!

В началото и аз бях „дебелокож“, не разбирах. След това Бог ми даде благодатта. Тогава всичко се измени. Това се случи, когато започнах да живея в послушание.
Спомням си вкаменилите се дървета, стволовете, които видяхме в Митилин. Съществуват от толкова древни времена. Страшно голямо впечатление ми направиха! И това също е молитва, да гледаш вкаменелостите и да славиш Божието величие.

Из книгата: „Живот и слова“ на свети Порфирий Кавсокаливит

Непубликувани истории от живота на стареца Йосиф Исихаст- трета част

Април 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница


 

Старецът Йосиф преподаваше на нас, своите ученици, такива уроци по прозорливост:

 

– Когато по време на молитва усещаш с едно от твоите пет сетива нещо необичайно, но едновременно  с това душата ти не чувства нищо, не обръщай на това внимание; Бог е по-горе от петте сетива. Но ако в душата ти нахлува радост или упование, когато помирисваш благоухание, виждаш видение, чуваш или усещаш нещо друго, не го приемай, но не го и отхвърляй, а незабавно съобщи за това на духовния си отец. Ако преди началото на молитвата у теб има вяра, надежда и любов, да кажем  десет градуса, а след молитвата тяхното ниво се вдигне до сто градуса, то това е преображение от Бога. Врагът не е в състояние да те изпълни с вяра, надежда и любов, понеже самият той ги няма. Ако след молитвата вярата, надеждата и любовта в теб са нараснали, знай, че молитвата ти е била приета. Ако те са останали на същото ниво, знай, че се молиш по светски. Ако са намалели, ти си се молил като замаян. А ако след молитвата чувстваш някаква похот, дори едва забележима, ти си се молил неправилно.

 

***

 

Когато на Света Гора за пръв път донесли радиоприемник, старите монаси, откъснати от света с десетилетия, били смаяни. Когато някои от тях видели, как всички са очаровани от радиото, възкликнали:

 

– Това е бесовска кутия!

 

Други се опитвали да обяснят:

 

– Не, това е просто съвременно изобретение.

 

– Не може да бъде! – отговаряли първите, – Как всички тези музикални инструменти, които чуваме, могат да се вместят в тази малка кутийка? Не могат. Значи, това е някаква бесовска измама.

 

Някои от отците били толкова уверени в това, че даже измислили правило: който слуша тази бесовска кутия и не запушва ушите си, не може да се причастява. Старецът Йосиф бил проницателен и, въпреки че никога не бил чувал за радио, знаел, че това е само едно човешко изобретение. Той мислел, че простотата на тези отци е изморяваща! Но, за да постави край на това разногласие, той казал на другите:

 

– Чуйте, ето как ще разберем бесовска ли е тази кутия или не. Ще помолим свещеника да донесе дарохранителницата (в която се носят Светите Дарове) и да я постави върху кутията. Ако тя е бесовска, ще се пръсне, защото демоните не могат да понесат близостта на Христос. Но ако музиката продължава да свири, ще знаем, че това е просто едно изобретение.

 

И така, свещеникът донесъл дарохранителницата и кутията не се пръснала. Тогава всички се съгласили, че това е просто изобретение, а монасите, които я слушали, били удовлетворени, защото отново били допуснати до причастие.

 

***

 

Когато се преместихме в Неа скити, живеехме в килията на Светите безсребърници при отец Теофилакт, но това място не ни отговаряше напълно. Научихме, че отец Йоан възнамерява да се премести от Неа скити на друго място и отидохме да видим дали неговата килия ще бъде подходяща за нас. Когато влязохме, не повярвахме на очите си. С парите, които отец Йоан получаваше, изписвайки икони, той беше обзавел разкошно своята килия: имаше дивани, причудливи канделабри и даже газов хладилник! По това време на Света Гора дори не бяхме чували за такива неща.

 

Когато старецът видя всичко това, каза с тъга:

 

– Може ли монахът, живеейки на такова място, да казва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме”? Той вече е получил помилване. Аз не вярвам, че тук някой може да се моли.

 

***

 

Старецът Софроний (Сахаров) чул за стареца Йосиф и го намерил. Посещавал го често, защото го почитал. По-късно той казвал, че старецът Йосиф бил един от най-великите подвижници на Света Гора, които някога е срещал.

 

В едно от писмата си старецът Софроний пише следното за тази среща:

 

„Аз исках да чуя от този човек, осенен от благодатта, някакво духовно слово. Той говореше с мен предимно за исихасткия живот на отшелника и ми разказа, че няколко пъти е виждал Нетварната Светлина. Разговорът със стареца остави у мен незабравимо впечатление… Имах чувството, че пред мен стои духовен пълководец”.

 

Настина той беше „учител”, както от дълбока почит биха го нарекли благоговейните светогорски пустинници.

 

Старецът Софроний  от Есекс описва условията на живот на стареца Йосиф по такъв начин:

 

„Заради по-голямо безмълвие тяхната килия беше напълно изолирана дори от другите отшелници. Беше изградена от големи камъни и представляваше няколко мънички тесни стаички. Тази вечер старецът Йосиф ми позволи да пренощувам в един каменен „чувал” – килията на отец Атанасий. Тя беше с размери примерно метър на метър и половина. Аз не съм висок на ръст, така че успях да се вместя на мъничката постеля, като сгънах краката си и сложих стъпалата си на една  кутия, лежаща в дупка в стената. На сутринта отец Йосиф ми показа една отвесна скала с изглед към морето, намираща се на разстояние от основната килия, върху която той си беше направил мъничка колиба за  особено безмълвие. Дължината на тази колиба едва достигаше, за да  може да спи в нея. Там имаше само един прозорец, който той използваше за врата”.

 

***

 

В Неа скити старецът Йосиф изгубил особената благодат, която получил, живеейки при по-големи лишения. Той казвал:

 

– Когато живеех в скита „Свети Василий”, прясната риба беше рядък лукс, а тук аз мога да се храня с нея по всяка време. Но сега, когато има материални утешения, Господ не ми дава духовни утешения с такава сила, с каквато ги имах в „Свети Василий”. Сега аз се приближавам до двореца на Царя и хлопам по вратите, но те не се отварят. А по-рано аз не само отварях вратите, но влизах и говорех с Царя.

 

***

 

Малко преди кончината на стареца Йосиф, когато болката от воднянката станала особено силна, вместо стонове, той издавал звуци на наслада: било му приятно, той се радвал.

 

Отец Ефрем Катунакски бил озадачен, когато чул това, и попитал:

 

–  Геронда, какво става? Болка ли чувствате или наслада?

 

– Аз страдам от болка, чедо мое, –  отговорил той. – Но едновременно с това се радвам. Господ е толкова благ! Той ми изпрати тези болки, за да ме награди с изобилна благодат във вечния живот.

 

***

 

В деня, в който старецът почина, ние съобщихме за това на сестра Евпраксия в Уранополис. Тя държала в ръце телеграмата и я оросявала със сълзи, когато внезапно вратата се отворила и в килията й влязъл старецът! Явил й се точно такъв, какъвто тя го познавала, с една единствена разлика: бил прозрачен. Приличал на кристал, защото тя можела да вижда през него. Той бил лъчезарен и радостен, а тялото му не хвърляло сянка. Изумена тя потъркала очите си и му казала:

 

– Геронда! Геронда! Тук пише, че Вие сте умрели.

 

–Да, чедо, мое, аз наистина умрях. Но, както виждаш, съм жив.

 

Тогава сестра Евпраксия се устремила към стареца, за да го прегърне, но той изчезнал и тя прегърнала въздуха. Подобни явления и диалози са знаци за неговата святост, особено като имаме пред вид това, че от момента на неговата кончина били изминали само пет часа.

 

***

 

Старецът ни учеше, че независимо с каква страст се бори монахът, той трябва да й противостои от самото начало до пълното й унищожаване. Дори и най-малката отстъпка може да доведе до гибел. Наистина има героични души, които като почувстват, че нечистото удоволствие се опитва да покори тяхната свобода и да помрачи ума им, бързат да прогонят удоволствието, причинявайки си физическа болка, за да съхранят душевната си чистота в Божиите очи. Това са жестоки думи, но душата, изпитала неизразимата Божия любов, не може да си позволи да падне в грях.

 

Именно такъв беше моят старец. Когато бил мирянин, той бил млад, смел и пълен с решимост да се бори до край. Не си позволявал да се отпусне, борел се със себе си, принуждавал се и проявявал в това примерно търпение. Как при такива благи намерения Божията благодат могла да не му помогне и да не възнесе духа му до тези висини, до които той достигна?

 

Източник: Православие.ру

 

 

 

 

 

 

Още истории от живота на стареца Йосиф Исихаст

Март 11, 2020 in Начална страница, Сладкарница

 

 

Майката на Франциск (т.е. на бъдещия старец Йосиф) била много простодушен човек. Веднъж, когато бил юноша, той я завел със себе си на кино. Когато на екрана се появила горяща стая, тя помислила, че това се случва наистина и започнала да вика: „Пожар! Пожар!”.

 

***

 

Когато отец Анатолий (т.е. о. Арсений) бил още в Йерусалим, веднъж през нощта сънувал, че небесен пратеник му донася писмо, което било сякаш от майка му, а всъщност било от Света Богородица. В писмото пишело: „Дете Мое, ако искаш да се спасиш, ела в Моята градина на Света Гора”.

 

***

 

Минали години, преди о. Арсений да бъде осенен от благодатта. Това отнело толкова много време, защото първо било нужно да унищожи страстите, основаващи се на неговите лоши навици. Но след осем години, през една нощ, отец Арсений паднал в нозете на стареца и със сълзи му казал: „Ах, старче! Какво ми даде ти през тази нощ с твоите молитви? Аз бях цял в светлина, отвън и отвътре. Христос дойде и ми се усмихна.” Чувайки това, старецът също се разплакал от радост и казал: ”Ето, това е, Арсений”.

 

***

 

Само един път през целия си живот старецът Йосиф не се събудил за своето молитвено бдение. Това станало при следните обстоятелства. Веднъж отец Анания му казал:

 

– Старче, дали на цялата Света Гора има някой друг, който като теб да се подвизава в исихазма на теория и практика? Съмнявам се. Ти си единственият.

 

Старецът мигновено бил прелъстен от комплимента и лицето му добило изумен вид. Но след секунда той дошъл на себе си и възкликнал:

 

– Иди си от мене, сатана! – и ударил себе си по бедрото с всичка сила. – Прости ми, Боже мой!

 

В качеството на епитимия, през следващата нощ Господ допуснал да го обхване такава сънливост, че той проспал цялото свое бдение и се събудил едва късно сутринта. За да компенсира молитвеното правило, което не бил извършил през нощта, той го извършил през деня вместо работата.

 

След като от опит познал колко лесно е да приемеш тщеславни помисли и колко голяма е вредата, която те нанасят, по-късно старецът писал на някого:

 

„Бъди внимателен…. не хвалете никого в негово присъствие, защото, ако похвалите нанасят вреда на съвършените, то колко ли повече те ще бъдат вредни за вас, които сте все още слаби”.

 

***

 

Когато живеели в скита „Свети Василий”, старецът Йосиф и отец Арсений си изкопали гробове и искали да стоят в тях, за да се съсредоточават по време на молитва. Старецът Йосиф казал на отец Йоан:

 

– Ние с отец Арсений смятаме да стоим в тези гробове и да се молим. Имаме достатъчно сухари, но ще ни трябва вода. Можеш ли да ни донасяш по малко вода всеки ден?

 

Отец Йоан отговорил:

 

– За какъв ме мислите? Аз да не съм магаре?

 

– Това ли е твоята благодарност? – с разочарование му казал старецът Йосиф.

 

***

 

Старецът Йосиф до съвършенство бил овладял изкуството на самообладанието. Въпреки че по време на службите в параклиса той винаги имал силни посещения на благодатта, само два пъти в живота му това го изпълнило с такава сила, че той не можел да изпее Херувимската песен.

 

***

 

Понякога след особено благодатно бдение старецът Йосиф въздъхвал, а след това с весел глас припявал импровизирана песен: „Какво ме чака днес!”

 

– Какво имате предвид, старче? – попитал отец Ефрем Катунакски.

 

– В духовния живот има закон: ако внезапно преживееш Божествено преизливане на благодатта, когато се намираш в обикновено духовно състояние, това означава ни повече, ни по-малко, че срещу теб се надига изкушение, право пропорционално на получената от теб благодат. Бог не раздава даром Своите сладости; ти трябва скъпо да заплатиш за тях. Ако преди това не е имало борба, божествената ласка не е награда за моите трудове, а предупреждение за идващо изкушение.

 

– Но вие сте достигнали обожение, старче. Как може да ви очаква нещо лошо?

 

– Ще видиш – отгорил старецът.

 

След два дни, когато отец Ефрем се върнал, за да отслужи Литургия, старецът, както изглеждало, бил в приповдигнато настроение и даже се шегувал. Всъщност дълбоко в себе си той преживявал същински ад. Когато искал, той можел да се шегува така, че да  пукнеш от смях.

 

Виждайки стареца така щастлив, отец Ефрем му казал:

 

– Е, какво ви чака? Радост и благословение!

 

– Ела тук, казал старецът и отвел отец Ефрем настрана, така че никой друг да не го чуе. – Сега разбирам каква болка изпитват душите, обладани от демони. Ето там виждам врага на нашите души, който наблюдава дали неговите отровни стрели са достигнали своята цел. Но аз нямам намерение да доставя на това рогато чудовище удоволствието да ме види в смущение и мъка.

 

***

 

Понякога аз (отец Ефрем) не разбирах стареца и това водеше до комични ситуации. Когато бях още послушник, за да ме защити от общение с посетителите-миряни, той ми каза:

 

– Ако видиш мирянин, изчезни, избягай.

 

След известно време веднъж старецът ме видя задъхан и мокър от пот.

 

– Дете мое, какво се е случило? – обезпокоен ме попита той.

 

– Геронда, – отговорих аз, все още задъхвайки се – видях приближаващ се мирянин и избягах, за да не се срещна с него! Едва не получих инфаркт, бягайки по тези отвесни пътеки!

 

– Чедо мое, какво правиш! Това не е демон, а просто мирянин!

 

***

 

След спора с отец Вартоломей по въпроса за календара старецът Йосиф се върнал в своята килия, за да си почине, но все още бил неспокоен. Щом влязъл в килията си, той чул някакво драскане под дъските, на които спял. Когато вдигнал дъските, за да види какво е това, видял демон с рога и опашка!

 

Тъй като душата на стареца била изпълнена с благодат, той не се изплашил. Но удивен, попитал демона:

 

– Какво правиш тук?

 

– Ти ме покани – отговорил демонът, – когато каза всички тези неща на отец Вартоломей.

 

Като чул това старецът бил шокиран и разочарован. Той си казал: „Изричайки тези резки думи по адрес на новостилците, аз очевидно съм богохулствал против Божията Църква и съм позволил на демона да влезе. Може ли те да са по-близо до истината от нас?”

 

Старецът направил кръстен знак и демонът изчезнал. След това с много сълзи започнал да се моли да му бъде открита истината. Като се молил така известно време, той заспал.

 

Господ му показал сън, в който той видял себе си върху малка отломка от Света Гора, плаваща в морето и заливана от вълните.

 

***

 

Аз (старецът Ефрем) имах послушание да варя коливо за панихидите, които извършвахме в съботите и празничните дни. За да се убедя, че коливото е достатъчно сладко, преди да го отнеса в храма, аз го опитвах. Бях такъв глупак – нямах никаква представа, че причастие се приема само на гладно.

 

За да открие грешката ми и да ме поправи, веднъж след литургията, старецът каза:

 

– Да опитаме какво коливо е направил днес Вавулис.

 

– О, много е вкусно! – отговорих аз, не разбирайки, защо пита.

 

– Откъде знаеш, че е вкусно? – попита той с много рязък тон.

 

– Опитах го.

 

– Какво?! Ти си опитал коливото и след това се причасти? – и той ми залепи плесница – Глупак! Добре че те хванах. Нима не знаеше, че причастие се приема на гладно?

 

– Откъде можеше да знам? Аз нищо не зная.

 

– Да, откъде такъв глупак като теб може да знае това?

 

***

 

Когато отец Атанасий казал на отците в Лаврата, че старецът Йосиф е решил да премине на страната на манастирите, те не му повярвали. Казали му:

 

– Как може такъв ревностен, строг човек да напусне зилотите?

 

Отец Атанасий отговорил:

 

– Какво да направя, за да ви докажа, че казвам истината?

 

Те казали:

 

– Искаме да се причастиш с нас.

 

Той останал през нощта и на следващата сутрин се причастил заедно с тях. Тогава те му повярвали.

 

 

 

Безкрайните дарове на Светия Дух

Март 3, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Постенето за вас, монасите, е начин на живот. За нас, миряните, колко лесно или трудно смятате, че е то? Какво трябва да правим ние?

Постенето, т.е. въздържането от конкретни храни в дните, които Църквата е определила, е наложително. Постното ядене, което ще ядем тези дни, се покрива с благодатта на Светия Дух, укрепва се чрез благодатта на Светия Дух и става по-укрепващо, по-полезно от блажното, което бихме яли, ако нарушим поста, който светата Църква е постановила. Затова изобщо не важи оправданието, че ще отслабнем и няма да можем да се справим, ако постим. Напротив, ще бъдем по-силни, защото ще имаме благодатта на Светия Дух. А душата ни ще се весели, ще бъде радостна и ще й е леко, защото няма съвестта да ни обвинява. Когато на душата й е леко, хляб и маслини да ядеш ти стигат. Не искаш нищо друго. Постът е начин на живот не само за монасите, но и за всички православни християни. Когато потъпкваме поста, се лишаваме от даровете на Светия Дух. Доверяваме се повече на себе си, отколкото на Божията благодат…


Мнозина искат да им посоча един „благодатен старец”. Някой, който има прозорливост. Опитвам се да им обясня, че това, което трябва да търсим, е един добър духовник, за да открием пред него тежестта на греховете ни и да ни ръководи в живота. Малцината, които са украсени с тези изключителни дарове, даровете на Светия Дух, съществуват във всеки род – Бог ги е дал на всеки род – по конкретна причина. Несъмнено не за да ги преследваме постоянно и да ги терзаем. Кажете ни нещо повече по този въпрос.

Бог раздава щедро даровете Си в Църквата Си. На всеки човек е дал таланти. Разбира се, не на всички едни и същи, на един пет, на друг два, на друг един, както се казва в евангелската притча. Въпросът е как всеки ще ги използва, как ще ги оползотвори, как ще ги умножи.

В този контекст естествено има и монаси, които имат различни таланти, различни дарове.  Има някои, които например могат да постят строго. Те са постници, въздържатели. Не всички имат това, в същата мяра. Има монаси, които имат голяма възможност за трезвение и молитва. Виждали сме го и казваме, че броеницата на този старец е огън! Когато се помоли за нещо, Бог ще му отговори. Друг монах има дара на сълзите. Един старец, чиито очи бяха извор на сълзи, казваше: „Помолих св. Ефрем да ми  даде  молитвата и сълзите и ми ги даде.” Като дар. Има  хора, които имат сълзите като постоянно преживяване. Сълзи, които крият обаче. Не ги разбираш. Сякаш имат извор в тях, който блика и им дава възможност да се намират трайно в молитва. Трайно в умиление. Но не се виждат. Не плачат с ридания. Скриват сълзите.


Не са емоционални сълзи, а умилителни. За греховете ни.

Именно. Разбира се, те са и сълзи на радост. Общуването с Бога носи толкова радост, че душата  избухва в сълзи! Не знае как по друг начин да благодари, как да прослави Бога. Но ги пази тайни, скрити. Защото животът на монаха е „скрит в Христос”. Монахът никога не тръби за това, което има. Колкото може го крие. Крие го, за да го задържи. За да не се превъзнася. Монахът винаги иска да изглежда по-долу от това, което е.

Друг пък има дара да разбира и да насочва правилно помислите. Има старци, които само с това да те видят, те разбират. Правят диагноза на душата ти! Преди ти да кажеш каквото и да е, улавят помислите ти и  излагат целия ти вътрешен свят. Ти се изумяваш: ама как, още не отворих уста, и разбра всичко? Как откри греховете ми? Или, ако си избегнал нещо или не му кажеш нищо, ти казва: “Брате мой, по този въпрос какво правиш?” Улавят всичко, без да го разбираш.

Има други, които имат утешителна благодат от Светия Дух, и веднага щом седнеш до тях, изчезват всички твои помисли. Отиваш объркан, смутен, задушен и веднага щом седнеш до един такъв старец, който те утешава чрез благодатта на Светия Дух, се решават всичките ти проблеми!

Има други, които са милостиви. Искат постоянно да дават. Искат постоянно да помагат и да дават милостиня. Следователно днес съществуват хора, които пазят даровете на Светия Дух. Непременно – както казахте – не е нужно да издирваме кой прави чудеса и кой има дар на предвиждане и да търчим да ги намерим. Това, което е нужно и трябва да правим, е да видим как ще украсим душата ни, за да вкусим и ние – всеки християнин – нещо от благодатта на Светия Дух. Не да гледам другите какво имат и какво нямат, а да се погрижа как и аз да преживея този или онзи плод. Ние тук днес казваме хубаво са го казали отците, хубаво са го написали в Добротолюбието, но Добротолюбието не го имаме, за да стои на рафта. Цел е да го направим наше преживяване. Това ще е придобивката на съвременното монашество. Да преживеем и ние това, което са писали отците. Макар и това малко нещо да предадем след това и на хората. Всеки подвизаващ се християнин трябва да прави това, според мярата си. Да казва: ето, това, което прочетох в стареца Паисий или в еди-кой си старец, го преживях и аз. Всички трябва да станем причастници на даровете на Светия Дух. Това ще е нашата придобивка. След това, естествено, вдъхновени и ръководени от светите отци, ще трябва да увеличим тези дарове, така че в съдния ден Бог да не поиска от нас обяснение и да ни каже, че не сме оползотворили добре талантите си.


Колко тесен и скръбен е пътят, който води в живота? Вие тук на Света Гора вървите по един тесен път, в смисъл, че нямате удобствата, които имаме в света, нямате малки всекидневни радости и наслади, които имат хората в света. Минавате през един тесен и мрачен тунел, който обаче води до покой, води до земята на Рая. Колко тесен е този път?

Пътят на монашеството не е тесен и скръбен толкова в смисъл на удобствата, защото монахът счита всяка аскеза и лишение за радост. Тесен и скръбен е пътят, защото монахът трябва да ограничи всички представи, мислите, желанията и да задържи правия помисъл. В това се състои теснотата. Целта е да изчезнат всички зли помисли, от които биваме обсаждани и да се затвори умът в душата. В това затваряне се състои теснотата.

Животът на монаха е апофатичен. Както казваме апофатично богословие. Катафатично богословие е когато казваме, че Бог е справедлив, благ и т.н. Апофатично е, когато казваме, че Бог е над и отвъд всичко това. Точно така животът на монаха, но и на всеки подвизаващ се християнин, е апофатичен. Какво означава това? Че не дойдох в света за това или онова. А за нещо друго. Дойдох за царството небесно. Следователно отстранявам всичко, отдалечавам всички представи, всички желания и вървя по един тесен прав път, воден само от идеалната цел на царството небесно. Когато св. Арсений Велики казвал „Арсение, за това излезе”, това имал предвид. Че, Арсение, не излезе в пустинята по друга причина, освен за царството небесно. Така и ние, след като дойдохме в света за царството небесно и след като се насочваме натам, отсичаме много неща, отхвърляме ги. Защото можеш да отидеш през нощта да се забавляваш и да загубиш времето и здравето си, но можеш и да седнеш и да четеш. Избираш. Този избор е теснотата. Оставяш едното и държиш другото, което изглежда като теснота. Отричането на страстните ти желания изглежда като теснота. Но след като се лишаваш и оставяш неща заради Бога, именно това лишение ти дава – дава на монаха – радостта на Светия Дух. Колкото повече лишаваш себе си, толкова повече се обогатяваш с благодатта на Светия Дух. След това нямаш нужда от нещата, от които се лишаваш. Толкова е пълна душата ти от безкрайните дарове на Светия Дух, че вече всичко смяташ за незначително. Не те е грижа например какво ще ядеш или колко ще ядеш. Нито имаш други желания и стремления. Пълен си с любовта на Светия Бог. Колкото повече човек върви към Бога, толкова повече животът му става апофатичен и от него се отсичат всички желания. Това е теснотата, в която върви монашеството.


Нека задълбочим още повече разговора и да слезем в сърцевината на опитното богословие. Какво означава прав помисъл?

Умът е несъставен по своето естество, както и Бог е несъставен. Бог „живее в непристъпна светлина”, казва св. ап. Павел в посланието към Тимотей. Умът е сътворен по образ Божий, тоест целият е светъл и чист. Когато умът се намира в тази светлост и чистота, струят божествени мисли и слави и благодари на светия Бог. По естествен начин умът пръска тази светлина, която не е негова, а идва от Бога като божествено наследие и дар и просветлява душата. Но когато умът приеме помислите, се осквернява и се помрачава. В светлото пространство на ума навлизат помислите като облаци и угасва светлината, която по естествен начин е съществувала. Мислите вече не са чисти, съждението не е право. Умът вече не управлява самичък, а и помислите, които са влезли в него. Следователно помислите са най-голямото зловоние и вреда за ума и душата. Целият труд и усилия са насочени към това умът отново да стане несъставен и светъл. Душата и умът са сътворени от Бога, за да почива там благодатта на Светия Дух. Всичко друго, което влиза, е чуждо, привмъкнато. Грехът, когато влиза в душата и ума, узурпира една част от тях, придобива права и съждението на ума се отклонява от правия път. Умът не вижда правилно. Това има предвид пророк Давид, когато казва: „не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела”. В тази простота и светлост се състои правото съждение, правият помисъл. Ако не съществува тази простота, умът винаги ще клони към страстите, притискан и воден от помислите. Най-голямото постижение на всяка подвизаваща се душа е да придобие малко по малко това, което съветва св. Йоан Карпатски. Мисля, че го казах: ако искаме реално да благоугодим на Светия Бог и да придобием блаженото приятелство с Него, нека явим ума ни гол пред Него, без да увличаме с нас никое нещо от този век. Чрез тази голота душата влиза в усещането за своята нищета. Чувства се нища по дух. Доближавайки Бога, душата чувства, че е нищо, губи се в необятността на Светия Бог и се чувства много смирена. От това място започва истинското смирение. Голотата, простотата и светлостта на душата означават свобода и здраве на душата, защото не са влезли микробите на злите помисли. Помислите са отровни вируси, които заразяват душата. Голият или простият помисъл е най-голямата свобода на душата. Той е благоуханието, светостта на душата. Той е извор на молитвата на ума и благословението на  всички дарове на Светия Дух. Той е чистият образ, с който ни е дарил Светият Бог. Той е най-голямата радост и пресвято опитно преживяване, от което устремени славим Отца и Сина и Светия Дух, едната неразделна Троица, на Която подобава всяка слава, чест и поклонение во веки, амин!


Разкажете ни за други простодушни старци, които, както казваме, „око не ги лови” от първото общуване. Виждате, всички търсим, по-точно „преследваме” старци с прозорливост, с предвиждане и губим съвкупността от старците, които са украсени с всички други дарове на Светия Дух.

Ще ви кажа за един старец, който живееше в посока към Капсала. Ходихме веднъж да го посетим. Беше зима и даже валеше сняг. Той седеше пред каливата си, носейки подрасника си без нито едно дреха върху себе си. Снегът валеше по врата му и гърдите му. Казахме му:

- Геронда, покрий се с нещо! Ще замръзнеш.

- Не! – ни отряза с донякъде рязък глас. – Това е себелюбие! Трябва да вярваме в Бога…

Това да предпази малко тялото си – тук горе, където мястото бе открито и снегът го валеше – го смяташе за себелюбие! Помислете колко много ние внимаваме да не си изпатим нещо, от нещо да не се лишим. След това влязохме в каливата му. Подготвяше се да яде в онзи час. Какво бе яденето му? Малко макарони, които бе приготвил преди три дена и ядеше три дена едно и също ядене. Стопляше ги малко върху печката в една черна тенджера, от която, ако ние ядяхме, щяхме да получим натравяне. Такава простота и себеотрицание имаше. Не изхвърляше ядене. От три дена ям това – ни каза радостен - и слава Богу, още не е свършило! Не го интересуваше яденето, защото умът му бе на небесата!


Жив ли още или почина?

Преди две години почина.


Можем ли да кажем името му?

Старец Харалампий. Обичаше го и старецът Паисий изключително много.


 Броеничникът Харалампий, в Капсала?

Да, той. Случи се да го приютим и в нашия манастир един път и ни казваше много неща. Бе наистина от подвизаващите се отци, които хората не познават. Много простодушен и с много благодат. Търсим днес да намерим такива хора, с такова себеотрицание. Даже старецът Паисий разказва един хубав случай със стареца Харалампий, който имаше благородство на душата, една нежност, която не срещаш лесно днес.


Той, един привидно груб човек…

Да. Старецът Паисий разказва следния случай: въпреки че водата там, където обитаваше старец Харалампий бе много оскъдна, той пълнеше всеки ден една кана и отиваше и я изливаше в някакви храсти! Сякаш ги поливаше. Веднъж оттам минавал един старец, видял го и си помислил: Хм! Какво е това, което прави старецът Харалампий? Хвърля вода в храстите? Прелъстен е! Отишъл и го казал на стареца Паисий. Старецът Паисий, който обичаше стареца Харалампий, „подредил” нещата и се втурнал бързо да види какво става:

- Какво правиш, старче Харалампие? Какво чувам? Защо изливаш вода върху храстите?

-А! Геронда Паисий, там в храстите има един хубав крин на Света Богородица и аз го поливам и пея „Радвай се, Невестно неневстная!”.

Какво благородство на душата! Поливаше крина, за да не увехне, пееше в чест на Света Богородица, а другият монах го помисли за прелъстен.


Познавахте добре стареца Паисий.

Можем да кажем, че старецът Паисий принадлежи към съвременни преподобни отци, които живяха на Света Гора, но и в света и всички вече са известни. Както старецът Порфирий, старецът Йаков, старецът Симон, старецът Ефрем Катунакийски, както и други. Всеки от тях имаше един особен дар. Старецът Ефрем Катунакийски имаше много силна молитва и дръзновение към Света Богородица. Броеницата му имаше много сила. Папа-Симон имаше дара на изцеление. Но и сега, тези, които го четат, намират изцеление от болести. Виждате ликовете на Православието! Църквата постоянно явява светци. Отличителен белег на стареца Паисий – според мен, без да искам на никого да повлияя – бе, че изправяше помислите. Най-големият учител относно помислите в наши дни бе той. Лесно изправяше и умиряваше всички и се опитваше да убеди всеки човек да има добри, благи помисли. Старец Паисий означава благ помисъл! Изправя много добре помисъла на всеки човек.


Опишете ни нещо, което помните от вашите посещения при него.

„Един ден – ми каза –  там, където седях и говорих на хората, върху „стасидиите” извън каливата – върху онези… столове, пъновете, които имаше – дойде един от тях. Кои тях? – му казах. –  Ето, от тези, които се крият и веднага щом видя много хора, се скри отзад. Когато хората си тръгнаха, той дойде, прегърна ме, целуна ме – сияеше лицето му – и ми каза: имаш ли нещо да ям? Гладен съм. Не бе ял от много дни. Дадох му да яде. И яде. След това разговаряхме малко духовно и си тръгна. Съществуват и такива днес – ми каза. Те живеят в пещерите и понякога излизат, вършат някаква работа, вземат малко хранителни продукти и отново изчезват. Отново се скриват”.


Тоест днес на Света Гора освен отците в манастирите, освен в скитовете, освен келиотите, съществуват и незабележими подвижници?

Разбира се, и затворници-подвижници съществуват.


Затворници!

Да, но те понеже искат да запазят анонимност, трябва и ние да я пазим.


Имате предвид навън в скалите или затворени в манастирите?

Имам предвид и двете.


Какво точно означава думата затворник? Затворен в килията му постоянно, трайно? Без да говори? Какво точно?

Понякога общува, за да осигури необходимото за прехраната си или по духовните въпроси, но не е „видим”. Не обикаля всеки ден в двора. Не е видим за всички.


Тоест този човек очевидно е посветен постоянно на молитвата.

Разбира се. В противен случай не може да издържи така уединен.


Говорим за големи периоди на уединение в килията или в скалите?

Години наред!…  Тук в манастира Дионисиу имало някой, който бил затворник през целия си живот. Има и такива.


Превод: Константин Константинов

Светостта има благородство

Февруари 3, 2020 in Беседи, Начална страница, Сладкарница


 

Февруари, 1988 г. В Карея е доста студено. Надморската височина е голяма. Има и влажност, която затруднява нещата. Днес обаче времето е сухо. Има и ветрец, на който се наслаждаваш, ако си добре облечен. Надвечер е. Току-що слънцето се скри зад планината. Напредваме по пътеката заедно със стареца Паисий. По пътя срещаме о. Калиник от Кутлумушския скит.

Стигаме до неговото дървено мостче. Около нас има само голи лешникови дървета без листа. Само клони.

„Хм, кой донесе мандарини?” – пита изненадан старецът Паисий.

В далечината, на разстояние повече от 60 м. се вижда вратата на двора му и нещо, което се червенее в нейната основа, навярно с оранжев цвят. Разстоянието не дава възможност за повече подробности.
След малко се доближаваме. Наистина, виждаме една голяма прозрачна торба, с оранжев цвят, пълна с мандарини. Как ги видя човекът! Как различи, че са мандарини, а не портокали! След като и торбичката е оранжева, можеше да има и ябълки.

- Как ми харесват мандарините! – казва старецът с видимо престорено чревоугодие. Ще задържа за мене три… По-добре да ги направя пет… След като се откри възможност, ще взема седем! – казва с очарователна усмивка и се спира. Вземи останалите, отче Калинике, и ги занеси отсреща на геро-Йосиф.

Старецът Йосиф бе едно старче в Кутлумушкия скит, на 103 г., който обаче всекидневно обработваше градината си.

О. Калиник поиска благословение и тръгна. Ние със стареца Паисий влязохме в неговата малка калива. Седнахме в една килия и той ме помоли да му прочета някакви негови ръкописни текстове. Минаха близо 20 минути и удари желязото на дворната врата. Някои дойдоха да се срещнат с него.

- Да отворя ли, геронда? – питам.

- Остави по-добре. Ако са любопитни, ще си тръгнат. Ако са страдащи или духовно зажаднели, ще настояват.

Продължаваме четенето. След няколко минути отново се почука.

- Какво правим сега, геронда? – питам отново.

На прозореца му вместо завеса висеше парче от чаршаф.

- Погледни отстрани, да не те видят и виж колко са – ми каза.

- Не мога да ги преброя, не се виждат – отговарям.

- Добре, не знаеш ли аритметика? Какво прави толкова години в Америка? Нека изчакаме, те ще похлопат отново.

Наистина, след няколко минути похлопаха за трети път.

- Сега аз ще се опитам да ги преброя. Може да не съм завършил основно училище, но ще успея – ми каза.

Става и отваря вратата на каливата.

- Какво ви стана, юнаци, в такъв час? За какво дойдохте?

- Отче, искаме да ви видим за малко. Може ли?

- Да ме видите може. Но какво ще намерим да ви почерпим. Колко сте? Я да ви преброя – един, два… седем. Я да видим какво ще намерим в „магазина”, в такъв час.

Влиза вътре и се връща със седем мандарини.

Колко изумителен човек, си мисля удивен! Откъде знаеше и задържа мандарините! Предузна го? Бог го просветли без той да го осъзнава?

- Откъде идвате, юнаци? – попита с интерес.

- От Атина сме. А Брус с Джон – от Америка.

- От Америка? Ама ако ги почерпим с една мандарина, те ще ни направят за резил по целия свят! Я да намерим нещо американско в… supermarket-а.

Влиза отново вътре и се върна с пакет американски бисквити и една кутия с различни видове ядки Ρlanters, от най-известната марка в Америка. Удивени те изразяват своето удивление и впечатление.

- Отче, какво символизира клепалото, което бият в манастирите? – пита плахо единият.

- Не знам какво символизира. Нито има някакво значение. Това, което е ценно, не е някой да бие клепалото на манастира, а да умножава таланта (на гръцки думата за клепалото и талант е една и съща – τάλαντο – бел. прев.) от Бога. Чуйте, хора! Понеже времето мина, трябва да тръгвате. Едно само да кажа: проблемът на американците е, че на английски „Аз” (на гръцки ἐγώ) се пише винаги с главна буква, докато ние в Гърция го пишем понякога и с малка.

Засмяха се на забавната забележка и американците попитаха:

- Това какво означава? Ние какво трябва да правим.

- Да зачеркнете „его”-то от вашия речник, деца. Егоизмът е големият ни враг. С него трябва да воюваме всички без изключение.

Светостта има благородство, нежност, благодат в себе си. Той не каза мъдрости, нито богословски слова, нито направи впечатляващи откровения. Но изпълни сърцата на всички. Промисли разсъдливо, скри своя благодатен дар, любезно почерпи своите посетители, отнесе се по красив и оригинален начин, назида със словото си, утеши с присъствието си. Без да се опитва да убеди някого в нещо, убеждава всички за най-великите неща. До него се просветляваш, радваш се, утешаваш се. Чувстваш се като Мария „при нозете на Иисуса”. Като апостолите на планината на светото Преображение – не искаш да се отлепиш за нищо на света.


Превод: Константин Константинов

Старецът Филарет Карулски

Януари 29, 2020 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

Според разказите на отец Данаил от братството на Данилеите, старецът Филарет (1872-1962) бил един от първенците на манастира Ставроникита. По това време манастирът бил идиоритмичен и животът на отците от братството се оказал не такъв, за какъвто мислел отец Филарет. Затова той си тръгнал оттам, желаейки да намери безмълвие и душевен мир, да постигне съвършен покой на ума и да се посвети на това, за което жадувала душата му – умната молитва. Така той се оттеглил в пустинята, в Каруля, и се заселил в уединена килия.

Отец Филарет имал специално образование, защото бил постъпил в манастира в зряла възраст, като съзнателно избрал монашеството и се отказал от съпружеския живот, който е свързан с много грижи и вълнения и често отделя от Бога.

Той бил въздържан, спокоен и говорел малко; непрестанно се молил и изучавал Свещеното Писание, творенията на светите отци, задълбочавал се в наставленията и живота на нашия Господ Иисус Христос. Денем и нощем размишлявал за величието на любовта на Бог Отец към метежния и неблагодарен човек, за това, че заради него Бог пожертвал Своя Единороден Син, Който доброволно, в Божественото домостроителство на Своето въплъщение, се съгласил да принесе Себе Си в жертва, за да спаси човешкия род от робството на греха.

Отец Филарет живо си представял съвършеното снизхождение, безкрайното смирение, ужасните страдания, оскърбления и страшните мъчения, които Единородният Син и Божие Слово претърпял като съвършен човек и размишлявал за любовта, която Той проявил, проявява и ще проявява към неблагодарния и зъл човек. Той се възхищавал на величието, славата, радостта и покоя на ума, които нашият Господ Иисус Христос вдъхнал в сърцето на човека след Своето тридневно възкресение, когато се явил на Своите ученици и им казал: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам” (Иоан 14:27), и “приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан 20:22-23). Така Той приготвил жилище за очистващия и освещаващ Утешител, начинателя на тайнствата, за Светия Дух и Бог на всички , както и Сам е казал: “Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Иоан 14: 26).

Молейки се и размишлявайки за това ден и нощ, старецът Филарет смятал, че човекът е идеалното обиталище за Преблагия Триипостасен Бог, Отец, Син и Свети Дух, както Той Сам казва в Свещеното Писание: “ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Иоан 14:23).

Със сърце окрилено от тези и подобни на тях размишления и възпламенен от огъня на Божствената любов, отец Филарет всецяло се предавал на умната молитва и душата му се изпълвала с любов към всички братя, към всички хора и към целия видим и невидим свят. Движен от тези чувства, желаейки да помогне и послужи на своите сподвижници с нещо конкретно, садял картофи на сухите парчета земя, които обработвал сам. Поради недостига на вода картофите оставали дребни, но били много вкусни. Отец Филарет ги раздавал на всички подвижници в околността, казвайки, че тази година Бог е благословил и са се родили много картофи, които не може да изяде сам. В действителност той не оставял за себе си дори едно картофче. Искал всички да вкусят от неговия труд и така станал причастен на тяхната награда, следвайки апостол Павел, който казва: “сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тези мои ръце… така трябва да се трудите и да поддържате слабите… защото по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:34-35). Същото правел и с плодовете, с ряпата, с марулите: всичко, което се раждало, раздавал на отците, а самият той се хранел с най-груби треви, които смесвал с трици и те били за него най-вкусна храна.

За да измъчва себе си, той никога не носел обувки и ходел по неравните и труднопроходими пътеки на Света Гора бос. Нозете му, често наранявани от камъните и подложени на изгарящата лятна горещина по тези краища, загрубели и заприличали на черупка на костенурка.

По такъв начин той обхождал всички пустинници, раздавал им плодове, картофи и сухари, които получавал от близкия манастир, и казвал:

- Отци и братя, вкусете от благословенията и даровете, които ни даде Бог през тази година!

Често, за да си мислят, че не е с всичкия си, отец Филарет говорел различни безсмислици. И правел това така естествено, че мнозина наистина го смятали за безумен. А той се радвал и бил в голям възторг от това, че го мислят за луд. Затова мнозина му се подигравали, презирали го и дори го обиждали. А на други им се искало да разберат с каква цел прави всичко това.

Така веднъж настоятелят на Данилеите, отец Геронтий, един от най-опитните и духовно преуспели монаси, добър иконописец и изкусен певец, казал на стареца Филарет напълно сериозно:

- Брате Филарет, прости ми, но ти си измамник и лъжец, ходиш бос и се правиш на светец. По такъв начин искаш да впечатлиш хората, за да те хвалят и мислят, че ти си свят човек! А ти се перчиш с техните похвали, придаваш си важност и се изпълваш с гордост и тщеславие. Нима не знаеш, че ще бъдеш наказан за това, че се държиш по този начин и въвеждаш братята в съблазън?

Старецът Геронтий му казал това в присъствието на монах Даниил Младши, който ми каза, уверявайки ме всячески, че в същата минута старецът Филарет се покаял и поискал прошка. И тъй като повярвал, че е въвел в съблазън стареца Геронтий, от този момент нататък, всеки път, когато отивал в скита на Данилеите, слагал едни овехтели и прекомерно големи обувки в торбата си и когато се приближавал до килията им, ги нахлузвал на краката си, за да не съблазнява братята.

Обичайната му храна бил плодът на кактуса нопал, който расте в изобилие в Каруля, защото е бил посаден тук много отдавна и така се е размножил, че е покрил всички скали. Отец Филарет вземал плодове, пресни или сухи, смачквал ги, както си били с бодлите, смесвал ги с трици и ги ядял понякога сурови, понякога варени.

Той благоговеел пред Пресвета Богородица и когато споменавал името Й, сълзи потичали от очите му като от извор. Когато слушал църковни песнопения, особено “Достойно ест”, започвал да плаче и сърцето му се изпълвало с радост и веселие.

Веднъж отец Даниил казал на стареца Филарет:

- Отче, аз отдавна те наблюдавам и виждам, че когато пеем псалми, ти вместо да се радваш като всички нас, плачеш. Защо? Какво те кара да плачеш?

С известна нерешителност старецът му отговорил:

- Когато слушам братята да пеят псалми, умът ми се пренася от земята на небето и ми се струва, че чувам как пеят Божиите ангели. Душата ми изпитва такава силна радост, че очите ми се напълват със сълзи. Друг път, чувствайки своята греховност, аз плача, че не мога да пея заедно с тези земни Божии ангели. Тогава сълзите ми текат още по-силно, защото си мисля, че ако не мога да пея заедно с тези братя тук, на земята, то как аз, недостойният и грешният, ще се удостоя да славя нашия Бог и да възпявам Неговото име заедно с небесните чинове? И от тези мои мисли, брате, очите ми винаги проливат сълзи на радост и скръб и аз започвам да славя пречестното, пресвято и великолепно име на нашия Господ Бог в душата си.

В края на живота му

Като преминал осемдесетте, след суровите подвизи старецът Филарет отслабнал телесно, но неговата ревност в духовния живот укрепвала и възраствала, както казва апостол Павел: “Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно” (2 Кор. 5:1), и “духът е бодър, плътта – немощна” (Мат.26:41).

Чувствайки, че времето на неговото отминаване от този свят е наближило, старецът Филарет помолил настоятеля на братството на Данилеите, монах Геронтий да го благослови и да позволи на монасите Геронтий и Акакий да дойдат в неговата пустинна килия и да му изпеят за слава Божия няколко църковни песнопения.

Познавайки духовното състояние на стареца Филарет, старецът Геронтий дал благословение на тези псалти с изключителни гласове и те, хранейки любов към стареца Филарет и благоговеейки пред него, с радост отишли в килията му и с духовно чувство му изпели “Пресвета Владичице…”, “Не ме поверявай на човешка защита…”, “Отци на Атонската пустиня…” и други прекрасни атонски песнопения, като получили в замяна неговото благословение.

От радост сълзите се леели от очите на стареца като два ручея. Той гръмко прославил Бога, благодарил на Пресветата Божия Майка и като коленичил, отправил гореща молба към Владиката Христос:

- Запази, Боже мой, общината на братята Данилеи, тези ангели на пустинята. И покрий, моля те, Христе мой, всички монаси, които от любов към Тебе са оставили света и всичко, което е в него, отвърнали са се от измамните земни блага и търсят да се насладят на обещаните блага на вечния живот, за който чрез устата на Твоя апостол Павел Ти си ни казал, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е дохождало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Тези монаси, дошли тук, в това свято място, но и всички, които са потърсили прибежище в това пристанище, наричано Градината на Богородица, покрий с Твоята сила и благодат от козните на сатаната. Дарувай трезвение на ума, чистота и непорочност на сърцето и спасение на душите на тях и на всички хора. Благодаря Ти, Боже мой!

Наставления

По-късно двамата братя Данилеи разказали следното:

“Като завърши своята гореща молитва той започна да ни поучава за Божествените прозрения и залога на добродетелите. Каза ни как и по какъв начин можем да започнем да се молим с умната молитва, как да избегнем козните на дявола, който ловко посява плевелите на себелюбието и гордостта в ума и сърцето на тези, които желаят да се подвизават, да преуспяват в духовните добродетели и да встъпят в духовната битка, където им предстои да се сражават лице в лице с него. Те ще срещнат, – каза ни той, – много трудности, но не трябва да се обезкуражават. Трябва със смирение да стоят на своето и непрестанно да извършват молитвата: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме!”

- Но – продължи той, – деца мои, внимавайте в това, което ще ви кажа: произнасяйте тази молитва изцяло, а не така, както са свикнали някои, заради краткост да произнасят само половината. Това, според светите отци, не бива да се прави, защото пропускайки “Сине Божий”, ние накърняваме богословския смисъл на тази молитва, която е проста, но в същото време е изпълнена с богословие, тъй като обобщава цялата тайна на Въплъщението на Сина и Словото Божие, както казва свети Никодим Светогорец. И трябва да знаете, че от този момент започва прелъстяването от дявола за тези, които се подвизават, за да придобият Божествената и небесна молитва, която трябва да се съедини с нашето дихание.

А когато свикнем да я произнасяме правилно от самото начало, нашият ум ще се очисти от всякакво светско тъмно петно. Тогава умът ни ще влезе в сърцето, което отначало ще чувства притеснение, болка, затруднено дишане и печал. Но ако сме настойчиви в произнасянето на молитвата изцяло, а не наполовина, човешките ни страсти и немощи, които непрекъснато намират жилище в нашето сърце, ще отстъпят. И, ако в края на краищата сърцето се очисти, тогава ще се запали светилникът на Божествената светлина и там ще се издигне Божият престол.

След като се случи това и много друго, което сами ще постигнете със своите трудове, ще последват откровения и тайнствени победи в духовния живот, които, ако Преблагият Бог ви сподоби, ще видите сами, водени от благодатта на Пресветия Дух. Тогава ще шествате напред без страх, преуспявайки и възраствайки в истинския духовен живот и ще ви се открият Божиите тайни, които могат да бъдат постигнати с ум, но не могат да бъдат изразени с човешки език.”

Пророчеството

Старецът ни каза това и още много други неща, които не бяхме в състояние да запомним, защото те бяха твърде високи по смисъл. Ние не можехме да ги разберем добре и все повече се учудвахме, мислейки си: “Какво духовно съкровище се крие в този глинен съсъд!” Както е казал апостол Павел: “Но това съкровище ние носим в глинени съдове (2 Кор. 4:7).

По едно време той ни каза:

- А сега, деца мои, моля ви, изпейте ми атонския химн и песента на нашата Пресвета Богородица “Достойно ест”.

Когато му изпяхме и този химн, той ни прегърна, даде ни целувка в Христа и пророчески каза:

- Братя мои и ангелчета на Пресветата, аз повече никога няма да ви видя с телесните си очи, защото по ходатайството на Пресвета Богородица и на отците-светогорци, Бог ме призова, за да ме прибере в небесните селения.

След това той ни изпрати до вратата на своята подвижническа килия, а на следващия ден, когато дойдохме да го изпратим и да изпросим неговите молитви и благословение, го намерихме напуснал завинаги този земен свят. Той лежеше на дървеното легло със скръстени ръце и затворени очи и изглеждаше като заспал, но душата му вече бе отлитнала на небесата. Беше заспал съня на блажените, беше се удостоил с тази преподобна кончина, за която “душата му копнееше, чезнейки по Господните двори” (ср. Пс. 83:3).

След неговата кончина ние открихме, че под дървеното легло на стареца Филарет е поставен голям, чепат пън, върху който той е позволявал на тялото си малко да отдъхне. Леглото беше винаги застлано и единственият път, когато той се бе докоснал до него, беше часът на смъртта му. Ето какво означава “спане на земята” и “поробване на тялото”.

Изкушения в старостта му

Няколко години преди старецът Филарет да си отиде от този свят, един човек-злодей откраднал всичко ценно, което старецът имал в колибата си, т.е. всички книги на светите отци, които той притежавал и четял.

Органите на полицията задържали крадеца с книгите в Солун. За да се измъкне, крадецът казал, че е купил книгите от стареца Филарет, живеещ в Каруля. И полицията обвинила стареца Филарет в незаконна търговия с антикварни вещи, тъй като книгите се считали за безценно културно наследство. Започнали да пристигат призовки и старецът бил принуден да се изправи пред съда, в качеството на обвиняем.

Братята Данилеи научили за това печално събитие и се постарали той да се облече в по-прилични дрехи, оставяйки окъсаните и закърпени, макар и много чисти дрипи, в които ходел. Накрая един от братята го съпроводил в солунския съд.

Пред съда той се изправил без адвокат. Престъпникът пък си бил осигурил услугите на много опитен адвокат, който със своята застрашителна обвинителна реч убедил съдиите във виновността на стареца. За жалост, човешката справедливост често бива въвеждана в заблуда и не може да различи доброто от злото, за да е в състояние да отсъди праведно, затова у нас се срещат безчислени несправедливи присъди и съдебни грешки.

Един благочестив адвокат, който следял делото и разбрал лукавия план на измамника и безпочвената риторика на адвоката, съзнателно изкривяващ правдата, се заел безвъзмездно със защитата на отец Филарет. А старецът бил така простодушен и доброжелателен, че чувайки как адвокатът говори в негова защита, с възхищение казвал:

- Откъде той, благословени, знае всичко това? Само човек, имащ благодатта на Светия Дух, може да говори така красиво и да изложи работата точно така, както се е случила!

Когато председателят на съда призовал стареца Филарет да се закълне, той се привдигнал от скамейката на обвиняемите, приближил се до Светото Евангелие, прекръстил се три пъти и благоговейно го целунал. Тогава председателят със строг глас му казал, че трябва да положи ръката си върху Евангелието и да се закълне. На въпроса на стареца Филарет, каква е тази книга, председателят отговорил, че това е Евангелието, върху което вярващите християни поставят ръката си и се заклеват, гарантирайки че това, което твърдят е истина.

Старецът Филарет казал на председателя:

- Ако това, както казвате, е Светото Евангелие, тогава аз ви моля да отворите на 5 глава, 34 стих от Евангелието от Матея и ще видите, че там е написано така: “Аз пък ви казвам: да не се кълнете никак: ни в небето, защото е престол Божий; ни в земята, защото е подножие на нозете Му; ни в Йерусалим, защото е град на великия Цар; ни в главата си се кълни, защото не можеш да направиш ни един косъм бял или черен” (Мат. 5:34-36).

Председателят наредил на служителя да отвори Евангелието, и когато го разгърнали, открили, че тази страница с учението на Господа за клетвата липсва. Тогава старецът Филарет смело казал на председателя:

- Господин председателю, ние, с Божията благодат, се стараем да спазваме това, което предписва Евангелието на Владиката Христа, като истински християни. И ако Сам Христос казва да не се кълнем, как бихме могли да престъпим Божията заповед, за да изпълним човешката (ср. Мат. 15:9). Жал ми е, господин председателю, че се наричате християни, а не спазвате Христовите заповеди.

Председателят и съдиите се почувствали оскърбени от тези изгарящи думи на истината, произнесени от стареца Филарет, и за отказ да се закълне, го осъдили на девет месеца затвор.

Старецът с радост приел присъдата и бил готов да тръгне към затвора, но присъстващите в съда зрители, възмутени от несправедливото решение на съда, събрали на място исканата от съда сума за гаранция и старецът, осъден от човешкия съд, но победил, тържествуващ и защитил истината, се върнал в килията си в Каруля.

Когато се върнал, отците Данилеи го попитали:

- Как прекара в Солун, отче? Как ти се видя светът? Какво се случи в съда?

А старецът с радостно лице и усмивка на уста им казал:

- Братя мои, всички хора се трудят и подвизават за своето спасение, освен мен, грешния.

Не казал нищо повече и се затворил в себе си.

Добродетелите на стареца

За да допълним нашия разказ, ще напомним за чудото, свързано със стареца Филарет, подвижникът и отшелникът от Каруля, което Божественият промисъл извършил, та монахът-труженик на добродетелите, да остави всяка мисъл и грижа за материалното, което винаги е препятствие към нашето преуспяване и утвърждаване в духовния живот и е най-голяма пречка за придобиването на непрестанната умна молитва.

Веднъж, през 1935 година, старецът Филарет имал крайна нужда от 200 драхми. Мисълта за това завладяла ума и сърцето му. Веднъж отецът-химнограф Герасим от Малката Света Анна го видял, как крайно потиснат върви към килията на Честния Предтеча и го попитал какво го гнети така. Старецът Филарет открил на отец Герасим проблемът, който го измъчвал и отецът му дал 200 драхми, като казал:

- Преподобни отче Филарете, вземи тези пари, които са ти нужни и не ми ги връщай, но, ако можеш, помоли се на Преблагия Бог да ни помилва.

Старецът Филарет взел парите и, като благодарил на отец Герасим, отишъл да даде тези драхми, за да изплати един дълг.

На следващия ден старецът Филарет тръгнал към “Света Анна”. Вървейки, по монашески обичай, непрестанно казвал молитвата “Господи Иисусе Христе, Сине Божий помилуй мен и Твоя свят!” И изведнъж видял на земята четири хартийки, една върху друга. Взел ги, погледнал и се учудил, защото те не приличали на обикновена хартия. Отбил се в исихастрия на отец Герасим от Малката Света Анна, показал му хартийките, които намерил и със свойствената му простота, го запитал:

- Какви са тези хартии, отче Герасиме? Намерих ги малко по-надолу на пътя към “Св. Анна”. Подмятаха се на земята.

Отец Герасим му казал:

- Това са четири банкноти по 50 драхми, които Бог ти е изпратил за твоите нужди.

Наистина, както ми каза отец Герасим, това били четири новички банкноти по 50 драхми.

- Бих искал, преподобни отче, – добавил отец Герасим, – да споделиш с мен: какво казваше и за какво си мислеше, вървейки към “Св. Анна”?
Отец Филарет му отговорил:

- Какво бих могъл да си казвам, отче Герасиме, освен молитвата “Господи Иисусе Христе…”? Но от време на време моят помисъл се отклоняваше към тези 200 драхми, които ми даде и се чудех как да ти ги върна. Мислейки за това, видях на земята тези хартийки. Вземи ги, моля те, за да се освободи ума ми от този помисъл и от този дълг!

Отец Герасим се удивил на делата на Божия Промисъл, прославил Преблагия Бог и помолил стареца Филарет да запази парите, изпратени му от Бога и да се помоли на Господа за спасението на неговата душа.

 

Целта е да обикнем Бога

Януари 21, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Геронда, да преминем, моля, към една друга тема. Много монаси тук на Света Гора и другаде, чуваме, че виждат нетварната светлина, че имат тези божествени съзерцания и преживявания. Какво означава, отче Атанасие, нетварна светлина? Съответно ви моля да ни поговорите за познанието, което сте почерпили от светогорските отци, които са имали и имат това опитно преживяване.


Това е една огромна тема. Накратко бих могъл да кажа, че Света Гора е превъзходното място на нетварната светлина, след като тук през 14 век се водили големите исихастски борби за догматическото формулиране и обосноваване на църковното учение за нетварната светлина, в които начело бил проповедникът на светлината св. Григорий Палама, Солунски архиепископ, чиято памет честваме във втората Неделя на Великия пост. Нетварната светлина, разбира се, не съществува като преживяване само на Света Гора. Съществува винаги като преживяване, от самото начало, когато Господ като Създател казал: „Да бъде светлина!” Това е една нетварна енергия на Бога (една от многото Негови енергии), чрез която нашият троичен Бог явява Своето присъствие. В Новия Завет имаме много богоявления, тоест проявления на нетварната светлина с връх на такова богоявленско събитие Преображение Господне на планината Тавор. Това събитие, като го тълкуват, всички свети отци казват, че е предначинание на светлината, която ще съществува в горния Йерусалим, както го описва св. евангелист Йоан в последните глави на Откровението. Казва, че някога няма да съществува слънце, няма да съществува земна светлина, а ще съществува тази Светлина на Христос. Участието в нея, в тази нетварна енергия на светлината, се локализира в житията на светците на Църквата. За малко светци се казва, че нямали участие и опит в светлината. Помня блаженопочившия свят старец о. Софроний, който ми беше казал, че като духовник, какъвто бе в миналото тук в манастирите – преди да замине за Франция и след това в Англия – знаел много старчета, които виждали нетварната светлина, но не разбирали, че това било нетварната светлина! Същото събитие констатираме и ние всекидневно. Съществуват изключително много монаси, но и миряни съм срещал в света, които виждат нетварната светлина, без при това да разбират, че това е нетварната светлина! Не могат да го изразят догматически; само опитно могат. Бих искал тук да подчертая, че за нас целта не е нетварната светлина.

Целта е да обикнем Бога, както казваше блаженопочившият старец Порфирий Кавсокаливит. Какво мислите, че ме попита първия път, когато го видях? Чуйте диалог…

- Отче Атанасие, кажи ми, ти защо стана монах?

- Ще помисля върху това, отче Порфирие, за да ви отговоря – му казах, за да внимавам какво ще кажа.

- Не мисли, защото аз ще ти кажа отговора – ме изпревари той. – Не ми казвай, че отиде, за да спасиш душата си, защото душата си я спасява и един мирянин в света. Ние станахме монаси, за да възлюбим Бога. Разбра ли? За да възлюбим Бога, бре! За да обикнем Бога. Това е нашата цел. Да възлюбим Бога. В това наше усилие, ако Бог ни даде опит от светлина, това е Негова работа. Ние не трябва да търсим такива неща, защото по някой път дяволът ни „подлага крак” и вместо да видим нетварна светлина, можем да видим други демонични „светлини” и да загубим и ума си и след това да изпаднем в прелест и да стигнем до състояние, където демоните да имат власт над нас. Ако Бог ни даде, нека ни даде! Да бъде благословено! Ако не ни даде, отново да бъде благословено! Неговото съкровище е светлината. Затова нашата цел не е нетварната светлина. Целта е да видим нетварната светлина в другия живот. В този временен живот, ако Бог ни даде, ще го приемем с предълбока благодарност. Няма да ни го даде? „Буди имя Господне благословено…”.

Във всеки случай срещнах твърде много случаи на добродетелни хора, които имаха опит от нетварната светлина, преживявания, които не можеха да опишат. Казваха характерно: „Както и да ти го кажем, не можем да ги изразим. Защото наистина в онзи час душата преминава в едно друго равнище, както св. ап. Павел бил грабнат в Рая и нямал думи да изрази преживяното, а чул неизречени думи!… По същия начин монахът, вярващият, който е в състояние на нетварната светлина, не може да го опише с човешки думи. Просто описателно може нещо да каже… Човек трябва да го преживее, за да го предаде. Той самият трябва да разбере, да вкуси сладостта на меда и след това да говори за меда”. Както казваше и папа Ефрем Катунакиотски, който имаше опит от нетварната светлина и от смирение го криеше: „Каквото и да каже някой, празни приказки ще казва! Ако не го видиш, не можеш да го опишеш!” Това е въпрос на дар от Бога. Когато иска Бог, го дава. Може да вършиш съвършена аскеза – с мярата, изискана от светоотеческата аскетика – и да нямаш този дар. Може отново да не стоиш на толкова голяма духовна висота, и да те посети нетварната светлина. Тези неща не влизат в схеми. Това е нещо, което зависи от Бога. Затова и аз молитвено желая от все сърце всички да я видим ако не тук, поне в царството небесно.


Да обобщим: това е едно сияние, отче, едно благоухание?

Не е само едно сияние, нито просто едно благоухание; и това е! Повече обаче е едно усещане за пълнота на живота в Христос. В онзи час, когато живееш това състояние, не можеш да го опишеш. Не е подвластно на категориите на човешката логика. Отнася се към духовната сфера и няма думи за описание. Само условно и образно този, който приема дара, може да даде някакви описания. Виждаш и самият ап. Павел стигнал до трето небе. Много е трудно да говори човек за тези неща. Въпреки това е несъмнен факт, че нетварната светлина се преживява. За да прибегнем отново към голямата съкровищница на нашето богословие: Бога влиза във връзка със света чрез Неговите нетварни енергии. Една от нетварните Му енергии е светлината. Когато Бог понякога влизал във връзка със свети хора – виждаме го в Св. Писание, но и в житията на светците – като изключително преживяване на тази тяхна връзка светците имали първоначално светлината. Тази светлина се описва изключително хубаво в последната книга на Новия Завет, Откровението. В нетварната светлина – като енергия – можем да участваме. В същността (на Бога) не можем. В енергиите участваме според мярата на нашето очистване, както казват отците. Тоест колкото повече човек очиства себе си от страстите, толкова повече зрителното поле на душата се отваря. Става бляскаво огледалото на душата, за да приема отблясък на Светия Дух чрез тази енергия на нетварната светлина. Разбира се, определени пъти има случаи, в които нетварната светлина озарява и грешници, но нямат тази енергия. Може да има същия произход, но енергиите са различни. Защото, както казват светите отци, св. Григорий Палама, тя е като манната от Стария Завет. Всички ядели същата храна – манна – тя обаче съобразно нуждите на всеки имала вкуса на месо или на мляко или на мед! Всеки съобразно неговия характер, желания, съобразно неговото естествено разположение, чувствал по съответен начин манната. Така и нетварната светлина има различни енергии. Когато в началото се появи, е като покана, за да започне човек живота по Христос. Тогава носи покаяние, носи умиление. Докато в последния стадий е това, което нарекохме по-рано, свещеното безмълвие, наслаждаването на Бога! Разбира се, всичко това, колкото и да се опитваме да го обясним, не става ясно, ако не се преживее. Ако не се случи „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”, в рамките на логиката е непонятно да се проумеят и да усвоят тези неща. Трябва да се подвизаваме, за да можем да станем причастни на нетварната светлина.

О. Ефрем, светият катунакски старец, с неговите литургични преживявания, на колко много неща ни поучи… В продължение на четири и повече десетилетия служеше св. Литургия всекидневно! Преживяванията му са щедри прояви на Божията благодат, на нетварната светлина, на светците и т. н. Това е едно друго измерение на аскезата. Живях заедно с о. Ефрем. Веднъж даже за тридесет и три дни бяхме заедно в болницата. Оттогава имах тясна връзка с него.
Струва си тук да ви оповестя молитвата, която папа-Ефрем беше отправил гласно, един път тук в Симонопетра. Записахме я и е следната:

„Боже, вечни, безначални, безкрайни, неизследими, умонепостижими, неизменни. Боже Утешителю, Душе на утехата, Душе на любовта, Душе на мира, Душе на сладостта, Душе на търпението, Душе на снизхождението, Душе на дълготърпението. Щедри и милостиви, дълготърпеливи и многомилостиви… Ние, Твоите грешни деца, в Твое име сме кръстени. Макар и да сме грешни, във всеки случай сме Твои деца. Молим Те, по молитвите на… прати лъч на Твоя божествен огън и ни изгори, запали ни! Дойди в душата ни и свий гнездо. Помогни ни, просветли ни да Те последваме, да Те утешим, да Ти благоугодим. За да можем един ден да се насладим и ние, грешните и неблагодарните човеци, на неизречените и неизказаните блага, които приготви Твоята бащинска любов, за нас, грешните и непотребни Твои раби. Защото възхваляемо и възпявано е Твоето име в безкрайните векове. Амин.”

Веднъж бях посетил блаженопочившия старец о. Юстин Попович. Помоли ме, помня, да му разкажа различни случаи – както става и сега – с тези отци, но и с други светогорци. От очите му започнаха да текат сълзи и както се прекръстваше, сам си казваше: „Грешни Юстине, мислиш и ти, че нещо правиш! Виж братята ти на Света Гора какво правят! Слава Богу! Слава Богу!” Трогнах се дълбоко. Бях казал няколко прости случаи, а не всичко, което знаех. Въпреки това светият старец се беше умилил и славословеше Бога, изобличавайки себе си в… нерадение!

Много от читателите навярно ще сметнат това за приказки; когато обаче го преживееш… Признавам, че и аз преди да ги преживея, се затруднявах донякъде да ги почувствам дълбоко в сърцето ми. Сега обаче и на петстотин парчета да ме нарежат, не мога да кажа, че не са истина, след като ги преживях! Този свят старец, както и старец Паисий, се отличаваха с тяхното смиреномъдрие, въпреки че бяха и са – и двамата – велики стълпове на нашето Православие и по-специално на светогорското монашество. И двамата смятаха себе си за големи грешници! Ако някой път свещеник направи нещо нередно, медиите го възпроизвеждат, правейки от мухата слон! Напротив, светците, именно защото са стигнали до такава святост и добродетел, смятат себе си за най-грешните и гледат другите като светци! Това е много характерно.


Вие говорите за светите старци, които или живеят още сред нас или принадлежат вече на тържествуващата Църква. Благодарим ви о всех и за вся. Моля сега да ни поговорите за светците, след като вие се занимавате специално с агиология и химнология. Нека конкретизираме. Кажете ни за честните мощи, които имате тук в Симонопетра и, слава Богу, много пъти имахме благословението да се поклоним на някои от тях.

В манастира ни светите мощи са и единствените наши реликви, защото Симонопетра три пътя претърпя пожар. Последният път през 1891 г. бе напълно изпепелен. Само стените останаха! Също така бяха спасени и светите мощи, защото отците сварили и ги хвърлили в щерната! Имаме свети мощи от 130 светци! От много светци имаме и две и три свещени частици. Сред тях имаме четири големи частици от Честното Дърво. Най-ценните свети мощи, които имаме и особено почитаме в манастира ни, е лявата ръка на мироносицата света Мария Магдалина, която е нетленна! Благоухае и от всички св. мощи тук на Света Гора всички поклонници чувстват, че ръката на светицата поддържа естествена температура на човешко тяло! Също така имаме честната глава на св. Павел Изповедник, патриарх Константинополски, десния крак на св. Кирик, тригодишният мъченик, част от честната глава на св. Модест, четири частици от св. Анна, частица от св. мощи на св. Пантелеймон, също така от св. Трифон, имаме честната глава на св. вмчк Сергий, който пострадал мъченически при Диоклетиан (дори е видим белегът от секирата на палача). Също така от света Варвара имаме частица от десния лакът и десния крак, които особено благоухаят; всички го усещат. Имаме от св. Елевтерий, от св. Харалампий, имаме дясната ръка на св. Евдокия Самарянката, имаме от св. Дионисий Закинтски лявата ръка от 1716 г. Тогава турците я отсекли и я… продали в Хиос и стигна тук. Имаме и други изключително много св. мощи и на по-нови светци, като св. Никодим Светогорец, св. Силуан, св. Герман Аляски, част от гръбначния стълб на св. Нектарий, св. Арсений Кападокийски. Изключително много св. мощи – близо 200 частици – от 130 светци. Всеки има неговата благодат. Да имаме тяхното благословение!


Сред тях не съм виждал на светия основател на манастира, на преп. Симон Мироточиви. Знаете ли дали съществуват и къде са честните му мощи?

Да, сега засягаш една друга тема. За съжаление манастирът ни три пъти бе разрушен от пожар. Така архивът ни се смали твърде много и жизнеописанието на св. Симон се съхрани в други кодекси (не на Симонопетра). Историческият ход на манастира ни бе прекъснат и знаем много малко за гроба и мироточенето на светеца. Блаженопочившият о. Порфирий, който посетих през 1987 г. и го попитах, ми каза: „Зная, детето ми, къде е гробът на свети Симон, но нямам благословение да говоря”.

Сега и ние до… ново нареждане, чакаме. Ако св. Симон даде благословение, добре; ако не даде, нека да бъде там, където и както е избрал – да „стъпваме” върху него вероятно – и да живее прославен на небето.


Позволете ми да продължа моя въпрос и молба. Моля да останем в агиологията и да ни поговорите за днешната ситуация на Света Гора. Несъмнено и в наши дни има светци. Имам предвид живи…

Всеки от нас пред Бога ще бъде съден, защото Бог знае дълбините на човеците. Във всеки случай е радостно, че наистина съществуват много скрити светци, както ми беше казал старецът Паисий. Съществуват – по мнението на светия старец – 50 живи светци в този момент на Света Гора! Вярвам го, констатирал съм го и освен това вярвам, че ще има повече, ако пресметнем и тези, които живеят в света, защото светостта, както я живее нашата Православна Църква, не обича да се показва. Обича много скришността, обича скришността, както казват отците. Под едно кърпено расо, под разрошените и веещите се коси, под едно рязко поведение на един пустинник, които ще срещнеш при първото си посещение, може да се крие едно голямо духовно съкровище, едно доброволно безумство. Слава Богу, имаме изключително много такива старчета!

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Църквата не ни ограничава, а ни предпазва

Декември 17, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Отче, едното понятие, едната добродетел – в рамките на нашия разговор – диктува въпроси за другата. Мисълта ми се насочва сега към покаянието, тази твърда основа на нашето спасение. Умът се насочва към търсенето на прошка и Божия милост. Също (се насочва) към голямата добродетел на послушанието. Както покаянието, така и послушанието предполагат смиреномъдрието…
Насочвайки фокуса на изследването върху свещеното пространство, където се намираме, ви моля да ни кажете какво е значението на израза „Благослови!”, което тук на Света Гора чуваме постоянно, във връзка със светото послушание.

Говориш за жертването на личната воля заради волята на другия. Това става, когато поставяме другия по-горе от нас – по образа на Христос – и отсичайки нашата собствена воля пред волята на другия, подражаваме на Христос, Който отсякъл волята Си пред Небесния Отец. Помниш, в молитвата в Гетсимания казал: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Също така със сигурност помниш от живота на много обичния свети Силуан, чието житие написа светият старец Софроний Светогорец, че един ден един голям подвижник, с който бил заедно в Стария Русик, в Руския манастир, искал да отиде в българския манастир да види един прочут духовник. Казал и на о. Силуан, ако иска, да отиде с него. Така и станало. По пътя не разговаряли, а се молили. В даден момент старецът казва на о. Силуан:

- Аз ще попитам това и това духовника. Ти какво ще го попиташ?

- Аз няма да го попитам нищо!

- Тогава защо идваш с мен?

- Идвам, за да… отсека волята ми!

- За да отсечеш волята си? Ама какво означава това?

- Ето – обяснил св. Силуан. – Това, че ти го поиска, означава, че Бог те е накарал да го поискаш! И аз, проявявайки послушание, за да бъда благоугоден Богу и понеже те смятам по-горе от мене, те поставям отпред и идвам с теб! Това за мен ще е по-голяма придобивка, отколкото да попитам нещо духовника и той да ми отговори.

Това има много дълбок духовен смисъл. И ние тук на Света Гора, казвайки едно „Благослови”, всъщност обезсилваме действието на сатаната. Тук в Градината на Света Богородица „Благослови” го смятаме за „тайнство”.

Добре е да се спрем върху светия лик от наше време, върху светогорския старец Софроний в Есекс, житиеописателят на свети Силуан, и да си припомним какво казваше относно послушанието – наред с всичко друго:

„Науката на светото послушание е наистина велика и е нужна усърдна молитва, за да се отворят духовните ни очи и да видим превъзходството на науката на монашеското, по-точно на християнското послушание.

Но ето още един забележим резултат от подвига на послушанието. Научавайки се да приема вътрешно мислите и волята на другите личности, послушникът се научава едновременно да живее различните състояния не само като индивидуални, но като откровение за нещата, които стават в човешкия свят. Не живее егоистично само неговите страдания, неговите мъки, неговите успехи като нещо индивидуално, а се пренася духовно в страданието на всички хора, защото несъмнено във всеки момент милиони хора се намират в състояние, подобно на нашето, и това води естествено и непринудено до молитва за света. Молейки се за живите, споделя радостта на любовта им или ужаса на отчаянието им. Изпитвайки болката, се моли за всички страдащи в света и свежда глава към леглото на тези, които умират наскърбени, изоставени и безпомощни пред ужаса на смъртта. Споменавайки умрелите, се пренася мисловно в дълбините на вековете или стои духовно в невидимия, но страшен път, през който преминават всекидневно стотици хиляди души, след като напуснат телата си, обикновено в страшна агония.

Така в душата на послушника се развива християнското състрадание към цялото човечество и молитвата му става носител на целия свят, тоест „ипостасна”, подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. С тази молитва послушникът чувства своето единство с цялото човечество, а любовта към ближния, тоест към всеки човек, става естествена. Една такава молитва допринася истински за спасението на света.

В този човек неговата истинска вяра му дава и истински етос! Тогава без да го разбираме ставаме като радиоактивни тела, които без да полагат никакво… мисионерско усилие, излъчват „радиактивност”, където се озоват”.

Затова мисля, че и Света Гора днес дава това послание за Православието. Тук чрез Божията благодат бе запазена ненарушена православната догма, която създава православния етос, и това го разбират хората – и православни, и инославни. Идват и търсят помощ бележити инославни и иноверни личности, които разбират грешките на своята вяра. Не можем да оповестим всичко това. Ако можехме, щяхте да виждате реално какъв дар ни е дал Бог с това да сме православни, а ние не го разбираме… Трябва да се решим да живеем реално Истината на Църквата ни с нейното аскетическо предание.

Отче Атанасие, след като го споменахте, нека се спрем малко върху смисъла на думата догмат и върху смисъл на думата ерес. Днес има много и разнообразни ереси. Постоянно се регистрират нови. Никнат като гъби. Да се спрем на това. Също така моля да отговорите на това, което от време на време мнозина казват, че догматът е ограничаване на човешката логика…

Нека започнем от това. Не е ограничаване на човешката логика, а нейно преодоляване. Ереста е рационализиране на догмата. Тя е усилие за рационализиране на евангелското послание. Сам Христос ни преподава догмата. В Св. Писание съществуват всички догмати. Просто това, което Църквата винаги е преживявала, отците са го предали чрез догматични определения. Единосъщието на Първия Вселенски събор, божеството на Светия Дух на Втория, приснодевството на Света Богородица на Третия, двете природи на личността на Господ на Четвъртия, възможността за изобразяване на Господ и светците Му на Седмия Вселенски събор, което празнуваме изключително на Неделя Православна. Всичко това не е ограничаване на логиката, а нейно превъзмогване. От друга страна, ереста е усилие за рационализиране на евангелското послание, на догмата. Тоест догматът е открилата се Истина. Ереста е едно човекоцентрично разбиране и тълкувание на евангелското послание. Това е голямата разлика и не са я разбрали братята ни еретици, мислейки, че трябва всеки съобразно неговата логика да настройва и вярата си! Но нещата не стоят така. Христос ни остави, разбира се, свободни да правим избор; ако искаме, дори и ада да изберем! Но вярата, както Той ни я даде и както светите отци са ни я предали, не го направили, за да ограничат човешката свобода, човешката ни личност, а за да ни помогнат.

Да ти дам един пример, нещо, което казваше блаженопочившият свят старец Паисий на група младежи. Бях там. Бяха дошли няколко студенти и казваха точно това:

- Ама какво е това, което има Църквата? Недей едно, недей друго! Поставя догмати оттук, канони оттам, ограничава ни постоянно свободата!

Старецът Паисий с характерната за него проницателност каза:

- Бре, деца, аз разбира се съм бежанец, но живях в Коница и знаете, там горе има изключително много планини. Хората нямат място да обработват, равнини и т.н., затова където намирали малко земя, се опитвали да засеят малко царевица, за да имат. Един път, когато бях в тази област, се бях разболял. Е, тръгнах и отивах към манастира Стомио пеша. Минах през едно село и срещнах две дечица 3-5 годишни, вързани с въже през кръста за една черница!… Подразних се и помислих: тези родители са варвари, за да ги държат вързани… Някъде са отишли и са ги оставили вързани, за да не могат да избягат. Както се бях подразнил, минах през селото и след няколко метра видях една малка нива близо до много голяма пропаст.

Отдолу се чуваше шумът на минаващата река. Там видях нещо, което ме накара да онемея; един мъж да седи в края на нивата, да пуши и през кръста му вързано едно въже. За другия край на въжето бе вързана жена му през кръста и копаеше.

Една женица кожа и кости. Жал ти беше да я гледаш. Той пушеше постоянно. Е, тогава кръвта ми кипна и му казвам: „Бре, не ви ли е срам? Какво е това село тук? Колко сте безчовечни! Видях вързани дечица. Връзвате децата, връзвате и жените си тук?” Човекът гаси цигарата, зачервявайки се от срам, стана с уважение, казвайки: „Отче, да ти кажа нещо! Това, което правя и връзвам жена ми, не го правя по друга причина, а от мерки за сигурност. Виждаш ли тук? Ако стъпи леко накриво човекът, който работи, ще падне в пропастта и ще се пребие. Ако съм сам и работя, малко да стъпя накриво, ще падна в пропастта и ще се пребия. Ще съсипя дома ми. Докато така, както правя сега, връзвам жена ми, тя е обезопасена и поне царевичката ще прокара да ядем цялото семейство”. Така човекът ме обезоръжи с това, което каза.

Тогава Старецът Паисий погледна студентите право в очите и им каза:

- И така, юнаци, това прави и Църквата ни. Мислим си ние, че ни ограничава свободата. Не ни ограничава свобода, благословени души, а ни предпазва, понеже сме като непокорни деца и слаби женици и помисълът често ни изкушава. Дяволът постоянно ни изтъква логиката и искаме всичко да прекарваме през нейното „сито”. Затова Църквата ни „връзва”, за да ни предпази да не паднем в пропастта на ереста и да се пребием духовно. Да загубиш вечната си душа, това е ужасно. Затова Църквата ни връзва така.

Младежите бяха напълно удовлетворени, но и на мене ми хареса изключително много това сравнение, което каза старецът Паисий. И така, виждаме, че Църквата от любов и човеколюбие прави това, което прави и не ограничава свободата ни, а погрешната и болна логика, която всички имаме, бидейки чеда на стария Адам. Но каква е тази логика, когато имаме самоувереност, че сме всезнаещи и даже задминаваме и светите отци, които посветили живота си на аскезата и страданието сред постоянно покаяние, сред постоянно съприкосновение с Бога… Нима стоим по-горе и можем по-добре да изтълкуваме Вярата? Това именно е ереста: един ясен израз на човешкия егоизъм, в чиито рамки не искаме да признаем авторитета на църковната Истина, напротив, искаме да станем съдии на вселената и да съдим тази Истина! Големите еретици не били случайни хора. Арий нямал случайно образование. Бил много образован. Ако беше останал в евангелските рамки на Истината, би бил велик отец. Навярно би надминал и св. Атанасий Велики. Но това егоистично отношение, което запазил – не искайки да подчини себе си, помисъла си на догмата на Църквата, на Божеството на Словото – го направило най-големият еретик! Даже бащата на еретиците! Върху това стъпват всички съвременни ереси. Затова именно е нужно голямо внимание. Там, където логиката ни не достига, да не мислим – понеже ние не го разбираме – че нещата не са така. Нека нямаме такава самоувереност в нашата логика.

Знаете, отче Атанасие, че споменаването на стареца Паисий винаги ни очарова и ни трогва. Поради постоянния контакт, който имахте с него дълго време – когато бяхте главен секретар в Карея, в Св. Кинотис и следобедите след работата в канцеларията ходехте в неговата постница – ви моля да ни кажете още нещо от този ваш опит. Как разглеждаше старецът въпроса с еретиците?

Да, много пъти се озовавах там, когато идваха различни хора независимо дали православни вярващи или католици или протестанти или младежи, които имаха връзка с източните религии.

Помня характерно един случай с един немски пастор, който беше следвал в Солун и знаеше гръцки. Човекът твърде много се скандализираше, защото почитаме Света Богородица. След като старецът Паисий го почерпи, го попита:

- Какво работиш?

- Богослов съм.

Прозорливият старец го погледна проницателно и го попита:

- Просто си „богослов” или сигурно си и нещо друго?

- Не, и пастор съм.

- А, добре. Как ти се видя Света Гора? Хареса ли ти?

- Всичко ми хареса, но тук много почитате Света Богородица!

- Защо те дразни това?

- Е, повече трябва да почитаме Христос.

- Ама, почитайки Света Богородица, Христос почитаме!

- Е, не, отче, не е същото! – настояваше той.

Старецът Паисий, прилагайки един хубав пастирски подход, му казва:

- На теб майка ти не е от добър сой!

- Откъде знаеш майка ми и я хулиш?

- Е, както аз не познавам майка ти и я хуля и не ти харесва, така и на мене не ми харесва, защото не познаваш Майка ми Света Богородица и говориш такива неща! Хайде, да ти кажа коя е Света Богородица…

Започна да му говори за Света Богородица, по един много хубав начин, оттук човекът се изуми! Даже конкретно му каза един пример с една тръба. Попита го:

- През една тръба, когато мине водата, тази тръба има ли някаква стойност?

- Не, няма никаква стойност. Просто е помогнала, водата е минала и оттам нататък ролята й е приключила – отговори пасторът.

Старецът Паисий продължи:

- Да, Света Богородица обаче не е една тръба, през която просто е минала Водата. Тя е една небесна гъба, която държи постоянно Христос, затова се нарича Богородица, затова и ние я почитаме!

С този прост малък пример човекът не знам дали се убеди напълно, във всеки случай зная, че утихна, тръгвайки си от стареца.

Друг път, когато разговаряхме във връзка с диалога с инославните, казваше, че трябва да сме много внимателни, но в същото време да проявяваме и любов, уважение и снизхождение към тези хора, защото са се озовали там в тяхната заблуда и следователно не носят напълно отговорност за това, което вярват.

превод: Константин Константинов

 

Колко светли са светогорските нощи

Декември 11, 2019 in Беседи, Начална страница

фото: Stavros Veligrakis

Откъси от книгата на Арголидския митрополит Нектарий „ПЛАНИНАТА НА СВЕТЦИТЕ – планината, която малко познах, но много обикнах”


Старец Арсений Пещерник:

Чеда мои, намираме се в изгнание. Затова всичко, което правим, е суетно, както и Соломон признал след толкова слава. „Суета на суетите, всичко е суета”.

Където съществува „Благослови” (= Прости), е добро, където не съществува, е грях и непослушание. Така станало и с прародителите. Във всичко съществувало „Благослови”, само в ябълката, от която яли нямало това „Благослови”. Те тръгнали да станат богове. Ева преварила и изяла бързо ябълката. Адам обаче не сварил. Веднага щом понечил да я преглътне, Бог му извикал: „Адаме, къде си?” и от страх ябълката приседнала на гърлото му. Затова и ние имаме това тук на гърлото!… (посочи ни адамовата ябълка).


***


Старец Харалампос Дионисийски:

Молитвата изисква борба, аскеза, послушание. Лека-полека чувстваш такава сладост, че не се сещаш нито да ядеш, нито да спиш. Отец Арсений, който видяхте, знаете ли каква аскеза вършил със стареца си о. Йосиф? Правили три хиляди поклона на ден и много пъти навън на снега. Безброй молитви с броеница и суров пост. Тримирили и тетрамирили освен всекидневния пост. Живял първо в Палестина и по-късно дошъл на Света Гора.

Един руски монах казвал постоянно молитвата. Имал един бастун във формата на Т. Крепял се на него и когато сънят го унасял и щял да падне, се пробуждал и започвал отново Иисусовата молитва. Живял 17 години само с хляб и вода.
Да изричате молитвата където и да сте. Ще срещнете много пречки. Дяволът ще ви внушава грозни помисли, дори и духовни – добри помисли, за да ви откъсне. Не отдавайте значение. Продължете.

 

***


… Един непознат за нас поклонник слушаше внимателно. Изглежда не знаеше много неща и беше дошъл за първи път на Света Гора. Той попита о. Василий (Гондикакис):

- Макар да ми харесва на Света Гора, не мога да разбера нещо. Защо монасите да не излизат в света? Тук се занимават само с душите си.

Обичаен въпрос. О. Василий трябва да го е чувал много пъти, но и всеки монах.

- Много е важно да знаем, че Църквата не е една организация, нито едно сдружение или едно дружество. Тя е едно Тяло. Едно тяло (и един дух) сме ние многото. В Тялото, в едното Тяло, където сме много, всеки е един член. И всеки член има една мисия. Една задача имат нозете, друга ръцете, ушите, очите. Има обаче и някои органи, които не се виждат, но изпълняват важно дело, например ендокринните жлези, които не се виждат, които не е нужно да видим, нито и ще ги видим.
Обаче, когато тези жлези функционират правилно и отделят малко количество секрет, тогава помагат за нормалното функциониране на цялото тяло. Някак така можем да видим и да разберем ролята на монасите в тялото на Църквата.

В Добротолюбието пише: „Блажен е монахът, който на всички хора гледа като на богове след Бога”. На друго място казва „Блажен е монахът, който смята себе си за отпадък на всички”. Един млад монах казвал на стареца си, че с Божията помощ чувствал, че умът му винаги се намира в божествените неща. И старецът му отвърнал: „Не е голямо нещо. Велико е да смяташ себе си „под всяка твар, последен от всички”.

На друго място казва: „Блажен е монахът, който вижда с всяка радост спасението и преуспяването на всички като негово собствено”. И най-важното – истинският монах се е отделил от всички и се е съединил с всички. Не се е съединил с една част, защото тогава би се отделил от всички други. Затова чрез Божията благодат се е отделил от всички и е обгърнал всички. Смята себе си за едно с братята си, защото вижда себе си във всеки от братята си.


***


Тръгнахме си от Ставроникита ентусиазирани. Днес имаме доста път да извървим: Карея – Дафни – Карулия. В моторната лодка един непознат монах не след дълго стана център на внимание. Хареса ни неговата простота. Искайки да ни поучи да избягваме „сътрудничеството” с дявола, с магьосниците и т.н., ни каза следната история:

- Веднъж един магьосник направил съглашение с дявола, за да си прекара добре в живота. Вършил грабежи, убийства, разни престъпления. Минали години и през цялото това време дяволът го покровителствал. Някога обаче полицията го заловила.

Дяволът го успокоил.

- Не се притеснявай, нищо няма да ти направят.

Отвели го в съда. Човекът се обезпокоил, но дяволът отново го успокоил. Осъдили го на смърт и то кръстна. Дяволът отново казал:

- Не се притеснявай, аз съм тук!

Отвели го на мястото на присъдата и го разпнали. Тогава извикал:

- Дяволе, къде си?

Тогава дяволът показал на жертвата си една камила, натоварена с изтъркани обуща.

- Виждаш ли ги? – му казал. Протърках всички тези обуща, за да те доведа дотук!


***


… о. С. говорил на един послушник за Иисусовата молитва:

- Когато напреднеш, ще чуеш в теб един глас. Ще казваш „Господи Ииусе Христе” и в теб ще чуваш гласа: „Какво искаш?” и ти ще отговаряш „Помилуй ме!”. Никога, нито за миг да не оставяш молитвата.



Слова на съвременни светогорски отци:

Колко светли са светогорските нощи!

Ако ние, монасите, знаехме какво става при пострижението ни, щяхме да си плюем на петите. Бог понякога ни замайва, за да ни спечели.

Поради нашите глупости ще загубим Рая.

Разколът, когато продължи дълго, става ерес.

Младите днес са като нови двигатели със замръзнали масла.

Трябва да научим нравите на Бога. Бог е всичко най-чувствително, което можем да си представим. Той толкова много се вслушва в нас, толкова много е близо до нас. А ние Го смятаме за жесток, безразличен, отвъд облаците. Но не е така.

Отношенията ни с другите показват отношението ни с Бога.

Многословците обикновено са най-самотните.

С това да се сравняваш с другите се отделяш.

Трябва да се погребем, за да процъфтим. Като семето.

Когато виждаш Бога, нямаш какво да Му кажеш и от радост плачеш.

Трагедията на света много по-дълбоко от светския човек я чувства подвижникът, защото той знае от какво се лишават хората.

Добро е да вярваш в Бога, но да Го познаваш е по-добро.

Който не обича, няма мир, дори да го сложат в Рая.

Нито една добра мисъл Бог не забравя.

Един монах се оплакал на своя Ангел, че не върши добре работата си и демонът го изкушава. И Ангелът се явил и му отдал поклон!

Някой друг видял своя Ангел и се втурнал с радост да го каже на стареца си. А той, опитен в духовния живот, му отвърнал: „Това не е нищо, още не си влязъл в детската градина”.


***


Отец А.:
Хората са загубили вярата си в истинския Бог и затова се занимават с всички тези неща (магии) и се страхуват много. Опитват се да запълнят вакуума на вярата със суеверия и предразсъдъци. Както казваше един наш преподавател в университета: когато вярата си тръгне през вратата, суеверието ще влезе през прозореца. Знаете, който не се страхува от Бога, се страхува от всичко друго. Дават право на дявола и превръщат живота си в мъчение. Окичват себе си, децата, домовете си с цял куп безумни неща, подкови, очи, специални гривни. Всичко това е за смях.


***


Отец Р.:
Основателят на манастира Симонопетра Симон живял през 14 век. Повод да се построи манастирът била появата на светла звезда в нощта на Рождество Христово върху скалата. Той поискал с помощта на малцината, които били дошли да живеят уединени, да започне този дързък строеж. Строителите започнали, но се уплашили пред страшната пропаст и спрели. Приготвили се да си тръгнат и преп. Симон дал заповед на послушника си Исаия да им донесе почерпка. Докато носил подноса с почерпката, Исаия се хлъзнал и паднал в пропастта. Всички се смутили и наскърбили за тъжното събитие и оправдали своето решение да преустановят този толкова опасен труд. След малко обаче видели Исаия да се изкачва без изобщо да е пострадал, докато в ръцете си държал почерпката. Нищо не си изпатили нито съдовете, нито виното се изляло. Виждайки това чудо, строителите се убедили, че е Божия воля манастирът да се построи и така бил построен.


***


Насочихме се към Кутлумуш. Бяхме много гладни. Едно благо старче ни посрещна. Сякаш ни познаваше:

- Елате, чеда мои, да ви заведа в трапезарията да се нахраните!

Сервира ни и седна отсреща, изпълнен с радост. Честичко повтаряше:

- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!

Дойде и един друг монах. Веднага подхвана горещата тема.

- Какво ще стане? Ще остане ли някой тук за монах?

Навярно изразяваше тревогата си. Кутлумуш намаляваше. Малцина бяха останали.

- Ще видим. Бог си знае!

- Какво ще видим? Ако вървиш така, никога няма да станеш. Сега да решиш и да останеш!

Първият повтаряше:

- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!

Вторият започна да се разочарова:

- Остави ги, мόре, нямат плам. Няма да станат монаси!

Зарадвахме се на простота му. Мислеше, че е толкова лесно да вземеш едно такова решение.


***


По това време над нас прелетяха два самолета „Фантом”. Вдигнаха много шум, очертаха кръг и отлетяха в Егейско море. Попитах папа-Ефрем:

- Смятате, геронда, че е станало нещо?

- Не, благословени, не се страхувай. Нищо не е. Самолетите минаха, за да ни покажат, че помислите приличат на тях. Видя ли самолетите? Слязоха ниско, не намериха летище, вдигнаха малко шум и отлетяха. Ако бяха намерили летище, щяха да се приземят. Така и помислите, ако направиш летище в теб, кацат, ако не им отдадеш значение, си тръгват. Просто вдигат малко шум и те безпокоят.

… М. помоли папа-Ефрем да се моли, за да го приемат в университета, а старецът му каза:

- Не, детето ми. Няма да се помоля да успееш. Ще се помоля да бъде Божията воля.

Д. каза нещо и се опита да се оправдае.

- Детето ми, оправданието не е записано в Писанието. Оправданието е неизвестно на отците. Не са виновни другите, нито дяволът. Най-големият враг на човека е неговото аз, не е дяволът. Владее ни егоизмът ни. Когато човекът победи себе си, той е най-големият великомъченик пред Бога.


превод: Константин Константинов

 

Където е тихо, можеш да чуеш нещо

Декември 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

 

Днес гледаме да се осветим с малко труд.

***

Колкото повече се трудиш, толкова благодат и радост приемаш. Бог би могъл да изпълни сърцето ни с такова блаженство, любов и божествен ерос, че да паднем на земята, без да можем да издържим. Но тогава бихме напуснали манастирите и бихме се затворили в пещери. Мирските хора биха оставили делата си и семейните грижи и децата си. Затова Бог, Който е любов, не ни изпълва с такава любов и божествено блаженство.

***

- Тежък ли е калугерският живот, геронда? – попитали един мъдър старец.
- Не е тежък. Идва времето, където, когато забравиш себе си, виждаш, че е най-лекият товар.

***
Рече един пустинник – ако това, което дължиш в този живот, го издължиш, тогава се спасяваш. Но ако получиш някой удар в повече, получаваш и някой лев повече. Ако човек несправедливо получава удари, тогава има „нетна” заплата. Тоест много пъти хора с добродетелен живот ги спохождат най-лоши неща. Ако Бог допуска нещо, защо го допуска? Нека дам един пример. Едно много добро семейство. И мъжът е много добър, и жената, и децата. Всички се черкуват, причастяват се и т. н. В даден момент минава някой пиян или луд, удря с кола мъжа, който е глава на семейството, и го убива. След това, тези хора, които са отдалечени от Бога, казват: “Виж го! С кръст в ръка ходи и затова си изпати!” Това е безочие. Бог допуска да умират хора без изобщо да са виновни, за да даде възможност на напълно безочливите да казват това, което казал и добрият разбойник. Какво виждаме в двамата разбойника? Единият хулил Христос: “Ако си Бог, слез долу!” и т.н., а другият казал: “Нямаш ли страх от Бога? Ние справедливо страдаме. Човекът нищо не е направил. Нямаш ли страх Божий?” За да даде Бог възможност на безочливите да се освестят, допуска някои хора да пострадат, без да са виновни.
Докато тези, които си патят от това, може да са любимите Божии деца. Вярвам, че в Рая Бог няма да им каже: “Седни на това място”. А: “Изберете най-доброто място!”. Разбрахте ли? Така е. С това да търсим правата си губим всичко. Губим и нашия мир, губим и нашата награда.

***

Някой попитал един старец колко години е на Света Гора и той му отговорил:
- Много години съм тук, но напредък нямам. И чакалите живеят в пустинята, но чакали остават.

***
Колко по-духовен е човекът, толкова по-малко права търси в този живот.

***
Един просветлен монах съветвал: имай любов към всички, но особени отношения с никого.

***
Старецът Йосиф Исихаст казвал: главната цел на дявола е да порази вярата и така да орезили човека като предател и вероотстъпник.

***
Старецът Герасим Песнописец казва: св. Григорий Палама казва, че единственото, което Бог не може да направи, е да се съедини с нечистия човек. Тук е безсилен.

***
Старецът Модест Констамонит ни казваше: имайте доброволна слепота. Не гледайте грешките на другите.

***
Един старец каза: не съм се занимавал с много неща. Малко светоотечески места зная и полагам усилия… както и да е. Това, което съм разбрал, е, че не съществува горчилка в човека. Горчилката става сладка, когато я посрещаш духовно. Виждаме много пъти един човек да съгрешава. Скърби, когато реално се покайва, чувства тъга, изповядва се и има божествена утеха. И когато не чувства тази утеха, тогава трябва да разбере, че нещо в него го изкушава, помисълът го изкушава и трябва да отиде да го каже, и така идва утеха и напредва. Съучаства в скръбта на някой негов брат, който страда, моли се, и Бог му помага.
Рече отново: когато човек е освободен от многото тревоги, тогава до него намират покой всякакви хора.

***
Простодушният дионисиатски монах старец Давид казваше за злото на осъждането. Внимавай, да не казваш еди-кой си прави това и другият онова. Защото така ще загубиш Христовата благодат. И на магаре да прилича някой, не го осмивай. Обичай ближния като себе си, така казва Христос.

***
Богоносният духовник папа Сава никога не обвинил човек. Когато го питали „Какъв човек е онзи, духовнико?”, той отвръщал: “Свят човек е той”.

***
Във вашите съждения винаги да поставяте една въпросителна. Не знаем какво може да стане.

***
Сърцето се очиства с въздишка, с любочестие. Да „накиснем” душата в сълзите. Но и една въздишка с болка в душата е равна на две кофи със сълзи.

***
Имало монаси – отговарящи за кандилата – в скита „Света Анна” и в манастирите, които по време на тяхното послушание плачели пред свещените икони.

***
Детето ми, съветвал руският подвижник Тихон, измивай със сълзи нозете на Христос, и Христос ще измие греховете ти.

***
Първите сълзи са сълзите на божествената утеха. Разтърсва се и плаче онзи, който казва Иисусовата молитва. Второто състояние са сълзите на славословието. Човек се движи в друго пространство. Първите сълзи и тялото изтощават, докато вторите дават витамините на душата и тялото. Те са сълзите на радованието, на славословието. По това човек вижда разликата.

***
Попитали някога един светогорски старец – какво е Света Гора? и той отвърнал „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник”. Тук имаме мнозина, които се покайват. Или по-скоро всички се покайваме.

***
Смирението е долното стъпало на добродетелите. Любовта е горното стъпало.

***
Защо не ставаме свети днес? – защото нямаме смирение.

***
Нашата гордост кара Бог да не ни чува. Старецът Тихон Руски казва: едно е девството, друго смирението. Много горделиви девственици отидоха в ада.

***
Когато братята и отците пожелавали на неоскитския старец Теофилакт „на добър Рай!”, той отвръщал: Раят не е обор, за да приеме мене, скота! Такова себеукоряване имали светите отци.

***
Някой може да се подвизава понякога с любочестие, но да няма голям напредък, защото няма смирение. Докато други да се подвизават по-малко (аскеза, пости и т. н.) и да напредват повече, защото имат много смирение и то компенсира много неща.

***
Човекът първо се отдава напълно на Бога и след това Бог го очиства и го дава на хората. Когато човек вярва, че е по-лош от всички, тогава едно „Господи помилуй”, което ще каже за хората, струва повече от хиляди „Господи помилуй” на другия.

***
Бог ни дава много възможности, за да придобием Рая, но ние не приемаме всички тях, а ги пропъждаме. Да нямате доверие в себе си, самоувереността е голяма пречка за Божията благодат. Пълно доверие да имаме само в Бога. Когато възлагаме всичко на Него, Той се задължава да ни помогне.

***
Живейте в трайно славословие и благодарение към Бога, защото най-големият грях е неблагодарността и най-лошият грешник е неблагодарникът.

***
Приличаме на копривата. Отдалеч изглежда зелена, като поле, като градина, но когато я доближиш и я докоснеш, усещаш жилото й.

***
Попитали един пустинник:
- Как трябва да посрещаме похвалите и възхвалите?
И той отвърнал:
- Да имате смирение и да познавате добре себе си. Да ви дам пример. Когато резбовам лика на един светец и приключа, мисля, че е добър. Поглеждам го отново след малко и виждам, че има недостатъци. Ако сложа лупа, ще видя, че не е нищо особено. Същото става и с ръцете. Виждаме, че са чисти. Но ако ги поставим под лупа, ще видим мръсотия и много микроби. Затова да гледаме внимателно себе си и така ще виждаме, че не сме нищо, ако ще хората да говорят.

***
Един подвижник пращал своя послушник да продава ръчния им труд в Карея. Там послушникът чул в Протатоса прекрасни песпопения, мелодично пеене и т.н. Един ден казал на стареца си:
- Геронда, имам помисъл. Ние тук в пустинята нищо не правим. Да видиш как там възпяват Бога. Песнопения, хорове, велики неща. Ние тук само с броеница, само ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ…
Тогава старецът го взел един ден и му казал:
- Да отидем, детето ми, да видим какво правят тези отци. И ние да изпълняваме техния типик.
Когато отишли, той се навел на ухото му в храма и му прошепнал:
- Наистина, чедо, тук славят Бога!
Но не сварил да довърши и започнало страшно земетресение. Земята се разтресла. Тогава певците веднага оставили псалтикийните книги и териремите и започнали да се молят с броеница, викайки „ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИЙ, ПОМИЛУЙ НИ”!!!
- Геронда, да си ходим в нашето безмълвие и калива! Това, което ние правим, стои по-горе от пеенето.
Те наистина установили, че най-добрата молитва е молитвата с броеницата.

***
Както корабите, които са в опасност, постоянно излъчват сигнал за помощ, така човек постоянно трябва да казва молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

***
Търпението се придобива, не се купува, казваше един подвижник.

***
Духовният живот се нуждае от търпение, твърдо търпение. Човекът е променлив.

***
Когато попитали болния старец Николай от Неа Скити как се чувства, търпеливият старец отговорил:
- Слава Богу! И още заслужавам!
Когато почина, лицето му сияеше.

***
Един свещеник попитал стареца Монахос, който бил болен:
- Как сте със здравето, отче?
- Е, добре. Сега се появиха и други заболявания. Всички обаче са нужни. Как ще отида там горе, отче мой, с празни ръце?

***
Господи мой, защо да страдам толкова много? – се жалвал някога болният добродетелен старец Артемий Григориатски.
Тогава видял Владиката Христос, Който му показал ръцете Си и реброто Си и му казал – Виж колко търпение проявих. Ти заради Моята любов няма ли да проявиш търпение?

***
Болестта е божествено посещение. Болестта е най-велик Божи дар. Това, което човек може да даде на Бога, е болката.

***
Геронда, толкова години на Света Гора не видях никакво видение и нямах никакво вътрешно известие – казвал на стареца Йоаким живеещият в Англия светогорски руски йеромонах Софроний, ктитор на тамошния манастир и автор на житието на свети Силуан. Старецът Йоаким му отговорил:
- Кой ти дари търпение и живееш на Света Гора, и то в страшната Карулия, освен Бог? Би ли могъл да останеш тук без явната помощ на Божията благодат? Друго чудо по-голямо от това не търси и дар по-висш не искай!

***
Един млад монах отишъл при авва Зосима Карулиотски и му казал:
- Геронда, имам изкушение.
- Детето ми, изкушението съществува навсякъде. В яденето – изкушение, в съня – изкушение. Спомни си какво казва Патерикът – отнеми изкушенията и никой няма да се спаси.
И така подвижникът се утешил.

***
В пещерата на преп. Петър Атонски живеели старецът Хризостом и монахът Сергий. Сатаната борил монах Сергий да напусне аскетическата арена и да изостави борбата. Някога посетил един старец в Карея, който с голямо себеотрицание и търпение се грижил и погребал четирима старци.
- Как живееш сам тук? – го попитал монах Сергий.
- И мен дяволът ме бори да си тръгна, но знаеш ли какво ме държи? – отвърнал героичният старец. – Ела да ти покажа моите съкровища.
- Кои са твоите съкровища? Не виждам нищо.
Той го взел и отвел в една стая, където имало стари обуща, пробити от дългогодишно носене, стари подрасници и стари скуфии на неговите старци, но и негови собствени, белези за безброй борби и жертви…
- Ето моите съкровища! Кажи ми, как да ги изоставя?
О. Сергий се поучил от тези мълчаливи съкровища и учители повече от всяко друго поучение.

***
За немилосърдните хора, които умират, правете помени и най-вече давайте милостиня. Съществуват много бедни. На тях да давате. За помен да използвате жито, а не сладки, както правят мнозина напоследък.

***
Пребедният и дрипав румънски подвижник Е. нямаше къде глава да подслони. Помагаше на трапезата в руския манастир и това, което вземаше, го даваше като милостиня на отдалечените подвижници. Това е единствената възможност да се спася – казваше. Да прося, смирявайки се, да се трудя, да раздавам.

***
Един монах попитал неговите посетители:
- Какво работите?
- Геронда, нямаме добра професия. Търговци сме – отвърнали срамежливо.
- Имаме, братя мои, голяма нужда от добри търговци. Наистина, я ми кажете, какво правите, когато поскъпнат нещата? Продавате и старите, които имате в магазина, на нови цени?
- Да, геронда. Как другояче да постъпим?
- Добре, но вие от старите правите двойна печалба. Естествено не можете да ги продадете на старите цени, защото другите търговци ще протестират. Вие обаче, допълнителната печалба, която получавате от стоката, която имахте в магазина, да я давате като милостиня.

***
Когато старецът Артемий прислужваше в един григориатски метох в Арта и ходеше да пазарува на пазара, се връщаше с празни ръце. Каквото имаше, го раздаваше на бедни и старчета.

***
Казваше старецът Паисий: жената, когато е бременна, трябва да е спокойна, да чете Евангелието, да се моли, да казва Иисусовата молитва. Така се освещава и детето. Отсега започва отглеждането на детето. Внимавай да не разстроиш бременната жена по някаква причина. Дяволът се опитва да разруши всичко, за да не намери младото поколение добър „квас”, за да се „закваси”.

Трябва да опростим живота си. Охолството уморява. Някои постоянно сменят мебели вкъщи и т.н. Търчат след това да спечелят повече пари и така се изпълват с тревога. Добре е семейството да има един и същ духовник. Мъжът, жената, децата, това помага много.

Един вярващ попита стареца:
- Геронда, днес децата разбраха оценките си и са разстроени.
- Виж, днес големите искат да вземат много пари за малко работа, и малките да получават високи оценки без четене. И ако е възможно да не си тръгват от кафенетата и да се обаждат по телефона да питат какви оценки са получили.

Дори в брака човек трябва да се въздържа от наслада. Да поставя спирачка на своето сластолюбие. Някой попита стареца Паисий:
- Геронда, днес много млади хора не искат да създават деца, защото си мислят в какъв свят ще ги родят. Замърсяване от химически елементи, от радиоактивни елементи, живот, пълен с тревога, свирепо общество, войни, глад, убийства, насилвания, грабежи, отвличания… Мисля си, дали вече не сме в епохата на Антихриста и да не би вече да не си струва човек да се жени и да създава деца?!

- Не, Танасис, не е така! Християните по време на гоненията не са ли се женили? Женили са се и деца са раждали! Имали своята надежда в Христос, не в хората. Маловерие е този помисъл. Бог за един миг може да поправи всичко. Да премахне всичко криво. Хората кроят планове… и Бог има Своите. Да знаеше колко пъти дяволът опаса земята с опашката си, за да я разруши… Бог не го остави… развали му плановете. И злото, което дяволът тръгва да прави, Бог го оползотворява и излиза голямо добро. Не се тревожи!

Някой попита:
- Геронда, има някои съпрузи, които докато искат, не могат да създадат деца. Защо става така?
- За да се устрои и някой сирак… и Бог им дава тяхно дете след това!

Старецът рече отново:
- Когато някой се връща от работа и е изнервен или стресиран, по-добре да отиде да се разходи в парка за 20 минути и да се върне у дома спокоен и с усмивка, ако ще да закъснее.
Днес замаяха човека. Поразяват горките деца оттук и оттам с различни теории, след това ги обзема страх, тревога и се отдават на наркотици и забавления. Но това светско забавление прибавя стрес. Виждате, от този живот човек вкусва в някаква степен ада или Рая, ако живее според Божията воля, според Църквата.
Ако човекът обикне Бога, обича и ближния и след това сърцето му прелива (от любов) и обича животните, цялото творение.


Превод: Константин Константинов

„Моторчето“ в сърцето

Ноември 13, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа на стареца Арсений Пещерник с благочестиви поклонници

Освен тесния кръг послушници, старецът бе посещаван от мнозина монаси и миряни, жадуващи за висш духовен живот и просещи неговите молитви.

При беседа с миряни той имаше благословен обичай. Казваше им:

- Я да ви видя ръцете.

- Но защо, дядо?

- Искам да видя дали носите халка. Ако носите халки, ще говорим на едни духовни теми, ако сте ергени – на други.

Когато посетителите се интересуват от умствената молитва, той ги питаше:

- Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли на църква, молите ли се вкъщи? Постите ли в сряда и петък? Причастявате ли се редовно?

Ако посетителите бяха семейни хора, добавяше:

- Спазвате ли въздържание с жена си по време на пости, неделни дни, на празници? Толкова ли деца имате, колкото ви дава Бог? Имате ли любов към врагове и приятели? Ако постъпвате така, тогава ще побеседваме за умствената молитва. Ако не, то няма и умствена молитва. И няма да си губим времето.

Един благочестив студент – богослов, който често посещаваше “Буразери”, зададе на отец Арсений следния въпрос:

- Дядо Арсений, как е възможно, съгласно завещанието на апостол Павел, да се молим непрестанно? (виж 1 Сол. 5:17).

Старецът се озова в действително трудно положение. Самият той преживяваше в себе си това тайнство. Но как да обясниш това с думи така, че събеседникът, още непосветен в този език, да те разбере? За да излезе от трудното положение, той бе принуден за миг да открехне вътрешния си свят, като каза:

- Как да ти обясня, чедото ми? Сега с теб разговаря езикът ми, но в сърцето моторчето работи непрестанно.

Студентът се изуми от отговора, мислейки за това, “какъв пламък може би обкръжава този простичък старец, щом едновременно с беседата той запазва вътре в себе си непрестанната молитва!”.

Студентът попита отново:

- Дядо Арсений, знам, че постите много строго. Как издържате това?

И старецът каза прости, но мъдри думи – плод на просвещение:

- Ако имаш в къщата си мъртвец, ще поискаш ли да ядеш и да пиеш?

След като поразмисли, впоследствие той ми обясни, че старецът непрестанно има в себе си толкова напрегнат спомен за спасителните страдания, че пламъкът на болката и любовта едновременно с помненето на смъртта намаляват и естественото и неподлежащото на укор чувство на глад.

Споменатият младеж, след като завърши учението си, се засели на Света Гора, където и бе постриган за монах. Днес той е игумен на манастира “Ватопед“.

Друг студент редовно ходеше в Буразери, за да получи съвет и благословение от стареца. Веднъж, след като се отби при него и получи благословение, на излизане той забеляза, че старецът прошепна нещо на намиращия се до него брат. После го попита от любопитство:

- Какво ти каза старецът на ухо?

- “Каза: “Този ще стане монах в “Григориу””.

Сякаш заляха младежа със студена вода. Той действително имаше такова намерение, но поради лични причини държеше това в пълна тайна. Днес е иеромонах и играе забележима роля в братството на манастира “Григориу”.

По време на друга беседа на стареца с група миряни един благочестив младеж му каза:

- Дядо Арсений, помоли се, моля те, и за мен.

- Как да те наричам?

- Андрей.

- Ще се моля за Андрей, но за да даде молитвата ми резултат, е нужно и Андрей да бъде заинтересован от това и сам да се моли за себе си. Свети Антоний казва: “Нито аз ще те помилвам, нито Бог ще те помилва, ако преди това ти не помилваш самия себе си”.

- Как да разбирам това, дядо?

- Нима не го разбра? Е, добре. Тогава ще ти разкажа какво се случи тук в наши дни. Един поклонник ходеше из пустинята, търсейки светии, точно както ти правиш сега, за да се помолят за него. Намери той един подвижник и му казва: “Умолявам те, дядо, помоли се за мен. Имам сериозни трудности”. На подвижника му стана жал и еженощно по време на бдение се отдаваше на молитва за този мирянин.

Една нощ по време на молитва вижда край келията си сатаната, който му се присмива. Монахът му казва: “Защо нарушаваш безмълвието ми, проклетнико?”. И сатаната отговаря: “Ха, ха, ха! Смея се, защото напразно извършваш бдение за моя човек. И той също извършва бдение, но в моите обители. Току що завърши бдението си и сега хърка!”

Сега разбра ли какво искам да кажа?

- Да, дядо, сега разбрах, че и ние трябва да живеем по християнски и да полагаме всевъзможни усилия за това.

Друг младеж го попита:

- Дядо Арсений, какво да правя? Когато ходя по нужда, ме напада демонът на нечистотата.

- Бори се и ти с него, като произнасяш молитвата бързо и непрестанно.

- Но, дядо, нима може да се молим в тоалетната?

- В нужника ли? Кой ти каза, че не може? Нима апостолът не казва: Непрестанно се молете? (1 Сол. 5:17). Ти воюваш? Воювам и аз. Ти ми влагаш помисли? Аз ги изгонвам чрез молитвата.

Нима не знаеш за младежа, който с много молитви посрамил сатаната? Веднъж изкусителят изпаднал в ярост от усърдната му молитва. Когато младежът отишъл по нужда, той намерил повод, явил му се и казва: “Не те ли е срам да се молиш в нужника?”. А младежът веднага отговорил: “Да, и в нужника ще се моля непрестанно, за да изхвърля нечистотата от душата си!”.

Сатаната не издържал, и посрамен се превърнал в дим.

http://www.sveta-gora-zograph.com

Беседа с йеромонах Атанасий Симонопетритски

Ноември 6, 2019 in Беседи, Начална страница


Някога един поклонник ме помоли да му кажа какво зная за прочутите голи аскети на Света Гора. Казах му, че и аз чух да говорят за тях и четох също така. Но понеже нямах личен опит, се сдържах да отговоря, след като предварително трябваше да попитам. Отидох при стареца Паисий. Беше след Пасха, помня го. Нямаше хора. Прие ни – бях ходил с един приятел фотограф – с неговия спонтанен хумор, характерен за него, с неговата любов. След като дискутирахме различни неща, му казвам:


- Геронда, да ви кажа още нещо. Идват мнозина и питат дали наистина съществуват голите аскети…


Старецът Паисий ме погледна по неговия характерен начин отдолу догоре, и за части от секундата, усмихвайки се, обърна хода на въпроса:


- Ти, благословена душо, какво казваш? Съществуват или не съществуват?


- Геронда, какво да кажа? Защо да не съществуват?


Тогава и той ми каза:


- Слушай, папа-Танасе! Когато те питат, да казваш, че съществуват.


- Добре, геронда, обаче аз не ги познавам – му отговарям и старецът ми „затули” устата.


- Благословена душо, трябва на всяка цена да ги познаваш? Ти си съдията на вселената? Други са ги познавали…


- Геронда – му казвам изпълнен с копнеж да науча, – вие познавате ли ги?


- За какво са ти, благословени човече, та ги намесваш сега? След като ти казвам, че съществуват, за какво питаш сега…


- Геронда, не питам от любопитство, а за да зная какво да отговоря на хората, които искат да научат.


Старецът Паисий започна откровението:


- Да, познавам четирима от тези свети аскети.


- Колко са всички, геронда?


- Седем, благословени човече.


- Истина ли е, че следват начина на живот на свети Петър Атонски?


- Бре благословени човече, на Света Гора съществува начин на аскеза, много по-труден и по-велик от този на голите аскети!


- Какво имате предвид, геронда? – го питам, след като интересът ми бе достигнал своя връх.


С духовна разсъдителност той избягва отговора, казвайки:


- Ако ти кажа сега, духовно ще ти навредя. Няма да получиш полза. По-скоро ще си навредиш. Остави това. Друг път. Ако стигнеш до тази мяра, ще ти кажа. Сега не е по твоята мяра тази аскеза.


Впечатлих се. Жадувах да науча повече и продължих въпросите:


- Вие откъде ги познавате?


- На всеки пет години имам среща с тях. Ето, сега, тези дни очаквам един от тях, папа-Серафим. Ще дойде да разговаряме…


Така, след като ме увери старецът Паисий, го казвам и аз открито, че тези свети подвижници съществуват и днес на Света Гора!


*****


- Отче, защо направихте паралел – във вашето събеседване със стареца Паисий – между голите аскети и св. Петър Атонски?


- Свети Петър Атонски е първият известен подвижник, живял тук на Света Гора, преди още монашеството да получи организираната форма, което станало след 960 г. при св. Атанасий Атонски. Св. Петър живял в пещерата, която се намира между скита Кавсокаливия и Великата Лавра. Пещерата е запазена до днес. Св. Петър повече от петдесет години живял напълно гол, хранейки се с малко ядливи треви. Единствената му „компания” били светците, Ангелите, птичките и животните в гората!


- Тези хора как се причастяват с пречистите Тайни?


- Св. Симеон Нови Богослов казва, че има два начина на причастяване с Бога – светотайнственият и мистичният. Светотайнственият става в рамките на св. Литургия, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Господа. Мистичният не е за всички, а за малцина! При него Ангели Господни причастяват! Някога приснопаметният старец Герасим Микрагиански ми каза: „Слушай, отче Атанасие! Покойният о. Григорий Духовник – който почина в Господа през 1926 г. – ми беше казал, че той самият причастявал голите подвижници тайно”. Сега, що се касае днес, нямаме ясна информация. Някои от тях трябва да са свещеници, някакъв начин несъмнено имат.


Можем ли да установим техните географски граници? Живеят, примерно, на върха Атон?


И на този въпрос отговори старецът Паисий. Беше ми казал, помня, че живеят около Атон. Даже го попитах дали се явяват на тези, които те искат, и той ми каза: „Да. Може да са и тук отпред сега и да не ги виждаш!… ”


Вие принудихте стареца Паисий и аз на свой ред ще принудя вас, отче Атанасие. Какво друго знаете за тези хора? Чувал съм например, че когато Господ призове някой от тях при Себе Си, аскетите допълват техния брой „по необясним начин”.


Така техният брой остава неизменен.


Не знам точно как става, но старецът ми каза, че когато някой замине при Господа, те знаят кой е достойният негов наследник и го приканват тайно. Как става точно, не мога да кажа, защото нямам този опит. Каквото ми каза старецът Паисий мога да (го) кажа.


Слава Богу, познавахме много добродетелни старци. Затова и нашата отговорност е голяма. Да знаеш и да не вършиш (това, което знаеш), както аз, е голям проблем…


Отче, кажете ни няколко думи за смисъла на броеницата. Мнозина се интересуват да научат за нея. Знаете, че много хора – мъже и жени – я носят на ръката си като „филакто”, „за здраве”, без вероятно да знаят нейното значението, символизъм, но и употреба.


Наистина, брате мой, помрачени от тежестта и облака на греховете, молим за просветлението на Светия Дух чрез броеничката, която е спомагателен инструмент в повтарянето на молитвата. Броят на възлите, който има всяка броеница, е разнообразен. Една има 12 възелчета (касае се за броеничката, която носим на пръста) и я наричаме пръстеница. Другата, която носим на китката, като гривна, има 33 възелчета, колкото са земните години на Христос. След това, броеницата със 100 възелчета я даваме обикновено на мирските братя или на послушниците, които правят по сто поклона. Накрая, тези с 300 възелчета ги използваме ние, монасите, за да броим поклоните. Разбира се, броенето е нужно за едно начално състояние. След това, когато човекът напредне, не е нужно броене. Множеството харизми, които приемаш от молитвата, те пренася на едно друго равнище на опитно богопознание, оттук броенето донякъде става „пречка” за тази връзка с Бога.


Тогава оставяш встрани броеничката. Оттам нататък има друг начин.


Въпреки това е благословено и нека да я носят братята ни, без вероятно да разбират какво означава. Разбира… дяволът (както казваше папа-Ефрем в Катунакия) какво означава броеницата! Дори само това да я има в джоба ни, е велико нещо, допълни осветеният подвижник.


*****


Днес много хора се измъчват по много и различни начини от влиянието на зли духове. Какво може да каже Света Гора, светите старци, на тези, които се терзаят от нечистите духове?


Не трябва да обвиняваме за всичко злите духове. Много пъти ние самите даваме повод да идват да изкушават. Ако не направим място за лукавия, няма да ни изкуши. Даже много пъти… сами се изкушаваме!


Помня един разговор със стареца Порфирий за антихриста, тогава, когато много се говореше за него. Беше легнал в леглото си и ми каза:


- Я ми кажи, тук, където стоя аз, ти можеш ли да седнеш?


- Разбира се, геронда! – му отговорих. – Как да не мога!


- Бре, – ми каза така, както очарователно говореше – луд ли си? Ще паднеш върху мен и ще „гръмна”!


- Е, да, геронда, трябва вие да станете, за да седна аз – допълних, поправяйки се.


- А! Браво, точно така. Така става и с душата ни спрямо Христос и антихриста. Когато на трона в душата ни стои Христос, антихристът може ли да намери място?


- Не, геронда.


- Е! За това, дете мое, ти казвам. Нямаме Христос в душата ни. Ако Го имахме, дяволът изобщо нямаше да ни доближава. Но за съжаление ние не внимаваме и влиза вътре трижди проклетият, а Христос, Който е много любезен, стои на вратата и хлопа. Ако Му отворим, влиза вътре. Докато дяволът един процеп да намери, нахълтва безсрамно и ако влезе, не излиза повторно! Затова е нужно да сме много внимателни в живота ни, за да не правим място на сатаната. Много пъти не внимаваме и или го споменаваме или пращаме „по дяволите” децата ни или жена ни или мъжа ни или други хора…


Старецът Паисий ни каза веднъж за неговия кръстник и старец – свети Арсений, тогава, когато още бил жив:


Една негова съседка придобила детенце. Един ден, когато то плачело в люлката, майката се втурнала задъхана:


- Арсение, Арсение тичай! Тичай бързо! Моля те, тичай колкото по-бързо можеш!


- Защо? Какво става? – я попитал изненадано той.


- Тичай ти казвам, тичай! Изчезна люлката с бебето!


- Изчезна? Какво? Как? Кажи ми точно какво стана! – й казал строго, имайки вътрешно известие.


- Ами, Арсение, плачеше постоянно, ядосах се и го пратих „по дяволите”. Ама какво направих! Какво направих! Моля те, направи нещо, Арсение! Направи нещо, защото ще полудея! Много те моля! Моля те, ела…


- Какво да правим сега, ах, ах! Видя ли какво стана? О, Боже мой…


Така казал и взел в ръцете си Псалтира. Не знам какво прочел оттам, но веднага щом свършил, бебето се появило на мястото му – както било преди – заедно с люлката!


Веднага щом ми разказа това, старецът ми каза:


- Ах, папа-Танасе, колко грешат родителите и всички хора, които при най-малкото се изразяват така и пращат на сатаната други хора… Какво ще прави и той! Работа търси да намери, място търси да намери и когато хората нямат духовен живот и Светия Дух, тогава влиза и създава проблемите, които създава…


Затова проблемът, мисля, че е личен, субективен, проблем на субективно преживяване на Божията благодат. Когато живеем Божията благодат, изкусителят не смее да дойде.


Старецът Паисий казваше: когато желязото е нагорещено, мухата не може да остане върху него!


След това старецът допълни: всичко е от Бога. Ако някоя душа има духовна полза, това се дължи на благото разположение, което има, на благия помисъл, който има. Разбра ли, папа-Танасе?


Говорихте за молитвата, казвайки и мнението на старците. Разбира се, ще се върнем към нея. Моля сега да се спрем върху поста като аскеза.


Винаги съветваме поста да се спазва не с някаква друга цел, а понеже виждаме ползите, които идват от него. Да тримирят тези, които могат. Разбира се, малко е трудно в света, защото и постът има своите предпоставки. Изисква пълно въздържане от говорене. Когато някой говори постоянно, се изморява твърде много. Изчерпва се силата му, докато ние тук, монасите, имаме пълна тишина. Ако можем да правим това, ще е добре. Но не да правят безразсъдни неща, които ще увредят здравето и тогава – както казва и папа-Ефрем в Катунакия – вместо да постим, ще се принудим да ядем и месо и дори на Разпети Петък! Подчертаваме, че всичко става с благословението на духовника, защото по някой път надценяваме силите си, мислейки, че можем да правим повече в нашата аскеза – нещо, което не е осъществимо. Друг път смятаме, че не можем да правим определени неща, които наистина можем да правим; просто не сме опитали.

 

превод: Константин Константинов

 

Не срещаш лесно такава любов

Октомври 30, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.

Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.

Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!

Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:

- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.

Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.

Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.

Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:

- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!

И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.

Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.

Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.

Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!

В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем



Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.

Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .

Превод: Константин Константинов

 

 

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“

Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия

 

Папа-Ефрем Катунакски

Март 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един игумен от област Македония посетил стареца с двама богослови и един студент. Един от богословите поискал да им обясни благоуханието на светите мощи. Старецът свел глава към сърцето си, отдалечил се от събеседниците си и се помолил. Внезапно мястото се изпълнило с благоухание. Всички се спогледали и плачели. След няколко минути старецът им казал: понеже не можех да ви обясня с думи, се помолих Сам Бог да ви го покаже.


И ние лично установихме много пъти, че от устата му, когато говореше, излизаше благоухание, и лицето му сияеше, когато служеше. Ръцете му и цялото му тяло благоухаеше. Също така мнозина признават, че когато ги благославял, чувствали сърцето им да гори.


На един монах, който го посетил за съвет, прочел специална молитва и му казал: „Ех, ех, плодородна нива, но пълна с трева и плевели!”. Тоест това било символ за страстите на вехтия човек, които сме длъжни да изкореним.


На негово духовно чедо, което го попитало за силата на молитвите на монасите на Света Гора, казал, че помолил Бог да му покаже тази сила. Така една вечер в молитва видял как от земята се отправят огнени стрели – от манастирите – към небето, като огнена река.


Старецът казваше: “Света Богородица винаги е с нас. Ние не го усещаме. Не ни е от полза да я видим, защото ще се възгордеем.” Той обаче я виждал. Веднъж видял нашата Владичица да прекосява стаите на каливата му и да показва своята благосклонност към цялата му дружина. Тези, които срещали особени трудности и скърби, ги пращал в манастира Дохиар да се помолят на чудотворната икона на Света Богородица Скоропослушница. Сам той получавал директно решение на личните си проблеми от тази икона.


Един светогорски старец, докато папа-Ефрем още бил жив, го видял във видение сред божествена светлина. Папа-Ефрем го посъветвал да води дружината си към по-интензивен вътрешен живот.


Един монах притискал стареца си да го ръкоположи за свещеник. Той не приемал. Неговият старец помолил стареца Ефрем да се помоли, за да му даде Бог известие. В молитва изложил въпроса пред Христос, за да получи известие. Тогава благодатта му показала монаха в прегръдка с дявола. Разбрал, че той бил пленник на страстите си и не е достоен за Свещенство.


Когато монасите от неговата нова дружина го питали с любопитство за свръхестествените известия, които имал от Бога, той им казвал, че „наистина свойствата на благодатта са свръхестествени. Но аз ги приех от стареца Йосиф”, тоест от стареца си. Друг път казвал: когато пращах послушника ми в някой манастир, по работа, и аз вървях с него мислено и чрез благодатта виждах ума и мислите му, какво ще му се случи, кого ще срещне и въобще го съпътствах докато се върне. Знаех всичко, което се беше случило, дори още преди той да ми разкаже нещо.


Същото ставало със стареца му Йосиф, който проследявал родния си брат Атанасий с всяка подробност в послушанието, на което го пращал. Когато о. Атанасий правил грешки и пропуски, старецът Йосиф казвал: „Виж сега какво направи и предизвиква изкушения в себе си!”.


Един посетител разказа на един брат от манастира ни следния случай, който сам преживял: мислех да стана монах, но не се решавах. Посетих стареца в Катунакия за съвет. Когато влязох в килията му, цялата благоухаеше. Благоуханието идваше от стареца. За момент лицето му засия и се обля в светлина. Когато го попитах по въпроса, който ме занимаваше, ми отговори: „Ще станеш, детето ми, монах, но ще се забави.”


Каза отново: да видиш какво прави сатаната, за да влезе в някой манастир! Видях го, когато посетих едно манастирче, където цяла нощ се опитваше да влезе и да свърши своята работа. Беснее, защото монасите ще му вземем славата, която е имал преди да падне.


На един брат-мирянин, който го попитал за Иисусовата молитва, казал следното: отдели половин час от денонощието, за да изричаш молитвичката. Когато можеш. По-добре вечер. Да я казваш без да държиш броеница, умолително, с плач. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Работи върху това и ще видиш какъв плод ще даде. От половин час ще стане един час. И внимавай в онзи час. Или телефонът ще зазвъни, или ще помислиш „трябва да свърша еди-коя си работа сега”, или ще те налегне сън, или някакъв хулен помисъл ще те порази. Нищо. Изключи телефона.


Свърши си работите и прави това половин час и ще видиш. Посадил си едно дърво и утре-вдругиден ще върже плод. И св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики от това започнали и станали светилници на вселената. Св. Симеон Нови Богослов, бидейки още в света, видял нетварната светлина. Мирянин бил. Колко миряни изглеждат така външно, но дълбоко в тях са калугери! Молитвата, броеницата, милостинята побеждават Божията милост. Никой грях не е по-голям от Божията милост. Една молитва с броеница, която отправяш за брата си, за сродника си, не остава напразно.


Бог ще му помогне, когато се окаже в трудно положение. Броеницата не само помага, но и душата от ада може да извади! Такава сила има молитвата. Святост-добродетел-борба.


Човекът, който хвали ближния си и осъжда себе си, стига до святост.


Ако искаш от другия, понеже те е наскърбил, да ти отдаде поклон, не си добре, не вървиш по пътя на калугерския живот.


В Патериците се казва, че авва Нистеро придобил известност на свят мъж. Отишъл някой и му казал „Каква добродетел си упражнявал, отче, и стигна до такава духовна висота?”. Той казал „Откакто влязох в манастир, си казах – аз и магарето сме едно. Колкото говори магарето, когато го биеш, толкова ще говоря и аз”. Това била основата – че и да го бият, (казвал) „благослови!”. Сега ние стигнахме дотам една дума да не понасяме.


Човекът, докато е жив, трябва винаги да се подвизава. И първата борба е да победи себе си. Първият и най-главен враг на човека не е дяволът. А самият човек е заговорник срещу себе си. И това е така, защото не слуша другия, а слуша какво му казва помисълът му. Докато имаме толкова свети отци, на които да подражаваме, четейки техните творби, въпреки това много пъти егото ни завладява. Когато човекът победи себе си, той е най-великият великомъченик и победоносец пред Бога!


След като нашият Началник се възкачи на Кръста, и ние ще се възкачим. Той от една страна е сладък и лек, от друга е горчив и тежък. Съгласно произволението ни. Ако вземеш с любов Христовия Кръст, той е много лек, като гъба. Но ако го вземеш от другата страна, тогава е тежък и непоносим. И мен опитът това ме поучи. Божията воля да бъде. От Бога е било да стане така. И придобиваш мир. Ако кажеш „ама защо това, защо онова“, тогава не придобиваш мир. Тоест ако разчиташ на твоята преценка, ще сгрешиш и награда няма да имаш. Нямаш награда!


В теб да кипи радостта, и да не се вижда; в теб да кипи и скръбта, но да не го показваш навън.


Това е калугерът. Ти там и аз тук, и да се молим, като единият не чува другия. Можеш ти да се умиляваш и аз тук, и единият да не усеща другия. Това е по Бога. Ако го изявиш навън, или гордост ще те обземе, или… ще го загубиш.


Затова казвам, че където и да се озове човек, не трябва да се отчайва. Да не се обърква, да не се сащисва. По една или друга причина, Бог знае, изпитва те. Изпитва те: можеш ли да задържиш тази скръб? Мога. Ще ти дам харизма. Не можеш? И това, което ти дадох, ще ти го отнема. Аз не искам плашливи човеци. Не както изпратил Моисей съгледвачите, казва: „там видяхме и исполините… и ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.” (Числа 13:34). Нали? Да, но кой го казва това. Кой го казва? „Плашливият казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!” (Притчи 26:13). Плашливият човек нищо не струва. Докато смелият винаги излиза победител. Виждаш ли?


Оправданието не е записано в Писанието. Светците не само не се оправдават, но страдат доброволно за другите. Ти да поправиш себе си, не да чакаш другите. Ти да застанеш отдолу, да те тъпчат всички. Тогава си наред… Ти се запаси с търпение. Това е пътят на Кръста.


Човекът, колкото и да е мъдър, трябва да се съветва. Ние не сме богонаучени. Да попитаме и някой друг. Да попитаме, да се посъветваме. Е, нямаш ли някой човек по-добър от теб?


Ще проявяваш търпение в твоите страсти, ще проявяваш и в моите. Така ще станеш свят. Себеизпитване – ревност. Не оставяй себе си без надзор. Във всеки час да надзираваш, да изпитваш, да проверяваш себе си. Наред ли си в този момент? Ти като монах, ако си аскет, ако си подвижник, ще проверяваш себе си, как прекарах целия ден?


От вас зависи умът ви да е кротък и тих. Не зависи от изкусителя дали ви атакува или от поведението на вашия съподвижник, на вашия съобщежитийник. Ти самият ще станеш причина за твоето спасение, ти самият ще станеш причина за твоето неспасение, от теб зависи. Когато искаш спасението си, ще напрягаш духовно силите си.


В първите дни, когато идваме в общежитийния манастир, имаме ревност голяма като Атон. Тази ревност внимавайте да не отслабне, да не угасне, защото тогава не е добре. Можеш ли да увеличиш, да усилиш тази ревност? Достоен си за похвала. Внимавай обаче с тази ревност, имам предвид в послушанието, в молитвата, в себеукоряването, бдейки на службата, да не те унесе сънят, в стаята ти, да наглеждаш себе си, всичко това се смята за ревност. Ако ревността охладнее, тогава не вървиш добре. Затова поправи себе си, да не охладнее тази ревност, тази топлина. Блажен е онзи брат, който поддържа ревността от началото до края на живота си.


Защото не знаеш колко години ще живееш в манастира. Може да живееш пет години, може да живееш десет, може да живееш и петдесет, не знаеш колко години. Е, този е достохвален, който поддържа ревността си от началото до края на живота си.


Помисълът бива съден. От помисъла се разваляме и от помисъла се подобряваме (духовно). Калугерът няма дело, има помисъл. Помисълът ти е отишъл в нещо недобро? Отговорен си. Ще кажеш: ама помисълът на човека не може да се събере. Добре, когато се отдалечава, събери го отново.


Искаш да придобиеш молитвата? Искаш, когато казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” да текат сълзи като реки от очите ти? Искаш ли да живееш ангелски живот? „Благослови!”, „Да бъде благословено!” Послушание! Голямата борба на човека е да не вярва на помисъла си.



Казал ти е някой брат „Дойди, отче, да ми помогнеш тук”, „Да бъде благословено!”. Последвай този път, да видиш какво ще усетиш в себе си. Какъв мир, какво умиротворение ще почувстваш! А не „изчакай пет минути и идвам”… Това ще рече послушание. Да изкараш твоя помисъл и да чуеш какво ще ти каже старецът ти. Ако разсъждаваш върху това, което старецът ще ти каже, не си послушник, а изобличител на стареца.


Гордостта възпрепятства душата да влезе в пътя на вярата. На невярващия давам този съвет. Нека каже „Господи, ако съществуваш, просветли ме и ще Ти служа с цялата си душа”. И Господ непременно ще просветли една такава смирена мисъл и готовност за служение на Бога. Не трябва обаче да казва: „Ако съществуваш, тогава накажи ме”, защото, ако дойде наказанието, е възможно да не намериш сила да благодариш на Бога и да не се покаеш.


Тщеславният се страхува от демоните и става подобен на тях. Но не трябва да се страхуваме от тщеславието и гордостта, защото предизвикват загуба на благодатта.


Господ много ни обича. Но ние падаме в грехове, защото нямаме смирение. За да опазиш смирението, трябва да умъртвиш плътта и да приемеш Духа на Христос. Светците имали мощна война с демоните и победили чрез смирението, молитвата и поста.


Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? Трябва да обичаш всички хора, както себе си, и всеки час да си готов за смъртта. Когато душата помни смъртта се смирява, предава се цялата на Божията воля, желае да има мир с всички и да обича всички. Когато в душата дойде Христовият мир, тогава е благодарна и седи като Йов върху бунището и се радва, че вижда другите прославени и самата тя е най-незначима от всички. Тайната на смирението в Христос е велика и неизречена. Душата, която обича, желае за всеки човек повече блага, отколкото за себе си и се радва, като вижда другите да са по-щастливи от самата нея, и скърби, когато ги вижда да се измъчват.


Господ обича хората. Въпреки това Той допуска скърбите, за да познаят хората своето безсилие и да се смирят и чрез смирението да приемат Светия Дух. Чрез Светия Дух всичко става хубаво, радостно, превъзходно.


Ако сме смирени, Господ от любов би ни открил всички тайни. Но бедата ни е, че не сме смирени, горделиви сме и пустославни за всяко незначимо нещо и така мъчим себе си и другите.


Достойни за съжаление са хората, които не познават Бога и ме боли за тях. Гордеят се, защото „летят”, но какво е достойното за удивление? И птиците летят и славят Бога. Обаче човекът, Божието творение, оставя Твореца. Но помисли, как ще застанеш на Страшния Божий Съд? Къде ще избягаш или къде ще се скриеш от лицето на Бога?


Съществуват много видове смирение. Някой е послушен и за всичко укорява себе си, и това е смирение. Другият се покайва за греховете си и смята себе си за мерзост пред Господ, и това е смирение. Обаче друго смирение има този, който чрез Светия Дух е познал Господа. Той има друго познание и друг вкус. Когато душата чрез Светия Дух види Господа, колко кротък и смирен е, тогава и тя самата се смирява напълно. И това смирение е своеобразно и никой не може да го опише и се познава само чрез Светия Дух. И ако хората узнаваха чрез Светия Дух Кой е нашият Господ, тогава всички биха се променили: богатите биха оставили богатствата си, учените науките си, управниците тяхната слава и власт, и всички биха станали смирени, биха живели с голям мир и любов и на земята би царяла голяма радост.


Господи, дай на всички народи на земята да познаят колко ни обичаш и какъв дивен живот даряваш на тези, които вярват в Теб. Този, който има в себе си мира на Светия Дух, пръска мир и в другите. Но който има в себе си зъл дух, пръска и в другите злото.


Сам гневливият човек понася голямо мъчение от лукавия дух, поради гордостта си. Подчиненият, който и да е, трябва да го разбере и да се моли за душевно боледуващия си началник и тогава Господ, виждайки търпението му, ще му даде прошка на греховете и непрестанна молитва. Велико дело пред Бога е човек да се моли за тези, които го онеправдават и обиждат.


Поради това Господ ще му даде благодатта и чрез Светия Дух ще познае Господа. И така ще претърпява, заради Господа, с радост всички скърби и Господ ще му даде любов към всички хора и ще желае от все душа доброто за всички и ще се моли за всички, както за душата си. Господ ни е дал заповед да обичаме враговете и който обича враговете, се уподобява на Господа. Любовта към враговете не е възможна, освен чрез благодатта на Светия Дух. Затова, веднага щом някой те обиди, се помоли за него на Бога и така ще запазиш Божия мир в душата си.

Превод: Константин Константинов

 

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.