Целта е да обикнем Бога

Януари 21, 2020 in Беседи, Начална страница

 

Геронда, да преминем, моля, към една друга тема. Много монаси тук на Света Гора и другаде, чуваме, че виждат нетварната светлина, че имат тези божествени съзерцания и преживявания. Какво означава, отче Атанасие, нетварна светлина? Съответно ви моля да ни поговорите за познанието, което сте почерпили от светогорските отци, които са имали и имат това опитно преживяване.


Това е една огромна тема. Накратко бих могъл да кажа, че Света Гора е превъзходното място на нетварната светлина, след като тук през 14 век се водили големите исихастски борби за догматическото формулиране и обосноваване на църковното учение за нетварната светлина, в които начело бил проповедникът на светлината св. Григорий Палама, Солунски архиепископ, чиято памет честваме във втората Неделя на Великия пост. Нетварната светлина, разбира се, не съществува като преживяване само на Света Гора. Съществува винаги като преживяване, от самото начало, когато Господ като Създател казал: „Да бъде светлина!” Това е една нетварна енергия на Бога (една от многото Негови енергии), чрез която нашият троичен Бог явява Своето присъствие. В Новия Завет имаме много богоявления, тоест проявления на нетварната светлина с връх на такова богоявленско събитие Преображение Господне на планината Тавор. Това събитие, като го тълкуват, всички свети отци казват, че е предначинание на светлината, която ще съществува в горния Йерусалим, както го описва св. евангелист Йоан в последните глави на Откровението. Казва, че някога няма да съществува слънце, няма да съществува земна светлина, а ще съществува тази Светлина на Христос. Участието в нея, в тази нетварна енергия на светлината, се локализира в житията на светците на Църквата. За малко светци се казва, че нямали участие и опит в светлината. Помня блаженопочившия свят старец о. Софроний, който ми беше казал, че като духовник, какъвто бе в миналото тук в манастирите – преди да замине за Франция и след това в Англия – знаел много старчета, които виждали нетварната светлина, но не разбирали, че това било нетварната светлина! Същото събитие констатираме и ние всекидневно. Съществуват изключително много монаси, но и миряни съм срещал в света, които виждат нетварната светлина, без при това да разбират, че това е нетварната светлина! Не могат да го изразят догматически; само опитно могат. Бих искал тук да подчертая, че за нас целта не е нетварната светлина.

Целта е да обикнем Бога, както казваше блаженопочившият старец Порфирий Кавсокаливит. Какво мислите, че ме попита първия път, когато го видях? Чуйте диалог…

- Отче Атанасие, кажи ми, ти защо стана монах?

- Ще помисля върху това, отче Порфирие, за да ви отговоря – му казах, за да внимавам какво ще кажа.

- Не мисли, защото аз ще ти кажа отговора – ме изпревари той. – Не ми казвай, че отиде, за да спасиш душата си, защото душата си я спасява и един мирянин в света. Ние станахме монаси, за да възлюбим Бога. Разбра ли? За да възлюбим Бога, бре! За да обикнем Бога. Това е нашата цел. Да възлюбим Бога. В това наше усилие, ако Бог ни даде опит от светлина, това е Негова работа. Ние не трябва да търсим такива неща, защото по някой път дяволът ни „подлага крак” и вместо да видим нетварна светлина, можем да видим други демонични „светлини” и да загубим и ума си и след това да изпаднем в прелест и да стигнем до състояние, където демоните да имат власт над нас. Ако Бог ни даде, нека ни даде! Да бъде благословено! Ако не ни даде, отново да бъде благословено! Неговото съкровище е светлината. Затова нашата цел не е нетварната светлина. Целта е да видим нетварната светлина в другия живот. В този временен живот, ако Бог ни даде, ще го приемем с предълбока благодарност. Няма да ни го даде? „Буди имя Господне благословено…”.

Във всеки случай срещнах твърде много случаи на добродетелни хора, които имаха опит от нетварната светлина, преживявания, които не можеха да опишат. Казваха характерно: „Както и да ти го кажем, не можем да ги изразим. Защото наистина в онзи час душата преминава в едно друго равнище, както св. ап. Павел бил грабнат в Рая и нямал думи да изрази преживяното, а чул неизречени думи!… По същия начин монахът, вярващият, който е в състояние на нетварната светлина, не може да го опише с човешки думи. Просто описателно може нещо да каже… Човек трябва да го преживее, за да го предаде. Той самият трябва да разбере, да вкуси сладостта на меда и след това да говори за меда”. Както казваше и папа Ефрем Катунакиотски, който имаше опит от нетварната светлина и от смирение го криеше: „Каквото и да каже някой, празни приказки ще казва! Ако не го видиш, не можеш да го опишеш!” Това е въпрос на дар от Бога. Когато иска Бог, го дава. Може да вършиш съвършена аскеза – с мярата, изискана от светоотеческата аскетика – и да нямаш този дар. Може отново да не стоиш на толкова голяма духовна висота, и да те посети нетварната светлина. Тези неща не влизат в схеми. Това е нещо, което зависи от Бога. Затова и аз молитвено желая от все сърце всички да я видим ако не тук, поне в царството небесно.


Да обобщим: това е едно сияние, отче, едно благоухание?

Не е само едно сияние, нито просто едно благоухание; и това е! Повече обаче е едно усещане за пълнота на живота в Христос. В онзи час, когато живееш това състояние, не можеш да го опишеш. Не е подвластно на категориите на човешката логика. Отнася се към духовната сфера и няма думи за описание. Само условно и образно този, който приема дара, може да даде някакви описания. Виждаш и самият ап. Павел стигнал до трето небе. Много е трудно да говори човек за тези неща. Въпреки това е несъмнен факт, че нетварната светлина се преживява. За да прибегнем отново към голямата съкровищница на нашето богословие: Бога влиза във връзка със света чрез Неговите нетварни енергии. Една от нетварните Му енергии е светлината. Когато Бог понякога влизал във връзка със свети хора – виждаме го в Св. Писание, но и в житията на светците – като изключително преживяване на тази тяхна връзка светците имали първоначално светлината. Тази светлина се описва изключително хубаво в последната книга на Новия Завет, Откровението. В нетварната светлина – като енергия – можем да участваме. В същността (на Бога) не можем. В енергиите участваме според мярата на нашето очистване, както казват отците. Тоест колкото повече човек очиства себе си от страстите, толкова повече зрителното поле на душата се отваря. Става бляскаво огледалото на душата, за да приема отблясък на Светия Дух чрез тази енергия на нетварната светлина. Разбира се, определени пъти има случаи, в които нетварната светлина озарява и грешници, но нямат тази енергия. Може да има същия произход, но енергиите са различни. Защото, както казват светите отци, св. Григорий Палама, тя е като манната от Стария Завет. Всички ядели същата храна – манна – тя обаче съобразно нуждите на всеки имала вкуса на месо или на мляко или на мед! Всеки съобразно неговия характер, желания, съобразно неговото естествено разположение, чувствал по съответен начин манната. Така и нетварната светлина има различни енергии. Когато в началото се появи, е като покана, за да започне човек живота по Христос. Тогава носи покаяние, носи умиление. Докато в последния стадий е това, което нарекохме по-рано, свещеното безмълвие, наслаждаването на Бога! Разбира се, всичко това, колкото и да се опитваме да го обясним, не става ясно, ако не се преживее. Ако не се случи „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”, в рамките на логиката е непонятно да се проумеят и да усвоят тези неща. Трябва да се подвизаваме, за да можем да станем причастни на нетварната светлина.

О. Ефрем, светият катунакски старец, с неговите литургични преживявания, на колко много неща ни поучи… В продължение на четири и повече десетилетия служеше св. Литургия всекидневно! Преживяванията му са щедри прояви на Божията благодат, на нетварната светлина, на светците и т. н. Това е едно друго измерение на аскезата. Живях заедно с о. Ефрем. Веднъж даже за тридесет и три дни бяхме заедно в болницата. Оттогава имах тясна връзка с него.
Струва си тук да ви оповестя молитвата, която папа-Ефрем беше отправил гласно, един път тук в Симонопетра. Записахме я и е следната:

„Боже, вечни, безначални, безкрайни, неизследими, умонепостижими, неизменни. Боже Утешителю, Душе на утехата, Душе на любовта, Душе на мира, Душе на сладостта, Душе на търпението, Душе на снизхождението, Душе на дълготърпението. Щедри и милостиви, дълготърпеливи и многомилостиви… Ние, Твоите грешни деца, в Твое име сме кръстени. Макар и да сме грешни, във всеки случай сме Твои деца. Молим Те, по молитвите на… прати лъч на Твоя божествен огън и ни изгори, запали ни! Дойди в душата ни и свий гнездо. Помогни ни, просветли ни да Те последваме, да Те утешим, да Ти благоугодим. За да можем един ден да се насладим и ние, грешните и неблагодарните човеци, на неизречените и неизказаните блага, които приготви Твоята бащинска любов, за нас, грешните и непотребни Твои раби. Защото възхваляемо и възпявано е Твоето име в безкрайните векове. Амин.”

Веднъж бях посетил блаженопочившия старец о. Юстин Попович. Помоли ме, помня, да му разкажа различни случаи – както става и сега – с тези отци, но и с други светогорци. От очите му започнаха да текат сълзи и както се прекръстваше, сам си казваше: „Грешни Юстине, мислиш и ти, че нещо правиш! Виж братята ти на Света Гора какво правят! Слава Богу! Слава Богу!” Трогнах се дълбоко. Бях казал няколко прости случаи, а не всичко, което знаех. Въпреки това светият старец се беше умилил и славословеше Бога, изобличавайки себе си в… нерадение!

Много от читателите навярно ще сметнат това за приказки; когато обаче го преживееш… Признавам, че и аз преди да ги преживея, се затруднявах донякъде да ги почувствам дълбоко в сърцето ми. Сега обаче и на петстотин парчета да ме нарежат, не мога да кажа, че не са истина, след като ги преживях! Този свят старец, както и старец Паисий, се отличаваха с тяхното смиреномъдрие, въпреки че бяха и са – и двамата – велики стълпове на нашето Православие и по-специално на светогорското монашество. И двамата смятаха себе си за големи грешници! Ако някой път свещеник направи нещо нередно, медиите го възпроизвеждат, правейки от мухата слон! Напротив, светците, именно защото са стигнали до такава святост и добродетел, смятат себе си за най-грешните и гледат другите като светци! Това е много характерно.


Вие говорите за светите старци, които или живеят още сред нас или принадлежат вече на тържествуващата Църква. Благодарим ви о всех и за вся. Моля сега да ни поговорите за светците, след като вие се занимавате специално с агиология и химнология. Нека конкретизираме. Кажете ни за честните мощи, които имате тук в Симонопетра и, слава Богу, много пъти имахме благословението да се поклоним на някои от тях.

В манастира ни светите мощи са и единствените наши реликви, защото Симонопетра три пътя претърпя пожар. Последният път през 1891 г. бе напълно изпепелен. Само стените останаха! Също така бяха спасени и светите мощи, защото отците сварили и ги хвърлили в щерната! Имаме свети мощи от 130 светци! От много светци имаме и две и три свещени частици. Сред тях имаме четири големи частици от Честното Дърво. Най-ценните свети мощи, които имаме и особено почитаме в манастира ни, е лявата ръка на мироносицата света Мария Магдалина, която е нетленна! Благоухае и от всички св. мощи тук на Света Гора всички поклонници чувстват, че ръката на светицата поддържа естествена температура на човешко тяло! Също така имаме честната глава на св. Павел Изповедник, патриарх Константинополски, десния крак на св. Кирик, тригодишният мъченик, част от честната глава на св. Модест, четири частици от св. Анна, частица от св. мощи на св. Пантелеймон, също така от св. Трифон, имаме честната глава на св. вмчк Сергий, който пострадал мъченически при Диоклетиан (дори е видим белегът от секирата на палача). Също така от света Варвара имаме частица от десния лакът и десния крак, които особено благоухаят; всички го усещат. Имаме от св. Елевтерий, от св. Харалампий, имаме дясната ръка на св. Евдокия Самарянката, имаме от св. Дионисий Закинтски лявата ръка от 1716 г. Тогава турците я отсекли и я… продали в Хиос и стигна тук. Имаме и други изключително много св. мощи и на по-нови светци, като св. Никодим Светогорец, св. Силуан, св. Герман Аляски, част от гръбначния стълб на св. Нектарий, св. Арсений Кападокийски. Изключително много св. мощи – близо 200 частици – от 130 светци. Всеки има неговата благодат. Да имаме тяхното благословение!


Сред тях не съм виждал на светия основател на манастира, на преп. Симон Мироточиви. Знаете ли дали съществуват и къде са честните му мощи?

Да, сега засягаш една друга тема. За съжаление манастирът ни три пъти бе разрушен от пожар. Така архивът ни се смали твърде много и жизнеописанието на св. Симон се съхрани в други кодекси (не на Симонопетра). Историческият ход на манастира ни бе прекъснат и знаем много малко за гроба и мироточенето на светеца. Блаженопочившият о. Порфирий, който посетих през 1987 г. и го попитах, ми каза: „Зная, детето ми, къде е гробът на свети Симон, но нямам благословение да говоря”.

Сега и ние до… ново нареждане, чакаме. Ако св. Симон даде благословение, добре; ако не даде, нека да бъде там, където и както е избрал – да „стъпваме” върху него вероятно – и да живее прославен на небето.


Позволете ми да продължа моя въпрос и молба. Моля да останем в агиологията и да ни поговорите за днешната ситуация на Света Гора. Несъмнено и в наши дни има светци. Имам предвид живи…

Всеки от нас пред Бога ще бъде съден, защото Бог знае дълбините на човеците. Във всеки случай е радостно, че наистина съществуват много скрити светци, както ми беше казал старецът Паисий. Съществуват – по мнението на светия старец – 50 живи светци в този момент на Света Гора! Вярвам го, констатирал съм го и освен това вярвам, че ще има повече, ако пресметнем и тези, които живеят в света, защото светостта, както я живее нашата Православна Църква, не обича да се показва. Обича много скришността, обича скришността, както казват отците. Под едно кърпено расо, под разрошените и веещите се коси, под едно рязко поведение на един пустинник, които ще срещнеш при първото си посещение, може да се крие едно голямо духовно съкровище, едно доброволно безумство. Слава Богу, имаме изключително много такива старчета!

 

Превод: Константин Константинов

 

 

 

Църквата не ни ограничава, а ни предпазва

Декември 17, 2019 in Беседи, Начална страница

 

 

Отче, едното понятие, едната добродетел – в рамките на нашия разговор – диктува въпроси за другата. Мисълта ми се насочва сега към покаянието, тази твърда основа на нашето спасение. Умът се насочва към търсенето на прошка и Божия милост. Също (се насочва) към голямата добродетел на послушанието. Както покаянието, така и послушанието предполагат смиреномъдрието…
Насочвайки фокуса на изследването върху свещеното пространство, където се намираме, ви моля да ни кажете какво е значението на израза „Благослови!”, което тук на Света Гора чуваме постоянно, във връзка със светото послушание.

Говориш за жертването на личната воля заради волята на другия. Това става, когато поставяме другия по-горе от нас – по образа на Христос – и отсичайки нашата собствена воля пред волята на другия, подражаваме на Христос, Който отсякъл волята Си пред Небесния Отец. Помниш, в молитвата в Гетсимания казал: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята”.

Също така със сигурност помниш от живота на много обичния свети Силуан, чието житие написа светият старец Софроний Светогорец, че един ден един голям подвижник, с който бил заедно в Стария Русик, в Руския манастир, искал да отиде в българския манастир да види един прочут духовник. Казал и на о. Силуан, ако иска, да отиде с него. Така и станало. По пътя не разговаряли, а се молили. В даден момент старецът казва на о. Силуан:

- Аз ще попитам това и това духовника. Ти какво ще го попиташ?

- Аз няма да го попитам нищо!

- Тогава защо идваш с мен?

- Идвам, за да… отсека волята ми!

- За да отсечеш волята си? Ама какво означава това?

- Ето – обяснил св. Силуан. – Това, че ти го поиска, означава, че Бог те е накарал да го поискаш! И аз, проявявайки послушание, за да бъда благоугоден Богу и понеже те смятам по-горе от мене, те поставям отпред и идвам с теб! Това за мен ще е по-голяма придобивка, отколкото да попитам нещо духовника и той да ми отговори.

Това има много дълбок духовен смисъл. И ние тук на Света Гора, казвайки едно „Благослови”, всъщност обезсилваме действието на сатаната. Тук в Градината на Света Богородица „Благослови” го смятаме за „тайнство”.

Добре е да се спрем върху светия лик от наше време, върху светогорския старец Софроний в Есекс, житиеописателят на свети Силуан, и да си припомним какво казваше относно послушанието – наред с всичко друго:

„Науката на светото послушание е наистина велика и е нужна усърдна молитва, за да се отворят духовните ни очи и да видим превъзходството на науката на монашеското, по-точно на християнското послушание.

Но ето още един забележим резултат от подвига на послушанието. Научавайки се да приема вътрешно мислите и волята на другите личности, послушникът се научава едновременно да живее различните състояния не само като индивидуални, но като откровение за нещата, които стават в човешкия свят. Не живее егоистично само неговите страдания, неговите мъки, неговите успехи като нещо индивидуално, а се пренася духовно в страданието на всички хора, защото несъмнено във всеки момент милиони хора се намират в състояние, подобно на нашето, и това води естествено и непринудено до молитва за света. Молейки се за живите, споделя радостта на любовта им или ужаса на отчаянието им. Изпитвайки болката, се моли за всички страдащи в света и свежда глава към леглото на тези, които умират наскърбени, изоставени и безпомощни пред ужаса на смъртта. Споменавайки умрелите, се пренася мисловно в дълбините на вековете или стои духовно в невидимия, но страшен път, през който преминават всекидневно стотици хиляди души, след като напуснат телата си, обикновено в страшна агония.

Така в душата на послушника се развива християнското състрадание към цялото човечество и молитвата му става носител на целия свят, тоест „ипостасна”, подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. С тази молитва послушникът чувства своето единство с цялото човечество, а любовта към ближния, тоест към всеки човек, става естествена. Една такава молитва допринася истински за спасението на света.

В този човек неговата истинска вяра му дава и истински етос! Тогава без да го разбираме ставаме като радиоактивни тела, които без да полагат никакво… мисионерско усилие, излъчват „радиактивност”, където се озоват”.

Затова мисля, че и Света Гора днес дава това послание за Православието. Тук чрез Божията благодат бе запазена ненарушена православната догма, която създава православния етос, и това го разбират хората – и православни, и инославни. Идват и търсят помощ бележити инославни и иноверни личности, които разбират грешките на своята вяра. Не можем да оповестим всичко това. Ако можехме, щяхте да виждате реално какъв дар ни е дал Бог с това да сме православни, а ние не го разбираме… Трябва да се решим да живеем реално Истината на Църквата ни с нейното аскетическо предание.

Отче Атанасие, след като го споменахте, нека се спрем малко върху смисъла на думата догмат и върху смисъл на думата ерес. Днес има много и разнообразни ереси. Постоянно се регистрират нови. Никнат като гъби. Да се спрем на това. Също така моля да отговорите на това, което от време на време мнозина казват, че догматът е ограничаване на човешката логика…

Нека започнем от това. Не е ограничаване на човешката логика, а нейно преодоляване. Ереста е рационализиране на догмата. Тя е усилие за рационализиране на евангелското послание. Сам Христос ни преподава догмата. В Св. Писание съществуват всички догмати. Просто това, което Църквата винаги е преживявала, отците са го предали чрез догматични определения. Единосъщието на Първия Вселенски събор, божеството на Светия Дух на Втория, приснодевството на Света Богородица на Третия, двете природи на личността на Господ на Четвъртия, възможността за изобразяване на Господ и светците Му на Седмия Вселенски събор, което празнуваме изключително на Неделя Православна. Всичко това не е ограничаване на логиката, а нейно превъзмогване. От друга страна, ереста е усилие за рационализиране на евангелското послание, на догмата. Тоест догматът е открилата се Истина. Ереста е едно човекоцентрично разбиране и тълкувание на евангелското послание. Това е голямата разлика и не са я разбрали братята ни еретици, мислейки, че трябва всеки съобразно неговата логика да настройва и вярата си! Но нещата не стоят така. Христос ни остави, разбира се, свободни да правим избор; ако искаме, дори и ада да изберем! Но вярата, както Той ни я даде и както светите отци са ни я предали, не го направили, за да ограничат човешката свобода, човешката ни личност, а за да ни помогнат.

Да ти дам един пример, нещо, което казваше блаженопочившият свят старец Паисий на група младежи. Бях там. Бяха дошли няколко студенти и казваха точно това:

- Ама какво е това, което има Църквата? Недей едно, недей друго! Поставя догмати оттук, канони оттам, ограничава ни постоянно свободата!

Старецът Паисий с характерната за него проницателност каза:

- Бре, деца, аз разбира се съм бежанец, но живях в Коница и знаете, там горе има изключително много планини. Хората нямат място да обработват, равнини и т.н., затова където намирали малко земя, се опитвали да засеят малко царевица, за да имат. Един път, когато бях в тази област, се бях разболял. Е, тръгнах и отивах към манастира Стомио пеша. Минах през едно село и срещнах две дечица 3-5 годишни, вързани с въже през кръста за една черница!… Подразних се и помислих: тези родители са варвари, за да ги държат вързани… Някъде са отишли и са ги оставили вързани, за да не могат да избягат. Както се бях подразнил, минах през селото и след няколко метра видях една малка нива близо до много голяма пропаст.

Отдолу се чуваше шумът на минаващата река. Там видях нещо, което ме накара да онемея; един мъж да седи в края на нивата, да пуши и през кръста му вързано едно въже. За другия край на въжето бе вързана жена му през кръста и копаеше.

Една женица кожа и кости. Жал ти беше да я гледаш. Той пушеше постоянно. Е, тогава кръвта ми кипна и му казвам: „Бре, не ви ли е срам? Какво е това село тук? Колко сте безчовечни! Видях вързани дечица. Връзвате децата, връзвате и жените си тук?” Човекът гаси цигарата, зачервявайки се от срам, стана с уважение, казвайки: „Отче, да ти кажа нещо! Това, което правя и връзвам жена ми, не го правя по друга причина, а от мерки за сигурност. Виждаш ли тук? Ако стъпи леко накриво човекът, който работи, ще падне в пропастта и ще се пребие. Ако съм сам и работя, малко да стъпя накриво, ще падна в пропастта и ще се пребия. Ще съсипя дома ми. Докато така, както правя сега, връзвам жена ми, тя е обезопасена и поне царевичката ще прокара да ядем цялото семейство”. Така човекът ме обезоръжи с това, което каза.

Тогава Старецът Паисий погледна студентите право в очите и им каза:

- И така, юнаци, това прави и Църквата ни. Мислим си ние, че ни ограничава свободата. Не ни ограничава свобода, благословени души, а ни предпазва, понеже сме като непокорни деца и слаби женици и помисълът често ни изкушава. Дяволът постоянно ни изтъква логиката и искаме всичко да прекарваме през нейното „сито”. Затова Църквата ни „връзва”, за да ни предпази да не паднем в пропастта на ереста и да се пребием духовно. Да загубиш вечната си душа, това е ужасно. Затова Църквата ни връзва така.

Младежите бяха напълно удовлетворени, но и на мене ми хареса изключително много това сравнение, което каза старецът Паисий. И така, виждаме, че Църквата от любов и човеколюбие прави това, което прави и не ограничава свободата ни, а погрешната и болна логика, която всички имаме, бидейки чеда на стария Адам. Но каква е тази логика, когато имаме самоувереност, че сме всезнаещи и даже задминаваме и светите отци, които посветили живота си на аскезата и страданието сред постоянно покаяние, сред постоянно съприкосновение с Бога… Нима стоим по-горе и можем по-добре да изтълкуваме Вярата? Това именно е ереста: един ясен израз на човешкия егоизъм, в чиито рамки не искаме да признаем авторитета на църковната Истина, напротив, искаме да станем съдии на вселената и да съдим тази Истина! Големите еретици не били случайни хора. Арий нямал случайно образование. Бил много образован. Ако беше останал в евангелските рамки на Истината, би бил велик отец. Навярно би надминал и св. Атанасий Велики. Но това егоистично отношение, което запазил – не искайки да подчини себе си, помисъла си на догмата на Църквата, на Божеството на Словото – го направило най-големият еретик! Даже бащата на еретиците! Върху това стъпват всички съвременни ереси. Затова именно е нужно голямо внимание. Там, където логиката ни не достига, да не мислим – понеже ние не го разбираме – че нещата не са така. Нека нямаме такава самоувереност в нашата логика.

Знаете, отче Атанасие, че споменаването на стареца Паисий винаги ни очарова и ни трогва. Поради постоянния контакт, който имахте с него дълго време – когато бяхте главен секретар в Карея, в Св. Кинотис и следобедите след работата в канцеларията ходехте в неговата постница – ви моля да ни кажете още нещо от този ваш опит. Как разглеждаше старецът въпроса с еретиците?

Да, много пъти се озовавах там, когато идваха различни хора независимо дали православни вярващи или католици или протестанти или младежи, които имаха връзка с източните религии.

Помня характерно един случай с един немски пастор, който беше следвал в Солун и знаеше гръцки. Човекът твърде много се скандализираше, защото почитаме Света Богородица. След като старецът Паисий го почерпи, го попита:

- Какво работиш?

- Богослов съм.

Прозорливият старец го погледна проницателно и го попита:

- Просто си „богослов” или сигурно си и нещо друго?

- Не, и пастор съм.

- А, добре. Как ти се видя Света Гора? Хареса ли ти?

- Всичко ми хареса, но тук много почитате Света Богородица!

- Защо те дразни това?

- Е, повече трябва да почитаме Христос.

- Ама, почитайки Света Богородица, Христос почитаме!

- Е, не, отче, не е същото! – настояваше той.

Старецът Паисий, прилагайки един хубав пастирски подход, му казва:

- На теб майка ти не е от добър сой!

- Откъде знаеш майка ми и я хулиш?

- Е, както аз не познавам майка ти и я хуля и не ти харесва, така и на мене не ми харесва, защото не познаваш Майка ми Света Богородица и говориш такива неща! Хайде, да ти кажа коя е Света Богородица…

Започна да му говори за Света Богородица, по един много хубав начин, оттук човекът се изуми! Даже конкретно му каза един пример с една тръба. Попита го:

- През една тръба, когато мине водата, тази тръба има ли някаква стойност?

- Не, няма никаква стойност. Просто е помогнала, водата е минала и оттам нататък ролята й е приключила – отговори пасторът.

Старецът Паисий продължи:

- Да, Света Богородица обаче не е една тръба, през която просто е минала Водата. Тя е една небесна гъба, която държи постоянно Христос, затова се нарича Богородица, затова и ние я почитаме!

С този прост малък пример човекът не знам дали се убеди напълно, във всеки случай зная, че утихна, тръгвайки си от стареца.

Друг път, когато разговаряхме във връзка с диалога с инославните, казваше, че трябва да сме много внимателни, но в същото време да проявяваме и любов, уважение и снизхождение към тези хора, защото са се озовали там в тяхната заблуда и следователно не носят напълно отговорност за това, което вярват.

превод: Константин Константинов

 

Колко светли са светогорските нощи

Декември 11, 2019 in Беседи, Начална страница

фото: Stavros Veligrakis

Откъси от книгата на Арголидския митрополит Нектарий „ПЛАНИНАТА НА СВЕТЦИТЕ – планината, която малко познах, но много обикнах”


Старец Арсений Пещерник:

Чеда мои, намираме се в изгнание. Затова всичко, което правим, е суетно, както и Соломон признал след толкова слава. „Суета на суетите, всичко е суета”.

Където съществува „Благослови” (= Прости), е добро, където не съществува, е грях и непослушание. Така станало и с прародителите. Във всичко съществувало „Благослови”, само в ябълката, от която яли нямало това „Благослови”. Те тръгнали да станат богове. Ева преварила и изяла бързо ябълката. Адам обаче не сварил. Веднага щом понечил да я преглътне, Бог му извикал: „Адаме, къде си?” и от страх ябълката приседнала на гърлото му. Затова и ние имаме това тук на гърлото!… (посочи ни адамовата ябълка).


***


Старец Харалампос Дионисийски:

Молитвата изисква борба, аскеза, послушание. Лека-полека чувстваш такава сладост, че не се сещаш нито да ядеш, нито да спиш. Отец Арсений, който видяхте, знаете ли каква аскеза вършил със стареца си о. Йосиф? Правили три хиляди поклона на ден и много пъти навън на снега. Безброй молитви с броеница и суров пост. Тримирили и тетрамирили освен всекидневния пост. Живял първо в Палестина и по-късно дошъл на Света Гора.

Един руски монах казвал постоянно молитвата. Имал един бастун във формата на Т. Крепял се на него и когато сънят го унасял и щял да падне, се пробуждал и започвал отново Иисусовата молитва. Живял 17 години само с хляб и вода.
Да изричате молитвата където и да сте. Ще срещнете много пречки. Дяволът ще ви внушава грозни помисли, дори и духовни – добри помисли, за да ви откъсне. Не отдавайте значение. Продължете.

 

***


… Един непознат за нас поклонник слушаше внимателно. Изглежда не знаеше много неща и беше дошъл за първи път на Света Гора. Той попита о. Василий (Гондикакис):

- Макар да ми харесва на Света Гора, не мога да разбера нещо. Защо монасите да не излизат в света? Тук се занимават само с душите си.

Обичаен въпрос. О. Василий трябва да го е чувал много пъти, но и всеки монах.

- Много е важно да знаем, че Църквата не е една организация, нито едно сдружение или едно дружество. Тя е едно Тяло. Едно тяло (и един дух) сме ние многото. В Тялото, в едното Тяло, където сме много, всеки е един член. И всеки член има една мисия. Една задача имат нозете, друга ръцете, ушите, очите. Има обаче и някои органи, които не се виждат, но изпълняват важно дело, например ендокринните жлези, които не се виждат, които не е нужно да видим, нито и ще ги видим.
Обаче, когато тези жлези функционират правилно и отделят малко количество секрет, тогава помагат за нормалното функциониране на цялото тяло. Някак така можем да видим и да разберем ролята на монасите в тялото на Църквата.

В Добротолюбието пише: „Блажен е монахът, който на всички хора гледа като на богове след Бога”. На друго място казва „Блажен е монахът, който смята себе си за отпадък на всички”. Един млад монах казвал на стареца си, че с Божията помощ чувствал, че умът му винаги се намира в божествените неща. И старецът му отвърнал: „Не е голямо нещо. Велико е да смяташ себе си „под всяка твар, последен от всички”.

На друго място казва: „Блажен е монахът, който вижда с всяка радост спасението и преуспяването на всички като негово собствено”. И най-важното – истинският монах се е отделил от всички и се е съединил с всички. Не се е съединил с една част, защото тогава би се отделил от всички други. Затова чрез Божията благодат се е отделил от всички и е обгърнал всички. Смята себе си за едно с братята си, защото вижда себе си във всеки от братята си.


***


Тръгнахме си от Ставроникита ентусиазирани. Днес имаме доста път да извървим: Карея – Дафни – Карулия. В моторната лодка един непознат монах не след дълго стана център на внимание. Хареса ни неговата простота. Искайки да ни поучи да избягваме „сътрудничеството” с дявола, с магьосниците и т.н., ни каза следната история:

- Веднъж един магьосник направил съглашение с дявола, за да си прекара добре в живота. Вършил грабежи, убийства, разни престъпления. Минали години и през цялото това време дяволът го покровителствал. Някога обаче полицията го заловила.

Дяволът го успокоил.

- Не се притеснявай, нищо няма да ти направят.

Отвели го в съда. Човекът се обезпокоил, но дяволът отново го успокоил. Осъдили го на смърт и то кръстна. Дяволът отново казал:

- Не се притеснявай, аз съм тук!

Отвели го на мястото на присъдата и го разпнали. Тогава извикал:

- Дяволе, къде си?

Тогава дяволът показал на жертвата си една камила, натоварена с изтъркани обуща.

- Виждаш ли ги? – му казал. Протърках всички тези обуща, за да те доведа дотук!


***


… о. С. говорил на един послушник за Иисусовата молитва:

- Когато напреднеш, ще чуеш в теб един глас. Ще казваш „Господи Ииусе Христе” и в теб ще чуваш гласа: „Какво искаш?” и ти ще отговаряш „Помилуй ме!”. Никога, нито за миг да не оставяш молитвата.



Слова на съвременни светогорски отци:

Колко светли са светогорските нощи!

Ако ние, монасите, знаехме какво става при пострижението ни, щяхме да си плюем на петите. Бог понякога ни замайва, за да ни спечели.

Поради нашите глупости ще загубим Рая.

Разколът, когато продължи дълго, става ерес.

Младите днес са като нови двигатели със замръзнали масла.

Трябва да научим нравите на Бога. Бог е всичко най-чувствително, което можем да си представим. Той толкова много се вслушва в нас, толкова много е близо до нас. А ние Го смятаме за жесток, безразличен, отвъд облаците. Но не е така.

Отношенията ни с другите показват отношението ни с Бога.

Многословците обикновено са най-самотните.

С това да се сравняваш с другите се отделяш.

Трябва да се погребем, за да процъфтим. Като семето.

Когато виждаш Бога, нямаш какво да Му кажеш и от радост плачеш.

Трагедията на света много по-дълбоко от светския човек я чувства подвижникът, защото той знае от какво се лишават хората.

Добро е да вярваш в Бога, но да Го познаваш е по-добро.

Който не обича, няма мир, дори да го сложат в Рая.

Нито една добра мисъл Бог не забравя.

Един монах се оплакал на своя Ангел, че не върши добре работата си и демонът го изкушава. И Ангелът се явил и му отдал поклон!

Някой друг видял своя Ангел и се втурнал с радост да го каже на стареца си. А той, опитен в духовния живот, му отвърнал: „Това не е нищо, още не си влязъл в детската градина”.


***


Отец А.:
Хората са загубили вярата си в истинския Бог и затова се занимават с всички тези неща (магии) и се страхуват много. Опитват се да запълнят вакуума на вярата със суеверия и предразсъдъци. Както казваше един наш преподавател в университета: когато вярата си тръгне през вратата, суеверието ще влезе през прозореца. Знаете, който не се страхува от Бога, се страхува от всичко друго. Дават право на дявола и превръщат живота си в мъчение. Окичват себе си, децата, домовете си с цял куп безумни неща, подкови, очи, специални гривни. Всичко това е за смях.


***


Отец Р.:
Основателят на манастира Симонопетра Симон живял през 14 век. Повод да се построи манастирът била появата на светла звезда в нощта на Рождество Христово върху скалата. Той поискал с помощта на малцината, които били дошли да живеят уединени, да започне този дързък строеж. Строителите започнали, но се уплашили пред страшната пропаст и спрели. Приготвили се да си тръгнат и преп. Симон дал заповед на послушника си Исаия да им донесе почерпка. Докато носил подноса с почерпката, Исаия се хлъзнал и паднал в пропастта. Всички се смутили и наскърбили за тъжното събитие и оправдали своето решение да преустановят този толкова опасен труд. След малко обаче видели Исаия да се изкачва без изобщо да е пострадал, докато в ръцете си държал почерпката. Нищо не си изпатили нито съдовете, нито виното се изляло. Виждайки това чудо, строителите се убедили, че е Божия воля манастирът да се построи и така бил построен.


***


Насочихме се към Кутлумуш. Бяхме много гладни. Едно благо старче ни посрещна. Сякаш ни познаваше:

- Елате, чеда мои, да ви заведа в трапезарията да се нахраните!

Сервира ни и седна отсреща, изпълнен с радост. Честичко повтаряше:

- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!

Дойде и един друг монах. Веднага подхвана горещата тема.

- Какво ще стане? Ще остане ли някой тук за монах?

Навярно изразяваше тревогата си. Кутлумуш намаляваше. Малцина бяха останали.

- Ще видим. Бог си знае!

- Какво ще видим? Ако вървиш така, никога няма да станеш. Сега да решиш и да останеш!

Първият повтаряше:

- Яжте, чеда мои, Кутлумуш има ядене!

Вторият започна да се разочарова:

- Остави ги, мόре, нямат плам. Няма да станат монаси!

Зарадвахме се на простота му. Мислеше, че е толкова лесно да вземеш едно такова решение.


***


По това време над нас прелетяха два самолета „Фантом”. Вдигнаха много шум, очертаха кръг и отлетяха в Егейско море. Попитах папа-Ефрем:

- Смятате, геронда, че е станало нещо?

- Не, благословени, не се страхувай. Нищо не е. Самолетите минаха, за да ни покажат, че помислите приличат на тях. Видя ли самолетите? Слязоха ниско, не намериха летище, вдигнаха малко шум и отлетяха. Ако бяха намерили летище, щяха да се приземят. Така и помислите, ако направиш летище в теб, кацат, ако не им отдадеш значение, си тръгват. Просто вдигат малко шум и те безпокоят.

… М. помоли папа-Ефрем да се моли, за да го приемат в университета, а старецът му каза:

- Не, детето ми. Няма да се помоля да успееш. Ще се помоля да бъде Божията воля.

Д. каза нещо и се опита да се оправдае.

- Детето ми, оправданието не е записано в Писанието. Оправданието е неизвестно на отците. Не са виновни другите, нито дяволът. Най-големият враг на човека е неговото аз, не е дяволът. Владее ни егоизмът ни. Когато човекът победи себе си, той е най-големият великомъченик пред Бога.


превод: Константин Константинов

 

Където е тихо, можеш да чуеш нещо

Декември 4, 2019 in Начална страница, Отечески съвети, Сладкарница

 

 

Днес гледаме да се осветим с малко труд.

***

Колкото повече се трудиш, толкова благодат и радост приемаш. Бог би могъл да изпълни сърцето ни с такова блаженство, любов и божествен ерос, че да паднем на земята, без да можем да издържим. Но тогава бихме напуснали манастирите и бихме се затворили в пещери. Мирските хора биха оставили делата си и семейните грижи и децата си. Затова Бог, Който е любов, не ни изпълва с такава любов и божествено блаженство.

***

- Тежък ли е калугерският живот, геронда? – попитали един мъдър старец.
- Не е тежък. Идва времето, където, когато забравиш себе си, виждаш, че е най-лекият товар.

***
Рече един пустинник – ако това, което дължиш в този живот, го издължиш, тогава се спасяваш. Но ако получиш някой удар в повече, получаваш и някой лев повече. Ако човек несправедливо получава удари, тогава има „нетна” заплата. Тоест много пъти хора с добродетелен живот ги спохождат най-лоши неща. Ако Бог допуска нещо, защо го допуска? Нека дам един пример. Едно много добро семейство. И мъжът е много добър, и жената, и децата. Всички се черкуват, причастяват се и т. н. В даден момент минава някой пиян или луд, удря с кола мъжа, който е глава на семейството, и го убива. След това, тези хора, които са отдалечени от Бога, казват: “Виж го! С кръст в ръка ходи и затова си изпати!” Това е безочие. Бог допуска да умират хора без изобщо да са виновни, за да даде възможност на напълно безочливите да казват това, което казал и добрият разбойник. Какво виждаме в двамата разбойника? Единият хулил Христос: “Ако си Бог, слез долу!” и т.н., а другият казал: “Нямаш ли страх от Бога? Ние справедливо страдаме. Човекът нищо не е направил. Нямаш ли страх Божий?” За да даде Бог възможност на безочливите да се освестят, допуска някои хора да пострадат, без да са виновни.
Докато тези, които си патят от това, може да са любимите Божии деца. Вярвам, че в Рая Бог няма да им каже: “Седни на това място”. А: “Изберете най-доброто място!”. Разбрахте ли? Така е. С това да търсим правата си губим всичко. Губим и нашия мир, губим и нашата награда.

***

Някой попитал един старец колко години е на Света Гора и той му отговорил:
- Много години съм тук, но напредък нямам. И чакалите живеят в пустинята, но чакали остават.

***
Колко по-духовен е човекът, толкова по-малко права търси в този живот.

***
Един просветлен монах съветвал: имай любов към всички, но особени отношения с никого.

***
Старецът Йосиф Исихаст казвал: главната цел на дявола е да порази вярата и така да орезили човека като предател и вероотстъпник.

***
Старецът Герасим Песнописец казва: св. Григорий Палама казва, че единственото, което Бог не може да направи, е да се съедини с нечистия човек. Тук е безсилен.

***
Старецът Модест Констамонит ни казваше: имайте доброволна слепота. Не гледайте грешките на другите.

***
Един старец каза: не съм се занимавал с много неща. Малко светоотечески места зная и полагам усилия… както и да е. Това, което съм разбрал, е, че не съществува горчилка в човека. Горчилката става сладка, когато я посрещаш духовно. Виждаме много пъти един човек да съгрешава. Скърби, когато реално се покайва, чувства тъга, изповядва се и има божествена утеха. И когато не чувства тази утеха, тогава трябва да разбере, че нещо в него го изкушава, помисълът го изкушава и трябва да отиде да го каже, и така идва утеха и напредва. Съучаства в скръбта на някой негов брат, който страда, моли се, и Бог му помага.
Рече отново: когато човек е освободен от многото тревоги, тогава до него намират покой всякакви хора.

***
Простодушният дионисиатски монах старец Давид казваше за злото на осъждането. Внимавай, да не казваш еди-кой си прави това и другият онова. Защото така ще загубиш Христовата благодат. И на магаре да прилича някой, не го осмивай. Обичай ближния като себе си, така казва Христос.

***
Богоносният духовник папа Сава никога не обвинил човек. Когато го питали „Какъв човек е онзи, духовнико?”, той отвръщал: “Свят човек е той”.

***
Във вашите съждения винаги да поставяте една въпросителна. Не знаем какво може да стане.

***
Сърцето се очиства с въздишка, с любочестие. Да „накиснем” душата в сълзите. Но и една въздишка с болка в душата е равна на две кофи със сълзи.

***
Имало монаси – отговарящи за кандилата – в скита „Света Анна” и в манастирите, които по време на тяхното послушание плачели пред свещените икони.

***
Детето ми, съветвал руският подвижник Тихон, измивай със сълзи нозете на Христос, и Христос ще измие греховете ти.

***
Първите сълзи са сълзите на божествената утеха. Разтърсва се и плаче онзи, който казва Иисусовата молитва. Второто състояние са сълзите на славословието. Човек се движи в друго пространство. Първите сълзи и тялото изтощават, докато вторите дават витамините на душата и тялото. Те са сълзите на радованието, на славословието. По това човек вижда разликата.

***
Попитали някога един светогорски старец – какво е Света Гора? и той отвърнал „на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник”. Тук имаме мнозина, които се покайват. Или по-скоро всички се покайваме.

***
Смирението е долното стъпало на добродетелите. Любовта е горното стъпало.

***
Защо не ставаме свети днес? – защото нямаме смирение.

***
Нашата гордост кара Бог да не ни чува. Старецът Тихон Руски казва: едно е девството, друго смирението. Много горделиви девственици отидоха в ада.

***
Когато братята и отците пожелавали на неоскитския старец Теофилакт „на добър Рай!”, той отвръщал: Раят не е обор, за да приеме мене, скота! Такова себеукоряване имали светите отци.

***
Някой може да се подвизава понякога с любочестие, но да няма голям напредък, защото няма смирение. Докато други да се подвизават по-малко (аскеза, пости и т. н.) и да напредват повече, защото имат много смирение и то компенсира много неща.

***
Човекът първо се отдава напълно на Бога и след това Бог го очиства и го дава на хората. Когато човек вярва, че е по-лош от всички, тогава едно „Господи помилуй”, което ще каже за хората, струва повече от хиляди „Господи помилуй” на другия.

***
Бог ни дава много възможности, за да придобием Рая, но ние не приемаме всички тях, а ги пропъждаме. Да нямате доверие в себе си, самоувереността е голяма пречка за Божията благодат. Пълно доверие да имаме само в Бога. Когато възлагаме всичко на Него, Той се задължава да ни помогне.

***
Живейте в трайно славословие и благодарение към Бога, защото най-големият грях е неблагодарността и най-лошият грешник е неблагодарникът.

***
Приличаме на копривата. Отдалеч изглежда зелена, като поле, като градина, но когато я доближиш и я докоснеш, усещаш жилото й.

***
Попитали един пустинник:
- Как трябва да посрещаме похвалите и възхвалите?
И той отвърнал:
- Да имате смирение и да познавате добре себе си. Да ви дам пример. Когато резбовам лика на един светец и приключа, мисля, че е добър. Поглеждам го отново след малко и виждам, че има недостатъци. Ако сложа лупа, ще видя, че не е нищо особено. Същото става и с ръцете. Виждаме, че са чисти. Но ако ги поставим под лупа, ще видим мръсотия и много микроби. Затова да гледаме внимателно себе си и така ще виждаме, че не сме нищо, ако ще хората да говорят.

***
Един подвижник пращал своя послушник да продава ръчния им труд в Карея. Там послушникът чул в Протатоса прекрасни песпопения, мелодично пеене и т.н. Един ден казал на стареца си:
- Геронда, имам помисъл. Ние тук в пустинята нищо не правим. Да видиш как там възпяват Бога. Песнопения, хорове, велики неща. Ние тук само с броеница, само ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ…
Тогава старецът го взел един ден и му казал:
- Да отидем, детето ми, да видим какво правят тези отци. И ние да изпълняваме техния типик.
Когато отишли, той се навел на ухото му в храма и му прошепнал:
- Наистина, чедо, тук славят Бога!
Но не сварил да довърши и започнало страшно земетресение. Земята се разтресла. Тогава певците веднага оставили псалтикийните книги и териремите и започнали да се молят с броеница, викайки „ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИЙ, ПОМИЛУЙ НИ”!!!
- Геронда, да си ходим в нашето безмълвие и калива! Това, което ние правим, стои по-горе от пеенето.
Те наистина установили, че най-добрата молитва е молитвата с броеницата.

***
Както корабите, които са в опасност, постоянно излъчват сигнал за помощ, така човек постоянно трябва да казва молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме!

***
Търпението се придобива, не се купува, казваше един подвижник.

***
Духовният живот се нуждае от търпение, твърдо търпение. Човекът е променлив.

***
Когато попитали болния старец Николай от Неа Скити как се чувства, търпеливият старец отговорил:
- Слава Богу! И още заслужавам!
Когато почина, лицето му сияеше.

***
Един свещеник попитал стареца Монахос, който бил болен:
- Как сте със здравето, отче?
- Е, добре. Сега се появиха и други заболявания. Всички обаче са нужни. Как ще отида там горе, отче мой, с празни ръце?

***
Господи мой, защо да страдам толкова много? – се жалвал някога болният добродетелен старец Артемий Григориатски.
Тогава видял Владиката Христос, Който му показал ръцете Си и реброто Си и му казал – Виж колко търпение проявих. Ти заради Моята любов няма ли да проявиш търпение?

***
Болестта е божествено посещение. Болестта е най-велик Божи дар. Това, което човек може да даде на Бога, е болката.

***
Геронда, толкова години на Света Гора не видях никакво видение и нямах никакво вътрешно известие – казвал на стареца Йоаким живеещият в Англия светогорски руски йеромонах Софроний, ктитор на тамошния манастир и автор на житието на свети Силуан. Старецът Йоаким му отговорил:
- Кой ти дари търпение и живееш на Света Гора, и то в страшната Карулия, освен Бог? Би ли могъл да останеш тук без явната помощ на Божията благодат? Друго чудо по-голямо от това не търси и дар по-висш не искай!

***
Един млад монах отишъл при авва Зосима Карулиотски и му казал:
- Геронда, имам изкушение.
- Детето ми, изкушението съществува навсякъде. В яденето – изкушение, в съня – изкушение. Спомни си какво казва Патерикът – отнеми изкушенията и никой няма да се спаси.
И така подвижникът се утешил.

***
В пещерата на преп. Петър Атонски живеели старецът Хризостом и монахът Сергий. Сатаната борил монах Сергий да напусне аскетическата арена и да изостави борбата. Някога посетил един старец в Карея, който с голямо себеотрицание и търпение се грижил и погребал четирима старци.
- Как живееш сам тук? – го попитал монах Сергий.
- И мен дяволът ме бори да си тръгна, но знаеш ли какво ме държи? – отвърнал героичният старец. – Ела да ти покажа моите съкровища.
- Кои са твоите съкровища? Не виждам нищо.
Той го взел и отвел в една стая, където имало стари обуща, пробити от дългогодишно носене, стари подрасници и стари скуфии на неговите старци, но и негови собствени, белези за безброй борби и жертви…
- Ето моите съкровища! Кажи ми, как да ги изоставя?
О. Сергий се поучил от тези мълчаливи съкровища и учители повече от всяко друго поучение.

***
За немилосърдните хора, които умират, правете помени и най-вече давайте милостиня. Съществуват много бедни. На тях да давате. За помен да използвате жито, а не сладки, както правят мнозина напоследък.

***
Пребедният и дрипав румънски подвижник Е. нямаше къде глава да подслони. Помагаше на трапезата в руския манастир и това, което вземаше, го даваше като милостиня на отдалечените подвижници. Това е единствената възможност да се спася – казваше. Да прося, смирявайки се, да се трудя, да раздавам.

***
Един монах попитал неговите посетители:
- Какво работите?
- Геронда, нямаме добра професия. Търговци сме – отвърнали срамежливо.
- Имаме, братя мои, голяма нужда от добри търговци. Наистина, я ми кажете, какво правите, когато поскъпнат нещата? Продавате и старите, които имате в магазина, на нови цени?
- Да, геронда. Как другояче да постъпим?
- Добре, но вие от старите правите двойна печалба. Естествено не можете да ги продадете на старите цени, защото другите търговци ще протестират. Вие обаче, допълнителната печалба, която получавате от стоката, която имахте в магазина, да я давате като милостиня.

***
Когато старецът Артемий прислужваше в един григориатски метох в Арта и ходеше да пазарува на пазара, се връщаше с празни ръце. Каквото имаше, го раздаваше на бедни и старчета.

***
Казваше старецът Паисий: жената, когато е бременна, трябва да е спокойна, да чете Евангелието, да се моли, да казва Иисусовата молитва. Така се освещава и детето. Отсега започва отглеждането на детето. Внимавай да не разстроиш бременната жена по някаква причина. Дяволът се опитва да разруши всичко, за да не намери младото поколение добър „квас”, за да се „закваси”.

Трябва да опростим живота си. Охолството уморява. Някои постоянно сменят мебели вкъщи и т.н. Търчат след това да спечелят повече пари и така се изпълват с тревога. Добре е семейството да има един и същ духовник. Мъжът, жената, децата, това помага много.

Един вярващ попита стареца:
- Геронда, днес децата разбраха оценките си и са разстроени.
- Виж, днес големите искат да вземат много пари за малко работа, и малките да получават високи оценки без четене. И ако е възможно да не си тръгват от кафенетата и да се обаждат по телефона да питат какви оценки са получили.

Дори в брака човек трябва да се въздържа от наслада. Да поставя спирачка на своето сластолюбие. Някой попита стареца Паисий:
- Геронда, днес много млади хора не искат да създават деца, защото си мислят в какъв свят ще ги родят. Замърсяване от химически елементи, от радиоактивни елементи, живот, пълен с тревога, свирепо общество, войни, глад, убийства, насилвания, грабежи, отвличания… Мисля си, дали вече не сме в епохата на Антихриста и да не би вече да не си струва човек да се жени и да създава деца?!

- Не, Танасис, не е така! Християните по време на гоненията не са ли се женили? Женили са се и деца са раждали! Имали своята надежда в Христос, не в хората. Маловерие е този помисъл. Бог за един миг може да поправи всичко. Да премахне всичко криво. Хората кроят планове… и Бог има Своите. Да знаеше колко пъти дяволът опаса земята с опашката си, за да я разруши… Бог не го остави… развали му плановете. И злото, което дяволът тръгва да прави, Бог го оползотворява и излиза голямо добро. Не се тревожи!

Някой попита:
- Геронда, има някои съпрузи, които докато искат, не могат да създадат деца. Защо става така?
- За да се устрои и някой сирак… и Бог им дава тяхно дете след това!

Старецът рече отново:
- Когато някой се връща от работа и е изнервен или стресиран, по-добре да отиде да се разходи в парка за 20 минути и да се върне у дома спокоен и с усмивка, ако ще да закъснее.
Днес замаяха човека. Поразяват горките деца оттук и оттам с различни теории, след това ги обзема страх, тревога и се отдават на наркотици и забавления. Но това светско забавление прибавя стрес. Виждате, от този живот човек вкусва в някаква степен ада или Рая, ако живее според Божията воля, според Църквата.
Ако човекът обикне Бога, обича и ближния и след това сърцето му прелива (от любов) и обича животните, цялото творение.


Превод: Константин Константинов

„Моторчето“ в сърцето

Ноември 13, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Беседа на стареца Арсений Пещерник с благочестиви поклонници

Освен тесния кръг послушници, старецът бе посещаван от мнозина монаси и миряни, жадуващи за висш духовен живот и просещи неговите молитви.

При беседа с миряни той имаше благословен обичай. Казваше им:

- Я да ви видя ръцете.

- Но защо, дядо?

- Искам да видя дали носите халка. Ако носите халки, ще говорим на едни духовни теми, ако сте ергени – на други.

Когато посетителите се интересуват от умствената молитва, той ги питаше:

- Имате ли духовник? Изповядвате ли се? Ходите ли на църква, молите ли се вкъщи? Постите ли в сряда и петък? Причастявате ли се редовно?

Ако посетителите бяха семейни хора, добавяше:

- Спазвате ли въздържание с жена си по време на пости, неделни дни, на празници? Толкова ли деца имате, колкото ви дава Бог? Имате ли любов към врагове и приятели? Ако постъпвате така, тогава ще побеседваме за умствената молитва. Ако не, то няма и умствена молитва. И няма да си губим времето.

Един благочестив студент – богослов, който често посещаваше “Буразери”, зададе на отец Арсений следния въпрос:

- Дядо Арсений, как е възможно, съгласно завещанието на апостол Павел, да се молим непрестанно? (виж 1 Сол. 5:17).

Старецът се озова в действително трудно положение. Самият той преживяваше в себе си това тайнство. Но как да обясниш това с думи така, че събеседникът, още непосветен в този език, да те разбере? За да излезе от трудното положение, той бе принуден за миг да открехне вътрешния си свят, като каза:

- Как да ти обясня, чедото ми? Сега с теб разговаря езикът ми, но в сърцето моторчето работи непрестанно.

Студентът се изуми от отговора, мислейки за това, “какъв пламък може би обкръжава този простичък старец, щом едновременно с беседата той запазва вътре в себе си непрестанната молитва!”.

Студентът попита отново:

- Дядо Арсений, знам, че постите много строго. Как издържате това?

И старецът каза прости, но мъдри думи – плод на просвещение:

- Ако имаш в къщата си мъртвец, ще поискаш ли да ядеш и да пиеш?

След като поразмисли, впоследствие той ми обясни, че старецът непрестанно има в себе си толкова напрегнат спомен за спасителните страдания, че пламъкът на болката и любовта едновременно с помненето на смъртта намаляват и естественото и неподлежащото на укор чувство на глад.

Споменатият младеж, след като завърши учението си, се засели на Света Гора, където и бе постриган за монах. Днес той е игумен на манастира “Ватопед“.

Друг студент редовно ходеше в Буразери, за да получи съвет и благословение от стареца. Веднъж, след като се отби при него и получи благословение, на излизане той забеляза, че старецът прошепна нещо на намиращия се до него брат. После го попита от любопитство:

- Какво ти каза старецът на ухо?

- “Каза: “Този ще стане монах в “Григориу””.

Сякаш заляха младежа със студена вода. Той действително имаше такова намерение, но поради лични причини държеше това в пълна тайна. Днес е иеромонах и играе забележима роля в братството на манастира “Григориу”.

По време на друга беседа на стареца с група миряни един благочестив младеж му каза:

- Дядо Арсений, помоли се, моля те, и за мен.

- Как да те наричам?

- Андрей.

- Ще се моля за Андрей, но за да даде молитвата ми резултат, е нужно и Андрей да бъде заинтересован от това и сам да се моли за себе си. Свети Антоний казва: “Нито аз ще те помилвам, нито Бог ще те помилва, ако преди това ти не помилваш самия себе си”.

- Как да разбирам това, дядо?

- Нима не го разбра? Е, добре. Тогава ще ти разкажа какво се случи тук в наши дни. Един поклонник ходеше из пустинята, търсейки светии, точно както ти правиш сега, за да се помолят за него. Намери той един подвижник и му казва: “Умолявам те, дядо, помоли се за мен. Имам сериозни трудности”. На подвижника му стана жал и еженощно по време на бдение се отдаваше на молитва за този мирянин.

Една нощ по време на молитва вижда край келията си сатаната, който му се присмива. Монахът му казва: “Защо нарушаваш безмълвието ми, проклетнико?”. И сатаната отговаря: “Ха, ха, ха! Смея се, защото напразно извършваш бдение за моя човек. И той също извършва бдение, но в моите обители. Току що завърши бдението си и сега хърка!”

Сега разбра ли какво искам да кажа?

- Да, дядо, сега разбрах, че и ние трябва да живеем по християнски и да полагаме всевъзможни усилия за това.

Друг младеж го попита:

- Дядо Арсений, какво да правя? Когато ходя по нужда, ме напада демонът на нечистотата.

- Бори се и ти с него, като произнасяш молитвата бързо и непрестанно.

- Но, дядо, нима може да се молим в тоалетната?

- В нужника ли? Кой ти каза, че не може? Нима апостолът не казва: Непрестанно се молете? (1 Сол. 5:17). Ти воюваш? Воювам и аз. Ти ми влагаш помисли? Аз ги изгонвам чрез молитвата.

Нима не знаеш за младежа, който с много молитви посрамил сатаната? Веднъж изкусителят изпаднал в ярост от усърдната му молитва. Когато младежът отишъл по нужда, той намерил повод, явил му се и казва: “Не те ли е срам да се молиш в нужника?”. А младежът веднага отговорил: “Да, и в нужника ще се моля непрестанно, за да изхвърля нечистотата от душата си!”.

Сатаната не издържал, и посрамен се превърнал в дим.

http://www.sveta-gora-zograph.com

Беседа с йеромонах Атанасий Симонопетритски

Ноември 6, 2019 in Беседи, Начална страница


Някога един поклонник ме помоли да му кажа какво зная за прочутите голи аскети на Света Гора. Казах му, че и аз чух да говорят за тях и четох също така. Но понеже нямах личен опит, се сдържах да отговоря, след като предварително трябваше да попитам. Отидох при стареца Паисий. Беше след Пасха, помня го. Нямаше хора. Прие ни – бях ходил с един приятел фотограф – с неговия спонтанен хумор, характерен за него, с неговата любов. След като дискутирахме различни неща, му казвам:


- Геронда, да ви кажа още нещо. Идват мнозина и питат дали наистина съществуват голите аскети…


Старецът Паисий ме погледна по неговия характерен начин отдолу догоре, и за части от секундата, усмихвайки се, обърна хода на въпроса:


- Ти, благословена душо, какво казваш? Съществуват или не съществуват?


- Геронда, какво да кажа? Защо да не съществуват?


Тогава и той ми каза:


- Слушай, папа-Танасе! Когато те питат, да казваш, че съществуват.


- Добре, геронда, обаче аз не ги познавам – му отговарям и старецът ми „затули” устата.


- Благословена душо, трябва на всяка цена да ги познаваш? Ти си съдията на вселената? Други са ги познавали…


- Геронда – му казвам изпълнен с копнеж да науча, – вие познавате ли ги?


- За какво са ти, благословени човече, та ги намесваш сега? След като ти казвам, че съществуват, за какво питаш сега…


- Геронда, не питам от любопитство, а за да зная какво да отговоря на хората, които искат да научат.


Старецът Паисий започна откровението:


- Да, познавам четирима от тези свети аскети.


- Колко са всички, геронда?


- Седем, благословени човече.


- Истина ли е, че следват начина на живот на свети Петър Атонски?


- Бре благословени човече, на Света Гора съществува начин на аскеза, много по-труден и по-велик от този на голите аскети!


- Какво имате предвид, геронда? – го питам, след като интересът ми бе достигнал своя връх.


С духовна разсъдителност той избягва отговора, казвайки:


- Ако ти кажа сега, духовно ще ти навредя. Няма да получиш полза. По-скоро ще си навредиш. Остави това. Друг път. Ако стигнеш до тази мяра, ще ти кажа. Сега не е по твоята мяра тази аскеза.


Впечатлих се. Жадувах да науча повече и продължих въпросите:


- Вие откъде ги познавате?


- На всеки пет години имам среща с тях. Ето, сега, тези дни очаквам един от тях, папа-Серафим. Ще дойде да разговаряме…


Така, след като ме увери старецът Паисий, го казвам и аз открито, че тези свети подвижници съществуват и днес на Света Гора!


*****


- Отче, защо направихте паралел – във вашето събеседване със стареца Паисий – между голите аскети и св. Петър Атонски?


- Свети Петър Атонски е първият известен подвижник, живял тук на Света Гора, преди още монашеството да получи организираната форма, което станало след 960 г. при св. Атанасий Атонски. Св. Петър живял в пещерата, която се намира между скита Кавсокаливия и Великата Лавра. Пещерата е запазена до днес. Св. Петър повече от петдесет години живял напълно гол, хранейки се с малко ядливи треви. Единствената му „компания” били светците, Ангелите, птичките и животните в гората!


- Тези хора как се причастяват с пречистите Тайни?


- Св. Симеон Нови Богослов казва, че има два начина на причастяване с Бога – светотайнственият и мистичният. Светотайнственият става в рамките на св. Литургия, където се причастяваме с Тялото и Кръвта на Господа. Мистичният не е за всички, а за малцина! При него Ангели Господни причастяват! Някога приснопаметният старец Герасим Микрагиански ми каза: „Слушай, отче Атанасие! Покойният о. Григорий Духовник – който почина в Господа през 1926 г. – ми беше казал, че той самият причастявал голите подвижници тайно”. Сега, що се касае днес, нямаме ясна информация. Някои от тях трябва да са свещеници, някакъв начин несъмнено имат.


Можем ли да установим техните географски граници? Живеят, примерно, на върха Атон?


И на този въпрос отговори старецът Паисий. Беше ми казал, помня, че живеят около Атон. Даже го попитах дали се явяват на тези, които те искат, и той ми каза: „Да. Може да са и тук отпред сега и да не ги виждаш!… ”


Вие принудихте стареца Паисий и аз на свой ред ще принудя вас, отче Атанасие. Какво друго знаете за тези хора? Чувал съм например, че когато Господ призове някой от тях при Себе Си, аскетите допълват техния брой „по необясним начин”.


Така техният брой остава неизменен.


Не знам точно как става, но старецът ми каза, че когато някой замине при Господа, те знаят кой е достойният негов наследник и го приканват тайно. Как става точно, не мога да кажа, защото нямам този опит. Каквото ми каза старецът Паисий мога да (го) кажа.


Слава Богу, познавахме много добродетелни старци. Затова и нашата отговорност е голяма. Да знаеш и да не вършиш (това, което знаеш), както аз, е голям проблем…


Отче, кажете ни няколко думи за смисъла на броеницата. Мнозина се интересуват да научат за нея. Знаете, че много хора – мъже и жени – я носят на ръката си като „филакто”, „за здраве”, без вероятно да знаят нейното значението, символизъм, но и употреба.


Наистина, брате мой, помрачени от тежестта и облака на греховете, молим за просветлението на Светия Дух чрез броеничката, която е спомагателен инструмент в повтарянето на молитвата. Броят на възлите, който има всяка броеница, е разнообразен. Една има 12 възелчета (касае се за броеничката, която носим на пръста) и я наричаме пръстеница. Другата, която носим на китката, като гривна, има 33 възелчета, колкото са земните години на Христос. След това, броеницата със 100 възелчета я даваме обикновено на мирските братя или на послушниците, които правят по сто поклона. Накрая, тези с 300 възелчета ги използваме ние, монасите, за да броим поклоните. Разбира се, броенето е нужно за едно начално състояние. След това, когато човекът напредне, не е нужно броене. Множеството харизми, които приемаш от молитвата, те пренася на едно друго равнище на опитно богопознание, оттук броенето донякъде става „пречка” за тази връзка с Бога.


Тогава оставяш встрани броеничката. Оттам нататък има друг начин.


Въпреки това е благословено и нека да я носят братята ни, без вероятно да разбират какво означава. Разбира… дяволът (както казваше папа-Ефрем в Катунакия) какво означава броеницата! Дори само това да я има в джоба ни, е велико нещо, допълни осветеният подвижник.


*****


Днес много хора се измъчват по много и различни начини от влиянието на зли духове. Какво може да каже Света Гора, светите старци, на тези, които се терзаят от нечистите духове?


Не трябва да обвиняваме за всичко злите духове. Много пъти ние самите даваме повод да идват да изкушават. Ако не направим място за лукавия, няма да ни изкуши. Даже много пъти… сами се изкушаваме!


Помня един разговор със стареца Порфирий за антихриста, тогава, когато много се говореше за него. Беше легнал в леглото си и ми каза:


- Я ми кажи, тук, където стоя аз, ти можеш ли да седнеш?


- Разбира се, геронда! – му отговорих. – Как да не мога!


- Бре, – ми каза така, както очарователно говореше – луд ли си? Ще паднеш върху мен и ще „гръмна”!


- Е, да, геронда, трябва вие да станете, за да седна аз – допълних, поправяйки се.


- А! Браво, точно така. Така става и с душата ни спрямо Христос и антихриста. Когато на трона в душата ни стои Христос, антихристът може ли да намери място?


- Не, геронда.


- Е! За това, дете мое, ти казвам. Нямаме Христос в душата ни. Ако Го имахме, дяволът изобщо нямаше да ни доближава. Но за съжаление ние не внимаваме и влиза вътре трижди проклетият, а Христос, Който е много любезен, стои на вратата и хлопа. Ако Му отворим, влиза вътре. Докато дяволът един процеп да намери, нахълтва безсрамно и ако влезе, не излиза повторно! Затова е нужно да сме много внимателни в живота ни, за да не правим място на сатаната. Много пъти не внимаваме и или го споменаваме или пращаме „по дяволите” децата ни или жена ни или мъжа ни или други хора…


Старецът Паисий ни каза веднъж за неговия кръстник и старец – свети Арсений, тогава, когато още бил жив:


Една негова съседка придобила детенце. Един ден, когато то плачело в люлката, майката се втурнала задъхана:


- Арсение, Арсение тичай! Тичай бързо! Моля те, тичай колкото по-бързо можеш!


- Защо? Какво става? – я попитал изненадано той.


- Тичай ти казвам, тичай! Изчезна люлката с бебето!


- Изчезна? Какво? Как? Кажи ми точно какво стана! – й казал строго, имайки вътрешно известие.


- Ами, Арсение, плачеше постоянно, ядосах се и го пратих „по дяволите”. Ама какво направих! Какво направих! Моля те, направи нещо, Арсение! Направи нещо, защото ще полудея! Много те моля! Моля те, ела…


- Какво да правим сега, ах, ах! Видя ли какво стана? О, Боже мой…


Така казал и взел в ръцете си Псалтира. Не знам какво прочел оттам, но веднага щом свършил, бебето се появило на мястото му – както било преди – заедно с люлката!


Веднага щом ми разказа това, старецът ми каза:


- Ах, папа-Танасе, колко грешат родителите и всички хора, които при най-малкото се изразяват така и пращат на сатаната други хора… Какво ще прави и той! Работа търси да намери, място търси да намери и когато хората нямат духовен живот и Светия Дух, тогава влиза и създава проблемите, които създава…


Затова проблемът, мисля, че е личен, субективен, проблем на субективно преживяване на Божията благодат. Когато живеем Божията благодат, изкусителят не смее да дойде.


Старецът Паисий казваше: когато желязото е нагорещено, мухата не може да остане върху него!


След това старецът допълни: всичко е от Бога. Ако някоя душа има духовна полза, това се дължи на благото разположение, което има, на благия помисъл, който има. Разбра ли, папа-Танасе?


Говорихте за молитвата, казвайки и мнението на старците. Разбира се, ще се върнем към нея. Моля сега да се спрем върху поста като аскеза.


Винаги съветваме поста да се спазва не с някаква друга цел, а понеже виждаме ползите, които идват от него. Да тримирят тези, които могат. Разбира се, малко е трудно в света, защото и постът има своите предпоставки. Изисква пълно въздържане от говорене. Когато някой говори постоянно, се изморява твърде много. Изчерпва се силата му, докато ние тук, монасите, имаме пълна тишина. Ако можем да правим това, ще е добре. Но не да правят безразсъдни неща, които ще увредят здравето и тогава – както казва и папа-Ефрем в Катунакия – вместо да постим, ще се принудим да ядем и месо и дори на Разпети Петък! Подчертаваме, че всичко става с благословението на духовника, защото по някой път надценяваме силите си, мислейки, че можем да правим повече в нашата аскеза – нещо, което не е осъществимо. Друг път смятаме, че не можем да правим определени неща, които наистина можем да правим; просто не сме опитали.

 

превод: Константин Константинов

 

Не срещаш лесно такава любов

Октомври 30, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Стареца Ефрем Катунакски и неговите безкрайни добродетели

Днес не бих искал да говоря за живота на стареца, защото можете да го намерите и да го прочетете, а искам да се спрем върху някои елементи от неговия свят живот, които ще станат повод да намерим нашата душа, нашия път, да видим нашето състояние.

Папа-Ефрем е роден на 6.12.1912 г. в село Амбелохори на 7 км от Тива. Майка му – кира-Виктория, когато била бременна с него, много се затруднила. Дядото на папа-Ефрем – папа-Никита бил много благочестив свещеник, свят клирик, но много суров. И през онази епоха, когато кира-Виктория била бременна със стареца, нейният съпруг отива в Солун и взема участие в неговото освобождение. Бил войник в периода на Балканските войни. Така кира-Виктория казвала, че това дете ще стане моя ад, ако се роди, как ще мога да го отгледам без съпруг, ако съпругът ми бъде убит и как ще мога да живея в един толкова тежък семеен климат. Тя вършила тежки работи, за да пометне детето.

Да се спрем върху това. Определени пъти, виждайки някои неща, които ни затрудняват и ни карат да изпитваме болка, страх или несигурност, ги чувстваме като ад и никога не сме помисляли, че това, което ние наричаме ад, може наистина да стане рай. Минали години, кира-Виктория станала монахиня и преди преподобното й успение казвала: това дете, което наричах ад стана пътят ми към царството Божие, това дете, което наричах мъчение, стана моето щастие, това дете, което казвах, че е моят гроб и ад, стана моят рай!

Затова чрез личната ни борба, когато се съчетае с Божията благодат, това, което наричаме ад, много лесно може да се преобрази в рай. Папа-Ефрем минал като млад през много неуспехи, горчивини, притеснения. Виждате, и юношеството много пъти носи една вътрешна скръб. Папа-Ефрем, Евангелос тогава, искал да влезе във военновъздушното училище „Икарон”, но не го приемат, защото имал леко сърцебиене, което можело да бъде нещо моментно поради тревогата, която имал за изпитите. Отива в казармата, и понеже имал проблем с крака, го отхвърлят. Дават му отпуск с неопределен срок. Тежък е кръстът, но зад този много тежък кръст се намира реалният път на стареца, който е Света Гора. Майка му видяла един старец до нейното легло да й казва: сега синът ти ще успее! и този старец не бил някой друг, а преп. Ефрем Сириец. В килия, посветена на този светец, отишъл старецът Ефрем и останал повече от 60 години. Тук трябва да видим следното. Знаете, определени пъти в живота, когато една врата е затворена, ние се подлудяваме, объркваме, разочароваме се и егоизмът ни става един лост и се опитваме да насилим тази врата. Помня думите на един епископ, който ми каза следното, когато му предложих едно решение. Той се обърна и ми каза:

- Детето ми, внимавай! Вратите, които Бог е затворил, аз няма да ги насиля! Защото зад тях се крие моят ад.

Истина е, че много пъти нашият егоизъм ни „циментира” пред една затворена врата и в същия момент не виждаме много други врати, които се отварят. Затворили са се много врати и се е отворила онази врата, която днес дарява на всички нас един светец, една опора, една утеха, един молитвеник.




Когато отива на Света Гора, среща старците си в Катунакия – сурово място, и старците му били сурови хора, както и баща му и дядо му. Не били лоши хора, нека не ги разбираме погрешно, суровостта на техният живот станала черта и на тяхната личност и душевност. Така той този млад човек среща тази суровост, която и го смирява, и го наранява. Определени пъти една рана може да ни стори много добро. Ще ми кажете рана? Когато като деца падахме, удряхме се и течеше кръв, тогава бабите и дядовците ни казваха: не се притеснявай, лошата кръв изтече! Определени пъти една рана, която самият ни живот може да предизвика, може да стане причина да изтече малко егоизъм. И тогава тези рани (πληγές) стават извори (πηγές). При това да не забравяме, че в Църквата нашите рани не са други, а раните на Христос, на Разпнатия и Прободения Бог.

Св. Василий Велики казва нещо и го е показал със своя начин на живот. Има състояния, от които трябва да се махнеш, факт е, силата много пъти е в това да си тръгнеш, но и други пъти силата е в това да останеш. Ние повечето пъти си тръгваме и това показва нашата слабост, дисбаланс, незрялост. Тръгвайки си, губим нашата душа, Бога и хората.

Там, на Света Гора, докато среща суровостта на старците си, Бог идва да го утеши. Това е сигурно. Когато проявяваш търпение, Бог ще ти прати утешител – в случая стареца Йосиф Исихаст. Нека се спрем на тази толкова благословена връзка. Веднъж старецът Йосиф написал един текст и го дал на папа-Ефрем, който го прочел и не се съгласил със стареца, но нищо не му казал от уважение. На другия ден отишъл да служи при стареца Йосиф, който, след като отслужили св. Литургия, го погледнал и му казал:

- Папа-Ефрем, чедо мое!


- Какво има, геронда?


- Днес нещо ни разделя, не сме както бяхме вчера, днес нещо влезе между нас!

И тук се крие една голяма истина. Един помисъл може да ни раздели от другия. Един помисъл, една проста мисъл може да стане пропаст, която много пъти не виждаме и не чувстваме, но душевното състояние на стареца Йосиф имало такива сензори, че чувствал и разбирал, че този прост помисъл ги разделя. Помислете каква любов имали, каква светлина в ума, в душата. Един помисъл, който ги разделял, може да стане много опасен, защото много пъти не само ни разделя, а може и да ни притисне. Може да притисне душата ни непоносимо, един помисъл може да разтърси всичко, което се намира в нас и около нас. Затова отците настояват върху помислите и смятат, че те определят и вътрешното ни състояние, но и качеството на връзката, която имаме с хората.

Старецът давал един пример, защото християнинът, човекът, който се подвизава, трябва да бодърства, и когато понякога го питахме защо, той казваше: защото не знаеш откъде ще ти дойде. Ще ви кажа една кратка приказка. Имало едно хубаво еленче. Но имало само едно око и ходило на брега на морето. Със здравото око гледало към планината, защото, казва, ако дойдат ловците, от планината ще дойдат. Да, но ловците дошли с лодка и го убили. Затова старецът казваше никога не бъдете сигурни за каквото и да е, трябва във всичко да имате разсъдителност, внимание и молитва. Всичко трябва да се изпитва и проверява, да се влага в молитвата ни, никога не знаеш. В една песен се пее никога не казвай никога, не знаеш какво става.


И по този просто начин и с тази проста приказка старецът казваше, че трябва да сме внимателни и да очакваме всичко отвсякъде. През онази епоха се появил проблема със стария календар. Мнозина се изтерзали и се терзаят. Тези състояния са реално терзание за хората. Тогава старецът с молитвата си установил къде се намира истината, трябва да споменавам патриарха, защото там е истината, но старците му били зилоти. Какво да прави? Много пъти, когато служил и не споменавал патриарха, виждал светлинен лъч върху св. Трапеза, а когато служил и го споменавал, виждал чрез Божията благодат обилна светлина върху св. Трапеза. Какво да прави? Отишъл при стареца Гавриил Дионисийски:


- Какво да правя, геронда?


- Чедо мое, търпение! Да утешиш стареца си!


И знаете и ли какво направил? Оставил светлината, от която се хранил и услаждал душата му, цели 23години. Как Бог да не види тази жертва? И как да не даде благодатта? За да утеши стареца си. Знаете ли какво казвал? – старецът не може да разбере това. Той се поставял на мястото на другия. Колко хубаво нещо. Не може да го разбере. Ще проявя търпение. Това станало причина да не живее това, което живеел, когато служил и споменавал патриарха, това станало причина да се отдели и от дружината на стареца Йосиф, който бил неговата опора, от Даниилите, където чувствал сладост и топлина, когато бил в общение с тях. Цели 23 цели години без тези духовни блага. Цели 23 години, за да утеши стареца си. Такова значение отдавал на другия човек.


Старецът много пъти настоявал на молитвата. Тук ще кажем две неща. Първо, казвал – да се молите, чеда! Когато се молите, изпълвате портфейла си със злато! Ние сме духовно бедни, отсъства молитвата, защото, когато имаш злато в портфейла, отваряш врати, можеш да се справиш със ситуации, докато нашият портфейл е празен, а когато е пълен със злато, върви и не се бой!


И още нещо, което казвал често, по-скоро подробност от живота му, едно просто събитие от живота му, което обаче показва висотата на добродетелта му.


В килията му, в която живял 60 години, имало една стълба, там имало много торби и една вещ зад стълбата. Било една шамандура, от тези, които поставят в мрежите. В даден момент го попитали:


- Геронда, какво е това?


- Не знам, детето ми.


- Ама не си ли го отварял?


- Не.


- Кои са го поставили там?


- Старците ми.


- И не си го отварял?


- Не.


Младежите го отворили и намерили шамандурата. Но това показва колко лесно пръскаме нашия ум, душа, сили, себе си и времето. Вижте колко сдържан бил, нямал любопитство. Нека всеки постави себе си в такава ситуация, щяхме да сме претърсили всичко. А много пъти се оплакваме, че не мога да се съсредоточа в Литургията, в молитвата. Е, как да се съсредоточа, след като никога не съм съсредоточен и постоянно съм разсеян. А старецът бил една зряла, балансирана, улегнала духовна личност.

Много пъти чуваме подвижник на Света Гора, в Катунакия, в пустинята на Света Гора, и наистина , когато го гледаше, бе висок, погледът му бе орлов – можеше да предизвика в теб не бих казал страх, а едно изумление, което почувствали мироносиците. Така се чувстваш. И имало хора, които отивали с тежест на сърце – как ще отидем, за какво да ходим сега, какво ще ни каже! Отишъл някой и старецът му казал:


- Бре, добре дошло, детенцето ми! Добре дошло, либето ми! Къде си, детенцето ми, че закъсня? Ела тук да ти кажа една песен!


Ще отида там в Арапия,
да намеря един арапин,
да го попитам да ми каже
как се улавя любовта.
В очите се зачева,
по устата слиза
и от устата в сърцето
се вкоренява и не излиза.

Оттук, когато човек отиваше в такова настроение и старецът пееше една песничка, изчезваше тежкият помисъл, отваряше се сърцето и човекът можеше да му се довери сякаш е най-добрият му приятел.


Веднъж отишъл един човек, който имал много проблеми и казвал: как да отида сега, той е подвижник, да отида да му кажа това, което имам аз? Ще се подлуди, ще ме изгони! Ние се опитвахме да му кажем – върви, бре, човече, и нека те прогони!


Той отишъл разтревожен, изпотил се, почервенял, а старецът станал и му казал един израз, който използваме в Тива:


- Ела тук, миличко, да ти покажа нещо!


И отиват навън, показва му луната и му казва:


- Миличко, детенцето ми, виждал ли си красотата на Бога, виж Бог колко хубави неща е създал!


Човекът тръгвал да му каже нещо, но старецът продължил да му говори за красотата на луната, на небето, на звездите. След малко го пуснал и той си тръгнал. Но, тръгвайки си, осъзнал следното: че старецът му посочил красотата на Бога, която, когато човек я види, тогава само може да констатира, почувства и осъзнае своята грозота и да се покае за нея. И този човек казва днес: когато искам да видя себе си и да се изповядам, излизам и гледам красотата на луната и чрез тази красота констатирам грозотата на греха ми.


Така поучаваше старецът, толкова сладко, толкова бащински, толкова красиво, толкова пламенно. Не срещаш лесно такава любов.


Една негова племенничка му пише и му казва- вуйчо, искам да се науча да свиря на пиано и не ме оставят!


Чуйте отговор!


Възлюбено ми, прекрасно ми ангелче! Златно ми дете! Когато прочетох в писъмцето ти думата пиано, какво да ти кажа, какво да ти кажа, след като и сега, на тази възраст, 68 годишен съм, чувам тази дума, и започвам да плача. Останахме сироти ние, които нямахме музикални инструменти на село, когато бяхме деца. Сироти останахме. С цялата ми душа ти казвам да настояваш и да се научиш! И да ти кажа нещо? Само да чуя Бетовен, Лист, Вагнер, веднага лети душата ми!

В даден момент той пише писмо на майка си. Само няколко фрази взех: Уважаема ми, обична ми, златна ми, сладка ми майчице! С много любов и дълбоко уважение ти целувам ръцете ти, оченцата ти, сърцето ти. Грешното дете Ефрем



Такава нежност имал. Светостта има поразителна и изгаряща нежност. И виждате един великан, един подвижник, и когато го доближаваш, наистина приемаш тези вълни на неговата нежна и сладка любов.


Духовният човек е нежен, благ човек, и когато понякога се кара на някого, другият чувства сладост чрез строгостта му, защото има много любов в нея. Хората, които не милват другия, са коравосърдечни хора. Може ли духовният човек да е жесток? Как жестокият се покайва, как жестокият ще даде милостиня, как ще прости? Възможно ли е? Не е възможно.


Папа-Ефрем имал много нежност и свещенолепие. Как пред един такъв човек да не откриеш и ум, и душа, и живот, и минало и всичко?


Той имал сладостта на присъствието на Светия Дух в сърцето, на присъствието на Христос, и тази сладост ставала сладък помисъл, сладка мисъл, сладка дума, сладко движение, благ живот. Това бил папа-Ефрем.

Три случая с него. Първият е преди неговото успение. Старецът обичаше много Тива и казваше много пъти донесете ми една снимка! Беше взел едно камъче от манастира Сагмата и го пазеше като филакто до успението си. Донесете ми малко земя, малко камъчета. Как е Тива? В даден момент, в едно негово писмо четем – леле, какво си изпатих, когато научих, че Тива има Пътна полиция! Не можел да си го представи!


В даден момент, минавайки към Атина, за да отиде в болница, минавали покрай Тива, му показвали светлините и му казали:


- Геронда, да влезем?


И отвърнал:


- Не!


Ама няма да слезеш от автомобила.


- Не!


- Отиваме към Света Гора!


Имаше такава любов към Тива, но смяташе за земно отечество Света Гора и за небесно отечество – царството Божие.


В даден момент в Тива стана нещастен случай в деня на св. Лука, преди много години, почина един 19 годишен юнак Лука. Майка му бе безутешна, имаше две деца. Минали много дни. Когато съпругът й отивал на работа, а второто й дете на училище, тя оставала вкъщи и за да се разтуши, простирала ръце, викала името на детето й Лука и си представяла, че го прегръща. Виждате, болката е голяма. Не можела никъде да намери утеха. В даден момент някой непознат почукал на вратата й.


- Здравейте!


- Здравейте!


- Г-жа Мария?


- Да.


- Идвам от Света Гора, аз съм от Атина, идвам от Света Гора, но ме праща папа-Ефрем. Познавате ли го?


- Вижте, чичо ми е, но аз никога не се запознах с него. Чувала съм от роднините, че като дете си е тръгнал оттук, нито съм го виждала, нито ме е виждал.


- На мене ми каза да ви кажа нещо.


- Какво?


- Да отидеш при Мария, ще попиташ, ще намериш къщата, ще отидеш да почукаш на вратата и ще й кажеш – чичо ти, калугерът, ми каза, когато оставаш сама, да не отваряш ръцете си и да викаш името на детето си, защото детето ти е в обятията на Света Богородица!


В онзи момент от това, което чула, почувствала поток на утеха да минава през душата й.


Другите два случая са след успението на стареца. Вижте как продължава неговата нежност и любов и уважение към човека.


Един човек поради кризата загубил работата си и семейството му се разпаднало. Вижте какво нещо е разочарованието и отчаянието, за да стигне един отец подвижник дотам да каже, че по-добре човек съгреши, отколкото да се отчае. Ако не нещо друго, грехът е движение, докато отчаянието е задушаваща мъртвешка неподвижност. Той стигнал до това състояние, взел револвера, сложил го в уста, всичко бил загубил, и в онзи момент, ето помисълът, наум му дошъл неговият съселянин, калугерът на Света Гора, когото, когато бил млад, ходил да види. Знаел, че е починал и си казал с помисъла си дали това, което видях там, бе истина? Така – казва – за първи път чух душата ми да крещи, стигнах дотам, за да чуя душата ми да крещи. Поставих револвера, не можех да говоря и чувам душата да крещи: папа-Ефрем! И в онзи час две големи кокалести ръце го хващат отзад, държат го здраво и от тази прегръдка, топлина и нежност приел такава сила да може не просто да продължи да живее, а да се покайва, да се радва и да придава на живота си духовна висота.


Преди три години в Тива щеше да има проява, посветена на стареца. Върху афиша поставили снимка на стареца и отдолу пишело датата, мястото и часът. Щеше да бъде в неделя, ноември месец. Залепили афишите. В онзи ден с група младежи се връщахме от едно село, валеше дъж, и на едно централно място на града виждаме един младеж, слязъл от мотора, да прави нещо върху афиша на стареца. Спряхме, децата ми казаха:


- Отче, да не излизаме, не знаете какво е.


Нямахме добър помисъл за юнака, нещо лошо си помислихме. Казах: ще спра! Слязохме. Младежът бе седнал на земята. Виждайки ме, скочи и каза:


- Отче, много те моля! Искам да ми кажеш къде е той!


Казах :


- Знаеш ли, приятелю, старецът почина преди години.


- Какво означава това?


- Е, как да ти го кажа, умрял е старецът.


Той избухна в плач.


- Какво говориш?! Аз трябва да намеря този човек!


- Какво се случи?


- Минавах с мотора, и от афиша почувствах очите му да влизат в мене, да преобръща моя ад, моя мрак и знаеш ли, отче? Аз сега този ад, който имам в мене и този мрак, искам да го повърна, да го изкарам!


Така и този младеж, чувствайки нежността на стареца, 20 години след успението му стана едно от неговите духовни чеда и един от най-добрите му послушници.


Виждайки тези подробности от живота на стареца, нека почувстваме тази негова любов, нежност, и тогава е сигурно, че колкото и твърда черупка да е създал егоизмът около сърцата ни, ще се разбие. Сърцата ще се отворят и ще се освободят. . .

Превод: Константин Константинов

 

 

Светогорски истории

Октомври 15, 2019 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

Всички един ден ще умрем!

В скита, където живеехме, имаше един старец, който беше юродив заради Христа. Имаше и един друг, по-скоро неразумен в реалното значение на думата, който не приемаше юродивия старец, а казваше:

- А, тоя е луд, какво му се удивлявате, че е свят? Луд е. Сега, като дойде, ще го попитам кога ще умра – да видим, дали знае!

Сякаш той самият знаеше и ако юродивият му кажеше, че ще умре на 25 октомври еди-коя си година, може да го удостовери. Е, минаха един-два дена. Дойде Йаков: по скитовете го наричаха Йаковаки, беше като див човек, бос, с овехтял пояс, чийто първи материал не си личеше. Той влезе в нашата колиба (калива), където беше другият монах (който искаше да го попита кога ще умре, за да удостовери дали Йаков наистина е благодатен човек). Йаков влезе, като казваше на глас:

- Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем! Всички един ден ще умрем!

Сякаш му казваше: „Какво питаш? Първо на първо, знаеш ли датата? И второ, един ден, рано или късно, ще умрем. Това ли те гложди сега, кога ще умреш? Не ти ли стига здравата и проста логика, че сега си в този свят?“.

Разбери, че си човек!

Сещам се за един монах на Света гора, който бе борен много от съня. Беше млад човек, а монашеският живот – бдения, ставане в 2-3 часа сутринта, естествено беше да му се доспива. Очи не можеше да отвори, клетият. Беше много сънлив, защото се подвизаваше да стои буден нощем. Е, да спиш 2-3 часа в денонощието е трудно, а в храма е тъмно, четат и пеят тихо. Той спеше, спеше и око не можеше да отвори. Имахме един старец Герасим, възрастен монах, от тези старци, които ти дават велика утеха. Младият монах се отчая, един ден отиде и му каза:

- Старец Герасиме, какво ще правя? Око не мога да отворя по време на службата! През цялото време спя! Отчаях се, какво да правя?

А онзи му отговори:

- Благословени човече, ти се притесняваш за това? В корабчето такава буря имаше, а Христос спеше, ти си в храма, толкова хубаво е вътре, тишина, топлина, на тъмно, какво пречи да поспиш малко?

И му разреши проблема. Какво точно му отговори? Той му посочи да се научи на търпение и дълготърпение.

Да се под-ви-за-ва-ме!

Сещам се за един старец, който дойде в нашия манастир на 80 години, за да стане монах. Имаше брак, деца – е, човек на 80 години. Какво искаш, дядо, на 80 години си? Не остана вкъщи, благословени човече, да се грижат за теб децата ти, да имаш стая с меко легло, с хубавите завивки, да ядеш печено пиле с макарони, а дойде тук. Какво ще ядеш тук? Тук има пости, варива, твърди храни, леглото ти няма да има тези удобства, които имаш там. Кой ще те гледа тук, където няма човешки утехи? Сещам се, че когато идваше на бденията, понякога му казвах:

- Дядо, не искаш ли да отидеш да си отпочинеш?

Гледах го, клетия, как се мъчеше на бдението, цяла нощ:

- Дядо, защо не отидеш да си починеш?

- Не! Дойдохме да се подвизаваме!

И свиваше ръката си в юмрук, клетият, свиваше цялата си ръка и казваше:

- Дой-дох-ме тук да се под-ви-за-ва-ме!

И го гледаш, клетия сред зима, през нощите. Добре, нас, които тогава бяхме млади, това не ни притесняваше, но за един стар човек беше трудно. Естествено, той имаше и преподобна смърт.

Бог пази нас, не ние Него

В Иверския манастир дошла по море иконата на Света Богородица. Ходейки по морето, преп. Гавриил Ивирит отишъл и взел иконата, занесъл я в манастира. Отците я поставили в съборния храм, но сутринта я намерили на вратата на манастира. Господи, помилуй! Кой я е взел? Хайде, отново я сложили в храма, но на другата сутрин тя отново била на вратата. Пак я поставили в храма и я намерили на вратата. Заключили храма. Света Богородица се явила на игумена и му казала:

- Виж, отче, аз ще пазя вас, не вие мене!

Оттогава иконата на Света Богородица стои до манастирските порти. Разбира се, от преклонение монасите затворили онази врата, поставили наблизо друга и построили параклис, където се намира иконата, която затова се нарича „Вратарница“, т.е. Света Богородица, която е до вратата. Защото Бог пази нас, не ние Него…

Живот на отключени врати

В Света гора имаше различни крадци, които ограбваха, плячкосваха и дори малтретираха монасите. Ставаха подобни истории. И тъй, на Света гора се говореше, че:

- Знаеш ли? Има крадци!

И какво ще правим? Най-лесно е да ограбиш монах – той е сам, в гората. Един от монасите отиде и сложи хубав катинар на килията си…

Но нека да ви разкажа нещо друго преди това. Имаше един старец – наследник на хаджи Георги. Отишли да го ограбят. Той имал стари икони в килията си. Вързали му ръцете, краката и устата да не вика. Той им рекъл:

- Преди да ме вържете, моля ви, вържете ме в църквата!

- Защо?

- Да бъда в църква. И ми отворете книгата, след като ме вържете, за да прочета службата до сутринта, за да не я пропусна!

Вързали го и той така четял. Когато неговите съседи го намерили, той им казал:

- Е, не пречи, след като ме вързаха тук, прочетох и службата! Взеха нещата и изчезнаха!

И така нашият съсед отишъл и взел един катинар:

- По никакъв начин не можеш да го отвориш! Нека дойдат крадците – нищо няма да стане!

Да, но когато отишъл вечерта да се помоли, Бог не бил там. Той загубил молитвата. Защо? Бог му казал:

- Твоето упование в катинара ли е, или в Мене?

Тоест: „Кой те пази тук, където стоиш? Катинарът или Аз?“. Той дотолкова се почувствал изобличен, че махнал катинара и си наложил правило за 40 дена да спи при отключена врата. Разбира се, и от най-малкия шум се ужасявал и скачал от леглото.

За утре – Бог знае!

Няма да забравя, когато бях млад и живеехме в Капсала, в Света гора – там е пустиня, има снегове. Особено през зимата всички бяхме блокирани, в гората, сред храстите – не можеш да отидеш да видиш другия, можеше да минат 10-12-15 дена и да не можеш да видиш съседа си. Като казвам съсед, имам предвид огромно разстояние. Той обаче ти е съсед, след като го виждаш отдалеч. Веднъж взехме някои неща и ги занесохме на един старец, който живееше по-надолу от нас. Живееше сам. Човешко е, ще му сложиш нещо – малко елей, разни други неща.

- Отче, донесохме ти нещичко!

- Благодаря много! Предайте благодарност на вашия старец!

Той задържа само една част.

- Ама всичко е за теб!

- Не, не, тези стигат за днес!

- Е, добре, а утре?

- Е-е-е, утре! Бог знае! Не и за утре!

И къде беше той? Не в града, близо до бакалина, а в пустинята. Нямаше откъде да си набави. Но понеже нямаше човешка помощ, той наистина имаше Божията помощ.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“

Пет-шест чинии въздържание

Април 15, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

Пет-шест чинии въздържание

В житието на св. Атанасий Атонски, ктитора на Великата лавра, има следния случай. Този светец винаги ядял много и другите монаси казвали:

- Е, свят е нашият старец, но яде много…

Понеже ги чул, един ден той наредил на готвача да приготви изключително много ядене и казал:

- Затвори вратата на трапезарията, за да не могат да си тръгнат и ще правиш това, което аз ти казвам!

Монасите седнали и започнали да се хранят. Изяли по една чиния. Той им казал:

- Сложете си втора чиния!

Сложили си втора чиния и изяли и нея.

Трета чиния – помъчили се оттук-оттам, изяли да речем една трета.

Четвърта чиния – не могли, само два-трима яли.

Пета чиния, шеста чиния, седма…

Той изял седем чинии. Междувременно всички се били отказали. Казал им:

- Вижте, седем чинии! И мога да кажа, че едва сега донякъде се наситих! Сякаш чувствам, че съм изял това, което би трябвало да изям, ако не пазя въздържание.

Отците казват за тази история:

- Като се хранят, някои изяждат една чиния и се насищат и им е достатъчно. Друг се храни с тях, изяжда две чинии, но никога не се насища, защото би трябвало да изяде седем. Той изяжда само две или една и половина, и с много труд се въздържа. Затова не съдете по външност. Всеки човек има различна мярка.


В Църковната утроба

Попитали един монах на Света гора:

- Какво правите в Църквата?

- Нищо.

- Нищо не правите?

- Да!

- А защо ходите на църква?

- Добре, бебето в майчината утроба прави ли нещо? То е в утробата на майката и само се храни и расте, а когато дойде час, ще се роди. И ние правим същото.

В Църквата сме, седим там и се молим, храним се от Църквата, от Тайнствата, от Божията благодат и растем, докато дойде момент, когато това ще приключи и ще се родим във вечния живот.


Свърши се!

Имахме един старец на Света гора – благодатен човек, понтиец, от Мала Азия. Не говореше добре гръцки, знаеше наполовина турски, наполовина гръцки. Свят човек – старец Филип, който една седмица преди да почине ни извика всичките и попита:

- Какъв ден е днес?

- Понеделник.

- Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота, неделя, понеделник, Филипас – така произнасяше името си – свърши се!

Тръгна си, милият. В четвъртък не слезе в храма. Той пръв идваше от всички нас. В петък отново не дойде. Какво да правим, изглежда беше умрял. За да не слезе в църквата, трябваше да е умрял. Отидохме, почукахме на килията, нищо. Не отвори. Какво да правим? Старецът ни каза да разбием вратата – ами ако беше вътре и нещо му се беше случило? Ударихме вратата, цялата падна. И какво съзряхме насреща? Старец Филип, седнал на един стол, сложил си схимата, с броеницата, пред иконите, със запалени свещи, спокоен гледа как пада вратата и пак така спокойно ни казва:

- Излезте всички навън! В понеделник ще е „свърши се!“, не днес!

И наистина, в понеделник Филипас „свърши се“. Почина. Знаеше го отпреди.

Така, чеда, човек стига до крайния предел на своята издръжливост. Там е Бог. Там, където няма повече къде да ходиш. Както Христос слезе до дълбините на ада, както Йона беше в стомаха на кита, в пълна изоставеност. Там е Бог. Затова човек трябва да бъде твърд. Бог не е в широкия път, а там, където си сам. Дори там, където се чувстваш изоставен от Бога, и там можеш да Го намериш.


10 000 тухли благодарност

Сещам се, когато бях на Света гора, имахме монах във Ватопед – папа Ириней, французин. Дойде за пръв път в Света гора – французин по рождение, син на някакъв френски аристократ. Ние, както сме си свикнали, вършим си работата, търчим нагоре-надолу. Ако го срещнеш пред себе си и бързаш за някъде, изгорял си! Първо трябваше да ти се усмихне и ти да се усмихнеш, и да ти каже:

- Прощавайте!

- Няма нищо, кажи?

- Той пак:

- Извинявайте, сигурно Ви безпокоя?

- Не ме безпокоиш, сине мой! Казвай и да приключваме!

- Ако Ви безпокоя, тогава да говорим някой друг път!

- Е, кажи сега, тъй и тъй се срещнахме!

Хиляди пъти „Извинявайте!“, хиляди пъти „Прощавайте!“, за да зададе един въпрос. И след това десет поклона, още толкова усмивки, мерси… Искам да кажа, че и за тези неща има граница. Веднъж се опитах да му обясня, казвам му:

- Рик, (така се казваше, преди да стане монах), знаеш ли, ние тук на Света гора не сме много по любезностите, няма нужда от чак толкова голяма любезност.

Той ми вика:

- Ааа, аз работих в Париж, когато бях войник, разтоварвах камиони. Веднъж разтоварвахме цял камион с тухли. Когато прехвърляхме тухлите помежду си, си казвахме: „Заповядай, благодаря, моля!“, от сутринта до вечерта.

10 000 тухли… 10 000 пъти да кажеш „Благодаря, моля!“. Казах му:

- Ако направиш това с нас, ще свършиш в лудницата. Няма начин.

Искам да кажа, че е велико нещо човек да знае собствените си граници. И за да научи границите на другия, той трябва да научи собствените си граници.


Ако раят се напълни

Както казваше старецът Паисий, ако предположим, че настъпи Второто Пришествие и по парадоксален начин раят се напълни, и не остане място за другите, а Бог каже на някои: „Извинявайте, чеда, не излязоха сметките, не могат всички да отидат в рая. Пълно е!“, тогава някои хора ще започнат да се карат и да правят сцени: „Защо не ни постави предварително и сега стоим! Правехме толкова много неща!“. Докато човекът, който е великодушен, ще каже: „Добре, че раят е пълен. Нищо, че останахме отвън. Нека се радват тези, които са вътре!“. С други думи, зависи как стоиш пред Бога. Съвършенното е да чувствам другия като свое „Аз“, както Христос казва, да възлюбиш ближния като себе си. Тоест, другият да бъде твоето „Аз“, да не бъде вече друг…


Да не съм глупав да отида в ада!

За това съвременните християни, или поне тези на моята възраст, се учудват и не разбират основни неща в Църквата. Казват: „Не е ли достатъчно, че правя толкова много? Какво още искаш?“. Те не могат да разберат съвременния свят, не могат да разберат например монашеството, казват: „Защо ти е да ставаш монах? Не можеш ли да отидеш в рая, подвизавайки се в света?“. Отговорът е, разбира се, че можеш да отидеш в рая. Ама ние не ставаме монаси, за да отидем в рая. Ще отидем ли в рая? Възможно ли е? Или ще останем отвън? Имаше един старец на Света гора – старец Арсений от Кавказ. Простодушен човек, който не говореше много гръцки, а знаеше повече турски. Когато беше на 75 години, се оплакваше, че старец Йосиф не го е прибрал при себе си, че обещал да го вземе, а още не го е взел. Казваха му:

- Дядо, не се ли страхуваш, че ще умреш?

- Не, не се страхувам.

- Добре, ами ако отидеш в ада?

- Да не съм глупав да отида в ада!

С други думи, зависеше от него. Нашата връзка с Бог е въпрос на любов.


Да потънеш от любов

Иначе казано, може да имаш любов, но да нямаш разсъдливост. От любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов стоиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 души – на Света гора само с лодки се движим – и друг да го помоли да го закара до Дафни. Но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов качи 14, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“. Изобилна любов, но без разсъдливост – резултатът от това е, че ще потопи всички.


0,01% нарушение

Веднъж излязохме от Света гора с неколцина отци, пътувахме с автобуса по линията Уранополис – Солун. Пред мен седяха две отчета от скита Кавсокаливия, единият беше малко по-модерен, така да го наречем, а другият години наред не беше излизал от Света гора. И двамата бяха зилоти, т.е. да ги наречем по-традиционни, простодушни хора, които следваха стария календар по един по-фанатичен начин. Пътуването продължи 3 – 4 часа и единият почерпи другия с бонбон, а той го попита:

- Да не би да са млечни?

- Вземи, благословени! Млечен бонбон, как, това млечен бонбон ли е, яж, нищо няма!

За зла участ, обаче, съседът му взе и прочете съставките. Имаше различни неща и пишеше, че бонбонът съдържа 0,01% млечен продукт, нещо такова. Стана голяма каша в автобуса – викове, крясъци, приказки, скандали, защото човекът нарушил поста с 0,01% млечен продукт.

Много хора прекалено се задълбочават по този въпрос, което, ако произлиза от добър помисъл за акривия (тоест, от желание за строгост), е добре. Човек обаче не бива да е прекалено схоластичен, защото не трябва да оставяме впечатление у хората извън Църквата, че най-важното, което ни интересува, е дали има една капка олио, а не гледаме реално същността и смисъла на поста.


Кой си, та да съдиш?

Знаете ли, има някои стари хора – не знам дали има такива около вас – които си говорят сами и казват на глас мислите си. На Света гора имаше един старец – Давид, който си постави като условие, когато се качва и слиза по стълбите, за да стигне до килията си, да казва Иисусовата молитва. Имаше много стъпала и другите му говореха:

- Дядо, ела в някоя килия по-долу, близо до храма!

А той:

- Не! Аз искам да се качвам по стълбите!

Той искаше да се качва по стълбите и да казва молитвата. Между другото, сам си говореше. Изкачваше едно стъпало и казваше:

- Господи Иисусе Христе!

И си отговаряше:

- Какво искаш, бре, Давид? – все едно, че Бог му отговаря. И пак:

- Помилуй ме, Христе мой!

На следващото стъпало отново:

- Господи Иисусе Христе!

- Какво искаш бре, детенцето Ми?

- Е, какво да искам, Ти знаеш, Ти си Бог. Толкова години не направих крачка напред, та сега ли ще го направя? Помилуй ме!

Между другото, веднъж заведохме същия старец на празника на един друг манастир. Вечернята свърши и седяхме близо до него. Той беше толкова простодушен, нека ви кажа какво стана. Времето минаваше, а все не се чуваше камбаната за трапезата да ходим да ядем. Много скоро щеше да започне бдението. Той каза:

- Ама какво става тук? Няма ли да ходим да ядем?

Отговорихме му:

- Е, дядо, спокойно!

А той:

- Ама в нашия манастир веднага щом свърши вечернята, има трапеза и отиваме да ядем! Манастир ли е това, в което ме доведохте?

И след това пак сам си казваше:

- Ти, Давиде, кой си? Сигурно си игумен тук? Не. Духовен изповедник ли си? Не. Свещеник ли си? Не. Е, какво искаш, та съдиш?

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“. Издание на Ловчанска митрополия

 

Папа-Ефрем Катунакски

Март 5, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Един игумен от област Македония посетил стареца с двама богослови и един студент. Един от богословите поискал да им обясни благоуханието на светите мощи. Старецът свел глава към сърцето си, отдалечил се от събеседниците си и се помолил. Внезапно мястото се изпълнило с благоухание. Всички се спогледали и плачели. След няколко минути старецът им казал: понеже не можех да ви обясня с думи, се помолих Сам Бог да ви го покаже.


И ние лично установихме много пъти, че от устата му, когато говореше, излизаше благоухание, и лицето му сияеше, когато служеше. Ръцете му и цялото му тяло благоухаеше. Също така мнозина признават, че когато ги благославял, чувствали сърцето им да гори.


На един монах, който го посетил за съвет, прочел специална молитва и му казал: „Ех, ех, плодородна нива, но пълна с трева и плевели!”. Тоест това било символ за страстите на вехтия човек, които сме длъжни да изкореним.


На негово духовно чедо, което го попитало за силата на молитвите на монасите на Света Гора, казал, че помолил Бог да му покаже тази сила. Така една вечер в молитва видял как от земята се отправят огнени стрели – от манастирите – към небето, като огнена река.


Старецът казваше: “Света Богородица винаги е с нас. Ние не го усещаме. Не ни е от полза да я видим, защото ще се възгордеем.” Той обаче я виждал. Веднъж видял нашата Владичица да прекосява стаите на каливата му и да показва своята благосклонност към цялата му дружина. Тези, които срещали особени трудности и скърби, ги пращал в манастира Дохиар да се помолят на чудотворната икона на Света Богородица Скоропослушница. Сам той получавал директно решение на личните си проблеми от тази икона.


Един светогорски старец, докато папа-Ефрем още бил жив, го видял във видение сред божествена светлина. Папа-Ефрем го посъветвал да води дружината си към по-интензивен вътрешен живот.


Един монах притискал стареца си да го ръкоположи за свещеник. Той не приемал. Неговият старец помолил стареца Ефрем да се помоли, за да му даде Бог известие. В молитва изложил въпроса пред Христос, за да получи известие. Тогава благодатта му показала монаха в прегръдка с дявола. Разбрал, че той бил пленник на страстите си и не е достоен за Свещенство.


Когато монасите от неговата нова дружина го питали с любопитство за свръхестествените известия, които имал от Бога, той им казвал, че „наистина свойствата на благодатта са свръхестествени. Но аз ги приех от стареца Йосиф”, тоест от стареца си. Друг път казвал: когато пращах послушника ми в някой манастир, по работа, и аз вървях с него мислено и чрез благодатта виждах ума и мислите му, какво ще му се случи, кого ще срещне и въобще го съпътствах докато се върне. Знаех всичко, което се беше случило, дори още преди той да ми разкаже нещо.


Същото ставало със стареца му Йосиф, който проследявал родния си брат Атанасий с всяка подробност в послушанието, на което го пращал. Когато о. Атанасий правил грешки и пропуски, старецът Йосиф казвал: „Виж сега какво направи и предизвиква изкушения в себе си!”.


Един посетител разказа на един брат от манастира ни следния случай, който сам преживял: мислех да стана монах, но не се решавах. Посетих стареца в Катунакия за съвет. Когато влязох в килията му, цялата благоухаеше. Благоуханието идваше от стареца. За момент лицето му засия и се обля в светлина. Когато го попитах по въпроса, който ме занимаваше, ми отговори: „Ще станеш, детето ми, монах, но ще се забави.”


Каза отново: да видиш какво прави сатаната, за да влезе в някой манастир! Видях го, когато посетих едно манастирче, където цяла нощ се опитваше да влезе и да свърши своята работа. Беснее, защото монасите ще му вземем славата, която е имал преди да падне.


На един брат-мирянин, който го попитал за Иисусовата молитва, казал следното: отдели половин час от денонощието, за да изричаш молитвичката. Когато можеш. По-добре вечер. Да я казваш без да държиш броеница, умолително, с плач. „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Работи върху това и ще видиш какъв плод ще даде. От половин час ще стане един час. И внимавай в онзи час. Или телефонът ще зазвъни, или ще помислиш „трябва да свърша еди-коя си работа сега”, или ще те налегне сън, или някакъв хулен помисъл ще те порази. Нищо. Изключи телефона.


Свърши си работите и прави това половин час и ще видиш. Посадил си едно дърво и утре-вдругиден ще върже плод. И св. Йоан Златоуст и св. Василий Велики от това започнали и станали светилници на вселената. Св. Симеон Нови Богослов, бидейки още в света, видял нетварната светлина. Мирянин бил. Колко миряни изглеждат така външно, но дълбоко в тях са калугери! Молитвата, броеницата, милостинята побеждават Божията милост. Никой грях не е по-голям от Божията милост. Една молитва с броеница, която отправяш за брата си, за сродника си, не остава напразно.


Бог ще му помогне, когато се окаже в трудно положение. Броеницата не само помага, но и душата от ада може да извади! Такава сила има молитвата. Святост-добродетел-борба.


Човекът, който хвали ближния си и осъжда себе си, стига до святост.


Ако искаш от другия, понеже те е наскърбил, да ти отдаде поклон, не си добре, не вървиш по пътя на калугерския живот.


В Патериците се казва, че авва Нистеро придобил известност на свят мъж. Отишъл някой и му казал „Каква добродетел си упражнявал, отче, и стигна до такава духовна висота?”. Той казал „Откакто влязох в манастир, си казах – аз и магарето сме едно. Колкото говори магарето, когато го биеш, толкова ще говоря и аз”. Това била основата – че и да го бият, (казвал) „благослови!”. Сега ние стигнахме дотам една дума да не понасяме.


Човекът, докато е жив, трябва винаги да се подвизава. И първата борба е да победи себе си. Първият и най-главен враг на човека не е дяволът. А самият човек е заговорник срещу себе си. И това е така, защото не слуша другия, а слуша какво му казва помисълът му. Докато имаме толкова свети отци, на които да подражаваме, четейки техните творби, въпреки това много пъти егото ни завладява. Когато човекът победи себе си, той е най-великият великомъченик и победоносец пред Бога!


След като нашият Началник се възкачи на Кръста, и ние ще се възкачим. Той от една страна е сладък и лек, от друга е горчив и тежък. Съгласно произволението ни. Ако вземеш с любов Христовия Кръст, той е много лек, като гъба. Но ако го вземеш от другата страна, тогава е тежък и непоносим. И мен опитът това ме поучи. Божията воля да бъде. От Бога е било да стане така. И придобиваш мир. Ако кажеш „ама защо това, защо онова“, тогава не придобиваш мир. Тоест ако разчиташ на твоята преценка, ще сгрешиш и награда няма да имаш. Нямаш награда!


В теб да кипи радостта, и да не се вижда; в теб да кипи и скръбта, но да не го показваш навън.


Това е калугерът. Ти там и аз тук, и да се молим, като единият не чува другия. Можеш ти да се умиляваш и аз тук, и единият да не усеща другия. Това е по Бога. Ако го изявиш навън, или гордост ще те обземе, или… ще го загубиш.


Затова казвам, че където и да се озове човек, не трябва да се отчайва. Да не се обърква, да не се сащисва. По една или друга причина, Бог знае, изпитва те. Изпитва те: можеш ли да задържиш тази скръб? Мога. Ще ти дам харизма. Не можеш? И това, което ти дадох, ще ти го отнема. Аз не искам плашливи човеци. Не както изпратил Моисей съгледвачите, казва: „там видяхме и исполините… и ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.” (Числа 13:34). Нали? Да, но кой го казва това. Кой го казва? „Плашливият казва: „лъв на пътя! лъв по стъгдите!” (Притчи 26:13). Плашливият човек нищо не струва. Докато смелият винаги излиза победител. Виждаш ли?


Оправданието не е записано в Писанието. Светците не само не се оправдават, но страдат доброволно за другите. Ти да поправиш себе си, не да чакаш другите. Ти да застанеш отдолу, да те тъпчат всички. Тогава си наред… Ти се запаси с търпение. Това е пътят на Кръста.


Човекът, колкото и да е мъдър, трябва да се съветва. Ние не сме богонаучени. Да попитаме и някой друг. Да попитаме, да се посъветваме. Е, нямаш ли някой човек по-добър от теб?


Ще проявяваш търпение в твоите страсти, ще проявяваш и в моите. Така ще станеш свят. Себеизпитване – ревност. Не оставяй себе си без надзор. Във всеки час да надзираваш, да изпитваш, да проверяваш себе си. Наред ли си в този момент? Ти като монах, ако си аскет, ако си подвижник, ще проверяваш себе си, как прекарах целия ден?


От вас зависи умът ви да е кротък и тих. Не зависи от изкусителя дали ви атакува или от поведението на вашия съподвижник, на вашия съобщежитийник. Ти самият ще станеш причина за твоето спасение, ти самият ще станеш причина за твоето неспасение, от теб зависи. Когато искаш спасението си, ще напрягаш духовно силите си.


В първите дни, когато идваме в общежитийния манастир, имаме ревност голяма като Атон. Тази ревност внимавайте да не отслабне, да не угасне, защото тогава не е добре. Можеш ли да увеличиш, да усилиш тази ревност? Достоен си за похвала. Внимавай обаче с тази ревност, имам предвид в послушанието, в молитвата, в себеукоряването, бдейки на службата, да не те унесе сънят, в стаята ти, да наглеждаш себе си, всичко това се смята за ревност. Ако ревността охладнее, тогава не вървиш добре. Затова поправи себе си, да не охладнее тази ревност, тази топлина. Блажен е онзи брат, който поддържа ревността от началото до края на живота си.


Защото не знаеш колко години ще живееш в манастира. Може да живееш пет години, може да живееш десет, може да живееш и петдесет, не знаеш колко години. Е, този е достохвален, който поддържа ревността си от началото до края на живота си.


Помисълът бива съден. От помисъла се разваляме и от помисъла се подобряваме (духовно). Калугерът няма дело, има помисъл. Помисълът ти е отишъл в нещо недобро? Отговорен си. Ще кажеш: ама помисълът на човека не може да се събере. Добре, когато се отдалечава, събери го отново.


Искаш да придобиеш молитвата? Искаш, когато казваш „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” да текат сълзи като реки от очите ти? Искаш ли да живееш ангелски живот? „Благослови!”, „Да бъде благословено!” Послушание! Голямата борба на човека е да не вярва на помисъла си.



Казал ти е някой брат „Дойди, отче, да ми помогнеш тук”, „Да бъде благословено!”. Последвай този път, да видиш какво ще усетиш в себе си. Какъв мир, какво умиротворение ще почувстваш! А не „изчакай пет минути и идвам”… Това ще рече послушание. Да изкараш твоя помисъл и да чуеш какво ще ти каже старецът ти. Ако разсъждаваш върху това, което старецът ще ти каже, не си послушник, а изобличител на стареца.


Гордостта възпрепятства душата да влезе в пътя на вярата. На невярващия давам този съвет. Нека каже „Господи, ако съществуваш, просветли ме и ще Ти служа с цялата си душа”. И Господ непременно ще просветли една такава смирена мисъл и готовност за служение на Бога. Не трябва обаче да казва: „Ако съществуваш, тогава накажи ме”, защото, ако дойде наказанието, е възможно да не намериш сила да благодариш на Бога и да не се покаеш.


Тщеславният се страхува от демоните и става подобен на тях. Но не трябва да се страхуваме от тщеславието и гордостта, защото предизвикват загуба на благодатта.


Господ много ни обича. Но ние падаме в грехове, защото нямаме смирение. За да опазиш смирението, трябва да умъртвиш плътта и да приемеш Духа на Христос. Светците имали мощна война с демоните и победили чрез смирението, молитвата и поста.


Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото? Трябва да обичаш всички хора, както себе си, и всеки час да си готов за смъртта. Когато душата помни смъртта се смирява, предава се цялата на Божията воля, желае да има мир с всички и да обича всички. Когато в душата дойде Христовият мир, тогава е благодарна и седи като Йов върху бунището и се радва, че вижда другите прославени и самата тя е най-незначима от всички. Тайната на смирението в Христос е велика и неизречена. Душата, която обича, желае за всеки човек повече блага, отколкото за себе си и се радва, като вижда другите да са по-щастливи от самата нея, и скърби, когато ги вижда да се измъчват.


Господ обича хората. Въпреки това Той допуска скърбите, за да познаят хората своето безсилие и да се смирят и чрез смирението да приемат Светия Дух. Чрез Светия Дух всичко става хубаво, радостно, превъзходно.


Ако сме смирени, Господ от любов би ни открил всички тайни. Но бедата ни е, че не сме смирени, горделиви сме и пустославни за всяко незначимо нещо и така мъчим себе си и другите.


Достойни за съжаление са хората, които не познават Бога и ме боли за тях. Гордеят се, защото „летят”, но какво е достойното за удивление? И птиците летят и славят Бога. Обаче човекът, Божието творение, оставя Твореца. Но помисли, как ще застанеш на Страшния Божий Съд? Къде ще избягаш или къде ще се скриеш от лицето на Бога?


Съществуват много видове смирение. Някой е послушен и за всичко укорява себе си, и това е смирение. Другият се покайва за греховете си и смята себе си за мерзост пред Господ, и това е смирение. Обаче друго смирение има този, който чрез Светия Дух е познал Господа. Той има друго познание и друг вкус. Когато душата чрез Светия Дух види Господа, колко кротък и смирен е, тогава и тя самата се смирява напълно. И това смирение е своеобразно и никой не може да го опише и се познава само чрез Светия Дух. И ако хората узнаваха чрез Светия Дух Кой е нашият Господ, тогава всички биха се променили: богатите биха оставили богатствата си, учените науките си, управниците тяхната слава и власт, и всички биха станали смирени, биха живели с голям мир и любов и на земята би царяла голяма радост.


Господи, дай на всички народи на земята да познаят колко ни обичаш и какъв дивен живот даряваш на тези, които вярват в Теб. Този, който има в себе си мира на Светия Дух, пръска мир и в другите. Но който има в себе си зъл дух, пръска и в другите злото.


Сам гневливият човек понася голямо мъчение от лукавия дух, поради гордостта си. Подчиненият, който и да е, трябва да го разбере и да се моли за душевно боледуващия си началник и тогава Господ, виждайки търпението му, ще му даде прошка на греховете и непрестанна молитва. Велико дело пред Бога е човек да се моли за тези, които го онеправдават и обиждат.


Поради това Господ ще му даде благодатта и чрез Светия Дух ще познае Господа. И така ще претърпява, заради Господа, с радост всички скърби и Господ ще му даде любов към всички хора и ще желае от все душа доброто за всички и ще се моли за всички, както за душата си. Господ ни е дал заповед да обичаме враговете и който обича враговете, се уподобява на Господа. Любовта към враговете не е възможна, освен чрез благодатта на Светия Дух. Затова, веднага щом някой те обиди, се помоли за него на Бога и така ще запазиш Божия мир в душата си.

Превод: Константин Константинов

 

Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Небрежността – постоянна заплаха за вярващия

Февруари 6, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Йосиф Исихаст – поучения

 

Небрежността носи със себе си страшна заплаха за нашия живот. Тя много пъти ми е причинявала вреда и аз винаги съм я считал за нашия най-непримирим враг. Стремежът на стареца да ни предпази от този неприятел и богатият му опит за коварните и сложни прийоми, чрез които той омотава и улавя жертвите си, ни принуждава да споменем и за него.


На езика на отците той се нарича униние, а също – небрежност и нерадение. Всички тези думи обозначават едно и също – смърт на душата. Няма да привеждаме тук светоотечески определения на това гибелно зло. Ще кажем само, че то влиза в числото на осемте греховни страсти като една от главните злини. Ще приведем само няколко примера от опита на стареца, които могат да бъдат особено полезни за хората от нашето поколение.


На нашите въпроси за това, коя е главната причина, поради която човек не достига до духовната си цел, старецът отговаряше, че това е небрежността. Веднъж го попитах: “А защо отците казват, че причина за това е тщеславието?” Той отговори: “Да, и то враждува против нас, но не с всички, а само против тези, които е успяло да прелъсти, и при това – малцина, защото тщеславието разпилява вече събраните съкровища, а небрежността не позволява на човека даже и да ги събере.”


Небрежността е подобна на суша, поради която не може да израсне никакво растение. Тщеславието вреди на принеслите плод, на преуспелите, а небрежността причинява вреда на всички, тъй като пречи и на желаещите да тръгнат по пътя, и тръгналите спира, и на незнаещите не позволява да се научават, на заблудилите се пречи да се обърнат, на падналите не позволява да се изправят. И изобщо, небрежността е гибел за всички, които са пленени от нея.


Прикривайки се зад предлога на естествените потребности и трудностите на подвига, този измамник – унинието – спечелва доверието ни и като добър водач ни отвежда и предава на себелюбието, нашия главен враг. Само мъжествената душа, след като положи за основа вярата и надеждата на Бога, може да отрази неговите посегателства; в противен случай невежият с мъка се избавя от неговите мрежи. Унинието особено мъчи живеещите в уединение и избягващите спазването на определен ред в живота, а на намиращите се в послушание и на изпълняващите някакво служение то няма сили да навреди.


Източник на унинието са загубата на надежда, малодушието и отдалечаването на благодатта за дълго време. Началото му лежи в снизхождението към своята уж болест или немощ, а негов край е пълното неверие, безсрамие и неблагодарност. При уединените безмълвници унинието започва с пропускане на правилото и с нарушаване на устава на живот и се засилва, ако своевременно не му бъде обърнато внимание. А за тези, които живеят в обществото на много братя, негово начало стават празнословието и осъждането.”


За изцеление от унинието старецът ни съветваше да размишляваме на есхатологични теми, обръщайки се към противоположни предмети: въздаянието на праведниците и наказанието на грешниците, Небесното Царство и адските мъчения, и да си спомняме житията на подвижниците. Благодатни средства против унинието са молитвата, сълзите и вярата. Освен това, приснопаметният старец привеждаше много примери от живота на предишни подвижници, които са били увлечени от небрежността и са загубили духовното преуспяване, придобито с голяма ревност и трудолюбие. Старецът казваше: “Според мен и другите страсти, на които се поддават подвижниците, са следствие от небрежността, тъй като тя, разединявайки вниманието, отваря входа на сродните ѝ и свързаните с нея страсти и те поробват човека.” За да ни подбуди, той използваше следния призив: “Не бъдете небрежни, деца, за да не попаднете в ръцете на разбойниците.” Даже и суетните занимания считаше за проява на небрежност, тъй като смяташе, че и те могат да станат причина за такова пленяване. Защото и при Давид е казано: Той не ще даде да се поклати ногата ти; няма да задреме Оня, Който те пази (Пс. 120:3), и още: Ако не бе Твоят закон утеха за мене, аз бих погинал в неволята си (Пс. 118:92).


из книгата: „Старецът Йосиф Исихаст – Живот, подвизи, учение“

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

Бъдете будни и се молете

Януари 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Част от книга на манастира Кутлумуш 


Бог е отдал на волята и на силата на човека само количеството на молитвата. Поучил ни е на постоянна и непрестанна молитва винаги на всяко място. Само по този начин ставаме притежатели на тайната на истинската молитва и вярата. Само така пазим Божиите заповеди и постигаме спасението ни. Така количеството на молитвата зависи от човека.


Преподобните Игнатий Ксантопулос и Калистос Ксантопулос увещават към честата молитва в името на Иисус Христос преди всяко дело и постъпка, тъй като честотата усъвършенства дори и несъвършената молитва. Св. Диадох Фотикийски приема, че когато човек призовава името на Бога колкото се може по-често, не пада лесно в грехове. Научи, че всяко туптене и мисъл за молитва се дължи на действието на Светия Дух и е тайнственият глас на Ангела-Пазител. Името на Иисус Христос, което призоваваме в молитвата, съдържа действащата от само себе си поправяща сила.


Затова не се безпокой от несъвършенството и сушата на молитвата ти, а очаквай настоятелно плода от честото призоваване на божественото Име и той няма да се забави да дойде. Онова, което трябва да те безпокои, е нерадението за молитва. Това било главната и единствената причина, която подтикнала ап. Петър да се отрече от Христос!… Тя именно го направила горделив, защото който мисли, че е обезопасен и стабилен, не търси – чрез молитвата – Божията помощ.


Ап. Петър имал много причини да прибягва към молитвата: защото Господ му заръчал това, казвайки на всички апостоли „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение”. Дори специална забележка му направил, когато му казал: „Петре, спиш ли?” Ап. Петър имал и скорошния пример на Господ, Който се молил постоянно в продължение на три часа. Но всичко това не могло да го накара да се пробуди от тежкия сън, който го бил налегнал. Виждаш ли, брате, колко слаб е окаяният човек, когато чрез молитвата не търси помощ от Бога?


Ап. Петър, върховният от апостолите, на който Отец открил божествеността на Иисус Христос, казвайки: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, ап. Петър, който видял с очите си божествеността на Христос на планината Тавор, същият Петър, когато една незначителна жена просто го попитала „Да не си и ти от Неговите ученици?”, той без колебание отговорил „Не познавам Човека.” И не се спрял само до това отричане, а пред онова богохулно множество „Тогава той почна да проклина и да се кълне: не познавам Човека”. И защо станало всичко това? Защото нямал със себе си оръжието на молитвата, за да се отбрани срещу атаката. Защото проявил нерадение спрямо молитвата и не се бил съединил чрез нея с Всемогъщия Господ.


Подобни отклонения и лабиринти очакват този, който не се моли трайно. Той стига дотам да се отрича от Господ поради много незначителни неща. И след като се отрече от Него, продължава да се отдалечава от Него, падайки от един грях в друг. Затова и Господ казал притчата за вдовицата и несправедливия съдия „за да ни подбуди винаги да се молим и да не ни дотяга”.


Научи и ти, брате, чрез това, което друг си е изпатил, тоест от това падение на ап. Петър, да не спираш да прибягваш към Господа чрез молитвата, особено в моменти на изкушение и скърби, защото зная, че ако оставиш молитвата, една проста закачка, само една дума, само едно възражение от който и да е, е достатъчно да те накарат да отхвърлиш всички твои добри дела и обичаи, които си пазил за спасението на душата си, и да забравиш Онзи Владика, Който толкова много те облагодетелства, проля Кръвта Си и отдаде живота Си за теб…


Има безкрайни причини, които ден и нощ в живота ни подбуждат към молитва: целият свят около нас. Всички твари на Създателя ни подбуждат да отправяме молитви към Господ. Слънцето, което ни дарява дневната светлина. Луната със звездите, които в звездните нощи се превръщат в украсена с диаманти корона на земята. Облаците със светкавиците и бурите, трусовете! Необятното море, което веднъж е спокойно, веднъж бурно. Птиците, които летят над нас, чуруликайки радостно. Всички ни казват: „Помоли се на нашия Творец”…


Нашите всекидневни нужди, съзнанието за нашето нищожество сред необятната вселена, ни подбуждат да търсим често с молитва Божията помощ. Нашата история с националните катастрофи, когато предците ни не следвали пътя на Бога, и възходите и победоносните войни, когато изпълнявали Неговите заповеди, повелява: „Никога не забравяй Бога!” Обичаите на предците ни, които сме наследили от родителите ни. Писаните и неписаните закони. Накратко, нравственият закон, който по Божието вдъхновение е записан в Евангелията, ни зове с гръмък глас да общуваме постоянно с небесния ни Отец. Безбройните примери на светците и мъчениците на Църквата, чиято молитва ги изпълнила с мир и издръжливост и сред най-ужасните моменти на мъченията им! Но и Сам Господ Иисус, Който бил разпнат заради нашето спасение, ни показват ден и нощ пътя на молитвата. Достатъчно е да отворим очите на душата ни. Достатъчно е да осъзнаем целта на нашето пратеничество в този мимолетен свят и ще видим ясно пътя на молитвата да ни води към Господаря на вечния живот.


Опитай и ти, брате, винаги да държиш отворени очите и ушите на душата ти, за да виждаш и да чуваш всичко това, което ти говорят за молитвата и ти показват ясно пътя към Бога!


Всеблагият Бог чува молитвите на всички нас без разлика, стига да излизат и да идват от дълбините на сърцето ни. Дори молитвите на грешниците Бог чува, когато се отправят с вяра и истинско покаяние. Господ се радва, когато грешниците, горчиво разкайващи се за постъпките си, търсят прошка. Така се зарадвал бащата от притчата за блудния син и заколил угоения телец, веднага щом се завърнал неговият син, който се бил отклонил! Св. цар и пророк Давид, този велик поет и псалмопевец, чиито молитви се съдържат в прекрасния Псалтир, изповядал: „Съгреших пред Господа”, когато се съвзел от неговото подхлъзване. И Господ му открил: „Простих ти греха, затова не се притеснявай за него”. Когато тираничният и жесток юдейски цар Манасия бил унижен, бидейки победен и пленен от асирийците, и прибягнал към Бога и Го помолил да му прости за греховете: „Помόли се Нему, и Бог се приклони към него, чу молбата му и го възвърна в Иерусалим на царството му.”…


В притчата, която Господ казал, когато митарят влязъл в Храма и смирен и съкрушен помолил за прошка, казвайки „Боже мой, смили се над мене, грешния, и ми прости”, тези думи излезли от сърцето му и заставили Всемогъщия да му прости. И при разпването на нашия Господ Иисус Христос, едно „Помени ме, Господи”, т.е. „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си”, което казал единият от двамата разбойника, му помогнало да влезе в Рая!
Не се колебай и ти, брате мой, когато като човек паднеш в някакъв грях, да потърсиш прошка от нашия Господ. Бъди сигурен, че когато покаянието ти е истинско, ще ти се даде опрощение.

***

Ако Всеблагият Бог чува молитвите на грешниците, които се покайват, много повече чува и молитвите на праведниците и им праща Своята помощ. Един такъв пример е Анна, майката на пророк Самуил. Нейният добродетелен и блажен живот бил засенчен от мъката й, че била в напреднала възраст и още нямала дете. Тогава прибягнала към Бога, помолила се на Господ и с горещи сълзи Го умолила да развърже утробата й. Бог чул молитвата й и дал Самуил.
Старият Завет е пълен с такива примери. Така пророк Илия „с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.


“И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод”. Елисей възкресил починало момченце с молитва. И на всички е известно, че пророк Даниил с молитва затворил устата на лъвове и трите отрока в пещта с молитва угасили силата на огъня!


Търси и ти, брате мой, чрез молитвата покрова и помощта на небесния Отец и бъди сигурен, че ако твоите прошения са чисти и душеполезни, ще бъдеш чут от Господа. Имай предвид, че прошенията ще бъдат чути, когато имаш непоклатима вяра в Бога. И вяра се придобива и утвърждава само с молитва! Когато с вяра се обръщаме към Господ, молейки Го за справедливи неща, Той ни чува. Но молитвата ни трябва да се отправя със смирение, подобно на митаря. Гордостта в молитвата дава противоположните резултати, както станало с фарисея от същата притча. „Както молитвата на смирения огъва Бога, така и молитвата на горделивия кара Вишния да ти се гневи и да счита молитвата ти за грях”, пишат отците подвижници…

***

Спасението на човека зависи от молитвата, защото тя го съединява с Бога. Когато човекът е съединен с Бога, е логично той да не се отклонява от Божия закон и да се моли на всяка своя крачка. Така с молитвата всички наши цели в живота са богоугодни. Всички наши действия се увенчават с успех, защото имаме за наш помощник Бога. Затова молитвата е нещо необходимо и първостепенно в живота ни. Но сатаната винаги ни дебне, за да намери момент, в който не държим оръжието на молитвата, за да ни завлече в пътя си, който винаги е лесен и надолен. Ето защо молитвата ни винаги трябва да е постоянна и непрестанна. Извършването на другите наши християнски задължения става в определени моменти, но дългът на молитвата трябва да се изпълнява непрестанно и постоянно.


Трябва да знаеш, брате мой, че простото призоваване на Господнето име е молитва. И няма съмнение, че това може и трябва да става постоянно, при всяко наше вдишване. По този начин нашата мисъл и памет се насочват постоянно към Бога. Това насочване на мисълта ни към божественото присъствие означава пълно отдаване на битието ни на Господ Иисус. Означава отдаване на душата Нему. Ето защо св. отци ни съветват да призоваваме името на Господ Иисус Христос на всяко наше вдишване.


Силите на злото, които се противят на молитвата в сърцето ни, ни нападат от две страни – отляво и отдясно. С други думи, когато не могат да ни възпрепятстват от молитвата със суетни и греховни мисли, носят в ума ни различни земни мисли, за да осуетят молитвата ни, която сатаната, мразeщ доброто, не понася. И прави всичко, за да ни подмами да оставим разговора с Бога, започвайки светски разговори с хората.


Затова затваряй като втори Одисей слуха на душата си за сирените на света от този век, които в пътуването на твоя живот чуваш отдясно или отляво да ти пеят вълшебни песни за материалистични теории и модерни идеи.

***

За да бъде истинна молитвата, трябва да се отправя с изключителна цел да ни свърже с Бога. Затова най-добрата и истинската молитва е тази, която се отправя скришно. За тайнствената молитва ев. Матей пише „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно”. Тук има предвид сърцето и душевния ни свят въобще. Там, където пазим съкровените помисли, чувства и желания. Там ни съветват да влизаме всеки път, когато искаме да се помолим. И когато ни казва да затваряме вратата, има предвид най-вече вратата на телесните разсейвания и грижи. Само чрез затварянето на тази врата се обезопасяваме от всякакво изкушение и умът ни се приковава в Бога!


Свещеният Теоктист пише „Когато се молиш, вложи цялото си внимание и усърдие ушите ти да слушат това, което казва устата ти, и сърцето ти да чувства всичко, което говори езикът ти… Тогава си влязъл истински в твоята скришна стая и си затворил твоята врата. Тогава истински молитвата ни се възнася като тамян пред Господ и сваля от Небето прошката на греховете ти и великите дарове на човеколюбивия Бог”.


Отправна точка и всегдашно действие за обезопасяването на спасението ни е молитвата, която по този начин става първото задължение на всеки християнин, който иска да носи достойно името на нашия Господ. По тези причини Евангелието ни увещава към непрестанна молитва.


Всички благочестиви дела имат – всяко едно от тях – своето време. Молитвата не се ограничава във времето, а всички години на живота принадлежат на нея. Без молитвата никоя добра постъпка не става по добър начин. Който реши да призовава постоянно името на Господ Иисус, е нормално в началото да среща трудности. Но колкото е по-настоятелен, толкова по-бързо свиква и привиква към молитвата. И езикът и устните му придобиват такава способност, че без никакво усилие не след дълго този, който се моли, разбира, че молитвата му е станала постоянна и съществена придобивка. И ако някой път по каквато и да е причина се случи да я прекъсне, чувства сякаш нещо силно му липсва! По този начин молитвата става навик за него и умът му започва да свиква и следи действието на устните. Така като общ резултат в него се създава един извор на веселие за сърцето, откъдето вече се излива истинската молитва!

***

Тази обща констатация трябва да подтикне и теб да станеш извършител на непрестанната молитва, която ще дари просветление на ума ти и ще прогони далеч от теб всички зли помисли. Ако желаеш наистина да пропъдиш всяка антихристиянска мисъл и да очистиш ума си, ще постигнеш това чрез молитвата. Нищо не може да сложи в ред мислите ни както молитвата! Св. Йоан Златоуст казва следното: „Победи враговете в ума си чрез Иисусовото име. Няма да намериш друго оръжие по-силно от това! По подобен начин и страстите си ще потушиш и ще ги заличиш чрез молитвата!”


„Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света”, ни казва Св. Писание. Не се страхувай нито от нещастни случаи, нито от разрушения. Молитвата ще те покровителства и ще отдалечи от теб всяко зло. Припомни си ап. Петър, когато проявил малодушие и започнал да потъва в Тивериадското езеро. И внимавай, ако си ленив и невнимателен в молитвата, няма да видиш напредване, нито в посвещението на Господ, нито в придобиването на мира и на спасението.


Колкото за непрестанната молитва, трябва да знаеш, че в същността й стои постоянното призоваване на името на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ако призоваваме името на Господ Иисус, произнасяйки го шепнешком или наум и когато стоим и когато седим, и когато разговаряме и когато вървим и когато се храним и когато правим каквото и да е друго навсякъде и винаги, отправяме непрестанна молитва! Честата молитва създава навика на молитвата, която не закъснява да стане втора природа и често привежда ума и сърцето във висше душевно състояние! Честото упражняване в молитвата отдалечава душата от различните грехове, като я задвижва и упражнява да прави същественото, за да постигне единение с Бога.


Честотата в молитвата е единственият начин, за да стигне човек до висотата на истинската и чиста молитва. Тя е най-доброто средство за плодотворна подготовка преди молитва и най-сигурният път, за да стигне човекът до Рая, до спасението на душата си! Не може да бъде християнин този, който пренебрегва следното:


а) че трябва да се моли често и със старание и че Бог желае тази негова молитва;


б) че много пъти биваме наказвани за нашето нерадение към молитвата;


в) че всички светци се молили пламенно и постоянно.


Преп. Никита Ститат в Добротолюбието казва за молитвата: „Този, който е съумял да постигне истинската молитва и съществото му е било обляно от Христовата любов, не става пленник на сетивата и не предпочита нищо друго. Не почита прекомерно праведния и не осъжда никого и се уподобява на Бога, Който оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”.


Превод: Константин Константинов

Старецът Иларион за усърдието към Бога

Октомври 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Иларион е един от най-старите монаси в Света гора. Замонашва се още на млади години и се подвизава дълго време в манастирите на островите. В Света гора е дошъл от преди 60 години и оттогава не е напускал Градината на Богородица. Вече е столетник.

Старецът Иларион не е теоретик, а практик. Всичко, за което говори е от личен опит. Живее в едно незабележимо място близо до столицата на Атон – Карея.

Въпреки напредналата си възраст, старецът Иларион е с младежки дух и енергия. Той е представител на една вече отмираща генерация на стария Атон.

„Преди грехопадението на нашите родители земята била изпълнена с всякакви блага – всичко, каквото си поискаш, всичко, каквото ти е нужно. И нашите прародители, Адам и Ева, вземали всичко като от склад – каквото си поискали. Нямало нещо, което да им е липсвало. Знаели всичко къде се намира, и каквото им трябва просто си го взимали – ето, тук е лука, там са тиквичките, по-нататък – дините. Не се тревожели какво ще ядат утре, знаели, че всичко ще си бъде на същото място. Но след грехопадението всичко се променило, животът им заприличал на пазар, макар че през първите векове имало изобилие на всичко – и на плодове, и на овошки и всичко им стигало. Но все пак не било като в склада, и затова отношенията между хората станали като на пазар – аз ти давам толкова лук, а ти ми даваш толкова дини. Нищо вече не било както преди и така възникнало онова, което наричаме свят, или светска суета. Тези така грозни отношения, основаващи се на – дай ми, на ти, и хората заживели по принципа – аз ти давам това, а ти ми даваш онова.

Този принцип по същността си означава едно пълно отпадане от Бога. И ние живеем в това отпадане и дори не го проумяваме. Нашите древни атонски мъдреци са били неграмотни, не са можели да четат, дори не са посещавали и службите, а са се молили по броеница, но в чистосърдечието си добре са разбирали, че за да бъде истинска, молитвата трябва да излиза от сърцето, а нашата обикновена молитва не е истинска и затова трябва да молим Бог да ни даде дар за истинска молитва. Но за да получи такава, човек трябва да има усърдие към Бога, рачение, силно желание. Тя може да запали душата за молитва, и тази молитва, която се дава в отговор на усърдието, превъзхожда всички правила и тя е всъщност истинската, неподправена молитва, разговор с Бога.

Веднъж, знаете ли, идва при мен един монах и ми казва: „Отче, искам да се изповядам“. И започна да говори: „Всичко при мен е добре – първи влизам в храма, последен излизам. Никога не преставам да се моля, не пропускам служби и за разлика от някои братя, никога не дремя през време на тях. Чувствам радост от всичко това“.

Тогава му казах: „Добре, сине, правилно постъпваш, но как е молитвата ти?“ И чух: „За каква молитва?“ Ето, това е привидното монашество, а истинската молитва не е рутинна, а разговор с Бога, с такава светите отци са вършили чудеса. Затова преди всичко трябва да молим Господ да ни даде освещение, и ако просим от него чистосърдечно, Той ще ни го даде. Когато умът ни се просвети, идваме в състояние да разсъждаваме, т. е. получаваме духовен разум и тогава животът ни се променя из основи. Преставаме да сме като слепци и виждаме накъде да вървим. Не сме като слепи мишки, които се лутат във всички посоки, а ясно виждаме пътя.

Така че, братя, запомнете добре – хубаво нещо са богослуженията, чинопоследованията и всички други подобни неща, но в човека трябва да има и нещо вътре в душата, което да го съединява с Бога, в една недостижима дълбочина, а ако го няма, външното не е достатъчно. Много по-важно е да имате вътрешно усърдие към Бога, това е истинският живот на душата. Нашата задача е да придобием собствена молитва, която да живее в душата ни. Както се пее в едно от песнопенията на Четиридесетница – усърдието ни събира, за да прославяме Светия Дух.

Днес главният проблем на духовния живот и за миряните, и за монасите е, че не се грижат именно за това – да имат божествено усърдие, рачение, силно желание, а се занимават със съвършено различни неща – светски неща, като житейски грижи, покупки, а за Бога най-важното е да вижда как расте усърдието ни, така че душата ни да живее истински живот, а грижата за насъщния ни хляб Той взема върху Себе Си. Ако човек мисли само за материалните неща, то те полека-лека ще почнат да разяждат душата му като ръжда.

Съвременният живот е устроен така, че грижите за удобствата ни все повече и повече нарастват, опустошават душата и тя слиза до едно ниско стъпало, става играчка в ръцете на демоните и те почват да я тласкат накъдето си искат, насам и натам, не я остават на спокойствие. Благодатта изчезва съвсем и душата остава пуста. Човек става беззащитен като животно, и за всички е видно, всички забелязваме в живота си, как понякога човек с чисто сърце и съзнание бавно и незабележимо се превръща в разбойник, който е готов да изтръгне от устата на другия къшея хляб, все гледа да трупа и да трупа, никога нищо не му стига и се страхува, че един ден ще го загуби. Предава се на користолюбието, събира ли, събира, докато сам се погребва под тежестта на събраното. Под товара на вещи, които често съвсем не са му нужни, но ги пази за „черни дни“.

И главният проблем на съвременните монаси е това, че на тях им харесва светското, да се занимават с мирски неща, с покупки за подобряване на живота им, и ще ви кажа, че това трупане на вещи представлява раково образование, което в крайна сметка разяжда душата. Ако имаш една дреха, за какво ти са две, ако имаш един чифт обувки, за какво ти са два чифта, да пълниш цели шкафове… И именно това е користолюбието, да трупаш вещи, които не ти трябват, без които можеш и да минеш. Това всъщност е точният критерий. Това не остава незабелязано.

И лошото е, че монасите не само обичат светските грижи, но и светските разговори, всички ония шеги и каламбури. Виждал съм го и на Атон – стои един монах и разказва нещо, а другите около него – ха-ха-ха! Проблемът на съвременните християни е, че са загубили спасителния си кръст.

Източник: http://www.isihazm.ru

Малка светогорска беседа

Октомври 3, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Някога, когато един монах заболееше от някаква душевна болест или фобия, му забраняваха да взема лекарства, предписани от психиатър. Казваха му да се лекува чрез послушание и смирение и чрез тайнството на божественото причастяване.

Сега, в нашето съвремие казват, че това не е правилно, защото има случаи, когато и лекарствата помагат, ако разбира се, се приемат в нужното количество и своевременно.

- А Вие как смятате, отче?

- Аз съм съгласен с мнението на св. Порфирий, който казва, че много монаси не желаят да приемат лечебни средства и често правят това от лукавство. Макар че, на Атон се казва, че няма такова нещо като душевна болест, а само гордост. А ето какво искам да кажа за божественото причастяване.

Разбира се, по-добре е да се приема по-често, но лично аз се страхувам да се причастявам всеки ден. Това не е проста работа, нужно е да бъдеш много внимателен в живота си. Нужно е безмълвие, цяла нощ да гори кандилото и да се молиш. Ако се причастяваш често, трябва да пребиваваш в непрестанна молитва, да не се занимаваш с други неща, с послушание в овощната градина или с друго ръкоделие. Въобще, молитвата ти трябва да бъде особено силна.

Светата молитва трябва да бъде благоговейна пред страшните Христови тайни. Спомняш ли си, по атонското правило, ако монах влезе в храма, когато там се извършва литургия на Преждеосвещените дарове, колко поклона трябва да направи? А, спомняш си – три, и тогава може да се поклони на иконите. В Атон се смята, че ако не постъпваме така, презираме тайнството, което се извършва на Преждеосвещената литургия. Това не е писан канон, а живо предание, устно предавано от светите отци.

Един старец, Йоаким, който е живял в румънския скит „Св. Йоан Кръстител“, имал старец на име Харалампий. Това станало в Неа Скити. О. Харалампий Дионисиатски бил учител на Иисусовата молитва. Той се научил от о. Йосиф (Исихаст) бързо-бързо да казва Иисусовата молитва по броеница, колкото се може по-бързо, за да не идват помисли. Веднъж старецът Харалампий дошъл при стареца Порфирий Кавсокаливит за духовен съвет.

О. Порфирий го поздравил и изведнъж започнал бързешком да казва Иисусовата молитва по броеница, иронизирайки о. Харалампий. Т.е., старецът Порфирий се присмял на бързата молитва, защото молитвата е разговор с Бога и с Него не може да се разговаря така бързо. Впрочем, при молитвите има различни техники и различни мнения и те не подхождат за всеки. На един подхожда едно, на друг друго, на всеки различно.

Но аз ще ви кажа честно, че ако старецът Харалампий Дионисиатски не беше станал игумен, той щеше да бъде втория Паисий Светогорец.

О. Харалампий Дионисиатски казвал, че ако не бил дошъл в манастира, той не би загубил своята молитва. Но влизайки в манастира, забравил половината от онова, което бил спечелил в своето уединение. А духовните чеда на стареца Харалампий ми разказваха, че в последната нощ, когато бил в своята килия до езерото и трябвало да поеме поста игумен в манастира Дионисиат, имал такова видение. Ето, той е вече игумен на Дионисиат, при него идва монах и той му казва: „Брате, направи еди-какво си“, а онзи му отвръща: „Геронда, много съм уморен, не мога“. Отива при друг и му казва: „Тогава ти го направи“, а той му казва: „Геронда, болен съм и не мога“. Тогава отива при трети, а той му казва: „Геронда, имам друго послушание и не мога“.

Тогава старецът Харалампий казал: „И какво ще стане, ако отида в манастира и никой не ми оказва послушание? Как ще мога да се оправя с всичко това? Кога да премеря и кога да отрежа?“

Събудил се на сутринта и му казват: „Отче, трябва да тръгвате към Дафни, а оттам за Дионисиат, за да поемете управлението му като игумен“. Казал им: „Няма да отида. Ако монасите не ми оказват послушание, как ще мога да се справя?“

А за нас ориентир в молитвата служи Йосиф Исихаст. И да знаете, че никой от старците не може да се сравни с него, дори и о. Ефрем Аризонски. Нито той, нито о. Харалампий са могли да спазват неговия устав. А техният устав съвсем не е бил лесен. От изгрев започвали работа, та чак докато слънцето се скрие. След залез те не отваряли никому, та дори и сам царят да дойде. Сядали да пият чай и после полягали да си починат малко. По някое време ставали и почвали да се молят по броеница. През цялата останала нощ повече не лягали, а се молели. Преди разсъмване отслужвали Божествена литургия.

След смъртта на стареца Йосиф Исихаст повече никой не можел да издържи да живее по неговия устав. Нито о. Ефрем, нито о. Харалампий. Разбирате ли, това е била свръхестествена за човешките сили програма. Много просто, те никога не си почивали. И преди да се съмне всяка сутрин те извършвали Божествена литургия.

За такъв тип молитва е било нужно повечето време да прекарваш в безмълвие. Заради това именно им се наложило да се преместят в Новия Скит. Преди им се налагало да продават ръчно изработените си изделия чак в Дафни, което им отнемало много време за път и усилия, и затова се преселили в Новия Скит. А така им оставало повече време за молитва. Точно това и желаели най-много, както и да живеят един строг до суровост живот.

Никога не прибягвали до лекарска помощ. Боли те зъб и искаш да ходиш на зъболекар? Какъв ти зъболекар, на ти клещи, отивай и си го вади!

За това, как да се молиш, задължително ти е необходимо ръководството на някой духовник. А ако той няма благодат, то тогава много ще си изпатиш.

Ето какво ще ви разкажа. Веднъж при стареца Епифаний дошъл един друг старец за изповед. И му казал: „Имам един послушник, който има болен стомах. Все гледа да се отклони от постите, но аз го заставям да пости строго“.

О. Епифаний му казал: „Е, добре, духовнико, ти караш болен човек да пости. И смяташ, че това е правилно?“

И той му отговорил: „Ами да, така с послушанието си ще отиде право в Рая“. Тогава о. Епифаний му казал с учудване: „Хубаво, той ще попадне в Рая, ами ти къде ще попаднеш?“

Приятели, само по книгите не може да се ръководиш, затова е нужно да имаш благодатен старец с Дух Светий. Християнството не се учи само по книгите. У стареца Йосиф Исихаст имало послушник на име о. Атанасий, много простоват човек. Казал му: „Геронда, моля се, моля се, но нещо не ми стига до сърцето“. Старецът отговорил на това: „Можеш ли да ми покажеш, къде ти е сърцето?“ „Ето къде е“, казал му Атанасий и посочил гърдите си. „Ей, несмислен човече“ – отвърнал му стареца Йосиф. „Сърцето на човека се намира в петите“. „А, за това не ми стига до сърцето“ – казал Атанасий.


Източник: http://www.isihazm.ru

Разходка до Света Гора

Април 18, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

От нас Христос иска само покаяние и останалото Той ще го устрои.


Нека имаме не интелектуално, а деятелно покаяние. Ето! Вижте днес колко знания за духовния живот придобихме чрез увеличаването на религиозната литература и особено от многобройните християнски интернет-страници. Цял ден и нощ седим пред един екран. Повече ни гледа компютърът, отколкото иконостасът. Всички сме осведомени и вече знаем за съвременните старци и пророчествата им, малки и големи, праведни и грешни, но въпреки това храмовете още са празни и грехът – грях. И тъй, какво постигнахме?

***

- Геронда, помогни ми да се спася.

- Нито аз, нито Сам Бог може да ти помогне, ако ти първо не помогнеш на себе си чрез покаянието и изповедта. Следователно, първото, което ще поискаш от Бога, е да ти дари дух и пътища на покаяние.

***


Когато в греховете има покаяние, тогава не съществуват грехове.


***

Добре е да стоим на стража и да проследяваме себе си. Когато в дома ти проникне влага, как ще я прогониш? Трябва да излезеш навън, да проследиш внимателно откъде се създава и прониква. През стената? През керемидите? През основите и се върви нагоре? И съответно да вземеш подходящи мерки. Откъде губиш постоянно благодатта – като друг теч? От твоя егоизъм и инат? От вътрешен гняв? От някоя неправда, която са ти сторили и не можеш да го понесеш? От плътските страсти? И така съответно ще можеш да подредиш нещата в себе си.

***

Всяко събитие, което не предизвиква покаяние, смирение и любов, не е от Бога.

***

Страстите обичат да се връщат, затова нека не бъдем самоуверени, ако смятаме, че сме се освободили от една страст. Без благодатта на Светия Дух много скоро отново ще паднем в същите и по-лоши страсти.

***

Евреите един път разпнаха нашия Господ, а ние всекидневно Го разпваме с нашите грехове.

***

Не можеш да познаеш Бога, ако не познаеш първо ада в себе си.

***

Един монах попита някакъв поклонник на Атон.


- С какво се занимаваш?

- Имам сонда, правя сондажи.

- Хубаво. Да ти кажа ли един анекдот за един човек, който копаел земята?

- Разбира се.

- Имало някога един земеделец, който взел една лопата. Отишъл на нивата си и започнал да копае. Копаел, копаел, копаел… Хареса ли този анекдот?

- Ама, много кратък беше!

Беше кратък, но имаше дълбочина! Така и много хора днес, т. нар. хора на духа, съобразявайки се с мисленето на всяка една епоха, без дух на смирение и покаяние, представят себе си за дълбокомислещи и интелигентни, но без Христос и благодатта на Пресветия Дух, копаят, копаят и накрая винаги остават „плитки” и „затънали”.

Нека вземем сондата на покаянието и да започнем да копаем в душата ни. Тогава първото нещо, което ще срещнем, е кал и нечистотии, това са греховете ни. След това, задълбочавайки се още повече, ще намерим чиста вода, това са сълзите, които идват, когато размишляваме колко сме огорчили Христос, Който, докато е толкова добър и толкова ни обича, ние във всеки един момент Го нараняваме. И накрая, продължавайки да копаем, ще срещнем прекрасните и скъпоценни диаманти на Света Троица. При това Сам Христос ни увери, че царството Божие е вътре в нас (Лука 17:21).

***
Търсим нови галактики във вселената, вместо да търсим нови огледала, да не би да видим бунището в нас.

***


Колкото човекът е по-неразкаян, толкова за по-съвършен смята себе си. И колкото се доближава до Христос, за толкова по-проблемен и грешен смята себе си.

***

Каквото и велико нещо да постигне човек, ако не остави греха, то е напразно.

***

Искаш да придобиеш покаяние (μέτανοια)? Прави поклони (μετάνοιες).


***

Ще отидем в ада не защото съгрешаваме, а защото не се покайваме.

***

Мнозина се покаяли, понеже не се покаяли, но никой не се е разкаял, че се е покаял.

***

Някои може да са се покаяли, макар и да не са се изповядали, но мнозина, макар и изповядали се, не се покаяли. Мнозина след време се разкаяли, че не са се покаяли навреме и не променили живота си, но никой не се е разкаял, че се е покаял, изповядал и принесъл живота си на Христос. Мнозина се изповядали, но не са се покаяли и мнозина се покаяли, но не се изповядали.


Нека предположим, че утре Бог преустанови икономическата криза, какво ще правим след това? Ще отидем на църква да благодарим на Бога, или ще хукнем ентусиазирано на бузуки, за да гуляем и да се овъргаляме отново в греха? Но дори и да се заличи нашият дълг, бъдете сигурни, че след един месец отново ще задлъжнеем, след като се превърнахме в такива измамници, непочтени и интересчии.

***

- На колко години сте, геронда?

- Какво значение имат годините? Колко години сме в покаяние стои над всичко! Бог не брои нашите години, а ги претегля.


***

Истинското и автентичното покаяние има 180 геометрични градуса. Колкото повече градусите намаляват, толкова по фалшиво и празно е покаянието ни.

***

Повече нямаме нужда от повторна евангелизация с думи и проповеди, има изобилие от слова в книгите и в интернет, нужна ни е спешно повторна евангелизация с живот. Нашият живот е най-добрият Христов апостол. Животът „крещи” дори ако думите не говорят.

***

Виждаме от една страна да идват много млади в църква, но духовно са неустроени. Въобще напоследък виждаме много хора да ходят в църква, за да им реши Бог земните, външни проблеми, а не за да им помогне да преодолеят вътрешните си проблеми. Но трябва да знаем, че когато уредим вътрешните, тогава и външно всичко около нас ще се уреди.


***

Един монах, който като мирянин работил като програмист, казал:


- Имате ли компютър? Влизате ли в интернет?

- Да.

- Тогава, когато бъдете атакувани от вируси, трябва да правите „форматиране”, т.е. обновяване. Изтривате старите заразени програми и инсталирате нови. Така трябва да правите и с изповедта, когато душата пострада от греховете. Изповедта и молитвата, която духовникът ще ви прочете, е духовното форматиране, душевното възраждане, което трябва редовно да правим, в противен случай се опропастяваме, ставаме посмешище за демоните и вече сме за рециклиране и изхвърляне.

***

Изповядвай се редовно и правилно, защото, дори патриарх да си, ако не се изповядваш, не можеш да се спасиш.

***

Днес мнозина се изповядват, но малцина се покайват.


***

Един монах попита:

- Колко пъти се къпете?

- Редовно, лятото даже може и четири пъти на ден.

- Душата си кога я изкъпа? Тоест кога се изповяда за последен път?

- У-у, от доста време.

Значи грижиш се за тялото си, което утре червеите ще го ядат, но за душата ти не те ли е грижа да бъде чиста?

- Ама, защо да се изповядам? След като пак ще съгреша.

- Защо тогава да се къпеш, след като отново ще се измърсиш? Остави твърдоглавието и оттук нататък подреди нещата в себе си, изповядвайки и причастявайки се с пречистите Тайни колкото се може по-редовно.

- Имате право, геронда!

***

Бог няма да ни съди за греховността ни, а защото не Го потърсихме да ни помогне.

***

Най-вкусното сладко на света са сладките сълзи. Те са сладкиш, който идва директно от Рая.

***

- Трябва да търсим сълзите. Започваме дори и от светските сълзи, докато сърцето ни „запали”, както старите генератори, които палеха чрез ремък, а след това завъртаме копчето на духовната честота, на божествени „асоциации”, на любовта и добротата на Христос, на Света Богородица и на светците. Сълзите облекчават, умиротворяват, смиряват и омекчават душата. Носят душевно облекчение. Само зверовете и злите хора не плачат. При нужда нека сложим лук… в очите ни. Даже един подвижник измивал сълзите от кърпата си само в морето, а не в мивката, смятайки ги за свещени, след като за Христос ги пролял.

***

Преди няколко дена през каливата ни мина един млад и простодушен младеж, името му е Спиридон. С учудване ни разказа едно поразително събитие, което преживял в едно заведение за бързо хранено в града, където живее. Той ни каза характерно: преди близо една седмица, надвечер, бях отишъл в заведението в квартала, за да изям една питка със зеленчуци, „сирак”, както я наричат, защото съдържа само постни продукти. Седнах на една маса вътре. Много ми харесват дюнерите, но след като е пости, сърце не ми даваше да се облажа. Така реших да взема нещо постно. Както ядях „сирака”, внезапно почувствах едно непознато и странно умиротворение да обгръща цялото ми същество. Веднага, без нещо външно да ми влияе, божествен мир ме покри и услади душата. Такъв покой никога не бях чувствал. Започнаха да текат сълзи от очите ми, не можех да ги скрия, и тогава почувствах, като малко дете, да обичам цялото миросъздание. Сякаш се бях родил повторно. Такова нещо не ми се беше случвало в живота. Направо Рай! Ама да не би да съм в прелест, отче? Не съм и много грамотен. За една надница работя. Вие, които знаете по-добре, кажете ми, добро или зло бе това, което ми се случи?

Аз онемях. Не знаех какво да му отговоря! Колко „скандално” се държи Бог! Неща, които начетени и мислещи хора минават много десетилетия докато ги почувстват – ако ги почувстват – този триблажен Спиро с неговата блажена простота успя да ги преживее. Опитно да преживее със сълзи на очите си Божията благодат в едно обикновено квартално заведение…



Какво да ти кажа, детенцето ми? – съумях да измънкам. Бог видял жертвата, която си направил, сред изкушението на приятните миризми да свидетелстваш за вяра и пост, и очевидно се е трогнал. Затова и ти прати една милувка, да изпиташ едно малко услаждане, за да вкусиш малко от небесната сладкарница, която ни очаква в Рая, за да помниш милувката през целия си живот. „Вятърът духа, дето иска” (Йоан 3:8).

***

Господ ни зове „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 9:34), а не „да нагоди себе си”! Зове ни към Кръст и жертва, а не към комфорт. Затова да не се увличаме от болни примери на „добри християни”, които в името на Христос се нагодиха и … запазиха душата си: „който е запазил душата си, ще я изгуби” (Мат. 10:39).

***

- Как сте, геронда?

- Както Бог иска.

***

Едно 103 годишно старче, старец Варлаам Ксенофонтски, откакто дошъл на Света Гора като калугер никога не поглеждал себе си в огледало. Веднъж го помолили да се снима както седял с други отци, с бастун в ръце. Но след една седмица, когато му показали снимката, той се оплакал и, сочейки снимката, протестирал:

- Това старче ми взе бастуна!

***

Живей забравен от човеците, за да може Бог да те познае и да се грижи за теб.

***

- Геронда, какво правите тук в самотата, без човешка компания?

- Не съм самичък, имам най-добрата компания, броеницата.

***

По-добре да ни вземат за луди и пропаднали, отколкото за свети.


***

Християнският живот без кръст е „незаконен”. Затова дори Възкресение не може да има в него.

***

Един монах каза:


- Слава Богу! Колко неща съществуват, от които нямам нужда…

***

Един монах с побелели коси казваше:

- Стигнах до преклонна възраст и за съжаление не можах да дам младините си на Христос, но поне Му отдадох старините ми. И това е нещо…


***

Бедността е красива, защото олекотява, облекчава, улеснява. Човек трябва да е празен, за да може да влезе Христос, в противен случай Той няма откъде да мине.

***

В Рая няма да отидем с вратовръзки. Виждате ли светците? Кой от тях е влязъл със своето човешко мъдруване в Рая? Един без глава, друг без ръце, трети без нозе, бедни, оклеветени, болни… Тесен е пътят, която води до простора на Рая, както казва и пророк Давид: „в скръбта ти ми даваше простор”.

Чрез стеснението на скърбите ще се разширим вътрешно и сърцето ни ще процъфти от вечна радост. Да не търсим едно интелектуално, изгладено и дипломирано Християнство, смятайки всички други простодушни и презрени, „безумното на тоя свят” (1 Кор. 1:27) за селяни и провинциалисти, които не могат да застанат до славата на Христос. Защото те ще видят първи лицето на Бога. „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен”(Мат. 18:10).

Помня, че през 80-те тук, на Света Гора, живееше един мирянин много смирен и незабележим. Преди да почине дори се удостои да стане монах с името Агапий. Тази птица небесна беше презряна от всяка човешка слава и утвърждение, забравена от този свят. Беше сляп и по-късно загуби и слуха си. Но как само ни вдъхновяваше да възлюбим Бога, когато го посещавахме, бидейки млади калугери! И понеже не можеше нито да види, нито да чуе, го хващахме за ръката и пишехме с пръст върху нея, първата буква от името ни. Например очертавахме един кръг върху дланта му.

- А-а-а, отец Онуфрий ли си? Бъди благословен!

Но си тръгвахме от него като от „духовна пещ”, от него, „безумния” за света. Такава полза черпехме, сякаш ходихме при свети Паисий.


***

Ставаш богат, когато презираш богатството.

***

Без мъченически и кръстен дух не е възможно да съществува нито добър свещеник, нито монах, нито обикновен християнин.

***

- Геронда, защо седите на студено и не запалите малко огън, за да се стоплите?



- Ако не замразим (ξεπ-αγιάζουμε) земните утехи и удобства, не виждам как ще се осветим (αγιάσουμε). . .


***

Колкото повече неща притежаваш, толкова повече те притежават!

***

- Геронда, какво правите на Света Гора?

- Една добра търговия. Тук носим трудовете на живота ни на касиерите, обменяме ги и ги превръщаме в… пътища за благословеното Божие царство. Всичко продай и… Христос купи! (Тук старецът парафразира израз от Византия „Всичко продай, Марко купи”, който се използвал като увещание, за да може човек да придобие от душеполезните текстове на преп. Марк Подвижник)

***

Дори сянката на ап. Павел изцелявала болните, а той самият всеки ден бил болен, бидейки разбрал вечната печалба на болестта „Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен”(2 Кор. 12:10)

***

Или се отдалечи от този свят, или, доколкото оставаш в него, се научи да презираш и да осмиваш неговата суета.

***

Веднъж помолили един старец, който имал благодатния дар на странничеството (отстраняване от света), да му направят снимка. А той отговорил:

- Ние, монасите, сме непогребани мъртъвци, които очакваме възкресението. Снимки не правят на умрелите, а само на живите.


***

- Защо, геронда, трябва да постим, да бдим, да пазим въздържание, да се терзаем и да изпитваме болка, пазейки евангелските заповеди, докато Христос иска да бъдем радостни и свободни? Това не е ли оксиморон?

- Много просто, защото Христос е Мъчителят на нашите мъчители, Тиранинът на нашия тиранин и Поробителят на нашите страсти.

***

Хем нямаме разположение дори една наша малка страст да поправим, а на мъченически подвиг искаме да отидем?

***

Всичко, което ви изкушава, което ви поставя в изкушение, го изхвърлете, ако ще да изглежда необходимо.

***

Днес искат да премахнат думата и понятието за грях отвсякъде, дори и от Евангелието. Така Евангелието става една книга за добро поведение, за етикет. Само един враг имаме – греха. И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (срв. Мат. 10:28). Тоест грехът праща в ада и тялото и душата.

***

- Геронда, защо на Света Гора правите толкова много поклони?

- За да отслабнем! Какви се тези неща, които питаш, благословени човече? Толкова години си в Църквата и не знаеш? Поклоните се правят по много причини. Припадаме с тяло на земята, за да изразим нашето съкрушение и покаяние. Помага ни и това да опираме чело в земята, за да не забравяме, че сме пръст и пепел и отново в тази земя ще се върнем. След това се трогваме и по този начин възвестяваме, че така ще възкръснем, стоейки изправени на двете си нозе в последния ден, при Второто Христово Пришествие. Също така, припадаме на земята, за да станем и ние духовно добра, подходяща земя, която да приеме Христос и да даде стократен плод. Също така поклоните са и отдаване на чест и слава на Висшия Бог. Във всеки случай от моя опит съм установил, че поклоните помагат много, за да се огъне и свие нашият самохвален и високомерен дух, както станало при митаря.

Ах, ако християните знаеха колко благотворни са поклоните за душата и тялото, нямаше да се занимават с йога и всички тези индуистки и нюейдж похвати, които им вредят дългосрочно и накрая оставят едно демонично зловоние и смрад в душата им.

***

Попитали един критянин, възрастен йеромонах:

-Геронда Калисте, колко поклони правите вие всеки ден?

- Е, детето ми, 2000 – 2500…

- Ама, как, отче, става това?

И той с простота отговорил:

- Излизам да събирам ядливи треви всеки ден, това е моето послушание. Всеки път, когато се навеждам, за да отрежа някой корен от земята, казвам и молитвата. Така стават стотици поклони на ден.

***

Съществуват цветя, които растат, цъфтят и благоухаят в непристъпни пустинни места и склонове. Така и монахът благоухае, когато живее незабележимо и в отсъствието на светските улеснения. Но ако поискаме да присадим тези аскетически цветя в една пластмасова саксия на Омония (атински площад), тогава или ще изсъхнат или ще загубят своя аромат. Ето и една мантинада (характерни римувани импровизации, които се изпълняват на различни празници или в ежедневието, понякога дори без музикален съпровод):

Монахът сред светските неща като птиче обикаля, като босилек цъфти, но не ухае…

***

Това, което ни обновява, е жертвата, а не комфортът. Затова духовният живот изисква борба (αγώνα), а не бузи (σιαγόνα).

***

Монах Паисий (в света Григорий) сам питаше себе си и сам си отговаряше:

- Григорий, лиших ли те от нещо, докато беше в греха и света? Не! Е, тогава не ме закачай Паисий!


***

Ако не станеш духовен „до кокал”, ще станеш плътски „до дух”!

***

- Геронда, християните ни донесоха много сладки неща и хладилникът е развален. В пустинята сме, какво да правим с тях? По принуда трябва да ги изядем всичките, за да не ги изхвърлим.

- Какво говориш, детенцето ми? Тоест стомахът и душата ни са по-низши и от бунището?

***

Болестта компенсира аскезата.

***

- Геронда, виждам тук, в Градината на Света Богородица, че богослужението е преплетено с душевно-телесната аскеза. Постите, спите много малко, събуждате се в часа, когато хората лягат, стоите часове наред на стасидиите… защо изтощавате себе си? Не ощетявате ли така тялото си?

- Цялото това телесно злострадание, детенцето ми, има своя смисъл. С това терзание и тялото може да съучаства едновременно в молитвата и не стои като пасивен зрител. Например нозете нямат уста, за да говорят и да отдадат слава на Бога, и така, чрез правостоенето и труда, и те служат своята литургия, принасяйки слава на троичния Бог. Това важи за цялото човешко тяло. Телесният труд носи и душевен покой.

 

превод: Константин Константинов

 

 

А ти познаваш ли се с тази пчела?

Март 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

За първи път ние се срещнахме със стареца Паисий през 1972 г. още в килията на Честния кръст. Аз разговарях с моите близки и с още един човек, който дойде с нас. Беше лято. Жега. В стаята влезе муха. Започна да кръжи, натрапчиво! Тя прелетя над нас и ние я изгонихме. После кацна на носа на свети Паисий, и той нищо не прави. Кацна на веждата му, и той пак нищо не направи. След това тя прилетя към нас, и ние я изритахме, махайки с ръце и крака.

Старецът Паисий внезапно ни попита:

- Тя какво ви пречи?

Ние попитахме:

- Можем ли да я изгоним?

 

Той каза:

- Иди си по Божията милост, благословена муха.

И мухата излетя.

Ние някак потресени попитахме:

- Как така излетя мухата, отче? Как стана това?!

- Ако вие обикнете природата: животните, рибите, птиците, насекомите – и те ще ви заобичат – отговори той.

А около месец преди това, аз чух една история от отец Христодул от манастира Кутлумуш. Няколко души били в килията на стареца Паисий, и в това време там долетяла пчела. На тези, които седяли там им било писнало от нея, и един от тях започнал да я удря с хартията, която била в неговите ръце.

Старецът Паисий погледнал и нищо не казал.

След известно време пчелата отново се върнала, и този човек с хартията отново замахнал с нея. Тогава старецът се обърнал и казал:

- А ти познаваш ли се с тази пчела?

Той отвърнал:

- Не, не я познавам. А какво имате предвид?

- Хайде аз ще ви запозная – и продължил. Тази пчела няма да живее дълго: само около 60 дни. И за тези 60 дни тя ще извърши много добри дела. Тя твърде много и честно работи. Тя лети по цветята: наляво, надясно. Никога не лети на мръсни места. Помага да се опрашват дърветата, за да пораснат плодове, затова да можем ние да ги ядем. Тя долетя с много добри намерения. Знаете ли, защо долетя? Защото тук при нас има локум, той е сладък – поръсен с пудра захар. Тя долетя да си вземе малко от този сладък прах. Нека да ти покажа.

Старецът Паисий взел локум и го сложил на дланта си…

- Виж, сега, тя ще долети тук.

И наистина, след известно време пчелата долетяла. Кацнала точно на ръката на стареца и започнала старателно да събира пудрата захар със задните си крака. Старецът внимателно обърнал глава и попитал:

- И сега ще настояваш ли да я прогоня?

Изобличеният човек отговорил:

- Направете, каквото смятате за нужно…

- Вместо да я прогоня, мога да й помогна да излети.

Тогава той отворил прозореца, обърнал ръката си, захарта паднала долу, и пчелата отлетяла.

- Това е начин да покажем на човека, от когото искаме да се избавим, че трябва да си върви. Всичко трябва да бъде учтиво и с добро сърце.

- Какво разбра? – попитал светецът онзи човек с хартията.

И той трябвало да си признае, че единственото, което е видял у тази пчела, било, че тя е дошла за да го ухапе. Докато старецът Паисий видял у нея всичко друго, освен това.

- Аз, разбрах, колко е важно да имаш добри помисли – отговорил той.

Именно по този начин свети Паисий разговарял с човека, с неговата душа – много тактично и внимателно, като хирург. Това е само един от случаите, а подобни на него до сега за записани много. Те ни помагат да се усъвършенстваме и да растем.

Източник: http://pokrov.pro

 

 

 

Поучения на стареца Арсений Исихаст

Март 14, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

„Относно Иисусовата молитва – ако имаш желание за нея, не я прекъсвай. Тя вмества в себе си всичко. Ако молитвата ти отслабне, тогава прочети акатист. Божията майка много обича и молитвата „Богородице Дево, радвай се“. Понякога, когато прочетеш няколко пъти тази молитва Богородица ти дава такава неописуема сладост.“

 

 

Отец Арсений казваше: „Дошъл е часът да се събудиш? Не се разсейвай, не се прозявай, не ставай вяло. Монашеството изисква от нас бодрост, от това зависи ще живеем ли, или ще умрем. Събудил си се? Стани, прекръсти се и веднага: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. „Доколкото е възможно, следи за езика си, да не празнослови и осъжда, но непрестанно да изрича молитви, когато не си зает с работа. Ето ви моето благословение, изпълнявайте това, и всички заедно ще бъдем в Христа.

 

 

Отец Арсений веднъж разказа: „Вчера готвачът ми казва: „Благослови, яденето ми загоря.“ „Вярно, имаш някакъв лош помисъл“ – отговарям му. „Не помня, геронда“. Тогава му казвам: „Умът ти се е размечтал и молитва е нямало.” „Но нима има нещо общо?“ „Има и още как. Забележи, че когато се молиш непрестанно, яденето никога няма да отвлече ума ти, и ще видиш, колко вкусно ще го сготвиш.“

 

 

„Христос не иска от нас нещо свръх нашите сили. Ако действително нито можем да стоим, нито да лежим, то Той ще е с нас дори и когато лежим. А ако сме без сили, сатаната идва на момента. И веднага ни донася небрежение и сън.“

 

 

„Четенето също се явява като един вид молитва. Ние всеки ден четем една-две глави от Свещенното Писание и след това - книгите на светите отци. Що се отнася до Исаак Сирин, той винаги е под мишницата ни… Но освен него, четем и „Лествицата“, и авва Доротей, и „Евергетинос“, и свети Макарий, и много други, а също така и житията на светиите.“

 

 

„Свещеното Писание е боговдъхновено, и ние сме длъжни да го четем цялото. От Стария завет трябва да се обръща особено внимание на Псалтира. Това е много силна молитва.“

 

 

„Четейки житията на светиите, получаваме двойна полза. Първата полза се състои в това, че примерът на техните подвизи ни пробужда от съня на нерадението. Втората – в това, че когато четем житията на светиите с благоговение, те се молят за нас на Христа.“

 

 

„Но винаги, преди да почнем четенето, трябва да се помолим. След молитвата, четенето на житието на светията внася в нас такова умиление, че вече не сме в състояние да спрем сълзите. Това се случва за това, защото молитвата просвещава ума.“

 

 

„Още един важен знак за нашето духовно преуспяване е особената благодат в неделите и великите празници.“

 

 

Отец Арсений разказвал: „Веднъж един брат се поклони пред мен и каза: „Благослови, Геронда. Аз наскърбих един брат, и затова молитвата ми не се получава.“ Аз му отговорих: „Е , няма нищо страшно. Поклони се пред брата си, за да се върне любовта, и молитвата пак ще се върне.“  – „Геронда, но аз се поклоних пред теб, нима това не стига?“ – „А, не – казвам му – това е недостатъчно. Пред когото си се провинил, от него и ще поискаш прошка.“ Видях как в него се води борба. Накрая той отиде и поиска прошка. На следващия ден отново идва и ми казва: „Благодаря, Геронда, за съвета. Цяла нощ се молих с радост и умиление.“

 

 

Веднъж попитаха отец Арсений: „Геронда, да поискаш прошка – това е добре, но се случва понякога, поискаш прошка от някого, а той не прощава. Какво да направя?“ Старецът отговорил: „Ти си поискал прошка? Значи си свободен. Гледай само да имаш любов към брата си. И след това, докато не приеме твоето покаяние, не му досаждай.“

 

 

„Доколкото е по вашите сили, гледайте всички отци да са доволни от вас. Ако в манастира имаш добри отношения с 99 братя, а един от тях си огорчил поради невнимание, то той се явява препятствие за твоята молитва.“

 

 

източник: Православие. ру

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий

Март 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

След като о. Аверкий (това е името на Стареца Паисий Светогорец, когато е бил постриган за монах през 1954г.) преминал през основните манастирски послушания, игуменът и Духовния събор го назначили за помощник в дърводелната на манастира. Там старши бил стареца Исидор, монах с труден характер. В най-добрите за обителта времена там имало шестима дърводелци. Сега бил останал само о. Исидор. След като го избрали за член на Духовния събор, той изобщо бил престанал да се съобразява с мнението на другите, дори на игумена. Нито един брат не можел да издържи под негово началство повече от една седмица. До такава степен о. Исидор се държал към всички крайно грубо, а в работата изобщо бил нетърпим.

Така например, той започвал да прави прозорец. Прозорецът не се получавал, той нервничел, захвърлял работата наполовина свършена и отивал да прави врати. И с вратите всичко ставало не така, както трябва, той пак нервничел, зарязвал започнатата работа и отивал да прави покрива. Винаги оставял работата недовършена, а каквото свършел, било през куп за грош.

О. Аверкий се натъжавал, че работата вървяла зле, но не казвал нищо. Дори когато някой от членовете на Духовния събор, разглеждайки поредното изделие, с недоумение питал: „ Как сте могли да го направите така калпаво?“, той не отговарял нищо. „ А какво да кажа?“ – си мислел той – „ Че стареца Исидор е взел размерите грешно? И каква полза от такъв отговор? По-добре да си мълча – току-виж, Бог ще благоразсъди за мен нещо друго“.

Веднъж клисарят ги помолил да направят рамка за една от иконите на аналоя. О.Аверкий направил рамка с жлебове, за да може да се закрие иконата със стъкло. Щом о.Исидор видял жлебовете, започнал да крещи:

- Жлебове! Защо жлебове? Кой иска да покрие иконата със стъкло?

- Да бъде благословено – отговорил о. Аверкий и отнесъл иконата на клисаря без стъкло.

Клисарят се разсърдил и възкликнал:

- Рамката трябваше да е със стъкло! Къде е стъклото, изпаднал в прелест глупако?

- Благословете – отговорил о. Аверкий и отишъл при о. Исидор за стъкло.

Но о. Исидор не искал да дава стъкло и раздразнено му закрещял:

- Иди и кажи на оня, който ти е казал, че рамката трябва да е със стъкло, че той е прелъстен тъпанар! Не, не, и не, никакво стъкло няма да има!

О. Аверкий още дълго време ходил от единия старец до другия, не казвайки нищо друго освен „благословете“ и „да бъде благословено“.

Между другото, о. Исидор виждал зле и затова вземал неточно размерите на изделията. Но ако о. Аверкий, забелязвал това и загрижено питал: „ Геронда, тук не е ли размерено накриво?“ – о. Исидор отговарял: „ Главата ти е размерена накриво“.

А ако о. Аверкий предлагал: „ Геронда, благословете сам да взема размерите?“ – о. Исидор казвал: „ Затваряй си устата. Ти само едно можеш да правиш – да казваш „ благословете“ и „ да бъде благословено“. При такава работа много дъски се режели погрешно и отивали на боклука. О. Аверкий се мъчел да спаси каквото може, с труд ги опазвал да не отидат в печката и при все това се стараел да ги използва за нещо полезно. Работа, която можела да се свърши за един ден, под ръководството на о. Исидор обикновено отнемала пет дена.

Въпреки, че в дърводелната едно митарство сменяло друго, о. Аверкий всяка вечер правил поклон пред о. Исидор и с голямо смирение и благодарност му казвал: „ Благословете“.

„ Кой знае“- мислел си той – „ може пък този човек да е изпратен от Бога, за да ми помогне? Как да не му благодаря за това?“

Освен това, о. Аверкий си обяснявал случващото се така: „ Той е моят благодетел. В Коница клиенти са ме чакали по две години да се освободя, за да ми поръчат нещо, а през това време другите майстори стояха без работа и хляб. Сега плащам за тия грехове“. И преподобния старец си спомнял: „ О, каква огромна полза ми донесе този човек! Той ме би така, както бият в камъните уловен октопод. Но по този начин ме очисти от цялата „октоподна чернилка“.

Въпреки, че о. Аверкий се изморявал достатъчно в дърводелната, той взел благословение да помага и в други послушания, за които отговаряли стари или болни монаси. Често, завършил работата си в дърводелната, той идвал в трапезарията, за мие посуда, а после да помага и на други места, където имало нужда. „ Колкото повече помагам“ – казвал си той, „толкова по-малко ще се изморяват и мъчат другите.И защо да не се потрудя и да се поизморя? В армията си рискувах живота, за да спася други, че тук ли ще се предам на някаква посуда? Там се жертвах за живота на мои другари войници, миряни. А сега не мога ли да се жертвам за моите духовни братя – монасите?“

По-късно старецът си спомнял: „ Как се справях само, летейки от една работа на друга! Правех така, че да е леко на някой брат, после пък на друг – още повече…Това ми даваше огромни сили и огромна радост“.

Духовната отзивчивост и деликатност на о. Аверкий го подбуждали да прави така, че да помага и при все това да остава незабелязан. Понякога нощем тайно чистил нужниците в манастира. Когато на сутринта искали да разберат, кой е направил това, о. Аверкий казал името на един брат, който обикновено бил склонен да бяга от работа, за което често бил порицаван от членовете на Духовния събор. Този брат се чудил, че го хвалят за неща, които не бил свършил, дал си сметка, че за това ще отговаря пред Бога и решил занапред да върши повече от онова, за което му било определено послушание.

 

Източник: Исихазм ру