Ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас

Февруари 12, 2019 in Беседи, В търсене на вярата, Начална страница

 

Разговор на Манолис Мелинос с отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст” на манастира Кутлумуш

Манолис Мелинос: Скъпи мои читатели, удивлявам се на суровия живот и жестоките духовни борби на монасите, особено на светогорските старци, и се питам как са достигнали до такива висоти на добродетелите. Монахът се отрича от всичко, заради Единия Бог! Отрича се от семейство, от имущество, от себе си…

Със своето смело себеотрицание монахът се стреми към пълнота. Той не напуска света от страх или защото не желае да живее в него, а защото е привлечен от възвишения духовен живот. С други думи, единственият смисъл на монашеското отричане от света е в избягването на всичко онова, което може да попречи на душата му да търси Бога.

Следването на монашеските обети е свързано с непрестанна тежка борба, с „проливане на кръв”, със спадове и ново възправяне чрез молитвата, която е единственият път, теглещ монаха към висините, особено, когато хоризонтът е затворен… Чрез нея, монахът вдъхва небесен въздух, който го очиства, избавя, освежава и непрестанно го обновява.

Спирайки до тук, давам думата на многоуважавания отец Мойсей от килията „Св. Йоан Златоуст”, който, надявам се, ще ни разкаже повече за светогорския живот и за светогорските старци.

– Отец Мойсей: Нека благодарим на Бога за духовния повод на този наш разговор. Аз внимателно изслушах Вашето изключително точно и ясно въведение и ще използвам това, че споменахте за дадената ни велика привилегия на молитвата, за да кажа няколко думи. Тук, на Света Гора, ние опознахме хора, които се молеха не само за себе си, но и за цялото човечество. Опознахме хора, които се молеха и за онези, които не се молят, които се молеха и за онези, които не искат да се молят, молеха се и за онези, които не бяха и помисляли да се молят, молеха се за онези, които не могат да се молят, молеха се и за онези, които се молят! Молитвата им беше молитва за цял свят, за цялото творение, за всички хора и най-вече за онези, които страдаха, които просеха молитви и за които молитвата беше много нужна.

Старецът Паисий ни е казвал, че има тетрадки, пълни с имена, в които записва болни хора – и то по болести: отделно болните от рак, отделно сърдечно болните, отделно наркоманите, отделно пострадалите при катастрофи. Ден и нощ той споменаваше хиляди имена…

Една сутрин мой познат и аз посетихме  килията на стареца Паисий. Той четеше Псалтира и Евангелието и ни разказа как св. Арсений Кападокийски, на когото той беше първият и най-добър биограф, четял за всяка болест подходящ откъс от Евангелието и подходящ псалм и след горещата му молитва, Бог му отговарял, извършвайки чрез него чудеса. След разговора с него, ние си тръгнахме, за да го оставим с неговата приятелка – молитвата и с неговия приятел – изучаването на Божието Слово. Малко преди да вземем благословение за тръгване, човекът, който беше дошъл с мен, го помоли следното:

– Молете се за моя брат, който почина. Името му е Спиридон.

Старецът му отговори, хвърляйки го в почуда:

– Вече се моля!

Онзи изненадано рече:

– Отче, но аз не съм Ви казвал името му. Направих това току-що.

Старецът му отговори:

– Виж, всяка вечер оттук тръгва една дълга „композиция”. В първите вагони слагам болните, на които им предстои скорошна операция, после учениците и младежите. На края, в големите вагони, поставям починалите, защото те имат голяма нужда, по-голяма от онези, които са живи. За починалите трябва да се молим много. И тъй, след като тази композиция вече пътува, защо да има празни места?! И без това вече поменавам Георги, Александър, Василий, казвам и Спиридон, но поменавам и всички Георгиевци, и всички Спиридоновци и така включвам и твоя брат.

В този простодушен отговор се разкриват велики богословски дълбини, а именно фактът, че в часа на молитвата, няма индивидуализъм, защото няма и индивидуално спасение. Ние не се спасяваме като индивиди, като единици; спасяваме се като патриаршия, като епархия, като енория, като семейство, като манастир, като общежитие, като братя. Нашите взаимни отношения, нашата взаимна молитва, имат последици за цял свят. Моят грях или моята добродетел имат последици за цялото Тяло (за Църквата), позитивни или негативни. Затова молитвата на подвижника има дълбок богословски смисъл; тя е свързана с цялата вселена, с цялото творение.

– Отче, днес хората, които се задушават от множество проблеми, търсят старци, за да има на кого да се опрат и за да почерпят сили от техния опит. Много често те ни молят да им посочим благодатни старци, от които биха могли да получат помощ.

– Съществува опасност към всичко това да се пристъпва като към фолклор, да се гледа на него само като на един хубав обичай. Често тези неща са само повод за свободен разговор, така че някой, седейки със скръстени крака по светските салони, да говори за богоносните старци, с които се е запознал и така, чрез познанството с някои свети лица, някак да растат и неговите „акции”… Казвал съм вече, и искам да повторя, че светостта не е заразна. Нито от един от всички тези преизпълнени с благодат хора, от трижди благословените старци, които споменахме и които бихме могли да споменем, благодатта не се пренася, ако ние не решим и не пожелаем твърдо да обикнем Бога и да постоянстваме в тази любов и в това свое желание… (…)

Блаженопочившият старец Ефрем от Катунакия казваше: „Душо моя, и входният билет ще замине безвъзвратно”, искайки да каже, че в такива случаи, от посещението на Света гора няма никаква полза. Но не мога да не кажа и това, че повечето хора – когато става дума за младежи, това е особено радостно – си тръгват от Атон, преживели една блага промяна. Това е утешително за нас, монасите. Прославяме Бога за това, че и ние поне малко сме допринесли за духовното преобразяване на хора, пред които е животът. Благодарим му, че дава такива възможности и такива благодатни промени в душите на младите.

Света Гора е и си остава купел на ново кръщение за мнозина, които са нейни постоянни жители или пък посетители и поклонници.

Понякога при стареца Паисий идвали хора, които се учудвали, научавайки за чудесни случаи от живота на светците, например на свети Симеон Стълпник, който живял върху стълп цели четиридесет години и казвали: „Тогава ние сме загубени, спасението е недостижимо за нас”. Старецът ги укорявал, казвайки им: „Не сте разбрали това добре, защото ние не четем синаксарите, за да загубим надежда и да изпаднем в отчаяние, а за да се ободрим, да се подкрепим и да добием надежда, която ще ни помогне в нашия личен подвиг, в нашето възкресение и преображение. Ако свети Симеон Стълпник е преживял четиридесет години върху стълп, ти сдържай четиридесет минути гнева си, т.е. прави нещо, което е по твоята мяра. Ако тези свети хора са оставили родителите си, напуснали са своите братя, приятели, отказали са се от светлите успехи, които сигурно биха постигнали в света, откажи се и ти от онова, което те отделя от Бога!”

Патерикът и всички тези духовни четива и разкази за старци са добри, когато дават резултат, когато се превръщат в трамплин, в будилник, който ни събужда, за да станем и да намерим онзи малък процент на наша лична отговорност, според мярата на нашите възможности, да намерим онова, което можем да принесем, да предложим онова, което можем, а не невъзможното за нас. Те не са писани, за да се обезсърчим и да изоставим онова, което ни е възможно, без да го извършим. Това е много важно и именно то трябва да се търси. И тъй, наистина е много приятно да се говори за тези свети хора. Но трябва да ви призная, че всеки път, когато чета или слушам, или гледам такива хора, съвестта ми ме бичува, че не правя нищо, за да придобия и аз нещо от техните добродетели, че не използвам възможността, която ми е дадена, че не предавам себе си напълно на Бога, за да се приближи и Бог до мен. Защото, ако ние направим една крачка към Бога, Бог прави десет към нас, но първата крачка трябва да направим ние, за да покажем, че наистина жадуваме за Него и че Бог не е нещо маргинално, някой, за когото се сещаме, когато сме в нужда. С тези прости и скромни, но сърдечни мисли, вярвам, скъпи мои в Христа братя, желая и се моля, тези наистина хубави разкази за благодатните старци да ни служат за малък отдих, но и за покаяние и поправяне. Тези хора – старецът Паисий и останалите старци – са били като нас. Били са обикновени хора, живели са в нашето време. Неотдавна починаха. Много от тях са живи и до днес. Факт и велика истина е, че ако спрат да съществуват такива хора на светостта, добродетелите и молитвата, вече няма да има смисъл от съществуването на света.

Блаженството на преобразените и възродени вярващи принадлежи и на хората от нашето време, но – повтарям – за такова нещо са нужни решителност, подвиг, трезвеност, вдъхновение, жертва – неща, които трябва да си признаем, ги няма у нас. Блажено починалият старец Паисий често повтаряше: „Бог се открива на юнаците!” (…)

– Всекидневно, във всяка минута, ние се сблъскваме с хиляди мъки и неволи. Това са най-вече лични, семейни и професионални проблеми, но общото между тях е притеснението, което ни завладява. От светогорските отци ние търсим слова на наставление и утеха. Какво има да ни каже по този въпрос от своя духовен опит един светогорски монах?

– Ще ви кажа това, което казваше отец Паисий: „Какво може да ни се случи на нас монасите, когато излезем от своята килия и се запътим към Карея или някой друг манастир? Най-много някой трън да ни скъса расото. Но вие, миряните, когато излизате от своя дом, трябва многократно да се прекръстите. И като се върнете, пак трябва много пъти да се прекръстите, защото преминавате през многобройни подводни гребени, през различни опасности и, ако имахме духовно зрение, бихме видели и разбрали, че нашият живот е едно непрестанно чудо: а именно това, че се спасяваме чрез множеството различни проблеми, с които се сблъскваме и през които преминаваме…”

Молитвата, скъпи мой брате, няма определено работно време. Целият ден и целият живот на човека е възможност за молитва, арена, на която човек е призван да се бори. Свети Василий казва, че думите „непрестанно се молете” загатват за Божието вездесъщие, за Неговия постоянен покров над цялостния ход на нашия живот. Помненето на Бога, на Неговите благодеяния е молитва. Когато човек се измъчва от помисли и тревоги, може да насочи своя ум към Бога, да си припомни многото благодеяния, които му е сторил Бог и това да стане повод за благодарност и славословие, което е най-добрата молитва. Отец Тихон, наречен Светогорец, от когото отец Паисий приел велика схима, казвал: „Едно “Господи, помилуй” струва 100 драхми; едно “Слава Тебе, Боже” – 1 000 драхми!”

И наистина, славословието е белег на благодарния човек и на голямото сърце, което се жертва и живее за другите, а не за себе си. (…)

– Старецът Паисий е избягвал да се изказва публично, да се показва на обществени места. Много от посетителите си той е изпращал при техните собствени духовници. Вие, който сте го познавали и рядко някой друг го е познавал, какво бихте ни казали за това?

– Има други отци, които го познаваха много по-добре от мен. Да, нашите килии бяха много близко, една срещу друга. Делеше ни един овраг. Мога да кажа, че наистина дворът на килията му всеки ден беше препълнен от множество хора, които търсеха от него благословение и съвет. Отец Паисий наистина имаше обичай да казва „Вървете при своя духовник, а на мен оставете своите имена, за да се моля за вас”. Бдеше всяка нощ, за да спомене хилядите имена на всички хора, които му поверяваха проблемите си… Това правят и други старци тук, на Света Гора. Те опитват да свържат хората с изповедта, с техните духовници, с техните енории, защото от чисто практична гледна точка да се посещава често Света гора е много трудно. Старците се радват, когато хората живеят светотайнствен живот в своята енория. Старецът Паисий имаше това за правило и постоянно подтикваше към това всички, които го посещаваха. Същото правеше и о. Ефрем от Катунакия и всички останали свети старци.

– Отче, моля Ви да ни кажете нещо повече за общите черти, които са имали светогорските старци (Паисий, Йосиф Исихаст, Порфирий Кавсокаливит, Софроний Сахаров и др.). Можем ли да намерим някакъв общ елемент в техния начин на живот?

– Да, мисля че първото нещо, което без затруднение бихме могли да кажем е, че те имаха и имат онова, което съществува при всички Божии люде – любовта към Бога и произтичащата от нея любов към хората. Тази любов се изразяваше на първо място чрез молитвата, чрез непрестанното им молитвено застъпничество за всички хора и най-вече за онези, които им бяха поверили своите проблеми.

Друга обща черта на онези отци, които споменахме, но и на онези които не сме, а са познати по своята добродетел на Света Гора и извън нея – беше тяхното смирение. Всеки от тях смяташе смирението за върховна цел на своя живот. Никой от тях не желаеше слава и чест. Никой не желаеше да се изказва, да се натрапва. Този начин на мислене ги издигаше духовно. Ако видим за някого, че иска да се изказва и показва, че иска за него да се говори, значи нещата не стоят добре.

– Старецът Паисий твърдеше, че съществуват т. нар. голи подвижници, които живеят скрити от човешки очи и в състояние на духа от преди човешкото падение. Освен тях съществуват ли на Света Гора отшелници, до които е трудно да се стигне, отшелници, които живеят „по планини, пещери и земни пропасти” (Евр.11:38).

– Онова което е сигурно и което никой не може да отрече е, че има Божии люде. Те могат да се намират и посред Карея, и в пристанището на Дафни. Могат да се срещнат в някой манастир, как палят кандилата или почистват двора, или приготвят храната, или слагат трапезата. Никой от тях няма върху себе си етикет с надпис: „Обърнете внимание, аз съм този и този! Стигнал съм до там и там, имам такава и такава степен на духовност”. Духовността обича да е невидима, тайна, скрита. Рекламата, а още повече саморекламата показва, че човекът не върви добре, няма добродетел. Най-големите светци на Църквата са се смятали за първи между грешниците!

Хора на светостта съществуват. Ние може да ги срещаме всеки ден, но да не ги познаваме, по-точно да не ги разпознаваме. Само един свят човек, един духовен човек, в чийто собствен живот са се възцарили добродетелите, може да ги разпознае, да разговаря и общува с тях. В наше време няма много затворници и скрити подвижници. Техният брой много е намалял, но със сигурност свети хора има. Когато светите хора, хората на молитвата изчезнат, тогава няма да има смисъл от съществуването на света и Бог ще оттегли своята милост от нас. На молитвите, моленията и протегнатите ръце на светците ние дължим своя живот и благодарение на тях светът продължава да съществува.

 

Източник: “Чуваjте душу”, Православна мисионерска школа при храм Свети Александър Невски, Белград, 2005 г.

Небрежността – постоянна заплаха за вярващия

Февруари 6, 2019 in Отечески съвети

 

Старецът Йосиф Исихаст – поучения

 

Небрежността носи със себе си страшна заплаха за нашия живот. Тя много пъти ми е причинявала вреда и аз винаги съм я считал за нашия най-непримирим враг. Стремежът на стареца да ни предпази от този неприятел и богатият му опит за коварните и сложни прийоми, чрез които той омотава и улавя жертвите си, ни принуждава да споменем и за него.


На езика на отците той се нарича униние, а също – небрежност и нерадение. Всички тези думи обозначават едно и също – смърт на душата. Няма да привеждаме тук светоотечески определения на това гибелно зло. Ще кажем само, че то влиза в числото на осемте греховни страсти като една от главните злини. Ще приведем само няколко примера от опита на стареца, които могат да бъдат особено полезни за хората от нашето поколение.


На нашите въпроси за това, коя е главната причина, поради която човек не достига до духовната си цел, старецът отговаряше, че това е небрежността. Веднъж го попитах: “А защо отците казват, че причина за това е тщеславието?” Той отговори: “Да, и то враждува против нас, но не с всички, а само против тези, които е успяло да прелъсти, и при това – малцина, защото тщеславието разпилява вече събраните съкровища, а небрежността не позволява на човека даже и да ги събере.”


Небрежността е подобна на суша, поради която не може да израсне никакво растение. Тщеславието вреди на принеслите плод, на преуспелите, а небрежността причинява вреда на всички, тъй като пречи и на желаещите да тръгнат по пътя, и тръгналите спира, и на незнаещите не позволява да се научават, на заблудилите се пречи да се обърнат, на падналите не позволява да се изправят. И изобщо, небрежността е гибел за всички, които са пленени от нея.


Прикривайки се зад предлога на естествените потребности и трудностите на подвига, този измамник – унинието – спечелва доверието ни и като добър водач ни отвежда и предава на себелюбието, нашия главен враг. Само мъжествената душа, след като положи за основа вярата и надеждата на Бога, може да отрази неговите посегателства; в противен случай невежият с мъка се избавя от неговите мрежи. Унинието особено мъчи живеещите в уединение и избягващите спазването на определен ред в живота, а на намиращите се в послушание и на изпълняващите някакво служение то няма сили да навреди.


Източник на унинието са загубата на надежда, малодушието и отдалечаването на благодатта за дълго време. Началото му лежи в снизхождението към своята уж болест или немощ, а негов край е пълното неверие, безсрамие и неблагодарност. При уединените безмълвници унинието започва с пропускане на правилото и с нарушаване на устава на живот и се засилва, ако своевременно не му бъде обърнато внимание. А за тези, които живеят в обществото на много братя, негово начало стават празнословието и осъждането.”


За изцеление от унинието старецът ни съветваше да размишляваме на есхатологични теми, обръщайки се към противоположни предмети: въздаянието на праведниците и наказанието на грешниците, Небесното Царство и адските мъчения, и да си спомняме житията на подвижниците. Благодатни средства против унинието са молитвата, сълзите и вярата. Освен това, приснопаметният старец привеждаше много примери от живота на предишни подвижници, които са били увлечени от небрежността и са загубили духовното преуспяване, придобито с голяма ревност и трудолюбие. Старецът казваше: “Според мен и другите страсти, на които се поддават подвижниците, са следствие от небрежността, тъй като тя, разединявайки вниманието, отваря входа на сродните ѝ и свързаните с нея страсти и те поробват човека.” За да ни подбуди, той използваше следния призив: “Не бъдете небрежни, деца, за да не попаднете в ръцете на разбойниците.” Даже и суетните занимания считаше за проява на небрежност, тъй като смяташе, че и те могат да станат причина за такова пленяване. Защото и при Давид е казано: Той не ще даде да се поклати ногата ти; няма да задреме Оня, Който те пази (Пс. 120:3), и още: Ако не бе Твоят закон утеха за мене, аз бих погинал в неволята си (Пс. 118:92).


из книгата: „Старецът Йосиф Исихаст – Живот, подвизи, учение“

Бог не дава добродетелите в пакет

Януари 23, 2019 in Беседи, Начална страница, Сладкарница

 

 

 

Спомени със св. Паисий Светогорец


- Да славим, братя мои, Бога, че ни е удостоил да приемем ангелската схима. Само дето трябва да се трудим с любочестие. Да обикнете килията и вътрешния труд, за да помогнете след това положително на хората. В противен случай ще се опитате да изпълните вакуума със светски неща, които не изпълват душата, а я задавят с повече тревога, защото светските неща нямат кислород. Виждам в нашата епоха много и добри младежи да се посвещават на Христос, но да не се напрягат с любочестие и да не се подвизават светоотечески, а само четат светоотечески книги, и не напредват.

Гордостта прави труден живота ни и ни терзае. Да не се доверяваме на себе си, нито да имаме самоувереност. Виждате от природата, например ехидната. Има самоувереност. Докато всички други змии веднага щом те видят, бягат, тя не бяга. Седи там, чака, съска и те подготвя да я удариш. Лошо нещо е самоувереността.

Някога дойде един баща, който беше отчаян. Детето му имаше увредено око. Другите деца му се подигравали и го иронизирали. Завел го на психолози и казали на бащата да го облича с хубави дрехи, да не се лишава от нищо, за да не се различава от другите деца. Ситуацията обаче ставала по-зле. Казах му да му даде да чете жития на светиите. Наистина го направил. Виждайки гоненията и страданията на светците, малкото дете поискало да им подражава. Вече не само не се разстройвало от своите съученици, а стигнало дотам да ги закача, за да го иронизират!

Искаме от Бога да ни даде смирение или други добродетели. Но как ще ни даде Бог смирение? Ще ни каже: вземете 5 кг. смирение? Не, Бог не дава добродетелите в пакет. Ще ни даде възможности за смирение. Ще ни го даде с някой чепат човек. Или ще отнеме за малко благодатта от игумена, и така ще ни се скара несправедливо. Ако приемем това, лека полека ще дойде смирението. След това ще прати благодатта на игумена и ще разбере… или молим Бога за чистота. Как ще я придобием? Чрез изкушенията. Във всички добродетели полагаме изпити. Нека се подвизаваме да вземе малко повече от основната оценка.

Ако човек обича себе си, тогава се изолира от Бога. Сякаш си поставя изолация. И този, който мисли само за себе си, Бог не мисли за него.

Виждате, благодатта издава смирения. Смирения дори и егоистът не го безпокои. Горделивият се дразни от горделивия, докато от смирения извлича духовна полза, защото има Божията благодат.

Днес хората бързат да сварят във всичко. Работа цял ден, тревога, търчане. И когато свършат работата, бидейки изморени, замаяни, вземат волана и шофират колата. Опазил ни Бог и нямаме повече катастрофи. Дойде един човек, глава на семейство и ме попита какво да прави. Има три коли и срещаше много трудности. Казах му да задържи само едната, по-малко да пътува, защото три коли са много разходи. Колкото повече улеснения търсим, толкова повече затрудняваме живота си.

Християнинът и много повече монахът трябва да има любочестие. Да се подвизаваме да влезем в Рая не от страх от ада, а за да не наскърбим Бога.

Днешните младежи се затрудняват да тръгнат напред. Маслото в двигателя е замръзнало и гумите са квадратни. Но благият Бог не съди греховете на днешните младежи с греховете на младежите от по-стари епохи.

Един човек беше дошъл в каливата и хлопаше да му отворя. Видях го през прозореца и казах: три пъти разговарях с теб. Не е нужно сега обсъждане. Само една броеница. Той хлопаше постоянно. Не ме оставяше да се помоля един път с броеница за него. Накрая успя да мине оградата, дойде в каливата, счупи стъклото и влезе. Аз онемях.

- Какво ти стана, бре детето ми? – му казах.

- Геронда, дойдох за обсъждане – ми каза.

Аз му отговорих:

- Бре, за обсъждане ли си или за връзване?


превод: Константин Константинов

Бъдете будни и се молете

Януари 16, 2019 in Начална страница, Отечески съвети

Част от книга на манастира Кутлумуш 


Бог е отдал на волята и на силата на човека само количеството на молитвата. Поучил ни е на постоянна и непрестанна молитва винаги на всяко място. Само по този начин ставаме притежатели на тайната на истинската молитва и вярата. Само така пазим Божиите заповеди и постигаме спасението ни. Така количеството на молитвата зависи от човека.


Преподобните Игнатий Ксантопулос и Калистос Ксантопулос увещават към честата молитва в името на Иисус Христос преди всяко дело и постъпка, тъй като честотата усъвършенства дори и несъвършената молитва. Св. Диадох Фотикийски приема, че когато човек призовава името на Бога колкото се може по-често, не пада лесно в грехове. Научи, че всяко туптене и мисъл за молитва се дължи на действието на Светия Дух и е тайнственият глас на Ангела-Пазител. Името на Иисус Христос, което призоваваме в молитвата, съдържа действащата от само себе си поправяща сила.


Затова не се безпокой от несъвършенството и сушата на молитвата ти, а очаквай настоятелно плода от честото призоваване на божественото Име и той няма да се забави да дойде. Онова, което трябва да те безпокои, е нерадението за молитва. Това било главната и единствената причина, която подтикнала ап. Петър да се отрече от Христос!… Тя именно го направила горделив, защото който мисли, че е обезопасен и стабилен, не търси – чрез молитвата – Божията помощ.


Ап. Петър имал много причини да прибягва към молитвата: защото Господ му заръчал това, казвайки на всички апостоли „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение”. Дори специална забележка му направил, когато му казал: „Петре, спиш ли?” Ап. Петър имал и скорошния пример на Господ, Който се молил постоянно в продължение на три часа. Но всичко това не могло да го накара да се пробуди от тежкия сън, който го бил налегнал. Виждаш ли, брате, колко слаб е окаяният човек, когато чрез молитвата не търси помощ от Бога?


Ап. Петър, върховният от апостолите, на който Отец открил божествеността на Иисус Христос, казвайки: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”, ап. Петър, който видял с очите си божествеността на Христос на планината Тавор, същият Петър, когато една незначителна жена просто го попитала „Да не си и ти от Неговите ученици?”, той без колебание отговорил „Не познавам Човека.” И не се спрял само до това отричане, а пред онова богохулно множество „Тогава той почна да проклина и да се кълне: не познавам Човека”. И защо станало всичко това? Защото нямал със себе си оръжието на молитвата, за да се отбрани срещу атаката. Защото проявил нерадение спрямо молитвата и не се бил съединил чрез нея с Всемогъщия Господ.


Подобни отклонения и лабиринти очакват този, който не се моли трайно. Той стига дотам да се отрича от Господ поради много незначителни неща. И след като се отрече от Него, продължава да се отдалечава от Него, падайки от един грях в друг. Затова и Господ казал притчата за вдовицата и несправедливия съдия „за да ни подбуди винаги да се молим и да не ни дотяга”.


Научи и ти, брате, чрез това, което друг си е изпатил, тоест от това падение на ап. Петър, да не спираш да прибягваш към Господа чрез молитвата, особено в моменти на изкушение и скърби, защото зная, че ако оставиш молитвата, една проста закачка, само една дума, само едно възражение от който и да е, е достатъчно да те накарат да отхвърлиш всички твои добри дела и обичаи, които си пазил за спасението на душата си, и да забравиш Онзи Владика, Който толкова много те облагодетелства, проля Кръвта Си и отдаде живота Си за теб…


Има безкрайни причини, които ден и нощ в живота ни подбуждат към молитва: целият свят около нас. Всички твари на Създателя ни подбуждат да отправяме молитви към Господ. Слънцето, което ни дарява дневната светлина. Луната със звездите, които в звездните нощи се превръщат в украсена с диаманти корона на земята. Облаците със светкавиците и бурите, трусовете! Необятното море, което веднъж е спокойно, веднъж бурно. Птиците, които летят над нас, чуруликайки радостно. Всички ни казват: „Помоли се на нашия Творец”…


Нашите всекидневни нужди, съзнанието за нашето нищожество сред необятната вселена, ни подбуждат да търсим често с молитва Божията помощ. Нашата история с националните катастрофи, когато предците ни не следвали пътя на Бога, и възходите и победоносните войни, когато изпълнявали Неговите заповеди, повелява: „Никога не забравяй Бога!” Обичаите на предците ни, които сме наследили от родителите ни. Писаните и неписаните закони. Накратко, нравственият закон, който по Божието вдъхновение е записан в Евангелията, ни зове с гръмък глас да общуваме постоянно с небесния ни Отец. Безбройните примери на светците и мъчениците на Църквата, чиято молитва ги изпълнила с мир и издръжливост и сред най-ужасните моменти на мъченията им! Но и Сам Господ Иисус, Който бил разпнат заради нашето спасение, ни показват ден и нощ пътя на молитвата. Достатъчно е да отворим очите на душата ни. Достатъчно е да осъзнаем целта на нашето пратеничество в този мимолетен свят и ще видим ясно пътя на молитвата да ни води към Господаря на вечния живот.


Опитай и ти, брате, винаги да държиш отворени очите и ушите на душата ти, за да виждаш и да чуваш всичко това, което ти говорят за молитвата и ти показват ясно пътя към Бога!


Всеблагият Бог чува молитвите на всички нас без разлика, стига да излизат и да идват от дълбините на сърцето ни. Дори молитвите на грешниците Бог чува, когато се отправят с вяра и истинско покаяние. Господ се радва, когато грешниците, горчиво разкайващи се за постъпките си, търсят прошка. Така се зарадвал бащата от притчата за блудния син и заколил угоения телец, веднага щом се завърнал неговият син, който се бил отклонил! Св. цар и пророк Давид, този велик поет и псалмопевец, чиито молитви се съдържат в прекрасния Псалтир, изповядал: „Съгреших пред Господа”, когато се съвзел от неговото подхлъзване. И Господ му открил: „Простих ти греха, затова не се притеснявай за него”. Когато тираничният и жесток юдейски цар Манасия бил унижен, бидейки победен и пленен от асирийците, и прибягнал към Бога и Го помолил да му прости за греховете: „Помόли се Нему, и Бог се приклони към него, чу молбата му и го възвърна в Иерусалим на царството му.”…


В притчата, която Господ казал, когато митарят влязъл в Храма и смирен и съкрушен помолил за прошка, казвайки „Боже мой, смили се над мене, грешния, и ми прости”, тези думи излезли от сърцето му и заставили Всемогъщия да му прости. И при разпването на нашия Господ Иисус Христос, едно „Помени ме, Господи”, т.е. „Спомни си за мене, Господи, когато дойдеш в царството Си”, което казал единият от двамата разбойника, му помогнало да влезе в Рая!
Не се колебай и ти, брате мой, когато като човек паднеш в някакъв грях, да потърсиш прошка от нашия Господ. Бъди сигурен, че когато покаянието ти е истинско, ще ти се даде опрощение.

***

Ако Всеблагият Бог чува молитвите на грешниците, които се покайват, много повече чува и молитвите на праведниците и им праща Своята помощ. Един такъв пример е Анна, майката на пророк Самуил. Нейният добродетелен и блажен живот бил засенчен от мъката й, че била в напреднала възраст и още нямала дете. Тогава прибягнала към Бога, помолила се на Господ и с горещи сълзи Го умолила да развърже утробата й. Бог чул молитвата й и дал Самуил.
Старият Завет е пълен с такива примери. Така пророк Илия „с молитва се помоли да няма дъжд: и не валя дъжд на земята три години и шест месеца.


“И пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод”. Елисей възкресил починало момченце с молитва. И на всички е известно, че пророк Даниил с молитва затворил устата на лъвове и трите отрока в пещта с молитва угасили силата на огъня!


Търси и ти, брате мой, чрез молитвата покрова и помощта на небесния Отец и бъди сигурен, че ако твоите прошения са чисти и душеполезни, ще бъдеш чут от Господа. Имай предвид, че прошенията ще бъдат чути, когато имаш непоклатима вяра в Бога. И вяра се придобива и утвърждава само с молитва! Когато с вяра се обръщаме към Господ, молейки Го за справедливи неща, Той ни чува. Но молитвата ни трябва да се отправя със смирение, подобно на митаря. Гордостта в молитвата дава противоположните резултати, както станало с фарисея от същата притча. „Както молитвата на смирения огъва Бога, така и молитвата на горделивия кара Вишния да ти се гневи и да счита молитвата ти за грях”, пишат отците подвижници…

***

Спасението на човека зависи от молитвата, защото тя го съединява с Бога. Когато човекът е съединен с Бога, е логично той да не се отклонява от Божия закон и да се моли на всяка своя крачка. Така с молитвата всички наши цели в живота са богоугодни. Всички наши действия се увенчават с успех, защото имаме за наш помощник Бога. Затова молитвата е нещо необходимо и първостепенно в живота ни. Но сатаната винаги ни дебне, за да намери момент, в който не държим оръжието на молитвата, за да ни завлече в пътя си, който винаги е лесен и надолен. Ето защо молитвата ни винаги трябва да е постоянна и непрестанна. Извършването на другите наши християнски задължения става в определени моменти, но дългът на молитвата трябва да се изпълнява непрестанно и постоянно.


Трябва да знаеш, брате мой, че простото призоваване на Господнето име е молитва. И няма съмнение, че това може и трябва да става постоянно, при всяко наше вдишване. По този начин нашата мисъл и памет се насочват постоянно към Бога. Това насочване на мисълта ни към божественото присъствие означава пълно отдаване на битието ни на Господ Иисус. Означава отдаване на душата Нему. Ето защо св. отци ни съветват да призоваваме името на Господ Иисус Христос на всяко наше вдишване.


Силите на злото, които се противят на молитвата в сърцето ни, ни нападат от две страни – отляво и отдясно. С други думи, когато не могат да ни възпрепятстват от молитвата със суетни и греховни мисли, носят в ума ни различни земни мисли, за да осуетят молитвата ни, която сатаната, мразeщ доброто, не понася. И прави всичко, за да ни подмами да оставим разговора с Бога, започвайки светски разговори с хората.


Затова затваряй като втори Одисей слуха на душата си за сирените на света от този век, които в пътуването на твоя живот чуваш отдясно или отляво да ти пеят вълшебни песни за материалистични теории и модерни идеи.

***

За да бъде истинна молитвата, трябва да се отправя с изключителна цел да ни свърже с Бога. Затова най-добрата и истинската молитва е тази, която се отправя скришно. За тайнствената молитва ев. Матей пише „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно”. Тук има предвид сърцето и душевния ни свят въобще. Там, където пазим съкровените помисли, чувства и желания. Там ни съветват да влизаме всеки път, когато искаме да се помолим. И когато ни казва да затваряме вратата, има предвид най-вече вратата на телесните разсейвания и грижи. Само чрез затварянето на тази врата се обезопасяваме от всякакво изкушение и умът ни се приковава в Бога!


Свещеният Теоктист пише „Когато се молиш, вложи цялото си внимание и усърдие ушите ти да слушат това, което казва устата ти, и сърцето ти да чувства всичко, което говори езикът ти… Тогава си влязъл истински в твоята скришна стая и си затворил твоята врата. Тогава истински молитвата ни се възнася като тамян пред Господ и сваля от Небето прошката на греховете ти и великите дарове на човеколюбивия Бог”.


Отправна точка и всегдашно действие за обезопасяването на спасението ни е молитвата, която по този начин става първото задължение на всеки християнин, който иска да носи достойно името на нашия Господ. По тези причини Евангелието ни увещава към непрестанна молитва.


Всички благочестиви дела имат – всяко едно от тях – своето време. Молитвата не се ограничава във времето, а всички години на живота принадлежат на нея. Без молитвата никоя добра постъпка не става по добър начин. Който реши да призовава постоянно името на Господ Иисус, е нормално в началото да среща трудности. Но колкото е по-настоятелен, толкова по-бързо свиква и привиква към молитвата. И езикът и устните му придобиват такава способност, че без никакво усилие не след дълго този, който се моли, разбира, че молитвата му е станала постоянна и съществена придобивка. И ако някой път по каквато и да е причина се случи да я прекъсне, чувства сякаш нещо силно му липсва! По този начин молитвата става навик за него и умът му започва да свиква и следи действието на устните. Така като общ резултат в него се създава един извор на веселие за сърцето, откъдето вече се излива истинската молитва!

***

Тази обща констатация трябва да подтикне и теб да станеш извършител на непрестанната молитва, която ще дари просветление на ума ти и ще прогони далеч от теб всички зли помисли. Ако желаеш наистина да пропъдиш всяка антихристиянска мисъл и да очистиш ума си, ще постигнеш това чрез молитвата. Нищо не може да сложи в ред мислите ни както молитвата! Св. Йоан Златоуст казва следното: „Победи враговете в ума си чрез Иисусовото име. Няма да намериш друго оръжие по-силно от това! По подобен начин и страстите си ще потушиш и ще ги заличиш чрез молитвата!”


„Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света”, ни казва Св. Писание. Не се страхувай нито от нещастни случаи, нито от разрушения. Молитвата ще те покровителства и ще отдалечи от теб всяко зло. Припомни си ап. Петър, когато проявил малодушие и започнал да потъва в Тивериадското езеро. И внимавай, ако си ленив и невнимателен в молитвата, няма да видиш напредване, нито в посвещението на Господ, нито в придобиването на мира и на спасението.


Колкото за непрестанната молитва, трябва да знаеш, че в същността й стои постоянното призоваване на името на нашия Господ и Бог Иисус Христос. Ако призоваваме името на Господ Иисус, произнасяйки го шепнешком или наум и когато стоим и когато седим, и когато разговаряме и когато вървим и когато се храним и когато правим каквото и да е друго навсякъде и винаги, отправяме непрестанна молитва! Честата молитва създава навика на молитвата, която не закъснява да стане втора природа и често привежда ума и сърцето във висше душевно състояние! Честото упражняване в молитвата отдалечава душата от различните грехове, като я задвижва и упражнява да прави същественото, за да постигне единение с Бога.


Честотата в молитвата е единственият начин, за да стигне човек до висотата на истинската и чиста молитва. Тя е най-доброто средство за плодотворна подготовка преди молитва и най-сигурният път, за да стигне човекът до Рая, до спасението на душата си! Не може да бъде християнин този, който пренебрегва следното:


а) че трябва да се моли често и със старание и че Бог желае тази негова молитва;


б) че много пъти биваме наказвани за нашето нерадение към молитвата;


в) че всички светци се молили пламенно и постоянно.


Преп. Никита Ститат в Добротолюбието казва за молитвата: „Този, който е съумял да постигне истинската молитва и съществото му е било обляно от Христовата любов, не става пленник на сетивата и не предпочита нищо друго. Не почита прекомерно праведния и не осъжда никого и се уподобява на Бога, Който оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”.


Превод: Константин Константинов

Старецът Иларион за усърдието към Бога

Октомври 31, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

Старецът Иларион е един от най-старите монаси в Света гора. Замонашва се още на млади години и се подвизава дълго време в манастирите на островите. В Света гора е дошъл от преди 60 години и оттогава не е напускал Градината на Богородица. Вече е столетник.

Старецът Иларион не е теоретик, а практик. Всичко, за което говори е от личен опит. Живее в едно незабележимо място близо до столицата на Атон – Карея.

Въпреки напредналата си възраст, старецът Иларион е с младежки дух и енергия. Той е представител на една вече отмираща генерация на стария Атон.

„Преди грехопадението на нашите родители земята била изпълнена с всякакви блага – всичко, каквото си поискаш, всичко, каквото ти е нужно. И нашите прародители, Адам и Ева, вземали всичко като от склад – каквото си поискали. Нямало нещо, което да им е липсвало. Знаели всичко къде се намира, и каквото им трябва просто си го взимали – ето, тук е лука, там са тиквичките, по-нататък – дините. Не се тревожели какво ще ядат утре, знаели, че всичко ще си бъде на същото място. Но след грехопадението всичко се променило, животът им заприличал на пазар, макар че през първите векове имало изобилие на всичко – и на плодове, и на овошки и всичко им стигало. Но все пак не било като в склада, и затова отношенията между хората станали като на пазар – аз ти давам толкова лук, а ти ми даваш толкова дини. Нищо вече не било както преди и така възникнало онова, което наричаме свят, или светска суета. Тези така грозни отношения, основаващи се на – дай ми, на ти, и хората заживели по принципа – аз ти давам това, а ти ми даваш онова.

Този принцип по същността си означава едно пълно отпадане от Бога. И ние живеем в това отпадане и дори не го проумяваме. Нашите древни атонски мъдреци са били неграмотни, не са можели да четат, дори не са посещавали и службите, а са се молили по броеница, но в чистосърдечието си добре са разбирали, че за да бъде истинска, молитвата трябва да излиза от сърцето, а нашата обикновена молитва не е истинска и затова трябва да молим Бог да ни даде дар за истинска молитва. Но за да получи такава, човек трябва да има усърдие към Бога, рачение, силно желание. Тя може да запали душата за молитва, и тази молитва, която се дава в отговор на усърдието, превъзхожда всички правила и тя е всъщност истинската, неподправена молитва, разговор с Бога.

Веднъж, знаете ли, идва при мен един монах и ми казва: „Отче, искам да се изповядам“. И започна да говори: „Всичко при мен е добре – първи влизам в храма, последен излизам. Никога не преставам да се моля, не пропускам служби и за разлика от някои братя, никога не дремя през време на тях. Чувствам радост от всичко това“.

Тогава му казах: „Добре, сине, правилно постъпваш, но как е молитвата ти?“ И чух: „За каква молитва?“ Ето, това е привидното монашество, а истинската молитва не е рутинна, а разговор с Бога, с такава светите отци са вършили чудеса. Затова преди всичко трябва да молим Господ да ни даде освещение, и ако просим от него чистосърдечно, Той ще ни го даде. Когато умът ни се просвети, идваме в състояние да разсъждаваме, т. е. получаваме духовен разум и тогава животът ни се променя из основи. Преставаме да сме като слепци и виждаме накъде да вървим. Не сме като слепи мишки, които се лутат във всички посоки, а ясно виждаме пътя.

Така че, братя, запомнете добре – хубаво нещо са богослуженията, чинопоследованията и всички други подобни неща, но в човека трябва да има и нещо вътре в душата, което да го съединява с Бога, в една недостижима дълбочина, а ако го няма, външното не е достатъчно. Много по-важно е да имате вътрешно усърдие към Бога, това е истинският живот на душата. Нашата задача е да придобием собствена молитва, която да живее в душата ни. Както се пее в едно от песнопенията на Четиридесетница – усърдието ни събира, за да прославяме Светия Дух.

Днес главният проблем на духовния живот и за миряните, и за монасите е, че не се грижат именно за това – да имат божествено усърдие, рачение, силно желание, а се занимават със съвършено различни неща – светски неща, като житейски грижи, покупки, а за Бога най-важното е да вижда как расте усърдието ни, така че душата ни да живее истински живот, а грижата за насъщния ни хляб Той взема върху Себе Си. Ако човек мисли само за материалните неща, то те полека-лека ще почнат да разяждат душата му като ръжда.

Съвременният живот е устроен така, че грижите за удобствата ни все повече и повече нарастват, опустошават душата и тя слиза до едно ниско стъпало, става играчка в ръцете на демоните и те почват да я тласкат накъдето си искат, насам и натам, не я остават на спокойствие. Благодатта изчезва съвсем и душата остава пуста. Човек става беззащитен като животно, и за всички е видно, всички забелязваме в живота си, как понякога човек с чисто сърце и съзнание бавно и незабележимо се превръща в разбойник, който е готов да изтръгне от устата на другия къшея хляб, все гледа да трупа и да трупа, никога нищо не му стига и се страхува, че един ден ще го загуби. Предава се на користолюбието, събира ли, събира, докато сам се погребва под тежестта на събраното. Под товара на вещи, които често съвсем не са му нужни, но ги пази за „черни дни“.

И главният проблем на съвременните монаси е това, че на тях им харесва светското, да се занимават с мирски неща, с покупки за подобряване на живота им, и ще ви кажа, че това трупане на вещи представлява раково образование, което в крайна сметка разяжда душата. Ако имаш една дреха, за какво ти са две, ако имаш един чифт обувки, за какво ти са два чифта, да пълниш цели шкафове… И именно това е користолюбието, да трупаш вещи, които не ти трябват, без които можеш и да минеш. Това всъщност е точният критерий. Това не остава незабелязано.

И лошото е, че монасите не само обичат светските грижи, но и светските разговори, всички ония шеги и каламбури. Виждал съм го и на Атон – стои един монах и разказва нещо, а другите около него – ха-ха-ха! Проблемът на съвременните християни е, че са загубили спасителния си кръст.

Източник: http://www.isihazm.ru

Малка светогорска беседа

Октомври 3, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

Някога, когато един монах заболееше от някаква душевна болест или фобия, му забраняваха да взема лекарства, предписани от психиатър. Казваха му да се лекува чрез послушание и смирение и чрез тайнството на божественото причастяване.

Сега, в нашето съвремие казват, че това не е правилно, защото има случаи, когато и лекарствата помагат, ако разбира се, се приемат в нужното количество и своевременно.

- А Вие как смятате, отче?

- Аз съм съгласен с мнението на св. Порфирий, който казва, че много монаси не желаят да приемат лечебни средства и често правят това от лукавство. Макар че, на Атон се казва, че няма такова нещо като душевна болест, а само гордост. А ето какво искам да кажа за божественото причастяване.

Разбира се, по-добре е да се приема по-често, но лично аз се страхувам да се причастявам всеки ден. Това не е проста работа, нужно е да бъдеш много внимателен в живота си. Нужно е безмълвие, цяла нощ да гори кандилото и да се молиш. Ако се причастяваш често, трябва да пребиваваш в непрестанна молитва, да не се занимаваш с други неща, с послушание в овощната градина или с друго ръкоделие. Въобще, молитвата ти трябва да бъде особено силна.

Светата молитва трябва да бъде благоговейна пред страшните Христови тайни. Спомняш ли си, по атонското правило, ако монах влезе в храма, когато там се извършва литургия на Преждеосвещените дарове, колко поклона трябва да направи? А, спомняш си – три, и тогава може да се поклони на иконите. В Атон се смята, че ако не постъпваме така, презираме тайнството, което се извършва на Преждеосвещената литургия. Това не е писан канон, а живо предание, устно предавано от светите отци.

Един старец, Йоаким, който е живял в румънския скит „Св. Йоан Кръстител“, имал старец на име Харалампий. Това станало в Неа Скити. О. Харалампий Дионисиатски бил учител на Иисусовата молитва. Той се научил от о. Йосиф (Исихаст) бързо-бързо да казва Иисусовата молитва по броеница, колкото се може по-бързо, за да не идват помисли. Веднъж старецът Харалампий дошъл при стареца Порфирий Кавсокаливит за духовен съвет.

О. Порфирий го поздравил и изведнъж започнал бързешком да казва Иисусовата молитва по броеница, иронизирайки о. Харалампий. Т.е., старецът Порфирий се присмял на бързата молитва, защото молитвата е разговор с Бога и с Него не може да се разговаря така бързо. Впрочем, при молитвите има различни техники и различни мнения и те не подхождат за всеки. На един подхожда едно, на друг друго, на всеки различно.

Но аз ще ви кажа честно, че ако старецът Харалампий Дионисиатски не беше станал игумен, той щеше да бъде втория Паисий Светогорец.

О. Харалампий Дионисиатски казвал, че ако не бил дошъл в манастира, той не би загубил своята молитва. Но влизайки в манастира, забравил половината от онова, което бил спечелил в своето уединение. А духовните чеда на стареца Харалампий ми разказваха, че в последната нощ, когато бил в своята килия до езерото и трябвало да поеме поста игумен в манастира Дионисиат, имал такова видение. Ето, той е вече игумен на Дионисиат, при него идва монах и той му казва: „Брате, направи еди-какво си“, а онзи му отвръща: „Геронда, много съм уморен, не мога“. Отива при друг и му казва: „Тогава ти го направи“, а той му казва: „Геронда, болен съм и не мога“. Тогава отива при трети, а той му казва: „Геронда, имам друго послушание и не мога“.

Тогава старецът Харалампий казал: „И какво ще стане, ако отида в манастира и никой не ми оказва послушание? Как ще мога да се оправя с всичко това? Кога да премеря и кога да отрежа?“

Събудил се на сутринта и му казват: „Отче, трябва да тръгвате към Дафни, а оттам за Дионисиат, за да поемете управлението му като игумен“. Казал им: „Няма да отида. Ако монасите не ми оказват послушание, как ще мога да се справя?“

А за нас ориентир в молитвата служи Йосиф Исихаст. И да знаете, че никой от старците не може да се сравни с него, дори и о. Ефрем Аризонски. Нито той, нито о. Харалампий са могли да спазват неговия устав. А техният устав съвсем не е бил лесен. От изгрев започвали работа, та чак докато слънцето се скрие. След залез те не отваряли никому, та дори и сам царят да дойде. Сядали да пият чай и после полягали да си починат малко. По някое време ставали и почвали да се молят по броеница. През цялата останала нощ повече не лягали, а се молели. Преди разсъмване отслужвали Божествена литургия.

След смъртта на стареца Йосиф Исихаст повече никой не можел да издържи да живее по неговия устав. Нито о. Ефрем, нито о. Харалампий. Разбирате ли, това е била свръхестествена за човешките сили програма. Много просто, те никога не си почивали. И преди да се съмне всяка сутрин те извършвали Божествена литургия.

За такъв тип молитва е било нужно повечето време да прекарваш в безмълвие. Заради това именно им се наложило да се преместят в Новия Скит. Преди им се налагало да продават ръчно изработените си изделия чак в Дафни, което им отнемало много време за път и усилия, и затова се преселили в Новия Скит. А така им оставало повече време за молитва. Точно това и желаели най-много, както и да живеят един строг до суровост живот.

Никога не прибягвали до лекарска помощ. Боли те зъб и искаш да ходиш на зъболекар? Какъв ти зъболекар, на ти клещи, отивай и си го вади!

За това, как да се молиш, задължително ти е необходимо ръководството на някой духовник. А ако той няма благодат, то тогава много ще си изпатиш.

Ето какво ще ви разкажа. Веднъж при стареца Епифаний дошъл един друг старец за изповед. И му казал: „Имам един послушник, който има болен стомах. Все гледа да се отклони от постите, но аз го заставям да пости строго“.

О. Епифаний му казал: „Е, добре, духовнико, ти караш болен човек да пости. И смяташ, че това е правилно?“

И той му отговорил: „Ами да, така с послушанието си ще отиде право в Рая“. Тогава о. Епифаний му казал с учудване: „Хубаво, той ще попадне в Рая, ами ти къде ще попаднеш?“

Приятели, само по книгите не може да се ръководиш, затова е нужно да имаш благодатен старец с Дух Светий. Християнството не се учи само по книгите. У стареца Йосиф Исихаст имало послушник на име о. Атанасий, много простоват човек. Казал му: „Геронда, моля се, моля се, но нещо не ми стига до сърцето“. Старецът отговорил на това: „Можеш ли да ми покажеш, къде ти е сърцето?“ „Ето къде е“, казал му Атанасий и посочил гърдите си. „Ей, несмислен човече“ – отвърнал му стареца Йосиф. „Сърцето на човека се намира в петите“. „А, за това не ми стига до сърцето“ – казал Атанасий.


Източник: http://www.isihazm.ru

Разходка до Света Гора

Април 18, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

От нас Христос иска само покаяние и останалото Той ще го устрои.


Нека имаме не интелектуално, а деятелно покаяние. Ето! Вижте днес колко знания за духовния живот придобихме чрез увеличаването на религиозната литература и особено от многобройните християнски интернет-страници. Цял ден и нощ седим пред един екран. Повече ни гледа компютърът, отколкото иконостасът. Всички сме осведомени и вече знаем за съвременните старци и пророчествата им, малки и големи, праведни и грешни, но въпреки това храмовете още са празни и грехът – грях. И тъй, какво постигнахме?

***

- Геронда, помогни ми да се спася.

- Нито аз, нито Сам Бог може да ти помогне, ако ти първо не помогнеш на себе си чрез покаянието и изповедта. Следователно, първото, което ще поискаш от Бога, е да ти дари дух и пътища на покаяние.

***


Когато в греховете има покаяние, тогава не съществуват грехове.


***

Добре е да стоим на стража и да проследяваме себе си. Когато в дома ти проникне влага, как ще я прогониш? Трябва да излезеш навън, да проследиш внимателно откъде се създава и прониква. През стената? През керемидите? През основите и се върви нагоре? И съответно да вземеш подходящи мерки. Откъде губиш постоянно благодатта – като друг теч? От твоя егоизъм и инат? От вътрешен гняв? От някоя неправда, която са ти сторили и не можеш да го понесеш? От плътските страсти? И така съответно ще можеш да подредиш нещата в себе си.

***

Всяко събитие, което не предизвиква покаяние, смирение и любов, не е от Бога.

***

Страстите обичат да се връщат, затова нека не бъдем самоуверени, ако смятаме, че сме се освободили от една страст. Без благодатта на Светия Дух много скоро отново ще паднем в същите и по-лоши страсти.

***

Евреите един път разпнаха нашия Господ, а ние всекидневно Го разпваме с нашите грехове.

***

Не можеш да познаеш Бога, ако не познаеш първо ада в себе си.

***

Един монах попита някакъв поклонник на Атон.


- С какво се занимаваш?

- Имам сонда, правя сондажи.

- Хубаво. Да ти кажа ли един анекдот за един човек, който копаел земята?

- Разбира се.

- Имало някога един земеделец, който взел една лопата. Отишъл на нивата си и започнал да копае. Копаел, копаел, копаел… Хареса ли този анекдот?

- Ама, много кратък беше!

Беше кратък, но имаше дълбочина! Така и много хора днес, т. нар. хора на духа, съобразявайки се с мисленето на всяка една епоха, без дух на смирение и покаяние, представят себе си за дълбокомислещи и интелигентни, но без Христос и благодатта на Пресветия Дух, копаят, копаят и накрая винаги остават „плитки” и „затънали”.

Нека вземем сондата на покаянието и да започнем да копаем в душата ни. Тогава първото нещо, което ще срещнем, е кал и нечистотии, това са греховете ни. След това, задълбочавайки се още повече, ще намерим чиста вода, това са сълзите, които идват, когато размишляваме колко сме огорчили Христос, Който, докато е толкова добър и толкова ни обича, ние във всеки един момент Го нараняваме. И накрая, продължавайки да копаем, ще срещнем прекрасните и скъпоценни диаманти на Света Троица. При това Сам Христос ни увери, че царството Божие е вътре в нас (Лука 17:21).

***
Търсим нови галактики във вселената, вместо да търсим нови огледала, да не би да видим бунището в нас.

***


Колкото човекът е по-неразкаян, толкова за по-съвършен смята себе си. И колкото се доближава до Христос, за толкова по-проблемен и грешен смята себе си.

***

Каквото и велико нещо да постигне човек, ако не остави греха, то е напразно.

***

Искаш да придобиеш покаяние (μέτανοια)? Прави поклони (μετάνοιες).


***

Ще отидем в ада не защото съгрешаваме, а защото не се покайваме.

***

Мнозина се покаяли, понеже не се покаяли, но никой не се е разкаял, че се е покаял.

***

Някои може да са се покаяли, макар и да не са се изповядали, но мнозина, макар и изповядали се, не се покаяли. Мнозина след време се разкаяли, че не са се покаяли навреме и не променили живота си, но никой не се е разкаял, че се е покаял, изповядал и принесъл живота си на Христос. Мнозина се изповядали, но не са се покаяли и мнозина се покаяли, но не се изповядали.


Нека предположим, че утре Бог преустанови икономическата криза, какво ще правим след това? Ще отидем на църква да благодарим на Бога, или ще хукнем ентусиазирано на бузуки, за да гуляем и да се овъргаляме отново в греха? Но дори и да се заличи нашият дълг, бъдете сигурни, че след един месец отново ще задлъжнеем, след като се превърнахме в такива измамници, непочтени и интересчии.

***

- На колко години сте, геронда?

- Какво значение имат годините? Колко години сме в покаяние стои над всичко! Бог не брои нашите години, а ги претегля.


***

Истинското и автентичното покаяние има 180 геометрични градуса. Колкото повече градусите намаляват, толкова по фалшиво и празно е покаянието ни.

***

Повече нямаме нужда от повторна евангелизация с думи и проповеди, има изобилие от слова в книгите и в интернет, нужна ни е спешно повторна евангелизация с живот. Нашият живот е най-добрият Христов апостол. Животът „крещи” дори ако думите не говорят.

***

Виждаме от една страна да идват много млади в църква, но духовно са неустроени. Въобще напоследък виждаме много хора да ходят в църква, за да им реши Бог земните, външни проблеми, а не за да им помогне да преодолеят вътрешните си проблеми. Но трябва да знаем, че когато уредим вътрешните, тогава и външно всичко около нас ще се уреди.


***

Един монах, който като мирянин работил като програмист, казал:


- Имате ли компютър? Влизате ли в интернет?

- Да.

- Тогава, когато бъдете атакувани от вируси, трябва да правите „форматиране”, т.е. обновяване. Изтривате старите заразени програми и инсталирате нови. Така трябва да правите и с изповедта, когато душата пострада от греховете. Изповедта и молитвата, която духовникът ще ви прочете, е духовното форматиране, душевното възраждане, което трябва редовно да правим, в противен случай се опропастяваме, ставаме посмешище за демоните и вече сме за рециклиране и изхвърляне.

***

Изповядвай се редовно и правилно, защото, дори патриарх да си, ако не се изповядваш, не можеш да се спасиш.

***

Днес мнозина се изповядват, но малцина се покайват.


***

Един монах попита:

- Колко пъти се къпете?

- Редовно, лятото даже може и четири пъти на ден.

- Душата си кога я изкъпа? Тоест кога се изповяда за последен път?

- У-у, от доста време.

Значи грижиш се за тялото си, което утре червеите ще го ядат, но за душата ти не те ли е грижа да бъде чиста?

- Ама, защо да се изповядам? След като пак ще съгреша.

- Защо тогава да се къпеш, след като отново ще се измърсиш? Остави твърдоглавието и оттук нататък подреди нещата в себе си, изповядвайки и причастявайки се с пречистите Тайни колкото се може по-редовно.

- Имате право, геронда!

***

Бог няма да ни съди за греховността ни, а защото не Го потърсихме да ни помогне.

***

Най-вкусното сладко на света са сладките сълзи. Те са сладкиш, който идва директно от Рая.

***

- Трябва да търсим сълзите. Започваме дори и от светските сълзи, докато сърцето ни „запали”, както старите генератори, които палеха чрез ремък, а след това завъртаме копчето на духовната честота, на божествени „асоциации”, на любовта и добротата на Христос, на Света Богородица и на светците. Сълзите облекчават, умиротворяват, смиряват и омекчават душата. Носят душевно облекчение. Само зверовете и злите хора не плачат. При нужда нека сложим лук… в очите ни. Даже един подвижник измивал сълзите от кърпата си само в морето, а не в мивката, смятайки ги за свещени, след като за Христос ги пролял.

***

Преди няколко дена през каливата ни мина един млад и простодушен младеж, името му е Спиридон. С учудване ни разказа едно поразително събитие, което преживял в едно заведение за бързо хранено в града, където живее. Той ни каза характерно: преди близо една седмица, надвечер, бях отишъл в заведението в квартала, за да изям една питка със зеленчуци, „сирак”, както я наричат, защото съдържа само постни продукти. Седнах на една маса вътре. Много ми харесват дюнерите, но след като е пости, сърце не ми даваше да се облажа. Така реших да взема нещо постно. Както ядях „сирака”, внезапно почувствах едно непознато и странно умиротворение да обгръща цялото ми същество. Веднага, без нещо външно да ми влияе, божествен мир ме покри и услади душата. Такъв покой никога не бях чувствал. Започнаха да текат сълзи от очите ми, не можех да ги скрия, и тогава почувствах, като малко дете, да обичам цялото миросъздание. Сякаш се бях родил повторно. Такова нещо не ми се беше случвало в живота. Направо Рай! Ама да не би да съм в прелест, отче? Не съм и много грамотен. За една надница работя. Вие, които знаете по-добре, кажете ми, добро или зло бе това, което ми се случи?

Аз онемях. Не знаех какво да му отговоря! Колко „скандално” се държи Бог! Неща, които начетени и мислещи хора минават много десетилетия докато ги почувстват – ако ги почувстват – този триблажен Спиро с неговата блажена простота успя да ги преживее. Опитно да преживее със сълзи на очите си Божията благодат в едно обикновено квартално заведение…



Какво да ти кажа, детенцето ми? – съумях да измънкам. Бог видял жертвата, която си направил, сред изкушението на приятните миризми да свидетелстваш за вяра и пост, и очевидно се е трогнал. Затова и ти прати една милувка, да изпиташ едно малко услаждане, за да вкусиш малко от небесната сладкарница, която ни очаква в Рая, за да помниш милувката през целия си живот. „Вятърът духа, дето иска” (Йоан 3:8).

***

Господ ни зове „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 9:34), а не „да нагоди себе си”! Зове ни към Кръст и жертва, а не към комфорт. Затова да не се увличаме от болни примери на „добри християни”, които в името на Христос се нагодиха и … запазиха душата си: „който е запазил душата си, ще я изгуби” (Мат. 10:39).

***

- Как сте, геронда?

- Както Бог иска.

***

Едно 103 годишно старче, старец Варлаам Ксенофонтски, откакто дошъл на Света Гора като калугер никога не поглеждал себе си в огледало. Веднъж го помолили да се снима както седял с други отци, с бастун в ръце. Но след една седмица, когато му показали снимката, той се оплакал и, сочейки снимката, протестирал:

- Това старче ми взе бастуна!

***

Живей забравен от човеците, за да може Бог да те познае и да се грижи за теб.

***

- Геронда, какво правите тук в самотата, без човешка компания?

- Не съм самичък, имам най-добрата компания, броеницата.

***

По-добре да ни вземат за луди и пропаднали, отколкото за свети.


***

Християнският живот без кръст е „незаконен”. Затова дори Възкресение не може да има в него.

***

Един монах каза:


- Слава Богу! Колко неща съществуват, от които нямам нужда…

***

Един монах с побелели коси казваше:

- Стигнах до преклонна възраст и за съжаление не можах да дам младините си на Христос, но поне Му отдадох старините ми. И това е нещо…


***

Бедността е красива, защото олекотява, облекчава, улеснява. Човек трябва да е празен, за да може да влезе Христос, в противен случай Той няма откъде да мине.

***

В Рая няма да отидем с вратовръзки. Виждате ли светците? Кой от тях е влязъл със своето човешко мъдруване в Рая? Един без глава, друг без ръце, трети без нозе, бедни, оклеветени, болни… Тесен е пътят, която води до простора на Рая, както казва и пророк Давид: „в скръбта ти ми даваше простор”.

Чрез стеснението на скърбите ще се разширим вътрешно и сърцето ни ще процъфти от вечна радост. Да не търсим едно интелектуално, изгладено и дипломирано Християнство, смятайки всички други простодушни и презрени, „безумното на тоя свят” (1 Кор. 1:27) за селяни и провинциалисти, които не могат да застанат до славата на Христос. Защото те ще видят първи лицето на Бога. „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен”(Мат. 18:10).

Помня, че през 80-те тук, на Света Гора, живееше един мирянин много смирен и незабележим. Преди да почине дори се удостои да стане монах с името Агапий. Тази птица небесна беше презряна от всяка човешка слава и утвърждение, забравена от този свят. Беше сляп и по-късно загуби и слуха си. Но как само ни вдъхновяваше да възлюбим Бога, когато го посещавахме, бидейки млади калугери! И понеже не можеше нито да види, нито да чуе, го хващахме за ръката и пишехме с пръст върху нея, първата буква от името ни. Например очертавахме един кръг върху дланта му.

- А-а-а, отец Онуфрий ли си? Бъди благословен!

Но си тръгвахме от него като от „духовна пещ”, от него, „безумния” за света. Такава полза черпехме, сякаш ходихме при свети Паисий.


***

Ставаш богат, когато презираш богатството.

***

Без мъченически и кръстен дух не е възможно да съществува нито добър свещеник, нито монах, нито обикновен християнин.

***

- Геронда, защо седите на студено и не запалите малко огън, за да се стоплите?



- Ако не замразим (ξεπ-αγιάζουμε) земните утехи и удобства, не виждам как ще се осветим (αγιάσουμε). . .


***

Колкото повече неща притежаваш, толкова повече те притежават!

***

- Геронда, какво правите на Света Гора?

- Една добра търговия. Тук носим трудовете на живота ни на касиерите, обменяме ги и ги превръщаме в… пътища за благословеното Божие царство. Всичко продай и… Христос купи! (Тук старецът парафразира израз от Византия „Всичко продай, Марко купи”, който се използвал като увещание, за да може човек да придобие от душеполезните текстове на преп. Марк Подвижник)

***

Дори сянката на ап. Павел изцелявала болните, а той самият всеки ден бил болен, бидейки разбрал вечната печалба на болестта „Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен”(2 Кор. 12:10)

***

Или се отдалечи от този свят, или, доколкото оставаш в него, се научи да презираш и да осмиваш неговата суета.

***

Веднъж помолили един старец, който имал благодатния дар на странничеството (отстраняване от света), да му направят снимка. А той отговорил:

- Ние, монасите, сме непогребани мъртъвци, които очакваме възкресението. Снимки не правят на умрелите, а само на живите.


***

- Защо, геронда, трябва да постим, да бдим, да пазим въздържание, да се терзаем и да изпитваме болка, пазейки евангелските заповеди, докато Христос иска да бъдем радостни и свободни? Това не е ли оксиморон?

- Много просто, защото Христос е Мъчителят на нашите мъчители, Тиранинът на нашия тиранин и Поробителят на нашите страсти.

***

Хем нямаме разположение дори една наша малка страст да поправим, а на мъченически подвиг искаме да отидем?

***

Всичко, което ви изкушава, което ви поставя в изкушение, го изхвърлете, ако ще да изглежда необходимо.

***

Днес искат да премахнат думата и понятието за грях отвсякъде, дори и от Евангелието. Така Евангелието става една книга за добро поведение, за етикет. Само един враг имаме – греха. И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената (срв. Мат. 10:28). Тоест грехът праща в ада и тялото и душата.

***

- Геронда, защо на Света Гора правите толкова много поклони?

- За да отслабнем! Какви се тези неща, които питаш, благословени човече? Толкова години си в Църквата и не знаеш? Поклоните се правят по много причини. Припадаме с тяло на земята, за да изразим нашето съкрушение и покаяние. Помага ни и това да опираме чело в земята, за да не забравяме, че сме пръст и пепел и отново в тази земя ще се върнем. След това се трогваме и по този начин възвестяваме, че така ще възкръснем, стоейки изправени на двете си нозе в последния ден, при Второто Христово Пришествие. Също така, припадаме на земята, за да станем и ние духовно добра, подходяща земя, която да приеме Христос и да даде стократен плод. Също така поклоните са и отдаване на чест и слава на Висшия Бог. Във всеки случай от моя опит съм установил, че поклоните помагат много, за да се огъне и свие нашият самохвален и високомерен дух, както станало при митаря.

Ах, ако християните знаеха колко благотворни са поклоните за душата и тялото, нямаше да се занимават с йога и всички тези индуистки и нюейдж похвати, които им вредят дългосрочно и накрая оставят едно демонично зловоние и смрад в душата им.

***

Попитали един критянин, възрастен йеромонах:

-Геронда Калисте, колко поклони правите вие всеки ден?

- Е, детето ми, 2000 – 2500…

- Ама, как, отче, става това?

И той с простота отговорил:

- Излизам да събирам ядливи треви всеки ден, това е моето послушание. Всеки път, когато се навеждам, за да отрежа някой корен от земята, казвам и молитвата. Така стават стотици поклони на ден.

***

Съществуват цветя, които растат, цъфтят и благоухаят в непристъпни пустинни места и склонове. Така и монахът благоухае, когато живее незабележимо и в отсъствието на светските улеснения. Но ако поискаме да присадим тези аскетически цветя в една пластмасова саксия на Омония (атински площад), тогава или ще изсъхнат или ще загубят своя аромат. Ето и една мантинада (характерни римувани импровизации, които се изпълняват на различни празници или в ежедневието, понякога дори без музикален съпровод):

Монахът сред светските неща като птиче обикаля, като босилек цъфти, но не ухае…

***

Това, което ни обновява, е жертвата, а не комфортът. Затова духовният живот изисква борба (αγώνα), а не бузи (σιαγόνα).

***

Монах Паисий (в света Григорий) сам питаше себе си и сам си отговаряше:

- Григорий, лиших ли те от нещо, докато беше в греха и света? Не! Е, тогава не ме закачай Паисий!


***

Ако не станеш духовен „до кокал”, ще станеш плътски „до дух”!

***

- Геронда, християните ни донесоха много сладки неща и хладилникът е развален. В пустинята сме, какво да правим с тях? По принуда трябва да ги изядем всичките, за да не ги изхвърлим.

- Какво говориш, детенцето ми? Тоест стомахът и душата ни са по-низши и от бунището?

***

Болестта компенсира аскезата.

***

- Геронда, виждам тук, в Градината на Света Богородица, че богослужението е преплетено с душевно-телесната аскеза. Постите, спите много малко, събуждате се в часа, когато хората лягат, стоите часове наред на стасидиите… защо изтощавате себе си? Не ощетявате ли така тялото си?

- Цялото това телесно злострадание, детенцето ми, има своя смисъл. С това терзание и тялото може да съучаства едновременно в молитвата и не стои като пасивен зрител. Например нозете нямат уста, за да говорят и да отдадат слава на Бога, и така, чрез правостоенето и труда, и те служат своята литургия, принасяйки слава на троичния Бог. Това важи за цялото човешко тяло. Телесният труд носи и душевен покой.

 

превод: Константин Константинов

 

 

А ти познаваш ли се с тази пчела?

Март 19, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

За първи път ние се срещнахме със стареца Паисий през 1972 г. още в килията на Честния кръст. Аз разговарях с моите близки и с още един човек, който дойде с нас. Беше лято. Жега. В стаята влезе муха. Започна да кръжи, натрапчиво! Тя прелетя над нас и ние я изгонихме. После кацна на носа на свети Паисий, и той нищо не прави. Кацна на веждата му, и той пак нищо не направи. След това тя прилетя към нас, и ние я изритахме, махайки с ръце и крака.

Старецът Паисий внезапно ни попита:

- Тя какво ви пречи?

Ние попитахме:

- Можем ли да я изгоним?

 

Той каза:

- Иди си по Божията милост, благословена муха.

И мухата излетя.

Ние някак потресени попитахме:

- Как така излетя мухата, отче? Как стана това?!

- Ако вие обикнете природата: животните, рибите, птиците, насекомите – и те ще ви заобичат – отговори той.

А около месец преди това, аз чух една история от отец Христодул от манастира Кутлумуш. Няколко души били в килията на стареца Паисий, и в това време там долетяла пчела. На тези, които седяли там им било писнало от нея, и един от тях започнал да я удря с хартията, която била в неговите ръце.

Старецът Паисий погледнал и нищо не казал.

След известно време пчелата отново се върнала, и този човек с хартията отново замахнал с нея. Тогава старецът се обърнал и казал:

- А ти познаваш ли се с тази пчела?

Той отвърнал:

- Не, не я познавам. А какво имате предвид?

- Хайде аз ще ви запозная – и продължил. Тази пчела няма да живее дълго: само около 60 дни. И за тези 60 дни тя ще извърши много добри дела. Тя твърде много и честно работи. Тя лети по цветята: наляво, надясно. Никога не лети на мръсни места. Помага да се опрашват дърветата, за да пораснат плодове, затова да можем ние да ги ядем. Тя долетя с много добри намерения. Знаете ли, защо долетя? Защото тук при нас има локум, той е сладък – поръсен с пудра захар. Тя долетя да си вземе малко от този сладък прах. Нека да ти покажа.

Старецът Паисий взел локум и го сложил на дланта си…

- Виж, сега, тя ще долети тук.

И наистина, след известно време пчелата долетяла. Кацнала точно на ръката на стареца и започнала старателно да събира пудрата захар със задните си крака. Старецът внимателно обърнал глава и попитал:

- И сега ще настояваш ли да я прогоня?

Изобличеният човек отговорил:

- Направете, каквото смятате за нужно…

- Вместо да я прогоня, мога да й помогна да излети.

Тогава той отворил прозореца, обърнал ръката си, захарта паднала долу, и пчелата отлетяла.

- Това е начин да покажем на човека, от когото искаме да се избавим, че трябва да си върви. Всичко трябва да бъде учтиво и с добро сърце.

- Какво разбра? – попитал светецът онзи човек с хартията.

И той трябвало да си признае, че единственото, което е видял у тази пчела, било, че тя е дошла за да го ухапе. Докато старецът Паисий видял у нея всичко друго, освен това.

- Аз, разбрах, колко е важно да имаш добри помисли – отговорил той.

Именно по този начин свети Паисий разговарял с човека, с неговата душа – много тактично и внимателно, като хирург. Това е само един от случаите, а подобни на него до сега за записани много. Те ни помагат да се усъвършенстваме и да растем.

Източник: http://pokrov.pro

 

 

 

Поучения на стареца Арсений Исихаст

Март 14, 2018 in Начална страница, Отечески съвети

„Относно Иисусовата молитва – ако имаш желание за нея, не я прекъсвай. Тя вмества в себе си всичко. Ако молитвата ти отслабне, тогава прочети акатист. Божията майка много обича и молитвата „Богородице Дево, радвай се“. Понякога, когато прочетеш няколко пъти тази молитва Богородица ти дава такава неописуема сладост.“

 

 

Отец Арсений казваше: „Дошъл е часът да се събудиш? Не се разсейвай, не се прозявай, не ставай вяло. Монашеството изисква от нас бодрост, от това зависи ще живеем ли, или ще умрем. Събудил си се? Стани, прекръсти се и веднага: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. „Доколкото е възможно, следи за езика си, да не празнослови и осъжда, но непрестанно да изрича молитви, когато не си зает с работа. Ето ви моето благословение, изпълнявайте това, и всички заедно ще бъдем в Христа.

 

 

Отец Арсений веднъж разказа: „Вчера готвачът ми казва: „Благослови, яденето ми загоря.“ „Вярно, имаш някакъв лош помисъл“ – отговарям му. „Не помня, геронда“. Тогава му казвам: „Умът ти се е размечтал и молитва е нямало.” „Но нима има нещо общо?“ „Има и още как. Забележи, че когато се молиш непрестанно, яденето никога няма да отвлече ума ти, и ще видиш, колко вкусно ще го сготвиш.“

 

 

„Христос не иска от нас нещо свръх нашите сили. Ако действително нито можем да стоим, нито да лежим, то Той ще е с нас дори и когато лежим. А ако сме без сили, сатаната идва на момента. И веднага ни донася небрежение и сън.“

 

 

„Четенето също се явява като един вид молитва. Ние всеки ден четем една-две глави от Свещенното Писание и след това - книгите на светите отци. Що се отнася до Исаак Сирин, той винаги е под мишницата ни… Но освен него, четем и „Лествицата“, и авва Доротей, и „Евергетинос“, и свети Макарий, и много други, а също така и житията на светиите.“

 

 

„Свещеното Писание е боговдъхновено, и ние сме длъжни да го четем цялото. От Стария завет трябва да се обръща особено внимание на Псалтира. Това е много силна молитва.“

 

 

„Четейки житията на светиите, получаваме двойна полза. Първата полза се състои в това, че примерът на техните подвизи ни пробужда от съня на нерадението. Втората – в това, че когато четем житията на светиите с благоговение, те се молят за нас на Христа.“

 

 

„Но винаги, преди да почнем четенето, трябва да се помолим. След молитвата, четенето на житието на светията внася в нас такова умиление, че вече не сме в състояние да спрем сълзите. Това се случва за това, защото молитвата просвещава ума.“

 

 

„Още един важен знак за нашето духовно преуспяване е особената благодат в неделите и великите празници.“

 

 

Отец Арсений разказвал: „Веднъж един брат се поклони пред мен и каза: „Благослови, Геронда. Аз наскърбих един брат, и затова молитвата ми не се получава.“ Аз му отговорих: „Е , няма нищо страшно. Поклони се пред брата си, за да се върне любовта, и молитвата пак ще се върне.“  – „Геронда, но аз се поклоних пред теб, нима това не стига?“ – „А, не – казвам му – това е недостатъчно. Пред когото си се провинил, от него и ще поискаш прошка.“ Видях как в него се води борба. Накрая той отиде и поиска прошка. На следващия ден отново идва и ми казва: „Благодаря, Геронда, за съвета. Цяла нощ се молих с радост и умиление.“

 

 

Веднъж попитаха отец Арсений: „Геронда, да поискаш прошка – това е добре, но се случва понякога, поискаш прошка от някого, а той не прощава. Какво да направя?“ Старецът отговорил: „Ти си поискал прошка? Значи си свободен. Гледай само да имаш любов към брата си. И след това, докато не приеме твоето покаяние, не му досаждай.“

 

 

„Доколкото е по вашите сили, гледайте всички отци да са доволни от вас. Ако в манастира имаш добри отношения с 99 братя, а един от тях си огорчил поради невнимание, то той се явява препятствие за твоята молитва.“

 

 

източник: Православие. ру

Някои неизвестни моменти от живота на св. Паисий

Март 7, 2018 in Начална страница, Сладкарница

 

След като о. Аверкий (това е името на Стареца Паисий Светогорец, когато е бил постриган за монах през 1954г.) преминал през основните манастирски послушания, игуменът и Духовния събор го назначили за помощник в дърводелната на манастира. Там старши бил стареца Исидор, монах с труден характер. В най-добрите за обителта времена там имало шестима дърводелци. Сега бил останал само о. Исидор. След като го избрали за член на Духовния събор, той изобщо бил престанал да се съобразява с мнението на другите, дори на игумена. Нито един брат не можел да издържи под негово началство повече от една седмица. До такава степен о. Исидор се държал към всички крайно грубо, а в работата изобщо бил нетърпим.

Така например, той започвал да прави прозорец. Прозорецът не се получавал, той нервничел, захвърлял работата наполовина свършена и отивал да прави врати. И с вратите всичко ставало не така, както трябва, той пак нервничел, зарязвал започнатата работа и отивал да прави покрива. Винаги оставял работата недовършена, а каквото свършел, било през куп за грош.

О. Аверкий се натъжавал, че работата вървяла зле, но не казвал нищо. Дори когато някой от членовете на Духовния събор, разглеждайки поредното изделие, с недоумение питал: „ Как сте могли да го направите така калпаво?“, той не отговарял нищо. „ А какво да кажа?“ – си мислел той – „ Че стареца Исидор е взел размерите грешно? И каква полза от такъв отговор? По-добре да си мълча – току-виж, Бог ще благоразсъди за мен нещо друго“.

Веднъж клисарят ги помолил да направят рамка за една от иконите на аналоя. О.Аверкий направил рамка с жлебове, за да може да се закрие иконата със стъкло. Щом о.Исидор видял жлебовете, започнал да крещи:

- Жлебове! Защо жлебове? Кой иска да покрие иконата със стъкло?

- Да бъде благословено – отговорил о. Аверкий и отнесъл иконата на клисаря без стъкло.

Клисарят се разсърдил и възкликнал:

- Рамката трябваше да е със стъкло! Къде е стъклото, изпаднал в прелест глупако?

- Благословете – отговорил о. Аверкий и отишъл при о. Исидор за стъкло.

Но о. Исидор не искал да дава стъкло и раздразнено му закрещял:

- Иди и кажи на оня, който ти е казал, че рамката трябва да е със стъкло, че той е прелъстен тъпанар! Не, не, и не, никакво стъкло няма да има!

О. Аверкий още дълго време ходил от единия старец до другия, не казвайки нищо друго освен „благословете“ и „да бъде благословено“.

Между другото, о. Исидор виждал зле и затова вземал неточно размерите на изделията. Но ако о. Аверкий, забелязвал това и загрижено питал: „ Геронда, тук не е ли размерено накриво?“ – о. Исидор отговарял: „ Главата ти е размерена накриво“.

А ако о. Аверкий предлагал: „ Геронда, благословете сам да взема размерите?“ – о. Исидор казвал: „ Затваряй си устата. Ти само едно можеш да правиш – да казваш „ благословете“ и „ да бъде благословено“. При такава работа много дъски се режели погрешно и отивали на боклука. О. Аверкий се мъчел да спаси каквото може, с труд ги опазвал да не отидат в печката и при все това се стараел да ги използва за нещо полезно. Работа, която можела да се свърши за един ден, под ръководството на о. Исидор обикновено отнемала пет дена.

Въпреки, че в дърводелната едно митарство сменяло друго, о. Аверкий всяка вечер правил поклон пред о. Исидор и с голямо смирение и благодарност му казвал: „ Благословете“.

„ Кой знае“- мислел си той – „ може пък този човек да е изпратен от Бога, за да ми помогне? Как да не му благодаря за това?“

Освен това, о. Аверкий си обяснявал случващото се така: „ Той е моят благодетел. В Коница клиенти са ме чакали по две години да се освободя, за да ми поръчат нещо, а през това време другите майстори стояха без работа и хляб. Сега плащам за тия грехове“. И преподобния старец си спомнял: „ О, каква огромна полза ми донесе този човек! Той ме би така, както бият в камъните уловен октопод. Но по този начин ме очисти от цялата „октоподна чернилка“.

Въпреки, че о. Аверкий се изморявал достатъчно в дърводелната, той взел благословение да помага и в други послушания, за които отговаряли стари или болни монаси. Често, завършил работата си в дърводелната, той идвал в трапезарията, за мие посуда, а после да помага и на други места, където имало нужда. „ Колкото повече помагам“ – казвал си той, „толкова по-малко ще се изморяват и мъчат другите.И защо да не се потрудя и да се поизморя? В армията си рискувах живота, за да спася други, че тук ли ще се предам на някаква посуда? Там се жертвах за живота на мои другари войници, миряни. А сега не мога ли да се жертвам за моите духовни братя – монасите?“

По-късно старецът си спомнял: „ Как се справях само, летейки от една работа на друга! Правех така, че да е леко на някой брат, после пък на друг – още повече…Това ми даваше огромни сили и огромна радост“.

Духовната отзивчивост и деликатност на о. Аверкий го подбуждали да прави така, че да помага и при все това да остава незабелязан. Понякога нощем тайно чистил нужниците в манастира. Когато на сутринта искали да разберат, кой е направил това, о. Аверкий казал името на един брат, който обикновено бил склонен да бяга от работа, за което често бил порицаван от членовете на Духовния събор. Този брат се чудил, че го хвалят за неща, които не бил свършил, дал си сметка, че за това ще отговаря пред Бога и решил занапред да върши повече от онова, за което му било определено послушание.

 

Източник: Исихазм ру

 

 

 

 

Обядът със стареца Паисий

Май 15, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

Мисля, че вторият път, когато отидох при стареца Паисий, бях малък, на около 18 години, и той ме задържа при себе си – тогава за пръв път останах около него – и старецът ми рече:

 

- Сега ще ядем!

 

Попитах го какво ще ядем, а той ми отговори:

 

- Ще ти приготвя голяма трапеза, нали имам гости!

 

Той се шегуваше с мен.

 

- Имам риба – треска, ще направим голяма трапеза!

 

И хайде да ядем. Той нямаше маса. Излязохме навън, на полянката, където имаше един камък и ми каза:

 

- Тук ще ядем. Само една минутка да поставим масата!

 

И отиде и донесе една покривка, на която имаше нарисувани различни неща – банани, грозде, дини. Той каза:

 

- Тази покривка я постилам само когато имам официални гости, а не всеки ден.

 

И какво имаше? Нищо нямаше, имаше сух хляб. Попита ме:

 

- Искаш ли чай?

 

А аз нито тогава, нито сега пия чай, и му казвам:

 

- Сполай ти, не искам!

 

Той извади пресен чесън – имаше засаден пет-шест глави – и една маруля. Ядохме маслини, чесън и маруля. Около нас беше празно, но никога няма да забравя това дето, преди да почнем да ядем, той каза:

 

- Сега ще се помолим.

 

Станахме да се помолим. Той вдигна ръце и каза:

 

- Отче наш, Който си на небесата…

 

Как да ви кажа, наистина Бог беше там! След яденето каза благодарствената молитва. А какво ядохме? Нищо – стар сух хляб, който в друг случай дори и да ми платят не бих ял, една главичка сух чесън и една маруля. Но никога няма да забравя този момент, това е най-скъпото ястие в целия ми живот.

 

Така и вие, които имате семейства, в домовете си, научете се просто, преди да седнете да ядете, да станете и да кажете молитвата „Отче наш“, а след яденето, тази красива молитва: „Благодарим Ти, Христе Боже, за земните блага, с които ни насити. Молим Те, не ни лишавай от Твоето Небесно Царство.“

 

източник: Православие.мк

 

Монах Ефрем Лавриот (1926 – 25 юни 1999)

Април 5, 2017 in Беседи, Начална страница

 

Монах Ефрем Лавриот, в света Емануил Фотиу Пасалис, много добър, обикновен и смирен Божи човек, се родил в селото Марица на остров Родос в 1926 г. Неговият духовен наставник бил блаженопочившият старец Амфилохий Макрис (поч. 1970 г.). Идвайки на Атон, отначало бил в скита Кавсокаливия при стареца Михаил (поч. 1979 г.) и стареца Йеротей (поч. 1968 г.) В манастира Великата Лавра Ефрем дошъл в 1957 г., а през следващата година приел пострижение. Особено почитал ктитора на манастира, преподобния Атанасий Атонски. В продължение на много години старецът охотно и добросъвестно служил на своя манастир като църковнослужител, четец и служител в подворието на скита Кариес.

Старецът Ефрем изключително много обичал Църквата, Богородица, светиите и богослужението. Почитал реда, благопристойността, устава и традицията, поради което винаги бил малко недоволен от някои нарушения и пропуски. Но все пак той обичал всички по своята добросърдечност и простота. Неговите думи били искрени, смирени и изпълнени с благодат. Усърден, трудолюбив, обичащ богослуженията, благолюбив и добродетелен. Нестяжателен, милостив, винаги съчувстващ и кротък. Старецът бил близък със своя съотечественик, великият постник и аскет стареца Авакум (поч. 1978 г.) и го вдъхновявал със своя пример.

Веднъж в 1933 г. аз писах под неговата диктовка: „Пресвета Богородице и Приснодево Мария, помощ наша. Искам да ти разкажа за живота на древните отци и монаси живели на Света гора. Когато за пръв път дойдох на Атон в 1956 г., това място наистина приличаше на онова, което описва в своята книга „Спасение на грешните“ Агапий Критски, подвизавал се в Малкия скит на Света Анна. Можеше да се видят монаси, вървящи по древните пътеки на мулета. В продължение на шест часа на муле се стигаше от Великата Лавра до конака, през това време си четеш акатиста и канона на Пресвета Богородица. Носиш хляб и сирене, които трябва да оставиш в Аязмото за поклонниците. Няколко монаси винаги стояха в конака, грижейки се за градината. С тях беше само отговорникът на конака и готвачът. Идвайки на Атон, аз намерих там четирима действително свети игумени: Гавриил Дионисиатски, Харалампий Симонопетрицки, Софроний Кутлумушки и Евдоким Ксенофонтски. Това бяха божии хора, притежаващи опит и знание, в ръководенето на манастирите от материална и духовна точка. Лаврата, бидейки идиоритмия, се ръководеше от стареца Амвросий, който изпълняваше длъжността на игумен като истински божи човек. Тогава настоятелите бяха стари и образовани. Ти помниш Павел Павлид, лекар, стареца Ануфрий, възпитаник на Атониадата. В първия ден на новата година, старецът Амвросий даваше оценка на нашето послушание. Първо имаше заседание, на което освобождаваха от длъжност началници. Величествено биеха камбаните и на следващия ден назначаваха служители. За устава отговаряха хора с дългогодишен опит. Такива бяха старците Андрей, Григорий и Теофил. След това избираха канонарха, църковнослужители, възрастни и опитни, такива като блаженопочившите Гедеон и Петър. След това четеца. Блаженопочившият отец Кукузел, като канонарх, обявяваше на всеослушание…

Отците живееха скромно и просто в общото крило в южната част на лаврата, от времето на свети Атанасий. Те носеха стари, износени раса, дрехи и обувки. Те се виждаха в тесните коридори, събираха се в голямата стая с камината, където сушаха дрехите си и пиеха вода от общия кран. В килиите си имаха само лампа, легло, печка и духовни книги. Те бяха бедни и изпълняваха всякакви послушания, почитаха настоятелите, облечени с подобаващо великолепие архиерей и игумен, но изпълнени с благочестие и страх Божий. В такива скромни килии живееха старците Теофил и Авакум, подобно на аскети, пустинници, бедни и нестяжателни…“

Така живееше и сам блаженопочившия старец Ефрем. Той се представи в Господа на 25 юни 1999 г.

източници: монах Ефрем Лавриот. „Спомени за старците от Великата Лавра Протат“ 57/1996.

йеромонах Анастасий „Атонски диптихи“, Света гора, 2000 г.

Животът и успението на “безсмъртните”

Март 28, 2017 in В търсене на вярата, Начална страница

 

Откъс от книгата на Месогейския и Левреотикийски митрополит Николай (Хаджиниколау) „Света Гора – най-високата точка на Земята”. Книгата представлява своеобразен дневник на пътешествията на автора из Атон през седемдесетте години на ХХ век, както и в наши дни, и разкрива пред читателя непреходния образ на Света Гора – мястото изцяло устремено от земята към Небето, от временния към вечния живот.


Напускайки Света Гора, аз почувствах силна носталгия и дълбоко родство с това място. Липсваха ми манастирските здания, дръзновено устремени към небето, ненарушимата тишина на пустинята, отмереността на общежителния манастирски живот и усещането за някакъв друг свят, изпълнен с надежда и насъщна дълбочина. И главното, липсваха ми монасите – истинското достояние на това свято място.


Напускаме кораба и веднага се налага да тичаме, за да хванем автобуса до Солун. Бързането… Първият признак на новия, но толкова добре познат за нас свят. Скоро в автобуса се качват две жени. Те започват да се карат за едно от свободните места. Пискливи ноти, нарастващо напрежение… Някой се опитва да ги успокои, отново на висок тон. Работещото радио излива върху всички някаква песен, от която ти прилошава. Цигареният дим е просто непоносим. Някой започва шумно да протестира, че автобусът закъснява с тръгването. Нажежаващите въздуха кавги стават две… Какво общо има цялата тази атмосфера с онова „Слаа-ава Тебе Боже”, което произнасяше старецът-монах, поливайки вечер овощните дървета в Карея? Или с „Го-о-осподи, помилуй” на отец Митрофан? Или с дълбоките молитвени въздишки, възнасяни от стареца Паисий? Каква пропаст лежеше между това, което ме вдъхновяваше и това, което аз в крайна сметка бях избрал! Само моята собствена въздишка, отронила се при внезапния преход от рая на Света Гора към земното „небе” на Уранополис1, ясно показваше истинското ми отношение към този свят…


Но какво мислех аз за този необичаен, друг свят, който току що бях познал и който ми се стори истинен? Какво беше моето отношение към този свят, в който в най-близко родство живееха радостта и скръбта, бедността и богатството, животът и смъртта, Богът и човекът?


Спомням си, как, изкачвайки се по стълбите на архондарика в манастира „Свети Павел”, видях надпис: „Ако умреш преди да умреш, няма да умреш след като умреш”. Светогорците живеят повече с вечността, отколкото с ежедневната действителност. Гледайки ги, разбираш, че те правят всичко, носейки в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса (2 Кор. 4:10). А след смъртта те излъчват благоуханието на нетленния и вечен живот. Такъв незнаен, скрит и даже съвсем несъществуващ за този свят монах, беше отец Митрофан, с когото по особено Божие благословение се запознах по-отблизо, когато живях около двадесет месеца в манастира „Свети Павел”. Не мога да кажа, че го познавах. Такива хора не можеш да опознаеш докрай. Тези тайнствени светогорски подвижници обикновено остават непостижими за нашия свят. Ние просто можем да научим нещичко за тях.


За светското минало на отец Митрофан в манастира знаеха твърде малко. И още по-малко можеше да се разбере за неговото мистическо настояще. Преди той бил женен и дошъл в манастира през 1964 година, наближавайки вече петдесетте, веднага след като жена му починала. През всичките двадесет и пет години, прекарани в манастира, той носеше същата тази монашеска одежда, която му бяха дали при замонашването. Неговите поправяни и преправяни обувки, расото му с множество акуратно зашити четириъгълни кръпки в различен оттенък на черното и различна степен на избеляване, протритата до блясък камилавка – цялата тази най-чиста одежда, наметната върху неговото безтегловно, но огромно тяло, скриваше тих, пълен с небесен мир облик на истински подвижник. Тя бе сякаш само „рамка” на неговото благородно и великодушно присъствие в нашия свят. От тези чистички, старички , акуратно и грижливо пришити кръпки се беше изтъкало ново одеяние – неръкотворният хитон на монашеската чистота. Бедните дрехи на този човек подчертаваха величието на неговото отричане от моментните, тленни удоволствия на света.


За тридесетте години прекарани в манастира, той едва ли бе промълвил и тридесет думи заради светско празнословие. Преди няколко години го намерили в килията му. Той седял на стол, главата му лежала върху възглавниците, в ръцете си държал още топлата броеница. Така премина във вечността отец Митрофан, оставайки след себе си спомена за удивителен подвижник-исихаст от общежителния манастир. Той сякаш даже не премина във вечността, а с изключителна лекота се плъзна в нея. Прекрачи прага й напълно незабележимо.


Познавах и други монаси от манастира „Свети Павел, които бяха усърдни подвижници и хора с рядко срещани добродетели2. Тук бих споменал накратко за отец Георги, чиято килия беше редом с моята.


В последните години от живота му аскетическият подвиг на отец Георги се състоеше в непрекъсната борба за придобиване на непрестанна молитва и търпеливо участие в дългите, многочасови служби, въпреки немощите на старостта и непоносимите болки в кръста. Освен това той изобщо не се миеше и с търпение понасяше последствията от това. Килията му беше съвсем занемарена и миришеше, както и тялото на самия подвижник. Миризмата беше толкова силна, че можеше да се усети дори със запушен от хрема нос. Неговото общество се състоеше от няколко икони, протрита броеница и, разбира се, голямо количество насекоми и дребни животинки, които намираха в килията му гостоприемен дом и обилна храна. Аз самият неведнъж бях подлаган на нашествие от страна на неговите „съквартиранти”. Многократно дървениците, живеещи в „развъдника” на отец Георги, оставях следи от своите „зъби” върху изнеженото ми тяло. За мен това беше непоносимо. А отец Георги никога не беше се оплакал дори с една дума. Може би дървениците вече нямаше и какво да изсмучат от него? Постоянство, издръжливост и търпение, достойни за възхищение.


Спомням си как през 1989 година, заедно с един послушник, ме изпратиха във Великата Лавра като член на делегацията на нашия манастир на празничната служба в чест на преп. Атанасий Атонски3. Около пет часа следобед пред вратите на манастира ни очакваше джип, за да ни откара на манастирския пристан, където трябваше да се качим на курсиращото между манастирите корабче. Отец Георги (а тогава той беше вече на осемдесет години) смирено слезе до пристанището пеша. А ние – младежите! – пътувахме с автомобил. На кораба видях как той стои в един ъгъл, склонил глава, превърнал се буквално в едно цяло със своята броеница. Той не пропиля за нас нито една дума, не прахоса неразумно съкровището на своята молитва.


Когато доплавахме до пристанището на Лаврата, там вече ни очакваше товарна кола, за да ни откара в манастира. Разстоянието от пристанището до Лаврата е около четиридесет минути път пеша през планината. Отец Георги изчезна някъде. Аз мислех, че се е скрил, за да се помоли. Но когато изминахме половината път, го видяхме да се изкачва към манастира пешком. Шофьорът спря, за да качи отец Георги, но той ни направи знак да продължим. Тогава не можах да разбера какво се случва. По-късно ми обясниха, че през 1963 година, като представител на манастира „Свети Павел”, отец Георги активно противодействал на прокарването на първия на Света Гора автомобилен път от Дафни до Карея, който бил предназначен да облекчи придвижването по време на тържествата за хилядолетния юбилей4. Оставайки верен на своята позиция, той никога не се придвижвал из Света Гора с автомобил.


Когато пристигнахме в манастира, отец Георги не само отказа да си почине преди всенощното бдение, но даже не пожела да си остави торбичката в стаята, определена за представителите на нашия манастир.


- Дошли сме тук не да отдъхваме и почиваме или за да ни оказват всякакви почести, а заради бдението, смирението и молитвата. Само с това можем да трогнем нашия светец – каза отец Георги.


И отиде право в храма. Беше седем часът вечерта. Бдението започна чак в девет. А завърши (след тържествената трапеза) в 12.30 на следващия ден. Отец Георги не напусна храма нито за минута. Трезв, бодър, потопен в молитва, той престоя в своята стасидия седемнадесет часа без прекъсване. Корабчето, което трябваше да ни върне обратно в нашия манастир, тръгваше в пет часа вечерта. Тялото ми си отдъхва три часа върху леглото в тихата килия. Умът ми и съвестта ми – нито секунда. Забележката на отец Георги не ми даваше покой. Автомобилът на Лаврата ни откара до пристанището. На около петдесет метра от нас отец Георги настойчиво премяташе броеницата си подобно на изкусен ловец в очакване на улов. Това свое занимание той продължи и на кораба.


Акостирахме на пристанището на „Свети Павел” около шест вечерта. Моят героичен съсед мина край мен. Очите му бяха червени от сълзи. Душата – белоснежна, животът – изпълнен с плодове. Той мина и покрай очакващият ни джип, за да продължи своето изкачване към манастира – възхождане към своето търпение и последователност, възхождане към своето освещение. Стана ми срамно за самия мен. Поисках да му подражавам, но за мен това се оказа невъзможно. Отец Георги беше на осемдесет години. Аз – на малко по-малко от половината от неговата възраст. Той беше два пъти по стар от мен, превъзхождаше ме многократно по духовната си сила и несравнимо повече по причастността си към Божията благодат. Господ го упокои от земните му трудове през 1998 година, като утоли неговата небесна жажда по вечността.


Такива духовни бисери можеха да се намерят в съкровищницата на манастира „Свети Павел”. Те бяха безценно духовно богатство, скрито в тайниците на Света Гора.
На Атон аз научих, че монасите и след смъртта си са изпълнени с живот. Аз сам съм усещал признаци за това, че те са живи и тогава, когато всички човешки сетива и самата наука свидетелстват за безвъзвратната им кончина. Щом биологическият живот на човека приключи, щом в подвижниците грубата плът отстъпи, започваш да усещаш тяхното вечно и безсмъртно присъствие в този свят.


Когато вече бях йеромонах, ми се случи да бъда свидетел на удивителното успение на един незнаен както за мен, така и за болшинството от живите, но знаен за Бога подвижник. Бях на посещение при мои приятели-монаси в една от каливите на Кавсокаливия5, когато един старец, живеещ в близкия скит ни помоли да отидем при него. Искал да ни съобщи нещо важно. Важното съобщение се състоеше в това, че в същия час този старец трябвало да напусне този свят и сам предчувствал това. Той ни помоли, всички заедно да „потеглим” казано по монашески „броениците за него”, за да бъде облекчено отхождането на душата му. Този старец имаше такова страстно желание, такава жажда да напусне този свят, че ние просто не можехме да проумеем това, но послушни на неговата настойчивост, започнахме да се молим: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб (тук добавяхме името на монаха). Започна и старецът да се кръсти и да повтаря: „Христос воскресе!” Пак прекръстване и отново „Христос воскресе!” . А ние: „Господи, Иисусе Христе, упокой Твоя раб…” Времето минаваше и постепенно гласът на стареца ставаше все по-умиротворен, но едновременно с това започна да отслабва: губейки временното, той придобиваше небесното. След няколко минути, като събра всичките си сили, той, славословейки, възкликна: „Христос воскресе! Наистина воскресе!” И като склони глава, изпусна половината от своя дъх – половината от това дихание за живот, което му беше дал Бог, както дава и на всички нас6. Тази половина, която е потребна за живота на тялото. И задържа половината от своето дихание, което е нужно за вечния живот на душата. Това дихание е най-скъпоценното притежание на всеки човек – то служи като гориво за бъдещия живот. И веднага наоколо се разнесе дивно благоухание. Аз не знам коя от половинките на диханието беше негов източник – тази която старецът изпусна, или тази, която задържа. Първата беше уверение за светостта на неговия живот, втората беше обещание за небесните блага. Тялото му дълго време запазваше свръхестествена топлина и мекота и разпространяваше утешителното за нас благоухание на неговата святост. Очите ни се напълниха със сълзи, но не сълзи на скръб по отишлия си, а сълзи на жалост, за тези, които оставаха.


За подобен случай, който беше оставил дълбока следа в душата му, ми разказа един светогорски игумен. В техния манастир живеел един твърде нерадив монах. На служби той ходел рядко: прибягвал в храма, целувал иконите и изчезвал. Никой не знаел къде отива. Никой не знаел, с какво се занимава. Имал и още една слабост: пиел. От него непрекъснато „благоухаело” на вино. Но този монах не пречел на никого – никой не бил чул от него и една лоша дума. Животът му обаче никак не приличал на монашески.


Минало известно време и този монах умрял. Братята изпаднали в скръб за неговата душа, за спасението му. Нали той си отишъл неподготвен, дълги години вече не бил се причастявал – поне доколкото било известно на братята от манастира. Със сълзи на очи възнасяли те молитвени въздишки за него в своите нощни бдения. Дошло време за погребението. Събрани край тялото на починалия, отците скърбели не толкова за раздялата с починалия, колкото за гибелта на душата му. Когато спускали тялото в гроба, братята с недоумение започнали да се споглеждат, докато накрая, най-простодушният от тях възкликнал:


- Старче, но той благоухае! – това усещали и другите монаси, но никой не смеел да го признае.


И наистина, неизказан аромат се разнесъл наоколо. Гробът на „нерадивия” монах благоухаел няколко дни, свидетелствайки за някакво скрито величие и потвърждавайки Божието тайнство. Човекът, от който в този живот миришело на вино, във вечния живот започнал да благоухае с „аромата” на благодатта, с „аромата” на богоугождението. Зад неговите немощи се криел свят живот, истинска монашеска душа, за която братята се успокоили, и в която завинаги намерил покоище Божия Дух.


Колко велика е разликата между Бога и човека! Колко много се различава Божият съд от човешкия!


Названието „Света гора” се състои от две думи. По обозначеното от едната ходиш с краката си – гора (планина – църковн. слав.) А обозначеното от другата постигаш с молитва – светост. Първото виждаш, гледайки възвисяващите се над земята атонски върхове. Второто – когато обърнеш взор към скритите в дълбините на планината пещери. Пещерите на Света гора разкриват много повече от нейните върхове.

 

Бележки:
1. Уранополис (от гр. Небесен град).
2. Св. Йоан Лествичник казва: „Монахът е постоянно принуждаване на естеството”, „Лествица”, стъпало 1. А Господ е казал: „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят” (Мат. 11:12) – бел. авт.
3. Преп. Атанасий Атонски (ок. 925 – 1000 г.) – византийски монах, основател на Великата Лавра – първият общежителен манастир на Атон.
4. През 1963 г. на Атон тържествено се отбелязва хилядолетието от възникването на общежителното монашество на Света Гора. Първият светогорски общежителен манастир е Великата Лавра, основана през 963 г.
5. Кавсокаливия – скит в южните покрайнини на Атон.
6. Виж: ”И създаде господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Света Гора

Март 10, 2017 in Видео, Начална страница





Спомени за стареца Арсений Исихаст (1885 – 1983)

Декември 7, 2016 in Беседи, Начална страница

 

На 15 септември честваме паметта на атонския старец Арсений Пещерник и Исихаст. Отец Арсений е подвижник, притежаващ даровете на духовно разсъждение, смирение и кротост, прозорливост и непрестанна молитва. В протежение на почти 40 години той е бил неразлъчен сподвижник и духовен брат на великия старец Йосиф Исихаст (1897 – 1959).

 

 

След блажената кончина на стареца Йосиф Исихаст всички монашески братства, духовни чеда на стареца Йосиф, приели за свой нов духовен наставник отец Арсений.

 

 

Схимонахът Йосиф Ватопедски казва: “За стареца Арсений наистина може да се каже евангелското: “Ето истински израилтянин, в когото няма лукавство.”
По природа той беше прям, обикновен, беззлобен, кротък, послушен и изключително рядък подвижник, както и нестяжателен. За него винаги важеше евангелския принцип: “Да- да; не- не”. Никога не беше злопаметен, каквото и да му сториш, никога не се гневеше, на никого не причиняваше вреда. Послушанието му беше съвършено, и благодарение на това и абсолютната му вяра в Стареца (Йосиф Исихаст) той живееше над законите на естеството.

 

 

За да извърши бдение, той започвал още от вечерта, правейки по хиляда поклона през цялата нощ до самото утро. Така се съсредоточавал в молитвата и така не можел да се откъсне от нея, че често, когато идвало време за труд, даже и не мислел да я прекратява. Тогава по необходимост се приближавахме към прозорчето му, за да му се обадим, и виждахме как той стои прав и пребивава в някакъв друг свят. „Геронда, дойде време за труд.“ И старецът, идвайки на себе си, в недоумение ни отговаряше: „Нима вече се е съмнало?“

 

 

При цялата си простота този старец постигна самия връх на монашеския живот. Преди всичко той се бе отдал на послушание и подвиг, затова и се сподоби с желаното. Той се бе отдал на молитвата и на Бога.

 

 

Архимандрит Ефрем Филотейски казва: „Когато старецът Йосиф Исихаст се престави в Бога, отец Арсений започна да живее в моята килия. Старецът беше казал, че след неговата смърт отец Арсений е длъжен да се премести при мен. И ние с отец Харалампий му носехме храна по ред – един ден аз, един ден той. Аз бях неравнодушен към отеца, не само защото виждах в него духовния човек и приемника на Стареца, но преди всичко заради това, че гледайки отец Арсений, аз виждах като че ли самият старец Йосиф. Грижих се за него, носех му чинийката с храна, стараех се да я приготвя по най-добрия начин, че да му стане приятно. Знаех за подвижническите трудове, които той извършвал в годините, прекарани заедно със Стареца, помагайки му и грижейки се за него. Нали отец Арсений беше дясната ръка на стареца Йосиф. Той беше човек със силна душа и тяло, голям подвижник.

 

 

Аз видях (в просъница) двамата (Йосиф Исихаст и Арсений Исихаст), защото Старецът и отец Арсений се молеха за това – след смъртта им наградата за духовните им подвизи да бъде споделена, така че след кончината им да бъдат на едно място. Това беше признак на любовта и доверието помежду им, да си поделят не само хубавото, но и лошото.“

 

 

Преподобният Паисий Светогорец в книгата „Светогорски отци и светогорски истории“ разказва за отец Арсений следното: „Когато се моля прав, усещам силно Божественото благоухание. А когато се моля седнал, едва го чувствам.“ Въпреки своите 95 години, старецът непрестанно и ревностно се подвизаваше, постоянно се обогатяваше духовно, макар и без това да беше събрал голям духовен капитал.“

 

 

Отец Паисий беше много учуден от простотата и чистотата на стареца, защото разбираше, че благоуханието по време на молитва е свидетелство за чистотата на сърцето на молещия се. Оттогава той изпитваше към отец Арсений особено уважение.

 

 

Монах Йосиф Дионисиат говори за него следното: „Името на стареца Арсений Пещерник вече беше всеизвестно заради това, че приснопаметният е прекарал по-голямата част от живота си заедно със своя сподвижник по планини, пещери и землянки. Безусловно му подхождаше името Арсений Исихаст, а старецът справедливо би могъл да се нарече „Познаващ тайните на Богородица и нейно истинско чадо“. Старецът Арсений, благодарение на своето самоотречение и свръхестествени подвизи, действително стана познавач на тайните на Богородица и нейно истинско чедо, винаги с дързновение умоляващ Нея за нас.

 

 

Още от първите минути виждахме в неговото спокойно лице много дарования – кротост, любов, смирение. Но най-много изпъкваше блажената му простота и незлобие.

 

 

Осемнадесет години проживях с него и никога не съм го виждал сърдит или гневен. Помня само, че веднъж повелително повиши глас, като не се съгласи с един брат, който настояваше за нещо, което да бъде направено другояче. Но старецът с помощта на молитвата предвидил, че ако отстъпи, с другия брат ще се случи нещастие. Затова му каза строго: „Ще проявиш послушание. Ще стане именно така.“ И действително, той се оказа абсолютно прав.

 

 

Ясно предчувствайки своята кончина, отец Арсений се откриваше повече от всякога пред своите духовни чеда. Много от братята не успяваха да го запитат за нещо, и докато все още се приближаваха, той ги изпреварваше, влизаше в мислите им, в техните затруднения и веднага им даваше нужния съвет. На един от братята, който искаше да напусне манастира, той разкри намеренията и му предложи нужното лекарство, за да се избави от съблазън.

 

 

източник: Православие.ру

Не се страхувайте изобщо!

Септември 11, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Възраждането и обновяването на Света Гора след 1970 година, което започна с идването на духоносни старци – ученици на по-стари опитни старци, носители на исихастската традиция, привлече до тях мнозина жадуващи за добродетелна младежи, със свещени претенции за възвишено духовно напредване. Образованието не беше задължителен елемент, нито се смяташе за качество, просто показваше съзнателното следване на монашеския път. Те не последвали монашеството, защото се провалили в света, защото мразили света, защото нямали нещо по-добро, което да правят. Те вероятно биха могли да напреднат в света, но доброволно го оставили, желаейки по-висш духовен живот. Оттеглянето им във всеки случай накарало хората около тях да се замислят и по-късно това оказало добро въздействие.

 

Смятам, че се създаде автентичен монахолюбив и атонолюбив дух. Бяха основани сдружения на приятелите на Света Гора в Гърция и в чужбина. Но най-вече духовният живот бе повлиян от един автентичен църковен живот, далеч от сухата порядъчност на някои религиозни организации и морализма на някои консервативни пуритани. Хората научиха за броеницата. Не като филахто или талисман и украшение, а разбраха нейната цел. Тоест смирената молитва за изливането на Божията милост.

 

За създаването на този дух допринасят светогорските метоси, разпръснати по цялата гръцка земя, излизанията на духовници – изповедници, проповедници, певци, честни мощи и св. икони. Съвременни светогорски патерици се издават и преиздават. Така Света Гора заема предно място в обновяването на едно литургично, аскетическо и исихастко предание, което било достатъчно познато на верния народ и дълбоко вкоренено в сърцето му. Това движение на Света Гора към света беше вежливо и безшумно и такова трябва да остане. Светогорците никога не са искали да заменят, поправят или надминат който и да е пастир на Църквата. Света Гора никога не е имала някакво добре организирано мисионерско движение, никога не е създавало мисионерски и благотворителни ордени. Нейното мисионерство и благотворителност били много различни, но много значими. Те не били общи и абстрактни, а конкретни и лични.

 

Светогорците присъстват по целия Балкански полуостров и Русия през над хилядагодишна история на Света Гора. Свети и велики личности като св. Сава, първият архиепископ на Сърбия, на св. Евтимий, патриарх Търновски, св. Нифон, патриарх Константинополски, духовен обновител на Румъния, преп. Максим Грек, просветител на Русия и много други, тръгнали от светоносния Атон.

 

В периода на турското владичество тази светлина продължава да се разпространява сред поробения народ. Основаването на прочутата Атониада (атонско богословско училище) с бляскави преподаватели образовала множество ученици. Присъствието на осветени, просветлени и харизматични личности в свещения Атон допринесло за въодушевлението и покаянието на отреклите се от вярата и така се създал славният облак на новомъчениците. Книги, проповеди, обиколки на светогорци възпламенили вярата, прекъснали ислямизацията. Върховен представител е свещеномъченикът Козма Етолийски, значим, неуморим, прекрасен учител на народа на ромеите, завършил Атониадата, йеромонах от манастира Филотей, пророк и неуморим проповедник на истината.

 

Както казва един съвременен светогорски старец, обръщайки се към млади хора: „св. Козма излиза през епоха, в която бурята бушува и всичко е под заплаха (завоевателите потискат, пропагандаторите от Запад вилнеят, евреите плетат интриги, поробените се поддават; в различните области сменят вярата си), но той изобщо не се смущава. Като опитен капитан знае какво ще изхвърли в морето и какво ще задържи. Той говори просто, неизменно и спокойно: „Бих искал, братя мои, да се изкача на небето и да извикам, че Христос е истински Бог и живот на всички, но понеже не мога да правя това, обикалям от място на място и поучавам.” С целия си живот той им казвал: „Не се страхувайте изобщо! С вас съм. Аз съм най-малък и немощен. Не съм способен, не да ви уча, но дори да ви целуна нозете. Вие сте кръстени, миропомазани и всеки от вас е по-велик от целия свят. И аз ви говоря като брат, а не като учител. Моята работа е ваша работа, на нашата вяра, на нашия народ. . .” Той е авторитет и същински учител на хората. Затова не идва като авторитет и учител, а като малък и ученик. Той е смирен. Поставя себе си под всички. Той знае да говори, да почита другия, да организира. Да живее с разсъдителност. Да посреща неочакваното като познато. . . И всичко това за доброто на другия. Той е истински революционер, обновител на всичко.  Той съди богатия, който не дава на бедния. Организира безплатно образование. Уважава жената. Вижда, че я потискат. Той се явява реален неин защитник. Подтиква всички към любочестие. Той е ритор, педагог, проповедник, творец на словото, исихаст” (архим. Василий Иверски Гондикакис). Нима онази епоха не прилича на нашата? Нима светът (κόσμος) няма нужда от един нов Козма (Κοσμά), който с неговата кирка (κασμά) да разруши неговата грозота (ακοσμία)?

Нима новогръцката идентичност е смачкана и е угаснала не само вярата, но и всичко това, което наричаме гръко-православна традиция? Нима автентичните цивилизационни съставни елементи- етос, възпитание, добродетел, образование, вяра – днес са ненужни? Нима те не бяха истинските ценности, които създадоха единството, бодърстването и извисяването? Мултикултуризмът, глобализацията, сателитната телевизия неизбежно водят до нов и един единствен език, до ново цивилизационно и гражданско течение. Призвани сме не фаталистично, а реалистично и смело да посрещнем тези нови състояния. Вярвам, че можем, ако искаме. Нашият народ мина през много по-трудни тежки вихрушки и бури и издържа.

 

Смирено мисля, че Света Гора може да каже нещо спрямо всичко това. Света Гора не принадлежи изключително на нас, а съществува за всички. Там са живели хора от различни страни, с различни начини на живот, друг език и други традиции. Те обаче съжителствали чудесно за хиляда и повече години, признавайки взаимно другия. Съществува, както казахме, равенство, но това ни най-малко не означава заравняване. В Църквата особено почитаме своеобразността и уникалността на свещената човешка личност. Ти да се изморяваш, за да отморява другият, ти да се смиряваш, за да се възвеличаваш и да се радваш истински. Братство и свобода, смирение и любов. Тук се крие и една строгост, която не позволява постоянното пребиваване в това, което е безнравствено, привидно истинно, привидно благочестиво, непрозрачно.

 

На Света Гора постоянно се учиш. Не само всекидневно в литургични текстове и библейските и светоотечески четива, а и от изключителните архитектурни обекти – кули, фиали, чешми, камбанарии, удивителните изображения върху стенописи и икони, византийски и поствизантийски, излезли под сръчната четка на Панселинос, Теофанис и Джоржди, от безбройните творби-шедьоври от злато, мед, дърво, мрамор, плат, от писмените паметници, паметниците на словото – проза и поеза, поетично, химнографско и музикално слово. Изкуството те извисява и духовното четене те преобразява. Всичко истинно е диахронично и вечно.

 

На Света Гора се запознах със старци, които бяха станали като облажаваните от Господ деца. Простодушни, но не простовати, благи, но не наивни, неуки, но мъдри, строги подвижници с нежно слово, непознати на нас, които ни приеха добре сякаш дълги години ни познаваха. Те успяха до голяма степен да ни подтикнат към любочестие, да ни убедят, че никога не е позволено да говорим лъжи на себе си. Красиво е умът да слезе в сърцето. Рационализмът е хладен. Сантиментализмът определено е болен. Затова светите отци говоря за усърдното, търпеливо и настоятелно слизане на ума в сърцето.

 

Св. Григорий Палама, този истински велик светогорец, чиято постоянна молитва била „Господи, просветли моя мрак”, изяснява нещата и ги  формулира с точност: човекът не може да познае същността на Бога, но чрез аскезата, чистотата, молитвата и смиреността може да познае нетварните Божии енергии. Противникът на св. Григорий, Варлаам Калаврийски не приемал това. Той вярвал във философския и интелектуален подход към идеята за Бога. Същността на Бога е недостъпна, но Неговата нетварна енергия е причастима като благодат, светлина, мир и красота.

 

В православното предание не съществува разделение между праксис и теория, между монаси и миряни. Едно Евангелие съществува за всички. Ние жадувахме за истина и живот; никого не ужасяваме и не ограничаваме. Човекът е свободен до такава степен, че да се отрече от Бога. Църквата не е идеология, институция, религия, система. Тя е огромна прегръдка, която търпеливо и с голяма любов очаква да прегърне фарисеи, книжници, блудни синове, разбойници, блудници, да ги разцелува, да им изтрие сълзите. Да даваш възпитание на един млад човек означава ти да умреш, за да живее той. Безстрастният Христос пострадал за нас, страстните. Църквата не означава постоянни забрани, епитимии, наказания и заплахи, а е нежна майка, която естествено не слага сол в раните, а ги очиства със сълзи. Църквата не гали и не култивира страстите, а ги забелязва с болка и любов и умолява за тяхното доброволно изкореняване. Църквата не се интересува от малкото, а от цялото, тя не гледа да закърпи нещата „накъдето и да е”, днес да мине, а се грижи за реалното утрешно благоденствие и влизане в ликуването на безкрайната вечност.

 

Св. Григорий Палама оставил любимото атонско безмълвие, за да укрепи православните догмати и да увещае вярващите през 14 век; същата богодвижима постъпка направил и св. Козма Етолийски през 18 век, за да укрепи народа. В края на 18 век и началото на 19 век една значима група светогорци новоисихасти, които поддържали чистото православно неподправеното предание и иронично били наричани от техните противници Коливади, начело на която стояли светите Макарий Нотарас, Никодим Светогорец, Атанасий Париос, и Паисий Величковски и други  велики добродетелни въже, като самоизгнаници обходили главно егейските острови и основали манастири, пренесли светогорския типик и дух и повлияли значително върху народното благочестие. От коливадския дух били повлияните писателите А.  Пападиамантис, А. Мораитидис  и Ф. Контоглу. Свещенолепните коливади навреме и истинно прозрели опасността от навлизането на европейското просвещение в Гърция и чрез своите писания и поучения се борили за просветлението на сърцето, за поддържането на автентичното православно предание неподправено, като жив опит и истинска връзка с живия Бог.

 

Коливадите запазили цялостния православен етос. Те искали една скромна, смирена, аскетична, служеща, човеколюбива Църква, а не властнически надменна, богата, властваща и секуларизирана.  Искри от коливадския  дух съществуват в сърцата на гръцки народ.  Затова, когато млади хора идват в свещения Атон, в Градината на Света Богородица, те съзират това, за което копнеят: безмълвието, спокойствието, простота, умилението. Те участват в богослужението със сълзи.

 

Издаването на Добротолюбието през 1782 г. от коливадите св. Никодим и св. Макарий, което претърпяло много издания и преводи, било значим момент в новогръцката православна духовност и с право, оправдано и сполучливо характеризирало една епоха, която била наречена „филокалийно възраждане”. Когато Гърция влезе в европейската общност, най-големият френски вестник написа: „Днес в Европа влезе страната на Добротолюбието”. Какво прави днес тази страна на доброто-любието? Опровергава ни и ни кара заедно с поета Георгиос Сеферис да казваме: където и да отида, Гърция ме ранява!

 

Справедливо и вярно са казали, че Света Гора е най-вече това, което не се вижда. Затова тя не се фотографира, нито се преподава, а само се преживява. Нарекли са я крепостта на Православието, живата Византия, спасителен пояс и компас на православия етос, най-високата точка на земята. Света Гора е силен квас, мощно антитяло срещу валяка на глобализацията. Ние не сме анти-прогресивни, консервативни, роптаещи, фаталисти и подозрителни. Вярваме, че нашата традиция има живоносни елементи, които заслужава да се поддържат, за да разкрасят и осмислят живота. Света Гора се учи от, преживява и радва на тази традиция и желае да направи причастни и други, особено младите.

 

Света Гора е отворена врата на небето. Църквата е отворена врата. Православието е праводействие и  истинен живот. Нашата младеж с право е взискателна. Православната Църква, въпреки всякакви нейни човешки грешки,  задоволява взискателните духове. Света Гора бди. Когато нейната молитва престане, светът ще свърши.  Благодаря за внимателно изслушване. Бъдете всички щедро благословени!

 

превод от гръцки

 

Днес моя, утре на друг и никога на някого

Август 13, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Монашеският живот не се преподава, а само се преживява в обикновеното всекидневие.  Там, където единият брат прави място за другия брат, отстъпва, проявява търпение, казва охотно „Благослови!”. Монашеският живот е общение (κοινωνία) извън обществото (κοινωνία). Това не е живот без любов.  Преподобният Йоан Лествичник казва, че монахът прилича на „безумно влюбен”. Като един влюбен човек, който обича свръхмерно Бога. Човек става монах от голяма любов. Случва се, позволете ми да го кажа, в брака да няма любов; да има липса на общение в обществото. Случва се човекът в града, в университета, на работното място да се чувства сам, да чувства непоносима самота, въпреки че е притиснат от тълпи хора; а монахът, който е сам, да не страда от самота. Самотата, знаете, е явление, при което има отсъствие не на хора, а на здрави отношения с Бога, себе си и ближния.

 

Безмълвието, безгрижието, кротостта на монасите не е резултат от техника, а извира от състоянието на техния живот и съществена връзка с живия Бог. Безгрижието, неславолюбието, нежеланието за спор, отказът от постоянно изтъкване на горделивото „аз” придава на техните стари лица този покой. Поклонниците чувстват излъчването на един мир – на мира, който Бог дава на Своите приятели.  Не са нужни много думи. Това нелицемерно отношение е достатъчно. При това особено младите се умориха от многото съвети и увещания. Особено когато откриха, че нямат и отражение в живота, те горчиво се разочароваха. . .

 

Старите монаси не говорят много. Те мерят думите си. Знаят добре какво правят. Избрали са внимателно този път. Многословието съдържа много капани за сериозни падения. Те не говорят, не защото не знаят да говорят или не са чели достатъчно или нямат някакви преживявания, а от истинско смирение. Този отказ някога доведе някои до удивителни и висши състояния на святост, както юродството за Христос, т.е. привидното безумство. Докато знаеха много, се правеха на невежи, като безумни, подвизавайки се боголюбиво в себеизобличаването, себеукоряванетото  и въздигащото смирение. Веднъж преди двадесет години привечер се запознахме с един такъв старец, като старец Йосиф, за който ви казах. Става въпрос за стареца Иродион, румънец. Той живее в крайна нищета, сред развалини и отпадъци, в гората, без никакво отопление през тежката зима, без огън да си сготви нещо. Животът му е непонятен за рационалистите, за тези, които са обожествили разума. Той презря светския евдемонизъм на съвременното свръхконсуматорско общество. Той не ни направи „услугата” да ни даде съвет. Той знаеше, че ние знаем, но не вършим. Един монах, мой спътник, тръгвайки си от „юродовия” Иродион, с умиление ми каза, че сред малкото и несвързани неща, които той изричал, му отговорил на нещо, което дълго време го занимавало. . .

 

Понякога младите, но и по-възрастните, идвайки на Света Гора, за да търсят умели разисквачи, за да решат някои свои проблеми или философски и метафизични въпроси, но навярно не намират и си тръгват донякъде разочаровани. Може. Но този неугледен и несресан монах, в Дафни или в Карея, който крие светло лице, може да не говори изобщо за исихазма, а от години да го живее.

 

Сещам се отново за първия път, когато отидох на Света Гора. Извън Карея срещнахме един старец. Попитахме го колко време има още до манастира Ставроникита. Той ни отговори рязко: „Направо. . .”. Той не ни отговори това, което го попитахме. Останахме с известно недоумение. Той го разбра и ни каза: „Какво значение колко време има дотам? Молете се с броеницата и ще стигнете. Ние тук, деца мои, часовника го имаме за куче, а ние сме господарите. . .”

 

Колко е хубаво това надмогване на времето!  Колко много може да каже на стресирания и задъхан свят, който от сутрин до вечер търчи и отново не сварва (да направи всичко). Когато по-късно отидохме при папа-Ефрем Катунакиот, един рядко духовен човек, и го поздравихме, за да си тръгнем, му казахме със светска любезност: „Простете, отнехме ви от времето!” за да чуем: „Колко време сте тук? Един час. Е, връщам моя часовник един час назад.” Изглежда шега. Не мисля, че е.  Определени пъти по шеговит начин може да се изрекат най-сериозните неща.

 

За съжаление, в света мнозина говорят много за всичко. Сякаш всичко знаят. Добре правите и ги наричате „всезнайковци”. На Света Гора достатъчно монаси знаят достатъчно и мълчат. Не гледайте мен, аз съм странно фалшиво изключение. Добрите и истинните монаси обичат мистичността, тайнствеността, скритостта, незабележимостта, безславието, съгласно библейските думи: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 5:6). Те знаят за мистицизма и исихазма, не само от книги, но и от опит, но не желаят да се правят на учители, на знаещи. Те предпочитат да преживяват лично благодатта на тяхната красива тайна. Но благодатта често не се скрива. Тя просветлява, осиява лицето, дава мир и радост на смирения труженик на трезвението и постоянната молитва. Те дават „мир, който надвишава всеки ум” на тези, които ги доближават без любопитство и благоразположено.

 

Благонамереният поклонник и особено младият, ако не се въодушевява, във всеки случай се замисля от този своеобразен живот на монасите. Обикновено монасите стават сутрин, когато младите (в същото време) лягат в света. Добре устроеният монашески живот, който е израз на много древен типик, в началото затруднява младите хора, които не са свикнали да имат правило в живота. Оскъдното и в определени часове хранене изглежда странно за онези, които нямат нито конкретен час, нито спазват конкретен тип хранене. Животът на монасите крие нещо, означава нещо, предполага нещо. Това го осъзнават почти веднага дори тези, които нямат чувствителни сетива.

 

В един манастир всичко е общо. На входа на една килия пише „днес моя, утре на друг и никога на някого”. Монахът няма право на никакво лично имущество. Колкото повече се развива духовно и се откъсва от материята, толкова повече той открива, че има множество излишни неща и смята за много и малкото неща, които има.  В древната пустиня един старец видял, че негов послушник обичал прекалено много една книга, която имал и бил привързан към нея. Той му казал да я изгори. Преп. Ефрем Сириец казва „нестяжятелният монах е високолетящ орел”. Нестяжанието прави човека уютен, свободен, неустрашим. В Патерикът пише, че веднъж един старец, връщайки се в килията си, видял, че от нея излизат крадци. Влизайки вътре, той видял, че липсват неговите вещи и останала само една стомна. Той извикал крадците и им казал: „Елате да вземете и това, забравихте го!”, посочвайки стомната.

 

Нашият старец, старец Емилиян Симонопетритски, ни казваше: „Ако не можете да станете духовни хора, най-малкото станете учтиви”. Учтивостта е първата стъпка на духовността. Учтивост не с формалния, западен начин на поведение, а като сърдечно движение, любочестиво отношение, духовно благородство. Монахът няма блудкавата, ялова и лицемерна учтивост на салоните, а заема спонтанно, трайно място с ниски тонове. Така, дори когато ходи, когато се храни, когато събеседва, той е внимателен и сериозен не с едно преструване, а просто, спонтанно, уютно. Както е в Църквата и това е знак по-скоро за неговото вътрешно живо усещане за вездеприсъствието на Бога. Като млад монах старецът ми направи забележка, защото седях в килията му с кръстосани нозе. „Ама, няма никой тук”, исках наивно да кажа.  Неговият бащински поглед ми напомни със знак присъствието на Всецаря Бог, което винаги е навсякъде. Неучтивостта не идва просто от лошо възпитание или навик, а показва едно дебелокожо, кораво и некултивирано сърце. . . Колко голямо впечатление ми направи, когато една зимна сутрин в един чуждестранен университет един младеж срещна девойка на двора, свали ръкавицата й и целуна ръката й. Не ми казвайте, че съм романтик. Малките неща винаги разхубавяват живота ни.

 

Казвайки това, не искам да бъда разбран погрешно. Не съм тук тази вечер с вас, за да ви кажа колко добре сме ние там горе в планината, и колко зле вие тук в градовете. Не дойдох да правя сравнения и оценки. „Всякой да си остава в званието, в което е призван” (1 Кор. 7:20), както казва св. ап. Павел. Всеки да бъде истинен там, където е. Монахът да е добър, ученикът също, както и студентът, учителят и преподавателят. Просто от нещата, които казвам, бих искал и младите да възприемат нещо за техния жизнен път от живота на монасите, не с това да стават монаси, нито несъмнено вманиачени и фанатици, а свободно вярващи, истински християни, истински радостни човеци.

 

Познавахме достатъчно и млади и по-големи хора в света, които с тяхната искреност и честност не се увлякоха от „сирените” на комфорта и повърхностността и преживяват тайнствена радост и мир, дори да нямат най-добрата марка автомобил или други съвременни удобства. Те чувстват безшумно в себе си усладата и освобождението на духовното умиротворение, без да падат духом пред безбройните всекидневни изкушения.

 

превод от гръцки

 

Старецът Калиник Исихаст

Август 7, 2015 in Начална страница, Отечески съвети

 

Местността Катунакия, е дива, скалиста, разположена на южния край на Атонския полуостров. Заедно със съседните скитове: Кавсокаливия, св. Василий, Малката Света Анна, Каруля, образува най-святата част на Атон. Ако Света Гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

 

На това място се подвизавал старецът Калиник Исихаст, духовниик, който е имал способност  да прониква в тайните дълбочини на сърцето и да отделя пшеницата от плевелите. Известността на отец Калиник като старец, имащ дар на духовно разсъждение привлякла към него множество хора, търсещи уверен отговор в разрешението на своите трудности, отговор, сочещ Божията воля. Всички поклонници, дошли на Света Гора, можели да се ползват от духовните съкровища на отец Калиник. Идвали със съмнения, с житейски проблеми, с въпроси за изтълкуване на някои части от Свещеното Писание, идвали за духовна помощ. И всички били удовлетворени и възнаградени: неофити, старци, отшелници, общежителни монаси, миряни, чиновници, полицаи, гърци, руснаци, цялата Сета Гора, всички бързали към пустинника исихаст на Катунакия. Идвали много посетители и се получавали много писма. Той бил истински пастир. Така винаги е било, отците, които имат дар на духовно разсъждение, да привличат  като магнит тези, които се измъчват от трудностите в духовния си живот. Но имало и такива случаи, при които хора посещавали отшелника просто от любопитство, а не от духовно стремление. Виждайки тяхното безразличие и той самия се показвал безразличен към духовна беседа. Изглеждало, че се отказва от обичайното си духовно настроение и се спуска до нивото на интересите на такива посетители. Случвало се е да го попитат: “Как върви работата? Лозето? Излезе ли зехтин от маслините ви?” И само ако посетителят сам започне разговор на духовна тема, старецът охотно разкривал пред него съкровището на своята душа.

 

Близо до килията на отец Калиник живеел монах, който често, поради своята сприхавост, причинявал раздори. Започвал да спори от най-незначителните думи, оскърбявал ближните с думи, неподходящи за монасите. Веднъж се заял и с отец Калиник. Минавайки покрай неговата килия, умишлено оскърбил стареца с неподобаващ маниер. Старецът не продумал нито дума, оставайки съвършено спокоен. Монахът, извършвайки оскърблението, се отправил в своята килия. Тогава отец Калиник му дал добър урок, подобен какъвто тоя никога не е получавал. Отецът показал с ръка църквата на неговата килия и казал: “Брате, ще отидеш ли да получиш свето Причастие?” Монахът, не придавайки значение на тези думи, се прибрал в своята килия. Но когато на спокойствие се замислил над значението на тези слова, се развълнувал. Действително, как може сега да се осмели да се причасти, не получавайки прошка от брата, когото бил оскърбил? Безпокойството му растяло толкова, докато не го изпълнило с ужас и мъка от извършеното, и не бил в състояние да се утеши, докато не се върнал при стареца Калиник, за да падне ниско пред него и да изпроси прощение. Така отец Калиник умеел с малко, но  умни и  поучителни думи да привежда в чувство тези, които са нехайни за своето поведение.

 

Един ден при него дошъл един полицай, работещ на Света Гора, който бил много смутен от някои хора, които живеели тук: “Отче, много съм разочарован от срещата си по служба с някои личности. Имах огромно желание да дойда тук, за да срещна добродетелни и свети монаси, но намерих обратното. Ако и на това свято място има такива безобразия, то какво ще е навън в света? Дойдох да намеря добродетел, но намерих порок” – казал разочарован полицейският служител.

 

“Възлюблени брате мой, добродетелта – това не е закачено бельо, което простират в Дафни и всички могат да го забележат. Твоята служба е такава. Длъжен си не само да наблюдаваш безобразията и злото, но и да се стараеш да ги търсиш и изобличаваш, даже и в случаите, когато те не са видими. Поставили са те тук не за да търсиш добродетелта, а да намираш и изкореняваш злото. Не забравяй, че добродетелта – това е нещо скрито, нещо, което тайно израства в скривалището на сърцето…”

 

превод от руски: “Современные старцы горы афон” Архимандрит Херувим Карамбелас

 

Благословение и благодат, които ни дават аскетическия труд и подвиг

Юли 26, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Може ли да каже монахът какво значение имат земните поклони? Може ли да каже: ”Не извършвам земни поклони, но затова пък ще се трудя да произведа нещо”? Разбира се, че не. Монахът знае, че “не произвежда нищо”. Научен е от традицията, че има някаква “празност”, която превишава всеки труд. Монахът не прави съвършено “нищо” от общоприетото в света. Но от това “нищо” той възкресява нов свят. Когато светогорският монах работи, например рисува икони или нещо изгражда, този труд не е като обичайният. Построеното здание или нарисуваната икона съдържат необяснима благодат, която от “незначителния” труд на монаха, извършващ земни поклони, го прави значителен, и в този момент го изпълва с вечност и нетленност.

 

Сега с вас ще отидем на всенощно бдение, но отново чуваме гласа на “този свят”: Ще издържите ли дванайсет часа? И петнайсет часа ще издържим! Благоразумни ли сте? Доказано е, че човек не може да запази концентрация толкова време. Или може да каже някой: “Аз съм образован човек и искам логично да организирам живота си.” Но какво ще направиш с тази образованост и логика? С помощта им ще издържим петнайсет часа ли? Или какво значение има ако издържиш многочасово стоене? Ще си смъртно уморен и ще бъдеш изтощен! Но точно в тази изтощеност е скрито тайнството, от което произлиза съвсем друга молитва и съвсем различно утешение, което с нищо друго не може да се сравни.

Отиваме на Света Гора, заобиколени сме от нейната архитектура, вървим по пътечки и калдъръмени каменни пътища. Но отново ни обзема недоволство: Какво е това? Какъв е смисъла от това изтощително вървене? Не е ли по-добре с кола да се премине това разстояние за петнайсет минути?

 

Но какво ще постигнем размишлявайки така? Логиката на “мира сего” погубва “този свят”, и ние ще го пренасяме тук, на Атон? Ако се случи така, може да се откажем от всенощното бдение, да направим службата да трае петнайсет или трийсет миинути и веднага да си тръгнем. За пет минути да отидем в Карея, да се возим до Кавсокаливия или Лаврата. Ще направим нещо като обиколка на Атон. Ще изгубим “душата и тялото” на Атон. По човешки ще се надсмеем над него, а духовно ще го опорочим.

 

Съществува пряка връзка между архитектурното единство на Атон с нравствеността в православната аскеза: участвайки в многочасово всенощни бдения и живеейки по монашески устав, разбираме по какъв начин се е формирал живота на Света Гора. Когато вървим пеш по стръмни пътеки, осъзнаваме смисъла на всенощното бдение и свещения покой на атонската исихия. Благодарение на всенощното бдение придобиваме неизразимата радост от молитвата. Защото, когато вървим пеш, бодърстваме и придобиваме мирът на това свято място.

 

За всичко това, нашата благодарност трябва да бъде безгранична към Богочовека, нашият Господ, Иисус Христос, Пресвета Богородица, всички светии, всички светогорски братя живели преди нас, отец Атанасий, този свят човек, който е бил игумен на вашият манастир, отец Висарион, също ваш бивш игумен, който се е потрудил много в Света Гора. Също трябва да сме благодарни и на всички Божии старци, които виждаме тук заедно с нас.

 

 

А това, което е необходимо от нас са силата и усилието. И колкото повече проявяваме старание, толкова по-добре ще го осъзнаваме. Ние сме подобни на почва, която непрекъснато поглъща небесна роса, с вас се напояваме от духовния дъжд на нашата традиция. И ако полагаме усилия, ще почувстваме уникалността на православното монашество, а тя е неизразима. Но веднага след като монасите се опитат да го обяснят, или когато искат да изкажат с думи неизразимото, словата им изглеждат като оксиморон: казват, че стоенето тук е движение, смъртта е живот, несправедливостта – оправдание.

 

Св. великомъченица Анастасия днес приела “несправедлива смърт”, но всъщност, смъртта и е оправдана, тъй като великомъченица Анастасия влязла във вечния живот. И ако желаем с Божията благодат да издържим до края и да направим това, което за “този свят” е абсурдно, и приемем смърт заради Христос, т.е. ако искаме да бъдем истински светогорски монаси, то трябва да умрем като зърно в плодородната светогорска земя, и само тогава ще почувстваме “с душа и тяло”, че сме открили мир в безкрайните хоризонти на вечният живот, който за нас вече е започнал.

 

Източник: Пемптусия

 

Младите и Света Гора

Юли 22, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Намираме се в началото на 21 век, в една епоха – вярвам, ще се съгласите – на големи ревизии на познати стари житейски ценности, на големи промени на много равнища на знанието, които увличат човек в своето течение, често без той да съумее да се приспособи. Открития, изобретения, нови теории, нови нрави, нов дух, нова епоха. Всичко е ново, променено, модифицирано, пионерско, оригинално, невиждано досега. Не малко хора, не винаги възрастни, се връщат към традицията, към уроците на историята, към свещеното минало, към една невинна, чиста, мирна религиозност. Едно скорошно  проучване под заглавие „Религиозността  през 21 век”, посочва, че гърците са най-религиозните в Европа и заемат осмо място в света. Уточнява, че са проучили вярата на хората в свещеното и божественото независимо от честото посещение на богослужебните места. Има и едно място, където повече от хиляда години се поддържа редът на един и същ живот без много вълнения, премеждия, промени и изпитания; на един спокоен начин на живот, утвърден, неизменен, тих, изпитан, мирен, трезвен, красив.

 

Поетът, новелист и журналист Кристофър Мерил отишъл от САЩ в Сърбия като военен кореспондент, а оттам в Света Гора. В своята книга „Пътуване в Атон” той пише и искрено признава: „Бях стигнал до критична фаза от моя живот, в брака, работата, здравето, криза, която се опитах да преодолея чрез учението на една древна религия.  Така пътуването ми в Атон, записването на моите пътувания в света на православното монашество, е описание на едно много малко познато място на Запад, както и едно духовно съизмерване. Обходих полуострова от край до край, посетих и двадесетте манастира и десетки места, но не очаквах, че срещата ми с една чужда и едновременно близка традиция ще ме разтърси. Обаче Литургията, иконите, монасите, поклонниците, пейзажът и легендите, всичко това ускори нуждата да създам по-тясна връзка с Бога. . .”.

 

Всекидневно много хора от Гърция и чужбина започват своето пътуване към свещения Атон. Те са толкова много, че Св. Кинотис на Света Гора се принуди да ограничи броя на влизащите и желаещите посетители да трябва предварително да резервират място. Сред тълпите поклонници, които пристигат целогодишно, има много младежи. Младежи модерни, с много интереси, безпокойство, тревоги, проблеми и размисли. Те имат въпрос към архондаря, в началото са някак колебливи в храма, проследявайки богослужението от ранно утро, целувайки древните икони, честните мощи, ръката на досточтими старци, побелели в аскезата. Те си тръгват, ако не ентусиазирани, във всеки случай достатъчно замислени.  Не се забавят да се върнат отново. Сега се чувстват по-уютно, по-добре. Искат да разговарят за смисъла и целта на живота. Изповядват се. Срещата им с някой духоносен старец е важен момент в техния живот. „Един старец”, казва старецът Софроний Сахаров, „компенсира хиляди страници от книги”. Простотата, снизходителността, смиреността и искреността на старците обезоръжават младите.

 

Младите имат една харизма от Бога – да се въодушевяват от истината.  Дълбоко да ги привлича автентичното и истинното. Когато го намират, те му се покланят, следват го, независимо от техните евентуални отклонения. Поклонението на Света Гора, казваше един млад човек, било откровение на един аспект на Православието, който изобщо не познавал до днес, нито можел да си го представи. Очаровало го богослужението, спокойствието на монасите – не може случайно да седят в безмълвие в планините и да пазят стените. Начинът на живот на монасите го трогнал, без да може още много добре да си обясни причината за неговото трогване. „Нещо се прекърши в мен.” Той започнал да мисли и казваше, че Бог не е  толкова далечен, неземен, скрит, страшен и безмилостен.

 

Животът на монасите започва и завършва всеки ден в храма.  Храмът се намира в центъра на манастира, на скита, на килията, в живота на отците.  Със светлина само от кандилата и свещите с византийските песнопения, умилителните четения, „вечер, сутрин и обед” часове наред прави върху стасидиите с броеница те призовават Божията милост. Бденията често са всенощни, с пространни красиви песнопения,  които завършват в безкръвното божествено свещенодействие, където всички монаси се причастяват с пречистите Тайни.  Някога двама студенти в манастира Ставроникита за първи път в живота си останали цяла нощ  в храма. Когато бдението свършило и излезли на двора, за да отидат на общата трапеза, игуменът ги попитал:

 

-  Деца, как ви се видя бдението?

 

- Не ви ли тежи цяла нощ? – отговорили те с въпрос.

 

-  На вас не ви ли тежи толкова часове в дискотеката? – попитал повторно игуменът.

 

-  Ние се забавляваме – отговорили те.

 

- И ние се забавляваме – казал игуменът – развличаме се: това са нашите празненства. Чуйте, деца – продължил той. – Бебето какво прави девет месеца в утробата на майка си? Расте. Е, и ние растем в Църквата, някой път и без сами да го усещаме. . .

 

Литургията не свършва с възгласа „Молитвами святих отец наших. . .”. Тя продължава в килиите на монасите чрез живота в молитва, в постоянно събеседване с Бога – едно не толкова познато и любимо дело на света, невидимо, тайно, мълчаливо, но значимо, полезно и благотворно. Често се казва, че монасите донякъде са „професионално молещи се”. Те се молят и за тези, които не искат или не могат да се помолят. Монасите мълчат, защото имат приятен разговор с Бога. Само делото на молитвата остойностява тяхното бягство. Ако вярваме в съществуването на Бога и в Неговите слова, тогава молитвата на светците удължава благодатта и милостта на Преблагия Бог и това поддържа света, а не тежките въоръжения на суперсилите. От голяма стойност и значение е смиреното моление на монасите, дори светът да не го разбира.

 

Литургията категорично не завършва с възгласа „Молитвами святих отец наших”, нито спира в килията, а продължава в послушанията (на гръцки διακόνημα). Това означава дякония, служение – единият служи на другия и всички заедно на Бога. Няма висши и низши послушания. Игуменът е пръв между равни. Всички носят едно и също расо, което е служебната „престилка” на дяконията, а не одежда за отличаване от другите и за някаква, каквато и да е власт. Послушанията са годишни и могат да се подновят или ако има сериозна причина да се прекъснат. В един манастир ако си секретар или миеш чинии е все същото. Така не съществува конкуренция, стрес, смут. Поклонникът усеща, че Божието присъствие е в във всички аспекти на живота на общежитийния манастир – както в съборния храм, така и в килията, и в магерницата, и във фурната, и в гората и в складовите помещения  навсякъде и винаги.

 

Както казва един съвременен старец, поклонникът в един светогорски манастир не закъснява да констатира, че „монаси стават хора, които имат дълбокото усещане за осиновението от Бог Отец, където Бог даром им се дарява, не се преструват на нещо или някой, добродетелен или мъдър, а се подвизават неизменно да постигнат безгрижието, наивността на сърцето и доверието в Божия промисъл и покровителството на Пресветата Майка” (архим. Елисей Симонопетритски).

 

Познавахме един такъв безгрижен, прост, смирен старец, с голямо доверие в Христос и Пресвета Богородица. Той беше от Ризокарпасо от днешната окупирана от турците част на Кипър. Той дошъл на Света Гора, когато и тя била под турска власт. Почина преди 12 години (беседата е изнесена през 2006 г.) на 106 годишна възраст. Живя на Света Гора 80 години. Излезе от нея един или два пъти, за да отиде като поклонник в Йерусалим. 80 години не беше ял месо, 80 години не беше виждал жена. 80 години не беше ял готвена храна. Много здрав, с голямо въздържание, много умен, много благ. На 103 год. възраст се качи на покрива на килията да поправи керемидите. „Каквото поискам от Света Богородица, ми го праща” – казваше. „Имам нейната икона, на Икономиса (Икономка), и ме устройва Преблагословената. . . Ето, сега исках вода и ти дойде да ми донесеш.” Веднъж дойдоха двама приятели от Атина, млади хора, глави на семейство, и ме попитаха дали съществуват старци от Патерика и Добротолюбието. Съществуват – им казах и ги заведох при този старец монах: Йосиф Кипърски. Тогава беше на 105 години.  Беше легнал и се молеше с броеницата.

 

– Господата са от Атина – му казах – и дойдоха да вземат твоето благословение.

 

След като казаха две-три думи, им дадох знак да тръгваме. Тръгвайки, те казаха на стареца:

 

– Геронда, имаме много проблеми, молим ви да се молите (за нас)!

 

– Ще се моля – им отговори той – но за да се моля, искам пари.

 

Много се засрамих, обърках се, не знаех какво да кажа. Опитах се да оправдая ситуацията. Недоумявах защо прави това. Заведох ги при един свят човек и той да им иска пари, за да се помоли?  Той, който не знаеше много добре стойността на парите и не им отдаваше голямо значение. На другия ден, когато отидох да го видя, той ми каза:

 

– Отче Моисее, не ми води хора да ме почитат. Помолих Бог да ме почете в другия живот, не в този лъжлив (живот).

 

Аз се изумих. Той се засрами пред посетителите, искайки пари, които никога нямаше и никога не обикна, засрами и мен. Как да посмея да заведа повторно хора? Той развали представата за себе си като голям подвижник. Той разруши своята „фасада”. Кой от нас прави така? Той беше смирен и стоеше над скандализирането. Интересуваше го какво ще каже Бог за него, а не хората. Когато го казах на моите приятели, те останаха безгласни. . .

 

Една от причините да стана монах на Света Гора са тези простодушни старчета. Направиха ми голямо впечатление, когато като млад отидох за първи път преди 35 години.  Тяхната невинност, неподправен етос, хубаво изражение, въобще простотата, топлината на вярата, търпението, пълното оставяне в Божиите ръце, на Богородичния покров. Тяхното мълчаливо и скромно присъствие винаги бе достойно за удивление.  Не говореха много. Не искаха много.  Не се скандализираха лесно. Мнозина получиха утеха от тези блажени старци. Те бяха пуснали здрава котва върху атонските брегове и никаква вълна не ги смущаваше и дразнеше. Те проявяваха огромно разбиране към нас, младите. Колкото повече ги познавахме, толкова повече и ние ги уважавахме. Оценявахме големите трудности, през които бяха минали.

 

превод от гръцки