Спомени за стареца Тихон
Юли 16, 2015 in Беседи, Начална страница
Има духовни хора, които сме виждали, но не сме ги чували. За други само сме чували, без да сме ги виждали. А тези, които ги виждаш и чуваш са много малко. Един такъв човек беше за нас блаженият руски старец Тихон. По негово време всички го уважаваха като голям духовник. Старецът Паисий се учеше от него на отшелнически живот. Негов ученик беше и монах Атанасий от Иверския манастир, също известен и признат на Атон подвижник.
Отец Тихон беше доста висок на ръст, с дълга брада, която постоянно връзваше на възел, за да му е по-удобно да работи. Имаше гъсти вежди, които закриваха наполовина големите му очи. Бидейки руснак, обичаше красивия външен вид и се снимаше с великата монашеска схима, спуснала се чак до нозете и със своя обикновен кръст в ръка, повдигнат, като знаме на победата над смъртта и греха. Никому и на ум не е идвало, че той вършеше тези неща, отдавайки данък на своето руско възпитание. Известно е, че руснаците обичат повече представителността отколкото гърците.
В началото на юли 1967 година един смирен свещеник ни доведе в килията на стареца Тихон. Това беше килия на истински подвижник, скрита между сенките на листата на безкрайните гори на Света Гора и достъпна само за тези, които я знаеха. Тази килия беше необичайно скромна и изглеждаше по-скоро изоставена, отколкото обитаема.
Притаили дъх почукахме на вратата. „Навярно е велик подвижник, щом заради това, да вземем от него благословение извървяхме толкова път“. – си мислихме ние. Вратата се отвори и пред нас застана човек, като че ли дошъл от древните времена. Той ни пусна, повтаряйки постоянно „Слава Тебе Боже!“ и не проявяваше ни най-малка досада затова, че сме му прекъснали безмълвието или молитвата. В своята малка църквичка ни въведе с песнопението „Достойно ест“ , след това надяна един вехт и не много чист епитрахил и отслужи молебен, питайки ни преди това за имената, за да ги спомене.
Устрои ни истинско, епископско посрещане, но всичко беше направено много простовато и естествено, както го водеше благоговейната му свята съвест. Такова прекрасно посрещане, проникнато с такава безпределна любов, не съм срещал повече през целия си живот. В този момент не можех за нищо да мисля, стоейки само с отворена уста, подобно на тези, които стоят и гледат горящите дърва в огнището.
След това ни изведе навън при простичкия му архондарик, до който водеше малка каменна пътека. Седнахме и започнахме да слушаме, а старецът, стоейки пред нас, ни излагаше учението на светите отци. За случаи от своя живот, за видения и откровения не говореше. Неговите думи бяха само светоотечески и евангелски, от словата на свети Пахомий Велики. Но пред всички други свети отци предпочиташе св. Йоан Златоуст, трудовете на когото, по неговите думи изучавал седемнадесет години докато живеел в Каруля. Ставаше му мъчно, че няма на кого да предаде изученото и придобитото от него през годините. Един от нас го помоли да разкаже за учението на свети Ефрем Сирин, но старецът прекрасно познавайки хората, ни отказа вежливо с думите: „Вие, които живеете в света е по добре да изучавате свети Йоан Златоуст, а преподобни Ефрем Сирин повече ни подхожда на нас, монасите“.
А какви плодове на своето духовничество могат да видят съвременните „старци“, които на човека, който едва с Божията помощ е изоставил тежките грехове, му предлагат да изучава високото учение на св. Исаак Сирин, позовавайки се на факта, че имал образование? И ето, на някакъв си там рафт, заедно с нехубави книги лежи и книгата на авва Исаак. А и му дават и броеница, за да се занимава с умната молитва! За съжаление тези духовници не осъзнават, че изкарвайки човека от едната пропаст го хвърлят в друга. Връзват му на шията воденичен камък, за да потъне окончателно. За разлика от тях, стареца Тихон имаше най-великата от всички добродетели – разсъдителността. „Няма да натоваря с еднакъв товар и коня и магаренцето – казваше той – защото е очевидно, че магарето ще падне под товара си.“.
Умната молитва също не я рекламираше. За нас, миряните ни привеждаше поучителните и назидателни слова на св. Йоан Златоуст.
Отец Тихон беше истински духовник. Светеше сам, а просвещаваше мнозина.
Когато видяхме, че старецът малко го вълнуват нашите безплодни и неуспешни пориви, пълни с тшеславие и празни фантазии, то го попитахме за усмиряването на плътта, което за нас беше тогава най-занимаващия ни въпрос. Беше очевидно, че старецът се зарадва, че сме го попитали за нещо действително важно и започна да ни говори за това толкова живо, като че ли сам беше осемнадесет годишен юноша, който се бореше със своята неумолима плът.
- Когато плътта цъфти от обилна храна и телесен покой, тя вече изисква не само потребното, но иска да изяде целия човек, оставайки при това ненаситна. Усмири плътта си с труд и пост и тя повече няма да те влече към жените и ще станеш наследник на прекрасния рай.
При тези думи на стареца на нас, изнежените и наситени с градска храна, ни стана неудобно. Не знаехме къде да си скрием нашите бели, розовобузести лица.
- Неотдавна в килията ми дойде един монах: „Отче, влече ме към жените“. „А с какво се храниш в килията си“? „Само с хляб“. „Донеси го тук“. След три дни монахът дойде отново. „Е, сега какво ти се иска – жени или хляб“? „Хлебец, отче“. „Ето, вземи си хляба и се научи самостоятелно да смиряваш плътта си, за да не тегне към блуд“.
Много ни говори тогава старецът, но в паметта ми се е запазило малко. Но това, което ми остана в сърцето, стана за мен защита от бесовските козни. След известно време отец Тихон помоли свещеника, който ни доведе, да ни свари кафе. Изглеждаше, че хляб нямаше кой-знае какъв. Няколкото парчета, които беше сложил на слънце, за да станат сухари, бяха наядени от мравките.
Казах му:
- Мравките ще ви изядат хляба. Той отвърна:
- Няма нищо, все нещо ще ми остане. Те го ядат, докато е мек. Когато изсъхне и се втвърди, ще си заминат.
Между другото нашият свещеник се опита да измие „чашите от бохемски кристал“ – няколкото консервени кутии, останали с утайка от кафе от предните посетители.
– Отче, остави тези светски привички. Наливай кафето така, нека момчетата така да си го пият.
Бях поразен колко дълбоко в сърцето ми проникна изпитващия му поглед. Действително „чашите“ ми изглеждаха отвратителни. Бях намислил да се изхитря и случайно да разлея кафето на масата, но как да се скрия от неговия поглед? Изпих кафето и тази аскетична простота ми беше урок за цял живот. „Не бъди глупак, си казах, никога няма да станеш пустинник. Общежитието, и то ще ти бъде трудно“.
Един от нас, окуражаван от останалите, вежливо попита, дали може да го фотографираме.
- Остави тази кутийка, детето ми и чуй по-добре какво казва св. Йоан Златоуст. В тези думи няма нищо мое.
Старецът живееше много бедно, както бях чувал от неговия ученик. Кипваше вода и два-три пъти потапяше в нея изсъхнал скелет от риба. Така си готвеше по-специално за големите празници. Неговия дървен креват беше с наклон и, когато заспиваше, падаше от него. Литургия служеше ежедневно и зимата започваше сам, недочаквайки певеца.
Веднъж митрополит Никодим Ленинградски, когато дошъл при стареца, застанал пред него на колене. Отец Тихон му казал: „Станете, та вие сте архиерей!“
Неговия живот завинаги беше лишен от какъвто и да е било конфорт и удобство на съвременната цивилизация. Вечерите вземаше броеницата и извършваше безкрайни обиколки в своята градина, произнасяйки Иисусовата молитва. До слуха ми стигаха само последните думи : „помилуй ме“.
Тръгвайки си от килията му, постоянно си повтаряхме наум думите, казани ни в храма: „Смири плътта си, за да попаднеш в прекрасния рай.“
Разпятието от неговата килия сега се намира в Иверския манастир. То не представлява само по себе си някакво произведение на изкуството, но е скъпо заради това, че пред него се е молил стареца Тихон. Как би ми се искало да имам и аз нещо от неговия „сервиз‘“, за да пия вода с неговото благословение! Кой знае при кого сега се намира?
Превод от руски: Исихазм ру
