Светогорски истории

Май 20, 2019 in Начална страница, Сладкарница


Когато бях начинаещ монах, отидох при стареца Паисий и му казах:

- Ама отче, колко време? Вече една-две години нищо не видях!

Мислех, че още от първия ден ще започнат чудеса, нетварна светлина…

Той ми отвърна:

- Добре, какво искаш, да възкресиш някой мъртвец? Какво ти стана, че препираш толкова много?

Естествено, тогава четяхме – четете и вие книгите на светците, техните жития – и си мислех, че тези неща стават, така да се каже, не след дълго – започват например чудесата, знам ли, пророчествата, всички тези работи.

Сещам се, веднъж, когато бяхме в корабчето и пътувахме към пустинята, към скита, в който живеехме, не знам как дойде изкушението – имаше двама поклонници миряни, които казаха:

- Виж, тоя монах сияе! – за мене.

Очаквах мига, в който още някой щеше го каже! Нетърпение… След това разбрах, че ако например там имаше велики старци, щяха да ме предупредят:

- Внимавай, защото демоните са ти се присмели!

С други думи, това е осмиване, подигравка, която врагът върши, за да ни накара да препираме и да сме нетърпеливи.

Загубихме!

Сещам се, един път на Света гора, когато бях там, се случи нещо. Да видите как Бог действа! Там, където живеехме, сами режехме дървета. Живеехме в пустинята, имахме мулета. С тях ходехме надалеч до върха Атон, режехме големи дървета с резачката, след това – на по-малки парчета. Товарехме ги и ги използвахме за нашия ръчен труд, за отопление през зимата и т. н. Дебелите дървета ги режехме на дъски, имахме големи триони. Слагахме ги върху количката и върху нещо като релси, имаше лист, който режеше дървото на дъски. Примитивна работа. Веднъж, когато работехме, един млад монах, който не беше много запознат, не прояви внимание. Искаше да сложи дървото върху количката, но тя захапа расото му. Движеше се със стремителна скорост да срещне листа, който се въртеше, за да нареже дебелото дърво и с това щеше да нареже и монаха. Ние дори не успяхме да осъзнаем какво става. Друг монах, който малко понакуцваше с единия крак и беше много простодушен, само като видя как количката влачеше младия монах и листът щеше да го нареже, за части от секундата се втурна с всички сили, хвърли се върху него и не знам как точно, блъсна го да се освободи от количката, но тя захапа него. Точно когато стигна пред самия лист, количката спря на момента. Без никой нищо да натиска! Ние загубихме ума и дума. Това съоръжение работеше с нафта, а не с ток, та да спре. Спряхме машината след това, но режещия лист се въртеше на празни обороти още 30 минути. И се сещам за този мир, който беше изписан върху лицето на този човек. След като слезе, знаете ли какво каза?

- Загубихме!

Загубихме – той очакваше листът да го нареже, а загуби.

Да поспиш в дома на Отца си

Припомняш ми някой, който беше дошъл на Света гора. Остана няколко дена и към края на службата каза: „Какво безсъние! Днес не мигнах!“ Той се опитвал да спи по време на службата, но не му се доспивало и мислеше, че го е обхванало безсъние. Вижте, сънят може да унесе човека, не е странно. Спим и в храма, горко ни. Но не отиваме там с цел да спим. Е, и да ни унесе малко… Някои спят, гледайки телевизия и докато се карат, и дори се пребиват, а да не спиш в храма? Това също е благословение. Днес хората вземат лекарства, за да спят. И се молят да имат един час сън. Знаете ли, аз познавах хора, които се чувстваха толкова приятно в храма и поради това им се доспиваше. В Патерика попитали един авва: „Ако видя брата до мен да спи в храма, трябва ли да го побутна да се събуди?“. И той отговорил: „Ако бях аз, щях да му донеса възглавница, за да спи по-добре!“. И защо? Докато ние сме по-строги (и сме готови) да му ударим един ритник и да му кажем: „Не те ли е срам да спиш в храма?“. Другият обаче го видял с благ помисъл – какво благословение е този човек да спи в храма! Защото Църквата е дом на неговия Отец, намира се в прегръдката и в дома на Отца и се чувства толкова добре, че сънят го унася. Така човек гледа на нещата с добър помисъл и не се скандализира. Във всеки случай аз се радвам изключително много, когато виждам хората да спят в храма. Разбира се, не да спят от леност, тоест целия ден да са почивали, а да спят от труда на бдението и молитвата – и ги гледам, и имат хубаво и мирно изражение, и си казваш – виж, колко хубаво! Тези млади хора можеха да са в дискотеките, да се бият, да танцуват и да спят от многото танци. Или някой да заспи в колата и да се пребие. По-добре тук, да бди цяла нощ, а сетне – унесло го е малко, и виждаш, че този сън е свят и благословен, и дори освещава. Не е ли така? Вместо да спят някъде другаде, спят в храма. Но не бива да отиваме там с тази цел. Горко ни! Защото тогава ще се стигне до нещо друго.

Източник: из книгата „Света гора. Богошествената планина“ Издание на Ловчанската митрополия