Монахът е пътеводна светлина за света
Юни 10, 2020 in В търсене на вярата, Начална страница, Отечески съвети
През вековете много монаси са се оказали истински социални труженици, които отдали всичко, което имат, в служба на ближния, част от голямото семейство на човешкото общество, или на по-малкото – общежитийния манастир. Ще добавим, че тези, които избират да следват монашеския живот, не са задължително врагове на хората (света). Не приемаме, че монасите са намразили хората (света).
Може да са намразили света, неговите душегубителни навици, примки, неговия вавилонски вой. Но никога не могли да намразят човека, когото винаги гледали като техен брат и дете на небесния Отец.
При това, ако мразеха хората, монасите нямаше да се молят за тях. Нямаше да коленичат, за да помолят Бога за милост за тези, които живеят и се трудят в обществото. Нямаше да предприемат обширни мисионерски пътувания още от 4 век, нямаше да бдят в моления и молитви за спасението на света от заплахи, катастрофи и нещастия. Питам се наистина кой е истински човеколюбец, този, който без да се колебае дава отровата на покварата, която води до душевно и телесно опорочаване, или монахът, който е намерил истинния път, който мнозината са загубили, и от неговото място се мъчи да помогне колкото може на нещастните крушенници на живота? Блез Паскал пише, че «човекът търси с какво да изпълни голямата празнина, която е създал, излизайки от себе си». Следвайки правилния път, монасите се озовали в техните свещени „бойници” с цялата си любов към блуждаещия ближен, имайки за оръжие мощната молитва за него.
Разбира се, укорителите не намират за задоволителен този принос, за да оправдаят съществуването на монасите, защото не могат да схванат неземната сила на молитвата и стойността й. Не могат да разберат, че чрез всекидневното упражняване в молитвата, което е и едно себеизследване, човекът получава сила, за да посрещне с мир и дръзновение хиляди неблагоприятни условия и безброй изкушения, на които човек се излага през земния живот. Когато някой се намира в бурното море и се дави сред пенещите се вълни, е трудно да види къде е спасителната твърдина. Ако някой стои извън вълните, лесно може да насочи давещия се. Да му покаже пътя на спасението, да го насочва избавително. Това правят със своята молитва и пример монасите.
Те не мразят света. Не се отвръщат от човека, макар и да е грешен. Греха мразят и се отвръщат от него. И след това не малко пъти с практически средства показват на човека тази своя любов. Когато един служи на пътници, друг отморява измъчени души в банята на покаянието, друг пише душеполезни книги, просветляващи, назидателни, друг говори пред голяма публика, нима всичко това не са прояви на любов към изтерзания човек? Грешка е да сравняваме приноса на монаха с приноса на някоя социална институция, защото приносът не се мери с ролетка, а по неговото качество и вътрешна, най-дълбока стойност.
Сходно е и често отправяното обвинение, че монасите са лениви и бездействащи. Техният «безгрижен живот» е трън в очите на мнозина. Но не знам дали на тези, които обвиняват в това монасите, някога се е случило да проследят само за едно денонощие техния живот в манастира. Сигурен съм, че на другия ден, не издържайки убийствената програма, биха се решили да се върнат към удобствата на града. Биха си тръгнали – без да поглеждат назад – към домовете си, където ги чака всяко улеснение. Заради истината трябва да споменем някои от всекидневните занимания на монасите. На Света Гора и другаде разделят денонощието на три части от по осем часа, които се посвещават на молитва, труд и почивка. Там стават в полунощ, защото вярват в най-дълбоката и извисяваща ценност на аскезата.
Там в часовете, в които хората от града спят или вършат грехове, монасите правят бдение и се молят. След това се оттеглят за малък отдих, за да станат отново рано сутрин, като всеки се захваща – след нова молитва – с неговата работа. Един ще се труди в градината, в гората, в кухнята, в чистенето, в грижата за животните, в строителни или поддържащи дела по сградите, в работилниците – дърведелната или в иконографското ателие. И друг ще развежда посетителите, да им подсигури настаняването, да им каже две добри думи.
Друг ще пише нещо, друг ще се занимава с библиотеката, с ръкописите, с кодексите. И този труд продължава непрекъснато, до обяд, и отново следобед, с паузи от точно определени часове за молитва и кратка почивка. И когато вечер се оттеглят в килията си, монасите няма да легнат веднага, защото трябва да направят своите поклони, един 100, друг 200, 300 или дори повече. И ще легнат върху твърдо легло, обикновено без дюшек, без никакъв комфорт. След това идват и постите, които с много голямо благоговение се пазят в манастирите, оскъдността и липсата на всякакво «светско» развлечение – предвид всичко това тук къде може да види леност се чудя и аз!
На тези, които не се убеждават, им предлагаме едно пътуване до Света Гора или до Метеора, до Патмос и всякъде другаде, където съществува манастир. Това би допринесло решително за освобождаването от всякакъв предразсъдък.
Разбира се, знаем, че за отправянето на това обвинение повод са дали някои недостойни монаси, нехайни към тяхната тежка мисия, които се озовали по погрешка в благословената армия на монашеския живот и станали «съблазън» в очите на света. Ако искаме да сме истинни и справедливи, не трябва да премълчаваме това тъмно петно в целомъдреното тяло на нашето монашество. Със заравяне на главата в земята като щрауси проблемите не се поправят. И съществуват много проблеми в нашето монашество. Ще ги кажем по-надолу. Те се поправят с искрена себекритика, с дълбоко богословско изследване и с драстични мерки.
Друго обвинение срещу монасите е, че остават земните неща от страх пред трудностите на живота. Не се справят, казват хората, с житейската борба, те са неуспелите на социалното поле, затова прибягват към спасение и сигурност в манастирите. Даже някои дават в подкрепа на своите думи чести примери от монашеското процъфтяване на Византия, което отдават на масовото идване на млади хора с цел да избягнат военна служба и всички беди на войната. Независимо че този въпрос е исторически спорен, защото се отнася към конкретен период на западане на тази духовна институция, бихме отбелязали следното: истината е, че понякога се е случвало да прибегнат в манастирите хора, които са съгрешили тежко в обществото. Не мога да приема обаче a priori, че направили това от страх за последиците в живота им.
По-справедливо е да приемем, че тяхното бягство се дължи на осъзнаване на вината им и желанието да умилостивят Бога чрез уединението и молитвата, което монашеският живот дарява, както и чрез връзката им с Бога, Който прощава греховете. Това е духът на Бога и на Църквата. Да отморява съкрушените, да поправят злите, да подкрепя страдащите. Къде другаде изтерзаният от греха човек ще намери своя покой? Къде другаде? Монашеството никога не отказвало да приеме в своите недра искрено покайващия се и завръщащия се – напротив, отворило широко вратите си и приело всеки отклонил се, който поискал да намери в него това, което е загубил в живота.
И признавам, че е знак за героизъм това човек да се отрече от живота на греха и да води непримиримото с греха монашеско житие. Какво е по-лесно? Един преди грешен човек да живее след това в греховното общество, или да се оттегли в манастир, където ще се подвизава нощ и ден срещу злото?
След това, нека не ни убягва от вниманието и нещо друго. В манастирите не прибягват само разочарованите от живота. В манастирите е имало и има и днес рядко срещани личности, които нямат никаква причина да се страхуват от живота. Имали са и имат всички качества за бляскава кариера в обществото. Имаме днес и лекари и адвокати и богослови и писатели и учени, но и инженери и професионалисти, които са станали монаси. Загубили са богатства, слава, почести, които биха имали, ако упражняваха в света своята наука или професия. Те обаче предпочели смирения живот на монаха. Не от страх. А от вяра в нещо по-висше, в нещо много по-съществено и по-полезно от обикновения светски живот. Не отричам, че и в обществото съществуват герои. Честният глава на семейство, справедливият човек, който се бори в живота, добродетелният търговец, любочестният служител са герои в днешното общество.
Както те, така и в по-голяма степен монасите са герои. Героизмът не съществува само в обществата на миряните. Съществува и в монашеските убежища. И тук и там. С няколко думи: монасите «живеят ангелоподобно». И който живее тук на земята живота на Ангелите, е един несравним герой. Тук не може да има никакво възражение. Това да казваме, че монасите от страх оставили света, е лошо изопачаване на истината и ужасна измама. Страхливи можем да наречем тези, които се самоубиват и дори тези, които не могат да се отлепят от греховните наслади. Монасите можем да ги наричаме само герои. Защото са такива.
Други пък казват, че монасите мислят егоистично, само за спасението си, и са безразлични за спасението на другите. Да, за спасението си се грижат монасите. Това е истина. Но не е егоистично. За спасението си би трябвало да мисли всеки. Защото Христос е личен Спасител на всеки от нас. Сетне, за спасението на другите отговарят други: църквата с нейните мисионерски корпуси, проповедниците, църковните автори и т.н. Защо трябва монасите да правят всичко? Защо нямаме претенция лекарят да е и адвокат, и учител, и бакалин? Защо не искаме проповедникът да е и полицай? И защо искаме монахът, който по своята природа е «сам (μοναχός)», да действа в общества, в момента, в който съществуват толкова много, които да го заместят? Въпреки неговото уединение монахът не забравя обществото. И го виждаме и като проповедник, и като писател, и като труженик, и като мисионер. Къде сега е неговият егоизъм?
Нито пък добрият монах гледа своя евдемонизъм. Той се е посветил на философията по Бога и се опитва да постигне своето усъвършенстване със средствата, които Църквата е одобрила и вековете благословен опит са утвърдили. Той търси щастието в правилния път. В обожението го търси. Не търчи след това «да ядем и да пием», а жадува сълзите и «неизказаните въздишки». Не гледа своето съществуване в тесните рамки на настоящия живот. С духа си лети в други светове, вижда другия, вечния живот. Това е неговата философия.
«Нямаме нужда от монаси” казват тези, които не познават монашеския живот, мислейки, че благоденствието на един народ и щастието на една нация се крепи само върху технологичните завоевания и научния опит. Заблуждават се тези, които мислят така. Защото щастието на една нация зависи главно от вечните истини, в които вярва, които остават неизменени в течение на времето, и превъзмогва хода на нещата. Само тези, които са верни на тези идеали, могат да оцелеят на историческата арена. Това е горчив урок на Историята. Затова ще се нуждаем от духовните хора и духовните институции. Благодарение на тях се надяваме да постигнем нещо ценно. Да не забравяме това. И монасите са духовни хора със съдържание, със същност, с голяма дълбочина на мисъл и живот.
Вместо да ги обвиняваме, нека ги оставим да вървят по пътя на техния избор. Ако не можем да им помогнем, поне да не ги затрудняваме. Монашеството чува много обвинения до днес.
Скърби за това. Но монасите не се влияят от тях. Имат конкретна линия на мореплаване. Имат правилен компас. Имат очертан път. Остават безразлични към гласовете на сирените. И те вървят по своя път. Не се обръщат назад. Не се колебаят. Не се бавят. Пред тях имат велика цел. На нея са се посветили. «Последвали Христос без втори помисъл». Клеветите не ги разколебават. Защото по пътя са съумели да наситят техния душевен глад и да удовлетворят всяко най-дълбоко изискване на душата им.
Из книгата на покойния гръцки архиепископ Христодул «Ангелското житие – запознанство с православното монашество»
Превод: Константин Константинов
