Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти служа от все сърце и душа

Февруари 1, 2018 in В търсене на вярата, Начална страница, Сладкарница

 

 

В нашия храм се отби група пенсионери. Посещението им бе част от мероприятията, които бяха планирали за неделния ден. Като отслужихме благодарствения молебен, седнахме да си поприказвахме. Запитах ги:

- Кой може да каже, какво ще стане с вас след 50 години?

След известна пауза една жена на около 60 години каза:

- Сигурно ще боледуваме.

Учудих се на нейния оптимизъм! И увеличих числото на годините, като ги попитах, а какво би било след 80-90 години? Отново мълчание, след това някой тъжно изговори:

- Преди всичко, до това време отдавна ще сме умрели.

Отбелязах:

- Телата ви ще бъдат мъртви, а къде ще бъде вечната ви душа?

Мълчание. След това една от посетителките гръмко възкликна:

- Аз ще бъда в рая!

Впоследствие се оказа, че тя е роднина на свещеник.

Искам да подчертая, че те влязоха в църквата без намерение да се помолят. Просто нашия скит се оказа един туристически обект по пътя им. Същото щеше да бъде и ако на нашето място стоеше някоя известна полуразрушена старинна кула. Почувствах се много огорчен. Да не се готвиш за бъдещето си, ти вършиш голямо престъпление пред Бога не само за самия себе си, но още повече за своите потомци.

Та нали, ако не бъдеш спасен след смъртта си, ще повлечеш след себе си и потомците си. Те също ще погиват, ако не се появи в рода им някой, подобен на онзи младеж от Евангелието, когото Христос повикал след Себе Си. „Позволи ми да погреба баща си“ – казал младежът. Спасителят му отговорил: „Остави мъртвите да погребат мъртъвците си, а ти иди и благовести Царството Божие“.

Разбира се, тук не става въпрос да не се грижим за телата на умрелите. Но по-важното е да се грижим за живите и да ги подготвим за Царството Небесно. Ако ти не си озарен от светлината на това Царство, то ти приживе си умрял. У нас най-вече мъртви мъртъвци погребват, че и понякога викат свещеници да ги опеят. После възпоменават какъв добър човек са погребали, как в неделните дни събирал по баните приятели, славно ги угощавал, бил шампион по решаване на кръстословици и тъй нататък. И нито дума за душата му, за покаяние, за Бога и вечния живот. Съберат се мъртъвци около мъртвец, поприказват си, попийнат си, разотидат се, без нищо да разберат от срещата със смъртта. А душата на онзи в този момент дава отговор при митарствата.

Покойникът, когото са изпратили, преди всичко не е бил съвсем невярващ. Допускал е съществуването на някакъв висш разум, имал е някакво лъжливо понятие за Бога, защото не е научен на истинска вяра нито от родителите си, нито от училището. Нито от Църквата е научил нещо, защото я е презирал, смятал е, че тя е за болните, слабите и за всякакви неудачници.

За такива хора Старецът Силуан казва, че гордостта им не им позволява да застанат на пътя на вярата. „На невярващия“, казвал той, „давам такъв съвет – нека каже: „Господи, ако Те има, то просвети ме и аз ще Ти послужа от все сърце и душа“. И за такава смирена мисъл и готовност да послужи на Бога, Господ непременно ще го просвети. Но не трябва да казва: „Ако Те има, накажи ме“. Защото ако последва наказание, то, може би, няма да намериш сили да благодариш на Бога и да принесеш покаяние“.

източник:https://vk.com/soborno


За любовта

Ноември 15, 2016 in Външни





Господ ни обича толкова много, че ние не можем да си представим това. Ние виждаме кръста, знаем, че Той се е разпънал за нас и е умрял в страдания, и при това душата не може да разбере тази любов, но я познава само чрез Светия Дух.

Благодатта на Светия Дух е толкова сладка и милостта Божия толкова велика, че това е невъзможно да се опише. Но душата се стреми към Него ненаситно, защото е разпалена от Божията любов и се успокоява в Него, и напълно забравя света. Но милостивият Господ не винаги дава това. Понякога дава любов към целия свят и душата плаче за света, и умолява Владиката, благия и милостивия, да излее Своята благодат върху всяка душа и да я помилва със Своето милосърдие.

Какво да Ти въздам, Господи, задето си подарил толкова милости на душата ми? Моля Те: дай ми да виждам греховете си и винаги да плача пред Тебе, защото Ти обичаш смирените души и им даваш Светия Дух.

Боже милостиви, прости ми. Ти виждаш как се стреми душата ми към Тебе, моя Създател. Ти уязви душата ми с Твоята любов и тя жадува за Тебе, безкрайно тъгува и ненаситно се стреми към Тебе ден и нощ, и не иска да се вглежда в този свят, макар и да го обичам, но повече от всичко обичам Твореца, и душата ми иска Тебе.

О, Създателю мой, защо аз, твоето малко творение, съм Те наскърбявал толкова много? Но Ти не си спомняй за моите грехове.

Ако хората знаеха каква е Божията любов, биха се завтекли вкупом към Христа и Той би съгрял всички със Своята благодат. Неизказано е Неговото милосърдие: от Божията любов душата забравя земното.

Господ много обича каещия се грешник и милостиво го притиска в обятията Си: „Къде беше, чедо Мое? Аз отдавна те очаквам.“ Господ призовава всички към Себе Си с евангелски глас: „Елате при Мене всички отрудени и Аз ще ви успокоя. Елате и пийте от живата вода. Елате и познайте, че ви обичам. Ако не ви обичах, Аз не бих ви призовавал. Не мога да понеса да погине и една Моя овца. И за една добрият Пастир отива в планината и я търси.

Елате при Мене, овчици Мои. Аз ви създадох и ви обичам. Моята любов към вас Ме доведе на земята и Аз претърпях всичко заради вашето спасение, и искам вие да познаете любовта Ми и да кажете като апостолите на Тавор: „Господи, добре ни е с Тебе.“

Милостивият Господ е дал на нас, грешните, Светия Дух и не иска никаква отплата, но пита всекиго от нас както апостол Петър: „Любиш ли Ме?“ Господ иска от нас само любов и се радва на нашето обръщане. Такова е Божието милосърдие към човека: престанал е човекът да греши и се е смирил пред Бога, и Господ милостиво му прощава всичко и му дарява благодатта на Светия Дух и сила да побеждава греха.

Удивително нещо: човек се отвръща от своя брат, когато е беден или нечист, а Господ както нежнолюбящата майка към своето дете, всичко ни прощава, не се гнуси от никакви грешници, дори им дарява благодатта на Светия Дух.

Ако хората бяха познали любовта на Господа към нас, биха се оставили изцяло на Неговата свята воля и биха живели успокоени в Бога, като царски деца. Царят се грижи за всичко: и за царството, и за семейството, и за сина, и за децата, а синът живее спокойно в двореца; всички му служат, а той, без грижи, се наслаждава на всичко.

Така и предалият се на Божията воля живее в покой, доволен от съдбата си, макар и да е болен, беден или преследван. Той е спокоен, защото с него е благодатта на Светия Дух, и сладостта на Светия Дух го утешава, и той тъжи само за това, че много е наскърбил любимия Господ.

Ах, как трябва да се живее на земята, за да може душата винаги да усеща, че е заедно с Бога. Господ е казал: „Няма да ви оставя сираци“ и ни е дал Светия Дух, и душата трябва да чувства, че Божият Дух живее в нея. Макар и да има малко благодат, но все пак душата усеща Божията любов, чувства, че Господ е наш, а ние Негови. А който не е такъв в душата си, в него е изгубена благодатта.

Душата чувства, че Господ я обича независимо от многото й грехове. Така, както Господ казал на Закхея: „Закхее, … днес трябва да бъда у дома ти“ (Лука 19:5), и то само защото той искал да види Христа; така става и днес с грешника, когато душата му се обърне към Бога.

Днес хората се отклониха от добрия път и станаха немилосърдни, ожесточиха се, няма вече любов, затова и не чувстват Божията любов. Поради жестокостта на сърцето си хората мислят, че и Бог е такъв, каквито са те, и съвсем загубват вяра в Него.

О, ако беше възможно, бих им показал Господа и бих им казал: „Вижте какъв е Господ. Пред лицето на любовта Му душата на човека се топи.“ Но тази любов не може да се прозре с обикновения ни ум. Тя се познава чрез Светия Дух.

Господи, дай ми да проливам сълзи за себе си и за цялата вселена, за да могат народите да Те познаят и да живеят вечно с Тебе.

Господи, сподоби ни с дара на смирения Свети Дух, за да видим Твоята слава.

Душата ми скърби до сълзи: жал ми е за хората, които не познават сладостта на святото умиление. Душата ми силно желае Божията милост да бъде с всички, и цялата вселена, всички хора да узнаят как горещо ни обича Господ, като любими деца.

Не копирайте старецът Силуан

Март 3, 2015 in Отечески съвети

 

„Дръж ума си в ада и не се отчайвай” – мисля, че тези думи не са само думи-пътеводители за о. Силуан (Атонски), нашият велик и преподобен отец, а веднъж чух, че това е законът на духовния живот и виждам, че това се отразява върху целия живот на човека.

 

Попитаха ме, какво означава умът да се държи в ада. На тази тема един старец (Софроний Сахаров) ни е казал: „Не смейте да подражавате на стареца Силуан, и не се опитвайте да си представяте ада и да се задържате там, защото, първо, това е въображение, и второ, не сме на неговото ниво.” На мен ми хрумна отговор, че за нас е по-важно да разберем, какво означава да не се отчайваме. „Не се отчайвай” в никакъв случай не е забрана. Може би си спомняте момента, когато в отчаянието си о. Силуан казал: „Виждаш, Господи, искам да се моля с чист ум, но бесовете не ме оставят.” След петнадесет години изключителни подвизи той за първи път получил отговор: „Горделивите винаги се измъчват така от бесовете.” Силуан казал: „Господи! Ти си милостив, душата ми Те е познала, кажи ми как да се смиря”, и получил този отговор: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

 

Както разбирам, думите на Господа са: „Ти си казал, че Съм милостив, тогава Аз ще ти кажа – не си мисли, че си нещо по-различно от това, което виждаш – ти не можеш в продължение на 15 години да избегнеш дяволите, ти се намираш в дълбочината на ада и никога няма да може да излезеш оттам, никога. Но дръж себе си в това разбиране, знай, че това е реалното ти състояние, знай, какво значи грехопадение, какво означава, че твоят праотец е пропаднал в греха; че цялото човечество е такова – мъчи се от ада и няма никакъв изход оттам во веки веков. Но ти каза, че Съм милостив, и Аз ще ти кажа – ако мислиш така, няма никаква нужда да се отчайваш. Ти каза, че Аз съм милостив, ти знаеш, че Аз също така съм Вседържител, тогава не се отчайвай, само ясно виждай пред себе си своето състояние, изповядвай се в себе си, а когато има възможност, и пред други братя и пред Бога.” Ти си такъв, но все пак не трябва да се отчайваш за нищо, защото знаеш, че Твоят Бог е Вседържител и знаеш как Той те обича.

 

И старецът Силуан разбрал, как трябва да живее според това слово от Бога, и започнал да прави така, както го е научил Господ. И любимата му песен станала: ”Когато умра, ще сляза в ада и тук ще бъде душата ми вовеки сама.” Както казал старецът: „Никой друг не осъждах в ада, само себе си – само аз вечно ще плача: къде си, Господи Бог мой, къде си, Живот мой, къде си, Моята Светлина? Отец Силуан свидетелствал, че започнал да прави така (значи едва започнал да прави), и умът му веднага се очистил, и Светият Дух свидетелствал в сърцето му, че е спасен.

 

Какво значи спасен? Ами както ние пеем: „… със светиите упокой”, значи, той е със светиите. Какво означава да бъдеш със светиите – означава, че си свят като тях. Значи, връщайки се към думите „Дръж ума си в ада…”, това не значи, да си въобразиш нещо, а да разбереш сегашното си състояние. Никога не трябва да се съмняваме в Божията любов. Казвам това, защото днес сме толкова далеч от Бога, че ако чуем това като заповед, ще се уплашим и ще си помислим, че трябва да правим още нещо, а няма да можем. Но казвам, че не това е смисълът на заповедта – това, че няма нужда да се отчайваме, е откровение; но трябва да бъдем реалисти. Да не си въобразяваме, да не мислим, че можем да спасяваме себе си. Аз, Господ Бог твой, ще правя нещо; Аз не ти казвам, какво ще правя – ти няма да можеш да разбереш; но направи така, както ти кажа – не се отчайвай. Виж, какво представляваш, и не се отчайвай.

 

Вижте, думите „дръж ума си в ада” са заповед да не се отчайваме. Човек не знае – какво ще бъде? Защо да не се отчайва? Но ако в човека има достатъчно любов, достатъчно разбиране, че Бог по Своята любов просто не може да изгуби човека, не може да навреди по никакъв начин на човека, тогава той се оставя в Божиите ръце.

 

Помните ли, какво Господ казва на кръста: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил…”, но веднага след това казва: ”В Твоите ръце предавам душата си.” Значи, сякаш са Го оставили, и не само сякаш, а наистина е било, че Господ Го е оставил; но не изгубил доверието: „Отче, в Твоите ръце предавам душата Си.” Значи, ако имаме доверие в Бога – сега, когато не знаем нито какво да правим, нито какво ще стане, но Бог знае и ние Му имаме доверие. Господи! Дай ни доверие, защото го нямаме.

 

И вижте, за мен реалността е да виждам себе си такъв, какъвто съм, че аз съм син на ада и няма никакъв изход! Адът е вечен за мен, а Бог е предвечен; и Бог може това, което не можем да си представим. Затова, дай ни, Господи, послушание в любовта.

 

Мисля, имаше друг момент на кръста Господен – благоразумният разбойник. В неговото покаяние му се открива, че този Човек е Цар. Не знам, какво е разбрал тогава, какво, като разбойник, е знаел за този невинен Човек. Мисля, че може би поради неговото смирение и изповед, че е грешен разбойник, а този, другият Човек е невинен, му е била открита благодатта, че Този е Месия, Синът Божи. И тогава той извикал: „Спомни си за мен, Господи, когато дойдеш в Царството Си…” Не знам кога ще бъде това, може би няма да е скоро, но когато и да е, спомни си за мен, Господи, и не забравяй мене, грешния. И получил отговор: „Истина ти казвам, още днес ще бъдеш с Мен в рая.” Йоан Златоуст е казал: „Крадецът откраднал и рая”, и отишъл там преди Богородица – Тя влязла в рая след разбойника.

 

Ето каква невероятна милост и любов Господня – както разбойникът още днес се срещнал с Господа в рая, така и отец Силуан свидетелствал: „Аз започнах да правя така, както Господ ми каза, и умът ми изведнъж се очисти, и Духът свидетелства, че съм спасен.”

 

Защо казах, че това е законът на духовния живот и се отразява върху целия живот на човека. Когато отиваш да се изповядваш, какво ще изповядаш на духовника? Какво можем да изповядаме на духовника, освен „отче, грешен съм като блудния син – съгреших против небето и пред теб”. Какво значи, против небето и пред теб? Две заповеди ни е дал Господ: да обичаме Бога и да обичаме ближния, и цялата ни съвест трябва да бъде пред Бога и пред човека. Затова се изповядваме не само пред Бога: изобщо не е нужно да има човек, за да ни чува Бог, мога и мислено да кажа; но трябва и пред човека.

 

Има разни мисли, които (вие знаете), са написани в молитвеника, но трябва да имаме и тази мисъл: и пред човека. Моля Бог да ми прости; и теб, моя брат, моя отец, и вас, братя, ви моля да ми простите. Защо? Защото ако всички ние трябва да сме в рая, Бог трябва да ми прости, и аз трябва да получа прошка от Бога, но и от вас, за да живеем заедно в любов.

 

Ще отида да се изповядам, че съм грешен човек, и очаквам от Бога прошка на греховете ми, и от свещеника, и чрез него от цялото човечество. Знаете, че в началото изповедта е била пред всички, не като тайнство; но човек не можел да понесе такова състояние на любовта, и сега, за да не съблазни хората, които не могат да понесат изповедта му без съблазън, изповедта се извършва тайно.

 

Това, че отивам на изповед с мисълта, че съм грешен, и се надявам на покаяние – какво означава? Означава, че държа ума си в ада (колкото мога). Ето, отче, преядох, гледах телевизия, пуших, приемах лоши мисли и т.н. Не казвам, че съм прав или че нещо не успях, не – осъждам себе си, държа се в ада. В степента, в която го виждам, но се надявам да получа прошка, надявам се, без да се отчайвам. В този малък пример се вижда, че и в нас действат тези думи.

 

Има много случаи в живота, когато тези думи действат, но трябва да завърша отговора и мисля да кажа, какво е най-накрая. Отец Софроний, както и Силуан, са казали, че тези думи не са по наша мярка; но все пак, сигурно, ще дойде времето, когато само и единствено тези думи ще спасяват хората, ако ги разбират правилно. Мисля, че това време вече е настъпило. Всичко е срещу нас – няма нито духовници, нито ред, сякаш е изчезнало преданието, всичко е разрушено, ние сме лениви, намираме се в тъмнина, ние сме синове на този тъмен век – всичко е срещу нас. Какво спасение? Скъпи братя, ще ви кажа, никакво спасение не е възможно.

 

Донякъде мога да разбера, че има хора, които ще завършат със самоубийство. Само че знам, че това в никакъв случай не е решение – това е опасност да вкарат себе си във вечно отчаяние. Но ние имаме думи от самия Бог, че няма нужда от отчаяние. При нас сега спасението е невъзможно, но го чакаме от Теб, Господи, чакаме да видим, какво ще е нашето спасение.

 

Един жител на Франция искал да открие манастир, отишъл при един старец и му казал: „Искам да открия манастир във Франция (той бил православен), а старецът му казал: „Манастир? В наше време това е невъзможно. Отивай си с Бога и направи.”

 

Така че, братя, помнете и неделното Евангелие, където апостол Лука и Клеопа говорили натъжени, но дошъл един чужденец и попитал: „Защо сте тъжни?” И казали: „Ти си чужденец и не знаеш какво е било тук.” „А какво е било?” Чужденецът не знае, те започнали да Му разказват. Но разберете тяхното недоумение и в някакъв смисъл отчаяние, ако този Пророк е велик не само на думи, но и на дело – преди една седмица Той е възкресил един човек не от клиническа смърт, както може да бъде днес, а от тление! Мирисът му бил вече развален, нямало възможност за връщане, но Той се обърнал към него: „Лазаре, излизай оттам, и възкресни като човек.” Ако Този не е бил Месия, както казват нашите свещеници, Църквата и т.н., на кого можем да се доверим сега? Кой, ако дойде като Месия, може да ни покаже по-силни знаци от този Човек и на думи и на дело? Той е бил най-силният, а ако Той е бил Месия, как са Го победили силите на злото? Какво – бесовете са победили Вседържителя Бог? Но вижте, в какво недоумение, в каква тъмнина са били те, когато мироносиците им казали, че видели празен гроб, а Ангелът казал, че Той е възкръснал – те се уплашили.

 

И когато започнал да им говори този Чужденец, който не знаел какво се било случило в Йерусалим, започнал да богословства по друг начин, разгорил техните сърца и те така Го обикнали, че искали да го задържат у дома си и казали: „Ела с нас, защото денят свършва и скоро ще бъде нощ”, и когато Той преломил хляба, те разбрали, че този Чужденец е Самият Христос. Той говорил с тях, но те тогава нищо не разбрали.

 

И понякога си мисля, че това е образът на последните дни от нашата история. Не знам дори как да кажа: да се подготвим (Господ ще ни подготви, а ние чрез изповед и причастие ще се подготвим) да виждаме с очите си съвсем невероятни, непонятни неща, сякаш Бог е победен. Не знам какви ще бъдат дните на антихриста, но както се казва в апокалипсиса, на него му е дадена власт да се бори срещу светците и да ги победи. Какъв ужас! Но вижте, как нежно е победил Христос. Той е дошъл като непознат човек, като Чужденец, който нищо не разбира и не знае какво се е случило там; и без шумотевици и възражения просто е победил смъртта!

 

За Бог не само това е възможно. Това, което за нас е съвсем неразбираемо, невероятно, за Бог е лесно, защото Той е Вседържител. И аз мисля, че когато настъпи това време, ще има голяма вълна тъмнина и ужасни неща, и не знам точно какво и как; но ние помним, колко леко, тънко и изящно Господ е победил смъртта.

 

Ангелите не са разбрали кога Господ е бил заченат в утробата на Дева, войниците не са разбрали кога е било Възкресението. Има една лъжеикона (в католическата църква), която показва Христа, излизащ като победител от гроба, а до него войниците падат от страх. И Ангел отмества камъка, като че ли Вседържителят не може без Ангела да отмести камъка и да излезе от гроба. Не, това е лъжа. Войниците са паднали, когато видели да идва Ангелът, а не защото са видели Христа. Те не са видели Христа, не са знаели, че са пазели празна пещера,  че гробът е бил празен, смъртта – ако може така да се каже – останала, запазила своето девство.

 

Той е първороден от мъртвите, и смъртта е победена, но ние все още умираме като нашите отци. Но това, че смъртта е победена, виждаме в много мощи, други знаци и удивителни чудеса, които са ни явени. Ако отидем в Печьори,  там ще видите много мощи – няма повече смърт. Но ние все пак всички ще умрем, както Адам, сякаш нищо не е станало.

 

Мисля, че и накрая ще има война и смущения, но Бог няма да побеждава, защото Той вече е победил преди 2000 години. Цялото това смущение е само дим, лъжа на отеца на лъжите, както го е нарекъл Господ. „Дерзайте, Аз победих света.” На гръцки език „свят” – това е „космос”. Виждаме, как Той е победил космоса, значи е победил всичките сили. Не само света, не само всички зли човеци, но и всички тъмни сили в космоса, които изпълват цялото поднебесно пространство, както е написано в книгата на Йов.

 

Всичко това е победено и каквото и да правят, те могат да ни излъжат само защото не живеем в смирение – а значи, не живеем в тази реалност, на която ни учи Господ чрез отец Силуан. Дръж ума си в това, което си, виждай ужаса, който е в теб, но не се отчайвай! По-важното е, че виждам греха, отколкото величината на греха, който виждам. Виждам ужаса в мен, може би малък ужас; още не виждам, както старецът Силуан, целия ад – виждам, че съм глупав човек, за това ми е страшно неудобно, но трябва да го приема. И виждам още по-лоши неща, но най-важното е, че виждам, защото виждането започва да действа в мен. Старецът е казал, че виждането на собствения грях е начало на съзерцанието, значи Божията Светлина вече действа в мен, и сега виждам своята тъмнина. Но ще дойде ден, ако продължавам да живея в това покаяние, когато ще видя тази Светлина, която сега ми показва целия ужас на моята тъмнина. Но това вече е друга тема и може би трябва да спра дотук. Простете ми, отци и братя – срам ме е, че след толкова години, прекарани със стареца, толкова лошо владея руски език, но мисля, че любовта говори от сърце на сърце. Надявам се, че тя ще оправи грешките. Простете и благословете, и да се помолим един за друг!

 

Валаамски манастир 20 юли 2007 г.

 

Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита

Февруари 18, 2015 in Беседи, Начална страница

 

Ако някой изследва задълбочено текстовете на св. Силуан Атонски, вече от собствения си опит разбира, че човек страда от отдръпване на благодатта. В целия свят тази благодат е и храна, и питие, и одежда, и всичко за всички. За всички спасени светци и за самите ангели. Когато св. Силуан почувствал, че благодатта на Светия Дух го напуска, се оплакал силно на Христос. „Демоните от моята килия не ме оставят да се помоля!” И Господ му отговорил: „Така винаги страдат горделивите” и след това му дал съвета: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай.”

 

 

Ние се питаме само това ли е начинът? Не съществува ли друг възглед, по който да се възприема богооставеността? Това е съвет на Христос само за св. Силуан, ако ние искаме да го приложим, е хубаво. Но това не е лично откровение на Христос за всеки един от нас. Откровенията са на лично равнище, заповедите са общи. Когато откровението е лично, човек е длъжен да го приложи. Ако не беше записано от стареца Софроний в книга, ние никога нямаше да знаем тази заповед към св. Силуан. И после и двамата светии (св. Силуан и старец Софроний, бел. ред.) са приложили тази заповед.

 

 

Трябва да имаме предвид, че изоставянето от Бога никога не е абсолютно. Това го казваме и от практически опит, и теоретично, защото ако Христос със Своя божествен промисъл, с който управлява творението, изостави напълно и съвършено човека, тогава неговото създание престава да съществува биологически веднага. То не може да живее нито една секунда. Сърцето му не може да изтупти още веднъж, моментално умира. Това обаче не означава, че когато човека умира, Бог го оставя, защото ударите на сърцето са преброени – от първото до последното удряне, с което завършва биологическият ни живот.

 

 

В духовния живот изоставянето от Бога постига винаги педагогически цели, независимо дали съгрешаваме или не. Спрямо нас нищожните трябва да се приложи това възпитателно изоставяне. Това е отнемането и приемането на Божията благодат, тоест тя идва и отново си отива. Получава се такава „криеница” – тогава и тялото, и душата страдат, и двете заедно. Един човек бил оставен от Бога цели три години и се пържел в огъня без олио, а дори рибата не се пържи без олио – ще изгори. Този човек, както казахме, изкарал цели три години пълно изоставяне. Въпреки това Божията благодат не го изоставила напълно – съществувала е последната капка живителна  надежда. Защото ако човекът изгуби и нея, се отчайва, а след това е безнадеждността и самоубийството – отчаянието е предпоследната буква от азбуката. Ь е отчаянието, Ю е безнадежността, а Я е самоубийството.Тези които са се самоубили, са загубили надежда в пълна степен. Защо са се отчаяли? Защото са повярвали, че Бог не съществува. Казали са си: Бог не съществува, а и да съществува, на мен не ми помага и никога няма да ми помогне, нито в този, нито в другия свят… Да сложа край на живота си. Как човек се съгласява с това съвършено отчаяние?!

 

 

За кратки периоди от време, когато имаме налице това богооставяне, педагогически погледнато, ние извличаме много по-голяма полза. Принуждаваме се да слезем още по-надолу, да станем още по-прости, по-практични, да оставим многото „духовни” неща, доколкото не съответстват на нашето равнище – ставаме по-реалистични, правим повече реални неща, постепенно Божията благодат се завръща отново, лека полека се изкачваме по скалата и възхождаме нагоре…

 

 

Имало един старец, който постоянно се молел със сърдечна молитва. Божията благодат се отдръпнала и той започнал да казва молитвата с уста, Божията благодат още повече го оставила – той започнал да пее, още повече го напуснала, спрял да работи, съвсем се оттеглила – той се занимавал с игрички, казвал си: „Нещо трябва да правя, за да се вижда, че се движа. Не мога да се оставя унинието напълно да ме обгърне, ще умра.”

 

 

Човек се принуждава да слиза надолу и надолу, докато стигне едно равнище, на което да се закрепи и да оцелее. По човешки ще оцелеем, макар че храната не може да крепи душата. Някои смятат, че понеже нямат благодатта от храната, ще получат духовна утеха, обаче всъщност стават по-зле. Напротив – човек в такива периоди трябва повече да пости, но за да пости, пак трябва да има благодат. В това състояние, когато тя отсъства, храната се превръща в някаква утеха, която обаче с отнемането на благодатта, прави злото двойно. Тук се препоръчва, както при болния, когато има силна треска, да не взема веднага лекарства срещу нея, тъй като това не е толкова полезно, а по-скоро да не яде, да си почива в тишина, както правят животните. Така треската минава по-бързо – с празен стомах и повече молитва. Така са правели древните отци.

 

 

Когато Божията благодат се оттегли, тогава умът става по-философски настроен, започва да се задълбочава повече в нещата. След завръщането на благодатта, имаме и едно малко повишение – напредък, поради търпението, което сме проявили, качвайки едно стъпало нагоре. Трябва да имаме огромно търпение, защото в тези периоди имаме огромна нужда от него. Старецът Йосиф Исихаст, този свят човек, е писал в „Десетогласната духодвижна тръба” достатъчно по тази тема – за отнемането и приемането на благодатта. Когато благодатта се върне, не се връща същата, която си е тръгнала, а е непременно повече. Ако предположим, че си е тръгнала десет килограма благодат, се връщат петнадесет килограма. Поради благото търпение.

 

 

Ако човек роптае, протестира, съгрешава, Божията благодат отново ще се върне, не защото съгрешава, а понеже се е изпълнило времето на отнемането – достойни, недостойни, ще се върне, за да бъде човек още пó без оправдание. Ако човек има търпение и не роптае, търпи като Иов, благодатта идва умножено – човек бива „повишен” като воин и се чувства по различен начин. Така човек се умъдрява в духовните неща и придобива опит. Това е опитът на отците. Те не са станали опитни, защото са имали постоянно Божията благодат – въпросът е да имаме благодат, когато нямаме благодат. Когато вятърът спре, тогава трябва да гребем сами. Когато има попътен вятър, корабът лесно бърза по вълните. Когато течението е насрещно, тогава е ужасно трудно. Когато душата чувства постоянно тази контра, тази съпротива, това голямо затруднение… Това е от Бога, не е от врага – то е педагогическа мярка на Христос, а не наказателна.

 

 

Човек трябва да повярва, че бива възпитаван нежно, за да напредва. Ние не биваме изпитвани, за да ни унищожат и премахнат, за да бъдем просто измъчвани, за да изпитаме ада, а за да се умъдрим, да се покаем, за да напреднем. Това възпитание е за добро, обаче докато трае отнемането на благодатта, човек преживява колапс, мъка, ад. Един старец, когато му казах, че и аз чувствам това затруднение, ми отвърна: „Твоята скръб е като лъжичка за сладко, а аз я чувствам с големия черпак от магерницата.” Той вкусваше мъката, ада, затруднението с големия черпак. Тогава осъзнах, че съм много ниско – едно е лъжичката за сладко, друго е черпакът. Във всеки случай всички трябва да преживеят отнемането на благодатта, без значение дали грешат или не. Проблемът е да не ни изобличава съвестта, че това отнемане е станало поради наши грехове, особено поради неразкаяни грехове. Защото, когато имаме това отнемане и съвестта не ни изобличава, ние сме в недоумение по каква причина ни постига това. Не съществува причина – както при Иов. Подражавай на него: ако нямаш помисли и не те изобличава съвестта, тогава си блажен! Ако съвестта те изобличава, ще те постигне педагогическият канон на божествения данък на отнемането на благодатта – за тебе е полезно да се покаеш, но за да се покаеш, отново трябва да имаш благодатта. При отнемането на благодатта всичко е замръзнало, маслото в двигателя е замръзнало и автомобилът не се движи по никакъв начин. За да потегли, трябва да се размрази маслото, а това не става колкото и хубава да е колата, а също и пътят – тя не помръдва. Това навярно е най-трудният момент в живота, нашето най-голямо изпитание. Най-трудни са две неща – личното демонизиране на един човек и удълженото отнемане на благодатта. Особено при хора, които са слаби, или пък са много високо. Имаме примери на самоубили се духовници, наскоро се самоуби една презвитера, което е страшно…

 

 

За отчайването е виновен самия човек, а също и другите, които не са помогнали. В този час е нужна помощ, но е страшно как се втвърдяват сърцата на хората – когато имаш нужда от една нейна дума, а чуваш жестоки слова. Както са казали книжниците и фарисеите на Юда: Нас какво ни интересува. Нас не ни засягаш, ние сме си свършили работата. Много хубаво, че ти си жертвата, предателят никой не го иска. След като си извършил твоето дело, сега се гръмни! Така банално и ние бихме казали днес: Нас какво ни интересува, оправяй се сам! Тези слова са отчаяли Юда и той е загубил надежда, отишъл и се обесил. Така въпросът приключил. Но този помисъл бил последната капка, с която чашата е преляла. Ако са му били казали: Спри, върви при Христос, още не сме го разпнали, той е простил на толкова грешници, въпреки че имаш тази страст на сребролюбието, това е твоят грях. А си правил и чудеса, и демони си пропъждал, а сега самият сатана влезе в тебе. Как стана така, че Веелзевул влезе в тебе?

 

 

Това е станало защото го е предал от сърце, а не само с уста както Петър. Св. ап. Петър се отказал от Христос с уста, а не сърдечно, защото ако човек се откаже от Христос със сърце, не знам дали ще може да се върне отново обратно. Такова е било отричането на Юда. Външно прегрешението на Петър е по-тежко, тъй като било тройно, но е по-малко, защото не идва от сърцето. Докато Юда го е предал от сърце и никога не се е покаял, той се е разкаял малко за лукавите очи на хората, но не и от сърце. Как знаем това, нима сме сърцеведци? Опитът показва, че ако се покаеш от сърце, ще отидеш директно при извора на покаянието, няма да ходиш при други хора, а ще се покаеш пред самия Христос и ще му кажеш: Христе мой, прости ми! Доколкото той е жив и присъства. Но той не отишъл, но дори и без да отива в молитвата, Бог е навсякъде.

 

 

В нашата епоха и време богооставеността е много често явление при високодуховни хора, които изпадат в недоумение и търсят да намерят грехове и не намират такива, поради които уж ги е оставила благодатта. Учудват се и се карат с другите хора, докато и без грехове Божията благодат се оттегля възпитателно. Тоест и за добрия ученик и дори отличник, и за последния по успех – в училищата има контролни, защото това е редът в училището. И обикновени контролни, и класни, на които трябва да се явим задължително. Там ще получим оценката и там ще се види на какво ниво сме. Тези, които са чели, непременно ще имат по-добри резултати, тъй като имат съответното познание и опит. Ние като монаси имаме това познание, защото сами оставихме целия свят в нашата любов, заради Христовата любов. Тоест радваме се за този наш личен кръст, който понасяме и който е лек, изобщо не е тежък. Ние понасяме една стотна от нашия кръст, а Христос другите 99. Но ако не понесем първи ние нашия един процент, Христос няма да вземе останалите 99 процента. Понеже някои не искат да понесат нито един, роптаят против Христос и Той не може да поеме останалата част от кръста. Защото ако не искаш да вземеш единия процент, ще преживееш и останалите 99, които ще те смачкат. Бог не може да направи нищо, когато ние не искаме. Трябва да има синергия, взаимодействие. Той ни е създал, без да ни попита. Този, Който без да те пита, те е създал, не може да те спаси, без да те попита. Христос винаги иска да съработничи с нас, но нашата воля днес иска, а утре не. Дори да заявим, че искаме Христос, отново ще се окаже, че лъжем – казваме го с уста, а не със сърце. А не можем да кажем, че Бог лъже, а ние сме истинни, защото Той е сърцеведец.

 

 

Наистина аз казвам, че искам да направя това и това добро, понеже имам полза от него, но не от любов към Бога. Любов към Бога ще е, ако Христос ни каже: „Аз ще те накажа”, а ние да отвърнем: „Направи каквото искаш, не съм наемник, искам да бъда син!” Не може детето, ако работи в дома си, баща му да му плаща – той не е слуга, нито осиновено дете. Трябва да бъдеш царски син, благороднически син. А имаш за цар Небесния Отец, не някой друг. Помислите ни трябва да бъдат царствени, благородни. Да бъдат духовни, на висше равнище.

 

 

Всички отци са минали през тази пещ на изпитанието. Нима във всички текстове не е засвидетелствано, че отците са страдали извънредно много? Това е отдръпването на благодатта и демоните са използвали това и нанасяли повече удари, направо са бомбардирали човека. Но колелото се завърта – има и друго продължение, ще изчакаме изпитанието, защото след него ще дойде и божествената утеха. Ще дойде, и то непременно повече, не е възможно да не дойде, това е Божий закон! Ще вали, ще вали, но няма да стане потоп като този при Ной, накрая ще спре да вали. Сърцето и тялото не могат постоянно да изпитват болка, колко ще издържим?

 

 

Отнемането на благодатта не е довело никой човек до биологична смърт. Нито пък изкушението на дявола – просто човек не издържа и мисли, че изкушението е повече от неговата сила да изплува и да победи. Но Божията правда толкова мъдро е устроила нещата, така че и при най-голямото изкушение винаги да имаме скрито оръжие, което ще ни донесе победата. Ако нямахме това оръжие, врагът щеше да бъде по-силен, а това би било неправда спрямо Бога – да управлява всички народи на земята и да остави да бъдем победени от врага. Защото ако нямаме Божията благодат, врагът е неимоверно по-силен от нас. Духовете не могат да се сравняват с хората, защото само един дух може да направи земята на прах. Ние имаме толкова видове бомби, които също могат да направят земята на леш, но това е материя. А духът не е материя, не може да се сравни. Представете си, ако един демон има такава сила, каква сила пък има един ангел, защото ангелите имат несравнимо по-голяма сила от демоните. А каква сила има Бог – тя е непостижима дори за ангелския ум, никой не може да Го схване! Много пъти нещата се случват така, сякаш Бог не съществува, защото се намесва самовластието.

 

превод от гръцки

 

Нова фотография на св. Силуан

Януари 18, 2014 in Начална страница, Отечески съвети

 

 

Радваме се да съобщим, че на Атон е намерена неизвестна досега снимка на св. Силуан Атонски. Както е известно, съществуват две негови снимки. Нека да си припомним някои поучения на светеца:

Какво трябва да правим, за да имаме мир в душата и тялото си? За това е нужно да обичаме всички като самите себе си и всеки час да бъдем готови за смъртта. Когато душата помни смъртта, се смирява и всичко предоставя на волята Божия и желае да бъде с всички в света и всички да обича.

 

Когато Христовият мир дойде в душата, то тогава тя е радостна да стои, както Иов,  на гноището, а другите да вижда в слава, тогава душата се радва, че е най-лоша от всички. Тайната на Христовото смирение е велика и е невъзможно да бъде обяснена. От любов душата иска за всеки човек повече добро, отколкото за себе си и се радва, когато вижда другите, че са добре и скърби, когато вижда, че те се мъчат.

 

О, помолете се за мене всички Светии и всички народи, да дойдe върху ми светото Христово смирение!!!

 

превод от руски

 

 

 

За мира в душата

Септември 18, 2013 in Външни



Всички искат да имат мир, но не знаят как да го постигнат. Св. Паисий Велики се гневял и молел Господа да го избави от раздразнителността. Господ му се явил и казал: “Паисие, ако искаш да не се гневиш, не пожелавай нищо, никого не осъждай и не мрази, и няма да се гневиш”. Така и всеки човек, ако отсича своята воля пред Бога и пред хората, винаги ще има мир в душата, а който обича да върши своята воля, никога няма да има мир.


Душата, предала се на Божията воля, леко понася всяка скръб и болест, защото и в болестта тя се моли и съзерцава Бога: “Господи, Ти виждаш моята болест; Ти знаеш колко съм грешен и немощен; помогни ми да търпя и да благодаря за Твоята благост”. И Господ облекчава болестта, и душата чувства Божията помощ и бива благодарна и весела пред Бога.


Когато те постигне някакъв неуспех, мисли: “Господ вижда сърцето ми, и ако Му е угодно, ще бъде добре и на мен, и на другите”, и така душата ти винаги ще бъде в мир. А ако някой роптае: това не е така, а онова не е добро, никога няма да има мир в душата, макар и да държи пост и да се моли много.


Апостолите са имали велика преданост към Божията воля; така се запазва мирът. И всички свети и велики хора са търпели всички скърби, предавайки се на Божията воля.


Господ ни обича, затова ние можем да не се боим от нищо, освен от греха, защото заради греха се губи благодатта, а без Божията благодат врагът гони душата, както вятърът гони сух лист или дим.


Трябва добре да помним, че враговете сами са паднали поради гордост, и винаги се стремят да тласнат по същия път и нас, и мнозина са прелъстили. А Господ е казал: “Научете се от Мене на кротост и смирение и ще намерите покой за душите си”.


“О, Милостиви Господи, дай ни Твоя мир, както си дал мир на светите апостоли: “Моя мир ви давам”. Господи, дай и на нас да се насладим на Твоя мир. Светите апостоли са получили Твоя мир и са го излели върху целия свят, и спасявайки народа, не са губели мира и той не се намалявал в тях.”


Слава на Господа и на Неговото милосърдие, защото Той много ни обича и ни дава Своя мир и благодатта на Светия Дух.


Как да запазим душевния мир сред съблазните на нашето време? Ако се съди по Писанието и по характера на днешния народ, ние живеем в последните времена, и все пак трябва да запазим душевния мир, без който не можем да се спасим, както е казал великият молитвеник на Руската земя ­ преподобният Серафим. Докато бил жив преподобният Серафим, заради неговите молитви Господ пазел Русия; а след него се явил друг стълб, издигащ се от земята до небето ­ отец Йоан Кронщадски. Ще кажа за него, той е от нашето време и съм го видял как се моли, докато другите не съм виждал.


Помня как след Литургията, когато доведоха екипажа и той искаше да се качи, народът го обкръжи, за да получи благословение, и сред това множество душата му непрестанно пребиваваше в Бога, и сред тълпата той не се разсейваше и не губеше душевен мир. Как постигаше това? ­ ето моя въпрос.


Той постигаше това и не се разсейваше, защото обичаше народа и не преставаше да се моли за него на Господа: “Господи, дай Твоя мир на Твоите люде”; “Господи, дарувай на Твоите раби Твоя Свети Дух, за да огрява сърцата им с Твоята любов и да ги наставлява на всяка истина и добро”; “Господи, искам Твоят мир да бъде в целия Твой народ, който Ти си възлюбил докрай и на който си дал Своя Единороден Син, за да спаси света”; “Господи, дай им Твоята благодат, за да Те познаят в мир и любов, да Те възлюбят и да кажат, подобно на апостолите на Тавор: “Господи, добре ни е да бъдем с Тебе”.


Така, молейки се непрестанно за народа, той запазваше душевен мир, а ние го губим, защото в нас няма любов към хората. Светите апостоли и всички светии желаели спасението на народа, и пребивавайки сред хората, пламенно са се молели за тях. Светият Дух им давал сила да обичат народа. Така и ние, ако не обичаме брата, няма да можем да имаме мир. Нека всеки помисли за това.


Слава на Господа, че не ни е оставил сираци, но ни е дал Светия Дух на земята. Светият Дух учи душата на неизказана любов към народа и жалост към всички заблудени. Господ е пожалил заблудените и е изпратил Своя Единороден Син да ги спаси; и Светият Дух учи на същата жалост към заблудените, които отиват в ада. А който не е придобил Светия Дух, не иска да се моли за враговете.


Преподобният Паисий Велики се молел за своя ученик, който се отрекъл от Христа, и тогава му се явил Господ и казал: “Паисие, за кого се молиш, нали той се отрече от Мене?” Но Преподобният продължил да жали своя ученик и тогава Господ му рекъл: “Паисие, ти се уподоби на Мен в любовта”. Така се придобива мир, и няма друг път освен този. Ако някой много се моли и пости, но няма любов към враговете си, не може да има душевен мир. И аз не бих могъл да говоря за това, ако Светият Дух не ме беше научил на любов.


Грешната душа, пленена от страстите, не може да има мир и да се радва в Господа дори и да притежава всички богатства на земята, и да царува над целия свят. Ако на такъв цар, весело пируващ с всички князе и седящ на престола в цялата си слава, изведнъж кажат: “Царю, сега ще умреш”, душата му би се смутила и би се разтреперила от страх, и той би видял своята немощ.


А колко бедни има, които са богати само с любовта към Бога и които, ако им кажат: “Сега ще умреш”, биха отговорили с мир: “Да бъде Божията воля. Слава на Господа, че си е спомнил за мен и иска да ме вземе там, където пръв е влязъл разбойникът”.


Има бедни, които не се боят от смъртта, но я посрещат с мир, подобно на Праведния Симеон, който възпял: “Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, с миром”.


Какъв е бил мирът в душата на Праведния Симеон, могат да разберат само тези, които носят в душата си Божия мир, или поне са го изпитвали. За този мир Господ казал на Своите ученици: “Моя мир ви давам”. Който има този мир, той отива във вечния живот с мир и с думите: “Слава на Тебе, Господи, че сега отивам при Тебе и вечно ще гледам Твоето лице в мир и любов. Твоят тих, кротък поглед привлече душата ми и тя тъгува по Тебе”.


Трябва да вразумяваме брата кротко, с любов. Мирът се губи, ако душата се възгордее или се превъзнесе пред брата; ако осъди някого или желае да вразуми ближен, но не кротко и с любов; ако ядем много или се молим вяло ­ заради всичко това мирът се губи.


Но ако свикнем усърдно да се молим за враговете и да ги обичаме, мирът винаги ще пребивава в душите ни, а ако намразим или осъдим брата, умът ни ще се помрачи и ние ще изгубим мира и дръзновението към Бога.


Душата не може да има мир, ако не се поучава в Божия закон ден и нощ, защото този закон е написан от Божия Дух, а Божият Дух от Писанието преминава върху душата и душата чувства наслада и приятност в това, и вече не иска да обича земното, защото любовта към земното опустошава душата, и тогава тя бива унила и подивява, и не иска да се моли на Бога. А врагът, виждайки, че душата не е в Бога, я разколебава и свободно влага в ума това, което иска, и гони душата от едни помисли към други, и душата прекарва целия ден в такъв безпорядък, и не може чисто да съзерцава Господа.


Който носи в себе си мира на Светия Дух, той излива мир и върху другите; а който носи в себе си злия дух, той излива зло и върху другите.


Светият Дух е в любовта. Така казва Писанието и това показва опитът.


Душата не може да има мир, ако с всички сили не молим Господа да ни даде да обичаме всички хора. Господ е знаел, че няма да обичаме враговете си, и затова ни е дал заповед: “Обичайте враговете си”. Ако не обичаме враговете си, душата ни ще бъде спокойна само понякога, но ако ги обичаме, мирът пребивава в душата ден и нощ.


Пази мира на благодатта на Светия Дух в душата си; не го губи за дребни неща. Ако дадеш мир на брата си, Господ ще ти даде несравнимо повече, а ако оскърбиш брата, и на твоята душа неизбежно ще дойде скръб.


Ако дойде блуден помисъл, прогони го веднага, и тогава ще запазиш мира в душата си, а ако го приемеш, душата ти ще загуби любовта към Бога и вече няма да имаш дръзновение в молитвата.


Ако отсечеш волята си, ти си победил врага и за награда ще получиш мир в душата, а ако изпълниш своята воля, ще бъдеш победен от врага и унинието ще мъчи душата ти.


Който е пленен от страстта на сребролюбието, той не може да обича Бога и ближния; умът и сърцето на такъв човек са заети с богатството и той няма дух на покаяние и съкрушение за греховете, и душата му не може да познае сладостта на Христовия мир.


Душата, познала Господа, винаги иска да Го вижда в себе си, защото Той идва в душата тихо и й дава мир, и без думи свидетелства за спасението.


Ако царете и управниците на народите познаваха Божията любов, никога не биха воювали. Войната се изпраща за греховете, а не за любовта. Господ ни е създал от любов и ни е наредил да живеем в любов и да Го славим.


Ако началниците спазваха Божиите заповеди, а народът и подчинените ги слушаха със смирение, на земята би имало голям мир и веселие, но заради властолюбието и непослушанието на гордите страда цялата вселена.


Моля Те, Милостиви Господи, дай на целия народ от Адам до края на вековете да Те познае, че Ти си благ и милостив, за да се насладят всички народи на Твоя мир и всички да видят светлината на твоето Лице. Твоят поглед е тих и кротък и привлича душата.


Източник: Българска патриаршия